Беззвездна нощ

Глава 23 Дък-Так

Посегна към колчана и светкавично вдигна лъка пред себе си, в обречен опит да се предпази от зеленикавата слуз, която изригна от върха на пръчката и я обля от глава до пети.

Изведнъж ръката, с която стискаше Таулмарил, се изви назад, а тялото й политна към стената. Десницата беше прикована към гърдите, лявата ръка — към бедрото, краката не помръдваха. Дори не можеше да падне от стената!

Опита се да извика, ала устата не я слушаше, едното й око също не искаше да се отвори. За щастие поне можеше да диша и дори успя да повдигне другия си клепач едва-едва и да види какво става.

Стиснал оръжията си в ръце, Ентрери се обърна в мига, в който трите жени влязоха в стаята.

Две от тях държаха арбалети в ръце и той побърза да се отдръпне встрани, после се претърколи и се хвърли напред, сякаш се канеше да скочи върху нападателките си. Вместо това обаче вдигна сабя и се сниши.

В мига, в който убиецът завърши маневрата си, двата арбалета изщракаха зловещо. Първата стрела го улучи в рамото и спря устрема му. Черни снопове електрически искри полетяха във въздуха, опариха го и запратиха тялото му назад.

Втората стрела се заби в корема му и макар самият удар да не бе особено болезнен, електрическият взрив, който последва, бе толкова мощен, че го повали на земята, в краката на Кати-Бри. Сабята отхвръкна от ръката му и замалко не прониза безпомощното момиче.

За щастие камата все още бе у него и той се накани да я хвърли срещу някоя от нападателките си. Опита да се прицели и очите му се разшириха от изумление, когато видя как пръстите му потръпват конвулсивно, докато изумрудената дръжка бавно се изплъзва между тях. Искаше да я спре, ала мускулите не го слушаха — треперещата му ръка не успя да я удържи и камата издрънча на пода.

Артемис Ентрери лежеше в краката на Кати-Бри, уплашен и объркан. За първи път в живота си не можеше да накара каленото си тяло да му се подчини.

Вниманието на Дризт беше привлечено от жената в средата на малката групичка — Вендес Баенре, безмилостната мъчителка, в чиито ръце бе изстрадал толкова много през последните няколко дни. Напълно неподвижен, той стискаше митрилната си ризница в ръце и не смееше да помръдне. Спътничките на злата Баенре свалиха арбалетите си и извадиха дълги, блестящи мечове.

Самата Вендес тихо редеше някакво заклинание и Дризт всеки миг очакваше тялото му да бъде взривено на хиляди парченца или пък волята му да бъде прекършена от зло вълшебство.

— Храбри приятели, няма що! — подигравателно се обади Дък-Так, използвайки Общия език на Повърхността.

Скиталецът най-сетне проумя намеренията й — магията помагаше да осъществи връзка с Кати-Бри и Ентрери.

Устните на палача потрепнаха и той с мъка пророни:

— Церемонията?

— О, да! — отвърна Вендес. — Майка ми, сестрите ми, както и много други матрони са се събрали в светилището. Аз бях освободена от началото на службата със заръката малко по-късно да им доведа Дризт До’Урден.

При тези думи тя хвърли поглед към скиталеца и по лицето й се изписа злобно задоволство:

— Отлично. Виждам, че приятелите ти са ми спестили неудобството насила да ти наливам изцелителната отвара в гърлото.

После отново се обърна към Ентрери и продължи:

— Нима наистина очакваше, че можеш просто ей така да влезеш в двора на Баенре, да ни отмъкнеш най-ценния пленник и да си тръгнеш сякаш нищо не е било? Та ние те видяхме още преди да се прехвърлиш през оградата… което ми напомня, че трябва да проведем строго разследване как мръсните ти ръце са се докопали до маската на брат ми! Громф или може би онзи опасен Джарлаксъл трябва да ни обяснят доста неща. Ала ти, убиецо, ти ме учудваш. При славата, с която е обявено името ти, очаквах да се представиш доста по-добре. Нима не ти се стори подозрително, че сме оставили само мъже да пазят скъпоценния ни трофей?

И като хвърли нов поглед към скиталеца, тя поклати глава:

— Разбира се, онези фалшиви стражи бяха съвсем незначителни войници, които спокойно можехме да си позволим да загубим.

Дризт продължаваше да мълчи, а лицето му си оставаше все така безизразно. Усещаше как силите му бързо се завръщат, ала знаеше, че това няма да му помогне особено… не и срещу Вендес и двете й превъзходно въоръжени спътнички. Сведе горчив поглед към доспехите, които все още стискаше в ръце и на лицето му легна сянка — те нямаше да му бъдат особено полезни.

Умът на Ентрери започваше да се прояснява, ала тялото му все още не го слушаше. Електрическите импулси продължаваха да го разтърсват от глава до пети и правеха невъзможно всяко малко по-сложно движение. Ала Ентрери нямаше да бъде непобедимият боец, от когото всички се бояха, ако се предаваше толкова лесно — нещо, което Вендес беше споменала, събуди зрънце надежда у него и като събра цялата си воля, той успя да пъхне едната си ръка в джоба.

— Подозирахме, че човешката жена е още жива — обясни Дък-Так, — и че най-вероятно е пленена от Джарлаксъл, но не смеехме да се надяваме, че ще ни падне в ръцете толкова лесно.

Ентрери нямаше как да не се зачуди дали все пак наемникът не го бе изиграл. Възможно ли бе да е съставил целия този сложен план, само за да предаде Кати-Бри на Баенре? Струваше му се доста нелогично, но напоследък това можеше да се каже за повечето постъпки на Джарлаксъл.

Споменаването на Кати-Бри пробуди част от стария плам в очите на Дризт. Все още не можеше да повярва, че тя е тук, че бе изложила живота си на опасност и го бе последвала в самите недра на земята. А Гуенивар, къде ли беше тя сега? Ами Бруенор и Риджис, дали някой от тях не бе дошъл заедно с момичето?

Лицето му се сви от болка при вида на Кати-Бри, омотана в гнусната зеленикава слуз. Колко безпомощна изглеждаше в този миг, колко крехка и уязвима!

Огънят в лавандуловите очи на скиталеца лумна с всичка сила, когато погледът му отново се спря на Вендес. Свършено бе със страха му от жестоката мъчителка и с унилото примирение.

С едно бързо движение той пусна доспехите на пода и извади двата ятагана.

Без дори да трепне, Дък-Так кимна на придружителките си и те се нахвърлиха върху него. Едната опря меча си в извитото острие на Сиянието — недвусмислено нареждане да го хвърли на пода. Дризт сведе очи към вярното оръжие и чу как разумът му нашепва да се подчини.

Вместо това ръката му полетя във въздуха и запрати елфическия меч надалече от него. В същото време другият ятаган се стрелна нагоре, пресичайки удара на втората жена, преди още да е набрал мощ.

— О, глупецо! — ликуващо възкликна Вендес. — Наистина ми се иска да видя как се биеш… особено като знам колко много Дантраг копнее да те убие!

Нещо в тона го накара да се запита кого ли Дък-Так би желала да види като победител в един такъв двубой. Сега обаче не бе най-подходящият момент да се опитва да проумее вечните интриги в това царство на хаоса, не и докато мечовете на двете жени заплашително свистяха край лицето му.

Вендес изостави Общия език и нареди на двете си придружителки да не жалят изменника, но все пак да не го убиват.

Дризт рязко се завъртя, бясно размахал оръжията си — смъртоносно витло, покосяващо всичко, изпречило се на пътя му. Мълниеносното движение свърши така внезапно, както беше започнало, и един от ятаганите се стрелна към жената вляво. Добре премерен удар… ала спрян с лекота от превъзходните доспехи, които тя носеше и с каквито самият той не разполагаше.

Факт, който му бе припомнен малко по-късно, когато усети как мечът на другата жена се врязва в кожата му. Скиталецът се извърна и с един светкавичен замах успя да отбие острието, преди да го бе наранило сериозно.

Движенията му бяха толкова тромави и очевидни, че му оставаше само да се надява Вендес да е прекалено погълната от битката на Дризт с придружителките й. Някак си успя да измъкне паешката маска от кесията си и протегна ръка към колана на Кати-Бри.

Пръстите му обаче трепереха така силно, че не можа да се задържи и рухна на земята.

Вендес му хвърли развеселен поглед, изсмя се злорадо и отново насочи вниманието си към битката, без дори да забележи маската.

Полуоблегнат на стената, Ентрери с мъка си поемаше дъх, опитвайки се да превъзмогне сковаващото елфическо заклинание, ала всичките му усилия бяха напразни — мускулите му продължаваха да потръпват неконтролируемо.

Мечовете го връхлитаха от всички посоки. Единият го одраска и по бузата му се проточи грозна кървава резка. Противничките му бяха прекалено опитни, биеха се в пълен синхрон и много скоро Дризт беше притиснат в ъгъла, без почти никакво място, където да развърти ятаганите си. При все това, той се отбраняваше с такава жар и умение, че Вендес не можа да се въздържи и одобрително изръкопляска на впечатляващите му, макар и обречени усилия.

Положението му бе наистина отчайващо. Без ризница, която да го пази, и все още слаб, въпреки изцелителната отвара, скиталецът трудно можеше да се пребори с толкова умели противници.

Единият меч се спусна надолу и той го прескочи. Другият долетя от обратната страна, ала Дризт, все още във въздуха, за да избегне първото острие, успя да го отбие със Сиянието. Последваха още два удара, които той ловко отклони с втория си ятаган.

Елфическите мечове свистяха безспир и скиталецът, прекалено зает да се защитава, не смогваше сам да се хвърли в атака.

Отскачаше и се привеждаше, размахваше ятаганите си във всички посоки и някак съумяваше да се опази от по-сериозни наранявания, ала драскотините, които получаваше от време на време, ставаха все повече и повече и започваха да си казват думата.

За миг погледът му се спря на Кати-Бри и очите му потъмняха от отчаяние при мисълта за мрачната съдба, надвиснала над нея.

Ентрери продължаваше да упорства в усилието си, но най-сетне рухна омаломощен — не можеше да надвие заклинанието, което го държеше в плен.

Само че той не би оцелял из опасните калимпортски улици, не би покорил подземния свят в далечния южен град, ако толкова лесно приемаше поражението. Тялото му почти не го слушаше, значи бе време да измисли нов план.

Впрегна цялата си останала сила и вдигна ръка. Дори не се опита да се залови (знаеше, че е прекалено немощен, за да го стори), просто опря пръсти о слизестото вещество около тялото на Кати-Бри.

Ала това му бе повече от достатъчно.

Използвайки залепналата си ръка като опора, той успя да се понадигне.

Безпомощна, изгубила всякаква надежда да се спаси, Кати-Бри го наблюдаваше с недоумение и дори се сви уплашено и опита да се отдръпне (разбира се, не можа да помръдне и на сантиметър), когато свободната му ръка се вдигна към лицето й.

Само че Ентрери държеше не изумрудената кама, а паешката маска и когато се зае да я нахлузи на главата й, младата жена най-после се досети какво си е наумил. В началото му беше доста трудно, ала зеленикавата слуз бързо започна да се топи, победена от мощта на магическия предмет.

Размекнатото вещество се застича по лицето на Кати-Бри и покри свободното й око.

Миг по-късно, другото око, заслепено досега от лепкавата субстанция, се отвори.

Битката ставаше все по-ожесточена, оръжията звънтяха оглушително, във въздуха хвърчаха искри.

— Да приключваме с това! — нетърпеливо изръмжа Вендес. — Обезвредете го и да го завлечем в светилището, та със собствените си очи да види как принасяме жалката му приятелка на Лолт!

От всичко, което Дък-Так можеше да каже, от всички заплахи, които жестокият й ум можеше да роди, тази беше най-глупавата. Мисълта за Кати-Бри, скъпата, невинна Кати-Бри, пожертвана на олтара на скверната Кралица на паяците, бе повече, отколкото скиталецът можеше да понесе.

Той вече не беше Дризт До’Урден, хладнокръвният, уравновесен войн, а първичният ловец — необуздан и свиреп.

Жената вляво вдигна меч за поредния добре премерен удар, ала другата реши да опита нещо по-дръзко и успя да промуши оръжието си покрай върха на Сиянието.

Изкусен ход, ала за сетивата на ловеца, изострени до краен предел, той изглеждаше тромав и бавен. Когато острието на елфическия меч проблесна на сантиметри от корема му, той мълниеносно замахна с лявата си ръка, промуши я под десницата, с която отбиваше втория меч на нападателката си, и го спря.

После светкавично кръстоса ятаганите си — левият полетя надясно и нагоре, десният — наляво и надолу.

Без да губи и миг, той се хвърли на колене, използвайки тялото на едната жена като щит срещу ударите на другата. Сиянието се стрелна напред, отклони връхлитащия елфически меч и той се заби в коляното на противницата му. Един умел удар в корема на олюляващата се от болка жена и тя политна назад.

Все още на колене, Дризт рязко се обърна, вдигнал оръжие пред себе си, за да се предпази от другата си неприятелка.

Само че позата му беше прекалено неудобна. Отклони единия меч, ала вторият му убягна и продължи да се спуска към тялото му.

Сиянието се изпречи на пътя му и успя да го спре, ала не и преди острието да се впие между ребрата на Дризт.

Оръжията отново подеха мълниеносния си двубой, ловецът сякаш не усещаше болката от последната и най-опасна от раните, които бе получил до този момент. С изумен поглед, Вендес го видя да се изправя на крака — с превъзходството на противницата му беше свършено.

В това време другата жена се гърчеше на земята, от коляното й шуртеше кръв и тя отчаяно притискаше пронизания си корем.

— Достатъчно! — изкрещя Дък-Так и насочи магическата си пръчка към скиталеца — беше се позабавлявала, но нямаше никакво намерение да губи жени, прекалено ценни бяха.

— Гуенивар! — отекна пронизителен вик и Вендес погледна настрани, към човешкото момиче… което се бе освободило от лепкавото вещество, а на лицето си имаше паешка маска!

Кати-Бри пусна ониксовата статуетка, над която се бе привела допреди миг, вдигна някаква кама от пода и се втурна към злата жрица.

Насреща й полетя нова струя зеленикава слуз, ала тя сякаш премина през нея и обля камъните зад гърба й, без да й навреди.

Леко замаяна, тя сляпо се хвърли напред. Успя да одраска ръката на Вендес, ала магическата пръчка отклони камата, преди да се бе забила по-надълбоко. Вкопчени една в друга, двете рухнаха на земята — Кати-Бри с всички сили се мъчеше да притисне противницата си към земята, докато Вендес риташе и трескаво се опитваше да се измъкне.

Ятаганите на Дризт се стоварваха върху елфическите мечове с такава бързина, че звънтенето им се бе сляло в един-единствен тон, който не вещаеше нищо добро за неприятелката му. В началото тя успяваше да удържа трескавия ритъм, ала постепенно движенията й се забавиха, все по-често не смогваше да отвръща на мълниеносните му удари.

Единият меч политна надясно и надви Сиянието, другият се стрелна, за да пресрещне връхлитащия отляво ятаган.

Само че леденото острие на Дризт изобщо не дойде оттам. Разбрала хитрината, която трябваше да отклони оръжието, жената се опита да смени посоката му и да се защити с него.

Твърде късно — ятаганът вече бе пробил ризницата й. В този миг Дризт бе напълно беззащитен, ала противницата му нямаше сили дори да вдигне ръка, докато оръжието неумолимо потъваше в гърдите й. Когато скиталецът издърпа острието от сърцето й, по тялото й премина мощен гърч и тя бавно се свлече на земята.

Тежките юмруци на Вендес се посипаха върху главата й и разместиха паешката маска. Кати-Бри не виждаше нищо, но разбираше, че ако противницата й има оръжие, с нея е свършено.

Младата жена се пресегна слепешком, мъчейки се да хване ръката, ала Дък-Так бързо се дръпна и дори успя да освободи единия си крак. После изви тялото си и я изрита толкова силно, че Кати-Бри замалко не изгуби съзнание.

Злата жрица се възползва от моментното си превъзходство и се отскубна от хватката й. Кати-Бри трескаво заопипва земята около себе си, опитвайки се да я спре, ала изгуби ценни секунди, докато вдигаше маската от очите си и не можа да сдържи яростния си вик, когато видя Вендес да се изправя на крака и да хуква към изхода.

Никак не бе трудно да се досети какво ги чака, ако жрицата успее да избяга, и като стисна зъби, тя се опита да стане. Изведнъж усети нежен натиск върху рамото си и преди да успее да реагира, пред погледа й се мярнаха босите крака на скиталеца, впуснал се по петите на Вендес.

Когато се озова в коридора, Дризт отскочи назад и се хвърли на пода толкова рязко, че Кати-Бри се уплаши, да не би да е улучен от нещо. Миг по-късно над главата му прелетя гъста струя зеленикава слуз и се залепи на стената, без дори да го опръска.

Щом опасността премина, той се преметна, изправи се на крака и се хвърли напред, бърз като котка.

Или като Гуенивар, която вече се бе материализирала и сега прелетя над главата на Кати-Бри и изскочи в коридора така мълниеносно, че младата жена помисли, че й се привижда.

— Нау! — ужасено изкрещя Вендес, когато елфът, когото бе измъчвала без капка милост, се нахвърли отгоре й с пламнали от жажда за мъст очи. — Не!

Гуенивар побърза да се притече на помощ на господаря си, ала в няколкото секунди, които й трябваха, за да стигне до него, Сиянието вече бе потънало дълбоко в корема на злата жрица.

Тих стон откъм стаята привлече вниманието на Кати-Бри и я накара да се обърне — жената, която Дризт беше ранил по-рано, пълзеше към изпуснатите си оръжия.

Без да се изправя, момичето се промъкна до нея и обви крака около врата й. Абаносовочерните ръце на противницата й се вкопчиха в стъпалата й, мъчейки се да разхлабят задушаващата хватка. Малко по-късно съпротивата на неприятелката й спря и за миг Кати-Бри повярва, че е успяла… поне докато не видя, че устните й се движат.

Беше започнала магия!

Следвайки инстинкта си, момичето заби пръст в окото й, после пак и пак. Думите на заклинанието преминаха в болезнени викове, които заглъхнаха в мъчително хриптене миг по-късно, когато Кати-Бри още по-силно стисна гърлото на противницата си.

Младата жена ненавиждаше с цялото си сърце онова, което се канеше да извърши. Убийството я отвращаваше, особено в случаи като този, когато трябваше да чака дълги секунди, навярно дори минути, в които жертвата бавно агонизира.

Внезапно зърна камата на Ентрери недалече от себе си и побърза да я грабне. Сините очи плувнаха в сълзи на ярост и болка по изгубената невинност, докато острието бавно потъваше в гърдите на противницата й.

Гуенивар спря до господаря си в мига, в който той издърпа острието от тялото на Вендес и направи крачка назад.

— Нау! — немощно повтори тя.

Колко дребна изглеждаше жестоката инквизиторка в този миг, жалка и безпомощна, превита одве от болка.

Тялото потръпна конвулсивно и тя бавно се свлече в краката на скиталеца. Опита се да каже нещо, но не успя, последно дихание се откъсна от устните й и червеният блясък на очите й изгасна завинаги.

Глава 24 С главата напред

Когато Дризт се върна в малката стаичка, Кати-Бри все още лежеше на пода, стиснала паешката маска в ръка, и се мъчеше да успокои дишането си. Ентрери висеше на стената с ръка, хваната в лепкавата примка на зелената слуз, и не можеше да помръдне.

— Това ще го свали оттам — обясни Кати-Бри и подхвърли магическия предмет на приятеля си.

Дризт го улови, ала дори не помръдна от мястото си — в момента изобщо не му бе до това да освобождава убиеца.

— Риджис ми каза — обясни Кати-Бри, макар че това бе повече от очевидно. — Аз го принудих.

— И дойде съвсем сама?

Момичето поклати глава и за миг Дризт усети, че му причернява от ужас — нима още някой от приятелите му беше тук, в опасност, а може би дори мъртъв! Имаше чувството, че от гърдите му пада огромен товар, когато видя Кати-Бри да кимва към Гуенивар.

— Каква глупост! — възкликна той невярващо и гневно се смръщи насреща й.

— Не по-голяма от онази, която ти извърши — не му остана длъжна младата жена и тъжната усмивка накара гневът му да се изпари.

При цялото си притеснение за нея, Дризт не можеше да отрече, че се радва да я види, дори и при такива опасни обстоятелства.

— Сега ли ще го обсъждаме? — продължи да се усмихва Кати-Бри. — Или предпочиташ да го отложим… може би докато се върнем в Митрил Хол?

Скиталецът просто поклати глава и прокара пръсти през гъстата си снежнобяла коса, после замислено премести поглед от маската в ръката си към Ентрери и отново се намръщи.

— Имаме уговорка — побърза да се намеси Кати-Бри. — Той ме доведе при теб и се закле, че ще ни помогне да се махнем от Мензоберанзан. В замяна обещах да му покажем пътя до Повърхността.

— И когато стигнем там? — мрачно попита Дризт.

— Ще се разделим. Той ще поеме по своя път, а ние — по нашия — твърдо отвърна Кати-Бри, сякаш искаше да убеди не само него, но и самата себе си, че е взела правилното решение.

В очите на скиталеца отново проблесна съмнение. Мисълта да оставят Артемис Ентрери да си тръгне току-така никак не му се нравеше. Колко ли страдания щеше да причини техният избор, когато се върнеха на Повърхността? Колко ли още щяха да станат жертви на ужаса, който страховитият убиец всяваше, където и да отидеше?

— Дадох му думата си — добави Кати-Бри, досетила се за опасенията на приятеля си.

Дризт все още се колебаеше. Не можеше да отрече, че в тежкото пътуване, което им предстои, опитният убиец ще им бъде много полезен, особено ако (както очакваше) им се наложеше да вадят оръжия, за да се измъкнат от двора на Баенре. И преди се бяха били рамо до рамо, за да спасят живота си, и скиталецът отлично помнеше как никой не можеше да излезе насреща им.

И все пак…

— Д-д-дойдох с добро — с усилие изрече Ентрери, мъчейки се да овладее тракащите си зъби. — Аз я… аз я спасих — опита се да посочи към Кати-Бри със свободната си ръка, ала не успя и вместо това се удари в стената.

— Много добре — отстъпи Дризт най-сетне и се приближи към него.

Канеше се да настоява за обещание, че щом стигнат Повърхността палачът веднъж завинаги ще се откаже от черните си дела, дори искаше да го принуди доброволно да се изправи пред съда и да отговаря за сторените от него злини, само че Ентрери предугади намеренията му и го прекъсна, още преди да е започнал:

— Нищо повече! — изръмжа палачът. — Ще получите само онова, което обещах на жената!

Дризт се обърна към Кати-Бри, която междувременно се бе изправила на крака и тъкмо се канеше да вдигне изпуснатия си лък.

— Дадох му думата си — повтори тя и твърдо срещна погледа му.

— Губим… ценно… време — задъхвайки се, добави Ентрери.

Скиталецът измина няколкото стъпки, които го деляха от стената и надяна маската на лицето му. Ръката на палача се измъкна от лепкавото вещество и той се свлече на земята — краката му все още не го държаха. С надеждата, че изцелителната отвара ще помогне на Ентрери да си възвърне контрола над тялото, Дризт изтича до лавицата със стъклениците. Все още не бе напълно убеден доколко е правилно да му покаже пътя до Повърхността, ала прекрасно разбираше, че сега всяко забавяне може да им струва живота. Щеше да го освободи и заедно с Кати-Бри и Гуенивар щяха да опитат да се измъкнат от двора на Баенре и от града. За останалото щеше да се тревожи по-късно.

Всичко обаче щеше да е напразно, ако отварата не помогнеше — двамата с Кати-Бри никога нямаше да успеят да изнесат на ръце безпомощния убиец.

За щастие още първата глътка вдигна Ентрери на крака — ефектът от стреличката беше временен и бе започнал да отзвучава още преди изцелителната течност да ускори процеса.

Дризт и Кати-Бри също си поделиха една стъкленица, а след като си облече ризницата и окачи ятаганите на кръста си, скиталецът пъхна две бутилчици в пояса си и накара другите двама да сторят същото.

— Трябва да излезем оттам, откъдето дойдохме — рече Ентрери, докато си събираше нещата. — Церемонията не може да е свършила толкова рано, ала ако са открили телата на убитите минотаври, горе сигурно ни очаква цял отряд войници.

— Освен ако в самонадеяността си Вендес не е слязла сама — отвърна Дризт, ала както тонът му, така и мрачното изражение на палача, издаваха съмненията им.

— С главата напред! — обади се Кати-Бри и двамата й спътници я погледнаха неразбиращо. — Като джуджетата — обясни тя. — Когато си притиснат до стената, не ти остава друго, освен да се хвърлиш с главата напред.

Лавандуловите очи на скиталеца се спряха върху Гуенивар, после върху Кати-Бри и големия лък, вгледаха се в Ентрери и смъртоносните му остриета и най-накрая обходиха собствените му магически ятагани (колко мило от страна на наперения Дантраг, че в отчаяното си желание да премери сили с него, му бе оставил оръжията толкова наблизо!).

— Може и да са ни притиснали в ъгъла — проговори той, — ала дори не подозират срещу какво ще се изправят!

Матрона Баенре, матрона Мез’Барис Армго и К’иорл Одран стояха на върха на централния олтар в огромното светилище на първия дом. Още пет матрони — повелителки на следващите домове в йерархията — бяха образували кръг около тях. Тези осем жени, Управляващия съвет на Мензоберанзан, често се срещаха в малката тайна стаичка, в която провеждаха заседанията на Съвета, ала от векове не се бяха събирали, за да се помолят заедно.

В този миг матрона Баенре се чувстваше на върха на славата си. Именно тя беше обединила осемте управляващи домове в един съюз, който щеше да принуди цял Мензоберанзан да я последва в похода срещу Митрил Хол. Дори свирепата К’иорл, която в началото не искаше и да чуе за подобно съглашение, сега изглеждаше обхваната от истинско оживление. В началото на церемонията тя дори бе предложила, без някой да я е принуждавал, лично да вземе участие в нашествието! Разбира се, матрона Мез’Барис Армго, повелителка на втория дом, в желанието си да не остане по-назад, веднага бе поискала същото.

Лолт я подкрепяше, в това престарялата Баенре вярваше с цялото си зло сърце, вярваха го и останалите матрони и ето че съюзът им бе сплотен по-здраво отвсякога.

Първата матрона с мъка сдържаше развеселената си усмивка, опитвайки се да бъде търпелива с Вендес. Все пак, беше я изпратила да доведе Дризт, а дъщеря й бе достатъчно опитна, за да се досети, че пленникът надали ще преживее церемонията. И ако сега бе решила да си позволи още едно-две особено изтънчени мъчения с него, майка й наистина не можеше да я вини. Всъщност, матрона Баенре нямаше намерение да принася Дризт в жертва, не и този ден. Още доста щеше да се позабавлява с него, преди най-сетне да го убие и не на последно място горещо копнееше да даде на Дантраг възможност да го победи и така да засенчи всички останали Повелители на меча. Ала по време на подобни ритуали събитията невинаги се развиваха по план и ако все пак се наложеше Дризт да бъде даден на Лолт, матрона Баенре собственоръчно щеше да забие камата в сърцето му.

Мисъл, която наистина й се нравеше.

Дантраг и Берг’инйон стояха край масивните двери на кръглата постройка и се чудеха какво да правят. Един от стражите току-що им бе съобщил за вълнение в голямата могила, говорело се, че неколцина минотаври били убити и че Вендес и малката й свита били слезли в долните тунели.

Погледът на Дантраг обходи множеството елфи, насядали в светилището, после се премести върху издигнатия олтар в средата. Всичките му сестри бяха там, както и Громф, първородният син в семейството (макар да бе сигурен, че стига да можеше, архимагьосникът на драго сърце би отхвърлил поканата да присъства на това предимно женско сборище). Подобни ритуали винаги бяха изпълнени с емоционални приливи и отливи и точно в този миг матроните от Съвета бяха подхванали ритуален танц, въртяха се около олтара и пляскаха с ръце в необуздания ритъм на напева, който се лееше от устните им. Очевидно церемонията наближаваше поредната си кулминация.

Дантраге обърна към Берг’инйон и в очите му съзря въпрос — какво да сторят?

Повелителят на меча даде знак на брат си и на стража да го последват и излезе от централното помещение на светилището, изпроводен от все по-бурните викове на участниците в церемонията.

— Обиколи наоколо, за да се увериш, че е чисто — нареди той на Берг’инйон на езика на жестовете — трябваше да крещи, ако искаше да надвика шума от ритуала.

Младият Баенре кимна и хлътна в една от тайните врати недалече оттам, за да доведе гущера си.

В това време Дантраг внимателно провери оръжията си. Най-вероятно Вендес отдавна се бе справила с проблема (ако изобщо бе имало такъв), ала дълбоко в себе си елфът се надяваше да не е успяла, та битката с Дризт да стане неизбежна. Магическият му меч, вечно жаден за още и още кръв, беше напълно съгласен, от самите глъбини на злата сила, която му даваше живот, изригна вълна на алчно очакване.

Дантраг си позволи да помечтае. Вече си представяше как хвърля мъртвото тяло на изменника в краката на майка си, за да могат тя и останалите матрони (и най-вече Утегентал Армго, който също присъстваше на церемонията) със собствените си очи да видят на какво е способен.

Мисъл, която наистина му се нравеше.

— С главата напред — беззвучно прошепна Кати-Бри, когато достигнаха главното ниво.

Гуенивар бе приклекнала пред нея, а Дризт и Ентрери стояха от двете страни на пантерата с оръжия в ръце. Все още се намираха в малката цилиндрична стаичка във вътрешността на мраморната колона, но бе дошъл моментът да излязат и младата жена свали лъка от рамото си.

Алените очи на жената, изпречила се насреща им в мига, в който вратата се отвори, се разшириха от учудване и тя инстинктивно вдигна ръце пред лицето си.

Безсилна защита срещу среброперата стрела на Таулмарил, която ги прониза със страховита лекота и спря смъртоносния си устрем едва в тялото на следващия елф. С мощен скок Гуенивар прелетя над главите на двете жертви на Кати-Бри и се приземи насред малка групичка войници, запращайки ги във всички посоки.

Миг по-късно Дризт и Ентрери също влетяха в стаята, размахали безпощадните си оръжия, които много скоро почервеняха от вражеска кръв.

От тетивата на Таулмарил се откъсна нова стрела, профуча между скиталеца и палача и се заби в гъстата стена от тела, която препречваше изхода. Кати-Бри дори не изчака да види колцина елфи е повалила, а побърза да изскочи от цилиндричната стаичка и да застане между двамата си спътници, които въртяха оръжия с невиждана ловкост. Третата стрела прикова един от войниците о страничната каменна врата. Камата на Ентрери се заби в сърцето на поредния неприятел; ятаганите на Дризт отбиха нападението на друг от злите елфи, кръстосаха се и политнаха в ответна атака, изписвайки кърваво Х върху гърлото на мрачния войн.

Ала най-голям ужас от всички всяваше Гуенивар. В препълнената стая нищо не би могло да предизвика по-страшна неразбория и паника от тристакилограмовата озверяла пантера и страховитите зъби и нокти. Тя се хвърляше във всички посоки, някого поваляше с един удар на лапата си, друг сам рухваше на земята, стиснал ухапания си глезен. Тя така и не уби никого по време на отчаяния им опит да се доберат до вратата и тунела, започващ отвъд, но остави мнозина ранени, а още повече накара да побегнат ужасени.

Кати-Бри първа достигна коридора.

— Изкърти проклетата врата със стрелите си! — долетя гласът на Ентрери от вътрешността на стаята, ала тетивата на Таулмарил бе запяла още преди убиецът да довърши.

Много скоро пороят от искри, които хвърчаха около вратата, стана толкова ярък, че младата жена почти не различаваше къде се прицелва. Едно обаче виждаше болезнено ясно — портата си оставаше все така здрава.

— Отвори се, хайде, отвори се! — изкрещя Кати-Бри. — Ако не успееха скоро да се измъкнат оттук, щяха да се окажат в капан, а щом първоначалната изненада на неприятелите им отминеше, те с лекота щяха да ги надвият, толкова голямо бе численото им превъзходство.

Сякаш за да засили страховете им още повече, в този миг в коридора се спусна непрогледен мрак.

Спаси ги единствено късметът — следващата стрела уцели механизма за отваряне и вратата зейна широко. Все още, без да вижда нищо, Кати-Бри изскочи на двора, следвана плътно от Дризт, Ентрери и Гуенивар.

Алени проблясъци, хвърляни от символите на дома Баенре, се мяркаха тук-там в мрака и оставяха след себе си слаб светлик — неколцина стражи от Гущеровия отряд идваха да проверят каква е тази врява. Във въздуха засвистяха отровни стрелички и четиримата бегълци разбраха, че трябва веднага да се махат оттам. Начело на малката им групичка застана Ентрери. Първата му мисъл бе да ги поведе към оградата, ала бързо се отказа, когато си припомни, че паешката маска не може да прехвърли и тримата достатъчно бързо. Вместо това реши да заобиколи голямата могила отдясно. Стената, покрай която тичаха, бе доста неравна, тъй като скалното образувание всъщност представляваше няколко гигантски сталактита, скупчени съвсем близо един до друг. Кати-Бри и Дризт се втурнаха след него, ала Гуенивар изостана за миг, за да разпръсне първите преследвачи, добрали се до изхода на могилата.

Палачът трескаво се опитваше да си припомни всичко, което знаеше за това място — разположението на постройките в него, броя на стражите, които най-вероятно бяха на пост по това време и обичайните места, из които патрулираха. Огромният двор на Баенре се простираше на повече от половин миля в едната посока и на четвърт миля в другата и ако Ентрери успееше да избере правилния път, голяма част от часовоите изобщо нямаше да разберат за битката.

Само че това не го успокояваше особено, не и в този миг, когато му се струваше, че всички войни на първия дом са тук и ги обграждат отвсякъде.

— Няма накъде да тръгнем! — извика Кати-Бри.

Докато говореше, над главата й прелетя тежко копие и се удари в близката скала. Младата жена рязко се обърна, вдигнала Таулмарил пред себе си. Нападателят вече бе успял да се скрие зад една могила близо до оградата, ала въпреки това магическата стрела полетя натам. Естествено, камъкът я спря и тя се заби в оградата, където изчезна сред дъжд от сребристи и алени искри. За секунда Кати-Бри си позволи да повярва, че късметът й се усмихва и че току-що е открила начин да преодолеят това препятствие, но когато искрите угаснаха, тя разочаровано установи, че оградата дори не беше одраскана.

Позабави се, чудейки се какво да прави, ала в този миг Дризт се блъсна в гърба й и тя трябваше да продължи напред.

Ентрери свърна зад поредния завой и едва сдържа гневното си проклятие при вида на многобройния отряд, който се задаваше оттам. При това положение да продължат към открития двор би било истинско самоубийство. Пътят пред тях беше отрязан, назад също не можеха да се върнат. Време за губене обаче нямаше и палачът се втурна напред, после рязко сви надясно, скочи върху могилата и ловко се прехвърли върху пътечката, която тръгваше нагоре и която се използваше от гоблините, работещи по украсата на внушителния дворец.

За Ентрери, свикнал да се движи по високите, тесни улуци на къщите в Калимпорт, скалната издатина беше детска игра; пъргав като котка, Дризт също не срещна никакви затруднения. Ако Кати-Бри имаше време да размисли на спокойствие, надали щеше да се осмели да ги последва — пътеката бе широка по-малко от половин метър, от едната страна зееше пропаст, а от другата се издигаше неравна скала. Ала враговете им се приближаваха застрашително бързо и никой от бегълците нямаше време да се притеснява за подобни неща. Кати-Бри не само че успяваше да не изостава от Дризт и Ентрери, но дори съумя да изпрати няколко стрели към двора под себе си, принуждавайки преследвачите да се разбягат в търсене на прикритие.

Щом свиха зад близкия завой, четиримата се натъкнаха на първото препятствие… или поне така си мислеха. Два гоблина стояха там и се взираха в тях с глуповато изумление. Само че робите нямаха никакво желание да се бият и в ужаса си се хвърлиха към ръба на пътеката и се затъркаляха през глава по неравната стена на могилата.

Зад следващия ъгъл Ентрери забеляза голям, богато украсен балкон, само на метър и половина от пътечката. Без да се колебае, той скочи на него и се насочи към доста по-удобната стълба, която тръгваше нагоре.

В мига, в който стъпи на пода, от една врата в дъното на терасата изскочиха две жени. Първата бе посрещната от свистяща сребърна стрела и политна обратно в стаята, от която бе излязла; палачът побърза да се заеме с втората и когато Кати-Бри и Дризт се присъединиха към него, тя беше мъртва.

В този миг Гуенивар прелетя над главите им и застана начело.

Изкачваха се все по-нависоко и по-нависоко, от земята вече ги деляха петнадесет, тридесет, шестдесет метра. Задъхваха се и се препъваха, ала продължаваха напред, въпреки изтощението, което обхващаше телата им — просто нямаха друг избор. Най-сетне, след като бяха оставили повече от триста метра зад гърба си, сталагмитът отстъпи място на масивен сталактит, а стълбите бяха заменени от хоризонтални пътечки, които свързваха по-голямата част от камъните, висящи над двора.

Насреща им се зададе нова група мрачни войни. Стреличките от миниатюрните им арбалети се посипаха върху Гуенивар, която се бе хвърлила срещу тях в мига, в който ги видя. Когато разбраха, че отровата няма да спре огромната пантера, елфите се втурнаха да бягат, а тези, които бяха прекалено близо до нея, просто скочиха от пътеката, използвайки умението си да левитират, за да не се пребият.

Кати-Бри светкавично свали лъка от рамото си и стрелата се заби в тялото на един от войниците с такава сила, че то се преобърна няколко пъти във въздуха и накрая увисна надолу с главата, а кръвта шурна от грозната рана и оплиска каменния под далече-далече под него. Другарите му, разбирайки колко са уязвими докато левитират, побързаха да се скрият между камъните.

Гуенивар се нахвърли върху онези, които не бяха успели да скочат от пътеката навреме, а Ентрери довърши малцината ранени, оцелели след смъртоносното нападение, после се обърна към спътниците си и изкрещя победоносно при вида на внезапно чистата пътека.

Кати-Бри също изглеждаше обнадеждена, ала изражението на Дризт си оставаше все така мрачно — скиталецът прекалено добре осъзнаваше колко сериозно е положението. Повечето от елфите на Баенре със сигурност можеха да левитират (умение, което самият той бе изгубил малко след излизането си на Повърхността) и съвсем скоро не един и двама войни (между тях и доста жени) щяха да се спотаят в гъстите сенки около тях с арбалети в ръце.

Не след дълго достигнаха поредния сталактит. Гуенивар тръгна по пътеката, която го заобикаляше отляво, Ентрери пое надясно.

Боейки се от засада, убиецът се хвърли на колене в мига, в който сви зад скалата. Както и очакваше, там наистина имаше някой — елфическа жена, която щом го видя, побърза да сведе арбалета си надолу и да се прицели. Не улучи и сабята на Ентрери потъна в крака й. Изправяйки се, палачът използва оръжието като лост и запрати тялото на противницата си в бездната.

Дризт и Кати-Бри чуха свиреп рев и миг по-късно видяха как Гуенивар събаря друг елф от пътеката. Младата жена тъкмо се канеше да тръгне натам, когато зад гърба й се разнесе остро изсвирване. Погледна през рамо точно навреме, за да види как тъмнозеленият плащ на скиталеца се развява във въздуха. Инстинктивно се наведе, после мрачно се взря в стреличката, която се заби в дебелия плат… стреличка, предназначена за беззащитната, мека част на тила й.

Дризт свали наметалото си и отскочи встрани, разкривайки група елфи, които бързо се приближаваха към тях.

Върху тясната пътека нямаше оръжие, което да се мери с Таулмарил.

Стрела след стрела прорязваха мрака и прииждащите врагове започнаха да падат един по един, мъртви или тежко ранени. За миг Кати-Бри повярва, че ще ги спре, че може да ги удържа до безкрай, ала внезапно усети как Дризт я сграбчва за раменете и я дръпва встрани, прикривайки я с тялото си.

Ярка светкавица се удари в камъка, пред който двамата стояха допреди миг, и ги обля с дъжд от пъстроцветни искри.

— Проклети магьосници! — изруга младата жена и като се привдигна на едно коляно, се прицели натам, където й се бе сторило, че вижда заклинателя.

Стрелата полетя към елфическия отряд, ала се блъсна в невидима вълшебна бариера и се взриви, без да нарани никого.

— Проклети магьосници! — повтори Кати-Бри и заедно с Дризт се втурнаха да бягат.

Зад сталактита пътеката беше чиста и преследвачите им бързо изостанаха, тъй като трябваше да внимават самите те да не станат жертва на вражеска засада.

Сега пред четиримата спътници се виеше същинска плетеница от каменни мостове, наоколо не се виждаха почти никакви войници. Никой не ги спираше, но накъде ли трябваше да поемат оттук нататък? Огромната пещера на Мензоберанзан се бе ширнала около тях, ала никоя от пътеките не водеше вън от двора на Баенре; нямаше и много сталактити, които да са достатъчно големи, за да се съединят с масивните сталагмитни колони на земята.

Очевидно Гуенивар също не знаеше какво да стори и Ентрери отново застана начело. Скоро се озоваха на кръстопът, но когато палачът се обърна за съвет към Дризт, скиталецът само сви рамене — и двамата бяха достатъчно опитни, за да разберат, че враговете им бързо ги обкръжават.

Следващият сталактит, който се изпречи на пътя им, бе опасан от стръмна пътека. Откриха и врата (очевидно тази колона бе свещена), ала вътре имаше само една празна стая, която не предлагаше никакво скривалище. На върха пътеката отново поемаше в две различни посоки и след кратко колебание, Ентрери сви наляво. Не бе направил и две крачки, когато се закова на място и се хвърли на земята.

Над главата му профуча тежко копие и се заби в колоната, на сантиметри от лицето на Кати-Бри. Младата жена с ужас се взря в гнусните пипала, които стърчаха от все още трептящото оръжие, гърчеха се зловещо и дробяха яката скала на късчета — лесно можеше да си представи каква болка причинява подобна могъща магия.

— Гущерови ездачи — прошепна Дризт в ухото й и я дръпна, за да я накара да го последва.

Кати-Бри се огледа във всички посоки, мъчейки се да открие тези нови врагове. Чуваше как влечугите пъплят по тавана, ала в слабия светлик, хвърлян от диадемата, беше трудно да ги различи достатъчно добре, за да се прицели.

— Дризт До’Урден! — долетя вик откъм съседната, по-ниска пътека.

Скиталецът се вгледа натам и видя Берг’инйон, възседнал голям гущер, да се прицелва с копието си. Опитът беше забележителен, като се имаха предвид значителното разстояние и причудливия ъгъл, под който младият Баенре бе принуден да го хвърли, но оръжието не достигна бегълците.

Кати-Бри светкавично опъна тетивата на Таулмарил, ала Берг’инйон беше по-бърз и успя да се скрие под каменния свод тъкмо навреме, за да види как стрелата отскача от яката скала и полита надолу.

— Беше един от синовете на Баенре — обясни Дризт. — Наистина е опасен!

— Беше — натърти младата жена и този път се прицели в пътеката, под която бе избягал злият елф.

Магическата стрела с лекота проби камъка и отдолу се разнесе пронизителен писък. Берг’инйон падна от седлото и политна надолу, мъртвото тяло на гущера също потъна в мрака. Когато се скри от очите на враговете си, младият Баенре призова умението си да левитира, преобърна се във въздуха и меко се приземи на каменния под в двора.

Искрено възхитен от съвършения изстрел, Дризт целуна Кати-Бри по бузата, после се втурнаха след Гуенивар и Ентрери. Откриха ги зад следващия завой, където двамата тъкмо довършваха поредния мрачен елф.

И все пак, всичко изглеждаше толкова безсмислено, толкова безнадеждно. Можеха да извоюват дребните си победи в продължение на часове и пак нямаше да са премахнали и една десета от многочисленото войнство на първия дом. Дори по-лошо, рано или късно защитниците на дома щяха да се организират, самата матрона — майка и дъщерите й — до една върховни жрици — щяха да се включат в преследването, множество могъщи магьосници също щяха да се присъединят.

Изкатериха се по каменния мост, опасващ поредния сталактит и стигащ до най-високата част на пещерата. Не виждаха никого, ала бяха сигурни, че наоколо се спотайват още елфи и дори в този момент се прицелват в тях от седлата на гущерите си.

Внезапно Гуенивар подскочи право нагоре и изчезна в сенките, надвиснали между групата сталактити, които висяха на около десетина метра над главите им. Миг по-късно тупна обратно на моста, вкопчена в жестока схватка с огромен гущер и Дризт с ужас си помисли, че пантерата ще се изтърколи от моста.

Ентрери се закова на място, на безопасно разстояние от двете животни, ала скиталецът се втурна към тях, размахал двата си ятагана.

Кати-Бри продължи да се взира в тавана, дори след като котката се върна и затова видя мрачния войн в мига, в който той се заспуска надолу. Двамата стреляха почти едновременно — отровната стреличка падна някъде зад гърба й, а младата жена успя само да отчупи парченце от сталактита до главата му.

Елфът начаса осъзна, че няма никакъв шанс срещу момичето и смъртоносния му лък. Без да губи време с повече изстрели, той се оттласна и се зарея близо до тавана. Следващата стрела се заби в един камък недалече от него; третата разтроши сталактита, за който тъкмо се канеше да се залови.

Вече нямаше за какво да се хване, а висеше на около осем метра над пътеката и на около петнадесетина встрани от нея. Разбира се, можеше да се спусне надолу и да се върне към левитацията, когато излезе извън обсега на страховития лък. Вместо това той предпочете да се издигне още по-нависоко и да потърси прикритието на многобройните ниши и пролуки в неравния свод.

Кати-Бри се прицели, тетивата звънна прокобно. Безпогрешната стрела прониза обречения елф, продължи нагоре и потъна в тавана. Миг по-късно се разнесе силен взрив, който сякаш идваше извън пещерата или по-скоро от тунелите над покрива й.

Кати-Бри вдигна очи нагоре, мъчейки се да разтълкува значението на далечната експлозия.

Глава 25 Отчаян бяг

С напредването на церемонията матрона Баенре, необезпокоявана от събитията на двора, усещаше как я обзема все по-голяма гордост. Не знаеше, че Дантраг и Берг’инйон не са в светилището и дори не подозираше, че жестоката й дъщеря е мъртва, посечена от същия вероотстъпник, когото тя се надяваше да покаже на останалите матрони — майки.

Единственото, което Ивонел Баенре усещаше в този миг, бе сладкият вкус на властта. Собственоръчно беше създала най-могъщия съюз, сключван в Мензоберанзан през последните няколко века и го бе оглавила. Беше надхитрила лукавата К’иорл Одран, а Мез’Барис, господарка на втория по влияние дом, буквално бе сплашила. Кралицата на паяците гледаше на рода Баенре повече от благосклонно, убедена бе матроната — майка.

Единственото, което чуваше в този миг, бяха ритуалните напеви; единственото, което виждаше — великолепния магически образ на Лолт, която неспирно менеше очертанията си от паяк в елфическа жена и обратно. А и как можеше тя, пък и който и да било от стотиците гости, които наблюдаваха церемонията, да знаят за битката, бушуваща далече-далече над покрива на светилището?

— Тунел! — възкликна Кати-Бри, сграбчи Дризт за рамото и го накара да се обърне към мъртвия елф, който все още се носеше във въздуха над тях.

Скиталецът я изгледа недоумяващо.

— Там горе! — извика тя, после нетърпеливо вдигна Таулмарил и се прицели натам.

Стрелата се удари в основата на сталактита, ала не успя да го преодолее.

— Там е, казвам ти! — настояваше младата жена. — Над тавана на пещерата има тунел!

Дризт колебливо се взря нагоре и се замисли. Не се съмняваше в предположението, ала нямаше никаква представа как да се доберат до онзи коридор. Мостът, който отиваше натам, свършваше на около четири метра от мястото, ала до него (макар той да се намираше само на десетина метра и съвсем малко по-високо от тях) водеше само един заобиколен път, дълъг стотици метри.

— Какво има? — обади се Ентрери и се втурна към тях, за да провери какво става; зоркият му поглед не пропусна да забележи мрачните силуети, които се събираха в далечината зад тях.

— Над нас като че ли има тунел — бързо обясни Дризт.

Изражението на палача красноречиво говореше, че това предположение му се струва доста неправдоподобно, ала съмненията му само още повече мотивираха Кати-Бри.

Таулмарил пропя и стрела след стрела полетяха към основата на упорития сталактит.

Някъде зад гърба им избухна огнено кълбо и целият мост потрепери. Камъните се разместиха, металът започна да се топи, пътеката сякаш щеше да рухне.

Младата жена рязко се обърна и с два добре премерени изстрела уби един от нападателите и принуди останалите да се скрият зад най-близката колона. Някъде откъм мрака пред тях долетя гърленото ръмжене на Гуенивар, изщракаха арбалети.

— Да се махаме оттук! — настоя Ентрери и дори дръпна скиталеца, за да го накара да тръгне.

Дризт обаче не помръдна от мястото си и продължи да наблюдава усилията на Кати-Бри, убеден, че тя знае какво прави. В основата на сталактита се заби поредната сребропера стрела и потъна дълбоко в поддаващия камък.

Скалата простена в знак на протест, приплъзна се надолу и увисна на една страна. После полетя в бездната. За миг Дризт си помисли, че ще се сгромоляса право върху куполовидния покрив на светилището, но със съжаление я видя да пада на двора и да се разбива на хиляди парчета.

Внезапно острият слух на скиталеца долови необичаен шум и очите му се разшириха от изненада, примесена с надежда.

— Вятър — едва успя да прошепне той. — От тунела идва вятър!

Така си и беше. Откъм дупката, зейнала там, където допреди малко се намираше сталактитът, сега свистеше вятър — налягането в по-горните галерии се изравняваше с това в мензоберанзанската пещера.

— Само че как ще се доберем дотам? — попита Кати-Бри.

Вместо отговор, Ентрери, който вече й вярваше напълно, се зае да търси нещо в раницата си. Извади дълго въже и кука за захващане и само с едно хвърляне успя да я закачи за моста, който се намираше най-близо до дупката. После се втурна към парапета и завърза въжето. Без никакво колебание, Дризт скочи върху своеобразната пътека и тръгна нагоре, добивайки увереност с всяка стъпка.

Увереност, която се стопи в мига, в който на пътя му внезапно се изпречи мрачен войник. Отърсвайки се от невидимата магия, с която се бе прикривал до този момент, злият елф вдигна меча си.

Отчаяно вкопчен в прерязаното въже, скиталецът увисна над бездната, само на няколко метра под пътеката, където бяха спътниците му.

Самодоволната усмивка на злия елф, който му бе попречил, замръзна и отстъпи място на неподправен ужас, когато среброперата стрела потъна дълбоко в гърдите му.

Дризт започна да се катери нагоре, ала не бе изминал и метър, когато покрай ухото му изсвистя малка стреличка, после още една. Сведе поглед надолу и забеляза неколцина войници да се приближават с помощта на левитация, насочили арбалети срещу него.

Ентрери яростно сграбчи въжето, мъчейки се да му помогне. В мига, в който ръцете на скиталеца стиснаха ръба на моста, палачът го издърпа до себе си, после взе въжето и се вгледа в него с мрачно изражение — как, в името на Деветте пъкъла, щеше да го закачи за другата пътека без куката? По лицето на убиеца се изписа непоколебима решимост и като направи неголям клуп в края му, той се огледа наоколо.

Дризт тъкмо се канеше да се изправи, когато мощен взрив разтърси пътеката. Кати-Бри се олюля, под краката й зейна голяма пукнатина; скиталецът политна през ръба и отново увисна над бездната.

Чу се изщракване на арбалети и една стреличка отскочи от камъка на сантиметри от лицето на Дризт. Друга се заби в ботуша му, но за щастие не успя да го нарани. Миг по-късно тялото му беше обхванато от високи алени пламъци, които не му причиняваха болка, но го превръщаха в лесна мишена.

Дризт сведе поглед надолу и призова облак магически мрак между себе си и приближаващите елфи. После се изкатери обратно върху моста и завари Кати-Бри да обсипва със стрели войниците, които прииждаха зад гърба им, докато Ентрери придърпваше въжето към себе си, без да спира да проклина.

— Няма къде да го закача — изръмжа той и на Дризт не му беше никак трудно да се досети какво означава това: враговете им неумолимо ги обкръжаваха, мостът бавно се пропукваше под краката им, а сякаш за да стане всичко напълно безнадеждно, Гуенивар дотича при тях — пътят напред също беше отрязан.

— Няма да се предадем! — прошепна Кати-Бри и в очите й пламна мрачна решителност.

Изпрати поредната си стрела към задаващите се войници и се хвърли по лице на моста. От облака, който още се рееше под него, се показа протегната напред пръчка, после се появи и самият магьосник.

Среброперата стрела се удари право в пръчката, разцепи я надве и прониза рамото на елфа. Той извика, повече от ужас, отколкото от болка, и сведе очи към вече безполезното си оръжие — прекрасно знаеше какъв мощен взрив на магическа енергия ще последва. С типична за расата си вярност, той го хвърли в мрака под себе си… там, където се намираха другарите му, после побърза да се отдръпне от пътя на невидимите огнени кълба, които изригнаха от счупената пръчка. Предсмъртните викове на събратята му отекнаха над бездната, после бавно заглъхнаха.

Заклинателят дори не успя да се зарадва, че се е отървал толкова леко, преди в гръбнака му да се забие сребърна стрела и да угаси светлината в очите му. Сложила край на тази опасност, Кати-Бри веднага скочи на крака и отново се зае да обстрелва приближаващия се по пътеката отряд. Нито арбалетите, нито копията им можеха да я достигнат, ала тя бе сигурна, че замислят нещо.

Гуенивар не бе обикновена пантера и интелигентността й значително надвишаваше тази на сестрите й от Материалната равнина. Веднага щом се върна при тримата си спътници, тя се досети какво се бяха опитали да направят, разбра и как се бяха провалили. Вярното животно бе тежко ранено, от тялото му стърчаха цяла дузина отровни стрелички, ала желанието да помогне на любимия си господар заглушаваше болката и потискаше всяка друга мисъл.

Ентрери не можа да сдържи ужасения си вик, когато котката най-неочаквано се хвърли към него и изтръгна въжето от ръката му. Накани се да извади оръжие, за да се защити, ала Гуенивар се закова на място (при което и Дризт, и палачът политнаха назад, повлечени от устрема), обърна се надясно и скочи.

С лекота достигна моста под дупката на тавана, но не успя да спре и увисна от другата му страна, все така вкопчена във въжето.

Много по-разтревожен за приятелката си, отколкото за самия себе си, Дризт се втурна по опънатото въже, макар да знаеше, че то всеки миг може да се изплъзне от зъбите на Гуенивар и да го запрати в бездната.

Ентрери дръпна Кати-Бри и й даде знак да последва скиталеца.

— Не мога да ходя по въже! — възпротиви се тя с разширени от ужас очи.

— Научи се тогава! — сопна се убиецът и я бутна толкова грубо, че замалко не я събори от моста.

Разтреперана, младата жена постави единия си крак върху въжето и опита да се закрепи, но бързо се отказа и се дръпна назад.

Ентрери я отмести настрани и скочи върху своеобразната пътека.

— Задържай ги с лъка си — нареди той. — И бъди готова да развържеш въжето, когато ти кажа!

И преди Кати-Бри да успее да го попита каквото й да било, палачът се втурна напред с такава лекота, сякаш все още се намираше върху моста. Не й оставаше друго, освен да започне да обстрелва прииждащите неприятели — както тези зад тях, така и другите, които преследваха Гуенивар.

Младата жена трескаво се обръщаше ту в едната, ту в другата посока и понеже нямаше никакво време да се прицели, стрелите й рядко улучваха.

От устните й се откъсна сподавена въздишка — наистина я болеше за бъдещето, което никога нямаше да види. После по лицето й плъзна примирена, ала храбра усмивка. Щеше да умре, да… но щеше да повлече и врага със себе си, с гибелта си щеше да дари свобода на Дризт.

Част от елфите, присъстващи на церемонията на Баенре, усетиха рухването на сталактита в двора, ала не му обърнаха особено внимание — стените на светилището бяха дебели, а малкото шум, който успяваше да проникне през тях, начаса бе удавян от ритуалния напев на две хиляди богомолци.

Матрона Баенре научи за станалото малко по-късно, когато Сос’Умпту, нейната дъщеря, отговаряща за светилището, тихичко й прошепна, че нещо в двора сякаш не е наред.

На първата матрона обаче, никак не й се искаше да прекъсва церемонията. Погледът й обходи лицата на останалите матрони — повелителки (единствените, които можеха да й бъдат съперници) и със задоволство установи, че в този момент те са й напълно предани. Все пак не биваше да рискува, затова разреши на дъщеря си да изпрати неколцина от елитните бойци, охраняващи светилището, като внимава да не привлича ненужно внимание.

После отново се отдаде изцяло на церемонията, усмихната, сякаш нищо необичайно (с изключение, разбира се, на това доста необикновено събиране) не се бе случило. Толкова сигурна беше матрона Баенре в могъществото на своя дом, че единствената й тревога бе да не би някой да оскверни свещения ритуал и така да я злепостави в очите на Лолт.

И дори не подозираше за подвизите, които тримата бегълци и гигантската пантера извършваха високо горе.

Надвесен от моста, Дризт нежно насърчаваше ранената пантера да се изкатери обратно при тях и дори не усети, че Ентрери стои до него.

— Нищо не можем да направим за котката — разнесе се гласът на палача и Дризт рязко се обърна.

Първото, което видя, бе смъртната опасност, в която се намираше Кати-Бри.

— Изоставил си я! — кресна той.

— Не може да премине — сопна се убиецът. — Още не!

Заслепен от ярост, скиталецът посегна към ятаганите си, ала Ентрери му обърна гръб и насочи вниманието си към Кати-Бри, която бе коленичила на отсрещния мост и трескаво правеше нещо.

— Отвържи въжето и после се дръж здраво! — провикна се той.

Дризт, учуден, че в глупостта си не е разбрал намеренията на Ентрери още в началото, побърза да му се притече на помощ и с всички сили стисна въжето. В мига, в който Кати-Бри го развържеше, Гуенивар щеше да политне в бездната и тежкото тяло щеше да повлече въжето със себе си. Скиталецът прекрасно разбираше, че двамата с Ентрери не са в състояние да удържат тристакилограмовата пантера за повече от няколко секунди, но щяха да смекчат поне малко мощното дръпване, което щеше да последва, та Кати-Бри да успее да се задържи.

Младата жена остана на мястото си още известно време, въпреки виковете на Ентрери и идващите все по-близо елфи. Най-сетне се приведе над ръба на моста, но веднага се изправи:

— Прекалено е стегнато!

— Проклятие! — изруга палачът. — Няма с какво да го среже!

Дризт извади Сиянието от ножницата и пристъпи към въжето, твърдо решен да умре до скъпата си Кати-Бри. Не бе успял да направи и крачка, когато младата жена преметна Таулмарил през рамо и скочи върху своеобразния мост с изкривено от ужас лице и разтреперани крака. Метър, два, пет, разстоянието между нея и спътниците й постепенно намаляваше.

Сега, когато среброперите стрели бяха спрели да разреждат редиците им, мрачните бързо се приближаваха. Първите почти бяха достигнали опънатото въже и вече насочваха арбалетите си срещу беззащитната жена.

Внезапно обаче онези, които вървяха най-отпред, се заковаха на място, после трескаво се разбягаха встрани, някои дори скочиха от моста.

Дризт не можеше да разбере какво става, но не му се наложи да се чуди дълго — тъкмо в този миг между двете групи елфи на отсрещната пътека избухна огромно огнено кълбо. Пламъците се пръснаха във всички посоки и той инстинктивно вдигна ръце пред лицето си.

В този момент се разнесе викът на палача — прогорено, въжето се бе откъснало в другия си край и сега бързо профучаваше покрай тях, повлечено от тристакилограмовата пантера.

Дризт и Ентрери светкавично се хвърлиха към него, за да го забавят поне малко, но едва го бяха хванали, когато почувстваха как то олеква и се отпуска в ръцете им — безстрашната Гуенивар, досетила се, че Кати-Бри ще се блъсне в моста с всички сили и най-вероятно няма да успее да се задържи, пусна своя край на въжето и полетя в мрака на бездната.

Мостът, от който Кати-Бри бе побягнала преди малко, изскърца зловещо и се срути, премазвайки един от малцината оцелели след взрива на разцепената магическа пръчка и събаряйки онези, които не бяха успели да скочат навреме. Повечето все още можеха да левитират и щяха да се спасят, но това забавяне щеше да осигури на бегълците преднината, от която така отчаяно се нуждаеха.

Лицето на Кати-Бри пламтеше от горещината, по плаща й се гонеха малки пламъчета, ала тя запази присъствие на духа и сграбчи протегнатата ръка на Дризт.

— Отпрати Гуен! — останала без дъх се примоли тя, макар че при всяка дума усещаше остра болка в гърдите.

Дризт не чака да му повтарят и без да я пуска, извади ониксовата статуетка от кесията си и освободи Гуенивар. Оставаше му само да се надява, че го е сторил преди вярното животно да се е сгромолясало на каменния под.

След това внимателно издърпа Кати-Бри на моста до себе си и силно я прегърна. Междувременно Ентрери бе откачил куката и сега с един добре премерен замах я прехвърли през дупката, останала след срутването на сталактита. После завърза другия край на въжето за парапета на моста и даде знак на Дризт да тръгне пръв.

Скиталецът ловко се закатери нагоре, следван от Кати-Бри. Тя обаче не се справяше така добре като него и с това предизвика гневните ругатни на Ентрери, който се боеше, че заради нея неприятелите им може да ги настигнат.

И наистина, както Дризт виждаше със собствените си очи, към тях вече се бе насочила нова група левитиращи елфи, макар все още да бяха достатъчно далече.

— Чисто е! — извика той, когато надникна в дупката и с радост установи, че там наистина има тунел, а не някоя малка стаичка без изход.

Ентрери се улови за въжето и пое нагоре, последен от тримата.

Скиталецът издърпа Кати-Бри до себе си и сведе поглед към убиеца. Можеше да пререже въжето и да го остави да рухне в бездната — светът щеше да бъде много по-добро място без злия палач. Ала Дризт не можеше да потъпче честта си и да престъпи думата си — своята и тази на Кати-Бри. Освен това не можеше да отрече, че Ентрери наистина бе положил неимоверни усилия, за да ги доведе дотук. Не, Дризт До’Урден нямаше да се превърне в предател.

Когато убиецът се приближи достатъчно, той го улови и му помогна да се изкатери при тях. Междувременно Кати-Бри отново бе свалила Таулмарил от рамото си и сега надникна през дупката, за да провери дали враговете им не ги застигат. Внезапно вниманието й беше привлечено от обгърнатия от вълшебни пламъци купол на светилището, което се издигаше точно под тях. Представи си израженията на събраните там елфи, ако Гуенивар бе рухнала върху покрива и тази мисъл я наведе на една идея. По устните й заигра мрачна усмивка и след един последен поглед към светилището, тя вдигна очи към тавана над главата си.

Тунелът не беше изработен с длето и чук и затова бе доста неравен, но за сметка на това достатъчно широк, за да могат тримата да вървят рамо до рамо. Изведнъж в мрака пред тях проблесна светлина — сигурен признак, че не са сами.

Дризт извади оръжията си и се накани да се втурне напред, за да разчисти пътя, но после видя Кати-Бри да тръгва в обратната посока и се поколеба.

— Какво си мислиш, че правиш? — сопна се Ентрери, ала Кати-Бри дори не си направи труда да му отговори и постави нова стрела в тетивата на Таулмарил.

Изведнъж от близкия страничен проход изскочи войник и се нахвърли отгоре им, но още преди да вдигне меча си, между ребрата му се заби жестока изумрудена кама. Докато го довършваше, Ентрери изкрещя на Кати-Бри да отиде при Дризт.

— Удържай ги! — рече му младата жена в отговор и продължи в обратната посока.

— Да ги удържам? — недоумяващо повтори убиецът, но това не му попречи да посече още един елф и да се заеме с другаря му, който току-що се бе показал от прохода.

Дризт се втурна зад ъгъла и направи няколко крачки върху полегатата стена, за да запази трескавата си скорост.

— Не беше зле! — обади се някой на езика на мрачните и го накара да се закове на място.

Възседнали гущери, двамата братя Баенре стояха в средата на тунела и му препречваха пътя.

— Добър опит! — проговори отново Дантраг, ала ехидната му усмивка обезсмисляше усилията на бегълците, сякаш единствената цел на онова, което бяха извършили до този момент, бе да послужат като развлечение за самонадеяния Повелител на меча и неговия брат.

Глава 26 Изненадата на Кати-Бри

— Мислех, че пронизаха гущера ти, а теб изпратиха в бездната — подхвърли Дризт, мъчейки се да звучи самоуверено, напук на горчивото разочарование, което изпитваше в момента.

Берг’инйон го измери с поглед, ала не отвърна нищо.

— Добър изстрел — съгласи се Дантраг. — Но онова си беше просто един обикновен гущер, нищожна цена за забавлението, което ти и твоите приятелчета ни предложихте тази вечер.

После се протегна и взе дългата пика, която брат му държеше в ръце.

— Готов ли си да срещнеш смъртта, Дризт До’Урден? — попита той и вдигна страховитото оръжие.

Скиталецът светкавично приклекна и кръстоса двата ятагана пред себе си. Къде се бяха дянали Кати-Бри и Ентрери, не спираше да се чуди той, дали някой от войниците на Дантраг не ги бе причакал?

Само при мисълта, че Кати-Бри може да не е между живите, усети как го залива вълна от черно отчаяние, но стисна зъби и си наложи да прогони тези опасения — младата жена можеше сама да се грижи за себе си и той трябваше да й има доверие.

Гущерът на Дантраг се хвърли напред, после полази по една от стените. Дризт нямаше никаква представа откъде ще бъде нападнат. Дали животното щеше да се върне на пода, преди да се нахвърли отгоре му? Или пък щеше да се изкатери още по-нависоко по стената и да го връхлети оттам? А може би щеше да увисне на тавана, точно над главата му?

Ездачът знаеше, че скиталецът дълги години е живял на Повърхността, където няма тавани. Дали не смяташе, че така най-много ще затрудни противника си?

Дризт се поколеба дали да не тръгне към отсрещната стена, ала вместо това падна на колене в мига, в който Повелителят на меча накара лепливоногото животно да се изкатери до тавана. Върхът на пиката мина на милиметри от главата му и той посегна да улови дръжката й.

Усети ужилване в гърба и рязко се обърна… тъкмо навреме, за да види как Берг’инйон презарежда арбалета си.

— Никога не съм казвал, че искам честна борба, Дризт До’Урден! — изсмя се Дантраг, после накара гущера си да слезе на пода и отново вдигна пиката.

Размахал кама и сабя, Ентрери се мъчеше да довърши упорития елф. Само че противникът му бе прекалено опитен и досега се отбраняваше толкова успешно, че другарите му, убедени, че ще съумее да задържи опасния човек, също започнаха да се приближават.

— Какво правиш? — извика Ентрери към Кати-Бри, когато я видя да коленичи край някаква масивна каменна могила.

Вместо отговор, тя скочи на крака, светкавично изпрати две стрели в основата на скалата, после отново приклекна.

— Какво правиш? — повтори убиецът настоятелно.

— Вместо да се вайкаш, по-добре вземи и довърши най-сетне този елф! — отряза го Кати-Бри и Ентрери я погледна изумено — вече не знаеше какво да мисли за странната млада жена.

В този миг, сякаш току-що й беше хрумнало, тя извади ониксовата статуетка:

— Върни се, Гуенивар! Храбрият ми спътник май има нужда от теб!

Палачът изръмжа и се нахвърли върху противника си с удвоена ярост… точно както Кати-Бри се надяваше, че ще стори. Сабята му започна да описва светкавични кръгове, камата не пропускаше възможност да се стрелне напред.

Мрачният каза нещо на своя език и един от другарите му се престраши и му се притече на помощ. Ентрери отново изръмжа и неохотно отстъпи назад.

Внезапно тъмнината беше прорязана от сребристо сияние и когато убиецът си възвърна зрението, пред себе си отново имаше един-единствен противник, а онези, които до този миг бяха наблюдавали битката от страничния проход, сега панически се отдалечаваха.

Палачът хвърли бърз поглед към Кати-Бри, ала тя, прекалено заета да обстрелва каменната могила и да си говори с пантерата, която междувременно се бе материализирала, дори не го забеляза.

Усещаше как отровата разпалва пареща болка в гръбнака му, ала изцелителната отвара, която бе изпил наскоро, не й позволяваше да го надвие. Нарочно се олюля и чу как Дантраг избухва в подигравателен смях. Арбалетът на Берг’инйон изщрака заплашително, но когато стрелата полетя, Дризт вече се свличаше на земята и тя мина над него, без да го засегне. За сметка на това се удари в камъка на сантиметри от главата на Дантраг и набързо изтри ехидната усмивка от лицето му.

Злият елф се нахвърли отгоре му още преди скиталецът да се бе изправил и го принуди да падне на едно коляно. Дризт все пак успя да скочи на крака и рязко се завъртя, отбивайки опасната, надарена с магия пика в мига, в който тя мина под вдигнатата му ръка. Невероятно бърз, Повелителят на меча го зашлеви през лицето и Дризт, прекалено зает с това да държи копието далече от себе си, не можа да отвърне.

Все така мълниеносно, Дантраг се върна за нов удар и скиталецът едва успя да отскочи встрани. Пиката остави дълбока пукнатина в близкия камък, но когато Дризт се обърна светкавично с намерението сам да се впусне в атака, мечът се стовари върху ръката му и се прибра в ножницата си с такава бързина, че той дори не можа да проследи движението.

Гущерът отново се втурна към него, като този път се изкатери по стената и го принуди да се претърколи в обратната посока.

— Колко още, Дризт До’Урден? — самонадеяният Дантраг прекрасно разбираше, че усилието непрестанно да отскача и да се пази много скоро ще изтощи неприятеля му до краен предел.

Дризт нямаше какво да отвърне и само изръмжа гневно, но докато се изправяше, забеляза нещо, което върна надеждата в гърдите му — силното тяло на позната черна пантера.

Синът на Баенре тъкмо обръщаше гущера си за нов удар, когато Гуенивар връхлетя върху него. Влечугото се преметна през глава и Дантраг едва успя да извади крака от стремената. Стреснат и позагубил част от самоувереността си, той се изправи пред своя противник.

— Сега вече битката е честна — заяви Дризт.

В този миг иззад гърба на Дантраг долетя стреличка от арбалет, профуча над Сиянието и се заби в рамото на скиталеца.

— Едва ли — саркастично се усмихна Повелителят на меча и извади оръжията си с толкова мълниеносно движение, че Дризт не успя да го проследи дори с поглед.

От дъното на жадната си за кръв душа, Казид’еа се съгласи с него.

Едва ли.

— Какви ги вършиш? — кресна Ентрери на Кати-Бри, когато, вместо да му се притече на помощ, Гуенивар профуча покрай него и се изгуби зад завоя.

Раздразнен, той си го изкара на своя противник и светкавичната тройна комбинация от удари остави злощастния елф напълно замаян и с лошо ранена ръка. В този момент палачът спокойно можеше да го довърши, ако погледът му отново и отново се връщаше към Кати-Бри.

— Копая дупки — отвърна тя, сякаш това обясняваше всичко, после отново опъна тетивата на Таулмарил и парченца от огромния сталактит, който обстрелваше, се посипаха по пода; една от стрелите дори успя да пробие яката скала и полетя към бездната.

— Там пред нас кипи битка — извика той. — Ас тази дупка в тавана мястото много скоро ще се напълни с нови врагове.

— Тогава се залавяй за работа! — отсече младата жена. — И ме остави да си върша своята!

Ентрери преглътна хапливия отговор, който напираше на устните му, но се зарече, че ако оцелее след всичко това, ще я накара да съжалява, че се е родила.

В това време противникът му се хвърли в атака с намерението да се възползва от моментното му разсейване и да го надвие. Ала да хванеш Артемис Ентрери неподготвен не беше никак лесно — сабята му се стрелна наляво, после надясно и накрая полетя право напред. Така само за миг убиецът не само отклони оръжията на неприятеля си, но и за втори път го рани в ръката.

Вплетени един в друг, те се затъркаляха по пода, едно гигантско кълбо от козина и люспи. Дългата шия на гущера му даваше предимството да държи главата си извита настрани и необезпокоявано да впива зъби в хълбока на пантерата. Въпреки това, Гуенивар здраво бе сключила челюсти около основата на врата му, като в същото време го дереше жестоко. Ноктите на предните й лапи потъваха все по-надълбоко в плътта на влечугото, докато двамата се премятаха по пода; задните й лапи нанасяха ритник след ритник в гърдите му.

Котката вече предвкусваше победата си, когато внезапно усети остро убождане — в гърба й се бе забил меч.

Извърна се рязко, отхапвайки голямо парче от рамото на влечугото, ала болката в гърба бе прекалено силна и Гуенивар почувства, че й причернява. Бездруго изнурена от тежкото бягство по мостовете, тя нямаше друг избор — трябваше да се откаже и да поеме обратно към Звездната равнина.

Злощастното влечуго се претърколи върху каменния под. От врата му шуртеше кръв, коремът му бе разпорен, вътрешностите му се сипеха по земята. Полусляпо от болка, то запълзя с цялата бързина, на която беше способно, и затърси дупка, където да се скрие.

Без да му обърне никакво внимание, Берг’инйон се настани още по-удобно на собствения си гущер и продължи да наблюдава битката с удвоен интерес. Вдигна арбалета си и се накани да стреля, после сякаш му дойде друга мисъл и той бавно свали оръжието.

Току-що му бе хрумнало, че както и да завърши тази битка, той със сигурност щеше да спечели.

Дантраг вдигна ръце и облегна двата меча на раменете си, после небрежно се приближи до противника си. Канеше се да каже нещо (или поне така си помисли скиталецът), ала в този миг един от мечовете рязко се стрелна към него. Скиталецът светкавично го пресрещна със Сиянието. Сред звън на желязо Повелителят на меча замахна с второто си оръжие и в същото време протегна първото с дръжката напред.

Всичко стана толкова бързо, че Дризт дори не успя да проследи всичките му движения и макар да спря втория меч, не можа да се предпази от другия, чиято дръжка с всички сили се стовари върху лицето му. Преди да има време да реагира, ръката на Дантраг изплющя върху бузата му.

Каква ли магия използваше противникът му, зачуди се Дризт, убеден, че никой не е в състояние да се движи толкова бързо.

По острия ръб на един от мечовете заигра ален светлик, макар че в очите на скиталеца той не бе нищо повече от неясно петно — така светкавично се стрелкаше оръжието насам-натам. На Дризт му оставаше единствено да се отбранява, да следи всяко движение на противника си, да размахва ятагани във всички посоки и да се вслушва в звъна на желязо, който го успокояваше, че и този път е успял да отклони мечовете на Дантраг. За нападение не можеше да става и дума, единствената му надежда бе, че Повелителят на меча скоро ще се умори.

По устните на Дантраг заигра зла усмивка — и този път, както винаги досега, противникът му не бе в състояние да издържи невъобразимото темпо.

Сиянието се хвърли наляво и отби връхлитащия оттам меч. Другото оръжие на Баенре, онова, по чието острие се гонеха алени пламъчета, политна високо надясно и Дризт с усилие успя да му препречи пътя. Последвалият удар бе прекалено силен и прекалено близо до върха на ледения ятаган и скиталецът разбра, че няма да има сили да удържи на страховития натиск, не и докато оръжието му бе изправено почти отвесно. Вместо това, той светкавично се хвърли на земята и усети как мечът изсвистява над главата му. Когато отново се изправи на крака и се обърна, с изумление видя острието на Дантраг да потъва дълбоко в стената, сякаш тя не бе от най-як камък, а от любимото на Бруенор Бойния чук миризливо сирене!

— Колко още можеш да издържиш? — разнесе се ехидният глас на Баенре. — Движенията ти май вече започнаха да се забавят. Много скоро ще рухнеш победен!

И самонадеяният Повелител на меча смело пристъпи напред, още по-дързък сега, когато вярваше, че е видял на какво е способен прословутият Дризт До’Урден.

Хванат неподготвен, притиснат в ъгъла и притеснен за последствията, които загубата му щеше да има за спътниците му, досега скиталецът се биеше сковано и неуверено. Време бе това да се промени и като впрегна цялата си воля, той изхвърли всичко друго от съзнанието си и прикова вниманието си върху битката. Вече нямаше да следва правилата на Дантраг, нямаше просто да стои и да повтаря движенията му, докато накрая рухне от умора. Вместо това щеше да се вгледа по-внимателно в него, да разгадае методите му, точно както бе сторил, когато злият елф за първи път се бе нахвърлил върху него, възседнал гущера си. Тогава Дризт беше предугадил, че противникът му се кани да се изкачи на тавана, прозрял бе намеренията му, защото бе погледнал през очите на Дантраг.

Така стана и този път. Повелителят на меча замахна за ляв удар, после за десен, после за още два леви и всеки път скиталецът спираше оръжията му, като не само че улучваше безпогрешно откъде ще долети острието, но дори изпращаше ятаганите си в нужната посока, още преди неприятелят му да бе започнал нападението. Всъщност, начинът, по който Дантраг се биеше, силно наподобяваше техниката на Закнафейн. Синът на Баенре може и да се движеше по-светкавично от всеки друг елф, когото Дризт бе срещал, ала това си имаше и своя голям недостатък. Въпреки невъобразимата бързина, с която въртеше оръжията (или може би именно заради нея), Дантраг надали бе в състояние да импровизира и в движение да променя тактиката си.

Дризт отби спускащия се към него меч и описа кръг със Сиянието, за да пресрещне напълно очаквания удар на второто елфическо острие. Беше точно както подозираше — немислимата бързина на Дантраг го ограничаваше по същия начин, по който пречеше на противниците му.

Следващият яростен замах завари скиталеца на колене, с ятаган, вдигнат високо, за да пресрещне връхлитащото оръжие. Вторият меч се спусна мълниеносно, ала Дризт го изпревари и върху крака на Дантраг се проточи кървава резка и го принуди да отскочи.

Повелителят на меча се хвърли напред с яростен рев. Заради мълниеносните му удари, Дризт започна да вдига ятаганите си все по-нависоко. Докато се опитваше да предугажда движенията на противника си, скиталецът изведнъж съзря целия му замисъл… замисъл, който още като младеж бе научил от баща си.

Дантраг дори не подозираше (единствените, които го знаеха, бяха Дризт и Закнафейн), че младият До’Урден бе открил противодействие на тази обикновено несъкрушима атака.

Злият елф изтласка ятаганите нагоре и пристъпи под тях. Това движение се наричаше двоен долен удар — онзи, който го предприемаше, първо принуждаваше противника си да вдигне оръжия нависоко, после правеше крачка назад, само за да се хвърли отново в атака с протегнати напред остриета.

Дризт се отдръпна и стовари кръстосаните си ятагани върху издигащите се мечове на Дантраг — отвръщаше с двойно кръстосване, единственото възможно париране в случая. Само че скиталецът имаше още нещо наум — докато натискаше двата меча надолу, той постепенно пренесе тежестта на тялото си върху единия си крак, а с другия с всички сили изрита противника си право между очите.

Жестокият удар запрати Дантраг назад и преди той да успее да се съвземе, Дризт се нахвърли отгоре му, без да спира да върти магическите си ятагани. Вече той бе този, който нападаше, неговите удари валяха мълниеносно, за да не позволят на врага му да се съвземе и да се възползва от преимуществото, което получаваше от невъобразимата бързина на ръцете си.

Сега бе ред на Дантраг да се отбранява срещу мълниеносните атаки на скиталеца, които се сипеха върху му от всички възможни ъгли. Дризт не знаеше колко още ще съумява да удържа това бясно темпо, ала прекрасно разбираше, че не бива да позволява на противника си да премине в настъпление и отново да го притисне до стената.

Всъщност, Дантраг се справяше наистина добре, успяваше да отбива ударите и да отбягва ятаганите в малкото случаи, когато Дризт пробиеше защитата му. Постепенно скиталецът забеляза, че единствено ръцете на противника му притежават онази невъобразима бързина, която така го бе изумила в началото. Движенията на тялото му бяха умели и добре премерени (както можеше да се очаква от един Повелител на меча и то на Първия дом), ала нищо повече. Дантраг със сигурност не беше по-бърз от него.

Сиянието политна право напред и злият елф с лекота го пресрещна. Дризт светкавично извъртя оръжие така, че закривеното острие да мине над меча и да се впие в ръката, която го държи.

Дантраг отскочи назад, опитвайки да се откопчи, ала скиталецът го следваше неотклонно, без да спира лудешкия танц на ятаганите си. Още на два пъти Дризт надви съпротивата му и го рани леко, използвайки закривените си оръжия, за да се промуши покрай правите остриета на своя противник.

Дали Дантраг бе в състояние да предугажда движенията му така добре, както той — неговите, запита се скиталецът и потисна ироничната усмивка, която напираше на устните му. Сиянието се стрелна право напред и Дантраг вдигна меч пред себе си — единствената възможна защита. Ятаганът започна да се извърта на една страна и той отдръпна ръката си.

Внезапно, по-бързо отколкото Дантраг можеше да реагира, Сиянието смени посоката си, и потъна дълбоко в другата му ръка, после се върна обратно, оставяйки грозен разрез върху корема му.

С изкривено от болка лице Повелителят на меча отскочи назад.

— Бива си те! — призна той, мъчейки се да изглежда самоуверен, ала треперещият му глас издаваше колко сериозна всъщност е последната рана.

Неочаквано по устните му плъзна усмивка:

— Берг’инйон! — извика и погледна встрани, ала задоволството му бързо се стопи — брат му не се виждаше никъде.

— Той също иска да е Повелител на меча — отбеляза Дризт.

С грозен вик злият елф се хвърли в яростна атака.

Разяреният убиец пристъпи в дирята зеленикава светлина, оставена от сабята му. Изумрудената кама се потопи в кръвта на елфа и се опи от живителната му енергия, после се заби отново и отново. Най-сетне Ентрери издърпа оръжието си и направи крачка назад, оставяйки мъртвото тяло да рухне на земята.

Самият той побърза да отскочи от входа на страничния тунел и мрачно поклати глава, когато миг по-късно оттам долетяха няколко отровни стрелички и се удариха в каменната стена.

Сега вече можеше да насочи цялото си внимание към коленичилата жена и да настоява за отговор на въпросите си.

По красивото, измамно невинно лице на Кати-Бри плъзна широка усмивка и тя му показа последния от малките пясъчни часовници, преди да го пъхне в една от дупките, издълбани от среброперите стрели.

Ентрери пребледня като платно — най-после се досети как спътницата му беше взривила моста преди малко, разбра и какво се кани да стори сега.

— Ще трябва да тичаме — спокойно отбеляза тя и се изправи, стиснала Таулмарил в ръка.

Палачът нямаше нужда някой да му казва, че трябва да се маха оттам колкото се може по-бързо (толкова бързо всъщност, че дори не се огледа за скрити в страничния тунел врагове, преди да профучи пред входа му).

Кати-Бри го следваше по петите, а веселият й смях отекваше в коридора. Когато мина покрай дупката, през която бяха излезли от галерията, тя дори поспря за миг и извика на левитиращите отдолу елфи, че не са никак добре дошли при тях.

Замах надясно, замах наляво, последвани от мълниеносно кръстосване на двете оръжия — нападението на Дантраг бе бързо и ожесточено, ала Дризт се справи с лекота и отвърна с нов ритник в кървящия корем на противника си.

Повелителят на меча се преви одве, а когато най-после успя да си поеме дъх и да се изправи, скиталецът вече се бе хвърлил в атака и той трябваше да се защитава.

В този момент откъм завоя се показа Ентрери:

— Да бягаме! — извика той, но макар да се нуждаеше от Дризт, за да се добере до Повърхността, не посмя да спре и да го дръпне със себе си.

Миг по-късно се появи и Кати-Бри, тъкмо навреме, за да види как ятаганите на приятеля й политат напред. Дантраг ги пресрещна и ги раздалечи със своите мечове, после вдигна коляно, ала Дризт отдавна го бе изпреварил. Насред свирепата болка, която плъзна из тялото му и го заслепи, Повелителят на меча извън всяко съмнение разбра, че с него е свършено.

Сиянието преодоля съпротивата на меча му и се насочи към ребрата му. За секунда двамата врагове сякаш застинаха, погледите им не се отделяха един от друг.

— Закнафейн щеше да те победи — хладно рече Дризт и заби Сиянието в сърцето му.

После се извърна към Кати-Бри, мъчейки се да разгадае ужаса в очите й.

Трябваха му няколко мига, за да разбере, че тя се носи към него по въздуха, повдигната от мощна взривна вълна.

Глава 27 Проясняване

Страховито скърцане и жални стонове огласиха пещерата, докато взривовете и високите пламъци бързо подкопаваха основата на каменния сталактит. Най-сетне той се откъсна и полетя надолу като огромно каменно копие, а въздухът около него се завихряше и свиреше зловещо.

Вцепенени от ужас и напълно безпомощни, елфите, които левитираха наблизо, гледаха как се отдалечава в мрака под тях.

Под величествения купол церемонията си течеше необезпокоявано.

Една жена, войник от елитните отряди, които охраняваха светилището, се втурна към олтара с пронизителни писъци. За миг матрона Баенре и останалите решиха, че е изпаднала в необуздан транс, както често се случваше по време на подобни ритуали. Но не! Тази жена като че ли се опитваше да им каже нещо, да ги предупреди!

Седемте матрони — майки внезапно обърнаха изпълнените си с подозрение погледи към Ивонел Баенре.

И тогава сталактитът рухна върху величественото светилище.

Дризт улови Кати-Бри във въздуха, ала после взривната вълна достигна до него и също го повдигна от земята. Когато отново почувства каменния под, под краката си, той се претърколи и я прикри с тялото си.

И двамата крещяха, ала не можеха да надвикат грохота на бушуващия огън. Дризт усети, че му става все по-горещо, плащът му се запали на няколко места.

После всичко свърши — така внезапно, както беше започнало. Скиталецът се изправи и като сваляше тлеещия плащ, се наведе над приятелката си, която още лежеше неподвижно на земята. Дали не бе пострадала при експлозията… или може би се бе случило нещо още по-лошо?

В този миг Кати-Бри отвори дълбоките си сини очи и се усмихна пакостливо:

— Бас държа, че пътят зад нас е чист — лукаво подметна тя и Дризт замалко не се изсмя с глас.

Прегърна я силно и най-сетне повярва, че някога отново могат да бъдат свободни. Представи си дните, които го очакваха, дни, прекарани в Митрил Хол заедно с Бруенор, Риджис и Гуенивар, и разбира се, с Кати-Бри.

Не можеше да повярва какво богатство бе захвърлил просто така.

Най-накрая пусна младата жена и надникна зад завоя, за да се увери със собствените си очи, че преследвачите им са си отишли.

— Я виж ти! — смаяно ахна Кати-Бри, когато погледът й падна върху меча на Дантраг.

Тя се наведе и предпазливо го вдигна, силно изненадана, че един мрачен благородник притежава оръжие, върху което е изваяна глава на еднорог — символът на добрата богиня Миелики.

— Какво откри? — приближи се и Дризт.

— Сякаш е направен само за теб — обърна се към него младата жена и му показа необикновената дръжка.

Скиталецът с интерес се вгледа в нея. Досега не я бе забелязал, макар че със сигурност помнеше с каква лекота същият този меч бе разсякъл камъка преди малко.

— Задръж го — сви рамене той. — Аз предпочитам ятаганите, а ако наистина е нейно оръжие, Миелики ще се радва то да почива на кръста на Кати-Бри.

По лицето на младата жена се разля благодарна усмивка и тя благоговейно мушна меча в ножницата си. Дризт се зае да свали предпазителите от ръцете на мъртвия Дантраг, но в този момент се появи Ентрери:

— Нямаме време за губене! Вече цял Мензоберанзан знае за нас! — гневно рече той. — И хиляда мили да ме деляха от този скверен град, пак щяха да ми се сторят малко!

Навярно за първи път в живота си Дризт почувства, че е напълно съгласен с него.

Да виси на кръста на човешкото момиче не беше точно това, което Казид’еа очакваше. Неведнъж бе слушал за прословутия Дризт До’Урден и когато Дантраг падна убит, той промени магическата си дръжка с надеждата да се приюти именно в неговата ножница.

Скиталецът не се бе поддал на уловката му, ала мечът, който съвсем заслужено си бе спечелил името Посичащият, можеше да почака.

Оттук нататък бягството им стана неочаквано лесно, никъде не се виждаше и следа от преследвачи и те спряха да почиват, едва когато нощта вече привършваше. Сънят им бе кратък и неспокоен, после отново поеха на път.

Нищо не се случи и през следващите три дни. Миля след миля оставаха зад гърба им и Дризт, който бе застанал начело и гледаше да се държи по-надалече от Блингденстоун, за да не оплете и свиърфнеблите в опасната мрежа, от която бягаха, започна да се притеснява. Не разбираше защо досега не бяха срещнали нито патрули, нито гущерови отряди, и още не можеше да повярва, че наоколо не е пълно със спотаени елфи, търсещи сгоден случай да се нахвърлят отгоре им.

Затова никак не се изненада, когато в края на един тунел съзря позната фигура. Небрежно облегнат на стената, ексцентричният елф въртеше широкополата шапка на пръста си и очевидно ги очакваше.

Кати-Бри, чиито войнски инстинкти все още бяха изострени до краен предел, мигновено вдигна Таулмарил.

— Този път няма да избягаш толкова лесно! — промърмори тя тихо, мислейки си за онзи път в Митрил Хол, когато лукавият наемник им се бе изплъзнал.

Неочаквано Ентрери я сграбчи за ръката и я спря. Младата жена хвърли бърз поглед към Дризт и когато видя, че той също не е извадил оръжията си, разбра, че трябва да се откаже.

— Но моля те, скъпо мое момиче — обърна се Джарлаксъл към нея. — Тук съм само за да се сбогуваме!

Думите му я подразниха още повече и от самодоволното му изражение, ала в същото време Кати-Бри не можеше да отрече, че докато беше негова пленница, той се бе отнасял към нея с уважение и нито веднъж не я бе нагрубил или наранил.

— Доста странно ми се вижда — намеси се Дризт, мъчейки се да изглежда спокоен.

Незабелязано попипа ониксовата статуетка в кесията си, ала и сам разбираше, че ако се стигне дотам да има нужда от Гуенивар, най-вероятно и четиримата щяха да умрат. И Дризт, и Ентрери познаваха методите на Бреган Д’аерте достатъчно добре, за да знаят, че навсякъде около тях е пълно с опитни войни, готови да се нахвърлят отгоре им при най-малък знак от страна на своя главатар.

— А може би, за разлика от това, което си мислиш, аз съвсем не съм бил против твоето бягство, Дризт До’Урден — отвърна му наемникът, но за всички бе ясно, че думите му са насочени най-вече към Артемис Ентрери.

Убиецът изобщо не изглеждаше изненадан. Всичко се бе наредило прекалено лесно — магическата диадема на Кати-Бри и медальона, с чиято помощ откриха Дризт, паешката маска и уж случайните забележки на Джарлаксъл за уязвимостта на дом Баенре по време на церемонията, и дори ониксовата статуетка, която сякаш бе приготвена специално, за да може той да си я вземе. Не знаеше как точно лукавият наемник бе успял да уреди всичко, ала едно бе сигурно — наемникът бе очаквал точно такъв развой на събитията.

— Ти предаде събратята си — рече убиецът най-сетне.

— Събратята си? — насмешливо повтори Джарлаксъл. — Защо не ми обясниш какво точно разбираш под „събратя“.

Наемникът замълча за миг и когато не получи отговор, избухна в смях.

— Просто не се съобразих с плановете на една матрона — майка — поправи го той.

— Първата матрона майка — уточни Ентрери.

— Засега — многозначително смигна Джарлаксъл. — Не всички в Мензоберанзан одобряваха съюза, който матрона Баенре сключи… дори някои от членовете на собственото й семейство не бяха съгласни с действията й.

— Триел — вметна палачът, най-вече, за да обясни на Дризт.

— Тя също — съгласи се наемникът.

— За какво говорят? — прошепна Кати-Бри в ухото на скиталеца, който само сви рамене — и той разбираше толкова, колкото и тя.

— Обсъждаме съдбата на Митрил Хол — обясни Джарлаксъл вместо него. — Позволи ми да ти кажа, че имаш отличен мерник, прекрасна лейди.

Незнайно защо, изящният поклон, с който придружи тези думи, я накара да се почувства изключително неудобно.

— Какво ли не бих дал, за да видя изражението на онези матрони, когато сталактитът на прелестната ти приятелка се сгромоляса върху купола на светилището! — продължи наемникът, този път към Дризт.

Скиталецът и Ентрери неволно се обърнаха към Кати-Бри, но тя само сви рамене и невинно се усмихна.

— Е, не убихте кой знае колко елфи — побърза да добави Джарлаксъл. — Едва неколцина в параклиса и не повече от двадесетина, докато бягахте. Първият дом ще се съвземе, макар че сигурно ще мине доста време, преди да измислят как точно да извадят онази канара от покрива на своето вече доста несъвършено светилище! Не, дом Баенре ще се съвземе…

— Ала не и съюзът — обади се Дризт, който най-сетне започваше да разбира защо в тунелите няма други елфи, освен войните на Бреган Д’аерте.

— Да, съюзът… — повтори Джарлаксъл. — Всъщност, с плановете за превземане на Митрил Хол бе свършено в мига, в който Дризт До’Урден падна в плен.

Той помълча малко и продължи:

— Но остават доста въпроси, на които тепърва ще трябва да се отговаря… Точно заради тях съм тук, разбира се.

Тримата спътници се спогледаха, чудейки се за какво ли намеква.

— У вас има нещо, което трябва да върна обратно — обясни той на Ентрери и протегна ръка. — И вие ще ми го дадете.

— Ами ако откажем? — рязко се намеси Кати-Бри.

Единственият отговор, който получи, бе гръмкият смях на наемника.

Палачът побърза да извади паешката маска и му я подаде. Джарлаксъл бе прав — трябваше да я върне в Сорсъри, иначе можеше да бъде обвинен в съучастничество в бягството.

При вида на магическия предмет — последното парченце от изпипаната мозайка, която бе изградил до последния детайл, — очите на наемника светнаха доволно. Подозираше, че Триел Баенре е наблюдавала всяка стъпка на Кати-Бри и Ентрери и прекрасно знае как двамата са задигнали магическия предмет от Сорсъри. Само че постъпките, с които Джарлаксъл бе спомогнал за бягството на Дризт До’Урден, бяха в пълно съответствие с желанията й и наемникът бе уверен, че тя няма да го издаде на майка си.

Трябваше само да сложи маската обратно в писалището (а това не бе особено трудно), преди Громф да забележи липсата й.

Ентрери погледна към Дризт, ала скиталецът не каза нищо и той върна маската. Джарлаксъл я прибра, после, сякаш току-що му бе хрумнало, свали рубинения медальон, който висеше на врата му.

— Няма кой знае какви сили срещу мрачни благородници — сухо обясни той и го подхвърли на Дризт.

Ръката на скиталеца се стрелна напред, твърде рано, както се оказа миг по-късно и медальонът, безценният медальон на Риджис, се удари над китката му. Преди магическият предмет да се бе хлъзнал и един сантиметър надолу, той замахна отново и го улови.

— Предпазителите на Дантраг — разсмя се Джарлаксъл, когато се вгледа по-внимателно в китките му. — Да, подозирах, че имат подобна сила. Не се притеснявай, Дризт До’Урден, много скоро ще свикнеш с тях и тогава ще се превърнеш в още по-страховит противник!

Скиталецът не отвърна нищо, но изобщо не се усъмни в думите му.

Ентрери, който все още гледаше на Дризт преди всичко като на своя най-голям съперник, му хвърли неприязнен поглед.

— И така, вие успяхте да провалите плановете на матрона Баенре — тържествено заяви Джарлаксъл и отново се поклони. — Заслужи си свободата, палачо. Ала където и да отидете, мои храбри приятели, никога не забравяйте да надзъртате през рамо, защото Мрачните не забравят, а похватите им са коварни и жестоки.

Разнесе се взрив, тунелът се изпълни с оранжев дим, а когато се разпръсна, от Джарлаксъл нямаше и следа.

— Прав ти път и дано никога вече не се видим — промърмори младата жена.

— Веднъж да се доберем до Повърхността и аз ще ви кажа същото — мрачно обеща Ентрери.

— Само защото Кати-Бри ти даде думата си — отвърна Дризт със същия тон и твърдо срещна студения му, пълен с омраза поглед.

Сега, когато непосредствената опасност за живота им бе отминала, старата вражда отново се разгаряше.