Беззвездна нощ

Глава 1 Амбиция

Наемникът се облегна на колоната, която подпираше широкото стълбище на Тиер Брех в северния край на голямата пещера, побрала в себе си Мензоберанзан, града на мрачните елфи. Свали широкополата шапка и поглади гладко обръснатата си глава, без да спира да проклина полугласно.

Навсякъде из града грееха светлини. Издълбаните в грамадни сталагмити къщи се къпеха в пламъчетата на многобройните факли, които висяха по високите им прозорци. Светлина в града на мрачните елфи! Разбира се, мнозина от по-богатите родове отдавна бяха потопили домовете си в меките, пурпурносини лъчи на вълшебния огън, ала това бе съвсем различно.

Джарлаксъл се раздвижи и по лицето му пробяга сянка, когато болката от наскоро ранения крак плъзна из тялото му. Не кой да е, а Триел Баенре, матрона — повелителка на Арах-Тинилит, една от най-високопоставените жрици в целия град, се бе погрижила за него, ала Джарлаксъл подозираше, че нарочно бе оставила работата си недовършена, та тъпата болка непрестанно да му напомня, че се е провалил в опита си да залови предателя Дризт До’Урден.

— Светлината дразни очите ми — разнесе се насмешлив глас зад гърба му.

Джарлаксъл се обърна и видя самата Триел, най-голямата дъщеря на матрона Баенре. Тя бе по-дребна от повечето мрачни елфи (наемникът се извисяваше с почти една глава над нея), ала цялото й същество излъчваше непоклатима самоувереност и достойнство. Джарлаксъл познаваше мощта й (а и избухливия й нрав) по-добре от мнозина други и винаги се отнасяше крайно внимателно с нея.

Без да откъсва гневен поглед от ширналия се в краката й град, Триел застана до него и тихо процеди:

— Проклета да е светлината!

— Тя гори по заповед на матрона Баенре — подметна Джарлаксъл, но избегна погледа й.

Широкополата шапка скри усмивката, плъзнала по устните му при вида на недоволното й изражение. Както Джарлаксъл бе разбрал още в мига, в който матрона Баенре бе намекнала какво си е наумила, Триел не одобряваше действията на майка си. Тя бе фанатично предана на Кралицата на паяците и никога не би прекършила волята на първата матрона в града… освен ако самата Лолт не й наредеше да го стори.

— Ела с мен — изръмжа тя, после рязко се обърна и се насочи към най-пищно украсената от трите сгради на Академията — внушителна постройка във формата на огромен паяк.

Джарлаксъл попресилено закуцука след нея, простенвайки на всяка крачка. Опитът му да си изпроси още малко лековита магия не се увенча с успех — Триел просто спря пред вратата на сградата й най-спокойно го изчака, тя, която съвсем не се отличаваше с търпение.

В мига, в който прекрачи прага на храма, Джарлаксъл усети как от всички страни го заливат хиляди аромати — от благоуханието на скъп тамян до острия, тръпчив мирис на прясна кръв, останал да витае във въздуха след поредното жертвоприношение. Иззад многобройните врати се носеха протяжни напеви, по коридора крачеха неколцина ученици, които побързаха да се отдръпнат от пътя на Триел, свели глави в почтителен поклон.

Без да обръща внимание на нищо около себе си, жрицата продължи към горните нива, където се помещаваха покоите на учителките, и се озова в неголямо преддверие, чийто под бе почернял от стотици пъплещи паяци, някои от които стигаха до коленете му.

Най-сетне Триел спря пред две напълно еднакви врати и даде знак на Джарлаксъл да отвори дясната. Наемникът се сепна за миг, после отново надяна безизразната си маска, ала за жрицата, която очакваше подобна реакция, това бе напълно достатъчно.

— Бил си тук и преди! — обвинително изсъска тя и го сграбчи за рамото, принуждавайки го да я погледне в очите.

— Само в деня, когато се дипломирах в школата за бойци — отвърна той и се отскубна от желязната й хватка. — Заедно с останалите си съученици.

— Качвал си се до горните нива! — отсече Триел, без да отделя изпитателен поглед от лицето му, но Джарлаксъл само се засмя. — Поколеба се, когато ти казах да отвориш дясната врата — продължи жрицата, — поколеба се, защото знаеш, че лявата води към личните ми покои, а ти очакваше да те поканя именно там.

— Дори не съм предполагал, че ще ме повикаш в Академията — опита се да извърти разговора Джарлаксъл.

Триел го бе хванала неподготвен — явно го наблюдаваше много внимателно. Дали не бе подценил недоволството й от плановете на матроната — майка?

Триел все така не сваляше изпитателен поглед от него.

— Е, добре — предаде се наемникът най-сетне. — Имам си свои източници.

Жрицата продължаваше да го гледа сурово.

— Ти ме помоли да дойда тук — напомни й той.

— Аз ти наредих да дойдеш тук — поправи го тя.

Джарлаксъл свали широкополата си шапка и сведе глава в пресилен поклон. В очите на жрицата блесна яден пламък.

— Достатъчно! — извика тя.

— Точно така — не й остана длъжен наемникът. — Престани с тези игрички. Повика ме в Академията, макар да знаеш, че тук не се чувствам на мястото си. Е, ето ме — ти имаш въпроси, а аз може би знам отговорите им.

Последните му думи накараха Триел да присвие очи. Джарлаксъл бе потаен и опасен противник и жрицата рядко излизаше от споровете си с него с чувството, че е успяла да му се наложи. Без да губи повече време, тя кимна към вратата вляво. С още един нисък поклон, наемникът прекрачи прага и се озова в богато украсена стая, застлана с дебел килим и тънеща в мека магическа светлина.

— Събуй се — нареди Триел, докато сваляше обувките си.

Когато жрицата влезе в стаята, Джарлаксъл все още стоеше до покритата с пъстроцветни гоблени стена и колебливо се взираше в ботушите си. Те, както бе известно на всеки, който го познаваше, бяха магически.

— От мен да мине — отстъпи Триел и седна на близкото, отрупано с възглавнички кресло.

Зад гърба й имаше изящно писалище, а над него висеше изкусно изработен гоблен, изобразяващ група мрачни, които танцуваха около вързан на клада светъл елф. Странно полупрозрачно същество — хибрид между елф на мрака и паяк — се бе привело над безпомощната жертва, а красивото му лице излъчваше неземен покой.

— Не харесваш светлините на майка си — подхвърли Джарлаксъл, — а пък и в твоята стая не е тъмно.

Триел прехапа долната си устна и отново присви очи. В личните покои на повечето жрици обикновено мъждукаше слаба светлинка, тъй като инфрачервеното зрение бе безсилно пред изписаните върху обикновен пергамент руни, а магическите мастила, които имаха способността да излъчват топлина дълги години наред, бяха скъпи и трудни за намиране, дори за могъщи жрици като Триел.

Джарлаксъл спокойно отвърна на разгневения й поглед — напоследък Триел вечно бе бясна за нещо.

— Светлините ще са от полза за онова, което майка ти е намислила — отбеляза той.

— Така значи? — хапливо отвърна дъщерята на Баенре. — Наистина ли вярваш, че знаеш какви са намеренията на майка ми?

— Тя смята да се върне в Митрил Хол — заяви наемникът, сигурен, че Триел отдавна е стигнала до същия извод.

— Нима? — престорено кротко попита жрицата и загадъчните й думи като че ли постреснаха Джарлаксъл.

Без да издава обзелата го несигурност, той прекоси стаята и седна на другия, доста по-обикновен и твърд стол. Въпреки че краката му потъваха почти до глезените в мекия килим, ботушите му звучно изтропаха, сякаш крачеше по корав камък.

Триел се усмихна едва забележимо, но изобщо не се впечатли. Беше всеизвестно, че Джарлаксъл може да се движи колкото шумно или тихо си поиска, независимо върху какво стъпва. Многобройните му украшения явно бяха надарени със същото вълшебство, защото звънтяха, когато наемникът решеше и замлъкваха в мига, в който той поискаше.

— Ако беше оставил и най-малката дупчица в килима ми, щях да я запълня със сърцето ти — хладно рече Триел, докато Джарлаксъл се настаняваше на каменния стол и внимателно оправяше тънката покривка, върху която бе изобразен жълто-черен паяк джий-анту, тарантулата на Подземния мрак.

— Защо смяташ, че майка ти няма да го стори? — Джарлаксъл нарочно се престори, че не е чул заплахата, макар неволно да се запита сърцата на колко ли нещастници бяха вплетени в пухкавия килим.

— Така ли смятам според теб?

Наемникът въздъхна дълбоко. Беше очаквал, че срещата ще бъде от полза и за двамата — Триел щеше да се опитва да изкопчи от него късчета от информацията, с която той бе успял да се сдобие, като в замяна му предложи част от онова, което самата тя знае. Но когато жрицата му нареди да отиде в Академията (за разлика от обикновено, когато тя напускаше Тиер Брех, за да се види с него), той си помисли, че този път може да научи и нещо по-съществено. Истинската причина Триел да го повика тук обаче, както Джарлаксъл постепенно започваше да се досеща, бе, че стените на Арах-Тинилит бяха единственото място, където шпионите на матрона Баенре не можеха да проникнат.

И ето че сега, след всичките изморителни приготовления, „важната“ среща бързо се превръщаше в дребнава дрязга.

Триел също не изглеждаше особено доволна.

— Тя иска още! — неочаквано яростно рече тя и се приведе напред.

Джарлаксъл събра връхчетата на дългите си пръсти, при което гривните му шумно издрънчаха. Разговорът като че ли най-сетне взимаше желания от него обрат.

— Мензоберанзан вече не й е достатъчен — продължи Триел малко по-спокойно и отново се облегна назад. — Майка ми иска да разшири владенията си.

— Мислех, че плановете на матрона Баенре са вдъхновени от самата Лолт — учуди се Джарлаксъл, искрено объркан от презрителния тон на Триел.

— Може и да са — неохотно призна тя. — Кралицата на паяците с радост ще приветства покоряването на Митрил Хол, особено ако то доведе до залавянето на изменника До’Урден. Ала има и други неща, които трябва да бъдат взети под внимание.

— Блингденстоун? — досети се Джарлаксъл.

Това бе градът на свиърфнеблите, най-омразните врагове на Мрачните.

— Това също — съгласи се Триел. — Блингденстоун съвсем не е далече от тунелите, които отвеждат до Митрил Хол.

— Майка ти спомена, че можем да се разправим с тях на връщане от Залите — подметна Джарлаксъл.

Ако искаше Триел да е все така откровена с него, трябваше да й подхвърля по нещичко от време на време. Тя май бе истински ядосана, щом му разкриваше толкова много от най-тайните си опасения и мисли.

Жрицата не изглеждаше особено изненадана от тази новина.

— Има и други неща, които трябва да бъдат взети под внимание — повтори тя. — Задачата, с която матрона Баенре е решила да се нагърби, е твърде мащабна и ще изисква намесата на многобройни съюзници, навярно дори помощта на илитидите.

Думите на Триел никак не се понравиха на Джарлаксъл. Матрона Баенре от дълги години държеше в дома си отряд илитиди, отблъскващи и неимоверно опасни чудовища, край които наемникът винаги се чувстваше изключително неудобно. Беше оцелял толкова дълго в жестокия свят на Мензоберанзан благодарение на способността си да предвижда и изпреварва ходовете на противниците си, ала уменията му сякаш се изпаряваха, когато пред него се изправеше някое от човекоподобните същества с глава на октопод. Крадците на мисли, както елфите често наричаха гнусните създания, просто не разсъждаваха като останалите раси, а действията им се ръководеха от правила, които никой, освен един илитид не бе в състояние да разбере.

При все това, елфите на мрака често си имаха вземане-даване с тези противни същества и то съвсем успешно. В Мензоберанзан живееха двадесет хиляди елфи, докато илитидите в тази част на Подземния мрак наброяваха едва стотина. Джарлаксъл не можеше да не си помисли, че страховете на Триел са доста попресилени.

Наемникът предпочете да запази тази мисъл за себе си — прекалено добре познаваше тежкия, избухлив нрав на жрицата и затова гледаше повече да слуша и по-малко да говори.

Триел продължи да клати глава с обичайната кисела гримаса на лицето си. Внезапно скочи и започна да крачи в кръг, а алено-черните й, извезани с десетки паяци, жречески одежди се развяваха зад гърба й.

— Домът Баенре няма да бъде сам — опита се да я успокои наемникът. — Много други родове също са окачили фенери на прозорците си.

— Да, майка ми наистина успя да обедини града — съгласи се Триел и позабави нервното си кръстосване.

— И все пак се боиш — отбеляза Джарлаксъл. — И точно заради това се нуждаеш от още информация — искаш да си готова за всичко.

При тези думи той не можа да сподави тънката си, насмешлива усмивка — двамата с Триел бяха отколешни врагове, никой нямаше и капка доверие на другия… и то с основание! А ето че сега тя имаше нужда от него. Задълженията й на жрица в откъснатото от града училище, я отдалечаваха от злободневието и мълвите, които се носеха из Мензоберанзан. Разбира се, молитвите към Лолт обикновено й донасяха желаните отговори, ала ако действията на матрона Баенре се радваха на одобрението на Кралицата на паяците (а че това е така, вече бе повече от очевидно), Триел оставаше на тъмно, в най-буквалния смисъл на думата. Дъщерята на Баенре се нуждаеше от шпионин, а в Мензоберанзан Джарлаксъл и мрежата му от информатори нямаха равни на себе си.

— Имаме нужда един от друг — натъртено отвърна Триел, мъчейки се да привлече погледа му. — Майка ми си играе с огъня. Една погрешна стъпка и престолът на управляващия дом остава свободен… мисля, че можеш да се досетиш кой ще го заеме тогава.

Така си беше. Като най-голяма дъщеря на матроната — майка, Триел несъмнено имаше най-големи права върху трона на рода, а пък като матрона — повелителка на Арах-Тинилит, влиянието й отстъпваше единствено на осемте матрони от управляващия съвет. Значителната власт, с която постепенно се бе сдобила, наистина имаше солидна основа. От друга страна, в Мензоберанзан законът не бе нищо повече, освен фасада, която едва-едва прикриваше царящия навсякъде хаос, а властта бе променлива и несигурна като горещ магмен поток.

— Ще видя какво мога да науча — съгласи се Джарлаксъл и се надигна да си върви. — Ще ти съобщя всичко, до което успея да се добера.

Триел не пропусна да забележи двусмислието на лукавите му думи, но нямаше друг избор, освен да приеме предложението му.

Малко по-късно, наемникът крачеше из просторните, лъкатушещи улици на Мензоберанзан, съпровождан от зоркия поглед и заредените оръжия на стражите, които стояха на пост край почти всяка от сталагмитните могили, както и върху оградените тераси на спускащите се на сантиметри от пода сталактити. Джарлаксъл не се притесняваше от тях — пъстрата му, широкопола шапка красноречиво издаваше самоличността му, а пък нямаше дом в града, който да желае война с Бреган Д’аерте. Потайна и опасна, групата (за чиято численост малцина в Мензоберанзан можеха да се досетят) имаше свои средища из всички ъгълчета и затънтени дупки на просторната пещера. Бреган Д’аерте бе всеизвестна, управляващите домове търпяха присъствието й, а Джарлаксъл бе смятан от мнозина за един от най-влиятелните мъже в Мензоберанзан.

Всъщност наемникът се чувстваше толкова сигурен в града, че почти не забелязваше изпитателните погледи на опасните стражи. Изцяло погълнат от мислите си, той се опитваше да долови и най-фините нюанси в думите на Триел от току-що приключилата среща. Предполагаемият план за превземане на Митрил Хол звучеше доста обещаващо. Джарлаксъл лично бе навлязъл в джуджешката твърдина, видял бе защитата й и макар тя да бе наистина впечатляваща, мощта на брадатите войни бледнееше пред многочислената и опасна елфическа армия. Когато силите на Мензоберанзан, начело с първата матрона, превземеха Митрил Хол, Лолт щеше да бъде неимоверно доволна, а домът Баенре щеше да достигне небивал връх в могъществото си.

Както Триел вече бе разбрала, матрона Баенре щеше да получи онова, за което копнееше от векове.

Небивал връх? Неизвестно защо, изразът сякаш се бе запечатал в съзнанието му. Когато достигна Нарбондел, внушителната колона, която отмерваше времето в Мензоберанзан, наемникът поспря и по устните му плъзна усмивка.

— Небивал връх? — прошепна той на глас.

Като че ли започваше да разбира притесненията на Триел. Жрицата се боеше, че майка й може да прекрачи границата, рискувайки сигурността на една вече забележителна империя в името на новата придобивка. Внезапно Джарлаксъл видя нещата от съвсем различен ъгъл. Какво ли щеше да стане, запита се той, ако планът на матрона Баенре успее и те завземат Митрил Хол и Блингденстоун? Какви врагове щяха да застрашават сигурността на Мензоберанзан оттук нататък, какво щеше да крепи крехката йерархия в града и да държи жителите му обединени?

Защо иначе Блингденстоун, градът на враговете им, бе успял да оцелее толкова близо до тях през всичките тези години? Джарлаксъл вече знаеше отговора на този въпрос — без да искат, гномовете играеха ролята на тънката нишка, свързваща (макар и доста несигурно) домовете на Мензоберанзан. Когато общият им враг бе толкова близо, вечните междуособици и дрязги между родовете неминуемо отстъпваха място на обединяваща омраза.

А ето че с плановете си за завземане на Митрил Хол и покоряване на дръзките гномове, матрона Баенре заплашваше да скъса тази крехка нишка. Триел не се боеше, че Мрачните могат да претърпят поражение, още по-малко я притесняваше съюзът с малочислената колония на илитидите. Онова, което не й даваше покой, бе мисълта, че майка й може да успее. Матрона Баенре бе прастара дори в сравнение с дълголетната си раса, а престолът на рода по право се падаше на най-голямата й дъщеря — Триел. Доста примамливо местенце в момента, ала нещата можеха рязко да се променят, ако Митрил Хол и Блингденстоун паднеха. С тях щеше да си иде и врагът, който досега бе свързвал елфическите домове, щеше да се появи и още един повод за тревога — съюзниците на Митрил Хол от Повърхността неминуемо щяха да потърсят разплата.

Не му бе трудно да се досети какво иска матроната — майка, но едва сега разбра какви са истинските намерения на Лолт, за да подкрепи съсухрената, прастара Баенре.

— Хаос — отсече той.

Мензоберанзан бе живял в относителен покой векове наред. Е, някои родове се биеха помежду си — това бе неизбежно (домовете До’Урден и ДеВир бяха рухнали завинаги), но като цяло всичко в Града на мрака бе текло в установеното русло, без особени безредици и катаклизми.

— Ах, ти наистина си великолепна! — възкликна Джарлаксъл, давайки израз на искреното си възхищение от Кралицата на паяците.

Лолт очевидно искаше нов ред, освежаващо прочистване на един град, който бе започнал да й доскучава. Само че на Триел, която очакваше да наследи трона на майка си, заедно с всичките му опасности и отговорности, тази мисъл съвсем не се нравеше.

Гологлавият наемник, самият той ненадминат майстор на интригата и хаоса, се разсмя от сърце и се загледа в Нарбондел. Топлината на колоната бързо чезнеше, което означаваше, че в Подземния мрак бе нощ. Джарлаксъл рязко се обърна (при което магическите му ботуши звънко издрънчаха) и закрачи към К’еларз’орл, високото плато край източната стена на Мензоберанзан, мястото, където живееха повечето от най-влиятелните родове в града. Не биваше да закъснява за срещата си с матрона Баенре, на която щеше да разкаже за „тайния“ си разговор с най-голямата й дъщеря.

Колко точно трябва да й каже, мислеше си наемникът, и как точно да извърти думите си, за да се представи в най-благоприятна светлина?

Колко обичаше интригите на Мензоберанзан!

Глава 2 Гатанка на сбогуване

Препъвайки се от умора след поредната безсънна нощ, Кати-Бри навлече някаква дреха и прекоси малката стаичка, с надеждата денят да й донесе поне малко облекчение. Гъстата червеникавокафява коса бе полепнала по лицето й, няколко непокорни кичура стърчаха на тила й, но младата жена не им обърна внимание. Разтърка очи, мъчейки се да прогони съня, и замалко не се препъна в прага. Внезапно се закова на място — чувството, че има нещо, което не разбира, я бе връхлетяло с удвоени сили.

Съвсем объркана, тя прокара пръсти по гладката дървена врата. Не можеше да се отърве от усещането, че нещо не е наред. Беше решила да закуси, но вместо това се насочи към стаята на Дризт.

Почука настоятелно, после го повика по име. Когато не получи отговор, предпазливо открехна вратата и надникна вътре. Веднага забеляза, че ятаганите и плаща на елфа ги няма, ала преди да се замисли какво може да означава това, погледът й падна на леглото, спретнато застлано, както бе обичайно за Дризт.

Приближи се, за да го разгледа и веднага разбра, че е оправяно отдавна. Явно никой не бе спал в него предишната нощ.

— Какво става? — полугласно попита тя и се огледа наоколо, после се върна обратно в коридора.

И преди се бе случвало Дризт да напусне Митрил Хол, без да им каже, а и обикновено го правеше нощем. Най-често отиваше в прочутия Град на сребърната луна, на около седмица път източно от Залите.

Защо тогава се тревожеше? Толкова пъти бе виждала същата гледка в стаята на елфа, защо сега не можеше да се отърве от чувството, че нещо не е наред? Младата жена се опита да прогони обзелото я притеснение, да потисне надигащия се страх. Просто беше изнервена, това бе всичко. Току-що бе загубила Уолфгар и още не можеше да се пребори с желанието (често пъти стигащо до крайност) на всяка цена да предпази останалите си приятели.

Като че ли имаше само един начин да разбере какво става. Много скоро спря пред друга врата и отново почука. Както и очакваше (беше сигурна, че обитателят на тази стая все още спи дълбоко), не получи отговор, затова потропа доста по-силно. Отвътре долетя глух стон.

Кати-Бри блъсна вратата и се насочи право към малкото легло. Без да се церемони, тя издърпа завивките на нищо неподозиращия Риджис, а когато той се размърда, започна да го гъделичка.

— Хей! — възкликна полуръстът, който вече бе успял да се позакръгли след дългото време, прекарано в плен на страховития Артемис Ентрери.

Пълничкото му лице се надигна от възглавницата и той отчаяно сграбчи изплъзващите се завивки.

— Къде е Дризт? — попита Кати-Бри и още по-силно стисна одеялата.

— Откъде да знам! — възнегодува Риджис. — Още не съм излизал от стаята си тази сутрин!

— Ставай! — дори самата Кати-Бри се стресна от острия си тон; усети как притеснението отново я завладява и се огледа наоколо, мъчейки се да открие какво бе предизвикало тази нова вълна на страх.

И тогава видя ониксовата статуетка.

Всичко останало в стаята сякаш избледня и се стопи. Какво търсеше фигурката на Гуенивар в стаята на Риджис? Защо Дризт бе тръгнал без нея? Ето че опасенията й започваха да се потвърждават. Тя пусна завивките върху леглото (за радост на Риджис, който побърза да ги придърпа до ушите си), пресегна се и взе малката статуетка. После се обърна към полуръста и отново се зае с опитите си да го измъкне изпод дебелите одеяла.

— Не! — проплака Риджис и като се обърна по корем, покри глава с пухената си възглавница.

Кати-Бри го сграбчи за врата, довлече го до средата на стаята и го тръсна върху един от двата дървени стола, които стояха край малката масичка. Без да сваля меката възглавница от очите си, Риджис се захлупи върху масата.

Кати-Бри стисна крайчеца на възглавницата, изправи се безшумно и я дръпна толкова неочаквано, че главата на полуръста издрънча върху дървения плот.

Стенейки и мърморейки недоволно, Риджис се поизправи на стола и прокара пръсти през гъстите си, кестеняви къдрици, които дори дългият сън не бе успял да укроти.

— Е, добре — въздъхна той. — Казвай какво има.

— Къде е Дризт? — с равен глас попита Кати-Бри и стовари ониксовата статуетка върху масичката.

— Сигурно е слязъл в Подземния град — опита да се измъкне Риджис и прокара език по внезапно пресъхналите си устни. — Защо не попиташ Бруенор?

Мисълта за баща й още повече засили раздразнението на Кати-Бри. Да попита Бруенор, мислено се възмути тя. Та той вече почти не говореше и бе обзет от такова черно отчаяние, че навярно нямаше да забележи, ако някоя нощ целият род Боен чук напуснеше Митрил Хол и го оставеше съвсем сам!

— Дризт просто е решил да тръгне без Гуенивар, какво толкова — опита се Риджис да омаловажи цялата история, ала думите му прозвучаха странно неестествено в ушите на прозорливата Кати-Бри.

Младата жена присви очи и изпитателно се взря в дребничкия си приятел.

— Какво има? — невинно повтори той, когато почувства, че повече не може да издържа ледения поглед на сините й очи.

— Къде е Дризт? — попита Кати-Бри с неестествено спокоен глас. — И защо пантерата е у теб?

Риджис поклати глава и безпомощно простена. Главата му отново тупна върху масата.

Само че Кати-Бри го познаваше прекалено добре, за да се остави да я изиграят толкова лесно. Тя сграбчи шепа кестеняви къдрици и дръпна с всички сили, принуждавайки го да вдигне глава, после го улови за предницата на ризата. Необичайната й грубост напълно слиса полуръста, но дори изуменото му изражение не я спря. Повече не можеше да издържа и като го вдигна във въздуха, тя го блъсна в каменната стена.

Суровият й израз се посмекчи за няколко мига, докато проверяваше дали магическият медальон е на врата му. Когато видя, че рубинът, с който полуръстът никога не се разделяше, този път не е скрит под дрехите му, подозренията й още повече се засилиха. Нищо не беше както трябва!

— Тук става нещо нередно! — заплашително каза тя, а пламъкът в очите й бе по-страховит от всякога.

— Кати-Бри! — изписка Риджис и сведе поглед към косматите си крака, които висяха на около половин метър от пода.

— И ти знаеш какво! — продължи младата жена.

— Кати-Бри! — отново проплака полуръстът, мъчейки се да я укроти.

Вместо отговор, тя стисна предницата на ризата му с две ръце, отлепи го от стената и отново го блъсна в нея, този път по-силно.

— Вече загубих Уолфгар — мрачно рече тя. Не искаше Риджис да се заблуждава, че си има работа с някого, който може да разсъждава трезво.

Полуръстът не знаеше какво да мисли. Кати-Бри винаги се бе проявявала като най-разумната от малката им групичка; именно нейното спокойствие и уравновесеност често пъти обуздаваха другите и им пречеха да извършат нещо прибързано. Дори Дризт, който също не бе склонен към лекомислие и импулсивност, нерядко сравняваше повелите на съвестта си с мнението на Кати-Бри. А ето че сега…

Риджис съвсем ясно виждаше какво вещаят тъмносините й гневни очи — болка.

Тя отново го дръпна напред и го удари в стената.

— Ще ми кажеш всичко, което знаеш — измамно тихо нареди Кати-Бри.

В тила на полуръста вече туптеше тъпа болка, а сърцето му бе изпълнено със страх — колкото за самия него, толкова и за Кати-Бри. Нима скръбта наистина я бе тласнала към такова черно отчаяние? И защо точно той трябваше да се окаже забъркан в цялата тази неразбория? Та всичко, което Риджис искаше от живота, бе топла постеля и още по-топла храна!

— Може би трябва да поговорим с Бруе… — започна той, но преди да успее да завърши, Кати-Бри го зашлеви през лицето.

Полуръстът вдигна ръка към пламналата си буза и впери изумен поглед в младата жена.

Гневната й реакция изненада и нея самата; нежните й очи се наляха със сълзи и тя потрепери. Риджис се запита дали Кати-Бри ще се разплаче или ще избухне.

Но какво да стори той? Наистина ли няколко дни разлика бяха от толкова голямо значение? Както винаги, полуръстът не се колеба дълго, преди да избере най-безболезнения изход:

— Дризт си отиде у дома — кротко каза той; за последиците щеше да се тревожи по-късно.

По лицето на Кати-Бри се разля облекчение.

— Та неговият дом е тук! Не може да е тръгнал към Долината на мразовития вятър!

— Мензоберанзан — поправи я Риджис.

Дори в гърба й да се бе забила смъртоносна стрела, младата жена нямаше да изпита по-силна болка и изумление, отколкото й причини това име. Тя пусна Риджис на земята и залитайки като слепец, приседна в крайчеца на леглото му.

— Всъщност — продължи полуръстът, — той остави Гуенивар за теб. Дризт толкова много държи и на двете ви!

Утешителните му думи не успяха да прогонят ужаса от лицето на Кати-Бри. Как му се искаше рубиненият медальон да е тук сега — навярно щеше да му помогне да я успокои поне малко.

— Не бива да казваш на Бруенор — добави той и реши, че няма да е зле малко да поукраси истината. — Освен това, Дризт може и да не стигне чак дотам. Каза, че първо ще се види с лейди Алустриел, за да се посъветва с нея накъде да поеме.

Всъщност това не бе съвсем вярно — Дризт просто бе споменал, че се колебае дали да не се отбие в Града на сребърната луна, за да се опита да разбере доколко са оправдани страховете му… само че в този миг Кати-Бри отчаяно се нуждаеше поне от зрънце надежда, за което да се залови.

— Не бива да казваш на Бруенор — повтори Риджис малко по-настоятелно.

Кати-Бри вдигна поглед към него и сърцето на дребничкия полуръст се сви от болка — изражението на лицето й бе най-тъжното нещо, което бе виждал през живота си.

— Дризт ще се върне — меко рече Риджис и изтича да седне до нея. — Нали го познаваш. Дризт ще се върне.

Това бе повече, отколкото младата жена можеше да понесе. Тя нежно отмести ръката на Риджис от рамото си и се изправи. За миг спря поглед върху ониксовата статуетка, ала не посегна към нея… все още не бе готова.

Кати-Бри излезе, без да каже нищо повече, върна се в стаята си и се строполи напълно безчувствена върху леглото си.

Дризт прекара по-голямата част от деня, скрит в прохладните сенки на една пещера. От източната порта на Митрил Хол вече го деляха много мили. Лятото тъкмо започваше и дори лекият бриз откъм ледниците в близките планини не успяваше да надвие жарките лъчи, които се сипеха от безоблачното небе.

Сънят на скиталеца не бе нито дълъг, нито спокоен. Мислите му непрестанно се връщаха към Уолфгар и останалите му приятели, после отлитаха още по-назад, към ужасяващия Мензоберанзан.

Ужасяващ и красив като създателите си, елфите на мрака.

Дризт приседна на прага на пещерата, за да хапне. Топлите слънчеви лъчи весело се гонеха по лицето му, птичките пееха, свежите листа на дърветата тихо шумоляха. Колко различно бе всичко това от Подземния мрак, който някога бе наричал свой дом! Колко прекрасно!

Дризт захвърли сухара, който тъкмо поднасяше към устата си, и удари с юмрук по каменния под.

Прекрасна бе и измамната надежда, която бе хранил толкова дълго и която сега се изплъзваше пред отчаяния му поглед, без той да може да направи каквото и да било, за да я задържи. Единственото, което искаше, бе да се изтръгне от мрачната хватка на злия си народ, да избяга от жестоките им обичаи и да заживее в мир. Когато странстванията му го изведоха на Повърхността, Дризт бързо разбра, че именно този свят на жужащи пчели и чуруликащи птички, огряван от топлите лъчи на слънцето и приказната лунна светлина, трябва да бъде негов дом, а не непрогледната тъма на тунелите, които бе оставил зад гърба си.

Дризт До’Урден бе избрал Повърхността, защото повече не можеше да търпи неправдите на подземния свят. Тук той бе срещнал нови приятели, които скоро се превърнаха в най-важното нещо за него и придадоха смисъл на живота му. А ето че сега всичко бе рухнало — решението да напусне света на своя народ бе въвлякло онези, на които най-много държеше, в капана на мрачното му наследство; бе погубило Уолфгар, а Митрил Хол бе изложило на смъртна опасност.

Изборът му се бе оказал погрешен. Дризт повече не можеше да остане на Повърхността.

Каленият в безброй трудности скиталец си наложи да се успокои и продължи да се храни, макар че залъците едва минаваха покрай гневната буца, заседнала в гърлото му. Трябваше да реши накъде да поеме оттук нататък. Пътят пред него извеждаше от планините и минаваше покрай неголямо селце, наречено Пенгален. Дризт бе посещавал това място съвсем наскоро и не изпитваше особено желание отново да се връща там.

Изобщо няма да върви по пътя, реши той най-сетне. Какво щеше да спечели, ако се отбие в Града на сребърната луна? Малко вероятно бе да открие лейди Алустриел там, не и сега, когато търговският сезон бе в разгара си, а дори и да се срещнеше с нея, какво ли можеше да му каже тя, за което той вече да не се бе досетил и сам?

Не, Дризт вече знаеше къде трябва да отиде и нямаше нужда лейди Алустриел да подкрепя решението му. Той събра малкото си вещи и въздъхна дълбоко при мисълта колко пусти щяха да му се сторят дългите мили, които му предстоеше да извърви без вярната пантера до себе си. Скиталецът излезе от прохладния сумрак на пещерата и пое право на изток, встрани от югоизточния път.

Без да усеща, че е пропуснала както закуската, така и обяда, тя продължаваше да лежи на леглото, потънала в лепкавото блато на най-черно отчаяние. Беше загубила Уолфгар броени дни преди сватбата им, а ето че сега и Дризт, когото обичаше не по-малко от варварина, също си бе отишъл. Имаше чувството, че целият свят е рухнал отгоре й. Онова, което някога й се струваше построено върху най-корав кремък, се бе срутило като пясъчна кула, повалена от порива на вятъра.

Още от най-ранни години животът бе превърнал Кати-Бри в боец. Тя никога не бе виждала майка си и почти не помнеше баща си, умрял при едно гоблиново нападение над Десетте града, когато тя беше още малко момиченце. Бруенор Бойния чук я бе прибрал в дома си и я бе огледал като собствена дъщеря. Кати-Бри бе открила ново щастие сред джуджетата от Долината, ала всички те (с изключение на Бруенор) бяха просто скъпи приятели, не семейство. Момичето постепенно си бе създало ново семейство, късче по късче — първо Бруенор, после Дризт, след това Риджис и накрая Уолфгар.

А ето че сега Уолфгар бе мъртъв, Дризт си бе отишъл и то, както й се струваше, без особени изгледи да се завърне.

Чувстваше се напълно безпомощна! Със собствените си очи бе видяла смъртта на Уолфгар, видяла бе как младият варварин събаря тавана на нишата върху себе си, за да я спаси от лапите на чудовищната йоклола. Опитала бе да му помогне, ала не бе успяла. Всичко, което остана след Уолфгар, беше купчина камъни и Щитозъб.

В седмиците, които последваха този страшен ден, младата жена с мъка съумяваше да се овладее, борейки се с болката, която сковаваше цялото й същество. Често пъти избухваше в плач, ала всеки път си поемаше дълбоко дъх и успяваше да преглътне риданията, впрягайки цялата си желязна воля. Единственият, с когото можеше да говори напълно откровено, бе Дризт.

Ала той си бе тръгнал и Кати-Бри вече не можеше да сдържа горчивите си сълзи. Отчаяни хлипове я задавиха и разтърсиха крехкото й тяло. Искаше Уолфгар да се върне при нея! Та той беше твърде млад, проплака тя към коравосърдечните богове, които й го бяха отнели, очакваха го още толкова безстрашни подвизи!

Риданията й преминаха в протяжен вопъл, яростен отказ да приеме непоправимата загуба. Тя сграбчи възглавниците си и ги запокити към стената, после стори същото и със завивките. Скочи на крака и преобърна леглото, просто заради мрачното удоволствие, което й достави пращенето на строшеното дърво.

— Не-е-е! — безутешното стенание, побрало цялата й болка, се откъсна от дълбините на самото й същество.

Загубата на Уолфгар не беше справедлива, ала тя не можеше да стори нищо, за да си го върне.

Заминаването на Дризт също не беше справедливо, не и в очите на наранената жена, ала тя не можеше…

Внезапно една мисъл проряза съзнанието й като мълния. Все още разтреперана, но напълно овладяна, Кати-Бри застана край събореното легло. Разбираше защо скиталецът си бе тръгнал тайно, без да каже на никого; защо както винаги бе поел целия товар върху плещите си.

— Не! — тихо повтори тя, после грабна най-близкото одеяло, за да забърше мокрото си тяло.

Трескаво навлече риза и панталони, после все така бързо, сякаш се боеше, че ако спре дори за секунда, може да размисли и да промени решението си, нахлузи тънката си митрилна ризница. Дело на изкусни джуджешки ръце, тя бе толкова фина, че напълно се скри под туниката, която младата жена надяна отгоре.

Без да губи и миг, Кати-Бри обу ботушите си, грабна плаща и чифт кожени ръкавици и изтича до скрина, в който държеше меча си и магическия лък Таул-марил, Изпитващия сърцата. После се втурна към стаята на полуръста и почука само веднъж, преди да нахълта вътре.

Риджис си бе полегнал (каква изненада!) и тъкмо си почиваше след обилната закуска, която неусетно бе прераснала в още по-богат обяд. Този път беше буден и съвсем не се зарадва, когато видя Кати-Бри да връхлита в стаичката му.

Тя го дръпна най-безцеремонно, принуждавайки го да седне и полуръстът с любопитство се взря в лицето й. По бузите й ясно личаха следи от сълзи, красивите й сини очи бяха зачервени от плач и гняв. Риджис бе прекарал по-голямата част от живота си като крадец и съвсем не му бе трудно да се досети каква бе причината за внезапния огън в погледа на младата жена.

— Къде сложи статуетката? — попита направо тя.

Риджис се взря в нея и дълго мълча. Кати-Бри яростно го разтърси.

— Казвай! — настоя тя. — Достатъчно време изгубих вече!

— За какво ти е? — попита полуръстът, макар да знаеше отговора.

— Просто ми я дай — отвърна Кати-Бри.

Погледът на Риджис неволно се стрелна към писалището в другия край на стаята и младата жена се хвърли към него, издърпа чекмеджетата и започна да изхвърля съдържанието им на пода.

— Това никак няма да се хареса на Дризт — спокойно се обади Риджис.

— Да върви по гоблините тогава! — сопна се Кати-Бри.

Най-сетне откри каквото търсеше и с възхищение се вгледа в изящните извивки на черната фигурка.

— Мислиш, че Гуенивар ще ти помогне да го откриеш — думите на Риджис бяха по-скоро твърдение, отколкото въпрос.

Кати-Бри пусна статуетката в кесията си и дори не си направи труда да отговори.

— Представи си, че наистина го настигнеш — продължи Риджис, докато младата жена се отправяше към вратата. — Как смяташ да му помогнеш в един град, пълен с елфи на мрака? Защо ли ми се струва, че една човешка девойка няма да остане незабелязана много дълго?

Хапливите думи на полуръста накараха Кати-Бри да се закове на място. За първи път се замисли над онова, което се канеше да стори. Колко прав бе Риджис! Как изобщо щеше да се промъкне в Мензоберанзан? А дори да успееше, какво щеше да прави там, когато нямаше да вижда дори земята под краката си?

— Не! — извика тя най-сетне — болката и желанието да стори нещо се оказаха по-силни от доводите на разума. — Отивам при него! Нямам намерение да стоя и да чакам още един от приятелите ми да бъде убит!

— Имай вяра в Дризт! — примоли се Риджис, който едва сега започна да осъзнава, че май няма да успее да възпре буйната млада жена.

Кати-Бри поклати глава и отново тръгна към вратата.

— Почакай! — умолително извика полуръстът.

Кати-Бри спря и се обърна към него. Риджис не знаеше какво да стори. Струваше му се, че трябва да изтича навън, да повика Бруенор или генерал Дагна, или което и да било от джуджетата, да ги помоли за помощ и заедно да задържат Кати-Бри, ако трябва дори насила. Тя беше луда; решението й да тръгне след Дризт беше напълно безумно.

Ала Риджис разбираше чувствата й и й съчувстваше с цялото си сърце.

— Ако аз си бях тръгнала — започна младата жена, — и Дризт искаше да ме последва…

Риджис кимна. Ако Кати-Бри или някой друг от приятелите бе поел по толкова опасен път, Дризт До’Урден щеше да се втурне след тях и да се бие, независимо колко малки са шансовете му. Дризт, Уолфгар, Кати-Бри и Бруенор бяха прекосили половината континент, за да спасят отвлечения от Ентрери полуръст. Риджис познаваше Кати-Бри от съвсем малко момиченце и винаги бе изпитвал към нея силно уважение, ала нищо не можеше да се сравни с възхищението, което го обзе сега.

— Един човек само ще пречи на Дризт в Мензоберанзан — тихо повтори той.

— Не ме интересува — отсече Кати-Бри, без да разбира накъде бие полуръстът.

Вместо отговор, Риджис скочи от леглото и се втурна напред. За миг Кати-Бри си помисли, че дребничкият й приятел ще се опита да я задържи със сила, ала той притича покрай нея и издърпа едно от чекмеджетата на писалището си.

— Така че не бива да отиваш там като човек! — тържествуващо се провикна той и й подхвърли магическата маска.

Кати-Бри улови скъпоценния предмет и изумено се взря в Риджис, който побърза да се пъхне обратно в леглото.

Ентрери бе използвал същата тази маска, за да се промъкне в Митрил Хол и с помощта на вълшебството й толкова успешно се бе превъплътил в Риджис, че всичките приятели на полуръста, включително и Дризт, се бяха заблудили напълно.

— Дризт наистина тръгна към Града на сребърната луна — каза Риджис.

Кати-Бри се изненада. Защо му бе да ходи чак дотам, след като можеше просто да се спусне в Подземния мрак през долните нива на Митрил Хол? Когато поразмисли малко, разбра какво бе накарало Дризт да избере по-дългия път — веднага след завръщането им преди няколко седмици, Бруенор бе изпратил многочислени отряди да патрулират там, и им бе наредил да не пускат никого.

— И още нещо — продължи Риджис.

Кати-Бри окачи маската на кръста си и се обърна към него. Застанал върху леглото, полуръстът стискаше остра кама с прекрасна изумрудена дръжка.

— Това няма да ми трябва — обясни той. — Не и докато съм тук с Бруенор и останалите джуджета.

Младата жена бе виждала това оръжие — оръжието на Артемис Ентрери — и преди. Още помнеше как хладният допир на острието бе изпил смелостта й и я бе накарал да се чувства като уплашено малко момиченце, по-безпомощна, отколкото се бе усещала някога през живота си. Не беше сигурна, че може да го вземе от Риджис, не бе сигурна дали има сили да го носи у себе си.

— Ентрери е мъртъв — увери я полуръстът, изтълкувал погрешно колебанието й.

Кати-Бри кимна разсеяно — в мислите си отново се бе върнала към времето, когато бе пленничка на Артемис Ентрери. Струваше й се, че и в този миг усеща първичния му, земен мирис, който за нея се бе превърнал в аромата на чистото, абсолютно зло. Тогава се бе почувствала толкова безсилна… досущ както в мига, в който таванът завинаги погреба Уолфгар. Безсилна сега, скара се тя на самата себе си, когато Дризт има нужда от нея!

Кати-Бри стисна зъби и окачи камата на кръста си.

— Не бива да казваш на Бруенор — рече тя.

— Той ще разбере и сам — напомни й Риджис. — Известно време може и да успея да приспивам съмненията му за заминаването на Дризт (той винаги пътува насам-натам), ала баща ти много скоро ще забележи, че те няма.

Кати-Бри не знаеше какво да отвърне, но това вече не я интересуваше. Единственото, което имаше значение, бе колкото се може по-бързо да настигне Дризт. Само по този начин отново щеше да поеме контрол над живота си, който така внезапно бе разклатен из основи.

Младата жена изтича до леглото, прегърна Риджис и силно го целуна по бузата.

— Сбогом, приятелю! — прошепна тя. — Сбогом!

Миг по-късно бе навън, а Риджис остана да се взира в хлопналата врата, стиснал брадичка в пухкавите си ръце. Колко много неща се бяха променили само за един ден! Първо Дризт, а сега и Кати-Бри. Уолфгар вече го нямаше, така че от петимата приятели в Митрил Хол бяха останали само той и Бруенор.

Бруенор! Риджис легна на една страна, зарови лице в дланите си и шумно изстена. Самата мисъл за могъщото джудже го караше да изтръпва от ужас. Ако Бруенор някога разбереше, че полуръстът е помогнал на Кати-Бри в безумното й начинание, щеше да го одере жив.

Риджис нямаше никаква представа как изобщо ще съобщи на Бруенор за случилото се. Внезапно усети, че съжалява за решението си, почувства се като глупак, задето бе позволил на сърцето си да вземе връх над разума. Разбираше какво изпитва Кати-Бри и знаеше, че има пълното право сама да избира какво да стори (в крайна сметка вече не беше малко дете, освен това бе наистина добра с оръжията)… само че Бруенор нямаше да го разбере.

Нито пък Дризт, помисли си Риджис и отново простена нещастно. Беше нарушил обещанието си, беше издал тайната на приятеля си още на първия ден! И сега, заради неговата грешка, Кати-Бри сама се хвърляше в лапите на най-страшната опасност, срещу която се бе изправяла някога.

— Дризт ще ме убие, когато се върне! — проплака полуръстът.

Изведнъж Кати-Бри надникна през открехнатата врата, а усмивката й бе по-широка, отколкото Риджис я бе виждал през последните няколко седмици. Ето че отново се бе превърнала във веселото момиче, което някога бе пленило сърцата им, жизнерадостната жена, която сякаш си бе отишла завинаги, когато таванът погреба Уолфгар пред очите й. От сълзите нямаше и следа, в погледа й проблясваше нетърпеливо очакване.

— Моли се наистина да се върне! — засмя се тя, после му изпрати въздушна целувка и отново изчезна.

— Почакай! — вяло извика Риджис след нея и тайничко се зарадва, когато младата жена не му обърна никакво внимание.

Все още смяташе, че постъпва неразумно, дори глупаво и все така се боеше от мига, в който щеше да му се наложи да отговоря за решението си пред Бруенор и Дризт, ала грейналото лице на Кати-Бри бе сложило край на съмненията му.

Глава 3 Играта на Баенре

Наемникът безшумно си проправяше път към сребристите паяжинни нишки, които пазеха просторния двор на Баенре по-сигурно и от най-здравия зид. Макар да бе идвал тук безброй пъти, Джарлаксъл отново усети, че го изпълва възхищение. Домът на първото семейство се състоеше от двадесет грамадни свещени сталагмита и тридесет богато украсени сталактита и за мащабите на Подземния мрак, където всеки метър бе ценен, беше наистина огромен — разположен върху площ от почти цяла миля и наполовина толкова широка.

Всичко тук бе великолепно. И най-малкият детайл бе изпипан до съвършенство; десетки роби се трудеха непрекъснато и извайваха все по-красиви творения в малкото недовършени кътчета. Магическите орнаменти (дело на Громф, най-големият син в семейството и архимагьосник на града) бяха не по-малко зрелищни, вълшебните пурпурносини огньове бяха поставени така, че да вдъхват възможно най-силно възхищение и страхопочитание.

Шестметровата ограда, която изглеждаше някак крехка, почти незабележима на фона на величествените сталагмити, бе една от най-големите забележителности на Мензоберанзан. Мнозина твърдяха, че е дар от самата Лолт, макар никой в града (освен може би прастарата матрона Баенре) да не бе живял толкова дълго, че да е присъствал на издигането й. Яките като желязо нишки бяха дебели колкото ръката на мрачен елф, а магията им улавяше всичко, докоснало се до тях и го задържаше по-здраво и от най-дебелото въже. Дори най-острият елфически меч (а в цял Торил нямаше по-страшни оръжия от тези на Мрачните) не бе в състояние да ги разкъса — веднъж попаднал в плен, никой, пък бил той и великан, или дори дракон, не можеше да се измъкне от лепкавата им прегръдка.

Обикновено посетителите на дома Баенре се насочваха към някоя от многобройните порти, симетрично разположени по протежение на паяжинната ограда. Там винаги имаше стражи, които трябваше само да изрекат паролата за деня, за да накарат магическите нишки да се разтворят и да пропуснат госта.

Само че Джарлаксъл не бе обикновен посетител и матрона Баенре му бе наредила да идва и да си отива, без да бъде забелязан. Затова сега наемникът стоеше скрит в сенките и чакаше патрулът, който се приближаваше към него, да отмине. Стражите не бяха особено бдителни, пък и защо ли им беше, след като цялата армия на Баенре бе зад гърба им. Войската на първия дом наброяваше поне две хиляди и петстотин опитни и превъзходно въоръжени бойци, в семейството имаше цели шестнадесет върховни жрици. Нямаше друг род в града, който да е в състояние да събере подобно войнство (всъщност, дори силите на пет рода, събрани заедно, не бяха достатъчни, за да надвият могъщите Баенре).

Наемникът хвърли поглед към Нарбондел, за да разбере колко още ще трябва да чака. Тъкмо бе обърнал очи обратно към двора, когато иззад магическата ограда пропя рог.

При звука на тържествения напев, който се разнесе от вътрешността на двора, стражите се втурнаха към портите и застинаха съвършено неподвижни, вдигнали оръжия пред гърдите си. Това бе демонстрация на бойната чест на Мензоберанзан, безспорно опровержение на злостните подмятания, че мрачните елфи са прекалено неорганизирани, за да се обединят в името на обща цел. Мнозина от чужденците в града (най-често сиви джуджета) плащаха баснословни суми за разрешение да гледат церемонията по смяната на стражата пред първия дом.

Оранжеви, червени, зелени и сини светлини пълзяха по сталагмитните могили и се сливаха с лъчите, които струяха от назъбените сталактити. Всъщност това бяха магическите символи на дома Баенре, сияещи върху одеждите на десетки стражи, които се стрелкаха нагоре-надолу, възседнали подземни гущери, надарени със способността да се движат с еднаква лекота както по земята, така и по стени и тавани.

Музиката все така огласяше двора. Навсякъде сноповете искри образуваха прекрасни плетеници от цветове и форми, но най-често срещаната фигура бе на гигантски паяк. Този обред се повтаряше по два пъти на ден и всеки път елфите, които се намираха наблизо, оставяха работата си и в захлас наблюдаваха внушителната демонстрация. Смяната на стражите пред първия дом бе символ както на невероятното могъщество на рода Баенре, така и на непоклатимата вярност на Мензоберанзан към Кралицата на паяците.

Както му бе наредено от матроната, Джарлаксъл се възползва от това, че всички бяха погълнати от церемонията и пропълзя до оградата. Там свали широкополата си шапка и нахлузи черна, кадифена маска с осем пипала. Хвърли един последен поглед наоколо и пое нагоре, залавяйки се за сребристите нишки, сякаш бяха направени от най-обикновен метал. Нямаше магия, която да е в състояние да постигне този ефект; оградата не можеше да бъде преодоляна нито с левитация, нито с телепортиране. Единствено рядката и невероятно ценна паякова маска, която Громф Баенре му бе дал назаем, имаше силата да прехвърли онзи, който я носи, в строго охранявания двор.

Джарлаксъл бързо се изкатери до върха и скочи от другата страна. Внезапно, вляво от него просветна оранжев лъч и той замръзна на място, проклинайки наум. Дано само не бяха открили присъствието му! Стражите нямаше да му сторят нищо (всички тук го познаваха много добре), но ако матроната научеше, че са го забелязали, най-вероятно щеше да му съдере кожата.

Ярката светлина угасна светкавично и когато очите му най-сетне успяха да се приспособят към непрестанно менящите се цветове, Джарлаксъл видя пред себе си голям гущер, който стоеше на задните си крака, възседнат от красив млад елф с късо подстригана коса и триметрово копие в ръка. Пиката на смъртта, досети се наемникът. Надарено с ледено могъщество, оръжието хвърляше студени отблясъци в мрака.

— Добра среща, Берг’инйон Баенре — поздрави го Джарлаксъл на езика на жестовете.

Берг’инйон бе най-малкият син на матрона Баенре и водач на Гущеровия отряд на първия дом. Той прекрасно познаваше наемника и не беше негов неприятел.

— Добра среща и на теб, Джарлаксъл — също така безмълвно отвърна Берг’инйон. — Точен, както винаги.

— Такава е волята на майка ти.

Младият Баенре се усмихна и му даде знак да тръгва, после смушка гущера си и препусна към върха на близкия сталагмит.

Джарлаксъл харесваше Берг’инйон Баенре. Напоследък двамата прекарваха доста време заедно — младият елф бе учил с Дризт До’Урден в Мелей Магтеър и знаеше доста неща за тактиката му, тъй като неведнъж бе тренирал заедно с него. Берг’инйон въртеше оръжията наистина майсторски, почти безпогрешно и наемникът не можеше да не се възхити на скиталеца за начина, по който бе надвил такъв умел противник като младия Баенре.

Джарлаксъл почти съжаляваше, че Дризт До’Урден трябва да умре.

Веднъж прехвърлил се през оградата, той свали паешката маска и безгрижно закрачи към най-голямата и богато украсена могила — мястото, където живееха благородниците на дома. Издайническата шапка все така висеше на гърба му; плащът, който бе увил плътно около раменете си, прикриваше късата туника. Голата си глава обаче (нещо доста рядко срещано сред мрачните елфи), не можеше да скрие и знаеше, че не един и двама от стражите го разпознаха, докато прекосяваше двора.

Както им бе наредено, те с нищо не показаха, че са го забелязали. Джарлаксъл с мъка сдържа смеха си — колко по-лесно щеше да бъде, ако просто бе отишъл до някоя от портите и бе поискал да влезе. Всички, включително и Триел, знаеха за посещенията му, ала матрона Баенре явно държеше на тази игра на преструвки и измами.

— З’рес! — изрече той елфическата дума за смелост (паролата за този ден), после бутна каменната врата, която веднага се отмести.

В стените на малкото преддверие имаше многобройни процепи и Джарлаксъл побърза да се поклони на невидимите стражи (най-вероятно огромни минотаври, едни от любимите роби на матроната), които се криеха там, стиснали пики на смъртта.

Вътрешността на могилата бе осветена и той трябваше да поспре за миг, докато очите му се приспособят към тази част на спектъра. Облечени в сребристочерните униформи на дома Баенре, които още повече подчертаваха стройните им, съблазнителни тела, десетки жени влизаха и излизаха от залата, заети с всекидневните си задължения. При появата на Джарлаксъл всички оставиха работата си и обърнаха погледи към него — мнозина в Мензоберанзан смятаха главатаря на Бреган Д’аерте за добра партия. При вида на сластния блясък в очите им, които почти не се спираха на лицето му, наемникът едва се удържа да не избухне в смях. Някои мъже се отвращаваха от подобно нагло оглеждане, ала за него явната похот на тези жени означаваше единствено повече власт.

Джарлаксъл отиде до голяма черна колона в средата на централната зала и прокара пръсти по гладкия мрамор, търсейки лостчето, което откриваше входа на невидимия проход.

С лекота отвори тайната врата и прекрачи прага. Вътре, небрежно облегнат на стената, стоеше Дантраг Баенре, Повелителят на меча в първия дом, и очевидно го очакваше. Също като по-малкия си брат, Дантраг бе висок и красив, със стройно, мускулесто тяло. Очите му имаха необичаен кехлибарен цвят, макар да ставаха почти червени, когато бе развълнуван. Гъстата му бяла коса бе вързана на конска опашка.

Като Повелител на меча в първия дом, той бе по-добре въоръжен от когото и да било в Мензоберанзан. Великолепната му черна ризница проблясваше при всяко негово движение и бе така изкусно изработена, че прилепваше към тялото му като втора кожа. От богато украсения колан висяха два меча, ала само единият от тях бе дело на мрачните майстори. Говореше се, че другият е взет от някакъв обитател на Повърхността и притежава свой собствен живот и жажда за кръв; мнозина твърдяха също така, че е в състояние да разреже скала на две, без това да помрачи блясъка му или да притъпи острието му.

Напереният войн вдигна ръка за поздрав, при което уж случайно разкри един от предпазителите, които опасваха двете му китки. Черната материя плътно пристягаше ръцете му и бе поръбена с блещукащи митрилни халки. Никой не знаеше за какво точно служат вълшебните ленти, но мнозина смятаха, че даряват собственика си с магическа защита. Джарлаксъл, който неведнъж бе виждал Дантраг в бой, бе склонен да повярва в това — подобни предпазители бяха доста често срещани сред мрачните войни. Това, което го караше да се съмнява обаче, бе, че Дантраг рядко залагаше на защитата и обикновено именно той нанасяше първия удар.

Освен това, дори без помощта на предпазителите или някаква друга магия, Дантраг Баенре си оставаше един от най-изкусните бойци в Мензоберанзан. Някога основният му съперник беше Закнафейн До’Урден, баща и учител на Дризт, ала него вече го нямаше — семейството му отдавна го бе принесло в жертва на Лолт, като наказание за богохулните му постъпки. Така че сега с Дантраг можеше да се мери единствено Повелителят на меча във втория дом, грамадният и неимоверно силен Утегентал Барисон Дел’Армго. Един ден, подозираше Джарлаксъл, двамата болезнено честолюбиви войни сигурно щяха да се срещнат тайно и да се бият до смърт, само за да докажат кой е по-добрият.

Наемникът не можеше да отрече, че един такъв двубой разпалва въображението му, макар изобщо да не разбираше подобна разрушителна гордост. Мнозина, които бяха виждали главатаря на Бреган Д’аерте в битка, бяха убедени, че той може да върти оръжието не по-зле от двамата Повелители на меча, само че Джарлаксъл никога не би участвал в нещо толкова безсмислено. За него честолюбието беше доста глупав повод за бой; подобни великолепни оръжия и още по-смайващи умения можеха да се използват много по-разумно — защо не за натрупването на несметни богатства. Като тези предпазители например, помисли си той. Или пък те щяха да помогнат на Дантраг да ограби трупа на Утегентал, след като го надвие?

Когато ставаше дума за магия, всичко бе възможно. Джарлаксъл се усмихна, без да сваля изпитателен поглед от боеца пред себе си. Наемникът обожаваше екзотичната магия, а нямаше място в Мензоберанзан с повече вълшебни предмети, отколкото домът на рода Баенре.

Като помещението, в което се намираше сега — съвсем обикновена на пръв поглед цилиндрична стаичка с дупка в тавана вляво от него и още една на пода вдясно.

Наемникът кимна на Дантраг, изчака го да махне с ръка и застана под отвора в тавана. Тялото му изтръпна, когато магията го пое и бавно го издигна във въздуха, нагоре към второто, а после и към третото ниво на могилата. Стаичката, в която се озова, бе досущ като предишните две и Джарлаксъл тъкмо се канеше да задейства механизма, който отваря вратата, когато Дантраг се присъедини към него и му даде знак да продължи нагоре, към четвъртото ниво и покоите на матроната.

Защо там, зачуди се наемникът, докато отиваше към отвора в тавана. Личната тронна зала на матроната — майка? Обикновено гостите бяха отвеждани в третото ниво на могилата.

— Матрона Баенре има друг посетител — безмълвно обясни Дантраг, когато главата на Джарлаксъл се показа от дупката.

Наемникът кимна и направи крачка встрани. Вместо да отиде към вратата обаче, Дантраг извади шепа сребрист прах от кесията си, после му смигна и хвърли прашинките към стената зад гърба си. Вълшебното вещество засия и бързо се превърна в плетеница от паяжинни нишки, които се разделиха в средата и образуваха голям отвор.

— След теб — учтиво рече Дантраг на езика на жестовете.

Джарлаксъл изпитателно се взря в него, опитвайки се да отгатне дали не бе попаднал в капан. Откъде можеше да бъде сигурен, че порталът, който очевидно отвеждаше към друго измерение, няма да го запрати в някоя пъклена равнина?

Малцина успяваха да устоят на проницателния поглед на наемника, ала Дантраг бе достоен съперник — лицето му остана напълно спокойно, красивите, изсечени черти с нищо не издадоха какво е намислил. Джарлаксъл се колеба само миг, после смело прекрачи прага — Дантраг бе прекалено горд, за да си послужи с толкова очевидна измама. Ако Повелителят на меча наистина искаше да го отстрани от пътя си, щеше да го стори с оръжие, а не с магьоснически уловки.

Двамата се озоваха в малка стаичка извън измеренията, откъдето виждаха какво става в приемната зала.

Там, върху голям сапфирен престол, седеше престарялата матрона, а лицето й бе прорязано от безброй паяжинено-тънки бръчки. Само че Джарлаксъл почти не я погледна — пламнали с жаден блясък, очите му не се откъсваха от великолепния трон. Наблюдателният Дантраг, който прекрасно разбираше какво бе развълнувало наемника така, тихичко се засмя. Върху облегалките, там, където матрона Баенре държеше ръцете си, бяха инкрустирани два огромни диаманта, големи колкото птичи яйца.

Самият трон бе изработен от най-чист сапфир, сияйната му повърхност привличаше погледа и мамеше в мрачните си глъбини. Безброй разкривени силуети се гърчеха в черните му недра; мълвата говореше, че изтерзаните души на всички, които заради непокорството си бяха превърнати в елфопаяци, отиват в катраненочерно измерение, заключено в пределите на легендарния трон на матрона Баенре.

Тази мисъл бързо върна Джарлаксъл към действителността и сложи край на копнежа му по прекрасните брилянти — може и да си представяше, че ги притежава, но никога не би извършил глупостта наистина да се опита да ги открадне! Най-сетне откъсна очи от трона и вдигна поглед към Баенре и двамата незабележими писари, които се бяха свили зад гърба й и трескаво записваха всяка изречена дума. От лявата страна на матроната стоеше Бладен’Кърст, най-голямата от дъщерите, които живееха в къщата (единствено Триел и Громф бяха по-възрастни от нея). Бладен’Кърст бе невъобразимо жестока и Джарлаксъл, комуто тя бе по-неприятна и от Триел, на няколко пъти едва не се бе видял принуден да я убие, за да се защити. Това със сигурност щеше да му навлече сериозни неприятности, макар тайничко да подозираше, че матрона Баенре би се радвала да се отърве от злата си дъщеря. Дори могъщата матрона — майка не успяваше да обуздава докрай свирепата Бладен’Кърст.

От другата страна на трона стоеше още едно от най-омразните същества на Джарлаксъл — илитидът Метил Ел-Виденвелп, съветникът на матрона Баенре. Както винаги, подобното на октопод създание носеше обикновена наситеночервена роба, чиито дълги ръкави скриваха мършавите му трипръсти длани. Де да можеше да скрие и лицето си, помисли си Джарлаксъл. С четирите гърчещи се пипала, които имаше вместо уста, и млечнобелите очи без зеници, кръглата морава глава на чудовището бе едно от най-отвратителните неща, които наемникът бе виждал през живота си. Обикновено, когато можеше да спечели от някого, Джарлаксъл не обръщаше внимание на външния му вид, ала въпреки всичко предпочиташе да си няма много вземане-даване с отблъскващите, загадъчни и смъртоносни илитиди.

Повечето му събратя хранеха същата неприязън към ужасяващите чудовища, ето защо наемникът доста се изненада, че матроната дори не се бе опитала да прикрие присъствието му. Един поглед към гостенката, която стоеше пред трона на матроната, бе достатъчен, за да разсее учудването му.

Слаба и ниска, тя бе по-дребна даже и от Триел и изглеждаше много по-крехка. Черните й одежди бяха съвсем обикновени и с нищо не издаваха, че всъщност е матрона — майка и то не на кой да е род, а на дом Облодра, третия дом в Мензоберанзан.

— К’иорл? — безмълвно се обърна наемникът към Дантраг, а по лицето му се четеше истинско смайване.

К’иорл Одран бе една от най-омразните владетелки в Мензоберанзан. Матрона Баенре я ненавиждаше и многократно бе заявявала на всеослушание, че градът само би спечелил от смъртта й. Единственото, което пречеше на дома Баенре да унищожи Облодра, беше невероятно силната психическа енергия, която жените от този дом притежаваха. Ако имаше някой, който бе в състояние да разбере най-съкровените мисли и подбуди на загадъчната и опасна матрона Одран, това беше илитидът Ел-Виденвелп.

— Триста — тъкмо казваше К’иорл.

Матрона Баенре се облегна в стола си, а по лицето й се изписа раздразнение.

— Жалка подигравка — отсече тя.

— Половината от робите ми — усмихна се К’иорл — сигурен знак, че лъже.

Матрона Баенре се изсмя, после изведнъж се намръщи и се приведе напред, положила длани върху прекрасните диаманти на трона. Рубиненочервените й очи се присвиха заплашително, а устните й започнаха да мълвят нещо неразбираемо. Внезапно вдигна едната си ръка и скритият дотогава диамант сякаш оживя и изпрати лъч алена светлина срещу придружителя на К’иорл, повличайки го във вихрушка от ослепителна, вцепеняваща енергия. Мъжът изкрещя и закри лице в напразен опит да се предпази от смъртоносната вълна.

Матрона Баенре вдигна и другата си ръка. От сърцето на втория диамант изригна нов лъч и превърна безпомощния елф в ален силует.

К’иорл стисна клепачи, а челото й се набразди от напрежение. Бяха минали само няколко секунди, когато Одран отново отвори очи и изумено се взря в Ел-Виденвелп. Джарлаксъл, който с интерес следеше цялата сцена, веднага се досети какво се бе случило — между двамата се бе състояла безмълвна борба за надмощие, която илитидът бе спечелил с лекота.

В това време от злощастния придружител на К’иорл бе останала само бледа сянка, която се изпари миг по-късно. С него бе свършено.

Лицето на Одран потъмня и тя изглеждаше така, сякаш всеки миг ще избухне. Матрона Баенре дори не трепна.

Неочаквано по устните на К’иорл се разля широка усмивка.

— Е, какво толкова — безгрижно рече тя, — той беше просто един мъж.

— К’иорл — изръмжа матрона Баенре, — самата Лолт изисква това от теб! Ти трябва да ни сътрудничиш!

— Заплашваш ли ме? — измамливо спокойно попита Одран.

Матрона Баенре се приближи на сантиметри от нея и вдигна лявата си ръка. К’иорл неволно трепна и за миг на Джарлаксъл му се стори, че се кани да отстъпи. На пръста си матрона Баенре носеше зловещо украшение — солиден златен пръстен, от който стърчаха осем разклонения, досущ като паешки крачета. Огромният синкаво чер сапфир проблясваше и при най-малкото движение. Едва ли имаше елф в Мензоберанзан, който да не знае какво се крие във вътрешността на този пръстен — жив велшаресорб, подземната, много по-смъртоносна разновидност на черната вдовица от Повърхността.

— Трябва да проумееш колко важно е всичко това — измърка матрона Баенре.

Джарлаксъл с изумление видя как вместо отговор, К’иорл най-спокойно бутна ръката на Баенре встрани, при което Дантраг светкавично сграбчи дръжката на меча си, сякаш се канеше да изскочи от прикритието си и да посече дръзката Облодра на място.

— Вече имам съгласието на Барисон Дел’Армго — невъзмутимо продължи матрона Баенре и отново вдигна ръка, давайки знак на опасната си дъщеря и доверения илитид да останат по местата си.

К’иорл се усмихна насила — като матрона — майка на третия дом не й беше никак приятно да чуе, че първите два рода са се обединили и подкрепят едно начинание, което тя всячески се опитва да избегне.

— Фаен Тлабар също ще участват — лукаво добави Баенре.

Четвърти дом в Мензоберанзан, Фаен Тлабар бяха най-ненавистният съперник на рода Облодра. Думите на Баенре си бяха открито предупреждение — веднъж привлекли първите два рода на своя страна, Фаен Тлабар нямаше да изгубят и миг, преди да се нахвърлят върху Облодра и да си присвоят титлата им.

Без да откъсва поглед от К’иорл, матрона Баенре се върна и седна на трона си.

— Нямам много елфически войни — за първи път в гласа на гордата Одран се усещаше скрито покорство.

— Така е — съгласи се Баенре. — За сметка на това разполагаш с огромни пълчища коболди. И изобщо не се опитвай да ме убеждаваш, че са едва шестстотин. Тунелите на Хищния процеп, където се намира домът ти, са пословично необхватни.

— Мога да ти дам до три хиляди от робите си — К’иорл нямаше никакво желание да се пазари.

— Десетократно повече от това! — изръмжа Баенре.

К’иорл не отвърна нищо, само наклони глава на една страна и се вгледа в нея.

— Няма да се задоволя с по-малко от двадесет хиляди — отсече Баенре, която също бе решена да постигне своето без излишни пазарлъци. — Защитата на джуджешката твърдина ще бъде изкусна, така че ще имаме нужда от безполезните коболди, които да поемат силата на удара им.

— Цената е висока — рече К’иорл.

— Животът на един-единствен мрачен елф струва много повече от двадесет хиляди коболди — напомни й Баенре и добави, за да подсили ефекта на думите си: — В очите на Лолт.

К’иорл се накани да отвърне нещо остро, ала матроната — повелителка на първия дом я прекъсна:

— Спести ми заплахите си! — изкрещя тя и изпъна мършавия си врат. — За Лолт това е много по-важно от дрязгите между елфическите домове и знай, че непокорството на рода Облодра ще улесни неимоверно възкачването на Фаен Тлабар!

Очите на Джарлаксъл се разшириха от изненада и той потърси погледа на Дантраг, ала Повелителят на меча също не знаеше какво да мисли. Наемникът никога не бе чувал подобна недвусмислена заплаха — един дом срещу друг. Този път К’иорл не се усмихна, нито отвърна нещо. Джарлаксъл се взираше в лицето на безмълвната матрона, която отчаяно се бореше да запази спокойствие, и почти виждаше как покълват семената на раздора. К’иорл и домът Облодра нямаше скоро да забравят заплахите на първата матрона, а с дързостта си Баенре със сигурност щеше да си навлече неприязънта на още много родове. Наемникът неволно поклати глава, припомняйки си скорошната среща с боязливата Триел, която един ден щеше да наследи властта над първия дом и да се окаже в центъра на тази взривоопасна ситуация.

— Двадесет хиляди — едва чуто даде съгласието си К’иорл, — стига да успеем да накараме толкова голяма армия от непокорните малки плъхове да ни се подчинят.

С това срещата между двете матрони приключи. Щом К’иорл си тръгна, Дантраг пусна крайчеца на паяжинната нишка и се изкатери навън от малката стаичка.

Джарлаксъл го последва и също се изправи пред сапфирения трон. Там свали шапка и се поклони до земята, при което перото от диатрима, забодено в периферията й, докосна каменния под.

— Майсторско изпълнение — поздрави той матроната. — За мен бе истинско удоволствие, че имах възможност да го наблюдавам…

— Затваряй си устата — остро го прекъсна все още сърдитата матрона и се облегна назад.

Наемникът продължи да се усмихва, но замълча и зачака да чуе какво ще каже тя.

— К’иорл е опасна противничка — замислено проговори матроната. — Няма да поискам много от домашните й елфи, макар че загадъчните им мисловни умения биха ни помогнали да пречупим волята на упоритите джуджета. Единственото, което ще взема от нея, са коболди, а пък жалките изчадия и без това се плодят като зайци, така че това няма да бъде кой знае каква загуба.

— Ами след като победим? — осмели се да попита наемникът.

— Това ще зависи от К’иорл — мигновено отговори матроната и даде знак на останалите, включително и на писарите, да напуснат стаята — на всички бе ясно, че се кани да изпрати Джарлаксъл и войните му на разузнавателна мисия в дома Облодра.

Никой не се възпротиви, с изключение на злата Бладен’Кърст, която не се сдържа и заплашително го изгледа на излизане. Бладен’Кърст ненавиждаше всички мъже; за нея те бяха просто играчки, върху които да изпробва най-новите си мъчения.

Джарлаксъл премести магическата превръзка над другото си око и смигна похотливо.

Бладен’Кърст вдигна поглед към майка си, молейки за разрешение да накаже дръзкия нахалник, ала матроната й даде знак да си тръгва.

— Искаш войните ми да следят всяка стъпка на Облодра — започна наемникът, когато най-сетне остана насаме с матроната — майка. — Никак няма да е лесно…

— Не — прекъсна го Баенре. — Дори бойците от Бреган Д’аерте не са в състояние да шпионират членовете на този загадъчен дом.

Джарлаксъл беше доволен, че не той, а матроната бе изрекла очевидното. За миг се замисли какво точно означават думите й, после разбра и се поклони възхитено, с широка усмивка на уста. Матрона Баенре искаше останалите (и най-вече Ел-Виденвелп) да повярват, че наистина е изпратила Бреган Д’аерте на съгледваческа мисия в дома Облодра. Така щеше да накара К’иорл да е вечно нащрек, в очакване на натрапници, които така и нямаше да се появят.

— Те изобщо не ме интересуват — продължи Баенре, — важни са единствено робите им. А пък ако К’иорл откаже да се подчини, родът Облодра ще бъде хвърлен в Хищния процеп и забравен завинаги.

Равнодушният, самоуверен тон на матроната направи силно впечатление на наемника.

— Каква възможност й остава, след като първият и вторият дом вече са се съюзили? — подхвърли той.

Ивонел Баенре се замисли, сякаш думите му й бяха припомнили нещо. После поклати глава, като че ли искаше да прогони някаква мисъл и продължи:

— Сега нямам време да обсъждаме срещата ти с Триел — рече тя и Джарлаксъл, който до този миг бе убеден, че именно това е основната причина за посещението му, остана силно учуден. — Искам да започнеш подготовката за похода срещу джуджетата. Ще ми трябват карти на пътя, по който ще стигнем дотам, както и на всички възможни подстъпи към Митрил Хол, така че Дантраг и генералите му да могат да съставят най-добрия план за нападение.

Джарлаксъл нямаше никакво намерение да спори с избухливата матрона и затова кимна.

— Може да изпратим съгледвачи дълбоко в джуджешкия комплекс — започна той, ала нетърпеливата Баенре отново го прекъсна.

— Няма да е необходимо.

Наемникът я изгледа любопитно:

— При последния поход така и не навлязохме в същинските зали — напомни й той.

Устните на Баенре се разкривиха в неимоверно зла усмивка и Джарлаксъл усети как у него се надига приятно нетърпение — какво ли бе намислила неповторимата матрона този път? Много бавно, тя бръкна в една от гънките на пищните си одежди и извади тънка верижка с окачен на нея пръстен, издялан сякаш от нечий зъб.

— Чувал си ли за това? — попита го тя и разлюля странния предмет пред очите му.

— Говори се, че е зъбът на някакъв джуджешки крал и че изтерзаната му душа е в негов плен.

— Джуджешки крал — повтори матроната. — Е, както сам знаеш, на света няма чак толкова много джуджешки кралства…

Джарлаксъл сбърчи чело, после лицето му изведнъж се проясни:

— Митрил Хол? — възкликна той.

Матрона Баенре кимна:

— Съдбата за пореден път е на моя страна. В този зъб е заключена душата на Гандалуг Бойния чук, първи крал на Сребърните зали и основоположник на рода Боен чук.

Джарлаксъл трескаво запрехвърля тази нова информация в ума си. Нищо чудно, че Лолт бе наредила на Виерна да тръгне по следите на своя брат — изменник! Дризт бе просто удобна връзка с Повърхността, дребна пионка в една много по-мащабна игра.

— Гандалуг е длъжен да отговаря на въпросите ми — матроната почти мъркаше от задоволство. — А той прекрасно си спомня как е организирана защитата на Митрил Хол.

В този миг в залата влезе Сос’Умпту и без да обръща никакво внимание на наемника, отиде право при майка си. Противно на очакванията на Джарлаксъл, матроната не й се скара за нахлуването. Вместо това прекъсна онова, което казваше, и с интерес зачака дъщеря си да проговори.

— Матрона Мез’Барис Армго започва да губи търпение — обясни Сос’Умпту.

В параклиса, досети се Джарлаксъл, тъй като Сос’Умпту отговаряше за великолепното светилище на рода и рядко го напускаше. Какво ли означава това, замисли се наемникът. Мез’Барис бе матрона — майка на дом Барисон Дел’Армго, вторият род в йерархията на Мензоберанзан. Защо й бе да идва тук, след като вече се бе съгласила с плана на Баенре?

Защо ли наистина?

— Може би трябваше да се видиш първо с матрона Мез’Барис — лукаво подхвърли Джарлаксъл и по устните на престарялата матрона трепна лека усмивка — както винаги, любимият й шпионин не можеше да бъде заблуден лесно.

— Сигурна бях, че с К’иорл ще е по-трудно — обясни тя. — А чакането щеше да я изнерви още повече и да я направи съвсем несговорчива. Мез’Барис е много по-уравновесена, освен това по-лесно ще види изгодата, която може да извлече от предложението ми. Тя ще се съгласи на война с джуджетата.

Двамата се отправиха към цилиндричната стаичка, където Сос’Умпту вече ги очакваше.

— Пък и — добави матроната и се разсмя, — какъв друг избор й остава сега, когато и дом Облодра се присъедини към съюза ни?

„Наистина няма равна на себе си, мислено се възхити Джарлаксъл, просто няма равна на себе си.“ С един последен, замечтай поглед към брилянтите, инкрустирани в трона, и примирена усмивка, той последва двете жени навън.

Глава 4 Огънят в очите й

Кати-Бри се уви със сивия си плащ, за да скрие маската и камата, които Риджис й бе дал. Когато наближи стаята на Бруенор, усети, че я обземат смесени чувства — хем й се искаше да го открие там, хем се надяваше да го няма.

Как би могла да тръгне, без да го види? Ала след смъртта на Уолфгар, баща й се бе превърнал в бледо подобие на предишното джудже — смазан от скръб, той бе заприличал на немощен старец, който търпеливо чака смъртта си. Не искаше да го вижда така, не искаше това да е последният спомен, който да отнесе от него в Подземния мрак.

Накани се да почука, ала вместо това лекичко открехна вратата и надникна вътре. Близо до горящата камина стоеше едно джудже, ала това не бе Бруенор. Тибълдорф Пуент подскачаше в кръг и очевидно се опитваше да хване някаква досадна муха. Както винаги, бесовойнът носеше странните си доспехи, беше надянал дори ошипените ръкавици и наколенници, както и останалите островърхи приспособления, стърчащи от всеки възможен ъгъл. Желязото скърцаше по-пронизително отвсякога, един от най-дразнещите звуци, които Кати-Бри бе чувала през живота си. Този път обаче, Пуент беше свалил поне сивия шлем, който с дългия си, остър шип бе висок почти колкото самия него. Кати-Бри, която досега май не го бе виждала гологлав, установи, че бесовойнът е почти плешив, с изключение на няколко мазни черни кичура, които се спускаха покрай лицето му и се сливаха с гъстата брада.

Младата жена побутна вратата още малко. Бруенор седеше край полузагасналата камина и разсеяно се опитваше да обърне един тлеещ пън. При вида на унилите усилия на баща си да разпали огъня, Кати-Бри усети как сърцето й се свива от болка. Още помнеше дните, когато необузданото джудже просто щеше да бръкне в огъня и да обърне упоритото дърво с голи ръце.

С един поглед към усърдно предъвкващия Пуент (Кати-Бри силно се надяваше, че неизвестното „лакомство“ не е някоя муха), тя влезе в стаята, като преди това не пропусна да се увери, че плащът й скрива маската и изумрудената кама.

— Хей, ти! — провикна се бесовойнът, хрупайки шумно и Кати-Бри, погнусена, не можа да не се запита какво толкова има за дъвчене в една съвсем малка муха. — Кога ще си пуснеш брада? — поздрави той както обикновено — още от първата им среща, Пуент не спираше да й повтаря, че една брада ще я направи неизмеримо по-привлекателна.

— Работя по въпроса — отвърна Кати-Бри, искрено благодарна за възможността за миг да се поотпусне. — Имаш думата ми, че откакто се познаваме, не съм я бръснала нито веднъж.

И тя приятелски го потупа по главата, за което съжали миг по-късно, когато пръстите й се покриха с дебел слой мазнина.

— Туй се казва добро момиче! — похвали я бесовойнът, после забеляза друга муха и се втурна да я гони.

— Къде си тръгнала? — грубо се намеси Бруенор, без дори да я изчака да го поздрави.

Кати-Бри тъжно въздъхна при вида на смръщеното му лице. Какво не би дала, за да го види да се усмихва както някога! Не пропусна да забележи раната на челото му — говореше се, че преди няколко дена Бруенор бе изпаднал в ярост и бе пробил яка дървена врата с глава, докато две от по-младите джуджета всячески се опитвали да го укротят. Раната, заедно с ужасяващия белег, който обезобразяваше лявата половина на лицето му, както и липсващото око, му придаваха наистина сломен вид!

— Къде си тръгнала? — гневно повтори Бруенор.

— Към Заселническа твърдина — излъга младата жена. — Племето на Уолфгар се кани да му издигне погребална могила.

Кати-Бри се изненада от лекотата, с която бе изрекла лъжата си. Вярно, че винаги бе успявала да омае коравото джудже, нерядко с помощта на полуистини и игри на думи, с които скриваше това-онова, ала никога досега не си бе позволявала да го излъже в очите.

Бързо прогони мимолетното угризение, като си напомни колко много неща зависят от успеха на начинанието й.

— Искам да отида, преди да са започнали — рече тя и смело срещна погледа му. — Ако ще я правят, нека бъде както трябва. Това е най-малкото, което Уолфгар заслужава.

Здравото око на Бруенор потъмня, той извърна глава и отново се зае да разбърква огъня. Само почти незабележимото му кимване показа, че е чул думите на дъщеря си. В Митрил Хол за никого не беше тайна, че кралят не обича да се говори за Уолфгар; дори бе ударил един свещенослужител, имал неблагоразумието да настоява, че да се постави Щитозъб на почетно място в Залата на Думатоин, противоречи на традицията, тъй като оръжието не е било собственост на войн от джуджешката раса.

Изведнъж Кати-Бри осъзна, че доспехите на бесовойна вече не скърцат и изненадано се обърна. Пуент стоеше до вратата и отчаяно се взираше в увисналите рамене на своя крал. Когато срещна погледа й, той кимна мрачно и тихичко (поне доколкото бе възможно за един бесовойн в пълно бойно, при това доста ръждясало, снаряжение) излезе от стаята.

Окаяният вид на Бруенор Бойния чук явно нараняваше не само Кати-Бри.

— Всички ти съчувстват — обърна се тя към баща си, но той сякаш не я чу. — Всички в Митрил Хол говорят с топлота за ранения си крал.

— Затваряй си устата! — едва-едва пророни джуджето, без да откъсва поглед от тлеещата жар.

Празна заплаха, с болка си помисли Кати-Бри, още едно напомняне за развалината, в която се бе превърнал някога гордият Бруенор Бойния чук. Съвсем доскоро, ако Бруенор кажеше на някого да си затвори устата, то този някой или го правеше начаса или той я затваряше вместо него. Ала след „битката“ със свещенослужителя и тази с вратата, огънят в гърдите на Бруенор, досущ като пламъците в камината, беше изгаснал сякаш завинаги.

— До края на дните си ли смяташ да разбъркваш тази жарава? — дръзко попита Кати-Бри, мъчейки се да предизвика гордостта му и да го накара да реагира.

— Защо не — бездушно отвърна баща й.

Кати-Бри въздъхна и нарочно отметна плаща си така, че магическата маска и камата на Ентрери се показаха. Въпреки че бе твърдо решена да тръгне сама и нямаше никакво намерение да му обяснява какво си е наумила, младата жена отчаяно се молеше баща й да ги забележи.

Минутите минаваха, бавни и потискащи, а единственият звук, който нарушаваше угнетяващата тишина, бе попукването на огъня от време на време и съсъкът на суровите цепеници.

— Ще се върна, когато реша — отсече разочарованата жена и тръгна към вратата.

Бруенор разсеяно й махна, но и този път не я погледна.

Кати-Бри поспря на вратата, после я отвори и тихичко я затвори, без да излиза от стаята. Изчака още няколко минути, сякаш не можеше да повярва, че баща й наистина ще продължи да си стои просто така и разсеяно да разбърква огъня. После безшумно прекоси стаята и се шмугна в отворената врата, която отвеждаше до спалнята му.

Много внимателно отиде до, солидното дъбово писалище (дар от хората на Уолфгар, върху чиято гладка, блестяща повърхност на няколко места бе издялан образът на Щитозъб, могъщия боен чук, който Бруенор беше изковал за своето момче). Въпреки че всеки миг й беше ценен (трябваше да свърши онова, за което бе дошла, преди джуджето да се досети какво си е наумила), младата жена не можеше да не спре за миг, внезапно връхлетяна от безброй спомени за русокосия варварин. Никога нямаше да се оправи от тази загуба, знаеше това. Ала знаеше също така, че времето на безутешна, вцепеняваща скръб рано или късно трябва да отмине — животът бе пред нея и тя трябваше да продължи да го живее, независимо колко наранено бе сърцето й. Особено сега, когато един от приятелите й се бе отправил към страшна опасност!

В каменно ковчеже, поставено върху красивото писалище, тя откри онова, което търсеше: неголям медальон, окачен на сребърна верижка. Изящният предмет беше дар от Алустриел, повелителката от Града на сребърната луна. При първото им минаване през Митрил Хол, приятелите бяха видели Бруенор да полита към смъртта на гърба на един пламнал дракон, само че той бе успял да се спаси и дори се беше измъкнал, макар по онова време Сребърните зали да гъмжаха от злите сиви джуджета, наречени дуергари. С помощта на лейди Алустриел, Бруенор откри дъщеря си в Дългата седловина, малко селце на югоизток от Митрил Хол. Дризт и Уолфгар обаче ги нямаше — бяха се отправили по следите на злия убиец Артемис Ентрери, който държеше в плен Риджис.

Именно тогава Сребърната лейди беше подарила медальона на Бруенор. Във вътрешността на вълшебния предмет беше скрит образът на Дризт и с помощта на вълните магическа топлина, които се излъчваха от него, джуджето можеше да разбере къде се намира елфът във всеки един момент.

Сега красивият предмет бе студен, по-студен от хладния въздух в подземията и Кати-Бри разбра, че скиталецът вече се намира далече, далече от нея.

Вдигна сребърното капаче и се взря в изкусно гравирания образ на скъпия си елфически приятел. Правилно ли постъпва, като го взема, зачуди се тя. Нали и без това Гуенивар идваше с нея — вярното животно със сигурност щеше да я отведе до Дризт. Освен това, някъде дълбоко в себе си, Кати-Бри все още се надяваше, че когато баща й изкопчи от Риджис истината за нейното заминаване, старите пламъци отново ще лумнат в очите му и той ще се втурне след нея.

Не можеше да отрече, че сърцето й се сгрява от представата как Бруенор захвърля унинието и хуква да им се притече на помощ. Ала освен това разбираше, че това е само мечта, детинска и, като всяка напразна надежда — опасна.

Кати-Бри затвори сребърния медальон и здраво го стисна, после безшумно се измъкна от спалнята. Баща й все така стоеше пред огъня и лениво побутваше тлеещия дънер, а безрадостните му мисли се рееха на стотици мили оттук. Тя се прокрадна зад гърба му, излезе от стаята и се втурна към горните нива на комплекса — усещаше, че ако не тръгне веднага, може да се разколебае.

Веднъж озовала се навън, тя отново извади магическия медальон и почувства, че с вземането му бе скъсала всяка връзка с Бруенор и джуджетата. Този път наистина беше съвсем сама.

Така и трябва да бъде, реши тя, после нахлузи верижката около врата си и пое към планините, с надеждата да достигне Града на сребърната луна малко след Дризт.

Той безшумно се прокрадваше из тъмните улички на Мензоберанзан, а надарените му с инфрачервено зрение очи проблясваха в мрака. Единственото, което искаше, бе да се добере до скривалището на Джарлаксъл, елфът, който бе достатъчно умен, за да го оцени по достойнство.

— Ваела риввил! — разнесе се пронизителен крясък нейде наблизо.

Той незабавно спря и уморено се облегна на купчината камъни, която се издигаше до близкия необитаван сталагмит. Беше чувал тези думи и преди, всеки път изречени с явен присмех.

— Ваела риввил! — отново извика елфическият глас.

Миг по-късно от сенките се показа и притежателката му, стиснала в ръка здрав кожен бич, чиито три двуметрови пипала яростно се гърчеха, сякаш живееха свой собствен живот и сега жадуваха да се впият в кожата му. Е, поне не беше един от онези хищни, змиеглави камшици, които по-знатните жрици толкова обичаха.

Дори не помисли да се съпротивлява и когато жената се доближи и застана пред него, почтително сведе очи (точно както Джарлаксъл го бе научил). Подозираше, че тя също бе възнамерявала да остане незабелязана — защо иначе й бе на една жрица (която явно бе достатъчно високопоставена, за да носи магически камшик) да се промъква потайно из места като тези, толкова далече от улиците, където живееха благородниците?

Напевният й глас бързо редеше елфически думи, но той все още не знаеше езика достатъчно добре и разбираше само откъслечни изрази. Долови думата кварт, която означаваше „заповед“, както и повелителното харл’ил ик, или „коленичи“. Всъщност не бе и очаквал друго — откакто бе в Мензоберанзан, непрестанно го караха да пада на колене.

Така и стори, покорно и колкото се може по-бързо, макар че коравият камък нарани краката му.

Жената бавно започна да обикаля около него, давайки му възможност добре да огледа изкусителните й форми. Дори дръпна главата му назад, принуждавайки го да спре очи върху несъмнено красивото й лице.

— Джерлис — гальовно измърка тя.

Приведе се над него, сякаш се канеше да го целуне, ала вместо това яростно го зашлеви. Той инстинктивно посегна към оръжията си, но бързо се овладя, когато си припомни в какво положение се намира.

Джерлис продължаваше да обикаля около него, мълвейки нещо.

— Иблит! — не спираше да повтаря тя. — Измет!

— Аббан! — отвърна той, както му беше казал Джарлаксъл. — Съюзник!

— Аббан дел дартиир! — изкрещя тя, а ръката й се стовари върху тила му и замалко не го просна по очи на земята.

Той не бе сигурен какво точно означават думите й, ала подозираше, че така Мрачните наричат своите родственици (и най-омразни врагове) от Повърхността. Този път беше загазил сериозно!

— Аббан дел дартиир! — още по-силно извика тя, а трите жила на камшика се впиха в дясното му рамо.

Жестокият удар го събори, ръката му се вкопчи в грозната рана, опитвайки се да потисне вцепеняващата болка.

Джерлис отново стовари бича си, този път върху гърба му, ала рязкото движение на мъжа донякъде го предпази.

Мислите му бясно препускаха. Знаеше, че трябва да действа светкавично. Нападателката му продължаваше да го предизвиква, камшикът й плющеше и се врязваше в разкървавения му гръб. Сигурен бе, че я е изненадал докато отива на тайна мисия (досущ като неговата) и не му беше никак трудно да се досети какво го очаква. Джерлис нямаше да го остави да си тръгне жив.

Един от ремъците на бича се обви около врата му и го зашемети. Дясната му ръка, обезсилена от скверната магия на трите жила, все още бе съвсем безчувствена.

Само че сега всяко забавяне щеше да му струва живота. Здравата му ръка се насочи към кортика, който висеше над дясното му бедро, ала после мъжът сякаш се сети за нещо друго и посегна към сабята си.

— Аббан дел дартиир! — за пореден път просъска Джерлис и отново замахна.

Мъжът се обърна светкавично и оръжието му, изковано под слънчевите лъчи на Повърхността, срещна камшика й с яден блясък. Последва взрив от зелена светлина и един от ремъците тупна отсечен на земята, докато друг от оцелелите успя да избегне свирепата сабя и изплющя през лицето му.

— Дживвин! — Джерлис очевидно приемаше съпротивата на безпомощния (според нея) мъж като весела игра — май добре щеше да се позабавлява, преди да го довърши.

— Поиграй си с това! — прошепна той и се хвърли към нея с високо вдигната сабя.

Отгоре му се спусна черно кълбо.

— Дживвин! — доволно се разсмя тя и замахна за нов удар с жестокия си бич.

Само че противникът й не за първи път се биеше с елфи на мрака — за нейна огромна изненада в магическата тъма нямаше никой.

Размахал сабята със здравата си ръка, докато десницата му висеше безпомощно, той се показа иззад тъмния облак и връхлетя върху нея. Очевидно бе, че е истински майстор на меча, ала пред себе си имаше елфическа жена — превъзходно обучена в изкуството на боя и въоръжена с магически камшик. Без да престава да се смее, тя с лекота отби сабята му и дори успя да нанесе нов удар с бича си.

Само че Джерлис не знаеше срещу кого се е изправила.

Той отново се хвърли напред и леко се обърна наляво, вдигнал оръжие, сякаш се кани да нанесе нов висок удар. Вместо това рязко смени посоката на нападението, завъртя сабята си и я хвърли като копие.

Сред водопад от искри, когато проби фината елфическа ризница, острието проникна дълбоко в гърдите на изумената Джерлис.

Без да губи и миг, нападателят й скочи високо и с всичка сила натисна още трептящата дръжка на оръжието, докато върхът му не се показа откъм гърба й.

Джерлис политна към купчината камъни зад себе си, но някак си успя да се задържи полуизправена, опряна о неравната сталагмитова стена. В разширените й от слисване червени очи за първи път проблесна страх.

— Колко жалко, Джерлис — прошепна той в ухото й и едва-едва докосна бузата й с устни, после стъпи върху магическия бич, чиито ремъци още се гърчеха на земята, и стисна стърчащата от гърдите й дръжка. — Двамата с теб можехме да познаем такива наслади!

След това извади острието от тялото й. При мисълта за неприятностите, които щеше да му навлече смъртта на една елфическа жена, по лицето му пробяга сянка. И все пак не можеше да се преструва, че случилото се току-що не го изпълва със задоволство — най-сетне отново започваше да поема контрол върху съдбата си. Не беше преживял толкова много битки, за да се превърне в нечий роб!

Миг по-късно вече се отдалечаваше от уличката — Джерлис и бичът й бяха погребани под камъните, а той самият се движеше с нова жизненост в походката.

Глава 5 През годините

Дризт усещаше прикованите върху него погледи. Това бяха елфически очи и най-вероятно го следяха иззад заредени арбалети, ала той продължи напред с прибрани в ножниците оръжия и гордо вдигната глава. Качулката на зеления му плащ бе отметната назад, разкривайки гъстата бяла коса и абаносовата кожа на красивото му лице.

Слънчевите лъчи игриво се прокрадваха между бухналите корони на дърветата и хвърляха бледожълти петна върху свежата трева. Дризт не се опитваше да ги избягва, не само за да покаже на скритите елфи, че е различен от Мрачните си събратя, но и защото наистина обичаше да усеща как топлината на слънцето се разлива по цялото му тяло. Пътеката бе широка и поддържана, нещо доста необичайно за дивата и непроходима гора, за каквато смятаха Лунолес.

Времето минаваше, гората ставаше все по-гъста и Дризт започна да се пита дали няма да я прекоси, без нищо да се случи. Не искаше неприятности, единственото, което имаше значение, бе да продължи по пътя си и веднъж завинаги да приключи с онова, което си бе наумил.

След известно време достигна неголяма поляна. Няколко тежки цепеници в средата й обграждаха солидно каменно огнище. По всичко личеше, че това не е обикновен бивак, а място, където всеки пътник, тръгнал през гората с добри намерения и зачитащ останалите й обитатели, може да си отдъхне.

Дризт се зае да изследва дърветата, които обграждаха лагера. Върху дънера на един вековен дъб, целият обрасъл с мъх, забеляза необичайни следи. Макар и поизбледнели от времето, те все още бяха достатъчно ясни: едната изобразяваше глиган, а другата — мечка, изправена на задните си лапи. Дризт одобрително кимна при вида на знаците на пазителите и внимателно огледа огромното дърво. Много скоро откри онова, което търсеше — неголяма хралупа, почти невидима под раззеленените клонаци. Бръкна вътре и извади вързоп суха храна, брадвичка и кожен мях с вино. Сипа си само малко от виното и искрено съжали, че на свой ред няма какво да остави в скривалището — по време на дългия, опасен път из Подземния мрак, щеше да има нужда от всичките провизии, които можеше да носи (и дори малко повече).

Използва брадвичката, за да нацепи няколкото сухи клони, които намери наблизо, и отново прибра запасите в хралупата. После внимателно издяла своя собствен знак на пазител — изящна глава на еднорог — върху свежия мъх в основата на дъба и отиде до огнището, за да напали огън.

— Ти не си обикновен елф на мрака — разнесе се напевен глас зад гърба му.

Езикът беше елфически, също както и нежният глас, неизмеримо по-мелодичен от гласа на който и да било човек.

Дризт бавно се обърна, готов да срещне лъковете, които несъмнено бяха насочени срещу него иззад всевъзможни ъгли и прикрития. Вместо това пред себе си видя една-единствена млада жена, по-млада дори от него, макар той да бе изживял едва една десета от предполагаемия си елфически живот. Девойката носеше зелена наметка (досущ като тъмния плащ на пазителя), кафяви панталони и туника със същия цвят. През рамото си бе преметнала лък, на кръста й висеше тънък меч. По раменете й се спускаше лъскава черна коса, чийто цвят бе толкова наситен, че изглеждаше синкав и сякаш се отразяваше в нежната снежнобяла кожа на лицето й; искрящите сини очи бяха изпъстрени със златисти точици. Дризт веднага разбра, че девойката принадлежи към расата на сребърните, или както още ги наричаха, лунни елфи.

През всичките години, които бе прекарал на Повърхността, пазителят бе срещал само неколцина елфи, всичките до един — златни. Един-единствен път през живота си бе виждал техните лунни родственици — по време на ужасяващия набег, в който събратята му жестоко бяха изклали цяло племе от мирните горски обитатели. Появата на младата жена пробуди болезнения спомен и картините от онази страховита нощ нахлуха в съзнанието му. Само едно от невинните създания бе оцеляло тогава, малко момиченце, което Дризт тайно бе скрил под обезобразеното тяло на майка му. Това „предателство“ бе разгневило злата Кралица на паяците и в крайна сметка бе струвало живота на Закнафейн, бащата на Дризт.

И ето че сега, след толкова много време, пред него отново стоеше лунен елф — млада, едва тридесетинагодишна девойка, която го наблюдаваше със странен блясък в прекрасните, невинни очи. Дризт усети как кръвта се отцежда от лицето му. Дали това бе мястото, където бе станало ужасяващото клане?

— Ти не си обикновен елф на мрака — повтори младата жена и в очите й заигра опасен пламък.

Дризт разпери ръце встрани. Разбираше, че трябва да каже нещо, ала просто не намираше думи, а и гърлото му бе толкова свито, че не би могъл да произнесе каквото и да било.

Очите на девойката се присвиха, устните й потрепнаха, ръката й инстинктивно посегна към тънкия меч.

— Не съм ви враг — с мъка успя да изрече той, разбирайки, че трябва или да проговори, или (по-вероятно) да се бие.

Без да го изчака да довърши, девойката се нахвърли отгоре му, размахала меча си.

Дризт не посегна към оръжията си, дори не помръдна, просто остана неподвижен, разперил ръце далече от тялото си, с все същото спокойно изражение на лицето. Елфическото момиче вече се намираше на сантиметри от него, когато чертите му внезапно се разкривиха, сякаш бе видяла нещо в очите му.

От устните й се откъсна задавен писък и тя замахна, ала Дризт, бърз като светкавица, посегна и стисна десницата с едната си ръка, докато с другата обгърна тялото й и я притисна до себе си така, че да не може да се съпротивлява. Очакваше, че тя ще се опита да го издере, или дори да го ухапе, ала каква бе изненадата му, когато девойката зарови лице в гърдите му и горчиво зарида.

Преди да успее да намери думи, с които да я успокои, Дризт усети хладния допир на елфически меч върху тила си. Той побърза да пусне момичето и отново разпери ръце, за да покаже, че не е искал да я нарани. Иззад близките дървета се показа по-възрастен елф със сурово, но красиво лице, и отведе безпомощната девойка.

— Не съм ви враг — за трети път се обади Дризт.

— Какво търсиш в Лунолес? — попита на Общия език елфът, който бе опрял оръжието си в гърба му. — Защо минаваш оттук?

— Правилно се изрази — отвърна скиталецът, без да може да прогони образа на странната девойка от мислите си. — Просто минавам през гората и няма да сторя зло на никого от обитателите й.

— Еднорог! — долетя още един глас откъм мястото, където се издигаше вековният дъб и Дризт се досети, че са открили знака му на пазител.

За негово облекчение, опряното в гърба му острие се отдръпна. Не каза нищо — очакваше Лунните да заговорят, но когато те не го сториха, бавно се обърна. Елфите си бяха отишли.

За миг, все още обсебен от мисълта за разплаканата девойка, Дризт се поколеба дали да не тръгне след тях, ала се отказа — не биваше да ги безпокои, не и в горския им дом. Бързо се нахрани, увери се, че е оставил поляната така, както я бе заварил, после събра нещата си и продължи напред.

Не беше изминал и една миля, когато отново се натъкна на нещо необичайно — на пътя стоеше красив, черно-бял жребец, с пищна сбруя, украсена с медни звънчета, и търпеливо чакаше. Щом го видя, животното неспокойно удари с копито в земята.

Дризт му заговори нежно и бавно запристъпва към него. Конят видимо се успокои и дори гальовно го побутна с муцуна. Беше хубаво животно, добре гледано и силно, макар да не бе особено едро. Тялото и муцуната му бяха изпъстрени с черно-бели петна, светлият ореол около едното му око придаваше на другото загадъчен вид, като да бе скрито под черна маска.

Дризт претърси местността, но не откри нищо. Предполагаше, че елфите са оставили жребеца за него, ала не можеше да бъде сигурен, а никак не му се щеше да открадне нечий кон.

Потупа красивото животно по гърба и се накани да поеме по пътя си. Едва беше направил няколко крачки, когато конят изпръхтя и като го изпревари, отново застана пред него.

Заинтригуван, Дризт го заобиколи и продължи напред. Както и преди, жребецът го последва и се изпречи на пътя му.

— Те ли ти казаха да го сториш? — попита той и нежно го погали по муцуната. — Вие ли го изпратихте? — провикна се той към дърветата, които го заобикаляха. — Нека елфите от Лунолес ми отговорят — за мен ли е този жребец?

Единственият звук, който наруши горския покой, бе шумното цвъртене на птичките, подплашени от гласа му.

Дризт сви рамене и реши да поязди до края на гората, който и бездруго не бе далеч. Възседна красивото животно и препусна по широкия, гладък път.

Достигна източната граница на Лунолес късно следобед, когато сенките между вековните дървета вече се сгъстяваха. Предполагайки, че дарът на елфите е продиктуван от желанието им веднъж завинаги да го видят далече от дома си, Дризт дръпна юздите на коня, още преди да бе излязъл от сумрака, натегнал под сведените клонаци на дърветата.

Тъкмо бе скочил на земята, решен да изпрати животното обратно в гората, когато едва забележимо движение отвъд предела привлече вниманието му. Възседнал едър черен жребец, един елф се взираше към него, макар все още да не го виждаше. Миг по-късно, елфът вдигна длани до устата си и изсвири пронизително. При този звук, черно-белият кон на скиталеца тръсна глава и изскочи от сенките.

Лунният елф вече се бе скрил в храсталака, опасващ Лунолес, ала Дризт не отпрати коня си — вече знаеше, че по този безмълвен начин елфите се опитват да му помогнат, затова прие подаръка им и препусна напред.

Преди да спре за нощувка, той забеляза, че далече на юг непознатият елф се движи успоредно с него. Очевидно доверието на благодетелите му си имаше граници.

Кати-Бри нямаше кой знае какъв опит с големите градове. Наистина, беше прекосила Лускан; седнала в магическата колесница на лейди Алустриел, бе прелетяла над великолепния Град на бездънните води; беше видяла и голямото южно пристанище Калимпорт. Ала нищо от онова, което бе срещнала там, не можеше да се сравнява с красотата на широките, лъкатушещи улици на Града на сребърната луна. Всъщност, Кати-Бри вече бе идвала тук, но тогава беше пленница на Артемис Ентрери. Скована от ужаса, който убиецът будеше у нея, както и от страха за съдбата на приятелите си, тя дори не бе забелязала изящните кули и прекрасното многообразие на града.

Градът на сребърната луна бе място за мислители и художници, място, което се славеше с търпимостта си към всеки, почукал на портите му. Тук въображението на архитекта бе свободно да се рее из висините, редом с внушителната тридесетметрова кула, която бе родило. Тук поетът можеше да застане край някой ъгъл и на воля да реди стиховете си, като дори припечелва по нещичко от щедрите минувачи.

Въпреки че мисълта за мрачния път, който предстои, не я напускаше нито за миг, Кати-Бри не можа да сдържи усмивката си. Вече разбираше защо Дризт толкова често напускаше Митрил Хол и идваше тук. Дори не бе подозирала, че светът може да е толкова различен и прекрасен.

Водена от моментен порив, тя сви в една тъмна, ала искряща от чистота уличка, извади ониксовата статуетка и я постави върху калдъръма в краката си.

— Ела, Гуенивар — тихичко прошепна тя.

Не знаеше дали Дризт някога е водил пантерата в Града на сребърната луна или не, не бе сигурна дали не нарушава някой закон, ала твърдо вярваше, че Гуенивар също заслужава да види това изумително място, а и някак си имаше чувството, че тук е свободна да върши онова, което сърцето й нашепва.

Сивкава мъгла обви черната статуетка, завихри се и постепенно започна да придобива форма. Огромната, тристакилограмова котка, която стигаше почти до гърдите, застана пред нея и се огледа наоколо, опитвайки се да разбере къде се намира.

— В Града на сребърната луна сме, Гуен — прошепна Кати-Бри.

Катраненочерната пантера разтърси глава, сякаш току-що се бе събудила и тихичко изръмжа.

— Стой близо до мен — каза младата жена. — Не съм сигурна дали имаш право да бъдеш тук или не, но мисля, че трябва да видиш това място.

Двете излязоха от тъмната уличка рамо до рамо.

— Била ли си тук и друг път? — попита Кати-Бри. — Търся лейди Алустриел, имаш ли представа къде мога да я открия?

Гуенивар гальовно се отърка в ръката й, после леко ускори крачка — очевидно знаеше къде отива. Младата жена тръгна след нея. Не един и двама минувачи се обърнаха, за да изгледат странната двойка — измърсеното от дългия път момиче и необичайната му спътница, ала в очите им нямаше и следа от враждебност, просто дружелюбно любопитство. Никой не се разпищя, нито пък побягна ужасено.

Когато свиха в поредната пряка, Гуенивар замалко не се блъсна в двама елфи, които си говореха на ъгъла. Те инстинктивно отскочиха и започнаха да местят поглед от пантерата към младата жена, която вървеше с нея, и обратно.

— Каква красота! — възкликна единият с мелодичния си глас.

— Невероятно наистина! — съгласи се другарят му. — Може ли? — обърна се той към Кати-Бри и предпазливо посегна към Гуенивар.

Защо пък не, каза си младата жена и кимна.

Лицето на непознатия елф блажено засия, когато пръстите му погалиха мускулестия врат на пантерата. С усмивка, която стигаше чак до ушите му, той се обърна към своя колебаещ се другар.

— О, нека я купим! — развълнувано възкликна той.

Лицето на Кати-Бри помръкна, Гуенивар присви уши назад и нададе рев, който отекна из целия град.

Младата жена и преди бе чувала, че елфите се славят с бързината си, ала тези двамата изчезнаха още преди тя да успее да им обясни къде грешат.

— Гуенивар! — строго прошепна тя.

Напрегнатото тяло на пантерата се отпусна, тя се изправи и като постави предните си лапи върху раменете на младата жена, нежно потърка муцуна в лицето й. Кати-Бри, прекалено погълната от усилието да се задържи на крака, доста се измъчи, преди да я убеди, че извинението се приема.

Продължиха напред, съпроводени от любопитни погледи и приглушен шепот, но този път не бяха един и двама онези, които щом ги видеха да се задават, бързаха да преминат на отсрещната страна на улицата. Бяха привлекли твърде много внимание, каза си Кати-Бри и започна да се упреква, задето бе повикала Гуенивар. Искаше й се да я отпрати обратно в Звездната равнина, ала не можеше да го стори, без да предизвика още по-силен интерес.

Погълната от подобни мисли, тя изобщо не се изненада, когато малко по-късно на пътя се изпречиха група войни, облечени в новите сребристосини униформи на градската стража.

— Пантерата е с теб, нали? — попита един от тях.

— Това е Гуенивар — отвърна младата жена. — А аз съм Кати-Бри, дъщерята на Бруенор Бойния чук, осми крал на Митрил Хол.

Мъжът, който я бе заговорил, кимна усмихнато и тя въздъхна с облекчение.

— Наистина е котката на Мрачния! — подхвърли друг войн, после се изчерви и сведе поглед, засрамен, задето се бе намесил без позволението на командира си.

— Да, Гуен е приятелка на Дризт До’Урден — потвърди Кати-Бри. — А той тук ли е? — не можа да се сдържи тя, макар че предпочиташе да зададе въпроса на самата лейди Алустриел, която със сигурност щеше да знае повече.

— Поне доколкото знам — не — отговори командирът и като се поклони, добави: — Ала за нас е чест да те приветстваме в Града на сребърната луна, принцесо на Митрил Хол.

Несвикнала на подобни почести, младата жена се изчерви.

Не можеше да отрече, че е разочарована от думите на войника, но после си напомни, че не може да очаква толкова лесно да открие Дризт. Дори да бе минал през града, той най-вероятно го бе сторил тайно.

— Дойдох, за да говоря с лейди Алустриел — обясни Кати-Бри.

— Трябваше да ви съпроводят до двореца! — ядосано промърмори командирът, сърдит, задето етикетът не бе спазен.

Кати-Бри видя недоволството му и се досети, че най-вероятно е навлякла немалки неприятности на часовоите край Лунния мост, невидимия брод, който свързваше двата бряга на Раувинската река.

— Стражите не знаеха коя съм — побърза да ги оправдае тя. — Нито пък защо съм тук. Реших, че ще е най-добре сама да потърся онова, което ми трябва.

— И те не се усъмниха при вида на това… — командирът се усети навреме и замени думата „котенце“ — при вида на тази пантера?

— Гуен не беше с мен, когато влязох — без да се замисли отвърна Кати-Бри, после сърцето й се сви — неразумните думи най-вероятно щяха да повлекат след себе си безброй въпроси.

За щастие, войниците не се задълбочиха над отговора й. Бяха чували достатъчно разкази за пламенната дъщеря на Бруенор Бойния чук, за да са сигурни, че това наистина е тя. Без да задават повече въпроси, те съпроводиха гостенката и грамадната пантера (като много внимаваха да не се доближават твърде много до тях) през града, към западната стена, където се издигаше прекрасният, вълшебен дворец на лейди Алустриел.

Когато остана сама в преддверието, Кати-Бри реши да не бърза да отпраща Гуенивар. Присъствието на пантерата щеше да придаде по-голяма достоверност на разказа, а пък ако Дризт бе някъде наблизо, котката със сигурност щеше да го надуши.

Минутите минаваха, без нищо да се случи, и нетърпеливата млада жена усети, че й доскучава. Отиде до една странична врата, открехна я и предпазливо надзърна вътре. Беше се озовала в богато украсен будоар, в който имаше красив съд, пълен с вода и малка масичка със златен обков. Пред голямото огледало, което бе поставено върху нея, бяха наредени най-различни гребени и четки, красиви стъкленици и едно ковчеже, под чийто открехнат капак се виждаха пакетчета бои във всички възможни цветове.

Заинтригувана, Кати-Бри хвърли поглед зад себе си, за да се увери, че не я наблюдават, и влезе. Приседна край малката масичка, взе една четка и я прокара през гъстите си, червеникавокафяви къдрици — трябваше да се постарае да изглежда колкото се може по-добре, когато се изправи пред господарката на Града на сребърната луна. Забеляза, че едната й буза е изцапана и като потопи пръсти във водата, усърдно се зае да я изтрие. Усилията й най-сетне се увенчаха с успех и тя се усмихна доволно.

Хвърли поглед към преддверието, за да провери дали междувременно не е дошъл някой. Гуенивар, която се бе излегнала на пода, вдигна глава и дружелюбно изръмжа.

— О, я стига! — скастри я Кати-Бри и се зае да разглежда изящните стъкленици.

Вдигна капачето на една от тях, доближи я до лицето си и замалко не се задави от силната миризма. Гуенивар отново изръмжа и шумно кихна.

— Прекрасно те разбирам! — разсмя се младата жена и продължи да отваря шишенцата.

Някои предизвикаха люти сълзи в очите й, други я накараха да се разкиха, но най-накрая откри нещо, което й допадна. Нежното ухание напомняше на зелена поляна, отрупана с диви цветя, едва доловимо, но неизказано красиво, побрало в себе си омаята на най-дъхавия пролетен ден.

Напълно погълната от прекрасния аромат, Кати-Бри подскочи от изненада и замалко не напъха целия си нос в шишенцето, когато нечия ръка я докосна по рамото.

Обърна се и онемя. Пред нея стоеше самата лейди Алустриел — не можеше да бъде друг! Лъскавата, сребриста коса падаше на меки вълни по гърба, а блясъкът в очите засенчваше всичко, което младата жена бе виждала някога… с изключение на ясносиния взор на Уолфгар. При спомена за варварина, сърцето на Кати-Бри се сви от болка.

Стройна и изящна, лейди Алустриел се извисяваше с половин глава над гостенката си. Алената роба, изтъкана от най-фина свила, я обгръщаше в безброй пластове и деликатно подчертаваше женствените й форми; на главата си имаше златна корона, обсипана с искрящи скъпоценни камъни.

Гуенивар лежеше все така спокойно, положила глава върху предните си лапи, и Кати-Бри се досети, че двете се познават отпреди.

Без сама да разбира защо, усети, че това не й е особено приятно.

— Питах се кога най-сетне ще се срещнем — меко проговори лейди Алустриел.

Кати-Бри притеснено се опита да затвори стъкленицата и да я върне на мястото, но Алустриел улови ръцете й в своите и пъхна шишенцето в кесията й. За миг младата жена се почувства като малко момиченце.

— Дризт ми е разказвал толкова много за теб и винаги с най-топла обич — продължи Сребърната лейди.

Това също не се понрави на Кати-Бри. Навярно не бе нарочно, ала не можеше да се отърве от усещането, че в държанието на лейди Алустриел се долавя снизхождение. Пък и самата тя, с прашните от дългия път дрехи и разрошена коса, се чувстваше доста неловко, застанала до тази изключителна жена.

— Да идем в покоите ми — предложи лейди Алустриел. — Там ще можем да поговорим на спокойствие.

И тя се отправи към вратата, прескачайки заспалата пантера.

— Хайде, Гуен — подхвърли Алустриел и Гуенивар веднага вдигна глава и се отърси от дрямката.

— Гуен? — беззвучно повтори Кати-Бри.

Никой, освен нея и много рядко Дризт, не наричаше пантерата така. Младата жена хвърли обиден поглед, но Гуенивар не забеляза и покорно последва Алустриел навън.

Докато прекосяваха стая след стая, коя от коя по-великолепна, Кати-Бри усети как онова, което в началото й се бе сторило приказен дворец, сега все повече я кара да се чувства не на място. Не можеше да престане да се обръща назад, притеснена, че навярно оставя кални дири върху излъсканите до блясък подове.

Прислужниците и останалите гости (истински благородници, сигурна бе младата жена), учудено се взираха в странната процесия, а Кати-Бри не можеше да отвърне на погледите им. Чувстваше се толкова дребна и незначителна, докато крачеше след високата, красива Алустриел!

Искрено се зарадва, когато най-сетне влязоха в покоите на Алустриел и затвориха вратата след себе си.

Гуенивар прекоси стаята с тихи стъпки и скочи върху мек, пищно тапициран диван. Очите на младата жена се разшириха от възмущение.

— Слизай оттам! — остро изсъска тя, ала Алустриел само се засмя и погали пантерата по главата, после даде знак на Кати-Бри да седне.

В очите на момичето отново проблесна обида, чувстваше се предадена. Колко ли пъти Гуенивар се бе разполагала на същия този диван, зачуди се тя.

— Какво води дъщерята на Бруенор Бойния чук в моя скромен град? — попита Алустриел. — Ако знаех, че ще идваш, щях да те посрещна подобаващо.

— Търся Дризт — кратко отвърна Кати-Бри и сама се засрами от резкия си тон.

По лицето на Алустриел се изписа изненада.

— Дризт? — повтори тя. — От доста време не съм го виждала. Надявах се да ми кажеш, че сте дошли заедно, или поне, че възнамерява да ни посети скоро.

Колкото и да се боеше, че Дризт всячески ще се старае да я избягва и дори може да убеди Алустриел да му помогне, Кати-Бри усети, че й вярва.

— Е, щом е така — въздъхна Сребърната лейди, без да се опитва да прикрие разочарованието си. После се досети, че думите й може би са прозвучали малко невъзпитано и учтиво попита: — Как е баща ти? А младият Уолфгар?

Внезапно Алустриел осъзна, че нещо не е както трябва.

— Ами… ами сватбата ти? — колебливо продължи тя и Кати-Бри не можа да сдържи болезненото си трепване. — Канех се да посетя Митрил Хол тази пролет…

Сребърната лейди замлъкна и дълго време се взира в потъмнялото лице на момичето.

Кати-Бри най-сетне успя да се вземе в ръце:

— Уолфгар е мъртъв — с равен глас отвърна тя. — А баща ми вече не е такъв, какъвто всички го помнят. Дойдох, за да открия Дризт, който си тръгна от Митрил Хол.

— Какво се е случило? — попита Алустриел.

Вместо отговор, Кати-Бри стана от стола си и събуди пантерата:

— Да вървим, Гуенивар!

После се обърна към Алустриел и рязко добави:

— Нямам време за празни приказки. Ако Дризт не е идвал в Града на сребърната луна, значи вече съм изгубила достатъчно от времето и на двете ни.

С тези думи тя се насочи към вратата, която за миг припламна със синя светлина и сякаш се разшири. Въпреки това, младата жена отиде до нея и я дръпна. Както и очакваше, тя не помръдна.

Пое си дълбоко въздух, преброи до десет, после до двадесет и отново се обърна към Алустриел:

— Имам приятел, който се нуждае от мен — ледено проговори тя, — така че ще бъде най-добре за всички ни, ако ме пуснеш да изляза.

След години, когато се връщаше към този миг, Кати-Бри не можеше да повярва, че се бе осмелила да заплаши самата лейди Алустриел, която се славеше като една от най-могъщите магьосници в целия Север!

Ала в този миг пламенната млада жена наистина бе готова на всичко, за да излезе.

— Мога да ти помогна — предложи очевидно притеснената Алустриел. — Ала първо трябва да ми кажеш какво се е случило.

— Дризт няма време — изръмжа Кати-Бри и отново задърпа магически заключената врата, после стовари юмрука си върху здравото дърво и хвърли яростен поглед на Алустриел, която бе станала и сега бавно се приближаваше към нея.

Гуенивар все така лежеше на дивана, но бе вдигнала глава и напрегнато наблюдаваше какво става.

— Трябва да го открия! — упорстваше Кати-Бри.

— И къде смяташ да го търсиш? — кротко попита Алустриел.

Простичкият въпрос сякаш стопи целия гняв на младата жена. Къде наистина? Та тя не знаеше дори откъде да започне! Внезапно се почувства ужасно безпомощна, както си стоеше там, в един замък, където не й бе мястото. Безпомощна и глупава, и обзета от отчаяно желание да се върне у дома, при баща си и скъпите си приятели, при Уолфгар и Дризт, при времето, когато всичко беше наред… преди мрачните елфи да са дошли в Митрил Хол.

Глава 6 Знак свише

На следващата сутрин Кати-Бри се събуди в пухено легло. Намираше се в разкошна стая с меки тапицирани стени и дантелени завеси, през които лъчите на слънцето нежно галеха лицето й.

Не бе свикнала с подобни места и предишната вечер дори бе отказала предложената вана, макар лейди Алустриел да бе обещала, че екзотичните масла и благоуханните сапуни ще прогонят умората от пътя и ще я освежат. За Кати-Бри, възпитана като истинска джуджешка дъщеря, това си беше глезотия и даже още по-лошо — проява на слабост. Тя се къпеше често, но винаги в студените води на планински ручеи и никога не използваше екзотични масла от далечни земи. Дризт бе разказвал, че мрачните му събратя са в състояние да следват враговете си в продължение на дълги мили, без да ги води нищо друго, освен миризмата им, та й се бе сторило доста глупаво да си вземе ароматна вана и сама да улесни враговете си.

Ала тази сутрин, докато се наслаждаваше на игривите слънчеви лъчи и сънливо наблюдаваше облаците пара, които се издигаха над ваната, Кати-Бри започна да се пита дали все пак не си струва да приеме.

— Наистина си упорита! — тихичко се засмя тя, досетила се, че именно магическите умения на лейди Алустриел бяха накарали водата да забълбука така примамливо.

Спря поглед върху красивите шишенца и се замисли за дългия, прашен път, който й предстои… път, от който може би никога нямаше да се завърне. Нещо се пробуди у нея, някакво непознато желание да се поглези поне веднъж и преди калената по джуджешки воля да успее да вземе връх, тя се съблече и седна в горещата вана.

В началото час по час поглеждаше към вратата, ала постепенно се отпусна и като прогони всякакви мисли от главата си, се остави на меката, благоуханна прегръдка на гъстата пяна.

— Казах ти. — Неочакваният глас извади Кати-Бри от приятния унес.

Тя рязко се надигна, но после побърза отново да се потопи във водата засрамено, когато видя, че зад рамото на лейди Алустриел наднича беловласо джудже, облечено в дълги копринени одежди.

— В Митрил Хол имаме обичай да чукаме, преди да влезем някъде — отбеляза Кати-Бри, когато успя да възвърне част от достойнството си.

— Почуках — отвърна Сребърната лейди, — ала ти бе прекалено погълната от топлата вана.

Момичето отметна мократа коса от лицето си, при което цялата й буза се покри със сапунена пяна. Първо реши да не обръща внимание, ала бързо се отказа и гневно я избърса.

Алустриел се поусмихна, но не каза нищо.

— Можеш да си вървиш! — сопна се Кати-Бри на величествената господарка на Града на сребърната луна.

— Дризт наистина е тръгнал към Мензоберанзан — спокойно каза Алустриел и младата жена рязко се наведе напред, забравила всичко останало при тази важна новина. — Тази нощ дълго бродих из света на мъртвите — продължи Алустриел. — Отговорите на не един и два въпроса се крият там. Поел е на север от Града на сребърната луна, прекосил е Лунолес и се е отправил към планините, които заобикалят Прохода на мъртвите орки.

По лицето на Кати-Бри се изписа недоумение.

— Именно оттам, от една пещера на изток от този проход, Дризт завинаги напуснал Подземния мрак — обясни Алустриел. — Предполагам, че възнамерява да се върне по същия път, който някога го е извел от тъмата на родината му.

— Изпрати ме там! — възкликна Кати-Бри и се изправи, забравила всяко притеснение в нетърпението си.

— Ще ти дам коне — отвърна лейди Алустриел, докато й подаваше мека кърпа. — Магически жребци, които ще те отведат дотам за по-малко от два дни.

— Не можеш ли да използваш уменията си, за да ме пренесеш веднага? — остро попита младата жена, сякаш подозираше, че Алустриел не прави всичко по силите си, за да й помогне.

— Не знам къде се намира пещерата — отговори Сребърната лейди.

Кати-Бри спря да се бърше и замалко не изпусна дрехите, които тъкмо бе събрала накуп. При вида на изумлението в очите й, Алустриел успокоително протегна длан:

— Точно затова доведох Фрет.

— Фредегар Трошискал — поправи я джуджето с необичайно мелодичен за расата си глас и като разпери театрално ръце, направи изящен поклон.

На Кати-Бри й се стори, че звучи като елф, затворен в джуджешко тяло. Тя сбърчи чело и изпитателно го изгледа — макар да бе прекарала почти целия си живот сред джуджета, никога не бе срещала друг като него. Брадата му беше спретнато подстригана, върху дрехите му не се виждаше и най-малкото петънце, кожата му изглеждаше гладка и мека. Твърде много вани с ароматични масла, реши младата жена и хвърли презрителен поглед на димящата вода.

— Фрет бе в отряда, който първи проследи пътя на Дризт след излизането му от Подземния мрак — продължи Алустриел. — Когато Дризт си тръгна оттам, любопитната ми сестра и спътниците й се върнаха по дирите му и откриха пещерата, която го бе извела навън.

— Не съм сигурна дали трябва да ти покажа пътя — добави Сребърната лейди след дълго мълчание, без да крие притеснението си.

Очите на младата жена се присвиха и тя с трескава бързина нахлузи панталоните си. Нямаше намерение да търпи подобно пренебрежително отношение от никого, та бил той и самата господарка на Града на сребърната луна, нито щеше да позволи някой друг да решава вместо нея!

— Добре тогава — искреното разбиране в гласа на домакинята накара Кати-Бри да се успокои.

Лейди Алустриел даде знак на Фрет да вземе раницата на младата жена. Чистичкото джудже не можа да сдържи киселата си гримаса, когато се доближи да, въз мръсния предмет, но понеже господарката му не обърна никакво внимание на жалния му поглед, то най-накрая се престраши и като го вдигна с два пръста, напусна стаята.

— Не съм молила за спътници — рязко отсече Кати-Бри.

— Фрет само ще ти покаже пътя до пещерата — поправи я Алустриел, — нищо повече. — Смелостта ти е достойна за възхищение… дори и да граничи с безразсъдство.

Преди Кати-Бри да каже каквото и да било, Сребърната лейди вече бе излязла от стаята.

Младата жена дълго време стоя неподвижно, без да обръща внимание на водата, която се стичаше по гърба й. Най-сетне успя да се пребори с чувството, че е просто едно малко момиченце, сам само в големия и опасен свят, дребно и незначително в сравнение с величествената и могъща лейди Алустриел.

Ала съмнението остана.

Два часа по-късно, след богата закуска и последна проверка на провизиите, Кати-Бри и Фрет, придружавани от самата повелителка на Града на сребърната луна и следвани от отряд стражи, достигнаха Сундабарските двери, източната порта на града.

Там вече ги очакваха черна кобила и рошаво сиво пони.

— Наистина ли се налага? — жално попита Фрет, поне за двадесети път, откакто бяха напуснали замъка. — Нима една подробна карта няма да е достатъчна?

Алустриел се усмихна, но не отвърна нищо. Фрет мразеше всичко, което можеше да го накара да се изцапа или да се отдели от задълженията си на любим съветник и мъдрец на Сребърната лейди. Пътешествието из дивите земи около Прохода на мъртвите орки със сигурност предвещаваше и двете.

— С магическите си подкови жребците ви ще препускат по-бързо от вятъра — обърна се Алустриел към Кати-Бри, после хвърли поглед към мърморещото джудже.

Младата жена не отвърна нищо, дори не поблагодари за помощта. Всъщност, тя не бе разменила и дума с домакинята си от срещата им по-рано същата сутрин и през цялото време от държанието й лъхаше хлад.

— С малко повечко късмет може дори да изпреварите Дризт — продължи Алустриел. — Моля те, говори с него и го убеди да се върне у дома. Мястото му не е в Подземния мрак… вече не.

— Дризт сам трябва да реши къде му е „мястото“ — отвърна Кати-Бри, ала всъщност думите се отнасяха не за елфа, а за нея самата.

— Разбира се! — съгласи се Алустриел и по устните й отново се разля онази многозначителна усмивка, която караше младата жена да се чувства неизказано дребна. — Та аз съвсем не се опитвам да те спра. Напротив, сторих всичко по силите си, за да ти помогна… независимо дали смятам избора ти за разумен или не.

Кати-Бри се подсмихна:

— Не можеше да не добавиш последната забележка, нали?

— Нима нямам право на собствено мнение? — попита Алустриел.

— О, имаш и още как! — отново се засмя Кати-Бри. — И го раздаваш на всички, независимо дали те се интересуват от него или не.

Макар да разбираше причината за това остро държание, лейди Алустриел не можа да скрие изненадата си.

Кати-Бри смушка кобилата и бавно се отдалечи.

— Ти го обичаш — отбеляза Алустриел.

Младата жена рязко дръпна юздите и се обърна назад. Сега бе неин ред да остане изненадана.

— Елфа — допълни Алустриел, по-скоро за да подкрепи думите, в които искрено вярваше, отколкото да ги поясни.

Кати-Бри задъвка долната си устна, сякаш се чудеше какво да отговори, после се отказа и като пришпори коня, полетя напред.

— Но пътят е толкова дълъг! — простена Фрет.

— Тогава бързай, колкото можеш — отвърна лейди Алустриел, — и се върни при мен заедно с Кати-Бри и Дризт!

— Както наредиш, господарке! — поклони се джуджето и накара понито да се втурне след черната кобила.

Лейди Алустриел остана край източната порта дълго след като Кати-Бри и Фредегар се бяха изгубили от погледа й. За кой ли път й се прииска да не носи на плещите си товара на властта. Хиляди пъти би предпочела да скочи върху най-бързия си жребец и да препусне рамо до рамо с Кати-Бри. На драго сърце би навлязла дори в недрата на земята в търсене на забележителния мрачен елф, който се бе превърнал в един от най-скъпите й приятели.

Ала не можеше. Въпреки всичко, Дризт До’Урден си оставаше просто малка песъчинка в безбрежното море на широкия свят, който всеки ден се нуждаеше от нейната помощ.

— На добър път, дъще на Бруенор — прошепна красивата, среброкоса жена. — На добър път и нека боговете бдят над теб!

Възседнал черно-белия си жребец, Дризт бавно се изкачваше по каменистата пътека. Подухваше топъл ветрец, небето бе ясно, ала едва преди няколко дни тук бе вилняла свирепа буря и земята все още бе доста кална. Най-сетне, опасявайки се, че животното може да се подхлъзне и да се нарани, скиталецът скочи от гърба му и внимателно го поведе нагоре.

Тази сутрин на няколко пъти бе зърнал елфа, който го следеше — местността бе открита, а при цялото това изкачване и спускане, двамата неведнъж се оказваха доста близо един до друг. Ето защо не се изненада особено, когато свърна зад поредния завой и видя далечния си спътник да се задава от съседната пътека.

И той водеше жребеца си за поводите и одобрително кимна, когато разбра, че скиталецът е сторил същото. Спря на няколко метра, сякаш се чудеше как точно да постъпи.

— Ако си дошъл да нагледаш коня — обади се Дризт, — защо просто не повървим заедно?

Лунният елф отново кимна и се приближи. Дризт проследи лъкатушещата пътечка, която се губеше в далечината, и добави:

— Утре вече няма да имам нужда от него. Всъщност не знам дали някога изобщо ще яздя отново.

— Мислиш, че никога няма да напуснеш планините, така ли? — попита лунният елф.

Дризт прокара ръка през гъстите си, снежнобели къдрици, донякъде учуден от недвусмислените… и болезнено верни думи.

— Търся една горичка недалече оттук — отвърна той. — Някога беше дом на Монтолио ДеБруши.

— Слепия пазител — допълни лунният елф и Дризт изненадано се вгледа в него.

Нищо у събеседника му не подсказваше, че е пазител, а ето че очевидно знаеше кой е Монтолио.

— Чудесно е да науча, че името Монтолио ДеБруши все още е живо. Така и трябва да бъде! — рече той на глас.

— Ами името Дризт До’Урден? — поусмихна се пълният с изненади лунен елф. — Да, знам кой си, мрачни елфе.

— Значи имаш преимущество — отбеляза Дризт.

— Наричат ме Таратиел — отвърна непознатият. — И това, че пътищата ни се пресякоха, съвсем не бе случайно. Когато малкият ни клан научи, че си навлязъл в Лунолес, решихме, че ще бъде най-добре Елифайн да те посрещне.

— Девойката? — досети се Дризт.

Лицето на Таратиел изглеждаше почти прозрачно под ярките слънчеви лъчи.

— Никой от нас не знаеше как ще реагира тя при вида на един мрачен елф. Наистина съжаляваме за случилото се.

Дризт кимна в знак, че приема извинението.

— Тя не е от вашето племе, нали? — предположи той. — Или поне не е била като малка.

Таратиел не каза нищо, ала изражението му красноречиво говореше, че Дризт е на верен път.

— Роднините й са били избити от мрачни елфи — продължи скиталецът, макар че се боеше да чуе положителния отговор на Таратиел.

— Откъде знаеш? — в гласа на събеседника му за първи път звъннаха стоманени нотки.

— Аз бях един от тях — призна Дризт.

Таратиел посегна към меча си, ала скиталецът, бърз като светкавица, стисна китката му.

— Не съм убивал никого — обясни той. — Единствените, с които исках да се бия тогава, бяха „събратята“ ми.

Таратиел се отпусна и отдръпна ръка от ножницата си.

— Елифайн не помни почти нищо от трагедията, разиграла се онази нощ. Ала често я споменава насън, в бълнуванията си — сребърният елф замълча за миг и се вгледа в красивото лице на скиталеца. — Неведнъж съм я чувал да говори за лилави очи — продължи той след малко. — Никой, дори самата тя, не знае какво означава това. Малцина са елфите на мрака с лилави очи… така поне говорят нашите предания.

— Прав си — разсеяно отвърна скиталецът — мислите му вече бяха отлетели назад във времето, към онази страховита нощ.

Това наистина бе тя! Момиченцето, което младият Дризт До’Урден бе спасил, залагайки на карта собствения си живот; невинното дете, чиито сълзи веднъж завинаги го бяха убедили, че никога няма да успее да приеме покварените обичаи на злите си събратя.

— И така, когато чухме за Дризт До’Урден — мрачния елф с лилави очи — който бе помогнал на приятеля си Бруенор Бойния чук да възвърне царството на предшествениците си, решихме, че е дошло време Елифайн да се изправи срещу миналото си — обясни Таратиел.

И този път Дризт, който все още виждаше не планината пред себе си, а картините от онази ужасяваща нощ, само кимна.

Таратиел реши да остави нещата така. Елифайн очевидно се бе изправила срещу миналото си… и гледката замалко не я бе пречупила.

Дризт му предложи да вземе жребците и да се върне при близките си, ала лунният елф не се съгласи и много скоро двамата отново ги възседнаха. Тясната пътечка криволичеше и почти се губеше сред скалите, ала Дризт я познаваше като дланта на ръката си и уверено яздеше напред. Мислите му отлетяха към Монтолио, учителя му от Повърхността, стария пазител, който, макар и сляп, стреляше безпогрешно, воден от гласа на питомната си сова. Именно Монтолио му бе разказал за една богиня, въплътила в себе си най-съкровените чувства, които вълнуваха сърцето на младия Дризт и най-святите идеали, които ръководеха постъпките му. Наричаха я Миелики, богиня на гората, и от деня, в който за първи път чу за нея, Дризт До’Урден бродеше по света, стоплян от безмълвните й напътствия.

Скиталецът с мъка успяваше да сдържа урагана от чувства, който бушуваше в гърдите му, докато се изкачваше по все по-стръмната пътечка, осеяна с изпочупени клонаци. Ужасяваше се при мисълта за онова, което може би го очаква на върха й. Дали някое оркско племе (гнусните човекоподобни същества съвсем не бяха рядкост из тези земи) не бе завзело горичката на стария пазител? Ами ако безпощаден огън бе изпепелил дома на скъпия му учител, оставяйки грозен, черен белег там, където някога бе кипял живот?

Скоро стигнаха до гъст шубрак и поеха по тясната, но поддържана пътечка, която водеше към вътрешността му. Постепенно дърветата започнаха да оредяват и Дризт, който яздеше начело, зърна зад тях да се зеленее неголяма ливада. Дръпна юздите на черно-белия си жребец и се обърна към Таратиел.

— Горичката — обясни той и скочи от седлото.

Лунният елф последва примера му и като спънаха животните, двамата предпазливо се приближиха до края на шубрака.

Пред тях се издигаше горичката на Монтолио. Боровете се възправяха все така горди и величествени (Дризт въздъхна с облекчение, когато видя, че тук не бяха вилнели пожари), а въжените мостове, които слепият пазител беше опънал на различни височини, все още висяха между стволовете. Ниската каменна стена също си беше на мястото, недокосната от времето и зли твари, и дори не беше обрасла с трева.

— Някой живее там — предположи Таратиел и се обърна към Дризт, който вече стискаше двата ятагана със сурово изражение на лицето.

Докато лунният елф успее да свали лъка от рамото си, спътникът му вече бе изпълзял изпод прикритието на храсталака и се катереше по каменната стена. Таратиел сложи стрела в тетивата и се втурна след него.

— Откакто навлязохме в планините, навсякъде виждам следи от орки — прошепна той, когато се изравни с елфа на мрака. — Заради Монтолио?

Дризт безмълвно кимна и надникна над ръба на стената. Очакваше да види орки… орки, които много скоро щяха да срещнат смъртта си.

Изведнъж скиталецът застина на място и шумно си пое дъх.

Таратиел го бутна с лакът, за да разбере какво става, но когато не получи отговор, вдигна лъка си и също надзърна над каменния ръб.

В първия момент не видя нищо, ала когато проследи нетрепващия поглед на Дризт, забеляза един клон да се поклаща леко край неголяма просека, сякаш някой току-що бе минал оттам. В мрака между дънерите на дърветата зърна да проблясва нещо бяло. Кон, помисли си той.

В този миг жребецът излезе от сенките, красиво и силно животно, със снежнобяла козина, искрящи розови очи и дълъг седефенобял рог на челото. Могъщото създание се обърна към двамата елфи и макар все още да не ги виждаше, силно изпръхтя и започна да рие с копито в пръстта.

Въпреки изненадата си, Таратиел успя да запази достатъчно присъствие на духа, за да се скрие зад стената и да дръпне вцепенения от слисване Дризт До’Урден до себе си.

— Еднорог! — беззвучно прошепна лунният елф и скиталецът инстинктивно посегна към врата си, където винаги носеше медальона във формата на глава от еднорог, който Риджис му бе издялал от костите на една пъстърва.

Таратиел кимна към боровата горичка в знак, че трябва да си вървят, ала Дризт, който междувременно си бе възвърнал самообладанието, поклати глава и отново се показа над стената.

От еднорога нямаше и следа.

— Да се махаме оттук — обади се Таратиел, когато се убеди, че могъщото същество си е отишло. — Вече можеш да си спокоен — никой няма да се грижи по-добре за горичката на Монтолио.

Вместо отговор, Дризт приседна на ръба на стената и внимателно се взря в сумрака, който тегнеше между стволовете на високите борове. Еднорог! Символът на Миелики, най-чистото въплъщение на природното начало! В очите на всеки пазител еднорогът бе най-съвършеното животно и Дризт знаеше, че никъде не може да открие по-добър страж за горичката на Монтолио ДеБруши. Искаше му се да поостане още малко, горещо копнееше отново да зърне загадъчното същество, ала разбираше, че няма време — мрачният път го зовеше.

Погледна към Таратиел и се усмихна, после се накани да слезе от стената.

Само че пътят през ливадата вече беше препречен… от могъщия еднорог.

— Как се е приближила? — недоумяваше Таратиел; вече нямаше нужда да шепне — еднорогът гледаше право в тях, нервно риеше пръстта и въртеше красивата си глава.

— Не е тя, той е — поправи го Дризт, който не бе пропуснал да забележи снежнобялата брада на приказното животно.

Изведнъж, сякаш току-що го бе осенила неочаквана мисъл, той прибра ятаганите си и скочи на земята.

— Как се е приближил? — поправи се Таратиел. — Не чух и най-слабото прошумоляване… освен ако — възбудено продължи той и отново се обърна към горичката, — освен ако няма още като него!

— Само един е — увери го Дризт. — У всеки еднорог е стаена магия, както току-що се убедихме със собствените си очи.

— Тръгни на юг — прошепна лунният елф, — а аз ще го заобиколя от другата страна. Ако не го заплашваме…

Таратиел млъкна по средата на изречението си, когато видя, че Дризт крачи право към могъщия жребец.

— Пази се! — предупреди го той. — Наистина, еднорозите са красиви, ала могат да бъдат опасни и напълно непредсказуеми.

Дризт му даде знак да пази тишина и продължи да пристъпва напред. Еднорогът изцвили и тръсна глава, после удари с копито в земята, пробивайки голяма дупка в мекия торф.

— Дризт До’Урден! — долетя притесненият глас на Таратиел.

Всичко му нашепваше да се върне. Прекрасно разбираше, че еднорогът може да го стъпче като буболечка, а и със собствените си очи виждаше нарастващата му възбуда.

Ала жребецът не побягна, нито пък сведе глава, за да го прониже с дългия си рог. Няколко секунди по-късно Дризт вече се намираше на сантиметри от него, обзет от благоговейно смирение.

Бавно протегна длан и докосна гъстата, лъскава козина, после направи още една крачка и с разтреперана от вълнение ръка потупа силния врат на величественото животно.

Сърцето му биеше до пръсване. Искаше му се Гуенивар да е с него сега, за да види това най-съвършено творение на природата. Искаше му се и Кати-Бри да е тук — нейното възхищение щеше да бъде също така силно, както неговото.

Погледна към Таратиел, който седеше на каменната стена и се усмихваше. Внезапно доволното изражение на лунния елф отстъпи място на изумление. Скиталецът се обърна и видя, че ръката му виси във въздуха.

Еднорогът си бе отишъл.