Без светлина

10.

Когато радиобудилникът зазвъня, Грейвър отвори очи в сивото утро. Дори без да помръдне, знаеше, че вратът и раменете му са се схванали.

След като се прибра късно, Грейвър бе седял в леглото още един час, за да нахвърли бележки за утрешното заседание. Макар да му бе трудно да се съсредоточи, той се помъчи над това, докато умората и болките в гърба не го принудиха да отмести встрани молива и бележника и да загаси лампата. После лежа буден до ранните утринни часове и си мислеше за Ласт. Припомни си техния разговор. Разчопляше всяка дума, която Ласт бе казал, и се чудеше на неочакваната му поява. Грейвър си напомняше да внимава. Сега не му беше времето да започва да вярва в случайно открити сензационни неща. Накрая потъна в неспокоен сън и предишните дванайсет часа се сляха в абсурдни сънища.

Когато понечи да стане, намери бележника и молива сред намачканите чаршафи и ги хвърли на пода до леглото. Борейки се с изкушението отново да се отпусне върху възглавницата, той смъкна краката си долу и за момент остана така, с натежала глава и схванат. После бавно стана и отиде в банята, застана под душа и пусна студената вода.

След като се изкъпа и обръсна, той се облече и събра мръсните дрехи. Занесе ги на пералня, отби се в кварталната хлебарница и си купи кифла, малко кафе и вестник. Стрелбата в Кашмиър Гардънс наистина беше на първа страница. Гангстерът, взел заложник, бил убит в престрелка, след като застрелял заложника пред входа на гаража.

Грейвър набързо прехвърли целия вестник, но никъде не се споменаваше за смъртта на Артър Тислър. Не бе попаднало в новините. Той метна вестника в кошче за боклук, довършвайки кифлата и кафето по пътя към центъра.

Отделът по криминално разузнаване се помещаваше на най-горния етаж в мрачна триетажна сграда в дъното на полицейския комплекс. Изолирана от пищната градска архитектура чрез оглушителни бетонни лабиринти от рампи, мостове и подпори на магистралата „Гълф Фриуей“, непретенциозната циментова сграда се отличаваше с това, че единствената й входна врата бе обърната с лице навън от полицейския участък, а не навътре, както беше при останалите. В резултат на това от партерния етаж имаше чудесна гледка към търбуха на магистралата, там, където бавната Бъфало Байу извиваше водите си под бетонните съоръжения, сред избуялите летни треволяци.

Грейвър остави колата на малък паркинг до алеята, опасваща сградата и обрасла с огромни, високи бурени. Той слезе от колата, заключи я и когато пое дъх, усети тежкия лъх от тинестите и зловонни води на реката от другата страна на шосето.

Лара Казарес винаги идваше първа в службата. Винаги. Тя беше секретарка на Грейвър от първия ден, в който той встъпи в капитанската си длъжност преди четири години. Тогава я бе измъкнал от стенографската служба, където тя си прахосваше таланта. Почти всичко при Лара беше удивително, като се започне с външността й. Беше привлекателна трийсет и три годишна латиноамериканка, с невероятно хубава фигура, което означаваше прекрасен бюст и страхотни бедра, чиято стегнатост поддържаше три пъти седмично с аеробика. Умееше да носи дрехите си така, както мускулестите мъже носят прилепнали блузи, със самочувствие и удоволствие. Макар че имаше само гимназиално образование, Грейвър предполагаше, че навярно коефициентът й на интелигентност е извънредно висок. Тя съчетаваше всичко, което едно първоначално впечатление може би скриваше — беше надеждна, дискретна (качество от първостепенно значение в тази служба), организирана като компютър, винаги предвиждаща всяка негова молба, внимателна и уравновесена като монахиня по отношение на работата си, макар че беше с буен темперамент.

Наред с всичко останало между тях съществуваше взаимно привличане, запазило се негласно по-дълго, отколкото можеха да предположат. Въпреки силния й характер, Грейвър знаеше, че Лара е твърде интелигентна, за да декларира първа това привличане, за което и двамата съзнаваха колко проблеми би създало. В този единствен случай тя не би предприела инициативата. Що се отнася до Грейвър, съсипването на брака му не бе довело до онези последствия, типични за повечето мъже. Не бе станал по-предразположен към любовна връзка. Дори поради причини, които не му се искаше да анализира, беше решил да държи на разстояние чувствата си към Лара, макар че след развода би трябвало да няма никакви основания за това. Всъщност в момента той чувстваше Лара по-близка от всеки друг.

Влизайки в службата късно, в осем и половина, той каза „добро утро“ на служителката в рецепцията и хвърли поглед към безлюдния и тесен коридор вляво. Там бяха разположени кабинетите на отдела, редица от еднакви врати от двете страни на дългия коридор.

Надали другаде така явно можеше да проличат ограничените финанси на градския бюджет, както в тези помещения. Всички кабинети, включително и неговият, представляваха малки кабинки. Канцелариите от дясната страна на коридора бяха по-привлекателни заради предимството, че са от външната страна на сградата и имаха малки прозорчета. От другата страна на коридора кабинките приличаха на килии от скален манастир, издълбани във вътрешността на зданието. Едва ли бяха по-големи от ковчези.

Вратата към техническата зала беше отворена и един от принтерите работеше, изхвърляйки руло хартия на пода, обсипан вече с листове от доклади, постъпили през уикенда. Компютрите работеха без прекъсване, за да приемат материалите от полицаи и детективи от целия град.

Грейвър зави и минавайки край офиса на Лара, надникна вътре. Тя говореше по телефона, той й направи знак към своя кабинет и продължи. Когато тя влезе, носейки голямата му чаша, пълна с прясно сварено кафе, той се бе настанил зад бюрото си и бе нахвърлил някои бележки. Лара остави чашата пред него заедно с една салфетка, изправи се и подръпна края на червеното си сако.

— Беше оставил това на бюрото през уикенда — с кафе. Имаше мухъл тази сутрин — каза тя многозначително.

Всяка сутрин, когато Грейвър влезеше в офиса, той намираше бюрото си чисто и подредено, каквото рядко го оставяше. Лара се грижеше за това. Тя избърсваше кехлибарения абажур на лампата, която Грейвър бе донесъл от къщи, за да компенсира анемичното флуоресцентно осветление на тавана. Проверяваше дали автоматичната писалка, подарена му от Нейтън, беше върху тясната зелена стъклена поставка на бюрото му. Проверяваше дали млечнобялата чаша за кафе, подарена му от Натали, беше чиста. И гледаше тефтерът календар да бъде отворен на датата, затиснат с гладкия черен речен камък, който преди толкова години той и Дор, леко пияни и весели, бяха изкопали от малка уличка край катедралата „Свети Павел“.

В Лара имаше още нещо. Тя интуитивно чувстваше неуловимата сила на дребните неща, на старите подаръци от сина и дъщерята, на камъка, навяващ спомени не за жената, която вече не му бе съпруга, а за момичето, за което се бе оженил някога.

— Извинявай — каза той, като й даде знак да затвори вратата. Тя изпълни това и застана пред бюрото.

— Лоши новини — рече той. — Артър Тислър е бил намерен мъртъв в колата си снощи. Изглежда се е самоубил.

Тя зяпна и бавно седна на един от столовете.

— Боже мой — каза тя. — Самоубил ли се е?

— Поне така… изглежда.

— Изглежда ли?

— Това всъщност трябва да се разследва, Лара.

— Знам, но… Боже мои… — Черните й очи бяха широко отворени и той виждаше как тя си припомня Тислър.

— Естествено, Уестрейт се безпокои за проблемите, които навярно ще възникнат в ръководството.

— Още никой ли не знае за това?

— Бъртъл знае. Снощи е съобщил на Пеги Тислър.

— Господи, горката жена.

На Грейвър му се искаше да поговори малко с нея, просто да обсъди това както с Дор преди години, но нямаше време. Той неохотно продължи.

— Мисля, че най-добре е да се обадиш на всички отговорници на екипи, за да се съберем тук в девет часа — каза той. — Ще им наредя да съобщят на своите хора. И трябва да не ме свързваш с никого по телефона, освен с Джек Уестрейт или някой от отдел „Убийства“, или пък СВО.

Накратко й обясни за необходимото разследване и че то ще бъде с предимство пред обичайните му ежедневни задължения. Грейвър контролираше дейността на своите екипи с ежедневен преглед на постоянния приток от информационни сводки, разузнавателни доклади, резюмета от първоначални разследвания, оперативни заявки, допълнителни отчети за ръководството и така нататък, един сякаш безкраен поток от обременителни, но неизбежни формуляри, досиета, договори, документи, сведения, резюмета, списъци и данни. Всичко това — освен най-належащото — сега трябваше да се отложи, докато Грейвър успее да състави доклад за Отдела по криминално разузнаване относно смъртта на Артър Тислър, в който да няма и следа от съмнения. Налагаше се Лара да му помогне да се справи с непосилната задача.

В девет часа тримата отговорници на екипи се събраха в неговия кабинет. Рей Безъм беше четвъртият, но беше в отпуск, заминал на риболов. Грейвър направо им изложи какво се беше случило. Каза им това, което бе съобщил и на Бъртъл снощи, но никой от тях не беше близък с Тислър и реакциите им се ограничиха с леко възклицание и стиснати челюсти. Той обясни всичко, какво е видял на местопроизшествието, кои се занимава с разследването от отдел „Убийства“ и Специалния вътрешен отдел.

— А аз лично ще ръководя нашето разследване — каза той. — Ще прегледам неговите материали, за да се уверя, че при нас няма проблеми. — На всички им беше ясно какво има предвид. Той погледна Мат Ростов, слаб, костелив мъж, малко над четиридесетте, който отговаряше за групата по научен анализ. — Мат, ако нямаш нищо против, бих желал да изтегля Дийн Бъртъл и Пола Сейл, за да ми помогнат. Можеш ли да ми ги отстъпиш за около седмица?

Ростов кимна и се съгласи.

— Когато се върнеш в офиса си, кажи им, че ще ги повикам малко по-късно преди обяд.

Ростов пак кимна.

— Освен това ще взема и Кейси Нюман от „Организираната престъпност“.

— Ами хората там — попита Лий Стениш, — те дали вече знаят?

Допреди четири години Стениш беше на мястото на Рей Безъм като шеф на групата по организираната престъпност. Беше превъзходен ръководител и Грейвър го беше преместил в екипа по антитероризъм на мястото на пенсиониралия се ръководител. Взаимоотношенията му с детективите от предишната му служба бяха прекрасни и според него Безъм не беше свършил особено добра работа с бившите му колеги.

— Не още — отвърна Грейвър. — Ще говоря с тях след малко. Реших да не разгласявам случая. Той е деликатен и много неща са неустановени. Сметнах, че е най-добре да не вдигаме много шум.

Всички се съгласиха и разбраха. Грейвър ги освободи. Само Боб Пенк, отговарящ за техническите служби, не бе продумал нищо, което беше типично за него. Навярно би се обадил, ако в офиса беше избухнала бомба… или може би не.

Когато излязоха, Грейвър помоли Лара да повика деветимата детективи от групата по организирана престъпност. Взе си нова чаша кафе от коридора, докато ги чакаше да дойдат. Когато всички се събраха, навярно очакваха нещо сензационно, тъй като никога дотогава не бяха повиквани в пълен състав. Застанаха прави край стените и никой не пожела да заеме поне един от трите стола пред бюрото на Грейвър. Затова Грейвър също стана прав и за четвърти път повтори историята за смъртта на Артър Тислър.

11.

— Имаме да вършим много работа, а времето ни е малко — каза Грейвър, сложил ръка върху купчината папки. Беше се подпрял на бюрото, а тримата, които току-що беше повикал, бяха с мрачни лица.

Дийн Бъртъл седеше на стола откъм прозорците и въпреки скорошното бръснене и традиционно спретнатата си външност видът му далеч не бе свеж. Беше начумерен и безсънието бе променило изражението му. Малко преди това Грейвър поговори набързо с него за посещението му при Пеги Тислър. Тя била обяснимо разстроена, затова Дийн и Джини останали с нея през цялата нощ. Повикали семейството й от Корпъс Кристи и родителите й пристигнали в Хюстън призори, точно навреме, за да се приберат Дийн и Джини у дома, да вземат душ и да отидат на работа. И все пак, освен липсата на сън, сякаш имаше още нещо, допринасящо за особения вид на Бъртъл.

Грейвър го погледна и после отклони очи към прозореца, през който се виждаха утринните мръсни облаци откъм залива, носещи се бързо към вътрешността. Югоизточното изложение на ъглово разположения му кабинет предлагаше широка панорама към западната част на града. Това беше единственото положително качество на тази мрачна малка сграда. Движението по магистралата така тътнеше, че понякога Грейвър сякаш го усещаше с тялото си.

— Вече изтеглих всички папки на Тислър. На този етап ще работите с оригиналните копия, защото искам да видите дали в полетата няма някоя бележка на ръка, някакъв знак или изобщо нещо, което да привлече вниманието ви.

До Бъртъл беше седнала Пола Сейл, втората личност, която Грейвър беше повикал от групата по научен анализ на Ростов. Трийсет и шест годишна, тя имаше докторат по социология в Райс Юнивърсити и беше един от четиримата цивилни, които Грейвър беше успял да привлече в отдела въпреки възраженията на Джек Уестрейт. Тя се оказа блестящ аналитик. В момента седеше с кръстосани дълги крака, крепейки с ръка чаша кафе върху коляното си. Тя се взираше в него с критични, сиви очи, докато се опитваше да чете между редовете. Светлокестенявата коса на Пола беше семпло отрязана над раменете. Съвсем права, ненакъдрена. Обикновено се обличаше в спортни рокли, които носеше с неподозирана елегантност. Имаше слабост към гривните. Разведена от три години, тя можеше да се държи оскърбително с мъже, проявили интерес към нея. Мъжете съвсем определено не я интересуваха. Грейвър понякога се питаше дали няма известна извратеност в нейната малко дръзка сексуалност и начина, по който се наежваше към мъжете, поддали се на нея.

— За съжаление не търсим нищо по-специфично — продължи той. — Нищо, което да стесни кръга на дирене. Има един-единствен факт: Артър е мъртъв; и един-единствен въпрос: има ли нещо в архива, което да ни обясни това? Очаквам от вас да прибавите още въпроси, и то много. За каквото и да е. За абсолютно всичко. Няма значение колко дребни може да изглеждат, ако имат някакъв смисъл за вас, предложете ги за обсъждане.

Кейси Нюман седеше до вратата. Той беше най-младият детектив при Безъм в секцията „Организирана престъпност“. Пълен с оригинални идеи и схватлив, на Нюман никога не се налагаше да му бъде повтаряно нещо и най-често нямаше нужда изобщо да му се казва каквото и да е. Той умееше да предвижда нещата — едно неоценимо качество. С гъста светла коса, оставена по момчешки дълга, Кейси обичаше да носи карирани ризи с изискани яки, които винаги бяха разкопчани, костюми в цвят каки или спортни сака с всекидневни панталони. Макар че беше мълчалив, той имаше природната дарба на имитатор и се забавляваше, когато се наложеше да променя вида си или да изиграе някаква роля, за да събере информация. Той беше един от малкото мъже, с които язвителната Пола се разбираше без особено усилие. Може би защото беше млад и се държеше по момчешки, а може би защото той не реагираше на острия й език с нещо повече от закачлива усмивка. Тя никога не можеше да предизвика Кейси.

— Ще дам на Пола четирите случая, по които Тислър е работил с теб, Дийн — каза Грейвър, като пое най-големия куп папки и се обърна към Пола. Тя свали кръстосания си крак и вдигна кафената чаша, за да може Грейвър да остави папките в скута й.

Това решение беше стандартно и справедливо, всички го разбираха, но и съзнаваха колко неприятна е тази ситуация. Бъртъл вече бе казал на Грейвър, че не може да се сети за нищо от разследванията на Тислър, което евентуално да се свърже със смъртта му, а сега Пола щеше да преразглежда неговото мнение. Трябваше да му задава въпроси, които навярно щяха да му се струват заядливи. Всеки осъзнаваше това и всеки се стремеше да бъде безпристрастен.

Грейвър взе другата купчина от бюрото си и я подаде на Бъртъл.

— Ти вземи другите четири, Дийн. Те са по равно разделени между Ранкин и Дер. Нали те са единствените други аналитици, освен теб, с които Тислър е работил. Но не искам да говориш с тях за това.

Бъртъл пое папките и кимна. Погледът на Грейвър се поспря още малко върху него, а после се насочи към Нюман.

— И така, Кейси, искам да проучиш Артър както всеки друг обект. Започни от самото начало. Прегледай всичко. Не оставяй нищо без внимание, не прави никакви предположения.

Той млъкна за малко. Кейси и Пола го гледаха втренчено и сериозно, все още трудно възприемайки новината, която бяха научили преди по-малко от час.

— Това може да изглежда малко неприятно — призна Грейвър, — но ще го направим. Трябва здравата да разнищим Тислър.

— Ти не знаеш… нищо, така ли? — обади се Пола.

Макар че навярно звучеше укорително, въпросът беше зададен с обичайната за Пола острота. Тя знаеше своето място, както и правилата на йерархията, но освен това в нея имаше и една естествена прямота и самоувереност, които уравновесяваха особеното й държане. Беше и съвършено ясно, че ако той не им казва нещо повече, то е поради причина, която няма да сподели с тях, и че би трябвало да я излъже сега и да продължи да мълчи. Но такава си беше Пола. Тя просто искаше да види изражението му, когато й отговаря.

— Не — рече той. — Не зная нищо. — Той вдигна чашата си с кафе и отпи от нея. Беше третото му кафе тази сутрин и щеше да пие още много. — Снощи всички бяха склонни да приемат, че е самоубийство, но то беше само временно предположение. Може би по-късно ще разполагат с някакви основания да го потвърдят. Но в момента не съществуват никакви подозрения, няма абсолютно нищо насочващо.

Той млъкна за момент и погледът му се плъзна навън към облаците, поразкъсали се малко и лъчите на яркото утринно слънце вече огряваха небостъргачите.

— Разбрахте какво трябва да се направи, нали? — попита той. Те кимнаха. — Ако има някакви изненади в тези папки или в обкръжението на Тислър, искам да науча за това веднага. Ясно ли е?

Отново всички кимнаха.

— Във вид на доклади ли искаш да бъдат нашите преценки по всеки от обектите? — попита Пола.

— Не, и въпросът е уместен. Ако смятате, че сте открили нещо, елате при мен, нека първо го обсъдим.

Той понечи да ги освободи, после реши да подчертае в каква сериозна ситуация се намират. Кръстоса ръце и пак седна на бюрото.

— Очевидно, ако Тислър е злоупотребил по някакъв начин с архива, ще бъде голяма неприятност — каза той. — Всичко, което обсъждаме сега, си остава между нас. Не съм ви избрал случайно, а защото реших, че вие можете да свършите най-добре тази работа. — Той се поколеба само за миг. — Ще докладвате само на мен. Единствено на мен. Ако искате да ми съобщите нещо и ме няма наоколо, ще изчакате, докато не ме намерите. Няма други алтернативи, няма резервен вариант. Нищо не излагайте в писмена форма, освен ако не ви помоля за това. Докато се занимаваме със случая, ще бъда на разположение по всяко време на денонощието. Имате номера на моя пейджър. Използвайте го. Някакви въпроси?

Беше ясно и нямаше въпроси.

12.

Грейвър беше запазил две страни от живота на Тислър за самия себе си: личното му досие и материалите на неговите сътрудници. Започна личното му, досие от самото начало.

След завършването на полицейската академия Тислър беше прекарал две години като патрулен полицай и после бе започнал неотстъпно да минава през всеки от четирите следствени отдела: „Обири“, „Борба с пороците“, „Автомобилни кражби“ и съвсем за кратко при „Наркотиците“. На два пъти се бе явявал на изпит за свободното място на сержант, но оценките му не се бяха оказали достатъчно високи, за да се издигне. Неговото проучване при постъпването му в Отдела по криминалното разузнаване беше рутинно и в общи линии отразяваше оценката на Бъртъл, че Тислър е бил дисциплиниран човек. Сведенията за финансовото му състояние бяха безукорни. Имаше малко парични задължения: за кола, някои домакински уреди и полица за нова къща, която беше едва от три години. Правеше впечатление, че оценките за професионалната му дейност не бяха особено високи, дори през първите няколко години в ОКР.

Но преди осемнайсет месеца той като че ли бе намерил своето призвание като детектив в криминалното разузнаване и бе разработил две обстойни и сложни операции, които след успешни съвместни действия с федералните власти бяха довели до повече от дузина големи арести. Текущото разследване на Селдън беше още една операция, обещаваща му да улови няколко значителни играчи. Бъртъл беше аналитикът и при трите разследвания.

Грейвър протегна ръка към кутията, в която бяха копирани на дискети сведенията на Тислър. Имаше десет детектива при „Организираната престъпност“ и всеки от тях се занимаваше с осем до десет обекта. Бяха прекалено много, за да може Грейвър да ги помни. Той завъртя стола си към компютъра и вложи първата дискета. Следващите два часа и половина, прекъсвайки само за чаши прясно кафе, той се бе задълбочил в историята на първия голям успех на Тислър.

В дванайсет и двайсет той измъкна първата дискета и излезе до тоалетната. Лара и няколко от стенографките бяха тръгнали да обядват и той я помоли да му донесе хамбургер на връщане. След десет минути отново беше пред компютъра. Пъхна и втората дискета. Вторият случай беше по-сложен от първия. Когато Лара му донесе хамбургера, той го изяде пред монитора, изпълвайки офиса с тежкия мирис на горчица и лук.

В пет без четвърт Лара почука на вратата и влезе с цял сноп розови листчета със съобщения в едната ръка. В другата носеше чаша с лед и шишенце стимулиращи капки.

— Виж тези съобщения, преди да съм си тръгнала — рече тя, изсипвайки капките в чашата с лед. — А шефът Уестрейт се обади току-що и каза, че ще те потърси пак след десет минути. — Тя остави ледената напитка пред него и се изправи, държейки празното шише в едната ръка, а с другата се бе подпряла на хълбока.

— Фантастично — каза Грейвър, изтягайки схванатия си гръб. Той протегна ръка към чашата. — Ти като че ли четеш мислите ми.

— Аха. Нещо ободряващо. — Тя огледа бюрото, по което имаше салфетки от хамбургера. — Стоиш затворен тук толкова дълго — рече тя и се залови да прибира мазната опаковка и салфетките. После ги хвърли в кошчето за боклук. Отвори един от прозорците с гъвкава чупка в бедрата и размаха дългите си пръсти с огненочервен лак пред лицето си. — Този лук! Боже мой.

Тя се обърна и го погледна. Той отпиваше по малко от чашата и я наблюдаваше.

— Е, какви са клюките? — попита той.

— Струва ми се, почти каквото предполагаш — каза тя, допряла длани до бедрата си. — Арт бил толкова неизключителен, ако има такава дума. — Тя се поколеба за миг. — Отидох в офиса му да поразтребя, както ме помоли. Прибрах нещата му в една кутия и ги отнесох в моя офис, за да ги предам на жена му. Нямаше много лични вещи. — Тя разсеяно се залюля на високите си токчета. — Влизал ли си в неговия офис?

Грейвър поклати глава, без да изпуска от очи лекото движение на бедрата й, докато тя се поклащаше на петата си.

— От вътрешната страна на вратата му — това се вижда само когато вратата е затворена — беше залепена двойна вътрешна страница от списание. Чернокожо момиче. Но не беше от „Плейбой“. Това беше от ония порнографски списания с гинекологичните пози. Искам да кажа, тя се беше разкрачила. — Пауза. — Оставих я на вратата. Предполагам, че жена му не би пожелала подобна „лична вещ“.

На Лара не й беше много приятно да изрече всичко това. Всъщност в изражението й и в гласа й имаше нещо, което Грейвър не можеше съвсем да разбере.

— Е, много съм ти благодарен, че прегледа нещата му — каза той. — Дийн като че ли го приема по-тежко, отколкото бих очаквал. Реших, че е по-добре да не го моля за това.

— Нямах нищо против — отвърна тя. — А при теб? Как върви засега?

— Добре — рече той, отпивайки от студената напитка.

Тя се усмихна, очаквайки този отговор и кимна.

— Чудесно — каза тя. Пауза. — Искаш ли още нещо?

Лара беше страхотна. Тя изобщо не бе прекрачила границата — макар че за Лара тази граница беше малко по-далече, отколкото за повечето хора — през цялата изминала година, изобщо откакто любовната връзка на Дор стана публично достояние по клюкарските вестникарски колони. Но тя наистина му даваше възможност да намери утеха с нея, когато и да пожелаеше той това. А изкушението беше голямо. Причината да не го направи нямаше нищо общо с професионализма или страха, че интимността би разрушала завидните им делови взаимоотношения. Той изобщо не се съмняваше, че Лара ще съумее да се справи и с двете неща. Просто не беше много уверен в самия себе си.

Той понечи да заговори, но телефонът иззвъня.

— Сигурно е Уестрейт — рече тя и примирено се усмихна, тръгвайки към вратата. — Излизам. До утре сутринта.

— Лара — каза той.

Тя се спря и се обърна, хванала дръжката на вратата.

— Наистина много ти благодаря… за всичко.

Тя отново се усмихна, този път с топлотата и интимността на мълчаливо разбирателство.

— Измий онази чаша за кафе, преди да си тръгнеш.

— Дадено — рече той и вдигна телефона, когато тя излезе.

— Грейвър.

Беше Уестрейт, макар че не се представи.

— Кац ми се обади точно преди няколко минути — каза той. — Тордела току-що се бил свързал с него от моргата. Следователят там също смятал, че е самоубийство. — Грейвър усещаше почти радостното облекчение в гласа на Уестрейт. — Никой не вижда причина за някакви други подозрения.

— Говорили ли са с жена му?

— Да, днес рано следобед.

— Кой е разговарял?

— Мисля, че Тордела и Питърсън.

— И нищо ли?

— Така ми се струва. Знам само каквото ми каза Кац, че засега това ги удовлетворявало и че утре вероятно ще го опишат като самоубийство. Той просто ме уведоми.

Грейвър се отпусна на стола си. Той почувства нещо повече от облекчение; беше направо въодушевен.

— Но въпреки това искам доклад от твоите хора — рече Уестрейт. — Трябва да представим като безупречно лицето на Криминалното разузнаване. Във всеки случай, жена му вече е лишена от застраховката си. Няма да е зле да го потвърдим или поне да се напише доклад за вероятностите. Човек не се самоубива току-тъй. Може да е имало някоя жена или… Не знам, просто нещо.

— Ще отнеме време, Джек. Няколко дни, ако не искаме да претупаме нещата.

— Добре, нека да е една седмица — каза Уестрейт. — Информирай ме как върви.

Уестрейт затвори телефона и Грейвър се обърна към прозорците. Отдавна бяха изчезнали утринните облаци и неумолимото синьо небе беше като изцъклено. Днес нямаше гръмотевични бури. Магистралата гъмжеше от коли, един пълзящ поток от проблясващо стъкло и метал, опасващ центъра на града.

Той погледна часовника си. Беше пет и трийсет и пет. Канцелариите бяха празни. Сети се за обаждането на Уестрейт. На всички им беше олекнало. В края на краищата, ничий задник нямаше да пострада. Бяха доволни, че по всяка вероятност Тислър е бил толкова отчаян и се е застрелял. Човекът е бил доведен до самоубийство по неизвестни за тях причини и засега никой, с изключение на Дийн Бъртъл, като че ли не можеше да реагира на смъртта му с нещо повече от едно трепване.

13.

Той отмести поглед от прозореца и придърпа досиетата на сътрудниците на Тислър пред себе си. „Сътрудник“ беше най-общ термин за лица, снабдяващи Отдела по криминално разузнаване с информация за престъпна дейност. Те бяха основната суровина за разузнавателната работа и се деляха на две категории. „Източниците“ бяха сътрудници без криминални връзки. Към тях спадаха полицаи, федерални агенти, свидетели и частни лица, предимно хора, чувстващи за свой морален дълг да споделят информация или подозрения за престъпна дейност.

В другата категория бяха „осведомителите“, хора с криминално минало, затворници, с условни присъди, пуснати временно от затвора, освободени под гаранция, арестанти или заподозрени. Най-често осведомителите споделяха информацията по съвсем различни подбуди в сравнение с предишната категория. Обикновено предлагаха сведения просто за пари. Понякога осведомяваха заради отмъщение, от ревност, или за да бъде отстранен някой „конкурент“, а и като „отплата“ за някоя стара услуга в тяхна полза от страна на прилагащите закона. Причините бяха най-различни, често сложни и обикновено с емоционален заряд.

Самоличността на сътрудниците беше строго поверителна информация и тяхната дълготрайна анонимност беше въпрос от огромно значение. Всеки сътрудник имаше определен контролен номер, който се използваше в документите вместо истинското му име. Грейвър отиде до централната индексна картотека, до която достъпът ставаше единствено чрез автономна компютърна система и изведе името на Тислър. После изтегли неговия файл със сътрудници и се появи колонка с четирицифрени контролни номера. След това отиде до сейфа с поверителни документи и извади досиетата, носещи същите контролни номера.

Отвори първата папка навярно със същото чувство, което са имали Пола и Дийн Бъртъл при отварянето на папките, връчени им от Грейвър тази сутрин: какво всъщност трябва да търси?

— Грейвър.

Стресна се, но не се изненада да чуе гласа на Пола.

— Мислех, че съм единствената тук — рече тя, облегната на вратата, а в ръката си държеше кафяви папки.

— Влез — каза той и се облегна назад. Беше му приятно да я види, да има някой, с когото да поговори. — Седни.

Пола се настани на един стол пред бюрото му, кръстоса дългите си крака и погледна през прозореца. Откъм отсрещната страна на реката залязващото слънце сякаш беше подпалило небостъргачите и те приличаха на разтопени колони на фона на кобалтовосиньото небе.

Пола бе сбърчила чело към ярко осветените стъкла, потънала в мисли, които, предполагаше той, навярно бяха толкова различни от мислите на другите, толкова индивидуално построени, че ако ги срещнеше описани в някоя антология на мислите, той веднага би разпознал техния стил. Обикновено у Пола язвителното чувство за хумор доста се набиваше в очи и нейното поведение и приказки бяха изпъстрени със саркастично остроумие. Не беше лъжица за всяка уста. Но Грейвър я харесваше; харесваше и жената, която се криеше в нея. В момента обаче той разбра, че е доста сериозно настроена.

— Какво мислиш за всичко това? — попита тя, повдигайки папките в ръката си и гривните й дръннаха около китката.

— Има нещо ново — рече Грейвър. Каза й за обаждането на Уестрейт.

— Хайде де? — Тя се намръщи.

— Изненадана ли си?

— Не знам. Просто… — Пола сви рамене. — Значи тогава напрежението спада.

— Така е, но във всеки случай трябва да напишем доклад с нашата преценка. — Той потърка очите си и после подпря лакти на бюрото. — Какво мисля ли? Попрегледах на компютъра разследванията на Тислър. Повечето от тях ми се сториха доста претрупани. Освен началото по случая Алън Селдън. Всичко останало изглежда незначително в сравнение с него.

Пола кимна и макар нищо да не каза, той разбра, че нещо се върти в ума й.

— А при тебе как е?

Тя наклони глава назад и вдигна очи нагоре. Непринудеността й понякога я караше да изглежда десетина години по-млада. Беше приковала поглед в облицовката на тавана. Преглътна и адамовата й ябълка се задвижи по дългата й шия. Накрая се изправи на стола и се обърна точно срещу него.

— Нали знаеш, преди пет години, когато постъпих тук на работа, Тислър беше посредствен детектив — без всякакви церемонии рече тя. — Всъщност по-лош от посредствен. Постиженията му бяха направи отчайващи. Но преди около осемнайсет месеца нещата се промениха. Той имаше две последователни по-дълги разследвания — Пробст и Фрийл. Спомняш ли си ги?

— Разбира се. Бяха хубави операции.

— О, да — рече Пола. — И двата случая дадоха страхотни резултати, когато ги превърнахме в операции. Сега, с това разследване на Селдън, изглежда, той пак е попаднал на нещо голямо. — Тя млъкна и открито погледна Грейвър. — Знам, че трябваше да прегледам само петте незавършени разследвания, по които Тислър е работил с Дийн, но случайно се сетих за ония два случая, затова отидох в архива и ги извадих. Докато ги преглеждах, както и началото на делото Селдън — един въпрос не ми излизаше от ума: как така изведнъж той е станал толкова добър?

Грейвър се бе облегнал назад, отпуснал лакти на страничните облегалки.

— Не съм разбрал, че изведнъж е станал чак толкова добър — рече той. — Пробст и Фрийл бяха наистина забележителни постижения, няма съмнение, но Тислър работеше по още осем или десет други обекти, по които почти не напредваше.

— Добре, чудесно, но според мен това прави случаите Пробст, Фрийл и Селдън още… по-странни — упорстваше Пола. — Те са очебиещо нетипични.

Грейвър съсредоточено я гледаше.

— Цял ден преглеждах докладите по тези три разследвания — продължи Пола. — В тях се повтарят някои интересни общи черти: необичайно сух и методичен план за работа, големи резултати, Дийн е аналитикът и… всички сътрудници са били „източници“.

— До един ли?

— Всички по-съществени — каза тя. — Между тях имаше и двама-трима осведомители, но те бяха нещо случайно. Помисли си само. В тая работа сме изгубени без осведомителите, нали? Въпреки всичките им отрицателни страни. Но всъщност бихме искали да имаме „източници“. Те нямат криминално минало, което адвокатите да размахват, с цел да компрометират свидетеля. Източниците не се договарят за избягване на съдебно преследване в замяна на своите показания. Източниците не са с объркана престъпна психика, за която да се безпокоим и да полагаме грижи. Те просто са добре осведомени, съзнателни граждани, чистички, лъхащи на сапун, готови да помогнат в прилагането на закона със своите безценни информацийки. Така ли е?

Грейвър кимна.

— Е, изглежда, че в тези три случая Тислър е попаднал на невероятно съкровище. Изведнъж той започва да разполага единствено с пълноценни, солидни източници. Това е само при тези три от разследванията му за цялото време, откакто е в Криминалното разузнаване. Останалото време се е налагало да се възползва от доста посредствени осведомители.

Тя направи пауза за по-голяма убедителност, а после започна да люлее кръстосания си крак. Изражението й също се промени, помръдна леко устни, присви очи. Като че ли се колебаеше, преди да изрази следващата си мисъл. Но продължи.

— Първоначалната инициатива и в трите случая може да е била на Тислър — каза Пола, потупвайки с показалец по папките в скута си. — Но оттам нататък той трябва да е работил в тясно сътрудничество с Дийн. Обзалагам се, че Дийн е ръководил разследванията и е съставял схемата за събиране на информацията. А Безъм, разбира се, като групов отговорник на Тислър, навярно е проследявал всичко това стъпка по стъпка.

Грейвър се размърда на стола си. Надвеси се над бюрото, взе молив и започна с гумичката му да потупва стария излъскан речен камък. Беше заинтригуван.

Пола се извърна и придърпа друг стол пред себе си. Свали обувките и подпря крака на долната пръчка, използвайки скута си за поставка. Прелисти първите страници на своя бележник.

— Първо, само един бърз преглед на двата случая, където източниците на Тислър са му свършили такава чудесна работа. Съгласен ли си?

Грейвър кимна. Пола беше в състояние да се вживее докрай в дадено разследване. Това беше една от особеностите й, които я правеха превъзходен аналитик.

— Случаят Пробст — каза тя, поглеждайки бележките си. — Рей Пробст е притежавал служба за временна работа, специализирала се в осигуряване на временни служители за банки и застрахователни компании. Той използвал временните си служители, за да шпионират и събират информация за лица със значителни лични доходи. Използвайки своите компютри, тези служители набелязвали домовете и дори отделните вещи, които лесно можели да бъдат откраднати, определени марки компютри, телевизори, бижута, произведения на изкуството, сребро, абсолютно всичко. След кражбите всички вещи се складирали в малки, странични летища и по-късно прекарвани със самолети до Мексико и други места на юг, за да бъдат препродавани на черния пазар.

— Два „източника“ и един „осведомител“. Полученото от осведомителя е дребно. Двата източника са решили случая, но изобщо не се наложило да свидетелстват пред съда, защото Тислър и Дийн предали толкова много потвърждаващи материали, че те са били достатъчни и без показанията на източниците. Ръководейки събирането на информация, Бъртъл като че ли е надушвал точно каква информация е нужна, за да се открие по някоя нова страна от разследването. Още по-удивително е, че източниците на Тислър са успявали винаги да му я осигурят. Съвсем чисто. Образцово разследване.

Грейвър бе завъртял стола си настрани до бюрото. Облегнат назад, той си играеше със заобления камък, обръщайки го ту насам, ту натам.

Пола прелисти нова страница и гривните й задрънчаха.

— Случаят Фрийл. Лорънс Фрийл се занимавал с превоз на незаконни наркотици. Той не купувал, нито продавал, просто закарвал стоката от едно място до следващото. Чрез своя компютър се включил в компютризираните графици на фирми, превозващи с камиони, които тръгват от Хюстън. Неговите хора натоварвали наркотиците в специално направени магнитни кутии, които закрепвали някъде по шасито на камиона. От този момент нататък хората на Фрийл повече не се докосвали до стоката. Те проследявали камионите с друга кола и когато продуктът достигнел крайното си местоназначение, те се свързвали с получаващата страна и наблюдавали как разтоварват стоката на някоя спирка, в склад или гараж. После хората на Фрийл прибирали парите.

— И отново, операцията бързо се разбила, сякаш Дийн и Тислър са работили под индиго. Два „източника“, никакви „осведомители“. Отново не се налагало източниците да свидетелстват, защото нашите момчета предлагат небивал урожай от потвърждаващи материали, поради което това е било излишно.

Тя изгледа Грейвър и прелисти още една страница от бележника. По изражението й личеше, че не е уверена дали той схваща накъде го води. Нямаше смисъл да се безпокои. Той съвсем добре следеше мисълта й.

— А сега стигаме до настоящия случай Селдън. До момента има един източник — тя протегна ръка и потупа двете папки, встрани от другите, върху бюрото на Грейвър, — който все още се разработва. Според източника на Тислър Алън Селдън притежава бизнес, занимаващ се с изхвърляне на химични отпадъци. Той твърди, че разполага с доказателства за подкупване от страна на Селдън на инспектори от Управлението по опазване на околната среда. Селдън изхвърлял боклуците върху фермерска земя в окръг Стар в Южен Тексас, в едно забутано място близо до границата. Според източника собственикът на фермата е човек, прикриващ група контрабандисти на наркотици, дали парите за фермата. Източникът съобщава на Тислър, че може да цитира точни данни как става всичко това, но все още не може да назове по име участниците, с изключение на Селдън. Но този тип е свръхчувствителен. Много внимава.

— Боже мой… — рече Грейвър.

— Почакай малко — прекъсна го Пола и метна бележника на бюрото. — Има още, но преди да кажеш нещо, трябва да се изчишкам, да си наплискам лицето. Жадна съм. — Тя се изправи. — Връщам се след секунда — рече тя и излезе от офиса му.

14.

Грейвър стана от мястото си и отиде до прозореца. Слънцето, чиито отблясъци по небостъргачите бяха преминали през все по-тъмни оттенъци на медночервеното, вече с последни ярки лъчи се спускаше зад хоризонта и загасваше пламъците по милионите обагрени огледални стъкла и ги превръщаше в безлични сиви стени.

Той се обърна назад към пръснатите папки на бюрото. Пола нахвърляше сценарий, изпълнен със загадки. Предположи, че не й се е налагало да отиде до тоалетната, по-скоро е искала да събере мислите си. Грейвър се боеше, че тя се кани да му съобщи лоши новини, а пък не е съвсем сигурна как той ще ги приеме. Той също не беше сигурен и се опита да потисне топлото, надигащо се чувство на гадене в корема си.

— Какво мислиш? — попита Пола. Беше застанала на прага и бършеше лицето и шията си с влажна хартиена салфетка. Беше боса, обувките й бяха останали до стола.

Грейвър я погледна.

— Готов съм да чуя и останалото — рече той, връщайки се на мястото си зад бюрото.

Пола хвана цепката на роклята при деколтето и леко я развя.

— Добре — каза тя.

Хвърли смачканата салфетка в кошчето и седна. Беше намокрила и сресала косата си. Взе отново бележника.

— Така, понеже тези сътрудници са източници, нови източници, това означава, че има много информация, с която не разполагаме.

— И не съществува никакво „регистриране“ — каза Грейвър. Той вече усещаше какво се задава. — Няма сведения както при пуснатите под гаранция или постъпващи данни за временно освободените. Тъй като те не са се договаряли за даване на информация срещу облекчаване на присъда, няма прокурорско споразумение. Не са продавали сведенията си, следователно няма писмени документи — или някакво допълнително обвързване — за това. Значи няма и история за тяхната надеждност. Знаем само, че информацията им е била добра в този единичен случай.

— Точно така. — Пола тупна с ръка по бележника си и поклати глава. — Всъщност — рече тя, кръстосвайки ръце в скута си — ние дори не можем да сме сигурни дали с тези източници изобщо някой се е срещал, освен самия Тислър. — Тя погледна отново бележките си. — С изключение на твоя рецензиращ подпис, оперативните документи бяха всички подписани от Тислър като контролен офицер, в присъствието на Безъм.

Както винаги, Пола го бе изненадала. Като аналитик тя съперничеше на Бъртъл. Макар че педантично очертаваше схемата на един истински кошмар, той не можеше да не се възхити на умението й да долавя невидимото. Тя го изгледа и с ръка отметна косите от лицето си.

— И така — тя кимна към папките върху бюрото на Грейвър, — от тези сведения за сътрудниците се вижда, че са допълнени с нови данни преди пет месеца, през януари, както е според оперативните инструкции. Според последните данни двама от петимата „източници“ са си сменили адресите тази година, двама — миналата година. По един за случаите Пробст и Фрийл всяка година. Чисто и подредено. Балансирано.

Пола поклати глава, без да откъсва поглед от Грейвър.

— Не съвсем. Днес следобед се обадих на четири телефона. На първия, Брус Шек, имаше телефонен секретар, който каза, че това е номерът, който съм набрала, и да оставя съобщение. На номера на втория източник, Колийн Сайнър, ми отговори жена. Тя каза, че Сайнър и още една жена са й били съквартирантки, но не знаела нищо за нея повече от две години. При другите два номера ми се обадиха хора, които никога не бяха чували за лицата, споменати в досието. И в двата случая бяха притежавали телефонните си номера от години.

Двамата се гледаха втренчено. Грейвър се мъчеше да преодолее нарастващата тревога.

— Не съм се обаждала по случая Селдън — каза тя. — Не исках да рискувам и да оплескам всичко.

— Кой е подписал при проверките? — попита Грейвър. — Безъм?

Пола кимна сериозно.

— Позна.

Мозъкът на Грейвър беше застинал в онова напрегнато затишие, което човек усеща, осъзнавайки, че ще се случи нещо невероятно, и то неминуемо в следващия момент.

— Боже мой — рече той. Пола бе постъпила като истински аналитик. Бе отстъпила малко назад и така бе видяла цялата картина. Смъртта на Артър Тислър бавно се изплъзваше от ярката и сигурна светлина на съдебната медицина и отново започваше да чезне в мрачните сенки на съмнението. Грейвър се изправи на стола и се подпря с ръце на бюрото. — Още нещо?

— Нищо друго — сви рамене тя. Изглеждаше изтощена.

— Кучият му син — каза Грейвър. Главата му беше замаяна, усещаше някаква клаустрофобия.

— Разработили са случаите твърде лесно — рече Пола и в гласа й се долавяше мъчителна смесица от предпазливост и убедителност. — Твърде гладко. Има нещо порочно в тези източници, Маркъс. Може би са лъгали. Може да са били подставени. — Тя поклати глава. — Просто не го побира умът ми.

— Не са лъгали — каза Грейвър. Той също беше уморен, а и потресен. — Всичко, което тези източници са съобщили, е било вярно и потвърдено от втора, понякога и трета страна. Ами че те бяха намерени за виновни, боже мой.

— Но те прикриват източниците. Безъм. Вероятно. Но със сигурност Тислър… и Дийн.

Откъм магистралата се дочу сирена на линейка и светлините й проблясваха в здрача, преди да завие на север. Грейвър продължаваше да се взира през прозореца дълго след като линейката бе изчезнала.

— Господи, Пола — промълви Грейвър, — аз…

Просто не можеше да го повярва и едва не изтърси, че не вярва Бъртъл да е замесен. Лесно беше да приеме, че Тислър е бил продажен. Беше мъртъв и във всеки случай Грейвър не беше особено близък с него. А пък Безъм беше един от най-неприятните му личности изобщо, приятелче на Уестрейт, когото помощник-шефът беше натрапил на Грейвър. Но да види подобни уличаващи факти срещу Бъртъл, беше направо потресаващо.

Той се взираше в облия камък. Изводите от нейния анализ бяха неоспорими. Изправи се и се приближи до прозореца. Въздухът в стаята не му достигаше; сърцето му се блъскаше в гърдите.

Пола нервно задрънка гривните си. Грейвър знаеше, че на нея й е ясно какво преживява той в момента. Господи. Животът не беше спрял, но неочаквано и драматично беше забавил хода си.

— Така — каза той, взирайки се през прозореца, но без да вижда нищо. — Тогава с какво разполагаме? Да речем, че те прикриват източниците. Защо ще го правят? Искам да кажа, с каква цел?

— Може би източниците не са законни — предположи Пола. — Може би те… Ами ако има само един източник и всичко това се ръководи отвън, а не оттук?

— Би било съвсем прекалено — отвърна Грейвър. — Тези три операции нямаха чак толкова общо помежду си.

— Това не е задължително. Общият знаменател би могъл да бъде мотивът на този, който е отвън. Малка е вероятността да видим някаква връзка отсам.

Грейвър знаеше, че е права. Явно доста го бе обмисляла, преди да му го сервира. Той предугади накъде води нейната логика.

— Това е продължавало от доста време — каза той и се върна до бюрото си. — И е действало добре. Сега всичко е вече изгладено. Навярно няма да открием нищо в документацията, което да свързва тези разследвания. Няма да има за какво да се заловим.

И двамата замълчаха.

— Не можем да привикаме Безъм или Дийн — каза най-после Грейвър и седна пак зад бюрото си. — Още при първия намек, че подозираме нещо, всичко ще се изпари.

— Кога трябва да се върне Безъм от своя риболов?

— Вдругиден… в сряда. — Започна да го боли глава. — Но има още една седмица отпуск. Ще се върне на работа едва следващата сряда.

— Смяташ ли, че Дийн може да се свърже с него?

Грейвър сви рамене. Той се взираше в камъка, мъчеше се да измести образа на Бъртъл от съзнанието си и да разсъждава върху откритията на Пола. Главата му се пръсваше от рояка предположения.

— Трябва да съкратя анкетата за Тислър — каза той.

— Какво?

— Прибери всичко колкото се може по-бързо — рече той. — Няма да се възползвам от седмицата, която казах на Уестрейт, че ще е необходима. Кейси ще се окаже с празни ръце при оная проверка. Сега съм сигурен в това. Дийн няма да „открие“ нищо. Ще приключа случая, ще напиша обяснителен документ и ще го прибера. Във всеки случай точно това иска Уестрейт, акуратен завършек. Ще му го предоставим.

— А после какво? — Пола бърчеше чело, неразбираща накъде клони той.

— Ако Тислър не е бил убит — каза Грейвър, — тогава неговото самоубийство вероятно ги е изненадало така, както и нас. Ще загубят равновесие, навярно обезпокоени, че той е оставил нещо, което да разкрие всичко. Възможно е това, което е накарало Тислър да се самоубие, да упражни натиск и върху другите. Може би нещо се е разкрило и Тислър не е бил в състояние да понесе последствията. Самоубийството му още повече е влошило нещата. Не искам да ги сплашвам. По-добре ще бъде, ако си дадем вид, че приемаме самоубийството и искаме да го потулим колкото се може по-скоро.

— Ами случаят Селдън?

Грейвър уморено поклати глава.

— Ще трябва да заменя Тислър. Нещата там трябва да продължават… както обикновено, все едно че нямаме никакви подозрения.

— Боже мой. Как ще приемат това? Нима мислиш, че те наистина ще продължат с мним „източник“?

— Не. — Грейвър решително поклати глава. — Няма да го направят. Предполагам… че когато поставя въпроса пред Дийн, той ще каже, че източникът го няма. Че е изчезнал. Самоубийството на Тислър е наистина достатъчна причина за един „източник“ да се уплаши и изчезне. Навярно Дийн ще бъде предпазлив и несигурен в това, което „всъщност“ става. При тези обстоятелства това би било напълно логично.

Пола нищо не каза. Тя изчакваше.

Грейвър притисна с пръсти основата на врата си, където мускулите му ставаха все по-напрегнати.

— Но на мен ми трябва нещо повече, за да потвърдя нашите подозрения — рече той. — Те ще разчитат на Дийн като на първата защитна линия, чрез него ще разберат дали нещо не е в ред. Трябва да внимаваме с него. — Думите едва не заседнаха в гърлото му. — Може би това нещо има странични разклонения. Може да са замесени и други аналитици и детективи. Възможно е дори и във вертикална посока, да отива нагоре…

Той млъкна и бавно поклати глава. Това беше невъзможно, по дяволите. А на лична основа беше мъчително и болезнено.

15.

Рей Безъм беше вървял петнадесет или двадесет минути, когато видя дървения корпус на стария разбит кораб сред тревата на сто ярда пред него. Несъзнателно ускори крачка и вълнението го накара почти да забрави за тежестта на кутията с рибарските принадлежности, на въдицата и кофата със стръвта. Той ги мъкнеше вече три четвърти миля от мястото, където наетата лодка го бе свалила. Лодкарят щеше да се върне в девет часа, чак по тъмно, за да го закара обратно до Порт Изабел. Бока Чика беше съвсем накрая. Това беше най-южната точка. Ако повървеше още една миля и половина, щеше да стигне до просторните песъчливи плитчини, там, където Рио Гранде се влива в Мексиканския залив, а от другата страна на това мръсно мочурище — може би на двеста ярда — беше Мексико. Точно заради това той идваше тук. С изключение на някой случаен скитник, мястото беше съвсем усамотено.

Безъм погледна часовника си, а после огледа залива. Водата беше матово сиво-кафява, тук-таме проблясваше в бледотюркоазено, а понякога и светлосиньо в разбиващите се вълни. Мексиканският залив не бе нещо особено красиво, или не в традиционния смисъл, който се влага в понятието крайбрежие. Но за него този характерен, непривлекателен цвят на топлия Гълфстрийм беше красив, дори екзотичен, и нищо в досегашния му живот не можеше да се сравни с острия мирис на тези солени морски ветрове, които, ако се случиш в определено време рано сутрин или късно вечер, както сега, носеха със себе си полъх от пушеците на Мексико.

Това беше неговият шести и последен следобед. Зет му, който бе пътувал с Безъм от Хюстън, се разболя на втория ден и отлетя обратно. Не съжаляваше за него. Всъщност зет му не бе особено запален въдичар и не обичаше да се размотава по магазините за стръв и по барчетата, когато мъртвите вълнения пречеха на кълвенето. Но пък точно там човек научаваше доста неща, в ония кръчмички, където старци с бирени шкембета, потъмняла кожа и развалени зъби се криеха на сянка в горещите часове. Тия типове можеха да ти кажат някоя и друга приказка какво да правиш, ако теченията са хубави и си решил да уловиш някоя сьомга, пъстърва или камбала. Заради тая едничка седмица той живееше през останалите петдесет и две.

Пак погледна часовника си, докато вървеше към останките от риболовното корабче, разбило се на брега преди седем години. Беше разучил нивото на прилива и след половин час искаше да бъде във водата. Слънцето залязваше зад гърба му, някъде в Мексико. Щеше да има два хубави часа за риболов, преди да се стъмни. Но най-напред, просто за да се наслади на мига, той пусна такъмите си до корабчето и седна на пясъка. Извади пакет цигари от джоба на ризата си и запали една, после бръкна в един от високите рибарски ботуши, които бе домъкнал, и извади една бира. Отвори запотената кехлибарена бутилка и се облегна на избелелия корпус на кораба. Над него в небето се носеха чайки, писукаха, кръжаха, потапяха се, за да го погледнат. Искаше му се този миг вечно да продължава.

Когато изпуши цигарата, Безъм я хвърли и заби дъното на бутилката в пясъка. Залови се да обува високите непромокаеми ботуши, спирайки на два-три пъти да отпие от бирата, преди съвсем да се стопли. Изправи се, закопча ботушите горе, допи остатъка от бирата и захвърли бутилката на пясъка. Взе по-голямата от двете въдици — „наслука“, каза си той — и провери блестящата зелена макара. Отвори кутията с рибарски принадлежности и огледа примамките, взел вече решение да не използва опашките от скариди в кофата. Избра си „златна лъжичка“, натъкми я и тръгна към водата.

Нагази във водата, докато тя му стигна почти до кръста, разкрачи се леко за равновесие и започна да мята. Беше страхотно удоволствие, съвсем истинско, както при секса, да чува виенето на макарата, щом заметне, да остави примамката да спре за секунда и после да я спусне надолу, чувствайки дърпането и потъркването по въдицата, докато вълните на прибоя плискат по тялото му.

Беше стоял малко повече от половин час само с едно кълвене, нещо закачи „лъжичката“ и засвистя, а после я изплю, нещо, което си поигра с него, карайки адреналина му да скочи и сърцето му да затупти, представяйки си огромна сьомга, попаднала край пясъчния нанос, и тогава видя момичето.

Тя вървеше към него по плажната ивица, сякаш идваше от цивилизацията. Зърна я с крайчеца на окото си, докато мяташе, и когато стръвта удари водата и той започна да я спуска, обърна се да я погледне. С нея се движеше и куче, хрътка, колкото и да бе странно. Когато беше малко момче, имаше хрътка, той и неговият най-добър приятел си имаха по една хрътка. Промъкваха се с тях през някое ранчо и преследваха койотите и зайците в безкрайната, обрасла с шубраци земя, простираща се чак до Лагуна Мадре.

Безъм не можеше да разгледа лицето й, но в лекия здрач се виждаше, че има дълга черна коса и че е почти гола. Разбира се, имаше бански костюм от две части, но от мястото, където той стоеше, тя като че ли се състоеше само от гърди и бедра. Вървеше по плажа към него и ядеше нещо. Всъщност се разхождаше безцелно, без да бърза, дългите й крака бяха в хармонична пропорция спрямо тялото й, както и при хрътката, две грациозни създания на брега, сякаш това не беше най-дивото и самотно място, което той бе намерил.

Още на два пъти им хвърли поглед, преди тя да доближи достатъчно, за да се чуват един друг. Беше се спряла точно до водата, леко наклонила глава и го наблюдаваше, а кучето скачаше лудо около нея ту навътре, ту навън от водата. Когато се приготви пак да метне въдицата, той се обърна и я погледна. Тя му се усмихваше. Беше в червен бански костюм… и по-стегнато и изпечено тяло той никога не бе виждал.

— Кълве ли? — провикна се тя над плискащите вълни. Вятърът развяваше черните й коси и тя тръсна глава да ги отметне от лицето си.

— Не особено — извика той в отговор. Поколеба се, после промени решението си и се обърна към водата. Метна колкото се може по-далеко. Помъчи се да се съсредоточи в движението на стръвта там, навътре в сивата вода, но повече му се искаше да се обърне и пак да погледне момичето. Усещаше, че е още там.

Когато изправи въдицата, той се обърна. Сега тя бе по-близко и бе нагазила малко във водата, за да гледа. Той й се усмихна.

— Обичате ли да ловите риба?

— Обичам да гледам — отвърна тя. — Май не кълве, а?

— Не още.

Имаше лек акцент. Не мексикански. Нещо друго. Някакъв сладък акцент.

Тя вдигна това, което държеше в ръка.

— Искате ли малко портокал?

Портокал ли? О, боже мой. Безъм хвърли поглед към плажа. Нямаше жива душа. Поколеба се. Дявол да го вземе. Сви рамене, „защо не“, кимна и бавно се насочи във водата към нея. Когато я наближи, тя отстъпи малко назад, а вълничките се плискаха по глезените й.

— Откога сте тук? — попита тя, когато той дойде по-близо.

Той погледна часовника си.

— От четирийсет минути.

— Какво ловите? — попита тя, разчупи останалата част от портокала и му подаде почти половината.

Сега, когато беше близо до нея, видя, че е над двайсетгодишна. Косата й бе поела солената влага от въздуха и обветреното й лице създаваше впечатлението, че е била на плажа от няколко часа. Имаше невероятно тяло и той просто не можеше да си откъсне очите от нея. Тя отметна с ръка косите от раменете си и гърдите й тежко се залюляха зад двете малки късчета плат на банския й костюм.

— Сьомга — той се чу да казва, откъсвайки първото резенче портокал. Пъхна го в устата си, прикрепил въдицата с лявата си ръка, а погледът му се плъзна към онова местенце, където безкрайните й бедра се събираха с таза й. Свежият и ароматен цитрусов плод се пръсна и изпълни със сок устата му.

— Сьомга — повтори тя.

Той кимна.

— А какво правите чак тук? — попита я той, с мъка отмествайки поглед към очите й.

— Заради Бет — рече тя, обръщайки се към кучето си. Понякога извървяваме целия бряг, чак до Рио Гранде и Мексико. Такава разходка е нищо за нея, с тези крака. А и аз си поддържам формата.

— Наистина ли? — каза той, пъхайки ново резенче в устата си. Сдъвка го и пак потече сок от него, а тя изви хълбока си и му се усмихна.

— Май ви хареса. — Тя се ухили.

Той гледаше гърдите й, когато вторият портокалов речен изведнъж се превърна в напалм в гърлото му, изпаряващ се напалм, пръски от напалм, мигновено просмукващи се в синусите му, разкъсвайки очните му кухини, обагряйки зрението му. Всичко стана аленочервено, бикините й, гърдите, пъпа, усмивката й, а когато се олюля назад към червените вълни, той разбра, че умира. Трахеята, дробовете и сърцето му, всичко се топеше, разтворено вече от напалма, и дори водите на смрачаващия се залив не можеха да загасят този пожар.

Последното нещо, което усети, беше, когато момичето се надвеси над него и се помъчи да му отвори устата, но челюстите се бяха сковали над езика и тя само дърпаше устните и бузите му.

Неуспяла, тя се отказа и стоя около минута, гледайки как той се гърчи и гълта вода, достатъчна да се удави, макар че това вече бе несъществено. Когато той престана да се мята и да потръпва във водата, тя се наведе и пак се помъчи с устата му. Накрая успя да я разтвори. Тя измъкна прехапания език и започна да рови около венците му, докато не намери сдъвканото парче портокал. После изплакна устата му с пенестата солена вода, за да се увери, че нищо не е останало.

След малко приключи, изправи се и се отдалечи от него. Наведе се, изми ръцете си във водата, гребна малко пясък и го втри в пръстите си и после пак се изплакна. Излезе от водата, наблюдавайки как тялото му се поклаща от прилива, как се обръща с лицето надолу и тежко се издига при удара на всяка вълна. След една-две минути тя огледа плажа, откъдето се бе появила, повика хрътката и тръгна обратно. Дългите й загорели крака се движеха бавно, гъстата й черна коса се развяваше от морския бриз.

Няколко от чайките останаха край него, сякаш не искаха да си тръгнат, поклащаха се по повърхността на водата, потапяха се и пищяха заедно с вятъра. Накрая и те се отдалечиха и след малко всички бяха изчезнали, момичето, кучето и чайките.

16.

Бяха седнали в колата, със смъкнати стъкла в една от двете самотни коли на малкия, обикновено празен паркинг в закътано ъгълче на огромния Мемориал Парк, обгръщащ ги като тропически лес. Този паркинг беше в края на тясна алея, която извиваше около шикозен висок жилищен блок, обърнат към зелените брегове на Бъфало Байу. В падащия полумрак все още се виждаше на около петдесет ярда от тях извитият мост за пешеходци, минаващ над едно заливче. От другата страна на реката, закрити от гъстата растителност на парка, се простираха зелените игрища за голф на кънтри клуба „Ривър Оукс“, в един от най-престижните градски райони.

Панос Калатис пусна от пурата си лека синя струйка дим, който се понесе през прозорците на колата и се сля с тежкия и блажен вечерен въздух. Беше зад волана, седалката му беше изместена назад, така че да се обръща към пътника до него и в същото време, само с леко движение на главата, да може да вижда мъжа на задната седалка.

— Предполагам, че никой не е имал и понятие за това — каза Калатис, хвърляйки въпросителен поглед към Бъртъл на задната седалка. — Не е имало никакво разузнаване за тази възможност. — Току-що бе натиснал бутоните край лакътя си и смъкна всички стъкла на колата.

— Не, никакво — рече Бъртъл. — Обикновено за самоубийство няма разузнаване — добави сухо той. Искаше да каже нещо друго, но се сдържа. Щеше да има време да каже това, което искаше.

— В такъв случай наистина ли смяташ, че той се е самоубил? — попита Калатис, все още извърнат назад.

— Да, мисля, че се е самоубил — неохотно отвърна Бъртъл. С мъка преглъщаше гнева си и отвращението си от двамата мъже пред него.

Калатис кимна, гледайки замислено и мълчаливо Бъртъл.

— Не смяташ ли, че може да са на друго мнение? — попита Фийбър.

— Съмнявам се — рязко отвърна Бъртъл. Фийбър не беше във форма. Въпросите му звучаха глупаво. Той просто подражаваше на Калатис, надявайки се с ненужните си обаждания да се подмаже на гърка.

— Но ако е бил убит, щяха да искат да не се разчува, нали? — предположи Калатис.

— Искаш да кажеш да бъде потулено ли? Няма начин. Не при убийство на полицай, и то в Криминалното разузнаване.

— Срещал съм и преди подобни случаи — рече Калатис.

— О, боже мой, Панос. Не е така. — Бъртъл раздразнено поклати глава.

Калатис кимна спокойно и пусна нова струйка дим в сумрака. В този момент се появиха две жени в ярки спортни шорти и потници, тичайки за здраве, откъм другата страна на мостчето и спряха да бягат в края на пътеката. Закрачиха бавно, за да си поемат дъх и поеха по мостчето към паркинга.

Калатис ги проследи с поглед, докато пресичаха паркинга и се отправиха по тясната алея към жилищния блок.

— Въпросът е — каза той, все още наблюдавайки жените — как всичко това би ни засегнало?

— Въпросът е, не е ли оставил нещо след себе си? — рече Фийбър.

Калатис се обърна към задната седалка и тъмните кръгове около очите му се виждаха дори в полумрака.

— Ако наистина е оставил, то трябва да е нещо лично — каза Бъртъл. — Например някакви собствени записки по операциите. Но в отдела няма подобен ред. Той не държеше такива неща в офиса си.

— Откъде си сигурен? — попита Фийбър.

— Точно това ми е работата — да съм сигурен в това — с равен тон отвърна Бъртъл. Неприятно му беше, че трябва да отговаря на Фийбър. Несъмнено Фийбър беше важна фигура за Калатис. Неговите банки от данни, подлият му характер, продажността му, всичко това беше в услуга на Калатис, но този човек се радваше на близост с гърка, каквато качествата му не оправдаваха. Бъртъл се чувстваше безсилен, че не бе успял да помръдне извън ония разследвания. Беше се надявал да постигне повече до този момент, но неизвестно защо Калатис му бе затворил вратата. Може би беше усетил в Бъртъл по-голяма амбиция, отколкото в Безъм или Тислър; може би се държеше предпазливо с един по-умен мъж.

За момент замълчаха. Калатис премяташе пурата в устата си, опитвайки вкуса на тютюна. Когато жените изчезнаха от полезрението му, нищо вече не отклоняваше вниманието, освен звуците на цикадите откъм гъсталака в топлата юнска привечер.

— Не бих искал да загубим всичко постигнато досега — отбеляза Калатис.

Бъртъл се вслушваше внимателно във всеки нюанс в гласа на Калатис. Тонът му не бе заплашителен, но може би съдържаше лек укор, или навярно просто беше някакво суеверно предзнаменование за предполагаеми последствия, от ония неща, които човек долавя между редовете, когато изведнъж започва да се поти или да се вледенява, преди още да разбере защо. В тази работа имаше един отделен език, невидим лексикон, възприеман само по определен начин, чрез жлезите на тялото, със скрит смисъл, предаван в особени промеждутъци между очевидното. Човек го разбираше, защото имаше някакъв остатъчен примитивен инстинкт, който не можеше да се определи или обясни, освен че беше свързан с оцеляването.

— Цялата онази подготовка, доста значителното инвестиране на капитали — продължаваше Калатис.

Бъртъл трябваше да го успокои.

— Виж какво, Маркъс Грейвър пише доклад, с който ще приключи въпроса. Всички го желаят и всички искат да има вид, че е приключил.

Калатис се взираше през предното стъкло към парка, където околните дървета бързо потъмняваха от синьо-зелено в катраненочерно на фона на смрачаващото се небе. Той се обърна отново към задната седалка.

— Ами самият Грейвър? Той е достатъчно добър да се справи с това, нали?

— Да, достатъчно добър е — сухо каза Бъртъл. Но подозираше, че на Калатис това вече му е известно.

— Значи трябва да безпокоим за него.

— Не смятам така.

— Ти не смяташ така.

— Той е в много неудобна ситуация, Панос — уморено каза Бъртъл. — Мисля, че ще се ръководи от указанията на отдел „Убийства“. Ще бъде почти принуден да го направи. Ако настоява да разследва по подозрения за конспирация, ще се натъкне на съпротива от страна на Уестрейт. Уестрейт изобщо няма да иска дори да изслуша такива приказки. Няма значение колко подозрителен може да бъде Грейвър — а аз знам, че не е, това го споменавам само заради твоя аргумент — въпреки всякакви евентуални негови подозрения, той е човек, който умее реално да преценява нещата. Отдел „Убийства“ твърди, че е самоубийство. Специалният вътрешен отдел казва същото. Той няма никакво материално доказателство, че Тислър е вършил нещо необичайно. Няма значение какви са подозренията му, той ще ги пропусне край себе си. Той е емпирик.

Калатис изпусна кълбо дим от пурата, все още с поглед към задната седалка.

— Аха, емпирик — рече той с подчертано отегчение.

Бъртъл се съмняваше дали той знае значението на тази дума. Да върви по дяволите, нека се чуди.

— Уверен ли си, че Тислър не се е размекнал психически и не е оставил нещо след себе си? — отново се заяде Фийбър. — Искам да кажа, човекът все пак се е самоубил, за бога!

— Колин, кучи сине — озъби му се Бъртъл. — Горкото копеле ми каза какво си направил. — Фийбър хвърли бърз поглед към Калатис, който се извърна, несъмнено отвратен от непохватната закъсняла реакция на Фийбър. — Нали си поискал „гаранция“ за неговата лоялност? Докъде се простира твоята нетактичност?

— Трябваше да го направим — намеси се Калатис. Той дръпна възела на вратовръзката си, поизви врата си и разкопча горното копче на ризата си. Горещината започна да става още по-тежка с настъпването на мрака. Бъртъл си бе свалил отдавна сакото и го бе метнал до себе си. Фийбър нищо не бе разкопчал или свалил.

— Ти си сметнал, че е трябвало да го направите — уточни Бъртъл. Не искаше да остави Калатис да се измъкне така лесно от това. Фийбър метна поглед към Калатис да види как ще реагира на такова предизвикателство, но на Бъртъл хич не му пукаше. Той продължи. — Каквато и причина да сте имали да го подозирате, тя е била глупава. Някой доста се с престарал. Някой не е знаел какво върши. Вие го притиснахте и го загубихте. Сега имате налице един мъртвец и искате да се уверя, че това нищо не означава. Е, не мога да го направя.

— Ние само намекваме — рече Калатис с подчертано спокойствие, — че трябва да си сигурен в това, което ни казваш.

Фийбър кимна в знак на съгласие.

На Бъртъл не му харесваше този съюз между двамата мъже пред него. Не обичаше да се намира в отбранителна позиция. Нещо се мътеше.

— Няма… нищо… в Криминалното разузнаване — подчерта Бъртъл. — Ако е измъкнал нещичко навън, не съм длъжен да зная. Ако го е направил, то е защото е бил отчаян, чувствал се е като притиснат до стената. — Той млъкна за миг. — Не биваше да стане така.

Последва дълго мълчание. Калатис и Фийбър бяха полуобърнати на предните седалки. Калатис гледаше навън. Беше едър и често напомняше на Бъртъл на минотавър. Беше сполучливо сравнение: Калатис, изправил се на прага пред мрака, охранявайки подземния лабиринт от лъжи.

— Ами Селдън? — попита Калатис. Той държеше пурата си и гледаше блещукащия й край. — Какво да правим сега?

— Забрави го — рече Бъртъл. — Все едно че е пропаднало.

Калатис бавно извърна глава към Бъртъл.

— О, не смятам така, приятелю. Преди малко казах, че не искам да изгубя позицията си тук.

— Ще я загубиш, както и всичко останало, ако се опиташ да форсираш нещата — предупреди го Бъртъл. — Не можем прекалено дълго да си играем с Грейвър, Панос. Няма да успеем.

— Какво искаш да кажеш? — подсмихна се Калатис. — Та ние две години го разиграваме.

— Не, от две години го лъжем — уточни Бъртъл. — Има разлика. Смъртта на Тислър е нещо сериозно. Всеки идиот може да излъже, но трябва да си почти гениален, за да приспиш съмненията на Маркъс Грейвър.

— Значи, край? — Фийбър не можеше да повярва.

— Със Селдън, да — рече Бъртъл. — Още сега отменяме всичко. Нека да изчакаме, докато Рей се върне от ваканцията си, и после иде видим дали не можем да преструктурираме и пак да стегнем нещата.

Калатис се бе обърнал с гръб и гледаше навън през предното стъкло. Виждаха се върховете на небостъргачите в центъра на града, извисяващи се и вече проблясващи със светлини в полумрака.

— Добре — каза изведнъж Калатис с тежка въздишка. Той захвърли пурата си долу на асфалта. — Ще се разберем с Безъм, щом той се върне. Кога ще стане това?

— Утре — отвърна Бъртъл.

— Добре — продължи Калатис. — Ще говорим с него, ще чуем мнението му. Нека да обмислим нещата. Да разработим възможностите. Ако искаме да продължим тази операция, как ще действаме? Дали си заслужава риска? Какво да правим, ако Грейвър действително надуши нещо? — Той погледна Бъртъл, а после и Фийбър. — Знаете какво ни трябва. — После пак към задната седалка: — Ще се обаждам.

Това бе всичко.

Калатис се обърна към волана, натисна автоматичните бутони за прозорците. Докато стъклата се вдигаха, Бъртъл взе сакото си, чувствайки, че май трябва да каже нещо, но не знаеше какво или защо. Нищо друго не бе изречено и Бъртъл отвори вратата да слезе. Затвори вратата точно когато стъклата се вдигнаха догоре. Калатис запали колата и включи климатичната инсталация.

Бъртъл се поколеба за миг край затъмнените прозорци на мерцедеса, после се обърна и отиде до своята кола. Отключи я и хвърли вътре сакото си. Погледна към мерцедеса, който не тръгваше, просто стоеше там със запален двигател, а климатикът му бръмчеше заедно с цикадите в тъмнината. Той се качи в колата и я запали, чувствайки известно гадене, докато нагласяше отворите на климатика да духат право в лицето му. Проклетият грък беше прекалено предпазлив. Беше така дяволски хитър, че всяка интрига напомняше на игра на дама.

Бъртъл включи на скорост и тръгна по тясната алея, опасваща жилищния блок. Тук-таме светваха лампи и той се запита дали ония две жени живеят тук или някъде по-далече в околността. Мина край колата на Калатис, която стоеше неподвижна и тъмна, сякаш бе живо същество, безмълвно, неразбираемо и хитро, като ония дебелокорести хлебарки, обитаващи стволовете на палмите край реката. Боже мой.

— Какво мислиш? — попита Калатис, докато двамата гледаха как задните светлини от колата на Бъртъл се изкачват по алеята и изчезват.

Фийбър беше предпазлив.

— Имаше вид на сигурен в себе си и на държащ нещата под контрол.

— Май че беше изпаднал в паника — каза Калатис. — Може би няма куража да продължи с това.

— Да продължи ли?

— Ако ние не го отменим. Ако решим да продължим.

На Фийбър изведнъж му се стори като че бе изпуснал част от разговора и не е схванал нещо много важно. Пообъркан, мозъкът му сега се мъчеше да го разбере. Но реши да не се обажда повече. Той просто седеше и се чудеше какво ли се мъти зад черните очи на Панос Калатис.

17.

Пътувайки в колата си към къщи, Грейвър отново премисляше тревожните факти, които Пола бе изложила през последните два часа. Нямаше никакво съмнение, тя бе открила пробив в сигурността и той можеше да има катастрофални последици. Това бе най-страшното за всеки ръководител в разузнаването, а лошата новина се подсилваше от факта, че един стар и добър приятел изглежда бе замесен, а може би стоеше и в сърцевината на нещата.

Всъщност точно това Грейвър все още не бе в състояние да приеме, въпреки че не го показа пред Пола. Беше просто невероятно. Трябваше добре да го премисли. Подобно на математик, той разполагаше със задачата и теоремата, но все още не можеше да формулира доказателството. И трябваше да проследи как това доказателство се разгъва, стъпка по стъпка, преди най-после да реши, че Дийн Бъртъл е предател.

Най-озадачаващото нещо беше мотивацията. Грейвър познаваше Бъртъл като свой брат и обичайните мотиви за предателство просто не пасваха тук. Алчност? Дийн обичаше да живее добре, но афинитетът му към богаташкия комфорт трудно можеше да се причисли към алчността. Някаква сексуална мания? Грейвър достатъчно добре познаваше човешката природа и знаеше, че подобна слабост може да се прикрива с десетилетия, дори цял живот, но често, ако не и винаги, имаше известни признаци, някакво загатване за такава склонност. Но не и при Дийн Бъртъл. Отмъщение за предполагаема или действителна неправда? Бъртъл никога не бе споменавал и дума от този род. А подобно нещо, рано или късно, също се проявяваше при човек, твърдо решил да го постигне. Несъвместима идеология или философия? Нямаше такава причина.

Но ако Бъртъл се бе променил и някой от тези елементи се е развил до натрапчива идея, и то дотам, че да стигне до предателство, дали Грейвър щеше да усети промяната? Дори ако Бъртъл успешно е прикривал мотива, нима Грейвър не би забелязал някакво друго изменение в поведението му? Как е могъл да го пропусне? Дали Бъртъл, подобно на Тислър, изведнъж е започнал да се държи противоречиво, без някой изобщо да забележи дори дребни признаци, че нещо не е наред?

Грейвър трябваше да признае, че доводите на Пола бяха добре построени. Но те като че ли не се връзваха с човешкия фактор, а за неговото разбиране беше нужно някакво шесто чувство. Наистина тук нещо не пасваше. Грейвър се намираше на неустойчива почва и това го плашеше.

Той се отби в един рибен ресторант на улица „Шепърд“, където го настаниха на малка маса за двама до прозореца. През целия си живот Грейвър не се бе хранил на толкова много маси за двама, както през последните шест месеца. Това беше като постоянно и иронично напомняне, че храненето, както и сексът, е дейност, предполагаща да бъде извършвана по двойки.

След като поръча вечеря от пържени скариди и бутилка бира „Пасифико“, той извади джобния си бележник и набързо нахвърли някои от моментите, изложени от Пола, които искаше отново да премисли. Воденето на подобни бележки му беше стар, трудно преодолим навик и той по-добре подреждаше мислите си сред старите си навици.

Когато донесоха вечерята, той бутна встрани бележника си и поръча втора бира. Докато ядеше, погледът му се зарея към другите посетители, представяйки си връзките между хората на всяка отделна маса. Обичаше тази игра, но сега си я наложи съзнателно, за да отклони мислите си от Бъртъл. Не успя съвсем. След като се нахрани, не си поръча кафе, а поиска сметката, плати и излезе.

Докато вървеше към колата, почувства вибрирането на пейджъра върху колана си. Погледна кой е номера и се върна в ресторанта. Имаше само един телефонен автомат в преддверието и той беше зает от младеж на около двайсет години, суетен безделник със самочувствие. Черната му коса беше вързана на конска опашка и беше облечен в модерен, широк светлокафяв костюм и черна, закопчана до врата риза. Когато видя, че Грейвър чака, той обърна гръб и продължи да говори. Казваше на особата отсреща, че заедно със свой приятел ще ходи в няколко клуба след вечеря и защо тя не намине в Тосино към десет и половина. О, защо? Ами, кажи му там нещо. Кажи му, че твоя приятелка се е разболяла, започнала страшно да повръща и че трябва да отидеш да се погрижиш за нея. Какво? Е, кажи му…

Грейвър извади полицейската си значка, пресегна се над рамото на младежа и я размаха пред лицето му.

— Дайте ми пет минути — рече той. Младежът трепна и бавно се обърна, втренчил изненадан поглед. — Кажете й, че пак ще й се обадите след пет минути. Тъкмо тя ще успее да измисли нещо.

Младежът изпълни молбата му, после натисна вилката с една ръка и даде слушалката на Грейвър. „Господи“ — изрече той с псевдореспект; явно накърнената му нахаканост се нуждаеше от някакво пренебрежително държане.

— Благодаря — каза Грейвър.

Нюман отговори още при първия сигнал.

— Всичко наред ли е? — попита Грейвър.

— О, разбира се… Просто трябва да се срещна с тебе за няколко минути.

— Къде си?

— Тъкмо свършвам хамбургера си в един крайпътен ресторант, казва се „Сидс“, край Монтроуз.

— Знам го къде е. Не съм много далече. След десет минути ще бъда там.

Когато Грейвър пристигна, Нюман седеше в колата си, паркирана под една стара мимоза встрани. Грейвър спря до него и Нюман излезе.

— Заведението е твърде малко, за да поговорим — обясни Нюман.

Грейвър също слезе и двамата се облегнаха на колите си. Въпреки ясната нощ, въздухът беше влажен и натежал от сладкия аромат на орловите нокти, растящи на големи групи и побелели от цвят, покрай дървената ограда около ресторантчето.

— Какво има? — попита Грейвър.

Нюман поклати леко ключовете на колата, сякаш за да подхване по-лесно.

— Ами, най-напред направих справката за Тислър — рече той. — Подробно. Порових се за някакви скрити възможности за приходи, за недвижими имоти — притежава малка къща в Шарпстаун, която дава под наем. Има я от две години. Платил е минималната сума с петнайсетгодишен заем и я изплаща чрез ежемесечни вноски. Проверих за евентуален бизнес, спестовни влогове, всякакви банкови възможности. Нищо. Други вещи: има регистрирани кола и лодка. Нищо. Проверих всичко и на името на Пеги. Както и на второто име на Арт, Сидни, и на нейното моминско име, Мейс. Нищо. Ако е имал страничен доход, не е бил глупав и се е погрижил за него както трябва. Не знам докъде искаш да продължавам с това. Може би някакви биографични справки? Или нещо друго.

Грейвър понечи да заговори, но Нюман продължи.

— Но не затова поисках да поприказвам с теб.

Грейвър чакаше.

— Надявам се, че това не е някакво нарушение на правилата… — Нюман се отпусна на другия си крак. Беше оставил якето и вратовръзката си в колата й ризата му беше намачкана, както става след дълъг ден работа пред компютри, прехвърляйки досиета, ставайки и сядайки многократно. — Това май спада към категорията на тогава ми се стори странно, но… „ако изобщо има смисъл“.

Нервността на Нюман тревожно му напомняше за поведението на Пола преди това. Грейвър усети смразяващо предчувствие. Нюман подрънка с ключовете и после решително заговори.

— Мисля, че може да има нещо… нередовно… в начина, по който Арт и Дийн са водили разследванията си — каза той.

Стомахът на Грейвър се сви на топка. Дори не си представяше какво ще чуе, но осъзна, че дотогавашното му предчувствие ще се превърне във факт: предстоящите изненади щяха да станат вече правило, а не изключение, щом се отнасяха до събития, свързани със смъртта на Тислър. Независимо дали щеше да се окаже скандал, любовна връзка или тежко изпитание, в този момент на Грейвър му стана ясно, че се забърква в нещо, което щеше да предизвика страхотна буря. Той бе така уверен, сигурен в това, сякаш гледаше назад откъм бъдещето.

— Не съм чел документите по случая Селдън — продължи Нюман, — но бих искал. Дийн ми помагаше в разследването Дарли, онази работа с рекетьорството. Последния месец то се разви много бързо, и Дийн все ме пришпорваше да се движа още по-бързо, да събера повече информация, да тичам… да тичам… Сякаш бягам след проклетата топка от единия до другия край на игрището и едва смогвам да я догоня. Но в същото време се подготвяше и операцията Селдън на Арт и понякога ние с него влизахме и излизахме от офиса на Дийн като през въртяща се врата. Разни документи хвърчаха насам-натам по задачи, които не можеха да чакат. Струва ми се, станахме малко небрежни, оставяйки бележки с необработени данни, чернови на доклади, неща от този род, по бюрата си, вместо да ги предаваме лично… не бяхме твърде внимателни или във всеки случай, не бяхме достатъчно внимателни.

Нюман направи пауза и преглътна.

— Преди около месец, не, преди три седмици, работех през обедната почивка, за да завърша един доклад преди срещата си с един осведомител. Папката ми точно за този осведомител беше при Дийн, който трябваше да ми напише указания в какво да внимавам, какво да измъкна, ако мога. Всъщност щях да се срещна с двама осведомители този ден и Дийн ми каза, че ще остави техните папки, заедно с бележките, върху бюрото си. Имаше среща с жена си за обяд и бързаше.

— Когато свърших, притичах до неговия кабинет. На бюрото му цареше хаос. Грабнах двете папки и ги занесох в моята стая. Отворих първата, изчетох бележките му, отворих и втората. Документите не бяха подредени. Най-новите доклади трябваше да са отпред, а бележките на Дийн — върху тях. Обаче всичко беше разбъркано. Прелистих напечатаните доклади и намерих ръчно написаните бележки на Дийн, забутани почти най-отзад. Но когато започнах да ги чета, те като че ли нямаха никакъв смисъл. Нищо не разбирах. Всъщност това изобщо не бяха предварителни записки, а отчет след разговор с осведомител. Не ми беше нужно много време да разбера, че в ръцете си държах документ от случая Селдън.

— Значи това е бил почеркът на Арт, а не на Дийн.

— Не. Беше написано от Дийн.

— Какво? Сигурен ли си?

— Напълно. Нали всеки ден чета записките му.

— Напечатаният доклад беше ли заедно с него в папката?

— Не — рече Нюман. — Нямаше го. — Гласът му беше глух и всъщност му се наложи да се изкашля, от което на Грейвър му се сви сърцето. — Точно в това е въпросът. На първата страница, в горния десен ъгъл Дийн беше написал датата, беше я подчертал и заградил в кръгче. Тогава беше… четвъртък. Докладът беше с дата за петък — от следващата седмица.

— Сигурен ли си? — пак попита Грейвър. Просто трябваше. Трудно му бе да повярва, че Нюман не бърка. Сърцето му се блъскаше в гърдите.

— О, да. Там имах календар и проверих. Продължих да чета. Имаше описани събития, които се бяха случили във вторник и сряда следващата седмица — тези дати също ги проверих. Всичко бе описано в минало време, сякаш събитията вече се бяха случили.

— Невероятно — промълви Грейвър.

— Да. — Нюман кимна и го погледна. — Доста странно.

Грейвър се извърна встрани. Някаква кола премина край тях по улицата, той мярна още една и осъзна, че в момента тя увеличава скоростта си. Не беше ли спряла досега на отсрещната страна? Нима само намали скоростта си? Дали беше нещо, което той трябваше да забележи? Обърна се към Нюман.

— И после какво направи?

— Ами, набързо прегледах другите документи. Наистина беше моята папка. Онова нещо бе попаднало там случайно.

Нюман раздрънка ключовете си. Грейвър разбираше, че му е мъчително да разказва всичко това.

— Взех папката и изтичах обратно в кабинета на Дийн — продължи Нюман, след като дълбоко си пое дъх. — Заех се с купчината материали и папки, опитвайки се да не ги размествам. Действах по интуиция и се насочих към долната част и наистина намерих още една папка за контакти с осведомител. С две цифри контролният номер на тази папка се различаваше от моя. Някакво разместване. Беше папката по случая Селдън. Намерих ръкописните бележки на Дийн за мен вътре в папката, точно отгоре, където бях очаквал да ги намеря. Преместих ръкописните записки в съответната им папка, върнах папката за Селдън отново в долния край на купчината и се измъкнах оттам.

— След това — попита Грейвър — Дийн не се ли усъмни, че нещо може да е било разбъркано?

— Не. Беше просто сляп късмет, че разбрах какво се е случило и че наистина открих папката на осведомителя по случая Селдън под купчината. Но точно това обяснява разместването на бележките от страна на Дийн.

Грейвър се взираше в ресторантчето зад Нюман. Беше съвсем малко заведение, просто щанд с високи столчета и няколко маси до прозорците откъм улицата. Вътре една сервитьорка бършеше плота на щанда. Единственият друг човек беше старец с голям широк нос, седнал край прозореца с вестник в ръце. Но той не четеше. Зяпаше мечтателно навън към нощта.

Грейвър премести погледа си върху Нюман.

— Имал си доста време да обмислиш това — каза той. — Как го тълкуваш?

Нюман бързо поклати глава.

— Не знам. Не го разбирам. Не ми е известно как Дийн обработва останалите си случаи, какви трикове използва, за да ги развие. Все още имам много да се уча. Той млъкна. — Но… всъщност аз не… Не успях да сглобя сценарий, който да обясни какво е правил. Не знам какво е правил.

— Напротив — каза Грейвър, — знаеш.

Нюман се смути и пообърка. Ключовете отново задрънкаха. Грейвър се втренчи в него.

— Изглежда е изфабрикувал доклад за някакъв контакт — рече Нюман.

— Да… — кимна Грейвър, — точно на това прилича.

Кейси Нюман мълчеше и докато стояха там край ресторантчето, Грейвър разбра, че няма да каже нищо повече.

— Добре, Кейси — рече Грейвър. Вече знаеше какво ще направи. — С това ще трябва здравата да се заемем.

18.

Грейвър седеше в колата и гледаше как задните светлини от колата на Нюман се сливат с останалите светлини на града. Тези разкрития, уличаващи Дийн Бъртъл, доста го засегнаха. Ала щеше да бъде глупаво да търси невинни обяснения. Нямаше да има такива.

Вместо да потегли, той слезе от колата и отиде до телефонния автомат пред ресторанта. Извади листче от портфейла си и набра записания там номер.

— Ало?

Това беше същият женски глас, обадил се предишната вечер.

— Бих искал да говоря с Виктор, моля.

— Кой?

— Кеми ли е на телефона?

Мълчание.

— Да.

— Виктор ми каза, че може би вие ще отговаряте на телефона. Обажда се Грейвър. Трябва да говоря с Виктор.

— О, той не е тук.

— Бихте ли му предали нещо?

— Добре.

— Кажете му, че трябва да говоря с него колкото се може по-скоро. Той има няколко мои номера. Нека да звъни на тях, докато ме намери. Ще бъда на домашния си номер след половин час.

— Добре.

Кой знае защо, стори му се, че не е схванала молбата му.

— Разбрахте ли? — попита той.

— Да, естествено, разбрах.

— Благодаря — каза той.

Върна се пак в колата и затвори вратата. Щеше да бъде мъчително да започне разследване на Бъртъл, не по-малко болезнено от преживяното с Дор. Боже мой. Професията му се занимаваше именно с измамата, беше я виждал от най-различен ъгъл, беше я изследвал, анализирал, чел, писал и мислил за нея, беше я наблюдавал, слушал и преживял, сам я беше вършил и все още изглеждаше също толкова податлив към нея, както и в началото. Наистина Дор доказа това в личен план. Сега Бъртъл го доказваше и в професионално отношение.

Но всъщност никой не е застрахован против това. Ако искаш да имаш някакво душевно спокойствие, ако не искаш да живееш самотно и в мизантропичен мрак, трябва да вярваш на хората. Трябва да им дадеш свобода да изберат дали да бъдем като Юда. И няма смисъл да се отдаваш на философско възмущение, защото в такъв случай — и ако си честен към себе си — накрая ще трябва да преглътнеш тази си философия заедно със своята обида. Измамата е едно твърде достъпно човешко оръдие, което рано или късно можеш и самият ти да използваш.

Но както при всичко останало, измамата имаше и своите измерения. Съществуваха огромни измами и малки измами, имаше обикновени измами и страшни измами, имаше такива, които нараняваха за кратко време, и такива, които направо опустошаваха. Тази вечер, седнал сам в колата, пред почти празното ресторантче, Грейвър вече не бе сигурен дали разликите между тях са чак толкова големи. Струваше му се, че когато мъжете и жените се решаваха да се възползват от тези най-стар занаят на Сатаната, те безрезервно се съгласяваха да жертват малка частица от себе си в този процес. Може би в началото е само лека драскотина, която лесно изтърпяват, без особено да пострадат, и тя почти не се забелязва. Но тя никога не изчезва и всяка нова измама се прибавя към нея и раната все повече се влошава, докато стане голяма и гноясала и започне да ги разяжда отвътре. Колко гнилост може човек да понесе, питаше се той, преди съвсем да се слее с нея?

Грейвър прекара пръсти през косата си, запали колата и се отдалечи от ресторантчето.

19.

След половин час Грейвър спря пред своята къща, погледна към нея през предното стъкло и си помисли, че в тъмнината изглежда особено тъжна. Той никога не оставяше запалена лампа заради самия себе си, дори когато знаеше, че ще остане на работа до късно, а все не успяваше да си купи от ония автоматични превключватели, макар да се канеше от месеци. Просто не се сещаше за това, освен в моменти като този, когато му се искаше да види светлинка отвътре, дори и запалена от самия него.

Фаровете на колата пробягаха по моравата, когато пое по автомобилната алея, водеща до гаража и застлания с тухли вътрешен двор. Насочвайки се към затворения гараж, светлините уловиха блясъка от бронята на друга кола вътре в двора.

Грейвър загаси фаровете и спря. Нюман и Пола щяха да паркират отпред. После бавно доближи колата, докато се изравни със стената на къщата. Ако имаше някой вътре и не го беше зърнал, нямаше да може да види колата му на това място в алеята, ако гледаше от предните прозорци.

Загаси двигателя, отвори вратата и слезе, леко притваряйки вратата. Пое дълбоко дъх в тъмнината, изпълнена с аромата на цъфнал жасмин. Посегна към колана си отзад и извади своя „Зиг-Зауер“. Не беше го правил от десетина години, освен когато трябваше да се упражнява на стрелбището.

Придържайки пистолета до тялото си, той безшумно се промъкна по алеята, докато стигна задния ъгъл и ясно видя малкия мерцедес. Отбеляза си номера на колата. Стоеше безмълвно и оглеждаше нощния двор, надявайки се очите му бързо да се адаптират към тъмните сенки наоколо. Басейнът. Палмичките. Металните градински столове. Големите стволове на дъбовете. Подуши тютюнев дим. Пак погледна към басейна.

Господи.

Сърцето му подскочи, осъзнавайки, че някои е седнал в един от градинските столове откъм по-близкия край на басейна. Беше мъж и гледаше право към него. Грейвър предположи, че мъжът е видял фаровете на колата, когато е тръгнала по алеята, макар че не беше сигурен дали в момента го вижда до ъгъла на къщата.

— Грейвър? Ти ли си там? Видях фаровете ти.

Беше Виктор Ласт. Грейвър почувства едновременно облекчение и ярост. Той винаги държеше личният му живот да бъде наистина само личен, особено по отношение на осведомители. Може би се бе държал малко по-различно с Ласт, но въпреки това появяването му по такъв начин беше съвсем безцеремонно. Или може би Ласт гледаше по друг начин на това сега, когато Грейвър живееше сам.

Той отново огледа двора, макар да не вярваше, че би могъл да съзре още някой. Пъхна пистолета обратно в кобура и тръгна към басейна.

— Какво, по дяволите, правиш тук, Ласт? — попита Грейвър, опитвайки се да овладее гласа си.

— Говорих с Кеми пет минути след като ти си се обадил — отвърна Ласт. — Тя ми каза, че ще се прибереш вкъщи след половин час и че искаш да ме видиш колкото се може по-скоро. Помислих си, че така ще спестя малко време.

Изрече това с най-естествен тон, сякаш изобщо не му минаваше през ум, че Грейвър може да не одобри появяването му в своя дом.

Грейвър седна срещу Ласт. Нощта не беше облачна, но Грейвър не можеше добре да види лицето на Ласт. Това не му харесваше. Ласт умееше по-добре да маскира гласа си, отколкото да прикрие изражението на лицето си. Доколкото виждаше, беше облечен почти както предишната вечер. Грейвър облегна ръце на металната маса. Водата в басейна беше неподвижна, повърхността й тук-там проблясваше, сякаш беше опънат лист от прозрачен целофан.

— Искам да чуя нещо повече за това, което ти загатна снощи — каза Грейвър.

— О? — Гласът на Ласт беше безизразен и пъргав. — Разбирам.

— Не бързай да правиш заключения — рече Грейвър. — Очакваше ли да го подмина?

— Надявах се да не стане така — отвърна Ласт, със самодоволен оттенък в гласа си.

— Какво точно ти трябва, Виктор?

— В момента малко съм закъсал — каза той, подпрял се с лакът на масата и цигарата му блещукаше в тъмнината. — Искам да възстановим предишните си взаимоотношения.

— В същия вид ли?

— Е… не съвсем. Всъщност много съм закъсал.

— Колко?

— Двойно.

Грейвър погледна към силуета на Виктор. Гласът му беше съвсем твърд при тези думи. Беше уверен в себе си.

— Виктор, не бих могъл да ти дам толкова, дори да имаш доказателства, че кметът ни е педофил. Въпросът не е до спазаряване, а до празни портфейли. Просто нямаме. По времето, когато работехме заедно, ти беше най-високо платеният ни човек. Не мога да го изпълня.

— Е, хайде, Грейвър — малко подигравателно рече Ласт. — Това беше преди осем години. Удвояването не означава истински двойно, за бога. Ами инфлацията. Поскъпването. Проклетата икономика, всичко това. Дори ако ми платиш по същата тарифа, трябва да бъде повече.

— Не мога да го направя.

Мълчание. Ласт пушеше цигарата си.

— Мога да ти дам с двайсет процента повече — каза Грейвър. — Това пак би те поставило на върха.

— Поласкан съм — сухо рече Ласт.

— Това е всичко, което мога. Съжалявам. — Направи пауза. — Но, няма да ти платя и толкова, ако сведенията ти не струват.

— Добре, съгласен. Кога можеш да ми платиш?

— Нека първо да чуя твоята история.

Ласт пак замълча. Блещукащото огънче на цигарата се премести от масата към лицето му и просветна, когато всмукна, мимолетно озарявайки скулите и очите му. После той пак се сля с тъмнината.

— Ти си джентълмен, Грейвър. Имам ти доверие.

Грейвър почувства облекчение. Знаеше, че Ласт му има доверие, въпросът не беше в това. Причината беше във факта, че Ласт не настоя за повече пари. Ако сведенията му бяха потресаващи, щеше да настоява. Това, което Грейвър щеше да чуе сега, може би беше просто някаква нишка. Нямаше да го повали от стола.

— Добре — каза Ласт. Той пусна цигарата на плочника под масата и я загаси с подметката си. Отпусна ръце върху страничните облегалки. Когато заговори, гласът му бе мек и спокоен.

— Снощи започнах да ти разказвам за едно парти в къщата на онзи човек, тук, в Хюстън…

— Как се казваше? — прекъсна го Грейвър.

— Ще стигна и до това — рече невъзмутимо Ласт. — Този човек и жена му имаха много странна къща. Всъщност грозна. Модерна. На едно ниво, суров дизайн, остъклени стаи около няколко преддверия. Нещо като разхвърляни модули, ако можеш да си го представиш. Необичайно. Имаше много хора, но не беше някаква шумна веселба. Просто само се разговаряше. Един малък състав свиреше лека и неопределена музика, а хората стояха на групички с чаши в ръце. Млади новобогаташи. От новата генерация. И вездесъщите бизнесмени.

По едно време дамата, с която бях отишъл на това парти, отиде до тоалетната. Когато се върна, беше доста възбудена. Изглежда тоалетната била доста уязвима зрително откъм някакъв двор. Всъщност тоалетната била съвсем открита към спалнята — както и душът — и единственото прикритие се осигурявало от гъстата зеленина, заобикаляща спалнята. В самата стая нямало никакво уединение, така че можеш да си пикаеш направо там, пред другите дами, които може да влязат, за да се срешат, да си оправят грима или нещо от тоя род. Тя, разбира се, не се доверила на гъстия листак от другата страна на стъклените стени. Каза ми, че имало друга спалня зад ъгъла и една жена, която срещнала в първата спалня, й обяснила, че там разположението било същото. Моята приятелка попитала тази жена дали е идвала тук и преди и тя казала, о, да. А приятелката ми я попитала за надничащи любопитни типове. Жената се засмяла и рекла, че изобщо не е така, както изглежда. Никой не може да наднича, имало градински огради и разни подобни. Такава била целта на архитектурния дизайн. Да те накара да почувстваш, че живееш сред природата.

Реших да проверя това. Жилището имаше някаква клетъчна конструкция, стаите и преддверията бяха свързани помежду си. Можеш да бъдеш в една остъклена стая и да гледаш през едно от преддверията към следващата остъклена стая. Стъкло и огледални коридори свързваха всички тези модули.

И така, след малко се измъкнах навън да изпуша една цигара. Естествено, всички бяха вътре, свикнали с климатичните инсталации, нежелаещи да търпят влажността. Не знаех дали няма да има някой отвън, затова се държах съвсем нехайно, запалвайки веднага цигарата си, за да мога да обясня присъствието си там, ако се наложи.

— Разбира се, оказа се, че визуалната сигурност на тази къща съвсем не бе такава, каквато онази жена е предполагала, не и щом излезеш на двора. А това ставаше просто като влезеш в къщата и после излезеш навън. Всяка от тези ексцентрични спални наистина бе заобиколена от свой собствен вътрешен двор, с висока стена, наблъскан с растения, палми и други такива. Но всяко дворче си имаше около външната страна на оградата малък, дискретен перваз, изграден успоредно на основата. Ако стъпиш на перваза, можеш да надникнеш над стената и всичко да видиш. Имаше кранове, както и маркуч за поливане, които бяха очевидната причина, струва ми се, за наличието на този перваз.

Ласт се спря и запали нова цигара.

— Къщата имаше приблизителната форма на шестоъгълник, или може би осмоъгълник, нещо заоблено, но с прави стени. Стоях на неосветено място сред моравата с неправилна форма, пресечена от храсталаци. Отидох до първата спалня. Стъпих на перваза и надникнах. Наистина, колкото и да е смешно, една жена се беше курдисала на гърнето, с прибрана около нея рокля, гледаща малко предизвикателно, както ми се стори, през стъклената стена направо към мен. Машинално се наведох и после пак се показах и отново я видях там, пак се взираше в мен, с разтворени крака, ръцете й бяха в скута и стискаха тоалетна хартия. Тя изобщо не ме виждаше, дори и да размахвах ръце. Мисля, че стъклените стени бяха покрити с нещо отвън, за да изглеждат по-непрозрачни. Наблюдавах я как свърши, как се избърса, стана и пусна водата в тоалетната.

Погледах известно време, появиха се още две жени. Стори ми се доста интересно как по различен начин се грижат за тоалета си. Свърших цигарата си и реших да отида до другата спалня. Минах край следващото преддверие и друга стая с гости и тъкмо щях да завия зад един малък ъгъл, когато дочух гласове пред мен, точно зад ъгъла. Спрях, затаил дъх и се заслушах. Да, наистина. Двама мъже разговаряха. Отдръпнах се от ъгъла, до който за щастие имаше едно дърво. Прилепих се до него и надникнах. Двама мъже бяха застанали на перваза край градинската ограда на следващата спалня. Те гледаха към жените, влизащи в спалнята, но това им забавление беше по-скоро нещо странично. Бяха сложили чашите си върху оградата, опрели там лакти, пушеха и разговаряха.

Ласт се спря, за да всмукне отново от цигарата. Като че ли обмисляше как да продължи, наслаждавайки се на историята.

— Сега знам, че това е странно — рече той — но дочух как този тип изразяваше недоверие, категорично недоверие, ако разбираш какво имам предвид. Вторият мъж каза, не; вярно е. Доста време са уреждали това, но накрая успели. Той каза, че техният „достъп“ до разузнаването и „неговите операции“ бил солиден и изпитван на няколко пъти. Първият мъж го попита откога се върши това. „От известно време“, само това отвърна вторият мъж. Помълчаха малко, отпиваха от чашите си, гледаха някого в тоалетната. Вторият мъж слезе от перваза, запали цигара и пак се покачи.

Той рече, че доколкото е разбрал, първият мъж имал неприятности с някакъв конкурент. Попита какво би станало, ако се отърве от този тип. Първият каза, че обемът ще нарасне с трийсет процента. Вторият попита дали би се заинтересувал от елиминирането му. Първият рече, че кой се отказва от бута на прасенцето.

Тук Ласт се спря и се изсмя.

— Американско красноречие. Не бях го чувал. Страхотно.

— Дръпна от цигарата. — Вторият мъж предложи да поговорят за това. Първият каза, че не му е известно за нищо незаконно, извършвано от неговия конкурент. Вторият отвърна, че това няма значение, нещата могат да се уредят. — Ласт замълча. — Двамата пак се зазяпаха към някого в тоалетната и после първият мъж поиска още да поговорят за това. Просто го обмисли, каза му вторият мъж. Щели отново да се съберат и да проучат тази идея. Довършиха напитките си, погледаха малко към тоалетната и после вторият мъж предложи да се върнат, за да не забележат отсъствието им. Това беше. Трябваше да се измъкна оттам.

Ласт приближи ръката си към устата и крайчецът на цигарата проблесна за миг.

— Тук нищо не чух за полицията — рече Грейвър. — Сега всички имат възможност да разузнават. Бизнесът, индустрията.

— Но когато вторият тип попита първия дали иска да елиминира своя конкурент, първият каза, че онзи не вършел нищо „незаконно“. Защо изобщо стана дума за това, ако не са били ченгета? Кой действа против незаконността? Кой би могъл да използва „незаконно деяние“, за да ликвидира някакъв бизнес?

Грейвър поклати глава, не съвсем убеден. Това съвсем не беше каквото очакваше да чуе. Беше твърде мъгляво.

— Видя ли добре тези мъже?

— Мисля, че да. Във всеки случай, профилите им.

— Не беше ли единият от тях собственикът на къщата?

— Не.

— Чия беше къщата?

Ласт се размърда на стола си.

— С какво може да ти помогне това?

— Не знам. Но съм абсолютно убеден, че няма да ми помогне, ако не знам.

— Искаш ли да разбера как се казват ония двамата? Това мога да го направя.

— Какъв е проблемът?

— Виж какво, този човек колекционира туземно американско изкуство. Опитвам се да го заинтригувам в предколумбови неща. Би било чудесно за мен. Предколумбовият период ще стане нещо страхотно. Споразумението за свободна търговия открива големи пазарни възможности за мексикански произведения. Точно сега съм най-интересната новост в живота му, Грейвър. Някой от твоите глупаци ще почне да се навърта и да задава въпроси и тоя човек може да се зачуди защо така неочаквано слухтят около него. Ще си каже: ето, появи се Виктор Ласт — и след него дойдоха разни хора да подпитват. — Ласт дръпна за последен път от цигарата, хвърли я долу и я стъпка. — Нали не е нужно да ти обяснявам подобни неща, Грейвър.

— Не е нужно. И не е нужно да ти казвам колко интересно е току-що разказаното. Умерено занимателно е, че някакви мъже са стояли зад тоалетните и са гледали как жените уринират, но то определено не е никаква информация, Виктор.

Грейвър успя да види как Ласт се хили отсреща.

— Е, предполагам, че всичко зависи от това, което търсиш, нали? — рече Ласт. Размърда се на стола, отново кръстоса краката си. — Ти искаш имена.

— Разбира се, че искам. И да видим дали разузнавателна, та операция на „втория мъж“ е в полицията, или е в Югозападната асоциация на колбасарите.

Ласт зацъка с език при сарказма на Грейвър.

— Хайде, Грейвър — меко рече Ласт, — кажи ми. Не съм ли попаднал на нещо?

Отговорът на Грейвър последва учудващо бързо дори за самия него.

— Добре, Виктор. Истината е, че на нищо не си попаднал. Ако си открил някакво нарушение в сигурността на Криминалното разузнаване, то е ново за мен. И ако наистина си открил нещо, страшно много искам да узная повече за това. Просто не съм убеден, че си намерил нещо.

Ласт закима бавно.

— Е, Грейвър — каза той накрая, избута назад стола си и се изправи. — Ще видя какво мога да направя.

Грейвър също стана.

— Все още ли плуваш определен брой дължини? — попита Ласт, поглеждайки надолу към водата в басейна.

— Да.

Ласт кимна.

— Човек на дисциплината. Възхитително. Наистина.

Той се отправи към колата си и Грейвър тръгна след него. Когато Ласт стигна до мерцедеса, хвана дръжката и погледна над колата.

— Ще се обадя — рече той.

— Чудесно — каза Грейвър и Ласт отвори вратата. — Но, Виктор — добави Грейвър, — не идвай повече тук.

Ласт му се ухили, влезе в колата и затвори вратата. Грейвър го проследи с поглед, докато Ласт даде на заден ход по алеята към улицата и после изчезна.