Без светлина

37.

Очаквайки, че трудно ще заспи, Грейвър бе нагласил будилника за по-късно. Сутринта успя само да вземе душ, да се избръсне и веднага потегли към Арнет. Нямаше време за закуска. Избягвайки магистралите, той се движеше из по-бавните градски улици и се мъчеше да не обръща внимание на празния си стомах. Беше готов да даде пет долара за едно кафе, но никъде не спря. И без това вече нямаше никакво време. Когато спря пред къщата на Арнет, беше закъснял с пет минути.

Слезе от колата и тръгна към входната порта. Утринното слънце с мъка успяваше да проникне през гъстата зеленина от дъбове и борове и тук-там падаше като пръски от разтопена мед върху листата на палмите и папратите. Високо отгоре вече се разнасяше птичата врява.

Мона, усмихната, посрещна Грейвър на вратата. Беше боса и държеше чаша димящо кафе.

— Господи, Мона, обичам те — каза Грейвър и с благодарност взе от нея чашата, влизайки след нея в приятния здрач на всекидневната.

— И аз те обичам, душко — изсмя се Мона. — Госпожата те чака в съседната къща — рече тя и добави с надежда: — Хапвал ли си нещо?

— О, съвсем съм сит — излъга той, съжалявайки, че няма време да седне и да си хапне с удоволствие от невероятните закуски на Мона.

— Добре. — Тя философски сви рамене, сякаш Грейвър само губеше от това.

Той я остави в кухнята и излезе от страничната врата към другата къща през закътания вътрешен двор.

В голямата стая нямаше никой, освен една жена със строго лице, седнала край голямата маса пред радиото. На главата й се мъдреха същите слушалки като на русото момиче от предишната вечер и тя записваше нещо от дебели папки, с които масата беше отрупана.

Жената вдигна поглед към него.

— Грейвър?

Той кимна.

Тя натисна едно копче и пак продължи да пише, като от време на време, подобно на блондинката, протягаше ръка да настрои скалите, без да му обръща внимание.

Грейвър се огледа наоколо. Всички компютри временно бяха стихнали, а екраните им безмълвно светлееха. Той се отправи към вратата за съседната стая, където знаеше, че се помещава библиотеката на Арнет. Надникна вътре и видя, че тя е разширила инвентара си с нови издания на двадесет и седемте федерални разузнавателни служби и техните многобройни клонове, представляващи разузнавателната общност на Съединените щати. Грейвър знаеше, че повечето от тия документи са поверителни. Очевидно Арнет поддържаше служебните си връзки. Разширена беше и секцията с карти на държави, особено в ония части на земното кълбо, където САЩ имаха най-много капиталовложения.

— Добро утро — каза Арнет, влизайки в главната стая от друга врата. Носеше чаша кафе и голям пакет, който остави на масата. Жената със слушалките започна да разчиства папките. — Поспа ли малко?

— Малко — отвърна Грейвър и се приближи до масата.

Арнет извади снимките от големия плик. — Фотографът остана да работи снощи до късно — каза тя. — Да видим дали си е струвало.

Двамата седнаха и започнаха да разглеждат снимките. Бяха четиридесет и осем.

— Точиците по някои от тях са всъщност пръските от фонтана обясни Арнет. — Сигурно след срещата си двамата са били вече съвсем мокри.

Грейвър бързо прехвърли всички фотографии, отделяйки настрани онези, на които не фигурираше непознатият мъж. После отново разгледа снимките с него, този път по-внимателно, използвайки лупа. Фотографът беше свършил чудесна работа. Беше уловил лицето на непознатия анфас и от няколко различни ъгъла. Той изглеждаше, както бе казала Арнет, малко под шейсетте. Беше по-нисък и по-тежък от Бъртъл, макар и не дебел. Носеше костюм без вратовръзка, яката на ризата му бе разкопчана. Имаше пооредяла коса, но грижливо сресана на път. Макар че снимките бяха цветни, трудно можеше да се определи какъв е тенът му или цветът на косата, защото светлините на фонтана, отразени от водата и бежовия гранит, придаваха особен, деформиращ нюанс на снимките. Той имаше малко едър и топчест нос, а на една от снимките личеше бенка вдясно на брадичката. Навярно около нея трудно се бръснеше.

Понякога мъжът говореше на Бъртъл, гледайки встрани, а изражението му оставаше непроменено на всички снимки. Веднъж фотографът го бе уловил, докато е поглеждал назад и нагоре към високата водна завеса, която почти ги обгръщаше и ясно се виждаше, че плешивостта му е предимно върху темето.

— Какво мислиш? — попита след малко Арнет.

Грейвър поклати глава.

— Съвсем обикновен човек.

— Би изглеждал незабележим дори в стая с пет-шест души — рече Арнет. — Прилича на „държавен служител“.

— Просто не мога да възприема това — каза Грейвър, без да откъсва очи от снимките.

Арнет нищо не отвърна. Отпи от кафето, гледайки една от снимките.

— Не са ли видели кога е пристигнал? — попита Грейвър.

— Не. Той просто пресякъл тревата и се приближил. Тръгнал си по същия начин. Всъщност моите хора се опитали да го проследят, когато потеглил, но просто го изпуснали. Можели да успеят, ако слезели от колите, но решили да не рискуват.

Грейвър гледаше мъжа на снимката с чувство на безизходица, което не успя да прикрие. Това беше нищо. Какво би могъл да стори с това? Накъде го водеше? Колкото и дълго да гледаше лицето на този мъж, нищо повече не можеше да разбере. Все едно че разполагаше с отпечатъци от пръсти преди съществуването на националните дактилоскопични регистри. Нямаше с какво да го сравни. Нямаше национален регистър на лицата.

— Има още нещо — рече Арнет. — Струва ни се, че виждаме и контранаблюдение.

Грейвър я погледна.

— Да, без майтап — каза тя. Поразрови снимките, бързо ги подреди в някаква последователност и после му ги показа една по една — Точно заради това са направени толкова много снимки на тълпата, за да проверим дали няма нещо от този род. — Тя посочи с молив: — Тези са снимани, докато Дийн се е разхождал около моравата. Направил един пълен кръг, чоплейки слънчогледови семки.

— Слънчогледови семки ли?

— Да. Виждаш ли тази двойка тук? Разхождат се заедно при пристигането на Дийн.

При споменаването на думата „двойка“ Грейвър усети, че лицето му пламва. Надвеси се над фотографията, готов да разпознае мъжа и жената от „Ла Фачезия“. Той се вгледа в жената. Лицето й нищо не му говореше. После се съсредоточи в мъжа от лявата й страна физиономията му беше непозната.

— Дийн започва да се разхожда по алеята откъм западния край на фонтана — продължи Арнет. — В този момент те се срещат с него, но са обърнали поглед към нещо встрани. Отминават, а Дийн продължава към северния край на моравата. Двамата се спират откъм западната страна на фонтана и наблюдават как няколко деца подхвърлят фризби надолу към затревената падина. Оттам те виждат цялата морава, из която Дийн обикаля.

Моливът на Арнет докосна лицата на друга снимка. Грейвър пак се надвеси, разглеждайки лицата на мъжа и жената от нов ъгъл. Не му бяха познати. Почувства облекчение, но бе озадачен. Преди това беше почти готов да се обзаложи, че е същата онази двойка от „Ла Фачезия“.

— Виж, там са застанали с лице към играчите на фризби, но жената всъщност гледа встрани към Дийн — каза Арнет. — А сега поглежда назад към западния край на поляната. Тук гледа към източната страна. Мъжът сега се е обърнал към фонтана. Дийн обикаля северния край. Двойката се разделя. Жената тръгва към северния край; мъжът остава при фонтана. Те се въртят наоколо и наблюдават мястото и от двете позиции. А тук жената се преструва, че гледа някакви деца в долния край на поляната. Сега Дийн се приближава до източната страна на поляната и стигайки до фонтана, Непознатия се присъединява към него. Мъжът при фонтана се мотае около тях. Гледа как пада водата. Поглежда арките, вероятно през тях към алеята от другата страна. Жената се приближава откъм източния край и отива до него.

Арнет взе няколко други снимки, които бе отделила настрана.

— Сега тук моят фотограф е направил кадър в едър план. — Тя посочи с молива лявото ухо на мъжа. — Виждаш ли това? Мисля, че е подслушвател. Тук имаме малко разногласие по въпроса, но според мен е именно това. Двамата стоят малко под пръските на фонтана и гледат през арките встрани. После пак се разделят и се отправят към противоположни страни на затревената алея. Там остават, оглеждайки се както преди, до момента, в който Дийн и Непознатия приключват разговора си и се разделят.

Арнет остави последната снимка, отпи от кафето и погледна Грейвър.

— Във всички тези фотографии мъжът и жената нито веднъж не са уловени да говорят помежду си. Те не се шляят по тревата, не сядат по пейките, не се приближават до водопада, за да го погледнат нагоре отблизо и да се посмеят — хората обикновено отиват близо до водата, гледат нагоре и кой знае защо винаги се смеят. От това те обзема странно чувство. Но най-важното е, че те изобщо не поглеждат пред себе си. Нито веднъж. Винаги гледат някъде другаде.

Грейвър безмълвно разглеждаше снимките.

— Това сега е повсеместно явление — рече тя и се облегна назад. — Всички се шпионират. Наркотрафикантите, компютърните бандити, шайките за крадени коли, кои ли не. Бизнес съдружници, бизнес съперници. А и средният американец. Всеки подслушва някого. Шпионират се чужди модеми, подслушват се разговори от мобифони. Това е съвременната технология. Америка се е запалила по нов спорт, не иска да остане по-назад от Джеймс Бонд и последователите му. — Тя се усмихна. — Вече не се знае кой кого мами и контраследенето се приема като нещо дадено. Ние автоматично се оглеждаме да го търсим.

За момент Грейвър нищо не каза.

— Дали не са ви усетили?

Тя поклати глава.

— Не.

— Ами някакъв запис на разговора?

— Снощи работиха по него до късно, но когато си тръгнаха, малко след два часа, нищо не бяха извлекли.

— Какво искаш да кажеш — „не много“ или „нищо“?

— Искам да кажа абсолютна нула. Нищо.

— Ами записите на Тислър?

— Нищо. Казах ти, че ще е трудно да се дешифрират. Ето ти я пак технологията. Това е нещо двупосочно. Компютърният чип ни улеснява да маневрираме в лабиринтите на тайнописа, но в същото време улеснява и отсрещната страна да изобретява още по-сложни шифри. Това е една непрекъсната борба за надмощие. Понякога те са преди нас; понякога ние ги изпреварваме. Като игра на ези-тура е.

Грейвър допи кафето си. Вече беше съвсем изстинало. Погледна пръснатите снимки. Вгледа се в Бъртъл, застанал в профил срещу непознатия мъж под една от римските арки, а водопадът блещукаше зад него.

— Той изглежда доста невъзмутим, нали? — рече Грейвър.

— Да, всъщност и аз това си го помислих. Снощи говореха, че изглеждал напълно спокоен. Дали тогава е знаел за Безъм?

— Надявам се, не — каза Грейвър. — Наистина се надявам да е така.

Арнет отпиваше от кафето и го слушаше.

— Снощи Уестрейт беше извън себе си — рече той, разсеяно подреждайки снимките. — Смята, че има конспирация, че има корупция, но не иска пръв да го изрече. Предполагам, че всички точно така ще реагират, цялата администрация. Ще се възхищават от новите дрехи на краля.

— А ти какво очакваш? Ами че възползвай се от това. Действай, докато са объркани и паникьосани. Това тук трябва да се свърши и когато те най-сетне се осъзнаят, ти вече ще бъдеш далеч напред. В много отношения ще бъдеш в изгодна позиция.

Грейвър отмести фотографиите встрани.

— Тук не виждам кой знае какво — рече той. — Или може би пропускам нещо?

— Не, и аз не виждам нещо особено. Но контранаблюдението ме кара да мисля, че Дийн си има работа с хора, стоящи доста над някакви местни рекетьори.

— Защо?

Арнет поклати глава извинително.

— Съжалявам, Маркъс, в момента то е само предположение. Появата на по-възрастния мъж. Мястото, което е избрал за среща. Начинът, по който действаха контранаблюдаващите. Всичко е доста ловко. — Тя остави чашата си и започна да прибира снимките. — Виж какво, с това се заловихме едва преди осемнайсет часа. Има още много работа. Дай ни малко време да си поемем дъх.

Грейвър кимна и стана.

— Благодаря ти, Арнет.

— А ти докъде стигна?

— Снощи попаднахме на известни следи, няколко имена. Днес ще се заловим с тях.

— Щом откриете нещо, нека да ви помогнем — каза тя, пъхайки снимките отново в плика. — Можем да обработим имената и тук. — Тя се изправи. — Твърде рано е да се отчайваш, душко. Тая работа може да се проточи доста време. Трябва да свикваш с тази мисъл.

38.

Когато Грейвър се върна в службата, беше девет и двайсет. Администраторката на входа говореше по телефона, а завивайки по коридора към своя кабинет, той улови погледа на Лара, която също приключваше телефонен разговор. Тя изви вежди и повдигна брадичката си, за да го спре. Грейвър влезе в нейния офис и тя затвори телефона.

— Нанси от кабинета на началник Хъртиг се обади преди две минути — рече Лара, докато записваше нещо. — Искал да отидеш при него веднага щом пристигнеш. Тя каза да се обадиш предварително.

— Боже мой.

— И Пола иска да говори с теб.

— Спешно ли е?

— Беше при мене, когато се обади Нанси. Каза, че ще дойде при теб след това.

— Добре. Позвъни на Нанси и кажи, че съм тръгнал натам. — Той понечи да излезе, после се обърна: — виж какво, много съм ти благодарен за снощи — каза той.

— Няма за какво. — Тя се усмихна. — Можа ли да спиш?

— Малко. А ти?

— Спах като пън — отвърна тя. — Просто не ми стигна нощта.

Той се усмихна, кимна и излезе от отдела, без дори да е влязъл в кабинета си.

Когато Грейвър отиде в административната сграда и се качи до кабинета на Хъртиг, той не се изненада, че началникът им не беше сам. Там беше Уестрейт, чийто вид подсказваше, че надали е спал повече от два часа през изминалата нощ, както и Уорд Лукънс. При влизането на Грейвър, Уестрейт и Лукънс се обърнаха и го погледнаха, но и двамата не помръднаха и нищо не казаха. Личеше си, че са кипнали и явно преди влизането на Грейвър разговорът им е бил доста разгорещен.

— Добро утро, Маркъс — каза Хъртиг, сърдечно усмихнат. Той стана от бюрото си и се приближи, протягайки ръка. Бюрото му беше внушително, със сложна телефонна система в единия си край, отрупано с купища папки, семейни снимки и полицейска значка в рамка, която според Грейвър беше от годините му като детектив. Зад него имаше шкаф в същия стил, така натъпкан с разни награди, почетни значки, градски грамоти и фотографии на началника с различни хора, че едва ли имаше някакво делово предназначение, макар там да се мъдреха подвързани доклади с цветни корици, изобщо неща, които непрекъснато се трупаха във всички държавни учреждения като оправдателно доказателство за съществуването на съответната служба.

Двамата се ръкуваха.

— Седни — каза Хъртиг, посочвайки стол край бюрото си, до Уестрейт. Хъртиг беше „рядка птица“, шейсет и две годишен, всъщност беше завършил право, когато постъпи в полицията в края на петдесетте. Дори за известно време напусна службата, поработи като юрист, после пак се върна и накрая стана началник. Беше висок и слаб, хубав мъж с побеляваща червеникава коса и светлосини очи, чиято външност по-скоро внушаваше нещо академично. Имаше доста опит и добре осъзнаваше съперничеството между двамата мъже, седнали пред него.

— Говорехме за Безъм — каза той без заобикалки и отново се върна на мястото си. — Всъщност за Тислър и за Безъм.

— Вижте какво, дори не успях да седна на бюрото си тази сутрин — прекъсна го Грейвър. — Някой от моя отдел знае ли вече нещо за това?

Хъртиг погледна Уестрейт.

Уестрейт поклати глава.

— Късно снощи — обясни Хъртиг тялото на Безъм беше докарано със самолет в Хюстън и в четири и трийсет тази сутрин е била направена нова аутопсия, както бе решено.

— Кой е извършил аутопсията? — пак го прекъсна Грейвър.

— Стърн.

Клей Стърн беше главният съдебен лекар. Значи е била направена както трябва.

— Той потвърди резултатите от Браунсвил — продължи Хъртиг. — Първопричината е инфаркт. Според мисис Безъм, а и според медицинското досие на Безъм, той не се е оплаквал от сърдечно страдание. Оказва се, че е имал заболяване, което лекарите наричат „ненадейна вдовица“. Не дава никакви предупредителни признаци. Няма симптоми и затова човек не подозира за него. — Той щракна с пръсти. — И в един момент те поразява.

Хъртиг кимна след своето обяснение и за момент сините му очи се зареяха в далечината. Той отпусна ръце върху страничните облегалки на стола и сви замислено устни. После се пресегна и взе някакви материали.

— Прочетохме доклада ти за Артър Тислър и тук мненията ни не съвпадат — каза Хъртиг.

Грейвър погледна Уестрейт и Лукънс. И двамата бяха вперили погледи в Хъртиг като послушни кученца. Грейвър предположи, че те внимателно следят всяко колебание на шефа, макар и незначително, в едната или в другата посока. Уорд Лукънс беше две-три години по-възрастен от Уестрейт и два пъти по-слаб. Имаше гъста и остра кестенява коса, носеше съвсем обикновени очила с метални рамки и беше толкова безличен, че Грейвър с усилие разговаряше с него. Но беше честен човек и се придържаше строго към устава, макар че тези качества малко бледнееха поради невероятната му самоувереност в собствената си правота. Всичко това го правеше естествен враг на интриганта Уестрейт. Грейвър предполагаше, че Хъртиг се вбесява и от двамата.

— По отношение на доклада ли? — попита Грейвър.

— Не. Той изглежда достатъчно ясен. Отнася се за това, което трябва да направим сега.

Хъртиг беше достатъчно ловък адвокат и съвсем малко му трябваше, за да разбере намеренията на Грейвър. Ала самият Грейвър нямаше никакво намерение да рискува, без да му бъде зададен точно определен въпрос. Той просто гледаше Хъртиг и изчакваше. И Хъртиг чакаше. В този миг на Грейвър му се стори, че мерна нещо като забавно пламъче в светлите му очи, но то веднага изчезна.

— Уорд смята, че два смъртни случая, въпреки външно невинните обстоятелства, са прекалено голямо съвпадение — рече Хъртиг, кимайки към Лукънс. — Според него трябва да се проведе генерална реви чия на твоето поделение по организираната престъпност. — Той замълча, без да откъсва поглед от Грейвър. — Ти какво мислиш?

— Несъмнено смъртните случаи нас също ни стреснаха — каза Грейвър, поглеждайки Уестрейт и отново Хъртиг. — И Джек вече доста ме изтормози. — Грейвър съзнателно избра този глагол. Беше в негов интерес, ако другите двама смятаха, че Уестрейт се е отнесъл към смъртните случаи със съответния скептицизъм, макар че самият той прекрасно съзнаваше, че скептицизмът е по-скоро свързан с параноя, отколкото с логични съображения за вероятните последици на тези смъртни случаи върху разузнавателната им система.

— Мисля, че при дадените обстоятелства една подобна ревизия не е целесъобразна — продължи Грейвър — по няколко причини. Първо, липса на факти — съдебномедицински или следствени — които да сочат, че тук има нещо особено, а не просто съвпадение. — Грейвър продължи в същия дух, както бе говорил предишната нощ на Уестрейт и използва примера с бръснача на Окъм. Ако решат да започнат ревизия, това би се основало единствено върху съмнение или интуиция, а не върху факти, доказателства, на необясними противоречия или процедурни пропуски. Или пък, Грейвър само намекна за това, причината би могла да бъде от съвсем друго естество… остри междуособни разправии, паника, прикрити борби или невярна преценка.

— Второ, ако се проведе ревизия, тя неминуемо ще доведе до известна деморализация. Подобно разследване е невъзможно да бъде запазено в тайна. Щом веднъж се разчуе, по всяка вероятност ще се възприеме като лов на вещици и е без значение как ще го наречем.

Хъртиг седеше, все така подпрял ръце на страничните облегалки на стола. От лицето му бе изчезнало невъзмутимото и блажено изражение на посредник и сега то бе станало съвсем сериозно и замислено.

— Трето, възниква въпросът с параметрите. Ако се наложи отново да направим вътрешна ревизия на Тислър, това не би представлявало такъв проблем. Той се е занимавал с осем обекта, повечето от тях не действащи, освен периодичното осъвременяване на данните им. Но Безъм е ръководел десет детектива в секция „Организирана престъпност“. Някои от тях имат дори по десет обекта. Това значи доста повече от сто обекта всичко. Ако наистина сте обезпокоени за ролята на Безъм спрямо неговите детективи и техните обекти, не можете да си позволите да изпуснете нито един от тях без щателна ревизия. В противен случай би било безсмислено. Тук не може да се прилага случаен подбор.

Грейвър замълча. Изгледа ги един по един.

— Не искам да кажа, че не бива да правим това, макар то да не е оправдано според мен, но твърдя, че решенията ни трябва да са солидно обосновани.

Това беше. Не откъсвайки очи от Грейвър, Хъртиг кимна. Той бавно се завъртя на стола си към двамата мъже отпред.

— Джек, предполагам, че си съгласен с това.

— Да, сър — пъргаво реагира Уестрейт, усетил, че нещата временно се обръщат в негова полза.

Хъртиг се обърна към Лукънс.

— Уорд, имаш ли какво друго да добавиш?

— Естествено — рече Лукънс, като преднамерено погледна първо Грейвър, а после отново Хъртиг. — Всичко това звучи чудесно, обмислено… и подготвено. Но то не омаловажава обстоятелствата и трябва да заявя, че просто не съм съгласен с подобен сценарий на съвпадения. — Лукънс беше напрегнат и трудно владееше гласа си. — Тази малка лекцийка на Грейвър звучи доста добре, но вие прекрасно знаете, че ако винаги чакаме солидни доказателства, за да започнем дадено разследване в нашата работа, би трябвало да намалим личния си състав наполовина. Ако нещо става в Криминалното разузнаване, замесените в него няма да ни осигурят никакви „доказателства“.

Той се обърна към Уестрейт.

— Там нямаш подобни хора, нали, Джек?

После отново към Хъртиг:

— Значи това е абсурдна предпоставка за съмнение и абсурдна предпоставка за разследване или анкета. — Лукънс се извърна към Грейвър. — И съм особено изненадан да чуя това от теб, Грейвър. Изложението ти беше доста гладко, но не вярвам на нито една дума от него и според мен ти също не вярваш.

И отново към Хъртиг:

— Ако там е станало нещо нередно, Чарли, то съвсем няма да ни избоде очите. Смятам, че съществува някакъв пробив и ако не признаем това, ние ще сме най-големите глупаци. Боже мои. Дори да греша, ние сме длъжни да извършим проверка просто за да се уверим, че аз греша. Ами да поговорим и за публичността. Това е възможно най-лошият повод, за да се направи нещо, но все пак е още една причина. Довечера по новините ще съобщят за смъртта на Безъм и е само въпрос на време, преди да се наложи да обяснявате двата смъртни случая пред ония репортери, които винаги се надяват да изпишат с тлъсти заглавия за пореден скандал в полицейското управление. Самоубийство? Инфаркт? Нима не ни вярвате? — Той се поспря. — Би трябвало поне да им кажем, че се извършва „рутинна проверка“.

Грейвър вътрешно се притесняваше, очаквайки Уестрейт да избухне, но за негова изненада това не се случи. Макар да беше невъздържан, той умееше да играе не по-зле и съзнаваше, че ще бъде в негова полза, ако сега не реагира както обикновено. Но той трябваше да каже нещо и въпреки разярения си вид, тонът му бе равен.

— Рутинна проверка ли, Уорд? Как се прави рутинна проверка при инфаркт? Вече имаме доклад за Тислър. Защо просто не им кажем: „Е, ужасно нещо, момчета, но един се е застрелял и един е умрял от инфаркт. Случва се“. Ако няма разследване, това веднага ще им подскаже, че просто няма какво да се разследва. Няма какво да се обяснява.

— Това си е лично твое тълкуване какво то ще им „подскаже“, Джек обори го веднага Лукънс. — На някой друг то може да „подскаже“, че това е прикриване.

Всички млъкнаха за момент. Хъртиг кимаше, но гледаше календара на бюрото си. Грейвър знаеше как никак не му се иска да каже на медиите, че в секция „Организирана престъпност“ на Отдела по криминално разузнаване се извършва разследване след смъртта на двама от нейните офицери през последните четиридесет и осем часа. Това бе все едно да драснеш клечка кибрит на бензин. Всъщност щеше сам да изпише вестникарските заглавия на първа страница. И Лукънс го знаеше, но според Грейвър той навярно смяташе, ме си, струва да изтъкне своята гледна точка. Можеше и да спечели. Но не успя.

Хъртиг се наведе напред, облягайки се на бюрото и погледна Лукънс.

— Уорд, просто не виждам как можем да ангажираме толкова много хора и време — което значи пари — с подобно разследване — каза той. — Мисля, че просто трябва да го назовем лош късмет, неудобен момент, ужасно съвпадение. Смятам, че не бихме могли да оправдаем това. Наистина не можем.

С това заседанието им приключи. Уестрейт беше достатъчно благоразумен, за да излезе, без да злорадства, макар Грейвър да подозираше, че вътрешно се подхилва. Той дори не остана да поговори с Грейвър, който последен излезе от кабинета. Всеки мълчаливо се отправи към работното си място.

Трудно можеше да се определи накъде ще се наклонят везните, щом станеше дума за междуведомствено съперничество. Този път схватката между Уестрейт и Лукънс бе завършила със загуба за Лукънс. Неговите аргументи за разследване изглеждаха донякъде лицемерни, като се имаше предвид старата му вражда с Уестрейт. Следващия път може би везните щяха да наклонят в другата посока. Понякога хора в положението на Хъртиг бяха принудени да вземат подобни решения и Грейвър се питаше как ли се чувства той след тази резолюция. Нямаше да се изненада, ако Хъртиг изобщо не е доволен от нея.

Разбира се, самият Грейвър се чувстваше много разстроен. Беше привеждал доводи, напълно противоположни на собствените си чувства, които се доближаваха до тези на Лукънс. Беше му неприятно, че се наложи да бъде така услужлив към Уестрейт. Но ако не бе спорил по този начин, решението можеше да бъде съвсем различно и в неговия отдел щяха да нахълтат детективите от Специалния вътрешен отдел и да объркат напълно собствената му операция. И все пак на Грейвър му беше малко противно от това, което току-що извърши.

39.

Заседанието при Чарли хъртиг бе продължило по-малко от четиридесет и пет минути и в десет без петнайсет Грейвър вече влизаше в своя кабинет. Метна куфарчето си на бюрото и сваляше сакото си, когато Лара се появи зад него с любимата му чаша, пълна с кафе. Тя затвори вратата и остави чашата на бюрото заедно с книжна салфетка.

— О, прекрасно — сядайки, каза той и притегли чашата към себе си. — Хъртиг не беше в настроение да ни предлага кафе тази сутрин. Умирах за чаша кафе.

— Как мина? — попита тя и седна на един от столовете. Носеше права пола от кремав лен и светла блуза, маникюрът й беше безупречен, а дългата й коса беше прибрана на кок. Грейвър се чудеше как намира време, за да изглежда така съвършено.

Разказа й за съвещанието.

— Било е трудно — рече тя.

Грейвър кимна след глътка кафе.

— Много. Но поне този път бюрокрацията е на наша страна. — Той я погледна. — Разчу ли се вече за Безъм?

— Навсякъде. Някои разбраха тази сутрин и докато бяхте при шефа, започнаха да се обаждат репортери и да разпитват.

— О, по дяволите.

— Подготвих съответните формуляри и всичко останало за семейството му, говорих с личния състав и задвижих документацията там. Това започва да става мъчително познато. — Погледна го внимателно. — Добре ли си?

— Защо, нямам ли нормален вид?

— Изглеждаш уморен.

— Наистина съм доста уморен. — Той отпи от кафето. — Няма да давам никакви изявления за пресата, затова ако се обадят, изобщо не се занимавай с тях. Отпращай всички към офиса на Уестрейт. Нямам намерение дори да се тревожа за това.

Поговориха малко за предишната нощ и той й разказа за заснетите кадри от срещата на Бъртъл при фонтана. Каза за мъжа и жената, които са действали като контранаблюдение и как му се е сторило, че може да са същата двойка от „Ла Фачезия“.

— Сигурен ли си, че не са същите хора? — Тя се бе наклонила леко, зашеметена от разказа му за проследяването на Бъртъл. — Ами ако са били дегизирани?

— Просто не ми се вярва. Мисля, че дори не бяха същия тип хора. Но всъщност може би е трябвало да им обърна повече внимание. — Той поклати глава. — Просто не зная.

— Толкова е невероятно всичко това за Дийн. Съжалявам, но все още ми е трудно да го… възприема.

Грейвър я погледна.

— Разбирам те. Точно в това е проблемът.

— Но и на тебе ти е трудно да го приемеш.

Той кимна, чувствайки се сломен от тежестта на горчивото изпитание.

— Точно в това е проблемът — повтори той.

— Да — рече Лара и сведе очи. — Знам.

— А сега май трябва да кажеш на всички от „Организираната престъпност“ да дойдат тук.

— На всички ли?

— Да, така ми се струва.

След петнайсет минути деветимата останали детективи се събраха в кабинета на Грейвър. Някои седнаха, други се бяха изправили до стената, а двама се разположиха на пода. Нюман застана в по-отдалечения край на стаята. Грейвър им съобщи какво се е случило. Беше прям, разказа им всичко, което знаеше — или поне каквото му бе предал Уестрейт — и добави, че допълнително ще бъдат уведомени за погребението.

Той посочи Тед Луси за временно изпълняващ длъжността ръководител на секцията — впрочем, според Грейвър точно той трябваше да бъде на този пост, а не Безъм — и им каза, че ако имат някакви въпроси, проблеми, предложения, молби, да се отнесат първо до Луси. Подчерта, че съзнава колко са необичайни тези обстоятелства, но понякога животът раздава подобни карти и единственото, което могат да направят, е да ги изиграят такива, каквито са. Това беше малко безсмислено изявление, но той чувстваше, че трябва някак си да признае зловещото съвпадение. Помоли Луси да остане за момент и освободи другите.

Грейвър даде на Луси секретния код за стаята на Безъм, за да прибере там личните му вещи в една кутия. Каза му да прегледа материалите на Безъм и постепенно да се запознае с текущите задачи. Ако има някакви въпроси, свързани с архива на Безъм, да ги отправи направо към Грейвър.

След излизането на Луси, той грабна телефона и се обади на Пола. След малко двамата с Нюман влязоха при него.

— Всички говорят само за Безъм — рече Пола и бързо се настани пред бюрото. Косата при слепоочията й беше прибрана назад с шнола. Както винаги, едната й китка беше окичена с гривни, които дрънчаха при всяко нейно движение. Леко подпухналите й очи издаваха недоспиването през изминалата нощ.

— Да, знам — каза Грейвър. — Какво открихте?

Докато Пола прелистваше неизменния си бележник, Нюман седна на друг стол и кръстоса ръце, готов да изслуша нейния отчет. Или поне с едно ухо. Видът му беше замислен.

— Намерихме петнайсет различни хартийки от боклука на Валери Хийт — започна Пола. — Три плика: един от „Гълфстрийм Нешънъл Банк енд Тръст“ с прозорче, така че не знаем до кого е бил адресиран. Един от „Секюър Мейнтинънс Сървисис“ с името Дорис У., изписано отвън; един от „Секретарски услуги «Ексел Екзекютив»“, отвън с написано Оливия М. Намерихме седем квитанции от различни места, от бакалия, автомивка, аптека и други подобни. От тях пет бяха за плащане в брой, за другите две не разбрахме. Открихме три листа от тефтер, с телефонни номера на тях: единият е на клуб с мъжки стриптийз, казва се „Фалос“; вторият е на козметичен салон, на име „Ла Ривиера“, а третият е на бар, „Магис“, в Кема, недалече от жилището й. Имаме и листче, надраскано с името Дон С.

Пола вдигна поглед, нервно въртейки молива в ръката си.

— Така. Валери караше нов корвет, а не колата, записана в нейния личен картон като сътрудник. Според компютъра корветът е на името на Франсес Ръп, и то на друг адрес. Нюман откри името на търговеца и ние разговаряхме с него. Описанието му отговаря на Валери Хийт. Докато разпитвахме Хийт, Нюман посочи списание на масата, на което имаше етикет с името на абоната — Айрин Уейли. Направихме проверка за Уейли. Няма криминално досие, но тексаската й шофьорска книжка сочи друг адрес, не този на Хийт.

— А на етикета беше адресът на Хийт, така ли?

— Да. Проверихме в банката. Валери Хийт няма сметка там. Нито пък Айрин Уейли или Франсес Ръп.

— Проверихме при „Секюър Мейнтинънс Сървисис“ дали при тях работи някоя с фамилно име, започващо с У и малко име Дорис. Нямаше. Направихме същото и със „Секретарски услуги «Ексел Екзекютив»“ и попитахме за фамилно име, започващо с М и малко име Оливия. Те също нямаха такава служителка.

— А „Гълфстрийм Банк“?

— Проверихме. Нищо.

— Попитахте ли дали Хийт, Ръп или Уейли работят в ония служби?

— Да. Питахме и за Брус Шек и за някой с фамилно име, започващо със С, Дон или Доналд. Нямаха такъв.

— Обзалагам се, че Хийт има цяло чекмедже с фалшиви паспорти — подхвърли Нюман. — Тъй като пликовете с „Дорис“ и „Оливия“ бяха в нейния боклук, предполагам, че тя е била получателят.

— Може би някоя живееща с нея използва тези имена — рече Грейвър.

— Възможно е — прие Нюман, — но каква е вероятността за това, имайки предвид, че Хийт вече е използвала още две самоличности чрез фалшиви паспорти? И тъй като нямаше фамилни имена на пликовете, а само инициали, бас държа, че адресантите я знаят само с тези имена. Хийт ги е използвала за осъществяване на контакти.

— Шпионски номера — рече Пола.

— Да, нещо такова — каза Нюман. — Тя е свързана с хора в ония служби, които я знаят само с тези имена.

— Но тези пликове може да са им попаднали съвсем случайно — подхвърли Грейвър.

Нюман кимна.

— Така е, но ми се струва, че някой тамошен служител или човек, който има достъп до техните канцеларски материали, предава нещо на Хийт в тия пликове и отвън пише нейното име за свръзка. — Нюман се надвеси напред. — Вероятно пликовете не са били предавани лично от тези лица на Хийт. Иначе не би имало нужда от името на плика. Те са били пускани в кутията.

— Ами Дон С.? — попита Пола.

— Нека не забравяме как стигнахме дотук — вдигна предупредително ръка Грейвър. — Колийн Сайнър, всъщност Хийт, и Брус Шек бяха посочени като източници в разследването Рей Пробст. Който и да ги е сложил в онзи контекст — Тислър, Безъм, Дийн, ги е поставил при равни условия. Да направим същото. Дорис У., Оливия М., Валери Хийт, Дон С., Брус Шек.

— Партньори? — сбърчи вежди Пола.

— О, не знам. — Нюман поклати глава скептично. — Не мога да си представя, че жената, с която говорихме, стои особено високо в нечий план. По-скоро те са на едно ниво — и то ниско — от нещо по-голямо.

— Рей Пробст е имал бюро за временна работа — продължи Грейвър. — Той е плащал на своите хора да крадат информация от архивите на банките и застрахователните компании, където те са работели. Те са посочвали лица, притежаващи скъпи вещи, за които Пробст е знаел, че може бързо да препродаде. А откъде са пликовете от боклука на Хийт? Техническа служба и секретарска агенция.

— Значи смяташ, че Пробст е бил елиминиран, защото е представлявал конкуренция? — попита Пола.

Грейвър не отвърна. Той се взираше в бележките си на бюрото и с една ръка обръщаше речния камък. После поклати глава.

— Просто не знам… Там е работата, че не виждам как подобна операция би донесла достатъчно пари, и то такива пари, с които могат да бъдат подкупени трима офицери от разузнаването. Ако те са били готови да рискуват кариера, затвор, всичко… не ви ли се струва, че това би станало за повече пари, отколкото биха паднали от подобна операция. А ако поддържаме нашата теория, че при Тислър и Безъм те са имали точно попадение…

— Да — кимна Пола, поглеждайки Нюман, — говорихме за това. Затова смятаме, че само сме се плъзнали по повърхността на проблема. Предположенията ни увличат, а след това сякаш се блъскаме в някаква стена. Решихме да го споделим с тебе, да видим какво мислиш.

— Както вече казах добави Нюман, — според нас Хийт и Шек не са съществени фигури. Смятаме, че са дребни риби, някакви подчинени.

Грейвър ги гледаше и си мислеше, че са на прав път. Те не знаеха, че Бъртъл е бил сниман как се среща с един непознат предишната вечер и че срещата им е била наблюдавана от мъж и жена, представляващи контраразузнавателен екип. По всяка вероятност те не са били Брус Шек и Валери Хийт. Пола и Нюман не знаеха и за Арнет Кепнър, на чиято преценка в подобни случаи Грейвър се доверяваше дори повече, отколкото на своята собствена. Те не знаеха, че тя подозира много по-голямо и важно начинание от аферата на Пробст. И все пак те двамата бяха на прав път.

— Това, което трябва да направим — каза той, — за да получим още някакво потвърждение, е да видим кои са компаниите, които всяка от тези агенции обслужва. Може би ако намерим нещо там, то ще ни даде представа в каква посока действат те, дори може да ни даде някаква представа за величината на техните цели.

— Рано или късно — внимателно започна Нюман, не му се искаше да изглежда прекалено нетърпелив — ще трябва да застанем лице в лице с Хийт или Шек. Искам да кажа, че нямаме чак толкова много време, нали?

— Какво предлагаш? — Грейвър знаеше, че Нюман има право. Липсата на време правеше задачата им почти невъзможна.

Нюман нави ръкавите на карираната си риза. Вратовръзката му, макар и все още с възел, беше напъхана в ризата между копчетата, за да не му пречи.

— Бихме могли да поговорим с Шек, както постъпихме с Хийт — каза той. — Но тя сигурно вече го е предупредила и той вероятно ни очаква. Разговорът ни с него ще бъде доста по-труден, независимо какво представлява той, освен ако е съвсем безгръбначен. — Той метна поглед към Пола. — Хийт обаче е уязвима. Мисля, че лесно ще я стреснем. Срещу нея имаме всички тия фалшиви имена. Можем да я накараме да повярва, че знаем повече от действителното, да я притиснем и заплашим. Според мене това ще даде резултат.

— Но ни излага и на риск, Кейси — опита се да възрази Пола. — Ако не успеем да я накараме да ни сътрудничи и тя се измъкне, тогава ще се издадем.

— Струва ми се, че и без това вече сме се издали — призна Нюман. — Историята със застраховката няма да издържи. — Погледна часовника си. — Сега тя вече знае, че няма такава компания.

Грейвър се взираше в записките си и въртеше камъка. Това би могло да се окаже спасителната сламка. Ако знаеше, че нищо няма да излезе от наблюдението и подслушването на Бъртъл, ако през следващите двайсет и четири часа не успееха да разгадаят шифъра на компютърната лента на Тислър, ако аудиозаписът на срещата на Бъртъл не дадеше никаква информация днес, тогава той щеше да подкрепи изцяло плана на Нюман. Но и Пола също бе права. Ако се заловят с Хийт и се провалят, това несъмнено би сплашило птичките. Разследването ще се окаже в задънена улица.

— Ето какво смятам да направим — най-после рече Грейвър. — Колкото и невероятно да ви се струва, имам един осведомител и снощи той ми каза нещо, което би могло да ни насочи до същността на проблема. — Без да им обяснява нищо за самия Ласт, Грейвър им предаде за дочутия от Ласт разговор в къщата на Колин Фийбър.

Очите на Пола се разшириха в изумление и тя се обърна към Нюман, който само поклати глава при този странен обрат. Грейвър смяташе да им каже и останалото, и за Ласт, и за Арнет, да им даде цялостната картина. Но нещо го възпря. Беше предпазлив както винаги, макар да съзнаваше, че по този начин може би спъва разследването, лишавайки се от техния анализ. Ала въпреки това не сподели нищо повече.

— Кейси, искам да се заемеш с Фийбър — каза Грейвър. — Може и да не е свързан с разговора на двамата мъже, нямам никаква представа за това, но трябва да се опитаме да разберем. Ще държа връзка с моя осведомител. Очевидно, няма как да потвърдя информацията, но в момента не можем особено много да придиряме.

Грейвър потърка с длани лицето си. Вратът му се схващаше, усещаше напрежението в сухожилията. Поклати глави.

— Боже мой, трябват ни поне десетина души за тая работа. Пола, искам да проучиш кой е свързан с „Гълфстрийм Нешънъл Банк енд Тръст“. Служители, членове на управителния съвет и така нататък. Ако притежателят е акционерно дружество, вземи устава им от министерството, нека да ти изпратят по факса всичко, с което разполагат. Трябва да открием дали оттам водят някакви нишки, за да ги разплетем.

Той погледна часовника си.

— Поддържайте връзка с мен. Може би следобед ще имам някакви резултати.

40.

Грейвър повика Лара в кабинета си и в продължение на цял час тя му помагаше да се справи с купчината писмени материали върху бюрото му. Не биваше неговият кабинет сега да привлича внимание със задръстване на документацията. Каквото и да се случеше по-нататък, той не искаше да изглежда, че смъртните случаи на Тислър и на Безъм предизвикват някакво нарушаване на ежедневната работа.

В един и трийсет и пет той усети, че Лара е спряла да пише и седи със скръстени ръце върху папките в скута си и го гледа втренчено. Той вдигна очи.

— Трябва да хапна нещо — рече тя. — Наистина.

Грейвър погледна часовника си и се отпусна на стола. Главата му сякаш се цепеше и той направо умираше от глад.

— Извинявай — каза той. — Сигурно и ти си гладна, а?

— О, съвсем мъничко — сухо отвърна Лара, махайки попаднал в деколтето й косъм. — А ти имаш главоболие, нали?

Той кимна.

— Да, личи си. Хващам се на бас, че не си и закусил.

Той пак кимна.

— Така — рече тя и избута стола си от бюрото. — Е, и? Какво искаш да ядеш?

Той се ухили.

— Добре. Ако ти донесеш нещо, аз плащам. Какво ще кажеш за… „Лас Харманас“?

— Чудесно — каза тя и стана, опъвайки полата си отстрани.

Грейвър протегна ръка към сакото на закачалката отзад и извади портфейла си.

— Искам два пирога с говеждо — по селски — и една тамали (мексиканска царевична питка с месо и подправки. — Бел.пр.).

— Тамали?

— Само една — отвърна той и пусна двайсетачката върху папките до химикалката й.

— И бира — подхвърли тя.

— Позна.

Тя се усмихна и грабна банкнотата.

— Връщам се след двайсет минути.

Проследи я с поглед, докато излизаше, и в този момент телефонът иззвъня. Лара се обърна, Грейвър й махна, че той ще отговори, и тя излезе. Вдигна слушалката.

— Грейвър слуша.

— Тази линия е сигурна, нали? — попита Арнет.

— Да.

— Успяхме да извадим нещичко от разговора при фонтана Транско — рече тя. — Не много като съдържание. Но това, което хванахме на два пъти, е едно име. Маркъс, чувал ли си някога за човек на име Панос Калатис? — Тя му продиктува името по букви.

Грейвър го записа, но то нищо не му говореше.

— Не.

— Добре. Е, аз съм чувала. Мисля, че е по-добре да наминеш тук, душко. Трябва да поговорим.

Грейвър почувства внезапна топлина и му се зави свят.

— Тръгвам — каза той. Стана, грабна сакото си и се насочи към вратата. Лара вече бе излязла. Докато обличаше сакото си, той пътьом се обади на служителката при входа и я помоли да предаде на Лара, че излиза и че ще се обади.

41.

1:45 следобед

Той си купи хамбургер от малко крайпътно ресторантче, недалече от управлението, и го изяде по пътя към Арнет. Докато го преглъщаше, си мислеше за пирога на „Лас Харманас“ и колко вбесена ще бъде Лара, когато се върне в службата.

Арнет го посрещна на входа. Беше много делова.

— Името на този тип се появява на два пъти, Маркъс — каза тя, повеждайки го през полумрака на дневната и от задната врата по сенчестата пътека към съседната къща.

— Панос Калатис. Това е нещо гръцко.

— Да, името е гръцко — отвърна тя, откъсвайки стърчащ лозов лист. Цикадите бръмчаха натрапчиво в обедната жега. И в двата случая това е гласът на Дийн. В началото на разговора той май казва, че не смята Калатис да направи… нещо, а после, към края, завършва едно изречение с „Калатис“. И това е всичко. Съвсем сигурно е, че е имало за какво да говорят точно там, при фонтана. Не е много, само едно име. Но като имам предвид кой стои зад него, това е страхотен поврат.

Стигнаха до задната веранда на другата къща и Арнет бутна в движение мрежестата врата и след малко бяха в компютърната стая. Компютрите пак работеха и този път всички бяха заети. Но Арнет не се спря до масата, където малката блондинка пак работеше на радиостанцията. Вместо това тя заведе Грейвър в библиотеката и затвори вратата. Голямата маса беше празна, освен монитор и клавиатура в единия край и в средата пепелник, а до него само една кафява папка. Имаше зелена лентичка с кодов номер.

— Ще те оставя с това — Арнет кимна към самотната папка. — Когато го прочетеш, кажи на Куин отвън да ми позвъни. После ще поговорим.

— Куин сигурно е блондинката при радиото.

— Точно така.

Грейвър кимна, Арнет излезе от библиотеката и затвори вратата. Грейвър седна. Имаше кодов номер от левия край на папката, една дълга поредица от цифри и букви. Той придърпа папката към себе си и я отбори. Беше дебело, ситно напечатано досие за Йозеф Равив.

Равив бе роден през 1936 година в еврейско семейство в Атина, Гърция. Баща му бил шлосер в еврейския квартал и през 1943 тайно се прехвърлил със семейството си на кораб в Галатас към контролираната от британците Палестина. Установили се в Ашдод, на средиземноморския бряг. Бащата Равив се включил в нелегалното движение „Лехи“, радикална еврейска група, която, съвместно с още една нелегална група, известна като „Иргунисти“, се занимавала с тероризъм срещу британци и араби, стремейки се да ускори създаването на еврейска държава. Три месеца преди обявяването на еврейската държава през 1948 родина, бащата бил убит при случайна експлозия на бомба, която той сглобявал. Йозеф бил на дванайсет години.

През 1953-та седемнайсетгодишният Равив постъпил в Еврейския университет на Йерусалим, където следващите шест години изучавал езици. Когато завършил през 1959 година, бил на двадесет и три години и свободно говорел френски, английски, италиански и испански и можел да ползва немски, арабски и руски.

След университета Равив постъпил в израелската армия за задължителната тригодишна служба. В края на този период, през 1962 година, бил веднага призован от „Цомет“, вербуващ клон на „Мосад“, по времето, когато започвала нова ера в израелското външно разузнаване. Мейр Амит, новият директор на „Мосад“, преустройвал агенцията и придавал голямо значение на привличането на младежи, отличили се в армията или университета. Особено много търсел мъже, показали „агресивност, хитрост, инициатива, готовност за бой с врага и решителност“. След тригодишно обучение Равив завършил института в края на 1965 година, като мосадски „katsa“, т.е. специален офицер.

Равив веднага бил изпратен в Марсилия, за да замени специален офицер, чиито знания по арабски били крайно необходими в Израел по това време. Всички израелски разузнавателни служби, „Мосад“ „Аман“ и „Шин Бет“ трескаво се готвели за войната с арабите, която всички смятали за неизбежна. Равив бил още в Марсилия през юни 1967 година, когато Шестдневната война разтърси Близкия изток.

Под ръководството на Мейр Амит политиката на „Мосад“, известна под името „периферната концепция“, набрала още повече сили и популярност. Тази философия се основавала на убеждението, че Израел трябва да създава съюзи — понякога тайни — със страните, граничещи с арабския свят. Редом с това в „Мосад“ се стремели към поздрави връзки със съответните аналогични служби на Запад. В разбиващите се страни в Африка и Латинска Америка те установили дипломатически отношения, предложили разнообразни програми за сътрудничество и после открили посолства, където агентите на „Мосад“ започвали да работят под дипломатическо прикритие. Те предоставяли своя разузнавателен опит на сродните на тях служби в страната домакин и по този начин научавали още повече за дейността на местната държавна сигурност. Освен това в някои страни установили постоянни израелски военни мисии. В Западна Европа „Мосад“ разширили връзките си със съответните чуждестранни служби на сигурността, присъединявайки се към тайна групировка, наречена „Киловат“, която била създадена за борба с международния тероризъм. Постоянно, при всяка възможност, Израел трупал сведения за дейността на чужди разузнавания и органи на сигурността по целия свят.

През 1969 година Равив участвал в съвместна мисия заедно с „Аман“, която после предопределила по-нататъшната му кариера. След Шестдневната война французите наложили ембарго върху муниции, самолети и кораби, вече закупени и платени от Израел, но които Франция още не била доставила. Израел се нуждаел особено много от пет бойни кораба, които били част от ембаргото и не можел да изчака да се завъртят бавните колела на дипломацията, за да ги освободи. Равив получил нареждане да отпътува за Нормандия, където държали бойните кораби — в корабостроителницата при Шербург. Той трябвало да използва разузнавачи да проучат слабите места в охраната на корабостроителницата, така че израелските военноморски агенти да подготвят възстановяването на собствеността.

На Бъдни вечер израелските военноморски офицери, долетели във Франция няколко седмици преди това и подробно инструктирани от Равив и неговите агенти, влезли в шербургската корабостроителница и отплавали с петте бойни кораба през Гибралтар към Средиземно море.

След това посъветвали Равив да не се връща в Марсилия и съвсем да се скрие. Наредили му да отиде в Лондон, да си намери работа и по никакъв начин да не влиза във връзка с „Мосад“. След една година, през декември 1970, се свързали с него и му казали да отиде в Париж. Там изминали още три месеца, преди да се появи ръководител от „Мосад“, който прекарал един месец при него. Бил избран за специална мисия, която щяла да се превърне в характерна особеност за цялата му кариера.

Било бурно време за „Мосад“ във Франция. 1970-те се превърнали в десетилетието на терористичните революционни групи, бандата „Баадер-Майнхоф“ в Германия, японската „Червена армия“, италианската „Червена бригада“, баските в Испания, „Action Directe“ във Франция и пет различни палестински организации. Рано или късно на всички тях им се наложило да преминат през Франция и да останат там за различен период от време.

Езиковите умения на Равив, както и предпочитанието му да действа сам, били считани за изключително ценни при тези обстоятелства. Бил определен за „единак“, изключително рядък „katsa“ дори за новаторските стандарти на „Мосад“. Той не използвал агенти и действал съвсем сам; съществуването му било неизвестно за други сътрудници на „Мосад“. Макар че „Мосад“ разполагал с три бойни групи „kidon“ — малки оперативни ядра в подразделението „Мецада“, извършващи политически убийства и отвличания по целия свят, по това време се появили нужда от „замаскирани“ удари, убийства, изглеждащи като естествена смърт. Обектите били трима мъже и една жена сред дипломатите на четири различни посолства, които поддържали съществени тайни връзки с терористични организации. Едно традиционно политическо убийство — макар че израелците изобщо не били свързвани със смъртните случаи — би предизвикало голям шум и би създало затруднения, които само можели да навредят на израелските интереси.

Равив свършил задачата си за деветнайсет месеца, идеален срок според неговите началници. Ударите му изобщо не били открити.

През 1975 година Йозеф Равив се върнал в главното управление на „Мосад“ в Тел Авив. Като един от главните експерти на „Мосад“ по тероризма, следващата година той преподавал на офицерите „katsa“ в института, осъвременявайки подготовката им в оперативни техники за техните европейски центрове. В края на 1976 година Равив се изгубил от погледа.

През май 1978 година Равив се появява в Буенос Айрес като Виктор Сориа, богат каталонец от Барселона. Въпреки че Аржентина отдавна проявява открити симпатии към нацистите, както по време, така и след войната, през втората половина на седемдесетте години „Мосад“ се занимава с подготовка на аржентинската тайна военна полиция и споделя разузнавателни сведения за нейните операции срещу бунтовници в различни периоди на аржентинската „мръсна война“. Осигурява и оръжие, като в началото на осемдесетте години продажбите на израелско оръжие възлизат на седемнайсет процента от общия оръжеен внос на Аржентина.

Израелската „реална политика“ обаче притежава лице, което никога не разкрива, и си има своя собствена памет, освен официалната. Макар че Южна Америка е добре известна като убежище за нацистки военни престъпници, повечето хора се сещат само за прочути германци като Адолф Айхман, Клаус Барбие и д-р Йозеф Менгеле. Но там има и други, десетки безименни по-нисши немски офицери, а също и онези личности от окупацията, изпълнявали нацистките жестоки директиви — хърватски усташи, румънски легионери, украински националисти. Тези мъже също като нацистите са избягали в Южна Америка, за да избягнат наказанието за своите престъпления и повечето от тях започват нов живот в Аржентина.

От 1978 до 1981 година Виктор Сориа живее в Аржентина и работи към аржентинската тайна полиция. Но това не е единствената му мисия. Той живее сам сред единайсетте милиона души на Буенос Айрес, но и много пътува, понякога наема лодка и се отправя нагоре по река Парана, спирайки в Росарио, Гойя или Кориентес и пътува навътре по сушата. Пътува до отдалечени ферми в централните пампаси, на юг до прашните и голи нефтени поля на Патагония и на север в тресавищата на Гран Чако. Понякога пресича река Пилкомайо и влиза в Парагвай на генерал Строснер, друг път пресича Рио де ла Плата към Монтевидео в Уругвай. Нито една разузнавателна служба извън „Мосад“ не успява да се сдобие с информация за работата на Сориа в Аржентина, но когато Равив се връща в Израел през 1981 година, той е станал вече легенда в света на разузнаването.

До края на 1981 година отново работи в института на „Мосад“, но този път преподава на агенти от типа „kidon“ методологии при замаскирани убийства.

През 1982 година Йозеф Равив прекарва една година в службата на „Мосад“ в Мексико сити и после още веднъж изчезва от погледа.

В началото на 1984-та той се връща в Тел Авив и напуска „Мосад“ след деветнайсетгодишна служба като таен агент.

Към края на същата година си купува къща в изискан квартал на Богота в Колумбия, под името Панос Калатис. Къщата е голяма, в испански стил, разположена зад висока ограда, завършваща с бодлива тел и оборудвана с електронна охранителна система. Тя е много по-скъпа, отколкото един агент на „Мосад“ би могъл да си позволи при своето пенсиониране.

Следващите няколко години единствените сведения за него са добити само чрез неговите връзки. Той навлиза в особения свят на осемдесетте, една епоха, продукт от следвоенната подозрителност на правителства, създавали в продължение на трийсет години цяло поколение от шпиони и агенти, които по това време са се пенсионирали след прекаран живот в измама и потайност. Не след дълго те осъзнават, че уменията и контактите им се търсят на пазара. Много от тях започват да работят на частно, продавайки услугите си на най-високо заплащащите, десни хунти от Третия свят, търговци на оръжие, партизански движения, диктатори, полицейски държави, наркокартели и дори на собствените си правителства, които често откриват, че тяхното „неофициално“ положение е удобен начин да бъдат отречени при евентуално разкриване на дейността им. Сумите са изключителни, а рискованите операции са също така увличащи, както някога.

Разликата между тях и Калатис е, че той никога не действа в екип. Сякаш само той си знае какво върши и движенията му могат да бъдат проследени единствено чрез помощниците му в Щатите и Латинска Америка, избраните от него места за оттегляне.

Между 1985 и 1989 година Калатис е бил виждан с най-различни особи, много от тях с тъмна репутация в света на разузнаването и шпионажа: Майк Харари, бивш сътрудник на „Мосад“, станал дясната ръка на Мануел Нориега в Панама, търгуващ с информация, оръжия (участник в аферата „контри“), наркотици и смърт; Песач Бен-Ор, милионер, търгуващ с израелско оръжие, със седалище в Гватемала, въоръжил тамошната дясна армия и ескадроните на смъртта и също подпомогнал „контрите“ с оръжие; Роб Джармън, американски фермер в Коста Рика, с тесни връзки с ЦРУ, използвало самолетната писта в ранчо на Джармън за транспортиране на оръжие за „контрите“; Рафаел Сезар, мексикански адвокат — милионер, свързан с колумбийските картели; Амирам Нир, съветник на Шимон Перес по антитероризма от 1985 до 1988 година и ключов участник в аферата „Иран-контри“ (след напускане на правителствения си пост при Перес Нир загадъчно загива през ноември 1988 година, когато неговият „Чесна Т210“ се разбива в Мексико, а там според слуховете е обсъждал „пазара на авокадо“); Брод Страсър, южноафрикански индустриалец, също притежаващ къща в Богота и кафени плантации в колумбийските Източни Кордилери; Лий Мериам, американски бизнесмен, считан за основния снабдител с химикали за преработващите лаборатории на картелите.

Списъкът беше дълъг и любопитен и не хвърляше пряка светлина върху самия Калатис или върху дейността му през тези години. Нямаше сведения за делови връзки, с която и да е от тия личности; знаеше се само, че е бил виждан с тях.

Той нямал видим доход, макар че притежавал банкови сметки с неустановени суми в Швейцария и Люксембург.

След подзаглавие „Непотвърдено“ бе написано: „Предполага се, че някъде около 1989 година Калатис може би е закупил второ жилище в района на Хюстън. Оттогава се носят слухове, че пътува понякога между Богота и Хюстън с частния си самолет, «Десолт Фолкън», регистриран на името на неговия пилот, бивш израелски военновъздушен инструктор, вероятно работещ за Калатис от средата на 1980-те години“.

Тази привидно незначителна информация беше последното сведение. След това следваше една страница с двадесет и три реда кодирани източници. И после имаше тънък плик. Грейвър извади от него три снимки. Първата беше на Йозеф Равив през последната му година в израелската армия. Беше в униформа и носеше слънчеви очила. Широкоплещест, с нахакана усмивка и цигара в ъгълчето на устата, той държеше „Узи“, застанал на върха на един хълм, под който се простираше гола, камениста равнина. Беше сниман през 1962-та, на двадесет и шест години. Нямаше никой друг на снимката.

На втората фотография имаше само печат: „Буенос Айрес, 1980“. Равив седеше в кафене на улицата. Носеше спортно сако и риза, разтворена на врата, и пак беше със слънчеви очила. За осемнайсет години Равив бе придобил едрата фигура на мъж, наближаващ средна възраст, макар че беше доста атлетичен. Изглеждаше як и в добра форма, фотографът го бе уловил в профил, едната му ръка лежеше върху малката маса, с другата държеше кафена чаша, която току-що беше оставил или се канеше да вдигне. Беше сам и до лакътя му имаше сгънат вестник.

Третата снимка беше цветна, но много зърнеста. С печат: „Мексико сити, 1982“. Равив вървеше по тротоар край висока ограда, над която се виждаше вторият етаж от къща с червени керемиди. Равив носеше светъл ленен костюм, леки обувки и слънчеви очила. Над оградата зад него висеше клон от храст с вишневочервени цветове. Едната му ръка — откъм бялата ограда — беше пъхната в джоба на панталона, а другата, с цигара, тъкмо се отделяше от устата му, след като току-що е дръпнал от цигарата. Облаче дим бе застинало като размазано петно пред лицето му. Беше сам и гледаше право към фотографа, макар че според Грейвър снимката е била направена от тайна позиция. Равив гледаше директно в обектива с подозрителността на вълк, усетил нещо, което сетивата му не могат да потвърдят.

Грейвър остави трите снимки една до друга и отново ги разгледа бавно, една по една. После ги сложи обратно в плика, събра всички страници, подреди ги и затвори папката.

42.

Когато Арнет се върна в библиотеката, тя носеше две чаши прясно кафе. Беше облечена в типични виетнамски дрехи, лимоненожълта копринена блуза с висока яка и дълги ръкави и широки копринени бели панталони. Мълчаливо остави едната чаша кафе пред Грейвър и седна от другата страна на масата. Без да бърза, тя извади една от неизменните си вносни цигари и я запали, погледна дебелото досие, а после и Грейвър.

— Това започва да се превръща в дяволски кошмар — рече Грейвър, отпивайки от кафето. Имаше нужда от кофеина. Имаше нужда от нещо стимулиращо, нещо съвсем просто и понятно.

— Бих добавила, че е необикновено — каза Арнет. — И е нещо голямо. Няма смисъл да се преструваме, че не е.

Грейвър кимна към досието.

— Дали този тип отново е свързан с „Мосад“?

— Няма как да се разбере — поклати глава Арнет. — Това е невъзможно. — Тя придърпа към себе си стъкления пепелник. — Разполагаме само със сведенията в досието. Да кажем, че не е свързан. Май така изглежда в този случай. Той е дори по-опасен без организация зад себе си. Една организация — без значение колко тайна — винаги има известни сведения, нечий личен дневник, нещо скрито в трезор за идните поколения, нещо, с цел да бъдат изправени грешките някой ден. Изглежда, хората не могат без това или поне повечето хора. Но Калатис не е от тях. — Тя пак поклати глава. — За подобен човек други хора — и организации — представляват пречка. Ако действа самостоятелно, той няма да остави някаква особена следа. Дори абсолютно никаква няма да остави през повечето време.

Двамата се вгледаха един в друг.

— Ти смяташ, че той е убил Тислър и Безъм.

— Мисля, че… — Арнет премисли въпроса за миг. — Да — кимна тя, — да, мисля, че трябва да допуснеш това.

— Боже мой. — Погледът на Грейвър се зарея по стените с книги.

— Всичко би било възможно, Маркъс — рече тя. — Онези разследвания, Пробст, Фрийл и другото… Селдън — Ако Дийн е фабрикувал източниците, но е имал добри сведения, тогава някой — Калатис — им е доставял тези сведения. Калатис е разполагал с поверителна информация и явно е било в негов интерес да ги ликвидира. Ето защо е дал случаите на Дийн и заедно с Безъм и Тислър са ги оформили да изглеждат сякаш те са извършили разследванията.

— Не виждам тук мястото на Безъм — каза Грейвър и после, без да чака нейния отговор, се отклони в друга посока. — Правили са го за пари, за много пари.

— Да рече Арнет, — мисля, че си прав. Тук цялата работа е в парите. — Тя махна с ръка. — Както казах, трябва да допуснеш, че Калатис е убил Тислър и Безъм или че той е отговорен за това. Можеш също така да предположиш, че навярно си попаднал в периферията на страхотна операция. Всички хора, споменати в това досие, са в състояние да завъртят стотици милиони дори само в една сделка. Може да въртят едновременно по няколко сделки. Наркотици. Оръжие. Информация. Това е голямата тройка. Но за да печелят тези милиони и същевременно да остават в сянка, те трябва да разчитат на мрежата от дребни изпълнители. И те общуват с тези незначителни хорица също така охотно, както и с финансовите магнати, или босовете от Третия свят, или генералите от някоя хунта. Имат нужда от тях. Като всички умни хора те знаят, че не могат да бъдат могъщи, ако не са заобиколени от безсилие.

Тя пушеше. С дългата си плитка с посребрени нишки, прехвърлена през едното й рамо на лимоненожълтата блуза, с циганския си тен и прав, изострен нос, Арнет Кепнър бе създание, сякаш сътворено от полумрака на света на потайностите, лични и професионални, собствени и правителствени, официални и неофициални. Светлината и сянката при нея бяха равностойни, но и това, което бе осветено, никога не се разкриваше докрай. Арнет дълго бе участвала в играта на заблудите. То бе повлияло върху физиономията й или по-скоро — върху нейното излъчване.

— Интересното при Калатис — продължи тя — е в това, че той е единак и има по-малко пластове от дребни изпълнители между него и мръсната работа. Той не е далече. Съвсем наблизо е. — Тя млъкна и после заговори делово. — Съветът ми е: хвани някой от дребните риби. Закарай тоя тип в една стая и не излизай, докато не научиш кой стои над него. Залови се и със следващия по същия начин. Два или три такива „разговора“ и ще се приближиш достатъчно близо до него.

Грейвър пиеше кафето, кимаше и я гледаше.

— Ами онзи, с когото Дийн се е срещнал при фонтана? Какво според тебе е неговото място?

— Маркъс, нали ти казах, този човек ми прилича на държавен служител? — Арнет изтръска цигарата си в пепелника. Е, точно това проверяваме. Опитвам се да получа снимки по фототелеграфа на… съответни хора от ЦРУ и ФБР. — Тя стана необичайно уклончива. — За щастие тази част от задачата е относително малка. Трябва да получа нещо съвсем скоро.

— Тази част ли?

— Правителството не знае как да се справя с хора като Калатис. Има доста голямо застъпване сред разузнавателните общности. Ако е бивш офицер от чуждо разузнаване — това е към ЦРУ. Може би е по наркотиците — това е към Отдела за борба с наркотиците. Но това, с което се занимава, го върши в Щатите — значи ФБР ще се заинтересува. Тогава кой ще се заеме с него? ЦРУ? ОБН? ФБР? Обикновено всеки се чувства свободен да започне свое собствено разследване. — Тя загаси цигарата си в пепелника. — А прекрасно знаеш колко добре всички те си сътрудничат помежду си.

— Значи смяташ, че Дийн работи към правителствена служба?

— Е, не съвсем. — Арнет сведе поглед. Тънките й пръсти започнаха да си играят с пакета цигари. — Въпросът е — Дийн знае ли с кого си има работа? Това, което те са вършили, Маркъс, е нещо много крайно. То е мръсно. Да бъдеш привлечен от порочните типове, за да им сътрудничиш, е доста… гнусно. Не знам тук кой кого мами. Само знам, че този тип има вид на правителствен служител, че Дийн има вземане-даване с него и че говорят за Панос Калатис. — Тя сви рамене.

— Във всеки случай — продължи тя — с появата на Калатис в играта тази задача става важна и за самата мен. Оказва се, че споменаването на Калатис от Дийн е първото нещо, до което разузнавателните мрежи са се добирали във връзка с този човек от почти една година. Това е фантастичен шанс за мен и за моята работа. Искам да се добера до всичко възможно. Сега, тъй като и двамата с тебе сме заинтересовани от него, няма да се налага да понасяш цялата финансова тежест. А и онзи тип при фонтана. Страшно искам да знам кой е. Има някои неща, които мога да свърша и за тях не се налага да плащаш. Просто ще ти предавам всичко, което успея да науча.

Грейвър кимна.

Тя впери поглед в него.

— Очаквам и от тебе същото — добави тя.

Грейвър кимна отново.

— Разбира се — каза той. — Ценя това. — Той се облегна назад, за миг подпря глава с ръце и после ги пусна.

— Възможно е и да грешим тук — рече той и погледна Арнет. — Защо трябва да вярваме, че информацията зад фалшивите разследвания на Тислър води началото си от Калатис? Ами ако всичко идва от хората при фонтана? Ако Непознатия осигурява сведенията, а не Калатис?

— Смятаме, че убийствата са дело на Калатис.

— Имайки предвид това, да, така е — каза Грейвър, потупвайки по досието. — Но ако грешим? Дийн споменава Калатис, но не знаем в какъв контекст. Ако не бяхме чули името му, ако не знаехме, че той съществува, нямаше ли да приемем, че човекът при фонтана е зад всичко това? Това досие може да ни отклонява от вярната посока?

— Или да ни насочва по правилния път — възрази Арнет, измъквайки нова цигара от пакета. — Наистина, може да сме направили грешен извод. Но нека да речем, че не сме. Все пак Дийн говори на онзи човек при фонтана за Калатис. Дали пита за Калатис, или докладва за него? И в двата случая — тя размаха незапалената цигара между тънките си пръсти — Калатис е замесен по някакъв начин. Мога да ти гарантирам, че и в двата случая ще трябва да имаш работа с него.

Тя запали цигарата. В последвалото мълчание се чуваха шумове от компютърната стая, звънна телефон, долитаха гласове или случайното пиукане на някой компютър при погрешно въвеждане. Грейвър разбираше, че Арнет очаква да й каже какво смята да прави той. Тя искаше да знае това, а и двамата съзнаваха, че той трябва да й го каже. Макар че бе постигнал кариера в разузнаването, това, което вършеше сега, бе свързано и с оперативна работа, и с разузнаване. Тя бе далеч по-опитна в подобни машинации и бе видяла много повече поразии, причинени от мъже, които убиват съвсем нехайно, сякаш между другото. Тя идваше от свят, където ставаха същите процеси, но залозите бяха по-високи и често нямаше абсолютно никакви правила. Ако той се канеше да се залови с нещо, което би могло да има фатални последици, би трябвало да разбере всичко това.

— Добре — рече той. — Ще ти обясня с какво разполагаме.

Той й предаде за разговора на Нюман и Пола с Валери Хийт и последвалата находка от имена сред нейния боклук. Разказа и докъде са стигнали в момента. Не спомена нищо за Виктор Ласт. После каза:

— Когато се върна в службата, ще накарам Нюман да прибере Хийт. Той искаше да го направи, а и ти ме съветваш същото, при положение че тя е замесена в организацията на Калатис. Ще се опитаме да я накараме да издаде някакви имена. Времето не чака.

— Нали знаеш, не бива да я изпускаш от погледа си, щом веднъж се заловиш с нея — рече Арнет.

Грейвър виждаше по лицето на Арнет, че тя няма търпение всичко това да стане.

— Да знам — отвърна той.

— Проблемът е доста сложен. Ще можеш ли да се справиш?

— Да. — Нямаше представа как ще го направи, но разбираше, че на нея й се ще тя самата да се заеме, а той не искаше да й го отстъпи.

Тя го изгледа внимателно, навярно се опитваше да отгатне за какво си мисли той. После рече:

— Добре, ще проверя онези имена чрез моите мрежи.

Арнет винаги имаше нужда от нови имена. Разузнавателните архиви бяха отрупани с какви ли не псевдоними, представляващи сами по себе си цяла наука. Бяха неоценима помощ.

Той кимна, а тя продължаваше мълчаливо да пуши. Мачкаше целофанената обвивка на пакета си с цигари и Грейвър изведнъж си представи, че ако можеше да надникне в нейния мозък, работата на мисълта й навярно би напомняла на това шумолене на целофана. Тя пресмяташе нещо.

Грейвър усети вибрирането на своя пейджър.

— Трябва да тръгвам — каза той и се размърда. — Предполагам, че нищо не сте разгадали от компютъра на Тислър.

Арнет загаси недопушената цигара.

— Нищо. Но съм оставила двама души да работят по това. Сега ми се струва доста обнадеждаващо, че е заделял значителна информация. Може да се окаже златна мина.

— Ами Дийн? — Грейвър се изправи.

— Целия ден си стои вкъщи и изобщо не е звънял. И след като вече по-добре знам какво става тук, съмнявам се дали ще се обади на някого. Не е толкова наивен. — Тя прибра пакета цигари. — Но се увеличава вероятността скоро пак да предприеме някакво пътуване, може би довечера. Поне ще трябва да излезе, за да се обади по телефона. — Арнет също се изправи. — Какво мислиш за Джинет? Дали тя знае? Замесена ли е?

— Не знам. Сякаш не изглежда объркана като Дийн, може би не е чак толкова разстроена. — Той поклати глава. — Първата ми реакция е да приема, че тя не знае. Но това е само едно усещане.

— Добре тогава — рече Арнет. — Да се заемаме и двамата здраво със задачите. Това не може дълго да продължава, без нещо да излезе наяве.

Арнет отвори вратата към компютърната стая. Там работата все така вървеше с пълна пара — високоскоростният, чевръст, почти безшумен труд на чиповете от двадесет и първия век, позволяващ само на няколко души да задвижат невероятно количество данни за части от секундата. Винаги когато Грейвър се замислеше по-дълго над това, той почти се отчайваше. Беше чудесно, че човекът се е научил да върши толкова много единствено чрез електрическата искра. Ала той сякаш беше като чирак на някой алхимик. Човекът знаеше нещо от технологията на бога, но значително по-малко разбираше божествения нравствен смисъл, който би му позволил да използва тази технология винаги благоразумно. И както историята е доказала доста последователно в течение на цели хилядолетия, главата на човека все още изпреварва сърцето му.

43.

Когато Грейвър се върна в колата си, погледна пейджъра. Беше номерът на Пола в службата. Потегли веднага. Когато пристигна в отдела, имаше малко след четири часа. Спря се пред отворената врата в офиса на Лара.

— Съжалявам за обяда — каза той.

Тя спря да пише на компютъра и го погледна.

— Няма проблеми. — Поклати глава. — Ядох, колкото можах. — Тя се усмихна — все пак хапна ли нещо?

— Взех си един ужасен хамбургер по пътя. Виж какво, можеш ли да ми се обадиш, преди да си тръгнеш днес?

— Разбира се — отвърна тя и в тъмните й очи се четеше любопитство, надявайки се той да й обясни нещо повече.

— Благодаря. — Той се обърна и се отдалечи.

Но вместо да отиде в кабинета си, продължи по дългия коридор. Пред него хората се мотаеха напред-назад между малките канцеларийки и той долавяше откъслечни разговори, телефонни звънци, лекото почукване по компютърни клавиатури. Вратата към кабинета на Безъм бе отворена и Тед Луси седеше на стола на Безъм, а на пода между краката му се мъдреше картонена кутия. Беше пълна до половината с разни джунджурии. Безъм обичаше дрънкулките, малки препарирани животинки със залепващи се чрез вакуум крака, керамична къщурка с острилка за моливи в комина, дървена колибка, неочаквано разглобяваща се на няколко части, щом дръпнеш дръжката на вратичката, смешен рибарски метър с преувеличени деления, кукувичка, направена от заварени гайки, болтове и тел. Приличаше на вехтошарски магазин.

— Как върви? — попита Грейвър.

Луси се облегна назад. Огледа се наоколо.

— Добре — рече той, опъвайки гърба си. — Първо разчистих писмените материали. — Надникна в кутията. — Сега тия нещица. — Той поклати глава. — Имаше и още боклуци…

Грейвър кимна и продължи по коридора, докато стигна отворената врата на Пола. Тя седеше с гръб към вратата, въртящият се стол бе наклонен назад. Беше подпряла крака на ниския перваз на прозореца и пишеше в бележника си.

— Имаш ли нещо?

Пола се завъртя към него.

— Да — отвърна тя и му даде знак да влезе. Той затвори вратата зад себе си.

Пола определено беше в типичния си вид в края на работния ден. Коланът на роклята й бе разкопчан и висеше, а косата й бе прибрана в безформена малка опашка с гумено ластиче. Червилото й отдавна се бе изтрило. Беше се събула. На лицето й се четеше известно раздразнение. Грейвър се подпря на вратата, пъхнал ръце в джобовете. Единственият друг стол в стаята беше обсипан с книги, папки, каталози и справочници. Явно от дълго време беше така отрупан и Пола сякаш бе забравила, че може да е предназначен за сядане.

Тя сложи босото си стъпало на една от ролките на стола, кръстоса крака и пак се наклони назад.

— Направих справка за банката — рече тя. — „Гълфстрийм Нешънъл Банк енд Тръст“ се притежава от акционерна компания, „Гълфуей Интернешънъл Инвестмънтс“. Успях — след доста разправии — да получа по факса копие от годишните данъчни регистри на „Гълфуей“. Освен шефовете на банката има записани петима членове на управителния съвет. Двама живеят извън щата, в Калифорния. Започнах да проверявам тримата местни. Единият е висш служител в нефтена компания. Оказва се, че е страхотен дарител за цистерциански манастир в планините на Ню Мексико — колкото и да е странно. Оставих го настрана.

— Вторият местен член е основателят на „Хорман Пластикс“, компания за производство на пластмаси. Той се казва Гилбърт Хорман. Бизнесът на Хорман е интересен заради комбинацията с химикали и наркотици в случая Селдън.

— А третият местен човек е… Колин Фийбър.

— Кучи син — каза рязко Грейвър. — Говорила ли си с Нюман?

— Позвъних на пейджъра му. Беше отишъл в съда.

— Кога му позвъни?

Току-що, само преди минута.

Грейвър погледна часовника си.

— Не може да остане там още дълго. След малко им свършва работното време. — Той погледна Пола. — Какво имаш за Фийбър?

— Минималното: домашен адрес, служебен адрес. Не направих нищо повече, защото знаех, че Нюман се занимава с това и не виждах смисъл да дублирам работата. Затова изрових това нещо за Хорман.

— Добре, чудесно. Виж какво, ако Нюман се обади, кажи му да се върне тук и после двамата елате в моя кабинет. Трябва да планираме едно друго.

44.

Беше станало пет и двайсет и почти всички си бяха тръгнали или в момента излизаха. Когато мина покрай офиса на Лара, тя разчистваше и подреждаше бюрото си. Само се погледнаха и тя взе бележник, последвайки го в неговия кабинет.

— Когато днес излязох, отидох у Арнет — каза Грейвър, после свали и закачи сакото си. Нави ръкавите на ризата си. — Имаше нови сведения въз основа на разговора, записан между Дийн и мъжа при фонтана Транско. Дийн е много вътре в тази работа. Нещата са по-дълбоки, отколкото… ми се щеше да вярвам. — Той й разказа всичко за Панос Калатис.

Докато говореше, през цялото време крачеше напред-назад, масажирайки схванатите мускули на гърба си. Когато млъкна, се бе отпуснал на мястото си зад бюрото.

Лара не заговори веднага. Седеше съвсем изправена, плътно облегната на стола. Позата й внушаваше спокойствие и акуратност и тя го гледаше внимателно без сянка от притворство или съмнение. Това привличаше Грейвър, защото бе съвсем необичайно за него. Той не проумяваше подобен спретнат манталитет.

— Навярно нещо важно ми се изплъзва — каза тя, — но според мен тук нещата са по-различни.

— Какво, че той се е замесил в това ли?

— Предполагам, че се е „замесил“ — рече тя. — Просто смятам, че връзката не е непременно… криминална. Ами ако наистина онзи тип при фонтана е правителствен човек, както предполага Арнет? Може би Дийн работи за него… тайно, за някоя федерална служба. Ако е, така той би трябвало да го пази в тайна от тебе, нали?

— Права си — отвърна Грейвър. — Вярно е, и такива неща се случват. Ала рядко. Достатъчно рядко, за да не го приемем съвсем сериозно в случая. Бих искал да повярвам в това, но…

— А в какво вярваш, Маркъс? Според тебе какво всъщност върши Дийн? — Използването на малкото му име изненада Грейвър и изостри вниманието му. — Нима ти — Маркъс Грейвър, не капитан Грейвър — напълно си отхвърлил факта, че може погрешно да тълкуваш това, което става?

Грейвър едва се сдържа да не отвърне веднага, нещо неутрално, блудкаво — и неискрено. Двамата впериха поглед един в друг. Тя не премигна. Изражението й не подсказваше нищо предизвикателно. Просто беше задала един искрен въпрос, очаквайки той да даде както на нея, така и на себе си, искрен отговор.

— Не — най-после рече той, отпускайки се на стола. — Не съм го отхвърлил. И точно по тази причина може би трябваше да прехвърля случая на някой друг. — Той млъкна, но и тя не каза нищо. — Дори пред себе си не съм признал какво върша. Не, все още не съм повярвал. Но ако е вярно — замислено добави, гледайки речния камък, — ако той се е окалял… тогава лично аз искам да се заема с въпроса. Струва ми се, че би било проява на малодушие, дори може би жестоко от моя страна, ако оставя някой друг да го поеме. Ако се окаже нещо наистина ужасно, точно аз трябва да се разправям с това. Искам да кажа, съвсем не служебно, а на лична основа, аз трябва да бъда този, който да дръпне шалтера.

Самият той се изненада от думите си. Божичко. Доста мрачно прозвучаха.

Тя продължи да го гледа втренчено и замислено, сякаш не го виждаше.

— Не знам дали бих действала по същия начин — рече тя, — но те разбирам какво искаш.

— Какво искам ли?

— След преживяното… с жена ти — тя го погледна право в очите, сякаш му казваше, че вече няма намерение да избягва неумолимите факти, личните въпроси — не се учудвам, че искаш да държиш здраво в ръцете си решението на този проблем.

— Защо мислиш така? — Усещаше, че тя намеква за нещо.

— Ако предадеш случая на някой друг, то би означавало още една връзка да се стопи пред тебе, без да можеш да направиш абсолютно нищо. Разбирам защо искаш да участваш в това, въпреки че толкова много те боли.

Грейвър занемя от нейните думи. Подобна мисъл изобщо не би му хрумнала. Дали наистина имаше основание? Нима нещо толкова дълбоко лично, като напускането на Дор, би могло да повлияе върху начина, по който води това разследване? Съвсем неволно Лара отново бе засегнала причината за най-голямото му безпокойство. Може би заради Дор и несполучилия му брак или заради взаимоотношенията му с Дийн Бъртъл и настоящия случай, или дори заради отношенията му със самата нея, проблемът за самозаблудата натрапчиво тормозеше Грейвър и той се запита дали Лара бе разбрала до каква степен това непрекъснато го занимаваше.

На вратата се почука и Пола бързо влезе, последвана от Нюман.

— О — тя се сепна и погледът й пробяга по двамата. — Извинявай се, мислех, че всички вече са си отишли.

Грейвър и Лара явно имаха вид на заети в разговор, който не бе съвсем служебен.

— Не се безпокой — каза Грейвър и се изправи. — Няма проблеми, влизайте.

Лара не стана, макар че Пола я погледна, очаквайки тя да излезе.

— Лара ще остане — обясни Грейвър. — Има много неща за обсъждане.

— О — пак каза Пола и очевидно обмисляше всичко. По лицето й пробяга сянка на колебание и подозрение. Беше ясно, че се съмнява в благоразумието на това негово решение.

Нюман веднага схвана ситуацията и седна до Лара. От този момент той безрезервно я прие като част от екипа и искаше да покаже това. Когато дойде време да докладва, той говореше свободно, като се обръщаше и към нея.

Пола не се чувстваше така удобно, когато седна от другата страна на Лара. Пола винаги беше енергична и смела, но не се доверяваше сляпо. Щеше да задава въпроси и да отстоява личното си мнение.

— И така — обърна се Грейвър към Нюман, — какво откри?

Нюман разхлаби вратовръзката си, разкопча горното копче на карираната риза и извади бележник от джоба на сакото си.

— Колин Фийбър е женен за втората си съпруга, от която няма деца. Първата му жена и дъщеря му живеят в Денвър, където той изпраща солидна издръжка. Втората му жена е от богато семейство в Ню Орлиънс, където той е учил в колеж. Притежава нова къща — построена преди четири години — в района на Тангълуд. Струва деветстотин хиляди плюс ипотека… в „Съдърн Федерал“. Личните му задължения, освен къщата, възлизат на четиристотин хиляди долара, това са две коли, още едно жилище в Саут Пауре, мебели. Проверих в търговския справочник. Основал е фирмата си, „Дейтапринт“, преди седем години, с първоначална инвестиция от двеста хиляди долара, заети от банка. Заемът е изплатен след две години. Отначало компанията се занимава с обработващи операции. Той имал доста солидна апаратура и когато някоя по-малка фирма се нуждаела от сливане или сортиране на данни по начин, твърде сложен за нейните компютри, компанията на Фийбър извършвала тази услуга. Изглежда, нещата са се развивали много успешно.

— Преди около три години и половина изведнъж Фийбър се разраснал страхотно. Купил нови, по-мощни компютри и вложил огромни капитали. Появил се нов собственик, записан в търговския справочник: „Конкордия Интернешънъл Инвестмънтс“, и то в Буенос Айрес, колкото и да е странно.

— Откри ли нещо по този въпрос? — прекъсна го Грейвър. Почакай… — Нюман прелисти няколко страници. — Наистина аз си направих труда да проверя в международния търговски каталог, но информацията беше толкова оскъдна, че се наложи да потърся в годишник за фирми в четири латиноамерикански страни, Аржентина, Бразилия, Мексико и Венецуела. „Конкордия Интернешънъл Инвестмънтс“ е притежание на акционерно дружество, „Страсър Индъстрис“, което владее десетки компании по целия свят.

— Страсър? — Името сякаш само изскочи от устата на Грейвър.

Точно така.

— Това фамилно име ли е?

— Да. Брод Страсър. Той е генералният директор на „Страсър Индъстрис“.

Грейвър не откъсваше очи от Нюман. Всички впиха поглед в него и той даде знак на Нюман да продължи.

— Е, почти няма друго. Но имайки предвид посоченото в справочника, струва ми се, че в момента КИИ притежава по-голяма част от „Дейтапринт“, отколкото Фийбър. Изглежда, те просто са го купили целия, когато са финансирали онези огромни компютърни системи за него.

— Променил ли се е бизнесът му? Все още ли се занимава със същата работа както преди?

— Според справочника, да. Нямах време да направя собствени проучвания, затова не знам нищо повече.

Грейвър кимна.

— Е, съмнявам се дали е така.

Пола, все по-нетърпелива, не можеше вече да стои спокойно и Грейвър не й се сърдеше. Навярно на всички им стана ясно, че той задържа доста информация, която бе длъжен да сподели с тях, за да се придвижи разследването поил татък.

— Добре — рече той, — сега ще ви информирам докъде и аз съм стигнал.

В продължение на един час той им предаде всичко, което знаеше, изпускайки само имената на Арнет и Виктор Ласт. Докато говореше, лицата им се изменяха неколкократно, отначало бяха недоверчиви, а накрая станаха мрачни, когато разказа за досието на Йозеф Равив и стигна до името на Брод Страсър.

На няколко пъти той видя как Пола хвърля погледи към Лара. Беше й все още трудно да повярва, че Грейвър я включва в такова деликатно разследване. Щеше да бъде още по-изненадана, ако знаеше колко повече от нея знае Лара, както и за всички операции на отдела.

— И така, ето го общото звено с Калатис/Равив — рече той. — Колин Фийбър е здраво свързан и се съмнявам дали Калатис или Равив се интересуват от бизнеса, с който е описан „Дейтапринт“ в официалните документи.

Нюман бавно поклащаше глава.

— В такъв случай тези хора, които ти си наел да проследят Бъртъл — каза Пола, — изглежда… разполагат с доста мощности.

Грейвър кимна. Пола го гледаше. Беше станала доста по-сериозна от току-що чутото, както обикновено стават хората, разбрали, че до момента са имали погрешна представа по даден въпрос. Тя пак стрелна очи към Лара, сякаш самата Лара също бе придобила някакво ново измерение.

— Тогава какво да правим? — попита Нюман. — Как да действаме сега?

— Продължаваме в същия дух — каза Грейвър. — Убеден съм, че Калатис е в центъра на всичко това. Дийн очевидно го познава, и то достатъчно добре, за да го обсъжда с мъжа при фонтана. С това минало на Калатис в „Мосад“ ще бъде глупаво от наша страна да не тръгнем след него и да не приемем, че той е в центъра на тази операция. Мисля, че Дийн е свързан с него — Грейвър стрелна поглед към Лара, но започвам да изпитвам съмнения точно по какъв начин. Отсега нататък искам всичко, което правим, да бъде насочено към една цел: да се доберем до Калатис.

Очевидно беше, че Нюман силно желае да смъкне тежестта на вината от раменете на Бъртъл.

— Значи смяташ, че Дийн се е заловил…

— Не знам какво е станало — прекъсна го нетърпеливо Грейвър. — Но според мен си прав, Кейси, относно прибирането на Валери Хийт. Трябва да го направим; трябва да говорим с нея. Точно сега тя е единствената ни възможност, ако държим да не разкриваме картите си и да не оставаме директно пред Дийн.

— И после какво? — попита Пола. — Какво ще правиш с нея? Не можем да я арестуваме, а щом веднъж я приберем, не бива да я пускаме. Има твърде голям риск.

— Лара ще стои при нея.

Пола зяпна изумено.

— Къде?

— У дома.

— О, за бога, Грейвър.

— Не виждам друг начин — рече той. — Трябва да я държим под око както заради нейната защита, така и заради нас.

— Добре, но какво ще кажеш за някой мотел?

— Не разполагаме с финансови средства за подобно нещо, а и не можем да осигурим някаква защита, без да привличаме внимание. Ще бъде по-лесно, ако успеем да я закараме до моята къща, без никой да знае. Там няма да има проблем с храната, а нощно време двамата ще се редуваме.

— Наистина ли мислиш, че тя е в опасност? — изтърси Пола.

— Трябва да го имам предвид.

— Ами Лара?

— Какво искаш да сторя, Пола? — Грейвър вече започваше да се уморява от нейните въпроси, от настойчивото й внимание към подробностите. — Предложи нещо по-добро.

— Кога искаш да я взема? — намеси се Нюман с практичен въпрос.

— Сега — рече Грейвър. — Ще дойда с тебе. — Той се пресегна към сакото си и извади ключа за къщата от ключодържателя. Подаде го на Лара. — Иди си у дома и вземи малко дрехи — каза той. — Избери нещо удобно, може би за няколко дни. По пътя към моята къща отбий се за хранителни стоки. — Той извади портфейла си и й даде всичките пари, които имаше. — Почти не държа провизии. Купи достатъчно за няколко души и за няколко дни. Пола, ти тръгни с нея. Когато стигнете там, оставете колата в един от двата гаража и затворете вратата, за да не се вижда откъм улицата. Когато с Кейси доведем там Хийт, ще обсъдим как да действаме по-нататък. Много зависи от това, което научим от нея.

Той се изправи.

— Нека радиотелефонът да ви е подръка. Според хората от наблюдението Бъртъл ще предприеме ново пътуване тази вечер. Трябва да поддържаме връзка помежду си всяка минута. Ясно ли е?

Всички станаха. Лара изобщо не се бе обадила.

45.

8:20 вечерта

Преди да тръгнат, Грейвър успя да вземе заповед за обиск от съдия, за когото знаеше, че няма да разгласи за издаването й. После потеглиха с колата без отличителни знаци и Нюман започна да лавира сред мудното движение, точещо се с часове откъм центъра на града всяка вечер.

Грейвър мълчеше на пасажерското място и наблюдаваше задръстеното движение, което сякаш олицетворяваше състоянието на ума му в момента. Той все премисляше обърканите нишки на разследването. Би било доста трудно да се води подобна операция дори и с пълното знание на администрацията и цял куп детективи, които да работят редом с неговия технически екип. Доста трудно. А тази скрита акция само с двама детектива и извънщатна техническа помощ — независимо колко добри бяха всички те — направо предвещаваше катастрофа. Имаше чувството, че виси сякаш на косъм.

Тия черни мисли го бяха обзели и той мълча половин час, но после насочи вниманието си към непосредствената им задача. Той извади сборник с карти на града и го отвори на пристанищния комплекс, където живееше Валери Хийт.

— Ти каза, че зад къщата й има място за пристан, нали? — попита той Нюман.

— Да, един от ония канали. Това е доста тясно заливче. Могат да се разминат две лодки с кабини, но трудно. — Нюман посочи с ръка към картата. — Сложил съм малка точка, където живее. Със синя химикалка.

— Да, добре. Ето я. — Грейвър разгледа разположението на улиците, кейовете и заливчетата. Познаваше района. Имаше доста скъпи имоти — Пред къщата й има глуха улица.

— Да. Тя живее четири или пет къщи от края на улицата.

— Значи фасадата на жилището й се вижда добре от осем или десет къщи? — попита Грейвър.

— Точно така.

— Опиши ми къщата отвътре.

Докато Нюман обясняваше, Грейвър зададе няколко въпроса и дума по дума си възпроизведе описанието, сякаш гледаше къщата откъм канала. После пак млъкна.

Свиха от магистралата по странично шосе и продължиха към булевард „Марина Бей“, следвайки го чак до брега, когато започнаха да се виждат входовете за яхтклубовете. Нюман намали скоростта, щом стигна дългата улица, водеща към полуострова, на който живееше Хийт. Вече беше късно и слънцето се спускаше ниско над Хюстън зад тях, а сенките отпред ставаха все по-дълги.

— Само мини достатъчно близо, за да видим дали колата и е паркирана отпред — рече Грейвър. — Ако е там, обърни и се върни.

Нюман кимна и сви по улицата. Не се наложи да приближават много и видяха черния корвет.

— Там е — каза Нюман.

— Добре — рече Грейвър. — Чудесно. Имаме късмет. Познавам тук един човек, който има лодка.

Нюман го погледна, но нищо не продума, докато Грейвър му даваше указания. След петнайсетина минути спряха пред друга къща с кей за лодки отзад. Беше на доста мили разстояние по суша от къщата на Хийт, но по вода беше само на няколко минути. Тук къщите бяха значително по-скромни от тези в района на Хийт. Имаше повече бананови дървета, отколкото палми, а въздухът беше просмукан с машинни масла откъм корабостроителниците. Тук-таме се виждаха паркирани фургони или малки лодки в уличките с буйно растящи олеандри между къщите, а автомобилните алеи бяха посипани с раздробени мидени черупки вместо с гладък паваж.

Грейвър посочи на коя алея Нюман да спре и в горещия късен следобед се разнесе звукът от приятно хрускане на гумите върху мидената настилка. Гаражът пред колата бе превърнат в жилище. Огромен извънборден мотор лежеше върху две потъмнели магарета за рязане на дърва. Нюман загаси двигателя, Грейвър слезе и тръгна към входната врата, която беше засенчена от стара мимоза, обсипана с царствени цветове.

Грейвър почука по рамката на мрежестата врата и някъде отвътре се разкрещя папагал. После се дочуха стъпки, които спряха и после бързо се приближиха до входната врата.

— По дяволите — рече мъжки глас, Грейвър отстъпи назад и мрежестата врата се отвори, показвайки нисък и набит мъж около шейсетте, който протегна загорялата си ръка.

— Как си, Оли? — рече Грейвър.

— Дявол да го вземе, добре съм — отвърна мъжът, излизайки навън под сянката. — А ти как си?

Беше с пооредяла коса и кожата на главата му беше доста потъмняла и изпъстрена с лунички от крайбрежното слънце. Носеше панталони с цвят каки, навити до прасците над избелели маратонки, и дочена риза, прана безброй пъти, чиито дълги ръкави бяха навити до лактите. Ризата беше прибрана в панталона, над стегнатия му корем имаше стар, напукан колан, който му беше доста дълъг и излишната част от него висеше отпред. Той се ухили на Грейвър и откритата му усмивка показваше силни и равни зъби.

— Май искаш нещо, а? — Ухили се още по-широко.

— Да, така е — рече Грейвър. — Една малка услуга.

Набитият мъж първо погледна колата, а после и Нюман.

— Май е по работа.

Грейвър кимна.

— Веднага ли?

— Трябва ми превоз с лодка — обясни Грейвър. — Само на няколко минути оттук.

— Да.

— Трябва да ни закараш там, може да почакаш малко. Двайсетина минути. Горе-долу толкова. Ще доведем една жена отзад и после тя ще замине с мене.

— Да.

— И после ще съм ти задължен… пак. — Грейвър се усмихна.

— Хайде, стига. Така ми харесва. — Той погледна Нюман в колата. — Е, да тръгваме — рече той, махайки рязко към Нюман.

Оли беше винаги готов на всичко, години наред беше участвал в тактически операции, преди да се пенсионира. Ако се доверяваше на даден човек, той не задаваше излишни въпроси; просто следваше указанията. Знаеше, че всичко, оставащо в момента, е било вече добре обмислено от Грейвър. Грейвър не би го помолил за нещо, което той самият би сметнал за нередно или което би могло да бъде и вършено без неговата помощ.

Нюман слезе от колата, мъжът го изгледа, а после се обърна и тръгна към ъгъла на къщата. Грейвър и Нюман го последваха. Минаха под тунел от преплетени олеандри към заден двор, който само след трийсет или четирийсет фута надолу стигаше до пристан на канала. Там беше завързана стара моторна лодка с кабина, неголяма и скромна, но добре поддържана.

Без да се колебае, Оли стъпи на борда и започна да натиска копчета и да върти ръчки, докато Грейвър и Нюман също се качиха и влязоха в кабината.

— Къде е? — попита той, когато моторът започна да кашля и постепенно започна да боботи. Грейвър му обясни. — А, да. — Той излезе от кабината, свали закотвящите въжета и се върна на кормилото. Без повече въпроси намали газта и катерчето плавно потегли от кея, после направи завой и след миг те вече се бяха отправили точно към залива.

Никой нищо не продума, докато старото катерче леко се движеше покрай брега, минавайки край входовете за други канали, а в настъпващия здрач започнаха да се мяркат все по-изискани къщи. Грейвър чу намалянето на скоростта, преди още да го почувства. Наблюдаваше светлините по брега, как те се сливат от двете страни на тесните канали, когато ги отминаваха. Двигателят намали още и те бавно завиха по друг канал и леко плъзнаха покрай кейовете на къщите.

— Май че е следващата хей там — каза Оли с дрезгав глас.

— Кейси — Грейвър дръпна Нюман до вратата на кабината. — Позна ли я?

— Да, прав е. Тази е.

Оли се усмихна мълчаливо.

— Би ли загасил светлините си, Оли?

Старият мъж изпълни молбата.

— Можеш ли да спреш съвсем накрая?

Старият мъж кимна. Почти се бе стъмнило и задачата му никак не бе лека. След малко почувстваха как носът се удари по кея и Оли загаси мотора. Той бързо излезе от кабината и тръгвайки по планшира към носа, слезе на кея.

— Искам да минеш отпред — каза Грейвър на Нюман. — Само позвъни. Когато тя отвори и те познае, легитимирай се. Нека веднага да разбере, че си офицер от полицията — ала непременно влез, дори ако се наложи да я заплашиш с пистолет. Не я оставяй да заключи под носа ти. После ще ми отвориш откъм задната врата. Аз ще се опитам да вляза оттам, ако задната врата не е заключена.

Не продумаха нищо повече. Слязоха на кея и минаха сред храстите в дъното на малката морава. В къщата светеше, откъм кухнята, в която Валери бе изгорила храната си предишната вечер и там, където навярно беше задната спалня. Навсякъде другаде беше тъмно, само лампата на кухнята леко осветяваше каменния вътрешен двор точно до плъзгащите се стъклени врати.

Грейвър кимна и Нюман се отправи към ъгъла на къщата и изчезна. Грейвър безшумно се приближи и за миг надникна към кухнята и трапезарията, после отиде до външната стена на спалнята, откъдето идваше светлината и долепи ухо. Чу шуртене на вода. Дали се къпеше? Щеше ли да чуе звънеца на вратата? Той отиде до вратата откъм вътрешния двор и я натисна. Изненадано откри, че не е заключена. Бавно я отвори, молейки се да няма охранителна система, и влезе вътре. За момент изчака, после тръгна през дневната по малък коридор, който навярно водеше към спалнята. Спря се до вратата. Сега вече ясно чуваше шуртенето от душа. Добре. Бързо отиде до антрето и отвори входната врата на изненадания Нюман.

— Тя се къпе — рече Грейвър.

— Сама ли е?

Грейвър сви рамене и отново заключи вратата след Нюман. Набързо провериха другите стаи, за да се уверят, че са сами и после отидоха в дневната, откъдето също се чуваше шумът от душа. Нюман погледна Грейвър.

— Никак няма да е лесно да го направим — прошепна Грейвър. — Трябва да влезем там, и то преди тя да излезе от банята. Може да е в състояние да се добере до оръжие, ако й дадем някаква възможност. Може да пищи. Извади си значката.

Грейвър влезе пръв. В спалнята цареше пълен безпорядък. Леглото не беше оправено и единствената светлина беше от лампа край него. Вратата към банята беше отворена и явно душът беше пуснат докрай. Тя кихна и после издуха носа си. Изкашля се. В спалнята се усещаше миризмата от сапуна и влагата от парата. Вратата на един дрешник беше отворена и се виждаха разхвърляни дрехи, метнати на закачалки, а на пода отдолу бяха небрежно пръснати обувки и кутии. Под прозорците, обърнати към канала, имаше телевизор и върху него стоеше голям електронен часовник с червени цифри. Бельото й беше пръснато в долния край на леглото, заедно с чифт шорти и блуза с презрамки. На пода край един фотьойл лежеше шише с плажен лосион. Върху намачканите чаршафи се мъдреше и един брой на „Космополитън“, прегънат на страницата, която тя е четяла.

— Ще я оставим да излезе от банята — дрезгаво прошепна Грейвър. — Не ми се иска да се заключи там вътре. Застани встрани до вратата и когато тя излезе, аз ще се легитимирам. Не й позволявай да се върне в банята.

Нюман кимна и тръгна към стената. В този момент душът спря. Нюман се залепи край вратата, а Грейвър се прикри до дрешника.

И двамата предполагаха, че тя ще се позабави още, за да се поизбърше или може би да измие зъбите си, да изсуши косата си, ала за тяхна изненада тя излезе направо от душа и тръгна към спалнята, със стичащата се от нея вода, без каквато и да е кърпа. Когато мина през вратата, Грейвър се отдели от дрешника.

— Полиция — каза той. — Не мърдайте.

В момента, в който я видя, разбра, че няма да стане по тоя начин. Тя веднага хукна, но не към банята, а към вратата навън от спалнята.

— Полиция — изкрещяха и двамата.

— Спрете — извика Нюман и се хвърли към нея, преди тя да стигне до вратата, събаряйки я странично върху леглото, където тя падна върху омотаните чаршафи и започна да пищи. Нюман веднага се метна отгоре й, преборвайки се с нея, докато се опитваше да затвори устата й с ръка, да напъха чаршафи в устата й и двамата се затъркаляха. Тя размахваше ръце и крака и пищеше, мятайки Нюман ту насам, ту натам, в панически ужас. Грейвър също скочи върху леглото и двамата успяха да я заклещят помежду си, Нюман отдолу, легнал по гръб, приковал ръцете й встрани, стиснал двата си юмрука под едрите й гърди, а мократа й коса беше полепнала по лицето му.

Тя беше с лице към Грейвър, притиснал с коляно гръдната й кост. С една ръка той държеше част от чаршафа върху устата й, а с другата беше насочил значката си към лицето й. Тя облещено гледаше значката. И тримата бяха задъхани.

— По дяволите — изсъска Грейвър. — Ние сме от полицията.

Мълчание.

Очите й се движеха между него и значката му.

— Разбра ли? — попита той.

Пак мълчание.

— Полиция — отново повтори той.

Тя закима трескаво.

— Ще те пусна — каза той. — За да се облечеш. — Поклати глава. — Няма да се съпротивляваш, нали?

Тя кимна и мократа й коса забръска по лицето на Нюман.

Грейвър махна ръката си от устата й.

— Кажи „добре“ — рече той.

— Добре — запъхтяно повтори тя.

Грейвър я пусна и я покри, доколкото можеше, с чаршафа.

— Той ще те освободи — каза й Грейвър. — Но не се опитвай пак да се измъкнеш. Ясно ли е?

— Ясно — изхълца тя, хващайки се здраво за чаршафа, докато Нюман с облекчение бързо се измъкна изпод нея.

Спортното сако и панталоните на Нюман бяха потъмнели отпред, попили водата от мокрия й гръб. Той изтри лицето си, от което също капеше вода.

— Страхотно — рече той, като видя дрехите си.

Валери Хийт бързо се загърна с чаршафите и облегната на лицевата дъска, зяпна срещу него.

— Разбра ли, че сме от полицията? — пак повтори Грейвър, показвайки значката си.

— Да… Да… — запелтечи тя. Гледаше Нюман, който оправяше с пръсти разчорлената си коса.

— Помниш ли ме? — хрипливо рече Нюман.

— Да…

— Имаш ли някаква представа защо сме тук? — попита Грейвър, докато прибираше значката в джоба си.

Тя поклати глава.

— Предполагам, че имаш — каза Грейвър. Той се втренчи в нея. — Говори, за да зная, че ме разбираш.

— Как да не те разбирам — отвърна тя, — копеле гадно. — Черната й коса бе полепнала по челото и без грим лицето й изглеждаше абсолютно безизразно.

— Добре — рече Грейвър. — Сега слушай. Ще те приберем за разпит. — После щеше да й обясни, че не е съвсем точно така. — Ти си се забъркала в ужасна каша, госпожице Хийт. — Той прибра пистолета си, оправи косата си с ръце и седна в долния край на леглото.

— Слушай — започна той, опитвайки се да говори спокойно и разумно, не като полицай, — ще бъда откровен с теб. Струва ми се, не разбиращ напълно в какво си се забъркала тук. — Той направи пауза. — Хората, с които работиш, убиха двама полицейски служители. Детективи. Той я погледна под бледата светлина от лампата. Виждаше само войнственост. — В този момент твоят живот не струва и пукната пара. Ще ти обясня защо, когато имаме повече бреме. Ако решим все пак, че не искаме да говорим с тебе, ако излезем сега оттук и те оставим сама, няма да можеш да изкараш дори нощта. Дори да се качиш в новичкия си корвет и да караш като луда цяла нощ, пак няма да успееш да видиш изгрева. — Той не откъсваше очи от нея. — Повярвай ми.

Не виждаше никаква реакция по лицето й.

— Скоро ще приключим цялата операция, Валери — лъжеше я той, — но се опитваме да спасим колкото се може повече човешки живота. Не искаме някой друг да бъде убит. Имаме основания да предполагаме, че ще започнат да избиват някои от вас. Те знаят, че вече се приближават към края и се опитват да намалят загубите си. Ако не ни помогнеш, хората, за които работиш, тези на върха, ще се измъкнат. Ние не искаме нищо даром. Ще се споразумеем. Естествено, можем да спасим твоя живот. Но ако се съгласиш да ни сътрудничиш, ние ще направим всичко възможно, за да те отървем от затвора. В края на краищата, ти си била използвана. — Той млъкна за момент. — Няма нужда да понасяш наказание за нещо, което всъщност не си разбирала. Особено ако ти прехвърлят цялата вина.

Този път той видя, че нещо трепва в очите й. Постепенно, докато се успокояваше, тя започваше да мисли и Грейвър усети, че мисленето доста ще й помогне. Може би.

— Слушай сега — рече той, — трябва да излезем оттук, колкото се може по-скоро. Имаме лодка ей там в канала. Защо не се облечеш. Тук не е хубаво да оставаш.

— Нека да видя пак оная значка — каза тя.

Грейвър отново извади значката си и я подаде. Тя я взе и се надвеси под лампата, за да я види отблизо. Прекара пръсти отгоре. После му я върна. Погледна Нюман.

— Знаех, че оная проклета история със застраховката е фалшива — рече тя.

— Май трябва повече да се упражнявам — отвърна Нюман.

— Без майтап. — Тя малко се поотпусна.

— Защо не се облечеш — каза Грейвър и се изправи.

— О, да — пресилено отвърна тя, поглеждайки и двамата.

— Един от нас ще трябва да те наблюдава — рече Грейвър. — Знаеш, че не можем да се обърнем с гръб към тебе.

— О, хайде, стига — отвърна тя и отметна встрани мокрите чаршафи, ставайки от леглото. — Този идиот тука цялата ме опипа. Какво, да не би изведнъж да стана чак толкова срамежлив?

Тя тръгна гола до скрина, отвори чекмеджетата и започна да си търси пликчета и сутиен. Не бързаше, погледна ги на два-три пъти, оставяйки ги добре да огледат тялото й, защото май не можеше веднага да намери това, което търсеше.

— Вземи си няколко смени и ги сложи в една чанта — каза Грейвър, обърна се и излезе от спалнята. Хвърли поглед към Нюман, който завъртя очи нагоре и пак изтри лицето си.

46.

Когато Валери Хийт се облече — кой знае защо тя избра загръщаща се пола с оранжево-кафяви африкански мотиви и бяла блуза без ръкави — и сложи малко дрехи в излетна чанта — двамата с Нюман вече бяха постигнали почти приятелски отношения. Ония негови черти, които му позволяваха да работи леко с постоянно троснатата Пола, изглежда се харесаха и на Валери Хийт.

Докато Нюман я омайваше, Грейвър взе малка чанта от друга спалня и претърсвайки къщата, успя да събере доста фалшиви паспорти, както и писмени материали и документи, които нямаше време да прочете. Той просто изсипа всичко в чантата.

Валери се разтревожи, че Нюман ще кара нейния корвет към града, но накрая я убедиха, че така е най-добре. Затова, когато Нюман потегли с колата й, тя и Грейвър се качиха в лодката на Оли, която никак не й хареса.

Грейвър отложи въпроса с поставянето на белезници, докато стигнаха до къщата на Оли, смятайки, че ако тя направи някаква сцена, щеше да бъде по-безопасно тук, отколкото в собствения й двор или кей. Ала безпокойството му бе излишно. Тя прие белезниците, естествено, малко намусено, но без да роптае, седна на пасажерското място в колата до Грейвър.

По пътя към града Грейвър я подготви за необичайния й „арест“. Обясни й, че заради смъртта на двамата полицейски служители е бил организиран специален таен отряд и че той го ръководи. Каза, че в полицейския отдел съществували две фракции. Едната искала Валери да бъде подведена под отговорност заради нейната „роля“, докато другата група — той самият, Нюман и някои други — искали да й дадат шанс в замяна на информацията, която тя може да им даде. Те искали, когато всичко това приключи, просто да я пуснат, след като им помогне. Било излишно да вика адвокат, защото нямало да й предявят никакви обвинения, ако тя се съгласи да им сътрудничи. В противен случай щяла да рискува да прекара остатъка от живота си в затвора.

Грейвър й обясни всичко това доста словоохотливо, сякаш я подготвяше за нова работа. Отговаряше на въпросите й, лъжеше я ловко и леко, изобщо я подготвяше да бъде готова да си изпее всичко веднага щом започнат да я разпитват. От въпросите й разбра от какво се страхува и той реагира с ловкостта на психоаналитик. Валери Хийт не блестеше с особен ум, което беше и една от причините да се окаже в настоящето си положение.

Когато стигнаха покрайнините на града и той й каза, че трябва да сложи превръзка на очите, тя прие този факт като неприятен, но напълно в реда на нещата. Грейвър се обади на Нюман по радиотелефона, че ще спре заради превръзката на очите и двете коли се отклониха за малко в едно странично шосе. След това Грейвър изобщо не й проговори. Тя се опита веднъж да зададе въпрос, но Грейвър само каза тихичко „шшт“ и повече нищо не продумаха, докато той спря пред своя дом. Беше доволен, когато видя, че в къщата свети и вратата на гаража е затворена, както беше заръчал.

Обади се на Нюман да мине по алеята пред него и да остави корвета в свободния гараж. След това Грейвър веднага смъкна страничното стъкло и обърна глава назад, сякаш говореше на някой до колата:

— Сигнализирайте на хората отзад, че пристигаме — каза той и бързо вдигна отново стъклото, изчака за миг и после потегли по алеята зад къщата, паркирайки служебната кола така, че да не се вижда откъм улицата, както бе сторил Ласт преди две вечери. Загаси двигателя.

— Добре, Валери. Пристигнахме — рече той. — Сега ще те заведем в къщата.

Лара ги посрещна до задната врата. Тя се бе преоблякла в джинси и зашеметяваща блуза с презрамки. Пола стоеше зад нея до вратата за кухнята.

Точно когато всички влязоха в кухнята, пейджърът на Грейвър започна да вибрира на кръста му. Той го погледна и видя, че е номерът на Арнет.

— Почакайте тук — рече той и излезе от стаята, оставяйки ги да стоят там мълчаливо. Отиде в дневната и се обади на Арнет.

— Е, душко, твоят човек е пак на път — рече тя. Грейвър погледна часовника си: беше 10:30. Около Арнет се дочуваха гласове по радиото.

— Имаш ли представа накъде е тръгнал?

— Никаква. Нямаше никакви обаждания по телефона. Той просто стана и излезе. Но изглежда, че прави същите маневри както миналия път. Този човек е просто неумолим.

— Току-що прибрах Хийт — каза Грейвър.

— Ще говори ли?

— Предполагам.

— Добре. Измъкни всичко от нея. Информирай ме, ако можем да използваме нещо от това. Ще ти се обадя, когато има новини оттук.

Грейвър затвори телефона и за миг остана до бюрото. Отново го притисна тежкото разочарование от предателството на Бъртъл. То изобщо не успя да бъде заличено от шеметния ход на събитията и от време на време пак го гнетеше и сега също го жегна, подобно на първия път, когато го осъзна. Той се върна в кухнята, където всички го чакаха.

— Така — рече той и хвана отново ръката на Валери Хийт, — сега се качваме на горния етаж.

Той внимателно я поведе нагоре и я закара в спалнята на Натали. Когато влязоха вътре, той запали осветлението и накара Нюман да й свали превръзката от очите. Но не махна белезниците. Тя премигна няколко пъти и се огледа наоколо.

— Познаваш Пола — рече Грейвър. Хийт кимна, поглеждайки я насмешливо. — А това е Лара — каза той. — Хийт пак кимна, като я огледа оценяващо.

— Ами белезниците? — попита тя и протегна ръцете си.

— Още не — отвърна Грейвър. Тонът му бе рязък и той не даде повече обяснения. — Гладна ли си?

Тя поклати глава и седна на ръба на леглото.

— Може ли да запаля цигара?

— Не тук в стаята — рече Грейвър.

— А кафе? Тогава може ли поне чаша кафе?

— Естествено — каза той. — Пола, би ли ми помогнала?

Грейвър веднага се отправи долу в кухнята и сложи кафеника да ври, докато Пола изсипа чантата, която той бе донесъл, върху масата и започна да преглежда документите. Грейвър седна срещу нея. Пола отдели шест фалшиви тексаски шофьорски книжки, всички със снимката на Хийт — на някои тя беше с руси перуки, но с различни имена и рождени дати, включително и документи на Айрин Уейли, която бе абонирана за списания в къщата на Хийт, и на Франсес Ръп, която бе закупила корвета. Имаше документи за банкови сметки към всяка от шофьорските книжки, в различни банки и всички съдържащи пари. Общо сметките възлизаха на почти триста хиляди долара.

— Невероятно — рече Пола.

47.

— Запознах се с Дон С. преди около три години — каза тя, подкрепяйки кафето с двете си ръце в белезници. Беше седнала по турски в долния край на леглото. Бялата й блуза беше разкопчана и се виждаше цепката между тежките й гърди. — Срещнах се с него в един бар. Тъкмо се бях развела след един ужасен брак и бях се скапала, и без пукната пара. Дон ме заговори, изслуша историята ми и рече, че може да му потрябва някакво момиче, за да изпълнява известни дребни поръчки. Тъй нарече тая работа — „дребни поръчки“. Нямаше нужда да ме убеждава, наистина тъй си беше. Дявол да го вземе, веднага приех.

Тя поклати глава, докато си припомняше.

— Всъщност бях готова да работя за тоя тип и без пари. — Погледна Лара, седнала срещу нея, сякаш смяташе, че Лара ще я разбере. — Тоя тип е — тя кимна и вдигна цинично вежди — расов мъж. Истински. Не някой просто за приятно прекарване, ами мъж с мускули, и то без да е стъпвал в гимнастически салон през живота си. Във всеки случай — продължи тя, поглеждайки Грейвър, седнал в другия край на леглото с включен касетофон, — това, което правех, беше да ходя по паркинги, алеи и други такива места, да вземам книжни пликове от разни хора — обикновено жени, но понякога и мъже — и да им давам в замяна пликове с пари. Знаех, че има пари в тях. Дон ми го каза. И знаех, че не са наркотици… нали бяха в плоски книжни пликове? Освен това надничах в ония, дето не бяха добре залепени. Понякога имаше микрофишове, компютърни разпечатки или просто фотокопия на документи.

— Какви документи? — попита Нюман. Беше седнал на пода, облегнат на стената и опънал крака върху килима водеше си записки в бележник.

— Много често това бяха банкови сведения. Понякога имаше обща информация, друг път — пазарно проучване, анализи за нови продукти, сведения за продажби, финансови отчети, извлечения от сметки. Какво ли не.

— Винаги ли даваше парите на отделни лица?

— О, не. В повечето случаи, не. Отначало наистина ги давах лично, защото Дон искаше да ги опозная, но после не. Дон ми даваше по един ключ и парите. Ако ключът беше за багажник на кола в някой гараж, казваше ми и номера на колата. Намирах я, отварях багажника, оставях парите и вземах плика, който беше там. Понякога ключът беше от шкафче за багаж на летище или пощенска кутия. Понякога дори и от банков сейф. Тайниците можеха да бъдат навсякъде, където може да ти хрумне.

— Какви суми си давала? — попита Пола. Тя също беше седнала на стол, до Лара, и кръстосаният й крак нервно се люлееше.

— Някой път стотици, друг път хиляди долари… на човек. Най-много до трийсет хиляди, най-малко двеста долара. Но аз се занимавах с една и съща група хора през цялото това време, пет-шест човека, така че те си изкарваха доста солидни пари.

— Това беше нещо като стажуване. Вършех тая работа може би шест месеца, когато Дон захвана да ми говори, да ми обяснява какво прави и как го прави. Каза, че имал клиент, който давал списък с необходимата му информация. Бил същият човек, който доставял парите за тези поръчки. Дон намирал хората, които можели да осигурят информацията, и после започвал да ги обработва.

— И тъй, после Дон ми прехвърли тия хора и сега все още се занимавам с тях. Той ми предава списъци с нужните данни, аз ги подавам на съответните хора и осъществявам сделката. Дяволски лесно. Сумите, които получавам от тая работа, са най-различни, защото получавам процент от това, което вземат моите източници, а пък техните пари зависят от вида информация, поискана от Дон. Не мога да разчитам на постоянна сума всеки месец, но парите са винаги в брой, и за мене, и за тях, и то толкова много, че това няма значение. Никога не съм имала толкова много пари.

— Всички ли ги внасяш на едно място?

— О, не. Дон ме научи да откривам сметки на различни места, да разделям парите, никога да не оставям повече от осем хиляди наведнъж в една банка. Това си е лично негов, практичен съвет, осем хиляди. Просто не му се искаше в банките да заподозрат нещо, да сметнат, че може да търгуваме с наркотици и да ни докладват на ченгетата.

— Той ли те снабди с фалшивите шофьорски документи? — попита Грейвър.

— Да. Клиентът му можеше да ни достави всичко от тоя род.

— Но ти нямаш представа кой е клиентът, така ли?

Валери Хийт поклати глава.

— Не. Никой никого не познава. Та аз дори не познавам Дон, боже мой. Винаги се срещам с него, където той ми каже, и той винаги е там преди мене и ме кара първа да си тръгна, за да не видя каква кола кара.

— Никога ли не си се опитвала да се скриеш и да го видиш кога си тръгва? — попита Пола.

Хийт не отвърна веднага.

— Да — кимна тя, — веднъж. Той ме спипа. Тогава разбрах, че Дон знае точно каква кола карам. Знае много за мене. Каза, че ако още веднъж ме хване да правя това, всичко ще приключи. — Тя млъкна и отпи от кафето. — Вече си изкарвах почти деветдесет хиляди годишно. В брой. Реших, че не си заслужава да науча нещо повече за него, ако трябва да загубя всичко това. Ами че ако толкова му се иска да бъде тайнствен, нека да си остане такъв. Аз ще си прибирам паричките.

— Ами хората, от които купуваш тия неща? Познават ли те?

— Няма начин. Действам точно като Дон. Използвам различно малко име и инициал за фамилията при всеки от тях. Деби Е., Линда М. Какво ли не. Всеки от тях ме знае с различно име.

— Ти познаваш ли някой от тях?

— Не. Ако някой отпадне по различни причини — а аз никога не знам защо, но то не се случва често, Дон ми дава нов човек. Само малкото име. Нов начин на контактуване. Аз не ги познавам. Те не ме познават. Не познавам и Дон.

— Но той те познава.

— Да. — Тя кимна. Сложи чашата между бедрата си и вдигна ръце да оправи косата си. — Така е.

— Къде работеха твоите хора? — попита Нюман.

— Имах хора в две банки, в няколко юридически фирми, в една техническа служба и в една секретарска фирма. Човекът от техническата служба взема най-много пари.

— Защо?

— Защото тоя тип всъщност не е пазач. Компютрите са му хоби, той е компютърен пират. Службата, в която работи, има договор за услуги с една от най-големите сгради в центъра на града. Там се намират офиси на петролна компания, юридически кантори, борсови агенти, недвижими имоти, международна търговия. Тоя човек има достъп до всички тия офиси по цяла нощ, и то всяка нощ. Дон има повече поръчки за него, отколкото за всеки друг.

— Всичките ли твои хора имат еднакви умения и опит? — Нюман бясно си водеше записки, дори не вдигаше глава, за да задава въпроси. — Имам предвид, всички ли са в подобни служби?

— Не. Точно в това се състои работата — отвърна Хийт и пак погледна Лара. — Всички са на сравнително ниско ниво. Секретарки, оператори. Чиновнически служби. Затова и номерът действа. Всички са нископлатени и винаги се нуждаят от пари, ама имат и достъп до сведенията. До компютрите. Могат да получат каквото пожелаеш от тия дяволски компютри. Имат достъп, но им плащат просто трохи. Всички са финансово затруднени. Лесно можеш да ги купиш. В брой. Точно тъй. Искам да кажа, те не изпитват никаква лоялност към тия фирми. Знаят, че ако работите не вървят добре, те ще бъдат първите уволнени. Хич и не се заблуждават. Важните клечки горе — те все си мислят, нали тъй, че средният човек е тъп глупак. Във всички ония големи компании. То е като при правителството. Ако средният човек има възможност, ще ги избудалка, щото знае, че и компанията тъй ще стори с тях, ако печалбите почнат да намаляват. Тая скапана икономика е научила много хора ако не на друго, поне на това. Да си спасяват кожата.

Валери свърши кафето и ги огледа, очаквайки следващия въпрос.

— Чувала ли си за компания на име „Дейтапринт“? — попита Грейвър.

Валери сви устни за секунда и после поклати глава.

— Не.

— Да си чувала за някой, който се казва Брус Шек?

Тя пак се позамисли и поклати глава.

— Каква беше историята с Колийн Сайнър? — попита Грейвър.

— Това ли, боже мой. Нищо. Един ден Дон ми рече: „виж какво, ако някой се обади и пита за Колийн Сайнър, кажи, че тя се е изнесла отдавна“. Учудих се. Той рече: „Някой може да ти се обади за нея, ти само отговори, че се е преместила и че нищо повече не знаеш“. Това малко ме нервира. Изобщо не се бяхме разбрали за такова нещо, да ми дава номера на някого. Той не каза нито дума повече. Ядосах се, но нищо не отвърнах. Страх ме беше да не загубя тая работа. По това време сумите започнаха да стават доста големи. Никога не бях имала толкова много пари. Не ми се щеше да ги загубя. Безпокоях се за това доста време, плашех се всеки път, щом телефонът звъннеше. Но когато никой не се обади, забравих за това… докато тя не се обади — рече Хийт, кимайки към Пола.

— Когато искаш да се свържеш с Дон, как го правиш? — Грейвър се бе облегнал на предната дъска на леглото.

— С един телефонен номер. Набирам го, оставям съобщение, после той ми се обажда. Номерът се сменя на всеки четири или пет седмици.

— Кой е номерът? — попита Нюман.

— Няма смисъл — каза тя. — Вчера му позвъних и там вече е умряла работа. А и той повече не се обади.

— Смяташ ли, че Дон има и други хора като теб, които да купуват информация от различни източници?

— О, разбира се. Той ми каза. Или поне в най-общи линии.

— Колко други хора има според теб?

— Нямам представа. Той само спомена, че това е голяма операция. И движеше тая система доста добре. Имаше си правила. Някой път, когато се срещнем, той ми казваше нещо от рода на, ами че трябва вече да тръгва, да обработи и „другите“ си агенти. Оставяше в мене впечатлението, че не съм единствената, на която подава пари и от която прибира информация. — Тя се замисли за миг. Право да ви кажа, понякога си мисля, че може да е имало и други хора като Дон. Нали разбирате, дето работят за неговия „клиент“.

— Чувала ли си някога името Панос Калатис? — попита Грейвър.

Тя поклати глава.

— Не, такова име щях да запомня.

— Чувала ли си някога Дон да говори за някакъв грък?

— Грък ли? — Тя смръщи вежди и пак поклати глава. — Не.

Говориха с Валери Хийт повече от час. На два пъти Лара слизаше долу да донесе още кафе и веднъж Хийт трябваше да прекъсне, за да отиде до тоалетната. Макар че Лара нищо не продумваше, Пола, Нюман и Грейвър непрекъснато прехвърляха информацията, подхождаха от различни ъгли, перифразираха отговорите й в нови въпроси. Хийт отговаряше без колебание, и то също така откровено, както се бе мятала с чаршафите пред Нюман и Грейвър. Явно, че след като веднъж бе решила да издаде всичко, тя го вършеше, без каквито и да е задръжки. Понякога на Грейвър дори му се струваше, че тя сякаш изпитваше странно облекчение. А и забеляза, че й доставяше удоволствие да бъде в центъра на вниманието.

— Ако трябва да говорим с Дон — каза Грейвър, — как бихме могли да се свържем с него? — Докато питаше това, той извади личното досие на сътрудника Брус Шек и вдигна снимката му пред нея.

— Дявол знае как — рече тя. — Само с оня телефонен номер. — Вдигна очи към снимката. Втренчи поглед в нея. Изразът й бавно се промени. — По дяволите. — Тя започна бавно да кима и почти се усмихна. — Това е той. Това е самият Дон С.

48.

Грейвър се движеше из кухнята с навити до лактите ръкави, вадеше месо и сирене за сандвичи от хладилника, туршия, маслини и лук от килера, подаде хляба и ножа на Нюман и му даде знак да реже филии. Той говореше на Пола, която седеше край масата и си водеше бележки.

— Искам да изцедиш всички възможни подробности от нея — казваше той. — В какви компании са работели тези хора; какви са били конкретните им служби; какви данни са предавали; за какви видове дейност е искал информация Дон; точно каква информация; имената на фирмите, от които този компютърен пират е изтеглял информация; кой е бил прекият му началник — той навярно е бил подкупван, защото е знаел, че подчиненият му не чисти кабинети. Всичко, за което се сетиш; то може после да ни помогне да възстановим цялата тая операция.

Той извади друг нож и започна да реже лука.

— Общо взето, не беше съвсем зле — рече Грейвър. — Тя действително посочи мястото на Шек и има още подробности, които да се изровят от онези източници в петте компании.

— Ще бъде доста по-трудно да стигнем до Шек, отколкото до Валери — каза Нюман, подреждайки хляба върху чиния. — Струва ми се, той е доста хитър и обигран в тази област.

— Имаш право. — Грейвър приключи с лука и започна да реже доматите. — По всичко личи, че е професионалист. Хийт дори използва термина „обработва“, когато разправяше как Шек действа със своите източници. Чула го е от него. Този тип има опит в разузнаването. И това ни води до Калатис. Той е човек на Калатис.

— В „Мосад“? Прилича ми на американец.

— Мисля, че това вече няма никакво значение — каза Грейвър. Чувстваше безсилие и гняв. — Границите навсякъде се заличават. За такива хора чувството на вярност не е свързано с родното място или със страната, в която живеят, със семейството или отечеството. Тяхната вярност не зависи от знамето. Те рискуват живота си за международни парични единици: доларът, германската марка, английската лира, йената.

Той нареди резенчетата лук и домати върху голяма чиния заедно с туршията и маслините, но остави студените меса в опаковката, както Лара ги беше донесла от магазина.

— Проблемът е — рече той, — че не сме напреднали кой знае колко в цялостната картина тук. — Той отвори пакет с картофен чипс и пакет с царевичен чипс, после извади от хладилника бурканчета с майонеза и горчица. — От коя горчица искате — обикновена или пикантна?

— Обикновена — отвърна Нюман.

— Пикантна — каза Пола.

Грейвър остави и двете на шкафа.

— Има бира и безалкохолни напитки в хладилника — рече той и започна да прави сандвич, докато Пола разчистваше масата от бележниците и колекцията на Хийт от фалшиви документи. Когато Грейвър приготви сандвича, той го разряза на две по диагонал, сложи го в чиния заедно с двата вида чипс и малко маслини и извади една бира от хладилника. Отвори я, сложи чинията и бирата на табличка заедно със салфетка и излезе от кухнята.

Те бяха седнали на пода край леглото като две ученички, с карти за игра помежду им.

— Боже мой! — каза Валери, обръщайки очи изпод кичурите суха, черна коса. — Я погледни, като същински иконом. Сам ли го приготви?

— Да — отвърна Грейвър и сложи табличката на пода до Лара.

— Благодаря — рече Лара.

— Нямаш ли жена? — попита Хийт. — Какво, да не си разведен?

— Не искаш ли сандвич? — попита я той.

— Ами… не само сандвич. — Тя се ухили и го огледа от глава до пети.

Грейвър излезе от стаята и погледна часовника си. Арнет се бе обадила преди повече от час. Би трябвало вече да се е случило нещо. Когато минаваше край своята спалня, хвърли поглед през отворената врата и се спря. Влезе вътре. Леглото му бе оправено и върху него лежеше опънат светлият ленен костюм на Лара. От другата страна на леглото имаше отворен куфар. Той се приближи и надникна в куфара. Имаше комбинезони, две копринени блузи. Бельо. Чашките на сутиените пъхнати една в друга, бикините, сгънати на две. Усети познатия аромат от слаб парфюм, който остава в дамските куфари, дори когато са празни. Приближи се до дрешника на Дор и отвори вратата. Там самотно висяха три рокли. Затвори вратата и пак отиде до отворения куфар. Взря се в бельото и едва се сдържа да не протегне ръка и докосне дантелата и хлъзгавата коприна. Обърна се и бързо излезе от стаята.

Долу Пола и Нюман седяха край кухненската маса, ядяха и говореха. Грейвър се залови да си прави сандвич.

— И така, нека да обобщя — каза Нюман, избърса устата си със салфетка и пак хвана химикалката и бележника си. — Шек е някъде доста високо в системата на този, който купува информацията. Много е вероятно Шек да познава Дийн, или поне Дийн да го познава, тъй като името на Шек е в досието на Пробст. Калатис влиза в тази картина само защото Дийн е споменал името му при срещата си с Непознатия при фонтана Транско.

— Правилно — рече Грейвър, разрязвайки сандвича си. — И между другото, онова телефонно обаждане беше от нашите съгледвачи. Дийн е излязъл и е в движение от около час.

— Господи — обади се Пола. Тя ги погледна невярващо. — Господи, та това е просто фантастично.

— А и Фийбър. Връзката е между него и Калатис чрез Брод Страсър, който е закупил контролния дял в „Дейтапринт“ и който е споменат като съучастник на Калатис в досието на Равив.

— Между другото — добави Грейвър, — мисля, че неслучайно точно в къщата на Фийбър моят осведомител е дочул разговора, където са били споменати имената на Тислър и Безъм.

Пола кимна бавно и замислено.

— И според мене е съвсем логично да се допусне, че компанията на Фийбър, или поне някой в тази компания, купува улова от данните, събирани от Брус Шек.

Грейвър си отвори една бира, облегна се на кухненския плот и започна да яде сандвича си, обърнат към тях.

— Което също ни говори за „опитността“ на Шек — каза Нюман. Ядеше чипс и пиеше безалкохолно питие. Погледна Грейвър и избърса устата си. — И което ме кара да се чудя за твоя осведомител. Ти… сигурен ли си…

— Искаш да кажеш, дали съм сигурен, че не е подставено лице? — Той поклати глава. — Появата му така изведнъж, точно сега, е подозрителна и неговият „късмет“ по време на партито у Фийбър е доста неправдоподобен. — Грейвър поклати глава. — Не, изобщо не се чувствам спокоен тук. Но има едно нещо, което не пасва с вероятността да е подставен, и то е преднамереното споменаване на Фийбър. Защо ще искат да съобщят нечие име? Особено когато е на основен участник.

— Ти каза, че той изглеждал изненадан от тяхната смърт — рече Пола. — Навярно не всичко му е било казано. Може би всъщност той е искал да открие какво ти е известно, дали изобщо знаеш нещо и когато е разбрал за тяхната смърт, това го е стреснало, изпаднал е в паника и е издал името на Фийбър.

— Не. — Нюман поклати глава. — Хора като Калатис, като този Страсър, никога не биха позволили някой на нивото на осведомител да се доближи толкова близо до тях и да рискуват по такъв начин. Просто не биха го допуснали.

— Да, съгласен съм — каза Грейвър — и точно този момент ме кара да му повярвам. Историята му е просто твърде… нескопосна. Не мога да си ги представя как съзнателно ще разработят подобно нещо. И не виждам какво биха спечелили от това.

— Да предположим, че е казал истината — рече Пола. — Кого е дочул? Шек? Смятате ли, че Брус Шек е от ония хора, които биха присъствали на изискано парти, като това у Фийбър?

Разбира се, никой от тях не вярваше, че „расов мъж“, посещаващ барове, където би могъл да попадне на личности от рода на Валери Хийт, би отишъл и на парти в отбраното общество на Тангълуд, като описаното от Ласт. Те замълчаха. Грейвър ядеше сандвича си, докато Нюман отново преглеждаше своите бележки, а Пола се бе втренчила в пода. Грейвър не знаеше за какво си мислят, но все повече усещаше напрежението наоколо. Какво всъщност очакваше да постигне? Необходимо беше да имат огромен екип и много време, за да разследват случая както трябва. А той не разполагаше нито с такъв екип, нито с време. И както разсъждаваше за това, Пола го изпревари.

— Грейвър — каза тя, прекъсвайки мислите му. Беше се обърнала към него, седнала като примерна ученичка. — Наистина ли смяташ, че и друг от отдела, освен Бъртъл, е замесен? Това ли се опитваш да откриеш, преди да включиш повече хора в случая?

Той пъхна маслина в устата си и бавно я сдъвка. Отпи малко от бирата.

— Защо? — попита той.

— Защото много добре ти е известно, че тази работа е непосилна. — Тя стрелна с очи Нюман, а после отново се обърна към Грейвър. — Тук не сме прави. Трябва да има един куп хора по тази операция с Хийт и Шек. Тя е нещо огромно. Може да има пет или шест като Шек и трийсетина като Хийт, както и повече от стотина, може би неколкостотин души, задигащи информация, за да им я продадат. Просто изглежда невероятно, ако се замислиш. Може би дори не съм в състояние да си го представя в пълен мащаб. Направо тръпки ме побиха, докато слушах оная жена горе. Тези хора и информацията, която притежават, това е нещо страшно. И още по-страшно е, като си представиш какво могат да вършат с нея. Всичко е толкова необхватно, боже мой.

Грейвър кимна, дъвчейки последната хапка от сандвича си. Не беше сигурен точно как ще й отговори, но разбираше чувствата й.

— Виж какво — рече той, отпи бира и избърса ръцете си с книжна салфетка. Избута почти празната бирена бутилка встрани, приближи се и седна на един стол.

— Права си. Необхватно е. Така е, ние наистина не можем да се справим с това. Но сега всъщност сме още в етапа на откриването. Дали според мен някой друг от отдела е замесен? Не знам, но все повече започвам да се съмнявам, че хора като Калатис и Страсър, и дори Фийбър, биха се замесили, ако тази операция не се простира по-високо от Дийн Бъртъл. Един аналитик нищо не значи за такива като тях. Те може да се нуждаят от него, може да го използват, но предполагам, че в действителност се домогват до по-високо ниво на сътрудничество. Дийн. Въпреки своите способности и интелект, тук служи само като трамплин. Струва ми се, че те имат за цел нещо повече от това, което той може да им осигури. Него просто го използват.

Той погледна Нюман, а после отново Пола.

— В такъв случай как да постъпя? Допускам, че тук са намесени много пари, защото големите играчи играят на едро. Някъде точно под носовете ни се разиграва нещо голямо. Тогава на кого от шефовете в хюстънската полиция да доверя това? Не че няма свестни мъже и жени, на които да разчитаме. Разбира се, че ги има: Просто може би тук има някой, комуто не бива да се доверяваме, но дявол да го вземе, не го знам кой е. Тогава откъде да знам кого да привлека в разследването? Кого да включа? Трябва ли да рискувам цялата тази операция, за която току-що говорехте, това огромно нещо, приемайки, че тя стига само до Дийн? Или приемайки, че ще мога да избера най-подходящите хора, на които да я разкрия? — Той млъкна за малко. — Не мисля, че е редно.

— Ами ФБР? Ако е нещо толкова голямо, точно те трябва да се занимават с това. Те разполагат със средства.

Грейвър я погледна.

— Добре, Пола, ще ти отговоря откровено на този въпрос. Имаш право, в един добре устроен свят точно така трябва да се постъпи.

Тогава той й обясни изтъкнатото от Арнет за противоречивите юрисдикции на ЦРУ, ФБР и ОБН по отношение на Калатис.

— Ако сега се обърна към тях — рече той, — може да рискувам всичко да се стопи направо пред очите ми. Не е нужно да ти обяснявам за междуведомствените разправии. И така, в този момент — може би не утре, може би не вдругиден — а в този момент, искам да съм в състояние да контролирам нещата, до които сме стигнали по случая. Не искам нищо да ми бъде отнето. Не желая да ме кооптират или да се отнасят снизходително с мен. Не искам да бъда изтикан на заден план. — Той се поспря за миг. — Предполагам, че всъщност не падам по-долу от всички останали в стремежа си да запазя своята сфера на пълномощия. Но Тислър и Безъм бяха мои служители. Дийн е моя отговорност. Не искам да ги прехвърлям на никой друг.

Той пак замълча.

— Освен това, доколкото разбирам, имаме не по-лош прицел към Калатис, отколкото която и да е от агенциите. А и не искам да деля това копеле с никой друг. Ако се доберем до него, не ми се ще да видя как ни го отнемат заради някакви тактики, измислени от хората във Вашингтон, Лангли или Куонтико.

Нюман беше свел поглед към бележника си и драскаше завъртулки с химикалката си. Пола го гледаше втренчено, но нищо не казваше. Беше се замислила. Грейвър предположи, че се опитва да проумее нещата. Навярно и тя самата не знаеше какво да мисли.

— Но — продължи Грейвър, — струва ми се, че няма достатъчно време дори да се безпокоим. Всеки момент могат да влязат в действие много фактори. Ако Калатис движи някакъв голям проект, ония други агенции ще го надушат. Дори за минута не съм си помислял, че в тая работа сме единствено ние. Ако Калатис заподозре, че може да бъде изложен на риск — а той вероятно знае повече, отколкото ни се иска да мислим, тогава той ще ускори програмата си. Шансът ни тук е много малък и все повече се стеснява.

— Колко малък? — Нюман вдигна поглед.

Грейвър сви рамене и поклати глава.

— Предполагам… може би два дни. Сутринта вестниците ще съобщят за смъртта на Тислър и Безъм. Ако вестникарските материали намекнат за нещо сензационно, за нещо тъмно зад тези смъртни случаи, Калатис ще поиска да изчезне. И тогава Шек ще разбере за изчезването на Хийт. Просто си мисля, че не разполагаме с особено много време, преди сегашната ситуация коренно да се промени.

49.

12:18 през нощта

— Каквато и да е стая с лице към пристанището — каза мъжът. Каза го бързо и остави пътната чанта пред регистратурата, без да сваля другата си ръка, с която бе обгърнал плътно младата жена до себе си. Администраторът забеляза, че палецът на мъжа търка сутиена на жената под блузата й. Или би могло това да бъде сутиенът й. Тя май не носеше такъв.

— Да е нависоко — рече жената, поглеждайки мъжа, а после и администратора, хвърляйки му усмивка, която служителят би описал като пакостлива, ако знаеше тази дума. — Искам да има изглед към лодките, светлините над лодките.

— Нависоко — каза мъжът, намигайки на служителя. — Ще трябва да ги видим тия лодки.

— Нависоко — повтори администраторът, проверявайки на компютъра. В мъжа имаше нещо латиноамериканско, не беше мексиканец, може би колумбиец, доста расов мъжага, хубав, добре сложен, в началото на трийсетте. Жената беше около двайсет и пет годишна, предположи служителят. Истинска американка със светлокестенява коса, с изрусени от слънцето кичури и чудесни гърди, които тоя латиноамерикански тип опипваше вече с цялата си ръка. Служителят се пообърка какво натиска и трябваше пак да си играе с клавишите, докато се поправи.

— Какво, има ли? Намерихте ли нещо? — попита мъжагата. — С какво разполагате? Защото бързаме. — Говореше малко гърлено.

— Хайде де. — Служителят метна поглед към момичето. То му отправи сияйна усмивка. — Боже мой.

— Да, разбира се. Имаме една точно такава. С хубав изглед към яхтклуба. Не на най-горния етаж, но е само два етажа под него.

— Фантастично — рече мъжагата и най-после свали ръката си от жената. Извади портфейл от джоба на сакото си. Докато мъжагата попълваше формулярите, служителят още веднъж надникна крадешком към гърдите на жената, но забрави първо да погледне към лицето й и когато вдигна очи, улови нейния поглед. Но тя само пак му се усмихна сияещо и опъна рамене назад дяволито, или поне така му се стори, и той отново стрелна с очи бюста й, докато свеждаше поглед надолу към формулярите. Завиждаше на този латиноамериканец. За последен път огледа жената и във въображението си пофлиртува мъничко с нея.

Когато приключиха с формалностите, служителят посегна да позвъни за пиколо, но мъжагата го спря.

— Нямаме нужда от помощ — рече той. — Носим само тия две чанти. — Наистина имаше още една чанта, която служителят не бе забелязал в ръцете на жената, едно от ония луксозни алуминиеви куфарчета. — Много благодаря — каза мъжагата и двамата се обърнаха, тръгвайки към асансьора.

Вътре в асансьора Ремберто извади радио от колана на кръста си изпод сакото и заговори в него.

— Стая 1202. Тя иска да донесете и другия алуминиев куфар. Не влизайте през главната врата за фоайето. Има още един вход откъм яхтклуба и асансьорите там не се виждат от рецепцията.

След седем минути Черил бе застанала пред огромните прозорци в тяхната стая и гледаше към платноходките на яхтклуба долу. Не светнаха лампите в стаята и те се движеха в бледата светлина откъм кея.

— Не е ли твърде далече? — попита Ремберто.

— Не. Чудесно е — отвърна Черил и отвори куфарчето, от което извади триножник и се залови да го сглобява. Ремберто взе бинокъл от своята чанта и започна да оглежда внимателно редиците яхти на пристана. Тъкмо когато Черил нагласи триножника, някой почука на вратата. Тя погледна през шпионката. — Добре — рече тя и отбори.

Влезе Мъри, носейки по-големия алуминиев куфар на Черил, а зад него беше Бойд заедно със своите чанти с фотографско оборудване и собствения си триножник.

Заработиха бързо. Мъри и Ремберто застанаха с бинокли от двете страни на големия прозорец, докато Бойд и Черил нагласяха оборудването си в средата. След дванайсет минути всичко беше готово. Черил седна зад параболичния си микрофон, монтиран на триножника, със слушалки на главата, а приемникът беше в скута й.

— Добре, момчета. Някакви предположения?

— Да — каза Ремберто. Не беше свалил бинокъла от очите си, откакто влезе в стаята. — Виждаш ли първия пристан отляво? Има стоянки за лодки от двете страни. Насочи към втората лампа, оттам… една, две, три… третата лодка. Това е моторна лодка с кабина, боядисана в синьо. Вътре има хора, повече от двама, разговарят.

Черил се надвеси напред над микрофона, намери лодката и започна да върти скалите на приемника. Всички чакаха. Минаха две-три минути.

— Мисля, че не е това — рече тя. — Те си говорят разни служебни клюки. Лу е получил много по-високо увеличение, отколкото този тип тук, който е вбесен, защото е свършил повечето от работата на Лу по някаква сделка, Лу изобщо не е признал направеното от него, освен когато са насаме…

— Добре — каза Ремберто. — Четвъртият пристан. Между главната пътека и пристана, първата лодка преди първата лампа. Този процес на пробване беше мъчителен, но всички бяха привикнали и останаха спокойни и съсредоточени. Откриха своите обекти на четвъртата лодка.

— Хванах ги — каза Черил, притискайки с една ръка слушалките. С другата ръка включи касетофона.

50.

— Отдавна работя за това копеле — рече мъжът — и ти казвам, тука нещо става. И то сериозно, а не само някаква засечка.

— С колко номера разполагаш? — Това беше гласът на Бъртъл.

— Три. Три номера за свръзка. Системата е винаги една и съща. Първият е обикновен. Вторият е абсолютно защитен. Третият номер означава „веднага зарязвай всичко, тичай да си спасяваш кожата“. Не мога да го хвана и на трите телефона, а той изобщо не се е обаждал на нито един от моите. Това е дяволски необичайно.

— Може да ти е отрязал квитанцията и вече да не ти се доверява.

— Как пък не! Започнахме да използваме тоя метод отдавна, още от Буенос Айрес. Винаги аз вършех работата с редовите ни агенти и той на мене разчита да му кажа кога нашите хора започват да смърдят. За тази цел служи вторият телефон. Само между мене и него.

Бяха седнали вътре в кабината, масичката бе между тях, а върху нея две бутилки с бира и шише уиски „Уайлд Търки“, от което беше изпита почти една пета. Вратата беше отворена към стихналата, влажна нощ. Отвън над водата се носеше само ленивото бръмчене на някакъв корабен мотор.

Бъртъл погледна Шек. Наближаваше четирийсетте и по-голямата част от съзнателния си живот бе прекарал, без да зачита каквито и да е морални норми. Изкарваше си прехраната, вършейки нехайно и без колебания неща, за които се полагаше смъртно наказание или доживотен затвор във всички страни на света. Животът му представляваше пълно отрицание на обичайните понятия, крепящи така нареченото цивилизовано общество. Служеше единствено на собствените си интереси. А точно в този момент той наподобяваше повече от всякога на настръхнала хиена, с наежена козина и полуотворена паст, неподвижен, готов да прегази всичко, душейки подозрително наоколо.

— Знаеш за Тислър — каза Бъртъл.

— Да, наистина, чух за това.

— Знаеш ли за Безъм?

— Какво за него?

— Той също е мъртъв.

Брус Шек спря да гълта отпитата бира. Той свали бутилката и я постави безмълвно на масата.

— Мъртъв.

— Получил инфаркт, докато ловял риба. — Бъртъл внимателно го наблюдаваше.

— Инфаркт. — Лицето на Шек беше неподвижно, но личеше, че мислите му далеч изпреварват изречените думи. — Кога е станало?

— Умрял е в понеделник някъде следобед или вечерта. Намерили са го вчера, а снощи са докарали тялото му в Хюстън.

— Кога за последен път си говорил с Калатис?

— Същата нощ, когато е умрял Безъм, макар че тогава никой от нас не го знаеше — излъга Бъртъл. Шек, особено пийналият Шек, не трябваше да знае за срещата в галерията предишната вечер. — И Фийбър беше там. Искаха да научат дали смъртта на Тислър не е предизвикала разследване, нещо като лов на вещици вътре в отдела. Опасяваха се да не би Тислър да е оставил нещо уличаващо.

— А той оставил ли е?

— Не знам — рече Бъртъл. — Но знам, че не биваше да го изнудват. Там са сбъркали.

— Е, човекът явно си е падал по негърските дупета. Видях ги ония гадни снимки.

Бъртъл не пропусна тази забележка. Рожбите на Калатис се самоизяждаха помежду си. Те всички бяха като скорпиони. Шек явно знаеше, че са шпионирали Тислър, може би и той лично беше участвал. Бъртъл се питаше що за параноя бе обхванала тези хора. Нима винаги живееха с опасението, че те самите могат да бъдат следващите? Една-единствена дума на Калатис беше достатъчна да ги превърне от победители в жертви. Сигурно това доста зле действаше на нервите.

— Застрелял се е двайсет и четири часа след като са му показали ония снимки — многозначително каза Бъртъл.

Шек сви рамене, поусмихна се и поклати глава. Този му жест вбеси Бъртъл и той отпи от бирата, за да не изрече нещо излишно.

— Защо ме извика? — попита го Бъртъл.

Шек се бе облегнал на тапицираната скамейка, отпуснал гръб срещу едно от страничните прозорчета и вдигнал единия си крак върху тапицерията. Държеше бирената си бутилка с два пръста и наклонил глава, наблюдаваше внимателно Бъртъл, сякаш се опитваше да съзре някакво слабо място в него. Май искаше да каже нещо, но все още се съмняваше дали няма да сбърка.

— Не знам каква е твоята игра, Бъртъл — рече Шек. Сега вече не се усмихваше. Като че ли се настройваше за някакъв сблъсък с типичния нахакан маниер на някой грубиян.

Сърцето на Бъртъл заби силно и той усети как го облива гореща пот. Нарочно не отпи от бирата в този момент. Шек явно усещаше какво става в него. Бъртъл просто го гледаше. Дори не преглъщаше, макар да усети как слюнката се насъбра към гърлото му. Не продума нищо. Нямаше да се остави Шек да го предизвика да говори. Ако Шек си бе наумил нещо, той трябваше да му го каже. Бъртъл нямаше никакво намерение да улеснява Брус Шек.

— Доволен ли си от парите, които получаваш от тази операция? — попита Шек.

— Защо питаш?

— Доволен ли си?

— Защо питаш?

Шек се ухили, но не се получи много естествено. Зад усмивката му се криеше напрежение и несигурност, а горната му устна леко потрепваше в ъгълчето. Личеше, че изпитва някакъв стрес, което обезпокои Бъртъл повече от всичко останало.

Усмивката на Шек се стопи и той свали крака си на пода, подпря ръце на масата и леко се надвеси към Бъртъл. Вече изобщо не се усмихваше и лицето му придоби дори мрачен израз.

— Според мене нещо се готви около тая операция — каза той. — Усещам, че под краката ми гори, а и под твоите също. — Той млъкна, за да види как Бъртъл ще реагира на това откровение. — Водя тоя разговор само защото подозирам, че Калатис крои голяма промяна в начина си на действие, и смятам, че се кани да се отърве от мене. И не само от мене. Той се гласи да ликвидира голяма част от миналото си и да започне нов етап.

Шек се втренчи в Бъртъл, лъхайки го със смесицата от бира и уиски, с които явно се бе подкрепял цялата вечер, доста преди Бъртъл да пристигне.

— Всичко е разработено много просто — започна Шек. — Това е една система, в която информацията се движи само в една посока от хиляди източника, чрез нещо като нервна система, ставаща все по-проста с изкачването си към върха. По-проста, точно в това се състои гениалността й. Ако Валери Хийт и всички като нея бъдат отрязани, хората, които й носят информация, няма да знаят какво да правят. Жената само с малко име и инициал, която им дава пари за фотокопията, просто би престанала да им се обажда. Те не ще могат да се свържат с нея. Парите ще пресъхнат. Цялата тая работа ще е приключила за тях. Връзката е прекъсната. Всичко се е изпарило завинаги.

Шек вдигна едната си ръка и имитира пръсването на балон.

— А след това съм аз. Ако нещо се случи с мене, тогава тия като Валери Хийт остават без капка мисъл в тъпите си малки глави. Край. Те дори не знаят достатъчно, за да могат да попитат. Кого да питат? Връзката е прекъсната. Ако никой не им се обади, значи тая част от живота им е приключила. Завинаги.

Шек спря да говори, вдигна бутилката с уиски и отпи от нея. Бъртъл си наложи да бъде търпелив. Шек започваше досадно да се повтаря, Бъртъл си напомни, че дължи много на упоритото любопитство на Шек. Точно Шек бе открил системата на Калатис да приключва с всички системи, един сложен план, свеждащ множеството интриги до едно просто уравнение, и в края на краищата — до един човек. Един богат човек. Бъртъл му бе задължен, дори бе готов отново да изслуша безкрайното му оплакване от предателството на Калатис, предателство, за което Шек нищо не можеше да стори.

Избърсвайки устата си, Шек продължи да говори и дрезгавият му глас сякаш веднага се поглъщаше от неподвижния въздух в кабината.

— Работата е там, че Калатис трябва да елиминира само четири или пет човека — не знам точно колко, но са само няколко, и цялата тая голяма, сложна система, включваща неколкостотин души, се затваря изведнъж — той щракна с пръсти — ето така. Изчезва. И за нищо на света не може да се възстанови отново. Много чисто. В никакъв случай не може да се проследи до Калатис.

— Тая система действа тук, в Хюстън, вече почти четири години. Калатис и Фийбър имат повече гадости в компютрите си за важни хора от този град, в този щат, отколкото проклетите ФБР и ЦРУ, взети заедно. Те знаят къде са парите. Знаят къде има нещо скандално. Знаят къде е бъдещето. Стигнали са до този етап, като използват тая тяхна голяма нервна система.

Макар че Шек замлъкна и леко замъгленият му поглед лениво се спря на Бъртъл, Бъртъл нищо не каза. Шек го бе повикал на тази среща и макар обикновено да бе сдържан, уискито и бирата го правеха доста разговорлив. Най-добре беше Бъртъл да остави нещата да се развиват по естествения си ход.

— Ще ти кажа какво научих, Бъртъл — продължи Шек и сякаш с мъка направи някакъв мисловен преход през алкохолните пари. — Научих, че всяка операция трае определено време. Калатис прекрасно знае това. Тоя кучи син вижда и направлява както началото, така и края. Но ако си като мене, просто един черноработник в цялата тая игра, ако си отваряш очите и ушите и се научиш да разпознаваш признаците, започваш да забелязваш някои малки размествания и промени, някои сигнали, че нещо се крои. Полека-лека започваш да предусещаш смяната на сезоните, така да се каже. Надушваш кога ще завали, кога ще падне слана или кога се надига мъзгата в дърветата.

Шек допи бирата си и много внимателно остави празната бутилка встрани. Приведе се по-близо до Бъртъл, облегнат на масата, и дрезгавият му глас стана още по-тих.

— Е, трябва да ти кажа, Дийн Бъртъл, мъзгата се надига. Нещата ще се нагорещят. Времето за този сезон почти е приключило.

Той млъкна. Отвън се разнесе свистенето на корабно въже по алуминиевата мачта на една от платноходките и се дочу скърцането на пристан от прилива.

— Посочи ми факти, за да повярвам, Шек — каза след кратка пауза Бъртъл. — Не мога да си вадя заключения от твоите чувства.

Не откъсвайки поглед от Бъртъл, Шек бавно кимна.

— Вече не правя полети за Калатис толкова, колкото преди — рече той, — но все пак го върша доста редовно. Затова познавам другите му двама пилоти много добре. Калатис обича клетъчната структура. Вярва, че това е нещо като витамин C за разузнаването… предпазва от инфекции, от провали в системата. Затова не бива да разговаряме помежду си. Но аз съм бил с тоя мазен грък по-дълго, от който и да е друг и когато ония момчета започнаха да летят, те откриха, че работата за него е толкова дяволски странна, че започнаха да се оглеждат и да ме подпитват за разни неща. Разправят, това се случило, онова се случило. Какво означавало според мене? На тях им говоря съвсем направо. Подметнах им някои съвети за работата с тоя тип, защото имаха пълно право да се съмняват. Всъщност те само летяха. Аз все така действах по операциите, не поддържах ежедневна връзка с гърка. Не виждах кой пристига и заминава. А те само това виждаха, кой пристига и кой заминава, но не знаеха нищо за това, което става отзад, в самите операции. Затова помежду ни като пилоти — съществува другарство и солидарност между пилотите — ние доста добре можем да проследим състоянието на бизнеса на Калатис. Имам предвид, в голям мащаб.

Шек спря да говори, поизправи гръб и се оригна силно на бира и уиски. Разтърси глава, сякаш се възстановяваше след тежък удар.

— Добре — рече той, готов да продължи. — Вече повече от две години, от две години и половина, Калатис се занимава с износ от Колумбия, има фирма, наречена „Хермес Експортс“ — съвсем различна дейност от това, което върша… изобщо съвсем друга клетъчна структура — експорт на цветя и кафе в Щатите. Колумбия е вторият най-голям вносител на цветя за Щатите след Холандия. И кафе, това е нещо естествено. Но всъщност бизнесът с цветята е в основата на историята с „Хермес“. Това е една първокласна работа и вносителите на цветя тук харесват техните продукти, защото всички те са опаковани в специален синтетичен изолационен материал. Пратките пристигат в безупречно състояние. Този изолационен материал се приготвя в химически завод на Страсър в Богота. Химикалите за завода се доставят в Колумбия от една друга компания на Страсър, нарича се „Хорман Пластикс“, тук, в Хюстън. Така, за да се изготвят пластмаси, в какъвто и да е обем — а производството на „Хорман“ е огромно, трябва да има в наличност големи количества сярна киселина и оцетен анхидрид. И двете неща се използват за добиване на ацетил целулоза, материал, с които трябва да разполагаш, ако ще добиваш пластмаси и пореста изолация.

— Но — Шек вдигна мускулестата си ръка и размаха показалец, — както ти е известно, сярната киселина се използва и при добиването на кокаина, а оцетният анхидрид се използва при хероина.

Той се ухили и възхитено поклати глава. Макар да беше разтревожен, и дори, според думите му, уплашен за собствения си живот, той не можеше да не оцени гениалността на това, което се канеше да опише.

— Калатис и приятелчето му Страсър не само си доставят химикалите за добиването на кокаин и хероин — а тия химикали са сред най-опасните в списъка на Отдела за борба с наркотиците и на митницата, затова трябва да подканват някои доста важни клечки, тъй като федералните власти наблюдават тия работи като под микроскоп. Правят не само това, но и са разработили — всъщност техните химици — някакъв страхотен метод на „възстановяване“ на кокаина. Ония идиотски цветя са опаковани в пресован кокаинов „изолационен материал“, който е бил промит във флуоровъглеводород или нещо подобно, за да се прикрие мирисът и кучетата търсачи да не го надушат. От близо три години пренасят цветя, опаковани в кокаин и нито един от митничарските песове дори не е трепвал. Нито веднъж.

Шек успя да потисне ново оригване и се намръщи кисело.

— Оня нахакан грък използва тази страхотна система, докарала цели потоци от пари, за да примами хюстънски и тексаски вложители в техния все по-голям — от световен мащаб — наркобизнес. Правят предложения на съвсем законни бизнесмени, които са толкова безсрамно алчни, че им се свива сърцето, ако получават само лихва от парите си. Тия мъже дават парите си в брой на Калатис, които веднага ги завърта и ги утроява за тях. Това е като някаква игра, в която, участваш ли, винаги печелиш. И те започват да му вярват и да влагат все по-големи суми. Парите сега са толкова много, че те са в състояние да купуват огромни количества кокаин и хероин по целия свят. Те движат търговски кораби с наркотовари от Афганистан, от Златния триъгълник, от Перу… отвсякъде.

Комбинацията от уиски и бира си оказваше своето върху Шек, но дори и позамаян, той току-що запълни празнина в ребуса на Бъртъл. На Бъртъл му бе известно как огромните суми пари са се натрупали до такава степен, че Калатис вече е решил да изпълни крайния си замисъл, грандиозния финал, но просто не беше сигурен дали притокът от пари идва само от купувачи на информация. Сега знаеше, че не е така и макар да подозираше за наркотици през цялото време, не беше успял да го докаже или да го измъкне от Шек до този момент. Шек му беше дал началото и края — а сега и средата, онази част, която беше движещата сила зад хитрия план на Калатис да постигне за себе си финансова нирвана.

Шек отново се пресегна към уискито. Но ръката му едва стигна до гърлото на бутилката, когато той замръзна. Стрелна поглед към Бъртъл. Подуши нещо. После пак започна да души, дълбоко и шумно. Лицето му пребледня.

— Каква е тая гадост…?

Ремберто и Мъри гледаха едновременно през силните си бинокли към светещите прозорци на кабината, когато експлозията превърна въздуха в огнено було, възпламеняващо всичко наоколо в радиус сто фута, а епицентърът беше наблюдаваната от тях лодка.

Всички в хотелската стая неволно извикаха. Ремберто и Мъри веднага се съвзеха и започнаха да местят нагоре-надолу биноклите си, но не можеха да видят почти нищо повече.

Триножникът на Бойд започна да се клати и той бързо измъкна друг вид фотоапарат и се залови за работа.

Черил смъкна слушалките и се взря навън към надигащите се високо нагоре оранжеви пламъци, които осветяваха всичко наоколо.

Тя сякаш все още чуваше как той душеше. Думите му: „Каква е тая гадост“ звучаха още в ушите й.

51.

Грейвър седеше до бюрото си и държеше смаяно и безмълвно телефона, докато Арнет обясняваше какво се бе случило. Пола и Нюман го наблюдаваха отсреща. След като разчистиха в кухнята, те се бяха преместили в дневната, за да продължат да обсъждат действията си по-нататък. Когато телефонът иззвъня, Грейвър предположи, че е Арнет, но изобщо не очакваше това, което тя му предаде.

— Да, добре — каза той и трябваше да се прокашля. — Ще тръгна веднага щом мога. — Затвори телефона. — По дяволите…

Пола и Нюман се спогледаха.

— Това беше… от наблюдението. Проследили са Дийн чак до Клиър Лейк и яхтклуба в пристанището Саут Шор Харбър. Той слязъл към лодките. Екипът наел стая в местния хотел… там били аудио техникът, фотографът… Открили го в кабината на една от платноходките в яхтклуба. Говорел е с Брус Шек.

— Невероятно — рече Нюман.

Грейвър усещаше неподвижния поглед на Пола. Тя инстинктивно чувстваше, че не това беше шокът, поразил Грейвър.

Грейвър погледна часовника си.

— Преди по-малко от петнайсет минути… лодката избухнала.

Тишина.

— Екипът от наблюдението съобщил, че експлозията била страхотна. Може би са гръмнали половин дузина други лодки и са се подпалили още толкова. Казали, че надали нещо е останало от двамата, за да бъдат разпознати.

Пола и Нюман бяха като втрещени и нищо не продумваха. Грейвър почти усещаше ускорения им пулс и стягането в гърдите им. Сякаш изведнъж въздухът се бе сгъстил от парализиращия шок. Грейвър си помисли за Джинет Бъртъл. Тя щеше да стои будна цялата нощ, очаквайки Дийн да се прибере, и на сутринта щеше да бъде в паника. Все пак имаше вероятност да се обади на Грейвър. А може би Дийн й е казал нещо, което би я насочило в друга посока. В края на краищата Дийн не беше отвърнал на онова обаждане на Грейвър. Може би тя знаеше повече, отколкото той подозираше. Нямаше как да разбере това, но поне можеше да приеме, че тя не е очаквала подобно нещо.

— Та това е просто чудовищно — с разтреперан глас рече Пола. — То става неудържимо, не може да се управлява.

— Ами екипът? — попита Нюман. Говореха тихо, почти шепнешком. — Записали ли са нещо на лента, нещо от техния разговор?

Грейвър кимна. Не му се говореше. Искаше да бъде някъде другаде.

— Очевидно са успели — успя да каже той. — Но не знам какво. Само разбрах, че са слушали нещо. Моят човек все още държеше връзка с екипа в хотелската стая. Те трескаво прибирали оборудването си, за да се измъкнат бързо оттам. — Той поклати глава. — Боже мой…

— Как са разбрали, че там е бил Шек? — попита Нюман.

— Дийн се обърнал към него с името му.

— О, какъв ужас. — Пола седеше на дивана с прибрани ръце и крака, стиснала длани в скута си. — Тя погледна Грейвър. — Ние не предполагахме, че Шек има лодка, нали? Самолет и кола, да. Но не и лодка.

Грейвър поклати глава.

— Може да е била на Дийн — рече Нюман.

— Това май не сме проверявали — каза Пола. Вдигна очи към Грейвър. — Какво ще правиш с Джинет?

— Нищо — отвърна той. Това може би беше най-трудната дума, която трябваше да изрече.

Пола се намръщи. Сякаш го упрекваше.

— Нищо не ни е известно — подчерта Грейвър. — Не трябва да го забравяме. Ще научим за смъртта на Дийн — ако стигне до нас — от съдебномедицинското разследване. От Джинет зависи дали ще съобщи, че е изчезнал. Чак тогава ще се занимаваме с това. — Той поклати глава. — Просто имаме невероятен късмет, че наблюдаващият екип е успял да ги хване навреме и че Дийн не е бил толкова добър като тях. Имаме късмет, че разполагаме със записа.

Пола гледаше смаяно Грейвър.

— Докъде може да стигне всичко това?

Въпросът беше реторичен, но и Грейвър се питаше същото. Той бавно се изправи, щадейки изморения си гръб, и сложи ръце в джобовете. Закрачи към вратата за антрето и се загледа в мекия отблясък на лампите върху полирания дървен под. Не можеше да откъсне мислите си от експлозията, фактическия удар, горещината, мигновеното стихийно опустошение. Беше виждал експлозии на филмова лента, убийства. Жертвата никога не успява изобщо да реагира, защото огнената стихия избухва по-бързо, отколкото човешките рефлекси са в състояние да противодействат. За частица от секундата може да се зърне как обектът седи неподвижно сред бушуващите пламъци, изгаряйки жив като будистките монаси, които се самозапалваха през шейсетте, за да протестират срещу виетнамската война. Една изправена човешка факла, съзнаваща в същия миг, че гори в адски огън, но е твърде смаяна, за да реагира. После следва експлозията и в същия миг всичко изчезва в ужасяващ облак. Останалото е една мистерия, мистерията на смъртта.

Грейвър беше твърде вцепенен дори да заплаче, макар че в гърлото го душеше мъчителна буца от скръб, ярост и ужас. Беше замаян, но стоеше съвсем неподвижен, поемаше дълбоко дъх и се мъчеше да се владее, решен да не се поддава на нищо. На абсолютно нищо.

Той се обърна.

— Добре — рече той, извади ръце от джобовете и разтри лицето си. Помълча за миг. — Ето какво трябва да направим. — Той преглътна. — Това изобщо няма да засегне отдела в продължение на няколко дни, или не преди групата по бомбените атентати да си свърши работата. А може и по-късно. — Той закрачи из стаята. — Първо, Джинет ще съобщи за изчезването му. Когато това стане, отделът ни ще бъде отново въвлечен. Струва ми се, дори Джек Уестрейт няма да успее да отклони вниманието от изчезването на трети офицер от Криминалното разузнаване. — Той скръсти ръце и наведе замислено глава. — Тогава целият ад ще се стовари наведнъж. Ако вестниците са се готвели да пуснат нещо за Тислър и Безъм, то ще гръмне направо на първа страница след тази експлозия. Не можем да предвидим дали репортерите по другите два случая ще направят тук някаква връзка. Те просто няма да знаят кой е бил в яхтата. Вероятно ще трябва цял ден, за да се определи точно коя стоянка е била в центъра на експлозията. Значи все пак имаме малко време.

Той погледна часовника си. Усещаше как лицето му е хлътнало от изтощение. Като че ли трябваше да напрегне всяка частица от тялото си, за да може да стои изправен.

— Що се отнася до мене, смятам, че сега всичко трябва да се съсредоточи върху Панос Калатис.

Всъщност Грейвър с голямо усилие сдържаше почти истеричното си чувство на безсилие, задето се намира в такова неизгодно положение. Едва сдържаше скръбта си от смъртта на Бъртъл и гнева си от безмълвната и анонимна безочливост на Калатис. Той се мъчеше, за сметка на цялата си нервна система, да се владее, да бъде методичен и последователен.

— Пола — продължи той, — искам да изслушаш внимателно Валери Хийт, както говорихме. Тази нощ, веднага щом приключим тук. Преди това й кажи какво се е случило. Кажи й, че Шек е бил просто убит заедно с друг детектив от Криминалното разузнаване… не, просто с още един човек. Когато свършиш, пак й завържи очите — непременно държа тя да не разбере къде е била — и вземете с Лара нейната кола и още една, закарайте я някъде — на някой паркинг — и я пуснете. Върнете й ключовете и й кажете да се маха от този щат. После вие двете се върнете тук и чакайте.

Той направи няколко крачки из стаята и се обърна към Нюман.

— Шек в Насау Бей ли живее? — попита той.

Нюман кимна.

— Да, точно от другата страна на езерото, срещу Саут Шор Харбър.

— Трябва да отидеш там, Кейси, и да претърсиш цялото жилище. Вземи торба за боклук и я напълни с всичко, което може да даде някаква информация. — Той се поколеба. — Там ще има голямо раздвижване. Ще има зяпачи по задните дворове, наблюдаващи суматохата отсреща. Това е добре за тебе. Но внимавай. Хората на Калатис ще искат да се уверят, че той нищо не е оставил след себе си. Възможно е и да са били вече там. А може да са отишли малко преди тебе и още да са в къщата. Или може неочаквано да влязат и да те изненадат. Просто си отваряй очите на четири. Разбра ли? Но всичко разглоби. Развинти вентилационните решетки, контактите по стените. Неща от тоя род. Обаждай се на всеки половин час по радиотелефона и работи с ръкавици.

Нюман кимна нетърпеливо. Той вече гореше от нетърпение да се заеме с това.

— Сега ще се срещна с хората от наблюдението, за да чуя какво са записали. Когато свърша, веднага се връщам тук. Тогава ще решаваме за по-нататък. — Той погледна и двамата. — Не използвайте моя телефон и не го вдигайте. Ще включа телефонния секретар. Много е важно — добави той — да поддържаме връзка. И използвайте радиотелефоните.

52.

Виктор Ласт лежеше по гръб и зяпаше тавана, дясната му ръка, с чаша шампанско, висеше встрани от леглото. Беше гол. Копринените чаршафи бяха с цвят на бледа чаена роза. С лявата си ръка бе хванал едната от едрите и полюляващи се гърди на Рейнър Фийбър. Тя бе сгушила русата си глава под едната му ръка и когато той свеждаше поглед, виждаше и другата й гърда, много бялото й и закръглено тяло, разтворените й крака — тя обичаше да лежи така — и пепелявия цвят на венериното й хълмче. Миришеше на някакъв балсам за вана, за който казваше, че можела да си купи само в онова малко магазинче на Рю дю Бург-Тибург. Миришеше на пирен. Той обичаше тази миризма, беше й казал веднъж и затова тя винаги слагаше малко от него във ваната си, когато очакваше да бъдат заедно.

Той погледна вляво, през стъклената стена на спалнята, през едно преддверие, през друга стъклена стена към всекидневната. След нея следваше пак стъклена стена, пак преддверие и всичко беше обляно в бледата светлина на нощния град, сякаш той се намираше в нещо като потъналата Атлантида и гледаше през къщи от вода, а светлината се пречупва през полюляващите се вълни и става съвсем бледа и анемична. Това беше, Ласт трябваше да признае, идеалната среда за Рейнър. Тя самата сякаш беше полупрозрачна. Дотолкова, че някой път, когато правеше секс с нея в този воднист стъклен свят, той почти очакваше да види вътрешните й органи и дори да види в нея собствената си ерекция сред тези прозрачни проблясъци, които ги озаряваха като мълнии.

Тя въздъхна дълбоко и гърдата й се изду в ръката му. Това му харесваше. Наистина му харесваше, когато тя го правеше. Рейнър обичаше разкоша повече, от която и да е друга срещана от него жена, а тя имаше необходимите пари, за да си позволи своите прищевки. Първата нощ, когато бяха заедно във Веракрус — Колин, както обикновено, я бе оставил сама, заминавайки „в командировка“ до Мексико сити — те се любиха на плажа. В един момент на това необичайно събитие той имаше невероятното усещане, че тя изчезва под него, такова сходство имаше кожата й с водата и луната.

Тя вдигна едната си ръка, в която също имаше чаша с шампанско, повдигна главата си и изпи каквото беше останало. Или почти всичкото. Тя задържа чашата над себе си и изля последните капчици върху себе си. Той виждаше как малкото ручейче се извива в бледата светлина. Тя смъкна ръката си и се чу лекото тупване на чашата върху килима. Следващият миг охладената й от шампанското ръка се насочи между краката му. Стомахът му инстинктивно се сви.

— Виктор — рече тя и се полуобърна към него, измъквайки гърдата си от ръката му. Плъзна език отстрани по ребрата на Ласт. И отново погледът му мина през стъклените преградни стени, през светлина и вода.

Тя изведнъж се изправи и лицето й застана точно в полезрението му. По лицето й не беше останал грим — те двамата отдавна се занимаваха с това, ту влизаха, ту излизаха от басейна и после пак започваха — затова лицето й беше като призрачно, макар че той виждаше чудесната й уста и леко изтеглените й нагоре очи.

— Ако можеше да си пожелаеш нещо — каза тя, — какво би поискал?

— Всичките пари на Колин — отвърна той без колебание.

Устните на Рейнър се поизвиха в усмивка и той усети как тя безшумно се засмя. Ръката й си играеше между краката му.

— Всичките му пари — рече тя и се надвеси, а тежките й гърди се отпуснаха върху него. — А постигнал ли си нещо по пътя към тази цел?

— Не съм съвсем сигурен — каза той, без да бъде сигурен и какво точно имаше тя предвид с този въпрос. — Той извърна глава, изпи останалото шампанско и сложи чашата върху масичката от зелен мрамор край леглото. Той протегна ръка към гърдите й и я целуна по челото. — Не съм сигурен за парите — повтори той, — но си прекарвам дяволски добре с неговата женичка.

Последваха няколко минути с настойчиви ласки и целувки, които почти доведоха до още по-разгорещени действия, но Ласт успя да избегне това, без тя да разбере. Сметна, че е време да пристъпи към въпроса, който тя току-що бе повдигнала.

— Проклетото шампанско — рече той, близвайки за последен път розовото зърно на гърдата й, преди да се претърколи и седне в края на леглото. — Трябва да пийна кафе или нещо такова. Няма да съм в състояние да карам оная дяволска кола.

— Защо не останеш цялата нощ? — предложи тя.

— Не, не мога да го направя — поклати глава той и прокара пръсти през косата си. — Някоя нощ ще ни застрелят в леглото. Лош край на такова хубаво нещо.

За момент тя не продума и той чакаше, подпрял с ръце главата си, с поглед встрани, подобно на затаил дъха си ловец, вслушващ се в издайническото чупене на съчки от приближаващата се плячка.

— Искам да предприема нещо и да се разведа — каза тя. — Това направо ме подлудява.

— Ще бъде безумие, мила — рече Ласт. — Рано е още. Той ще научи. Ще накара да ме убият.

— Той нищо не знае. Дори не подозира. — Тя сложи ръка на гърба му и с два пръста започна да го масажира. — От години не забелязва нищо около мене, освен дали присъствам или не.

— Този човек е в информационния бизнес, Рейнър. Той знае. Всъщност вече започвам да си мисля, че прекалено много насилваме късмета си. Нещо сякаш не е наред през последните две седмици.

Ръката й на гърба му се спря.

— Какво имаш предвид?

— Не знам точно какво — каза той, подбирайки внимателно думите си. — Нещо става с него. Чувствам това.

Тя отпусна ръката си и седна в леглото.

— Обърни се — рече тя. — Да поговорим.

Ласт се обърна и седна, подпрян на лицевата дъска на леглото. Рейнър се настани редом, обърната с лице към него, подгънала кръстосаните си крака и се подпря с ръце отстрани. В тази поза той можеше да се наслаждава на чудесните й гърди. Той обичаше да я гледа така, а на нея това също й доставяше удоволствие. Светлата й коса бе разрошена.

— Нали веднъж ме попита защо никога не изглеждам засегната, натъжена или озлобена заради държането на Колин към мен?

— Да.

— Тогава ти отговорих с нещо несериозно.

Той кимна.

— Истината е, че когато се срещнахме с тебе във Веракрус, вече бях преминала етапа на „огорчението“ в така наречения наш брак. Това е отдавна минало. Трябваше да послушам първата му жена. Тя всъщност дойде при мен веднъж, преди да се оженим. Чудесна жена. Тя ми хареса и това следваше да ми послужи като предупреждение. — Рейнър замълча и погледна Ласт. — То има значение, но не знам дали ще го разбереш. Във всеки случай, когато всичките й предупреждения се сбъднаха, разбрах, че е била дълбоко права.

Тя млъкна и оправи с ръка косата си.

— Не съм чак такава гадна кучка — рече тя, — но не съм и някоя наивница. Бяхме женени от две години, тази къща беше съвсем нова, а бизнесът му тъкмо страхотно се бе разраснал. Невероятен разцвет. Изведнъж бизнесът се превърна в нещо огромно. Това стана, защото Брод Страсър и още един човек го бяха изкупили.

— Кой беше другият човек?

— Грък — странен тип, ако ме питаш — казва се Панос Калатис.

— Колин ли ти каза всичко това?

— Боже мой, не. — Но тя не обясни как беше разбрала. — Всъщност тези мъже притежават контролиращия дял, или поне Страсър, чрез едно от акционерните си дружества. Горкият Колин е само един служител за всичко. Просто е като високоплатено момче за поръчки и вече не е господар на себе си. Колин е умен, не съм казала, че не е. Само че… не изпитвам особено уважение към избора, който направи.

— След като той се продаде, в преносен и в буквален смисъл, се замислих: е, добре, а аз къде съм? Омъжена съм за човек, който е безразличен към мене, държи се така, сякаш съм демодирана вещ. Бих могла да понасям това известно време, но ако има добра изгода. Имам предвид изключително добра.

— Но не е имало.

— Не и като по-далечна перспектива. Колин си докарва тази фантастична заплата, но не притежава никаква част от бизнеса, фантастичните заплати са чудесни дотогава, докогато си на служба. Но има и уволнения. Ето, през осемдесетте имаше маса изненадани висши служители. Те също са си мислели, че няма да свършат по този начин. Но винаги става така. Хора като Страсър и Калатис притежават нещата. Тях не ги уволняват. А когато Колин престане да им бъде нужен, те ще го изхвърлят като мръсен парцал. Той всеки момент може да загуби всичко… щом те решат. И тогава какво ще стане с мене?

Тя протегна ръка и взе една от бледорозовите възглавници и я прегърна в скута си. Погледна го за миг и продължи.

— Затова реших да измъкна нещо от тези… взаимоотношения. Помислих си, добре, щом те могат да купуват информация, и аз също бих могла. Наех първокласен частен детектив. Той документира на видео връзката на Колин с неговата секретарка. На самото местопрестъпление, както се казва. Кадрите бяха доста еротични, ако забравиш кои са участниците. Когато вече ми дойде до гуша, когато задоволих любопитството си и дори започна да ми се повдига, благодарих на онзи тип и му платих. После се свързах със секретарката и я накарах да дойде тук един следобед, когато Колин отсъстваше от града.

— Седнахме във всекидневната ей там — рече тя, поглеждайки през стъклените стени — и аз й показах видеофилмите. Беше зашеметена и уплашена. И засрамена. Продължих да й ги показвам, докато тя просто наведе глава и не пожела повече да ги гледа. Беше жестоко от моя страна и, честно казано, самата аз се изненадах от себе си. Мисля, че по това време вече не изпитвах особени чувства към този човек, но открих, че ми доставя някакво цинично удоволствие от подобно перверзно унижение спрямо нея. Но накрая престанах.

— Всъщност, в края на краищата не я обвинявах. Тази жена е интелигентна и е превъзходна секретарка. Тя знаеше, че спането с шефа не води до никъде, но от друга страна, никак не е зле, когато се дават премиални, а той непрестанно я е обсипвал с подаръци. Известно ми е какво вършат секретарките. Нали самата аз съм била. Знам как е. Една добра секретарка на практика ръководи компанията, но никога не й признават заслугите за това и в сравнение с някои от мъжете служители, които много по-малко от нея работят, заплатата й е нищожна. Тя си мисли, дявол да го вземе, че заслужава да получава нещо допълнително, задето спи с това копеле. Знае всичко за личния живот на шефа — на тази жена й беше известно, че с Колин не бяхме спали заедно от две години. Знае всичко за бизнеса. Къде са силните и къде са слабите страни. Какви са служебните тайни. Кой притежава влияние и кой не. Но най-важното: тя има достъп.

— Тя беше объркана и плачеше. Можех да отгатна, тя смяташе, че е загубила всичко. Започнах да й говоря. Казах й, виж какво, отпусни се, спокойно. Истината е, че с брака ни е свършено и ти просто си следващата. Всъщност това нямаше значение. Признах, че съм ядосана, но не защото обичах мъжа си. Просто ме беше яд, че ме използва. И й казах открито, че и тя трябва да се сърди, задето я използва. Рекох, че няма да направя нищо с видеокасетите. Че според мене и двете няма да получим това, което заслужаваме, от един тежък развод. Успокоих я и я накарах да помисли. После казах, че е по-добре двете с нея да се съюзим и да измислим начин как малко да се осигурим от всичко това. Напомних й, че и двете нямаме никаква защита, никаква осигуровка за бъдещето. Утре и двете можем да свършим на улицата без абсолютно нищо. Нищичко. И това би могло да стане толкова лесно. — Тя замълча. — Предложих й един план.

Докато Рейнър говореше, Ласт седеше облегнат до стената и почувства как постепенно косата му настръхва. Заобиколен от воднистата светлина на особения свят на Рейнър, той слушаше жената, която бе обработвал от осем месеца, изчаквайки точно подходящия момент, за да използва нея и връзката помежду им като трамплин за собствения си успех, а сега разбираше, че е градил призрачни кули. Докато тя разказваше, сърцето му ту силно биеше, ту се сепваше, мислейки, че тя всеки миг ще го прати по дяволите заради всички тия месеци на пресметлива любовна връзка. Струваше му се, че тази жена чете мислите му и сега се кани да нанесе смъртоносния удар.

Но то не се случи. Вместо това той изслуша историята как две жени, невидими посред бял ден, са събирали достатъчно информация — за „Дейтапринт“ и свързани с нея компании, като „Конкордия Инвестмънтс“, „Хорман Пластикс“, „Хермес Експортс“ и „Страсър Индъстрис“ — толкова, че и двете да бъдат убити на място. Когато накрая Рейнър свърши, те замълчаха сред коприната, стъклата и аромата на пирен, а Ласт за първи път в живота си не знаеше дали да крещи от радост или от ужас. Той или беше открил златоносната жила след всичките си авантюри, или току-що бе изслушал собствената си смъртна присъда. Просто не можеше да определи на коя страна бяха шансовете. Те сякаш бяха деформирани от огромните величини.

— Господи… Исусе… — продума той.

Тя го гледаше и като че ли чакаше неговата оценка. Искаше да знае какво мисли той.

— Рейнър — с мъка преглътна той — изслушай ме. — Устата му се беше размекнала. — Та това може да те унищожи… просто не ми се вярва, че сте стигнали толкова далече. Имаш ли представа колко сте… застрашени, колко сте уязвими? И двете.

— Едва през последните месеци — рече тя. — Когато започнахме да проумяваме историята с наркотиците. Тогава здравата се уплашихме.

Ласт я погледна. Сега му се струваше, че усеща страха в нея, но се чудеше защо не го беше почувствал преди. Кого всъщност беше мамил всичките тия месеци? Нея или самия себе си?

— Откога се занимавате с това? — попита той.

— От девет месеца. Трябваше да действаме бавно — обясни тя. — Не искахме да оплескаме нещата. Нали разбираш, малко по малко, проверявайки по няколко пъти, стъпка по стъпка.

Той изчака малко, за да не да изглежда прекалено нетърпелив.

— Разполагате ли с документация?

— Естествено. Нали точно това е целта?

— Но… — После той изведнъж се подсети. — А тя — секретарката — продължи ли връзката си с Колин?

Рейнър кимна.

— Така трябваше. Иначе нямаше да се получи. Всеки път, когато той я използваше, и тя го използваше. — Тя се усмихна. — Ето ти идеална справедливост…

— И все още ли спи с него?

— Надявам се.

Тя го гледаше, лицето й беше съвсем близо до неговото. В момента, преди да заговори, той предугади думите й.

— Стигнахме доста далече — каза тя — без никаква помощ. — Той усещаше как тя е затаила дъх, надявайки се да не е сбъркала с него. — Искаш ли да участваш в това?

53.

Нюман виждаше отблясъка от пожара в яхтклуба на Саут Шор Харбър, преди още да завие по шосе номер 1 на НАСА към Насау Бей. Колите намаляваха скоростта си по шосето, чудейки се на оранжевата светлина, озаряваща облаците на залива, които се носеха към сушата. Когато сви по кварталната улица, водеща към къщата на Шек, хората бяха излезли по дворовете си и гледаха към пожара.

Къщата на Шек беше модерна, едноетажна вила, разположена на извиваща се улица с палми, зелени морави и беше в също така скъп район като на Валери Хийт. Нюман паркира във входната алея, скри колата, доколкото можа, зад гъсти олеандри и слезе почти незабелязан от пръснатите групички хора, застанали в предните си дворове отсреща и гледащи в неговата посока. Задната част на къщата беше точно до канала и почти на противоположната страна на лагуната срещу пожара.

Той не отиде до входната врата, а нехайно обходи къщата, откри дървена оградка с врата и мина в задния двор. Оттук огънят в яхтклуба изглеждаше като голям пожар, отразявайки се както от облаците, така и от водата в залива, а самият огън беше най-ярката точка между двете илюминации. Сякаш цялото пристанище гореше.

Оглеждайки къщата, за да се увери, че не е пропуснал нещо очевидно — запалена лампа или някой човек, застанал на прозорец или врата, той тръгна покрай гъстия плет, който изолираше задния двор от съседите. Стигна до малък кей и погледна отсреща. Чуваха се сирени и клаксони. Воят на линейките и сякаш цялата тая какофония и бъркотия се разви ваше в някакъв амфитеатър. Там, сред влажната трева му беше тежко да повярва, че Бъртъл е бил отсреща, изгорял е в експлозията и че още никой не е разбрал това. За миг се запита какво ли е Почувствал Бъртъл, взривен така в небитието.

Той погледа огъня, който беше толкова близо, че виждаше пламъците, засилени от бензина и маслата на лодките. За първи път му се случваше приятел да умре от насилствена смърт и беше изненадан от нелепостта на такова събитие. То изглеждаше някак си нереално и същевременно така истинско, че му се гадеше.

Гласовете на хората от другата страна на плета го върнаха в настоящето. Говореха за пожара, изказваха предположения. Някой имаше радиоприемник и гласовете се заглушаваха от пукането и пращенето на предаванията.

Той тръгна обратно към къщата, промъквайки се край тъмния плет. Откъм задната си страна къщата имаше няколко врати. Първата изглежда беше за гаража. Имаше плъзгащи се стъклени врати, отварящи се към широката тераса и езерото, както повече то къщи с изглед към водата. Освен това имаше и нещо като вътрешно дворче, закътано от три страни също чрез гъст плет и още една врата. Приличаше на външен вход за отделен апартамент или стая.

Нюман извади от джоба си латексовите ръкавици, сложи ги и използва шперцовете си, за да отвори вратата, която предполагаше, че води за гаража. Беше прав. Заключи вратата зад себе си, извади джобно фенерче и освети празния гараж. Имаше само един мотоциклет, чийто мотор беше студен. Не видя нищо особено интересно и се приближи до работен тезгях край стената, откъдето си избра няколко отвертки и ги прибра в джоба на сакото си. Имаше друга врата до входната, водеща към перално помещение и склад. Из шкафовете там потърси найлонови торби за боклук, взе една и после мина през друга врата към кухнята.

Къщата на Брус Шек имаше вид на по-обитавана, отколкото тази на Валери Хийт, макар че си личаха небрежността и някои навици на ергенския живот. Всекидневната откъм улицата фактически бе обзаведена с абсолютния минимум от мебели. Имаше три спални. Две бяха като всекидневната, снабдени с най-необходимите неща, но иначе изглеждаха напълно неизползвани. Ала комбинацията трапезария с кухня изглежда беше мястото, където той е прекарвал цялото си време. Телевизорът беше там и наоколо имаше пръснати нудистки списания, чифт спортен екип насред пода, сякаш току-що го бе съблякъл, няколко рибарски пръта, подпрени в ъгъла до вратите към терасата, редом със стари маратонки и шкафче за лед. На кухненската маса лежаха някакви авиационни карти и те бяха първото, което Нюман реши да прибере в торбата.

Кухнята беше по-добре обзаведена, отколкото Нюман беше очаквал. Шек не е бил особен гастроном. В хладилника имаше изобилие от полуготови ястия, стабилни запаси от бира, половин диня, портокалов сок, мляко и най-различни съставки за сандвичи. Килерът и шкафовете съдържаха обичайните продукти, а в кофата за боклук се мъдреха две стари кутии от пица.

Нюман премина към спалнята на Шек. Дрехите в гардероба му се състояха от джинси, всекидневни ризи, няколко спортни сака и само три чифта официални панталони. В ъгъла на дрешника откри скъпа пушка за елени и патрони, две изключително скъпи италиански ловни пушки, четири или пет кутии с патрони за тях, както и две доста използвани раници, комплект стари еленови рога и чифт ловджийски ботуши. Той огледа внимателно дрешника за скрити врати или отделения по стените и пода.

Не откри никакво място в къщата, където Шек би могъл да скрие някакви документи и по нищо не личеше някой да е идвал преди Нюман.

Върна се в трапезарията, отключи вратите към терасата и излезе навън. Отиде до вратата откъм малкия вътрешен двор. Пак използва шперцовете да я отвори. Стаята сякаш някога бе служила за нещо като временен кабинет, но сега изглеждаше като почти неизползвана. В нея се намираше старо метално канцеларско бюро, малък диван и два стола. Върху ниската масичка пред дивана бяха пръснати стари списания — „Тексас Мънтли“, „Командос“, „Авиатор“ и „Спортс Илюстрейтед“.

Макар да нямаше вид на често използвана, тази стая се струваше на Нюман като най-вероятната, в която Шек би скрил някакви листове с кодове и принадлежности за разшифроване. Затова той извади отвертките от джоба си и започна да развинтва почти всичко, което можеше да се разглобява — Първо отиде в малката баня и се зае със стените, една по една, постепенно минавайки към стаята. Отворите за климатичната инсталация, пластинките около електрическите ключове и контакти. Основите на лампите. Краката на дивана и на масичката. Циповете на възглавниците, тапицерията. С бюрото беше най-сложно. След половин час работа не беше открил нищо и пред него стоеше отчайващата перспектива да действа по същия начин и с голямата къща.

Той остави разхвърляната стая, заключи вратата и се върна в къщата през вратата откъм терасата. Застанал сред трапезарията, той се помъчи да елиминира някои от най-вероятните места, които обикновено би претърсил. Ако той би искал да скрие нещо изключително ценно, нещо, от което животът му може да зависи един ден, би трябвало да е сигурен, че този предмет няма да стане жертва на капризите на шанса, като например една обикновена кражба. Не би използвал нещо, което би могло да бъде откраднато. Стереоуредби, телевизор, уреди, мотоциклетът, инструменти, мебели. Трябваше да ограничи търсенето по конструкцията на самата къща. И ще започне от стаята, която обикновено се смята за най-лична. Той се залови със спалнята на Шек. Разглоби всичко, както и в стаята откъм двора, но нищо не откри.

Това беше обезкуражаващо, но не и неочаквано. Ако Шек е бил такъв професионалист, за какъвто го смятаха, той нямаше да остави нещо важно да се търкаля из къщата. Според догадките на Нюман Шек е бил човек, умеещ да оцелява и се е гордеел, че е живеел — и е оставал жив — благодарение на собствената си съобразителност.

Отиде в другите две спални и ги претърси по същия начин, дори разглоби термостата в коридора. Нищо.

Когато излизаше от втората спалня, той изведнъж се спря. Душовете. Не беше надниквал в нито един от душовете. Но не в спалнята на Шек, защото тя е била редовно използвана, а в другите две, които никога или много рядко са били използвани. Той се върна в спалнята, от която току-що бе излязъл и отиде в кабинката на душа. Главата на душа беше широка, достатъчно голяма да побере кутийка с 35 мм филм или нещо подобно. Той я развинти. Нищо. Отиде в другата спалня. Същият вид душ. Нищо. Той стоеше с главата на душа в ръка. Боже мой. Този душ никога не бе използван. Той погледна надолу, към краката си… към отводнителния канал. Той остави душа, извади отвертка от джоба си и свали двата винта от хромираната решетка над канала. Нищо. Остави всичко там, върна се във втората спалня и отиде при душа. Застана на колене и се вгледа в решетката над канала. Като че ли имаше късче от марля, залепено до един от отворите. Погледна по-отблизо, насочвайки фенерчето към канализационната тръба. Не беше марля.

Кръвното му налягане веднага скочи, докато разтреперано развинтваше решетката. Внимателно я измъкна и усети придърпване, като опъването на въдицата, когато рибата клъвне. Повдигна решетката и видя връвта. Всъщност не беше връв, а прозрачна рибарска корда, завързана за една от дупчиците на решетката. Възелът на безцветната корда беше почти невидим. Той пъхна фенерчето в устата си, внимателно вдигна решетката с едната ръка, а с другата хвана кордата. Нишката беше само три инча дълга и бе завързана за ухото на капачка, завинтена на пластмасова непромокаема кутия, около пет инча на дължина, от оня вид, в който ловци и рибари биха държали кибрита си на сухо.

Сърцето на Нюман биеше лудо. Не можеше да повярва на късмета си. Не можеше да повярва, че се е досетил за това, за проклетия канал. Стискайки кутийката в ръка, той излезе от кабинката на душа и се подпря на тоалетното шкафче. Вдигна кутийката нагоре и я освети добре с фенерчето. Беше зелена с дебело гумено уплътнение между капачката и тялото. Беше нещо солидно, каквото би следвало да се очаква от Шек. Поклати я леко и нищо не чу. Искаше му се да я отвори, но се боеше, че може да съдържа филм, който трябва да се отвори в тъмна стая, и страхът му да не опропасти така трудно придобитото доказателство го накара да се откаже от мисълта да задоволи изгарящото го любопитство.

Той сложи кутийката в джоба на сакото си — все още прикрепена с кордата към решетката — и излезе от спалнята. Мина през коридора към кухнята и трапезарията. През плъзгащите се стъклени врати към моравата той виждаше ясно горящия яхтклуб от другата страна на езерото. Усети рязкото, неприятно чувство в стомаха си при мисълта, че може би предишната нощ Шек е стоял на същото това място, гледайки красивите ярки светлини откъм пристанището, лампичките, провесени между стълбовете край кея, светлинките, проблясващи по мачтите на платноходките и кабините на моторниците, как то и отразяващите се във водата светлини.

54.

1:25 сутринта

Грейвър седеше край масата в библиотеката заедно с Черил и Арнет, докато Черил превърташе лентата за трети път.

— Искаш ли пак да го чуеш? — попита Арнет.

Грейвър поклати глава. Навярно нямаше да забрави нищо от това, което чу в последния разговор на Дийн Бъртъл. Записът беше малко зловещ, с колебливо начало, докато Черил е уточнявала диапазона и честотата, а после всичко се чуваше забележително ясно. Гласът на Брус Шек беше загрубял и дрезгав от уискито и беше лесно човек да си го представи след разказаното от Валери Хийт. Хубав и атлетичен мъж, с положителност по-умен, отколкото Валери Хийт предполагаше, с прокрадващ се елемент на лукавство.

Ала чувайки гласа на Бъртъл, имаше чувството, че слуша свой брат. Грейвър нямаше брат, но си мислеше, че Бъртъл би могъл да му бъде, и съзнанието, че с всяка произнесена дума той все повече се е приближавал до надвисналата, страшна смърт, му причиняваше силна болка. Те изобщо не са подозирали за нищо. Вярно, Шек наистина каза, че според него са в опасност, но изглежда той е смятал да се справи с това и нито един от двамата не е предполагал, че точно в този момент са в опасност. А и целият разговор беше почти монолог на Шек. Изглежда той доста си беше пийнал, от което е станал словоохотлив. Бъртъл говореше много малко и когато се обаждаше, то беше нещо кратко, показващо според Грейвър, че е бил или напрегнат, или ядосан, или дори предпазлив и развълнуван. Но малкото думи, които той произнасяше, бяха още по-болезнени за слушане, точно защото бяха толкова малко. Грейвър се бе надвесил над магнетофона, надявайки се да чуе най-после нещо от Бъртъл.

Той погледна Черил.

— Благодаря — рече той. Зърна леко учудване в очите й, но това нямаше значение. Не се притесняваше, че благодарността му може да й е прозвучала малко странно. Беше благодарен за това последно доказателство.

Арнет направи знак с ръка и Черил изключи магнетофона, стана и излезе от стаята.

— Беше наистина адски страшно за слушане — каза Арнет, посягайки към цигарите си върху масата. — Съжалявам, че ти се наложи да го сториш. Съжалявам, че така стана, душко.

Стомахът на Грейвър беше станал на топка от болка и възмущение. Просто не можеше да повярва. Беше направо нечувано, дори уродливо. Събитията от последните два дни като че ли преобърнаха всичко, което бе изглеждало нормално и разумно.

— Това беше прекалено грубо от страна на Калатис — рече тя. — Мисля, че то е показателно за коренен поврат в играта.

— Значи си убедена, че е Калатис.

Арнет щракна със запалката, погледна Грейвър през пламъка и запали цигарата си.

— Помисли си, душко — каза му тя. — Или може би знаеш нещо, за което не си ми споменал?

Грейвър поклати глава.

— Не, аз знам толкова малко, че е без значение.

— Фактически Шек е подписал собствената си присъда. Той всъщност е сочел към Калатис, когато са ги гръмнали.

— А мъжът при фонтана?

Арнет сякаш се боеше да му предава още лоши новини.

— Проверяваме снимките по компютрите от момента, в който ти обещах. Но го няма никъде — отвърна тя. — Изобщо не знам кой е. Но то не означава, че не е правителствен човек. Просто означава, че или моите източници навярно не са така добри както преди, или че той ще се появи при следващата група снимки.

— Или пък че той не е на държавна служба.

— Съгласна съм — отстъпи тя.

— Само не разбирам защо Калатис ще използва бомба, дявол да го вземе — рече Грейвър. — След като си е направил такъв труд да маскира убийствата на Тислър и Безъм. — Той кимна към магнетофона. — Дийн очевидно е смятал, че Тислър се е самоубил заради снимките.

— Дийн е сбъркал — хладно каза Арнет. — Изобщо не се съмнявам в това. Смъртта на Тислър може да ви е изненадала, но те уверявам, тя изобщо не е учудила Панос Калатис. Това, което виждаме тук, е едно методично изгаряне на мостове, разчистване на всички пасиви. Калатис оставя зад себе си дребните риби, които са му вършили мръсната работа в тази операция. Мисля, че Шек е бил прав в това отношение.

— А според тебе той имал ли е право за приключването на някакъв етап тук от страна на Калатис?

Арнет изтръска цигарата си над пепелника.

— Така изглежда — рече тя. Изглежда прочете мислите му и поклати глава. — Забрави за това. Какво ще направиш? Нима ще отидеш при федералните власти с това, което имаш? Дори не разполагаш с достатъчно… имам предвид фактически документи, за да не му позволят да напусне страната. А ако наистина намериш някой глупак, който да санкционира това, адвокатите на Калатис ще направят всичко на пух и прах и след двайсет и четири часа той ще изчезне завинаги.

Тя се изправи и скръсти ръце, вдигнала цигарата край лицето си. Закрачи из стаята, после се спря пред него и го погледна.

— Знаеш ли какво се случи тук, душко? — рече тя. — Лош късмет. Ти попадна в самия край на една ужасна операция. Може никога да не разбереш какво се е случило. Никога. Загуби две нечестни ченгета, и ако трябва да приемеш докрай фактите, навярно трима. Има вероятност дори да не научиш дали са били повече. Лошите момчета са се били организирали така добре над главата ти, че си успял само да зърнеш нещичко, преди да тръшнат вратата. Смятай, че ти е провървяло.

Тя всмукна от цигарата, гледайки го през острия дим. Тази преценка беше жестока, но може би точна и Грейвър си помисли, че има причина тя да я поднесе толкова директно.

— Ала твоите инстинкти ти подсказват правилно едно нещо — рече тя. — Има някой друг, все още в сянка. На мен също ми се струва, че Тислър, Безъм и Дийн биха идентифицирали този някой друг, и той, който и да е, би спечелил от тяхната смърт толкова, колкото и Калатис. Вероятно той е в пълна безопасност сега. Освен ако ти не откриеш нещо.

Тя размаха цигарата пред него.

— Можеш да направиш две неща. Да спотайваш всичко, доколкото е възможно, докато продължаваш да действаш самостоятелно. Или да напишеш някакъв подробен доклад за всичко случило се през последните три дни, откакто откриха мъртвия Тислър. — Тя се спря. — Водиш си личен дневник, нали?

Грейвър кимна.

— Добре. Записвай там нещата така, както са се случили, с всички подробности за твоите действия — като пропускаш името ми, естествено, предавайки всичко в хронологичен ред. Прескочи Уестрейт и го дай на Хъртиг. Нека той да реши вместо теб. Това му е работата, дявол да го вземе.

Тя се взря в него, малка жилава жена с мургав тен и тъмно минало, която на съвсем млади години е трябвало да свикне да взема трудни решения, едно, от които бе да остане в тази професия. После, твърде късно, тя бе открила, че да живееш с такива решения, е всъщност съвсем различно от тяхното вземане. И всичко това я беше състарило. Но тя отдавна вече не трепваше пред перспективата да взема съдбоносни решения. Тя рискуваше и после се бореше насаме със своята съвест. Точно това бяха истинските страшни сблъсъци, призна му тя веднъж, да се изправиш пред самия себе си, да бъдеш едновременно свой собствен съдия и съдебно жури — а някой ден, ако е необходимо, дори и палач.

— Направихме някои проверки в „Гълфстрийм Банк“ — каза тя, нарушавайки мълчанието му. — Знаеш ли, тази банка е едва от шест години? Предполагам, че преди около седем години Калатис е извършил маркетингово проучване на градовете в Юга. Не знам какви са били критериите му, но изглежда Хюстън е отговарял на неговите изисквания за това, което си е наумил да върши. Това е дългосрочно планиране. Като се замислиш, този проект е изразходвал по-голямата част от едно десетилетие в живота му. Това може донякъде да ти подскаже за сумите пари, заложени тук. Трябва да са колосални.

Тя поклати глава, гледайки го внимателно, макар че мислите й бяха разкъсани.

— Знаеш ли, тази работа все повече ме плаши. При типове като Калатис и Страсър няма никакви граници, такива просто не съществуват. Те са като мошеническо правителство, което разполага с богатство, но няма физическа територия, няма избиратели, освен своите жертви, няма друга причина за съществуване, освен алчността — Тя замълча. — Да се чудиш дали това не е бъдещето… все по-големи апетити, ненаситна алчност. — Тя скептично се усмихна. — Но аз май се отклоних от моята история. Стигнах едва ли не до древността.

— „Хермес Експортс“ — каза Грейвър, сякаш не я беше слушал.

— Да, и тях ги проверяваме. Изглежда те продават на страшно много вносители. Вероятно разпръскват кокаин по цялата страна.

— Смяташ, че го „възстановяват“ всичкия тук, а после го натоварват и извозват?

— Че защо? Ако стоката пристигне благополучно, защо да не я пуснат да си продължи?

— В такъв случай процесът навярно не е чак толкова сложен.

— Предполагам, че химиците на Страсър са подготвили навсякъде съответните хора. Освен това наркобизнесът и всичко, свързано с тази гадост, не предполага особен ум. Можеш да обучиш дори и един орангутан да го върши. Наркопроизводството изобщо не се отличава с особена хигиена и прецизност.

Грейвър погледна бележника си. Искаше да я помоли да направи компютърна проверка на Виктор Ласт и да види дали в нейните банки от данни има нещо повече от собствените му източници, но кой знае защо се въздържа.

— Сега си отрязан, нали — му каза Арнет. — Следващата ти стъпка щеше да бъде Шек. Ако не успееше с него, щеше да се насочиш към Дийн. Това би било рискован ход, но щеше да бъде единственият, който би те доближил до целта. — Тя всмукна от цигарата. — Сега пред теб стои само перспективата за дълго и тежко разследване. Вече няма съскащ фитил, чийто източник да можеш да проследиш. Ще трябва да слепваш фрагментите един след друг, по изпитания и верен способ на разузнавателната работа.

Той я изгледа. Тя се наведе над масата и смачка цигарата си в пепелника. Ноктите й бяха безупречни, без лак, точно и гладко изпилени, с овални краища.

— Знам, че е извън моята област — каза Грейвър, внимателно подбирайки думите си — и дори то не ми е работа, но Калатис е единственото, за което мога да мисля в момента. Засега се интересувам само от него и с едно „дълго и тежко разследване“ няма да го хванем.

В погледа на Арнет той съзря сериозно опасение.

— Какво искаш да кажеш с това? — попита тя.

— Просто искам да кажа, че този път търпението и далечната перспектива никак не ми се нравят. Не съм откачил. Знам какви са шансовете Калатис да се измъкне. Живея с такива шансове всеки ден, точно като тебе. Само че този път не мога да се отнасям философски към това. Съжалявам. Онова голямо разследване минава на втори план. — Той замълча и двамата впериха погледи един в друг. — Арнет, искам го този кучи син толкова силно, че това се е превърнало в единственото нещо, което желая.

Тя дори не трепна. Стоеше изправена зад стола си, хванала облегалката с тънките си пръсти.

— Няма да е зле да дойдеш на себе си — с равен глас рече тя. Лицето й доби студен израз и той не можеше да разгадае особения й поглед. Ако не беше така напрегнат, ако владееше по-добре мислите си, този израз на лицето й би имал възпиращ ефект върху него. Той замислено потупваше с палец върху масата.

— Но аз не съм отрязан, Арнет. Има пряк път към Калатис… чрез Колин Фийбър.

— В случай че го прибереш, времето за намирането на Калатис ще се ограничи до часове, а не дни — предупреди го тя. — В момента, в който го прибереш… — Тя щракна с пръсти.

— Ако има опасност да изпусна Калатис, няма да се поколебая да го направя.

— Това е рисковано.

— Това е безразсъдно.

След малко тя попита:

— Според теб с колко време разполагаш?

Грейвър погледна бележника и го побутна напред-назад.

— Вероятно Уестрейт вече се е обадил по телефона вкъщи — каза той. — Или пък Бен Олмстед, моят сержант в Отряда за борба с тероризма. Имам трима души, освен Олмстед, в съвместна дейност с ФБР. Те работят извън нашата сграда. Ще получа веднага новини от тях, затова ще разбера, ако открият нещо в Саут Шор Харбър. Очаквам по някое време Джинет да съобщи за изчезването на Дийн. Рано или късно ще предположат, че Дийн може да е бил един от загиналите, но не ще могат да го докажат. Но заради изчезването му и смъртните случаи на Тислър и Безъм, някой — вероятно Уорд Лукънс — ще настоява за разследване. И ще го имат. Тогава ще трябва да си кажа всичко, което знам.

— Следователно, ние разполагаме с…

— Струва ми се, с няколко дни. Мисля, че всичко зависи от това колко скоро Джинет ще изпадне в паника.

Радиотелефонът, който бе на масата до лакътя на Грейвър, звънна за първи път. Той го вдигна.

— Обажда се Нюман. Намирам се на „Гълф Фриуей“ и се връщам. Имам нещо от Шек.

— Какво е то? — Грейвър се изправи на стола и Арнет замръзна на място, с прикован в него поглед. Грейвър й даде допълнителната слушалка, за да чува и тя.

— Не съм сигурен — отвърна Нюман. — Имам няколко авиационни навигаторски карти, но и открих една кутия, непромокаема, като контейнерче от армейски тип, малко повече от пет инча на дължина. Намерих я завързана с рибарска корда от вътрешната страна на каналната капачка в една от баните.

— Боже мой, да — прошепна Арнет, навеждайки се изведнъж над масата.

Мускулите на врата на Грейвър започнаха да се напрягат.

— Не съм я отворил — каза Нюман. — Страхувам се, че може да е непроявен филм.

— Накарай го да я донесе тук — рече Арнет, давайки знак с ръка.

Грейвър я изгледа.

— Ако смяташ, че може… нека да дойде — каза тя.

Грейвър кимна.

— Дай му адреса — рече тя.

— Нюман…

— Да?

— Виж какво, ще ти дам един адрес. Искам да донесеш кутийката на „Рауър“, номер 4645.

Нюман повтори адреса.

— Точно така. Това е жилище. Ще те чакат на вратата откъм двора.

— Пристигам след двайсет минути.

Грейвър изключи радиото.

— В канала на банята. — Арнет се ухили възхитено. — Твоето момче е наистина добро.

Грейвър изведнъж отново се изпълни с надежда. Последните няколко дни беше толкова преуморен, че се изненада от възбудата си.

— Всеки си крие нещо за черни дни — каза той, мислейки си за Шек.

— Такава ни е професията, душко — каза със задоволство Арнет. — Шпионите са толкова предсказуеми, колкото и всички останали. Те само разсъждават по-различно. Щом веднъж разбереш как мислят те, има голям шанс да отгатнеш какво мислят. — Тя мина от другия край на масата, почука с юмрук върху дървената повърхност и пак се върна до Грейвър. — Калатис може и да съжалява за бомбата в яхтклуба — рече тя.

— Ще направя всичко възможно той наистина да съжалява — каза Грейвър.

И двамата разбираха, че имат предвид две напълно различни неща.

55.

Четири негови самолета бяха едновременно във въздуха. Два летяха в двете посоки по крайбрежието на Мексиканския залив, като всеки от тях превозваше клиент с превързани очи, смятащ, че се движат или към Мексико, или към някой от многобройните острови на Западна Индия. Всичките му клиенти, четиримата, които бе превозил през последните два дни, и четиримата, които щеше да докара през следващите два, си мислеха, че отиват на някакво друго място. Всички те обаче бяха уверени, че са напуснали Щатите. Точно сега един клиент летеше „обратно към Щатите“, а друг щеше да пристигне тук всеки момент. Трети самолет бе отлетял от едно място на двайсет мили в залива, където двайсет и два милиона долара в брой бяха натоварени на него от голяма моторна лодка. Той се бе отправил към Големия Кайманов остров. Четвърти самолет също бе натоварен пред залива, но на различно място от третия. Той превозваше двайсет и осем милиона долара и летеше към Панама сити. Тези пари бяха в ръцете на опитни счетоводители — заедно с щедро заплатена охрана — и щяха да бъдат пръснати из цялото Западно полукълбо в сигурни, законни сметки за по-малко от петнайсет дни.

Калатис бе застанал на верандата над плажа. Пушеше нова пура и носеше тъмни панталони и свободно падаща копринена риза в пастелно оранжево. Той дочу далечното бръмчене на следващия самолет и погледна часовника си. Точно навреме. Помисли си за Джейл. Тя също скоро щеше да привърши своята задача. Към три или четири часа и двамата щяха да са свършили нощната си работа и после щяха да се пъхнат в леглото със снежнобели чаршафи от египетски памук и да останат в него до обяд. Междувременно имаше хора, на които плащаше да работят в обичайните делови часове, а най-голямата операция на Калатис щеше да продължи да напредва към своя финал с неумолимото ускорение на каменен блок, търкалящ се надолу по планински склон.

Той наблюдаваше, докато мигащите светлинки на самолета се спускаха от нощното небе към водите на залива, после той рязко се наклони и звукът се чу право отпред, макар че се виждаха само светлините. Самолетът се плъзна по повърхността на водата, а после изведнъж се появиха две бели следи от пръски, когато понтоните докоснаха водата, а тътенът на двигателите постепенно започна да намалява при движението на самолета към пристана.

Оглеждайки подредената маса на верандата, Калатис прибра корема си и отново опъна ризата около кръста си. Този клиент беше много по-интересен от обикновено. Един подобаващ начин да приключи вечерта. Той се обърна към пристана и се вслуша в предизвестяващите звуци. Двигателите спряха и самолетът се понесе по инерция последните няколко метра към кея, чуха се шумовете от акостирането, мъжете от охраната даваха нареждания един на друг и накрая стъпките по кея, докато неговите хора водеха клиента със забързани очи нагоре, после през моравата и накрая към верандата, където свалиха превръзката.

— Моите почитания, мис Доната — рече Калатис с най-приятния си глас. — За мен е удоволствие да те видя отново.

Мис Патриша Доната беше на трийсет и шест години. Беше завършила право в Станфорд и беше експерт-счетоводител. Работеше нещо като… консултант. Имаше малки гърди, но много дълги крака, които щедро показваше. Освен това във вените й вместо кръв течеше студена вода. Калатис я смяташе за проницателна и изключително способна представителка на своите клиенти.

Седнаха на верандата и както обикновено, гостенката беше настанена така, че да вижда интериора на къщата в общи линии, а не бреговата ивица. Калатис не искаше да рискува. Пийнаха малко. Калатис остави пурата си. Четвърт час разговаряха на леки теми, никакъв бизнес и на Калатис отново му доставяше удоволствие да наблюдава мис Доната. Имаше прекрасно лице, с нещо азиатско в него, пълни устни с ярко червило. Черната й коса се спускаше до раменете. Според него беше малко нервна, но въпреки това се държеше добре. Той си мислеше колко е секси и не се стараеше да пришпорва тяхната среща.

Най-после той каза:

— Е, знам, че от няколко дни си в Хюстън. Извинявам се, задето ти причиних неудобства, но тъй като тази сделка е значително по-голяма от предишните, налагаше се известно допълнително съгласуване от страна на всички. Трябваше да говоря с много хора като тебе, и то за кратко време. — Той й се усмихна. — Доволна ли си от направеното досега?

Тя остави чашата на масата и сключи ръце в скута си.

— Трябва да кажа — започна тя в типичния си неукрасен калифорнийски маниер, — че ти постъпи както трябва, Панос. Тактиката беше чудесна. Така двама от моите клиенти се поуспокоиха, когато ти изпрати хора да работят с тяхната охрана. Обикновено не пътувам с трийсет и два милиона в брой. На всички им хареса начина, по който се справиха твоите хора в Хюстън.

— Радвам се да го чуя — каза той. — А и съм доволен, че си успяла да намалиш страховете на някои членове от вашия консорциум.

— Когато работиш с осем различни личности, бизнесмени с доста силно его, е необходимо да имаш много търпение и такт, а трябва да изтърпиш доста глупости, за да ги накараш да се съгласят за всяко нещо — рече тя, осигурявайки си приятен, косвен комплимент.

Да, помисли си Калатис, ама чак накрая се съгласиха да дадат парите, нали. Всъщност алчността им бе взела връх, а не търпението и тактът на мис Доната. Дори магнетизмът на сексуалния апетит не беше от същата категория като силата на алчността. Ако предложиш на някого триста процента печалба от неговите инвестиции, той ще те последва с изплезен език чак в ада. В случай че печалбата е достатъчно висока, няма нищо свято, няма нищо забранено.

Калатис я погледна с израз на съчувствие и разбиране.

— При подобно капиталовложение всеки става… предпазлив — рече той. — Но трябва да напомниш на своите клиенти, че този път купуваме в големи количества. В тонове. Затова времето за изчакване е по-кратко. Могат да проверят сметките си след шейсет дни. — Той се усмихна. — Мисля, че ще бъдат доволни.

— Успяха ли всичките ти консорциуми, както беше предвидил? — попита тя.

Този въпрос беше малко агресивен, но Калатис го приписа на нейния характер. Общо взето, тя си беше зла кучка.

— Точно както бях предвидил, доволен съм да го подчертая. — Той вдигна длан и започна да отброява на пръстите си: — Чикаго, Атланта, Сиатъл, Маями, Вашингтон и — той вдигна показалеца на другата ръка — Ню Йорк. Всичко по план. Никакви изненади. Това отне повече от половин година, за да се уреди така, че всеки, който искаше да участва, да го направи с възможно най-голяма увереност.

— Всичкият продукт ли идва от един и същ район на Афганистан?

Мис Доната беше любопитна жена, но той си помисли, че навярно нейната роля й доставя удоволствие и изглежда намира нещо авантюристично в използването на думи като „продукт“. Е, би трябвало да е доволна. Тя бе събрала група бизнесмени, които на два пъти досега му бяха поверявали своите милиони. А сега за трети път. Тя беше много умна жена, приготовленията за тази рискована сделка бяха сложни — по проект на Калатис, но тя хитро и творчески се справи с преговорите. Наистина чудесно постижение за такава млада жена.

Но след шейсет дни животът на мис Доната щеше да се превърне в истински ад. Всичко, което тя си представяше сега, всичко, което беше планирала и осъществила чрез тъмните методи на Панос Калатис, щеше изведнъж да се изпари и тя щеше да бъде разорена и съсипана.

Затова той нямаше нищо против да й достави удоволствие в момента. Приличаше на играта на табла с жена, която, очаквайки да се омъжи за принц на следващата сутрин, не съзнава, че всъщност изживява последните часове преди собствената си екзекуция. Той чувстваше особена възбуда да забавлява жена, чиято гибел е неминуема, но тя нищо не знае за това. То й придаваше нещо ефирно, което доста му харесваше. Да, мис Доната наистина беше умна жена, но въпреки това трябваше да бъде малко по-умна.

Той й заразправя нагли лъжи за муджахидините и за маковите реколти, за товарните влакове от планините на Бадахшан и Хазараджат, от Дех Кхавак, Камдеш и Асмар. Разказа й достатъчно, за да може тя да повярва на това, което чува. Той често виждаше подобна наивност за света у американци, израснали в Щатите и никога ненапускали страната, от средната буржоазия, водещи среднобуржоазен живот и за които беше цяла авантюра да се преместят в един среднобуржоазен квартал на друг град. Невидели нищо от света, освен вечерните новини, те бяха доверчиви и лековерни. Те можеха да бъдат добре образовани, подобно на мис Доната, но това беше образованост, добита сред подобни на тях хора. Бяха като добре образовани овце.

След известно време разговорът се насочи към по-приятни теми и тогава една прислужница — Калатис бе решил, че при тези обстоятелства беше по-подходящо да бъде жена — донесе малки сандвичи и нови напитки. Разговаряха за места, където са пътували. Просто убиваха времето. Долу на пристана — оттам се дочуваха стъпки и понякога глух шум от случаен удар по корпус или понтон — последните дванайсет милиона долара в брой от нейните трийсет и два милиона се товареха от самолета в една моторница. Предишните двайсет милиона бяха прехвърлени на по-малки части през последните няколко дни.

Калатис сдържаше преждевременната си еуфория. Беше съвсем близо пред приключването на един деветгодишен проект. Наистина, не беше планирал точно това начинание допреди двайсет месеца — тогава видя колко невероятно нетърпеливи бяха американските бизнесмени да зарежат всякаква законност, но то беше като последица от цялостната по-голяма картина, към която той вече гледаше като към своето американско минало. Парите. Боже мой, той се бе изненадал и възхитил от сумите пари, с които тия мъже с готовност се разделяха като пресметливи комарджии, за да утроят притежаваното вече от тях. Ала все още на други места се въртяха зъбци и колела, всичко беше точно синхронизирано, за да приключи едновременно й докато предстояха още толкова много различни събития, той се стремеше да не предвкусва твърде дълго бъдещата сладка отплата.

Мислите му се върнаха към най-близките задачи, докато мис Доната започваше да разказва някакъв анекдот. А долу, на пристана милиони долари от Западното крайбрежие щяха всеки момент да заминат от Южния бряг към места далечни и неизвестни на никого… освен на Калатис.

56.

Гилбърт Хорман се мъчеше да не мисли за Панос Калатис. Постепенно това започна да му се удава все по-лесно.

Беше работил до късно в кабинета си, нещо обичайно, особено когато предстоеше изпращане на стока в Колумбия. Отворил беше вратата към съседния си частен апартамент, където преди половин час беше отишъл да си налее питие. Личният му телефон в апартамента иззвъня и той отиде да се обади, очаквайки, че жена му ще го попита колко още ще се забави.

Беше Калатис. Гъркът каза, че бърза много. Току-що получил документите, необходими за колумбийската пратка — това бяха фалшиви товарителници и други формуляри, които трябваше да бъдат подадени в правителствени служби, за да могат да изнесат значителни количества сярна киселина и оцетен анхидрид. Калатис искаше Гилбърт да получи документите тази вечер и щял да изпрати някого с тях при него, само да му ги остави. Гилбърт знаеше, беше безсмислено да му обяснява, че тъкмо се е приготвял да си ходи.

Затвори телефона и погледна часовника си. Калатис беше казал, че ще донесат документите след половин час. Чудесно. Всъщност Гилбърт се канеше да привърши работата си за деня, когато телефонното обаждане го прекъсна. Той загаси лампата в кабинета и тръгна из апартамента. Там имаше малка кухня, добре зареден бар, кът за сядане с два дивана и няколко кресла. Тук-таме бяха пръснати растения, имаше огромен телевизор и изглед към изисканите магазини отдолу и малко по-вдясно се виждаше блещукащият силует на централната градска част. Зад ъгъла следваше голямата спалня с разкошна вана за подводен масаж, откъдето изгледът беше същият както във всекидневната.

Гилбърт си сипа ново питие, събу обувките си — а вратовръзката беше свалил доста отдавна — и се настани пред телевизора, щракайки дистанционното управление, докато улучи канала на „Плейбой“. Неусетно изминаха четирийсет минути с помощта на още няколко питиета. Когато домофонът звънна, той бързо натисна кода, за да се качи куриерът на Калатис в асансьора. Пратките от Калатис не бяха рядкост и неговите хора си знаеха реда.

След пет минути се чу звънецът на приемната към кабинета. Гилбърт стана и тръгна през офиса заедно с питието си, без да си направи труда да се обуе. Когато излезе в приемната, едва не изпусна чашата. Зад стъклената стена стоеше пратеничката на Калатис, Джейл.

Всъщност Гилбърт се стъписа. Тя беше облечена в семпла виненочервена вечерна рокля, която се спускаше от раменете й като водопад. Гилбърт беше като зашеметен. Тя вдигна кафяв плик пред стъклото, жест, с който сякаш го подканваше да действа. Той отиде до бюрото и натисна копчето, за да отвори стъклената врата.

— Съжалявам много — каза тя и протегна плика — Панос ти се обади за това, нали?

Гилбърт кимна глупаво. Виждаше зърната на гърдите й.

— Извинявай, че е толкова късно. Знаеш си го Панос — рече тя, съжалително сбърчи вежди и сви леко рамене. Гилбърт веднага бе готов да даде петдесет долара да види пак това нейно помръдване. — Там всичко е толкова… трескаво, толкова оживено. Той се готвеше да пътува и всички бяха заети. Нямаше кой друг да дойде.

Нямало кой друг да дойде. На Гилбърт му харесваше как тя се изразява, харесваше му нейният акцент. Не знаеше какъв беше този акцент, а и не го интересуваше. Винаги си беше мислил, че тя е една от най-страхотните жени, които изобщо беше виждал. Беше момичето на Панос, предполагаше, че е някъде от Близкия изток, но и това нямаше значение. Тя беше просто нещо невероятно. Източена и млада, апетитна и мургава, с чудни котешки очи. Сигурно я беше зяпнал, не беше съвсем сигурен в това. Вече беше пил достатъчно, за да не може да долови подобни фини тънкости.

Тя погледна чашата му и се усмихна. Той протегна ръка към плика и му се стори, че тя като че ли го позадържа, когато той го вземаше.

— Какво пиеш? — попита тя.

— О, ъ, уиски. Шотландско.

Тя кимна, все още усмихната, сякаш го бе хванала да върши нещо неприлично.

— Ами — той махна с ръка неуверено, — искаш ли… — махна още по-неопределено, може би към нея с чашата — нещо?

Тя повдигна вежди.

— Да пия… с тебе ли?

И точно в тоя момент Панос Калатис изчезна завинаги от съзнанието на Гилбърт. Сладостта на настоящия миг беше непреодолима. Той протегна ръка към вратата, осъзнавайки, че тя я задържаше отворена с помощта на бедрото си.

— Не се налага да се връщам бързо — каза тя, минавайки леко край него. — Всички са толкова заети там и във всеки случай всички ще са излезли, когато се прибера.

— Сама ли дойде? — рече той с необходимата загриженост в гласа си, докато вървяха през кабинета към апартамента.

— О, да — каза тя и се огледа наоколо, обхващайки изгледа към града от прозореца на дневната.

— Какво искаш да пиеш? — попита той, метна плика върху един стол и отиде до бара.

— „Куба Либре“ — отвърна тя, спряла се до прозорците.

„Куба Либре“. Та тя дяволски приличаше на „Куба Либре“. Той успя да й сипе, както и още едно уиски за себе си, макар че беше в нещо като мъгла и не беше сигурен дали се справи достатъчно добре. Разля малко и от двете напитки по ръцете си, докато вървеше към нея. После за миг се обърка, когато я намери седнала скромно на дивана пред телевизора, с изправен гръб и прибрани в скута ръце, а от гърдите й се лееше виненото червено на роклята, докато гледаше как мъж и жена се чукаха върху мотоциклет в някаква дъждовна буря.

— Какво е това? — глупаво попита той, застанал непохватно с мокрите чаши в ръце.

— Правят малко любов — отвърна тя невъзмутимо. Произнесе го като „лубов“.

Със същата интонация можеше да каже, че времето ще бъде ясно, с временни заоблачавания, но в следващия миг му се усмихна по такъв начин, че напълно отстрани тази друга възможност.

През следващия половин час Гилбърт Хорман не попита повече нищо. Нито нея. Нито себе си. Нито Съдбата или Добрата Фортуна. Нито Бог. Изобщо не се запита защо се оказа гол върху дивана заедно с тази несравнима хетера, Джейл. Не попита защо гърдата й се намира в устата му и защо има тия усещания между краката й. Изобщо не се зачуди откъде дойде този чудесен, невероятен късмет да бъде във ваната с нея, да се налива с уиски и да се хлъзга навсякъде по нея, докато светлините на града се завъртяха в необятната, черна небесна твърд. Той не зададе изобщо никакви въпроси до момента. В който осъзна, че е отворил устата си, защото тя го беше помолила да направи това, и поглеждайки покрай блесналите й гърди над себе си, видя как тя държи капкомер… капкомер… над отворената му уста.

Но тогава вече беше твърде късно.

Сърцето му спря. Докато издишаше, нещо невидимо изтръгна малкото останал му въздух и стисна гърдите и дробовете му в един мъчително болезнен вакуум. Той полудяваше от болката, особена болка. Чувстваше как лицето му става алено, после мораво и усети как артериите в сърцето му изтъняват, отслабват, разтварят се и заливат мускула с неудържим кръвоизлив. Той наблюдаваше безпомощно как Джейл отдръпна ръката си, все още с вдигнат капкомер, с прозрачна капчица в самия му край. Той виждаше капката, а нейните гърди дори сега го приканваха в този страшен миг, когато той си мислеше, господи, каква грешка, а гърдите й пак канеха устните му.

Тя внимателно излезе от ваната и стъпи върху хавлиена кърпа, която предварително беше приготвила. Той не бе забелязал. Тя коленичи край ваната, изключи помпата за подводен масаж и източи водата. Докато ваната се празнеше, тя се изсуши, оставяйки розовия Гилбърт Хорман да лежи на дъното като огромна неокосмена мечка.

Тя внимателно сгъна влажната кърпа на квадрат, сложи я на стъпалото към ваната и коленичейки, се залови да облива с подвижния душ тялото и вътрешността на ваната. После влезе вътре при него, обърна го и старателно го изми, изми и вътрешните стени, за да е сигурна, че никакво косъмче не е останало от нея. Отвори устата му и я изплакна, после взе шампоан и му изми косата, отново го изплакна грижливо, обръщайки го още веднъж.

Когато бе удовлетворена, тя пак напълни огромната вана и включи помпата за подводен масаж. Тялото тежко се носеше във въртящата се вода, движейки се по особен начин. Тя изтри стъпалата на ваната с кърпата, върху която бе коленичила, а после я пъхна в торба за боклук.

Преди да се облече, тя отиде в дневната, взе своята чаша, изми я и я върна в шкафа за напитки. После взе кърпа за съдове от кухнята и изтри всички повърхности по масите около дивана, за да няма твърде много влажни кръгчета от една чаша. Взе пръснатите наоколо дрехи на Хорман и ги нареди с логична небрежност върху стол в банята, сложи обувките му до стола, сякаш там ги е свалил, и остави чорапите му върху тях.

След като свърши всичко това, тя се върна в дневната, вдигна роклята си от пода и я облече. Взе едно от списанията от ниска масичка — беше „Нюзуик“ — и го занесе в банята, подхвърляйки го във ваната. Събори чашата, от която Хорман бе пил, и я остави да се търкаля в кръг по ръба на ваната.

Всичко това вероятно беше излишно. Панос внимателно беше проучил медицинското досие на Хорман. Хронично високо кръвно налягане. Бяха използвали съвсем точно съответната химия. И все пак на нея й харесваше да действа прецизно всеки път. Беше добър навик.

Тя прибра кафявия плик, който бе донесла, взе найлоновата торба с кърпата си и излезе от апартамента, оставяйки лампите да светят. Загасяйки осветлението в кабинета му, тя излезе през приемната, натисна бутона за вратата и изчезна по коридора към асансьорите.

57.

Те се струпаха в тъмната стаичка, Грейвър, Арнет, Нюман, който още се мъчеше да възприеме видяното в трите обикновени малки къщи на Рауър стрийт, и Бойд, в чиито ръце беше кутийката. От червената светлина всички изглеждаха бледи, приличащи на съзаклятници и напрегнато гледаха предмета у Бойд.

— Сигурни ли сте, че това не е бомба, някакъв капан, а? — мъдруваше Бойд полушеговито, когато започна да отвинтва капачката.

— Искам само да разбера дали е филм — рече Грейвър. — После няма да ви преча повече.

Капачката беше с дълга резба, както е обичайно за подобни водонепропускливи съдове. Когато най-после я отвинти, Бойд я остави на масата, завъртя кутията и плътно навита, блестяща черна ролка се изсипа в ръката му.

— Това е филм — рече той. — Проявен е. — Той разтегна ролката между ръцете си. — Микрофилм.

— Е, засега е добре — каза Грейвър. — За колко време ще можете да получите нещо?

— Мога да направя първия кадър — микрофиш — след около двайсет минути.

Оставиха Бойд в тъмната стаичка и отидоха в главната компютърна стая. Всички компютри работеха и непрекъснато се чуваше чаткането по клавиатурите. Куин беше до радиото си, водеше записки в бележник и говореше с професионална досада в миниатюрното микрофонче. Нюман бързо обхвана всичко с поглед, опитвайки се да не зяпа, но, естествено, му се искаше да види колкото се може повече. Арнет се спря усмихнато.

— Това е Куин — каза тя на Нюман, но без да прекъсва момичето, за да я представи. — В момента получава съобщения от Саут Шор Харбър. Имаме нещатни сътрудници, както при вестникарите. Когато се случи нещо голямо, подобно на това, те ни държат в течение. Всяко обаждане се записва в компютъра, съобщенията се сверяват и на информацията се определя дадена числена стойност, подобно на стойностния код, които се дава на осведомител или източник. Следим внимателно както качеството, така и обема на информацията от всеки сътрудник. Понякога това се отплаща по най-неочакван начин.

Тя тръгна бавно из стаята.

— Тези две жени работят по компютърните данни на Тислър. Все още се мъчим да налучкаме — обърна се тя към Грейвър, — но има известен напредък. Ей там онзи мъж се опитва да разбере самоличността на човека, с когото Бъртъл се е срещнал при фонтана Транско. Не сме го открили, но пък така опресняваме данните за ония хора, затова всъщност то ни е от полза. Доста време мина, откакто не съм допълвала фотоархива си, а без причина обикновено не го правим.

— Дани — каза тя, посочвайки едно момиче на следващата компютърна система — търси някакви дири на Брод Страсър. Вие, момчета, се натъкнахте на един от най-недостъпните типове в бранша. Да вземем например Калатис. Ние предполагаме, че той е закупил имот в района на Хюстън някъде около 1989 година. Предполагаме, че оттогава прекарва половината си време там, но не можем да го докажем. Нашите сътрудници по недвижимите имоти казват, че според тях не е така, че не съществуват покупки на жилища, до които да не могат да се доберат. Те грешат, но не можем да подкрепим това с доказателства. Той притежава частен самолет, „Десолт Фолкън“. Знаем, че е на името на неговия пилот, бивш инструктор от израелските въздушни сили. Знаем, когато той тръгва от Колумбия с него… и това е всичко, което ни е известно. Веднъж, през 1989 година, го пипнахме в Хоби. Самолетът остана там три дни. Знам, че се е върнал с него тук, но не можем да го докажем. Според нас той подкупва някой авиодиспечер в Хондурас — в Тегусигалпа. Той влиза в страната през онова тясно заливче, Гълф Фонсека, пресича Хондурас и се появява над островите от другата страна като някой друг. Освен това, за да бъде в безопасност, той използва частна писта някъде около Хюстън вместо някое от летищата. Ала не можем да го докажем.

Тя млъкна, без да обяснява нищо за последните три или четири компютърни системи.

— И така нататък — рече тя. — Винаги преследваме нещо.

Арнет тръгна към библиотеката, а Грейвър и Нюман я последваха. Когато влязоха, радиотелефонът на Грейвър, който той бе оставил на масата, бръмчеше. Вдигна го. Беше Пола.

— Грейвър, с Хийт всичко мина благополучно. Тя замина. Но веднага щом се върнахме в дома ти, Джинет Бъртъл пристигна с кола след нас. Изпаднала е в истерия. Смятала, че ти ще си вкъщи. Мисли, че Дийн е мъртъв. Съвсем е разстроена. Лара е при нея.

Сърцето на Грейвър се сви.

— Защо мисли, че той е мъртъв?

— Онази експлозия. Местните станции прекъснали главните програми, за да съобщят. Тя твърди, че Дийн държи лодка в Саут Шор Харбър.

— Господи.

— Мисля, че трябва да дойдеш тук. Тя твърди, че има нещо да ти казва. Очевидно Дийн се е страхувал през последните няколко дни. Дал й някакъв материал, който тя трябвало да ти предаде, в случай че той умре. Мисля, че е и страшно уплашена. Не знам… май има нещо повече тук. Смятам, че е по-добре да дойдеш.

— Тя изненада ли се защо двете с Лара сте у дома?

— Да, и аз просто й обясних, че се занимаваме с една задача. Гледай да дойдеш.

— Добре, идвам.

— Чул ли си нещо от Нюман? — в гласа й се долови загриженост.

— Той е тук при мене. Намерил е нещо у Шек. Ще ти разкажа подробно, когато дойда.

58.

Когато Грейвър стигна до дома си, Джинет Бъртъл тихо седеше с Лара на дивана в дневната. Двете се бяха обърнали една към друга и разговаряха. Лара, по-мила от Пола и с която Джинет се познаваше по-добре, тъй като винаги я виждаше в службата, щом дойдеше да види Дийн, имаше естествената дарба да общува, докосвайки се до съкровените неща, и то искрено и безкористно. Точно от такова сърдечно съчувствие се нуждаеше Джинет в този момент и Лара очевидно бе съумяла да я успокои.

Когато Грейвър влезе в стаята, Джинет веднага скочи.

— Маркъс — каза тя. — Слава богу. — По лицето й нямаше грим и очите й бяха зачервени и подпухнали, а модните й дрехи бяха така измачкани, сякаш ги е носила от много отдавна и изобщо не се интересува от техния вид.

— Трябва да поговорим — бързо рече тя и гласът й пресекна изведнъж. Тя изкриви лице, когато Грейвър се приближи и хвана ръцете й, мачкащи салфетка.

— Добре, Джини, всичко е наред — каза той, накара я пак да седне. Лара стана и понечи да излезе от стаята. — Джини — рече Грейвър, — нали нямаш нищо против Лара да остане?

Тя поклати глава и зарови лице в салфетката, хващайки още няколко от кутията до нея. Грейвър погледна Лара.

— Джини, зная, че имаш нещо да ми кажеш, което според теб е важно — каза Грейвър. — Не искам нищо да пропусна. Всичко това е много сложно. Ще повикам и Пола. Нужна ни е повече помощ и разбира се, Пола… работи с Дийн — той едва не каза „работеше“ — и затова трябва да чуе всичко.

Тя кимна отново и Грейвър пак погледна Лара, която отиде да доведе Пола от кухнята, където преди малко Грейвър я бе заварил да седи с чаша кафе, чувстваща се съвсем неловко. Грейвър се бе спрял само за миг при нея, след като влезе през задната врата. Тя бързо му каза за всички съобщения и му подаде листче с обажданията: от Уестрейт и Олмстед, както бе предположил Грейвър, и то на два пъти — Грейвър съзнателно беше изключил пейджъра си, когато излезе от къщи — както и от Виктор Ласт.

— Искаш ли да пийнеш нещо? — обърна се Грейвър към Джинет.

— Не, аз… не — рече тя, изтривайки носа си, като се мъчеше да се овладее. — Извинявай.

— Няма за какво — каза Грейвър. — Само се опитай да се сетиш за всичко, за всяка подробност, това иде ни помогне да разберем какво става.

В това време Лара и Пола влязоха в стаята и седнаха. Грейвър помоли Джинет да започне от самото начало, да не бърза и да не се смущава, ако той я прекъсва с някои въпроси.

— Боже мой, не знам как да започна — рече тя. — Видях по новините… Саут Шор Харбър. Там държим платноходка и мисля… мисля, че там отиде Дийн, когато тази вечер излезе от къщи.

— Защо мислиш така?

— Защото имаше среща… с някого. Когато имаше срещи, понякога използваше лодката.

— Откъде знаеш?

— Веднъж той се изпусна, просто спомена. Нещо не беше почистено, когато отидохме там, за да поплаваме и той рече, о, забравих да се погрижа за това след последната среща. Видях как трепна, нали разбираш, нещо такова. Предположих, че е свързано с работата, затова нищо не казах. Опитвах се да не го разпитвам. Това е винаги трудно, да се мъчиш да игнорираш всички… необясними неща.

— Но там има много лодки, Джини — рече Грейвър. — Защо смяташ, че Дийн е бил на лодката, която е експлодирала?

— Бил ли е? — Тя го погледна и цялата се стегна. Беше смел въпрос и показваше догадката й, че Грейвър вече знае истината.

— Не знам нищо за случилото се там — излъга Грейвър. — В службата има много обаждания за това, но се съмнявам дали до утре ще науча изобщо нещо. Разбрах, че там е истински хаос.

— Лодката беше на номер четирийсет и девет — настръхна тя.

— Джини, още не знаем такива подробности. Самият аз се мъча да разбера и когато наистина науча нещо, веднага ще ти кажа.

Той млъкна, а тя продължаваше втренчено да го гледа. Сякаш виждаше всичко през него, но въпреки това той продължи.

— Официално Дийн беше в отпуск, Джини — рече той. — Той не би трябвало да се среща с някого сега, нали?

Тя се взираше в салфетката, която мачкаше в ръцете си.

— Ами, аз, ъ, казах на Пола, че… о, господи — тя вдигна очи, мъчейки се да сдържи сълзите си. — Дийн… Дийн вършеше нещо друго… освен служебната работа… искам да кажа, работата в отдела… нещо друго…

Тя се спря, беше й трудно да подеме въпроса.

— Той ли ти каза това?

Тя поклати глава.

— Не, разбира се — каза тя. — Той не би направил това. — Пое си дълбоко дъх. — Ами, преди около година… или по-малко… той започна отново да излиза нощно време. Бях свикнала с това, когато беше детектив, но то беше преди години. Като аналитик много рядко го правеше. Но започна да излиза най-малко веднъж нощем почти всяка седмица. Накрая го попитах, казах, каква е тази история с излизането? Нали не е длъжен да го прави. — Тя сведе очи. — Мислех си… мислех си, че се среща с друга жена. Избухнах. Той ме накара да седна и обясни, че в момента се водело особено разследване и всеки трябвало да работи извънредно. Било нещо голямо, дълго и щяло да продължи още доста време. След това той беше много… деликатен в това отношение, изобщо не се опитваше да се крие или да се държи тайнствено. Но ми напомни, че ако изобщо заговоря с някого от вас, нали разбирате, когато идвам при него в службата, не трябвало никога да споменавам, че работи до късно, защото нямало да изглежда никак хубаво, ако се разбере, че споделя служебни въпроси с мен вкъщи.

Джинет вдигна ръка и изтри челото си, отмятайки кичур от късата си черна коса. Въздъхна тежко, изтощена от напрежението.

— Преди около четири или пет месеца Дийн започна да се променя. Изглеждаше… напрегнат. Стана разсеян, раздразнителен. Бях виждала това у него преди, когато беше детектив, щом нещо в работата му не вървеше както трябва. Но в онези дни той говореше за това след известно време, ако настоявах. Ала този път — тя поклати глава — този път той просто се вбесяваше, когато се опитвах да го накарам да говори. Даде ми да разбера, и то съвсем ясно, че това не е нещо, което можем да обсъждаме.

— После започна да излиза по-често късно вечер. Понякога си мислех, че се среща с Арт. Понякога Арт наминаваше или пък се обаждаше, идваше и двамата стояха навън на алеята и говореха. Затова вече знаех, че е по работа и че няма друга жена. Но то го разяждаше. Той не можеше да спи. Понякога се събуждах нощно време и него го нямаше в леглото. Откривах го седнал във вътрешния двор или в дневната. А понякога неочаквано се събуждах, а той лежи и гледа втренчено към тавана… или… просто гледа към мене.

Тя млъкна и преглътна и макар да не ридаеше, от очите й потекоха сълзи и трябваше да вземе още салфетки, за да се избърше. Грейвър хвърли поглед към Лара, чиито големи, тъмни очи бяха устремени към него с дълбока загриженост. Джинет пак се овладя и продължи:

— В неделя вечерта, когато ти дойде, за да му съобщиш за Арт, господи, сякаш е било преди месец, беше ужасно. Когато ти си отиде, Дийн влезе и ми каза. Каза ми, че трябва да отидем при Пеги и да й съобщим лошата новина. После той се затвори в банята. След малко чух, че повръща. Остана там дълго време. Аз се приготвих, преоблякох се, а той още стоеше вътре. Той, ъ, той повръщаше, докато нищо не бе останало… чувах го там, нали разбираш, как все кашля и кашля.

Тя пак започна да плаче, закривайки лицето си с топката салфетки. Лара веднага стана и седна до нея на дивана от другата й страна, обгръщайки я с ръка. Взе мокрите салфетки, даде й сухи, прегърна я и й каза нещо.

Грейвър седеше безпомощно и образът на повръщащия Бъртъл не излизаше от съзнанието му. Пола седеше край бюрото на Грейвър с химикалка и бележник в ръка, гледайки го втренчено с изпито лице. Грейвър виждаше, че тя не е написала нито дума.

Минаха няколко минути, преди Джинет да успее да продължи и когато най-после успя, гласът й бе съвсем отслабнал. Този път Лара остана край нея.

— Отидохме при Пеги и останахме цялата нощ в неделя. Дадох й успокоително и накрая, в около три часа сутринта, тя заспа. Нито Дийн, нито аз не сме заспивали дори за миг. Когато близките на Пеги пристигнаха от Корпъс Кристи в около пет и половина сутринта, ние се прибрахме вкъщи. Изкъпахме се, стегнахме се и отидохме на работа. Но в понеделник вечерта беше непоносимо. Дийн изобщо не можа да заспи. Във вторник сутринта липсата на сън вече направо ме съсипваше и аз се обадих в службата, че съм болна. Дийн стана и отиде на работа, както обикновено. Спах целия ден и станах късно следобед. На кухненската маса Дийн беше оставил бележка, че е излязъл рано от работа, че, нали, ти си му разрешил да излезе в отпуск и че ще се прибере вкъщи отново по-късно.

— Когато се върна в около девет часа вечерта, той изглеждаше ужасно. Носеше магнитна лента, за която рече, че по-късно ще ми обясни. Вечеряхме и после в около десет и петнайсет каза, че трябва да отиде на една среща и ще се върне след няколко часа. Веднага щом той излезе, ти се обади. Толкова се радвах да те чуя… едва не ти казах, че сериозно се безпокоя за него, но се отказах. Просто си помислих, не, струпаха му се много неща, това голямо разследване, после самоубийството на Арт. Просто сега е ужасен период за него. Не исках да създавам паника. На Дийн не би му харесало, ако хукна да ти се вайкам колко той е напрегнат. Затова нищо не ти казах. Онази нощ той се прибра късно… боже мой, та това беше снощи… и веднага си легна с тежко главоболие.

— Тази сутрин отидох на работа и го оставих да спи. После ми каза, че е спал през целия ден. Когато се върнах следобед, си пийнахме малко и той започна да говори.

Джинет се спря и преглътна.

— Извинявайте — рече тя, — май ще трябва да пийна чаша вода.

Пола стана и донесе вода от кухнята. Джинет отпи няколко глътки и после продължи.

— Той започна да говори — рече тя. — Каза, че е участвал в едно разследване, за което… ти… нищо не си знаел. Преди шест или осем месеца той започнал да подозира, че някой продава разузнавателни сведения от отдела. Каза, че след около месец наблюдение бил сигурен в това и споделил с Арт за това, защото му вярвал и му била нужна помощ. Но не се обърнал към тебе, защото… той каза, нали разбираш, че не знаел докъде нагоре се простира това…

— Не е бил сигурен дали аз не съм замесен — рече Грейвър.

Тя кимна неуверено и сви рамене.

— Предполагам.

— Имал е право да постъпи така, Джини — каза Грейвър. — Постъпил е правилно. Значи според Дийн са били замесени хора над него, така ли?

— Разполагал с доказателство, че Рей Безъм е продавал сведения.

— Доказателство ли?

— Да. Каза ми, че той и Арт са нагласили отделна компютърна система в една къща, собственост на Арт, и там са въвеждали всичко, което знаят по този въпрос. Каза, че предишния ден е отишъл в онази къща, след като излязъл от службата, и е прехвърлил всичко от компютъра върху архивираща лента и сега я е донесъл вкъщи. После зашифровал това, което било в компютъра, използвайки специален софтуер за целта. Обясни, че можел да използва същия софтуер, за да го разшифрова по-късно, ако се наложело, но в момента всичко било сведено до безсмислица.

— А защо просто не го е изтрил, след като го е копирал? — попита Грейвър.

Тя поклати глава.

— Не знам. Не ми каза.

— Добре — рече Грейвър. — Продължавай.

Тя отпи още една глътка вода.

— Каза ми, че след малко трябвало да излезе за друга среща. Подчерта, че сега бил съвсем сигурен, че ти не си замесен в тази работа и ако нещо случайно се случело с него, аз трябвало да ти дам архивиращата лента.

Джинет млъкна и пак пи вода, за да се пребори с надигащото се ридание. Беше мъчително за Грейвър да гледа как тя страда и въпреки това да я остави да говори, докато не му каже всичко. Почувства се жесток и дори двуличен.

— Просто не вярвах, че той го е казал. Направо полудях. Той ми обеща… обеща ми, че няма за какво да се безпокоя. Увери ме, единствената причина да каже това била… че все едно да има застраховка живот. Никой не очаква да бъде убит в автомобилна катастрофа, но въпреки това човек взема подобни мерки. Изобщо не приех този довод — промълви тя и поклати глава. — Продължихме още доста да говорим. Но в края на краищата, той трябваше да тръгва. Каза, че няма да закъснее. Това беше в около десет и трийсет.

Тя започна да диша тежко, борейки се със сълзите.

— А после, когато гледах телевизия… и съобщиха…

— Джинет — Грейвър искаше да я спре, преди пак да започне да плаче. — Джинет, у тебе ли е лентата?

Но тя вече ридаеше. Въпреки това успя да посочи чантата си, която лежеше под ниската масичка пред тях. Грейвър се наведе и я вдигна. Пъхна ръка вътре и пипнешком намери лентата.

— Тази ли е, Джини?

Тя кимна през сълзи.

Грейвър я потупа по крака, стана и отиде до телефона на бюрото си. Набра номера на Арнет. Когато тя се обади, той набързо й обясни какво притежава. Тя не можеше да повярва.

— Лентата у тебе ли е? — попита тя.

— В ръцете ми е.

— Можеш ли да я донесеш тук сега?

— Не мога да дойда. Има записани на телефонния секретар много съобщения, които не могат да чакат повече. Ако е удобно, ще ти пратя Пола.

— Прати я веднага.

— А микрофишът?

— Готови са първите няколко страници. Засега има подробни сведения как е организирана системата на Фийбър. Това е нещо голямо, душко. Те купуват такава информация, каквато не можеш да си представиш. Имаме имена, дати, места, кодове. Това е дело на Калатис. Всичко е страшно организирано в отделни ядра. Клетъчна структура. Навсякъде предпазни мерки. Изглежда компютрите на този Колин Фийбър са пълни с доста солидни материали. Има и информация от Криминалното разузнаване. Огромна операция.

— Изпращам Пола веднага — каза Грейвър.

59.

Грейвър поговори още няколко минути с Джинет Бъртъл, като я успокояваше, опитвайки се да каже нещо за разсейване на тежките й мисли, за да й подействат успокоителните лекарства, които Лара успя да я убеди да изпие. Той отново я увери, че ще направи всичко възможно да намери Дийн и че тя не трябва автоматично да допуска най-лошото. Повтори обещанието си да я осведоми веднага щом научи нещо определено. След малко Лара я заведе горе в спалнята на Натали.

Чувствайки се отвратително, задето трябваше да лъже Джинет, Грейвър седна на бюрото си, за да позвъни на Бен Олмстед. Опита няколко номера, пейджъра и радиотелефона му, докато накрая го откри в яхтклуба Саут Шор. Според Олмстед ударът от първоначалната експлозия разрушил почти дузина лодки и още толкова се били подпалили. За нещастие до мястото на взрива имало пункт за зареждане с гориво и две цистерни с бензин се възпламенили. Едната от цистерните била пълна, затова само се запалила. Но другата била почти празна и веднага избухнала, увеличавайки силата на първоначалния взрив.

— Могат ли да определят точката на удара, къде точно е бил? — попита Грейвър.

— Не, но сега от яхтклуба ще ни дадат списък с наемателите на местата за лодки и много скоро ще можем да уточним поне около десетина имена.

— А някакви телефонни обаждания? — Грейвър чуваше бъркотията наоколо, сирени, викове на мъже, тътена от водните помпи.

— О, да. Започнаха да се обаждат. Може би досега пет, но не от групите, които ни безпокоят.

— Всички ли са пристигнали там?

— Разбира се. Отрядът по бомбените атентати. Отрядът по палежите към Хюстънската противопожарна команда. И ако можеш да го повярваш. Отделът по наркотиците имал в момента наблюдение над обект от другата страна на яхтклуба. Когато тук гръмнало, те пощурели. Сега са дяволски объркани, защото предполагат, че техният осведоми тел ги е подвел. О, имаме и списък на хората, регистрирани в хотела тук. Сега го проверяваме. Освен това накарахме охраната на хотела да предаде всички филми от наблюдаващите камери във фоайето от последните двайсет и четири часа. — Той млъкна за малко. — Уестрейт обаждал ли се е?

— Да, трябва да се свържа с него — каза Грейвър, — но исках първо с теб да говоря. Значи дори не знаете дали експлозията е била от бомба, а? Дали е било нещо случайно? Изтичане на гориво, на бутан в някоя от кабините?

— Не знаем. А специалистите по бомбите не могат нищо определено да кажат, защото силата на експлозията е била замъглена от избухналата почти едновременно цистерна за бензин. Някои свидетели твърдят, че е имало две експлозии, други — че била една. И има страхотен пожар, затова няма да успеем да се доберем до източника поне още дванайсет или петнайсет часа.

— Добре, Бен. Благодаря ти много. Обаждай се.

— Дадено.

Грейвър веднага позвъни на Арнет и я предупреди, че детективите проверяват видеофилмите от хотела, както и регистрациите от последните двадесет и четири часа. Ако хората й смятат, че са били заснети, тя може би ще иска да предприеме нещо.

После се обади на Уестрейт.

— Къде беше, по дяволите? — изрева Уестрейт.

— Току-що разговарях с Олмстед — каза Грейвър, игнорирайки въпроса. — Там така са се закотвили, че повече не може и да бъде.

— Какво значи това?

— Просто не могат да направят нищо повече, докато пожарът не бъде загасен. Чак тогава ще влязат в района и ще го разследват.

— Според тях терористи ли са били? Някакви наркодалавери?

— Нямат никаква представа. — Грейвър му каза за операцията на наркоотдела от другата страна на яхтклуба.

— Може да са били техни хора — рече Уестрейт. — А тия кучи синове все не ни дават да припарим, нали. Трябва да изразходваме толкова ценно време и пари, за да дублираме това, което те знаят, а после ни разправят: „О, ама ние можехме да ви дадем тая информация“.

На Грейвър никак не му се слушаха подобни приказки, които бяха любимо занимание на Уестрейт.

— Трябва да излизам, Джек.

— Виж какво, осведомявай ме редовно. Но, по дяволите, късно е. Изчакай и ми се обади сутринта… освен ако се случи нещо драматично.

— Добре, Джек.

Грейвър затвори телефона и се отпусна тежко на стола. Беше останал съвсем без сили. Денят беше започнал в около седем часа, когато се отби при Арнет, преди още да отиде в службата и там видя снимките от наблюдението, направени от Бойд по време на срещата на Бъртъл с Непознатия при фонтана предишната нощ… значи преди малко повече от двайсет и четири часа. После в около два часа следобед беше отново при Арнет и прочете досието на Йозеф Равив, след като Арнет бе дочула името на Калатис при записа на срещата край фонтана. В четири часа се бе върнал в службата, а Пола бе изровила името на Колин Фийбър от съвета на „Гълфстрийм Банк“ и след един час Нюман пристигна с новината, че „Дейтапринт“ на Колин Фийбър е притежание на „Конкордия Интернешънъл Инвестмънтс“, филиал на „Страсър Индъстрис“. В около осем и трийсет вечерта Грейвър и Нюман бяха прибрали Валери Хийт, а в около дванайсет и трийсет Бъртъл беше пръснат на парчета в Саут Шор Харбър. А сега и последните събития от тези няколко часа.

Беше едно от най-бързо развиващите се разследвания, които бе преживял, и то страшно оплетено, усложнено от факта, че се опитваше да действа неофициално. Трябваше непременно да запише последните разбития в дневника си, но това в момента му се струваше непосилна задача.

Сега му се искаше чаша вино — и то би било почти храна, но знаеше, че ако го изпие, съвсем ще се отпусне.

Телефонът иззвъня. Той се сепна и вдигна слушалката, преди още първият сигнал да спре.

— Грейвър на телефона.

— Обажда се Виктор. Изслушай ме. — Говореше тихо и бързо. — Имам само минутка. Трябва да се срещнем сутринта, късно сутринта. Няма да повярваш какво имам за тебе, приятелю.

— Бъди по-ясен, Виктор — рече Грейвър.

— Ще ти сервирам Фийбър на тепсия.

В еуфорията от откритието на Нюман и последвалата мъчителна среща с Джинет, Грейвър бе забравил за Колин Фийбър, единствената жива пряка връзка с Калатис. А сега Виктор Ласт му предлагаше „Фийбър на тепсия“.

— Какво искаш да кажеш с това, Виктор? Във физически или юридически смисъл ли говориш?

— И в двата, дявол да го вземе! Какво значение има?

— Кога искаш да се срещнем?

— В десет часа. Не мога да стигна там преди десет.

— Къде да стигнеш?

— В онова твое италианско местенце. Кафето е хубаво.

Затвори телефона.

По дяволите! Грейвър зарови лице в ръцете си, отпуснат върху бюрото. Страшно се нуждаеше от време, за да помисли. Всичко се движеше твърде бързо, абсолютно всичко, а никак не му харесваше такова профучаване.

— Грейвър.

Той се обърна и видя Лара на прага.

— Тя заспа. Защо не пийнем по чаша вино?

60.

Двамата седяха един до друг на дивана, облегнали глави назад, и събули обувките си, бяха подпрели крака на отоманката.

— Имах нужда от това — рече той. — Благодарен съм ти, че се сети.

— Право да ти кажа — отвърна тя, — може би го направих и заради мен самата. Изтощена съм докрай. Беше много тежко, изялото това изпитание, но последните няколко часа с Джини бяха толкова болезнени. То е… Просто се поставях на нейно място. Така й съчувствам, но не мога абсолютно нищо да направя за нея. — Лара отпи от чашата си. — Това е истинско мъчение за нея.

— Ти беше добра с нея — каза Грейвър. — Много съм ти признателен за начина, по който се справи с това. Тя имаше нужда от такова внимание и утешение.

— А ти как се чувстваш?

— Горе-долу — уклончиво отвърна той. — Доста по-добре в тази минута, отколкото… от дълго време насам.

Тя премести босото си стъпало до кръстосаните му крака и потърка пръсти по извивката на ходилото му. Този жест беше нещо дребно, но означаваше толкова много тъкмо в този момент. И двамата нищо не продумаха известно време. На Грейвър му се поиска да я целуне само заради тези няколко мига, дори да се окажеше, че няма да траят дълго. Беше й благодарен заради този кратък споделен покой, за безмълвната компания, за споделеното „Мерло“ и въпреки различните им мисли, за готовността й да седи тихо до него, без да се чувства задължена да поддържа разговор. Харесваше му да я гледа без официалните й дрехи, а така, по джинси и с боси крака до неговите върху отоманката. Чувстваше неповторимото човешко удоволствие да си с някой друг, който се интересува дали си уморен или загрижен, или дали просто имаш нужда от компания.

— Какво мислиш за всичко това? — обърна се той към нея.

Лара не отговори веднага. Той гледаше профила й, обкръжен от гъстата й кестенява коса, непринудено вързана отзад, а очите й бяха втренчени замислено в нещо отсреща.

— Мисля… че това е доста жесток занаят — рече тя. Погледна го. — Мисля, че е сложен, че води до пристрастяване и е жесток.

— Води до пристрастяване ли?

— Да — каза тя. — Самата аз не го осъзнавах, преди това да се случи. Има едно препускане, за да се разкриват тайните пласт след пласт. Човек не знае накъде ще го отведе това, но играта му харесва. Има предизвикателство. Има риск. Както в хазарта. Трябва да измислиш, да заложиш нещо, за да можеш да играеш. И има нездраво любопитство. Свикваш да гледаш хората от задната страна на огледалото. Или през процепи в стените.

— Не ти харесва тази част. Шпионирането.

— Е, това е приятна изненада.

— Кое?

— Че го назоваваш така, както си е, вместо „събиране на информация“ или „стратегическо разузнаване“, или други подобни неискрени термини.

Тя отпи от мерлото, а той се загледа в нея, съсредоточавайки се върху формата на устните й по ръба на чашата, начина, по който тя поемаше тъмното вино.

— Има като че ли някакво лицемерие в тази професия. Или нещо подобно. Не знам как точно да го изразя — каза тя.

Изведнъж тя се смути. Грейвър за първи път забелязваше това у нея. Тя сведе поглед към чашата.

— Не е много просто — рече той. Не искаше тя да се чувства неловко. Нямаше такова намерение, когато й зададе онзи въпрос.

— Не ми хареса, че излъга Джини Бъртъл — внезапно каза тя. — Това беше… не знам… много тежко да се наблюдава.

— Беше много тежко да се извърши — каза той.

Тя се обърна и го погледна.

— Така ли?

Той почувства, че пламва.

— Просто не ми хареса, когато го видях — продължи тя. — Не ми хареса… да видя колко лесно ти се удава.

За момент той загуби дар слово. Това, което тя току-що изрече, тихо, почти нежно, беше едно обвинение и той още повече се смути, може би защото то се бе удало толкова лесно — или поне не беше така трудно, както би трябвало.

— Няма ли изобщо да й кажеш? — попита тя.

— Лара, не мога.

Тя въздъхна дълбоко и пак сведе поглед към чашата си.

— Боже мой, ужасно е да видиш това на практика — рече тя. — Предполагам, че досега за мене всичко това е било само канцеларска работа. Би трябвало да знам, че зад него лежи подобна каша. Беше глупаво от моя страна да не се сетя за това.

Той не можеше да определи своите чувства, но разбираше, че тя е видяла нещо, което самият той не бе забелязвал преди. Не защото го бе видяла хладнокръвно да лъже. Сигурно и тя знаеше, че има някаква по-важна цел зад неговата лъжа, може би дори спасяването на немалко човешки живота. По-скоро причината беше в лекотата, с която го направи. Тази мисъл беше ужасна и от нея болеше повече, отколкото трябваше да си признае — както често му се случваше напоследък, че всички обяснения за неговите лични действия приличаха все повече на недостойни оправдания.

Грейвър чувстваше как тя седи до него в очакване той да каже нещо, да обясни неща, които самият той не разбираше.

Неловкото мълчание беше прекъснато от телефонния звън. Той стана и отиде до телефона на бюрото си.

— Грейвър, имам едно предложение. — Беше Арнет. — Пола току-що дойде. Ще пуснем това нещо в компютрите и ще видим какво ще излезе, но каквото и да е то, не искам да губим повече време от необходимото, щом веднъж информацията започне да ни залива. Преди малко се уговорих с Мона, а и твоите хора се съгласиха, затова ще ги настаним тука да спят. Имам хора, които работят на смени, но твоите двама са заети денонощно и ще трябва да си починат, в противен случай ще припаднат в ръцете ми. И така, ще работим, докогато можем, ще поспим три или четири часа и после пак ще се заемем яката рано сутринта. Съгласен ли си?

— Както кажеш, Арнет. Благодаря ти. Ще ги прикрия в службата сутринта. Трябва непременно да отида там, може би рано, затова ме информирай веднага щом имате нещо. И кажи на Мона, че съм й задължен.

— Лека нощ, душко.

Грейвър затвори телефона и разтърка с пръсти слепоочията си. Замислено отпи от виното.

— Така — рече той. — Пола и Нюман остават у Арнет тази нощ и няма да ходят на работа утре сутринта. Бих искал да си тук, когато Джинет се събуди, защото ще ми бъде трудно. Трябва да поговоря с нея и да я накарам да разбере, че се налага да мълчим по този въпрос. Не знам нищо за семейството й. Ще трябва да разберем кои са най-близките й роднини и да доведем някой тук при нея, когато се потвърди, че лодката на Дийн е била в центъра на експлозията.

Той се върна до дивана и седна на края, обърнат към Лара.

— Ще гледам да прикрия Пола и Нюман — добави той, — но мисля, че е най-добре сутринта да се обадиш, че ще отсъстваш по болест.

Лара кимна. Грейвър пак се облегна назад. Мислите му изведнъж се насочиха към Ласт. За известно време Лара го бе накарала да забрави краткия, но предизвикателен диалог преди няколко минути. Дали наистина Ласт е попаднал на нещо важно? Ласт се канел да „сервира Фийбър на тепсия“? Как да му повярва?

— Един бог знае как това ще свърши — каза той и поклати глава. — Просто не виждам колко още можем да задържим тази взривоопасна ситуация.

— Смяташ ли, че е замесен някой от по-висок ранг?

— Няма никакъв начин да отгатна това. — Той отпи от виното. — Понякога си мисля, че трябва да има някой. А понякога си мисля, че цялата тая работа е някаква машинация, компютърна грешка, просто едно отклонение. А друг път съзнавам дяволски добре, че това не е вярно. Тези хора не загинаха заради компютърна грешка. Те загинаха, защото някой е задвижил един сложен процес, от който е следвало те да умрат.

— А къде сме ние в този „процес“? Колко още хора ще трябва да загинат?

— Дявол знае. Но мисля, че Арнет е права, когато каза, че ние виждаме единствено неговия край. Всичко, което се случва, става много бързо и дори ще имаме късмет, стига само да усетим полъха от цялата история. Ако това продължава все така да увеличава скоростта си, ще свърши внезапно, и то скоро. Твърде скоро.

— Какво означава това?

— Ако нещо незабавно не се открие, ще изпусна Калатис. Само бог знае колко близо — или колко далече — се намираме до него. Той предизвиква толкова неща да станат около нас. Ако не се добера до Фийбър… тогава всъщност нямам особена надежда да видя изобщо лицето на Калатис.

Те поседяха там още, довършвайки виното си, и обсъждаха невероятните събития, отнели живота на Рей Безъм, Артър Тислър и Дийн Бъртъл в продължение на четири дни. На Лара й бе трудно да възприеме това отвратително престъпление и макар Грейвър да се преструваше, че се отнася колкото се може по-философски и професионално, всъщност и той го намираше за чудовищно. Пола беше права, такова нещо може да ти се случи само веднъж.

Що се отнасяше до последиците от този объркан случай, Грейвър си мислеше, че той няма да свърши добре за никого. Навярно щяха да го привикат да дава обяснения за начина, по който бе действал, защо го бе държал в тайна. Критикарите щяха да го разкъсат. Щеше да бъде ясно като бял ден, че е трябвало да постъпи съвсем другояче. Нямаше как да бъде избегнато това. Но точно в този момент той отново трябваше да изчака. Чакането бе неизбежно и несъмнено най-тежката част от работата.

Лара изпи чашата си.

— Беше хубаво — рече тя. — Виж какво, сега се сетих, че съм пръснала нещата си по цялото ти легло — добави тя и понечи да стане. — Сега ще се кача горе да разчистя, за да поспиш малко.

— Не, не се безпокой за това — спря я той. — Остани там да спиш. Аз ще използвам стаята на Нейтън…

Двамата се спогледаха.

— Това май започна да става абсурдно, нали — каза той.

Тя се усмихна, с нежна усмивка, която му подсказа какъв глупак е бил досега и какво щастие го очакваше в това, към което и двамата се стремяха.

През остатъка от нощта той сякаш намери своето убежище при нея. Тя надали би възприела тази дума като подходяща, но точно това бе тя за него в тези няколко часа, едно убежище от обхваналата го глуха мъка. Всичко, което можеше да докосне, помирише и вкуси от нея, беше истинска утеха за него. А когато страстта се уталожи и тишината и спокойствието бавно се върнаха при тях, когато те лежаха заедно за първи път, но сякаш възобновяващи стара, позната интимност, той задълго остана буден, изпълнен с надежди. Чувствайки утеха от нейната близост.