Беззвездна нощ

Глава 13 Ненаситен глад

Разходките извън града обикновено доставяха истинско удоволствие на съветник Фърбъл от Блингденстоун. Ала не и този ден. Стаята, в която се намираше сега, не бе особено голяма, но на дребничкия гном тя изглеждаше огромна и го караше да се чувства уязвим. Смутен и разтревожен, той подритваше някакви камъчета по пода, нервно кършеше пръсти и час по час прокарваше длан по почти голата си глава, която сега лъщеше, обсипана от ситни капчици пот.

Цяла дузина коридори водеха до тази стая и Фърбъл се успокояваше с мисълта, че съвсем наблизо са се спотаили четиридесет свиърфнебли, готови да му се притекат на помощ при най-малката опасност. С тях имаше дори неколцина шамани, които при нужда щяха да призоват най-могъщите съюзници на гномовете — каменни великани от Земната равнина. Само че Фърбъл познаваше обитателите на съседния Мензоберанзан по-добре от всеки друг и даже присъствието на такива солидни подкрепления не му помагаше да се чувства по-сигурен — ако елфите бяха решили да му заложат капан, никой, дори всички войни на Блингденстоун и цяла армия магически съюзници, не беше в състояние да му помогне.

Откъм тунела срещу него долетя познато потракване, последвано миг по-късно от самия Джарлаксъл. Необикновеният наемник и този път бе нахлупил широкополата си шапка, украсена с перо от диатрима, а късата му риза бе така изрязана, че откриваше изваяните мускули на корема му. Пристъпи в стаичката, огледа се наоколо, за да прецени обстановката, после свали шапка и се поклони дълбоко.

— Добра среща! — сърдечно поздрави той и се изправи с леко присвита ръка.

Едно-единствено премерено движение и шапката, която умело бе закрепил на лакътя си, кацна върху гладко обръснатата му глава.

— В добро настроение си днес, виждам — отбеляза Фърбъл.

— А защо да не съм? — отвърна Джарлаксъл. — Защо да не се радвам на поредния превъзходен ден в Подземния мрак!

Фърбъл не изглеждаше особено убеден, ала и този път се възхити на лекотата, с която свиърфнебълските думи се лееха от устата на наемника. Джарлаксъл говореше езика на гномовете не по-зле от тях самите, единствената разлика бе, че рядко обръщаше словореда, както правеха те.

— Нападнати бяха много от миньорските ни отряди — тонът на Фърбъл бе почти обвинителен. — Отряди, които работеха на запад от Блингденстоун!

Джарлаксъл се поусмихна и разпери ръце:

— Чед Насад?

— Мензоберанзан! — натърти Фърбъл, (Чед Насад, най-близкият елфически град след Мензоберанзан, се намираше на много мили оттам.) — Емблемата на дом от Мензоберанзан видях върху гърдите на един от войниците.

— Били са злосторници — предположи наемникът. — Младежи, излезли да се повеселят.

Фърбъл сви устни в недоволна гримаса. И двамата прекрасно знаеха, че този път не става дума за развилнели се злосторници. Подготвени и изпълнени превъзходно, тези нападения бяха отнели живота на десетки свиърфнебли.

— Какво мога да направя? — невинно попита наемникът. — Аз съм просто пионка в събитията, които ме заобикалят.

Фърбъл изсумтя.

— Оценявам високото мнение, което имаш за положението ми в Мензоберанзан — продължи Джарлаксъл, без изобщо да се смути. — Ала и друг път сме говорили за това, скъпи ми Фърбъл. Онова, което става, наистина не зависи от мен.

— Какво става? — настоя гномът.

Той и Джарлаксъл се бяха срещали на два пъти през последните няколко седмици, за да обсъдят точно това — зачестилите нападения на елфите. И двата пъти Джарлаксъл лукаво бе намекнал за някакви „важни събития“, ала така и не бе обяснил какво точно има предвид.

— Пак ли ще си губим времето с все същите празни приказки? — с престорено отегчение попита той. — Наистина, скъпи ми Фърбъл, започнах да се уморявам…

— Нашите войни заловиха мрачен елф — прекъсна го гномът и скръсти ръце пред гърдите си, сякаш тази новина трябваше да впечатли събеседника му.

Джарлаксъл си придаде скептично изражение и разпери ръце:

— Е, и?

— От Мензоберанзан — продължи Фърбъл.

— Жена? — съдейки по значението, което гномът очевидно отдаваше на случилото се, наемникът предположи, че сигурно става въпрос за първожрица, макар да не бе чул някоя свещенослужителка да е в неизвестност (с изключение на Джерлис Хорлбар, разбира се, а и тя не бе точно в неизвестност).

— Мъж — отвърна Фърбъл и Джарлаксъл учудено повдигна вежди.

— Ами убийте го.

Фърбъл прехапа устни и нервно започна да потропва по каменния под.

— Но, скъпи ми съветнико, нима наистина вярваш, че един най-обикновен мъж е достатъчен, за да ни накара да преговаряме? — учуди се наемникът. — Нали не очакваш от мен да се втурна в Мензоберанзан и да моля събратята си да му се притекат на помощ? Да не би да смяташ, че матроните от Съвета ще разпоредят спиране на всякаква дейност из тези места заради някакъв си мъж?

— Значи признаваш, че онова, което става, се радва на одобрението на Съвета! — тържествуващо възкликна Фърбъл и размаха месестия си пръст пред лицето на Джарлаксъл, убеден, че най-сетне го е хванал в противоречие.

— Говорех хипотетично — поправи го елфът. — Просто се съгласявах с подозренията ти, за да отразя правилно мислите ти.

— Ти не знаеш мислите ми, Джарлаксъл — въпреки гордия тон, с който бяха изречени тези думи, за наемника бе повече от ясно, че Фърбъл започва да се изнервя от хладнокръвието му.

Винаги ставаше така. Двамата се срещаха, само когато Блингденстоун бе в сериозна опасност и обикновено Фърбъл се виждаше принуден да се раздели със значително количество скъпоценности.

— Каква е цената? — направо попита гномът.

— Цената? — престори се, че не го разбира Джарлаксъл.

— В опасност е градът ми! — остро възкликна Фърбъл. — И Джарлаксъл знае защо!

Елфът не каза нищо, само се засмя и направи крачка назад.

— Джарлаксъл знае и името на пленника — продължи гномът, опитвайки се на свой ред да звучи лукаво.

За първи път, макар и само за миг, в очите на наемника проблесна искрица интерес.

Всъщност Фърбъл изобщо не бе възнамерявал да стига чак дотук. Не биваше да разкрива самоличността на „пленения“ елф — в крайна сметка Дризт До’Урден беше приятел на Белвар Дисенгалп, най-почитаемия надзирател. Скиталецът не беше враг на Блингденстоун и дори бе помогнал на свиърфнеблите, когато преди двадесетина години за пръв път се озова в града им. А по всичко личеше, че при завръщането си отново бе застанал на тяхна страна и за да ги защити бе вдигнал оръжие срещу собствените си събратя.

При все това, за Фърбъл най-важно си оставаше добруването на народа му. Ако трябваше да издаде името на Дризт, за да разбере каква заплаха е надвиснала над Блингденстоун, щеше да го стори на драго сърце.

Разговорът най-сетне започваше да става интересен и Джарлаксъл дълго не продума, обмисляйки следващия си ход. Предполагаше, че гномовете са заловили разбойник, навярно бивш член на Бреган Д’аерте. Или пък се бяха добрали до сина на някое благородническо семейство! Очите на наемника заискриха жадно при мисълта за печалбата, която това можеше да донесе на Бреган Д’аерте.

— Значи си има име? — уж нехайно попита той.

— И още как. Дори ние го знаем — за миг Фърбъл повярва, че най-сетне е спечелил превъзходство над хитрия си събеседник.

Само че загадъчният му отговор издаваше повече, отколкото той предполагаше. Малцина мрачни елфи бяха известни по име сред жителите на Блингденстоун и Джарлаксъл съвсем лесно можеше да провери къде се намира всеки един от тях в този момент. Очите му се разшириха от изненада, ала той побърза да надене равнодушната си маска, докато наум трескаво прехвърляше многобройните възможности, които този неочакван развой предлагаше.

— Кажи ми какво става — настоя Фърбъл. — Защо елфите от Мензоберанзан се навъртат край Блингденстоун? Кажи ми и ще получиш името!

— Задръж си името — подигравателно се изсмя Джарлаксъл. — Какво става ли? Нали вече ти казах да обърнете внимание на Чед Насад или развилнели се младежи, навярно студенти, пуснати във ваканция от Академията.

Фърбъл нервно заподскача на мястото си, стиснал юмруци, сякаш искаше да се нахвърли върху непредсказуемия наемник. Чувството, че най-после е спечелил надмощие, се изпари така бързо, както се бе появило.

— Скъпи ми Фърбъл — измърка Джарлаксъл. — Защо всъщност се срещаме, когато по всичко личи, че нямаме нищо важно за обсъждане? А и никак не е разумно ти и твоите придружители да се отдалечавате толкова много от Блингденстоун… не и в тези мрачни времена.

Дребният гном изръмжа, обзет от безсилен гняв — за кой ли път наемникът уж случайно намекваше, че в Мензоберанзан наистина кроят нещо и че зачестилите нападения са част от много по-мащабен и зловещ план.

С все същото невъзмутимо изражение, Джарлаксъл стоеше само на метър от него и го наблюдаваше с развеселена усмивка, която дори не се опитваше да скрие. И днес нямаше да научи нищо съществено, осъзна най-сетне Фърбъл и като се поклони отсечено, изхвърча от стаята, ритайки всеки по-голям камък, имал глупостта да се изпречи на пътя му.

Джарлаксъл почака известно време, за да е сигурен, че гномовете са си отишли, после вдигна ръка към тунела зад гърба си. Скритият му придружител се оказа човек, макар очите му да грееха с инфрачервен блясък — дар от една върховна жрица.

— Забавно ли ти беше? — попита го Джарлаксъл на Общия език.

— И доста полезно — отвърна Ентрери. — Когато се върнем в града, за теб няма да представлява никаква трудност да откриеш самоличността на пленения елф.

Джарлаксъл му хвърли изпълнен с любопитство поглед.

— Нима вече не си се досетил кой е той?

— Не съм чул скоро да е изчезвал някой благородник — при тези думи Ентрери изпитателно се взря в наемника — пропуснал ли бе нещо? — Пленникът не може да не е благородник — бавно продължи той. — Няма как да бъде иначе, след като гномовете също знаят името. Благородник или търговец, който обича приключенията.

— Ами ако ти кажа, че елфът в Блингденстоун съвсем не е затворник — подсказа му Джарлаксъл и по абаносовото му лице заигра лукава усмивка.

Ентрери го зяпна учудено, без да разбира накъде бие.

— Но да! — възкликна наемникът миг по-късно. — Та ти всъщност не знаеш нищо за случилото се тогава и няма как да сглобиш мозайката. Някога имаше един елф, който напусна Мензоберанзан и известно време остана при свиърфнеблите. Учудва ме само това, че след толкова години е решил да се завърне, наистина не го очаквах.

— Нали не намекваш, че… — Ентрери не можа да продължи, напълно поразен от този неочакван развой на събитията.

— Точно така! — увери го Джарлаксъл и обърна поглед към тунела, по който се бе отдалечил Фърбъл. — По всичко личи, че мухата сама дойде при паяците.

Палачът не знаеше какво да мисли. Дризт До’Урден тук, в Подземния мрак! Как ли щеше да се отрази това на предстоящото нападение над Митрил Хол? Дали Мрачните щяха да се откажат от плана си? Щяха ли да му отнемат и последната надежда някога отново да зърне Повърхността?

— Какво ще правим? — попита той и в гласа му звъннаха отчаяни нотки.

— Какво ще правим? — Наемникът се облегна на стената и избухна в гръмогласен смях. — Какво ще правим ли? Нищо, разбира се, просто ще гледаме отстрани и ще се забавляваме!

Ентрери не бе особено изненадан, не и след като поразмисли малко. Джарлаксъл обожаваше подобни иронии на съдбата (и точно благодарение на това вече толкова дълго оцеляваше в хаотичния свят на Мензоберанзан), а този обрат наистина си го биваше. За наемника животът бе просто игра, на която той се наслаждаваше, без да се замисля много-много за последиците или да се измъчва от ненужни угризения на съвестта.

Само допреди няколко месеца палачът щеше да го разбере, някога и той самият мислеше по същия начин. Ала не и сега. Твърде много бе заложено на карта за Артемис Ентрери, нещастния, отчаян убиец. Неочакваната поява на Дризт До’Урден толкова близо до Мензоберанзан неизбежно повдигаше важни въпроси за бъдещето му… бъдеще, което започваше да изглежда все по-мрачно.

Веселият смях на Джарлаксъл все така огласяше стаята. Потънал в нерадостни мисли, палачът невиждащо се взираше в тунела, който водеше към града на гномовете, и му се струваше, че някъде там в далечината съзира чифт дълбоки лавандулови очи.

Очите на своя най-омразен враг.

Познатата обстановка му действаше успокояващо. Струваше му се, че сънува — малкото каменно жилище бе досущ като в спомените му, дори старият хамак си бе тук и лекичко се поклащаше.

Ала Дризт знаеше, че е буден; разбираше го по вцепенението, което бе сковало тялото му от кръста надолу — толкова пълно, че не усещаше нито конопените въжета на хамака, нито смъденето в босите си крака.

— Буден? — долетя глас от съседната, значително по-малка стаичка.

Дризт неволно трепна — толкова отдавна не бе чувал тази причудлива смесица от елфическа напевност и твърди джуджешки съгласни. Бяха минали повече от двадесет години, откакто не го бе използвал, а ето че сега езикът на свиърфнеблите бързо се завръщаше в съзнанието му, сякаш едва вчера бе напуснал Блингденстоун. Не му беше особено лесно, но накрая успя да обърне глава и да погледне приближаващия се надзирател.

Сърцето му се сгря при вида на стария му приятел.

Белвар — поостарял, но все още силен и изпълнен с живот — доволно плесна с „ръце“, когато се убеди, че скиталецът е буден.

Дризт искрено се радваше да види колко добре се справя гномът с изкусно изработените си метални „длани“. Не друг, а собственият му брат, Дайнин До’Урден, бе осакатил Белвар, когато двамата се срещнаха за първи път, още преди Дризт да напусне Мензоберанзан. При едно стълкновение между елфи и свиърфнебли, Дризт бе пленен от Белвар, но Дайнин бързо му се притече на помощ и ролите се размениха.

Единствено застъпничеството на Дризт бе спасило гнома от смърт, ала младият елф дори не успя да се зарадва на малката си победа — жестокият му брат нареди да отсекат ръцете на злощастния Белвар. А в суровия свят на Подземния мрак, слабите и сакатите не оцеляваха дълго.

Когато известно време след това Дризт потърси убежище в Блингденстоун и отново се срещна с Белвар, с облекчение откри, че свиърфнеблите — така различни от злите елфи — не бяха изоставили ранения си другар. За дясната му ръка те бяха изковали от най-чист митрил глава на чук — покрита с изящни руни и красиво гравирани образи на най-различни могъщи създания, включително и един земен дух. Не по-малко впечатляваща бе и лявата му ръка, която сега завършваше с двуглава кирка. Освен че бяха превъзходни и като оръжия, и като миньорски инструменти, чукът и кирката бяха допълнително подсилени с магия. Дризт със собствените си очи бе виждал Белвар да прокопава тунел в яка скала по-бързо, отколкото къртица в мека пръст.

Така се радваше, че времето се бе оказало благосклонно към Белвар, първия му приятел от друга раса (всъщност първия му истински приятел след Закнафейн) и че всичко при него изглежда наред.

— Магга каммара, елфе! — засмя се гномът и се приближи до хамака. — Бях започнал да си мисля, че никога няма да се събудиш!

Магга каммара — в името на камъка. Шеговитото възклицание, което Дризт не бе чувал повече от двадесет години, му подейства приятно успокояващо и го пренесе назад във времето, към месеците, прекарани в Блингденстоун като личен гост на Белвар.

Откъсна се от тези мисли и забеляза, че приятелят му стои до него и внимателно се взира в краката му.

— Как са? — загрижено попита гномът.

— Никак — отвърна скиталецът. — Изобщо не ги усещам!

Белвар кимна и почеса месестия си нос с върха на двуглавата кирка.

— Използвали са трошачка — отбеляза той.

Дризт учудено повдигна вежди.

— Трошачка — повтори приятелят му и отиде до солидния скрин, който стоеше край отсрещната стена.

Отвори вратичката с помощта на кирката, после бръкна вътре с две ръце и много внимателно извади нещо.

— Съвсем ново оръжие — обясни той. — Използваме го едва от няколко години.

Странният предмет доста наподобяваше боброва опашка; единият му край бе възтесен и очевидно служеше за дръжка, докато другият бе широк и се извиваше под причудлив, остър ъгъл. Беше съвсем гладък, с изключение на един назъбен и доста злокобно изглеждащ ръб.

— Трошачка — потрети Белвар и се опита да я вдигне, за да може Дризт да я разгледа по-добре; не успя обаче да я задържи и тя издрънча на пода.

Без ни най-малко да се притесни, той сви рамене и се вгледа в металните си „ръце“:

— Добре, че си имам мои собствени оръжия — засмя се той.

После вдигна очи към скиталеца и продължи:

— Късмет имаш, Дризт До’Урден, че свиърфнеблите са те познали.

Дризт изсумтя — точно в този момент му беше трудно да нарече случилото се „късмет“.

— Можеха да те ударят с острия край — обясни Белвар. — Гръбнакът ти щеше да се прекърши на две.

— Аз и сега имам чувството, че гръбнакът ми е счупен — отбеляза Дризт.

— О, не, не! — приятелят му отново се приближи до хамака и го убоде по стъпалото с върха на кирката си.

Дризт изкриви лице и инстинктивно отдръпна крака си.

— Виждаш ли! — доволно обяви гномът. — И осезанието се завръща вече.

И като се усмихна дяволито, той отново го одраска.

— Много скоро отново ще бъда на крака, Надзирателю — шеговито го заплаши Дризт, без да се опитва да скрие облекчението си.

Белвар го убоде за трети път.

— Няма да бъде чак толкова скоро — разсмя се той. — А преди това ще започнеш да усещаш и гъдел…

Дризт отново изпита чувството, че се е завърнал назад във времето; струваше му се, че някой поне замалко бе свалил от раменете му товара на тревогите и страховете, довели го дотук. Колко хубаво бе отново да види стария си приятел гнома, който от обич и вярност към него напусна дома си и го последва в пустошта на Подземния мрак; който заедно с него падна в плен на ужасяващите крадци на мисли и който се би рамо до рамо с него, за да се спасят.

— Каква случайност, щастлива както за мен, така и за вас, че се озовах в онези тунели точно тогава — отбеляза той.

— Не е кой знае каква случайност — веселото лице на Белвар внезапно помръкна. — Твърде чести станаха битките напоследък — поне по една на седмица. Мнозина свиърфнебли паднаха в тях.

Дризт притвори очи, мъчейки се да преглътне лошата новина.

— Лолт е гладна, така казват — продължи приятелят му. — Все по-лош става животът за гномовете от Блингденстоун. Всячески се опитваме да разберем причината.

Скиталецът не каза нищо, ала по-силно отвсякога почувства колко правилно бе постъпил, като се завърна. Тук се кроеше нещо далече по-сериозно от обикновен опит за неговото залавяне. Забележката на Белвар, че Лолт е гладна, говореше много.

Внезапно Дризт усети убождане по крака и побърза да отвори очи.

— Стига сме говорили за мрака! — отсече Белвар и старата усмивка отново изгря върху лицето му. — Двадесет години имаме да наваксваме с разкази!

И като се пресегна, той вдигна един от ботушите на Дризт и завря нос в подметката му.

— Открил си Повърхността? — попита той с искрена надежда в гласа.

Остатъкът от деня премина в приказки. Всъщност говореше най-вече Дризт, който след раздялата им бе отишъл в един съвсем различен свят. Белвар слушаше с огромен интерес, често ахкаше изумено, смееше се или затаяваше дъх притеснено; веднъж се разплака заедно с приятеля си, наранен почти колкото него от загубата на Уолфгар.

Именно в този миг Дризт най-силно почувства, че отново е открил един от най-скъпите си другари. Белвар го слушаше как излива душата си и споделя най-съкровените си чувства и вълнения от изминалите двадесет години и с безмълвното си съчувствено внимание му оказваше подкрепата, която само един истински приятел може да даде.

След вечеря Дризт направи първите си предпазливи крачки и Белвар, който неведнъж бе виждал на какво е способна трошачката в умелите ръце на някой гном, с усмивка го увери, че само след ден-два ще бъде в състояние да се изкатери и по най-изронената стена.

Дризт се зарадва на тази новина, но не можеше да не изпита и лека тъга. Доволен бе, че ще се оправи, ала също така съжаляваше, че лечението му няма да отнеме повече време, та да може да поостане при Белвар. Защото в мига, в който оздравееше напълно, щеше да си тръгне от Блингденстоун и да се завърне в родния си град, за да се опита да спре зловещите събития, които се подготвяха там.

Глава 14 Маскировка

— Изчакай ме тук, Гуен — прошепна Кати-Бри на пантерата.

Пред тях започваше просторна галерия, в която почти нямаше сталагмити. От вътрешността долитаха гоблинови гласове и Кати-Бри се досети, че това трябва да бе основната част от отряда, чиито съгледвачи бяха срещнали по-рано. Чудовищата най-вероятно бяха разтревожени от продължителното отсъствие на другарите си, нищо чудно скоро да изпратеха някой да ги потърси. Не че имаше нужда — малцината оцелели сигурно бяха съвсем наблизо. Наистина, двете с Гуенивар ги бяха прогонили в обратната посока, ала гоблините живееха на групи и неколцината бегълци нямаха друг избор, освен да се опитат да се съберат с племето си. А от мястото, където се бе състояла битката, ги делеше по-малко от час бърз ход.

Кати-Бри не виждаше друг път, освен през галерията, а там, както личеше по врявата, имаше прекалено много чудовища, за да се надява да ги победи или уплаши. Нямаше друг избор и като си пое дълбоко дъх и хвърли последен поглед към абаносово черните си ръце, тя отметна гъстата си, сега снежнобяла коса, оправи гънките на пищните си одежди и пристъпи прага с гордо вдигната глава.

Най-близките стражи ужасено отскочиха назад, когато елфическата жрица влезе в бърлогата им. Единствено численото им превъзходство (както младата жена бе предположила, вътре имаше повече от сто гоблина) ги удържаше да не се разбягат панически. Цяла дузина копия се насочиха към нея, ала тя продължи да крачи напред, сякаш не ги забелязваше.

Гоблините се скупчиха зад нея и отрязаха всяка възможност за отстъпление. Мнозина впериха поглед в тунела, от който бе дошла неочакваната посетителка, чудейки се дали там не се крият още елфи. Все още никой не се бе опитал да я спре, тъкмо напротив, чудовищата бързаха да й сторят път — дързостта и съвършената маскировка ги бяха хванали неподготвени.

Скоро Кати-Бри достигна средата на галерията, вече виждаше коридора, който продължаваше в другия край. Само че гоблините зашушнаха нещо и започнаха да я обкръжават, принуждавайки я да забави крачка.

Пробиваше си път през редиците им все по-трудно, докато най-сетне се оказа обградена от същинска гора от копия и трябваше да спре.

— Гунд ха, мога, мога! — заповеднически настоя тя.

Познанията й по този език бяха съвсем ограничени, та не можеше да бъде сигурна дали вместо „отдръпнете се и ме пуснете да мина“ не е казала „дръпнете майка ми в канавката“.

Все пак се надяваше да е било първото.

— Мога гунд, гийк-икмуун’гауун’га! — избоботи един грамаден гоблин и се изпречи пред нея.

Кати-Бри се насили да запази спокойствие, ала голяма част от нея отчаяно искаше да извика Гуенивар и да побегне, докато друга, много по-мъничка частица, едва се сдържаше да не избухне в смях. Това очевидно бе вождът на племето или поне шаманът.

Какъвто и да бе обаче, той определено се нуждаеше от няколко урока по добър вкус. Беше обут с високи черни ботуши, каквито носеха благородниците, само че тези бяха срязани отстрани, за да има място за големите му, подобни на патешки, ходила. Над тях беше нахлузил женски панталон с волани и (макар да бе мъж) чифт женски гащи и корсет, очевидно шит за някоя доста пищна дама. Около мършавия му врат висяха няколко напълно различни огърлици (между златото и среброто проблясваше дори един перлен гердан), на кривите си пръсти бе надянал тежки, безвкусни пръстени. Шапката със сигурност беше свещеническа, макар Кати-Бри да не можеше да разпознае точната секта. Приличаше на слънце, обточено с дълги златисти панделки и очевидно беше нахлупена наопаки, тъй като се бе смъкнала ниско над веждите му, а една от панделките се развяваше точно пред носа му.

Колкото и нелепо да изглеждаше, гоблинът явно се смяташе за издокаран по последна апашка мода, както се бе навлякъл с дрехите на нещастниците, станали жертва на племето му. Той продължаваше да бръщолеви нещо на грубия си език и Кати-Бри едва смогваше да схване по някоя откъслечна дума тук-там. Най-сетне чудовището млъкна и се удари с юмрук в гърдите.

— Говориш ли езика на Повърхността? — попита младата жена, мъчейки се да изглежда самоуверена, макар че всеки миг очакваше да усети как хладният връх на някое копие се забива в гърба й.

Гоблинът я изгледа любопитно, очевидно, без да разбира и дума. Погледът му се плъзна по дрехите и най-накрая се спря върху медальона, който висеше около врата й.

— Нийнг со, уука — отсече той и посочи скъпоценния предмет, после махна към изхода на галерията.

Ако медальонът бе просто обикновено украшение, Кати-Бри на драго сърце би им го дала, за да я оставят да си тръгне. Ала той беше единствената й надежда да открие Дризт в неизбродимия лабиринт на Подземния мрак. Гоблинът отново посочи магическия предмет и изломоти нещо. Като че ли започваше да губи търпение и Кати-Бри разбра, че веднага трябва да измисли нещо.

Внезапно я осени блестяща идея.

— Нийнг! — каза тя широко усмихната (силно се надяваше, че е разбрала правилно и това е гоблиновата дума за „дар“).

После звънко плесна с ръце и леко повиши глас:

— Гуенивар!

Уплашените крясъци, които се разнесоха зад гърба й, бяха сигурен знак, че пантерата я е чула.

— Ела при мен, Гуен — все така, без да се обръща, рече Кати-Бри. — Не се нахвърляй върху никого.

Със сведена глава и присвити назад уши, Гуенивар бавно пристъпваше напред. От време на време изръмжаваше глухо, просто за да държи най-близките гоблини нащрек. Не че имаше нужда да ги сплашва допълнително — чудовищата и без това бързаха да се отдръпнат колкото се може по-далече от пътя й.

Много скоро вярното животно вече стоеше до Кати-Бри и нежно търкаше муцуна в крака й.

— Нийнг! — повтори младата жена и посочи Гуенивар, а после и гоблина. — Ти взимаш котката, а аз си тръгвам през онзи изход — добави тя, жестикулирайки усърдно, за да я разберат.

„Издокараното“ чудовище се почеса по главата, при което шапката му се килна под още по-странен ъгъл.

— Хайде, иди при него и бъди добра — прошепна Кати-Бри и лекичко побутна Гуенивар.

Пантерата вдигна обиден поглед към нея, но все пак я послуша и отиде да легне в краката на гоблина (който пребледня като платно и цял се разтрепери).

— Нийнг! — потрети Кати-Бри и даде знак на чудовището, че може да погали Гуенивар.

В първия миг то я изгледа изумено, но постепенно събра смелост и едва-едва докосна гъстата черна козина. На устните му се появи доволна усмивка и то се осмели да потупа пантерата по врата, после пак и пак. Гуенивар не направи нищо, за да му попречи, но през цялото време не сваляше изпепеляващ поглед от младата жена.

— Остани тук с този добър гоблин — меко каза Кати-Бри, за да попречи на противните създания да разберат истинските й намерения.

И като потупа кесията, в която държеше ониксовата статуетка, добави извинително:

— Много скоро ще те изведа оттук, бъди сигурна.

После изпъна рамене и като погледна водача на гоблините право в очите, посочи от себе си към изхода на галерията.

— Аз си тръгвам! — заяви тя, смръщила лице в заповедническа гримаса, и пристъпи напред.

За миг й се стори, че главатарят се кани да й попречи, ала един бърз поглед към могъщата пантера в краката му, бе достатъчен да го откаже от подобни намерения. Кати-Бри бе изиграла картите си безпогрешно — беше дала възможност на гордия вожд да запази достойнството си, без самата тя нито за миг да изглежда слаба или по-малко опасна. Като капак на всичко, стратегически беше поставила тристакилограмовата си съюзница между себе си и водача на гоблините.

— Нийнг со, уука — повтори той и кимна към изхода, после предпазливо се отдръпна, за да направи място на мнимата жрица.

Кати-Бри прекоси галерията с гордо вдигната глава, като не пропусна да зашлеви някакъв гоблин, имал глупостта да не се отмести достатъчно далече от пътя й. Разгневеното чудовище вдигна меча си, но тя дори не трепна. Миг по-късно се разнесе повелителният глас на главатаря и му нареди да свали оръжието.

Кати-Бри се изсмя в лицето му и му показа изумрудената кама, която държеше готова под гънките на връхната си роба.

Достигна изхода и пое по тесния тунел, като още известно време си наложи да не ускорява крачка. Най-сетне спря, огледа се наоколо, за да се увери, че не я наблюдават, и извади ониксовата статуетка.

В галерията главатарят продължаваше да се хвали с новата си придобивка и навярно за стотен път разказваше на съплеменниците си как е надхитрил „тъпата жрица“. Нямаше особено значение, че случилото се бе станало пред очите на всички — при гоблините историята се менеше всеки ден.

Самодоволната му усмивка бързо се стопи, когато тялото на пантерата внезапно започна да избледнява и да се превръща в сивкава мъгла.

Той нададе яростен вик и като запроклина ядно, падна на колене в обречен опит да задържи изплъзващата се котка.

От сивите валма се показа огромна лапа, обви се около главата му и го придърпа към себе си. Сетне и последните струйки мъгла се стопиха, отвеждайки глуповатия гоблин на дълго пътешествие до Звездната равнина.

Настана суматоха, останалите чудовища крещяха и тичаха насам-натам, бутаха се едно в друго и падаха, после отново се изправяха и продължаваха да ругаят. Някой предложи да настигнат жрицата, ала докато успеят да въведат някакъв ред, вече бе станало твърде късно — Кати-Бри тичаше, колкото й държаха краката и със задоволство си мислеше колко хитро бе постъпила.

Тунелите му бяха добре познати… твърде добре. Колко пъти младият Дризт До’Урден бе бродил из тези места, обикновено като водач на патрул! Само че тогава до него крачеше Гуенивар, а сега бе съвсем сам.

Накуцваше леко — едното му коляно все още не се бе оправило напълно от трошачката на свиърфнеблите, но и това не бе в състояние да го задържи в Блингденстоун. Онова, което го бе довело тук, не търпеше отлагане, а и Белвар, въпреки че раздялата го нараняваше, не се бе опитал да го спре — сигурен знак, че останалите гномове не гледат на присъствието му с особено добро око.

Беше си тръгнал преди два дни… два дни, през които бе оставил зад гърба си около петдесет мили лъкатушещи тунели. Беше се натъкнал на дирите на поне три елфически патрула — необичайно струпване на войни толкова далече от Мензоберанзан и поредно доказателство в подкрепа на опасенията на Белвар, че Мрачните кроят нещо голямо. По всичко личеше, че Лолт наистина е гладна.

И трите пъти Дризт можеше да проследи дирите и да се присъедини към Мрачните войни. Дори бе измислил какво да каже — щеше да се представи за пратеник на търговец от Чед Насад. Ала и трите пъти не успя да събере смелост и вместо това продължи към Мензоберанзан, отлагайки още малко момента, в който отново щеше да се изправи пред събратята си.

Сега тунелите бяха станали прекалено познати и съдбоносният миг наближаваше.

Със съвършено премерени тихи стъпки той навлезе в нов, доста по-просторен коридор. Някъде пред него се разнесе шум, като от тътрузене на множество крака. Не бяха елфи, сигурен бе Дризт, който прекрасно знаеше колко беззвучно се движат те.

Бърз като светкавица, той се покатери по стената и тръгна по тясната издатинка, която се издигаше на около два метра над земята. Неведнъж му се налагаше да се вкопчва в скалата с връхчетата на пръстите си и да пълзи милиметър по милиметър, докато краката му висят от ръба на тераската, но той упорито и все така безшумно продължаваше напред.

Внезапно звукът пред него се засили и Дризт се закова на място. За щастие каменната издатинка отново се бе поразширила и ръцете му бяха свободни. Много предпазливо той свали двата ятагана от кръста си, впрягайки цялата си воля, за да попречи на Сиянието да изригне със синкав пламък.

Воден от Неясните звуци, той надникна зад ъгъла и се натъкна на голяма група ниски, превити одве човекоподобни същества. Завити с дрипави плащове и спуснали качулки ниско над главите си, те се озъртаха насам-натам, без да проронват нито дума. Единствено големите им груби ходила издаваха принадлежността им към гоблиновата раса.

Роби, досети се Дризт — личеше си по движенията и по покорно приведените тела. Единствено роби можеха да бъдат изпълнени с такова прекършено примирение.

Скиталецът продължи да се взира внимателно в окаяните създания, мъчейки се да открие елфическите им надзиратели. Долу имаше най-малко осемдесет гоблини и те всички се бяха скупчили около бреговете на неголямото езерце, наричано от Мрачните Хелдаенски вир. Мършавите им ръце неспирно се протягаха към водата и те загребваха шепа след шепа, сякаш не бяха пили дни наред.

Което най-вероятно си беше точно така. Недалече от езерцето Дризт забеляза няколко пасящи роти (вид дребни говеда, които се въдеха в Подземния мрак) и предположи, че гоблините са тук именно, за да открият изгубените животни. На такива експедиции те обикновено не получаваха никаква храна, макар да носеха със себе си солидни количества припаси. За разлика от тях, придружаващите ги елфи си похапваха пребогато, като обикновено го правеха пред гладуващите си слуги.

Изплющя камшик и гоблините побързаха да скочат на крака и да се отдалечат от езерцето. Двама елфи — мъж и жена — бавно се приближаваха към тях, потънали в разговор, което обаче не пречеше на жената час по час да размахва бича си.

Долу очевидно имаше и други надзиратели, защото откъм отсрещната страна на галерията долетя някаква заповед и робите започнаха да се подреждат, макар строят им да приличаше повече на поразтеглено скупчване, отколкото на нещо друго.

Дризт разбра, че моментът най-сетне бе настъпил. Надзирателските отряди не се славеха като особено организирани, а дисциплината в тях изобщо не можеше да се мери с ненарушимите порядки, които царяха в един патрул например. В състава на една такава група обикновено влизаха елфи от няколко различни домове, както и ученици от всяка от трите школи на Академията.

Дризт тихичко скочи на земята и сви зад ъгъла, вдигнал ръце в безмълвен поздрав (със задоволство установи, че още си спомня езика на жестовете, макар пръстите му да бяха поотвикнали от сложните движения).

Жената побутна спътника си (и очевидно неин телохранител) напред, после направи крачка встрани, за да вижда какво става. Мъжът светкавично извади малък арбалет (върхът на стреличката със сигурност беше напоен със силна приспивателна отвара) и го насочи към натрапника.

— Кой си ти? — също така беззвучно попита жената.

— Всичко, което остана от един патрул, имал неблагоразумието да се приближи твърде много до Блингденстоун — отвърна Дризт.

— Значи трябва се прибереш през входа край Тиер Брех — жената реши да изостави езика на жестовете и звукът на гласа (който като гласа на всяка елфическа жена можеше да бъде както невероятно мелодичен, така и неприятно рязък) върна Дризт години назад и му помогна да осъзнае по-ясно отвсякога, че от Мензоберанзан го делят едва няколко мили.

— Нямам особено желание да се „прибирам“ — отговори Дризт. — Не и ако всички ще разберат за завръщането ми.

Думите му бяха съвсем правдоподобни, убеден бе той. Ако наистина беше единственият оцелял от избит патрул, то тогава в Академията го очакваше суров разпит. Преподавателите щяха да го обсипват с въпроси, докато не се уверят, че не е имал пръст в разгрома на отряда… или докато мъченията не го убиеха.

— Как се казва първият дом? — попита жената, без да откъсва поглед от лавандуловите му очи.

— Баенре — незабавно отвърна Дризт, без ни най-малко да се изненада от тази проверка — шпиони от съседните градове съвсем не бяха рядкост в Мензоберанзан.

— А, най-малкият им син? — жената продължаваше да се взира в необикновените му очи, извила устни в похотлива, жадна усмивка.

По щастлива случайност Дризт и най-младият син на дома Баенре бяха съученици от Академията… разбира се, при условие, че прастарата матрона — майка не бе родила още едно момче през тридесетте години, в които бе отсъствал от града.

— Берг’инйон — уверено отговори той и сложи ръце на кръста си, уж случайно, а всъщност, за да са по-близо до дръжките на двата ятагана в случай на нужда.

— Ами ти? — не се отказваше жената и прокара език по устните си — очевидно непознатият бе предизвикал любопитството й.

— Никой, който да е от значение — отвърна Дризт и се насили да отвърне на погледа й.

Надзирателката потупа придружителя си по рамото и му даде знак да си върви.

— Освобождаваш ли ме от тази досада? — обнадеждено попита той на езика на жестовете.

— Този бол ще заеме мястото ти днес — измърка жената, наричайки Дризт с елфическата дума за нещо загадъчно и интригуващо.

Спътникът й се усмихна широко и тъкмо се канеше да прибере арбалета си, когато погледът му се спря на група гоблини, имали нещастието да застанат наблизо. Усмивката му стана още по-широка и той се прицели.

Дризт не опита да се намеси, макар че тази жестокост (дори към същества като гоблините) накара сърцето му да се свие от болка.

— Не! — обади се надзирателката и замени стреличката в тетивата с друга. — Твоята просто ще го приспи — обясни тя и избухна в зъл смях.

Мъжът я изгледа недоумяващо, после внезапно разбра. Избра си един гоблин, който се разхождаше безцелно покрай брега, и стреля. Злощастното създание потръпна от удара и политна назад. Отчаяно опита да се обърне, ала не успя и се прекатури в езерцето.

Дризт прехапа устни, досетил се по вялите движения на гоблина, че стреличката трябва да бе напоена с парализираща отрова, която сковаваше тялото, но го оставяше в пълно съзнание. Без да може да контролира крайниците си, гоблинът със сигурност щеше да се удави и, което бе най-ужасното, вече разбираше каква страшна участ го очаква. Някак си успя да се извие и да задържи глава над водата, ала Дризт знаеше, че изтощението ще го надвие много преди действието на вцепеняващата отвара да е отминало.

Злият елф се разсмя с глас, после прибра арбалета в мъничкия калъф, скрит под дрехите му, и се скри в тунела вляво от скиталеца. Не беше направил и десетина крачки, когато жената отново размаха камшика си и нареди на останалите надзиратели да поемат по десния коридор.

Сетне се обърна към Дризт:

— Какво чакаш?

Скиталецът кимна към давещия се гоблин, който панически пляскаше в езерцето, мъчейки се да не гълта вода. От устните му се откъсна принуден смях, сякаш грозната сцена искрено го забавляваше, ала в действителност с огромно усилие се удържаше да не удуши жестоката надзирателка с голи ръце.

През цялото време, докато робите напускаха галерията под зоркото наблюдение на Мрачните, Дризт се оглеждаше за възможност да измъкне окаяното създание на сушата, където действието на парализиращата отрова можеше и да не бъде фатално. Ала спътницата му нито за миг не свали очи от него и той се досети, че трябва да си бе наумила нещо, за да го вземе със себе си. В края на краищата, защо самата тя не бе отишла да си почине след неочакваната му поява?

Последното, което скиталецът чу, докато се отдалечаваше от галерията, бяха предсмъртните хрипове на умиращия гоблин. Трябваше да впрегне цялата си воля, за да прикрие отвращението и гнева си. Независимо колко пъти ставаше негов свидетел, Дризт До’Урден никога нямаше да свикне с безсърдечието на събратята си.

Нещо, за което бе дълбоко благодарен.

Глава 15 Маска

Никога досега не бе виждала подобни създания. Донякъде приличаха на гномовете от Повърхността, ала за разлика от тях, тези бяха съвсем плешиви, а кожата им, поне доколкото виждаше на звездната светлина, разпръсквана от магическата диадема, имаше сивкав оттенък. Високи не повече от метър, те бяха набити и изглеждаха яки почти като джуджета; инструментите, които носеха и превъзходните доспехи, с които бяха облечени, красноречиво говореха, че и те са опитни миньори и ковачи.

Дризт беше разказвал за свиърфнеблите, гномовете, населяващи Подземния мрак, и Кати-Бри предположи, че съществата, които сега стоят пред нея, са точно това. Все пак не можеше да бъде напълно сигурна — кой знае дали не се бе натъкнала на някакви далечни родственици на дуергарите, злите сиви джуджета.

Беше приклекнала насред неголяма горичка от тънки, високи сталагмити, а наоколо се пресичаха десетки коридори. Свиърфнеблите (ако това наистина бяха свиърфнебли) се бяха появили от един от тези коридори и сега се разхождаха на около десетина метра от нея и оживено обсъждаха нещо, без да обръщат никакво внимание на групичката сталагмити.

Кати-Бри не бе сигурна как да постъпи. Ако пред себе си наистина имаше гномове (а тя бе почти сигурна в това), те можеха да се окажат ценни съюзници. Как обаче да ги заговори? Не разбираше езика им, нито пък те — нейния и най-вероятно не знаеха почти нищо един за друг.

В крайна сметка реши, че най-разумно ще бъде да остане на мястото си и да изчака непознатите създания да отминат. Само че Кати-Бри, неопитна в особеностите на Подземния мрак и инфрачервеното зрение, дори не подозираше, че температурата на тялото й значително надвишава тази на хладните скали и издава присъствието й по-ясно и от запалена факла.

Докато тя търпеливо чакаше гномовете да си тръгнат, те незабелязано плъзнаха из тунелите наоколо, за да проверят дали тази елфическа жрица (Кати-Бри все още носеше маската) е част от по-голям отряд, или е тук сама. Изминаха няколко минути. Внезапно младата жена сведе поглед към ръката си, усетила някакво странно трептене в камъка. Тя любопитно се взираше в изтръпналата си длан — нямаше как да знае, че свиърфнеблите общуват посредством телепатия и психокинеза, с чиято помощ си предават мисли, дори ако между тях се издигат яки скали. А пък една по-чувствителна ръка бе в състояние да усети вибрациите, които преминаваха през камъните при тези безмълвни разговори.

Точно този път, едва доловимото трептене означаваше едно-единствено нещо — гномовете току-що се бяха уверили, че непознатата жрица е съвсем сама.

Изведнъж един от свиърфнеблите подхвана заклинателен напев, чиито думи Кати-Бри не разбираше, и хвърли неголям скален къс към нея. Тя още по-плътно се долепи до сталагмита, зад който се криеше, и се поколеба дали да изскочи навън с вдигнати ръце или да извади Таулмарил и да се опита да изплаши нападателите си.

Хвърленият камък се претърколи един-два пъти и се разби на десетки парченца, които се търкулнаха във всички посоки из сталагмитовата горичка. После отломките запушиха и зацвърчаха, земята под тях силно потрепери.

Преди да успее да направи каквото и да било, камъните пред нея започнаха да се разрастват, досущ като гигантски мехур, и постепенно отстъпиха място на петметрово човекоподобно туловище, което сякаш изпълни целия коридор. Два от сталагмитите, издигащи се там, където се бе образувало чудовището, сега стърчаха от масивния му гръден кош — страховити шипове, които можеха да пронижат и най-коравата митрилна броня.

В другия край на коридора свиърфнеблите нададоха бойни викове, които отекнаха страховито в ушите на уплашената жена.

Тя панически отскочи назад, само миг преди една гигантска ръка да се протегне към нея и да откъсне върха на сталагмита, зад който се криеше. Кати-Бри пусна ониксовата статуетка на пода и повика Гуенивар, като в същото време трескаво извади стрела от колчана си и я постави в тетивата на Таулмарил.

Земният дух пристъпи напред. Сталагмитите, които стояха на пътя му, не бяха в състояние да го спрат, тъкмо напротив, те не просто поддадоха под напора на масивните му крака, но сякаш се сляха в едно с тях. Той отново посегна към жертвата си, ала в този миг мракът бе прорязан от ивица сребриста светлина и между очите на чудовището зейна дупка.

То политна назад, но бързо успя да се овладее, после вдигна ръце и само с едно движение направи разполовената си глава както преди. Когато отново погледна към сталагмитовата горичка, „елфическата жрица“ вече я нямаше, а на нейното място стоеше гигантска пантера, готова за скок.

Кати-Бри се измъкна от другия край на горичката с намерението да побегне, ала бързо установи, че от всички странични тунели прииждат гномове. Без да смее да се обърне, за да провери какво става с Гуенивар и земния дух, тя хукна по основния коридор, използвайки скалните могили за прикритие. Изведнъж нещо тежко се удари в крака й и я повали по лице на земята. С мъка се извъртя настрани и видя един гном да се подава иззад близката скала, стиснал в ръка кирката, с която очевидно я бе препънал.

Кати-Бри успя да седне и се опита да насочи Таулмарил към него, ала преди да постави стрела в тетивата, оръжието беше избито от ръцете й. Инстинктивно се претърколи встрани, ала в този миг се показаха още трима свиърфнебли, вдигнали тежки дървени чукове над главите си.

Гуенивар изръмжа и се оттласна от земята с намерението да прелети покрай чудовището и да го накара да се завърти. Само че то се оказа по-бързо, отколкото пантерата очакваше — масивната му каменна ръка се протегна във въздуха, улови я и я придърпа към огромния си гръден кош. Гуенивар нададе болезнен рев, когато острият сталагмитов шип се заби в рамото й. При тази гледка гномовете нададоха тържествуващи викове — по всичко личеше, че „жрицата“ и неочакваният й съюзник са обречени.

Един от чуковете бързо се спускаше към главата на Кати-Бри. Тя измъкна късия си меч и го отклони, преди да бе разтрошил черепа й, после се опита да пропълзи встрани и да се изправи, за да може да вдигне Таулмарил. Само че ударите на тежките чукове валяха един след друг — свиърфнеблите явно бяха решили да я изтощят докрай и да я довършат.

Гледката на огромната пантера, която много скоро щеше да бъде пронизана и смачкана до смърт, предизвика бурна радост у шепата гномове, които наблюдаваха битката със земния дух. Вместо задоволство от скорошната победа на съюзника им обаче, двамина от тях усетиха как ги обзема смут. Двамата свиърфнебли, наричани Селдиг и Пумкато, още помнеха как като деца си бяха играли с една пантера, която досущ приличаше на това животно. И понеже Дризт До’Урден, отказалият се от расата си мрачен елф, чийто другар бе котката по онова време, току-що бе минал през Блингденстоун, двамата някак си усещаха, че присъствието на пантерата тук не може да бъде просто съвпадение.

— Гуенивар! — повика Селдиг и тя изрева в отговор.

Съвършено правилно произнесеното име порази Кати-Бри. Дори тримата нападатели се сепнаха и се поколебаха.

Пумкато, който бе призовал земния дух, нареди на чудовището да не мърда и с помощта на кирката си Селдиг бързо се изкатери по тялото му.

— Гуенивар? — повтори той, застанал само на метър от пантерата.

Раненото животно наостри уши и впери умолителен поглед в смътно познатото лице на гнома.

— Кой е това? — настоя Пумкато и посочи Кати-Бри.

Въпреки че не разбираше нито дума от онова, което свиърфнеблите говореха, младата жена бързо осъзна, че никога няма да й се отдаде по-добра възможност. Мечът тупна на земята и тя свали магическата маска, откривайки истинските си черти — на човешко момиче. Тримата гномове до нея извикаха стреснато и направиха крачка назад, измервайки с неодобрителни, кисели погледи, сякаш новият й външен вид бе наистина грозен.

Най-сетне Пумкато събра достатъчно смелост и се приближи до нея.

Едното име очевидно му беше познато, мислеше си Кати-Бри, защо тогава да не бе чувал и другото? Струваше си да опита и като посочи себе си, тя разпери ръце и ги притисна до тялото си, сякаш прегръщаше някого.

— Дризт До’Урден? — обнадеждено попита тя.

Сивите очи на Пумкато се разшириха и той бавно кимна, сякаш вече се бе досетил и сам. Опитвайки се да скрие отвращението си от външния й вид (свиърфнеблите очевидно не намираха обитателите на Повърхността за особено красиви), той протегна ръка и й помогна да се изправи.

Кати-Бри бавно стъпи на крака и отпрати Гуенивар, докато Пумкато правеше същото със земния дух.

— Колсен’шеа орб — прошепна Джарлаксъл, магически израз, който рядко някой се осмеляваше да изрече в Мензоберанзан и който означаваше „да отскубнеш крачката на паяк“.

Паролата очевидно действаше, защото привидно обикновената стена пред него потрепери и се превърна в паяжина. Отворът, който зейна миг по-късно, беше достатъчно голям, за да пропусне него и човека, когото водеше със себе си.

Дори Джарлаксъл, който обикновено можеше да предвиди почти всичко, бе изненадан — при това приятно — когато видя, че в малката стаичка (личния кабинет на Громф в Сорсъри, магическата школа на Академията) го очаква не друг, а самата Триел Баенре. Джарлаксъл се надяваше да открие Громф, ала Триел беше още по-добър свидетел на завръщането му.

Ентрери го последва и при вида на избухливата жрица мъдро остана до вратата, опитвайки се да не привлича вниманието върху себе си. Стаичката, като повечето помещения в кулата на магьосниците, беше окъпана в мек, синкав светлик; писалището, трите стола и голяма част от пода бяха отрупани със свитъци; върху лавиците на стените бяха наредени безброй големи, здраво захлупени стъкленици, както и по-малки съдове с формата на пясъчен часовник и отворени отгоре, до тях пък лежаха плътно увити пакети. Насред бъркотията се търкаляха десетки други предмети, за чието предназначение дошлият от Повърхността убиец си нямаше и най-малка представа, нито пък причудливият им вид можеше да му подскаже нещо.

— Осмеляваш се да водиш един колнблут в Сорсъри? — изненадано повдигна вежди Триел.

Ентрери все така не откъсваше очи от пода, макар че успя да хвърли един-два скришни погледи на дъщерята на Баенре. Преди не я бе виждал на толкова силна светлина и сега нямаше как да не си помисли, че тя съвсем не е толкова хубава, колкото повечето елфи. Беше прекалено ниска, раменете й бяха доста широки, а чертите на лицето — твърде ъгловати. Стори му се странно, че Триел се бе издигнала толкова високо в йерархията на една раса, за която физическата красота бе от първостепенно значение.

Ентрери не разбираше много от езика на Мрачните, ала не му бе никак трудно да се досети, че Триел най-вероятно го беше обидила. Едва допреди месец гордият убиец би извадил оръжие на всеки, имал дързостта да го нагруби, ала не и тук, на това чуждо място и със сигурност не срещу Триел Баенре. Джарлаксъл го бе предупреждавал за нея навярно десетки пъти — Триел просто си търсеше повод да го убие… всъщност, злата жрица винаги си търсеше повод да убие всеки колнблут, имал нещастието да се мерне пред очите й, както и не един и двама елфи.

— Водя го на много места — спокойно отвърна Джарлаксъл. — Не мислех, че брат ти ще има нещо против.

Триел демонстративно се огледа наоколо — мекият стол зад писалището, изкусно изработено от джуджешки кости, бе празен; нямаше врати, които да водят до съседни помещения, не се виждаха и други скривалища. Громф просто не бе там.

— Би трябвало да е тук — рече наемникът. — Какво иначе ще търси в кабинета му една матрона — повелителка от Арах-Тинилит? Доколкото си спомням, това е нарушение на правилата… поне толкова сериозно, колкото и да доведеш представител на друга раса в Сорсъри.

— Внимавай чии действия поставяш под съмнение — сряза го Триел.

— Асанкве — отвърна Джарлаксъл и се поклони.

Изборът на думата не бе случаен — асанкве можеше да означава не само „както кажеш“, но и „ти също“.

— Защо си тук? — попита Триел.

— Много добре знаеше, че ще дойда — отговори наемникът.

— Аз знам много неща — съгласи се тя. — Но искам ти да ми обясниш какво търсиш в Сорсъри и то не къде да е, а в личните покои на градския архимагьосник, като при това влизаш през тайна врата, запазена единствено за най-високопоставени преподаватели.

Джарлаксъл бръкна в гънките на черното си наметало и извади паяковата маска, с чиято помощ се прехвърляше през вълшебната ограда, опасваща двора на Баенре. Рубиненочервените очи на Триел се разшириха от смайване.

— Майка ти ми нареди да я върна на Громф — кисело обясни наемникът.

— Тук? — сепна се жрицата.

Резкият тон извика тънка усмивчица върху устните на Джарлаксъл и той хвърли скришен поглед на Ентрери, за да е сигурен, че убиецът слуша внимателно и си вади правилните заключения.

— Громф ще си я вземе оттук — отвърна той, после отиде до писалището от джуджешки кости и като промърмори нещо съвсем тихо, бързо я мушна вътре, въпреки протестите на Триел. Тя също се приближи и подозрително се взря в затвореното чекмедже. Очевидно бе, че Громф го бе омагьосал и заключил с тайна парола.

— Отвори го! — нареди тя. — Аз ще пазя маската, докато Громф се върне.

— Не мога — излъга наемникът. — Паролата се използва само веднъж, после се променя.

Прекрасно разбираше, че навлиза в опасни води, ала също така знаеше, че Триел и брат й почти не си говорят. Освен това Громф рядко посещаваше кабинета си в Сорсъри, особено сега, когато бе толкова зает с приготовленията за похода срещу Митрил Хол. Джарлаксъл беше дошъл тук, защото на всяка цена искаше да се отърве от маската и то най-добре пред свидетели, за да е сигурен, че впоследствие никой няма да може да я свърже с него. Въпросът бе там, че в Мензоберанзан нямаше друг начин (включително и най-могъщото заклинание), което да е в състояние да пренесе някого през магическата ограда на дома Баенре. А ако нещата се развиеха така, както Джарлаксъл очакваше, маската много скоро щеше да се превърне в изключително ценно притежание… и изобличаващо доказателство.

Триел тихичко зашепна нещо и продължи да се взира в затвореното чекмедже. Ясно различаваше сложната игра на магическата енергия, древни руни и могъщи знаци, ала те бяха толкова гъсто преплетени, че щеше да бъде трудно да ги преодолее. Дори Триел, която бе една от най-могъщите жрици в града, не смееше да се изправи очи в очи с изкусния си брат. С едно последно заплашително смръщване към Джарлаксъл, тя пристъпи към Ентрери.

— Погледни ме! — нареди тя на Общия език, което доста учуди убиеца, тъй като малцина в Мензоберанзан говореха езика на Повърхността.

Той вдигна очи от пода, мъчейки се да изглежда покорен, с прекършен дух;, ала дъщерята на Баенре бе прекалено опитна в подобни игри и с лекота съзря скритата му сила. Дори се усмихна, сякаш наистина одобряваше онова, което виждаше.

— Какво знаеш ти за това? — заповеднически попита тя.

— Само каквото Джарлаксъл счита за необходимо да ми каже — отвърна той и срещна погледа, изоставяйки всякакви преструвки. Ако Триел Баенре искаше да премерят силата на волята си, нямаше да бъде никак лесно да уплаши убиеца, който беше оцелял и покорил най-опасните улици в цял Фаерун.

Жрицата издържа стоманения му поглед, но бързо се убеди, че няма да успее да изкопчи нищо от него.

— Вървете си — обърна се тя към Джарлаксъл, все още използвайки езика на Повърхността.

Наемникът се втурна покрай нея, дърпайки Ентрери след себе си.

— Бързо! — рече той. — Когато Триел се опита да отвори чекмеджето, ние двамата отдавна трябва да сме напуснали Сорсъри!

С тези думи те изскочиха от стаичката, а магическата врата се затвори зад гърба им, отстъпвайки място на здрава стена, която може и да нямаше по-специално предназначение, но поне беше сигурна преграда между тях и лютите клетви на Триел.

Ала дъщерята на Баенре всъщност бе по-скоро заинтригувана, отколкото истински вбесена. Вече бе повече от очевидно, че в случая, освен интересите на майка й и нейните собствени, бяха намесени и тези на Джарлаксъл и всеки от тримата имаше различни намерения и планове. Наемникът си бе наумил нещо, тя бе сигурна, и то несъмнено засягаше и Артемис Ентрери.

Когато се озоваха на сигурно място извън Тиер Брех и Академията, Джарлаксъл преведе на Ентрери всичко, което си бяха говорили с Триел.

— Доколкото разбирам, не си казал за предстоящата поява на Дризт тук, в Мензоберанзан — отбеляза убиецът.

Беше си помислил, че разговорът между двамата се е въртял предимно около тази важна новина, ала ето че наемникът дори не я бе споменал.

— Триел си има свои собствени начини да научава важните неща — отвърна Джарлаксъл. — Нямам намерение да я улеснявам ненужно… не и ако няма какво да спечеля от това!

Ентрери се усмихна, после прехапа долната си устна и се замисли над думите му. В този пъклен град винаги ставаше нещо, каза си той. Нищо чудно, че Джарлаксъл толкова много се наслаждаваше на живота в него! Ентрери почти съжали, че не е елф на мрака и не може да си извоюва местенце в тукашната йерархия, вървейки по ръба на катастрофата, както правеше Джарлаксъл. Почти.

— Кога матрона Баенре ти нареди да върнеш маската? — попита той.

— Преди известно време — неопределено отвърна наемникът. Двамата съвсем наскоро бяха напускали Мензоберанзан, за да се срещнат с информатора от града на свиърфнеблите. Бяха минали едва няколко дена от завръщането им и поне доколкото палачът знаеше, Джарлаксъл изобщо не се бе доближавал до дома на Баенре.

— За да я оставиш в Академията? — продължи да го разпитва Ентрери.

Нещо в цялата тази история го озадачаваше. А и защо Джарлаксъл го бе взел със себе си? Никога досега не го бяха канили в това свещено място, веднъж дори бяха отказали да го пуснат, когато бе поискал да придружи Джарлаксъл до войнската школа. Тогава наемникът му бе обяснил, че присъствието на един колнблут в Мелей-Магтеър е твърде рисковано, а ето че сега, по някаква незнайна причина, бе решил да го заведе в далече по-опасния Сорсъри.

— Е, тя не уточни къде точно да я оставя — призна елфът.

Ентрери не каза нищо, макар вече да се досещаше какво точно се крие зад тези думи. Паяковата маска бе наистина ценна, а в ръцете на някой недоброжелател можеше да се превърне в немалка заплаха за защитата на Баенре. Мястото й бе в добре охранявания дом на Баенре и никъде другаде.

— Колко е глупава Триел — уж между другото подхвърли Джарлаксъл. — Същата дума, асанкве, отваря чекмеджето. Би трябвало да знае, че брат й не смята за необходимо да си губи времето като непрекъснато променя паролите си — толкова е сигурен, че никой не би се осмелил да го ограби — засмя се той.

Ентрери се присъедини към него, по-скоро заинтригуван, отколкото развеселен. Наемникът никога не казваше каквото и да било без причина, така бе и този път.

Ала каква ли беше причината?

Глава 16 Мензоберанзан

Салът бавно се плъзгаше по повърхността на Донигартенското езеро, чиито черни води се плискаха в източния край на голямата пещера, побрала в себе си Мензоберанзан. Дризт седеше на носа и се взираше на запад, докато пещерата бавно изплуваше пред очите му, макар че всичко изглеждаше някак странно размазано. В началото скиталецът го отдаде на топлите течения и не му обърна особено внимание. Връхлетяха го безброй спомени, миналото се завърна с всичка сила.

Отмерените напеви на гребците зад него му действаха успокояващо и му помагаха да въведе ред в обърканите си мисли.

Затвори очи и пренастрои зрението си от инфрачервената към видимата част на спектъра. Прекрасно помнеше великолепието на Мензоберанзан, изкусно оформените сталагмити и сталактити, обвити в мекия зрак на магически огньове, искрящи в пурпурно и синьо.

Изобщо не бе подготвен за онова, което видя, щом отново отвори очи. Градът беше окъпан в светлина! Не просто трепкащи пламъчета, а ярки бели и жълти точици в далечината — факли и многобройни магически приспособления. За един съвсем кратък миг Дризт си позволи да повярва, че светлината е знак за промяна към по-добро у събратята му. Винаги бе свързвал вечната тъма на Подземния мрак със злината на елфите или поне я смяташе за пряка последица от черните им дела.

Но защо им бяха светлините? Не беше толкова дързък, за да си мисли, че имат нещо общо с неговото преследване. Не вярваше да е чак толкова важен за събратята си и нямаше ни най-малка идея какво става, с изключение на тревогите на свиърфнеблите, че нещо не е наред. Изобщо не подозираше за планирания поход към Повърхността и сега в ума му запрепускаха десетки въпроси. Елфите, и най-вече жената, нямаше как да не знаят отговорите, ала как можеше да отвори дума за това, без да издаде откъде всъщност идва?

Сякаш разбрала затруднението му, надзирателката се появи точно в този миг и седна притесняващо близо до него.

— Бавно се точат дните на Острова на ротите — измърка тя, без дори да се опитва да скрие сластния огън в рубиненочервените си очи.

— Никога няма да свикна със светлината — смени темата той и обърна поглед към града, с надеждата, че жената може да се разприказва за това. — Очите ме болят от нея.

— Разбира се — при тези думи надзирателката се приближи още повече и дори пъхна ръка в сгъвката на лакътя му. — Не се тревожи, имаш достатъчно време да привикнеш.

Достатъчно време? Достатъчно време преди кое, искаше да попита скиталецът, усетил по тона, че става дума за някакво предстоящо събитие. Само че не знаеше как да започне, освен това надзирателката продължаваше да се притиска все по-плътно до него и той разбра, че го очакват неприятности.

В света на Мрачните мъжете бяха по-низшия пол и да отхвърлят някоя жена, „благоволила“ да ги пожелае, можеше да им навлече сериозни проблеми.

— Казвам се Кариса — прошепна надзирателката в ухото му. — Кажи ми, че копнееш да бъдеш мой роб.

Дризт рязко се изправи и извади ятаганите си. После обърна гръб на спътницата си и се взря в езерото, за да покаже, че не е искал да я заплашва.

— Какво има? — изненада се Кариса.

— Нещо помръдна там долу — излъга скиталецът. — Водата се развълнува съвсем слабо, сякаш нещо мина под сала.

Кариса се понамръщи, но все пак стана и също се загледа в черното езеро. Всички в Мензоберанзан знаеха, че в привидно спокойните води на Донигартен се спотайват зловещи създания. Мензоберанзанските надзиратели често се забавляваха, като караха неколцина гоблини и орки да достигнат брега с плуване, за да видят дали някое от злощастните създания няма да бъде повлечено към дъното, за да срещне ужасната си смърт там.

Изминаха няколко мига, в които единственият звук, нарушаващ тишината, бе жаловитият напев на орките и тихият плясък на греблата им.

Отнякъде се появи още един елф и се присъедини към двамата, вперил подозрителен поглед в обляния в синкав светлик ятаган на скиталеца.

— Превръщаш ни в мишена за всички врагове, дебнещи наоколо! — обърна му внимание той на езика на жестовете.

Дризт побърза да прибере оръжията в ножниците и отново настрои очите си към инфрачервената част на спектъра.

— Ако враговете ни се крият под водата — също така безмълвно отвърна той, — то и самото движение на сала ни издава.

— Тук няма никакви врагове — изрече на глас Кариса и даде знак на новодошлия да се върне на мястото си.

Когато той си тръгна, надзирателката обърна похотлив поглед към Дризт.

— Войн? — попита тя, взирайки се с интерес в лавандуловите му очи. — Водач на патрул, навярно?

Дризт кимна. Това не беше лъжа — някога наистина беше водач на патрулиращ отряд.

— Много добре — отбеляза Кариса. — Обичам мъже, които си заслужават усилието.

После вдигна очи и като забеляза, че бързо се приближават до Острова на ротите, добави:

— Ще поговорим по-късно, надявам се — прошепна тя и си тръгна, опъвайки робата си уж случайно така, че да открие красивите й крака.

Дризт потръпна, сякаш го бяха зашлевили през лицето. Последното, което Кариса искаше от него, бе да си говорят. Не можеше да отрече, че е привлекателна, с изваяните си черти, гъста коса и изящно тяло. Ала годините, прекарани в злия Мензоберанзан, го бяха научили да вижда отвъд физическата красота и плътското привличане. За него физическото и душевното бяха неразривно свързани. Той беше превъзходен войн, защото се биеше с цялото си сърце — никога не би извадил оръжията си просто заради „удоволствието“ от битката, така, както не можеше да си представи да бъде с някоя жена единствено заради физическата близост.

— По-късно — повтори Кариса и му хвърли последен поглед през добре оформеното си закръглено рамо.

— Когато червеите плъзнат по изгнилото ти тяло — нечуто промълви той, насилвайки се да се усмихне в отговор.

В този миг в съзнанието му изплува образът на Кати-Бри и топлината, която сгря сърцето му, прогони смразяващия хлад, плъзнал по тялото му заради похотливия глад на мрачната надзирателка.

Блингденстоун очарова Кати-Бри, въпреки затруднението, в което бе изпаднала и факта, че свиърфнеблите съвсем не се държаха с нея като с отдавна изгубен скъп приятел. Те взеха оръжията, доспехите, бижутата и дори ботушите й, и я отведоха в града си. Отношението на съпровождащите я гномове не беше грубо, ала не можеше да се нарече и дружелюбно. Те здраво завързаха ръцете над лактите й и я поведоха по тесните каменисти пътеки на строго охраняваните покрайнини на Блингденстоун.

Свиърфнеблите лесно се досетиха за предназначението на диадемата, която бяха свалили от челото й и веднага щом навлязоха във вътрешността на града, побързаха да й я върнат. Кати-Бри неведнъж бе слушала разказите на Дризт за това място, за съвършеното сливане на гномовете със заобикалящата ги среда, ала едва сега осъзна колко прав бе приятелят й. Джуджетата бяха миньори — най-добрите в целите Царства, ала подобно описание бе твърде слабо за свиърфнеблите. Те не просто дълбаеха скалите, те бяха част от тях. Къщите им изглеждаха така естествени, че можеха да бъдат скални отломки, разхвърляни след вулканичен взрив, коридорите им сякаш следваха лъкатушещия път на отдавна пресъхнала река.

Десетки очи следяха младата жена, докато придружителите я водеха из същинската част на града. Навярно бе първият човек, когото гномовете виждаха, и нямаше нищо против вниманието им, защото и тя бе не по-малко очарована от тях. Лицата им, които във външните тунели й се бяха сторили толкова сиви и намусени, сега изглеждаха по-меки и по-нежни. Зачуди се как ли биха изглеждали, ако се усмихнат и усети, че би искала да ги види засмени. Това бяха приятели на Дризт, не спираше да си повтаря тя, и вярата в преценката на скиталеца я успокояваше.

Въведоха я в малка, кръгла стаичка и й дадоха знак да седне. Кати-Бри предпазливо изпълни нареждането, припомняйки си разказа на Дризт за някакъв стол, който го бе оковал здраво в мига, в който приседнал на него.

За щастие, с нея не се случи нищо такова. Миг по-късно вратата се отвори и в стаичката влезе един твърде необичаен гном, преметнал магическия медальон със снимката на Дризт около острието на кирката, която имаше вместо ръка.

— Белвар — досети се Кати-Бри. — Не можеше да има двама свиърфнебли, които толкова съвършено да отговарят на описанието, което Дризт беше дал на скъпия си приятел.

Най-почитаемият надзирател се закова на място, очевидно изненадан, че човешката жена го бе разпознала.

— Дризт… Белвар — рече Кати-Бри и отново обви ръце около себе си, сякаш прегръща някого.

После посочи себе си и повтори движението, този път с думите:

— Кати-Бри… Дризт.

Никой от тях не говореше езика на другия, ала много скоро, с помощта на жестове и мимика, младата жена успя да разсее съмненията на надзирателя и дори му обясни, че търси Дризт.

Тъмната сянка, която легна върху лицето на гнома, когато я разбра, никак не й хареса, още по-малко я успокои и единствената дума, която и двамата разбираха — Мензоберанзан. Дризт се бе завърнал в родния си град.

Когато „разговорът“ с Белвар приключи, свиърфнеблите я нагостиха с ястие от гъби и други подземни растения, които Кати-Бри не познаваше, после й върнаха вещите, включително магическия медальон и ониксовата статуетка, но не и вълшебната маска.

След това я оставиха сама в продължение на часове, както й се стори, сама в окъпания от звездна светлина мрак. Благодарността на младата жена към Алустриел ставаше все по-голяма. Колко тежък би бил пътят й без Котешкото око, за кой ли път си каза Кати-Бри. Та тя дори нямаше да е в състояние да види Белвар, за да го разпознае!

Кати-Бри все още си мислеше за надзирателя, когато той най-сетне се завърна, заедно с още двама свиърфнебли, облечени с дълги, меки роби, съвсем различни от типичните за гномовете груби кожени куртки, покрити с метални плочки. Тези двамата трябва да бяха доста важни личности, навярно членове на Съвета.

— Фърбъл — обясни Белвар и посочи единия гном, който никак не изглеждаше доволен от случващото се.

Причината за киселото му изражение й стана ясна миг по-късно, когато надзирателят посочи към нея, после към Фърбъл и най-накрая към вратата, като през цялото време не спираше да говори. Ала, макар да разбра една-единствена дума от цялото изречение, у Кати-Бри не остана и капка съмнение какво ще стане. Отиваха в Мензоберанзан.

Фърбъл й даде знак да го последва, очевидно изгарящ от нетърпение най-после да поемат по опасния си път и младата жена (макар искрено да желаеше да поостане в Блингденстоун и да научи повече за любопитните свиърфнебли), не можеше да не се съгласи с него. Вече бе изгубила прекалено много време. Надигна се от стола и се накани да излезе, ала хладният допир на кирката на Белвар я накара да поспре и да се обърне.

Той откачи вълшебната маска от кръста си и й я подаде.

— Дризт — обясни той и с другата си ръка, онази във формата на чук, посочи лицето й. — Дризт.

Кати-Бри кимна — очевидно надзирателят смяташе, че ще е по-разумно тя да скрие човешките си черти, преди да навлезе в Мензоберанзан. Направи крачка към вратата, ала после отново спря, тласната от внезапен подтик, наведе се и лекичко целуна Белвар по бузата. По устните й плъзна благодарна усмивка и тя излезе от къщата, а после и от Блингденстоун, водена от Фърбъл.

— Как го накара да я придружи? — полюбопитства другият съветник, когато двамата се скриха от погледите им.

— Биврип! — отвърна Белвар и потри митрилните си „длани“, при което по тях пробягаха мощни талази от енергия, а във въздуха полетя сноп искри.

Другият гном поклати глава и избухна в тихичък, свиърфнебълски смях.

Горкият Фърбъл!

Дризт с радост се съгласи да придружи група орки от острова обратно до сушата, благодарен за възможността да се отдалечи от все по-настоятелната Кариса. Тя дълго го следи с поглед от брега, а върху лицето й се четяха едновременно недоволство и нетърпеливо очакване, сякаш искаше да каже, че непознатият бе успял да се измъкне, ала само временно.

Когато островът остана далече зад гърба му, скиталецът прогони от ума си всяка мисъл за Кариса. Задачата му (както и много по-страшни опасности от една нахална жена) лежеше пред него, в самия град, а той все още не знаеше откъде да започне. Боеше се, че в крайна сметка всичко ще се сведе до това да се предаде, за да спаси приятелите си от Повърхността.

Мисълта му се върна към Закнафейн, негов баща и приятел, който бе принесен в жертва на злата Лолт, за да изкупи „грешките“ на сина си. Пред очите му изплува образът на Уолфгар, верния другар, когото никога вече нямаше да види, и усети как решимостта му нараства.

Не каза нищо на надзирателите, които очакваха сала с робите на брега. Мрачното му изражение достатъчно красноречиво говореше да го оставят на мира, докато решително се отдалечава от лагера край езерото.

Много скоро крачеше из криволичещите улици на Мензоберанзан. Мина покрай група елфи, които си говореха нещо на един ъгъл; попадна под заинтригуваните погледи на неколцина стражи, застанали на пост край някаква къща и през цялото време не можеше да се отърве от нелепото опасение, че ще го разпознаят. Час по час трябваше да си повтаря, че бе напуснал Мензоберанзан преди повече от тридесет години, през които не само той, но и целият род До’Урден се бяха превърнали в част от миналото на града.

Ала ако наистина беше така, какво тогава търсеше тук, в последното място на този свят, където би искал да бъде?

Дризт съжаляваше, че няма пиуафуи, магическото наметало, което носеха повечето обитатели на Мензоберанзан. Тъмнозеленият му плащ бе твърде плътен за недрата на земята, а и можеше да привлече нечие внимание и да издаде връзката му с Повърхността, това почти митично за мрачните елфи място. Само че друг избор нямаше и той упорито крачеше напред, свел глава под ниско спуснатата си качулка. Още много пъти щеше да обхожда тези лъкатушещи улички, за да си припомни отдавна забравените места. Или поне така вярваше.

Зад близкия завой припламна светлинка, опари очите му и той побърза да се долепи до стената, стиснал дръжката на Сиянието под плаща си.

Насреща му, увлечени в разговор, идваха четирима елфи. Те не му обърнаха никакво внимание, ала когато очите му се приспособиха към светлината, скиталецът не пропусна да забележи герба на дома Баенре върху дрехите им. А единият от тях носеше запалена факла!

По време на странстванията си из Царствата, Дризт бе виждал не едно и две странни неща, ала нищо не му се бе сторило толкова неестествено. Какво става, не спираше да се пита той, без да може да се отърве от усещането, че по някакъв начин, който още не знае, всичко това е свързано с него. Дали Мрачните не се готвеха за поход срещу Повърхността?

Усети как го обзема леден ужас. Бойци на дома Баенре с факли в ръце, очевидно опитвайки се да приспособят очите си към светлината. Не знаеше какво да мисли. Най-добре бе да се върне на Острова на ротите, реши той — онова затънтено място щеше да го подслони не по-зле от всяко скривалище, което би успял да си намери в самия град. Кой знае, може би дори щеше да придума Кариса да му разкаже какво са намислили, та следващото му посещение в Мензоберанзан да не бъде напразно.

Все така скрит под качулката си, скиталецът бавно закрачи към изхода на града. Гнетяха го черни мисли и дори не усети сенките, които тръгнаха подире му.

Малцина в Мензоберанзан забелязваха невидимите съгледвачи на Бреган Д’аерте.

Кати-Бри никога не бе виждала нещо толкова загадъчно и прекрасно, а нежният звезден светлик заливаше сталагмитните кули и издължените сталактити с мек блясък и им придаваше още по-приказен вид. Ръцете на безброй майстори бяха издялали изящни образи върху тях, най-често паяци, ала също така хиляди причудливи форми, свръхестествени и красиви. Искаше й се да бе дошла тук при съвсем различни обстоятелства — какво вълнение и неописуема радост би изпитала, ако беше изследовател, натъкнал се на празния Мензоберанзан, ако можеше да изучи на спокойствие невероятното умение на създателите му и да се опие от прелестта на града им.

Ала не и сега. Възхитата от вълшебството на това място бледнееше пред ужаса, с който то я изпълваше. Двадесет хиляди мрачни елфи кръстосваха улиците му, двадесет хиляди смъртоносни врагове, които биха я убили само заради удоволствието да я видят в агония.

Младата жена тръсна глава, за да прогони пъплещия към сърцето й страх, и стисна медальона с образа на Дризт. В Мензоберанзан може и да имаше двадесет хиляди жестоки елфи, ала тук бе и скъпият й приятел. Подозренията й се потвърдиха миг по-късно, когато магическият предмет внезапно затуптя от прилив на вълшебна топлина.

После отново изстина. Кати-Бри се вгледа на север, към тайните тунели, които Фърбъл бе използвал, за да я доведе дотук. Медальонът продължаваше да леденее в ръката й. Обърна се на запад, към дълбоката пропаст, която зееше там (Хищния процеп, така я наричаха Мрачните) и стръмните стъпала, извеждащи до следващото ниво. После отправи поглед на юг, към най-високата и внушителна част от града, поне доколкото можеше да разбере от сложната, обляна в магическа светлина украса на сградите. Медальонът оставаше все така студен, но когато Кати-Бри насочи взор към сравнително пустите източни райони, по повърхността му пробяга лек топлик.

Дризт бе някъде там, на изток. Младата жена си пое дълбоко дъх, после пак и пак, опитвайки се да събере достатъчно смелост, за да напусне прикритието на тунела. Вдигна ръце — все така абаносовочерни — и поглади елфическите си одежди, добивайки увереност от съвършената маскировка. Искаше й се Гуенивар да е до нея, да тръгнат по уличките на Мензоберанзан заедно, както го бяха сторили в Града на сребърната луна. Не бе сигурна обаче, как Мрачните ще възприемат появата на магическата котка, а последното нещо, от което имаше нужда сега, бе да привлича ненужно внимание върху себе си.

Движеше се бързо и безшумно, леко приведена и със спусната над очите качулка. С едната си ръка здраво стискаше медальона, не само за да не изгуби следата на Дризт, но и защото вълшебният дар на лейди Алустриел й вдъхваше сигурността, от която така отчаяно се нуждаеше в този миг. Опитваше се да не обръща внимание на изпитателните погледи, които многобройните стражи наоколо й хвърляха, и извръщаше очи всеки път, щом насреща се зададеше някой.

Почти беше оставила сталагмитните могили зад гърба си и вече виждаше покритата с мъх земя и гъбената горичка, както и езерото, което се плискаше отвъд тях, когато двамата войници излязоха от сенките и препречиха пътя й, макар и да не посегнаха към оръжията си.

Единият я попита нещо, което тя нямаше как да разбере. Сърцето й се сви, когато забеляза, че стражите не откъсват поглед от очите й. Очите! Ами да, нали и свиърфнеблите й бяха казали, че нямат онзи блясък, който издава надарените с инфрачервено зрение обитатели на Подземния мрак. Мъжът пред нея повтори въпроса си, този път по-настоятелно, после хвърли поглед назад, към езерото зад гърба си.

Кати-Бри подозираше, че двамата са част от патрулиращ отряд и че искат да знаят какво я води в тази част на града. Не разбираше думите им, ала почтителният начин, по който се обръщаха към нея, й припомни разказите на Дризт за обществото на събратята му.

Тя беше жена, те — просто мъже.

Войникът отново зададе въпроса си и Кати-Бри се озъби насреща му. Другарят му посегна към дръжката на меча си, ала младата жена поклати глава и изръмжа още по-заплашително.

Двамата елфи се спогледаха смутено. Доколкото можеха да видят, жената пред тях бе сляпа, или поне не бе надарена с инфрачервено зрение; светлините в града също не бяха достатъчно силни. Нямаше как да е забелязала движенията им, ала въпреки това очевидно го бе сторила.

Без да спира да ръмжи застрашително, Кати-Бри им даде знак да се отдръпнат от пътя й. За нейна изненада (и огромно облекчение) стражите бавно отстъпиха назад и макар да не свалиха изпитателни погледи от нея, никой от двамата не се опита да извади оръжието си.

Младата жена се накани отново да сведе глава и да се скрие под качулката си, ала после се отказа. Това беше Мензоберанзан, град на избухливи мрачни елфи и вечни заговори; място, където всяко късче информация, което притежаваш — или дори се преструваш, че притежаваш — ти помага да оцелееш.

Кати-Бри отметна качулката си и тръсна глава, за да освободи гъстите, снежнобели къдрици от гънките на плаща. После впери зъл поглед в двамата мъже и избухна в смях.

Елфите побягнаха.

Младата жена усети как й олеква и като си пое дъх, тя стисна магическия медальон и се запъти към езерото.

Глава 17 Извечен враг

— Знаеш ли кой е той? — рязко попита войникът, използвайки езика на жестовете.

Кариса неспокойно се поклащаше напред-назад, без да разбира какво става. Най-неочаквано на Острова на ротите се беше изсипал многоброен, въоръжен до зъби отряд и бе започнал да разпитва всичките му обитатели — гоблини, орки и дори малцината елфически надзиратели. Войниците не носеха ничий герб и, поне доколкото Кариса виждаше, бяха предимно мъже.

И въпреки това си позволяваха да се държат с нея грубо, без да се съобразяват с уважението, дължимо й като на жена.

— Знаеш ли? — повтори мъжът, този път на глас.

Неочакваният звук накара двамата от другарите му да дотичат при него.

— Отишъл си е — успокои ги той. — Тръгнал е към града.

— Вече се връща — намеси се четвърти войник, отново на езика на жестовете. — От брега току-що ми съобщиха.

Любопитната Кариса усети, че повече не може да се сдържа.

— Аз съм Кариса Х’кар — заяви тя. — Родът, макар и да не бе от най-високопоставените в йерархията на Мензоберанзан, все пак беше благородническо — За кого говорите? И защо е толкова важен?

Четиримата мъже се спогледаха лукаво и новодошлият се обърна към нея със зъл блясък в очите.

— Чувала ли си за Даермон Н’а’шезбаерон? — меко попита той.

Кариса кимна. Разбира се, че бе чувала за тях. До’Урден, както ги наричаха по-често, някога бяха много могъщи, осми дом в града, ала на всичко това бе сложен край, когато целият род рухна унищожен.

— А за втория им син? — продължи войникът.

Кариса смръщи вежди, мъчейки се да си припомни трагичната история на дома, нещо свързано с измяна и вероотстъпничество.

— Дризт До’Урден — помогна й мъжът.

Кариса се сети, че наистина са й разказвали за него и тъкмо се канеше да каже нещо, когато внезапно осъзна кой беше красивият странник с лавандуловите очи.

— Тя е свидетел — рече единият от бойците на езика на жестовете.

— Не беше, докато сами не й казахме името му — изтъкна друг.

— Но вече е — сложи край на спора първият и като по даден знак, четиримата се обърнаха към Кариса.

Надзирателката отдавна бе разбрала какво се канят да сторят и сега незабележимо отстъпваше към вратата, стиснала меча и камшика си. Само че вече бе късно — единият от мъжете опря сабята си в гърба й и я накара да се закове на място.

— Домът Х’кар… — започна тя, докато вдигаше ръце, ала не успя да продължи заплахата си — изкусно изкованото острие с лекота проби ризницата и прониза единия й бъбрек.

Тялото й се разтърси конвулсивно, когато врагът издърпа оръжието си, и тя бавно се свлече на колене, мъчейки се да запази съзнание, да се пребори с черната вълна на болката и да отвърне на ударите.

Четиримата войници се нахвърлиха отгоре й. Не биваше да има никакви свидетели.

Дризт не откъсваше поглед от осветения град, докато салът бавно се носеше по мрачните води на Донигартенското езеро.

Факли? Просто не можеше да спре да мисли за това, убеден, че Мрачните подготвят нападение срещу Повърхността. Защо иначе щяха сами да измъчват очите си?

Когато салът наближи Острова на ротите, скиталецът забеляза, че в затлачения от най-различни растения залив няма други съдове. Сметна, че това не е толкова важно и скочи на сушата. Робите едва бяха успели да оставят греблата, когато някакъв елф се шмугна покрай него, качи се на сала и им нареди да отплават обратно.

Голяма група орки — пастири клечаха край брега и глупаво се взираха във водите на езерото, плътно увити в окъсаните си плащове. В това нямаше нищо необичайно — те и бездруго нямаха какво да правят.

Островът не бе особено голям, надали бе по-дълъг от двестатина метра и дори още по-тесен, но за сметка на това бе гъсто обрасъл с различни растения, най-вече мъхове и плесени. Навсякъде имаше недълбоки долчинки и стръмни възвишения и единствената работа на пастирите (като се изключи задължението да откарват добитъка на сушата и да внимават никой да не се отлъчи от стадото) бе да пазят животните да не паднат в някоя пропаст.

Наистина, насядалите край брега орки като че ли бяха малко неспокойни, ала скиталецът бе прекалено погълнат от собствените си притеснения и не им обърна особено внимание. Все пак не пропусна да хвърли поглед към елфическите постове — надзирателите си бяха по местата и изобщо не изглеждаха разтревожени. Тук не кипеше кой знае какъв живот.

Дризт остави малкия залив зад гърба си и се насочи към вътрешността на острова. Там, върху най-високата му част, имаше самотна къщурка, която се състоеше само от две стаи и бе построена от пънчетата на няколко гигантски гъби. Докато се приближаваше, скиталецът трескаво обмисляше как да постъпи. Искаше му се да изкопчи информацията от Кариса, без да се стига до открит конфликт, ала събитията бяха започнали да се развиват прекалено бързо и не му оставяха особен избор — ако трябваше да използва ятаганите, за да направи надзирателката по-сговорчива, щеше да го стори.

От къщичката го деляха само няколко метра, когато вратата бавно се отвори и на прага застана Мрачен войник. Миг по-късно, отрязаната глава на Кариса се търкулна в краката на скиталеца.

— Не можеш да си тръгнеш от острова, Дризт До’Урден — спокойно отбеляза непознатият.

Дризт не трепна, но предпазливо огледа заобикалящата го местност и незабележимо пъхна едното си стъпало в мекия мъх.

— Предай се с добро — продължи войникът. — Не можеш да…

Преди да успее да довърши, голямо парче мъх полетя към лицето му и той инстинктивно извади меча си и вдигна ръце, за да се предпази.

Без да губи и миг, Дризт се хвърли отгоре му. Едно лъжливо движение встрани, използвайки крака си като опорна точка, и ятаганът му се заби в коляното на изненадания елф, който се преметна през глава и рухна на земята с глух стон, стиснал грозната рана с две ръце.

Убеден, че в къщата има още войници, скиталецът побърза да се изправи, заобиколи ниската постройка и хукна по стръмното било на възвишението. Прескачаше по няколко метра наведнъж, пързаляше се по гладката, влажна растителност, дори се премяташе през глава, за да спечели време, като в същото време трескаво се мъчеше да въведе някакъв ред в обърканите си мисли и да потисне надигащото се отчаяние.

Голямо стадо роти лениво пасяха край брега, когато Дризт се втурна между тях. Стреснати, те заблеяха уплашено, но дори шумът, който вдигнаха, не можа да заглуши тихото изщракване на елфически арбалети. Миг по-късно, едно от животните се строполи на земята, покосено от напоена с приспивателна отвара стреличка.

Приведен почти одве, Дризт тичаше с всички сили, мъчейки се да открие изход. Никога не бе идвал на острова, преди да напусне Мензоберанзан, а и след завръщането си бе прекарал на него съвсем малко време. Не бе успял да го разучи както трябва, ала все пак знаеше, че в подножието на това възвишение зее дълбока клисура. И прекрасно разбираше, че тя е може би единственият му шанс.

Зад гърба му стрелите продължаваха да се сипят, някой хвърли и копие. Подплашените животни започнаха да рият неспокойно и във въздуха се разлетяха големи чимове и парчета тор. Ротите не бяха особено едри (на височина не надвишаваха метър), ала бяха яки и набити. Ако сега изпаднеха в паника и хукнеха във всички посоки, Дризт щеше да бъде премазан само за няколко секунди.

Положението стана още по-тежко, когато зад копитата на един от последните роти в стадото, скиталецът забеляза чифт ботуши. Без да се замисля, той се хвърли с рамото напред и бутна животното към скрития зад него враг. Сиянието полетя във въздуха и пропя, когато срещна спускащия се елфически меч; другият ятаган се провря под корема на животното, ала войникът от другата му страна отскочи встрани и избегна удара.

Дризт сви крака под тялото си и вложи всичките си сили, използвайки стръмния наклон в своя полза. Успя да повдигне рота и да го прекатури, ала пъргавият зъл елф го прескочи и се приземи от другата му страна. Огледа се, за да види противника си, ала Дризт вече не беше там.

Приглушено измучаване встрани от него бе единственото предупреждение, което получи, преди скиталецът да се нахвърли върху него, размахал бясно ятаганите си. Изненаданият войник вдигна двата си меча и рязко се завъртя, отбивайки връхлитащите остриета в последния момент. Подхлъзна се и замалко не падна, но се задържа на крака и с яден блясък в очите отвърна на удара.

Дризт отскочи надясно, за да застане над него, макар да знаеше, че по този начин отново се излага на арбалетите на останалите елфи. Не спираше да се ослушва за звъна на отровни стрели, докато ятаганите му за пореден път подеха мълниеносния си, съвършено премерен танц.

Мечът на злия елф се стрелна ниско, но Сиянието го спря и сведе острието надолу. Мрачният войник се опита да нанесе удар с другото си оръжие, този път малко по-високо. Ятаганът на Дризт го пресрещна, ала вместо да го отклони, сякаш сам го насочи към ръката си.

Зад гърба му се разнесе слабо прошумоляване.

По устните на неприятеля му се разля зла усмивка — вече предвкусваше победата си и замахна с тържествуващ вид. Но Дризт беше още по-бърз и само с един удар отби ръката му далече от тялото си, после вдигна двата си ятагана, рязко се обърна и направи крачка встрани.

Безпогрешно както винаги, Сиянието срещна главата на стрелеца, който се промъкваше зад гърба му. Първият му противник панически се опита да избегне летящото към него копие, но не успя и изкриви лице от болка, когато тежкото оръжие се заби в крака му.

Дризт го оттласна от себе си и го прекатури на земята. Докато войникът се изправи, скиталецът вече бе връхлетял върху него.

Отекна звън на остриета, после пак, и пак, и пак. Сиянието упорито се стремеше към корема на злия елф.

Отбраняваше се, доколкото можеше, ала раненият му крак едва го държеше и той постепенно започна да отстъпва назад. Озърна се и зад себе си видя малка издатинка, под която зееше десетина метрова яма. Струваше си да опита да се добере до нея и да я използва като опора. Другарите му вече тичаха надолу по хълма; само няколко секунди и щяха да бъдат при него.

Няколко секунди, с които той не разполагаше.

Двата ятагана свистяха безспир и го принуждаваха да се отдръпва все по-назад и по-назад. От издатинката го делеше по-малко от метър, когато Дризт нанесе два светкавични удара, раздалечи мечовете на противника си и се хвърли към гърдите му. Злият елф се блъсна в коравия камък и лютата болка сякаш възпламени главата му. Краката му се подкосиха и той рухна на земята, убеден, че този път с него е свършено.

Само че Дризт нямаше нито време, нито желание да го убива. Още преди войникът да бе паднал, той скочи от издатинката, с надеждата, че долу го очакват мъх и плесени, а не остри скали.

Оказа се тиня, в която той се стовари с шумен плясък. Стъпи накриво и се преметна през глава, за да запази равновесие. Накрая все пак се измъкна от лепкавата прегръдка и се втурна напред, провирайки се между многобройните сталагмити, които се изпречваха на пътя му. Гледаше да не се отделя от прикритието им, убеден, че останалите елфи много скоро ще достигнат издатинката, а оттам той щеше да бъде превъзходна мишена за стрелите им.

Това обаче не бе единствената заплаха, която го грозеше — зад съседната сталагмитна редица се бе спотаил мрачен елф и следеше всяко негово движение, мъчейки се да не изостава от лудешкия му бяг. Скиталецът се скри зад поредната могила, но вместо да излезе от другата страна, рязко сви, за да пресрещне врага си. Когато достигна втория сталагмит, побърза да падне на колене и замахна за нисък удар, очаквайки, че противникът му вече е там.

Разнесе се силен звън и Сиянието отскочи, отбито от меча на злия елф. Дризт не бе успял да го изненада, поне не с този ход, ала другият ятаган полетя нагоре толкова светкавично, че противникът му, който тъкмо се канеше да отвърне на нападението, не успя да направи нищо, когато острието го прониза в гърдите. Скиталецът не можа да забие оръжието до дръжката, ала и така раната, която бе нанесъл, бе достатъчно сериозна, и войникът политна назад.

В този миг изскочи още един боец и ожесточено се нахвърли върху Дризт.

Войнският инстинкт и този път спаси скиталеца — макар да не виждаше развилнелите се мечове на противника си, двата ятагана полетяха над главата му и започнаха да ги отбиват, безпогрешни, както винаги. Успя да удържи първоначалната атака на неприятеля си, ала позицията му бе прекалено неизгодна и той побърза да призове кълбо магически мрак.

Тъмнината погълна двамата неприятели, но не успя да заглуши звънтенето на оръжията. Никой не беше ранен сериозно, а Дризт нямаше и секунда за губене. Все така на колене и с ятагани над главата, той започна да ускорява ритъма на смъртоносния им танц, като в същото време подпъхна единия крак под тялото си.

Злият елф замахна за бърз двоен удар… и замалко не падна в устрема си, когато остриетата срещнаха само въздух. Обърна се рязко, готов да посече лукавия си враг, ала вместо мека плът, мечовете издрънчаха върху коравата сталагмитна могила.

Напълно погълнат от ожесточената битка, той бе изгубил представа къде се намира и съвсем бе забравил за близката скала. Неведнъж бе чувал легендите, които се носеха за Дризт До’Урден, и сега внезапно разбра каква огромна грешка бе допуснал.

Изправен върху могилата, скиталецът неволно потръпна, когато оръжията на врага му иззвънтяха върху камъка. Сиянието полетя надолу и макар че синкавият му светлик се стопи в черната прегръдка на магическия мрак, ударът му бе безпогрешен както винаги.

Миг по-късно Дризт отново тичаше с все сили, превъзмогвайки болката в навехнатия си глезен. Прекоси ямата и се изкатери по близката издатинка, която водеше към източния край на острова и лагуната, която се простираше там. Ако успееше да се добере до нея, скиталецът беше твърдо решен да я преплува. Кой можеше да се тревожи от легендите за чудовищата, спотаени във водите, когато прииждащите зад гърба му врагове бяха повече от истински!

Кати-Бри съвсем отчетливо чуваше шума от битката, която кипеше на острова. Черните води на Донигартенското езеро тихичко се плискаха в брега и всеки вик и звън на оръжие долитаха с кристална яснота. Скрита зад пънчето на една гигантска гъба, младата жена повика Гуенивар и щом сивата мъгла започна да се материализира, хукна към езерото.

Все още несигурна в елфическата си маскировка, тя избегна неколцината мрачни войни, които се разхождаха край брега и вместо това с помощта на знаци и гримаси нареди на един орк да вземе близката лодка и да я откара на острова. Робът я изгледа смутено, после се обърна и се накани да се отдалечи.

Не беше направил и крачка, когато юмрукът на „елфическата жрица“ се стовари върху главата му.

Окаяното създание се разтрепери като лист и замръзна на място. С все същото каменно изражение, Кати-Бри го побутна към лодката и то побърза да скочи в лодката и да грабне веслото.

Преди младата жена да успее да го последва, около лакътя й се сключиха железни пръсти и я спряха.

Тя се обърна към елфа, дръзнал да се изпречи на пътя и, и го изгледа с нескрита заплаха, готова за пореден път да разиграе представлението си. Само че войникът изобщо не се впечатли — камата, която държеше в свободната си ръка, проблесна опасно близо до ребрата й.

— Върви си! — нареди той. — Бреган Д’аерте ти заповядва да се махнеш оттук!

Младата жена не разбра и дума, ала и объркването на боеца не бе по-малко, когато съвсем изневиделица върху гърба му се стовари огромна черна пантера и го събори във водата.

Без да се бави, Кати-Бри злобно изръмжа в лицето на орка, който се престори, че не е видял нищо и трескаво се залови да гребе. После се огледа назад, за да провери какво става с Гуенивар — боеше се, че пантерата няма да успее да ги настигне и ще трябва да прекоси цялото езеро сама.

Звучен плясък досами нея замалко не преобърна лодката и й показа, че напразно се тревожи.

Гледката на гигантския звяр беше повече, отколкото клетият орк можеше да понесе и като нададе ужасен писък, той скочи от лодката и панически заплува към брега. Кати-Бри вдигна изпуснатото весло и дори не се обърна след него.

В началото скалната издатина бе открита и от двете страни и отровните стрелички на Мрачните не спираха да свистят покрай ушите на бягащия Дризт. За негов късмет, преследвачите му все още се намираха от другата страна на ямата, в подножието на хълма, а пък елфическите арбалети не бяха особено точни на големи разстояния.

Скиталецът не се изненада особено, когато високи алени, пламъци обвиха тялото му. Не усети болка — целта им не бе да го наранят, а да го направят по-лесна мишена за враговете му.

Усети леко ужилване в лявото рамо и светкавично се пресегна, за да извади стреличката. Раната бе съвсем малка — яката митрилна ризница, изкована от изкусни джуджешки ръце, бе спряла устрема и Дризт можеше само да се надява, че в кръвта му не е проникнала достатъчно отрова, за да го забави.

Скалната тераса зави надясно и за миг той прокле лошия си късмет — така щеше да изложи гърба си на изстрелите на неприятелите си и да бъде съвсем беззащитен. Когато поразмисли малко обаче, видя, че смяната на посоката всъщност е за добро, тъй като оставяше по-голямо разстояние между него и арбалетите на преследвачите. Много скоро стреличките започнаха да се удрят в камъните далече зад гърба му, а издатината отново зави, този път наляво, около подножието на поредния хълм.

Донигартенскотото езеро вече се виждаше, чуваше се как тихичко мие брега и за миг Дризт се поколеба дали да не скочи — деляха го не повече от четири-пет метра, ала водите тук бяха осеяни с остри скали и той се отказа.

Продължи да тича по издатината, която все още бе открита от дясната му страна и само от време на време минаваше покрай някоя сталагмитна колона. От лявата му страна се извисяваше хълмът и го предпазваше от стрелците… но не и от спотаилите се наблизо врагове, както Дризт разбра, щом достигна следващия завой. Зад него започваше неголяма котловина, а в нея го очакваше поредният неприятел.

Войникът изскочи на пътя му, стиснал меч и остър кортик в ръце.

Единият ятаган отби връхлитащия меч, другият полетя напред и бе пресрещнат от кортика. Скиталецът очакваше точно това и като се възползва от инерцията, го отклони и заби коляно в корема на противника си, после събра ръце и с все сила стовари дръжките на оръжията си върху лицето му. Миг по-късно двата ятагана отново бяха готови да посрещнат меча и кортика, ала на злия елф съвсем не му бе до това. Черната тъма на безсъзнанието се спусна върху него и той бавно рухна на земята.

Дризт го прескочи и продължи напред, като да не бе живо същество, а машина. Най-необузданите му инстинкти се събудиха — вече нямаше войн, който да е в състояние да го спре сам. Първичният ловец, това въплъщение на чиста, свирепа ярост, отново се пробуждаше.

Иззад следващата могила изскочи друг елф. Дризт падна на едно коляно и рязко се обърна, прибягвайки до същата тактика, която бе използвал на прага на гъбената къщурка.

Само че този път неприятелят му беше подготвен — мечът му се спусна надолу, готов да отбие удара.

Точно както ловецът очакваше.

Скиталецът светкавично се изправи и се завъртя така, че високо вдигнатият му крак попадна право под брадичката на нищо неподозиращия войник. Злощастният елф политна назад, напълно замаян от жестокия удар и убеден, че е ударил сетният му час — този демон с пламнали лавандулови очи със сигурност щеше да го убие.

Ловецът дори не го погледна втори път и отново полетя напред… напред към свободата.

Много скоро на пътя му се изпречи поредният неприятел. Едната му ръка бе протегната, навярно тъкмо се прицелваше с миниатюрния си арбалет.

Ала ловецът бе по-бърз. Така му нашепваше инстинктът и наистина не грешеше — Сиянието проблесна във въздуха и пресрещна почти невидимата стреличка.

Миг по-късно Дризт се бе нахвърлил върху злия елф и другаря му, изскочил междувременно иззад един сталагмит. Двамата войници бясно размахваха оръжията си, убедени, че численото им превъзходство е повече от достатъчно.

Те не познаваха ловеца… за разлика от Артемис Ентрери, който наблюдаваше всичко, скрит в близката клисура.