Без светлина

20.

Твърде много беше случилото се, сънят се превърна в рядкост и Грейвър вече нямаше душевното равновесие, за да го постигне. След тръгването на Ласт му останаха само няколко часа, през които се мяташе между чаршафите, опитвайки се да не мисли. Когато най-после будилникът звънна, той беше изтощен, но и благодарен, измъквайки се от леглото с главоболие. Взе душ, облече се и излезе, без дори да помисли да си приготви някаква закуска. Вместо това се отби в едно кафене по пътя към центъра и седна на маса до прозореца, изпивайки няколко чаши силно кафе с пържения бекон с яйца, докато гледаше навън как градът бавно се събужда.

Тъй като веднага беше станал и не си приготви закуска, той изпревари Лара в службата почти с цял час. Това беше добре, трябваше му време да си организира нещата. Остави куфарчето на бюрото, отиде в коридора и се залови да прави кафе. Докато чакаше да заври, влезе в офиса на Лара и остави бележка на бюрото й да съобщи на Пола, Нюман и Бъртъл да бъдат готови за съвещание в девет часа в неговия офис. Написа й също така да не го безпокои. После наля чаша кафе, отиде в кабинета си и затвори вратата.

Имаше много неща за обмисляне и още докато беше закусвал, взе някои решения. Първото беше непременно да свърши доклада за Уестрейт до края на деня.

Той включи компютъра си и изписа регистрационния номер, който бе видял на мерцедеса на Ласт. Колата принадлежеше на Камила Рийдър, с адрес в западен район на Хюстън. Госпожица Рийдър беше трийсет и една годишна и като занятие беше посочила, че е козметичен представител на „Лоръл Козметикс“. Нямаше криминално досие. Може би Ласт се бе запознал с порядъчна жена — или поне така изглеждаше, което за него беше напредък.

После Грейвър се зае с компютърни справки в друга насока. Изписа името на Ласт за Националната информационна служба по криминалистика, за да получи сведения за най-новите проявления на Ласт. Не бе следил кариерата му вече повече от десет години или във всеки случай, не с подробности. След това направи кратко запитване, което щеше да бъде изпратено в по-важните разузнавателни служби, с молба за анализ на криминалното поведение и предмета на дейност на Виктор Ласт. Време беше да разбере дали Ласт се е връщал към предишните си методи.

След като предаде молбата, Грейвър се залови да нахвърли бележки по всичко това, както и съществените моменти от разговорите му с Пола и Нюман.

В девет без пет той отвори вратата и каза „добро утро“ на Пола. Даде й списък със задачите, които тя трябваше да свърши, накратко й ги разясни и се върна в кабинета си.

Отново прегледа записките си и добавяше последни бележки, когато чу гласа на Пола в коридора и смеха на Лара. Вратата се отвори и те влязоха един след друг. Пола, Бъртъл и Нюман, като всички носеха бележници, папки и нещо за пиене. Поздравиха, наместиха столовете си и седнаха.

Грейвър се стараеше да прикрие смущението си от присъствието на Бъртъл, затова рязко започна да говори по същество. Знаеше, че Пола и Нюман ще следят внимателно как се справя с положението.

— Първо — каза той. — Вчера късно следобед Джек Уестрейт ми се обади, че отдел „Убийства“ и СВО са се съгласили да приемат смъртта на Тислър като самоубийство. Нищо злонамерено около това.

Кейси Нюман отпиваше от кутията си с безалкохолно питие, а Пола се бе втренчила право в Грейвър без всякакъв коментар. Бъртъл се извърна и погледна през прозорците. Папките с досиетата по петте случая на Тислър бяха в скута му, а върху тях държеше чаша с кафе. Всъщност Грейвър не можеше да определи как той приема новината. Не искаше да се спира повече на този въпрос и бе доволен, че Бъртъл го отмина без някаква забележка.

— Това, разбира се, е голям шанс за нас — продължи той. — Не знам дали сте открили нещо, но това официално решение засега е в наша полза. Ала все още предстои да предам кратко изложение, някакъв „изряден“ документ, който да се приложи към делото. Затова нека се заемем именно с тази работа. Открихте ли нещо в материалите на Тислър, което да повдига някакви въпроси? — Той се обърна директно към Бъртъл. — Дийн, какво ще кажеш? Забеляза ли нещо особено в прегледаните от тебе документи?

Бъртъл откъсна очи от прозорците и поклати глава. Погледна папките в скута си.

— Не, тук нищо не виждам — каза той. — Няма абсолютно нищо интересно. Арт редовно ги е допълвал, както е според изискванията, но повече от година не е имало някакви значителни промени. Нищо особено, почти във всяко отношение.

Грейвър изчака още миг, гледайки Бъртъл, който видимо се бе възстановил след вчерашния ден. Изглежда си беше отспал, емоционално се бе постегнал, макар че нямаше настроение поради самата ситуация. Но Грейвър търсеше да открие в него нещо друго, може би неестествено безгрижие, някаква преструвка, макар и незначителна.

— Добре — рече Грейвър. Той се обърна към Пола.

— Не, тук също нищо — каза тя. — Но неофициално искам да подчертая, че имах само един ден, за да разгледам тези папки. Не мога да твърдя, че това представлява подробно проучване. Беше достатъчно само за един… бегъл преглед. Но в този повърхностен преглед не открих нищо нередовно при събирането на сведения.

Бъртъл се бе втренчил в някаква неопределена точка върху бюрото на Грейвър и си пиеше кафето.

— Смяташ, че ти е необходимо още време, така ли? — попита Грейвър. Трябваше да я попита. Пола фактически бе заявила, че не е имала достатъчно време.

— Не знам дали това би било оправдано, имайки предвид решението на отдел „Убийства“ — каза Пола. — Просто не искам да се отбелязва, че тук съм извършила сериозна проверка.

— Добре, ясно — рече Грейвър.

Пола, както винаги, упорито си играеше ролята докрай. Дери заблуждавайки Бъртъл, не й се искаше той да си мисли, че би могъл нещо да й хързулне. Ако наистина има какво да се разкрие, загатваше Пола, тя непременно ще го намери, при условие че разполага с нужното време да проучи документите. Боже мой. На Грейвър му идеше да я убие, но всъщност поведението й вероятно беше най-правдоподобно. Бъртъл можеше да усети нещо фалшиво, ако и тримата претупваха набързо нещата. В края на краищата, Пола си беше Пола.

— Кейси?

Нюман повтори в основни линии това, което бе казал на Грейвър предишната вечер за досието на Тислър, макар че сега навлезе в повече подробности. Подобно на Пола, той заяви, че е можел да свърши много повече работа, а не само бегла проверка на документите за някакви евентуални финансови трудности от страна на Тислър, и даде да се разбере, че няма какво повече да говори по въпроса.

Грейвър кимна, почуквайки с гумичката на молива си по облия камък. За момент всички млъкнаха. Нюман пак заразглежда кутията със своето питие, Пола все се взираше право в Грейвър, а Бъртъл бе вдигнал чашата си и оправяше някакъв документ в една от папките.

— Добре. Ако никой няма какво да добави, тогава ще напиша в резюмето, че след проверката си не сме открили нищо подозрително и смятаме да приложим тяхната преценка, че Тислър е умрял от самонанесен изстрел от пистолет, към досието му. Край на проучването.

Той пак погледна Бъртъл.

— Дийн, ще довършиш ли нещата с Пеги Тислър? Лара ще разбере точно кога семейството може да прибере тялото. Уговори се с нея, преди да излезеш. Тя ще се погрижи и за събирането на необходимата документация във връзка със заключението за самоубийство. Застрахователната компания на Тислър ще го поиска. А има и някои други неща… приготовления за погребална служба… или нещо такова.

Бъртъл кимна.

— Да, разбира се, ще го направя.

— Сега, следващото, което трябва да решим, е как най-добре да продължим с разследването Селдън.

Нещо бързо шавна в очите на Бъртъл.

— Изглежда беше доста потръгнало, и то бързо — каза Грейвър.

— Е, да — Бъртъл се поизправи на стола, опитвайки се да замаскира своето слисване. — Така беше. Но Арт… този път източникът му беше най-съществената част от случая. Всъщност е разполагал само с него.

— Добре, тогава става още по-наложително да се заемем веднага с този въпрос. Ти ли си заместник-ръководителя?

Бъртъл кимна, но като че ли колебливо.

— Така — рече Грейвър. — Бих искал Кейси да работи с тебе. Знам, че обикновено не го правим, но при тези обстоятелства предпочитам да не продължаваш случая сам. — Грейвър бе застанал твърде близо до Бъртъл. Нямаше представа как се е справил, дали невероятното напрежение, което чувстваше, не се е проявило под маската му. — Както изглежда, има вероятност случаят да се разрасне и мисля, че трябва да работите по него в екип. Смяташ ли, че онзи тип ще приеме?

Бъртъл неволно метна поглед към Нюман и после отново към Грейвър. Размърда се на стола.

— Боже мой, аз, ами, не зная, Маркъс. Той вече страда от параноя и на Арт се налагаше да го котка, да го придумва. Когато разбере, че Арт е мъртъв… просто не зная. Наистина не виждам как ще успеем.

Грейвър погледна Бъртъл и се поколеба, сякаш се опитваше да разбере какво точно цели той.

Бъртъл продължи с възможно най-невъзмутим вид.

— Този тип… доста време не вярваше, че ще можем да запазим самоличността му в тайна. Знам, тази тревога е нещо обикновено, но… той не е обикновен източник.

Последва кратко мълчание.

— Какво искаш да кажеш? — попита Грейвър, не съвсем сигурен дали тонът му изразява това, което възнамеряваше.

Бъртъл огледа колегите си. Дали Грейвър неволно не се бе издал? Пола и Нюман посрещнаха погледа на Бъртъл. После сякаш всичко се завъртя и изглежда в този момент Бъртъл разбра, че не ще съумее да извърти нещата. Грейвър усети промяната. Както беше предвидил, Бъртъл щеше да захапе въдицата.

— Това трябва да го обсъдим, Маркъс — каза Бъртъл. Изведнъж тонът му стана тих и равен. — Само ние двамата.

Не се наложи Нюман и Пола дори да бъдат помолени. Те просто станаха и излязоха от офиса.

21.

Когато вратата се затвори зад тях, Бъртъл стана и остави папките си заедно с чашата за кафе върху бюрото на Грейвър. Макар че се опитваше да изглежда спокоен, нещо, което обикновено лесно му се удаваше, тревогата му бе почти очевидна. Той отиде до прозорците и погледна към града в ясната утрин, събирайки мислите си. Един красив мъж, добре облечен… и спокоен. Почти.

— Този проклет случай изобщо не вървеше както трябва — започна той, подпрял се с рамо до стъклената стена, с ръка в джоба. — Ти сам си видял, че няма чак толкова документи в папката. Не е особено много потвърдената информация. — Погледна пак навън, присвивайки очи към хоризонта на изток. — Арт се бе срещал само три пъти с този човек.

Грейвър надникна в отворената папка на бюрото.

— Нийсън.

Бъртъл кимна, не скривайки отвращението си.

— Точно така, Парнъл Нийсън. При всяка среща Нийсън носел перука, и то скъпа. След първата среща Арт сметна, че е частична перука, но не беше сигурен. На втората среща се убедил, че е такава. Нийсън… винаги бил брадясал, макар че според Арт това не скривало факта, че очевидно е висш служител, имал скъпи дрехи, изряден маникюр, изискан одеколон, неща от този род. Носел сини контактни лещи. Той не се и опитвал да се преструва, че не е дегизиран, казваше Арт, макар че измененията във външността му били доста фини, добре изпипани. Арт никога не го видял да кара кола. Винаги пристигал на уговорените срещи след Тислър и после пръв си тръгвал.

— Какво? — Грейвър го прекъсна при тази нередна процедура. — Всеки път?

— Знам, знам — кимна примиряващо Бъртъл. — Карах му се за това. Казах му, че е лудост да оставя този тип да му диктува свои условия за срещите, че нарушава основните правила за контакти с източници. Но Арт надушваше нещо голямо и твърдеше, че компромисът за срещите бил незначителен в сравнение с очакваната информация. Каза ми, че ще гледа да му угоди в това отношение. Не искаше да рискува онзи да охладнее от самото начало, ако настоява на нещо несъществено, според Арт, на този етап.

Бъртъл млъкна, приближи се до бюрото на Грейвър и взе чашата си с кафе. Отпи малко и се върна до прозореца. Грейвър не се възползва от тази пауза, за да заговори. Не искаше да разтоварва Бъртъл от напрежението или да му дава допълнително време, за да събере мислите си. Остави тишината да тегне.

Пъхнал свободната си ръка в джоба, Бъртъл наведе замислено глава и продължи.

— Още в самото начало Нийсън казал на Арт, че мрази Селдън. Било му е известно, че Арт ще търси някакъв основателен мотив и му дал един „искрен“ мотив. Били конкуренти в същия бизнес и Селдън веднъж го изиграл, и то здравата. Нийсън искал да го съсипе. — Той кимна към отворената папка пред Грейвър. — Можеш да видиш от отчетите за контактите, че е дал на Арт много сведения за бизнеса на Селдън, подробна информация, и е бил уверен, че Арт може да я потвърди. Знаел какво говори. Но никога не давал други имена, освен това на Селдън, нито веднъж не издал някакво местонахождение, за което Арт да може да се хване — на фермата например, никога не споменавал за връзки, от които да направим някакви изводи, никога… е, дявол да го вземе, никога не ни е давал нещо, което ние самите да раздвижим. Ако продължавахме все така, той щеше направо да ни заведе до мястото.

Грейвър прелисти няколко страници от папката пред себе си.

— А информацията по личното досие на осведомителя? Какво открихте при проверката там?

Бъртъл кимна, знаейки, че ще последва този въпрос, който явно не му беше никак по вкуса.

— Да, аз извърших това. — Мълчание. — Нищо не се потвърди.

— Нищо ли? — Грейвър беше искрено удивен. С всяко ново откровение случаят Селдън се оказваше все по-безжизнен.

— Нищо.

— Откога ти е известно това? — Гласът на Грейвър беше глух. Искаше тонът му да прозвучи хладно и не изкуствено, сякаш е преминал през фазата на тревогата към нещо по-сериозно.

— След първата среща потвърдихме всичко, което той ни каза за личността на Селдън — рече Бъртъл. — След втората среща потвърдихме твърденията му за бизнеса на Селдън. Всичко се оказваше вярно. Изглеждаше добре и двамата виждахме потенциалните възможности на тези взаимоотношения, имайки предвид огромната цена на химическата индустрия тук в Хюстън. Наркобизнесът говори сам за себе си. Нещата се потвърждаваха. Беше солидно. Трябва да си призная — и двамата се бяхме запалили по този случай.

Бъртъл играеше добре, заставайки редом до Тислър, с надеждата да избегне съмнението, че стоварва цялата вина по разследването върху един мъртвец, неможещ да се защити. В своите обяснения той достатъчно се самообвиняваше, за да не превърне Тислър в абсолютна изкупителна жертва. Той дълбоко въздъхна. За Грейвър беше мъчително да наблюдава тази лъжа. Бъртъл изпълняваше това така добре, със съвсем точния нюанс от неувереност, за да изглежда, че се оправдава — или че признава погрешната си преценка.

— При третата среща — продължи Бъртъл — той дал сведения за действащите лица в крайната сделка с наркотиците. Проверихме това, потвърди се. Но не ни даде особено много, а то е недостатъчно сами да пристъпим към някакви действия. Той все още държеше ключа към взаимовръзките. Накрая казал на Арт името си и му показал карта за самоличност. Това беше преди две седмици. Когато Арт се върна и попълни материалите, веднага се заех. Наистина съществува Парнъл Нийсън, който е висш служител към „Рочин и Лийдс Кемикълс“. Но източникът на Тислър не беше Парнъл Нийсън. Открих снимка на Нийсън в най-новия годишен отчет на фирмата. Показах го на Тислър. Не беше той.

— А Тислър не конфронтира ли източника с това?

— Да, след четири дни. Онзи тип само се изсмял. Казал, че сме работели по-бързо, отколкото предполагал.

— Какво стана после?

— Арт се почувствал в безизходица. Казал на мъжа, че не можем да работим с него. Казал му, че не е надежден, че не сме в състояние да си сътрудничим с него, защото трябва да имаме сигурни взаимоотношения, за да подготвим съответното разследване. Арт рискува и просто се отдръпна, което беше доста смело, имайки предвид колко много му се искаше да задейства този случай. Той се обзалагаше, че и онзи тип го желае също толкова много.

— А кога се случи това?

Бъртъл пресметна.

— Мисля, че преди десет дни.

— Тази среща е била четвъртата. Защо не е била отразена в досието? Няма отчет за нея.

Този въпрос беше неискрен. Грейвър прекрасно разбираше какво се беше случило, или би разбрал, ако всичко това действително беше станало. Въпреки формалните изисквания, в работната връзка между аналитици и детективи обикновено съществуваше взаимно съгласие да се пооблекчат правилата на играта. Това беше допустимо, особено когато се разработваше някой нов случай и детективът или аналитикът искаха да коткат някой неохотен сътрудник доста по-дълго, а всеки благоразумен началник би ги посъветвал да се откажат от него.

Такава беше и тази ситуация. Източникът на Тислър се е оказал надежден по отношение на доставената информация, но действителната му самоличност е била критичен въпрос и ако не е желаел да я разкрие, трудно би се оправдало неговото сътрудничество. Тислър и Бъртъл са искали повече време, за да го придумат. Това беше играта на котка и мишка, която всички бяха свикнали да играят. За да спечелят повече време, те се уговаряха да се правят, че последната среща изобщо не се е състояла.

Или поне такъв беше сценарият, който предлагаше Бъртъл въпреки нарастващото си отвращение към невероятната му лъжа, Грейвър беше силно впечатлен. Бъртъл беше просто страхотен. Ако наистина съчиняваше всичко това, за да прикрие несъществуващо разследване, в което Грейвър беше сигурен, тогава той измисляше дори и подтекст, за да може Грейвър да го открие, знаейки, че като опитен специалист, на Грейвър му е известно как всъщност „стават“ тия неща. Това беше измама в измамата, в една цялостна фалшификация. Грейвър постепенно започна да долавя истинската сложност в предателството на Бъртъл и за първи път усети, че нещо зловещо се прокрадва в тази история.

— Смятахме, че ще можем да оправим това — продължи Бъртъл. — Арт не искаше да попълва нов дневен отчет, според който пак е останал с празни ръце. Съгласих се. — Той погледна кафето и се отказа да го пие повече. Вероятно беше изстинало. — Арт изчака една седмица и наистина мъжът се обадил. Бил готов да го направи. Всичко. Заклел се. Трябваше да се срещнат в събота вечерта.

— Знаеш ли дали са се срещнали?

Бъртъл поклати глава.

— Не, не знам.

— Боже мой, Дийн — каза Грейвър, стараейки се гласът му да изрази по-скоро разочарование, а не раздразнение или гняв. — И Тислър е бил единственият, който е знаел как изглежда той, така ли? — Това беше централният момент на цялата тази игра; в това всъщност се състоеше обяснението на Бъртъл.

Бъртъл го погледна.

— Точно така.

Дори и тук, Бъртъл играеше ролята си отлично. Очите му срещнаха погледа на Грейвър, сякаш доблестно признаваше своята вина. Щеше храбро да изпие горчивия хап, да признае, че е изтървал това разследване. Грейвър имаше чувството, че участва в някакъв театър. Със следващия си умишлен въпрос искаше да види дали Бъртъл ще продължи в същия дух.

— Рей знаеше ли точно с какво сте се заели?

Нещо леко помръдна в изражението на Бъртъл, а също и в гладко разиграната до този момент партия. Сега на Бъртъл се налагаше бързо да реши някои трудни въпроси. Трябва ли да въвлече Безъм в измамата? Да разшири ли състава на действащите лица? Отговорът на Бъртъл демонстрира колко е добър като въжеиграч.

— Не, не знаеше. Само двамата с Арт движехме това.

Грейвър протегна ръка и поглади замислено своя камък.

— От Арт не си ли добивал впечатлението, че е имало нещо… зловещо около Нийсън? Не смяташ ли, че има някаква, дори незначителна причина да го подозираме в убийството на Арт?

— Не, честно казано, не смятам — отвърна Бъртъл. — Това също много го въртях в ума си, Маркъс, не смятай, че тази мисъл не ми е минавала. Но… просто не мога да го приема.

— Той обаждал ли се е на Арт тук?

— Да.

Грейвър се взираше в документите по случая Селдън пред себе си. Значи така. Бъртъл решително се бе ангажирал с линия на поведение, противопоставяща се на всичко, което, поне според Грейвър, би следвало да поддържа. Бъртъл се бе заел с измама, която не можеше да бъде разтълкувана. Ако изобщо е имал намерение да се измъкне от тази каша, той навярно знаеше, че сега е моментът и че Грейвър е най-добрият изход, за да се избави. Той би трябвало да го знае и все пак Бъртъл не се поколеба да прекрачи линията, която неизбежно щеше да ги раздели. За Грейвър това беше една мъчителна демонстрация на лицемерие. Той се чувстваше така, сякаш Бъртъл се бе приближил и го бе ударил под кръста.

— Добре — рече Грейвър, затваряйки папката. — Трябва да го обмисля. — Облегна се назад и погледна Бъртъл. — Не биваше да допуснеш да останеш с празни ръце — имам предвид със съвсем празни ръце.

Искаше да каже нещо съвършено друго, но всъщност това се очакваше от него. Докато седеше там и се взираше в човека, който бе за него като по-малък брат, едва се сдържа да не захвърли фалшивата маска и да спре този театър. Искаше му се да хване Бъртъл за раменете, да го раздруса и попита какво прави, за бога; как е могъл да стори това; какво, по дяволите, става с него.

Бъртъл кимаше с поглед встрани, преструвайки се, че смутено преглъща укора.

— Да, зная — каза той. — Всичко оплесках.

Изведнъж буря от чувства нападна Грейвър. Той се вбеси от представлението на Бъртъл, застанал пред него, целият обвит в лъжи, с които така добре се справяше, говореше така леко и изразително и — ако не бяха разкритията на Пола и Нюман — правдоподобно. Беше вбесен, че Бъртъл бе играл ролята на примерен служител повече от две години, докато в същото време е водел някаква странна игра, която Грейвър все още не разбираше. Беше възмутен от самия себе си, че е позволил то да се случи. Беше ужасен, че все още не са му известни мащабите на тази игра. Беше объркан и може би дори малко уплашен, че още не знае как да постъпи. И беше дълбоко засегнат от предателството.

— Пак ще говорим — успя накрая да каже, надявайки се, че лицето му не издава целия смут, който чувстваше. Бъртъл кимна и за миг на Грейвър му се стори, че той се колебае. Но повече не можеше да си позволи да се доверява на поведението на Бъртъл. Сякаш Дийн Бъртъл бе умрял точно там, пред очите му.

Бъртъл се наведе, вдигна папките от стола си и тръгна към вратата, но после спря и се обърна. Погледна Грейвър и се приближи малко до бюрото му.

— А, Маркъс. Ти… помниш ли, че по план трябваше да изляза в отпуск?

Грейвър го погледна смутено.

— Извинявай — рече той. — Бях забравил.

— Имаш ли нещо против, ако сега си използвам отпуска? При тези обстоятелства… аз… искрено казано, бих излязъл.

Грейвър поклати глава.

— Разбира се, нямам нищо против. Не виждам причина да се мотаеш тук. — Той избута встрани материалите на бюрото си и погледна календара. — Това значи две седмици. От утре — каза той.

Бъртъл кимна.

— Благодаря ти много. — Като че ли пак се поколеба, после рязко се обърна и излезе.

Грейвър се отпусна на стола си, втренчил поглед в затворената врата.

— Боже мой — промълви той.

22.

Грейвър дръпна чекмеджето на бюрото и извади ключовете на колата си. Трябваше да поговори с Пола и Нюман, но освен това се налагаше да свърши нещо друго, и то веднага. След като заключи бюрото, картотеката и сейфа, той излезе от кабинета и каза на Лара, че излиза за няколко часа и вероятно ще се върне следобед.

Тя го погледна и когато очите им се срещнаха, от израза й моментално разбра, че е съзряла нещо особено. Обърна се и излезе, без да й казва къде могат да го намерят. Никога не постъпваше по този начин. Чувстваше очите й на гърба си, докато излизаше.

На пет или четири пресечки след управлението той спря край бензиностанция на самообслужване, за да зареди. Нагласи дюзата на най-бавната скорост и се обади набързо по телефонния автомат наблизо. После даде на касиера петнайсет долара и се върна до колата точно когато на колонката бяха изписани петнайсет долара. Погледна часовника си.

Оказа се, че му трябва по-дълго време, отколкото мислеше, за да стигне до Арнет. Тя живееше в един от по-старите квартали на Хюстън, където етническото разнообразие на града беше най-добре представено. Арнет Кепнър се чувстваше отлично сред тази смесица.

Тя живееше в хубава стара къща от времето на втората световна война, граничеща отзад с един от градските речни канали. Когато получи в брой обезщетението от федералните власти при пенсионирането си след двайсет и пет годишна служба, тя дълго време търсеше, преди да открие точно това, което й трябваше, скромен квартал, три еднакви долепени къщи. Похарчи всичките си спестявания до последния цент, но ги купи и трите, а после се зае да преобразува дворовете на трите парцела в нещо наподобяващо тропически разсадник, като крайните огради на двете външни къщи укрепи с гъсти стени от висок азиатски бамбук. Въпреки че откъм фасадите всяка от къщите изглеждаше като притежание на съвсем различни собственици, всъщност трите имота на Арнет представляваха едно цяло и къщите бяха свързани с общ заден двор, чиито вътрешни огради бяха махнати и така се бе създала голяма и залесена морава, която не се виждаше откъм улицата. Освен малко по-обилната растителност, нищо друго не отличаваше къщите на Арнет от останалите в квартала.

Зад бамбуковата ограда на Арнет имаше добре прикрита охранителна система, обкръжаваща и трите парцела. Това беше последна дума на техниката. Пощенските кутии на къщите бяха монтирани в каменни колони до входните врати и се отваряха от задната страна; едната беше изцяло обвита в бръшлян, другата беше позеленяла от мъх и лишеи, а третата беше почти скрита в бамбук.

Грейвър паркира пред средната къща, в която Арнет живееше, и слезе от колата. Знаеше, че специалната система на входната врата вече ще бъде отключена за него, затова веднага я отвори и влезе в двора. По улицата, следваща извивките на реката в продължение на около дузина пресечки, растяха големи орехи, дъбове и кипариси, които сякаш бяха населени от всевъзможни крайбрежни и субтропични птици и техният хор изпълваше неподвижния въздух в късното утро. Докато Грейвър вървеше по късата тухлена пътека през гъстата растителност, той си мислеше колко успешно Арнет е съумяла да направи това място като „малко късче от Виетнам“, както бе пожелала.

Той отвори мрежестата врата на дългата стая, разположена по цялото протежение на фасадната стена, точно когато и вътрешната врата се отвори.

— Душко! — нежно каза усмихнатата Арнет и Грейвър влезе и прегърна жилава, дребна жена, с големи кафяви очи, която наближаваше шейсетте. Гъстата посребрена коса на Арнет бе прибрана назад — макар че имаше изскочили непослушни кичури — и сплетена в една плитка, която тя обикновено премяташе през лявото си рамо като свенливо младо момиче. Беше стегната и имаше лице на циганка, със силен тесен нос и бели зъби. Както винаги, когато си беше вкъщи, носеше копринена виетнамска блуза с висока яка и панталони, които сега бяха в ярко оранжево.

— Не можах да повярвам на ушите си — рече тя, обгърнала ръката на Грейвър, когато влязоха във всекидневната. — Мина почти година, господине. Къде се дяна?

— Затънах в тресавищата на бюрокрацията — отвърна Грейвър. — Загубих се в Тъмната долина.

Тя разбиращо се засмя. Уредбата на голямата стая беше ексцентрична, както и самата Арнет. От трите долепени къщи само нейната дневна беше напълно подновена и представляваше просторна стая с тежки колони от тиково дърво, подпиращи тавана там, където преди това е имало стени. Светлината идваше главно откъм непрекъснат корниз, обгръщащ стаята близо до тавана, който бе повдигнат и включваше мансардното помещение. Оттам струеше необичайно мека светлина, озарявайки цялата стая, сякаш тук имаше вечна зора. Осветлението бе допълнено от настолни лампи, пръснати между удобни кресла, дивани и малки масички, отрупани с книги. Мебелите и стените бяха украсени с платове и произведения на изкуството, донесени от Арнет от Югоизточна Азия и Латинска Америка през годините й на работа там. Сякаш влизаха в огромна шатра на номадско племе или в голямата обща сламена колиба в планинските райони на Южен Виетнам.

Арнет все още се усмихваше, когато покани Грейвър да седне и самата тя се настани на един диван. Зад нея на стената над главата й бяха закачени внушаващи страх остриета с дървени дръжки и с най-различна форма. Но това не бяха оръжия, а селскостопански сечива, използвани за отглеждането на ориз от местните племена в мрачната долина Дак Поко, където Арнет бе прекарала доста време в първите години на виетнамската война.

Тук-там около тях, като в музей, имаше стъклени шкафове с предколумбови мексикански статуетки от Веракрус, каменни маски в естествен размер и най-различна керамика. По други стени висяха ръчно тъкани материи от планините на Гватемала с ярките, пламтящи цветове на индианското въображение. Имаше черно-бели фотографии с тесни черни рамки, Арнет на един мост във Виена, Арнет и Мона в ресторант в Буенос Айрес и на маса в едно кафене в Монтевидео, трима непознати мъже, застанали пред входа на къщурка, заобиколена от трепетлики, едно куче с три крака и с панделка на врата някъде из Латинска Америка.

Усмихвайки се, Арнет подви единия крак под себе си и се облегна на дивана.

— Боже мой, душко, наистина се радвам да те видя — рече тя. — Казах на Мона, че идваш. Тя след малко ще дойде, ако, нямаш нищо против.

— Разбира се, много искам да я видя — каза Грейвър. Мона Исаза беше съдружничка на Арнет. Бяха се запознали в началото на седемдесетте години в Мексико сити и оттогава бяха все заедно. Тя живееше в една от съседните къщи.

— И така, как вървят нещата при теб? — попита усмихнатата Арнет, радвайки се на присъствието му там.

— Само работа — отвърна той и не добави нищо повече. Друг път я осведомяваше подробно за всекиго, но беше сигурен, че тя знае за скорошния му развод и той не виждаше смисъл да навлиза в това. Но ако беше споменал за близнаците, щеше да бъде неудобно да не засегне темата за Дор, затова той реши да не казва нищо за никого. — Както при всички.

— Кога ще се измъкнеш от тази служба? — попита тя. — Ако смятам правилно, това е двайсет и третата ти година в управлението… четиринайсет години в оня отвратителен разузнавателен хаос.

— Е, да, смятам да изкарам двайсет и пет. За по-добро осигуряване.

— Значи те устройва, така ли?

Грейвър сви рамене.

— Чувствата ми са смесени.

— О, дявол да го вземе, та нали винаги е така. Смесените чувства са най-малкото нещо. Всичко друго оставя някакви белези.

Грейвър кимна.

Тя го изгледа мълчаливо за миг и усмивката й се смекчи. Разбираше, че той не е в настроение да си бъбрят.

— Нещо ти тежи.

— Имам нужда от помощ.

— Добре.

— Неофициално.

— О?

— Не лично за мен, за отдела, но не искам друг да знае.

— О-о, о-о. Имате вътрешни проблеми.

— Мисля, че нещата са зле.

— Божичко.

— Искам да проследиш двайсет и четири часа Дийн Бъртъл и жена му.

Арнет опъна шия, очите й широко се разтвориха.

— Бъртъл? По дяволите!

На Грейвър му бе необходим почти час, за да й разкаже какво се бе случило през последните два дни. Разказа й всичко. Докато той говореше, тя стана и запали пръчица китайски тамян и я сложи отстрани. Димът от тамяна се изви в полумрака над тях. Навън птичките продължаваха да се надсвирват.

— Работата се състои в това — каза Грейвър, — че засега не искам да споделям това с никого. Не искам да се обръщам към никого в нашия отдел, дори не и в Специалния вътрешен отдел. А не желая да ходя някъде навън — в окръжната прокуратура или ФБР, докато не разбера какво става тук.

Арнет все още седеше с подвит крак, както преди, а стаята се изпълни с пушека на сандалово дърво. Това беше мирисът на конспирацията и Грейвър се запита дали ароматът не настройва ума на Арнет за потайни планове. Боеше се, че Арнет ще каже нещо за Бъртъл, но тя бе достатъчно тактична и за негово облекчение веднага заговори делово.

— Страхуваш се, че ще те отстранят ли?

— Предполагам, че това е ясно като бял ден.

Тя помисли малко.

— Извинявай, ако ти прозвучи… пресметливо, но ако това е „неофициален договор“, как ще ми бъде платено? За това ще трябват доста хора — от пет до седем за Дийн, четири или пет за Джинет — най-малко. Той отдавна не се е занимавал със следене, но се обзалагам, че веднага ще познае опашките, щом ги види. Тук не бива да бъркаме.

— Разполагам с малък фонд за ползване по моя преценка — каза Грейвър. — С него мога да платя за две седмици, ако се наложи.

Грейвър се бе запознал с Кепнър преди повече от десет години, когато той изнасяше лекции по анализ на специалните мрежи в Изследователския център по разузнаване към Джорджтаунския университет. След лекцията тя бе между хората, приближили се до катедрата, които задаваха още въпроси. Но тя се позабави, докато остана съвсем последна и тогава го покани да излязат на вечеря. Прекараха една очарователна вечер, от която започна тяхното приятелство.

От нея научи, че е прекарала почти двайсет и пет години на правителствена служба в най-различни разузнавателни отдели, че е пътувала до горещи точки по цялата планета, най-напред към военното разузнаване, а после към „различни други“ агенции. Тя каза, че смята да се пенсионира и че смята Хюстън за подходящо място за живеене. Разговаряха за града в най-общи линии и от споделеното за своя живот той разбра, че тя е доста необикновена жена.

Осемнайсет месеца по-късно тя му се обади по телефона, съобщавайки, че е в града, че е купила къща и му предложи да намине край нея. Което той и направи, откривайки комплексчето от трите къщи, и научи, че се е оттеглила от федералната служба, но не и от професията. Била в Хюстън от шест месеца и вече се затрупала с достатъчно работа, само чрез устни поръчки, като нещатен сътрудник по специални задачи към почти всички служби, от които някога бе получавала заплата.

Ерата на персоналния компютър бе предизвикала революционна промяна в частните разследвания и разузнавателната дейност. Сега всеки, който можеше да си позволи съответната техника, беше в състояние да проникне в компютърните системи, където една подземна мрежа от информационни търговци, известни като супер служби, бе насъбрала невероятен брой всевъзможни факти за повечето американски граждани. Всеки път, когато един човек попълва някакъв формуляр с данни, независимо дали участва за безплатна награда от местната бакалия или отговаря на „поверителни“ въпроси за медицинското си досие при своя лекар, той осигурява данни, които по всяка вероятност накрая ще бъдат купени от някой информационен търговец. Банкови сведения, медицински досиета, застрахователни и лични данни, сведения за кредитите, всичко това се смята за игра по правилата в информационния бизнес, където почти нищо не се защитава от закона. И фактически всеки, който събира информация — в това число лекари, банкови служители и кредитори, би могъл после да я продаде. Получи се така, че днес в Съединените щати индивидът не разполага с начин да контролира информацията за самия себе си. Срещу определена цена всяка тайна може да бъде продадена.

Този все по-нарастващ информационен бум се бе превърнал в една благодат за процъфтяващия частен детективски бизнес! Сега всеки можеше да проследява хора, да търси изчезнало лице, да провери биографията на кандидат за работа, да надникне в криминално досие, да открие старо гадже, да узнае финансовото и кредитно състояние на някой конкурент, да установи нечий адрес, телефон, банкова сметка или медицински сведения. Толкова лесно бе да се получат тия данни, все едно че си ги намерил на пътя си.

Изненадващо голям брой от тези агенции дори бяха разгърнали детективския си бизнес в големи корпорации, като „Крол и Съдружници“ в Ню Йорк (с клонове по целия свят), „Инвестигейшън Груп“ във Вашингтон и „Бизнес Риск Интърнешънъл“, със седалище в Нашвил, чиито годишни брутни приходи възлизаха на десетки милиони. Тези мощни агенции често се специализираха във финансови проучвания за корпорации и дори за чужди правителства. Те доставяха кредитна оценка на запланирани обекти, водеха съдебни проучвания, събираха екологични научни данни и разследваха компютърни престъпления, изобщо всякакви възможни криминални отклонения в тази епоха на модерните технологии.

Хераклит, както и много други мъдри и наблюдателни люде след него, бе забелязал постоянството и неизбежността на промяната. Сега това бе съвсем очевидно и всеки, който пренебрегваше значението на еволюцията, вършеше това на свой риск. А с приближаването на света към края на двадесетия век едва ли някой от онези мъдреци би си представил главозамайващата скорост, с която ставаха промените. Единствено природата на човека, с многобройните си и неизбежни безразсъдства, продължаваше да не зачита мъдростта на древния философ.

Имаше и още един аспект в промяната на детективската и разузнавателната работа през последните десетилетия. Сега, след като компютърната епоха изведнъж даде възможност на частното разследване да стане страшно доходно, бюджетите на буквално стотиците агенции — а и корпорации, разполагащи със собствени компютърни информационни отдели — надхвърляха тези на финансово затруднените държавни служби на изпълнителната власт. Ето защо частният сектор предлагаше много по-високи заплати на опитни служители и детективи и в резултат на това частните детективски и информационни агенции бяха набъкани с бивши полицаи, бивши агенти на ФБР, бивши служители на ЦРУ и кадри от почти всички агенции на грамадната разузнавателна общност в страната.

Някои частни агенции така се бяха специализирали в дадени области при събирането и анализа на данни, че службите на изпълнителната власт — чак до ЦРУ — се възползваха от тези специализирани продавачи на информация и частни агенции, винаги когато се нуждаеха от точно определени сведения в своята дейност. Не им харесваше, че се налага да го вършат и публично не признаваха това. Но го правеха.

Сега, повече от когато и да било в световната история, „частната“ информация имаше опасност да се превърне само във формално понятие. Информационният бизнес, законен и незаконен, държавен и частен, търговски и политически, личен и обществен, легитимен и нелегален, се намираше в епоха на експлозивен растеж. И както винаги става при процъфтяващите браншове, ширеше се невероятна злоупотреба. За съжаление американското общество беше в пълно неведение какво става.

Но имаше няколко независими — частни — разузнавателни бюра, като това на Арнет Кепнър, чиято дейност бе съвсем различна от тази на помпозни и надути гиганти като „Крол“. Нейният опит беше в света на международното разузнаване, а не на обикновеното разузнаване, и в нейната професия високият професионализъм граничеше със смъртна опасност, а анонимността беше белег на всяка съвестно проведена операция. Тя не работеше за фирми или правителства, а за други разузнавателни служби, и нейните компютри, заемащи повечето от стаите в една от съседните къщи, бяха натъпкани със специални данни за разузнавателни мрежи и за хиляди отделни агенти, офицери и детективи, за които обичайните частни и корпоративни детективски агенции не знаеха абсолютно нищо.

Арнет се взираше в него през тънкия дим на тлеещия китайски тамян, а буйната й, прошарена коса образуваше нещо като аура около лицето й.

— Добре — рече тя. Наведе се към масичката отпред и извади цигара от жълтеникавия пакет с чуждестранна марка. Запали една и се обърна към него. — Какво точно искаш?

— Подробни сведения за движенията им и снимки на всички, с които разговарят. Искам ежедневно да бъда информиран.

— Такова нещо може дълго да се проточи, Маркъс. Две седмици са нищо.

Грейвър кимна.

— Да, знам. Но просто нямам голям избор.

Тя го погледна сериозно.

— Добре, да видим как ще потръгне. Какъв е адресът му?

Грейвър й го каза, даде и служебния адрес на Джинет. Тя кимна замислено, но нищо не записа.

— От утре Дийн има две седмици ваканция — каза Грейвър. — Мисля, че се налага жена му да работи през първата седмица, но после ще заминат заедно.

— Още сега ще изпратя някого — рече тя, — като за начало, докато събера екип за довечера. Смяташ ли, че може да офейка?

— Не. Мисля, че е твърде рано за подобна паника. Той ще се опита да се отърве. Знае, че Уестрейт — както и всеки друг — иска тази работа да бъде потулена. Ще изчака да види дали е така.

— Добре, до довечера ще го подготвя. — Тя всмукна от цигарата и се вгледа в него загрижено. — Знам как това те разяжда отвътре — каза тя. — Съжалявам много за случилото се.

За негова изненада, на Грейвър изведнъж му олекна, че тя така открито го изрече. Чувстваше се така, сякаш бе опакован в усмирителна риза и ту изпада в паника, ту се отчайва от положението си.

Той поклати глава.

— Постепенно ще го осъзная, сигурен съм — каза той. — Но засега ми се струва нереално… Просто не го разбирам… защо, по дяволите, той е в тази ситуация. Това е абсолютно… безсмислено.

Арнет кимна.

— Ще ти бъде доста трудно, душко. Направо ще те разкъсва. Трябва да го знаеш.

Той не отговори веднага.

— Искам само да знам защо той го прави — рече той.

— И си мислиш, че тогава ще го „разбереш“ ли? Нали не вярваш, че ще бъде толкова просто?

Грейвър сви рамене. Дори не знаеше дали това, което току-що каза, е толкова просто. Ако беше помислил малко повече, може би щеше да изрече нещо друго. Ако водеше този разговор след половин час, навярно той щеше да бъде съвсем различен. Вероятно единственото нещо, което действително знаеше, беше, че нищо от станалото с него през последната година не се бе оказало чак „толкова просто“, а това най-малко се отнасяше до случващото се в момента.

— Виж какво — рече Арнет с лека усмивка, смекчаваща чертите й. — От толкова време съм в тази професия… Повечето от хората в бранша, когато достатъчно добре ги опознаеш, имат някакъв елемент на аморалност в себе си. Дори и бюрократите, които на практика не цапат ръцете си с мръсотията на професията. — Тя присви замислено очи. — Изглежда това се дължи на тайните, на боравенето с тайни. Знаеш ли, това е нещо като търгашество с властта на Светия дух. Човек не бива да го прави. Защото някои хора имат известни наклонности… в тази посока, имам предвид към „нечистоплътност“, както са казвали древните юдеи. А човек с такива наклонности се стреми към професия, която да има вид на порядъчна, но която да му позволи да се възползва косвено от някои развлечения… в името на нещо по-възвишено и чисто. В този бранш постъпват на работа съвсем обикновени мъже и жени. Редовият, прозаичен човек, „невидимият“ труженик, които години по-късно, доста след като се пенсионира, се оказва, че е бил дългогодишен „известен шпионин“. — Тя се спря. — Но ако му направиш дисекция, имам предвид в психологически смисъл, този скучен старец се оказва всичко друго, но не и добродушен. Неговата извратеност е само по-хитро прикривана. Той плаши, маскирал моралната си невъздържаност като добродетел.

Тя пак запуши и Грейвър чакаше, защото знаеше, че това е пролог. Наблюдаваше я, неочаквано и странно осъзнал необикновената същност на тази професия и как бързо логиката може да те отведе, лека-полека, до подобни скандални изводи.

— С изключение на теб, Маркъс — продължи тя. — Вече от доста време те познавам, повече, отколкото много други. Но никога не съм усещала каквато и да е извратеност у теб. А нея, това мога да ти кажа, скъпи, винаги я търся. О, търся я във всекиго, с когото имам работа.

Сега усмивката й беше съвсем лека, почти скрита. Навън светът сякаш бе населен единствено от птички.

— А може би — каза той — ти никога не си срещала някой, който така хитро и умело да се прикрива.

Това прозвуча едновременно и скептично, и самообвиняващо, нещо, в което Грейвър почти бе започнал да вярва. До подобна крайна мисъл човек стигаше, когато започваше да търси вътре в самия себе си причини за действия на други хора. Може би беше абсурдно, но за някои хора то ставаше инстинктивно и бе нужна също така и крайна сила на волята, за да повярва човек, че търсенето е било безсмислено.

Арнет го погледна изпитателно, димът от цигарата се виеше край циганското й лице, така екзотично сред оранжевата коприна в полумрака.

— Е, възможно е — тихо и замислено отвърна тя. После продължи по-силно, с друг тон: — във всеки случай тая работа изглежда ще бъде доста трудна, душко. Надявам се, че си готов за това.

23.

По пътя си обратно към службата Грейвър се отби в малък снекбар, обслужващ бизнесмени. Беше заведение, останало спокойно и тихо въпреки промените през последните две десетилетия. Имаше малко мрачен и усамотен вид, с тежка дървена мебелировка, лъхаща на алкохол, цигари и пури, а сервитьорките бяха облечени като малки момиченца, с бели къдрички около дълбоките деколтета и с щръкнали сутиени. Пържолите цвъртяха в собствената си мазнина; сосовете за салати бяха само три вида и нито един от тях не бе нискокалоричен; а като единствен подсладител се използваше захарта. Всичко бе нездравословно и вкусно.

Той ядеше, седнал в един ъгъл, и мислено прехвърляше отново разговора си с Арнет. Спомни си изражението й, когато й каза, че иска да бъдат наблюдавани Дийн и Джинет Бъртъл. За частица от секундата тя сякаш се усъмни по-скоро в неговата лоялност, отколкото в тази на Бъртъл. Как така ще иска да бъде следен Бъртъл? Това беше естествена реакция, та нали Дийн Бъртъл бе безукорен, неговата почтеност бе просто една даденост, толкова стабилна, че човек дори не се замисляше. Такъв приятел като него ти се иска да имаш до себе си, ако един ден светът се озлоби срещу теб и целият ред на нещата се промени и ако всичко се настрои против теб, макар да си невинен. Би искал Дийн да е там, защото знаеш, че няма в нищо да те обвинява, а ще те разбере и докрай ще остане с теб. Грейвър знаеше чувствата на останалите към Дийн. Такива чувства имаше и самият той.

Пържолата на Грейвър пристигна, плувнала в собствения си сос, допълнена с дребни късчета, които бяха дълги, тънки, меки и златистокафяви. Докато се хранеше, той се опита да отклони мислите си в друга посока. Всъщност нямаше много време да обмисля възможностите си за избор. Знаеше това. Но знаеше също така и че няма време да маневрира в традиционния смисъл. Когато довършваше последната си хапка от пържолата, вече бе взел няколко важни решения. Първо трябваше да уточни известни взаимоотношения, за да е ясно на какво може да разчита.

Беше почти един и половина, когато се върна в управлението. Спря се на вратата на Лара и надникна вътре.

— Можеш ли да ми отделиш една минутка?

— Разбира се — отвърна тя. Грабна бележник и молив и го последва в неговия кабинет. Той затвори вратата и Лара застана пред бюрото. Грейвър забеляза, че се е поосвежила след обяда, с току-що сресана коса, с ново червило, костюмът й бе добре опънат и тя изглеждаше също така безупречно, както и сутринта.

— Седни — каза той и се настани срещу нея на единия от столовете пред бюрото си. Тя държеше стенографския бележник и молива в скута си, с очаквателно, но не и неспокойно изражение. Вече бе почувствала, че разговорът няма да бъде рутинен.

— Лара, нуждая се от твоята помощ в нещо, което… е извън обичайното — рече Грейвър.

Той кръстоса крака, опитвайки се да изглежда по-спокоен, отколкото всъщност беше, макар да подозираше, че паниката му не е убягнала от погледа на Лара. Както винаги, между тях се предаваха неща, за които и двамата никога не споменаваха. Особеното в техните взаимоотношения беше, че много от чувствата помежду им, било любовни или просто приятелски, никога не се изричаха. Това, естествено, беше по избор на Грейвър или, както по-често напоследък си мислеше, по негова вина.

— Искам да те помоля за една услуга, Лара, нещо, което е извън служебните ти задължения — каза той. — Обикновено такова нещо човек иска от близък приятел… някой, комуто се доверява… въпреки всичко, което може да се случи.

При тези думи лицето й се поразведри, но остана и известно съмнение.

— Лично ли е или служебно? — попита тя.

— И двете — отвърна той. — В това е проблемът.

Видя как тя настръхна.

— Жена ли е замесена? — във въпроса й се долови явно напрежение.

— Не — каза той, — няма нищо от този род.

Докато я гледаше, осъзна колко много разчита на нея, колко много му се искаше да разчита на нея, за да издържи на напиращите бурни събития. Чувстваше се като лекар, разглеждащ под микроскоп клетките на своята наскоро открита болест. Съществуваше опасност да загуби разума си, да започне да възприема неясните, гърчещи се и лепкави сенки като нещо различно от тяхната истинска същност, имаше тенденция да ги вижда като проявление на злото, на смъртта, на Страшния съд. Грейвър се нуждаеше от някого — от Лара — да бъде с него, когато страховете му нараснат до митологични размери, когато съмненията победят убежденията му и се появи опасност той да повярва в лъжата.

Навярно тя бе видяла нещо от този страх в очите и в държането му или го бе доловила в гласа му. Лицето й смекчи израза си и тя кимна.

Господи. Ако той изобщо имаше някакъв разум, не биваше да изпуска тази жена от погледа си. Без всякакви други предисловия Грейвър започна от самото начало и всичко й разказа. Всичко. Повече, отколкото щеше да каже на Нюман или Пола. Повече, отколкото щеше да каже на Арнет. Постепенно гласът му ставаше по-тих, несъзнателен навик при него, когато бе съвсем вглъбен. Той й говореше, сякаш тя бе единственият друг човек в живота му, позволявайки й да види страха и съмнението, без да се оправдава за своето объркване и болката, почувствана заради предателството. Опита се да й представи своята собствена перспектива, да й даде представа за напрегнатите си чувства.

Когато Грейвър накрая свърши, тя седеше безмълвно и го гледаше. Изобщо не бе помръдвала. После сведе очи.

— Трудно е за вярване — каза замислено тя. — Трябва да си…

— В състояние на шок — рече Грейвър.

Тя вдигна очи.

— Да, така ми се струва. — После продължи колебливо: — Съжалявам за Дийн. Много. Виждам… Знам как това те измъчва.

Грейвър се размърда малко неловко.

— Навярно разбираш… че рисковете ще са съвсем реални — продължи той. — Това не е според инструкциите. Има опасност да загубиш работата си. Няма никакви указания или принципи за действие. Ще правя просто това, което смятам за правилно. То е по мое вътрешно убеждение. Не искам да те заблуждавам.

— Разбирам — каза тя. — Само че е… толкова неочаквано, малко смайващо. — Направи опит да се усмихне, но не се получи. — Всъщност е толкова… не зная, може би странно, когато човек познава тези хора.

Тя поопъна с една ръка полата си надолу.

— Извинявай, че те поставям в такова положение, Лара. Аз също се чувствам неловко. Не го направих лекомислено. И честно казано, напълно ще те разбера, ако решиш, че не можеш… да се справиш с подобна мисия.

Последните думи му се сториха неискрени, банални и скалъпени и той съжали за тях.

Тя отново мълчеше. Грейвър бе изненадан, че той не долавя чувствата й. Беше сигурен, че ще успее да разгадае реакцията й по поведението и лицето й, но грешеше. Той не виждаше нищо. Почувства се като комарджия, който чака зарчето да спре да се върти. Но съвсем дълбоко в себе си не вярваше, че тя ще му откаже помощта си.

— Ще го направя — най-после каза тя, вдигайки поглед. — Но тук си прав, това е колкото лична, толкова и професионална услуга. И двете неща едновременно, да… но не съвсем.

Очите й се впиха в неговите. В този кратък миг, с цялото си същество, тя му даваше да разбере, че тази негова молба, както и съгласието й, няма да останат без последствия.

Грейвър чакаше.

— Въпросът е, че сега молиш нещо Лара Казарес, а не своята секретарка — рече тя. — И аз с удоволствие ще го направя, не като твоя секретарка, а като Лара. — Тя повдигна вежди въпросително.

Той кимна.

— Вярвам ти — каза тя. — Напълно. Но не съм глупачка. Достатъчно разбирам вече от тази работа и зная, че понякога се налага да излъжеш — да си спестиш истината — или както искаш го назови. — Тя млъкна, без да откъсва тъмните си очи от него. — Имам само една молба: никога не ме лъжи. Излъжи секретарката си, ако трябва. Не съм толкова наивна и знам, че не мога да настоявам за това. Но никога не ме лъжи… не лъжи Лара. — Тя пак се спря. — И ако не схващаш разликата между двете, е, тогава май аз не съм те разбрала.

Тя замлъкна и го погледна, почти тъжно, както му се стори, и изведнъж той осъзна, че тук, зад тази молба има цяла история, свързана с нея и която досега е била напълно невидима за него. Или Лара бе съвършено потайна, или той е бил възмутително тъп и недосетлив, прекалено погълнат в себе си, за да открие една неочаквана чувствителност.

— Много е важно за мен — каза тя. — Разбираш ли? Никакви лъжи… между теб… и мен.

Грейвър кимна.

— Разбирам — рече той. — Съгласен съм.

— Вярвам в това — каза тя. — Ще направя всичко, което мога, за да ти помогна.

Грейвър почувства невероятно облекчение и в същото време се огорчи. В действителност той вече я бе излъгал чрез двусмисления си подход. Или по-точно, ако не я излъга, не бе и напълно искрен. Лара го долови и именно за това говореше. И все пак тя се съгласи да работи с него при доста особени обстоятелства. Бе приела, но и го бе предупредила. Нежно.

24.

Той ги повика в кабинета си поотделно. Първо Пола, защото тя още не знаеше за снощния му разговор с Нюман. Когато Грейвър й разказа за откритието на Нюман, тя стана необичайно тиха. Подобно на много кабинетни учени, Пола възприемаше живота, въпреки че бе блестящ аналитик, по-скоро посредством теории и образци, отколкото чрез своя опит, затова тя съвсем осезателно бе разтревожена от това грубо и объркано нахълтване на суровата действителност. Едно нещо е да четеш и да пишеш за притворство и измяна, а съвсем друго е да се потиш пред жестоката истина.

Тя стана сериозна, ала не и уплашена. Веднага прие да работи с Грейвър без знанието на по-висшите началници. Грейвър се почувства малко неловко, че тя с такава готовност се съгласи да навлезе с него в подобна тъмна територия. Но от друга страна, характерна черта на Пола бе да не се отдръпва пред трудностите, което я правеше особено подходяща за предстоящата задача.

След Пола той повика Кейси Нюман.

— В момента само ние тримата знаем — каза Грейвър. — Ще остане така, защото не знам накъде ще ни изведе тази дяволска работа.

Бяха само двамата в кабинета късно следобед. Всички си бяха тръгнали. Нюман седеше пред бюрото, кръстосал крака и отпуснал лявата си ръка над облегалката на стола. Докато Грейвър говореше, Нюман гледаше надолу към лист хартия, който сгъваше и разгъваше.

— Сега трябва да имаш предвид — продължи Грейвър, — преди да се съгласиш да работим заедно, че подобно нещо може да тръгне в две посоки. В определен момент, следващия месец или догодина, ако се справим успешно, има вероятност да даваме показания за съдебно преследване. Добре. От друга страна, това би могло да ни гръмне като бомба. Да речем, че сме открили измяната, но сме оплискали разследването. А възможно е и да ни обвинят, че сме водили примитивно разследване, което е трябвало да бъде разрешено и ръководено от по-висше началство.

Нюман все още слушаше с наведена глава и Грейвър вече започна да се пита дали не се е престарал и навярно дори е успял да го уговори да не приема. Всъщност нямаше значение. Не искаше да го въвлича в нещо, което Нюман не е премислил докрай.

— Трябва да предположиш — подчерта Грейвър, — че ще се наложи да се защитаваш пред съда, във вестниците, по телевизията. Представи си как някой ден това ще стигне до медиите и тогава твоите действия ще бъдат оспорвани… публично. Трябва да го обмислиш и ако решиш да останеш, трябва да мислиш за това и утре, и вдругиден, и всеки ден, докато се приключи. Отсега ти казвам, ако не можеш да се примириш след някое свое действие, за което аз съм настоявал, тогава по-добре имай волята да ми откажеш.

Грейвър се бе облегнал върху бюрото си, въртейки облия камък над купчина материали. После взе камъка и почука по бюрото с него. Нюман вдигна поглед.

— Не съм господар на душата ти, Кейси — тихо подчерта Грейвър. — Ти сам отговаряш за своите решения и дела пред съвестта си. Имам си достатъчно грижи в това отношение.

Нюман се втренчи в него и Грейвър не видя признаци на тревога, на несигурност, не видя страх пред неизвестното. Той не знаеше дали това е утешително или не.

— Разбирам правилата — каза Нюман. — Разбирам също така, че според теб аз мога да се справя, иначе би ме изключил и този разговор нямаше да го има.

— Точно така.

— Тогава съм готов да работя.

Грейвър го погледна и остави камъка. Боже мой.

— Добре. — Той вдигна телефона и набра номер.

— Пола — каза той, — донеси материалите.

На връщане от Арнет Кепнър той трескаво обмисляше кои са непосредствените му задачи. Искаше да запази разследването колкото се може по-компактно и ограничено. Тъй като сега Бъртъл щеше да отсъства две седмици, за Грейвър щеше да бъде сравнително лесно да контактува с Нюман и Пола, за да следи техния напредък. Щеше да каже на останалите аналитици, с които Нюман работеше по други случаи, че го изтегля за две седмици. Установеното разделение на малки групички в разузнавателните отдели донякъде улесняваше налагащите се прикрити ходове. Служителите от всички нива на разузнаването бяха свикнали с отсъствието на обяснения. То бе част от професията и много често се превръщаше в предимство. Точно това изискване за мълчание, поради необходимостта от сигурност, дразнеше външните хора и им се струваше като излишна надменност.

Грейвър вече се бе договорил с Мат Ростов за Пола и макар да предаваше доклада за Тислър на следващата сутрин, всеки щеше да предположи, че навярно има доста неща за доизясняване. А Рей Безъм все още отсъстваше от града. Така Нюман и Пола имаха възможност да работят самостоятелно и Грейвър можеше да се среща редовно с тях през целия ден, без да прави особено впечатление.

Най-напред трябваше да довърши доклада за Уестрейт. Ако е имало и други от Криминалното разузнаване, замесени с Бъртъл, Безъм и Тислър, те щяха да научат, че случаят наистина е приключен.

Сега, докато пиеха кафето, направено малко преди това от Нюман, Грейвър обясни как ще действа спрямо Бъртъл.

— Намерил съм външни хора за наблюдението — заяви направо той. И Пола, и Нюман изглеждаха шокирани. — Нямаше начин да използвам някой от полицейските служители в града. Бъртъл е в бранша от доста време, познава твърде много хора. Освен това, щом е неофициално, няма да рискувам с изтичане на информация.

— А тези хора — попита Пола — от друга агенция ли са?

— Не.

— Частен детектив ли?

— Не — твърдо отвърна Грейвър. Нямаше намерение да обяснява и не искаше никакви въпроси. Веднага продължи: — веднага щом получим резултат от наблюдението, ще поемем нещата колкото се може по-скоро. Междувременно имаме много работа.

Той отвори папка, в която беше насъбрал записки още от събота вечер след посещението на Уестрейт.

— Първо — каза той, — трябва да установим какви са източниците, посочени в досиетата на Тислър за случаите Пробст и Фрийл. Дали Тислър и/или Дийн просто са откраднали имената на истински хора и дали тези хора действително познават Пробст и Фрийл? Пола, ти вече си открила, че повечето от тях не могат да бъдат открити. За Брус Шек не знаем. Колийн Сайнър, може би. Нека стигнем до самата същност на тази афера. Но бъдете страшно внимателни. Всъщност работим срещу нашите хора тук. На ония всички номера са им познати; могат да ни усетят. А и ни очакват.

— Ако ги открием, искаш ли направо да действаме и да говорим с тях по телефона? — попита Пола.

Грейвър се поколеба.

— Не. Не правете нищо. Само узнайте къде можем да ги намерим.

— Ами случая Селдън? — попита Нюман. Грейвър очакваше този въпрос. В края на краищата и двамата не знаеха какво бе станало, когато сутринта излязоха от офиса му и го оставиха с Бъртъл. Той им предаде разказа на Бъртъл за случилото се.

— Боже мой, Маркъс. — Пола не можеше да го асимилира. — Просто не го вярвам. Нима е очаквал, че ще се хванеш на тази въдица?

— Не знам. Може би. Надявам се да е така.

— Кучи син. — Пола разтърси глава. — Отвратително. Това означава, че разследването е само вятър и мъгла. — Тя бе отворила широко очи. — Безъм. Ами Безъм? Какво ще правим с него? Поне да прегледаме кабинета му. Също и на Дийн, дявол да го вземе.

Нюман поклати глава.

— Не, това ще бъде грешка. Те не биха оставили веществени доказателства на работните си места, Пола. А и сигурно ще разберат, че сме влизали вътре. Не бива да се издаваме.

— Но когато е заминал на риболов, той не е знаел, че Тислър ще се самоубие — обърна се Пола към Грейвър. — Както ти каза, те са вършили това от толкова време, че е ставало като по вода. И вероятно са станали самодоволни и може би малко небрежни. — Тя погледна Нюман. — Спомни си как Дийн е объркал папките ти, Кейси.

Грейвър се изправи и отиде до прозорците. Късният следобед отново бе смекчил цветовете навън. Започваше да мрази този кабинет. Вече твърде много бе стоял в него и се ужасяваше още колко му предстои да бъде тук, преди всичко това да приключи.

— Не, и аз си мислех да прегледаме кабинетите им — каза той, полуобърнат към тях, — но ми се струва, че Кейси е прав. Освен това не ми се вярва да са оставили нещо уличаващо, докато отсъстват за по-дълго време.

— Но Дийн…

— Разбирам те, Пола, но мисля, че той е работил по тия материали, преди да излезе във ваканция. Да, наистина е оставил ония записки там… дори в погрешни папки, но тогава е бил излязъл само за един час. Вярно, бил е небрежен, може би дори самонадеян. Но не би направил такова нещо, оставяйки го до следващия ден или за две седмици, докато е на почивка. Особено сега, след случилото се. Струва ми се, Кейси е прав. Не си заслужава риска.

Той се върна при бюрото и прелисти нова страница.

— Кейси, ти каза, че Тислър е имал къща за даване под наем.

— Да. В Шарпстаун.

— Ти провери ли я? Видя ли дали има наематели?

— Не.

Грейвър седна и се изви към компютъра си.

— Какъв е адресът?

— Улица „Лийтър“ 623.

Грейвър намери индекса на улицата в градския указател.

— Луис О. Фелдбърг, 555–2133.

Той въведе името.

— Има четирима Фелдбърг рече той. — Луис О. Фелдбърг, на номер 623, „Лийтър“… е пенсионер.

Грейвър почука по клавиатурата още малко и получи данните на Отдела по водоснабдяване.

— Този старец не е ползвал много комунални услуги. Има минимални сметки. И явно се е нанесъл в къщата скоро след като Тислър я е купил, Фелдбърг е започнал да плаща сметките само няколко седмици по-късно.

Той продължаваше да търси.

— Мистър Фелдбърг никога не е имал пътно нарушение.

— Просто невероятно — рече Пола.

Грейвър продължи да почуква по клавиатурата.

— Мистър Фелдбърг е гласувал за последен път през 1956 година — каза той.

— Това е невероятно — повтори Пола. — Погледни при жизнения статус.

Грейвър въведе още няколко справки и зачака. Когато екранът спря да проблясва, той прочете следната информация:

— Луис О. Фелдбърг, христ., починал във Форт Уърт на 3 август, 1958 година.

25.

Вече почти се здрачаваше и уличните лампи бяха запалени, когато Грейвър откри къщата на Тислър в един забутан квартал. Районът изглеждаше така, сякаш е бил благоустрояван в края на петдесетте и е започнал да запада петнайсетина години по-късно — имаше няколко улици с малки едноетажни къщи с леко наклонени покриви и облицовани с имитираща тухли ламперия. Той бавно мина с колата край къщата.

Тя с нищо не се отличаваше, което не учуди Грейвър. Тислър никога не би притежавал нещо забележително. В предния двор имаше стара черница, разклонила се толкова близо до малкия тротоар, че корените на дървото бяха разбутали бетона и той се бе напукал. За щастие имотът беше ограден отстрани с разраснали се на воля храсти. Пред входната врата имаше малка веранда с перила на височината на тухлената ламперия. Невзрачна черна пощенска кутия бе закрепена на един от дървените стълбове, поддържащи покрива на верандата.

Обръщайки в края на улицата, Грейвър отново мина край къщата тъкмо навреме, за да види как светна лампа от един от предните прозорци. Сепвайки се за миг, той веднага разбра какво бе станало и сви в автомобилната алея. Спря колата точно до вратата на гаража, който бе обърнат към улицата.

Преди да слезе от колата, той взе лост, който преди няколко минути бе купил от един железарски магазин недалече оттук. Бързо затвори вратата на колата, пообиколи гаража и с облекчение видя, че живият плет продължава и зад къщата. Стигна до вратичка в желязната ограда, обгръщаща задния двор. Повдигна резето на вратата и влезе. Дори в сумрака се виждаше, че дворът ужасно бе обрасъл в бурени.

Той стигна до открита циментирана площадка точно до задната стена на къщата и се приближи до вратата. Беше с допълнителна алуминиева външна врата, зад която имаше дървена, и то солидна. Грейвър извади джобно фенерче и освети конструкцията. Не му се вярваше Тислър да се е изръсил за алармена система, но ако имаше наистина, тя трудно би се скрила в подобна къща. След като се увери, че няма, той пъхна фенерчето в устата си, насочвайки лъча към ръба на алуминиевата врата, където пъхна тънкия край на лоста и я изкърти. Поддържайки я с гърба си, направи същото и с дървената врата, която, въпреки опасенията му, не бе трудно да отвори, въпреки че вдигна малко повече шум.

След като я отвори, влезе в празна кухня и веднага усети застоялия въздух на дълго необитавано помещение. Нямаше маси или столове и по шкафовете не се виждаше нищо, освен кафеварка с чиста каничка. До нея имаше сгъната кърпа за съдове, върху която беше обърната чаша за кафе. Кухнята бе отделена от съседната трапезария чрез малък бар и през трапезарията Грейвър видя слабата светлина, която малко преди това бе зърнал отвън. Той остави железния лост на кухненския плот и мина през трапезарията, която също беше празна, освен няколко картонени кутии в един ъгъл. Продължи към дневната. Имаше малко мебели, насъбрани заедно, стар диван, две кресла, запалената лампа върху масичка край едно от креслата и масичка за кафе с няколко списания, подредени в средата. Грейвър се приближи и взе едно от списанията. Всички бяха стари броеве на „Нюзуик“. Остави списанието и се огледа да види къде е стенният контакт на лампата. Както беше предположил, откри устройството, което автоматично включваше лампата на неравномерни интервали.

В къщата беше горещо и задушно, но Грейвър си спомни, че видя климатичен агрегат на прозорците срещу гаража. Той тръгна по коридора от дневната и веднага стигна до една баня. Пипнешком намери електрическия ключ и светна. И тук беше празно — освен хавлиена кърпа на закачалката до мивката, в чийто край се мъдреше използван сапун, напукан от топлината. Имаше отворен пакет с книжни салфетки, половин руло тоалетна хартия на ролката до тоалетната. Нямаше нищо в аптечката.

Оставяйки лампата да свети, Грейвър продължи към отворена врата вдясно, беше спалня. Празна. Имаше още една врата в дъното на коридора, вляво. Беше затворена. Това навярно беше стаята, чиято климатична инсталация бе видял на прозореца. Той отбори вратата и щракна лампата.

В средата на немебелираната стая, с плътни щори на прозорците, имаше внушителна компютърна система. Грейвър се взря в нея със страх и надежда. Тази апаратура, напомняща на медицинска, със специфична миризма от загрети пластмасови детайли в затворената стая, всъщност представляваше едно потенциално бедствие и същевременно може би най-голямата му надежда да се справи с него.

Самата конструкция не изглеждаше особено солидна, беше Г-образна, от тънък метал и пресовано дърво, върху която се намираше доста голяма компютърна система и лазерен принтер. Грейвър се приближи и огледа книгите върху рафта над монитора. Имаше само справочници за апаратурата и програмното осигуряване. Той погледна системата. Макар да не бе пълен невежа по отношение на компютрите, той далеч не беше толкова вещ, че да влезе в една стая, да седне пред непозната система и да разгадае нейния начин на управление. Щеше да бъде предоволен дори само да успееше да изведе менюто на екрана.

Все пак само от външния й вид той можеше да определи, че това е доста голяма система — поне така изглеждаше централния процесор — и че има харддиск, две дискови устройства и порт за магнитна лента. Грейвър издърпа стола под бюрото и седна. Огледа рафтовете и намери двете ленти, които Тислър е използвал за архивиране, заедно с малък джобен бележник със записани от него номера на лентите и датите на копиране. Последното архивиране на Тислър беше от деня преди смъртта му. Грейвър включи компютъра и зачака. Когато системата се зареди, той започна да набира на клавиатурата. След петнайсет минути беше използвал всичко от обичайното и все още нямаше никакъв успех. Започна да изпитва неприятното чувство, че не бива да предизвиква прекалено съдбата.

Надявайки се, че Тислър не е преправил процедурите на архивиране, той поработи още няколко минути, намери съответните параметри и ги копира, знаейки, че те ще му трябват, за да използва архивиращите ленти при друга система. Той отново провери бележките, тъй като изведнъж се уплаши да не размести някои от символите във файловете. След като се увери, че всичко е наред, той взе по-старата от двете ленти и я използва, за да направи още едно копие на харддиска.

Докато чакаше, прегледа всички книги по рафтовете и нищо не откри. Грейвър си мислеше, че вече достатъчно добре е опознал Тислър, за да разбере, че всичко по-важно се намира върху лентата и че то навярно е добре защитено чрез сложен шифър. Всякакви възможни случайности сякаш бяха грижливо прибрани в един невидим ъгъл в ума на покойния вече Тислър.

Когато дублирането беше завършено, Грейвър прибра лентите в джоба си и изключи компютъра. Тези ленти щяха да му дадат всичко, което е било във файловете на компютъра в деня преди Тислър да умре, и всичко, което бе в него сега. Ако се окажеха евентуални различия между двете, тогава Грейвър щеше да знае, че някой друг, освен Тислър е имал достъп до компютъра. Ако нямаше промени, той всъщност не беше сигурен. В момента го вълнуваше въпросът, дали сега е изтрил харддиска, за да не може никой друг да има достъп до него? Той реши да изчака, докато се разбере дали двете ленти са добри. Хвърли последен поглед към компютъра, не съвсем уверен, че не прави грешка, като го оставя тук, загаси лампите и напусна стаята.

Излезе от къщата по същия начин, по който бе влязъл. Затвори добре двете задни врати, въпреки че ключалките им бяха разбити. Докато потегляше от алеята, в къщата светна друга лампа, този път в празната спалня. Артър Тислър бе много акуратен.

Той спря край денонощен магазин и се обади на Арнет от автомат.

— Страшно си нетърпелив — чувайки гласа му, каза тя.

— Не се обаждам за това — рече той. — Имам нещо за теб. — Разказа й за какво става дума.

— Взе ли параметрите?

— Да.

— Ще трябва да се разшифрова — предупреди тя — и дешифрирането, душко. Вече не е това, което е било преди. В тия времена понякога е просто невъзможно.

— Ще ти ги донеса.

— Тук съм — рече тя.

26.

На Бъртъл му се стори странно място за среща, но той си плати трите долара във фоайето, попита къде е разположена изложбата на съвременната израелска фотография и се изкачи по стълбите към северната част в Музея на изящните изкуства. Вторник вечер обикновено затваряха рано, но тази седмица времето за посещения бе удължено заради няколко специални изложби. Въпреки това не се мяркаха много посетители, докато Бъртъл се изкачваше нагоре към лабиринта от експонати в най-голямата зала.

Той скръсти ръце и започна да разглежда фотографиите. След около пет минути зави зад група табла със снимки и срещна Панос Калатис. В едната си ръка той държеше навита на руло програма, другата бе пъхнал в джоба си и леко се навеждаше, за да разгледа снимка от серия фотографии в един кибуц. Носеше сиви елегантни спортни панталони, розова риза с разтворена яка и тъмносин блейзър със златен кръст на горния джоб.

Калатис продължи да разглежда снимката, след като Бъртъл застана до него.

— Понякога части от израелския бряг ми напомнят за Гърция — каза той, като се изправи, но без да откъсва поглед от фотографиите. — Пустош. Маслинени дървета. Скали. Наистина на тези черно-бели снимки не може да се види всичко, но светлината е същата. Особено в късното лято.

Той се прехвърли на следващата снимка. Двойка млади хора с къси панталони и сандали се движеха точно пред него и говореха тихо. Той нищо не каза, докато след няколко минути ония двамата не завиха зад друга група експонати. Бъртъл пак се приближи.

— Реших, че трябва да поговорим, само ние двамата — каза Калатис. — Без Фийбър. — Той пристъпи към нова снимка, но после бързо отмина към следващата. — Ти много не го обичаш, нали?

— Не особено — отвърна Бъртъл.

— Защо?

— Прекалено много угодничи.

— Точно затова и плащам на хората, да ми угаждат.

— Искаш да те лъжат ли?

— Лъже ли ме Колин Фийбър? — попита Калатис, отстъпвайки назад, за да види по-добре една от снимките. Като че ли не се интересуваше особено от отговора на въпроса си.

— Нали именно той те посъветва да се заемеш с Тислър? — каза Бъртъл.

— Може би — рече Калатис.

— Дал ти е лош съвет.

— Е, лошият съвет не означава лъжа, нали?

Калатис зави към следващата пътека. Там нямаше никой. Продължаваха да говорят.

— Предполагам, че знаеш доста за компютрите — рече Бъртъл.

— Компютри ли? Не много, не. Затова наемам хора като Фийбър. Те работят с компютрите вместо мене.

— Да наемеш някой да работи с твоя компютър вместо тебе, е все едно да си наемеш адвокат или счетоводител. Преди да им повериш бизнеса си, трябва да си дяволски сигурен, че можеш да им се довериш.

— Аз имам доверие в него — рече Калатис. — Имам доверие на всеки, който работи за мене. — Той се наклони малко встрани, за да погледне снимка на израелско момиче в бански костюм. Тя беше застанала близо до фотографа и с тънките си пръсти опъваше еластичния край на банския костюм при слабините. Усмихваше се, малко присвила очи от слънцето.

— Защо?

Калатис откъсна очи от снимката и погледна Бъртъл.

— Защото — каза той, без изобщо да се усмихне, с точно премерен тон на мелодичния си глас — всеки от тях знае, че ако се опита да ме преметне, ще накарам четирима яки мъжаги да го хванат, докато някоя от тези горили му разпори шията.

Той се обърна и премина към следващата снимка. Двама души се показаха иззад ъгъла, гледайки фотографиите. Единият прошепна нещо на иврит и Калатис се обърна да ги погледне. За момент се взря в тях, а после чевръсто мина до края на пътеката и заби в следващото разклонение на лабиринта. Бъртъл го следваше.

— Не съм сигурен дали на Колин Фийбър му е ясно това — рече Бъртъл.

— О, ясно му е — отвърна Калатис. Беше навил програмата като плътна фунийка. Два-три пъти удари с нея по панталоните си, като че ли нервно, но после се усети. Бъртъл бе доволен да види това.

— Може да е забравил — рече Бъртъл.

— За какво, по дяволите, намекваш? — каза Калатис със същия спокоен тон, с който би обсъждал някоя от фотографиите. Продължаваше да ги разглежда, но в лицето му имаше леко напрежение, раменете му се постегнаха.

— Не съм сигурен дали ще мога да ти обясня — отвърна Бъртъл, по-уверен, след като видя пропукване в безупречното хладнокръвие на Калатис. — Няколко дни преди да се застреля, Арт дойде при мене и поиска да говори. Каза, че Фийбър е накарал да го следят. Попитах го защо смята така и той ми рече, че е усетил да го следят. Попитах го защо мисли, че е Фийбър. Той започна да нервничи и да увърта. Успя само да каже, че Фийбър му имал зъб, но не пожела да обясни защо. Доста време говорих с него, но не искаше да навлиза в това. После призна за получаването на плика със снимки. Беше отчаян. Каза, че Фийбър го е снимал с негърката като застраховка — Бъртъл погледна Калатис. — Не успях да го накарам да се успокои. Това беше в петък следобед. Не бях чул нищо за него, преди Грейвър да дойде в събота вечер и да ми съобщи, че Арт се е самоубил.

Калатис се взираше в една фотография, но сега Бъртъл бе сигурен, че не я вижда. Някаква жена се изсмя в изложбената зала и смехът й проехтя сред твърдите музейни повърхности и после заглъхна в посока към друга галерия.

— Вярваш ли в това? — попита Калатис.

— Да.

— Защо Фийбър ще иска „застраховка“ от Тислър? Да не би Тислър да се е опитвал да го шантажира с нещо? Друга жена? Фийбър шиба секретарката си. Всеки го знае. Боже мой. Това не е нещо, което да се използва срещу някой мъж.

— Вярвам повече на Арт — каза Бъртъл.

Калатис изсумтя и се обърна, насочвайки се към друга снимка. Няколко души се насъбраха в техния край и Калатис продължи до края на изложбените пана, без да продума нищо повече. Бъртъл предположи, че в момента събира мислите си. Той мина край него и зави по нова пътечка. Лабиринтът от фотографии изглеждаше безкраен, а Бъртъл не бе обърнал внимание откъде започнаха.

Калатис зави зад ъгъла и погледна първата снимка.

— Тези съм ги виждал — рече той и тръгна по следващата редица. Там нямаше хора и Бъртъл пак се приближи.

— Можеш ли да разбереш какво е имал предвид Тислър? — попита Калатис.

— По отношение на застраховката ли?

— Да, естествено — каза Калатис с леко раздразнение.

— Вероятно.

— Разбери това — рече Калатис. Той се спря и погледна безкрайната стена от фотографии. — Вече видях достатъчно — каза той. — Много е тягостно.

Двамата излязоха от главната изложбена зала, слязоха към фоайето и преддверието, а после през северния вход на музея към улица „Бисонет“. Навън Калатис се спря да запали цигара. Без да говорят, пресякоха „Бисонет“ и тръгнаха наляво по тротоара, минавайки край хора, разхождащи се в горещата юнска вечер. Стигнаха до „Монтроуз“ и Калатис се спря. Огледа се наоколо, обърна се и тръгна в обратна посока към скулптурната градина „Кълин“.

Влязоха в заградената градина, която беше оформена като малък площад с пътеки от гранит, островчета от изумрудени полянки, грижливо оформени храсти и дървета. Скулптурите, разположени в тази обстановка, бяха приятно осветени и някои от тях сякаш се рееха самотни в сивия мрак.

Отначало Калатис не се спираше да разгледа тези творби. Все още крачейки, макар и не толкова енергично, той махна към тях с цигара в ръка.

— Пълно с модерни боклуци — рече той. — Никога не съм харесвал абстрактното. Все пак какво е абстрактното, дявол да го вземе? Представлявало объркаността на съвременния човек, така ли? Раздвоената му психика? Глупости. Хаосът на двадесетия век? Отчуждението на съвременния човек? Господи. Не знам.

Бъртъл изчакваше търпеливо. Напомняше си, че всъщност Калатис бе поискал да се срещнат. След няколко завоя по пътеките, Калатис изведнъж се спря пред една самотна статуя, окъпана в мекото осветление.

— „Flore Nue“ — каза той и направи знак към статуята, сякаш представяше Бъртъл. — Аристид Майол. — Френското му произношение беше гладко, фино, безупречно. Голата бронзова статуя стоеше пред тях естествено и непринудено, ръцете й бяха отпуснати край тялото, единият крак с прегънато коляно малко пред другия.

— Това е истинско изкуство — рече Калатис. — Погледни я. Виж раменете й. Формата на гърдите й, корема. Простотата, с която се показва пред мене.

Пред мене? Бъртъл разглеждаше статуята, но при последните две думи хвърли поглед към Калатис. На това животно почти му течаха лигите при вида на статуята. Сякаш я изяждаше с лакомия си поглед.

— Майол е знаел как се извайват гърди, а тази малката… добре го дава.

Калатис погледа статуята още малко, а после рязко се извърна, захвърли цигарата си в тъмнината и закрачи съвсем бавно, с наведена глава.

— Безпокоя се малко след вчерашния ни разговор с Фийбър — тихо каза той. — Мисълта за Грейвър не ми излиза от главата. Когато нещо така ме човърка, трябва да му обърна внимание. Не ми харесва, драги, че Грейвър ще игнорира тази… работа с Тислър.

Той направи няколко крачки.

— Това е едното. Второ: много добре знам, че ти се иска малко по-голямо, да го наречем, участие в моя бизнес.

Сърцето на Бъртъл подскочи. Нима този гад знаеше за него повече, отколкото той предполагаше? Дали не се бе издал по някакъв начин?

— Аз съм проницателен наблюдател на човешката природа — каза Калатис. — За твое сведение — знам, че Фийбър си има… своите ограничения, но нима светът може да мине без такива хора? Помисли си. Интелектът му е малък, но е необичайно концентриран, Фийбър служи за определена цел, това е най-важното. Друг важен момент е да разбереш кога нещо не служи за дадена цел… и да се отървеш от него. Ако нещо не ти служи, не го задържай. Това е доста практично.

Още няколко крачки, в лявата му ръка все още беше навитата на тръбичка програма, дясната беше пъхната в джоба.

— Така — рече той, сякаш всичко бе изяснено, — искам да съм сигурен, че Грейвър ще стои настрани от мен. На тебе ти се иска да закачиш малко от моя бизнес и да спечелиш повечко пари. Ясно е, че можем да се сработим.

Калатис млъкна, докато минаваха край други разхождащи се посетители в парка, които говореха тихо, сякаш разглеждането на изкуството в тъмнината бе нещо свято.

— Предлагам следното — отново заговори Калатис. — През следващите пет дни искам да разбера веднага дали Грейвър знае за моето съществуване. След пет дни ще настъпи ново развитие на нещата и това няма да бъде толкова важно. Ако изпълниш това… ще можеш да се оттеглиш… с щедра „пенсия“.

Докато вървяха, Калатис бръкна в горния джоб на сакото си и извади малка книжка, подавайки я на Бъртъл.

— Това е сметка на твое име в белгийска банка. Сега е празна. След пет дни, ако изпълниш това, за което те помолих, в нея ще има петстотин хиляди американски долара. Само трима души в света ще знаят това. Аз, служителят в белгийската банка, при когото съм открил сметката, и ти самият. След като внеса парите, само един човек в света ще може да ги докосне — ти.

Бъртъл бе слисан. В момента не усещаше нищо друго, освен тежестта на малката книжка в ръката си, сякаш бяха трийсет тежки сребърника.

— Съмнявам се, че това може да се случи — каза той.

— Какво?

Бъртъл осъзна грешката си.

— Грейвър — той не би могъл да стигне толкова далече в разследването.

— Чудесно, но ако стигне, искам да го науча незабавно.

Бъртъл беше все още недоверчив. Мислеше си, че все още не е видял цялостната картина. Калатис искаше нещо повече за своите петстотин хиляди долара.

— Това са много пари за такава малка услуга. Само едно обаждане по телефона — рече Бъртъл.

Повървяха още малко, преди Калатис да отвърне:

— Е, според някои хора предателството не е малко нещо.

Лицето на Бъртъл пламна. Беше типично за Калатис да се държи жестоко откровено. Можеше да му спести това, но той искаше Бъртъл да го знае, да му напомни какво точно върши, за да получи неговите пари. Бъртъл щеше да го понесе, но ненавиждаше Калатис, че е такъв тип, правещ всичко възможно да подкупи един човек, да го примами с цяло състояние само заради едно малко усилие, и когато този човек, засрамено и раболепно, лапнеше въдицата, той го придърпваше обратно и тикваше огледало пред лицето му. Имаше нещо гнило в самата сърцевина на тъмния му живот, нещо, което изваждаше навън най-лошите страни у хората, свързали се с Калатис. Арт Тислър бе открил това и последиците бяха трагични.

27.

Гъстият листак на големите дървета, надвиснали над извитата улица на Арнет, отразяваше фаровете от колата му и на Грейвър му се струваше, че сякаш се придвижва в лъкатушещ зелен тунел, който го влече навътре в тайнствения си лабиринт. Сега имаше нужда от магьосница, някоя като Арнет, за да извика духа на Тислър и да го разпита, или ако не успее, да извика поне предишните му мисли, които той бе заключил във вечна тишина.

Този път Мона Исаза му отвори вратата. Грейвър не се бе срещнал с нея първия път, затова те се прегърнаха в тъмната засенчена стая, както се бяха прегърнали с Арнет сутринта, и Мона го целуна по врата. Както винаги, тя миришеше на готвено, на нещо с лук и на царевичното тесто, от което правеше пресни питки горе-долу при всяко ядене. Мона беше висока почти колкото Арнет, но по-тежка, и въпреки това в много отношения беше по женствената и по грациозната от двете. Беше чистокръвна мексиканска индианка от южна Оахака, с фино очертани устни, гъсти вежди и черни очи, така често изобразявани в скулптурите и рисунките на Франциско Зунига. Докато Арнет заплиташе косата си в една тежка плитка, Мона имаше две дълги плитки, които се спускаха през раменете й над едрите й гърди. Тя обикновено носеше прости, памучни рокли, изтъркани от употреба, сякаш беше бедна селянка.

— Госпожата те очаква в съседната къща — рече Мона усмихнато и може би мъничко иронично заради властния маниер, с който понякога Арнет ръководеше своя екип от чудаци. Тя затвори вратата и двамата с Грейвър влязоха в полумрака на дневната.

— Откога не сме се срещали с теб — меко и бавно каза тя. — Съжалявам, че не се видяхме първия път.

Грейвър си побъбри с нея, докато я следваше през дневната и после пак навън през една задна врата. Мона вървеше бавно и говореше, без да бърза, както вършеше и всичко останало. Имаше силен акцент, но говореше приятно и отчетливо. Макар че предпочиташе ролята на домакиня, Грейвър знаеше, че тя има университетско образование и всъщност е по-начетена от Арнет. Нейната компания винаги му беше приятна и обичаше гласа й, който сега с удоволствие слушаше, минавайки през градински навес, обвит в лози и после към съседната къща. Влязоха през друга веранда с мрежеста врата и там, с още няколко думи и нова целувка, Мона го остави да влезе сам през задната врата.

Голямата стая, в която пристъпи, беше нещо съвсем неочаквано. Тя беше ярко осветена и покрай стените имаше половин дузина компютърни системи. Пред две от тях седяха жени на средна възраст, които, изглежда, бяха операторки. Пред трета, по-сложна система с голям екран, по който подскачаха цветове и серии от някакви непрекъснато изменящи се графики, работеше млад мъж с конска опашка, мустаци и козя брадичка. Беше с черна тениска, върху чийто гръб имаше нарисуван ярък папагал, панталони с цвят каки и маратонки. Отпуснат на стола си, той подрусваше десния си крак и от време на време почукваше по клавиатурата и отпиваше кафе от пластмасова чашка. В средата на стаята край дълга маса беше седнала Арнет заедно с русо момиче, което приличаше на студентка, твърде млада за такава работа, помисли си Грейвър.

— Ей, душко — рече Арнет, вдигайки поглед, когато той влезе. Двете заедно с момичето, което носеше комплект слушалки заедно с малко извито микрофонче пред устата, се бяха задълбочили над съдържанието на купчина папки. Периодически студентката, облечена в шарена блуза с презрамки и навярно къси панталони, извръщаше глава встрани и казваше нещо приглушено в микрофона, свързан с голям радиопредавател на масата. С лявата си ръка тя леко докосваше ту една, ту друга скала, без да поглежда, почти без да мисли, сякаш беше стар навик и настройваше това, което слушаше. В стаята се носеше лекото бръмчене на електронна апаратура.

— Носиш ли лентите? — попита Арнет и сложи молив зад ухото си, протягайки ръка.

Грейвър ги извади от джоба на сакото си и й ги връчи заедно с листа с параметрите.

Арнет погледна отбелязаните параметри и после подаде всичко на момичето.

— Повикай Корки — рече тя. Момичето натисна бутон от контролното табло на предавателя и продума нещо тихо в микрофончето. — Няма какво да ти кажа — обърна се Арнет към Грейвър. — Очевидно Джинет не е отишла на работа. Колата й била вкъщи, когато моите хора пристигнали там в четири часа. Обадихме се в службата й. Тази сутрин съобщила, че е болна, но Дийн не се появи допреди половин час.

Грейвър погледна часовника си.

— В колко часа излезе той от работа? — попита Арнет.

— Сигурно около три или три и трийсет.

— Значи се губят пет часа — пресметна Арнет.

Грейвър почувства потискащото разочарование на пропуснал първия ход, макар че преди това не бе сметнал онези първи часове като особено решаващи. Беше действал достатъчно бързо и предпазливо. Ала тази предпазливост не му се струваше чак толкова приемлива сега в сравнение с въпроса къде е бил Бъртъл през тези пет часа.

Млада азиатка с мъжка прическа, облечена в мъжка долна риза и дантелен клин, се появи откъм съседната стая и се приближи зад блондинката, която й подаде двете ленти над главата си, без да се обърне. Азиатката взе лентите, погледна Грейвър и се отдалечи. Носеше само една червена пластмасова обица, голяма колкото палец и с формата на пенис в ерекция, заедно с поклащащ се скротум.

— Имаш ли някаква представа за тия ленти? — попита Арнет.

— Не. Биха могли да бъдат и личното му счетоводство.

— Според тебе на никого ли не е известно за компютъра?

— Не знам.

Арнет го изгледа за миг, после изви леко глава към блондинката, но без да сваля очи от Грейвър, и каза:

— Кажи на Корки да провери целостта на ония ленти.

Момичето отново промърмори нещо в микрофона.

— И ако бях на твое място, Маркъс, бих го подслушвала. По-добре да ни оставиш да го подслушваме. Нямаш чак толкова време.

Естествено, подразбираше се, че нямат право за телефонно подслушване, но такива формалности никога не представляваха проблем в света на Кепнър. Тя също така имаше достъп до технологии, които Криминалното разузнаване не можеше да си позволи поради ограничения си бюджет и които значително намаляваха риска да бъдат засечени. Тази игра се казваше „получаване на информацията“. „Без да те открият“, беше другото име на тази игра. Между двете имаше много изобретателност.

Застанала там, Грейвър я гледаше, докато тя очакваше отговор от него. Усещаше как целият се облива в пот. Знаеше, че ако изрично не нареди, телефонните разговори на Бъртъл няма да се записват, че ще има само подслушване, чрез което той би могъл да изпревари събитията, да си осигури предимство. И също така знаеше, че в състезание от подобна класа хората не се обливаха в пот над това, което той трябваше да реши. И все пак усещаше потта.

Блондинката до Арнет се надвеси към нея и каза нещо.

— Добре, копието на лентите е добро, Маркъс — рече Арнет. Тя втренчи поглед в него. — Е, какво? Искаш ли подслушване?

Той кимна.

— Действай — каза той.

28.

Грейвър си мислеше за това през цялото време докато се връщаше към къщата на Тислър. Наистина ли знаеше достатъчно, за да оправдае сегашните си действия, излизайки напълно от руслото на собственото си разследване? Но като се имаха предвид грандоманските амбиции на Уестрейт, кои са замесени и кой още би могъл да бъде замесен, да, мислеше си той, това бе оправдано. Не биваше обаче да забравя, че не пред Уестрейт щеше да се наложи да отговаря накрая. Нещата тук бяха по-големи дори от амбициите на Уестрейт. А ако конспирацията не се разпростираше извън тримата мъже, които досега бе открил, колкото по-малко хора бяха въвлечени в случая, толкова по-голям бе шансът, макар и оскъден, да бъде държана тази история в пълна тайна.

Затова, докато Грейвър не добиеше по-ясна перспектива, той нямаше да споделя нищо, освен с малкото доверени хора. Едно от най-големи те му опасения беше, че ако това разследване се разкриеше от хора в командния състав, то щеше да излезе от релсите по политически причини. Беше видял много подобни случаи.

Повторното влизане в къщата на Тислър му се стори далеч по-зловещо. Първият път не беше толкова разтревожен, беше по-скоро любопитен. Тогава бе очаквал да открие нещо, макар че нямаше представа точно какво. Сега обаче се страхуваше, че може да се сблъска с някого.

Ала безпокойството му бе напразно и той лесно влезе пак през задната врата, отиде в крайната спалня, където бързо включи компютъра и изтри харддиска. Молеше се на бога да не би хората на Арнет да оплескат единственото нещо, останало от необичайното тайно скривалище на Тислър.

Точно когато минаваше през кухнята към задния вход, усети вибрирането на пейджъра на кръста си. Натисна бутона за изключване, но не погледна номера, който го викаше, преди да се качи в колата и да потегли. Докато шофираше, вдигна приемника до светлините от таблото и видя служебния номер на Уестрейт. Спря колата край една автомивка и оттам се обади.

Уестрейт вдигна телефона при първия сигнал.

— Боже мой — рече той, чувайки гласа на Грейвър. — Къде си, по дяволите? — Грейвър му каза. — Веднага ела тук в моя офис. Случи се нещо.

Грейвър не разбра нищо повече. След двайсет минути успя да стигне в административната сграда на управлението, изкачи се до четвъртия етаж, където намери пълния помощник-началник сам в кабинета си. Личеше, че там е имало и други. В края на бюрото се мъдреха две пластмасови чашки с остатъци от кафе, а в пепелника имаше фасове от цигари и една от недопушените пури на Уестрейт.

Уестрейт седеше зад бюрото си с невероятно измачкана бяла риза, разхлабена вратовръзка, разкопчани и обърнати маншети и от време на време нервно прекарваше дебелата си ръка по топчестата си глава. Стаята вонеше на цигари, а по бюрото цареше безредие.

— Рей Безъм е мъртъв — рече Уестрейт със смръщени вежди. Каза го така, сякаш Грейвър беше длъжен да отговаря и Уестрейт очакваше незабавен отговор от него.

На Грейвър му мина внезапната, нелогична мисъл, че някъде е сбъркал, че нещо не е предвидил и в резултат на това Безъм бе мъртъв. Изведнъж Бъртъл — изскочи в съзнанието му, Бъртъл и пропуснатите пет часа.

— Какво се е случило? — Усети, че не му достига въздух.

— Инфаркт, докато е ловял риба. Намерили са го все още обут с гумените ботуши, изхвърлен на брега.

— Инфаркт ли?

— Да, дяволски инфаркт!

— Той в Браунсвил ли е?

— Да.

— Кой го е открил?

— Полицията в Браунсвил — тежко изрече Уестрейт. Наведе облата си глава и я подпря на дебелите ръце. Оплешивяващото кръгче сред късата му коса бе обърнато към Грейвър. — Седни.

Грейвър седна на един от столовете пред бюрото. Уестрейт отпусна ръце и вдигайки поглед, забеляза двете чашки от кафе.

— По дяволите, дай ми ги тия. — Той грабна двете чашки с една ръка, разливайки част от кафето и ги изсипа в кошчето за боклук край бюрото. — По дяволите — каза пак той, дръпна някакво чекмедже, измъкна купчина салфетки и ги метна върху изплисканото кафе. Започна да търка, протегнал късите си ръце през бюрото. През разтворената яка стърчаха острите черни косми от гърдите му. Такива косми имаше и по целите му ръце чак до опакото на дланите и пръстите. Уестрейт тежко се отпусна назад и с едната си ръка пусна топката мокри салфетки в боклука.

— Той ловял риба вчера на това място, казва се Бока Чика, до Порт Изабел — започна Уестрейт. — Ходи там всяка година. Някакъв старец го закарал с лодка. Дотам не може да се отиде с кола. Закарал го около пет часа следобед. Според жената на Безъм, била последната му вечер. Щял да стане рано тази сутрин и да се прибере с колата си вкъщи. Във всеки случай, оня старец снощи трябвало да отиде там по-късно, в девет часа и да го вземе обратно. Станало девет часа, старият отишъл, но Безъм го нямало. Чакал един час. После още половин час. Насочил лодката към мястото, където Безъм разправял, че ще се разхожда, осветявал с прожектор брега. Никакъв Безъм. Върнал се в Порт Изабел. Оставил лодката на пристана, влязъл в един бар да си пийне. Загрижен, казал на някакви приятели какво е станало. Те го успокоили, че ако оня тип е искал да се върне с лодката, щял е да се появи.

Уестрейт отпусна глава на високата облегалка.

— Всичко това го съобщи полицията в Браунсвил — рече той. — Оня стар глупак се прибрал и си легнал, дявол го взел. Ама пил много и не се събудил до десет часа сутринта. Това е било тази сутрин. Но Безъм не излизал от тъпата му глава. Качва се той в лодката си, тръгва пак натам, подкарва покрай брега около миля, докато вижда рибарски такъми до един стар заседнал кораб. Ала никакъв Безъм. Връща се обратно, обажда се на полицията в Браунсвил, защото това място, Бока Чика, спада към техния район. Организират издирване наоколо. Търсят почти целия следобед и накрая откриват тялото на Безъм, изхвърлено на брега, с всичките му дрехи и рибарските ботуши. Бил е из понаяден от рибите. Но не много. Не бил стоял там чак толкова дълго.

— У него ли е била картата му за самоличност?

— Не, нямал документи, но старецът си спомнил как Безъм разправял, че е от Хюстън и че е отседнал в мотел в Браунсвил. Започват да проверяват и да се обаждат по мотелите. Междувременно съдебният лекар в Браунсвил му прави аутопсия. Инфаркт, удавяне. Най-после откриват мотела, от вещите му разбират, че е от Хюстънската полиция и ни се обаждат.

Сега Уестрейт се бе отпуснал назад и вдигнал косматите си ръце, стискаше високата облегалка над главата си. Гледаше втренчено Грейвър, а по напрегнатата му дълга долна устна личеше колко е побеснял.

— Какво ти е известно за съдебния лекар в Браунсвил? — попита Грейвър. — Може ли да се разчита на него?

— Откъде да знам, по дяволите?

— Безъм имал ли е някакви сърдечни оплаквания?

— Господи, надявам се да е така.

— Ами Специалния отдел?

Уестрейт кимна.

— Преди малко говорих с Кац. Пио Тордела заедно със своя партньор — а също и Брикър и Питърсън — заминават там тази вечер, още сега.

— Кой знае за това?

— Всички. Полицията в Браунсвил не разбрала какъв е случая. Загубени селяндури. Затова когато от местния канал за новини казали, че искат да присъстват, те отговорили, добре, чудесно, филмирали са всичко. Жената на Безъм вече знае, но все пак накарахме ония от телевизията да отложат съобщаването на името, докато семейството не бъде уведомено. Обаче утре вечер ще го дадат по новините.

Той все още гледаше Грейвър втренчено, почти обвиняващо, сякаш очакваше Грейвър да обясни случилото се.

— Трябва да се направи повторна аутопсия тук — рече Грейвър.

— Да, това го иска и Кац. — Лицето на Уестрейт бе пак така напрегнато дори след целия разказ. Той все още имаше вид, сякаш всеки миг ще експлодира. — Написа ли вече материала за Тислър?

— Тези вечер ще го довърша. — От изражението на Уестрейт, Грейвър се досети, че някой вече е изказал съмнение за нещо подозрително. — Втората аутопсия е страшно важна.

Уестрейт все така не откъсваше поглед от него и отпусна ръцете си на бюрото. Челото му бе лъснало от мазнина. Изглеждаше като че ли доста време се бе потил.

— Виж какво — мрачно рече той, — изобщо не ме интересува какво ще покаже аутопсията, това съвпадение е вече дяволски прекалено.

Грейвър бе съгласен с него, но не го каза. Той едва следеше какво говори Уестрейт. Трябваше да се свърже с Кепнър. Когато Дийн Бъртъл научеше за това, щеше непременно да направи нещо. Каквото и да ставаше тук, то никак не изглеждаше розово за Бъртъл.

— Значи не вярваш, че е било инфаркт — каза Грейвър, опитвайки се да мисли едновременно в две посоки.

Уестрейт разтвори леко очи, свел глава и отново смръщи рунтавите си вежди към Грейвър.

— Инфаркт. — Гласът му представляваше смесица от гняв и презрение. Гледаше сплетените си месести ръце, които бе стиснал толкова здраво, че Грейвър за миг си представи как те изведнъж експлодират и се пръсват като домати по цялото бюро. — Не ми пука дали ще намерим жив и здрав свидетел на самоубийството на Тислър, та дори той да се кълне и пред Библията, че Тислър сам си е теглил куршума. Не ми пука дали ще открием свидетел, който е видял как Рей Безъм, ловейки риба, се е хванал за гърдите и е паднал в проклетата вода. Не ми пука дали ние ЗНАЕМ как точно двамата са умрели… това просто… изглежда… СЪМНИТЕЛНО!

Той драматично тръскаше глава, за да подчертае последните си думи и чак слюнки захвърчаха, когато изсъска „съмнително“. Лицето му стана моравочервено и руменината изби дори под оредяващата коса на скалпа му.

— БОЖЕ МОЙ! — възкликна Уестрейт и отново се отпусна назад. После изведнъж скочи, пъхнал ръце в джобовете си, и закрачи към отворената врата на кабинета, където застана, обърнат към тъмното преддверие, дрънкайки монети в джоба си.

Целият този спектакъл на Уестрейт беше излишен за Грейвър, който бе погълнат от мисълта за Бъртъл и колко важно е сега да бъде близо до него. Страшно съжаляваше, че не бе поискал монтиране на подслушвателни устройства още първия път, когато говори с Кепнър. По това време Джинет е била на работа и, както се бе оказало, Бъртъл също не е бил вкъщи. Хората на Кепнър щяха да разполагат с достатъчно време. Грейвър погледна часовника си. Трябваше да излезе от кабинета на Уестрейт.

— Какво искаш да направя, Джек? — попита той.

Уестрейт не отговори веднага, но когато се обърна, Грейвър се стресна, виждайки как гневът физически бе променил чертите на лицето му. Очите му бяха отекли и пепеляви торбички висяха под тях; бузите, обикновено опънати от дебелина, сега изглеждаха подпухнали, с болнави синкави петна. Без да бърза, той затвори вратата към кабинета си, приближи се и рязко завъртайки другия стол пред бюрото си, седна в него срещу Грейвър, разтворил късите си дебели крака.

— Какво мислиш за всичко това? — попита той. Гласът му беше необичайно тих и за първи път Грейвър видя на лицето му някаква уязвимост, макар и неясно изразена.

Грейвър се стегна. Виждаше как Уестрейт съвсем се е объркал и предположи, че шефът му е започнал да си въобразява, дори да вижда как надвисват интриги против него и кариерата му. Всъщност Уестрейт искаше Грейвър пръв да заговори и да каже, че нещо тук не е наред.

— Мисля, че Тислър се е самоубил — рече Грейвър. — И се съмнявам дали някога ще разберем защо. И ако една нова аутопсия не потвърди противното, ще приема, че Безъм е получил инфаркт.

Уестрейт клюмна.

— Това ли е всичко?

— Така поне мисля — каза Грейвър.

— Значи тези два смъртни случая са единствено това, което изглеждат? — Гласът му се изви недоверчиво.

— Принуден съм да мисля така при отсъствието на доказателства, свидетелстващи за нещо друго.

— Но самият факт, че те умряха толкова скоро един след друг… това не ти ли се струва подозрително?

— Всъщност да… — отвърна Грейвър.

Веждите на Уестрейт се повдигнаха в очакване.

— … Но според мен трябва да внимаваме, Джек. Мисля, че трябва да се съмняваме в нашите съмнения. Би било прекалено лесно да влагаме в тези събития нещо, неподкрепено от факти. — Той млъкна и погледна Уестрейт. — Чувал ли си някога за „бръснача на Окъм“?

Уестрейт се ококори срещу него.

— Уилям Окъм е английски философ от четиринадесети век. Той формулирал нещо като принцип на здравия разум при разследване на истината в дадена ситуация. Изложено е на латински, но в превод гласи: „Множествеността не трябва да е постулат, без да е необходимо“. Едно съвременно тълкуване би могло да бъде следното: „Обяснението на фактите не бива да е по-сложно, отколкото е нужно“, или „Сред съперничещи си хипотези — предпочитай най-простата“. Бръсначът на Окъм проповядва отстраняването на всички ненужни съображения, можещи да задръстят дадена насока на разследване и придържането към най-простото, в съгласие с фактите, твърдение.

Лицето на Уестрейт изразяваше кисело раздразнение.

— Разполагаме с данни, потвърждаващи, че Тислър се е самоубил — продължаваше Грейвър. — Най-простото обяснение е, че наистина го е направил. Разполагаме с данни, според които Рей Безъм е получил инфаркт. Най-простото обяснение, в съгласие с фактите, е, че така е станало. Следователно, освен ако не се сдобием с други факти, който да са несъвместими с това обяснение, ще натежи най-простото обяснение.

— Я почакай, Грейвър — сопна се Уестрейт, вбесен от академичния анекдот на Грейвър. — Имам да се справям с четири отдела тук.

Това прозвуча нелогично на Грейвър. Не беше сигурен какво точно Уестрейт има предвид, но беше ясно, че яката се поти. Ако има съмнения, че нещо ужасно става в Криминалното разузнаване, в никакъв случай нямаше сега да го каже. Беше твърде хитър, за да го направи. Ако беше изразил такова мнение и после се окажеше, че Безъм наистина е имал инфаркт, Уестрейт накрая щеше да изглежда като маниак на тема конспирация и паникьор — ето, един от хората ми се самоубива, друг има инфаркт, следователно Криминалното разузнаване бъка от шпиони и заговорници. Не, Уестрейт нямаше намерение да рискува по този начин с никого, особено пък с Грейвър. Ала всичко това минаваше през главата му.

Пейджърът на колана на Грейвър отново започна да вибрира. Без да го погледне, той го изключи.

— Има ли нещо, което искаш да направя?

— Не — рече Уестрейт и бързо се изправи.

— Хъртиг знае ли?

— Знае, по дяволите. Аз му се обадих.

— Как реагира?

— Какво имаш предвид — та той просто не можеше да повярва. Иска отговори… както искаме и всички ние — каза многозначително той. За момент замълча. — Сега е въпрос на часове, преди медиите да го подхванат. Криминалното разузнаване ще бъде в центъра на вниманието. Ще почнат да ви наричат шпиони, тайна полиция, всички тия либерални тъпотии. — Той протегна врата си напред. — Някакви идеи?

— Да — изстреля в отговор Грейвър. — Ти се оправяй с тях. Завърти нещата, както сметнеш за добре.

Уестрейт хвърли свиреп поглед към Грейвър. С мъка успя да се овладее и пак закрачи около бюрото. Затършува сред бъркотията там и намери кутия с пури. Отвори я и извади една. Пъхна я в устата си, без да я пали, гледаше Грейвър и дъвчеше пурата, отново с ръце в джобовете на измачканите си панталони.

— Да се разберем, Грейвър — проговори той с пурата в уста. — Я по-добре здраво се залови с тия „съвпадения“. Ако има нещо около тях, ако го има и ти не го пипнеш, преди да е станало дяволски късно… — Той извади пурата от устата си и каза спокойно: — Така ще те подгоня, че кръв ще пикаеш до края на живота си.

Смъртта на Рей Безъм беше наистина потенциално бедствие за всички тях, но според Грейвър беше безсмислено да се мъчиш да възпреш бедствието, излизайки от кожата си. Уестрейт трябваше да се владее, ако смяташе да се справя интелигентно с медиите. Но Грейвър нищо не можеше да стори. Той си представи как екипът на Уестрейт и Хъртиг за връзки с масмедиите ще се събере рано сутринта. Ще започнат да скалъпват нещо, което да е приемливо и което ефикасно да прикрие паниката. После щяха да се нахвърлят на Грейвър.

— Нещо друго? — попита Грейвър и се изправи.

Уестрейт мушна пурата пак в устата си и седна.

— Не — рече той и започна да разбутва хаоса по бюрото си.

Грейвър излезе в полуосветеното преддверие и се спря под една лампа да погледне какво показва пейджърът. Номерът беше на Пола. Тя все още беше 6 службата.

Той взе асансьора надолу за фоайето и отиде право при телефонните автомати. Обади се на Кепнър, каза й какво се е случило. Не се наложи да обяснява нищо повече. Затвори телефона, върна се обратно през фоайето и през задната врата тръгна по покритата автомобилна алея, водеща в едната посока към гаража, а в другата — към ниската, опушена сграда, в която Отделът по криминално разузнаване заемаше югоизточното крило на третия етаж.

29.

Грейвър се взираше в тъмнината пред себе си, докато вървеше по разронената асфалтова алея към задната страна на сградата. Беше потресен от новината за смъртта на Рей Безъм, макар че Уестрейт не забеляза това, тъй като бе прекомерно зает със собственото си представление. Трудно можеше да повярва, че Безъм е получил инфаркт, особено имайки предвид това, което Грейвър знаеше за игрите на Тислър и Безъм. Не, според него не беше инфаркт. Ала го усещаше инстинктивно. Здравият разум му напомняше, че ако конспирацията Безъм-Тислър-Бъртъл — или каквато е била там — е започнала да се разпада, логично би следвало, че страхът от последствията ще доведе до сурови жертви сред участниците. Нима инфарктът не е неоспоримо свързан със стреса? Тогава какво, по дяволите, да си мисли? Всъщност, за жалост, той почти нищо не знаеше.

Той се спря в спартанското фоайе под канцелариите на отдела и се обади на Пола от автомата.

— Аз съм долу рече той. — Би ли изключила охранителната система, за да вляза?

Тя го посрещна при стъклената преграда и след влизането му отново включи системата.

— Насам ли беше тръгнал, когато се обадих? — попита тя.

— Нещо такова — отвърна той и се отправи направо към своя кабинет.

Пола го последва и застана на прага, а той седна зад бюрото и бързо надраска няколко бележки.

— Какво има? — попита тя.

Той вдигна поглед към нея и видя, че е боса и косата й е прибрана на кок, от който доста кичури бяха изскочили.

— Тук ли си била през цялото време?

— Да, аз и Кейси. Смятаме, че може би имаме нещо.

— Добре. Повикай го тук. Има ли там някакво кафе?

— Да, сварихме нов кафеник преди половин час. — Тя се взираше озадачено в него, разбирайки, че нещо не е наред.

Пола излезе в коридора и извика Нюман от своя офис в другия край, докато Грейвър отиде в стаичката за кафе и си наля половин чаша от силното ведомствено кафе. Когато се върна, свали сакото си и го остави на закачалката в ъгъла. Седна зад бюрото и когато Пола и Нюман влязоха, той вече отпиваше от кафето. Пола седна, но Нюман остана прав, скръстил ръце, пъхнал бележник под лакътя си. Вече не му се седеше.

— Успяхте ли да хапнете нещо? — Климатичната инсталация май не работеше много добре и Грейвър разхлаби вратовръзката си.

— Донесохме си сандвичи — рече Пола.

Грейвър кимна.

— Вижте какво, преди да започнем, има две нови събития. Първо, когато отидох в къщата на Тислър за даване под наем, открих компютърна система. Очевидно там никой не живее, но изглежда, Тислър е прекарвал доста време вътре. Компютърът беше доста голям. Не можах да вляза в системата, но успях да копирам харддиска.

— Боже мой. — Пола имаше такъв вид, сякаш още малко и щеше да открие ключа на загадката. — И къде е сега? — Нюман се приближи.

— Имам хора, които работят по него.

Пола не можеше да повярва. Тя понечи да каже нещо, но Грейвър я изпревари.

— И една по-лоша новина — рече той. — Рей Безъм е бил намерен мъртъв край Порт Изабел.

Пола ахна, сякаш я бяха блъснали в стомаха, а Нюман отпусна ръце и тръгна към прозорците.

— Ама че ужас. — Нюман погледна навън, после се обърна и се върна на предишното си място.

— Инфаркт — бързо обясни Грейвър — според аутопсията. Очевидно е умрял, докато е ловял риба в прибоя.

— Боже мой, Маркъс — каза Пола, притиснала с длан челото си и гривните й задрънчаха, — това не го вярвам. — Тя свали ръката си. Бавно поклати глава. — Не мога да го повярвам.

Грейвър я погледна.

— Знаем твърде много… просто твърде много, за да можем да приемем това — рече тя. — Какво изобщо става?

— Ще има нова аутопсия — каза Грейвър. — Тук.

Пола все още поклащаше отрицателно глава.

— Няма никакво значение, та дори и главният съдебен лекар да казва, че е инфаркт…

— Почакай — прекъсна я Нюман. Той пак се движеше напред и назад между прозорците и вратата и поглеждаше ту Пола, ту Грейвър. — Работата е там, че ако Безъм е бил убит — по какъвто и да е начин, това навярно е било замаскирано като естествена смърт, нали? Ако повярваме в това, ако то се окаже вярно, тогава значи… ситуацията е страшно сериозна. Искам да кажа… що за хора вършат подобни ужаси?

Нюман, разбира се, бързо стигна до централния въпрос. В този момент и тримата осъзнаваха, че въпреки всичките си съмнения навярно бяха подценили проблема. Грейвър предположи, че подозренията и на тримата са ориентирани в една и съща посока.

— Ами Дийн? — бързо попита Пола. — Може да е в опасност?

— Или може би не е — Грейвър поклати глава, — което е дори по-страшно. — Сега вече се увери, че с отиването си при Арнет Кепнър изобщо не бе пресилил нещата. Той помисли малко и после каза: — Трябва да му се обадя.

— Какво? — бързо попита Пола. — Защо, по дяволите?

— Така би следвало да постъпя — отвърна Грейвър. — Ако не знаех за останалото, щях да се обадя, за да му съобщя за Безъм.

— Надявам се, че твоите хора са добри — каза Пола. — Когато Дийн научи за Безъм, той ще откачи и ще направи някоя беля.

— Освен ако вече не знае — обади се Нюман.

Грейвър бе малко изненадан от забележките на Нюман. Той веднага бе съзрял един по-мрачен и страшен под текст и Грейвър си помисли, че има право. Грейвър разбираше как всички те усещат внезапна тревога, осъзнали, че водите, в които бяха нагазили, са по-дълбоки и коварни, отколкото очакваха.

Грейвър почука с молив по речния камък.

— Каквото и да се окаже това, то сякаш се разпада — рече той. — Навярно сме дошли в момента, когато вече се изнизва през вратата.

— Маркъс, може би трябва да действаме и да се изправим пред Дийн — каза Пола.

Грейвър потърка с ръце лицето си.

Те не знаят, че сме се заловили с тях и това е единственото ни предимство. Не е особено много, но не можем да се откажем от него.

— Боже мой — рече Нюман, — представяте ли си какво навярно е заложено на карта, за да рискуват, убивайки Безъм само двайсет и четири часа след Тислър? Те сигурно знаят, независимо от всичките доказателства за естествена смърт, че това на много хора ще изглежда подозрително.

— Каква е вероятността Тислър също да е бил убит? — попита Пола.

Грейвър не отговори веднага.

— Сега си мисля, че е голяма — каза той. — Доста голяма.

— Той я погледна. — Ти защо ми се обади?

— О — рече тя и спомняйки си, погледна бележника в скута си. Облиза устни. Мислите им съвсем се бяха отклонили. — Имаме известен успех. Очевидно цялата документация по случая Фрийл е фалшива. Всички сътрудници, записани тук, са от същата категория като наемателя на Тислър, Луис Фелдбърг. Отпаднали са от статистическите архиви за населението. Абсолютна шашма.

— А източниците при Пробст?

— Истински хора… така поне смятаме. Брус Шек — той е човекът, който е транспортирал откраднатите стоки на Пробст до Мексико и Централна Америка. Нали помниш, че вчера ми отговори само телефонен секретар, когато набрах номера му. Започнахме да го проверяваме. В основни линии всичко, описано в досиетата за сътрудниците, е точно. Снимката му също отговаря. Засега е така. Няма го в компютрите, няма други имена. Живее в Насау Бей в къща на негово име, няма финансови задължения. Плаща сметките си за комунални услуги с парични записи, за съжаление, затова няма банка, където да го проверим. Няма пътни нарушения. Няма военно досие. Не е регистриран при гласуване. Няма регистрирана женитба в кметството. Притежава хонда от 1993 година, няма парични задължения за нея. Проверихме и във федералното авиационно управление. Има разрешително за пилот и притежава самолет — без финансови задължения, който оставя на хангар в Хюстън Гълф Еърпорт, недалече от дома му. Този тип си живее без всякакви затруднения.

— Ами Сайнър?

— Абсолютно нищо. Отново я няма никъде по компютрите, същото е както при Шек… никакви пътни нарушения, не е регистрирана за гласуване и всичко останало — отговори Пола. — Пак се обадих на бившата й съквартирантка. Тя каза, че Колийн не била от Хюстън, смята, че е от Лос Анджелис. Припомни си, че Колийн е споменавала за братовчед в Ню Йорк, който също се казвал Сайнър. Но нямаше никакви Сайнър в телефонните указатели на Лос Анджелис и Ню Йорк.

— Знаеш ли какво — обади се Нюман, пристъпи напред и измъкна листа с данните от скута на Пола — все си мисля, че това е някакво шантаво име. — Той вдигна листа и посочи малката снимка на Колийн Сайнър в долния десен ъгъл. — Това не е Колийн Сайнър. В никакъв случай. Но ще ти кажа какво да направиш. Отиваш на този адрес още сега и ще говориш с жената, която е казала, че й е била съквартирантка… Как се казва тя?

— Валери… Хийт — отвърна Пола, поглеждайки записките си.

— Да, приказвай с Валери Хийт и се обзалагам на сто долара, че ще говориш с „Колийн Сайнър“. Не знам откъде им е хрумнало това име — Сайнър, но тази жена просто е рискувала напосоки, давайки ти някакво „указание“, двата най-големи града в страната. Това е първото, което й е хрумнало. Навярно е решила, че поне там би трябвало да има хора с името Сайнър, ако не някъде другаде и докато ги открием, тя вече ще е спечелила малко време.

Пола го гледаше с широко отворени очи.

— Всъщност — каза Нюман — още сега трябва да я проверим по компютрите. Нещо ми подсказва, че статистическите й данни ще приличат на Шек — само бегли контури.

— Мисля, че наистина трябва да го направите — каза Грейвър на Пола. — Ако Кейси е прав, ако са използвали това име само тук, в такъв случай то е клопка. Ако са толкова обиграни, колкото предполагаме, те ще разберат, че сме открили разплетена нишка и сме започнали да я дърпаме. Не знам дали бихме могли да го направим по-добре, но сега е твърде късно да се правим, че уж проверяваме справките по досиетата на тия два източника. Трябва директно да тръгнем към тях. Затова още сега направете компютърната справка.

— Кейси — рече той, като стана и се приближи до сейфа — искам да отидеш в техническата стая и да вземеш три радиоприемника със защитени честоти. — Грейвър отвори сейфа, извади ключа и го подхвърли на Нюман.

Той ги погледна. Пола сега изглеждаше загрижена, съвсем различна от онзи момент, когато нетърпеливо искаше да притисне Бъртъл със своите разкрития. Нюман, напротив, изглеждаше като роден за такава задача; беше готов да преследва.

— След като свършите компютърната справка, идете двамата в жилището на Хийт и говорете с нея.

Пола погледна часовника си.

— Сега е почти десет и трийсет.

— Ще стигнете там за не повече от трийсет минути, нали?

Нюман кимна.

— Ако се напънем.

— Тогава напънете се — каза Грейвър. — Помнете: за съжаление, освен Дийн, тя и Шек са единствените двама души, които биха могли да ни осигурят достъп до по-цялостната картина тук — ако съществува такава. Поддържайте връзка с мен. Не искам да се чудя къде се намирате или какво правите.

Те мълчаливо излязоха от кабинета му, а Грейвър се върна до бюрото и седна. Взря се в речния камък. Господи. В момента единственото, което чувстваше най-осезателно, беше мисълта, че трябва да се бърза.

Грейвър беше свикнал да приема сериозно какви ли не подозрения, но всичко, което му хрумваше като обяснение на станалото точно под носа му, изглеждаше толкова невероятно, че започваше да се съмнява в собствените си умения да тълкува ясно оскъдните факти.

След няколко минути Нюман и Пола отново влязоха в кабинета и му дадоха един от трите портативни радиоприемника. Първоначалната компютърна проверка на Пола показа точно това, което Нюман бе предсказал. Нищо. Изглежда, животът на Валери Хийт бе също толкова рехаво свързан с останалия свят, както бе и при Брус Шек.

Съгласуваха радиочестотите си. Грейвър ги изпрати до външната врата, включи отново охранителната система зад тях и се върна в кабинета. Седна до бюрото и включи своя компютър. Зае се отново с вътрешния доклад за смъртта на Тислър. Всъщност вече го беше приключил, но искаше да го прочете внимателно няколко пъти, преди на другата сутрин да го предаде на Уестрейт за одобрение. Когато докладът най-после го удовлетвори, той напечата окончателния вариант, пъхна го във ведомствен плик, сложи печат „Поверително“, и го заключи в специално чекмедже, така че лично да бъде предадено в кабинета на Уестрейт още рано сутринта.

Върна се при бюрото си и набра номера на Бъртъл. Грейвър слушаше, докато телефонът звънна два, три, четири пъти, нервно очаквайки да долови нещо информативно в реакцията на Бъртъл спрямо новината. На петия сигнал Джинет Бъртъл вдигна телефона.

— Джини, обажда се Грейвър — каза той.

— О, здравей — отвърна тя и кой знае защо Грейвър бе изненадан от жизнерадостния й тон. Преди той да успее да каже нещо, тя рече: — Ако искаш да говориш с Дийн, боя се, че току-що го изпусна.

— Да, наистина трябваше да говоря с него.

— Съжалявам, но той излезе преди четири или пет минути.

— Случайно да знаеш как мога да се свържа с него сега?

— Не, всъщност дори не зная къде е отишъл.

Грейвър бе изненадан. Дали това често се случваше? Тя навярно долови учудването му.

— Ами, обадиха му се по телефона… и… той каза, че трябва да излезе за малко.

Грейвър чакаше.

— Невинаги го питам къде отива — нерешително добави тя.

— Имаш ли представа кога ще се върне?

— Не съвсем… Е, каза… „около два часа“, струва ми се.

Искаше да я попита дали й е известно кой се е обадил, но не му се щеше Бъртъл да разбере, че се е интересувал от това.

На другия край тя се колебаеше:

— Ами-и… да му предам ли нещо, да ти се обади например?

— Разбира се, би ли го помолила да ми се обади веднага щом се прибере? Кажи му, че няма значение колко е часът.

— О… добре, Маркъс. Непременно ще му предам това.

— Знаеш ли, Джини — рече Грейвър, — много съм ви благодарен, че с Дийн отидохте при Пеги Тислър. Знам, че не е било леко. Задължен съм ви.

— Беше нещо, което и без това щяхме да направим — каза тя. — Толкова ми е мъчно за нея.

Те побъбриха още малко, после Грейвър й пожела лека нощ и затвори телефона. За четвърти или пети път тази вечер той се молеше хората на Арнет да са били на място и в готовност. Едва устоя на изкушението да й се обади. Знаеше, че любопитната командна стаичка, в която бе влязъл рано тази вечер, навярно цялата бръмчи. Техният обект бе на ход.

Уморено започна да разчиства бюрото си и между листовете хартия откри пачка с изпратени по факса сведения, закрепени с тел бод и към тях бележка от Лара: „Тези дойдоха едно след друго, между 5:00 и 6:15“. Той сигурно ги беше избутал на няколко пъти, докато съставяше доклада за Тислър. Лара дори беше прикрепила червено прозрачно етикетче с „внимание“.

Той взе листовете и се облегна на стола. Сведенията бяха отговори на неговата справка за Виктор Ласт от сутринта.

30.

Те го подхванаха от момента, в който излезе от къщата. Четири коли, две само с шофьори, две с шофьор и по един пътник всяка. Три от колите бяха японски марки, четвъртата беше американска. Всички коли бяха светли на цвят, нито една нова или по-стара от пет години. Колите бяха шофирани от разнородните специалисти на Арнет Кепнър, които, за удобство при радиовръзките, използваха само малките си имена.

Кони беше четирийсет и две годишна жена, бивш детектив по сексуални престъпления към чикагската полиция. Преди три години се бе преместила в Хюстън, когато работодателите на мъжа й — в една машиностроителна компания — го прехвърлиха в местната дирекция. Майка на двама гимназисти, тя беше червенокоса, с ирландско чувство за хумор и сериозно отношение към работата си при Арнет.

Мъри беше на петдесет и седем години, преди четири години пенсиониран от армията, където бе прекарал цялата си кариера в различни отдели на военните разузнавателни служби. Мъри обичаше да носи маратонки, джинси и бели тениски, чиито ръкави навиваше и показваше мускулите си на тежкоатлет. Беше започнал да оплешивява, имаше удивителни синьо-зелени очи и добре подстригани посивели мустаци. Беше водачът на групата в момента.

Ремберто беше трийсет и две годишен боливиец, пристигнал в Щатите едва преди осем години в състава на подбран контингент от боливийски полицейски офицери, дошли във Вирджиния на специален подготвителен курс за детективи по наркотрафика. Ремберто научи бързо английски, прекара три години като таен агент в Ла Пас и из джунглите по долината на река Бени, предавайки съобщения по радиото за постоянно променящите се плантации на кока, които снабдяваха картелите в Колумбия. Той се ожени за дъщерята на детектив по наркотрафика и сега учеше в Юридическия факултет на Хюстънския университет.

Ли беше двайсет и осем годишна американо-азиатка, с чиято майка Арнет се бе запознали по време на една от обиколките й във Виетнам. Майката на Ли бе убита през 1971 година, за което Арнет разбра едва през 1978-ма, когато се опита да ги открие сред хаоса на американското оттегляне. Когато най-после намери Ли в едно католическо сиропиталище, цяла година тича, за да урежда формалностите по нейното осиновяване и после я доведе в Щатите. Ли беше учила предимно в държавни училища в щата Вирджиния, а сега подготвяше дипломната си работа по история на изкуството в Райс Юнивърсити.

Двете жени бяха придружени от пътници, Бойд, фотограф, при Ли и Черил, тонтехник, при Кони. Мъри беше инструктиран за обекта, но останалите не знаеха нищо, освен че бил добре запознат с похватите при следене, от което разбираха, че не бива да приемат нищо за дадено и че трябва много да внимават.

Бъртъл излезе от жилищния комплекс, зави на изток по „Удуей“, криволичеща, залесена улица, която после минаваше под кръстовището Уест Луп и се вливаше в Мемориал Драйв вече вътре в Мемориал Парк. Мъри потегли от паркинга пред друг жилищен блок, пусна две коли да минат между него и Бъртъл и после се пъхна в движението. Другите три коли на Кони, Ремберто и Ли бързо навлязоха в автомобилния поток откъм различни улици. Мъри веднага се обиди по радиото.

МЪРИ: „Добре, Кони, давай напред и застани пред него. Ако поеме към Уест Луп, оставаме след него. Ти обърни, когато можеш. Ако той се движи към центъра, откъсни се при първия удобен случай след съединяването с Мемориал“.

КОНИ: „Добре, потегляме“.

Тя тръгна и изпревари Мъри, а после и Бъртъл, заставайки пред него до следващия светофар и регулира скоростта си така, че да не пресича кръстовището без него. Когато светна зелено, потеглиха към следващия светофар, където хванаха зелен сигнал и минаха под Уест Луп. Продължаваха по „Удуей“, навлизайки в огромния Мемориал Парк, от чиито гъсти борове нощният град изглеждаше още по-тъмен. Изведнъж Бъртъл удари спирачки и зави от „Удуей“ преди Мемориал Драйв и навлезе по алеята към Хюстънската ботаническа градина и Природонаучния център.

МЪРИ: „Ремберто, Ли. Стойте си там. Не навлизайте след него. Това е за заблуда. Там няма изход. Няма да се срещне с никого там, още е рано. Опитва се да ни измами. Всеки да внимава за евентуално контра наблюдение — ще забележат, ако изпаднем в паника. Ремберто, свий напред по алеята Пикник Лейн и гледай да го подхванеш, ако той продължи към връзката с Мемориал, щом излезе оттук. Кони, Ли, ние тримата ще се пръснем и ще започнем да обикаляме по Мемориал, Норт Поуст Оук и страничното шосе. Ще го поемем, като излезе и се насочи на запад“.

За минута радиото замлъкна, докато всеки изпълни нареждането. Кони, която бе най-далеко напред, вече се връщаше и започваше първата част от обиколката си, а другите се въртяха наоколо. Беше все още рано вечерта и осветлението от фаровете беше достатъчно.

Бъртъл се появи едва след петнайсет минути и Ли го пое.

ЛИ: „При мен е, Мъри. Движим се по «Удуей»“.

МЪРИ: „Продължавай така. Аз ще го поема, ако тръгне по Луп. Ремберто, включвай се. Кони, свий и го изчакай. Ако се вирне на запад по «Удуей», един от вас да ми каже кой пръв ще го поеме“.

Отново тишина, докато разкъсаната група отново се подреди, за да се приспособят към маневрата на Бъртъл.

МЪРИ: „Добре, той е мой. Движи се по страничното шосе, в посока север. Качваме се по Луп“.

Всички го последваха, с различна скорост, от три различни посоки.

МЪРИ: „Насочваме се към естакадата. Отива на изток по… Кучи син! Отправя се на запад! На запад! Изгубих го, изгубих го… Той е… Кучия му син!“

РЕМБЕРТО: „Спокойно, Мъри. Аз го поех. Няма проблеми“. — Гласът на боливиеца беше спокоен и уравновесен. — „Сега сме по шосе №10, посока запад. Кажете ми, ако сте се наредили след мене, в случай че той отново тръгне по страничните шосета“.

ЛИ: „Аз съм пет коли след тебе, Рем“.

КОНИ: „Аз съм три коли след Ли“.

РЕМБЕРТО: „Удря спирачка… Не — не… Продължава. Премина по-наляво. О, господи, набира скорост“.

КОНИ: „Аз съм в лявата лента, Рем, но съм твърде далече да го различа“.

РЕМБЕРТО: „Той е зад кола с ремарке, виждат се ту червени, ту оранжеви светлини… удря спирачка… спирачка“.

КОНИ: „Добре… виждам го“.

РЕМБЕРТО: „Ли да стои вдясно. Имам чувството, че ще префучи през всички ленти и ще излезе веднага щом… Ето го!… Там отива!… Геснър! Геснър!“

ЛИ: „При мен е. Отклонението Геснър“.

Ремберто продължи по магистралата, подминавайки отклонението.

МЪРИ: „Ремберто, остани на магистралата. Той може да се появи там отново. Кони, по-бавно, сега ще те настигна. Ли, какво прави той? Хайде! Хайде, дете, какво прави той?“

ЛИ: „Минаваме през светофара на Геснър… не зави… Светофарът ме засече… Спряла съм… Ето го… връща се нагоре… връща се по №10… По дяволите! Направо лети, изчезва“.

КОНИ: „Хванах го. — Подобно на Ремберто, тонът й беше спокоен, разговорен. — Точно зад теб е, Ремберто“.

РЕМБЕРТО: „Той не напуска дясната лента… Боже мой… ще се напъха в ауспуха ми!“

МЪРИ: „внимавайте! Ще поеме по естакадата… Той отива…“

Във възможно най-последния момент, точно преди Бъртъл да се забие в колата на Ремберто отзад, те стигнаха до изхода на естакадата и Бъртъл се стрелна надясно, накланяйки се по стръмния завой и сви от магистралата по Сам Хюстън Толуей, в посока юг. Беше твърде късно за Кони да свие, но Мъри и Ли лесно го последваха сред потока коли. Беше добър ход от негова страна, изключително опитна маневра. Ремберто и Кони трябваше да прескочат следващия изход, за да не спират рязко и за да не се издадат при евентуално контрапреследване. Трябваше да продължат до следващия изход, като си сигнализираха, оставяйки коли между тях, един светофар ги раздели, после завиха по страничното шосе към естакадата и се вляха в движението след останалите.

Оттук нататък Бъртъл разигра друг номер. Шосето беше широко, дълго и право и Бъртъл се опита да се уедини. На Мъри му беше най-трудно да се справи с тази тактика. Движението беше по-оскъдно и по-подредено по това ново шосе. Бъртъл намали скоростта и изчака, докато група коли премина край него и той се оказа доста изолиран по цялото протежение на пътя. Движеше се така известно време и после изведнъж спря на банкета точно преди един от изходите, които бяха на равни разстояния. Ако някой го следваше много отблизо, трябваше да продължи по шосето, а от своята удобна позиция той ясно виждаше следващите два изхода и можеше да забележи всяка кола, която се отделяше от пътя.

МЪРИ: „Спрял е на банкета точно след «Ричмънд». Излиза, вдига капака на колата. Ли, ние продължаваме. Ремберто? Кони?“

КОНИ: „Излизам при «Роджърдейл»“. — Това беше изход една миля преди Бъртъл. Той изобщо не можеше дори да види, че свиват.

РЕМБЕРТО: „Аз съм зад нея, излизам при «Брайър Форест»“.

КОНИ: „По «Роджърдейл» съм, наближавам «Ричмънд». Виждам го там горе, вдигнал капака… Гледа по шосето надолу към Ли и Мъри. Ремберто. Свий в някоя от съседните улици тук. Той е точно при един изход. Спирам до бензиностанция“.

Последва тишина за малко, докато Бъртъл продължаваше да гледа надолу по шосето, наблюдавайки двата изхода. Най-после затвори капака.

КОНИ: „Добре, доволен е, пусна капака; сега се движи. Ремберто, отделя се вдясно пред мен. Спуска се под шосето, връща се… Пак минава отдолу… Не, почакай, даде мигач, но не зави… Остава по «Паркуей»… все по «Паркуей»“.

Бъртъл беше много добър, объркваше и четирите „опашки“, макар че никой от тях не бе успял да разбере дали ги е подушил. По всичко личеше, че не знае за тяхното присъствие. Въпреки това играта продължаваше, из целия южен район на града, пресичайки квартали и магистрали, през една, две, три, четири, пет огромни естакади, които ги отведоха на запад, а после на север, след това неочаквано се насочиха право в центъра и отново рязко се втурнаха обратно, за да поемат пак по шосе №10 и, просто невероятно, отново по Сам Хюстън Толуей. После за всеобщо изумление той изведнъж спря встрани на същия надлез, както преди, и пак вдигна капака на колата.

Този път Кони и Ли минаха край него, а Мъри и Ремберто спряха на страничното шосе. Когато Бъртъл отново се качи в колата, тръгна по страничното шосе, обърна посоката под главния път и се насочи към града по „Ричмънд“.

МЪРИ: „Е, младежи, това е нещо различно. Нещо ще стане. Кони, Ли, къде сте?“

КОНИ: „Излезли сме от Толуей при Белеър към югозападната магистрала. Дръжте ни в течение и ще пресечем към вас веднага щом можем“.

Пътуването по „Ричмънд“ беше без отклоняващи маневри от страна на Бъртъл. Караше съвсем примерно, точно под максимално допустимата скорост, нито веднъж не премина светофар на жълта светлина. Но това беше опасно заблуждение. Сега бяха останали само две коли и те не можеха дълго да го следват. Ремберто го изпревари.

МЪРИ: „Ние сме напред и го следваме, Кони. Къде сте?“

ЛИ: „Мъкнем се по югозападния път. До коя пресечка сте?“

МЪРИ: „Наближаваме «Ан Арбър». Но той просто се мотае“.

ЛИ: „Ако имаме късмет, ще се видим при «Чимни Рок»“.

Точно така и стана. Мъри сви, но Ремберто остана да води. Още пет минути нищо не се променяше, примерният шофьор Бъртъл се движеше кратко с потока от коли, който доста бе намалял. После:

КОНИ: „Той завива наляво по «Сейдж»“.

Кони, зад него, и Ремберто, пред него, продължиха. Ли се намърда зад него, но изостана, защото улицата беше почти пуста. Само на няколко пресечки пред тях беше комплексът Галерия и малко вдясно кулата Транско Тауър, с нейния фонтан и парк. Бъртъл сви надясно по „Хидалго“ и спря встрани точно срещу фонтана на Транско. Ли и Мъри продължиха, докато се скрият, а Мъри обърна и навлезе в Сейдж. Той също сви по „Хидалго“, но го подмина и зави по „Поуст Оук“, после по „Бърчър“, където паркира.

МЪРИ: „Дявол да го вземе. Отива при фонтана“. — Той погледна часовника си. Заблуждаващите маневри на Бъртъл бяха продължили цял час и пет минути.

Транско Тауър беше най-високата административна сграда извън центъра, строго симетрична кула от шейсет и четири етажа, завършващи с въртящ се фар, който винаги светеше от здрач до полунощ и се виждаше на двайсет мили. Откъм южната страна на кулата се намираше дълъг като алея парк, в който имаше вдлъбната морава с тревисти скатове. На края на поляната беше фонтанът, една гранитна стена, висока колкото няколко етажа и десетина фута широка, изградена като полукръг с лице към кулата. От върха на стената бликаше вода и падаше по отвесните, набраздени стени на гранитния полукръг като тънки, матови завеси по стъпалата на каменната основа и към малко езеро. Когато човек застане от вътрешната страна на полукръга, докато водата гърми и се пръска около него, той изпитва странно чувство, сякаш се извисява нагоре.

На няколко крачки от фонтана беше разположена друга стена между него и поляната, някаква неокласическа фасада с три римски арки, през които откъм поляната можеше да се вижда долната част на осветения фонтан. Вечерно време осветеният фонтан и моравата бяха любимо място за излезлите на разходка, играчите на фризби и много семейства, пуснали децата си да играят по дългите тревисти скатове, по които се отразяваха светлините от фонтана.

Когато Бъртъл слезе от колата и тръгна с небрежна походка към фонтана сред десетките разхождащи се наоколо, хората на Мъри вече бяха паркирали на стратегически места в противоположни краища и наблюдаваха как Бъртъл бавно се вмъква сред множеството.

МЪРИ: „всеки да стои на мястото си. Тук има много хора, но не са достатъчно. Трябват ни цели тълпи, за да не ни усетят. Бойд, Черил. Готови ли сте, момчета?“

ЧЕРИЛ: „Ако не отидат до фонтана, мисля, че ще мога да ги хвана“.

БОЙД: „Засега съм окей“.

МЪРИ: „Добре, почвай да снимаш“.

Бъртъл се разходи бавно до тротоара, обграждащ моравата, и тръгна по него откъм западната част на водната завеса. Докато вървеше, извади нещо от джоба на сакото си и започна да яде.

МЪРИ: „Какво е това, по дяволите?“

БОЙД: „Прилича на фъстъци“.

МЪРИ: „Фъстъци ли?“

БОЙД: „Не, слънчогледови семки“.

МЪРИ: „Е, кое от двете?“

БОЙД: „Семки. Яде и плюе“.

МЪРИ: „Господи, това е отлично за камера“.

БОЙД: „Да“.

Бъртъл обиколи целия периметър на моравата, от време на време се спираше да погледа как децата се спускат на ролкови кънки по скатовете, поглеждаше светлината на кулата, ядеше семки, спираше се да огледа разстоянието от поляната до фонтана. Около него се мотаеха хора, едно фризби премина опасно близо. Не говореше с никого. Имаше вид на напълно спокоен човек.

МЪРИ: „Някой вижда ли нещо?“

Никой не отговори. Бъртъл почти се бе върнал до фонтана, приближавайки откъм източната му страна, когато един мъж в костюм се присъедини към него. Заедно изкачиха стъпалата към вътрешната дъга на водната завеса.

МЪРИ: (напрегнато) „Откъде се пръкна тоя?“

ЧЕРИЛ: „По дяволите… Знаех си го, знаех, че ще го направят“.

МЪРИ: „Бойд!“

БОЙД: „Снимам… снимам“.

ЧЕРИЛ: „Това мога да го запиша, Мъри, но водата ще му види сметката. Не мога да филтрирам проклетата вода… Нищо няма да стане“.

МЪРИ: „Нищо ли не хващаш?“

ЧЕРИЛ: „Откъслеци… тук-там… О, почакай. Те са зад ония… колони… мога да хващам звука само ако са на открито, под арките. Те ту влизат, ту излизат от арките“.

МЪРИ: „Бойд“.

БОЙД: „Същото е и тук. Снимам, но те непрекъснато се появяват и изчезват от погледа“.

МЪРИ: „Той как изглежда?“

БОЙД: „Това е един стар мъж“.

МЪРИ: „Стар ли?“

БОЙД: „Ами, трябва да е на петдесет или към шейсет“.

МЪРИ: „Дявол да те вземе, хлапе“.

Мъри ги чуваше как се смеят.

Бъртъл и спътникът му се движеха напред-назад през цялото време, докато бяха при фонтана. Според часовника на Мъри срещата траеше трийсет и две минути. Разхождаха се трийсет и две минути напред-назад под забуления полукръг на бодната завеса и през това време Черил ругаеше на пресекулки, а Бойд казваше: „Хванах ги… хванах ги…“ всеки път, когато двамата заставаха под някоя от римските арки.

Изведнъж, без какъв то и да е жест, че са свършили разговора си, те се разделиха и излязоха от противоположни страни на фонтана.

ЛИ: „Мъри. Този тип се насочва надолу по склона към кола на петдесетина ярда пред мен. Да тръгна ли с него?“

МЪРИ: „Това не влиза в задачата, хлапе. Но знаеш ли какво. Потегли след него и после тръгни към паркинга на оня шантав ресторант в Уестхаймър. Запомни номера на колата. Добре, приятели. Внимание, потегляме“.

След три минути отново съгласуваха движенията си.

ЛИ: „Мъри. Съжалявам, не знам как стана, май че го изпуснах“.

МЪРИ: „вероятно“.

31.

Пола седеше на пасажерското място и с фенерче се опитваше да открие адреса на Валери Хийт по картата, докато Нюман шофираше. Пътуваха на юг от града, към Галвестън. Изглежда и Хийт, и Шек живееха в една и съща посока, в най-крайния югоизточен район на Хюстън, едно огромно предградие от няколко присъединени града, разраснали се около Джонсъновия космически център към НАСА и бреговете на езерото Клиър Лейк, свързано със залива Галвестън Бей и Мексиканския залив чрез тесен, лъкатушещ пролив. В последните години езерото Клиър Лейк бе станало процъфтяващо средище за спорт и почивка и гражданите на Хюстън се стичаха тук към многобройните яхтклубове и ресторанти.

Валери Хийт живееше на едно полуостровче на езерото срещу два големи яхтклуба, недалече от пролива към Галвестън Бей. Полуостровчето беше набраздено от канали, от двете страни, на които имаше къщи с индивидуални пристани за всяка къща. Улиците пред къщите водеха направи към сушата.

Намериха улицата на Валери Хийт и Нюман намали съвсем скоростта, докато четяха адресите, ясно изписани на бордюрите отпред.

— Господи — рече Нюман, докато минаваха бавно край безупречните морави, магнолии, палми и олеандри. — Не съм очаквал, че подобно кварталче биха могли да си позволят две отрудени секретарки.

— О, така ли? — рече Пола. — Откъде знаеш?

— Е, не и такова нещо — заяви Нюман.

— Ето го — каза Пола и надзърна откъм страната на Нюман. — Контингент на Нравствената полиция — рече тя. Къщата беше модерна, с бяла мазилка и керемиден покрив, с извита автомобилна алея, покрита с керамични плочи. Отпред имаше няколко палми и автоматична пръскачка хвърляше над моравата ситен дъжд като мъгла, а панорамни лампи подчертаваха околната зеленина. Прозорците на няколко от стаите светеха.

Нюман стигна до края на улицата, обърна и паркира пред съседната къща.

— Я виж — рече Нюман. — Толкова много дъжд се изля през последните десет дни. Сложили са пръскачката на автоматично управление и съвсем са я забравили. — Той изгаси двигателя. — Какво кара тя?

— Джип „Додж“.

— Е… това на алеята не е додж — рече Нюман. Черният „корвет“ блестеше в зеленикавата мъгла от ситни капчици. — И няма гараж. Тук е единственото място за паркиране.

— Може колата да е на съквартирантката.

Нюман протегна ръка, отвори жабката и затършува вътре.

— Можеш ли да ми светнеш с нещо?

Пола включи фенерчето.

— Какво правиш?

— Тук си държа разни документи и други неща — рече Нюман, бърникайки сред хаоса от карти, пликове, флакони с витамини и батерии, докато намери нещо в кожено калъфче. Сложи го в джоба си. Поразхлаби вратовръзката си и грабна якето от седалката. — Хайде.

Те слязоха и за да избегнат въртящата се пръскачка, минаха по автомобилната алея край корвета.

— Тази количка е съвсем новичка — каза Нюман. Той се наведе и погледна малката метална табелка в долния ляв край на багажника. — Купена е в Ел Пасо.

Заобиколиха колата и се отправиха към входната врата. Нощният въздух лепнеше от влагата на залива, който беше на около триста ярда зад тях. Чу се бръмченето на корабен мотор някъде по канала зад къщата, разнесоха се гласове, подвикващи си един на друг, и женски смях. Шумът от мотора се засили с тръгването му по канала. Нюман натисна звънеца и бързо надзърна в пощенската кутия, която беше празна.

— Страшно късно е — опита се да възрази Пола.

Отвори им жена на вид малко над четиридесетгодишна. Тъмната й коса беше късо подстригана и малко разрошена край врата. Носеше светлосин гащеризон от тънък хавлиен плат. Беше боса и в ръката си държеше шпатула.

— Валери Хийт? — попита Нюман.

— Да. — Жената се обърна очаквателно към Нюман и после хвърли преценяващ поглед и към Пола.

Нюман вдигна картата, която бе извадил от жабката.

— Аз съм Реймънд Шифлър, а това е помощничката ми Гейл Олдридж. Ние сме от застрахователната компания „Америкън Юнивърсъл“…

— Сигурно се шегувате — прекъсна го Хийт. — Трябва съвсем да сте откачили.

Тя понечи да затвори, но Нюман задържа вратата с ръка и каза:

— Мис Олдридж е жената, която ви се е обадила днес за Колийн Сайнър.

Вратата остана отворена, лицето на жената увисна и тя отново погледна Пола. Понечи да каже нещо.

Нюман не я изчака.

— Мис Хийт, веднага ще ви обясня — бързо заговори той. — Ние се занимаваме с откриването на клиенти на „Америкън Юнивърсъл“ Бащата на мис Сайнър е починал преди пет седмици. При нас е имал полица за трийсет хиляди долара и е посочил мис Сайнър като наследница. Трябва да я открием за не по-късно от четиридесет дни, в противен случай тя загубва правото си да получи сумата. Според нашия правилник сме длъжни да положим всички усилия, за да откриваме такива наследници, но честно казано, засега, освен вас не сме намерили друг по-близък на мис Сайнър.

Устата на жената бе полуотворена, сякаш се чудеше какво да прави. Отвътре се носеше миризма на нещо пържено.

— Не подушвам ли нещо прегоряло? — попита Нюман.

— О, по дяволите. — Жената се обърна, остави вратата отворена и бързо се втурна навътре.

Нюман погледна Пола.

— В никакъв случай тя не е жената на снимката от досието за Сайнър. — Той се извърна и се провикна: — Можем ли да влезем, мис Хийт? Много ви благодаря… — Той пак погледна Пола, кимайки й с глава да го последва. — Много съм ви задължен — нарочно с висок глас каза той, показвайки, че влизат, а всъщност се надяваше, че е твърде заета, за да им попречи. — Няма да ви отнемем много време. Ние с мис Олдридж сме от кантората в Балтимор, но кръстосваме цялата страна, търсейки мис Сайнър…

— Чакайте, чакайте малко — казваше жената. Беше застанала до печката и трескаво обръщаше това, което готвеше. Печката беше зад барче, обърнато към всекидневната, а тя започваше веднага от широкото антре. Нюман и Пола стояха в средата на стаята и гледаха жената през барчето. На по-силната светлина в кухнята Нюман забеляза неестествено черния цвят на косата й и макар че наистина може би беше малко над четиридесет, животът й навярно не е бил никак лек досега.

Нюман набързо прецени обстановката. Жилището нямаше вид на редовно обитавано. На стените висяха само две картини, някакви банални морски пейзажи, а мебелировката се състоеше от най-необходимото. Барът, зад който Валери Хийт се мъчеше да спаси вечерята си, беше празен, по него нямаше лични вещи като например любими раковини, някакви шантави керамични джунджурии или снимки на хора или домашни животни. Къщата имаше вид на временно обитавана и сякаш никой не бе живял достатъчно дълго в нея, за да й придаде домашен уют.

Най-после Валери Хийт успя да се справи с печката след доста шум и трясък, после излезе иззад преградата. Кухнята се бе изпълнила с пушек и тя отиде до остъклена стена, къде що дръпна настрани двойна плъзгаща се врата, отваряйки дневната към вътрешно дворче с каменна настилка и към канала. Имаше много бананови насаждения и палми в саксии. Виждаха се светлините на къщи от другата страна на тесния канал. Точно отсреща беше спряла моторница с кабина.

— Я слушайте — каза тя, щом се обърна и застана пред тях с ръце на хълбоците. Хавлиеният гащеризон не беше никак нов. Беше поотъркан и горната му част, деформирана от тежките й, луничави гърди, провисваше при всяко движение на тялото й. — Абсолютно нищичко не знам за… Колийн Сайнър — изтърси тя, прокарвайки ръка през катраненочерната си коса, преди да я сложи пак на хълбока. — Аз й казах — кимна тя към Пола — всичко, което знам за това… за нея… Сайнър.

— Мис Хийт — Нюман позавъртя главата си, сякаш вратът му се бе схванал, — ако можете, отделете ни само пет минутки… — Той отпусна рамене. — Работим по този въпрос денонощно; затова сме дошли тук толкова късно. Просто сме притиснати от фаталния срок. Ако не положим всички възможни усилия, ще се получи нещо грозно, нали разбирате, значи „Америкън Юнивърсъл“ не са се потрудили да открият наследника и няма да платят обезщетението.

Валери Хийт стоеше пред тях и ги гледаше изучаващо. Тя почти нямаше мигли, което смаляваше обикновените й кафяви очи, макар че беше с едри черти на лицето, с доста голяма уста, в чийто десен ъгъл се мъдреше незараснал херпес, с груби скули и малко мъжки нос. Кожата й беше загубила доста от гъвкавостта си под безжалостното слънце на тексаското крайбрежие. Изглеждаше ядосана и не се опитваше да го скрие, но Нюман знаеше, че сигурно е и любопитна. Вбесена и заинтригувана.

— Само пет минути — отсече тя.

— Много съм ви благодарен, мис Хийт — бързо рече Нюман и поведе Пола зад ниска масичка, отрупана със списания и вестници, до диван край стената. — Много наистина. — Те седнаха.

Валери Хийт протегна ръка, грабна пакет цигари и запали цигара с малка спортна количка. Когато натиснеш багажника, капакът на двигателя се отваря и изскача пламък.

Тя се обърна и отиде до бара да вземе стол. Шортите на гащеризона й бяха позамърсени отзад, имаше стари петна, които навярно не можеха да се изперат, а увисналите крачоли подсказваха колко едра е в тая област, по-едра, отколкото навярно й се иска да бъде. Но това най-малко я вълнуваше в момента. Тя седна на стола срещу тях край малката масичка и си личеше, че е не само ядосана и заинтригувана, но и нервна. Дръпна от цигарата, която държеше във вдигнатата си дясна ръка, подпряна на лявата. Нюман забеляза, че има къси нокти на ръцете с олющен червен лак. От време на време присвиваше устата си там, където беше херпесът. Беше напрегната.

— Колко време мис Сайнър е живяла с вас? — бързо попита Нюман, пристъпвайки направо към целта, сякаш искаше да удовлетвори очевидното й желание да се махнат колкото се може по-скоро.

— Две години.

— Точно?

— Какво? — Тя го изгледа свирепо.

— Точно две години?

— Да — отвърна тя рязко и предизвикателно. — Точно.

— Мис Олдридж провери в Лос Анджелис и Ню Йорк — каза Нюман. — Там няма никакви Сайнърови.

Валери Хийт хвърли поглед към Пола и сви рамене. Проблемът не беше неин.

— Тя къде работеше, докато живееше с вас? — Нюман беше извадил бележника си и се правеше, че уж записва.

— Нима не знаете къде е работила?

— При попълване на нашите формуляри — каза Нюман, въздъхвайки тежко, с израз на досада, че трябва да прави това отклонение — притежателите на полици трябва да посочат името на своя наследник, адреса, местоработата, рождената дата и номера на социалноосигурителната сметка. Тъй като тази полица е била издадена преди близо осем години и не е била осъвременена с последните данни — би трябвало, но хората все не го правят, всичко е било остаряло, освен датата на раждане и номера на осигурителната сметка. Ясно, нали? Затова трябваше да започнем от самото начало. През изминалите две седмици стигнахме дотук, точно при вас. А казвате, че не сте я виждали от почти две години. Ако разбера къде е работила по това време, може би ще намеря някой, който е бил близък с нея и навярно знае повече за местонахождението й или дори все още има връзка с нея.

Валери Хийт го гледаше. Беше преметнала единия си крак върху другия и плахо го поклащаше, излагайки на показ набраздените от целулит бедра. Ако Нюман правилно беше предугадил, в момента тя беше страшно объркана и просто не знаеше какво да мисли.

— И значи сте я проследили дотук — сковано рече тя и пъхайки цигарата в уста, жадно я засмука.

Нюман бавно кимна с глава.

Тя го стрелна с яростен поглед.

— Казали сте на мис Олдридж, че още една жена е живяла с вас двете по това време — продължи Нюман. — Още ли е тук?

— Не.

— Къде е?

— Премести се.

— О. Е, знаете ли къде се е преместила? Може би на нея й е известно къде е отишла мис Сайнър, след като е заминала оттук.

— Не я знам къде е.

Нюман кимна.

— Тя как се казваше?

Този последен въпрос накара Валери Хийт съвсем да кипне.

— Вижте какво, дявол ви взел, ами че изобщо не ви знам кой сте — каза тя. — Влязохте на право тук… — Главата й потрепваше от безсилие. — Дайте пак да видя тая ваша карта.

— О, разбира се — рече Нюман и отново извади личната карта от джоба си, стана, наведе се над масичката и я подаде. Този път тя наистина изчете картата, което, естествено, не бе сторила първия път. Нагласяйки я на известно разстояние, за да й бъде на фокус, тя се съсредоточи върху съдържанието, макар че ръката й страшно трепереше и Нюман се съмняваше дали изобщо може да я разчете. Докато тя присвиваше очи пред личната карта, Нюман побутна с коляно Пола и посочи отбелязания пощенски адрес на едно от списанията върху масичката.

След като проучи картата, Валери Хийт я размаха към Нюман, но не помръдна от мястото си. Нюман пак се изправи и си я прибра.

— Ще ви проверя, господине — заплаши Валери Хийт с потрепващи устни. — Утре ще се обадя… непременно ще ви проверя. Няма да отговарям на повече въпроси.

— Мис Хийт — бавно каза Нюман. — Моля ви, мога да ви уверя…

Валери Хийт скочи на крака, като гащеризонът й почти се смъкна отгоре и тя бързо го оправи в движение.

— Махайте се от тука — извика тя. Цялата трепереше, очите й бляскаха яростно, а в гнева й имаше нещо повече от враждебност.

Нюман и Пола станаха, Нюман понечи да каже нещо, но Хийт го изпревари.

— Изчезвайте! — Тя протегна жилестата си ръка към входната врата и от цигарата й се посипа цяла пътечка от пепел.

— Вижте какво, извинявайте, ако съм ви обидил — Нюман продължаваше да бърбори, докато вървяха към вратата, — но аз трябваше да задам тия въпроси. Искам да кажа, такава ми е работата. Длъжни сме да го правим, ако искаме да помогнем…

Излязоха навън и Валери Хийт тръшна вратата зад гърба им.

— Господи — изпъшка Пола, докато минаваха през двора. — Вече си мислех, че тя ще те удари. Наистина си мислех, че ще го направи.

— Ти страшно ми помогна, Пола — каза Нюман и й се ухили.

— Сигурно следващия път, перко такъв, ако ме уведомиш за сценария на играта, може и да получиш някаква помощ. Какво очакваше да направя?

Те вървяха по алеята през ситната мъгла от автоматичната пръскачка, която още съскаше.

— Какво ти е впечатлението? — попита Нюман, когато се качиха в колата.

— Ами, преди всичко това беше пълен провал. Тя не ни даде и грам нова информация.

— Да, но какво впечатление ти направи реакцията й към цялата тая работа със Сайнър?

Пола се замисли за миг.

— Беше уплашена. Да, изглеждаше здравата паникьосана. А и объркана.

— И аз си го помислих — рече Нюман, палейки колата. — И забелязах, че не ни заплаши да повика ченгетата, ако не се махнем. — Той включи фаровете и подкара край къщата. Когато стигна пресечката, където уличката от полуострова се съединяваше със сушата, той обърна колата и тръгна в обратна посока.

— Какво има? — попита Пола. — Да не би да се връщаш там…

— Само почакай за секунда — рече той. Загаси фаровете точно преди отново да стигне къщата и мина покрай нея, обръщайки в края на уличката. Спря до бордюра зад една от няколкото коли, паркирани между него и колата на Валери Хийт. Загаси двигателя.

— Мисля, че доста я стреснахме — рече Нюман. — Ти видя ли името на пощенския етикет на абоната?

— Айрин Уейли.

Нюман хвана радиото и издиктува регистрационния номер на корвета. Пола смъкна страничното стъкло и поразмаха горната част на роклята си, за да направи вятър. Нощта беше станала задушна и заедно с неподвижния въздух се усещаше полъхът от тежки пристанищни миризми. Когато получиха отговор на запитването, и двамата се заслушаха с интерес. Колата принадлежеше на Франсес Ръп, на същия адрес.

Пола погледна Нюман.

— Каква е тая дяволска работа?

Нюман поклати глава, наблюдавайки къщата.

— Не знам. — После добави: — Добре, да тръгваме.

Валери Хийт забързано излезе от портата в предния двор. Тя все още беше облечена в не особено прекрасния гащеризон, все още пушеше гневно, метнала през рамо дамска чанта с дълга дръжка. Те чуха подсвирването на алармата на колата, когато тя натисна бутона на дистанционния ключ и само след миг бе вече в колата, потегляйки от алеята.

— Ще я проследим ли? — попита Пола.

Наблюдаваха как габаритите на колата все повече се смаляват.

— По-добре да тръгваш, Кейси. Тя ще…

— Няма да я проследявам — рече Нюман, свали вратовръзката и якето и ги метна на задната седалка. Той нави ръкавите на ризата си. — Ще пообиколя къщата отзад да прибера боклука й. Пази отпред на левия ъгъл. Когато ме видиш, изтегли колата към алеята.

32.

Те се отклониха от магистралата „Гълф Фриуей“, когато вече бяха далече от къщите край Клиър Лейк, а Хюстън все още се виждаше само като светлина на хоризонта. Нюман подкара по странично шосе, докато стигна до черен път, който сякаш не водеше за никъде. Напред тъмнееше безкрайната крайбрежна равнина. Той сви по черния път и покара стотина ярда, докато неравните коловози започнаха да слизат надолу и високите треви ги скриха от шосето.

— Добре — рече Нюман и загаси двигателя. — Ако ми светиш с фенерчето, аз ще свърша мръсната работа.

— Нямам нищо против, но защо просто не запалим фаровете?

— Защото това ще ни отнеме известно време и не искам някои да ни види и да довтаса, за да разбере какво правим тук.

Те слязоха от колата и Нюман извади от багажника две големи найлонови торби с боклук, оставяйки ги край пътя. Взе чифт хирургически ръкавици, каквито имаше цяла кутия в багажника, нахлузи ги и отиде при торбите.

— Ако това не даде резултат, ще полудея — рече той. Наведе се и разкъса първата торба. Изсипа всичко по протежение на един от песъчливите коловози. Горещината и влагата бяха спарили всичко и вонята беше отвратителна. Пола си запуши носа и веднага се измести по посока на вятъра. Нюман намери някаква пръчка сред тревата, надвеси се над купчината боклук и се залови за работа.

Откъм крайбрежието довяваше лек ветрец, но той беше топъл и лепкав, а и недостатъчен, за да разнесе зловонието на това, което Нюман ровеше с пръчката. Ала по-ужасното с, че не можеше да разпръсне рояка комари, които скоро ги нападнаха. Пролетните дъждове бяха улеснили тези насекоми с безброй локви и тинести участъци, сред които те се множаха светкавично. След малко роякът стана гъст като мъгла. Пола замахваше по тях, ругаеше и подскачаше непрекъснато, докато Нюман бавно напредваше по върволицата с боклук. След около десет минути Нюман се спря и вдигна глава.

— Пола, ако не държиш неподвижно този проклет фенер, нищо не мога да свърша — каза той, леко повишавайки тон.

— Трябва да измислим нещо. Тая няма да я бъде. — Тя се гърчеше. — Ще ме изядат!

— Носиш ли комбинезон? — попита той.

— Да…

— Клекни, смъкни комбинезона надолу да покрие краката ти, вдигни роклята нагоре над главата си, измъкни фенерчето през някакъв процеп и ГО ДРЪЖ НЕПОДВИЖНО!

Нюман изчака, докато Пола се нагласи по предложения от него начин, клекна в тревата между два коловоза и най-после успя да закрепи фенерчето в дупка до лицето си, насочвайки лъча към боклука на Валери Хийт.

— Прекрасно — рече Нюман и продължи да оглежда внимателно своите съкровища, ровейки с пръчката разни хартийки. От време на време вдигаше нещо смачкано и го оправяше, разделяше разни слепнали остатъци или измъкваше хартийки от консервни кутии или лъскави опаковки. Ако се виждаше някакъв текст, той се вглеждаше в него. Не можеше да замахва с ръце по комарите и затова периодично навеждаше глава и с ръкавите на ризата се мъчеше да ги изтрие от лицето си. И двамата не продумваха. Искаха да свършат с това колкото се може по-бързо.

Нюман понасъбра малка купчинка с хартийки, измъкнати от остатъците в първата торба и ги сложи в багажника на колата. После отвори втората торба и пръсна съдържанието й малко по-встрани от първата.

— Наистина много добре — рече той, грабна пръчката и почака, докато Пола отново се нагласи до втората редица с боклук.

— Тебе не те ли хапят комарите? — попита тя изпод роклята си.

— Не чак толкова зле — отвърна той. — Хайде.

Тя фокусира лъча на фенерчето към новия боклук и Нюман пак се зае да действа по същия начин.

Стори й се цял час, но всъщност бяха изминали само двайсетина минути от слизането им от колата. Най-после Нюман каза: „Край“. Пола бързо се изправи, пусна надолу роклята си и освети с фенерчето, докато Нюман набързо събра извадените от боклука хартийки и ги занесе до отворения багажник, където ги прибави към предишните в найлонова торбичка за веществени доказателства. Смъкна хирургическите си ръкавици и ги захвърли, взе нов чифт ръкавици, затвори багажника и двамата с Пола светкавично се качиха в колата.

— Плячката си я бива — рече разпалено Нюман. — Май че се сдобихме с доста нещица.

— Боже мой, дано да е така. — Пола оправяше с пръсти косата си, поразрошена от омотаването с полата. — Не вярвам особено на тия гадости там — сопнато рече тя. Взе ръкавиците и ги нахлузи. — Дай да видя торбичката — обърна се тя към Нюман.

Той й я подаде, а Пола закрепи фенерчето в отворената жабка на колата. Нюман взе бележник и химикалка. Тя внимателно извади първата вещ от торбичката, приближавайки я до фенерчето.

— Добре, да започнем с най-големите неща, пликовете, те са три. Първият: от „Гълфстрийм Нешънъл Банк енд Тръст“. Изглежда е имало съобщения от банката в този плик. Нали разбираш, с прозорче за адреса, затова не знаем кой е получателят. Вторият: от „Секюър Мейнтинънс Сървисис“, но не е бил изпратен по пощата. Отпред с химикал е изписано името Дорис У. Може би с него е донесла нещо вкъщи.

— Тогава защо нейното име го няма на плика? Смяташ, че тя работи там?

— Вероятно в администрацията. Кейси — рече тя и отпусна ръка, — ще се разтопя. Ако не смъкваме стъклата заради проклетите комари, не можем ли поне да включим климатика?

Нюман запали колата, включи климатика на силно и пак хвана химикалката.

Пола продължи:

— Третият: от „Секретарски услуги «Ексел Екзекютив»“, отвън с молив е написано: Оливия М.

— Същият почерк ли е?

— Не прилича.

Пишейки, Нюман кимна.

— Така — продължаваше Пола. — Квитанции. — Тя плесна един комар на ръката си. — Някои от тия гадинки са влезли в колата. — Започна яростно да чеше ухапаното. — Една: от „Тоутъл Дитейлинг“, автомивка, това е от ония места, където уж могат да оправят всичко възможно по колата ти.

— Трябва тази „корветка“ да изглежда красива — рече Нюман.

— Да. Втора квитанция: тази е от — о, това ще ти хареса, Кейси — „Виктория Сикрет“ в търговския център „Бейбрук“.

— Страхотно. Какво е купила? — попита Нюман, записвайки.

— Четири сутиена „Чансъри Лейс“ и съответните пликчета в шампанско и печени бадеми…

— Какво?

— Шампанско и печени бадеми, такива са били цветовете им.

— О, значи не червено и черно? — Той размаза един комар върху бележника си.

— И някои други неща… — рече Пола, продължавайки по-нататък. — Това е… квитанция за поддържане на тревата. Следващата е…

Те прехвърлиха останалите хартийки, между които имаше разписки от аптека, пералня, магазин за спиртни напитки и бакалия, както и няколко листчета от бележник с драскулки, а сред тях три различни телефонни номера и името Дон С, което беше така разкрасено, може би по време на телефонен разговор, че едва се разчиташе.

— Край — каза Пола, пъхайки и последната хартийка в найлоновата торбичка. Тя разчесваше ръката си. — Хайде да се измъкваме оттук.

— Да се обадим на Грейвър.

— Ще му се обадя по пътя на връщане. Да тръгваме.

— Искаш ли да минем първо покрай Шек?

— Какво! — Пола освети часовника си с фенерчето. — Да не си откачил? За бога, минава един часа. Няма начин. Чувствам се съвсем без сили, страшно съм уморена.

— Да, ама ми се иска да знам дали прекрасната мис Хийт се е отбила там. Съвсем е наблизо — рече той, махайки с ръка назад към магистралата. — Насау Бей…

— Знам го къде е, Кейси…

— Добре, добре. — Нюман плесна по един комар до ухото си и даде на заден ход.

— Почакай, ами боклука? — попита Пола.

Нюман я погледна учудено.

— У дома преработвам всички вторични суровини — вестници, зелено стъкло, безцветно стъкло и консервни кутии. Не си купувам пластмаса, освен ако не се наложи. Ходя с момиче, което пазарува с платнена торба. Съвестта ми е напълно чиста.

Той се обърна назад, даде силно газ и мина през боклука на Валери Хийт. Не намали скоростта, докато стигна до шосето, където обърна рязко и зафуча по настилката.

— Смъкни стъклата — каза той, завъртайки бързо своята ръчка. — Ще ги издухаме тия гадинки навън.

Така и направиха по целия път обратно към града.

— Е, успяхме да хванем срещата — рече Арнет.

Грейвър вдигна телефона при първото позвъняване. Току-що беше говорил с Пола по радиото и разбра какво са свършили и че сега се прибират. Но нямаше да се връщат в службата. Нюман щеше да остави Пола при колата й на паркинга. Щяха да се съберат на съвещание рано сутринта.

— Какво стана? — попита Грейвър.

— Той се е срещнал с един мъж, към шейсетгодишен. Почти съм сигурна, че снимките са сравнително добри, но за съжаление записът е много съмнителен.

— Защо? Как се е получило така?

— Срещнали са се в парка при Транско Тауър и са тръгнали направо към фонтана. Застанали точно под водопада и са си приказвали сладко трийсет и две минути.

— Не може да бъде.

— Да. Точно така е станало. Между другото, Бъртъл едва не подлудил моите хора с някакъв кошмарен маршрут. Явно знае страхотни похвати.

— Това не ме изненадва. Къде е той сега?

— Изглежда се прибира вкъщи. Хората ми са все още навън, но по всичко личи, че се е запътил натам.

— Успяхте ли да монтирате подслушвателите?

— Да, но едва след като тръгна за срещата. Трябваше да използвам много хора за това. Никак не беше лесно.

— Добре, чудесно. Много съм ти задължен.

— Това с Безъм е доста странно — рече тя. — Сигурен ли си, че ще правят нова аутопсия?

— Така поне ми казаха.

— Какво мислиш?

— Какво би трябвало да мисля? Доста трудно могат да се приемат като съвпадение двата смъртни случая, но всеки път щом се замисля над всички възможности… те ми изглеждат направо безумни.

За момент Арнет нищо не продума, а после каза:

— Маркъс, изслушай ме. Да се опитваш да разбереш лошите хора на този свят, това е все едно да гадаеш по звездите. Когато видиш светлина, идваща от тях, всичко отдавна вече е свършило, това е минало време и те са преминали в друго състояние. Пред теб има само някакво доказателство за това, което е станало с тях преди милиони години. Не можеш да чакаш появяването на фактите, за да започнеш да разгадаваш нещата, душко. Трябва да използваш своето въображение, ако искаш да изпревариш злодеянията. — Тя пак млъкна. — Повярвай ми, всичко, което можеш да си представиш, без значение колко безумно, вече се е случило. Там е работата, че повечето хора още дълго време няма да успеят да го проумеят. А точно на това разчитат ония копелета.

Сега Грейвър мълчеше и когато най-после проговори, можа само да попита:

— Кога мога да видя снимките?

— Искаш ли да наминеш тук рано сутринта?

— В колко часа?

— Седем и трийсет.

— Ще дойда.

33.

— Каква ли е тази застрахователна компания — каза тя, хвърляйки четвъртата си цигара във водата. Бяха седнали на кея на един от яхтклубовете, краката им висяха над водата, обърнати към залива, където блещукаха разноцветни светлини. — Обадих се на „Справки“ и там я нямаха записана. Не ми се вярва да е нещо особено.

Тя извади нова цигара от пакета до нея.

— Ей, я ми дай една от тия пущини — рече той. Неприятно му беше да я гледа в такова състояние. Това за него означаваше нови главоболия.

— Мисля, че бяха ченгета — каза тя, изпускайки дима в лекия бриз.

— Само защото е било за Сайнър ли?

— „Само“ защото ли? — Тя се обърна и го изгледа. Той беше само по джинси, без риза и обувки. Беше позвънила на службата, чрез която се свързваха и той веднага й се обади. Тя предположи, че го е измъкнала от леглото. Би предпочела да го замъкне вътре в леглото. Представи си как направо е нахлузил джинсите и е дошъл. — Почти бях забравила онова идиотско име, когато тя се обади първия път. Накрая се сетих.

Той запуши.

— Това е от ония малки гадости — рече той и вдигнал цигарата, я оглеждаше в нощния здрач. — Някаква дамска марка, нали? Малки тънки боклуци.

— Боже мой! — Тя вече излизаше от кожата си. Дон винаги се държеше спокойно. Изглеждаше толкова мъжествен. Някои типове си придаваха мъжественост, слагаха си я като одеколон, нанасян преди излизане и измиван после под душа. Но Дон никога нищо не си придаваше. Той си беше мъжествен и сякаш никога не го усещаше, което пък действаше като омайно биле на жени като нея. Беше от ония типове, просто винаги знаещи как да постъпят във всяка ситуация. Това изглежда беше свързано с инстинкта за самосъхранение или нещо примитивно от този род, изчезнало у повечето съвременни мъже, ония доволни и самонадеяни типове. Дон С. Винаги щеше да съумее да се погрижи за себе си; знаеше как точно да го направи, без много да му мисли. А също така можеше да се погрижи и за други хора, ако пожелаеше това.

— Сигурна си, че нищо не си им казала? — попита той.

— Абсолютно нищичко.

Той пушеше цигарата, отпуснал се на ръба на кея и леко поклащаше крака. Чу се басовата свирка на един от големите кораби в залива. Господи, как му харесваше да слуша тия кораби.

— Ако са били ченгета, не разбирам защо са търсили Сайнър — рече той. Случаят Пробст беше приключил преди повече от година. Какво ли ставаше тук?

— Ами ако наистина съществува Колийн Сайнър?

— Не-е — отвърна Дон. Хората на Фийбър се бяха погрижили за тая работа. Сега той се чудеше дали наистина са си свършили работата. Май ще трябва оня мазен грък да научи за това.

Дон се почеса по косматия корем. Тя го гледаше. Къдравата му коса беше поразчорлена от леглото — сигурно само беше прекарал пръсти през нея. Въпреки че бе отпуснат в момента, люлеещ крака като малко дете и равнодушен към външния си вид, изпъкналите му мускули по ръцете и раменете я караха да омеква само като седи до него.

— Е — рече той, — не го преживявай чак толкова. Ако пак се върнат — което не вярвам, но ако отново дойдат, просто поддържай своята версия. Нищо не могат да направят по този въпрос, няма начин да загазиш, при условие че се придържаш към това, което вече си им казала. Никой не очаква от тебе да знаеш нещо повече. Само не се отклонявай от твоята история.

Искаше да я позалъже, нямаше смисъл да я изнервя с разни всевъзможни предположения в тази ситуация.

Хийт не знаеше нищо за тайните уговорки с полицейския отдел, както и за цялата операция, нито дори за самото й съществуване. Тогава, преди време, той само й обясни, че ако някой изобщо се обади, питайки за Колийн Сайнър, тя трябва да съобщи това, което очевидно беше казала на ония. От друга страна, взеха решение той да използва истинското си име. Гъркът го успокои, че е сто процента прикрит, но ако поради някаква непредвидена евентуалност се наложеше да представят реална личност, доказвайки, че зад информацията има човек от плът и кръв, тогава искаха той да бъде параванът. В това отношение беше добър и можеше да се справи. Разбира се, той получаваше допълнително възнаграждение заради използването на неговото име при подобен „косвен риск“. Сега като че ли тази непредвидена евентуалност беше настъпила. Той трябваше сериозно да се замисли. Време беше да говори с оня проклет грък. Ако не му е известно какво става тук, по-добре да си поразмърда дебелия задник и да разбере. Ако наистина знае какво се е случило, тогава старият Дон С. ще иска обяснение защо не е бил предупреден.

— Не съм виновна, че тя не е истинска личност — рече Хийт.

— Не, естествено, не — съгласи се Дон. — Просто им кажи да се чупят. — Той пусна това, което беше останало от отвратителната тънка цигарка между босите си крака във водата.

— Ами да, дори не съм длъжна да говоря с тях.

— Точно така.

Тя притихна за малко и се чуваше само как водата се плиска в пилоните под тях.

— Знаеш ли какво — рече тя, също пускайки остатъка от цигарата си във водата, — дълго време просто вземах парите и не мислех за тях. Искам да кажа, това не е като вземане-даване с наркотици. Нямаше опасност да ме арестуват. А парите си бяха страшно хубави, нали разбираш, невероятни. Но сега не знам…

— Защо, какво има?

Това никак не му се нравеше. Бяха работили заедно малко повече от две години и всичко беше чудесно. Никога не й позволи да научи нещо повече за него, освен очевидно фалшивото му име за връзка. Тя не знаеше той къде живее или дори каква кола кара. Тя винаги успяваше да изпълни всичко, което той искаше. Беше достатъчно схватлива да следва мерките за сигурност, на които той я научи, и дори достатъчно схватлива да разшири собствената си малка система — постепенното натрупване на придобивки беше нещо, което тя веднага усвои, но пък не беше по-умна от необходимото и не му създаваше грижи с излишно любопитство. Или може би това се дължеше на пасивността й. Веднъж му каза, че бившият й съпруг, мъжът, от когото току-що бе избягала малко преди да се запознаят, доста често я биел, на три пъти лежала в болница заради него. Дон си мислеше, че навярно онзи тип е избил от нея цялата й смелост и енергия. Беше много лесно да я сплаши човек.

— Сега като си помисля — рече тя, — ако трябва да започна всичко отначало и ти ме помолиш да те прикривам за тая работа със Сайнър, не бих го направила.

Понякога се държи също като ученичка, помисли си той.

— Не мога да те виня — каза той.

— Наистина ли?

Изглеждаше изненадана от това и той я разбираше. Беше свел поглед надолу към водата, която в полумрака се плискаше леко около пилоните. Харесваше му миризмата на кейовете, стояли години наред в солената вода, по тях хората изсипваха риба, режеха парченца стръв, разливаха бира, а слънцето изпичаше и изсушаваше всичко това пак сред солената вода. Човек усещаше тази толкова специфична миризма само по кейовете. Беше забелязал, че по целия свят кейовете все така миришеха.

— Само се чудя какво ли правят с това — каза тя.

— Какво?

— Ами че това, което им доставяме.

Всъщност искаше да я попита какво е казала, защото се беше размечтал, но веднага се сети.

— О! — Той се изправи и пое дълбоко въздух. — Знаеш ли, ако бях на твое място, не бих си задавал този въпрос.

— Но все пак ми се ще да знам — след малко рече тя.

— Е, а аз не искам да знам — излъга той. — Просто го предавам по-нататък, вземам парите и си държа устата затворена. Ще ти подскажа нещичко. Хората, на които предавам нещата, не бива да знаят, че си задаваш такъв въпрос.

— Изглежда тук се правят големи пари — каза тя. — Иначе не биха давали на дребните риби като нас тия суми. Като си помисля за това, което изкарвам… и че има и други като нас… — Тя поклати глава. — Имам предвид… о, боже мой.

За момент той я остави да размишлява.

— По-добре си припомни къде щеше да бъдеш, ако не ти се беше представил този случай.

— Защо, какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че трябва да си помислиш какво би станало, ако този извор пресъхне.

— Защо трябва да си го помисля?

— Защото все се питаш какво правят с информацията, която им даваме — каза той, облегнал се върху дланите си с поглед към водата, — и можеш изведнъж да се окажеш извън борда.

Думите му й подействаха отрезвяващо не само заради загатнатата перспектива, която беше доста мрачна, но и защото в тях се съдържаше почти неприкрита заплаха. Поне това разбра през тия две години, че някой беше свършил страхотна работа, замисляйки структурата на „организацията“. Тя винаги плащаше на хората си в брой и на нея винаги й плащаха в брой въпреки големите суми. Едно от първите неща, на които я научи Дон, беше как да влага парите в банките, без да привлича внимание, как да ги разхвърля. Не й беше известна истинската самоличност на никого в цялата тази операция, освен хората под нея, които тя самата бе вербувала. Но подразбираше от откъслечни дреболии тук-там в разговорите си с Дон, че може би има половин дузина хора като нея, с които Дон работи и може би още толкова като Дон, с които работи човекът над него. Дори не можеше да си представи докъде се простира всичко това.

— Там е работата — прекъсна мислите й Дон, — че няма незаменими хора. Те просто ще си намерят някой друг. Ние само си вършим работата, доставяме необходимото, вземаме си парите и трябва да продължаваме по същия начин. Ако създадем някакви неприятности, тогава всичко отива по дяволите, те просто не искат главоболия. Няма да го има повече Дон С. Номерът, на който се обаждаш? Той изчезва и аз, все едно че не съществувам. — С ъгълчето на окото си той видя, че тя пак го поглежда. — Само да го изрекат, и то ще стане.

— Ей, Дон, само се чудех — започна да се оправдава тя. — Ами че на мен изобщо не ми пука за нищо, просто си върша работата. Нищо не ме интересува… освен това, което правя. Да си върша работата, това е всичко, което искам.

— Добре — рече той. — Толкова много пари ти никога не би могла да изкараш, дори да продаваш наркотици. — Той залюля по-силно краката си, сякаш искаше да смени темпото или предмета на разговор. Не много далече в заливчето някакъв плавателен съд със зелени и червени светлини започна да пори водата и се чуваше плясъкът на вълните по носа му. — Как го намираш новия корвет?

— Откъде знаеш, че имам нова кола?

— Видях, че с нея пристигна, гълъбче — ухили се той.

— О, да — рече тя, не съвсем убедена. — Страхотна е. — Тя се опита да звучи по-бодро, искаше й се той да разбере, че вече не мисли за другото. — Така мирише на новичко. Бих искала да имам нова кола всеки път, когато този мирис изчезне.

— Ей, ами че тоя мирис можеш да си го купуваш като спрей от автомивката — каза той.

— Да, опитвала съм това. Не може да се сравни с истинския.

— Лесно ли се управлява?

— Никога ли не си карал корвет?

— Не. — Той я гледаше ухилен.

— Е, пропуснал си нещо, Дон. По-хубаво е от секса. — Поколеба се. — Е, във всеки случай, също толкова хубаво. — Пак направи пауза. — Почти.

Той се изсмя, прекарвайки ръка през косата си, от което мускулите на голата му ръка се издуха и тя също се засмя. Искаше й се той да се надвеси над нея и просто да смъкне презрамките й, да впие устни в нея, а тя ще се излегне и той би могъл да я обладае точно там, на проклетия кей. Не можеше да си представи, че може да има по-сексапилен мъж от Дон С.

Това си го мислеше, когато той каза:

— Добре, време е да се махаме оттук.

Нужен й беше само миг да се отърси от въображаемата сцена.

— Да, струва ми се — рече тя.

— Трябва да ми предадеш нещо след два дни, нали?

— Точно така — отвърна тя, помагайки си с една ръка, за да се изправи. Той също стана, пъхна ръце в джобовете на опънатите си джинси, докато тя затърси в чантата ключовете за колата. Винаги първа си тръгваше. — Ще ти се обадя.

— За нищо не се тревожи — успокои я той. — Мисля, че няма да се върнат при тебе. Дори мога да се обзаложа на някаква сума.

— По-добре си запази парите — рече тя, намерила ключовете. Съвсем се беше отрезвила от рязкото му прекъсване на нейната фантазия. — До скоро.

Тя се обърна и тръгна по дългия кей. Виждаха се няколко души, докато приближаваше сушата, един човек ловеше раци, една двойка седеше на вълнолома и гледаше залива. Когато стигна до осветеното място, където пристанът се съединяваше със сушата, тя се обърна назад. Той още стоеше там и макар да не се виждаше съвсем ясно, беше сигурна, че вече не гледа към нея. Всъщност й се стори, че пикае от края на пристана.

34.

Когато Пола и Нюман се обадиха — след тях веднага се обади и Арнет, Грейвър вече няколко пъти беше прочел разузнавателните бюлетини за Виктор Ласт, а също и криминалните анализи, подробно описващи случаи със сходни похвати като при известните вече операции на Ласт. Научи доста. Пъхна няколко неща в куфарчето, грабна сакото си, нагласи отново охранителната уредба, загаси лампите и дръпна вратата зад себе си.

Слизайки надолу със скърцащия асансьор, той си мислеше как смъртта на Безъм изведнъж активизира разследването. Всеки от тях, Нюман, Пола или самият той, вече си представяше само най-лошото. Все още му се струваше, че изживява някакъв ужасен кошмар, щом се сетеше за ролята на Бъртъл. Дори когато бе разговарял с Джинет по-рано тази вечер, струваше му се, че изразът на лицето му е неестествен. Просто не знаеше как да се държи в тази толкова отвратителна и фантастична история. Сега най-трудният въпрос беше да реши — дали Дийн е в опасност, или дали самият той представлява опасност. Тази мисъл като болезнена рана измъчваше Грейвър.

Беше невероятно потресен и затова си водеше подробен дневник на събитията и там излагаше доводите за своите решения и действия. Надяваше се, че записвайки всичко съвсем точно, ще успее да си изясни нещата. Чувстваше се като алхимик, извършващ ритуали, които не разбира напълно, но се надява магията да стане, а заедно с нея да се появи познанието и скъпоценното злато на истината.

Този дневник оставаше закодиран в компютъра, а вкъщи си държеше напечатано копие. Отначало възнамеряваше да държи копие винаги в себе си и това му хрумване наподобяваше инстинкта към ембрионалното състояние. После взе по-разумно решение и остави второто копие вкъщи. Ако разследването започнеше да става все по-нестабилно, щеше да съхрани и трето копие в банковия си сейф. Това беше някаква крайна лична презастраховка и все пак дори нямаше представа как подобно нещо би решило проблемите при евентуално разследване.

Навън нощта бе знойна и влажна, усещаше се миризмата на треви и речна тиня, примесена с острия лъх на омазнения асфалт, който дори и в този късен час все още излъчваше неприятна топлина. Той се спря и погледна към града от другата страна на реката, към пръснатите високо нагоре светлини. Припомни си забележката на Арнет, че опитът да предвиди „лошите хора на този свят“ беше все едно да гадае по звездите. Когато зърнеш светлината, всичко е вече свършило. Трябва да използваш въображението си, беше казала тя, за да изпревариш злодеянията.

Наистина, по своя неповторим маниер Арнет му бе дала добър съвет. При дадените обстоятелства той действаше прекалено предпазливо. Обикновено гледаше далеч напред, разполагаше с достатъчно време за методично събиране на информация и задълбочено обмисляне. Но сега го нямаше обичайният ход на събитията и тук всичко напомняше на урок по дарвинизъм: не се ли адаптираш, загиваш. Трябваше наистина да вложи творчество и въображение, иначе това щеше да приключи, преди да е разбрал какво всъщност се е случило.

Пейджърът на колана му започна да вибрира. Той разтвори сакото си и погледна номера, който му звънеше. Не можа да го познае. Но много малко хора имаха новия му номер и той беше готов да говори с всеки от тях. Веднага се върна в сградата и се обади от автомата във фоайето. След първия сигнал някой вдигна телефона.

— Обажда се Грейвър.

— Грейвър, добре. — Виктор Ласт беше както винаги сдържан, но сега се долавяше едва прикрито нетърпение в гласа му. — Имам нещо за теб. Мисля, че ще ти хареса. Може ли да се срещнем сега в „Ла Чита“?

— Там не — отвърна Грейвър. — Къде си?

— Намирам се в северната част на града — каза неопределено Ласт.

— Добре. Има малък италиански ресторант, казва се „Ла Фачезия“, до „Монтроуз“. Знаеш ли къде е „Ренард“?

— Да.

— Е, това е много близо до тази пресечка, на „Серано“.

— Ще го намеря — рече Ласт и затвори.

Грейвър натисна вилката, пусна нова монета и набра друг номер. Когато при третия сигнал Лара вдигна телефона, гласът й беше сънлив и дрезгав.

— Лара, обажда се Грейвър.

Мълчание.

— Да… ало…

— Извинявай, че те събуждам, но се нуждая от помощта ти за кратко време.

— Сега ли?

— Боя се, че да.

— Да, добре, разбира се. Тя все още беше замаяна от съня. — Ами… ще ми трябват няколко минути да се приготвя — рече тя, сега малко по-будна. — Какво да облека?

— Каквото и да е. Имам среща с едно лице в малък ресторант. Просто искам да ни наблюдаваш от отсрещната страна на улицата.

— О.

— Не е кой знае какво. Просто ми трябва още един чифт очи.

Тя се поколеба, сякаш размишляваше над съмнителната искреност на това твърдение.

— Добре, къде си?

— В службата.

— Ще бъда готова, когато пристигнеш тук.

— И, Лара, вземи си някоя по-голяма дамска чанта.

По това време на нощта движението беше оскъдно и той успя да стигне за петнайсет минути до нейния апартамент. Тя го чакаше при малката портичка откъм двора. Беше облякла лятна рокля без ръкави, в тъмен цвят, може би шоколадовокафяво, а косата й бе сресана назад и прибрана с шнола. Носеше чанта през рамо.

— Бърза си — рече Грейвър, когато тя се качи в колата.

— Е, щом се разсъних… — каза тя. — Не знам защо ми трябваше толкова време да реагирам. Извинявай.

Някакво ухание — макар и не парфюм, нещо по-леко и той си представи, че навярно така ухае тялото й, кожата й — се понесе в колата заедно с нея. Той потегли, а тя сложи чантата между тях и се извърна леко към него.

— Надявам се тази рокля да е подходяща — рече Лара. — Мина ми през ум, че не бива да нося нещо светло.

— Съвсем добре е — отвърна Грейвър. Естествено, роклята й стоеше чудесно, с копчета отпред, като най-горните не бяха закопчани, коланът подчертаваше талията и ханша й. Дори само присъствието й го разтовари малко от умората.

— През цялото време ли си бил в службата? — попита тя. В гласа й имаше нотка на загриженост, сякаш усещаше, че нещо важно се е случило.

— Почти — отвърна той.

— И така — рече тя, — какво е станало?

Той й предаде в хронологичен ред всички събития от следобед насам. Каза й за резултатите от срещата му с Нюман и Пола, за къщата на Фелдбърг и какво намери в нея, за разговора на Пола и Нюман с Валери Хийт, за проследяването на Бъртъл и снимките, направени от хората на Арнет при срещата му с непознатия мъж. Не спомена в съответния порядък само за смъртта на Безъм и когато й съобщи за това, тя реагира почти като Пола: ахна от ужас и веднага на лицето й се изписа подозрение.

През цялото време го гледаше, но при тази новина тя се извърна и погледна през предното стъкло, взирайки се в нощното шосе и няколко минути остана замислена. На Грейвър страшно му се искаше да разбере какво е в главата й в този момент.

— С всеки изминат час това става все по-зловещо — най-после продума тя, все още с поглед напред. Беше кръстосала ръце под гърдите. — Разбира се, ти не вярваш в историята с инфаркта, нали?

— Не вярвам, че аутопсията обяснява всичко.

— Боже мой, и аз така мисля. Все още ли смяташ да държиш случая закрит? Само ние четиримата и Арнет?

— Май че в момента това е единственото нещо, в което съм абсолютно сигурен — каза той. — Ако изобщо постъпвам правилно, то е именно тук.

— Сигурно Уестрейт здравата е настръхнал.

— Извън кожата си е. Разбира колко опасно ще изглежда това, но аз все го уверявам, че няма някакви сериозни разкрития. Той надушва и подозира нещо, но не знае какво друго да прави, освен да ме заплашва.

Грейвър премина в друга лента. През цялото време следеше огледалото за обратно виждане, но не забеляза нищо съмнително. А ако имаше някой, той щеше да го съзре сред рехавото движение.

— Значи наистина смяташ, че Безъм е бил убит.

— Да — рече той.

Лара отново се извърна към предното стъкло.

— Това е истински ужас — каза тя.

— Най-страшното обаче е да не знаеш какво всъщност има зад всичко това. Да не знаеш защо. Ако знаех причината, тогава, струва ми се, част от нещата щяха да застанат по местата си. Мотивът за действията им поне би ни загатнал как те разсъждават.

— „Те“?

— Които и да са „те“, по дяволите.

Минаха под магистралата Саутуест. Грейвър оглеждаше всичко, страничните улици, паркингите на ресторантите, бензиностанциите, но се стремеше Лара да не забележи какво прави той. Изведнъж започна да става подозрителен към всичко наоколо. Струваше му се, че има някаква връзка между колата, която бе видял преди пет пресечки, и колата, която той настигаше на улицата, или пък паркираната на странична улица с тази, спряла в сянката на една бензиностанция.

— Какво точно искаш да направя? — попита тя. — Искаш да седя в колата, докато трае срещата, така ли?

— Не, не в колата — рече той, връщайки мислите си към настоящето. — Трябва да се срещна с един човек, казва се Виктор Ласт. Той беше мой осведомител преди години, когато бях още детектив. Беше добър информатор, продуктивен, но от около осем години нито го бях виждал, нито чувал за него. И неочаквано, в неделя късно вечерта, след онази тежка сцена с Тислър и след като Уестрейт си излезе от къщи, Ласт ми се обади. Понякога осведомителите го правят, след известно време. Ако си имал добри взаимоотношения с тях, те ненадейно могат да се появят и да се свържат с теб. След това обаждане на два пъти се видях с него. Срещнахме се в една кръчма в неделя през нощта, а снощи цъфна и у дома.

— При теб вкъщи? Боже мой. Ти не знаеше ли, че ще дойде?

Грейвър поклати глава.

— Не. А той е интелигентен човек; знае как да се държи. Във всеки случай, постъпката му ме тревожи. В миналото никога не би го направил. Ласт твърди, че „случайно“ попаднал на информация за нарушаване на сигурността някъде в полицията. Решил, че това може да е в Криминалното разузнаване. Но беше доста неясен откъм подробностите. Изглежда сега иска да ми даде малко повече сведения.

— Но в момента не му вярваш особено много — рече Лара.

— Така е. Макар че навярно би трябвало. Просто ми се струва невероятно как той се оказва точно на това място и точно по това време.

Пътуваха на юг по „Монтроуз“. Наоколо почти не се мяркаха коли и макар да нямаше изгледи да завали, влажността беше толкова висока, че около уличните лампи се образуваха неясни кръгове.

— И какво точно искаш да направя? — попита Лара.

— Ще се срещна с този тип в малък ресторант, казва се „Ла Фачезия“.

— В района с музеите ли? Да, знам го.

— Искам само да разбера дали някой ни наблюдава. Обикновено е доста сложно. Всъщност това представлява контранаблюдение. Но там има едно особено кръстовище, което ни дава предимство. Три улици се пресичат горе-долу във формата на буквата „К“, образувайки три ъгъла. „Ла Фачезия“ е в долния ъгъл. На ъгъла вдясно има някаква резиденция зад висока стена. Точно срещу ресторанта, на третия ъгъл има стар тухлен жилищен блок. На два етажа. Няма охранителна система. Входната врата е винаги отворена.

Той свали дясната си ръка от волана и вдигна бинокъл, който лежеше край него, до чантата й. Подаде й го.

— Мисля, че ще се побере в чантата ти — рече той. — Това е бинокъл за нощно виждане. Всичко изглежда зеленикаво през него, но ще свикнеш.

Тя взе бинокъла и погледна през него навън.

— Оставям те на една пресечка от ресторанта. Ще те наблюдавам отдалече, докато благополучно стигнеш сградата. Тръгваш нагоре по стълбите. На втория етаж, пред площадката, има прозорец, който гледа към кръстовището. Оттам ще виждаш ясно входа на ресторанта и масите по тротоара. Ще можеш да наблюдаваш доста добре и трите улици.

— Какво по-точно да оглеждам? — попита тя и прибра бинокъла.

— Всички хора, които се мотаят наоколо, може би в коли. Отбележи си — имаш ли тефтер — какви коли виждаш, ако успееш, запиши и номерата им. Просто бъди наблюдателна.

— А ако някой излезе от ония апартаменти и ми поиска обяснение какво правя?

— Просто покажи служебната си карта от отдела. Кажи им някаква щуротия за „сигурност“ и „криминално разузнаване“.

Тя притихна. Грейвър я погледна, намалявайки скоростта.

— Всичко наред ли е? — попита той.

— Да, готова съм — отвърна тя, пое дълбоко дъх и го погледна.

— Но…?

— Няма „но“… Само че… всъщност — рече тя. Вдигайки вежди в лека почуда — това, което ще върша, е доста рисковано, нали? Искам да кажа, сякаш се втурвам стремглаво в неизвестността.

— Така е — каза Грейвър, свивайки по гъсто залесената улица „Черано“. — Точно така е.

35.

Грейвър от години посещаваше „Ла Фачезия“, още откакто дъщерята на собственика го бе осведомила за изнудване от рекетьори из ориенталските ресторанти, сред които родителите на приятеля й притежаваха няколко заведения. Ресторантът се помещаваше в стара каменна сграда на ъгъл, където се пресичаха три тихи, залесени улици.

Ресторантът имаше три фасади откъм кръстовището и на тротоара край тях бяха разположени малки маси, на които се сервираше вино и кафе, но не и храна, докъм един часа сутринта. Храна се сервираше до десет и половина само в голямата вътрешна зала, към която се влизаше през стъклени врати и от трите страни на залесения тротоар. В този район откъм левия бряг на реката, с антикварни магазини и музеи, известен като „квартала на художниците“, имаше много други ресторанти, но само този беше толкова характерен, че когато Грейвър седнеше на някоя от масите му с вестник и чаша кафе, беше склонен да забрави, че се намира в американски град. Беше семеен ресторант. Не се чуваше музика, а само тихият ромон от разговори и подрънкването на прибори и чаши. Изисканите и модни тълпи се стичаха по други места, в които имаше повече „атмосфера“. На Грейвър му се струваше, че тук е рай и откакто Дор го напусна, беше придобил навика да идва понякога два пъти седмично да се храни, когато не му се искаше да остава сам. Донасяше си и книга, настаняваше се за два часа на някоя маса до вратите към тротоара и вечеряше.

Сега обаче си избра маса на тротоара точно до каменната стена, обвита в смокинови листа. Тук щяха да имат известно уединение, макар че само няколко маси бяха заети. Поръча чаша кафе на една от племенниците на собственика, които сервираха, и зачака.

Не се наложи да чака дълго. След десетина минути Ласт се появи с шляеща се походка иззад ъгъла и седна при Грейвър. Прекара пръсти през дългата си коса и се усмихна.

— Ти винаги ме изненадваш, Грейвър — рече Ласт, като се огледа и кимна одобрително. — Това е същинска находка, много хубаво място наистина. — Погледна Грейвър. — Обзалагам се, че това е любимото ти заведение, нали?

— Понякога идвам тук — отвърна Грейвър. Момичето се приближи и Ласт си поръча вино. — Какво имаш за мен, Виктор?

Ласт се облегна назад и извади пакет цигари. Докато си палеше цигарата, той плъзна нехаен поглед по тротоарните маси, а после и вътре през стъклените врати към празната зала. Носеше скъпо ленено спортно сако на дребни кафяви и бежови квадрати и кафеникава копринена риза, закопчана на врата.

— Ами, това се оказа не толкова лесно, колкото си мислех — тихо започна Ласт. — Но имам едно име за теб. Твоят „шпионин“, както се оказа. — Той млъкна, когато момичето донесе виното, благодари й, огледа я, докато вървеше към друга маса, оценявайки бедрата й и може би нарочно се бавеше, за да изостри любопитството на Грейвър. Обърна се към него. — Артър Тислър. — Той вдигна чашата си, ухили се и отпи от виното.

Грейвър с мъка се сдържа. По дяволите!

— Можеш ли да кажеш нещо по-подробно?

— Не много — рече Ласт, всмуквайки от цигарата. — Просто чух, че той продава информация от вашите разузнавателни архиви.

Грейвър едва се сдържа да не подскочи. Виктор Ласт седеше пред него и му казваше, че Артър Тислър продавал информация. През последните двадесет и четири часа той се бе измъчвал над това и въпреки всичкия им напредък, нарушаването на сигурността все още беше в сферата на предположенията. Единственото, което те със сигурност знаеха, беше, че Тислър, Бъртъл и Безъм са фабрикували мними срещи със сътрудници. За останалото трябваше да се догадят. Сега Ласт изведнъж му го сервираше. И ако можеше да му се вярва, това идваше от съвсем независим източник.

Но Ласт беше предал тази удивителна информация по един много спокоен начин и Грейвър се усъмни дали Ласт напълно разбира значението на току-що казаното. Информацията може да му е била специално подадена. На Грейвър не му се вярваше, че Ласт така невъзмутимо би предал подобна взривоопасна новина на Грейвър, ако знаеше какво точно се крие зад нея.

— Артър Тислър — каза Грейвър.

Ласт кимна, вероятно оценявайки какво шокиращо разкритие е то за Грейвър.

— Как научи това име, Виктор?

Навярно нещо се прокрадна в гласа на Грейвър. Ласт го стрелна с очи, оглеждайки Грейвър с някакъв нов интерес, търсейки обяснение за това, което го беше обезпокоило.

— Какво има? — попита Ласт.

— Артър Тислър е мъртъв — каза Грейвър.

— Какво?

— Ти не знаеше ли? — Дори на Грейвър не му беше ясно защо зададе този въпрос. Понякога, когато разговаряш с човек като Ласт, има моменти, в които просто не знаеш къде точно се намираш. Смисълът на цялата тази игра беше да научиш нещо, което до момента не знаеш, или да потвърдиш нещо, което си научил от някой друг. По подобен начин по-късно вземаш наученото от този осведомител и се опитваш да го потвърдиш чрез някой друг. Задаваш въпроси, чиито отговори вече са ти известни, макар да се преструваш, че не ги знаеш. Задаваш въпроси, преструвайки се, че вярваш на отговорите, въпреки че навярно не им вярваш. Мъчиш се да откриеш скрития замисъл на осведомителя, макар той вече да ти е обяснил своите подбуди. Не даваш на осведомителя нова информация. Не търгуваш с информация. Човъркаш и дълбаеш в измамливи подмолни течения и се опитваш да откриеш зрънцата истина сред лъжи и полулъжи, стремейки се да не отминеш фактическата истина, когато се натъкнеш на нея. Предполагаш, че си извършил цял куп грешки и се чудиш как да си обясниш защо си постъпил така, а не иначе. Представяш си как успяваш. Представяш си как се проваляш.

— По дяволите, не знаех. — Ласт се беше намръщил. Той не бил знаел. — Откога е мъртъв? Отпреди година, от вчера или откога?

Грейвър се поколеба. Имаше го във вестниците. Беше без значение.

— Самоубил се е в неделя вечерта.

Ласт изненадано помръдна рамене. Гледаше внимателно Грейвър и бавно вдигна чашата си. Отпи от виното, опитвайки се да прикрие смущението си, без да откъсва очи от Грейвър над ръба на чашата.

— Самоубил се — рече той недоверчиво.

— Точно така.

— Имаше ли нещо съмнително в него?

— Не съм предполагал. Но сега ти ми казваш, че е имало.

Грейвър виждаше, че Ласт обмисля нещо. Щеше да изчака.

— Ами да, точно това чух. — Замълча. — Вероятно затова се е самоубил.

— Възможно е. А каква е била информацията?

— Какво?

— Каква информация е продавал той?

Ласт отново обмисляше. Той се поизправи на стола и после се надвеси над малката маса.

— Ти нищо ли не си знаел за това? — попита той.

— Изглеждаш изненадан. — Този разговор ставаше все по хлъзгав. — Нима си смятал, че ми казваш нещо, което вече знам? Какъв смисъл тогава има всичко това?

— Мислех си, че може би просто потвърждавам. — Ласт наистина беше доста опитен. Знаеше целия сценарий. И явно не бе повярвал на Грейвър предишната вечер, когато той каза, че няма нарушения в Криминалното разузнаване. — Май не разбирам какво става тук — рече той.

Той определено се чувстваше неловко. Което устройваше Грейвър. Самият той беше дяволски объркан.

— Това ли е всичко? — попита Грейвър. — Тислър продавал информация от ОКР и това е всичко?

Ласт нищо не каза. Отпиваше от виното и си пушеше цигарата, отпуснал се пак назад. Очевидно му бяха дали добра информация, но по фалшиви подбуди, което май го безпокоеше. На Грейвър страшно му се искаше да разбере на какво се е натъкнал Ласт и се мъчеше да измисли как да измъкне сведения, без самият той да издаде нещо повече. Грейвър седеше срещу човек, представляващ единствената му пряка връзка с независим източник, който явно притежаваше извънредно ценна информация и се питаше дали е попаднал на благоприятен случай. Започваше да се пита дали обстоятелствата не са по-особени тук.

Ласт се изправи, облегна лакти на масата и се усмихна смутено.

— Получи се малко неудобно — рече той. Гласът му звучеше тихо и успокояващо.

— Не и за мен — излъга Грейвър.

— Е, не съм чак толкова сигурен… просто си мислех, че вече знаеш.

— Ти го каза това, Виктор.

— Да. — Ласт погледна встрани и хванал столчето на чашата, започна да я върти по повърхността на масата, а смутената усмивка придаваше загадъчен вид на профила му. — Е, добре, има и още някой в Криминалното, разузнаване.

Грейвър зачака. Това щеше да бъде изключително важно.

Ласт отново погледна Грейвър.

— Един човек на име Безъм.

Така си и мислеше. Трима замесени, доколкото беше известно на Грейвър, и Ласт посочи само двамата, които бяха мъртви. Ласт го водеше към глуха линия. Въпросът обаче беше дали съзнаваше това. Ласт го гледаше в упор, надявайки се самият той да научи нещо от реакцията на Грейвър.

Грейвър отпи от кафето, остави чашата и втренчи поглед в Ласт.

— Преди да реагирам на това — рече той, — искам веднага да ми кажеш дали имаш и други имена. Не ми ги давай на час по лъжичка, Виктор. Това е нещо вътрешно. Нямам намерение да подмятам с тебе вътрешни проблеми, засягащи сигурността на моя отдел.

Последва кратка пауза, докато Ласт се взираше в него и бързо обмисляше нещо, за което Грейвър можеше само да предполага.

— Не. Няма други имена — каза той. Беше присвил очи, озадачен, а може би и малко загрижен. Грейвър имаше чувството, че Ласт не е знаел на какво е попаднал и сега се чуди дали не е направил голяма грешка.

— Добре — рече Грейвър. — Човекът, когото спомена, е Рей Безъм. Ръководител е на секцията по организираната престъпност. Беше в отпуск, на риболов близо до границата, край Порт Изабел. Днес около обяд е бил намерен мъртъв.

— По дяволите… — Ласт преглътна; лицето му беше като замръзнало. Нямаше самоувереност по него, нито пък спокойна усмивка, нагло загатваща, че е с една крачка напред по отношение на събитията. Лист не само че не изпреварваше събитията, предположи Грейвър, но навярно сега се досещаше как го използват по неведоми причини, които биха могли да станат и опасни за него.

— Боже мой, а там вие нищо ли не сте подозирали?

— Не съм казал това. Казах само, че не ни е известно да има някакъв пробив в сигурността. — Грейвър замъча и даде малко време на Ласт още веднъж да огледа своите шансове. Гледаше го как отпива пак от виното. — В случая не разполагам с много възможности за маневриране, Виктор.

— Разбирам — рече Ласт, кимайки леко. — Е, то си е съвсем ясно, нали тъй?

Грейвър не отвърна нищо.

Ласт стрелна очи към другите маси под дърветата. Нямаше вид на загрижен да не го подслушват, по-скоро беше израз на нервност. Отново огледа бедрата на сервитьорката, проследявайки я, докато тя носеше кафе на две момичета, току-що седнали на маса откъм улицата. Преждевременно състарените му очи наблюдаваха младата сервитьорка с погледа на обигран развратник. Когато тя се върна в празния ресторант, той надникна в чашата си. Разклати виното.

— Човекът, когото срещнах във Веракрус — бавно и замислено каза Ласт — и в чиято къща дочух разговора, е Колин Фийбър. Той притежава компютърна компания, наречена „Дейтапринт“. Не знам много за тая компания, тоест с какво точно се занимава, май събира данни за фирми, които искат да купят други фирми или нещо подобно. Все пак проучих я малко, нали разбираш, да видя дали тоя тип разполага със средства. Богат е. — Той отпи от виното.

— Но не знаеш имената на мъжете, чийто разговор си дочул?

— Не. И не знам начин да ги открия, без да предизвиквам подозрение. Искам да кажа, не мога така направо да питам Фийбър. А и не ги видях достатъчно добре, за да се осведомя за тях по някакъв заобиколен начин. Нещо ми подсказва, че само абсолютен глупак може да стори това.

— Ами имената? Как научи имената на Тислър и Безъм?

Ласт кимна. Знаеше, че ще се наложи да обяснява това.

— И двете имена бяха споменати от човека, който надзърташе. — Той погледна Грейвър и видя възмущението по лицето му. — Е, по дяволите, не можеш да ме обвиниш, че те баламосвам, нали?

— Значи той наистина е споменал Криминалното разузнаване?

— Не. Когато той каза имената, реших да ги запомня. Тислър. Безъм. Това не са обикновени имена. Но в такъв разговор, разбира се, веднага се усъмних в полицията. Затова позвъних на информацията в полицейското управление и помолих да говоря с тях — тогава се обади вашата телефонистка от Криминалното разузнаване и аз затворих.

— И значи си дочул имената в онзи разговор?

— Точно така. Но пак ти повтарям, не знам кои бяха двамата мъже. Беше просто сляпа случайност. — Той бутна встрани чашата и се надвеси напред. — Честно казано, Грейвър, това ми изглежда много мътна каша. Ако тия два смъртни случая не са „самоубийства“ или по „естествени причини“, тогава мисля, че сериозно съм сбъркал. Не искам да се забърквам в подобна история. Това определено не е мой ресор и ти го знаеш.

За момент Грейвър не каза нищо, оставяйки Ласт да си мисли, че просто ще остави нещата така или по-скоро, наблюдавайки как Ласт ще се опита да го убеди, че точно това трябва да направи. После каза:

— Направих някои справки, Виктор. Някой е търгувал с фалшификати на испански документи за държавни терени от осемнадесети век сред частни колекционери в Калифорния. Една уредничка в Станфордския музей на художествени произведения от Централна Америка е съобщила, че към нея се е обърнал търговец, предлагащ й крадени, според нея, нефритени и глинени скулптури. Уредник в Кимбълския музей е съобщил, че към него се е обърнал търговец, предлагащ фалшиви, според него, каменни маски. — Грейвър се спря. — Имам цял списък. И не всички справки са в него. Изглежда има някакво активизиране в тази насока през последните седем месеца. Обадих се на Алберто Хидер, който ръководи Отдела по кражби на художествени ценности към Националната полиция в Мексико сити. На тях много им се иска да си поговорят с тебе.

Ласт се бе отпуснал назад върху облегалката на стола, пъхнал ръце в джобовете си и смирено гледаше Грейвър. Когато Грейвър млъкна, замислените, бледи очи на Ласт останаха неподвижни сред множеството бръчици.

— Какво точно искаш да направя? — попита Ласт.

— Нищо ли? — Грейвър просто не вярваше. Гледаше в огледалото за обратно виждане, потегляйки зад ъгъла, откъдето качи Лара отново в колата.

— Нямаше нищо съмнително, поне както ти обясни — каза тя, изваждайки бинокъла от чантата си. — Между другото, такива неща са просто невероятни.

— Какво точно видя? — запита я Грейвър.

Лара се настани добре на седалката и опъна роклята си.

— Най-напред огледах хората по масите на тротоара — рече тя. — Не бяха много. Две момичета, двама мъже. Мъж и жена. Един човек, сам на маса. Веднага го заподозрях, но той само си седеше, почти нищо не правеше и зяпаше към улицата, всъщност точно в моята посока. Освен това той пръв стана и просто бавно тръгна по улицата, докато се изгуби от погледа ми. След като видях хората, огледах колите, паркирани на улицата. Записах всички регистрационни номера, които можах да видя, и си отбелязах местата на колите. — Тя извади тефтер от чантата си и го отвори.

— Направих малка схема на разположението им. Не видях някой да седи в нито една кола. По средата на вашия разговор двамата мъже станаха и си тръгнаха. Качиха се в една от колите и си заминаха. Двете момичета си тръгнаха точно преди вас двамата с Ласт. Тръгнаха надолу по улицата и се качиха в кола до следващата пресечка и също потеглиха. Нито една от другите коли не бе преместена; не дойдоха и не паркираха други коли. И — тя сви рамене, затвори тефтера и го подхвърли на седалката — мъжът и жената са все още там.

— Видя ли някакви хора да се разхождат навън?

— Не видях никой друг — рече тя. — Просто не видях.

Грейвър размишляваше над това, докато караше обратно към „Монтроуз“. Лара бръкна пак в чантата и извади няколко салфетки.

— Онази стара сграда — продължи тя, бършейки лицето си — има прозорци откъм апартаментите и коридора, не видях нищо особено. Прозорецът, от който гледах навън, беше отворен. — След като си поизтри лицето, тя разкопча още едно копче от блузата си и попи със салфетка потта от деколтето. После рече: — Ами онази двойка, мъжът и жената? Те бяха там, когато ти пристигна, и останаха, след като вие си тръгнахте. Възможно ли е да са разбрали предварително, за да бъдат там преди теб?

— Хубав въпрос — каза Грейвър. — От телефонното обаждане до момента на пристигането ни бяха изминали около четирийсет минути. Наистина е имало време.

— Огледа ли ги добре? — попита Лара. Тя пъхна ръка под косата си и я вдигна над врата си.

— Мисля, че ще ги позная, ако ги видя отново — отвърна той.

— Нима смяташ, че може да са представлявали контранаблюдение?

— Напълно е възможно.

— В такъв случай това би означавало… че Ласт ги е осведомил.

— Или това, или пък… например че той изобщо не е замесен. Може и телефонът да е бил подслушван. — За миг той се замисли. — Но ако е станало така, откъде всъщност се обади той? Чий телефон е използвал и защо някой е трябвало да го подслушва?

— Боже мой — рече Лара. — Не ми се вярва в това. — Тя се понаклони напред, леко се извърна, за да може хладният въздух от кондиционера да духа право във врата й. Лицето й бе обърнато към Грейвър. Той я погледна, така надвесена в тъмнината, а морскозеленото блещукане от автомобилното табло подчертаваше най-хубавите места от фигурата й.

36.

— Просто казано, това е икономическата реалност — каза Панос Калатис, жестикулирайки с голямата кубинска пура и дълбокият му глас сякаш отекваше от гърдите. Говореше бавно с лекия си характерен акцент. — Най-добрите осигуровки, тройно защитените облигации, депозитните бонове, всички тия неща предлагат печалба едва наполовина от това, което даваха през осемдесетте, фондовата борса? Трябва да си луд. Сега се е превърнала в световна борса. Нима някой знае какво ще се случи с Европейската общност или какво ще стане в Източна Европа, Близкия изток, Япония или тук при следващата политическа сила на власт? За да играеш постоянно на борсата, ще трябва да работиш два пъти повече, отколкото преди десет години и въпреки това ще ти е нужно двойно повече време, за да си възвърнеш дивидентите, които си получавал през осемдесетте за наполовина по-кратко време.

Мъжът, седнал отсреща, знаеше, че Калатис има право. Затова и беше тук. Бяха се разположили на просторната веранда, пред която бяха спуснати бамбуковите сенници, и гостът не можеше да види нищо друго, освен самата веранда и части от слабо осветената вътрешност на къщата. Както обикновено, и този гост бе взет от Хюстън рано тази вечер според предварителната уговорка и с превързани очи бе превозен със самолета на Калатис. Пилотът бе летял повече от час по крайбрежието на залива и после с бавни, широки виражи се бе върнал в Хюстън след още един час. Един заблуждаващ полет, траещ цели два часа и половина. На госта не бе казано къде го водят, но му бе внушено, че се намира някъде по мексиканското крайбрежие или Централна Америка. Хората на Калатис бяха инструктирани да говорят само на испански или, когато се налагаше да общуват с госта, на английски с испански акцент.

След приземяването на самолета поведоха госта по кея, после нагоре по стълбите и през моравата към къщата, където му свалиха превръзката от очите, но едва след като го настаниха на верандата. После го запознаха с Калатис, представящ се под името Еормън при тези срещи.

Макар че беше вече два часа сутринта и пиеха ром „Куба либре“, разговаряйки, още от полунощ двамата мъже бяха съвсем будни. През първия час Калатис бе говорил за всичко, освен за повода на тяхната среща. Такъв беше подходът на Калатис. Беше научил от миналите си грешки — а те бяха преди цели десетилетия, че набелязаният обект се завладява много по-лесно, ако първо съумееш да го предразположиш.

През последния час обаче Калатис вече бе започнал да навлиза постепенно в основната тема. Понякога забелязваше как някои американски бизнесмени не изтърпяват този негов бавен и спокоен подход — те се смятаха за свръхделови и искаха веднага да „хванат бика за рогата“ и да говорят за „крайната печалба“.

Ала от самото начало той държеше да върши всичко, както си знаеше, поради две причини. Най-напред, защото в последна сметка те щяха да видят, че думите му са били абсолютно прави. И второ, по този начин още отначало той налагаше една властна позиция. Хората бяха склонни да вярват на това, което той после казваше, и всеки път, когато беше прав за нещо друго, печелеше още повече доверието им. Беше винаги учтив и любезен. Но само диктувайки своите собствени условия на действие, той можеше да внуши здраво управление на това, което в основата си беше много рисковано начинание. Гостът изобщо не можеше да заподозре, че всъщност Калатис показва само подобие на здраво управление. В случая Калатис поемаше цялата отговорност. Така всъщност и печелеше.

Макар че мъжът бе дошъл тук по препоръка на друг, комуто мъжът напълно се доверяваше, Калатис се чувстваше задължен да представи много внимателно различни аспекти от споразумението, предугаждайки въпросите, които неговият гост би искал да зададе. Накрая щеше да се върне там, откъдето бе започнал, и фактическото обвързване със сделката щеше да бъде така рязко и окончателно, както забиването на харпуна през хрилете на някой омаломощен марлин.

Сега тъкмо наближаваха този момент. Калатис вече го подушваше в соления бриз, лъхащ откъм моравата; усещаше вкуса му в тютюна, ръчно навит от мургави пръсти сред знойната земя на Вуелта Абахо. Ала той говореше все още бавно, гласът му бе мек, акцентът, който обикновено сдържаше, сега се прокрадваше все по-често в произношението му. Сякаш беше олицетворение на стабилност, увереност и правилно мислене.

— И както ви казах — завършваше той, — няма значение кой идва или си отива в Меделин или в Кали. Без значение е дали разните там Ескобар, Маркезе или Орехуела са на върха, или пък всички те са попаднали на наемни убийци или в следствената полиция. Това просто няма никакво значение… дрогата ще продължи да се движи въпреки всичко. Пазарът е стабилен.

— Да погледнем и от една друга страна. Миналата година беше лоша за бизнеса в Колумбия. Заловеният кокаин достигна рекордни количества — само вътре в Колумбия бяха конфискувани петдесет и пет тона, а босовете на трите водещи картела бяха арестувани или убити през последните шест месеца. Консумацията на кокаин в Щатите спада — до известна степен причина за това е насочването на много хора към хероина… и продажбите на хероин бързо нарастват. Проблемът с екстрадициите продължава да тревожи, там няма голяма стабилност. Отделът за борба с наркотиците пак успя да се намеси, както и Американската армия и разбира се, ЦРУ. Звучи доста мрачно за наркобароните, а?

Той поклати бавно и усмихнато глава, дръпна от пурата и издуха дима сред крайбрежния бриз.

— Но не е съвсем така. Миналата година почти хиляда и двеста тона кокаин са били изнесени от Колумбия. Много добра, рекордна година. Къде отива тогава, ако консумацията в Щатите спада? Е, много хора не вярват, че тя спада. Но дори да е така, този спад не е голям, а освен това през последните пет години плановете на картелите за експанзия вече дават резултати и техните пласьорски мрежи сега имат солидни бази в Европа и Япония. Останалата част на света ще стане това, което бяха Щатите през шейсетте, седемдесетте и осемдесетте години. Но не смятайте, че Щатите изпадат в застой в това отношение. Хероинът успешно се завръща… по целия свят. Велико време. Въпросът е, че бизнесът не изчезва. Ако не е някаква ферма на кокаин или хероин, ще бъде нещо синтетично. Свят на синтетика. Само ще се разраства повече.

Калатис замълча за момент, наслаждавайки се на пурата си. Доказателство за качествата му на добър разказвач беше фактът, че гостът не се възползва от тази пауза. Мощната фигура на Калатис внушаваше сериозност и авторитет на тази среща. Той се извърна в профил към госта си и се загледа към залива, пушейки мълчаливо, а в това време се появи Джейл, босонога, облечена в нещо прозрачно, очертаващо профил от съвсем друг вид, и им донесе нови питиета.

— Сега би трябвало да спомена за европейските възможности — каза Калатис, протегна ръка към чашата си и остави студеното питие върху широката странична облегалка на плетения стол.

— В момента и там има чудесни възможности за инвестиране, предимно при хероина и морфина. Европейците се държат така, сякаш току-що са открили бонбоните, консумирайки три-четири тона на месец. Уличната консумация там достига два милиарда долара месечно и очакваме огромно нарастване, тъй като граничните режими между страните са поразхлабени. Макът се отглежда предимно в Афганистан и Пакистан. Както и в Южна Америка, възможностите за нас се състоят в прехвърлянето на стоката. Войната на Балканите разстрои обичайните ни сухопътни маршрути, затова сега в повечето случаи използваме кораби. Освен това корабите ни позволяват да товарим наведнъж по един до три тона. Обикновено нашите кораби тръгват от пристанище Карачи в Пакистан и натоварват стоката в открито море близо до ирано-пакистанската граница. Пресичат Арабско море, минават през Червено море към Средиземноморието.

Направи пауза, за да отпие ром, всмукна от пурата.

— На този етап се вслушваме много внимателно в това, което ни казват нашите контраразузнавачи. Според техните препоръки понякога разтоварваме в турски пристанища, понякога и в гръцки. В други случаи е най-добре да се отиде направо през Адриатика към италианските пристанища. Бриндизи, Бари, Акона, Триест. Голяма част от инвестициите ни отиват в разузнаването. Това е бизнес. Никой не иска да губи пари. Планираме внимателно, много внимателно. И като резултат — процентът на конфискуваната стока е… нулев.

— Разбира се, имаме инвестиции и в други европейски маршрути, но при тях има взаимоотношения с шефовете на организираната престъпност в Истанбул или с кюрдските сепаратисти в Източна Турция. В момента нашето разузнаване ни предупреждава за тези групировки. Печалбите са по-големи — участват по-малко хора, но и рискът е по-висок заради взривоопасните политически ситуации, в които са замесени тези хора.

Калатис пак направи пауза. Знаеше, че собственото му лице е в сянка, затова спокойно огледа госта си. Човекът беше като хипнотизиран. Калатис знаеше, че той обича да слуша за сигурността, за разузнаването, стоящо зад тези операции. Не му се чудеше. В наркобизнеса отдавна бяха открили стойността на разузнаването и контраразузнаването и го бяха развили до съвършенство. Но разузнавателната програма на Калатис бе надхвърлила оперативното ниво. Неговите разузнавателни възможности бяха стратегически. В това отношение той бе далеч напред и затова имаше безупречна репутация.

Гостът изчакваше Калатис да се наслади на пурата и рома. Ако при пристигането си бе загрижен, то сега ромът го бе успокоил. Той не изпитваше нужда да наложи мнението си. И сякаш това беше съвсем естествено. Беше дошъл да слуша Калатис.

— Но за вас, разбира се, основен интерес представлява Колумбия — заговори пак Калатис с плътния си и богат глас. — Там съществува нещо като аристокрация от богати семейства, стари фамилии отпреди четири или пет поколения, устояли на всички бури и безредици, които е породило това екзотично общество. Войни. Бунтове. Терористи. Чужда окупация. Преврати. И накрая демокрация и капитализъм. Какво ли не. Мъжете от тези семейства са винаги на мястото си, за да махнат за довиждане на всяко отминаващо събитие, те винаги са там, за да приветстват пристигането на следващото. Известни са като „los hombres de siempre“. Вечните мъже. Това са хората, благодарение на които Колумбия е единствената латиноамериканска страна, която изплаща дълговете си навреме всяка година. Те са причината за непрекъснатия равномерен икономически растеж от четири процента. Те са причината Колумбия да има солидна, образована и увеличаваща се средна класа, най-добрите университети и най-старата конституция в Латинска Америка, която, между другото, наскоро беше преработена и е образец на прогресивна политика.

Калатис размаха лениво пурата си.

— И въпреки всичко, което става там, нещата се развиват, и то добре. За това има причина. „Los hombres de siempre“.

— Сега, след като търговията с наркотици доказа своята стабилност в продължение на няколко десетилетия, след като тя възлиза на десетки милиарди долара годишно, без да варира или да бъде осезаемо засегната от прилагането на закона или капризите на световната икономика, тези предпазливи мъже постепенно се включиха в картината. Ескобар, Очоа, Гача, мъжете от този вид бяха хулиганите, пионерите, каубоите. Те не бяха нито образовани, нито изискани. Бяха непредсказуеми. Имаха манталитет на улични побойници, макар че боравеха с милиарди. Разбира се, те бяха необходими, всяка непроучена област има нужда от своите пионери и инициатори, но „наркокултурата“ вече не е ново явление, вече не е неизследвана област. Сега тя е установен начин на живот по целия свят и както винаги става, когато нещо ново се превръща в утвърдена част от обществото, факелът преминава от пионерите към заселниците, към хората на търговията и политиката. Промяната е неизбежна и в този бизнес отдавна е настъпило времето за една по-зряла перспектива… и сега тя е налице.

Той отпи от рома. Дръпна два пъти от пурата, наслаждавайки се на аромата и вкуса.

— От четири години работя с тези хора. Никога не е имало дори единствен проблем. Те са бизнесмени и знаят, че хаосът струва пари, а редът и експедитивността носят пари. И им е известно, че публичността е за кинозвездите и глупците, но не и за бизнесмените. Не след дълго — тези мъже действат обмислено, те са почти ориенталци по отношение на времето — те ще представляват целите картели. Всеки, който поиска от южното десертче… ще трябва да го купи от „вечните мъже“.

— Значи се договорихме — тихо каза Калатис. Бяха само двамата на верандата и бяха изпили последните си чаши с „Куба либре“. Бяха се подпрели на лактите си върху плетената маса между тях, разговаряйки спокойно, сякаш почти незаинтересовано. — Пет милиона.

— В брой.

— О, да. Разбира се. — Той кимна замислено. — Тях ще ги получите от…

— Всичко, съкровищни бонове, облигации, депозитни бонове… акции. Това варира, искам да кажа, сумата от акциите.

— Но ще имате пет милиона, нали? Трябва да зная точната сума.

— Да. Пет.

— Поне от четири или пет различни банки. В няколко различни щата. Това е важно.

— Уредено е.

— Десет дни, считано от този момент.

Мъжът кимна и преглътна. Калатис разбираше как се чувства той. Познаваше ги тия типове. Мъже, които прекалено много бързат, твърде привързани към начина, по който това действаше през осемдесетте години, и неможещи да чакат плодовете през деветдесетте. Той трупаше цяло състояние от нетърпението на такива мъже. Но дори и те, дори истинските пирати сред тях си глътваха малко езиците, давайки пет милиона в брой. Без допълнителни гаранции, без договор, без ръкостискане. Но Калатис никога не ги проваляше и ето защо те продължаваха да идват, а този бе дошъл за първи път.

— И това е част от онзи „общ фонд“ — каза гостът, очаквайки от Калатис да го увери още веднъж.

— О, да. — Калатис кимна с готовност. — Това е една комплексна сделка — всички са вложители от Хюстън. Трийсет и два милиона долара. Вашият приятел, който ме е препоръчал пред вас, участва с осем милиона. Но това ви е известно. Има още двама. Вашият дял е най-малък. Останалите са инвестирали при мен и преди. Разбирате, че не мога да спомена имената им. Много от нашите инвеститори се познават помежду си, защото са се препоръчали един друг. Но някои желаят да останат в тайна. В този проект вие сте единственият новодошъл.

Гостът кимна.

— Добре — рече Калатис. — А сега, от моя страна: гарантирам ви триста процента печалба. След шейсет дни ще получите съобщение по телефона къде и кога да се срещнете с моя представител в Люксембург. Там ще откриете сметка на ваше име за петнайсет милиона американски долара. Моят представител ще осигури документацията, която ще задоволи банкерите по отношение на влога. Сега имат такива изисквания. Нещата станаха малко по-трудни в това отношение, но всъщност се свеждат единствено до повече формалности.

Изгасналата пура на Калатис лежеше в пепелника между двамата, а ледените кубчета — всичко, което бе останало от техния ром — се бяха превърнали в топла вода на дъното на чашите.

— Някакви въпроси?

— Пак ли ще ме вземете после?

— Да, един от моите хора.

— От същото място?

Калатис кимна.

— Добре. Доволен съм.

Калатис се изправи.

— Аз също.

Мъжът също стана и изведнъж в края на верандата се появи човек от охраната на Калатис.

— Той ще ви върне в Щатите — рече Калатис. — Ще ми бъде приятно да работя с вас.

— Сър — каза телохранителят и приближавайки, докосна ръката на бизнесмена. Той понечи да се ръкува с Калатис, но гъркът се бе извърнал да запали нова пура.

— Довиждане — рече Калатис през синия дим — и бон шанс.

Бизнесменът стоеше неподвижно, докато отново му превързаха очите. После го поведоха надолу по стълбите и през моравата към хидроплана, акостирал на кея.