Библиотеката на душите

Единадесета глава

Шарън ни откара на същия тъмен, обитаван от плъхове кей, където за пръв път го бяхме срещнали. Докато се прехвърлях от лодката, за миг ме споходи чувството на болезнена носталгия. Може и да бях изплашен до смърт, мръсен и изпитващ всякакъв род болки през последните няколко дни, но вероятно никога вече нямаше да преживея подобно приключение. Щеше да ми липсва — не толкова местата, колкото хората, които срещнах там. Но пък вече знаех, че дълбоко в мен има желязна сърцевина, силна воля, на която можех да разчитам, дори когато животът започне да ме размеква.

— Сбогом — произнесе Шарън. — Радвам се, че те срещнах, въпреки всички безкрайни проблеми, които ми създаде.

— Да, аз също. — Стиснахме си ръцете. — Беше много интересно. — Чакай ни тук — нареди му мис Перигрин. — Двете с мис Блум ще се върнем до час-два.

Не се оказа никак трудно да намеря родителите си. Щеше да е още по-лесно, ако телефонът бе у мен, но и така бе достатъчно да се появя в някой полицейски участък. Бях в списъка на изчезналите хора и само половин час след като казах името си на дежурния полицай, майка ми и баща ми се появиха. Носеха смачкани дрехи, с които очевидно бяха спали, обикновено безупречният грим на майка ми бе напълно размазан, баща ми имаше тридневна брада. Държаха в ръце по един сноп с плакати „Изчезнал“ и моята снимка. Още щом ги зърнах, изпитах огромно съжаление за всичко, което им бях причинил. Но докато мърморех извинения, те захвърлиха плакатите и ме прегърнаха едновременно, и думите ми се изгубиха в гънките на татковия пуловер.

— Джейк, Джейк, о, божичко, моят малък Джейк — повтаряше през сълзи майка ми.

— Той е, наистина е той — редеше баща ми. — Толкова се безпокояхме, не знаеш само колко се безпокояхме…

Колко ли време бе минало? Седмица? Нещо подобно, а ми се струваше цяла вечност.

— Къде беше? — попита майка ми. — Какво правеше?

Те ме пуснаха от прегръдките си, но все още не ми даваха възможност да отговоря.

— Защо избяга от нас? — настоя да знае баща ми. — Джейкъб, какво си мислеше, че правиш?

— Косите ми побеляха от теб! — оплака се майка ми и отново протегна ръце да ме прегърне.

Баща ми ме оглеждаше.

— Къде са дрехите ти? Какво си облякъл?

Все още бях с черните брезентови дрехи за поход. По-добре, отколкото ако носех костюм от деветнайсети век, а благодарение на Мама Прашец нямах нито една драскотина по лицето си…

— Джейкъб, кажи нещо! — сопна се баща ми.

— Наистина ужасно съжалявам — отвърнах. — Никога не бих ви го причинил, ако имаше начин да се избегне, но сега вече всичко е наред. Нещата вървят на добре. Няма да ме разберете и това не е страшно. Важното е, че ви обичам.

— За едно си прав — поклати глава баща ми. — Нищо не разбираме. Нищичко.

— И нищо не върви на добре — втренчи се в мен мама. — Искаме да ни обясниш какво е станало.

— Ние също — намеси се полицаят, застанал до нас. — И ще трябва да те подложим на тест за наркотици.

Нещата излизаха извън моя контрол. Време беше да дръпна въженцето на резервния парашут.

— Всичко ще ви разкажа — обещах, — но първо искам да ви запозная с една моя приятелка. Мамо, тате, това е мис Перигрин.

Баща ми извърна очи към мис Перигрин, сетне погледна и Ема. Сигурно я позна, защото пребледня сякаш е видял призрак. Но в това нямаше нищо страшно — скоро щеше да я забрави.

— Приятно ми е да се запозная с вас — каза учтиво мис Перигрин и им подаде ръка, която те поеха машинално. — Имате страхотен син, просто невероятен. Джейкъб не само е безупречен джентълмен, но е и по-надарен от дядо си.

— От дядо си? — повтори баща ми. — Откъде знаете…

— Коя е тази странна жена? — попита майка ми. — Откъде познавате сина ми?

Мис Перигрин ги улови за ръцете и надзърна дълбоко в очите им.

— Алма Перигрин, Алма Лефей Перигрин. Разбрах, че сте прекарали няколко ужасни дни в Британия. Отвратително пътуване. Мисля, че ще е най-добре за всички, ако забравите какво се е случило. Съгласни ли сте?

— Да — отвърна майка ми със зареян настрани поглед.

— Съгласен — кимна баща ми, който изглеждаше като хипнотизиран.

Мис Перигрин бе поставила умовете им на пауза.

— Чудесно, фантастично — възкликна тя. — А сега, погледнете право напред, ако обичате. — Тя пусна ръцете им и извади от джоба си дълго ястребово перо, обсипано със сини точици. Изведнъж усетих, че ме залива гореща вълна на необяснима вина, и я спрях.

— Почакайте — вдигнах ръка. — Струва ми се, че не искам да го правите.

— Сигурен ли си? — Тя изглеждаше разочарована. — Нещата може доста да се усложнят за теб.

— Прилича ми на измама — признах.

— Тогава какво ще им кажеш? — попита Ема.

— Още не зная. Но не ми се струва правилно… просто да им изтрием спомените.

Ако да им кажа истината бе егоистично, то двойно повече щеше да е просто да премахнем необходимостта от обяснения. Ами полицията? Ами приятелите на моето семейство? Те всички знаеха за изчезването ми и ако родителите ми изведнъж забравят какво се е случило… ще стане такава бъркотия.

— Ти решаваш — рече ми мис Перигрин. — Но мисля, че ще е мъдро да ми позволиш поне да изтрия последните няколко минути, за да забравят за мис Блум и за мен.

— Ами… добре — кимнах. — Стига да не забравят с това и английския.

— Ще бъда много внимателна — обеща мис Перигрин.

— Какви са тия приказки за изтриване на спомени? — попита полицаят. — Коя сте вие?

— Алма Перигрин — представи се тя и му подаде ръка. — Алма Перигрин, Алма Лефей Перигрин.

Полицаят внезапно сведе глава и сякаш цялото му внимание се прикова от една точка на пода.

— Мисля си, че можеше да направиш същото и с някои гадини — подхвърли Ема.

— За съжаление се получава само с податливите умове на нормалните — обясни мис Перигрин. — И като стана дума… — Тя вдигна перото.

— Почакайте — спрях я пак. — Преди да го направите… — Протегнах ѝ ръка. — Благодаря ви за всичко. Наистина ще ми липсвате, мис Перигрин.

Тя избута ръката ми и ме прегърна.

— Чувствата са взаимни, мистър Портман. И аз съм тази, която трябва да ви благодари. Ако не бяхте вие и героизмът на мис Блум…

— Така е. Но ако не сте били вие, за да спасите дядо ми преди всички тези години…

— Да речем, че сме квит — засмя се тя.

Оставаше само още едно сбогуване. Най-трудното. Прегърнах Ема и тя се притисна отчаяно в мен.

— Може ли да си пишем? — попита.

— Сигурна ли си, че го искаш?

— Разбира се. Приятелите поддържат връзка.

— Добре — рекох облекчен. Поне щяхме…

И тогава тя ме целуна. Дълга, страстна целувка по устните, от която главата ми се завъртя.

— Мислех, че сме само приятели? — погледнах я изненадано.

— Ами така е — смотолеви тя. — Сега вече. Но исках да ти оставя нещо за спомен.

И двамата се разсмяхме, с отпуснати сърца.

— Деца, престанете! — скастри ни мис Перигрин.

— Франк — обърна се майка ми към баща ми, — кое е момичето, което се целува с Джейкъб?

— Нямам никаква представа — промърмори баща ми. — Джейкъб, кое е това момиче и защо го целуваш?

Бузите ми пламнаха.

— Ами, това е… една приятелка. Ема. Тъкмо си казвахме довиждане.

Ема размаха ръце.

— Няма да ме запомните, но… все пак, здравейте!

— Я престани да целуваш това непознато момиче и да тръгваме — нареди майка ми.

— Добре. — Обърнах се към мис Перигрин. — Мисля, че е време да приключваме.

— Не го смятай за сбогуване — предупреди ме мис Перигрин. — Ти си един от нас. Няма да се отървеш толкова лесно.

— Надявам се, че сте права — ухилих се, макар сърцето ми да бе тъжно.

— Ще ти пиша — обеща Ема. — Успех с… това, което вършат нормалните.

— Сбогом, Ема. Ще ми липсваш… — Не точно това исках да кажа, но в подобни моменти правилните думи често убягват.

Мис Перигрин се обърна да довърши прекъснатата работа. Тя вдигна перото и погъделичка родителите ми по носовете.

— Извинете! — погледна я ядосано майка ми. — Какво си мислите, че ПРААААААВИИИИТЕЕЕЕЕЕ…

Изведнъж двамата с баща ми взеха да подсмърчат, а през това време мис Перигрин погъделичка полицая и той също заподсмърча. Докато тримата се поуспокоят, със зачервени и течащи носове, мис Перигрин и Ема се бяха измъкнали през вратата.

— Та казвах… — продължи баща ми, след като се съвзе. — Какво всъщност казвах?

— Че може да се приберем у дома и да поговорим за това по-късно — предложих.

— Не и преди да отговорите на някои въпроси — намеси се полицаят.

Останахме няколко минути да разговаряме с него. Отговорите ми бяха смътни и неопределени, на всяко второ изречение се извинявах, заклех се, че не съм отвличан, нито са ме дрогирали. (Благодарение на изтривалката на мис Перигрин полицаят бе забравил, че иска да ме подлага на тест за наркотици). Когато родителите ми обясниха за смъртта на дядо ми и за „проблемите“, които съм имал след това, полицаят се задоволи с обяснението, че съм объркано момче, избягало от вкъщи и забравило да си взема лекарствата. След това подписахме няколко формуляра и си тръгнахме.

— Да, да, нека се прибираме у дома — повтаряше майка ми. — И тогава ще си поговорим с този млад човек. Сериозно ще си поговорим.

У дома. Тази дума ми се струваше някак чужда. Някаква далечна страна, която почти не помнех.

— Ако побързаме — рече баща ми, — може би ще успеем да хванем вечерния полет…

Беше стиснал с ръка рамото ми, сякаш се боеше да не избягам в мига, когато ме пусне. Мама не сваляше втренчен поглед от мен, с разширени и благодарни очи, влажни от сълзите.

— Добре съм — уверих я. — Наистина.

Знаех, че не ми вярват и нямаше да ми повярват още дълго време.

Излязохме навън и повикахме такси. Когато колата спря, видях две познати лица да ни гледат от другата страна на улицата. Под сянката на големия дъб в парка стояха Ема и мис Перигрин. Вдигнах ръка за сбогом с болезнено свито сърце.

— Джейк? — баща ми държеше вратата на таксито. — Какво има?

Престорих се, че искам да се почеша по главата.

— Нищо, татко.

Влязох в таксито. Баща ми се обърна и погледна към парка. Когато надникнах през прозореца, видях под дъба само една птица и разпръснати от вятъра листа.

Завръщането ми у дома не беше нито триумфално, нито безгрижно. Бях излъгал доверието на родителите си и възстановяването му щеше да е бавно и болезнено. За да се избегне всякакъв риск, сега ме държаха под постоянно наблюдение. В къщата бе инсталирана сложна система за сигурност, не толкова да спира крадците, колкото да ми попречи да се измъкна незабелязано. Върнаха ме към лечебния курс, непрестанно бях подлаган на изследвания и ми изписаха нови, по-силни лекарства (които криех под езика си и после плюех). Но през изминалото лято бях преживял далеч по-страшни неща и ако временната загуба на свобода бе цената, която трябваше да платя за новите приятели, с които се бях сдобил, и за невероятния живот, който знаех, че ме очаква, мисля, че си заслужаваше. Можех да изтърпя всички неудобни разговори с родителите си, самотните нощи, в които си мислех за Ема и моите чудати приятели, всяко посещение при моя психиатър.

Този път ми се падна самоуверена възрастна дама на име д-р Спангър и аз трябваше да прекарвам четири сутрини в седмицата в сиянието на нейната коригирана от пластични операции фалшива усмивка. Тя ме подложи на интензивни разпити защо съм избягал от острова и как съм прекарал дните след това, а усмивката ѝ никога не трепваше. (Само да отбележа, че очите и бяха тъмнокафяви, с нормални зеници и без контактни лещи.) Историята, която предложих, трябваше да внуши, че съм изгубил временно разсъдък, а заедно с него и част от паметта си, а останалото, което помня, едва ли може да се смята за напълно достоверно. Горе-долу сюжетът бе такъв: изплашен от появата на маниакален убиец на овце на остров Кеърнхолм, аз съм превъртял, откраднал съм лодка и съм поел през морето към Уелс, забравяйки за известно време кой съм, сетне съм продължил на стоп към Лондон. Преспивал съм по парковете, не съм разговарял с никого, нито имам нови приятели, не съм приемал никакви въздействащи на психиката вещества и съм се скитал няколко дни из града в умопомрачено състояние. Колкото до телефонното обаждане на баща ми, в което му разкривам, че съм „чудат“ — хм, какво телефонно обаждане?

Постепенно д-р Спангър реши да се спре на диагнозата маниакален инцидент, характеризиращ се с илюзорни видения, задействан от стрес, мъка и нерешени проблеми с дядо ми. С други думи — дъската ми хлопа, но вероятно това е единично явление и сега вече се чувствам далеч по-добре. Въпреки това родителите ми оставаха на тръни, сякаш очакваха всеки момент отново да превъртя, да направя някоя лудост или да избягам. Но аз се стараех да се държа напълно нормално. Играех ролята на добро хлапе и послушен син така добре, сякаш очаквах да спечеля „Оскар“. Непрестанно предлагах помощта си в къщната работа. Ставах рано и се стараех винаги да съм пред погледа на моите бдителни родители. Гледах с тях телевизия, правех каквото ми кажат и оставах на масата след ядене, за да участвам в разговорите им — за ремонта на банята, за политиката на асоциацията на наемателите, за диети и птици. (Те се стараеха да не споменават нито острова, нито моя „епизод“.) Бях мило, възпитано, търпеливо дете и почти по нищо не приличах на сина, когото помнеха. Вероятно са си помислили, че съм бил отвлечен от извънземни и заменен с клонинг, или нещо от тоя род — но не се оплакваха. След няколко седмици бе взето решение да поканят и останалите членове на семейството и така от време на време вкъщи се появяваше някой чичо или леля да пийнат кафе и да си побъбрят и аз можех да им демонстрирам колко съм нормален.

Странно, но баща ми нито веднъж не заговори за писмото, което му бе оставила Ема на острова, нито за снимката вътре, на която бяха тя и Ейб. Може би му идваше в повече или се безпокоеше, че ако се върне към този въпрос, може да предизвика нов пристъп на „безумие“. Каквато и да беше причината, държеше се сякаш това никога не се бе случвало. Колкото до срещата му с Ема, Милърд и Олив, предполагам, че отдавна я бе забравил, смятайки я за странен сън.

След няколко седмици родителите ми започнаха да се отпускат. Те приеха обясненията на д-р Спангър за странностите в поведението ми. Биха могли да се ровят по-надълбоко, предполагам, да задават още въпроси, да потърсят второ или трето мнение от други психиатри — но те явно предпочитаха да повярват, че съм добре. Че лекарствата, които ми бе предписала д-р Спангър, вършат чудеса. Повече от всичко обаче искаха животът ни да се върне в нормалното русло и колкото по-дълго оставах вкъщи, толкова по-вероятно им се струваше това.

Истината беше, че не ми бе никак леко да привикна. Скучаех и се чувствах ужасно самотен. Дните буквално се влачеха. В началото си мислех, че след преживелиците от последните дни почивката вкъщи ще ми се отрази добре, но скоро дори чистите чаршафи и вкусната храна изгубиха привлекателността си. Леглото ми бе твърде меко. Храната — прекалено разнообразна. Имаше ужасно много от всичко и това ме караше да се чувствам гузен и разглезен. Понякога, докато обикалях големите магазини с родителите си, аз си спомнях за нещастниците, които бях видял в порутените квартали на Дяволското гробище, и душата ми се изпълваше с гняв. Защо ние имахме повече, отколкото ни бе нужно, докато те — по-малко, отколкото им трябваше, за да преживеят?

Мъчеше ме безсъница. Будех се посред нощ и в главата ми се въртяха отново и отново сцени от преживяванията ми с чудатите. Макар че бях дал на Ема адреса си и проверявах по няколко пъти на ден пощенската кутия, не получавах писма нито от нея, нито от другите. Колкото повече време минаваше без вест от тях — две седмици, после три, — толкова по-откъснат и нереален ми се струваше онзи свят. Действително ли се бе случило? Или бе само рожба на превъзбуденото ми въображение? Ами ако наистина съм се побъркал?

Толкова по-голямо бе облекчението ми, когато, месец след като се завърнах у дома, най-сетне дойде писмо от Ема. Беше кратко и безгрижно, само колкото да ми съобщи как върви процесът по възстановяване на чудатия свят и да попита как са нещата при мен. Обратният адрес бе на пощенска кутия в Лондон, за която Ема обясни, че била възможно най-близо до входа за примката на Дяволското гробище и така можела да се измъква често и да я проверява. Писах ѝ още същия ден и съвсем скоро започнахме да разменяме по две-три писма на седмица. Колкото по-задушлива ставаше за мен атмосферата у дома, толкова повече писмата се превръщаха в спасителна глътка въздух.

Не можех да рискувам родителите ми да намерят някое от тях и затова дебнех всеки ден появата на пощаджията и изхвърчах веднага щом го видя, за да го пресрещна на алеята. Предложих на Ема да минем на имейли, което щеше да е по-безопасно и по-бързо, и ѝ пратих няколко страници с подробно описание на интернет и как да го използва от някое кафене, след като се обзаведе с имейл адрес — но беше безнадеждно. Тя никога не бе писала на клавиатура. Все пак писмата си заслужаваха риска, а и ми беше приятно да пиша на ръка. Имаше нещо мило в това да държа тънките листа, да докосвам нещо, което е било в ръцете на човека, когото обичам. В едно писмо тя добави няколко снимки. Вътре пишеше:

Беше зачеркнала „или може би“ и бе написала:

Питах се какво ли може да означава това „или може би“?

Погледнах снимките, които бе прибавила. На гърба на всяка от тях имаше кратки обяснителни бележки.

Първата очевидно бе от викторианската епоха, на нея се виждаха две дами пред раирана шатра и табелка „ЛЮБОПИТНО“. Отзад Ема бе написала: „Мис Боболинк и мис Лун организират пътуващо представление, използвайки някои от експонатите на Бентам. Сега, когато чудатите могат да пътуват свободно, много от тях се захванаха с различни начинания. Така можем да си помогнем в изучаването на собствената история…“

На следващата фотография няколко души се спускаха по тясна стълба към брега и изтеглена на пясъка лодка. „Има една много приятна примка на брега на Каспийско море — бе написала Ема — и миналата седмица Ним и някои от имбрините отидоха там да се разходят с лодка. Ние с Хю и Хорас също ги придружихме, но предпочетохме да останем на сушата. Мисля, че последните плавания с лодка ще ми държат влага за известно време.“

Последната снимка бе на момичета сиамски близначки, носещи огромни бели панделки в гарвановочерните си коси. Бяха седнали една до друга, дръпнали с ръце част от роклята, която споделяха, за да покажат мястото на гърдите, където са свързани. „Карлота и Карлита са сиамски близначки — обясняваше Ема отзад, — но не това е най-чудатото при тях. Телата им отделят силнодействащо лепило, по-яко дори от бетон, когато изсъхне. Инок седна върху няколко капки и после прекара два дена на стола! Беше толкова ядосан, та се опасявах да не му се пръсне главата. Жалко, че не беше с нас…“

Отговорих веднага. Написах: „Какво имаше предвид с или може би?“.

Изминаха десет дни, а отговор от нея нямаше. Безпокоях се да не е сметнала, че отива твърде далеч в писмото си, че може да наруши договорката ни да си останем само приятели, и сега търси начин да се измъкне. Питах се дали ще подпише следващото писмо с „Обичам те, Ема“, думи, които бях свикнал да очаквам с трепет. След две седмици вече се питах дали изобщо ще има друго писмо.

После пощата съвсем спря да идва. Оглеждах се непрестанно за пощаджията и когато не се показа четири дни подред, знаех, че нещо се случва. Родителите ми винаги получаваха купища каталози и сметки. Подхвърлих нехайно пред тях за този проблем. Баща ми промърмори нещо за националните празници и смени темата. Това съвсем събуди тревогите ми.

Загадката бе разрешена при следващия ми сеанс с д-р Спангър, на който — необичайно — тя бе поканила да присъстват и моите родители. Спангър започна с познатите общи въпроси. Как се чувствам? Някакви интересни сънища? Знаех, че ме води към нещо важно, и скоро вече не можех да издържам на напрежението.

— Защо присъстват и родителите ми? — попитах. — И защо изглеждат все едно идват от погребение?

За първи път от запознанството ни изкуствената усмивка на д-р Спангър изчезна. Тя се пресегна към една папка на бюрото и извади три плика.

Бяха писмата от Ема. Всичките бяха отворени.

— Трябва да поговорим за тези — рече.

— Разбрахме се да нямаме тайни — намеси се баща ми. — Това е лошо, Джейк. Много лошо.

Ръцете ми затрепериха.

— Тези писма са лични — произнесох, като се опитвах да овладея гласа си. — Адресирани са до мен. Не трябваше да ги четете.

Какво ли имаше в тях? Какво ли са видели родителите ми? Беше бедствие, истинско бедствие.

— Коя е Ема? — попита д-р Спангър. — И коя е мис Перигрин?

— Не е честно! — извиках. — Откраднали сте личните ми писма и сега ги използвате да ме шантажирате!

— По-тихо, моля те! — скастри ме баща ми. — Вече е станало, така че бъди откровен с нас — за наше общо добро.

Д-р Спангър протегна една снимка, която Ема вероятно бе поставила в плика.

— Кои са тези хора?

Наведох се да я погледна. Беше фотография на две възрастни жени в люлеещ се стол, едната прегърнала другата в обятията си като бебе.

— Нямам представа — отвърнах мрачно.

— Има надпис отзад — продължи тя. — „Открихме нов начин да помагаме на тези, които са изгубили част от душите си. Близкият контакт върши чудеса. След няколко часа мис Хорнбил изглеждаше като нова ембрин.“

„Ембрин“ — така го прочете.

— Имбрин — поправих я машинално. — Нарича се имбрин.

— Ясно. — Д-р Спангър остави снимката и сплете пръсти под брадичката. — И какво е имбрин?

По-късно постъпката ми се стори глупава, но тогава се чувствах притиснат в ъгъла, сякаш нямах друг избор, освен да кажа истината. У тях бяха писмата, снимките и всички мои досегашни обяснения бяха отишли на вятъра.

— Те ни пазят — рекох.

Д-р Спангър погледна към моите родители.

— Всички нас?

— Не. Само чудатите деца.

— Чудатите деца — повтори бавно д-р Спангър. — И ти смяташ, че си едно от тях.

Протегнах ръка.

— Бих искал да си получа писмата.

— Ще ги получиш. Но първо трябва да поговорим, нали така?

Изправих се и скръстих ръце. Говореше с мен сякаш съм бавноразвиващ се.

— И така, какво те кара да смяташ, че си чудат?

— Виждам неща, които другите хора не могат.

С крайчеца на окото си забелязах, че родителите ми пребледняват. Не го приемаха никак добре.

— В писмата се споменава нещо като… Пан… примтикон? Какво можеш да ни разкажеш за това?

— Не аз съм писал писмата — възразих. — А Ема.

— Разбира се. Да сменим темата, тогава. Разкажи ни за Ема.

— Докторе — обади се майка ми. — Не мисля, че е добра идея да окуражаваме…

— Моля ви, мисис Портман — вдигна ръка д-р Спангър. — Джейк, разкажи ни за Ема. Тя твоя приятелка ли е?

Видях, че баща ми повдига вежди. Никога досега не бях имал приятелка. Нито бях излизал на среща.

— Беше, предполагам. Но сега ние… сме в раздяла.

Д-р Спангър написа нещо в бележника и после чукна с писалката по брадичката си.

— И когато си я представяш, как изглежда тя?

Свих се на стола.

— Какво значи „когато си я представям“?

— Ах! — Д-р Спангър стисна устни. Усети, че е объркала нещо. — Исках да кажа…

— Добре, това отиде твърде далече — намеси се баща ми. — Джейк, знаем, че ти си написал тези писма.

Едва не подскочих на стола.

— Какво знаете? Та това дори не е моят почерк!

Баща ми извади от джоба си писмо — това, което Ема му бе оставила.

— Ти си написал това, нали? Почеркът е същият.

— То също е от Ема! Вижте, ето името ѝ отдолу! — Посегнах към писмото, но баща ми го дръпна назад.

— Понякога искаме нещо толкова силно, че си го представяме сякаш наистина съществува — обади се д-р Спангър.

— Мислите ме за луд! — извиках.

— Не използваме тази дума в моя кабинет — скастри ме д-р Спангър. — Джейк, успокой се, ако обичаш.

— Ами пощенското клеймо на пликовете? — рекох и посочих писмата върху бюрото. — Идват чак от Лондон!

Баща ми въздъхна.

— Джейк, миналия срок в училище сте изучавали фотошоп. Може да съм стар, но знам колко е лесно да се фалшифицират тези неща.

— Ами снимките? И тях ли съм фалшифицирал?

— Те са на дядо ти. Сигурен съм, че съм ги виждал и преди.

Усетих, че главата ми се върти. Чувствах се предаден и разкрит, и ужасно засрамен. И тогава спрях да говоря, защото всичко, което казвах, сякаш само повече ги убеждаваше, че не съм с всичкия си. Седях, кипнал от гняв и безсилие, докато те говореха за мен сякаш не бях в стаята. Новата диагноза на д-р Спангър бе, че страдам от „радикално откъсване от реалността“ и тези „чудати“ са част от измислен от мен свят, в който живее и момичето на моите фантазии. Тъй като съм много интелигентен, в продължение на седмици съм успял да заблудя всички да мислят, че съм със здрав разсъдък, но писмата доказват, че изобщо не съм излекуван и е възможно дори да представлявам опасност за себе си. Тя препоръча да бъда настанен за постоянно лечение в клиника за „наблюдение и рехабилитация“, при това възможно най-скоро — което, предполагам, се превеждаше от психиатричен език като лудница.

Бяха планирали всичко.

— Ще бъде само за една-две седмици — успокои ме баща ми. — Много приятно място наистина, страшно скъпо. Мисли за това като за малка ваканция.

— Искам си писмата.

Д-р Спангър ги напъха обратно в папката.

— Съжалявам, Джейк — рече тя. — Мисля, че ще е най-добре да ги задържа.

— Вие ме излъгахте! — извиках. Скочих от стола и посегнах към тях, но д-р Спангър бе по-бърза и дръпна папката. Баща ми ме сграбчи и след няколко секунди двама от чичовците ми нахлуха през вратата. Бяха чакали през цялото време в коридора. Охрана, ако нещо се обърка.

Отведоха ме на частен паркинг и ме качиха в колата. Чичовците ми щяха да живеят с нас следващите няколко дни, обясни майка ми притеснено, докато се освободи стая за мен в клиниката.

Страхуваха се да остават насаме с мен. Моите собствени родители. А след това щяха да ме пратят някъде и да се отърват от проблема. В клиника. Сякаш трябваше да ми превържат ударен лакът. Колкото и да бе скъпо, това си бе затвор за душевноболни. Не и място, където умело да се преструвам, че си гълтам лекарствата и да ги плюя по-късно. Нито да заблуждавам докторите, че съм имал инцидентни пристъпи и загуба на паметта. Щяха да ме натъпчат с антипсихотици и серуми на истината, докато измъкнат от мен всичко за чудатия свят, а с това и доказателството, че съм неизлечимо луд. А после нямаше да им остане друг избор, освен да ме затворят в килия и да пуснат ключа в тоалетната.

Иначе казано, направо да ме зачеркнат от живота.

През следващите няколко дни ме следяха сякаш съм опасен престъпник, край мен в стаята неизменно имаше някой мой близък. Всички очакваха обаждане от клиниката. Изглежда, мястото бе доста посещавано, но бях сигурен, че веднага щом се освободи стая — което щеше да стане до дни, — щяха да ме откарат там.

— Ще те посещаваме всеки ден — увери ме майка ми. — Само за няколко седмици, Джейки, обещавам ти.

Само за няколко седмици. Да бе, как ли пък не.

Опитах се да поговоря спокойно с тях. Молех ги. Предлагах им да повикат специалист по почерците, за да докажа, че писмата не са мои. Когато не се съгласиха, смених радикално тактиката. Признах, че съм писал писмата, но сега вече осъзнавам, че всичко е рожба на въображението ми — че няма чудати деца, нито имбрини и Ема. Това ги зарадва, но не промениха намерението си. По-късно ги чух да си шепнат и научих, че за да ми осигурят по-предно място в списъка на чакащите, са предплатили за първата седмица — в споменатата много скъпа клиника. Така че връщане нямаше.

Обмислих възможността да избягам. Да отмъкна ключовете от колата и да изхвърча с пълна газ. Но щяха да ме хванат и нещата щяха да се влошат още повече.

Фантазирах как Ема идва да ме спаси. Дори ѝ написах писмо, за да ѝ разкажа какво се е случило, но нямаше начин да го пратя. Дори да успеех да се промъкна до пощенската кутия, пощальонът вече не идваше при нас. Пък и да стигне писмото до Ема, тя какво може да направи? Намирах се в настоящето, далече от примка. Не би могла да дойде при мен.

На третата нощ, изпълнен с отчаяние, откраднах телефона на баща ми (вече не ми позволяваха да ползвам телефон) и пратих на Ема имейл. Преди да си дам сметка колко е зле с компютрите, бях ѝ направил имейл адрес — firegirl1901@gmail.com, — но тя така и не прояви интерес и аз никога не го бях използвал, нито ѝ бях казал паролата. Писмо в бутилка, хвърлена в океана, щеше да има по-големи шансове да стигне до нея, но това бе последният ми вик за помощ.

Обаждането дойде на идната сутрин — беше се освободила стая за мен. Багажът ми бе събран и приготвен от няколко дни. Нищо, че беше девет вечерта, нищо, че до клиниката с кола се стигаше за два часа — щяхме да потеглим незабавно.

Всички се натоварихме в пикапа. Родителите ми седнаха отпред, аз бях натикан отзад между двама чичовци, явно си мислеха, че бих могъл да скоча от колата. Всъщност бих опитал дори това. Но след като вратата на гаража се отвори и баща ми запали двигателя, какви шансове ми оставаха? Нямаше никаква надежда да се измъкна. Не можех да ги убедя да ме пуснат, нито да избягам — освен ако не успеех да се добера чак до Лондон, което изискваше документи и пари, и всякакви други недостижими за мен неща. Не, ще трябва да изтърпя и това мъчение. Чудатите бяха понесли далеч по-лоши изпитания.

Баща ми изкара колата на заден от гаража. Включи светлините, после радиото. Купето се изпълни с мекия глас на водещия музикална радиопрограма. Луната изгряваше зад дърветата в края на двора. Наведох глава и затворих очи, опитвайки се да се справя с чувството за обреченост, което ме завладяваше. Чичо ми бърбореше нещо за спортни състезания в безпомощен опит да ме разведри. Изключих всички гласове.

„Аз не съм тук.“

Още не бяхме напуснали алеята, когато колата внезапно спря.

— Какво, по дяволите, е това? — чух баща ми да пита.

Той натисна клаксона и аз отворих очи, но това, което видях, ме убеди, че съм успял по някакъв начин да заспя. Изправени пред колата, строени в редица и осветени от фаровете бяха всички мои чудати приятели. Ема, Хорас, Инок, Олив, Клеър, Хю, дори Милърд — а на крачка пред тях, заметнала рамене с шлифер и с платнена торба в ръка — мис Перигрин.

— Какво, по дяволите, става? — изръмжа единият от чичовците ми.

— Да, Франк, какво, за бога, е това? — ахна другият.

— Нямам идея — отвърна баща ми и свали прозореца. — Махнете се от пътя ми! — извика той.

Мис Перигрин приближи колата.

— Няма. Излезте от колата, ако обичате.

— Коя пък сте вие? — изгледа я баща ми.

— Алма Лефей Перигрин, водач на Съвета на имбрините и настойница на тези чудати деца. Срещали сме се и преди, макар да не вярвам да си спомняте. Деца, поздравете този човек.

Докато ченето на баща ми увисваше, а майка ми задиша учестено, децата помахаха с ръце, Олив изхвърча във въздуха, Клеър отвори задната си уста, Милърд разтвори дрехата си, за да покаже, че отдолу е без тяло, а Ема запали пламъче на дланта си и пристъпи към отворения прозорец на баща ми.

— Здравей, Франк! — рече тя. — Казвам се Ема. Аз съм добра приятелка на сина ти!

— Видяхте ли? — обадих се аз. — Казах ви, че съществуват!

— Франк, махни ни от тук, за бога! — кресна майка ми и удари баща ми по рамото.

До този момент той изглеждаше вцепенен, но сега изведнъж натисна клаксона и стовари крак върху педала за газта, изпод задните гуми изхвърчаха камъчета и колата се стрелна напред.

— СПРИ! — извиках, докато се носехме към моите приятели. Те отскочиха встрани — всички, освен Бронуин, която само зарови по-здраво крака в чакъла, протегна ръце и улови предницата на колата. Заковахме на място, колелата забуксуваха яростно, докато майка ми и чичовците ми надаваха ужасени викове.

После двигателят се задави. Фаровете угаснаха и моторът утихна. Докато чудатите деца се подреждаха отвън, опитах да успокоя родителите си.

— Всичко е наред, те са мои приятели, няма да ви сторят нищо лошо.

Чичовците ми избраха този момент, за да изпаднат в несвяст, и главите им клюмнаха на моите рамене, а виковете на майка ми постепенно утихнаха до хлипане. Баща ми се озърташе с ококорени очи.

— Това е безумие, това е безумие, това е пълно безумие — повтаряше той.

— Останете в колата — рекох им, пресегнах се през един от неподвижните чичовци и се измъкнах навън.

Двамата с Ема се вкопчихме в зашеметяваща, безумна прегръдка.

— Какво… вие как… — едва успях да промълвя. После се ощипах, все още си мислех, че сънувам.

— Получих твоето електрическо писмо! — отвърна тя.

— Моят… имейл?

— Да, каквото е там! Взех да се безпокоя, когато престана да ми пишеш, и тогава си спомних за машинната пощенска кутия, която каза, че си ми направил. Хорас успя да отгатне паролата ти и после…

— Дойдохме веднага щом научихме — прекъсна я мис Перигрин и посочи с брадичка родителите ми. — Ужасно разочароващо, макар да не ме изненадва особено.

— Идваме да те спасим! — извика Олив. — Както ти спаси нас!

— Да знаете колко се радвам да ви видя! — отвърнах. — Но не трябва ли да тръгвате? Ще започнете да стареете!

— Не чете ли последните ми писма? — попита Ема. — Там ти обясних всичко…

— Родителите ми ги взеха. И тогава съвсем пощуряха.

— Какво? Но това е ужасно! — Тя изгледа ядно родителите ми.

— Не знаете ли, че това е кражба! Във всеки случай няма за какво да се безпокоиш. Направихме невероятно откритие!

— Искаш да кажеш, че аз направих невероятно откритие — чух гласа на Милърд. — И всичко благодарение на Перплексус. Отне ми много дни да намеря начин да го върна в неговата примка със сложната машина на Бентам — и през това време би трябвало Перплексус да остарее. Но не стана така. Напротив, сивата му коса отново взе да почернява! Тогава си дадох сметка, че нещо се е случило с него, докато е бил с нас в Абатон — възстановила се е истинската му възраст. Когато имбрините затвориха онази примка, тя е пренастроила отново часовника му, ако мога така да се изразя, и тялото му е точно на толкова, на колкото изглежда, вместо на действителната му възраст от петстотин седемдесет и една години.

— Не само часовникът на Перплексус е пренастроен — добави развълнувано Ема, — но и на всички нас! Всички, които бяха през онзи ден в Абатон!

— Изглежда, това е страничен ефект от колапса на примката — потвърди мис Перигрин. — Един изключително опасен Фонтан на младостта.

— Това значи, че повече няма да стареете, така ли? Никога?

— Е, не по-бързо от теб! — засмя се Ема. — Ден след ден.

— Това е… изумително! — възкликнах радостно. — Сигурни ли сте, че не сънувам?

— Напълно — рече мис Перигрин.

— Джейкъб, ще разрешиш ли да останем за малко? — попита Клеър. — Ти каза, че може да идваме по всяко време.

— Помислих си да организираме една малка ваканция — обясни мис Перигрин, преди да успея да отговоря. — Децата не знаят почти нищо за двайсет и първи век и освен това тази къща изглежда далеч по-уютна от вмирисания на мухъл капан за плъхове на Бентам. Колко спални има?

— Ами… пет, мисля.

— Това ще е достатъчно.

— Но какво ще стане с родителите ми? С моите чичовци?

Тя погледна към колата и махна с ръка.

— Лесно ще изтрием спомените на твоите чичовци. Колкото до родителите ти, струва ми се, че котката изскочи от чувала, ако мога така да се изразя. Известно време ще трябва да ги държим под око. Но мисля, че когато става въпрос за родителите на великия Джейкъб Портман, все някога ще ги накараме да видят света както го виждаме ние.

— И за сина и снахата на великия Ейбрахам Портман — добави Ема.

— Вие… сте познавали баща ми? — попита моят баща, надзъртайки изплашено от прозореца.

— Обичах го като мой син — рече мис Перигрин. — Както обичам и Джейкъб.

Татко премигна, после кимна бавно, но не мисля, че разбра.

— Ще останат с нас за малко — съобщих му аз. — Нещо против?

Той се облещи и се дръпна навътре.

— Ами… аз мисля… по-добре да попиташ майка си.

Тя се бе свила на седалката, скрила лицето си с ръце.

— Мамо? — повиках я аз.

— Вървете си! — изстена тя. — Просто си вървете, всичките!

Мис Перигрин се наведе към нея.

— Госпожо Портман, погледнете ме, ако обичате.

Мама надзърна през пръстите си към нея.

— Вие не сте тук. Прекалих с виното на вечеря, това е всичко.

— Истински сме, уверявам ви. И може да ви е трудно да го повярвате, но ще бъдем ваши приятели.

Майка ми извърна глава.

— Франк, смени канала. Не ми харесва тази програма.

— Добре, скъпа — отвърна баща ми. — Синко, мисля, че ще е по-добре да… ахм… — той поклати глава и бавно вдигна прозореца.

— Сигурна ли сте, че това няма да навреди на разсъдъка им? — попитах мис Перигрин.

— Ще се оправят — успокои ме тя, — но при някои процесът е по-дълъг.

Поехме назад към къщата под ярката светлина на луната и топлия нощен вятър. Бронуин буташе зад нас изгасналата кола, все още със семейството ми вътре. Вървях ръка за ръка с Ема, а умът ми все още се опитваше да възприеме случилото се.

— Едно нещо не разбирам — рекох. — Как стигнахте дотук? И толкова бързо?

Опитах се да си представя как момиче с уста на тила и момче, заобиколено от рояк пчели, минават през контрола на летището. И Милърд — нима са го качили незабелязано в самолета? Откъде са се сдобили с паспорти?

— Имахме късмет — обясни Ема. — Една от стаите на Бентам води до примка само на стотина мили от тук.

— Някакво отвратително тресавище — добави мис Перигрин.

— С крокодили и кал до коленете. Не зная за какво може да му е трябвало на брат ми. Както и да е, оттам успях да организирам прехвърлянето ни в настоящето, а след това трябваше само да хванем два автобуса и да извървим три и половина мили. Цялото пътуване отне по-малко от един ден. Излишно е да добавям, че сме уморени и мръсни.

Стигнахме предната веранда. Мис Перигрин ме погледна очаквателно.

— Разбрах! В хладилника има разхладителни напитки и…

Пъхнах ключ в ключалката и им отворих.

— Гостоприемство, мистър Портман, гостоприемство! — подметна засмяно мис Перигрин и се шмугна край мен. — Деца, събуйте си обувките отвън, тук не ви е Дяволското гробище!

Останах да държа вратата, докато те пристъпваха вътре с калните си обувки.

— Да, къщата ще свърши чудесна работа — възкликна мис Перигрин. — Къде е кухнята?

— Какво да правя с колата? — извика Бронуин, която все още придържаше задната броня. — И с… нормалните?

— Можеш ли да ги прибереш в гаража? — попитах я. — И да ги държиш под око за минутка-две?

Тя погледна Ема, сетне мен и се засмя.

— Разбира се.

Намерих дистанционното и отворих вратата на гаража. Бронуин избута колата с втрещените ми родители вътре и тогава с Ема най-сетне се оказахме сами на верандата.

— Сигурен ли си, че е добре да останем? — попита тя.

— Ще е малко сложно заради родителите ми. Но мис П, изглежда, смята, че ще се получи.

— Искам да кажа, дали е добре за теб? Като се има предвид как се развиха събитията…

— Ама ти сериозно ли? Толкова съм щастлив, че си тук, та направо не знам какво да кажа.

— Радвам се. Усмихваш се, така че ще ти повярвам.

Усмихвал съм се? Хилех се като идиот.

Ема пристъпи към мен. Плъзнах ръце по тялото ѝ. Прегърнах я и опрях буза в нейната.

— Никога не съм искала да те изгубя — прошепна тя. — Но не виждах начин да го избегна. Струваше ми се по-малко мъчително, ако се разделим веднага.

— Не е необходимо да обясняваш. Разбирам.

— Както и да е, вече не се налага. Да сме само приятели. Ако не държиш на това.

— Може би идеята си я биваше — отвърнах. — Но за известно време.

— Ах — въздъхна тя разочаровано. — Ами…

— Друго исках да кажа — дръпнах се назад и я погледнах. — Сега, когато имаме време, можем да продължим, без да бързаме. Ще те изведа на кино… ще се разхождаме… нали знаеш, както нормалните хора.

Тя сви рамене.

— Не зная как го правят нормалните.

— Не е никак сложно. Ти ме научи какво е да си чудат. Може би аз ще успея да те науча да си нормална. Е, доколкото това е възможно.

Тя помълча за малко. После се разсмя.

— Разбира се, Джейкъб. Изглежда ми много приятно. — Протегна ръка, опря се на мен и ме целуна по бузата. — Сега, когато имаме време.

Изведнъж ми хрумна, че така, както седим един до друг и аз вдишвам уханието ѝ, това са може би трите най-хубави думи.

Когато имаме време.