Байрон

XIVТимон Нюстедски

Той отседна в хотел „Редиш“ на Сейнт Джеймс стрийт. Носеше за майка си един шал и розова есенция, за Хобхаус различни изделия от мрамор, а за себе си едно шишенце с атическа отрова, четири черепа на атиняни и живи костенурки. Далъс, който от доста време го очакваше да се завърне, веднага дойде да го види. Байрон изглеждаше в добро настроение и разказваше с въодушевление за пътуванията си; Далъс го запита дали носи някакъв пътепис. Не, той никога не е имал намерение да пише подобно нещо; неговата сила е сатирата и бе съчинил една. Тя представляваше перифраза на „Поетичното изкуство“ на Хораций. Байрон изглеждаше доволен от нея, повери ръкописа на Далъс и го помоли да дойде на другата сутрин.

Далъс прекара целия ден в четене на Hints from Horace… Той обичаше младия Байрон и желаеше от цялото си сърце да хареса поемата, но остана разочарован. Нима това бе всичко, което бе създал през тези две години на странствуване и приключения? Едно безстрастно произведение, създадено по чужд маниер и стил, угнетителни насмешки, нищо ново във формата? На другия ден сутринта той отиде отново в хотел „Редиш“ и измърмори смутено няколко неопределени похвали. Запита го нищо друго ли не е написал… Да, Байрон носеше още няколко къси поеми и голям брой стихове върху пътуването. Те обаче не заслужавали да се четат, но ако Далъс желае да ги види, той му ги подарява — и Байрон изтегли от един куфар куп хартия. Далъс трябваше да обещае, че ще гледа да издаде перифразата на Хораций колкото е възможно по-скоро и си тръгна, отнасяйки под мишница „Странствуването на Чайлд Харолд“.

Да, ето че най-после Далъс откри истинския Байрон в тези стихове, на които авторът гледаше с такова пренебрежение. Там бяха всички: и майка му, и сестра му — „Макар че мил бе към сестра си той, не я споходи, да не я вълнува“64, и абатството: „Бивш манастир, превърнат днес за срам в свърталище на оргии блудливи, вакханки днес се веселяха там“65. На похотта, разбира се, й липсваше ред, план; без съмнение вакханките бяха чифликчийските момичета, а лабиринтът на греха — някоя барака от селски събор. Но чувството, което бе вдъхновило поета за това малко неестествено излияние, беше искрено. Далъс преоткриваше в произведението омразата на Байрон към хората, чувствените му терзания, горчивото му задоволство от съзнанието за нищожеството на всички човешки неща.

Далъс не можа да сдържи въодушевлението си и още на 16-и вечерта писа на Байрон, който бе отишъл да посети „Хароу“: „Съчинили сте една от най-прекрасните поеми, които някога съм чел. Бях така очарован от «Чайлд Харолд», че я изчетох на един дъх.“

Но когато се срещнаха отново, той остана силно изненадан от пренебрежението, с което Байрон, без да се преструва, говореше за тази творба. „Това е всичко друго, но не и поезия.“ Той бил показвал поемата на един добър критик, който не я одобрил. Нима Далъс не бе видял забележките в полетата на ръкописа? Най-важното беше да се намери колкото може по-скоро издател за „Хораций“. Далъс имаше склонността да държи на своето: „Вие ми дадохте «Чайлд Харолд» и аз съм толкова убеден в достойнствата му, че ще го публикувам.“

Байрон беше писал на майка си, че е задържан в Лондон от Хансън, за да подписва някакви документи, и веднага щом се освободи, ще я посети. Доста хладно писмо за един син, който се завръща след двегодишно отсъствие. То започваше със „Скъпа госпожо“, но последната фраза звучеше по-сърдечно: „Считайте Нюстед за Ваша къща, не за моя, а мен — само за гост.“ Щастлива ли бе от това завръщане самотната жена? През тези две години тя бе преживяла много тревоги. От гордост бе решила да не похарчи нито пени за сметка на своя син по време на престоя си в Нюстед; с пенсията си можеше да издържа себе си и една прислужница, но не и градинаря. Ето защо бе предложила на Хансън да го освободи: „Няма никакъв смисъл да се поддържа градината на лорд Байрон, защото не се произвежда нищо, което да му носи доход.“ И представи на Хансън следния бюджет:

Но тъй като нямаше 385 лири приход, как да се оправи? „Намалих разходите си, доколкото можах. Преди година освободих прислужницата. Изпратих две от кучетата на чифликчиите (които те гледат безплатно), а мечката — горкото животно — почина внезапно преди петнадесетина дни.“ Истинско писмо за една Катърин Гордън. Освобождаваше прислужници, за да прави икономия, а се грижеше за една мечка до последния й ден.

От заминаването на Байрон я измъчваше мисълта, че повече няма да го види. Като получи писмото от Лондон, каза на камериерката си: „Странно ще е, ако умра, преди да се е завърнал Байрон.“ Същата тази седмица мисис Байрон се разболя; леко неразположение, което се усложни от пълнотата й и от едно непредвидено обстоятелство — сметката на тапицера я доведе до нервна криза, по време на която тя получи мозъчен кръвоизлив и почина, без да дойде в съзнание.

Байрон, който беше още в Лондон, спореше с Далъс и се занимаваше с преследването на някакъв памфлетист заради една клевета, тъкмо се канеше да замине за Нюстед и Рочдейл, когато му съобщиха за заболяването на майка му. На другия ден, 1 август, той научи за смъртта й. Байрон винаги бе вярвал в съвпаденията; на съдбата на Байронови й бе хрумнало да го посрещне с най-жестокото и неочаквано нещастие. На път за Нюстед той писа на Пигът: „Бедната ми майка вчера е починала и аз отивам да я съпроводя до семейната ни гробница… Слава богу, последните й мигове са били спокойни. Казаха ми, че не е страдала много и не е разбрала състоянието си. Сега осъзнавам истинността на думите на мистър Грей: «Човек може да има само една майка.» Мир на праха й!“

Като пристигна в абатството, прислужниците му разказаха как се бе развило заболяването. През нощта една камериерка, мисис Бай, чувайки дълбоки въздишки, влязла в стаята и намерила Байрон седнал до трупа на майка си. „Ах, мисис Бай — казал той, облян в сълзи, — на този свят имах само една приятелка и я изгубих!“ Въпреки бурните им разпри между тях винаги бе имало чувство за здрава връзка, което се дължеше на сходството в характерите им. Тя беше мъртва, а смъртта, давайки повод за тъжни и поетични размишления върху човешкото съществуване, привързваше Байрон към спомена за нея. Същата вечер той писа на Хобхаус: „Като гледах разлагащата се вече плът на съществото, от което съм произлязъл на този свят, аз се питах съществувам ли наистина и наистина ли тя е престанала да съществува. Изгубих тази, която ми дари живота, и неколцина от онези, които го правеха щастлив. Нямам нито надежда, нито страх от гроба.“ В деня на погребението Байрон отказа да придружи траурното шествие. Изправен на входа на абатството, той гледаше как се отдалечава към малката църква „Хъкнъл Торкърд“ тялото на майка му, следвано от чифликчиите. После извика Робърт Ръштън, с когото имаше навик да се боксира, и го накара да донесе ръкавиците. Само мълчанието и необичайната сила на ударите му издаваха неговите чувства.

Два дни по-късно той научи, че Матюс се бе удавил в Кам. Заплел се във водораслите, дълго и мъчително се борил да се освободи, но напразно. Колко пъти Байрон му бе казвал: „Лошо плувате, Матюс, ако продължавате да държите главата си толкова високо, някой ден ще се удавите.“ Какво завръщане! Майка му, най-прекрасният от приятелите му… Невидимият противник удряше шеметно и силно. „Ударите следват така бързо един след друг, че просто обезумявам… Изглежда, някакво проклятие е надвиснало над мен и близките ми. Майка ми е вече само един проснат в къщата труп; един от най-добрите ми приятели току-що се е удавил. Какво мога да кажа, да мисля или правя?… Мир на праха им! Съжалението не може да ги събуди. Една въздишка по изчезналите, и поемаме отново мрачното еднообразие на живота с увереността, че и ние ще получим покоя си.“

Сам в огромното абатство, заобиколен от странните си талисмани, черепа на монаха, черепите на атиняните, нашийника на Боутсуейн, той си припомняше веселите вечери, които бе прекарал в същата тази стая с Хобхаус и Матюс. Писа на Хобхаус да дойде; щяха двамата да пият за паметта на Матюс, „защото това «възлияние», ако не може да стигне до мъртвите, успокоява поне живите и защото само за тях смъртта може да бъде нещастие“. В очакване на това посещение или на посещението на Ходжсън, той беше сам, сам със своите кучета, с таралежите, с костенурките и „онези гърци“. Чувствуваше се угнетен. „На двадесет и три години съм съвсем сам, а какво ли ме очаква на седемдесет? Вярно е, че съм още твърде млад, и мога да започна отново, но с кого да си припомням веселата част от живота?“ Излегнат на софата, той се отдаваше на размишления, дъвчейки тютюн — нов навик, който бе възприел за успокояване на глада. Можеше да се вижда със съседите си аристократи, но „аз не съм общителен човек и не се чувствувам добре сред графини и знатни госпожици, особено в момент, когато се връщам от далечна страна, където не съществува обичаят мъжете да се бият за жени, да ги преследват, за да танцуват с тях, нито е позволено смесването на жени с мъже (пред обществото), така че трябва да ми се прости вродената мнителност и двете години странствуване“.

Разбира се, той нямаше да започне сега да ухажва една нова Мери Чауърт. Зае се с „чувствени удоволствия“. Групата на момичетата от Пафос67 се бе разпръснала. Той върна най-хубавите от тях. Завъди отново дивеч в имението: „Яребиците са в изобилие, зайците са доста хубави, фазани няма чак толкова много, а чифликчийските момичета… Понеже съм голям привърженик на дисциплината, наскоро издадох едно разпореждане за премахване на бонетата; подрязани коси под никакъв претекст; позволяват се корсети, но не много ниски отпред… Лусинда ще поеме командуването на всички, които ще оправят леглата в къщата.“ Както в мъртвешките танци на скулпторите от Средновековието, така в живота на Нюстед се редуваха младите и голи тела с черепите и скелетите.

Байрон работеше малко. Не пишеше нови поеми. Забавляваше се само да отрупва с бележки в проза коректурите на „Чайлд Харолд“, които пристигаха вече от Лондон. Далъс, който беше вярващ и благочестив човек, му изпрати писмо, в което възразяваше срещу онези строфи, в които Чайлд Харолд, откривайки колко многобройни са религиозните вярвания на хората, доказваше всеобщата им неистинност. „Ако сред слабите и покварени хора — пишеше Далъс — религиите са могли да господствуват една след друга, ако Юпитер и Мохамед, една заблуда след друга, са могли да проникнат в съзнанието на заблудените, това не доказва, че не е имало истинска религия… Ако един череп е чудесен повод за нравоучителни размисли и ако, след като е бил прояден от червеите, никой светец, мъдрец или софист не може да го възстанови, от това не следва, че могъществото на бога е ограничено и че онова, което е било оставено на разруха, не може да се възобнови.“ След това писмо Байрон върна безсмъртието на душата в сферата на приятните хипотези.

Тук-там той прибавяше по някоя строфа в памет на близки; мисис Байрон, Уингфийлд, Матюс получиха своите станси — своите надгробни надписи. Към близките на Байрон, които бяха умрели, се прибавяше Едълстоун, хористът от Кеймбридж, починал през май 1811 година. И за него, както и за другите, имаше строфа, една поема за разбитото сърце и поемата На Тирза. При по-щастливи времена Едълстоун щеше дълго време да бъде оплакван от Байрон, но „той беше почти забравил вкуса на скръбта и беше преситен от мъка“. Можеше ли след толкова доказателства да се съмнява във враждебността на съдбата? Сега вече беше сигурен, че всяко същество, което обикне, ще бъде осъдено, заради тази любов.

След завръщането си Байрон бе разменил отново няколко писма със сестра си Огъста. Не я беше видял, но знаеше, че е нещастна. Полковник Ли, за когото толкова бе желала да се омъжи, се беше оказал развратник и комарджия, който десет месеца от годината не живееше в къщата си — връщаше се само за конните състезания в Нюмаркет и за да направи някое дете на жена си. „Аз губя роднините си — пишеше Байрон на сестра си, — а Вие увеличавате броя на Вашите; кое от двете е по-добро, само господ знае…“ Тонът на писмата им бе променен. Байрон не беше вече малкият брат, който търсеше закрила. Въпреки че Огъста беше навършила вече двадесет и седем години, той се чувствуваше много по-възрастен от нея и беше съчувствено и почти бащински настроен. „Лека нощ, дете мое“, завършваше той писмата си. Тя беше малко смутена от този брат, който сега й се струваше непознат и окичен със славата на далечни пътешествия. „Започнах едно писмо до Вас, но после го скъсах от страх да не Ви отегча.“ Въпреки това тя пишеше дълги, объркани послания на жена, обезпокоявана постоянно от виковете на някое дете или оплакванията на зле платена прислужница; претрупани с многоточия, удивителни и с подчертани думи и изречения. Тя настояваше той да се ожени: „Радвам се да узная, че сте преодолели предразсъдъците си срещу нежния пол дотолкова, че да се решите на брак; но бих искала моята бъдеща снаха да притежава и други прелести освен богатство, макар разбира се, това също да е много необходимо.“

Той отговори: „Колкото до лейди Байрон, намеря ли някоя достатъчно богата, за да ми подхожда, и достатъчно безразсъдна, за да ме хареса, ще й дам възможност да ме направи нещастен, стига да може. Това, което ме привлича, са парите; а жените са все една стока — колкото е по-възрастна, толкова по-добре, защото тогава ще имаме възможността да я видим по-скоро на небето… Питате ме за здравето ми; поносимо слаб съм — състояние, което поддържам с упражнения и строг режим. Не смятам, че съм се обогатил кой знае колко от пътуванията си, ако не се считат повърхностните ми познания по два езика и навикът да дъвча тютюн.“

Позата, която бе възприел, му беше приятна; той плащаше с доста мъчителна самота правото да презира мъжете и жените, но това презрение имаше своето очарование. Той беше лорд Байрон, барон Байрон Рочдейлски, Тимон Нюстедски, мизантропът. След смъртта на кучето си не обичаше вече никого освен спомена по него, един опитомен елен и три гръцки костенурки. Щеше да се ожени за някоя стара богата наследница, а колкото до имуществото му… Байрон направи едно странно завещание: Нюстед оставяше на Джордж Ансън Байрон, Рочдейл трябваше да се продаде и огромната сума от седем хиляди лири да се изплати на Николо Жиро от Атина и Малта при встъпването му в пълнолетие; Флетчър, Джон Мъри и прислужникът грък, Деметриус Зографо, получаваха по петдесет лири годишно; Робърт Ръштън получаваше същата сума и още хиляда лири при навършване на пълнолетие. Байрон завещаваше мелницата на Нюстед на Флетчър, библиотеката си на Хобхаус и Дейвис. Беше добавил: „Желая тялото ми да бъде положено в гробницата в градината на Нюстед без никаква церемония или служба и без да се гравира никакъв надпис освен името и възрастта ми. Желая също вярното ми куче да не бъде извадено от този гроб.“ Адвокатите протестираха срещу тази клауза, но Байрон им я наложи.

Той направи няколко пътувания до Лондон през октомври и ноември, после се върна да прекара коледа в Нюстед. Зимата вече бе дошла; поляните бяха покрити със сняг, абатството, почти празно, беше приятно тъжно. Посетиха го двама приятели. Единият беше Харнис, куцото момче, което Байрон бе покровителствувал в „Хароу“, другият — Ходжсън, приятел от Кеймбридж, който се готвеше да стане духовник. Харнис беше на двадесет и една години, Байрон на двадесет и три, Ходжсън на двадесет и осем. Прекараха три приятни седмици. Байрон оглаждаше „Чайлд Харолд“, другите двама работеха свои неща. Вечерно време говореха за поезия и религия. След пътешествието си Байрон смяташе, че има ясни схващания върху религията: „Ако хората, които живеят в Тамбукту, Таити или някоя Terra Incognita и които никога не са чували или сънували за Галилея и нейния пророк, могат да бъдат спасени, за какво е необходимо тогава християнството? Ако не могат да бъдат спасени без него, защо тогава не са всички източноправославни? Малко безмилостно е да пратиш един човек да проповядва в Юдея и да оставиш другите хора на света — негри и тям подобни — в тъмнина, равна на кожата им, без лъч светлина, който да ги изведе по-високо. Кой ще повярва, че господ е искал да осъди на вечни мъки в ада някои хора за това, че не знаят нещо, на което никога не са ги учили?“

За Ходжсън, макар да се готвеше за духовник, беше трудно да обори метафизичните схващания на Байрон, защото той не ги разбираше: „Аз не съм платонист, нищо не съм, но предпочитам да съм каквото и да е друго, само не и член на една от седемдесет и двете секти, които се разкъсват помежду си в името на любовта към господа… Колкото до безсмъртието, ако трябва да възкръсваме, защо тогава да умираме? Струва ли си скелетите ни да се привдигнат някой ден, както твърдите вие? Надявам се във всеки случай, че ако възкръсна, ще имам по-добри крака от тези, с които си служа вече двадесет и две години, в противен случай ще ме изблъскат от опашката, която ще се образува пред рая.“

След празниците гостите го напуснаха и той остана съвсем сам, изоставен дори от прислужничките-любовници, защото бе открил, че една от тях, по която малко повече се бе увлякъл, го мамеше с някакъв селянин. Незначителна случка, която обаче силно го ядоса. „Имам една молба към вас — каза той на Ходжсън, след като му бе разправил историята, — никога в писмата си да не ми говорите за жена и да не ми правите и най-малък намек за съществуването на този пол.“

И наистина нямаше нито едно същество на света, на което да може да се опре. Той съжаляваше за крясъците на малките италианци под портокаловите дървета близо до паметника на Лизикрат. „Ставам нервен… Климатът ви ме убива; не мога нито да чета, нито да пиша, нито да се забавлявам, нито да забавлявам другите. Дните ми минават без работа, а нощите ми без покой; много рядко се виждам с хора, а и когато ги видя, ги избягвам.“ Какво да прави в този зимен и мрачен Нюстед? Да продължи „Чайлд Харолд“? За това му трябваше слънце и синьо небе: „Не мога да описвам неща, които са ми толкова скъпи, седнал край огъня от въглища.“

В едно твърде интимно и искрено писмо, адресирано до един от приятелите му, той казваше: „Последните години от живота ми представляват продължителна борба срещу чувствата, които направиха първата част от живота ми толкова горчива; макар и да мога да се похваля, че до голяма степен съм ги победил, има още моменти, в които съм така наивен, както преди. С никого не съм споделял това, не бих го споделил дори и с Вас, ако не се страхувах, че бях малко груб и исках да Ви обясня причината. Но Вие знаете, че не съм от Вашите джентълмени-страдалци, затова нека не обръщаме внимание.“ Наистина той никога не бе споделял с някого толкова, но явно там беше ключът на противоречията му. От години се бореше да убие в себе си сантименталиста, който го бе карал жестоко да страда. Прекалено смел и доблестен, за да се харесва в ролята на „джентълмен-страдалец“, но сигурен, че е изгубил всякакво доверие в жените и мъжете, той се опитваше да живее като човек на удоволствието — без любов и без приятелство. Нещастието беше в това, че подтискайки чувствата си, той се измъчваше до болка.

Има хора, които, след като са страдали и навикът или забравата са излекували страданието им, проявяват необикновен стремеж към мъката, защото, правейки живота ни непоносим, тя го изпълва в същото време с такива ярки чувства, които прикриват празнотата му. Байрон бе започнал своя живот с една голяма любов. Тази любов бе завършила с неуспех, но беше дала на това дете нуждата от любовно вълнение, което му бе станало необходимост. Както пътешественикът, който си е повредил небцето от силните подправки, намира блудкава всяка здравословна храна, така и Байрон с безразличието, което носеше в сърцето си, не усещаше вече вкуса на живота. Мислеше се готов да тръгне подир всяко силно преживяване, дори порочно, стига то да можеше да му върне постоянно бягащото от живота му чувство. На същия този Ходжсън, който го бе насърчавал да бъде по-весел, той изпрати едно послание в стихове, в което пак си спомняше за Мери Чауърт:

„Горкото момче не мисли и дума от всичко това“ — отбеляза в полето снизходителният и оптимистично настроен Ходжсън. Но Байрон беше по-нещастно и сложно същество, отколкото го смятаха приятелите му.

Той реши да отиде да живее в Лондон, където можеше поне да върши нещо в Парламента и да се занимава с коректурите на своя ръкопис. „Каквото и да е, стига само да ме излекува от спрягането на проклетия глагол «отегчавам се».“

XVAnnus mirabilis68

В Лондон Байрон вече не се ограничаваше както някога само с обществото на Хансън и на Далъс. Далъс беше предал „Чайлд Харолд“ на Джон Мъри, който бе станал най-модният издател. Връщайки се от упражненията по фехтовка при Анжело или от стрелба с пистолет при Мантон, Байрон обичаше да се отбива при Мъри. Там той се развикваше, оплаквайки се от закъсненията на печатницата, после си избираше за прицел някоя книга от библиотечните полици на Мъри и я разсичаше на две с края на бастуна си, повтаряйки: „Кварта, секста… кварта, секста“69, докато Мъри четеше на глас новата, току-що донесена строфа. „Добра идея, Мъри, а, добра идея, нали?“ — питаше Байрон, без да спира унищожаването на книгата, мърморейки полугласно: „Кварта, секста… кварта, секста…“ Мъри, който обичаше кожените подвързии на книгите си, не се сърдеше, когато Байрон си тръгваше. Оттам той отиваше да вечеря със своя приятел Том Муър при Стивънс на Бонд стрийт.

Том Муър беше онзи Томас Литъл, авторът на невинно еротичните поеми, които преди няколко години разпалваха страстите на учениците от „Хароу“. Когато Байрон публикува Englich Bards70, един пасаж от сатирата му бе засегнал Муър и той му бе написал предизвикателно писмо, което бе поверил на Ходжсън, за да му го предаде; Байрон обаче вече беше заминал за Ориента и писмото бе останало неразпечатано у Ходжсън. При завръщането на Байрон Муър се заинтересува за писмото си. Байрон отговори, че никога не е получавал такова писмо, издири го и като доказателство за искреността си му изпрати писмото неразпечатано. Муър, който наскоро се бе оженил за една очарователна девойка и нямаше никакво желание да се дуелира, предложи на Байрон да заменят дуела с един обяд.

Щом му предстоеше да дава обяд, Муър обикновено решаваше да го организира в дома на Роджърс, който дължеше високото си положение в литературните среди колкото на превъзходната си трапеза, толкова и на оригиналните си поеми. Син на богат банкер либерал, той беше постъпил на работа в банката на баща си, но на двадесет и седем години учуди Лондон с публикацията на една доста добра поема, „Насладите от спомена“. Банкер-поет, това беше нещо ново. По този повод лорд Елдън, чийто банкер беше Гозлинг, бе казал: „Ако моят стар Гоци си позволи не да напише, а дори само да каже нещо остроумно, още на другия ден ще закрия сметката си при него.“ Но Роджърс бе харесал на обществото и дори най-недостъпните къщи бяха отворили вратите си за този дребен, превзет, духовит и язвителен човек — слаб като скелет и блед като мъртвец.

Нима мъртвецът може да бъде деен и бърз? Роджърс вършеше всичко с предпазливост и ловкост. Той бе построил къщата си с педантична грижливост — като поема — на едно великолепно място над Грийн парк. Всичко в нея беше прекрасно — красиви мебели в строг класически стил, хубави картини; в библиотеката — най-добрите произведения на най-добрите автори, върху масата — вази от алабастър. Липсваше само жена, но Роджърс бе останал ерген. За един естет с такъв бавен ритъм на живот женитбата е постъпка, която много прецизно трябва да се обмисли. Понякога той казваше на своята добра приятелка лейди Джързи: „Ако имах жена, поне щях да имам на кого да държа.“ — „Да — отговаряше тя, — но жена ви може би щеше да държи на някой друг.“ Така че той приемаше гостите си сам в една прекрасна къща и даваше изискани вечери, подправени пикантно от хапливото остроумие на господаря, който беше по природа злонравен и егоистично устроен, но разточителен по отношение на парите си, което за един богат човек понякога е удобно средство да пести чувствата си.

Вечерите на Роджърс бяха истински произведения на изкуството; кухнята, подборът на гостите — всичко беше изрядно. На този помирителен обяд освен Байрон и Муър той покани само още един поет, Томас Камбъл, като помоли двамата си приятели да го оставят сам да посрещне непознатия гост, тъй като знаеше, че младият човек куца и се опасяваше да не би той да се смути при влизането. Всички бяха удивени от красотата на Байрон и от изтънчените му маниери. Поради смъртта на майка си той беше в траур, а черните дрехи подчертаваха одухотвореността на бледото му лице. Роджърс му предложи супа: „Не никога не ям супа.“ — „Риба?“ — „Не, благодаря.“ Поднесоха агнешко. Същият въпрос; същият отговор. „Чаша вино?“ — предложи Роджърс. „Не, никога не пия вино.“ Роджърс отчаяно попита какво яде и пие Байрон. Отговорът беше: „Само сухи бисквити и газирана вода.“ За съжаление в къщата нямаше нито едното, нито другото. Байрон вечеря смачкани на пюре картофи, полети с оцет. Стори им се интересен, но необщителен. Няколко дни по-късно, срещайки Хобхаус, който най-после се бе завърнал от своите войни, и научавайки, че е приятел на Байрон, Роджърс го запита: „Колко време лорд Байрон ще спазва сегашния си режим?“ — „Дотогава, докато му обръщате внимание върху този въпрос.“

От този ден нататък Байрон и Муър станаха неразделни. Байрон, самотникът, само търсеше да се привърже към някого. Той се възхищаваше от Муър, който се чувствуваше така непринуден в едно общество, в което Байрон никого не познаваше. При това Байрон беше аристократ от Нюстед, а Муър — син на бакалин от Дъблин. Но Муър беше от онези хора с лек характер, родени да се харесват, чието присъствие бе приятно на големците поради своеобразното им и в същото време почтително държане. Още като дете той беше проявил наклонността си към поезия и музика. На петнадесетгодишна възраст перифразираше Анакреон71 или като седнеше пред пианото, импровизираше, акомпанирайки си, песни върху ирландски теми. Висшето общество на Дъблин се надпреварваше да кани този тъй забавен за компания човек. От „салонното възпитание“ Муър бе запазил една жизнерадостна самоувереност и безобиден вкус към бохемството. Мъри, който не го обичаше, го наричаше сноб, зъл език, но Байрон намираше в него един весел приятел, щастлив, че дружи с един лорд, винаги готов да пее, да пие и да се смее; за него Муър представляваше „квинтесенцията на всичко най-приятно на света“. Почти всяка вечер те ходеха да вечерят заедно в „Сейнт Олбънс“ или при Стивънс. По-точно Муър вечеряше, а Байрон дъвчеше бисквитите си и казваше: „Муър, не намирате ли, че когато ядете говеждо, ставате кръвожаден?“ Когато беше сам, Байрон ходеше в „Алфред клъб“ — доста тежко, „интелигентско“ заведение, което даваше все пак прилична възможност за прекарване на един дъждовен ден. Благодарение на Муър и Роджърс той започваше да опознава съмнителните свърталища, дендитата от тясната уличка Фопс, игралните домове, вертепите; там той прикриваше непреодолимия си срам на сдържан пуритан, но не се чувствуваше съвсем удобно.

Байрон често говореше, че ще продаде Нюстед и ще отиде да живее на остров Наксос; ще възприеме обичаите и нравите на ориенталците и ще прекара живота си в изучаване на поезията им. Студената английска зима го подтискаше така, както го подтискаше и духовната атмосфера на страната. Беше период на авторитарна политика. Войната твърде слабо засягаше господствуващите класи. Техният живот беше лек и приятен: лов на лисици, любов, дебати в Парламента — това запълваше свободното им време, което имаха в излишък. Външните размирици служеха като претекст за подтискане на свободата на мисълта. Кобит72 бе осъден на две години затвор заради това, че бе дал гласност на един военен скандал. На жалбите на народа, който страдаше — без да го разбира — от индустриалната революция, се противопоставяха интересите на държавата и патриотизмът.

В Камарата на лордовете обсъждаха нов закон за строго наказание на работниците, които чупеха машините, защото смятаха, че те им отнемат хляба. Байрон бе наблюдавал подобни случаи по време на престоя си в Нюстед. Във фабриките около Нотингам индустриалците бяха монтирали нови плетачни машини за чорапи, които позволяваха седем работници да бъдат заместени от един. Безработните бяха влезли в стълкновение с кавалерията и се бе наложило да се изпратят два допълнителни полка в Нотингам. Правителството искаше да налага смъртно наказание на онези, които чупеха машините.

Байрон, който беше видял тези нещастни хора и се бе уверил в правотата на исканията им, реши да вземе думата. По-късно неприятелите му казаха, че е смятал с една политическа реч да направи полезна реклама на поемата си, която предстоеше да излезе от печат. Но подбудите на Байрон бяха по-прости. Беше му приятно да се изправи сред тези господа и да им каже няколко сурови истини за тяхната жестокост. Той не бе забравил спомена за малкото момче от Абърдийн, което учеше в народно училище и просеше ябълки за бедната си майка. Капитанът, който така жестоко бе шибал с нагайка работниците от Нотингам, беше Джек Мъстърс, човекът, който му бе отнел Мери-Ан. Мъстърс можеше да проявява благосклонност към един селянин с хубава жена, но не обичаше работниците и винаги с жестоко удоволствие ги преследваше за бракониерство. По този въпрос личните спомени на Байрон се обединяваха със семейната традиция по линия на майка му, за да направят от него един страстен либерал. Той влезе във връзка с лорд Холънд, който щеше да говори на същата тема.

Байрон повика Далъс на Сейнт Джеймс стрийт и му издекламира доста театрално своята реч, която не беше лоша. Той описваше страданията на работниците, „хора, чието главно престъпление очевидно е бедността… И какви мерки предлагате?… Страданията да завършат със смърт?… Няма ли във вашето законодателство вече достатъчно смъртни наказания?… Нима мислите, че изгладнелият нещастник, който не се стресна от щиковете ви, ще се уплаши от бесилките ви?…“ Ораторът беше блестящ, но малко краен. Не беше благоразумно да каже пред това събрание, че „и в най-окаяните провинции на Турция не е срещнал такава нищета, каквато се среща в сърцето на християнска Англия“.

Тази реч привлече вниманието на либералните среди върху младия пер и му отвори салоните на Холънд, от които енергичната лейди Холънд бе направила една от интелектуалните и социални крепости на Лондон.

Няколко дни по-късно Мъри публикува първите две песни на „Чайлд Харолд“. Байрон до последния момент се съмняваше в стойността на поемата си. Говореше за нея плахо. Далъс, уплашен от отговорността, която бе поел, също беше неспокоен. И все пак възможно бе да има успех. Мъри, предприемчив и опитен издател, отдавна бе започнал да говори на приятелите си за „Чайлд Харолд“. Той предварително бе разпространил „избрани страници“ от книгата сред писатели и светски хора, които можеха да „лансират“ произведението. Роджърс бе получил поемата на коректури още през януари. Прочитайки я на глас пред сестра си, той й бе казал: „Ето нещо, което въпреки цялата си прелест няма да се понрави на публиката: няма да харесат нито плачливия и недоволен тон, нито разгулния начин на живот на героя.“ Уверен в неуспеха на поемата, той взе да хвали новия поет и да цитира строфи, с което възбуди любопитството на хората. Роджърс имаше влияние в няколко литературни салона и по-специално в салона на лейди Каролайн Лам, която той въздигаше „до небесата“ заради остроумието й. Той й занесе коректурите, като я помоли да не ги показва на никого. Тя обаче още същия ден обиколи града, разказвайки на всички, че е чела новата поема и че тя е чудесна. На Роджърс каза: „Трябва да го видя. Умирам от желание да го видя!“ — „Той куца — отвърна Роджърс — и си гризе ноктите.“ — „Ако ще като Езоп да е грозен, аз трябва да го видя!“

Скоро всички жени започнаха да мислят като нея. Животът на Байрон се промени тъй внезапно, както става с героите от източните приказки — сякаш чрез магическата пръчка на вълшебника. „Една сутрин се събудих и се видях прочут“, писа той. И наистина точно така беше. Вечерта Лондон бе за него пустиня, населена от трима-четирима приятели; на другия ден — град от „Хиляда и една нощ“, осеян с разкошно осветени дворци, които отваряха вратите си за най-прочутия млад англичанин.

Голямото светско общество (или както казваше Байрон — четирите хиляди души, които стоят будни, когато всички останали спят) има склонността бързо да се поддава на възторг или на възмущение; сред тези мъже и жени, които се виждат всеки ден и всяка вечер, новата слава си пробива път с мълниеносна бързина. Впрочем те имаха нужда да се възхищават от някого. Френската революция, после Бонапарт бяха породили у хиляди млади европейци големи надежди, които Наполеон разруши. Особено в Англия чувството към тщеславието беше силно развито в това общество, което се бе преситило от удоволствията, защото лесно ги постигаше, от военните амбиции — поради дългите войни, и от политическите си амбиции — поради дълготрайното управление на едно консервативно правителство, останало непоклатимо.

От безсилие или страх поетите не бяха изразили тази скрита досада. „Чайлд Харолд“ за пръв път откликваше на тъжния скептицизъм на едно разочаровано поколение. Изкуството най-после се докосваше до живота. Най-после един млад съвременен англичанин, подобен на тези, които го четяха, откриваше Европа от 1812 година такава, каквато я бяха направили революции и войни. За народ, лишен цели десет години от всякакъв досег с живота на континента, разказът за едно пътуване в Албания при сулиотите беше по-интересен, отколкото едно пътуване в Индия или из островите на Тихия океан. Поемата „Чайлд Харолд“ бе придружена от смели политически бележки — нещо съвсем ново, което очароваше читателите. Това беше поема за морето и потомците на викингите, лишени от достъпа до океана поради Блокадата, вдишваха чрез него вятъра, наситен с белите пръски на морската пяна, чийто солен вкус започваше да им липсва. Отпорът на консервативните критици всъщност беше от полза за Байрон. Смешни бяха упреците им в „Куортърли ривю“ например за това, че Байрон говорел с презрение за „занаята на побойника“. Критиците добавяха: „Питаме се с безпокойство дали това не е мнението на един кралски пер за британската армия.“ В продължение на двадесет години всички поети се бяха подчинявали на изискванията на официалната власт. В историята на един народ винаги идват моменти, когато точно на привилегированите започва да им досажда плиткоумието на установения ред. „Чайлд Харолд“ се появяваше именно в такъв един момент от живота на Англия.

Понякога се случва след триумфалния успех на дадено произведение самият автор да разочарова публиката. В случая не беше така — авторът имаше не по-малко достойнства от творбата си. Той произхождаше от стар благороднически род и светското общество му беше признателно за авторитета, който донесе неговият гений на тази често атакувана класа. Беше млад, красив; „сиво-сините му очи горяха трескаво през дългите мигли… Бледият бистър тен правеше лицето му нежно… Устните, красиво очертани като у жена, говореха за чувственост и своенравие.“ Дори недъгът му допълваше интереса, който имаха хората към него. Мрачната история на героя му всъщност беше неговата. Нали знаеха, че като Чайлд Харолд той самият се връщаше от Гърция, от Турция? Приписваха му непрестанната тъга, самотата, нещастията на Чайлд. Едно произведение на изкуството трябва да внуши на читателя, че онова, което описва, е истинско, но колко по-силно и по-непринудено е внушението, когато публиката — с право или не — смята, че то е преживяно от самия автор.

Целият град говореше само за него. Тълпи от известни хора молеха настойчиво да се запознаят с Байрон или оставяха визитните си картички. Спрелите пред вратата му коли пречеха на движението по Сейнт Джеймс стрийт. В една книжарница беше изложен екземпляр на „Чайлд Харолд“, специално подвързан по поръчка на принцеса Шарлот, дъщерята на регента. Самият регент пожела да му бъде представен Байрон и дълго разговаря с него за поети и поезия. Вечерите в Мейфеър преминаваха в разговори за Байрон, от които се долавяше само непрестанният шепот: „Бай’рн, Бай’рн.“ По онова време всеки „сезон“ имаше своя политически, военен или литературен лъв. Байрон нямаше съперник на вечерите през 1812 година.

Той опозна „това блестящо от скъпоценни камъни, пера, перли и коприна море“. Жените с вълнение си представяха голямото абатство, престъпните страсти и „мраморното Сърце“ на Чайлд Харолд — толкова силно желано заради това, че бе отхвърлено. Той веднага бе обсаден от очарована женска тълпа. Жените се страхуваха от него и изпитваха удоволствие от този страх. Разговаряйки с него на прага на една стая, лейди Розбъри бе почувствувала изведнъж сърцето си така силно да бие, че едва бе успяла да му отговори. А той самият, открил вече ефекта, който беше произвел, изпитваше омагьосващата сила на своя поглед „изпод вежди“. Далъс го чу веднъж, че чете на глас „Чайлд Харолд“. Вероятно търсеше да открие в самия себе си онова, от което другите се възхищаваха. „Убеден съм — предрече Далъс, — че младежката му меланхолия отсега нататък завинаги ще изчезне от неговия живот.“

Далъс се лъжеше. Тази меланхолия беше част от личността, която бяха харесали читателите на поемата, и Байрон много добре го разбираше. Знаейки, че тези, които го канеха, очакваха да посрещнат Чайлд Харолд, той влизаше в салоните с мрачно, пренебрежително изражение, прикривайки зад една подчертана сдържаност наследствената стеснителност на Байронови. „Лорд Байрон — пишеше лейди Моргън, — авторът на великолепния «Чайлд Харолд», е студен, мълчалив, сдържан в поведението си.“ Вече не му се случваше, както по времето на Елизабет Пигът, да шепне отчаяно „едно, две, три, четири, пет, шест, седем…“, когато го представяха на някоя жена. Но зад няколко сухи думи той скриваше голямото си смущение. В това общество, тъй живо и колоритно, което изведнъж така шумно го посрещаше, след като дълго време го бе пренебрегвало, той нямаше нито един роднина, нито един приятел. Тези мъже и жени изглеждаха познати още от детските си години, наричаха се помежду си с малките си, а не с фамилните си имена. Той не знаеше нищо за тях. Страхуваше се да не стане смешен с маниерите си от Саутуел, с недъга си и самият този страх му придаваше очарование, което той още не осъзнаваше. Застанал неподвижен в отвора на някоя позлатени врата заради болните си крака, докато другите танцуваха, той беше пълно подобие на своя герой — изправен на носа на някой кораб, с очи, вперени във вълните някъде в далечината.

Муър, който през време на краткото си приятелство с Байрон го бе виждал винаги весел, общителен, способен по детски да се смее, често се опитваше да се шегува с мрачния му тържествен вид. Байрон отрече, че това е поза. Не, той наистина беше мрачно настроен и дълбоко отчаян; веселостта му беше само повърхностна. Той си оставаше чужд на света. Убеждаваха го, че вече го е завладял. Той се съмняваше. Не можеше да повярва в успеха на поемата си. Хобхаус с непосредствената си искреност му казваше: „След Поуп никой нищо не може повече да направи.“ Това беше мнението и на Байрон. И двамата, убедени привърженици на класицизма, мислеха, че славата на „Чайлд Харолд“ се дължи на изявата на някакви нездрави чувства, но че скоро добрият вкус ще надделее, публиката ще изостави Байрон, за да се върне отново към Поуп.

Възбуждението около Байрон обаче продължаваше да нараства през целия сезон. „Тема на разговор, на любопитство, на въодушевление в този момент не е нито Испания, нито Португалия, нито войната, нито патриотизмът, а само лорд Байрон!… — пишеше дукеса Девъншър. — Всички притежават поемата му, а той самият е ухажван, ласкан, хвален навсякъде, където се появи. Той е бледолик, има болнав вид, фигурата му е грозна, но лицето му е красиво — с една дума, той е единствената тема на всички разговори. Мъжете му завиждат, а жените се ревнуват помежду си.“ Малкото хора, с които бе близък — Роджърс, Том Муър, лорд Холънд, — непрестанно бяха отрупвани с молби да го представят някому. Едно малко момиче, Елизабет Барът, съвсем сериозно бе замислило да се облече като момче и да избяга, за да стане паж на лорд Байрон. На вечерите жените се опитваха да сменят местата си, за да седнат до него. Роджърс се забавляваше от хитростите на благородните дами, които му изпращаха покани за вечеря с прибавен в постскриптум текст: „Ако нямате нищо против, доведете с Вас и лорд Байрон.“ Учудваща съдба за недъгавия млад човек, който няколко години по-рано крепеше предпазливо по улиците на Нотингам бирата на един лечител-шарлатанин.

Лейди Каролайн Лам, която бе пожелала да го види „ако ще и от Езоп да е по-грозен“, го срещна у лейди Уестмоърланд. Тя се приближи до него и започна да разглежда красивото му лице, изящно извитите вежди, къдравите коси, в които още проблясваха червеникави оттенъци, устата му, изваяна като на гръцка статуя с леко отпуснати ъгълчета. Послуша за миг приятния, нисък и толкова мелодичен глас, заради който децата го наричаха „господинът, който говори като музика“. Тя остана да наблюдава известно време неговата заучена вежливост, гордото му и почти дръзко държане. Видя жените, които го заобикаляха, обърна се рязко и се отдалечи. Същата вечер тя написа в дневника си: „Своеволен, злонравен и опасен.“

Два дни по-късно тя беше у Холъндови, когато обявиха за пристигането на Байрон. Представиха й го и той каза: „Тази възможност ви бе предложена онзи ден. Мога ли да попитам защо я отказахте?“

Тя беше висока и слаба; големите й, с лешников цвят очи гледаха изпитателно. Красива? Не, но нежна и привлекателна. Байрон я запита може ли да я посети. Докато говореше с нея, той наблюдаваше с любопитство това ново за него създание — патрицианката. Тя разказваше различни забавни неща, ту сантиментални, ту остроумни, с един особено приятен глас, макар и малко монотонен — нещо присъщо за всички, които образуваха „тесния кръг от хора около Девъншър Хаус“.

В дневника си под първата фраза, обрисуваща Байрон, Каролайн Лам добави: „Това красиво бледо лице ще бъде съдбовно за мен.“

XVIЛюбов

Своеволен? Злонравен? Колко бързо даваше преценка тази млада дама. Какво ли бе забелязала у него, за да бъде толкова строга? Може би язвителността на отговорите му? Силата на презрението? Пренебрежителната гримаса на устните му? Очите, които изпод полусведените мигли изглеждаха неспокойни и трескави?… Своеволен? Злонравен? Той не беше нито едното, нито другото, но опасен за общуване — да. Преди всичко мнителен, наранена душа, която беше винаги нащрек. Никаква Мери Чауърт нямаше да го накара повече да страда. Той смяташе, че знае какво представляват жените и как трябва да се отнася човек с тях. Отминало беше за него времето на нежността и себеотрицанието; този не дотам благ и наивен пол го бе научил да бъде безчувствен; той щеше да се възползува от урока.

При първото посещение, което направи в Мелбърн Хаус (тъй като лейди Каролайн живееше заедно със свекърва си, лейди Мелбърн), той свари там Роджърс и Муър. Лейди Каролайн се бе върнала току-що от езда и се бе излегнала на един диван, без да смени дрехите си. Когато съобщиха за Байрон, тя избяга. Роджърс каза: „Щастлив човек сте Вие, лорд Байрон. Ето че лейди Каролайн избяга, за да се разкраси, щом чу за Вашето идване, а при нас стоеше с изцапаните си дрехи.“ Като видя двамата мъже, Байрон се намръщи. Не можеше ли да бъде сама? Тя го покани да отиде отново у тях същия ден на вечеря. Той отиде и скоро в Мелбърн Хаус не можеше да се срещне друг човек освен Байрон.

Къщата беше една от най-красивите в Лондон и както домът на Холънд — интелектуален център на либералната партия. Семейство Лам, станало Мелбърн чрез перската титла, принадлежеше към сравнително отскоро забогатял род, но който бързо се бе издигнал. В началото на XVIII век един член от фамилията Лам, адвокат по професия, се беше замогнал. Към 1750 година синът му бе купил замъка Брокет Хол и понеже притежавал половин милион лири стерлинги в земи и половин милион в налични пари, бил произведен, според неписаните закони на кралството, баронет73. Баронетът се беше оженил за една особено красива жена, Елизабет Милбанк, и бе станал член на Парламента. Министър-председателят, който имал нужда от мнозинство и знаел как се получава, направил баронета лорд Мелбърн. По-късно с умението си да спазва външно благоприличие и с остроумието си, което напомняше за „Опасни връзки“, лейди Мелбърн беше успяла да води бурен живот без скандали, да се хареса на Уелския принц и да покори цял Лондон.

Първите две деца на Мелбърнови бяха момчета. Бащата обичаше по-голямото, което приличаше на него, а майката — по-малкото, Уилиям Лам, който приличаше на лорд Егръмонт. Тя го глезеше. Израснал без всякакъв контрол и дисциплина, в една атмосфера на най-екстравагантно разточителство и пълна морална свобода, пренебрегван от бащата, който живееше в къщата като мълчалив и неодобряващ обстановката гост, този син бе станал ленив, остроумен и покварен младеж. През 1805 година той се бе оженил за дъщерята на лорд и лейди Безбъро, Каролайн Пънсънби, тази, с която се бе запознал лорд Байрон.

Доста смел брак по любов. Каролайн беше очарователна и своенравна. Майка й, лейди Безбъро, бе получила лек апоплектичен удар три години след раждането на дъщеря си, което бе наложило отглеждането на малката да бъде поверено на леля й Джорджиана, дукеса Девъншър. Дукесата се бе занимавала с нея толкова, колкото и със собствените си деца, т.е. беше ги оставила в ръцете на прислугата. Отгледано в лукс и без надзор, „хранено в сребърни съдове, но принудено да си ги взима само от кухнята“, това момиченце беше убедено, че на света има само дукове, маркизи и просяци. „Ние нямахме представа, че хлябът и маслото се правят от хората, нито как се доставяха в къщи — никога не се бяхме замисляли за това. Смятахме, че конете се хранят с говеждо месо. На десет години не знаех да пиша… Не можех да сричам буквите, но съчинявах стихове, които всички харесваха. Предпочитах да къпя кучето си или да лъскам някоя шпора, или да обуздавам конете.“ Последствията от това възпитание бяха обезпокоили лекарите: „Лейди Каролайн беше капризна, изпадаше в силни нервни кризи и така рязко менеше настроението си, че понякога се страхувахме дали е напълно нормална.“ До петнадесетгодишната си възраст тя не беше учила нищо. После изведнъж се увлече в гръцки и латински, започна да изучава музика, френски, италиански, живопис; разиграваше комедийни сценки, рисуваше, правеше карикатури и за няколко години стана една от най-интересните девойки на Лондон.

Тя ненавиждаше точността. Датираше писмата си с „бог знае кой ден“. Изпращаше книга на брат си, а признаваше, че не знае адреса му. Силната й чувствителност бе известна на всички. Братовчедка й, Хариът Кавендиш, веднъж каза във връзка с пристигането на Бенжамен Констан74 в Лондон, за да чете свои произведения: „Помолих Каролайн да дойде и да заплаче, за да ни разчувствува всички.“ Най-обаятелното у нея беше способността й да преминава от меланхолия към радост, от приятелска закачливост към поетична сериозност без преход, като феите на Шекспир. Обожателите й я наричаха Ариел, Силф, Младата дивачка и се възхищаваха от тази очарователна непоследователност; по-сериозните съжаляваха, че от разглезеност малко маниерничи, а жените я намираха преднамерено превзета от желание да смайва хората.

Тя срещна за първи път бъдещия си мъж, Уилиям Лам, когато беше на тринадесет, а той на деветнадесет години. Вече беше чела негови стихове. Имаше „лудо желание“ да се запознае с него. Видя го и обикна това момче с искрящи очи, с вид на денди, малко небрежен, което много й допадна. Тя му хареса. „От всички млади момичета в Девъншър Хаус — каза Уилиям Лам — точно това желая.“ Този ден той реши, че ще се ожени за нея. Каролайн дълго време му отказваше. „Аз го обожавах — казваше тя по-късно, — но знаех, че съм нетърпимо същество и не исках да го правя нещастен.“ Той обаче упорито я преследваше и в 1805 година успя да получи съгласието й.

В деня на сватбата тя беше очарователна, но нервна. Силно се ядоса на епископа, който извършваше венчавката, разкъса роклята си, припадна и се наложи да я отведат в колата. Странно начало, но чаровният й съпруг сякаш изпитваше удоволствие да поощрява още повече слабохарактерността й. Уилиям Лам презираше нравствеността; спазването на моралните норми му се струваше досадно и просташко. „Може би не съм прав — казваше той, — но никога не мога да изпитам ни най-малко угризение или съжаление за часовете, в които съм преживял истинско удоволствие, дори да е било безразсъдно или порочно.“ Лейди Мелбърн, жена с опит, споделяше разбиранията на сина си за морала, но смяташе, че не бива да се говори за това. Една жена несъмнено можеше да прави безнаказано каквото си иска — тя самата го бе доказала, — но трябваше да знае как. Тя не одобряваше откритото кокетство на снаха си, прекалено явното удоволствие, с което тя приемаше вниманието на сър Годфри Уебстър например. Но Уилиям се смееше на това и Каролайн ставаше все по-безразсъдна.

Лейди Мелбърн, която през целия си живот бе успявала така добре да съчетава своето леконравие с почтеността, реши да даде на тази Титания75 урок по светска мъдрост. Това решение на „зрялата, но още красива жена с ясен ум“, ироничен и точен, бе отхвърлено от неразумната снаха, която най-ласкаво и мило обясни на своята „скъпа, много скъпа лейди Мелбърн“, че нейното поведение е резултат от поведението на мъжа й. Уилиям самият я бе наричал лицемерно добродетелна, беше й казвал, че е превзета, беше се забавлявал да я учи на неща, за които никога на бе чувала, и се стигна дотам, че тя взе да смята всичко за позволено. Странното беше, че и Уилиям започваше да изглежда нещастен въпреки маската, която си слагаше пред хората. Какво всъщност целеше той? С присъщата си закачливост, скривайки под сянка на тъга веселото си откровение, тя го помоли да вземе мерки за брака им: „Мисля, скъпи Уилиям, че от известно време не можем да се търпим един друг… Занапред сутрин ще бъда мълчалива, след вечеря забавна, покорна, смела като героиня от роман, стигнала предела на своите нещастия, силна като планински тигър… Само че вие би трябвало да ми кажете: «Разсъждавайте повече, говорете по-малко.»“ Той се задоволи да отбележи в дневника си: „По-рано, като видех някое семейство, че върви зле или че децата в някой дом са нетърпими, упреквах съпруга или бащата. Откакто се ожених, разбрах, че тази присъда е била лекомислена и прибързана.“ Такова беше — вече полуразрушено от една разочарована жена — семейството, на което Байрон стана така неочаквано близък.

Ролята на домашен приятел беше нова за него и му харесваше повече, отколкото си признаваше. Той обичаше да отива към единадесет часа сутрин в будоара й, да участвува в интимния живот на една жена, да отваря писмата, да гали децата, да избира роклите й за деня. През първите седмици приятелството в Мелбърн Хаус остана платонично. Байрон „говореше дълго с ниския си глас и люлееше на коленете си малкото момченце на Каролайн“, едно слабичко дете с безжизнен поглед, което изглеждаше „изостанало“ в развитието си. Той знаеше, че тя очаква от него да бъде байронист, а не Байрон; говореше й за проклятието, което тегнеше над семейството му; за Гордънови, за Лошия лорд, за смъртта, която засягаше всеки, когото обикнеше, за майка си, за приятелите си, загинали в един месец, за сърцето си от мрамор и за красивите ориенталки. А тя го слушаше с възхищение и го намираше толкова различен от Уилиям Лам и толкова красив.

Обичаше ли я той? По-късно го отрече. Тя не беше „неговият тип“. Тялото й макар че беше грациозно, беше прекалено слабо, за да бъде наистина хубаво. А нямаше и онези очи на газела, онази „плахост на антилопа“, нито грацията на Пери76, която Байрон търсеше още от детството си. Въпреки това тя притежаваше една „безкрайна жизненост“, а и за честолюбието му не беше без значение близостта му с Мелбърн Хаус — особено ласкателно за един млад мъж, който до преди петнадесет дни имаше в Лондон само неколцина приятели. Очевидно Байрон се изкушаваше да се отдаде на чувството, което у нея изглеждаше необикновено силно. Веднъж Далъс свари у Байрон един паж, облечен в коприна и дантели, а самия Байрон „така погълнат от едно писмо на лейди Каролайн, че сякаш цялото му време и мисъл бяха отдадени на него и на отговора, който трябваше да даде“. Добродушният Далъс сметна за свой дълг да го предпази от това опасно за нравствеността общество и от една жена, за която всички казваха, че е луда. Но Байрон сам се защищаваше.

Това аристократическо общество, в което той най-после бе проникнал с такъв успех, общество, все още изцяло пропито от нравите на XVIII век, беше чувствено, а не сантиментално. То не допадаше може би на истинската същност на Байрон, но на саркастичния, разочарования Байрон, какъвто го бяха направили нещастните обстоятелства. Той предпочиташе реалистичната философия в стил мадам дьо Мертьой77 на старата лейди Мелбърн пред романтичната на снахата. Лейди Мелбърн проповядваше свобода на нравите и това допадаше на Байрон; той се опитваше да й подражава, но никога не успяваше напълно, защото дълбоко скритата му чувствителност се нараняваше при най-малкото докосване. Но точно защото тази груба философия беше за него недостижима, той изпитваше почти преклонение пред онези мъже и най-вече пред жените, които бяха направили от нея принцип на своя живот. Лейди Каролайн често го отегчаваше; лейди Мелбърн го смущаваше и го очароваше със своето твърде свободно държане, каквото той си позволяваше само понякога. За затвърждаване на скептицизма му към любовта тя играеше онази роля, която някога в Кеймбридж бе играл Матюс, за да го доведе до скептицизъм по отношение на религията.

Тези две неща бяха сходни само външно, но в Мелбърн Хаус, както и някога в „Тринити колидж“, антиусловността се спазваше най-строго. „Лейди Мелбърн, която би могла да ми бъде майка, събуждаше в мен интерес, какъвто малко млади жени биха могли да събудят. Тя беше очарователна личност — нещо като съвременна Аспазия78, у която се съчетаваха силата на мъжкия ум с изяществото и красотата на жената… Често съм мислил, че ако беше малко по-млада, щеше да ми завърти главата.“ След майката в тази къща Байрон предпочиташе съпруга — Уилиям Лам, „който стои над мен като Хиперион79 над сатир“ — казваше той. Трябваше ли да лъже този интелигентен, лоялен човек, който му протягаше ръка с доверие? Силата на женското вероломство го ужасяваше.

Към лейди Каролайн той често беше необикновено груб. Една пролетна сутрин й донесе първата роза и първия карамфил, като й каза иронично: „Ваша милост обичала — както ми казаха — всичко ново и рядко само миг.“ Тя му отговори с едно прочувствено и същевременно досадно писмо върху обточен с дантела лист хартия, чиито ъгли образуваха нещо като раковини. Превзетият стил на писмото разваляше нежния му и покорен тон. Тя сравняваше себе си със слънчогледа, който, „след като зърнал грейналото с целия си блясък слънце, което за миг проявило милостта да го освети, не можел повече да си представи, че нещо друго би могло някога да бъде достойно за неговата благоговейна почит и възхита“.

Глупаво самоунижение. Байрон обичаше жените да се отнасят с него „като любима и малко строга сестра“, а не като с господар. Удоволствието и любовта са свързани в съзнанието на мъжа с първото и незабравимо изживяване, което му е разкрило и едното, и другото. За Байрон, юношата, удоволствията, които му доставяха леснодостъпните и весели създания, само подсилваха самотните му мечтания за платонична любов. Той приемаше само два вида жени: единият — „красивият идеал“ — скромни и непорочни жени, каквато представа си беше създал за Мери Чауърт или за детския образ на Маргърит Паркър, и другият тип — жени за удоволствие. Дръзката влюбчива жена, която въпреки всичко изискваше любов, нямаше място в представите на Байрон. Както някога лейди Хестър Станъп бе забелязала — той не вникваше в чувствата на другите. Не искаше да вникне. Пропитите със страст думи на лейди Каролайн бяха за него само уморителен и груб шум, който заглушаваше неговата вътрешна музика. Той желаеше непринуденост и лекота в отношенията, една смесица от весело безразсъдство и бегла меланхолия; вместо това срещаше натрапливото обожание на тази жена и уморено обръщаше глава.

Лейди Каролайн, която можеше да пише такива красиви писма на съпруга си, когото не обичаше вече, щом започнеше да пише на Байрон, изпадаше в състояние на трудно поносим патос. Тя мислеше, че повече ще му хареса, ако му показва светското общество. Заради него организираше матинета, на които канеше най-хубавите и най-забележителните жени на Лондон. Но празните салонни приказки умориха Странника, който шест месеца по-рано бе пушил лулата си под синьото гръцко небе, загледан в Акропола. Излегнат на софата в Нюстед, той беше написал: „Всичко друго, само да не спрягам от сутрин до вечер проклетия глагол «отегчавам се».“ А сега със съжаление мислеше за изгубената си самота.

Една млада интелигентна девойка, която го бе видяла в Мелбърн Хаус, с внимание го наблюдаваше. Тя беше племенница на лейди Мелбърн от провинцията — Ан-Изабела Милбанк, наричана накратко Анабела, — образована и верующа, при посещенията си в Лондон тя гледаше малко презрително на столичното общество и на лудата си братовчедка Каролайн. На 24 март отбеляза в дневника си: „Току-що дочетох «Чайлд Харолд» от лорд Байрон, който съдържа много пасажи в чудесен поетичен стил.“ На 25-и бе поканена на матине с танци у Мелбърнови. Там бяха: очарователната лейди Джързи, която вдигаше неспирен шум както с бъбренето си, така и с огърлиците си, грациозната мис Елфинстън с червеникавите коси и двадесет други красавици. Някаква жена пееше. Анабела Милбанк си помисли, че тези мъже и жени слушаха музиката сякаш по задължение. Каро Лам й показа лорд Байрон. Стори й се надменен — „устните му през цялото време издаваха презрението му“. Реши обаче, че той има право да презира тези леконравни хора и празните им удоволствия. Тя не пожела този ден да му бъде представена, защото всички жени така „лудо го ухажваха“, но няколко дни по-късно го срещна отново и като разбра, че е стеснителен, се опита да го накара да говори. Той й каза, че „е изненадан от нея — от това, че тя не изпитва презрение към този свят, в който не може да се намери дори едно същество, което, като се прибере в къщи, да има смелостта да се вгледа в себе си“.

Харесаха й думите му, които отговаряха на това, което тя чувствуваше. Впрочем той беше говорил искрено. Попаднал в тази въртележка, от която нямаше смелостта да се откаже, той съжаляваше другия Байрон, сериозния мечтател от Нюстед. Но защо казваше на тази млада непозната това, което никому не бе казвал? В нея имаше нещо привлекателно. Свеж тен, розови закръглени бузи. Дребна, но великолепно сложена. Влизайки в салона, Байрон беше попитал Муър дали не е компаньонка. „Не — му бе прошепнал Муър, — това е една богата наследница; не е зле да се ожените за нея и да оправите Нюстед.“

Байрон се изказа хвалебствено за мис Милбанк пред Каролайн Лам, правейки дори едно не твърде ласкателно за нея сравнение между двете братовчедки. Запленена от него, тя приемаше дори грубостите му. Достатъчно бе Байрон да каже, че не одобрява този начин на живот, тези многобройни събирания и по-специално, че ненавижда танците (стара омраза, която датираше отдавна), за да секнат незабавно в Мелбърн Хаус валсове и кадрили. Той я помоли никога повече да не танцува валс. Тя обеща. Влюбена, покорена, тя се бе оставила изцяло на благоволението му. Пишеше му дръзки и налудничави писма, в които му предлагаше не само любовта си, но и всичките си накити, в случай, че има нужда от пари.

Тя не стана веднага негова любовница. И може би той щеше да я пощади, ако споменът за една първа нещастна любов не го измъчваше все още. Но според философията, която си беше изработил, ако жената не се отдадеше, ако не дадеше нищо от себе си, тя започваше да презира любовника, който се страхува да я принуди. Майката на Каролайн, лейди Безбъро, реши да си послужи с хитрост, като каза на компрометиращия дъщеря й посетител, че въпреки външните прояви Каролайн не го обича и само го „разиграва“. Той не отговори и реши не да преследва лейди Каролайн, защото преследването беше излишно, но просто да не я избягва. Една седмица по-късно тя стана негова любовница.

Облада я напълно хладнокръвно. Към нея той беше студен, груб любовник, който преценяваше любовницата си без никакви илюзии, с онзи безмилостен и проницателен реализъм, който му беше присъщ — ако самият той не обичаше. „Никога не съм познавал жена с по-големи и по-приятни дарования от Вашите, но за нещастие те не са подкрепени дори и от капка здрав разум… Вашето сърце, бедна моя Каро (какъв малък вулкан!), хвърля лавата си през всяка Ваша вена… Винаги съм мислел, че сте най-одухотвореното, най-приятното, най-безразсъдното, най-привлекателното, най-вълнуващото, най-опасното, най-обаятелното създание на нашето време… Не искам да Ви говоря за хубост, аз съм лош съдник. Но нашите красавици престават да бъдат хубави, когато са до Вас, следователно сте хубава и дори нещо повече.“ Доста резервиран комплимент. Тя казваше тъжно: „Той се срамува да ме обича, защото не съм достатъчно хубава.“ А той не харесваше у нея точно онези черти от характера й, с които тя очароваше другите; с превъзбуденото си въображение от четене на романи тя искаше любовта й да прилича на тази от романите. Смяташе, че ще задържи поета, като му цитира други поети. Той слушаше с високомерие гръцкия, латинския и светските клюки на любовницата си и в същото време си мислеше за мълчаливата съзерцателност на Зорницата на Анзли или за безмълвните ориенталки.

Ако пропуснеше някой ден да отиде при нея, тя му изпращаше един от странните си малки пажове, с които се беше обкръжила. Понякога самата тя се обличаше като паж, за да му занесе няколко думи: „Сцена, достойна за «Фобла»80“, отбелязваше Байрон, който ненавиждаше екстравагантностите. Тя беше станала близка с Флетчър, на когото изпращаше бележки с молба да й отвори апартамента. Ако не беше поканена на някой бал, на който Байрон беше отишъл, тя го чакаше на улицата, без да се стеснява. „Вашата малка, приятелка Каро Уилиям — пишеше дукеса Девъншър, — върши какви ли не неразумни неща за него и с него… Байрон най-после ще тръгва за Наксос и съпрузите ще могат да си отдъхнат. Няма да се учудя, ако Каро Уилиям тръгне с него — тя е толкова луда и неблагоразумна.“

Това открито обожание, което би трябвало да трогне Байрон, всъщност го дразнеше; той считаше, че тя го прави за смях и дори проклинаше любовта, чийто обект бе той. В очите му на млад калвинист, закърмен с Библията, лейди Каролайн беше блудница. „Като Наполеон — пишеше той — аз винаги съм изпитвал презрение към жените и мнението си за тях не го създадох прибързано, а въз основа на своя фатален опит. Вярно е, че в това, което пиша, има стремеж към превъзнасяне на този пол; въображението ми винаги е издигало жените до красив идеал, но подобно на художника или скулптора и аз ги рисувам не такива, каквито са, а каквито би трябвало да бъдат… Тук у нас те водят неестествен начин на живот. Турците и ориенталците решават тези въпроси много по-добре. Държат жените затворени и те са по-щастливи. Дайте на жената огледало и няколко бонбона, и тя ще е доволна.“ Но Уилиям Лам не беше турски съпруг. Дневникът му ставаше тъжен: „Ужасното в брака е това, че нищо не е установено. Мнението на жените за мъжете им се подобрява или разваля според онова, което чуват за тях от другите, така че ние зависим от най-баналната забележка… След брака мъжът заема отбранително положение в обществото, докато преди това е имал преимуществото на нападател.“

Осведомена вече достатъчно, лейди Безбъро беше още по-неспокойна и от зет си. В младостта си тя бе изживяла бурни дни и връзката й с лорд Гранвил е била всеизвестна на времето. Но никога не бе стигала до положението на дъщеря си — да се преоблича като кочияш, за да може ненадейно да влезе при любимия си и да провери какво прави, или да го чака права на дъжда, докато излезе от някой бал. Отчаяна, лейди Безбъро покани на разговор Хобхаус, за да сподели тревогата си от тази злополучна връзка, която позореше две семейства. Хобхаус винаги бе готов да „чете морал“ на приятеля си, но какво зависеше от него прекъсването на връзката? Също като лейди Безбъро Байрон беше изморен от своеволията на Каролайн Лам. Той не го скриваше от лейди Мелбърн, която бе жена без предразсъдъци и като опитен психолог обсъждаше на драго сърце авантюрата на снаха си с нейния любовник. Той сто пъти предпочиташе компанията на Том Муър или на Хобхаус пред тази на една безсрамна жена.

Байрон имаше и по-сериозни развлечения — Анабела Милбанк го срещна на една сказка върху религията. „Той се въртеше странно на стола си всеки път, когато чуеше тази дума.“ Тя завършваше престоя си в Лондон, като посещаваше курс на тема гъстотата на земното население, по която си водеше научни бележки. Байрон считаше за смешна такава любов към науката у една жена и в разговорите си с лейди Мелбърн бе кръстил мис Милбанк „Принцесата на паралелограмите“. Въпреки това и сякаш пряко волята си той изпитваше към нея чувство на уважение. Тази добре сложена девойка, която говореше за гъстотата на земното население, поне беше непорочна.

Каролайн беше показала на Байрон няколко поеми на братовчедка си по нейна молба. Той ги бе намерил доста интересни: „Тя е наистина изключително момиче; кой би помислил, че под този спокоен външен вид се крие толкова сила и такава разнообразна мисъл?“ И беше добавил: „Нямам никакво желание да познавам по-отблизо мис Милбанк, тя е много добра за един грешник, и ако беше по-малко съвършена, сигурно щях да я обичам повече…“ Прекалено съвършена… Тя прочете това мнение, защото писмото бе предназначено да й бъде показано. Прие го със скромност и скрито самодоволство. Единственото й несъвършенство беше, че знаеше съвършенството си. Обожавана от родителите си като единствена дъщеря, получила предложение за брак от пет-шест млади мъже още при първото си появяване в обществото, тя се чувствуваше непогрешима. Великодушна и дори пламенна по душа, тя изглеждаше понякога пресметлива и студена, защото искаше да подчинява на разума всичките си постъпки. Преценките й бяха резки, строги. С ума си на добра математичка тя смяташе, че знае всичко с точност, та поетичните и повърхностни познания на една Каролайн Лам й изглеждаха без стойност. Детинщините на братовчедка й я дразнеха. Тя казваше за нея: „Новото й увлечение по Байроновата меланхолия разваля очарованието на обичайната й глупост“, както и: „Каро Лам е готова да предизвика общественото мнение, но не би имала смелостта да се откаже от вниманието и учудването на обществото, слизайки от ярките висини на Лудостта до скромната пътечка на Разума.“ Тя самата следваше пътеките на разума, но дали ги следваше скромно?

„Вашата Анабела е една загадка — пишеше дукеса Девъншър на своя син, който бе влюбен в нея, — ту обича, ту не обича, щедра, пък се плаши от бедността — не мога да я разбера. Надявам се, че няма да страдате заради нея; в действителност тя е парче лед…“

Тя не беше парче лед. И тя като Байрон беше имала романтични приятелства в детските си години. В мечтите си на малко момиче, доверени твърде рано на дневника й (имаше влечение към писането), тя си бе представяла, че е героиня на всички големи самопожертвувателни дела в историята. Беше защитавала Термопилите, беше се грижила за болните от чума… После, под влияние на религията, бе опитала да надвие буйния си характер. И вярваше, че е успяла.

„Лорд Байрон — продължаваше дукесата — леко я ухажва; но тя не дава вид, че го харесва освен като поет, а той нея — като съпруга.“

Само като поет ли го харесваше тя? Не беше съвсем сигурна. Слушайки със съжаление за скандалните любовни отношения на братовчедка си с лорд Байрон, тя вярваше, че „той искрено се разкайва за злото, което е причинил, макар че не е имал силата (поне без нечия помощ) да възприеме един нов начин на живот, да се отдава на друг вид чувства“. „Прокълнат ангел“ — казваше той за себе си, тя сериозно се съгласяваше с това и мислеше, че може би точно тя, искрено вярващата, би могла да му бъде помощта, от която имаше нужда този красив ангел, за да бъде спасен. Той се държеше простичко с нея, „като към много добро дете“. Все пак тя забеляза у него желание да се харесва, както и че държанието му към жените бе съвсем различно от това към мъжете. Ан-Изабела Милбанк се занимаваше с лорд Байрон много повече, отколкото бе добре за спасението му, поне на този свят.

Август 1812 година. Своенравното поведение на Каролайн Лам започваше да става нетърпимо. Една сутрин лейди Безбъро посети дъщеря си и я помоли да тръгне с нея за Ирландия; Уилиям също щеше да дойде по-късно и така щеше да се сложи край на тази история. Докато тя беше там, се появи и лорд Мелбърн, който каза няколко строги думи на Каролайн. Тя се ядоса и отговори така безочливо, че лейди Безбъро се ужаси и изтича да извика лейди Мелбърн от долния етаж. Когато двете пристигнаха, лейди Каролайн бе избягала, без да се облече. Старият лорд Мелбърн обясни, че тя го заплашила, че ще отиде да живее при любовника си, а той й отговорил: „Вървете по дяволите!“

Двете майки дотичаха при Байрон, но го намереха сам и също така учуден като тях. Тази постъпка на две важни дами му се видя забавна. Една година по-рано те не го и познаваха, а сега бяха стигнали дотам да го молят да накара дъщерята на едната и снахата на другата да се прибере при мъжа си.

Интересно възмездие. Той даде почерпка на кочияша на семейство Лам и получи адреса, на който Каролайн го бе накарала да я заведе. Намери я в къщата на един лекар в Кенсингтън81 и почти насила я заведе при майка й, която от вълнение получи нов пристъп.

Тази история се научи от цял Лондон. Самият принц-регент повика лейди Безбъро и й каза, че смята всичките за луди — и двете майки, и дъщерята — и че лорд Байрон бил омагьосал цялото това семейство. Според него отиването на майките при любовника бе непростимо: „Никога не съм чувал подобно нещо… Майките да му станат довереници! Какво щяхте да помислите, ако някога бях взел за довереник лейди Спенсър? (Майката на лейди Безбъро.)“ Сравнението му се стори толкова смешно на лейди Безбъро, че въпреки сериозността на разговора тя не се въздържа и се засмя.

Майка, свекърва, любовник, съпруг — сега всички молеха Каролайн да напусне Лондон. Байрон й казваше, че с отказа си се показва слаба и егоистка. Тя остана, въпреки че той не искаше повече да ходи у тях, за да може да го среща поне случайно в някой салон и да му пише на другия ден колко хубав е бил. „Колко сте блед! Тази бледина Ви придава сякаш хубостта на смъртта или на някоя статуя от бял мрамор, с която веждите и косите Ви така контрастират. Всеки път, когато Ви видя, имам желание да плача; ако някой художник можеше да увековечи за мен това лице такова, каквото е, бих му дала всичко, което притежавам на тази земя.“ Трогателно писмо, но има ли човек, който някога да е бил трогнат от чувства, чийто обект е той?

Накрая тя се съгласи да придружи лейди Безбъро. Байрон си отдъхна. Това беше първото му приключение с жена от висшето общество; изживяването му се бе сторило отвратително. Тази любовница, тъй ненаситна към времето и мислите му, беше стигнала дотам, че го озлоби. Тя, която се беше хвърлила в тази любов буйно и безразсъдно, но великодушно, излизаше от нея болна и умираща. Една братовчедка, която присъствувала на пристигането на майката и дъщерята в Ирландия, я описа така: „Леля ми изглежда добре, но горката Каролайн — ужасно зле. Станала е кожа и кости, а очите й сякаш ще изхвръкнат от орбитите си… Струва ми се, че състоянието й е твърде близо до лудостта и леля ми каза, че имало моменти, в които била напълно луда.“

Междувременно Байрон писа на лейди Мелбърн: „Скъпа лейди Мелбърн, мисля, че сте чули, а и няма да съжалявате, ако чуете още веднъж, че и двете са на сигурно място в Ирландия и че морето Ви дели с една от Вашите грижи; другата, както сама виждате, още не е много далече. Няма да съжалявате, надявам се, ако чуете, че и аз желая всичко това да свърши и, разбира се, няма да го започна отново. Не защото обичам друга, а защото ми дотегна самата любов: уморих се да играя тази глупава роля и като си помисля за изгубеното време, за пропадналите ми планове за изтеклата зима поради този роман, ставам такъв, какъвто отдавна трябваше да стана. Вярно е, че човек се люби по навик, механично, така както плува. Някога много обичах и двете неща, но сега вече не плувам, освен ако не падна във водата, и не се любя, освен ако не бъда задължен.“

Беше ли се освободил наистина Байрон от любовницата си? От Ирландия тя му пишеше опасни писма; напомняше му, че й трябват само „осем гвинеи, едно място в пощенската кола и един кораб“, за да се появи отново в Лондон. Направеше ли тя скандал и напуснеше ли мъжа си, съгласно своя „закон на честта“, Байрон се виждаше осъден да избяга с нея, без да я обича. Изпаднал в ужас, той се насилваше да съчинява послания, достойни за Кир Велики; беше готов да й направи най-силните любовни признания, само повече да не я вижда. Лейди Мелбърн, която се отнасяше към това приключение с пълно равнодушие и сякаш ставаше дума между двама лекари за избор на най-доброто лечебно средство, считаше снизходителното отношение на Байрон за опасно; „Разберете ме добре, не бих искала за нищо на света да й кажете нещо грубо или каквото и да било обидно. Нямам ни най-малкото намерение да Ви давам такъв съвет; всяка благосклонност, която бихте проявили към нея, само би ме радвала, но да се пожертвувате за нея, не би било доброжелателство, а романтизъм, който ще доведе до нещастие и катастрофа. Ако проявите малко повече студенина още сега и по този начин попречите на подобна развръзка, това, според мен, би било истинското голямо доказателство за Вашето доброжелателство — причинете й малко болка сега, за да й спестите пълно опропастяване… Трябва да прибавя, че ми се виждате готов да считате само себе си за виновен — тя не беше неопитна… Знаеше достатъчно, за да се пази, и не можем да гледаме на нея като жертва на един съблазнител.“ И достатъчно запозната с мъжката доверчивост, лейди Мелбърн заключаваше: „Ако тя разбере, че приятелите й се занимават по-малко с нея, има повече вероятност да се увлече в някоя нова прищявка. И в крайна сметка струва ми се, че най-доброто, което можете да направите, е да се ожените и че за Вас друг начин да се измъкнете от това трудно положение всъщност няма.“

Да се ожени… Ето какво отговаряше напълно на желанието на самия Байрон. Той вярваше в брака. Това беше последната му илюзия. Един млад пер (и най-вече един Байрон) трябваше да пие, да играе комар, да ухажва жената на съседа си, а после, след като е получил своя дял приключения в живота, да се ожени за жена, която не обича, но която има добро потекло и достатъчно богатство и която да му народи толкова деца, че да осигури бъдещето на името му. Такова беше условието. Такъв беше законът на Нюстед.

За да успокои напълно лейди Мелбърн, той й направи едно поразително признание: най-голямото му желание е да се ожени за самата братовчедка на лейди Каролайн, онази мис Милбанк, която няколко пъти бе видял у Уилиям Лам и беше чел поемите й. Лейди Мелбърн, която от нищо не се изненадваше, този път остана смаяна. Можеше ли човек да си представи две по-различни същества — набожната математичка и Чайлд Харолд? Но точно този контраст харесваше на Байрон, както и резервираното държане на това младо момиче — единствената жена, която го бе държала на разстояние. „Аз твърде малко я познавам и нямам и най-малкото основание да предполагам, че съм един от любимците й. Но никога не съм срещнал жена, която толкова да уважавам… Единственото ми възражение може да бъде срещу новата ми Майка, към която вече по инстинкт изпитвам смъртна омраза.“ В замяна на това мисълта да стане племенник на лейди Мелбърн го очароваше. Очевидно той беше обречен на това семейство.

Лейди Мелбърн поиска известни гаранции: „Скъпи племеннико, Вие сте твърде непостоянен — като мъжа от комедията, която гледахме заедно («Непостоянният човек») — спомняте ли си?… Да не би да мислите, че ще можете да запазите едновременно и нея, и Каролайн? Изключено. Като Ваша приятелка Ви казвам: флиртувайте колкото искате, но не се хвърляйте в нова сериозна авантюра, преди да сте се отървали от предишната…“ „Питате ме — отговори Байрон — дали съм сигурен в себе си и аз Ви отговарям «не», но Вие сте сигурна, което е много по-важно. Харесвам мис Милбанк, защото е интелигентна, приятна и от добро потекло, защото аз все още имам известни предразсъдъци по този въпрос, когато става дума за женитба. Колкото за любовта, тя приключва в една седмица (стига дамата да е разумна); бракът върви по-добре на основата на уважение и доверие, отколкото на романтична основа, а тя е достатъчно хубава, за да бъде обичана от мъжа си, без да е блестящо красива, за да привлича много съперници…“

В този брачен проект ставаше толкова малко дума за любов, че в писмото, с което Байрон молеше лейди Мелбърн да предаде предложението му за женитба на родителите на Анабела, разказваше надълго за новото си увлечение по една италианска певица, „не много красива, но напълно този тип, който ми харесва… Тя обича мъжа си, което е чудесно, защото, ако една жена обича мъжа си, сигурно много повече ще може да обича някой, който не й е съпруг“. Флетчър, от своя страна, искаше да ожени господаря си за една вдовица холандка. „Много богата и щедро закръглена.“ Флетчър, макар и женен, но еманципиран от комарите и от топлия средиземноморски вятър на Близкия изток, се бе влюбил в прислужницата на вдовицата и смяташе, че бракът на господаря му ще спомогне за неговата история. Холандската вдовица? Мис Милбанк? Каролайн? Италианската певица? Байрон се забавляваше и очакваше или Съдбата, или лейди Мелбърн да направи избора вместо него. „Анабела танцува ли валс? Това е странен, но много важен за мен въпрос. Бих искал някой да може веднага да й каже, че желая ръката й, но много се страхувам какво ще си помисли тя. Всичко зависи само от нея.“

Тежка отговорност беше да предложиш такъв несериозен претендент за ръката на една от редките личности на времето, за която женитбата си оставаше невъзвратим и свят акт. „Тя заслужава по-добро сърце от моето“ — казваше самият Байрон в моментите си на благоразумие. Но лейди Мелбърн обичаше този млад човек. Трогваха я думите му, че тя, шестдесетгодишната, може още да бъде предпочитана пред всички останали жени. А може би и мислеше, че ще бъде забавно да види този непостоянен Дон Жуан в ръцете на племенницата си. „Горката Анабела! Невинните й очи ще станат по-хубави, ако Ви обикне. Очите имат нужда от този вид вдъхновение.“ Дали Анабела нямаше малко да страда? Това би й било полезно, мислеше лейди Мелбърн, която винаги леко се дразнеше от нейното привидно спокойствие, и започна да действува.

Младото момиче съвсем не беше забравило Байрон. По време на престоя, си в Лондон Анабела се бе почувствувала сигурна, че ще го заинтересува, и почти имаше надежда, че ще го спаси; после скандалът по повод връзката му с Каролайн я бе обезнадеждил. Върнала се при родителите си, тя отново се срещна с морето и небето. Обичаше да се разхожда между тези две необятности. В този свят, който за Байрон беше толкова суров, толкова безразличен към хорските страдания, тя вярваше, че вижда навсякъде следи от добротата на господа. „Чувствувам се благословена — пишеше тя, — когато открия благосклонността на моя Създател и наблюдавам тези картини, изпълнена от щастие при мисълта, че моят Баща е направил всичко това.“ В дневника си тя се бе опитала да скицира портрет на лорд Байрон: „Страстите му са го ръководили още в детството… Въпреки това сред стремленията му има някои, които заслужават да бъдат свързани с християнските принципи («Обичам добродетелите, които не мога да имам.»). Той тайно споделя всички човешки чувства, но от някаква странна извратеност, породена някога от гордост, се опитва да скрива най-добрите черти на характера си. Когато го обхване гняв — който у него лесно припламва, — той става зъл, може да мрази и безпощадно да презира. С хората, които уважава, се държи безкрайно скромно и с разкаяние им доверява грешките си.“ Тя мислеше, че е една от тези, които той уважава. Възхищаваше си от него, харесваше го, но съзнаваше опасността.

Байрон беше сбъркал, избирайки за посредник лейди Мелбърн, чието мнение Анабела не зачиташе. Отговорът беше учтив отказ: „Ще бъда напълно недостойна за уважението на лорд Байрон, ако не кажа истината открито. Смятам, че той никога не би могъл да бъде обектът на онези силни чувства, които биха ме направили щастлива в брака, така че, ще бъде несправедливо спрямо него, ако предприема крачка, която би могла, дори косвено, да затвърди настоящите му впечатления. От някои наблюдения, които имах възможност да направя върху поведението му, аз съм склонна да вярвам в онова, което твърдите в негова полза, и ако не мога да му отвърна със същата привързаност, за това са виновни по-скоро моите чувства, отколкото неговият характер. След това признание, което правя с искрено съжаление при мисълта, че мога да причиня някаква мъка, аз трябва да оставя на него да реши какви да бъдат отношенията ни в бъдеще.“ Всъщност, ако трябваше да й се вярва, тя отказваше да се омъжи за него, защото не го обичаше. Това бе съвсем ново преживяване за автора на „Чайлд Харолд“.

XVIIКато боговете на Лукреций82

Той отдавна бе престанал да мисли: „Нюстед и аз или ще издържим, или ще паднем заедно.“ Дълговете му достигаха двадесет и пет хиляди лири. През септември 1812 година абатството беше обявено за продан. Верният Хобхаус бе изпратен да участвува в търга и по указанията на Хансън доведе първия залог до сто и тринадесет хиляди лири, втория до тринадесет хиляди, което му се стори доста забавно, защото тогава той притежаваше точно една лира, един шилинг и шест пенса. Продажбата всъщност се извърши по споразумение, след търга имението бе купено от някой си мистър Клоутън за сумата сто и четиридесет хиляди лири. „Бях си построил басейн и подземна гробница — а ето че няма да бъда погребан там. Интересно, че не можем да бъдем сигурни дори в гроба си.“ Байрон щеше да бъде богат от този момент нататък, ако Клоутън беше платил; но новият собственик бързо призна, че е поел задължение над възможностите си. Хансън, ловък и предпазлив адвокат, беше предвидил обезщетение в размер на двадесет и пет хиляди лири, в случай че не бъде изплатена цялата сума. Така че Клоутън във всички случаи беше разорен, но докато адвокатите спореха, Байрон пак остана без пари в наличност.

Беше поканен да прекара месец октомври у едни нови приятели на неговата слава, семействата Джърси и Оксфорд. Лейди Джърси беше една от онези жени, които със светския си успех си осигуряват добродетелност поради липса на свободно време. Тя беше душата на всяка компания. Очарователна с гарвановочерните си коси, млечнобелия тен на лицето и огърлицата си от корали, тя имаше един-единствен недостатък — станала бе прочута със своята словоохотливост. Приятелят й Гранвил я бе нарекъл Silence83 и се чудеше как тази жена успяваше в един и същи момент да бъде и в дома си, и в къщите на всички останали. Байрон й казваше, че разваля хубостта си с прекаленото си оживление — очи, уста, ръце, всичко се движеше едновременно. При нея в Мидълтън той прекара една — както сам я нарече — „целомъдрена седмица“.

След това отиде в Ейуд, у семейство Оксфорд. Той се бе запознал с лейди Оксфорд през зимата в Лондон, после я срещна отново на минералните извори след заминаването на Каролайн и между тях веднага се бе установило онова мълчаливо разбирателство, което може да свързва един млад, доста стеснителен мъж, но с взискателен характер, с една още хубава жена, която обича любовта и умее да улеснява първото сближаване. Лейди Оксфорд беше на четиридесет години. „Тя приличаше на пейзаж на Клод Лорен със залязващо слънце и нейната хубост засияваше при мисълта, че хвърля последните си гаснещи лъчи, които я обгръщаха с нежен блясък. Жената признава само първата и последната си любов. Първата любов на горката лейди Оксфорд беше приключила много преди моята поява на този мъчителен свят; последната — аз бях поласкан — бе запазена за мен и беше чудесна.“

Омъжила се бе преди осемнадесет години за Едуард Харли, граф Оксфордски, доста онеправдан телесно и духовно човек, макар че произхождаше от семейство, в което умът е бил на почит. Негов прадядо бе създал една от най-добрите английски библиотеки и редките памфлети, които се съдържаха в нея, бяха публикувани под названието „Харлински сборник“. Така наричаха и очарователните деца на лейди Оксфорд, които приличаха на най-красивите приятели на баща им.

Лейди Оксфорд си беше създала една лека и приятна философия. Пожертвувана от родителите си, тя бе сключила позорен брак с човек, когото не можеше да обича, но неведнъж си бе отмъстила. Човек не можеше и да мечтае за по-мила приятелка от нея. В големите й очи често се повяваше такава сладостна и блажена мечтателност, която винаги е обещание за наслада. Тя беше умна и интелигентна. Четеше Лукреций, обожаваше физическата любов и считаше сантименталната за болест с определени симптоми и времетраене. Колкото беше приятна, толкова бе и непостоянна — ако някой от любовниците й се оплачеше, че е разбила сърцето му, тя му отговаряше, че едно разбито сърце е белег за лошо храносмилане.

Беше поканила Байрон да й гостува в нейния замък в Ейуд. Там той прекара октомври и ноември на 1912 година и в компанията на тази опитна, нежна, откровена повече от самия него жена се почувствува напълно щастлив. Лейди Оксфорд четеше, свиреше и никога не се оплакваше, ако любовникът й я оставеше сама, защото му се искаше да си помечтае. Лорд Оксфорд (наречен Путифар)84 се разхождаше по цял ден в гората и се проявяваше като тактичен съпруг. Байрон и любовницата му живееха като боговете на Лукреций „в пълно спокойствие, наслаждавайки се на безсмъртието си, далече от хорските дела, избавени от страданията им и защитени от всякаква опасност, достатъчно щастливи само двамата, за да имат някаква нужда от другите… Privata dolore omni, privata periclis…“85 Чародейката, която отлично знаеше латински, често четеше този текст на младия си любовник. Той харесваше изтънченото епикурейство. Два пъти вече в живота си — на върха на „Хароу“, после в Ориента — бе срещнал щастието, постигнато чрез откъсване от човешките дела. Като обикновен смъртен, той се радваше на тези божествени интерлюдии. Буйното му сърце понякога замъгляваше трезвия му ум; за него лейди Оксфорд бе жена почти с обаянието на лейди Мелбърн. Обичаше да се оставя да бъде воден от такива скептични и силни жени.

Понякога, учуден от сладостната апатия, в която го потапяха вълшебствата на Ейуд, той се питаше в какво ли животно щеше да го преобрази тази Цирцея86. Мързеливо във всички случаи, защото той нищо не работеше и прекарваше последните хубави дни във водата или в гората заедно с децата с ангелски лица, които напомняха за толкова очарователни бащи. Той беше почти влюбен в Шарлот, най-голямата дъщеря на лейди Оксфорд, единадесетгодишна и вече красива, за която беше съчинил ново посвещение на „Чайлд Харолд“. Той се чувствуваше така доволен от себе си и от другите, както никога досега, и неприятностите му се струваха далече, на сто и петдесет мили оттук. Триумф за езическата му философия.

Лейди Каролайн обаче все още не беше приела поражението си. Тя знаеше, че Байрон е в Ейуд и го ревнуваше. Познаваше добре лейди Оксфорд. Преди няколко години двете жени бяха водили научна кореспонденция на следната тема: „Познаването на гръцкия език пречиства ли страстите или ги възпламенява?“ Случаят с лейди Каролайн даваше ясен отговор.

Всеки ден пристигаше по едно писмо от нея, ту за Байрон, ту за лейди Оксфорд. „Скъпа моя Аспазия, Байрон ми е сърдит! Бихте ли му казали, че не съм направила нищо, с което да го обидя, и че съм нещастна — съзнавам, че му написах едно хапливо писмо. Но аз му поисках хиляда пъти извинение. Сигурно съм му омръзнала, разбирам го от писмата му. Повече няма да му пиша, повече няма да го отегчавам, но го помолете да ми прости.“ Лейди Оксфорд не отговори. Лейди Каролайн заплаши, че ще дойде, че ще пише на лорд Оксфорд, че ще се самоубие. Двамата влюбени четяха заедно тези патетични писма с голямо презрение. За философи, последователи на Лукреций, тонът им беше непоносим.

Байрон държеше съюзничката си, лейди Мелбърн, в течение на действията на „неприятеля“: „Каролайн заплашва да си отмъсти със самоубийство; нейна воля… Не мога да живея, без да обичам някого. Намерих обект, който напълно ме задоволява и който, доколкото мога да преценя, не е по-малко доволен от мен; и двамата желаем спокойствие и (след всичките смешни истории от последния сезон) аз намирам в спокойствието двойно удоволствие… Имам да свършвам много свои неща в кратко време; нямам, разбира се, нито миг за губене с тази личност… Не мисля дори да Ви описвам ужаса, който изпитвам отново при мисълта за някои нейни постъпки. Това чувство стана част от природата ми; то отрови бъдещото ми съществуване. Не знам кого ще обичам, но до последния миг от живота си ще мразя тази жена. Сега знаете какви са чувствата ми! Те ще бъдат същите до смъртния ми одър. Не й обяснявам това под тази форма, защото не искам да я правя нещастна, но душевното ми състояние по отношение на нея е такова, че не желая да я виждам повече, докато двамата не се озовем в Дантевия ад…“

Лейди Мелбърн одобряваше тази негова непоколебимост и го предупреждаваше с безпощадна точност за променливите настроения на снаха си: „Ако познавам добре Каролайн, Вие не сте се отървали. Видях две писма, писани от нея в един и същ ден, в едното говори колко е щастлива и радостна, за разни големи вечери и т.н., в другото — лицемерно — за нещастието си и за привидното си спокойствие и примирение, тъй като подобни чувства не са й в природата, вероятно скоро ще научите точно обратното.“ Само жените могат да разрушават така ожесточено тъжните лъжи на други жени. И малкото доверчивост и съжаление, останали у Байрон, нямаше да устоят дълго време пред изваждащата го от заблуждение мъдрост на лейди Мелбърн.

Известно време той отговаряше на лейди Каролайн от учтивост, но след като тя безразсъдно продължаваше да го обсипва с плачевни и едновременно с това яростни писма, Байрон, силно раздразнен (и може би под влияние на лейди Оксфорд), й написа едно рязко писмо: „Лейди Каролайн, аз не съм Ви вече любовник и понеже с неприличното си за жена преследване ме принуждавате да Ви го кажа… разберете, че обичам друга, чието име би било некоректно да споменавам. Ще си спомням винаги с благодарност доказателствата, които съм получил за предпочитанието, което проявихте към мен. Ще продължа да бъда Ваш приятел, ако Ваша милост ми позволи да се наричам такъв; и за да Ви докажа добрите си чувства, Ви предлагам следния съвет: излекувайте се от суетата си, която е смешна; упражнявайте глупавите си капризи върху друг и ме оставете на мира. Ваш покорен слуга Байрон“.

Може би той нямаше да се отнесе толкова грубо, ако можеше да я види, защото тя будеше съжаление. Поведението й беше като на луда; тя гравира върху копчетата на облеклото на своята прислуга Ne crede Biron. Подправи почерка на любовника си и съчини лъжливи писма, за да изтръгне от издателя Мъри един портрет на Байрон, който самият той й отказал. Организира в Брокет Хол една странна церемония, по време на която релефно изображение на Байрон бе изгорено, а млади девойки от селото, облечени в бяло, танцуваха около кладата. Самата тя, облечена като паж, рецитираше (хвърляйки в огъня кошница с къдрици, книги, пръстени и писма на Байрон) стихове, които тя бе съчинила по този случай:

Тя има глупостта да изпрати описание на тази церемония на Байрон, който го препрати на лейди Мелбърн със следната забележка: „Дълъг разказ за един празничен огън, изпълнен с имена на местни благородници, с пажове, златни вериги, кошници с цветя, с нея самата и други идиотщини.“

През февруари 1813 година лейди Безбъро, пристигнала отново в Лондон, поиска среща с Байрон и остана още веднъж смаяна, че е толкова неромантичен. Чрез една обратна връзка на наследствеността майките винаги споделят малко от лудостта на дъщерите си. Тази съжаляваше за приключението, но след като злото бе вече дошло, поне й се искаше драмата да бъде красива. Разумният Байрон я разочарова. „Лейди Безбъро беше ужасена от липсата на романтичност в мен и, общо взето, остана поразена от поведението ми.“

Тя искаше да издействува за дъщеря си една среща с Байрон; лейди Оксфорд (много разумно) се противопостави. Уилиям Лам, като намери жена си обляна в сълзи, реши, че Байрон я е обидил, отказвайки да я приеме. „Това наистина е смешно: ако говоря с жена му, той се обижда, ако не й говоря, тя е обидената.“ Лейди Мелбърн го посъветва да приеме срещата в присъствието на свидетел, Байрон каза, че ще се съгласи само ако свидетелят бъде лейди Оксфорд.

Накрая срещата се осъществи от само себе си на един бал у лейди Хиткът. Присъствуваше и лейди Мелбърн, с големи пера, забодени в белите коси; тя беше тогава на шестдесет и една години и все още една от най-привлекателните жени на вечерта. Там беше и лорд Грей Шеридан. Светлината на свещите, отразена от големите кристални канделабри, моделираше меко красотата на жените. Изведнъж тълпата се разтвори, за да огледа с жив интерес пристигащия с накуцване Байрон, който изглеждаше блед и „почти зловещо красив“. Той се озова лице в лице с Каролайн, която го погледна с обезумели очи.

В този момент оркестърът засвири първите тактове на валс и домакинята, леко притеснена, каза: „Хайде, лейди Каролайн, трябва да откриете бала.“ — „О, разбира се — отвърна Каролайн, — аз съм в много весело настроение“ — и като се наведе към Байрон, прошепна: „Надявам се, че сега мога да танцувам?“ — „С всички тези мъже подред — отговори Байрон саркастично. — Вие винаги сте танцували валс по-добре от всеки и с голямо удоволствие ще Ви гледам.“ Тя танцува, после се почувствува зле и отиде в малката зала, където беше сложена вечерята. Лорд Байрон влезе с една дама под ръка и като я видя, каза: „Възхищавах се на грацията Ви.“ Тя грабна един нож. „Хайде, мила, хайде, но ако искате да разиграете римска трагедия, забийте го във Вашето сърце, а не в моето. Моето вече сте го ранили.“ Тя извика: „Байрон!“, избяга с ножа и никой не видя какво точно стана. Едни казаха, че се е ранила, други, че щяла да припадне, поискала чаша с вода, счупила я и се порязала със стъклените парчета. Така или иначе, тя цялата бе в кръв. Байрон вече бе минал в съседното помещение, когато дойдоха да му съобщят за случилото се. Той презрително каза: „Един от поредните й фокуси.“

Случката предизвика голям шум и един малък вестник, „Satirist“, публикува статия под заглавие „Scandalum Magnatum“. „Предпочитанието на лорд Б. към друг красив обект вбеси така силно лейди К. Л., че в пристъп на ревност тя грабна един нож и се прободе… Казват, че съпругът на дамата е за оплакване, защото опитът за самоубийство не е сполучил. Лейди К. Л. е още жива.“ Няколко седмици по-късно тя има смелостта да посети Байрон в дома му. Той беше излязъл, но тя накара да я пуснат, намери на масата една книга — „Ватек“ на Бекфорд — и написа на първата страница: „Спомняй си за мен.“ Когато се върна, Байрон намери книгата отворена и видя този толкова познат почерк. На един дъх написа:

Нищо по-типично за характера на Байрон от това свързване на любовника с мъжа в обвинението срещу жената, чието най-голямо — и всъщност наистина непростимо — престъпление беше, че го обича.

В действителност на него му бе дошло до гуша. Ако любовта трябваше да води до такива приключения, най-благоразумно беше да се избягват жените. Дори Чародейката, която беше толкова разумна, понякога го бе карала да страда. Непостоянна и свободолюбива, случваше й се да проявява внимание към друг мъж, като си оставаше в същото време приятелка на Байрон. Тогава лорд Оксфорд потъваше още по-навътре в гората, а Байрон се виждаше отстранен за известно време по един неприятно откровен начин. Той узнаваше всеки път от нея истината и ставаше все по-тъжен, че я губи, защото уважаваше жестоката й откровеност:

Тримата крояха приятни планове за едно пътуване в Сицилия, когато лорд Оксфорд, разтревожен от глупавите приказки на някакво семейство, реши — както обикновено става — да ревнува жена си от лорд Байрон точно тогава, когато той самият имаше пълни основания да бъде ревнив. Лейди Оксфорд бързо потуши бурята в душата на стареца с успокоителни лъжи, но бе взето решение, че тя ще отиде на пътешествие в Средиземно море сама с мъжа си и, както писа Байрон, „щели да бъдат много щастливи и да имат много деца“. Тя замина на 28 юни 1813. „Лейди Оксфорд отпътува вчера и сега, скъпа лейди Мелбърн, бъдете така добра да не ми говорите повече за нея. Ако трябва да ви кажа истината, чувствувам се много повече в положението на Каролайн, отколкото съм очаквал.“

XVIIIОгъста

Бяха се споразумели Байрон да придружи лорд и лейди Оксфорд до кораба, но в последния момент той се отказа, тъй като сестра му Огъста му съобщаваше, че е напуснала дома си заради паричните затруднения на нейния съпруг и възнамерява да прекара известно време в Лондон. „Скъпа моя Огъста, ако знаехте кого — освен пътуването си — пренебрегвам заради Вас, щяхте да разберете колко силна е станала братската ми привързаност…“

Не я бе виждал след завръщането си в Англия. Тя живееше в Сикс Майл Ботъм, една извънградска къща, близо до мястото за конни състезания в Нюмаркет, с три деца и тежки парични грижи. Съпругът й, полковник Ли, безмерен егоист, прекарваше живота си по конни състезания — където затъваше в дългове — в търсене на лесни завоевания с приятеля си лорд Дарлингтън, почти никога не виждаше жена си и живееше при нея само по време на състезанията в Нюмаркет. Огъста минаваше за вярна съпруга. Възпитана от баба протестантка, при нея нравствеността се заместваше с някакъв необикновен израз на религиозност. В семейството всички знаеха, че подаръците от Огъста Ли винаги са библия или молитвеник. Впрочем грижите й на домакиня и майка не й оставяха време да мисли за чувствата си. Да гледа децата, от които поне едно винаги беше болно, да отпраща букмейкърите87 и кредиторите, да отговаря на писмата на един неспособен дори писмо да напише съпруг — тези дребни всекидневни задължения бяха достатъчни да запълват живота й. Едва ли някой е живял повече от нея ден за ден.

Байрон я посрещна в дома си на Бенет стрийт в един ранен неделен следобед на 27 юни 1813 година и остана очарован. Тя веднага му хареса физически. Не изглеждаше много хубава, ако човек не се вгледаше внимателно, но това се дължеше повече на небрежното й облекло, отколкото на чертите й, които бяха красиви. Имаше профила на Байронови, странния им навик да не произнасят буквата „р“, тяхното почти по детски нацупено изражение, смръщените им вежди. Байрон, който проявяваше голямо любопитство към самия себе си, изпита странно и приятно усещане от срещата с това свое подобие, което всъщност бе една хубава жена.

В някои неща приликата бе и духовна. Тя имаше стеснителността на Байронови — твърде диви същества. Байрон и тя, и двамата мълчаливи пред хората, откриха изведнъж, че се чувствуват много свободни един към друг. Дали защото тя беше негова сестра, дали защото имаше с нея толкова общи спомени — като се почне от безсъвестния им и лекомислен баща и се стигне до Знатната вдовица от Саутуел? Още от първия ден тонът на разговорите им беше приятен и оживен. Колко жалко, че беше омъжена. Можеше да дойде да живее при него, да поддържа къщата му. Това щеше да бъде много по-добро, отколкото някакъв брак с непозната. Той изпитваше ужас от непознатите, тези същества, които не знаят нищо за живота ти, за чувствителните ти места, за сакатите ти крака, за онова сурово детство. С Огъста всичко беше лесно. Човек можеше напълно да се отпусне. Към своя baby Byron тя изпитваше снизходителна нежност. Още същия неделен ден, малко след като си бе тръгнала, той й написа бележка: „Скъпа моя Огъста, бихте ли желали да дойдете тази вечер с мен у лейди Дейви, имам покана и за Вас. Там ще видите мадам дьо Стал, хора, които познавате, и мен, когото не познавате — ще разговаряте с когото пожелаете, а аз ще бдя над Вас като над стара госпожица, която има опасност да остане неомъжена. Постъпете, както желаете, но ако към десет и половина бъдете готова, аз ще мина да Ви взема. Мисля, че да бъдем заедно сред чужди хора, ще бъде усещане, ново и за двама ни.“

Той бе подчертал думата усещане, вероятно защото някога й бе говорил за любимото си схващане: „Само чрез силното усещане можем да осъзнаем себе си.“ Но да излагаш идеите си пред Огъста беше напълно излишно. В нейния объркан, непоследователен ум идеите се плъзгаха веднага към кръга на неопределеното. В началото тя поиска от учтивост да види новите му стихове; той отговори, че няма нищо да разбере, а тя само се засмя, но всъщност бе доволна. Обичаше да се забавлява като дете. Надарена като всички Байронови със силно чувство за хумор, тя очароваше брат си с различни имитации. Когато заговореше, фактите се обвиваха в такава мъгла от отклонения и несвързани загатвания и възклицания, че човек, след като я бе слушал пет минути, вече не знаеше за какво му е говорила. Разказът й бе изпъстрен с: Oh, dear, oh, dear88, с истории за болестите на децата… после изведнъж с някой анекдот за кралица Шарлот, на която беше придворна дама… после се сещаше за неизплатен дълг… Oh, dear, oh, dear! и избухваше в смях. Байрон обожаваше тази непоследователност и я наричаше „загадките на Огъста“ или „забавното й лъкатушене“. Той възприе към нея един тон на мила закачка, която подхождаше повече за любим, отколкото за брат.

Тя прекара в Лондон началото на юли. Не живееше у Байрон, но го придружаваше на бал в Олмак, на театър и идваше да го види в жилището му на Бенет стрийт. С домакинството се занимаваше мисис Мюл, стара жена, която приличаше на вещица, плашеше всеки, който дойдеше, но обожаваше Байрон, защото беше много добър към нея. Икономка, малък апартамент, всекидневни посещения на една почти непозната жена — класическа обстановка за любовна връзка и още от първия ден в тези „странно братски“ отношения се промъкна една чувственост, която беше по-сладка, защото в началото бе неосъзната.

Имаше всички условия, които да въвлекат Байрон в изкушението. Тази млада жена, която му харесваше, можеше да идва при него свободно. Двамата не бяха защитени срещу любовта както обикновените братя и сестри — от износване на чувствата. „Те не бяха отрасли заедно под един покрив в неосъзнатата невинност на детството. Бяха се срещали рядко.“ Не бяха от една майка, нито имаха общо семейство. За Байрон Огъста криеше цялото обаяние на новото. Той държеше на произхода. Явно се възхищаваше от нея и защото бе сестра на Лийдския дук, придворна дама на кралицата, познаваше цял Лондон и живееше в Сейнт Джеймс Палас; ласкаеше се, че може да показва пред обществото едно съвсем ново приятелство. Тя не само можеше да му хареса като всяка нова жена, но и много повече го привличаше. Той бе писал веднъж, че обича жените да се отнасят с него „като любима и малко строга сестра“. В любовта той търсеше някаква смесица от весело приятелство, чувственост и почти майчинска нежност — нещо като малко дръзка сестра… Щом му мина това през ума, мисълта за кръвосмешението започна да го измъчва. Достатъчно бе да си представи опасната страст, за да повярва в предопределението. Не произхождаше ли той от Байронови, от Гордънови, чиято история не бе по-малко ужасна от тази на Борджиите? Още от дете се бе чувствувал предопределен, като Зелуко, за някакво чудовищно престъпление, което ще го постави извън човешките закони. Той се чувствуваше виновен за това, което се случваше, и изпитваше удоволствие от чувството си за вина повече, отколкото всъщност беше виновен. Би могло почти да се каже, че сам той и никой друг превърна прегрешението в престъпление, като нарече кръвосмешение тази твърде естествена любов. Дори неспособността му да избяга от себе си, която го изолираше обикновено от другите, тук му помагаше, защото в тази подобна нему жена той търсеше пак себе си. Във влечението му към нея сякаш се примесваше и някакъв странен нарцисизъм.

Две години по-рано стеснителността на млад, още неопитен мъж може би щеше да го възпре. Но благодарение на Каролайн Лам и на лейди Оксфорд той вече имаше добър опит в завоеванието и бе разбрал, че фаталният му нагон оказва особено влияние върху неопитните жени. А колкото до Огъста, от всички може би тя бе най-малко неспособна да му се противопостави. Понеже тя нямаше нито воля, нито гордост, той веднага я завладя. Наричаше я Guss или Goose — гъсчицата ми; казваше й, че е a fool, малка глупачка; а тя се смееше. Религиозното чувство на мисис Ли беше твърде повърхностно и имаше слабо влияние върху действията й. Най-силното у нея беше добротата, една доброта тъй малко ограничена от моралните или обществени норми, че за Огъста не беше кой знае какво зло и най-престъпното действие, стига да е решила, че по този начин ще достави удоволствие на човека, когото обича. С твърде чистата си душа тя бе способна и на най-големи безумства, които всъщност забравяше веднага щом ги извършеше.

Малко по-късно, когато споделяше тези неща със своята доверителка, лейди Мелбърн, Байрон се стремеше да подчертае, че Огъста бе отстъпила по-скоро от нежност, отколкото от страст. „Кълна се в бога, който ме е сътворил за собственото ми страдание и не, разбира се, за доброто на другите, че в сравнение с мен тя ни най-малко не заслужава да бъде порицана. Тя си даде сметка за опасността едва когато стана твърде късно, и аз не мога да си обясня отдаването й освен с наблюдението, което имам — и то, струва ми се, е доста точно — че жените се привързват много повече от мъжете, когато към тях се отнасят с нещо подобно на нежност.“

В тази любов той откри още по-остро и силно удоволствие, поради чувството за грях, което изпитваше. Миналите му любовни преживявания му се виждаха блудкави в сравнение с това примесено с угризения щастие. Струваше му се, че кръвосмешението, с което нарушаваше един от най-древните човешки закони, придава на плътските наслади обаянието на бунта. Огъста, много по-невинна от него, се отдаваше просто така. Oh! dear; oh! dear какво приключение за една майка със семейство, още повече, че тя не бе създадена за подобна трагедия. Най-странното беше, че тя по свой начин още обичаше „онзи нетърпим джентълмен, неин братовчед и мъж“, но можеше ли да откаже нещо на своя baby Byron, щом той го искаше? Беше от тези жени, които вярваха, че ако човек престане да мисли за нещо неприятно, което вече е отминало, то все едно, че не се е случвало. Тя прехвърчаше като птичка по повърхността на собствената си мисъл, клъввайки оттук и оттам по някоя смешка, по някоя плитка шега. По-късно, когато вече Байрон усещаше горчивия вкус на угризението, искаше понякога да я накара да се разкаят заедно за общото им престъпление. Тя обаче гъвкаво и изкусно се измъкваше и се опитваше да го накара да се засмее.

В края на юли тя го заведе в Нюмаркет, за да види трите й деца. Престоят им там беше много весел. Децата обикнаха този млад вуйчо. Те се развикаха радостно: „Байрон! Байрон!“ всеки път, когато влизаше при тях. После Огъста се върна в Лондон заедно с него. Финансовото положение на полковник Ли беше такова, че всичко друго беше по-добро от възможността да живее в тази къща. Братът и сестрата крояха планове за пътуване. Байрон беше отвратен от Англия. Принц-регентът, когото той бе смятал за либерал, ставаше всеки ден все по-деспотичен. Писателят Ли Хънт беше задържан заради това, че критикувал едно похвално слово на принца. Също като Чайлд Харолд Байрон „ненавиждаше родната си страна“. „Какъв глупак съм бил да се върна“ — казваше той. Мислеше за аромата на мащерка и на лаванда, за ясно очертаните планини над синьото море, за страните, в които не се интересуваха от никой и никой не се интересуваше от него. Защо да не заведе Огъста към Сицилия или Гърция?

Неспособен да мълчи, той започваше да загатва на приятелите си тайнствено и със заобикалки за новите си любовни преживявания. „Не Ви говоря за някакви особени чувствени усещания — пишеше той на Муър, — важното е, че в момента изживявам една напълно нова и по-сериозна от всяка друга през последните дванадесет месеца истерия — и толкова.“ Лейди Мелбърн също получаваше признания и въпреки свободата на възгледите си беше обезпокоена. Тя, разбира се, не беше заклета моралистка, но кръвосмешението беше нещо, което надминаваше границите на всякакъв морал. „Вие сте на ръба на една пропаст и ако не се оттеглите, завинаги сте загубен — това е престъпление, за което няма прошка на този свят, а какво остава за другия.“ Макар Байрон също да мислеше като нея, той бе много горд, че бе успял да я шокира. „Значи, е една порядъчна жена — каза той иронично, — щом като има неща, пред които и тя се стъписва.“ Но я послуша и се отказа от проекта си за Сицилия. „Скъпа лейди Мелбърн, няма какво да отговоря на милото Ви писмо; никой освен Вас не би се наел да ми даде такъв съвет; никой освен мен не би си позволил да го поиска. Аз още съм в Лондон, така че Вашето мнение произведе върху мен ефекта, който сте очаквали.“

Той действително беше в Лондон — сам с Огъста в пустия град през месец август — и беше много щастлив. „Какво правите Вие? Ние можем да кажем само какво не правим. Градът е празен, но толкова по-добре; сега, когато няма никой, тук е чудесно; нищо не говоря, нищо не правя, нищо не желая.“ Това беше безгрижното щастие на любовта.

През пролетта, преди тази връзка, той бе публикувал източната приказка „Гяур“ — единствената му творба след „Чайлд Харолд“. В първия си вариант произведението представляваше доста посредствена поема, спомен за Атина, история за една жена, която турците искат да хвърлят в морето заради прелюбодеяние. През есента за няколко дни той прибави с един замах петстотин стиха.

Но той знаеше, че тази лудост не може да продължи. Лейди Мелбърн, вече истински обезпокоена и сигурна, че Байрон води към злочестина както сестра си, така и себе си, го помоли да скъса. Той не намери смелост да го направи. Огъста прекара с него целия месец август. Когато в началото на септември тя го напусна, беше вече бременна.

XIXНай-близкото място за кацане

В кореспонденцията с лейди Мелбърн героините на Байрон бяха обозначени с по една буква. Каролайн беше К., Анабела — Вашата А., Огъста — моята О. или понякога, когато трябваше да е по-тайнствен, я отбелязваше само с кръстче. Откакто бе станало това кръвосмешение, единственото желание на лейди Мелбърн беше да види някоя нова изкупителна буква, прибавена към тази опасна азбука. Но възможно ли бе това? Байрон до лейди Мелбърн. „Опитах с всички сили да победя демона в себе си, но резултатите са много слаби, защото средството, с което преди рядко не съм успявал, в този случай се оказа несполучливо. Искам да кажа — прехвърлянето на чувствата ми върху друг обект… Наскоро имах чудесна възможност, при която не бях обезкуражен. Бях изпълнен с добро желание, но чувството, че правя нещо насила, всичко развали и ето, че отново съм това, което знаете. Но понеже не съм свикнал да хленча пред Вас, днес няма да Ви занимавам с мислите си.“

Веднага след заминаването на Огъста той беше поканен да прекара известно време извън града у Джеймс Уедърбърн Уебстър — доста посредствен млад човек със светлоруси коси, с когото се беше запознал в Кеймбридж и го бе срещнал по-късно в Атина. Уебстър беше самохвалко, нетактичен, недискретен, но тъй като Байрон имаше чувство за хумор, проявяваше снизходителност към животни от тази порода. Преди една година, когато се бе оженил за лейди Франсис Анзли, той бе помолил Байрон да стане кръстник на първото му дете. Молбата беше очаровала Чайлд Харолд. „Ако е момче…“ — беше писал Уебстър. „А защо не и ако е момиче“ — бе отговорил ядосано Байрон. Всъщност се роди момче.

Лейди Франсис беше доста хубава, но изглеждаше прекалено крехка. Като гледаше бледия й тен и трескавия блясък в очите й, Байрон се питаше дали ще оживее. Сестра й, лейди Катрин Анзли, беше също така крехка. И двете бяха руси, с дълги извити клепки и тъжни очи с дълбоки сенки. Уебстър, жизнерадостен и доста пълен мъж, никак не хармонираше с почти болезнената грация на сестрите. По време на вечерята грубите му шеги предизвикваха леки признаци на досада у жена му и балдъзата му. Байрон се забавляваше мълчаливо, като не пропускаше нито една тяхна въздишка, и се наслаждаваше на всичко това като любител. След вечеря мъжете оставаха сами край бутилките на масата. Байрон се изказа много ласкаво за лейди Франсис и Уебстър засия. Той се гордееше с жена си, но беше и много ревнив. Байрон обаче започваше да познава нравите и странностите на съпружеската порода и умееше повече от всеки да укротява звяра. През цялата вечер той грижливо избягваше да обръща внимание на жената на своя домакин и стигна с безразличието си до границата на нелюбезността. Уебстър реши, че този Дон Жуан, за когото разказваха толкова лоши неща, е изключително тактичен, а Байрон действително се чувствуваше приятелски настроен, ни най-малко не беше заинтересуван и нямаше никакво желание да тревожи съпруга.

Но този съпруг сам създаваше благоприятни за Байрон условия, молеше го да го покани отново да му гостува в Нюстед, където беше прекарал известно време предишния месец и отблизо се бе наслаждавал от прелестите на една от благосклонните нимфи на абатството.

Вечерта Байрон писа на лейди Мелбърн: „Ако имах лоши намерения, можех великолепно да предприема нещо, но аз съм станал толкова добродетелен или ленив, че няма да се възползувам дори от такъв приятен случай… Той ми предлагаше така настойчиво да го заведа там, че аз му отговорих с подобаващата откровеност, че може да замине, когато поиска, но че аз ще остана да се занимавам в отсъствието му с неговата къща — предложение, което на мен ми се стори чудесно, но на него, изглежда, никак не му хареса. За да ме разколебае, той ми прочете цяла проповед за добродетелите на жена си, като завърши с това, че по всичките си духовни и телесни качества тя приличала много на Христос! Мисля, че ако я бе сравнил с Дева Мария, щеше да бъде по-подходящо.“ Когато на другия ден Байрон напусна Астън Хол, съпругът най-сърдечно го покани да ги посети отново. Жената не каза нищо, само продължително го изгледа. Щеше ли да дойде отново? „Няма кой да го кара да ревнува освен викария и домоуправителя — а аз нямам никакво намерение да се жертвувам. Не знам какво точно й трябва на тази дама… Тя все пак очаква да бъде нападната и изглежда готова за блестяща отбрана; името ми на развратник ме бе изпреварило и спокойното ми и безразлично поведение толкова я изненада последния път, че тя започна да мисли себе си за грозна, а мен за слепец или нещо по-лошо…“

Тази тъй похвална въздържаност би трябвало да осигури на Байрон спокойно пребиваване. Но мъжете обикновено не виждат действителната същност на нещата. На мястото на истинския образ те виждат фиктивния, създаден от приказките. Ако Дон Жуан се въздържи да погледне някоя жена, приписват му се най-страшни намерения. Така и горкият Байрон пожела веднъж да уважи мира в едно приятелско семейство, здравето на една крехка жена и ето че съпругът стана нервен, раздразнителен и го заподозря — такова безразличие крие сигурно опасни планове.

Байрон до лейди Мелбърн:

И наистина, понеже не беше самомнителен, Байрон никога не пристъпваше, ако не беше сигурен, че ще го пресрещнат. „Мога да заявя — беше казал той напълно честно, — че никога не съм съблазнил никоя жена.“ Той с изненада следеше любовните си успехи така, както и литературните. Леснодостъпността на жените продължаваше да го удивлява и в същото време дълбоко да го възмущава. Още с пристигането си в Астън Хол той беше убеден, че не представлява никакъв интерес за тази млада, спокойна, руса жена, която го гледаше доста хладно изпод дългите си мигли. Но както по-голямата част от Елвирите89, лейди Франсис беше готова да измине малко повече от средата на пътя. Тя уреди да останат сами с Байрон в залата за билярд.

„Преди това ние бяхме в приятелски отношения; спомням си, че ми беше задала странен въпрос: «Ако една жена харесва някой мъж, а той не го е разбрал, как да му даде знак?» Забелязах също, че играем билярд, без да броим ударите; това ме накара да предположа, че щом моите мисли не са погълнати от привидното ни занимание, то и мислите на партньорката ми също не са. Доволен от успеха си, но в желанието си да получа повече, предприех една непредпазлива стъпка — с перо и хартия, — написах едно послание в проза, доста нежно и доста сносно… Разбира се, поемах риск. Как да й го дам? Как ще бъде прието? То бе много добре прието и поставено недалече от сърцето, за което бе предназначено; в същия момент видях в стаята да влиза този, който трябваше по това време да бъде в Червено море, сатаната притежаваше поне малко вежливост. Тя запази самообладание, но и листа… Писъмцето ми успя — нещо повече дори (в този момент ме прекъсва il Marito90 и аз продължавам да пиша пред него; носи ми в ръкопис някакъв политически памфлет, написан от него, който трябва да разчета и да похваля — ще се задоволя с похвалите; ох, отиде си!), предизвиква отговор, не особено утвърдителен, но с много приказки за добродетелта и възвишената любов, която интересува най-вече душите — нещо, което не разбирам много добре, като лош метафизик; но обикновено всяка любов завършва и започва платонично и тъй като моят прозелит91 е само на двадесет години, имаме време да стигнем до нещо сериозно. Надявам се все пак, че духовният период няма да продължи много дълго: във всеки случай трябва да се опита… Спомням си, че при последното ми преживяване ходът на нещата беше съвсем обратен и както съветва майор О’Флаерти, «първо се сражавахме, после се обяснявахме». Засега положението е такова; безкрайни взаимни обяснения, меланхолично настроение; което за мое съжаление бе забелязано от Мавъра, и толкова доказателства за любов, колкото могат да се дадат за това време, на това място и при тези обстоятелства… Лека нощ, връщам се при билярда.“

И така, след този изненадващ ден Байрон, който бе дошъл със сърце, запълнено от друга, започна една от най-неочакваните авантюри (и което беше по-важно) — една платоническа авантюра. Лейди Франсис му беше казала, че каквото и чувство да изпълва сърцето й, той няма да получи друго доказателство освен това признание. Той й бе отговорил, че й е всецяло отдаден, че приема поставените условия и че никога без нейно съгласие няма да направи и най-малък опит да я отклони от обещанието й… Всецяло отдаден? Нима беше искрен? Толкова бързо ли бе забравил Огъста? И той самият се чудеше. Но наистина беше така и най-малко той можеше да се лъже. Тази млада крехка жена, почти момиче, го бе развълнувала. С целомъдрено сърце, защото не бе познавала дотогава друг мъж освен грубия си marito, тя напомняше на Байрон за Мери Чауърт — все още властвуваща в душата му тема. „Сладка като спомена за погребана любов.“ Един ден беше написал този стих. От всички гробове, сред които обичаше да живее, гробът на покойната му любов бе най-скъп на сърцето му. Сантиментален под маската на презрението, неизлекуван напълно от надеждата, той мразеше лицемерната чистота, която бяга само за да бъде гонена, но ценеше нежните чувства, щом усетеше, че са искрени. Свенливият вид, мълчанието, бледото лице имаха за него много по-голяма сила, отколкото страстните излияния на Каролайн Лам.

Байрон винаги приемаше фактите такива, каквито са. Както и сега — за първи път от няколко месеца го интересуваше друга жена освен Огъста. Той писа на довереницата си: „Вчерашният ден промени мислите ми, желанията ми, надеждите ми, самия мен и с това ще Ви доставя допълнително доказателство за моята слабост. По известни причини Вие няма да ми се сърдите, като научите, че съм напълно различен от онова, което бях… Ще признаете, че всичко друго, каквото и да е то ще е по-добро от последната история; а аз не мога да съществувам, без да обичам някого. Ще се смеете на неспирното ми непостоянство, но като си спомните обстоятелствата, които ме накараха да прекъсна последната си връзка, няма да считате приключването й за мой каприз.“

Уебстър взе хиляда лири стерлинги назаем от Байрон, да съблазни някаква продажна графиня. Байрон се показа двойно по-щедър, защото му зае хилядата лири и не се възползува от това оръжие, за да завладее лейди Франсис. Той никога не беше водил такъв живот. Бледоликата млада жена с дълги мигли сядаше до него и го гледаше с любов, без да говори.

Самият той също мълчеше. Жестовете им не бяха по-красноречиви; леко докосване на ръцете, някоя открадната целувка. Нощем и двамата не спяха, за да си пишат безкрайни писма. На сутринта приличаха на призраци. Тя предаваше на Байрон дългите си послания в някоя книга или между страниците на нотна тетрадка, като продължаваше да гледа мъжа си в очите със замечтан и благ поглед.

Чувствата на Байрон бяха доста объркани. Той все повече се предаваше на очарованието на тази невинна сантименталност. Тя му поиска къдрица от косите; той отряза една и й я даде. Някога се бе поколебал да направи такава жертва за Каролайн Лам и й бе дал къдрицата на един лакей. Тогава това му се бе сторило много забавно. Но да изиграе така крехката лейди Франсис, му се струваше чудовищно.

Накъде го водеше всичко това? Към дуел? Към отвличане? Беше готов и на едното, и на другото. Играта му доставяше твърде голямо удоволствие, за да играе ролята си докрай. Впрочем роля ли беше това? Любовта идва с играта. „Ако той поиска да ми пререже гърлото, едва ли ще му бъде трудно. Аз естествено няма да отвръщам на удара с удар на човек, когото съм наскърбил. Ако пожелае да му служа за мишена, няма да мога да му откажа това удоволствие…“ „Десет дни… само десет дни, откакто съм дошъл тук за първи път, а колко се промени животът ми… Защо? Тя е хубава, много хубава, изящна… Ужасно романтична, с пламенни чувства. Характерът й? Кой знае… Интелигентна е. Пише хубави писма, макар че стилът й е малко немски… Има приятен глас. Не говори безсмислици, поне пред хората. Когато сме двамата, разбира се, понякога се разнежва до глупост. Може ли и да бъде другояче между двама млади, вързани само с платонична любов?“

Платоничната любов има своето очарование. Тя дава стойност на дребни неща, на разменени цветя, на прошепнати стихове. Тя носи безкрайна наслада само с едно стискане на ръката, с една въздишка, с лекото докосване на една малко по-разперена рокля. Лесно достъпното обезценява любовта, както банкнотата — монетата. Толкова пъти разочарован, Байрон не се отегчаваше в тази пасторална история. Опасността от малка семейна война, приятното чувство за нежния и чувствителен съюзник, всичко това занимаваше съзнанието му и го задържаше.

Все пак Дон Жуан не беше човекът, който може вечно да живее с платонична любов. Дори ако темпераментът му би издържал, гордостта му не би го понесла. На това приключение липсваше печатът на притежанието. Дори само заради лейди Мелбърн, но той трябваше да победи. За съжаление от всички английски замъци Астън Хол беше най-малко пригоден за осъществяване на това намерение. Можеха да си устройват само краткотрайни срещи, благоприятни за задъхани целувки. Оставаше нощта, но разположението на местата не позволяваше нощни посещения.

Веднъж бе станало дума групата да се премести за два-три дни от Астън Хол в Нюстед. Поддържан от жените, Байрон подхвана отново разговор за този забравен проект. Уебстър не възрази. Прекрасната нимфа го примамваше.

В Нюстед Байрон се чувствуваше на своя почва. Имението още повече засили собственото му обаяние. Той показа своето готическо абатство, своето езеро, алеята на монасите, красивия манастирски фонтан. Изпразни на един дъх пълната с вино чаша-череп пред възхитените очи на лейди Франсис. Разходи я из парка; под големите дъбове ги следваха елени и сърни. Усети, че тя е изпълнена с уважение и покорност. В тази толкова добре позната нему къща една нощна среща не беше трудна. В полунощ невинните влюбени се срещнаха сами, далеч от всички останали.

„Денят, в който останахме напълно сами, беше почти фатален — още една победа като тази, и аз като Пир ще бъда погубен — стигна се до това: «Аз съм изцяло във Ваша власт. Признавам го. Предавам Ви се. Не съм студена, както и да изглеждам за другите, но знам, че няма да мога да понеса последствията, които ще настъпят. Не мислете, че това са само празни думи. Казвам Ви истината, — а Вие постъпете както желаете.» Дали сбърках? Пощадих я. В поведението й имаше нещо толкова особено — някаква плаха решителност — никакви сцени — нито дори съпротива; но въпреки това нещо — не знам какво точно — ме убеди, че тя е искрена. Не беше обикновеното «не», което безброй пъти сме чували, произнесено по един и същи начин, а тонът и изразът й… Но аз пожертвувах много — в два часа след полунощ, далече от всички — с дявола, който ми шепнеше, че това са празни приказки… И все пак не знам дали трябва да съжалявам — тя изглежда толкова благодарна за снизходителността ми — едно доказателство поне, че не разиграваше обичайната свенливост от благоприличие, която често пъти в подобни случаи е толкова досадна. Питате ме дали съм готов да отида «докрай»… Отговарям Ви — да. Обичам я.“

Няколко дни той бе разкъсван от силна вътрешна борба. Тя се постави изцяло на негово разположение. „По-добре, отколкото да Ви виждам недоволен — казваше тя. — По-добре да направя всичко каквото искате, отколкото да Ви оставя да обикнете друга.“ Той се чувствуваше обезоръжен; виждаше му се толкова слаба, толкова бледа; отгатваше, че сълзите й са готови да бликнат. Какво да прави?

Съжали я и я пощади. „Тя много се страхуваше от дявола, а аз не се ползувам дотолкова с благоразположението му, че да задоволявам собствените си страсти с цената на сигурното нещастие на другия.“ Грешка ли беше? Дали не пожертвува най-хубавите чувства, които някога би изпитал? Твърде възможно, и лейди Мелбърн сигурно пак щеше да каже, че той не познава жените. Но това нямаше значение, той не претендираше, че ги познава. За първи път от дълго време бе доволен от себе си. В един момент на слабост се бе осмелил да отстъпи пред добродетелта, която грижата за славата му го подтикваше да потъпква. Тази добродетел беше собствената му награда. „За щастие, защото друга той не получи.“ Една сутрин влюбените се разделиха — Байрон — силно развълнуван, лейди Франсис — непроницаема. А Джеймс Уедърбърн Уебстър подари на Байрон за спомен от тези петнадесет дни една табакера, украсена с пламенно посвещение.

XX„Корсарят“

Дяволът наистина хвърляше прекалено много въдици пред тази душа, която може би му е принадлежала още преди раждането си. Байрон беше поискал да избяга от кръвосмешението, да прехвърли чувствата си към друга жена — мислеше, че е успял и в последния момент от добрина беше изгубил. Денем и нощем го измъчваха съжаления. Съжалението, че е изгубил Огъста, съжалението, че бе пощадил Франсис Уебстър, напразни мечти по онова, което можеше да бъде, напразни угризения за това, което е било. „Поезията, казваше той, е лавата на въображението, чието изригване предотвратява земетресението.“ В такива моменти, когато земетресението бе близко, той пишеше без усилие, на един дъх. От лятото беше замислил една нова източна поема — „Годеницата от Абидос“… Зюлейка обичаше брат си Селим… История за кръвосмешение, опасна тема, но той не можеше да спре гения си да броди около подобни сюжети. В момента на завръщането си в Лондон, за да успокои възбудения си дух, той съчини за четири нощи тази поема от: хиляда и двеста стиха. В нея вплиташе двата образа, които го преследваха: Огъста и лейди Франсис. „Ако в този момент не бях направил нещо, щях да полудея от гризане на собственото си сърце — мъчителна диета.“

Да публикува поема за кръвосмесителна любов, беше опасно; да признае, че тази поема беше свързана със собствения му живот — още повече. Впрочем той писа на Голт: „Първата част е извлечена от наблюденията върху собствения ми живот“, а на лейди Мелбърн: „Новата ми турска история скоро излезе… По известни причини тя ще Ви заинтересува повече, от всеки друг… Искам да знам дали считате, че зад това, което пиша, прозирам аз, или не.“ Защо бяха тези самопризнания? Защо не си мълчеше?… Защо? Нима можеше да направи друго? Той далеч не беше в състояние като Огъста да забрави така лекомислено постъпките си. Непрекъснато преповтаряше грешките си, мислите си. „Вземам някоя книга и я захвърлям. Започнах една комедия и я изгорих, защото сюжетът отново засягаше действителността; започнах роман — пак същото нещо. В стиховете мога да се държа малко по-далеч от фактите, но тази мисъл се натрапва във всичко… да, във всичко.“

За успокоение след завръщането си той започна да си води дневник; вдъхновеният допир на Байроновия дух с реалното, суровата поетичност на сбитото изложение правеха от този дневник шедьовър. В него той на всеки ред постигаше онази магия, която в „Чайлд Харолд“ съществуваше само в няколко строфи — виждаше себе си изцяло. Неговата себичност, „неговата проклета себичност“ караше мислите му да се блъскат върху страниците със същата сила и искреност, както в съзнанието му. Животът му вече представляваше само дълъг диалог на Байрон с Байрон. Вечер, когато затваряше дневника си, Байрон пишеше на Байрон: „Започвам да се прозявам, тогава лека нощ, Байрон.“ Той регистрираше външните събития, но така, както би ги регистрирал някой наблюдател от висока скала, смесвайки със самонадеяно безразличие тигъра и слона, които бе видял в някаква менажерия, с Клеопатра на Шекспир, която го удивляваше „като обобщение на женския пол — любеща, жива, тъжна, закачлива, скромна, надменна, красива, проклетницата! — и кокетка докрай както с Антоний, така и с усойницата.“

Няма документ, който по-добре да е разкрил непроменливата му душа. След петнадесет години той все още въздишаше по своята любов към малката Мери Дъф: „Ако я видя сега, ще ми бъде мъчно; действителността, колкото и хубава да е, би могла да разруши или поне да направи по-смътни чертите на прекрасната Мери, която тогава съществуваше в нея и още живее в моето въображение.“ Привидно той водеше весел живот — вечеряше с Муър, с Шеридан, боксираше се с Джексън и бягаше от мадам дьо Стал, която го отегчаваше. Но чувствата са трудно доловими по външните белези. Той страдаше… Мисълта му се рееше… Какво да направи, за да забрави?… Да се заеме с нещо?… Може би там беше спасението му. Той винаги бе мислил, че е създаден за действие, а не за поезия. „Кой би писал, ако имаше какво по-добро да прави? «Действие, действие, действие» — казва Демостен. Действия, действия — казвам на свой ред и аз, и никакво писане, поне на стихове…“ Прозявайки се като голям див звяр, затворен в клетката на света, той ходеше от вечеря на бал и мислеше за мълчаливия Ориент. „Защо стоя тук? Не съм, нито някога съм бил, нито мога да бъда популярен… Никога не съм печелил хората — онова, което ми дадоха, е било само от каприз. Тук животът ми се прахосва; там бях непрекъснато в действие или поне в движение… Отвратен съм от живота на мекотело, който водя, и мразя цивилизацията.“

Образът на лейди Франсис първи бе прогонен. Тя му пишеше писма с твърде много душевни излияния в стил Каролайн — и това го уморяваше. „В крайна сметка, ако има хора, които искат да спрат на сегашното време на глагола обичам, не трябва да се учудват, когато спрежението завърши в друго време.“ „Колко бързо забравяте!“ — казваше му лейди Мелбърн. „Но в името на свети Франциск, в името на Пигмалион и неговата статуя — в случая какво толкова има да забравям? Няколко целувки, които не й сториха никакво зло, нито на мен — добро.“ Едно малко приключение — ето какво беше епизодът Уебстър, но той му потвърди схващането за жените. Безсъмнено лейди Франсис щеше да завърши с нов любовник, но по-смел от него. „Не е възможно тя да обича човек, който се е показал толкова слаб, какъвто бях аз към нея.“

Незащитен повече от друго чувство, мислите му се плъзнаха отново към Огъста, когато неочаквано той получи едно писмо. То беше от Зорницата на Анзли, от неговата М. А. Ч. My old love of loves.92 Това беше съвсем кратка бележка: „Мой скъпи лорде, ако дойдете в Нотингамшиър, елате да ме видите в Едуалтън, където Ви очаква една много стара и много искрена приятелка, която силно желае да Ви срещне. Искрено Ваша Мери“. Цялото омайващо съжаление по миналото възкръсна отново от тези четири реда. Той знаеше, че е нещастна… Джек Мъстърс беше труден съпруг. За него фермерите казваха, че бил най-добрият господар, но че щели повече да го обичат, ако бил по-малко жаден за дъщерите им. Амазонките от ловните му приключения деляха сърцето му със селянките. Жена му — тъжна и унизена — се бе оттеглила от Анзли и живееше с една приятелка в малка селска къща близо до Нюстед. Байрон не можеше да си представи без жал своята Мери, към която животът се бе отнесъл така сурово. Тя беше разглезена, богата наследница, обожавана от майка си, от хората в имението, от него. Сигурно сега страдаше.

Трябваше ли да й отговори? Той вече знаеше, че тя не е онова божествено същество, за каквото я бе смятал в младостта си, но бе свързан с нея чрез толкова много спомени. Да види отново една от някогашните усмивки?… Някакъв благоразумен инстинкт го предупреждаваше, че истинската Мери Чауърт вече беше плод на въображението му. Какво искаше другата? Готова ли бе да го обича? Малко вероятно; тя минаваше за много непорочна жена. Впрочем в следващото си писмо тя казваше, че „го счита за любим брат“, добавяйки: „Вие едва ще разпознаете в мен щастливото създание, което някога познавахте. Станала съм толкова слаба, толкова бледа, толкова меланхолична. Вие сте срещали много хора, аз — съвсем малко. Но и малката част, която можах да наблюдавам, ме отвращава; много повече очаквах от хората изобщо, като ги преценявах по собственото си сърце.“ Фразите звучаха тъжно и грациозно, за да го трогнат. „Вие сте срещали много хора, аз — съвсем малко…“ Но какво можеше той да направи за нея? Да отиде в провинцията, за да влачи едно „недъгаво приятелство“? Защо?

И въпреки това той беше изкушен, така както винаги го изкушаваше всяка жена, която му дадеше малко аванс. Това сърце, което кацаше винаги на най-близкото място, започна да изпробва крилете си. Щеше ли да се преклони тя? Едва ли. Там беше „скъпата приятелка“, с която тя живееше и която сигурно беше някакъв страшен пазител на благодетелта. В писмата си Мери говореше за ужасната репутация на Байрон. Да, и въпреки тази ужасна репутация, тя му беше писала. Не беше ли това едно самопризнание? Не бягаше ли и тя като лейди Франсис и като всички останали, за да бъде настигната? Не рискуваше ли обаче той, ако се хване на тази игра, да бъде отново нападнат от старата си болест? Лейди Мелбърн, към която се бе обърнал, заяви, че вече нищо не разбира: „Не можете да очаквате от мен да разбирам и да Ви обяснявам цялата бъркотия, която съществува между всичките тези различни дами, за които ми говорите. Вие сте им свикнали и безсъмнено за Вас е по-ясно.“

Ясно ли? Не, за него не беше ясно. Той беше слаб. Откакто споменът по лейди Франсис започна да бледнее, Огъста отново го занимаваше изцяло. По време на престоя му в Астън Хол той почти я бе забравил. Толкова малко й бе писал, че тя го бе помислила за сърдит. Въпреки това през ноември той й изпрати портрета си. Тя, която се бе страхувала да бъде обикната и се бе уплашила да не би вече да не е, му изпрати едно пакетче, което съдържаше къдрица от нейните коси, и бележка на френски език:

Под къдрицата си бе написала: „Огъста“.

Байрон добави: „Косата на тази, която най-много съм обичал.“

Той се отказа от борбата. „Чувството, което от известно време ме е погълнало, носи в себе си някаква смесица от ужас, който прави всички останали да изглеждат нищожни. Накратко, едно от въздействията му напомня за историята с Митридат, който, свиквайки постепенно с най-силната отрова, стигнал дотам, че останалите вече не му действували, когато потърсил в тях лек за болките си и средство за освобождаване от живота.“

Той работеше con amore93 над една нова поема — „Корсарят“, „отразяваща до голяма степен преживяното“. За епиграф беше сложил стих на Тасо94: „I suoi pensieri in lui dormir non ponno.“ („Мислите му не могат да заспят в него.“) Въпреки че поемата беше написана според „преживяното“, Конрад, Корсарят, беше не Байрон, но герой от Байронов тип, какъвто след октомври 1811 година поетът го бе описал на Ходжсън и какъвто го бе обрисувал в „Гяур“ — свиреп, мълчалив, странен, подбуждан от една вътрешна предопределеност, ураган, разбушувал се над целия свят „като самума“. Никой не знае откъде идва и накъде отива. Той е обвит в тайнственост. В миналото му има винаги някакво престъпление, което не се разкрива. „За него няма разкаяние, нито наказание, нито изкупление; стореното не може да се поправи; неизтриваемото не може да се изтрие; мир ще намери само в гроба си. Най-често той е изменник или безбожник; не се стреми към Рая, а към покой. За да забрави себе си, хвърля се в действие, в борба; корсар или разбойник, той обявява война на обществото; той преследва силни преживявания. Ако ще и да загине, на всяка цена иска да избяга от скуката на живота.“

Между Байрон и Байроновия герой приликите бяха очевидни: благородно потекло, нежна и пламенна душа в юношеските години, разочарование, гняв, отчаяние. Но Байроновият герой преживяваше драмите, за които Байрон мечтаеше. Конрад беше човек на действието, пиратски главатар; Байрон, който съжаляваше за своята леност, не вършеше нищо. Конрад беше силен, Байрон куц; Конрад обгорял, Байрон блед. Смехът на Конрад беше присмех, „който предизвикваше едновременно гняв и ужас“; смехът на Байрон беше весел и чаровен. У Байрон имаше нещо детско. Той притежаваше здрав разум и чувство за хумор. В пристъпи на ярост ставаше Конрад за миг, но в обикновения живот Байрон и Байроновият герой не можеха да се разбират и представляваха общество, опасно един за друг. Въпреки волята си Байрон приписваше на мъжете, които рисуваше, много от своята слабост, макар че искаше да бъдат силни; Байроновият герой ставаше за Байрон театрален и фалшив модел, на който се чувствуваше задължен да подражава. Защищавайки Конрад, той защищаваше себе си.

„Достоен син на добродетелта, той щеше да умре от клевета“ — това беше самият той, наивният юноша. Хората и най-вече жените го бяха изпратили в училището на Разочарованието. Отсега нататък искаше да бъде корсар, човек извън закона, „човек на престъплението и на любовта“, доблестен посвоему, враг на човешкия род — с изключение на едно същество, защото Конрад обичаше една жена, която Байрон бе назовал най-напред Франческа, като спомен за лейди Франсис, а после — Медора.

Те, героините на Байроновите поеми, бяха също интересни за анализиране — нежни, нереални, проекции на онзи „красив идеал“, който Байрон отказваше да намери в действителния живот. „Един истински сластолюбец — казваше той — не изоставя душата си на грубата действителност. Любовта изключва онова, което е земно, материално — физическото удоволствие. Единствено като забулваме тези понятия, като ги забравяме почти напълно, като едва ги назоваваме само пред себе си, ние можем да им попречим да ни отвращават.“ Твърде учудваща философия за ученик на лейди Мелбърн. Но тези големи гладници за развлечение говорят твърде много за страстите на любовта, след като са открили, че голата чувственост е безсилна да успокои отегчението им. Единствено жените винаги са били реалистки в любовта, а Конрад, също като създателя си, обичаше с рицарска любов Медора, Пери на неговото въображение.

Веднага щом предаде „Корсарят“ на Мъри, Байрон замина на 17 януари със сестра си за Нюстед. Склоновете и пътеките бяха покрити със сняг, абатството беше много красиво под това зимно небе. Отначало той бе смятал да посети Мери Чауърт, която се намираше толкова наблизо. Но пътищата бяха разбити от заледяването, а и присъствието на Огъста правеше Нюстед толкова приятен за живеене. Никак не беше необходимо, както с лейди Каролайн, да си остроумен във всяка фраза: „Никога не скучаехме, бяхме винаги съгласни един с друг и се смеехме много повече, отколкото подхождаше на тази строга сграда. Впрочем домашният уют ни правеше много по-забавни един за друг, отколкото бихме могли да бъдем за хората.“

Големите сводести зали кънтяха от смеховете им. Байрон предаваше на Огъста уроци по италиански. Обществото беше забравено; само лейди Мелбърн отдалече изпращаше предупреждения: Байрон и сестра му нямаше ли да се върнат към разумен живот?… Байрон както винаги защищаваше Огъста: „X е най-благородното създание на света; Вие, разбира се, не можете да допуснете, че някой от нас двамата е способен да изпитва възвишени чувства. Не го отричам, що се отнася до мен, но Вие не знаете какво същество е тя; за нейното единствено прегрешение съм виновен изцяло само аз и нямам никакво оправдание освен силното чувство, което е твърде сложно… Като изключа този наш общ ужасен грях, за мен тя няма равна на себе си, що се отнася до характер и добрина. Съгласете се, че наистина е една много обичлива жена, но аз ще се опитам повече да не я обичам. Ако не вярвате на мен, попитайте тези, които я познават по-добре. Казвам по-добре, защото влюбеният мъж е сляп като любовта… При нашата физическа и духовна прилика не можеше да се очаква нищо по-добро. И странното е, че винаги съм имал известно предчувствие — спомням си, че като дете бях прочел в Римската история един пасаж за някакъв брак — за който ще Ви говоря, като се видим — и бях попитал майка си защо да не се оженя за X.“

Огъста за първи път живееше с брат си в интимна домашна обстановка и с изненада откриваше що за човек всъщност е той. Тя видя заредените пистолети, които Байрон оставяше до леглото си вечер; чу го да говори за кошмарите си, толкова страшни, че понякога викаше Флетчър, за да може да се успокои. В съня си той така силно тракаше със зъби, че поставяше кърпа между челюстите си, за да не се ухапе. Когато не можеше да спи, пиеше по цяла нощ газирана вода — до дванадесет бутилки — така жадно, че понякога чупеше гърлата на бутилките в бързината да ги отвори. Сутрин взимаше прекалено големи дози магнезий. Този неразумен режим затрудняваше храносмилането му. По повод на незначителни неща бе способен да изпадне в истинска ярост. Огъста разпознаваше у него темперамента на Катърин Гордън и мислеше, че ако се ожени, жена му трудно би го понасяла.

Към края на януари мисис Ли трябваше да се върне в къщи заради напредналата си бременност.

Един мъж рядко е нещастен, когато е сам, извън града, със съществото, което обича. Престоят в Нюстед беше приятна и весела интермедия. Щом се върна в Лондон, Байрон отново бе посрещнат от бурята. Тя го връхлетя от всички страни. Историята за любовните му връзки с Огъста бързо се разпространяваше из града. „Той очевидно не можеше да сдържи силното си желание да говори за собствените си работи и да показва писмата си на другите.“ Разказваше си тайните на петстотин довереника, понякога най-неподходящо избрани. Каролайн Лам злословеше наляво и надясно. Колежаните от „Итън“, като прочели „Годеницата от Абидос“, попитали един племенник на мисис Ли дали леля му не е самата Зюлейка. В салона на лейди Холънд неспособният да мълчи Байрон сам развиваше най-дръзки теории за отношения между братя и сестри. „Има една жена, която страстно обичам — казваше той. — Тя очаква дете от мен и ако бъде момиче, ще го наречем Медора.“ На излизане оттам светските хора коментираха, клатейки глава, твърде ясните парадокси.

Хората, които го мразеха, бяха доволни да го видят виновен за едно престъпление, от което — както казваше лейди Мелбърн — опрощение няма. В Камарата на лордовете той бе заел позицията на краен либерал, която не се харесваше. Никога не бе крил възторга си от Наполеон; въпреки че Съюзниците бяха нахлули във Франция, той продължаваше да се надява, че неговият Бонапарт, „неговият герой от роман“, ще ги победи. Със съжаление предвиждаше завръщането „на старата глупава, скучна система на европейско равновесие“… Открито поддържаше такива идеи в една държава, която воюваше и в която талантът и любовните му преживявания вече му бяха създали много неприятели. Лондон таеше такава ненавист срещу поета, който си позволяваше да бъде красив, да бъде гениален и да говори свободно каквото поиска, че и най-малкият инцидент щеше да бъде достатъчен, за да изкристализира в пренаситена с омраза развръзка.

За претекст послужи една поемка от осем стиха, която бе съчинил предишната година срещу принц-регента. Разказваха, че когато изоставил своите приятели — либералите, дъщеря му, принцеса Шарлот, се разплакала, а Байрон й посветил анонимна поемка:

Никой не й бе обърнал внимание, но когато „Корсарят“ беше под печат, Байрон изведнъж изрази желание да прибави там и нея, признавайки, че е негова. Благоразумният Мъри го предупреди за опасността. „Малко ме интересуват последствията — отговори Байрон. — Политическите ми убеждения са за мен това, което е младата любовница за старец — колкото са по-безразсъдни, толкова повече ги обичам.“ Двете четиристишия вдигнаха страшна буря във вестниците. Критикуваха не само политическите убеждения на Байрон, но и характера му, поемите му, та дори и недъга му. Някои от статиите бяха толкова остри, че приятелите на Байрон го караха да възбуди съдебно преследване срещу клеветниците. Той отговори, че може да изпитва омраза към равен, но не намира никакво удоволствие в измъчването на насекоми, въпреки че будят отвращение у него.

Както винаги тези нападки бяха „издигнали книгата му на най-високия връх на славата“. В деня на публикацията й от нея се продадоха тринадесет хиляди екземпляра — безпрецедентна цифра за една поема. Но не само скандалът беше предизвикал успеха й; мнозина намираха в творбата, въпреки странния й сюжет (който тогава вече не изненадваше никого), едно откровено и съвременно внушение, отговарящо на стремленията им. „Възвишеният стил, презрението към всичко посредствено и низко, смелостта — корен на всяка добродетел, — която не се спира пред нищо, за да стигне докрай, любовта към неограниченото, към свободата и този ритъм, който приличаше на ритъма на морските вълни, които се разбиват на брега, им харесваше извънредно много.“ В неизбежния конфликт между индивида и обществото вече повече от век индивидът намираше поетите зад крепостните стени на обществото. Най-после пред лишените от силни чувства поколения се явяваше един Конрад, едно мъжествено същество, което позволяваше на поривите си да стигнат докрай. „Въздействието на Байроновата поема беше небивало. Тя се четеше от всички. Мъже и жени, които не разбираха никаква друга поезия, четяха неговата; стари моряци, продавачи, чиновници, шивачи, шапкарки, наравно с най-добрите ценители на поезия, знаеха наизуст цели страници от стиховете му.“ Повече, отколкото след „Чайлд Харолд“, с „Корсарят“ Байрон ставаше поетът на всички разбунтувани, на всички онези хора от Европа, които бяха изгубили надежда в политическата свобода, както и в свободата на чувствата.

Лондон. Сам сред ордата, съзнавайки суетата на този живот. „Питам се как, дявол да го вземе, е могъл да бъде създаден такъв свят; с каква цел са били заченати дендитата например и кралете, и fellows на колежите — и жените «на определена възраст», и много хора, без значение на каква възраст, — и аз най-вече, аз самият!… Има ли нещо отвъд всичко това? Кой го знае? Този, който не може да го каже. Кой го казва? Онзи, който не го знае.“ На 22 януари той бе навършил двадесет и шест години, „равни на шестстотин години, преживени по сърце — казваше той, — и шест години — по разум“. На двадесет и шест години човек трябва да е нещо. Какво беше той? Кой го обичаше? Макар че вече не беше лъвът на сезона, продължаваха непрекъснато да го канят, но той нямаше желание да вижда никого.

„Хобхаус казва, че съм станал саможив, самотен дявол. Точно така е… Последната седмица измина в четене, ходене на театър, тук и там на гости, понякога скучаех, понякога въздишах, но веднъж не седнах да пиша — освен писма. Ако можех непрестанно да чета, никога не бих изпитал нужда от общество. Дали съжалявам за това? Хм! «Човекът по начало не ме очарова», а колкото до жените, само една — понякога… За мен присъствието на жената има нещо успокояващо — едно особено въздействие, дори когато не я обичам — не мога всъщност да обясня това, след като нямам особено високо мнение за този пол. Но е така — винаги съм в добро разположение — и към себе си, и към останалите, — ако има жена край мен. Дори мисис Мюл, икономката ми, най-старата и най-повехналата представителка на тази порода, все ме разсмива — впрочем това е лесна работа, когато съм «в настроение»… Хейхо! Бих искал да бъда на моя остров!“

„Крал Лир“, „Хамлет“, „Макбет“… Той прекарваше вечерите си с Шекспир. Знаеше го наизуст. Изживяваше го. Често пишеше в дневника си с резкия тон на Датския принц. През зимата на тази 1841 година самият живот беше шекспировски. Драмата на империята наближаваше своята развръзка. Веднъж, когато се хранеха в „Кокоу Три“, Хобхаус се обзаложи на една вечеря, че Съюзниците ще бъдат в Париж преди края на февруари; Байрон, верен на своя герой, прие облога. На 28-и Блюхер95 беше пред Мо и Байрон спечели вечерята. През март боевете при Фер-Шампеноаз му дадоха няколко седмици надежда, че ще види съюзниците на Англия — Блюхер и Шварценберг — победени. После всичко рухна. На 2 април, връщайки се от един кратък престой при Огъста, която очакваше детето си, той научи, че „неговият малък идол“, Наполеон, беше паднал от пиедестала си. „Крадците са в Париж“ — каза той. На 10-и научиха за абдикацията и заточаването му на остров Елба. Хобхаус и Байрон излязоха да видят илюминациите в Лондон. На фасадата на Карлтън Хаус, дома на принц-регента, имаше огромен осветен надпис: „ДА ЖИВЕЯТ БУРБОНИТЕ и победата на Лилиите“.

Дневникът на Байрон: „Отбелязвам този ден! Наполеон Бонапарт се отказа от империята на света. Чудесно! Струва ми се, че Сула96 е постъпил по-добре… Как именно? Като изчакал да стигнат в столицата му и тогава да изостави онова, което вече е изгубил!… Да се оттегли на остров Елба!… Аз съм поразен и смаян. Не знам, но струва ми се, че аз, дори аз (една буболечка в сравнение с този човек) рискувах живота си за случаи, които не бяха и на една милионна част толкова важни като този. Всъщност може би не си заслужава човек да умре за една корона. В такъв случай какъв е смисълът да оцелееш в Лоди97!“ Той написа ода, изпълнена с презрение към героя, който го бе разочаровал.

Хобхаус, любител на преживявания, реши да замине за Франция, за да види последните следи от чудовището. Той искаше да вземе и Байрон със себе си, но раждането на Огъста го задържаше. На 15 април тя роди дъщеря, която с върховно неблагоразумие — бе кръстена Медора. Байрон пристигна веднага. Той се гордееше с бащинството си. На лейди Мелбърн, която му бе предсказала, че това дете на кръвосмешението без съмнение ще бъде някакъв изрод, той написа: „О, но то си струва терзанията, не мога да Ви обясня защо; и не е изрод или ако е, вината е моя. Сега вече аз искам наистина да се преобразя. Но трябва да признаете, че е напълно невъзможно да бъда обичан така от друга жена; цял живот съм се опитвал да накарам някоя да ме обича и никога преди това не съм бил обичан от онази, която аз съм харесвал. Но отсега нататък Огъста и аз ще бъдем разумни — впрочем ние и сега сме и ще бъдем през трите седмици, които следват, дори и по-нататък.“ Няколко дни след раждането той подари на Огъста — чийто съпруг продължаваше да бъде затруднен парично — една сума от три хиляди лири.

Той я обичаше, разбира се, повече от всякога, с една отчаяна и неудържима любов и пишеше за нея стихове, които бяха може би най-хубавите, които някога бе сътворявал:

Какво можеше да помисли смаяната Огъста за този страстен зов? Сигурно беше много горда от това. Тя също го обичаше, но по свой начин. Беше готова да се откаже от него като любим. Искаше й се да го ожени и с това да се сложи край, но нейната воля се сломяваше пред него. Той беше неин брат, беше прочут, богат. В един труден и притеснителен момент от живота й той се бе появил внезапно като спасител. Тя му се подчиняваше.

Четирите хиляди души — „будни в часа, когато другите спяха“, — които управляваха Англия, бяха по-възбудени от всякога. Светът танцуваше в чест на мира, както бе танцувал и в чест на войната. Даваха балове за руския император, за пруския крал. Клубът на Байрон организира костюмиран бал за Уелингтънския херцог. Хобхаус се облече като албанец, Байрон като монах. Isn’t he beautiful!98 — казваха жените. Каролайн Лам, която изглеждаше успокоена, направи хиляда лудории и накара един офицер от гвардията да свали червената си униформа.

Когато се връщаше в малките часове на сутринта в апартамента, който заемаше сега в красивата „Олбани“99, преди да си легне, Байрон работеше. Той пишеше една поема — „Лара“ — и този път дори не бе направил усилие да премести действието на ориенталска земя. Лара не принадлежеше на никоя страна, на никоя епоха. Той беше чистият Байронов герой: великодушен, със сърце, създадено за любов и жигосано още от детството, силно податлив на младежки илюзии и напълно съзнаващ безсмислието им — такъв беше Лара, който приличаше на Конрад, който приличаше на Чайлд Харолд, който приличаше на Байрон. Някои от строфите на „Лара“ създаваха такъв ясен портрет на автора, че самата Огъста остана изненадана.

„… Отчужден от живите…“ — една от упоритите му представи за самия него. Той всъщност беше бродещият дух, съществото, родено за свръхчовешки живот, което Съдбата бе довела до престъплението. Колкото по-възвишен характер носи човек, толкова по-опасен става той, когато е разочарован. Ако един престъпник е започнал живота си с добро, ожесточението му се засилва от примесеното с угризение чувство на завист. Завист към онези, по-щастливите от него, които са могли да използуват силата си, без да влизат в битка с хората; завист най-вече към този, който самият той би могъл да бъде и какъвто е бил само за миг. Както Луцифер-демонът завижда на Луцифер-архангела, така Байрон завиждаше на Байрон. Малко деца са имали толкова благородни мечти, като младият бог от планината Ида. Прокълнатият от Бенет стрийт не можеше да намери успокоение. Щеше ли той да прости на „бившия-бъдещ Байрон“100, че е бил някога пламенен и нежен?

Настъпи лятото. Байрон заведе Огъста на море в Хейстингз и те прекараха там заедно юли и август. После той се прибра сам в Нюстед. В Париж войниците пееха: „Ще се върне…“ и се застъпваха за сивия редингот101. Огъста и брат й — също като децата — си пишеха писма, изпълнени с кръстчета, за да изразят нежността си.

XXIГодеж

Нюстед. Няколко месеца адвокатите на купувача бяха водили спорове с Хансън; но Хансън беше твърд, а договорът му — добре направен. Младият Клоутън трябваше да се подчини на закона и Байрон получи отново своето абатство заедно с двадесет и петте хиляди лири неустойка съгласно договора, с които можа да изплати някои от дълговете си. В продължение на петнадесет дни той остана сам. Беше поканил обаче Том Муър: „Мястото заслужава да се види, поне като старина, макар че, уверявам Ви, в по-младите ми години тук чудесно сме се забавлявали; но това е вече минало. И въпреки всичко призраците, готиката, езерните води и развалините все още го съживяват.“ Но готиката и развалините не бяха съблазнили Том Муър и в началото Байрон имаше един-единствен компаньон — призракът на черния монах, който мина покрай него в един от коридорите и го погледна с блясък в очите, без да се спре.

Щом остана сам в Нюстед, Байрон започна да мисли за женитба. Защо не? Абатството беше тъжно. Не би било зле да има „някой, с когото да скучае заедно от време на време“. „Той не обичаше толкова самотата, колкото удоволствието да обяснява на някоя жена, че обича самотата.“ От всички форми на любовта само брака не беше опитал. Той обичаше необикновеното, опасното. За човек с неговата репутация бракът не беше ли необикновено нещо? Близките му съветници го поощряваха. Лейди Мелбърн му пишеше, че само една законна жена може да го спаси. Огъста му предлагаше едно младо момиче от нейните приятелки.

Байрон до лейди Мелбърн:

Коя да избере? Познаваше лейди Катрин Анзли, най-младата сестра на лейди Франсис Уебстър. Тя беше хубава, много млада „и, струва ми се, глупава. Но не съм я виждал достатъчно, за да преценя точно, впрочем аз изпитвам ужас от ум в пола“. Познаваше и лейди Аделейд Фороз, която приличаше на Аполон Белведерски. Можеше да избере и приятелката на Огъста, лейди Шарлот Лусън Гоър, с очи като на антилопа. Имаше и една очарователна мис Елфинстън, с която флиртуваше от време на време и която го упрекваше за капризите му. И преди всичко — Анабела.

Странно, но тези две толкова различни същества от две години насам не можеха да се откъснат съвсем един от друг. За Байрон беше въпрос на чест след отказа на „Принцесата на паралелограмите“ да не покаже оскърблението си. „Не знам дали в такива случаи съм над човешките предразсъдъци, но съм над това да ги показвам.“ И все пак той добавяше: „Трябва да призная, че никога не ще забравя онова — не — от миналото лято, не ще го забравя дори ако утре стане — да.“ У него се бе съхранило някакво примесено с учудване уважение към единствената жена, която се бе осмелила да му откаже, някаква смътна злопаметност и любопитство. Би ли могъл да обича тази метафизичка? Щеше да е приятно да обуздае скрупулите й.

Нейното нещастие беше, че и тя от своя страна беше любопитна към това опасно завоевание. Освен че се ласкаеше от успеха си пред любовника на лудата си братовчедка, която напразно го гонеше, Анабела беше и убедена, че само тя може да спаси този красив грешник. За да проникне в едно здраво пазено сърце, любовта приема странни образи. Анабела беше уязвима заради желанието си да се жертвува. Откакто Байрон бе поискал ръката й — събитие в нейния спокоен живот, което той, „принцът на бурния живот“, не можеше да разбере, — тя се безпокоеше за него. Смущаваха я абсурдните и зложелателни слухове, които непрестанно се носеха за лорд Байрон в Лондон. Разказваха, че смятал да отведе голямата дъщеря на лейди Оксфорд на някакъв остров, където щял да я възпита и да се ожени за нея. Говореха, че се отнесъл зле с младия Клоутън, купувача на Нюстед — че Клоутън необмислено предложил много висока цена на търга и че Байрон жестоко го разорил. Тези истории натъжаваха Анабела. Тя се обръщаше към леля си, лейди Мелбърн, с послания за Байрон: „Тъй като едва ли ще имам случай да го видя, бих била щастлива да му предадете, че ще се радвам да зная, че е добре, и ако моето уважение би могло да му донесе някакво удовлетворение, нека бъде сигурен, че никога няма да повярвам на тези, които говорят лошо за него.“ Надяваше се да го види пак: „За мен неговото общество е толкова желано, че с удоволствие бих поела риска да бъда наречена Flirt102, за да го видя, стига само да не му навредя.“

Накрая, с необичайна за едно младо момиче дързост, през август 1813 година тя първа му писа. Обясняваше му миналото си поведение с друга любов (което не беше вярно, но горкото дете си мислеше, че това обяснение е много ловко); предлагаше му приятелството си и му даваше съвети: „Не си позволявайте да робувате на момента, не подлагайте благородните си пориви на случайностите в живота… Правете добро… Но за да правите добро за хората, Вие трябва да ги обичате и да понасяте слабостите им.“ Охо! Корсарят сигурно се бе усмихнал, но й отговори учтиво и с твърде официален тон: тя била първата жена, която бил пожелал да отведе пред олтара, и вероятно — последната. Лейди Мелбърн беше имала право да казва, че той я предпочита пред всички останали. Това бе вярно тогава, вярно е и сега. „Но Вашият отказ не беше за мен разочарование, защото е невъзможно да се прибави дори капка в чашата, която прелива от огорчения.“ Колкото за приятелството: „Съмнявам се, че някога мога да престана да Ви обичам… но каквито и да бъдат чувствата ми, аз няма да си позволя да Ви досаждам.“ Колко смирен и сериозен беше Байрон и колко трудно можеше да открие приятеля си зад този стил лейди Мелбърн. В действителност дали самият той знаеше играе ли, или е искрен? Като всички хора с богато въображение, хамелеон по природа, той си създаваше образа на това младо момиче в момента, в който му пишеше. Спомняше си едно кръгло, но с правилни черти лице и една много хубава фигура. Искаше да й се хареса. Възприемаше едно поведение, което можеше да послужи на целта му.

Крехко, парадоксално беше това приятелство, но продължи да съществува. Байрон изпитваше особено удоволствие от него.

Забавно му бе да показва на лейди Мелбърн „колосаните“ писма на племенницата й. Анабела, смутена, се упрекваше за отказа си и без още да съзнава напълно, търсеше да постигне ново предложение. Ах, как се упрекваше сега за оправданието, че е обичала тогава друг!

Разбира се, тя се зае да го преобразява: „Беше научила за някои от добрите му постъпки; знаеше, че струва повече от репутацията си. Смехът му звучеше фалшиво; той не беше щастлив, тя го чувствуваше. Беше ли възможно наистина да е напълно неверующ?“ По този въпрос Байрон беше напълно откровен: „Стигам до една тема, която сигурно сте забелязали, че отбягвах досега, една ужасна тема — религията. През първата част на моя живот ме възпитаваха в Шотландия калвинисти; това породи у мен ненавист към тази секта. По-късно посетих страните с най-лицемерно набожните и най-лековерните народи — Италия, Гърция, Турция… Заключенията ми съвсем не спират дотук… Вярвам, разбира се, в бога, но бих бил щастлив, ако можех да получа повече доказателства за него. Ако в този момент не притежавам никаква определена вяра, влизаща в рамките на една традиционна и общочовешка религия, надявам се, че не е от липса на уважение към Създателя, а към създанието.“

Тя го посъветва да чете произведенията на Лок103 и да не отдава такова значение на доказателствата. „Ако системата, обявена за божествена — пишеше тя, — беше напълно разбираема за един ум с ограничени способности, това би било основание да се загуби част от достоверността й като еманация на една неограничена интелигентност.“ Но Байрон не потърси Лок, а четеше Йов, Исай — по-мрачните пророци. Той не отричаше, просто не вярваше. „Не съм си изградил сигурно мнение, но съм готов да считам лицемерната набожност на скептицизма за толкова вредна, колкото и най-наивната вяра… Защо съм тук? Не знам. Къде отивам? Излишен въпрос. Сред милиарди живи и мъртви светове — звезди — системи — безкрайности — защо да се безпокоя за един атом?“ С обратната поща тя му отговаряше: „Вярно е, ние сме атоми във вселената, но атомът нищо ли не е, няма ли той стойност в очите на едно Безкрайно Същество? Да отричаш властта му да обхваща безкрайно малкото, така както безкрайно голямото, означава да разрушаваш това свойство на божеството.“ Използувайки духовната си сила и умствените си способности, тя даваше на Байрон нравствени съвети: „Изпитвайте чувство на доброжелателство, за да го внушавате на другите. Правете добро. Колкото и несъвършена да съм, аз съм изпитала щастието да дарявам мир и да пробуждам добродетели.“

Тя си мислеше, че се доближава до един опасно болен и че го лекува — горката Анабела! Колкото по-далечен от себе си го чувствуваше, толкова по-упорито му пишеше. Не можеше да се откъсне от този необикновен образ. Четеше поемите му „Гяур“ и „Корсарят“. Намираше го превъзходен в описанието на страстите: „Стиховете му за любовта ме правят почти влюбена и мен.“ Говореше за това на всичките си приятели, пишеше за него на леля си Мелбърн. Всъщност тя бе напълно завладяна от него, но не си даваше сметка. Мислеше се толкова сигурна в себе си, толкова сериозна, толкова учена. Лорд Байрон беше нещастно и невинно същество, което тя щеше да върне в пътя на добродетелта. Смелостта й стигна дотам, че накара родителите си да го поканят в Сиъм. „Трябва да Ви уведомя — пишеше тя на своята леля Мелбърн, — че научавайки за вероятното завръщане на лорд Байрон на Север, майка ми и баща ми сметнаха за подходящо да го поканят… Бих била много щастлива, ако той приеме поканата, която моят баща му изпраща с тази поща… Безразлично ми е какво могат да кажат хората и знам, че Вие мислите това за напълно редно.“

Въпреки привидната любезност племенница и леля трудно можеха да се разбират — Анабела смяташе леля си за лекомислена и неморална; лейди Мелбърн не харесваше едно младо момиче да учи математика и метафизика. Тя се тревожеше, когато някоя жена заявяваше пред нея, че любимите й автори са шотландските философи, и след това добавяше: „Различавам се от много хора, считайки подобни книги за практически твърде полезни — дори в най-обикновени житейски обстоятелства.“ Старата дама помоли племенницата си да й направи описание на качествата, които тя изисква от един съпруг. И получи следната бележка:

Прочитайки тези изисквания, лейди Мелбърн вдигна рамене. Да искаш от човека, когото ще обичаш, „сух разум и студена праволинейност“, а да не търсиш „нито талант, нито остроумие, нито откровеност, нито добрина“, й се струваше нечувано. Тя обвини племенницата си, че прекарва живота си на кокили, а не на собствените си крака — като всички. Анабела меко възрази: „Вие грешите, като мислите, че желая да се лиша от приятни чувства. Считах, че във великодушни включвам и тях. Далеч не допускам, че би могъл да ме завладее човек със сух разум и студена праволинейност, обратното — подобни хора винаги са ме отблъсквали… След такова изчерпателно обяснение може би ще свалите кокилите от краката ми и ще се съгласите, че стоя само на пръсти.“

Тя щеше да остане много изненадана, ако можеше да надникне от другата страна на сцената и да прочете онова, което пишеше Байрон за този портрет на лейди Мелбърн, която му го бе предала: „Тя очевидно като малка е била глезена — но не както обикновено се глезят децата, а системно възпитавана, като Кларис Харлоу104, в някакво глупаво благоприличие, в една увереност в собствената си безпогрешност, която ще я доведе или би могла да я доведе до капитална грешка… Сериозно Ви казвам, ако тя си въобразява, че изпитвам особено удоволствие да изучавам Кредото на свети Атанасий, мисля, че се лъже… За момента не я обичам, но съвсем не мога да предвидя какво би станало, ако (както казва Фалстаф) дойде «един по-топъл месец юни»; възхищавам й се като на много издигната жена, малко претруфена с «Добродетели».“ Тя щеше да бъде още по-изненадана, ако знаеше, че по времето, когато започна тази кореспонденция, Байрон се интересуваше преди всичко дали лейди Франсис Уебстър ще се реши да измами съпруга си.

Когато в началото на август 1814 година Байрон се питаше вече по-сериозно дали не е необходимо да се ожени — което не бе правил досега, — той писа на мис Милбанк: „Винаги съм Ви обичал — обичам Ви — винаги ще Ви обичам и тъй като това чувство не е зависимо от волята, не знам как ще го лекувам… Когато започнаха отношенията ни, реших, че Вие сте най-съвършената жена, която може да направи щастлив всеки мъж — стига, разбира се, той да не е луд, нито закоравял злодей, — но сега, когато ми казаха, че имате друга връзка и може би сте сгодена… Би било твърде неучтиво да искам обяснение от една жена защо има отрицателно чувство към мен. Ако можехте, сигурно щяхте да ме обичате; щом не можете, за мен е ясно — не съм толкова глупав да се учудвам на естествени неща.“

Най-скромното, най-ласкателното писмо, което някога бе писал. Но Анабела не можеше да раздели вярата си от чувствата си — както несъзнателно го правят по-голяма част от хората. На предложението, което чакаше от няколко месеца, тя отговори с едно от метафизическите си послания. Питаше се „дали наистина той е водачът, когото трябваше да избере, за да й служи за пример на земята, мислейки за безсмъртието“. Байрон се вбеси и накара сестра си, която бе дошла при него, да направи друго предложение за женитба (на лейди Шарлот Лусън Гоър), но съжаляваше за Анабела. Когато пристигна отрицателният отговор от родителите на лейди Шарлот, той енергично заяви, че ще опита сам късмета си, и на 9 септември за втори път поиска ръката на Анабела.

Байрон до мис Милбанк:

След като написа това писмо, той с нетърпение започна да чака отговора. По това време Огъста беше в Нюстед. Около часа, в който обикновено донасяха пощата, тя виждаше Байрон да сяда на стъпалата пред абатството и да дебне вестителя. Една сутрин, както седяха с Огъста още на масата, влезе градинарят и им подаде пръстена на мисис Байрон, който тя бе изгубила години по-рано, а той го намерил, като прекопавал градината под прозореца на стаята на Вдовицата. Байрон видя в това някакво предзнаменование. Почти в същия момент донесоха и едно писмо. „Ако съдържа съгласие — каза той, — този пръстен ще послужи за женитбата ми.“

Писмото беше от Анабела: „Отдавна съм се заклела първата цел в живота ми да бъде Вашето щастие. Ако мога да Ви направя щастлив, не бих имала друга грижа. Ще Ви доверя всичките си желания и ще Ви дам цялата си обич. Сега единствено страхът, че мога да не оправдая очакванията Ви, ме безпокои… Всъщност моите чувства към Вас не са се променили.“ В същото време от страх, че може да не е в Лондон и да не получи достатъчно бързо писмото й, тя бе написала и второ: „За всеки случай и за да Ви спестя мига на тревога, пиша до Нюстед — за да кажа, че се надявам да намерите в другото ми писмо всичко, което бихте желали.“

Тържествуващ, Байрон подаде през масата писмото на Огъста, която, без да осъзнава какво толкова чудно има, заяви, че „това е най-хубавото, най-прекрасното писмо, което някога е чела.“ Тя веднага реши в себе си, че ще бъде една отлична зълва; беше доволна, че вижда Байрон установен, и с лекота изтри от съзнанието си всякакъв спомен за кръвосмешението.

Силно развълнуван, Байрон написа до Сиъм три писма за три дни. „Вашето писмо ми даде нов импулс за живот… Във Ваша власт е да ме направите щастлив, Вие вече го направихте…“ После обясняваше, че умира от желание да я види, и то колкото може по-скоро: „Мисля за тази среща с такъв плам, че чак не искам да си го призная. Когато пристигна писмото Ви, сестра ми, която седеше близо до мен, се изплаши от въздействието му — имаше един мъчителен за мен миг на съмнение…“ „Вие ще бъдете моят водач, философ и приятел. Цялото ми сърце Ви принадлежи… Това е третото ми писмо за три дни…“ И завършваше: „Приемете чувствата ми на уважение и — мога ли да прибавя — на обич.“

Дон Жуан сгоден. Той се опияняваше от новото в приключението и наистина се надяваше на щастие. Не беше ли винаги желал да се ожени, още от времето на Мери Чауърт? Нямаше ли нужда от спокойствие? Можеше ли да намери по-добра съпруга от това момиче, което очевидно беше добродетелно? Не я обичаше ли? Но това става за два дни; той така лесно обиква!

Трябваше да съобщи на лейди Мелбърн: „Скъпа моя лельо…“ (Чудесно беше, че става племенник на старата си приятелка.) Изтъкваше й съжалението си, че племенницата й не бе взела това решение по-рано; колко мъки и грехове щеше да спести на другите. Всичко това обаче бе минало: „В крайна сметка този брак го уредихте Вие… Гордостта ми (най-силното ми чувство според стария ми учител) беше всъщност пощадена. Тя е единствената жена, на която съм искал ръката по този начин, и не е без значение за мен, че накрая получих съгласието й. Много бих искал някой друг от моите кумири да беше казал не на нейно място; но всичко това е вече минало. Предполагам, че един женен мъж не може повече да има връзки с други жени? Питам Ви просто така, за сведение.“

Трябваше да предупреди и приятелите си: „Скъпи мой Муър, ще се женя — искам да кажа, че приеха предложението ми, а човек обикновено се надява, че останалото е последствие. Майката на моите Гракхи105 (бъдещите Гракхи) ще Ви се стори твърде строга за мен, въпреки че тя блести като бисер сред най-интересните момичета и се радва на доброто мнение на всички видове мъже.“ Странно чувство на гордост го изпълваше, него, Прокълнатия, от съзнанието за неопетненото име на неговата годеница. Той съобщи и на Хобхаус и на Дейвис. Какво му оставаше още да направи? Да подготви благоприятното приемане на Огъста от Анабела: „С радост научавам, че Огъста Ви е писала. Тя е най-себеотрицателното и добро същество на света и е привързана към мен повече от всеки друг. Тя особено много желаеше да ме види оженен и само съжалява, че не е имала по-рано удоволствието да Ви познава.“ „Питате ме дали Огъста не е прекалено свенлива? Като уплашен заек е с новите си познати. Но предполагам, че в този случай би направила усилие да овладее свенливостта си. Сега обаче тя кърми детето си и се страхувам, че няма да може да приеме любезната покана на Вашия баща. От цялото си сърце желая да й се отдаде възможност да дойде.“ Всичко вървеше великолепно. Със сестра си и жена си той щеше да прекарва прекрасно зимите в Нюстед.

Анабела от своя страна съобщаваше за голямото събитие на своите близки. Dad и Mam106 говореха с въодушевление и известно безпокойство за големия талант на бъдещия им зет и го очакваха в Сиъм с нетърпение, за да го опознаят и преценят по-добре. Дъщеря им пишеше на една приятелка от детинство: „За истинската същност на Байрон не трябва да съдите по обществото; питайте онези, които са живели по-близо до него — нещастните, които е успокоил, бедните, които е благословил, прислужниците, за които той е най-добрият господар. А за мрачното му настроение през последните две години може би съм виновна аз.“ Трогателна беше неосведомеността й за характера и живота на нейния годеник. Диагнозата на Байрон беше особено точна, когато беше казал за нея: „Увереността й в собствената й безпогрешност ще я доведе някой ден до капитална грешка.“ През тази първа седмица от годежа им тя написа още: „Избрах със зрелия си разум човека, който най-добре ще ми помогне в пътуването към безсмъртието.“ Уви, естествено е за младите момичета, непознали още страстта, да вземат желанието за разум.

Кореспонденцията между Лондон и Сиъм продължаваше. Байрон се бе опитал да успокои мис Милбанк относно религиозните си схващания, като й бе казал, че ако не е вярващ, то поне е готов да слуша на драго сърце нейните доводи, но тя отговори, че не бърза и че всичко това лесно ще се уреди, стига той да я обича. „Стана ми малко неприятно миналия ден, когато чух да говорят, че съм искала да Ви покръстя, преди да се омъжа за Вас.“ Като всяко човешко същество тя се дразнеше от онова, което говореха за нея. Много добре знаеше, че не от прозелитизъм обичаше годеника си. Знаеше, че е жена, и то истинска жена, и че е влюбена в това красиво лице. Защо говореха хората, че била студена? Тя препрочиташе писмата, в които Байрон й говореше за началото на тяхната любов.

Байрон до мис Милбанк:

Мис Милбанк до Байрон:

Байрон сигурно е бил развълнуван от това искрено писмо, но може би за миг — преди да напусне Нюстед, на тръгване за Лондон, той издълба върху едно от дърветата в парка преплетени инициалите на своето име и на Огъста.

XXIIЖенитба

И така, той беше доста горд от завоеванието си, но не можеше да се реши да замине за Сиъм. Претекстът беше Хансън, недоверчивият адвокат, който искаше да бъде направен добър проект за брачен договор. Макар и потънал в дългове, Байрон не желаеше брак по сметка. Той естествено бе доволен, че може да прибави и някоя рента към недостатъчния си доход, но в условията, които предлагаше, беше доста щедър. Сър Ралф Милбанк, някога твърде богат, беше пръснал много пари около избирането си в Парламента. Той даваше на дъщеря си зестра от хиляда лири рента, като триста от тях щяха да бъдат джобни пари на лейди Байрон, а седемстотин — за лорд Байрон до края на живота му. Един ден Анабела щеше да наследи от лорд Уентуърт седем или осем хиляди лири доход, който според закона трябваше да се раздели между нея и Байрон. Байрон от своя страна узаконяваше чрез договор един капитал от хиляда лири върху стойността на Нюстед за жена си, което правеше по две хиляди лири доход.

Всички тези преговори оставиха тягостно впечатление у Байрон и у приятелите му. Хансън и Хобхаус решиха, че Милбанкови са алчни. Лейди Мелбърн обяви Хансън за непоносим. Байрон държеше най-вече да се знае, че мис Милбанк няма нищо общо с тези спорове. А за него не можеше да се каже, че се жени заради богатството й, защото увеличението на дохода, което печелеше от този брак, беше твърде ниско в сравнение с увеличението на разходите, които щяха да доведат домакинството и децата. Не, той се женеше за нея заради „сензацията“, заради нуждата, която изпитваше от „съветник“, а и заради това, че понякога мислеше, че я обича по свой начин. Но нищо не му беше по-досадно от отиването до Сиъм, за да види „стария си татко и старата си майка“ и да играе ролята на класически ухажор. „Иска ми се да се събудя една сутрин и да разбера, че вече съм се оженил.“ Може би от стеснителност? Или от смътен страх пред едно бъдеще, което щеше да бъде толкова различно от миналото. Непреодолимо противно му беше да се раздели с това, което имаше. Но най-вече стеснителност. Байрон до лейди Мелбърн: „Щом мога да тръгна, ще замина за Сиъм, но се чувствувам някак странно — не по отношение на нея, а на пътуването; нищо друго освен стеснителност и онази омраза към чуждите хора, която никога не съм могъл да преодолея.“

Докато чакаше да тръгне, той се радваше по детски на последните си ергенски седмици в тази прекрасна лондонска есен. Живееше в Олбани, в едно очарователно уединение; но почти всяка вечер прекарваше у младия банкер Дъглас Киниър, близък приятел на Хобхаус. Там идваше и Том Муър, когото караха да сяда пред пианото и да пее ирландските си песни. Киниър имаше великолепно бренди, от което Байрон изпиваше няколко чаши и ставаше сантиментален. Муър пееше за Изгубената любима; Байрон, замечтан, мислеше за Огъста и за Мери Чауърт. Музиката, също както ароматите, имаше способността да го отнася в миналото и му припомняше с такава сила различни сцени от неговия живот, че отстраняваше напълно настоящето.

Горката Мери, новините от нея бяха тъжни. Тя беше получила пристъп на нервно разстройство. Това й се бе случило в Хейстингз, в същата къща, в която Байрон бе живял с Огъста. Бяха я довели в Лондон. Говореше се, че състоянието й било тежко и че трябвало да я затворят… Една омъжена Офелия? Още една драма — пак сред хората, които бе обичал. Той наистина не им носеше щастие… Актьорът Кийн имитираше добре, беше смешен; Огъста също добре имитираше… Пристигаше боксьорът джентълмен, Джексън, като движеше мускулите си под бродираната дреха. С него Байрон се превръщаше в дете, в ученик, който непрестанно иска да се харесва. Споменаваше известни боксьори, опитваше се да анализира стила им. Чаша бренди, и очите на Байрон се изпълваха със сълзи. Киниър и Хобхаус се смееха като луди. Късно през нощта караха Муър отново да сяда пред пианото. Той пееше:

Горката Мъдрост, тя наистина спеше… Имаше нещо дълбоко в привидно лекомислената песен, която пееше Муър. И той, Джордж Гордън Байрон, Лошия лорд, също се готвеше да се свърже с Мъдростта. Имаше ли чувството, че става друг човек? Не, и започваше вече да се страхува да не би всичко това да се обърне на лошо.

Най-после, в началото на ноември, той се реши да замине за Сиъм… Едно малко морско пристанище: няколко рибарски хижи и един скалист плаж. Къщата на Милбанк не беше далече от морето. Когато колата на Байрон спря пред входа, Анабела беше в стаята си и четеше. Тя слезе и го завари сам до камината в салона. Протегна му ръка, която той целуна. И двамата мълчаха. Накрая той съвсем тихо каза: „Не сме се виждали отдавна.“ Тя промълви, че трябва да потърси родителите си, и излезе.

Още от първата среща семейният живот в Сиъм пробуди силно развитото у Байрон чувство за смешното. Тези три същества бяха естествени, весели и сърдечни, но щастието и непринудеността на дадени хора често остават чужди на други. Хуморът на Байрон, много по-близък до този на първомайстора Суифт, Отколкото до хумора на „Уейкфилдският викарий“109, беше от съвсем друг вид в сравнение с веселостта на Милбанкови. Байрон се смееше на религията, на правителството, на лудостта на хората и на техните пороци. Милбанкови се забавляваха с невинни шеги за бълхи, крака, храна.

Въпреки всичко сър Ралф спечели благоразположението на зет си. Той беше отегчителен, разказваше безкрайни истории, но се държеше като „истински джентълмен“ и играеше добре общоприетата роля на тъст. Лейди Милбанк никога не се бе харесвала на Байрон. В дома си тя му се видя още по-непоносима — раздразнителна, властна. От всичко тя най-много мразеше лейди Мелбърн. Обичаше деловите занимания. Искаше да управлява дъщеря си и мъжа си, които тогава бяха в съюз против нея.

Но и самата Анабела разочарова Байрон. Щом я видя, той разбра, че се е излъгал. Когато беше далеч от жените, той си изграждаше около тях цели романи. Ако не ги видеше повече, те заемаха кротко своето място в музея на починалите божества, какъвто представляваше душата на Байрон; но трябваше ли да играят лично ролята, която той им определяше — почти винаги свръхчовешка, — те бяха загубени. От Анабела, дявол знае защо, той очакваше да бъде едновременно и съблазнителна, и силна, способна да го накара да я обича и да го ръководи. Не един поет е мечтал, подобно на него, за същество, което да има очарованието на любимата заедно с мъдрия весел нрав на приятелката. Но когато една жена е влюбена, тя носи всичките слабости на любовта. Това именно Байрон не можеше да разбере, особено когато се отнасяше до Анабела.

Една мълчалива, ужасно мълчалива, свежа, но не много хубава девойка го гледаше изпитателно, с което го смущаваше безкрайно. Тя го сравняваше с абстрактния образ на гениален, добродетелен човек. Той го чувствуваше и това го притесняваше. И най-вече — тя беше прекалено интелигентна; анализираше всичко, което й казваше. А той говореше всичко, което му идеше наум, „колкото да не се прозява“. От неговите грубовати остроумия, на които лейди Оксфорд се смееше, а Огъста никога не слушаше, Анабела извличаше научни изводи. Най-малката промяна в тона се подлагаше от математичката на анализ за вероятностите на чувствата. От любовта тя правеше уравнение. Характерите им бяха ту много сходни, ту не достатъчно. Тя го заливаше с хубави чувства. После се преструваше, че е завладяна от скрупули; искаше да разваля годежа; разболяваше се, между другото всеки трети ден, кой знае от какво. С трезвия поглед на човек, който не е влюбен, Байрон я проучваше и реши, че тя е „изключително добра“, но притеснителна личност, склонна постоянно да се самоизмъчва и (това, което най мразеше у жените) романтичка. Той винаги бе казвал: „В брака търся другарство — по-скоро приятелство, отколкото любов.“ В тази къща от сутрин до вечер се говореше само за душевни вълнения. Почувствува се отново както по времето на Каролайн Лам и няколко дена мисли, че този брак никога няма да се осъществи.

Той често бе обсъждал със старата си съветничка, тактичната лейди Мелбърн, онова, което те наричаха на смях „успокояващият метод“, единственият, както я бе учил лорд Мелбърн, който може да има успех пред жените и който се състои в това да замениш думите с жестове, доводите с милувки и отговорите с целувки. „Наистина — и между нас казано — много е забавно; тя е като дете в това отношение и ако човек я погали, може веднага да я направи мила и да подобри настроението й…“ Анабела изглеждаше по-чувствена, отколкото бе допускала старата леля. За това Байрон имаше все още само бегли догадки, „но все пак наблюденията ми водят натам. Тя не може да си даде сметка, а и аз не бих могъл, ако нямах навика да се вглеждам внимателно в такива случаи и в най-дребните белези, но естествено не й казвам нищо за откритията си“.

Скоро стана ясно, че „успокояващият метод“ при Анабела даваше сигурен резултат — накара я да се влюби още повече в Байрон. Обществото и леля й Мелбърн дълбоко се бяха заблудили, че е студена поради добродетелността й. Студени са жените, които правят от любовта игра. Анабела, която през цялото си моминство се бе пазила за чувството, което искаше да бъде единствено, се отдаваше сега, считайки, че го е намерила, с целия устрем на тялото и душата си.

Първото й писмо след посещението на Байрон беше едновременно смирено и страстно: „Скъпи Байрон, ако се разкайвам, няма да имате удоволствието да го узнаете. Ако настоящата ни — надявам се, последна — раздяла Ви спестява тревогата, която смутеното ми лице понякога Ви причиняваше, толкова по-добре… Напълно сигурен ли сте, че Ви обичам? Защо се бяхте усъмнили? Това е единствената Ви обида към мен. А за моите не трябва много да мисля. Бих искала да сме женени; тогава ще вложа цялото си старание и няма да споря със себе си за хиляди неща, които са Ви безразлични. Надявам се, че ще ми напишете един урок. Ще го науча con amore… Искаш ли да ме приемеш в сърцето си, в това сърце, което ще бъде моят подслон, «докато смъртта ни раздели»? Не ме гони принудително, както ме бе заплашил. Винаги твоя“. А на другия ден бе добавила: „Мой Байрон, аз наистина не бях това, което съм, докато бяхте тук… Преди окончателно да ме прецените, почакайте да видите какво представлявам. Аз съвсем не съм сериозната, нравоучителната, катастрофалната личност, каквато може би съм Ви се сторила — такава съм само под влияние на силно безпокойство… Тези, които ме познават отблизо, имат много повече основание да се оплакват от неблагоразумието ми, отколкото от благоразумието…“

Горката Мъдрост, както пееше Муър, горката Мъдрост, която, за да се хареса, винаги търси маската на Неблагоразумието, а тя не й отива. Анабела, влюбената девица, подписваше писмата си с „твоята съпруга“. Отговорът пристигна от имението на Огъста — Сикс Майл Ботъм — и бе подписан: „Ваш предан Байрон“. Той я питаше, докато бе още време, дали е сигурна, че няма да съжалява. „Ще бъда много щастлива — отговори тя, — връщане назад няма… Аз Ви желая, мой Байрон, с всеки изминал час Ви желая все повече. Възвърна се цялото ми доверие във Вас, за да не изчезне никога повече.“ Така да бъде. Жребият бе хвърлен. Тя желаеше своята гибел.

Той бе обещал. Crede Biron.

На заминаване й бе казал, че тази раздяла ще бъде кратка, но изминаха седмица, две… Байрон все още не се връщаше в Сиъм. Той беше в Лондон и пиеше брендито си при Киниър. Нямаше вече никакъв претекст. Анабела напразно пишеше, че баща й съчинявал сватбена поема, че всичките й братовчеди Милбанк изпратили подаръците си, даже и Каролайн (Timeo danaos et dona ferentes110 — беше отговорил Байрон), че сватбената торта била вече направена, че всичко било готово за големия „спектакъл“ и че ако годеникът не се реши да дойде, ще трябва да се съкрати ролята на съпруга, както на Датския принц в Хамлет… Напразно, станала по-смела, тя му пишеше, че ако още се бави, ще го посети тези дни в Олбъни. Заплаха — и шеговита, и сериозна. Тя страстно желаеше отново да го види. Писмата й вече не бяха писма на хубава, набожна и културна девойка. Под различни форми тя само повтаряше: Обичам Ви. „Ако съм Ви изглеждала най-мълчаливата жена на света, докато бяхте тук, то е, защото не можех да мисля за нищо друго.“

Байрон накара да отложат сватбата под предлог, че Хансън още не е намерил купувач за Нюстед. Те все пак не можеха да се оженят, без да имат достатъчен доход. Мис Милбанк възрази: било й безразлично, ако живеели по-скромно, не им трябвало голямо богатство. Нека само Байрон по-скоро да отива. Родителите й започнаха да разбират, че той не бърза много. Сър Ралф влизаше непрестанно в стаята на дъщеря си и търсеше рими за сватбената поема. „Татко казва: «Бягайте, дълги мигове, докато той се върне!», а майка ми шие още по-усърдно, откакто споменахте за следващата събота. Скъпи мой, Вие и щастието ще пристигнете едновременно…“ „Що се отнася до щастието — отговори той с ужасния си здрав разум, — твърде самонадеяно е чувството за сигурност в непрекъснатото блаженство, още повече, че то зависи по-малко от хората, отколкото от нещата…“ Няколко дни преди женитбата той пак я помоли да размисли. И накрая, на 23 декември: „Скъпа Анабела, ако ще се срещаме, то нека да бъде за женитбата ни… Ако е трябвало да решаваме дали да се откажем, да сме го решили по-отдалеч.“ Може би за колебанията му допринасяше до голяма степен съжалението му да се откаже от Огъста, която продължаваше да му пише нежни, несвързани и пълни със символични кръстчета писма.

Байрон беше помолил Хобхаус да му бъде свидетел и да пътува заедно с него в пощенската кола. Преди заминаването те отидоха да вземат разрешителното за брак. Байрон попита чиновника, който му го предаде: „Кажете ми, господине, какво е съотношението между хората, които идват при вас първо за женене, а после за разженване?“

Бяха се споразумели пътуването да трае два дни, но годеникът използуваше всички възможности, за да се бави. На минаване през Сикс Майл Ботъм реши да спре за един ден при Огъста и понеже искаше да остане сам с нея, изпрати Хобхаус в Нюмаркет. Така той прекара Коледа със сестра си и оттам написа последното писмо до Сиъм: „Стигнах в пътуването си дотук така разгорещен, както може да бъде човек от любов, когато термометърът е под — господ знае колко… Получих разрешителното… Доста странно писание, което обаче ни позволява да се оженим в къщи; моля Ви, нека така да направим. Сигурен съм, че ще хванем хрема, ако коленичим другаде… Огъста изглежда много добре… Желая Ви радост и mince-pie111. Коледа е!“

Байрон и Хобхаус тръгнаха за Сиъм на 26-и и пътуваха в сняг и дъжд цели четири дни. „Годеникът, който все по-малко бърза“ — казваше Хобхаус. Цялата къща беше обезпокоена от закъснението им. Почти болна от тревога, лейди Милбанк се бе качила в стаята си, за да си легне. Анабела избухна в плач в момента на влизането им. Силно смутен, Хобхаус напразно търсеше извинение. Всъщност нямаше никакво друго освен нежеланието на приятеля му да побърза. За да отклони вниманието и наруши надвисналото като облак мълчание, той разопакова своя подарък: това бяха Пълните съчинения на Байрон, подвързани с жълт марокен. Хобхаус разглеждаше с любопитство годеницата. „Не е много хубава — мислеше той, — доста зле облечена, с прекалено дълга рокля, макар че глезените й са хубави.“ И най-вече беше ужасно мълчалива, но имаше вид на скромна и разумна. Изглеждаше влюбена в Байрон и през цялото време го гледаше с възхищение, от което онемяваше. На вечерята говори само сър Ралф, тъй като лейди Милбанк не можа да слезе. Хобхаус го намери малко бъбрив, но добродушен; имаше и известно чувство за хумор. Присъствуваха и двама духовници — преподобният мистър Уолис, енорийски пастор на Сиъм, и преподобният Томас Ноуъл, енорийски пастор на Къркби Малъри.

Поведе се разговор на църковни теми. Сър Ралф разказа някаква история за епископа на Дъръм, който бил сноб и писал на сина на един лорд: „Приятелството, което изпитвам към лорда, Вашия баща, и специалния случай, който ме изправи пред лорда, моя бог…“ После дълго говори за Кентърбърийския архиепископ. Байрон и Хобхаус се споглеждаха. На ставане от масата Байрон каза на приятеля си: „Спомням си, че на една вечеря лейди Каролайн запита Джордж Лам: Джордж, коя е седмата заповед112?“, а Джордж отговори: „Ти няма много да се разтревожиш от нея.“

На другия ден сутринта, 31 декември, Хобхаус слезе пръв и отиде да се разходи на морския бряг. Беше ясен и хубав зимен ден. Той загледа вълните с тъга. Не очакваше нищо добро от този брак. Въпреки това Анабела му ставаше симпатична; след като я бе гледал цялата вечер, той бе започнал да разбира, че човек може да я обича или поне да изпитва съчувствие към нея. Вечерта мъжете направиха смешна репетиция на церемонията. Хобхаус игра ролята на мис Милбанк, Хоър на сър Ралф, а Ноуъл — на свещеник. Към полунощ отидоха да погледат морето, после си пожелаха честита Нова година. Вечерта беше много весела.

На 1-ви януари Байрон и Хобхаус се разхождаха заедно на брега на морето. Денят им се видя дълъг и мрачен. След вечерята Байрон каза: „Хобхаус, това е последната ми нощ: утре ще принадлежа на Анабела.“ На другия ден — 2-ри януари, определен за сватбата, като се събуди, Байрон съгледа приготвената от Флетчър сватбена дреха и видът й го накара да помръкне. Когато слезе за закуска, свари Ноуъл в свещенически одежди, а лейди Милбанк толкова развълнувана и трепереща, че не можа да им сервира чая. Миг по-късно пристигна Хобхаус с бели ръкавици. Прислужниците подреждаха в салона възглавнички на пода — две от тях бяха поставени малко по-напред за младоженците. Байрон отиде да се поразходи в градината, като поръча, щом приближи моментът, да го повикат. Накрая слезе Анабела — в семпла бяла муселинена рокля и без нищо на главата. Изглеждаше напълно овладяна. Придружаваше я гувернантката й, мисис Клеърмонт. Извикаха Байрон. Той влезе и коленичи до годеницата си. Възглавниците бяха твърди и той направи гримаса, която му придаде набожен и съсредоточен вид. Преподобният Томас Ноуъл извършваше обреда. Анабела, спокойна, с обърната към Байрон глава, втренчено го гледаше.

Той нито чуваше, нито виждаше. Пред очите му сякаш се беше спуснала мъгла. Мислеше (бог знае защо) за сцената на раздялата си с Мери Чауърт. Припомняше си стаята в Анзли, дългата тераса, поляните, хубавото лице, което сега се гърчеше от ужасната лудост. Изтръгнаха го от мислите му с думите, които трябваше да повтори: „… Удостоявам те с всичките си земни блага.“ Погледна полуусмихнат Хобхаус. Камбаните на малката църква забиха. Няколко изстрела на пушка се чуха от градината. Преподобният Томас Ноуъл замлъкна. От гласовете, които го поздравяваха, и ръцете, които стискаха неговата, Байрон разбра, че е оженен.

Новата лейди Байрон изчезна за малко, за да смени роклята си, и пристигна, облечена в оловносива пелерина, поръбена с бяла кожа. Върху червеното лице на сър Ралф бе изписано вълнение; очите на лейди Милбанк се напълниха със сълзи; верен на задълженията си, Хобхаус настани младоженката в колата. „Желая ви много години щастие“ — каза той. „Ако не бъда щастлива — отговори тя, — вината ще бъде моя.“ На свой ред Байрон се качи в колата, като силно стисна ръката на Хобхаус. Кочияшът затвори вратичките. Байрон сякаш не се решаваше да пусне ръката на верния си приятел. През прозорчето на колата той отново я хвана и когато конете потеглиха, още я държеше. Хобхаус, натъжен, остана сам с родителите на Анабела. Лейди Милбанк го попита дали се е държала достатъчно добре, сякаш беше майката на Ифигения. „А аз — каза Хобхаус — имах чувството, че съм погребал приятел.“

XXIIIМеласов месец113

Колата се движеше към Халнъби, къщата, предоставена от сър Ралф за медения месец на младоженците, и откарваше там една влюбена, неспокойна жена и един нервен, ядосан мъж. Ах, защо се бе оженил? За да спаси Огъста ли? За да приключи връзката с нея? За да задоволи гордостта си? И сега трябваше да прекара целия си живот с тази непозната, сериозна и отегчителна жена, която вече го наблюдаваше и го преценяваше. Някаква неудържима омраза се надигаше в него. И той започна да пее така силно, както правеше, когато беше нещастен.

Пресякоха град Дъръм. Камбаните биеха. „Може би за нашето щастие?“ — каза саркастично Байрон. Полята и горите бяха покрити със сняг. Той заговори. Каза, че този брак бил за него само отмъщение. Новата измислица, за която се бе хванал, изпадайки в смут от това, което бе направил. За опора той винаги бе изпитвал необходимостта да се чувствува герой от някой роман. Но нали бракът го свързваше, поне за известно време, само с една жена? Така да бъде. Драмата ще се играе между нея и него.

Не беше вярно, че се бе оженил за нея, за да й отмъсти. Когато поиска за първи път ръката й, той бе имал наум нещо съвсем друго. Тогава беше желал и се бе надявал да постигне щастие чрез жената, която ще владее чувствата му. Но понеже Анабела не се бе оказала тази жена, той й отреди сега ролята на жертва. Идеята за търпеливо подготвено от момента на първия отказ отмъщение представляваше примамлив сюжет за Байроновото вдъхновение. Той беше харесал историята за Али паша, който заловил похитителя на една от сестрите си четиридесет и две години по-късно и го убил. Crede Biron. Един Байрон никога не забравя. Така разсъждаваше той, подтиквайки сам себе си.

„О! Каква измама на въображението Ви! Нима е възможно жена с Вашия разум да допуска, че би могла да ме поправи?… Имаше един момент, когато можехте да ме спасите; вече е много късно… Достатъчно беше да станете моя жена, за да ви намразя. Когато Ви направих първото предложение, можехте всичко. Сега ще разберете, че сте се омъжили за демон.“ После, като видя, че тя се изплаши, така естествено се засмя, че тя помисли всичко това за шега. Смелостта й, достойнството й, от които близките й толкова се възхищаваха, напускаха Анабела. Питаше се колко ли време Байрон щеше да се отнася така с нея. „Толкова — би отговорил Хобхаус, ако тя би имала възможност да се посъветва с него, — колкото по-дълго време му обръщате внимание.“ Но за съжаление тя му обръщаше внимание. Книгите, които бе прочела, благополучието й, успехите й на младо глезено момиче и самочувствието й съвсем не я бяха подготвили да разбира и укротява човек като Байрон.

Привечер колата спря пред Халнъби. В мрака, под падащия сняг, тази празна къща изглеждаше зловеща. Анабела слезе с изписано на лицето й отчаяние. По време на вечерята той й каза: „Сега сте в моя власт и ще ви накарам да го разберете.“ После заговори за Уилиям Лам: „Сигурно Каролайн Лам е за сърцето на мъжа си като капка вода, която непрекъснато капе — руши и поразява. — И добави със заканителния си, изпод вежди поглед: — Ще видите, че сте си избрали точно такъв човек за съпруг.“

Той нарече периода, който следваше, „меласов месец“ и този непостоянен месец никога не е бил едновременно толкова сияен и толкова забулен в облаци. Байрон беше най-ужасният, но и най-привлекателният съпруг. Имаше моменти, когато лошото му настроение се вдигаше като утринна мъгла. Тогава разговорът ставаше интимен и весел; той се забавляваше, карайки жена си да бъбри по детски разни безсмислици. Наричаше я Пипин — ябълка ренета, присмиваше се на спокойствието й и тези мигове на добри отношения ставаха за Анабела най-приятните спомени, защото бяха редки, „извори в пустинята“ — казваше тя. После, щом доловеше в някой неин израз по-сериозна отсянка, от страх, че тя ще попадне в онова настроение, което наричаше проповеднически сантиментално, той ставаше груб. Опияняваше се от собствения си жесток тон, не можеше да се въздържи и казваше всичко с безмилостна откровеност. Анабела беше на двадесет и две години и не знаеше нищо за живота; това, което откриваше, беше съвсем различно от онова, което си беше представяла.

Тя имаше до себе си едно забележително и в същото време наивно същество. Байрон беше болезнено докачлив и притежаваше почти невероятен егоизъм по отношение на всичко, включително и физическото си състояние. Говореше неуморно за здравето си, за някой паднал косъм или болен зъб. Честолюбието му обаче го спираше да говори за недъга си. През първите дни не й каза нищо за него; а тя, в желанието си да освободи съвместния им живот от това притеснение, първа заговори по този въпрос, след като бе прочела една статия на Еразъм Дарвин върху болестите на волята. Дарвин казваше, че пациентът може да облекчи състоянието си, ако говори свободно за болката си. Действително от този момент той прие, че тя знае, но винаги с пресилен смях казваше „краченцето ми“. Когато се разхождаше на пътя и отдалеч се чуеха стъпки, той внезапно спираше и оставаше неподвижен, за да не би някой непознат да го види, че куца, или пък започваше да тича. Мразеше да го наблюдават; всеки поглед, отправен към него, предизвикваше пристъп на гняв.

Байрон веднага се постара да обори моралните възгледи на Анабела. „Трудна е само първата стъпка“ — казваше й той. Вечер се опитваше да й доказва, че не съществува никаква истина нито в религията, нито в морала. И завършваше с предизвикателен вид: „А сега променете ме, ако можете!“ Тя не правеше и опит да отговаря. Казваше си, че прошката, примирението, смелостта и веселото настроение ще бъдат най-добрите средства да му докаже, че не всички хора са лоши. Това, което той наричаше религия, беше онази мрачна доктрина — откриваше тя, — която бе оказала силно влияние върху него в детството му и съчетана с двете години, прекарани в мюсюлманския свят, беше формирала неговия фатализъм. Анабела не разбираше така действията на Провидението: „Аз вярвах в живото присъствие на господ при тези, които желаеха да бъде неговата, а не тяхната воля.“

Преди да заживее с Байрон, тя го бе смятала за скептик, последовател на Волтер. Сега виждаше, че истината е съвсем друга. Мисленето на съпруга й бе повлияно от Волтер, но един латентен калвинизъм владееше дълбоко съзнанието му. Той повече от всеки друг се чувствуваше подтиснат от някаква божествена воля, но в неговите очи божията справедливост не познаваше състраданието. Религията му представляваше страх, който предизвикваше бунт в душата му. Той вярваше, че едни са определени за небето, а други за ада и че той принадлежи към последните, откъдето произлизаше естествената му омраза срещу тирана на вселената и отчаянието, което го водеше към разгулен живот. Един ден, след бурен спор, той се отпусна в едно кресло и каза на жена си: „Най-ужасното от всичко, е че вярвам!“ Когато мислеше за онзи бог, който се радваше на страданията на своите създания и може би им се надсмиваше, Байрон дълбоко се възмущаваше. „Цялото зло — отбелязваше с тъга Анабела — идва от онази злощастна вяра от детските му години, която отрича завръщането на блудния син.“

Те представляваха наистина трагична двойка, защото качествата на всеки от тях в съчетание с недостатъците на другия можеха да причинят само страдание. Със своите спорове, с обичайната тема на разсъжденията си Анабела връщаше Байрон към сериозната страна на неговата природа. Всъщност, принуждавайки Байрон да мисли за световните порядки, тя го подтикваше да проявява буйния си характер. Неслучайно той харесваше хубавите и малко безразсъдни жени. Спасението беше в лекомислието, на което Анабела не беше способна. Тя беше тънък познавач на човешката психика; великолепно анализираше характера на Байрон. „Неговото нещастие — пишеше тя — е страстта му към силните преживявания, което се среща често у хора с пламенен темперамент, неорганизирано преследващи целите си. Именно отегчението от монотонното съществуване води хората от този тип, макар и добри по сърце, към най-опасните пътища в живота… Тяхната страст да измъчват се дължи на онова, което кара хората да пият или да играят комар.“ По-добра преценка не можеше да се даде, но тя не умееше да извлече от нея необходимите изводи.

Понякога, когато й обясняваше, че всичко е без значение, че моралът е въпрос на климат, на епоха, тя беше готова да му вярва. „Спомням си — казваше тя по-късно — колко силно желаех да се убедя, че моят дълг беше да изоставя всичко заради него, да стана негов роб и негова жертва… Жената не може да обича истински един мъж, ако не го обича с прегрешенията му… Няма друго чувство, достойно да се нарече любов.“ Но неподкупният й разум й отказваше правото на слабост; логиката на Анабела беше прекалено здрава, за да може сърцето й да я промени.

Тя с изненада установи, че той е суеверен. В него съжителствуваха бистър ум и детински страх. Той й разказваше, че в детските си години, прекарани в Абърдийн, изпитвал ужас от близостта на гробищата до дома им. Всяко съвпадение за него беше чудо. Той вярваше в предзнаменования: носенето на черна рокля беше опасно, влетелият прилеп носеше нещастие. Една вечер, като гледаха от побелялата от сняг градина към небето, видяха малко къдраво облаче да приближава луната. „Ако мине през луната, всичко е загубено за мен — каза Байрон. — Ако се отдалечи, спасен съм.“ Облачето мина през луната.

Венчалният пръстен на лейди Байрон (халката на Знатната вдовица) беше твърде голям за пръста й и за да го смали, Анабела намота долната му част с черен конец. „Черен конец!“ — извика Байрон, когато го забеляза, и веднага я накара да го свали. Няколко минути по-късно, както стоеше изправена пред камината, Анабела сложи ръцете си зад гърба и пръстенът падна в огъня. Този случай разтревожи Байрон за няколко часа. Той вярваше в такива странни неща, че тя често се питаше дали не се шегува. Може би малко играеше; винаги бе обичал по-мистериозните неща. Разказваше например, че бил демон, но не в символичен, а в буквален смисъл. Казваше на Анабела, че била от онези жени, за които в Библията се говорело, че са обичани от изгнаниците на рая. Той намираше предсказания дори в книгите, които четеше. Не беше забравил Зелуко и надълго говори на Анабела за него. Зелуко накрая удушваше детето си. Байрон каза: „Така ще стане и с мен. Аз ще удуша нашето дете.“ Той вярваше, че някаква непреодолима сила го тласка към злото. Често казваше: „Моята съдба е да се върна в Ориента; да, аз трябва да се върна в Ориента, за да умра там.“ „Моята съдба“… за него бъдещето беше предварително начертано в съзвездията и в предсказанията. Мисис Уилиямс, гадателката, беше казала, че щял да умре на тридесет и седем години. Той вярваше в това. Лейди Байрон, като образована жена, слушаше често мъжа си с почуда и безпокойство. Луд ли беше той? Или разиграваше комедия? Тя не знаеше.

Но това не беше всичко. Под тази първа, доста мрачна и загадъчна обвивка на характера му Анабела отгатваше вече съществуването на втора, далеч по-мрачна. Още първата сутрин Байрон получи писмо от Огъста. Той го прочете на Анабела, сияещ от възторг: „Скъпи, единствен и най-добър от всички хора… Какво ще кажете за това?“ — попита я той.

Няколко дни след сватбата им, когато вече бяха в Халнъби, той я накара да се погледне в огледалото, за да види, че малко си приличат. Тя каза, смеейки се: „Като че ли сме брат и сестра…“ Той я хвана за китката и изкрещя: „Къде сте чули това?“ Друг ден, без никакъв повод, но може би защото неосъзнато безпокойство вече смущаваше душата й, тя му заговори за трагедията на Драйдън115 „Дон Себастиан“, в която ставаше дума за кръвосмешение. Този път Байрон отново изпадна в гняв. Той сякаш изпитваше ужас от тази тема, а постоянно се връщаше към нея. Младата жена наивно се опитваше да разбере истината, като използуваше ученически методи: „Умът и разсъдъкът ми бяха до голяма степен излишни. Трябваше да намеря неизвестното в една задача, на която ми липсваха необходимите данни, за да стигна до решението.“ Тя имаше впечатление, че Байрон се бе оженил за нея не за да й отмъсти, както казваше той, а за да скрие някакво ужасно престъпление, което тя не успяваше да си представи. Питаше се дали не бе имал за любовница някоя жена, която по-късно се е оказала незаконна дъщеря на баща му.

Нощем тя го виждаше как се измъчва от кошмари. Той говореше в съня си. Ставаше и се разхождаше из стаята, като размахваше пистолети и ками. После си лягаше отново и скърцаше със зъби. Тя поставяше глава на рамото му, за да го успокои. „Трябваше Ви по-мека възглавница от моето сърце“ — каза той една нощ. А тя отговори: „Питам се кое първо ще се пръсне, Вашето или моето?“ Веднъж тя спокойно го запита: „Ако сте прелъстили някоя жена, кажете ми. Огъста знае ли?“ Той й призна, че в живота му наистина има една ужасна тайна: „Ще Ви я кажа, след като родите дете.“ Тя често мислеше да избяга, да го напусне, но го обичаше и го съжаляваше. „Тогава за първи път в живота си разбрах какво значи да бъдеш сама с бог.“

А той? Какво мислеше той за тази толкова различна от всички жени, с които бе имал връзка? Понякога тя го трогваше; той й казваше, че е чудесно доказателство за безсмъртието: „Ако нещо може да ме накара да вярвам в небето, това е изразът Ви в този момент. Горкичката, вие трябваше да се омъжите за по-добър човек.“ Той я съжаляваше и въпреки това се държеше хладно. След „Чайлд Харолд“ бе станал актьор в собствения си живот. Никога не бе срещал по-наивна от тази послушна и уплашена жена. Ако тя се бе сетила, че трябва да се усмихва, той веднага щеше да смени ролята си. В този момент имаше нужда от една спокойна епикурейка до себе си, нещо като лейди Оксфорд. Анабела го губеше със сериозното си поведение. Той й го казваше: „От жената искам само да се смее; извън това не ме интересува каква е. Огъста мога да я разсмея с каквото и да е. Никой освен Огъста не ме прави щастлив.“

Как можеше да бъде толкова груб, той, който се мислеше за най-нежния мъж, той, който се укротяваше от присъствието и на най-старата и грозна жена, той, който се бе отнесъл така кавалерски с крехката лейди Франсис? Самият той не го разбираше. Беше истински Байрон. Луд гняв се надигаше в него. „Вие не знаете какво чудовище може да направи от мен една пагубна страст.“ Чувствуваше се пленник на тази жена. Беше я помолил да развалят годежа. Тя беше пожелала да се омъжи за него; беше казала, че няма да съжалява за нищо. И ето я сега — една чужда жена в неговия живот. Може би щеше да има милост към нея, ако му изглеждаше по-беззащитна, но тя прекалено добре криеше слабостта си. Не притежаваше нито неспокойната свенливост на Огъста, нито нежността на плахата лейди Франсис, а един невъзмутим вид и дебели розови бузи. Тя твърдеше, съдеше — беше категорична. Ядеше бавно, методично, докато той приключваше с храненето за няколко минути. Тя говореше за чувствата си. „Само не ставайте сантиментална!“ — крещеше той с вдигнати към небето ръце. Тя се хващаше за думата. „Ако не обръщахте внимание на думите ми — казваше той, — бихме се разбирали много добре.“ Той имаше нужда от спокойствие, от самота; ужасно беше да са непрестанно двамата. Той постоянно я гонеше от стаята с думите: „Нямам нужда от Вас“ или: „Надявам се, че няма непрекъснато да бъдем заедно. Това ми пречи, уверявам Ви.“ А един друг път й каза: „Единствената добра страна на брака е, че освобождава човека от приятелите му.“

Той вече не се съмняваше в близкия край на съпружеската вярност. Един ден беше попитал лейди Мелбърн: „Може ли жененият мъж да има любовници?“ Сега й пишеше: „Възхищавам се от Вашия стил на предпазливост, откакто съм под женска власт, но аз те обичам, лельо, и прощавам всичките ти съмнения относно скорошното ми приключение.“ Старата дама, която считаше, че Байрон бе причинил достатъчно скандали в това семейство, желаеше той да се държи кротко. „Ще Ви дам добри съвети — казваше тя. — Аз съм Вашата бяла врана; избягвайте черната…“ „Предполагам, че черната врана е X — отговаряше Байрон, — но аз продължавам да я обичам, въпреки че има какво да ме спира да обичам някого по същество известно време занапред.“ По същество — лейди Мелбърн много се бе развеселила от този израз: — „Много се смях на Вашето по същество. Дали някой е употребил някога този израз в такъв смисъл?“

Най-напред той бе решил да напуснат Халнъби на 20 януари, за да прекарат 22-ри, рождения му ден, в Сиъм у Милбанкови. В последния момент обаче откри, че 20-и се пада в петък, и заяви, че този ден няма да пътува и че ще тръгнат на 21-ви. Лейди Байрон леко се усмихна. Той се смути и обясни, че петък е мохамеданската неделя, а той имал обичай да я спазва. Не беше в лошо настроение и по време на пътуването й каза, че бракът им няма да върви зле. „Вярвам, че сега вече добре знаете кои въпроси не трябва да повдигате“ — добави той, гледайки я право в очите.

Байрон започваше да открива в нея качества. През тези жестоки седмици в Халнъби тя му беше помагала в работата. Беше преписала „Еврейски напеви“, които той пишеше за композитора Натан. Бяха разговаряли за книгите, които четяха. Тя беше интелигентна. Само да не беше негова жена… Но как да не я счита отговорна за огромната досада от брака? Какво по-ужасно има за човек, който е бил свободен, от тази обвързаност с родителите на жена му, след като никога не е бил обвързан със собствените си родители?… Байрон не без неприязън се срещна отново в Сиъм с „my papa“, сър Ралф. Старият розовичък баронет беше сърдечен, но притежаваше досадни навици и наистина непоправим вкус към дребни шеги, които непрекъснато повтаряше. Имаше една за някакъв овнешки бут, на която сър Ралф толкова държеше, че нареждаше да приготвят печен овнешки бут няколко пъти седмично, за да може да я разказва. Когато оставаше сам с Байрон след ядене, той му декламираше речите си пред данъкоплатците на Дъръм. „Слушам монолозите на тъста си, които той нарича разговор; веднъж ми свири и на цигулка, та малко си починах.“ Понякога изморен, Байрон ставаше внезапно от масата и изоставяше тъста си „да продължи речта пред бутилките, които поне не може да приспи“. Отиваше да размишлява в стаята си, но настъпваше часът за чая и той трябваше отново да се срещне с фамилията. „Сега пък трябва да сляза за чая — пишеше той на Муър, — проклет да е този чай. Предпочитам брендито на Киниър.“ Огъста, нетактична (и може би ревнива), се присмиваше доста в писмата си на този опитомен Байрон. Вечер в салона, който бе служил за храм на венчавката му, той ужасно скучаеше, защото тази част от нощта — най-приятната в Лондон — беше най-досадната в Сиъм.

Колкото родителите на жена му го отегчаваха, толкова тя му ставаше по-близка — съюзник и спасител от другите. Сега я наричаше Пип. „Вие сте една мила Пип — доброто момиче Пип и най-добрата жена на света“ — й беше казал той една вечер, когато му бе занесла цитронада в леглото. От време на време обаче се случваха пак странни неща. Веднъж бяха играли на рими; той предложи да изпратят на Огъста изписаните листа, за да я поразсеят. Жена му каза: „Ще сложа кръстчета на Вашите рими, за да ги отлича от моите.“ Байрон побледня. „Не — каза той, — не ги слагайте, ще я изплашите ужасно много.“ Тя прекара цялата нощ в размисъл — какво ли можеха да означават тези кръстчета?

На морския бряг той се държеше с нея като приятел — весел и добродушен. Там имаше една голяма скала, която наричаха „пухено легло“, и правеха до нея обичайната си разходка. Той я предизвикваше да се състезават в изкачването и се катереше пред нея пъргаво, както винаги, когато тичаше. Това тя наричаше детската страна на неговия характер, състоянието, в което той за кратко време приличаше на игриво и невинно дете. Случваше му се също да говори за себе си като малките деца, в трето лице. Когато изпаднеше в едно от тъжните си настроения, казваше: „Байрон е канарче116 — да, канарче! — и с горчивина добавяше: — Горкият Байрон — горкият Байрон!“ Анабела се трогваше от унилия тон, който имаше тогава гласът му. Една нощ, към края на престоя им в Сиъм, той й каза: „Мисля, че Ви обичам.“ Това не беше съвсем невъзможно — тя ставаше за него навик, от който той имаше нужда. Сега тя познаваше скокливата му походка, знаеше за пистолетите му нощем до главата, знаеше кои са забранените теми. Ако бяха останали още няколко месеца в Сиъм, Байрон може би щеше напълно да се приспособи към нея — както обикновено ставаше с него.

Байрон писа на Муър:

Беше решено семейство Байрон да замине напролет за Лондон и на 9 март колата отново потегли със съпружеската двойка. На Байрон му се искаше да отседне сам при Огъста в Сикс Майл Ботъм, но жена му настоя да го придружава. Огъста дълго време се колеба, преди да реши да ги приеме. Тя не разполагаше с достатъчно стаи, къщата беше малка, а и не знаеше дали полковникът ще отсъствува. Накрая ги покани. Когато колата напускаше Сиъм, Байрон беше в лошо настроение: „Защо на тръгване майка Ви ми препоръча да Ви пазя? Какво иска да каже? Да не би да сте неспособна да се грижите сама за себе си? Не държах да ме придружавате при това пътуване.“ Анабела каза, че иска да посети Огъста. „Огъста е глупачка — каза той и добави с мрачен тон — О, да, Огъста е глупачка!“ Привечер той стана по-нежен: „Вие се омъжихте за мен, за да ме направите щастлив, нали? Е добре, правите ме щастлив.“

Огъста ги посрещна спокойно. Не каза почти нищо и не целуна снаха си. Двете жени се качиха заедно до стаите и там първа Анабела прегърна Огъста. След вечерята Байрон поиска бренди, започна да пие и посъветва жена си да отиде да си легне. „Ние можем да се забавляваме без Вас, мила моя“ — каза й той, а малко по-късно, когато се качи в стаята, допълни: „Сега, когато съм с нея, ще забележите, че мога без Вас във всяко отношение. Казах Ви, че е глупаво да идвате тук и че по-добре щяхте да направите, ако бяхте отказали.“ Тези думи озадачиха Анабела. Тя помисли, че Байрон е изпитвал някаква страст към Огъста, но че тя го е отблъснала. На другия ден сутринта Огъста посрещна и двамата с обичайното си спокойствие. „Е, Гус — каза Байрон, — станал съм много морален, нали?“ Огъста се смути и каза: „Забелязах вече известен прогрес.“

През този престой мисис Ли беше много мила към Анабела. Като че ли Байрон я преследваше, а тя гледаше да го избягва, но в същото време се страхуваше от него. А той си доставяше удоволствие с все по-директни намеци: „“We must fly, we must part…"117 Спомняте ли си, Гус, кога написах тези стихове за Вас?"

Анабела беше изненадана от необикновения нежен израз на лицето му, когато гледаше малката Медора. „Знаете ли, че тя е моя дъщеричка?“ — каза той, посочвайки я. Но понеже тя беше негова кръщелничка, изявлението му можеше да се приеме напълно естествено. Той беше поръчал в Лондон две брошки, в които имаше кичури от косите на Огъста, примесени с неговите. И върху двете бяха изписани техните инициали с кръстчета: „О—Б— + + +“. Той даде едната на Огъста и сочейки Анабела, каза: „Ах, ако тя знаеше какво значи това.“ Но лейди Байрон не искаше да разбира. Струваше й се, че неин дълг беше да отблъсква колкото може ужасното подозрение за мъжа си. Тя изпитваше чувство на „безкраен ужас и състрадание“. Обеща си тържествено никога да не показва, че има подобна мисъл.118

Въпреки всичко обаче двете А119 правеха дълги разходки из парка и си говореха приятелски за Байрон. Отчаяна, Анабела започна да се доверява на Огъста. А тя беше учудена от смиреното приятелско чувство, което й засвидетелствуваше снаха й. „Вие сте добра към мене — казваше Огъста, — защото не ме познавате.“ Тя даваше на Анабела съвети за режима, който трябваше да наложи на Байрон. Вярна на своята природа да опростява и най-трагичните събития, тя смяташе, че избухливостта на брат й се дължи на лошото му храносмилане. Той гладуваше, за да не пълнее, а после преяждаше. Тогава страдаше и взимаше големи дози магнезий. Всичко лошо произлиза от това — обясняваше Огъста. Анабела казваше, че Байрон е труден съпруг, когото се надява да спечели с любовта си. Другата отговаряше, че трябва да има надежда, защото навикът има огромна власт над Байрон.

Въпреки искрената доброжелателност на мисис Ли престоят в дома й беше кошмарен за Анабела. Байрон се ядосваше на себе си, на жена си, на сестра си и изпаднал в ужасното състояние на човек, комуто е отказано очакваното удоволствие, пиеше, за да забрави, а приказките му ставаха все по-жестоки. Той принуждаваше Огъста да чете на глас писмата, които беше получила от него през последните две години, писмата, в които говореше цинично за безразличието си към Анабела, за любовниците си. После, обръщайки се към жена си, казваше: „А през това време Вие мислехте, че умирам от любов по Вас!“ Вечер отпращаше рано Анабела и оставаше час или два с Огъста. Лейди Байрон се чувствуваше толкова нещастна, че не можеше да яде. Понякога се затваряше и плачеше, докато се успокои. Тя си казваше: „Невъзможно е… Невъзможно е…“ Веднъж показа на Огъста един цитат от мадам Некер120: „Страданията, за които човек не е спомогнал, се забравят, но угризенията се запечатват с времето.“ Огъста го погледна, без да каже нищо, а Анабела остана с впечатлението, че между тях се установи негласно разбирателство.

Към края на гостуването, когато положението стана непоносимо, лейди Байрон потърси спасение в размишлението и забравата. Тя четеше Библията и като намираше там пасажи, които подхождаха на терзанията й, стигна до някакво мистическо настроение. Определи себе си за пазителка на тези две пропаднали създания и реши, че трябва да ги спаси. Но как се спасява човек, когото обичаш, а той те мрази?

Точно по това време Байрон научи за завръщането на Наполеон от остров Елба, за отстъпничеството на кралските войски, за полета на Орела. Тази новина го въодушеви. Значи, неговият малък идол не се бе строшил. „И сега ако не набие Съюзниците, нищо няма да излезе. Щом може да превземе Франция сам, по дяволите, ако не успее да отблъсне нашествениците с помощта на императорската гвардия. Невъзможно е да не бъдеш възхитен и поразен от това възходящо жизнено поприще.“ Лондон беше изненадан и развълнуван. В „Кокоу Три“ хората се обзалагаха по петнайсет срещу пет за Бурбоните. Хобхаус залагаше за Наполеон. На 23-ти се разбра, че императорът е в Париж. Той беше прекосил Франция за двадесет дни. Трицветното знаме се развяваше на пристанищата срещу отвесните скали на Дувър. Една двадесетгодишна история започваше отново.

При други обстоятелства Байрон сигурно би пожелал да сподели тези новини с Хобхаус, с Киниър, но сега изпитваше такова злорадо удоволствие „да дресира тези две жени“, че на драго сърце би останал в Сикс Майл Ботъм. Но Огъста не искаше повече да й гостуват и на 28-и той отведе Анабела. Тя проявяваше, както казваше съпругът й, „симптоми за самопожертвувателност“ и беше сломена.

XXIVПикадили 13

Бяха наели хубава къща на Пикадили Теръс номер 13; имаха прислужници, две коли… Липсваха им пари. Наемът беше седемстотин лири годишно — колкото беше целият доход на лейди Байрон, а лорд Байрон не внасяше нищо, тъй като наемите от Нюстед не стигаха дори за лихвата на дълговете му. Охолният им начин на живот не остана незабелязан от съдия-изпълнителите и те почти веднага ги посетиха. Хобхаус, който дойде да види Байрон преди заминаването си за Франция, където щеше да събира писмен материал за завръщането на императора, намери приятеля си твърде мрачен. Байрон не се оплакваше, но посъветва Хобхаус да не се жени.

Първите дни бяха доста щастливи („Към мен той беше по-мил от всякога“ — казва тя), но Анабела нямаше вече голяма надежда за брака си. „Надеждата — казваше Байрон — е само грим, с който животът подправя лицето си; от най-слабото докосване до истината той изчезва и тогава виждаме всъщност каква лека жена с хлътнали бузи сме притискали в прегръдките си.“ До тази горчива философия стигаше и тя.

Байрон беше по-красив от всякога. Лицето му беше придобило израз на великодушие и някакво вътрешно безпокойство го одухотворяваше. Той носеше сега черен фрак, който допълваше благородния му и сериозен вид. На Анабела не й омръзваше да го гледа. Тя обичаше да излиза с него, когато отиваше за цветя при Хендърсън; „оставяше“ го при поета-радикал Ли Хънт в Падингтън и докато тя правеше покупките си, двамата мъже спореха за политиката на лорд Каслрей; Байрон се люлееше в същото време на дървеното конче на децата на Хънт. Консерваторската преса и правителството призоваваха да се даде помощ на Бурбоните. „Можем ли да стоим спокойни, когато къщата на съседа ни гори?“ Байрон и приятелите му естествено бяха против войната, бяха за Бонапарт и протестираха срещу участието на Англия в една гражданска война. На връщане лейди Байрон минаваше да прибере мъжа си. Тя чакаше пред вратата в красивата си карета. Байрон играеше на външното стълбище с децата на Хънт. Не беше ли това общоприетата представа за щастието? Тази млада пълничка, усмихната жена, съпругът, който се сбогува на прага с приятеля си, и пъргавите нетърпеливи коне — какво липсваше на тази лирична картина? Прибирайки се на Пикадили Теръс, Байрон се захващаше с новата си поема — „Паризина“. Като съпруга на писател, Анабела усърдно преписваше листовете. На външен вид животът им бе твърде благоприличен.

Но лейди Байрон оставаше тъжна. Тя повече не си възвърна свежия тен. Чувствуваше се самотна. Приятелите на Байрон, Киниър и Хобхаус, които тя наричаше „бандата от Пикадили“, не й харесваха. Киниър беше купил на името на Байрон дял от театъра „Дръри Лейн“, за да може приятелят му да участвува в управителния съвет. Анабела не обичаше този театрален свят. Тя знаеше, че Байрон отново бе започнал да ходи в Мелбърн Хаус; това я безпокоеше — „лелята“ беше опасна съветничка. Но какво да прави? За обществото семействата Мелбърн и Лам бяха роднини и приятели на Байронови. Каролайн и Уилиям вече нежно си гугукаха. Байрон беше приет у тях — всичко бе наред. Сега той казваше, че Каролайн е скучна, но за него тя имаше привлекателността на бивша любовница, с която можеше да говори свободно, изпитвайки удоволствие от тайната между тях. Самата лейди Байрон беше отишла веднъж у Мелбърнови и за нещастие бе срещнала там мисис Чауърт-Мъстърс — възстановилата се от нервната си криза Мери-Ан. Анабела разказа за това посещение на Огъста: „Не съм Ви говорила за срещата си у Каролайн с мисис Мъстърс. Тя попита как е Байрон. Никога не съм виждала котка с по-зъл израз. До нея другата личност изглеждаше като ангел. Ах, да можех да напусна този ужасен град, който ме влудява!… Ако бях в провинцията, сигурно чудесно щях да си възвърна добрия вид и хубавото настроение.“ За лейди Байрон — влюбена, горда и непорочна — нямаше по-ужасно нещо от този лондонски живот, в който се чувствуваше тайно наблюдавана от враждебно настроените към нея жени, които мъжът й бе обичал. Тя се страхуваше да не би да им покаже, че бракът им е несполучлив.

Отгоре на всичко пристигна Огъста. Тя дойде само седем дни по-късно и се настани на Пикадили Теръс. Защо я беше поканила Анабела? „Безсмислено беше — обяснява тя — да ги държа далече един от друг. Но според мен имаше някаква надежда да ги запазя невинни. Аз чувствувах, че трябва да бдя над тези две същества.“ В началото Байрон прие Огъста с онзи пълен с омраза поглед изпод вежди. След няколко минути обаче се върна влечението му към нея. „Вие сте глупачка — каза той на жена си. — Как можахте да я пуснете в тази къща? Сега ще видите каква промяна ще настъпи за Вас във всяко отношение…“

И наистина животът от Сикс Майл Ботъм започна отново. Вечер той изпращаше Анабела в стаята й, където тя оставаше будна и дебнеше да чуе стъпките на Байрон. Те й подсказваха душевното състояние, в което щеше да се прибере при нея. Той изкачваше стъпалата ту енергично — белег за яд, — ту стъпките му се примесваха със стъпките на Огъста и се чуваше весел смях. Отношенията между тези три същества бяха необикновени. Анабела беше Пип. Огъста — Гус. Байрон за жена си беше Дък (патенцето ми), за сестра си — Бейби. Имаше все още и моменти на щастие. Байрон казваше на жена си: „Ако Ви познавах от петгодишната си възраст, бих могъл да бъда щастлив.“ Или: „Горкичката, Вие наистина лесно се задоволявате!“ Но някои дни бяха толкова ужасни, че Анабела намразваше Огъста до крайна степен и имаше желание да я убие. „Бях почти луда и за да се предпазя от страстта за отмъщение, се принуждавах да приема друга страст — романтичното опрощаване.“ Както някога бе защищавала Термопилите и се бе грижила за болните от чума, така сега искаше да спаси жената, която бе причина за нещастието й. Тогава омразата се превръщаше в безумно, всеотдайно приятелство. Като всяка влюбена жена тя изпитваше нужда да узнае повече за миналото на мъжа, когото обичаше. Огъста беше „тази, която знаеше“. Тя беше и тази, която я защищаваше, когато присъствието й дразнеше Байрон. Въпреки това, към края на юни, лейди Байрон показа ясно на зълва си, че гостуването й е продължило доста дълго време, и мисис Ли се завърна в Сикс Майл Ботъм.

През цялата тази пролет на 1815 година Байрон прекарваше почти всяка сутрин по един или два часа в бюрото на Мъри. Там той срещаше един от малкото писатели, към които изпитваше едновременно уважение и възхита — сър Уолтър Скот. Двамата мъже с голямо удоволствие водеха разговорите си. Скот беше чул, че Байрон бил екстравагантен млад мъж; неговото впечатление обаче не беше такова. Никой по-добре от него не можа да оцени благородното в характера на Байрон. По въпросите на религията и политиката те стояха на противоположни позиции, но Скот не вярваше, че разбиранията на Байрон са много здрави. Той му каза, че ако поживее още няколко години, ще промени чувствата си. Байрон живо отговори: „Може би сте от онези, които предричат, че ще стана методист?“ — „Не, не — отвърна Уолтър Скот, — не допускам че ще направите такова глупаво покръстване. По-скоро бих очаквал от Вас да приемете католическата вяра и да се отличите със сериозното си разкаяние. Религията, към която може би ще се привържете, един ден ще трябва да упражнява голямо влияние върху въображението.“ Байрон само се усмихна многозначително.

Те си размениха подаръци. Скот даде на Байрон един красив златен кинжал, който някога бил притежание на страшния Елфи Бей. Байрон му изпрати няколко дни по-късно една сребърна надгробна ваза, пълна с кости, върху която бе поръчал да гравират стиховете на Ювенал121:

Скот умееше както никой да успокоява Байрон и да му внушава доверие. „Той беше често меланхоличен — пишеше Скот — и почти мрачен. Когато го виждах в такова настроение, изчаквах или да се размине от само себе си, или да се яви някакъв естествен и лек повод да го накарам да заговори; тогава почти винаги сенките изчезваха от лицето му.“

Ако лейди Байрон имаше тези познания за неспокойните души, къщата на Пикадили Теръс може би щеше да се стане много спокойна, но лейди Байрон беше самоуверена и влюбена — две опасни препятствия по пътя на мъдростта.

Юни 1815. Анабела беше бременна в третия месец; Хобхаус чакаше във Франция новини от сраженията. На 20-и един пощенски служител му съобщи, че Наполеон е напълно разбит при Ватерлоо. Poor fellow123 — каза той, а Байрон, научавайки новината, рече: Well! I am damned sorry for it!124 Всички млади англичанки бяха отишли в Белгия да се грижат коя за брат, коя за съпруг или любовник. Каролайн Лам също се намираше там, вбесена от успеха на лейди Франсис Уебстър. Байрон с право беше казал, че някой по-смел нападател ще победи тази млада жена. Тя беше напреднала след невинната си авантюра; говореха, че заради нея Уелингтън се явил със закъснение на полесражението. Колкото за il marito, той придружаваше жена си и пишеше поема за битката.

Хобхаус се завърна. Байрон и той следяха с тъга трагедията на Bellerophon125 и проклинаха английския адмирал, който нарече Императора „генерал“. „Негодник!“ — каза Байрон. Двамата с радост научиха, че Наполеон е бил акламиран от английската тълпа в момента на заминаването му. Този път катастрофата бе непоправима; Европа щеше да бъде подчинена на Метерних. „Всяка надежда за република е изгубена, ще трябва да се върнем към старата система. Отвратен съм от политиката и от кланетата; щастието, с което провидението щедро надари лорд Каслрей, е доказателство колко малко значение отдават боговете на напредъка, след като позволяват на хора като него и на онзи пияница, стария Блюхер, да малтретират по-висшите. Все пак трябва да изключим Уелингтън. Той е истински мъж — Сципион126 за нашия Ханибал.“

Но заслужаваше ли всичко това човек дори да мисли за него? „В крайна сметка съществува ли днес нещо, за което да си струва човек да стане от леглото? Заспиваме при шума от падналите през нощта кралства, които всяка сутрин измитат пред вратите ни.“ Ах! Да замине, да напусне този гнил Запад, да намери мир за душата си в Гърция или в Турция. Колко обичаше часовете, в които с Хобхаус и небезизвестния Флетчър беше препускал под синьото небе. Този скучен семеен живот му ставаше непоносим. За човек като него, свикнал на независимост, принудата го водеше към лудост. Той добре бе преценил Анабела. Самоуверена дори в поражението. Изградена от правила и принципи, тя вярваше чрез тях да направлява събитията. И колкото повече тя вярваше в това, толкова повече той изпитваше удоволствие да й доказва, че е безпомощна. „Бракът произлиза от любовта, както оцетът от виното. Неприятна, тръпчива течност, на която времето е отнело прекрасния аромат, за да я превърне в обикновена, блудкава кухненска подправка… Никой не се вълнува от семейните нежности. Няма нищо осъдително в съпружеските целувки. Мислите ли, че ако Лаура беше жена на Петрарка, той щеше да прекара живота си в писане на сонети?“ Байрон се ядоса, когато Мъри го поздрави за моралната издържаност на двете поеми, които беше написал след сватбата си, и когато издателят добави с любезна усмивка: „Нямаше да посмея да ги чета на глас пред жена си, ако окото ми не разпозна нежната ръка, която ги бе преписала.“

Всичко около тях двамата сякаш се съюзяваше, за да дразни Байрон. Лейди Милбанк беше изгубила брат си лорд Уентуърт. Тя бе наследила едно име — лейди Ноуъл, и голяма рента, близо осем хиляди лири, но от това състояние Анабела не можеше да получи нищо, докато бе жива майка й, и тъй като около имението имаше толкова разходи, колкото и приходи носеше, а сър Ралф беше потънал в дългове, лейди Ноуъл не можеше да помогне на дъщеря си. Следователно финансовото положение на Пикадили Теръс беше застрашено. Разбрал, че Байрон е в затруднение, Мъри му бе изпратил чек от хиляда и петстотин лири, но той го бе върнал. Един съдебен пристав нощуваше в къщата му. Присъствието на този чужд човек представляваше за въображението на Байрон цяла драма. На него винаги му трябваше нещо драматично. Анабела, която добре го познаваше, отбелязваше: „Сега съдебните пристави са неговият нов роман.“

За всички злини той държеше отговорна жена си, която въпреки съпротивата му бе пожелала да споделя неговия живот. Беше й казал, че ще им липсват пари и ето че им липсваха. Лихварите ги заплашваха с продажба на мебелите и книгите им. На стълбището се чуваха стъпките на пристава, станал господар в къщата на един Байрон. А тази жена си стоеше там и го дразнеше с добродетелите си. Той съзнаваше, че се държи лошо с нея и имаше угризения, често твърде силни, но тъкмо те бяха нова причина, за да я мрази. „Ако се бе почувствувал достоен за мен — каза тя един ден, — щеше да бъде добър… Аз сякаш бях неговата съвест.“ Лейди Байрон често проявяваше проницателност. Да, точно така беше, за него тя представляваше нещо като жива съвест, а има случаи, в които човек иска да избяга от съвестта си. Той й завиждаше, както завиждаше на другия Байрон.

За да си върне душевното спокойствие, той искаше повече да не я вижда, да замине, да отплува за Наксос, или да я върне на баща й „като глезено дете, каквото всъщност беше“. Видеше ли я до себе си, в него се настаняваше някакъв демон. Като онзи от прадедите му, който казваше: „Ръката ми има лоши инстинкти“, той сякаш се раздвояваше и започваше да наблюдава непознатия и опасен Байрон. Гневът прилича на вдъхновението. „Той чудесно заслепява разума.“ Щом изпадне човек в гняв, и най-невинният противник престава да е прав. Байрон се наслаждаваше от наблюдението на своите крайности и обичаше да се отдава на яростта си, която му се струваше почти заветна. Веднъж, при един такъв пристъп, той хвърли на земята един стенен часовник и го натроши на парчета с ръжена. Както почитаемата Кити Гордън беше постъпила веднъж пред него в Саутуел. Може ли човек да спре прадедите си да се възродят в него? Анабела, бременна в шестия месец, виждаше как расте до нея една враждебна сила, която тя не знаеше как да овладее.

В тревогата си и понеже не искаше да каже нищо на родителите си, за да не ги безпокои, тя реши да прибегне до Огъста. През месец август Байрон беше направил едно завещание, в което оставяше всичко, което притежаваше, на Огъста. С удивително спокойствие лейди Байрон съобщи за това на зълва си. „Скъпа Ли — писа й тя, — трябва да Ви кажа с каква нежност Байрон говори наскоро за скъпата Гус — така че бе готов дори да се разплаче, а също и аз. Разговорът ни започна заради обяснението, което искаше да ми даде относно съдържанието на едно завещание, което току-що бе направил и което, доколкото мога да преценя, е точно такова, каквото трябва да направи… И, скъпа Огъста, повярвайте, че Ви познавам много добре, за да мога да предположа по този повод онова, което една известна личност би могла да предположи, или нещо от този род.“ (Известната личност беше без съмнение Каролайн Лам, чиито приказки за Байрон и сестра му започваха да се разпространяват из Лондон.) Анабела знаеше, че въпреки прегрешенията си Огъста беше способна на добрина. Тя я помоли да дойде да живее отново на Пикадили Теръс до раждането на детето. В края на бременността си тя бе готова да се хване за всеки, който би могъл да й даде помощ. Сама с този човек, който не изглеждаше вече господар на себе си, тя се страхуваше. Тя не се поколеба дори да извика жената, от която най-много се страхуваше.

Когато пристигна, Огъста се изплаши от състоянието на Байрон. Той беше прекарал чернодробно заболяване — бледият му тен бе станал жълт. Нещастен, болен, не намирайки вече удоволствие дори в писането, той вземаше лауданум127, за да се опита да намали страданията си. До леглото му имаше постоянно едно шишенце. Този опиат след кратък период на успокояване го правеше по-буен от всякога. Принуден да търпи постоянното присъствие в къщата си на една бременна и страдаща жена, лишен от всичко, което обичаше — спокойствие, поетическо усамотение в едно тихо жилище, преследван от кредиторите, той се превръщаше (както някогашните Гордънови) в див звяр. Този път малтретираше и Огъста, както Анабела. Говореше й с ненавист за съпруга й и децата й. Ако Огъста си позволеше да произнесе думата дълг, той казваше: „Оставете дълга на бога.“ Всеки ден разпалено говореше против ужасната институция — брака, кълнеше се, че ще се изтръгне от тези омразни окови, и заплашваше двете жени, че ще си доведе в къщи любовници.

Те — снаха и зълва — водеха тъжни разговори. „Ах — казваше Огъста на снаха си с особен израз на лицето, — Вие не знаете до каква степен ме е подлудявал той!“ Но Анабела знаеше и понякога продължаваше да слуша с мрачна тъга, която безпокоеше другата, и разговорът се плъзваше към по-малко опасни теми. Но защо ли? Самата Огъста сега беше между Анабела и страха. Тези женски разговори и шушукания, които спираха, когато Байрон се появяваше, го вбесяваха. Освен двете жени в къщата беше и Джордж Ансън Байрон, наследникът на титлата, когото Огъста бе молила да дойде да живее при тях, за да покровителствува жените, и мисис Клеърмонт, гувернантката на Анабела. Байрон смяташе, че жена му я използува да го шпионира. От чекмеджетата му изчезваха писма. Цялото женско отделение беше възбудено като кошер с болни пчели. Той виждаше, че следят погледите му, че го наблюдават скришом. Дали не го мислеха за луд?

Точно за тази мисъл се бе хванала сега Анабела. Невъзможно бе той да мрази до такава степен една невинна жена, ако не беше луд. Та нали погледът му често беше втренчен? „Не сте ли забелязали — казваше Анабела на Огъста, — че гледа изпод вежди с наведена глава… Това е един от симптомите, които бяха забелязали у краля в момента на полудяването му.“ Веднъж той взе да си говори сам в ложата на театъра. Дали не беше в резултат от лауданума? Или може би се отегчаваше? Или несъзнателно бе прошепнал като писател някоя от фразите, които опитваше наум? Но двете жени и Джордж Байрон, които бяха с него, го изгледаха. А той — колкото повече чувствуваше, че го наблюдават, толкова по-странен ставаше. Самият Джордж, неговият братовчед, посъветва лейди Байрон да напусне къщата. „В противен случай — казваше той — ще ме принудите да предупредя баща Ви.“

Детето се роди на 10 декември. Беше момиче. Байрон нямаше даже и наследник, както си бе пожелал. Хобхаус дойде да види бебето. Корсарят, баща на семейство, го забавляваше. „Посетих Байрон, за да видя детето му — Огъста-Ейда. Второто име е принадлежало на някаква жена от неговия род по времето на крал Джон.“ Напускайки Пикадили Теръс, Хобхаус отиде да вечеря у Холънд. Мястото му беше до Каролайн Лам, която беше в чудесно настроение. Тази вечер тя определи какво е истината: „Това, което човек мисли в момента, когато говори.“ Духовита беше тази лейди Каролайн. Като я гледаше, Хобхаус мислеше колко бързо забравя човек. Тя изглеждаше щастлива, беше там със своята свекърва и съпруга си, който се отнасяше нежно с нея, докато нещастният Байрон се въртеше побеснял в клетката на Пикадили Теръс. Странно нещо е животът! В дневника си Хобхаус пише: „Ако цялата вселена не е друго освен капка кал, всъщност единственото нещо, което ме интересува, е аз да съм отгоре на тази капка и да правя колкото може повече за себе си, докато нещата стоят така.“

На 28 декември Анабела получи писмо от майка си, която канеше всички в Къркби, новия си замък. Байрон нямаше никакво желание да отиде, но защо да не се отърве от целия този товар? На 3 януари заяви в стаята на лейди Байрон за намерението си да настани една артистка от театъра в къщата, после цели три дни не влезе нито при нея, нито при детето. На 6 януари тя получи от него една бележка: „Когато се почувствувате разположена да напуснете Лондон, би било желателно да определите деня — и (ако е възможно) много не го отлагайте. Вие знаете мнението ми по този въпрос, обстоятелствата, които са го породили, плановете ми или по-скоро намеренията ми за бъдещето. Когато заминете, ще Ви пиша по-подробно. След като лейди Ноуъл Ви е поканила в Къркби, можете да отидете там, освен ако не предпочитате Сиъм. Тъй като за мене е важно да мога да освободя прислугата, колкото по-скоро вземете решението си, толкова по-добре, макар че трябва, разбира се, да се държи сметка доколко ще Ви бъде удобно и приятно на Вас. Детето естествено ще Ви придружава.“ На другия ден тя отговори: „Ще се подчиня на желанията Ви и ще определя най-близкия ден, който обстоятелствата ще ми позволят, да напусна Лондон.“

Като мислеше, че е луд и че тази лудост беше приела форма на дълбока омраза към нея, тя сметна за свой дълг да замине.

Посъветва се със своя лекар, доктор Бейли, и с лекаря на Байрон, доктор Ли Ман. Те и казаха, че характерът на болестта ще проличи безсъмнено по-ясно през следващите няколко дни и че тогава би могло Байрон да бъде отведен в Къркби под лекарски контрол. Казаха й също да избягва всичко, което би могло да го дразни, и да му пише весели, сърдечни писма.

В навечерието на заминаването си тя поиска да се сбогува с него. В ръцете си държеше малката Ейда. Той я прие хладно. Последната нощ тя не спа добре и се събуди сутринта изтощена. Колата вече я чакаше. Анабела слезе. Пред вратата на стаята на Байрон имаше плетена изтривалка, върху която спеше неговото куче. За миг тя се изкуши да легне на пода и да чака, но отмина.

Още от първото място за смяна на конете тя написа на Байрон: „Детето е много добре и пътува великолепно. Надявам се, че сте разумен и си спомняте за моите молби и медицински съвети. Не се отдавайте на ужасния занаят стихоплетството — нито на брендито — нито на никого и на нищо, което не е нормално и разумно. Въпреки че, пишейки Ви, аз нарушавам обещанието си, покажете ми в Къркби, че изпълнявате послушно всичко. Приемете обичта на Ейда и моята. Пип“ А на другия ден от Къркби: „Скъпи Дък, снощи пристигнахме благополучно и веднага ни въведоха в кухнята вместо в салона — доста приятна грешка за гладни хора… Татко се кани да Ви напише забавно описание на този случай; и двамата с мама нямат търпение да видят по-скоро събрано тук цялото семейство… Ако не ми липсваше постоянно Байрон, полският въздух би ми подействувал добре. Госпожицата намира, че кърмачката й може много повече да й дава, и дебелее. Чудесно е, че не може да разбира колко много й се радваме — «ангелче» и какво ли още не. Поздрави на добрата Гус и на Вас от всички тук. Твоя винаги любеща Пипин… Пип… ип.“

XXVПреди година — любяща съпруга…

Лекарите бяха помислили, че след заминаването на жена му Байрон ще се поуспокои; Огъста и Джордж Байрон, които продължиха да живеят при него, намираха, че още е твърде възбуден. Всеки ден Огъста изпращаше сведение на снаха си: „Байрон снощи си остана в къщи — без бренди, и си взе лекарствата. В началото на вечерта беше добре, но към края стана раздразнителен, труден и на въпроса на Джордж, кога ще отиде в Къркби, отвърна, след като известно време гледа разсеяно: «Аз, да отида там? Дума да не става! Дори и не мисля за подобно нещо, стига да мога да го избягна!» После започна да говори за най-различни странни неща — да ме нагрубява както обикновено, — да говори лошо за съпруга и децата ми — впрочем всичко, което знаете и сте чули сто пъти…“ Труден… Огъста говореше за брат си така, както майка говори за дете или както планинар за някой връх. Тя гледаше на него като на природно явление, не като на разумно човешко същество. Може би той заради това я обичаше.

Но докато деспотичният и страдащ Байрон тиранизираше гостите на Пикадили, в Къркби се решаваше неговата съдба. Лейди Байрон беше неузнаваема, когато пристигна при родителите си. Закръглените бузи, които й спечелиха прякора Пипин, бяха хлътнали и бледи. Тя вече не спеше. Мислите й, съмненията и безпокойствата й я държаха будна и разтревожена. Ако някога се бе помислила за безпогрешна, сега трябваше да признае грешката си. Какво да направи? Какво да каже? Тя обичаше Байрон. Беше пожелала да го спаси. Прекалено догматична, за да бъде толерантна, тя беше изпитвала ужас от действията му, от разбиранията му. Но той беше луд; това бе неговото оправдание; трябваше да се грижи за него; така тя отново стигаше до идеята за дълга, а щом като някакъв абстрактен дълг фигурираше сред известните величини на задачата, тя се чувствуваше на здрава почва.

Родителите й така се изплашиха от вида й, че тя трябваше да им признае част от истината, без обаче да казва и дума за подозренията си относно своята зълва. Почтеният сър Ралф беше възмутен. „Не можете да си представите колко строг е баща ми — писа тя на Огъста, — много повече от моята майка.“ Въпреки това, понеже беше обяснила, че съпругът й е болен, родителите й му простиха и предложиха да дойде да се лекува в Къркби. „Човек не може да си представи по-искрено безпокойство, нито по-голямо желание да направят всичко за нещастния ми съпруг. Майка ми е много спокойна, макар че дълбоко е огорчена… Баща ми и майка ми са на еднакво мнение — че е най-добре Байрон да дойде тук. Те казват, че ще бъде много грижливо лекуван и че сега, когато знаят тъжната причина за всичко, няма да се обиждат, нито да се смущават от него… Може би мисълта за един наследник би го убедила.“ Байрон наистина няколко пъти бе изразявал намерението си да се вижда с жена си, докато придобие наследник (ако ще и само за да дразни Джордж Ансън), и после да замине за Континента.

Така беше първите дни. После, когато разказите на Анабела даваха постепенно възможност да се надникне в живота й, гневът на родителите й нарасна. Лейди Ноуъл, винаги жадна за дейност, предложи да отиде в Лондон, за да се посъветва с някой адвокат. Самата Анабела беше дълбоко смутена от новините, получени от Пикадили. Изглежда, че болестта не бе потвърдена. Доктор Ли Ман пишеше: „Що се отнася до душевното състояние на моя болен, трябва да кажа, че не откривам в него нищо, което да прилича на истинска лудост. Има една раздразнителност на характера (която идва вероятно от лошото функциониране на черния дроб и на органите на храносмилането), която при неумело лекуване би могла да доведе до състояние на умопомрачение, но аз мисля, че с това лесно можем да се справим.“

Щом не беше луд, той нямаше оправдание за поведението си и вярата на лейди Байрон, както и силно развитото й чувство за гордост й диктуваха да направи един мъчителен, но необходим избор. За нея земният живот беше само подготовка за безсмъртието. Тя не можеше да си позволи правото да го прекара с един прокълнат, който щеше да я въвлече заедно със себе си във вечното изкупление. Така тя стигна до неизбежната мисъл за раздяла. Но беше отчаяна.

Лейди Ноуъл, обратно на дъщеря си, изпитваше в Лондон онова приятно чувство, присъщо на старите жени, освободени от терзанията на любовта, че вършат нещо важно, когато могат да освободят и младите от тях. Тя се посъветва с един голям юрист, сър Самюъл Роумили, а после и с един млад блестящ адвокат, доктор Лъшингтън: „Това е най-благородният и най-умният човек, когото някога съм срещала. Той и всички останали считат, че баща Ви трябва да предложи въпросът да се уреди по взаимно съгласие… Аз съм убедена, че лорд Байрон няма да се противопостави на такава спогодба… Ако пък го направи, Лъшингтън счита, че Духовният съд ще разреши раздялата заради грубо отнасяне и насилие.“ Когато научи за решението на дъщеря си, тя го одобри.

На 2 февруари сър Ралф написа на Байрон писмо, в което му предлагаше раздяла. Това писмо попадна у мисис Ли, която го върна обратно, защото се надяваше да се избегне фаталното решение. Сър Ралф отиде тогава в Лондон и неговото писмо бе получено лично от Байрон. То му съобщаваше, че родителите на съпругата му не се чувствуват в правото си да позволят на дъщеря си да се върне при него, и го молеха да посочи своя адвокат. Байрон остана поразен. Той пазеше двете писма на Анабела, писани след заминаването й, които бяха толкова нежни. Какво се бе случило? Не можеше да повярва, че решението е взето от лейди Байрон. Защо ще иска да го напусне? Тя бе страдала от характера му, вярно е, но му беше простила… Дали причината не бе Огъста? Та нали сега двете жени — снаха и зълва — се бяха съюзили срещу него. Той беше намирал някакво странно удоволствие в намеците, които правеше, считайки ги наивно за неразбираеми, но какво доказателство можеше да има лейди Байрон, още повече, че фактите предшествуваха брака му?

Нима бе възможно една жена да се отчужди по този начин от него? Той си бе позволявал да си играе с идеята за раздяла, когато присъствието й го дразнеше, но сега тази мисъл го ужасяваше. Непостоянен в чувствата си, той вече си спомняше само моментите на взаимното им щастие. Едва предната вечер, когато бе отишъл да посети лейди Мелбърн, той бе хвалил пред нея жена си и в продължение на цял час бе изтъквал положителните й качества. Байрон писа на лейди Байрон: „Всичко, което мога да кажа, изглежда излишно — и всичко, което бих могъл да кажа, би било вероятно също напразно; въпреки това аз се хващам за остатъците от разбитите си надежди, докато още не са рухнали безвъзвратно. Нима никога не сте била щастлива с мен? Никога ли не сте казвали, че сте? Не сме ли си засвидетелствували чувства, гореща взаимна обич? Нима почти всеки ден не е имало подобно нещо от страна на единия, ако не и на двамата?…“

Той имаше основание да смята, че Анабела ще се развълнува от молбата му. Жената на Флетчър, която беше по това време с нея, стана свидетел на пристъпите на малодушие, които я обземаха. Но сега тя знаеше, че никакъв съпружески живот не бе вече възможен с Байрон, а той пренебрегваше в своите сметки главния елемент — религиозната убеденост на Анабела. Той не допускаше, че тя може да е неумолима. Но как да не бъде, когато вярваше, че дължи безпогрешното си решение не на силата на собствения си характер, а на едно божествено вдъхновение. „Считам — писа тя на мисис Ли, — че дългът ми към бога повелява да действувам така, както вече постъпвам.“ Байрон употреби целия си чар, опита се отново да я поласкае, да й се хареса — с красноречието си, с детинщините си: „Скъпа Пип, не бихте ли желали да се помирим? Аз се разболях от тази история.“ После, като видя, че е непоколебима, той реши да действува малко по-грубо; изпрати й едно от нейните писма от времето на годежа им, онова, в което тя казваше: „Ще бъда много щастлива — връщане назад няма.“ Той подчерта тези думи и добави в полето: „Предсказанието е изпълнено, февруари 1816“, а в долния край на листа написа три стиха от Данте:

В Лондон новината се разпространи бързо. Знаеха я прекалено много лекари, адвокати, прислужници. Сега щеше да започне изтезанието с въпросите, съветите, чрез които любопитната тълпа приятели измъчва всеки нещастник в името на неговото спасение.

„Скъпи лорд Байрон — писа лейди Мелбърн, — за Вас в Лондон се носи слух, който всички мислят за верен, затова считам, че трябва да го знаете. Казват, че Анабела и Вие сте се разделили… Обикновено на измислици от този род човек не бива да обръща внимание. Но наистина толкова много се говори за това и хората го вярват въпреки моите опровержения, че според мен трябва да помолите Анабела да се върне или Вие да отидете при нея.“ Лейди Каролайн с отзивчивост и тайно злорадство предлагаше „съвета на една грешница“.

Огъста се безпокоеше и желаеше брат й да се съгласи на раздяла. „Струва ми се — казваше тя, — че ако имуществените предложения от тяхна страна са изгодни, Байрон с радост би избягнал обществения скандал. Той сигурно е много разтревожен, скъпи господин Ходжсън. И нима е възможно да не е?“ Самият Байрон се опитваше да успокоява приятелите си. „Не вярвам — и трябва да го призная въпреки тази печална история, — че може някога да има по-съвършено, по-интелигентно, по-добро, по-великодушно и по-приятно същество от лейди Байрон. Никога не съм я упреквал, и не мога да я упрекна и сега, за поведението й, докато живяхме заедно.“ Той обясняваше, че причината за цялото зло се криела в лошото му здраве, което го правело раздразнителен, но най-вече — в упражнения върху лейди Байрон натиск от страна на лейди Ноуъл, която го мразела.

Когато стана ясно, че нито Байрон, нито приятелите му бяха в състояние да умилостивят Анабела, адвокатите на двете семейства започнаха да действуват по уреждане на въпроса. Хансън защищаваше интересите на Байрон, като твърдеше, че клиентът му признава лошото си поведение по време на съвместния им живот на Пикадили Теръс, но в същото време счита фактите за оборени в писмото на лейди Байрон, което започва с Dearest Duck… Доктор Лъшингтън, неговият противник, се ограничи с отговора, че има на разположение твърде сериозни доказателства от лейди Байрон, за да е възможно каквото и да било споразумение. Хансън поиска да узнае какви са тези доказателства. Отговори му се, че те ще бъдат запазени в тайна, докато се разбере дали случаят няма да стигне до съд. Това, което Лъшингтън имаше в ръце, беше дневникът на Анабела, който тя бе водила системно и точно, като Принцеса на паралелограмите, до голямата трагедия в живота си, отбелязвайки тайните причини за твърдото си решение.

Хобхаус, верният и кротък Хобхаус, беше изпълнен с гняв срещу лейди Байрон. За него, който добре познаваше ексцентричните навици на своя приятел и смущението, което може да предизвика у един странен характер отегчението от брачния живот, действителните причини за неразбирателството бяха ясни. Безсъмнено Байрон се бе показал пред съпругата си — както това често му се случваше — груб, своеобразен и раздразнителен. Лейди Байрон беше помислила, че е обект на силна омраза, и втълпила си веднъж тази опасна мисъл, беше допринесла с поведението си за увеличаване на кризите, от които се оплакваше. „Какви са провиненията на лорд Байрон? — пише строго Хобхаус. — Ставаше късно, хранеше се сам и беше обикновено в лошо настроение?“ Когато слуховете за кръвосмесителната връзка стигнаха до него, той състави един документ за опровержение и поиска от лейди Байрон да го подпише.

Текстът на Хобхаус беше следният: „7 март 1816 г. — Лейди Байрон официално потвърждава, че единствената й причина или претекст за раздяла с лорд Байрон е убеждението й, че вследствие на несходството в характерите и разбиранията им никакво духовно щастие не може да се очаква с продължаването на брачния им живот… Лейди Байрон отрича официално и открито, че тя или някой от семейството й е повярвал или е участвувал в разпространението на скандалните и клеветнически слухове…“

Лейди Байрон отказа да подпише. Тогава приятелите на Байрон съставиха нов текст с не тъй категоричен тон. Те не искаха вече от лейди Байрон да подписва, че не вярва на слуховете. Тя щеше само да заяви, че не ги е разпространявала.

„9 март 1816 г. — Лейди Байрон заявява, че под никаква форма не се счита отговорна за оскърбителните слухове, които се носят в обществото относно характера и поведението на лорд Байрон. Те, разбира се, не са произлезли от нея, нито са разпространявани от нея или близките й; двете обвинения, споменати от мистър Уилмът, не са предмет на жалбата, която тя би била принудена да подаде срещу лорд Байрон, ако раздялата им не се уреди по взаимно съгласие.“

Този текст беше по-малко задоволителен от документа, приготвен от Хобхаус, но трябваше да се примирят и с него. Оставаше да се разреши финансовият въпрос. За нещастие — твърде важен за Байрон, който в момента беше без пени. Той беше толкова затруднен парично, че за първи път, въпреки предразсъдъците си, се съгласи да приеме един чек от Мъри. Накрая адвокатите се споразумяха. От хилядата лири годишна рента, предоставени като зестра на лейди Байрон, тя получаваше петстотин, а другите петстотин оставаха за Байрон. При смъртта на лейди Ноуъл чрез арбитър щяха да се разпределят между двамата съпрузи доходите, произхождащи от наследството на чичото Уентуърт. При това положение Байрон запазваше освен личния си доход още петстотин лири и големи надежди.

Къщата на Пикадили Теръс беше тъжна, сякаш някой бе починал. В салоните се разхождаха съдии-изпълнители, които трупаха на купчини книгите в очакване на разпродажбата. Тя се състоя на 6 април. Мъри купи повечето от книгите и големия параван, върху който Байрон беше залепил портрети на Джексън, на Анджело и гравюри, представляващи прочути боксови мачове.

Стаята на Байрон беше пълна с хапчета и течни лекарства за чернодробното му заболяване. Тук-там изоставени предмети напомняха още за присъствието на Анабела. В тази мрачна атмосфера Байрон бавно се успокояваше. Както някои хора, отгледани във влажен и мъглив климат, са здрави само сред мъгли и дъждове, така и той не понасяше дълго слънцето на щастието. Анабела си бе отишла. Като Едълстоун, като Матюс, като Маргърит Паркър, като неговата М. А. Ч., като странната мисис Байрон, така и тя се бе изплъзнала от неговия живот. Вече и тя беше частица от тайнственото обаяние, което имаха за него сенките и смъртта. Сам в тази голяма къща, той вечер сновеше от стая в стая, сядаше на работната си маса и мислеше за ония часове, които му бяха приятни, за натежалата от мисли глава, която често бе търсила спокойствие на рамото му, за онова малко момиче, което бе наричал „инструмент за мъчение“, докато беше тук, и което му ставаше скъпо сега, когато вече го нямаше. Той вземаше лист хартия и покривайки го със сълзи, докато пишеше, намираше без усилие онзи естествен и прост ритъм, който пораждаше у него само скръбта:

Понякога го обхващаше силен гняв. Той особено много мразеше мисис Клеърмонт; подозираше я, не без основание, че е поощрила лейди Байрон да го напусне. Беше съчинил срещу нея няколко прекалено обидни стиха:

Ужасно описание, при което накрая сравняваше старата гувернантка с горгона128 и правеше страшен портрет — сбръчкани бузи, очи от камък, а под кожата кръв, която се е превърнала в тиня. Не беше ли всичко това преувеличено? Да, разбира се, но той вече не беше господар на себе си. Чувствуваше се като подгонено от хайката на обществото животно. Политическата коалиция, която го бе атакувала по времето на Корсарят, надаваше отново глас, и то свирепо. Както винаги непредпазлив, Байрон бе публикувал наскоро стихове (уж преведени от френски), в които наричаше Наполеон „син на свободата“, и една ода за звездата на Почетния легион — „звезда на смелите, чиито лъчи са образувани от душите на умрелите герои.“ Трицветното знаме беше сравнил с „небесна дъга, чиито божествени оттенъци бяха избрани от Свободата“. Вестник „Чампиън“, публикувайки „Интимни поеми“ на лорд Байрон, казва, че държал да ги представи на своите читатели, за да покаже какви морални нрави съпътствуват политическите убеждения на благородния лорд… След тази кампания в очите на простолюдието Байрон стана враг на Англия. Неговата „непорочна и така дискретно мълчалива жена“ изглеждаше символ на всички британски добродетели. Хората почти се радваха, че го считат за виновен. Този сакат свободомислещ поет, либерал, никога не е бил истински англичанин. „Той не бе крил, че негодува срещу всякакво семейно благоприличие; докато поведението му можеше да мине за артистична разпуснатост, само най-строгите хора бяха протестирали, но когато скандалът на Пикадили 13 бе преминал границите на допустимото, въпросът беше станал по-различен“, и мнението на средните класи се бе надигнало срещу него.

Когато влизаше в Камарата на лордовете, минаващите го обиждаха; в самата зала никой не говореше с него освен лорд Холънд. Консерваторските вестници го сравняваха с Нерон, с Хелиогабал, с Хенри VIII и с дявола. Роджърс, по садистичната си природа събрат на Байрон, се бе натоварил да го държи в течение на най-злостните статии. „Сигурен съм — казваше той, влизайки в стаята на Байрон с вестник в ръка, — че и тук ще има нападки срещу Вас; не обръщайте никакво внимание.“ Той разгръщаше вестника и започваше да чете кратката статия, поглеждайки от време на време Байрон, за да види дали страда. Статията продължаваше: „Колкото до този дребен поет, до този неприятен индивид, мистър Самюъл Роджърс…“ Роджърс ставаше и хвърляше вестника. — „Това трябва да е от оня долен Крукър“ — казваше той и съветваше Байрон да предизвика автора на дуел.

Либералите не смееха да го защищават. Животът му не се различаваше от този на неговата класа и на неговото време, но той бе допуснал непростимата грешка да стане известен. Лейди Мелбърн някога го бе предпазвала от цинизма — сега тя вече не можеше да го спаси. Лейди Джързи, смелата приятелка, се опита да плува срещу течението и даде бал, на който покани Байрон и Огъста. При влизането на брата и сестрата салоните се изпразниха пред очите им. Горката лейди Джързи! Въпреки млечнобялото си лице, кораловите колиета, живите си очи, въпреки бъбривостта си и жестикулациите си, не можа този ден да победи омразата. Единствената жена освен нея, която се съгласи да говори с Байрон и Огъста, беше хубавата мис Елфинстън с червеникавата коса. Мъжете се показаха безпощадни; някои от тях се измъкнаха, за да избегнат ръкуването с Байрон. Той застана в един ъгъл, кръстоса ръце и загледа с презрение тази враждебна тълпа, наблюдавайки поведението на всеки поотделно. От тази вечер нататък той стана по-твърд. „Странно е, но всяко вълнение, от какъвто и вид да е, винаги събужда куража ми и за известно време ме изправя на крака.“ Големият му погром му носеше онова, от което най-много се нуждаеше — голямата роля, която той искаше да играе, та ако ще и гибелна да бъде. Имаше някаква красота в това отхвърляне от обществото. Прогонен от собствения си вътрешен рай, той се чувствуваше заточен от страната си по най-груб и очебиен начин. Така да бъде. След като Англия се разделяше така с него, той щеше отново да тръгне да странствува.

От всички, с които изгнанието щеше да го раздели, той съжаляваше само за една: Огъста. В неделя, на Великден, 14 април, тя дойде да се сбогува с него. Понеже отново щеше да ражда, тя трябваше час по-скоро да се върне у дома си. Двамата прекараха една тъжна вечер, през която той за първи път й говори за угризенията си и много дълго плака. След заминаването на мисис Ли за Сикс Майл Ботъм Байрон писа на Анабела, за да я помоли да се грижи за сестра му.

„Още няколко последни думи… кратки и такива, за които Вие ще си дадете сметка. Отговор не чакам, това няма голямо значение, но поне ме чуйте. Аз току-що се разделих с Огъста, последният човек, който ми оставихте за сбогуване… Където и да отида, а аз ще бъда далече, Вие и аз никога няма да се срещнем, нито на този, нито на онзи свят… Ако се случи нещо с мен, бъдете добра с Огъста; ако и тя изчезне — с децата й…“

Седмицата преди заминаването му беше запълнена с едно ново приключение, което не можа да намали презрението му към слабостите на жените. От известно време той беше обсипван от любовните писма на някаква непозната. Тези писма най-напред бяха подписани с измислени имена и два пъти прислужниците на Байрон бяха отказали да приемат непознатата. После тя се бе подписала с истинското си име — Клеър Клеърмонт. Тя искаше препоръка за театъра „Дръри Лейн“. Байрон най-напред я изпрати при Киниър. Това й даде смелост: „Казвате ми, че само някакво заслепение ме влече силно към Вас. Не може да е заслепение, след като цяла година мислите ми са при Вас в миговете на самота. Аз не очаквам да ме обичате; не съм достойна за Вашата любов… Имате ли нещо против следното предложение? В четвъртък вечерта може да излезем заедно, с дилижанс или пощенска кола, на десет или дванадесет километра от Лондон. Там ще бъдем свободни и никому известни; ще се върнем рано на другия ден…“ И няколко дни по-късно: „Къде да Ви срещна? Кога и как? Вие заминавате в понеделник за Италия, а аз — господ знае за къде… Моля Ви, отговорете ми мило и без саркастични думи. Но ако имате нужда от забавление и аз мога да Ви го доставя, не се колебайте. Готова съм да приема каквото и да е, само не и да Ви противореча.“ Той се отегчаваше. Жената беше млада. Имаше хубав глас. Той имаше нужда от някакво „преживяване“, за да забрави. Прие да прекара една нощ с нея.

Това беше краят. Багажът му бе готов. За пътуването той бе купил една великолепна кола, по подобие на императорската. Вземаше със себе си философа Флетчър и един млад лекар, Полидори, който беше учил медицина в Единбург. Полидори претендираше, че пише. Мъри му беше предложил петстотин лири за ръкописа на неговия дневник от пътуването и той веднага си купи една дебела тетрадка. В тези последни дни Полидори беше непрекъснато в къщата на Пикадили. Там се навърташе и Натан, композиторът евреин, на когото Байрон беше дал „Еврейските напеви“. Често ходеше и Ли Хънт, а Хобхаус — всеки ден. Киниър донесе сладкиш и две бутилки шампанско за изпращането. После Хансън дойде да разкаже, че видял лейди Байрон и че тя изглеждала „разкъсана тук“ — каза той, посочвайки сърцето си. Полидори се намесваше в разговорите на всички посетители — шумен, простодушен, той говореше за дневника, който щеше да пише, и за трите трагедии, които бе написал. Хобхаус, типичният англичанин, не одобряваше избора на този лекар-чужденец. Полидори не му харесваше. Беше го кръстил Поли-Доли и каза на Байрон, че греши, като го взема със себе си. Спорове, посещения, подаръци — всичко това доста оживяваше тези последни дни и скриваше малко от тъгата. Два дни преди заминаването бе подписан документът за раздялата, а Байрон написа в полето му едно четиристишие:

Най-после на 24 април рано сутринта Странникът напусна къщата, в която една година по-рано беше мислил, че ще се установи и ще сложи край на скитническия си живот. Навън пред вратата около императорската карета се бе събрала цяла тълпа зяпачи. Байрон се качи в нея заедно със Скроуп Дейвис; Полидори и Хобхаус ги следваха във втора кола. Френското правителство беше отказало виза на Байрон заради опасните му политически идеи, така че, за да стигне до Швейцария, той трябваше да мине през Дувър, Остенде и Белгия. Щом излязоха от Лондон, Полидори започна да си взема бележки: „Темза, с величествените си вълни, течеше в равнината, а по вълните й се носеха множество плавателни съдове“… Хобхаус въздъхна и се сгуши в единия ъгъл.

В Дувър ги настигна Флетчър, който беше напуснал Пикадили след господаря си, и разказа, че веднага след заминаването му съдия-изпълнителите влезли в къщата и отнесли всичко, дори една опитомена катеричка. Тъй като корабът щеше да замине едва на другия ден сутринта, Байрон предложи да отидат до гроба на Чърчил, за да прекарат времето. Той знаеше, че някъде тук е погребан този Чарлс Чърчил, който преди петдесет години е бил известен сатирик и също като Байрон бил комета на един сезон и имал своята „чудесна година“. Един стар клисар ги насочи към гроба — могилка, обрасла с трева, над която се издигаше сив камък. Водачът им си призна, че не знае нищо за човека, който е погребан там. „Той е умрял по-рано, не по моето време — каза той, — аз не съм копал гроба му.“ Този отговор като на гробар от Хамлет хареса на Байрон и го хвърли веднага в любимите му размишления върху славата и небитието. Пред приятелите си и смаяния старец Байрон се просна върху надгробната трева.

Последната вечер в Англия те прекараха в слушане на една от трагедиите на Полидори, която той прочувствено им четеше. Хобхаус и Дейвис умираха от смях и понеже Полидори изглеждаше обиден, Байрон препрочете доброжелателно и сериозно най-добрите пасажи.

Любопитството в Дувър беше голямо. Много дами се бяха преоблекли като камериерки, за да могат да посетят странноприемницата, в която бе отседнала групата. На другия ден сутринта, 25 април, Хобхаус стана много рано, но Байрон не се появи. Той беше в стаята си, където пишеше една прощална поема за Том Муър:

Трябваше да спре дотук. Капитанът на кораба гневно крещеше, че никого няма да чака повече. Дори невъзмутимият Скроуп Дейвис беше разтревожен. Накрая видяха лорд Байрон, хванал под ръка Хобхаус, накуцвайки, да пристига към кея. Той предаде на Дейвис един пакет, предназначен за мис Елфинстън. Това беше едно хубаво издание на Вергилий, което някога бе получил като награда в училището „Хароу“. Той прибави: „Кажете й, че ако бях имал щастието да се оженя за жена като нея, сега нямаше да съм принуден да напускам родината си.“ Шумът и суматохата около заминаването поддържаха духа му до момента на качването на борда; там той вече изглеждаше нещастен. Малко след девет часа издърпаха подвижния мост. Хобхаус изтича до края на дървения вълнолом. Морето беше бурно, вятърът насрещен. Когато корабът мина, олюлявайки се, близо до вълнолома, Хобхаус видя, „скъпия си приятел“, изправен на палубата. Байрон свали шапката си и я размаха за сбогом, „Бог да го благослови — помисли Хобхаус. — Той има смел дух и добро сърце.“