Беззвездна нощ

Глава 7 Недовършена работа

Берг’инйон Баенре висеше надолу с главата от тавана на огромната пещера, здраво завързан за седлото на гущера си. Беше му отнело доста време, докато свикне да го прави, ала като водач на Гущеровия отряд на първия дом, му се налагаше да прекарва дълги часове в наблюдение на града от това положение.

Едва забележимо движение зад малка група сталактити го накара да застане нащрек. С едната си ръка вдигна триметрово копие, докато с другата, без да изпуска юздите на гущера, стисна зареден миниатюрен арбалет.

— Аз съм синът на дома Баенре — провикна се той, сигурен, че това е напълно достатъчно, за да откаже невидимия враг от нечестна игра.

Огледа се във всички посоки и посегна към кесията, която бе втъкната в колана му. Вътре бе скрит метален диск, чиято нагорещена повърхност позволяваше на надарените с инфрачервено зрение да си предават съобщения от разстояние. Наоколо бе пълно с ездачи от отряда на Баенре, които щяха да му се притекат на помощ при най-малкия знак.

— Аз съм синът на дома Баенре — повтори той заплашително, ала бързо се успокои, когато видя Дантраг, своя по-голям брат, да се показва измежду сталактитите, възседнал огромен гущер.

Всъщност Повелителят на меча в първия дом изглеждаше доста смешно, както си висеше с главата надолу, а дългата му конска опашка се развяваше под него.

— Както и аз — рече той вместо поздрав и спря лепливоногото влечуго до брат си.

— Какво правиш тук? — попита Берг’инйон. — И защо си присвояваш животното без мое разрешение?

— Присвоявам? — повтори Дантраг. — Та аз съм Повелителят на меча в първия дом! Гущерът ми потрябва и аз го взех — нямам нужда от разрешението на Берг’инйон, за да го сторя.

В очите на младия Баенре припламна ядовит огън, ала той си замълча.

— Забравяш кой те обучи, малки братко — тихо, но отчетливо прошепна Дантраг.

Берг’инйон отново не каза нищо — никога, никога нямаше да забрави, че именно Дантраг бе първият му наставник!

— Готов ли си отново да се изправиш срещу Дризт До’Урден? — безцеремонният въпрос замалко не събори Берг’инйон от седлото. — Защото ако ще тръгваме на поход срещу Митрил Хол, много скоро може да ти се наложи да го сториш — хладно добави Повелителят на меча.

Берг’инйон шумно изпусна дъха си, без дори да се опита да прикрие раздразнението си. Двамата с Дризт бяха съученици от Мелей-Магтеър, войнската академия на Мензоберанзан. Подготвен от Дантраг, Берг’инйон бе отишъл там напълно убеден, че ще бъде най-добрият боец в класа. Само че Дризт До’Урден, изменникът, долният предател, го бе побеждавал всеки път, в продължение на цели девет години. Въпреки това, никой не можеше да отрече, че Берг’инйон се бе справил отлично в Академията… никой, освен взискателният му брат.

— Готов ли си да се изправиш срещу него? — повтори Дантраг и в гласа му се прокраднаха гневни нотки, макар върху красивото му лице да играеше надменна усмивка.

— Не! — озъби се Берг’инйон.

Прекрасно знаеше какво се крие зад думите на брат му. Дантраг очакваше точно този отговор, искаше още веднъж да се увери, че Берг’инйон разбира отредената му роля на наблюдател, ако се случеше двамата да се изправят срещу Дризт До’Урден заедно.

За младия Баенре не бе тайна и защо брат му толкова държи да нанесе първия удар срещу предателя. Дризт беше ученик на Закнафейн, основния съперник на Дантраг и единствения Повелител на меча, който по всеобщо мнение го превъзхождаше. С годините Дантраг се бе усъвършенствал и най-сетне се бе изравнил с мъртвия вече Закнафейн. Ако сега успееше да победи Дризт, Повелителят на меча в дома Баенре най-после щеше да излезе от сянката на отколешния си съперник.

— Ти си се бил и с двама ни, скъпи братко — лукаво започна Дантраг. — Е, кой е по-добрият?

Берг’инйон нямаше как да знае отговора на този въпрос. Не се бе изправял срещу Дризт До’Урден, дори не го бе виждал в бой, повече от тридесет години.

— Дризт ще те направи за смях — отвърна той, само за да подразни самоуверения си брат.

Мечът на Дантраг се стрелна с мълниеносна бързина и преряза магически подсиления ремък на седлото му, докато с другата си ръка Повелителят на меча изби мундщука от устата на гущера. Берг’инйон полетя към каменния под надолу с главата.

Младият Баенре успя да се преобърне във въздуха и като призова умението си да левитира, спря падането и бавно започна да се издига.

— Матрона Баенре ще те убие, ако разбере, че си ме унизил пред войниците! — рече той на езика на жестовете.

— По-добре да порежат гордостта, отколкото гърлото ти — подигравателно се изсмя брат му.

Берг’инйон се зае да оправи ремъка на седлото си и да намести юздите на гущера. Беше казал, че Дризт е по-добрият боец, ала светкавичното нападение на Дантраг го накара да се замисли над думите си. Два удара, нанесени за частица от секундата, преди той да успее да вдигне ръка, за да се защити. Май не брат му, а Дризт До’Урден трябваше да се притеснява, ако се стигнеше до двубой между двамата.

Тази мисъл сгря сърцето му. От първия ден в Академията бе принуден да живее в сянката на младия До’Урден, така както Дантраг трябваше да се примирява с неизменното първенство на Закнафейн. Ако брат му успееше да победи Дризт, всички щяха да се убедят, че Баенре са по-добрите войни и името на Берг’инйон също щеше да се покрие със слава, само защото бе ученик на Дантраг. Младият командир на Гущеровия отряд почувства, че възможността да спечели, без да му се налага да се изправя лице в лице с опасния До’Урден, истински му се нрави.

А защо пък да не очаква още по-благоприятен край на предстоящата битка? Може би Дантраг щеше да убие Дризт и тогава, омаломощен и навярно ранен, можеше да се превърне в лесна плячка за меча на по-малкия си брат. А след това нямаше да има кой да застане между Берг’инйон и така жадуваната титла Повелител на меча в първия дом!

Младият Баенре се преобърна във въздуха, за да се настани на седлото, което междувременно бе поправил, и по устните му заигра зла усмивка. Походът срещу Митрил Хол обещаваше да бъде интересен.

— Джерлис — мрачно прошепна елфът.

— Джерлис Хорлбар? — също така тихо попита Джарлаксъл и се облегна на сталагмитовата колона, за да осмисли смайващата вест.

Джерлис Хорлбар беше матрона — майка, една от двете първожрици, които стояха начело на рода Хорлбар, дванадесети дом в йерархията на Мензоберанзан. А ето че сега лежеше в краката му, мъртва и погребана под купчина камъни. Магическият камшик се търкаляше на земята, прекършен надве и никому ненужен.

— Добре, че го проследихме — продължи Мрачният войн този път на езика на жестовете, повече, за да успокои главатаря си, отколкото, за да му съобщи нещо важно.

Естествено, че бяха сторили добре, като тръгнаха след него, каза си Джарлаксъл. Той беше опасен, неимоверно опасен, ала сега, докато гледаше убитата матрона — майка и върховна жрица на Лолт, наемникът не можеше да не се запита дали и той самият не го бе подценил.

— Можем да докладваме за случилото се и да се освободим от отговорност — предложи друг от Бреган Д’аерте.

Съветът като че ли не беше никак лош. Тялото на Джерлис много скоро щеше да бъде открито и тогава ако не друг, то поне дом Хорлбар щеше да предприеме настървено разследване. В Мензоберанзан на съучастничеството се гледаше със също толкова лошо око, колкото и на самото престъпление (особено когато ставаше въпрос за нещо така сериозно като убийство), а Джарлаксъл със сигурност не искаше да си навлича гнева на дванадесетия дом, не и сега, когато се задаваха толкова важни събития.

Ала съществуваха и други възможности. Колкото и злощастен да изглеждаше развоят на събитията на пръв поглед, наемникът все още можеше да го обърне в своя полза. Ето че най-неочаквано бе получил изненадващ коз в играта, която матрона Баенре бе започнала, неизвестен фактор, който можеше да издигне надвисналия над града хаос до неподозирани висоти.

— Скрийте тялото — нареди той. — Заровете го надълбоко, но не го погребвайте напълно. Искам да го открият, но не веднага.

Когато Джарлаксъл си тръгна, стъпките му бяха напълно безшумни, макар уличката да бе твърда и камениста; многобройните му накити също не издадоха и най-слабия звук.

— Да събера ли войните? — застигна го беззвучният въпрос на един от бойците.

Наемникът поклати глава и много скоро се скри от погледите на подчинените си. Знаеше къде да търси убиеца на Джерлис Хорлбар, знаеше и как да използва случилото се срещу него, било то за да укрепи почти робската му преданост към Бреган Д’аерте, било за други цели. Трябваше обаче да бъде крайно предпазлив. Линията между тайните интриги и откритите враждебни действия бе тънка и неимоверно опасна.

Никой в цял Мензоберанзан не можеше да се движи по нея по-добре от Джарлаксъл.

— Утегентал ще играе важна роля в предстоящите събития.

По лицето на Дантраг Баенре пробяга гневна сянка, когато тази мисъл достигна съзнанието му. Знаеше откъде бе дошла тя, досещаше се и за скрития й смисъл. Той и Повелителят на меча в дома Барисон Дел’Армго, основният съперник на рода Баенре, бяха смятани за най-добрите бойци в целия град.

— Матрона Баенре ще има нужда от уменията му — долетя следващото телепатично съобщение.

Дантраг извади откраднатия от Повърхността меч и се вгледа в него. Ивица алена светлина проблясваше по невероятно острия ръб, двата рубина — очите на издяланата като драконова глава дръжка — горяха със свой собствен живот.

Елфът сключи пръсти около дръжката на оръжието и усети как в пръстите му се разлива топлина, когато Казид’еа Посичащият продължи:

— Той е силен и ще се справи добре в предстоящия поход срещу Митрил Хол. Освен това жадува да пролее кръвта на младия До’Урден, наследникът на прочутия Закнафейн… може би по-силно дори и от теб.

Последните думи на меча накараха Дантраг да се засмее подигравателно — Казид’еа му ги бе внушил единствено, за да го разгневи до краен предел. Посичащият гледаше на Дантраг като на свой партньор, а не като на господар, и знаеше, че най-лесно може да го накара да стори нещо, ако го вбеси.

Дантраг също го знаеше и затова се опита да запази спокойствие.

— Никой не желае смъртта на Дризт До’Урден по-силно от мен — увери го той. — Матрона Баенре ще се погрижи именно аз да получа възможността да го убия. Тя никога няма да позволи почестите, които неминуемо ще съпътстват този подвиг, да отидат при войн от друг дом.

Алената ивица по ръба на Казид’еа припламна и се отрази в кехлибарените очи на елфа.

— Убий Утегентал и задачата ще стане много по-лесна!

Дантраг отново се разсмя и в демоничните очи на меча загоря кървавочервен огън.

— Да го убия? — повтори елфът. — Да убия някого, на когото матрона Баенре разчита за предстоящите битки? Та тя ще съдере плътта от костите ми заради това!

— Но все пак можеш да го убиеш?

Устните на Дантраг се разкривиха в подигравателна усмивка — знаеше, че въпросът на Казид’еа цели единствено да го подразни, да го подтикне към двубоя, който Посичащият жадуваше от толкова години. Той беше горд — поне толкова, колкото Дантраг и Утегентал — и отчаяно копнееше да бъде притежание на най-добрия боец в Мензоберанзан… който и да е той.

— Надявай се да мога — отвърна му Дантраг със същата монета. — Утегентал предпочита тризъбеца пред меча. Ако той се окаже по-добрият от двама ни, Казид’еа ще трябва да се прислони в ножницата на някой по-посредствен войн.

— Утегентал никога не би ме захвърлил!

Дантраг дори не сметна за нужно да отговори на нелепите твърдения на меча и го окачи на кръста си. Не по-малко изморен от безсмисления спор, Казид’еа замълча и потъна в мисли.

Въпреки че не го бе признал, Дантраг беше разтревожен от думите на Посичащия. Прекрасно разбираше колко много зависи от предстоящия поход. Ако успееше да убие младия До’Урден, цялата слава щеше да бъде негова. Ако обаче Утегентал го изпревареше и се добереше до изменника преди него, Дантраг завинаги щеше да бъде смятан за втори в града и тогава единственият начин да се добере до върха, щеше да бъде да убие Утегентал. Подобно развитие на събитията никак нямаше да се понрави на матрона Баенре, знаеше елфът. Още помнеше как преди Закнафейн да бъде убит, матроната бе превърнала живота му в ад с непрекъснатите си натяквания, че той трябва да го открие и да го победи.

Този път майка му нямаше да му даде дори тази възможност. Сега, когато Берг’инйон се усъвършенстваше с всеки изминал ден, матроната най-вероятно щеше да пожертва Дантраг и да направи малкия си син Повелител на меча, твърдейки, че той е по-добър от брат си. Така жителите на Мензоберанзан отново щяха да започнат да си задават въпроса кой от двата дома — Баенре или Дел’Армго — има по-умел Повелител на меча.

Изходът беше прост — Дантраг трябваше да се добере до Дризт пръв.

Глава 8 Не на място

Движеше се напълно безшумно из тъмните тунели, а лавандуловите му очи горяха — и най-малката промяна в топлината на пода и стените беше сигурен знак за завой или присъствието на врагове. С безмълвното си изящество и предпазлива стойка, той изглеждаше напълно у дома си, истинска рожба на Подземния мрак.

Само че Дризт изобщо не се чувстваше на място. Вече бе навлязъл по-надълбоко от най-долните нива на Митрил Хол и застоялият въздух тягостно го притискаше. Беше прекарал на Повърхността почти две десетилетия, през които постепенно бе свикнал с живота навън. А той бе съвсем различен от този в Подземния мрак, така както пъстрото горско цвете е съвсем различно от плесените, които виреят по стените на дълбоките пещери. Някой човек, гоблин или дори бдителен светъл елф, нямаше да го забележи, даже ако Дризт минеше на по-малко от метър от него, само че скиталецът се чувстваше тромав и шумен.

Всяка крачка, която правеше, го караше да настръхва; струваше му се, че гладките каменни стени отразяват звука от стъпките му, усилват го многократно и го препращат десетки метри напред. Това беше Подземният мрак, място, където властваше не зрението, а слухът и обонянието.

Почти две трети от живота му бяха преминали тук, голяма част от последните двадесет години бе прекарал в други пещери — тези на рода Боен чук. Ала Дризт До’Урден отдавна бе престанал да гледа на Подземния мрак като на свой дом. Висок планински склон, огрян от звездите и месечината, над който се разпуква зората и аленее залезът — ето къде завинаги щеше да остане сърцето му.

Вместо това, той крачеше из земя на мрачни, непрогледни нощи… не, не нощи, а една-единствена нощ, вечна и беззвездна, в която имаше само тежък, застоял въздух и злокобни сталактити.

Тунелът непрекъснато се променяше — ту се стесняваше толкова, че Дризт едва успяваше да се промъкне между стените, ту изведнъж се разширяваше така, че цяла дузина мъже спокойно можеха да крачат рамо до рамо. Подът стремително се спускаше надолу, все по-надълбоко и по-надълбоко в недрата на земята, но и таванът следваше посоката му, и неизменно тъмнееше на около метър и половина от главата на елфа. Скиталецът крачеше вече часове наред, ала досега не бе срещнал странични коридори или галерии, което доста го улесняваше — все още не бе готов да взима решения накъде да поеме, а и така враговете му не можеха да го нападнат в гръб.

Дризт знаеше, че не е готов за каквито и да било изненади. Дори инфрачервеният спектър му причиняваше болка и караше главата му да тупти, докато се мъчи да различи непрестанно менящите се степени и нюанси на температурата. В по-младите си години бе прекарвал седмици, дори месеци наред, използвайки единствено топлината на предметите, а не отразената им светлина. Ала сега, когато очите му бяха привикнали към слънцето и трепкащия пламък на факлите, горящи по стените на Митрил Хол, инфрачервеното му зрение го дразнеше.

Най-сетне усети, че не издържа повече и извади Сиянието, оставяйки го да разпръсне бледия си синкав светлик. Облегна се на стената, докато очите му се настроят към нормалния спектър, после отново пое напред, използвайки блещукащото острие вместо фенер. Скоро достигна кръстопът, където четири различни пътя пресичаха отвесен улей.

Дризт мушна ятагана обратно в ножницата и вдигна поглед към отвора над главата си. Вътре като че ли нямаше никой, ала това не го успокои особено — повечето от хищниците на Подземния мрак бяха в състояние да прикриват телесната си температура, досущ както на Повърхността тигърът използва окраската си, за да се спотаи напълно невидим между гъстите стъбла на тревата. Ужасяващите клюнести изчадия например, бяха развили корава броня, която задържаше топлината на телата им, така че за надарените с инфрачервено зрение очи те изглеждаха досущ като най-обикновени камъни. А и повечето от чудовищата, обитаващи недрата на земята, бяха влечуги — студенокръвни и почти незабележими.

Дризт подуши застоялия въздух, после застана напълно неподвижен и затвори очи, оставяйки слуха си да му помогне там, където зрението беше безсилно. Не долови нищо, освен туптенето на собственото си сърце, и като провери раницата и оръжията си, за да е сигурен, че няма опасност нещо да изпадне, се заспуска по улея, внимателно проправяйки си път между изронените стени.

Почти бе изминал двадесетината метра, които го деляха от долния коридор, когато едно камъче се търкулна под краката му и се удари в пода със силен грохот в мига, в който ботушите на скиталеца меко докоснаха земята.

Дризт замръзна на място, заслушан в шума, който отскачаше от стена на стена. Като водач на патрулиращ отряд, някога той умееше безпогрешно да разчита посланието на ехото и почти инстинктивно да разбира точно кои стени си предават звука и къде се намира източникът му. Сега обаче с мъка успяваше да разбере каквото и да било от посланието на екота. За пореден път скиталецът се почувства не на място, напълно безпомощен в черната прегръдка на мрака. Усещаше се уязвим и беззащитен — мнозина от гнусните обитатели на земните недра съвсем спокойно можеха да проследят дирята на ехото… а тя водеше право към него.

Тръсна глава и бързо закрачи из плетеницата от пресичащи се тунели. Някои от тях рязко завиваха и се спускаха надолу под останалите, други отстъпваха място на естествени стъпала, отвеждащи към нови нива и лъкатушещи коридори.

Колко много му липсваше Гуенивар сега! Вярната пантера с лекота щеше да открие правилния път в лабиринта от тунели.

Сети се за котката отново няколко минути по-късно, когато зад поредния завой откри още топъл труп. Беше подземен гущер, но какъв точно бе трудно да се каже, тъй като тялото бе напълно обезобразено. Опашката беше откъсната, както и долната челюст, коремът зееше разпорен и вътрешностите му ги нямаше. Върху кожата имаше дълбоки драскотини, като от дълги, хищнически нокти, тук-там личаха и тънки ивици, прорязани сякаш от елфически камшик. До малката локвичка кръв, която се бе събрала край трупа, скиталецът забеляза следа от лапа, доста наподобяваща дирите на Гуенивар.

Само че пантерата се намираше на хиляди мили разстояние, а този гущер бе убит преди не повече от час. Обитателите на Подземния мрак не кръстосваха надлъж и нашир като тези от Повърхността… което означаваше едно-единствено нещо — опасният хищник не беше далеч.

Бруенор Бойния чук се втурна по коридора с гръм и трясък, скръбта му, поне временно, явно бе отстъпила място на сляпа ярост. Тибълдорф Пуент подтичваше до краля си, без да спира да сипе въпрос след въпрос, а доспехите му скърцаха по-пронизително от всякога.

Изведнъж Бруенор се закова на място и завря лице на милиметри от чернобрадия войн.

— Защо не вземеш да се изкъпеш? — изрева той.

Пуент зяпна, изгубил напълно дар слово. Според неговите представи един джуджешки крал, изискващ от свой поданик да се изкъпе, бе нещо също толкова ужасно, колкото би била за един човек заповедта на господаря му да убива деца. Все пак имаше граници, които дори един крал нямаше право да престъпва!

— Добре де! — изсумтя Бруенор. — Щом е така. Но поне иди и смажи тез’ ръждясали железа. Как да се съсредоточа при цялото туй скърцане и дрънчене!

Пуент побърза да кимне в знак на съгласие с това компромисно решение и хукна към стаята си, изплашен да не би деспотичният му повелител да размисли и все пак да го накара да се окъпе.

Всъщност Бруенор просто искаше да се отърве за малко от бесовойна и изобщо не се интересуваше дали заповедта му ще бъде изпълнена или не. Беше прекарал един наистина тежък следобед. Току-що се бе срещнал с Берктгар Храбри, пратеник от Заселническа твърдина, и беше научил, че Кати-Бри така и не бе пристигнала там, макар да бе напуснала Митрил Хол преди почти цяла седмица.

Джуджето не спираше да прехвърля в ума си подробностите от последната си среща с младата жена, мъчейки се да си припомни всеки неин жест или дума, за да разбере какво става. Само че тогава, прекалено погълнат от собствената си болка, той почти не я бе забелязал. Дори Кати-Бри да бе намекнала нещо за намеренията си, той просто го бе пропуснал.

Първата му мисъл, когато разбра, че дъщеря му не е в Заселническа твърдина, бе, че сигурно я е сполетяла беда по пътя. Тъкмо се канеше да нареди на войните си да претърсят всеки милиметър от планината, когато се поддаде на внезапен импулс и попита Берктгар как върви строежът на надгробната могила.

— Каква могила? — изненадано бе попитал варваринът и именно в този миг Бруенор разбра, че е бил заблуден и веднага се досети кой може да е помогнал на Кати-Бри в измамата.

Устремът му бе толкова голям, че замалко не изкърти здравата, обкована с желязо врата на изкусния оръжеен майстор Бъстър Якоделец, когато влетя в стаята му. Синьобрадото джудже и Риджис, който се бе изправил на малка платформа, за да може майсторът да му вземе мярка и да поразшири доспехите, които бяха започнали да му отесняват тук-там, подскочиха от изненада.

Бруенор се втурна към тях (Бъстър бе достатъчно благоразумен, за да се отдръпне от пътя му навреме), сграбчи полуръста за предницата на ризата и го повдигна във въздуха само с една ръка.

— Къде е момичето? — ревна той.

— Заселни… — опита се да каже Риджис, ала Бруенор го разтърси с всичка сила.

— Къде е момичето? — процеди той заплашително тихо. — И хич не се опитвай да ми играеш номерца, Къркорещ корем!

На Риджис вече започваше сериозно да му писва да бъде подмятан като парцалена кукла от предполагаемите си приятели. Съобразителен както винаги, той веднага се сети какво да каже — Кати-Бри била тръгнала към Града на сребърната луна, за да намери Дризт. Като се позамислеше, в думите му щеше да има дори зрънце истина.

Ала когато погледна лицето на приятеля си и видя болката, която прозираше под яростта и жестоките белези, усети, че няма сили да го излъже.

— Пусни ме — меко каза той и Бруенор, доловил искреното съчувствие в гласа му, внимателно му помогна да стъпи на крака.

Риджис оправи смачканата си туника, поизтупа се и размаха малкото си юмруче в лицето на краля:

— Как смееш! — изрева той.

Бруенор занемя и направи крачка назад, слисан от необичайното държание на дребничкия си приятел.

— Първо идва Дризт и ме принуждава да пазя тайна — продължаваше да се гневи полуръстът. — После пристига Кати-Бри и започва да ме подхвърля насам-натам, докато не изкопчи всичко. А сега и ти… Хубави другари съм си намерил, няма що!

Острите думи поуспокоиха избухливото джудже, но само за миг. За каква тайна говореше Къркорещия корем?

В този миг в стаята нахълта Тибълдорф Пуент. Доспехите му скърцаха все така ужасяващо, но за сметка на това, сега, освен обичайната мръсотия, по лицето и ръцете му лъщеше солидно количество масло. Той спря пред Бруенор, опитвайки се да разбере какво става и нетърпеливо потри омазаните си длани:

— Да го прегърна ли, кралю? — обнадеждено попита той и поглади острата си броня.

Бруенор му даде знак да не се меси.

— Къде е момичето? — настоя той за трети път, бавно и спокойно, сякаш водеше най-обикновен приятелски разговор.

Риджис си пое дълбоко дъх, кимна примирено и започна. Разказа му всичко, не скри дори, че бе помогнал на Кати-Бри, като даде маската и камата на убиеца.

Лицето на краля отново започна да се изкривява в яростна гримаса, ала полуръстът успя да се задържи на висота (образно казано — въпреки всичко той все пак си оставаше дребничък полуръст) и възпря надигащия се в гърдите му гняв.

— Нима вярата ми в Кати-Бри трябва да бъде по-малка от твоята? — простичко попита той, напомняйки му, че неговата дъщеря вече не е дете и не за първи път поема по опасни пътища.

Бруенор не знаеше как да постъпи. Част от него изгаряше от желание да удуши Риджис, ала дълбоко в себе си разбираше, че просто иска да даде воля на гнева, който бушува в гърдите му. Пък и вината не беше на полуръста. Само че какво друго му оставаше да направи? Дризт и Кати-Бри вече бяха далеч-далеч оттук и той не можеше да ги настигне.

Нито пък имаше сили дори да опита. Покритото с белези джудже сведе очи към пода. От гнева не бе останала и следа, изпитваше единствено онази смазваща скръб, която бе станала негова постоянна спътница през последните няколко седмици. Без да продума повече, той се обърна и напусна стаята. За доста неща трябваше да помисли и, за доброто на скъпата си дъщеря, не биваше да губи нито миг.

Пуент недоумяващо местеше поглед от Риджис към Бъстър и обратно, ала обяснение така и не последва.

Лек шум, досущ като меките стъпки на ловуваща котка, бе единственото, което достигаше до ушите му. Скиталецът стоеше напълно неподвижен, изострил сетива до краен предел. Ако наистина бе котка, то тя несъмнено бе достатъчно близо, за да долови миризмата му и със сигурност знаеше, че в територията й има натрапник.

Дризт внимателно огледа мястото, където се намираше. Тунелът лъкатушеше напред, като ту се разширяваше, ту неимоверно се стесняваше; подът бе груб, осеян с безброй ями и неравности, в стените зееха естествени ниши и дълбоки дупки. Таванът също се променяше непрекъснато, понякога сякаш го притискаше към земята, друг път бе толкова висок, че почти не се виждаше. С инфрачервеното си зрение Дризт съвсем ясно долавяше разликата в топлината, която излъчваха стените пред него — явно навсякъде имаше скални тераски.

Една голяма котка с лекота можеше да се притаи върху някоя от тях, готова да скочи върху нищо неподозиращата жертва в мига, в който тя мине отдолу.

Тази мисъл не бе никак приятна, само че скиталецът нямаше друг избор, освен да продължи. За да се върне, щеше да му се наложи да се изкатери обратно по улея и да продължи да крачи из горните нива, с надеждата да открие друг път надолу. Само че нито той, нито приятелите му можеха да си позволят такава загуба на време.

Долепил гръб до стената, той запълзя напред. Едната му ръка здраво стискаше надарения с ледена магия ятаган, другата не се отделяше от дръжката на Сиянието. Все още не го бе извадил, защото не искаше допълнително да улесни котката, макар да знаеше, че хищниците, които върлуват из Подземния мрак, нямат нужда от светлина, за да открият плячката си.

Предпазливо мина покрай входа на някаква широка, но плитка ниша и поспря до ръба на следващия отвор. Когато се убеди, че в тесния и дълбок проход не се крие никой, той се обърна…

… и видя чифт зелени котешки очи да се взират в него от тераската на отсрещната стена.

Гневният синкав пламък на Сиянието изпълни тунела. Дризт светкавично пренастрои зрението си към тази част на спектъра и побърза да се наведе, когато грамадният звяр скочи. Котката се приземи меко — с всичките си шест крака! — и направи крачка към него. Острите бели зъби проблеснаха в синкавия зрак, злите очи се впиха в лицето му.

Подобно на пантера, странното същество имаше наситеночерна козина и бе голямо почти колкото Гуенивар. Дризт не знаеше какво да мисли. Ако пред себе си имаше пантера, щеше да се опита да я укроти, да покаже, че не е неин враг и че просто минава оттук. Ала създанието, което ръмжеше насреща му, съвсем не бе обикновена котка — с шестте си крака и дългите, подобни на камшици и завършващи с твърди шипове пипала, които стърчаха от раменете му и заплашително се гърчеха, то бе истинско чудовище!

С присвити назад уши и оголени зъби, хищникът бавно обикаляше около противника си. Дризт приклекна ниско, протегнал ятаганите напред, готов всеки миг да отскочи встрани.

Звярът присви средните и задните си лапи и се долепи до земята.

После се хвърли напред. Дризт се престори, че иска да се отдръпне вляво и чудовището рязко спря. Скиталецът стори същото и скочи към него, насочил ятагана към главата му. Непогрешимо както винаги, оръжието се заби право между очите на звяра.

И срещна само въздух. Повлечен от инерцията, Дризт залитна, но се задържа на крака и светкавично се претърколи вдясно. Успя да опази главата си от пипалата на чудовището, но едно от тях все пак го одраска по крака. Огромните лапи фучаха наоколо му, но двата ятагана някак си съумяха да ги задържат настрани, докато скиталецът се изправи и се хвърли встрани.

Отдалечи се малко от опасната котка и отново приклекна, поизгубил част от увереността си, че може да се справи с този враг. Чудовището беше хитро — Дризт изобщо не очакваше подобна уловка от едно животно. Което бе по-лошо, дори не разбираше как така бе пропуснал. Ударът му бе съвършено премерен и колкото и да бе пъргав, звярът просто не можеше да отскочи достатъчно бързо, за да го избегне.

Едно от пипалата се протегна към него и той замахна със Сиянието, с надеждата да го отсече.

Отново срещна само въздух и се завъртя на другата страна, но не успя да избегне болезнения удар, долетял отляво.

Чудовището вдигна огромната си лапа и се опита да го прикове към стената.

И този път войнският инстинкт на Дризт го спаси. Вместо да се отдръпне от връхлитащата лапа (която щеше да го разкъса на парчета само с няколко движения), той последва посоката и се хвърли на пода, вдигнал ръце над тялото си, за да се опази от зиналата паст на звяра. Чувстваше се като мишка, бягаща от домашна котка, само дето котката имаше още един чифт лапи, от които трябваше да се пази.

Дризт не спираше да размахва ръце и най-неочаквано усети, че оръжието му потъва в мека плът. Не виждаше нищо, но когато се измъкна от хватката на звяра разбра, че именно това го бе спасило. Изправи се и отскочи, после светкавично се претърколи встрани. Шипестите пипала изтракаха на милиметри над главата му, но не успяха да го ранят.

Беше нанесъл единствения си удар, без да вижда своя противник.

С яростен рев, който прокънтя надлъж и нашир, чудовището се нахвърли върху скиталеца, а зелените му очи грееха като факли в мрака.

Дризт бързо смени тактиката и се изплю право срещу връхлитащия звяр. Както очакваше, уцели само скалите, макар пантерата да не бе направила никакъв опит да се предпази. Тя просто не бе там, където изглеждаше.

Дризт трескаво се опита да си припомни уроците от Академията на Мензоберанзан. Беше чувал за тези същества, но те не се срещаха много често и учителите не им бяха отделили кой знае колко време.

Чудовищната котка скочи отгоре му. Скиталецът се хвърли право между гърчещите се пипала и замахна слепешком, на около един метър вдясно от мястото, където се намираше химерният образ.

Само че пантерата бе вляво от него и когато ятаганът за пореден път срещна само въздух, Дризт разбра, че здравата е загазил. Отдръпна се, но не бе достатъчно бърз и усети как острите нокти на чудовището се впиват в крака му — същия крак, който Артемис Ентрери замалко не бе осакатил при последната им битка. Сиянието проблесна в мрака и прониза предната лапа на котката, принуждавайки я да отстъпи назад. Вкопчени в безмилостна схватка, двамата политнаха към земята. Дризт почувства парещия дъх на пантерата върху рамото си и светкавично замахна, за да й попречи да отхапе ръката му.

Затвори очи (и бездруго те само щяха да го объркат) и с всички сили стовари дръжката на Сиянието върху главата на чудовището, после се откопчи от лапите му и побягна настрани. Острият край на едно от пипалата го одраска по гърба и той побърза да се хвърли на земята.

После, без да обръща внимание на болезненото ужилване, отново се изправи на крака. Достигна широката, плитка ниша и рязко се обърна. Чудовището го следваше по петите.

Скиталецът призова вродените си магически умения и облакът непрогледен мрак, който създаде, погълна синкавия светлик на Сиянието и пламналите очи на пантерата.

Без да губи и миг, Дризт направи крачка встрани, после пристъпи напред, за да попречи на звяра да излезе от магическата тъма. Едно от пипалата изсвистя на сантиметри от лицето му и политна в другата посока. Със сурова усмивка на уста, той вдигна оръжието си и го пресрещна. Разсечено на две, то тупна на земята.

Болезненият рев на чудовището помогна на Дризт да се ориентира в черния облак и той започна да сипе удар след удар с единия си ятаган, докато с другия държеше оцелялото пипало далече от тялото си.

Разярената котка скочи напред, ала елфът я усети и светкавично се хвърли на земята, вдигнал ръце над главата си. Двете му оръжия се забиха до дръжките в незащитения корем на чудовището.

Лошо ранено, то не можа да спре навреме и се блъсна в стената. Преди да успее да се надигне, Сиянието се стовари върху главата му. Обезумяла от болка и гняв, пантерата скочи на крака и се обърна. Тежките лапи свистяха във въздуха, огромната паст зееше хищно отворена.

Сиянието вече я очакваше. Върхът му се плъзна по муцуната и се насочи към врата. Звярът вдигна предната си лапа и така яростно удари магическото оръжие, че замалко не го изби от ръката на елфа. Впрегнал всичките си сили, Дризт стисна ятагана и бавно заотстъпва назад.

Някак си успя да удържи напора на чудовищния си противник, но се видя принуден да излезе от непрогледния мрак, който бе призовал. Затвори очи и усети, че звярът се кани да го удари с единственото си пипало. Рязко се обърна и още по-здраво улови Сиянието. Острият шип се обви около гърба му, но Дризт бе по-бърз и като вдигна лакът, му попречи да го зашлеви през лицето.

В същото време Сиянието се заби дълбоко в тялото на пантерата. От гърлото се разнесе задавен, гъргорещ звук, ала тежките лапи забарабаниха по тялото на елфа, впиха се в плаща му и одраскаха фината митрилна ризница. Въпреки болката, чудовището се опита да извие ранения си врат и да ухапе нападателя си.

Със свободната си ръка Дризт започна да нанася удар след удар по главата на звяра.

Горещата паст зейна на сантиметри от корема му, острите нокти се впиха в тялото му. Една от брънките на ризницата му поддаде и върху кожата му се проточи грозна драскотина.

Ударите все така валяха по главата на чудовището.

Вкопчени в смъртоносна схватка, двамата рухнаха на земята. В погледа на звяра Дризт видя гибел и отчаяно опита да се отскубне. Внезапно тежките лапи се отпуснаха и той разбра, че пантерата е мъртва. Най-сетне успя да се откопчи от желязната хватка и се изправи. Дори в смъртта си, злите очи огряваха мрака с жесток зелен пламък.

— По-добре недей да влизаш — посъветва го един от стражите пред стаята на Бруенор.

Риджис с интерес се взря в лицето му — май никога не бе виждал джудже да пребледнее така!

В този миг вратата рязко се отвори и цяла група джуджета, облечени в тежки доспехи и въоръжени до уши, се втурнаха навън, препъвайки се в отчаяния си опит да се махнат колкото се може по-бързо. От вътрешността на стаята долетя порой ругатни и проклятия.

Един от стражите се накани да затвори вратата, ала Риджис го изпревари и се вмъкна вътре.

Бруенор крачеше напред-назад, като не пропускаше да изрита трона си всеки път, щом мине покрай него. По-начумерен от обикновено, генерал Дагна седеше на своя стол, а Тибълдорф Пуент възторжено подрипваше зад краля си, като много внимаваше да се отдръпва навреме от пътя му, ако той се обърне.

— Глупави жреци! — изръмжа Бруенор.

— Сега, когато Кобъл вече не е между нас, никой не е достатъчно могъщ, за да… — опита се да обясни Дагна, ала кралят изобщо не го слушаше.

— Глупави жреци! — натъртено повтори той.

— Точно така! — побърза да се съгласи Пуент.

— Кралю, изпратихме два отряда към Града на сребърната луна и още един на север — отново се обади генералът. — А половината от войниците ми не спират да кръстосват долните тунели.

— Ще изпратя и останалата половина, ако онез’ долу не ми покажат пътя! — изрева Бруенор.

Риджис, който все още стоеше незабелязан край вратата, усети как го обзема задоволство. Бруенор — онзи Бруенор, когото помнеше от времето преди смъртта на Уолфгар! — бе готов да обърне земята, само и само да открие Дризт и Кати-Бри. Старото джудже най-сетне бе разпалило огъня в гърдите си!

— Ама там има поне хиляда тунели! — мъчеше се да го вразуми Дагна. — Можем да изследваме някои от тях в продължение на цяла седмица, само за да открием накрая, че са задънени.

— Тогаз изпратете хиляда джуджета! — сопна се Бруенор и отново започна да крачи напред-назад.

Внезапно погледът му падна върху Риджис и той се закова на място, при което Пуент не успя да спре навреме и се блъсна в гърба му.

— Какво гледаш? — тросна се той.

„Най-стария си приятел“ искаше да отвърне полуръстът, ала вместо това само сви рамене. За миг в здравото око на Бруенор като че ли проблесна гневен пламък и Риджис се запита дали джуджето не се кани да се нахвърли върху него и в яростта си да го удуши с голи ръце. Вместо това кралят си пое дълбоко дъх и седна на трона си.

Полуръстът се приближи и изпитателно се взря в него, без да обръща внимание на генерал Дагна, който упорито твърдеше, че вече е напълно невъзможно да настигнат двамата приятели. Беше чул достатъчно, за да разбере, че Дагна не е особено разтревожен за Кати-Бри и Дризт. Не че това го учудваше особено — всички знаеха, че чепатото джудже не обича особено останалите раси.

— Ако поне проклетата котка беше с нас — започна Бруенор и в погледа, който хвърли на Риджис, отново проблесна старият гняв; полуръстът скри ръце зад гърба си и се направи, че не го чува. — Или поне вещерския медальон! Къде, в името на Деветте пъкъла, се е дянал пък той?

Макар да изтръпваше при всеки гневен изблик на приятеля си, Риджис нито за секунда не изпита съжаление, задето бе помогнал на Кати-Бри и й бе дал Гуенивар.

И макар да се боеше, че Бруенор всеки миг може да му стовари някой юмрук в лицето, искрено се радваше да види предишния плам отново да гори в очите му.

Глава 9 В клетка

Пътеката бе тясна и камениста и много по-често им се налагаше да водят конете за юздите, отколкото да ги яздят. В очите на Кати-Бри всеки сантиметър беше същинско мъчение. Предишната нощ бе зърнала един лагерен огън да проблясва в далечината и веднага бе хукнала към кобилата си — сърцето й нашепваше извън всякакво съмнение, че край него седи не друг, а самият Дризт. Фрет бе побързал да се намеси, обяснявайки, че при цялата си магия, подковите не могат да предпазят жребците от изтощение. Освен това бе напомнил, че нощем планините стават десетократно по-опасни, отколкото през деня.

На Кати-Бри не бе останало друго, освен да се върне край техния огън, обзета от най-черно униние. За миг се поколеба дали да не повика Гуенивар и да я изпрати да открие Дризт, ала като поразмисли по-добре, се отказа. Другият огън бе прекалено далеч, просто една почти невидима точица в мрака, и тя не можеше да бъде сигурна, че там наистина седи скиталецът.

Ала сега, когато бе съмнало и те бавно и мъчително крачеха нагоре, младата жена не можеше да прогони мисълта, че е сгрешила. Като виждаше как Фрет замислено се почесва по брадата и час по час се оглежда наоколо, все по-силно й се искаше лагерният огън да грее някъде в далечината и да ги води.

— Ще открием пещерата! — не спираше да я убеждава спретнатото джудже всеки път, когато зърнеше мрачното й изражение.

Утрото премина в следобед, по земята запълзяха дълги сенки.

— Трябва да си изберем място за нощуване — рече Фрет, когато слънчевите лъчи започнаха да гаснат.

— Продължаваме — възпротиви се Кати-Бри. — Ако онова миналата вечер наистина бе огънят на Дризт, той вече има един ден преднина, въпреки прехвалените ти магически подкови!

— Не мога да намеря пещерата в мрака! — отвърна джуджето. — Виж, ако става въпрос за някой великан или трол, сигурно никак няма да се затрудня, пък и доста вълци се навъртат из тези земи, но пещерата…

Гневната гримаса на Кати-Бри го накара да се замисли дали сарказмът му бе особено уместен.

— Добре де! — отказа се то най-сетне. — Ще спрем едва когато се стъмни съвсем.

Продължиха напред, докато Кати-Бри вече не можеше да различи кобилата, която вървеше до нея, а понито на Фрет замалко не полетя в една пропаст. Най-сетне упоритата млада жена се видя принудена да отстъпи.

Избраха си подходящо за лагеруване място, но вместо да седне край огъня, Кати-Бри се изкатери до върха на най-високото дърво, което успя да открие (строен, зелен бор) и впери поглед към хоризонта. Ако далечният пламък отново затрептеше в мрака, нищо нямаше да я разубеди да се втурне натам или поне да изпрати Гуенивар.

Ала тази нощ хоризонтът остана тъмен.

Тръгнаха отново, веднага щом първите утринни лъчи изсветлиха небето. Не бяха яздили повече от час, когато Фрет развълнувано плесна с ръце — най-сетне бе открил позната пътека.

— Вече сме съвсем близо! — увери я той.

Пътечката ту потъваше между високите дървета на малки, скалисти долчинки, ту отново се изкачваше нагоре към пусти, каменисти плата. Веднъж Фрет завърза понито си край един бор и пое по стръмния хребет, само за да открие след двучасово мъчително катерене, че това не е планината, която му трябва.

Следобедът вече преваляше, когато двамата най-сетне се убедиха, че предишното обещание на Фрет, че са „съвсем близо“ е било вярно — от онова място до пещерата имаше не повече от половин миля. Ала да се открие точно определена пещера в планината не е никак лека задача, дори за едно джудже, пък и Фредегар бе идвал тук само веднъж и то преди почти двадесет години.

Намериха я, когато вечерният сумрак се спускаше над земята. Кати-Бри се зае да огледа следите на входа, разрови угасналата жар и недоволно поклати глава. Макар отдавна изстинал, огънят, който бе горял там, очевидно бе стъкнат от грижливата ръка на някой пазител.

— Бил е тук преди две нощи — отсече тя и като отметна червеникавокафявите си къдри, измери Фредегар с леден поглед, сякаш вината беше негова, после се обърна към планината, там, откъдето преди две нощи бе зърнала далечното пламъче.

— Нямаше да стигнем навреме — отвърна джуджето. — Да, щеше да се втурнеш в мрака, но…

— Светлината на огъня щеше да ни води — прекъсна го младата жена.

— Докога? — опита се да я отрезви Фрет. — Видяхме го за миг, понеже открихме пролука между дърветата. В мига, в който се спуснехме в първата долчинка или минехме твърде близо до планината, светлинката щеше да изчезне. И къде щяхме да бъдем тогава, упорита дъще на Бруенор?

Гневната гримаса на Кати-Бри го накара да махне отчаяно с ръка й да се откаже.

Прав беше, разбираше младата жена. Макар от мястото, където бяха лагерували онази нощ да ги деляха само няколко мили, пътищата, които водеха дотук, бяха коварни, ту се спускаха надолу почти отвесно, ту рязко се изкачваха нагоре, криволичеха и се виеха между острите скали. Бяха изминали поне двадесет мили, за да се доберат до пещерата, и дори Гуенивар не би могла да стигне навреме.

Само че това изобщо не можеше да успокои Кати-Бри. Беше се зарекла да открие Дризт и да го накара да се върне обратно, и ето че сега стоеше насред планинския пущинак, а пред нея, черен като пастта на смъртта, зееше входът на Подземния мрак.

— Ще се върнем в Града на сребърната луна — обади се Фрет. — Сигурен съм, че лейди Алустриел ще намери някого — тя има толкова много съюзници! — който е в състояние да открие елфа.

— Какво? — не разбра Кати-Бри.

— Постъпката ти беше храбра — отвърна джуджето. — Баща ти ще се гордее с теб, но…

Младата жена го блъсна настрани и се втурна към входа на пещерата. Едва се удържа да не извика, когато стъпи върху някакъв остър камък, ала не искаше да изглежда смешна в очите на Фрет, затова стисна зъби и преглътна болката, без дори да простене. Но докато несръчно се опитваше да прибере праханта и фенера си, не можеше да не си помисли, че всъщност наистина се държи нелепо.

— Знаеш ли, тя много те харесва — подхвърли джуджето.

Нехайната забележка накара Кати-Бри да изпусне раницата си и да го зяпне учудено.

— Алустриел, имам предвид — поясни Фрет, когото сгъстяващият се вечерен сумрак бе превърнал в неясен тъмен силует на фона на храсталаците.

Младата жена не знаеше какво да каже. Така и не бе успяла да се отпусне в присъствието на великолепната владетелка на Града на сребърната луна. Тъкмо напротив, независимо дали го правеше нарочно или неволно, Алустриел винаги я караше да се чувства дребна и незначителна.

— Наистина — увери я Фрет. — Харесва те и ти се възхищава.

— Оркски брътвежи! — сопна се Кати-Бри, без да може да се отърве от усещането, че й се подиграват.

— Приличаш на сестра й, Ястреборъката Чучулига — спокойно продължи той, сякаш не я бе чул. — Рядко съм срещал по-смела жена от нея.

И този път Кати-Бри не можа да отвърне нищо. Неведнъж бе чувала разкази за сестрата на лейди Алустриел, прочутата жена — пазител, и тайничко бе започнала да вярва, че самата тя донякъде прилича на нея. Изведнъж усети, че думите на Фрет вече не звучат чак толкова невероятно.

— Уви за Алустриел! — въздъхна джуджето. — Така й се иска да е като теб.

— Само един орк би го повярвал! — не успя да се въздържи Кати-Бри — мисълта, че величествената владетелка на Града на сребърната луна би могла да й завижда за каквото и да било, й се струваше повече от нелепа.

— Само един човек не би го повярвал! — не остана длъжен Фредегар. — Какво ви има на вас хората, та никога не можете правилно да прецените колко струвате? Или имате неоправдано високо мнение за себе си, или незаслужено се подценявате! Алустриел те харесва, дори ти се възхищава. Та нима ако смяташе, че си смешна, а планът ти — безразсъден, щеше да полага толкова усилия да ти помогне? Нима щеше да изпрати мен, един от най-ценните си съветници, да ти покаже пътя? И нима, дъще на Бруенор Бойния чук, щеше да ти даде това?

При тези думи той вдигна ръка, но сумракът погълна очертанията на изящния предмет, който държеше. Кати-Бри бавно отиде при него, без да спира да размишлява над чутото току-що.

— Красива е — призна тя, когато видя фината диадема; нежната сребърна верижка хвърляше меки отблясъци в мрака, черна жилчица прорязваше сърцевината на големия бледозелен камък, вграден в средата й.

— Тя е нещо повече от красива — отговори Фрет и й даде знак да си я сложи.

Младата жена послушно закопча украшението. Намести камъка на челото си и едва успя да запази равновесие, когато всичко около нея внезапно избледня и потрепери. Осъзна, че Фредегар вече не бе неясен сивкав силует на фона на храстите. Виждаше лицето му така ясно, сякаш бе ден! Напълно слисана, тя се обърна към пещерата. Черната паст, която само допреди миг я плашеше с мрачната си непроницаемост, бе отстъпила място на най-обикновен тунел, окъпан в приглушена звездна светлина.

Кати-Бри не можеше да го види, разбира се, но черната жилчица, заключена в бледозеления камък, се бе разширила като зеница.

— Да тръгнеш из Подземния мрак с факла в ръка не е най-разумното, което можеш да сториш — отбеляза Фрет. — Дори трепкащото пламъче на една-единствена свещичка би те издало начаса. Пък и колко гориво би могла да вземеш със себе си? Фенерът ти ще се окаже напълно безполезен още на втория ден. Е, Котешкото око няма нужда от нищо, което да го подклажда.

— Котешкото око?

— Така се казва — поясни Фрет. — Алустриел лично го омагьоса. Всъщност би трябвало да изпълва мрака със сив зрак, ала господарката така обича звездната светлина… Малцина в Царствата могат да се похвалят, че са били удостоявани с честта да получат този безценен дар.

Кати-Бри кимна, без да знае какво да отвърне. Усети как я пронизва чувство на силно угризение при мисълта за начина, по който се бе държала с лейди Алустриел. Как изобщо бе могла да се съмнява в нея, как бе допуснала ревността да я заслепи така!

— Трябваше да се опитам да те разубедя — продължи джуджето, — ала Алустриел прекрасно знаеше, че няма да успея и че ще последваш зова на сърцето си, дори той да те отведе в Подземния мрак. Прекалено много приличаш на Ястреборъката — решителна, твърдоглава и убедена в собственото си безсмъртие. И макар да се бои от опасностите, с които ще бъде осеян пътят ти, тя твърдо вярва, че нищо не може и не бива да те спре.

В гласа на джуджето нямаше и следа от сарказъм или снизхождение и Кати-Бри за пореден път почувства, че няма какво да отвърне.

— Ще останеш ли да нощуваш в пещерата? — попита Фрет. — Мога да запаля огън, ако искаш.

Младата жена поклати глава — и без това бе изгубила твърде много време.

— Така си и мислех — прошепна джуджето на себе си.

Кати-Бри, която вече отиваше към входа на мрачния тунел, дори не го чу. Поспря за миг, за да извика Гуенивар — присъствието на вярното животно щеше да й даде подкрепата, от която се нуждаеше в този момент. Когато пантерата се материализира до нея, младата жена се обърна назад, за да помоли Фредегар да поблагодари на Алустриел от нейно име, ала него вече го нямаше.

— Да вървим, Гуен — тихичко рече тя и опита да се усмихне. — Трябва да открием Дризт.

Гуенивар внимателно подуши входа на тунела, после смело прекрачи прага му, очевидно уловила дирята на господаря си.

Кати-Бри не я последва веднага. Вперила поглед в звездите, които пръскаха нежния си светлик по пода на пещерата, тя се запита дали някога ще ги види отново.

Глава 10 Стари приятели

Прекосяваше тесни тунели и просторни галерии, чиито стени се губеха в далечината. Краката му затъваха в тинята на многобройните мочурища, после все така безшумно продължаваха по коравите камъни. Всяка стъпка, която го отвеждаше все по-надълбоко в недрата на Подземния мрак, събуждаше нови и нови спомени в съзнанието на Дризт До’Урден и го връщаше обратно към дните, когато кръстосваше тези опасни места надлъж и нашир. Дните, когато самият той беше ловец.

Трябваше отново да намери тази част от себе си, първична и дива, която сякаш се бе сляла в едно с инстинктите му. В Подземния мрак нямаше време за внимателно претегляне на ходовете, тук трябваше да се действа незабавно.

Дризт потръпваше при мисълта да се върне обратно към онова състояние на тялото и духа, всъщност мразеше цялото това пътуване, ала нямаше друг избор, освен да продължи напред с мисълта, че ако се провали, ако падне убит тук, в пустошта на Подземния мрак, преди да е достигнал Мензоберанзан, нищо добро не очаква приятелите му. Без да знаят, че него вече го няма, мрачните елфи щяха да нахлуят в Митрил Хол. Заради Бруенор, Риджис и Кати-Бри, Дризт трябваше да продължи и отново да се превърне в първичния ловец, който някога бе бродил тук.

Изкатери се до тавана на един висок тунел и като мушна крака в някаква цепнатина между скалните пластове, заспа, увиснал надолу с главата и с ръце, положени върху дръжките на двата магически ятагана.

Не бе минал и час, когато едва доловимо раздвижване нейде в далечината го събуди. Шумът бе съвсем слаб, навярно от мекото пошляпване на бос крак в тинята на някое блато, ала той затаи дъх и внимателно се вслуша в играта на ехото, мъчейки се да определи посоката, от която бе долетял звукът.

Издърпа крака си от пукнатината и скочи на пода. Меките върхове на ботушите поеха тежестта на тялото му и заглушиха всеки шум, който би могъл да го издаде. Дризт продължи по пътя си тичешком, като гледаше да се държи настрани от източника на далечното ехо — не искаше други битки, преди да стигне до Мензоберанзан.

Увереността му нарастваше с всяка изминала секунда. Инстинктите му се завръщаха заедно със спомените за времето, прекарано из тези места. Скоро достигна ново тресавище. Въздухът тук бе горещ и душен, навсякъде се носеше звук на шипящо клокочене. Лъскави от влагата сталагмити и сталактити, които проблясваха настойчиво в очите му, настроени към инфрачервената част на спектъра, осейваха пода и тавана и превръщаха тунела в същински лабиринт.

Дризт познаваше това място, беше минал оттук, преди да излезе на Повърхността. Тази мисъл го изпълни със смесени чувства. Беше на прав път и това го караше да изпитва едновременно облекчение и мрачно вълнение. Шепотът на водата щеше да го води — тунелът, който му трябваше, започваше отвъд топлите извори.

Въздухът ставаше все по-горещ, ала Дризт не свали плаща си — не искаше да ходи из тези опасни земи само с един ятаган в ръка.

А мястото наистина беше опасно. Многобройните могили можеха да крият всякакви чудовища, сгъстяващата се тиня го теглеше надолу и правеше безшумното придвижване все по-трудно. Ако задържеше крака си на едно място само миг по-дълго, отколкото бе необходимо, калта веднага полепваше по ботуша му и го освобождаваше от лепкавата си прегръдка с всмукващ звук. В един момент Дризт поспря за малко, мъчейки се да разгадае играта на ехото. Отне му само миг, за да разбере, че шумът не бе предизвикан само от него.

Бързо огледа местността, търсейки разлика в топлината на сталагмитите. Звукът ставаше все по-силен и Дризт много скоро разбра, че към него се приближава цял отряд. Както и очакваше, неизвестните същества не носеха факли или друг източник на светлина.

Дризт застана под острия връх на един сталактит, който стигаше почти на метър от пода. Приклекна на земята и спусна плаща над коленете си, като много внимаваше някой от краката му да не стърчи изпод конусовидното образувание. После вдигна очи към сталактита над главата си, прокара пръсти по гладката му повърхност и се улови за него малко над върха.

Затвори очи и сви глава между раменете си.

Едно последно наместване и Дризт се превърна в сталагмитна могила.

Много скоро шумът се засили и цялата местност се изпълни с дрезгави гоблинови гласове. Скиталецът си позволи да надникне само веднъж, за да се увери, че злите същества наистина не носят факли. Колко жалко щеше да бъде прикритието му, ако върху свитото му тяло попаднеше дори само един лъч светлина!

Ала да останеш незабелязан в тъмата на Подземния мрак бе съвсем различно от това да се спотаиш в гората, дори и в най-непрогледната нощ. Единственото, което имаше значение тук, бе да се заглуши телесната топлина, а Дризт бе сигурен, че въздухът и сталагмитите наоколо са поне толкова горещи, колкото и плащът му.

Един от гоблините мина на по-малко от метър от него. Гнусните чудовища, които според Дризт трябваше да наброяват поне двадесет, бяха навсякъде и той започна да обмисля как най-бързо би могъл да извади оръжията си. Ако дори един гоблин се бутнеше в него, с играта му беше свършено и той щеше да се опита да разкъса редиците им и да побегне, преди глупавите създания да са разбрали какво става.

Така и не се стигна до това. Гоблините продължиха по пътя си, без да забележат спотаения сред скалите елф.

Когато малко по-късно Дризт се осмели да отвори очи, в тях гореше отдавна забравен пламък — ловецът от Подземния мрак се бе завърнал. Той остана неподвижен още миг, за да се увери, че някое от чудовищата не е изостанало, после отново се впусна в бяг, безшумен като смъртта.

Още в мига, в който видя трупа, Кати-Бри разбра, че именно Дризт бе погубил чудовищната шесткрака пантера. Не можеше да сбърка характерните следи от закривените ятагани, освен това се съмняваше, че някой друг е в състояние да убие подобен звяр толкова чисто.

— Това е дело на Дризт — прошепна тя на Гуенивар. — Не са минали и два дни.

Видът на мъртвото чудовище за пореден път й напомни колко уязвима бе тук. Щом дори Дризт, при всичките си познания за Подземния мрак и умението да се промъква безшумно, се бе видял принуден да се бие, как можеше тя да се надява, че ще се измъкне невредима от тези тунели?

Внезапно младата жена почувства нужда от приятелска подкрепа и се облегна на Гуенивар. Не можеше да я задържи още дълго — домът на пантерата бе Звездната равнина и тя трябваше да се връща там, за да си отпочива. Всъщност Кати-Бри бе възнамерявала да прекара първия си час в Подземния мрак сама, изобщо не бе имала намерение да напусне пещерата с Гуенивар до себе си, ала в последния момент смелостта й бе изневерила. Имаше нужда от присъствието на вярното животно, докато прави първите крачки в това непознато и опасно място. С напредването на деня младата жена бе започнала да си възвръща увереността и бе решила да отпрати Гуенивар, веднага щом пътят стане повече или по-малко ясен, веднага щом достигнат място с по-малко странични коридори. Сега като че ли най-сетне го бяха намерили, ала заедно с него откриха и трупа.

Кати-Бри нареди на Гуенивар да се държи близо до нея и отново пое напред. Знаеше, че сега е моментът да я отпрати, че не бива да я изтощава повече, за да може да я повика в случай на истинска нужда, ала оправдаваше бавенето си с извинението, че наоколо може да е пълно с най-различни мършоядни зверове или други шесткраки чудовища.

Измина половин час, през който всичко си остана все така тихо и спокойно. Най-сетне тя спря и събра цялата си смелост. Да изпрати Гуенивар обратно в Звездната равнина бе може би най-безстрашната постъпка в целия й досегашен живот и когато сивкавата мъгла се разсея, Кати-Бри усети как благодарността й към лейди Алустриел нараства.

Наистина, беше сама в Подземния мрак, съвсем сама в безкрайния лабиринт от тунели, в които бродеха какви ли не смъртоносни чудовища. Ала поне виждаше и вълшебната звездна светлина — красива дори тук, сред мъртвешки сивите скали — повдигаше духа й.

Кати-Бри си пое дълбоко дъх и решително стисна зъби. Мислите й се върнаха към Уолфгар и тя отново се зарече, че няма да позволи да отнемат още един от приятелите й. Дризт имаше нужда от нея и тя за нищо на света нямаше да остави страхът да я надвие и да я откаже от взетото решение.

Стисна медальона и остави магическата топлина да проникне в тялото й и да й покаже верния път.

После отново пое напред, а всяка стъпка все повече я отдалечаваше от света на слънцето.

След като остави горещите извори зад гърба си, Дризт ускори крачка — беше си припомнил не само верния път, но и многобройните врагове, от които трябваше да се пази.

Дните течаха, без да се случи нищо особено, мина седмица, после втора, а Дризт все така не спираше неуморния си бяг. Беше му отнело повече от месец, за да стигне от Блингденстоун (градът на гномовете, който се издигаше на около петдесет мили западно от Мензоберанзан) до Повърхността, но сега, когато бе убеден, че над Митрил Хол е надвиснала смъртна опасност, той бе твърдо решен да съкрати това време.

Лъкатушещият и постоянно стесняващ се тунел най-сетне го отведе до кръстопътя, който търсеше и от който тръгваха два отделни коридора — един на север и един на запад. Макар да подозираше, че ако поеме на север, най-вероятно ще стигне по-бързо до Мензоберанзан, Дризт избра западния път с тайната надежда да срещне някой стар приятел.

Няколко дни по-късно, той се движеше все така бързо, но сега час по час опираше ухо о каменните стени, мъчейки се да долови познатото ритмично почукване. Блингденстоун не беше далече и наоколо сигурно се трудеха не един и двама свиърфнебли. Само че галериите си оставаха все така безмълвни и Дризт започна да осъзнава, че не разполага с много време. Поколеба се дали да не се отбие в града на гномовете, ала после се отказа — и без това се бе забавил твърде много. Дошъл бе моментът да се завърне в Мензоберанзан.

Не беше минал и час, когато до ушите му достигна далечен шум. За миг Дризт си помисли, че най-сетне е открил неуловимите миньори, ала усмивката му бързо се стопи, когато острият му слух различи звън на желязо и агонизиращи викове.

Някъде кипеше битка.

Скиталецът се втурна натам, откъдето идваше шумът, ала бързо разбра, че ниският коридор, чиито стени бяха покрити с меко проблясващи лишеи, няма изход. Без да спира нито за миг, той се върна обратно и скоро достигна два тунела, които отиваха в една и съща посока, макар единият да бе много по-стръмен. Шумът от битката се носеше и от двата прохода.

Дризт реши да тръгне нагоре. Зад поредния завой видя неголяма пролука и веднага разбра, че е открил онова, което търси. Много предпазливо се покатери върху малка тераска, която се издигаше на около шест метра над пода на просторната галерия. Там долу, върху осеяния със скални могили под, свиърфнебли и мрачни елфи се бяха вкопчили в жестока битка.

Свиърфнебли и мрачни елфи! Дризт се отпусна на земята и опря гръб о стената зад себе си. Прекрасно знаеше, че гномовете не са зли; сигурен бе, че не те, а жестоките му събратя са причината за това кръвопролитие, че най-вероятно бяха заложили засада на нищо неподозиращите миньори. Отчаяно искаше да се притече на помощ на далече по-малобройните свиърфнебли, но усещаше, че няма сили да го стори. Наистина, и преди бе вадил оръжие на свой събрат, дори бе убивал елфи на мрака, ала никога не го бе правил с чиста съвест. Та нали кръвта, която течеше във вените им, бе същата като неговата! Дали между тях нямаше друг Закнафейн? Или друг Дризт До’Урден?

Един от Мрачните, увлечен в преследване на тежко ранения си противник, се изкатери върху някакъв скален къс, само за да открие, че това е земен дух, най-могъщият съюзник на свиърфнеблите. Две огромни каменни ръце се обвиха около него и изстискаха и последната капчица живот от тялото му, без да усетят нещо повече от леко одраскване, когато мечът на издъхващия войн се впи в дебелата им кожа.

Вълна на ужас заля Дризт при тази страховита гледка, ала заедно с нея го обзе и облекчение — очевидно свиърфнеблите някак си съумяваха да удържат положението. Земният дух се обърна и бавно пристъпи напред, при което земята се разлюля, а един масивен сталагмит рухна, разтрошен на хиляди парченца.

Гномовете се скупчиха зад гигантския си съюзник, мъчейки се да въведат поне малко ред във всеобщия хаос. Мрачните елфи се разбягаха при настъпването на каменното чудовище и свиърфнеблите успяха да си проправят път през лабиринта от сталагмитни могили и да се съберат с останалите си другари. Един снажен гном (надзирател, както предположи Дризт) надвика врявата и даде заповед да се прекоси галерията.

Дризт приклекна още по-ниско върху тераската. От мястото си съвсем ясно виждаше как опитните елфически войни се разпръсват и постепенно обграждат противниците си, използвайки сталагмитите за прикритие. Част от тях незабелязано се придвижиха до изхода, към който се бяха насочили гномовете, и заеха стратегическа позиция край него. Само че дори това нямаше да е в състояние да спре земния дух, а веднъж озовали се в коридора, свиърфнеблите щяха да се втурнат към Блингденстоун и да оставят съюзника си да прикрие отстъплението им.

В този миг пред каменното чудовище се изправиха три жрици. Дризт не можа да сдържи горчивата си въздишка при вида на извезаните им с паяци одежди — появата на свещенослужителките на Лолт означаваше сигурна смърт за гномовете.

Трите жрици подеха нисък напев и от разперените им ръце като ситен дъжд се посипаха пръски прозирна мъгла. Щом фините капчици докоснаха земния дух, тялото му започна да се разтваря и там, където допреди малко сивееше яка скала, бързо се застичаха кални вадички.

Жриците продължаваха бавния напев. С разкривено от ярост и от омекналата пръст лице, земният дух протегна ръце към тях.

Нова струя от магическата мъгла го удари право в гърдите и откъсна голямо парче от каменната му плът. Прекалено погълната от заклинанието, жрицата, която беше нанесла удара, не съумя да се отдръпне навреме и миг по-късно полетя във въздуха с пречупен гръбнак.

Другите две свещенослужителки обаче не се уплашиха и следващият магически прилив разтопи краката на чудовището. То се срути на земята, мъчейки се да възстанови засегнатите си крайници, ала смъртоносният дъжд на жриците продължаваше да се сипе отгоре му. Виждайки, че с каменния им съюзник е свършено, водачът на гномовете ги поведе в отчаяна атака. В безстрашния си устрем свиърфнеблите успяха да повалят една от жриците, ала нямаха време да се зарадват на малката си победа, защото скритите зад гърба им елфи се хвърлиха напред и сключиха непробиваем обръч около тях. Битката се разгоря с нови сили, този път точно в краката на Дризт.

Той с ужас видя как трима елфи се нахвърлят върху един-единствен гном, който умря още преди жестоко посеченото му тяло да докосне земята.

Дризт повече нямаше извинение да не се намесва. Той по-добре от всеки друг знаеше разликата между добро и зло, прекрасно разбираше и какво означава появата на трите жрици. Лавандуловите му очи лумнаха с изпепеляващ огън, магическите ятагани изскочиха от ножниците си, синкав пламък окъпа Сиянието.

Скиталецът бързо забеляза последната оцеляла жрица. Полускрита зад висока, тясна могила, тя тъкмо докосваше челото на един гном. Злощастното създание дори не помръдна, просто стоеше като вкаменено на мястото си и тихо стенеше, а по тялото му пробягваха болезнени тръпки, докато жрицата буквално изпиваше живота му.

Дризт мушна Сиянието под мишницата на другата си ръка и скочи, обгръщайки върха на тясната могила в своеобразния обръч. Завъртя се около нея и се приземи точно пред жрицата.

Без да разбира какво става, но приемайки Дризт за съюзник, тя изрече поредица от резки заповеди. Сиянието потъна дълбоко в гърдите й.

Полумъртвият гном изгледа скиталеца с любопитство, после се строполи в несвяст. Дризт се втурна към средата на галерията, крещейки предупреждения на езика на свиърфнеблите, че мрачните елфи са обсадили изхода. Много внимаваше да не се задържа твърде дълго на открито, тъй като разбираше, че всеки гном, който се изпречи на пътя му, най-вероятно ще го нападне, а се боеше, че някой от елфите може да го разпознае.

Мъчеше се да не мисли за онова, което току-що бе извършил; да не си припомня очите на жрицата, които така силно му напомняха за сестра му Виерна.

Вместо това се хвърли там, където битката бе най-люта и като опря гръб в една могила, се огледа наоколо. Иззад най-близкия сталагмит изскочи гном с боен чук в ръка и преди Дризт да успее да му обясни, че не е техен враг, от другата страна се показа мрачен елф и застана до него.

Гномът се поколеба, после трескаво потърси път за бягство. Не бе успял да направи и крачка, когато злият елф се нахвърли отгоре му.

Без да се замисли, Дризт замахна и върху ръката на мрачния зейна дълбока рана. Напълно изумен, елфът изпусна меча си и впери недоумяващ поглед в онзи, когото смяташе за съюзник. Обърна се към свиърфнебъла тъкмо навреме, за да получи страховит удар от бойния му чук право в лицето.

Гномът така и не разбра какво се бе случило току-що и щом видя единия от противниците си да рухва сразен, светкавично се обърна към другия. Само че Дризт отдавна вече не бе там.

Сега, когато с жриците беше свършено, шаманът на свиърфнеблите побърза да отиде при мястото, където беше паднал земният дух. Постави един камък върху купчината отломки, раздроби го на парчета с кирката си и поде заклинателен напев. Много скоро великанът се изправи на крака и се заклатушка насам-натам в търсене на други врагове. Шаманът доволно го проследи, без да обръща особено внимание на опасностите, които дебнеха самия него. Безшумен като всички от своята раса, един мрачен елф се прокрадваше откъм гърба му, вдигнал боздугана си за смъртоносен удар.

Шаманът осъзна какво го грози, едва когато боздуганът се спусна към главата му… и бе спрян от закривен ятаган.

Дризт отмести гнома настрани и се изправи пред слисания елф.

— Приятел? — безмълвно попита мрачният войн.

Скиталецът поклати глава и с два мълниеносни удара отби боздугана му далече встрани.

Преимуществото, което изненадата му бе дала, съвсем не бе толкова голямо, колкото Дризт си мислеше — бърз като светкавица, противникът му вече бе успял да откачи дълъг кортик от кръста си и сега замахна право към сърцето му, разкривил устни в триумфална усмивка.

Скиталецът отскочи вдясно, после приклещи дръжката на кортика с единия си ятаган и дръпна с всичка сила. Без да отслабва хватката, той се извъртя и опря гръб в гърдите на противника си. Злият елф се опита да нанесе удар с боздугана, ала Дризт бе в по-изгодна позиция, освен това беше и по-бърз. Той направи крачка встрани, след това отново се приближи на милиметри от неприятеля си и го блъсна с лакът в лицето, после пак и пак, и пак.

Успя да отмести ръката, която държеше кортика, далече от себе си и побърза да се завърти на другата страна тъкмо навреме, за да отбие връхлитащия боздуган. В същото време дръжката на Сиянието размаза лицето на злия елф.

Мрачният войник се опита да запази равновесие, но поредицата от жестоки удари явно го бе зашеметила. С едно умело движение Дризт изби боздугана от ръката му, после дръжката на Сиянието се стовари върху челюстта на злия елф и го повали на земята.

Сега вече скиталецът можеше да обърне внимание на шамана, който го гледаше с отворена от смайване уста и нервно попипваше бойния си чук. Междувременно, водени от съживения земен дух, свиърфнеблите бяха обърнали враговете си в бяг и по всичко личеше, че са на път да им нанесат жесток разгром.

Още два гнома се присъединиха към шамана и впериха изпълнени с подозрение погледи в Дризт. Скиталецът се замисли за миг, опитвайки се да си припомни езика им, който по мелодичните си окончания напомняше този на светлите елфи, като в същото време използваше и твърдите съгласни, характерни за джуджешката реч.

— Не съм ви враг — рече той и за да подсили ефекта от думите си, пусна двата ятагана на земята.

Елфът, когото току-що бе повалил на земята, простена. Един от свиърфнеблите се надвеси над него и вдигна тежката си кирка.

— Не! — изкрещя Дризт и се наведе, за да предотврати удара.

Миг по-късно рязко се изправи, пронизан от раздираща болка, която пламна в кръста му и плъзна нагоре. Видя как гномът уби замаяния елф, ала нямаше сили нито да се намеси, нито дори да се ужаси — имаше чувството, че гръбнакът му гори, сякаш бе залят с киселина. Някаква тежка, плоска тояга премазваше прешлените му, като да бяха никому непотребни тресчици.

Внезапно всичко свърши. Стори му се, че стои напълно неподвижен в продължение на часове. Краката му изтръпнаха, сякаш вече нямаха сили да го държат, после престана да усеща тялото си от кръста надолу. Опита се да запази равновесие, ала колената му се подгънаха и той се строполи на земята, борейки се да си поеме дъх.

Знаеше, че черният покров на безсъзнанието (а може би и на нещо още по-страшно) много скоро ще се спусне отгоре му — вече не можеше да си припомни нито кой е, нито защо е тук.

Все пак успя да чуе шамана, ала онази мъничка част от разсъдъка му, която още не бе помрачена от болката, съвсем не се успокои от думите му: — Убийте го!

Глава 11 Безнадеждност

— Значи туй е мястото, а? — ревна бесовойнът с цяло гърло, опитвайки се да надвика воя на вятъра.

Беше излязъл от Митрил Хол заедно с Бруенор и Риджис (всъщност почти насила бе накарал Риджис да ги доведе тук) в търсене на тялото на Артемис Ентрери.

— За да намериш улики, трябва да ги потърсиш — беше единственото му обяснение.

Риджис придърпа качулката на прекалено голямото си палто още по-ниско над лицето си, в отчаян опит да се опази от бурните вихри. Намираха се в тясна долчинка, чиито стени сякаш привличаха вятъра и го превръщаха в свирепа стихия.

— Тук някъде беше — отвърна полуръстът и сви рамене, за да покаже, че не може да бъде сигурен.

Когато преди няколко седмици дойде, за да открие тежко ранения Ентрери, Риджис изобщо не бе слизал тук, а се бе изкатерил до върха на дерето, използвайки многобройните скални тераси, които осейваха цялата местност. Знаеше, че онова, което търсят, е някъде тук, но от мястото, където бяха застанали сега, всичко изглеждаше съвсем различно.

— Ще го открием, кралю — уверено се обърна Пуент към Бруенор.

— Не че ще има кой знае каква полза — промърмори унилият Бруенор и Риджис потръпна от болка при звука на безжизнения му глас.

Очевидно бе, че рижото джудже отново затъва в блатото на отчаянието. Поданиците му, макар хиляда от тях да се трудеха неуморно нощ и ден, все още не бяха успели да разгадаят плетеницата от тунели в долните нива и да намерят верния път; вестите от земите на изток също не бяха никак обнадеждаващи — ако Кати-Бри и Дризт наистина бяха минали през Града на сребърната луна, и двамата отдавна го бяха напуснали. Постепенно Бруенор започваше да проумява, че усилията му са обречени. Бяха минали седмици, а той все така безуспешно се опитваше да открие път, който да го отведе до приятелите му. Бруенор Бойния чук започваше да губи надежда.

— Ама, кралю! — възропта Пуент.

— Той е мъртъв — напомни му Бруенор.

— Че какво пък толкоз! — махна с ръка бесовойнът. — Жреците могат да разговарят с мъртвите, а пък той сигурно има карта. О, все ще измислим начин да се промъкнем в града на мрачните и аз пръв ще тръгна натам, зарад’ своя крал! Ще претрепя всеки миризлив елф… с изключение на онзи пазител, де… — побърза да допълни Тибълдорф и скришом смигна на Риджис, — и ще ти доведа момичето вкъщи!

Бруенор само въздъхна и му даде знак да продължи с търсенето. Въпреки привидното си недоволство, той тайничко предвкусваше удоволствието от вида на обезобразеното тяло на Артемис Ентрери.

Известно време тримата търсиха мълчаливо, като полуръстът час по час надничаше изпод голямата си качулка, за да види къде точно се намират. Най-сетне съзря онова, което му трябваше — високо над главата му, подобно на протегната ръка, стърчеше гола скала.

— Там — посочи той. — Мисля, че е това.

Пуент вдигна очи, после се залови да изследва каменистото дъно, като дори застана на четири крака и започна да лази насам-натам, сякаш се опитваше да надуши дирята на трупа.

Риджис се засмя развеселено, ала усмивката му се стопи, когато се обърна към Бруенор. Джуджето стоеше до една скала и недоволно клатеше глава, докато внимателно опипваше камъните.

— Какво има? — попита полуръстът и отиде при него.

Чувайки думите му, Пуент, който не изпускаше нищо от онова, което ставаше около него, също забеляза странното изражение на краля и побърза да се присъедини.

Когато се приближи достатъчно, Риджис видя нещо да се сивее върху каменната стена. Бруенор откъсна парче от чудноватото вещество и му го показа.

— Какво има? — повтори полуръстът и предпазливо протегна ръка.

От неизвестната материя се проточи тънка нишка и Риджис трябваше да положи доста усилия, за да освободи пръста си от лепливата субстанция.

Бруенор преглътна с мъка, а Пуент се разтича наоколо — първо подуши стената, после отиде да провери скалите на отсрещната страна.

— Останки от паяжинна мрежа — мрачно каза Бруенор.

Двамата с Риджис вдигнаха очи към издадената скала над главите си, обзети от безрадостни мисли — имаше една-единствена причина, която би накарала някого да опъне мрежа под падащия убиец.

Безмълвните заповеди се лееха прекалено бързо и убиецът, който все още не разбираше езика на жестовете достатъчно добре, не смогваше да ги следи. Поклати яростно глава и събеседникът му ядосано плесна с ръце:

— Иблит! — презрително процеди той и се отдалечи.

Думата обаче остана да се върти в главата на Артемис Ентрери. На елфически тя означаваше „измет“ и откакто Джарлаксъл го бе довел в това отвратително място, надали бе минал и ден, без да я чуе поне веднъж. Какво ли искаше елфическият войн от него, зачуди се той. Вярно, полека-лека започваше да научава езика на жестовете, но той бе толкова сложен, а движенията на пръстите — толкова многобройни, че от двадесет човеци надали и един би успял да се справи с него. Освен това се мъчеше да усвои и обикновената реч на Мензоберанзан. Вече знаеше доста думи, изучил бе и основните граматически конструкции, та все някак се оправяше.

А какво значи иблит знаеше прекалено добре.

Облегна се на стената на малката пещера, където членовете на Бреган Д’аерте се събираха тази седмица. Чувстваше се дребен, по-незначителен от когато и да било. А още помнеше деня, в който отвори очи в тясната пещера близо до клисурата край Митрил Хол. Тогава Джарлаксъл, който го бе спасил и го бе върнал към живота, му направи предложение — да се върне с него в Мензоберанзан. В ушите на Артемис Ентрери думите на наемника (които, горчиво се засмя той, бяха по-скоро заповед, отколкото предложение) прозвучаха като сбъдната мечта. Като че ли бе на път да се впусне в най-голямото приключение в живота си.

Само че приключението се бе превърнало в истински ад. Тук убиецът беше колнблут, другоземец, и живееше сред двадесет хиляди мрачни елфи, които съвсем не се славеха с търпимостта си към останалите народи. Не че мразеха хората повече, отколкото другите раси, ала положението му на колнблут неизменно го поставяше (него, чието име някога бе всявало страх надлъж и нашир из Царствата!) сред най-низшите редици на войската на Бреган Д’аерте. Нямаше никакво значение какво прави или кого побеждава — в обществото на Мензоберанзан Артемис Ентрери винаги щеше да заема двадесет хиляди и първото място.

А и паяците! Той мразеше паяци, а тук пълзящите гадини пъплеха навсякъде. Мрачните дори създаваха нови, още по-големи и отровни породи и отглеждаха гнусните същества като домашни любимци. Да убиеш паяк бе едно от най-страшните престъпления и се наказваше с дживвин куи’елгин, смърт чрез мъчения. Гъбената горичка и покритите с мъх и лишеи земи край езерото Донигартен в източния край на пещерата, където Ентрери често бе изпращан да надзирава работата на робите — гоблини, гъмжеше от паяци. Те лазеха в краката му, катереха се по тялото му, спускаха гнусните си нишки от тавана и се поклащаха на милиметри от позеленялото му лице.

Палачът вдигна сабята си и по острието заигра слабо сияние. Ако не друго, в града сега поне имаше повече светлина. От известно време и поради причини, които Ентрери не знаеше, в Мензоберанзан навсякъде горяха фенери и магически огньове.

— Никак няма да е разумно да изцапаш това прекрасно оръжие с елфическа кръв — долетя познат глас и Джарлаксъл прекрачи прага на пещерата.

— Нима предполагаш, че съм в състояние да нараня някой от могъщите елфи — отвърна Ентрери, без да откъсва поглед от сабята. — Как бих могъл аз, един иблит… — опита се да продължи той, но гръмкият смях на наемника не му даде възможност да довърши.

Убиецът най-сетне вдигна очи и видя, че Джарлаксъл е свалил широкополата си шапка и си играе с перото от диатрима.

— Никога не съм подценявал уменията ти, палачо — рече той, все така на Общия език. — Оцелял си в бой срещу Дризт До’Урден. Малцина в Мензоберанзан биха могли да се похвалят със същото.

— Двамата сме равни! — процеди Ентрери през стиснати зъби.

Заболя го от самото произнасяне на думите. Беше се изправял срещу Дризт на няколко пъти, ала само две от битките не бяха прекъснати преждевременно. И в двата случая Ентрери бе изгубил. Атака отчаяно жадуваше да обърне резултата в своя полза, да докаже, че не Дризт, а той е по-добрият боец! И все пак, дълбоко в сърцето си знаеше, че всъщност не иска отново да се бие със скиталеца. След първата загуба, която претърпя в зловонната клоака и мръсните улици на Калимпорт, Ентрери бе така обсебен от жаждата за отмъщение, че всичко в живота му се бе завъртяло около едно-единствено събитие — нов двубой с Дризт. Ала след второто поражение, което го бе оставило да виси полумъртъв и напълно безпомощен над каменистото дъно на брулената от ветровете клисура…

Ала какво, запита се убиецът. Защо вече не желаеше да се бие с изгнаника? Дали онова, което двамата искаха да си изяснят, вече бе доказано, или просто се страхуваше? Този въпрос го измъчваше, нямаше място у човек като Артемис Ентрери, също както в Мензоберанзан нямаше място за него самия.

— Двамата сме равни! — тихо повтори той, опитвайки се да убеди сам себе си.

— Не бих го казвал така открито, ако бях на твое място — отвърна Джарлаксъл. — Дантраг Баенре и Утегентал Дел’Армго биха се изправили един срещу друг в двубой на живот и смърт, само за да получат възможност да те убият.

По лицето на Ентрери не трепна нито едно мускулче, ала сабята му припламна, сякаш искаше да отрази бушуващите в гърдите му гордост и гняв.

Джарлаксъл отново се разсмя.

— Само за да получат възможност да се бият с теб — поправи се той и се поклони извинително.

Ентрери отново не трепна. Дали нямаше да успее да си възвърне част от изгубеното достойнство като убие някой от тези прославени Мрачни войни, питаше се той. Или отново щеше да загуби и да бъде принуден — по-страшно и от смъртта! — да живее с този срам?

С мъка се откъсна от тези мисли и рязко мушна сабята в ножницата си. Никога досега не се бе чувствал толкова несигурен! Дори когато беше още момче, което трябваше да оцелява само в безмилостния свят на калимпортските улици, Ентрери преливаше от самоувереност и винаги съумяваше да се възползва от нея. Ала не и тук, не и в това отвратително място!

— Бойците ти ме предизвикват! — сопна се той неочаквано, насочвайки раздразнението си към наемника.

Джарлаксъл се засмя и нахлупи шапката върху голата си глава.

— Убий неколцина — преспокойно предложи той и Ентрери не бе сигурен дали хладнокръвният, пресметлив елф се шегува или не. — Така останалите ще те оставят на мира.

Убиецът се изплю на пода.

Да го оставят на мира? Останалите щяха да го изчакат да заспи, за да го накълцат на парчета, после щяха да нахранят паяците в Донигартен с тялото му. При тази мисъл Ентрери усети как по гърба му полазват ледени тръпки. Беше убил жена (което тук бе много по-страшно, отколкото убийството на мъж) и кой знае, може би точно в този миг някой от домовете в Мензоберанзан държеше домашните си любимци гладни, за да изостри апетита им и да ги подготви за предстоящия пир с човешко месо.

— Станал си толкова избухлив — рече Джарлаксъл, сякаш наистина му съчувстваше.

Ентрери въздъхна и като прокара език по пресъхналите си устни, отмести поглед. В какво се превръщаше? В Калимпорт, дори сред пашите и онези, които наричаше свои господари, винаги държеше нещата под свой контрол. Беше убиец, който работеше за най-подлите и лукави крадци в целите Царства и въпреки това никой никога е се бе опитвал да го изиграе, него, Артемис Ентрери. Как жадуваше отново да види бледото небе над Калимпорт!

— Не се бой, аббил — продължи Джарлаксъл, използвайки елфическата дума за „приятел“ — Ще дойде денят, в който отново ще видиш изгрева.

И той се усмихна широко, досетил се от изражението на палача, че правилно е прочел мислите му.

— Двамата с теб ще посрещнем утрото заедно, седнали на прага на Митрил Хол.

Преследването на Дризт продължаваше, разбра Ентрери. Само че този път, ако можеше да се съди по светлините и фенерите, Мрачните се канеха да смажат целия род Боен чук!

— Разбира се — подразни го Джарлаксъл, — ако домът Хорлбар не открие, че не друг, а ти посече тяхната матрона — майка.

И като тракна с ботуши и докосна шапката си, наемникът напусна стаята.

Джарлаксъл знаеше! А и убитата не е била обикновена жрица, а матрона — майка! Съвсем нещастен, Ентрери тежко се облегна на стената. Откъде можеше да предположи, че онова проклето чудовище в затънтената уличка ще се окаже матрона — майка!

Струваше му се, че скалите се стесняват около него, че го задушават в жестоката си прегръдка. Обикновено хладното му чело се ороси от капчици ледена пот, започна да се задъхва. Единствената мисъл, която изпълваше ума му, бе как да се махне, ала накъдето и да се обърнеше, срещаше непробиваеми стени. Беше пленник не само на елфите, но и на самото място.

Веднъж се бе опитал да избяга, беше напуснал града през източния изход. Ала къде можеше да иде? Подземният мрак представляваше необятен лабиринт от опасни тунели и дълбоки ями, където се спотайваха чудовища, с които той не знаеше как да се справи. Ентрери беше рожба на Повърхността, един коренно различен свят. Той не разбираше Подземния мрак и не би могъл да се надява да оцелее тук долу. Сам никога не би успял да намери пътя навън. Беше хванат в капан, бяха му отнели гордостта и достойнството и сега можеше единствено да чака жестокия край, който несъмнено го очакваше тук долу.

Глава 12 На висота

— Можем да срутим целия участък — предложи генерал Дагна и забоде месестия си показалец в картата.

— Да го срутим? — провикна се бесовойнът. — Ами че тогаз как ще изтребим мрачните псета?

Риджис, който беше организирал това събиране, изумено погледна генерала и останалите три джуджета, които се бяха скупчили около масичката и разучаваха картата.

— Таванът ще изтреби мрачните псета — обърна се той към Пуент.

— Ха! — изпухтя бесовойнът. — Че тъй цялата веселба ще иде по гоблините! Доспехите ми имат нужда от смазване, а няма нищо по-добро от кръвчицата на неколцина мрачни елфи. Само че с вашия глупав план сигурно ще трябва да копая месеци наред, докат’ успея да намеря някой труп, който да поизцедя!

— Защо не поведеш похода в тези тунели? — предложи Дагна и посочи друга част от комплекса. — Дори можем да ти дадем преднина от тридесет метра.

Риджис кисело изгледа генерала и тримата войници, които усърдно кимаха в знак на съгласие. Всъщност, досети се полуръстът, в шеговитите думи на генерала имаше голяма доза истина. Малцина от поданиците на Бруенор щяха да заронят горчиви сълзи, ако дразнещият Тибълдорф Пуент се случеше между жертвите във войната с Мрачните, която може би ги очакваше.

— Да го срутим — върна се на темата Риджис. — Ще имаме нужда от силни укрепления тук и тук — добави той и посочи две открити места в иначе доста тесните коридори. — Днес следобед ще се срещна с Берктгар от Заселническа твърдина.

— Смяташ да доведеш и смрадливите човеци? — възкликна Пуент.

Дори останалите джуджета, които нямаха нищо против острия мирис на изцапани със сажди, потни тела, който обикновено се стелеше в душните ковачници, онемяха при тези думи. За „аромата“, който се разнасяше от подмишниците на Пуент, се говореше, че е в състояние да накара цяла цветна леха на разстояние петдесет метра да повехне.

— Още не знам — отвърна Риджис. — Дори не съм им казал за подозренията си, че Мрачните замислят нападение. Но ако се съгласят да ни подкрепят (а имам всички основания да вярвам, че ще го сторят), не мисля, че би било много разумно да се бият в долните нива, дори след като запалим светлини там.

— Мъдро решение — съгласи се Дагна. — Хората са много по-добри на открито, а силно подозирам, че Мрачните ще нападнат не само под земята, но и на повърхността.

— Където мъжете от Заселническа твърдина вече ще ги очакват — доволно заключи един от войниците.

Скрит в сенките зад открехнатата врата, Бруенор Бойния чук с интерес наблюдаваше какво се случва. Беше наистина изумен от лекотата, с която Риджис се справя с всичко, особено като се имаше предвид, че магическият медальон вече не е у него. След като нахока Бруенор, че се отдава на самосъжаление и все повече затъва в лепкавата му прегръдка, полуръстът, следван плътно от Пуент, отиде право при генерал Дагна и останалите военачалници.

Онова, което най-много учудваше Бруенор, не бе готовността, с която поданиците му се впуснаха в приготовления за предстоящата война, а фактът, че начело застана не друг, а Риджис. Разбира се, полуръстът го бе постигнал с немалка доза хитрост. Възползвайки се от безразличието на приятеля си, той си даваше вид, че редовно се среща с краля и представяше собствените си планове като негови.

Когато научи за това, Бруенор бе готов да го удуши с голи ръце, ала Риджис не се стресна и съвсем искрено заяви, че с радост ще му отстъпи водачеството.

Бруенор наистина искаше да го стори, да се отърси от отчаянието и отново да усети как старият огън се разгаря в гърдите му, само че мисълта отново да вземе оръжие в ръка неизменно го връщаше към спомена за последните битки, които бе водил рамо до рамо с приятелите си. Измъчван от раздираща болка, той просто отпрати Риджис, като му разреши да продължи играта си.

Генерал Дагна беше блестящ стратег, ала опитът му се свеждаше главно до битки между джуджета и гоблини. Риджис, от друга страна, бе един от най-добрите приятели на Дризт и неведнъж бе слушал разказите му за Мензоберанзан и събратята му. Освен това бе близък и с Уолфгар и знаеше много за нравите на варварите, чиято помощ щеше да бъде от голямо значение, ако се стигнеше до война.

И все пак, Дагна бе известен с пренебрежителното си отношение към останалите раси и това, че сега с готовност се вслушваше в съветите на един полуръст (който съвсем не се славеше с храбростта си!) доста учудваше Бруенор.

И дори мъничко го нараняваше. Той знаеше за варварите и Мрачните не по-малко от Риджис, а в джуджешката тактика нямаше тайни за него. Той трябваше да седи край масата и да разучава картата с генералите си; той трябваше да се срещне с Берктгар Храбри и заедно с Риджис да съставя планове за предстоящата война.

Бруенор сведе поглед и прокара ръка по обезобразеното си лице. Остра болка проряза ослепеното око. Много по-страшна обаче бе празнината, която зееше в сърцето му — жестоко наранено от загубата на Уолфгар. Нещо в него сякаш се прекърши завинаги, когато Дризт и Кати-Бри поеха по най-черния от всички пътища.

Вече не ставаше въпрос за отговорностите му като крал на Митрил Хол. За Бруенор най-важни бяха децата (едното от тях — мъртво, а другото — загубено може би завинаги) и приятелите му. Ала сега тяхната съдба не зависеше от него и единственото, което му оставаше да стори, бе да се надява да се върнат при него. Иначе никога вече нямаше да ги види.

Така, както нямаше да види и Уолфгар.

Умореното джудже въздъхна тежко и бавно се отправи към покоите си, без дори да забележи, че срещата в съседната стая е приключила.

И без да усети съчувствения поглед, с който Риджис го следеше от прага. Ако магическият медальон бе тук, натъжено си помисли полуръстът, навярно щеше да успее поне малко да облекчи болката на приятеля си.

Кати-Бри изпитателно се взря в тунела пред себе си, мъчейки се да види дали нещо не се е спотаило между сталагмитните могили. Беше навлязла в местност, където между камъните имаше доста кал, и съвсем ясно бе различила следите — следи от гоблини, при това доста скорошни.

А сега бе достигнала място, което предлагаше съвършена възможност за залагане на засада. Кати-Бри постави стрела в тетивата на Таулмарил и мушна ониксовата статуетка под мишница, готова всеки миг да призове Гуенивар. Но дали наистина трябваше да го стори, запита се тя. Нямаше истинско доказателство, че наоколо още се навъртат гоблини (в коридора пред нея като че ли имаше само най-обикновени сталагмити) и все пак по гърба й полазиха студени тръпки.

Разумът надделя над инстинкта и тя реши засега да не вика пантерата. Долепи се до лявата стена и бавно се запрокрадва напред, изтръпвайки всеки път, когато ботушът цопнеше малко по-шумно в тинята.

Не беше оставила повече от десетина могили зад гърба си, когато отново спря и се ослуша. Всичко изглеждаше напълно спокойно и все пак младата жена не можеше да се отърве от усещането, че я следят, че някое незнайно чудовище се спотайва наблизо и чака сгоден случай да й се нахвърли отгоре и да я удуши. Непрекъснато ли щеше да се чувства така в Подземния мрак, запита се тя. Нима въображаемите опасности, които й се привиждаха навсякъде, щяха да я подлудят? Или, още по-лошо, щяха да приспят вниманието в единствения случай, когато наистина я дебнат истински врагове?

Кати-Бри тръсна глава, за да проясни мислите си и отново се вгледа в озарения от звездна светлина коридор. Още едно предимство на магическия камък бе, че не придаваше на очите издайническия червеникав блясък, който отличава обитателите на земните недра. Младата жена, разбира се, нямаше как да знае това; единственото, което я вълнуваше в момента, бе злокобният вид на могилите пред нея, от който по гърба й полазваха ледени тръпки. За разлика от тунелите, през които бе вървяла досега, тук подът и стените не бяха особено стабилни, отвсякъде се стичаха кални вади, а сталагмитите изглеждаха странно разкривени, сякаш гоблини протягаха ръце към нея.

Кати-Бри стисна зъби, за да прогони неканените мисли, и отново пое напред. Едва бе направила и две крачки, когато до острия й слух достигна едва доловимо подраскване, сякаш метално оръжие се бе отъркало о камък. Тя се закова на място, без да смее да помръдне. Шумът не се повтори и тя се укори, задето оставяше на въображението си да й погажда такива номера.

Ала нима гоблиновите следи, които бе видяла по-рано, също бяха плод на въображението, запита се тя, докато колебливо пристъпваше напред.

Тази мисъл я накара да пусне статуетката на земята и да се обърне, вдигнала Таулмарил пред себе си. Иззад най-близката могила изскочи гоблин, разтеглил уста в зла усмивка, от която грозното му плоско лице изглеждаше още по-широко. В ръцете му, вдигнат за смъртоносен удар, тъмнееше нащърбен, покрит с ръжда меч.

Кати-Бри реагира светкавично — среброперата стрела едва се бе откъснала от тетивата, когато главата на чудовището избухна сред взрив от разноцветни искри. Без дори да се забави, стрелата продължи полета си и се заби в сталагмитовата могила, отчупвайки солидно парче.

— Гуенивар! — тихо повика Кати-Бри и постави нова стрела в Таулмарил.

Трябваше да се махне оттук незабавно — искрите от изстрела сигурно бяха издали присъствието й на всички чудовища, които се навъртаха наоколо. Тя изчака да се появи сивата мъгла, предшестваща идването на Гуенивар, после мушна статуетката обратно в раницата си и се втурна да бяга. Прескочи трупа на гоблина, заобиколи най-близкия сталагмит и се шмугна между следващите два. С крайчеца на окото си зърна ниската изгърбена фигура на още едно от гнусните създания и светкавично опъна тетивата на лъка си. Чудовището рухна на земята, ала Кати-Бри нямаше време да се радва — сребристото сияние на стрелата бе осветило десетина от човекоподобните същества, които се прокрадваха между могилите.

С пронизителни бойни викове те наизскачаха от прикритието си и се нахвърлиха отгоре й.

Недалече от нея, сивите валма вече бяха отстъпили място на материалното тяло на пантерата. Още в Звездната равнина Гуенивар бе усетила колко голяма нужда има Кати-Бри от нея и веднага се приготви за нападение. С присвити назад уши и оголени зъби, тя бързо разбра какво става и се запромъква напред, по-тиха от смъртта.

Кати-Бри се отдалечи от стената, за да нападне малкия отряд по фланга. Всеки път, когато минеше покрай някой сталагмит, опъваше тетивата на лъка си — стрелите срещаха гоблинови тела толкова често, колкото и обикновени скали. Сега единственият й шанс бе да обърква противниците си колкото може по-дълго и да им попречи да се организират. Успееха ли да въдворят ред и да я обградят, с нея бе свършено.

Поредната стрела припламна във въздуха и освети следващата жертва — точно зад сталагмита, покрай който Кати-Бри се канеше да мине, се бе спотаил един гоблин. Давайки си вид, че не го е забелязала, тя сви зад могилата, после побърза да се върне обратно, сякаш едва сега бе съзряла дебнещата опасност.

Гоблинът изскочи иззад прикритието си и връхлетя върху нея. Младата жена едва успя да отклони удара на меча му с Таулмарил. В този миг чу плискащ звук, последван от тихо съскане, и светкавично се хвърли на колене.

Промъкващият се зад гърба й гоблин не успя да спре навреме и се стовари право върху другаря си. Кати-Бри побърза да се изправи, ала двете чудовища също се бяха съвзели и тя трескаво започна да отбива ударите им с Таулмарил, докато с другата ръка се мъчеше да извади изумрудената кама от колана си.

Усетили преимуществото си, двата гоблина се нахвърлиха отгоре й… и рухнаха на земята, повалени от тристакилограмовата пантера.

— Гуен — с благодарност промълви Кати-Бри, после рязко се обърна, вдигнала лъка пред себе си.

Както очакваше, останалите гоблини вече прииждаха зад гърба й.

Таулмарил пропя веднъж, два, три пъти и докато чудовищата се мъчеха да оправят оределите си редици, Кати-Бри се впусна да бяга, използвайки искрите и шумните експлозии като прикритие. Вместо да тръгне напред обаче (както гоблините със сигурност очакваха), тя се върна по пътя, по който беше дошла, и се скри зад най-големия сталагмит.

Глупавите създания се хванаха в капана и тя едва се въздържа да не избухне в смях, когато един от преследвачите, заслепен от блясъка на стрелите, спря на два метра от нея и впери поглед в обратната посока.

Среброперата стрела проряза мрака, прекърши гръбнака му и запрати мъртвото тяло във въздуха.

Гърленият рев на Гуенивар отекна в тунела, последван от ужасените писъци на друга група гоблини. Без да губи повече време, Кати-Бри изскочи иззад могилата. Превито почти одве, едно от гнусните създания тичешком се отдалечаваше от нея и тя вдигна Таулмарил, за да си разчисти пътя.

В този миг нещо я блъсна в крака. Тетивата звънна и среброперата стрела се заби в стената, на метри встрани от бягащия гоблин.

Кати-Бри се олюля, стресната и ранена. Удари се в кокалчето на глезена и политна с главата напред. Успя да се задържи на едно коляно и посегна да сложи нова стрела в лъка. Изведнъж нещо топло опръска ръката й и тя сведе поглед — кръвта, нейната собствена кръв, шуртеше от грозна рана в бедрото. Едва тогава усети и изгарящата болка.

Някак си успя да запази разсъдъка си непомрачен и се обърна, докато поставяше нова стрела в тетивата.

Гоблинът бе толкова близо, че можеше да усети горещия му зловонен дъх, който излизаше на пресекулки през заострените му, жълти зъби. Грозният, закривен меч се спусна към главата й.

Таулмарил звънко пропя. Злото същество отхвръкна назад, ала после се приземи на краката си, сякаш нищо не се бе случило. Зад него стрелата продължи полета си, заби се под брадичката на друго от чудовищата и отнесе тила му.

Кати-Бри не можеше да повярва на очите си. Нима наистина бе пропуснала? Възможно ли бе стрелата да е минала под ръката на гоблина, а той просто да е отскочил назад от уплаха? Изглеждаше съвсем невероятно, но сега нямаше време да се замисля. Това беше краят — никога нямаше да успее да отклони следващия удар на противника си.

Ала удар така и не последва. Гоблинът просто замръзна на мястото си и на Кати-Бри й се стори, че остана така цяла вечност. После мечът се изплъзна от безчувствените му пръсти и издрънча върху каменния под; разнесе се протяжно хъхрене и от гърдите му се стече струйка кръв. Миг по-късно чудовището рухна мъртво.

Едва тогава младата жена разбра, че стрелата и този път не бе пропуснала целта си — беше пронизала смъртоносно тялото на единия гоблин, а след това бе убила и другаря му.

Кати-Бри стисна зъби и с мъка се надигна. Опита да се затича, ала болката я връхлетя с удвоена сила и преди да разбере какво става, тя отново падна на колене. По крака й плъзна сковаващ студ; започна да й се гади, а на всичко отгоре, насреща се зададе друг гоблин, стиснал тежка тояга, от която стърчаха остри шипове.

Напрягайки цялата си воля, младата жена го изчака да се приближи съвсем и в последния момент вдигна Таулмарил. Чудовището изпищя и се дръпна назад. Избегна удара невредимо, но забавянето му даде възможност на Кати-Бри да извади късия си меч и изумрудената кама.

Младата жена потисна болката и гаденето и някак си успя да се изправи на крака.

Пронизителният, дразнещ глас на гоблина се вряза като нож в умореното й съзнание. Не разбираше думите му, но беше сигурна, че са заплашителни. Внезапно гнусното същество се нахвърли отгоре й, размахвайки оръжието си, и тя едва съумя да отскочи.

Нови талази от раздираща болка плъзнаха по крака й и замалко не я повалиха на земята. Гоблинът, приклекнал и предвкусващ победата си, продължаваше да се приближава.

От устните му все така се лееше неразбираем брътвеж; със злобен смях, той посочи ранения й крак.

Кати-Бри знаеше, че може да го победи, ала се страхуваше, че вече е безсмислено. Дори двете с Гуенивар да се справеха, дори да убиеха или обърнеха в бяг всички гоблини, какво щяха да правят след това? Кракът почти не я държеше (и дума не можеше да става да продължи в това състояние), а се съмняваше, че ще успее да почисти и да превърже раната както трябва. Гоблините може би нямаше да я убият, ала със сигурност бяха успели да я спрат, а и болката се засилваше с всяка изминала минута.

Погледът й се замъгли и тя политна назад.

В мига, в който гоблинът падна в капана и се хвърли в атака, младата жена рязко отвори очи — ясни, както винаги. Противникът й се опита да спре, ала се подхлъзна на калния под.

Тежката му тояга яростно изсвистя във въздуха, но късият меч на Кати-Бри я пресрещна. Само че младата жена нямаше сили да я отбие настрани, затова застана съвсем близо до гоблина, повличайки ръката му със себе си, когато рязко се завъртя.

През цялото време камата се стремеше към беззащитния корем на чудовището, ала в последния момент ръката му отклони удара и само връхчето на изумруденото оръжие се заби в тялото му.

Кати-Бри не знаеше колко още ще издържи. Силите бързо я напускаха, единственото, което искаше в този момент, бе да се свие на кълбо и да се отдаде на покоя на безсъзнанието.

Изведнъж, за нейна огромна изненада, гоблинът нададе агонизиращ вик и панически се опита да се отдръпне. Главата му се заклати неконтролируемо, а тялото му бе разтърсено от толкова мощни конвулсии, че Кати-Бри с мъка съумяваше да не охлабва хватката си.

През камата избликна енергия и плъзна по ръката й.

Младата жена не разбираше какво става — тялото на гоблина се гърчеше все по-силно, всеки негов спазъм изпращаше талази от енергия във вените й.

Само след няколко минути чудовището рухна на пода. Ръката, с която се пазеше, безпомощно увисна и Кати-Бри успя да забие камата до дръжката. Следващият тласък на енергия замалко не я събори на земята, но тя не обърна внимание. С разширени от ужас очи, Кати-Бри най-сетне разбра какво става — оръжието на Артемис Ентрери буквално изпиваше живота на жертвите си и го прехвърляше у нея!

Гоблинът лежеше върху заобления връх на могилата и потръпваше в предсмъртна агония.

Кати-Бри издърпа окървавеното оръжие от тялото му и погнусено се отдръпна, мъчейки се да си поеме дъх. Пълните с отвращение очи се взряха в пъклената кама.

Ревът на Гуенивар отново отекна в тунела и й напомни, че битката още не е свършила. Младата жена окачи оръжието на кръста си и се обърна, напълно погълната от мисълта, че незабавно трябва да открие лъка си. Беше направила няколко крачки, когато учудено забеляза, че раненият крак с лекота издържа тежестта й.

Нейде в сенките, притаени край стените, друг гоблин запрати по нея копието си, но не улучи и то се удари в скалите с шумно дрънчене. Звукът извади Кати-Бри от мислите й и като се подхлъзна в гъстата кал, тя грабна падналия лък и продължи да тича. Сведе поглед към колчана си и видя, че магията му вече попълва липсващите стрели.

Освен това видя, че кракът й не кърви. Много предпазливо тя прокара ръка по раната и почувства тънката коричка, която я покриваше. Поклати глава изумено, но потисна смайването и започна да изпраща стрела след стрела в мрака пред себе си.

Само един гоблин се осмели да се приближи. Той се показа иззад голямата могила и се насочи право към нея. Кати-Бри се накани да пусне Таулмарил на земята и да извади меча и камата, ала рязко спря (както и чудовището), когато тежката лапа на Гуенивар се стовари върху главата му, а острите нокти раздраха челото му.

Пантерата го дръпна към себе си с такава мощ, че една от подкованите му обувки се изхлузи от крака му и остана на мястото си. Кати-Бри побърза да отклони поглед, когато огромната челюст на котката щракна около гърлото на обречения гоблин.

Младата жена не видя други чудовища, но изпрати дъжд от стрели към другия край на коридора, за да го освети. Шестимата оцелели гоблини трескаво се опитваха да избягат, но безпогрешните стрели ги откриха и започнаха да ги повалят един по един.

Сребърното сияние все така разпръскваше мрака (магическият колчан никога не се изпразваше), когато, няколко минути по-късно, Гуенивар дотича до младата жена и се бутна в крака й, настоявайки да я погалят. Кати-Бри въздъхна дълбоко и потупа силния врат, ала очите неизменно се връщаха към изумрудената кама, която висеше на кръста, сякаш нищо не се бе случило.

Не можеше да не си припомни случаите, при които бе виждала оръжието в ръцете на Ентрери; още усещаше хладния допир на острието о собственото си гърло. Потръпна при мисълта за този миг, още по-ужасна сега, когато знаеше на какво е способно жестокото оръжие.

Гуенивар тихичко изръмжа и отново я побутна, за да я извади от унеса. Кати-Бри разбираше опасенията й — от разказите на Дризт бе научила, че гоблините рядко навлизат в Подземния мрак на малки групи. Ако тук бе срещнала отряд от двадесетина чудовища, зад следващия ъгъл навярно я очакваха още двеста.

Младата жена се обърна назад, към тунела, по който беше дошла и където бяха побягнали малцината оцелели гоблини. За момент се поколеба дали да не поеме натам, да разпръсне бездруго уплашените чудовища и да се върне обратно на Повърхността, където й бе мястото.

Тази мисъл отлетя така бързо, както се бе появила; миг на слабост, който можеше да обземе всекиго. Трябваше да продължи, но как, запита се тя. Изведнъж по устните й заигра усмивка и тя отново сведе поглед към колана си, където бе втъкнат още един магически предмет. Бързо откачи вълшебната маска и я вдигна към лицето си, чудейки се как ли точно действа.

Нямаше време да си задава много въпроси, затова сви рамене и я приближи към себе си.

Нищо не се случи.

Без да отпуска ръка, Кати-Бри се замисли за Дризт и опита да си се представи с абаносова кожа и тънките, изваяни черти на мрачен елф.

Внезапно усети как тялото й изтръпва, когато магията плъзна във вените й. Миг по-късно маската вече се държеше сама за лицето й. Макар да знаеше какво да очаква, младата жена примигна изумена, когато на светлината на Котешкото око видя, че ръката й е черна като нощта, а пръстите — по-тънки и изящни, отколкото преди.

Колко лесно бе станало всичко!

Искаше й се да има огледало, за да провери новата си външност, ала и без негова помощ знаеше, че промяната е пълна. Спомни си колко съвършено Ентрери се бе преобразил в Риджис, когато дойде в Митрил Хол; беше копирал и най-дребната подробност от облеклото му. При тази мисъл Кати-Бри сведе поглед към доста опърпаните си дрехи, а в ушите й отново зазвучаха разказите на Дризт за Мензоберанзан и за величествените и безмерно зли жрици на Лолт.

Скъсаният плащ, който обгръщаше раменете й допреди миг, беше отстъпил място на пищна аленочерна роба. Ботушите също бяха потъмнели, а върховете им се бяха завили изящно. Оръжията обаче си бяха останали същите и Кати-Бри не можеше да не си каже, че за това облекло най-подходяща е изумрудената кама на Ентрери.

Мислите й отново се върнаха към жестокото оръжие. Част от нея искаше да го захвърли в калта, така че никой, никога да не го открие. Пръстите бавно се сключиха около скъпоценната дръжка.

После разумът надделя и тя се отказа. Камата току-що я бе спасила — без нейна помощ сега щеше да лежи някъде и да гледа как кръвта й изтича, а с нея си отива и младият й живот. Колкото и жестока да бе тактиката, камата си оставаше просто едно оръжие (също както Таулмарил), а в този миг Кати-Бри наистина имаше нужда от нея. Дните в Подземния мрак скоро се превърнаха в седмица, после в две и Кати-Бри постепенно започна да свиква с кръвожадното острие.

Това беше Подземният мрак, където оцеляваха само суровите.