Без светлина

61.

Грейвър едва беше заспал, когато нежно го разтърсиха.

— Шест и петнайсет е — каза Лара.

Лежеше странешком, с гръб към нея, и за миг си помисли, че не може да помръдне от изтощение. Сякаш бе покрит с олово. Усети как тя го разтърсва отново.

— Маркъс, шест и петнайсет е.

Изричането на малкото му име и раздвижването на леглото, докато тя ставаше, го поразсъниха и той с огромно усилие се обърна. Лара беше с гръб към него и той я гледаше как сваля халата си и го закачва на вратата на дрешника. Тя хвърли поглед към него над голото си рамо. Гъстата й, разчорлена коса, се спускаше по гърба й.

— Отивам да взема душ — рече тя. — Буден ли си?

— Да — отвърна той. — Благодаря.

Проследи с поглед хълбоците и дългите й крака, докато изчезнаха зад вратата на банята. Отдавна не беше виждал такава гледка и му се струваше, че всичко това се случва с някой друг.

Измъкна се от леглото, обу си панталоните и бос, без да слага риза, слезе долу да направи кафето. Но когато стигна кухнята, вече усети мириса му. Лара го бе сложила, преди да го събуди, и сега тъкмо вече завряло.

Той наля две чаши и ги занесе горе. Тя все още беше под душа. Той остави кафето точно до нейния умивалник и се спря да я погледне през стъклената врата. Тя бе вдигнала ръце със затворени очи и миеше косата си с шампоан. Забеляза, че е оставила само една хавлиена кърпа на малката поставка до кабината на душа и извади от шкафовете още една. Дор обикновено използваше две кърпи, една да загърне косата си, другата, за да се избърше. Той й остави втората кърпа, после отиде до своя умивалник и започна да се бръсне.

През следващия половин час на къпане и обличане двамата се държаха така естествено, сякаш не го правеха за първи път, а просто възобновяваха старите си навици. На Грейвър това му подейства много съживително, като че ли някаква нередност от доста време в живота му изведнъж се бе оправила.

Тя беше само по сутиен и бикини и сушеше косата си, и когато той се облече, улови погледа й в огледалото и показа с жест, че слиза долу. Отключи входната врата, излезе навън и прибра вестника от предния двор. Облаците от крайбрежието вече се разпръсваха и денят обещаваше да бъде ясен и тежък. Бяха настъпили най-горещите дни в годината с неумолимия си задух и висока влажност. Разгъна вестника, докато се прибираше вътре и видя, че заглавията на първа страница бяха за експлозията в яхтклуба.

Хвърли вестника на кухненската маса и се зае със закуската. Приготви две препечени филии, от хладилника извади конфитюр от ягоди и седна на масата с нова чаша кафе да прочете репортажа. Нямаше нищо особено, интервюта с хора от хотела и пристанището, с двама души, чиито лодки са били разрушени, с шефа на пожарната, който не искаше да изказва предположения дали е било бомба или изтичане на газ, с няколко души, гости на хотела, видели сцената отгоре. И много снимки. Имаше заграден в каре материал с най-общи сведения за развитието на яхтклуба, за хората, които обслужва — хора от НАСА и богати хора, притежаващи летни вили в района. Пишеха и за приблизителната оценка на загубите.

Телефонът от другата страна на кухненския плот звънна и той стана да го вдигне.

— Обажда се Олмстед, капитане. Имам интересна информация за тебе. — Той замълча.

— Добре, говори.

— Първо, най-после загасиха пожара преди около час. Така успяхме повече да се приближим и да определим разположенията на лодките. Около епицентъра, или съвсем близо до него, има стоянка за лодка, наета, от някой си Макс Тиборман. В наемателния договор той е посочил за адрес Лейк Чарлс, Луизиана. Но в телефонната компания на Лейк Чарлс няма регистрация на Тиборман. Накарахме полицията там да провери адреса от договора. Излиза, че това е фирма за даване на лодки под наем. Там проверяват регистрационния номер на лодката. Оказва се, че е на името на мисис Джинет Съмър.

Олмстед направи пауза. Грейвър нищо не каза. Олмстед продължи:

— При регистрация на лодка трябва да дадеш домашния си адрес, но на този формуляр има само номер на пощенска кутия. Не знам как е станало. — Пак пауза. — Обаче, капитане, не съм сигурен, това може да е съвсем случаен късмет, но случайно знам, че жената на Бъртъл се казва Джинет и че моминското й име е Съмър. Знам го, защото имах добър приятел със същата фамилия и стана дума за това на едно коледно тържество в участъка и се разприказвахме…

Той млъкна, изрекъл каквото имаше да казва.

— По дяволите — каза Грейвър. — Кой е номерът на стоянката?

— Четирийсет и девет.

— Ама че работа. Някой друг знае ли? — Грейвър имаше предвид някой от полицията, някой от ФБР. Олмстед го разбра.

— Ами не. Стори ми се, че това е малко странно и просто премълчах, когато пристигна факсът с регистрацията. Не знам… помислих си, че твоите хора може да са действали наоколо, някакво тайно разследване или нещо подобно. Реших първо да ти се обадя.

Грейвър трескаво обмисляше. Не можеше да остави участието на Бъртъл да изплува толкова скоро. Сега трябваше да задържи нещата.

— Бен, наистина имаме там една операция — каза Грейвър. — Тя е много деликатна. Ужасно съвпадение. Нека да се свържа с хората, които са ангажирани. Трябва да се разберем как да се справим с тоя проблем, кого да споменем, на какво ниво. Дийн е в отпуск, затова може би не ще успея бързо да го открия, но сега веднага ще се заема с това. Постъпил си правилно, Бен. Едно такова оголване би ни коствало цялата операция, много време, работа и пари. Подготвяме я отдавна. Засега изчакай, аз ще те държа в течение.

— Да, добре.

— Има ли някой пострадал там?

— Просто не знаем. Пожарът беше загасен само преди час, както ти казах, и всичко е все още много горещо. Бригадите по палежите и бомбите едва сега започват да си пробиват път през отломките. Нали разбираш, обикалят с лодки. Пушекът все още се стеле над водата. Всички пристани са неустойчиви. Бавна работа.

— Добре, Бен. След половин час отивам в службата. Обади ми се, ако нещо друго се изясни.

— Дадено. До скоро.

Грейвър затвори телефона и вдигна поглед. Лара бе застанала в кухнята и го наблюдаваше. Вероятно бе чула целия разговор и заблуждаващото му предположение, че Бъртъл е още жив.

— Вече са разбрали чия е лодката — каза Грейвър и отиде да си налее още кафе.

Лара също си допълни чашата.

— Благодаря за кафето — рече тя.

— Няма защо.

Двамата се облегнаха край кухненския шкаф.

— Нищо ли не са открили? — попита тя.

— Имаш предвид тела или това, което е останало от тях? Не.

— А сега какво следва?

— Съжалявам, че трябва да те помоля за това, Лара, но някой трябва да се погрижи за Джинет, докато тая бъркотия се оправи. — Той се поколеба. — Тя не бива да се свързва с никой друг от полицията. Според нея всички ще се мъчат да открият дали Дийн е жив или не, а всъщност там никой дори не знае, че е „изчезнал“.

— Ами семейството й?

— Когато отида в службата, ще погледна в личното досие на Дийн и ще извадя сведенията за нейното семейство. Ще им се обадя, за да може веднага някой да дойде тук.

Лара си пиеше кафето, а Грейвър я чакаше да каже нещо.

— Само тук ли искаш да стоим?

— Защо, какво имаш предвид?

— Просто практически въпрос. Тя няма никакви дрехи. Ще й потрябват.

— Боже мой. — Първата му мисъл беше за тяхната безопасност. Дали Калатис би сметнал, че Джинет Бъртъл е опасна? Ала Грейвър не бе имал подобни страхове за жената на Безъм или за Пеги Тислър. Не биваше да изпада в паника. — Добре. Но не се бавете там, Лара. Ще бъда по-спокоен, ако тя е тук.

Телефонът отново звънна и Грейвър вдигна слушалката. Беше Нюман, от компютърната стая от Арнет.

— Реших да ти се обадя, преди да отидеш на работа, и да кажа последните новини — рече той. — Получаваме невероятно количество неща от микрофиша на Шек. Ще бъде доста интересно да решим как биха могли да се използват. Шек е скицирал тази операция от най-дребните пионки до върха. Много подробно. Можем да се възползваме от някои хора. Шек е проникнал в толкова много компании и институции, та ми се струва, че трябва да има някакъв начин да използваме неговата система. Ще говорим за това. Във всеки случай, имаме достатъчно улики срещу Фийбър, за да го приберем.

— Има ли нещо за някой от нашите хора?

— Да. Изглежда са започнали с Безъм, преди две години. Продавал е следствена информация на Фийбър. Фийбър искал още. Безъм не можел да се справя сам и въвлякъл Тислър. Парите са били доста добри. Безъм си изкарал двеста хиляди долара през първата година Тислър над сто. Точно сега чета каква информация е искал Фийбър от Криминалния отдел. До момента името на Дийн не се появило.

— А архивиращите ленти на Дийн?

— Пола работи по това сега. Дийн с използвал някакъв шифър, за да ги защити, дори на последното копие, но беше нещо съвсем елементарно и хората на Арнет го разшифроваха рано тази сутрин. Затова Пола се занимава с това едва от един час.

— Ами Калатис?

— Засега нищо няма за него.

Поговориха още няколко минути и Грейвър затвори телефона. В това време Лара си бе препекла филия хляб и я ядеше, седнала край масата с чаша кафе, слушайки репликите на Грейвър.

— Имат известен напредък — каза той. — Не знам… ще се оправите ли тук?

— Не се безпокой за нас — отвърна тя. — Няма дори да отворя дума за дрехите, ако тя не спомене това. Просто исках да знам какво да правя. Ще се справим.

Грейвър пое последна глътка кафе и двамата се спогледаха. Нежна усмивка се появи по лицето на Лара, признавайки какво е означавала за нея тази нощ, за взаимната им интимност, така дълго сдържана досега. В този миг Грейвър осъзна това, което Лара бе знаела през цялото време — че в известен смисъл тя го разбираше много по-добре, отколкото той разбираше самия себе си.

62.

В кабинета си Грейвър постоянно поглеждаше часовника, опитвайки се да сложи някакъв ред в този ден, започнал с такава неразбория. Беше особено тежко, защото Лара я нямаше. Първото нещо, което направи, беше да изтегли една от операторките, за да заеме мястото на Лара. Разбира се, тя бе почти безпомощна, но поне можеше да приема съобщения и да записва обажданията.

После той започна да се консултира с отговорниците на отделните секции, за да се увери, че вече действат. Детективите и аналитиците от „Организирана престъпност“ проверяваха чрез информатори кой може да има дори смътни сведения за употреба на експлозиви. Освен това те преглеждаха най-важните си разследвания, свързани с конкуриращи се престъпни кланове и организации, особено онези, в които участваха или се възглавяваха от канадци, азиатци и гърци, както и негърски и латиноамерикански гангстерски групи, станали напоследък междущатски проблем. Хората от научноизследователския отдел вече бяха пред компютрите, търсейки имена на личности и групи, известни с използването на експлозиви или имащи контакти с такива, както и свързаните с яхтклубове. Отделът за борба с тероризма пресяваше възможностите при екстремистки групи и от двете крила, при контактуващите с нелегални доставчици на оръжия и боеприпаси, сред активисти от движението против абортите, както и сред техните противници, расистки групировки и отделни лица от архивите по масовите безредици.

На Грейвър му бе изключително трудно да се съсредоточи. Знаеше, че от тази трескава дейност има много малка вероятност да тръгне някаква истинска следа. Изпитваше особени чувства, наблюдавайки кипящата работа наоколо, за която знаеше, че е абсолютно безполезна, разпределяйки сили и средства за проучвания, които нямаше да доведат до никакъв резултат.

След обсъждането и с последния си отговорник Грейвър използва външна линия и се обади на съответния по ранг колега във ФБР, чиято сграда беше от другата страна на реката, за да провери докъде са стигнали. За щастие към ФБР се бяха насочили повечето телефонни обаждания от други разузнавателни и правоприлагащи агенции, които автоматически подразбираха, че ФБР ще поеме главната тежест на разследването. Агентите на Бюрото бяха пръснати по цялото крайбрежие на залива и се мъчеха да измъкнат нещо от своите информатори в дисидентски и терористични групи, считани за най-вероятни консуматори на експлозиви. Засега не бяха попаднали на нищо и оценката на колегата му за ситуацията в яхтклуба Саут Шор беше почти като на Олмстед.

Уестрейт беше следващият. Грейвър му се обади и го осведоми за последните развития на събитията и за задвижените механизми. Каза на Уестрейт, че ще продължи да го държи в течение и че засега все още не знаят дали е било случайна злополука или бомба. Уестрейт, както винаги загрижен за професионалния си имидж, започваше да се дразни, че е на заден план в такава сензационна история. Всички знаеха, че Отделът по криминално разузнаване би трябвало да има някакво предположение за вероятните извършители и че рано или късно — и май доста скоро — медиите ще го атакуват с подобни въпроси. Информацията била предадена в сутрешните новини и по трите телевизионни канала, му каза Уестрейт, и се правели какви ли не догадки.

Що се отнасяше до Грейвър, той беше по-загрижен кога ще успеят да открият човешки останки на местопроизшествието. Ако Бъртъл бъде идентифициран, това би означавало край. Информацията, че Джинет Бъртъл има лодка там, щеше да бъде задържана за известно време. Все пак Грейвър имаше предимството на началник на Олмстед и можеше да се възползва от това, за да забави нещата още малко. Така че, освен ако Олмстед не пренебрегнеше правилата на йерархията, специалната група на Грейвър беше в безопасност още известно време.

В девет и трийсет Грейвър се зае с личното досие на Бъртъл и откри сведенията за Джинет. Тя беше от Сиатъл и беше посочила сестра си като лицето, към което да се обърнат в случай на нужда. Той се свърза със сестра й по телефона, обясни кой е и каза, че с Дийн се е случила злополука и има голяма вероятност да е убит. Предупреди я, че Джинет още не знае и дори не предполага, че той се обажда, но според него тя може да се нуждае от някого през следващите двайсет и четири часа. Тя го увери, че ще дойде с първия възможен полет.

Едва успял да свърши всичко това, Грейвър се канеше да излезе за срещата си с Ласт, когато радиотелефонът му звънна.

— Грейвър, обажда се Пола. Опитвахме се да ти се обадим по личния ти телефон, но даваше непрекъснато заето. Можеш ли да ни позвъниш оттам? С Арнет искаме да говорим с теб.

Грейвър набра номера на Арнет.

— Добре, ето накратко какво сме измъкнали от копието на Дийн досега — каза Пола. — Изглежда Безъм и Тислър са продавали криминални сведения на Фийбъровата „Дейтапринт“ шест месеца, преди Дийн изобщо да заподозре, че нещо става. Тъкмо когато започвал да проумява това, с него се свързал някакъв тип на име Гайс. Без малко име. Гайс е от ЦРУ.

— Глупости — веднага реагира Грейвър. — Нима това е записал Дийн? Това ли е отговорът му за човека при фонтана Транско?

Пола се поколеба, изненадана от гневния му изблик.

— Да, но почакай — Остави ме да продължа.

Грейвър млъкна, изпълнен със силни и объркани чувства за Бъртъл. Какво, по дяволите, бе направил той? Значи е преработил собствените си записки, за да се прикрие? На Грейвър му стана чоглаво заради него. Това намирисваше на авариен механизъм за самозащита и това, че Бъртъл се опитваше да прикрие собствената си вина, преиначавайки историята на своята измама, изглеждаше още по-разочароващо. Грейвър можеше да разбере защо Дийн е излъгал Джинет, сигурно го е било срам тя да научи за неговите деяния, но поне за колегите си би трябвало да съзнава, че веднага биха разбрали подобна машинация.

— Този тип се свързал с Бъртъл и му казал какво вършат Безъм и Тислър, казал му и за връзката между Фийбър и Калатис. После дал на Дийн в основни линии същите данни за Равив/Калатис, с които Арнет разполага тук. В сведенията му е посочена почти идентична информация. Така че може би Гайс е от ЦРУ.

— Защо сте готови да вярвате на това? — гневно я прекъсна Грейвър. — Арнет, ти слушаш ли?

— Да.

— Нима вярваш на това, Арнет? Ако ти имаш тази информация, защо някой друг извън ЦРУ да не може също да разполага с нея? Не смяташ ли, че трябва да се отнесеш малко скептично към това?

— Защо не я оставиш да продължи, Маркъс? — каза хладно Арнет. Гласът й беше равен и невъзмутим.

— По дяволите. — Беше вбесен. — Продължавай. — Чувстваше се така, сякаш го водят за носа и вече му писваше. Беше толкова ядосан и припрян, че не го свърташе на едно място.

— Според Дийн — започна отново Пола — Гайс му казал, че според него Калатис гласи някаква огромна измамническа операция чрез наркоконтрабандния му бизнес с Брод Страсър. Той очертал същата операция с наркотици, която извадихме от лентата на Шек. Същите фалшиви компании, същите методи на действие. Всичко.

— Подробностите му тук са точни — намеси се Арнет. — Имаш право, че и други частни разузнавателни служби могат да разполагат с тази информация, но също така знаеш — и си обяснявам твоето пренебрежение с разочарованието ти в момента, че аз съм малко по-различна от повечето частни разузнавателни агенции. Не ми е известно за никой друг… абсолютно никой, с моя достъп до такива сведения. Затова толкова се развълнувах как да стигна до Калатис. — Тя замълча, за да подчертае думите си. — Никой, освен шефовете не разполага с това, душко. Трябва да приемем сериозно този Гайс.

Грейвър нищо не каза. През цялото време Арнет бе твърдяла, че човекът при фонтана Транско с „правителствен“. Сега записките на Дийн подкрепяха нейните предположения. Не можеше да я вини, задето иска да повярва на Дийн. Пола продължи.

— Гайс поискал Дийн да действа отвътре и да им помогне да разберат какви са плановете на Калатис. Гайс бил много загрижен, че не знаел какво върши Калатис, освен наркобизнеса. Затова дал на Дийн всичко, което той трябвало да знае. Дийн „разкрил“ продаването на информация от Безъм и Тислър и настоял на дял от това, иначе щял да ги издаде. Скоро, с тайната помощ и ръководство от страна на Гайс, той се включил в операцията.

— И са му плащали точно както и на тях — добави цинично Грейвър.

— Очевидно — каза Пола. — Той не го скрива. Наистина, те са си докарвали много пари. Калатис щедро плащал.

— А разследването Селдън?

— Точно както предполагахме, още една подмолна операция. Калатис искал да отстрани Селдън. Всъщност Дийн изобщо не е споменал защо, а само че Селдън е следващата мишена.

— Така ли? А какво е открил Дийн за Гайс?

— Не много. Изминали месеци, преди Дийн да се срещне с Калатис, но когато го е направил, изглежда Калатис го е харесал малко повече, отколкото Безъм или Тислър. Не след дълго Дийн осъществявал повечето връзки между двамата от Криминалното разузнаване и Калатис/Фийбър. Калатис предложил идеята за фалшивите разследвания като начин да елиминира конкуренти и възложил на Дийн тази задача. Пробст бил първият обект. Станало чудесно. Калатис бил доволен. След това Фрийл. После Селдън.

— Но Калатис бил предпазлив. Безъм и Тислър не знаели абсолютно нищо, освен малките си зони на действие. Например изобщо не им било известно за мрежата на Шек или пък за тайната му връзка с Калатис. Те нямали никаква представа за мащаба на организацията.

— Въпреки всичко Дийн бил доста агресивен — добави тя. — Дал на Калатис да разбере, че е амбициозен и иска повече дейност, повече участие. Представял идеи. Предлагал операции, които да разширят събирането им на данни и в други разузнавателни агенции. Гайс осигурявал Дийн с информация, за да бъде по-правдоподобен пред Калатис, помагал му да представя някои съблазнителни проекти, с надеждата, че Калатис ще започне да разчита на него и в края на краищата ще го привлече по-дълбоко в организацията.

— Това, което Дийн обаче не е знаел — пак се намеси Арнет — е, че Калатис не възприемал никакви нови идеи. Каквото и да е подозирал Гайс за действията на Калатис, какъвто и да е бил онзи страхотен измамнически номер, той е бил вече в последната си фаза. Ако Дийн се бе появил една или две години по-рано, Калатис би му намерил място. Но той е нямал намерение да въвежда други по-умни мъже толкова късно в играта. Вече е приключвал. Дийн е нямал никакъв шанс.

— Но — каза Пола — Калатис все пак го свързал с Шек. Ето как Шек попаднал в операцията Пробст.

— Това е в общи линии същността на цялата история — каза Арнет. — Дийн е включил цяла енциклопедия от подробности за тези операции, някои от които ще бъдат полезни и за други неща. Бил е много добре запознат с мрежата на Шек от купувачи на информация и по този начин се прибавя още една страна към изложеното от Шек.

— Нека да се върнем на оня измамнически номер — каза Грейвър. — В какво се състои той?

— Любопитно е, но няма много информация — продължи Арнет. — Шек, който е надушил това чрез приятелчетата си пилоти, смята, че Калатис и Страсър се готвят да предложат една последна гигантска сделка на своите инвеститори. Всички ще бъдат помолени да вложат повече пари отпреди, като им бъдат обещани, естествено, също така по-големи печалби. Но Шек предрича, че Калатис и Страсър ще отмъкнат всичко — просто ще изчезнат с милионите.

— Значи той е на същото мнение като Гайс.

— Очевидно е така. Освен това той подчертава, че преди това да стане, Калатис и Страсър ще са ликвидирали достатъчно от своята дейност тук, така че не ще могат да бъдат открити. И трябва да добавя, че като стари и опитни разузнавачи те знаят как да прикрият следите си. Вероятно ще успеят.

— И Дийн е съобщил всичко това на Гайс?

— Да.

— Добре тогава. Ами Гайс?

— Тук следва голямото разочарование — рече Пола. — Дийн подробно описва как се е свързвал с Гайс, къде са се срещали, как Гайс се е свързвал с него. Все стандартни оперативни похвати. Имаме телефонните номера. Имаме местата на тайниците. Имаме схемата на контактите. Дийн ни е обяснил всичко. Но за съжаление Гайс също се е срещал доста пъти с Дийн в яхтклуба. Разполагаме с контактната им процедура, когато са искали това да стане. Би било чудесно да видим този човек. Но сега това е вече невъзможно.

— Косата на Гайс сигурно се е изправила, когато е научил за експлозията от новините — намеси се Арнет. — Сега цялата тази информация за контактите е вече ненужна. Всъщност се съмнявам дали изобщо някога ще чуем нещо за мистър Гайс. По този начин, убивайки Дийн, Калатис е ликвидирал и Гайс.

Грейвър замълча за момент. Трябваше да си признае, звучеше убедително. Ако е осъждал Бъртъл, значи може би не е бил прав. Въпреки това беше ядосан. Как е могъл Бъртъл така леко да прехвърли своята лоялност към Гайс, човек, когото никога не бе срещал, а в същото време да откаже доверие на Грейвър, с когото е бил близък толкова много години? Това беше непонятно и болезнено за Грейвър. Като че ли му беше по-лесно да повярва, че Бъртъл е бил нечестен, отколкото да приеме съмненията на Бъртъл към него. Ако наистина това е била причината, възпирала Дийн да сподели с Грейвър своята „тайна задача“.

Но честно погледнато, той не можеше да обвинява Дийн. Нима самият Грейвър не бе направил същото? Когато за първи път разбра, че има изтичане на информация в отдела и подозрението се насочи към Бъртъл, нима Грейвър не се зае да го разследва, хладно пренебрегвайки близкото им приятелство? Грейвър му беше като учител и двамата с него се оказаха по-лоялни към своето обучение — и системата, която ги бе възпитала, отколкото един към друг. Грейвър винаги бе вярвал, че неговата безшумна и невидима работа е личният му принос в борбата на едно разумно общество да запази хармонията си срещу безбройните и вечни насилия на социалния хаос. Не притежаваше мисионерски фанатизъм в това отношение, но никога не се съмняваше, че това, което върши, с правилно и нужно.

Сега изпитваше чувството, че сякаш се е самозалъгвал. Спомни си за цитат от Есхил, поставен в началото на глава за тоталитаризма в една книга, която бе използвал преди години в курсове към Джорджтаун Юнивърсити. „Да не се доверяваш и на приятел, това е болест при всяка тирания“.

По онова време този цитат се бе загнездил в съзнанието му, за да му напомня за последствията от злините, с които се бе заклел да се бори. Оказа се жестока ирония да открие, че „болестта на тираните“ е съвсем жива сред хората, посветили себе си на съпротивата точно срещу тиранията. Болестта бе нападнала самия лекар, въпреки неговите умения и добри намерения, въпреки усилията му.

— Това е твърде ловко — чу се да казва. С мъка преглътна буцата в гърлото си. — Не разбирам — той се опита да говори ясно и съсредоточено — защо Дийн ни предава всичко това. Защо така изведнъж, в последната минута, разкрива всичко, което знае — за Калатис и Фийбър и особено за Гайс? Защо не е „удържал думата си“ към ЦРУ?

За първи път Арнет нямаше отговор.

— Всички объркани нишки застават на мястото си — продължи Грейвър, — но това май става твърде късно, нали? Открихме изобилие от информация за рекордно кратък срок, но Гайс се е изпарил и не сме се доближили дори с крачка наблизо до Калатис.

— Точно така — рязко отвърна Арнет. — Виж какво, Маркъс, не знам как да отговоря на въпросите ти за Дийн, но едно знам: че ни е осведомил за някои много сериозни операции тук. Да, всички важни играчи изчезват в гъстата гора. Точно за това са били обучени. Това им е професията. Ако не умеят да се оправят в хаоса, нямаше да бъдат в този занаят. Но истината е, че Дийн ни е дал невероятно повече неща, отколкото бихме постигнали без него. Нямам намерение да се тормозя за моралните му принципи толкова късно в играта. Изобщо не сме приключили тук; все още търсим доста отговори. Няма да обвинявам Дийн, задето не ми е изяснил всичко. Що се отнася до неговата роля в тази история, може би никога няма да я проумееш. Или ако успееш, може и да не ти хареса. Но нима то е толкова важно в сравнение с това, което вършим сега?

За момент последва тишина, никой не проговори. После Грейвър каза:

— Добре, Арнет. Имаш право. — Пак замълча. — Но точно сега все още имам само една цел… и само още един шанс да я постигна. Пола, можеш ли да събереш още сведения от записите?

— О, разбира се — отвърна Пола: — Има милиони подробности, ще имаме работа за месеци наред. Що се касае до връзки, това е цяла златна мина.

— Арнет — каза Грейвър, — знам, че нямаш интерес към оперативния завършек. Но ако издебна Калатис, ще мога ли да получа малко подкрепа от твоите хора? Преди да отговориш, е добре да знаеш следното: няма да има нито цент тук.

— Казах ти, вече печеля пари от тази работа, душко — рече Арнет. — По всяко време можеш да вземеш моите хора. Вече съм далеч напред в играта.

— Добре — каза Грейвър. — Шансът може да е съвсем малък. Ще ти се обадя след два часа.

63.

Когато Грейвър стигна в „Ла Фачезия“, беше закъснял почти двайсет минути. Паркира до следващата пресечка и тръгна обратно по сенчестия тротоар, приятно убежище от яркото предобедно слънце.

Имаше доста посетители по масите на тротоара, а вратите към терасата бяха широко отворени. Както Грейвър предположи, Ласт не беше между клиентите навън. Той влезе в залата на ресторанта, прохладна като пещера. Мека утринна светлина струеше през зеленината на дърветата откъм трите двойни стъклени врати.

Когато Грейвър минаваше през едната от тях, той спря за миг, за да се приспособят очите му след яркото слънце на улицата. Имаше няколко посетители, чуваше се тих разговор и дрънкането на прибори. Една от сервитьорките мина бързо край него с кафе и кроасани на таблата си. „Моля, където желаете“, каза тя в движение и веднага след това той чу отпуснатия, мек говор на Ласт:

— Насам, Маркъс.

Грейвър се обърна вдясно и успя да различи силуета на Ласт, който бе седнал на една от по-хубавите маси, точно до един прозорец с дебел каменен перваз. На прозореца имаше желязна ролетка, обвита в бръшлян, образувайки по този начин изящен параван, който ги отделяше от масите навън като преграда в църковна изповедна. Грейвър се запъти към него и седна.

— Това е необичайно — отбеляза Ласт. — Толкова късно.

— Беше невъзможно — каза Грейвър. — Чел ли си вестниците?

— О, да. Разбрах.

Една сервитьорка се приближи и Грейвър й поръча кафе.

— Добре — рече той. — Да чуем. — Нямаше настроение за любезности и искаше Ласт да разбере това. Ласт кимна.

— От всички ония работи, които ти разправих преди — започна той, — изпуснах нещо… доста важно.

— Нима? — Грейвър не можа да устои на саркастичната нотка.

— Това, което не ти казах, е, че чукам мисис Фийбър почти от самото начало.

Грейвър го погледна.

— Аха.

— Тя е самотна жена, Маркъс. Разбрах го веднага щом се запознах с нея. — Ласт спря, за да отпие от кафето си, кога то момичето донесе кафе и на Грейвър. — Там виждах възможности… най-различни. Те имаха пари. Аз имах произведения на изкуството. Сигурно ще можем нещо да уредим, помислих си аз. Но Рейнър — мисис Фийбър — беше и е сексуално агресивна жена, а Колин явно е абсолютно безразличен към нея. Преди да заминат от Мексико, където за първи път се срещнахме, Рейнър и аз вече се бяхме… свързали, така да се каже. — Той млъкна и си запали цигара. — Тази жена, Грейвър, казвам ти, е просто ненаситна. Не съм виждал никога подобно нещо. Знаеш ли, че…

— Виктор, не искам да го слушам. Известно ти е какво искам да чуя.

Ласт погледна Грейвър. Очите на Грейвър вече се бяха адаптирали към слабото осветление и сега виждаше красивото лице на Ласт с множеството бръчки, бойни следи и белези от дуелите с бутилката и от безсънните нощи в бордеи, от рискования живот на изнудване и измами, от отмъщаващите си удоволствия и постоянните тревоги на прелюбодеянията, от несигурността в нищо, освен убеждението, че нищо не е сигурно. На лицето му имаше лека усмивка, която беше едновременно момчешка и съсухрена. Приличаше на човек, който, на границата на самопризнанието, че е опропастил по-добрата част от един живот, бе съзрял още един шанс — този път добър — и се канеше да заложи всичко, което имаше, върху него.

— Маркъс, снощи бях с Рейнър. Тя ми разказа невероятна история. Мисля, че тук има огромни възможности.

— Ти каза, че можеш да ми сервираш Фийбър.

— Дори нещо повече. Струва ми се… ако го обмислим… можем да се докопаме до Калатис.

64.

Панос Калатис се облегна на вратата на спалнята си и погледна през верандата към тъмните води на Мексиканския залив. Беше само по белите си панталони от пижамата, бос и гол до кръста, с предизвикателно изпъчени напред гърди. Пушеше първата си пура за деня и беше загрижен.

Зад него лежеше Джейл, проснала се напреко на леглото, мургава и гола. Беше опънала дългите си крайници в топлия, предобеден бриз, полъхващ откъм залива през вратите на верандата. От време на време изпищяваше някоя чайка, ала иначе тишината бе нарушавана единствено от плясъка на вълните по брега и шумоленето на палмовите клонки от лекия ветрец.

Калатис беше загрижен, защото шефът на охраната му беше накарал да го събудят в единайсет часа. Беше сметнал, че е неблагоразумно да го остави да спи още един час, без да е узнал за експлозията в яхтклуба на Саут Шор. Макар да беше прекъснал всякакви връзка с Шек и Бъртъл, неговите хора се опитваха да ги възстановят след новината за експлозията, ала засега неуспешно. Имаше за какво да се замисли Калатис.

— Панос — обади се Джейл с дрезгав от съня глас. — Панос.

Той се извърна малко и погледна над рамото си. Тя бе едно истинско чудо. Не познаваше по-вълнуващо сексуално преживяване от това — да спиш с жена, която знае как да те убие на пет различни езика. Жена като тази. Той не можеше да й се насити; беше способен да я гледа дълго време, както един дресьор на животни би наблюдавал някой ценен екземпляр от семейство котки само заради удоволствието да се наслади на несравнимото съчетание от мускули и грация. Красотата й беше толкова естествена и вълнуваща, че заличаваше степента на нейната опасност, или по-скоро я преобразяваше, така че насилието, на което тя бе способна, вече не плашеше, а удивляваше и дори привличаше.

Харесваше му начина, по който тя каза: „Панос“.

Въпреки това той се обърна с гръб към нея и присви очи към блесналите води на залива. Колин Фийбър се бе опитвал да се свърже с него. Без съмнение той също е чул за експлозията и е в паника. Калатис реши, че най-добрата политика спрямо Фийбър е просто изобщо вече да не го вижда или да говори с него. Макар Фийбър да беше един от малцината, посещавали крайбрежната къща на Калатис, без да им внушават, че напускат пределите на страната, той винаги беше довеждан тук нощно време и беше заблуждаван относно истинското местонахождение. Ала знаеше, че Калатис не е в Мексико; знаеше, че Калатис живее не по-далече от едночасов полет. Не, Калатис не желаеше да се среща с Фийбър — никога повече.

Експлозията в пристанището нарушаваше плътно планирани едно след друго събития и вероятно беше провалила останалата част от програмата на Калатис. Вероятно. Сега той трябваше да реши дали би могъл да я спаси цялата, или просто да намали загубите. Това би означавало да се откаже от почти четирийсет милиона долара, а подобна сума си заслужаваше риска.

Но си имаше наистина значителен риск. Част от който беше да продължава своя план, без да разбере кой е виновен за експлозията. Злополука ли беше? Почти сигурно Бъртъл и Шек бяха убити в този пожар, тъй като имаха навика да се срещат в лодката на Бъртъл. Ако е станало така, нима беше съвпадение? В никакъв случай. Калатис бе планирал и избягвал твърде много заговори, за да вярва в съвпадения. Съвпадението беше толкова рядко явление, че той го смяташе за съмнително понятие. Подобно на митично същество, то беше измислица на глупаци и романтици. А като обяснение за нещо съвсем конкретно като една експлозия, то беше пълна илюзия.

Оставаше съвсем малко време — настъпваше последният му ден от събиранията на сумите, че едва ли си струваше да се заема с някакво сериозно проучване. Най-добрата тактика беше да се постарае да ускори процеса на събиране, който трябваше, както винаги, да стане късно през нощта и много рано сутринта. Сега хората му се свързваха с останалите трима клиенти, опитвайки се да насрочат техните срещи за по-рано вечерта или, още по-добре, късно следобед. Тази промяна щеше да изненада неговите клиенти и навярно щеше да им се наложи да направят някои процедурни промени, преди да могат да изпълнят молбата му. Всичко това трябваше да се уреди през следващите три или четири часа. Преди изгрев-слънце на следващата сутрин Панос Калатис щеше да изчезне от лицето на земята.

Разбира се, съществуваше вероятността Шек, или дори Бъртъл, да има врагове, за които Калатис нямаше понятие. Експлозията не беше непременно свързана с него или с техните взаимоотношения с него. Нямаше никакъв начин да узнае дали Шек е разсърдил някого и по каква причина. Това можеше да няма абсолютно никаква връзка с Калатис.

Но Калатис не бе останал жив през всичките тези години, вярвайки на възможности и вероятности. Бе останал жив, защото при най-малкото загатване за нещо нелогично или необяснимо, той просто изчезваше. Не чакаше обяснения. Те щяха да се появят в края на краищата, но когато това ставаше, Калатис вече беше някъде далече в безопасност, за да ги изслуша. Човек без шесто чувство беше мъртъв човек.

Оттук мислите му се отклониха към Грейвър. На Калатис му бе добре известно за приятелството на Грейвър с Дийн Бъртъл, но и преди беше виждал как големите пари застават между приятелства — беше почти правило — и той възнамеряваше да ги раздели докрай — за своя изгода, когато предложи петстотинте хиляди долара като пенсионен фонд. Това беше във вторник вечерта. Сега беше четвъртък сутрин и той не беше чул нито дума от Бъртъл. Беше готов да се обзаложи, че появилото се мълчание е добра новина. Струваше му се, че Бъртъл е не по-малко продажен от всички други хора, за чиято лоялност той плащаше всеки божи ден. Вярваше, че е направил солидна инвестиция.

Но със смъртта на Бъртъл всичко се променяше. Той познаваше Грейвър достатъчно добре, за да знае какво да очаква. Ако на Грейвър още не му бе известно, че Калатис е свързан с един от неговите хора, съвсем скоро щеше да го узнае. Беше време да престане да предполага, а да се раздвижи.

Обмисляйки всички тези неща на прага, той малко трепна, когато двете голи ръце го обвиха и усети гърдите на Джейл върху гърба си, почувства как тазът й се притиска към бутовете му.

— Какви са твоите мисли? — попита тя със своя особен акцент и малко неправилен английски.

Калатис не отговори веднага. Беше винаги учтив с нея, дори внимателен и отстъпчив, но никога нежен. Той всъщност я възприемаше като котка. Човек се грижи тя да е добре нахранена и в добър вид. Можеш да я почешеш, да я потъркаш, да й доставиш малки удоволствия, но никога не трябва да ставаш неин приятел. Никога не трябва да показваш отношение, загатващо, че ти би направил някаква жертва, независимо колко дребна и незначителна, заради нея. Такива взаимоотношения не водят до приятелство.

Ето защо той не й обърна внимание, защото не искаше да го безпокоят в този момент. Той продължи да пуши и раздразнено я избута. Тя се отдръпна назад и в тишината зад себе си той чу мекото проскърцване на матрака, когато тя се върна в леглото с хладните чаршафи от египетски памук. Той трябваше да мисли не за нея, а за себе си. Трябваше да бъде сигурен, че върши какво то трябва, че се освобождава от съответните хора и задвижва всичко в подходящото време.

Преглеждайки отново плановете си, нямаше нищо, за което да съжалява. Е, може би зарязването на къщата в Богота. И задето завинаги оставя мургавите слабини на страхотните колумбийки. За това наистина щеше да съжалява. Но що се отнасяше до останалото, той за нищо друго дори не се замисли. Беше го правил достатъчно често и му беше познато. Всъщност всички ония смели изчезвания през годините — ония периоди, когато, след като беше изградил пълноценен живот и някой ден, изведнъж, заради телефонно обаждане или лаконична бележка, пъхната под вратата му, или вестникарско съобщение в колоната за лични обявления, той затваряше вратата зад себе си и изчезваше в един друг живот, оставяйки навития за следващата сутрин будилник — всички тези смели изчезвания, когато тръгваше само с дрехите на гърба си, бяха като генерални репетиции за този финал, в който той вземаше със себе толкова много, колкото можеше. Новият му живот щеше да бъде последен за него. Не възнамеряваше повече да изчезва, нито пък планираше пак да започва отначало от нищо, както всеки път досега. Този последен път той щеше да има милиони, пръснати по цялото земно кълбо в дузина скривалища, закриляни от кодове, шифри и защитени сметки. Замисълът беше подробен и сложен, с десетки участници, необходими да го доведат до неговия финал, но накрая, след продължителен развой, щеше да бъде единствено той, прекрачвайки прага, сам, към един нов живот. За последен път.

65.

Колин Фийбър затвори телефона в своя кабинет и веднага почувства лепкава влага по лицето си. Знаеше, че над горната му устна се е насъбрала пот. Жената му каза, че Гилбърт Хорман е починал от сърдечен удар в апартамента, разположен до офиса му, някъде през нощта. Личната му секретарка била открила тялото му, когато влязла сутринта. Тя каза, че съжалява, но не може да говори повече. Имало такава суматоха там сега. Току-що отнесли тялото. Всички били разстроени. Било трагедия, такава трагедия.

Фийбър седеше неподвижно на стола си и ги преброи: Тислър, самоубийство. Безъм, инфаркт. Бъртъл, може би в експлозията. Не можеше да открие Шек. Вероятно в експлозията с Бъртъл, тъй като там беше главното им място за срещи. Хорман, инфаркт.

А сега не можеше да се свърже с Калатис по кодовата им линия. И с него ли се бе случило нещо? Какво, по дяволите, ставаше? Той се опря с длани в бюрото пред себе си, като че ли беше на лодка и искаше да запази равновесие, борейки се с морската болест след много часове сред вълните. Дали тук нещо ставаше, което той би трябвало да усети по-рано? Стомахът му се преобърна при тази мисъл. Но тъй като не го е забелязал, как сега да постъпи? Не трябва ли да предприеме крайната стъпка и да се свърже със Страсър? Беше предупреден никога да не го прави. Страсър беше „извън нещата“, освен финансово. Беше напълно откъснат и явно намерението му беше да остане така. Това беше мимолетна идея, защото, ако Фийбър се плашеше от Калатис, то той направо се вцепеняваше от страх пред Брод Страсър, с когото се бе срещал само четири пъти през трите години и половина, откакто Страсър закупи контролния дял в „Дейтапринт“.

Той хвърли поглед наоколо. Кабинетът беше в модерен стил, както подобаваше на професията му, с мебели от хром, стъкло и пластмаса в основни цветове, като тук-таме имаше по някой детайл от италиански модни акценти, кафеният сервиз, съдовете за коктейли в шкафовете за напитки. Той стана от бюрото. Не знаеше защо стана. Нямаше да ходи никъде. Не знаеше какво да прави. Но и не можеше да стои спокойно. Не съществуваше авариен план за подобно нещо, всички да умрат и да няма с кого да се свърже. Какво, по дяволите, ставаше? Нима тази работа приключваше? Беше ли в опасност? Господи! Какво му гарантираше, че не е? Защо и той да не е в опасност?

Тръгна към вратата на офиса, поколеба се, върна се и застана до прозореца зад бюрото. От централната градска част той погледна на запад, над зеленината на дърветата към търговските центрове, чиито високи административни сгради стърчаха от килима на гъстите гори подобно на фантастични градове сред джунглите на някоя планета. Макар че безброй пъти бе стоял замечтано край тези прозорци и пред този изглед, сега всичко му се струваше чуждо, сякаш се събуждаше в някакъв непознат свят. Чувстваше само несъмнена тревога.

Отново се извърна от прозореца, тръгна към вратата и я отбори.

— Кони — рече той. Само това каза. Тя пишеше на компютъра и веднага спря, макар и без да бърза и след малко влезе в кабинета му. — Затвори вратата — каза той.

Тя го погледна, а той малко се извърна.

Колин Фийбър, както много бизнесмени по света, се беше увлякъл по своята секретарка. Кони, подобно на много секретарки по света, му бе позволила да даде воля на своето увлечение. Беше лесно да се осъществи. Удобно. Макар че сексът беше обикновено рутинен, дори скучен, допълнителните пари често бяха превъзходни. Но репутацията на Фийбър сред съпругите му и останалите жени беше лоша. В общи линии възгледите му за жените бяха ограничени. Това беше нещо, което никога не си правеше труд да анализира и затова и никога не постигна някакво по-зряло разбиране на противоположния пол. В по-голямата си част то се състоеше в една похотлива компетентност, и то съвсем елементарна.

Но точно това недостатъчно разбиране на жените правеше Фийбър уязвим. У Кони той бе открил едно по-снизходително търпение, отколкото у другите жени досега. Нито веднъж не се замисли защо се оказа така, но той оцени това и в резултат бе започнал да се изповядва пред нея. Тя слушаше, съчувстваше, изглеждаше загрижена и заинтригувана. Всъщност тя изглеждаше заинтересувана не само от него, но и от хитрите похвати, с които въртеше бизнеса си.

През последните три или четири месеца Кони беше научила повече за бизнеса на Фийбър, отколкото почти всички замесени в него, освен старшите служители. Не дори техните познания бяха съсредоточени предимно в собствената им сфера и не се простираха до цялостния бизнес. За разлика от Кони.

Фактически колкото повече той говореше с нея за своя бизнес, сякаш толкова повече тя го обичаше. Като че ли работата му й действаше възбуждащо. Понякога той дори имаше чувството, че говори безкрайно и скучно, ала Кони винаги беше готова, дори нетърпелива да слуша. Задаваше му въпроси и той се ласкаеше, че може да й отговори.

А не много отдавна, като специално доказателство за своята интелигентност, той й разкри „истинската цел“ на бизнеса: продажбата на „някои“ сведения на запазени в тайна клиенти. Каза й за „разузнавателната“ секция, в която работеха само половин дузина оператори, един координатор и секретарка. Дейността на тази секция беше скрита в счетоводството и сметките за нейните услуги бяха нерегистрирани — и бяха четири пъти по-големи от размера на законните сметки на бизнеса. Всичко беше в брой.

Разказа й за интриги, за отделните клетки от платени осведомители, пръснати в компании и сгради из целия град, за нисши служители, които бяха повече от готови да влязат в компютърните системи на своя работодател и да извлекат важна информация. За това бяха нужни единствено пари. В брой. На никого парите не му бяха достатъчно. С тях можеш да си купиш всичко на този свят, а за подходяща сума всеки можеше да бъде убеден да направи нещо.

Тя казваше, че не му вярва за „разузнавателната секция“. Затова една нощ след порядъчно пийване, след като го раздразни със стриптийз до оглупяване, те излязоха от кабинета му по долно бельо, вземайки бутилката джин със себе си — и нейната чанта, тя със смях твърдеше, че щяла да й трябва за „после“ — и се промъкнаха покрай бледи флуоресциращи лампи, докато се озоваха пред една врата. Той набра кода си над топката на вратата и я въведе вътре. Тя беше изумена. И доволна, затова му позволи да получи каквото искаше. По време на тази непристойна история тя си повтаряше непрекъснато кода, за да не го забрави. След това той изпадна в несвяст на мокета, сред лекия шум на бръмчащите микропроцесори и миризмата на загрята пластмаса.

Тя бързо записа защитния код на вратата и после се залови за работа с микрофотоапарата, който бе донесла в чантата си заедно с много филми. Почти час и половина по-късно тя прибра фотоапарата и се зае с непосилната задача да го събуди и да го довлече обратно в кабинета.

След тази нощ Колин Фийбър нямаше повече тайни, макар да не знаеше това.

Затова сега, когато започна да й обяснява страховете си, тя прекъсваше от време на време, за да изясни някои моменти. Когато накрая свърши, все още крачейки напред-назад, Кони, която смяташе, че знае толкова много, бе като гръмната. Разбира се, тя нищо не знаеше за „случайните“ смъртни случаи и сега Фийбър, след като безразсъдно изля всичко в стремежа си Кони да разбере неговите страхове, всъщност я накара да се пита дали наистина й се иска да продължава с това. Тя вече бе извършила неща, за които никога не бе предполагала, че ще направи, насърчавана от изгледите за огромните суми, които според Реинър те биха изтръгнали с придобитата от нея информация. Ала сега, ако правилно го бе разбрала, Фийбър се боеше, че ще го убият. Това вече беше нещо съвсем друго.

— Не знам какво да правя — каза той.

— Значи нямаш никаква представа какво става тук? — попита тя.

— Не. Калатис, просто не знам, този човек е способен на всичко.

— Помислих си, че се страхуваш да не би той да е… убит. — Не й се вярваше, че води подобен разговор.

— Не знам, може би, или може просто… да не отговаря.

— Което би означавало…? — Така й се искаше той да спре да се движи из стаята. Приличаше на „нервен“ карикатурен герой, който прави големи крачки, после се завърта на пети и тръгва в обратна посока.

— Не… знам.

На Кони й се щеше да изкрещи. Той каза четири пъти „не знам“ през последните три минути. Тя го погледна. Този човек направо рухваше. Беше пребледнял и имаше капчици пот над горната си устна. Това тя особено ненавиждаше, но в момента не чувстваше ненавист. Чувстваше страх. Неговият страх беше заразен и тя усещаше как той се прокрадва с топли пипала към гърлото й и инфектира собственото й въображение. Но дори сред нарастващото си безпокойство тя ясно съзнаваше, че би могла да се възползва от паниката му. Въпреки тревогата си, тя взе решение да изглежда спокойна и да бъде спокойна. Реши да покаже хладнокръвие и здрав разум. Тя щеше да се превърне в спасителен остров, където той би могъл да се закрепи. Това беше удобен момент, които Кони не би желала да пропусне.

— Слушай — каза тя и сама не знаеше какво ще каже по-нататък — нали никой не знае къде живея аз? Имам предвид някой от ония хора?

Той я погледна втренчено. Поклати глава.

— Добре, иди в моя апартамент и стой там. Ще се опитам да разбера какво става.

— Как ще го направиш?

— Дай ми номерата си за свръзка.

Фийбър се опули отсреща й, но тя виждаше, че размисля. Нима той имаше друга възможност? Ясно му беше, че всичко се сгромолясва. Ами ако погрешно тълкуваше тази ситуация? В такъв случай щеше да направи голяма грешка с разкриването на такива номера. Калатис щеше да го унищожи. Но пък ако подозренията му са оправдани и са го оставили на сухо… или ако се канят да го убият… тогава нямаше какво да губи и дори би могъл да спаси живота си. Но какво ли можеше тя да разбере…?

— Какво ще направиш с тях? — попита той.

— Казваш, че Бъртъл и Шек не ти отговарят. Предполагаш, че са били сред експлозията в яхтклуба. Ами ако грешиш? Ако те също се крият или все още не знаят, че нещо не е в ред?

Фийбър стоеше неподвижно и се мъчеше да навлажни устните си. Не успя. Устата му беше съвсем пресъхнала.

— Тогава е редно самият аз да им се обадя — каза той.

— Не разсъждаваш правилно — рече тя. — Трябва да изчезнеш. Да се спотайваш. Да изчакваш. — Тя просто не можеше да повярва, че казва тези думи. Не изглеждаше много реално, че помага на емоционално безпомощния Колин Фийбър да се изплъзне от убиец.

Пресъхналият език на Фийбър се показа отново за малко и се прибра. Той отиде до дрешника, отвори вратата и извади сакото си. Взе портфейла от вътрешния джоб, измъкна пластмасова картичка и й я подаде.

— Инструкциите са там — каза той. — Това са серия от цифри и се пресмятат различно — в зависимост от датата и от това на кого звъниш. Всичко е обяснено. То е нещо като ония вечни календари. Там е написано.

Тя взе картончето.

— Просто си стой в апартамента — рече тя. — Сега ще се опитам да разгадая това.

Той кимна, но изглеждаше разсеян. Пълният провал, който Рейнър предричаше, че ще му се случи — заради тайните му интриги с Калатис, беше настъпил. Те го зарязаха. Той си изигра ролята, а дори не беше сигурен в какво се е състояла тя. Все още със сакото в ръце, той излезе от кабинета.

Кони го проследи с поглед. През отворената врата видя как минава през нейната канцелария и после пресича приемната. Чу, че служителката там го заговори, но той нищо не й отвърна. После последва лекия звън от външната врата и той излезе в коридора.

Тя се приближи до бюрото му и позвъни на Рейнър Фийбър.

66.

Уговориха се да се срещнат с двете жени на паркинг гаража на хотел „Стуфър“ на „Грийнуей Плаза“. Беше идея на Рейнър. За Грейвър нямаше значение къде ще се срещнат и беше просто късмет, че тя позвъни по пейджъра на Ласт точно когато двамата мъже се канеха да си тръгват от „Ла Фачезия“ и да се разделят.

Когато приближиха площадката, където се бяха уговорили да се срещнат, Ласт зърна колата.

— Ето ги — каза той. — Беемвето.

Голямото тъмносиньо беемве с тъмни стъкла бе паркирано така, че пътниците в него да виждат добре изхода. Грейвър спря колата си откъм същата страна, но през няколко места за паркиране. Когато двамата слязоха и затвориха вратите, Ласт го погледна над колата.

— О, да. Казах, че се казваш Грей.

— Грей ли?

— Да. Грей.

— Забрави го. Не използвай никакво име — рече Грейвър и те се приближиха до беемвето. Ласт му даде знак да заеме задната седалка зад пасажерското място, а самият той мина от другата страна. Грейвър го изчака, докато Ласт отвори пръв вратата и после също влезе.

Когато затвориха вратите, Грейвър се видя в компанията на две привлекателни жени с добре поддържани лица, полуобърнати към него. Гледаха го напрегнато. Колата тихо бръмчеше, а от климатика леко повяваше хладен въздух. Това бяха жени, които не смятаха, че заради конспирацията си да измъкнат милиони долари чрез изнудване, са длъжни да се потят в роклите си в един хюстънски гараж. Ето защо климатикът беше една необходимост. Грейвър беше благодарен за това. Комфортният интериор беше прохладен, един дискретен свят, лъхащ на тайни, съмнителни намерения и скъп парфюм.

— Рейнър — каза Ласт, посочвайки блондинката пред него. — И Кони — посочи той жената пред Грейвър. — Това е човекът, за когото ви говорих — обясни той на жените.

Двете кимнаха за поздрав. Рейнър изгледа Грейвър така, сякаш го смяташе едва ли не за професионален убиец, оценка, която изглежда доста я интригуваше. Тя беше навярно малко над четирийсетте, със сочно тяло и с рокля, подхождаща на бялото й, сочно деколте, което Ласт така точно бе описал. Наистина беше много хубава жена и Грейвър не се учудваше защо Ласт веднага й е влязъл в положението. Едната й ръка беше обсипана с диаманти, а на другата носеше изумруд. Опитваше се да бъде усмихната, но трудно й се удаваше.

Кони имаше вид на жена с професия. Малко над трийсетте, тя беше изискано слаба. Косата й, с изсветлени кичури, бе до раменете. Носеше двуреден черно-бял делови костюм, а лешниковите й очи се впиваха в Грейвър, сякаш смяташе да го разобличи в лъжа, преди още той да си отвори устата.

— Казали сте, че имате някакви телефонни номера от Фийбър — обърна се Грейвър към Кони.

Тя се поколеба, все още, без да откъсва поглед от него.

— Почакайте малко — рече Грейвър. — Мисля, че най-напред трябва да уточня няколко неща, за да си изясним по-добре своето положение. — Той погледна и към двете жени. — Виктор ми каза, че може би имате някакъв достъп до един човек на име Панос Калатис чрез Колин Фийбър. Имам работа с Калатис. По различни причини съм загубил връзка с него. Нищо не ми е известно за вашите намерения, а за моите знаете само, че искам да стигна до Калатис — и това е единственото, което вие трябва да знаете. При тези условия дойдох тук да видя дали има някакъв начин да си помогнем взаимно.

Когато свърши краткото си заявление, двете жени го гледаха сериозно. Мълчаха.

— Казах му за телефонните номера — рече Ласт.

— Знаете ли за смъртните случаи? — изведнъж попита Кони. Не откъсваше очи от него дори за миг.

— Кои?

Стори му се, че тя трепна.

— Един човек на име Тислър. — Тя почака, но Грейвър не реагира. — Един човек на име Бъртъл. — Тя чакаше. Грейвър нищо не каза. — И Безъм, Шек и Гилбърт Хорман.

При последното име гласът й пресекна и сега беше ред на Грейвър да трепне. Господи.

— Да — рече той. — Знам за тях. А вие откъде знаете?

— Тази сутрин Колин ми каза за тях — неуверено отговори тя. — Изобщо нищо не знаех по този въпрос. — Тя стрелна очи към Ласт и Рейнър. — Никой нищо не ми беше казвал за това.

— Къде е Фийбър?

— Мислех, че се интересувате само от Калатис — каза тя.

— Мислех, че идеята е да направим каквото можем, за да си помогнем — реагира Грейвър. — Фийбър би ми помогнал да стигна до Калатис.

— Вече не — каза Кони. И обясни какво се бе случило тази сутрин, пропускайки, че е изпратила Фийбър в своя апартамент.

Грейвър наблюдаваше Рейнър и от изражението й пролича, че и тя чуваше всичко това за първи път. Кони бе разиграла много добре картите си. На няколко пъти Рейнър и Ласт си размениха погледи. Грейвър виждаше, че Кони е нервна, почти раздразнителна.

— Когато Фийбър се е обаждал на тези номера — попита Грейвър, след като тя свърши, — как точно е постъпвал?

— Набирал номера и оставял съобщение. После те му се обаждали.

— Тогава е почти сигурно, че не можем да проследим тия номера — рече той. — Изглежда те използват някакви цифрова разпределителна кутия. Тя може да се намира в някой нает апартамент. Тъй като има различни номера за различни дати, вероятно има няколко такива места. Обажданията в отговор също ще минат през тези кутии, обърквайки сигналите така, че всяко проследяване ще спира там. Ако стигнем до тях, ще открием необзаведен апартамент с малка черна кутия на пода. Навярно имат няколко апартамента, така че ако се разкрие един от тях, да могат да изчистят обажданията от останалите. — Той млъкна. — С кого го свързват тези номера?

Тя погледна картончето, което държеше в скута си и прочете имената:

— Панос. Дийн. Рик. Брус. Рей. Еди.

— Рик и Еди? Знаете ли нещо за тях?

Тя поклати глава.

— Знам само, че са пилоти.

— Знаете, че са пилоти ли?

— Да. Това са двама мъже, които вземат Колин и го водят до къщата на Калатис. Той ми го каза.

— Добре. Почакайте малко. — Грейвър излезе от беемвето и отиде до своята кола. Седна вътре и се обади на Арнет по радиотелефона. После се върна в беемвето с радиотелефона в ръка.

— Какво беше това? — попита Кони, когато той затвори вратата. Като че ли само тя говореше.

— Значи казвате, че са водили Фийбър до Калатис със самолет? — попита Грейвър, игнорирайки въпроса й.

— Така поне казва Колин. Калатис го закарва със самолет там, когато иска да говори с него.

— Спомняте ли си Фийбър някога да е казвал колко трае полета?

Тя хвърли поглед към Рейнър, за да види има ли някакво възражение дали да продължава. Нямаше никаква реакция. Тя отново се обърна към Грейвър.

— Да, действително си спомням — рече тя. — Веднъж ми разказа как винаги се стремят той да не види накъде отиват, въпреки че той нищо не разбира от летене, а и полетите са винаги през нощта. Ако е в по-малките самолети, те го настанявали с гръб към кабината, за да не гледа, слагали му слушалки с музикални записи или нещо от тоя род, за да не чува как пилотите съобщават координатите си на летищните кули. Спомена, че полетите траели около час.

— Казвал ли е с какъв самолет е летял?

— Не, той не познава самолетите. — Тя се поколеба, помисли си за секунда. — Но ми каза, че винаги се приземявали върху вода, затова ми се струва, че е някой от ония хидроплани. После се придвижвали до един пристан и тръгвали нагоре към къщата.

— Каква била къщата?

— Той ми разправяше, че била просто голяма бяла къща. Отпред с палми. С тераса… а, да, той я наричаше веранда.

— И Калатис бил там ли?

— Да, на верандата. Колин каза, че никога не е влизал вътре.

— Някой друг ходил ли е там?

— Каза ми, че имало хора, които чакали да завържат самолета. Пилотите стояли наоколо и си говорели с тия мъже, докато Колин се изкачвал към къщата.

— Казахте „изкачвал се към къщата“. Хълмисто ли е било? Скалист бряг?

— Не, струва ми се, всъщност не. Той го описваше така… нали разбирате, нагоре по брега към къщата.

— И това ли е всичко? Нямало ли някой друг там?

— Е, имало е. Колин казваше, че повечето пъти онази жена била там. Изглежда била някъде между двайсет и трийсет години, чужденка, той смяташе, че може да е от Близкия изток. На няколко пъти била в къщата… гола или с много малко дрехи върху себе си… и докато седели на верандата, той я виждал ясно през прозорците. Струвало му се, че на Калатис му харесва това, Колин да може да я вижда гола през прозореца зад гърба му. Понякога тя им донасяла напитки на верандата.

— Фийбър не знаеше ли тя как се казва?

— Калатис никога не й проговарял. Само й давал знак какво иска. Да донесе напитки. Да изнесе чашите. Или нещо друго.

Последва ново мълчание, докато Грейвър се мъчеше да насочи мислите си в правилната посока, да проучи шансовете, които биха му осигурили най-голямо предимство за най-кратко време.

— Вижте какво — обади се за първи път Рейнър, поглеждайки нетърпеливо към Ласт, — какво точно бихте могли да направите за нас?

Грейвър се обърна към нея.

— Какво искате да направя за вас?

Рейнър се вторачи в него! Тя явно беше неуверена дали или как да опише своя план. Като че ли се опитваше да измисли как да стигне до темата, без да засяга същността на въпроса. Тя рече:

— Ние искаме да използваме информацията, с която сме се сдобили, за да убедим Фийбър и Калатис, че се нуждаем от известна осигуровка.

— Ние?

— Аз и Кони — каза тя, кимайки към другата жена. — Няма златни спасителни парашути за съпруги и секретарки. Би било… просто справедливо да имаме някаква финансова сигурност.

— Искате да ги изнудвате.

— Искам да кажа — рече тя, поглеждайки Ласт, — че Виктор Ласт ме накара да повярвам, че вие знаете нещо по тия въпроси и бихте ни помогнали… бихте ни информирали как да се предпазим от… юридически усложнения, заемайки се с това. Ето какво искам да кажа.

Държеше се малко сприхаво.

— Ами това, което предлагате, може да се окаже малко трудно да се постигне сега — каза Грейвър.

Рейнър се намръщи. Ласт се размърда неспокойно на седалката.

— Какво искате да кажете с това „сега“? — попита Рейнър.

— От начина, по който Кони описа разговора си с вашия съпруг тази сутрин — рече Грейвър, — струва ми се, той смята, че всичките му картонени кули се сгромолясват. И си мисли, че са го зарязали, за да бъде погребан сред отломките. Изглежда Калатис и Страсър приключват с операцията. Те изгарят всичките си мостове — Тислър, Безъм, Бъртъл, Хорман, Шек И ако преди това вашият съпруг не бъде убит от Калатис, той вероятно ще прекара остатъка от живота си в затвора. Веднага щом полицията съпостави всички тия смъртни случаи, не след дълго тя ще затвори „Дейтапринт“ и „разузнавателната й програма“. — Той се поспря, все още насочил поглед към Рейнър. — Боя се, че вашата идея е просто малко позакъсняла — заключи той.

— Боже мой. — Кони се отпусна назад до вратата.

— Тоя проклет глупак — рече Рейнър и поклати глава, полуядосано, полусъжалително по отношение на Фийбър. — Ами защо просто не нагази в залива и да върви, докато водата го покрие. Дори не се оказа достатъчно хитър, за да бъде изнудван.

Никой не помръдна, нито проговори в прохладната и парфюмирана кола. Грейвър наблюдаваше Кони. Нещо я беше засегнало по-силно от другите двама. Беше разтревожена, вперила поглед навън. Умът на Рейнър обаче щракаше живо и не й трябваше дълго време, за да стигне до очевидното. Но Ласт я изпревари и се опита да я спре, преди тя да си отвори устата.

— Значи така — рече Ласт. — По-добре да оставим този човек да си върши работата.

— Почакай — каза му Рейнър. — Тук има и план Б и мисля, че той — кимна към Грейвър — може да ни помогне в него.

— Мисля, че не трябва да го безпокоим с никакъв план Б точно сега — рече Ласт, опитвайки се да я прекъсне. — Той се съгласи да ни помогне, ако може, но е ясно, че не може. Не е задължен за нищо повече.

— План Б — енергично започна Рейнър, игнорирайки Ласт, като се обърна директно към Грейвър — е да подгоним най-важните клиенти в „разузнавателния“ архив. Това са големи хора, от корпорациите, плащали в брой за лично разузнаване на конкуренти, политически врагове, хора, които са искали да съсипят, изместят, изпреварят или изнудят. В тоя списък има политици, високопоставени служители, банкери. Ако се разчуе какво са вършели, това би разрушило кариери, цели корпорации, бракове и репутации… — Тя се поспря. — Но тук има съвсем малка възможност. Трябва бързо да действаме. Щом полицията се докопа до това, щом стигнат до „разузнавателните“ записи, няма да успеем да получим нищо от тези хора. Ще бъде късно.

Тя погледна Ласт победоносно.

— Ей, ами че точно това може да е начинът. Ще им заявим направо: вижте какво, полицията ще довтаса след десет дни. Имаме достъп до компютрите. Срещу известно финансово възнаграждение ние можем да изтрием името ви от досиетата, и когато започне разследването, вашето име изобщо няма да съществува…

Тя млъкна и погледна Грейвър, а после отново Ласт, който се бе смъкнал край вратата, вторачил се в нея така, сякаш щеше да я удуши.

— Какво има? — попита тя.

Грейвър се обърна към Ласт.

— Ти ще се оправиш с това — каза той. После погледна Кони. — Искате ли да ми кажете къде е той? Може би ще успея да получа от него още полезна информация. Това би свалило отговорността от вас. Няма да имате угризения… ако нещо му се случи.

— Какво? — Рейнър гледаше всички, объркана, че те се държаха така, сякаш тя нищо не бе казала, все едно че не съществува.

— Той е в моя апартамент — рече Кони и му даде адреса.

— Колин? — Рейнър рязко се обърна към секретарката.

— Калатис знае ли къде живеете? — попита Грейвър.

Кони поклати глава.

— Не, затова го пратих там. — Тя изглеждаше ужасно.

— Не се връщайте там — каза й Грейвър. — Нито днес, нито довечера. — Очите й широко се отвориха. — Ще ви се обадя, когато това е възможно. Довечера спете в хотел или у приятелка. Утре идете на работа както обикновено и когато всичко е наред, ще оставя съобщение във вашия офис. Няма да бъде съвсем ясно, но ще го разберете.

Кони кимна. Грейвър знаеше, че тя ще направи всичко, което й кажеше. Вече бе започнала да се владее.

— Ей! Ало! Изпуснах ли нещо? — развика се Рейнър. — Някой чу ли какво казах? — Сега цялата се бе извърнала и застанала на колене, гледаше към задната седалка, хубаво показвайки цепката между гърдите си.

— По дяволите — каза Ласт. — Спокойно, мила.

— Какво! — Рейнър не можеше да повярва.

— Не изчезвай — обърна се Грейвър към Ласт. — Ще искам да се свържа с теб.

Ласт кимна с отчаян вид. Грейвър отвори вратата на беемвето и излезе. Качи се в колата си и тръгна на заден ход от своето място. Натисна номера на Арнет на радиотелефона и потегли надолу по рампата. Погледна в огледалото за задно виждане. Тъмносиньото беемве не беше помръднало. Можеше само да си представи какъв разговор се води вътре.

67.

— Не, не искам да го прибирам — каза Грейвър. Връщаше се в полицейското управление и току-що бе дал на Арнет местонахождението на Фийбър. — Вече знам, че линиите му за свръзка с Калатис са закрити, ето защо няма да ми свърши работа в това отношение.

— Но…

— Но подозирам, че те ще се опитат да го очистят. И не знам някой да има по-пряка връзка с Калатис от един наемен убиец. Калатис би искал лично да поръча подобно нещо. И вече доста пъти го е правил.

— Значи смяташ, че те знаят къде е Фийбър?

— Ако не знаят, скоро ще разберат.

— И ти искаш да хванем убиеца, когато дойде за него.

— Ако можете. Ако имаш хора, които да могат да го направят.

Последва мълчание от другия край.

— Да — рече накрая Арнет. — Имам хора, които могат да го направят.

Грейвър не каза нищо повече. Това беше голямо решение за Арнет. Макар че някои от хората й имаха доста оперативен опит, тя винаги странеше от подобни акции, което от професионална гледна точка беше благоразумно, а от юридическа — наложително. Сега и тя извършваше нарушение. Цялата тази операция беше като етюд по нарушения.

— Ще ги пратя веднага щом свършим разговора — каза Арнет.

Грейвър почувства облекчение, но нищо повече не добави. Вместо това попита:

— Някакъв успех по малките имена на пилотите?

— Нюман ги търси сред сведенията на Шек, които най-после успяхме да прехвърлим на дискета — отвърна Арнет. — А Пола прави същото с документа на Бъртъл. Трябва да имаме нещо — или нищо — след няколко минути.

— Ако откриете фамилия и адрес, нека Нюман ми се обади — каза Грейвър. — Искам точно той да се залови с тях, но преди това трябва да говоря с него.

— Дадено. Има ли нещо „официално“?

— Не съм чул нищо. Мисля, че смъртта на Хорман няма да привлече абсолютно никакво внимание. Той не фигурира в нито едно досие, така че неговият „сърдечен удар“ ще отмине незабелязано. Калатис наистина има нещо общо тук със своите замаскирани убийства. Все още смятам, че цялата тази работа ще остане спотаена, докато не идентифицират тялото на Дийн. Поразителното тук е, че независимо колко хора от ФБР и Отдела по наркотиците се тълпят около тази експлозия, никога дори няма да им хрумне за Калатис. Трудно ми е да повярвам, че този тип е напълно прикрит. Кара те да се чудиш дали има други като него, за които нямаме никакви сведения.

— Ако бях на твое място, не бих се замисляла много над това — каза Арнет. — Между другото, твоите хора ми харесват. Много са добри. Моите комплименти.

— Виж какво, трябва да приключваме — рече той. — Ще чакам да ми се обадиш.

Когато се върна в службата, бяха минали почти три часа, затова той отново се свърза със своите отговорници по секции. Нищо не се бе появило и все още беше твърде рано за някакви развития в яхтклуба. Имаше обаждания както от Уестрейт, така и от Хъртиг, но Грейвър реши да не им звъни, тъй като не разполагаше с нищо ново. Прегледа съобщенията, всички, от които можеха да почакат и тъкмо се канеше да повика временната си секретарка да провери документацията, радиотелефонът му звънна. Изненада се да чуе гласа на Лара.

— Маркъс, с Джинет току-що влязохме в апартамента й да вземем малко дрехи… жилището е направо опустошено.

— Господи, сигурна ли си, че някой не е останал още там?

— Да, проверих. Джинет е страшно разстроена…

— Лара, грабвайте някакви дрехи и веднага се махайте. Виж какво, обадих се на сестра й от Сиатъл. Тръгнала е. Разбра ли?

— Да, чудесно. Тя сега си прибира дрехите. Щом се уверихме, че тук няма никой, накарах я да прибере нещата си. А ако някой ни е проследил? Това опасно ли е? Не знам какво да правя в такъв случай.

— Просто се върнете право вкъщи — нареди Грейвър. — Ще пратя патрулираща кола да отиде веднага там и да ви изпрати обратно до дома ми. Ще им кажа да влязат в къщата с вас, да се уверят, че всичко е наред. Ако нещо те безпокои, обади ми се.

— Добре — каза тя.

— Как се чувстваш?

— Чудесно. Просто това е малко зловещо.

— Знам. Съжалявам, че те поставих в такова положение.

— Не, нямах предвид това.

— Лара, сега веднага ще се обадя на дежурния лейтенант. Искаш ли да не затварям телефона?

— Не, няма нужда. Всъщност сме добре. Ще ти се обадя по-късно.

Той затвори й се обади на дежурния. Обясни накратко какво иска, без да навлиза в подробности. Едно от предимствата да командваш Криминалното разузнаване беше, че невинаги обясняваш всичко поради естеството на самите задачи. Всички го приемаха, макар и понякога неохотно.

Веднага щом затвори, отново звънна радиотелефонът.

— Капитане, обажда се Кейси. Мисля, че можем да хванем двамата пилоти. Намерих ги в документа на Шек. Той споменава двама пилоти само с фамилиите, Ледет и Редън. Направихме справка в архивите на федералното авиационно управление и открихме един Ричард Д. Ледет и един Едуард Е. Редън. Ледет живее в Атланта, държи самолет на хангар в малко летище там. Редън живее в Сийбрук, на около две мили от Шек. Той държи на хангар малък „Бийчкрафт“ в Гълф Еърпорт, където и Шек е държал своя самолет.

— Проверихме й сведенията за услугите. В момента Редън си плаща сметките на адреса в Сийбрук. Жилището явно е обитавано. Телефонът не е записан в указателя. Обадихме се в Гълф Еърпорт, самолетът му е в хангара. Арнет има една жена в Сийбрук, която в момента проверява дали по нещо личи, че той си е вкъщи. Дали има кола в алеята, вестници на двора, неща от този род.

— И се оказа, че Арнет ги има и двамата в своите архиви. Работили са като пилоти по договор за военното разузнаване и за ЦРУ през осемдесетте години в Централна Америка, като повечето време са били настанени край Тегусигалпа в Хондурас, но редовно са летели чак до Колумбия. Нямат военна подготовка, това са просто две момчета, които в колежа са се запалили по самолетите, взели са разрешително за пилоти, зарязали са всичко, за да летят и оттогава все с това се занимават, за когото и да е, за където и да е — и срещу добро заплащане. Често летят заедно. Ергени са, към четирийсетте.

— Тя има ли снимките им?

— Да, разбира се.

— Добре, Кейси, да тръгваме. Попитай Арнет дали може да ни даде разпечатки от техните досиета, ако не, прочети ги, преди да тръгнеш, запомни колкото е възможно повече. Потеглям оттук след десет минути и ще се срещнем при… Откъм Саут Луп ли ще дойдеш?

— Да, там е най-близо.

— Така, слушай. Веднага щом минеш през естакадата по „Гълф Фриуей“, търси изхода за Бродуей. Тръгни по Бродуей на юг. След около една пресечка има пощенски клон. Ще те чакам на паркинга.

Грейвър грабна палтото си, каза на временната си секретарка, че ще отсъства два часа и избягвайки да поглежда много по дългите коридори, излезе през приемната. Не искаше никой да го види.

Предположи, че Арнет няма да даде разпечатка на Нюман, затова Нюман ще се забави там десет или петнайсет минути, докато чете досиетата, което щеше да позволи на Грейвър да хапне набързо някой сандвич. Отби се в едно заведение по пътя, купи си сандвич с говеждо и лук и бутилка сок. После излезе на „Гълф Фриуей“ и се насочи на юг.

Докато шофираше с една ръка и ядеше сандвича с другата, той присвиваше очи от блясъка на обедното слънце и обмисляше как най-добре да разпита пилота. Толкова много зависеше от първоначалното впечатление и от това, което Нюман щеше да му каже от архива на Арнет. Искаше му се той лично да го прочете, но знаеше, че бе голям късмет изобщо да бъде открит този човек. Представи си как би изглеждал един мъж с името Редън и в съзнанието му се въртяха няколко типа, никой, от които не му се струваше подходящ. Все пак, когато вече мина естакадата при Саут Луп и забави при изхода за Бродуей, вече си го представяше като русоляв мъж, приличащ на ирландец, син на някой южняшки фермер. На Юг беше пълно с такива.

Грейвър почака на паркинга при пощата почти петнайсет минути — достатъчно да глътне остатъка от сандвича и да изпие сока до дъното и тогава видя Нюман да пристига по Бродуей. Грейвър слезе от колата, заключи я и тъкмо си сваляше вратовръзката, когато Нюман спря.

— Успя ли да вземеш досието? — попита Грейвър, докато се качваше при него.

— Не, нямам никакво досие. — Нюман се ухили, разбрал, че Грейвър си е знаел, че няма да му го дадат. Той излезе от паркинга, пое по страничното шосе и после се вля в движението по магистралата.

— Редън е от Суитуотър, Тексас — започна Нюман. — Баща му бил директор на гимназия там. Учил в тексаския технически университет, машинно инженерна специалност, зарязал го, когато се научил да лети. Известно време бил в селскостопанска авиация, няколко години, после си намерил работа за чартърни полети над Големия Каньон. Там останал няколко години, след това отишъл в „Нешънъл Форест Сървис“ в Калифорния и пилотирал пожарникарски самолети през летните пожари. Няколко години бил там. После се озовавал в района на долината на Рио Гранде. Без някакво очевидно занятие, но с очевидни пари, затова Отделът за борба с наркотиците започва да го наблюдава. Една нощ го хващат в Охинага, от другата страна на границата срещу Пресидио, с товар марихуана. Държавният департамент търсел пилоти и убедили Редън да отиде в Хондурас и Никарагуа за някаква тайна акция. С това се занимавал, стоварвайки оръжие на малка частна писта край Вилависенсио, Колумбия. След това изглежда зарязал ЦРУ и се насочил към „независима“ работа, вероятно с Калатис. След това биографията му бързо се изчерпва. Само е забелязван тук-таме из Централна Америка.

— Но за него не е издавано съдебно постановление, нали?

— Не.

— Боже мой. Калатис. Просто не вярвам, че този тип може да бъде заловен.

— Не мога да повярвам и за много от нещата, които видях през последните двайсет и четири часа — каза Нюман. — Не мога да повярвам за Арнет. Това място е като правителствен технически център…

— А Ледет?

— Не му обърнах особено внимание, тъй като е в Атланта.

— Запомни ли нещо за него?

— Той е от Луизиана, Батън Руж. Учил в университета. Очевидно се е срещнал с Редън, когато и двамата превозвали наркотици през границата. Предполагам, че не е бил залавян от наркополицаите, просто се появил в Тегусигалпа скоро след Редън. Вероятно заради Редън. В общи линии тяхната история върви паралелно след това. Струва ми се, че са доста добри приятели.

Грейвър погледна към крайбрежната низина, когато излязоха от града. Слънцето грееше жестоко.

— Ледет от Батън Руж, от Червената тояга — рече той. Чувстваше как слънцето е нажежило стъклото до него така, че то излъчваше топлина като печка. Климатикът на колата беше засилен до края. Грейвър се взираше в крайбрежието.

68.

Еди Редън живееше в скъп имот. Имаше къща с изглед към брега, закътана откъм улицата с алени и розови олеандри и гъста тропическа зеленина. Свивайки по алеята, човек виждаше голяма и ниска постройка, чийто покрив беше със съвсем малък наклон, с жалузи в ямайски стил от избелен кипарис. Широка веранда, с палми отстрани, минаваше по цялото протежение на къщата чак до задната й част, а там блестеше заливът Галвестън Бей, отвъд тучната изумруденозелена морава, която навярно някой друг косеше, наторяваше и поливаше. Зад нея имаше кей и към пилоните беше привързана малка синя лодка, люлееща се в южния бриз.

Извита алея излизаше откъм другата страна на парцела и там, където предният тротоар се срещаше с алеята, имаше нещо като портал от пергели, покрити с лози, където се намираше черна алфа ромео с подвижен гюрук. Нюман спря зад алфа ромеото и загаси двигателя. Двамата слязоха и тръгнаха към входната врата. Къщата беше обърната към вятъра и през нея се виждаше чак до верандата отзад. Ярката светлина откъм залива се отразяваше от лъскавия дървен под. Грейвър усети аромата на гардении.

Нюман позвъни на вратата. Отначало не се чуваше никакъв шум в къщата. Той пак позвъни и някъде отвътре се разнесе женски глас: „Идвам“, с нотка на раздразнение. Не я чуха да върви, защото, както забелязаха, тя беше боса. Изведнъж застана от другата страна на мрежестата врата, намествайки гънките на бялата памучна рокля, която току-що бе навлякла. Светлината отзад от дървения под минаваше точно през тънката материя, за да им подскаже, че отдолу не носеше нищо друго. Тя прибра кичур от кестенявата си коса зад едното ухо и изви глава към Нюман, леко примигвайки с очи:

— Да?

— Здрасти — рече Нюман. — Тук ли е Еди?

— Кой го търси?

— Джо… Дирдън.

— Джей Диър-дън…? — Тя го каза на себе си така, сякаш това беше най-смешното име, което някога бе чувала.

— Да, Джей — рече Нюман.

— Ами… — каза тя и сведе очи, явно съвсем озадачена как да отговори на въпроса му. Нямаше вид на особено интелигентна жена, с остри черти и обветрено лице, изпъстрено с лунички от слънцето. Това беше често срещана особеност по крайбрежието на залива, фигурата й обаче беше хубава.

— Той трябваше да ме очаква — каза Нюман.

— Трябваше ли? — Тя пак примигна към него. Обърна се и погледна към тъмната вътрешност на къщата. Нюман протегна ръка и бързо, макар и леко натисна мрежестата врата. Беше отворена. Тя се обърна към него. — Ами, няма го — рече тя.

— Кой е там? — обади се мъжки глас отвътре, приближавайки.

— Търсят Еди… Джей Диър-дън? — каза тя, подчертавайки отново явната необичайност на името за нея.

Подобно на нея, мъжът изведнъж изникна пред тях, мръщейки се на светлината от входа, застанал малко зад момичето. Носеше само спортни шорти с думата „Атлетик“ на десния крачол отпред.

Нюман веднага го позна.

Това беше най-доброто, на което можеха да се надяват.

— Здрасти, Рик — рече Нюман с такъв тон, сякаш отдавна не се бяха виждали, казвайки името му, за да знае Грейвър, че говорят с Ричард Ледет. После рязко отвори мрежестата врата.

Ледет удари жената в кръста с двете си ръце, блъскайки я в Нюман, който също така силно я метна встрани, за да се хвърли към Ледет. Но босите крака на пилота бяха по-добра опора върху дървения под и той вече беше три крачки пред Нюман в права посока през кухнята към задната веранда и оттам към залива. За щастие мрежестата врата от кухнята за верандата беше залостена и когато Ледет я стигна с протегнати ръце, за да я отвори пред себе си, ръцете му минаха през мрежата. Средните летви от рамката го препънаха през кръста, а тежестта на тялото му помогна да я разбие, ала това достатъчно го забави, за да може Нюман да го поеме. Двамата мъже се стовариха на пода с трясък и гръмко пъхтене.

Грейвър скочи върху Ледет почти веднага щом той падна на пода и притисна дулото на своя „Зиг-Зауер“ в слепоочието му така, че дори болката от това би го спряла, дори без заплахата какво би станало, ако Грейвър дръпне спусъка.

Ледет замръзна на място.

Нюман веднага се изправи и се втурна в главната стая, където завари момичето тъкмо да става от пода. То започна да пищи и той притисна устата й с ръка.

Изведнъж всичко утихна.

— Тук има ли някой друг? — рязко попита Грейвър.

Пилотът се поколеба и после каза: „Не“.

Грейвър притисна дулото на пистолета си още по-силно до слепоочието на Ледет.

— Кълна се в бога — рече Ледет.

— Сложи ръцете си на гърба. — Грейвър продължаваше да държи коляното си върху кръста на полуголия Ледет и сложи белезници на ръцете му. После се изправи. — Добре, ставай — каза той, но не помогна на пилота, който бавно застана на колене и с мъка се изправи. След това се върнаха в голямата стая.

— Ако запищиш, щом си сваля ръката, ще те ударя — каза Нюман на момичето. Тя кимна и той й сложи белезници по същия начин като на Ледет. Сложи я да седне на дивана.

В единия край на стаята имаше голяма плетена маса и също такива столове. На масата се мъдреше тесте карти край две празни бирени бутилки. Грейвър дръпна един от столовете, обърна го и каза на Ледет да седне. Използвайки друг чифт белезници, той закрепи един от глезените на Ледет към крака на масата. Поне щеше да му попречи да хукне.

— Наблюдавай ги — каза той и тръгна да обиколи къщата, три спални, три бани, кухня, трапезария, широки коридори и всички прозорци бяха отворени към морския бриз. Когато се върна в голямата стая, всички стояха в същото положение, в което ги бе оставил.

Грейвър придърпа още един стол и седна на няколко фута от него. Летецът беше висок почти колкото него, добре сложен, без излишни килограми, с добре очертани мускули. Имаше черна коса, двудневна брада, прав тесен нос и слънчев загар над естествено мургавия си тен. Имаше и добре оформени, но гъсти мустаци. Една минута Грейвър го разглеждаше. Ледет отвърна на погледа му, без да трепне, но не и войнствено. Мъчеше се да разбере нещо.

— Къде е Еди? — попита Грейвър.

— Каква е тая работа? — осмели се Ледет. — Кои сте вие?

— Работата е, че искаме да говорим с Еди — рече Грейвър. Той кръстоса крака, сложи ръце на скута си, набеден леко напред, все още стискайки пистолета.

— Той е на път.

— Къде?

— В Мексико, чартърен полет.

— Какво пилотира?

— Малкия си „Бийч“.

— Сигурен ли си?

— Да.

— Е, ние минахме край хангара — рече Грейвър. — Бийчкрафта си е още там.

Ледет преглътна.

— Ами, той така ми рече.

— А каза ли ти къде отива?

— Имате предвид къде в Мексико ли? Не, каза само, че е чартър.

— Кога ще се върне?

Ледет пак преглътна.

— Трябваше да се върне днес.

— Трябваше?

— Да. Не ми се е обаждал.

— Проверихме в службата на Гълф Еърпорт. Самолетът му не е летял от три дни.

Ледет сви рамене въпросително.

Грейвър погледна момичето.

— С неговото момиче ли беше в леглото?

Ледет се намръщи.

— На Еди ли? Боже мои, не.

— Коя е тя? — попита Грейвър, сякаш момичето отсъстваше.

— Как, имате предвид името й ли?

— Ще бъде добре да го знаем, да.

— Алис.

— Само Алис ли?

Ледет я стрелна с очи.

— Ъъ… Алис…

— Гифорд — рече момичето.

— О, да — спомняйки си, каза Ледет. — Запознахме се снощи… Не запомних…

Грейвър кимна. Помисли малко.

— Кога си тръгнал от Атланта?

По лицето на Ледет трепна ново подозрение, осъзнавайки, че този мъж знае къде живее той.

— Вчера — отвърна Ледет, като го гледаше предпазливо.

На Грейвър този поглед му беше познат и не това очакваше да види.

— Всичко е съвсем просто и ясно — каза Грейвър, надявайки се да отклони подозренията на Ледет в друга посока. — Кодовете ми за свръзка с Панос Калатис са мъртви. Не знам защо, но е така. Опитвам се да се свържа с него. Това е изключително важен въпрос за мен. За нас двамата. Искам да използвам вашия код за връзка с него.

Устата на Ледет провисна и той пак преглътна. Държането му беше като на човек в трудно положение. Тази реакция отговаряше на очакваната повече, отколкото Грейвър се бе надявал. Но Ледет не отговаряше. Като че ли не знаеше какво да каже, видял се изведнъж сред минно поле. Имайки предвид работата, извършвана от Ледет през последното десетилетие, Грейвър предполагаше, че той разбира някои от негласните правила на играта. Сега навярно се е досетил, че тези двама мъже се намъкнаха, без да закрият лицата си. Това намекваше за нещо професионално. Можеха да бъдат от полицията — в момента Грейвър искаше да разсее подобно подозрение — или ако са от противоположния край на спектъра, това означаваше, че не им пука дали Ледет и Алис ще видят лицата им, защото щом си тръгнеха, нямаше да оставят никакви свидетели. Тази последна възможност явно се въртеше в ума на Ледет в момента.

Но нещо трудно му се удаваше да формулира отговор. Нормално беше да пробва с рутинното „кой Калатис“, но ако този мъж е имал телефонен код… или дори е знаел за наличието на телефонни кодове, в такъв случай подобна маневра нямаше да мине. Трябваше да прибегне към нещо друго.

— Е, тогава нямате късмет — рече Ледет. — Никакъв късмет.

— О?

Ледет кимна.

— Само Еди го знае. Тъй е било винаги. Само Еди.

— А когато ти си у дома си?

Ледет поклати глава.

— Ако има работа. Еди ми се обажда. Аз никога не говоря с този човек. Искам да кажа, Калатис. Еди се занимава с това.

— Значи Еди ти се обажда?

— Точно така.

— Щом ти се обади, ти идваш и свършваш работата, така ли?

— Точно така. Туй е начинът.

— В такъв случай очакваш някаква работа — каза Грейвър, посочвайки към Ледет с пистолета си. — Ето на.

Ледет се ококори срещу Грейвър и кимна неохотно.

— И какво е този път?

Ледет поклати глава.

— Не знам. Еди ме извиква, казва, Рик, получихме работа, и аз отлитам там. Не знам каква е работата, докато не дойда тук и той не ми каже.

— Но сега не знаеш.

— Не знам, защото не съм виждал Еди.

— Значи го нямаше тук, когато си пристигнал вчера.

— Вярно е, нямаше го.

Грейвър не повярва на това.

— Ала знаеш, че е с чартър до Мексико.

— Да, така е.

— Но не беше прав, че той лети с „Бийчкрафт“.

— Е, май че да. Искам да кажа, знам само туй, което Еди ми казва. Ако той ми рече, че е с бийчкрафта, тогава си мисля, че е с него. Какво мога да кажа? Нищо не мога да сторя ако промени решението си или… ако плановете се променят.

Грейвър кимна, размисляйки. Той се изправи, все още кимайки леко. Обърна се и тръгна към кухнята и през разбитата врата излезе на верандата. Погледна към залива чак до хоризонта, където водата и небето се срещаха в неясна сива ивица. Чуваше чайките. Тук бризът, идващ от водата, беше много по-топъл, дори горещ, преди да е преминал през хладните извивки на къщата. И тук вместо аромата на гардении се усещаше смътният морски мирис. Той се обърна и тръгна обратно към голямата стая.

Спря се до стола, на който бе седял и погледна Ледет, после Нюман и Алис. Алис се бе вцепенила.

— Сложи нещо в устата й — нареди Грейвър и Нюман хвана подгъва на роклята й, напъхвайки го в устата й. Това оголи краката и скута й, подчертан от тъмния триъгълник на венериното й хълмче.

Грейвър отново се обърна към Ледет.

— Тук всички ние имаме избор… освен нея — рече Грейвър. — Ще я използваме. Това, което може да й се случи, зависи от мене и от тебе. — Той изчака малко. Мълчание. Това беше една спонтанна импровизация и той изведнъж усети, че току-що направи ужасна тактическа грешка. — Знам, че много пъти си закарвал Колин Фийбър до къщата на Калатис. Трябва да отида там.

Ледет втренчи поглед в Грейвър. Беше уплашен, Грейвър беше сигурен в това, но също така знаеше, че мъже, които са уплашени, могат да бъдат и много смели. Ледет беше от ония типове, дето веднага ще познаят подобен блъф. В края на краищата, Грейвър току-що му предложи сделка, от която нищо не губеше. Ако Ледет не проговореше, момичето щеше да загуби живота си, а не той.

— Трябва да разбера как да стигна до Калатис — каза Грейвър.

Ледет нищо не продума. Просто си седеше. В този момент Грейвър разбра, че всичко е оплескал. Щом не е готов да нападне грубо единия от тях или и двамата, той изобщо не трябваше да се прави, че не е ченге. Ако беше някой от света на Ледет, щеше вече да се е заловил със самия него и Ледет сега осъзнаваше това. Знаеше, че момичето нямаше да бъде убито. Грейвър беснееше от яд към самия себе си. Беше извършил гаф като някой зелен новак и това му костваше и малкото предимство, с което разполагаше.

Сега Ледет почти му се хилеше. Знаеше, че си има работа с някакъв законоприлагащ служител. Грейвър съзнаваше, че има негови колеги, които не биха се колебали да избият тази самодоволна усмивка от лицето на Ледет, да го сплашат с бой, но Грейвър никога не постъпваше така. Просто не бе в неговия стил.

Момичето заплака, тялото й се разтърси от ридания, в устата й бе натъпкана собствената й рокля, очите й се кривяха от мъка и сълзи се стичаха по лицето й. Грейвър се почувства като истински мръсник. Тя беше единствената, която страдаше тук и той се ненавиждаше, че я бе изправил пред мним отряд за екзекуции. Това бе ненужна жестокост и той не биваше да я подлага на това.

Ледет хвърли поглед към нея, а после отново към Грейвър. Беше вече сигурен, че Грейвър е ченге. Но Алис не го знаеше. Между риданията тя се опитваше да говори, да крещи, но се чуваше само силно мънкане, накъсано, глухо умоляване.

Грейвър я погледна и кимна на Нюман да махне роклята.

— Аз знам, аз знам — избъбри тя, кашляйки, а от носа й се стичаше секрет заедно със сълзите. — Не ме убивайте, господи, не, аз знам, аз знам. Аз… — тя се задави.

Грейвър кимна на Нюман да й свали белезниците и хвърли поглед към Ледет, който сега наблюдаваше Алис намръщено и загрижено.

Грейвър отиде до най-близката спалня и се върна с кутия салфетки. Подаде ги на Алис, която като удавница се вкопчи в тях. Издуха носа си, изтри лицето си, пак си издуха носа, мъчейки се да се пребори с истерията, за да докаже, че е полезна и не заслужава да бъде убита.

— Какво е то? — попита Грейвър. — Какво знаеш?

Алис отметна мокрите от сълзи кичури коса и пак се разкашля.

— Знам за летенето — каза тя, възвърнала си най-сетне гласа. — Някога имах приятел летец… — тя се спря по средата и погледна Ледет, който с нетърпение чакаше да види какво е намислила. — Гадняр такъв — изкрещя тя, като го заплю и слюнката попадна точно в средата на шията му, потичайки по голите му гърди.

— Успокой се — рече Нюман зад нея и хващайки я за раменете, накара я отново да седне на дивана.

Алис гледаше Ледет страшно разярено и Грейвър вярваше, че би го застреляла на място, ако можеше да се докопа до пистолета. Що се отнасяше до нея, тя току-що бе свидетел как Ледет демонстрира готовността си тя да бъде убита, вместо да каже на този човек каквото той искаше да научи. Може би, в края на краищата, това щеше да се окаже предимство за Грейвър.

— Какво е то? — попита Грейвър. — По-добре ми кажи каквото знаеш.

— Алис! Глупава кучка — изграчи Ледет.

— Знам къде са му идиотските навигаторски карти, дявол да го вземе — заяви тя победоносно. — Щом искате да знаете къде лети това копеле, вижте му картите. Намерих ги тая сутрин, докато той спеше. — Тя погледна Ледет. — Поразходих се доста наоколо, господине. — Беше бясна. — Когато ти снощи отиде да вземеш оня кокаин, аз те проследих до другата стая. Така се беше натряскал, че нищо не усещаше. Стоях си просто на вратата гола-голеничка и те наблюдавах. Сума време стоях. Видях, че изваждаш кокаина, два пистолета — тя стрелна очи към Грейвър — всичко видях. Муниции — пак погледна Ледет, — порнокасети.

— Тия са проклети ченгета — изкрещя Ледет. — Никой нямаше да те застреля, дявол да те вземе! Глупава кучка! По дяволите!

Тя сви вежди към Грейвър, после към Ледет и пак към Грейвър.

— Вярно ли е?

— Нещо такова — отвърна Грейвър. Той се приближи и застана точно пред нея. — Изслушай ме. Ако това, което казваш, е вярно, този тип ще влезе в затвора и няма да излезе оттам, докато остарее достатъчно, за да си получи социалната осигуровка — ако изобщо излезе. Вземеш ли неговата страна, и ти влизаш в затвора с него.

— Как така ще вляза в пандиза? Та какво съм направила, посмърках малко кокаин от тоя мухъл и се чуках с него. Как така ще вляза в пандиза?

— Ако знаеш нещо за извършващи се криминални деяния и скриеш това, считаш се за съучастник — заяви направо Грейвър.

Тя погледна Ледет.

— Знаех си, че си мухъл още като влезе в оня бар. Ако бях си тръгнала веднага, надали щях да имам по-голям късмет.

Изтривайки носа си още веднъж, тя стана от дивана, оправи роклята си, хвърляйки към Ледет такъв поглед, които ясно му говореше, че ще запали земята под краката му.

Картите, кокаина и оръжието бяха скрити в еркерната ниша на спалня, която навярно беше на Редън. Но скривалището беше архитектурно замаскирано така, че да изглежда по-скоро като част от еркерния прозорец, а всъщност в него можеха да пропълзят двама души.

Имаше около половин килограм кокаин в прозрачна кутия, три „Узи“, един „Зиг-Зауер“ като на Грейвър, два „Смит & Уесън М13“ и един „Колт Делта“. Мунициите за всяко оръжие бяха подредени в отделни дървени кутии със свалени капаци. Имаше и цяла купчина касети с хард порно, както беше казала Алис — и чанта раница.

Грейвър взе чантата и откопча кожените каишки. Сгънати грижливо на малки квадрати, там лежаха летателни карти. Отпред беше отпечатан червен правоъгълник с място за дата. Датата, написана с химикалка, беше следващия ден.

69.

Апартаментът на Кони се намираше на малка и тиха уличка, недалече от „Грийнуей Плаза“, един от осемте градски бизнесцентрове.

Жилищният комплекс не беше голям, само пет сгради, разположени около вътрешен петоъгълен двор. Те бяха заградени от високи тухлени стени, покрити с бръшлян и други увивни растения, като преграда срещу уличния шум. Имаше само един вход откъм върха на петоъгълника, през единична алея, която минаваше около централна градинска леха с декоративни насаждения и огромна мимоза в средата с розови цветове. Всяко жилище си имаше гараж, в който се влизаше откъм извитата алея, а всеки гараж беше разположен така, че входът му не се виждаше от самата алея.

В много отношения това беше хубаво място за наблюдение. С един вход отпред. Никакъв отзад. Но от друга страна, представляваше страхотен проблем, защото архитектът прекалено много се бе старал да изолира входа на всяка сграда от съседните, тъй като уединението беше високо ценено „предимство“ на този комплекс. До входната врата можеше да се стигне през гаража, така че щом веднъж влезете и спуснете вратата на гаража чрез дистанционно управление, вие вече сте в безопасност. Общият вход във високата ограда представляваше врата от ковано желязо с електронна ключалка, която се отваряше с ключ на обитателя или отвътре.

Проблемът беше как да се разположат. Не можеше да наблюдават от кола. Трябваше да влязат в един от апартаментите, за предпочитане в съседна сграда. Използвайки компютризирания указател на Арнет, Дани се обади на всяка от съседните сгради. От първата отговориха и Дани попита за фиктивно име и после се извини за грешния номер. Във втората имаше телефонен секретар, със запис, че в момента не могат да отговорят и да бъде оставено съобщение. Дани потърси в компютъра професията на обитателя. Лорънс Мичесън, търговски представител на „Тектроникс Алюминиъм Фабрикейшънс“. Тя се обади на шефа и поиска да говори с мистър Мичесън. Насочиха я към секретарката му, която каза, че той е в командировка във Финикс и ще се върне чак в събота. Попита дали да му предаде нещо. Не, благодаря. Дани направи компютърна справка в едно от кредитните бюра и разбра, че мистър Мичесън не е женен. Изводът беше: жилището е празно.

Решиха Ремберто да влезе. Мъри щеше да остане извън комплекса в странична улица с изглед към входа, за да го предупреди, щом някой се приближи до външната врата.

Следобедът беше безветрен и горещ и когато Ремберто влезе в комплекса, ризата му започна да полепва по него. Така беше в Хюстън, сякаш никога не бе напускал Боливия. Горещината и влагата бяха също като в джунглите по Бени Ривър. Но разбира се, в долината на Бени Ривър нямаше климатични инсталации. Ремберто обичаше охладения въздух. Усмихна се при тази мисъл.

Когато Ремберто и Мъри пътуваха през града, Дани бе продължила да действа, обаждайки се на другите два апартамента в комплекса. Обитателите им не си бяха у дома. Следователно, от петте жилища единствените, в които имаше хора, беше апартаментът на Кони, където чакаше Фийбър и разположеният веднага вдясно при входа на комплекса. Знаейки това, Ремберто не се безпокоеше, че някой ще го види отзад или отсреща. Нямаше достатъчно време да определят дали има алармена система, а и дори да знаеха, че има, нямаше време да донесат електронното оборудване, за да я заблудят или да се свържат със свой сътрудник в компанията, монтирала системата.

Значи отново по законите на джунглата. Ремберто трябваше да намери място отвън в дворчето на Мичесън, откъдето да наблюдава входната врата на Кони, без Фийбър да може да го вижда отвътре. Всъщност просто щеше да разузнае, да види каква е най-изгодната за тях позиция.

Намирането на такава позиция се оказа по-лесно, отколкото бе очаквал, макар че се очертаваше това да бъде досадна работа. Тухлената стена, отделяща предното дворче на Кони от това на Мичесън, беше десет инча широка. Дизайнът на стената беше такъв, че тук-таме имаше тухлички, които стърчаха с по няколко инча и по този начин изкачването ставаше сравнително лесно. Гаражите на двете сгради бяха с гръб един към друг, с обща стена, а стената на отсрещните гаражи служеше за предна стена на дворчето. В дворчето на Кони, в ъгъла между гаража и стената, отделяща двата имота, растеше голяма и переста мексиканска палма и нейните яки зелени клони бяха на удобна височина над върха на стената.

Ремберто използва издадените тухлички, за да се изкачи по стената и си намери място за сядане отгоре, подпрян на гаражната стена точно под стрехата. Клоните на перестата палма напълно го скриваха откъм двора и от фасадните прозорци на апартамента на Кони. Той се обади на Мъри.

— Добре — каза той. — Разположил съм се върху стената на предното й дворче.

— Сериозно?

— Да, наистина. Слушай, тук е тихо. Ако някой дойде, просто ми звънни два пъти.

— Дадено.

Ремберто се нагласи да чака. Беше му напълно ясно, че може да стои там с часове, всъщност това и очакваше. Очакваше и да му бъде неудобно. И наистина така беше. Двете дворчета бяха пълни с растителност, което означаваше още по-голяма влажност и той я чувстваше осезателно. Тъкмо минаваше пладне, от което следваше, че стрехата на гаража предоставя съвсем тясна сянка за темето му, но тази сянка се стесняваше с всяка измината минута. Съвсем скоро щеше да бъде под открито слънце за около час, докато клоните на палмата не почнеха да го закриват. От дворовете се вдигаше пара и цели колонии от мушици се носеха на рояци като облаци между палмите, олеандрите, азалиите и самия Ремберто, чиито запотени дрехи ги привличаха като магнит. Щеше да го понесе. Ремберто беше живял с мушици и преди. Пот се стичаше от косата му по врата, зад ушите, по челото и в очите. Щеше да го изтърпи. Беше живял с потта и преди.

Но тухлената стена беше нещо различно. Задникът на Ремберто беше по-широк от десет инча и след един час му се струваше, че гръбнакът му се сковава. След час и половина започна да се тревожи какво да направи. Смяташе, че не би могъл да издържи това пет или шест часа. Отначало краката му бяха отпред, събрани един до друг, после се размърда и ги пусна от двете страни на оградата. Олекна муза около осем минути, после ръбовете на тухлите се впиха в бедрата му и вече му се струваше, че опашната му кост се е забила направо в тухлите.

Изведнъж радиотелефонът му иззвъня два пъти.

Ремберто замръзна на място и внимателно се заслуша. Сигналът означаваше само, че в комплекса влиза кола. Тя можеше да отива до всяко едно от жилищата и той се напрегна да определи в кое от тях. След минута чу лекото хриптене на спиращ автомобил пред гаража на Мичесън откъм лявата му страна.

След кратък миг чу, че се отваря вратата на колата. Приятелка? Чистачка? Или Мичесън се връща дебнешком по-рано, без да каже на шефа си? Знаеше, че Мъри наблюдава колата от влизането й, видял е къде спира и вече се е обадил, за да проверят регистрационния й номер.

Ремберто не бе така добре скрит откъм страната на Мичесън. Всъщност можеше да бъде видян доста добре. Сърцето му лудо затупа, докато умът му трескаво обръщаше ограничените му възможности за избор, и изведнъж чу как вратата се затваря… леко… само едно прищракване на врата, която леко е бутната, но не е затворена докрай. Той застина. Това не беше обичайният звук.

Дочу стъпки по бетонната алея, но те по-скоро заглъхваха, вместо да се чуват по-силно, ако лицето се приближаваше към вратата на Мичесън. После отново ги чу по-ясно, но те бяха при вратата на Кони. Тъкмо когато спряха, той осъзна, че това са стъпки на жена, носеща високи токчета.

Тя имаше ключ за вратата и я отвори. Кони? Или Рейнър Фийбър, решила да увещава мъжа си? Но Грейвър бе казал на Арнет, че двете жени са предупредени да стоят далече. Нима някоя от тях е пренебрегнала неговите указания?

Ремберто съжаляваше, че е сменил първоначалното си положение. Чувстваше как тухлените ръбове са се врязали в мускулите от вътрешната страна на бедрата му. Но не можеше да помръдне. Не сега.

Вече виждаше жената: около четирийсетте, с червеникавокафява коса, малко набита, но изискано облечена в делови костюм. Привлекателна. Напомняше му на посредник по недвижими имоти, която би могла да работи в по-елегантните градски райони. В нея имаше нещо делово и практично — може би начинът, по който носеше чантата през рамо — доста експедитивно.

Тя тръгна направо към входната врата, без да се озърта встрани и отново използва ключ, за да влезе в апартамента. Макар че направи това, без да се колебае, извърши го внимателно, без никакъв шум. Веднага щом тя затвори, Ремберто натисна радиотелефона.

— Мъри! Мъри, какво става тука? Коя е тази?

Когато Мъри заговори, Ремберто подскочи, защото гласът дойде откъм гърба му отляво, през желязната порта на Мичесън.

— Берто! — Мъри се бе запъхтял, притиснал чело към желязната решетка, мъчейки се да види къде е Ремберто. — Номерата са откраднати!

Ремберто веднага прехвърли левия си крак над стената. Нямаше достатъчно място да скочи зад палмата — и трябваше да остане скрит, докато слезе долу — затова се обърна с лице към стената и на мускули се смъкна в малкото местенце между ствола на палмата и ъгъла. После се придвижи бързо, макар и схванато, покрай стената и стигна до портата.

Мъри вече беше там, заобиколил гаража и подавайки на Ремберто своя „Колт“ през портата, той се покатери и скочи във вътрешния двор при него.

— Какво става тук? Каква е тая работа? — попита Ремберто, мърдайки непрекъснато изтръпналите си крака.

— Дявол да го вземе, не знаем. Според компютрите номерата са откраднати, само това знаем.

Ремберто вече се придвижваше към входната врата, действайки повече по инстинкт, отколкото по здрав разум. Както предположи, тя бе оставила вратата отключена — лош признак — и той я бутна, измъквайки собствения си пистолет.

Вътре се влизаше направо към малко фоайе, вдясно беше дневната, а право отпред имаше стълби за втория етаж, които се извиваха над входа. Те се спряха за миг и се заслушаха. Отгоре идваха гласове, далечни и почти недоловими. За щастие стълбите бяха застлани с килим и те започнаха да се изкачват. Отгоре площадката се раздвояваше и те трябваше пак да се спрат и заслушат. Гласовете се чуваха по-силно отляво. Тръгнаха по тесния коридор, край отворена врата към тъмна спалня вляво, имаше отворена врата към тъмна спалня вдясно, гласовете идваха от друга стая точно отпред. Гласът на жената се засили, когато тя се приближи до вратата на стаята, беше почти на прага и сянката й падаше през отворената врата. Още малко и щяха да я видят. Ремберто се пъхна в спалнята отстрани; Мъри се скри в банята отсреща.

— Колкото по-скоро, толкова по-добре — казваше тя. — Ще го направя аз, ако пожелаеш. Затова съм дошла.

— Господи — изхълца мъжът. — Не… не. Само… само излез навън… долу…

— Добре — рече тя. — Отивам. — Тя излезе от стаята в коридора. Лявата й ръка бе подпряна на чантата, метната през лявото й рамо, а дясната висеше встрани и държеше пистолет със заглушител. Тя направи няколко крачки, но после спря, върна се до вратата и вдигна пистолета право напред.

Точно тогава Ремберто и Мъри се хвърлиха в коридора и изкрещяха към нея в същия миг, в който гърмежът на един-единствен изстрел отекна откъм стаята. Тя се завъртя леко, без да сваля ръка от прицел, и заглушителят й се изкашля един, два, три пъти, врязвайки се в облицовката на вратите, зад които Ремберто и Мъри се хвърлиха обратно. Те се спогледаха откъм двете страни на коридора и зачакаха — бяха в по-изгодна позиция.

Последва тишина.

Мъри запали лампата в банята и намери ръчно огледало върху тоалетната масичка. Загаси лампата и след това огледалото се показа от рамката на вратата. Беше застанала срещу тях, с леко разтворени крака, в поза на готова за стрелба и сега бе опънала и двете си ръце зад пистолета. Заглушите лят отново се обади и огледалото на Мъри се пръсна.

Тишина.

— Какво ще правите? — изкрещя Мъри. — Ще скочите от прозореца ли?

Тишина.

— Кои сте вие? — попита тя със спокоен глас, почти любезно.

— Не сме полицаи — каза Мъри. — И не сме изпратени от Калатис.

Тишина.

— Вие не го застреляхте — рече той. — Ние знаем това.

— Има ли някакво значение?

— За мене има — каза загадъчно Мъри.

Тишина.

— Не искам това да има лош край — рече Мъри. — Защо не…

Заглушителят се изкашля пак — веднъж — и се чу шум от падащо тяло. Мъри грабна парче от счупеното огледало и го сложи до рамката на вратата. Видя я да лежи на пода.

— По дяволите — рече той и подаде главата си навън. — Май тя го направи — каза той, поглеждайки Ремберто.

Ремберто погледна в коридора и видя тъмното петно под главата й върху килима. Тялото й лежеше почти вътре в спалнята, откъдето току-що бе излязла. Пистолетът бе паднал от ръката й, отчасти скрит под края на полата й.

— Да — рече той, — направила го е.

Двамата се отделиха от своите врати и се приближиха внимателно въпреки всичко, но тя наистина беше мъртва. Ремберто я прескочи и влезе в спалнята, която всъщност служеше за кабинет, с бюро, библиотечни шкафове, диван и столове, Фийбър лежеше проснат на пода, краката му бяха върху преобърнат стол, на който е седял срещу прозорците. Силата от използвания от него голям пистолет го бе съборила назад.

Ремберто се върна в коридора.

— И Фийбър се е застрелял — каза той.

Мъри бе застанал на колене и сваляше една от хирургическите ръкавици, които жената носеше.

— Искам да разбера коя е тая дамичка — рече Мъри. — Погледни в чантата й. Трябва ми малко хартия.

Ремберто отвори чантата; беше съвсем празна.

— По дяволите — рече Мъри.

Ремберто влезе в кабинета и намери плик. Мъри го взе, вдигна ръката на жената, изви я назад и топна краищата на пръстите й в собствената й кръв. Внимателно направи два пълни комплекта отпечатъци и после пусна ръката й. Изправи се, размахвайки плика, за да изсъхнат отпечатъците.

Двамата се спогледаха.

— Просто не знам — най-после каза Мъри и поклати глава. — Ама че гадна работа, дявол да го вземе. Да се изпаряваме оттука.

70.

Дори Грейвър да можеше да разбере картите, той знаеше, че е добре да има колкото се може по-изгодна позиция спрямо Ледет.

Най-напред събра всички в спалнята. Сложи Ледет на пода, сега с белезници и на глезените, и накара Алис да седне на леглото. Остави всичкото оръжие на леглото и издиктува серийните номера на Нюман, който си ги записа в бележника. След това Грейвър се обади на един приятел в съответното управление и му даде информацията, телефонния номер на Редън и затвори.

После включи телевизора, разположен върху бюро отсреща, включи видеото и пъхна една касета. Първите няколко филма бяха стандартни, евтини, професионално произведени порнофилми и Грейвър ги пусна със забързани кадри, подозирайки, че не е това, което търси. Четвъртата касета беше домашно произведение, снимана точно в спалнята, където седяха. В „главната роля“ играеше Еди Редън — Нюман го позна — и две момичета, слабо чернокосо момиче с малки гърди и синини по задника, и блондинка с тесен таз и черно окосмяване, чиито гърди бяха огромни и надути като виме на крава.

— Бооожичко! — избъбри Алис, протегнала се напред и зяпнала срещу телевизора. — Майчице! Туй е Кати Мейхю и… оная, дето все се навърта около Ремос Ин в Кема! Как се казваше… Дийна… или Рийна, или нещо такова? Я вижте това! Я вижте какво…

Грейвър отново запрескача кадрите и стигна до края, докато Алис ахкаше и пискаше при забързаната акробатика на своите познати от кръчмите. Следващата касета беше нещо подобно, включваща този път Ледет и две жени, които Алис, видимо разочарована, май не познаваше. Последната касета беше това, което Грейвър очакваше да намери. Тя включваше отново Ледет и Редън — и още две момичета. Но този път те бяха малки момичета, явно малолетни, точно на границата на пубертета.

Алис пак ахна, но после шокирана, сложи ръцете върху устата си и след няколко минути се отврати и извърна лице. Грейвър изключи.

Като по поръчка, в този момент телефонът иззвъня. Беше отговорът на познатия на Грейвър за оръжията. Всички бяха от партида, открадната от оръжеен магазин в Южна Флорида преди близо две години.

Грейвър затвори телефона и седна на леглото срещу Ледет. Взря се в него.

— Ако зависеше от мене — рече той, — щях да те изведа ей там на брега и да те застрелям в главата. Никога не съм убивал, но ми се струва, че в този случай това никак няма да ме затрудни. Във всеки случай, не повече от няколко минути. — Той направи пауза. — Но истината е, че това, което ще се случи с тебе накрая, няма да зависи от мене. Ще има прокурор, съдия и адвокат. Ще имаш адвокат, който ще направи всичко по силите си, за да намери тук смекчаващи вината обстоятелства, за кокаина, откраднатото оръжие, малките момичета, но той няма да ти свърши никаква работа, ако разполага само с това.

Грейвър погледна купчината оръжия, видеокасетите, обмисляйки, без да бърза.

— Иска ми се да не се нуждая от помощта ти — продължи Грейвър, — но тя ми трябва. И ако ни помогнеш, ще помогнеш и на самия себе си, макар че съжалявам за това. Твоят адвокат ще се възползва от стореното от теб за нас и ще извлече максималното от него. Лично аз мисля, че не заслужаваш да получиш абсолютно нищо. Би трябвало да бъдеш заставен по закон да ни помогнеш. Според мене навярно ще получиш смъртна присъда, ако не ни помогнеш, и може би до живот, ако го направиш. Но адвокатът ти ще успее доста повече в това отношение… за съжаление.

Алис слушаше това с полуотворена уста, сякаш не можеше да повярва в каква сериозна работа се е забъркала, съгласявайки се на това нощно приключение.

Грейвър стана, взе картите и се изправи пред Ледет.

— Искаш ли да се опиташ да облекчиш задачата на адвоката си?

Според Рик Ледет, Еди Редън бил един от тримата основни пилоти на Панос Калатис. Редън винаги държал в себе си пейджър и бил на разположение двайсет и четири часа в денонощието. Нарежданията от Калатис му били давани по различен начин, понякога по телефона, понякога чрез личен пратеник, понякога в края на някой от полетите. Самият Ледет действал като втори пилот или помощник, според случая.

— Какви са причините за полетите? — попита Грейвър. Отново седяха в голямата стая, край плетената маса и авиаторските карти бяха разстлани пред тях. Нюман си водеше бележки, а Алис беше в задната спалня. Грейвър реши, че е чула достатъчно за случилото се, затова я помоли да остане в спалнята, докато те свършат разговора си. Сега, след като разбра, че са полицаи, тя се държеше послушно и — след като махнаха телефона и й казаха, че може да гледа телевизия — бе съгласна да изчака и да види какво ще стане после. В края на краищата, това малко изпитание щеше да се превърне в добра тема за разговор в кръчмата, щом приключи.

— Най-различни — каза Ледет. Той пушеше, вдигайки и двете си ръце в белезници всеки път, когато искаше да дръпне от цигарата. — Но преди около осемнайсет месеца Калатис реорганизира малко пилотите и сложи мене и Еди изключително на курсове с хора и пари. Това е главният ни товар. Пренасяме много пари в брой. Много пари.

— От сделки с наркотици ли?

— Така казва Еди за част от тях. А останалите са от друг бизнес. Калатис и Фийбър продаваха някаква информация.

— Какви суми и колко често?

— Аз превозвам пари около веднъж месечно. Колко ли? По дяволите, Еди каза, че са милиони и сигурно е така. Натоварват ония здрави кутии на самолета, нали разбирате, дето са с ръкохватки, изрязани отстрани и с плътно прилягащ капак. Веднъж надникнах в една от тях, един от пазачите ми позволи и банкнотите бяха натъпкани там, хубавичко подредени, с лентички и етикети. Вече бяха преброени и те знаеха точно колко има във всяка кутия. Милиони, както рече Еди. Такива возим по трийсет или четирийсет, натрупани в кабината. Една кутия с пари е доста тежка.

— Значи те изнасят пари от страната веднъж месечно?

— Не, казах, че аз превозвам пари веднъж месечно — Ледет поправи Грейвър, смачквайки цигарата си в пепелника на масата. — Еди го прави през цялото време. Летя само когато отиват в Панама, на Каймановите острови или в Колумбия. Искат втори пилот, който да говори доста добър испански, в случай че нещо се случи с пилота. Не искат да рискуват и да загубят товар.

— Тогава къде носи парите Еди, когато е сам?

— В открито море. Превозва товарите до моторници навътре в залива, извън щатски води. Прави го веднъж седмично, редовен рейс. — Той погледна надолу и потупа по картите. — Ето затова служат тези. Моторниците никога не чакат на едно и също място. Непрекъснато се местят. Всяка седмица координатите са различни.

— Как се справяте с регистрирането на маршрутите?

Ледет изгледа Грейвър, сякаш не вярваше, че говори сериозно.

— Хайде де, драги, какви маршрути? — Той изсумтя. — Слушайте, летенето е едно от последните истински свободи в тоя свят. Имат си ги всички ония правила, наистина, но по дяволите, имате ли изобщо представа колко голямо е въздушното пространство? Размерите? — Той направи жест с главата назад към вратата навън. — Небето там е пълно със самолети, за които никой нищичко не знае, нито наркополицаите, нито граничните патрули, нито военните… въздушното пространство, драги, е твърде огромно, за да знаеш какво става там горе през цялото време. Могат да контролират отчасти някои коридори и нищо повече. Това значи, че деветдесет и девет процента от пространството остава в сянка. Рай за трафикантите. Както в открито море за пиратите преди двеста години. Нали сте чели в пресата, че според наркополицията се засичат само около пет до седем процента от стоката? Не го измислят. Горките копелета просто пикаят срещу вятъра и това им е съвсем ясно. И сигурно навън излизат повече пари, отколкото влиза дрога в страната — Той се ухили и поклати глава. — Това си е един непрекъснат свободен поток.

Когато слушаш човек като този, разбираш защо толкова много полицаи напускат работа. След няколко години цялото това безсмислие се превръща в убедителна спирачка за по-нататъшна кариера. Или пък, от друга страна, изкушението да гребнеш от меда за самия себе си става твърде голямо. Когато има толкова много пари, че се налага да използваш мерки за тегло, а не цифровата им стойност, много неща губят своето значение.

— Значи смяташ, че сега Редън превозва пари, така ли?

Ледън изглеждаше малко смутен при този въпрос, макар че не бе показал никакво смущение, когато съобщаваше информацията. Той се пресегна за цигара и я запали.

— Така предполагам — рече той.

— Не е с чартър до Мексико.

Ледет поклати глава.

— Я ми го изясни — нетърпеливо каза Грейвър.

— Когато Еди ми се обади, той рече, че се очаква нещо голямо при Калатис. Той, Еди, се нуждаел от мене за дълъг курс.

— Като втори пилот.

— Да. Но съм бил втори пилот и за други неща, не само за превоз на пари. Калатис водеше хора до къщата си, хора, с които върти бизнес. Винаги иска втори пилот за тях.

— Какви хора?

— Еди казва, че са „Клиенти“, хора, с които гъркът трябва да говори. Не съм сигурен точно за какви сделки. Но знам, че са нещо като купувачи, плащащи в брой, свързани или с информационния бизнес, или с наркосделки.

— Значи смяташ, че си тук да превозваш хора за срещи с Калатис?

— Да. Доколкото усещам, тая нощ ще бъде доста трескаво. Мисля, че всички пилоти са на линия.

Грейвър точно това очакваше да чуе. Искаше да разбере нещо за Калатис. Искаше да чуе подробностите на плана, в който Калатис беше главният участник.

— Всеки ли от летците си има и втори пилот? — попита той.

— Да. Общо сме шест.

— Три самолета.

— Точно така. Правили сме и преди такова нещо, когато той приключва сделки, някоя голяма програма и всичко се изпълнява за много кратко време. И трите самолета превозват хора, пари, дрога. Това е силният коз в ръцете на Калатис. Организацията. Тия големи операции, с толкова хора и точно съгласувани разписания, самолети и кораби в движение, всичко действа като по часовник. И наистина така става той щракна няколко пъти отмерено с пръсти — ей така.

— И всички извозвате хора и пари до Мексико, до къщата на Калатис.

— До къщата на Калатис, да — потвърди Ледет, но очите му се плъзнаха встрани, когато го казваше.

Грейвър и Нюман си размениха погледи.

— Сигурно ти е ясно — напомни Грейвър на Ледет, — че целта на всичко това с все още първото нещо, което ти казах. Искам да разбера как да стигна до Калатис.

Ледет кимна и дръпна от цигарата. Ръцете му бяха подпрени на масата. Тази, която държеше цигарата, трепереше. Той сякаш се приближаваше до някакво съдбоносно решение.

— Искам да бъда в едно от ония специални затворнически отделения с максимална сигурност — изведнъж рече Ледет. — Там, където те държат, ако смятат, че животът ти е в опасност. Няма да кажа къде живее Калатис без това. Направо ви го заявявам. Не ми пука колко ме заплашвате с тия доживотни присъди.

Ледет сега гледаше право в Грейвър и на лицето му бе изписано, че съзнава колко сериозно му е положението.

— Тоя тип не е просто лош — каза Ледет. — Той е безшумен и методичен и никога не забравя, ако някой му е погодил нещо. Ако му навредиш, ще те стигне. — Той всмукна от цигарата. — Тоя човек може навсякъде да те намери. Може да си на другия край на света и някоя нощ ще се събудиш, когато той те е стиснал за гушата. Никога не бих ви казал, ако знам, че той ще надживее моята присъда.

— Добре — рече Грейвър. — Съгласен съм. Специално отделение с максимална сигурност.

Той нямаше подобни пълномощия, за да обещава това. Дори не беше човекът, с когото това можеше да се обсъжда. Нито пък го бе трогнал жалостивият, почти животински страх на Ледет. Той просто искаше Калатис и бе готов да се съгласи на всякаква нелепост, да обещае всякакви лъжи на този човек, за да може да го пипне.

Ледет го изгледа за момент, като че ли готовността, с която Грейвър се бе съгласил, му се стори съмнителна. Сякаш подозираше, че това приличаше на обещанието за лесни пари — то никога не се осъществяваше. Но изразът на очите му издаваше също така и разбирането, че всъщност няма голям избор.

— Калатис не живее в Мексико — каза Ледет. — Всеки път, щом водим някой при него, правим двучасов заблуждаващ полет. Казваме, че се отправяме към Мексико, когато всъщност обикаляме над залива, или отиваме до Флорида и обратно. Къщата на Калатис е в Галвестън.

— Галвестън? — Грейвър не можеше да повярва.

Ледет кимна.

— Да На около трийсет мили — той почука по масата с пръст — точно оттук.

71.

2:40 следобед

Грейвър се бе подпрял на една колона от верандата и се взираше в далечината, наблюдавайки как два товарни кораба се движат бавно в залива. Скоро те щяха да променят рязко курса си в югоизточна посока и да заплуват между полуостров Порт Боливар и източния край на остров Галвестън и после да се отправят в открито море в Мексиканския залив. Лятната мараня им придаваше особен вид, сякаш бяха мираж или фантазия, като призрачни кораби, отправили се към незнайни пристанища.

Това разсейване продължи по-малко от минута и Нюман се показа през разбитата от Ледет врата.

Грейвър се обърна.

— Няма опасност той да хукне, нали?

Нюман поклати глава.

— Не. — Той премигна срещу ярката светлина. — А сега какво?

Грейвър погледна часовника си. Отдръпна се назад и седна в един плетен стол. Двамата с Нюман бяха свалили саката и бяха навили ръкавите на ризите си. Пистолетът на Грейвър, закрепен плътно до кръста, беше протрил кожата му отстрани и сега мястото започваше да го сърби от топлината. Не беше свикнал често да го носи. Беше твърде голям пистолет.

— Имаме достатъчно факти — рече той, гледайки двата кораба. Бяха като стрелките за часове и минути на някой часовник, разбираш, че се движат, ала не можеш да видиш как го правят. — Но мисля, че нямаме достатъчно време.

Преди Нюман да успее да каже нещо, Грейвър продължи. Заговори бързо, размишлявайки на глас, мислите му почти се препъваха една в друга, докато се мъчеше да стигне до най-сполучливото решение.

— Разполагаме с достатъчно факти, за да бъде оправдана една тактическа интервенция, да се насочим към Калатис и да пометем всичко и всеки и чак после да го систематизираме, в следващите дни и седмици. Изобщо не се съмнявам, че това, което имаме в компютрите от Тислър и Бъртъл, ще оправдае подобна акция. Както и всички други мръсотии, които знаем, всички приведени от нас доказателства, дори без да споменаваме Арнет… изобщо разполагаме с повече от достатъчно. Налице са достатъчно факти, за да използваме това в десетина други посоки и разследвания.

— Обаче — каза той, избърсвайки потното си чело с ръкава на ризата си — нямаме достатъчно време да представим всичко това както трябва, за да убедим съответните хора да ни разрешат тази внезапна акция. А и съществува проблемът за тактическата подготовка. Ако това нещо не е планирано добре…

— Ако Калатис върти такива пари — рече Нюман, — той ще разполага и с доста оръжейна сила. Не ми изглежда на човек, който ще се движи незащитен.

— Така е, прав си — съгласи се Грейвър. — И ще отнеме доста време да бъде подготвена тактическа акция срещу подобно нещо. Дори навярно е безотговорно от моя страна да поискам от нашите специалисти да организират операция от такъв мащаб само за четири или пет часа. За да бъде извършена правилно, трябва да участват кораби, хеликоптери, коли — той поклати глава — и кой знае колко много хора.

— И нямаме представа какво разположение има къщата на Калатис, нали?

— Нямаме — рече Грейвър. — Може да стане истински кошмар. Честно казано, съмнявам се дали изобщо тактическите командири ще се заловят да обсъждат проблема при тези обстоятелства.

Изправи се неспокойно и поотмести пистолета на кръста си.

— По дяволите — изруга той и пак се облегна на колоната. Двата кораба сега бяха под друг ъгъл, поели към пролива.

Телефонът в къщата иззвъня и Грейвър се втурна през разбитата врата, през кухнята към голямата стая, където Ледет седеше вързан на пода и гледаше телефона на масата така, сякаш беше отровна змия.

— Ако това е Редън… внимавай — рече Грейвър, хващайки телефона. — Ако го сплескаш сега, заклевам се непременно да умреш от старост в някой затвор.

Ледет имаше вид на сблъскал се със самия сатана. Телефонът продължаваше да звъни. Ледет кимна и Нюман се наведе да отключи белезниците на ръцете му. После Нюман хукна към спалнята, а Грейвър свали телефона от масата и го сложи на пода до Ледет.

— Готово! — извика Нюман.

Ледет вдигна телефона при шестия сигнал.

— Ало. — Той се опита гласът му да звучи нормално, каквото и да беше това. През последните два часа съвсем се беше объркал.

— Здрасти, Рик.

— Еди, какво става?

— Ти кога пристигна?

— Около пет и трийсет вчера. Какво стана с тебе?

— Ами, има доста идиотщини тука при нашия приятел. Когато преди това ти се обадих, задачата беше от обичайните. Пак имаме задача, но сега е нещо различно.

— Нещо се е объркало ли?

— Не, не се е объркало, просто… е нещо сериозно.

— Тогава значи ще понавъртим повечко часове, а?

— Да, доста. Виж какво, трябва да отидеш до Лас Копас.

— Кога?

— Около привечер. Осем и трийсет ще е добре.

— Не мога. — Ледет погледна Грейвър.

— Какво искаш да кажеш?

— Пристигнах с повреда в маслопровода, Еди. Още не съм го оправил.

— Защо не си го оправил? Нали вчера имаше време? Имал си цял ден. — Той се поколеба. — Май си забърсал нещо, а?

— Ами, да, така си е…

— Дявол да те вземе… тя още ли е там?

— Да — неуверено отвърна Ледет, сякаш очакваше да го смъмрят за това.

— Господи — каза Редън. — Хайде, разкарай я, Рик. Боже мой, човече, такава глупост.

— Отде да знам, че ще има нещо специално — рече Ледет, поглеждайки Грейвър. — Добре де, ще я разкарам. Ами Лас Копас? Защо просто не свърнеш насам и пътьом не ме вземеш?

— Не знам — каза Редън с нотка на безпокойство.

— Какво? — Той вдигна въпросително вежди към Грейвър, доста изненадан. — Какво имаш предвид с това „не знам“? Какво става?

— Казах ти, че е сериозно, Рик. Имам разписание и в него не е включено да мина и да те взема, ясно ли ти е какво имам предвид?

Грейвър грабна бележника си, надраска нещо и го мушна пред Ледет.

— Къде си сега? Толкова ли ти е трудно да ме вземеш?

— Забрави го — рече Редън. — Виж какво, Рик, не можеш ли да оправиш оная работа с маслопровода? За бога, много ли е зле? Рик, слушай, повярвай ми, гледай на всяка цена да пристигнеш там. Големи пари ще приберем тоя път. Нещо става тука. Ще ти разправя за това, като дойдеш. Просто ми вярвай, щом ти го казвам, не бива да изпуснеш това, разбра ли? А и не мога да летя там без втори пилот. Не знам оня какво би сторил.

Грейвър се смъкна на пода и надраска нова бележка, задържайки я пред Ледет, за да я чете, докато пише.

— Добре, добре. Е, ще… ще се опитам да го оправя някак си. Ами какво става в Лас Копас, искам да кажа, там ли организират това, каквото и да е то? Ами какво ще стане, ако пристигна и почна да изхвърлям масло? Нямам намерение да правя това, ако всички ония…

— Почакай, Рик… ъъ, Рик, чакай на телефона. — Тишина. — Ще ти позвъня пак.

Линията бе прекъсната и Ледет седеше на пода с израз на почуда.

— Господи. Той просто затвори, ей така — рече Ледет, гледайки нагоре към Грейвър, все още стискайки слушалката. — Смятате ли, че е подушил нещо? Дали е разбрал, че нещо тука не е наред?

— Остави идиотската слушалка — рязко се сопна Грейвър.

Ледет затвори. Нюман влезе в стаята.

— Мисля, че в нищо не се усъмни — каза той. — Изглежда, някой там го прекъсна. Струва ми се, всичко е наред.

— Какво е Лас Копас? — попита Грейвър.

— Това е малка писта, която Калатис е направил в низините — каза Ледет. — Тя е навътре, недалече от крайбрежната къща на Калатис, от другата страна на залива Чокълит Бей в окръг Бразория. Това е тайна писта, никакви шосета не водят дотам, може да се стигне само по въздуха. Наоколо има блатисти реки и малки езера, образувани от отливите. Пилотите я използват за сборен пункт и понякога за пренасяне на стоката от самолети на лодки. Има плавателна река на осемдесет ярда от нея, но е доста блатиста.

— Близо ли е до къщата на Калатис?

— Да. Десет-дванайсет въздушни мили. Той притежава страшно много крайбрежна земя срещу залива Уест Бей.

Телефонът звънна отново.

— Виж какво ще ти каже, преди да повториш онова за оправянето на маслопровода — каза Грейвър, докато Нюман се връщаше в спалнята. — Той ни трябва тук.

Ледет кимна.

— Ало?

— Аз съм — рече Редън. — Добре, идвам да те взема. Това беше Уейд. Всичко е променено — още веднъж. Ново разписание. Сега няма проблем да дойда да те взема. Ти си копеле с късмет, Ледет. А и така е по-добре. Мога да заредя в Бейфийлд и ще имаме време да хапнем нещо, преди да сме пак във въздуха.

— Бейфийлд ли? Мислех, че си в залива.

— Не, старче, промяна в плана. Не съм взел бийчкрафта. Имахме товар. Аз съм с ПС-то, трябват ни повече мускули.

— О — продума Ледет, поглеждайки към Грейвър за потвърждение. — Добре. Доволен съм, че разрешихме въпроса. В такъв случай кога ще бъдеш тука? — попита той.

— Ами, имаме доста време, значи, да видим, сега е почти три часа. Защо не наминеш там в… пет. Ще прескочим до Кема да хапнем малко раци, преди да почнем тоя малък цирк, дето гъркът го е замислил. Нощта ще бъде дълга, Рики. Дано си отпочинал.

— Добре, пет часа — каза Ледет и затвори. Погледна Грейвър за одобрение.

— Какво значи ПС? — попита Грейвър.

— Това е „Пилат ПС-12“, турбовитлов, швейцарски самолет. Много хубава машина.

— Какво искаше да каже той с това „повече мускули“?

— ПС-то е мощен самолет. Той е нов, от общ разряд, но е като товарен кон. Има пробег без зареждане 1700 морски мили, скорост 270 възела и може да носи до един тон полезен товар — хора, стока, каквото и да е, зависи дали слагаш седалки или платформа.

— Подай си ръцете — каза му Грейвър и пак му сложи белезниците, сядайки на един от плетените столове.

— Беше добре — рече Нюман, връщайки се в стаята.

Грейвър кимна, но погледът му се насочи към маранята навън, отвъд сенчестата веранда. Никой нищо не продумваше. Следобедната жега беше толкова силна, че човек можеше да я подуши, растителността, почвата и водата в залива бяха нагрети до такава степен, че отделяха свои собствени миризми, характерни за най-знойните летни дни. Сега дори в къщата беше горещо и те нямаха никакъв друг избор, освен да се потят и да желаят да е по-късно следобед.

— Вижте какво, колко още ще трябва да стоя там? — попита Алис, застанала на прага. Беше се подпряла с една ръка на рамката на вратата.

— Още малко — каза Нюман.

— Сега е три часа — рече тя. — Точно три.

— Може би още един час — отвърна Нюман, без да има някаква представа.

— Един час? Божичко! — вбесена, тя се завъртя и се върна в спалнята.

Грейвър погледна Нюман, кимна му към верандата, после стана и пак пресече кухнята, носейки радиотелефона. Нюман го последва. Когато излязоха навън, той позвъни на Арнет.

— Имам новини за теб — рече Арнет и му разказа какво се бе случило в апартамента на Кони. — Те просто излезли оттам, Маркъс — каза тя. — Всъщност нямало какво друго да направят.

— По дяволите. — Грейвър едва сдържаше яростта си. Макар да не се чувстваше пряко отговорен за тия смъртни случаи, той все пак беше свързан някак си с тях. Изпитваше чувство на вина. Калатис беше в основата на още два акта на отчаяние. Този човек беше ангелът на отчаянието.

— А къде се дянаха „замаскираните“ убийства на Калатис? — попита той. — Първо бомбата, сега и този случай. Какво става тук?

— Чудя се дали той стои зад това — рече Арнет.

— Кой е тогава? Нима Гайс?

— Може би. Озадачава ме странният характер на убийствата. В тях се долавя нещо непоследователно. Експлозията в яхтклуба. Замаскираното убийство на Хорман. Явното наемно убийство на Фийбър. Или Калатис губи самообладание… или някой с по-тежка ръка се намесва тук.

— Значи не си изоставила своята теория за „правителствения човек“, а?

— Не знам — призна си Арнет. — Ако има замесен втори убиец… ако е Гайс… тогава хората от тия служби са излезли от равновесие.

— Досега си мислех, че грешиш — рече Грейвър. — Сега ми се струва, че си права, но все пак се надявам да грешиш.

— Просто не разбирам защо — ако съм права за втория убиец, защо той се намесва в играта на Калатис? Искам да кажа, че в идеалния случай Калатис би искал при всички случаи Бъртъл, Шек и Фийбър да са мъртви като част от плана си да изгори всички мостове. Защо някой се намесва и му помага… така грубо?

— Не знам — отвърна Грейвър. — Но знам, че направих грешка, дето не прибрах Фийбър. Честно казано, не го предвидих. А трябваше.

— А какво да правим с Фийбър и онази жена? Искаш ли да се обадим анонимно на отдел „Убийства“?

— Не — бързо каза Грейвър. — Това само ще стовари още по-бързо всичко върху мене.

— Господи, душко, ще бъде ужасно за онова момиче, като ги намери.

— Нищо не мога да направя — рече Грейвър.

Настъпи пауза и после Арнет попита:

— И така, какво разбра от твоя пилот?

Той й предаде разговора им с Ледет и за възможностите, които бяха обсъждали с Нюман.

— Вероятно тук имаш право — каза Арнет. — Това ще е приключило до утре сутринта. И си прав в предположението, че Калатис се готви да изчезне. Направо не мога да повярвам. Това тичане беше истински ад. Пола все още се поти над сведенията на Бъртъл. Направил ги е изчерпателно, Маркъс. Всичко е там. Ще бъде истинска сензация, когато ги съобщиш.

— Това ще почака.

— Какво смяташ да правиш?

— Искам Калатис. Ще се опитам да използвам Еди Редън — рече Грейвър. — Какво ще кажеш за Мъри и Ремберто?

— Какво имаш предвид? Искаш да ги използваш ли?

— Искам да знам дали биха ми помогнали.

За какво?

— Не знам. Просто искам да знам дали ще се заинтересуват.

— Сигурен ли си… съзнаваш ли какво правиш, Маркъс? Без да се обиждаш, ала…

— Не се обиждам — прекъсна я Грейвър. — Ако чувстваш, че не ти се нрави, кажи им го. Не ми е известно нищо повече от това, което ти казвам. Просто искам да знам дали мога да разчитам на някого, ако се наложи да действам. Стрелбата с оръжие изобщо не е в моя стил, Арнет, ето защо не се безпокой за това. От друга страна, след случката у Кони те знаят какво могат да очакват. Просто се нуждая от компетентни хора, които са стреляли поне в полигон през последните шест месеца.

За момент Арнет нищо не продума.

— Може би ще ти помогнат — най-после рече тя. — Но вероятно не заради благото на човечеството. Някога са работили на правителствена служба. Това, което искаш да направиш, просто не си заслужава парите. Те само може да те уважават, душко, и толкоз.

— Не мога нищо да им платя — каза Грейвър, — но ако не греша за операцията, в която ще се намесим тук, ще заловим страхотно много контрабандни пари. Може би милиони. Бих могъл да използвам някаква помощ, за да не ги изпуснем.

Арнет отново замълча. Беше сигурен, че тя разбира какво й говори.

— Добре — рече тя. — Ще ги попитам.

— Ако се заинтересуват, ще трябва да дойдат тук колкото се може по-скоро, но не по-късно от четири и трийсет. — Той даде адреса на Арнет. — Ако идват, нека ми се обадят.

Той прекъсна и набра номера на Рейнър Фийбър. Тя се обади и той поиска да говори с Ласт. Когато чу гласа му, Грейвър каза:

— Това е само за твоите уши, Виктор.

Ласт се поколеба само за миг.

— Да, добре.

— Нуждая се от помощта ти. В тази работа има пари. — Беше малко преувеличено, помисли си Грейвър, но тъй като занятието на Ласт се състоеше в това да преувеличава, той щеше да го разбере. — Ако искаш да участваш, трябва веднага да тръгнеш. Ще ти дам адреса.

— Разбирам — каза Ласт. — Дай ми го.

Грейвър даде адреса на бензиностанция на две мили от тях. Той не се доверяваше на вътрешните телефони в дома на Фийбър.

— Трябва да си там в четири часа — рече Грейвър. — Ясно?

— Ще бъда там.

Грейвър затвори и погледна Нюман.

— Съгласен ли си с това, което става?

— Засега да — отвърна Нюман.

Грейвър беше благодарен за точно такъв отговор. Можеше да разчита на Нюман, че веднага ще му каже, ако надуши нещо съмнително. С изключение на Ласт, който според Грейвър щеше да бъде чудакът в операцията, той знаеше, че би очаквал същото от Мъри и Ремберто, ако решат да участват. В сравнение с него те бяха виждали много повече неща от този сорт.

— Добре — рече Грейвър.

Радиотелефонът звънна и той веднага отговори.

— Маркъс Грейвър ли е?

— Да, аз съм Грейвър.

— Обажда се Ремберто. Тръгнали сме към вас.

Затвориха.

Грейвър погледна часовника си. Беше три и десет. Един час и петдесет минути преди момента, когато Еди Редън трябваше да се приземи на малкото летище в Бейфийлд.

72.

3:50 следобед

Грейвър седеше на задната веранда с Ремберто и Мъри. Беше им обяснил всичко, опитвайки се да им представи нещата колкото се може по-пълно за това кратко време. И тримата се потяха, и тримата пиеха ледена вода, никой не пожела нещо по-силно, което би причинило, макар и мигновено колебание в тях. Тъй като Нюман беше отишъл да вземе Ласт от бензиностанцията, Грейвър им каза и за Ласт. На тези двама мъже той можеше да се довери без всякакви резерви и му се искаше и те да му се доверяват по същия начин. Най-добрият начин да постигне това, освен одобрението на Арнет, беше да им даде ясна представа за участниците и обстоятелствата, макар че последните можеха да се изменят драматично за съвсем кратко време.

— Ами момичето тук? — попита Мъри. Той седеше изправен на стола, без да се обляга назад, стиснал чашата в едрите си длани, а мускулестите му ръце и рамене сякаш принадлежаха на мъж, двайсет години по-млад от него. Беше закачил химикалка в деколтето на обикновената си бяла тениска и стар автоматичен „Колт-Браунинг“ калибър 45 беше пъхнат в колана на джинсите. Лицето му беше така гладко избръснато, че блестеше, а късо подстриганата му коса, въпреки пооределите слепоочия, допринасяше за вида му на истински професионалист. Грейвър изобщо не се съмняваше в компетентността или в надеждността на Мъри.

— Реших да оставя Ласт при нея, докато отидем да вземем Редън. Не съм мислил повече по тоя въпрос. Но и не мога да я пусна.

— Добре.

— А този Редън дали ще бъде въоръжен? — попита Ремберто.

— Ледет казва, че ще бъде.

Ремберто беше висок за латиноамериканец, малко по-висок от Грейвър, слаб, но с широки рамене. Хубав младеж с гъста черна коса, грижливо подстригана и сресана, той носеше леки панталони, светлосиня риза и спортно сако, и всички те изглеждаха доста пострадали след едночасовата сауна в двора на Кони. Носеше и „Зиг-Зауер“ като на Грейвър, в кобур с ремък през рамо под сакото си. Той седеше на стола си съвсем спокойно и уверено. Но невъзмутимите му тъмни очи създаваха погрешна представа за концентрираното внимание, усвоено през няколкото, но с богат опит, години в тайните служби.

И двамата мъже не откъсваха поглед от Грейвър от момента, в който излязоха на верандата. При тях нямаше никаква склонност да отклоняват вниманието си към залива, обичайната реакция на всеки седнал на веранда с крайбрежен изглед. Но Ремберто и Мъри — Грейвър не знаеше фамилните им имена — не проявяваха любопитство към водата, корабите или залива. Те се интересуваха само от Грейвър и това, което той трябваше да им каже за предстоящите събития.

— От доста време работя зад бюро — рече Грейвър, — и вие двамата разбирате повече от тактически планове, но имам две предложения за това кога е най-добре да го пипнем. Кажете ми какво мислите.

— Първата добра възможност, струва ми се, е по време на зареждането. Ледет твърди, че в Бейфийлд самолетите се зареждат от малък камион цистерна, който спира до хангарите. В камиона винаги има двама служители. Мисля, че двама от нас биха могли да заемат техните места. Ако това е неосъществимо, може да се престорим на други пилоти или нещо подобно, да се въртим около паркинга или терминала на летището. Втората възможност е в ресторанта, където те се хранят. Правил съм това преди и то ми харесва. Лесно е да застанем от двете му страни и да насочим два пистолета, преди да е заподозрял нещо. Ще накараме Ледет да седне на удобна за целта маса.

— Това, което не ми харесва във втория вариант — добави Грейвър, — е, че двамата с Ледет трябва да пътуват до ресторанта сами, за да не се възбуди някакво подозрение. Има твърде голяма вероятност Ледет да реши, че може да избягат с колата… изобщо има твърде много време, за да се случат доста неща.

— Не, предпочитам летището — рече Мъри.

— Също и аз — добави Ремберто, — но ако нещо се обърка, ако има стрелба, рискуваме с пожар от горивото.

— Да, помислих си за това — каза Грейвър.

— Какъв е той по характер? — попита Ремберто.

— Не знам, но съдейки по телефонния му разговор, той държи нещата здраво в ръцете си. Ледет като че ли е по-податлив, не толкова твърд. И освен това Калатис се доверява именно на Редън, което говори много. Изглежда, Калатис държи да има личен контакт и с тримата си основни пилоти.

— А ние всъщност трябва да разпитаме тоя тип, така ли? — попита Мъри.

Грейвър обясни положението си по отношение на бюрокрацията, с която би трябвало да преговаря, за да бъдат предприети официални мерки срещу Калатис.

— А докато те се мъчат да разработят политиката за подобна стъпка, Калатис ще изчезне — каза той. — И той няма да е първият голям обект, който се изплъзва от задната врата, докато бюрократите умуват. Ето защо смятам да разпитам Редън, за да видя дали има начин да спасим нещо от това фиаско вместо едно безкрайно разследване, което ще се проточи поне осемнайсет месеца без никакъв резултат, освен няколко прекалено тежко осъдени дребни риби.

Той ги погледна.

— Ще бъда откровен с вас — рече той. — Казах на Арнет, че тази вечер те ще пренасят пари и наистина е така. Но моят единствен интерес тук е Панос Калатис. Искам парите, защото Калатис иска парите, и предполагам, че независимо къде са те, той ще е наблизо. За мен парите не са нищо друго, освен примамка. Нямам намерение да гледам към тях; ще се вглеждам само в сенките.

Нямаше намерение да изяснява това. Смяташе, че не е нужно.

— Значи си сигурен, че товарът не е наркотици — рече Мъри.

— Ледет твърди, че това са пари или хора, или и двете заедно. Не са наркотици. Според него тези пилоти никога не пренасят наркотици. Това е друга клетка, друг отдел.

— Дявол да ги вземе — рече Мъри. — Организация.

— Да, и мисля, че не е необичайно за Калатис от време на време да реорганизира нещата или в последния момент да променя плана си. Той очаква всички да са нащрек и да не губят равновесие при промени по време и място всеки момент. Мисля, че Редън и двамата му колеги са много добри в оперативно отношение. А тъй като те знаят повече от всеки друг за Калатис, поставям ги на първо място. Страшно ми трябват тия мъже. Те ще бъдат безценни от разузнавателна гледна точка.

И двамата кимнаха. Изглежда смятаха, че неговото становище е логично, макар и необичайно. Но Грейвър предполагаше, че и двамата не обичат твърде много общоприетите неща, иначе не биха се занимавали с това, което вършеха.

Точно в този момент звънна радиотелефонът на Грейвър и Нюман им се обади, че спира пред къщата.

„Пилат ПС-12“ беше наистина красив самолет, с дълъг и лъскав корпус. Крилете му бяха монтирани откъм долната част, с обърнати нагоре краища като перки, Т-образната опашка имаше допълнителна подпора от право, остро ребро, продължаващо напред до покрива, точно зад последното от осемте прозорчета. Приближавайки пистата в посока откъм залива, той напомняше на леден къс, падащ в превалящото следобедно слънце.

Грейвър седеше в колата, в сянката на един от няколкото хангара покрай пистата, на която Редън току-що се бе приземил. Бейфийлд, забеляза той, имаше вид на построено през 40-те години летище за целите на някой отдалечен военноморски пункт или някое друго военновременно съоръжение, а после след войната летището е било бързо изместено от по-добрите съоръжения, издигнати по-близо до разрасналия се Хюстън. Но все пак Бейфийлд не бе загинал. Един по един четирите военни складове бяха заменени с хангари от гофрирана ламарина, които бързо придобиха вида на предишните складове. Различни хора прибираха там различни самолети през всичките тия години. Винаги имаше по двама-трима души, които се мотаеха наоколо, поправяйки стари двигатели или докарвайки цистерната, ако някой се отбиеше и поискаше да дозареди. Бейфийлд беше почти изоставен, но и не беше рядкост да се видят луксозни самолети от време на време. Пристигаха и заминаваха. Никой не обръщаше особено внимание.

Грейвър наблюдаваше как на петдесет ярда Ледет намаля скоростта на алфа ромеото край пистата и спира пред отворените врати на хангара, където Редън оставяше „Пилат“. Вътре в хангара Нюман се бе облегнал на стената и следеше Ледет само на седемдесет и пет фута. На сто и трийсет ярда от него, вътре в главния хангар, където Грейвър вече се бе легитимирал и внушил на четиримата служители там колко е важно да им помогнат и да мълчат, Ремберто и Мъри навличаха яркооранжевите работни комбинезони на двамата механици, които обикновено караха малката цистерна. Ремберто не откъсваше очи от един друг служител, който беше зад стъклена преграда и носеше слушалки. Мъжът даде знак на Ремберто с палеца нагоре.

— Ето го — каза Ремберто, вдигайки ципа на комбинезона. — Току-що се е обадил по радиото за цистерната с гориво.

Мъри предаде това по своя радиотелефон на Грейвър и Нюман също го чу. Мъри и Ремберто се изкачиха към високите седалки на зареждащия камион. Мъри седна зад кормилото и потегли от сянката на хангара. Зад тях, далеч от вратата, групичка мъже — двамата шофьори, един механик и диспечерът — наблюдаваха развиващия се сценарий, сякаш това беше някакво невинно зрелище.

Слънцето блестеше по „Пилат“, докато Редън зави в края на пистата и започна да се движи назад към хангара.

Сложил слънчеви очила, Ледет слезе от алфа ромеото и се облегна на предната броня, наблюдавайки как Редън се приближава на деветдесет градуса спрямо хангара и после рязко изви, за да насочи самолета към отворените врати. Придвижи го почти до входа. Воят на турбовитловия двигател се засилваше с приближаването му до хангара, отеквайки срещу металните стени. След това Редън изключи двигателя и виенето постепенно започна да отслабва.

Надничайки през процеп в спойките на металните листове, Нюман наблюдаваше как Редън, с безизразно зад авиаторските очила лице, започна да прибира разни неща от кабината, готвейки се да отвори вратата. Нюман премести поглед към Ледет, който се изправи до колата, но не се отмести, докато от другата му страна, зад самолета, цистерната започна да се приближава.

Нюман видя, че Редън се смъква от седалката, а после масивната врата зад кабината се повдигна и плъзна по тялото на самолета.

— Ей, Рик — извика Редън и врътна глава към Ледет да се приближи. Ледет се поколеба. Цистерната се приближаваше към крилото на самолета и хич не му се искаше да бъде близо до Редън, когато извадеха пищовите. Той само тайнствено посочи към цистерната.

Мъри тъкмо спираше, когато видя как Ледет сочи към него, той грабна един картон за съобщения от арматурното табло на камиона и го вдигна, посочвайки нещо в него. Редън погледна към камиона и видя, че шофьорът размахва картона. Той остави нещо на една от пасажерските седалки, спусна стълбата и слезе от самолета. Беше с червеникава коса и светъл, зачервен от слънцето тен. Макар че не беше особено пълен, имаше добре очертан бирен корем, който трудно можеше да се замаскира от широката мексиканска риза, обичайна дреха за удобно прикриване на оръжие. Носеше каубойски ботуши и избелели сини джинси, единият крачол, на които се бе запретнал на ръба на ботуша, показвайки червената му горна ивица с ръчно изобразен мексикански орел с разперени криле.

Мъри и Ремберто слязоха от камиона, тръшвайки вратите изтръгнаха към него, като Мъри отново вдигна картона.

— Казаха, че трябва да оправите документацията си, преди да заредите — заяви Мъри.

Редън погледна Ледет.

— Каква е тая глупост?

Ледет сви рамене.

Редън и Мъри се приближаваха един към друг, а Мъри държеше картона, извивайки се леко, за да позволи на Ремберто да се доближи до Редън малко след самия него и откъм сляпата страна на Редън.

— Предплатил съм. Каква е тая идиотщина? — каза Редън и хвана картона.

Веднага щом той грабна картона, Ремберто пъхна ръка в оранжевия си комбинезон, измъквайки своя „Зиг-Зауер“ и светкавично мушна дулото му в тлъстините над левия бъбрек на Редън. Редън се дръпна и в същия миг дулото на пистолета на Мъри се залепи върху корема му, а лявата ръка на Ремберто го стисна здраво над левия му лакът.

— Това са калибър четирийсет и пет и един деветмилиметров — рече Мъри, доближил плътно лицето си до Редън. — И един „Мак-10“ ей там, в хангара.

Докато Редън недоверчиво блещеше очи, мъчейки се да погледне Ледет, Нюман излезе от хангара с насочен към Ледет пистолет, който просто вдигна ръце нагоре.

— Копеле — рече Редън. — Гоо-споди, не мога да го повярвам.

— Повярвай го — каза Мъри и едрата му ръка опипа Редън и го освободи от пистолета, който беше пъхнат отзад в колана. — Деветмилиметров… „Берета“ — рече Мъри, преди още да го извади.

В момента, в който Ремберто пъхна ръка в комбинезона си, Грейвър запали колата и бързо профуча по пистата, спирайки между алфа ромеото на Ледет и самолета. Слезе и отиде пред колата, където Редън все още се опитваше да асимилира изминалите двайсет секунди. Грейвър подаде чифт белезници на Мъри, който мина зад Редън и му ги сложи.

— Кои, по дяволите, сте вие? — настойчиво попита той, насочвайки тъмните стъкла на очилата си към Грейвър. Орловият му нос беше зачервен от слънцето. Грейвър си помисли, че кожата на Редън не понася много слънцето.

Грейвър протегна ръка и свали слънчевите му очила, откривайки светлосини очи и необикновено рошави червеникави вежди. Редън веднага направи гримаса срещу ярката светлина.

— По дяволите — рече той.

73.

Грейвър изведнъж реши да не връщат Еди Редън в дома му в Сийбрук за разпит. Вместо това той го сложи да седне в средата на празния хангар, с белезници на извитите назад ръце, с кръстосани като на йога крака. Разположи го с лице към плъзгащите се врати на хангара, отворени докрай, за да вижда добре скъпоценния си „Пилат ПС-12“ на петдесет фута от него. Грейвър застана откъм страната на самолета, така че Редън трябваше да гледа и двамата, когато говореше с Грейвър. Хангарът от метални листове беше нагрят до крайна степен, поемал цял ден горещото слънце. Макар огромните врати да бяха широко отворени, случайният ветрец, проникващ вътре, ги караше само по различен начин да чувстват горещината в хангара, който напомняше истинска пещ.

Всички си бяха свалили саката и ги бяха закачили, където намерят. Празният хангар усилваше гласовете им, така че не се налагаше да повишават тон. Навън бръмченето на цикадите и скакалците понякога бе прекъсвано от приближаващ или отлитащ самолет. И от време на време се чуваше пукането на металните стени от топлинното разширяване.

Еди Редън беше по-труден обект от Ричард Ледет. Първо, той не беше от типа хора, чиято фантазия би им погодила номера. Притежаваше доста здрав разум. Човек не можеше в нищо да го убеди, възползвайки се от неговите тревоги — той всъщност нямаше такива. Той сякаш приемаше живота с една проста философия, с някакъв западнотексаски стоицизъм, в който нямаше място за биене по гърдите и оплакване. Понякога животът ти погажда гадни номера, а понякога не. Или имаш късмет, или нямаш. И в двата случая нищо не можеш да направиш. Това би могло да бъде неговото кредо. Така той се бе научил да извлече най-доброто от всяка лоша ситуация. Животът можеше да погоди гадни номера на Еди Редън, но той не хленчеше за това. В подобни случаи той просто си вземаше един хубав душ и в това време обмисляше как да избегне лошия късмет следващия път.

И точно това правеше сега — седнал с кръстосани крака като индиец — навярно за първи път от петнайсетгодишната си възраст, опитвайки се да измисли как да не затъне още повече, отколкото вече беше.

Грейвър изложи всичко колкото се може по-методично и безстрастно, предполагайки, че Редън ще оцени сбития разбор на своето положение. Той изреждаше фактите подобно на счетоводител. Порнофилмите с малките момичета, кокаинът, откраднатото оръжие, работата му при Калатис, ежеседмичните полети с пари до малки корабчета в Мексиканския залив — Грейвър разполагаше с картите за документация, ежемесечните полети с пари в южна посока… всичко това беше като предястие, достатъчно, за да убеди Редън, че приближавайки се към хангара преди няколко минути, той навярно бе пилотирал самолет за последен път в живота си.

Сега Редън го обмисляше, дишайки тежко — никак не бе лесно да седиш на горещ бетонен под с кръстосани крака и ръце с белезници отзад, докато тесният колан на сините ти джинси се врязва в издутия ти бирен корем и отпуснатите телеса отгоре. Той обилно се потеше и по челото му се стичаха малки струйки, задържайки се по рижите му вежди като капки солен дъжд. Мократа мексиканска риза бе полепнала по гърба и корема му и неудобното положение изглежда му причиняваше някакви болезнени спазми, затова малко се накланяше, за да ги облекчи.

Редън тихо пропъшкваше с всяко поемане на дъх. Погледна своя самолет. Поклати глава с лека усмивка.

— Ей, Рики — каза на Ледет, седнал точно зад него в същата поза, но той не го виждаше. — Ти май си се спогодил нещо с тия момчета, а?

Нюман поклати глава към Ледет.

Когато той не отговори, Редън се ухили и рече: „По дяволите“.

Откакто бяха влезли в хангара, никой не беше продумал, освен Грейвър и Редън.

— Е — рече Редън, намествайки задника си в опит да облекчи схващането си отстрани. От края на носа му капеше пот върху бетонния под, където веднага попиваше. — Въпросът при такава сделка е… че тая работа е танто за танто… до края на живота си трябва да се озъртам.

— Така е — каза Грейвър, триейки лицето си с носна кърпа. — Но ако не искаш да се занимаваш с нас, можеш просто да прекараш остатъка от живота си в килия.

Редън изпухтя.

— Добре де, дявол да го вземе, знаем накъде води това, нали така? Ако можех, хич не бих се канил да прекарам остатъка от живота си в килия. Той изсумтя. — Непременно ли трябва да ме държите така с тия белезници? По дяволите.

Грейвър се приближи до него и приклекна. Погледна го.

— Пушиш ли?

Редън се намръщи.

— Да, пуша.

— Искаш ли цигара?

— Да, искам цигара.

Грейвър погледна към Нюман, който отиде при Ледет и извади цигарите и запалката от джоба на ризата му.

— Свали белезниците от едната ръка — каза Грейвър на Нюман, който взе ключа от Мъри да ги отключи. Когато го направи, Ремберто шумно запъна ударника на своя „Зиг-Зауер“.

Редън трепна и после бавно обърна глава в посока на звука, докато вземаше цигарата от Нюман и я палеше. Погледна Ремберто.

— Вие, момчета, хич не действате като полицаи — рече той. Не се опита да се изправи, но поразкърши малко раменете и кръста си.

— Добре — каза Грейвър, все още приклекнал пред Редън — кажи ми какво трябваше да стане тази нощ.

Редън не беше склонен към театралничене, но от дългата му пауза, преди да отговори на въпроса на Грейвър, ясно проличаваше какво напрежение чувства. Изглежда никой не проговаряше за Калатис, без да се опасява, че така застава пред отворените врати на ада. Просто не го правеха, освен ако нямаха друг избор.

— Калатис действаше по някаква голяма сделка — започна Редън. — Не знам нищичко за какво са се договаряли — дали за наркотици, информация или оръжие, просто не знам, но нещата щяха да приключат тая нощ. — Той всмукна от цигарата. — Когато става нещо подобно, тия хора, с които той се занимава, ги докарваме да се видят с Калатис за окончателното договаряне. Те носят последната си вноска в брой. И обикновено, това си е особеност на гърка, всичко това става след полунощ, ранните часове на сутринта. Просто тъй обича да го прави.

— Става по следния начин. Тия хора, ако са от другаде, се настаняват в някой хюстънски хотел и хората на Калатис ги вземат оттам и ги водят до летището, което използваме.

— Винаги ли използвате едни и същи летища?

— Да — кимна Редън, — използваме всички. Правим нещо като въртене, нито едно не е постоянно. Той гледа това да става произволно. Но повечето ги използваме, рано или късно, Уест, Саутуест, Клобър Фийлд, тук, Гълф, Андрау, Хъл, Елингтън, Хоби, Интерконтинентал, Хукс, Мидуест, Уайзър — всички.

— Във всеки случаи, тия хора и парите им се превозват от охраната на Калатис от техния хотел до летището. Те се качват, парите се натоварват и ние отлитаме. Обаче всички тия хора си мислят, че отиваме в Мексико или някъде там надолу. А всъщност летим два часа за отвличане на вниманието. Гледаме да ги занимаваме с нещо в кабината, за да не чуват радиосъобщения и нищо да не виждат, макар че е нощем, а после се приземяваме край къщата на Калатис, ако сме с понтонче…

— Понтонче ли?

— Хидроплан, самолет с понтони — или пък се приземяваме на малко междинно летище, прехвърляме се на понтонче и пристигаме.

— Но значи винаги отивате до Калатис с хидроплан.

Редън леко кимна.

— Налага се. Той няма да остави подобна стока да се вози с кола. Освен това то си е част от номера, да си мислят, че са в Мексико.

— Само едно междинно летище ли има, или са няколко?

— Едно, само едно. Мястото се казва Лас Копас.

— Но довечера е нещо различно, така ли? — попита Грейвър.

— Да, довечера е различно — каза Редън, кимайки тежко и всмукна за последен път от цигарата, която беше изпушил чак до филтъра. Смачка фаса на бетонния под. Използва палеца на свободната си дясна ръка да обере потта от челото си и се разнесе звън от незаключените белезници.

— Когато има няколко самолета в една нощ като тази, те всички тръгват от едно летище. По този начин хората от охраната на Калатис имат да контролират само един хангар. Времето е така разчетено, че клиентите пристигат с един час разлика един от друг и по тоя начин има предостатъчно време между тях. Никой от клиентите изобщо не знае, че Калатис се е срещал с някой друг същата нощ. Ето така го прави.

Редън пак се поразмърда върху бутовете си.

— Това е адски неудобно място — рече той. Метна възмутен поглед към Ремберто. — По дяволите. Така. — Той пак избърса потта от челото си с палец. — Довечера и тримата пристигаме от различни летища.

— Кои?

— Уейд от Андрау. Марисио от Клоувър. Аз потеглям от Хоби.

— И това ще стане след полунощ?

— Не, не този път — поправи го Редън. — Това е още едно нещо, което беше променено. Първият клиент ще бъде тука в десет и петнайсет. Вторият в единайсет и трийсет и пет. Третият — в дванайсет и петдесет и пет.

— Значи — Грейвър пресметна набързо — по един час и двайсет минути между всеки пристигащ клиент.

— Точно така.

— Защо е тази промяна?

Редън втренчи поглед в бетонния под за миг и после вдигна очи към Грейвър.

— Ами, всъщност, право да ви кажа — рече той, — и ние самите тъкмо се безпокояхме малко по тоя въпрос.

— Ние?

— Аз, Уейд и Марисио… тримата пилоти. Ние, такова, от известно време наблюдаваме всичко това и ни се струва, че май Калатис се кани да изчезне след тази нощ.

— Защо смятате така?

— Има един тип, казва се Шек, който летеше с нас — каза Редън. — Бил е с Калатис много по-дълго от нас и с него почнахме често да се събираме и да си говорим за Калатис. Приятелчето Шек доста добре му схваща номерата. Той все още работи за Калатис по някакви тайни щуротии. Шек смята, че Калатис приключва доста от операциите си тук и че се кани да направи някакъв страхотен трик и след това просто да изчезне. След всички тия промени, дето стават днес — първо едно, а после друго, ние с момчетата почнахме малко да се плашим. От четири или пет часа се опитвам да се свържа с Шек да обсъдим тия последни събития с него, но не мога да го открия.

— Чел ли си вестниците тази сутрин?

Редън погледна Грейвър.

— Да.

— Брус Шек е загинал в експлозията на една от ония лодки в яхтклуба Саут Шор.

Редън трепна и лицето му увисна.

— Загинал?

— Познаваш ли Колин Фийбър?

— Да.

— Загинал е тази сутрин.

— Загинал? Убит ли е?

— Гилбърт Хорман?

Редън кимна, усещайки какво ще чуе.

— Загинал е снощи.

Редън преглътна. Очите му имаха такъв вид, сякаш бяха загубили способността си да мигат. Той пак преглътна.

— И трима офицери от моя отдел, които работеха по случая — добави Грейвър, без да уточнява.

Погледът на Редън се зарея навън към настилката на пистата.

— Значи Шек беше дяволски прав… тоя грък се е развилнял. Кани се да бяга.

— И къде според тебе в тая схема попадат неговите пилоти, Еди? Нима смяташ, че той просто така ще ви пусне да си вървите — с всичко, което знаете за него?

— Кучи… син… — Редън почти се вцепени.

— Във всеки случай, днес можеше да ти бъде последният летателен ден — рече Грейвър.

Редън нищо не каза. Само гледаше втренчено към пистата, която танцуваше в маранята край самолета му.

74.

— Значи тази вечер — каза Грейвър, отново връщайки Редън към започнатия разговор, — ако вземете клиенти оттук, возите ги заблуждаващо два часа и после отивате в Лас Копас, а оттам те се прехвърлят на хидроплани, за да прелетят до Чокълит Бей, така ли?

Редън кимна. Беше започнал още по-силно да се поти.

— Как става това? Къде спира хидропланът — в реката ли? Наблизо има река, нали?

Редън кимна.

— На около седемдесет и пет ярда от летището.

Нюман беше довлякъл автомобилна гума и сега седеше на нея зад Редън. Мъри и Ремберто бяха придърпали една дървена стойка и също се бяха настанили. Всички страшно се потяха, но внимателно слушаха как Грейвър методично изтръгва всяка важна подробност.

— Има ли нещо различно от обичайното в този случай?

Редън пак кимна, като че ли тъкмо сега се досещаше за нещо, сякаш още едно късче от ребуса на Калатис идваше на мястото си.

— Да. — Той отново преглътна. — Да, обикновено парите и клиента се товарят на хидроплана и се пренасят над Чокълит Бей. Когато стигнем до пристана на Калатис, клиентът се изкачва по брега към къщата за срещата си с Калатис, а парите се натоварват на моторница.

— А после какво?

— Моторницата откарва парите до уреченото място в големия залив, вместо хидроплана. Хидропланът и пилотът трябва да чакат, за да прехвърлят клиента отново през Чокълит Бей.

— Ти каза „когато стигнем пристана на Калатис“. Вие ли управлявате и хидроплана? Няма ли други пилоти за него?

— Не, ние го управляваме. Има само един хидроплан. Първият пилот се приземява в Лас Копас, всичко се натоварва на хидроплана, прелита над Чокълит, после, когато клиентът приключи, се връща пак през Чокълит, взема редовния самолет и оставя хидроплана в реката за следващия пилот и клиент. Той прави същото. Вторият пилот на последния самолет откарва хидроплана. Държим го в малък хангар в Кема.

— Предполагам, че някой стои при самолета, спрял в Лас Копас.

— О, да, трима от пазачите на Калатис предварително отиват до Лас Копас с лодка. Занасят електрически генератор и сигнални лампи до летището. Доста работа е. Лампите светват само за миг по време на приземяването и се закриват. Пазачите — наричат ги охрана — остават по време на цялата операция в съответната нощ, помагат в товаренето на парите от единия самолет на другия и после „охраняват“ самолета, който не се използва в момента.

— Казваш, трима пазачи. Винаги ли има трима?

— Точно така. Ето тука Калатис се различава от вашия обичаен, посредствен трафикант или престъпник. Има шест въоръжени пазачи, а не петнайсет или двайсет. Само шест. Трима в Лас Копас, трима на собствения му кей. Те са доста сдържани хора. Всъщност всяко оръжие, което носят, е снабдено със заглушител. Независимо дали е „Узи“, „Мак-10“ или нещо друго. Заглушители. Съвсем разумно, като си помислиш. Всички ония каубои обичат звука от гърмежите. Каква тъпотия, ами че със заглушител може да умъртвиш сума народ, преди някой да е разбрал, че си там. Затова те нямат нищо против да ги използват. Не искам да кажа, че много обичат да дърпат спусъка; никога не съм виждал това. Но и никак не ги е страх да използват оръжие.

Редън се замисли за секунда и после пак погледна Грейвър.

— Вижте какво, може ли още една цигара?

Нюман отново взе цигара от Ледет. Когато Редън я запали, Грейвър продължи:

— Добре, но ти каза, че този път ще бъде различно.

— Да. Днес следобед имахме среща с Калатис. Обичайната програма беше отменена. Всеки от нас ще има малко по-различно разписание. Уейд излита пръв. Никакви заблуждаващи обиколки — направо към Лас Копас. Същото нещо в Лас Копас, прехвърля клиента и парите на хидроплана. Но когато пристигне при Калатис, сваля парите и клиента и се връща в Лас Копас без клиента.

— Калатис обясни ли това?

— Той каза, че клиентът ще отиде в Галвестън с моторница и после с кола ще се върне в Хюстън.

— Ами оня номер с подвеждането, че отиват в Мексико?

— Да, попитах за това. Калатис каза, че ме е наел да управлявам самолети, а не неговия бизнес. — Редън се ухили като човек, който се смее пред смъртна опасност, вместо да изпада в паника. — Във всеки случай, Марисио е следващият. Същото нещо, направо в Лас Копас…

— Колко дълго трае полетът? — прекъсна го Грейвър.

— Половин час. Пътуването на Марисио с хидроплана е същото както при Уейд, той оставя парите и клиента и се връща в Лас Копас. После потеглям аз. Същата програма като на другите.

Малък самолет, който се бе приземил на отсрещната писта, се приближи, хриптейки, край хангара. Беше първият приближил се, откакто бяха там, и всички се извърнаха да го погледнат. Грейвър отново се обърна към Редън. Пилотът се взираше в носа на самолета. Грейвър предположи, че той премисля казаното от самия него за мощната програма. Навярно след като бе научил от Грейвър за другите смъртни случаи, той възприемаше по съвсем друг начин новото разписание и си правеше изводи.

— Да се върнем на въпроса с пазачите — каза Грейвър. — Когато клиентът пристигне на летището и се качи на самолета с парите си, той има ли някаква охрана, за да бъде осигурено предаването?

— Ами не. Такава е уговорката. Калатис мрази демонстрации на висок професионализъм, разните там важни типове, които се перчат с какви ли не автомати. Уговорката е, щом донесеш парите до самолета на Калатис, оттук нататък Калатис отговаря за всичко. Ако дотогава не си му се доверил, тогава не му давай парите си.

— А пътуването до летището?

— Калатис позволява на клиента да вземе двама свои пазачи да пътуват с него от хотела. С тях е един от хората на Калатис. Самолетът е вътре в хангара. Ние отваряме вратата, колата влиза вътре. Цялото товарене се извършва тук, вътре, скрито от погледи. Ония тежкари на клиента трябва да си тръгнат, преди да отлетим.

— Тогава всъщност има един пазач, който пътува с парите.

— Точно така.

— Тогава Калатис трябва да има четирима пазачи в Лас Копас.

— Да, мисля, че е така. Трима на земята, един във въздуха. Но този един пазач винаги стои при „своя“ товар. Продължава с него до кея на Калатис. Животът на горко то копеле е зависим от всяка кутия с пари. Изгуби ли едното, губи и другото — рано или късно.

— Значи не смяташ, че ще има промени в програмите на пазачите, както е станало при вас?

— Нищо не мога да кажа за това. Знам само, че не бяха споменати, когато преглеждахме плановете.

— А времето, за което трябва да извършите полета с хидроплана от Лас Копас до къщата на Калатис и обратно до Лас Копас? То достатъчно ли е?

— Ами, достатъчно. Съвсем малко е. Самият полет над Чокълит и Уест Бей не е проблем. Проблем е времето за кацане в Лас Копас, свалянето на клиента и парите, изминаването на седемдесет и петте ярда разстояние до хидроплана и натоварването на клиента и парите. Дават ни се двайсет минути за това, после петнайсет минути летене до пристана на Калатис, десет за разтоварване на кея, петнайсет минути обратно до Лас Копас, десет да се прибере хидроплана, да се върнем в самолетите си и да се измъкваме оттам. Дават ни десетминутен толеранс от отлитането на един самолет до приземяването на друг в Лас Копас.

— А това не е достатъчно.

Редън всмукна от цигарата и после поклати глава, извил надолу устни.

— Не, не е достатъчно. Не е оставено време за евентуален гаф… винаги може да стане нещо, особено когато използваш малка и тежка писта като Лас Копас. Трябва много да се внимава с радиовръзката там. Тя е непостоянна. А и ония проклети светлини от генератор. Ще бъде сложно.

Грейвър кимна и изгледа Редън за момент.

— Добре — рече той. — А някакъв извънреден план? Какво ще стане, ако нещо някъде се провали?

— Да, винаги има резервен план. Всъщност два. — Той използва носа на ботуша си да изтръска пепелта от цигарата. — Ако нещо не е наред преди доставката на парите, обаждаме се на кодов номер и казваме на Калатис какво се е случило. Той ще вземе решение. Ако се кани да сменя летищата, трябва да координира доставката на парите и да предупреди пазача, който ще се грижи за товара. После отново ще ни се обади и ще ни каже промененото място.

— А ако нещо се случи след вземането на парите, има предварително уговорено местоназначение. То е предварително уговорено, защото, след като се отделим от земята, всички трябва да мислим за едно и също нещо. Служителите ще бъдат разпръснати, защото хората в първоначалното място — в Лас Копас, ще бъдат недостатъчно. Хората на Калатис ще бъдат пръснати нарядко. Това е още една причина смененото местоназначение да бъде едно и също и за тримата пилоти. Калатис няма да има достатъчно хора на земята, за да могат те да осигурят три редуващи се места за предаване.

Грейвър го погледна.

— Имаш предвид, че всички ще се срещнат в едно летище.

— Точно така. Но синхронизирането е същото.

— Кое летище?

Редън вдигна едната си ръка, дрънкайки с белезниците, и посочи с показалеца надолу към бетонния под.

— Седнал съм на него — каза той.

Грейвър втренчи поглед в Редън.

— Налагало ли ти се е да използваш извънреден план?

— Веднъж.

— Как мина?

— Като по часовник. — Той сби рамене. — Всички са професионалисти. Могат да се справят с извънредни обстоятелства.

Грейвър кимна. Металните стени на хангара пукаха от жегата.

— Не каза ли на Калатис, че имаш съмнения за сроковете в Лас Копас?

Редън кимна хладнокръвно.

— Да.

— Той какво отговори?

Редън стана мрачен. Дръпна за последен път от цигарата и я смачка на бетона до предишния си фас.

— Удвои парите ни — рече той. — А той на нас вече ни плащаше като на някакви генерални директори, сега ни плаща колкото на двама такива директори. — Той изви глава към Ремберто и после пак се обърна към Грейвър. — Това е много показателно, а? Плати на някого достатъчно пари, и той ще поеме всякакъв риск, за да ти свърши работата. Колкото повече пари получиш, толкова повече се самозалъгваш, че можеш да излъжеш съдбата… макар шансът за това да става още по-малък. Единственото, за което той може да мисли, е да се измъкне — усещайки лъха на ада — с всички тия необложени с данък пари.

75.

7:50 вечерта

Петимата седяха на верандата откъм страната на залива. Върху малката плетена маса бяха пръснати опаковки от пици и хамбургери заедно с кутии от безалкохолни напитки. Грейвър се бе облегнал на стола си и гледаше през кухнята към главната стая на голямата вила, където Редън и Ледет седяха по средата на пода, със свързани глезени и китки с белезници. В настъпващия сумрак те приличаха на заложници. Алис също беше с белезници, но седеше в спалнята и гледаше телевизия. Казаха й, че е важен свидетел и е необходимо още малко да я задържат. Тъй като не беше особено интелигентна, Алис прие това, без да настоява да дойде адвокат и без да крещи за правата си. Помогна и това, че тя разполагаше с телевизор. Оказа се, че много обича да гледа телевизия.

Когато пристигнаха в крайбрежната вила и завързаха тримата вътре, всички излязоха на верандата и си поделиха пиците и хамбургерите. Грейвър обясни на Ласт, който бе останал при Алис, какво се е случило и Ласт изслуша всичко, без да задава много въпроси. Ласт явно чувстваше, че въпросите са неуместни на този етап, макар че не му бе ясно в какво точно се състои акцията. Което беше добре.

След като изядоха храната, те обсъдиха доколко се схождат историите на Редън и Ледет, какво смятат за охраната на Калатис и за неговото прецизно планиране, колко големи са другите самолети и каква може да бъде тяхната скорост. Накратко, те говориха за всичко, освен за най-важното нещо, занимаващо мислите им — какво да правят — въпрос, който изцяло бе погълнал ума на Грейвър, хранещ се мълчаливо, взиращ се в чезнещата светлина на залива, докато другите разговаряха.

Когато свърши хамбургера, Грейвър се облегна назад и отвори бележника си. Започна да нахвърля в общи линии разписанието на полетите, кога всеки пилот тръгва от Бейфийлд, приземява се в Лас Копас, разтоварва и натоварва парите и клиентите на хидроплана, потегля от Лас Копас и пристига на кея на Калатис, разтоварва парите и клиентите и се връща в Лас Копас. Във всеки момент той отбелязваше времето така, както му бе предадено от Редън, не забравяйки съмненията на Редън, че това разписание трудно може да се спази. Планът беше стегнат и експедитивен. Но в него имаше нещо съвсем противоречиво.

— Добре — каза той накрая и се изправи на стола си. Всички спряха да говорят, смачкаха последните салфетки, дръпнаха встрани кутии и опаковки.

Грейвър започна да чете програмите на полетите, като спираше от време на време, щом някой добавеше нещо припомнено от разказа на Редън. По този начин с общи усилия разгледаха подробно плана и не останаха неясни въпроси, дори не се наложи да се обърнат отново към Редън за уточнения.

— Някакви забележки?

Последва кратка пауза и тогава Мъри се обади:

— Да, една. — Той се стремеше да говори тихо. Изтри устата си за последен път и смачка салфетката, пъхайки я в книжна кесия. — Лично аз мисля, че седемдесет и пет процента от този план е абсолютна глупост.

Грейвър почти се усмихна от облекчение.

— Аз също — рече той. — Да чуем.

— Първо — започна Мъри поглаждайки с длан късата си коса — Калатис е направил разписание, което изглежда твърде стегнато. Знаем какво е мнението на Редън по този въпрос. — Той придърпа стола си по-близо до Грейвър, за да не го чуват двамата мъже вътре.

— Второ, Калатис е решил да се откаже от номера си, че уж живее някъде в Мексико. А той се е старал да поддържа този трик от доста месеци, може би година и повече. И нима сега, в последната минута, преди да прибере последната част от големите пари, той има намерение да разкрие на тези хора къде всъщност живее? — Мъри поклати глава. — Не е така. Не мога да го повярвам. Дори и да офейква, не го приемам.

— Трето, той променя — в последната минута — разписание, което е действало като по часовник през цялото това време. А защо, точно преди най-голямата плячка, той ще рискува със съвсем нов график, който е толкова сложен, че почти сигурно ще се провали някъде?

— Четвърто, ако бях на мястото на Калатис, щях да опростя последната си операция само за да съм сигурен, че няма да оплескам нещо, а не да я усложнявам. Или пък просто щях да я оставя както си е.

— Пето, съдейки по разказа на Редън, Лас Копас е едва ли не накрай света. — Мъри се бе наклонил към Грейвър и сега се обърна и към Ремберто. — Всъщност мисля — рече той — че първата спирка в Лас Копас е и последната… за всички.

Грейвър погледна Ремберто, леко кимащ в знак на съгласие, после смаяния Нюман и накрая Ласт, изведнъж плувнал в пот.

— Точно това и аз си мисля — каза Грейвър.

— Значи ще убият всички тях в Лас Копас? — Нюман не можеше да повярва. — Клиентите… и пилотите… и вторите пилоти?

Грейвър кимна.

— Да. Според мен обяснението за равнодушието на Калатис за това как такава плътна програма ще действа е, че всъщност тя е без значение. Клиентите, пилотите и парите — всички спират за последен път в Лас Копас.

— По дяволите… — Нюман беше потресен.

— Да, и ми се струва, че и Редън се е досетил за това — каза Мъри. — Тоя човек не е глупав.

— Ами самолетите? Там ще има четири самолета — рече Нюман.

— Може би само три — отвърна Грейвър. — Може би хидропланът няма да е необходим. И те ще имат други пилоти да ги откарат. Но Редън, Марисио, Уейд и техните втори пилоти знаят твърде много за тази операция. Новите пилоти ще бъдат наети просто за да откарат някакви самолети от малко невзрачно летище. Парите са твърде добри, както каза Редън.

— А когато всичко приключи — добави Ремберто, гледайки Нюман, — ще има само трима свидетели: пазачите от охраната, които ще извършат убийствата. Бас държа, че ще платят на тия приятелчета процент от парите, докарани с трите самолета. На такива хора човек трябва да плаща много добре. Не бива да оставяш тигрите си твърде гладни.

Въпросът е — кой е най-добрият начин да се осуети това — каза Грейвър. — Ние сме само пет души. — Той се поколеба. — Виждам две възможности. Първата: тръгваме веднага за Лас Копас. Нападаме от засада пазачите, когато дойдат рано да подготвят светлините, и после пресрещаме всеки от пристигащите самолети. Ще трябва да научим от някой пазач как се подава сигнала, че всичко е чисто.

— Но тук има някои непосредствени рискове и проблеми. Само четирима от нас могат да бъдат в Лас Копае. Един от нас ще трябва да остане с Редън, който ще откара там другите четирима и ще се върне в Бейфийлд. Освен това ще трябва да потеглим незабавно, за да стигнем колкото се може по-рано, ако смятаме да изпреварим пазачите на Калатис там. Всъщност може би е вече твърде късно. Предполагам, че тримата мъже на Калатис ще искат да са в Лас Копас доста рано, за да се подготвят. — Той погледна часовника си. — Ще се стъмни след по-малко от час.

— Или втората възможност: да ги пресрещнем на всяко от летищата, веднага след като си тръгне охраната на клиента след разтоварването на клиента и парите. В този сценарий ще си имаме работа само с един пазач. — Той погледна бележките си. — Проблемът с този вариант е, че ще пресрещнем само една пратка с пари и един клиент, защото, когато този първи самолет — на Уейд — не пристигне в Лас Копас по график, Калатис ще бъде уведомен и ще изпрати някого да види какво е станало. Няма да можем да пресрещнем другите две пратки с пари.

— И — добави той — това не постига моята крайна цел. Обзалагам се, че Калатис ще бъде привлечен от тия пари като акула към кръв. Той ще се появи там, където те са най-много.

Всички размисляха върху това, представяйки си всеки етап.

— Ами ако отидем в Лас Копас с първия самолет? — предложи Мъри. — Ще си имаме работа само с един пазач в Андрау, а когато стигнем в Лас Копас и преодолеем съпротивата на тамошните пазачи, можем да съобщим по радиото на Калатис, че всичко е по план. Можем да пресрещнем Марисио. Дори няма да се налага Редън да отлита. Бихме, получили и трите пратки на едно място.

— Това е добре само, в случай че сме сигурни какво точно ще се случи в Лас Копас — намеси се Ремберто. — Ако сгрешим, Калатис ще знае, че нещо не е наред до единайсет и трийсети пет, когато първият самолет не пристигне на неговия кей.

Грейвър забарабани с пръст по бележника.

— А аз се боя, че ще намерим повече от трима пазачи в Лас Копас — рече той. — Ако наистина се окаже така, ще бъдем като хванати в капан в този самолет и може би под кръстосан огън. И ако се окажем прави, че те ще свалят всички след приземяването, ние не знаем точно как ще го направят. Може да накарат всички да слязат и да ги убият направо там, на онова забутано летище, без дори да излизат от шубраците. Е, и после какво?

Здрачът на отиващия си ден вече обхващаше околността и сякаш бе погълнал хоризонта в неумолимия си ход към тъмносивия мрак. Като че ли светът свършваше точно там, малко встрани от брега, и сгъстяващата се тъмнина откъм залива придаваше едва доловимия ефект на необятния космос. Пищяха чайки, невидими в безкрайното сиво небе.

— Не виждам как можем да го направим — каза най-после Грейвър. Той пусна бележника си на пода и разтърка с длани лицето си. — Мисля, че просто не можем да рискуваме. Твърде много неизвестни, твърде малко време. Би завършило катастрофално.

За момент единствените звуци, които се чуваха на верандата, бяха крясъците на чайките и глухият шум на разбиващите се вълни.

— Е, добре — каза Ремберто съвсем тихо, ала ясно и твърдо, — ако искате всички пари на едно място, щом те ще докарат и Калатис, тогава мисля, че има и друг начин да постигнем това.

76.

10:40 вечерта

Рик Ледет наклони „Чесна 185“ и Нюман погледна навън от кабината, през прозореца надолу към пространството, което според уверенията на Ледет беше Чокълит Бей.

— Виждам летището — каза Ледет, изравнявайки „Чесна“ с хоризонта. Бяха се отправили назад към Хюстън и Нюман можеше да познае по заревото от градските светлини, че пак се изправят нагоре. — Ще направя пак вираж и ще се насоча обратно към залива. После ще намаля газта и ще направя няколко завоя и всеки път, като ти кажа, ще изстреляш по една. Ще ги осветим като при пожар.

— Добре — рече Нюман. Само това можа да каже. Беше изумително колко бързо изчезваха възприятията за горе и долу нощно време. Той стискаше между коленете си кутия с военни парашутни осветителни ракети и пистолетът беше готов за стрелба. Той пъхна ракета в процепа.

— Помислих си, че ако направя два обхода, те може да ни светнат — рече Ледет. — Кретени. Знаех си. Дисциплинирани копелета. Няма значение. Толкова пъти съм се приземявал на това летище… господи, виждам дори реката. Добре, дръж се здраво.

Самолетът едновременно зави и се спусна надолу, но почти веднага Ледет го изправи в хоризонтално положение и Нюман видя пред тях полумесеца на Мексиканския залив. Божичко, каква красота. Беше изненадан от великолепието му.

— Готов ли си? — изкрещя Ледет. — Първата ще бъде за кеф.

Нюман дръпна капака на прозореца, пъхна сигналния пистолет и го подпря, с ръка на спусъка. Почувства как двигателят на самолета се нагажда и тогава Ледет изкрещя: „Огън първи!“

Нюман дръпна спусъка. Кабината се изпълни с трясък.

— Какъв кеф! — разсмя се Ледет. — Ехееей! Я виж това!

Ракетата експлодира в нощното небе с удивителен блясък, фосфорно бяло. Парашутът накара светлината да подскочи в тъмнината, а после тя започна леко да се люлее напред-назад като фенер, докато се спускаше надолу.

— Ще ми се сега да съм ей там долу. Да знаеш как ще се насерат тия кретени!

Нюман зареди отново.

— Да, чудесно! — извика Ледет, одобрявайки тяхната позиция по осветените от ракетата рекички под тях. — Доообрее! Точни сме! Огън втори!

Нюман стреля. Тряс! Небето се запали в божествено бяло. Нюман зареди.

— Огън трети!

Самолетът пак направи вираж и Нюман усещаше как всичко вътре се тресе. Мъчеше се да не обръща внимание на това, докато зареждаше, и стреляше отново… и отново… и отново. Маневрите замъгляваха представата му за времето. Той нямаше представа колко дълго продължи всичко, но чувстваше как силата на земното притегляне го мята ту насам, ту натам и всеки път стреляше, щом чуеше думата „огън“ и пак зареждаше. Наблюдаваше как изстреляната ракета първо изостава от самолета, после експлодира и блясва, а гигантското кълбо от бяла светлина увисва в тъмнината, която заради осветителните ракети вече не беше мътночерна, а като същински катран.

Той усети как самолетът още веднъж направи вираж. Кутията с осветителни ракети беше празна. Погледна през прозореца и видя половин дузина плуващи огньове, които се отдалечаваха от него. Сякаш бяха подпалили някакво ъгълче от нощта и пожарът беше толкова ослепително ярък, че Нюман почти очакваше той да възпламени цялото небе като слънце.

10:50 вечерта

Уейд Пейс вече за десети път поглеждаше командното табло на своя „Малибу Мираж“ и доволен от видяното, спокойно надникна от страничния прозорец на кабината към очертанията на Хюстън, който се отдалечаваше откъм лявата му страна. Вторият му пилот правеше същото. Уейд се обърна и погледна през рамото си към пътниците отзад. Клиентът седеше неспокойно на първата двойна седалка и също гледаше към линията на хоризонта, а зад него, на следващата двойна седалка беше пазачът на Калатис, един доберман в човешки облик, който гледаше право в гърба му. Доберманът не се интересуваше от гледката. Уейд отново се обърна към командното табло.

— По дяволите — рече той на втория пилот и потръпна. Вторият пилот бавно кимна и широко отбори очи.

— „Малибу“. „Малибу“. Тук „Ком Едно“.

Уейд инстинктивно вдигна едната си ръка до слушалките и смаян, погледна намръщено към колегата си. И двамата познаха гласа на Калатис.

— „Малибу“, тук „Ком Едно“. Чувате ли ме?

— Да, „Ком Едно“, тук е „Малибу“. Слушам.

— Има интервенция във вашето местоназначение. — Гласът на Калатис беше бавен и отмерен. — Насочете се към другото летище.

Уейд метна изненадан поглед към втория пилот.

— „Малибу“, чувате ли ме?

— Тук е „Малибу“, чувам ви. Сега се насочвам към другото местоназначение. — Направи пауза. — Трябва да потвърдите това пред охраната на борда. Задръжте.

Уейд се обърна, погледна пак назад над дясното си рамо и срещна втренчения поглед на добермана. Той почука по слушалките и даде знак на добермана да се приближи. Мъжът разкопча предпазния колан, без да бърза, изправи се и приведен, тръгна напред. Лицето му беше безизразно — винаги беше такова. Когато се спря зад седалката на Уейд, масивната му фигура изпълни цялото пространство.

— По-добре чуй това — рече Уейд, докато вторият пилот смъкваше слушалките си, подавайки ги на добермана. — Това е „Ком Едно“. Първо се легитимирай — каза Уейд, когато, мъжът си сложи слушалките и нагласи микрофона.

— Тук е „Малибу охрана“.

Уейд остана полуобърнат и го гледаше, слушайки Калатис да повтаря същите думи, които току-що бе предал на Уейд. Доберманът не показа никаква реакция. Той просто каза:

— „Малибу охрана“ потвърждава нареждане на „Ком Едно“ да се премине към другото местоназначение.

Това беше всичко. Той смъкна слушалките, даде ги на втория пилот и се върна на мястото си. Уейд завъртя очи към колегата си. Калатис си имаше цяла сбирка от подобни типове. Бяха като колекция от противни бръмбари. Всички те говореха на този уж военен жаргон и много сериозно възприемаха себе си. Е, все пак пренасяха много пари.

Вторият пилот даде на Уейд новите координати и той направи продължителен вираж. Купчината светлинки, която представляваше центъра на Хюстън, бавно смени положението си откъм прозореца на Уейд. Сега светлините бяха по-напред и щяха да останат така, а после той щеше да направи още един завой и да се насочи към пистата. После светлините на града щяха да бъдат пред погледа му, точно над командното табло. С изменението на плана новото разчетено време на пристигане им даваше трийсет и пет минути преднина.

Панос Калатис седеше съблечен до кръста в своята радиокабина, взираше се в таблото със скали пред себе си и пресмяташе шанса за успех на няколкото алтернативни ходове. Изведнъж започна да се поти, но остана напълно невъзмутим. Съобщението за сигналните ракети над Лас Копас беше съвсем неочаквано и предизвика суматоха крайбрежната къща. Джейл сега притичваше напред-назад между къщата и двумоторния хидроплан на пристана и товареше последните вещи от багажа, който включваше всичко, като се почне от следващата им смяна дрехи и се стигне до ключовете за шифрите на банковите сметки на Калатис в чужбина, финалът беше настъпил, наистина, малко по-рано, но си беше добре планиран.

Той винаги изпипваше до съвършенство своите планове и те винаги вървяха гладко, с което много се гордееше. И тази нощ не беше по-различно. В Лас Копас вместо тримата пазачи от охраната той имаше шест. Те бяха най-доверените му служители и бяха работили с него по-дълго от всеки друг, дори по-отдавна от Страсър. И шестимата бяха пилоти и всеки от тях можеше да управлява „Малибу“, „Муни МСЕ“ или „Пилат“. Което, разбира се, беше част от плана. Всички те щяха да участват в екзекуциите.

Но сега никой от тях нямаше да стори това, и нещо по-лошо, бяха заминали за Лас Копас с лодка. Във всеки случай, те вече завинаги бяха слезли от сцената. Дори сигналните ракети да не означаваха внезапна акция, дори ако бяха за отвличане на вниманието и нищо повече да не се случеше — в което Калатис се съмняваше, шестимата му най-надеждни мъже никога нямаше да успеят да се върнат навреме, и да му помогнат. Калатис сега се канеше да ускори събитията в тази нощ. Налагаше се да разчита много на тримата мъже, които бе запланувал да бъдат убити в Лас Копас, тримата пазачи, които отговаряха за докарването на парите и клиентите от хотелите до летищата. Но това не го притесняваше. Те не знаеха, че Калатис е замислял да бъдат убити, така че нищо лошо не бе станало.

И Калатис изобщо не си позволи да се тормози над въпроса кой е виновен за „атаката“ в Лас Копас. Предположи, че е Грейвър. Запита се само дали Бъртъл би му се обадил, ако беше жив. Интересно му беше доколко петстотинте хиляди долара се бяха отпечатали в жалката душа на Бъртъл. Е, нямаше значение. Всъщност имаше значение само наличието на пробив сред доверените му хора и вероятността да загуби почти четирийсет милиона долара, които скоро щяха да бъдат във въздуха към Бейфийлд, започна да го гложди. Той вече бе изнесъл два пъти по толкова през последната седмица, но все пак две трети не бяха толкова добре като сто процента и Калатис бе готов да поеме известен риск за тези сто процента.

Вдигайки белия телефон, той набра номер в Ла Порте и остави кодов номер. Веднага синият му телефон иззвъня. Обаждането в отговор беше от един мъж, тексасец, с когото Калатис се бе срещал за кратко в Буенос Айрес през 1981 година. През 1985-та този човек бе започнал транспортен бизнес с камиони в Ла Порте. През 1990 година Калатис му се обади по телефона. Оттогава Калатис бе говорил с него само четири или пет пъти, но когато му се обаждаше, този мъж „даваше под наем“ някой от своите камиони на Калатис срещу невероятна сума пари. В брой.

Калатис отново взе белия телефон и набра кодовия номер на Марисио Ландроун. След малко звънна синият телефон.

— Ландроун е на телефона.

— Марисио, в хангара ли си?

— Да, тук съм.

— Получи се объркване в първоначалното место назначение. Ще използваме другия план. — Калатис говореше бавно, почти нехайно. Много отдавна беше научил, още в „Мосад“, че за да държиш във властта си своите подчинени, трябва преди всичко да владееш собствения си глас. За повечето хора страхът и паниката са заразни. Ако усетят вируса на страха, на съмнението или безсилието има голяма вероятност те също да прихванат болестта. Основното задължение на един ръководител на група е никога да не излага на опасност от такава зараза своите хора, макар самият той да се измъчва от този вирус.

— Другото местоназначение остава същото — каза Калатис, — но разписанието се отменя. Искам да тръгнеш веднага. Пратката ще бъде готова в съответния хангар, когато стигнеш там. Натоварваш и тръгваш колкото се може по-скоро.

— Добре — отвърна Марисио. — Разбрах.

В продължение на две години Марисио бе пренасял кокаин за Калатис, а преди една година пое един от курсовете с пари. Беше много добър при промени в последната минута.

Калатис вдигна белия телефон и повика Еди Редън Почти веднага синият телефон звънна и Калатис предаде същата информация и на третия си пилот. Когато затвори погледна часовника. Първата пратка щеше да пристигне Бейфийлд с „Малибу Мираж“ на Уейд Пейс само след малко повече от двайсет минути. Ако има късмет, последният товар ще долети с „Пилат“ на Еди Редън някъде около дванайсет и петнайсет. Единствено полетът на Марисио Ландроун щеше да бъде под въпрос. Нямаше голяма разлика в разстоянието, което трябваше да прелетят Ландроун и Редън. Възможно беше да пристигнат веднага един след друг, Калатис не знаеше как те ще се справят с това. Но той нямаше намерение да се безпокои по този въпрос. До момента успя да направи всичко, което можеше. Отсега нататък, дали щеше да вземе парите си или не, вече щеше да зависи от други хора.

Той чуваше как двигателите на хидроплана увеличават оборотите си и шумът от форсирането му звучеше като сладостното стенание на бягството. Почти подушваше изхвърляните изгорели газове, миризма, напомняща му за други нощни задачи, за години, изпълнени с трескави разписания и срещи, при които, за да се измъкне жив, трябваше да разчита на други хора.

— Панос.

Калатис се обърна и видя Джейл на прага пред спалнята. Беше облякла мъжка бяла риза, прибрана в джинси, черната й коса беше заплетена на дебела плитка, спускаща се на гърба й.

— Трябва да тръгваме — рече тя. — Пилотът казва, трябва да тръгваме, ако искаме да видим.

— Добре — отвърна Калатис. — Всичко ли си взела?

— Всичко, да, — каза тя.

— Тогава слизай към самолета. Идвам веднага след тебе.

„всичко“ всъщност означаваше много малко. Те просто си тръгваха ей така, оставяйки напълно обзаведена къща, гардероби, пълни с дрехи, оставяха телевизори, стереоуредби — всичко, което беше част от един личен живот. Той се чувстваше превъзходно, подобно на змия, хвърляща кожата си. Такова преживяване действаше освежително — да изоставиш всичко и просто да си тръгнеш.

Той се наведе под бюрото, върху което беше струпано електронно оборудване, струващо хиляди долари, радио и телефонно оборудване, което му позволяваше да се свързва тайно със своите хора почти четири години. Завъртя шайбата на часовников механизъм върху метално сандъче с размерите на кутия за обувки. Всъщност това беше блокче от мощен взрив. От него тръгваха жици към още две такива блокчета на други места в къщата. Той усети лекото цъкане на часовника и го нагласи на дванайсет минути. Когато стигнеше до „0“, те щяха да бъдат на мили разстояние оттук в Мексиканския залив и експлозията щеше да бъде прекрасна картина, гледана от въздуха.

77.

Имаше много малко, с което Маркъс Грейвър можеше да успокои съвестта си по отношение на своите действия. Независимо какво си внушаваше, той не успяваше да се отърси от тревогата, че заобикаля системата — не можеше да каже, че заобикаля закона, тъй като това понятие доста често се замъглява дори вътре в системата. И още по-смущаващо за него беше осъзнаването, че е позволил да докара нещата толкова далече заради собствената си идея фикс, свързана с Панос Калатис. Ако беше професионално обективен, той нямаше да поеме такива рискове. Един по-аргументиран план би признал несъответствието между риск и цел. Те вече разполагаха с богата информация, която би обогатила разузнавателните архиви на не една агенция. Щеше да бъде по-благоразумно да изчака други времена, когато той, а не Калатис, щеше да има последната дума.

Но Грейвър не искаше да чака.

Според Редън, независимо кога се вкара в играта резервния план, ситуацията в Бейфийлд не бе напълно известна на пилотите. Техните инструкции бяха да се придвижат до хангар номер 2 и да разтоварят парите в камион, който ще чака там. Клиентът и пазачът щяха да останат с парите. Пилотите можеха да си тръгват. И това беше краят на операцията, що се отнасяше до тях.

За щастие хангарът имаше задна стая в дъното, където всъщност той е бил преграден. Стаята беше с плосък таван, образуващ нещо като галерия под високия покрив на самия хангар.

Вътре в тази стая канцелария чакаха Грейвър, Мъри и Ласт. Откъм преградната стена имаше врата и прозорец, покрит с дебел пласт мръсотия и паяжини. Помещението миришеше на отдавна непочистван прах и на масла. Те стояха между купища стари гуми и разкривени кутии със самолетни части. Отвън, точно до канцеларията, Ремберто се криеше в ъгъла, образуван от стените на стаичката и на хангара. Беше се наместил между друга купчина стари гуми и алуминиева плоскодънна лодка, подпряна до канцеларията. Ламаринените стени на хангара все още пукаха, но сега — защото металът се охлаждаше след горещия ден.

Не бяха стояли по местата си повече от десет минути, след като набързо скриха двете коли в съседни хангари, когато дочуха приближаването на някакъв камион откъм шосето на три мили от тях. От шума на форсирания двигател си личеше, че шофьорът бърза и скоро камионът зафуча към затворените врати на хангара и спря. Отвори се врата, някой чевръсто се приближи до хангара и започна да бърника ключалката. После вратите изведнъж се плъзнаха встрани и един мъж застана между фаровете на закрита камионетка, а ярките фарове осветиха мръсния прозорец на канцеларията. Грейвър и останалите се дръпнаха назад в сенките.

За момент на Грейвър му се стори, че мъжът се кани да претърсва хангара, но той се обърна, качи се на камиона, вкара го в хангара и загаси фаровете и двигателя. После отново слезе, отиде до вратите на хангара и ги затвори, но не съвсем, оставяйки разстояние от около един фут между тях. Той се спря до процепа и се загледа навън. Нервно извади цигара и я запали, издухвайки дима навън.

Почти веднага след това долетя далечният звук на самолет. Шофьорът също го чу и захвърли цигарата. Отвори малко по-широко вратите и излезе навън. Шумът от самолета се засилваше с приближаването му, после леко се измени и изведнъж изтрещя ниско над хангара и продължи над залива.

Мъжът бързо се върна в хангара, отиде до електрическо табло на стената вдясно от вратите и щракна ключ. През отвора на вратата Грейвър успя да различи редица от слаби лампи, разположени надалече една от друга покрай двете страни на пистата. Изглежда това беше временна осветителна система. Самата писта за приземяване явно се използваше само денем. Мъжът пак отиде до вратата, излезе навън и се огледа.

Почти веднага отново се дочу звукът на самолета, но този път той идваше откъм залива. Грейвър се вслушваше в него, представяйки си как самолетът минава ниско над водата. Чу се как той намалява скоростта си, шумът от двигателя се засили, после започна да заглъхва и самолетът се появи на пистата. Грейвър видя блясването на светлините край процепа на вратата, докато самолетът се насочваше към хангара.

При приближаването на звука шофьорът на камионетката започна да бута встрани двете врати на хангара и самолетът продължи до входа, докато носът му беше почти вътре в хангара. Тогава пилотът загаси двигателя и перката постепенно спря да се върти.

Шофьорът свали резетата от задните врати на камионетката и ги отвори. В същото време вратата на самолета, разположена почти в средата на корпуса, се разтвори откъм средата, горната половина се повдигна нагоре, а долната се нагъна надолу, образувайки стъпала.

Грейвър надничаше с едно око през мръсния прозорец, докато едър мъж, облечен в спортно сако и без вратовръзка, стискащ „Узи“ със заглушител, слизаше пръв по стълбата.

— Всичко наред ли е тука? — попита той, застанал пред стълбата. Той хвърли поглед към дъното на камиона, където вътрешна лампа хвърляше сноп светлина върху бетонния под на тъмния хангар.

— Готов съм да товаря — каза шофьорът откъм задната част на камиона, без да отговаря точно на въпроса на пазача.

Пазачът кимна безизразно и се огледа, докато пилотът — Уейд Пейс, напомни си Грейвър — слезе, последван от мъж, който навярно беше вторият пилот, а след него по тясната стълба неуверено тръгна мъж в делови костюм.

Пейс се приближи до камиона и надникна вътре.

— Имам осем сандъка — рече той.

— Добре, чудесно. Изнесете ги и аз ще ги наредя тук отзад.

Пейс се обърна към пазача, който сега стоеше до вратата на самолета. Пазачът също го погледна.

— Действайте — каза пазачът и врътна глава към стълбата на самолета.

— Може да ни потрябва помощ — рече Пейс.

Пазачът наклони главата си, искайки да каже „лош късмет“ и провери заглушителя на узито, сякаш за да се увери, че е наред.

Пейс се поколеба, все още гледащ пазача, после се обърна и тръгна към стълбата на самолета.

— Искам да се обадя на Калатис за това — каза клиентът, застанал неловко до вратата на хангара. Очевидно беше много нервен, едната си ръка беше подпрял на хълбока, а с другата бършеше лицето си. — Такова нещо не се е случвало преди. Това е дяволски далече от Мексико.

— Не можем да рискуваме с радиовръзка оттук — рече пазачът. — Сигурността е изключително важно нещо за мистър Калатис. Той знае какво прави.

На клиента му стана ясно, че не може да настоява, за каквото и да е. Ако точно в този момент му крадяха парите, той не беше в състояние да направи абсолютно нищо и щеше да има късмет, ако не го застреляха. Ако не ги крадяха, ако това беше основателна мярка заради сигурността, тогава той би следвало да си държи устата затворена и да не си разваля отношенията с хората, които се мъчат да опазят парите му.

Пейс изруга и се качи в самолета. След малко той започна да подава банкерските сандъци на втория пилот. Клиентът ги наблюдаваше. Очевидно не му идваше на ум, че може да помогне, или по-скоро си мислеше, че не е негова работа. Никой нищо не продума, докато Пейс не подаде и последния сандък на втория пилот, който го замъкна до камионетката, тръсвайки го на тапицирания под до задната врата.

— Това е всичко — каза Пейс и слезе по стълбата. — Ние потегляме.

— Помните ли какво трябва да направите? — попита пазачът.

— Смятам, че ще се справя — рече Пейс, вбесен от грубия и надут пазач.

— Имате координатите… излизате на петнайсет мили в морето и после можете да си правите каквото си щете.

— Да тръгваме — каза Пейс на втория си пилот и двамата бавно избутаха самолета от входа на хангара към тъмнината на пистата.

На слабата светлина, идваща откъм камионетката, Грейвър едва различаваше силуетите на пилотите, които се качиха отново в самолета и прибраха стълбата. След малко двигателят на самолета заработи и Пейс увеличи оборотите му, докато започна да вие, задържа така за минута, после придвижи задкрилките, за да обърне самолета и тръгна към края на пистата. Там изви за излитането, двигателят ускори още оборотите и самолетът се втурна стремително по пистата, откъсвайки се от земята над водата, в посока към залива, откъдето бе дошъл.

Пазачът, шофьорът и клиентът стояха край осветеното от камионетката място и гледаха как самолетът изчезва към звездите, а после пазачът се обърна, вдигна своето „Узи“ и застреля другите двама мъже.

Двата приглушени изстрела бяха потресаващи, бързите тъпи звуци не съответстваха на произведения ефект, при който мигновено пръсна кръв от гърбовете на двамата, поваляйки ги едновременно на земята.

Грейвър почувства как Мъри и Ласт потръпнаха от двете му страни, а умът му мигновено взе решение да не предприема нищо. Сега нямаше смисъл да застрелят пазача. Те не можеха да предотвратят двете убийства, които току-що видяха с очите си. Ако бяха предвидили това и ги бяха предотвратили, тогава би било оправдано да го застрелят. Но сега той им беше по-нужен, ако е жив. Грейвър беше благодарен за добрата подготовка на Ремберто. Някой друг на негово място веднага би застрелял пазача.

Затова те просто наблюдаваха как пазачът прехвърли узито през рамо, влезе в хангара и изгаси лампите навън. После пак излезе, хвана клиента за краката и го завлече зад ъгъла на хангара. След малко замъкна там и тялото на шофьора по същия начин. Когато се върна, взе един градински маркуч, навит край вратите на хангара, завъртя пожарния кран, с който маркучът беше свързан и започна да отмива обилната кръв пред входа.

78.

Шейсет и петфутовия „Сфинкс“ се полюляваше леко в топлите води на Гълфстрийма. Хидропланът беше заминал, а Калатис и Джейл седяха на палубата с бинокли, подпрели крака на парапета, и гледаха към точно определени координати на северозапад. Районът, който наблюдаваха, беше на петнайсет мили от брега, а можеше да бъде и на хиляда и петстотин мили оттам. Беше на затънтено място и изобщо не би съществувало, ако някой не бе начертал координатите му върху карта, за да го определи. Зад тези триста и шейсет градуса нямаше нищо, освен пустота и тъмнина, и една посока можеше да бъде всякаква посока; беше празно, без граници, без каквото и да е значение или връзка.

Калатис провери колко е часа и после отново се загледа в онази единствена посока, която според навигаторските карти беше правилната. Вдигна бинокъла си. Около тях цареше безмълвие. Чуваше се само лекият плисък на вълните по корпуса на „Сфинкс“.

Изведнъж се появи ярък блясък точно пред погледа на Калатис.

— Господи! — каза той. — Ето го. Точно. По дяволите, по-точно, отколкото очаквах. Дори не чух самолета.

Той свали бинокъла, наблюдавайки огненото кълбо, голямо колкото портокал, на фона на звездното нощно небе.

— Колко надалече е това? — попита Джейл, вдигайки своя бинокъл, за да го види по-ясно.

— Не знам — рече Калатис и пак насочи бинокъла. — Една миля. Може би около една миля.

Огненото кълбо бързо угасна, оставяйки послеобраза си сред звездите.

— Това е Пейс — каза Калатис. — Първите тринайсет милиона са в камиончето.

79.

Пазачът се върна в хангара и застана зад камионетката. Беше извън полезрението на Грейвър, но това, което правеше, не продължи дълго. Скоро той затвори и двете врати и ги заключи. Ала не затвори вратите на хангара. Всъщност дори постоя навън, точно до мястото, където бе застрелял преди малко двамата мъже, занимавайки се със своето „Узи“. Като че ли проверяваше оръжието, което сепна Грейвър. Веднага щом пристигнеше следващият самолет, Грейвър щеше да си има работа с двама въоръжени мъже. Сега беше идеалният момент да намали този риск наполовина. Но ако го стореше, нямаше как да разбере дали този мъж имаше някаква роля или не — нещо като сигнал или знак, че всичко е чисто — при приземяването на следващата пратка. А Грейвър искаше тази следваща пратка точно там, в камионетката пред него, подобно на първата. Затова чакаше.

Горещината в задната стаичка на хангара се засилваше още повече от тежкия неподвижен въздух. Нямаше никаква циркулация и всичко, до което Грейвър се докоснеше, полепваше по него. Подобно на Ремберто, той беше свалил сакото си и беше навил ръкавите на ризата до лактите и щом пипнеше някоя кутия или дъска, по потните му ръце оставаше пласт мръсотия. По гърдите му се стичаха струйки пот, оставящи върху ризата дълги и тъмни петна. В мъждивата светлина той погледна Мъри, който беше свалил бялата си тениска заради голямата й видимост. Едрите му гърди и ръце му придаваха вид на гладиатор, докато стискаше стария си сигурен пистолет, калибър 45, а ръцете му бяха леко дръпнати встрани.

После Грейвър погледна Ласт, който бършеше чело с ръкава на скъпото си ленено сако, обръщайки очи. Ласт се справяше добре. Грейвър имаше тайни опасения, задето му даде пистолет и отговорна роля, но по този начин, без да изразява съмнения пред Мъри и Ремберто, той негласно гарантираше за неговата надеждност в затруднение. Разбира се, нямаше представа дали наистина може да се разчита на Ласт при затруднение, но Грейвър вече беше поел твърде много рискове, а му трябваше още един човек — и още един пистолет — откъм неговата страна на това уравнение.

Пазачът отново сглоби оръжието си, запали цигара, която остави да виси от устните му, дръпна ципа на панталоните си и уринира върху сухата трева край пистата.

Тъкмо Грейвър вече започваше да се чуди дали нещо се е объркало, когато бръмченето на „Муни“ на Марисио Ландроун се долови в далечината. Щом го чу, пазачът си свърши работата, вдигна ципа на панталоните си и тръгна още по-нататък, гледайки в небето. Подобно на Пейс, Ландроун прелетя ниско над хангара и се насочи към залива. Пазачът бързо влезе в хангара, отиде до електрическото табло до вратата, щракна лампите за навън и после застана край пистата да наблюдава приземяването.

Докато пазачът съсредоточено следеше идващия самолет, Грейвър кимна на Мъри, който се измъкна от вратата на стаичката и даде сигнал на Ремберто. Двамата отидоха в противоположни краища на хангара, Ремберто — отляво на камионетката спрямо канцеларията, а Мъри — откъм дясната страна. Всеки от тях се скри зад предмет от оборудването, предварително избран, който щеше да им осигури само временно прикритие. Ако някой решеше да огледа наоколо, дори само бегло, нещата щяха да се развият много бързо. Във всеки случай, така щеше да бъде и ако всичко станеше според плана им.

Грейвър се взираше напрегнато в мъждивата светлина. От момента, в който Мъри излезе от канцеларията, всичко беше вече извън контрола на Грейвър. Хората на Арнет охотно се подчиняваха на ръководството на Грейвър при оперативната стратегия, но щом дойдеше моментът за тактически решения, те действаха съвсем самостоятелно. Бяха се договорили за това след дълго обсъждане. Грейвър отговаряше за решенията, които пускаха нещата в ход, но нямаше власт над конкретното разгъване на самата акция.

Ландроун придвижи самолета си към вратата на хангара, както Пейс бе сторил със своя „Малибу“, а пазачът застана в хангара, на десет фута от перката. Пилотът загаси двигателя. „Муни“ беше по-малък самолет от „Малибу“, а вратите се отваряха и от двете страни на пилотската кабина. Първи слязоха Ландроун и вторият му пилот.

— Дойде ли вече Пейс? — попита Ландроун и тръгна към пазача, докато сваляше бейзболната си шапка и бършеше челото си с ръка.

— Дойде и замина — каза пазачът и отвори вратите на камионетката. — Осем сандъка.

— Добре. И ние имаме осем.

Другият пазач и клиентът сега слизаха от самолета, като и двамата се навеждаха под крилата на самолета.

— Всичко е уредено — каза първият пазач.

Вторият кимна.

— Добре, давай да разтоварим тая щуротия.

В този момент и двамата пазачи се бяха обърнали с гръб към Ремберто и Мъри, по един от двете страни на самолета и бяха точно до входа на хангара отвътре, слабо осветени от задната част на камиончето. Пазачът на Пейс беше откъм Ремберто, а пазачът на Ландроун — откъм Мъри.

Това, което после се случи, беше предварително обсъждано, анализирано и съгласувано.

— Полиция — не мърдай! — изкрещяха едновременно Ремберто и Мъри, хвърляйки се иззад прикритията срещу съответните пазачи, с насочени оръжия. Грейвър и Ласт също изскочиха от офиса, викайки: „Полиция! Полиция!“, за да създадат впечатлението, че мястото е пълно със служители на реда и закона.

Ала пазачите не се подчиниха.

Мигновено ръцете им се стрелнаха към техните узита, провисени на ремъци от раменете, а те понечиха да се завъртят и приклекнат. Нито Ремберто, нито Мъри ги изчакаха да се извърнат докрай и двамата стреляха по три пъти бързо, доколкото можаха от разстояние двайсетина фута. Техните залпове пометоха и двамата пазачи, убивайки ги моментално. Само пазачът на Мъри успя да стреля със своето „Узи“, макар че не успя да вдигне дулото му и пръскащият взрив направи на кайма лявото му стъпало сред бетонни отломки и кръв, посипали Ландроун, втория му пилот и слисания клиент в делови костюм.

Само след секунди двамата пилоти и клиентът бяха на земята, докато им слагаха белезници, а Грейвър и Ласт прибраха оръжието от мъртвите пазачи.

Грейвър бързо изгаси светлините на пистата и се приближи до пилота.

— Искам този самолет да се скрие — каза той. — Нашите коли са в ей този хангар. — Той посочи вдясно. — Някой от другите два хангара не е ли празен?

— И двата са празни — отвърна Ландроун.

В този момент чуха бръмченето на Редъновия „Пилат“.

— По дяволите — изруга Мъри, дишайки тежко. Всички дишаха тежко от бързите действия и от адреналина. Стрелянето по месо винаги покачваше адреналина.

По лицето на Мъри се четеше изненада. Съдбата на Еди Редън беше разгорещено обсъждана, докато планираха акцията преди няколко часа. Те всички искаха последната партида пари, но Мъри настояваше да я вземат от летище Хоби, където трябваше да бъде предадена на Редън и натоварена на неговия самолет. Но за да се изпълни това, налагаше се един от тях да отиде с Редън и да поеме отговорността да реквизира пратката без ничия помощ. Мъри твърдеше, че това може да бъде извършено само от един човек, използващ предимството на внезапното нападение. Грейвър не беше толкова сигурен и освен това не искаше да се лиши от този човек тук, в Бейфийлд, ако се окажат в много по-различна ситуация от предвижданата. Според плана им те вече се бяха лишили от Нюман заради акцията им с Ледет над Лас Копас с осветителните ракети.

Грейвър настояваше да изпратят Редън сам. След дълъг разговор насаме с пилота, през който Грейвър му се закани, че ако той изчезне — със или без парите, Грейвър ще го преследва до дупка, и същевременно го увери, че ако Редън им помогне, той, Грейвър, ще направи всичко възможно, за да му бъде даден най-добрият шанс, когато това приключи. Грейвър чувстваше, че си заслужава да рискуват с Редън. Мъри се закле, че никога повече няма да видят червеното му рачешко лице, ако го оставят да отлети със своя „Пилат“.

Изведнъж „Пилат“ изфуча ниско над тях в посока към залива.

— Не мога да го повярвам — възкликна Мъри.

— Няма време да преместим това нещо през пистата до другия хангар — извика Грейвър, трескаво помагайки на Ласт и Ремберто да изправят тримата мъже и да свържат с белезници ръцете им отзад. — Свържи ги с гръб един към друг и ги закарай в склада — бързо нареди той на Ласт, а после хукна вътре в хангара и включи лампите на пистата, които току-що бе загасил.

Ремберто вече изтегляше един от мъртвите пазачи зад ъгъла в тъмнината, а Мъри хвана другия. Двете тела оставиха кървави следи след себе си. Грейвър изтича до задницата на самолета и вдигна опашката. В това време се върнаха Ремберто и Мъри, всеки хващайки челния ръб на двете крила, и започнаха да избутват самолета към пистата. Когато освободиха завоя от крилата, Грейвър завъртя опашката и те успяха да придвижат лекия самолет покрай четирите трупа към тъмните треволяци между двата хангара.

Грейвър отново хукна към входа на хангара, грабна градинския маркуч и започна да отмива кръвта. Едно мокро петно пред хангара нямаше да изглежда съмнително, за разлика от едно кърваво.

Грейвър имаше усещането, че това е сън. Боже мой. Не можеше да повярва, че току-що позволи двама мъже да бъдат убити заради слабата надежда да хване човека, за когото те работеха. Сега, докато измиваше кръвта, изведнъж му се повдигна и устата му се изпълни с жлъчка. Той се наведе и я изплю върху цимента, мъчейки се да се сдържи, докато я миеше с маркуча. Лицето му гореше и той едва устояваше на силното и смущаващо гадене.

Дочу приближаването на „Пилат“ откъм морето, точно когато Ремберто и Мъри се върнаха пред хангара.

— Мъри — извика Грейвър, — пазачът при Редън навярно познава другите двама пазачи. — Той подаде едното „Узи“ на Ремберто и самият той нахлузи ремъка на второто. — Не бива да вижда повече от двама души тук и то само отдалече.

— Ще се скрия в сянката зад ъгъла — каза Мъри. — Въпрос на шанс е от коя страна на самолета пазачът ще слезе, но искам да го хвана веднага щом стъпи на земята. Няма да му оставим време да мисли какво вижда тук.

Всички се съгласиха, но тъй като Мъри се скри зад ъгъла, нямаха възможност да обсъдят как точно ще постъпят.

— Да оставим ли вратите на камионетката отворени? — запъхтяно попита Ремберто.

— Може би само една — каза Грейвър, проверявайки своя пълнител. — Пазачът ще погледне през прозорчето на кабината. Ако успее да зърне вътрешността, ще разбере, че там не са двете партиди, че няма достатъчно сандъци. Но може би трябва да му покажем известен брой сандъци и узитата. Той ще се оглежда за тях.

Ремберто затвори едната врата, оставяйки отворена тази, която беше свързана с вътрешното осветление.

Турбовитловият „Пилат“, с мощен и уверен звук, с по-ярки светлини, отколкото на другите два самолета, се появи откъм водата, приближавайки с абсолютна точност, и никой не усети кога се докосна до земята. В единия миг беше във въздуха, а в следващия вече се движеше по пистата, сякаш нямаше доловима разлика между двете дейности. Той отиде малко по-надолу по пътеката в сравнение с другите и когато се обръщаше, за да дойде срещу хангара, направи това без никакво колебание, сякаш го управляваше компютър.

Сърцето на Грейвър блъскаше лудо, все още развълнуван от стрелбата. Сега започна да се безпокои, че пазачът на „Пилат“ щеше да види нещо, което нямаше да му хареса и това щеше да доведе до сложна ситуация, можеща да завърши с нечия смърт.

— Да застанем пред светлината — каза Грейвър, — нека да ни видят, но не твърде добре. — Краката му бяха омекнали и той се молеше на бога да не поддадат най-неочаквано.

Редън, може би усетил ситуацията пред себе си, загаси светлините на самолета, когато се отправи към вратата на хангара и сега единствената светлина беше откъм вътрешността на камионетката зад гърбовете на Грейвър и Ремберто.

„Пилат“ застана, както и другите, на около дузина фута от входа на хангара. После Редън загаси двигателя и самолетът изсвистя и спря.

За момент нищо не се случи. Всяка пора на Грейвър отделяше обилно пот. Самолетът беше достатъчно голям да има, освен пасажерската врата след пилотската кабина и много по-широка товарна врата след нея. Но имаше само една врата откъм пилотската кабина, от противоположната страна на самолета спрямо Мъри.

Пасажерската врата се отвори първа, стълбата бе пусната и клиентът се появи на входа и започна да слиза. Почти стигнал до пистата, пътникът изведнъж се обърна и погледна назад към самолета и в този миг Грейвър дочу стрелба отвътре и четири гърмежа — бам! бам! бам! бам! — и едно тяло полетя заднешком от вратата, приземявайки се по гръб почти върху клиента и отчасти върху стълбата.

Мъжът с деловия костюм започна да крещи, залитайки назад и веднага беше сграбчен от Грейвър, който го завлече в тъмнината на няколко крачки от тялото.

— Не стреляйте! Задръжте! — извика Редън от вътрешността на самолета. — Аз го застрелях, Грейвър! Трябваше, разбра ли? Чуваш ли?

— Добре, Редън — извика в отговор Грейвър. — Хвърли навън оръжието и слез с вдигнати до раменете ръце.

— Добре! Добре.

Автоматичен пистолет полетя през вратата, подскочи и се хлъзна по настилката. Това, разбира се, нищо не значеше. Той пак можеше да е въоръжен. Но Редън се появи на входа, с вдигнати ръце, както му бе наредено, а Мъри се промъкна под долната част на самолета и застана до стълбата.

— Копелето надуши нещо съмнително — обясни Редън от горното стъпало. — Беше нервен още от самото начало, когато се появих без втори пилот. Я вижте проклетото му „Узи“ — Редън кимна към тялото в подножието на стълбата, — готово е за стрелба.

— Слизай долу — рече Мъри, с насочен пистолет към солидната мишена на Редъновите гърди.

В подножието на стълбата Редън внимаваше да не загуби равновесие, прекрачвайки тялото на пазача и в момента, в който стъпи на земята, Ремберто му сложи белезниците отзад.

— Няма ли никой друг в самолета? — попита Грейвър.

— Не, няма. Парите са там, десет сандъка.

Грейвър се чувстваше така, сякаш е претърпял експлозия и е останал невредим. Не му се вярваше, че е преживял такова невероятно нещо, без да му е хвръкнал във въздуха някой крайник. И трите пратки с парите бяха на земята. Никой от хората му не бе пострадал. Беше заловил двама от тримата клиенти. От всеки от тях можеше да се научи ценна информация за операциите на Калатис от собствената им гледна точка.

Но въпреки това, застанал там в последвалата тишина, с облекчение. Заради избегнатите трагични инциденти, той силно негодуваше, че Калатис се е измъкнал. Какъвто и да е бил планът му да прибере тези пари, това оставаше загадка след смъртта на пазачите и шофьора. Клиентите нямаше изобщо да знаят какво щеше да стане с парите след предаването им. А сега всички, които знаеха това, бяха мъртви. Всъщност Грейвър беше изолиран от Калатис по един много хитър начин чрез посредници. Дори не успя да го зърне, освен на ония фотографии. Но подобно на някой алчен човек, въпреки съзнанието, че съдбата е била благосклонна към него, Грейвър не беше доволен. Изплъзна му се точно това, което най-много желаеше, и тази единствена загуба превръщаше другите му сполуки в горчиво разочарование.

И тогава изведнъж тъмнината започна да трепти и да натежава, а гаденето на Грейвър мигновено се издигна към гърлото му при разтърсващата, вихрена и почти оглушителна поява на лъскав, тъмен хеликоптер, който се плъзна над дърветата към пистата. Блестящ, катраненочерен въздушен кораб, той бе почти невидим, увиснал в нощното небе, светлините му мигаха сред звездите, слабо осветените му прозорци се пулеха в тях като очи на огромен скакалец. Гигантските му ротори раздвижиха невидим облак от пясък, който ги обсипа, сякаш перките на хеликоптера разбиваха черната нощ на прашинки.

80.

Ремберто и Мъри бързо се вмъкнаха в хангара с Редън и се придвижиха зад камионетката, където Ласт пазеше Ландроун и клиента, летял с него.

Грейвър прибра спусъка на своя „Зиг-Зауер“, пъхна го в кобура и зачака край крилото на „Пилат“. Ако това беше Калатис, Грейвър нямаше намерение да позволи престрелка между двете групи мъже. Вече имаше твърде много трупове и не желаеше той да бъде причината за още. Калатис можеше да си вземе парите — но Грейвър искаше първо да говори с него.

Огромният хеликоптер „Бел Лонг Рейнджър“ се поклащаше леко, спускайки се от тъмнината, а после кацна на земята. Реактивните му ротори промениха височината на звука след намаляването на скоростта и те постепенно започнаха виещо и свистящо да заглъхват.

В хеликоптера нищо не се случи за известно време, докато роторите вече се въртяха доста бавно, движейки се плавно и накрая изсвистяха и спряха. Грейвър остана на мястото си. Вратите се отвориха. Грейвър навярно нямаше да се изненада, ако видеше как се появява косматото, черно тяло на сатаната, с копита и рога, смърдящ от вонята на собственото си разложение и на смъртта, над която той винаги царуваше, дори и тази нощ.

Вместо това стълбата се разгъна и от хеликоптера слезе само един невисок мъж на средна възраст. Носеше бежов костюм без вратовръзка и се запъти направо към Грейвър. Докато се приближаваше, Грейвър забеляза, че е оплешивял, че костюмът му е измачкан и небрежно носен, а когато Грейвър тръгна да го пресрещне, осъзна, че е виждал лицето му. Когато бяха на трийсет фута един от друг, Грейвър го позна и се спря.

— Гайс — каза Грейвър.

Мъжът също се спря. Погледна Грейвър спокойно, ала сериозно.

— Много добре — рече той. — Това е похвално.

Снимките край фонтана изплуваха в съзнанието на Грейвър. Мъжът при фонтана. Гайс. Както Арнет бе изтъкнала, този Гайс пред него беше с незабележителна външност. Леко заобленият нос беше съвсем обикновен. Този мъж не излъчваше нищо. Беше толкова банален на вид, че би могъл да бъде почти невидим, ако човек го срещнеше на улицата или седнеше до него в някой автобус. Изглеждаше невзрачен във всяко едно отношение.

— Какво правите тук? — попита Грейвър.

— Законни имуществени права, Грейвър. Законни права. — Той кимна на собствените си думи. Каза ги уморено, сякаш беше прекарал тежък ден, но нямаше намерение да се оплаква. — Какво, ъ… Тук ли са всички пари?

Грейвър се колебаеше, сам не знаеше защо. По всяка вероятност Гайс прекрасно знаеше къде са парите.

— Всички са тук — каза Грейвър.

— Ами Панос Калатис?

— Не знам нищо за Калатис.

Гайс въздъхна и кимна.

— Знаете ли, че къщата му експлодира преди един час?

— Не знаех това.

— Страхотно. Гръмна до шушка.

Гайс кимна на собственото си описание за силата на експлозията и после леко се наклони встрани да огледа около входа на хангара. Евтиният му, провиснал костюм подчертаваше заоблените рамене и тантурестата му фигура. Грейвър забеляза, че ръкавите на сакото му бяха прекалено дълги и стигаха до пръстите му.

— Предполагам, че имате хора там вътре с оръжие — отбеляза любезно Гайс. Все едно че го питаше дали се прибира вкъщи.

Грейвър нищо не каза.

— Ами, вижте какво — рече Гайс и се поизправи, пъхайки пухкавите си ръце в джобовете на безформените си панталони, — аз, такова, ще трябва да прибера парите.

— Къде?

— Ами при мене.

— Мисля, че няма да стане — каза Грейвър.

Мълчание.

— Те всички са там в хангара, в камионетката, нали?

Грейвър нищо не отвърна.

— Мисля, че не всички са в камионетката — рече Гайс почти на себе си. — Не сте имали време да разтоварите „Пилат“.

Мълчание.

Грейвър се извърна към хангара и извика над рамото си:

— Обадете се по радиотелефона на Уестрейт — каза той. — Да докара отряд за бързо реагиране. Кажете му кой се намира тук.

— Не правете това — рече Гайс бързо, но не особено настойчиво. — Всъщност ще бъдем доста далече, преди някои да пристигне тук, но ако си тръгнем без парите, ще бъде много, много лошо. Просто им кажете да отложат това обаждане. Ще ви покажа какво имам предвид.

Имаше нещо особено в тази невъзмутимост на Гайс при наличието на толкова смърт и то накара Грейвър да приеме думите му сериозно. Той вдигна ръка и се обърна към хангара.

— Почакайте — извика той. Погледна Гайс. — Ако сте от ЦРУ, представете някакво доказателство. Няма да ви позволя да вземете тези пари без убедителни пълномощия. — Той се поколеба само за миг. — Говоря сериозно.

Гайс помаха към хеликоптера, без да се обръща.

— Ще ви покажа — повтори той.

Вратата на хеликоптера отново се отвори, появи се един мъж с телефон в ръка и притича до тях. Подаде телефона на Гайс и отстъпи, изчаквайки, малко назад. Гайс натисна бутон на черния апарат, заслуша се за момент и после каза: „Свържи го“ След това подаде телефона на Грейвър.

Грейвър го взе и вдигна до ухото си.

— Ало — каза той.

— Капитане, тук е Нюман.

— Кейси? Къде си?

— Не знам точно.

— Какво искаш да кажеш? Какво става?

— Ами, те ни държат на едно място.

— Тебе и Ледет ли?

— Да. — Последва пауза. — Също и Лара и Джинет Бъртъл.

Грейвър едва не изпусна телефона. Мускулите му се отпуснаха безпомощно, сякаш с часове беше плувал и абсолютно нищо не бе останало в него, никаква силица, а само потръпващи мускули.

— Искам да говоря с Лара — каза Грейвър.

— Ще видя…

Пауза.

— Ало? — Чувстваше се уплаха в гласа на Лара. Беше съвсем явно, дори от една кратка дума.

— Лара, добре ли си? — попита Грейвър, втренчил поглед в Гайс.

— Да. Да, добре сме. Те нахлуха в къщата… — Тя започна да плаче, после спря и гласът й се съвзе. — Съжалявам… Господи…

Нахлули са в къщата ли? Гърлото на Грейвър се стегна. Нюман отново се обади.

— Добре сме — увери го Нюман.

— Никой ли не е пострадал…?

— Не, не, всичко е наред, няма такова нещо.

— Добре — рече Грейвър. — Не се безпокой. Ще се уреди. Действаме по това. Разбра ли?

— Да. Капитане… „Гайс“ е Страсър… — Линията бе прекъсната.

Страсър.

Тантурестият мъж взе телефона от Грейвър и го върна на човека, който го бе донесъл от хеликоптера.

— Вие сте Брод Страсър? — Грейвър се почувства като същински глупак. В този кошмар той беше проявил почти детска наивност. Изненадата беше съкрушителна. Нещо повече, той знаеше, че Страсър ще убие всички задържани, ако сметнеше това за наложително.

— Тук стават много неща, които не разбирате, Грейвър — каза Страсър.

— Не се и съмнявам в това. — Грейвър почти се засрами от собствената си глупост. Беше рискувал живота на всички. Някъде по пътя се бе оставил да го погълне водовъртежът на самозаблудата. Застанал там, пред този могъщ, раздърпан дребен човек, Грейвър изведнъж осъзна колко ужасни грешки беше допуснал. Сега това банално, ала опасно човече заплашваше със смърт още четирима души. Грейвър се ужаси от това, което беше направил.

— Знаете ли какво искаше да направи Калатис? — попита Страсър. Гласът му върна Грейвър към настоящето.

— Мисля, че вие двамата смятахте да ограбите още нечий гроб.

— Всъщност в това е проблемът. Точно заради него сега сме тук. Ние не правехме нищо. Панос прибираше всичко това само за себе си. Най-вероятно повече никога няма да видя Панос Калатис. Тук има общо четирийсет милиона долара. Малко повече. Това беше последното „събиране“ от цяла серия такива сборове, които Панос организираше зад гърба ми. Той вече се е измъкнал с повече от — Страсър направи пауза и се наклони към Грейвър, за да го подчертае — сто милиона от тази сделка. Всъщност с „нашите“ пари.

Страсър се изправи.

— Но той щеше да има сто и четирийсет милиона, ако не бях спрял изтичането. Имам хора, които обслужват интересите ми по целия свят, Грейвър. Понякога успяват дълго време да ме ограбват, преди да ги заловя. В това отношение Панос беше по-добър от останалите. Глупаво копеле.

— Значи той си отрязваше всички пътища назад? Затова ли всички загинаха?

— Е, не всички. Тислър и Безъм, да, разбира се. Както и Фийбър и Гилбърт Хорман. Но Бъртъл работеше за мене, и той започна да схваща, че… е използван и мамен.

— Че не сте от ЦРУ.

Страсър сби рамене.

— Ами Шек?

— О, Шек просто се оказа… нали разбирате, на неподходящо място, в неподходящо бреме. Случва се с хора като Шек. Ако не беше там снощи, това щеше да стане някъде другаде в някоя друга нощ.

— Боже мой. — Грейвър не можеше да повярва на ушите си.

— Калатис — каза Страсър, поклащайки глава. — Нещата започнаха да се разнищват. Това е много лошо. Има едно такова разбиране — буржоазно схващане, срещащо се и при съвсем небуржоазни хора, като например Калатис, че човек не е длъжен да работи цял живот. Това схващане е просто фантастично. Откъде ли е произлязло? Заради него Калатис си навлече сума неприятности. Той искаше тези пачки като за „пенсия“. Просто му се искаше да се излежава и да чука млади момичета до края на живота си.

— Страсър. Страсър. — Това беше Виктор Ласт, приближавайки се отзад откъм хангара, където би трябвало да стои при пилотите и двамата останали клиенти. Когато чу Ласт да вика името на Страсър, Грейвър почувства как сякаш го шибна леден вятър. Моментално разбра. Предателството беше повсеместен грях.

— Две трети от парите са все още в самолетите — задъхано рече Ласт, притичвайки до тях, като неловко хвърли поглед към Грейвър.

Страсър се усмихна благо, за първи път лицето му показваше изобщо някакво изражение.

— Добре, вик, тогава да ги сваляме всички оттам — каза той. Погледна Грейвър. — Предполагам, че това е изненада — рече той, кимайки към Ласт.

— Да, изненада е. — Грейвър се обърна към Ласт. — Откога работиш за него, Виктор? От самото начало?

Ласт не знаеше как да реагира, поне в него имаше достатъчно останали скрупули, за да се засрами. Той измърмори нещо неубедително, че било „просто бизнес“.

— Нямаше да знаем къде се намирате тази вечер, ако не беше вик — обясни Страсър. — Той носеше две предавателчета със специална честота. Държеше включено едното от тях през цялото време, затова знаехме къде се намирате. После, когато се увери къде ще бъдат парите, включи и второто. Ние просто бяхме точно насочени.

Страсър се обърна и махна пак към хеликоптера. Слезе друг мъж. Страсър отново се извърна към Ласт.

— Къде е другият самолет?

— Ей там зад хангара. Избутаха го дотам. — Ласт се държеше прекалено любезно и услужливо. Не погледна повече към Грейвър. Като дресирано кученце той следеше всяка реакция на пълничкия Страсър. Ласт щеше добре да се възползва от своята услужливост в тази афера, осигурявайки собственото си буржоазно пенсиониране.

— Заведи там тези момчета — каза Страсър на Ласт, когато и вторият мъж притича до другия с радиотелефона.

Грейвър се обърна и махна към Ремберто и Мъри да се приближат. Погледна Страсър.

— Трябва да им кажа какво става тук.

Страсър кимна разбиращо.

Когато Ремберто и Мъри дойдоха при тях, беше ясно, че също са познали „Гайс“.

— Това е Брод Страсър — рече Грейвър. Ремберто и Мъри преместиха поглед от Грейвър към Страсър, който си стоеше спокойно, с ръце в джобовете, сякаш чакаше да пристигне асансьора. — Калатис бил „откраднал“ тези пари от него. Очевидно той вече е отмъкнал повече от сто милиона. Има четирийсет милиона ей там — каза той, кимайки към хангара. — Хората на Страсър са отвлекли Нюман, Ледет, моята асистентка от службата и Джинет Бъртъл. Той иска парите.

— Дяволска работа — изруга Мъри.

Ремберто гледаше Страсър така, сякаш беше виждал всичко това преди. Така беше в наркобизнеса.

— Мистър Страсър — извика един от помощниците на Ласт. — Ще бъде по-лесно да избутаме самолета там. Това е малък „Муни“. Можем да използваме прожектора от хеликоптера.

Страсър отиде до хеликоптера и каза на пилота да включи прожектора.

— Говори ли с Нюман? — бързо попита Ремберто, когато Страсър се отдалечи.

— Да. И с моята асистентка. Тя пазеше Джинет Бъртъл в моя дом.

— Значи хората на Страсър наистина са ги отвлекли? — каза Мъри.

Грейвър кимна.

— Боя се, че е така.

Когато Страсър тръгна обратно към тях, те всички се бяха обърнали, загледани в светлата пътека от прожектора между двата хангара и видяха как тримата мъже обръщат „Муни“ и започват да го бутат към тях.

— Виждам някакви тела ей там — каза между другото Страсър. — Пазачите?

— Да — рече Грейвър. — Един от тях уби…

Експлозията беше двойна: първо бомбата, а после резервоарът на „Муни“, и двете се съединиха в малък гъбовиден облак, изгаряйки самолета, двамата души на Страсър и Ласт, във флуоресциращ оранжев пламък. Взривът вдигна и тринайсетте милиона долара високо в нощното небе, така че когато гъбата угасна само след няколко секунди, единственият огън в небето беше един друг облак, в който летяха, въртяха се и се носеха рояци от горящи пари, отделни банкноти, разхвърчали се на всички страни като падащи, пламнали листа, същинска есен от горящи милиони банкноти.

Всички зяпнаха от изумление при това превръщащо се в пепел богатство, което бавно се сипеше отгоре като пръскащи се фойерверки.

И тогава Страсър се развика:

— Боже всемогъщи! Да бъде проклета душата му! Този кучи син…

В следващия миг на всички мина една и съща мисъл: пазачите на Калатис навярно са оставили бомби на всички самолети. Всички пилоти са били обречени в момента, в който разтоварят самолетите и отлетят. Така Калатис се отърваваше от вече ненужните му хора.

— „Пилат“ — дрезгаво извика Страсър. Когато гръмнеше „Пилат“, щеше да увлече и камионетката със себе си. Четирийсет милиона в пламъци.

Ремберто, Мъри и Грейвър хукнаха към самолета на Редън, вдигнаха опашката му и го извлякоха далече от вратата на хангара. Тъй като Ласт и хората на Страсър само бяха започнали да бутат „Муни“, самолетът все още беше до задната част на хангара, когато гръмна и огненият удар взриви задната стена на хангара чак до канцеларията. Редън, Ландроун, вторият пилот на Ландроун и двамата клиенти не биха могли да оцелеят след този взрив.

Ремберто вече се катереше в камионетката, преди някой друг да стигне до нея. Включвайки на задна скорост, той изфуча навън от хангара чак до хеликоптера, който вече се готвеше да потегли. Докато Мъри и Грейвър тичаха далеч от „Пилат“, други двама мъже изскочиха от хеликоптера на Страсър и хукнаха към „Пилат“, докато Страсър им крещеше своите команди. Те изтичаха край Грейвър и Мъри, които рязко се обърнаха, невярващи на очите си, и с ужас гледаха как двамата мъже се катерят във все още отворената пилотска кабина, както им бе наредил Страсър. Самият Страсър наблюдаваше без всякаква видима емоция как двамата мъже застават пред почти сигурна смърт заради него. Сякаш участваше в хазартна игра, където животът и смъртта не играеха никаква роля при залагането.

Перката на „Пилат“ се завъртя и почти в същия миг един от мъжете се смъкна от вратата на пилотската кабина с едно куфарче, с което той изчезна в тъмнината, докато „Пилат“ запали, форсирайки, и се отдели от горящия хангар, придвижвайки се по пистата към хеликоптера и камионетката.

След миг мъжът се върна тичешком откъм тъмнината вече без куфарчето, тичайки с всички сили и вече беше стигнал до пистата, когато бомбата избухна. Още една червена гъба освети летището и макар да чувстваха горещината от експлозията, тя беше доста далече от хангарите и не причини никакви повреди. Огненото кълбо се разсея бързо и тъмнината отново погълна мястото, откъдето беше изгонена за кратко време.

Едва в този момент Грейвър осъзна, че и двата хангара се бяха запалили от първоначалната експлозия и че техните коли горяха във втория хангар.

81.

Грейвър, Ремберто и Мъри стояха на пистата и наблюдаваха, как хората на Страсър разтоварват „Пилат“ и камионетката и подреждат сандъците с пари в лъскавото тяло на „Бел 260Л“. Страсър се приближи до Грейвър, когато приключиха.

— Това са двайсет и два милиона — рече Страсър. — Знаете ли колко гръмнаха във въздуха? Осемнайсет милиона, най-голямата партида в най-малкия самолет. — Той изсумтя. — Не знам защо Панос го е измислил така.

— Как да разбера дали моите хора са добре? — попита Грейвър.

— Добре са — каза Страсър. Той вдигна телефона, който носеше, и пак натисна едно копче. Заслуша се за момент. — Аз съм. Дайте ми още петнайсет минути и после ги оставете. Когато тръгнете, кажете им да се обадят на този номер.

Той натисна две цифри на радиотелефона, изпробва ги, заслуша се, натисна друго копче и подаде телефона на Грейвър.

— Вземете — рече той. — Вашите хора ще ви се обадят след петнайсет минути. Но сега не можете да се обаждате оттук. Току-що го превърнах само в приемник. — Хвърли поглед към все още горящия хангар. — Предполагам, че някой вече е тръгнал насам — каза той. Изгледа внимателно Грейвър. — Това май беше дяволски трудна операция за вас, а?

— Да — отвърна Грейвър.

— Какво направихте, заобиколихте бюрокрацията ли?

— Какво имате предвид?

— За вас всичко започна едва преди пет дни, когато намериха мъртвия Артър Тислър. Сега стоите тук и говорите с мене. Право да ви кажа, това много ме учудва. Не съм претенциозен човек, Грейвър. Не виждам смисъл да се перча с нещо, но аз наистина знам как да си движа нещата. Действително знам, че съм добър в това, което върша. При нормални обстоятелства не бихте се добрали така близо до мене дори за пет години, да не говорим за пет дни.

— Обаче — каза Грейвър, бършейки челото си с ръкава на ризата, потъмнял от сажди, мръсотия и пот — това не бяха нормални обстоятелства.

— Вярно — призна Страсър, — така е. Но въпреки всичко бюрократичната машина не се движи толкова бързо, както вие успяхте през тия пет последни дни. — Той погледна Ремберто и Мъри. — И според мене тези двамата не са ченгета.

— Кажете ми нещо — рече Грейвър, — имам ли още някой друг продажник в полицейския отдел?

— Дявол го взел, дори не знам — Страсър сви рамене с безразличие. — Всичко беше работа на Калатис. Нямах нищо общо с това, освен да купя Фийбър и Хорман чрез подставени компании. Моите хора го уредиха. В основни линии аз финансирах сделките на Калатис. Всички подробности бяха негово дело. Тук съм единствено, защото с партньори като Калатис трябва винаги да имаш някой, който да ги следи през цялото време. Някои от моите хора, работещи при него, хора и за които той не знае, че са мои, ми докладваха за намеренията му да организира нещо като офейкване с огромна плячка. Надали има по-добър от Панос в това. Знаете ли нещо за него?

— Да, знам, че е Йозеф Равив. Знам за миналото му в „Мосад“ и всичко останало.

— Виж ти, значи знаете. — Страсър кимна и погледна Грейвър с уважение. — Е, в такъв случай ви е известно колко е добър. Всичко е организирал в клетъчни структури. Ето защо за това „офейкване“ никой нищо не знаеше, защото не бе казал на никого. Поради тази причина се насочих към Бъртъл. Той вече подозираше Тислър и Безъм, затова просто му предадох всичко, казах му, че съм от ЦРУ — което го въздържаше да ви съобщи за това, нали разбирате, все пак по-висша инстанция — и той почти стигна до същността на нещата. Но беше прекалено умен за свое нещастие. Той ме разгада почти по същото време, когато разгада и какво върши Калатис.

— Във всеки случай, Панос беше едновременно и най-голямата ми сполука и най-голямата ми грешка. Както при всички високо рентабилни проекти, при него имаше и висок риск.

— Значи той изчезна… заедно със сто милиона.

Страсър скръсти дебелите си ръце и погледна към хеликоптера. Пилотът вече беше запалил турбореактивния двигател и роторите започнаха да вият.

— Е, възвръщането на парите наистина е спорен въпрос — каза той. — Ще видя дали не мога да си ги върна. Съществува една вероятност. — Той се обърна и погледна Грейвър. — Но Панос… Панос не е вероятност. Панос е нещо сигурно.

Роторите на „Бел“ набираха скорост удивително бързо и фучаха в нощния въздух.

— Сър — извика един мъж над засилващия се вой на хеликоптера, — ще трябва да тръгваме.

Страсър махна с късата си ръка, без да се обръща.

— Колко души изгоряха там вътре? — попита той.

— Двама пилоти, един втори пилот и двама бизнесмени, които придружаваха парите си за доставката. Дори не знам кои бяха те.

Страсър кимна, с поглед към двата горящи хангара.

— Можеше да бъде и по-лошо — рече той, обърна се и тръгна към хеликоптера, чиито ротори все по-мощно фучаха.

Страсър се изкачи в хеликоптера и вратата се затвори. Седна с гръб към пилотската кабина и Грейвър го видя как закопчава предпазния си колан, а после видя и лицето му, надничащо през прозореца към тях. После огромните ротори започнаха оглушително да форсират и „Бел“ леко се вдигна нагоре. Грейвър го проследи с поглед, докато той се насочи към залива в края на пистата, сливайки черното си тяло с поглъщащия го черен мрак.