Без светлина

1.

Той вървеше бос в тъмнината през добре подстриганата и влажна морава, а топлият бриз от Мексиканския залив развяваше навитите до прасците крачоли на копринената му пижама. Беше гол до кръста и въпреки понатежалото през последните двадесетина години тяло, мускулите му бяха все още стегнати за петдесет и осем годишната му възраст. Беше красив мъж и го съзнаваше, затова всеки ден вдигаше тежести и се печеше по половин час на брега, за да поддържа фигурата си и мургавия тен. Косата му бе започнала да пооредява и сега я оставяше по-дълга от преди, като прошарените бакенбарди бяха сякаш нехайно пригладени назад, сливайки се с посребрените му слепоочия.

Хванал висока чаша с лед и ром, той вървеше към кея, издаден в тъмния залив, където един хидроплан бръмчеше в нощното море. Червено-белите му светлини проблясваха и виенето от перките започваше да замира, докато той се приближаваше към двамата мъже на пристана, чакащи да го закрепят за пилоните.

Панос Калатис не можеше съвсем ясно да види всичко това. Мъжете, самолетът и пристанът бяха в различни оттенъци на тъмносиво и черно, защото нощта беше безлунна и ясна, а разпръснатите светлини по бреговата ивица се сливаха със звездното небе, където необятният мрак постепенно ги поглъщаше напълно. Той се почеса по косматите прошарени гърди и зачака, вслушвайки се в особените глухи звуци, отекващи от водната повърхност, прищракването на вратите на самолета, лекото потупване на металните понтони срещу пилоните, плискането на вълните по брега и пристана, стъпките на мъжете върху дървения кей и спотаените им гласове.

Калатис смучеше парче лед от чашата и чакаше. Обичаше Мексиканския залив, знойните му нощи, изпълнени със солени аромати от други светове, които бързите и мощни течения на Гълфстрийма донасяха със себе си. Това му напомняше за други солени води, за други заливи, брегове и интриги.

В момента обаче беше обхванат от някакво безпокойство. Приближи се още малко до мястото, където кеят се свързваше с вълнолома отдолу. В тъмнината успя да различи ивицата пясък под кея и неясните движения на мъжете отгоре. Сред шума от тътрещи се нозе долови стъпки, които се различаваха от останалите. Той съсредоточи вниманието си върху тях, когато се отделиха и зазвучаха по-силно с приближаването си към него. Щом стигнаха до стълбите, те станаха къси и неравномерни. Мъжът се изкачи по стълбите, които водеха към моравата.

— Панос.

— Тук съм. — Той се обади от тъмнината не много високо, знаейки, че гласът му е доста силен.

— Хубав самолет — каза леко задъхано мъжът, докато вървеше към Калатис през тревата.

Преди той да наближи, Калатис измина няколко крачки обратно към къщата, затова Колин Фийбър трябваше да продължи да върви, за да го настигне. Когато Калатис се спря, той се обърна с лице към Фийбър и налапа още едно парче лед. Те се изгледаха един друг, а лицата им едва се различаваха на оскъдната светлина. Калатис не каза нищо и в следващия миг се обърна, хвърляйки поглед към къщата. Тя бе разположена нависоко, с палми наоколо, обширна сграда с големи веранди, напомняща британски колониален стил. На верандата Калатис виждаше Джейл, която се движеше напред-назад, полуосветена от високите прозорци зад нея и източеният й силует сякаш плуваше в сумрака. Дори от такова разстояние той ясно виждаше, че е гола. Когато се обърна, успя само да хване извръщането на главата на Фийбър към плажа, сякаш там в тъмното имаше нещо, което той непременно искаше да види.

Фийбър носеше костюм с кърпичка в джобчето. Изглежда беше ходил някъде, може би на вечеря по някакъв повод. Калатис едва различаваше изражението на лицето му в неясната светлина откъм прозорците.

Фийбър се чувстваше неловко заради мълчанието на Калатис. Той погледна надолу към брега, после към самолета във водата. Нямаше накъде другаде да насочи очите си, освен към Калатис или към Джейл на верандата, където вече бе надникнал и се боеше да погледне отново.

Калатис го наблюдаваше и изчака още малко, за да му бъде страшно признателен Фийбър, когато го чуе да говори. Отпи от рома, извърнат към призрачния силует на самолета във водата.

— Обадиха ми се по телефона преди около час — каза той. — Новините не са хубави.

Видя как Фийбър настръхна и си помисли, че ако е куче, би могъл да подуши страха, нахлуващ сякаш от водата зад него.

— Какво се е случило? — попита Фийбър.

— Артър Тислър се е самоубил. — Той произнесе името му като Тислър.

Последва мълчание.

— Господи…! — възклицанието на Фийбър прозвуча като съсък.

На Калатис му се стори, че Фийбър помръдна левия си крак, може би за да стъпи по-устойчиво по стръмния склон.

— Ко… кога е станало това? Боже мой… това е невероятно. Боже мой. Кога е станало?

— Преди няколко часа.

— По дяволите… Артър Тислър.

— Да.

— Сам ли е бил? Искам да кажа, навярно някой го е намерил. Кой го е открил?

— Това няма значение.

Фийбър потъна в мълчание. Калатис не го прекъсна. Дългогодишният му опит го бе научил, че добрите хора — а Фийбър беше добър човек — реагираха веднага при много малък стимул. Ако бяха достатъчно схватливи и користолюбиви и ако той ги подхванеше с необходимото умение и с абсолютно точния нюанс от безпокойство, те щяха да вземат единствено правилните решения. Щяха да бъдат надеждни — поне за неговите цели — дори когато губеха равновесие.

Фийбър се бе обърнал към брега и виещите се по него светлини, сякаш можеше да мисли най-добре, ако не гледаше право в лицето на събеседника си. Калатис разглеждаше профила му. Беше типичен американски бизнесмен, от типа неостаряващи, рано избуяли момчета, които винаги се впечатляват — и които винаги се опитват да впечатлят другите — с особената си представа за мъжественост, едно понятие, свойствено за голяма част от финансовата конкуренция. Калатис не беше срещал американски бизнесмен, който рано или късно да не се опита да отгатне приблизителните ти финансови възможности чрез заобиколен разговор, стремейки се да определи професията ти, къде живееш, каква кола караш, в кои клубове членуваш, кого познаваш, къде ходиш на почивка и с какви играчки запълваш свободното си бреме — лодка, кола, ски, оръжие и така нататък. Беше нещо като сравняване на пенисите, като някакво момчешко премерване с човека до тебе, използвайки долари вместо полови органи.

Фийбър се обърна към Калатис.

— Казваш, че са ти се обадили. Ще се появи ли по новините?

— Не. Доколкото разбирам, ще успеят да подходят съвсем безшумно. Засега имат късмет в това отношение.

Фийбър престана да задава въпроси. Не беше необходимо. Той разхлаби вратовръзката си.

— В такъв случай операцията Селдън пропада — рече той. Помълча и поклати глава. — Самоубийство. По дяволите, как да го повярваш? Каква тъпотия. Невероятно. Е, да, ще има суматоха из ведомствата. Отдел „Убийства“ и специалният вътрешен отдел. Грейвър ще проведе собствено разследване, за да се увери, че няма никакви компромати. Ако е самоубийство… — Той се спря и погледна Калатис. — Значи са сигурни, че е самоубийство…

Калатис кимна.

— Казват, че е самоубийство.

— В такъв случаи няма проблеми с отдел „Убийства“ или СВО, остава само разследването на Грейвър. Но там трябва да бъдем добре обезпечени. Нашите хора са опитни и много внимателни. Ще следя нещата и ще гледам нищо да ме се разкрие.

Калатис допи останалия ром и изхвърли леда на тревата.

— Убеден съм, че ще успееш да овладееш проблема, Фийбър — каза Калатис. — Но в това, което става, две неща ме безпокоят — добави той. — И то много сериозно. От опит знам, че едно самоубийство в тази работа винаги означава неприятности. Сблъсквал съм се с това и преди. Мексико сити. Бриндизи. Монтевидео. Марсала. Тел Авив. Марсилия. — Изброяваше ги бавно, спирайки се за миг между тях, сякаш първо трябваше да си припомни случая в съответния град, преди да изрече името му. — Във всяко от тези места съм виждал самоубийства и те винаги предизвикваха бъркотии и неочаквани обрати. Умираха и други хора. Неприятности.

Той млъкна и допря студената чаша до голите си гърди, потърквайки охладената й влага по кожата си. Искаше Фийбър да го изслуша добре и да размисли върху казаното от него.

— Такива мъже — рече той — не се самоубиват заради обикновени причини, като например парични проблеми, жени или депресия. Те често се самоубиват от страх. Защото смятат, че не могат да избягнат нещо. Или навярно защото са направили нещо, заради което ще трябва да ги убият, или пък по някакви неведоми причини, те искат да надхитрят убиеца.

— Може би — каза Фийбър. — Но това не ти е Третия свят, за бога. Тук не е същото, Панос.

Калатис кимна снизходително на американския шовинизъм, на арогантното превъзходство, така дълбоко вкоренено в този човек, че той никога не би го осъзнал, колкото и да му го обясняват. Порив на вятъра опъна провисналите крачоли на пижамата му.

— Не, това не е Третия свят, приятелю — съгласи се Калатис. Гласът му бе търпелив и държането му учтиво. — Но ти все още не си разбрал, че това вече не е и Първия свят. Или втория. Когато се замесиш в тая работа, Фийбър, попадаш в съвсем различен свят. Опитвал съм се да ти го кажа, нали помниш? Този свят е един и същ по цялото земно кълбо. Повярвай ми. Не можеш да оцелееш, ако не схванеш това напълно… и то бързо.

Фийбър погледна Калатис и в бледата светлина над рамото му, идваща откъм къщата отгоре, Калатис видя как очите на събеседника му съвсем леко се преместиха, насочвайки се към жената на верандата. Калатис се усмихна вътрешно. Беше очаквал това. Мъжете, дори интелигентните мъже, може би особено те, бяха такива предсказуеми животни. Много малко от тях биха могли да не хвърлят поглед към онази веранда. Той познаваше мъже, които макар и знаейки, че ще умрат в следващи миг, пак не биха се сдържали да не надзърнат към онази веранда.

Премигвайки, Фийбър бързо насочи погледа си отново към Калатис, но гъркът се бе обърнал към пристана, за да не разбере Фийбър, че са го уловили как наблюдава Джейл крадешком.

— Ти каза, че те безпокоят две неща — каза Фийбър.

— Грейвър.

— О?

— Направих си труда да го проуча по-подробно, отколкото нещата в досието, което ти ми даде — каза Калатис. — Знаеш ли, човек лесно би могъл да го подцени. Става напечено, ако той води разследването. Няма да е никак лесно да бъде заблуден.

— Така е — съгласи се Фийбър. — Мисля, че тук си прав, но имаме и мъничко късмет — точно в този момент. Сега е лош период за Грейвър. Напоследък е пообъркан.

— Имаш предвид заради жена си.

— Именно. Ако жена ти избяга с такъв прочут лекар, има голяма вероятност да загубиш равновесието си.

— Това не е съвсем точно.

Е, добре, тя е имала дълга връзка с доктора, а сега е напуснала Грейвър, за да се омъжи за него. Там е работата, че тоя доктор е доста нашумяла личност и всичко се появи из клюкарските рубрики. А Грейвър е малко затворен човек. Това сигурно направо го побърква.

— Да — рече Калатис. — Мога да си представя как се чувства.

Долу, откъм пристана се дочуха стъпки по дъсчената платформа и приглушен смях. Много нощи Калатис се бе вслушвал в разговорите на чакащите мъже. Те пушеха; разговаряха тихо за всичко, от секса до смъртта, очаквайки да им дадат сигнал; очакваха нещо, от което адреналинът им да бликне и да ги разтърси. На млади години Калатис бе един от тях, но сега именно него те чакаха. По целия свят го бяха очаквали мъже в тъмнината и бе разбрал, че усещането за нощта е различно навсякъде, по-различно в Триест, отколкото в Прага различно в Лима от това в Лисабон, Ню Орлиънс или Милано. Но тъмнината, да, тъмнината навсякъде беше еднаква.

— В такъв случай искаш ли да направя нещо по-специално? — попита Фийбър.

— Не. — Калатис заби пръстите на краката си във влажната трева. — Само бих ти препоръчал да предвиждаш нещата всеки път, щом сърцето ти забие силно. Знаеш какво трябва и какво не трябва да се случва. — Настъпи пауза, но Фийбър нищо не каза. — Добре — рече Калатис.

Той свирна рязко само веднъж и тихите гласове замлъкнаха. Изведнъж се дочуха забързани стъпки по кея, нещо се блъсна в металните понтони на самолета, след това моторът започна да кашля и после запали.

— Ще те върнат до Клиър Лейк и ще те закарат до града.

Фийбър почувства внезапна несигурност, колебание, преди да тръгне, сякаш му се бе сторило, че е пропуснал нещо, някакво по-особено указание. Калатис само го гледаше мълчаливо, знаейки, че на слабата светлина, идваща откъм къщата зад него, Фийбър не може да различи чертите му.

След един момент на неловкост Фийбър се обърна и тръгна по склона към кея. Калатис го проследи с поглед и когато тъмнината го скри, се заслуша в накъсаните стъпки по стълбите надолу, а после по пристана към самолета.

Калатис пое дълбоко от мириса на залива и разкърши рамене, за да опъне мускулите на гърба си. Изчака на моравата, докато развържат котвата. Двигателите на самолета бавно заработиха и с отделянето му от пристана се дочу плясък по водата. Напускайки заливчето, той набра скорост, двигателите започнаха да вият и да разтърсват нощния въздух. След миг самолетът вече се бе отделил от водата, издигайки се в тъмното небе, и постепенно чезнещите му светлини се сляха със звездите. Калатис го изгуби от погледа си и дори престана да го чува, а плясъкът на вълните отново остана единственият шум в нощта.

Той се обърна и погледна към къщата. Джейл лежеше по корем в хамака и той виждаше как се люлее. Памучната мрежа на хамака беше бяла и той си представи как изглежда тъмната й кожа отгоре и как леко се подава през бялата тъкан на какаови триъгълничета.

2.

От своята кола на почти пустата магистрала, Маркъс Грейвър наблюдаваше как юнският дъжд премина над западните покрайнини на града и спускащият се нощен мрак потъмни зеленината на гъстите черни дъбове, борове и магнолии, простиращи се чак до хоризонта. Тънък лъч синкава светлина, всъщност всичко, което бе останало от деня, се появи за миг между движещите се накъсани облаци и тъмните дървета, сякаш някакво око несъзнателно се бе полуотворило, и то за последен път.

Грейвър изключи чистачките и се загледа как това око се затваря сред финалните пръски на отминаващата буря по предното стъкло. Беше развълнуван и неспокоен, макар че това биха могли да разберат само тези, които добре го познаваха. Той караше бързо по блестящото черно шосе, постепенно извиващо на юг, а гумите на колата му изхвърляха дъждовни пръски на дълги бели струйки назад. Светлините на града бяха започнали да проблясват в неделната привечер.

Дори ако се наложеше само да си го представи, Грейвър никога не би се спрял на Артър Тислър. От всички мъже и жени, работещи при него, Тислър изглеждаше най-незабележителният, най-малко вероятният, с когото би могло да се случи „нещо особено“. Артър Тислър беше типичният невидим човек, а невидимите хора си живееха живота, без да причиняват водовъртежи около себе си; те умираха, без каквито и да е произшествия и съвсем скоро след това за тях започваха да говорят: „Артър Тислър, боже мой, от години не се бях сещал за него“.

Думата „обикновен“ не бе достатъчно описателна за посредствени личности, но Грейвър си помисли, че това неясно прилагателно особено много подхождаше за случая с Тислър. Някъде в средата на трийсетте, Тислър бе среден на ръст и тегло. Косата му бе светлокестенява, права, тънка и преждевременно оредяла на темето. Носеше очила, с правоъгълни метални рамки в сивкав цвят и тъмнокафяво пластмасово ръбче в горния им край. Имаше малка брадичка, ситни мигли, непретенциозни вежди, които сякаш молеха за прошка, задето не са по-внушителни, и дребен, малко изострен нос. Всъщност имаше лесно забравящо се лице. Не след дълго Грейвър навярно трябваше да поглежда негова снимка, за да си припомни как е изглеждал.

Или може би не. Навярно след случилото се тази вечер Грейвър никога нямаше да го забрави.

Той се прехвърли в дясната лента, намали скоростта и пое надолу към изхода за „Харуин“. Вдигна брадичката си, за да опъне малко шията си под възела на вратовръзката и си напомни да премести копчето на яката. То щеше да бъде второто за една седмица и всъщност това потвърждаваше показанията на домашното му кантарче вече от няколко месеца насам. Което беше съвсем добре. И без това все си мислеше, че е прекалено слаб. Не познаваше друг мъж на средна възраст, който изобщо да не се интересува какво яде.

„Харуин“ беше дълга улица. Водеше в посока изток-запад от Саутуест Фриуей към Шарпстаун, през добри и не чак толкова добри части на града. От дясната страна улиците започнаха да стават по-рядко населени и постепенно незастроените парцели преминаваха в празни ливади и тъмни, неосветени пространства земя. Железопътните коловози на Съдърн Пасифик Рейлроуд извиваха откъм север, когато наближи надлеза при Сам Хюстън Толуей, а после продължаваха успоредно на „Харуин“, щом в далечината се появиха светлините на летище Андрау Еърпарк.

Зави надясно към Уилкрест, намали скоростта, пресече жп линията и после смъкна страничното стъкло, вглеждайки се в тъмнината отляво, през празните площи към пустия край на самолетната писта. Усети мириса на мокра трева и бурени. Учуди се, че не може веднага да съзре светлините на патрулните коли. Полето изглеждаше съвсем равно. Огледа добре шосето встрани. Пио Тордела му бе дал точни указания. Детективът от Отдела по убийства му обясни да търси тесен черен път веднага щом пресече жп линията. Пътят не бе обозначен, всъщност представляваше само коловози през треволяците.

Тъй като нямаше друга кола по цялото протежение на шосето, той пресече насрещната лента за движение и подкара бавно покрай банкета, за да може по-лесно да улови с фаровете си някакво прекъсване на равния бордюр от треви. Наистина веднага го откри.

Зави по него и скоро зърна синьо-червените проблясъци от патрулна кола на около стотина ярда в празното пространство, наравно и почти закрита от високите треви. Явно дъждът не е бил толкова обилен, че да направи коловозите непроходими. Надвесен над волана, той се мъчеше да ги следва, чувайки свистенето на тревите, когато те се превиваха и се влачеха под шасито на колата.

Пътеката се спускаше леко към плитка падина и в този момент изникнаха силуетите на три-четири коли на фона на светлините от града далече зад летището. Когато той наближи, фаровете му уловиха късове боклуци, разпокъсани найлонови торбички и опаковки, заплетени в треволяците, ръждясало парче от нещо като автомобилна броня, проблесна стъкло, някаква избеляла от слънцето щайга, капачки от консервни кутии, заклещени в калта и тревите. Явно тази падинка беше използвана като незаконно сметище, за изхвърляне на всичко ненужно, от което градските жители непрекъснато се освобождаваха, сякаш си сменяха мъртвия слой на кожата.

Колата на Грейвър леко се поклащаше по коловозите, наближавайки мястото, и спря до най-близката патрулна кола. Имаше само две такива, освен колата на детективите без опознавателни знаци, пикапа на криминалния екип и пикапа на следователя по смъртни случаи. И естествено, там беше и другата кола, която трябваше да бъде на Артър Тислър, малък шевролет, модел отпреди няколко години, чиято врата откъм шофьора беше отворена. Колата имаше неопределен тъмен цвят, може би син или зелен, повърхността й бе поолющена от слънцето. Макар че стоеше в центъра на вниманието, тя изглеждаше съвсем не забележима, като черна дупка, поглъщаща светлина.

Когато загаси фаровете и излезе от колата, двама униформени полицаи се появиха иззад колата на Тислър, развивайки жълта лента за ограждане на местопроизшествието в доста широк параметър. Пио Тордела, набит и тъмнокос, тръгна към него, газейки през високата и мокра трева, която беше отъпкана около колата на Тислър. Той мина пред фаровете на една от патрулните коли и се приближи до Грейвър.

— Капитане — каза Тордела, щом стигна до него.

Те се ръкуваха и в този първи момент Грейвър усети как меките очи на Тордела го оглеждат преценяващо, преди да се отклонят встрани. Грейвър беше работил шест години в отдел „Убийства“ скоро след като свали униформата, но оттогава в продължение на вече четиринайсет години беше в Отдела по криминално разузнаване. По-голямата част от кариерата му бе преминала в разузнавателна работа, главно като аналитик, а през последните четири години, и като капитан на отдела. От почти пет години не се бе появявал на местопроизшествие.

Но не това беше причината за неспокойния поглед на Тордела. По-скоро то имаше връзка с работата на Грейвър. Криминалното разузнаване беше особен отдел. Понякога го презираха, понякога му се сърдеха или се бояха от него, но винаги съществуваше известно уважение към него. Грейвър се стараеше да не обръща внимание на всички тези отношения. Той ги разбираше и ги търпеше. Хората, изкарващи прехраната си със събиране на тайни, не можеха да очакват особена сърдечност и топлота от останалите. Грейвър знаеше какво означава загрижения поглед на детектива. Смъртта на един от пазителите на тайни беше от съдбоносно значение, всъщност тя беше нещо безпрецедентно и Тордела просто не знаеше какво ще стане. Ако имаше възможността да избира, той никога не би поел този случай.

— Истинска каша, капитане — колебливо се опита да го предупреди Тордела. Гласът му бе тих и внимателен, с точно произношение. Мустаците му бяха гъсти и скоро щяха да станат рошави. Имаше навик да ги захапва в единия край с долните си зъби.

Грейвър погледна групата коли, блеснали след преминалия дъжд. Миризмата от загрети автомобилни двигатели се смесваше с аромата на влажната трева, фаровете на патрулните коли, косото разположение на всички коли, включително и на неговата, му напомняха на учебен етюд, при който всички елементи на композицията бяха разположени така, че да привличат вниманието на зрителя към центъра на платното: колата с отворената врата, през чийто праг се подаваше вдървено единият крак на Тислър.

— Имал ли е документ за самоличност? — попита Грейвър.

— Да — отвърна Тордела. — Във вътрешния джоб на сакото си. — Той извади от своето сако найлонова торбичка с портфейла и полицейската значка на Тислър. От вътрешната страна торбичката беше зацапана с кръв.

За миг Грейвър почувства оптимизъм. Може пък и наистина да е било самоубийство.

— Между другото, имахте късмет — рече Тордела.

Грейвър откъсна поглед от торбичката и се обърна към набития детектив.

— Защо?

— Не бях първият, който излезе — каза Тордела. — Десетина минути преди това обаждане е имало стрелба в един магазин в Кашмиър Гардънс. Продавачът там стрелял по двама типа, които се опитали да го ограбят. Убил единия на място. Ранил другия, който после убил продавача и избягал, стреляйки напосоки, като ранил една жена отвън. В момента се е скрил в някакъв гараж недалече от магазина — заедно със заложник. Предизвика голямо раздвижване. Всички от пресцентъра се втурнаха в онази посока и предполагам, че репортерските коли са или вече там, или са запрашили натам.

Някой остро изруга. Грейвър и Тордела обърнаха погледи към колата на Тислър, където един мъж в цивилни дрехи, може би помощникът на следователя, се отдалечи от отворената врата, тупна с крак и избърса стъпалото си в тревата. После пак изруга.

— Както и да е — рече Тордела, обръщайки се отново към Грейвър, — едва после се обадиха за това. Момчето, което съобщи — той погледна към един от униформените полицаи, — решило, че е вече детектив и казало по радиото, че има случай на „самоубийство“. Струва ми се, ако някой го е чул, това е изглеждало доста скучна перспектива в сравнение с шоуто в Кашмиър. Според мене никой от медиите не знае, че сме дошли тук.

— Да — каза Грейвър, — това е късмет, наистина късмет.

— Той пак погледна колата на Тислър.

— Той беше детектив, нали? — попита Тордела.

— Да.

— По служба ли е бил тази вечер?

— Боже мой, ще ми се да знаех — рече Грейвър.

Тордела кимна. Големите му тъмни очи бяха сериозни и въпреки тревогата придаваха спокоен израз на лицето му. — Към коя секция?

— Организирани престъпления. — Грейвър знаеше как навярно звучи това, загатващо толкова много.

Тордела отново кимна замислено.

— Хората от СВО са тръгнали насам — каза той.

Специалният вътрешен отдел автоматически се занимаваше с всякаква стрелба, свързана с полицейски служители. Този случай щеше да предизвика инфаркт у Джек Уестрейт.

— И капитан Кац също е тръгнал — добави Тордела. Имаше предвид Хърб Кац, съответният по ранг на Грейвър от отдел „Убийства“. — Лейтенантът беше вече поел към Кашмиър Гардънс — обясни Тордела.

Това нямаше значение, Кац при всички случаи щеше да бъде повикан. А Кац навярно вече се бе обадил на Джек Уестрейт, който като помощник-началник на следователските служби беше шеф както на Грейвър, така и на Кац. Но Уестрейт нямаше да дойде в тъмното буренясало поле. Неговото царство беше в сферата на словесните лабиринти и политиката, а не сред събитията. Разбира се, той щеше да побеснее заради този случай, дори щеше да изпадне в паника, но по съвсем различни причини.

— Какво ти е мнението? — попита най-после Грейвър. Искаше да разбере интуитивната реакция на Тордела, усещането на опитния детектив от мястото на произшествието.

— Е, самият аз скоро пристигнах — подчерта той, поклащайки глава, — но без да зная нещо повече по случая, само като гледам, склонен съм да мисля, че е самоубийство.

Грейвър почувства облекчение, но само за миг. Все пак в този момент беше благодарен и за такъв временен отдих. Известно време двамата мълчаха и гледаха как жената от криминалния екип снима с видеокамера колата отвън и отвътре, от най-различен ъгъл и перспектива. Когато тя свърши, Грейвър усети, че детективът го гледа. Той се обърна към него. Хлътналите очи на Тордела бяха безстрастни, беше захапал мустака си в единия край.

— Добре, да погледнем — каза Грейвър.

Тордела наведе глава и двамата тръгнаха към колата на Тислър. Макар да не бе валяло толкова много, че да се разкаля, бе доста влажно и по обувките на Грейвър се полепи пръст. Тордела го спря зад жълтата лента, опъната пред отворената врата между две колчета, забити в калта.

— Все още търсим нещо ей там — каза той и посочи неопределено от другата страна на лентата.

Осветен от фаровете на патрулната кола, Грейвър виждаше крака на Тислър под волана, стъпалото му стърчеше навън през отворената врата, а тялото му се бе свлякло към пасажерската седалка. Лъчите осветяваха прозореца до мястото на шофьора и сякаш разпалваха ръждивите пръски върху стъклото, които бяха част от съдържанието в главата на Тислър.

Закопчавайки сакото си, за да не се развява и да не му пречи, Грейвър прекрачи жълтата лента и се приближи до вратата, внимавайки да не тъпче много тревата. Сложи ръцете си в джобовете, стисна зъби и погледна вътре.

При изстрела Тислър е седял зад волана, но сега горната част от тялото му лежеше върху пасажерската седалка, а разбитата му глава бе отчасти потопена в тъмната гъста течност, насъбрала се във вдлъбнатината на седалката. Десният му крак бе извит непохватно под кормилния вал, а левият бе опънат и стърчеше през вратата. Дясната ръка бе метната настрани и висеше над ръба на седалката и под нея на пода лежеше автоматичен пистолет. Имаше страшно много кръв и Грейвър я усещаше, един особен мирис на мухлясало и сладникаво, като нещо старо, което е било държано във влажно мазе. Хрумна му, че тази миризма не се е променила през хилядолетната човешка история и навярно е миришела точно така още от деня, в който Каин за първи път я е подушил.

Тордела посочи вътрешната страна на вратата, към копчето, от което се палеше лампата при отварянето на вратата.

— Той е заклинил с кибритена клечка бутона, за да бъде непрекъснато натиснат — обясни той. — Предполагам, че е поседял известно време, преди да го направи, като не е искал да привлича внимание. — Той махна с ръка към таблото. — Радиото е включено, но звукът е намален докрай. Интересно защо просто не го е изключил.

— А така ли беше отворена вратата?

— Да, точно така. И погледни. — Тордела се надвеси и посочи ръба на отворената врата. — Мисля, че проклетият куршум е нащърбил рамката. Точно затова и търсим в тревата, да намерим гилзата.

— Няма ли нищо?

— Не сме я открили — Тордела сви рамене, захапал мустак, — но още не сме претърсили дрехите му, а и колата.

Той освети с джобното си фенерче вътрешността на колата. Зад пасажерското място висеше закачалка с чифт панталони, опаковани в прозрачен пакет; имаше прикрепено розово етикетче от пералня. На задната седалка нямаше абсолютно нищо, никакъв боклук, нито разхвърляни вещи или дори забравена обвивка от дъвка.

— Той изглежда е обичал реда, а? — Тордела кимна към задната седалка.

— Така беше — каза Грейвър.

— Някой може да е разчистил. Или, струва ми се, самият той. Нали знаеш, понякога го правят.

Съществуваха доста митове за самоубийците, за това как често внимателно планират смъртта си, за необичайното им педантично поведение, преди да умрат, за странната логика на тяхната лудост. Но Грейвър никога не се впечатляваше от тях. Подобни обобщения не му се струваха особено убедителни, защото според него самоубийците не бяха от някакъв отделен, странен вид, който да се отличава със специфични и точно определени черти. Душевно неуравновесени хора извършваха самоубийства. Интелигентни и съвсем уравновесени хора също се самоубиваха. Самоубиваха се и страхливци, и герои. Ричард Кори се бе самоубил, както и Юда. Също и Сократ. В цялото това разнообразие Грейвър трудно можеше да направи някакви обобщаващи изводи. Той винаги се отнасяше с подозрение към простите тълкуващи формулировки; аксиомите го притесняваха.

Малко самолетче забръмча по пистата към тях и се издигна толкова ниско над главите им, че Грейвър сякаш усети буботенето в гърдите си. Всички вдигнаха глави и погледнаха нагоре, проследявайки го в тъмнината.

— Ами тогава да започваме — рече Тордела, слагайки чифт латексови ръкавици, като ги опъваше над китките. — Предполагам, че нямаш никаква идея за това.

Грейвър поклати глава.

— Нямам и понятие. Неговият групов ръководител е Рей Безъм. По правило той трябва да знае дали Тислър е бил на работа тази вечер, но сега е на почивка, на риболов, някъде до Порт Изабел. Но предполагам, че Дийн Бъртъл би могъл да знае.

— Бъртъл ли?

— Той е аналитикът, който повечето време работи с Тислър.

Тордела пак кимна, старателно избягвайки погледа на Грейвър, докато обтягате ръкавиците по пръстите си.

— Добре. Е, виж какво, прекъсни ни, ако искаш да видиш нещо по-специално или ако имаш въпроси — рече той и хвърли бърз поглед към Грейвър. — Иначе смятам да обработя всичко най-подробно, особено като се има предвид кос е лицето.

Грейвър се обърна и се върна при колата си; встрани от ярките фарове. Пио Тордела беше само първият от цял куп хора, които щяха да надничат над рамото на Грейвър към този случай. Необяснимата смърт на офицер от разузнаването предизвикваше максимално подозрение с минимална надежда за неговото разпръскване. Просто нямаше начин да се избегне непосредственото предположение, че нещо ужасно се е случило в отдела, където тайните бяха основният предмет на дейност.

Облегнат на предния калник, Грейвър ги наблюдаваше как разиграват това, което бе станало съвременен ритуал на американската градска култура. Вечерта се бе поохладила за няколко часа от преминалия дъжд, но сега горещината се завръщаше отново и започна да става задушно. Беше му трудно да разбере дали влагата по тялото му се дължи на невероятната влажност на въздуха или на стичащата се пот. Необичайно дъждовната пролет и ранното начало на лятото бяха породили изобилие от насекоми в буйната, висока трева, от която те излизаха на все по-гъсти рояци, забулвайки ярките фарове на колите и проблясваха като малки искрици.

Партньорът на Тордела изчезна зад тъмната страна на колата на Тислър, докато Тордела се консултираше с помощника на следователя и жената от криминалния екип. Застанал сред блещукащия рояк насекоми, той говореше и жестикулираше с ръце в бледите латексови ръкавици, а фигурата му хвърляше отривисти сенки върху зейналата врата на колата зад него.

Грейвър отново погледна към Тислър, изкривеният му крак пак се мерна осветен сред тъмнината и почти му се стори, че Тислър се бе помръднал и с неудобната поза на тялото си като че ли се съпротивляваше, сякаш в неочаквания ужас на онзи последен миг той бе променил решението си и отчаяно се бореше да не бъде погълнат в черната паст на вечността.

3.

Хърб Кац запали цигара. Беше облечен в анцуг, макар че според Грейвър той надали бе пробягал и петдесет ярда, откакто бе завършил полицейската академия преди повече от двадесет години.

— Какво каза Уестрейт, когато ти му се обади? — попита Грейвър.

Двамата с Кац се бяха облегнали пред колата на Грейвър и наблюдаваха как Чарли Брикър и Ходж Питърсън от Специалния вътрешен отдел са се съсредоточили върху колата и нейното съдържание заедно с Тордела и неговия партньор. Светлините от патрулната кола бяха заменени с портативни прожектори на криминалния екип и двама детективи ръсеха колата с прах и събираха отпечатъци.

— Ама че кучи син! — каза Кац, имитирайки острия глас на Уестрейт. — Защо не му се обади?

— Знаех, че ти ще го направиш.

Грейвър стоеше със скръстени ръце. С Кац бяха почти на една възраст и се познаваха още когато работеха заедно в Отдела по убийства. Мургав и красив, Кац беше с гъста черна коса и с такива гени, които щяха да я поддържат черна дълго след като повечето негови връстници навярно биха използвали специални шампоани, с надеждата да запазят останалото от прошарената им коса. Грейвър все си мислеше, че в чертите му има нещо славянско. Кац имаше жена, две дъщери и син. Подобно на сина и дъщерята на Грейвър, сега и трите му деца учеха в колеж.

Кац си имаше също и любовница. Откакто Грейвър го познаваше, около него винаги се навърташе жена, макар че никога не бе чул да се говори за това. Кац беше дискретен и умен. На няколко пъти през последните няколко години Грейвър усещаше, че на Кац страшно му се иска да разбере дали той знае за неговите любовни истории, но Кац никога не направи грешката да се опита по заобиколен начин да открие това. Грейвър доста често се сблъскваше с подобни неща. Когато си работил по-дълго в Отдела по криминално разузнаване, рано или късно научаваш доста по поведението на хората. Те само могат да се питат колко от тайните им са ти известни. Ония, които са склонни да изпитват гузна съвест, просто те отбягват. Циниците приемат, че знаеш почти всичко и се държат подчертано невъзмутимо. Кац беше циник и не беше от хората, които се оставят да бъдат измъчвани от чувство за вина.

— Той ми каза да се свържа с него веднага щом разбера нещо — рече Кац. — Усетих паниката в гласа му. Мисля, че имаше гости. Жена му вдигна телефона, а когато той се обади, дочувах наоколо доста гласове.

Край колата на Тислър правеха опити да преместят тялото така, че да погледнат под него. Всички се пазеха да не се изцапат с кръв, но крайниците на Тислър се бяха вкочанили в неудобна поза, което правеше задачата им непосилна.

— Ако се окаже убийство — рече Грейвър — Джек ще трябва да се разправя с Лукънс.

Уорд Лукънс беше помощник-началникът, отговарящ за ръководния състав и главният съперник на Уестрейт в управленческата политика, в която постоянно се замесваха десетте помощник-началници. Той постоянно дебнеше Специалния отдел и едно убийство в Разузнавателния отдел щеше да му предостави благоприятна възможност да разследва владенията на Уестрейт в най-покровителствания отдел в цялото ведомство. Това означаваше вътрешна бъркотия, която лесно можеше да се прояви и навън.

— Добре, ами тогава какво, Маркъс? — Кац кимна към окървавената кола пред тях. — Ще те изненада ли, ако е самоубийство?

— Ще ме изненада — съгласи се Грейвър. — А още повече би ме изненадало, ако е убийство — и здравата би ме уплашило.

— Значи той не е работил по нещо, което евентуално е можело да доведе до подобен завършек?

Грейвър поклати глава.

— Всъщност не.

Кац се обърна и погледна Грейвър.

— Ама че ужас — рече той. — Какво ли значи това?

— Не съм го очаквал. Поне не от него или от другите детективи. Може би по-скоро от осведомителите му. Обикновено се смята, че за осведомителите, за източниците на информация има риск, но не и за самите агенти.

— Дори ако е самоубийство, ще имате доста неприятности, докато убедите някои хора, че няма нищо съмнително.

— Някои хора ли?

— Предполагам, почти всички.

— Да, и на мен така ми се струва.

— Изглежда наистина страшно — рече Кац.

Те наблюдаваха как служителите от моргата заедно с детективите се мъчат да свалят скования труп на Тислър от предната седалка. Заради особената му поза краката и ръцете му се заклещваха по ръбовете на вратата и гърба на седалката, докато го обръщаха и извъртаха, за да го измъкнат от колата.

Когато приключиха и най-после затвориха вратите на пикапа на моргата след трупа на Тислър, четиримата детективи застанаха под светлината на прожекторите зад жълтата лента и смъкнаха латексовите ръкавици. Пръв заговори Чарли Брикър. Беше висок и слаб и когато говореше на Тордела, гледаше надолу към набития детектив. Тордела го слушаше и отначало кимаше, а после поклати глава. Ходж Питърсън добави няколко думи. Тордела сви рамене. След това той като че ли направи някаква забележка, полуобърнат към колата отзад, жестикулирайки над рамото си. Попита за нещо своя партньор и младият мъж поклати глава. Питърсън извади бележник и химикалка и си записа нещо. Тордела се наклони напред и започна да говори на Питърсън, който кимаше и продължаваше да пише. Брикър пъхна ръце в джобовете си и поклащайки глава нагоре-надолу, започна да говори така, сякаш изреждаше някакви правила. Всички закимаха в съгласие.

— Май става интересно — рече Кац.

В този момент онези прекъснаха съвещанието си и тръгнаха към тях през рояците насекоми, привлечени от прожекторите.

— И така — Тордела пръв започна да говори, когато четиримата се приближиха, — ние всички сме съгласни, че тук не виждаме нищо нередни. — Този път той се обръщаше към Кац, своя началник, който се бе облегнал на калника и пушеше, сякаш наблюдаваше аматьорски баскетболен мач.

— Изглежда, че просто се е застрелял — добави Тордела. — Искам да кажа, това засега показват веществените доказателства. Но все пак ще трябва да се видят отпечатъците от пръсти, аутопсията и това, което може да открие криминалният екип. Специалният отдел ще иска доста материал.

Чарли Брикър кимна. Всъщност той се числеше към отдел „Наркотици“, но в момента изпълняваше осемнайсетмесечен наряд в СВО, едно задължително въртене по отдели сред полицейските служители. Всички се ужасяваха от този вид наряд, защото работата беше свързана с разследване на колеги офицери, което на никого не се харесваше, а отчасти и защото в Специалния вътрешен отдел не се разрешаваше извънреден труд и това се отразяваше неблагоприятно на месечния доход. Детективите от Специалния отдел често нямаха настроение.

— Мисля, че със случая най-лесно ще се справим — каза Брикър, спирайки поглед на Грейвър, — като получим кратко резюме на разследванията, по които е работил Тислър. И нещо като оценка на рисковия фактор за всяко от тях. Трябва някак си да определим дали има причини от служебен характер.

— Ще видя какво мога да направя — каза Грейвър.

— Смятам да включа това в доклада — рече Брикър, показвайки ясно на Грейвър намерението си да не се остави да бъде подведен, — че съм изискал от тебе такава информация, преди да приключа своята част от разследването.

— Разбирам — каза Грейвър. — Съгласен съм.

Не можеше да обвинява Брикър в педантизъм. Неговият началник щеше да настоява за това. А и Грейвър можеше да си позволи да покаже отстъпчивост. В края на краищата, дали щеше да даде това, което му искаше Брикър, или не, нямаше да се решава единствено от него. Досиетата на Отдела по криминално разузнаване представляваха най-деликатната информация във всяко полицейско управление и хората, имащи достъп до целия архив, се брояха на пръстите на едната ръка.

Разузнавателният отдел в полицията се отличаваше от останалите по една съществена особеност: извършените вече престъпления не представляваха интерес за него. Вместо това, той се занимаваше с превантивна дейност, неговата цел беше да открива криминалните тенденции и да предоставя на специалистите оценки на тези тенденции, събирайки информация за хора и организации, за които или се знае, или се подозира, че са свързани с криминални действия, или които предвещават, планират, организират или финансират криминални дейности.

Тук ключовата фраза беше „заподозрян“. Това беше началото на безброй неприятности. Подозрението означаваше отговорност, която беше деликатна като нитроглицерин. Тъй като според закона офицерите от разузнаването имаха пълномощия да действат според подозренията си, подразбираше се, че тези техни действия са напълно отговорни. Беше им дадена значителна свобода на действие, когато определяха обекта на „събиране на сведения“. (Терминът „шпиониране“ се смяташе за прекалено груб, макар че според много хора той по-честно характеризираше вътрешната разузнавателна работа.)

Служителите от разузнаването често събираха информация за хора, които на пръв поглед нямаха вид на замесени в криминална дейност. Затова досиетата на разузнаването винаги съдържаха твърдения и слухове, които бяха в процес или на потвърждение, или на отхвърляне. Такава информация наричаха „суров материал“.

Поради тази причина досиетата бяха много деликатни. В действителност всеки разузнавателен отдел работеше в атмосферата на предполагаемо неодобрение. Ако насъбраният суров материал биваше накрая потвърден и последвалата разузнавателна дейност се използваше, за да парира криминалната дейност, тогава тяхната работа се считаше за убедително успешна. Беше оправдала съществуването си.

От друга страна, ако впоследствие суровият материал се окажеше неверен, тогава цялата информация се изчистваше от разузнавателното досие. Но докато тези твърдения се намираха в процес на оценка, на практика. Разузнавателният отдел държеше досие с недостоверна информация за лица или организации, които бяха напълно невинни. В очите на много хора това представляваше явно нарушаване правото на индивида на личен живот и подобно нарушаване едва ли можеше да бъде оправдано с другите успехи на системата.

Точно заради това досиетата на разузнаването се считаха за неприкосновени от служителите, отговарящи за тях. Смяташе се, че суровите данни са нестабилни и позволяват злоупотреби, затова беше позволен достъп до тях само на онези хора, познаващи и разбиращи условията, при които е била събирана информацията. Обаче тази строго ограничаваща опека върху досиетата на Криминалното разузнаване създаваше един информационен елит, и както става при всяка привилегирована група, към Отдела по криминално разузнаване често имаше неприязън. Самият той беше под непрестанно подозрение от страна на хората извън него.

Маркъс Грейвър бе изградил кариера от събиране на чужди тайни. Още в началото бе научил, че повечето хора представляват сложна смесица от традиционното добро и зло и ако той поискаше да припише едното или другото качество, на която и да е личност, то това би означавало да извърши едно грубо опростяване. Собствената му философия за човешката природа беше изминала целия път до крайните предели на цинизма и обратно, а сега личните му възгледи бяха толкова объркани от разочарования, както и насърчавани от надежди от ония редки, по неминуеми примери на безкористност, че той вече изобщо не притежаваше никаква последователна философия. Струваше му се, че нито една теория или учение не съдържат подходящо обяснение за удивителното поведенческо разнообразие, на което беше способен всеки отделен човек.

Той също така бе разбрал, че ако се занимаваш със събиране на подобна информация за хора, информация, която те ревностно крият, независимо дали по невинни или коварни причини, по-добре е да приемеш факта, че ти самият винаги ще бъдеш изпълнен с подозрения. Само по себе си владеенето на чужди тайни е донякъде опорочаващо.

Те поговориха още няколко минути, докато пикапът на моргата се скри във високите бурени. Аварийната кола започна да изтегля автомобила на Тислър. Грейвър каза, че ще нареди да уведомят жената на Тислър. Накрая детективите си тръгнаха и хората от криминалния екип се заловиха да прибират оборудването си. Кац запали още една цигара.

— Е, честито, Маркъс, това се случва за първи път — рече той. — Струва ми се, досега офицер от Разузнавателния отдел не е умирал при обстоятелства, налагащи разследване.

— Така е — отвърна Грейвър.

Беше станало съвсем тъмно, с изключение на подскачащите лъчи от фенерчетата на двамата криминални детективи, докато прибираха последните неща от апаратурата си. Те размениха няколко думи с униформения полицай, който трябваше последен да напусне местопроизшествието, после се качиха в своя пикап и си запробиваха път през високите треви към коловозите, водещи до шосето.

Униформеният полицай тръгна към тях и фенерчето му заигра по стъпканата трева.

— Всичко е наред, можете да вървите — обади се Кац от тъмнината.

— Добре, сър. Само проверявам.

— Да, благодаря — каза Кац.

Лъчът на фенерчето отново заподскача към патрулната кола, вратата се затвори, фаровете светнаха, колата направи завой и също потегли към коловозите.

За момент градът изглеждаше много далечен и съвсем откъснат от тях. Вече нямаше излитащи самолети от летището. Цигарата на Кац присветна силно, после избледня, погълната от обгръщащата ги тъмнина. Грейвър го чакаше да сподели наблюденията си. Знаеше, че Кац е загрижен за нещо, иначе нямаше да остане след другите.

— Знам, че не ти казвам нещо особено — рече Кац, като се прокашля и изплю встрани. — Бог е свидетел, че здраво направляваш Разузнавателния отдел, но на твое място бих си отварял очите на четири за кръстосан огън по тоя случай. Мисля, че Лукънс няма да остави Уестрейт да се измъкне с обикновено „самоубийство“. Слуховете, че Хъртиг ще се пенсионира, накараха всички шефове да подскачат от крак на крак като малки момченца, на които им се пикае.

Кац обичаше сладките приказки и клюките. Това му беше като втора природа. Готов беше и в ада да отиде, ако сметнеше, че дяволът ще му подшушне нещо пикантно. Всъщност той се задоволяваше с редовни посещения на определени кръчми и с принадлежността си към съответния клуб на здравето, където единственото му физическо упражнение беше да вдига коктейли с водка и доматен сок, облечен в някой от анцузите си, като доматеният сок представляваше здравословната храна.

— Уестрейт си е наточил зъбите — продължаваше той. — Но ми се струва, че Лукънс е решил да го отстрани просто от злобна амбиция. Като нищо могат да те пожертват в тази борба, ако им застанеш на пътя.

Грейвър се изправи от калника.

— Мисля, че си прав.

Не му се искаше да води този разговор. Мразеше да обсъжда политиката на отдела. В работата си той трябваше да се съобразява с нея всеки път, щом допуснеше някакво отклонение, но не обичаше да говори за това. Беше без значение какво точно ще каже в разговор на тази тема, но хора като Кац неизбежно щяха да го предадат по-нататък, обикновено с известно изопачаване. Грейвър нямаше нужда от това.

— Съжалявам, че е трябвало да се домъкнеш дотук — каза той.

Кац също се изправи, хвърли цигарата си и я стъпка. Беше свикнал с резкия начин, по който Грейвър приключваше разговорите си. Грейвър беше известен с това, че никога не се отпускаше и не клюкарстваше с момчетата.

— Ами Тислър — попита Кац, плюейки пред краката си, беше ли добър детектив?

— Да, всъщност беше — каза Грейвър. Той се поспря. — Надявам се да не е бил по-добър, отколкото съм предполагал.

Помисли си, че Кац няма да разбере това.

4.

Докато Грейвър караше към кръстовището Уест Луп по югозападната магистрала, той смъкна страничното стъкло въпреки горещата и наситена влажност. Дори и да валеше, нямаше да му пречи, искаше да подиша свеж въздух, и то много.

Рано или късно Грейвър трябваше да засвидетелства почитта си към Пеги Тислър. Като началник на отдела, това бе негово задължение. Но се бе срещал само един-два пъти с тази жена, преди три или четири години, и не му се искаше точно той да съобщи ужасната новина за смъртта на мъжа й. Ролята на вестителя по правило се падаше на Дийн Бъртъл.

Дийн Бъртъл навярно познаваше Артър Тислър по-добре от всеки друг. За да протича успешно операцията по „събирането“ на сведения, налагаше се да има тясна връзка между детектива и аналитика. Като аналитик, Бъртъл беше получателят на информацията и се занимавате с критичното й обмисляне, опитвайки се да открие насоките на криминалните връзки и дейности и предвиждаше пови възможности не само за начина, по който наблюдаваните обекти биха действали, но и за метода, по който прилагането на закона би възпрепятствало престъпленията в най-голяма степен.

Но освен това той играеше важна роля в моделирането на самия процес на събиране. Ако му беше необходима повече информация, за да потвърди или опровергае подозренията си за някои разширяващи се връзки, той се съветваше с детектива. Работейки заедно, често за дълъг период от време, те съставяха програма за дейността си, която и за двамата трябваше да бъде приемлива и реалистична.

По този начин, стъпка по стъпка, те създаваха „досие“ за своя обект, един процес, за който може би бяха необходими години. Това беше едно дългосрочно сътрудничество и то рядко биваше успешно, ако детективът и анали ти кът не можеха да установят определена съвместимост. Освен това в същото време всеки детектив и аналитик работеше в тандем с други детективи и аналитици, като понякога се действаше наведнъж по шест или седем обекта. Така се беше случило, че Тислър и Бъртъл бяха работили заедно върху много обекти и Бъртъл беше опознал доста добре сдържания по характер детектив.

Бъртъл беше пълната физическа противоположност на Тислър: изключително красив и висок, запален хандбалист, обливаше се елегантно, беше с леко къдрава черна коса, малко дълга, но добре оформена, имаше гъста брада, която, макар и добре обръсната сутрин, придаваше на лицето му по-тъмен цвят. И като личност беше пълна противоположност на Тислър. Дийн Бъртъл притежаваше спокойните маниери на уверен в себе си човек. Умееше да говори леко и изразително, справяше се с всяко светско положение. Въпреки че беше общителен по природа и му беше приятно да бъде сред хора, той никога не го демонстрираше. Беше необикновено учтив, по един старомоден начин. В друга епоха биха го нарекли джентълмен.

Имаше само две общи неща с Тислър: и той беше в средата на трийсетте; и с жена си също нямаха деца.

Дийн и Джинет Бъртъл живееха в изискан жилищен комплекс точно до „Удуей“, в района на Хюстънския кънтри клуб. Това беше малко повече, отколкото можеше да си позволи един аналитик, но Джинет имаше много хубава служба в международна търговска фирма с център в Хюстън и нейната заплата далеч надвишаваше тази на мъжа й. Джинет Бъртъл подхождаше на мъжа си както по физическа привлекателност, така и по интелект, макар че тя беше доста по-сдържана.

Свивайки от „Удуей“, Грейвър премина между каменни колони, обозначаващи входа на комплекса от групички от двуетажни сгради, на които строителите бяха придали подчертано френски оттенък и които бяха разположени доста навътре от улицата зад гъсти, извисяващи се в тъмнината борове.

Той намери съответната глуха алея и паркира до бордюра пред дома на Бъртъл, където за щастие светеше. Заключи колата и през прясно окосената трева тръгна по извита пътека към ограден със зид двор и желязна врата. Когато я отбори и влезе, той веднага долови аромата на рози, които едва се виждаха от двете страни на пътеката под слабата светлина откъм предните прозорци. Той натисна звънеца и дочу приглушен звук някъде из къщата.

Лампата на входа светна и докато се чудеше дали не е по-добре да помоли Бъртъл да седнат отвън вместо вътре, вратата се отвори и Джинет застана на прага, в къси светли шорти, които бяха почти скрити от широките краища на туника без ръкави.

— Маркъс — рече тя с учудена усмивка. — Дийн не ми каза, че ще наминеш. — Тя пристъпи навън и го прегърна.

— Извинявай, Джинет — каза Грейвър. Шията й ухаеше леко на парфюм. — Той не знае, че ще дойда… Трябва да го видя само за няколко минути.

В очите й за миг трепна едва забележимо безпокойство, което веднага изчезна. Дори ако мъжете и жените от разузнаването казваха на брачните си партньори повече от необходимото за своята работа, половинките им бяха приучени да мълчат. На практика те винаги проявяваха неестествено безразличие.

— Е, влизай — каза тя и отстъпи в антрето. — Седнали сме навън във вътрешния двор. Беше прохладно след дъжда, но вече се затопли. — Тя затвори вратата след него. Ние си пийваме… ти искаш ли нещо?

По време на всички неприятности, свързани с доста нашумялата любовна история на Дор, Джинет Бъртъл проявяваше изключително съчувствие. Той научи, че и покойният й баща бе преживял нещо подобно на времето и тя се отнесе към Грейвър с онова разбиране, до което бе достигнала от собствения си опит. Заради това Грейвър й беше страшно признателен и между тях се появи мълчалива близост, която въпреки дългогодишното им приятелство, дотогава не съществуваше. Тя беше доста по-ниска от Грейвър, с много бяла кожа и къса черна коса. Беше жена, която още от събуждането си сутрин изглежда свежа и невъзмутима.

— Не, нищо не искам — отвърна Грейвър. — Няма да се бавя…

Те тръгнаха през всекидневната към открита и модерна кухня с цвят на слонова кост.

— Дийн се канеше да работи на двора — каза тя, — но дъждът беше оправдание да го отложи.

— Не вярвам да е търсил оправдание — рече Грейвър.

Тя се засмя и прибра кичур коса зад ухото си.

— Така е, не гореше от особен ентусиазъм да работи.

В този момент задната врата на кухнята се отвори и Бъртъл влезе, по джинси и бос, със стара футболна фланела, чиито ръкави бяха навити до лактите. В ръцете си държеше двете им чаши с напитки и се мъчеше да затвори вратата с пета, когато вдигна поглед и зърна Грейвър.

— Маркъс. — На лицето му за кратко време се сменила няколко изражения — на изненада, недоумение, предчувствие, — преди да се овладее и да се усмихне привидно спокойно. Той се приближи и подаде на Джинет една от чашите. — Какво е станало?

Може би реагира така бързо заради зле прикритата тревога на Грейвър, ала каквото и да бе доловил, направи опит да се покаже невъзмутим, макар и предполагайки, че това навярно не е светска визита.

— Извинявай, че не се обадих предварително — каза Грейвър.

— Няма значение, не се безпокой — рече Бъртъл. — Хайде да седнем тук. — Той махна с питието си към дневната. — Навън беше хладно, но не за дълго. О, да — той посочи чашата, — искаш ли нещо?

— Не, благодаря.

— Джини — обърна се Бъртъл към жена си, — би ли проверила навън дали съм прибрал всичко? Май че забравих някакви бисквити.

Джинет Бъртъл ги остави сами.

Двамата седнаха, Грейвър в едно кресло, а Бъртъл на голям диван, тапициран с коприна. Грейвър се отпусна на меката облегалка, гърбът го наболяваше. Бъртъл седеше надвесен напред, отпи от чашата, после отпусна ръце върху коленете си, хванал небрежно чашата между две длани, без да откъсва поглед от Грейвър.

— Просто не знам как да подхвана — каза Грейвър. — Артър Тислър е мъртъв. Изглежда се е самоубил.

Бъртъл изпусна чашата.

Беше останало съвсем малко питие и то се разля върху кремавия килим заедно с две-три парчета лед.

— По дяволите — рече той, приковах очи в Грейвър. Гласът му беше задавен и ругатнята се отнасяше за известието на Грейвър, а не заради разлятата напитка. Той погледна надолу — беше нещо бистро, джин или водка, после се наведе и вдигна чашата, помъчи се да хване кубчетата лед, накрая успя и ги сложи в чашата. Извади носна кърпа от джоба си, опъна я върху мокрото петно и я притисна, а после остави чашата на ниска масичка. Движеше се бавно, сякаш се боеше да не загуби равновесието. Погледна кърпата между босите си крака.

— Боже мой — каза той. Лицето му бе изопнато.

За момент и двамата не проговориха, докато Бъртъл се вглеждаше в носната си кърпа.

— Бях там тази вечер…

— Там? — прекъсна го Бъртъл, все още с поглед надолу. — Вкъщи ли го е направил?

— Не. Паркирал в едно пусто поле край пистите на летище Андрау. Един патрулен полицай случайно го видял и отишъл да провери.

Бъртъл не помръдваше.

— А как?

— Застрелял се е.

Мълчание.

— В главата ли?

Грейвър кимна. Наблюдаваше внимателно Бъртъл. Двамата бяха добри приятели. Не общуваха чак толкова много извън професионалните си връзки, но помежду си бяха по-близки от останалите си колеги. Грейвър се чувстваше почти като по-голям брат на Бъртъл, който бе десетина години по-млад, такова беше и отношението на Бъртъл към него. Всеки от тях знаеше каква е логиката на мисълта на другия и двамата навярно влагаха себе си в разузнавателната работа повече, отколкото бе здравословно за браковете им. Бяха сродни души и си го знаеха.

— В устата ли?

Беше странно, че иска да го изясни, но понякога любопитството на човек към самоубийството, за това как точно е станало, беше също така неочаквано, както и самият акт.

— През дясното слепоочие, Дийн. Използвал е собствения си пистолет.

Погледът на Бъртъл беше все още прикован в носната кърпа.

— Самоубийство — промълви той.

Грейвър долови потиснатия тон в гласа на Бъртъл и му се стори необичайно прекаленото внимание към носната кърпа между краката му. Забеляза, че Бъртъл е пребледнял и като че ли му се гадеше.

— Е, поне така изглежда. Това все още е неофициално. Нямаше бележка, във всеки случай не около него.

За няколко минути Грейвър предаде на Бъртъл как са се разбили събитията тази вечер, как точно всичко се беше случило. Когато свърши, Бъртъл вдигна поглед.

— Ами Пеги?

— Тя още не знае — каза Грейвър. Той се поколеба. — Неприятно ми е да те помоля за това, Дийн, но ще съм ти признателен, ако ти й го съобщиш.

— Боже мой — рече Бъртъл. Той се наведе, вдигна носната си кърпа и я метна на масата до чашата си. — Разбира се — прибави той, като се отпусна на дивана. — Да, разбира се. Нямам нищо против. Би трябвало аз да го направя. Знам. — Той погледна Грейвър. — Нещо друго? Това ли е всичко, което ти е известно?

— За съжаление да.

Бъртъл недоверчиво се намръщи, но тъй като Грейвър не каза нищо повече, отклони поглед.

— Защо, по дяволите, го е направил?

— Надявах се ти да ми подскажеш нещо — рече Грейвър.

Бъртъл го стрелна с очи. Като че ли изглеждаше слисан.

— Ти навярно го познаваше по-добре от всеки друг — му напомни Грейвър.

— Виж какво, аз не… аз просто… — Той млъкна и после, както чудесно умееше, събра мислите си. — Добре — каза той, опъна ръце с дланите нагоре, за да се успокои и започна отново. — Та ние не бяхме чак толкова близки, Маркъс… — Той се замисли, загледан втренчено някъде край Грейвър, навън към тъмнината зад прозорците, поклащайки бавно глава.

— Боже мои, не знам… дали е нещо семейно — започна той. — Не мога да си представя да е имало нещо в дома им, между него и Пеги, което да го е тормозело… дотолкова… нали разбираш, че да стигне дотам. Честно казано, не виждам. Бракът им беше… просто не знам… — Той се прокашля. — Би се сторил скучен за някои хора. Арт не беше… не изневеряваше. Дори не се шляеше с мъжки компании. Не е и оставял задълго Пеги сама заради някакъв спорт. Ходеше на работа и се прибираше вкъщи. Почти винаги бяха заедно.

— Нямаха някакви разногласия, или поне не сериозни. Арт нямаше нищо против да ходи на котешките изложби на Пеги и да й помага с глупости от този род. Всъщност това бяха основните им „светски занимания“, нейните котешки изложби.

Той млъкна и мислите му се отклониха за момент, после поклати глава.

— Просто не виждам за какво е могъл да се самоубие. Не е имало нито любовници, нито някакъв шантав секс или разочарования. — Опита се да го обясни. — Имам предвид… че никога не съм виждал признаци за подобни истории. Нали разбираш, Арт и Пеги… не са проявявали нищо от този род. Нямаше никакви крайности, нямаше опасност, за каквото и да е при тях двамата да излезе от контрол.

Той облегна главата си назад и я завъртя, за да облекчи напрежението във врата си. Поизправи се.

— Ами семействата им? — попита Грейвър. — Имало ли е някакви усложнения там? Парични проблеми или дългове?

— Семейни грижи ли — рече Бъртъл. — Бащата на Арт е починал преди пет или шест години. Майка му живее в Далас, в пансион за стари хора, близо до единствената му сестра. Никога не е изразявал някаква загриженост за тях. Мисля, че родителите на Пеги живеят в Корпъс Кристи. Всъщност нищо не зная за тях.

— Що се отнася до парични проблеми, боже мой — Бъртъл леко се усмихна — Арт е „финансово консервативен“. Съмнявам се дали изобщо знаеше какво означава думата прахосник. Не можеше и да си представи, че може да живее не според средствата си. Един от малкото хора в Съединените щати, плащащи за всичко в брой. Май че единствените пари, които те дължат; са за къщата… — Той се поспря. — В действителност, боже мой, според мен Тислър би трябвало да е последният човек в света да се самоубие, дори само защото така ще лиши Пеги от застраховката. Той си плащаше вноските от години… пари за черни дни… така го разбираше. Би сметнал подобно нещо за страшно глупаво. Искам да кажа, че ако е имал право на избор, веднага би отхвърлил това. Чисто и просто не би го възприел като… практично.

— Значи мислиш, че не се е самоубил?

Бъртъл вдигна поглед.

— Не, изобщо нямах предвид това. Нищо такова не намеквам… — Той се спря и погледна втренчено Грейвър, който мълчеше. — Трябва да се заемем с неговите разследвания, така ли?

— Независимо какво открие отдел „Убийства“, ще се наложи да направим проверка за наше собствено удовлетворение — каза Грейвър. — Трябва да се уверим, че няма никаква връзка, знаеш го.

Бъртъл преглътна и кимна.

— Разбира се… зная.

— Той не прикриваше ли нещо? — попита Грейвър.

Беше напълно резонен въпрос и това на Бъртъл му бе известно. Служителите от разузнаването не бяха по-различни от останалите хора, когато понякога им се налагаше да направят подобна преценка. Макар че всяка разузнавателна организация използваше обстойна документираща система, за да отчита — и да докаже — своята дейност, както и да контролира здраво своите детективи, не съществуваше метод, предвиждащ пропуските. Поради какви ли не причини имаше случаи, когато детективите не влагаха всичко в камарите от доклади, в които трябваше да регистрират всеки проучван от тях обект. Добрият детектив си имаше свой строго личен периметър. Той никога не казваше докрай всичко, което знае, дори на своите преки началници, разчитащи на неговата почтеност. Всеки добър старши офицер знаеше това, както и че нищо не може да направи по този въпрос. В техния занаят тайните бяха разменната монета и детективите си имаха по някоя и друга тайна настрани — за всеки случай.

В края на краищата обаче човек трябваше да вярва, че системата работи просто защото беше система. Трябваше да вярваш, че твоите агенти няма да задържат информация в ущърб на операцията или отдела, или пък на идеалите, присъщи на професията. Най-после, както и при други неща, въпросът се свеждаше до доверието. Грейвър прекрасно разбираше тази ирония. От опит знаеше, че хората, на които един офицер от разузнаването би имал доверие в даден момент както в занаята, така и извън него, се брояха на пръстите на едната ръка.

— Наистина — рече Бъртъл — ти го познаваше достатъчно добре и знаеш, че той не говореше много. Ако е задържал нещо значително, не ми е подсказвал за това. Операция Селдън го беше погълнала изцяло. Ставаше все по-трудно, но просто не виждам как тя би могла да има дори далечна връзка с нещо от този род.

— Боже мой, Дийн. Значи не смяташ, че комбинацията между изхвърлянето на токсични отпадъци и трафика на наркотици съдържа потенциална опасност?

— Разбира се, да, но моето мнение е, че Арт не беше чак толкова навлязъл в това. Всъщност доникъде не беше стигнал. Виждал си неговите доклади за контактите му. Той едва започваше с оня информатор. Въпросният тип имаше големи възможности, но Арт трябваше да се спука от работа, за да го разработи. Но пък не знаеше чак толкова много, за да бъде убит.

— Според това, което ти знаеш.

— Е, да — празна Бъртъл, — според това, което знам.

— Той не работеше ли по нещо друго, потенциално опасно?

Бъртъл поклати глава и се втренчи към нощта отвъд прозорците.

— Останалите три обекта, по които работеше… — Гласът му постепенно заглъхна и като че ли отново мисълта му се отклони в друга посока. За момент и двамата не казаха нищо. После Бъртъл продължи, а погледът му все още бе насочен навън: — Според мен бяха просто безполезни. — Той премести погледа си върху Грейвър. — Не знам — рече той. Изразяваше по-скоро озадаченост, отколкото неведение.

Грейвър гледаше внимателно Бъртъл. Очакваше той да се шокира, да стане сериозен, дори зашеметен от новината за смъртта на Тислър, но не предполагаше, че ще бъде развълнуван именно така, че ще бъде толкова… обезпокоен.

— Е, добре — рече Грейвър. Беше чул достатъчно. Може би Бъртъл щеше да погледне на това по друг начин на следващата сутрин. — Виж какво, може би аз самият трябва да отида, за да съобщя на Пеги. Или пък да дойда с тебе…

— Не, не се безпокой — каза Бъртъл и поклати глава. — Редно е наистина аз да го направя. Аз и Джини. — Той погледна чашата си, сякаш очакваше, че е останало нещо за пиене. Вдигна очи към Грейвър.

— Утре трябваше да е първият ден от отпуската ми — рече той. — Май ще трябва да я отложа.

Грейвър беше забравил.

— Имаше ли намерение да заминаваш?

— Не през първата седмица. Джини не успя да се освободи. Но щяхме да пътуваме през втората седмица.

— Може би всичко ще се изясни за два-три дни.

— Ами Безъм? Невъзможно е да го открием сега, нали?

— Така е, но той трябвало да се прибере в града утре късно следобед, макар че е в отпуска още една седмица.

— Това страшно ще го слиса.

— Ще се опитам да се свържа с него, веднага щом се върне.

— Ами Уестрейт?

— Не съм говорил с него — каза Грейвър.

— Ще бъде бесен.

— Вероятно.

Грейвър не беше изненадан от въпроса. Джек Уестрейт упражняваше такъв натиск върху отдела, че всеки път, щом се случеше нещо по-необичайно, винаги, когато имаше административни или бюджетни промени, или пък някое разследване станеше „деликатно“, всички се чудеха как ще реагира Джек Уестрейт. Никой изобщо не се надяваше, че той е готов да пострада заради тях. В това отношение Уестрейт беше последователен; винаги поставяше на първо място себе си и личните си интереси. Всеки път, щом имаше някакво, дори малко вълнение, първата му мисъл беше как то ще засегне собствената му лодчица. Егоцентричният отчаян акт на Артър Тислър щеше да представлява невероятно раздразнение за собствените му егоцентрични интереси.

Грейвър гледаше как Бъртъл разсеяно навива часовника си. Беше хубав ръчен часовник, от класическия тип, без батерия. Трябваше редовно да се навива. Грейвър предположи, че дори не е херметически. Бъртъл повъртя несъзнателно кожената каишка с позлатена закопчалка. В работата си те не се сблъскваха често със смъртта. Всъщност рядко можеха да видят каква е реакцията на хората при срещата им с нея.

5.

Когато излезе навън и тръгна обратно по извития тротоар към колата си, стори му се, че нощният въздух бе станал още по-тежък. Грейвър запали колата и когато включи фаровете, погледна към къщата на Бъртъл. Между правите силуети на боровете не се виждаше почти нищо, освен проблясването на осветените прозорци в задушната тъмнина.

Потегли и излезе от глухата алея. Бъртъл бе реагирал, мислеше си той, горе-долу както бе очаквал. И все пак не съвсем. Макар Бъртъл наистина да бе шокиран от новината за смъртта на Тислър, особено от това, че е било самоубийство, неговата реакция сякаш някак си надхвърляше смисъла на тази зловеща новина. Не че се бе държал неуместно или изкуствено, или че е реагирал прекалено емоционално. Бъртъл не бе склонен към мелодрама. Просто неговата реакция бе по-сложна, сякаш новината имаше и друго измерение и той като че ли подразбираше нещо повече, отколкото съобщеното му от Грейвър. Грейвър не се съмняваше в това, което виждаше. Просто бе видял повече, отколкото очакваше.

А може би начинът, по който Грейвър възприемаше видяното, хвърляше светлина по-скоро върху самия него, отколкото върху Бъртъл. Навярно фактът, че според Грейвър реакцията на Бъртъл е… по-силна от очакваната, бе показал, че самият Грейвър чувства толкова малко. Или поне така би се изразила Дор. Според нея Грейвър беше „емоционален инвалид“. Някой друг вероятно би казал, че той е твърде аналитичен или сдържан. Но Дор беше казала „емоционален инвалид“ и тази характеристика го беше засегнала дълбоко. Всъщност Грейвър си спомни колко се беше наскърбил тогава. Понякога тези думи отново пробягваха в съзнанието му. След това Грейвър дълго време умуваше над емоционалното си състояние и съжаляваше, че Дор остави тези думи като своя прощален удар, след като вече беше подала молба за развод и почти не общуваха помежду си. Съжаляваше, че не са си поговорили с нея по този въпрос преди още чувствата, свързали ги някога, да притъпеят и се прекършат. Но сега бе твърде късно и той остана да си блъска главата в самота над тази сурова характеристика. Може би такова е било и намерението на Дор — да остави трънчето след ужилваното и една незарастваща, напомняща рана.

Може би все пак реакцията на Бъртъл не беше чак толкова особена. Как всъщност трябваше да реагира? Дали Грейвър би могъл да опише по-адекватно поведение? Как трябваше да се държи човек, ако неочаквано се сблъска с подобен, ужасен акт, станал сякаш извън границите на правдоподобното? Самоубийството на Тислър влизаше в противоречие с всичко, което знаеха за него, и може би точно това отклонение от предполагаемото поведение беше предизвикало също толкова неочаквана реакция от страна на Бъртъл.

13 края на краищата, всяко нещо притежава естествена структура, мислеше си Грейвър, съществуват граници на поведение, произтичащи от съответното общество и мястото на човека в него. Има едно натрупване от очаквания, които след време стават неотменима част от живота ни. Предполага се, че ще продължим да се държим така, както винаги сме се държали, че нашите личности са вече установени, че са една неизбежна амалгама от целия ни жизнен опит от раждането до настоящия момент. Ако някой се отклони от поведението, което сме свикнали да очакваме от него, това ни изненадва и затова го помним много по-ясно, отколкото при предсказуеми постъпки.

Но на Грейвър му хрумна, че ако чрез самоубийството си кроткият и незабележителен Артър Тислър бе надхвърлил параметрите на поведението, което останалите очакваха от него, то навярно го бе направил със съвсем ясно съзнание. Може би е гледал на своя последен час като на едно откровение, като на вид освобождение. Може да е било акт на протест срещу трийсет и петте години на покорство и предсказуемост. Постъпвайки противно на очакванията на другите, той навярно за първи път в съществуванието си е проникнал в една безпределна свобода, макар че за това е трябвало да сложи край на живота си.

Старата тухлена къща в колониален стил и украса от светло дърво беше разположена навътре зад желязна ограда с лилиеподобни, отдавна ръждясали ажури по края. Оградата, моравата и къщата бяха засенчени от трето поколение дъбове, надвесени над имота като безмълвни стари лелки, чието задължение беше да наблюдават появяването и заминаването на потомствата и може би да си шепнат за тях, когато морският бриз, прокраднал се откъм Мексиканския залив, раздвижваше едрите им, тежки клони.

Грейвър веднага силно се привърза към старата къща, която бе купил от възрастен лекар, бездетен вдовец. Старецът, постъпващ с практичната храброст и логика на човек на науката, се реши да продаде къщата, където бе живял през целия си разумен живот и се настани в частен пансион, докато все още разбираше какво върши и защо го върши.

Къщата винаги бе изглеждала напълно подходяща за тях, дори когато близнаците навлязоха в юношеството и навсякъде гъмжеше от техни приятели, а миризмите от готвеното на Дор проникваха в големите стаи. Години наред той и близнаците косяха голямата морава и чистеха басейна, които в знойните летни дни се оживяваха от компании, дошли да поплуват и да похапнат на открито. Дор обичаше жилището толкова, колкото и той и по-голямата част от съвместните им осемнайсет години бяха изпълнени с хубави преживявания и спомени. В по-голямата си част. После, преди няколко години, след като близнаците отидоха да учат в колеж, в ябълката се появи червей. Като че ли всички дребни несъответствия, които той и Дор бяха успявали да потискат заради семейното благополучие, започнаха да нарастват до непреодолими разногласия. Накрая нищо не се получи и той остана сам с къщата, един вид утеха, след като бе загубил всичко останало. А сега близнаците завършваха аспирантура, далече един от друг, сгодени вече и двамата, и всъщност той остана съвсем сам.

Паркира на чакълестата алея, заключи колата и тръгна към портала. Беше забравил да остави запалена лампата на входа, затова пипнешком потърси ключалката и най-после отвори. Запали външната лампа и залости вратата. Свали сакото си и тръгна нагоре по стълбите.

Захвърли сакото върху неоправеното легло и седна да събуе обувките си. Съблече се и закачи дрехите в своя гардероб, срещу този на Дор, чиято врата държеше винаги затворена. Отиде в банята, свали долните си дрехи и ги метна в коша за пране. Взе банските си гащета от закачалката до кабината на душа и ги обу, избягвайки да се поглежда в огледалото. Грабна хавлия заедно с очилата за плуване и хронометъра, излезе от банята, свали часовника си и го остави на леглото. Слезе долу и запалвайки лампите, остави ги да светят, когато излезе през кухненската врата към задния двор.

Басейнът беше обикновен, правоъгълен и достатъчно голям, за да се плуват определени дистанции. Грейвър не запали лампите в басейна или на двора, но въпреки това виждаше циферблата на хронометъра в светлината откъм къщата. Лятната нощ обгърна като топъл лъх голата му кожа, когато вървеше към басейна. Пусна хавлията си и седна на ръба, с крака във водата, докато нагласи очилата. После се потопи във водата, която се бе поохладила от неотдавнашния дъжд. Обикновено беше топла като чай, след като цял ден се бе нагрявала от слънцето.

Той поплува четиридесет минути в тъмнината, от равномерните му движения вълничките преливаха в страничните улеи и тихият, глух плясък се носеше през тревата до живия плет от орлови нокти и жасмин. Беше правил това толкова пъти, че можеше почти безпогрешно да си засече времето. Тази вечер той се понапрегна малко повече, прибави още десет минути към обичайния половин час, а и засили темпото. Когато накрая свърши, едва си поемаше дъх и трябваше да се подържи малко за ръба, преди да събере сили да излезе от басейна.

На горния етаж облече всекидневни панталони и стара риза, обу чифт леки обувки и слезе в кухнята. Беше твърде късно за готвене, но и в хладилника нищо не го привличаше. Изпитващ досада от перспективата да се храни, макар че винаги изгладняваше след плуването, той си сипа паница с полуготова закуска, наряза тънки резенчета праскови отгоре, добави мляко и седна на кухненската маса да яде.

Не знаеше как да се отърве от мислите си. Искаше за малко да забрави за Артър Тислър и се опита да заличи всичко от съзнанието си. Беше безполезно. Възприемаше света предимно чрез западната култура и не му беше лесно да постигне празното съзнание. Неговите медитации клоняха по-скоро към пищния стил на барока.

След като изяде всичко, уморено се изправи, занесе празната купичка до мивката, изплакна я и я пъхна заедно с лъжицата в миялната машина. Извади чаша от шкафа, наля си вода от крана и я изпи, поглеждайки към задния двор. Виждаше басейна и на няколко ярда от него силуетите на сагови палми, а по-нататък се мержелееха долните клони на дъбовете, от които висяха увивни растения като тъжни гирлянди, които той намираше за мрачни дори в по-добрите дни, а сега му се струваха болезнено печални.

Тогава чу звънеца на входната врата.

Инстинктивно погледна часовника си; беше почти дванайсет часа. Остави чашата върху шкафа, грабна кърпата за ръце и се избърса, докато вървеше по коридора към входа. В антрето лампата бе изгасена, но на верандата все още светеше и той видя начупената сянка на мъж през прозорчетата на вратата. Не можа веднага да познае този причудлив силует. Метна кърпата през рамо, махна резето и отвори вратата.

6.

Джек Уестрейт беше застанал пред него, пъхнал ръце в джобовете си, в измачкан тъмен копринен костюм, с развързана вратовръзка и разкопчана яка. Беше няколко инча по-нисък от Грейвър и фигурата му напомняше на яка крепостна стена. Беше определено дебел, а масивността му внушаваше силна агресивност. Нямаше абсолютно нищо деликатно около Джек Уестрейт както във външността, така и в държането му.

— Да поговорим — каза само той, като стисна здраво и решително устни.

Уестрейт беше като заядливо куче; той винаги се стремеше да обърне в своя полза правилата на боя с незабавно предизвикателство още при първия сблъсък. Но сега беше твърде късно за предизвикателства, а и на Грейвър съвсем не му беше до съчувствие към затрудненото положение на Уестрейт. Затова той не помръдна и нищо не каза, само се поколеба достатъчно дълго, за да се почувства Уестрейт малко по-неуверен, а после бавно отстъпи назад и широко отвори вратата.

— Заповядай — рече той.

Уестрейт веднага влезе в антрето, внасяйки със себе си познатия тежък мирис на одеколон и дим от пури. Насочи се надясно, където видя запалени лампи и влезе в дневната.

— Седни, където ти хареса — каза Грейвър.

Уестрейт подмина дивана и се настани в дълбоко зелено кожено кресло до маса с малка ориенталска лампа. Грейвър седна на обичайния си стол за четене край старото махагоново бюро и остави кърпата за ръце върху една стойка за списания.

— Преди малко говорих с Кац — веднага започна Уестрейт. — След като вие двамата сте напуснали местопроизшествието там.

Той седеше, надвесен напред, с подпрени на коленете ръце. Черната му коса беше пооредяла, но той я поддържаше по военному къса въпреки оплешивяването. Понякога на човек му се струваше, че се е опитвал да я среши, но най-често тя си стоеше там, без каквато и да е посока, освен перчема, по който той прекарваше от време на време черно гребенче от вътрешния джоб на сакото си. Подобно на Бъртъл, брадата му беше толкова гъста, че винаги потъмняваше опънатата кожа на кръглото му лице и сякаш полепваше като въглищен прах в цепката на войнствената му квадратна брадичка.

Грейвър не отвърна нищо. Той кръстоса крака и зачака.

— Хърб каза, че според тях е самоубийство.

— Това е само…

— Да, знам, предварително е. Все пак не е абсолютно сигурно убийство.

— Не е.

Уестрейт размърда нервно пълните си, тесни рамене и сакото му се нагъна зад късия му врат. Той винаги се обличаше в скъпи, ушити по поръчка костюми, смес от коприна и лен, подходящи за влажния крайбрежен климат, но ги носеше съвсем небрежно, като че ли не съзнаваше тяхната цена, въргаляйки се в своите хиляда доларови костюми, сякаш бяха анцузите на Кац. На Грейвър донякъде му харесваше тази прахосническа наклонност, макар да не можеше да си обясни защо. Май че това беше единственото нещо, което понасяше в този човек.

— Добре. Значи така. Не съм и очаквал, разбира се, ти да споделиш с тях, ако си имал някакви основания да мислиш другояче. Как смяташ?

— Нищо не знам, Джек. Не възразявам срещу мнението им, защото нямам ни най-малка представа защо този човек е мъртъв.

— Без майтап. — Лицето на Уестрейт беше неподвижно. Опитваше се да долови неискреност в отговора на Грейвър, чудейки се дали Грейвър не крие нещо от него. Подозренията му бяха вечни и безкрайни. Сякаш Уестрейт още от утробата си четеше Макиавели и подозираше дори родния си баща, че е рогоносец.

— Без майтап — рече Грейвър. — А и разговарях с Дийн Бъртъл преди малко. Ако то е свързано с работата на Тислър, независимо дали е самоубийство или убийство, Бъртъл също няма никаква представа за това.

— О, господи! — Уестрейт изглеждаше искрено изненадан. — Това поне е добре. Малко облекчение. — Беше очаквал най-лошото. В работата си той беше нещо като хипохондрик. Странно обаче, Грейвър имаше тревожното чувство, че Уестрейт с право се тревожи, макар да не го каза.

— Но утре сутринта веднага ще започнем да преглеждаме неговите разследвания…

— Да, чудесно, това е хубаво — прекъсна го Уестрейт. — Исках да пооправим тая работа с теб. Приготви ми информационен бюлетин, изобщо да предам на Хъртиг нещо, потвърждаващо, че разузнавателният архив по никакъв начин не е бил компрометиран от този гаф.

Гаф ли? Боже мой.

— Сега най-важното е — рече Уестрейт, свивайки решително устни — да не изтървем нещата от контрол. Залови се здраво с това, не го изпускай, гледай да не стане голям въпрос. — Той размаха рязко дебелата си ръка между масивните си колене.

Грейвър нищо не отвърна. Уестрейт бе винаги така загрижен да прикрива собствения си задник, че никакви аргументи не бяха в състояние да проникнат в късогледия му егоизъм. Несъмнено беше схватлив играч, но му липсваше умение да види цялостната картина, щом тя излезеше отвъд границите на неговата личност. Това беше типичен съвременен недостатък, тази неспособност да мислиш от такава гледна точка, която лично да не те засяга, и в това отношение Уестрейт си беше продукт на епохата. Собствената му кариера беше най-значителното понятие в интелектуалното му съдържание и всичко, засягащо тази кариера, беше от изключителна важност в живота му. Той беше един кух човек. И навярно щеше да осъществи всичките си амбиции.

Грейвър погледна встрани, към пода в коридора, непосредствено зад двойните врати. Една-единствена лампа хвърляше светлина по лакирания дървен под подобно на лунна пътека по водна повърхност. В държането на Уестрейт имаше нещо повече от израз на отчаяние и това правеше Грейвър предпазлив. Съмняващ се и предпазлив. Той се пресегна към бюрото и взе бележник заедно с една стара зелена автоматична писалка. Развинти капачката и започна да пише нещо върху листа, всъщност само драскулки, но Уестрейт не можеше да види какво. Драскаше, без да бърза, и тук-там подчертаваше.

— Нека да обсъдим по-лошия вариант — вдигна глава Грейвър. — Как ще действаш, ако е убийство?

При този въпрос лицето на Уестрейт се помрачи. Явно го беше обмислял.

— Никой няма да има достъп до архива — каза той. — Никой без моето писмено и устно съгласие.

Уестрейт не беше никак глупав и прост въпреки шмекерския му и брутален маниер. Този човек можеше вещо да разиграва политика от позиция на силата. Ето защо и беше тук в момента. Вътрешните интриги за него бяха като втора природа. Но макар Грейвър да не го обичаше, почувства солидарност към положението на Уестрейт. Налагаше се да вземе някои решения, за които нямаше прецеденти, а това беше мъчителна ситуация за един бюрократ. Смъртта на Тислър щеше да наложи криминално разследване и естествено, случаите, с които е бил свързан, щяха да бъдат в центъра на разследването. И именно в това се състоеше проблемът.

Уестрейт трябваше да мисли не само как най-добре да защити целокупността на разузнавателния архив, но имаше и допълнително безпокойство. Като помощник-началник на следователските служби, той отговаряше не само за Разузнавателния отдел, но също и за отделите по убийства, наркотици, кражби на коли и лабораторията по криминалистика. Смъртта на Тислър поставяше в незавидното положение неговата лява ръка (отдел „Убийства“) да разследва дясната му ръка (Разузнавателния отдел), и тази ситуация ставаше още по-сложна, поради факта че неговата дясна ръка беше най-секретният отдел в цялото ведомство и никога не отваряше архивите си на никого.

Затова Грейвър зададе следващия деликатен въпрос:

— Ами Специалния вътрешен отдел?

Уестрейт поклати бавно и изразително глава.

— С това аз ще се разправям. Вече говорих с Хъртиг, преди да дойда тук.

Не беше изненадващо.

— Ще се опиташ ли да ги възпреш?

— Ще го направя, по дяволите — отсече рязко Уестрейт и очите му войнствено блеснаха, сякаш самият Грейвър го беше предизвикал. — Та кой иска да се повтори оная гадост от седемдесетте. Няма да допусна подобно нещо, докато съм на този пост.

— Тогава ситуацията е била съвсем различна, Джек. Използвали са архива на Разузнавателния отдел, за да съставят досиета на политически врагове. Било е глупост. Трябвало е да предвидят, че ще им конфискуват материалите. Сами са си били виновни.

— Може и така да е — рече Уестрейт. Но Лукънс ще трябва да се покатери през трупа ми, за да се добере до този архив.

Грейвър завинти капачката на писалката си.

— Това може да се окаже опърничава позиция — каза той.

Уестрейт го изгледа.

— Какво? — Уестрейт проточи врат при това загатнато възражение.

— Е, хайде, Джек. Смъртта на един офицер от разузнаването усложнява проблема с поверителността рече Грейвър — Ние не можем напълно да откажем проучването на веществени доказателства. Мисля, че бихме могли да обсъдим някакво редактиране на това, което ще видят, но не знам как ще успеем да им откажем какъвто и да е достъп до материалите.

— Ако Тордела установи, че е самоубийство, чудесно, това ще бъде най-доброто — уклончиво каза Уестрейт. — Няма да има официално разследване. Аз ще се справя с административната буря… а твоята задача остава Артър Тислър. — Той насочи двата показалеца на сплетените си ръце към Грейвър. — Ако някой ти подхвърли въпрос за този човек, искам да си в състояние да отговориш със съответната документация, ако я има. Не искам никой да знае каквото и да е за Артър Тислър, което ти вече да не знаеш.

Уестрейт все още седеше надвесен напред, с подпрени ръце на коленете, а раменете на костюма му бяха свити и намачкани, като едно материално отражение на емоционалната му обърканост — и решителност. Осветлението в дневната не беше много добро, но Грейвър ясно виждаше как влагата блести по горната войнствена устна на Уестрейт. Много неща бяха заложени на карта, доста кариери, както и цялостната психика поне на един човек. Изглежда, Уестрейт беше убеден или си знаеше, че ще избухне скандал. Той като че ли започваше да се настройва към обсадно мислене и загрижеността му надхвърляше обичайното разумно предвиждане на събитията.

— Защо дойде при мен така изведнъж? — попита Грейвър след малко. — Можеше да ми кажеш всичко това сутринта.

— Е, добре — каза Уестрейт. — Съгласен съм. — Той преплете пръстите на ръцете си и ги стисна до побеляване. — Имахме късмет покрай ония говеда, които са се стреляли в Кашмиър Гардънс. Просто невероятен шанс. Искам да го задържа. — Той вдигна пръст и бавно го размаха. — Посветените ще знаят, че ние навярно разследваме случая. Но това, което искам да избегна, е подозрението, че тук става нещо по-особено. Страшно се надявам — дори се моля — да откриеш, че Тислър е бил затънал до гуша в дългове заради комар или че е бил прикрит педераст, или че е бил педофил и е примамвал половината от четиригодишните хлапета в Харис Каунти. Но последното нещо, което искам да открия, с, че е търгувал с разузнавателните досиета. Иска ми се прегрешението му да е нещо лично, а не професионално.

Сега Уестрейт беше на ръба на креслото, с войнствено изпъчени корем и лице, готов за атака.

— Точно в това е въпросът — каза той. — Не искам да оставяме впечатлението, че се боим да не би то да се окаже професионално. Не искам никой да види, че влизам в твоя офис и не искам никой да види, че ти влизаш при мене. Отсега нататък ще се свързваме само по безопасен телефон. Или пък можем да се срещаме ето така, на четири очи, на място, където знаем, че няма да ни видят. Не ми се ще персоналът, твоят или моят, да гледа как ние двамата се съвещаваме. Не искам никакви клюки, никакво изтичане на информация. Може някоя малка секси секретарка или някоя завеяна архиварка да зърне нещо и да го разпространи. Не искам да подхранваме фабриката за слухове. Това ясно го заявих вече и на Кац.

Грейвър си представи как Уестрейт е отрупвал с любезности Кац и не го е оставил на мира, за да бъде избегнато това. Явно доста се е постарал. Грейвър не можеше да определи дали параноята на Уестрейт беше един обикновен театър или той криеше нещо, за което Грейвър би трябвало да се досети. Но всъщност, ако Уестрейт се опитваше да го заблуди заради някоя от безкрайните му скрити игрички, просто нямаше начин Грейвър да разбере това. Във всеки случай — не на този етап.

Уестрейт се изправи.

— Трябва да тръгвам — каза той. — Виж какво, Грейвър, искам здраво да се заемеш с това. В случай че има някакви съмнения, въпроси, нещо нередно или особено, веднага се свържи с мен. — Той опули широко очи. — Разбра ли?

— Струва ми се, да — отвърна Грейвър.

Уестрейт енергично кимна с глава, сякаш искаше да каже — значи се договорихме и толкоз. Той рязко се обърна и тръгна да си ходи, подобно на глиган, насочил се към нов обект. След секунди беше до входната врата и я отвори.

— Обаждай се — рече той, без да поглежда назад, и излезе.

Грейвър затвори вратата зад него и почака в тъмното антре, вглеждайки се в светлината от външната лампа, чиито лъчи се пречупваха през малките прозорчета на вратата. Почака, докато блеснаха фаровете от колата на Уестрейт, които бавно се преместиха от бордюра, а после осветиха косо небето и изчезнаха надолу по улицата.

7.

— Не ми харесва особено тази идея да наблюдаваш — каза тя, поглеждайки от колата към малката алея с дървета, все още с блеснали листа от преминалия дъжд. Алеята също блестеше и от време на време от паважа се издигаше тънка струйка пара и за миг увисваше под светлината на лампите, преди бавно да се издигне и изчезне в тъмнината.

— Искам да видя това — рече Калатис. — Не мисли за мене. Просто си свърши работата.

Жената беше малко над четиридесетте, с червеникавокестенява коса, леко прибрана на тила. Беше добре сложена, с фигура, която не беше слаба, но отлично поддържана за годините й чрез доста усилия и сурова решителност да се бори безпощадно срещу теглото и отслабващата еластичност. Решителността беше нещо характерно за целия й живот. Имаше несломима воля. Притежаваше необикновена способност за концентрация. Беше непреклонно хладнокръвна.

— Панос Калатис обичаше да я използва, защото с течение на времето тя беше започнала да се страхува. Причината беше в натрупаните й години. Това, което постоянната опасност не успя да направи в младостта й при първото му запознанство с нея в Триест, пълзящото време, ден след ден, с месеци и години, бе постигнало единствено със страшната за нея сила на часовниковата стрелка. С изтичането на времето, с бавното му и неумолимо стопяване, тя бе станала по-малко безразсъдна. Животът, който за нея нямаше никакво значение в миналото, придоби обезпокоителен смисъл. Тя все още действаше хладнокръвно, но мотивировката беше свързана и със самосъхранение. На Калатис му харесваше да вижда как тя се страхува. Преди трийсетина, дори преди двайсет години, му настръхваше косата, наблюдавайки я само как пресича улицата. Днес притихналото й, климактерно тяло, беше сторило това, което нито пистолет, нож или отрова не успяха да направят в младостта й — беше я накарало да се страхува и този страх, макар че го прикриваше и не признаваше, беше свалил маската на нейната митология. Тя все още беше смъртта, но сега тя означаваше друг вид смърт.

Той я погледна. Носеше копринена блуза с цвят на слонова кост и права черна пола. Кожата над първото копче на блузата беше бяла като коприната. От петнайсет години не беше виждал гърдите й и се зачуди за тях. Беше толкова различна от Джейл… във всяко отношение.

— Не ми харесва това — пак каза тя.

Тези няколко — две или три задачи — щяха да й бъдат последните за него. Той си помисли, че всъщност тя вече бе надхвърлила възможностите си да бъде използвана.

— Колко по-дълго смяташ да го направиш? — попита Калатис. Въпросът беше жесток, но за него жестокостта беше развлечение, а собствените му чувства отдавна бяха притъпени за подобна деликатност.

— Какво искаш да кажеш? — рече тя, отваряйки чантичката си да потърси нещо.

— Използвайки тялото си. Може би трябва да помислиш за някаква друга поза. Нещо… по-подходящо…

— Подходящо — каза тя, надничайки в чантичката си. Извади червило и си сложи от него, без да се гледа в огледало. — Подходящо… — Тя кимна, леко притисна устни една в друга, като се взираше навън през предното стъкло.

Калатис предположи, че равнодушието й всъщност е престорено. Навярно беше вбесена. Помисли си, че ако осветлението в колата беше по-силно, той може би щеше да види върху бялата кожа на деколтето й червеникави петна, появяващи се там, когато пламваше от страст. Някога, в Триест, той дебнеше да зърне това фино почервеняване, когато бяха заедно в леглото. Тя винаги така добре се владееше, че той не можеше да разбере какви са чувствата й — сексуалните й контакти, подобно на всичко останало при нея, ставаха така спокойно и хладнокръвно, че не показваха страстта й до последния момент. Отначало това го озадачаваше, защото никога не разбираше дали той се справя и понякога краят съвсем го изненадваше. Докато не откри тайната на почервеняващата й гръд. Тя умееше да овладява всичко, освен тази особена реакция на своето тяло.

— Какво ти е сторил? — попита тя и затвори чантата си.

— Този мъж ли?

Тя кимна.

Панос сложи ръце на волана, изпъна краката си и въздъхна.

— Той е много богат. Има два самолета. Един от тези самолети е бил забелязан там, където не е трябвало да бъде. Той знае, че самолетът е бил на това място. Знае, че не е трябвало да бъде там. — Панос се обърна и я погледна. — Мисля, че е бил нелоялен към мен… както той си умее. — Той се ухили.

Телефонът между тях звънна, преди тя да успее да отговори, и Панос го вдигна.

— Да. — Изслуша нещо за момент. — Благодаря. — Затвори телефона. — Той е с още двама мъже, но току-що е поискал да му донесат сметката.

Тя отвори вратата на мерцедеса и слезе. Частният клуб беше в една стара тухлена сграда, обвита в бръшлян и разположена в залесен парк. Тясната алея нататък беше еднопосочна, водеше откъм единия край към малък паркинг и излизаше от другата страна. Калатис беше паркирал близо до входа на паркинга и тя трябваше да повърви почти петдесет ярда, минавайки под мъждивата светлина на една улична лампа, преди да завие край живия плет до паркираните коли.

Докато я гледаше, Калатис трябваше да си признае, че тя далеч не бе изгубила своя стил или формата си и разбира се, сексапилността си. Макар че той нямаше да й позволи да разбере това. Въпреки страховете й пред застаряването, те всъщност бяха преждевременни, но на него просто му харесваше да вижда как тя се страхува.

На малкия паркинг бяха спрели само шест или седем коли и всъщност там имаше място едва за още толкова. Клубът наистина беше с ограничен достъп. Тя се бе срещала с въпросния мъж на два пъти наскоро, докато бе придружавана от друг, но това беше напълно достатъчно да му направи впечатление, достатъчно да го накара да си мисли за нея, след като си бе тръгнала. Това не би се получило при деветдесет и пет процента от мъжете, които Калатис познаваше, но на средна възраст Толанд беше станал безразсъден в секса. Безотговорен.

Тя почака встрани, в тъмната сянка на едно дърво и когато входната врата на клуба се отвори, се запъти натам. Калатис наблюдаваше с интерес.

Отворила отново чантичката си, тя гледаше вътре в нея, сякаш търсеше нещо, докато се приближаваше към него на слабо осветения паркинг. Той я видя пръв, разбира се, и точно когато тя вдигна глава и затвори чантата си, той й каза нещо и тя се спря. Обърна се и о, да, позна го.

Калатис наблюдаваше езика на жестовете им и схващаше смисъла на техния разговор. Толанд малко се поизправи, поприбра корема си. Какво, за бога, търсите тук?

Тя обясняваше, че е трябвало да се срещне тук с Х, но се били уговорили доста рано вечерта, ала после тя се забавила и не могла да му се обади по телефона, а сега току-що е пристигнала с такси, надявайки се, че може би той е още тук.

Не, няма го тук, казваше Толанд. Тя наклони глава с простодушие разочарование. Той й зададе някакъв въпрос, а тя поклати отрицателно глава и обясни нещо. Той пак й зададе въпрос и махна с ръка към колата си само на няколко фута от тях. Тя отново наклони глава, обмисляйки за момент, докато гледаше към колата, а после кимна с признателност.

Тя го отведе до паркинга на жилищно блокче недалече от клуба, където собствената й кола вече бе тайно паркирана между останалите. Каза му къде да спре, на точно определеното място. Сега вече безсрамно го дразнеше и той бе готов на всичко, само и само да му позволи да си пъхне ръката на още един инч навътре в бикините й. Вместо да се качват в нейния апартамент, предложи тя, защо да не…

Калатис беше режисирал този номер, но нямаше да се получи така добре, ако главната му изпълнителка не беше толкова талантлива. Когато Калатис спря с изгасени фарове на паркинга зад тях, Толанд вече не осъзнаваше нищо, освен постепенно откриващата се непозната плът върху седалката до него.

Паркирал между други коли на подходящо разстояние, Калатис смъкна страничното стъкло, извади бинокъла си и го закрепи на волана. Фокусира го към колата на Толанд, която се осветяваше от уличната лампа, очертаваща ясно силуетите вътре. Остави им още няколко мига, докато тя не съблече блузата си. Би я оставил да отиде по-нататък, но се боеше, че няма да свали сутиена си и тя щеше да свърши всичко, преди Калатис да поиска. Той пак щеше да й плати, но нямаше да получи желаното удовлетворение. Затова той спази сценария, вдигна телефона и набра номера.

Звънна четири пъти, преди Калатис да види как тя отблъсква Толанд встрани. Можеше само да си представи репликите им.

— Да… — Гласът на Толанд бе напрегнат и раздразнен.

— Робърт, обажда се Панос Калатис.

Мълчание.

— Калатис? — Мълчание. — Как така ми се обаждаш в колата по това време?

— Просто знаех, че ще бъдеш там и ще ми отговориш.

— Какво искаш?

— Време е да се разплащаме, приятелю.

— Какво?

— Знам какво си направил, Толанд. — Калатис се стараеше да говори уравновесено и спокойно. — Дори не си кадърен в това отношение, опитвайки се да ме крадеш. Ти си просто една глупава свиня, Робърт.

Мълчание.

— Мисля, че тук има някакво недоразумение… — започна Толанд. Гласът му се бе променил.

— Струва ми се, имаш право — каза Калатис, — затова нека ти обясня. — Той внимателно наблюдаваше профила на Толанд през бинокъла. — Тази жена до тебе… тя ще те убие вместо мене. А аз ще слушам това по телефона и ще го наблюдавам през бинокъла. Робърт, ти наистина си толкова глупав…

Калатис всъщност не чу двата изстрела, или поне не като изстрели, чу се само буф! буф! и в същия момент част от стъклото зад главата на Толанд изскочи навън, издавайки звук като от строшен лед, когато се пръсна по настилката. Останалите части от прозореца се покриха с ръждиви петна.

Калатис преброи до дванайсет, преди да се отвори вратата от другата страна. Тя слезе и я затвори. Мина покрай няколкото коли с делови и отмерени крачки, после спря до една от тях, отключи и влезе. Той преброи до осем, преди да светнат фаровете и тя да потегли.

Просто ей така, Калатис пак набра номера на Толанд. Чувстваше се по-добре, много по-добре. Със задоволство се вслушваше в сигнала „заето“.

8.

Грейвър загаси външната лампа, заключи вратата и се върна в дневната. Седна на бюрото си, взе бележника и погледна драскулките. Господи, каква ситуация. Каква дяволска нощ.

Бутна бележника встрани. Беше все още неспокоен и напрегнат от събитията тази вечер. Вдигна оставената кухненска кърпа и започна да я сгъва по дължина, като приглаждаше ъглите, оставяйки мислите си да блуждаят. Мина му през ум пак да поплува, за да избистри главата си, но после, почти светкавично, преди да се опита да го избегне, той си припомни тревясалата нива и сгърчената поза, в която бяха застинали крайниците на Тислър, сякаш се бяха борили със смъртта. Тислър успя да изненада всички, накара ги да умуват над смъртта му, докато приживе надали се бяха сещали за него. Това, разбира се, беше една тъжна превратност на живота.

Но Грейвър всеки ден получаваше урок относно заблуждаващото схващане, че животът „трябва“ да премине по определен начин. Всички вярваха в това, разбира се; може би поради последните останки от един отдавна забравен платонизъм — представата за идеалното, че някъде има справедливост и съвършенство и че ако можем само да се приспособим или фино настроим самите себе си, обществото или околната среда, тогава животът ще бъде такъв, какъвто трябва да бъде.

Може би със самоубийството си Тислър бе изказал личното си мнение за заблуждаващото „трябва да бъде“. Може да е решил, че това е едно шибано понятие — или може би е сметнал, че малкото натискане на спусъка е точно тази фина настройка, необходима, за да завърши пълният цикъл на това „трябва“.

Когато телефонът на бюрото му иззвъня, той се стресна. Сърцето му се сви при мисълта, че има още събития, свързани със зловещата смърт на Тислър. Наближаваше един часа. Мина му през ум да не отговаря, макар че никога не го бе правил. Остави го обаче да звънне шест пъти. Все още с кърпата в едната ръка, той неохотно вдигна слушалката.

— Ало.

— Маркъс?

Беше женски глас, не на Дор, не можеше веднага да го познае. Умът му започна да преобръща различни гласове.

— Да — каза той, очаквайки да долови някакъв по-ясен признак. А после изведнъж стана предпазлив, дори му се стори, че тя може да затвори, без да проговори отново.

След това се чу мъжки глас.

— Грейвър, обажда се Виктор Ласт.

Грейвър веднага позна гласа, макар че не го бе чувал от осем години. Гласът на Ласт се отличаваше със своята мекота, дори нежност и особения си акцент. Ласт беше син на британци, които притежаваха параходна кантора във Веракрус, в Мексико и Ласт бе израснал там. Произношението му беше една невероятна смесица от няколко езика.

— Е, това се казва изненада, Виктор — рече Грейвър. Беше предпазлив.

— Ами, да, сега съм в града — каза Ласт. — Помислих си, че трябва да ти се обадя.

Грейвър долови глухия звук, когато Ласт се опитваше да закрие микрофона с ръка, говорейки с някой до него, вероятно жената, която първа се бе обадила.

— А, виж какво — обърна се Ласт отново към него, — ами, искам да поговоря с теб. Може ли да пийнем нещо някъде?

— Виктор, улучваш ме в неподходящо време. В момента имам много проблеми във…

— Всъщност най-добре ще бъде тази нощ — прекъсна го Ласт. Гласът му звучеше спокойно и естествено, сякаш Грейвър му се бе обадил и го молеше да се срещнат, когато на Ласт е удобно.

Това учтиво разминаване с реалната ситуация породи още повече подозрения у Грейвър. Той погледна кухненската кърпа в ръцете си. По дяволите.

— Добре. Къде си? На север? Юг?

— Мисля, че най-доброто място е там, където по-рано се срещахме — небрежно каза Ласт. Грейвър забеляза как избягна да произнесе името.

— То още ли е там?

— Разбира се.

— Късно е. Ще бъде затворено.

— Проверих това — каза Ласт. — Ще е отворено.

— Добре — примирено рече Грейвър. — След двайсет минути ще съм там.

— Двайсет минути — каза Ласт и затвори телефона.

9.

Малкото кафе „Ла Чита“ бе само на една пресечка от канала, близо до забоя в предградието, което никога не се променяше. Двете унили палми все още стояха край мръсната оранжево-червена врата, а огромните им груби стволове се издигаха върху малкия отрязък буренясала земя между изкорубения тротоар и каменната сграда. Една-единствена ивица розова неонова светлина все още обточваше двата дълги предни прозореца, а през кръглото отворче на вратата все още можеше да се надникне към тъмния интериор, преди да се влезе.

Грейвър паркира на отсрещната страна и изчака малко. Огледа квартала с едноетажни къщички, сгушени зад стари дървета. По улицата не видя паркирани коли със съмнителен вид.

Слезе от колата, заключи я и пресече към кафето. В нощния въздух се долавяше миризмата от плавателния канал, една смесица от морска и речна вода, от дизелови двигатели и далечни пристанища, от квартални кухни и чуждоземни храни. Грейвър вдъхна дълбоко от всички тези миризми и така се върна осем години назад.

Той бутна вратата и влезе. „Ла Чита“ никога не бе представлявала нещо особено, но иначе си беше хубаво кафене. Приятно осветеното преди години помещение, лъхащо на гръцка и мексиканска кухня, сега беше унил полумрак сред неонови бирени реклами, а въздухът беше тежък от вонята на спарени тела, стари фасове и миризма на граниво. Едра мексиканка зад бара се бе свила под малка лампа и четеше списание. В ъглите имаше някакви съмнителни физиономии, но той мина покрай тях към задната врата и излезе във вътрешния двор, където бяха провесени жици с малки цветни лампички над замърсения бетонен дансинг. Тук всичко си беше постарому, стените от пресована сгур, няколкото сводести отверстия, през които се виждаха светлините на корабите, преминаващи през канала. И ниските дървени маси, разположени безразборно отстрани, все още си бяха тук. Но в тази гореща лятна нощ само три или четири от тях бяха заети от неколцина мъже и жени, които сякаш завинаги бяха изпуснали своя шанс и изобщо не можеха да си го простят.

Грейвър си избра свободна маса в ъгъла и седна така, че да вижда вратата, водеща от кафенето към вътрешния двор. Зад себе си чуваше тихото тътнене на един влекач край кейовете. Поръча бутилка бира на младеж, чийто гръден кош бе хлътнал от едната страна и затова рамото му бе смъкнато и се движеше малко като рак, който все трябва да изправя посоката. Той обаче се открояваше в тази занемарена обстановка не заради уродливостта си, а защото косата му беше безупречно подстригана и отлично сресана. Носеше и ослепително бяла сервитьорска престилка, която в това обкръжение беше чисто и просто проява на суетност.

Докато Грейвър отпиваше от бирата си, един хилав млад мъж се надигна от самотното си място и пусна няколко монети в джубокса, разположен в другия край на дансинга. Той се върна на масата си, запали цигара и в същия миг се разнесоха звуците от акордеоните и корнетите на мексикански състав. Като по поръчка две уморени проститутки с къси тесни рокли, които едва покриваха слабините им и подчертаваха щръкналите им кореми, изоставиха кавалерите си на масата, излязоха на дансинга, прегърнаха се и започнаха да танцуват. Сякаш не съзнаваха живия ритъм на музиката, те се движеха печално, преплели прасците на тънките си крака върху високите токчета, стържейки бетонната настилка и плътно притиснали кореми, те бяха обгърнали раменете си, допрели безизразните си лица едно до друго.

Грейвър ги наблюдаваше, гледаха ги и техните кавалери и хилавият мъж. Мъж и жена наблизо не им обръщаха внимание и унесено пушеха заедно дебела цигара с марихуана. Когато музиката свърши, жените се върнаха на своята маса, а Грейвър довърши бирата си.

След пет минути Виктор Ласт се появи през задната врата на кафенето, бързо огледа вътрешния двор и тръгна към Грейвър с обичайната си нехайна, отпусната походка. Носеше добре ушит ленен панталон със сламен цвят и чупки в кръста, измачкана копринена риза с дълги ръкави и светлокафяво спортно сако с външни джобове. Пепелявата му коса беше с модна дължина, подстригана добре около ушите и врата, сресана назад, като един кичур небрежно падаше над челото.

Той се усмихна сдържано, приближавайки към Грейвър, който стана, и двамата се ръкуваха.

— Сядай — каза Грейвър и посочи отсрещния стол.

Ласт кимна и седна. Сега Грейвър го виждаше по-добре и с изненада установи, че Ласт навярно доста беше преживял. Макар че беше все още слаб и имаше хубав тен — слънцето беше изсветлило руси кичури в пепелявата му коса, лицето му беше невероятно набръчкано, очите му бяха присвити сред множество ситни бръчици и ъглите на устата му започваха да се избиват надолу. Имаше такъв вид, сякаш беше понесъл прекалено много слънце и се беше отдал на рома и текилата. С каквото и да се бе занимавал през тези осем години, бе го правил в прекалена степен.

Ласт му се ухили отсреща, отпуснал се небрежно на стола, кръстосал крака. Грейвър забеляза, че зъбите му бяха все още бели и равни.

— Не си се променил, Грейвър — рече Ласт. — Май си сключил сделка със самия дявол.

— Знаеш, че не сключвам никакви сделки, Виктор — каза Грейвър. — Дяволът ще трябва да чака на опашка като всички други.

— Хайде де. — Ласт широко се ухили. Това винаги беше неговата реакция. Не се смееше. Ухилваше се повече или по-малко. Никакъв смях.

Грейвър забеляза, че носът на Ласт беше доста пострадал. Не беше сплескан; имаше си добре очертан тесен ръб, но той беше сериозно изкривен. Мина му през ум, че що се касае до жените, това никак не засягаше привлекателността му.

— Е, радвам се да те видя — каза Ласт.

И Грейвър му повярва. Преди осем години Ласт беше главният осведомител в последния и най-голям случай на Грейвър като детектив в Отдела по криминално разузнаване. Бяха работили тясно в продължение на почти година и половина и наистина бяха станали приятели, макар че според Грейвър дефиницията на този термин при Ласт беше далеч по-разтеглива от неговата собствена. Грейвър забеляза, че масонският пръстен на. Ласт с гранатовия камък, с който той така се гордееше, липсваше от безименния му пръст.

— Мога ли да те почерпя една бира? — попита Грейвър и даде знак на изкорубения сервитьор.

— Разбира се. — Ласт бръкна в джоба на сакото си и извади пакет цигари. Погледна Грейвър. — Все още ли не пушиш?

Грейвър поклати глава.

Той поръча по една бира за себе си и за Ласт, който проследи как изкривеният сервитьор се влачи към бара.

— Боже мой — рече Ласт и всмукна дълбоко от запалената цигара. Обърна се към Грейвър. — Станал си капитан, а? — Пак едно ухилване, този път леко.

— Да, преди четири години — отвърна Грейвър. Внимателно наблюдаваше Ласт.

— Разбрах… дочух… че май си се развел.

Лицето на Ласт изразяваше съчувствие. На Грейвър му се стори странно, че подхваща тази тема. Всички бяха „дочули“ това. Клюкарските колонки непрекъснато осведомяваха публиката за предстоящия повторен брак на Дор.

— Онзи значи е „светска личност“, така ли? Навярно е било доста болезнено.

— Не ми беше особено приятно — каза Грейвър. Какво ли целеше Ласт?

— Е, съжалявам — рече Ласт.

Изкорубеният сервитьор им донесе бирите. Ласт избърса гърлото на бутилката и я дигна като за тост. Грейвър вдигна своята и се чукнаха.

— За доброто старо време — каза Ласт — и за по-добри бъдещи дни.

Ласт пиеше бирата, сякаш беше чаша вода, на големи глътки. Когато остави бутилката на масата, беше останало по-малко от половината. Той сбърчи устни, наслаждавайки се на вкуса и огледа дансинга.

— Заведението не е съвсем пропаднало. — Той всмукна от цигарата. Огледа жените. — Обаче курвите бяха по-свестни от тия.

— Нищо не се е изменило тук, Виктор. Може би вкусът ти се е подобрил — рече Грейвър.

При тези думи Ласт се усмихна и всмуквайки от цигарата, отново се обърна към Грейвър. Виктор Ласт беше необикновен осведомител. Всъщност той беше необикновена личност. Имаше университетско образование по изящни изкуства и когато криминалните му склонности се проявиха, това беше подчертано в областта на изкуствата. Цялата му криминална биография се състоеше в две години, прекарани при облекчен режим в тексаски затвор заради продажбата на редки книги, ботанически снимки и гравюри, откраднати от британски библиотеки, музеи и частни колекции.

Когато Грейвър попадна на него, Ласт беше излежал присъдата си и отново се беше понесъл в бизнеса, само че рискът на играта се беше повишил с няколко пункта. Той прекара почти десетилетие като „износител“ от Мексико, търгувайки странично с крадени предколумбови творби. Занимаваше се и с фалшификати на исторически колониални документи от осемнадесети век. Грейвър съзря в него суров материал за първокласен осведомител, какъвто и стана. Грейвър погледна по друг начин на някои от предполагаемите афери на Ласт и след година признателният Ласт насочи Грейвър към мрежа от нелегални търговци на оръжие. Това се разрасна в една от най-големите операции по контрабанда на оръжие, за които някога Криминалното разузнаване беше попадало на информация.

Оказа се, че на Ласт му харесва тази игра. Привличаше го предизвикателството на интелекта при „шпионирането“ и дори му харесваше избликът на адреналин, неотклонен спътник на опасностите при всички големи криминални проекти. Виктор Ласт наистина си беше джентълмен авантюрист, чувстващ се у дома както в джунглите на Централна Америка, така и в домовете на най-богатите жители на Хюстън, колекциониращи произведенията, които Ласт беше „придобил“.

— Е, добре — каза Грейвър и остави бутилката. — Какво стана с тебе?

Ласт кимна и бавно преглътна бирата в устата си. Той се усмихна почти извинително.

— Изчезнах, а? — Той пак всмукна от цигарата, мятайки, поглед през бетонния дансинг. — С оня последен случай малко повечко рискувах, Грейвър. Трябваше да си поотпочина. Най-напред заминах за Мексико, отидох в Уахака. Върнах се в експортния бизнес. Но вече не беше както преди. Чух, че се отваря нов пазар за латиноамерикански колониални документи. Проучих това; наистина се оказа многообещаващо поле за действие. Преместих се в Мадрид и прекарах една година в преравяне на архивите там. Фантастични архиви. Боже мой, огромни музеи и богати частни колекции. Някои от музеите дори не знаят колко много неща притежават, да оставим настрана тяхната стойност. Прекрасни места.

Той млъкна и допи докрай бирата. Размаха високо бутилката към изкорубения сервитьор отсреща. Сервитьорът вдигна два пръста с въпросителен израз, но Грейвър поклати глава.

Ласт загаси цигарата в тенекиения пепелник на масата. Нощта беше задушна в тези ранни утринни часове и капчици пот започнаха да се появяват по челото и горната устна на Ласт. Той извади носна кърпа от горния джоб на сакото си и се избърса.

— А в Испания бях почти две години — продължи Ласт, пъхайки обратно кърпата в джоба, като сръчно остави да се показва едно малко ъгълче от нея. — Спечелих малко пари, установих полезни контакти. Но общо взето, предпочитах доброто старо Мексико. В него има повече „предприемачески“ дух. — Той се усмихна. — Затова се върнах. В Мексико сити. Започнах да работя с частни фотографски архиви. Там има невероятно много от тях. Нали разбираш, цялото онова европейско влияние преди Революцията. Някои от по-старите фамилии, дето притежават големи къщи в тежкарските райони на града, са насъбрали какво ли не в ония претъпкани жилища.

Изкривеният сервитьор донесе бирата на Ласт и прибра празните им бутилки. Ласт вдигна студената кехлибарена бутилка и я допря до челото и слепоочията си. После отпи няколко големи глътки.

— Имах неприятности в Мексико сити — продължи той. — Там съществуват дребнави закони за архиви и предмети… исторически ценности… всъщност нямам нищо против правната им система… нали разбираш, основана на Наполеоновия кодекс… но като прибавиш цялата онази корупция, просто е трудно да изкараш някой долар. По законен път. — Той сви рамене, огледа хората наоколо. — Въпреки това задържах се там две години.

Той отново пъхна ръка в страничния джоб на сакото, извади друга цигара и я запали. Изви глава назад и изпусна дима в застиналата нощ.

— Преди около шест месеца — рече той — отидох във Веракрус да потърся едни колониални морски документи. За тях се носеше слух, че ги притежава семейство, чиито прадеди са ръководели корабостроителница в пристанището по времето на испанския вицекрал. Тогава бях паралия, току-що бях сключил хубава сделка за продажба на колекция от фотографии от Мексиканската революция, затова се поразпуснах, като се настаних в доста скъпо хотелче, недалече от плажа. Запознах се с едно семейство от Хюстън и през следващите три или четири дни се сприятелихме. Един месец след като се върнах в Мексико сити, получих покана за празненство у тях в Хюстън.

Ласт отпи отново от бирата и докато й се наслаждаваше, очите му бяха приковани в Грейвър. Вече стигаше до целта, каквато и да беше тя.

— На събирането се запознах с още две семейства, които ме заинтригуваха. Единият мъж притежаваше художествена галерия, а другият беше бизнесмен. Притежавал някаква грамадна фирма. Не знам нищо за нея — беше някакъв безобиден бизнес, значи задавах си обикновени въпроси и този тип започна да се държи много внимателно, отговорите му изведнъж станаха уклончиви. Това ми се стори любопитно, защото въпросите ми бяха съвсем невинни.

Ласт дръпна от цигарата си.

— Сега, преди да продължа, нека да те попитам нещо.

Грейвър кимна.

— Да имаш някакви подозрения — Ласт стисна зъби и леко пое дъх през тях, — някакви подозрения за корупция в полицията? — Той задържа неподвижно ръката си с цигарата. — Искам да кажа, на детективско ниво.

Грейвър усети как коремът му се присвива.

— В кой отдел?

— Не знам.

— Известно ти е, че подобно нещо не бих ти казал, Виктор.

Ласт кимна разбиращо.

— Да, знам това. — Пушеше цигарата и почукваше по бутилката с пръст. На лицето му бе изписан израз на нерешителност.

— Имаш ли някакви сведения? — попита Грейвър.

— Не — бързо отвърна Ласт. — Не, нямам. Това е само подозрение заради нещо, което дочух. Не разбрах какво съм чул и това е една от възможностите. Има и други възможности.

— А къде си го чул това нещо?

— Тук в Хюстън. На едно елегантно парти преди около три месеца.

— Три месеца ли?

— Имах разни проблеми — рече Ласт, обяснявайки защо толкова късно му съобщава това. — Но това… не излизаше от главата ми. — Той се потупа по челото. — Помислих си, че ако го споделя с теб, ти веднага би разбрал дали има някакъв смисъл или не.

— Но ти нищо не си ми казал.

— Да, но ти зададох въпрос, който май не предизвиква никаква реакция. Изглежда съм сбъркал.

Неочаквано Ласт се смути. Самоувереността беше негова характерна черта. Именно с нейна помощ той ставаше изкусен мошеник и добър информатор. Беше от ония мъже, които приемаха предизвикателствата с безгрижна усмивка и вършеха скандални неща обиграно и смело, и после хората години наред говореха за техните страхотни номера. Но в момента не се чувстваше много сигурен в себе си.

Той се залови с бирата си, явно да я допие и да си тръгне. Грейвър предположи, че едва сега Ласт осъзнаваше колко погрешно си е направил сметката и че това, на което се е натъкнал, не е било очакваното.

Отдолу, откъм кейовете заработи подемен кран, виейки като от болка, докато местеше товарите.

— Е, извинявай, Грейвър — каза Ласт. — Задето те измъкнах от къщи и така нататък. Наистина съжалявам… Аз, ъ, навярно — той неуверено се усмихна — тук май съм се заблудил.

— Виж какво — рече Грейвър, — как мога да се свързвам с теб? Сега в Хюстън ли живееш или си още в Мексико?

— В Хюстън — отвърна Ласт, сложи цигарата в устата си, докато ровеше в джоба си за химикалка и бележник. — Повече или по-малко — загадъчно добави той. Присвил очи от дима на цигарата, той надраска нещо върху бележника и откъсна листа. Подаде го на Грейвър. — Вероятно ще ти отговори жена. Казва се Кеми. — Той повтори името. — Тя винаги знае как да се свърже с мен.

Грейвър не попита нищо за тази Кеми и само кимна.

— Ще обмисля всичко това — рече той. — Ако нещо друго ти хрумне, обади се.

Ласт довърши бирата и понечи да извади портфейла си.

— Не — каза Грейвър. — Предпочитам ти да си ми длъжен.

— Аха. — Ласт кимна и тарикатската му усмивка отново се появи. — Хитра полицейска психология. — Загаси цигарата в пепелника. — Е, Грейвър, въпреки засечката ми беше приятно да те видя. Ако някога ти потрябвам, обади се на Кеми.

Той се изправи и двамата се ръкуваха.

— Радвам се, че се обади, Виктор — каза Грейвър. — Пази се.

— Довиждане, Грейвър. — Ласт се обърна и тръгна през дансинга, осветяван от цветните лампички. След миг отвори задната врата на занемарената кръчма и се изгуби от погледа.

Грейвър също стана, извади портфейла си и остави достатъчно пари за бирите и хубав бакшиш за изкорубения сервитьор на масата под празната бутилка на Ласт. Хвърляйки последен поглед към унилите постоянни посетители на „Ла чита“, той прекоси дансинга, мина през миризливата кръчма и излезе навън. Тясната нощна уличка беше празна, точно каквато беше и когато пристигна. Виктор Ласт не се виждаше никъде.