Беззвездна нощ

Глава 18 Просто поражение

Край малкото заливче стоеше Мрачен войн и й даваше знак да се връща обратно. Доколкото Кати-Бри можеше да види, беше сам.

Тя вдигна Таулмарил и опъна тетивата. Среброперата стрела проряза мрака като мълния, заби се в гърдите на смаяния елф и отхвърли тялото му далече назад. Миг по-късно младата жена и Гуенивар скочиха на брега. Стиснала магическия медальон в ръка, Кати-Бри тъкмо се канеше да поведе пантерата надясно, когато тя сама се втурна натам с всички сили, почувствала близостта на любимия си господар.

Момичето се затича след нея, ала я изгуби от поглед почти веднага, когато котката сви зад най-близкото възвишение, а изпод лапите й полетяха огромни парчета мъх и влажен торф.

Кати-Бри бързо я последва. Едва бе достигнала хълма, когато чу вик на уплаха — извърнал глава в обратна посока, там стоеше някакъв елф и следеше с поглед гигантската пантера. В протегнатата си ръка стискаше миниатюрен арбалет и очевидно се прицелваше.

Без да забавя крачка, Кати-Бри опъна тетивата на лъка си. Стрелата проби огромна дупка в скалата, на сантиметри от главата на Мрачния и той рязко се извърна. Чу се слабо изщракване, младата жена трескаво се претърколи встрани и отровната стреличка тупна върху мекия торф, без да я нарани.

Таулмарил пропя отново, ала елфът бързо отскочи и се отърва само с разкъсан плащ. Приклекнал на едно коляно, той отново зареди оръжието си и се прицели.

Кати-Бри го изпревари — среброперата стрела строши миниатюрния арбалет, прониза ръката и се заби дълбоко в гърдите на Мрачния войн.

Беше победила, ала бе изгубила ценно време. Извади медальона, за да се ориентира, и отново се втурна напред.

Яростните атаки на противниците му постепенно отстъпиха място на добре премерени удари, които Дризт парираше с лекота. Често успяваше да пробие защитата им и сега единият от войниците се биеше само с лявата си ръка, притиснал десница до тялото си, мъчейки се да спре шурналата кръв.

Увереността на Дризт бе все така непоклатима. Колко ли войни може да има на острова, зачуди се той, убеден, че ще ги надвие.

Внезапно зад гърба му се разнесе оглушителен рев и той усети как кръвта му се вледенява — какво ли ужасяващо чудовище се бе притекло на помощ на враговете му? Очите на ранения боец се разшириха от ужас и той започна да отстъпва назад, ала това не успокои Дризт кой знае колко. Съюзниците на Мрачните обикновено бяха създания на хаоса, надарени с невероятна и често пъти непредсказуема мощ. Ако неприятелите му наистина бяха призовали някой звяр от друго измерение, то скиталецът със сигурност беше първата му и основна цел.

Раненият елф се впусна в отчаян бяг и Дризт веднага се възползва от случая. Направи крачка встрани и се обърна, за да види срещу какво страховито създание ще трябва да се бие.

Гигантската котка профуча покрай него и се хвърли след бягащия войник. За миг скиталецът предположи, че някой от Мрачните сигурно има статуетка като неговата и с нейна помощ е призовал пантера подобна на Гуенивар, но после се сепна. Та това беше Гуенивар! Знаеше го, сърцето му го нашепваше извън всякакво съмнение — това беше неговата Гуенивар!

Радостното оживление бързо отстъпи място на смущение. Първо реши, че Риджис е призовал Гуенивар в Митрил Хол и я е изпратил след него, ала бързо отхвърли тази възможност — пантерата не можеше да остане в Материалната равнина достатъчно дълго, за да измине разстоянието от джуджешката равнина до Мензоберанзан. Някой трябва да бе донесъл фигурката чак дотук.

Мечът на противника му се стрелна към него, проби ризницата и одраска гърдите му. Убождането бързо го извади от мислите и му напомни, че трябва да се справя с опасностите (и загадките) една по една.

Двата ятагана отново подеха мълниеносния си танц, въртяха се и връхлитаха злия елф от всички посоки. Той обаче устоя на свирепата атака, отклони всички удари и дори успя да се предпази от крака на скиталеца, вдигнат високо за ритник, който трябваше да го събори на земята.

— Търпение — не спираше да си повтаря Дризт, ала ненадейната поява на Гуенивар и хилядите въпроси, които напираха в главата му, не му даваха покой.

Бягащият елф свърна зад поредния завой. Пантерата го следваше плътно по петите, всеки миг щеше да го настигне и в отчаянието си той се улови за близкия сталагмит и скочи от скалната тераса. Тупна в тинята, без да се нарани и тъкмо се бе навел да вдигне меча си, когато Гуенивар се стовари отгоре му и го повали в калната вода.

Злощастният войник панически размаха ръце и крака и успя да се обърне, ала вече бе твърде късно — гигантската челюст на котката се бе сключила около врата му, отнемайки му последните скъпоценни глътки въздух.

Миг по-късно Гуенивар вдигна глава от жертвата си и тъкмо се канеше да скочи обратно върху терасата, когато във въздуха затрептя гигантски пъстроцветен мехур. Тя се сниши и започна да души подозрително, докато странното вещество бързо се приближаваше към нея. Преди да успее да направи каквото и да било, то се пръсна и я обля с водопад от миниатюрни капчици, които проникнаха под козината й и я опариха.

Вярната пантера се втурна към терасата, ала скалата сякаш се отдръпна от нея и тя изрева яростно, разбрала най-сетне какво става — магическото вещество, което я бе измокрило, я връщаше обратно в собствената й равнина.

Гневният рев бързо се стопи, удавен от тихия плясък на водата в езерото и звъна на оръжията откъм скалната тераса.

Джарлаксъл се облегна на каменната стена и прибра свирката, с чиято помощ бе отстранил опасната котка, претегляйки в ума си последиците, които този неочакван развой на събитията щеше да има. После преспокойно вдигна единия си крак, за да отръска полепналата по ботуша му кал и отново насочи вниманието си към кипящата битка, убеден, че Дризт До’Урден много скоро ще бъде пленен.

Кати-Бри бе хваната натясно в клисурата — насреща й двама елфи се бяха притаили зад няколко високи могили и я обстрелваха с миниатюрните си арбалети; вляво от нея, в подножието на хълма, се бе скрил трети войник и също я обсипваше с дъжд от стрели. Младата жена стоеше плътно долепена до един сталагмит и макар той да я предпазваше от отровните стрелички на враговете, злокобният писък, с който те прорязваха въздуха, я караше да се чувства неприятно уязвима. От време на време се чуваше и песента на Таулмарил, ала Мрачните се бяха скрили твърде добре и среброперите стрели отскачаха, спирани от многобройните скали.

Една от стреличките одраска Кати-Бри по коляното, друга прелетя толкова близо, че я принуди да се сниши почти до земята в поза, от която не можеше дори да вдигне лъка си. Именно в този момент усети, че я обзема страх и почувства как гибелта неумолимо пристъпва към нея. Никога нямаше да успее, не и срещу трима опитни и прекрасно въоръжени елфически войни.

Поредната стреличка се заби в подметката на ботуша й, но не можа да я пробие. Кати-Бри пое дълбоко дъх и започна да си повтаря, че трябва да събере сили и да отвърне на нападението, че не може да се крие безкрайно и така още да улесни противниците си. Животът й — и този на Дризт — зависеха от това!

Мисълта за скъпия приятел й вдъхна кураж, тя се надигна и стреля. Не можа да сдържи гневното си проклятие, когато за пореден път не уцели — враговете се бяха прикрили твърде добре.

Или пък не бяха? Внезапно младата жена се хвърли към задната част на сталагмитовата горичка, като внимаваше да не се излага на стрелите на притаения в подножието на хълма войник. Така представляваше прекрасна мишена за арбалетите на двамата елфи пред себе си… разбира се, при условие, че те изобщо успееха да се прицелят.

Тетивата на Таулмарил звънтеше безспир, среброперите стрели се сипеха като дъжд върху сталагмитите и разпръскваха водопад от ярки искри и пламтящи парченца, откъснати от яките скали.

Мощната канонада не секваше нито за миг и не даваше възможност на двамата бойци, скрити зад могилите, да отвърнат на удара. Най-сетне те не издържаха и се втурнаха към клисурата. Не бяха направили и две крачки, когато единият рухна със стрела в гърба.

Кати-Бри се прицели в другаря му, ала преди да опъне тетивата, усети остро убождане в крака. Извърна се рязко и само на няколко метра от себе си видя един елф да я наблюдава с доволна усмивка.

Без да губи и миг, тя вдигна Таулмарил. Самоувереното изражение на войника отстъпи място на всепоглъщащ ужас, когато сребърната стрела изсвири във въздуха, заби се в лицето му и го запрати далече назад.

Кати-Бри веднага издърпа стреличката от крака си и като стисна зъби, за да превъзмогне парещата болка, се огледа наоколо. Нямаше как да е сигурна дали елфът, когото току-що бе убила, е същият, който допреди малко я дебнеше от подножието на хълма, ала вече усещаше отровата да пълзи във вените й и разбираше, че няма време да проверява за спотаени наблизо врагове. Събирайки цялата си воля, тя се изкатери по неравната стена на клисурата и много скоро вече тичаше по тераската, мъчейки се да потисне надигащата се вълна на гадене и замайване.

Сиянието приклещи меча на злия елф и рязко се завъртя. Опрени едно в друго, двете оръжия се извиха и започнаха да описват широки кръгове във въздуха. Мрачният войн се опита да провре втория си меч покрай вплетените остриета, ала Дризт го очакваше и светкавично го отби.

После ускори ритъма, с който се въртяха двете оръжия и на свой ред започна да напада с другия си ятаган. Изкусните удари принуждаваха противника му да се отдръпва все по-назад и той едва съумяваше да пази равновесие. Много по-пъргав от него, скиталецът с лекота поддържаше танца на Сиянието и постепенно започна да печели надмощие.

Неприятелят му напрегна мускули и увеличи натиска върху Сиянието… точно както опитният Дризт очакваше. В мига, в който ятаганът и мечът се издигнаха пред очите му, той рязко отдръпна оръжието си, смени посоката и удари елфическото острие от външната страна. Изненадан от внезапното движение, злият елф се олюля и не можа да удържи напора на Сиянието.

Мечът му политна настрани, повличайки го със себе си. Опита да вдигне другото си оръжие, за да се предпази, ала Дризт бе по-бърз и светкавично го прониза в корема.

Мрачният войн политна назад, пръстите му се разтвориха и мечът издрънча върху пода.

В този миг се разнесе силен вик и Дризт усети как някой го блъсва към каменната стена. Успя да запази равновесие и рязко се обърна, вдигнал двата ятагана пред себе си.

Ентрери! Скиталецът зяпна от смайване и неволно сведе оръжие.

Най-сетне Кати-Бри съзря Дризт, видя и как противникът му рухна сразен, притискайки ранения си корем с две ръце. От устните й се откъсна отчаян вик, когато отнякъде изскочи още една фигура и с всички сили се блъсна в приятеля й. Младата жена вдигна Таулмарил, но се разколеба, когато осъзна, че ако тялото на нападателя не успееше да спре стрелата, тя най-вероятно щеше да прониже и Дризт. Освен това вцепеняващата отрова вече си казваше думата и тя с мъка се държеше на крака, борейки се да потисне надигащата се черна вълна.

С готов за стрелба лък, тя бавно се запрепъва напред, а двадесетината метра, които я деляха от скиталеца, й се струваха като неизбродими мили.

Зелена светлина обля сабята на Ентрери и още по-ясно разкри лицето му. Ала как бе възможно, не спираше да се пита скиталецът. Нали сам той беше победил палача и го бе оставил да умре в брулената от свирепи ветрове клисура край Митрил Хол?

Очевидно някой се бе погрижил това да не се случи.

Сабята полетя надолу, към бедрото на Дризт, после се стрелна нагоре и замалко не се вряза между очите му.

Елфът се опита да си възвърне равновесието и хладнокръвието, ала Ентрери вдигна оръжия и се нахвърли върху него със свирепо ръмжене. Кракът на палача се стовари върху коляното му и той трябваше да отскочи от стената, за да избегне свирепия удар на сабята, който запали диря от зеленикави искри след себе си.

Бърз като светкавица, убиецът повтори движението на противника си и замахна с кортика, който държеше в другата си ръка. Дризт успя да го избие, ала юмрукът на Ентрери се провря покрай Сиянието и се стрелна към главата му.

Миг преди пестникът на палача да се стовари върху лицето му, Дризт осъзна, че противникът му е очаквал, дори се е надявал, битката да се развие по този начин.

Замаян, той политна назад и само тясната сталагмитна колона зад гърба му го задържа да не падне от терасата. Ентрери яростно се нахвърли отгоре му и сред взрив от сини и зелени искри, изби Сиянието от ръката му.

Другият ятаган отклони връхлитащата сабя, ала преди Дризт да вдигне падналото си оръжие, кракът на Ентрери се протегна и го изрита от скалата.

Още не си бе възвърнал равновесието, но време за губене нямаше и като стисна леденото острие, елфът замахна. Ентрери с лекота го пресрещна и на свой ред нанесе свиреп удар в корема на противника си.

После рязко вдигна сабята си, повличайки ятагана със себе си. Двубоят все повече заприличваше на партия шах — макар да се бе хвърлил в ожесточена атака, палачът нито за миг не изоставяше и защитата си. Сабята и ятаганът политнаха настрани и Ентрери яростно се нахвърли върху омразния си враг. Главата на Дризт отхвръкна назад от свирепия удар и се блъсна в коравия камък. В същото време сабята отново се стовари върху ледения ятаган и го отдалечи още повече. Застанал напълно безпомощен, с вдигната ръка и очи, вперени в убиеца, който се готвеше за последния, фатален удар, Дризт разбра, че е обречен. С последни усилия се претърколи настрани, точно в мига, в който сабята се стрелна към него. Мощното оръжие разкъса тъмнозеления плащ, проби джуджешката ризница и се впи в ръката му.

Тежко ранен, той политна от скалната тераса и се строполи с лице в тинята.

Съзрял неочаквано движение с крайчеца на окото си, Ентрери побърза да отскочи встрани. Край лицето му прелетя сноп сребърни искри и го остави задъхан, опитващ да се добере до кортика, който появилата се изневиделица стрела бе избила от ръката му.

— Дризт! — извика Кати-Бри, надмогнала умората и замайването, когато скиталецът рухна пред очите й.

С меч в ръка, омаломощената жена ускори крачка, раздвоявана между желанието да посече Ентрери и да скочи при падналия си приятел.

Когато достигна мястото обаче, се оказа, че няма кой знае какъв избор — очевидно незасегнат от изстрела, убиецът се хвърли срещу нея и тя бе принудена да се защитава.

С тракащи зъби и замъглени от сълзи очи, Кати-Бри отби първия удар на Ентрери и посегна към изумрудената кама, която висеше на кръста й. Ала скверната отрова, която пъплеше в тялото й, бързо надвиваше притока на адреналин и забавяше движенията й. Някак си успя да сключи пръсти около изумрудената дръжка, ала в същия миг почувства как избиват меча й, а острият връх на кортика приковава ръката върху дръжката на камата.

В същото време сабята на Ентрери проблесна заплашително пред лицето й.

Това беше краят, разбра Кати-Бри. Звездната светлина помръкна, сетивата започнаха да я изоставят едно по едно и много скоро единственото, което усещаше, бе острието на сабята, потъващо в нежната кожа на врата й.

Глава 19 Глупава гордост

— Жив е — съобщиха пръстите на Мрачния войн, който бе слязъл, за да огледа тялото на Дризт.

Джарлаксъл му даде знак да обърне скиталеца така, че главата му да бъде над повърхността на водата, после отправи поглед към езерото. Не му беше никак трудно да се досети, че шумът от битката бе достигнал до другия бряг, предположение, което се превърна в твърда увереност, когато в далечината съзря характерните светлосини отблясъци на летящите дискове, използвани от матроните — майки при разходките им из града. Този път обаче, дисковете водеха войниците на Баенре.

— Не го пипай повече — нареди наемникът на своя войник, — нито него, нито оръжията му.

После, сякаш внезапно му бе хрумнало нещо, той извади вълшебната си свирка, обърна се към Дризт и я поднесе към устните си. Отговорът бе точно какъвто очакваше — пазителят носеше магическа ризница и оръжия, изкусно изработени, като да бяха излезли изпод ръцете на най-добрия Мрачен майстор. Наемникът въздъхна с копнеж, когато усети мощта, заключена в сърцето на Сиянието. С радост би прибавил прекрасния ятаган към богатата си колекция от скъпоценни оръжия, ала всички в Мензоберанзан знаеха, че Дризт До’Урден се бие с два ятагана и ако единият изчезнеше, Джарлаксъл щеше да си има сериозни неприятности с матрона Баенре.

Скиталецът не носеше друго магическо снаряжение, ала един предмет засия в цветовете, издаващи омайващо вълшебство, и привлече вниманието на лукавия наемник — това бе точно вида магия, от която той можеше да се възползва по-добре от всеки друг.

Войникът обърна безчувственото тяло на Дризт така, че главата му да бъде над калната вода, и се накани да скочи върху терасата, ала Джарлаксъл го спря:

— Вземи медальона — безмълвно нареди той.

Боецът се обърна и едва сега забеляза светлосините дискове, които бързо се приближаваха откъм езерото.

— Баенре? — тихичко попита той и вдигна поглед към главатаря си.

— Нека открият онзи, когото търсят — все така на езика на жестовете обясни наемникът. — И нека матрона Баенре знае чия е заслугата за пленяването на Дризт До’Урден.

Ентрери изобщо не се интересуваше коя елфическа жрица се кани да посече този път. Той просто следваше указанията на Бреган Д’аерте, а жената пред него (досущ като надзирателката в гъбената къщурка) се бе намесила в работата им и сама се бе превърнала в нежелан свидетел.

Внезапно се сепна, зърнал дръжката на добре позната изумрудена кама да се подава от колана на неприятелката му.

Изпитателният му поглед внимателно обходи лицето на мнимата жрица, докато оръжието му бавно пълзеше нагоре-надолу по гърлото й и оставяше капчици кръв след себе си. Едно рязко движение и сабята леко повдигна невидимата до този миг маска.

— Какво правиш тук? — ахна той, искрено изумен от неочакваната й поява в недрата на земята.

Убеден бе, че младата жена не е дошла в Мензоберанзан заедно с Дризт — съветник Фърбъл от Блингденстоун би я споменал, а и Джарлаксъл със сигурност щеше да научи за пристигането й.

И все пак, ето че се бе появила тук, и то в разгара на битката!

Палачът отдръпна острието от врата й и лекичко докосна брадичката, отмествайки вълшебната маска.

Кати-Бри трескаво се опита да потисне надигащата се паника. Имаше чувството, че се е върнала назад във времето, към дните, когато бе пленница на Артемис Ентрери, а ужасът, който той й вдъхваше, я смразяваше до мозъка на костите — нечовешки страх, който никой друг — та бил той дракон или демон от скверния Тартар — не бе в състояние да предизвика.

Жестокият убиец отново беше пред нея и нехайно прокарваше върха на сабята си по голото й гърло.

— Какъв късмет! — каза Ентрери и по устните му заигра зла усмивка, докато се опитваше да реши как най-добре да се възползва от този неочакван подарък на съдбата.

За миг Кати-Бри се поколеба дали да не скочи от скалата — ако се намираше на някой чукар, извисил снага на стотици метри над земята, със сигурност щеше да го стори! Усети как косъмчетата по врата й настръхват, капчици студена пот оросиха челото й.

— Не! — неволно изрече тя на глас и Ентрери учудено се взря в нея.

— Не? — повтори, без да разбира, че младата жена просто бе изрекла мислите си на глас.

Кати-Бри го измери с леден поглед.

— Значи оцеля — безстрастно подхвърли тя. — Оцеля и дойде да живееш сред себеподобните си.

По лицето на убиеца пробяга мрачна сянка и младата жена се досети, че думите й са го жегнали. Разгневен от дързостта, той я удари с дръжката на сабята, оставяйки грозна драскотина върху бузата й.

От носа й потече кръв и тя политна назад. Успя да се задържи на крака и впери нетрепващ поглед в палача — нямаше да му достави удоволствието да я види трепереща от ужас, не и този път!

— Ще те убия заради тези думи — изсъска той. — Бавно и мъчително!

Младата жена се изсмя в лицето му:

— Направи го — предизвика го тя. — Ала вече не можеш да ме изплашиш, не и след като се убедих, че Дризт е по-добрият от двама ви!

Черна вълна на ярост заля Ентрери и той с мъка се сдържа да не я прониже в гърдите.

— Беше по-добрият — поправи я и хвърли зъл поглед към ръба на терасата.

— Неведнъж съм виждала и двама ви да рухвате — отвърна тя с цялата увереност, на която бе способна в този страшен миг. — Няма да повярвам в смъртта ви, докато със собствените си пръсти не докосна ледените ви тела!

— Дризт е жив — прошепна някой на Общия език и миг по-късно Джарлаксъл, придружаван от двама свои войници, се присъедини към палача.

Единият от бойците поизостана, за да довърши гърчещия се от болка елф, когото Дризт бе ранил в корема.

Все още разяждан от изпепеляващ гняв, Ентрери замахна за нов удар, ала този път Кати-Бри успя да вдигне вдървената си десница и ловко отклони оръжието му.

Джарлаксъл, който с интерес се взираше в лицето на младата жена, побърза да застане между тях.

— В името на Лолт и всичките й паяци! — възкликна той и лекичко докосна кървавата резка върху бузата й.

— Баенре много скоро ще бъдат тук — обади се един от войниците на езика на Мрачните.

— Да, да — разсеяно отвърна наемникът, все още на Общия език — личеше си, че цялото му внимание е погълнато от неочакваната „гостенка“ от Повърхността. — Време е да се махаме оттук.

Кати-Бри вирна глава, готова да посрещне смъртта с достойнство. Вместо това, Джарлаксъл се пресегна и свали магическата диадема от челото й. Всичко наоколо потъна в непрогледен мрак и тя дори не се опита да протестира, когато й отнеха Таулмарил, заедно с колчана сребърни стрели. Някой грубо откачи изумрудената кама от кръста й и тя се досети, че трябва да е бил истинският й собственик.

Железни, ала учудващо нежни пръсти се сключиха около лакътя й и я поведоха нанякъде… някъде далече от падналия Дризт.

Отново в плен, горчиво си мислеше скиталецът. Само че този път съвсем не го очакваше радушния прием, който бе срещнал в Блингденстоун. Беше попаднал в лепкавата мрежа на паяците, беше поднесъл на мрачните си събратя наградата, към която те така силно се стремяха — самия себе си.

Беше прикован о някаква стена и трябваше да стои изправен на пръсти, за да не увисне на изранените си китки. Не помнеше как се е озовал в тази тъмна и мръсна стая, нито откога стои в това положение, ала ръцете му бяха покрити с огромни мехури и пареха жестоко, сякаш кожата се бе смъкнала от месото. Усещаше остра болка в лявото рамо, както и неприятно смъдене по гърдите и предмишницата, там, където го бе засегнала сабята на Ентрери.

Все пак някой (вероятно една от жриците) очевидно се беше погрижил за него — раната трябва да бе почистена и намазана с някакъв мехлем, защото сега съвсем не изглеждаше толкова зле, колкото в началото. Това никак не го успокои, тъй като знаеше обичая на събратята си да принасят на Лолт само жертви в отлично физическо състояние.

Ала не болката и не безсилието го тревожеха, докато отчаяно се мъчеше да потисне нарастващата си тревога. В крайна сметка, не можеше да отрече, че през цялото време бе очаквал да бъде заловен; надявал се бе, че като даде живота си, ще спаси приятелите си и ще осигури спокойствието на Сребърните зали. Много отдавна се бе примирил с мисълта, че ще умре, още в мига, в който напусна Митрил Хол. Защо тогава притеснението като червей гризеше гърдите му?

Невзрачното помещение, в което се намираше, си беше най-обикновена килия — по стените висяха окови, а на тавана бе окачена метална клетка. Нямаше много време да оглежда обстановката, защото в този момент желязната врата изскърца и се отвори, за да пропусне две елфически жени, които почтително застанаха до входа.

Дризт стисна зъби и вирна глава, готов да срещне смъртта с достойнство.

В стаята пристъпи един илитид.

Скиталецът зяпна от смайване, ала бързо се овладя. Какво търсеше един крадец на мисли тук, сепна се той, но после се досети, че трябва да бе затворен в тъмницата на Баенре… а това не вещаеше нищо добро както за него, така и за приятелите му.

Две жрици (едната беше дребна и не особено красива, с ъгловато, зло лице, смръщено в постоянна гневна гримаса; другата беше доста по-едра и величествена, и също така страховита) последваха илитида в стаята. Миг по-късно в тъмницата доплува светлосин диск, върху който се бе настанила самата първа матрона, по-съсухрена и изпита отвсякога. От едната й страна вървеше друга свещенослужителка — макар и по-млада и красива, тя бе същинско копие на майка си. Малката групичка се допълваше от двама мъже, войници, поне доколкото личеше от дрехите и оръжията им.

Синкавата дрезгавина, разпръсквана от диска на матрона Баенре, даде възможност на Дризт да настрои зрението си към видимата част на спектъра… и първото, което видя, бяха купчинка кости, белеещи се между тежките окови до него.

Извърна Очи и отново се вгледа в посетителите си. По-младият от мъжете привлече вниманието му — Берг’инйон! Нямаше как да го сбърка, та нали бяха учили заедно в Академията. Младият Баенре беше един от най-добрите, всъщност втори… винаги втори след Дризт До’Урден.

Трите по-млади жрици обградиха диска на матроната — майка, а двамата войници се присъединиха към жените, застанали край вратата. За изненада и притеснение на скиталеца, илитидът се приближи към него и плъзна гнусните си пипала по лицето му. Преди време Дризт бе виждал със собствените си очи как едно такова създание изсмуква мозъка на друг мрачен елф и сега с мъка сдържаше ужаса и отвращението си.

— Дризт До’Урден — наруши мълчанието старата матрона.

Тя знаеше името му, неволно потръпна скиталецът и усети как тревогата отново протяга ледени пръсти към сърцето му.

— Благородни глупецо! — неочаквано избухна Баенре. — Как можа да се върнеш в Мензоберанзан, като знаеш колко високо е оценена главата ти тук! — Тя скочи на земята и с всичка сила го зашлеви през лицето. — Благородни, дръзки глупецо! Нима наистина се осмели да повярваш, че ще победиш! Нима смяташ, че онова, което е просъществувало вече пет хиляди години, може да бъде сринато от жалък наивник като теб!

Яростната тирада изненада Дризт, ала той с нищо не издаде обзелите го чувства и продължи да се взира пред себе си с все същия безстрастен поглед.

Гневната гримаса на матроната се стопи така неочаквано, както се бе появила миг по-рано и отстъпи място на зла усмивка. Скиталецът неволно потръпна — това бе толкова типично за мрачните му събратя! Избухливи и непредсказуеми, те държаха както враговете, така и приятелите си в постоянно напрежение и нито за миг не им позволяваха да се отпуснат и да се почувстват сигурни в положението си.

— Днес гордостта ти сигурно е поласкана, Дризт До’Урден — подигравателно се изсмя матроната. — Позволи ми да ти представя Бладен’Кърст Баенре, втората ми дъщеря след Триел — при тези думи тя посочи жрицата в средата, — както и Вендес Баенре — добави и кимна по посока на най-дребничката от жените. — Това пък е Куентел, а това — Дантраг. Берг’инйон познаваш отпреди, нали?

— Добра среща — бодро поздрави скиталецът и се усмихна на младия Баенре.

Ръката на матроната — майка изплющя върху бузата му.

— Шестима Баенре дойдоха да те посрещнат, Дризт До’Урден — продължи тя (де да можеше да не повтаря името му на всяко изречение, неволно си помисли той). — Трябва да се чувстваш поласкан, Дризт До’Урден.

— Бих ви стиснал ръцете — отвърна скиталецът, — но нали виждате… — и той отправи престорено безпомощен поглед към вързаните си ръце.

Както можеше да се очаква, десницата на матрона Баенре отново се стовари върху лицето му.

— Знаеш, предполагам, че ще бъдеш предаден на Лолт? — злобно подхвърли тя.

Дризт безстрашно срещна погледа й:

— Телом може би, но никога духом!

— Прекрасно! — измърка матроната. — Обещавам, че смъртта ти ще бъде бавна, много бавна. Сигурна съм, че ще се окажеш превъзходен източник на информация!

За първи път от началото на разговора, по лицето на скиталеца пробяга сянка.

— Позволи мида се заема с мъченията! — нетърпеливо се намеси Вендес.

— Дък-Так! — скара й се старата Баенре.

— Дък-Так! — беззвучно повтори Дризт — и преди беше чувал това име.

Буквално, дък-так означаваше нечестив палач, но също така бе прозвището, с което беше известна една от дъщерите на първия дом (очевидно Вендес). Същата тази дъщеря, чиито „произведения“ — обикновено злощастни елфи, превърнати в бездиханни абаносови статуи — стояха изложени на видни места в Академията.

— Великолепно! — промърмори скиталецът.

— Значи си чувал за нея? — попита матроната и отново се обърна към него. — И тя ще се позабавлява с теб, бъди сигурен, Дризт До’Урден, но не преди да съм изкопчила цялата информация, която можеш да ми дадеш.

В погледа на Дризт се четеше явно съмнение.

— О, знам, че и най-страшното мъчение не може да те изплаши — съгласи се тя. — Изобщо не се съмнявам в това, благородни глупецо. Но можеш ли да надвиеш мощта на един крадец на мисли?

И тя потупа по рамото илитида, който междувременно се бе приближил до нея.

Скиталецът почувства как и последната капка кръв се отцежда от лицето му. Прекрасно помнеше времето, което беше прекарал в плен на крадците на мисли — безпомощен, окаян и напълно подчинен на волята им. Тогава не бе успял да им се противопостави, не мислеше, че и този път ще съумее да го стори.

— Нима наистина вярваше, че всичко ще свърши толкова лесно, глупецо! — повиши глас матрона Баенре. — Та ти току-що ни поднесе като на тепсия трофея, който преследваме толкова отдавна, о безумни, дръзки глупецо!

Дризт усети, че му прилошава, стори му се, че светът рухва върху него. Лицето му се изкриви от болка, докато матроната продължаваше тържествуващата си тирада, всяка дума, от която се забиваше като отровна стрела в сърцето му:

— Ти си само част от онова, към което се стремим, но с твоя помощ най-сетне ще се доберем и до него. Митрил Хол ще падне в ръцете ни много по-лесно сега, когато най-могъщият съюзник на крал Бруенор Бойния чук вече не може да му се притече на помощ. И каква ирония — именно този съюзник ще ни открие слабостите на джуджешката твърдина!

Старата матрона замълча, сякаш за да се наслади докрай на този миг, после се обърна към илитида:

— Метил! — заповеднически изрече тя и гнусното създание пристъпи напред.

Дризт здраво стисна очи, ала четирите пипала вече пъплеха по лицето му и сякаш търсеха нещо.

Той изкрещя от ужас и рязко отметна глава назад, дори успя да отхапе един от лепкавите израстъци.

Крадецът на мисли се отдръпна.

— Дък-Так! — нареди матрона Баенре и Вендес нетърпеливо се втурна напред.

Юмрукът, облечен в твърда, медна обковка, се стовари върху бузата на скиталеца, после пак и пак. С всеки нов удар, жестоката жрица се опиваше все повече и повече.

— Наистина ли трябва да бъде в съзнание? — умоляващо попита тя.

— Достатъчно! — гласът на старата матрона сякаш долетя от нейде много далече или поне така се стори на омаломощения Дризт.

Вендес го зашлеви за последно, после отвратителните пипала отново запълзяха по лицето му. Опита да се противопостави, искаше да се дръпне назад, ала нямаше сили дори да отвори очи.

Пипалата се впиха в кожата му и по лицето му пробягаха вълни скверна енергия.

Писъците на Дризт през следващите десетина минути бяха съвършено инстинктивни, породени от най-първичен ужас, докато илитидът тършуваше в съзнанието му и му изпращаше страховити образи, които го сковаваха и обричаха на неуспех всеки опит да се защити. Чувстваше се гол и беззащитен, струваше му се, че са му отнели най-съкровените чувства.

През цялото време, докато трая мъчението, Дризт (макар да не го знаеше) храбро се съпротивляваше. Най-сетне пипалата се отлепиха от лицето му, а Метил се обърна към матрона Баенре и сви рамене.

— Какво научи? — настоя тя.

— Много е силен — телепатично отвърна крадецът на мисли. — Трябва ми още време.

— Продължавай тогава! — сопна се матроната.

— Това ще го убие — възрази Метил с клокочещ глас. — Утре.

Старата матрона се замисли за миг и кимна в знак на съгласие. После се обърна към Вендес и щракна с пръсти.

Жестоката жрица не чака втора покана и веднага се залови за работа.

Няколко минути по-късно Дризт се свлече на земята, а безсъзнанието го заля като черна вълна.

Глава 20 Лични планове

— Ами жената? — нетърпеливо попита Триел, докато нервно кръстосваше личните покои на Джарлаксъл, които се помещаваха в скривалището на Бреган Д’аерте в Хищния процеп.

— Обезглавихме я — преспокойно излъга наемникът.

Знаеше, че Триел непременно използва някаква магия за откриване на лъжи, ала бе сигурен, че с лекота може да заобиколи хитрините й.

— Тя беше най-малка дъщеря и то на един от по-нископоставените домове.

Триел се закова на място и втренчи яростен поглед в лукавия си събеседник. И двамата прекрасно знаеха, че жрицата изобщо няма предвид онази жена, незначителната Кариса Х’кар. Както беше наредено, и Кариса, и останалите надзиратели от острова, бяха убити, ала до ушите на Триел беше стигнала мълва за още една жена и за загадъчна гигантска котка.

Само че тази игра се отдаваше на Джарлаксъл по-добре, отколкото на когото и да било другиго. Удобно облегнат в мекия си стол, той седеше зад писалището и я наблюдаваше невъзмутимо.

Избухливата Триел се спусна към него, блъсна краката му (които той както обикновено бе покачил върху дървения плот) и като се приведе над бюрото, доближи лице на сантиметри от неговото. Отнейде встрани долетя тихо прошумоляване, после още едно откъм пода — Джарлаксъл със сигурност се беше обградил с многобройна стража, скрита зад тайни проходи и готова да му се притече на помощ начаса.

— Не тази жена — просъска Триел, мъчейки се да запази самообладание.

Тя беше матрона — повелителка на най-висшата школа в Академията, най-голямата дъщеря на първия дом в Мензоберанзан, както и върховна жрица, радваща се (поне доколкото знаеше) на пълната подкрепа на Кралицата на паяците. Не се боеше от Джарлаксъл и войните му, ала никак не й се щеше да предизвиква гнева на майка си… което неизбежно щеше да се случи, ако в яростта си убиеше безценния с уменията и връзките си наемник. Не по-малко страшно щеше да бъде наказанието на старата Баенре, ако заради избухливата й дъщеря между първия дом и полезните Бреган Д’аерте започнеше скрита война, или се установяха хладни и недружелюбни отношения.

Не можеше да му стори нищо, а той не само го разбираше, но и несъмнено щеше да се възползва от безсилието й по-добре, отколкото който и да било друг.

Съвършен артист както винаги, наемникът си придаде сериозен вид и като свали шапка, прокара пръсти по голата си глава.

— Скъпа Триел — спокойно отвърна той. — Кълна се, че всички елфи на Острова на ротите бяха мъже… освен разбира се, ако сред войните на Баенре не е имало и жени.

Триел направи крачка назад и гневно прехапа устни, чудейки се как да постъпи. Доколкото можеше да прецени, Джарлаксъл не лъжеше — или беше открил начин да устои на магията, или просто казваше истината.

— В противен случай непременно щях да ти докладвам — добави той и магията на жрицата веднага долови очевидната лъжа.

Лукавият наемник с мъка се удържа да не се разсмее. Беше го направил съвсем съзнателно и целенасочено — искаше Триел да е сигурна, че магията действа. Този рунд беше негов.

— Говори се и за някаква огромна котка — упорстваше жрицата.

— Превъзходно животно! — съгласи се Джарлаксъл. — Притежание на някой си Дризт До’Урден… ако съм чел внимателно историята на изменника. Нарича се Гуенивар, твърди се, че я е взел от мъртвото тяло на Масой Хюнет, след като го победил в битка.

— Чух, че котката, тази Гуенивар, също била на Острова на ротите — нетърпеливо поясни Триел.

— Точно така — кимна наемникът и извади малка метална свирка изпод дрехите си. — Беше на острова, но после се превърна в мъгла и изчезна.

— А предмета, с чиято помощ се призовава?

— Дризт е у вас, скъпа ми Триел — меко й напомни Джарлаксъл. — Нито аз, нито някой от моите бойци сме се доближавали до него, освен, за да се бием. А ако поне веднъж си наблюдавала Дризт До’Урден с оръжия в ръка, значи и сама разбираш, че тогава изобщо не ни беше до това да претърсваме джобовете му.

По лицето на Триел се изписа недоверие.

— А, да! — поправи се наемникът, сякаш едва сега се бе сетил за тази незначителна подробност. — Един от бойците ми наистина отиде при него след края на битката, но, уверявам те, не е взимал никаква статуетка.

— И нито ти, нито някой от войниците ти сте намирали ониксова фигурка?

— Да.

И този път в думите на наемника нямаше лъжа и все пак, котката наистина се бе появила на острова, а Баенре не бяха видели и следа от ценната статуетка. Някои предполагаха, че Дризт я е изпуснал при падането си и тя е потънала дълбоко в тинята. Вярно е, че никое от магическите им приспособления не бе успяло да я открие, но това сигурно беше заради езерото. Спокойни на повърхността, мрачните води на Донигартен се славеха с мощните течения, които вълнуваха дълбините му и страховитите чудовища, спотаени там.

Въпреки това, Триел не беше доволна. Джарлаксъл я беше надхитрил за пореден път. Думите му звучаха убедително, ала доверието на жрицата в източниците, които бяха съобщили за жената и котката, бе също толкова силно, колкото и недоверието, което хранеше към лукавия наемник.

Недоволното изражение, което се изписа по лицето й, изненада дори Джарлаксъл — гордата жрица обикновено добре криеше чувствата си.

— Всичко продължава по план — неочаквано каза тя. — Матрона Баенре подготвя пищна церемония, която ще стане още по-великолепна сега, когато се сдоби със съвършената жертва.

Джарлаксъл се замисли над думите и най-вече над мрачния тон, с който бяха изречени. Дризт, първоначалната връзка с Митрил Хол, вече бе в ръцете им, а ето че матрона Баенре нямаше никакво намерение да се откаже от похода срещу Сребърните зали. Как ли щеше да погледне на това Лолт, не можеше да не се запита наемникът.

— Не смяташ ли, че майка ти внимателно ще премисли нещата, преди да предприеме каквото и да било? — спокойно отвърна той.

— Животът й е към своя край — грубо отвърна Триел. — Тя жадува да завладее джуджешката твърдина и няма да си позволи да умре, преди да го постигне.

Джарлаксъл замалко не се изсмя с глас — „няма да си позволи да умре“. После обаче се замисли за престарялата матрона — майка и разбра, че дъщеря й говори напълно сериозно. Ивонел Баенре отдавна трябваше да почива в гроба, а ето че беше жива и до този миг успешно надвиваше смъртта. Навярно Триел има право, каза си той. Майка й сигурно усещаше, че годините й са преброени и се канеше да се впусне в този поход, без да се интересува от последствията. Наемникът обичаше хаоса и войната, ала онова, което старата матрона си бе наумила, трябваше да се обмисли сериозно и задълбочено. Той истински харесваше живота си в Мензоберанзан и сега с тревога се запита дали с действията си матрона Баенре не излага всичко това на опасност?

— Тя смята, че залавянето на предателя е добре дошло за всички ни — продължи Триел. — И е права, разбира се. Отдавна трябваше да сме принесли изменника До’Урден в жертва на Лолт!

— Но… — недоумяваше Джарлаксъл.

— Но какво ще стане със съюза между първите домове, когато се разчуе, че Дризт е в ръцете ни? — довърши мисълта му тя. — Сложен въпрос, още повече, ако решат, че Лолт няма да иска да подкрепи похода към Повърхността, след като основната му цел вече е постигната.

Джарлаксъл сплете пръсти и дълго не продума. Биваше си я тази жрица — мъдра и опитна, тя познаваше обичаите в града по-добре от всеки друг… освен, разбира се, от престарялата си майка и, може би, от самия него. Ала ето че сега, когато толкова много бе заложено на карта, тя му бе посочила една заплаха, която той не бе забелязал.

Мъчейки се безуспешно да прикрие раздразнението си, Триел рязко се обърна и прекоси стаичката, без дори да забави крачка, когато пристъпи през привидно тънката врата и пое по подобния на развълнувана река проход, започващ отвъд. Най-сетне се озова в същинския коридор и бързо се отдалечи, мъчейки се да не обръща внимание на двамата подсмихващи се стражи, които стояха на пост там.

Миг по-късно Джарлаксъл видя очертанията на топла елфическа ръка да докосват прозирната врата — знак, че жрицата си е отишла. Малкото лостче под писалището изщрака, отвори седем тайни входа, умело скрити по стените и пода, и пропусна неколцина елфи и един човек, Артемис Ентрери.

— Триел е научила, че на острова е имало и друга жена — съобщи Джарлаксъл на своите най-доверени съветници. Идете сред войниците и ако има предател, го открийте.

— Да го убием ли? — нетърпеливо попита един от мъжете — особено зъл, той беше високо ценен от наемника заради уменията, с които разпитваше пленниците.

Джарлаксъл и останалите съветници го изгледаха снизходително. В Бреган Д’аерте не убиваха шпионите, осмелили се да проникнат в редиците им. Вместо това те ставаха жертва на умела и незабележима манипулация — лъжливата информация, която доставяха на тайните си господари, често пъти бе също толкова полезна, колкото и сведенията, получени от истинските шпиони на бандата наемници. А за Бреган Д’аерте всеки доносник, когото Триел беше внедрила в редиците им, можеше да бъде безкрайно ценен.

Опитните съветници нямаха нужда от повече указания и като махна с ръка, Джарлаксъл ги изпрати да изпълнят задачата си.

— Започва да става все по-забавно — отбеляза, когато те си тръгнаха, и погледна палача право в очите. — Въпреки разочарованията.

Последната му забележка хвана Ентрери неподготвен — какво ли се опитваше да му каже наемникът?

— Ти знаеше, че Дризт се е завърнал в Подземния мрак и че е наблизо — обясни елфът. — Всъщност, сигурен съм, че всеки миг го очакваше да пристигне в града.

Ентрери продължаваше да се взира неразбиращо в него.

— Капанът ни бе хитро заложен, а изпълнението — брилянтно — каза той и Джарлаксъл нямаше как да не се съгласи, макар неколцина от войните му да бяха ранени, а четирима — убити; подобни загуби бяха съвсем в реда на нещата, когато бе замесен противник като Дризт До’Урден. — Аз бях този, който победи Дризт и залови Кати-Бри — напомни убиецът.

— Точно там сбърка — изкиска се наемникът.

Ентрери все така недоумяваше.

— Човешката жена, наречена Кати-Бри, се е добрала дотук единствено с помощта на Гуенивар и това — при тези думи Джарлаксъл вдигна магическия сърцевиден медальон. — Тя ги е следвала сляпо през плетеницата от просторни галерии и криволичещи тунели. Сама никога няма да намери пътя, извеждащ навън.

— Е — сухо отбеляза Ентрери, — и бездруго не мисля, че се кани да си тръгва скоро.

— Точно тук сбърка — повтори елфът с широка усмивка и палачът усети, че най-сетне започва да разбира накъде бие. — Само Дризт До’Урден можеше да те изведе от недрата на земята — без повече увъртания продължи наемникът и му подхвърли вълшебния медальон. — Почувствай топлината му, топлината на кръвта, която тупти във вените на Дризт. Когато изстине, ще знаеш, че с него е свършено… както и с последната ти възможност отново да зърнеш слънцето и небето.

Той помълча малко, после смигна лукаво и добави:

— Разбира се, с изключение на един-два кратки мига, когато превземем Митрил Хол.

Ентрери с мъка се удържа да не го удуши с голи ръце. Спря го най-вече увереността, че някое друго лостче сигурно отваря още седем врати, зад които в момента се спотайват най, най-доверените съветници на наемника. Всъщност, само след няколко мига палачът усети, че е по-скоро заинтригуван, отколкото ядосан — както от забележката му, че никога вече няма да види Повърхността, така и от мисълта, че Дризт До’Урден би могъл да го изведе от Подземния мрак. Потънал в мисли, той бавно се отправи към вратата, несъзнателно стискайки магическия медальон.

— Между другото — подхвърли Джарлаксъл, — споменах ли ти, че домът Хорлбар започна разследване на смъртта на Джерлис? Дори се обърнаха към Бреган Д’аерте — готови са да ни платят пребогато за всяка информация, до която успеем да се доберем. Каква ирония, нали?

Още храна за размисъл, каза си Ентрери, но не се обърна и излезе от стаята.

Доволен от себе си, Джарлаксъл се облегна в стола си — положението ставаше все по-интересно и заплетено. Замисли се за Триел и опасностите, които я тревожеха и които майка й, заслепена от жаждата си за нови завоевания, не забелязваше. Ала онова, което най-силно го вълнуваше, бе приятното усещане, че Кралицата на паяците, тласкана от любовта си към хаоса, го бе поставила в положение, което му даваше възможност да обърне Мензоберанзан с главата надолу.

Матрона Баенре си имаше свои планове, Триел също си бе наумила нещо, а ето че и неговите собствени кроежи постепенно започваха да придобиват все по-ясни очертания — след времената на най-разрушителен хаос той винаги излизаше още по-могъщ отпреди.

Почти в несвяст от лютата болка, Дризт нямаше никаква представа колко е продължило мъчението този път. А Вендес наистина си разбираше от работата, безпогрешно откриваше най-слабото място в безпомощната си жертва и се вкопчваше в него, удряше и дереше, смъкваше кожата и късаше живо месо със зловещите си инструменти, като нито за миг не позволяваше на безсъзнанието да спусне черния си покров отгоре му и да го спаси от раздиращата болка.

Най-сетне жестоката инквизиторка си тръгна и Дризт се свлече на земята, без дори да усети, че тежките окови се впиват в китките му и ги разраняват до кръв. Единственото, за което копнееше в този миг, бе да избяга — от това ужасно място, от смазаното си тяло, от целия свят. Не мислеше нито за Повърхността, нито за Митрил Хол, нито за приятелите си. Все още помнеше, че е видял Гуенивар на острова, ала нямаше сили дори да се зачуди какво може да означава това.

Беше победен! За първи път в живота си Дризт се запита дали смъртта не е за предпочитане пред живота.

Неочаквано, някой го сграбчи за косата и грубо повдигна главата му. Опита се да отвори подпухналите си, замъглени от болката очи — боеше се, че злата Вендес се връща, ала чу мъжки гласове и се поуспокои.

Непознатите поднесоха манерка към устните му и рязко дръпнаха главата му настрани така, че течността се стече направо в гърлото му. Инстинктивно, уплашен, че се опитват да го отровят, или да прекършат волята му с някоя от пъклените си отвари, той немощно се опита да им попречи. Успя да изплюе част от течността, ала получи жесток удар, от който главата му отхвръкна назад, а в гърлото му се изсипа още от парливото вещество.

По тялото му плъзна изпепеляващ огън, имаше чувството, че вътрешностите му горят. Убеден, че е настъпил сетният му час, скиталецът яростно се задърпа, мъчейки се да се отскубне от желязната хватка на оковите. Не успя и се свлече на пода, напълно омаломощен, ала решен да умре с достойнство.

Вместо това, пламъците, които бушуваха в тялото му, бързо започнаха да гаснат и постепенно отзвучаха, оставяйки след себе си приятно, успокояващо туптене. Силите му се възвърнаха, мъглата пред очите му се вдигна.

Пред него стояха братята Баенре.

— Дризт До’Урден — проговори Дантраг. — Дълги години чакам да се срещна с теб.

Дризт не отвърна нищо.

— Знаеш ли кой съм аз? Чувал ли си за мен? — настояваше синът на Баенре.

Скиталецът продължаваше да мълчи и ръката на Дантраг изплющя върху бузата му.

— Чувал ли си за мен? — заплашително повтори злият елф.

Дризт се опита да се сети как матрона Баенре бе представила по-големия си син, ала не успя. Познаваше Берг’инйон от годините, прекарани заедно в Академията, както и от времето, когато бяха част от един и същи патрул, ала колкото и да се мъчеше, не можеше да си спомни името на брат му. Все пак не му беше никак трудно да се досети, че Мрачният войн пред него се чувства засегнат и че ще бъде най-разумно да излекува накърненото му честолюбие. Внимателно се вгледа в дрехите му и реши да рискува:

— Повелителя на меча в дома Баенре — с мъка изрече той, а половината думи бяха удавени от кръвта, шурнала от разбитата му уста.

При все това, болките му не само че не се усилиха, ами бързо започнаха да отслабват и той най-сетне разбра какво бяха излели в гърлото му двамата Баенре.

— Значи Закнафейн ти е говорил за Дантраг — самодоволно изпъчи гърди мъжът, досущ като петел, перчещ се из кокошарник.

— Разбира се — излъга Дризт.

— Тогава сигурно знаеш защо съм тук.

— Нямам представа — искрено отвърна скиталецът, озадачен от странното му поведение.

Дантраг посочи някаква купчина в другия край на стаята и когато се вгледа по-внимателно, Дризт видя, че това са неговите оръжия и доспехи.

— Винаги съм искал да се изправя срещу Закнафейн — обясни Баенре, — за да докажа, че съм по-добрият. Ала той твърде много се боеше от мен и никога не посмя да излезе от дупката, в която се бе скрил.

Дризт прехапа устни, за да не се изсмее с глас — през живота си Закнафейн не се бе страхувал от никого!

— Ала ето че получих теб.

— За да се докажеш? — попита скиталецът.

Дантраг вдигна ръка, сякаш се канеше да го удари, ала успя да се овладее.

— Е добре, ще се бием, а след това? — продължи Дризт. — Какво според теб ще каже матрона Баенре, когато ме убиеш?

Той прекрасно разбираше затрудненото положение, в което бе изпаднал Дантраг. Мрачните не го бяха пленили, за да подхрани честолюбието на някакъв си самонадеян хлапак, пък бил той и синът на първата матрона. Всичко сякаш се повтаряше, една игра, в която скиталецът вече беше участвал. Когато преди време сестра му дойде в Митрил Хол и го плени, част от уговорката й с Артемис Ентрери (може би най-важният съюзник в онова начинание) бе да му позволи да се бие с Дризт и то само, за да се докаже като по-добрия войн.

— И най-страшното наказание ще бледнее пред величието на моята победа. — Дантраг като че ли наистина си вярваше. — А и кой знае, може пък и да не те убия. Какво ще кажеш, ако само те осакатя и после отново те прикова към стената, та Вендес да може да се позабавлява още малко с теб? Нали затова ти дадохме и отварата. Ще те лекуваме само, за да можеш по-добре да усетиш как ледените пръсти на смъртта се прокрадват към сърцето ти, а после отново ще те излекуваме, та всичко да започне отново. Това може да продължи и сто години, стига матрона Баенре да поиска.

Дризт, който прекрасно познаваше злите обичаи на своя народ, нито за миг не се усъмни в думите му. Преди да напусне Мензоберанзан, неведнъж беше чувал истории за благородници, пленени в някоя от вечните войни между отделните домове и прекарали векове в стаите за мъчения на победителите.

— Бъди сигурен, че двамата ще се изправим един срещу друг, Дризт До’Урден — процеди Дантраг и доближи лице на сантиметри от неговото. — Когато оздравееш и си възвърнеш силите.

После вдигна ръка и го зашлеви веднъж, два пъти, толкова светкавично, че Дризт не успя да проследи движенията му дори с поглед. Никога досега скиталецът не бе срещал подобна бързина и не пропусна да си го отбележи наум — кой знае, може би още утре щеше да му се наложи да я види и то при много по-опасни обстоятелства.

Дантраг рязко се обърна, мина покрай брат си и се отправи към вратата. Берг’инйон се изсмя злобно в лицето на безпомощния пленник, заплю го и също излезе от стаята.

— Толкова прелестна — проговори гологлавият наемник, докато прокарваше пръсти през гъстите червеникавокафяви къдрици на Кати-Бри.

Без да трепне, младата жена продължи да се взира в лицето му, красиво дори и в мътната дрезгавина на стаята. У този елф имаше нещо различно, усещаше тя, и то никога не би му позволило да я насили. Скрито някъде зад дръзкото му авантюристично държание, у Джарлаксъл беше заложено силно развито, макар и малко изкривено, чувство за чест, досущ като у Артемис Ентрери. Кати-Бри беше прекарала дълго време в плен на палача и той не я бе докоснал и с пръст, освен, за да я накара да му се подчини, когато тя се опиташе да му се противопостави.

Джарлаксъл беше същият, мислеше младата жена, или поне така се надяваше. Ако наемникът наистина я харесваше, той сигурно щеше да се опита да я ухажва, да я спечели с добро, поне в началото.

— А и храбростта ти е извън всякакво съмнение — продължи Джарлаксъл, а думите на Общия език се лееха от устата му със стряскаща лекота. — Да дойдеш в Мензоберанзан по собствена воля! — Той поклати глава невярващо и кимна към Ентрери, единствения свидетел на разговора му с Кати-Бри. — Дори Артемис Ентрери трябваше да бъде придуман да слезе тук и несъмнено би си тръгнал начаса, стига да знаеше пътя.

Наемникът помълча малко и нехайно отбеляза:

— Е да, земните недра наистина не са място за обитателите на Повърхността.

После, сякаш за да подсили ефекта от думите си, той посегна към Кати-Бри и свали диадемата на лейди Алустриел от челото й. Погълна я мрак, по-непрогледен и от нощите в най-дълбоките мини на Бруенор, и тя трябваше да впрегне цялата си воля, за да не изпадне в паника.

Джарлаксъл беше пред нея, знаеше го, усещаше го, чувстваше топлия му дъх, ала не виждаше нищо, освен двете червени точици на очите му. Малко подалече проблясваха още две подобни светлинки, очите на Ентрери. Как ли той, един човек, се бе сдобил с инфрачервено зрение, запита се младата жена.

Де да можеше и тя да го притежава! Тъмнината все така я обгръщаше в черната си прегръдка и я задушаваше. Кожата й настръхна, готова да долови и най-малкото раздвижване на въздуха, сетивата й се изостриха до краен предел.

Обзе я отчаяно желание да закрещи, ала не искаше да достави това удоволствие на неприятелите си.

Джарлаксъл каза нещо, което тя не разбра, и начаса мека, синкава светлина обля стаичката.

— Докато си тук, ще виждаш — заговори и наемникът на Общия език. — Ала там, отвъд вратата, те очаква само мрак.

И сякаш, за да я подразни още повече, той разлюля диадемата на лейди Алустриел пред очите й за миг, после отново я скри в джоба си.

— Прости ми — прошепна меко и Кати-Бри едва не подскочи от изненада. — Не искам да те измъчвам, а само да се погрижа за собствената си сигурност. Матрона Баенре би дала всичко, за да се добере до теб… и има защо — прекрасно знае, че с твоя помощ много по-лесно ще прекърши желязната воля на Дризт До’Урден.

Кати-Бри дори не се опита да скрие вълнението и надеждата, които я обзеха при новината, че приятелят й е жив.

— Ама разбира се, че не са го убили — възкликна наемникът, обръщайки се колкото към нея, толкова и към Ентрери. — Дризт До’Урден е прекалено важен пленник, безценен източник на информация, както казвате вие на Повърхността.

— Но ще го убият — подхвърли Ентрери… гневно, както Кати-Бри не пропусна да забележи.

— Е да, все някога ще го сторят — съгласи се Джарлаксъл и се изсмя развеселено. — Ала дотогава и двамата отдавна ще сте умрели от старост, както и вашите деца. Освен ако не са полуелфи, разбира се — добави той и смигна закачливо на младата жена.

Кати-Бри едва се сдържа да не му цапне един.

— Наистина е жалко, че събитията се развиха по този начин — продължи наемникът. — Така ми се искаше да си поприказвам с прословутия Дризт До’Урден, преди Баенре да са го докопали. Ако онази паякова маска все още бе у мен, щях да се прокрадна в двора им още тази вечер, по време на великолепния ритуал, който са запланували, и да си поговоря с него. Е, в началото на церемонията, разбира се, в случай, че матрона Баенре реши да извърши жертвоприношението точно днес. Но какво да се прави… — въздъхна той и като погали гъстите къдрици на Кати-Бри за последен път, се отправи към вратата.

— Не че бих могъл да отида, дори да имах маската — обясни той на Ентрери. — Зает съм — матрона Хорлбар ме очаква, за да обсъдим цената на едно разследване.

Палачът само се усмихна в отговор на многозначителната, хаплива забележка и се накани да го последва, ала внезапно спря и се обърна към Кати-Бри.

— Всъщност, мисля да поостана и да си поговоря с нея — рече той.

— Както искаш — сви рамене Джарлаксъл. — Само не я наранявай. Или ако все пак го сториш — допълни и отново се изсмя, — гледай да не загрозиш красивото й лице.

С тези думи той излезе от стаята, затвори вратата и пое по коридора, а ботушите му шумно зачаткаха по каменния под — искаше Ентрери да е сигурен, че наистина е останал сам с Кати-Бри. Бръкна в джоба си и по лицето му се разля широка усмивка, когато откри, че магическата диадема вече не е там. Точно както очакваше.

Беше посял семената на хаоса; сега можеше да се отдръпне и доволно да наблюдава как покълват и дават плод.

Глава 21 Разбулване

Кати-Бри и Ентрери дълго се взираха един в друг, без да продумат. За първи път оставаха сами след битката на Острова на ротите и по изражението на лицето му, младата жена разбра, че е намислил нещо.

Все така безмълвно, палачът вдигна ръка и Котешкото око проблесна в синия светлик на стаята.

Кати-Бри учудено повдигна вежди, недоумявайки какво го бе накарало да рискува и да открадне магическия предмет от опасния наемник.

— И ти си пленник, точно както и аз — отсече тя най-сетне. — Правиш това, което той ти нареди.

— Не ми харесва как звучи тази дума — спокойно отвърна Ентрери. — Пленник. Внушава усещане за безпомощност, а повярвай ми, аз никога не съм безпомощен.

Това си беше чиста проба самохвалство, примесено със зрънце надежда, каза си Кати-Бри, но предпочете да запази тази мисъл за себе си.

— И какво смяташ да правиш, когато Джарлаксъл открие липсата на диадемата? — попита тя вместо това.

— Дотогава вече ще танцувам на Повърхността — хладно отговори палачът.

Кати-Бри изпитателно се вгледа в него. Ето че го беше изрекъл на глас, ясно и без заобикалки. Ала защо диадемата? — не спираше да се чуди тя. Внезапно я обзе страх. Навярно Ентрери беше решил, че звездният светлик ще му бъде по-полезен от инфрачервеното зрение, или пък имаше намерение да използва и двете. Едно обаче беше сигурно — никога не би казал, че възнамерява да избяга, ако имаше намерение да я остави тук… жива.

— Нямаш нужда от нея — отбеляза младата жена, мъчейки се да овладее треперещия си глас. — Инфрачервеното зрение е напълно достатъчно.

— Аз нямам, но ти — да — при тези думи Ентрери подхвърли магическия предмет.

Кати-Бри го улови, ала вместо да си го сложи, погледна палача право в очите и твърдо каза:

— Не мога да те изведа до Повърхността. Добрах се дотук, само защото Гуенивар и медальонът ми помогнаха да открия следите на Дризт.

Ентрери дори не трепна.

— Казах, че не мога да те изведа оттук — повтори Кати-Бри.

— Ала Дризт може — спокойно отвърна убиецът. — Предлагам ти сделка, която няма как да откажеш. Ще измъкна и двама ви с Дризт от Мензоберанзан, а вие ще ми покажете пътя до Повърхността. Щом стигнем там, всеки ще поеме по своя път и дано съдбата никога повече не ни среща!

Младата жена дълго време мълча, мъчейки се да осмисли смайващото предложение.

— И защо смяташ, че ще ти се доверя? — проговори тя най-сетне.

Ентрери не отговори, а и защо да го прави — Кати-Бри беше затворена в някаква стаичка в самите недра на земята, заобиколена от жестоки елфи на мрака, които желаеха смъртта им, по всичко личеше, че положението на Дризт е дори още по-тежко. Каквото и да кроеше Ентрери, със сигурност не можеше да е по-страшно от заплахата, която грозеше двамата приятели в този момент.

— Ами Гуенивар и Таулмарил? — попита тя.

— Лъкът е у мен, както и колчанът ти — успокои я палачът. — Пантерата е у Джарлаксъл.

— Няма да тръгна без Гуенивар — отсече младата жена.

Ентрери не повярва на ушите си — сигурно се шегуваше!

Кати-Бри хвърли диадемата в краката му, после седна върху малката масичка зад себе си и предизвикателно скръсти ръце.

Убиецът недоумяващо местеше поглед от нея към магическия предмет и обратно.

— Мога да те принудя — заплаши я той.

— Ако си мислиш, че ще успееш, значи дълбоко се заблуждаваш — отговори тя. — И двамата знаем, че имаш нужда от мен, за да избягаш, а аз няма да ти помогна — нито заради себе си, нито дори заради Дризт — ако Гуенивар не е с нас.

И като помълча малко, изигра последната си карта:

— И знай, че и Дризт мисли като мен. Гуенивар е приятелка и на двама ни, а ние никога не изоставяме приятелите си!

Ентрери небрежно подпъхна палеца на крака си под сребърната верижка на диадемата и я подхвърли към масичката. Кати-Бри я улови и този път си я сложи. Без да каже и дума, палачът й даде знак да не мърда и излезе от стаята.

Стражът, застанал на пост пред покоите на Джарлаксъл, сякаш не го забелязваше и Ентрери трябваше да го побутне, за да привлече вниманието му.

— Джарлаксъл? — попита той и кимна към магическата врата.

Войникът поклати глава.

Ентрери отново посочи към вратата и очите му се разшириха от изненада. Когато стражът се приведе, за да види какво става, той го сграбчи за раменете и с всички сили го блъсна напред. Двамата преминаха през портала и се озоваха в подобния на плътна водна стена коридор. Без нито за миг да отпуска хватката си, Ентрери с всички сили задърпа тялото на изненадания елф напред. По-висок и не по-малко пъргав, той постепенно успя да преодолее съпротивата му и двамата влетяха в стаята на Джарлаксъл с главата напред.

Войникът посегна към меча си, ала левият юмрук на убиеца, последван от цяла серия мълниеносни удари, го зашемети и той се свлече на едно коляно. Ентрери вдигна крак и го изрита в лицето.

После, къде с теглене, къде влачейки го по гръб, занесе тялото в другия край на стаята и с все сила го блъсна в стената. Не след дълго елфът беше с вързани ръце и запушена уста. Палачът отново го вдигна и опря тялото му в стената, а с другата си ръка затърси тайния механизъм. Много скоро вратата на едно от многото скривалища в стаята зейна отворена и той блъсна безчувствения войник вътре.

За миг се поколеба дали да не го убие — така нямаше да има свидетели и Джарлаксъл нямаше да разбере (поне не веднага) какво се е случило. Ала нещо спря камата му, някакъв вътрешен глас, който упорито му нашепваше, че ще бъде по-добре да не пролива кръв и да не нанася загуби на Бреган Д’аерте.

Всичко вървеше добре… всъщност, прекалено добре, каза си Ентрери, когато откри не само ониксовата статуетка, но и вълшебната маска да го очакват — точно така, да го очакват! — върху писалището на наемника. Той предпазливо ги взе, оглеждайки се за някой хитроумен капан, после внимателно провери дали това са истинските предмети.

Тук ставаше нещо странно.

Спомни си всички (доста очевидни) намеци, които Джарлаксъл беше правил, фактът, че го бе взел със себе си в Сорсъри и уж между другото му бе обяснил как да се добере до паешката маска. Бръкна в джоба си и извади медальона на лейди Алустриел, който наемникът така небрежно му беше подхвърлил. Та той дори бе успял да му подскаже кога ще е най-удобно да проникне при скиталеца — в началото на церемонията, която щеше да се проведе в светилището на Баенре тази вечер.

Какво се криеше зад всичко това, запита се палачът. Ясно бе, че Джарлаксъл си е наумил нещо и то със сигурност се различава от плановете на първата матрона за завземане на Митрил Хол. А на Ентрери беше отредена ролята на пионка в играта на лукавия наемник.

Убиецът още по-силно стисна магическия медальон, после отново го пусна в джоба си. Много добре, каза си той, поне ще я изиграе както трябва.

Двадесет минути по-късно, използвайки маската, за да изглежда като елфически войн, Ентрери вече си проправяше път към Академията, повел Кати-Бри със себе си.

Пред себе си отново виждаше внушителните стъпала на Подземния град, вечно пулсиращото сърце на Митрил Хол. Представи си входа откъм Стражев дол, Клисурата на Гарумн се разстла пред очите му, бездънна и черна като нощта.

Дризт отчаяно се мъчеше да изкриви тези образи, да изопачи истината за Митрил Хол, ала подробностите бяха запечатани прекалено ясно в ума му! Струваше му се, че отново е там и безгрижно крачи из Сребърните зали с Бруенор и останалите. Уловен в безпощадната мисловна примка на илитида, скиталецът бързо губеше сили. Повече не можеше да устоява на могъщите му атаки, не му бе останала воля да се бори с домашния любимец на матрона Баенре.

Образите нахлуваха в главата му, само за да бъдат изтръгнати оттам миг по-късно; струваше му се, че пипалата на гнусното създание пъплят по самия му мозък и изтръгват мислите му една по една. Главата му сякаш гореше, всяка следваща атака изпращаше нови вълни от изпепеляваща болка, замайваше го и още повече го омаломощаваше.

Най-сетне чудовището отлепи отвратителните си израстъци от челото му и Дризт се свлече на земята. Имаше чувството, че главата му ще се пръсне от спомените, които препускаха в ума му и го раздираха на хиляди късчета.

— Днес успяхме да понаучим това-онова — долетя много отдалече хладният глас на илитида.

Понаучихме това-онова…

Думите отекнаха зловещо в съзнанието на Дризт. Матрона Баенре и Метил продължаваха да говорят, ала той вече не слушаше, напълно обсебен от тези три думички.

Лавандуловите му очи се отвориха и той скришом погледна към илитида, преструвайки се, че все още е в несвяст. Гнусното създание му беше обърнало гръб, ала все още стоеше само на метър от него.

Метил вече знаеше част от плана на Митрил Хол, много скоро жестоките му атаки щяха да разкрият и най-дребните подробности от джуджешкия комплекс.

Дризт не биваше да го допусне!

Много бавно, ръцете му се сключиха около веригите, а петата му с всичка сила се стовари върху меката гъбеста глава на илитида. Преди Метил да успее да отскочи, скиталецът обви крака около гърлото му и го раздруса, мъчейки се да прекърши врата му.

Лепкавите пипала плъзнаха по тялото на Дризт и се впиха в кожата на краката му, ала той стисна зъби, превъзмогвайки надигащото се отвращение и продължи отчаяния си опит. Видя злата Вендес да се втурва към него, но дори не трепна. Заради доброто на приятелите му Метил трябваше да умре!

Илитидът рязко се приближи, опитвайки се да обърка противника си и да охлаби хватката му, ала опитният скиталец предугади движението и го изпревари. Метил рухна зашеметен, но още преди да бе докоснал пода, Дризт го вдигна и отново го тръшна на земята, освобождавайки го от хватката на краката си — бездруго никога нямаше да успее така. Крадците на мисли не бяха особено силни физически и немощно вдигнатата ръка, с която Метил се мъчеше да се предпази от посипалите се отгоре му ритници, изобщо не можеше да го спаси.

В този миг нещо тежко се стовари върху гърдите на скиталеца и сякаш изпи и последната глътка въздух от дробовете му. Той упорито продължи да нанася ритник след ритник, ала жестокият удар отново го блъсна в гърдите, после пак и пак.

Увиснал безпомощно на стената, той опита да се свие на кълбо, за да се опази от свирепото нападение на Вендес, в чиито очи извън всяко съмнение виждаше собствената си гибел — пламнали от люта ненавист и скверен екстаз, те вещаеха страдания и бавна смърт.

Тя обаче спря (и то много по-скоро отколкото скиталецът очакваше) и най-спокойно се отдалечи, оставяйки го да виси, скован от болка на стената, без да може да помръдне.

Междувременно Метил се бе отдалечил и сега стоеше до матрона Баенре, която безстрастно наблюдаваше всичко, удобно седнала върху диска си.

Млечнобелите очи без зеници бяха приковани в безпомощния скиталец и Дризт разбра едно — следващия път, когато проникнеше в съзнанието му, крадецът на мисли щеше да даде всичко от себе си, за да направи мъчението още по-жестоко.

— Не му давайте никаква отвара — нареди матроната на големия си син, който безучастно се подпираше на вратата, и посочи към лавицата вляво от Дризт, където бяха наредени няколко стъкленици.

Дантраг кимна, но не каза нищо, а майка му се обърна към Дризт:

— Доблут — просъска тя, използвайки елфическата дума за изгнаник. — Днешният ритуал ще ни достави още по-голямо удоволствие, като знаем, че ти гниеш тук, смазан от болка!

После даде знак на Вендес и злата мъчителка вдигна ръка.

Малката стреличка се заби в стомаха на скиталеца. За миг той почувства само леко ужилване, ала изведнъж в тялото му изригна изпепеляващ огън и го накара да се сгърчи конвулсивно. Опита се да извика и в раздиращата агония успя да се свие на кълбо, но дори тази поза не намали страданието, което изгаряше вътрешностите му, докато отровата от магическата стреличка неумолимо се процеждаше в кръвта му.

През мъглата, която бързо се спускаше пред очите му, Дризт все пак успя да види как дискът на матрона Баенре се плъзга през вратата, следван покорно от Вендес и Метил. Дантраг обаче остана в стаята и бавно се приближи към него.

Скиталецът трябваше да впрегне цялата си воля, за да не изкрещи, само от време на време простенваше през стиснати зъби.

— Ти си глупак — проговори най-сетне Дантраг. — Ако с дързостта си принудиш майка ми да те убие, преди аз да успея да го сторя, обещавам ти, че със собствените си ръце ще изтезавам до смърт всяко живо същество, имало нещастието да се нарече приятел на Дризт До’Урден!

И с все същата мълниеносна бързина го зашлеви през лицето. За миг тялото на скиталеца увисна безчувствено, после отново се сгърчи, залято от нов изпепеляващ прилив на отрова.

Скрит зад един ъгъл в подножието на широкото стълбище, което водеше към Тиер Брех, Артемис Ентрери трескаво се мъчеше да си припомни лицето на Громф, архимагьосника на Мензоберанзан. Беше виждал Громф само няколко пъти, най-вече докато го шпионираше по заповед на Джарлаксъл. (Наемникът подозираше, че първият син на Баенре съкращава нощите в града, като запалва огньовете на Нарбондел малко по-рано всяка сутрин и, любопитен да разбере какво е намислил опасният магьосник този път, беше изпратил Ентрери да го следи).

Плащът на палача се превърна в магьосническа роба; късата му черна коса отстъпи място на гъста, бяла грива; под очите му се появи мрежа от фини, едва забележими бръчици.

— Не мога да повярвам, че наистина смяташ да го направиш! — прошепна Кати-Бри, когато двамата излязоха от сенките.

— Паешката маска е заключена в писалището на Громф — хладно отвърна Ентрери. — Няма друг начин да се проникне в дома на Баенре.

— Ами ако този Громф е вътре?

— Тогава двамата с теб ще бъдем пръснати на хиляди късчета из цялата пещера — сопна се палачът и я поведе нагоре по стъпалата.

Ентрери разчиташе колкото на късмета, толкова и на уменията си. Знаеше, че в Сорсъри е пълно с магьосници — отшелници, които гледаха да се държат настрани един от друг и можеше само да се надява, че Громф, макар и обикновен мъж, е поканен на церемонията в дома на Баенре. Стените на това свещено място бяха защитени срещу проникващи магии и телепортация и ако преобразяването му имаше някаква сила, палачът би трябвало да проникне в стаята на Громф без особени затруднения. Архизаклинателят беше известен с мрачния си, избухлив нрав и никой не гореше от желание да се пречка в краката му.

Ентрери и Кати-Бри бързо изкачиха стълбището и пред тях се възправиха трите сгради на Академията. Вдясно беше простичката пирамидална постройка, в която се помещаваше войнската школа, Мелей-Магтеър. Насреща им, най-внушителна от трите, извисяваше паякообразната си снага Арах-Тинилит, където се обучаваха жриците на Лолт. За щастие, не им се налагаше да проникват в някое от тези две здания — Мелей-Магтеър гъмжеше от въоръжени до зъби стражи, а в Арах-Тинилит първожриците на Лолт обединяваха уменията си, готови да дадат живота си за благото на своята богиня.

Кати-Бри изскубна дланта си от ръката на Ентрери и усети как цялата се разтреперва от неконтролируем ужас. Вече нямаше вълшебна маска, с която да скрие човешките си черти и сега се чувстваше напълно беззащитна. Ала дъщерята на Бруенор беше истински боец и като стисна зъби успя да овладее надигащата се в гърдите й паника и дори не се опита да протестира, когато палачът отново я хвана за ръка и я повлече след себе си.

Насочиха се право към главния вход на магическата школа и, разбира се, бяха спрени от двамата елфи, застанали на пост. Единият се накани да попита нещо, ала Ентрери го зашлеви през лицето и го бутна настрани, надявайки се, че лошата слава на Громф ще му бъде достатъчна, за да влезе.

Играта му успя и двамата войници се отдръпнаха, без дори да възроптаят… поне докато „архимагьосникът“ не се отдалечи достатъчно.

Ентрери отлично си спомняше пътя и много скоро двамата се озоваха пред простичката стена, зад която беше кабинетът на Громф. Палачът си пое дълбоко дъх и безмълвният поглед, който хвърли на спътницата си, казваше едно-единствено нещо — ако магьосникът е вътре, с тях беше свършено.

— Колсен’шеа орб — прошепна той и с облекчение видя как стената започна да се разтяга и извива и много скоро се превърна в паяжина.

Дебелите нишки се отместиха настрани и през зейналата дупка проникна синкав мек светлик. Бързо (преди да се бе разколебал) Ентрери се втурна вътре, водейки Кати-Бри след себе си.

Громф не беше там.

Убиецът се хвърли към писалището от джуджешки кости, потри ледените си длани и духна върху тях, после посегна към чекмеджето. В това време Кати-Бри, заинтригувана от многобройните, очевидно вълшебни предмети, които се търкаляха из цялата стая, се разхождаше насам-натам, разглеждаше (от безопасно разстояние) древните пергаменти и дори се осмели да махне капака на малка пръстена делвичка и да надзърне вътре.

Сърцето на Ентрери подскочи от ужас, когато гласът на Громф огласи стаята, но бързо се успокои, когато разбра, че идва от пръстената съдинка.

Кати-Бри с интерес се взря в нея, после отново я захлупи. В стаичката отново настана тишина.

— Какво беше това? — попита тя, тъй като не разбираше нито дума от езика на Мрачните.

— Нямам представа — изръмжа палачът. — Не пипай нищо!

Младата жена сви рамене и той отново се залови за работа — трябваше да е сигурен, че ще произнесе паролата съвсем вярно. Припомни си разговора, в който Джарлаксъл уж случайно му бе издал думичката. Дали наемникът беше искрен с него или всичко това беше част от някаква сложна игра? Дали не го беше подмамил тук, та като изрече някоя грешна парола да вдигне във въздуха не само себе си, но и половината Сорсъри? Внезапно се запита дали онова, което Джарлаксъл беше оставил в чекмеджето, всъщност е истинската маска — така, когато последвалият взрив унищожеше всички следи, тя щеше да остане у наемника, но никой нямаше да го заподозре.

Убиецът тръсна глава, мъчейки се да прогони тревожните мисли. Вече беше взел решение, беше повярвал, че опитът му да освободи Дризт е част от плановете на Джарлаксъл (каквито и да бяха те) и нямаше намерение да се поддава на страха. Изрече паролата и дръпна чекмеджето.

Паешката маска лежеше на дъното и го очакваше.

Той я грабна и се обърна към Кати-Бри, която тъкмо беше напълнила един малък пясъчен часовник със ситни, бели песъчинки и сега с интерес наблюдаваше как се стичат през тясното гърло. Ентрери се хвърли към нея, изтръгна мъничкия часовник от ръцете й и много предпазливо го сложи на една страна така, че пясъкът да застане неподвижно.

Младата жена го изгледа заинтригувано.

— Просто отмервах времето — спокойно се обади тя.

— Това не е часовник! — просъска палачът, после го отвори внимателно и изсипа белите песъчинки обратно в торбичката им. — Това е експлозив — ако беше изтекъл в долната част, цялата стая щеше да лумне в пламъци. Не пипай нищо! Громф дори няма да разбере, че сме били тук, ако оставим нещата, както си бяха подредени.

И като се огледа наоколо, насмешливо добави:

— Или по-точно, както си бяха разхвърляни. Той не знае за маската — не беше тук, когато Джарлаксъл я върна.

Кати-Бри кимна и дори успя да си придаде истински засрамено изражение, ала това беше само преструвка. Още от самото начало се бе досетила какво представлява мъничкият часовник и изобщо нямаше намерение да остави пясъка да изтече докрай. Беше го пуснала, само защото искаше по-опитният Ентрери да потвърди подозренията й.

Свършили онова, за което бяха дошли, двамата побързаха да се махнат. Докато се отдалечаваха от Сорсъри, младата жена внимателно попипа колана си, където (добре скрити от зоркия поглед на убиеца), бяха втъкнати няколко от опасните часовници и торбичките с експлозив.

Глава 22 Пробив

Над К’еларз’орл, голямото плато, където живееха някои от най-високопоставените благородници, цареше необичайна тишина. Кати-Бри и Ентрери, приел вида на обикновен елфически войник, безшумно си проправяха път през гъбената горичка, която водеше към десетметровата паяжинна ограда, опасваща двора на Баенре.

Вледеняващ ужас ги бе стиснал за гърлото и никой не продумваше. В съзнанието им имаше една-единствена мисъл — за огромния залог в играта, с която се бяха заловили. Решителна победа… или пълен провал.

Скрити в сянката на един сталагмит, двамата не откъсваха поглед от величествената процесия, която бавно се отправяше към дверите на главното светилище. Няколко жрици (матрона Баенре, както видя Ентрери, и навярно дъщерите й) седяха върху дискове, облени от синя светлина, и предвождаха шествието. Палачът с интерес се вгледа в множеството и бързо разбра, че тук има не само членове на първия дом, но и доста други матрони.

Това наистина беше много повече от обикновена вечерна служба и палачът тихичко се изкиска, като видя колко съвършено лукавият наемник бе уредил всичко.

— Какво има? — прошепна Кати-Бри, без да разбира какво го е разсмяло.

Ентрери поклати глава и се намръщи — кога ли щеше да се научи да си държи устата затворена! Младата жена прехапа устни и с усилие преглътна хапливите отговори, които напираха в устата й. Имаше нужда от него, така както той от нея, и ненавистта им един към друг трябваше да почака.

Точно както чакаха и те самите. Приклекнали зад сталагмитната могила, двамата търпеливо отброяваха минутите, докато процесията бавно се отдалечаваше. Трябва да бяха минали хиляда, ако не и две хиляди елфи, преди и последният да се скрие под купола на величествения параклис. Дворът най-сетне опустя, само тук-там се мяркаше по някой страж или войн от Гущеровия отряд.

Много скоро въздухът се изпълни с многогласни песни във възхвала на Лолт и Ентрери за пореден път се възхити колко точно Джарлаксъл бе подбрал момента.

— Котката? — въпросително прошепна той.

Кати-Бри попипа ониксовата статуетка и колебливо погледна към оградата на Баенре.

— Когато се прехвърлим от другата страна — реши тя, макар че нямаше никаква представа как убиецът смята да прескочи на пръв поглед непреодолимата ограда, чиито нишки бяха по-дебели от ръката й.

Ентрери кимна в знак на съгласие, после извади кадифената паякова маска и я надяна на лицето си. Младата жена потръпна отвратено, когато главата му доби гротескния вид на разкривен, черен паяк.

— Ще го кажа само веднъж — спря строг поглед върху нея убиецът. — Знам, че си милостива (макар да не го разбирам), но в царството на Мрачните няма място за жал. Хич не си и помисляй да раняваш или да поваляш в безсъзнание противниците, които се изпречат на пътя ни. Убивай всеки, когото срещнем!

Кати-Бри не си направи труда да отговори, ала ако Ентрери можеше да усети огъня, който бушуваше в гърдите й, щеше да разбере, че напразно се тревожи.

Даде знак да го последва и започна да се прокрадва към оградата, използвайки гъстите сенки за прикритие. Когато достигна първите нишки, предпазливо ги докосна с върховете на пръстите си, за да е сигурен, че няма да залепнат, после даде знак на Кати-Бри да се качи на гърба му.

— Внимавай да не се допреш до оградата — предупреди я той. — Иначе ще си изгубиш крака или ръката.

Младата жена боязливо обви ръце около гърдите му, една над рамото, другата — под мишницата му, и здраво се улови за него.

Ентрери не беше едър, едва двадесетина килограма по-тежък от нея, ала мускулите му, закалени в безброй битки, бяха като от желязо, и той с лекота започна да се катери нагоре, като гледаше да се държи колкото се може по-надалече от опасните нишки, за да предпази ръцете й. Най-трудно им беше на върха и то особено, когато палачът забеляза двама войни да се приближават, възседнали гущери.

— Не мърдай — прошепна той и запълзя по тесния ръб на оградата, към прикритието на близката сталагмитна колона.

Ако в двора беше тъмно, двамата със сигурност щяха да бъдат заловени — топлите очертания на телата им щяха да изпъкнат прекалено отчетливо на фона на хладната скала. Само че магическите огньове и фенерите горяха и светлината, която разпръскваха, правеше инфрачервеното зрение ненужно. Войниците минаха на не повече от четири метра от двамата натрапници, ала Артемис Ентрери, прекарал целия си живот в най-черните сенки, бе толкова опитен, че те дори не забелязаха странната издатина в доскоро гладкия сталагмит.

Когато стражите отминаха, палачът се изправи върху оградата и се изви настрани, за да може Кати-Бри да се улови за могилата. Възнамеряваше само да си почине за миг-два, ала младата жена нямаше търпение час по-скоро да продължат и най-неочаквано го пусна. Успя да се прехвърли върху скалата и се заспуска надолу, като ту търсеше пукнатини, за които да се залови, ту се плъзгаше по гладкия камък. Най-сетне тупна на земята и се претърколи, за да смекчи удара.

Ентрери нямаше друг избор и също слезе при нея. В мига, в който усети твърда почва под краката си, той свали кадифената маска от лицето си и я изгледа свирепо, убеден, че е прибързала.

Без ни най-малко да се притесни, Кати-Бри само сви устни и беззвучно произнесе:

— Накъде?

Палачът стисна медальона на лейди Алустриел в джоба си и започна да се обръща във всички посоки, докато не усети магическата топлина да сгрява пръстите му. Точно както предполагаше — Дризт се намираше в голямата могила, най-добре охраняваното място в целия дом.

Единственото, което им оставаше сега, бе да се надяват, че повечето от елитните войници на Баенре присъстват на церемонията.

Да прекосят двора не беше особено трудно — наоколо почти нямаше стражи, сенките бяха гъсти и непрогледни, а многогласните напеви, които долитаха откъм светилището, заглушаваха всеки друг шум. Нямаше род, който би рискувал да предизвика гнева на Кралицата на паяците, като извърши нападение по време на толкова величествен ритуал в нейна чест и тъй като единствената опасност за Баенре можеше да дойде от някой друг дом, охраната в двора бе сведена, до минимум.

— Тук е — прошепна Ентрери, когато, плътно долепени до стената, двамата достигнаха входа на гигантската свещена могила.

Много внимателно той докосна вратата, мъчейки се да открие някакъв капан, макар да знаеше, че ако има такъв, той ще е магически и когато го намери, ще избухне в лицето му, преди да успее да направи каквото и да било. За негова изненада, по гладката повърхност на камъка изведнъж плъзна тънка пукнатина, която бързо се разшири и разкри тесен коридор, облян в мътна светлина.

Двамата с Кати-Бри се спогледаха колебливо, после едновременно прекрачиха прага… и едновременно въздъхнаха с облекчение, когато осъзнаха, че вече са вътре и то живи.

Радостта им бързо секна, когато от коридора долетя гърлен въпросителен вик. Преди да успеят да разберат каквото и да било, насреща им се зададе огромно човекоподобно същество. Високо повече от два метра, то изпълваше целия тунел и затулваше бездруго слабия светлик. Масивното туловище и грозната бича глава недвусмислено издаваха расата му.

Кати-Бри стреснато подскочи, когато вратата зад гърба й шумно се захлопна.

Минотавърът отново изгрухтя въпроса си.

— Иска ни паролата — прошепна Ентрери, разпознал езика на Мрачните. — Поне така ми се струва.

— Ами дай му я — също така тихо отвърна Кати-Бри.

Лесно бе да го каже, помисли си палачът. Джарлаксъл не бе споменал нищо за пароли за проникване във вътрешните сгради на първия дом. Хубавичко ще си поприказва с него за този пропуск, реши той… е, ако някога отново го срещне, разбира се.

Чудовището заплашително пристъпи напред, размахвайки елмазена пръчка с остри шипове.

— Сякаш минотаврите не са достатъчно страшни и без да им дават елфически оръжия — подхвърли Ентрери на Кати-Бри.

Звярът вече се намираше само на няколко метра от тях.

— Усстан белбол… усстан белбауулу… дос — заекна убиецът и раздрънка кесията, която висеше на кръста му.

Огромното същество поспря и замислено сбърчи чело.

— Какво му каза? — попита Кати-Бри шепнешком.

— И представа си нямам — призна Ентрери, макар да се надяваше, че е споменал нещо за подарък.

Чудовището очевидно започваше да губи търпение и от устата му се разнесе гърлено ръмжене.

— Досст? — реши да опита и Кати-Бри и протегна Таулмарил, мъчейки се да изглежда дружелюбна.

По устните й се разля широка усмивка и тя закима глуповато, сякаш му предлагаше лъка си. В същото време ръката й незабелязано се спусна към кръста, търсейки колчана със сребърните стрели.

— Досст? — повтори тя и минотавърът мушна огромен месест пръст в гърдите си.

— Да, за теб! — изръмжа Кати-Бри на Общия език и тетивата на Таулмарил иззвънтя, преди глупавото същество да успее да реагира.

Среброперата стрела се заби в гърдите му и го запрати назад.

— Можеш да запушиш дупката с пръста си! — изсмя се младата жена, докато отново зареждаше лъка си. — Колко ли пръста ще ти трябват, обаче!

Хвърли бърз поглед към Ентрери, който я бе зяпнал изумено и се разсмя още по-силно. Следващата стрела накара чудовището да отстъпи още няколко крачки назад, преди да рухне в стаята, която се простираше отвъд коридора. Миг по-късно, оттам изскочиха още половин дузина минотаври и заеха мястото му.

— Ти си луда! — изкрещя палачът.

Без да си прави труда да му отговаря, Кати-Бри улучи най-близкия си противник в корема. Гнусното създание се преви надве от болката и бе стъпкано от прииждащите си другари.

На Ентрери не му оставаше друго, освен да извади оръжията си и да ги посрещне — трябваше да ги държи по-надалече от спътничката си, за да може тя да използва лъка си. Изправи се срещу първото чудовище на две крачки от стаята и ловко отби елмазената му пръчка със сабята си, при което цялото му тяло изтръпна — толкова силен беше натиска на огромното същество.

Много по-бърз от него, палачът замахна с изумрудената си кама към стомаха му. Тежката пръчка се спусна надолу и макар че успя да я отклони със сабята си, Ентрери трябваше да опише пълен кръг, за да предпази тялото си от сътресението.

Обляно от зелено сияние, острието на сабята му се впи в гърлото на минотавъра, разтроши костта и проряза дебелия кравешки език.

От устата на чудовището шурна кръв, ала то отново замахна, принуждавайки Ентрери да отстъпи назад.

В този миг ярка сребриста светлина заслепи и двамата — една от стрелите на Таулмарил изсвистя над рамото на минотавъра и с глух пукот се заби в черепа на най-близкия му другар.

С надеждата, че противникът му също не вижда нищо, Ентрери се нахвърли отгоре му, размахвайки двете си оръжия. Когато зрението му отново се възвърна, чудовището вече бе рухнало в краката му.

Без да се двоуми, той се покатери на гърба му и скочи върху трупа на друг от зверовете, за да се изравни по височина със следващия си неприятел. Сабята му отби елмазената тояга и потъна дълбоко в рамото на минотавъра, обезвреждайки ръката му. Ентрери вече предвкусваше победата, когато, за негова огромна изненада, страховитото същество сведе чело и с всички сили го блъсна в гърдите.

Понесло безпомощния палач между рогата си, то яростно разтърси глава и се втурна към стената.

— Проклятие! — изруга Кати-Бри, когато всички останали чудовища запрепускаха към нея.

Без да губи и миг, тя падна на коляно и трескаво заизпраща стрела след стрела срещу тях.

Смъртоносният дъжд на Таулмарил повали един от зверовете, после още един, ала третият сграбчи тялото на падналия си другар и го вдигна пред себе си като щит. Една от среброперите стрели се заби в главата му, но черепът му се оказа прекалено здрав и то дори не забави крачка.

Кати-Бри опъна тетивата още веднъж, не толкова, за да го спре, колкото, за да го заслепи, после се хвърли на пода и запълзя напред, като много внимаваше да не бъде стъпкана.

Минотавърът с все сили се блъсна във входната врата. Вдигнал тялото на мъртвия си другар пред себе си, той не знаеше, че младата жена вече не е там и сега яростно стоварваше масивното туловище в стената.

Все още на пода, Кати-Бри предпазливо си проправяше път между огромните крака на развилнелите се чудовища. За щастие, самите те й помагаха — убедени, че точно в този миг другарят им размазва крехкото тяло на жената по стената, те не спираха да крещят въодушевено и изобщо не забелязваха какво става около тях.

Дръзкият опит почти беше успял, когато последният от минотаврите внезапно сведе глава към пода, усетил леко отъркване о крака си.

С гневен рев, той стисна елмазената си тояга с две ръце и замахна.

Кати-Бри се претърколи по гръб и вдигна Таулмарил. Успя да стреля веднъж и, докато противникът се мъчеше да запази равновесие, светкавично се преметна назад.

Заслепеното чудовище замахна и тежката му тояга отчупи солидно парче от каменната стена, на сантиметри от гърба й.

Младата жена скочи на крака и заотстъпва назад, без да го изпуска от поглед.

Жестокият удар изкара и последната глътка въздух от дробовете му. Минотавърът обви здравата си ръка около кръста му, за да не му позволи да мърда, и отскочи назад — явно се канеше отново да го блъсне в стената. На няколко крачки от тях, един от останалите минотаври нададе тържествуващ вик, убеден, че другарят му всеки миг ще довърши натрапника.

Камата на Ентрери неспирно проблясваше, докато той отчаяно се мъчеше да пробие дебелия череп на врага си.

Имаше чувството, че гръбнакът му се прекърши, когато се блъснаха в стената за втори път. Стисна зъби, за да превъзмогне болката и надигащия се страх — трябваше да мисли трезво и светкавично. Хладнокръвие — ето какво беше най-важно за един боец и Ентрери, който знаеше това по-добре от всеки друг, веднага промени тактиката си. Вместо да продължава да нанася удар след удар по непробиваемата черепна кост, той опря върха на камата си между рогата на минотавъра и я прокара по бичата муцуна, натискайки леко.

Когато срещнаха стената за трети път, палачът здраво стисна изумрудената дръжка, уверен, че камата ще си свърши работата. За миг острието се плъзна по дебелата кожа на звяра, без да го нарани, ала много скоро откри слабо място. Бърз като светкавица, Ентрери промени ъгъла и го заби до дръжката.

Право в окото на минотавъра.

Камата жадно се вкопчи в жизнената сила на чудовището, затуптя от мощния прилив и я изпрати към ръката на господаря си.

Страховитото създание потръпна и се облегна на скалата, мъчейки се да овладее конвулсиите, които разтърсваха тялото му. Другарят му, убеден, че тъкмо в този момент човекът среща жестоката си смърт, продължаваше да го окуражава.

Миг по-късно минотавърът рухна мъртъв, а Ентрери леко скочи на земята и преди другото чудовище да успее да реагира, се затича към него. Три мълниеносни удара — сабя, кама, сабя — и изненаданият му противник политна назад. Само че вече бе късно — камата беше забита дълбоко в тялото му и палачът, сключил пръсти около дръжката, бързо изпиваше живота му. Агонизиращото създание немощно вдигна елмазената си тояга, ала сабята на Ентрери я отби с лекота.

И тогава за изумрудената кама настана истинско пиршество.

Тичешком влетя в стаята и докато падаше на едно коляно, се обърна. Нямаше нужда да се прицелва — масивните тела на преследвачите бездруго изпълваха целия коридор.

За щастие, първият от тях не бягаше с всички сили — от бедрото му стърчеше сребропера стрела и забавяше движенията му. Но той явно беше неимоверно упорит и неотклонно се приближаваше, въпреки че в тялото му продължаваха да се забиват стрела след стрела.

Зад него другарят му отчаяно се мъчеше да привлече вниманието на третото чудовище, което все така блъскаше мъртвото тяло в стената. Само че минотаврите съвсем не се славеха като особено интелигентни — глупавото създание беше убедено, че отдавна е направило човешката жена на пихтия.

Когато поредната стрела се откъсна от тетивата на Таулмарил, от тялото на минотавъра я деляха едва десетина сантиметра. Тя се заби в лицето му, разстроиш носа и черепа и почти разполови главата му. Чудовището издъхна на място, ала устремът му беше толкова голям, че туловището му се стовари върху Кати-Бри и я прекатури на пода.

Не беше ранена сериозно, ала нямаше начин да успее да се измъкне изпод масивния труп и да вдигне лъка си, преди вторият минотавър да влети в стаята.

В този миг от коридора изскочи някаква фигура и му препречи пътя, размахвайки бясно оръжията си. Когато мълниеносното нападение свърши, чудовището се бе превило одве и стискаше жестоко раздраните си колене. Опита да се съвземе и да се втурне след този нов враг, ала Ентрери отдавна бе отскочил далече встрани.

Палачът изтича до средата на стаята, следван по петите от ранения си враг. Заобиколи черната мраморна колона, която се издигаше там, и противникът му (учудващо съобразителен за един минотавър) бързо измисли какво да прави — без да спира тромавия си бяг, той обви ръка около колоната и използва инерцията си, за да излезе от другата страна.

Ала Ентрери беше далече по-съобразителен. В мига, в който се увери, че чудовището вече не може да го види, той спря и отстъпи назад. Минотавърът връхлетя между него и колоната, давайки му възможност за поне дузина чисти удари в хълбока и гърба си.

Артемис Ентрери никога не бе имал нужда от толкова много.

За пореден път чудовището вдигна тялото на мъртвия си другар и със свиреп рев го стовари върху каменната врата.

Сребристо сияние проряза мрака и магическата стрела се заби в гърба му.

— Ъ? — изсумтя то и опита да се обърне.

Втората стрела долетя миг по-късно и прониза единия от дробовете му.

— Ъ? — глуповато повтори то, останало без дъх, и най-сетне успя да се извърти на една страна — в другия край на коридора, с неумолимо изражение и смъртоносен лък пред себе си, стоеше младата жена, която той вярваше, че е убил.

Третата стрела се заби в лицето му. Звярът направи крачка напред, ала четвъртият изстрел го улучи в гърдите и го повали върху тялото на мъртвия му другар.

— Ъ?

Пронизаха го още пет стрели (макар той да не усети нито една от тях), преди Ентрери най-сетне да се намеси и да обясни на младата жена, че отдавна го е убила.

— Имахме късмет, че наоколо нямаше Мрачни — обясни той, докато притеснено местеше поглед между дванадесетте врати и ниши, които опасваха кръглата стая.

Попипа магическия медальон в джоба си и се обърна към централната колона, която свързваше пода и тавана.

Без да каже и дума, той изтича до нея и прокара пръсти по гладката повърхност.

— Какво? — попита Кати-Бри, когато убиецът я погледна с широка усмивка на лице.

Вместо отговор, Ентрери натисна по-силно и успя да отмести голям къс от черния мрамор — колоната беше куха. Когато двамата с Кати-Бри се вмъкнаха вътре, своеобразната вратичка изщрака и се затвори зад тях.

— Какво става? — настоя младата жена, предполагайки, че това е някакво скривалище, и се огледа наоколо — на тавана, вляво от нея имаше дупка, подобен отвор зееше и на пода, само че отдясно.

Без да си направи труда да отговори, Ентрери, воден от магическата топлина на медальона, пристъпи към дупката на земята и предпазливо надникна.

Кати-Бри също коленичи до него и учудено го изгледа, когато видя, че вътре няма стълба. Съобразителна както винаги, тя вдигна очи, търсейки място в мраморната стаичка, за което да закачат въжето си.

— Навярно стъпалата са издялани в самия камък — предположи палачът и внимателно спусна крака в дупката.

Изведнъж по лицето му се изписа смайване и той усети как тежестта на тялото му изчезва и то увисва във въздуха.

— Какво става? — за кой ли път попита Кати-Бри, виждайки изуменото му изражение.

Със самодоволна усмивка, Ентрери разпери ръце, за да й покаже, че не се държи никъде и с лекота се заспуска надолу. Младата жена го последва, без да се колебае и докато бавно слизаше след него, го видя да си слага паешката маска със съсредоточено изражение на лицето.

— Ти си моя пленница — хладно каза той.

За миг Кати-Бри не го разбра и ужасено реши, че я е изиграл. Досети се за истинските му намерения, едва когато стигнаха пода на долното ниво и той кимна да му даде Таулмарил.

— Лъка — нетърпеливо нареди той.

Младата жена упорито поклати глава и Ентрери, който вече бе успял да я опознае достатъчно добре, не настоя повече. Прокара пръсти по най-близката стена и много скоро откри тайната врата. Вдигнали миниатюрни арбалети пред себе си, от другата страна ги очакваха двамина мрачни войни и за миг Кати-Бри се зачуди дали бе постъпила разумно, като отказа да даде лъка си на Ентрери.

Колко бързо стражите свалиха оръжията си и изтриха заплашителните изражения от лицата си, когато видяха Триел Баенре да застава пред тях!

Ентрери сграбчи младата жена за рамото и грубо я блъсна напред.

— Дризт До’Урден! — изкрещя той с гласа на Триел.

Войниците съвсем не изгаряха от желание да си имат разправии с най-голямата дъщеря на Баенре. В заповедите, които бяха получили, не се споменаваше нищо за съпровождане на Триел, или когото и да било, освен първата матрона, до пленения изменник, ала в тях не се споменаваше и нищо за нови затворници, още по-малко пък — за жена от Повърхността. Единият побърза да ги поведе напред, докато другият се хвърли към Кати-Бри.

Младата жена веднага влезе в ролята си и се задърпа, принуждавайки мрачния страж и Ентрери да я хванат между себе си. Другият пазач вдигна Таулмарил от земята и, макар да го бе изпуснала нарочно, Кати-Бри не можа да сдържи гневната си гримаса, когато видя великолепното оръжие в ръцете на това зло същество.

Известно време крачиха по някакъв тъмен коридор, докато най-сетне спряха пред една от множеството обковани с желязо врати. Първият елф извади тънка пръчка, прокара я по металната плочка, вградена до бравата, и лекичко почука. Вратата се отвори начаса.

Войникът се обърна, доволен, че е успял да угоди на Триел. Усмивката застина на лицето му, когато Ентрери го зашлеви през устата, жесток удар, от който главата му отхвръкна назад. Преди да успее да се защити, изумрудената кама се заби дълбоко в гърлото му.

Нападението на Кати-Бри може и да не бе така умело, но за сметка на това бе не по-малко яростно. Използвайки единия си крак за опора, тя с все сила изрита другия елф в корема. Без да я пуска, той политна назад и се блъсна в коравата стена. Кати-Бри светкавично се отскубна от ръцете му, отскочи назад и като сведе глава, му нанесе свиреп удар в носа.

Юмруците се посипаха върху замаяния войник и най-сетне, с още един добре премерен ритник в корема, тя го блъсна в стаята. Без да губи и миг, младата жена го вдигна от пода, провря ръце под мишниците му и сключи пръсти около врата му.

Злощастният елф се замята отчаяно, ала не успя да разхлаби хватката й. В този миг в стаята влезе Ентрери, който вече беше довършил своя противник.

— Никаква милост! — процеди Кати-Бри през стиснати зъби.

Палачът спокойно се приближи.

— Триел! — недоумяващо извика стражът, който не спираше да рита във всички посоки.

Ентрери направи крачка назад, усмихна се и свали кадифената маска. По лицето на безпомощния войник се появи израз на неподправен ужас, когато изумрудената кама потъна в сърцето му.

Кати-Бри усети как тялото му потръпна и натежа в ръцете й. Почувства, че й се повдига, ала бързо се съвзе, когато се озърна наоколо и видя пребития Дризт. Прикован към стената, той тихо стенеше и безсилно се мъчеше да се свие на кълбо. Младата жена пусна мъртвия елф на пода и се хвърли към скъпия си приятел. Погледът й обходи смазаното тяло и веднага се спря на малката, но очевидно опасна стреличка, която стърчеше от корема му.

— Ще трябва да я извадя — извинително проговори тя, надявайки се, че Дризт ще се съгласи с нея.

Ала той изобщо не разбираше какво става около него, надали знаеше, че обичната му Кати-Бри е тук.

Ентрери, който междувременно също се бе приближил, изглеждаше по-притеснен от оковите, отколкото от стреличката.

Младата жена си пое дълбоко дъх и дръпна.

Дризт се изви и нададе болезнен вик, после увисна, изгубил свяст.

— Няма ключалки, които да отворя! — изръмжа палачът, когато видя, че оковите се състоят само от яки метални халки.

— Отдръпни се! — нареди Кати-Бри и се отдалечи от стената.

Когато Ентрери се обърна към нея, тя вече бе вдигнала смъртоносния си лък и той побърза да отскочи встрани.

Два добре премерени изстрела и веригите бяха строшени. Ентрери се втурна напред и улови свличащото се тяло на скиталеца. Въпреки болката и вцепенението, Дризт успя да отвори едното си око. Не разбираше какво става, нямаше никаква представа дали двамата в стаята са врагове или приятели.

— Стъклениците! — примоли се той.

Кати-Бри се огледа наоколо и веднага забеляза лавицата на стената. Хвърли се натам и свали една от бутилчиците.

— Изобщо не би трябвало да е жив — отбеляза Ентрери. — Твърде много белези има. Нещо го е поддържало въпреки жестоките мъчения.

Кати-Бри колебливо се взря в стъкленицата, от която се разнасяше неприятна остра миризма.

Палачът проследи погледа й и кимна:

— Направи го! — потвърди той. Знаеше, че никога няма да успеят да изведат Дризт в това състояние.

Младата жена опря бутилчицата до устните на скиталеца и изля голяма част от течността направо в гърлото му. Той се задави и започна да плюе и за миг тя се уплаши, че собственоръчно е отровила или задавила най-добрия си приятел.

— Какво правиш тук? — силите на Дризт очевидно се завръщаха, ала все още не можеше да се държи на крака и се задъхваше болезнено, докато говореше.

Кати-Бри отново изтича до лавицата и се върна с още няколко стъкленици. Помириса ги, за да се убеди, че всичките съдържат една и съща отвара, после внимателно ги изля в устата му. Само след няколко минути Дризт вече беше на себе си и изумено се взираше в най-скъпата си приятелка и най-омразния си враг, застанали един до друг пред него.

— Нещата ти — обади се Ентрери и му посочи купчинката в другия ъгъл.

Дризт обаче не сваляше очи от него, чудейки се с каква ли зловеща игра се е заловил убиецът този път. Ентрери забеляза съмнението му и спокойно отвърна на изпитателния му поглед.

— Нямаме време! — нетърпеливо се обади Кати-Бри.

— Мислех, че си мъртъв — проговори Дризт най-сетне.

— Грешал си — отвърна палачът.

После, все така хладнокръвно, мина зад него и вдигна веригата му.

— Пази коридора — нареди той на Кати-Бри.

Младата жена се обърна към обкованата с желязо врата точно в мига, в който тя се отвори.

И Вендес Баенре насочи магическата си пръчка срещу тях.