Битката за Фондацията

1

Мандел Грубер беше щастлив човек или поне изглеждаше такъв в очите на Хари Селдън. Селдън прекъсна всекидневната си сутрешна разходка, за да го погледа.

Грубер — вероятно под петдесетте, няколко години по-млад от Селдън — бе малко изгърбен от своята продължителна служба в парка на Императорския дворец, но имаше приветливо, гладко избръснато лице, увенчано с розовеещ череп, който се провиждаше под тънката му светлоруса коса. Той леко си подсвиркваше и оглеждаше листата на храстите за някакви следи от нашествие на насекоми.

Естествено че не беше главен градинар. Главният градинар на парка в Императорския дворец бе високопоставен чиновник с разкошен офис в една от постройките на огромния дворцов комплекс, разполагаше с цяла армия мъже и жени и вероятно не инспектираше поверения му имот по-често от веднъж-дваж годишно.

Мандел Грубер представляваше само пионка в тази армия. Селдън знаеше, че титлата му е градинар първа класа и че е добре заслужена с тридесет години вярна работа.

Професорът спря на равната, настлана с трошляк алея и му каза:

— Още един чудесен ден, Грубер!

Грубер вдигна поглед от храстите, а очите му засияха:

— Да, наистина, Първи министре, и на мен ми е жал за ония, които ще са натъпкани вътре.

— Имаш предвид, че това ме чака ли?

— За Първия министър хората няма какво толкоз да мислят, но ако ще изчезнете в тези сгради в ден като днешния, ние, малцината късметлии, можем мъничко да съжаляваме за вас.

— Благодаря за съчувствието, Грубер, ала нали знаеш, че под куполите живеят четиридесет милиарда транторианци? Всички тях ли ожалваш?

— Абсолютно всички. Много съм доволен, че не съм от транторски произход, така че можах да се кандидатирам за градинар. Ние сме малцина на този свят, дето работим на открито. Ей ме на — един от шепата късметлии.

— Времето не винаги е толкова хубаво.

— Тъй е. И аз съм бивал тук в проливен дъжд и виещ вятър. Обаче щом си сложиш подходящи дрехи… Погледнете — и Грубер разпери широко ръце, широко като усмивката си, сякаш да прегърне огромното пространство на дворцовия парк. — Имам си приятели — дърветата, поляните, всички животински видове ми правят компания — и дори през зимата насърчавам растежа в геометрични форми. Някога виждали ли сте геометрията на парка, Първи министре?

— Че в тоя момент не я ли гледам?

— Имам предвид да разтворите плановете пред вас така, че да й се насладите с един поглед — тя е направо чудесна. Планирана е преди стотина години от Тапер Саванд и оттогава малко е променяна. Тапер бил голям специалист по градините, най-големият може би, и е дошъл от моята планета.

— Не беше ли Анакреон?

— Наистина. Далечен свят нейде на края на Галактиката, където все още има дива природа и животът може да бъде сладък. Аз дойдох тук с жълто на устата, когато сегашният главен градинар пое властта при стария Император. Естествено днес приказват за препроектиране на парка — Грубер въздъхна дълбоко и поклати глава. — Огромна грешка би било. Сега паркът е точно какъвто трябва да бъде: с правилни пропорции, добре балансиран, приятен за окото и душата. Вярно е, че навремето той понякога е бил променян. Императорите се уморяват от старото и винаги търсят новото, като че ли новото винаги е някак си по-хубаво. Нашият настоящ Император, дано дълго да живее, е запланувал с главния градинар да го препроектират. Поне така се говори между нас — последните изречения Грубер произнесе бързешком, сякаш се срамуваше, че разпространява дворцова клюка.

— Това може да не стане скоро.

— Надявам се, Първи министре. Моля ви, ако имате възможност да откъснете малко време от цялата тая тежка за сърцето работа, дето сигурно я вършите, проучете плана на парка. Рядка красота е и ако от мен зависи, от всичките тези стотици квадратни километри няма да преместя от мястото му нито листче, цвете или заек.

Селдън се усмихна:

— Ти си се посветил на професията си, Грубер. Няма да се изненадам, ако един ден станеш главен градинар.

— Дано съдбата ме опази от това. Главният градинар не диша чист въздух, не вижда естествен пейзаж и забравя всичко, което е научил от природата. Живее ей там — посочи с презрение Мандел Грубер — и си мисля, че вече не би различил храст от поток, освен ако някой от подчинените му не го изведе навън и не постави ръка върху храста или я топне в потока.

За миг изглеждаше, че градинарят ще изхрачи своето презрение, но той сякаш не можа да намери място, където би посмял да се изплюе.

Селдън тихо се разсмя:

— Добре е човек да поразговаря с теб, Грубер. Като ме налегнат задълженията, ми е приятно да се откъсна за малко, та да послушам философията ти за живота.

— Ах, Първи министре, не ме бива за философии. Слабо ми е образованието.

— За да бъдеш философ, не ти трябва образование, а само пъргав ум и житейски опит. Внимавай, Грубер, мога да те повиша.

— Ако просто ме оставите какъвто съм, Първи министре, ще имате цялата ми благодарност.

Хари Селдън продължи пътя си с усмивка, но тя изчезна, щом мислите му се върнаха пак към настоящите проблеми. Десет години като Първи министър — ако Грубер знаеше как му се повдига от този пост, неговата симпатия щеше да стигне огромни висоти. Можеше ли той да схване факта, че напредъкът на Селдън в техниките на психоисторията го заплашва да се сблъска с една непоносима дилема?

2

Умислените разходки на Селдън из парка бяха въплъщение на спокойствието. Тук, в центъра на прякото владение на Императора, човек трудно би повярвал, че се намира в свят, който с изключение на тая област е затворен с куполи. Това място чудесно можеше да бъде и на родния му Хеликон или на Анакреон — родината на Грубер.

Разбира се, чувството за умиротвореност беше илюзорно. Територията бе охранявана, тя направо бъкаше от служители на сигурността.

Някога, преди хиляда години, паркът на Императорския дворец — много по-малко разкошен, много по-малко отличаващ се от един свят, дето тепърва ще почне да конструира куполи над отделните области — е бил отворен за всички граждани и самият Император можел неохраняван да се разхожда из алеите и да кима в отговор на поздравяващите го поданици… Някога. Сега службите за сигурност си бяха по местата и вероятно никой транторианец не би успял да проникне тук. Това обаче не премахваше опасността, защото когато тя дойдеше, идваше от страна на недоволните имперски чиновници и от корумпираните войници. Точно вътре в парка заплахата за Императора и неговия персонал бе най-голяма. Какво например би станало, ако при онзи случай преди десетина години Селдън не бе придружаван от Дорс Венабили?

Беше по време на първата му година като Първи министър и той предположи (постфактум), че е съвсем естествено някои завистници да изгарят от мъка заради неочаквания му избор на тоя пост. Мнозина други, далеч по-квалифицирани — дали заради дългогодишната си служба, или най-вече от самомнение — също можеха да се ядосват на издигането му. Те не знаеха нищичко за психоисторията или за значението, което Императорът й отдаваше, и най-лесният начин да оправят нещата се оказа да подкупят един от положилите клетва бранители на Първия министър.

Дорс ще да е била доста по-недоверчива от самия Селдън или пък с изчезването на Демерцел от сцената инструкциите да пази съпруга си са били засилени. Истината е, че през първите няколко години от премиерството му тя по-често бе редом с него, отколкото нейде другаде.

И един късен топъл следобед Дорс забеляза отблясъка на захождащото слънце — слънцето, което никога не се виждаше под куполите на Трантор — върху метала на бластер.

— Лягай, Хари! — викна внезапно и краката й замачкаха тревата, когато се втурна към сержанта.

— Дай ми бластера, сержанте — свирепо каза Дорс Венабили.

Кандидат-убиецът, който за миг застина при неочакваната гледка на тичащата жена, сега реагира бързо и насочи лъскавия бластер.

Тя обаче вече беше до него; пръстите й стиснаха като менгеме дясната му китка и я повдигнаха нагоре.

— Пусни го — изсъска през зъби.

Сержантът се помъчи да издърпа ръката си и лицето му се изкриви.

— Не се опитвай, сержанте — рече Дорс. — Коляното ми е на три инча от слабините ти и само да мигнеш, ще говориш за гениталиите си в минало време. Затова не мърдай. Ха така. Добре, сега отвори ръка. Ако не пуснеш бластера веднага, ще ти я счупя.

Един градинар притича с вила в ръцете. Дорс го отпрати назад. Сержантът изтърва оръжието на земята.

Селдън вече бе наближил:

— Аз ще го отведа, Дорс.

— Няма да го отвеждаш. Вземи бластера и влез между тия дървета. Може да участват още хора и да са готови да действат.

Жената не беше отслабила хвата си. Тя каза:

— Сега, сержанте, искам името на този, който те е уговорил да посегнеш върху живота на Първия министър, и имената на всички други, които са с теб.

Сержантът мълчеше.

— Не ставай глупак — рече Дорс Венабили. — Говори! — и изви ръката му. Той падна на колене, а тя стъпи на врата му. — Ако си мислиш, че мълчанието много ти отива, мога да ти строша ларинкса и да млъкнеш завинаги. Преди това обаче ще те повредя лошо — няма да ти оставя една здрава кост. По-добре говори.

Сержантът се разприказва.

По-късно Селдън я запита:

— Как можа да го направиш, Дорс? Никога не съм предполагал, че си способна на такова… насилие.

Тя хладнокръвно отвърна:

— Всъщност, Хари, аз не му причиних много болка. Заплахата се оказа достатъчна. Във всеки случай най-важното беше твоята безопасност.

— Трябваше да ме оставиш сам да се оправям с него.

— Защо? За да пощадя мъжката ти гордост? Първо, ти нямаше да бъдеш толкова бърз. Второ, каквото и да бе успял да сториш, ти си мъж и то щеше да бъде очаквано. Аз съм жена, а жените, според общото мнение, не са така жестоки и повечето нямат силата да направят онова, което направих аз. Цялата случка ще спечели от преразказването и всички ще започнат да се ужасяват от мен. Заради страха от Дорс Венабили никой няма да се осмели да ти причини нещо лошо.

— Заради страха от теб и заради страха от наказанието. Нали знаеш, че сержантът и неговите помощници ще бъдат убити?

При тези думи обикновено сдържаният облик на Дорс се помъти от тревога, сякаш тя не можеше да понесе мисълта за екзекуцията на предателите, макар те да биха повалили нейния любим Хари, без да се колебаят.

— Но — възкликна — конспираторите няма защо да се убиват! Изгнанието ще свърши работа.

— Не, няма да свърши работа — настоя Селдън. — Твърде късно е. Клеон не ще и да чуе за друго, освен за екзекуция. Ако желаеш, мога да ти го цитирам.

— Искаш да кажеш, че вече е решил?

— Моментално. Обясних му, че ще бъде напълно достатъчно да ги пратят в изгнание или да ги тикнат в затвора, ала той отказа. Отвърна ми: „Всеки път, когато се опитам да реша някой проблем направо и със сила, първо Демерцел, а сега и ти започвате да говорите за «деспотизъм» и «тирания». Само че това е моят Дворец. Това е моят парк. Това са моите пазачи. Безопасността ми зависи от сигурността на туй място и от лоялността на тия хора. Мислиш ли, че и най-дребното отклонение от абсолютната лоялност може да бъде наказано с друго, освен с незабавна смърт? Как иначе би могъл да бъдеш в безопасност? Как иначе аз бих могъл да съм в безопасност?“ Казах му, че трябва да има съд. „Разбира се — рече ми, — кратък военен съд и не очаквам нито един глас за нещо различно от екзекуцията. Ще ги накарам да го проумеят.“

Дорс изглеждаше ужасена:

— Ти го приемаш много спокойно. Да не си съгласен с Императора?

Селдън кимна с нежелание:

— Съгласен съм.

— Понеже това беше покушение срещу теб? Нима си зарязал принципите си заради отмъщението?

— Стига, Дорс, не съм отмъстителен, обаче не само аз бях изложен на опасност или дори не Императорът. Ако новият летопис на Империята ни учи на нещо, то е, че владетелите идват и си отиват. Онова, което трябва да се защищава е психоисторията. Несъмнено, че даже и да ми се случи нещастие, някой ден тя ще бъде разработена, ала Империята запада бързо и ние не можем да чакаме. А единствен аз съм напреднал достатъчно, за да подготвя необходимите техники навреме.

— Тогава трябва да научиш и другите на това, което знаеш — мрачно каза Дорс.

— Да, правя го. Юго Амарил е приемлив заместник и съм събрал една група техничари, които все някога ще бъдат полезни, но те няма да станат толкова… — той млъкна.

— Няма да станат толкова добри, колкото си ти — толкова мъдри, толкова способни? Наистина ли?

— Така мисля — рече Селдън — и съм човек. Психоисторията е моя и ако има възможност аз да я разработя, искам аз да получа признанието.

— Човек — въздъхна Дорс и едва ли не тъжно поклати глава.

Екзекутираха ги. Такава чистка не бе виждана повече от век. Двама министри, петима по-нископоставени чиновници и четирима войници, включително злополучният сержант, намериха смъртта си. Всеки служител от охраната, който не устоя на невероятно суровото разследване, беше освободен от работа и заточен в отдалечените Външни светове.

Оттогава не се чу и шепот за нелоялност, а вниманието, с което пазеха Първия министър, стана всеизвестно — да не говорим за ужасната му съпруга, която мнозина вече наричаха Жената-тигър и която бдеше над него. Но повече не бе необходимо Дорс да го придружава навсякъде. Невидимото й присъствие беше достатъчна защита и Император Клеон можа да се наслади на почти десет години спокойствие и абсолютна сигурност.

Сега обаче психоисторията най-после стигна до точка, където можеха да се правят известни предвиждания, и докато Селдън пресичаше парка от своя офис на Първи министър до лабораторията си на психоисторик, той с безпокойство осъзна, че на тази мирна ера май й се вижда краят.

3

Въпреки това Хари Селдън не успя да потисне вълната от задоволство, която изпита при влизането си в лабораторията.

Как само се бяха променили нещата!

Всичко бе започнало преди двадесет години с неговото заиграване с второразредния хеликонски компютър. Точно тогава му хрумна първата мъглява идея за онуй, което щеше да прерасне в парахаотична математика.

Сетне дойдоха годините в Стрилингския университет, когато двамата с Юго Амарил се опитаха да ренормализират уравненията, да се избавят от неудобните безкрайности и да открият начин да избягнат най-лошите хаотични ефекти. Наистина не успяха особено много.

Сега обаче, след десет години като Първи министър, той разполагаше с цял етаж от последните компютри и голям екип хора, трудещи се над най-различни проблеми.

По необходимост никой от екипа му — с изключение, разбира се, на Юго и него самия — не можеше да знае доста повече от непосредствената задача, с която се занимаваше. Всеки работеше само с малка клисура или канара от гигантския планински масив, който единствено Селдън и Амарил умееха да видят като цяло. Но дори те го съзираха смътно, със скрити в облаците върхове и забулени в мъгла склонове.

Естествено, Дорс Венабили беше права. Трябваше да започне да посвещава хората си в дълбоката тайна. Техниката вече твърде излизаше извън възможностите на двама души, пък и Селдън остаряваше. Даже и да го очакваха още няколко десетилетия, годините на най-плодоносните му открития със сигурност бяха останали зад гърба му.

След месец Амарил щеше да стане на тридесет и девет и макар все още да бе млад, за математик вероятно не бе съвсем, а работеше над проблема почти така дълго, както самият Селдън. Навярно и неговите способности за нови отклоняващи се идеи западаха…

Юго Амарил го видя да влиза и се приближи. Първият министър го наблюдаваше с топло чувство. Амарил беше също толкова далянец, колкото и приемният син на Селдън, Рейч, ала въпреки мускулестото си тяло и ниския си ръст изобщо не приличаше на човек от този сектор. Нямаше мустаци, нямаше акцент, като че ли нямаше и каквото и да е далянско самосъзнание. Бе останал непроницаем дори за обаянието на Джоу-Джоу Джоуранъм, който до такава степен се бе харесал на хората от Дал.

Амарил сякаш не притежаваше нито секторен, нито планетарен, нито даже имперски патриотизъм, а принадлежеше — напълно и изцяло — на психоисторията.

Селдън изпита тръпка на непълноценност. Той самият не можеше да не размишлява за себе си като за хеликонец. Чудеше се дали хеликонското му самосъзнание няма да го подведе, изкълчвайки мисленето му за психоисторията. За да я използва както следва, в идеалния случай човек трябваше да се извиси над световете и секторите и да борави единствено с човечеството като безлична абстракция — точно това, което правеше Амарил.

„А аз не го правя“ — призна си Селдън и мълчешком въздъхна.

— Струва ми се, че прогресираме, Хари — каза Юго Амарил.

— Струва ли ти се, Юго? Само ти се струва?

— Не искам да излизам в Космоса без скафандър — съвсем сериозно отвърна той (Селдън знаеше, че колегата му не притежава кой знае какво чувство за хумор) и двамата отидоха в кабинета. Кабинетът беше малък, но добре защитен срещу подслушване.

Амарил седна и кръстоса крака:

— Последният ти план как да избегнем хаоса може би донейде върши работа — естествено за сметка на точността.

— Разбира се. Каквото спечелим на правата, го губим на завоите — така действа Вселената. Трябва само някак си да я поизлъжем.

— Поизлъгали сме я. Все едно, че гледаш през заскрежено стъкло.

— По-добре е от годините, когато се мъчехме да гледаме през олово.

Амарил си промърмори нещо под носа, сетне каза:

— Можем да доловим сенки и отблясъци от светлина.

— Изясни се!

— Не мога, но вече разполагам с първичния радиант, над който работих като а-а-а…

— Опитай с кротката ламика. Това е едно животно — впрегатно добиче, което имаме на Хеликон. Тук на Трантор няма такива.

— Ако ламиката се труди здравата, тогава моята работа над първичния радиант е била като нейната.

Натисна защитния клавиш на бюрото си, едно чекмедже се отключи и безшумно се отвори. Той извади оттам тъмен непрозрачен куб, който Селдън заразглежда с интерес. Хари Селдън сам беше разработил схемата на първичния радиант, обаче я налепи Амарил — него си го биваше да върши нещо с ръцете.

Стаята се затъмни и във въздуха затрепкаха уравнения и съотношения. Под тях се разстлаха числа, увиснали над повърхността на бюрото като окачени на невидими нишки.

— Чудесно — кимна Селдън. — Някой ден, стига да доживеем, първичният радиант ще излива река от математически символи, които ще очертават миналата и бъдещата история. С него ще можем да откриваме течения и поточета и да намираме начини да ги пренасочваме така, както ние предпочитаме.

— Да — сухо отвърна Амарил. — Ако съумеем да живеем със съзнанието, че действията, дето предприемаме за добро, могат да се обърнат за лошо.

— Юго, повярвай, никога не си лягам вечер, без тази мисъл да ме мъчи. Все пак още не сме стигнали дотам. Всичко, което имаме, е тук. Но то, ти сам го каза, не е нищо повече от светлини и сенки, гледани през заскрежено стъкло.

— Съвсем вярно.

— И какво според теб виждаш, Юго? — Селдън внимателно и малко тъжно огледа Амарил.

Той беше наддал на тегло и станал леко дундест. Прекарваше твърде дълго прегърбен над компютрите (а сега и над първичния радиант) и твърде недостатъчно във физическа дейност. И макар, както Селдън знаеше, от време на време да се срещаше с жени, никога не се бе оженил. Груба грешка! Даже и на един работохолик му се налага да отдели някой час, за да зарадва съпругата си и да обърне внимание на нуждите на децата.

Хари Селдън си помисли за своята все още стройна фигура и за начина, по който Дорс се стремеше да го накара да я поддържа такава.

— Какво виждам ли? — рече Амарил. — Империята е в опасност.

— Империята винаги е в опасност.

— Да, обаче тази е по-определена. Възможно е да имаме неприятности в Центъра.

— На Трантор?

— Така предполагам. Или пък в Периферията. Или положението тук ще стане лошо — може би гражданска война, или Външните светове ще започнат да се отцепват.

— Навярно не е нужно да се използва психоисторията, за да се посочат такива възможности.

— Интересното е, че те май се изключват взаимно. Или едната, или другата. Вероятността двете да се осъществят едновременно е много малка. Ето виж! Това е от собствената ти математика, погледни!

Те задълго се наведоха над първичния радиант.

Накрая Селдън призна:

— Не мога да разбера защо двете ще се изключват взаимно.

— И аз не мога, Хари, но каква е ценността на психоисторията, ако ни показва единствено неща, които и бездруго виждаме? Онова, което тя не ни показва, е, първо, коя алтернатива е по-добра, и второ, какво да правим, та да се осъществи по-добрата и да снижим вероятността за по-лошата.

Селдън присви устни и бавно произнесе:

— Мога да ти кажа коя алтернатива е за предпочитане. Да оставим Периферията да се отцепи и да запазим Трантор.

— Наистина ли?

— Без съмнение. Трябва да поддържаме Трантор стабилен дори и само затова, че ние сме тук.

— Мисля, че нашето удобство не е решаващо.

— Ала психоисторията е решаваща. Каква полза ще имаме да задържим Периферията непокътната, ако условията на Трантор ни принудят да преустановим работата си? Не казвам, че ще ни убият, но може да не сме в състояние да работим. От развитието на психоисторията ще зависи съдбата ни. Що се отнася до Империята, ако Периферията се отцепи, тогава само ще започне разпадането, на което може да му потрябва много време, за да стигне до сърцевината.

— Даже и да си прав, Хари, какво да сторим, за да поддържаме Трантор стабилен?

— Като начало ще трябва да помислим над въпроса.

Възцари се мълчание, сетне Селдън забеляза:

— Мисленето не ме прави щастлив. Ами ако Империята вече е тръгнала в погрешна посока и така е било през цялата история? Всеки път, когато разговарям с Грубер, си мисля за това.

— Кой е Грубер?

— Мандел Грубер. Градинар.

— Аха, онзи същият, който беше дотичал с вилата да те спасява при несполучливото покушение?

— Да. Винаги съм му бил благодарен за жеста. Разполагаше само с една вила, а бе напълно възможно да има и други конспиратори, въоръжени с бластери. Туй се казва лоялност! Както и да е, като говоря с него, все едно, че поемам глътка чист въздух. Не мога да прекарвам цялото си време в разговори с дворцови чиновници и психоисторици.

— Благодаря.

— Хайде, знаеш какво имам предвид. Грубер обича простора. Харесва вятъра, дъжда, свирепия студ и всичко друго, с което може да го изненада случаят. Понякога на мен самия това ми липсва.

— На мен не ми липсва. Няма да ми мигне окото, ако никога не изляза вън.

— Ти си израснал под купола, но представи си, че Империята се състои от малки неиндустриализирани светове, които се прехранват със скотовъдство и земеделие, слабонаселени са и имат доста неусвоени площи. Няма ли да бъде по-хубаво всички да сме навън?

— Звучи ужасно.

— Ще намеря малко свободно време да проверя колкото мога по-подробно. Струва ми се, че това е случай на нестабилно равновесие. Подобен слабонаселен свят или ще замре и обеднее, изпадайки в някакво некултурно състояние близо до животинското, или ще се индустриализира. Той балансира на тесен връх и ще се прекатури в едната или другата посока. Така се е случило, че почти всички светове в Галактиката са се втурнали в индустриализацията.

— Защото това е по-добре.

— Навярно, но не може да продължава вечно. Сега наблюдаваме резултатите от прекатурването. Империята няма да съществува още дълго, понеже… понеже е прегрята. Не мога да измисля по-свястна формулировка. Ако чрез психоисторията успеем да предотвратим падането или, което е по-вероятно, подпомогнем оздравяването подир падането, нима ще бъде само за да осигурим следващ период на прегряване? Нима човечеството няма друго бъдеще, освен да тика като Сизиф камъка чак до върха на планината, единствено за да го види как се търкаля отново към дъното?

— Кой е Сизиф?

— Герой от примитивен мит. Юго, трябва да четеш повече.

Амарил сви рамене:

— Така че да мога да науча за Сизиф? Я остави тези дреболии. Може би психоисторията ще ни покаже пътя към съвсем ново общество, което да се различава във всяко отношение от онова, дето виждаме, стабилно и желано общество.

— Надявам се — въздъхна Селдън. — Надявам се, ала засега няма никакви изгледи. В близките години ще трябва просто да работим за отцепването на Периферията. Това ще бъде знак за началото на падането на Галактическата империя.

4

— Точно така му рекох — каза Хари Селдън. — „Това ще бъде знак за началото на падането на Галактическата империя.“ И то ще стане, Дорс.

Дорс го слушаше със стиснати устни. Тя приемаше Селдъновото премиерство хладнокръвно, както приемаше всичко друго. Единствената й задача бе да пази него и психоисторията му, но отлично осъзнаваше, че тази задача се утежнява от поста му. Най-добрата защита бе да стане незабележим, а докато символите на Империята — Корабът и Слънцето — продължаваха да светят над Селдън, никакви съществуващи физически бариери нямаше да бъдат задоволителни…

Луксът, в който сега живееха — сигурната защита срещу шпиониращите лъчи и евентуалното покушение; преимуществото за собствените си исторически проучвания да разполага с почти неограничени средства, — не я удовлетворяваше. С готовност би го разменила за старото им жилище в Стрилингския университет или, още по-хубаво, за някой забутан апартамент в безименен сектор, където никой да не ги познава.

— Всичко това е много добре, Хари, скъпи — рече, — ала не е достатъчно.

— Какво не е достатъчно?

— Информацията, която ми даваш. Твърдиш, че можем да загубим Периферията. Как? Защо?

Селдън леко се усмихна:

— Чудесно би било да знам, Дорс, обаче психоисторията още не е на този етап, когато да може да ни го каже.

— Тогава ти как виждаш нещата? Може би като следствие от амбициите на отдалечените местни губернатори да се обявят за независими?

— Това положително е важен фактор. Случвало се е — и ти го знаеш по-добре от мен, — но никога не е продължавало дълго. Тоя път може да е за постоянно.

— Понеже Империята е по-слаба?

— Да, защото сега търговията върви по-трудно отпреди, защото комуникациите са по-ограничени, отколкото са били, защото губернаторите в Периферията наистина са по-близо от всякога до независимостта. Ако някой от тях се надигне с по-специални амбиции…

— Готов ли си да кажеш кой би могъл да бъде?

— Ни най-малко. Всичко, което на този етап можем да извлечем от психоисторията, е, че ако някакъв губернатор с необичайни способности и апетити въстане, условията да постигне целта си ще бъдат много по-подходящи от някогашните. Възможно е причината да е друга — голяма естествена катастрофа или внезапна гражданска война между две различни коалиции от Външните светове. Нищо от това не е предсказуемо отсега, обаче можем да твърдим, че ако се случи нещо подобно, то ще има по-сериозни последици, отколкото би имало преди един век.

— Но ако не знаеш малко по-точно какво ще се случи там, как ще действаш тъй, че да си сигурен в разцепването на Периферията, а не на Трантор?

— Като следя и едното, и другото, опитвам се да стабилизирам Трантор и не се опитвам да стабилизирам Периферията. Не можем да очакваме психоисторията автоматично да направлява събитията, без да узнаем много повече за начина, по който работи. Затуй, така да се каже, ще трябва непрекъснато да използваме ръчното управление. Някой ден техниката ще бъде усъвършенствана и нуждата от ръчно управление ще се намали.

— Аха — каза Дорс, — не сега, а някой ден, нали?

— Да. Дори и това е само надежда.

— Добре, какъв вид нестабилност би заплашила Трантор, ако решим да задържим Периферията?

— Възможностите са същите: икономически и социални фактори, амбициозни съперничества между високопоставените служители. И още нещо. Описах на Юго Империята като прегрята и Трантор всъщност е най-прегрятата й част. Той сякаш направо се разпада. Инфраструктурата — водоснабдяването, отоплението, отстраняването на отпадъците, горивопроводите, всичко — изпитва необичайни трудности и напоследък все повече и повече започва да ме занимава.

— Ами смъртта на Императора?

Селдън разпери ръце:

— Това неизбежно ще се случи, обаче Клеон е в добро здраве. Той е само на моите години, което означава, че бих желал да е по-млад, но все пак не е твърде стар. Синът му е абсолютно неподходящ да го наследи, а пък претенденти ще се намерят достатъчно. Даже повече от достатъчно, за да предизвикат неприятности и да направят от смъртта му проблем. Ала тя може и да не се окаже истинска катастрофа от гледна точка на историята.

— Тогава, да речем, убийството му?

Селдън нервно вдигна поглед:

— Не го споменавай. Даже и да сме подсигурени, не използвай тази дума.

— Хари, не ставай глупав. С подобна възможност също трябва да се съобразяваме. Беше време, когато джоуранъмитите можеха да докопат властта, и ако бяха успели, Императорът по един или друг начин…

— Едва ли, щеше да им бъде по-удобен като фигурант. Но забрави за това. Джоуранъм почина миналата година на Нишая — доста покъртителен пример.

— Той имаше последователи.

— Естествено. Всеки има последователи. Щом проучваш ранната история на Транторското кралство и Галактическата империя, попадала ли си някога на глобалистката партия от моя роден Хеликон?

— Не, не съм. Не искам да засягам чувствата ти, Хари, обаче въобще не си спомням да съм попадала на исторически епизод, в който Хеликон да е играл някаква роля.

— Не си ме засегнала, Дорс. Винаги съм казвал, че свят без история е щастлив свят. Както и да е, преди около двадесет и четири века там имало група хора, които били напълно убедени, че Хеликон е единственото населено място във Вселената. Хеликон е бил Вселената и освен него съществувала само твърдата небесна сфера, обсипана със звездички.

— Е, как са могли да вярват в това? — попита Дорс. — Сигурно са били част от Империята.

— Да, но глобалистите настоявали, че всички доказателства за съществуването на Империята са или илюзия, или преднамерена измама и че имперските пратеници и чиновници са всъщност хеликонци, които по някаква причина играят тази роля. Били са абсолютно имунизирани срещу здравия разум.

— И какво се случило?

— Предполагам, че винаги е приятно да си мислиш, че твоят свят е Светът. Във възхода си глобалистите вероятно са убедили десет процента от населението на планетата да се влеят в тяхното движение. Само десет процента, ала те представлявали едно разпалено малцинство, което надделяло над безразличното мнозинство и заплашвало да вземе властта.

— Обаче не успели, нали?

— Не, не успели. Глобализмът предизвикал намаляване на имперската търговия и хеликонската икономика изпаднала в стагнация. Когато започнало да се отразява на портфейлите на хората, вярването им бързо загубило популярност. Навремето възходът и падението му озадачили мнозина, но психоисторията, сигурен съм, би показала, че това е неизбежно и че изобщо не е било нужно да му се обръща внимание.

— Разбирам. Само че, Хари, каква е поуката? Предполагам, че има известна връзка с онова, което обсъждаме.

— Връзката е, че такива движения никога не изчезват напълно, независимо колко смешни може да са догмите им в очите на разумните хора. На Хеликон сега, в този момент, все още съществуват глобалисти. Не са много, но от време на време седемдесет-осемдесет от тях се събират на нещо, което наричат Глобален конгрес, и си доставят невероятно удоволствие, говорейки си един на друг за глобализма. Е, само преди десет години движението на джоуранъмитите изглеждаше ужасна заплаха за тоя свят, така че въобще няма да бъде изненада, ако са останали някакви отломки. Остатъци от него може да има и след хиляда години.

— Не е ли възможно някоя отломка да бъде опасна?

— Съмнявам се. Това, което правеше движението опасно, беше обаянието на Джоу-Джоу, а той е мъртъв. Джоу-Джоу дори не умря героично или по друг забележителен начин; просто се състари и почина в изгнание като сломен човек.

Дорс се изправи и бързо закрачи из стаята, размахвайки ръце и свивайки юмруци. Сетне се върна и спря пред седналия Селдън.

— Хари — рече, — нека ти кажа какво ме тревожи. Ако психоисторията сочи възможността на Трантор да станат сериозни безредици и ако все още има джоуранъмити, те все още могат да замислят смъртта на Императора.

Селдън нервно се разсмя:

— Плашиш се от сенки, Дорс. Успокой се.

Обаче откри, че не му е толкова лесно да пренебрегне казаното от нея.

5

Секторът Уай по традиция се противопоставяше на Ентунската династия на Клеон I, която управляваше Империята вече над два века. Противопоставянето датираше от времето, когато някои от кметовете на Уай бяха заемали имперския трон. Уайската династия нито бе властвала дълго, нито се бе оказала особено успешна, ала хората и управниците от този сектор трудно можеха да забравят, че някога са били — макар временно и без голяма полза — абсолютни господари. Краткият период отпреди осемнадесет години, когато самоназначилата се за кмет на Уай Прашел хвърли ръкавица на Империята, беше подсилил както уайската гордост, тъй и чувството за неудовлетвореност.

Всичко това обясняваше защо скромната групичка водачи на конспирацията се чувстваха в Уай в такава безопасност, каквато не биха изпитвали където и да е другаде на Трантор.

Петима от тях седяха около масата в една стая нейде из порутената част на сектора. Стаята бе лошо обзаведена, но добре защитена срещу подслушване.

На стол, малко по-качествен от другите, се разполагаше човек, който спокойно можеше да бъде взет за водач. Лицето му беше слабо и с нездрав тен, устата — широка, а устните — толкова бледи, че едва се забелязваха. Косата му бе леко прошарена, ала очите му горяха с неугасима ярост.

Беше се втренчил в седналия точно насреща му мъж — явно по-стар и отпуснат, с почти бяла коса и увиснали бузи, които потреперваха, щом проговореше.

Водачът остро каза:

— Е? Напълно ясно е, че нищо не си свършил. Обясни защо!

По-възрастният рече:

— Аз съм стар джоуранъмит, Намарти. Защо трябва да обяснявам действията си?

Гембъл Дийн Намарти, бившата дясна ръка на Ласкин Джоу-Джоу Джоуранъм, отбеляза:

— Има много стари джоуранъмити. Някои са некомпетентни, други са кекави, трети са забравени. Това, че си стар джоуранъмит, не означава нещо повече от това да си стар глупак.

Възрастният мъж се облегна на стола си:

— Ти ме наричаш стар глупак? Мен? Каспал Каспалов? Аз бях с Джоу-Джоу още когато ти не беше влязъл в партията, когато беше едно парцаливо нищо, което си търси ръководна идея.

— Не съм те нарекъл глупак — припряно отвърна Намарти. — Казах само, че някои стари джоуранъмити са глупаци. Сега имаш възможност да ми докажеш, че не си от тях.

— Моите връзки с Джоу-Джоу…

— Забрави ги. Той е мъртъв!

— Аз мисля, че духът му продължава да живее.

— Ако тази мисъл ще ни помага в борбата, тогава духът му продължава да живее. Само че за другите, а не за нас. Ние знаем, че той грешеше.

— Не съм съгласен.

— Не настоявай да изкараш герой един обикновен човек, който правеше грешки. Той си въобразяваше, че може да раздвижи Империята единствено със силата на ораторството, със слово…

— Историята показва, че в миналото думите са местели планини.

— Явно не думите на Джоуранъм, защото той допускаше грешки. Джоу-Джоу много некадърно скри микогенския си произход и, още по-лошо, позволи да го подмамят да обвини Първия министър Ето Демерцел, че е робот. Предупреждавах го против такова обвинение, но той не поиска да ме послуша и това го унищожи. Хайде сега да почнем на чисто, а? Както и да използваме името на Джоуранъм пред другите, нека ние самите не се вцепеняваме от него.

Каспал Каспалов седеше мълчаливо. Другите трима местеха поглед от Намарти към Каспалов и обратно, решени да оставят водача да изнесе тежестта на спора.

— Заради изгнаничеството на Джоуранъм на Нишая движението се разцепи и можеше да изчезне — твърдо каза Намарти. — И наистина щеше да изчезне, ако не бях аз. Малко по малко, камък по камък аз го изградих отново и го превърнах в мрежа, която опасва цял Трантор. Смятам, че го знаеш.

— Знам го, шефе — промърмори Каспалов. Използването на титлата даде ясно да се разбере, че търси помирение.

Гембъл Дийн Намарти сдържано се усмихна. Не настояваше за това обръщение, но винаги му бе приятно да го чуе. Той напомни:

— Ти си част от тази мрежа и имаш своите задължения.

Каспалов се размърда. Явно водеше вътрешен спор и накрая бавно издума:

— Ти ми рече, шефе, че си предупредил Джоуранъм да не обвинява стария Първи министър, че е робот. Той не те е послушал, ала поне те е оставил да си кажеш приказката. Може ли аз да имам същата привилегия да посоча какво мисля за грешка и ти да ме изслушаш така, както Джоуранъм е изслушал теб — даже и ако ти, също като него, не приемеш съвета?

— Естествено, че ще си кажеш приказката, Каспалов. Ти си тук точно за да можеш да го сториш. Каква ти е идеята?

— Тая наша нова тактика е погрешна, шефе. Тя предизвиква разрушения и вреди.

— Разбира се! Тъй е замислена — Намарти се раздвижи на стола си, сдържайки с усилие своя гняв. — Джоуранъм се опита да убеждава и не успя. Ние ще съборим Трантор чрез действия.

— Колко ще продължат? И на каква цена?

— Толкова дълго, колкото трябва, и то при много ниска цена. Прекъсване на енергозахранването тук, спиране на водата там, връщане на каналните потоци, повреда на кондиционерите — всичко туй означава неприятности и неудобства.

Каспалов поклати глава:

— Тези неща се натрупват, шефе.

— Естествено, Каспалов, и ние искаме разочарованието и негодуванието на хората също да се натрупат. Слушай, Каспалов, Империята се разлага. Всеки го знае. Всеки, способен да мисли интелигентно, го знае. Техниката ще отказва тук и там, дори и нищо да не правим. Ние само малко й помагаме.

— Това е опасно, шефе. Инфраструктурата на Трантор е невероятно сложна. Някой невнимателен тласък и тя може да се разпадне. Ако дръпнем погрешна нишка, Трантор би могъл да се срути като къщичка от карти.

— Засега не се е срутил.

— Но утре може и да се срути. И какво ще стане, ако хората разберат, че ние сме причината? Ще ни разкъсат на парчета. Няма да има нужда да викат силите за сигурност или военните. Тълпата ще ни унищожи.

— Откъде ще научат достатъчно, та да ни обвинят? Естествената мишена на хорското негодувание ще бъде правителството — съветниците на Императора. Никога няма да видят нищо зад това.

— А ние как ще живеем със самите себе си, като знаем какво сме направили?

Този въпрос бе зададен шепнешком; старият човек очевидно се вълнуваше доста. Каспалов умолително погледна през масата към своя водач, към човека, на когото се бе заклел във вярност. Беше го сторил с убеждението, че Намарти наистина ще продължи да носи знамето на свободата, предадено му от Джоу-Джоу Джоуранъм. Сега Каспалов се чудеше дали Джоу-Джоу би искал неговият блян да си отиде по такъв начин.

Намарти цъкна с език като баща, който мъмри непослушното си дете:

— Колега, тия сантименталности нали не са на сериозно? Веднъж да дойдем на власт, ще съберем парчетиите и ще изградим всичко отново. Ще привлечем хората с някогашните приказки на Джоуранъм за масово участие в управлението и по-голяма представителност и щом се укрепим здраво, ще установим по-ефикасно и силно правителство. Тогава ще имаме по-добър Трантор и по-здрава Империя. Ще създадем нещо като дискусионна система, където представителите на другите светове да си приказват, докато се замаят… обаче ще управляваме ние.

Каспал Каспалов седеше в нерешителност. Намарти се усмихна безрадостно:

— Не си сигурен ли? Не можем да загубим. Събитията се развиват идеално и ще продължат да се развиват идеално. Императорът не знае какво става, няма си и понятие. А пък Първият министър е математик. Вярно, че погуби Джоуранъм, но оттогава не е свършил работа за пукната пара.

— Той разполага с откритие, което се казва… казва се…

— Зарежи го. Джоуранъм му придаваше голямо значение, ала това се дължи донякъде на микогенския му произход, също като роботската му мания. Този математик няма нищо…

— Исторически психоанализ или нещо подобно. Веднъж чух Джоу-Джоу да обяснява…

— Зарежи го. Просто си гледай работата. Нали управляваш вентилирането в сектора Анемория? Е, чудесно. Накарай го да не функционира нормално, както ти си избереш. Или да спре тъй, че да се повиши влажността, или да произвежда някаква особена миризма, или нещо такова. Това няма да убие никого, така че защо да изпадаме в целомъдрена виновност? Просто ще заставиш хората да се чувстват неуютно и ще покачиш общото равнище на дискомфорт и раздразнение. Да разчитаме ли на теб?

— Ама онова, което за младите и здравите ще бъде само дискомфорт и дразнител, може да се окаже по-тежко за децата, за старците, за болните…

— Да не настояваш, че изобщо никой не трябва да пострада?

Каспалов промърмори под носа си. Намарти отсече:

— Нищо не може да се направи, за да се гарантира, че никой няма да пострада. Просто си свърши работата. Свърши я тъй, че да пострадат колкото се може по-малко хора — щом съвестта ти настоява, — само че я свърши!

— Виж какво, шефе, имам да кажа още нещо — рече Каспалов.

— Казвай — уморено отвърна Намарти.

— Можем да чоплим инфраструктурата с години, но ще дойде време, когато ще трябва да се възползваш от натрупаното недоволство и да вземеш властта. Как смяташ да го сториш?

— Искаш да знаеш как точно ще го направим?

— Да. Колкото по-бързо ударим, толкова по-ограничени ще бъдат щетите и толкова по-ефикасна ще е хирургическата намеса.

Намарти бавно произнесе:

— Още не съм решил какво ще е естеството на този „хирургически удар“, обаче той ще дойде. Дотогава ще вършиш ли своята част от работата?

Каспалов неохотно се съгласи:

— Да, шефе.

— Добре, върви — каза водачът и го отпрати с рязък жест.

Каспал Каспалов стана, обърна се и излезе. Намарти го проследи с поглед, сетне рече на мъжа от дясната си страна:

— На Каспалов не може да му се вярва. Смятам, че се е продал и искаше да знае бъдещите ми планове само за да ни предаде. Погрижи се за него.

Другият кимна и тримата излязоха, оставяйки Намарти сам в стаята. Той угаси светещите стенни панели с изключение на един-единствен квадрат на тавана, тъй че да не седи в пълна тъмнина.

Помисли си: „Всяка верига има слаби брънки, които трябва да се елиминират. Правили сме го някога и резултатът е, че сега разполагаме с неуязвима организация.“

И той се усмихна в полумрака, като разкриви лице в някакво дивашко веселие. В края на краищата мрежата се простираше дори в самия Дворец — не съвсем твърдо, не съвсем сигурно, но я имаше и там. И тя щеше да бъде заздравена.

6

Времето над незащитения от купол парк на Императорския дворец се бе задържало топло и слънчево.

Това не се случваше често. Хари си спомни, че веднъж Дорс му беше обяснила как са избрали точно тази област въпреки студените й зими и честите й дъждове.

— Тя всъщност не е била избрана — разправяше Дорс. — В ранното Транторско кралство е била наследствено имение на Морогшанския род. Когато Кралството прерасло в Империя, имало много места, където Императорът можел да живее — летни и зимни курорти, спортни центрове, крайбрежни владения. И докато куполите полека-лека обвивали планетата, един царуващ Император, който живеел тук, толкова харесал мястото, че то останало без купол. И само защото единствена била без купол, зоната се превърнала в специална. Тази уникалност се понравила на следващия монарх… и на следващия… и на следващия… Така се зародила традицията.

Както винаги, когато чуеше нещо подобно, Селдън си бе помислил: „Как би могла психоисторията да се справи с това?“ Би ли могла да предскаже, че ще остане някаква незащитена от купол зона, но да бъде абсолютно неспособна да определи коя ще е тя? Дали изобщо би стигнала дотам? Дали би успяла да предвиди, че няколко зони ще останат без куполи, или пък че няма да остане нито една — и да сбърка? Как би могла да отчете личните предпочитания и вкусове на Императора, който ще бъде на трона в критичния момент и който ще вземе решение в мигове на каприз и нищо повече? В тази посока царяха хаосът и лудостта.

Клеон I очевидно се наслаждаваше на хубавото време.

— Остарявам, Селдън — каза. — Няма защо да ти го припомням. Двамата с теб сме на еднаква възраст. Предполагам, че щом не ми се играе тенис или не ми се ходи на риболов даже когато току-що пак са зарибили езерото, а предпочитам спокойно да се разхождам из алеите, това е признак за старост.

Докато говореше, той ядеше сухи фрукти. Те напомняха онуй, което на родния Селдънов Хеликон се наричаше тиквени семки, но бяха по-големи и с не толкова фин вкус. Клеон внимателно ги натискаше със зъби, обелваше тънките люспи и хвърляше ядките в устата си.

Хари Селдън не обичаше кой знае колко вкуса им, ала естествено щом Императорът му предложи, прие и изяде няколко.

С шлюпките в ръка монархът разсеяно се огледа за някакъв съд, който да използва като кошче за боклук. Не видя, обаче забеляза наблизо застаналия мирно (както се полагаше в присъствието на Императора) градинар, склонил почтително глава. Клеон рече:

— Градинарю!

Човекът услужливо се приближи:

— Сир!

— Изхвърли ги вместо мен — и изтръска шлюпките в дланта на градинаря.

— Да, сир.

Селдън каза:

— Аз също имам няколко, Грубер.

Грубер протегна ръка и почти срамежливо кимна:

— Да, Първи министре.

Той бързо се отдалечи, а Императорът се загледа с любопитство подире му.

— Познаваш ли го, Селдън?

— Да, сир. Стар приятел ми е.

— Градинарят ти е стар приятел? Какъв е той? Някой закъсал колега математик?

— Не, сир. Навярно си спомняте историята, когато… — Хари се прокашля, търсейки най-тактичния начин да припомни инцидента — … сержантът застраши живота ми малко след като благодарение на Вашата добрина бях избран на настоящия си пост.

— Опитът за убийство — Клеон погледна небето, сякаш диреше спокойствие. — Не разбирам защо всички се боят толкова от тази дума.

— Може би — мазно каза Селдън, като леко се презираше заради лекотата, с която се бе научил да ласкае — ние, останалите, сме по-потресени от възможността с нашия Император да се случи нещастие, отколкото Сте самият Вие.

Клеон иронично се усмихна:

— А, сигурно. И какво общо има това с Грубер? Нали така му беше името?

— Да, сир. Мандел Грубер. Уверен съм, че ако се опитате да си припомните, ще се сетите, че един градинар притича с вила в ръцете, за да ме защити от въоръжения сержант.

— Ах, да. Това ли е въпросният градинар?

— Именно, сир. Оттогава го смятам за приятел и му се обаждам почти всеки път, когато изляза в парка. Мисля, че той ме пази и изпитва нещо като собственически чувства към мен. А аз, разбира се, съм привързан към него.

— Не те упреквам. Понеже споменахме случката, как е твоята забележителна дама, доктор Венабили? Не я виждам често.

— Тя е историк, сир. Броди в миналото.

— Не те ли е страх от нея? Мен ме е страх. Казаха ми как се е държала с тоя сержант. Човек би могъл да го съжали.

— Заради мене, сир, тя лесно освирепява, обаче напоследък е нямала повод. Всичко е много спокойно.

Императорът гледаше след отдалечаващия се градинар:

— Дали сме възнаградили този човек?

— Аз го възнаградих, сир. Той има жена и две дъщери и аз уредих всяка от дъщерите да разполага с една сума, заделена за образованието на децата й, колкото и да са те.

— Чудесно, но мисля, че заслужава повишение. Добър градинар ли е?

— Превъзходен, сир.

— Главният градинар Малкомбър — не съм съвсем сигурен дали точно си спомням името му — остарява и май вече не се справя перфектно със задълженията си. Отдавна е минал седемдесетте. Смяташ ли, че този Грубер ще може да се справи?

— Убеден съм, сир, ала той харесва сегашната си работа. Тя го държи на открито във всякакво време.

— Странна препоръка. Вярвам, че ще привикне с администрирането, а и наистина търся майстор, за да подновя малко парка. Хм, ще трябва да си помисля. Твоят приятел Грубер може да излезе тъкмо човекът, от когото се нуждая. Между другото, Селдън, какво имаше предвид, като каза, че е много спокойно?

— Само това, сир, че в Императорския двор няма признаци за разногласия. Неизбежната тенденция към интригантстване, изглежда, е толкова близо до минимума, колкото въобще е възможно.

— Нямаше да говориш така, Селдън, ако ти беше Император и трябваше да се съобразяваш с всички тези чиновници и техните оплаквания. Как можеш да приказваш, че нещата са спокойни, когато през седмица пристигат доклади за сериозни повреди навсякъде из Трантор?

— Нормално е подобни неща да се случват.

— Не си спомням предните години да са се случвали толкоз често.

— Може би защото наистина са липсвали, сир. Инфраструктурата старее. За да се извършат нужните ремонти, са необходими време и огромни разходи, а ситуацията сега е такава, че хората няма да погледнат с добро око на едно повишаване на данъците.

— Да, както винаги. Доколкото разбирам, хората са доста недоволни от тези повреди. Те трябва да престанат, Селдън, така че се погрижи за тях. Какво казва психоисторията?

— Същото, което казва и здравият разум: всичко остарява.

— Това напълно ми провали хубавия ден. Оставям нещата в твои ръце, Селдън.

— Да, сир — тихо рече Първият министър.

Императорът си тръгна и Хари Селдън си помисли, че и неговият хубав ден е провален. Повредите в Центъра бяха точно алтернативата, която не желаеше. Но как ли би могъл да я предотврати и да прехвърли кризата към Периферията?

Психоисторията не даваше отговор.

7

Рейч беше изключително доволен, защото това бе първата семейна вечеря от няколко месеца насам с двамата, за които той мислеше като за баща и майка. Прекрасно знаеше, че в биологичен смисъл те изобщо не са му родители, ала този факт нямаше значение. Усмихна им се с цялата си любов.

Обстановката не бе така уютна, както едно време в Стрилинг, когато домът им беше малък и интимен, истинска перла в големия обков на университета. Сега, за нещастие, нищо не можеше да прикрие величието в дворцовите покои на Първия министър.

Понякога Рейч се гледаше в огледалото и се дивеше как е възможно туй. Не бе висок — само 163 сантиметра, — определено по-нисък от всеки от родителите си. Изглеждаше по-скоро набит и мускулест, но не и дебел, с черна коса и наистина далянски мустаци, които поддържаше колкото може по-тъмни и гъсти.

В огледалото все още би могъл да види гаменчето от улицата, каквото беше, преди най-невероятната от всички невероятни възможности да предизвика срещата му с Хари и Дорс. Професор Селдън тогава бе много по-млад и сега видът му ясно подсказваше, че самият Рейч е кажи-речи толкова възрастен, колкото Хари при първата им среща. За учудване Дорс почти не се променяше. Бе все тъй здрава и стегната както в деня, когато Рейч за пръв път показа на двамата пътя към майка Рита в Билиботън. И ето че днес роденият в мизерия далянец е държавен чиновник, дребна пионка в Министерството на населението.

— Как вървят работите в службата, Рейч? — попита Селдън. — Има ли някакъв прогрес?

— Донякъде, татко. Разработват се закони, вземат се решения, произнасят се речи. Въпреки това е трудно да размърдаш хората. Можеш колкото си щеш да проповядваш братство, ала никой не се чувства братски настроен, което ми напомня, че далянците не са по-добри от останалите. Казват, че искат да ги третират като равни и правят всичко възможно да го постигнат, но ако им дадеш шанс, нямат никакво желание те да се отнасят към другите като към равни.

— Рейч, да промениш умовете и сърцата на човеците е почти невъзможно — рече Дорс. — Достатъчно е да се опитваш и евентуално да отстраниш най-очебийните несправедливости.

— Белята е — каза Селдън, — че през по-голямата част от историята никой не е работил над този проблем. На хората е била давана възможност да се скапват в приятната игричка „Аз съм по-добър от теб“ и сега тая мръсотия не е лесно да се разчисти. Ако позволим на нещата да следват естествения си ход и да се влошават в продължение на хиляда години, не можем да се оплакваме, в случай че ни потрябват, да речем, сто години да ги оправим.

— Понякога, татко — въздъхна Рейч, — си мисля, че ти ме уреди на тази работа, за да ме накажеш.

Хари Селдън вдигна вежди:

— За какво да те наказвам?

— Понеже програмата на Джоуранъм за равенство между секторите и за по-голямо участие на хората в управлението ми хареса.

— Не те упреквам за това. Внушенията му бяха примамливи, обаче ти знаеш, че Джоуранъм и бандата му ги използваха единствено като средство да придобият власт. После…

— Но ти ме застави да го вкарам в капана, въпреки че възгледите му ми харесваха.

— Не ми беше лесно да те помоля да го направиш — подчерта Първият министър.

— И сега ме караш да работя над внедряването на програмата на Джоуранъм просто за да ми покажеш колко е трудно тя да се осъществи на практика.

Селдън каза на Дорс Венабили:

— Как ти се струва това? Момчето ми приписва някаква лукава непочтеност, каквато просто не е в моя характер.

— Предполагам — кимна Дорс с отсянка на усмивка върху устните, — че не приписваш такива неща на баща си.

— Не съвсем. Във всекидневния живот по-праволинеен от теб, татко, няма. Но ако ти се наложи, знаеш как да подреждащ картите. Не е ли точно туй, което се надяваш да направиш с психоисторията?

Селдън тъжно рече:

— Засега с психоисторията съм напреднал твърде слабо.

— Много жалко. Аз продължавам да си мисля, че трябва да има някакво психоисторическо решение на проблема за човешкото тесногръдие.

— Може и да има, обаче не съм го намерил.

Когато вечерята приключи, Хари Селдън каза:

— Рейч, сега двамата с теб трябва малко да си поговорим.

— Наистина ли? — кипна Дорс. — Да схващам ли, че не съм поканена?

— Министерски работи, Дорс.

— Министерски глупости, Хари! Каниш се да поискаш от бедното момче да направи нещо, което аз не бих пожелала да свърши.

Селдън твърдо забеляза:

— Положително не се каня да поискам онова, което той не би желал да свърши.

— Всичко е наред, мамо — вметна Рейч. — Нека си поговорим с татко. Обещавам после да ти кажа всичко.

Тя вдигна очи нагоре:

— Много добре зная, че и двамата ще твърдите, че е държавна тайна.

— Всъщност — отсече Селдън — трябва да обсъждаме точно държавна тайна. И то, от първостепенна важност. Не се шегувам, Дорс.

Жената стана, стиснала устни, и излезе от стаята с едно последно убождане:

— Не хвърляй момчето на вълците, Хари.

А след като тя изчезна, Първият министър тихо рече:

— Страхувам се, Рейч, че тъкмо на вълците ще трябва да те хвърля.

8

Седнаха един срещу друг в кабинета на Селдън или, както той го наричаше, „мястото ми за мислене“. Тук бе прекарал безброй часове в опити да намери път сред трудностите при управлението на Империята и Трантор.

— Рейч, чел ли си за прекъсванията, които се случват напоследък в планетарните комунални услуги?

— Да — каза Рейч, — но нали знаеш, татко, че планетата ни е старичка. Най-умното, което можем да направим, е да махнем и последния човек, да изкопаем и подменим всичко, да прибавим най-новото в компютъризацията и тогава да върнем всекиго на мястото му — или поне половината. Трантор ще бъде значително по-добър само с двадесет милиарда души.

— Кои точно двадесет милиарда? — попита с усмивка Селдън.

— Много ми се ще да знаех — мрачно отвърна Рейч. — Белята е, че не можем да преустроим планетата, така че единствено продължаваме кърпежа.

— Боя се, че си прав, синко, ала в цялата работа има някои странни неща. Бих искал да ми кажеш дали не бъркам.

Той извади от джоба си малка сфера.

— Какво е това? — попита Рейч.

— Старателно програмирана карта на Трантор. Рейч, бъди тъй любезен да разчистиш масата.

Селдън постави кълбото почти в средата й и сложи ръка върху вградената в подлакътника на работния му стол клавиатура. Щракна с палец превключвателя, осветлението в стаята угасна, а над повърхността на плота се появи слой мека светлобежова светлина, дебел около един сантиметър. Сферата се бе сплескала и разстлала към ръбовете на масата.

На някои места светлинният слой потъмня и придоби структуриран вид. Рейч изненадан възкликна:

— Наистина е карта на Трантор!

— Че нали ти казах. Е, в търговския център на сектора не можеш да си купиш такова нещо. То е от тия джаджи, с които си играят въоръжените сили. Може да представя Трантор като сфера, но равнинната проекция по-ясно ще покаже онова, което аз искам.

— И какво искаш да покажеш, татко?

— През последните една-две години имаше доста аварии. Както сам спомена, планетата е старичка и е естествено да стават аварии, само че те взеха да се случват по-често и сякаш всичките са в резултат от човешки грешки.

— Това не следва ли да се очаква?

— Да, разбира се, в определени граници. Така е, даже когато говорим за земетресения.

— Земетресения? На Трантор?

— Съгласен съм, че Трантор е почти напълно несеизмична планета. И туй наистина е хубаво, защото би било твърде непрактично да затвориш под похлупак един свят, който няколко пъти годишно здравата ще се тресе и ще смачква по някоя секция от купола. Майка ти казва, че една от причините не друг, а именно Трантор да стане имперска столица е, че той е геологически умиращ: точно така неласкаво се изрази. Но макар и да е умиращ, този свят не е мъртъв. Има отделни малки земетресения — три за последните две години.

— Изобщо не съм ги усетил, татко.

— Едва ли някой ги е усетил. Куполът не е единичен обект. Състои се от стотици секции, като всяка секция в случай на земетресение може да се повдигне и открехне, за да облекчи напреженията и натиска. Доколкото трусовете продължават само от десетина секунди до една минута, отварянето е съвсем за кратко и става толкова бързо, че транторианците въобще не го чувстват. Много по-вероятно е да забележат леко разтърсване и слабо потракване на фаянсови съдове, отколкото отварянето и затварянето на секцията над главите си или пък краткотрайното нахлуване на времето отвън.

— Това е за добро, нали?

— Би трябвало. Разбира се, процесът е компютъризиран. Началото на едно земетресение включва командата за движението на куполните секции, така че те да се открехнат точно преди вибрациите да нараснат до степен да предизвикат повреда.

— Дотук добре.

— Само че при всяко от трите малки земетресения през последните две години защитата на купола не е задействала. Куполът изобщо не се е отворил и в трите случая са се наложили поправки. Те са отнели известен срок и някаква сума, а климатичният контрол значително време е бил под оптималния. Е, Рейч, каква е вероятността устройството да не проработи трикратно?

— Сигурно не е голяма.

— Въобще не е голяма. По-малка от едно на сто. Човек може да заподозре, че някой е човъркал защитата преди земетресението. Като знам, че веднъж на стотина години има утечка на магма (която е много по-трудна за контролиране), не ми се ще да мисля за резултатите, ако не забележим нещата, преди да е станало твърде късно. За щастие това не се е случило и е слабо вероятно да се случи, но я разсъждавай. Тук на тази карта ще намериш местонахожденията на авариите, които са ни тормозили през последните две години и които, изглежда, могат да се припишат на човешки грешки, макар нито веднъж да не сме успели да кажем на кого точно могат да бъдат приписани.

— Понеже всеки си пази задника.

— Опасявам се, че си прав. Това е характерен белег на всяка бюрокрация, а транторската бюрокрация е най-голямата за всички времена. Та какво мислиш за разпределението на авариите?

На картата запламтяха ярки, малки червени маркери, напомнящи ситни пришки върху повърхността на Трантор.

— Ами — предпазливо каза Рейч — изглеждат равномерно разположени.

— Точно така и именно това е интересното. Би могло да се очаква, че по-старите части от Трантор — тези, дето имат куполи по-отдавна — ще са с най-скапана инфраструктура и в по-висока степен ще са уязвими спрямо събития, които изискват бързи решения и създават почва за възможни човешки грешки. Ще наложа по-старите транторски сектори на карта-та със син цвят и ще забележиш, че авариите съвсем не са по-чести в сините области.

— Е, и?

— И си мисля, Рейч, че произходът на авариите не е естествен, а те са съзнателно предизвикани и така разпределени, че да засегнат колкото е възможно повече хора, като по тоя начин натрупат колкото е възможно по-широко недоволство.

— Не ми се струва вероятно.

— Не ти се струва? Тогава погледни разпределението не по място, ами по време.

Сините области и червените петна изчезнаха и за няколко мига картата на Трантор остана празна. Сетне ту тук, ту там маркерите започнаха да се обозначават и стапят поред.

— Забележи — рече Селдън, — че авариите не се появяват едновременно на групи. Появява се една, после друга, после трета и тъй нататък, почти като равномерното тракане на метроном.

— Смяташ ли, че и това е нарочно?

— Вероятно. Този, който го организира, иска да предизвика колкото може по-голямо недоволство с колкото може по-малки усилия, така че избягва да прави по две аварии наведнъж, защото едната частично ще засенчи другата в новините и съзнанието на обществото. Всеки инцидент трябва да се откроява, за да дразни максимално.

Картата угасна и лампите светнаха. Селдън пъхна в джоба свилата се до първоначалните си размери сфера.

— Кой ще ги върши всички тия? — каза Рейч.

Хари Селдън замислено отвърна:

— Преди няколко дни получих доклад за едно убийство в сектора Уай.

— Няма нищо необичайно — заяви Рейч. — Макар Уай да не е от наистина криминалните сектори, там сигурно всеки ден стават много убийства.

— Стотици — рече Селдън и поклати глава. — Имаше такива лоши времена, когато броят на умрелите от насилствена смърт на Трантор като цяло стигаше до милион на ден. По принцип не може да се очаква всеки престъпник да бъде открит. Смъртта просто влиза в статистиката. Тази обаче не е обикновена. Човекът бил неумело намушкан с нож. Намерили го все още жив. Преди да умре, смогнал да произнесе една дума и тя била „Шефа“. Това предизвикало що-годе любопитство и успели да го идентифицират. Работел е в Анемория и не знаем какво е правил в Уай, но някакъв свестен офицер изровил факта, че бил стар джоуранъмит. Казва се Каспал Каспалов и е добре знайно, че е дружал с Ласкин Джоуранъм.

Рейч се намръщи:

— Татко, да не подозираш нова конспирация на джоуранъмити? Такива вече не са останали.

— Наскоро майката ти ме попита дали не мисля, че джоуранъмитите все още действат, и аз й казах, че всяко странно верую винаги си запазва известен брой привърженици, понякога дори след векове. Обикновено те не са от голямо значение — отделни групички, които просто не влизат в сметката. Да, ама ако джоуранъмитите са съхранили някаква организация и известна сила, ако са способни да убият някого, когото смятат за предател в собствените си редици, ако предизвикват тези аварии като подготовка за завземане на властта?

— Ужасно много „ако“, татко.

— Знам. Може и напълно да греша. Убийството е станало в Уай, пък излиза, че там няма никакви инфраструктурни аварии.

— Това какво доказва?

— Би могло да доказва, че центърът на конспирацията е в Уай и че конспираторите не искат да причиняват неудобство на себе си, ами само на останалата част от Трантор. Може също да означава, че съвсем не са виновни джоуранъмитите, а потомците на старата фамилия на уайските кметове, която продължава да мечтае пак да управлява Империята.

— О, хайде, татко. Изграждаш си хипотези почти без факти.

— Така е, но хайде да допуснем, че туй е нова конспирация на джоуранъмити. Дясна ръка на Джоуранъм бе Гембъл Дийн Намарти. Нямаме сведения за смъртта на Намарти, нямаме сведения, че е напуснал Трантор, нямаме никакви сведения за живота му през последните десетина години. Ех, не е кой знае каква изненада, защото в края на краищата лесно е да загубиш един човек сред четиридесет милиарда. Беше време, когато се опитвах да мисля точно това. Разбира се, Намарти може да е мъртъв — ето най-лесното обяснение, — ала може и да не е.

— И какво да правим?

Селдън въздъхна:

— Най-логичната стъпка би била да се обърнем към органите на сигурността, само че аз не мога да го сторя. Липсва ми излъчването на Демерцел. Той умееше да уговаря хората, а аз — не, той беше властна личност, а аз съм просто математик. Изобщо не би трябвало да ставам Първи министър, не ме бива за тая работа. И нямаше да стана, ако Императорът не отдаваше на психоисторията много по-голямо внимание, отколкото си заслужава.

— Ти май малко се самобичуваш, а, татко?

— Вероятно, но не мога да си представя, че ще ида при органите на сигурността например с това, което току-що ти показах на картата — той посочи към празната маса, — и ще почна да ги убеждавам, че сме застрашени от някаква конспирация от неизвестно естество и с неизвестни последици. Ще ме изслушат доста внимателно и щом си тръгна, ще има да се смеят на „лудия математик“, а сетне нищо няма да предприемат.

— Тогава ние какво да правим? — каза Рейч, връщайки се на въпроса.

— Ти какво да правиш, Рейч. Трябват ми повечко доказателства и искам да ми ги намериш. Бих изпратил майка ти, обаче тя в никакъв случай няма да ме остави. В момента аз не мога да напусна Двореца. След Дорс и мен самия най-много вярвам на теб. Всъщност повече, отколкото на Дорс и на себе си. Ти все още си млад и здрав, като извъртач си по-добър, отколкото изобщо съм бил някога, и си умен. Имай предвид, че не желая да рискуваш своя живот. Без героизъм и чудеса от храброст. Ако нещо ти се случи, няма да мога да погледна майка ти. Просто узнай, каквото ти е по силите. Може би ще откриеш, че Намарти е жив и работи или пък че е мъртъв; може би ще откриеш, че джоуранъмитите са активна група или пък че замират. Може би ще откриеш, че фамилията на уайските управници действа, а може би не. Всичко туй би било интересно, но не и особено ценно. Това, дето аз искам да научиш, е дали инфраструктурните аварии са дело на човешка ръка, както си мисля, и което е още по-важно, ако са предизвикани нарочно, какво друго възнамеряват конспираторите. Струва ми се, че трябва да кроят планове за някой голям преврат и ако е така, трябва да знам какви са тия планове.

Рейч предпазливо каза:

— Имаш ли идея откъде да започна?

— Да, Рейч, предлагам да идеш в онази част на Уай, където е бил убит Каспалов. Ако успееш, разбери дали е бил активен джоуранъмит и опитай сам да влезеш в някоя джоуранъмитска ядка.

— Току-виж се оказало възможно. Винаги съм претендирал, че съм стар джоуранъмит. Вярно е, че бях съвсем млад, когато Джоу-Джоу още държеше речи, ала бях много впечатлен от идеите му. В известен смисъл наистина си е вярно.

— Е, да, обаче има една друга трудност — могат да те разпознаят. В края на краищата ти си син на Първия министър. От време на време си се показвал по холовизията и са те интервюирали за възгледите ти за равенството между секторите.

— Да, но…

— Без „но“, Рейч. Ще носиш обувки с високи токове, за да прибавиш три сантиметра към ръста си, и някой ще трябва да ти покаже как да коригираш формата на веждите, да направиш лицето си да изглежда по-пълно и да промениш тембъра на своя глас.

Рейч вдигна рамене:

— Много труд за нищо.

— И — рече Селдън с явно напрежение — ще си обръснеш мустаците.

Рейч се ококори и за момент застина в изумено мълчание. Накрая с дрезгав шепот попита:

— Да си обръсна мустаците?

— Гладко като детско дупе. Никой няма да те познае без тях.

— Ама това е невъзможно! Все едно да си отрежеш… да се кастрираш!

Селдън поклати глава:

— Те са само особеност на местната култура. Юго Амарил не е по-малко далянец от теб, а ги бръсне.

— Юго е откачалка. Мисля, че той изобщо не живее, ако изключим математиката.

— Амарил е голям математик и липсата на мустаци не променя този факт. Пък и туй не е кастрация. Мустаците ти ще пораснат за две седмици.

— Две седмици! Две години ще ми трябват да станат така… така…

Той вдигна ръка пред лицето си, сякаш за да ги скрие и предпази.

Хари Селдън неумолимо каза:

— Рейч, трябва да го направиш. Приеми го като жертвоприношение. Ако действаш като мой шпионин със своите мустаци, можеш… да пострадаш. Не бих поел такъв риск.

— По-скоро ще умра — яростно заяви момъкът.

— Не мелодраматизирай — строго рече Селдън. — Няма по-скоро да умреш и това е нещо, което трябва да свършиш. Обаче — и той се поколеба — не казвай нищо на майка си. За нея ще имам грижата аз.

Тук Рейч го погледна с чувство за безизходица и произнесе с глух, отчаян глас:

— Добре, татко.

— Ще намеря някой да те наблюдава как ще се маскираш и после тръгваш с реактивен самолет за Уай — обобщи Селдън. — Стегни се, момче, не е дошъл краят на света.

Рейч изнурено се усмихна и Първият министър с много загрижено изражение го проследи с поглед. Един мустак лесно можеше да порасне отново, но не и един син. Селдън превъзходно знаеше, че изпраща Рейч право в опасността.

9

Всички ние храним малки илюзии и Клеон — Императорът на Галактиката, Кралят на Трантор и още богат набор други титли, които при редки случаи биваха четени високо и звучно — бе убеден, че е личност с демократичен дух.

Той винаги се вбесяваше, когато Демерцел (а по-късно и Селдън) го разубедеше да направи нещо под предлог, че действията му ще бъдат сметнати за „тиранични“ или „деспотични“.

Клеон беше уверен, че характерът му не е характер на тиранин или деспот; той само искаше да предприема твърди и решителни мерки.

Много пъти бе говорил с носталгично одобрение за дните, когато императорите са можели спокойно да се движат между поданиците си. Но, разбира се, сега, щом тези преврати и убийства — успешни или не — се бяха превърнали в отвратителен житейски факт, Императорът по необходимост стоеше откъснат от света.

Съмнително е дали Клеон, който никога през живота си не се бе срещал с хора освен при най-строго определени условия, наистина би се чувствал удобно при импровизирани срещи с непознати, ала той винаги си въобразяваше, че подобна история ще му хареса. Затова изпита същинско въодушевление от рядката възможност да поговори с един от дребните служители в парка, да се усмихне и за няколко минути да се освободи от клопките в управлението на Империята. Това го накара да се почувства демократичен.

Например този градинар, за когото спомена Селдън. Би било твърде подходящо и даже истинско удоволствие да го възнагради с известно закъснение за неговата лоялност и храброст — и то да го направи сам, а не да го остави на някой чиновник.

Той нареди да го види в просторната и напълно разцъфтяла розова градина. Там ще е доста подходящо, реши Клеон, но, разбира се, първо ще трябва да доведат градинаря. Немислимо е Императорът да чака. Едно е да бъдеш демократичен, съвсем друго — да търпиш неудобства.

С широко отворени очи и треперещи устни човекът го очакваше сред розите. На Клеон му хрумна, че може би никой не му е съобщил точната причина за срещата. Нищо, сега ще го успокои дружески. Само че като си помисли за това, не можа да се сети за името на тоя приятел.

Обърна се към един от чиновниците до себе си:

— Как се казва градинарят?

— Мандел Грубер, сир. Градинар от тридесет години.

Императорът кимна и рече:

— А, Грубер. Колко съм щастлив да видя такъв достоен и усърден служител.

— Сир — промълви Грубер с тракащи зъби, — аз не съм човек с много надарености, но винаги съм се старал да правя най-доброто в угода на Ваше императорско величество.

— Естествено, естествено — каза Императорът, като се зачуди дали градинарят не го подозира в сарказъм. На тия от долната класа им липсват по-фините чувства, които идват с изтънчеността и маниерите, и това затруднява всеки опит за демократично държане.

— Чух от моя Първи министър Селдън за лоялността, с която веднъж си му се притекъл на помощ, и за умението ти в поддръжката на парка. Първият министър ме осведоми, че двамата сте в съвсем дружески отношения — рече Клеон.

— Сир, Първият министър е особено благоразположен към мен, обаче аз си знам мястото. Никога не проговарям, преди той пръв да ме заприказва.

— Браво, Грубер. Това показва добрите ти маниери, но този министър, също като мене, е човек на демократичните импулси и аз се доверявам на преценката му за хората.

Мандел Грубер ниско се поклони.

Императорът забеляза:

— Както знаеш, Грубер, главният градинар Малкомбър е доста стар и иска да се пенсионира. Отговорността вече не му е по силите.

— Сир, главният градинар е твърде уважаван от всички градинари. Дано дълго да живее, та всички ние да се обръщаме към него заради мъдростта му и справедливостта.

— Добре казано, Грубер — небрежно подметка Клеон, — ала ти много добре разбираш, че всичко туй е дрън-дрън. Няма да продължи дълго или поне не с необходимите за поста му здраве и съобразителност. Той самият пожела да се пенсионира до края на годината и аз му обещах. Остава да се намери заместник.

— О, сир, в този огромен Дворец има петдесет мъже и жени, които могат да станат главни градинари.

— Сигурно — рече Императорът, — но аз избрах теб, — И той милостиво се усмихна. Ето го очаквания момент. Предполагаше, че сега човекът ще падне на колене в благодарствен екстаз.

Грубер не падна и монархът се намръщи.

— Сир, това е прекалено голяма чест за мен. Прекалено голяма — каза Мандел Грубер.

— Глупости — заяви Клеон, засегнат, че преценката му може да се поставя под съмнение. — Време е вече твоите качества да бъдат оценени. Няма повече да бъдеш изложен на всякакъв климат през цялата година. Ще получиш офиса на главния градинар — много хубаво местенце, ще наредя да го декорират наново за теб, — където да доведеш семейството си. Грубер, ти нали имаш семейство?

— Да, сир. Жена и две дъщери. И един зет.

— Добре, добре. Ще ти бъде доста удобно и ще се наслаждаваш на новия си живот, Грубер. Ще бъдеш на закрито, драги, далеч от капризите на времето — като истински транторианец.

— Сир, ако се има предвид, че по произход съм анакреонец…

— Преценил съм го, Грубер. За Императора всички светове са еднакви. Решено е. Ти заслужаваш новата си работа.

Онзи преклони глава и се измъкна. Клеон остана доволен от последната изява на своето човеколюбие. Разбира се, би могло да се очаква малко повече благодарност от страна на тоя приятел, малко повече задоволство, но поне задачата бе изпълнена.

И беше значително по-лесно да свърши туй, отколкото да уреди проблема с разкапващата се инфраструктура.

В момент на раздразнителност Клеон бе заявил, че щом някоя авария се окаже плод на човешка грешка, съответният индивид трябва да бъде екзекутиран.

— Само няколко екзекуции — каза — и всички ще станат изключително внимателни.

— Опасявам се, сир — подхвърли тогава Селдън, — че този вид деспотично поведение няма да постигне желаното от Вас. Това вероятно ще накара работниците да вдигнат стачка и ако ги върнете насила по местата им, ще има метеж. А ако се опитате да ги замените с войници, ще установите, че те не знаят как се управляват машините, така че авариите ще бъдат много по-чести.

Нищо чудно, че Клеон се хвана с облекчение за въпроса около избора на главен градинар.

Що се отнася до Грубер, смразен от ужас, той гледаше отдалечаващия се Император. Щяха да му отнемат свободата на откритото пространство и да го осъдят да кисне затворен между четири стени. Само че как ли би могъл човек да откаже на Императора?

10

Рейч мрачно погледна огледалото в стаята си в уайския хотел (тя беше доста запусната, но се предполагаше, че Рейч не разполага с прекалено много кредити). Видяното не му хареса. Мустаците му бяха изчезнали, бакенбардите — подкъсени; отстрани и отзад косата му бе подстригана.

Изглеждаше като оскубан.

Още по-лошо: поради промяната в очертанията на лицето приличаше на бебе.

Отвратително.

А и въобще не напредваше. Селдън му бе дал да проучи доклада на службите за сигурност относно смъртта на Каспал Каспалов. В доклада имаше малко факти — само че Каспалов е бил убит и че местните следователи не са намерили нищо важно, свързано с неговото убийство. Във всеки случай изглеждаше пределно ясно, че служителите от сигурността не му отдаваха кой знае какво или по-скоро никакво значение.

Това не изненадваше. През последното столетие престъпността се бе увеличила чувствително в повечето светове, особено на огромния сложен Трантор, и никъде местните служби за сигурност не се справяха добре със задълженията си. Всъщност числеността и ефективността на секретните отдели спадаха навсякъде и (макар да беше трудно да се докаже) техните хора бяха станали по-корумпирани. Промяната бе неизбежна, след като заплащането им не вървеше в крак с издръжката на живота. На обществените служители трябва да се плаща, за да бъдат честни — иначе те положително ще наваксват по друг начин неадекватните си заплати.

От няколко години Селдън проповядваше тази доктрина, но тя не му вършеше работа. Нямаше начин да се повиши възнаграждението, без да се увеличат данъците, а народът не би приел спокойно такова увеличение. Хората сякаш биха предпочели да загубят десет пъти повече кредити за рушвети.

Това бе частен случай (казваше Хари Селдън) от общия упадък на имперското общество през последните два века.

Е, какво трябваше да направи Рейч? Беше в хотела, където Каспалов бе живял през дните преди убийството си. Някъде тук би могло да се открие някой,който да има нещо общо със събитието или просто да познава въпросния човек.

Рейч реши, че трябва да възбуди подозрение към себе си. Налагаше се да демонстрира любопитство към смъртта на Каспалов, та да се заинтересуват от него и да реагират. Беше опасно, но ако успееше да стори тъй, че да изглежда достатъчно безобиден, можеше и да не го атакуват незабавно.

Ами…

Рейч погледна часовниковата си лента. Сигурно в бара има хора, които се наслаждават на аперитивите си преди вечерята. Би могъл спокойно да се присъедини към тях и да види какво ще се случи. Ако изобщо нещо се случеше.

11

В някои отношения Уай можеше да бъде съвсем пуритански. (Това се отнасяше за всички сектори, макар ограниченията в един сектор напълно да се различаваха от ограниченията в съседния например.) Тук напитките не съдържаха алкохол, ала бяха внимателно композирани, за да стимулират по други начини. Рейч не хареса вкуса, защото му бе напълно непривичен, но туй пък означаваше, че ще може да отпива по малко и да се оглежда.

Улови погледа на една млада жена няколко маси по-нататък и откри, че му е трудно да отмести очи. Тя беше привлекателна — от вида й ставаше ясно, че Уай не е пуритански във всяко отношение.

Скоро младата жена леко се усмихна и стана. Запъти се към масата на Рейч, който я фиксира с преценяващ поглед. Точно сега едва ли можеше (помисли си той с определено съжаление) да си позволи странична авантюра.

Когато стигна до Рейч, тя спря за миг и сетне плавно се плъзна на отсрещния стол.

— Здравей — кимна. — Не приличаш на постоянен посетител.

Рейч се засмя:

— И не съм. Всички постоянни ли познаваш?

— Горе-долу — рече жената, без да се смущава. — Казвам се Манела. А ти?

Гостът установи, че никога досега не е бил толкова изпълнен със съжаление. Тя бе доста висока, по-висока от него самия, ако не беше с тия токове — нещо, което винаги го бе привличало, — и имаше млечна кожа и дълга, мека, чуплива коса с отчетливи тъмночервени отблясъци. Дрехите й не бяха прекалено крещящи, така че ако опиташе, би могла да мине за почтена жена, която не се пребива от работа.

— Името ми не е от значение. Нямам достатъчно кредити.

— О, твърде жалко — Манела направи гримаса. — Не можеш ли да спечелиш няколко?

— Много бих желал. Търся работа. Знаеш ли за някоя?

— Каква работа?

Рейч вдигна рамене:

— Нямам практика с нищо по-така, обаче не съм горделив.

Манела замислено го огледа:

— Господин Безименни, понякога изобщо не са нужни кредити.

Рейч моментално замръзна. Имаше успех сред жените, но с мустаците си — с неговите мустаци. Какво ли би харесала в това бебешко лице?

— Виж какво — каза. — Един приятел живееше тук преди две седмици и не мога да го намеря. Щом познаваш всички редовни посетители, може би ще се сетиш и за него. Нарича се Каспалов — той леко повиши глас. — Каспал Каспалов.

Манела го изгледа безизразно и поклати глава:

— Не познавам никого с такова име.

— Много лошо. Той беше джоуранъмит като мен. — Отново същият безизразен поглед. — Знаеш ли какво значи джоуранъмит?

— Н-не. Чувала съм думата, но нямам понятие какво означава. Някакъв вид работа ли е?

Рейч усети разочарование.

— Доста дълго ще трябва да ти обяснявам — рече.

Това прозвуча като отпращане и след кратко колебание Манела отплува. Не се усмихна, а Рейч малко се изненада, че тя остана толкова време.

(Е, Селдън винаги твърдеше, че неговият син притежава способността да се харесва, ала туй едва ли се отнасяше за бизнесдами от подобен род. За тях най-важно бе заплащането.)

Очите му автоматично проследиха как Манела спря до друга маса, където се бе настанил самотен мъж в началото на средната възраст и с пригладена назад масленожълта коса. Беше много гладко избръснат, но Рейч реши, че би трябвало да си пусне брада, защото челюстта му е твърде издадена и леко асиметрична.

Явно Манела не извади по-голям късмет и с безбрадия. Размениха няколко думи и тя си тръгна. Жалко, макар че сигурно рядко се проваляше. Беше несъмнено апетитна.

Улови се, че си представя какви последици би могло да има, ако той можеше… И изведнъж осъзна, че някой е седнал на масата му. Този път беше мъж. Всъщност точно същият, с когото току-що разговаря Манела. Рейч се изуми, загдето толкова бе потънал в мисли, че допусна тъй да го доближат и на практика го свариха неподготвен. Не биваше да си позволява подобни работи.

Мъжът го изгледа с искрица любопитство:

— Вие току-що говорихте за един мой познат.

Рейч не можа да се сдържи и се усмихна широко:

— Тя е много дружелюбна.

— Да, наистина. И ми е добър приятел. Нямаше как да не чуя какво й казахте.

— Нищо лошо, струва ми се.

— Съвсем не, обаче вие се нарекохте джоуранъмит.

Сърцето на Рейч подскочи. В края на краищата репликата му към Манела беше поразила целта. За нея тя бе останала празен звук, но, изглежда, представляваше нещо за нейния „приятел“.

Значеше ли това, че сега е на прав път? Или че просто е в беда?

12

Рейч Селдън направи всичко възможно да прецени новия си компаньон, без лицето му да загуби от наивността си. Мъжът имаше остри зелени очи, а дясната му ръка, която лежеше на масата, бе свита почти заплашително в юмрук.

Рейч го погледна с удвоено любопитство и зачака. Онзи пак рече:

— Доколкото разбирам, вие се нарекохте джоуранъмит?

Младият човек се постара да придобие смутен вид. Не му беше трудно. Кимна:

— Защо питате, господине?

— Защото мисля, че не сте достатъчно възрастен.

— Достатъчно съм възрастен. Гледал съм речите на Джоу-Джоу Джоуранъм по холовизията.

— Можете ли да го цитирате?

Рейч сви рамене:

— Не, но схванах идеята.

— Трябва да сте смел младеж, за да говорите така открито, че сте джоуранъмит. На определени хора това няма да се хареса.

— Казаха ми, че в Уай има много привърженици на Джоу-Джоу.

— Възможно е. Затова ли дойдохте тук?

— Търся работа. Може би някой джоуранъмит ще ми помогне.

— В Дал също се срещат джоуранъмити. Откъде си?

Несъмнено мъжът бе разпознал акцента на Рейч, който явно не можеше да се скрие.

— Роден съм в Милимару, ала докато порасна, съм живял предимно в Дал.

— И какво си правил?

— Нищо особено. Понякога ходех на училище.

— А защо си станал джоуранъмит?

Рейч си позволи да се поразгорещи. Не би могъл да живее в потиснатия, дискриминиран Дал, без да има съвсем очевидни причини да подкрепя джоуранъмитите. Отвърна:

— Защото смятам, че управлението на Империята трябва да е по-представително, с по-голямо участие на народа и между секторите и световете да съществува по-пълно равенство. Възможно ли е младеж с ум и сърце да не мисли така?

— И затова искащ императорската институция да бъде отменена?

Рейч премълча. Би могъл да си позволи доста подривни изявления, обаче всяко открито изказване против Императора означаваше престъпване на мярката. Той рече:

— Не съм казал това. Вярвам в Императора, но е прекалено много за сам човек да управлява цялата Империя.

— Не става въпрос за един човек, ами за огромната имперска бюрокрация. Какво мислиш за Хари Селдън, Първия министър?

— Нищо не мисля. Не го познавам.

— Знаеш само, че народът трябва да бъде представен по-добре в управлението, нали?

Рейч бързо придоби объркан вид:

— Джоу-Джоу Джоуранъм говореше така. Не знам вие как го наричате. Чувал съм, че някои му казват демокрация, ала нямам представа какво означава думата.

— Демокрацията е нещо, което отделни светове са изпробвали, а други и сега продължават. Въпрос е дали тези светове се развиват по-успешно от останалите. Значи ти си демократ?

— Тъй ли му викате? — Рейч сведе глава, сякаш размишляваше дълбоко. — По съм му свикнал като джоуранъмит.

— Разбира се, щом си далянец.

— Само съм живял там известно време…

— Душа даваш за равенството между хората и разни такива неща. Бидейки потисната група, далянците естествено разсъждават по тоя начин.

— Чух, че в Уай мислят съвсем по джоуранъмитски, а те не са потиснати.

— Причината е различна. Не знаеш ли, че старите кметове на Уай винаги са искали да бъдат императори?

Рейч поклати глава.

— Преди осемнадесет години кметицата Рашел за малко да направи преврат. Така че уайците са бунтовници — не толкова джоуранъмити, колкото антиклеонисти.

Рейч преглътна:

— Нищо не знам за това. Аз не съм против Императора.

— Но нали си за по-широко представителство? Смяташ ли, че някакво избрано събрание ще може да управлява Галактическата империя, без да затъне в политиканстване и в партизанско дърляне? Без да се парализира?

— А? — учуди се Рейч. — Не разбрах.

— Мислиш ли, че в случай на спешна нужда много хора могат да стигнат до едно решение? Или просто ще седят и ще спорят?

— Знам ли, обаче не ми се вижда справедливо само няколко души да си казват приказката за всички светове.

— Искаш ли да се бориш за убежденията си, или просто ти харесва да си говориш за тях?

— Никой не ме е молил да се боря — отвърна Рейч.

— Да предположим, че някой те помоли. Мислиш ли, че твоите схващания за демокрацията или за джоуранъмитската философия са важни?

— Ще се боря за тях, ако преценя, че ще има някаква полза.

— Какъв смелчага! Значи си дошъл в Уай да защитаваш убежденията си?

— Не — неуверено кимна Рейч. — Не мога да кажа, че съм дошъл точно затова. Дойдох да си търся работа, господине. Днес не е лесно да си намериш работа, а и нямам никакви кредити. Човек трябва да живее.

— Съгласен съм с теб. Как се казваш?

Въпросът бе изстрелян без предупреждение, ала Рейч го очакваше.

— Планчет, господине.

— Това малкото ти име ли е, или фамилното?

— Доколкото знам, единственото.

— Нямаш кредити и, струва ми се, си доста слабообразован.

— Боя се, че е тъй.

— И никакъв опит с по-квалифициран труд?

— Не съм работил много, но имам желание.

— Добре. Виж какво, Планчет — другият извади от джоба си малък бял триъгълник и го притисна така, че да отпечата една бележка върху него. После я потърка с палец, за да я фиксира. — Ще ти кажа къде да отидеш. Вземи туй, то може да ти намери работа.

Рейч вдигна картичката и й хвърли поглед. Знаците, изглежда, флуоресцираха, обаче той не успя да ги разчете. Изсумтя подозрително:

— Ами ако си помислят, че съм я откраднал?

— Тя не може да бъде открадната. На нея стоят моят подпис и твоето име.

— Ами ако ме попитат кой сте вие?

— Няма да те попитат. Ще кажеш, че искаш работа. Това ти е шансът. Не ти гарантирам, но пробвай — мъжът му даде втора картичка, която Рейч можеше да разчете. — Ето къде трябва да отидеш.

— Благодаря — промълви той. Човекът го отпрати с лек жест. Рейч стана и излезе, чудейки се в какво се навира.

13

Напред-назад. Напред-назад. Напред-назад.

Глеб Андорин гледаше как Гембъл Дийн Намарти крачи из стаята. Намарти очевидно не беше в състояние да седи спокойно — силата на чувствата не му даваше мира.

Андорин си каза: „Не е най-умният човек в Империята или дори в движението, нито пък е най-хитрият и със сигурност не е най-рационално мислещият. Трябва непрекъснато да го възпираме, но е така мотивиран, както никой друг от нас не е. Ние можем да се откажем, да си отидем, ала не и той. Бута, дърпа, мушка, рита — може би ни е нужен един такъв. Трябва да имаме някой като него, защото иначе нищо няма да стане.“

Намарти спря, сякаш усети, че очите на Андорин се впиват в гърба му. Обърна се и рече:

— Ако пак смяташ да ми четеш конско заради Каспалов, не си прави труда.

Глеб Андорин леко сви рамене:

— Защо да си правя труда да ти чета конско? Работата е свършена. Белята — ако изобщо я има — е налице.

— Каква беля, Андорин? Каква беля? Ако не бях го сторил, ние щяхме да пострадаме. Човекът беше на границата да стане предател. След един месец щеше да хукне към…

— Знам. Бях там и го чух какво говори.

— Тогава си разбрал, че нямахме избор. Нямахме избор! Нали не си мислиш, че ми е било приятно да наредя да убият стар другар? Но аз нямах никакъв избор.

— Много добре. Ти нямаше никакъв избор.

Намарти поднови обиколките си, после пак се обърна:

— Андорин, вярваш ли в богове?

Другият го зяпна:

— В какво?

— В богове.

— Никога не съм чувал тази дума. Какво значи?

Намарти рече:

— Това не е на стандартен галактически. Свръхестествени влияния. Сега ясно ли ти е?

— Аха, свръхестествени влияния. Защо не го каза така? Не, не вярвам в подобни работи. По определение едно нещо е свръхестествено, ако съществува извън законите на природата, а извън законите на природата нищо не съществува. Да не си станал мистик? — Андорин придаде на въпроса си шеговит тон, но устните му се присвиха от внезапна загриженост.Намарти го загледа право в очите и го накара да отмести поглед. Тия негови горящи зеници можеха да накарат всекиго да сведе поглед.

— Не ставай глупак. Чел съм за това. Трилиони хора вярват в свръхестествени влияния.

— Знам. — забеляза Андорин. — Винаги са си вярвали.

— Правили са го още в праисторически времена. Думата „богове“ е с неизвестен произход — явно остатък от някой първобитен език, от който не е запазена друга следа освен точно тази дума. Знаеш ли колко различни варианти на вярвания има за различните видове богове?

— Предполагам, че са приблизително колкото вариантите на глупаците сред населението на Галактиката.

Намарти не му обърна внимание.

— Някои мислят, че думата датира от времето, когато цялото човечество е съществувало само на един свят.

— Това също е митологично схващане и е също толкова хахаво, колкото идеята за свръхестествените влияния. Никога не е имало някакъв първоначален човешки свят.

— Трябва да е имало, Андорин — рече раздразнено Намарти. — Човекът не е могъл да еволюира на различни светове и да свърши като един-единствен вид.

— Даже и да е така, няма реален човешки прасвят. Той не може да бъде локализиран, нито дефиниран — следователно за него не може да се говори разумно, следователно не съществува в действителност.

— Смята се, че тия богове — продължи да следва мисълта си Намарти — са защитавали човечеството и са осигурявали безопасността му или поне на онази негова част, която е знаела как да ги използва. Логично е да се предположи, че по времето, когато хората са живеели само на едно място, боговете са били особено заинтересувани да наглеждат подобен мъничък свят с малобройно население. За него те биха могли да се грижат, сякаш са по-големи братя или родители.

— Много мило от тяхна страна. Бих искал да ги видя как ще се оправят с цялата Империя.

— Ами ако могат? Ами ако са всемогъщи?

— Ами ако Слънцето замръзне? Каква е ползата от „ами ако“?

— Само размишлявам. Не ти ли се е случвало да оставиш ума си да броди на свобода? Винаги ли държиш всичко на каишка?

— Струва ми се, че най-безопасното е да го държиш на каишка. Какво ти казва твоят бродещ ум, шефе?

Очите на Намарти стрелнаха другия, сякаш го бе заподозрял в сарказъм, обаче лицето на Андорин остана благодушно.

Намарти отвърна:

— Моят бродещ ум ми казва, че ако има богове, те вероятно са на наша страна.

— Прекрасно, стига да е вярно. Къде е доказателството?

— Доказателството? Предполагам, че без боговете сигурно ще го наречеш съвпадение, но пък е твърде удобно — шефът изведнъж се прозина и седна с изморен вид.

„Добре — помисли си Андорин. — Галопиращият му ум най-накрая се наскита и сега вече ще може да говори смислени неща.“

— Тази вътрешна развала на инфраструктурата… — рече Намарти с определено по-нисък глас.

Глеб Андорин го прекъсна:

— Знаеш ли, шефе, Каспалов донякъде имаше право. Колкото по-дълго се намесваме, толкова по-голяма е вероятността имперските сили да открият причината. Цялата програма рано или късно ще ни излезе през носа.

— Няма опасност. Засега всичко се пише на сметката на Империята. Мога да усетя тревогата на Трантор — той вдигна ръце, потривайки пръстите си. — И аз я усещам. Почти сме привършили. Готови сме за следващата стъпка.

Андорин се усмихна без чувство за хумор:

— Не питам за подробности, шефе. Виж докъде стигна Каспал Каспалов. Аз не съм Каспалов.

— Точно понеже не си Каспалов, ще ти кажа. А и защото днес знам нещо, което тогава не знаех.

— Предполагам — рече Андорин, като наполовина не вярваше на онова, което говореше, — че възнамеряващ да удариш в парка на Императорския дворец.

Намарти вдигна очи:

— Разбира се, какво друго мога да направя? Проблемът обаче е как ефективно да се проникне в парка. Там си имам източници на информация, но те са само шпиони. Ще ми трябват хора на действието.

— Няма да е лесно да вкараш хора на действието в най-силно охранявания район на нашата Галактика.

— Естествено. Точно това ме главоболеше ужасно досега — и боговете се намесиха.

Тук Андорин учтиво каза (беше му нужен целият самоконтрол, за да не покаже отвращението си):

— Не смятам, че се нуждаем от метафизични спорове. Като оставим боговете настрани, какво се е случило?

— Имам информация, че Негово величество и Вечно любим Император Клеон I е решил да назначи нов главен градинар. Той ще е първият новоназначен за близо четвърт век.

— И какво толкова?

— Не ти ли се струва важно?

Глеб Андорин помисли за миг:

— Не съм фаворит на твоите богове. Нищо важно не виждам.

— Дойде ли нов главен градинар, Андорин, става същото, когато дойде какъвто и да е друг нов администратор — все едно, че имаш нов Първи министър или нов Император. Новият главен градинар положително ще иска да събере свой екип. Онези, които смята, че са си изпели песента, ще ги накара да се пенсионират и ще си вземе стотици по-млади работници.

— Напълно е възможно.

— Повече от възможно, сигурно е. Точно това стана, когато беше назначен сегашният главен градинар, същото е станало, когато е бил назначен предшественикът му, и така нататък. Стотици чужденци от Външните светове…

— Защо пък от Външните светове?

— Андорин, размърдай си мозъка, ако го имаш. Какво знаят транторианците за градинарството, щом цял живот са живели под куполите и са се грижели за саксиени растения, зоологически градини и внимателно подредени зърнени култури и плодни дръвчета? Какво знаят за живота на открито?

— А-а-а, сега разбирам.

— Така че тия чужденци ще залеят парка. Предполагам, че ще ги проверяват внимателно, но няма да ги проучват толкова щателно, както ако бяха транторианци. А туй означава, че ще докараме няколко от нашите собствени хора с фалшиви документи и ще ги вкараме вътре. Даже и да отхвърлят неколцина, други могат и трябва да се промъкнат. Хората ни ще влязат въпреки свръхзатегнатата сигурност след неуспешното нападение в началото на мандата на Първия министър Селдън. — Както винаги, той буквално изплю името. — Най-накрая шансът ни се усмихна.

Ред беше на Андорин да се почувства зашеметен, сякаш е попаднал в бърз водовъртеж:

— Изглежда ми много странно да ти го кажа, шефе, но май има поличба в тая работа с боговете, защото изчаквах да ти съобщя нещо, което сега виждам, че идеално ни пасва.

Намарти измери подозрително другия и огледа стаята, като че ли изведнъж се уплаши за сигурността си. Страхът му обаче беше безпочвен. Стаята бе разположена дълбоко в един старомоден жилищен комплекс и добре защитена. Никой не можеше да ги подслушва, както и никой, дори и при подробни упътвания, не би успял да я открие лесно — или пък да проникне през защитните слоеве, осигурени от членовете на организацията.

— За какво говориш? — каза Намарти.

— Намерих ти човек. Един младеж, много наивен. Съвсем симпатично приятелче — от тоя род, дето още щом ги видиш, усещаш, че можеш да им се довериш. Лицето му е открито, очите му са ококорени; живял е в Дал; ентусиаст на равенството; мисли си, че Джоуранъм е най-великото нещо след далянските кокосарници, и съм убеден, че лесно ще го уговорим да свърши каквото и да е за каузата.

— За каузата? — попита Намарти, чиито подозрения ни най-малко не бяха намалели. — Някой от нашите ли?

— Всъщност не е от никого. В главата си има някакви смътни идеи, че Джоуранъм е искал равноправие между секторите.

— Това му беше стръвта. Естествено.

— И нашата, но момчето вярва в нея. Дрънка за равенство и участие на хората в управлението. Даже спомена за демокрация.

Намарти се изкикоти:

— За двадесет хиляди години демокрацията нито веднъж не е била използвана задълго, без да се разпадне.

— Да, обаче туй не ни засяга. То го мотивира и, да ти кажа, шефе, щом го видях, съобразих, че може да ни послужи като оръдие, ала не знаех как бихме могли да го насочим. Сега знам. Ще го вкараме в парка на Императорския дворец като градинар.

— Как? Разбира ли нещо от градинарство?

— Не. Сигурен съм, че не разбира. Никога не е вършил квалифицирана работа. В момента управлява мотокар и мисля, че и на това е трябвало да го учат. Но ако го внедрим като помощник-градинар, ако само знае как да държи овощарските ножици, значи сме успели.

— Какво сме успели?

— Да намерим човек, който ще доближи всеки, когото поискаме — и то без да предизвика и най-малкото подозрение, — ще доближи достатъчно, за да нанесе удар. Казвам ти, че той просто излъчва някаква честна тъпотия, някаква глупашка добродетелност, която предизвиква доверие.

— И ще направи всичко, което му наредим?

— Абсолютно.

— Как го срещна тоя момък?

— Не бях аз. Всъщност Манела го забеляза.

— Кой?

— Манела. Манела Дюбанка.

— О, твоята приятелка — лицето на Намарти се изкриви в гримаса на лицемерно неодобрение.

— Тя е приятелка на мнозина — толерантно рече Андорин. — Това е едно от нещата, които я правят тъй полезна. Умее твърде бързо и по много малко да прецени един мъж. Госпожицата се разговорила с този приятел, понеже й харесал на външен вид — а те уверявам, че Манела не е човек, който обикновено може да хареса нещо друго освен поне минималната тарифа, — така че, както виждаш, момъкът е съвсем необикновен. Та тя се свързала с него (между другото името му е Планчет) и после ми каза: „Имам един топъл-топъл за теб, Глеб.“ Когато става въпрос за топли-топли, готов съм да й повярвам по всяко време на денонощието.

Намарти лукаво рече:

— И какво си мислиш, че това твое прекрасно оръдие може да направи, щом веднъж го вкараме в парка, а, Андорин?

Глеб дълбоко си пое дъх:

— Какво друго? Ако свършим всичко както трябва, ще ни избави от нашия скъп Император Клеон, Първия с подобно име.

Лицето на Намарти се озари от гняв:

— Какво? Луд ли си? Защо ще искаме да убиваме Клеон? Той е нашето стъпало към правителството. Той е фасадата, зад която можем да управляваме. Той ще ни легитимира. Къде ти е пипето? Клеон ни е нужен като фигурант. Няма да ни се бърка и ще бъдем по-силни, ако е жив.

Светлото лице на Глеб Андорин се покри с червени петна и ведрото му настроение накрая експлодира:

— Тогава какво имаш наум? Какво планираш? Уморих се вечно да отгатвам.

Намарти вдигна ръка:

— Добре, добре. Успокой се. Нищо лошо нямам предвид. Само че ще помислиш ли мъничко? Кой съсипа Джоуранъм? Кой преди десет години попари надеждите ни? Онзи математик. Същият, който сега управлява Империята с идиотските си приказки за психоисторията. Клеон не е пречка; Хари Селдън трябва да унищожим. Хари Селдън, когото направих смешен с тези непрекъснати аварии. Недоволството от тях е посято в неговата градина — в ъгълчетата на устните му се появи слюнка. — Когато бъде очушкан, ще завалят такива поздравления от цялата Империя, че с часове ще запълнят всички холовизионни репортажи. Даже няма да има значение дали знаят кой го е направил.

Той пак вдигна ръка и я спусна надолу, като че ли забиваше нож в нечие сърце.

— Ще ни смятат за герои на Империята, за спасители. Е? Е? Мислиш ли, че твоят младок ще успее да очушка Хари Селдън?

Андорин вече бе възстановил хладнокръвието си — поне външно.

— Сигурен съм, че би успял — отвърна с насилена лекота. — Към Клеон би могъл да изпитва някакъв респект; поне ти знаеш, че Императорът има мистично излъчване. — Той леко наблегна на „ти“ и Намарти се намръщи. — Към Селдън обаче не би изпитвал такива чувства.

Но вътрешно Андорин беше бесен. Не това бе желал. Беше предаден.

14

Манела отметна косата от очите си и се усмихна изотдолу на Рейч:

— Казах ти, че няма да ти струва и един кредит.

Рейч примигна и почеса голото си рамо:

— А сега няма ли да ми поискаш няколко?

Тя сви рамене и се засмя почти дяволито:

— Защо да ти искам?

— Защо да не ми искаш?

— Защото и аз понякога си позволявам удоволствия.

— С мен?

— Тук друг няма.

Последва дълга пауза, сетне Манела успокояващо рече:

— Освен това ти и бездруго не разполагаш с толкова кредити. Как е работата?

— Не е кой знае какво, но е по-добра от нищо — призна Рейч, — много по-добра. Ти ли каза на този образ да ми намери работа?

Манела бавно поклати глава:

— Имаш предвид Глеб Андорин? Нищо не съм му казвала да прави. Просто му рекох, че може би ще го заинтересуваш.

— Дали ще се ядоса, задето ти и аз…

— Откъде накъде? Не е негова грижа. Нито пък е твоя.

— Той с какво се занимава? Искам да кажа, какво работи?

— Не мисля, че изобщо нещо работи. Андорин е богат. Роднина е на старите кметове.

— На уайските ли?

— Аха. Не обича имперското правителство. Никой от роднините на старите кметове не го обича. Той разправя, че Клеон би трябвало…

Тя изведнъж спря и заключи:

— Много се раздрънках. Недей да повтаряш нищо от онова, което си научил от мен.

— Аз? Въобще не съм те чувал да казваш нещо. И няма и да те чуя.

— Чудесно.

— Питах те за Андорин. Издигнал ли се е в тая работа с джоуранъмитите? Важна клечка ли е там?

— Не знам.

— Никога ли не говори за тези истории?

— Не и на мен.

— А-а — кимна Рейч, опитвайки се да не прозвучи ядосано.

Манела изпитателно го изгледа:

— Защо се интересуваш толкова?

— Искам да се свържа с тях. Смятам, че така мога да напредна. По-добра работа, повечко кредити. Сама знаеш.

— Може би Андорин ще ти помогне. Той те цени, поне в това съм сигурна.

— Можеш ли да го накараш да ме цени повече?

— Бих пробвала. Не виждам защо да не го направи. Аз те харесвам. Харесвам те повече от него.

— Благодаря, Манела. И аз те харесвам — той прокара ръка по тялото й и горещо му се прииска да би могъл да се концентрира по-дълго върху нея и по-малко върху задачата си.

15

— Глеб Андорин — каза уморено Хари Селдън, търкайки очи.

— И кой е той? — попита Дорс Венабили. Откакто Рейч беше заминал, настроението й бе все така отвратително.

— Допреди няколко дни изобщо не бях чувал за него — рече Селдън. — Това е трудността, когато се опитваш да управляваш един свят с четиридесет милиарда души. Никога за никого не си чувал, ако се изключат неколцината, които постоянно ти се пречкат. Колкото и да е компютъризирана информацията, Трантор си остава планета на анонимността. Можем да открием хората и техните справочни номера, само че кого всъщност откриваме? Като добавиш още двадесет и пет милиона Външни светове, започваш да се чудиш как Галактическата империя е действала през всичките тия хилядолетия. Честно казано, аз мисля, че тя съществува единствено, понеже до голяма степен се самоуправлява. А сега окончателно е тръгнала да запада.

— Стига си философствал, Хари — сряза го Дорс. — Кой е този Андорин?

— Един човек, за когото, признавам си, би следвало да знам. От рода на уайските кметове — всъщност най-известният от фамилията, — така че хората от сигурността не го изпускат от очи. Те смятат, че е амбициозен, но той е прекалено върл плейбой, за да свърши нещо.

— И се е забъркал с джоуранъмитите?

Селдън направи неуверен жест:

— Оставам с впечатлението, че органите на сигурността нищичко не знаят за джоуранъмитите. Това би могло да означава, че джоуранъмитите вече не съществуват или, ако съществуват, нямат никаква тежест. Може да значи и че тези органи просто не са заинтересовани. Не че има някакъв начин да ги принудя да се заинтересуват. Направо съм благодарен на офицерите, загдето изобщо ми дават информация. Отгоре на всичко аз съм Първият министър.

— Дали е възможно да не си много добър Първи министър? — сухо каза Дорс.

— Нещо повече от възможно. Вероятно от поколения не е имало по-неподходящ избраник на тоя пост от мен. Само че това няма нищо общо със службите на сигурността. Те са абсолютно независим клон на управлението. Съмнявам се, че дори самият Клеон знае повече за тях, макар на теория да се предполага, че офицерите му докладват чрез своя директор. Вярвай ми, че ако бяхме по-добре информирани за тези служби, щяхме да се опитаме да напъхаме действията им в собствените си психоисторически уравнения.

— Поне на наша страна ли са офицерите от сигурността?

— Така мисля, обаче не мога да се закълна.

— И защо се интересуваш от онзи… как му беше името?

— Глеб Андорин. Понеже получих косвено съобщение от Рейч.

Очите на Дорс блеснаха:

— Защо не ми каза? Той наред ли е?

— Доколкото зная, да, но се надявам да не се опитва да изпраща повече съобщения. Ако го хванат, няма да бъде наред. Във всеки случай влязъл е в контакт с Андорин.

— И с джоуранъмитите ли?

— Едва ли. Изглежда малко вероятно, защото връзката му с тях би била безсмислена. Идеите на Джоу-Джоу бяха популярни предимно сред долната класа — така да се каже, движение на пролетариите. А Андорин е аристократ на аристократите. Какво да прави с джоуранъмитите?

— Ако е от рода на уайските управници, не би ли могъл да храни аспирации към имперския трон?

— Те от поколения хранят такива аспирации. Предполагам, че помниш Рашел. Тя беше леля на Глеб Андорин.

— Тогава той може да използва джоуранъмитите като трамплин, не мислиш ли?

— Ако съществуват. Ако съществуват и на Глеб му трябва трамплин, смятам, че ще се усети, че е захванал опасна игра. Джоуранъмитите — стига да ги има — биха кроили собствени планове и човек като него ще открие, че просто е яхнал гърти…

— Какво значи гърти?

— Някакво изчезнало и, струва ми се, доста свирепо животно. Това е поговорка от Хеликон, Яхнеш ли гърти, не слизай, защото ще те изяде.

Селдън млъкна за малко.

— Още нещо. Рейч, изглежда, се е забъркал с една жена, която е близка с Андорин и чрез която той мисли, че маже да получи ценна информация. Казвам ти го сега, за да не ме обвиняваш впоследствие, че съм крил факти от теб.

Дорс се намръщи:

— Каква е тая жена?

— Ами, доколкото разбирам, тя познава много мъже, които, без да разсъждават, биха й доверили нещо, понякога при интимни обстоятелства.

— От ония — и Дорс съвсем се намръщи. — Не ми е приятно да знам, че Рейч…

— Хайде, хайде. Той е на тридесет години и несъмнено има голям опит. Можеш спокойно да я оставиш — както и коя да е друга, струва ми се — на здравия му разум. — Хари се обърна с ужасно изтощен вид и допълни: — Да не мислиш, че на мен ми харесва? Мислиш ли, че има едно нещо в цялата работа, което да ми харесва?

И Дорс Венабили не можа да намери какво да каже.

16

Дори и в най-добрите си мигове Гембъл Дийн Намарти не се отличаваше с учтивост и приветливост, а наближаващата кулминация на десетгодишните му кроежи го бе направила съвсем кисел.

Надигна се с известна възбуда от стола си и рече:

— Доста време ти трябваше, за да дойдеш тук, Андорин.

Другият сви рамене:

— Но пък съм дошъл.

— И този твой млад човек — забележителното оръдие, дето така го рекламираш — къде е той?

— Евентуално може да се появи.

— Защо не се появи сега?

Хубавата глава, на Андорин като че ли леко се наведе, сякаш бе потънал в мисли или вземаше решение, ала после отсече:

— Не искам да го доведа, докато не разбера в какво положение съм поставен.

— Това какво значи?

— Ясни думи на стандартен галактически. От колко време целта ти е била да се освободиш от Хари Селдън?

— Винаги! Винаги! Толкова ли е трудно за разбиране? Имаме нужда от реванш за онуй, което направи с Джоу-Джоу. Даже и да не го беше сторил, доколкото е Първи министър, щеше да се наложи да го отстраним.

— Само че Клеон — Клеон — е човекът, който трябва да бъде свален. Ако не само той, то двамата със Селдън.

— Защо се интересуваш от един фигурант?

— Ти не си вчерашен. Никога не ми се е налагало да ти обяснявам моята роля във всичко това, защото не си такъв невеж глупак, та да не знаеш. За какво да се безпокоя за плановете ти, ако те не включват детрониране?

Намарти се разсмя:

— Разбира се. Отдавна зная, че гледаш на мен само като твой трамплин, като средство да се възкачиш на имперския трон.

— Да не си очаквал нещо друго?

— Изобщо не съм очаквал. Аз ще планирам всичко, ще поема риска, а сетне, щом работата е напълно свършена, ти ще грабнеш печалбата. Съвсем разумно, нали?

— Да, разумно е, защото печалбата ще бъде и твоя. Няма ли да станеш Първи министър? Няма ли да можеш да разчиташ на пълната поддръжка от страна на един нов Император, изпълнен с благодарност? Няма ли аз да бъда — и лицето му иронично се изкриви, изплювайки останалите думи — новият фигурант?

— Такива ли са ти били плановете? Да бъдеш фигурант?

— Смятам да бъда Император. Осигурявах ти пари, когато нямаше никакви пари, осигурявах ти кадри, когато нямаше никакви кадри, осигурявах ти уважението, от което се нуждаеше, за да изградиш голяма организация тук, в Уай. Все още бих могъл да си взема обратно всичко, което съм вложил.

— Не смятам така.

— Искаш ли да поемеш риска? Не си мисли, че с мен ще направиш онова, което направи с Каспалов. Ако нещо ми се случи, Уай ще стане необитаем за тебе и твоите хора — пък и ще откриеш, че никой друг сектор няма да ти даде подкрепата, която ти трябва.

Намарти въздъхна:

— Значи настояваш Императорът да бъде убит?

— Не съм казал „убит“. Казах „свален“. Подробностите ги оставям на теб — последното изречение бе придружено от почти отпращащ жест с ръката: махване с китката, сякаш Андорин вече седеше на имперския трон.

— И тогава ти ще бъдеш Император?

— Да.

— Няма да бъдеш Император. Ще бъдеш мъртъв, и то не от моите ръце. Андорин, нека те науча на някои неща от живота. Ако Клеон бъде убит, ще изскочи въпросът за наследниците и за да избегне гражданската война, Императорската гвардия моментално ще унищожи всеки член от рода на уайските кметове — теб на първо място. От друга страна, ако бъде убит единствено Първият министър, ти ще останеш в безопасност.

— Защо?

— Първият министър е само Първи министър. Те идват и си отиват. Възможно е даже Клеон вече да се е уморил от него и да е разпоредил да го премахнат. Ние естествено ще се погрижим да се разпространят слухове от тоя сорт. Императорската гвардия ще се колебае и ще ни даде шанс да подменим правителството. Всъщност е напълно реално тя самата да е благодарна за края на Селдън.

— И като съставите ново правителство, аз какво да правя? Да продължа да чакам? Завинаги?

— Не. Щом стана Първи министър, винаги ще се намерят начини да се разправя с Клеон. Може би ще успея да уредя нещо с Императорската гвардия — та даже и с органите на сигурността — и да ги използвам като мои оръдия. Тогава ще открия някакъв безопасен механизъм да се избавя от Клеон и да го заменя с тебе.

Глеб Андорин избухна:

— Защо ти е да го правиш?

— Как защо? — учуди се Намарти.

— Ти гониш карез на Селдън. Когато той изчезне, защо ти трябва да поемаш ненужни рискове на такова високо равнище? Ще сключиш примирие с Клеон и аз ще съм принуден да се върна в моето разпадащо се имение и към неизпълнимите ми мечти. А може, за да си съвсем спокоен, да наредиш да ме убият.

Намарти каза:

— Не! Клеон е роден за трона. Той произхожда от няколко поколения императори — гордата Ентунска династия — и ще бъде много труден за управляване, истинска досада. От друга страна, ти ще дойдеш на трона като член на нов род, без да си обвързан здраво с традицията, защото предишните уайски монарси са били, сам ще се съгласиш, съвсем незабележими. Ще седиш на един нестабилен трон и ще имаш нужда от някой, който да те поддържа — от мен. А аз ще имам нужда от някой, който да зависи от мен и когото по тая причина бих могъл да управлявам — от теб. Хайде, Андорин, нашето няма да е женитба по любов, дето изчезва за една година; ще бъде женитба по сметка, която може да трае, докато и двамата сме живи. По-добре да си вярваме един на друг.

— Закълни се, че аз ще стана Император.

— Каква полза да ти се кълна, ако ти не ми вярваш? Нека да кажем, че те смятам за един изключително полезен Император и ще искам да замениш Клеон веднага, щом това може безопасно да се уреди. Сега ме представи на този момък, за когото мислиш, че ще бъде идеалното оръдие за твоите цели.

— Добре. И помни какво го прави тъй различен. Аз го изучих. Той не е много умен идеалист. Ще свърши каквото му наредят, без да се тревожи ни от опасността, ни от задни мисли. И в добавка излъчва такова усещане за доверие, че жертвата му ще му вярва, дори и да държи в ръката си бластер.

— Мисля, че това не е за вярване.

— Почакай, докато го видиш — рече Андорин.

17

Рейч гледаше надолу. Бе хвърлил бърз поглед на Намарти и друго не му трябваше. Преди десет години, когато младежът беше изпратен да подлъже Джоу-Джоу Джоуранъм към неговата гибел, срещна този мъж и сега няколко секунди му бяха предостатъчни.

За тия десет години Намарти се бе променил леко. Гневливостта и омразата все още бяха доминиращите черти, които човек виждаше у него (или поне Рейч ги виждаше, защото той осъзна, че не е безучастен свидетел) и те сякаш трайно го бяха мумифицирали. Лицето му беше малко по-изпито, косата — изпъстрена със сиво, обаче тънките му устни сключваха същата твърда линия, а тъмните му очи святкаха опасно както винаги.

Това бе достатъчно и Рейч се стараеше да отклонява погледа си встрани. Усещаше, че Гембъл Дийн Намарти не е от хората, които биха се привързали към някой, дето може да ги гледа право в очите.

Намарти сякаш поглъщаше с взор Рейч, но леко презрителната усмивка, която сякаш винаги висеше на лицето му, не изчезна.

Той се обърна към Андорин, неспокойно застанал настрани, и каза, като че ли обектът на разговора не присъстваше:

— Ето го значи човека.

Андорин кимна и устните му оформиха едно беззвучно „Да, шефе“.

Шефът рязко рече на Рейч:

— Името?

— Планчет, господине.

— Вярваш ли в нашата кауза?

— Да, господине — говореше внимателно, съвсем според указанията на Андорин. — Аз съм демократ и искам по-голямо участие на хората в процеса на управлението.

Очите на Намарти се стрелнаха към Андорин:

— Оратор.

После върна погледа си към Рейч:

— Ще поемеш ли риск заради каузата?

— Всякакъв, господине.

— Ще вършиш ли каквото ти кажат? Без въпроси? Без да се отмяташ?

— Ще следвам заповедите.

— Знаеш ли нещо за градинарството?

Рейч се поколеба:

— Не, господине.

— Значи си транторианец? Роден си под купола?

— Роден съм в Милимару, господине, но отраснах в Дал.

— Много добре — рече Намарти. После се обърна към Глеб Андорин: — Изведи го и го предай временно на хората, които чакат отвън. Те ще се погрижат добре за него. Сетне се върни. Искам да поговорим.

Когато другият се върна, у Намарти имаше голяма промяна. Очите му святкаха, а устните му се бяха разкривили в дива усмивка.

— Андорин — извика той, — боговете, за които онзи ден говорихме, са с нас до такава степен, каквато не съм си и представял.

— Аз ти казах, че човекът става за нашите цели.

— Става много повече, отколкото си мислиш. Знаеш, разбира се, историята как Хари Селдън, почитаемият ни Първи министър, изпратил своя син — или по-скоро осиновеното си дете — да види Джоуранъм и да постави капана, където той въпреки съвета ми попадна.

— Да — Андорин кимна с отегчение. — Историята ми е известна — каза го с вида на човек, който я знае прекалено добре.

— Виждал съм това момче само веднъж, но ликът му се е отпечатал в съзнанието ми. Смяташ ли, че десетгодишната пауза, фалшивите токове и обръснатите мустаци могат да ме подлъжат? Този твой Планчет е Рейч, осиновеният син на Хари Селдън.

Андорин пребледня и за миг престана да диша.

— Сигурен ли си, шефе? — попита той.

— Толкова сигурен, колкото че стоиш тук пред мен и че си довел сред нас един враг.

— Нямах никаква представа…

— Не се притеснявай — успокои го Намарти. — Мисля, че в целия си празен живот на аристократ не си направил нищо по-добро. Ти изигра ролята, която боговете ти бяха отредили. Ако не знаех кой е, той може би щеше да осъществи онова, което несъмнено възнамерява: да ни шпионира отвътре и да издава най-тайните ни планове. Ала тъй като аз знам кой е, нещата се обръщат. Сега ние разполагаме с всичко.

Намарти потърка доволно ръце и неуверено, сякаш чувстваше колко не му приляга, се засмя.

18

Манела замислено рече:

— Струва ми се, че повече няма да те виждам, Планчет.

Рейч се изтриваше след душа.

— Защо?

— Глеб Андорин не иска.

— Така ли?

Манела вдигна гладките си рамене:

— Казва, че те чака важна работа и нямаш вече време за глупости. Може би има предвид, че ще получиш по-добра служба.

Рейч застина:

— Каква служба? Спомена ли нещо по-специално?

— Не, но каза, че ще отива в Императорския сектор.

— Аха. Често ли ти съобщава такива работи?

— Нали знаеш, Планчет — когато са в леглото, мъжете много приказват.

— Знам — потвърди Рейч, който винаги внимаваше да не го прави. — И какво друго разправя?

— Защо питаш? — тя се понамръщи. — Той също винаги пита за теб. Забелязала съм, че мъжете все подпитват един за друг. Как мислиш, защо е тъй?

— Какво си му говорила за мене?

— Малко неща — само че си много свестен тип. Естествено не съм му казала, че те харесвам повече от него. Това би наранило чувствата му, а също и на мен няма да ми е от полза.

Рейч вече се беше облякъл.

— В такъв случай сбогом.

— Предполагам, че е за известно време. Глеб може да си промени мнението. Разбира се, бих искала да ида в Императорския сектор — ако ме вземат. Никога не съм била там.

Рейч едва не се изпусна, но свари да се закашля и после рече:

— И аз никога не съм ходил.

— Там са най-големите сгради, най-хубавите местенца и най-шикарните ресторанти; там живеят богаташите. Бих желала да се срещна с някои богаташи — искам да кажа, освен с Глеб.

— Предполагам — забеляза Рейч, — че не успяваш да измъкнеш много от хора като мен.

— Имаш право. Човек не може през цялото време да мисли за кредити, обаче понякога трябва. Особено откакто ми се струва, че взех да омръзвам на Глеб.

Рейч се почувства длъжен да каже:

— Ти на никого не можеш да омръзнеш. — Сетне разбра, донякъде за свое учудване, че наистина го мисли.

Манела въздъхна:

— Мъжете винаги разправят така. Във всеки случай беше хубаво с теб, Планчет. Пази се и, кой знае, навярно пак ще се видим.

Рейч кимна и откри, че думите не му стигат. Нямаше никакъв начин да каже или направи нещо, за да изрази чувствата си.

Насили се да размишлява за друго. Трябваше да открие какво планират хората на Намарти. Щом го откъсват от Манела, сигурно решителният момент скоро ще дойде. Всичко, на което би могъл да се опре, беше този странен въпрос за градинарството.

Пък и вече не можеше да съобщи на Селдън нищо ново. От срещата му с Намарти го следяха отблизо и всички пътища за комуникация бяха прекъснати, а ако той предадеше новините, едва след като те престанат да бъдат новини, това би означавало, че се е издънил.

19

Хари Селдън нямаше добър ден. Не бе получавал вести от Рейч от първото му съобщение насам и губеше представа от ситуацията.

Като се изключи естествената му тревога за безопасността на Рейч (положително щеше да разбере, ако се случеше нещо лошо), той се безпокоеше и за това какво всъщност би могло да бъде планирано.

Би трябвало да е някакъв хитър ход. Пряка атака срещу самия Дворец беше напълно изключена. Мерките за сигурност там бяха прекалено строги. Е, щом е тъй, какво друго достатъчно ефективно действие биха успели да планират?

Всичко туй го държеше буден нощем и го разсейваше през деня.

Сигналната лампа светна:

— Вашата среща в два часа, господине…

— Каква е тая среща в два часа?

— Мандел Грубер, градинарят. Той има необходимите сертификати.

Селдън си спомни:

— Да, пратете го при мен.

Сега не бе времето да се среща с градинаря, ала в момент на слабост се бе съгласил — човекът изглеждаше твърде объркан. Първият министър не би трябвало да изпада в такива състояния на слабост, обаче Селдън си беше Селдън, много преди да стане Първи министър.

— Влез, Грубер — благо рече той.

Грубер застана пред него с механично сведена глава, а очите му шареха насам-натам. Хари бе съвсем сигурен, че градинарят никога не е бил в толкова великолепна стая, и изпита горчивото желание да каже: „Харесва ли ти? Моля те, вземи я. Аз не я искам.“

Но вместо това рече:

— Какво има, Грубер? Защо си тъй нещастен?

Не последва незабавен отговор; Мандел Грубер само се усмихна разсеяно. Селдън му предложи:

— Седни бе, човек. Ей там е столът.

— О, не, Първи министре. Не е редно. Ще го изцапам.

— Ако го изцапаш, лесно ще го почистят. Седни, щом те каня. Така! Сега просто си поседи тук една-две минути и си събери ума. После, като се приготвиш, ми кажи каква е работата.

Грубер поседя мълчаливо и сетне думите задъхано бликнаха:

— Първи министре, главен градинар ще ме правят. Благословеният Император сам ми го съобщи.

— Да, чух за това, но сигурно не то те тревожи. Новият ти пост си заслужава поздравленията и аз наистина ти го честитя. Може би дори да съм допринесъл за него, Грубер. Никога не съм забравял твоята смелост, когато едва не ме убиха, и можеш да си уверен, че съм споменал за нея пред Негово императорско величество. Наградата е подходяща, Грубер, а ти така или иначе щеше да дочакаш повишението, защото от сведенията за теб е съвсем ясно, че си напълно подходящ за мястото. Тъй че, след като това е уточнено, кажи ми какво те безпокои.

— Първи министре, самото място и повишението ме безпокоят. С тая работа не мога да се справя, понеже не съм квалифициран.

— Ние сме убедени, че си.

Грубер се разпали:

— И аз ще трябва да седя в някоя канцелария? Не желая да седя в канцелария. Няма да мога да излизам навън и да работя с растенията и животните. Ще стана затворник, Първи министре.

Селдън се ококори:

— Няма такова нещо, Грубер. Няма защо да стоиш в офиса си повече, отколкото се налага. Можеш свободно да бродиш из парка и да надзираваш всичко. Можеш да ходиш на открито, колкото си щеш; просто ще си спестиш тежката работа.

— Аз не бягам от тежката работа, Първи министре, и няма никакъв шанс да ме пуснат да изляза от канцеларията. Нали съм наблюдавал сегашния главен градинар? Той не може да напусне офиса, макар непрекъснато да иска. Има прекалено много администрация, прекалено много бумаги. Ами да, когато пожелае да разбере какво става навън, трябва ние да ходим в неговата канцелария, за да му кажем. Гледа нещата по холовизията — рече той с безкрайно презрение, — като че ли можеш да проумееш нещо за растящите, живите неща от някакви картинки. Не е за мен, Първи министре.

— Стига, Грубер, дръж се като мъж. Не е чак толкова лошо. Ще свикнеш. Полека-лека ще почнеш да се справяш.

Мандел Грубер поклати глава:

— Първо — ама най-първо — ще се наложи да се разправям с всички нови градинари. Това ще ме закопае — и добави с неочаквана енергия: — Това е работа, която не я ща и не трябва да получавам, Първи министре.

— Слушай, Грубер, може би не желаеш тази работа, но не си единственият. Казвам ти, че в момента бих искал да не съм Първи министър. Подобна служба е прекалено тежка за мен. Струва ми се, че дори самият Император понякога се уморява от императорската си мантия. Всички ние сме в тая Галактика, за да си гледаме задълженията, а те не винаги са приятни.

— Ясно ми е, Първи министре, ала Императорът трябва да бъде Император, защото е роден за туй. И вие трябва да бъдете Първи министър, защото никой друг не може да върши същото. Само че в моя случай размишляваме единствено за главния градинар. Тука има петдесет градинари, които ще се справят не по-зле от мен и които не биха имали нищо против този пост. Вие казвате, че сте обяснили на Императора как съм се опитал да ви помогна. Не можете ли пак да поговорите с него и да му намекнете, че ако иска да ме възнагради за каквото съм направил, следва да ме остави на мястото ми?

Селдън се облегна назад на стола си и важно изрече:

— Грубер, ако можех, щях да го сторя заради теб, но нека да ти обясня нещо и искрено се надявам, че ще го проумееш. На теория Императорът е абсолютният властелин на Империята. На практика той може да направи твърде малко. В момента аз управлявам Империята в много по-голяма степен от него, обаче и аз мога да направя твърде малко. Има милиони и милиарди хора на всички етажи на управлението и всички те вземат решения, допускат грешки, като някои действат мъдро и героично, а други — глупаво и крадливо. Човек не успява да ги контролира. Разбираш ли ме, Грубер?

— Да, но какво общо има това с моя случай?

— Това, че съществува само едно място, където Императорът наистина е абсолютен властелин — и то е паркът на Двореца. Тук думата му е закон и чиновническите слоеве под него са достатъчно ограничени, за да ги управлява. Да го помолиш да преразгледа някое решение, което е взел по отношение на парка на Императорския дворец, би означавало да нахълташ в единствената зона, която той смята за неприкосновена. Ако му кажа: „Оттеглете решението си за Грубер, Ваше императорско величество“, по-вероятно ще ме освободи от задълженията ми, отколкото да отмени решението си. За мен туй може да е добро, обаче на теб изобщо няма да ти е от полза.

Грубер попита:

— Това означава ли, че няма начин нещата да се променят?

— Точно така. Но ти не се безпокой, Грубер, ще ти помогна с каквото умея. Съжалявам, ала вече прекарах с теб цялото време, което можех да ти отделя.

Посетителят стана. В ръцете си извиваше своята зелена градинарска шапка. В очите му имаше нещо повече от намек за сълзи.

— Благодаря, Първи министре. Зная, че ще искате да ми помогнете. Вие сте… вие сте добър човек, Първи министре.

Той се обърна и излезе, потънал в скръб.

Селдън замислено се загледа подире му и поклати глава. Умножи неволите на Грубер по един квадрилион и ще получиш неволите на всички хора от двадесет и петте милиона свята на Империята; как би успял той, Хари Селдън, да намери начин да ги спаси всичките, когато е безсилен да реши проблема на един-единствен човек, дошъл при него за помощ? Не, психоисторията не може да спаси отделен човек. Би ли могла да спаси квадрилион?

Хари пак поклати глава, провери естеството и времето на следващата си среща и изведнъж се вцепени. Сетне изрева към вътрешния телефон с изненадващо дива невъздържаност, съвършено различна от обичайния му строг самоконтрол:

— Върнете тоя градинар при мен! Веднага го доведете при мен!

20

— Каква бе тая приказка за новите градинари? — възкликна Селдън. Този път не помоли Грубер да седне.

Мандел Грубер примигна бързо-бързо. Беше в паника, че е бил повикан така неочаквано.

— Н-новите градинари? — заекна той.

— Ти каза: „всички нови градинари“. Това са твои думи. За какво точно говореше?

Грубер беше изумен:

— Щом има нов главен градинар, естествено ще има и нови работници в парка. Такъв е обичаят.

— Никога не съм чувал за него.

— Последния път, когато главните градинари се смениха, вие не бяхте Първи министър. Вероятно не сте били дори на Трантор.

— Но за какво е всичко това?

— Ами градинарите никога не ги уволняват. Някои умират, други остаряват и се пенсионират или ги заменят. Във всеки случай, докато дойде време да се назначи нов главен градинар, поне половината му хора са застарели и най-добрите им години са минали. Всичките ги пенсионират щедро и докарват заместници.

— Защото са млади?

— Донякъде затова и донякъде защото обикновено има нови планове за градините и трябва да разполагаме с нови идеи и схеми. Парковите земи заемат почти петстотин квадратни километра и са нужни няколко години, за да бъдат реорганизирани, а аз ще съм човекът, от когото ще искат да следи за всичко. Моля ви, Първи министре — Грубер се задъхваше, — сигурно умен мъж като вас може да намери начин да промени мнението на благословения Император.

Селдън не му обърна внимание. Челото му се бе изпотило от концентрация.

— Откъде идват новите градинари?

— Правят се изпити по всички светове — винаги има хора, които чакат да станат заместници. Ще дойдат със стотици на дузина групи. Ще ми трябва поне една година…

— Откъде идват? Откъде?

— От всяка от възможните милиони планети. Ние искаме разнообразие на градинарски знания. Всеки гражданин на Империята може да се кандидатира.

— И от Трантор ли?

— Не, от Трантор не. В градините няма никой от Трантор — гласът му стана презрителен. — От транторианец градинар не можеш направи. Парковете, които гледат тука под куполите, не са паркове. Това са растения в саксии, а животните са в клетки. Транторианците като бедни създания не знаят нищо за открития въздух, свободно течащата вода и истинското равновесие на природата.

— Добре, Грубер. Сега ще ти възложа една задача. От теб ще очаквам да ми даваш имената на всички нови градинари, които трябва да пристигнат през следващите седмици. Всичко за тях. Име. Свят. Справочен номер. Образование. Практика. Всичко. Искам да го имам на бюрото си, колкото може по-бързо. Ще изпратя хора да ти помагат. Хора с машини. Какъв компютър използваш?

— Съвсем прост, за да поддържам списък на насажденията, видовете и други такива неща.

— Хубаво. Хората, които ще ти пратя, ще вършат онова, което ти не умееш. Не мога да ти кажа колко е важна задачата.

— Ако успея да се справя…

— Грубер, сега не е време за пазарлъци. Подведеш ли ме, няма да станеш главен градинар, а вместо туй ще те уволнят без право на пенсия.

Щом се видя пак сам, Селдън излая към вътрешния телефон:

— Отменете всички срещи за този следобед!

После остави тялото си да хлътне в стола, усещайки всяка от петдесетте си години и чувствайки как главоболието му се засилва. Години, не, десетилетия наред сигурността на парка при Императорския дворец бе ставала все по-голяма, по-строга, по-непроницаема с добавянето на всеки нов слой или ново устройство…

… и ето че изведнъж пускат стада чужденци в парка. Не им задават никакви въпроси освен може би един-единствен: „Разбирате ли от градинарство?“

Тая глупост беше прекалено колосална, за да може да се схване.

И той едва бе успял да я забележи навреме. Успял ли? Дали вече не беше закъснял?

21

Глеб Андорин гледаше Намарти през полупритворените си клепачи. Никога не го беше харесвал особено, но имаше моменти, когато го харесваше още по-малко от обикновено, и сегашният бе измежду тях. Защо на Андорин, уайец с кралско потекло (в края на краищата нещата се свеждаха дотам), му се налагаше да работи с това парвеню, с този почти отявлен параноик?

Андорин знаеше защо и знаеше, че трябва да издържи, макар Намарти пак да бе почнал да разказва историята как е изградил движението за десет години до сегашния връх на съвършенството. Дали непрекъснато го разправяше на всички? Или беше избрал единствено Андорин за слушател? Лицето на Намарти като че ли просветна от злорадо ликуване, когато произнесе в странен речитатив, сякаш го повтаряше механично:

— Година след година работех в тази насока, даже да нямаше надежда и всичко да изглеждаше безполезно, ковях организацията, подронвах доверието към правителството, създавах и засилвах недоволството. По време на банковата криза и седмицата на мораториума аз… — Той внезапно млъкна. — Казвал съм ти го много пъти и вече ти е писнало да го слушаш, нали?

Другият изви устни в кратка, суха усмивка. Намарти не беше такъв идиот да не знае колко е досаден; просто не можеше да се удържи. Андорин отвърна:

— Казвал си ми го доста пъти — и остави останалата част от въпроса да увисне във въздуха без отговор. Отговорът в края на краищата бе очевидно положителен. Нямаше нужда да му го тика под носа.

Жълтеникавото лице на Намарти леко се зачерви. Той рече:

— Само че създаването и подронването можеха да продължават вечно, ако нямах нужното оръдие в ръцете си. И без никакви усилия от моя страна оръдието дойде при мен.

— Боговете ти доведоха Планчет — неутрално отбеляза Андорин.

— Прав си. Скоро една група градинари ще влезе в парка на Императорския дворец — той направи пауза, сякаш да се наслади на мисълта. — Мъже и жени. Достатъчно, за да послужат като маскировка на шепата наши тайни агенти, които ще ги придружават. Сред тях ще бъдете ти … и Планчет. И това, което ще ви отличава, е, че ще носите бластери. — Естествено — каза Андорин с хладнокръвна злоба зад учтивото изражение — ще ни спрат на вратите и ще ни задържат за разпит. Да вкараш незаконно бластер в парка на Двореца…

— Няма да ви спрат — рече Намарти, без да забележи злобата. — Няма да ви претърсят. Въпросът е уреден. Разбира се, ще ви приветства някой чиновник от Двореца. Не знам кой обикновено върши тази работа — третият помощник шамбелан по тревата и листата, доколкото схващам, — но в случая ще е самият Хари Селдън. Великият математик ще избърза да поздрави новите градинари и да им каже „Добре дошли“ в парка.

— Предполагам, че си сигурен в това.

— Сигурен съм, естествено. Всичко е уредено. Той ще научи горе-долу в последната минута, че осиновеният му син е между хората, записани като нови градинари, и за него ще бъде невъзможно да се въздържи да го види. И когато Селдън се появи, момъкът ще извади своя бластер. Нашите агенти ще се развикат: „Измяна!“ В бъркотията и врявата Планчет ще убие Селдън и тогава ти пък ще убиеш Планчет. После ще хвърлиш бластера си и ще излезеш. Нещата са уредени.

— Абсолютно ли е необходимо да го затрия?

Намарти се намръщи:

— Защо? Съгласен си за едното убийство, а не си съгласен за другото? Искаш ли, щом Планчет се възстанови, да каже на властите всичко, което знае за нас? Освен това ние подготвяме семейно отмъщение. Не забравяй, че Планчет всъщност е Рейч Селдън. Ще изглежда като че ли двамата са стреляли едновременно — или сякаш Селдън е заповядал, ако неговият син направи някое заплашително движение, да бъде ликвидиран. Ще се погрижим на тази семейна версия да бъде дадена пълна гласност. Ще напомня за лошото старо време на Кървавия император Маноуел. Хората от Трантор сигурно ще бъдат отблъснати от явната порочност на Деянието. Това, добавено към цялата неефективност и авариите, на които са били свидетели, ще предизвика рев за ново правителство и никой няма да е в състояние да им откаже, най-малкото пък Императорът. Точно тогава ние ще влезем вътре.

— Толкоз просто?

— Не, не е толкоз просто. Аз не живея в измислен свят. Изглежда, че ще има някакво временно правителство, но то ще падне. Ние ще се погрижим да падне, сетне ще излезем публично и ще подновим старите джоуранъмитски аргументи, които транторианците никога не са забравяли. И след време — не след много — аз ще стана Първи министър.

— Ами аз?

— Ти евентуално ще станеш Император.

Андорин каза:

— Шансовете всичко да се сбъдне така са малки. Това е уредено, онова е уредено, туй също е уредено. Нещата трябва да се натрупат и идеално да се омесят, защото иначе ще пропаднат. Някой някъде непременно ще се набърка. Рискът е неприемлив.

— Неприемлив? За кого? За теб?

— Положително. Очакваш аз да се уверя, че Планчет ще убие баща си, а после пък да убия Планчет. Защо аз? Няма ли по-малоценни оръдия от мен, които по-лесно да могат да бъдат рискувани?

— Да, но ако избера някой друг, ще означава сигурен провал. Кой освен теб разчита толкова на тази бойна задача, че да не избяга в нервна депресия в последната минута?

— Рискът е огромен.

— Според теб не си ли струва? Играеш за имперския трон.

— А ти какъв риск поемаш, шефе? Ти ще си останеш тука на спокойствие и ще чакаш да чуеш новините.

Устните на Намарти се извиха:

— Ама че си глупак, Андорин! Ама че Император ще стане от теб! Мислиш ли, че не поемам рискове, понеже ще остана тук? Ако гамбитът пропадне, ако заговорът не успее, ако заловят някои от нашите хора, смяташ ли, че няма да кажат това, което знаят? Ако по някакъв начин пипнат теб, ще посрещнеш ли нежните ласки на Императорската гвардия, без да им снесеш всичко за мен? И ако имат един несполучлив опит за убийство, вярваш ли, че няма да обърнат Трантор, за да ме намерят? Мислиш ли, че в края на краищата няма да успеят? А щом ме намерят, какво предполагаш, че ме очаква? Риск ли? Аз рискувам много повече от всекиго от вас, просто като седя тук и нищо не върша. Андорин, всичко се свежда до следното: искаш ли или не искаш да станеш Император?

Андорин тихо каза:

— Искам.

И така нещата бяха задвижени.

22

За Рейч не бе трудно да забележи, че за него се полагат специални грижи. Цялата група бъдещи градинари беше разквартирувана в един от хотелите в Императорския сектор — естествено не от първокласните.

Градинарите представляваха странна сбирщина от петдесет различни свята, ала той нямаше особени възможности да разговаря с тях. Глеб Андорин се изхитряваше да го държи настрани от другите, без много да бие на очи.

Рейч се чудеше защо. Това го тормозеше. Всъщност откакто бе напуснал Уай, се чувстваше малко потиснат. Депресията нарушаваше мисловните му процеси и младежът се бореше с нея, но без голям успех.

Самият Андорин носеше груби дрехи и се мъчеше да наподобява работник. Той щеше да играе ролята на градинар като средство да ръководи „шоуто“, каквото и да беше то.

Рейч изпитваше срам, че не е успял да подразбере естеството на това „шоу“. Бяха го обградили и бяха предотвратили всякаква възможна комуникация, така че той дори нямаше шанс да предупреди баща си. Доколкото знаеше, те, изглежда, постъпваха тъй с всеки транторианец, който бе пробутан в групата, просто от свръхпредпазливост. Рейч преценяваше, че между тях може да има около дузина транторианци — мъже и жени, — разбира се, до един хора на Намарти.

Онова, което го озадачи беше, че Андорин се отнася към особата му почти с обич. Бе го монополизирал, настояваше винаги да ядат заедно и се държеше с него по начин, съвсем различен от начина, по който се държи с всички останали.

Дали не беше, защото двамата споделяха Манела? Рейч не знаеше много за морала на сектор Уай, за да може да каже дали в неговото общество няма жилка полиандрия10. Ако двама мъже споделят една жена, дали това в известен смисъл не ги побратимява? Дали не създава връзка?

Рейч никога не бе чувал за такова нещо, но достатъчно добре съзнаваше, че не е схванал даже и малка частица от безкрайните тънкости на галактическите общества — дори и на обществата на Трантор.

Щом умът му се върна към Манела, известно време той разсъждава за нея. Тя ужасно му липсваше. Помисли си, че може би нейната липса е породила депресията му, макар, честно казано, туй, което изпитваше сега, докато приключваше обяда си с Андорин, да бе почти отчаяние — въпреки че не успя да се сети за друга причина.

Манела!

Беше споменала, че иска да посети Императорския сектор и че вероятно ще придума Глеб Андорин да изпълни желанието й. Той бе достатъчно отчаян да зададе един глупав въпрос:

— Господин Андорин, все се чудя дали не можехте да вземете Манела с вас? Тук, в Императорския сектор.

Оня го погледна съвършено изумен. Сетне благо се разсмя:

— Манела? Виждаш ли я да се занимава с градинарство? Или поне да се преструва, че разбира? Не, не, тя е от тези жени, които са измислени за спокойните ни мигове. Извън това няма никаква друга функция. — После добави: — Защо питаш, Планчет?

Рейч вдигна рамене:

— Не знам. Тук е малко скучно. Помислих си… — гласът му заглъхна.

Андорин преценяващо го изгледа и накрая рече:

— Сигурно не смяташ, че е особено важно с коя жена поддържаш връзка? Уверявам те, че за нея няма значение с кой мъж се среща. Щом това в Двореца свърши, ще има други жени. Много жени.

— Кога ще свърши?

— Скоро. И ти ще бъдеш част от него по твърде важен начин — Андорин внимателно наблюдаваше Рейч.

— Колко важен? — попита момъкът. — Няма ли да бъда само… градинар? — гласът му прозвуча глухо и той усети, че не е способен да вложи никаква искра в него.

— Ще бъдеш нещо повече, Планчет. Ще влезеш вътре с бластер.

— С какво?

— С бластер.

— Никога не съм държал бластер. Никога.

— Няма нищо сложно. Вдигаш го, насочваш го, затваряш контакта и някой умира.

— Никого няма да убия.

— Вярвах, че си един от нашите, че ще направиш всичко за каузата.

— Не съм имал предвид да убивам — Рейч сякаш не можеше да овладее мислите си.

Защо трябва да убива? Какво всъщност са приготвили за него? И как ще успее да предупреди Императорската гвардия, преди ужасното да бъде извършено?

Лицето на Андорин внезапно се втвърди — мигновен преход от приятелски интерес към сурово решение. Той каза:

— Ти трябва да го убиеш.

Рейч събра цялата си сила:

— Не. Никого няма да убия. Точка.

Андорин настоя:

— Планчет, ти ще направиш, каквото ти наредя.

— Не и да убивам.

— Дори и това.

— Как ще ме накарате?

— Просто ще ти кажа да го свършиш.

Рейч усети, че се обърква. Защо Андорин е тъй уверен? Поклати глава:

— Не.

— Аз ти я давам, Планчет, откакто напуснахме Уай — отбеляза другият. — Направих така, че да съм сигурен, че ще ядеш с мен. Следях за диетата ти. Особено за онова, което току-що погълна.

Рейч усети надигащия се отвътре ужас и изведнъж разбра.

— Десперанца!

— Съвсем точно — рече Андорин. — Ти си хитър дявол, Планчет.

— Това е незаконно.

— Да, разбира се. Както и убийството.

Младежът знаеше за десперанцата. Тя беше химическа модификация на съвършено безвреден транквилант. Модифицираната му форма обаче не предизвикваше спокойствие, а отчаяние. Бе поставена под запрещение, защото можеше да се употреби за мозъчен контрол, но въпреки туй упорито се говореше, че Императорската гвардия я използва.

Андорин каза, сякаш не му бе трудно да прочете мислите на Рейч:

— Наречена е така, понеже десперанца е стара дума, която означава безнадеждност. Смятам, че сега се чувстваш безнадеждно.

— Не — пошепна Рейч.

— Много си решителен, обаче не можеш да се бориш с химикала. А колкото по-обезнадежден се усещаш, толкова по-ефективен е наркотикът.

— Няма да го бъде.

— Я си помисли, Планчет. Намарти моментално те позна, въпреки че нямаш мустаци. Той знае, че ти си Рейч Селдън и под мое ръководство ще убиеш баща си.

Рейч промърмори:

— Не преди да убия вас.

Той стана от стола. Това нямаше да бъде никакъв проблем. Глеб Андорин може и да беше по-висок, ала бе по-слаб и очевидно не бе атлет. Рейч би могъл да го прекърши на две с една ръка — само че щом се изправи, залитна. Тръсна глава, но тя не се проясни.

Андорин също стана и се дръпна назад. Измъкна десницата си, която бе пъхнал в левия ръкав. Държеше оръжие и мило каза:

— Дошъл съм подготвен. Информиран съм за ловкостта ти като хеликонски извъртач, така че няма да има ръкопашен бой.

Той погледна своето оръжие.

— Не е бластер — рече. — Не мога да си позволя да те убия, преди да си свършиш работата. Това е невронен камшик. В известен смисъл е много по-страшен. Ще го насоча в лявото ти рамо и, повярвай ми, болката ще бъде толкова мъчителна, че и най-големият стоик на света няма да може да я издържи.

Рейч, който бавно и мрачно напредваше, рязко спря. Когато бе на дванадесет години, беше опитал — съвсем слабо — невронния камшик. Веднъж ударен, човек никога не забравяше болката, колкото и дълъг и пълен със събития да бе животът му. Андорин каза:

— Нещо повече, ще употребя пълния му обхват, тъй че отначало нервите в горната част на ръката ти да бъдат стимулирани към непоносима болка, а после да бъдат напълно разрушени и ти никога повече няма да можеш да я използваш. Ще пощадя дясната ти ръка, за да държиш бластера. Ако седнеш и приемеш нещата, както трябва, ще запазиш и двете си ръце. Разбира се, ще се наложи пак да ядеш, та нивото на десперанцата да се повиши. Отсега нататък положението ти само ще се влошава.

Рейч знаеше единствено, че ще го насилят да свърши онова, което Андорин му каже. Беше играл играта и бе загубил.

23

— Не! — Хари Селдън беше почти бесен. — Не те искам там, Дорс!

В отговор Дорс Венабили го погледна с не по-малко решително изражение:

— Тогава няма да те пусна и ти да отидеш, Хари.

— Аз трябва да съм там.

— Това не е твое задължение. Тези хора следва да ги посрещне някой градинар първа класа.

— Точно така, само че Грубер не може да го направи. Грубер е съкрушен.

— Все трябва да има близък помощник. Или пък остави стария главен градинар да го свърши. Той запазва поста си до края на годината.

— Старият главен градинар също е болен. Освен това — Селдън се поколеба — между градинарите са се промъкнали хора с невярно съобщени данни. Транторианци. Те са дошли по някаква причина. Разполагам с имената на всекиго от тях.

— Тогава накарай да ги арестуват до един. Толкова е просто. Защо усложняваш така ситуацията?

— Понеже ние не знаем защо са тук. Нещо ще става. Не виждам какво могат да направят дванадесет градинари, но… Не, по-добре да го формулирам другояче. Мога да видя дузина неща, които биха направили, обаче не знам кое от тях са планирали. Ние наистина ще ги арестуваме, ала преди туй искам да узная повече. Трябва да научим достатъчно, за да изловим всеки, който участва в конспирацията — от долу до горе, — и да бъдем наясно какво точно са сторили, та да им наложим подходящото наказание. Не желая да задържа дванадесет мъже и жени просто заради една наказуема простъпка. Те ще твърдят, че са били отчаяни и са търсили работа. Ще се оплакват, че не е честно да се изключват транторианците. Ще спечелят много симпатии и ние ще се озовем в глупаво положение. Нека да им дадем възможност да се самообвинят в нещо по-голямо. Освен това…

Последва дълга пауза и Дорс ядно рече:

— Е, какво означава новото „освен това“?

Селдън понижи глас:

— Един от дванадесетте е Рейч под името Планчет.

— Какво?

— Защо се изненадваш? Изпратих го в Уай, за да проникне в движението на джоуранъмитите и той успя да се внедри някъде. Напълно му се доверявам. Ако той е там, то знае защо и трябва да има някакъв план да им сложи прът в колелата. Само че и аз искам да присъствам. Искам да го видя. Искам, ако мога, да му помогна.

— Ако желаеш да му помогнеш, накарай петдесет души от охраната на Двореца да застанат рамо до рамо от двете страни на твоите градинари.

— Не. Пак ще приключим без нищо. Императорската гвардия ще бъде на мястото, обаче няма да се вижда. Нека въпросните градинари смятат, че имат пълната възможност да извършат онова, което са замислили. Преди да могат да го направят, но след като е станало съвсем очевидно какво възнамеряват, ще ги хванем.

— Това е рисковано. Рисковано е за Рейч.

— Рисковете трябва да се поемат. Тук е вложено нещо повече от живота на няколко души.

— Звучи твърде безсърдечно.

— Мислиш ли, че нямам сърце? Даже и да го съкруша, главната ми грижа трябва да бъде за психо…

— Не я споменавай — тя трепна като ранена.

— Добре — рече Селдън, — но ти не трябва да си там. Твоето присъствие ще е толкова неподходящо, че конспираторите ще заподозрат, че ние знаем прекалено много, и ще зарежат плановете си. А аз не искам да ги зарежат.

Той млъкна, сетне меко добави:

— Дорс, ти казваш, че работата ти е да пазиш мен. Това има предимство пред защищаването на Рейч и ти го схващаш. Не бих настоявал, ала да ме пазиш, означава да пазиш психоисторията и цялата човешка раса. Ето какво трябва да бъде на преден план. Знанията ми в областта на психоисторията ми нашепват, че аз на свой ред следва да пазя Центъра на всяка цена и точно туй се опитвам да правя. Разбираш ли?

— Разбирам — кимна Дорс и се извърна настрани от него.

Селдън си помисли: „И се надявам, че съм прав.“ Ако се окажеше, че не е прав, тя никога нямаше да му прости. Много по-лошо — той нямаше никога да си прости независимо от всякаква психоистория.

24

Те бяха красиво строени: стъпалата встрани, ръцете зад гърба, всички в спретнати зелени униформи, свободно падащи и с големи джобове. Имаше твърде малка полова разлика и човек само би могъл да предполага, че по-ниските са жени. Качулките скриваха прическите им, но градинарите и бездруго следваше да подрязват косата си съвсем късо — независимо от пола — и да не пускат растителност по лицето си.

Никой не можеше да каже защо трябва да е тъй. Думата „традиция“ обясняваше всичко, както обясняваше и толкова много други неща — и полезни, и глупави.

Отзад стоеше Мандел Грубер с по един помощник от всяка страна. Той трепереше, широко отворените му очи имаха стъклен блясък.

Хари Селдън сви устни. Стига Грубер да успееше да произнесе: „Градинарите на Императора ви поздравяват“ и това щеше да е достатъчно. Сетне самият Селдън щеше да поеме парада.

Погледът му се плъзна по новия контингент и откри Рейч.

Сърцето му леко подскочи. Рейч, лишен от мустаците си, стоеше в предната редица — малко по-вдървено от останалите — и гледаше право напред. Очите му не помръднаха да срещнат очите на Селдън; младежът изобщо не даваше признак, че го е познал.

„Добре — помисли си Първият министър. — Това и се очаква от него. Нищо да не издава.“

Грубер измърмори едно тихо приветствие и Селдън се намеси.

Излезе отпред с едри леки крачки, като незабавно застана пред Грубер, и каза:

— Благодаря, градинарю първа класа. Мъже и жени, градинари на Императора, вие поемате важна задача. Вие ще отговаряте за красотата и здравето на единствената открита земя на нашия голям транторски свят, столицата на Галактическата империя. Ще трябва да се грижите въпреки липсата на безкрайните пейзажи на откритите светове ние да имаме тук един малък скъпоценен камък, сияещ по-ярко от всичко друго в Империята. Ще ви ръководи Мандел Грубер, който скоро ще стане главен градинар. Когато е нужно, той ще ми докладва, а аз ще докладвам на Императора. Това означава, както и сами схващате, че ще бъдете едва на три нива от присъствието на Император Клеон и винаги ще сте под благото му наблюдение. Сигурен съм, че дори и сега той ни наблюдава от Малкия дворец, неговия собствен дом, постройката, която забелязвате вдясно — онази с покрития с опал купол, — и е доволен от видяното. Разбира се, преди да започнете работа, ще изкарате един курс на обучение. Така напълно ще се запознаете с парка и съответните му нужди. Вие ще…

До този момент ораторът почти крадешком се бе придвижил точно пред Рейч, който все още оставаше неподвижен и не мигваше.

Селдън се опитваше да не изглежда неестествено любезен и изведнъж леко се смръщи. Човекът точно зад Рейч му се видя познат. Надали би го разпознал, ако не бе изучавал неговата холограма. Не беше ли това Глеб Андорин от Уай? Уайският покровител на Рейч? Какво правеше той тук?

Андорин навярно забеляза рязкото пренасочване на вниманието на Селдън, защото промърмори нещо през полуотворените си устни и дясната ръка на Рейч излезе зад гърба му, изваждайки бластер от широкия джоб на градинарския жакет. Същото стори и Андорин.

Хари Селдън се озова в почти шоково състояние. Как беше възможно в парка да се допуснат бластери? Объркан, Първият министър едва чу виковете „Измяна!“ и внезапния шум от бягане и стрелба.

Всичко, което се въртеше в мислите му, бе, че оръжието на Рейч сочи право в него, а Рейч го гледа, без въобще да показва, че го е познал. Хари изпадна в ужас, когато осъзна, че синът му се кани да стреля и че той самият е на няколко секунди от смъртта.

25

Въпреки името си бластерът11 не взривява в истинския смисъл на думата. Струята му изпарява и издухва материята и евентуално предизвиква имплозия. Разнася се мек въздишащ звук, след който остава „взривеният“ обект.

Селдън не очакваше да чуе този звук. Очакваше единствено смъртта. Затова с изненада долови отчетливата въздишка на оръжието и бързо запримига, оглеждайки се с увиснала челюст.

„Аз съм жив?“ — помисли си го като въпросително, а не като разказно изречение.

Рейч все още не мърдаше от своето място, бластерът му сочеше напред, очите му бяха стъклени. Беше абсолютно неподвижен, сякаш силата, която го ръководеше, бе изчезнала.

Зад Рейч в локва кръв лежеше сбръчканото тяло на Андорин. До него с бластер в ръката стоеше един градинар. Качулката му бе паднала; градинарят явно беше жена с наскоро подстригана коса. Тя си позволи да погледне към Селдън и каза:

— Вашият син ме познава като Манела Дюбанка. Аз съм офицер от службите за сигурност. Искате ли справочния ми номер, Първи министре?

— Не — слабо отвърна Селдън. Императорската гвардия се съсредоточаваше на сцената. — Синът ми! Какво му е на сина ми?

— Мисля, че е десперанца — рече Манела. — Това би могло да се промие — тя се пресегна да вземе бластера от ръката на Рейч. — Съжалявам, че не действах по-рано. Налагаше се да чакам открито нападение, а когато то дойде, ме свари почти неподготвена.

— И аз имах същия проблем. Трябва да заведем Рейч в болницата на Двореца.

Внезапно откъм Малкия дворец долетя объркан шум. На Селдън му мина през ума, че Императорът наистина е наблюдавал процедурата и сега вероятно е страхотно разгневен.

— Погрижете се за сина ми, госпожице Дюбанка — кимна Хари Селдън. — Аз трябва да видя Императора.

Той се впусна в съвършено неподобаващ на поста му бяг през хаоса на Голямата поляна и безцеремонно се втурна в Малкия дворец. Клеон едва ли би могъл да се разсърди още повече от това.

И там, сред една ужасена група, която се блещеше в пълна апатия — там, на полукръглата стълба, — беше тялото на Негово императорско величество Клеон I, смачкано до неузнаваемост. Богатата му императорска мантия сега служеше за саван. Подпрян на стената, Мандел Грубер глуповато се взираше в заобикалящите го вцепенени лица.

Селдън почувства, че не издържа повече. Вдигна бластера, който лежеше в краката на Грубер. Сигурен бе, че е Андориновият. Кротко попита:

— Грубер, какво си направил?

Онзи се втренчи в него и избъбли:

— Всички пищят и крещят. Викам си: „Кой ще разбере?“ Ще си помислят, че някой друг е убил Императора. Само че после не можах да побягна.

— Но защо, Грубер?

— За да не стана главен градинар — и се строполи на земята.

Първият министър потресено загледа припадналия мъж. Всичко дотук се бе разминало на косъм. Той самият беше жив. Рейч беше жив. Андорин бе мъртъв и скоро джоуранъмитите щяха да бъдат изловени до последния човек.

Центърът щеше да се закрепи, точно както изискваше психоисторията.

И ето че един градинар поради причини, които бяха толкова тривиални, че не се поддаваха на анализ, бе убил Императора.

„А сега — помисли си отчаян Селдън — какво ще правим? Какво ще стане сега?“