Библиотеката на душите

Втора глава

Преди да се натоварим в лодката, Шарън изигра едно малко представление: изнесе с майчинска загриженост шест плъха отвътре — сякаш обещаното речно пътуване бе лукс, достоен само за Много Важни Чудати, — после подаде на Ема ръка и ѝ помогна да прескочи от пристана. Тримата се настанихме един до друг на тясната скамейка. Докато Шарън развързваше въжето, аз се питах дали е мъдро да му се доверяваме, или постъпката ни граничи с безразсъдството и глупостта да полегнеш за дрямка на гъмжащ от коли булевард. Проблемът С глупавите и безразсъдни постъпки е, че често не знаеш кое от двете си избрал, докато не стане твърде късно. Когато нещата се объркат достатъчно, за да се наложи да се намесиш, копчето вече е натиснато, самолетът е напуснал хангара или, в нашия случай, лодката е излязла от пристанището. Докато гледах как Шарън се отблъсква с крак от кея — кракът му беше бос и аз открих с изненада, че няма съвсем човешки вид, пръстите му бяха дълги колкото кебапчета, а пожълтелите им нокти закривени като ноктите на граблива птица, — осъзнах с потискаща увереност, че не само сме направили погрешния избор, но и е твърде късно да предприемем каквото и да било да го избегнем.

Шарън дръпна шнура на ръждясалия извънбордов двигател И той се пробуди с кашляне сред облак синкав дим. Лодкарят сгъна крака в гънките на дългото наметало, изпълнило дъното на лодката като локва от черен плат, завъртя ръчката на ръмжащия мотор и се насочи през лабиринта от стърчащи пилони край брега, за да ни изведе под топлите лъчи на слънцето. Почти веднага навлязохме в един канал, изкуствено прокопано разклонение на Темза, затворен от двете страни с високи остъклени сгради и гъмжащ от повече лодки, отколкото има в коритото на дете по време на вечерното къпане — яркочервени влекачи, широки, ниски шлепове и туристически корабчета, чиито горни палуби бяха отрупани със зяпачи, излезли да подишат чист въздух. Странно, но никой от тях не насочи фотоапарата си към нас, нито изглеждаше, че изобщо са ни забелязали — причудливата лодка, която ги подминаваше с пърпорене, с един ангел на смъртта на руля, очилато куче и две опръскани с кръв деца на скамейката. Което за нас беше добре. А може би Шарън бе омагьосал лодката си по такъв начин, че да я виждат само чудати? Реших да се придържам към тази теза, тъй като и без това нямаше къде да се скрием, ако ни се наложеше.

Сега, след като можех да я огледам на дневна светлина, установих, че лодката не се отличаваше с нищо особено, ако не се брои резбованата скулптура, поставена на носа. Фигурата изобразяваше едра люспеста змия с извито като лиана тяло, ала вместо глава имаше едно огромно око без клепач и с размерите на пъпеш, втренчено неподвижно някъде пред нас.

— Какво е това? — попитах и прокарах ръка по лакираната повърхност.

— Тис.

— Тис какво?

— Тисово дърво — от това е направена.

— Но за какво е?

— Да се гледа с нея! — отвърна той сприхаво.

Шарън завъртя дросела на двигателя — вероятно по-скоро за да се отърве от въпросите ми — и ние се понесохме още по-бързо, а носът се издигна плавно над водата. Въздъхнах, наслаждавайки се на слънцето и вятъра по лицето си, Адисън положи глава на лапите си и изплези език с щастлив вид, какъвто не бях виждал досега.

Какъв прекрасен ден да се иде в ада.

— Мислех си как се озова тук — рече Ема. — Как се върна в настоящето.

— Добре — кимнах. — И какво измисли?

— Има само една разумно обяснение — макар и не особено. Когато бяхме в подземните тунели, преследвани от гадини, и се върнахме обратно в настоящето, причината ти да дойдеш с нас вместо да останеш съвсем сам в хиляда осемстотин и която и да е било година, е, че по някакъв начин мис Перигрин е била наблизо и ти е помогнала да се прехвърлиш, без никой да го разбере.

— Не зная, Ема, това ми се струва… — поколебах се, защото не исках да прозвучи грубо. — Мислиш, че се е крила в тунелите?

— Казвам, че е възможно. Нямаме представа къде се намира.

— Държат я гадините. Каул го призна!

— И откога вярваш на всичко, което казват гадините?

— Имаш право — отвърнах. — Но тъй като Каул се хвалеше, че я е пленил, сметнах, че вероятно казва истината.

— Може би… или го е казал, за да ни сломи духом. Не помниш ли, че се опитваше да ни накара да се предадем на неговите войници?

— Така е — съгласих се, смръщил вежди. Прескачах от една възможност на друга. — Добре. Да речем, в името на спора, че мис П е била с нас в тунела. Защо ще си прави труда да ме връща в настоящето като пленник на гадините? По този начин само ще облекчи изяждането на душите ни. Според мен в примката щяхме да сме на по-сигурно място.

За момент Ема изглеждаше напълно объркана. Сетне лицето ѝ светна и тя рече:

— Освен ако от теб и мен не се очаква да спасим всички останали. Може би това е част от нейния план.

— Но откъде би могла да знае, че ще се изплъзнем на гадините?

Ема погледна крадешком към Адисън.

— Ами ако тя ни е помогнала? — прошепна.

— Ем, тази хипотетична поредица от събития става все по-невероятна. — Поех си дъх, за да подбера внимателно думите си. — Зная, ще ти се да вярваш, че мис Перигрин е някъде там, на свобода и бди над нас. Аз също…

— Искам го толкова силно, че ме боли — призна тя.

— Но ако тя е на свобода, не би ли се опитала да се свърже с нас по някакъв начин? И ако той е свързан с това — посочих Адисън с очи, — не би ли ни го казал досега?

— Не и ако се е заклел да пази тайна. Може би е твърде опасно да го разкрие пред когото и да било, дори пред нас. Ако мис Перигрин е наблизо и някой разбере, че ние знаем, може да ни прекършат с мъчения и…

— А той не би се прекършил, така ли? — попитах твърде силно и кучето погледна към нас, разтворило уста и ловейки вятъра с език.

— Ей, вие! — провикна се той. — Преброих петдесет и шест риби, макар че една или две от тях може да бяха боклуци. За какво си шепнете?

— О, за нищо — сви рамене Ема.

— Май се съмнявам — не повярва Адисън, но подозренията му бяха надмогнати от инстинкта и миг по-късно той извика „Риба!“, насочил отново внимание към водата. — Риба… риба… боклуци… риба…

Ема се засмя мрачно.

— Зная, идеята изглежда съвсем налудничава. Но умът ми е като машина за производство на надежди.

— Радвам се да го чуя. В моя се пръкват само най-лошите възможни сценарии.

— Е, значи имаме нужда един от друг.

— Така е. Но вече го знаем, струва ми се.

Двамата се наведохме един към друг, докато лодката ни караше да се поклащаме, като ту ни събираше, ту ни разделяше.

— Сигурни ли сте, че не предпочитате някоя романтична разходка? — подхвърли Шарън. — Още не е прекалено късно.

— Съвсем сигурни — рекох. — Имаме мисия.

— Тогава ще ви предложа да отворите сандъка, на който седите. Ще ви потрябва онова вътре, когато пресичаме.

Повдигнахме дъската на пейката и открихме в сандъка голямо платнено покривало.

— Това за какво е?

— За да се скриете под него — отвърна Шарън и насочи лодката към един още по-тесен канал, над който се издигаха луксозни жилищни сгради. — Досега успявах да ви крия от нежелани погледи, ала когато се озовем в Гробището, ще ви трябва по-солидна защита — има разни непочтени типове, които се навъртат за лесна плячка около входа. Каквито сте и вие, без съмнение.

— Знаех си, че си направил нещо — вдигнах очи към него. — Нито един турист не погледна към нас.

— По-лесно е да се наблюдават жестоки сцени от историята, когато участниците в тях не поглеждат към теб — обясни той. — Нали не искате клиентите ми да бъдат отвлечени от викингите?

Представете си само какви потребителски мнения ще се посипят след това!

Приближавахме входа на един тунел, над който се издигаше като гигантски мост сграда, наподобяваща склад или стара мелница. В далечния край на тунела се виждаше синьо небе и блещукаща водна шир. Но между нас и онова място имаше само непрогледен мрак. Приличаше на входовете за примки, които бях виждал досега.

Повдигнахме тежкото платнище, което запълваше половината лодка. Ема се излегна до мен и ние се сгушихме отдолу, придърпвайки краищата на платнището до брадичките си като завивка. В мига, когато лодката прекоси границата между осветената част на реката и сянката, Шарън изгаси мотора И се скри под друго, по-малко платнище. Сетне се изправи и се пресегна със сгъваем прът, забоде го във водата, докато опря в дъното, и се зае да ни тласка с дълги безшумни замахвания.

— Между другото — подвикна му Ема, — какви са тези „непочтени типове“, от които се крием. Гадини?

— Сред чудатите има далеч по-зли създания от омразните ви гадини — отвърна Шарън и гласът му прокънтя в каменния тунел. — Преструващ се на приятел използвач може да е също толкова опасен, колкото неприкрития враг.

Ема въздъхна.

— Трябва ли винаги да говорите толкова двусмислено?

— Главите долу! — сопна се той. — Куче, и ти също.

Адисън се шмугна под покривалото и ние придърпахме края му над лицата си. Под дебелия плат беше тъмно и задушно, миришеше нетърпимо на смазочно масло.

— Страх ли ви е? — прошепна Адисън в мрака.

— Не особено — отвърна Ема. — Теб, Джейкъб?

— Толкова, че мога да повърна. Адисън?

— Разбира се, че не — заяви кучето. — Моят род се слави с безстрашието си.

Но след тези думи той се намести между мен и Ема и усетих, че цялото му тяло трепери.

Някои преминавания са бързи и неусетни като по автомагистрала, но това по-скоро приличаше на спускане по междуселски път, осеян с дупки, поднасяне на рязък и остър завой, а сетне скачане от ръба на пропаст — и всичко в непрогледен мрак. Когато приключи, ми се виеше свят, а сърцето ми блъскаше. Зачудих се какъв невидим механизъм влияе на преминаванията така, че едни да са по-трудни от други. Може би пътуването отговаряше на крайната цел, а това бе като бясна надпревара сред лишена от пътища пустош и сигурно точно това бяхме направили.

— Пристигнахме — обяви Шарън.

— Всички наред ли са? — попитах и потърсих ръката на Ема.

— Трябва да се върнем назад — простена Адисън. — Там някъде ми изпопадаха бъбреците.

— Запазете тишина, докато намеря някое дискретно местенце, където да ви стоваря — нареди Шарън.

Удивително е колко се изостря слухът, когато не можеш да използваш очите си. Лежах мълчаливо под платнището и бях хипнотизиран от звуците на невидимия за нас свят наоколо. В началото се чуваше само плясъкът на лодкарския прът във водата, но скоро към него се присъединиха и други шумове, сливаха се в нещо като картина, която започна да се оформя в ума ми. Равномерното шляпане на дърво във водата се дължеше, предполагах, на веслата на преминаващите край нас лодки, натоварени с риба. Представих си жени, които си подвикват, надвесени от прозорците на къщите край канала, тъй като чувах гласовете им — вероятно си разменяха сплетни и клюки, докато простираха прането. Пред нас се смееха дечурлига и се чуваше кучешки лай, а още по-нататък отекваха гласове в ритъма на удрящи чукове: „Чуйте звънтежа на чукчетата, чуйте звъна на пироните!“. Не след дълго въображението ми изрисува дръзки коминочистачи с цилиндри на главите да крачат по павирани улици, пълни със суров чар и хора, живеещи сплотено, за да преодолеят трудностите с усмивка и намигване.

Не можех да го надмогна. Всичко, което знаех за викторианските бордеи, бе заимствано от нескопосаната музикална версия на „Оливър Туист“. Когато бях на дванайсет, ме записаха да участвам в една квартална постановка по романа, аз бях Сираче номер пет, ако изобщо ви интересува, и в нощта преди премиерата преживях такава ужасна сценична треска, че се писах болен и гледах постановката от балкона, издокаран с костюм и с кофа, в която да повръщам, между краката.

Както и да е, това бе сцената в главата ми, когато забелязах една малка дупка в чергилото, точно над рамото ми — без съмнение проядена от плъхове — и като се преместих незабележимо, открих, че мога да надзъртам през нея. След секунда щастливият, вдъхновен от мюзикъла пейзаж, който си бях представил, се разпадна като картина на Салвадор Дали. Първият ужас, който ме сполетя, бе от къщите, подредени покрай канала, макар че би било твърде великодушно да ги нарека „къщи“. Никъде из тези разкривени прогнили конструкции не можеше да се забележи и една права линия. Превиваха се като редица изнурени войници, заспали в строя, и изглежда, единственото, които ги удържаше да не се катурнат във водата, бе начинът, по който бяха залепени една за друга — това и купчините черна мръсотия, издигащи се на места почти до долната им третина. Всяка от тях имаше по една тераса, на която се мъдреше голям кафеникав изправен сандък, ала едва когато чух облекчено пъшкане, последвано от плясък на нещо във водата, осъзнах какво е предназначението им — шляпането одеве не беше от весла на лодки, а от тези нужници, допринасящи мръсотията наоколо постоянно да се трупа и расте.

Жените, които си подвикваха през канала, наведени през срещуположните прозорци, точно както си мислех, не простираха пране и със сигурност не си споделяха клюки, а вместо това си разменяха гръмогласни заплахи и обиди. Едната размахваше строшена бутилка и се смееше пиянски, докато крещеше епитети, които почти не можех да разбера („Ти си изтрещяла и смрадлива уличница, дет ще легне и със самия дявол за едната пръдня“) — което беше доста смешно, ако схващах правилно смисъла, защото в действителност говорещата бе разголена до кръста и явно не се интересуваше дали някой я гледа. И двете спряха пререканията си, за да подсвирнат на Шарън, докато преминавахме, ала той не ги удостои с внимание.

Нетърпелив да прогоня тази картина от ума си, аз успях да я заменя с нещо още по-лошо: отпред се появи банда дечурлига, провесили крака от паянтовия мост, прехвърлящ канала. Бяха провесили куче, завързано с въже за задните крака, топяха нещастното същество във водата и се заливаха от кикот, когато отчаяният му лай преминаваше в приглушено и сподавено гъргорене. Едва се сдържах да не отметна чергилото и да им изкрещя. Поне Адисън не можеше да ги види, защото в такъв случай се съмнявам, че щяхме да успеем да го удържим, преди да се нахвърли върху им с озъбена паст.

— Зная какво ти е на ума — прошепна Шарън. — Ако искаш да погледнеш наоколо, потърпи още малко и ще преминем най-лошото.

— Да не надзърташ? — попита тихо Ема и ме сръчка.

— Може би — смотолевих неясно, но лодкарят ни изшътка да мълчим. Той забоде пръта в тинестото дъно, измъкна чевръсто от колана си нож и преряза въжето на кучето, точно когато преминавахме край него. Животното тупна с плясък във водата и заплува настрани с благодарно помахване на опашката, а хлапетата нададоха яростни крясъци и се заеха да ни замерят с каквото им попадне. Шарън продължи да гребе, без да обръща внимание на летящите предмети, докато една гнила ябълка не профуча на косъм от главата му. Тогава въздъхна, обърна се и спокойно отметна качулката на наметалото си — достатъчно, за да го видят децата, но не и аз.

Не зная какво са зърнали, ала ги изплаши до смърт, защото мостчето се огласи от ужасените им писъци и те се разбягаха, а едно от тях хукна толкова панически, че се спъна и падна в зловонните води.

— Какво стана? — попита разтревожено Ема. — Какво беше това?

— Дяволското гробище ни посреща с добре дошли — отвърна Шарън. — А сега, ако искате да видите къде сме, може да откриете лицата си. През времето, което ни остава да сме заедно, ще се постарая да оправдая заплатената жълтица с малко туристическа информация.

Смъкнахме чергилото под брадичките си и Ема и Адисън зяпнаха — Ема, предполагам, от гледката, а Адисън, съдейки по сбръчкания му нос, заради миризмата. Беше нереално, сякаш се намирахме във врящо гърне от канални води.

— Ще свикнете — увери ни Шарън, забелязал намръщеното ми лице.

Ема ме хвана за ръката и изпъшка:

— О, Джейкъб, ужасно е…

Така беше. Сега, когато вече виждах и с двете очи, мястото изглеждаше още по-отвратително. Основите на къщите се разтичаха и разлагаха в калта. Сковани от налудничави майстори дървени мостчета прехвърляха безпорядъчно канала като котешки люлки, димящите брегове бяха затрупани с боклуци, из които пълзяха сивкави гризачи, вършещи своето дело. Единствените цветове бяха оттенъци на черното, жълтото и зеленото — флаговете на мръсотията и разложението, но черното преобладаваше. То покриваше всички повърхности, включително и лицата на хората, и се виеше на стълбове из въздуха — от комините на къщурките, от заводите в далечината, които обявяваха изтичането на всяка минута с индустриално бумтене, дълбоко и първично като тъпаните на войната и толкова силно, че караше да се тресат и звънтят малкото нестрошени прозорци.

— Това, приятели, е Дяволското гробище — поде Шарън с благ гласец, но толкова тихо, че само ние да го чуем. — Брой на населението — седем хиляди двеста и шест, официален брой — нула. Основателите на града, в безкрайната си мъдрост, отказали да признаят съществуването му пред историята. Чаровната река, из чиито води в момента се носим, се нарича Маларичният ров, промишлените отпадъци, човешките изпражнения и труповете на животни, вливащи се постоянно, са причина не само за омайния аромат, но също и за често избухващите епидемии, по които можете да сверявате часовниците си и които са толкова зрелищни, че са допринесли районът да получи прозвището „Столица на холерата“. И въпреки това… — посочи той с черния си ръкав момиче, потапящо ведро във водата. — За много от тези нещастни души тя е не само канал, ала и кладенец.

— Няма да пие от нея! — възкликна ужасено Ема.

— След няколко дни, когато по-тежките примеси се утаят, ще отлее по-чистата вода отгоре.

— Не… — подскочи Ема.

— Да. Много е тъжно. — Шарън поклати нехайно глава сякаш цитираше факти от книга. — Основното занимание на гражданите тук е ровенето в боклуци и примамване на посетители в гробището, за да ги халосат по главите и оберат. За забавление поглъщат всякакви запалителни течности, каквито им попаднат, и пеят фалшиво с цяло гърло. Районът изнася предимно претопени метални слитъци, костно брашно и беднотия. Местните забележителности включват…

— Не е забавно — прекъсна го Ема.

— Извинете?

— Казах, че не е забавно! Тези хора страдат, а вие си правите шеги!

— Не си правя шеги — възрази величествено Шарън. — Осигурявам ви ценна информация, която може да ви спаси живота, но ако предпочитате да потънете в джунглата, обгърнати в невежество…

— Не предпочитаме — намесих се аз. — Тя съжалява. Моля, продължете.

Ема ми хвърли неодобрителен поглед и аз ѝ отвърнах със същото. Сега не беше време за морал и правдини, дори ако Шарън се държеше малко безсърдечно.

— Говорете по-тихо, в името на Хадес — скастри ни раздразнено Шарън. — Та докъде бях стигнал? Местните забележителни включат затвора към приюта „Свети Ратлидж“, една изцяло ориентирана към бъдещето институция, която опандизва сираците преди още да са имали възможността да извършат каквито и да било престъпления, с което спестява на обществото огромни разходи и усилия; психиатричната болница „Свети Барнабъс“ за луди, шарлатани и немирници, функционираща предимно на доброволен и амбулаторен принцип, поради което почти винаги е празна, както и Димящата улица, неизменно обвита в пламъци от осемдесет и седем години вследствие надземни пожари, които никой не си прави труда да гаси. Аха — посочи той едно пепелище между две къщи на брега. — Това е отсамният ѝ край, както виждате, всичко е изгоряло до основи.

Неколцина мъже работеха в пепелището — ковяха с чукове дървено скеле. Предположих, че вдигат отново някоя от къщите, а когато ни видяха, те спряха работа, за да помахат на Шарън, който им отвърна с почти незабележим жест, сякаш се срамуваше, че го познават.

— Твои приятели? — попитах.

— Далечни роднини — промърмори той. — Моят род открай време се занимава със сковаване на бесилки…

— Сковаване на какво? — зяпна Ема.

Преди да успее да отговори, мъжете се върнаха към прекъснатата работа, пеейки гръмогласно, докато млатеха с чуковете: „Чуйте звънтежа на чукчетата, чуйте звъна на пироните! Отрада е да вдигаш бесило, за всяка болест целило!“

Ако не бях толкова ужасѐн, вероятно щях да избухна в смях.

Продължихме по течението на Маларичния ров. Като затварящи се около нас ръце реката постепенно се стесняваше, понякога дотолкова, че мостовете над нея започнаха да губят смисъла си, човек би могъл да прескочи от един покрив на отсрещния, сивкавото небе се превърна в тясна цепнатина над нас, мрачен и задушлив капак на целия пейзаж. През цялото време Шарън не спираше да говори като латерна, в която са заредили пътеводител. Само за няколко минути той успя да ни разкаже за модните тенденции в Дяволското гробище (най-популярни били откраднатите перуки, окачени на халки за коланите), за брутния вътрешен продукт (отчайващо отрицателен) и историята на неговото основаване (в началото на двайсети век от предприемчиви фермери бубари). Тъкмо се бе заел с особеностите на местната архитектура, когато Адисън, който от известно време се въртеше нетърпеливо на мястото си, най-сетне го прекъсна.

— Изглежда, знаете всякакви, дори най-маловажни факти за това място, само не и такива, които поне да са ни отчасти полезни.

— Като например? — попита Шарън, чието търпение видимо се изчерпваше.

— На кого можем да вярваме тук?

— Абсолютно на никого.

— Как да открием чудатите, които живеят в тази примка? — обади се Ема.

— Не ви трябва.

— Къде гадините държат нашите приятели? — изстрелях аз.

— Лошо е за бизнеса да се знаят такива неща — отвърна безчувствено Шарън.

— Тогава ни свалете от тази прокълната лодка и ние ще продължим търсенето сами! — заяви Адисън. — Губим ценно време, от вашите безкрайни монолози ми се доспа. Наехме лодкар, а селска даскалица!

Шарън изсумтя.

— Би трябвало да ви изхвърля в рова за подобно грубо отношение, но ако го сторя, никога няма да получа жълтиците, които ми дължите.

— Жълтици! — подскочи ядосано Ема. — А какво ще кажете съдбата на моите чудати приятели? Какво ще кажете за леността?

Шарън се изкикоти.

— Ако ми пукаше за таквиз неща, отдавна да съм гушнал букета.

— Което щеше да е от полза за мнозина — тросна се Ема и извърна поглед.

Докато разговаряхме, към нас се бяха протегнали мъгливи пипала и бързо ни обгръщаха. Не можеха да се сравняват със сивкавите мъгли на Кеърнхолм — тези бяха мазни и жълтеникавокафяви, с цвета и гъстотата на тиквена супа. Внезапната им поява като че ли обезпокои Шарън и когато картината около нас се забули напълно, той започна да върти глава, сякаш се оглеждаше за неприятности — или търсеше подходящо място да [свали.

— Да му се не види макар! — промърмори той. — Това е лош знак.

— Само мъгла е — изтъкна Ема. — Ние не се страхуваме от мъглите.

— Нито пък аз — сопна се Шарън. — Но това не е мъгла. Това е мрачина и е дело на човек. Лоши неща се случват в мрачината и трябва да се измъкнем колкото се може по-бързо.

Той ни изшътка да замлъкнем и да се скрием под платнището и ние го послушахме. Аз се залепих за моята дупка. Минутка по-късно една лодка се подаде от мъглата — или по-скоро мрачината, и премина в обратна посока. Веслата държеше мъж, на скамейката се бе настанила жена и макар че Шарън им пожела „добър ден“, те само го изгледаха и продължиха, докато мрачината ги погълна отново. Мърморейки под носа си, Шарън се насочи към левия бряг, където едва се различаваше малък пристан. Но когато дочухме стъпки по дървените дъски и тихи, приглушени гласове, Шарън забоде пръта и бързо смени посоката.

Лъкатушехме от бряг на бряг, озъртайки се за място, където да акостираме, но всеки път, щом се доближавахме, Шарън виждаше нещо, което не му харесваше, и бързаше да смени посоката.

— Хищници — мърмореше той. — Навсякъде хищници…

Не виждах никого наоколо, докато не минахме под паянтово мостче, по което пресичаше един мъж. Лодката се плъзна под мостчето и мъжът спря да ни погледне. Той отвори уста и си пое дълбоко въздух — реших, че се готви да извика, — но вместо глас от устата му бликна гъст жълт дим, който се стрелна към нас като вода от пожарен кран.

Уплаших се и задържах дъх. Ами ако това е отровен газ? Но Шарън не покри лицето си, нито посегна към маската — само мърмореше „Майка му стара, майка му стара, майка му стара!“ Димът от устата на мъжа ни обгърна, разтвори се в мрачината и намали видимостта до нула. След няколко секунди мъжът, мостчето, на което стоеше той, и бреговете от двете ни страни се разтвориха в дима.

Дръпнах покривалото (и без това никой не можеше да ни види) и рекох тихо:

— Когато каза, че това нещо било дело на хората, аз си помислих, че говориш за комини, а не буквално…

— Олеле — възкликна Ема. — Какво беше това?

— Хищниците обичат да замрачат някой район, за да прикрият деянията си — обясни Шарън — и да заслепят плячката. За ваше щастие, аз не влизам в тази категория. — Той измъкна дългия прът от водата, завъртя го над главите ни и чукна с него дървеното око на носа. Окото засия като фенер за мъгла, разцепвайки мрака пред нас. Шарън забоде пръта отново във водата и като се облегна с цяло тяло върху него, завъртя лодката в кръг, осветявайки всичко наоколо.

— Но щом те създават мрачината — рече Ема, — значи трябва да са чудати, нали? А ако са чудати, може би ще са дружелюбни.

— Бедните духом не свършват като пирати от рова — подхвърли Шарън, спря въртенето на лодката и фиксира светлината върху друг приближаващ се съд. — Като говорим за дявола…

Виждахме ги съвсем ясно, но засега от нас те виждаха само ярко сияние. Предимството не беше кой знае какво, но поне ни позволяваше да ги огледаме, преди да се скрием отново под платнището. В лодката, която бе дваж по-голяма от нашата, седяха двама мъже. Единият държеше ръчката на безшумен извънбордов мотор, вторият стискаше сопа.

— Щом са толкова опасни — прошепнах, — защо ги чакаме да се приближат?

— Твърде надълбоко сме в Гробището, за да им се измъкнем, та предпочитам да ги разубедя с приказки.

— Ами ако не успеете? — разтревожи се Ема.

— Ще се наложи да поплувате.

Ема погледна черната като земно масло вода и заяви:

— Предпочитам да умра.

— Вие решавате. А сега, деца, препоръчвам ви да се скриете и да не сте помръднали и мускулче отдолу.

За кой ли път се спотаихме под покривалото. Не след дълго чухме силен глас:

— Здрасти, лодкарю!

— Добра среща — поздрави Шарън.

Чух весла да се вдигат над водата и после сътресение от удара на другата лодка в нашата.

— Какво те води насам?

— Туристически обиколки, както обичайно — отвърна нехайно Шарън.

— Да, денят е чудесен за разходки! — разсмя се мъжът.

Вторият мъж обаче не беше в настроение за шеги.

— К’во има под чергата? — изръмжа той на почти неразбираем диалект.

— Какво карам в лодката си е моя работа.

— А к’вот минава през Маларичния ров е наша работа.

— Стари въжета и вехтории, щом ви трябва да знаете — рече Шарън. — Нищо интересно.

— Значи няма да се опъваш, ако хвърлим едно око — рече първият.

— Ами нашата уговорка? Нали ви платих за тоя месец?

— Вече не върши работа — обяви вторият. — Гадините дават пет пъти повече за хубави охранени бутчета. А ако някое бутче ни се изплъзне… тогава отиваме в ямата, че и по-лошо дори…

— Че какво може да е по-лошо от ямата?

— Не ща да знам даже.

— Вижте, господа, да бъдем разумни — поде Шарън. — Може би е време да преговаряме отново. Мога да предложа условия, които да си съперничат и с най…

„Бутчета“. Потреперих въпреки нарастващата топлина под чергилото от бързо нагряващите се ръце на Ема. Надявах се, че няма да се наложи да ги използва, но мъжете явно не бяха склонни да се откажат и аз се опасявах, че приказките на лодкаря няма да ги задържат още дълго. Стигне ли се до бой, всички щяхме да загубим. Дори да успеем да се справим с мъжете в лодката, хищниците, както ги нарече Шарън, бяха навсякъде. Представих си как ни преследва цяла тълпа от тях — обкръжават ни с лодки, скачат от мостовете — и почти се вкочаних от страх. Наистина не исках да разбера какво означава терминът „бутчета“.

Но тогава чух обнадеждаващ звук — звън на разменени монети, и гласът на втория мъж се разнесе:

— Бря, цяло съкровище! С толкоз парици можем да си поживейм в Испания…

Ала тъкмо когато надеждите ми се съживяваха, стомахът ми неочаквано се сви. Познато старо чувство се запромъква из вътрешностите ми и постепенно взе да набира сила. Отначало беше само сърбеж, който се превърна в тъпа болка, и сега тази болка се изостряше — недвусмислен признак за приближаващ се гладен.

Но не кой да е гладен. Моят гладен.

Думата изникна в ума ми без предупреждение. „Моят“. А може би е обратното. Може би аз му принадлежа.

Каквото и да бе, нямаше как да внушава успокоение. Предполагах, че жадува да ми види сметката също толкова силно, колкото всеки гладен, само че нещо временно потискаше това желание. Същото онова мистериозно нещо, което бе прикачило гладния за мен, бе го превърнало в магнит, а мен в стрелка на компас — и тази стрелка сега ми казваше, че гладният е наблизо и идва насам.

Тъкмо навреме, за да ни залови или убие, или да помогне други да го сторят. Реших твърдо, че доберем ли се веднъж до брега, първото, което ще направя, ще е да се отърва от чудовището веднъж и завинаги.

Но къде беше той? Ако е толкова близо, колкото ми се струваше, значи плуваше към нас в канала, а нямаше как да не чуя шляпането на седем крайника из водата. И тогава стрелката помръдна и се насочи надолу. Вече знаех — дори можех да видя, — че той е под водата. Изглежда, на гладните не им се налага да си поемат често въздух. След миг го чух да се залепва за лодката с едно отчетливо потропване. Всички подскочихме от звука, но само аз знаех на какво се дължи. Исках да предупредя другарите си, но трябваше да лежа неподвижно, макар да знаех, че тялото му е на сантиметри от моето, от другата страна на дъното, на което лежахме.

— Какво беше това? — изръмжа първият мъж.

— Не чух нищо — излъга Шарън.

„Оставѝ ни — произнесох беззвучно, надявайки се гладният да ме чуе. — Иди си и ни остави на мира.“ Вместо това той започна да стърже по дървото — представях си как дращи лодката отдолу с дългите си зъби.

— Аз пък го чух кат да ми е в ухото — обади се вторият мъж. — Рег, лодкарят ни взема за глупаци!

— Мисля, че точно туй прави — потвърди първият.

— Уверявам ви, нищо не може да е по-далече от истината — възрази Шарън. — Проклетата ми лодка се разпада. Отдавна ѝ е време за потягане.

— Забрави, сделката отпада. Покажи какво имаш там.

— Щом е така, може и да добавим още нещичко към уговореното — предложи Шарън. — Сметнете го за малка благодарност, задето проявявате разбиране.

Двамата мъже взеха да обсъждат предложението му с тихи гласове.

— Ако го пуснем и някой друг го сгащи с бутчетата, чака ни зимата.

— Или по-лошо.

„Върви си, върви си, ВЪРВИ СИ“ — повтарях аз на английски.

„Дум, дум, дум“ — отвръщаше той, тропайки по корпуса.

— Дръпни чергилото! — нареди първият мъж.

— Сър, почакайте…

Ала мъжете бяха взели решение. Лодката се залюля сякаш някой се прехвърляше на нея. Чуха се викове и трополене на крака до главите ни.

„Вече няма смисъл да се крием“ — помислих си и другите, изглежда, бяха на същото мнение. Видях нажежените до червено пръсти на Ема да посягат към края на платнището.

— На три — прошепна тя. — Готови?

— Като за надбягване — изръмжа Адисън.

— Почакайте — рекох. — Трябва първо да ви кажа… под лодката има…

Но в този миг чергилото отхвърча настрани и аз така и не успях да довърша изречението.

Това, което последва, стана много бързо. Адисън захапа ръката, която бе дръпнала чергилото, Ема замахна към изненадания ѝ собственик и одраска лицето му с парещи пръсти. Той извика, олюля се назад и се прекатури във водата. Шарън бе паднал долу при сборичкването и вторият мъж се бе изправил над него, вдигнал сопа. Адисън се хвърли към него и се вкопчи в крака му. Мъжът се завъртя, за да се освободи от кучето, Шарън се възползва от удобния момент, изправи се и му нанесе удар в корема. Мъжът се преви и Шарън го обезоръжи с ловко завъртане на пръта.

Мъжът реши, че ще е по-добре да се откаже, докато още може, и се прехвърли обратно на своята лодка. Шарън отметна покривалото на извънбордовия мотор, дръпна стартовия шнур и лодката се стрелна напред тъкмо когато от мрачината се подаде още една лодка. Вътре имаше трима мъже, единият въоръжен със старовремски пистолет, който бе насочил право в Ема.

Извиках ѝ да се наведе и я дръпнах долу. Пистолетът изпука и над него се появи облаче дим. Мъжът го завъртя и този път го насочи към Шарън, който пусна руля и вдигна ръце. И предполагам, това щеше да е краят на всички ни, ако устата ми внезапно не избълва порой от гърлести думи, силни и уверени, и на непонятен за слуха ми език.

— Потопи лодката им! Използвай езиците, за да потопиш лодката им!

За онази половин секунда, която бе нужна на околните, за да се извърнат към мен и да ме погледнат учудено, гладният се оттласна от корпуса и изстреля езиците си към тяхната лодка. Те излетяха от водата, усукаха се около кърмата, повдигнаха лодката и я преметнаха в задно салто, което накара тримата мъже на борда да се разхвърчат във всички посоки.

Лодката се стовари преобърната върху двама от тях.

Шарън би могъл да се възползва от този момент, за да даде газ и да ни отдалечи, но той стоеше застинал от изненада, все още вдигнал ръце.

Толкова по-добре, защото не бях приключил.

— Онзи там — рекох и погледнах мъжа с пистолета, който пляскаше във водата. — Вземи му оръжието.

Изглежда, гладният можеше да ме чува под водата, защото след секунди мъжът изпищя, погледна надолу и сетне изчезна в дълбините. Почти веднага на повърхността изплуваха кървави мехури.

— Не съм казал да го ядеш! — троснах се на английски.

— Какво чакаш? — подвикна Ема на Шарън. — Давай де!

— Добре, добре — запелтечи лодкарят. Той се отърси от вцепенението си, свали ръце и даде рязко газ. Моторът изви пронизително, Шарън завъртя руля и описа остър завой, при което ние тримата отново се изтърколихме на дъното. Лодката се наклони, стрелна се напред и ние се понесохме през мрака, в посоката от която бяхме дошли.

Ема ме погледна, аз отвърнах на погледа ѝ и макар да беше твърде шумно, за да се чуваме, заради трясъка на мотора и прилива на кръв в главите ни, стори ми се, че видях изписани на лицето ѝ страх и възторг. Поглед, който казваше „Джейкъб, ти си изумителен и страшен“. Но когато най-сетне заговори, успях да различа на устните ѝ само една дума: „Къде е?“

Къде, наистина? Надявах се, че ще можем да се изплъзнем на гладния, докато се разправя с нещастния пират, но съдейки по усещането в червата, знаех, че е някъде наблизо, че ни следва и дори вероятно използва един от езиците си за буксирно въже.

„Близо“ — отвърнах беззвучно.

Очите ѝ блеснаха и тя кимна отривисто: „Добре“.

Поклатих глава. Защо не е уплашена? Не виждаше ли колко е опасно всичко това? Гладният бе вкусил кръв, бе оставил полуразкъсан човек зад нас. Кой знае какви кръвожадни намерения го преизпълваха? Но начинът, по който ме гледаше! Тази мрачна усмивка на устните ѝ, която сякаш ми внушаваше, че мога да направя всичко.

Приближавахме моста и чудатия, който създаваше мрачината. Той ни чакаше, приклекнал, премерил се в нас с пушка, която бе подпрял на перилата.

Наведохме се. Чух два изстрела. Когато вдигнах глава, установих, че никой не е улучен.

Вече навлизахме под моста. След миг щяхме да се подадем от другата страна и той щеше да получи възможност отново да стреля по нас.

Обърнах се и извиках на гладнишки език „Мостът!“ Чудовището сякаш знаеше какво точно имам предвид. Двата езика, които не държаха лодката, изхвърчаха от водата и обвиха паянтовите подпори на мостчето. Сетне се изопнаха като изпънат докрай ластик. Гладният бе принуден да се покаже над водата, увиснал на своите три натегнати като струни езика. Приличаше на страховита морска звезда.

Лодката забави скорост, толкова бързо, сякаш някой бе дръпнал внезапната спирачка, и ние всички отново се прекатурихме и се озовахме на носа. Мостчето заскърца и се разлюля, чудатият върху него се заклати и изпусна пушката. Мислех си, че или ще поддадат основите на моста, или гладният ще го изпусне от езиците си — от устата му се изтръгваше квичене като на прасе, което колят, — но когато чудатият се наведе да вдигне пушката, ме споходи мисълта, че мостът ще издържи и че съм разменил нашата инерция за нищо. Сега вече дори не бяхме подвижни цели.

— Пусни лодката! — извиках на гладния на неговия език.

Не ме послуша. Чудовището никога не би се отделило от мен, каквото и да става. Ето защо изтичах на кърмата и се наведох през борда. Видях един от езиците му, усукан около руля. Спомних си как докосването на Ема веднъж бе накарало гладен да пусне глезена ѝ, дръпнах я до мен и ѝ казах да нагорещи руля. Тя ме послуша — едва не падна през борда, докато се навеждаше — и после гладният изпищя и ни освободи.

Беше като да освободиш изопната прашка. Гладният отлетя назад и се блъсна с трясък в моста, съоръжението се разтресе, прекатури се и се срина във водата. В същото време кърмата на нашата лодка потъна, перката се озова във водата и лодката се понесе напред. Внезапното ускорение ни повали като кегли за боулинг — всички освен Шарън, който продължаваше да стиска руля и да ни държи по средата на канала, далече от опасните брегове, вперил поглед право напред, на фона на дирята от пенлива вода зад кърмата.

Надигнахме се и се огледахме, полуприведени, в случай че полетят още куршуми. Изглежда, поне засега бяхме вън от опасност. Хищниците бяха някъде зад нас и нямах представа дали ще могат да ни настигнат отново.

— Това не беше ли същото създание, което срещнахме в метрото? — попита задъхано Адисън.

Едва сега усетих, че още не съм си поел въздух, направих го и кимнах. Ема ме погледна въпросително, очакваше да чуе повече, но аз все още обмислях детайл по детайл случилото се. В едно бях сигурен — този път почти го бях укротил. Сякаш с всяка нова среща аз прониквах все по-навътре в нервния му център. Думите излизаха все по-леко от устата ми и вече не ги усещах като чужди на езика ми, нито срещах съпротива у гладния. И все пак изглеждаше като тигър, когото съм вързал с кучешка каишка. Във всеки момент можеше да реши да се завърти и да ме ухапе — мен или някого от нас. Не го правеше — по причини, които не разбирах.

Може би, помислих си, след още няколко опита ще го овладея напълно. И тогава — тогава… Божичко, каква мисъл!

Тогава никой няма да може да ни спре.

Погледнах назад, към останките на моста, към празното място, където се бе издигал допреди малко. Потърсих нещо живо сред отломките във водата, но виждах само вълните от срутването. Опитах се да го почувствам, но червата ми не долавяха нищичко. Миг по-късно мракът зад нас погълна тази картина.

Тъкмо когато имах нужда от гладния, изглежда, бях предизвикал гибелта му.

Лодката се наклони напред, когато Шарън намали газта и сви надясно през бавно разсейващия се мрак към един квартал с кошмарни къщурки. Издигаха се на ръба на водата като огромна стена без пролуки, бяха някак различни от къщите в покрайнините на града, непристъпни, наподобяващи укрепления с минимален брой входове. Понесохме се край тях с ниско бръмчене, търсейки път навътре. Ема първа забеляза една пролука, която на мен ми приличаше по-скоро на игра на сенките.

Би било преувеличение да я наречем уличка. Беше по-скоро тесен каньон, тънък като острие на нож, широк едни плещи от стена до стена и петдесет пъти по-висок, чийто вход бе белязан от обрасла с мъх стълба, прикрепена с болтове за каменния бряг. Виждах съвсем малко от началото на уличката, продължението или тънеше в мрак, или извиваше настрани.

— Къде отива? — попитах.

— Където ангелите се боят да стъпват — отвърна Шарън. — Не това място търсех, за да ви сваля на брега, но сега изборът ни е доста ограничен. Сигурни ли сте, че не искате да напуснете Дяволското гробище завинаги? Все още има време.

— Напълно — отвърнаха решително Ема и Адисън.

Лично аз бях готов да обсъдим този въпрос по-обстойно, но вече беше твърде късно за връщане назад. „Да ги намерим или да загинем, опитвайки се да го направим“ — думи, произнесени от мен преди няколко дни. Беше време да се гмурнем в града.

— В такъв случай акостираме — обяви с пресипнал глас Шарън. Той извади дебело въже изпод скамейката, метна го към стълбата и придърпа лодката на брега.

— Всички да слизат, моля. Внимавайте къде стъпвате. Момент, позволете ми.

Шарън се изкатери по хлъзгавата клатушкаща се стълба с пъргавината на човек, който го е правил много пъти. Щом стигна горе, той коленичи и се наведе, подавайки ни ръка. Ема се качи първа, после аз подадох неспокойния Адисън и накрая, тъй като бях прекалено горделив, се изкатерих, без да поемам ръката на Шарън, и едва не се хлъзнах във водата.

Веднага щом и тримата бяхме на сушата, Шарън се спусна обратно по стълбата. Беше оставил мотора да бръмчи на празен ход.

— Минутка само — спря го Ема. — Къде отивате?

— Махам се! — отвърна Шарън и скочи в лодката. — Нещо против да ми хвърлите края на въжето?

— Против съм, разбира се! Първо трябва да ни упътите. Нямаме представа къде се намираме!

— Аз не организирам турове на сушата. Занимавам се само с речни разходки.

Спогледахме се невярващо, стреснати от факта, че ни зарязва по този начин.

— Поне ни кажете накъде да вървим! — помолих аз.

— Или, още по-добре, дайте ни карта — добави Адисън.

— Карта! — възкликна Шарън, сякаш това бе най-глупавото искане, което е чувал. — В Дяволското гробище има повече улички на крадци, тунели на убийци и незаконни свърталища, отколкото по целия свят. Това място не може да бъде картографирано! А сега престанете да се държите като деца и ми хвърлете въжето!

— Не и докато не ни кажете нещо полезно! — опъваше се Ема. — Например името на някого, когото да потърсим за помощ — и който не би се опитал да ни продаде на гадините!

Шарън избухна в смях.

Ема повдигна намръщено брадичка.

— Трябва да има поне един човек.

Шарън се поклони.

— Тъкмо с него говорите! — Той се изкатери отново по стълбата и дръпна въжето от ръцете на Ема. — Стига приказки. Сбогом, деца. Сигурен съм, че никога вече няма да ви видя.

След тези думи той скочи в лодката, чието дъно се бе превърнало в локва черна вода. Веднага щом цопна вътре, Шарън извика уплашено и се наведе да потърси причината. Явно куршумите, профучали милостиво покрай главите ни, бяха пробили корпуса и сега в лодката нахлуваше вода.

— Вижте какво направихте! Лодката ми е на решето!

— Ние ли сме го направили? — блеснаха ядно очите на Ема.

Шарън приключи с прегледа на щетите и изглежда, реши, че пораженията са доста тежки.

— Сега съм обречен да сляза на сушата! — оплака се той, изгаси мотора, сгъна пръта до размерите на тояга и се изкатери отново по стълбата. — Ще потърся някой опитен майстор да ми поправи лодката — заяви, докато минаваше край нас — и не бих искал да вървите след мен.

Поехме в колона по един подире му по тясната уличка.

— Защо не? — попита пискливо Ема.

— Защото вие сте прокълнати! Носите лош късмет! — Шарън размаха ръка, сякаш гонеше досадни мухи. — Махайте се!

— Как така да се махаме? — Тя се завтече и го улови за широкия ръкав. Шарън се завъртя и го дръпна рязко, за миг си помислих, че ще вдигне ръка да я удари. Напрегнах се, готов да скоча върху него, но ръката му остана да стърчи във въздуха като предупреждение.

— Не помня колко пъти съм минавал по този маршрут и никога не съм бил нападан от пирати. Нито съм бил принуден да зарежа прикритието си и да паля мотора. И никога — нито веднъж — лодката ми не е била повреждана. От вас имам повече неприятности, отколкото печалба, и не желая повече да сме заедно.

Докато говореше, погледнах покрай него в уличката. Очите ми все още привикваха със сумрака, но това, което видях, ме преизпълни с ужас: тя се виеше навътре и от двете страни имаше тъмни, лишени от врати входове, зейнали като паст, а в стените ѝ ечаха зловещи звуци — шепот, дращене, забързани стъпки. Усещах върху нас жадни очи, представях си ръце, вадещи ножове.

Не биваше да оставаме сами тук. Можехме само да се молим.

— Ще платим два пъти повече от обещаното — побързах да кажа.

— И ще ви поправим лодката — добави Адисън.

— Не ме интересуват жалките ви грошове! — опъна се Шарън. — Не виждате ли, че съм разорен? Как ще се върна в Дяволското гробище? Да не смятате, че хищниците ще ме оставят на мира, след като клиентите ми убиха двама от тях?

— Не знаем дали са мъртви — посочих смирено.

— Какво можехме да направим? — възкликна Ема. — Трябваше да се защитаваме!

— Не ме заблуждавайте. Те нямаше да пострадат, ако не беше онова… — Шарън ме погледна и гласът му се сниши до шепот. — Трябваше да ми кажете по-рано, че сте в съюз с нощните твари!

— Хм — изсумтях сконфузено. — Не бих го нарекъл точно съюз…

— Няма много неща на този свят, от които да ме е страх, но по правило гледам да стоя надалеч от душесмучещи чудовища, а очевидно едно такова ви следва като хрътка диря! Предполагам, че скоро ще бъде тук?

— Не смятам — успокои го Адисън. — Не помните ли, че преди малко един мост рухна на главата му?

— Беше малко мостче — възрази Шарън. — А сега ще ви помоля да ме извините. Трябва да потърся някого да ми поправи лодката. — След тези думи той забърза напред.

Преди да го застигнем отново, Шарън сви зад ъгъла и когато стигнахме там, беше изчезнал — вероятно бе хлътнал в някой страничен тунел. Стояхме и се въртяхме в кръг, объркани и изплашени.

— Не мога да повярвам, че ни заряза просто така! — възкликнах.

— Нито пък аз — отбеляза хладно Адисън. — Всъщност не мисля, че ни е изоставил. По-скоро се пазари. — Кучето се покашля, приседна на задните си крака и заговори с ечащ глас към покривите: — Добри ми господине! Целта ни е да спасим нашите приятели и нашите имбрини, и бъдете уверен, че ще го сторим, а когато това стане, те ще научат как ни помагахте и ще ви бъдат много благодарни! — Той почака ехото да заглъхне, преди да продължи: — Не става въпрос за състрадание, пито за лоялност. Като разумен и амбициозен човек, вие си давате сметка за възможностите, които ще се разкрият пред вас. Вече сме ви длъжници, но да измъкваш дребни пари от деца и животни е нищичко в сравнение с това да са ти задължени няколко имбрини. Може би ще бъдете ощастливен със собствена примка, лично пространство, където няма да ви досаждат други чудати! Във всяко време и на всяко място, където си пожелаете — цветущ летен остров в епоха на мир и благоденствие или смрадлив коптор във време на чума. Както предпочитате.

— Наистина ли могат да го направят? — попитах шепнешком Ема.

Тя вдигна рамене.

— Представете си какви са перспективите! — приключи с патос Адисън.

Гласът му отекна надалече. Чакахме, заслушани.

Някъде двама души спореха.

Тихо покашляне.

Нещо тежко се спускаше по стълбище.

— Е, това беше много хубава реч — въздъхна Ема.

— Да забравим за него — махнах с ръка и се заозъртах в сумрака. — Накъде ще вървим?

Избрахме една уличка напосоки — тази отпред — и поехме по нея. Изминахме едва десетина крачки, когато чухме един глас да казва:

— На ваше място не тръгнал поел нататък. Това е Канибалската улица и името не е метафорично.

Шарън се бе извисил зад нас, опрял юмруци на хълбоците като треньор по борба.

— Явно с възрастта сърцето ми омеква — продължи той. — Или то, или главата.

— Това значи ли, че ще ни помогнете? — обнадежди се Ема.

Беше започнало да ръми. Шарън вдигна глава и обърна скритото си от нас лице към небето.

— Познавам един адвокат, който живее наблизо. Първо ще искам да подпишем пред него договор за онуй, което ми дължите.

— Добре де, добре — закима Ема. — Но ще ни помогнете ли?

— След това ще се погрижа да ми ремонтират лодката.

— А после?

— После ще ви помогна. Макар че не обещавам никакви резултати и още отсега ще заявя, че според мен вие всички сте глупаци.

Не можахме да намерим у себе си сили да му благодарим въпреки всичко, което бяхме преживели с него.

— А сега стойте наблизо и следвайте всяка моя инструкция, до последната буква. Днес убихте двама хищници и помнете ми думите — те ще ви потърсят.

Нямаше причина да не се съгласим.

— Ако ви хванат, не ме познавате. Никога не сте ме виждали.

Кимнахме едновременно.

— И каквото и да правите, никога не докосвайте и капчица амброзия, инак няма да напуснете това място.

— Не зная какво е това — признах и по лицата на Ема и Адисън прочетох, че те също са в неведение.

— Ще научите — изръмжа заплашително Шарън, след което се омота в наметалото, обърна се и потъна в лабиринта.