Битката за Фондацията

1

Хари Селдън влезе с леко накуцване (както все по-често се случваше в онези дни) в Галактическата библиотека и се отправи към отрупаните плъзгари на въздушни възглавници — малки колички, които се носеха по безкрайните коридори на Библиотеката. Привлече го гледката на трима мъже, седнали в една от нишите на галактографа, който даваше пълно тримерно изображение на Галактиката с всичките й светове, обикалящи бавно, въртейки се под прав ъгъл спрямо нейния център.

От мястото си Селдън видя, че очертаната с яркочервено провинция Анакреон граничи с края на Галактиката и заема обширно пространство, но че е слабонаселена със звезди. Анакреон не блестеше с някакво богатство или култура, обаче се отличаваше с голямото си разстояние от Трантор — десет хиляди парсека14.

Без да се замисля, Хари се настани пред един терминал близо до тримата и го пусна в режим на случайно търсене, за който бе уверен, че може да продължи неопределено дълго. Някакъв инстинкт му подсказваше, че този подчертан интерес към Анакреон трябва да се дължи на политически причини — самото положение на планетата в Космоса я правеше едно от най-несигурните владения на сегашния имперски режим. Погледът му не слизаше от екрана, но ушите му следяха спора, водещ се до него. В Библиотеката обикновено не се чуваха политически дискусии. Всъщност не се и предполагаше, че такива дискусии могат да се провеждат.

Селдън не познаваше никого от тримата и туй не беше много изненадващо. Редовните посетители на Библиотеката бяха малко и той знаеше повечето по физиономия, а с някои дори бе разговарял, ала до това място имаха достъп всички граждани. Всеки можеше да влезе и да използва апаратурата. (Разбира се, за ограничено време. Само на малцина избраници като професор Хари Селдън разрешаваха „да се устроят“ в Библиотеката. На него бяха предоставили правото да ползва личен кабинет и всякакви библиотечни фондове.)

Единият от мъжете (по очевидни причини Селдън го определи като Гърбоносия) говореше тихо и настойчиво.

— Нека да се отцепят — каза той. — Нека да се отцепят. Харчим луди пари, за да задържим ситуацията, а даже и да успеем, те ще бъдат там само за малко. Не могат да останат завинаги и веднага щом си тръгнат, нещата ще се върнат в старото положение.

Хари разбираше за какво говорят. Едва преди три дни по Транторвизията бяха съобщили, че имперското правителство е взело решение да демонстрира сила, та да вкара необуздания губернатор на Анакреон в правия път. От собствения си психоисторически анализ Селдън знаеше, че това е безполезно, но когато страстите се разпалеха, правителството обикновено не се вслушваше. Професорът се усмихна мрачно, като чу Гърбоносия да казва онова, което той сам беше заявил. А младият човек го изрече, без да притежава каквито и да било знания по психоистория.

— Какво губим, ако сами напуснем Анакреон? — продължи Гърбоносия. — Районът пак ще си е там, където е бил винаги — Точно на ръба на Империята. Нали не може да набере скорост и да тръгне за Андромеда? Така че все ще трябва да търгува с нас и животът ще върви. Какво значение има дали ще отдават чест на Императора, или не? И бездруго няма да разберем.

Вторият мъж, когото по още по-очебийни причини Селдън бе нарекъл Плешивия, вметна:

— Ако Анакреон се откъсне, другите гранични провинции също ще последват примера му и Империята ще се разпадне.

— Какво от това? — прошепна свирепо Гърбоносия. — Тази Империя и тъй не може повече да се управлява добре сама. Прекалено голяма е. Нека граничният район да се отцепи и да се погрижи някак за себе си, ако успее. Вътрешните светове ще станат много по-силни и по-богати. Няма защо границата да ни принадлежи политически; тя ще продължи да бъде наша икономически.

Тогава се обади третият мъж (Червенобузия):

— Бих желал да си прав, но няма да стане така. Ако граничните провинции провъзгласят независимост, всяка от тях първо ще се опита да засили властта си върху гърба на своите съседи. Ще има войни и конфликти и дори най-слабият губернатор ще мечтае в крайна сметка да се превърне в Император. Ще се получи както някога, преди Транторското кралство — мрачна епоха, която ще трае хилядолетия.

— Сигурно няма да бъде чак толкова лошо. Империята може и да се разпадне, обаче бързо ще се излекува, щом хората разберат, че разпадането означава само война и обедняване. Ще обърнат поглед назад, към златните дни на единната държава, и всичко пак ще се оправи. В края на краищата не сме варвари. Ще намерим начин.

— Разбира се — потвърди Гърбоносия. — Трябва да помним, че в своята история Галактическата империя неведнъж се е изправяла пред кризи и винаги се е справяла.

Червенобузия обаче поклати глава и каза:

— Това не е просто поредната криза, а нещо доста по-лошо. Империята се скапва отдавна. Десетте години на хунтата съсипаха икономиката и след падането й и идването на новия монарх властта е толкова слаба, че губернаторите от Периферията няма защо да предприемат нищо. Тя ще рухне под собствената си тежест.

— Ами верността към Императора? — подхвана Гърбоносия.

— Каква вярност? — прекъсна го Червенобузия. — След убийството на Клеон толкоз години карахме без Император, че май никой не го е много грижа. А новият му заместник е само един фигурант. Нито той, нито който и да било друг не може да направи нищо. Това не е криза, това е краят.

Останалите двама намръщено се втренчиха в Червенобузия.

— Ти, изглежда, наистина си вярваш! — обади се Плешивия. — И си мислиш, че имперското правителство просто ще си мирува и ще допусне събитията да се развият по тоя начин?

— Да! Онези от правителството също като вас двамата няма да повярват, че става точно така. Но когато се осъзнаят, ще бъде прекалено късно.

— Какво би ти се искало да направят, ако го вярваха? — попита Плешивия.

Червенобузия погледна към галактографа, сякаш можеше да намери отговора там:

— Не зная. Виж, щом му дойде времето, ще умра, а дотогава нещата няма да са чак толкова зле. После, когато положението се влоши, нека други да се тревожат. Аз ще съм си отишъл, добрите стари времена — също, и то може би завинаги. Впрочем не само аз мисля така. Чували ли сте някога за човек на име Хари Селдън?

— Разбира се — веднага отговори Гърбоносия. — Не беше ли Първи министър при Клеон?

— Да — рече Червенобузия, — той е някакъв учен. Преди няколко месеца го слушах да изнася беседа. Много приятно ми беше да разбера, че не съм единственият, който вярва, че Империята се разпада. Той каза, че…

— Че всичко ще се провали и ще настъпи ерата на непрогледния мрак, тъй ли? — прекъсна го Плешивия.

— Не точно — продължи Червенобузия. — Селдън е от ония, дето си мерят приказките. Каза, че би могло да се случи, но не е прав. Това наистина ще се случи…

Хари бе чул достатъчно. Отиде, накуцвайки, до масата, където седяха тримата мъже, и докосна оратора по рамото.

— Господине — обърна се той към него, — мога ли да поговоря с вас за малко?

Червенобузия се сепна, вдигна очи и попита:

— Ха, вие не сте ли професор Селдън?

— Цял живот съм бил — отвърна Хари и подаде на мъжа справочна пластинка със снимката си. — Бих желал да ви видя в офиса си тук, в Библиотеката, вдругиден, в четири следобед. Ще успеете ли да дойдете?

— На работа съм.

— Ако трябва, обадете се по телефона, че ще отсъствате по болест. Важно е.

— Ами не съм сигурен, господине.

— Направете го — настоя Селдън. — Ако срещнете някакви затруднения, аз ще оправя нещата. А между другото, господа, ще имате ли против да погледна за момент Галактиката на екрана? От дълго време не съм я виждал.

Те мълчаливо кимнаха, очевидно притеснени от присъствието на бившия Първи министър. Един по един мъжете се дръпнаха назад и пуснаха Селдън до контролното табло на галактографа.

Професорът посегна към него и червената светлина, която ограждаше провинция Анакреон, изчезна. Очертанията на Галактиката се стопиха и тя се превърна в пламтящо кълбо от мъгла. То просветляваше, преминавайки в сияйна сфера в центъра, зад който се намираше галактическата черна дупка.

Отделните звезди, разбира се, не можеха да се различат, освен ако не се увеличеше изображението, но тогава на екрана щеше да излезе само една или друга част от Космоса, а Хари искаше да види цялата Галактика, да хвърли поглед на отиващата си Империя.

Натисна някакъв бутон и панорамата се смени с редици жълти точици, представляващи двадесет и петте милиона обитаеми планети. Те се открояваха като петънца в тънката мъгла, която маркираше краищата на Галактиката, ала към центъра й все повече и повече се сгъстяваха. Това приличаше на жълт пояс (той щеше да се разчлени на отделни капки при увеличение на изображението), опасващ сиянието в средата, което естествено си оставаше бяло. Сред вихровите енергии в ядрото не можеха да съществуват земи, годни за живот.

Селдън знаеше, че въпреки наситеното жълто на пояса дори около една на десет хиляди звезди не обикаляше обитаема планета, независимо от възможностите на човечеството да моделира световете и да ги тераформира — тоест да ги преобразява по подобие на Земята. Никакво моделиране не можеше да превърне повечето планети в суша, по която човек да ходи спокойно и без скафандър.

Хари Селдън натисна друг бутон. Жълтите точици изчезнаха и само една малка част от изображението светна в синьо. Това беше Трантор с различните пряко зависими от него светове. Възможно най-близо до централното ядро и все пак изолиран от убийственото му лъчение, той се приемаше за разположен в центъра на Галактиката, макар всъщност да не беше точно така. Обикновено човек се впечатляваше от скромните размери на Трантор — миниатюрно кътче в огромното галактическо царство, в което обаче бяха концентрирани най-голямото богатство, култура и държавна власт, известни някога на човечеството.

И дори това бе обречено на гибел.

Мъжете сякаш прочетоха неговите мисли или вероятно разтълкуваха тъжното изражение на лицето му.

— Империята наистина ли ще бъде унищожена? — попита меко Плешивия.

— Може би. Може би. Всичко може да се случи — още по-меко отговори Селдън.

Той се изправи, усмихна се на мъжете и напусна, но в мислите си крещеше: „Ще бъде! Ще бъде!“

2

Хари Селдън въздъхна и се качи в един от плъзгарите, плътно наредени в голямата ниша. Беше време, и то само преди няколко години, когато той се радваше, като ходеше пъргаво по безкрайните коридори на Библиотеката, казвайки си, че даже и да е прехвърлил шейсетте, все още го бива.

Ала сега, на седемдесет, краката му твърде бързо го предаваха и трябваше да взима плъзгар. По-младите мъже постоянно ги използваха, но разликата беше там, че те го правеха за да си спестят главоболия, а той — защото му се налагаше.

Щом Селдън набра посоката и включи прекъсвача, устройството се вдигна на около сантиметър над пода и потегли доста плавно, тихо и с умерена скорост. Хари се облегна назад и започна да наблюдава стените на коридора, другите плъзгари и случайните пешеходци.

Отмина много библиотекари. Дори след всичките тези години той все още се усмихваше, когато ги виждаше. Те бяха най-старата и с най-уважаваните традиции гилдия в Империята. Придържаха се към маниери и стил, съответстващи на епохата отпреди векове, може би отпреди хилядолетия.

Носеха дрехи от светлокремава коприна — толкова широки, че приличаха на мантии, събрани на врата и свободно спускащи се надолу.

Що се отнася до мъжката част от населението на Трантор, както и на всички други светове, с времето модата се колебаеше между брадите и гладкото бръснене. Откакто си спомняше, мъжете от Трантор, или поне от повечето сектори, бяха грижливо обръснати, с изключение на някои аномални случаи като мустаците на далянците, пример за което беше и приемният му син Рейч.

Библиотекарите обаче се придържаха твърде отдавна към брадите. Всеки от тях имаше доста къса, добре поддържана брада. Тя обточваше лицето му от ухо до ухо, а горната му устна оставаше непокрита. Даже само с това те бяха достатъчно белязани, за да карат гладко бръснатия Селдън да се чувства малко неловко, когато се окажеше заобиколен от група библиотекари.

Всъщност най-характерно от всичко беше шапката, която всеки от гилдията им носеше („Вероятно дори когато спи“ — мислеше си Хари Селдън). Бе квадратна и от мек като кадифе плат, скроена от четири части, които се събираха под копчето на върха. Цветовата гама беше безкрайна и очевидно отделният цвят кодираше съответно значение. Стига човек да е запознат с тази професия, можеше да отгатне трудовия стаж на даден библиотекар, в коя област е специалист, солидни ли са знанията му и така нататък. Шапките помагаха да се определи йерархията им в обществото. С един поглед към шапката на другия всеки библиотекар би могъл да прецени дали да се държи почтително (и до каква степен) или арогантно (и до каква степен).

Галактическата библиотека беше най-голямата единична постройка на Трантор (а навярно и в Галактиката), много по-голяма дори от Императорския дворец. Някога тя била бляскава и пищна и сякаш се гордеела с размерите и великолепието си. Но както и самата Империя, сега Библиотеката се бе смалила и повехнала. Приличаше на стара дама, която все още носи бижутата от своята младост, обаче — уви! — върху сбръчкано и отпуснато тяло.

Плъзгарът спря пред богато украсената врата на кабинета на главния библиотекар и Селдън слезе.

— Добре дошъл, приятелю — усмихна се Лас Зенов, поздравявайки госта с високия си писклив глас. (Хари се чудеше дали някога в младините си не е пял като тенор, ала никога не се осмели да го попита. Главният библиотекар винаги бе като изтъкан от достолепие и въпросът би могъл да му се стори обиден.)

— Привет — отговори на поздрава му Селдън.

Зенов имаше силно прошарена брада и носеше чисто бяла шапка. Професорът разбираше, без каквито и да било обяснения, че това е точно обратният случай на показната суетност. Пълното отсъствие на цвят означаваше най-висок ранг.

Лас Зенов потри ръце като че с някакво вътрешно ликуване:

— Хари, извиках те, защото научих хубави новини за теб. Намерихме го!

— Какво имаш предвид под „го“, Лас?

— Подходящ свят. Ти искаше много отдалечен оттук свят. Мисля, че открихме идеален — усмихна се широко. — Просто остави тоя въпрос на Библиотеката, Хари. Можем да изнамерим нещичко.

— Не се съмнявам, Лас. Разкажи ми за него.

— Добре, нека първо ти покажа местоположението му.

Част от стената се плъзна встрани, светлините в стаята угаснаха и с бавно въртене се появи тримерно изображение на Галактиката. Червените линии отново маркираха провинция Анакреон и Селдън бе почти готов да се закълне, че епизодът с тримата мъже е бил репетиция за този момент.

После в най-отдалечения край на провинцията възникна ярка синя точка.

— Ето го — рече Зенов. — Идеален свят: доста голям, прилично снабден с вода, с подходяща кислородна атмосфера, разбира се, с растителност и с богат морски живот. Няма нужда нито от моделиране, нито от тераформиране, или поне не преди да бъде наистина населен.

— Това необитаван свят ли е, Лас?

— Съвсем. Там няма абсолютно никой.

— Но защо, след като е тъй подходящ? Предполагам, че щом боравите с толкова пълна информация, трябва да е бил изследван. Защо не е колонизиран?

— Изследван е, обаче само с автоматични космически сонди. А колонизация не е имало вероятно защото е прекалено откъснат от всичко. Планетата се върти около звезда, която е по-далеч — много по-далеч — от централната черна дупка от звездата на всяка друга обитавана планета. Струва ми се, че е доста затънтена за бъдещи евентуални колонисти, но мисля, че за теб не е така. Ти каза, че колкото е по-отдалечена, толкоз по-добре.

— Да — потвърди Селдън и кимна. — Все още смятам, че е точно така. Планетата притежава ли име, или е само с буквено-цифрово означение?

— Ако щеш вярвай, притежава име. Онези, които са изпратили сондите, са я кръстили Терминус — архаична дума, превеждана като „краят на границата“. Както изглежда и че е.

— Този свят част ли е от територията на провинция Анакреон? — попита гостът.

— Не съвсем — отговори Зенов. — Ако проследиш внимателно червената линия и червените отсенки, ще видиш, че синята точка на Терминус лежи малко извън тях — всъщност на петдесет светлинни години. Той не принадлежи на никого и дори не е част от Империята.

— Тогава си прав, Лас. Наистина прилича на идеалния свят, който търся.

— Но, разбира се — продължи Зенов, — веднъж щом Терминус се засели, мога да си представя как губернаторът на Анакреон ще започне да твърди, че планетата е под негова юрисдикция.

— Възможно е — съгласи се Селдън, — ала с това ще се занимаваме, когато проблемът възникне.

Главният библиотекар отново потри ръце:

— Какъв прекрасен замисъл! Да поставиш началото на гигантски проект в един съвсем нов, далечен и напълно изолиран свят, тъй че година след година и десетилетие след десетилетие огромната Енциклопедия на цялото човешко познание да може да се попълва и сглобява — образец на всичко налично в тази Библиотека. Де да бях по-млад, с удоволствие щях да се включа в експедицията.

— Ти си почти двайсет години по-млад от мен — тъжно отбеляза Хари. („Почти всеки е по-млад от мен“ — още по-тъжно си помисли той.)

— А, да — каза Зенов. — Чух, че седемдесетият ти рожден ден току-що е минал. Надявам се, че ти е било приятно и си го посрещнал хубаво.

— Не празнувам рождените си дни — размърда се Селдън.

— О, но ти ги празнуваше. Спомням си прочутата история на шейсетия ти рожден ден.

Хари Селдън усети болката тъй силно, сякаш вчера бе претърпял най-голямата си загуба в живота.

— Моля те, не говори за това — промълви той.

— Съжалявам, ще говорим за нещо друго — рече смутеният Зенов. — Ако Терминус действително е светът, който искаш, смятам, че ще удвоиш работата си по подготовката на Енциклопедичния проект. Както ти е известно, Библиотеката с радост ще ти помогне във всяко отношение.

— Зная, Лас, и съм ти безкрайно благодарен. Ние наистина ще продължим да работим.

Той се изправи, все още неспособен да се усмихне след острата болка от спомена за празнувания му преди десет години рожден ден.

— И така трябва да продължа да се трудя — каза Селдън.

На излизане пак почувства угризение на съвестта заради измамата, към която прибягваше. Лас Зенов нямаше ни най-малка представа за истинските намерения на Хари.

3

Хари Селдън огледа удобния апартамент, който през изминалите няколко години му служеше за офис в Галактическата библиотека. И тук, както навсякъде в Библиотеката, се долавяше някаква атмосфера на упадък и изтощение от прекалено дългото съществуване на едно място. И въпреки всичко Селдън знаеше, че цялото туй богатство може да се запази още векове наред, а с разумно преустройство — дори хилядолетия.

Как се бе озовал тука?

За пореден път прекара миналото през съзнанието си и проследи наум линията на своя живот — несъмнен признак за остаряване. В миналото дремят толкова повече неща, отколкото в бъдещето, че човек отклонява мисълта си от застрашителния мрак напред и се отдава на спокойно съзерцание на по-ранните събития.

В неговия случай обаче имаше една разлика. В продължение на три десетилетия психоисторията бе следвала почти права линия на развитие и беше напредвала бавно, но сигурно. И изведнъж преди шест години настъпи рязък и съвсем неочакван обрат.

Ала Селдън знаеше как точно се бе случило това, как едно стечение на обстоятелствата направи поврата възможен.

Причината, разбира се, беше Уонда, внучката на Хари. Той затвори очи и се намести в стола си, за да проследи отново събитията отпреди шест години.

Дванадесетгодишната Уонда беше безутешна. Майка й, Манела, бе родила друго дете — друго малко момиченце, Белис — и за известно време цялото внимание се насочи към бебето.

След като завърши книгата за своя роден сектор Дал, баща й Рейч реши, че това е незначителен успех и че той самият не е голяма знаменитост. Поканиха го да говори по темата и Рейч прие с готовност, защото беше силно погълнат от проблема и както каза с усмивка на Хари: „Щом говоря за Дал, не ми се налага да крия далянския си акцент. Всъщност аудиторията очаква да го чуе от мен.“

В резултат на лекциите обаче той дълго отсъстваше от дома, а когато си бе вкъщи, искаше да вижда бебето.

Колкото до Дорс Венабили, тя отдавна изчезна. Загубата й остави у Хари вечно кървяща, болезнена рана и той реагира неадекватно. Сънят на Уонда бе задействал поредицата от събития, които доведоха до гибелта на Дорс.

Внучката нямаше нищо общо със случилото се и Селдън добре го знаеше, но въпреки всичко усещаше, че се отдръпва от нея, с което и той я предаде при кризата, предизвикана от раждането на бебето.

И Уонда безутешно се насочи към единствения човек, който сякаш винаги се радваше да я види, единствения, на когото можеше да разчита. Това беше Юго Амарил. Той отстъпваше само на Хари в развитието на психоисторията и го надминаваше в абсолютното си, денонощно отдаване на тази наука. Селдън имаше Дорс и Рейч, а за Юго психоисторията бе всичко, понеже нямаше жена и деца. И все пак когато Уонда дойдеше при него, нещо вътре у Юго я приемаше именно като дете и смътно, макар и за миг, той изпитваше някакво чувство на загуба, което, изглежда, смекчаваше, показвайки обичта си на малката. Амарил определено се отнасяше към нея като с недоизраснал възрастен човек, ала това май се харесваше на Уонда.

Преди шест години тя влезе объркана в кабинета на Юго. Той я погледна с широко отворените си реконструирани очи и, както обикновено, мина мъничко време, преди да я познае.

— Я, ето я моята скъпа приятелка Уонда — обърна се ученият към нея. — Защо изглеждаш толкова тъжна? Привлекателна млада жена като теб не би трябвало никога да бъде тъжна.

— Никой не ме обича — каза му Уонда и горната й устна затрепери.

— Хайде, хайде, не е вярно.

— Те обичат само бебето и повече не ги е грижа за мен.

— Аз те обичам, Уонда.

— В такъв случай ти си единственият, чичо Юго — и въпреки че вече не можеше да се покачи в скута му, както правеше като по-малка, тя сгуши главица на рамото му и заплака.

Амарил, който съвсем не знаеше какво да стори, успя само да прегърне девойчето и да каже:

— Не плачи, не плачи.

И от чисто съчувствие, а и защото в собствения му живот имаше толкова малко поводи, за които би могъл да заплаче, той усети, че по неговите бузи също се стичат сълзи. И тогава с внезапен прилив на енергия й предложи:

— Уонда, искаш ли да видиш нещо хубаво?

— Какво? — подсмръкна гостенката.

Амарил познаваше едно-единствено хубаво нещо в живота и Вселената.

— Виждала ли си някога първичния радиант?

— Не. Какво представлява?

— Това е уредът, който дядо ти и аз използваме, когато работим. Гледай, ето го тук.

Той посочи черния куб върху бюрото си и Уонда печално го погледна.

— Не е хубав — въздъхна тя.

— В момента не е — съгласи се Амарил, — но почакай да го включа.

И той го включи. Притъмня, а стаята се изпълни със светли точици и разноцветни ивици.

— Виждаш ли? Сега можем да го увеличим и всички петънца ще станат математически символи.

Така и сториха. Към тях като че ли потече материя и там, във въздуха, се появиха всевъзможни знаци, букви, числа, стрелки и форми, каквито Уонда никога не беше наблюдавала преди.

— Не е ли хубаво? — попита Юго Амарил.

— Да, хубаво е — отговори Уонда, загледана внимателно в уравненията, които (тя не го знаеше) представляваха възможни варианти на бъдещето. — Това обаче не ми харесва. Струва ми се, че е сбъркано — момичето посочи едно ярко уравнение от лявата си страна.

— Сбъркано? Защо казваш, че е сбъркано? — попита Амарил и се намръщи.

— Защото не е… красиво. Аз бих го направила по друг начин.

Амарил тихо се прокашля.

— О’кей, ще се опитам да го оправя — той се приближи до уравнението и се втренчи по бухалския си маниер.

— Чичо Юго, много съм ти благодарна, че ми показа красивите си светлинки — рече Уонда. — Може би един ден ще разбера какво означават.

— Няма защо — кимна Амарил. — Надявам се, че се чувстваш по-добре.

— Да, малко по-добре ми е, благодаря — и като разцъфна в мимолетна усмивка, тя излезе от стаята.

Ученият остана на мястото си, усещайки се леко обиден. Не обичаше някой да критикува продукта на първичния радиант, та било това и едно дванайсетгодишно момиче, което нищо не разбира.

И както стоеше там, нямаше ни най-слаба представа, че психоисторическата революция бе започнала.

4

Онзи следобед Амарил отиде до кабинета на Хари Селдън в Стрилингския университет. Това само по себе си беше необичайно, тъй като Юго Амарил практически никога не напускаше своя кабинет, дори и за да разговаря с някой колега долу в залата.

— Хари — подхвана намръщен и озадачен, — случи се нещо много странно. Много особено.

Селдън погледна приятеля си с най-дълбока тъга. Той беше едва петдесет и три годишен, но изглеждаше значително по-стар, прегърбен и износен, почти прозрачен. Когато го принудеха, минаваше на медицински прегледи и лекарите вечно му препоръчваха да престане да работи за известно време (някои казваха завинаги) и да си почине. Според тях само така можеше да се подобри здравето му. В противен случай… Хари поклати глава. „Отнемете му работата и той ще умре доста по-скоро и… по-нещастен. Нямаме избор.“

И тогава Селдън осъзна, че погълнат от такива мисли, не чува какво му говори Амарил.

— Извинявай, Юго — промълви. — Малко съм разсеян. Започни отначало.

— Казвам ти, че се случи нещо много странно, много особено.

— Какво, Юго?

— Дойде да ме види Уонда. Беше твърде тъжна и разстроена.

— Защо?

— Очевидно заради бебето.

— А, да — рече Хари със силна нотка на вина в гласа си.

— Плака на рамото ми. Всъщност и аз малко се разплаках, Хари. Та тогава си помислих, че ще я развеселя, като й покажа първичния радиант — тук Амарил се поколеба, сякаш подбираше внимателно следващите си думи.

— Продължавай, Юго. Какво се случи?

— Ами тя погледна всички светлини, а аз увеличих една част, по-точно сектор 42R254. Знаеш ли го?

— Не, Юго — усмихна се Селдън. — Не съм запаметил уравненията толкова добре като теб.

— Виж какво, трябва да го направиш — сурово кимна Амарил. — Как можеш да работиш пълноценно, ако… Нищо де… Опитвам се да ти кажа, че Уонда посочи част от сектора и настоя, че не е добра. Не била красива.

— Защо не? Всички си имаме лични предпочитания и неща, които не харесваме.

— Да, разбира се, обаче аз размишлявах върху въпроса и му отделих известно време. Хари, там имаше някакъв пропуск. Програмирането не беше прецизно и тази област, точно същата, която Уонда показа, не бе изпипана. И наистина не беше красива.

Селдън се изпъна доста сковано на стола си и се намръщи:

— Искам хубаво да го проумея, Юго. Тя е посочила нещо наслуки, казала е, че не е добро, и е излязла права, така ли?

— Ех, посочи, само че не наслуки, ами съвсем преднамерено.

— Но това е невъзможно.

— Да, обаче се случи. Аз бях там.

— Не твърдя, че не се е случило, а че чисто и просто е някакво невероятно съвпадение.

— Тъй ли? Мислиш ли, че с всичките си знания по психоистория ти би могъл да хвърлиш поглед на нова система от уравнения и да ми кажеш, че тъкмо онази част не е вярна?

— Добре де, Юго, как стана така, че разшири точно същия отрязък от уравненията? Кое те накара да увеличиш именно него?

— Беше съвпадение, ако щеш — сви рамене Амарил. — Просто си играех с настройката.

— Не може да е съвпадение — промърмори Селдън. Той потъна в мисли за малко и после формулира въпроса, който даде ход на психоисторическата революция, започната от Уонда. — Юго — попита, — ти хранеше ли известни съмнения спрямо тези уравнения преди това? Имаше ли причина да смяташ, че са грешни?

Амарил смутено пипаше широкия колан на гащеризона си.

— Да, мисля, че имах. Знаеш ли…

— Мислиш, че си имал?

— Точно така. Струва ми се, че си го спомних, когато въвеждах системата. Разбираш ли, това е нов сектор… пръстите ми сякаш неволно се плъзнаха по програматора. Тогава ми се стори, че всичко е наред, ала предполагам, че вътрешно съм продължил да се тревожа. Помня, че си казах, че не изглежда както трябва, но се наложи да върша други неща и просто го оставих. Обаче щом Уонда посочи тъкмо оня отрязък, който ме безпокоеше, реших да проверя заради нея… иначе бих отминал думите й като детински приказки.

— Значи си включил именно тази част от уравненията, за да я покажеш на Уонда, така ли?

— Кой знае… — сви рамене Амарил.

— А точно преди това вие двамата сте били много близко един до друг, прегърнати и разплакани.

Амарил отново сви рамене и придоби още по-объркан вид.

— Смятам, че знам какво се е случило, Юго — каза Селдън. — Уонда е прочела мислите ти.

— Невъзможно! — подскочи Амарил като ужилен.

— Някога познавах човек с необикновени умствени дарби именно от този тип — бавно рече Хари и си спомни с тъга за Ето Демерцел или, както само той го знаеше, Данил. — Той обаче беше някак си повече от човешко същество. Но талантът му да чете или долавя мислите на други хора, да ги убеждава да действат по определен начин беше умствена способност. Предполагам, че Уонда също има тази способност.

— Не мога да повярвам — заинати се Амарил.

— Аз пък мога — настоя Селдън. — Обаче не знам какво да правя.

Той смътно бе предусетил тътнежа на революцията в психоисторическите изследвания… ала само смътно.

5

— Татко, изглеждаш уморен — каза загрижен Рейч.

— Наистина съм уморен — съгласи се Хари. — А ти как си?

Рейч беше на четиридесет и четири години и косата му бе започнала леко да посивява, макар мустаците му да си оставаха гъсти и тъмни, съвсем далянски. Селдън се усъмни дали не ги боядисва. Даже и да го правеше, нямаше да е редно да го пита.

— Приключи ли вече с преподаването? — поинтересува се Хари.

— Само засега, но не задълго. Радвам се, че съм у дома и се виждам с бебето и Манела, и с Уонда… Ами ти как си?

— Добре, благодаря. Имам новини за теб, Рейч. Преставаш с лекциите си. Нужен си ми тук.

— Защо? — намръщи се Рейч.

Два пъти го бяха изпращали по различни поводи с деликатна мисия, ала това бе по времето на джоуранъмитската заплаха. Доколкото знаеше, днес нещата бяха спокойни, особено след събарянето на хунтата и възцаряването на онзи мижав монарх.

— Става въпрос за Уонда — поясни Хари Селдън.

— Уонда ли? Какво й е на Уонда?

— Нищо й няма, но ще трябва да проучим пълния й геном15, а също така твоя, на Манела и евентуално на бебето.

— И на Белис ли? Какъв е проблемът?

— Рейч — поколеба се Селдън, — знаеш, че майка ти и аз винаги сме мислили, че у теб има нещо много привлекателно, което вдъхва обич и доверие.

— Зная, че ти смяташе тъй. Казвал си ми го доста често, когато се опитваше да ме накараш да свърша някоя трудна работа. И за да бъда честен с теб, ще ти призная, че аз никога не съм го почувствал.

— Не, ти спечели мен и… и Дорс. (Той с мъка изрече името, въпреки че от нейната гибел бяха изминали няколко години.) Спечели Рашел от Уайт, Джоу-Джоу Джоуранъм, Манела. Как си обясняваш всичко това?

— С интелигентност и чар — засмя се Рейч.

— Не ти ли е минавало през ума, че може да си се докосвал до техните… до нашите… мисли?

— Не, никога не ми е хрумвало. А сега, като го споменаваш, ми се струва смешно. Разбира се, с цялото ми уважение към теб, татко.

— Ами ако ти кажа, че в момент на криза Уонда, изглежда, е прочела мислите на Юго?

— Бих отвърнал, че е съвпадение или въображение.

— Рейч, навремето познавах един човек, който умееше да управлява мислите на хората толкова лесно, колкото ти и аз да водим разговор.

— Кой е той?

— Не мога да говоря за него, но ми повярвай.

— Добре де… — кимна Рейч със съмнение.

— Бях в Галактическата библиотека, за да направя справка по тези въпроси. Има една любопитна история отпреди двайсет хиляди години, тоест някъде от неясното начало на хиперпространствения полет. Става дума за момиче, не по-възрастно от Уонда, което можело да общува с цяла планета, обикаляща около слънце, наречено Немезида.

— Сигурно е приказка.

— Сигурно, и то недовършена. Обаче сходството с Уонда е удивително.

— Какво смяташ да предприемеш, татко? — попита Рейч.

— Не съм решил, Рейч. Необходимо ми е да зная генома и да открия други като Уонда. Мисля, че младите, макар и рядко, се раждат с такива умствени способности, но че това в общи линии им създава неприятности и те се научават да го крият. А щом пораснат, тази тяхна способност, този талант потъва дълбоко в мозъка им… един вид подсъзнателен акт на самосъхранение. Убеден съм, че в Империята или дори само сред четиридесетте милиарда жители на Трантор трябва да има и други като Уонда. И ако познавам нужния ми геном, мога да подложа на тест ония, които смятам, че са подобни на нея.

— И какво ще правиш с тях, ако ги откриеш, татко?

— Уверен съм, че точно те са необходими за понататъшното развитие на психоисторията.

— Уонда е първият известен на теб такъв случай и ти се надяваш да направиш от нея психоисторик, така ли?

— Вероятно да.

— Като Юго… Татко, не!

— Защо не?

— Защото искам тя да израсне нормално момиче и да стане нормална жена. Няма да ти позволя да я насадиш пред първичния радиант и да я превърнеш в жив паметник на психоисторическата математика.

— Може да не се стигне дотам, Рейч — каза Селдън, — обаче ние трябва да разполагаме с нейния геном. Знаеш, че от хиляди години се предлага геномът на всяко човешко същество да се съхранява в архив. Само разноските са попречили това да се въведе на практика; иначе никой не се съмнява, че ползата ще е голяма. Сигурно разбираш какви са предимствата. Ако не друго, то поне ще узнаем дали Уонда е предразположена към различни психични смущения. Вярвам, че ако имахме генома на Юго, той сега нямаше да умира. Убеден съм, че можем да стигнем дотам.

— Може би да, татко, ала не и по-нататък. Бих се обзаложил, че Манела ще бъде доста по-непреклонна от мен по този въпрос.

— Много добре — реагира Селдън. — Но помни: край с лекционните ти обиколки. Трябваш ми тук.

— Ще видим — промърмори Рейч и излезе.

Хари седеше и се чудеше какво да прави. Ето Демерцел, единственият му познат, който умееше да управлява чуждите умове, би знаел какво да стори. Навярно и Дорс, с нечовешката си интуиция, би знаела как да постъпи.

Той самият имаше смътно виждане за една нова психоистория и нищо повече от това.

6

Не беше лесно да се получи пълният геном на Уонда. Преди всичко биофизиците, които притежаваха знания и подготовка да работят с генома, бяха малко на брой, а и доколкото съществуваха, винаги бяха заети.

Нито пък бе възможно Селдън да обсъжда открито въпроса, за да заинтересува тия биофизици. Той чувстваше, че е изключително важно да пази в пълна тайна от цялата Галактика умствените способности на Уонда.

Друга трудност беше адски високата цена на процедурата.

Хари поклати глава и попита Миан Енделецки — биофизичката, с която се консултираше:

— Защо е толкова скъпо, доктор Енделецки? Не съм специалист в тази област, обаче според мен процесът е изцяло компютъризиран и след като веднъж се вземе проба от кожата, геномът може напълно да се картографира и анализира само за няколко дни.

— Вярно е, но да се получи молекулата на дезоксирибонуклеиновата киселина с навързаните милиарди нуклеотиди и да се определят позициите на всички пурини и пиримидини е най-малкото, действително най-малкото нещо, професор Селдън. Тогава идва изследването на всеки елемент и сравняването му с някакъв еталон. На първо място вземете под внимание факта, че независимо че разполагаме с пълни данни за някои геноми, те представляват нищожна част от общия брой на съществуващите по света, така че всъщност ние не знаем доколко наистина са еталонни.

— Защо, докторе? — запита Селдън.

— По редица причини. Една от тях е цената. Твърде малко хора са готови да я платят, освен ако нямат сериозно основание да мислят, че техният геном не е в ред. А ако пък нямат особен повод, не желаят да се подлагат на анализ от страх, че ще се открие нещо, което не е както трябва. Е, сега сигурен ли сте, че искате да се определи геномът на вашата внучка?

— Да, много е важно.

— Защо? Проявява ли признаци на метаболична аномалия?

— Не, по-точно обратното… обаче не знам противоположната дума на аномалия… Аз я смятам за твърде необикновен човек и искам да науча в какво именно се състои нейната необикновеност.

— В какъв смисъл необикновена?

— Умствено, ала ми е невъзможно да го обясня в подробности, защото не го разбирам напълно. Може би ще успея, след като се уточни геномът й.

— На колко години е?

— Скоро ще навърши тринайсет.

— В такъв случай ще ми трябва разрешение от нейните родители.

Селдън леко се изкашля:

— То може да се окаже трудно. Аз съм й дядо. Моето разрешение няма ли да е достатъчно?

— За мен — да, но нали знаете, че става въпрос за закона. Не искам да загубя правото си да практикувам професията.

Хари отново трябваше да се срещне с Рейч. Това също бе трудно, защото Рейч още веднъж се противопостави, заявявайки, че той и Манела желаят Уонда да живее нормалния живот на обикновено момиче. Ами ако геномът й се окаже анормален? Ще бъде ли грабната, за да я бодат и проучват като лабораторен екземпляр? Да не би Хари, с фанатичната си страст към своя Психоисторически проект, да наложи на внучката режим, изпълнен с работа и без игри, изолирайки я от другите млади хора на нейната възраст? Селдън обаче беше настойчив:

— Имай ми доверие, Рейч. Никога не бих навредил на Уонда, но трябва да направим изследването. Ако е онова, което подозирам, че е, ние може да сме на прага да променим хода на психоисторията и бъдещето на самата Галактика!

И така, той убеди Рейч, а някак си получи и съгласието на Манела. Тримата възрастни заедно заведоха Уонда в кабинета на доктор Енделецки. Миан Енделецки ги поздрави на вратата. Косата й беше снежнобяла, ала лицето не издаваше годините й.

Тя се взря в момичето, което влезе с подчертано любопитство, но без следа от притеснение или страх. Сетне обърна поглед към тримата придружители.

— Майка, баща и дядо, права ли съм? — попита с усмивка доктор Енделецки.

— Напълно — отговори Селдън.

Рейч изглеждаше гузен, а Манела, с леко подпухналото си лице и позачервените си очи — уморена.

— Уонда — подхвана лекарката, — нали така се казваш?

— Да, госпожо — отвърна Уонда с ясния си глас.

— Ще ти обясня какво точно ще правя с теб. Предполагам, че си служиш с дясната ръка?

— Да, госпожо.

— Чудесно. В такъв случай ще инжектирам малко упойка под лакътя ти. Ще я почувстваш като хладен вятър, нищо повече. След това ще остържа мъничко кожа от теб, съвсем мъничко. Няма да има болка и кръв, нито пък ще остане белег. Щом свърша, ще пръсна дезинфекционно средство на мястото. Всичко ще трае само няколко минути. Добре ли е така?

— Разбира се — кимна Уонда и протегна ръката си.

Когато приключи, доктор Енделецки каза:

— Ще сложа остърганата кожичка под микроскоп, ще избера една нормална клетка и ще включа моя компютъризиран генен анализатор. Той ще очертае границите на всеки последен нуклеотид, но те са милиарди. Това вероятно ще отнеме почти цял ден. Естествено процедурата се извършва автоматично, тъй че аз няма да седя да я наблюдавам, а и вие няма смисъл да стоите тук. След като геномът бъде готов, ще отиде дори повече време да се анализира. Ако искате задачата да е напълно свършена, могат да минат две-три седмици. Затова процедурата е толкова скъпа. Работата е тежка и продължителна. Щом получа резултата, ще ви се обадя — тя се извърна, сякаш отпращаше семейството, и се захвана с блестящия апарат на масата пред себе си.

— Когато се натъкнете на някой необикновен детайл, ще се свържете ли незабавно с мен? — попита Селдън. — Имам предвид, да не чакам до пълното завършване на анализа, ако откриете нещо още в първия час. Не ме карайте да чакам.

— Възможността да се открие нещо още в първия час е много малка, но аз ви обещавам, професор Селдън, че стига да е необходимо, ще се свържа с вас веднага.

Манела сграбчи Уонда за ръка и тържествено я изведе. Рейч се затътри след тях, а Хари поспря и се обърна към Миан Енделецки:

— Това е по-важно, отколкото предполагате, доктор Енделецки.

— Каквато и да е причината, професоре, аз ще направя всичко възможно — кимна биофизичката.

Селдън излезе, стиснал силно устни. Не знаеше защо бе решил, че геномът някак си ще бъде готов за пет минути и че един поглед към него след още пет минути ще му даде отговор. Сега ще трябва да чака със седмици, без да знае какво ще се открие.

Той скръцна със зъби. Щеше ли някога Втората фондация — най-новата рожба на ума му — да бъде създадена, или завинаги ще си остане непостижима?

7

Хари Селдън влезе с нервна усмивка в кабинета на доктор Енделецки.

— Вие казахте две-три седмици, докторе, а вече мина повече от месец.

— Съжалявам професоре — отвърна Мариан Енделецки, — но вие искахте всичко да бъде точно и аз се постарах да го направя.

— Е, и какво открихте? — тревожното изражение не изчезна от лицето на Селдън.

— Сто и няколко дефектни гена.

— Какво? Дефектни гени ли? Сериозно ли говорите, докторе?

— Съвсем сериозно, защо? Не съществуват геноми без най-малко сто такива гена. Обикновено са значително повече. Знаете ли, не е толкоз лошо, колкото ви се струва.

— Не, не зная. Специалистът сте вие, докторе, не аз.

Биофизичката въздъхна и се размърда на стола си:

— Вие нямате представа от генетиката, нали, професоре?

— Не, нямам. Човек не може да изучи всичко.

— Абсолютно прав сте. Аз пък не зная нищо за това… как го наричате… за тази ваша психоистория.

Доктор Енделецки сви рамене и продължи:

— Ако искахте да ми обясните нещо от психоисторията, щеше да ви се наложи да започнете от самото начало и вероятно дори тогава нямаше да го разбера. А сега, що се отнася до генетиката…

— Да?

— Един дефектен ген обикновено не значи нищо. Има някои, които са толкова анормални и толкова решаващи, че могат да предизвикат ужасни смущения. Те обаче са много редки. Повечето дефектни гени просто не работят с необходимата точност, ами са като леко дебалансирани колела. Колата ще се движи, е, слабо ще вибрира, ала все пак ще се движи.

— Гените на Уонда от тоя вид ли са?

— Да. Повече или по-малко — да. В края на краищата ако всеки ген беше перфектен, ние щяхме да изглеждаме съвсем еднакви и щяхме да се държим по абсолютно един и същ начин. Разликата в геномите прави хората различни.

— Но нещата не се ли влошават с възрастта?

— Да, с възрастта всички започваме да функционираме по-лошо. Когато влязохте, забелязах, че куцате. Каква е причината?

— Мъничко ишиас — промърмори Селдън.

— Цял живот ли го имате?

— Разбира се, че не.

— Ето, някои от вашите гени са се поразвалили с времето и сега куцате.

— А какво ще стане с Уонда след години?

— Не зная. Не мога да предвиждам бъдещето, професоре; струва ми се, че това е във вашата област. Ако все пак трябва да предположа, бих казала, че нищо особено няма да й се случи — поне генетично, — като се изключат възрастовите натрупвания.

— Сигурна ли сте? — трепна Селдън.

— Налага се да ми повярвате. Искахте да проучите генома на Уонда и поехте риска да откриете някои подробности, които може би е по-хубаво да не узнаете. Но, да повторя, според мен нищо страшно не я очаква.

— Ами дефектните гени не трябва ли да ги оправим? Въобще можем ли да предприемем нещо?

— Не. Първо, ще бъде много скъпо. Второ, вероятно няма да ги оправим задълго. И последно, хората са против това.

— Защо, докторе?

— Защото по принцип са против науката. Би следвало да го знаете по-добре от всички, професоре. Боя се, че особено от смъртта на Клеон насам мистицизмът е във възход. Хората не вярват, че гените могат да се поправят по научен начин. По-скоро са готови да лекуват болестите чрез полагане на ръце или с някакви други алабализми. Откровено казано, за мен е изключително трудно да продължа работата си. Средствата са твърде малко.

— Всъщност аз разбирам това положение много добре — кимна Селдън. — Психоисторията го обяснява, но да си призная, не мислех, че нещата се влошават толкова бързо. Така съм се заровил в изследванията си, че не забелязвам трудностите около мен. Вече над тридесет години наблюдавам как Галактическата империя се разпада — въздъхна той. — А напоследък е започнала да се руши доста по-бързо и не виждам как ще спрем срива навреме.

— Вие опитвате ли се? — доктор Енделецки изглеждаше развеселена.

— Да.

— Желая ви много късмет. Колкото до вашия ишиас, знаете ли, преди петдесет години е можел да се излекува, ала не и сега.

— Защо?

— Ами апаратите, използвани за такова лечение, ги няма, а хората, които биха могли да ги управляват, отдавна работят в други области. Медицината запада.

— Заедно с всичко останало — замислено отбеляза Хари Селдън: — Но нека се върнем към Уонда. Аз мисля, че тя е съвсем необикновена — с мозък, различен от този на повечето хора. Какво ви казва нейният геном за това?

Доктор Енделецки се отпусна назад в стола си:

— Професор Селдън, знаете ли колко гени участват във функцията на мозъка?

— Не.

— Ще ви напомня, че от всички аспекти на нашето тяло мозъчната функция е най-сложната. Всъщност, доколкото ни е известно, във Вселената няма нищо по-сложно от човешкия мозък. Затуй не бива да се изненадвате, когато ви казвам, че има хиляди гени и всеки от тях играе роля в неговото функциониране.

— Хиляди ли?

— Точно така и е невъзможно да се мине през всичките, за да се види специалното и необичайното. По отношение на Уонда ще повярвам на думите ви. Тя е необикновено момиче с необикновен ум, обаче аз не забелязвам в генома й нищо, което да ми говори друго за мозъка й, освен че е нормален.

— Бихте ли могли да откриете още хора, чиито гени за умствените функции са като гените на Уонда, хора със сходно устройство?

— Твърде се съмнявам. Дори ако нечий друг мозък прилича много на нейния, в геномите независимо от всичко ще има огромни различия. Безполезно е да се търсят сходства. Кажете ми, професоре, кое при Уонда ви кара да мислите, че тя е толкоз необикновена?

— Съжалявам, но не бива да обсъждам този въпрос — поклати глава Селдън.

— Тогава аз съм сигурна, че не мога да направя нищо повече за вас. Как разбрахте, че мозъкът й е необичаен? И това ли не можете да обсъждате?

— Случайно — промърмори Хари. — Чиста случайност.

— Щом е така, вие ще трябва също тъй случайно да откриете и други мозъци като нейния. Алтернатива тук просто няма.

Двамата потънаха в мълчание. Накрая Селдън се обади:

— Имате ли да ми кажете още нещо?

— Страхувам се, че не, с изключение на това, че ще ви пратя сметката.

Посетителят се надигна с усилие. Ишиасът силно го болеше.

— Е, благодаря ви, докторе. Изпратете ми сметката и аз ще я платя.

Той напусна лекарския кабинет, чудейки се какво ще прави сега.

8

Като всеки интелектуалец Хари Селдън ползваше свободно Галактическата библиотека. В повечето случаи го вършеше от разстояние, с компютър, но понякога я посещаваше по-скоро за да се измъкне от напрежението на Психоисторическия проект, отколкото с някаква друга цел. А през последните няколко години, откакто за пръв път формулира своя план да намери други като Уонда, той поддържаше в Библиотеката собствен кабинет, така че да има бърз достъп до богатата й налична информация. Даже нае малък апартамент под купола на съседния сектор, та да може да отива пеш до тази Библиотека, щом постоянно нарастващата по обем изследователска работа му попречеше да се върне в Стрилинг.

Сега обаче неговият план придоби други размери и Хари искаше да се види с Лас Зенов. Това бе първият път, когато щеше да се срещне с него очи в очи.

Не беше лесно да уреди личен разговор с главния библиотекар на Галактическата библиотека. Той възприемаше собствения си пост като нещо много голямо и ценно и често говореха, че ако дори Императорът пожелаел да се консултира с Лас, трябвало сам да отиде в Библиотеката и да чака реда си.

Но Селдън не се тревожеше. Зенов го знаеше добре, въпреки че никога не го бе виждал лично.

— За мен е чест, Първи министре — поздрави той.

— Предполагам, помните — усмихна се гостът, — че от шестнайсет години не съм на този пост.

— Честта да ви титулуват така все още е ваша. Освен това, господине, вие направихте доста да ни отървете от бруталното господство на хунтата, която в много случаи нарушаваше свещеното правило за неутралитета на Библиотеката.

(„Аха — помисли си Селдън, — ето кое обяснява готовността, с която ме прие.“)

— Само слухове — рече той на глас.

— А сега ми кажете — обърна се към него Зенов, който не можа да се въздържи и хвърли бегъл поглед на часолентата върху китката си — какво мога да направя за вас?

— Главни библиотекарю — подхвана Хари Селдън, — не съм дошъл да ви моля за нещо лесно. Онова, което искам, е повече пространство в Библиотеката. Искам позволение да доведа голям брой свои сътрудници. Искам разрешение да предприема разработването на дълга и сложна програма от изключителна важност.

Лицето на Лас Зенов страдалчески се изопна:

— Вие желаете прекалено много. Можете ли да обясните значението на всичко това?

— Да. Империята е в процес на разпадане.

Последва продължителна пауза. Сетне Зенов се обади:

— Чух за изследванията ви в областта на психоисторията. Съобщиха ми, че тая ваша нова наука дава обещания да предсказва бъдещето. Вие за психоисторически предсказания ли говорите?

— Не. Все още не съм стигнал до момента, когато мога със сигурност да надниквам в бъдещето. Но човек не се нуждае от психоистория, за да разбере, че Империята се разпада. Вие сам можете да видите доказателствата за този факт.

— Моята работа тук изцяло ме поглъща, професор Селдън — въздъхна Зенов. — В социалната и политическата сфера аз съм същинско дете.

— Ако желаете, бихте могли да се консултирате с информацията, съдържаща се в Библиотеката. Та погледнете само кабинета си — задръстен е с всевъзможни сведения от всички краища на Галактическата империя.

— Страхувам се, че аз съм последният човек, който е в крак с всичко това — каза Лас Зенов и тъжно се усмихна. — Нали знаете старата поговорка: „Детето на обущаря ходи босо.“ Въпреки туй ми се струва, че Империята е възстановена — отново имаме Император.

— Само като име, главни библиотекарю. В повечето от далечните провинции името на Императора се споменава ритуално от време на време, ала той не играе никаква роля в онова, което вършат. Външните светове контролират своите програми и, още по-важно, държат под контрол местните въоръжени сили, които са извън обхвата на императорската власт. Ако монархът само се опита да наложи авторитета си вън от Вътрешните светове, той би претърпял неуспех. Съмнявам се дали ще минат и двайсет години, преди някои от тези Външни светове да обявят независимост.

— Ако сте прав — въздъхна Зенов, — то ние живеем в най-лошата епоха, която Империята някога е познавала. Но какво общо има това с вашето желание за повече кабинетно пространство и допълнителен персонал тук, в Библиотеката?

— Ако Империята се разпадне, Галактическата библиотека може би няма да се спаси от гигантската касапница.

— О, тя трябва да се спаси — каза сериозно Зенов. — И по-рано е имало трудни времена, обаче винаги е съществувало разбирането, че в качеството си на хранилище на цялото човешко познание Библиотеката на Трантор следва да остане неприкосновена. И по-нататък ще бъде така.

— Може и да не бъде. Вие самият споменахте, че хунтата е нарушавала вашия неутралитет.

— Не толкова сериозно.

— Следващия път може да е по-сериозно, а ние не бива да позволим тъкмо хранилището на цялото човешко познание да бъде разрушено.

— И как вашето засилено присъствие тук ще предотврати това?

— Няма да го предотврати, но проектът, от който се интересувам, ще помогне. Искам да създам една велика енциклопедия, съдържаща цялото познание, от което човечеството ще се нуждае, за да се изгради наново в случай че стане най-лошото — ако щете, наречете я Енциклопедия „Галактика“. Ние нямаме нужда от всичката информация в Библиотеката. Голям процент от нея е съвсем тривиален. Библиотеките на отделните провинции, пръснати в Галактиката, могат също да бъдат разрушени, а и да не бъдат, ако не цялата, то поне значителна част от местната информация се получава чрез компютъризирана връзка от Галактическата библиотека. Затова аз имам предвид нещо абсолютно независимо, което съдържа във възможно най-сбита форма основните знания, необходими на човечеството.

— Ами ако и те бъдат унищожени?

— Надявам се, че няма. Смятам да открия далечен свят, някъде в покрайнините на Галактиката, където да мога да преместя моите енциклопедисти, за да работят на спокойствие. Докато обаче се намери такъв свят, искам ядрото на групата да използва възможностите на Библиотеката и да реши какво ще е нужно за проекта.

— Разбирам какво имате предвид, професор Селдън — направи гримаса Лас Зенов, — но не съм сигурен дали може да се осъществи.

— Защо не, главни библиотекарю?

— Защото главен библиотекар не значи абсолютен монарх. Аз съм обвързан с доста голям Съвет — нещо като законодателен орган — и, моля ви, не си мислете, че мога просто ей така да прокарам вашия проект за Енциклопедията.

— Изненадан съм.

— Не се изненадвайте. Не съм много популярен главен библиотекар. От няколко години насам Съветът се бори за ограничен достъп до Библиотеката, а аз се съпротивлявам. Той се дразни дори от това, че съм ви отпуснал вашия малък кабинет.

— Ограничен достъп ли?

— Точно така. Идеята е, ако някой се нуждае от информация, той или тя да се свърже с библиотекаря и библиотекарят да предостави информацията на човека. Съветът не иска хората да влизат в Библиотеката и сами да се занимават с компютрите. Твърди, че разходите за поддръжка на апаратите и другото библиотечно оборудване са прекалено високи.

— Но това е невъзможно. В Галактическата библиотека има хилядолетна традиция за открит достъп.

— Да, ала през последните години отпусканите ни суми бяха намалени няколко пъти и ние просто не разполагаме със средствата, които получавахме преди. Става много трудно оборудването да се поддържа на нужната висота.

Селдън потри брадичката си:

— Но ако отпусканите суми намаляват, на мен ми се струва, че ще ви се наложи да орязвате заплатите и да уволнявате служители или поне да не назначавате нови.

— Напълно сте прав.

— В такъв случай как ще успеете да натоварите с допълнителна работа оредяващия си персонал, та да получава цялата информация, искана от хората?

— Стремежът е не да намираме цялата информация, която хората търсят, а единствено оная част, която ние смятаме за важна.

— Така че не само ще се откажете от идеята за открита за всички Библиотека, ами и от идеята за пълна Библиотека?

— Страхувам се, че да.

— Не мога да повярвам, че някой библиотекар ще поиска това.

— Не познавате Дженаро Мамъри, професор Селдън.

Хари го погледна неразбиращо.

— Кой ли е пък тоя, се чудите вие — продължи Зенов. — Той е лидерът на онази фракция от Съвета, дето настоява да закрие Галактическата библиотека. Все повече и повече членове са на неговото мнение. Ако пусна тук вас и колегите ви като независима сила, много хора от Съвета, които може и да не са на страната на Мамъри, но които са твърдо против контролирането на която и да е част на Библиотеката от други освен от самите нас, току-виж решили да го подкрепят. А в такъв случай аз ще бъда принуден да си подам оставката като главен библиотекар.

— Виждате ли — рече Селдън с внезапен прилив на енергия, — цялата тази история с възможното закриване на Библиотеката, стесняването на достъпа до нея, отказът на пълна информация, всичко това само по себе си е белег за разпадане на Империята. Не сте ли съгласен с мен?

— Ако така разглеждате въпроса, навярно сте прав.

— Тогава нека да разговарям със Съвета, да му обясня какво може да ни докара бъдещето и какво искам да сторя. Може би ще успея да го убедя, както се надявам, че съм убедил вас.

Зенов се замисли за момент.

— Готов съм да ви позволя да опитате, ала предварително трябва да знаете, че вашият план би могъл и да не мине.

— Налага се да поема тоя риск. Моля ви, направете каквото е нужно и ме информирайте кога и къде да се срещна със Съвета.

Селдън остави Зенов в объркано състояние. Всичко, дето каза на главния библиотекар, бе вярно и банално, но истинската причина, поради която искаше да ползва Библиотеката, си остана скрита.

Отчасти защото той самият още не виждаше ясно отговора на този въпрос.

9

Търпеливо и тихо седеше Хари Селдън до леглото на Юго Амарил. Юго беше крайно изтощен и вече не можеше да се говори за никаква медицинска помощ, дори той да се съгласеше да се възползва от нея.

Амарил бе едва на петдесет и пет години. Самият Селдън гонеше шейсет и шест, ала въпреки това се намираше в добра форма, като се изключат острите атаки на ишиаса или на каквото там беше, от които понякога куцаше.

Болният отвори очи:

— Още ли си тук, Хари?

— Аз няма да те оставя — кимна Селдън.

— Докато умра ли?

— Да — и в пристъп на мъка запита: — Защо го направи, Юго? Ако беше живял разумно, можеше да изкараш още двайсет или трийсет години.

— Да живея разумно ли? — слабо се усмихна Амарил. — Искаш да кажеш да отделям време и да ходя на курорти? И да се забавлявам с глупости?

— Да. Да.

— Тогава аз или щях да копнея да се върна към работата си, или щях да се науча да си губя дните и нощите. И през допълнителните двайсет или трийсет години, за които говориш, нямаше да свърша нищо повече. Виж при теб как стана.

— Кое как е станало?

— Десет години беше Първи министър на Клеон. Каква наука направи през този период?

— Около една четвърт от времето си отделях за психоисторията — каза меко Селдън.

— Преувеличаваш. Ако не бях аз да работя толкова упорито, развитието на Проекта щеше рязко да спре.

— Прав си, Юго — кимна другият. — Благодарен съм ти за това.

— Ами кой върши — кой вършеше — истинската работа преди и сетне, когато почти половината ти време отиваше за административни задължения?

— Ти, Юго.

— Разбира се — той отново спусна клепачи.

— Да, но ти винаги си искал да поемеш тези задължения, в случай че ме надживееш.

— Не! Смятах да оглавя Проекта, за да го движа в посоката, в която трябваше да върви, и щях да прехвърля на друг цялата административна галиматия.

Дишането на Амарил се затрудни и той започна да хрипти. После отвори очи, втренчи се право в Хари и рече:

— Какво ще стане с психоисторията, когато си отида? Мислил ли си за това?

— Да, мислил съм и искам да говоря с теб по този въпрос. Може би ще ти достави радост. Юго, струва ми се, че психоисторията се революционизира.

— Как? — леко се намръщи Амарил. — Нещо не ми звучи добре.

— Слушай, идеята беше твоя. Преди години ми каза, че трябва да се създадат две Фондации — отделни, изолирани, надеждни и така устроени, че да послужат като ядра за евентуална Втора империя. Спомняш ли си? Това беше твоя идея.

— Психоисторическите уравнения…

— Зная. Те го подсказаха. В момента съм се заел с тази задача, Юго. Успях да си изкрънкам офис в Галактическата библиотека…

— Галактическата библиотека? — Амарил още повече се намръщи. — Не ми харесва тая тайфа самодоволни идиоти.

— Главният библиотекар Лас Зенов не е толкова лош, Юго.

— Срещал ли си се някога с библиотекар на име Мамъри, Дженаро Мамъри?

— Не, но съм чувал за него.

— Нещастник. Веднъж поспорихме, защото той настояваше, че съм поставил нещо не на място. Не беше вярно и много се ядосах, Хари. Внезапно се озовах мислено в Дал. Хари, в далянската култура има една особеност — тя е клоака на ругатни. Изсипах малко от тях върху Мамъри и му заявих, че се пречка на психоисторията и че ще влезе в аналите като злодей. Дори май не рекох само „злодей“ — Амарил тихо се изкикоти. — Копче не успя да ми каже.

Изведнъж Селдън прозря или поне частично отгатна откъде можеше да идва омразата на Мамъри към външните лица и най-вероятно към психоисторическата наука, обаче не реагира.

— Работата, Юго, е там, че ти искаше две Фондации, така че ако едната се провали, другата да продължи. И ние доразвихме това.

— В какъв смисъл?

— Помниш ли, че преди две години Уонда можа да прочете мислите ти и да види, че известна част от уравненията в първичния радиант не са в ред?

— Да, разбира се.

— Е, ще открием други като Уонда. Ще създадем една Фондация главно от физици, които ще съхранят знанията на човечеството и ще послужат за ядро на Втората империя. Ще има и Втора фондация само от психоисторици — менталици, дето четат чужди мисли. Те ще могат да работят, разсъждавайки съвместно върху психоисторията, така че ще я развият много по-бързо, отколкото биха го сторили отделните мислители. След време те ще станат група за „фина настройка“, разбираш ли? Винаги ще стоят в сянка и ще наблюдават. Ще бъдат пазителите на Империята.

— Прекрасно! — прошепна Амарил. — Прекрасно! Виждащ ли, че съм избрал подходящ момент да умра? Няма какво повече да правя.

— Не говори тъй, Юго!

— Не вдигай такава патърдия, Хари. Аз съм прекалено уморен, за да върша каквото и да било. Благодаря ти… благодаря ти… — гласът му отслабваше, — че ми каза за революцията. Тази новина ме направи щастлив… щастлив… щаст…

Това бяха последните думи на Юго Амарил. Селдън се преви над леглото. В очите му избиха сълзи и се застичаха по бузите му.

Още един стар приятел си замина. Демерцел, Клеон, Дорс, сега Юго… оставяйки го по-празен и по-самотен с напредването на възрастта.

А революцията, която позволи на Юго да умре щастлив, можеше и никога да не се осъществи. Щеше ли да успее да се възползва от Галактическата библиотека? Щеше ли да намери повече хора като Уонда? И преди всичко — колко време щеше да бъде необходимо?

Селдън беше на шейсет и шест. Да можеше да започне тая революция на тридесет и две, когато за пръв път дойде на Трантор.

Днес навярно е твърде късно.

10

Дженаро Мамъри го караше да чака. Това беше преднамерена неучтивост, дори обида, но Хари Селдън запази спокойствие.

В края на краищата той имаше нужда от Мамъри и ако се разсърдеше на библиотекаря, щеше само да навреди на себе си. Всъщност Дженаро щеше да се радва да ядоса Селдън.

И така, професорът се въздържа и зачака. Най-после онзи влезе. За пръв път щяха да бъдат заедно насаме.

Мамъри бе нисък и валчест, с кръгло лице и малка черна брада. На устните му играеше усмивка, обаче Хари подозираше, че тя е нищо незначеща дежурна гримаса. Усмивката разкриваше жълтеникави зъби, а неизбежната му шапка беше в подобен нюанс на жълтото и с кафява лента, увита като змия около нея.

На Селдън леко му се догади. Струваше му се, че не би харесал библиотекаря, даже да нямаше причина за това.

— Е, професоре — обърна се към него Мамъри без никакво встъпление, — какво мога да направя за вас? — Той погледна часолентата на стената, но не се извини за закъснението си.

— Господине, бих желал да ви помоля да спрете да се противопоставяте на моето оставане тук, в Библиотеката.

— Вие сте при нас от две години — разпери ръце Дженаро Мамъри. — За какво противопоставяне говорите?

— Досега онази част от Съвета, представяна от вас и хората, които мислят като вас, не е успяла да бие по гласове главния библиотекар, ала следващия месец ще има друго събрание и Лас Зенов ми каза, че не е сигурен за резултата.

— Аз също не съм сигурен — сви рамене Дженаро. — Вашият договор, стига да го наречем така, може спокойно да се поднови.

— Но аз се нуждая от повече неща, библиотекарю Мамъри. Бих искал да доведа някои колеги. Проектът, по който работя — изясняване на всичко необходимо за окончателната подготовка на една много специална Енциклопедия, — не е задача, която ще реша сам.

— Разбира се, че вашите колеги могат да се занимават където им харесва. Трантор е голям свят.

— Ние трябва да работим в Библиотеката. Аз съм стар човек, господине, и бързам.

— Кой може да попречи на хода на времето? Не вярвам, че Съветът ще ви позволи да доведете свои колеги. Това е първата стъпка, нали така, професоре?

(„Да, наистина.“ — помисли си Селдън, обаче нищо не каза.)

— Аз не успях да ви попреча да се настаните тук, професоре. Засега. Но смятам, ще успея да не допусна колегите ви да влязат.

Хари Селдън разбра, че отива към задънена улица, и стана малко по-откровен:

— Библиотекарю Мамъри, сигурен съм, че тази неприязън към мен не е лична. Убеден съм, че разбирате колко важна е работата, която върша.

— Имате предвид вашата психоистория ли? Оставете това, вие се бъхтате над нея повече от тридесет години. И какъв е резултатът?

— Точно там е въпросът. Сега може да има някакъв резултат.

— Тогава нека той се появи в Стрилингския университет. Защо трябва да бъде в Галактическата библиотека?

— Библиотекарю Мамъри, чуйте ме. Онова, което вие искате, е да затворите Библиотеката за обществото, да смажете една отколешна традиция. Дава ли ви сърцето да го сторите?

— Не ни е нужно сърце, а средства. Естествено, главният библиотекар е плакал на рамото ви и ви е разказал неволите си. Какво да правим? Трябва да намалим услугите и едва ли можем да си позволим да поддържаме кабинети и оборудване за вас и колегите ви.

— Тоя проблем поставян ли е пред Императора?

— Е, професоре, вие сте мечтател. Не е ли вярно, че вашата психоистория твърди, че Империята се изражда? Аз съм чувал да ви наричат Гарвана Селдън — струва ми се, че става дума за някаква измислена птица от приказките, която вещае зло.

— Истината е, че навлизаме в лоша епоха.

— Хм, вие смятате ли, че Библиотеката има имунитет срещу тази лоша епоха? Професоре, Галактическата библиотека е смисълът на моя живот и аз искам тя да продължи да работи, но това няма да го бъде, докато не открием как да се вместваме в постоянно намаляващите суми, които ни отпускат А вие идвате тук и очаквате Библиотеката да бъде отворена за всички, като лично вие да сте облагодетелстван. Няма да стане, професоре. Просто няма да стане.

— Ами ако ви намеря кредити? — попита отчаяно Селдън.

— Наистина ли? Как?

— Какво ще кажете, ако говоря с Императора? Някога бях Първи министър. Той ще ме приеме и ще ме изслуша.

— И вие ще получите средства от него, така ли? — библиотекарят се изсмя.

— Ако действително увелича бюджета ви, ще мога ли да доведа колегите си?

— Първо донесе парите — отвърна Мамъри — и тогава ще видим. Но не вярвам, че ще успеете

Дженаро изглеждаше много уверен в себе си и Селдън се чудеше колко ли често и безрезултатно Галактическата библиотека се е обръщала с молба към Императора.

И дали неговата собствена молба щеше да доведе изобщо донякъде.

11

Император Агис XIV нямаше истинско право на името. Той напълно преднамерено го бе приел при възкачването на престола, за да се свърже с династията на Агисите, управлявала преди двадесет века. Повечето Агиси били доста способни, и по-специално Агис VI, който властвал четиридесет и две години и поддържал добър ред в цветущата Империя с твърда, ала не и тиранична ръка.

Ако изобщо може да се вярва на холографските записи, сегашният Агис не напомняше никого от своите предци. Но да си кажем истината, той не отговаряше много и на официалната холография, разпространена сред обществото.

„Всъщност — помисли Хари Селдън с прилив на носталгия — Клеон при всичките му недостатъци и слабости наистина приличаше на Император.“ Агис XIV не изглеждаше така. Селдън никога досега не го бе виждал отблизо, а няколкото холограми, дето познаваше, бяха ужасно неточни. „Императорският холограф си знае работата и добре я върши“ — рече си с ирония Хари.

Агис бе нисък, с непривлекателно лице и леко изпъкнали очи, които комай не бяха озарени от интелигентност. Единствената му квалификация за трона беше, че е съребрен роднина на Клеон. За да му отдадем обаче заслуженото, трябва да кажем, че той не се и опитваше да играе ролята на могъщ монарх. Знаеше се, че по-скоро би предпочел да го наричат „Гражданино Император“ и че само имперският протокол и яростният протест на Императорската гвардия го възпираха да не излезе от Двореца и да тръгне да броди из Трантор. Очевидно, както се говореше, човекът искаше да се ръкува с гражданите и лично да изслушва оплакванията им.

(„Печели една точка — помисли си Селдън, — та ако ще и никога да не го направи.“)

— Благодаря Ви, сир, че се съгласихте да ме приемете — прошепна Хари и се поклони.

Агис XIV се отличаваше с ясен и доста приятен глас, който никак не отговаряше на външността му:

— Съвсем естествено е за един бивш Първи министър да има своите привилегии, въпреки че аз трябва да се поздравя за учудващия си кураж да се навия да се срещна с вас.

В думите му прозираше хумор и Селдън изведнъж осъзна, че макар и да не изглежда така, човек все пак може да бъде интелигентен.

— Кураж ли, сир?

— Да, разбира се. Не ви ли наричат Гарвана Селдън?

— За пръв път чух този израз преди няколко дни, сир.

— Изразът очевидно има връзка с вашата психоистория, в която май се предвещава падането на Империята.

— Само се посочва възможността, сир…

— Така че вас ви свързват с една митична птица, дето вещае зло. Освен това ми се струва, че самият вие сте тая злокобна птица.

— Надявам се да не съм, сир.

— Хайде, хайде. Историята е ясна. Ето Демерцел, предишният Първи министър на Клеон, беше впечатлен от вашата работа и погледнете какво стана — смъкнаха го от поста му и го пратиха в изгнание. Самият Император Клеон беше впечатлен от вашата работа и погледнете какво стана — убиха го. Военната хунта беше впечатлена от вашата работа и погледнете какво стана — пометоха я. Дори за джоуранъмитите се говори, че също били впечатлени от вашата работа, и гледайте — бяха разбити. А сега, о, Гарване Селдън, идвате да се видите с мен. Какво бих могъл да очаквам?

— Нищо лошо, сир.

— Надявам се да е така, защото, за разлика от всички онези, които споменах, аз хич не съм впечатлен от вашата работа. Е, вече можете да ми кажете защо сте тук.

Той слушаше внимателно и без да прекъсва, докато Хари му обясняваше колко важно е да се сложи началото на Проект за подготовка на Енциклопедия, която ще съхрани човешките познания, в случай че стане най-лошото.

— Да, да — рече накрая Агис XIV. — И тъй, вие наистина сте убеден, че Империята ще рухне.

— Вероятността, сир, е голяма и не би било разумно да не я взимаме под внимание. В известен смисъл аз бих желал, ако мога, да я предотвратя, или поне да смекча последиците.

— Гарване Селдън, аз пък съм убеден, че ако вие продължавате да си навирате носа в нещата, Империята ще падне и нищо няма да може да ни спаси.

— Не е така, сир. Аз само моля за Вашето позволение да върша работата си.

— О, имате го, но аз не разбирам какво именно искате от мене. Защо ми разказахте всичко това за Енциклопедията?

— Защото искам да работя в Галактическата библиотека, сир, или по-конкретно, желая и други да работят там с мен.

— Уверявам ви, че няма да ви преча.

— Туй не е достатъчно, сир. Нужна ми е Вашата помощ.

— Каква по-точно, експърви министре?

— Средства. Библиотеката трябва да разполага с определени средства. Иначе ще затвори вратите си за обществото, а мен ще ме изгони.

— Кредити! — в гласа на Императора се прокрадна нотка на удивление. — Вие сте дошли тук за кредити?

— Да, сир.

Агис XIV се изправи леко възбуден. Селдън също начаса стана, но Агис му махна с ръка:

— Седнете. Не се отнасяйте с моята особа като с Император. Не съм такъв. Не исках тази работа, обаче ме накараха да я поема. Аз бях най-близкото до императорското семейство същество, а те ми бръщолевеха, че имало нужда от вожд. Накрая ме пипнаха и видяха голяма файда от мен… Кредити! Очаквате да разполагам с кредити! Говорите за разпадането на нашата Империя. Как предполагате, защо се разпада? Да не би да мислите за въстание? За гражданска война? За вълнения тук или там? Не. Мислите за кредити. Разбирате ли, че аз не мога да събера изобщо никакви данъци от половината провинции? Те все още са част от Империята: „Да живее Галактическата империя! Слава на Императора!“ Но не плащат нищо, пък аз не съм достатъчно силен да прибера данъците. А щом не получавам кредити от тях, в действителност те не принадлежат на държавата, нали така?

Той помълча и сетне продължи:

— Кредити! Имперските дефицити вземат застрашителни размери. Няма нищо, за което мога да платя. Смятате ли, че има нужните средства за поддръжка на дворцовия парк? Парите едва стигат. Трябва да кърпя положението. Трябва да оставя Двореца да рухне и част от придворните да умрат от глад. Професор Селдън, ако вие искате средства, аз нямам нито грош. Откъде да намеря суми за Библиотеката? Хората й би следвало да са благодарни, че успявам да изкопча по нещичко за тях всяка година.

И като свърши, Императорът протегна ръцете си с дланите нагоре, за да покаже колко празна е имперската хазна.

Хари Селдън беше зашеметен.

— И въпреки това, сир, дори да нямате средства, имате императорски престиж. Не можете ли да заповядате на Библиотеката да ми разреши да запазя кабинета си и да остави моите колеги да ми помагат в нашата жизненоважна работа?

Тогава Агис XIV отново седна, сякаш щом темата за кредитите се изчерпа, вълнението му спадна.

— Знаете, че по стара традиция Галактическата библиотека е независима от Императора, що се отнася до нейното самоуправление. Тя създава правилата си и е вършила това от времето на Агис VI. Моят адаш — усмихна се той — се опитал да наложи контрол над информационната дейност на Библиотеката и се провалил. Смятате ли, че там, където великият Агис VI се е провалил, аз ще успея?

— Не Ви моля да прилагате сила, сир, а просто да изкажете учтиво желание. Вероятно щом не става въпрос за твърде важна функция на Библиотеката, служителите й ще се радват да окажат чест на Императора и да изпълнят волята му.

— Малко знаете за Галактическата библиотека, професор Селдън. Достатъчно е само да изявя някакво желание — без значение колко леко и внимателно, — за да бъда сигурен, че библиотекарите, дълбоко възмутени, ще продължат да вършат обратното. Много са чувствителни и към най-слабия знак за императорски контрол.

— Тогава какво да правя? — попита Селдън.

— Ще ви кажа какво, дойде ми нещо наум. Аз съм член на обществото и мога да посещавам Библиотеката, стига да искам. Тя се намира на територията на Двореца, така че ако я посетя, няма да наруша протокола. Вие ще дойдете с мен и ще се държим подчертано приятелски един с друг. Аз няма да ги моля за нищо, но като ни видят да вървим ръка под ръка, някой от този техен бездушен Съвет може да прояви към вас по-голямо внимание. Ала това е всичко, което мога да сторя.

И дълбоко разочарован, Хари Селдън се зачуди дали то изобщо би свършило работа.

12

— Не знаех, че сте толкова близки с Императора, професор Селдън — каза с известна нотка на благоговение Лас Зенов.

— Защо не? За един монарх той е много демократичен човек и се интересува от опита ми като Първи министър по времето на Клеон.

— Това направи дълбоко впечатление на всички ни. В нашите зали Императорът не е влизал от дълги години насам. По принцип, щом Негово величество се нуждае от нещо от Библиотеката…

— Мога да си представя. Той го изисква и то му се доставя като акт на внимание.

— Някога имало предложение — продължи бъбриво Зенов — Императорът да бъде снабден с пълен комплект компютъризирано оборудване в Двореца му, свързано пряко с библиотечната система, тъй че да няма нужда да чака за услугата. Това било в старите времена, когато кредитите били в изобилие. Но знаете ли, не било прието.

— Защо?

— Почти целият Съвет се съгласил, че такова решение прекалено много би сближило Императора с Галактическата библиотека и би застрашило нашата независимост от правителството.

— А този Съвет, който не е склонен да изрази почит даже към Императора, дали все пак ще ми позволи да остана в Библиотеката?

— В момента — да. Съществува усещането — и аз направих всичко възможно да го поощря, — че ако не бъдем учтиви към един личен приятел на Агис XIV, напълно ще загубим шанса да ни увеличат отпусканите суми, така че…

— Така че тук говорят кредитите или дори неясните възможности за кредити.

— Страхувам се, че да.

— Сега мога ли да доведа свои колеги?

Зенов изглеждаше притеснен:

— О, страхувам се, че не. Видяхме Императора само с вас, а не с вашите колеги. Съжалявам, професоре.

Селдън сви рамене и потъна в дълбока меланхолия. И без това хора, които да доведе, просто липсваха. Известно време се беше надявал да открие други като Уонда, но не бе успял. Хари също имаше нужда от средства, за да предприеме подходящо издирване. Обаче и той нямаше нищо.

13

Трантор, светът-столица на Галактическата империя, се бе променил значително от деня, когато Селдън за пръв път преди тридесет и осем години слезе от хиперкораба от родния си Хеликон. Запита се дали не бисерната омара на старческите му спомени караше Трантор да сияе толкова ярко в мислите му. Или пък това е бил изблик на младежка енергия? Как би могъл млад мъж от такъв провинциален Външен свят като Хеликон да не бъде впечатлен от блестящите кули, искрящите куполи, пъстроцветните и забързани маси от хора, които се носеха подобно на вихрушка из улиците?

А сега, мислеше си тъжно Хари, пешеходните алеи бяха почти безлюдни даже в разгара на деня. Върлуващите гангстерски банди държаха под контрол различни райони на града и си оспорваха териториите. Службите за сигурност бяха западнали; онези, които бяха останали, се изприщваха да обработват оплакванията в Централното управление. Разбира се, при спешни повиквания се изпращаха полицаи, но патрулите им стигаха до местопроизшествието едва след факта на престъплението. Те вече дори не се и правеха, че защитават гражданите на Трантор. Човек излизаше навън на свой риск, а пък рискът бе голям. Въпреки всичко Хари Селдън го поемаше и се разхождаше през деня, сякаш предизвикваше силите, дето бяха съсипали любимата му Империя, да съсипят и него.

И така, Хари вървеше, накуцвайки, и размишляваше. Нищо не се получаваше. Не успя да изолира генетичния модел, който отличаваше Уонда от останалите, а без това не можеше да намери подобни на нея. Способността й да чете чужди мисли значително се беше развила през шестте години, откакто откри грешката в първичния радиант на Юго Амарил. Девойката бе странна и в други отношения. Сякаш осъзнала веднъж, че тази й умствена особеност я отделя от хората, тя реши да я разбере, да обуздае енергията й и да я насочи. Отминала юношеската възраст, Уонда узря и отхвърли момичешкия си смях, толкова мил на Хари, ала същевременно му стана още по-скъпа с решимостта си да му помага в работата със силата на своята дарба. Хари Селдън й беше казал за плана си за създаване на Втора фондация и тя се обвърза да осъществи заедно с него тая цел.

Днес обаче Хари бе в мрачно настроение. Той идваше до заключението, че умствената способност на внучката му няма да го доведе доникъде. Нямаше кредити да продължи изследванията си, нямаше кредити да открие други като Уонда, нямаше кредити да плаща на работещите по Психоисторическия проект в Стрилингския университет, нямаше кредити да задвижи и толкова важния за него Енциклопедичен проект в Галактическата библиотека. И сега какво?

Продължи да върви към Библиотеката. Щеше да се чувства по-добре, ако вземе гравитакси, но той — куца, не куца — искаше да ходи. Трябваше му време за мислене.

Чу вик: „Ето го!“, обаче не обърна внимание. Викът се повтори:

— Ето го! Психоистория!

Думата „психоистория“ го накара да се озърне. Група млади мъже го обкръжаваха.

Селдън автоматично опря гръб в стената и вдигна бастуна си:

— Какво желаете?

— Кредити, старче — изсмяха се те. — Имаш ли някакви кредити?

— Може би, но защо ги искате от мен? Вие казахте „Психоистория!“. Знаете ли кой съм аз?

— Разбира се, ти си Гарвана Селдън — отвърна младежът, който ги водеше. Той изглеждаше спокоен и доволен.

— Ти си скапаняк! — кресна друг.

— Какво ще направите, ако не ви дам никакви кредити?

— Ще те набием — рече водачът — и ще ти ги вземем.

— Ами ако ви дам онова, което имам?

— Пак ще те набием! — и всички се изкикотиха.

Хари Селдън вдигна по-високо своя бастун:

— Всички вие, стойте настрана!

До този момент бе успял да ги преброи. Осем…

Усети, че леко се задавя. Някога той, Дорс и Рейч бяха нападнати от десетима и въобще нямаха проблеми.

Но тогава Селдън беше само на тридесет и две, а Дорс си беше Дорс.

Сега бе различно. Хари размаха бастуна си.

— Хей, старецът ще ни атакува — възкликна водачът на хулиганите. — Какво да правим?

Селдън трескаво се огледа. Наоколо липсваха полицаи — още един знак за западането на обществото. Видя двама-трима случайни минувачи, ала нямаше смисъл да вика за помощ. Те ускориха ход и ги заобиколиха отдалече. Никой не искаше да рискува да се намеси в бъркотията.

— Ще разбия главата на първия от вас, който се приближи — закани се Селдън.

— Така ли? — водачът им бързо пристъпи напред и грабна бастуна. Последва кратка оспорвана схватка и бастунът беше изтръгнат от дланите на професора. Младежът го метна настрана. — А сега какво, старче?

Хари се отдръпна. Оставаше му единствено да чака ударите. Гангстерите го наобиколиха, като всеки гореше от нетърпение да му стовари някой юмрук. Селдън вдигна ръце, за да се опита да ги предотврати. Все още можеше да се извърта криво-ляво. Ако бе само срещу един или двама, навярно щеше да успее да се извърти, да избегне атаката и да удари на свой ред. Но не и срещу осем души, положително не и срещу осем.

Във всеки случай той се придвижи бързо на една страна, та да се изплъзне от угрозата, и десният му крак с ишиаса рязко се подгъна под него. Падна на земята със съзнанието, че е съвсем безпомощен.

И тогава чу как някой изкрещя с гръмовен глас:

— Какво става тук? Назад, гангстери! Назад или ще ви избия всичките!

— Ха, още един старец!

— Не съм толкова стар — каза новопристигналият и с опакото на ръката си удари водача през лицето, което грозно почервеня.

— Ти ли си това, Рейч? — изненада се Селдън.

Рейч ловко се отдръпна:

— Стой настрани, татко. Просто ставай и се махай оттук.

— Ще си платиш за нахалството — закани се водачът, разтърквайки бузата си.

— Не, няма — отвърна Рейч и извади дълъг и блестящ далянски нож. После изтегли и втори и стисна във всяка ръка по един.

— Все още ли носиш ножове, Рейч? — попита със слаб глас Селдън.

— Винаги — отговори Рейч. — Нищо не може да ме накара да престана да ги нося.

— Аз ще те накарам — обади се гангстерският вожд, който измъкна бластер.

По-бърз от погледа, единият нож на Рейч профуча във въздуха, за да се забие в гърлото на бандита. Той силно изпъшка, сетне издаде клокочещ звук и се срути, а другите седмина зяпнаха втрещено.

Рейч се приближи и каза:

— Искам си обратно ножа.

Издърпа го от гърлото на гангстера и го изтри в ризата му. Докато правеше това, той стъпи на ръката на мъжа, наведе се и вдигна бластера му. Пусна оръжието в обемистия си джоб и поясни:

— Не обичам да използвам бластер, негодници такива, защото понякога не улучвам. Но никога не пропускам целта с ножове. Никога! Този мъж е мъртъв. Седмина стоите тук. Смятате ли да останете или ще си вървите?

— Хванете го! — изкрещя някой от гангстерите и седмината се втурнаха вкупом.

Рейч направи крачка назад, единият нож проблесна, след него и другият и двама бандити спряха, всеки със забито в корема острие.

— Върнете ми ножовете — каза Рейч, изтегли ги с рязко движение и ги изтри. — Тези двамата са все още живи, ала няма да е задълго. Това значи, че петима от вас са засега на крака. Ще нападате ли отново или ще се махате?

Те се обърнаха, а Рейч им извика:

— Вдигнете си мъртвеца и умиращите! На мен не ми трябват.

Гангстерите бързо преметнаха трите тела през раменете си, подвиха опашки и побягнаха. Рейч се наведе и взе бастуна на Селдън:

— Можеш ли да ходиш, тате?

— Не много добре. Изкълчих си крака.

— Тогава се качвай в колата. И все пак защо се разхождаше така?

— Защо да не се разхождам? Никога нищо не ми се е случвало.

— Е, значи дочака да ти се случи. Влез в колата и ще те закарам обратно в Стрилинг.

Той мълчешком програмира маршрута й допълни:

— Колко жалко, че Дорс не беше с нас. Мама щеше да ги атакува с голи ръце и щеше да ги просне мъртви и осмината за пет минути.

Хари Селдън усети, че сълзите парят на клепачите му:

— Зная, Рейч, зная. Мислиш ли, че не чувствам липсата й всеки ден?

— Съжалявам — промълви Рейч.

— Как разбра, че съм в беда? — попита го Селдън.

— Уонда ме предупреди. Каза, че те причаквали зли хора, уточни къде са и аз веднага тръгнах.

— Не се ли усъмни, че говори истината?

— Ни най-малко. Сега знаем достатъчно за нея, за да сме наясно, че е в някакъв мисловен контакт с теб и с нещата около теб.

— Съобщи ли ти колко души са връхлетели върху мен?

— Не, каза само „Много са“.

— И ти излезе съвсем сам, така ли, Рейч?

— Нямах време да събирам полицейски отряд, тате. Освен това аз и самичък бях достатъчен.

— Да, вярно е. Благодаря ти, Рейч.

14

Отново бяха в Стрилинг и Селдън бе изпънал крак на една възглавничка.

Рейч мрачно го погледна.

— Татко — подхвана той, — отсега нататък няма да се разхождаш без придружител из Трантор.

— Само заради един инцидент? — намръщи се Селдън.

— Да, ама какъв! Вече не можеш да се грижиш сам за себе си. Седемдесетгодишен си и десният ти крак няма да те издържи при някакъв спешен случай. А ти имаш и врагове…

— Врагове!?!

— Точно така, знаеш го. Онези гнусни плъхове не са те преследвали случайно. Не са търсили просто някой непредпазлив човек, за да го ограбят. Познали са те, щом като са извикали „Психоистория!“. И са те нарекли скапаняк. Как смяташ, защо стана тъй?

— И аз се чудя.

— Защото живееш в някаква своя галактика и нямаш представа какво става на Трантор. Не допускаш ли транторианците да са наясно, че техният свят се спуска бързо по нанадолнището? Не допускаш ли да знаят, че твоята психоистория го предсказва от години насам? Не ти ли минава през ума, че може би обвиняват вестителя заради вестта? Ако нещата се влошат, а това ще стане, ще се намерят мнозина, които ще мислят, че ти си отговорен.

— Не мога да повярвам.

— Защо според теб в Галактическата библиотека има група, дето настоява да се махнеш оттам? Те не искат да се пречкат, когато тълпата се нахвърли срещу теб. Така че трябва да се пазиш. Не можеш да излизаш сам. Или аз ще идвам с теб, или ще ти се наложи да те придружават телохранители. Иначе няма да я бъде, татко.

Селдън изглеждаше ужасно нещастен.

— Ех, няма да е задълго, татко — смекчи тона си Рейч. — Имам нова работа.

— Нова работа ли? Каква? — вдигна поглед Хари.

— Преподаване в университета.

— Кой университет?

— Сантани.

— Сантани! — устните на Селдън затрепериха. — Та той е на девет хиляди парсека оттук! Провинциален свят в другия край на Галактиката.

— Да, точно така. Затова искам да отида там. Досега съм бил все на Трантор и ми е писнало от него, татко. В цялата Империя няма свят, който да запада като Трантор. Станал е свърталище на престъпността и няма кой да ни защити. Икономиката куца, техниката се скапва. От друга страна, Сантани е една порядъчна система, която все още оживено се развива, и аз искам да отида там, за да изградя нов живот с Манела, Уонда и Белис. След два месеца всички ще заминем.

— Всички?!

— И ти, татко. И ти. Няма да те оставим на Трантор. Идваш с нас на Сантани.

— Невъзможно, Рейч — поклати глава Селдън. — Нали разбираш?

— Защо да е невъзможно?

— Знаеш защо. Заради Проекта, заради моята психоистория. Какво ме караш да направя — да изоставя труда на целия си живот ли?

— А защо не? Той те изостави.

— Ти си луд!

— Не, не съм. Докъде ще стигнеш? Нямаш кредити и няма и да получиш. На Трантор не остана никой, който да е готов да те подкрепи.

— В продължение на почти четиридесет години…

— Да, съгласен съм. Но след цялото това време ти не успя, татко. Неуспехът не е престъпление. Ти се бори много упорито и напредна толкова далеч, ала се натъкна на една разкапваща се икономика, на една западаща Империя. Точно онова, което от доста години предсказваш, накрая те спря. Така че…

— Не. Няма да спра. Все по някакъв начин ще продължа.

— Слушай, татко. Ако наистина се инатиш толкоз, вземи психоисторията със себе си. Започни я отново на Сантани. Там може да има необходимите кредити и ентусиазъм, за да я подкрепят.

— Ами мъжете и жените, които предано работиха с мене?

— Глупости, татко. Те те напускат, тъй като не можеш да им плащаш. Ще се мотаеш тук до края на живота си и ще бъдеш сам. Е, хайде де, татко. Да не си мислиш, че на мен ми е приятно да ти говоря по този начин? Само защото никой не е искал да… защото на никого не му е давало сърце да… сега си в такова затруднение. Нека да бъдем честни един с друг. Когато се разхождаш из улиците на Трантор и те нападат единствено понеже си Хари Селдън, не смяташ ли, че е време за мъничко истина?

— Остави истината. Нямам намерение да напусна Трантор.

— Сигурен бях, че ще се заинатиш, тате — тръсна глава Рейч. — Имаш два месеца, за да промениш решението си. Нали ще си помислиш?

15

От дълго време Хари Селдън не се бе усмихвал. Ръководеше Проекта тъй, както винаги го беше правил: напредваше в развитието на психоисторията, съставяше планове за Фондацията и изучаваше първичния радиант.

Но не се усмихваше — само се претоварваше с работа без каквото и да е чувство за предстоящ успех. Напротив, имаше усещането за близък провал във всичко.

А сега, както седеше в кабинета си в Стрилингския университет, влезе Уонда. Хари я погледна и сърцето му трепна. Уонда винаги бе била особена. Селдън не можеше да установи кога той и другите бяха започнали да приемат нейните преценки по-ентусиазирано от обикновено. Изглеждаше, сякаш открай време е било така. Като малко момиченце беше спасила живота му със странното известие за „синдром на лимоната“ и през цялото си детство тя някак си просто знаеше нещата.

Макар доктор Енделецки да го уверяваше, че геномът на Уонда е абсолютно нормален във всяко отношение, Хари все още бе сигурен, че неговата внучка притежава умствени дарби, далеч надхвърлящи дарбите на средния човек. Също тъй смяташе, че има и други като нея в Галактиката, та дори на Трантор. Само да можеше да открие тези менталици — колко много биха допринесли за Фондацията! Всички потенциални възможности за това се бяха концентрирали у красивата му внучка. Селдън я погледна както беше застанала на вратата на кабинета му и почувства, че сърцето му ще се пръсне. След няколко дни Уонда щеше да замине.

Как можеше да го понесе? Тя бе толкова хубаво осемнайсетгодишно момиче, с дълга руса коса, малко широко лице и напираща усмивка. Усмихваше се даже сега и професор Селдън си помисли: „Защо пък не? Отива на Сантани, където ще започне нов живот.“ Каза й:

— Е, Уонда, само още няколко дни.

— Не, не мисля така, деди.

— Какво? — втренчи се в нея той.

Уонда се приближи до него и го прегърна:

— Аз няма да замина за Сантани.

— Да не би майка ти и баща ти да са променили решението си?

— Не, те заминават.

— А ти не? Защо? Къде ще ходиш?

— Ще остана тук, деди, при теб — тя го притисна към себе си. — Бедничкият деди!

— Но аз не разбирам. Каква е причината? Те позволяват ли ти?

— Говориш за мама и татко ли? Не съвсем. Спорихме няколко седмици, обаче аз победих. Защо пък не, деди? Те ще отидат на Сантани и ще бъдат заедно, малката Белис също ще бъде там. А ако аз отлетя с тях и те оставя, ти няма да имаш никого. Мисля, че не мога да го понеса.

— Но как ги убеди да се съгласят?

— Ами, знаеш ли… натиснах ги.

— Как така ги натисна?

— С ума си. Виждам какво има в твоя и в техните и напоследък картината все повече се изяснява, И мога да ги накарам да правят каквото си пожелая.

— Как го постигаш?

— Не знам. Само че след известно време се уморяват да бъдат притискани и с готовност ме оставят да върша онова, което искам. Тъй че аз оставам при теб.

Селдън я погледна с безпомощна любов:

— Прекрасно, Уонда. Ами Белис…

— Не се тревожи за Белис. Мозъкът й не е като моя.

— Сигурна ли си? — той прехапа долната си устна.

— Напълно. Освен това мама и татко също трябва да имат някого.

На Селдън му се щеше да ликува, ала не можеше да го направи така открито. Добре, а Рейч и Манела?

— Уонда, ами твоите родители? — каза той. — Бива ли да си толкова коравосърдечна с тях?

— Не съм коравосърдечна. Те осъзнават, че трябва да бъда с теб.

— Но как, как успя?

— Просто натиснах — скромно рече Уонда — и най-накрая те започнаха да разбират живота по моя начин.

— И ти можеш да правиш това?

— Не беше лесно.

— А ти го направи, защото… — Хари Селдън замълча.

— Естествено защото те обичам и защото…

— Да?

— Аз трябва да уча психоистория. Вече знам много неща.

— Как ги научи?

— От твоя мозък. От мозъка на другите участници в Проекта и особено от чичо Юго, преди да умре. Ала засега тези знания са разпокъсани. Аз търся нещо истинско. Деди, искам мой собствен първичен радиант — лицето й просия и тя заговори бързо и пламенно: — Искам да изуча в тънкости психоисторията. Деди, ти си доста стар и уморен. Аз съм млада и горя от нетърпение. Искам да усвоя всичко, което мога, така че да продължа, когато…

— Би било прекрасно, ако успееш — кимна Селдън, — но няма повече средства. Ще те науча на всичко, дето ми е по силите, обаче ние не можем да направим нищо.

— Ще видим, деди, ще видим.

16

Рейч, Манела и малката Белис чакаха на космодрума.

Хиперкорабът се подготвяше за излитане и багажът на тримата вече бе проверен.

— Татко, ела с нас — каза Рейч.

— Не мога — поклати глава Селдън.

— Ако промениш решението си, при нас винаги ще има място за теб.

— Зная, Рейч. Бяхме заедно почти четиридесет години, и то хубави години. Дорс и аз извадихме късмет, че те намерихме.

— Аз съм късметлията — очите му се насълзиха. — Не мисли, че не се сещам всеки ден за мама.

— Да — Хари извърна поглед натъжен. Уонда си играеше с Белис, когато извикаха всички да се качат на хиперкораба.

Родителите със сълзи на очи прегърнаха голямата си дъщеря за последен път и се качиха. Рейч се обърна да им махне и се опита да пусне една крива усмивка.

Селдън също махна, после слепешката протегна ръка, за да прегърне Уонда през раменете.

Само тя остана. През дългия си живот бе загубил един по един своите приятели и всички, които беше обичал. Демерцел замина и не се върна, Император Клеон си отиде, любимата му Дорс си отиде, верният му другар Юго Амарил си отиде, а сега и Рейч, неговият едничък син, отлетя.

Да, само Уонда му остана.

17

— Красиво е навън — въздъхна Хари Селдън. — Просто е вълшебно. Като се има предвид, че живеем под купол, човек би си помислил, че всяка вечер времето е прекрасно както сега.

— Ако постоянно е еднакво, ще ни омръзне, деди — каза безучастно Уонда. — Малките промени са добри за нас.

— За теб, защото си млада, Уонда. Пред теб има много и много вечери. Пред мен няма. Ето защо желая повече хубави вечери.

— Виж какво, деди, ти не си стар. Кракът ти е наред и умът ти е остър както винаги. Аз го зная.

— Разбира се. Продължавай, накарай ме да се почувствам по-добре — после с неудобство добави: — Искам да ходя. Искам да изляза от този тесен апартамент, да отида до Библиотеката и да се порадвам на това чудно временце.

— Какво ще правиш в Библиотеката?

— В момента нищо. Просто ми се ще да се разхождам, но…

— Но?

— Обещах на Рейч да не се движа из Трантор без телохранител.

— Рейч не е тук.

— Зная — промърмори Селдън, — ала обещанието си е обещание.

— Той не е казал кой да те придружава, нали? Хайде да отидем на разходка и аз ще ти бъда телохранител.

— Ти ли? — засмя се Хари.

— Да, аз. Предлагам услугите си. Приготви се и да вървим.

Стана му забавно. Тъй като напоследък кракът почти не го болеше, бе склонен да излезе без бастун, обаче имаше нов, в чиято глава се спотайваше олово. Той бе по-тежък и по-здрав от стария и при положение, че ще излезе само с Уонда като телохранител, Селдън си помисли, че е по-добре да вземе тъкмо новия бастун.

Разходката се оказа чудесна и професорът ужасно се радваше, че се е поддал на изкушението… докато не стигнаха едно определено място.

Тук той вдигна очи със смесица от гняв и негодувание:

— Виж!

Уонда се огледа. Куполът сияеше както винаги вечер, за да придаде атмосферата на първия здрач, който, разбира се, преминаваше в мрак с настъпването на нощта.

Селдън обаче сочеше към някаква тъмна ивица по протежение на купола. Част от лампите не светеха.

— Когато за пръв път дойдох на Трантор — каза Хари Селдън, — подобно нещо беше немислимо. Имаше служители, които постоянно се грижеха за светлините. Градът работеше, а сега малко по малко се разкапва и, което ме тревожи най-много, никой не се интересува. Защо не се изпращат петиции до Императорския дворец? Защо няма протестни събрания? Всичко е така, сякаш народът на Трантор очаква градът наистина да се разпадне и тогава хората ще се ядосат на мен, понеже аз им посочвам, че именно това става.

— Деди — меко рече Уонда, — зад нас има двама мъже.

Вървяха в тъмата под счупените лампи на купола и Селдън попита:

— Само вървят ли?

— Не — Уонда не гледаше към тях. Не й се налагаше. — Преследват те.

— Можеш ли да ги спреш… да ги притиснеш?

— Опитвам се, но те са непоколебими. Това… това е все едно да буташ стена с голи ръце.

— На какво разстояние са оттук?

— На около три метра.

— Приближават се, а?

— Да, деди.

— Кажи ми, когато дойдат на един метър зад мен — той плъзна длан надолу по бастуна си, докато напипа тънкия му край, освобождавайки оловната глава.

— Хайде, деди — изсъска Уонда.

Селдън се обърна, замахна с бастуна и тежко го стовари върху рамото на единия от мъжете зад него. Онзи се свлече с писък и се загърчи на паважа.

— Къде е другият? — попита Хари.

— Избяга.

Той погледна мъжа на земята, сетне стъпи с крак на гърдите му:

— Провери в джобовете му, Уонда. Някой трябва да му е платил и аз бих желал да намеря неговия кредитен картон, от който да разбера откъде идват — и добави замислено: — Исках да го ударя по главата.

— Щеше да го убиеш, деди.

— Точно така — кимна Селдън. — Срамота. Имам късмет, че не го уцелих.

— Какво става тук? — чу се остър глас и при тях дотърча една плувнала в пот униформена фигура, която отблизо се оказа, че е женска. — Вие там, дайте ми този бастун!

— Полицай… — меко рече Селдън.

— После ще ми разправяте лъжите си. Сега трябва да извикаме линейка за горкичкия човек.

— Горкичкия човек? — повторя сърдито професорът. — Канеше се да ме нападне. Аз действах в самоотбрана.

— Видях какво се случи — изръмжа полицайката.

— Този гражданин и с пръст не ви докосна. Вие се извърнахте и го ударихте, без да ви е предизвикал. Това не е самоотбрана, ами нападение с побой.

— Полицай, казвам ви, че…

— Нищо не ми казвайте на мен. Можете да го заявите в съда.

— Полицай, само ни изслушайте… — обърна се към нея Уонда с тихо и сладко гласче.

— Вие си вървете у дома, млада госпожице — посъветва я представителката на властта. Уонда се изопна.

— Не, полицай. Където отиде дядо ми, ще отида и аз — очите на момичето блеснаха и другата промърмори:

— Добре, тогава елате.

18

Селдън беше вбесен:

— Никога в живота ми не са ме арестували. Преди няколко седмици ме нападнаха осем мъже. С помощта на моя син успях да се преборя с тях, ама къде бе полицията, докато ставаше това? Спря ли се някой да ни помогне? Не. Този път съм по-добре подготвен и повалих мъжа, който се канеше да ме връхлети. Имаше ли наблизо полицай? Естествено. Сграбчи ме за яката. Намериха се и хора, които се забавляваха да гледат как арестуват един старец за нападение и побой. В какъв свят живеем?

Сив Новкър, адвокатът на Селдън, въздъхна и тихо каза:

— Корумпиран свят, но не се тревожи. Нищо няма да ти се случи. Ще те измъкна под гаранция и евентуално ще се явиш на дело пред жури от хора, равни на теб. Най-многото, ама наистина най-многото, което ще получиш, са няколко сурови Думи от съдията. Твоята възраст и репутация…

— Остави моята репутация — прекъсна го все още ядосаният Хари. — Аз съм психоисторик, а в днешно време това е един направо мръсен свят. Те ще се радват да ме видят в затвора.

— Не, няма — рече Новкър. — Навярно ще се намерят смахнати, които ти имат зъб, ала аз ще се погрижа никой от тях да не влезе в журито.

— Действително ли трябва да подлагаме дядо ми на всичко това? — попита Уонда. — Той вече не е млад човек. Не може ли само да се явим пред магистрат16, а не пред съдебен състав?

— Може — обърна се към нея адвокатът. — Ако не си с всичкия си, може. Магистратите са нетърпеливи, луди за власт хора, които по-скоро биха те тикнали в затвора, отколкото да те изслушат. Никой не ходи при магистрати.

— Смятам, че ние трябва да отидем — каза девойката.

— Виж какво, скъпа — обади се Селдън, — мисля, че се налага да слушаме Сив… — Но изричайки тези думи, той усети силно разбъркване в коремната област. Това беше „натискането“ на Уонда. — Е, хубаво… щом настояваш.

— Тя не може да настоява — забеляза адвокатът. — Аз няма да го позволя.

— Дядо ми е ваш клиент — рече Уонда. — Ако иска нещо да се направи, както той е решил, вие трябва да го уважите.

— Мога да откажа да го представям.

— В такъв случай напуснете — остро каза внучката, — а ние сами ще се изправим пред магистрата.

— Добре тогава — кимна Новкър, след като помисли, — щом сте толкова непреклонна. Представял съм Хари дълги години и няма да го изоставя сега. Обаче ви предупреждавам, че има вероятност да го осъдят да лежи в затвора и ще трябва да работя като звяр, за да отменят присъдата… ако изобщо успея да го направя.

— Аз не се страхувам — заяви Уонда.

Селдън прехапа устни, а Сив Новкър се обърна към него:

— Ами ти? Съгласен ли си твоята внучка да командва парада?

Професорът помълча малко и за голяма изненада на стария адвокат прие.

— Да. Да, съгласен съм.

19

Магистратът гледаше сърдито, докато Селдън му разказваше случая.

— Кое ви кара да мислите, че мъжът, когото сте ударили, е възнамерявал да ви нападне? Той посегна ли ви? Заплаши ли ви? Накара ли ви по някакъв начин да се страхувате?

— Моята внучка усети приближаването му и беше съвсем сигурна, че смята да ме атакува.

— Господине, това естествено не е достатъчно. Няма ли нещо друго, което можете да ми кажете, преди да издам присъдата?

— Добре, чакайте малко — отвърна възмутено Селдън. — Не издавайте присъди толкова бързо. Преди няколко седмици бях нападнат от осем мъже, които успях да отблъсна с помощта на сина си. Така че виждате — имам повод да мисля, че мога отново да стана мишена.

Магистратът започна да рови из документите:

— Нападнат от осем мъже… Съобщихте ли за инцидента?

— Наблизо нямаше никакъв полицай.

— Това не е във връзка с въпроса. Питам, съобщихте ли?

— Не, господин магистрат.

— Защо?

— По една-единствена причина: страхувах се да не попадна в някакви проточени съдебни процедури. Тъй като ние отблъснахме осмина и останахме невредими, струваше ми се безсмислено да си създавам още проблеми.

— Как успяхте само вие и вашият син да се справите с осем мъже?

Селдън се поколеба:

— Моят син сега е на Сантани и е извън контрола на Трантор. Така че мога да ви кажа — Рейч има далянски ножове и е майстор в използването им. Той уби единия от мъжете и нанесе тежки рани на двама други. Останалите избягаха, отнасяйки умрелия и ранените.

— Но не съобщихте ли за смъртта на този мъж и за прободените му другари?

— Не, господин магистрат. По същите причини. Това пак беше самоотбрана. Както и да е, ако издирите мъртвия и двамата пострадали, ще получите доказателство, че сме били нападнати.

— Да издиря един мъртъв и двама ранени неизвестни транторианци? — прихна магистратът. — Вие знаете ли, че на Трантор над две хиляди души умират всеки ден само от рани с нож? Ако не ни уведомят веднага, ние сме безпомощни. Вашата история, че веднъж вече са ви нападнали, не е логична. Ние трябва да се занимаваме с днешните събития, за които беше съобщено и свидетел на които е бил служител на сигурността. И така, нека преценим как стоят нещата сега. Защо смятате, че мъжът е щял да ви атакува? Само защото се е случило да минете оттам ли? Защото изглеждате стар и беззащитен или защото приличате на човек, който може да има у себе си много кредити? Как мислите?

— Мисля, господин магистрат, че е заради това кой съм аз.

Магистратът пак погледна документите:

— Вие сте професор Хари Селдън. Защо непременно туй трябва да ви превръща в обект на нападение?

— Поради моите възгледи.

— Вашите възгледи? Добре… — чиновникът механично порови в някакви папки. Изведнъж спря, вдигна очи и се вторачи в Селдън. — Почакайте… Хари Селдън — по изражението му се разбра, че си е спомнил. — Вие сте онзи ентусиаст с психоисторията, нали?

— Да, господин магистрат.

— Съжалявам. Не зная нищо за това освен името и факта, че вие обикаляте и предсказвате края на Империята или нещо такова.

— Не е точно тъй, но моите възгледи станаха непопулярни, понеже се оказа, че са верни. Смятам, че по тая причина се намират хора, които искат да ме нападнат или, още по-вероятно, на които им е платено, за да ме нападнат.

Магистратът изгледа Селдън и сетне повика полицайката, която го бе арестувала:

— Проверихте ли ранения мъж? Има ли полицейско досие?

— Да — отговори жената и леко се изкашля. — Бил е задържан три пъти за нападения и грабежи.

— А, рецидивист, така ли? Ами на професора заведено ли е досие?

— Не, господин магистрат.

— Та значи имаме невинен стар човек, който се е борил срещу известен мародер… и вие арестувате невинния старец. Тъй ли се получава?

Полицайката мълчеше.

— Можете да си вървите, професоре — рече магистратът.

— Благодаря ви, господин магистрат. Ще разрешите ли да си взема бастуна?

Онзи щракна с пръсти към полицайката, която подаде новия бастун на Селдън.

— Само една минутка, професоре — каза магистратът. — Ако пак използвате това нещо, добре е да сте напълно сигурен, че ще успеете да докажете, че сте действали в самоотбрана. В противен случай…

— Да, господине — и Хари Селдън напусна кабинета на чиновника, подпирайки се тежко на бастуна си, но с високо вдигната глава.

20

Уонда горчиво плачеше, лицето й беше мокро сълзи, очите — зачервени, а бузите — подути.

Селдън се въртеше около нея, тупаше я по гърба и не знаеше как да я утеши.

— Деди, ужасно се провалих. Мислех си, че мога да натискам хората… и успявах, когато не бяха много против да бъдат натискани, като мама и татко например. И дори тогава трябваше доста време. Даже си изработих система за класификация въз основа на десетточкова скала — нещо като измерител на силата на мисловния натиск. Само че твърде си навирих носа. Вярвах, че съм десет или поне девет по скалата. А сега разбирам, че съм максимум седма степен.

Уонда бе спряла да плаче и от време на време подсмърчаше. Хари я погали по главата.

— Обикновено… обикновено… нямам затруднения. Ако се концентрирам, мога да чуя какво мислят хората и когато пожелая, ги натискам. Но онези бандити! Чувах ги ясно, обаче нищо не можах да сторя, за да ги отблъсна.

— Смятам, че се справи много добре, Уонда.

— Не се справих. Аз си въо… въобразявах. Мислех си, че щом хората се приближат зад теб, с едно мощно натискане ще ги заставя да избягат. По тоя начин исках да ти бъда телохранител. Само че не успях. Онези двамата се приближиха, а пък аз нищо не можах да направя.

— Не е вярно, можа. Ти накара първия да се поколебае. Така ми даде възможност да се обърна и да го цапна.

— Не, не. Нямам нищо общо с това. Единственото, което наистина направих, беше да те предупредя, че той е там. Ти свърши останалото.

— Вторият мъж побягна.

— Защото ти бухна първия. Аз нямам нищо общо с това — тя отново се обля в сълзи на отчаяние. — А после случаят с магистрата. Аз настоях за магистрата. Въобразявах си, че като го натисна, веднага ще те пусне.

— Той действително ме пусна, и то на практика веднага.

— Не. Той те подложи на ужасния си разпит и усети своята грешка едва когато разбра кой си. Аз нямам нищо общо и с това. Провалих се във всичко. Щях да те въвлека в такава беда…

— Не съм съгласен, Уонда. Ако твоето натискане не е проработило толкова добре, колкото си се надявала, то е само защото ти действаше в извънредни условия. Не можеше да го предотвратиш. Виж, Уонда… имам една идея.

Долавяйки вълнението в гласа му, тя вдигна очи:

— Каква идея, деди?

— Ето каква. Ти вероятно разбираш, че трябва да се сдобия е кредити. Без тях психоисторията просто ще замре, а аз не мога да понеса мисълта всичко да се провали след толкоз години упорита работа.

— Аз също, но как да се сдобием с кредити?

— Ще помоля за още една аудиенция с Императора. Вече съм го виждал — добър човек е и аз го харесвам. Само че съвсем не тъне в богатство. И все пак, ако те взема с мен и ти го натиснеш… лекичко… току-виж намерил отнякъде някакъв източник на кредити, колкото да ми позволи да продължа известно време, докато измисля нещо друго.

— Наистина ли смяташ, че може да стане така, деди?

— Не и без теб. Но ако ти си там… може би. Хайде, не си ли струва да опитаме?

— Знаеш, че ще направя всичко, за което ме помолиш — усмихна се Уонда. — Освен това друга надежда нямаме.

21

Не беше трудно да се видят с Императора. Очите на Агис XIV светнаха, когато посрещаше Хари Селдън.

— Здравей, стари приятелю — каза той. — Дошъл си да ми донесеш някакво нещастие ли?

— Надявам се да не е така — отговори Селдън.

Агис разкопча пищното си наметало, захвърли го с отегчено мърморене в ъгъла на стаята и рече:

— А ти лежи тук.

Погледна Хари и поклати глава:

— Мразя това нещо. Тежко е като грях и горещо като пламък. Винаги трябва да го нося, когато ме обсипват с нищо незначещи думи, и да стоя изпъчен подобно истукан. Направо е ужасно. Клеон беше роден за монарх, пък и външността му бе подходяща. Аз не съм роден за този пост и нямам вид на Император. Моето нещастие е, че съм му трети братовчед по майчина линия, с което отговарям на изискването да седна на трона. Бих се радвал да можех да го продам за няколко гроша. Искаш ли да бъдеш Император, Хари?

— Не, не, не бих и мечтал за това, така че не хранете надежди — отвърна през смях Селдън.

— Хайде кажи ми, коя е тая изключително красива млада жена, която си довел днес?

Уонда се изчерви, а Агис меко забеляза:

— Не трябва да се притесняваш от мен, мила моя. Едно от правата на Императора е правото да казва каквото си ще. Никой не може да се противопостави или да спори тук. Могат само да кимат: „сир“. Аз обаче не искам никакво „сир“ от вас. Мразя тази дума. Наричайте ме Агис. Това не е рожденото ми име, а императорското, но трябва да свиквам с него. Е… кажи ми какво става, Хари? Какво ново при теб от последната ни среща?

— Два пъти ме нападнаха — отговори кратко Хари.

Императорът не изглеждаше сигурен дали туй не е шега:

— Два пъти? Наистина ли?

Лицето на Агис потъмня, докато Селдън му разказваше за нападенията.

— Предполагам, че не е имало полицай, когато онези осем мъже са те заплашвали?

— Нито един.

Владетелят се изправи от стола си, даде им знак да не стават и започна да се разхожда напред-назад, сякаш се опитваше да се пребори с гнева си. После се обърна и погледна Селдън.

— В продължение на хиляди години — подхвана той, — когато са се случвали подобни инциденти, хората си казвали: „Защо не се оплачем на Императора?“ или „Защо Императорът не направи нещо?“ И накрая монархът можел и да стори нещо, макар и не винаги интелигентно. Но аз… Хари, аз съм безсилен. Абсолютно безсилен. О, да, съществува и така наречената Комисия за безопасност, ала тя комай е по-загрижена за моята безопасност, отколкото за хорската. Чудно е, че изобщо провеждаме тази аудиенция с теб, защото ти съвсем не си популярен сред Комисията. Нищо не мога да направя по никакъв въпрос. Знаеш ли какво стана със статута на Императора след падането на хунтата и възстановяването на… ха!… императорската власт?

— Струва ми се, че да.

— Обзалагам се, че не знаеш всичко. Сега цари демокрация. Имаш ли представа какво е демокрация?

— Разбира се.

— Басирам се, че си мислиш, че е нещо хубаво — намръщи се Агис.

— Смятам, че би могло да бъде хубаво.

— Ето на. А не е. Демокрацията напълно разстрои Империята. Представи си, че поискам да изпратя повече полицаи по улиците на Трантор. Едно време щях да извадя лист хартия, приготвен за мен от секретаря на Императора, щях да го подпиша със замах — и щеше да има повече полицаи. Но днес не мога да направя нищо подобно. Трябва да поставя въпроса пред Легислатурата17. Там седят седем хиляди и петстотин мъже и жени, които в момента, когато се внесе предложение, започват да крякат досущ като гъски. Първо, откъде ще дойдат средствата? Не можете да наемете, да речем, десет хиляди полицая отгоре, без да осигурите десет хиляди заплати отгоре. Сетне, дори да се съгласите с това, кой ще подбира новите хора? Кой ще ги контролира? Ония от Легислатурата си крещят един на друг, карат се, заплашват се, после обстановката се разведрява и накрая нищичко не се предприема. Хари, аз не мога да свърша дори такава дреболия като поправката на счупените лампи на купола, които си забелязал. Колко ще струва? Кой ще отговаря? Добре, лампите ще бъдат сложени, ала ремонтът като нищо може да продължи и шест месеца. Ето това е демокрацията.

— Доколкото си спомням, Император Клеон винаги се оплакваше, че не успява да направи онова, което иска.

— Той — нетърпеливо каза Агис — имаше двама първокласни първи министри: Демерцел и теб самия. И всеки от вас се трудеше, за да предпази Клеон да не върши глупости. Аз пък разполагам със седем хиляди и петстотин първи министри — глупаци от първия до последния. Но, Хари, ти сигурно не си дошъл да се оплачеш от нападенията?

— Не, не. Дошъл съм за нещо много по-лошо. Сир… Агис… трябват ми кредити.

Императорът се втренчи в него:

— След всичко, което ти обясних ли, Хари? Аз нямам кредити. О, разбира се, за поддържане на властта се намират, но за да ги взема, аз трябва да се изправя пред моите седем хиляди и петстотин законодатели. Ако мислиш, че мога да отида при тях и да им кажа: „Искам кредити за приятеля си Хари Селдън“ и че ще получа и една четвърт от исканото за по-малко от две години, направо си луд. Няма да стане.

Той сви рамене и добави по-меко:

— Не ме разбирай грешно, Хари. Бих желал да ти помогна, ако можех. Особено пък бих искал да ти помогна заради твоята внучка. Като я гледам, се чувствам така, сякаш би трябвало да ти дам всички пари, които търсиш… обаче не мога.

— Агис — промълви Селдън, — ако не си осигуря някакво финансиране, психоисторията ще отиде на вятъра след почти четиридесет години труд.

— Тя не е стигнала доникъде след тези почти четиридесет години, тъй че защо се тревожиш?

— Агис — рече гостът, — сега не мога да направя нищо повече. Мен ме нападнаха точно защото съм психоисторик. Хората ме смятат за пророк на унищожението.

— Ти си кутсузлия, Гарване Селдън. И преди съм ти го казвал.

— В такъв случай с мен е свършено — заключи отчаяно Хари и стана.

Уонда също се изправи. Застанала до дядо си, главата й стигаше до рамото му. Тя втренчено гледаше Императора.

Когато Хари се обърна, за да си тръгне, Агис XIV го спря:

— Чакай, чакай. Има едно малко стихче, което някога наизустих: Зло шества по земята, плячка на смазващи беди, където богатство се трупа, а хората гинат в разруха.

— Какво означава това? — попита обезсърчен професор Селдън.

— Това означава, че Империята определено се изражда и разпада, което не пречи на отделни люде да забогатяват. Защо не се обърнеш към някои от едрите предприемачи? Те нямат законодатели и ако искат, могат просто да подпишат кредитна гаранция.

Хари Селдън го изгледа замислен:

— Ще опитам.

22

— Господин Биндрис — каза Селдън и протегна длан, за да се ръкува, — много се радвам, че ви виждам. Толкова е мило от ваша страна, че се съгласихте да ме приемете.

— Защо не? — кимна весело Тереп Биндрис. — Аз добре ви зная или по-скоро зная доста за вас.

— Наистина ми е приятно. В такъв случай допускам, че сте чували за психоисторията.

— О, да, кой интелигентен човек не е чувал? Естествено не искам да кажа, че разбирам нещо от това. А коя е тази дама с вас?

— Моята внучка Уонда.

— Много хубава млада жена — той радостно се усмихна. — Някак си имам чувството, че тя би могла да прави с мен каквото си ще.

— Мисля, че преувеличавате, господине — рече Уонда.

— Не, действително е така. Моля ви, разполагайте се и ми кажете какво мога да сторя за вас — домакинът направи широк жест, посочвайки им да седнат пред бюрото му на два стола със скъпа дамаска от брокат и издута тапицерия.

Столовете, богато украсеното бюро, внушителните врати с дърворезба, които на пристигане се бяха плъзнали безшумно при сигнала им, че идват, и блестящият обсидианов18 под в просторния офис бяха от най-високо качество. И независимо че обстановката около него беше толкова впечатляваща, самият Биндрис не бе такъв. На пръв поглед никой не би взел дребничкия приветлив мъж за един от водещите финансови магнати на Трантор.

— Господине, ние дойдохме по препоръка на Императора.

— На Императора?

— Да. Той не можа да ни помогне, но мислеше, че човек като вас би успял. Разбира се, става въпрос за кредити.

Лицето на Тереп Биндрис се удължи:

— Кредити ли? Не разбирам.

— Вижте — започна Селдън, — от около четиридесет години психоисторията е поддържана от правителството. Ала времената се менят и Империята не е вече онова, което беше…

— Да, зная го.

— Императорът няма средства да ни поддържа или дори и да имаше, не би могъл да прокара искането за финансиране през Легислатурата. Затова той ми препоръча да се срещна с хора на бизнеса, които, на първо място, все още разполагат с пари, и, на второ място, могат просто да подпишат една кредитна гаранция.

Последва доста дълга пауза и най-накрая Биндрис се обади:

— Страхувам се, че Императорът нищо не разбира от бизнес. Колко кредити са ви нужни?

— Господин Биндрис, тук става въпрос за огромен Проект. Ще ми трябват няколко милиона.

— Няколко милиона!

— Да, господине.

Тереп Биндрис се намръщи:

— За заем ли говорим? Кога смятате, че ще можете да го изплатите?

— Господин Биндрис, за да бъда честен, ще ви призная, че надали ще съм в състояние да го изплатя. Търся дарение.

— Дори и да искам да ви дам тези пари — а нека ви кажа, че по някаква странна причина много ми се ще да го направя, — не бих могъл. Императорът може да си има Легислатура, аз пък си имам Съвет. Не бих подписал такова дарение без съгласието на членовете на Съвета, а те никога не биха отпуснали подобна сума.

— Защо? Вашата фирма е изключително богата. Няколко милиона не биха значели нищо за вас.

— Това звучи добре — каза Биндрис, — но се опасявам, че точно в момента фирмата е позападнала. Е, не дотам, че да ни вкара в сериозна беда, ала достатъчно, за да ни направи нещастни. Щом Империята е в упадък, то отделни нейни части също западат. Не сме в състояние да дадем няколко милиона. Наистина съжалявам.

Селдън седеше мълчаливо, а Биндрис изглеждаше притеснен. Накрая той поклати глава и рече:

— Вижте, професор Селдън, действително бих желал да ви помогна, и то специално заради младата дама, която е с вас, но просто не мога. Все пак ние не сме единствената фирма на Трантор. Опитайте с други, професоре. Дано имате по-добър късмет.

— Ясно — промълви Хари, изправяйки се с мъка на крака. — Ще опитаме.

23

Очите на Уонда бяха пълни със сълзи, ала не изразяваха тъга, а ярост.

— Деди — обърна се тя към Селдън, — наистина не разбирам. Бяхме в четири различни фирми. Във всяка от тях се отнасяха с нас по-грубо и по-лошо, отколкото в предишната. В четвъртата направо ни изхвърлиха. И оттам нататък никой не ни пуска да влезем.

— Няма нищо чудно, Уонда — каза меко Хари Селдън. — При срещата с Биндрис той не знаеше защо сме дошли и беше съвсем приятелски настроен до момента, когато го помолих за дарение от няколко милиона. Тогава престана да е чак толкова дружелюбен. Представям си как е тръгнала мълвата за това какво искаме и всеки следващ път ни приемаха все по-хладно, докато накрая изобщо спряха да ни приемат. И бездруго няма да ни дадат кредитите, които ни трябват. Тогава защо да си губят времето?

Уонда насочи гнева към себе си:

— Добре, а какво правех аз? Просто седях там и нищо.

— Не бих казал — помъчи се да я успокои Селдън. — Ти въздейства на Биндрис и ми се струва, че той наистина искаше да ми даде кредитите главно заради теб. Ти го натисна и постигна нещо.

— Но не достатъчно. А и го интересуваше само туй, че съм хубава.

— Не хубава — промърмори Селдън. — Красива. Много красива.

— И така, какво да правим сега, деди? — попита Уонда. — След всички тези години психоисторическата наука ще загине.

— Струва ми се, че в известен смисъл това не може да се избегне — каза професорът. — От близо четири десетилетия предричам рухването на Империята и тъй като днес става точно същото, психоисторията ще се провали заедно с нея.

— Но психоисторията поне отчасти ще спаси Империята.

— Вярвам, че е така, обаче не мога да я форсирам.

— Нима ще я оставиш да се провали?

— Ще се опитам да я предпазя от гибел — поклати глава Селдън, — ала трябва да призная, че не знам как да го сторя.

— Аз ще тренирам — каза Уонда. — Навярно има някакъв начин да засиля натиска, за да ми е по-лесно да карам хората да вършат онова, което искам от тях.

— Бих желал да успееш.

— Какво ще правиш ти, деди?

— Ами… нищо особено. Преди два дни, когато отивах да се срещна с главния библиотекар, видях в Библиотеката трима мъже, които спореха за психоисторията. По, някаква причина единият от тях ми направи много силно впечатление. Настоях да дойде, за да разговаряме, и той се съгласи. Срещата ни е за днес следобед в моя кабинет.

— Той за теб ли ще работи?

— Бих искал — стига да имам достатъчно кредити, та да му плащам. Няма вреда, ако говоря с него. В края на краищата какво ще загубя?

24

Младият мъж пристигна точно в 4 часа т.с.в. (транторско стандартно време) и Селдън се усмихна. Той обичаше коректните хора. Сложи ръце на бюрото си и се приготви да се изправи, обаче гостът го спря:

— Моля ви, професоре. Зная, че ви боли кракът. Няма нужда да ставате.

— Благодаря, младежо. Все пак това не означава, че вие не можете да седнете. Ако обичате.

Младият мъж свали якето си и седна.

— Трябва да ми простите тази небрежност, но когато се видяхме и уредихме днешната среща, не запомних името ви. Вие сте…

— Стетин Палвър — отговори младежът.

— А, Палвър! Палвър! Името ми звучи познато.

— Би трябвало, професоре. Дядо ми често се хвалеше, че ви познава.

— Дядо ви ли? О, да, разбира се. Джорамис Палвър. Доколкото си спомням, беше две години по-млад от мен. Опитах се да го накарам да работим заедно върху психоисторията, ала той отказа. Заяви, че нямало никаква възможност да научи достатъчно математиката, за да го направи. Много лошо! Между другото как е Джорамис?

— Страхувам се — тъжно рече Палвър, — че пое пътя на всички стари хора. Той умря.

Селдън потръпна. Две години по-млад от него… и умрял. Един отколешен приятел, с когото до такава степен бяха загубили връзка, че не бе разбрал кога е настъпила смъртта му.

— Съжалявам — промърмори Хари, след като поседя мълчаливо.

— Той живя добре — сви рамене младият мъж.

— А вие, младежо? Къде сте учили?

— В университета Лангано.

— Лангано? — намръщи се професор Селдън. — Поправете ме, ако греша, обаче този университет не е на Трантор, нали?

— Не. Исках да опитам какво е в един различен свят. Както несъмнено знаете, всички университети на Трантор са препълнени. Аз търсех място, където да уча на спокойствие.

— И какво изучавахте?

— Нищо особено. История. Не е специалност, която би осигурила добра заплата на човека.

(Селдън отново потръпна от болка, дори по-остра от първия път. Дорс Венабили също беше историк.)

— Но сте се върнали на Трантор. Защо?

— Пари, работа.

— Като историк ли?

— Никаква възможност — засмя се Стетин Палвър. — Управлявам едно устройство, което бута и влачи. Не е точно по професията ми.

Хари погледна Палвър с лека завист. Ръцете и гърдите на госта се очертаваха релефно под тънката материя на ризата му. Той имаше силни мускули. Самият Селдън никога не беше имал такива мускули.

— Предполагам, че когато сте били в университета, сте участвали в отбора по бокс — каза Хари Селдън.

— Кой, аз ли? Нищо подобно. Аз съм извъртач.

— Извъртач? — настроението на домакина се повиши. — Да не сте от Хеликон?

— Не е нужно да си от Хеликон, за да си добър извъртач — отговори с известно презрение Палвър.

„Не, разбира се — помисли Селдън, — ала най-добрите бяха оттам.“

Но не добави нищичко и смени темата:

— Е, дядо ви не дойде при мен. Ами вие?

— За психоисторията ли става въпрос?

— Когато ви срещнах за пръв път, ви чух да разговаряте доста интелигентно за психоисторическите проблеми. Та ще дойдете ли при мен?

— Както ви казах, професоре, аз имам работа.

— Бутане и влачене. Хайде, хайде.

— Плаща се добре.

— Парите не са всичко.

— Доста значат. А от друга страна вие не можете да ми плащате много. Аз съм съвсем сигурен, че не ви стигат средствата.

— Защо го казвате?

— Ами, струва ми се, че в известен смисъл отгатвам… Какво, греша ли?

Селдън силно сви устни и отвърна:

— Не, не грешите. Наистина не мога да ви плащам много. Предполагам, че това слага край на малкото ни интервю.

— Чакайте, чакайте, чакайте — вдигна ръце Палвър. — Не бързайте толкова, моля ви. Все още говорим за психоисторията. Ако работя за вас, вие ще ме учите на нея, така ли?

— Разбира се.

— В такъв случай кредитите в крайна сметка не са всичко. Предлагам ви сделка. Вие ще ме обучавате на онова, което можете по психоистория, и ще ми плащате каквото имате, а аз някак си ще се оправя. Как ви се струва?

— Чудесно! — възкликна радостно Селдън. — Звучи прекрасно. И още едно нещо.

— О-о?

— Да. През последните седмици ме нападнаха два пъти. Първия път на помощ ми се притече моят син, но после той замина за Сантани. Втория път използвах пълния си с олово бастун. Свърши работа, обаче ме замъкнаха пред един магистрат и ме обвиниха в нападение и грабеж…

— Защо ви нападнаха? — попита Стетин Палвър.

— Не съм популярен. От толкова време предричам рухването на Империята, че сега, когато то вече настъпва, мен ме набеждават за това.

— Разбирам. Но какво общо има тук с още едното нещо, за което споменахте?

— Искам да бъдете мой телохранител. Вие сте млад, силен и преди всичко сте извъртач. Точно от такъв човек се нуждая.

— Мисля, че може да се уреди — каза с усмивка Палвър.

25

— Погледни там, Стетин — обърна се към него Селдън, когато в една ранна вечер двамата се разхождаха из жилищните сектори на Трантор близо до Стрилингския университет. Старецът посочи пръснатите по пътя отпадъци, изхвърлени от минаващите коли или пуснати от невнимателни пешеходци. — Някога въобще не можеше да се види разхвърлян боклук. Полицаите бяха бдителни, а сервизните групи към общините осигуряваха денонощна поддръжка на всички обществени места. Но което е най-важно, на никого дори не му минаваше мисълта да пусне така боклук. Трантор беше нашият дом и ние се гордеехме с него. А сега — Селдън тъжно и с примирение поклати глава и въздъхна — това е… Професорът рязко спря.

— Ей, младежо! — извика той на един мърляв на вид човек, разминал се преди секунди с тях в обратната посока. Непознатият дъвчете нещо, което току-що бе мушнал в устата си и чиято опаковка бе хвърлил на земята, без дори да погледне натам.

— Вдигни онова и го сложи където трябва — смъмри го Хари, когато младежът мрачно го погледна.

— Ти го вдигни — озъби се момчето, обърна се и отпраши.

— Това е още един белег за упадъка на обществото, както се предрича във вашата психоистория, професор Селдън — каза Палвър.

— Да, Стетин. Навсякъде около нас Империята се разпада — парче по парче. Всъщност тя вече е унищожена и връщане назад няма. Апатията, развалата и алчността са си изиграли ролята за разрушаване на някога цветущата държава. И какво ще дойде на нейно място? Защо…

Хари Селдън млъкна, като видя изражението на Палвър. Младият мъж, изглежда, слушаше внимателно, но не Селдън. Беше наклонил леко глава на една страна и погледът му се рееше надалеч. Той сякаш се напрягаше да чуе някакъв доловим единствено за него звук.

Изведнъж рязко се върна в нормално състояние, озърна се и хвана професора за ръката:

— Хайде, Хари, трябва да се махаме! Идват…

И тогава тишината на нощта се наруши от грубия звук на бързо приближаващи стъпки. Селдън и Палвър се обърнаха, ала вече бе твърде късно — нападателите ги налетяха. Този път обаче Хари Селдън беше подготвен и веднага описа с бастуна широка дъга около себе си и своя спътник. Щом видяха това, тримата нападатели — двама юноши и едно девойче, всичките малолетни хулигани — се изсмяха.

— Значи, дядка, не искаш кротко, така ли? — изсумтя момчето, което явно беше главатар на групата. — Защо, бе, аз и моите приятелчета ще те проснем на земята за две секунди. Ние ще…

Изведнъж главатарят сам се озова на земята, жертва на отлично насочения към корема му ритник. Другите двама, които все още стояха там, тутакси се приведоха, приготвяйки се да нападнат. Но Палвър бе по-ловък от тях. Те също бяха повалени още преди да се осъзнаят откъде е дошъл ударът.

И всичко приключи почти толкова бързо, колкото бе започнало. Селдън се отдръпна настрана, като се подпираше тежко на бастуна си и трепереше при мисълта, че едва се е отървал. Дишайки тежко от напрежение, Стетин Палвър огледа мястото. Тримата хулигани лежаха неподвижно на безлюдната алея под притъмняващия купол.

— Хайде да се махаме оттук! — настоя пак Палвър, само че този път нямаше да бягат от нападателите.

— Стетин, не можем да тръгнем — възпротиви се Селдън. Той посочи към изпадналите в безсъзнание бъдещи улични бандити. — Те са почти деца. Може и да умират. Как да си отидем ей така? Не е човешко, а през всичките тия години аз работя точно за запазването на човечността — за да подчертае своите думи, Хари удари земята с бастуна си и очите му убедено заблестяха.

— Глупости — тросна се Палвър. — Нечовешки е начинът, по който хлапета като тези ограбват невинни граждани като вас. Смятате ли, че биха ви дали и секунда да помислите? По-скоро биха ви забили нож в корема и биха ви ошушкали до последната пара… че и биха ви сритали, преди да избягат. Скоро ще дойдат на себе си и ще се измъкнат оттук, за да ближат раните си. Или някой ще ги открие и ще се обади в централата. Но, Хари, вие трябва да мислите. След всичко, което ви се е случило миналия път, вас ви очаква сигурен неуспех, ако ви свържат с още един побой. Моля ви, Хари, трябва да бягаме! — с тия думи Палвър го грабна за ръката и като хвърли последен поглед назад, Селдън се остави да го отведат.

Щом бързите им стъпки заглъхнаха в далечината, друга фигура се измъкна от скривалището си зад няколко дървета. Подсмихвайки се, младежът с мрачните очи промърмори: „Ти ще ми казваш кое е правилно и кое грешно, професоре.“ После се обърна и хукна да извика полицаите.

26

— Ред! Искам ред! — изрева съдийката Теджан Попдженс Ли.

Предварителното публично изслушване на професор Гарвана Селдън и неговия млад сътрудник Стетин Палвър беше вдигнало голям шум сред населението на Трантор. Ето го мъжа, който предсказа падането на Империята и залеза на цивилизацията, призовавайки другите да се вгледат с уважение назад в златния век на учтивостта и порядъка. Ето го онзи, дето, според очевидец, без видимо предизвикателство бе заповядал трима подрастващи транторианци да бъдат жестоко бити. О, да, предварителното изслушване обещаваше да е ефектно и несъмнено щеше да доведе до още по-ефектен съдебен процес.

Съдийката натисна едно копче на таблото в нишата пред себе си и в препълнената съдебна зала отекна звучен гонг.

— Искам ред — кимна тя към смълчалата се в момента тълпа. — Ако трябва, залата ще се опразни. Това е предупреждение. Повече няма да повтарям.

Алената тога на съдийката очертаваше импозантната й фигура. По произход Ли бе от Външния свят Листена и лицето й имаше възсинкав оттенък. Той потъмняваше, когато се разтревожеше, и се превръщаше направо в пурпурен, щом наистина се разсърдеше. Носеше се слух, че при всичките си години зад съдийската скамейка и въпреки репутацията си на пръв юридически мозък и на един от най-почитаните тълкуватели на имперския закон Ли винаги си оставала леко суетна по отношение на своята колоритна външност и на начина, по който яркочервените тоги правеха нежната й тюркоазена кожа да изглежда по-привлекателна.

Независимо от това жената бе известна със суровия си нрав спрямо нарушителите на закона. Тя беше сред малкото съдии, които без колебание следваха гражданския кодекс.

— Аз съм чувала за вас, професор Селдън, и за вашите теории за предстоящото ни унищожение. Разговарях и с магистрата, който наскоро е гледал друго дело, свързано с особата ви, защото сте ударили един мъж с пълния си с олово бастун. И тогава сте твърдели, че сте жертва на покушение. Мисля, че вашите доказателства са се основавали на предишен несъобщен инцидент, когато вие и синът ви Рейч сте били нападнати от осем гангстери. Господин Селдън, вие сте успели да убедите моя уважаван колега в самозащитната си реч, въпреки че очевидецът е заявил обратното. Този път, професоре, ще трябва да сте много по-аргументиран.

Тримата хулигани, които бяха дали под съд Селдън и Палвър, се подсмихваха от мястото си на масата на ищците. Днес те изглеждаха съвсем различно от вечерта на нападението. Момчетата носеха спортни, чисти и свободни гащеризони, а младата дама беше с крепирана плисирана туника. Общо взето, ако човек не гледаше (или не слушаше) твърде внимателно, тримата представляваха радваща окото картина на транторската младеж.

Адвокатът на Селдън Сив Новкър (който защитаваше и Палвър) се приближи до съдийското място:

— Ваша милост, моят клиент е достоен гражданин на транторското общество. Той е предишен Първи министър с междузвездна репутация. Близък познат е на Император Агис XIV. Каква лична облага би извлякъл професорът от побой над млади хора? Та той е един от най-ярките поддръжници на стимулирането на младежкото интелектуално творчество. В неговия Психоисторически проект са се включили доброволно голям брой студенти. Хари Селдън е любим член на преподавателското тяло в Стрилингския университет. Нещо повече… — тук Новкър поспря и огледа препълнената съдебна зала, сякаш искаше да каже: „Почакайте, докато чуете това, и ще се засрамите, че дори за секунда сте се съмнявали в твърденията на моя клиент.“ — Професор Селдън е едно от малкото частни лица, свързани официално с престижната Галактическа библиотека. Тя му е предоставила правото да ползва без ограничения нейните богати фондове, за да работи над тъй наречената от него Енциклопедия „Галактика“ — истински химн на имперската цивилизация. Питам ви, как може изобщо този човек да бъде разпитван по такъв начин?

С широк жест Новкър посочи Селдън, който седеше на масата на ответниците заедно със Стетин Палвър и определено се чувстваше неловко. Бузите му бяха поруменели от необичайната похвала (в края на краищата неговото име бе по-скоро обект на подигравателни насмешки, отколкото на цветисти хвалби) и ръката му леко трепереше върху гравираната дръжка на солидния бастун.

Съдийката Ли погледна надолу към Хари, очевидно невпечатлена:

— Каква облага наистина, господин адвокат? Аз самата си задавам същия въпрос. Последните нощи лежа будна и си блъскам главата, за да открия някаква правдоподобна причина. Защо мъж от ранга на професор Селдън ще извърши непредизвикано нападение и грабеж, когато той самият е един от най-отявлените критици на така нареченото „проваляне“ на гражданския ред? И тогава ми дойде просветлението. Вероятно отчаян, че не му вярват, професорът усеща — да, трябва да докаже, че предсказанията му за гибел и мрак действително ще се сбъднат. В крайна сметка той е човек, прекарал цялата си кариера в предричане падането на Империята, а реално може да посочи само няколко изгорели крушки на купола, случайна засечка в обществения транспорт, намаляване на бюджета тук-там — в общи линии, нищо толкова драматично. Но едно или две нападения — виж, това вече би било нещо.

Ли се отпусна назад на стола и скръсти ръце пред себе си. На лицето й се четеше задоволство. Селдън стана, подпирайки се тежко. С голямо усилие се приближи до съдийската маса, като отпрати с махване адвоката си и насочи суров поглед към съдийката:

— Ваша милост, моля да ми разрешите да кажа няколко думи в моя защита.

— Разбира се, професор Селдън. В края на краищата това не е процес, а само изслушване на всички твърдения, факти и теории, имащи връзка със случая, преди да се вземе решение дали наистина ще продължим с процес. Аз само изразих една хипотеза. Много ми е интересно да чуя какво ще отговорите вие.

Хари леко се изкашля и започна:

— Посветил съм живота си на Галактическата империя. Служил съм вярно на императорите. Моята наука, психоисторията, е по-скоро предназначена да се използва като средство за обновяване, отколкото да бъде предвестник на разруха. С нея можем да бъдем подготвени независимо каква насока на развитие ще поеме човечеството. Ако Империята продължи да се разпада, както смятам аз, психоисторията ще помогне да изградим нова и по-добра цивилизация, основана на всичко хубаво от старата. Аз обичам нашите светове и народи, нашата Империя. Как бих съдействал на беззаконието, което всекидневно изстисква силите й? Не мога да кажа повече. Трябва да ми вярвате. Аз съм интелигентен човек, занимавам се с уравнения, с наука… Говоря от сърце — Селдън се обърна и бавно се отправи към стола си до Палвър. Преди да седне, потърси с очи Уонда, която беше в галерията за публиката. Момичето съвсем леко му се усмихна и намигна.

— От сърце или не, професор Селдън, такова решение ще изисква много мислене от моя страна. Ние изслушахме вашите обвинители, изслушахме вас и господин Палвър. Има още едно лице, чиито свидетелски показания ми трябват. Бих желала да чуя Риъл Невас, който се явява очевидец на инцидента.

Когато Невас доближи скамейката, Селдън и сътрудникът му се спогледаха тревожно. Това беше момчето, което Хари бе скастрил точно преди нападението.

Ли запита младежа:

— Господин Невас, бихте ли описали какво именно видяхте през въпросната нощ?

— Ами — започна очевидецът, приковавайки мрачния си поглед върху Селдън — вървях и си гледах работата, когато забелязах ония двамата — той се обърна и посочи Хари и Стетин — да идват срещу мен от другата страна на пътя. И тогава зърнах тези три деца — отново посочи с пръст, сега към младежите, седнали на мястото за ищците. — Двамата възрастни крачеха зад тях и не ме видяха, защото аз бях оттатък и освен това те се бяха съсредоточили върху жертвите си. И изведнъж — бам! Онзи старец просто ей така замахна срещу децата с бастуна си, после по-младият се нахвърли, зарита ги и те за нула време се намериха на земята. Тогава старецът и приятелчето му взеха, че офейкаха, без да му мислят много. Не можех да го повярвам.

— Това е лъжа! — избухна Селдън. — Младежо, ти си играеш с нашия живот тук!

Невас само го изгледа безучастно.

— Съдия — замоли Хари Селдън, — не виждате ли, че той лъже? Спомням си тоя човек. Скарах му се, че хвърля боклук, буквално минути преди да ни нападнат. Посочих случая на Стетин като друг пример за провалянето на нашето общество — безразличието на гражданите…

— Достатъчно, професоре — изкомандва съдийката. — Още едно такова избухване и ще бъдете изхвърлен от съдебната зала. Хайде, господин Невас — обърна се тя пак към свидетеля. — Какво правехте по време на поредицата от събития, които току-що описахте?

— Аз, ъ-ъ, се криех зад едни дървета. Уплаших се, че ще ме подгонят, ако ме видят, и затова се скрих. А когато те си отидоха, аз, таковата, изтичах и повиках полицаите.

Риъл Невас бе започнал да се поти и мушна пръст в яката на гащеризона си, която го стягаше. Въртеше се, местеше се от крак на крак, тъй като стоеше на платформата за говорителите. Чувстваше се неудобно от прикованите в него очи на тълпата. Опита се да не гледа към аудиторията, но колчем го направеше, се усещаше привлечен от неотклонния поглед на едно красиво русокосо момиче, което седеше на първия ред. То сякаш му задаваше въпрос, притискаше го за отговор и искаше той да го произнесе.

— Господин Невас, какво можете да ни кажете за твърдението на професор Селдън, че той и неговият сътрудник Палвър са ви видели преди нападението и че всъщност професорът е разговарял с вас?

— Ами, ъ-ъ, не, вижте, беше така, както ви обясних… Аз си вървях и…

И в този момент очевидецът погледна към масата на Селдън. Хари наблюдаваше тъжно младежа, сякаш разбираше, че всичко е загубено. Но компаньонът Стетин Палвър му отправи свиреп поглед и Невас скочи, сепнат от думите, които чу: „Кажи истината!“ Изглеждаше така, като че ли Палвър ги беше произнесъл, ала устните му не бяха мръднали. Тогава смутеният Невас рязко извърна глава по посока на русокосата девойка. Стори му се, че я чува да мълви: „Кажи истината!“ Обаче и нейните устни бяха неподвижни.

— Господин Невас, господин Риъл Невас — прекъсна обърканите мисли на момчето гласът на съдийката. — Ако професор Селдън и Стетин Палвър са вървели към вас, зад тримата тъжители, как така сте забелязали първо Селдън и Палвър? Вие заявихте това в показанието си, нали?

Невас огледа диво съдебната зала. Не можеше да избегне погледите, а всички очи му крещяха: „Кажи истината!“ Кимвайки към Хари Селдън, Риъл Невас рече простичко:

— Извинявайте — и за смайване на публиката в залата четиринадесетгодишното момче се разплака.

27

Беше хубав ден, нито много топъл, нито много студен, нито прекалено светъл, нито прекалено сив. Въпреки че бюджетът за поддръжка на градинските площи се бе изчерпал преди две години, няколкото пълзящи многогодишни растения, които обточваха стъпалата към Галактическата библиотека, успяваха да придадат свежа нотка на утрото. (До Библиотеката, построена в древен класически стил, водеше едно от най-грамадните стълбища в цялата Империя, отстъпващо по размери само на стълбището на Императорския дворец. Повечето посетители обаче предпочитаха да влизат по релсата за плъзгарите.) Селдън беше изпълнен с големи надежди за този ден.

Откакто той и Стетин Палвър бяха освободени от всички обвинения в нападение и побой, Хари се чувстваше като нов човек. Макар че изживяването бе болезнено, публичното разглеждане на случая благоприятства за каузата на Селдън. Съдийката Теджан Попдженс Ли, която се смяташе за един от най-влиятелните юристи, ако не и най-влиятелният на Трантор, беше изразила доста гласовито мнението си в деня след емоционалните показания на Риъл Невас.

— Когато стигаме до такъв кръстопът в нашето „цивилизовано“ общество — произнесе напевно съдийката от скамейката си, — където човек с класата и положението на Хари Селдън е принуден да понася унижения, обиди и лъжи просто заради това кой е и какви идеи отстоява, за Империята наистина настъпва мрачен ден. Признавам, че в началото аз също бях подведена. „Защо професор Селдън — разсъждавах аз — да не използва подобно мошеничество в опита си да докаже своите предсказания?“ Но както се убедих, бях абсолютно неправа — при тези думи Ли смръщи вежди и тъмносиня вълна плъзна нагоре по врата й, обхващайки и бузите, — защото приписвах на Селдън мотиви, родени в нашето ново общество, където е вероятно честността, благоприличието и добрата воля на едного да доведат до убийството му. Това явно е общество, в което изглежда, че човек трябва да прибягва до грубост и мошеничество, за да оцелее. Колко много сме се отдалечили от основните си принципи!… Съотечественици транторианци, сега имахме късмет. Ние дължим благодарност на професор Хари Селдън, понеже той ни показа нашето истинско „аз“. Нека вземем присърце неговия пример и решим да бъдем бдителни срещу долните сили в човешката природа.

След заседанието Императорът изпрати на Селдън поздравителен холодиск. С него Агис XIV изразяваше надеждата, че този път Хари вероятно отново ще намери средства за Проекта.

Докато се плъзгаше по входната релса, професорът размишляваше върху сегашното положение на Психоисторическия проект. Добрият му стар приятел, предишният главен библиотекар Лас Зенов, бе минал в пенсия. Докато беше на своя пост, Зенов усилно защитаваше Селдън и неговия труд. Доста често обаче ръцете му бяха вързани от Съвета. Но пък бе уверил Хари, че любезният нов главен библиотекар Трима Акарнио е толкова прогресивен, колкото и той самият, и че е популярен сред много групировки от членската маса на Съвета.

— Хари, приятелю — му беше казал Зенов, преди да напусне Трантор и да замине за родния си свят Венкори, — Акарнио е свестен човек, твърде интелигентен и търпим към чуждите идеи. Сигурен съм, че ще направи всичко по възможностите си, за да ти помогне за Проекта. Оставих му пълни данни за теб и твоята Енциклопедия. Зная, че той ще се вълнува не по-малко от мен за това, че тя представлява такъв принос за човечеството. Пази се, приятелю. Аз ще си спомням с обич за тебе.

И така, днес Хари Селдън щеше да проведе първата си официална среща с новия главен библиотекар. Чувстваше се ободрен от увереността, с която го остави Лас Зенов, и очакваше с нетърпение да сподели своите планове за бъдещето на Проекта и Енциклопедията.

Щом Хари влезе в канцеларията му, Трима Акарнио се изправи. Той вече беше сложил собствен отпечатък на мястото. Докато Зенов тъпчеше всеки ъгъл и скрито кътче от стаята с холодискове и тримерни журнали от много сектори на Трантор, а във въздуха се въртеше замайваща редица видеоглобуси, представящи различни светове от Империята, Акарнио бе разчистил купищата информация и образите, които Лас Зенов обичаше да държи под ръка. Сега на стената господстваше голям холоекран, на който — според предположенията на Селдън — библиотекарят можеше да види всяка една публикация или предаване, стига да пожелае.

Трима Акарнио беше нисък и набит, с леко разсеян поглед, останал от несполучлива корекция на роговиците в детството му, създаващ погрешно впечатление за страшна интелигентност и постоянно отчитане на всичко, което става около него.

— Хубаво, хубаво, професор Селдън. Разполагайте се — домакинът посочи един стол с висока права облегалка срещу бюрото си и сам седна. — Струва ми се, че поискахте тази среща твърде непредвидено. Знаете ли, смятах да се свържа с вас веднага щом се настаня.

Селдън кимна, зарадван, че новият главен библиотекар го бе счел за достатъчно важен, та да планира да го намери още в първите трескаво оживени дни на службата си.

— Но най-напред, професоре, аз ви моля да ме уведомите защо искате да се видите с мен, преди да преминем към моите навярно по-прозаични грижи.

Хари се изкашля и се наведе към бюрото:

— Главни библиотекарю, Лас Зенов несъмнено ви е разказал за работата ми тук и за моята идея за Енциклопедия „Галактика“. Лас беше много ентусиазиран и ми помогна с предоставяне на лична канцелария и пълен достъп до богатите фондове на Библиотеката. Всъщност той установи мястото за евентуалния дом на Проекта за Енциклопедия — един отдалечен Външен свят на име Терминус. Има обаче нещо, което Лас не успя да осигури. За да може работата по Проекта да върви без забавяне, аз трябва да разполагам с кабинетни помещения и неограничен достъп за определен брой мои колеги. Само събирането на информация, която ще се копира и препрати до Терминус, е огромно начинание. А без това не може да започне същинската дейност по съставянето на Енциклопедията. Лас не беше популярен сред членовете на Библиотечния съвет, което вие несъмнено знаете. Вие обаче сте популярен. И така, аз ви моля, главни библиотекарю: бихте ли се погрижили моите колеги да получат привилегии на вътрешни хора, за да продължим нашата изключително важна работа?

При тези думи Хари спря почти бездиханен. Той бе сигурен, че речта му, която многократно беше произнасял наум предната нощ, ще постигне желания ефект. Чакаше с увереност реакцията на Акарнио.

— Професор Селдън! — започна Трима Акарнио. Усмивката, с която Хари очакваше отговора, се стопи. В гласа на главния библиотекар имаше острота, каквато гостът не бе предполагал. — Моят уважаван предшественик ми даде най-изчерпателни обяснения за работата ви в Библиотеката. Той наистина беше много ентусиазиран спрямо вашето изследване и ангажиран с мисълта за идване на вашите колеги тук. Аз изпитвах същото — при паузата на Акарнио Хари вдигна рязко поглед, — ала в началото. Бях готов да свикам специално събрание на Съвета, за да предложа да се предоставят на вас и на енциклопедистите по-големи помещения за кабинети. Но, професор Селдън, всичко това се промени.

— Промени ли се? Как така?

— Професор Селдън, вие току-що приключихте с явяването си като главен обвиняем в най-сензационния случай на нападение и побой…

— Обаче аз бях оправдан — прекъсна го гостът. — Изобщо не се стигна до дело.

— Въпреки това, господине, в очите на обществото вашият последен набег ви е придал, как да кажа, оттенък на лоша слава. О, разбира се, че вие бяхте оправдан по всички параграфи. Но за да се получи подобно оправдаване, вашето име, минало, убеждения и работата ви бяха изкарани на показ пред погледа на сума светове. И дори един прогресивен, правилно мислещ съдия да ви е обявил за безгрешен, какво да речем за милионите, а вероятно и милиардите други средни граждани, които не виждат във вас психоисторика пионер, стремящ се да запази славата на своята цивилизация, ами вилнеещ лунатик, предричащ гибел и мрак за великата и могъща Галактическа империя? Поради естеството на работата си вие заплашвате самата тъкан на Империята. Нямам предвид огромната, безименна, монолитна Империя без физиономия. Не, аз говоря за душата и сърцето й — за нейното население. Когато казвате на хората, че тя се разпада, вие все едно им казвате, че те се разпадат. А средният гражданин не може да приеме това, мили мой професоре. Е, Селдън, харесва ли ви или не, напоследък сте станали обект на подигравки, тема за осмиване, посмешище.

— Извинете, главни библиотекарю, но аз от години насам съм за посмешище в очите на определени кръгове.

— Да, обаче именно на определени кръгове. Ала този последен инцидент и самият публичен форум, на който беше разигран, ви изкараха на присмех не само тук, на Трантор, но във всички светове. И, професоре, ако ние, Галактическата библиотека, ви предоставим кабинет, с което мълчаливо ще одобрим вашата работа, тогава по дедукция ние, Библиотеката, също ще станем за присмех из тия светове. И няма значение колко силно аз лично мога да вярвам във вашите идеи и в Енциклопедията ви. Като главен библиотекар на Трантор трябва да мисля първо за Библиотеката. И така, професор Селдън, молбата ви да доведете свои колеги се отхвърля.

Хари се сви назад в стола си като ударен.

— Освен това — продължи Акарнио — искам да ви предупредя за временно двуседмично отменяне на всички библиотечни привилегии, което влиза в сила от този момент. Съветът свика специално събрание, професор Селдън. След две седмици ще ви уведомим дали сме решили да прекратим или не нашето сдружение с вас.

С тия думи Трима Акарнио привърши, постави длани на лъскавата, изрядно чиста повърхност на бюрото си и се изправи:

— Това е всичко засега, професоре.

Хари Селдън също стана, но не толкова плавно и бързо както домакинът.

— Ще ми позволите ли да се обърна към Съвета? — попита той. — Може би ако успея да им обясня голямото значение на психоисторията и Енциклопедията…

— Страхувам се, че не — каза меко Акарнио и за миг Селдън долови лек проблясък от човека, за когото Лас Зенов му беше говорил. Ала когато поведе Хари към вратата, железният бюрократ у него се върна също толкова бързо.

— Две седмици, професор Селдън — рече Акарнио, докато крилата се отваряха с хлъзгане. — Довиждане дотогава.

Гостът влезе в плъзгара, който го чакаше, и вратата се затвори.

„Какво да правя сега? — чудеше се безутешно Селдън. — Това ли е краят на моята работа?“

28

— Скъпа Уонда, в какво си се задълбочила така? — попита Хари Селдън, влизайки в кабинета на внучката си в Стрилингския университет.

Някога тук седеше блестящият математик Юго Амарил, чиято смърт бе голяма загуба за Психоисторическия проект. За щастие през последните години Уонда беше поела ролята на Юго в по-нататъшното усъвършенстване и регулиране на първичния радиант.

— Работя по уравнението в сектор 33A2D17. Виж, калибрирах го наново — тя посочи искрящата виолетова ивица, увиснала във въздуха пред лицето й, — като взех под внимание стандартния коефициент и… ето, получи се! Точно както мислех — девойката отстъпи назад и потри очите си.

— Какво е това, Уонда? — Хари се приближи, за да разчете знаците. — А, прилича на уравнението на Терминус и все пак… Уонда, това е инверсия на същото уравнение, нали?

— Да, деди. В уравнението на Терминус числата не даваха правилен резултат… Ето гледай — тя докосна някакъв бутон в продълговатата стенна ниша и още една ивица в яркочервено оживя на другия край на стаята. Селдън и внучката му отидоха там, за да я проучат. — Забелязваш ли, че сега всичко стои добре, заедно и в хармония, а, деди? Две седмици ми трябваха, за да го получа.

— Как го постигна? — попита Хари, като се възхищаваше на редовете, логиката и елегантния вид на построението.

— Първоначално се съсредоточих само върху тази част и скрих от погледа си всичко останало. За да накараш Терминус да заработи, работи върху Терминус… очевидно е, нали? Но тогава разбрах, че не мога просто да въведа това уравнение в системата на първичния радиант и да очаквам да се съчетае съвсем гладко, сякаш нищо не се е случило. Едно наместване тук означава разместване някъде другаде. Една тежест се нуждае от противотежест.

— Мисля, че древните народи наричат концепцията, към която се придържаш, ин и ян19.

— Да, горе-долу ин и ян. Та виждаш ли, проумях, че за да усъвършенствам ин на Терминус, трябва да определя позицията на неговия ян. Така и направих тук — тя се върна към виолетовата ивица в другия край на очертаната от първичния радиант сфера. — И веднъж щом пипнах коефициентите там, уравнението на Терминус също си дойде на мястото. Хармония! — Уонда изглеждаше толкова доволна от себе си, като че ли бе решила всички проблеми на Империята.

— Очарователно, скъпа. После ще ми кажеш какво смяташ, че е значението на всичко това за Проекта… Но точно сега трябва да дойдеш с мен до холоекрана. Преди няколко минути получих спешно съобщение от Сантани. Баща ти иска веднага да му се обадим.

Усмивката на Уонда помръкна. Последните съобщения за боеве на Сантани я бяха разтревожили. След като съкращенията на имперския бюджет влязоха в сила, жителите на Външните светове пострадаха най-много. Те имаха ограничен достъп до по-богатите и по-гъсто населени Вътрешни светове и за тях ставаше все по-трудно и по-трудно да продават продукцията си срещу тъй необходимите им вносни стоки. Хиперкорабите на Империята, които отиваха до Сантани и обратно, бяха съвсем малко и отдалеченият свят се чувстваше изолиран от останалата част на държавата. По цялата планета хората се вдигаха на бунтове.

— Дядо, надявам се всичко да е о’кей — каза Уонда, ала в гласа й се усещаше страх.

— Не се тревожи, мила. В крайна сметка щом Рейч е можал да изпрати съобщение, значи те трябва да са в безопасност.

В кабинета на Селдън двамата с Уонда застанаха пред холоекрана, докато той се задейства. Хари набра кода върху клавиатурата и сетне почакаха няколко секунди, за да получат интергалактическа връзка. Екранът сякаш бавно се разшири назад в стената и заприлича на входа на тунел… От него, първоначално неясно, се появи познатата фигура на набит и силен мъж. С укрепването на връзката чертите на мъжа се проясниха. Когато Селдън и девойката успяха да различат гъстите далянски мустаци на Рейч, фигурата оживя.

— Татко! Уонда! — каза тримерната холограма на Рейч, проектирана на Трантор от Сантани. — Слушайте, нямам много време — той трепна, като че ли стреснат от силен шум. — Нещата тук доста се влошиха. Правителството падна и една партия еднодневка взе властта. Както можете да си представите, всичко е пълна бъркотия. Аз току-що качих Манела и Белис на хиперкораб за Анакреон. Поръчах им да се свържат с вас оттам. Името на кораба е „Аркадия VII“. Да беше видял Манела, татко. Направо полудя, щом разбра, че трябва да замине. Единственият начин, по който успях да я убедя, бе да й кажа, че го прави заради Белис. Татко, Уонда, сещам се какво си мислите. Естествено, че щях да отида с тях, ако можех. Но нямаше достатъчно място. Само да знаете през какви чудесии минах, за да ги кача на кораба.

Рейч пусна една от своите криви усмивчици, които Селдън и внучката му толкова обичаха, после продължи:

— Освен това откакто съм тук, трябва да помагам в охраната на университета. Ние може и да сме част от имперската система, ала сме място за учене и изграждане, а не за разрушение. Да ви кажа, един от онези луди сантански бунтовници се приближава към нашата…

— Рейч — прекъсна го Хари, — много ли е лошо? Близо ли си до битката?

— Татко, в опасност ли си? — попита Уонда.

Те почакаха няколко секунди, за да могат техните въпроси да пропътуват деветте хиляди парсека през Галактиката и да стигнат до Рейч.

— Аз… аз… не разбрах добре какво ми казахте — отговори холограмата. — Тук продължават да се бият. Всъщност в това има нещо интересно — добави Рейч и отново се усмихна. — И така, отивам да си приключа работата. Запомнете, че трябва да научите какво става с „Аркадия VII“, който лети за Анакреон. Веднага щом успея, ще се свържа пак с вас. Запомнете още, че аз… — връзката прекъсна и изображението угасна. Тунелът на холоекрана се сви от само себе си, а Селдън и Уонда останаха с погледи, вперени в празната стена.

— Деди — обърна се към него девойката, — какво мислиш, че искаше да каже той?

— Нямам представа, скъпа. Но има едно нещо, което със сигурност знам, и то е, че баща ти може да се погрижи за живота си. Съжалявам всеки бунтовник, който ще се приближи достатъчно, та да получи добре насочен ритник от Рейч! Хайде да се върнем към уравнението, а след няколко часа ще проверим какво става с „Аркадия VII“.

— Командире, имате ли информация какво се е случило с кораба? — отново се включи в интергалактически разговор Хари, ала този път с главнокомандващия Имперската флота в Анакреон. За да осъществи втората връзка, Селдън използва видеоекрана, чието изображение беше много по-нереалистично, отколкото холограмното, но пък апаратът бе по-просто устроен.

— Казвам ви, професоре, че нямаме съобщения такъв хиперкораб да е искал разрешение да влезе в атмосферата на Анакреон. Естествено от няколко часа комуникациите със Сантани са прекъснати, а през последната седмица в най-добрия случай бяха спорадични. Възможно е екипажът да се е опитвал безуспешно да се свърже с нас по сантански канал, обаче се съмнявам. Не, по-вероятно е „Аркадия VII“ да е сменил посоката, може би към Ворег или Сарип. Пробвахте ли връзката с тези светове?

— Не съм — отговори изтощено Селдън, — но не виждам причина, ако корабът е за Анакреон, да не тръгне към Анакреон. Командире, жизненоважно е да го открия!

— Разбира се — позволи си да изкаже мнение оня, — „Аркадия VII“ може и да не е успял да излети безопасно. Водят се ожесточени битки и бунтовниците не се интересуват кого вдигат във въздуха. Те просто насочват лазерните си оръжия и си представят, че взривяват Император Агис. Казвам ви, че тук, в Периферията, играта е съвсем различна, професоре.

— Снаха ми и внучката ми са на този кораб, командире — промълви напрегнато Селдън.

— О, съжалявам, професоре — сконфузи се другият. — Веднага щом узная нещо, ще се свържа с вас.

Обезсърчен, Хари изключи видеоекрана. „Колко съм уморен — помисли си. — Обаче не съм изненадан… От почти четиридесет години си знам, че това ще дойде.“

После горчиво се засмя на себе си. Оня главнокомандващ вероятно си беше въобразил, че го шокира с ярките подробности от живота на Периферията. Но Селдън знаеше всичко за нея. И тъй като тя се разпадаше подобно плетиво с една изпусната бримка, цялото парче щеше да се разнищи до Центъра — Трантор.

Той чу лек бръмчащ звук — сигнала на вратата.

— Да?

— Деди — рече Уонда, влизайки в кабинета, — страх ме е.

— Защо, скъпа? — попита загрижено Хари. Още не искаше да й каже какво беше научил или по-скоро какво не беше научил от главнокомандващия на Анакреон.

— Обикновено, независимо че са толкова далеч, аз чувствам татко, мама и Белис тук и тук — и тя посочи главата си, а после сложи ръка на сърцето си. — Но днес не ги усещам. Чувството е по-слабо, сякаш те угасват, точно както някоя от лампите на купола. Искам да спра това и да ги дръпна обратно, обаче не мога.

— Уонда, аз наистина смятам, че туй е просто плод на твоята загриженост за семейството ти, понеже мислиш за бунта. Ти си наясно, че въстания се вдигат в цялата Империя и по всяко време… малки експлозии, за да се изпусне пара. Виж какво, знаеш, че шансът да се случи нещо с Рейч, Манела и Белис е нищожен. Татко ти може да се обади още утре и да каже, че всичко е наред; майка ти и Белис всеки момент биха могли да се приземят на Анакреон, за да се порадват на кратка ваканция. Ние сме за съжаление — затънали сме до ушите в проблеми! Затова, миличка, легни си и си мисли само хубави работи. Обещавам ти, че на сутринта нещата ще изглеждат много по-добри под слънчевия купол.

— Да, деди — кимна внучката, обаче това не прозвуча съвсем убедително. — Но утре… ако и утре нищо не чуем… ние ще трябва да… да…

— Уонда, какво можем да направим, освен да чакаме? — попита благо Хари.

Тя се обърна и излезе — тежките й грижи личаха по прегърбените й рамене. Професорът я изгледа как си отива и накрая даде път на собствените си тревоги.

Бяха изминали три дни от холограмната връзка с Рейч и оттогава — нищичко. Днес главнокомандващият флотата на Анакреон отрече изобщо да е чувал за кораб с името „Аркадия VII“.

Преди това Хари се беше опитал да се свърже с Рейч на Сантани, ала нямаше никакви комуникационни лъчи. Изглеждаше така, сякаш Сантани и хиперкорабът се бяха откъснали от Галактическата империя, както листче се откъсва от цвете.

Селдън знаеше какво трябва да прави сега. Империята може и да бе рухнала, но все още я имаше. Ако бъдеше правилно насочена, мощта й пак би могла да стане страшна. И той установи спешна връзка с Император Агис XIV.

29

— Каква изненада! Моят приятел Хари! — образът на Агис се усмихна от холоекрана на Селдън. — Радвам се да си поговорим, въпреки че ти обикновено ме молиш за по-официална лична аудиенция. Хайде, възбуждаш интереса ми. Защо е тази бърза връзка?

— Сир — започна Хари, — моят син Рейч, жена му и дъщеря му живеят на Сантани.

— А, Сантани — повтори Императорът и усмивката му угасна. — Банда заблудени нещастници, ако аз въобще…

— Сир, умолявам те — прекъсна го Селдън, изненадвайки и владетеля, и себе си със скандално нарушаване на протокола. — Синът ми успя да качи Манела и Белис на хиперкораба „Аркадия VII“, който се отправи към Анакреон. Той обаче трябваше да остане на Сантани. Това беше преди три дни. Корабът не се е приземил на Анакреон, а Рейч, изглежда, е изчезнал. Моите обаждания не дадоха резултат, пък и комуникационните лъчи напоследък са спрени. Моля те, сир, можеш ли да ми помогнеш?

— Хари, както знаеш, официално всички връзки между Сантани и Трантор са прекъснати. Но аз все още съм запазил известно влияние в определени сантански райони. Имам предвид, че там още се намират хора, които са ми предани и които засега не са разкрити. Въпреки че няма начин да се свържа пряко с някой от моите тайни агенти в този свят, мога да споделя с теб всички съобщения, дето получавам оттам. Разбира се, те са строго поверителни, ала като се вземат предвид положението ти в момента и нашето приятелство, ще ти дам достъп до ония откъси, които биха те заинтересували. Очаквам друго съобщение след час. Ако искаш, щом го получа, ще ти се обадя. Междувременно ще накарам един от помощниците си да прегледа всичката информация от Сантани, дошла през последните три дни, за нещо, свързано с Рейч, Манела или Белис Селдън.

— Благодаря, сир. Най-покорно благодаря — и Хари наведе глава, докато изображението на Императора изчезна от холоекрана.

Шестдесет минути по-късно Хари Селдън все още седеше на бюрото си и чакаше да му се обади Агис. Последният час бе един от най-тежките в живота му, може би вторият подобен след унищожението на Дорс.

Незнанието на нещата го изтощаваше. Той беше направил кариера с познаване на бъдещето и на настоящето. А сега не знаеше нищо за тримата най-скъпи за него хора.

Холоекранът тихо избръмча и в отговор Селдън натисна някакъв бутон. Появи се Агис XIV.

— Хари… — започна Императорът. От мекия му тъжен глас и от бавния говор професорът разбра, че това обаждане носи лоши новини.

— Синът ми? — преглътна Хари.

— Да — отвърна другият. — Рейч е бил убит днес сутринта при бомбардировка на Сантанския университет. Научих от мои източници, че той е бил информиран за наближаващото нападение, но е отказал да напусне поста си. Виждаш ли, много от бунтовниците са студенти и Рейч е мислил, че ако те знаят, че преподавателят им е все още там, никога не биха… Уви, омразата е надвила разума. Нали разбираш, университетът е имперски. Нещастниците смятат, че трябва да разрушат всичко имперско, преди да започнат да градят наново. Глупаци! Защо… — и тук Агис спря, сякаш изведнъж осъзна, че Селдън не се интересува от Сантанския университет или от плановете на бунтовниците, най-малкото не точно сега. — Хари, ако от това ще се почувстваш по-добре, запомни, че твоят син умря в защита на знанието. Рейч се бори и загина не за Империята, а за самото човечество.

Селдън вдигна пълните си със сълзи очи и със слаб глас попита:

— Ами Манела и малката Белис? Какво е станало с тях? Открили ли са „Аркадия VII“?

— Издирването се е оказало безрезултатно, Хари. Както са ти предали, корабът е напуснал Сантани, но, изглежда, е изчезнал. Може да е бил отвлечен от бунтовниците или да е направил аварийно отклонение. В момента просто нищо не знаем.

— Благодаря ти, Агис — кимна Селдън. — Въпреки че ми съобщи трагична новина, ти поне я съобщи. По-лошо беше да стоя в неведение. Ти си истински приятел.

— А сега, приятелю — каза Императорът, — ще те оставя сам със себе си и със спомените ти.

Образът на Агис XIV изчезна от екрана, Хари скръсти ръце на бюрото, наведе глава и заплака.

30

Уонда Селдън нагласи колана на гащеризона си и леко го пристегна. Взе двурогата мотика и нападна някакви плевели, поникнали в малката й цветна градина пред Психоисторическия факултет на Стрилингския университет. Обикновено тя прекарваше повечето време в своя кабинет, работейки с първичния си радиант. Намираше утеха в прецизната му статистическа елегантност. В тази полудяла Империя неизменните уравнения бяха някак успокояващи. Но когато мислите за скъпите й баща, майка и сестричка много й дотежаваха, когато дори изследователската работа не успяваше да я отклони от сполетялата я наскоро ужасна загуба, Уонда непременно излизаше тук, в градинката си, и чоплеше тераформираната почва. Сякаш нежните й грижи да поддържа живота на няколко растения биха могли, макар и мъничко, да облекчат нейната болка.

От смъртта на баща й преди месец и от изчезването на Манела и Белис девойката, която винаги си беше тънка, постоянно слабееше. Докато преди половин година Хари Селдън би се загрижил, че любимата му внучка е загубила апетит, сега, потънал в своята собствена мъка, той, изглежда, не забелязваше това.

Хари, Уонда и неколцина членове на Психоисторическия проект бяха претърпели дълбока промяна. Напоследък професорът прекарваше повечето си дни във фотьойл в солариума на Стрилинг и с поглед, отправен към университетската градина, се топлеше на ярките крушки над главата си. От време на време участниците в Проекта казваха на Уонда, че неговият телохранител Стетин Палвър успял да накара Селдън да се поразходи под купола или да го ангажира в обсъждане на бъдещата насока на Проекта.

Девойката се оттегли и задълбочи във възхитителните уравнения на първичния радиант. Чувстваше; че бъдещето, за което дядо й беше работил толкова упорито, най-накрая се задава, и че той е бил прав да настоява енциклопедистите да се установят на Терминус. Те щяха да бъдат Фондацията.

Уонда виждаше в сектора 33A2D17 онова, което Хари наричаше Втората или тайната фондация. Но как? Без активния интерес на Селдън внучката не знаеше по какъв начин ще действа нататък. А тъгата по унищоженото й семейство се бе врязала така дълбоко, че тя сякаш нямаше сили да я преодолее.

Участниците в самия Проект — онези петдесет и няколко смели души, дето останаха, продължиха да работят, колкото могат. Повечето бяха енциклопедисти и изследваха първоизточниците, които трябваше да копират и каталогизират, та евентуално да ги пренесат на Терминус. Ала това би станало при положение, че имат пълен достъп до Галактическата библиотека. В този момент те се трудеха заради едната надежда. Професор Селдън бе загубил личния си кабинет в Библиотеката, тъй че изгледите някой друг член на Психоисторическия проект да получи подобна привилегия не бяха големи.

Като се изключат енциклопедистите, останалите участници в Проекта бяха историкоаналитици и математици. Историците тълкуваха миналите и настоящите човешки дейности и събития и предаваха своите данни на математиците, които пък на свой ред наместваха тия частици в голямото съдбовно уравнение. Работата беше дълга и трудна.

Много членове на Проекта бяха напуснали поради ниското възнаграждение — на Трантор психоисториците послужиха за тема на доста вицове, а ограничените средства принудиха Селдън рязко да намали заплатите. Но до този момент постоянното, вдъхващо доверие присъствие на Хари вземаше връх над трудните условия. И наистина участниците, които бяха останали, до един го сториха от уважение и преданост към професора.

„Ала сега — с горчивина си помисли Уонда Селдън — каква още причина имат да стоят тук?“ Лек ветрец духна кичур от нейната руса коса в очите й; тя разсеяно го отметна и продължи да плеви.

— Госпожице Селдън, бихте ли ми отделили малко време?

Уонда се обърна и погледна нагоре. На застланата с чакъл пътека до нея стоеше млад мъж на двайсет и няколко години. Тя веднага почувства, че е силен и страшно интелигентен. Хари беше направил мъдър избор. Уонда се изправи, за да приказва с него:

— Аз ви познавам. Вие сте телохранителят на дядо, Стетин Палвър, нали?

— Да, точно така, госпожице Селдън — отвърна мъжът и страните му леко порозовяха, сякаш бе особено радостен, че такова хубаво момиче му обръща внимание. — Госпожице Селдън, бих желал да поговоря с вас за дядо ви. Много се безпокоя за него. Ние трябва да предприемем нещо.

— Какво да предприемем, господин Палвър? Аз съм объркана. Откакто моят баща… умря — тя тежко преглътна, като че ли й беше трудно да говори, — а майка ми й сестра ми изчезнаха, единственото, което мога да направя, е да го изкарам от леглото сутрин. Пък и да ви кажа истината, всичко това засегна твърде дълбоко и мен. Нали ме разбирате? — Уонда го погледна в очите и намери потвърждение в погледа му.

— Госпожице — произнесе меко Стетин Палвър, — ужасно съжалявам за вашата загуба. Но вие и професор Селдън сте живи и трябва да подновите работата си по психоисторията. Професорът, изглежда, се е отказал Аз се надявах, че вие… че ние… бихме могли да предложим някаква идея, която да му вдъхне отново увереност. Разбирате ли, нещо, заради което той да продължи.

„О, господин Палвър — рече си Уонда, — може би дядо е прав. Аз се чудя дали наистина има някаква причина да се продължава.“ Но на него му каза:

— Жалко, господине. Нищо не мога да измисля — тя посочи към земята с мотиката си. — А сега, както виждате, трябва да се върна към тези досадни плевели.

— Не смятам, че дядо ви е прав. Убеден съм, че действително има причина да се продължи. Ние просто сме длъжни да я открием.

Думите му силно я поразиха. Как беше разгадал мислите й? Освен ако…

— Вие можете да четете чужди мисли, нали? — попита Уонда и затаи дъх, сякаш се страхуваше от отговора на Палвър.

— Да, мога — отвърна младият мъж. — Предполагам, че винаги съм можел. Най-малкото не си спомням да не съм го правил. През повечето време дори не си давам ясно сметка за това… чисто и просто зная какво хората мислят или са си мислили. Понякога — продължи той, окуражен от разбирането, което се излъчваше от Уонда — възприемам светкавични съобщения от някого. Контактът обаче се получава, когато съм сред много хора, и аз не успявам да открия кой е този човек. Но зная, че съществуват и други като мен… като нас.

Момичето развълнувано грабна Палвър за ръката; мотиката падна забравена на земята:

— Представяш ли си какво означава това за дядо, за психоисторията? Само единият от нас може да направи толкова много, а двамата заедно…

Уонда тръгна към Факултета по психоистория, оставяйки мъжа на пътечката с чакъла. Спря се почти на входа на сградата и се обърна. „Елате, господин Палвър, трябва да съобщим на дядо ми“ — рече тя, без да отваря устата си. „Да, предполагам, че трябва“ — отговори по същия начин Стетин Палвър и отиде при нея.

31

— Скъпа, да не искаш да кажеш, че съм търсил на длъж и шир по Трантор човек с твоите възможности, а се оказва, че през последните няколко месеца той е бил тук с нас и ние не сме го знаели? — попита недоверчиво Селдън. Професорът дремеше в солариума, когато Уонда и Палвър внезапно го събудиха, за да му съобщят удивителната новина.

— Да, деди. Само си помисли. Аз никога не съм имала случай да се срещна със Стетин. Ти прекарваш с него времето, докато не работиш над Проекта, а аз предимно стоя затворена в кабинета и изследвам първичния радиант. Кога бихме могли да се срещнем? Всъщност единственият път, когато пътищата ни се кръстосаха, даде резултати с голямо значение.

— Кога стана това? — въздъхна Селдън, напрягайки паметта си.

— На последното изслушване на свидетелите пред съдийката Ли — отговори веднага Уонда. — Спомняш ли си свидетеля, който се закле, че ти и Стетин сте нападнали онези трима хлапаци? Помниш ли как се разплака и каза истината… изглежда, без той самият да знае защо. Стетин и аз сме действали комбинирано. И двамата сме натискали Риъл Невас да си признае всичко. Първоначално момъкът беше много непоколебим в своите твърдения. Съмнявам се дали само единият от нас би могъл да го принуди. Но двамата заедно… — тя погледна крадешком и срамежливо Палвър, който стоеше настрана. — Да, нашата сила е страшна!

Хари Селдън я изслуша и понечи да каже нещо, обаче Уонда продължи:

— Всъщност ние имаме план да прекараме следобеда в изпробване на способността ни да четем мисли — поотделно и съвместно. От малкото, което узнахме досега, изглежда, че силата на Стетин е мъничко по-слаба от моята… той вероятно е петица по личната ми скала. Но неговото пет, събрано с моето седем, прави дванайсет! Само си представи, деди! Страхотно е!

— Професоре, не разбирате ли, че Уонда и аз сме онова откритие, което търсите? Ние можем да ви помогнем да убедите световете във валидността на психоисторията и да намерите и други като нас. Така отново ще се даде ход на Проекта.

Хари погледна втренчено двамата млади хора пред него. Лицата им пламтяха от енергия и ентусиазъм и той осъзна, че това наистина топли старческото му сърце. В края на краищата може би не всичко още бе загубено. Професорът мислеше, че няма да преживее тази последна трагедия със смъртта на сина си и изчезването на снаха си и детето им, ала сега видя, че Рейч оживява в любимата му внучка. И разбра, че бъдещето на Фондацията е в Уонда и Стетин.

— Да, да — съгласи се Селдън, ставайки енергично. — Вие двамата, елате и ми помогнете. Трябва да се върна в кабинета си и да планирам следващата ни стъпка.

32

— Заповядайте, господин Селдън — каза главният библиотекар Трима Акарнио с леден глас. Хари, придружен от Уонда и Палвър, влезе във внушителния му кабинет.

— Благодаря ви, главни библиотекарю — и той се настани в един стол пред огромното бюро, с лице срещу Акарнио. — Мога ли да ви представя внучката си Уонда и моя приятел Стетин Палвър? Момичето е изключително ценен участник в Психоисторическия проект — специализирало се е в областта на математиката. А пък Стетин… Знаете ли, когато не изпълнява задълженията си като мой телохранител, Стетин се превръща в първокласен психоисторик, това е то — засмя се приветливо Селдън.

— Да, всичко дотук е чудесно, професоре — рече Акарнио, объркан от доброто настроение на госта. Беше очаквал Хари да дойде и унижавайки се, да моли за още една възможност да получи специални привилегии за Галактическата библиотека. — Само че не разбирам защо искахте да ме видите. Ясно ви е, предполагам, че нашата позиция е твърда. Не можем да позволим сдружаване на Библиотеката с човек, който е толкова непопулярен сред народа. В края на краищата ние сме обществена институция и трябва да държим сметка за чувствата на хората — с тези думи Трима Акарнио се намести назад в стола си. Вероятно унижението щеше да започне сега.

— Помня, че не успях да ви склоня. И все пак си мисля, че ако изслушате двама по-млади участници в Проекта, така да се каже, психоисториците на утрешния ден, може би ще изпитате по-добро чувство към жизненоважната роля, която ще играят в нашето бъдеще Проектът и по-специално Енциклопедията. Моля ви, чуйте Уонда и Стетин.

Акарнио хвърли студен поглед на двойката придружители, застанали от двете страни на Селдън.

— Добре тогава — каза той, кимайки многозначително към часолентата на стената. — Не повече от пет минути. Имам да ръководя цяла Библиотека.

— Главни библиотекарю — започна Уонда, — както моят дядо несъмнено ви е обяснил, психоисторията е най-ценният инструмент, който може да се използва за запазване на човешката култура. Да, запазване — повтори тя, като видя, че Акарнио широко разтвори очи при тази дума. — Прекалено много се набляга на разрушаването на Империята, при което се подценява истинската стойност на психоисторията. Защото чрез нея сме в състояние да предскажем неизбежния упадък на нашата цивилизация, но можем и да предприемем стъпки към запазването й. Ето в това се състои значението на Енциклопедия „Галактика“. И затуй ние се нуждаем от вашата помощ и от помощта на вашата велика Библиотека.

Домакинът не успя да сдържи усмивката си. Младата дама имаше неоспорим чар. Беше толкова искрена и така хубаво говореше. Погледна я как седеше пред него — русата й коса бе обтегната назад в доста строга академична прическа, която обаче не можеше да скрие привлекателните й черти, ами по-скоро ги подсилваше. Думите й започнаха да добиват смисъл. Може би Уонда Селдън е права. Вероятно той беше разглеждал проблема от погрешен ъгъл. Ако действително става въпрос за запазване, а не за разрушаване…

— Главни библиотекарю — подзе и Стетин Палвър, — тази велика Библиотека е съществувала хилядолетия. Тя представя огромната мощ на Империята дори повече от Императорския дворец, тъй като в Двореца се помещава само лидерът на държавата, докато Библиотеката е дом на цялото имперско познание, култура и история. Нейната стойност е неизмерима. Не е ли разумно да се отдаде дан на тая великолепна съкровищница? А Енциклопедия „Галактика“ ще бъде именно това — гигантско обобщение на информацията, съдържаща се между вашите стени. Помислете!

Изведнъж на Акарнио всичко му стана много ясно. Как е могъл да допусне Съветът (и по-специално онзи вечно недоволен Дженаро Мамъри) да го убеди да премахне привилегиите на професора? Лас Зенов — човек, чиито преценки той високо ценеше — беше възторжен привърженик на Селдъновата Енциклопедия.

Отново погледна тримата души пред себе си, които очакваха неговото решение. Съветът трудно щеше да открие нещо, за което да се оплаче от участниците в Проекта, при положение че младите хора в кабинета му бяха представителна част от екипа, работещ с Хари Селдън.

Акарнио се изправи и закрачи, смръщил вежди, сякаш оформяше мислите си. Вдигна една сфера от млечен кристал от масата и я задържа на длан.

— Трантор — подхвана бавно библиотекарят, — седалище на Империята, център на Галактиката. Доста удивително, като се замислиш над това. Навярно сме били прекалено бързи в преценката си за професор Селдън. Сега, след като вашият Проект — въпросната Енциклопедия „Галактика“ — ми беше представен в такава светлина — и той кимна към Уонда и Палвър, — аз разбирам колко важно е да ви разреша да продължите проучванията си тук. И естествено да позволя достъп до фондовете на Библиотеката на голям брой ваши колеги.

Селдън се усмихна благодарно и стисна ръката на Уонда.

— Препоръчвам го не само за повече слава на Империята — подчерта Акарнио, очевидно въодушевявайки се от идеята (и от звученето на собствения си глас). — Вие сте прочут, професор Селдън. Дали хората ви мислят за чудак или за гений, си е тяхна работа — изглежда, че всеки си има мнение. Ако учен от вашия ранг се съюзи с Галактическата библиотека, това само би умножило нашия престиж като бастион на интелектуални занимания от най-висш порядък. Защо пък не, блясъкът на присъствието ви може да се използва за набиране на така необходимите средства за осъвременяване на библиотечната колекция, за увеличаване на персонала и за по-дългото задържане на вратите, отворени за публиката… Ами перспективата пред самата Енциклопедия „Галактика“… Какъв грандиозен замисъл! Представете си реакцията на обществото, когато научи, че Галактическата библиотека се е включила в начинание, чиято цел е да подчертае величието на човешката цивилизация, на нашата славна история, на блестящите ни постижения и чудесната ни култура! И само като си помисля, че аз, главният библиотекар Трима Акарнио, отговарям за подсигуряването на старта на такъв велик Проект…

Потънал в мечти, той се загледа в кристалната сфера.

— Да, професор Селдън — върна се към реалността Акарнио. — На вас и на вашите колеги ще бъдат дадени пълни привилегии на вътрешни хора и голямо кабинетно пространство, където да се занимавате — той сложи сферата пак на масата и шумолейки с одеждите си, се настани обратно на бюрото. — Разбира се, ще трябва малко да се поработи, за да се убеди Съветът, но аз вярвам, че ще се оправя с него. Просто оставете това на мен.

Селдън, Уонда и Палвър се спогледаха победоносно. В ъгъла на устните и на тримата трептеше усмивка. Акарнио направи знак, че могат да си вървят, и те тръгнаха, оставяйки главния библиотекар в креслото му, замечтан за славата и честта, която щеше да се падне на Библиотеката под неговата егида.

— Удивително! — възкликна Хари, когато благополучно се настаниха в колата. — Ах, ако го бяхте видели на последната ни среща! Каза, че съм „застрашавал самата тъкан на Империята“ или някаква подобна глупост. А днес, едва за няколко минути с вас двамата…

— Не беше много трудно, деди — рече Уонда и докосна контакта, за да вкара колата в движението. След като автоматиката задейства, момичето се облегна назад — бе набрало координатите на контролното табло. — Трима Акарнио е човек с голямо самомнение. През цялото време трябваше да изтъкваме положителните страни на Енциклопедията и това събуди неговото его.

— Той бе загубен още щом Уонда и аз влязохме — обади се отзад Палвър. — Както го натискахме заедно, беше направо фасулска работа — младежът се пресегна и нежно стисна рамото на Уонда. Тя се извърна, усмихна се и го потупа по ръката.

— Трябва колкото мога по-скоро да вдигна на крак екипа на Енциклопедията — каза Селдън. — Въпреки че са останали само тридесет и двама души, те са умни и предани работници. Ще ги настаня в Библиотеката и ще се заема със следващото препятствие — кредитите. Може би именно този съюз с Акарнио ми трябва, за да убедя хората да ни дадат средства. Я да видим… Е, отново ще се обадя на Тереп Биндрис и ще ви взема и вас. Той беше добре настроен към мен, поне в началото. А как ще може да ни устои сега?

Накрая колата спря пред Факултета по психоистория на Стрилингския университет. Страничните панели се плъзнаха назад, но Селдън не излезе веднага, ами се обърна към Уонда:

— Скъпа, ти разбираш какво успяхте да постигнете в кабинета на Акарнио двамата със Стетин. Уверен съм, че пак така заедно можете да натиснете за малко кредити няколко финансисти. Зная, че не обичаш да оставяш любимия си първичен радиант, ала тези посещения ще ви дадат възможност да усъвършенствате способностите си и да добиете представа какво точно умеете да правите.

— Добре, деди, макар да съм сигурна, че след като вече имаш разрешение за Библиотеката, няма тъй да посрещат молбите ти.

— Съществува и друга причина, поради която смятам, че е важно за вас двамата да се движите заедно. Стетин, ти, мисля, казваше, че в определени случаи си чувствал присъствието на нечий ум като твоя, обаче не си бил в състояние да го откриеш.

— Да — отговори Палвър. — Получавал съм проблясъци, но винаги съм бил сред много хора. А през двадесет и четири годишния си живот съм имал това чувство само четири-пет пъти.

— Ама, Стетин — рече Хари с нисък и напрегнат глас, — възможно е всеки подобен проблясък да е бил умът на друг човек като теб и Уонда. Тя никога не е усещала такива проблясъци, защото, честно казано, цял живот е седяла на затворено. Няколкото пъти, когато е била навън сред хората, около нея най-вероятно не е имало никакъв менталик. Това е може би най-важната причина да излизате заедно, било то с мен или без мен. Вие трябва да откриете още себеподобни. Двамата сте достатъчно силни да натиснете един човек. Голяма група менталици, всички бутайки едновременно, ще са достатъчно мощни да задвижат цялата Империя!

С тези думи Хари Селдън провеси крака и се измъкна от колата. Уонда и Палвър го наблюдаваха как накуцва по алеята към Факултета по психоистория, но само смътно осъзнаваха каква огромна отговорност бе стоварил току-що връз младите им рамене.

33

Беше следобед и транторското слънце проблясваше върху металната кожа на голямата планета. Хари Селдън стоеше на края на терасата в Стрилингския университет, опитвайки се да прикрие с ръка очите си от силния блясък. От години не бе излизал вън от купола, с изключение на няколкото му посещения в Двореца, а те някак си не влизаха в сметката. Човек все пак се чувстваше много затворен в императорския парк.

Селдън вече не се разхождаше само с придружител. Сега Палвър прекарваше по-голямата част от времето си с Уонда. И двамата работеха по първичния радиант, потънали в тайната на ментализма или в търсене на други като тях. Ако желаеше, Хари би могъл да намери нов човек — студент в университета или участник в Проекта, който да действа като негов телохранител.

Но той знаеше, че телохранител не му е нужен повече. Откакто мина изслушването на свидетелите, на което се даде такава гласност, и след като бе възстановил контактите си с Галактическата библиотека, Комисията за обществена безопасност проявяваше повишен интерес към него. Селдън разбираше, че го следят; през последните месеци на няколко пъти даже видя „сянката“ си. Не се и съмняваше, че у дома и в кабинета му има подслушвателни устройства, ала винаги, когато осъществяваше по-деликатни връзки, сам включваше статичното поле.

Професорът не беше сигурен какво мисли Комисията за него — вероятно и членовете й още не бяха съвсем наясно. Независимо дали го смятаха за пророк или за странен чудак, те считаха за свой дълг да знаят по всяко време къде е той, а това означаваше, че докато не решат нещо друго, Селдън винаги ще бъде в безопасност.

Лек ветрец изду наситеносиньото наметало, което падаше на дипли върху гащеризона му, и разроши няколкото бели кичура коса, останали на главата му. Той погледна през перилата и видя гладкото, безшевно стоманено одеяло отдолу. Хари знаеше, че под одеялото бумтят машините на един много сложен свят. Ако куполът бе прозрачен, човек би могъл да забележи бързо движещите се коли; гравилетите, профучаващи през заплетената мрежа на свързаните помежду си тунели; хиперкорабите, които се товареха и разтоварваха със зърно, химикали и скъпоценности, предназначени практически за всички светове в Империята.

Под блестящата метална обвивка протичаше животът на четиридесет милиарда души, всеки със своите грижи, радости и драми. Той обичаше тази гледка — тази панорама на човешките постижения — и сърцето му се свиваше при мисълта, че само след няколко века всичко, което се простираше под него, щеше да тъне в руини. Големият купол щеше да бъде издраскан и раздран, за да открие изоставена пустош, била някога център на цветуща цивилизация. Селдън тъжно поклати глава, защото знаеше, че нищо не може да предотврати трагедията. Но той също така знаеше, че от земята, оголена от последните битки на Империята, ще поникнат живи филизи и че Трантор някак си пак ще се възроди като жизненоважен член на новата държава. Планът предвиждаше това.

Професорът се отпусна на една от пейките, ограждащи терасата. Кракът му болезнено пулсираше; пътешествието се бе оказало малко дълго за него. Да, обаче си заслужаваше да хвърли още веднъж поглед на Трантор, да почувства въздуха и да зърне огромното небе над себе си.

Селдън се замисли с тъга за Уонда. Вече рядко виждаше своята внучка, а когато това се случваше, Стетин Палвър неизменно беше с нея. През трите месеца, откакто се бяха срещнали, тя и Палвър бяха неразделни. Уонда уверяваше дядо си, че Проектът изисква постоянни занимания, но той подозираше, че нещата са по-дълбоки от обикновеното отдаване на работата.

Спомни си издайническите знаци от ранните си дни с Дорс. Сега забелязваше същото в начина, по който двамата млади се гледаха с напрежение, породено не само от интелектуалната възбуда, а и от емоционалното им състояние.

Освен това изглеждаше, че по природа Уонда и Палвър се чувстват по-добре насаме, отколкото с други хора. Всъщност Селдън бе открил, че когато наоколо нямаше никой освен него, внучката и помощникът й дори не разговаряха. Менталическите им способности бяха достатъчно развити и те не се нуждаеха от думи, за да общуват.

Останалите участници в Проекта не знаеха за техните уникални възможности. Хари бе сметнал за по-добре да не говори за работата на менталиците, най-малкото докато ролята им в Плана не бъде точно определена. Всъщност самият План беше строго начертан, но само в главата на Селдън. Щом се наместеха още няколко отделни късчета, щеше да го разкрие на Уонда и Палвър, а някой ден, при необходимост, на още един или двама души.

Хари се изправи бавно и сковано. Трябваше след около час да се върне в Стрилинг, за да се срещне с внучката и приятеля й. Те бяха оставили съобщение, че имат голяма изненада за него. Професорът се надяваше това да е още едно камъче от мозайката. Хвърли последен поглед на Трантор и преди да се обърне и да тръгне към ескалатора с гравитационно отблъскване, се усмихна и тихичко произнесе: „Фондация.“

34

Хари Селдън влезе в кабинета си и видя, че Уонда и Палвър вече са пристигнали и седнали около масата за конференции в другия край на стаята. Както беше обичайно за тях двамата, в помещението цареше тишина.

Изведнъж Хари рязко спря, защото забеляза, че с тях седи нов човек. Колко странно — в компанията на други хора от учтивост Уонда и Палвър обикновено преминаваха на стандартен говор, но сега нито един от тримата не си отваряше устата.

Селдън изгледа новодошлия — чудноват на вид мъж на около тридесет години, с късогледо изражение, получено от прекалено дълго учене. „Ако не беше твърдото очертание на брадичката му — помисли той, — може би щях да го отхвърля като безперспективен, ала това очевидно би било грешка.“ Лицето на мъжа излъчваше и сила, и мекота. „Лице, заслужаващо доверие“ — реши професорът.

— Дядо — каза Уонда, като стана грациозно от стола си.

Селдън усети, че сърцето му се свива от болка при вида й — толкова много се бе променила през последните няколко месеца, откакто загуби семейството си.

Докато по-рано винаги го наричаше „деди“, сега се обръщаше с по-официалното „дядо“. В миналото сякаш трудно можеше да се въздържи да не се усмихва и хихика; напоследък ведрият й някога поглед твърде рядко се проясняваше от радостна усмивка. Но тя — както преди, така и днес — беше красива и само изключителният й интелект надминаваше красотата й.

— Уонда, Палвър — кимна той, като целуна внучката си по бузата и шляпна младежа по рамото. — Привет — поздрави и непознатия, който също беше станал на крака. — Аз съм Хари Селдън.

— За мен е огромна чест да се запозная с вас, професоре — отвърна мъжът. — Аз съм Бор Алурин — гостът протегна ръка по най-древния и следователно най-официален начин на поздравяване.

— Бор е психолог, Хари — обясни Палвър, — и горещ привърженик на вашия труд.

— И което е по-важно, дядо — добави Уонда, — Бор е един от нас.

— Един от вас ли? — Селдън изгледа изпитателно и двамата. — Да не би да искате да кажете… — очите му светнаха.

— Да, дядо. Вчера Стетин и аз вървяхме из сектора Ери, обикаляхме нагоре-надолу, както ти беше предложил за да търсим други. Изведнъж — хоп! — ето го.

— Веднага разпознахме характерния начин на мислене, започнахме да се оглеждаме и да се опитваме да установим връзка — рече Палвър, който поде историята. — Намирахме се в търговския район, близо до космодрума, така че алеите бяха задръстени от купувачи, туристи и търговци от Външните светове. Изглеждаше безнадеждно, но тогава Уонда просто спря, сигнализира: „Ела тук“, и Бор се появи от тълпата. Той се доближи до нас и на свой ред сигнализира: „Да?“

— Удивително! — възкликна Хари, усмихвайки се на момичето. — Е, доктор — нали сте доктор? — Алурин, как приемате всичко това?

— Ами — започна замислено психологът, — доволен съм. Винаги съм се чувствал някак различен и сега зная причината. И ако мога да ви помогна, защо… — гостът сведе поглед, сякаш изведнъж усети, че се е държал самонадеяно. — Имам предвид, че Уонда и Стетин ми казаха, че бих могъл с нещо да допринеса за вашия Психоисторически проект. Професоре, нищо друго не би ме зарадвало повече.

— Да, да. Вярно е, доктор Алурин. Всъщност мисля, че вие бихте допринесли много за Проекта, ако дойдете при мен. Разбира се, ще трябва да се откажете от онова, което вършите сега, било то преподаване или някаква частна практика. Ще успеете ли?

— Естествено, професоре. Може би ще се нуждая от малко помощ, за да убедя съпругата си… — при тези думи той леко се изкикоти и лукаво изгледа поред и тримата. — Но, струва ми се, това ще мога да го уредя и сам.

— Тогава всичко е уговорено — каза бодро Селдън. — Вие започвате да работите с нас по Психоисторическия проект. Обещавам ви, доктор Алурин, че няма да съжалявате за решението си.

— Уонда, Стетин — обърна се към тях Хари, след като Бор Алурин си беше отишъл, — това е голям успех! Колко бързо смятате, че бихте открили и други менталици?

— Дядо, трябваше ни повече от месец, за да намерим Бор. Не можем да предскажем с каква честота ще издирим други. Да си призная, туй мотаене нагоре-надолу ни откъсва от нашата работа по първичния радиант и ни разсейва. Сега вече, след като имам Стетин, с когото мога да „разговарям“, говорното общуване ми се струва някак прекалено грубо и високо.

Усмивката на Селдън угасна. Именно от това се бе опасявал. Развили менталическите си умения, девойката и Палвър бяха престанали да понасят така търпеливо „обикновения“ живот. Техните мисловни манипулации ги отделяха от останалите хора.

— Уонда и Стетин, смятам, че може би е време да ви кажа повече за идеята на Юго Амарил отпреди години, както и за Плана, който съм разработил в резултат на тази идея. Досега не бях готов да действам по него, защото всички отделни части бяха разбъркани. Както знаете, Юго говореше, че следва да се основат две Фондации, като всяка от тях застрахова от провал другата. Това бе гениално хрумване и ми се ще Юго да беше жив, за да го види осъществено…

Селдън спря и въздъхна със съжаление.

— Аз обаче се отклонявам. Преди шест години, когато се убедих, че Уонда има менталически способности, ми дойде наум, че Фондациите не само трябва да са две, но и че трябва да са различни по природа. Първата да се състои от физици и други учени — енциклопедистите ще бъдат тяхната челна група заселници на Терминус, а Втората да се състави от психоисторици менталици — от вас. Ето защо толкова много искам да откриете още хора с вашите възможности…

Той кимна:

— И накрая — планирам Втората фондация да бъде тайна. Силата й ще се крие в нейното уединение, в телепатичното й присъствие и всемогъщество. Знаете ли, преди няколко години, когато стана ясно, че се нуждая от телохранител, осъзнах, че тази Втора фондация трябва да бъде силен, тих и таен телохранител на другата, на Първата. Психоисторията не е непогрешима, ала предсказанията й са твърде вероятни. Фондацията ще има доста врагове, особено в ранната си възраст — така, както аз ги имам днес… Уонда, ти и Палвър сте пионерите на Втората фондация, бранители на чудото, което ще възникне на Терминус.

— Но как, дядо? — попита Уонда. — Ние сме само двама, по-точно трима, ако броим и Бор. За да охраняваме цялата тая организация, ще са нужни…

— Стотици? Хиляди? Отгатни колко ще са нужни, внучко. Ти можеш да го направиш и знаеш как. Когато разказваше историята за откриването на доктор Алурин, Стетин спомена, че ти просто си спряла, свързала си се с мозъчното присъствие, което си почувствала, повикала си човека мислено и той е дошъл при теб. Не разбираш ли? Аз през цялото време те карам да излизаш и да търсиш нови менталици. Но това е трудно и почти болезнено за теб. Сега смятам, че ти и Стетин трябва да се уедините, за да формирате ядрото на Втората фондация. Оттам вие ще хвърляте мрежите си в океана на човечеството.

— Дядо, за какво говориш? — прошепна Уонда. Тя бе станала от мястото си и коленичила до стола на Селдън. — Да замина ли искаш?

— Не, скъпа — отвърна професорът със задавен от вълнение глас. — Не искам да заминаваш, обаче друг начин няма. Ти и Стетин трябва да се изолирате от грубата физическа природа на Трантор. Когато менталическите ви способности се засилят, ще привлечете други при вас и тихата и тайна Фондация ще нарасне. Ние ще поддържаме връзка… разбира се, рядко. И всеки от нас ще има своя първичен радиант. Нали схващаш истинността и абсолютната необходимост на това, което ти казвам?

— Да, дядо — отговори Уонда. — И което е по-важно, аз чувствам колко гениален е замисълът. Бъди сигурен, че няма да те изоставим.

— Знам, че няма, мила — каза немощно Хари Селдън.

Как можеше да го направи… как можеше да изпрати любимата си внучка? Тя бе последната му връзка с най-щастливите му дни, с Дорс, Юго и Рейч. Тя всъщност беше единственият друг Селдън в Галактиката.

— Ужасно ще ми липсваш, Уонда — рече Хари и една сълза се търкулна по обсипаните му със ситни бръчици бузи.

— Ама, дядо — сети се девойката, докато ставаше с Палвър и се приготвяше да си тръгва, — къде ще отидем? Къде се намира Втората фондация?

Селдън вдигна поглед и отговори:

— Първичният радиант вече ти е казал, Уонда.

Тя го изгледа недоумяващо, ровейки в паметта си.

Хари се пресегна и сграбчи ръката на своята внучка:

— Надникни в мислите ми, скъпа. Фондацията е там.

Като проникна в мозъка на Селдън, очите й се разшириха.

— Да, разбирам — прошепна Уонда. — Сектор 33A2D17 — Звездокрай.