Библиотеката на душите

Четвърта глава

Разхвърляни сънища, сънища на странни езици, сънища за дома, за смъртта. Смущаващи, налудничави образи, които изплуваха в съзнанието ми, кратки и неуловими творения на объркания ми ум. Безлика жена, която духа прах и очите ми. Усещане, че ме потапят в гореща вода. Гласът на Ема ме уверява, че всичко ще бъде наред, че те са приятели и сме в безопасност. После, часове наред дълбок и лишен от сънища мрак.

Следващия път, когато се събудих, вече не сънувах и го знаех. Лежах завит в легло, в малка стая. Бледа светлина се процеждаше през завесата на прозореца. Значи е ден. Но кой ден?

Носех нощница, не моята, нямаше ги окървавените ми дрехи и лицето ми бе измито. Някой се бе погрижил добре за мен. Освен това бях изтощен до смърт и не усещах почти никаква болка. Рамото вече не ме измъчваше, нито главата. Не бях сигурен какво означава това.

Опитах се да седна. Трябваше да спра по средата и да се подпра на лакти. На масичката до мен имаше стъклена кана с вода. В ъгъла пък стърчеше дървен гардероб. В другия — премигнах и потърках очи, за да се уверя, — да, там на стола някой спеше, клюмнал глава. „Колко странно“, помислих си все още замаян. Имах предвид човека и трябваше да положа усилие, за да проумея какво виждам. Изглеждаше като съшит от две половинки — половината от косата му бе прилепнала на темето, другата половина стърчеше във всички посоки. Половината от лицето му бе скрита от четинеста брада, другата половина — гладко избръсната. Дори дрехите му (панталон, смачкан пуловер, надиплена яка от предвикторианската епоха) бяха полумодерни, полуархаични.

— Здравейте — рекох малко несигурно.

Мъжът извика и се сепна толкова рязко, че падна от стола и тупна на пода. После се покатери обратно, като се блещете изплашено в мен.

— О, боже! — провикна се той. — Вие дойдохте на себе си!

— Извинявайте, не исках да ви плаша…

— О, не, грешката е само моя — рече той и приглади смачканите си дрехи и яката. — Само не казвайте на другите, че съм заспал, докато ви пазя!

— Кой сте вие? — попитах. — Къде се намирам? — Умът ми се проясняваше бързо и заедно с това напираха нови въпроси. — И къде е Ема?

— Точно така, да! — Мъжът ме гледаше объркано. — Но май не съм най-добре подготвеният член на семейството, за да отговарям на вашите… въпроси…

Той прошепна последната дума, сякаш бе забранена.

— Но! — Веждите му подскочиха рязко и мъжът ме посочи с пръст. — Вие сте Джейкъб. — Пръстът се завъртя към гърдите му. — Аз съм Ним. — Мъжът размаха леко ръка. — А това е къщата на мистър Бентам. Той няма търпение да се запознае с вас. Всъщност би трябвало да го предупредя веднага щом се събудите.

Напънах с лакти и този път успях да се надигна мъчително, усилие, което ме изтощи почти напълно.

— Това не ме интересува. Искам да видя Ема.

— Разбира се! Вашата приятелка.

Той размаха ръце като малки криле, докато очите му се стрелкаха насам-натам, сякаш очакваше да открие Ема в ъгъла на стаята.

— Искам да я видя! Веднага!

— Името ми е Ним! — изписка той. — Трябва да уведомя… имам стриктни заповеди…

Внезапно ме споходи паническа мисъл — че Шарън, тази меркантилна душа, ни е спасил от тълпата само за да ни продаде за резервни части.

— Ема! — успях да извикам. — Къде си?

Ним пребледня и се сви на стола — предполагам, че го бях изплашил до смърт.

Миг по-късно от коридора се чуха забързани стъпки. В стаята влетя мъж с бяла престилка.

— Вие сте в съзнание! — възкликна той. Предположих, че е лекар.

— Искам да видя Ема! — повторих. Опитах се да спусна крака от леглото, но те увиснаха като трупи.

Докторът изтича при мен и ме бутна обратно в завивките.

— Не се преуморявайте, все още се възстановявате!

После нареди на Ним да потърси мистър Бентам. Ним изтича навън, блъсна се в рамката на вратата и заподскача из коридора. Почти веднага след това се появи Ема, задъхана и искряща, с разпиляна върху бялата рокля коса.

— Джейкъб?

Видът ѝ ме изпълни с такава сила, че избутах доктора настрана.

— Ема!

— Ти се събуди! — извика тя и изтича при мен.

— Внимавайте, той е още много слаб! — предупреди я докторът.

Ема се овладя и ме прегърна с безкрайна нежност, сетне приседна на леглото до мен.

— Съжалявам, че не бях тук, когато си дошъл на себе си. Смятаха, че ще минат още много часове…

— Всичко е наред — успокоих я. — Но къде се намираме? От колко време сме тук?

Ема погледна лекаря. Той си записваше нещо в малък бележник, ала очевидно ни слушаше. Тя се наведе към мен и произнесе с тих глас:

— В къщата на един богаташ в Дяволското гробище. На скрито място. Шарън ни доведе тук преди ден и половина.

— И това ли е всичко? — попитах, втренчил поглед в нея. Кожата ѝ бе съвършено гладка, раните бяха избледнели до тънки нишки. — Изглеждаш съвсем здрава!

— Е, няколко цицини и драскотини…

— Невъзможно. Помня добре какво се случи там.

— Имахте счупено ребро и изкълчено рамо — съобщи докторът и я погледна.

— Тук имат една жена — обясни Ема. — Лечителка. Тялото ѝ произвежда целебен прах…

— И мозъчно сътресение — добави докторът. — Все неща, с които можем да се справим. Но вие, младежо, вие бяхте полумъртъв, когато ви докараха.

Потупах се по гърдите и корема, навсякъде, където бях получил наранявания. Никаква болка. Вдигнах дясната си ръка и я завъртях от рамото. Без проблеми.

— Чувствам се сякаш са ми сложили нова ръка — рекох учудено.

— Извади късмет, че не се нуждаеше от нова глава — обяви друг глас. На прага, в целия си гигантски ръст, се бе изправил Шарън. — Всъщност жалко, че не ти сложиха нова, защото очевидно в тази имаш само трици. Да ми избягате така, да тръгнете без никаква представа къде отивате, и то и след всички мои предупреждения за Гробището! Какво си мислехте? — Той се надве си над мен и Ема и размаха дълъг бял пръст.

Ухилих му се.

— Здрасти, Шарън. Радвам се да те видя отново.

— Да, нали, сега се усмихваме, след като всичко ни е розово, но за малко да изгубите главите си!

— Имахме късмет — подхвърли Ема.

— Да — късмет, че аз бях там! Късмет, че моите братовчеди, май сторите на бесилки, се оказаха наблизо и успях да ги открия, преди да са се налели до козирката с холандска светла бира в „Люлката и ковчега“! Между другото, те не работят безплатно. Ще добавя услугите им към сметката ви заедно с повредената ми лодка!

— Добре, добре! — размахах ръка. — Уговорено, ясно?

— Какво си мислехте? — попита отново той и ужасният му дъх увисна над нас като облак.

Реших да бъда откровен.

— Мислехме си, че не може да ти се има доверие! — троснах му се. — Че за теб са важни само парите и ще ни продадеш в робство при първа възможност! Дори бяхме сигурни, че ще се случи. Знаехме за странните неща, които тукашните чудати вършат, и ако смяташ, че дори за минутка сме вярвали, че ти — посочих го — и всички останали — махнах с ръка към доктора — ни помагате само от любов към алтруизма, дълбоко се лъжеш! Така че или ни кажи какво искаш, или ни пусни да си вървим, защото ние… ние имаме…

Дотук. Усетих отново непреодолимо изтощение. Погледът ми се замъгли.

— По-важни дела за вършене…

Поклатих глава и направих опит да се изправя, но стаята се завъртя пред очите ми. Ема ме улови за ръцете, а докторът ме положи внимателно на възглавницата.

— Помагаме ви, защото мистър Бентам ни помоли да го правим — рече той свадливо. — Но какво очаква от вас — за това ще трябва да го попитате.

— Както вече казах, този ваш мистър, който и да е, може да ме целуне по ззззз…

Ема затисна устата ми с длан.

— Джейкъб не е на себе си в момента — извини ме тя. — Сигурна съм, че всъщност искаше да ви благодари, задето ни спасихте. Оставаме ви задължени.

— И това също — успях да изломотя през пръстите ѝ.

Бях ядосан и уплашен, но и много щастлив, че съм жив — и че Ема е в цветущо здраве. Когато си го помислих, усетих как гневът ме напуска, заменен от искрена благодарност. Затворих очи, за да спра въртенето на стаята, и ги слушах как шепнат около мен.

— Той е проблем — мърмореше докторът. — Не можем да му позволим в такова състояние да се срещне с мистър Бентам.

— Умът му е объркан — обясни Шарън. — Ако може двамата с момичето да разговаряме насаме с него, сигурен съм, че ще му помогнем да дойде на себе си. Бихте ли ни оставили за малко?

Докторът излезе неохотно. Веднага щом затвори вратата, отворих очи и ги втренчих в Ема.

— Къде е Адисън? — попитах.

— Успя да мине оттатък моста.

— Ах, да — припомних си. — Някакви вести от него?

— Не — отвърна тя. — Поне засега.

Замислих се какво ли може да означава това — ала нямах сили да се задълбочавам.

— Обещахме да идем да го потърсим — рекох. — Щом той успя да се прехвърли оттатък, значи и ние ще можем.

— Гладният на моста може да не обърне внимание на някакво куче — намеси се Шарън, — но вас ще одере живи и ще ви хвърли в реката.

— Върви си — помолих го. — Искам да разговарям с Ема насаме.

— Защо? Смяташ да скочиш от прозореца и да избягаш?

— Никъде няма да вървим — успокои го Ема. — Джейкъб дори не може да стане от леглото.

Шарън не се поддаде на уверенията ѝ.

— Ще ида в ъгъла и ще се правя, че не ви чувам — измърмори той. — Това е най-доброто ми предложение.

Той стана, мина зад стола на Ним и започна да си подсвирква тихо.

Ема ми помогна да седна, двамата опряхме чела и заговорих ме шепнешком. В началото бях развълнуван от близостта ѝ и всички въпроси, които не ми даваха мира, потънаха някъде сега за мен най-важното бе ръката, която докосваше лицето ми, галеше ме по бузата, по брадичката.

— Да знаеш само колко ме изплаши — оплака се Ема. — Наистина си помислих, че ще те изгубя.

— Добре съм — уверих я аз. Не беше така, но не исках повече да се тревожи.

— Но преди не беше. Никак. Трябва да се извиниш на доктора.

— Права си. Просто превъртях одеве. Съжалявам, ако съм те изплашил.

Тя кимна и извърна глава. За миг очите ѝ се плъзнаха по стената, но когато ги обърна към мен, в тях долових решителност.

— Харесва ми да си мисля, че съм силна — заговори. — Това ме отличава от Бронуин, Милърд и Инок — достатъчно съм силна, за да може да се разчита на мен. Такава съм открай време — готова да понеса всичко. Сякаш някъде в мен има датчик за болка, който не се включва. Мога да спусна преграда пред всички ужасни неща и да продължа напред, да направя каквото е нужно. — Ръката ѝ докосна моята над завивките. Пръстите ни се сплетоха. — Но когато си помисля за теб — как изглеждаше: като те вдигнаха от земята, след като всички онези хора… — Тя преглътна и издаде сподавен стон. — Това ме сломи.

— И с мен е така — признах, припомняйки си болката, която изпитах, когато видях Ема наранена, ужаса, завладял ме при мисълта, че е изложена на смъртна опасност. — И с мен е така. — Стиснах я за ръката и докато търсех какво още да кажа, тя ме изпревари:

— Искам да ми обещаеш нещо.

— Каквото пожелаеш.

— Обещай ми да не умираш.

Усмихнах се измъчено. Ема ме гледаше съвсем сериозно.

— Не искаш — въздъхна тя. — Ако те изгубя, нищо друго няма да има значение.

Протегнах ръце, прегърнах я и я притиснах към себе си.

— Ще се постарая.

— Не е достатъчно — прошепна тя. — Обещай ми.

— Добре. Няма да умра.

— Кажи „обещавам“.

— Обещавам. И ти го кажи.

— Обещавам — рече тя.

— Аххх — възкликна Шарън от ъгъла. — Сладките лъжи, които любовниците си шепнат…

Разделихме се.

— Нали каза, че няма да ни слушаш! — ядосах се аз.

— Продължи доста — сви рамене той, дръпна стола, който застърга шумно по пода, и го нагласи до леглото. — Трябва да обсъдим някои важни неща. И най-вече извинението, което ми дължите.

— За какво? — попитах раздразнено.

— Че поставихте под съмнение личността и репутацията ми.

— Всяка дума бе вярна — упорствах. — Тази примка е пълна с отпадъци и негодници, а ти си един алчен за пари наглец.

— Без капчица симпатия към сънародниците си — добави Ема. — Но ще повторя още веднъж: благодаря, че ни спаси.

— Когато живееш тук, имаш други приоритети — поде Шарън. — Всеки е със своя история. Дал е обет за нещо. Всеки иска нещо от теб и почти винаги те лъже. Така че, да, аз съм човек със силен интерес и влечение към печалбата и личното си благоденствие. Но съм дълбоко наскърбен от намеците ви, че може да имам нещо общо с търговците на чудата плът. Това, че съм капиталист, не значи, че съм копеле с черно сърце.

— И как да сме сигурни в това? — попитах. — Щом трябваше да ти се молим и да те подкупваме, за да не ни изоставиш на онзи пристан, ако не си забравил.

Той повдигна рамене.

— Беше преди да разбера кой си ти.

Погледнах Ема и забодох пръст в гърдите си.

— Кой съм аз?

— Точно ти, момчето ми. Мистър Бентам отдавна чака да се запознае с теб. От деня, когато за пръв път забодох прът в дъното на канала и станах лодкар — отпреди четирийсет години. Бентам ми обеща безпроблемно влизане и излизане от Гробището, ако се наема да се оглеждам за теб. Поиска да те доведа при него веднага щом се появиш. Най-сетне изпълних моята част от сделката.

— Сигурно ме бъркате с някого — рекох. — Не заслужавам подобно внимание.

— Той твърди, че можеш да говориш на гладните. Колко от чудатите, които познаваш, са в състояние да го направят?

— Но той е само на шестнайсет — обади се Ема. — Реални шеснайсет. Как би могъл…

— Затова ми трябваше известно време, докато събера две и две — каза Шарън. — Трябваше да се срещна лично с мистър Бентам и докато бях там, вие се възползвахте да ми избягате. Ти не отговаряше на описанието. Очаквах много по-възрастен човек.

— Старец — подхвърлих.

— Именно.

— Който може да говори с гладни.

— Както вече казах.

Ема ме стисна за ръката и двамата се спогледахме. Не, това е невъзможно. Спуснах крака от леглото, споходен от нов прилив на енергия.

— Искам да разговарям с този Бентам. Още сега.

— Ще се срещне с теб, когато е готов.

— Не — поклатих глава. — Веднага.

По съвпадение точно в този момент на вратата се почука Шарън отвори и на прага стоеше Ним.

— Мистър Бентам ще приеме гостите ни на чай след час — обяви той, — в библиотеката.

— Не можем да чакаме цял час — заявих. — И без това вече изгубихме твърде много време.

Лицето на Ним поруменя и той изду бузи.

— Изгубили сте?

— Джейкъб иска да каже — поясни Ема, — че имаме друг неотложен ангажимент в Гробището, за който вече закъсняваме.

— Мистър Бентам настоява срещата да се състои според протокола — възрази Ним. — Както той обича да казва, денят, в който изчезне нуждата от маниери, ще е изгубен ден за всички нас. Като стана дума, ще се погрижа да бъдете облечени подобаващо. — Той доближи гардероба и разтвори тежките му врати. Вътре имаше няколко закачалки с дрехи. — Можете да изберете каквото пожелаете.

Ема извади една украсена с волани рокля и стисна устни.

— Не ми се струва редно. Да си играем на маскарад и да пием чай, когато нашите приятели и имбрините са принудени да понасят неизвестни тегоби.

— Ще го направим заради тях — изтъкнах. — Ще им играем по свирката, докато този мистър Бентам ни каже каквото знае Може да се окаже важно.

— Или е просто някой самотен старец.

— Не говорете по този начин за мистър Бентам — нацупи се Ним. — Той е светец, гигант сред хората!

— Я се успокойте всички — намеси се Шарън. Той отиде при прозореца и дръпна завесата, пропускайки вътре мъждива дневна светлина. — Хайде, размърдайте се! Вие двамата имате среща.

Отметнах завивките и Ема ми помогна да стана. За моя изненада краката вече ме държаха. Погледнах през прозореца към пустата улица, обгърната в жълтеникава мъгла, после Ема ме поведе за ръката към гардероба да си избера дрехи. На закачалката имаше комплект с моето име.

— Ще може ли да се преоблечем насаме? — попитах.

Шарън погледна Ним и сви рамене.

— Не е редно! — размаха ръце Ним.

— О, всичко е наред — увери го Шарън. — И без номерца, ясно? — погледна ни изпитателно той.

Ема се изчерви.

— Нямам представа за какво говориш.

— Как ли пък не! — Шарън избута Ним от стаята и спря на прага. — Да ви се доверя ли, че няма да избягате?

— Никъде няма да вървим — увери го Ема. — Но ти защо си още тук?

— Мистър Бентам иска да ви наглеждам.

Зачудих се дали това означава, че Шарън ще ни спре, ако опитаме да си тръгнем.

— Трябва да е голяма услугата, която му дължиш — подметнах.

— Огромна — отвърна той. — Дължа на този човек живота си.

Той се поклони почти доземи и се измъкна навън.

— Ти се преоблечи тук — посочи Ема малката баня. — А аз ще остана в стаята. И не надзъртай, докато не те повикам.

— Добре де — смотолевих, като се постарах да скрия разочарованието си. Макар че мисълта да видя Ема по бельо ми се струваше привлекателна, преживелиците и рисковете напоследък бяха поставили тази част от юношеския ми ум в състояние на дълбоко замразяване. Ала още няколко сериозни целувки и мисля, че първичните инстинкти щяха да започнат да се пробуждат.

Както и да е.

Затворих се в банята, облицована със сияещи бели плочки и украсена с масивни метални тръби, облегнах се на умивалника и се огледах в огледалото.

Лицето ми бе като преминало през стъргало. Цялото подпухнало, с гневни тъмнорозови линии, които макар да показваха белези на заздравяване, все още бяха там, напомняйки за всеки получен удар. Гърдите ми бяха географска карта от синини, безболезнени, но грозни. В ушите ми имаше запечена кръв. Усетих, че ми се завива свят, и се хванах за ръба на умивалника. Внезапно в съзнанието ми изникна картината на изкривени от ярост лица и стоварващи се върху ми юмруци.

Никой досега не се бе опитвал да ме убие с голи ръце. Това беше нещо ново, различно от преследването на гладни, защото чудовищата просто следваха инстинкта си. Различно и от стрелбата по теб — куршумите бяха бърз и безличен начин да те премахнат. Но да използваш ръцете си — това означаваше да изпитваш омраза. Странно, че цялата тази омраза бе насочена към мен. Чудати, които дори не знаеха името ми, в момент на колективна лудост ме ненавиждаха с такава сила, че бяха готови да ме пребият до смърт. Изпитвах срам заради тях, заради начина, по който бяха изгубили човешкия си облик, макар да не знаех каква може да е причината. Беше нещо, което никога нямаше да забравя, ако изобщо доживея до дни, в които да се отдавам на спомени.

Пуснах водата да си наплискам лицето. Тръбите се разтресоха и застенаха, но след тази шумна оркестрова увертюра отделиха съвсем оскъдно количество кафява вода. Бентам може да беше богаташ, но никакви пари на този свят не можеха да го изолират напълно от разпадащия се свят, в която живееше.

Как ли се бе озовал тук?

И което бе още по-интересно — откъде този човек знаеше, или е знаел, за дядо ми? Защото със сигурност за него ставаш дума, когато Шарън каза, че Бентам търсел старец, който можел да говори с гладните. Може би дядо ми се е срещал с Бентам през военните години, след като е напуснал къщата на мис Перигрин и преди да замине за Америка. Период от неговия живот, за който говореше рядко и никога с подробности. Въпреки многото неща, които бях узнал за дядо ми през последните месеци, до голяма степен той си оставаше загадка за мен. Сега, когато вече го нямаше, можех само да съжалявам, че не бях успял да науча повече.

Облякох дрехите, които Ним бе приготвил за мен — синя ученическа риза, сив вълнен пуловер и черни панталони. Всичко ми беше по мярка, сякаш са знаели, че аз ще дойда. Докато нахлузвах чифт кожени обувки, Ема почука на вратата.

— Как се справяш там?

Отворих и се изправих пред видение в жълто. Ема изглеждаше доста смешно в огромната рокля с цвят на канарче, с надиплени ръкави и фуста, която се спускаше чак до глезените.

Тя въздъхна.

— Повярвай ми, това бе най-малко грозното произведение на шивача.

— Приличаш на Голямата птица — рекох и я последвах навън. — А аз на мистър Роджърс. Този Бентам е жесток човек.

Тя не схвана намека ми. Отиде при прозореца и погледна навън.

— Хм. Добре.

— Кое е добре?

— Первазът. Широк е колкото Корнуел и има дръжки навея къде. По-безопасно е от шведска стена.

— Че какво те интересува дали первазът е безопасен? — учудих се и застанах до нея.

— Защото Шарън пази коридора. Следователно можем да се измъкнем само от другата страна.

Понякога ми се струваше, че Ема води разговорите си с мен в главата си — разговори, до които не съм допуснат — и се ядосва и обърква, когато не разбирам какво става. Умът ѝ работеше толкова бързо, че нерядко изпреварваше самия себе си.

— Никъде няма да вървим — рекох. — Трябва да се срещнем с Бентам.

— Така и ще направим, но по-добре да ме обесят, отколкото през следващия час да кърша ръце в тази стая. Светецът мистър Бентам е изгнаник, живеещ в Дяволското гробище, което означава, че е опасен тип с тъмно минало. Искам да огледам къщата му и да видя какво ще открием в нея. Ще се върнем, преди някой да е забелязал, че ни няма. Честна дума.

— Аха, малка разузнавателна операция. Облечени сме съвсем подходящо за нея.

— Много смешно.

Твърдите подметки на обувките ми издаваха гръмовен звук, сякаш удрях с тъпан при всяка крачка, жълтият цвят на роклята ѝ бе като предупредителен знак за опасност и освен това съвсем отскоро можех да се държа на краката си. Въпреки това се съгласих. Често беше права за много неща и бях свикнал да се уповавам на интуицията ѝ.

— Ако някой ни забележи — така да бъде — рече тя. — Този човек е чакал десетки години да се срещне с теб. Няма да ме изрита, задето сме си позволили малка разходка.

Тя отвори прозореца и се покатери на перваза. Подадох предпазливо глава. Бяхме на два етажа над пустата улица, в „благополучния“ квартал на Дяволското гробище. Познах купчината дърва за огрев — мястото, където се скрихме, когато Шарън излезе от сградата с празната витрина. Точно под нас беше адвокатската кантора на Мандей, Дайсън и Страйп. Нямаше такава фирма, разбира се. Това беше маскировка, таен вход за къщата на Бентам.

Ема ми подаде ръка.

— Зная, че не обичаш високото, но няма да ти позволя да паднеш.

След като бях провесен от гладен над клокочеща река, тези два етажа ми се струваха детска игра. Ема беше права — первазът бе широк, украсен с декоративни топки и глави на горгони, идеални за дръжки. Улових се за най-близката и протегнах ръка към следващата.

Когато первазът стигна ъгъла и ние бяхме сигурни, че сме далеч от погледа на Шарън, опитахме да отворим прозорец.

Беше залостен. Продължихме да се промъкваме нататък и изпробвахме следващия, но той също се оказа здраво затворен. Така беше и с третия, четвъртия и петия.

— Ще стигнем края на сградата — предупредих я. — Ами ако никой не се отвори?

— Следващият ще се отвори — увери ме Ема.

— Откъде знаеш?

— Аз съм ясновидка. — Тя замахна с крак и строши стъклото, а отломките се разлетяха вътре по пода.

— Не, ти си хулиган.

Ема се ухили и събори няколко стърчащи навътре парчета. После се промуши през отвора и аз я последвах неохотно в сумрачната стая. Бяха ми необходими няколко секунди, за да привикнат очите ми с тъмнината. Единствената светлина идваше от прозореца, който бяхме счупили, и бледото ѝ сияние разкри пред нас плюшкиновски рай. Дървени сандъци и кутии, подредени на купчини чак до тавана, наклонени опасно една към друга, с тесни процепи между тях.

— Имам усещането, че този Бентам не обича да изхвърля нищо — подхвърли Ема.

В отговор аз кихнах няколко пъти. Въздухът бе изпълнен с прах. Ема ми пожела наздраве и запали огънче върху дланта си, което повдигна към най-близкия сандък. На него пишеше „Рм. АМ-157“.

— Какво според теб има в тях? — попитах.

— Ще ни трябва лост, за да разберем. Тези сандъци изглеждат доста здрави.

— Мислех, че си ясновидка.

Тя ме погледна нацупено.

Тъй като не разполагахме с лост, продължихме навътре в помещението. Ема усили огъня, когато прозорецът остана зад нас. Тесният проход между сандъците водеше към сводеста врата и друга стая, която бе също толкова тъмна и натъпкана. Но вместо кашони и сандъци тук имаше обемисти предмети, покрити с чаршафи. Ема се готвеше да дръпне един от тях, но преди да го стори, аз я улових за ръката.

— Какво има? — попита ме тя раздразнено.

— Може да има нещо гадно отдолу.

— И какво от това? — Тя отметна покривалото, което вдигна истински циклон от прах.

Когато прахолякът се уталожи, ние се оказахме пред шкаф със стъклен капак, от онези старинни вещи, които откриваш в музеите. Беше висок до кръста и широк четири стъпки. Вътре, грижливо подредени и каталогизирани, лежаха резбовани кокосови черупки, цял гръбначен стълб, оформен като гребен, малка каменна брадва и няколко други предмети, чието предназначение не ми беше толкова ясно. На табелката отстрани бе изписано: „Вещи, използвани от чудатите на остров Еспирито Санто, Нови Хебриди, Южнотихоокеански регион, около 1750 г.“

— Хм — изсумтя Ема.

— Странно — потвърдих.

Тя върна покривалото на мястото му и ние продължихме бавно из стаята, като оглеждахме обекти на случаен принцип. Всичките се оказаха музейни експонати от един или друг вид и нямаха кой знае колко общо помежду си, освен че са били притежание на чудати. В един от шкафовете имаше колекция от разноцветни копринени дрехи, носени от чудати в Далечния изток към 1800 г. В друг видяхме нещо, което на пръв поглед ни заприлича на дървесен ствол в страничен разрез, ала при по-внимателен оглед се оказа врата с железни панти и дръжка, изработена от чвор. Надписът ѝ гласеше: „Входна врата на чудат дом във Великите хибернейски равнини, около 1530 г.“

— Брей — възкликна Ема и се наведе да я погледне отблизо. — Не знаех, че по света има толкова много от нас.

— Или е имало — уточних. — Питам се дали все още са там някъде.

Последният експонат, който избрахме, бе определен като „Въоръжение на хититски чудати, подземен град Каймакал, липсва дата“. Странно, но вътре видяхме само мъртви буболечки и пеперуди.

Ема повдигна пламъчето към лицето ми.

— Мисля, че можем да определим този Бентам като човек с наклонности към историята. Готов ли си да продължим?

Прекосихме още две помещения, натъпкани с покрити с прах експонатни шкафове, и се озовахме пред стълбище, по което се изкачихме на следващия етаж. Зад вратата горе започваше дълъг, покрит с мек килим коридор. Изглеждаше, че продължава безкрайно, подредените на равни разстояния врати и повтарящите се мотиви на тапетите създаваха усещането за нескончаемост.

Поехме по него, като надзъртахме в стаите. Бяха обзаведени по един и същи начин, с еднакво разположение и все същите тапети — във всяка имаше легло, нощна масичка и гардероб, точно като стаята, в която се бях събудил. Едни и същи червени макове красяха тапетите и продължаваха в килима като хипнотизираща вълна, придавайки на цялото място усещането, че постепенно е завладявано от природата. Всъщност не би имало никакъв начин да се отличат стаите една от друга, ако не бяха малките медни табелки, заковани на вратите, които ги обозначаваха с различни имена. Всичките звучаха екзотично: „Алпийска стая“, „Стая Гоби“, „Стая Амазонка“.

В коридора имаше към петдесетина стаи и ние бяхме стигнали някъде към средата — сега вече бързахме, уверени, че няма да открием тук нищо полезно, — когато ни посрещна силен и смразяващ повей, от който кожата ми настръхна.

— Леле! — възкликнах и потреперих. — Откъде дойде това?

— Да не би някой да е забравил отворен прозорец? — предположи Ема.

— Навън не беше толкова студено.

Закрачихме нататък по коридора и температурата продължаваше да пада осезаемо. Най-сетне свихме зад ъгъла и се озовахме в една част от коридора, където от тавана висяха ледени висулки, а върху килима блещукаше скреж. Студът, изглежда, излизаше от една конкретна стая и ние спряхме пред нея, загледани в снежинките, които се нижеха една по една през цепнатина на вратата.

— Това е много странно — рекох с разтреперан глас.

— Определено е необичайно — съгласи се Ема, — дори по моите представи.

Пристъпих напред и обувките ми изхрущяха върху заледения килим. Надписът на вратата гласеше: „Сибирска стая“.

Погледнах към Ема. Тя погледна към мен.

— Сигурно има много мощен климатик — подхвърли.

— Ами да отворим и да видим — предложих. Посегнах към дръжката и я натиснах, но тя не поддаде. — Заключена е.

Ема положи длан върху дръжката и я задържа там няколко секунди. По пода започна да капе вода от разтопения лед.

— Не е заключена — рече. — Замръзнала е.

Ема натисна дръжката и побутна вратата, но тя се отвори само няколко сантиметра — от другата страна се бе натрупал сняг. Опряхме рамене във вратата и на три я бутнахме едновременно. Тя се разтвори широко и в лицата ни блъсна леденостуден арктически въздух. Снегът се разлетя във всички посоки — в очите ни и в коридора зад нас.

Закрихме лица и надникнахме вътре. Беше обзаведена като другите стаи — легло, гардероб, нощно шкафче, — само че предметите бяха полузаровени в сняг.

— Какво е това? — провикнах се, за да надвия воя на вятъра. — Още една примка?

— Не може да бъде! — извика на свой ред Ема. — Вече се намираме в една!

Приведени срещу вятъра, ние пристъпихме вътре, за да огледаме отблизо. Мислех, че снегът и вятърът идват от някой отворен прозорец, но после виелицата поутихна и открих, че няма прозорец, нито дори стена в отсрещния край на стаята. Стените и таванът бяха покрити с лед, вероятно под краката ни имаше килим, но там, където трябваше да е четвъртата стена, стаята отстъпваше място на ледена пещера и отвъд нея се виждаше открито пространство, безкрайна равнина от бял сняг и черни скали.

Доколкото можех да предположа, това беше Сибир.

Една тясна пътечка от разчистен сняг водеше през стаята към бялата пустош отвъд. Поехме по нея, напуснахме помещението и се озовахме в пещерата, като се заоглеждахме с почуда. Огромни ледени шипове се издигаха от пода и се срещаха с висулките на тавана като гъста гора от бели дървета.

Ема не беше от хората, които се впечатляват лесно — тя бе: почти на сто години и през живота си бе виждала немалко чудати неща, — но това място явно я изумяваше.

— Невероятно е! — възкликна тя и се наведе да загребе още сняг. Хвърли го по мен и се разсмя. — Не е ли невероятно?

— Така е — потвърдих, макар че зъбите ми тракаха. — Но защо е тук?

Промушихме се през гигантските висулки и излязохме открито. Когато погледнах назад, установих, че вече не виждам стаята — беше майсторски замаскирана в пещерата.

Ема изтича пред мен, после спря и се обърна.

— Ела насам! — повика ме настойчиво.

Последвах я през наветия сняг. Пейзажът беше фантастичен. Отпред се простираше бяло равно поле, зад което земната повърхнина се нагъваше и цепеше от огромни пукнатини.

— Не сме сами — посочи ми Ема нещо, което бях пропуснал. На ръба на близката цепнатина стоеше мъж и гледаше надолу.

— Какво прави? — попитах объркано.

— Вероятно гледа нещо.

Мъжът продължи да върви бавно по ръба на цепнатина, без да откъсва поглед от вътрешността. След около минута дадох сметка, че вече не усещам лицето си от студа. Един силен повей на вятъра вдигна сняг във въздуха и закри гледката.

Когато вихрушката утихна, установихме, че мъжът гледа към нас.

— Олеле — въздъхна Ема.

— Мислиш ли, че ни вижда?

Ема улови краищата на жълтата си рокля.

— Сигурно.

Постояхме там още малко, приковали погледи в мъжа, който гледаше към нас през бялата пустош — и сетне той внезапно хукна в наша посока. Беше на стотина метра, тичаше през дълбок сняг и вълнообразни пукнатини. Не знаехме дали ни мисли нещо лошо, но тъй като се намирахме на място, където вероятно не биваше, най-доброто решение щеше да е да си тръгнем. Решение, своевременно подкрепено от рев, какъвто бях чувал само веднъж преди — в циганския катун.

Мечка.

Един бърз поглед през рамо потвърди съмненията ми — огромна черна мечка бе изпълзяла от една от цепнатините, за да се присъедини към мъжа в снега. Сега и двамата тичаха към нас, като мечката се движеше далеч по-бързо от човека.

— МЕЧКА! — извиках, макар да нямаше нужда.

Опитах се да побягна, ала замръзналите ми крака отказваха да ме послушат. Ема, която сякаш бе неуязвима за студа, ме хвана за ръка и ме задърпа след себе си. Нахлухме в пещерата, минахме, препъвайки се, през стаята и изхвърчахме през вратата, през която в коридора продължаваше да вали сняг. Затворих я — сякаш това би спряло мечката — и ние се върнахме назад по дългия коридор и слязохме по стълбите в мъртвия музей на Бентам, за да се притаим сред покритите с чаршафи експонати.

Скрихме се между стената и един загърнат с покривало монолит в най-далечния ъгъл, като се напъхахме на толкова тясно място, че не можехме да се извърнем с лице един към друг, а студът сякаш се бе загнездил дълбоко в костите ни. Стояхме там смълчани и разтреперани, вдървени като манекени, докато снегът по дрехите ни образуваше локви на пода. Ема ме улови за ръката и се опита да ми прехвърли малко от топлината си. Постепенно между нас се създаваше език, който беше непреводим с думи, особен речник от жестове и погледи, докосвания и задълбочаващи се целувки, които с всеки час ставаха по-интензивни, богати и чувствени. Моменти като този бяха невероятни и ме изпълваха с усещания, заради които можех лесно да забра вя студа и страха си.

Когато след няколко минути не чухме да се приближава мечка, готова да ни изяде, ние събрахме кураж да се спогледаме.

— Това примка ли беше? — попитах. — Примка вътре в друга примка?

— Не зная какво беше — отвърна Ема.

— Сибир. Така пишеше на вратата.

— Ако е Сибир, значи стаята е някакъв вид портал, не примка. Но портали, разбира се, не съществуват.

— Разбира се — съгласих се, макар че не беше толкова трудно да го повярвам в свят, където имаше примки.

— И все пак, ако е била някоя много стара примка? — упорствах аз. — Като например от ледената епоха, отпреди десет-петнайсет хиляди години? Дяволското гробище може да е изглеждало така тогава.

— Не мисля, че има толкова стари примки.

Зъбите ми тракаха.

— Не мога да спра да треперя — оплаках се аз.

Ема притисна тялото си до мен и разтърка гърба ми с топла ръка.

— Ако можех да създам портал към някое място — рекох, — Сибир нямаше да е в горната част на списъка ми.

— А къде би отишъл?

— Хм. Може би в Хавай? Макар че там сигурно е скучно. Всеки би казал Хавай.

— Не и аз.

— Ти къде би отишла?

— Там, откъдето си ти — отвърна Ема. — Във Флорида.

— И защо, за бога, ще ходиш там?

— Мисля, че ще ми е интересно да видя къде си израсъл.

— Много мило — рекох. — Но там няма нищо особено. Много е спокойно.

Тя се наведе към мен и се опита да стопли ръцете ми с дъха си.

— Звучи ми като райско кътче.

— Имаш сняг в косата си — рекох, но той се разтопи, преди да успея да го изчистя. Отърсих се от студената вода по ръцете си и тогава забелязах стъпките ни. Имаше пътечка от разтопен сняг, която вероятно водеше право в скривалището ни.

— Какви глупаци сме само — възкликнах и посочих следите. — Трябваше да си събуем обувките.

— Няма страшно — успокои ме Ема. — Щом не ни проследиха досега, вероятно…

В стаята отекнаха силни, звънливи стъпки, придружени от тежко животинско хриптене.

— Бягай бързо към прозореца — прошепна Ема и ние се измъкнахме от нашето скривалище.

Опитах се да побягна, но се подхлъзнах в локвата. Посегнах към най-близкото нещо до мен, което се оказа покривало на някакъв едър експонат, същия, зад който се криехме. Чаршафът се разпра и отдолу се показа поредният шкаф, а аз тупнах на пода и се омотах в раздраната тъкан.

Когато вдигнах глава, първото, което видях, беше едно момиче — не Ема, тъй като тя стоеше над мен. Момичето бе зад стъклото на шкафа. Имаше безупречно ангелско лице, надиплена рокля и панделка на косата. Гледаше втренчено в нищото със застинало изражение на безкрайно и неуморно съзерцание.

Повдигнах учудено вежди. Ема се обърна да види какво е привлякло вниманието ми и после и тя се ококори.

Дръпна ме да стана и двамата хукнахме.

Бях забравил напълно за мъжа, който ни преследваше, за мечката и Сибир. Исках само да се измъкна от тази стая, далече от това неподвижно, мумифицирано момиче и от възможността двамата с Ема да завършим като нея, мъртви и затворени в стъклен шкаф. Сега вече знаех всичко, което ми бе нужно за този Бентам — той беше някакъв извратен колекционер и не се съмнявах, че ако надзърнем и под останалите чаршафи, ще открием още екземпляри като момичето.

Свърнахме зад ъгъла и се озовахме пред висока три метра грамада от козина и нокти. Изкрещяхме, опитахме се да спрем, но тупнахме един върху друг в краката на мечката. Останахме да лежим там, очаквайки смъртта. Над нас се спусна горещ зловонен дъх. Нещо влажно и грапаво облиза едната страна на лицето ми.

Беше мечката. Бях облизан от мечка и някой се смееше.

— Успокойте се, той не хапе! — произнесе човешки глас и когато отворих очи, видях над себе си дълъг космат нос и големи кафяви очи, втренчени в мен.

Нима мечката ми говореше? Не знаех, че мечките могат да говорят.

— Името му е ПТ — продължи гласът, — той е моят телохранител. Дружелюбен е, стига да ме слушате. Ей, ПТ, седни!

ПТ седна и започна да ближе лапата си вместо моята буза. Надигнах се, избърсах мокрото си лице и най-сетне видях притежателя на гласа. Беше възрастен мъж — джентълмен — и на устните му трепкаше подигравателна усмивка, която завършваше аристократичния му вид: цилиндър, бастун, ръкавици и висока бяла якичка, стърчаща над черен фрак.

Той се поклони леко и докосна цилиндъра.

— Майрън Бентам, на вашите услуги.

— Отстъпи бавно — прошепна в ухото ми Ема, двамата се изправихме и заотстъпвахме заднешком. — Господине, не искаме неприятности. Оставете ни да си вървим и никой няма да пострада.

Бентам разпери ръце и се усмихна.

— Свободни сте да си тръгнете, когато пожелаете. Но това ще е голямо разочарование за мен. Току-що пристигнахте, а има толкова много неща, за които да говорим.

— Така ли? — попитах. — Защо тогава не започнем с обяснение за онова момиче там в шкафа?

— И Сибирската стая — добави Ема.

— Вие сте изплашени, измръзнали и мокри. Какво ще кажете да продължим нашия разговор на чаша горещ чай?

Чудесно, само че нямах намерение да си призная.

— Никъде няма да вървим, докато не разберем какво става тук — тросна се Ема.

— Ами добре — съгласи се Бентам, без да губи и грам от доброто си настроение. — Човекът, когото изненадахте в Сибирската стая, е мой помощник. Предполагам, сте се досетили, че това е темпорална примка, водеща в Сибир.

— Но това е невъзможно! — възрази Ема. — Сибир е на хиляди мили от тук!

— На три хиляди четиристотин осемдесет и девет — уточни той. — Изобретяването на междупримковото пътуване е делото на живота ми. — После се обърна към мен. — Що се отнася до случая, за който говорите, това е Софрония Уинстед. Първото чудато дете, родило се в английско кралско семейство. Живяла е удивителен живот, но с трагичен завършек. Разполагам с голям брой прочути чудати тук, в моя чудаториум, познати и непознати, и с радост ще ви покажа всеки един от тях. Нямам нищо за криене.

— Той е психопат — прошепнах на Ема. — Иска да ни препарира и да ни тикне в колекцията си!

Бентам се засмя (очевидно слухът му бе много добър).

— Това са само восъчни фигури, момчето ми. Вярно е, че съм колекционер и консерватор, но не и на хора. Наистина ли си мислите, че съм чакал толкова дълго тази среща с вас само за да ви изкормя и натикам в някой от шкафовете?

— Чувал съм и за по-странни хобита — отвърнах, припомняйки си Инок и неговите хомункули. — Какво всъщност искате от нас?

— Всяко нещо с времето си — рече той. — Първо да ви изсушим и стоплим. После чай. А след това…

— Не бих искала да прозвучи невъзпитано — прекъсна го Ема, — но вече изгубихме твърде много време тук. Нашите приятели…

— … са добре, поне за момента — продължи Бентам. — Проучих нещата и нека ви уверя, че положението им не е чак толкова страшно.

— Откъде знаете? — развълнува се Ема.

— Какво значи „не е толкова страшно“? — добавих аз.

— Всяко нещо с времето си — повтори Бентам. — Зная, че е трудно, но трябва да бъдете търпеливи. Нещата са твърде много, за да ги чуете наведнъж, а и в това окаяно състояние. — Той протегна ръка към нас. — Вижте. Вие треперите.

— Добре — склоних. — Да пием чай.

— Чудесно! — възкликна Бентам. Той тропна два пъти с бастунчето. — ПТ, да вървим!

Мечката изсумтя в знак на съгласие, изправи се на задните си крака и тръгна — поклащайки се като някой дебеланко — към мястото, където стоеше Бентам. Когато го доближи, животното се наведе и го взе в прегръдките си, понесе го като бебе, с една лапа под гърба му, а друга — под краката.

— Зная, че това е необичаен начин за пътуване — заговори Бентам през косматото рамо на ПТ, — но аз се изморявам лесно. — Той посочи напред с бастунчето. — ПТ, към библиотеката!

Двамата с Ема изпратихме с изумени погледи отдалечаващия се Бентам.

„Такива неща не се виждат всеки ден“ — помислих си. Което важеше не само за последната сцена.

— ПТ, спри! — нареди Бентам.

Мечката спря. Бентам ни помаха.

— Идвате ли?

Все още ги гледахме облещени.

— Извинете — промърмори Ема и забързахме след тях.

Поехме през лабиринт от коридори и стаи след Бентам и неговата мечка.

— Тази мечка чудата ли е? — попитах.

— Да, тя е страхомечка — каза Бентам и потупа животното по рамото. — Предпочитани спътници на имбрините в Русия и Финландия. Укротяването на страхомечки е старо и уважавано изкуство сред чудатите там. Тези животни са достатъчно силни, за да прогонват гладни, и същевременно са грижовни към децата, по-топли са от електрическо одеяло в зимна нощ, от тях стават безстрашни телохранители, както е в този случай… ПТ, наляво!

Докато Бентам разсъждаваше над достойнствата на страхомечките, стигнахме малко преддверие. Под стъклен похлупак в средата на помещението имаше три дами и извисяваща се над тях гигантска и зла на вид мечка. Дъхът ми секна за миг, преди да осъзная, че те стоят неподвижно и са поредните екземпляри от колекцията на Бентам.

— Това са мис Уаксуинг, мис Гребе и мис Трупнал — представи ги Бентам, — и тяхната мечка Алекси.

При повторен поглед установих, че всъщност мечката е надвесена над имбрините в защитна поза. Дамите се бяха разположили спокойно под тази сигурна закрила, тази грамада от мускули и козина, изправена на задните си крака и с протегната в предупредителен жест лапа — към някой незнаен противник. Другата лапа бе положена с обич върху рамото на една от имбрините, чиито пръсти бяха сплетени с дългите нокти, сякаш за да демонстрират властта ѝ над това страховито създание.

— Алекси е прачичо на ПТ — обясни Бентам. — ПТ, кажи здрасти на своя прачичо!

ПТ изсумтя.

— Да можеше само да правиш същото и ти с гладните — прошепна ми Ема.

— Колко време отнема да се обучи една такава мечка? — попитах.

— Години — отвърна мистър Бентам. — Страхомечките по при рода са много независими и своенравни.

Ема завъртя очи.

— И Алекси ли е направен от восък? — попита тя Бентам.

— О не, той е препариран.

Изглежда, неохотата на Бентам да препарира чудати не се разпространяваше върху животинските видове. Ако Адисън бе тук, предполагам, че щеше да избухне в гневни възклицания.

Потреперих. Ема прокара топла ръка по гърба ми. Бентам забеляза жеста ѝ и заговори:

— Трябва да ме извините. Толкова рядко имам гости тук, че не можах да се сдържа да не се похваля с колекцията си. А сега да продължим към обещания чай!

Бентам посочи с бастунчето и ПТ отново затропа напред. Ние ги последвахме през помещенията с прашни музейни експонати към друга част на къщата. Това без съмнение бе дом на доста заможен човек — имаше мраморни колони, официална гостна с копринени тапети на стените и поне десетина стола, както и странични крила, чието единствено предназначение бе там да бъдат изложени още подбрани с вкус мебели и украси. Но във всяка стая, освен всичко останало, имаше и по няколко образци от колекцията на Бентам.

— Испания, петнайсети век — обясни той, сочейки една лъщяща броня, изправена в коридора. — Накарах да ми я изработят по поръчка. Пасва ми като ръкавица.

Най-сетне стигнахме библиотеката — най-красивата, която някога съм виждал. Бентам нареди на ПТ да го остави на пода, изтърси козината от сакото си и ни въведе вътре. Помещението бе с височина поне три етажа и лавици, които достигаха толкова високо, че ми се зави свят да гледам нагоре. Редици от стълбища, мостчета и подвижни стълби осигуряваха достъп до всяко кътче.

— Признавам, че не съм прочел всичките — рече Бентам, — но работя по въпроса.

Той ни насочи към няколко дивана, подредени около разпалена камина, чиято приятна топлина изпълваше стаята. Край огъня вече ни очакваха Шарън и Ним.

— И ще ме обвиняват, че не можело да ми се има доверие! — подигра ни се Шарън, но преди да продължи с обвиненията, Бентам му даде знак да мълчи и да ни донесе одеяла. Очевидно бяхме под закрилата на господаря на дома и острият език на лодкаря трябваше да потърпи.

След минутка седяхме на дивана, завити с одеяла. Ним пърхаше наоколо, приготвяше и поднасяше ароматен чай, а ПТ, изтегнат пред камината, изглеждаше изпаднал в хибернация. Опитах се да прогоня чувството за отмора и уют, което бързо ме преизпълваше, и да се съсредоточа върху недовършените задачи — големите въпроси и нерешените проблеми. Нашите приятели и имбрините. Абсурдната и безнадеждна задача, която си бяхме поставили. Всичко това бе достатъчно да ме сломи, ако мислех за него едновременно. Ето защо помолих Ним за три бучки захар и достатъчно сметана, за да стане чаят бял, сетне го изсърбах на три големи глътки и поисках още.

Шарън се бе отдръпнал в ъгъла, където можеше да се мръщи и да слуша разговора ни.

Ема обаче нямаше намерение да спазва установения ред.

— Е — поде тя. — Сега може ли да поговорим?

Бентам все едно не я чу. Седеше срещу нас, но гледаше мен и на лицето му трепкаше странна усмивка.

— Какво? — попитах и усетих, че по брадичката ми се стича чай.

— Невероятно е — въздъхна той. — Направо сте му одрали кожата.

— На кого?

— На вашия дядо, разбира се.

Свалих чашата.

— Познавахте ли го?

— Да. Той беше мой приятел, много отдавна, когато отчаяно се нуждаех от такъв.

Погледнах Ема. Беше пребледняла и пръстите ѝ стискаха дръжката на чашата.

— Той почина преди няколко месеца — съобщих.

— Да. Много ми беше мъчно да го науча — отвърна Бентам. — Честно казано, бях изненадан, че живя толкова дълго. Очаквах да го убият още преди години. Имаше толкова много врагове — но беше невероятно талантлив, този ваш дядо.

— И какво представляваше вашето приятелство? — попита Ема с твърдия глас на полицейски инспектор.

— А вие трябва да сте Ема Блум. — Бентам най-сетне погледна към нея. — Много съм слушал за вас.

Тя изглеждаше изненадана.

— Наистина?

— О, да. Ейбрахам много ви обичаше.

— Това е ново за мен — смотолеви тя и се изчерви.

— По-хубава сте, отколкото дори той ви описваше.

Тя стисна устни.

— Благодаря ви — рече безизразно. — Как се запознахте с него?

Усмивката на Бентам изчезна.

— Направо на въпроса, значи.

— Ако нямате нищо против.

— Ни най-малко — каза Бентам, но благоразположението му бе охладняло с няколко градуса. — Одеве, мис Блум, ме питахте за Сибирската стая и зная, че не бяхте удовлетворена от отговора ми.

— Да, но аз — ние — се интересуваме повече от дядото на Джейкъб и защо ни доведохте тук.

— Темите са свързани, повярвайте ми. Тази стая и къщата като цяло са мястото на началото.

— Добре — кимнах. — Разкажете ни за къщата.

Бентам си пое бавно дъх и сплете замислено пръсти. После заговори:

— Тази къща е изпълнена с различни безценни образци, които донесох от предприетите от мен през живота ми експедиции, но нито един от тях не е по-важен от самата нея. Тя е машина, мое собствено изобретение. Наричам я Панпримтикон.

— Мистър Бентам е гений — обяви Ним, докато поставяше чиния със сандвичи на масата пред нас. — Сандвич, мистър Бентам?

Бентам го прогони с жест.

— Но дори това не е същината — продължи той. — Моята история започва далеч преди да е била построена тази къща, когато бях младеж на вашата възраст, Джейкъб. Двамата с брат ми искахме да бъдем изследователи. Взирахме се в картите на Перплексус Аномалус и си мечтаехме да посетим всички примки, които открием. Да намерим други и да посетим и тях, но не веднъж, а отново и отново. По този начин се надявахме да върнем изгубеното величие на чудатия свят. — Той се наведе напред. — Разбирате ли какво имам предвид?

Смръщих озадачено вежди.

— Да му върнете величието… с помощта на карта?

— Не само с карта. Задайте си следния въпрос: какво ни прави слаби като хора?

— Гадините? — предположи Ема.

— Гладните? — додадох аз.

— Преди те да са съществували — отвърна Бентам.

— Преследването от нормалните? — опита Ема.

— Не. Това е само симптом на нашата слабост. Това, което в действителност ни лишава от сила, е географията. По моя груба преценка днес в целия свят съществуват около десет хиляди чудати. Знаем го също както знаем, че трябва да има други планети във вселената, обитавани от разумен живот. Въпрос на проста аритметика — усмихна се той и сръбна от чая. — Представете си сега всички тези десет хиляди чудати на едно място, всеки с уникалния си талант, и обединени от една обща кауза. Страховита сила, нали?

— Предполагам — кимна Ема.

— Определено — подчерта Бентам. — Но ние сме разделени от географията, разцепени на безброй малки групи — десет тук, дванайсет там, защото е невероятно трудно да се пътува от една примка в австралийската пустош например до друга на Африканския рог. Ще се сблъскат не само с известните опасности, като нормалните и природните бедствия, но още повече с риска от бързо стареене по време на дългото пътуване. Тиранията на географията възпрепятства всички, освен най-краткотрайните пътувания, дори в съвременната епоха на самолети. — Той спря за миг, за да обмисли следващите си думи. — И така. Представете си, че съществува връзка между примката в Австралия и тази в Африка. Изведнъж тези две групи ще могат да осъществят контакти помежду си. Ще научат едни за други. Ще се съюзяват и защитават в трудни моменти. Появяват се куп нови възможности, които доскоро са били изключени. И постепенно, колкото повече връзки се създават, чудатият свят ще се трансформира от многобройни и разпръснати племена, скрити в изолирани примки, до могъща нация, обединена и силна!

Докато говореше, Бентам все повече се възбуждаше и при последните думи вдигна ръце и разпери пръсти, сякаш да се хване за невидим лост.

— И затова създадохте машината? — попитах.

— Създадох машината — потвърди той и свали ръце. — Двамата с брат ми търсехме по-лесен начин за изучаване на чудатия свят, но вместо това се натъкнахме на способ да го обединим. Панпримтиконът ще бъде спасителното средство на нашия народ, откритие, което ще промени завинаги природата на чудатото общество. Ето как функционира: започвате от тук, тази къща, с една малка машина, наречена совалка. Толкова е дребна, че се побира в ръката — той разтвори длан. — Вземате я с вас, излизате от къщата, напускате примката и се озовавате в друга примка, която може да е на другия край на света или в съседното село. И когато се върнете, совалката ще е събрала и доставила тук подобна на ДНК схема на другата примка, която може да се използва за създаването на втори вход към нея — тук, в тази къща.

— Сигурно в коридора на горния етаж — предположи Ема. — С вратите и надписите на тях.

— Именно — потвърди Бентам. — Всяка една от тези стаи е вход за примка, създадени са от мен и брат ми през дългите години на пътувания. С помощта на Панпримтикона първоначалното опасно пътуване до друга примка трябва да се извърши само веднъж, а всяко следващо ще е мигновено.

— Като полагане на телеграфни кабели — рече Ема.

— Точно така — кимна Бентам. — И по този начин, теоретично, къщата се превръща в разпределителна станция за всички примки по света.

Замислих се върху думите му. Спомних си колко трудно беше да достигна първия път примката на мис Перигрин. Ами ако вместо да пътувам до малкия остров край бреговете на Уелс, бих могъл да се озова там през моя гардероб в Ингълууд? Можех да водя два живота — у дома с родителите ми и тук, с моите приятели и Ема.

Само че. Ако съществуваше подобен начин за пътуване, дядо Портман и Ема никога нямаше да се разделят. Мисъл, от която кой знае защо, ме побиха тръпки.

Бентам млъкна и сръбна от чая.

— Студен е — намръщи се и го остави.

Ема отметна одеялото, прекоси стаята и забоде пръст в чая на Бентам. След миг той кипна отново.

Той ѝ се усмихна.

— Изумително — рече.

Тя извади пръста си.

— Един въпрос.

— Мисля, че знам какво ще ме попитате.

— Добре. Какво?

— Щом съществува такъв невероятен способ, защо досега не сте чували за него?

— Именно — потвърди Ема, докато се връщаше при мен.

— Никога не сте чували за него — никой не е чувал — заради злощастната история с брат ми. — Лицето на Бентам помрачня. — Машината бе създадена с негова помощ, но в края на краищата той се оказа и нейният провал. Всъщност Панпримтиконът никога не е бил използван за обединение на нашия народ, каквото бе първоначалното намерение, а за съвсем противоположна цел. Проблемите започнаха, когато си дадохме сметка, че идеята да посетим всяка примка по света, за да я свържем с къщата с помощта на совалката, е, меко казано, налудничава — тя дотолкова надхвърляше възможностите ни, че можеше да се нарече илюзия. Нуждаехме се от помощ, при това в огромни мащаби. За щастие, брат ми бе толкова обаятелен и убедителен, че наемането на помощта се оказа лесна задача. Не след дълго ние разполагахме с малка армия от млади чудати идеалисти, готови да рискуват живота си и дори да изгубят някой крайник, за да ни помогнат да постигнем нашата мечта. Това, което не знаех по онова време, бе, че мечтата на брат ми е различна от моята — при това тайна. — Бентам се надигна с видимо усилие. — Има една легенда… — Той се подпря на бастунчето. — Може би сте я чували, мис Блум. — Доближи една лавица и извади малка книга. — Разказът за изгубената примка. Нещо като задгробен свят, където се съхраняват нашите чудати души, след като умрем.

— Абатон — каза Ема. — Да, чувала съм я. Но това е само легенда.

— Ще бъдете ли така добра да ни я разкажете накратко — пред ложи той, — заради нашия неопитен приятел.

Бентам се върна при дивана и ми подаде книгата. Беше тънка, със зелена подвързия и толкова стара, че ръбовете ѝ бяха под гънати. Отпред беше изписано „Приказки за необикновеното“.

— Чел съм я! — възкликнах. — Поне част от нея.

— Това издание е отпреди близо шестстотин години — посочи Бентам. — Последното, в което се съдържа историята, която предстои да ни разкаже мис Блум, тъй като се смята за опасна. Известно време било осъдително дори само да се предава от уста на уста, ето защо книгата, която държите в ръцете си, е единствената в чудатия свят, която е била забранявана.

Разтворих книгата. Страниците бяха изписани ръчно, с красиви орнаменти и илюстрации.

— Измина доста време, откакто я чух — призна обезпокоено Ема.

— Ще ви помагам, докато говорите — обеща Бентам и приседна на дивана. — Започвайте.

— Ами… — поде Ема — легендата разказва за много старо вре ме — преди хиляди и хиляди години, когато съществувала една специална примка. Там чудатите отивали след смъртта си.

— Чудатият рай — обадих се аз.

— Не точно. Не сме оставали там вечно. Било е по-скоро… библиотека… — Тя очевидно не можеше да намери точната дума и погледна към Бентам. — Нали?

— Да — кимна той. — Смятало се, че чудатите души са безценни, но в ограничено количество и ще бъде истинска загуба да ги отнасяме с нас в гроба. Вместо това в края на живота си трябвало да се отправим на пътешествие до библиотеката, където нашите души ще бъдат съхранени за бъдещо използване от други. Ние сме пестелив народ, дори когато става дума за свръхестествени неща.

— Първият закон на термодинамиката — вметнах.

Той ме погледна неразбиращо.

— Материята не може нито да се създава, нито унищожава. Както и душите, в тази случай. (Понякога се учудвам какви неща помня от училище.)

— Принципът е сходен, предполагам — съгласи се Бентам. Древните са вярвали, че човечеството разполага с ограничен брой чудати души и че когато се роди някой чудат, той или тя заема душа от библиотеката, както сте свикнали да заемате книги. Но когато животът ви наближи края си — когато изминете отредения ви път, — душата трябва да се върне.

Бентам махна към Ема.

— Моля, продължете.

— И така — поде отново Ема. — Имало такава библиотека. Винаги съм си я представяла пълна с красиви, сияещи книги, всяка съдържаща чудата душа. В продължение на хиляди години хората заемали души и ги връщали, когато идвало време да умрат, и всичко вървяло чудесно. После един ден някой осъзнал, че можеш да проникнеш в библиотеката дори когато не е дошъл часът да умираш. И го направил — влязъл вътре и обрал мястото. Откраднал най-могъщите души, които намерил, и ги използвал, за да предизвика хаос. — Ема погледна към Бентам. — Нали така?

— Абсолютно вярно, макар и разказано твърде прозаично.

— Използвал ги? — попитах. — Как?

— Като комбинирал силите им със своята — обясни Бентам. — Все пак пазачите на библиотеката успели да убият закононарушителя, върнали откраднатите души и възстановили реда. Но духът бил изпуснат от бутилката, така да се каже. Идеята, че може да се прониква в библиотеката, се превърнала в отрова, която се разпространявала сред нашето общество. Този, който контролира библиотеката, ще може да управлява чудатия свят. И не след дълго кражбата се повторила. Така започнала една тъмна епоха, в която се водели множество епични битки за контрола над Абатон и Библиотеката на душите. Мнозина изгубили живота си. Страната била изпепелена. Възцарили се глад и болести, докато чудати, притежаващи невъобразими сили, се избивали едни други с потопи и светкавици. Оттам нормалните са заимствали идеите си за войните на божества за надмощие в небесата. Тяхната Битка на титаните е всъщност нашата битка за Библиотеката на душите.

— Нали казахте, че тази история не е истинска? — подхвърлих.

— Тъкмо стигаме до това. — Бентам се обърна към Ним, който пристъпваше нервно от крак на крак зад него. — Можеш да си вървиш, Ним. Няма да ни трябва повече чай.

— Прощавайте, господарю, не бих искал да се натрапвам, но това ми е любимата част.

— Ами тогава седни!

Ним седна със скръстени нозе на пода и подпря брадичката си с ръка.

— Та както казвах… За кратък, но ужасяващ период върху народа ни се стоварили беди и злочестия. Контролът върху библиотеката се сменял често и това било придружавано с ужасяващи кръвопролития. После един ден всичко приключило. Поредният самозван крал на Абатон загинал в битка, а този, който го сразил, се готвел да обяви библиотеката за своя — но така и не могъл да я намери. През същата нощ примката изчезнала.

— Изчезнала? — възкликнах.

— Един ден била там, на следващия я нямало — потвърди Ема.

— Така си е — кимна Ним.

— Според легендата Библиотеката на душите се намирала на хълмовете край древния град Абатон. Но когато поредният крал пристигнал да получи наградата си, от библиотеката нямало и следа. Както и от града. Сякаш никога не са съществували — на тяхно място имало само равна затревена поляна.

— Това е невъзможно — рекох.

— Не забравяй, че става дума за легенда — припомни ми Ема.

— „Легендата за изгубената примка“ — произнесох, прочитайки страницата, на която бях разтворил книгата.

— Може би никога няма да узнаем със сигурност дали Абатон е съществувал — продължи Бентам и устните му се изкривиха в загадъчна усмивка. — Това прави разказа легенда. Но подобно на слуховете за заровени съкровища, тази легенда е вдъхновявала хората поколения наред да търсят града и библиотеката. Говори се, че самият Перплексус Аномалус посветил дълги години от живота си на тази задача и така било поставено началото на откриването на толкова много примки, които после били отбелязани върху прочутите му карти.

— Не знаех това — призна Ема. — Но ето че от легендата е имало някаква полза.

— Както и злина — продължи Бентам. — Брат ми също вярваше в тази история. Беше глупаво от негова страна и по онова време се стараех да не обръщам внимание на увлечението му. Доста късно осъзнах какво е направила тя с него. По това време моят обаятелен брат бе убедил малката си наемна армия, че легендата е достоверна. Че Абатон съществува и Библиотеката на душите може да бъде намерена. Перплексус е бил близо, разказваше им той, и оставало само да се завърши работата му. И тогава огромната сила, спотаена в библиотеката, ще бъде наша. Тяхна.

Чаках твърде дълго и тази идея прерасна в злокачествено образувание. Те се заеха да търсят изгубената примка, изпращаха експедиция след експедиция и всеки провал само разпалваше увлечението им. Истинската ни цел — обединението на чудатия свят — бе забравена. През цялото време брат ми се бе интересувал единствено от властта, точно като чудатите богове от далечното ни минало. Когато му заговорих открито за това, когато поисках да си върна контрола над машината, която бяхме построили, той ме нарече предател, настрои другите срещу мен и ме хвърли в тъмница.

Бентам неволно бе стиснал извивката на бастуна сякаш бе шия, която искаше да прекърши, а лицето му бе неподвижна мъртвешка маска.

— Вероятно вече се досещате за името му.

Очите ми се стрелнаха към Ема. Беше се ококорила от изненада. После и двамата произнесохме едновременно:

— Каул.

Бентам кимна.

— Истинското му име е Джак.

Ема се наведе напред.

— Тогава сестра ви трябва да е…

— Сестра ни е Алма Перигрин — довърши той.

И двамата зяпнахме Бентам. Възможно ли е човекът пред нас наистина да е брат на мис Перигрин? Знаех, че има двама братя — беше ги споменавала веднъж или два пъти и дори ми бе показвала тяхна снимка като малки момчета. Беше ми разказала и историята как опитът им да постигнат безсмъртие довел до катастрофата от 1908-а, която ги превърнала — тях и техните последователи — в гладни, а по-късно в гадините, които познаваме и от които се страхуваме. Но никога не бе споменавала някого от братята си по име и историята ѝ нямаше почти нищо общо с тази на Бентам.

— Ако това, което казвате, е истина — рекох, — тогава вие трябва да сте гадина.

Ним ме погледна изплашено.

— Мистър Бентам не е гадина! — Беше готов да стане и да защитава честта на своя господар, но Бентам му махна с ръка.

— Всичко е наред, Ним. Те са чували само версията на Алма за нещата. Но в познанията ѝ има доста празнини.

— Не чувам да я отричате — посочи Ема.

— Аз не съм гадина — заяви рязко Бентам. Очевидно не беше при — викнал да бъде подлаган на разпит от такива като нас и гордостта му започваше да показва бодли през джентълменската обвивка.

— В такъв случай няма да възразите, ако проверим — казах. За по-голяма сигурност…

— Ни най-малко — съгласи се Бентам. Изправи се, като се подпираше на бастунчето, и докуцука в ничията земя между нашите дивани. ПТ вдигна глава и ни погледна с любопитство, а Ним извърна гръб, ядосан, че господарят му трябва да понася подобно унижение.

Пресрещнахме Бентам на килима. Той се наведе съвсем леко и ние трябваше да се изправим на пръсти — беше изумително висок, и зачака търпеливо, докато оглеждахме очите му за признаци на контактни лещи или фалшификация. Бялото на очите му беше ужасно кръвясало, сякаш не беше спал от много нощи насам, но инак не открихме нищо подозрително.

Отдръпнахме се.

— Добре, вие не сте гадина — рекох. — Но това означава, че не може да сте брат на Каул.

— Боя се, че предположенията, на които основавате вашето заключение, са изцяло погрешни — въздъхна той. — Аз съм от говорен за това брат ми и последователите му да се превърнат и гадини, но никога не станах такъв.

— Вие сте създали гадините? — учудено повдигна вежди Ема. — Защо?!

Бентам се обърна и втренчи поглед в пламъците.

— Това беше ужасна грешка. И злополука. — Чакахме мълчаливо обяснението. Личеше, че му бяха нужни огромни усилия да го извади от тайното място, където го бе държал досега. — Аз съм виновен, задето нещата стигнаха дотам — продължи той тъжно. — Непрестанно си повтарях, че брат ми не е толкова опасен, колкото изглежда. И едва когато накара да ме затворят и бе твърде късно да действам, осъзнах колко много съм грешал.

Той доближи огъня и се наведе да погали огромния корем на мечката. Пръстите му потънаха в козината.

— Знаех, че Джак трябва да бъде спрян — не само защото аз го исках, нито заради опасността да намери Библиотеката на душите. Не, вече ми беше ясно, че амбициите му са преминали всякакви разумни граници. Месеци наред той превръщаше своите наемници във войници на опасно политическо движение. Представяше се за преследван от закона човек, който се бори да освободи нашето общество от, както го наричаше, „инфантилизиращото влияние на имбрините“.

— Имбрините са причината за съществуването на нашето общество — заяви огорчено Ема.

— Така е — потвърди Бентам. — Но виждате ли, брат ми беше ужасно ревнив. Още откакто бяхме малки момчета, той завиждаше на сестра ни за силата и положението ѝ. Нашите вродени способности бяха наистина жалки, сравнени с нейните. Още когато Алма навърши три, имбрините, които се грижеха за нас, знаеха, че притежава голяма дарба. Тя се превърна в център на вниманието и Джак се дразнеше от това. Когато беше мъничка, я удряше, за да я накара да плаче. Когато се обучаваше да се превръща в птица, той я преследваше и скубеше перата ѝ.

Видях, че от пръстите на Ема бяха бликнали яростни пламъчета, но тя побърза да ги изгаси в чая.

— И това отношение само се задълбочи с времето — продължи Бентам. — Джак откри подобни негативни прояви у някои от последователите ни и се постара да ги поощри. Провеждаше срещи и държеше речи, търсеше сподвижници за каузата си. Дяволското гробище се оказа плодотворна земя, тъй като повечето чудати тук са изгнаници, отчуждени или прокудени от имбринския матриархат.

— Глинените криле — кимна Ема. — Така са се наричали, преди да се появят гадините. Мис Перигрин ни е разказвала малко за тях.

— „Не ни трябват крилата им! — проповядваше Джак. — Ще си отгледаме наши крила!“ Говореше метафорично, разбира се, но последователите му излизаха на демонстрации прикачили си изкуствени крила като символ на тяхното движение. — Бентам се изправи и посочи с брадичка лавицата. — Вижте там. Все още имам няколко снимки от онези времена. Последните, които брат ми не успя да унищожи. — Той извади един албум от лавицата и го прелисти до снимка на голяма тълпа, заслушана в говорещ мъж. — Ето го Джак, произнасящ една от неговите пълни с омраза речи.

Последователите му бяха почти изцяло мъже, носеха бомбета и бяха скупчени плътно един до друг, покатерили се върху сандъци и увиснали на оградата, за да чуят какво ще им каже Каул.

Бентам прелисти албума и ни показа още една снимка, този път на двама млади левенти, единият засмян, а другият — равнодушен.

— Този отляво съм аз, Джак е отдясно — обясни Бентам. Джак се усмихва само когато иска да получи нещо.

Последната фотография, която ни показа, бе на момче с крила на бухал, разперени зад раменете му. Беше седнало на пиедестал и гледаше право в камерата със спокойно презрение, скрило едното си око под накривена шапка. Под снимката бе отпечатано „Ние не се нуждаем от техните крила“.

— Един от рекламните плакати на Джак — поясни Бентам.

Той се върна на втората снимка и огледа лицето на брат си отблизо.

— У него винаги е имало нещо тъмно — промърмори замислено, — но аз отказвах да го забележа. Алма беше по-проницателна — тя отрано се постара да отстрани Джак от себе си. Но ние с него бяхме близки по възраст и душевно развитие, или поне така си мислех. Бяхме приятели, споделяхме общи интереси. Само че той е криел от мен истинската си същност. Не успях да го разбера до деня, когато му казах: „Джак, трябва да престанеш с това“, а той ме хвърли в една лишена от светлина дупка, за да умра. Но тогава вече беше твърде късно.

Бентам вдигна очи и в тях заблещука отражението на пламъците.

— Ужасно е да разбереш, че не значиш нищо за собствения си брат. — Той млъкна, потънал в неприятни спомени.

— Но вие не сте умрели — подтикна го Ема. — И сте ги превърнали в гладни.

— Да.

— Как?

— Изиграх ги.

— Като ги преобразихте в ужасяващи чудовища?

— Не смятах да ги правя чудовища. Исках само да се отърва от тях. — Бентам се приведе схванато и седна на дивана. Измъчваше ме глад, бях полумъртъв и изведнъж ме споходи една мисъл: хрумна ми как да поставя клопка на брат ми. Лъжа, стара като човечеството. Изворът на младостта. Изписах го с пръст в калта на моята килия: стъпките на сложна примкова техника, която може да обърне посоката и да елиминира завинаги опасността от бързото остаряване. Или поне така изглеждаше. В действителност това бе само страничен ефект на друг план, загадъчна и забравена процедура за затваряне на примките, бързо и окончателно, в случай на огромна опасност. Нещо като система за саморазрушение, клише от научнофантастичните романи. Миниатюрна свръхнова, угасваща звезда. Не очаквах, че планът ми ще проработи толкова добре — продължи той. — Един член на движението, чиито симпатии бях успял да спечеля, представи техниката за своя собствена и Джак му повярва. Той поведе сподвижниците си към далечна примка, за да стартират програмата — и там, надявах се, те щяха да затръшнат вратата зад себе си завинаги.

— Но не това се случи — подхвърли Ема.

— Тогава ли е станал гигантският взрив в Сибир? — попитах.

— Реакцията бе толкова силна, че взривът продължи цял ден и цяла нощ — обясни Бентам. — Има снимки на последствията…

Той кимна към албума на пода и почака да открием фотографиите. Едната беше нощна, на горска пустош, разцепена от гигантски вертикален пламък, масивно, но далечно изригване на нажежена до бяло енергия, озаряваща среднощния пейзаж като свещ с размери на небостъргач. Другата бе на унищожено село, с останки на къщи и обгорени стволове на дървета. Само като я погледнах, чух в ума си свистене на вятър, осезаемата тишина на място, внезапно лишено от живот.

Бентам поклати глава.

— Никога, дори в най-дръзките си мечти, не съм си представял какво може да изпълзи от срутена примка — рече той. — Известно време след това всичко изглеждаше спокойно. Освободен от затвора, аз започнах да се възстановявам. Възвърнах и контрола над моята машина. Изглежда, тъмният период от сивота на брат ми бе стигнал своя естествен завършек… но се каза, че това е само началото.

— Началото на Гладните войни? — не се стърпя Ема.

— Скоро до нас стигнаха слухове за същества, създадени от сенки. Идвали от изпепелените гори и се хранели с чудати, а също и с нормални, и с животни, с всичко, което може да мине през ненаситната им уста.

— Веднъж видях един да изяжда кола — обади се Ним.

— Кола? — зяпнах го втрещено.

— Бях вътре в нея — поясни той.

Почакахме да ни разкаже.

— И? — подкани го Ема.

— Измъкнах се — сви рамене Ним. — Кормилният лост му заседна на гърлото.

— Може ли да продължа? — намеси се Бентам.

— Разбира се, сър. Извинете.

— Както казах, нямаше почти нищо, което да е в състояние да спре тези изчадия, като изключим споменатия кормилен лост — входовете на примките. За щастие, разполагахме с достатъчно примки. И така, повечето от нас се справиха с проблема с гладните, като си стояха в примките и рискуваха да излизат навън само когато нямаха избор. Гладните не ни изтребиха, но направиха живота ни труден, изолиран и опасен.

— Ами гадините? — попитах.

— Предполагам, че вече стигаме до тях — подхвърли Ема.

— Така е — потвърди Бентам. — Пет години след срещата ми с първия гладен се срещнах и с първата гадина. Една нощ на вратата на дома ми се почука. Бях в моята къща, в безопасността на примката — или поне така си мислех. Но когато отворих вратата, на прага стоеше брат ми Джак — остарял от премеждията, но иначе същият, като се изключат мъртвешките очи, бели като ненаписан лист.

Двамата с Ема се бяхме навели напред и поглъщахме всяка негова дума. Бентам бе вперил невиждащ поглед над главите ни.

— Беше погълнал достатъчно чудати, за да напълни гладната си душа и да се превърне в създание, което наподобяваше на брат ми, но всъщност не съвсем. Малкото човечност, която бе успял да запази през годините, си бе отишла, избледняла заедно с цвета на очите му. Гадината е нещо като копие на чудатия, който някога е била, само че много далечно. Изгубени са детайлите, цветът…

— Ами паметта? — попитах.

— Джак бе запазил своята. Жалко, иначе може би щеше да забрави за Абатон и Библиотеката на душите. И за това, което му бях сторил.

— Как е разбрал, че сте били вие? — поинтересува се Ема.

— Да го отдадем на братската интуиция. А и един ден, когато нямаше какво да прави, той започна да ме изтезава, докато му признах. — Бентам кимна към краката си. — Както виждате, така и не успях да се възстановя напълно.

— Но не ви е убил — отбелязах.

— Гадините са прагматични създания и отмъщението не е в приоритетите им. Повече отвсякога Джак бе обсебен от идеята да намери Абатон, но за целта се нуждаеше от моята машина — и от мен, за да работя с нея. Станах негов затворник и роб, а Дяволското гробище се превърна в щаб-квартира на малък, но влиятелен контингент гадини, твърдо решени да открият и проникнат в Библиотеката на душите. Което, както вече се досещате, е тяхната крайна цел.

— Мислех, че искат да повторят процеса, превърнал ги в гладни — казах, — но в по-големи и контролирани мащаби. „Този път да го направят както трябва“ — цитирах по памет.

Бентам се намръщи.

— Къде сте чули това?

— Една гадина ни го каза, малко преди да умре — обясни Ема. — Затова им били необходими всички имбрини. За да бъде по-мощна реакцията.

— Абсолютна глупост — поклати глава Бентам. — Вероятно е поредната лъжлива следа, хвърляне на прах в очите. Макар че не е изключено гадината, която ви го е казала, да е вярвала, че е така. Само най-доверените хора на Джак знаят за издирването на Абатон.

— Но щом за тяхната реакция не са им нужни имбрините — зачудих се, — защо са си направили труда да ги отвличат?

— Защото изгубената примка на Абатон не е само изгубена — обясни Бентам. — Според легендата, преди да се изгуби, тя е била заключена — и тъкмо имбрините са го сторили. Дванайсет от тях, ако трябва да сме по-точни, дошли от дванайсетте краища на чудатия свят. За да бъде отворен отново Абатон, ако изобщо е възможно да бъде намерен, ще са нужни същите дванайсет имбрини или техните потомки. Та нищо чудно, че брат ми е отвлякъл точно дванайсет имбрини, които преди това дълги години е издирвал и проследявал.

— Знаех си — въздъхнах. — Наистина е нещо повече от историята за повторение на реакцията, превърнала ги в гладни.

— Значи той е открил Абатон — намеси се Ема. — В противен случай Каул не би дръпнал спусъка и не би отвлякъл имбрините.

— Не каза ли одеве, че това е само легенда — укорих я аз. — А сега се държиш все едно наистина съществува. Кое от двете е вярно?

— Официалната позиция на Съвета на имбрините е, че Библиотеката на душите е само приказка — обясни Бентам.

— Не ме интересува какво казва съветът — тросна се Ема. — Вие какво смятате?

— Моето мнение си е мое собствено — отвърна уклончиво той. — Но ако библиотеката съществува и Джак е успял да я открие и отвори, пак няма да може да открадне душите в нея. Не го знае, но има и трети елемент, от който се нуждае, трети ключ.

— И какъв и той? — попитах.

— Никой не може да вземе съдините с души. За почти всички те ще са невидими и недостижими. Дори имбрините не могат да ги докосват. В разказите само избрани познавачи, наричани библиотекари, могат да ги виждат и пренасят — а от хиляди години не се е раждал библиотекар. Ако библиотеката съществува, Джак ще намери вътре само празни лавици.

— Е, това е поне някакво успокоение — въздъхнах.

— И да, и не — изтъкна Ема. — Какво ще направи той, когато узнае, че имбрините, които е преследвал толкова дълго, са безполезни за него? Със сигурност ще побеснее!

— Точно това ме притеснява най-много — кимна Бентам. — Джак има зъл нрав и когато мечтата, която е подхранвал толкова много години…

Опитах се да си представя какво би означавало това — всички ужасни деяния, на които е способен тип като Каул, — но умът ми отказа да работи над тази мисъл. Изглежда, същите мисли бяха споходили Ема, защото следващите ѝ думи бяха остри и заредени с гняв:

— Трябва да ги върнем.

— Имаме обща цел — потвърди Бентам. — Да убием брат ми и да спасим моята сестра и останалите имбрини. Заедно, надявам се, ще успеем да постигнем и двете.

Изглеждаше толкова дребен в този момент, потънал в мекото кресло, с бастунче, подпряно между хилавите крака, че едва не се засмях.

— Как? — попитах. — Ще ни е нужна цяла армия.

— Не мисля — отвърна той. — Защото гадините с лекота могат да отблъснат дори армия. За щастие, разполагаме с нещо по-добро. — Той погледна към мен и Ема и на устните му затрептя усмивка. — Имаме вас двамата. И за ваш късмет вие имате мен.

— Бентам се облегна на бастунчето и се надигна бавно. — Трябва да ви вкараме в крепостта им.

— Изглежда напълно недостъпна — рекох.

— Защото наистина е такава — в определен смисъл. През годините, откакто Дяволското гробище стана затворническа примка, то бе преустроено да издържи и на най-страшния напън. След като гадините се върнаха тук, те го обявиха за свой дом. И от затвор, от който никой не може да избяга, го превърнаха в непробиваема крепост.

— Но вие знаете някой таен път, така ли? — досети се Ема.

— Може и да знам, ако ми помогнете — усмихна се Бентам.

— Когато дойдоха Джак и гадините му, те откраднаха сърцето на моя Панпримтикон. Накараха ме да разбия собствената си машина, да копирам примките в нея и да ги създам наново в тяхната крепост, за да могат да продължат работата си от по-добре защитено място.

— Значи има… още една? — попитах.

Бентам кимна.

— Моята е оригиналът, тяхната — копието — рече. — Двете са свързани и във всяка има врата, водеща към другата.

Ема се надигна.

— Искате да кажете, че можем да използваме вашата машина, за да проникнем в тяхната?

— Точно така.

— Тогава защо вие не сте го направили досега? — озадачих се.

— През всичките тези години?

— Джак повреди машината ми толкова безвъзвратно, та не вярвах, че ще е възможно да бъде поправена — въздъхна Бентам. — Години наред функционираше само една стая, тази, която води към Сибир. Но въпреки че не спирахме да търсим, не можахме да открием път към машината на Джак.

Припомних си мъжа, когото бях видял да наднича в една от пукнатините. Вероятно е търсел врата в снега.

— Трябва да отворим другите врати, другите стаи — продължи Бентам. — Но за да успеем, ще ми е нужен подходящ заместител за частта, която открадна Джак — динамото в сърцето на моя Панпримтикон. От доста време подозирах, че има нещо, което може да свърши тази работа — много мощно и опасно е, — но макар да се намираше тук, в Дяволското гробище, за мен бе невъзможно да се сдобия с него. Досега. — Той се обърна към мен.

— Момчето ми, ще трябва да ми доведеш гладен.

Съгласих се, разбира се. Бях готов да кажа „да“ на всичко, което бих сметнал за полезно или необходимо, за да спася моите приятели. Но едва след като го заявих и Бентам бе стиснал ръцете ми в своите и ги бе раздрусал, осъзнах, че нямам представа откъде ще намеря гладен. Бях сигурен, че има предостатъчно в крепостта, но вече се бяхме уверили, че няма начин да проникнем вътре. И точно този момент избра Шарън да пристъпи от сенките, които се сгъстяваха в ъгъла на стаята, и да ни съобщи добрата вест:

— Помниш ли твоя приятел, дето го смаза падналият мост? — попита. — Оказа се, че не е съвсем умрял. Преди няколко часа са го извадили от Рова.

— Те?

— Пиратите. Окован е във вериги и е затворен в клетка в долния край на Тинеста улица.

— Това е, значи — развълнува се Ема. — Ще отвлечем гладния и ще го доведем тук, ще включим отново машината на мистър Бентам, ще отворим вратата към крепостта и ще измъкнем нашите приятели.

— Колко просто, а? — Шарън избухна в смях. — С изключение на последната част.

— И на първата — добавих.

Ема се приближи към мен.

— Извинявай, миличък. Предложих услугите ти, без дори да те питам. Мислиш ли, че ще успееш да се справиш с гладния?

Не бях сигурен. Вярно, бях успял да го накарам да изпълни някои мои команди в Маларичния ров, но да го подчиня като кученце и да го доведа в къщата на Бентам ми се струваше малко прекалено за начеващите ми способности да укротявам гладни. А и след последната почти катастрофална среща увереността ми бе в най-ниската си точка. А се оказа, че всичко в плана зависеше от мен и моите способности.

— Разбира се, че ще се справя — отвърнах, но ми отне доста време. — Кога можем да тръгнем?

Бентам плесна с ръце.

— Това се казва дух!

Ема плъзна поглед по лицето ми. Беше разбрала, че се преструвам.

— Веднага щом сте готови — заяви Бентам. — Шарън ще бъде вашият водач.

— Не бива да губим време — каза Шарън. — Предполагам, че местните ще видят сметката на гладния веднага щом се позабавляват с него.

Ема повдигна леко полите на роклята си.

— В такъв случай мисля, че трябва да се преоблека.

— Разбира се — кимна Бентам и прати Ним да ни намери дрехи, подходящи за предстоящата операция. Младежът се върна след минута с обувки с дебели подметки и модерни работни панталони и якета: черни, водонепроницаеми.

Оттеглихме се в отделни стаи, за да се преоблечем, и после се срещнахме в коридора, само Ема и аз, издокарани в дрехите ни за приключения. Груби и безформени, те караха Ема да прилича на мъжкарана (макар и не в най-лошия смисъл), но тя не се оплакваше — просто сплете косата си на плитка, повдигна рязко брадичка и ми отдаде чест.

— Сержант Блум се явява по ваша заповед.

— Най-красивият войник, когото съм виждал — опитах се да имитирам Джон Уейн.

Забелязал съм, че има пряка връзка между нервността ми и броя тъпи забележки, които правя. А в този момент коленете ми трепереха и в стомаха ми се стичаха киселинни водопади.

— Наистина ли вярваш, че можем да го направим? — попитах със свито сърце.

— Да — отвърна кратко тя.

— Никога ли не се съмняваш?

Ема поклати глава.

— Съмнението е като карфица за надуваемия спасителен сал.

Тя пристъпи към мен и ме прегърна. Усещах, че тя също трепери лекичко. Ема не беше непробиваема. Знаех, че разклатената ми вяра в себе си започва да подкопава и нейната, а на увереността ѝ се крепеше всичко. Тя беше нашият спасителен сал.

Бях свикнал да гледам на вярата ѝ в мен като на нещо непоклатимо. Ема навярно си мислеше, че е достатъчно да щракна с пръсти и гладният ще затанцува по мое желание. Че позволявам на някаква вътрешна слабост да възпрепятства способностите ми. Донякъде се ядосвах на подобно лекомислие, но от друга страна, питах се дали не е права. Единственият начин да разбера бе като приближа следващия гладен с непоклатимата вяра, че мога да го контролирам.

— Ще ми се да гледах на себе си така, както ти гледаш на мен — прошепнах.

Тя ме прегърна още по-силно.

Шарън и Бентам се появиха в коридора.

— Готови ли сте? — попита Шарън.

Ние се отдръпнахме един от друг.

— Готови — потвърдих.

Бентам стисна ръката ми, после се ръкува и с Ема.

— Толкова се радвам, че сте тук — рече. — Започвам да си ми сля, че звездите преминават на наша страна.

— Дано сте прав — усмихна се Ема.

Готвехме се да тръгнем, когато се сетих за един въпрос, който исках да му задам през цялото време. Ако нещата се объркат, това щеше да е последната възможност да го направя.

— Мистър Бентам — подех, — така и не успяхме да поговорим за моя дядо. Как се запознахте с него? Защо го търсехте толкова дълго?

Веждите на Бентам подскочиха, после той се усмихна за миг, сякаш за да прикрие изненадата си.

— Ами, просто ми липсваше. Бяхме стари приятели и се надявах да го видя отново.

Усетих, че това не е цялата истина, и по присвитите очи на Ема заключих, че и тя мисли същото, но нямаше време да копая по-надълбоко. Точно сега бъдещето бе далеч по-важно, отколкото миналото.

Бентам вдигна ръка за сбогуване.

— Бъдете внимателни — предупреди ни той. — Аз оставам в къщата и ще подготвя моя Панпримтикон за триумфалното му завръщане на служба. — След тези думи той се обърна и закуцука към библиотеката, откъдето го чухме да вика: — Ставай, ПТ! Чака ни работа!

Шарън ни поведе по дългия коридор, стиснал в ръка сгъваемия прът и шляпайки с масивните си боси крака по каменния под. Когато стигнахме вратата, която водеше навън, той спря, приведе се да мине през нея и се обърна към нас за кратък инструктаж:

— Там, където отиваме, ще бъде много опасно. В Дяволското гробище има съвсем малко чудати деца, които са ничие притежание, така че хората ще ви гледат. Не говорете, освен ако не ви заговорят. Не поглеждайте никого в очите. Следвайте ме на минимално разстояние и никога не ме губете от поглед. Ще се преструваме, че сте мои роби.

— Какво? — подскочи Ема. — Не съм съгласна!

— Това е най-безопасният начин — настоя Шарън.

— Обидно е!

— Да, но няма да поражда излишни въпроси.

— Как да се държим? — попитах.

— Ще правите каквото ви кажа без забавяне и без излишни въпроси. И си придайте равнодушен вид.

— Да, господарю — произнесох безизразно.

— Не така — поправи ме Ема. — Има предвид като онези деца от улица „Лоша слава“.

Изцъклих се уплашено и избъбрих с апатичен глас:

— Здравейте, ние сме щастливи тук.

Ема потрепери и извърна глава.

— Много добре — ухили се Шарън. — А сега ти опитай.

— Ако трябва да го правя — озъби се Ема, — предпочитам да се преструвам на няма.

Шарън бе съгласен и на толкова. Той отвори вратата и ни изведе в угасващия ден.