Библиотеката на душите

Трета глава

В модерните скотобойни, преди да стоварят чук върху главата на някоя крава, я пускат да мине през тесен лабиринт. Острите завои и слепите ъгли пречат на животното да вижда на повече от кратко разстояние напред и то не знае — до последните няколко крачки, когато лабиринтът внезапно се стеснява още и шията му попада в метални стяги — къде го води пътят. Но докато ние тримата бързахме след Шарън към сърцето на Дяволското гробище, бях сигурен, че зная какво ни чака, макар и не кога точно. С всяка крачка, с всеки завой ние се заплитахме все повече в един възел, който, страхувах се, никога нямаше да успеем да развържем.

Изпълненият със зловоние въздух не помръдваше, единствената възможност за свеж полъх бе неравният отвор между покривите над нас. На места улицата бе толкова тясна, че се налагаше да вървим обърнати на една страна, стържейки стените с гърди, а по дрехите ни оставаха тъмни петна от онези, които бяха минавали преди нас. Тук нямаше нищо естествено, нищо зелено, нищо живо, освен щъкащите между краката ни дребни мишки и плъхове и обитателите на къщите, надзъртащи от прозорци и иззад решетки с кръвясали очи. Без съмнение те бяха готови да се нахвърлят върху нас, ако не беше нашият едър, загърнат в черно наметало водач. Сякаш следвахме самия дявол из ямите на ада.

Свихме в една уличка, сетне в друга. Те не се отличаваха по нищо — нямаше надписи, нито някакви отличителни белези. Шарън или притежаваше изумителна памет за ориентиране, или се движеше съвсем слепешката, опитвайки се да заблуди пиратите, които може би ни преследваха.

— Наистина ли знаеш къде отиваме? — попита го Ема.

— Разбира се, че знам! — излая Шарън и сви зад поредния ъгъл, без да поглежда назад. После спря, наведе се и се промуши през една врата, хлътнала наполовина под уличното ниво. Вътре имаше влажна изба, не по-висока от метър и половина и озарена от мъждукаща сивкава светлина. Затичахме се приведени по този приземен коридор, чийто под бе покрит от кости на плъхове, а таванът дращеше главите ни, покрай неща, които се стараех да не гледам — прегърбена фигура в ъгъла, хора, изтегнати върху сламени матраци, момче, облечено в дрипи, с паничка за подаяния до едната ръка. В далечния край тунелът се разширяваше в помещение и под светлината на няколко зарешетени прозореца видях две коленичили жени, перящи в локва воняща вода от Рова.

Изкатерихме още стълби и продължихме, слава богу, през затворен със стени заден двор на няколко сгради. В някой друг свят тук можеше да има малка градина и дори беседка с цветя, по това бе Дяволското гробище и дворът бе влажен и покрит с мръсотия. Под прозорците се виждаха мазни дири от системно изхвърляния боклук, струпан край стените, а в средата на двора, насред огромно кално петно, се мъдреше дървена кошара, в която мършаво хлапе наглеждаше още по-мършаво прасе — само едно. Край кирпичената стена бе приклекнала жена, която пушеше и четеше вестник, а зад нея малко момиченце пощеше косата ѝ от гниди. Жената и момичето не ни обърнаха никакво внимание, докато минавахме край тях, но момчето наведе към нас своя раздвоен метален остен. Когато стана ясно, че не изпитваме никакъв интерес към прасето му, момчето приклекна изтощено.

Ема спря насред двора и погледна изопнатия между покривите простор с провесено пране. Тя повтори отново, че окървавените дрехи ни карат да приличаме на участници в убийство, и предложи да си потърсим чисти. Шарън възрази, че по тези места убийците не са рядкост, и я подкани да бърза, но тя се опъваше и спореше, че ако някой от гадините в метрото е забелязал изцапаните ни с кръв дрехи и ги е описал на другарите си, така по-лесно ще ни открият в тълпата. По мое мнение по-скоро се чувстваше неудобно в мръсната си блуза със запечена кръв по нея. Аз също — и ако имахме късмет да открием нашите приятели, не ми се искаше да изглеждаме така.

Шарън склони неохотно. Беше ни повел към една дъсчена ограда в дъното на двора, но сега се обърна и влезе в близката сграда. Изкатерихме два, три, четири етажа, докато Адисън започна да се задъхва, и последвахме Шарън през отворена врата в малка мизерна стаичка. На тавана имаше отвор, през който дъждът се сипеше право на пода. Стените бяха покрити с черна плесен. На масата до замацания прозорец две жени и момиче се трудеха над задвижвани с педали шевни машини.

— Трябват ни малко дрехи — обяви Шарън, обръщайки се към жените с гръмогласен бас, от който стените се разтресоха.

Те вдигнаха бледите си лица. Едната улови дълга игла и я насочи към нас като оръжие.

— Моля ви — рече.

Шарън се пресегна и отметна качулката си, така че само шивачките да могат да видят лицето му. Те зяпнаха, разтрепериха се и се проснаха в несвяст на масичките.

— Беше ли необходимо? — попитах.

— Не съвсем — отвърна Шарън, докато си нахлузваше качулката. — Но пък свърши работа.

Оказа се, че шивачките шият ризи и рокли от разнородни парчета плат. Парцалите, с които работеха, бяха разхвърляни навсякъде из стаята, а резултатите от дейността им, които съдържаха повече кръпки и шевове, отколкото чудовището на Франкенщайн, бяха окачени на едно въже, опънато от външната страна на прозореца. Докато Ема ги придърпваше, погледът ми се плъзна из стаята. Нямаше съмнение, че това не е само работно ателие — жените живееха тук. До стената имаше паянтово легло, сковано от различни парчета. Надзърнах в очуканото гърне, увиснало над огнището, и видях вътре останките на сиромашка чорба — рибешка кожа и сбръчкани кочани от зеле. Забелязах дори жалки опити за украса — букетче изсъхнали цветя, закована над рамката на вратата подкова, портрет на кралица Виктория в рамка — ала всичко това само допринасяше за общото впечатление на мизерия.

Отчаянието се беше загнездило здраво тук, то пропиваше всичко, дори въздуха. Никога не бях виждал подобна крайна нищета. Възможно ли бе чудати да водят подобно жалко съществуване? Докато Шарън вмъкваше през прозореца няколко ризи, аз му зададох този въпрос. Той като че ли се засегна от идеята.

— Чудатите никога не биха позволили да изпаднат до подобно състояние. Това са обикновени обитатели на бедняшки квартал, обречени да повтарят отново и отново краткия ден, който се съдържа в тази примка. Нормалните живеят в покрайнините на Дяволското гробище, но сърцето му ни принадлежи.

Значи това бяха нормални. И не само, а пленници на примка, като обитателите на Кеърнхолм, които лошите деца изтезаваха, когато играеха на „Нападение на селото“. Нищо повече от декор, както морето и скалите, рекох си аз. Но кой знае защо, докато поглеждах измъчените лица на заровените в парцали жени, се чувствах така, сякаш крада от тях.

— Сигурна съм, че ще познаем чудатите, ако ги видим — отбеляза Ема, докато прехвърляше купчина мръсни блузи.

— Съвсем естествено — съгласи се Адисън. — Тъй като нашият род не се слави с умение да се прикрива.

Смъкнах изцапаната си с кръв риза и я замених с най-чистата от тези, които намерих, беше като горнищата, които раздават в затворите — захабена и раирана, без якичка, с нееднакво дълги ръкави, съшита от парчета, по-груби дори от шкурка. Но ми стана и в добавка с едно черно палто, което зърнах преметнато през облегалката на стол, вече приличах на някого, който обитава тукашните улици.

Обърнахме гърбове на Ема, за да може да се преоблече в безформена рокля, която се омота около глезените ѝ.

— Едва ли ще мога да тичам с това нещо — оплака се тя. След това взе ножицата от близката маса и се зае да я прекроява с внимателните движения на касапин, дърпайки и късайки, докато я подряза до коленете.

— Така е по-добре. — Тя се полюбува на работата си в огледалото. — Малко е парцалива, но…

— Хорас щеше да ти направи по-добра — подхвърлих, без да мисля. Бях забравил, че нашите приятели не са с нас в стаята. — Исках да кажа… ако ги открием отново…

— Недей — помоли ме Ема. За един миг изглеждаше безкрайно тъжна, готова да се разплаче, после се обърна, остави ножицата и пристъпи решително към отворената врата. Когато ни погледна отново, имаше твърдо изражение на лицето.

— Хайде. Губим време тук.

Притежаваше изумителната способност да превръща тъгата си в гняв и подтик за действие, което означаваше, че малко неща на този свят са в състояние да я държат дълго време потисната. След тази подкана ние с Адисън я последвахме, както и Шарън, който, предполагам, не си бе давал сметка досега с кого си има работа.

Самото Дяволско гробище — или по-точно онази част, обитавана от чудати — едва ли обхващаше повече от десет-дванайсет пресечки. Когато се спуснахме отново в двора, ние изтръгнахме една дъска от оградата и се промушихме в поредния задушен пасаж. Той водеше към друг, почти толкова задушен, ала малко по-широк, той пък към следващия, където двамата с Ема най-сетне можехме да вървим един до друг. Уличките продължиха да се разширяват като артерии, отпускащи се след сърдечен пристъп, докато не стигнахме до една, която почти можеше да се нарече улица, павирана с червени тухли и с тесен плочест тротоар.

— Дръпнете се назад — прошепна Ема и ние се спотаихме зад ъгъла, надзъртайки като командоси един над друг.

— Какво си мислите, че правите? — попита Шарън. Беше излязъл на улицата и изглеждаше по-скоро засрамен от поведението ни, отколкото уплашен от възможността да ни видят сметката.

— Оглеждаме се за места за засада и маршрути за бягство — отвърна Ема.

— Никой няма да дебне никого в засада — успокои я Шарън. — Пиратите действат само в ничията земя. Няма да ни последват тук — това е улица „Лоша слава“.

И наистина, този път видяхме окачена на стената табелка. Улица „Лоша слава“. Първият надпис, откакто бяхме влезли в Дяволското гробище. Беше изписан на ръка, а отдолу бе добавено: „Тук пиратите не са добре дошли“.

— Не са добре дошли? — повторих. — А как тогава се гледа на убийството? С намръщено чело?

— Мисля, че убийството е „толерирано с известни резерви“.

— Има ли изобщо нещо забранено тук? — попита Адисън.

— Глобите за закъснение в библиотеката са доста солени. Десет камшика на ден и това е само за книгите с меки корици.

— Има и библиотека?

— Две. Макар че едната не дава да се изнасят книги, тъй като почти всичките ѝ томове са подвързани с човешка кожа и са доста ценни.

Измъкнахме се иззад ъгъла и се заозъртахме смутено. В ничията земя очаквах смъртта на всяка крачка, но на улица „Лоша слава“ поне на пръв поглед цареше известен ред. От двете ѝ страни имаше редици с малки магазинчета с надписи и витрини, и апартаменти на горните етажи. Не виждах хлътнали покриви, нито строшени стъкла. По улицата вървяха минувачи, някои се разхождаха сами и по двойки, спираха пред магазинчетата и зяпаха витрините. Дрехите им не бяха парцаливи. Лицата им бяха умити. Може би не всичко тук беше блестящо или ново, но износените облицовки и олющената боя придаваха голяма доза чар и автентичност на мястото. Ако майка ми бе видяла улица „Лоша слава“ на страниците на някое от списанията, които държахме на масичката за кафе, но никога не четяхме, щеше да изпадне във възторг, че е толкова сладка, а после да започне да се оплаква пред баща ми, че никога не пътуваме из Европа — „О, Франк, нека идем там“.

Ема пък изглеждаше разочарована.

— Очаквах нещо по-зловещо.

— Аз също — признах. — Къде са всички свърталища на убийци и оплискани с кръв рингове?

— Не зная с какво си мислите, че се занимават хората тук — рече Шарън, — но никога не съм чувал за свърталища на убийци. Колкото до оплисканите с кръв рингове, има само един, този на Дерек, долу на Мочурлива улица. Дерек е добро момче. Дължи ми петак…

— А гадините? — прекъсна словоизлиянията му Ема. — Ами нашите отвлечени приятели?

— Говори по-тихо — скастри я Шарън. — Веднага щом се погрижа за моите работи, ще потърсим някого, който да ви помогне. Дотогава не говорете за тези неща пред никого.

Ема впи поглед в лицето на Шарън.

— В такъв случай не ме карай да повтарям. Макар да сме ти благодарни за помощта и съдействието, часовете на нашите приятели са преброени. Не бих искала да се бавим и мотаем само за да не ни оскубят още малко перушина.

Шарън помълча, надвесен над нея. После рече:

— Дните на всички ни са преброени. На ваше място нямаше да бързам да разбера какъв е броят им.

Тръгнахме да търсим споменатия от Шарън адвокат. Водачът ни скоро се обезсърчи.

— Мога да се закълна, че кантората му беше някъде на тази улица. Макар че за последен път съм го навестявал преди доста години. Може да се е преместил.

Той реши да продължи търсенето сам и ни заръча да останем на място.

— Връщам се след няколко минути. Не говорете с никого.

После се отдалечи и ни остави сами. Ние се скупчихме объркани на тротоара, чудейки се какво да правим. Хората ни гледаха втренчено, докато минаваха край нас.

— Здравата ни замота този тип, какво ще кажете? — заговори Ема. — Разказваше за това място като за световен център на престъпността, а прилича на най-обикновена примка. Всъщност хората тук изглеждат по-нормални от всички чудати, които съм виждала. Сякаш някой е изсмукал от тях всякакви отличителни черти. Резултатът е почти скучен.

— Сигурно се шегуваш — възрази Адисън. — Не съм виждал друго място, което да е толкова покварено и отвратително.

И двамата го погледнахме изненадани.

— Това пък откъде ти хрумна? — попита Ема. — Наоколо има само някакви дребни магазинчета.

— Да, но вижте какво продават.

Досега не го бяхме направили. Точно зад нас имаше витрина, на която стоеше добре облечен мъж с тъжни очи и надиплена брада. Когато видя, че е приковал вниманието ни, той ни кимна едва забележимо, вдигна джобния си часовник и докосна едно копче отстрани. Щом го стори, мъжът мигновено застина и образът му сякаш се размъти. След още няколко секунди той помръдна, без да се движи — изчезна и се появи за миг в противоположния край на витрината.

— Брей! — възкликнах. — Страхотен номер!

Мъжът го повтори, като този път се телепортира до другия ъгъл на витрината. Докато стоеше там застинал, Ема и Адисън се преместиха при следващата витрина. Аз се присъединих към тях и се озовахме пред подобна картина, само че този път на витрината имаше жена с черна рокля и с дълъг наниз мъниста, провесени от едната ѝ ръка.

Щом видя, че я гледаме, тя затвори очи и протегна ръце като сомнамбул. Започна да прокарва мънистата бавно през пръстите си, като претъркулваше всяко от тях. Бях така съсредоточен в мънистата, че измина известно време, преди да забележа ставащото с лицето ѝ: то се променяше неуловимо с всяко прехвърлено мънисто. При прехвърлянето на едно мънисто кожата ѝ стана по-бледа, при следващото устните ѝ изтъняха. Сетне косите ѝ едва забележимо почервеняха. Общият ефект за периода от десетина мъниста бе, че лицето ѝ стана съвсем друго, преобразува се от лика на навъсена едробузеста старица в млада червенокоска с гърбав нос. Метаморфозата беше едновременно завладяваща и плашеща.

Когато демонстрацията приключи, аз се обърнах към Адисън.

— Не разбирам — признах. — Какво продават тук?

Преди кучето да успее да отговори, до нас дотича юноша и тикна в ръцете ми две карти.

— Две за една — само днес! — обяви момчето. — Никой не отхвърля разумна оферта!

Завъртях картите в ръцете си. На едната имаше снимка на мъжа с часовника, а отзад бе написано „Дж. Едуин Бригс, билокационалист“. Другата беше снимка на жената с мънистата по време на транс, а надписът гласеше: „Г. Фрюнке, жената с хиляда лица“.

— Махай се, нищо няма да купим — тросна се Ема, а момчето се навъси и се отдалечи.

— Разбрахте ли сега какво продават? — попита Адисън.

Погледнах нататък по улицата. Почти на всяка витрина на „Лоша слава“ имаше по един мъж като този с часовника или жена като онази с наниза — чудати, готови да ви демонстрират уменията си веднага щом се изправите пред тях.

И тогава ми хрумна нещо.

— Значи те продават… себе си?

— Най-сетне ти светна в главата, а? — подсмихна се Адисън.

— И това лошо ли е? — попитах.

— Да — намръщи се Адисън. — Подобно нещо е извън закона при чудатите и съвсем оправдано.

— Способността на всеки чудат е свещен дар — обясни Ема. — Продаването ѝ обезценява това, което е най-важно за нас.

Звучеше като постулат, който са ѝ втълпявали от съвсем малка.

— Хм — изсумтях. — Ами добре.

— Май не си убеден — погледна ме изпитателно Адисън.

— Предполагам, защото не виждам каква вреда може да има. Ако се нуждая от услугите на някой невидим, а той пък има нужда от пари, защо да не се спазарим?

— Не и когато се придържаш към стриктни морални правила, които те отличават от деветдесет и девет процента от човечеството — натърти Ема. — Помисли си какво ще стане, ако човек със зли намерения — или дори само такъв, чийто морал е под средното равнище — поиска да купи услугите на споменатия невидим?

— Невидимият трябва да му откаже.

— Но не всичко в живота е черно и бяло — продължи Ема, — и когато се продаваш, подлагаш на ерозия своя морален компас. Съвсем скоро ще се озовеш от погрешната страна на тази сива зона, без дори да го разбираш, ще вършиш неща, които не би вършил никога, ако не ти се плаща за това. А ако някой е съвсем отчаян, може да се продаде на друг независимо какви са намеренията му.

— Като например на гадина — добави Адисън.

— Добре, съгласен съм, че това е нещо лошо — вдигнах ръце. — Но наистина ли смятате, че един чудат би го сторил?

— Не се дръж като глупак! — сопна се Адисън. — Погледни реалното положение. Това вероятно е единствената примка в Европа, която не е била опустошена от гадините. И защо според теб е така? Защото, сигурен съм, е невероятно полезно да разполагаш с толкова много чудати с различни дарби, готови да ги поставят в твоя услуга веднага щом пожелаеш.

— Може би трябва да говорите по-тихо — предупредих аз.

— Има основание — кимна Ема. — Вероятно разполагат с доносници на всяка крачка. Как иначе ще знаят толкова много? Входове на примки, системи за защита, слаби места… само с помощта на хора като тези. — Ема хвърли мрачен поглед на минувачите наоколо, лицето ѝ се изкриви в гримаса, все едно е пила вкиснато мляко.

— Да, тези типове не биха отказали на нито една разумна оферта — изръмжа Адисън. — Предатели, до последния от тях. Трябва да ги избесят!

— Какво има, мила? Лош ден?

Обърнахме се и видяхме една жена, спряла зад нас. (Колко ли дълго бе стояла там? Какво ли е чула?) Беше издокарана като бизнесдама от 1950-а — пола до коляно и черна блуза с къси ръкави, и пуфтеше лениво със забодената в ъгълчето на устата цигара. Косата ѝ бе вдигната на кок, говореше с американски акцент от Средния запад.

— Аз съм Лорейн — представи се тя. — А вие сте нови в града.

— Чакаме един човек — отвърна уклончиво Ема. — Тук сме на… почивка.

— Хайде бе! — възкликна Лорейн. — Аз също съм на почивка! Така съм от петдесет години насам. — Тя се засмя, показвайки ни изцапаните си с червило зъби. — Ако има нещо, с което мога да ви помогна, само ми го кажете. На „Лоша слава“ Лорейн е известна с най-добрата колекция и това е факт!

— Не, благодаря — обадих се аз.

— Не се тревожи, сладурче. Те не хапят.

— Не проявяваме интерес.

Лорейн сви рамене.

— Просто се държа приятелски. Изглеждахте ми объркани.

Тя понечи да си върви, но нещо в думите ѝ бе пробудило интереса на Ема.

— Колекция на какво? — попита тя.

Лорейн отново се обърна и ни отправи мазна усмивка.

— Стари, млади. Всякакви дарби. Някои от клиентите ми искат само шоу и това е чудесно, но други имат по-специфични нужди. Стараем се всички да останат доволни.

— Момчето вече ви каза, че не се интересуваме — изтъкна свадливо Адисън и явно се готвеше да пропъди жената, но Ема пристъпи към нея.

— Бих искала да видя.

— Какво? — ококорих се аз.

— Искам да я видя — повтори Ема и долових в гласа ѝ решителност. — Покажете ми вашата колекция.

— Само за сериозни клиенти — изгледа я сериозно Лорейн.

— Добре, аз съм много сериозна.

Не зная какво бе намислила Ема, но ѝ вярвах достатъчно, за да я последвам.

— Ами те? — Лорейн ни посочи неуверено. — Винаги ли са толкова невъзпитани?

— Да. Но иначе са свестни момчета.

Лорейн ни изгледа с присвити очи, сякаш преценяваше какво ще е нужно, за да ни изгони, ако възникне подобна необходимост.

— Какво можеш да правиш? — попита ме тя.

Ема се покашля многозначително и ме изгледа с изцъклен поглед. Знаех какво се опитва да ми внуши: „Излъжи!“.

— Навремето умеех да вдигам във въздуха писалки и разни дребни предмети — отвърнах, — но сега не мога дори да изправя молив на единия му край. Мисля, че нещо в мен се е… повредило.

— Случва се и на най-добрите. — Тя насочи вниманието си към Адисън. — А ти?

Той завъртя очи.

— Аз съм говорещо куче, не виждаш ли?

— И само това ли можеш — да говориш?

— Понякога дори то е твърде много — не се сдържах да подхвърля.

— Не зная кой от двама ви ме обижда повече — озъби се Адисън.

Лорейн изпусна поредното облаче дим и изплю цигарата.

— Добре, захарчета. Последвайте ме.

Тя тръгна по улицата. Подредихме се зад нея и си зашепнахме.

— А какво ще стане с Шарън? — попитах. — Нали ни каза да чакаме тук?

— Ще ни отнеме само минутка — успокои ме Ема. — Имам усещането, че тази жена знае много повече за скривалището на гадините, отколкото Шарън.

— И мислиш, че е готова да ни даде доброволно подобна информация? — попита Адисън.

— Ще видим — рече Ема и забърза след Лорейн.

Дюкянчето на Лорейн нямаше витрина, нито надпис, само безлична врата със сребриста камбанка на верижка. Лорейн дръпна верижката. Чакахме, докато отвътре се чуваше дърпане на резета, и после вратата се отвори едва-едва. Едно око се втренчи в нас от сенките.

— Прясно месо? — попита мъжки глас.

— Клиенти — бе отговорът на Лорейн. — Пусни ни.

Окото изчезна и вратата се отвори докрай. Озовахме се в нещо като приемна, където мъжът ни огледа от горе до долу. Беше облечен с дебел балтон с висока яка и бе нахлузил на главата си мека шапка, килната напред така, че да виждаме само блещукащите му очи и върха на носа. Стоеше, запречил пътя, и ни преценяваше.

— Е? — попита Лорейн.

Мъжът навярно реши, че не представляваме опасност.

— Добре — рече той и отстъпи встрани. После затвори и заключи вратата зад нас, и ни последва, докато Лорейн ни водеше по един дълъг коридор.

Влязохме в сумрачно помещение, озарено от трепкащи лампи. Бяха правени неуспешни опити да му се придаде известно великолепие — стените бяха облицовани със златисти тапети и скрити зад плюшени завеси, върху куполовидния таван се виждаха ликовете на древногръцки божества, входът бе обрамчен от мраморни колони.

Лорейн кимна на портиера.

— Благодаря ти, Карлос.

Мъжът се отдалечи безшумно към дъното на помещението. Лорейн доближи една от стените и дръпна шнура на завесата. Тя се плъзна встрани и отзад се показа широк прозорец от дебело стъкло. Приближихме и видяхме зад него друга стая. Беше почти като тази, в която се намирахме, но по-малка, с насядали по кресла и дивани хора — едни четяха, а други придремваха.

Преброих осем души. Неколцина възрастни, с посивели коси. Две деца, момче и момиче, трябва да нямаха още десет годинки. Всички, дадох си сметка, бяха затворници.

Адисън понечи да попита нещо, но Лорейн вдигна нетърпеливо ръка.

— Въпросите после, ако обичате. — Тя доближи прозореца, взе една метална фуния, свързана с гофриран маркуч със стената, и произнесе в нея:

— Номер тринайсет!

От другата страна на стъклото малкото момче се изправи и се доближи. Ръцете и краката му бяха оковани, той бе единственият чудат в помещението, който носеше дрехи, наподобяващи затворническо облекло — раирана блуза и шапка, с извезан на тях номер 13. Макар че едва ли имаше десет години, лицето му бе обрасло с брада — гъста триъгълна козя брадичка, а веждите му бяха като космати гъсеници. Очите под тях гледаха хладно и преценяващо.

— Защо е окован? — попитах. — Опасен ли е?

— Ще видите — отвърна Лорейн.

Момчето затвори очи. Навярно се съсредоточаваше. Миг по-късно изпод краищата на шапката му се подадоха кичури, които запълзяха надолу по челото. Брадичката му също започна да расте, да помръдва и да се изправя като змия под звуците на звероукротителска свирка.

— Божичко мили! — възкликна Адисън. — Каква странна дарба!

— Сега гледайте внимателно — предупреди ни Лорейн и се ухили.

Номер тринайсет вдигна окованите си ръце. Краят на заострената му брадичка се насочи към катинара, шмугна се в отвора на ключалката и започна да се гъне и извива вътре. Момчето отвори очи и се загледа безизразно пред себе си. След десетина секунди змиевидната брада застина и започна да вибрира, издавайки висок, мелодичен тон, който се чуваше през стъклото.

Катинарът се отвори и оковите паднаха от китките му.

Момчето се поклони лекичко. Сподавих порива си да изръкопляскам.

— Може да отключи всяка брава на света — обяви Лорейн и в гласа ѝ се долови гордост.

Момчето се върна при креслото и списанието.

Лорейн прикри фунията с ръка.

— Той е единствен по рода си, както и всички останали. Имаме четец на мисли, много опитен. Жената може да се промушва до раменете през стени. Повярвайте ми, това е по-полезно, отколкото звучи. Момиченцето пък умее да лети, ако я почерпите с газиран гроздов сок.

— Брей, така ли? — попита дрезгаво Адисън.

— С радост ще ви го демонстрира — рече Лорейн и повика момичето през фунията.

— Не е необходимо — спря я Ема през стиснати зъби.

— Това им е работата — изтъкна спокойно Лорейн. — Пети, ела насам!

Момичето отиде при маса, отрупана с шишета, избра едно, пълно с виолетова течност, и отпи голяма глътка. След като пресуши бутилката, хлъцна шумно и застана до плетен стол. После хълцукна отново и краката ѝ започнаха да се отделят от пода, издигаха се напред, докато застанаха в една равнина с главата ѝ. При третото хълцукане краката ѝ се бяха издигнали под прав ъгъл спрямо стола и тя остана да лежи по гръб във въздуха, опряла само тила си в облегалката.

Мисля, че Лорейн очакваше по-бурна реакция от нас, но — макар и впечатлени — ние наблюдавахме сцената мълчаливо.

— Трудна публика — измърмори жената и освободи момичето.

— И така — поде Лорейн, окачи фунията и се обърна към нас.

— Ако никой от тези не ви се понрави, имам договор и с други обори. В никакъв случай изборът ви не е ограничен само с това, което виждате тук.

— Обори — повтори Ема. Гласът ѝ беше безизразен, но усещах, че кипи отвътре. — Значи признавате, че се отнасяте с тях като с животни?

Лорейн впери внимателен поглед в Ема. Сетне стрелна с очи мъжа с балтона, изправен неподвижно в ъгъла.

— Разбира се, че не — възрази тя. — Това са хора с необичайни способности. Храня ги добре, имат време за отдих, тренират редовно, за да се справят с натоварванията, и са чисти като току-що паднал снежец. Повечето не са докосвали и капка амбро — разполагам с документи в кабинета си, за да го докажа. А можете и сами да ги попитате. Номера тринайсет и шест! — извика тя във фунията. — Елате и кажете на тези хора дали ви харесва тук!

Малкото момче и момичето се изправиха и доближиха прозореца. Момчето взе фунията от другата страна.

— Тук ни харесва много — произнесе то като автомат. — Мама винаги е мила с нас.

Сетне подаде фунията на момичето.

— Ние… — Малката млъкна, опитвайки се да си припомни нещо, което е учила и забравила. — Ние си харесваме работата — изломоти накрая.

Лорейн ги прогони с изпълнен с досада жест.

— Ето, чухте сами. Сега мога да ви позволя да изпробвате още един-два екземпляра, но ще искам първо някаква предплата.

— Бих искала да видя онези документи — настоя Ема и хвърли поглед на мъжа с балтона. — Във вашия кабинет — уточни тя. Беше стиснала юмручета и аз забелязах, че са започнали да почервеняват. Давах си сметка, че трябва да си тръгнем, преди нещата да са придобили неприятен обрат. С каквато и информация да разполагаше тази жена не си заслужаваше да се бием за нея и спасяването на тези деца… колкото и грубо да звучеше — първо трябваше да спасим нашите собствени деца.

— Всъщност няма да е необходимо — побързах да се намеся, наведох се към Ема и зашепнах: — Ще се върнем да им помогнем. Но имаме по-важна работа.

— Документите — повтори тя, пренебрегвайки ме напълно.

— Няма проблем — съгласи се Лорейн. — Влезте в кабинета ми да поговорим сериозно.

Ема пое след нея и вече нямаше начин да я спра, без да предизвикам подозрение.

Кабинетът бе обзаведен с бюро и стол и бе тесен колкото гардероб. Лорейн едва бе затворила вратата, когато Ема се нахвърли върху нея и я блъсна в стената. Жената изруга и се развика за Карлос, но млъкна веднага щом Ема вдигна пред лицето ѝ ръка, нажежена като реотан. Върху блузата на жената имаше две черни димящи дири от местата, където я бе докоснала.

На вратата се затропа и отвън се чу сумтене и пъшкане.

— Кажи му, че всичко е наред — нареди Ема с нисък и нетърпящ възражение глас.

— Всичко е наред! — повтори Лорейн изплашено.

Вратата продължи да се тресе.

— Кажи му го пак!

— Изчезвай! — викна Лорейн, този път по-убедително. — Правим сделка.

Ново пъшкане и отдалечаващи се стъпки.

— Вие сте много глупави — заяви хладнокръвно Лорейн. — Никой, откраднал от мен, не е живял дълго.

— Не искаме пари — изтъкна Ема. — Само отговори на няколко въпроса.

— За какво?

— За онези хора там. Мислиш ли, че наистина ги притежаваш?

Лорейн смръщи вежди.

— Какво те интересува това?

— Тези хора. Тези деца. Ти си ги купила — мислиш ли, че ги притежаваш?

— Никого не съм купувала.

— Купила си ги и сега ги продаваш. Ти си търговец на роби.

— Изобщо не е така. Те дойдоха при мен доброволно. Аз съм техен агент.

— Ти си техен сутеньор — изплю ядно Ема.

— Без мен щяха да гладуват. Или да ги отвлекат.

— Кой да ги отвлече?

— Знаеш кой.

— Искам да го чуя от устата ти.

Жената се разсмя.

— Идеята не е добра.

— Така ли? — попитах и пристъпих напред. — И защо?

— Те имат уши навсякъде и не обичат да се говори за тях.

— Убивал съм гадини — рекох. — И не се боя от тях.

— Тогава трябва да си идиот.

— Да я ухапя ли? — попита Адисън. — Много ми се иска. Само малко.

— Какво става, когато те отвличат хора? — продължих, без да му обръщам внимание.

— Никой не знае — отвърна тя. — Опитах се да разбера, но…

— Едва ли си си дала много зор — прекъсна я Ема.

— Понякога идват тук — продължи Лорейн. — Да пазаруват.

— Да пазаруват — повтори Адисън. — Каква приятна думичка.

— За да използват моите хора. — Тя се огледа. Гласът ѝ се снижи до шепот. — Мразя, когато идват. Никога не знам колцина от тях ще поискат и за какво време. Но трябва да им дадеш каквото пожелаят. Ще ми се да се оплача, но… по-добре да не го правиш.

— Сигурно не се оплакваш, когато ти плащат — посочи Ема без състрадание.

— Никак не е достатъчно за онова, през което ги прекарват. Опитвам се да скрия малките, когато чувам, че идват. Когато ги връщат, са неузнаваеми, с изтрити спомени. Питам ги: „Къде ходихте? Какво ви накараха да правите?“. Но тези деца не помнят нищичко. — Тя поклати глава. — Само че след това ги мъчат кошмари. Ужасни кошмари. И стават почти непродаваеми.

— Трябва да продадем теб — просъска Ема с потъмняло от гняв лице. — Не че някой би платил за половин пръдня.

Напъхах ръце в джобовете, за да не се нахвърля върху Лорейн. Трябваше да измъкнем колкото се може повече информация.

— А чудатите, които отвличат от примките? — попитах.

— Докарват ги с камиони. Преди бяха истинска рядкост. Сега прииждат почти непрестанно.

— Днес по-рано да са минавали тъдява? — попитах.

— Преди два часа — присви очи тя. — Бяха блокирали цялата улица с въоръжена охрана — войници с пушки. Вдигна се страшна шумотевица.

— Не го ли правят всеки път?

— Не. Сигурно се чувстват в безопасност тук. Тази доставка трябва да е била особено важна.

„Те са били“ — помислих си. За миг ме изпълни вълнение — но веднага го забравих, защото Адисън се нахвърли върху Лорейн.

— Как няма да се чувстват в безопасност тук — изръмжа той, сред такава банда предатели!

Дръпнах го за нашийника и се опитах да го удържа.

— Успокой се!

Адисън продължаваше да се бори с мен, но постепенно се успокои.

— Правим каквото ни е по силите, за да оцелеем — оправда се Лорейн.

— Ние също — отбеляза Ема. — А сега искам да ми кажеш къде отидоха камионите и ако ни напъхаш в клопка, ще се върна и ще ти залепя ноздрите с нажежени пръсти! — Тя вдигна зачервения си показалец и го размърда пред носа на Лорейн. — Разбрахме ли се?

Почти можех да видя как Ема го прави. Черпеше от дълбок кладенец на омраза, за какъвто не знаех, че съществува у нея, и колкото и да бе полезен в подобни ситуации, ми се струваше малко страшен. Не исках да си помисля на какво е способна, ако бъде притисната от обстоятелствата.

— Откараха ги в тяхната част на Дяволското гробище — обясни Лорейн, като извиваше глава настрани от горещия пръст. — Отвъд моста.

— Кой мост? — попита Ема, без да я изпуска.

— В горния край на Димящата улица. Но не се опитвайте да го прекосите, освен ако не искате главите ви да бъдат набучени на копия.

Предполагам, че нямаше да можем да измъкнем нищо повече от Лорейн. Сега трябваше да решим какво ще правим с нея. Адисън искаше да я ухапе. Ема бе намислила да изрисува едно Р на челото ѝ, за да се знае от тук нататък, че е роботърговец. Успях да ги разубедя и вместо това ѝ запушихме устата и я завързахме с шнур от перде за бюрото. Готвехме се да си тръгнем, когато се сетих, че искам да я попитам още нещо.

— Чудатите, които отвличат. Какво става с тях?

— Мрррф!

Дръпнах превръзката от устата ѝ.

— Никой не е успял да избяга, за да ни каже — рече тя. — Но се носят слухове.

— За какво?

— За нещо по-лошо дори от смъртта. — Тя ни надари с усмивка, макар от устата ѝ да се стичаше слюнка. — Предполагам, че ще трябва сами да разберете, нали?

В мига, когато отворихме вратата на кабинета, мъжът с балтона се нахвърли върху нас, размахвайки нещо тежко в ръка. Но преди да ни стигне, от стаята зад нас се чу тревожен вик и той спря, сетне хукна да види какво става там. Веднага щом пристъпи прага на кабинета, Ема затръшна вратата зад него и разтопи бравата с едно бързо докосване.

Това ни спечели минута или две.

Двамата с Адисън се затичахме към изхода. На средата на пътя си дадох сметка, че Ема не ни следва. Удряше по прозореца, зад който бяха затворени чудатите.

— Можем да ви помогнем да избягате! Покажете ми къде е вратата!

Те наскачаха и втренчиха в нея стреснати погледи.

— Хвърлете нещо да счупите стъклото! — извика им Ема. — Побързайте!

Никой не помръдваше. Изглеждаха объркани. Може би не вярваха, че е възможно да се спасят — или не искаха да бъдат спасени.

— Ема, не можем да чакаме — рекох и я задърпах за ръката.

Тя не се предаваше.

— Моля ви! — извика във фунията. — Поне пратете навън децата!

Откъм кабинета на Лорейн долетяха силни викове. Вратата се разтресе върху пантите. Отчаяна, Ема стовари юмрук върху стъклото.

— Какво им става?

Объркани погледи. Момчето и момичето се разплакаха.

Адисън улови със зъби полата на Ема и също я затегли към вратата.

— Трябва да вървим!

Ема най-сетне пусна фунията и се обърна с огорчено изражение.

Профучахме през вратата и изхвърчахме навън. Гъста жълтеникава мрачина се бе спуснала над улицата и скриваше отсрещния ѝ край. Докато стигнем следващата пресечка, вече чувахме крясъците на Лорейн отвън, но заради мъглата не можехме да я видим. Свихме зад един ъгъл, сетне зад втори, за да се отскубнем. Спряхме на пуста алея да си поемем дъх пред поредното дюкянче.

— Нарича се стокхолмски синдром — рекох запъхтяно. — Когато хората започват да симпатизират на своите похитители.

— Мисля, че те просто са изплашени — закима Адисън. — Къде ще избягат наистина? Цялото това място е един голям затвор.

— И двамата грешите — възрази Ема. — Те са упоени.

— Защо си толкова сигурна? — попитах.

Тя отметна падналия в очите ѝ кичур.

— Когато работех в цирка, след като избягах от дома си, една жена дойде при мен след моя номер с поглъщане на огън. Каза, че знаела какво съм — че познавала други като мен — и че ще мога да изкарам много повече пари, ако избягам и работя за нея. — Ема оглеждаше улицата със зачервени от бягането бузи.

— Рекох ѝ, че не искам да си вървя, но тя продължаваше да настоява. Когато най-сетне си тръгна, беше много ядосана. Същата нощ се събудих в задната част на един фургон със запушена уста и вързани ръце. Не можех да помръдна и се чувствах замаяна. После мис Перигрин ме спаси. Ако не беше ме намерила на следващия ден, когато спряха, за да сменят подковата на коня… — Ема кимна зад нас, към мястото, откъдето идвахме, — може би щях да свърша като тях.

— Никога не си ми го казвала — промълвих тихо.

— Не е нещо, за което обичам да говоря.

— Съжалявам, че ти се е случило нещо подобно — обади се Адисън. — Онази жена тогава — тя ли те беше отвлякла?

Ема се замисли за миг.

— Случи се доста отдавна. Опитвах се да забравя най-лошата част, включително и лицето на моя похитител. Но ето какво знам. Ако ме бяхте оставили насаме с тази Лорейн, не съм сигурна дали щях да се удържа, преди да съм ѝ видяла сметката.

— Всички си имаме демони, които искаме да убием — произнесох.

Облегнах се на витрината, внезапно почувствал непреодолима умора. От колко време не бях мигвал? Колко часове бяха из минали, откакто Каул се бе разкрил? Струваше ми се, че е било преди много дни, макар че по-вероятно да бяха минали десетина-дванайсет часа. Всеки миг след това бе като на война, кошмарна борба и безкраен ужас. Усещах, че тялото ми е на ръба на срива. Само паниката ме държеше изправен, започнеше ли да отслабва, щях да отпадна и аз.

Позволих си да затворя очи за частица от секундата. Дори в това състояние на полусън ме дебнеха кошмари. Призракът на вечната смърт, приклекнал, поглъщащ тялото на моя дядо, с очи, от които се стича гъста черна течност. Същите тези очи, в които са забити градински ножици, потъват в мочурливо гробище, докато устата оглася околностите със зловещ вой. Лицето на господаря им, изкривено от болка, се губи надолу в мрака. Вече се бях разправил с моите демони, ала победата не бе достатъчна, други се надигаха да ги заместят.

Отворих очи при шума на стъпки зад мен, от другата страна на витрината. Дръпнах се назад и се обърнах. Макар дюкянчето да изглеждаше изоставено, вътре имаше някого и той се готвеше да излезе.

Ето я отново — паниката. За миг се отърсих от унеса. Останалите също бяха чули шума. Действайки сякаш движени от колективен инстинкт, ние се скрихме зад купчина дърва за огрев. Надзърнах през процепите към вратата и прочетох окачената там избеляла табелка:

„Адвокатска кантора на Мандей, Дайсън и Страйп. Мразени и ненавиждани чак от 1666 г.“

Чух стържене на резе и вратата бавно се отвори. Отвътре се показа позната черна качулка — Шарън. Той се озърна, прецени, че районът е чист, измъкна се и заключи след себе си. Докато бързаше нататък, в посока към „Лоша слава“, ние обсъдихме шепнешком дали да го последваме. Нужен ли ни беше още? Можехме ли изобщо да му се доверим? Може би и може би. Какво ли правеше в затворената кантора? Дали там бе адвокатът, за когото говореше? Защо се промъкваше?

Твърде много въпроси без отговор. Решихме, че ще опитаме да се справим сами. Останахме скрити, докато фигурата му се изгуби в мрачината.

Тръгнахме да търсим Димящата улица и моста на гадините. Тъй като не искахме да рискуваме с още някоя непредсказуема случка, решихме да продължим, без да питаме за посоката. Това значително се улесни, след като най-сетне открихме указателните знаци на Дяволското гробище, които бяха скрити на най-неочаквани места — под пейки, увиснали на улични лампи, издълбани върху паважа — но дори с тяхна помощ доста се помотахме. Изглеждаше сякаш Гробището е било замислено така, че да докара до полуда попадналите в него. Имаше улици, които завършваха със слепи стени, за да започнат някъде другаде. Улици, които свиваха толкова остро, че се усукваха като спирала около самите себе си. Улици без имена — или с две или три. Нито една от тях не беше толкова подредена, колкото „Лоша слава“, където без съмнение бяха положени големи усилия, за да се създадат приятни условия за купувачите на пазара на чудата плът — самата идея за подобна търговия, след като чух обясненията на Лорейн и историята на Ема, караше стомаха ми да се преобръща.

Докато скиторехме, започнах да придобивам известна представа за уникалното географско разположение на Гробището и да опознавам кварталите не толкова чрез названията им, колкото по техните характерни белези. Всяка улица се различаваше от останалите, магазините пък бяха групирани съобразно предназначението си. Скръбната улица можеше да се похвали с двама гробари, които работеха само със „специално ковчегово дърво“, хор от професионални погребални оплаквачки, които в края на седмицата работеха като бръснарски квартет и данъчни чиновници. Мочурливата улица бе странно жизнерадостна, със саксии с цветя, окачени под первазите на прозорците, и къщи, боядисани в ярки цветове, дори кланиците по нея бяха в подканящо светлосиньо и аз трябваше да сдържа внезапно споходилия ме импулс да надзърна вътре. Охлювна улица, от друга страна, беше направо помийна яма. По средата ѝ минаваше открит отточен канал, над който се виеха гъсти рояци от агресивно настроени мухи, а тротоарите бяха отрупани с гниещи зеленчуци, собственост на зарзаватчия мошеник, хвалещ се, че е в състояние да им върне изгубената свежест само с една целувка.

Размитото авеню бе дълго едва петдесетина крачки и на него се въртеше само една търговия — двама мъже продаваха сандвичи от кошница върху шейна. Около тях се бяха скупчили дечурлига, вдигащи врява до небето, и Адисън ги доближи и взе да души в краката им за остатъци. Готвех се да го повикам, когато един мъж се разкрещя: „Котешко месо! Продавам варено котешко!“ Миг след това Адисън се върна с подвита опашка и захленчи:

— Никога вече няма да хапна от това… никога вече…

Приближихме Димящата улица откъм улица „Горен пушек“. Колкото повече се спускахме по нея, толкова по-изоставен изглеждаше кварталът наоколо — витрините пустееха, по тротоарите не се мяркаха минувачи, паважът бе покрит с дебел слой сажди, които се вдигаха на облаци, докато минавахме, сякаш самата улица бе заразена с прокрадваща се смърт. В края си тя извиваше рязко надясно и точно преди завоя имаше стара дървена къща със също толкова стар обитател, сновящ по верандата. Метеше саждите с разрошена метла, но те се трупаха по-бързо, отколкото той можеше да ги събира.

Попитах го защо си прави труда. Човекът вдигна изплашено глава и притисна метлата към гърдите си сякаш се боеше, че ще му я открадна. Краката му бяха боси и почернели, панталоните — издънени на коленете.

— Някой трябва да го прави — рече. — Не може да позволим това място да иде в ада.

Докато го подминавахме, той се върна мрачно към прекъснатата работа, макар че разкривените му от артрит пръсти едва успяваха да стискат дръжката. Имаше нещо почти царствено в него, помислих си, някаква твърда решимост, която будеше възхищението ми. Беше като забравен войник, който отказва да напусне поста си. Последният пазач на края на света.

Последвахме извивката на пътя и прекосихме един район, където сградите сякаш се отърсваха от кожата си: боята им вече се беше олющила, прозорците бяха почернели и натрошени, покривите и стените заплашваха да рухнат, а още по-нататък, близо до пресечката с Димяща улица, бяха останали само скелети — истински хаос от стърчащи обгорени греди, мъждукащи из основите въглени, досущ кехлибарени сърца, които туптят за последно. Спряхме и се огледахме, слисани. От дълбоките цепнатини в паважа струеше задушлив дим с дъх на сяра. Над руините като разперили крила врани се накланяха разгорели дървета. Отгоре продължаваха да се сипят гъсти сажди, на места достигащи до прасците. Намирахме се толкова близо до Ада, колкото не си бях помислял, че ще се озова някога.

— Значи това е улицата на гадините — рече Адисън. — Съвсем подобаващо.

— По-скоро нереално — отвърнах, докато разкопчавах палтото си. Отвсякъде бликаше непоносима горещина, която проникваше дори през подметките ми. — Какво каза Шарън, че се е случило тук?

— Подземни пожари — припомни си Ема. — Можели да тлеят с години. Било ужасно трудно да ги изгасят.

Отекна звук като от отваряне на гигантска кутия със сода и само на десетина крачки от нас през една цепнатина между паветата бликна оранжев пламък. Стреснахме се и подскочихме, но после се взехме в ръце.

— Да не оставаме тук и минутка повече от необходимото — предложи Ема. — Накъде сега?

Можехме да избираме само две посоки — наляво или надясно. Знаехме, че Димящата улица свършва при канала в единия си край и при моста на гадините в другия, а заради мъглата, пушеците и саждите не можехме да виждаме надалече и в двете посоки. Случайният избор можеше да доведе до опасно отклонение и загуба на време.

Вече започвахме да се поддаваме на отчаянието, когато през мъглата долетяха бодри напевни гласове, които, изглежда, вървяха в наша посока. Дръпнахме се от пътя и се спотаихме между овъглените останки на една къща. С приближаването гласовете набираха сила и вече можехме да различим думите на странната песен:

Тук всички спряха да си поемат дъх, после завършиха с:

Доста преди да се покажат от мъглата, аз знаех чии са тези гласове. Тъмни фигури с черни наметала и високи черни ботуши, метнали небрежно чанти с инструменти през рамо. Дори след изнурителния ден непоколебимите майстори на бесила продължаваха да пеят с цяло гърло.

— Блажени да са немелодичните им души — промърмори Ема и се засмя тихо.

По-рано през деня ги бяхме видели да работят в онзи край на Димящата улица, който излизаше на канала, та изглеждаше логично да предположим, че идват оттам, което означаваше, че сега крачат в посока към моста. Почакахме да ни подминат и да се изгубят отново в мъглата, преди да съберем кураж да излезем на улицата и да тръгнем след тях.

Стъпвахме безшумно в дебелия слой от сажди, които почерняха всичко — маншетите на панталоните ми, обувките и босите глезени на Ема, лапите на Адисън. Някъде отпред майсторите подеха нова песен и гласовете им ечаха странно сред изпепеления пейзаж. Около нас нямаше нищо друго, само руини. От време на време чувахме резки шумове, последвани от краткотрайно изригване на пламъци от земята. Нито един от тях не се появи толкова близо, колкото първия. Имахме късмет, нямаше да е никак приятно да се изпечем живи.

Внезапно се появи вятър, който вдигна саждите към небето и ги завъртя в черна вихрушка. Прикрихме лицата си с ръце, опитвайки се мъчително да си поемаме въздух, но това не помогна особено и аз започнах да кашлям. Ема взе Адисън на ръце, но после и тя започна да се дави. Съблякох палтото и го метнах върху главите им. Кашлицата на Ема се поуспокои, а изпод импровизираното покривало долетя приглушеният глас на Адисън:

— Благодаря ти!

Нищо повече не можехме да сторим, за да се прикрием от бурята от сажди. Бях затворил очи, но чух нещо да се движи наблизо и надзърнах между пръстите си. Към нас през черната задушлива буря крачеше мъж, закрил устата си с парче плат, но иначе изглеждаше напълно спокоен. Не изпитваше никакви затруднения с ориентацията, тъй като от очните му ябълки струяха два ярки снопа бяла светлина.

— Добър вечер! — провикна се той и завъртя своите всевиждащи лъчисти очи към мен, като докосна с ръка шапката си. Опитах се да отговоря, но устата ми бе пълна със сажди, а също и очите, и когато премигнах и ги отворих наново, той бе изчезнал.

Постепенно вятърът взе да утихва, но ние продължихме да кашляме и да се давим още известно време, докато прочистим дихателните си пътища. Ема положи Адисън на земята.

— Ако не внимаваме, тази примка ще ни убие преди гадините — оплака се кучето. Ема ми подаде палтото и ме прегърна силно, докато въздухът се проясняваше. Умееше да ме обгръща с ръце и да полага глава върху гърдите ми по такъв начин, че между нас не оставаше пролука, и аз ужасно исках да я целуна, дори тук, макар да бяхме покрити със сажди от главата до петите.

Адисън се покашля.

— Не бих искал да ви прекъсвам, но наистина трябва да продължим.

Разделихме се, леко засрамени, и поехме нататък. Скоро от мъглата изникнаха бледи фигури, които кръжаха из улицата и се провираха между останките от къщи. Спряхме, объркани и смутени, тъй като не знаехме какво може да означава това, но нямаше друг път напред.

— Вдигнете брадички и да вървим — нареди Ема. — И се опитайте да изглеждате страшни.

Стегнахме редиците и тръгнахме право към тях. Имаха изцъклени очи и безумен вид. Целите бяха покрити със сажди и облечени с каквото са намерили. Навъсих се, придавайки си страховит изглед, и те се отдръпнаха като бити кучета.

Тук започваше поредният бедняшки квартал. Къщурките бяха ниски, приземни, изградени от огнеупорни метални късове, с тенекиени покриви, подпрени на обгорени греди и с платнища на местата, където бяха отворите на вратите. Бяха нещо като паразитиращи гъби върху оглозганите и изгорени останки на цивилизацията.

По улицата щъкаха пилета. Един мъж бе коленичил над дупка в земята и вареше в нея яйца.

— Не се приближавайте — предупреди ни Адисън. — Имат болнав вид.

Аз също си го помислих. Недъгавият начин, по който пристъпваха, изцъклените им очи. Неколцина носеха примитивни маски с отвори за очите — дали за да предпазят лицата си от зараза, или за да прикрият ужасните последствия от нея.

— Кои ли са тези? — зачудих се.

— Нямам представа — отвърна Ема. — Нито пък смятам да попитам.

— Предполагам, че просто не са желани никъде другаде — обясни Адисън. — Недосегаеми, преносители на чума, престъпници, извършили злодеяния, които дори Дяволското гробище не е в състояние да преглътне. Избегнали са бесилото и са се заселили тук, на границата на чудатия свят. Изгнаници на изгнаниците.

— Ако това е границата — отбеляза Ема, — тогава гадините едва ли ще са далече.

— Сигурни ли сме, че тези хора са чудати? — попитах. Не виждах нищо особено в тях, освен безкрайно окаяния им вид. Може би в мен говореше гордостта, но не вярвах, че колкото и да е деградирала, една общност на чудати би позволила на своите сънародници да живеят по този начин.

— Нито знам, нито ме е грижа — отвърна Ема. — Продължавай напред.

Свели глави, заболи поглед в земята, ние се постарахме да изглеждаме незаинтересувани от тези хора с надеждата, че те ще ни отвърнат със същото. Повечето наистина стояха настрана, но неколцина ни последваха, просейки:

— Дайте нещичко. Каквото и да е. Спринцовка, ампулка.

— Моля ви — присъедини се друг. — Не сме се друсали от дни насам.

Бузите им бяха пъпчасали и обгорени сякаш сълзите им бяха киселина. Не смеех да ги погледна.

— Каквото и да искате, нямаме го — каза им Ема и размаха ръка.

Просяците изостанаха и спряха насред пътя, изпращайки ни с мрачни погледи. Сетне някой се провикна:

— Ей, ти там! Момче!

— Не му обръщай внимание — прошепна Ема.

Погледнах го с крайчеца на окото, без да извръщам глава. Беше клекнал до стената, облечен в дрипи, и ме сочеше с разтреперана ръка.

— Ти си той, нали? Момче! Той си, нали?

Носеше превръзка за око върху очилата и я повдигна, за да ме огледа.

— Мдааааа — мъжът подсвирна тихичко и се ухили с черните си зъби. — Чаааакат те там.

— Кой ме чака?

Не можех да издържа повече. Спрях пред него. Ема въздъхна нетърпеливо.

Усмивката на просяка стана по-широка и налудничава.

— Майките на прашеца и развръзвачите на възли! Проклетите библиотекари и благословените картографи! Всеки, който е някой! — Той вдигна ръце и се поклони подигравателно до земята, и аз долових неприятен полъх на джибри. — Мноооого отдавна те чакат!

— За какво?

— Хайде — подкани ме Ема. — Виждаш, че не е с всичкия си.

— Голямото шоу, голямото шоу — продължи просякът и гласът му се издигаше и снишаваше като на карнавален пекар. — Най-голямото, най-хубавото и последното! Почтииии го стигнахме…

Усетих, че ме побиват ледени тръпки.

— Не те познавам и съм сигурен, че ти също не знаеш нищо за мен — заявих, обърнах се и се отдалечих.

— Знам аз — чух го да казва. — Ти си момчето, дето говори с гладните.

Замръзнах. Ема и Адисън се обърнаха и втренчиха очи в мен.

Изтичах обратно и се надвесих над просяка.

— Кой си ти? — извиках в лицето му. — Кой ти каза това?

Но той се разсмя и продължи да се смее, и така и не можах да измъкна нищо повече от него.

Измъкнахме се тъкмо когато започна да се събира тълпа.

— Не поглеждай назад — предупреди ме Адисън.

— Забравѝ го — добави Ема. — Той е луд.

Мисля, всички знаехме, че е нещо повече — но това бе всичко, което знаехме. Продължихме забързано, обгърнати от параноична тишина, изпълнени с куп въпроси без отговор. Никой не заговори за странните приказки на просяка и аз им бях благодарен. Нямах представа какво може да означават и бях твърде изморен, за да търся обяснение, но по начина, по който Ема и Адисън влачеха крака, можех да предположа, че те също се измъчват от догадки. Вървяхме мълчаливо. Изтощението бе нашият нов враг и да го споменем открито бе равносилно на това да признаем силата му над нас.

Напрягахме взор да различим моста на гадините отпред, но пътят се спускаше надолу и бе забулен в мъгла. Помислих си, че Лорейн може да ни е излъгала. Може би нямаше мост. Може би ни беше пратила на това кошмарно място с надеждата, че обитателите му ще ни изядат живи. Трябваше да я вземем с нас и да я накараме…

— Ето го! — извика Адисън и тялото му се изопна като сочеща напред стрела.

Помъчихме се да видим какво вижда там — дори с очила зрението на Адисън бе по-остро от нашето, и след още десетина крачки вече успяхме да го различим. Пътят напред се стесняваше и после се извиваше като дъга над някаква бездна.

— Мостът! — ахна тихо Ема.

Затичахме се, забравили мигновено изтощението, краката ни вдигаха облаци от сажди. Миг по-късно, когато спряхме да си поемем дъх, картината вече се бе прояснила. Над бездната като покривало бе увиснала зеленикава мъгла. Отвъд нея прозираше стена от бял камък, а отзад стърчеше висока бледа кула, чийто връх опираше в ниските облаци.

Ето я значи — крепостта на гадините. Имаше някаква тревожна пустота в нея — като човешко лице, лишено от черти. Белокаменните ѝ стени контрастираха ярко с обгорилата земя около Димящата улица, сякаш бе крайградски универсален магазин, стърчащ насред Битката при Аженкур. Дори само като я гледах, усещах как ме изпълва страх и целеустременост, като че в някоя невидима точка зад тези стени се събираха всички объркани пътеки на моя глупав и противоречив живот. Ето къде беше — онова, което трябваше да направя, или да умра, опитвайки. Дългът, който трябваше да платя. Онова, към което всички мои радости и мъки досега бяха само прелюдия. Ако всяко нещо в живота се случва с причина, значи моята причина бе от другата страна.

До мен Ема се смееше. Погледнах я учудено и тя придоби сериозен вид.

— Там ли се крият те? — попита вместо обяснение.

— Така изглежда — отвърна Адисън. — Нещо смешно ли намираш в това?

— През почти целия си живот съм се бояла и съм ненавиждала гадините. Не мога да изброя колко пъти през всички тези години съм си представяла как се изправям пред леговището им. Очаквах поне да е някой импозантен замък. Стени, опръскани с кръв. Езеро с кипящо масло. Но не.

— Значи си разочарована?

— Така е, макар и малко. — Тя посочи крепостта. — Това ли е най-доброто, на което са способни?

— Аз също съм разочарован — призна Адисън. — Надявах се, че с нас ще има поне една армия. Но както изглежда, май няма да се нуждаем от нея.

— Съмнявам се — рекох. — Какво ли не може да ни очаква от другата страна на тази стена.

— В такъв случай ще бъдем готови за какво ли не — заяви Ема. — Няма нещо, което да пратят насреща ни, с което вече да не сме се справяли. Оцеляхме от куршуми, бомбардировки, атаки на гладни… Въпросът е, че най-сетне сме тук и след всички тези години, през които те ни устройваха засада, ние сме тези, които сега ще нападнем тях.

— Обзалагам се, че вече са се изпуснали в гащите — промърморих.

— Смятам да потърся Каул — продължи Ема. — Ще го намеря и ще го накарам да плаче за майка си. Ще го накарам да се моли за безполезния си живот, а след това ще го стисна с две ръце за шията и ще стискам, докато главата му се разтопи на…

— Да не изпреварваме събитията — прекъснах я аз. — Ще има гадини навсякъде. И въоръжена охрана вероятно.

— Може би дори гладни — добави Адисън.

— Определено ще има гладни — кимна Ема. Звучеше сякаш е развълнувана от тази идея.

— Въпросът е — рекох, — че не бива да щурмуваме портите, докато не разберем какво ни чака от другата страна. Може би ще имаме само един шанс и не искам да го пропиляваме.

— Добре — съгласи се Ема. — Какво предлагаш?

— Да намерим начин да пратим Адисън вътре. Той е най-незабележим от нас, достатъчно е дребен да се крие навсякъде и има най-чувствителен нос. Би могъл да разузнае и после да ни каже какво е научил. Ако е съгласен, разбира се.

— А ако не се върна? — попита Адисън.

— Тогава ще дойдем за теб — рекох.

Кучето се замисли за миг — но само за миг.

— Приемам, но при едно условие.

— Кажи го.

— Искам да ме наричат Неустрашимия Адисън в разказите за нашата победа, които ще се носят след това.

— Така и ще бъде — потвърди Ема.

— Нека бъде Извънредно неустрашимия — добави Адисън. — И Красивия.

— Готово — рекох.

— Чудесно — успокои се Адисън. — Време е да се захващаме за работа. Почти всички, на които държа в този свят, са от другата страна на моста. Всяка минута тук е изгубена минута.

Щяхме да придружим Адисън до моста и после да го почакаме да се върне. Спуснахме се тичешком по хълма, което не беше никак трудно, и колкото по-нататък отивахме, толкова по-гъст ставаше бедняшкият квартал. Пролуките между къщурките се стесниха и постепенно се стопиха, и всичко се сля в една безкрайна редица от прояден от ръжда метал. После внезапно къщите и навесите изчезнаха и за около стотина метра Димящата улица се върна към пущинака от обгорени стени и почернели греди — нещо като буферна зона, вероятно създадена от гадините. Най-сетне стигнахме моста, в чието начало се бе събрала малка пъстроцветна тълпа. Докато бяхме още твърде далече, за да можем да я различим добре, Адисън подхвърли:

— Вижте, това трябва да е армията на завоевателите, обсадила крепостта! Знаех си, че няма да сме единствените, готови да встъпят в бой…

Ала с приближаването ни стана ясно, че това може да е всичко друго, но не и армия. Адисън изсумтя обезсърчено и това бе единственото свидетелство за угасналата му надежда.

— Те не обсаждат крепостта — рекох. — Просто… лежат там.

Окаяните обитатели на бордеите, същите като онези, които бяхме видели по-рано, лежаха или седяха в странни и неподвижни пози, така че в началото ги взех за мъртъвци. Косите и телата им бяха почернели от сажди и мръсотия, лицата им бяха покрити с едри струпеи и белези, та се зачудих дали не са прокажени. Когато се приближихме, неколцина вдигнаха отпаднало очи, но дори да чакаха нещо, това не бяхме ние и главите им клюмнаха наново. Само едно момче с ушанка стърчеше над останалите, то сновеше между лежащите и ровичкаше из джобовете им. Тези, които се събудиха, размахаха към него ръце, но не направиха опит да го подгонят. И без това едва ли разполага ха с нещо ценно, което да им бъде отнето.

Почти ги бяхме подминали, когато един от тях се провикна:

— Скоро ще умрете!

Ема спря и се обърна изплашено.

— Какво беше това?

— Скоро ще умрете.

Мъжът, произнесъл тези думи, лежеше върху разкъсан кашон и жълтеникавите му очи надзъртаха изпод гъстия черен перчем.

— Никой не може да премине по моста без разрешение.

— Ние пък смятаме да го прекосим въпреки всичко. Така че ако знаеш нещо, говори или замлъкни!

Мъжът се разсмя пресекливо. Останалите мълчаха.

Ема го изгледа втренчено.

— Никой ли няма да ни помогне?

— Внимавайте да не… — поде друг мъж, но трети му изшътка да мълчи.

— Остави ги. След няколко дни ще си хапнем от останките им.

Останалите нададоха гладни викове.

— Ох, какво ли не бих дала за една ампулка сега — промърмори жената в краката ми.

— За капчица, само за капчица! — пропя полуприклекнал мъж. — За капчица от техните останки!

— Стига, това е мъчение! — изхленчи трети. — Не го споменавай повече!

— Вървете по дяволите! — ядоса се Ема. — Да минем оттатък, Неустрашими Адисън.

Ние обърнахме отвратено лица и продължихме нататък.

Мостът бе тесен, издигнат по средата, построен от толкова гладък и чист мрамор, та сякаш дори саждите избягваха да се спускат върху него. Адисън спря в самото начало.

— Чакайте, тук има нещо — рече той, затвори очи и задуши въздуха като ясновидец, четящ кристална топка.

— Така сме съвсем открити, трябва да пресечем веднага — предупреди го Ема. Но Адисън сякаш не беше с нас, нито си даваше сметка за грозящата ни опасност. На моста нямаше жива душа, нито някой пазеше решетъчната порта от другата страна. Нямаше никого и върху бялата стена, където човек би очаквал да види стражи с пушки и бинокли. Освен стената, единствената друга защита, изглежда, бе пропастта, която се извиваше като крепостен ров, а на дъното ѝ клокочеше буйна река, изпускаща зловонна зеленикава пара, увиснала наоколо като мъгла. Доколкото можех да видя, мостът бе единственото място, където можеше да се пресече пропастта.

— Още ли си разочарована? — попитах Ема.

— Направо съм обидена — отвърна тя. — Сякаш дори не се опитват да ни задържат отвън.

— Да, това тревожи и мен.

Адисън изджавка и ококори очи. Те заблестяха, сякаш озарени от електрическа светлина.

— Какво има? — попита развълнувано Ема.

— Следата е съвсем слаба, но мога да позная миризмата на Валенсиага Рен навсякъде.

— А другите?

Адисън подуши отново.

— С нея е имало и още от нашите. Не мога да кажа кои точно, нито колко на брой. Нататък следата се размива. Много чудати са минали наскоро оттук — и нямам предвид тях — посочи той лежащите зад нас просяци. — Тяхната чудата есенция е слаба, почти несъществуваща.

— Значи Лорейн ни каза истината — отбелязах. — Тук гадините водят своите пленници. Нашите приятели също са вътре.

Откакто ги бяха отвели, не можех да се преборя с една задушаваща безпомощност, обгърнала сърцето ми, но сега за пръв път почувствах, че тя ме напуска. Най-сетне, от много време насам, ние не се уповавахме само на предположения. Бяхме проследили нашите приятели през враждебна територия чак до входната врата на гадините. Това само по себе си беше малка победа и ме караше да си мисля, дори само за момент, че всичко е възможно.

— Толкова по-странно е, че никой не охранява това място — произнесе мрачно Ема. — Това хич не ми се нрави.

— На мен също — кимнах. — Но не виждам друг път през пропастта.

— Най-добре да се захващаме — намеси се Адисън.

— Ще дойдем с теб колкото се може по-нататък — каза му Ема.

— Признателен съм ви за това — отвърна Адисън, но този път гласът му не звучеше така дръзко и наперено.

Можехме да претичаме през моста за минута, но защо да бягаме? „Защото — спомних си един цитат от Толкин — човек не влиза просто в Мордор.“

Поехме с бърза крачка, сподирени от зловещ шепот и тих смях. Хвърлих поглед назад към просяците. Уверени, че ни чака ужасяваща кончина, те се понадигнаха и наместиха, за да виждат представлението по-добре. Липсваха им само пуканки. Дощя ми се да се върна и да метна всички до един в бушуващата река.

„След няколко дни ще се наслаждаваме на останките им.“ Надявах се никога да не разбера какво точно означава това.

Мостът изви стръмно нагоре. Страхът караше сърцето ми да бие ускорено. Бях сигурен, че всеки миг нещо ще се случи и ще бъдем принудени да спрем. Чувствах се като припкаща към капан мишка.

Преговорихме шепнешком плана — да изпроводим Адисън до портата, да се върнем в бедняшкия квартал и да си намерим подходящ наблюдателен пункт. Ако той не си дойде до три часа, двамата с Ема влизаме вътре.

Стигнахме най-високата част на моста и отвъд се разкри нанадолнището, което досега не можехме да видим. Изведнъж стърчащите от двете страни фенери проговориха:

— Спри!

— Кой идва?

— Никой не може да мине!

Спряхме и зяпнахме към тях, осъзнавайки изведнъж, че това не са улични фенери, а отсечени и набучени на дълги пики глави. Бяха ужасяващи, с потъмняла и посивяла кожа, увиснали езици и макар да не бяха прикачени към шии, три от главите ни заговориха. Общо бяха осем на брой, разпределени по двойки от двете страни на моста.

Само Адисън не изглеждаше изненадан.

— Не ми казвайте, че никога не сте виждали набучени глави — рече той.

— Не продължавайте нататък! — предупреди една от главите вляво. — Почти сигурна смърт чака тези, дошли без разрешение!

— Може би трябваше да кажеш сигурна смърт — укори я главата отдясно. — „Почти“ звучи малко неясно.

— Никой не ни е казвал какво да говорим — подразни се главата вляво.

— Ричард, да ти приличат на пленници? — попита главата отдясно.

— Не мога да ти кажа — отвърна другата. — Враните ми избодоха очите още преди седмици.

— И твоите ли? Колко жалко.

— Този долу не ми мяза да е гадина — рече главата вляво. — Как ти е името, уважаеми?

— Смит — отвърнах.

— Ха! Нямаме Смит! — провикна се десният.

— Току-що пристигам.

— Хубав опит. Не, няма как да те пуснем.

— И кой смята да ни спре? — попитах.

— Очевидно не ние — рече главата отляво. — Ние само предупреждаваме.

— И между другото — поде тази отдясно, — знаете ли, че имам научна степен по музейни изследвания? Никога не съм искал да бъда набучена глава…

— Никой не иска да бъде набучена глава — сопна се тази отляво. — Нито едно дете не расте с мечтата да стане набучена глава, да предупреждава хората денем и нощем и да не може да виж да, защото враните са ѝ изкълвали очите. Но животът невинаги пръска рози в краката ни, нали?

— Да вървим — прошепна Ема. — Тези само си приказват.

Престанахме да им обръщаме внимание и продължихме по моста, ала главите продължаваха да ни обсипват с предупреждения:

— Спрете дотук!

— Продължавате на собствен риск!

— Не мисля, че ни слушат — оплака се шестата.

— Е, добре — въздъхна уморено седмата. — Не казвайте, че не сме ви предупреждавали.

Осмата само изплези зеления си месест език към нас. Подминахме ги и тъкмо да продължим, когато пред нас зейна шестметрова празнина на мястото, където трябваше да е калдъръм. Едва не паднах в нея. Ема ме улови за ръката, дръпна ме и аз се завъртях.

— Не са довършили проклетия мост! — ядосах се с пламнали от вълнение бузи. Чувах смеха на главите зад нас и по-далечни те дюдюканията на просяците.

Ако се бяхме затичали, със сигурност нямаше да успеем да спрем навреме и щяхме да полетим в пропастта.

— Добре ли си? — попита ме Ема.

— Нищо ми няма — отвърнах. — Но нашите планове се объркват. Как ще прехвърлим Адисън оттатък?

— Много неприятно — присъедини се Адисън, докато обикаляше по края. — Предполагам, че няма да можем да я прескочим.

— Никакъв шанс — прецених. — Отсрещният край е твърде далече, дори и със засилка. Даже и с овчарски скок.

— Хм. — Ема ни изгледа замислено. — Току-що ми дадохте една идея. Веднага се връщам.

Тя закрачи назад по моста, а ние я изпроводихме с погледи. Спря при първата глава, улови копието, на което бе набучена, и го повдигна.

Копието се освободи без особено усилие. Главата започна да протестира на висок глас, но Ема я сложи с лице към паважа, притисна я с крак и дръпна силно копието. Оръжието се измъкна от отвора, а главата се изтърколи встрани, като огласяни околностите с гневни викове. Ема се върна с триумфиращ вид. Тя опря копието на ръба на отвора и го пусна да падне към далечния край с метално дрънчене. Сетне го огледа намръщено.

— Е, не е Лондонският мост — промърмори. Дългото повече от шест метра и широко три сантиметра копие бе увиснало леко по средата и изглеждаше като нещо, върху което би могъл да балансира цирков акробат.

— Да вземем още няколко — предложих.

Засновахме напред-назад, вадехме копия и ги подреждахме над пропастта. Главите ни кълняха и плюеха, обсипваха ни с безпомощни заплахи. Когато и последната от тях бе измъкната и захвърлена настрана, ние разполагахме с малък метален мост, широк трийсетина сантиметра, хлъзгав от слузта на главите и потрепващ при всеки повей на вятъра.

— За Англия! — извика Адисън и пое колебливо по импровизирания мост.

— За мис Перигрин! — добавих и го последвах.

— И за обичта на всички птици — рече Ема и пристъпи зад мен.

Адисън ужасно ни бавеше. Лапите му непрестанно се плъзгаха между копията, от което те се въртяха и създаваха противно чувство за нестабилност. Опитвах се да се съсредоточа върху мястото, където стъпвам, без да гледам бездната отдолу, но това беше невъзможно. Кипящите води на реката привличаха вниманието ми като магнит и аз неусетно взех да се чудя дали сме достатъчно високо, за да умра от самото падане, или ще оцелея, за да ме погълнат мътните талази. Адисън междувременно се бе отказал да върви и вместо това легна по корем и започна да пълзи върху копията като голям космат червей. По този начин напредваше само сантиметър по сантиметър и тъкмо когато стигна средата, сетивата ми се изостриха, доловили нещо съвсем различно — стегнат възел в червата, усещане, което познавах твърде добре.

Гладен. Опитах се да го произнеса на глас, ала устата ми внезапно бе пресъхнала. Докато преглътна и оближа устни, усещането се бе усилило десеторно.

— Гладен!

— Какъв ужасен късмет — затюхка се Адисън. — Пред нас ли е или отзад?

Не можех да определя точно и се наложи да завъртя мислен взор в различни посоки, за да добия ориентация.

— Джейкъб! — повика ме Ема. — Отпред или отзад?

Отпред. Чревният ми компас вече бе съвсем сигурен, но в това нямаше никаква логика — пред погледа ни бе цялото нанадолнище на моста чак до портата и там нямаше никого. Беше съвсем пусто.

— Не зная! — отвърнах.

— Тогава продължавай напред! — нареди Ема.

Бяхме по-близо до далечния край на дупката и ако успеехме да ускорим темпото, скоро щяхме да слезем от копията. Потиснах страха си, наведох се и вдигнах Адисън, после хукнах напред, като се хлъзгах и препъвах върху нестабилната повърхност. Имах чувството, че гладният е на една ръка от мен, че мога да го докосна и почти го чувах, той пъшкаше от някакво невидимо място пред нас. Очите ми проследиха звука до една точка отпред и под краката ни — при отсечената част от моста, където зееха няколко отвора.

Ето там. Мостът беше кух и вътре в тези кухини се криеше гладният. Макар че тялото му никога не би се измъкнало през толкова малки отвори, езиците му можеха да пропълзят навън с лекота.

Вече бях преминал отвъд и бях стъпил на здрава земя, когато чух сподавения вик на Ема. Пуснах Адисън и се завъртях да видя какво става зад мен. Един от езиците на гладния се бе омотал около кръста ѝ и я бе вдигнал във въздуха.

Тя изкрещя името ми и аз извиках нейното. Езикът я завъртя надолу с главата и я разтърси. Тя изпищя отново. Не съществуваше по-ужасен звук.

Още един език се плъзна между копията и нашият импровизиран мост се разлетя като изсипани в бездната кибритени клечки. Сетне втори език се пресегна към Адисън, а трети ме блъсна в гърдите.

Тупнах на паважа и дъхът ми секна от удара. Докато се борех да си поема въздух, езикът се усука около мен и ме вдигна нагоре. Вторият бе стиснал Адисън за задните крака. Само след миг и тримата висяхме с главите надолу.

Кръв нахлу в главата ми и пред очите ми притъмня. Чувах неспирния лай на Адисън.

— Стига! Ще те изпусне! — креснах му, но той не преставаше.

Ема също беше безпомощна, опиташе ли се да прогори езика, който я държеше, гладният щеше да я хвърли в бездната.

— Говори му, Джейкъб! — извика тя. — Накарай го да ни остави!

Извих се и погледнах към отворите, откъдето се подаваха езиците. Зърнах два реда остри зъби и блестящи изцъклени и алчни очи. Висяхме като плодове от дебел черен клон, а под нас бе зейнала пропастта.

Опитах се да му заговоря на неговия език.

— Положи ни долу! — извиках, но беше на английски.

— Отново! — подкани ме Адисън.

Затворих очи, представих си, че гладният прави това, което му нареждам, сетне опитах пак.

— Постави ни върху моста!

Пак се оказа на английски. Това не беше познатият ми гладен, онзи, с когото бях общувал часове наред, докато бе замръзнал в леда. Този бе нов, непознат и връзката ми с него бе крехка и слаба. Той явно усети, че търся ключ към ума му, защото внезапно ни вдигна нагоре, сякаш се засилваше, за да ни запокити в бездната. Трябваше да се свържа с него по някакъв начин, още сега…

— Спри! — изкрещях с пресъхнала уста — и този път отвътре излетяха гърлестите звуци на гладнишкия.

Увиснахме неподвижно насред въздуха. Известно време висяхме там, поклащащи се като пране на вятър. Думите ми бяха постигнали нещо, но не достатъчно. Само го бяха объркали.

— Не мога да дишам — простена Ема. Езикът я стискаше прекалено силно и лицето ѝ бе станало лилаво.

— Постави ни на моста — повторих. Още щом усетих, че думите одират гърлото ми, осъзнах, че съм се справил. Сякаш кашлях едри късове от лигавицата си.

Гладният се поколеба. За един кратък, изпълнен с надежда миг вярвах, че ще направи каквото му казах. После той ме размаха нагоре-надолу с бързината, с която човек размахва горяща клечка кибрит.

Всичко се замъгли пред очите ми, усетих, че отново ми причернява. Когато гладният спря, в устата си почувствах горчивия вкус на кръв.

— Кажи му да ни пусне! — крещеше Адисън. Но аз почти не можех да говоря.

— Омпитфам се! — изломотих. Закашлях се и изплюх кървава храчка. — Онстамфи ни долу! — изгъгнах, но беше на английски. — Онстави…

Спрях и преориентирах мислите си. Поех си дълбоко въздух.

— Постави ни на моста — произнесох на съвсем ясен глад нишки. Повторих го още три пъти, надявайки се думите ми да достигнат до някоя гънка на влечуговия мозък. — Постави ни на моста. Постави ни на моста. Постави ни на…

Гладният нададе внезапен, изпълнен с ярост и яд вик, дръпна ме към кухината, в която бе заклещен, и изрева отново, хвърляйки пръски от слюнка в лицето ми. Сетне ни вдигна и тримата и ни хвърли обратно в посоката, от която бяхме дошли.

Доста дълго се премятах във въздуха, но усещах, че падам, а после се блъснах с рамо в твърдия паваж, претърколих се и спрях неподвижно в подножието на нанадолнището.

По някаква странна прищявка на съдбата и тримата бяхме живи — натъртени, но в съзнание, и крайниците все още бяха съчленени с телата ни. Бяхме се претърколили върху наклонената част на моста, разблъсквайки въргалящите се там глави във всички посоки. Те се блещеха в нас и ни засипваха с обиди и подигравки, докато бавно се надигахме.

— Добре дошли обратно! — изхили се най-близката. — Доста се забавлявахме с писъците ви. Какви силни дробове имате!

— Защо не ни казахте, че под моста се крие гладен? — попитах аз, приседнал на паважа. Усещах стрелкащи болки из цялото си тяло, ръцете ми бяха изподрани, а коленете — разранени.

— Че какво забавно щеше да има в това? Изненадата е далеч по-интересна.

— Гъделичко, изглежда, ви е харесал — подхвърли друга глава. — Отхапа краката на последния посетител!

— Това е нищо — обади се една глава с блестяща халка на носа като пират. — Веднъж го видях да увива един чудат с въже, да го държи в реката повече от пет минути, а сетне го дръпна обратно и го изяде.

— Варен чудат — ухили се трета глава. — Нашият Гъделичко е гастроном.

Все още нямах сили да стана и запълзях към Адисън и Ема. Тя седеше и търкаше едно ударено място на главата си, а кучето опитваше да се подпре на наранената си лапа.

— Добре ли сте? — попитах.

— Фраснах си доста лошо главата — оплака се Ема и трепна лекичко, когато отметнах косата ѝ, за да проверя има ли кръв.

Адисън бе вдигнал пострадалата си лапа.

— Страхувам се, че е счупена. Не можеше ли да помолиш чудовището да ни остави по-внимателно?

— Много смешно — рекох. — Но като си помисля, защо просто не му наредя да убие всички гадини и да освободи приятелите ни?

— Всъщност, и аз се чудех защо не го направи — каза Ема.

— Шегувах се.

— Аз пък не — тросна се тя. Попих раната ѝ с крайчеца на ризата си. Тя присви болезнено устни и си пое рязко дъх. — Какво стана впрочем?

— Мисля, че гладният ме разбра, но не можах да го накарам да се подчини. Връзката ми с него не беше както с предишния.

Говорех за мъртвото, смазано под тежестта на прекатурения мост чудовище. Дори изпитвах леко съжаление към него.

— А как установи връзката с първия? — попита Адисън.

Припомних си набързо как го бях открил замръзнал до очи и леда и след една нощ, прекарана в странно проникновен, задушевен разговор, изглежда, бях успял да навляза в жизненоважна част на нервните му центрове.

— Щом не си имал връзка с този гладен — попита Адисън, — той защо ни пощади живота?

— Може би съм го объркал?

— Трябва да се постараеш повече — изтъкна Ема. — Иначе как ще прехвърлим Адисън оттатък?

— Да се постарая повече? И какво се очаква от мен — да вземам частни уроци? Това нещо ще ни види сметката още следващия път, когато го доближим. Ще се наложи да потърсим друг път през пропастта.

— Няма друг път, Джейкъб. — Ема отметна косата си назад и ме погледна втренчено. — Ти си пътят.

Готвех се да възразя, когато усетих остра болка в гърба и скочих изплашено на крака. Една от главите ме бе ухапала.

— Ей! — извиках ѝ, докато търках нараненото място.

— Набучѝ ни обратно на копията, както ни завари тук, вандал такъв! — просъска главата.

Изритах я толкова силно, че тя се изтърколи назад чак до просяците. Всички глави започнаха да крещят и да ни проклинат, да тракат заплашително със зъби. Аз също взех да ги ругая и да ритам сажди в лицата им, докато те накрая млъкнаха, плюейки задавено. И тогава във въздуха профуча нещо дребно и овално и ме удари в гърба.

Гнила ябълка. Извърнах се към просяците.

— Кой я хвърли?

Те се смееха и превиваха като пияндета.

— Връщайте се, откъдето сте дошли! — викна един.

Започвах да си мисля, че идеята не е чак толкова лоша.

— Как смеят? — изръмжа Адисън.

— Остави ги — махнах с ръка, докато гневът ми бързо се топеше. — Хайде да…

— Как смеете! — кресна им Адисън и се изправи гневно на задните си лапи. — Не сте ли и вие чудати? Нямате ли срам? Опитваме се да ви помогнем!

— Дайте ни някоя ампулка или се разкарайте! — изграчи една дрипава жена.

Адисън се разтрепери от гняв.

— Ние се опитваме да ви помогнем — повтори той, — а погледнете се само! Погледнете се само! Докато избиват сънародниците ни, опустошават и плячкосват примките, вие спи те пред прага на врага! Вместо да се хвърлите с голи гърди срещу него! — Той ги посочи с ранената си лапа. — Всички вие сте предатели и кълна се, ще се погрижа един ден да бъдете изправени пред Съвета на имбрините и да получите подобаващо наказание!

— Добре, добре, не си губи силите с тях — опита се да го успокои Ема, докато се надигаше. А после от рамото ѝ отскочи една гнила зелка и се пльосна на земята.

Лицето ѝ потъмня.

— Щом е така, сега вече някой ще пострада! — кресна тя и раз маха пламналата си ръка към просяците.

Докато Адисън говореше, неколцина от бродягите се бяха отделили настрана и си шушукаха нещо, и сега пристъпиха напред, нарамили импровизирани оръжия. Заострен кол. Парче метална тръба. Ситуацията се влошаваше бързо.

— Писна ни от вас — произнесе с ленив глас един мъж, чието лице бе покрито с белези. — Ще ви катурнем в реката.

— Ще ми се да видя как ще го направите — предизвика го Ема.

— Не и на мен — рекох. — Мисля, че трябва да вървим.

Бяха шестима срещу нас тримата, а ние не бяхме в добра форма — Адисън куцукаше, по лицето на Ема се стичаше кръв, а заради удареното ми рамо почти не можех да вдигна дясната си ръка. Междувременно мъжете се разпръснаха и закрачиха към нас. Бяха твърдо решени да ни бутнат в бездната.

Ема огледа моста, сетне погледна към мен.

— Хайде. Зная, че можеш да ни прехвърлиш. Последен опит.

— Не мога, Ема. Не мога. Няма да се справя.

Така беше. Усещах, че не ще успея да контролирам гладния — поне засега. Знаех го със сигурност.

— Щом момчето казва, че не може да го направи, не съм склонен да се усъмня в думите му — намеси се Адисън. — Трябва да открием друг начин.

Ема изпухтя.

— Какъв например? — погледна тя Адисън. — Можеш ли да тичаш? — сетне се обърна към мен: — А ти — да се биеш?

И двамата поклатихме глави. Разбирах я — шансовете ни намаляваха бързо.

— В подобни моменти — изпъчи се Адисън — моят род не се бие. Ние произнасяме речи. Събратя чудати — обърна се той с гръмовен глас към просяците. — Позволете ми няколко последни слова!

Те не му обърнаха внимание. Продължиха напред, а ние заотстъпвахме по моста. Ема се зае да оформя голяма огнена топка, докато Адисън ломотеше за горски животни, живели в хармония, и защо ние също да не можем?

— Помислете си за глигана и неговия съсед, опосума… нима губят сили и енергия, опитвайки се да се хвърлят един друг в пропастта, когато се изправят пред общия враг — зимата? Не!

— Съвсем се е побъркал, горкичкият — отбеляза Ема. — Затваряй си устата и гледай да ухапеш поне един от тях!

Озърнах се за нещо, с което да се бия. Единствените твърди предмети наоколо бяха главите. Вдигнах една от тях за оределите коси.

— Има ли друг път отвъд? — креснах в лицето ѝ. — Бързо, инак те хвърлям в реката!

— Върви по дяволите! — просъска тя и ми се озъби.

Метнах я по мъжете — доста несръчно, с лявата си ръка. Падна близо. Вдигнах друга глава и повторих въпроса.

— Разбира се, че има — ухили се тя. — Във фургона на дранго камиона! Макар че на твое място щях да си опитам още веднъж късмета с онзи гладен…

— Какъв дранго камион? Кажи ми или ще хвърля и теб!

— Ей сегичка ще те сгази — отвърна главата и в далечината отекнаха три изстрела — бам, бам, бам. Бавни и премерени, като предупреждение. Мъжете, които ни доближаваха, спряха и всички се обърнаха към пътя.

През изпепелената пустош нещо голямо и правоъгълно се движеше към нас. Чух ръмжене на мотор, преминаващ на по ниска предавка, и от сумрака изплува камион. Модерна машина, армейски модел, с усилено окачване и гуми, високи почти човешки бой. Каросерията му бе лишен от прозорци куб, две гадини със зенитни картечници се поклащаха на подвижни площадки.

В мига, когато се появи, просяците изпаднаха в екстаз, взеха да подскачат и да се смеят, да махат с ръце и да се шляпат по раменете като корабокрушенци, опитващи се да привлекат вниманието на прелитащ самолет. И ето че в миг ние бяхме забравени. Златна възможност и нямахме намерение да я пропиляваме. Захвърлих главата настрана, взех Адисън под мишница и хукнах по пътя след Ема. Бихме могли да продължим нататък — да свърнем встрани от Димящата улица и да се скрием в някой по-безопасен квартал на Дяволското гробище, — но тук, най-накрая, беше нашият враг от плът и кръв, и каквото и да се случваше, или предстоеше да се случи, очевидно щеше да е важно. Спряхме недалеч от пътя, едва скрити зад останките от обгорели дънери, и надзърнахме предпазливо.

Камионът забави и тълпата го обкръжи — просяците се молеха гръмогласно за ампулки, за амбро, само да усетим вкуса, о, моля ви, сър. Бяха толкова отвратителни по начина, по който сервилничеха на тези касапи, хващаха войниците за краищата на палтата, галеха обувките им и получаваха в замяна ритници със стоманени налчета. Бях почти сигурен, че гадините ще открият огън или ще дадат пълна газ и ще смачкат тези глупаци, изправили се между тях и моста. Но вместо това камионът спря и гадините започнаха да издават заповеди. „Стройте се в редица ей там, спазвайте реда, инак няма да получите нищо!“ Тълпата се подреди като изгладнели бедстващи пред пункт за раздаване на хляб, подскачащи и пристъпващи нетърпеливо от крак на крак в очакване да получат нещо жадувано.

Внезапно Адисън се задърпа, показвайки, че иска да го поставя на земята. Попитах го какво има, но той само скимтеше и се бореше още по-упорито с отчаян израз на лицето, сякаш току-що бе доловил силна и ясна следа.

— Това е тя, това е тя — мис Рен.

Изведнъж осъзнах, че дранго камион е дранголнически камион и че товарът в обемистата каросерия със сигурност е човешки.

И тогава Адисън ме ухапа. Извиках и го пуснах и почти веднага той се втурна напред. Ема изруга и му викна „Адисън, недей!“, но беше безполезно. Той следваше инстинкта си, непреодолимия рефлекс на вярното куче, опитващо се да защити своя стопанин. Метнах се след него, но не успях да го хвана — беше изумително чевръст за същество само с три крака. Ема ме прескочи и ние хукнахме заедно след него, напускайки скривалището, за да излезем на открития път.

За един кратък миг си мислех, че ще успеем да го догоним, че войниците са заети с тълпата и няма да ни забележат. Може би така и щеше да стане, ако по средата на пътя Ема не бе забелязала вратите в задната част на камиона. „Врати с ключалки, които могат да бъдат разтопени. Врати, които могат да бъдат отворени.“ Вероятно точно това си е помислила — виждах блесналата на лицето ѝ надежда, и тя подмина Адисън, без дори да посегне към него, и стъпи върху бронята на камиона.

Викове откъм войниците. Посегнах към Адисън, но се подхлъзнах и паднах под камиона. Ема беше започнала да разтапя дръжката на една от вратите, когато първият пазач замахна с пушката си като с бейзболна бухалка. Халоса я отстрани по лицето и тя се свлече на земята. Изтичах при войника, готов да го ударя колкото имах сили с единствената си здрава ръка, но краката ми се подгънаха и аз паднах върху пострадалото си рамо, а тялото ми се разтърси от остра болка.

Чух писъка на войника, вдигнах глава и видях, че е без оръжие и размахва ранената си ръка, а после се обърна и бе обгърнат от подскачащата тълпа. Просяците го молеха, дърпаха, настояваха, искаха, заплашваха — сега вече някои бяха извадили оръжия. Из плашен, мъжът махна с ръка на втория пазач: измъкни ме!

Изправих се и изтичах при Ема. Вторият войник се втурна право към тълпата и започна да стреля във въздуха. Добра се до обезоръжения си другар и го дръпна назад към камиона. В мига, когато двамата се покатериха на площадката, войникът удари с длан по покрива на купето и моторът изрева. Наведох се към Ема, а през това време изпод гумите изхвърчаха облаци сажди и металното чудовище се понесе към моста.

Улових я за ръката, сякаш за да се уверя, че все още е цяла.

— Тече ти кръв — рекох. — Доста. — Глупава забележка, но в този момент не можех да измисля нищо по-добро. Чувствах се ужасно заради начина, по който изглеждаше: със зейнала рана на слепоочието и опръскани с кръв коси.

— Къде е Адисън? — попита тя. Готвех се да отвърна, че не знам, ала тя продължи: — Трябва да тръгнем след него! Това е единственият ни шанс!

Вдигнахме глави. Камионът наближаваше моста. Единият от войниците повали с кратък откос двама от преследващите ги просяци. Докато се въргаляха в прахоляка, си дадох сметка, че тя греши — нямаше начин да преследваме камиона, нито да прехвърлим моста. Беше безнадеждно — и просяците го знаеха. Докато другарите им падаха, почувствах как отчаянието им се превръща в гняв и за по-малко от секунда този гняв се насочи към нас.

Опитахме се да избягаме, но скоро бяхме обкръжени от всички страни. Тълпата крещеше, че ние сме развалили всичко и че заслужаваме да умрем. Че ще ни видят сметката още сега. Върху нас започнаха да се сипят удари — шамари, ритници, ръце дърпаха косите и дрехите ни. Направих опит да защитя Ема, но вместо това накрая тя защитаваше мен, поне за няколко минути, размахвайки пламтящите си ръце. Ала и пламъците не бяха достатъчни да ги задържат настрана, ударите продължаваха да се сипят и ние паднах ме на колене, сетне се свихме на земята, скрили лицата си с ръце.

Бях почти сигурен, че умирам или сънувам, защото в този миг чух някой да пее — нисък, дрезгав хор от гласове: „Чуйте звънтежа на чукчетата, чуйте звъна на пироните!“ С всяка строфа се чуваше и удар в плът и последващи болезнени викове. „Нека (удар) вдигнем бесилки, нека (удар) изпием всичкия ейл!“

След още няколко припева и удари виковете се уталожиха и тълпата започна да отстъпва, настръхнала и мърмореща. Видях, размазано като през мъгла от кръв и мръсотия, петима напети строители на бесилки с окачени на поясите чантички за инструменти и вдигнали чукове в ръце. Бяха си проправили проход в тълпата и сега ни обкръжаваха, разглеждаха ни с нескрито съмнение, сякаш бяхме някакви странни риби, каквито не са очаквали да открият в мрежите си.

— Това ли са те? — чух да казва единият. — Не изглеждат никак добре, братовчеде.

— Разбира се, че са те! — провикна се нечий друг глас, нисък, тръбен и странно познат.

— Това е Шарън! — проплака Ема.

Успях да размърдам ръка само колкото да изтрия кръвта от едното си око. И ето го, изправен пред нас, двуметров гигант, загърнат в черен плащ. Почти бях готов да се разсмея, дори се опитах да го сторя — никога досега не се бях радвал толкова на някое подобно страшилище. Той тършуваше за нещо в джобовете си. Извади няколко малки стъклени ампули и ги вдигна високо.

— Ей тука имам каквото искате, болни маймуни! Идете да си ги вземете и оставете тези деца на мира!

Той се обърна и хвърли ампулите надолу по пътя. Тълпата се втурна след тях с крясъци и възторжени възклицания, всеки готов да разкъса другия до него. Останахме само ние и майсторите, все още запъхтени от битката, но вече прибиращи чуковете в чантичките. Шарън се приближи към нас, протегна ни бяла като кост ръка и попита:

— Какво си мислехте, че правите, скитайки сами така? Поболях се от тревога за вас!

— Вярно е — потвърди един от майсторите. — Направо не беше на себе си. Накара ни да ви търсим къде ли не.

Опитах се да седна, но не успях. Шарън се бе надвесил над нас и ни разглеждаше, сякаш оглеждаше място на пътен инцидент.

— Здрави ли сте? Можете ли да вървите? Какво, за бога, искаха от вас тези негодяи?

Тонът му бе някъде по средата между гневен старшина и загрижен баща.

— Джейкъб е ранен — чух Ема да казва с разтреперан глас.

„И ти също“ — опитах се да добавя, но не можах да накарам езика ми да ме слуша. Изглежда беше права — главата ми бе на тежала като камък, погледът ми бе угасващ сателитен сигнал, мъждукащ в един момент и изчезващ напълно в следващия. Шарън ме вдигна и ме понесе на ръце — беше много по-силен, отколкото изглеждаше, — но изведнъж ми хрумна друга мисъл и аз извиках:

— Къде е Адисън?

Не можех да говоря кой знае колко членоразделно, но по някакъв начин той ме разбра и завъртя главата ми към моста.

— Там.

В далечината камионът сякаш се носеше във въздуха. Дали пък мозъчното сътресение не си правеше шеги със съзнание то ми?

Не. Вече виждах по-ясно: яките езици на гладния прехвърля ха камиона през празното пространство.

„Но къде е Адисън?“

— Там — повтори Шарън. — Отдолу.

Два задни крака и мъничко кафяво телце се поклащаха от шасито. Адисън бе стиснал с яките си челюсти някаква част под каросерията и се бе възползвал от възможността да прехвърли моста, хитрият му дявол. Когато езиците положиха камиона от другата страна, аз си помислих: „Нека бог е с теб, храбро малко куче. Ти може би си едничката надежда, която имаме“.

И после светът започна да избледнява и се спусна нощта.