Битката за Фондацията

1

Уонда вече беше на осем години, ако се смята по стандартното галактическо време, както правеше всеки. Бе истинска малка дама — с важни маниери и права светлокестенява коса. Очите й бяха сини, но постепенно потъмняваха и накрая спокойно можеше да се сдобие с кафявите очи на баща си.

Седеше, потънала в мисли… Шестдесет.

Беше се вглъбила в числото. Дядо й щеше да има рожден ден — шестдесетия, а шестдесет бе наистина голямо число. Това я безпокоеше, защото вчера сънува лош сън, свързан с юбиляра.

Отиде да потърси майка си. Трябваше да попита.

Не бе трудно да я намери. Тя говореше с дядо — сигурно за рождения му ден. Уонда се поколеба. Нямаше да бъде хубаво да я пита пред него.

Майка й незабавно долови ужаса на малката и каза:

— Един момент, Хари, чакай да видим защо се тревожи Уонда. Какво има, мила?

Момиченцето я задърпа за ръката:

— Не тук, мамо. Личен въпрос.

Манела се обърна към Хари Селдън:

— Виждаш ли откога започва? Личен живот, лични проблеми. Разбира се, Уонда, да идем ли в твоята стая?

— Да, мамо — детето очевидно почувства облекчение.

Те влязоха ръка за ръка и майка й рече:

— Казвай сега какъв е проблемът, Уонда.

— Дядо.

— Дядо ти! Не мога да си представя, че Хари ще направи нещо, което да не ти е приятно.

— Ами, прави — детските очи изведнъж се напълниха със сълзи. — Той ще умира ли?

— Дядо ти? Кой ти напъха това в главата, Уонда?

— Той ще стане на шейсет. Толкова е стар.

— Не е. Не е млад, но не е и стар. Хората живеят до осемдесет, деветдесет, дори до сто години — пък и дядо ти е силен и здрав. Ще изкара още дълго.

— Сигурна ли си? — подсмъркна момичето.

Манела хвана дъщеря си за раменете и я погледна в очите:

— Всички ние някой ден ще умрем, мила. Вече съм ти го обяснявала. Въпреки това няма за какво да се безпокоим, щом не му е дошло времето. — Тя нежно изтри сълзите на Уонда. — Дядо ти ще живее, докато не станеш съвсем голяма и родиш свои собствени бебета. Ще видиш. Хайде сега, ела с мен. Искам да говориш с дядо.

Уонда пак подсмъркна.

Селдън погледна със симпатия малкото момиченце и рече:

— Какво има, Уонда? Защо си така нещастна?

Детето поклати глава.

Хари Селдън обърна очи към майка му:

— Е, Манела, какво става?

Жената само кимна:

— Ще трябва тя да ти каже.

Селдън се отпусна на стола и потупа коленете си:

— Ела, Уонда. Седни и ми разправи какво те тревожи.

Малката се подчини, пошава леко и после призна:

— Страх ме е.

Той я прегърна с една ръка:

— Няма защо да те е страх от твоя стар дядо.

Манела направи гримаса:

— Думата е лоша.

Селдън я погледна изотдолу:

— Дядо?

— Не, стар.

Това сякаш отприщи бента. Уонда заплака:

— Дядо, ти си стар!

— Сигурно. На шестдесет съм — той приближи лицето си към лицето на Уонда и прошепна: — И на мен не ми харесва, дете. Затова съм щастлив, че ти си само на седем и караш осмата.

— Косата ти е бяла, деди.

— Не винаги е била такава. Побеля едва напоследък.

— Бялата коса показва, че ти ще умреш, деди.

Селдън беше потресен. Той рече на Манела:

— Какво значи туй?

— Не знам, Хари. Има си някаква идея.

— Сънувах лош сън — вметна Уонда.

Селдън се прокашля:

— От време на време всички сънуваме по някой лош сън, Уонда. Това е хубаво, защото лошите сънища ни избавят от лошите мисли и после се чувстваме по-добре.

— Сънувах, че ще умреш, дядо.

— Знам, знам. Сънищата могат да бъдат и за смъртта, но така не стават по-важни. Я ме погледни. Не забелязваш ли колко съм свеж… и приветлив… и усмихнат? Приличам ли ти на умиращ? Кажи.

— Н-не.

— Ето, виждаш ли? Хайде сега иди да играеш и забрави тая работа. Просто ще имам рожден ден и всички ще изкарат чудесно. Върви, миличка.

Уонда излезе с повишено настроение, обаче Селдън направи знак на Манела да остане.

2

— Откъде мислиш е хрумнало това на Уонда? — каза Селдън.

— Хайде, Хари. Не помниш ли, че тя имаше салвански гекон12, който умря? Бащата на един от нейните приятели загина при катастрофа и през цялото време малката гледа по холовизията как хората издъхват. Няма начин да оградиш така едно дете, че то да не осъзнава смъртта. А и аз не бих искала да ограждам Уонда. Смъртта е крайно съществена част от живота и тя трябва да го научи.

— Нямам предвид смъртта изобщо, Манела. Имам предвид точно моята смърт. Кой й го е пъхнал в главата?

Манела се поколеба. Наистина бе много привързана към Хари Селдън. Помисли си: „Кой ли не, само че как да ти кажа?“

Само че как пък можеше да не му каже? Така че тя рече:

— Хари, ти самичък си й го пъхнал в главата.

— Аз?

— Разбира се, ти от месеци говориш, че ставаш на шестдесет и непрекъснато се оплакваш, че остаряваш. Единствената причина хората да организират този празник е да те ободрят.

— Не е шега да навършиш шестдесет — важно забеляза Селдън. — Почакай, почакай! Сама ще разбереш.

— Да, ако имам късмет. Някои не стигат до шестдесетте. Както и да е, ако говориш само за това, че ставаш на шестдесет и си стар, накрая можеш да изплашиш едно впечатлително момиченце.

Хари Селдън въздъхна и придоби загрижен вид:

— Съжалявам, но не ми е леко. Виж ми ръцете. Започват да се покриват с петна и скоро ще се разкривят. Вече почти нищо не умея да направя като извъртач. Сигурно едно дете може да ме повали на колене.

— И с какво това те различава от останалите шестдесетгодишни? Във всеки случай мозъкът ти работи както винаги. Колко пъти си казвал, че той е най-важният?

— Знам, обаче ми липсва тялото.

Манела рече с мъничко злоба:

— Особено при положение, че Дорс сякаш хич не остарява.

Селдън се запъна:

— Ами-и… предполагам, че да. — и погледна настрани.

Явно не желаеше да обсъжда този въпрос.

Манела тъжно изгледа своя свекър. Белята беше, че Хари нищо не знаеше за децата — или дори въобще за хората. Чудно как е бил толкова време Първи министър на стария Император и пак не е научил повече за другите.

Разбира се, той бе напълно потънал в тая негова психоистория, боравеща с квадрилиони, което в крайна сметка означаваше, че изобщо не се занимава с хората като личности. И откъде ли би могъл да знае нещо за децата, когато не бе имал никакъв контакт с тях освен с Рейч, появил се в живота му вече като дванадесетгодишен? Сега имаше Уонда, която за него беше — и вероятно щеше да остане — пълна загадка.

Манела премисли всичко туй с топло чувство. Изпитваше невероятно желание да защитава Хари Селдън от света, който той не разбираше. Това бе единственият пункт, където тя и свекърва й, Дорс Венабили, се спогаждаха и обединяваха — желанието да защитават Хари.

Преди десет години Манела бе спасила живота на Селдън. По своята странна логика Дорс беше възприела събитието като нарушаване на нейните права и никога не прости напълно на снаха си.

На свой ред Селдън също бе спасил живота на Манела. Тя затвори за миг очи и цялата сцена пак оживя пред нея, сякаш се развиваше в момента.

3

Беше седмица след убийството на Клеон — една ужасна седмица. Целият Трантор тънеше в хаос.

Хари Селдън все още държеше поста Първи министър, но бе очевидно, че не притежава власт. Той повика Манела Дюбанка.

— Искам да ви благодаря, загдето спасихте живота на Рейч и моя собствен живот. Досега просто не успях да го направя — сетне с въздишка добави: — Тази седмица почти нямах възможност да направя каквото и да било.

Манела попита:

— Какво стана с лудия градинар?

— Екзекутираха го! На момента! Без съд! Опитах се да го спася, като изтъкнах, че е бил невменяем, обаче и дума не можеше да става. Каквото и друго да бе сторил, каквото и престъпление да бе извършил, щяха да приемат, че е ненормален, и да го пощадят. Щяха да го осъдят — да го затворят и да го подложат на лечение, — ала въпреки това да го пощадят. Но да убиеш Императора… — Селдън тъжно поклати глава.

Манела трепна:

— Сега какво ще стане, Първи министре?

— Ще ви кажа какво мисля. С Ентунската династия е свършено. Синът на Клеон няма да го замести на трона. Не вярвам, че и сам го иска. Той на свой ред се бои от убийство и аз ни най-малко не го упреквам. За него ще бъде много по-добре да се оттегли в някое от семейните имения на Външните светове и там да живее спокойно. Тъй като е член на императорското семейство, несъмнено ще му разрешат. Ние с вас може да имаме по-скромен късмет.

Манела се намръщи:

— В какъв смисъл, господине?

Селдън се прокашля:

— Възможно е да се сметне, че понеже вие сте убила Глеб Андорин, той е изпуснал бластера си, който е станал достъпен за Мандел Грубер, а Грубер пък го е използвал, за да застреля Клеон. Ето защо вие носите голяма част от отговорността за престъплението и дори би могло да се каже, че всичко е било предварително подготвено.

— Но това е смешно. Аз съм служителка на силите за сигурност и изпълнявах дълга си — правех онуй, което ми бе наредено да правя.

Селдън тъжно се усмихна:

— Вие спорите логично, а за известно време логиката няма да е на мода. Това, което ще се случи, е, че при липсата на законен наследник на имперския трон ние сме обречени да имаме военно управление.

(В следващите години, когато Манела започна да разбира психоисторическите методи, тя се чудеше дали Хари Селдън е използвал някоя техника, за да открие какво е трябвало да стане, защото военното управление наистина се превърна във факт. Тогава обаче той въобще не спомена за току-що разперилата криле своя теория.)

— Ако реално се стигне до подобно управление — продължи Селдън, — те ще трябва незабавно да установят твърда власт, да смажат всички прояви на непокорство, да действат енергично и жестоко, дори и влизайки в противоречие със здравия разум и законите. Ако военните, госпожице Дюбанка, ви обвинят, че сте участник в заговор за смъртта на Императора, ще ви убият не като акт на справедливост, а като начин да сплашат хората от Трантор. Щом стана въпрос за това, те могат да кажат, че и аз съм участвал в заговора. Все пак аз отидох да посрещна градинарите, което не беше моя работа. Ако не го бях сторил, нямаше да има опит да ме убият, вие нямаше да стреляте и Императорът щеше да остане жив. Виждате ли как всичко си идва на мястото?

— Не вярвам, че могат да го направят.

— Да речем, че няма да го направят. Аз ще им предложа нещо, което може би — само може би — няма да желаят да отблъснат.

— Какво е то?

— Ще им предложа да си подам оставката като Първи министър. Те не ме искат и няма да ме държат на тоя пост. Обаче аз имам поддръжници в Императорския двор и, което е дори по-важно, доста хора от Външните светове ме намират приемлив. Туй означава, че ако хората от Императорската гвардия ме изхвърлят, даже и да не ме екзекутират, ще си навлекат неприятности. Ако, от друга страна, си подам оставката, декларирайки убеждението, че онова, от което Трантор и Империята се нуждаят, е военното управление, в такъв случай на практика ще им помогна, нали разбирате?

Той се позамисли и сетне продължи:

— Ех, съществува и онази дреболия с психоисторията.

Тогава за пръв път Манела чу тая дума.

— Какво е това?

— Нещо, над което работя. Клеон силно вярваше във възможностите му — повече, отколкото аз навремето вярвах — и в Двора се шири мнението, че психоисторията е или може да бъде мощен инструмент, който ще съдейства на правителството, независимо какво е то. Фактът, че нищо не знаят за научните тънкости, няма никакво значение. Предпочитам въобще да не узнаят. Липсата на познания може да засили онова, което бих нарекъл суеверен аспект на положението. В тоя случай ще ме оставят да продължа изследванията си като частен гражданин или поне така се надявам. А това ме връща към вас.

— И по-точно?

— Каня се да поискам като част от сделката да ви бъде позволено да се уволните от службите за сигурност и срещу вас да не се предприемат никакви мерки във връзка със събитията около убийството. Би трябвало да успея да го издействам.

— Но вие говорите аз да приключа кариерата си!

— Вашата кариера е приключена във всички случаи. Даже Императорската гвардия да не издаде заповед за екзекуцията ви, можете ли да си представите, че ще ви разрешат и по-нататък да работите като офицер в сигурността?

— Тогава какво да правя? От какво ще живея?

— Аз ще се погрижа за това, госпожице Дюбанка. По всяка вероятност ще се върна в Стрилингския университет с щедра субсидия за моите психоисторически изследвания и съм убеден, че ще намеря едно място за вас.

С широко отворени очи Манела каза:

— Защо ви е да…

— И още питате — натърти Селдън. — Вие спасихте живота на Рейч и моя живот. Как можете да си мислите, че нищо не ви дължа?

Стана така, както той предрече. Хари Селдън елегантно си подаде оставката от поста, който бе заемал в продължение на десет години. Току-що сформираното военно правителство — хунта, ръководена от някои членове на Императорската гвардия и на въоръжените сили — му връчи пресилено благодарствено писмо за заслугите му. Той се върна в Стрилингския университет и Манела Дюбанка, освободена от поста й като служител на сигурността, замина със Селдън и неговото семейство.

4

Рейч влезе, духайки в шепите си:

— Напълно поддържам съзнателната промяна на времето. Човек не иска под купола винаги да е едно и също. Днес обаче го направиха малко прекалено студено и освен това пуснаха вятър. Мисля, че най-после някой трябва да се оплаче на службата за атмосферен контрол.

— Не знам дали службата е виновна — кимна Селдън. — Напоследък всичко се управлява по-трудно.

— Е, да. Изхабяване — Рейч приглади гъстите си черни мустаци с опакото на дланта.

Правеше го често, сякаш така и не бе успял да превъзмогне мисълта за няколкото месеца, прекарани без мустаци в Уай. Беше натрупал малко килограми около талията и въобще бе започнал да прилича на добре задоволен представител на средната класа. Дори далянският му акцент се позагуби.

Той свали лекия си комбинезон и каза:

— И как е старият рожденик?

— Не може да се примири. Почакай, сине, почакай. Скоро ти ще си празнуваш четиридесетгодишнината. Ще видим дали ще ти се струва смешно.

— Няма да е толкова смешно, колкото на шестдесет.

— Стига сте се шегували — вметна Манела, която разтриваше ръцете на Рейч, за да ги стопли.

Селдън разпери длани:

— Не правим добре, Рейч. Жена ти счита, че всички тия приказки за шестдесетата ми годишнина са накарали малката Уонда да изпадне в размисли за възможността да умра.

— Наистина ли? — попита Рейч. — Значи това е обяснението. Отбих се да я видя и тя моментално ми довери, че е сънувала лош сън. Че ще умреш ли?

— Очевидно — отвърна Селдън.

— Ех, ще й мине. Не можеш да спреш лошите сънища.

— Според мен не е толкова безобидно — рече Манела. — Тя се е замислила здравата, което не й е полезно. Смятам да разбера откъде е дошло.

— Както кажеш, Манела — съгласи се Рейч. — Ти си скъпата ми женичка и каквото кажеш за Уонда, става — и той пак приглади мустаците си.

Скъпата му женичка! Съвсем не беше лесно да я направи своя скъпа женичка. Рейч помнеше какво бе отношението на майка му към тази възможност. Ще ми говорят за кошмари! Не друг, а той сънуваше постоянно кошмари, в които трябваше отново и отново да се среща с разгневената Дорс Венабили.

5

Първият ясен спомен на Рейч след излизането му от предизвиканото чрез десперанцата изпитание бе, че го бръснат.

Почувства как виброострието се движи по бузата му и слабо рече:

— Бръснарю, не пипай около горната ми устна. Искам си пак мустаците.

Бръснарят, който вече беше получил указания от стария Селдън, му поднесе едно огледало, за да го успокои.

Седналата на леглото му Дорс Венабили каза:

— Остави го да работи, Рейч. Не се вълнувай.

Младежът веднага обърна очи към нея и се умълча. Когато бръснарят си отиде, Дорс попита:

— Как се чувстваш, Рейч?

— Скапан — промърмори той. — Толкова съм потиснат, че не мога да издържа.

— Това е последица от десперанцата, която са ти давали. Ефектът постепенно ще изчезне.

— Не ми се вярва. Колко мина оттогава?

— Няма значение. Ще отнеме известно време. Бяха те претъпкали.

Той неспокойно се озърна:

— Манела идвала ли е да ме види?

— Оная жена ли? — (После свикна да чува Дорс да говори за Манела с тези думи и този тон.) — Не. Още не си за посетители.

И като разгада изражението на лицето му, Дорс добави:

— Аз правя изключение, Рейч, защото съм ти майка. И за какво тая жена трябва да идва? Не си много за гледане.

— Това е още една причина да я видя — промърмори Рейч. — Искам да ме види в най-лошото ми състояние — той обезсърчено се обърна на хълбок. — Искам да спя.

Дорс Венабили поклати глава. По-късно същия ден тя каза на Селдън:

— Не знам какво ще правим с Рейч. Станал е съвсем неразумен.

Селдън отвърна:

— Той не е добре, Дорс. Дай му възможност да се съвземе.

— Непрекъснато мрънка за оная жена, как й беше името?

— Манела Дюбанка. Не е трудно за помнене.

— Мисля, че планира да имат общо домакинство. Да живее с нея. Да се ожени за нея.

Селдън вдигна рамене:

— Рейч е на тридесет — достатъчно е възрастен да решава сам.

— Навярно трябва да кажем нещо като негови родители.

Хари въздъхна:

— Сигурен съм, че вече си го казала, Дорс. И щом вече си го казала, сигурен съм, че Рейч ще направи каквото той иска.

— Това ли ти е последната дума? Смяташ да не си мръднеш пръста, докато той се кани да се ожени за такава жена?

— Какво очакваш да сторя, скъпа? Манела спаси живота му. Нима вярваш, че Рейч ще го забрави? Ако е там въпросът, тя спаси и моя живот.

Последните думи наляха масло в огъня. Дорс рече:

— И ти също я спаси. Квит сте.

— Не може да се каже…

— Разбира се, че може. Тия вагабонти, военните, които сега управляват Империята, щяха да я заколят, ако ти не се беше намесил и не им бе продал оставката си и своята поддръжка, та да я отървеш.

— Макар и да съм квит с Манела, което не мисля, че е вярно, Рейч не е. И, Дорс, скъпа, на твое място много бих внимавал да не използвам такива злощастни определения, за да опиша нашето правителство. Времената днес не са толкоз спокойни, както когато управляваше Клеон, и винаги ще се намерят доносници, дето ще повторят какво са те чули да говориш.

— Голяма работа. Тая жена не ми харесва. Предполагам, че това поне е разрешено.

— Положително е разрешено, но е безполезно.

Хари се втренчи в пода и потъна в размисли. Обикновено непроницаемите черни очи на Дорс сега блестяха от ярост. Селдън вдигна поглед:

— Дорс, бих искал да знам защо. Защо толкова не харесваш Манела? Ако не бе действала тъй бързо, двамата с Рейч отдавна щяхме да сме мъртви.

Дорс изстреля в отговор:

— Да, Хари. Помня го по-добре от всеки друг. И ако тя не се бе оказала там, аз нямаше да успея да направя каквото и да било, за да предотвратя убийството ти. Сигурно си мислиш, че трябва да съм й благодарна. Само че всеки път, щом погледна тая жена, тя ме подсеща за моя провал. Знам, че това не са съвсем рационални чувства, но някак си не мога да ги обясня. Така че не ме моли да я харесам, Хари. Не мога.

Ала на следващия ден дори Дорс Венабили трябваше да отстъпи, когато докторът рече:

— Вашият син иска да види една жена на име Манела.

— Той не е в състояние да приема посетители — отсече Дорс.

— Точно напротив, в състояние е. Оправя се бързо. Освен това настоява, и то много упорито. Не зная дали ще бъде мъдро да му отказваме.

Тогава доведоха Манела и Рейч я приветства прочувствено и показа първите слаби признаци, че е щастлив след пристигането си в болницата.

Той направи към Дорс лек отпъждащ жест, който не можеше да бъде изтълкуван погрешно. Майката стисна устни и излезе.

И дойде денят, когато Рейч съобщи:

— Тя ще ме има, мамо.

— Да не очакваш да се изненадам, глупако? — възкликна Дорс. — Разбира се, че ще те има. Ти си единственият й шанс. Както сега е опозорена и изритана от сигурността…

— Мамо — каза Рейч, — ако се опитваш да ме загубиш, това е сигурният начин. Не говори такива неща.

— Мисля единствено за твоето добро.

— Благодаря, обаче сам ще мисля за своето добро. Аз не съм нечия индулгенция за порядъчност, така че, ако обичаш, престани да разсъждаваш по въпроса. Не съм голям красавец. Нисък съм. Татко вече не е Първи министър и произношението ми е съвсем като на човек от долната класа. С кое у мен би могла да се гордее? Тя може да си намери далеч по-добра партия, но иска мен. И, да ти кажа, аз също я искам.

— Само че знаеш каква е.

— Естествено, че знам каква е. Жена, която ме обича. Тя е жената, която аз обичам. Ето каква е.

— А преди да се влюбиш в нея, какво е правила? Разбрал си туй-онуй от онова, което е трябвало да върши, докато е била в нелегалност в Уай — и ти си бил една от нейните „задачи“. Колко още е имало? Ще успееш ли да живееш с миналото й? С нещата, които е изпълнявала в името на дълга? Сега можеш да си позволиш да се държиш като идеалист, само че някой ден ще се скарате за пръв път — или за втори, или за деветнадесети — и ти ще се изпуснеш и ще й викнеш: „Ку…!“

Рейч гневно изрева:

— Не го казвай! Когато се караме, ще я наричам неразумна, ирационална, заядлива, ревла, без акъл — с един милион епитети, дето ще отговарят на положението. И тя също ще си намери думи за мен. Обаче всички те ще са разумни думи, които могат да бъдат взети обратно, щом караницата свърши.

— Така си мислиш, но само почакай, докато се случи.

Рейч пребледня:

— Майко, ти си с баща ми от близо двадесет години. С него човек трудно може да не е съгласен, ала се е случвало двамата да спорите. Аз съм ви чувал. През всичките тези двадесет години той казвал ли ти е нещо, което по някакъв начин да подлага на съмнение твоята роля на човешко същество? Ако там е въпросът, правил ли съм го аз самият? Можеш ли да ме накараш сега да го направя, независимо колко съм ядосан?

Дорс застина. Лицето й не изразяваше емоциите й по начина, по който биха го сторили лицата на Рейч или Селдън, но беше ясно, че за момента не е в състояние и дума да отрони.

— Всъщност — продължи Рейч, използвайки временното си предимство (при което се чувстваше ужасно, че го върши) — работата е там, че ти ревнуваш, понеже Манела спаси живота на татко. Ти не искаш никой друг освен теб да го прави. Е, не си имала шанса да го спасиш. Би ли предпочела тя да не беше застреляла Андорин и татко да е мъртъв? А също и аз?

Дорс отвърна със сподавен глас:

— Той настоя да иде сам да посрещне градинарите. Не ми позволи да ида с него.

— Но в случая Манела не е виновна.

— Затова ли искаш да се ожениш за нея? От благодарност?

— Не. От любов.

Така и стана, ала след церемонията Манела каза на Рейч:

— Майка ти може и да дойде на сватбата, защото ти си пожелал, обаче изглежда съвсем като някой от онези буреносни облаци, които понякога пускат да се реят под купола.

Рейч се разсмя:

— Лицето й не става за буреносен облак. Просто си въобразяваш.

— Ни най-малко. Как ли ще я накараме да ни даде възможност?

— Просто ще бъдем търпеливи. Тя ще го надмогне.

Но Дорс Венабили не го надмогна.

Уонда се роди две години подир сватбата. Манела и съпругът й не можеха и да очакват по-добро отношение към детето от страна на Дорс, ала майката на Уонда завинаги остана „оная жена“ за майката на Рейч.

6

Хари Селдън се бореше с меланхолията. Един след друг Дорс, Рейч, Юго и Манела му четяха конско. Всички се бяха обединили да го убеждават, че шестдесет години още не са старост.

Те просто не разбираха. Когато за пръв път му мина мисълта за психоисторията, Селдън беше на тридесет години; на тридесет и две изнесе своята знаменита лекция пред Конгреса, а после сякаш всичко му се случи едновременно. След краткия си разговор с Клеон той хукна по Трантор и срещна Демерцел, Дорс, Юго и Рейч, да не говорим за хората от Микоген, Дал и Уай.

Беше на четиридесет години, когато стана Първи министър, и на петдесет, когато напусна поста. Сега закръгляше шестдесет.

Бе посветил три десетилетия на психоисторията. Колко още щяха да му трябват? Още колко щеше да живее? Щеше ли най-накрая да умре, без да е завършил Психоисторическия проект?

„Не ме безпокои смъртта“ — казваше си той. Безпокоеше го мисълта да остави Проекта недовършен. Отиде да види Юго Амарил. Напоследък с разрастването на Психоисторическия проект те някак си се бяха отдалечили един от друг. През първите години в Стрилинг нещата бяха прости (Селдън и Амарил работеха заедно) и нямаше сподвижници. Днес…

Амарил наближаваше петдесетте — вече не бе съвсем млад — и донякъде беше загубил живеца си. През цялото туй време не бе проявил интерес към нищо друго освен към психоисторията: никакви компании, никакво хоби, никаква допълнителна дейност.

Той примигва срещу Хари, който не можа да се удържи да не забележи промяната във вида му. До известна степен тя навярно се дължеше на факта, че на Юго му се наложи да реконструира очите си. Сега виждаше отлично, ала очите му стояха някак неестествено и бе придобил навика да примигва бавно. Това го правеше да изглежда сънлив.

— Как мислиш, Юго? — рече Селдън. — Има ли светлинка в края на тунела?

— Светлинка? Да, има — кимна Амарил. — Тоя новият, Тамуил Илар. Знаеш го, разбира се.

— А, да. Нали аз го назначих? Много енергичен и агресивен. Как се държи?

— Не мога да кажа, че с него ми е наистина приятно, Хари. Смее се толкоз високо, че ми лази по нервите. Но инак е блестящ. Тази нова система уравнения идеално пасва на първичния радиант. Изглежда, че са заобиколили проблема за хаоса.

— Изглежда или са го заобиколили?

— Доста е рано да преценя, обаче много се надявам. Опитах няколко неща, които щяха да ги съсипят, ако не струваха, но новите уравнения ги издържаха всичките. Започвам да си мисля за тях като за ахаотични по принцип.

— Не мога да си представя — отбеляза Селдън, — че сме направили що-годе сериозна проверка на тези уравнения.

— Не, не сме я направили, макар да накарах половин дузина хора да се занимават с това, включително Илар, разбира се — Амарил пусна първичния си радиант, който беше точно толкова съвършен, колкото и Селдъновият, и се загледа как редовете на светещите знаци се заизвиваха във въздуха — твърде малки,твърде фини, за да бъдат прочетени без увеличение. — Като прибавим новите уравнения, може би ще бъдем в състояние да започнем да предвиждаме.

— Всеки път, когато сега проучвам първичния радиант — каза замислено Селдън, — се чудя на електролупата и на факта колко плътно пресова материала в линиите и кривите на бъдещето. Тя не беше ли също идея на Илар?

— Да, с помощта на Синда Моната, която я проектира.

— Хубаво е, че в Проекта има нови и умни мъже и жени. Това някак ме примирява с перспективата.

— Мислиш ли, че някой като Илар може един ден да оглави Проекта? — попита Амарил, докато все още изучаваше първичния радиант.

— Може би. След като ние с теб се оттеглим или умрем.

Юго Амарил сякаш се отпусна и изключи устройството:

— Бих желал да приключим задачата, преди да се оттеглим или умрем.

— И аз, Юго. И аз.

— Психоисторията ни води съвсем добре през последните десет години.

Това до голяма степен беше вярно, но Селдън знаеше, че няма особена причина да триумфира. Нещата си вървяха гладко и без резки изненади.

Психоисторията бе предсказала — по много мъгляв и неопределен начин, — че след смъртта на Клеон Центърът ще се закрепи, и стана точно така. Трантор беше относително спокоен. Въпреки убийството и края на династията Центърът наистина удържа.

Удържа под натиска на военното управление — Дорс бе твърде права да говори за хунтата като „онези вагабонти, военните“. Без да сбърка, би могла да стигне и по-далеч в обвинението си. Независимо от това те бяха скрепили Империята и още известно време щяха да я държат обединена. Може би достатъчно дълго, за да позволят на психоисторията да играе активна роля в задаващите се събития.

Напоследък Юго приказваше за възможното установяване на Фондации — отделни, изолирани, необвързани от гигантската Империя, — които да послужат като семена на развитието през наближаващите тъмни епохи и на една нова и по-добра система. Самият Селдън работеше върху последиците от подобна подредба.

Времето обаче не му стигаше и той чувстваше (с известна болка), че не му достига и младост. Мозъкът му, макар стабилен и пробивен, нямаше същата пъргавина и плодовитост, както на тридесет лазарника, и професорът знаеше, че с всяка изминала година ще ги притежава във все по-малка степен.

Навярно би следвало да възложи задачата на младия и блестящ Илар, като го освободи от всичко останало. Хари Селдън трябваше да си признае със срам, че тази възможност не го въодушевява. Не искаше да е измислил психоисторията само за да дойде някой младеж и да обере плодовете на славата. Всъщност нека го кажем по най-грозния начин, Селдън ревнуваше от Илар и го съзнаваше достатъчно, та да се срамува от чувствата си.

Но независимо от не дотам рационалните си емоции щеше да му се наложи да разчита на други по-млади мъже, колкото и да му бе неприятно. Психоисторията вече не беше запазен периметър за него и Юго Амарил. Десетте години като Първи министър я бяха превърнали в голямо, одобрявано и издържано от правителството начинание и за негова силна изненада, след като се оттегли от поста си и се върна в университета, то порасна още повече. Хари правеше физиономии при тежкото му и помпозно официално название: Селдънов психоисторически проект към Стрилингския университет. Ала болшинството хора го наричаха просто Проекта.

Военната хунта очевидно виждаше в него възможно политическо оръжие и докато го възприемаше по тоя начин, финансирането не беше проблем. Кредитите направо се лееха. В замяна трябваше да се изготвят годишни отчети, които обаче бяха съвсем мъгляви. Докладваха се само странични въпроси и даже и при това положение математическият им апарат едва ли бе от компетентността на който и да е член на хунтата.

Когато си тръгваше от своя стар помощник, беше наясно, че Амарил е най-малкото доволен от линията, по която се развива психоисторията. Въпреки всичко Селдън усети как депресията пак хвърли тежкото си наметало върху него.

Реши, че се дразни от наближаващото празненство по случай рождения ден. Беше замислено като весел празник, но за Хари то дори не бе жест на подкрепа, ами само подчертаваше възрастта му.

Освен туй празненството обърка навиците му, а Селдън беше човек на навика. Неговият офис и още няколко от съседните бяха изнесени и от десетина дни не можеше да работи нормално. Предполагаше, че личният му кабинет ще бъде превърнат в зала на славата и че още много време ще мине, преди да се върне към своите занимания. Единствен Амарил абсолютно бе отказал да се премести и успяваше да поддържа кабинета си.

Хари Селдън с раздразнение се чудеше на кого ли му е хрумнало да забърка цялата тази каша. Разбира се, не на Дорс — тя го познаваше прекалено добре. Нито пък на Амарил или Рейч, които никога не си спомняха и за собствените си рождени дни. Подозираше, че е Манела и даже разговаря с нея по въпроса.

Тя му призна, че е участвала с всички сили и е дала нареждането за подготовката, но каза, че идеята за тоя празник й е била подхвърлена от Тамуил Илар. „Блестящ — помисли Селдън. — Блестящ във всичко.“

Той тежко въздъхна. Да можеше рожденият ден вече да е отшумял.

7

Дорс подаде глава през вратата:

— Мога ли да вляза?

— Разбира се, че не. Защо си мислиш, че ще ти разреша?

— Обикновено не стоиш тук.

— Знам — въздъхна Селдън. — Натириха ме от мястото ми заради тъпия рожден ден. Ще ми се вече да е минал.

— Ето, виждаш ли? Щом на оная жена й дойде някоя идея в главата, тя я поема и я раздува като Големия взрив.

Хари веднага се извъртя на другата страна:

— Хайде де. Тя го прави за добро, Дорс.

— Я ме остави на мира с това правене на добро — каза Дорс. — Както и да е, дошла съм да обсъдим нещо друго. Нещо, което може да се окаже важно.

— Давай. Какво?

— Говорих с Уонда за съня й… — тя се поколеба.

Нейде дълбоко от гърлото на Селдън излезе гъргорещ звук и той рече:

— Не ми се вярва. Я го зарежи.

— Няма. Даде ли си труд да я разпиташ за подробности от този сън?

— Защо да измъчвам малката с това?

— Рейч не я е питал, нито пък Манела. Оставили сте го на мен.

— Е, защо ти е да я тормозиш, като я разпитваш?

— Защото имам усещането, че трябва да го направя — мрачно обясни Дорс. — Първо на първо, тя не го е сънувала в леглото си вкъщи.

— Тогава къде е била?

— В твоя кабинет.

— Какво е дирила там?

— Искала да види мястото, където ще бъде празненството, и влязла в кабинета ти, но, разбира се, вътре нямало нищо за гледане, понеже всичко било почистено заради приготовленията. Креслото ти обаче стояло там. Онова голямото — с високата облегалка и високите подпорки за ръцете, — потрошеното, дето не ми даваш да го сменя.

Хари въздъхна, сякаш се върна към някакъв проточил се във времето спор:

— Не е потрошено. Не искам ново кресло. Продължавай.

— Тя се свила в креслото ти и започнала да размишлява над факта, че може би ти всъщност не възнамеряваш да устройваш празненство, и настроението й се развалило. Казва, че сетне трябва да е заспала, защото не си спомняла нищо ясно, освен че в съня й имало двама мъже — не жени, сигурна е, — двама мъже, които говорели.

— И за какво са говорили?

— Не помни точно. Нали знаеш колко е трудно в такива случаи да се сетиш за детайлите? Но твърди, че било за умирането, и си помислила, че се отнася за теб, понеже си толкова стар. И запомнила ясно три думи: „синдром на лимонада“.

— Какво?

— Синдром на лимонада.

— Това пък какво значи?

— Не знам. Във всеки случай разговорът приключил, мъжете излезли, а тя останала в креслото — вцепенена и уплашена — и оттогава е все разстроена.

Селдън се замисли над чутото от Дорс. После рече:

— Слушай, скъпа, можем ли да придаваме толкоз голямо значение на един детски сън?

— Хари, първо следва да се запитаме, дали наистина е било сън.

— Какво имаш предвид?

— Уонда не твърди, че е сънувала. Казва, че трябва да е заспала. Това са нейни думи. Не казва, че е заспала, а че трябва да е заспала.

— И какво заключение вадиш оттук?

— Може би се е унесла в полудрямка и в такова състояние е чула двама души — истински хора, не сънувани — да разговарят.

— Истински? Да говорят, че ще ме убият чрез синдром на лимонадата?

— Да, нещо подобно.

— Дорс — твърдо забеляза Селдън — зная, че непрекъснато предугаждаш разни опасности, насочени срещу мен, но туй е вече много. Защо някой ще иска да ме убие?

— Досега на два пъти са се опитвали.

— Да, обаче помисли при какви обстоятелства. Първият опит беше малко след като Клеон ме назначи за Първи министър. Естествено това бе обидно за отдавна установената дворцова йерархия и ме приеха на нож. Няколко души решиха, че могат да оправят нещата, ако се отърват от мен. Втория път джоуранъмитите се мъчеха да завземат властта и смятаха, че точно аз им преча — плюс ненормалното желание на Намарти да се реваншира. За щастие и двата опита за убийство не успяха, ала защо сега трябва да има трети? Вече не съм Първи министър от десет години насам. Аз съм само един остаряващ математик в оставка и положително няма кой да се страхува от моя милост. Джоуранъмитите са изкоренени и унищожени, Намарти отдавна е екзекутиран. Никой няма абсолютно никаква мотивация да иска да ме убие. Така че, моля те, Дорс, успокой се. Когато се разтревожиш заради своя Хари, ставаш неуравновесена, което пък още повече те изнервя, а на мен това не ми се ще.

Дорс отмести стола си и се наведе над бюрото на Селдън:

— Лесно ти е да казваш, че няма причина да те убият, но причина не е нужна. Сегашното ни правителство е съвършено безотговорно и ако пожелаят…

— Стига! — високо изкомандва мъжът. После добави много тихо: — Нито дума повече, Дорс. Нито думичка против правителството. Това може да ни навлече белята, която предвиждаш.

— Само ти говоря, Хари.

— В момента е така, обаче ако ти стане навик да приказваш глупости, не се знае кога ще се изтървеш пред друг човек — пред някой, който ще бъде доволен да докладва за теб. Просто се научи, като нещо крайно необходимо, да се въздържаш от политически коментари.

— Ще се опитам, Хари — рече Дорс, но не успя да скрие възмутената нотка в гласа си. Обърна се на токове и излезе.

Селдън се загледа след нея. Дорс бе поостаряла елегантно, толкова елегантно, че от време на време изглеждаше като че ли изобщо не е докосната от старостта. Макар и само две години по-млада от съпруга си, тя далеч не се беше променила колкото него през тия близо три десетилетия, прекарани заедно. Естествено, че косата й леко сребрееше, ала под сивото все още светеше с младежки блясък. Бе поотслабнала; гласът й звучеше мъничко хрипкаво и, разбира се, обличаше се, както подобава на жена на средна възраст. Нейните движения обаче бяха все тъй ловки и бързи, сякаш не позволяваше нищо да наруши способността й да защищава Хари в случай на внезапна опасност.

Той въздъхна. Фактът, че бе охраняван — повече или по-малко против волята му през цялото време, — понякога се превръщаше в тежък товар.

8

Почти веднага след това Манела дойде да го види.

— Хари, извинявай, но какво каза Дорс?

Селдън пак вдигна поглед. Само го прекъсваха.

— Нищо важно. За съня на Уонда.

Устните на Манела се присвиха:

— Знаех си. Уонда ми съобщи, че Дорс я е разпитвала. Защо не остави детето на мира? Човек може да си помисли, че сънуването на някой лош сън е тежко престъпление.

— Всъщност — успокояващо заяви Хари Селдън — стана дума за онова, което малката си е припомнила като част от съня. Не знам дали ти е казала, обаче очевидно е чула насън за някакъв „синдром на лимонада“.

— Хм! — Манела помълча няколко мига. — Едва ли има особено значение. Уонда умира за лимонада и очаква здравата да си пийне на празненството. Обещах й, че ще й намеря лимонада с микогенски капки, и тя само за нея си мисли.

— Значи ако чуе нещо, което звучи горе-долу като тази дума, в ума си ще го преведе точно така?

— Да, защо не?

— В такъв случай, като изключим това, какво смяташ, че е било казано в действителност? Трябва да е чула нещо, за да го изтълкува погрешно.

— Не вярвам, че непременно трябва да е чула нещо. Защо придаваме толкова голямо значение на съня на едно момиченце? Моля те, повече не искам никой да му говори за инцидента. Много се разстройва.

— Съгласен. Ще се погрижа Дорс да не зачеква вече темата — поне с Уонда.

— Чудесно. Хари, хич не ме интересува, че е баба на Уонда. В края на краищата аз съм й майка и моето мнение е най-важното.

— Абсолютно — успокояващо каза Селдън и когато Манела излезе, погледна след нея. Това бе още един допълнителен товар — непрестанното съперничество между двете жени.

9

Тамуил Илар беше на тридесет и шест и се включи в Селдъновия психоисторически проект като старши математик преди четири години. Бе висок, с постоянен блясък в очите и нещо повече от следа на самоувереност.

Косата му лъщеше кестенява и леко начупена, което лесно се забелязваше, понеже я носеше доста дълга. Смееше се някак отсечено, ала що се отнася до математическите способности, нямаше грешка.

Илар беше привлечен от университета в Западен Манданов и Селдън винаги се усмихваше, когато се сетеше колко го подозираше Юго Амарил отначало. Но пък и Амарил подозираше всекиго. Дълбоко у себе си (Хари бе сигурен) бившият топлотехник имаше чувството, че психоисторията трябва да остане запазен периметър за него и за Селдън. Сега обаче дори Юго беше склонен да признае членството на Илар в групата, което страхотно облекчаваше собственото му положение. Веднъж той каза:

— Неговите техники за избягване на хаоса са уникални и очарователни. Никой друг в Проекта не би могъл да ги разработи като него. На мен нищо подобно не ми е хрумвало. На теб също, Хари.

— Ами — измърмори Селдън сърдито, — остарявам.

— Само да не се смееше толкоз високо тоя човек — рече Амарил.

— Хората не могат да контролират как да се смеят.

И все пак истината беше, че професор Селдън с мъка приемаше Илар. Бе почти обидно, че той самият изобщо не се е и доближил до ахаотичните уравнения, както днес ги наричаха. Хари Селдън не се тормозеше, че не се е сетил за принципа, на който се основаваше електролупата — това не влизаше точно в неговата област. За ония уравнения обаче действително би трябвало да се досети или поне да стигне близо до тях.

Опита се да поспори със себе си. Сам беше разработил цялата основа на психоисторията, а пък ахаотичните вериги следваха естествено от тази основа. Би ли могъл преди три десетилетия Тамуил Илар да извърши онова, което Селдън бе извършил? Твърдо вярваше, че не би могъл. И толкова ли беше важно, че Илар е измислил принципа на ахаотизма, след като почвата за него вече е била подготвена?

Всичко това бе напълно разумно и напълно вярно, но Хари Селдън все още усещаше някаква неловкост, когато се срещнеше с Тамуил. Просто беше малко сприхав. Уморената старост срещу пищната младост. Илар никога не му бе давал очевиден повод да почувства разликата в годините. Никога не пропускаше да покаже на Селдън цялото си уважение или по някакъв начин да намекне, че по-възрастният мъж още е в разцвета на силите си.

Разбира се, младият колега беше заинтересован от наближаващите празници и дори, както се оказа, пръв бе предложил да се чества рожденият му ден. (Дали тук нямаше нагъл намек за възрастта на професора? Хари отхвърли тая възможност. Да повярва на това би означавало, че започва да усвоява подозрителността на Дорс.)

Сега Илар тръгна към него и рече:

— Маестро… — и Селдън, както винаги, примигна. Предпочиташе старшите участници в Проекта да го наричат Хари, ала туй изглеждаше прекалено дребна работа, за да вдига патърдия.

— Маестро — подзе Илар, — говори се, че са ви повикали на среща с генерал Тенар.

— Да. Той е новият водач на военната хунта и предполагам, че иска да ме види във връзка с психоисторията. Непрекъснато ме питат за нея още от времето на Клеон и Демерцел.

(Новият водач! Хунтата беше като калейдоскоп: периодично някои членове изпадаха в немилост, а други се издигаха от неизвестността.)

— Но доколкото разбирам, той желае да се срещнете сега — точно посред празненството.

— Е, няма значение. Всички вие можете да празнувате и без мен.

— Не, маестро, не можем. Надявам се, че няма да имате нищо против, обаче се събрахме няколко души и се обадихме в Двореца да отложим срещата с една седмица.

— Какво? — рече Селдън раздразнен. — Това май е било доста нахално от ваша страна, пък и рисковано.

— Но мина съвсем добре. Те я отложиха, а на вас тази седмица ще ви трябва.

— Защо ще ми трябва цяла седмица?

Илар се поколеба:

— Маестро, мога ли да говоря откровено?

— Разбира се, че можеш. Искал ли съм някога някой от вас да не ми говори откровено?

Тамуил Илар леко се изчерви, светлата му кожа порозовя, ала гласът му остана твърд:

— Не ми е лесно да го кажа, маестро. Вие сте гений в математиката. Никой в Проекта не се съмнява в това. Никой в Империята — ако ви познава и разбира от наука — не би проявил и най-малкото съмнение. Човек обаче не може да бъде универсален гений.

— Знам го не по-зле от теб, Илар.

— Естествено, че го знаете. На вас по-конкретно ви липсва умението да се оправяте с обикновените хора — да кажем с глупавите. Липсват ви известна непочтеност, известна способност да заобикаляте въпросите и ако общувате с някой, дето хем има власт, хем е малко нещо глупав, лесно можете да вкарате Проекта и, ако е там въпросът, собствения си живот в опасност, просто защото сте прекалено прям.

— Какво значи туй? Да не съм се вдетинил изведнъж? Доста време съм се разправял с политици. Може би ще си припомниш, че десет години съм бил Първи министър.

— Простете, маестро, но не бяхте изключително ефективен. Имали сте си работа с Първия министър Демерцел, който според всички сведения е бил твърде интелигентен, и с Император Клеон, който е бил много приятелски настроен. Сега ще се сблъскате с хора военни, които не са нито интелигентни, нито приятелски настроени, а това е съвършено различно нещо.

— Разправял съм се дори с военни и съм оцелял.

— Не и с генерал Дъгал Тенар. Той е съвсем друга песен. Познавам го.

— Познаваш го? Ти си се срещал с него?

— Не лично, ала генералът е от Манданов (който, както знаете, е моят сектор) и там той беше известен фактор, преди да се присъедини към хунтата и да се издигне в нея.

— И какво ще кажеш за Тенар?

— Невежа, суеверен, гневлив. Не е човек, с когото ще се оправите лесно или безопасно. Можете да използвате тази седмица да разработите начини как да се държите с него.

Селдън захапа долната си устна. В приказките на Илар имаше нещо и Хари трябваше да приеме факта, че макар да крои свои собствени планове, може да се окаже трудно да манипулира една глупава, самомнителна, избухлива личност, която отгоре на всичко разполага със съкрушителна власт. Той обезпокоено каза:

— Ще се справя някак си. Във всеки случай днес военната хунта на Трантор е в нестабилно положение. Тя вече се крепи по-дълго, отколкото изглеждаше възможно.

— Това проверявали ли сме го? Не знаех, че сме изчислявали стабилността на хунтата.

— Амарил спретна няколко сметки с твоите ахаотични уравнения — Селдън направи малка пауза. — Между другото натъкнах се да ги споменават като уравненията на Илар.

— Не и аз, маестро.

— Надявам се, че нямаш нищо против, но не искам това да се случва. Психоисторическите елементи трябва да се описват функционално, а не персонално. Щом се намесят личности, появяват се лоши чувства.

— Ясно ми е и съм напълно съгласен, Маестро.

— Всъщност — с нотка на виновност рече професорът — винаги съм усещал, че не е редно да говорим за основните Селдънови уравнения на психоисторията. Проблемът е там, че този термин е използван толкова години и не е практично да се опитваме да го променяме.

— Ако ме извините, маестро, ще отбележа, че вие сте изключение. Мисля, никой не би оспорил, че откриването на психоисторическата наука се дължи изцяло на вас. Само че с ваше позволение бих желал да се върна на срещата ви с генерал Тенар.

— Какво повече да бистрим за нея?

— Все се чудя дали няма да е по-добре, ако вие нито го видите, нито разговаряте с него, нито си имате някакво вземане-даване.

— Как да го избягна, като ме кани на среща?

— Бихте могли да се престорите на болен и да изпратите някой друг вместо вас.

— Кого?

Илар не отвърна, но мълчанието му бе красноречиво.

— Доколкото разбирам, теб — рече Селдън.

— Дали не трябва точно това да направим? Аз съм съгражданин по сектор на генерала, което би имало известно значение. Вие сте човек зает, годините ви са напреднали и няма да е трудно Тенар да повярва, че не сте съвсем добре. И ако го видя аз, а не вие — моля да ме извините, маестро, — ще мога да шикалкавя и маневрирам доста по-лесно от вас.

— Искаш да кажеш — да лъжеш.

— Ако стане нужда.

— Рискуваш прекалено.

— Не чак толкова. Съмнявам се, че ще нареди да ме екзекутират. Ако го разгневя, което е напълно възможно, бих могъл да се позова — или вие да се позовете — на моята младост и неопитност. При всички случаи ще бъде значително по-безопасно аз да се забъркам в някоя каша, отколкото вие. Мисля за Проекта — той може да напредне без мен много по-бързо, но не и без вас.

Селдън намръщено каза:

— Нямам намерение да се крия зад гърба ти, Илар. Ако генералът иска да ме види, ще ме види. Няма да треперя и да те пращам да рискуваш вместо мене. За какъв ме смяташ?

— За прям и честен човек, докато сега има нужда от някой, който не е искрен.

— Ако се наложи, ще съумея да бъда неискрен. Моля те, колега, не ме подценявай.

Другият безнадеждно сви рамене:

— Добре. Мога да споря с вас само до известна точка.

— Всъщност, Илар, бих желал да не бяхте отлагали срещата. По-скоро щях да пропусна моя рожден ден, за да се запозная с генерала, отколкото обратното. Това тържество не беше моя идея — гласът му заглъхна с ръмжене.

— Съжалявам — промълви Тамуил Илар.

— Хубаво — кимна примирено Селдън, — ще видим какво ще стане.

Той се обърна и излезе. Понякога горещо му се приискваше да направи онова, на което казваше „затягане на гайките“, та да е сигурен, че всичко ще върви, както го планира, и да не остави на подчинените си никакви пътища за маневриране. Туй обаче щеше да погълне много време, огромни усилия и щеше напълно да го лиши от каквато и да било възможност той самият да работи над психоисторията — а в добавка просто характерът му не бе такъв.

Въздъхна. Трябваше да поговори с Юго Амарил.

10

Селдън влезе без предупреждение в кабинета на Амарил.

— Юго — рязко рече, — срещата с генерал Тенар е била отложена — и се настани със съвсем кисело изражение.

На Амарил му бяха потребни обичайните няколко мига да откъсне мозъка си от работата. Накрая вдигна очи и каза:

— Какво е измислил за оправдание?

— Не той, а неколцина от нашите математици са уредили едноседмично отлагане, за да не се наруши честването на рождения ми ден. Ужасно ме раздразниха.

— Защо си ги оставил да го направят?

— Не съм ги оставял. Просто решили на своя глава да уредят нещата — сви рамене Хари. — Донякъде аз съм си виновен. Толкова време хленчих, че ставам на шестдесет, та всеки си мисли, че трябва да ме развесели, като попразнуваме.

— Разбира се, можехме да използваме тази седмица — отбеляза Амарил.

Селдън приседна по-напред и мигом застана нащрек:

— Нещо не е наред ли?

— Не. Струва ми се, че не, но нямаше да е зле още да поразчепкаме. Слушай, Хари, за пръв път от тридесет години психоисторията е стигнала дотам наистина да може да направи предвиждане. Не е кой знае какво — просто една шепа от огромния контингент на човечеството, — ала засега е най-доброто, което сме имали. Така. Искаме да се възползваме от обстоятелствата, да разберем как действа, да си докажем, че психоисторията е онова, което си мислим: предсказваща наука. Тъй че няма да е излишно да се уверим, че не сме прозяпали нещо. Дори и дребното предсказание е сложно и още някоя седмица проучване би била добре дошла.

— Отлично. Преди да ида да видя генерала, ще си поговоря с теб по въпроса, та да въведем нужните промени в последната минута. Междувременно, Юго, не допускай да изтече каквато и да е информация за това към останалите — към никого. Ако се издъним, не искам хората от Проекта да се обезсърчат. Двамата ще си преглътнем провала и ще продължим да опитваме.

Рядка, изпълнена с копнеж усмивка мина по лицето на Амарил:

— Двамата с тебе. Помниш ли кога бяхме наистина само двамата?

— Помня много добре и не си мисли, че ония дни не ми липсват. Нямахме възможност да работим с…

— Нямахме даже първичния радиант, да не говорим за електролупата.

— Но това бяха щастливи дни.

— Щастливи — рече Амарил и кимна.

11

Университетът беше преобразен и Хари Селдън не можеше да сдържи задоволството си.

Централните помещения от комплекса на Проекта изведнъж се изпъстриха и осветиха и холограми запълниха въздуха с подвижни тримерни изображения на Селдън, които възникваха тук и там по различно време. Ето я усмихнатата и малко по-младолика Дорс Венабили… все още недодялания тийнейджър Рейч… Хари и Амарил, невероятно млади, приведени над компютрите си. За кратко се мярна дори Ето Демерцел и образът му опари сърцето на Селдън с копнеж за стария приятел и за сигурността, която бе чувствал преди заминаването му.

На холографиите никъде не се появяваше Император Клеон. Не че нямаше негови портрети, но при управлението на хунтата не беше мъдро да се припомня на хората за предишната Империя.

Изображенията се изляха навън и започнаха да насищат помещение след помещение, сграда след сграда. Кой знае как бяха намерили време да превърнат целия университет в екран, подобен на който рожденикът нито бе виждал, нито някога си бе представял. Дори светлините на купола бяха приглушени, та да се получи изкуствена нощ, на чийто фон празникът щеше да блести в продължение на три дни.

— Три дни! — каза Селдън полувпечатлен, полуужасен.

— Три дни — повтори Дорс Венабили, кимайки. — На по-малко университетът нямаше да се съгласи.

— Ами разходите? Трудът? — намръщи се Хари.

— В сравнение с това, което си свършил за науката — рече Дорс, — разходите са минимални. А трудът беше изцяло доброволен. Студентите се включиха и се погрижиха за всичко.

Появи се панорама на Стрилингския университет от птичи поглед. Селдън се загледа в нея и усмивка си проби път на лицето му.

— Ти си доволен — забеляза Дорс. — Няколко месеца не прави нищо друго, освен да мърмориш как не искаш никакво празнуване, защото си остарял, пък сега само се погледни.

— Ех, доста е ласкателно. Нямах представа, че може да организират нещо такова.

— Защо не? Хари, ти си икона. Целият свят — цялата Империя — знае за теб.

— Не знаят — рече Селдън, като енергично тръсна глава. — Няма и един човек от милиард, който нещичко да знае за мен, да не говорим за психоисторията. Никой, дето не е в Проекта, пък и не всеки от Проекта няма и най-бледа представа как работи психоисторическата наука.

— Това е без значение, Хари. Работата е в теб. Даже и квадрилионите, които въобще не са чували за твоя живот или за труда ти, помнят, че Хари Селдън е най-великият математик в Империята.

— Е — въздъхна Селдън, като се огледа, — в момента точно така ме карат да се чувствам. Но три дни и три нощи! Ще направят всичко на трески.

— Няма. Всички записи са в хранилищата. Компютрите и останалото оборудване също са на сигурно място. Студентите създадоха истинска служба за охрана, тъй че нищо няма да бъде повредено.

— Ти си се погрижила за това, нали, Дорс? — усмихна й се влюбено Хари.

— Бяхме няколко души. В никакъв случай не бях само аз. Твоят колега Тамуил Илар работи с невероятно настървение.

Селдън се навъси.

— Имаш ли проблеми с Илар? — запита Дорс.

— Продължава да ми вика маестро.

Жената поклати глава:

— Да, ужасно престъпление.

Той го пусна покрай ушите си и добави:

— И освен това е млад.

— Толкоз по-лошо. Хайде, Хари, ще трябва да се научиш да остаряваш елегантно. Като начало следва да покажеш, че действително се забавляваш. Туй ще зарадва останалите и те самите ще могат да се веселят по-добре, така че сигурно ще пожелаеш да го направиш. Хайде, поразходи се. Не се крий тук при мен. Поздравявай всички, усмихвай се, питай ги за здравето. И помни, че след банкета ще трябва да произнесеш реч.

— Не харесвам банкетите и двойно повече речите.

— Тъй или иначе ще ти се наложи. Хайде, тръгвай!

Селдън драматично въздъхна и послуша съвета. Когато застана под колонадата, водеща към главната зала, фигурата му бе наистина величествена. Нямаше я някогашната широка мантия на Първия министър, нямаше ги и хеликонските одеяния, които предпочиташе като млад. Сега облеклото му говореше за високото му положение: прави панталони с ръбове като нож, а отгоре модифицирана туника. Над сърцето му със, сребърна нишка бе избродиран надписът СЕЛДЪНОВ ПСИХОИСТОРИЧЕСКИ ПРОЕКТ КЪМ СТРИЛИНГСКИЯ УНИВЕРСИТЕТ. На благородния титановосив оттенък на дрехата му той блестеше подобно фар. Очите на Хари Селдън искряха върху издълбаното от времето лице, шестдесетте му години си личаха както по бръчките, така и по бялата коса.

Той влезе в стаята, където се угощаваха децата. Тя беше съвършено опразнена, ако се изключат дървените стойки, връз които бе сложена храната. Щом го зърнаха, малчуганите се втурнаха към него, защото знаеха кой е причината за угощението, и Селдън се опита да се отскубне от протегнатите им пръстчета.

— Чакайте, деца, чакайте — каза. — Дръпнете се сега назад.

Извади от джоба си малък компютъризиран робот и го остави на пода. В една Империя без никакви роботи можеше да разчита, че механизмът ще предизвика облещване. Той имаше очертанията на дребно космато животинче, но също и способността да променя внезапно формата си (като всеки път изтръгваше писъци или детски смях), а заедно с нея се променяха звуците и движенията му.

— Гледайте го — поръча професорът, — играйте си с него и се помъчете да не го счупите. По-нататък ще има по един за всекиго от вас.

Измъкна се в коридора към главната зала и усети, че Уонда го е последвала.

— Деди — рече тя.

Естествено внучката беше нещо по-друго. Той се приведе и я вдигна високо във въздуха, превъртя я и я остави на земята.

— Добре ли се забавляваш, Уонда? — попита.

— Да — каза момичето, — обаче не влизай в тази стая.

— Защо, Уонда? Това е моята стая. Това е кабинетът, в който работя.

— Тук сънувах лошия сън.

— Знам, но нали приключихме с тоя случай? — поколеба се, сетне поведе малката към едно от креслата край стената. Седна и я сложи в скута си. — Уонда — промълви, — сигурна ли си, че е било сън?

— Мисля, че бе сън.

— Наистина ли беше заспала?

— Мисля, че да.

Изглежда, не й бе приятно да говори за това и Селдън реши да я пусне да си ходи. Нямаше смисъл да я разпитва повече.

— Дали е било сън, или не, ала е имало двама мъже и те са си говорели за синдром на лимонада, нали?

Уонда кимна неохотно.

— Уверена ли си, че ставаше дума за лимонада? — рече Селдън.

Уонда пак кимна.

— Дали не са казали нещо друго, а ти да си помислила, че са казали лимонада?

— Казаха лимоната.

Трябваше да се задоволи с този отговор.

— Добре, Уонда. Бягай сега да се забавляваш. Забрави съня.

— Да, деди — щом неприятният въпрос отпадна, тя моментално се разведри и хукна да се присъедини към другите.

Селдън тръгна да търси Манела. Доста време му отне да я намери, защото на всяка крачка го спираха, поздравяваха и заговаряха.

Накрая я зърна в далечината. Мърморейки: „Извинете… Извинете… Трябва да видя един… Извинете…“, той с мъка си проби път до нея.

— Манела — рече и я дръпна към себе си, като механично се усмихваше на всички страни.

— Да, Хари — каза тя. — Нещо не е наред ли?

— Сънят на Уонда.

— Само не ми разправяй, че тя още говори за него.

— Да, ама продължава да се безпокои. Слушай, нали тук има лимонада?

— Разбира се, децата я обожават. Пуснах две дузини различни микогенски вкусови зрънца в много малки чаши с различна форма и дечурлигата ги пробват една след друга да видят коя е най-вкусната. И възрастните я пият. Аз също. Защо не я опиташ, Хари? Чудесна е.

— Мисля си, че ако туй не е било сън и ако момичето наистина е чуло двама мъже да говорят за лимонаден синдром… — Селдън млъкна, сякаш се засрами да продължи.

— Да не смяташ, че някой е отровил лимонадата? — удиви се Манела. — Това е смешно. Досега всички деца наоколо щяха да се превиват или да са умрели.

— Знам — промърмори той, — знам.

Запъти се нанякъде и почти не забеляза Дорс, когато мина покрай нея. Тя го хвана за лакътя.

— Каква е тая гримаса? — попита. — Изглеждаш угрижен.

— Спомних си за Уондиния лимонаден синдром.

— И аз, но засега нищо не ми е хрумнало.

— Не мога да престана да мисля за възможността от отравяне.

— Престани. Уверявам те, че всеки къс храна и всяка капка на нашето парти са молекулярно проверени. Зная, че ще решиш, че пак съм изпаднала в моята типична параноя, обаче задачата ми е да те пазя и именно това правя.

— И всичко е…

— Няма отрова. Гарантирам.

Селдън се усмихна:

— Е, добре. Успокоих се. Всъщност не си мислех…

— Да се надяваме — сухо отсече Дорс. — Това, което ме безпокои далеч повече от този мит за отровата, е, че подир няколко дни се каниш да видиш онова чудовище Тенар.

— Не го наричай чудовище, Дорс. Внимавай. Заобиколени сме от уши и езици.

Тя веднага понижи глас:

— Сигурно си прав. Само се огледай. Всичките усмихнати, а кой знае кой от нашите „приятели“ ще докладва на главния и на шайката му, когато нощта мине. Ех, хора! Като си помислиш, че след тези хиляди векове все още съществува такова долно предателство. Толкова ненужно ми се вижда. Ала знам каква вреда може да нанесе. Ето защо трябва да дойда с теб, Хари.

— Не е възможно, Дорс. Само ще ми усложниш задачата. Ще ида сам и няма да имам никакви неприятности.

— Но ти въобще нямаш представа как да се оправиш с генерала.

Селдън помрачня:

— А ти имаш ли? Говориш също като Илар. И той е убеден, че аз съм един безпомощен стар глупак. И той иска да дойде с мен — или, по-скоро, да иде вместо мен. Чудя се колко ли души на Трантор желаят да заемат моето място — добави Хари с явен сарказъм. — Дузини? Милиони?

12

От десет години Галактическата империя беше без Император, обаче тази липса изобщо не се отразяваше на начина, по който се управляваха императорските имоти. Хилядолетните традиции обезсмисляха отсъствието на монарха.

Това, разбира се, означаваше, че нямаше облечена в императорска мантия фигура, която да властва над различните церемонии. Нямаше го гласа на Императора да дава заповеди; не се изказваха императорски желания; не се чувстваше нито императорското задоволство, нито императорското раздразнение; удоволствията на Негово величество не сгряваха никой от дворците; неразположенията му не ги помрачаваха. Покоите на Клеон I в Малкия дворец бяха празни — императорското семейство не съществуваше.

И въпреки всичко армията градинари държеше парка в идеална форма. Друга армия от служители поддържаше постройките в идеално състояние. Всеки ден върху леглото на Императора — в което никой не спеше — слагаха нови чаршафи; стаите биваха почиствани; всичко работеше така, както винаги бе работило; и целият огромен персонал се трудеше така, както се бе трудил винаги. Висшите чиновници даваха нареждания, каквито биха давали, ако Императорът беше жив, нареждания, за които бяха сигурни, че той би ги дал. В много случаи, особено в горните ешелони, персоналът бе същият както в последния ден от живота на Клеон. Когато взимаха нови хора, внимателно ги подбираха и обучаваха според традициите, на които щяха да служат.

Сякаш грамадната Империя, привикнала към властването на Императора, настояваше на подобно призрачно управление, за да се крепи в едно цяло.

Хунтата знаеше това или, ако не го знаеше, смътно го усещаше. За десет години никой от военните, дето бяха командвали Империята, не се бе нанесъл в покоите на монарха в Малкия дворец. Те можеха да са всякакви, обаче не бяха от императорски род и разбираха, че тук нямат права. Населението, което понасяше загубата на свободата си, не би приело и най-нищожния белег на неуважение към Императора — жив или мъртъв.

Дори генерал Тенар не се премести в грациозната постройка, която толкова време бе приютявала дузина различни династии. Той живееше и работеше в една от сградите в края на парка — грозотии, но грозотии, които бяха изградени като крепости и бяха достатъчно яки, за да издържат истинска обсада, а до тях се разполагаха постройки, обитавани от безчет стражи.

Тенар беше набит и с мустаци. Те не бяха от пищния, преливащ далянски тип, ами внимателно подстригани й прилепваха към горната устна, оставяйки ивица кожа между космите и ръба на устната. Мустаците бяха кафяви, а Тенар имаше студени сини очи. Вероятно в по-младите си години е бил привлекателен, ала сега лицето му бе подпухнало, а очите представляваха само цепки, в които преобладаващата емоция беше гневът.

И така, той ядосано — като човек, който се чувства абсолютен властелин на милиони светове, но въпреки всичко не смее да се нарече Император — каза на Хендър Лин:

— Мога да си основа своя собствена династия — и се огледа навъсено. — Това място не подхожда за господаря на Империята.

Лин кротко рече:

— Важното е човек да е господар. По-добре да бъдеш господар в една кабинка, отколкото фигурант в някой дворец.

— Най-добре обаче е да господстваш в дворец. Защо пък не?

Лин носеше титлата полковник, но бе съвсем сигурно, че никога не е участвал в каквито и да е военни действия. Службата му беше да казва на Тенар онова, което той искаше да чуе, и да свежда заповедите му без изменение до знанието на останалите. При случай — стига да изглеждаше безопасно — можеше и да се опита да насочи Тенар към по-благоразумно поведение.

Лин бе известен като „лакея на Тенар“ и го знаеше, макар то да не го безпокоеше. Така той стоеше на завет, а пък бе виждал сгромолясването на хора, които бяха твърде горди, за да станат лакеи.

Разбира се, можеше да дойде час, когато самият Тенар щеше да бъде погребан във вечно променящата се панорама на хунтата, но Лин чувстваше с някаква доза философска настройка, че навреме ще го усети и ще се спаси. А имаше вероятност и да не успее. Всяко нещо се плащаше.

— Няма причини да не основете династия, генерале — каза Лин. — През дългата имперска история мнозина са го правили. Само че за целта е нужно време — хората привикват бавно. Обикновено едва вторият или третият член на династията бива напълно възприет като Император.

— Това не го вярвам. Достатъчно ми е да се обявя за новия Император. Кой ще посмее да го оспори? Добре владея положението.

— Така е, генерале. На Трантор и на повечето Вътрешни светове вашата власт е неоспорима, ала все пак е възможно много от Външните светове — поне засега — да не приемат нова императорска династия.

— Външни светове, Вътрешни светове… Който има военната сила, управлява всичко. Това е стара имперска максима.

— Максимата е хубава — рече Хендър Лин, — но днес доста от провинциите имат собствени въоръжени сили, които могат да използват не на ваша страна. Времената са трудни.

— Значи ме съветваш да съм предпазлив?

— Винаги ви съветвам да сте предпазлив, генерале.

— И някой ден може да излезе, че по такъв начин си ме съветвал в повече, отколкото е трябвало.

Лин сведе глава:

— Мога да ви препоръчам само нещо, което ми се вижда, че е добро и полезно за вас, генерале.

— Например като постоянното ти опяване за тоя Хари Селдън.

— Той е най-голямата опасност за вас, генерале.

— Непрекъснато така разправяш, обаче аз не мисля същото. Селдън е просто един университетски професор.

— Вярно е — съгласи се Лин, — но някога е бил Първи министър.

— Знам, ала то е било при Клеон. Да е направил нещо оттогава? Щом времената са тежки, а губернаторите на провинциите са склонни да се отцепват, защо най-голямата опасност да е някакъв професор?

— Понякога е грешка — внимателно каза Лин (понеже трябваше да внимава, когато поучава генерала) — да се предполага, че тихият, ненатрапчив човек може да бъде безобиден. За своите противници Селдън е бил всичко друго, само не и безобиден. Преди двадесет години движението на джоуранъмитите едва не унищожи могъщия Първи министър на Клеон Ето Демерцел.

Тенар кимна, но лекото смръщване издаде усилието му да си спомни случая.

— Не друг, а Хари Селдън отстрани Джоуранъм и наследи Демерцел като Първи министър. Движението на джоуранъмитите обаче остана и той предизвика и неговото унищожение, ала не преди то да успее да убие Клеон.

— Но Селдън оцеля, нали?

— Вие сте абсолютно прав. Професорът оцеля.

— Странно. За един Първи министър да допусне убийството на Императора би трябвало да означава смърт.

— Би трябвало и въпреки това хунтата го остави жив. Така изглеждаше по-разумно.

— Защо?

Лин въздъхна вътрешно.

— Има едно нещо, наречено психоистория, генерале.

— Нищо не знам за нея — категорично отсече Тенар.

Всъщност смътно си спомняше, че на няколко пъти Лин се опита да му говори за тая странна сбирщина от срички. Той ни веднъж не пожела да го изслуша, а полковникът бе достатъчно благоразумен да не настоява. Тенар и днес не искаше да слуша, но зад думите на Хендър Лин май личеше скрита неотложност. Помисли си, че сега може би ще е по-добре да му отдели нужното внимание.

— Почти никой не знае нищо за нея — каза Лин, — обаче има неколцина — а-а — интелектуалци, които я намират за интересна.

— И какво представлява?

— Някаква комплексна математическа система.

Тенар тръсна глава:

— Моля те, не ме занимавай с това. Мога да си преброя дивизиите. От друга математика нямам нужда.

— Работата е там — поясни Лин, — че психоисторията дава възможност да се предвиди бъдещето.

Очите на генерала щяха да изскочат:

— Искаш да кажеш, че Селдън е ясновидец?

— Не в обичайния смисъл на думата. Става въпрос за наука.

— Не вярвам.

— Не си е и за вярване, но тук, на Трантор, Хари Селдън се е превърнал в нещо като култова фигура, а също и на някои места във Външните светове. Та психоисторията — ако може да бъде използвана за предвиждане на бъдещето или дори ако хората само си мислят, че може да бъде използвана — евентуално ще бъде мощно оръдие за укрепването на режима. Сигурен съм, че вече сте го забелязали, генерале. Трябва единствено да предскаже, че нашият режим ще е дълговечен и ще донесе мир и благоденствие на Империята. Като повярват, хората ще помогнат това да стане самоизпълняващо се пророчество. От друга страна, ако Селдън желае противното, може да предрече гражданска война и опустошения. Пак ще му повярват и по тоя начин биха дестабилизирали режима.

— Тогава, полковник, ние просто следва да сме уверени, че предсказанията на психоисторията ще бъдат такива, каквито ги искаме.

— Да, обаче тях ще трябва да ги направи Селдън, а той не е приятел на режима. Много е важно, генерале, да отчитаме разликата между Проекта за усъвършенстване на психоисторията, който се разработва в Стрилингския университет, и Хари Селдън. Тази наука може да ни бъде изключително полезна, но само в случай че не професорът, а някой друг ръководи нещата.

— Има ли други хора, които да могат?

— О, да. Трябва някак да се избавим от Селдън.

— Че какво трудно виждаш в това? Една заповед за екзекуция и готово.

— Ще бъде по-добре, генерале, ако изглежда, че правителството не е пряко замесено в подобно нещо.

— Обясни ми!

— Аз подготвих среща с него, за да използвате своите умения и да прецените какво представлява като личност. Тогава ще можете да съдите дали някои предложения, които имам наум, си заслужават вниманието или не.

— Кога ще е тази среща?

— Трябваше да бъде много скоро, ала неговите представители в Проекта помолиха за няколко дни отсрочка, защото се готвят да честват рождения му ден — очевидно шестдесетия. Изглеждаше разумно да им позволя и да разреша едноседмично отлагане.

— Защо? — запита Тенар. — Не ми харесват проявите на слабост.

— Съвсем правилно, генерале, съвсем правилно. Вашият инстинкт както винаги е верен, само че на мен ми се струва, че интересите на държавата изискват да знаем какво и под каква форма честването на рождения ден (а то е точно в момента) може да включва.

— Така ли?

— Всяко знание е полезно. Бихте ли желали да видите част от празненството?

Лицето на генерал Тенар си остана мрачно:

— Необходимо ли е?

— Мисля, че ще го намерите за интересно, генерале.

Записът — и като образ, и като звук — беше отличен и за известно време веселието от празника изпълни доста невзрачната стая, в която седеше генералът. Ниският глас на Лин служеше за коментар:

— Повечето от това, генерале, става в комплекса на Проекта, но участва и останалата част от университета. След малко ще го видим от птичи поглед и ще можете да забележите, че празненството се е разпростряло нашироко. Всъщност макар в момента да не разполагам с доказателства, тук и там из планетата има кътчета — главно в различни университети или сектори, — където се правят разнородни, така да се каже, съпразненства. Честването продължава и ще трае поне още един ден.

— Да не искаш да ми кажеш, че честването е из цял Трантор?

— В известен смисъл да. Участват главно интелектуалните класи, но е учудващо широко разпространено. Възможно е да викат от радост дори на други светове освен Трантор.

— Откъде притежаваш този запис?

Хендър Лин се усмихна:

— Съоръженията ни в Проекта са доста стабилни. Имаме достоверни източници на информация и затова не могат да се случат много неща, за които да не разберем веднага.

— Е, добре, Лин, какви са изводите ти от ситуацията?

— Струва ми се, генерале, и съм сигурен, че и на вас тъй ви се вижда, че Хари Селдън е фокусът на един култ към личността. Той така се е самоидентифицирал с психоисторията, че ако се избавим от него по прекалено явен начин, може напълно да разрушим доверието в науката. Това няма да ни е от полза. Иначе, генерале, Селдън остарява и не е трудно да си представим, че ще бъде заменен от друг човек: някой, когото бихме могли да подберем и който ще бъде приятелски настроен към великите ни цели и надеждите ни за Империята. Ако Селдън може да бъде отстранен тъй, че да изглежда естествено, повече не ни е нужно.

Генералът каза:

— И ти мислиш, че трябва да се срещна с него?

— Да, за да прецените качествата му и да решите какво да правим. Само бъдете предпазлив, понеже той е много известен.

— И по-рано съм си имал работа с известни хора — мрачно отвърна Тенар.

13

— Да — забеляза уморено Хари Селдън, — голям триумф беше. Изкарах чудесно. Не мога да изтрая да стана на седемдесет, та да го повторя. Истината обаче е, че съм изтощен.

— Тогава добре се наспи през нощта, татко — кимна с усмивка Рейч. — Лекарството е просто.

— Не зная доколко ще успея да се отпусна, когато след няколко дни ще трябва да се срещна с нашия велик ръководител.

— Няма да го видиш сам — строго рече Дорс Венабили.

Селдън се намръщи:

— Това повече не го казвай, Дорс. За мен е важно да го видя насаме.

— Но така няма да си в безопасност. Помниш ли какво стана преди десет години, когато не ми позволи да дойда с теб да посрещнеш градинарите?

— Както ми го напомняш по два пъти седмично, Дорс, няма шанс да го забравя. И сега обаче смятам да ида сам. Какво може да ми направи, ако един съвършено безопасен стар човек като мен отиде да разбере намеренията му?

— Е, какво мислиш, че ще иска? — запита Рейч, гризейки кокалчето на пръста си.

— Предполагам, че ще бъде онова, което винаги искаше Клеон. Ще излезе, че е открил, че психоисторията по някакви пътища може да предвижда бъдещето, и ще пожелае да я използва за собствените си цели. Преди близо тридесет години казах на Клеон, че науката още не може да го прави, и продължих да му го повтарям през целия период на службата ми като Първи министър, а сега ще трябва да потвърдя същото на генерал Тенар:

— Смяташ ли, че ще ти повярва? — усъмни се Рейч.

— Ще измисля начин да бъда убедителен.

— Не искам да ходиш сам — рече Дорс.

— Това, че не искаш, Дорс, не променя нещата.

В тоя момент се намеси Тамуил Илар:

— Аз съм единственият човек тук, който не е от семейството, и не знам дали моята забележка ще е добре дошла.

— Давай — кимна Селдън. — Щом сте почнали, карайте всички.

— Бих желал да предложа компромисен вариант. Защо с маестрото да не идем още няколко души? Само няколко. Можем да се държим като негов триумфален екскорт, един вид като финал на честването на рождения му ден. Чакайте, нямам предвид всичките да се стълпим в кабинета на генерала. Нямам предвид дори да влезем в парка на Императорския дворец. Може просто да наемем хотелски стаи в Императорския сектор близо до парка — хотелът „Краят на купола“ идеално ще ни пасне — и навярно генералът също ще си отбележи едно наум. Ако знае, че там ние ви чакаме да се върнете, може да се откаже да се държи неприятно.

След тези думи се възцари дълбока тишина. Най-после Рейч промълви:

— Струва ми се много демонстративно. Не съвпада с образа, който светът си е изградил за татко.

Но Дорс рече:

— Не ме интересува образът на Хари. Интересува ме неговата безопасност. Според мен, щом не можем да влезем при генерала или в императорския парк, струпването ни толкова близо до Тенар, колкото е възможно, би ни свършило добра работа. Благодаря ви, доктор Илар, за твърде полезното предложение.

— Не искам да го правите — възпротиви се Селдън.

— Аз обаче искам — каза Дорс — и щом не мога да ти осигуря по-непосредствена лична защита, ще настоявам.

Манела, която дотогава слушаше; без да коментира, се намеси:

— Посещението в „Краят на купола“ може да излезе голямо забавление.

— Не си мислех за забавления — уточни Дорс, — но приемам, че си ме подкрепила.

Така и стана. На следния ден двайсетина души от висшия ешелон на Психоисторическия проект се настаниха в „Краят на купола“ в стаи, които гледаха към откритите земи на императорския парк.

На другата вечер Хари Селдън бе арестуван от въоръжени стражари на генерала и отведен на срещата.

Почти в същия час изчезна Дорс Венабили, ала нейното отсъствие дълго време не беше забелязано. Когато го забелязаха, никой не знаеше какво й се е случило и веселото празнично настроение бързо се превърна в мрачно предчувствие.

14

Дорс Венабили бе живяла десет години в комплекса на Императорския дворец. Като жена на Първия министър тя имаше достъп до този комплекс и можеше свободно да излиза от купола под открито небе, а за пропуск й служеха пръстовите отпечатъци.

В бъркотията след убийството на Клеон не й отнеха привилегията и сега, когато за пръв път от оня ужасен ден поиска да прекрачи в земите на Двореца, Дорс можеше да го направи.

Всякога бе знаела, че ще го стори толкова лесно само веднъж, защото щом я разкриеха, щяха да анулират пропуска й — но точно днес беше моментът да рискува.

Излезе ли на открито, небето рязко притъмня и тя усети, че температурата определено се понижи. Светът под купола винаги бе държан малко по-светъл през нощния период, отколкото е естествената нощ, и малко по-тъмен през дневния период. И, разбира се, климатът тук винаги беше по-умерен, отколкото навън.

Повечето транторианци не съзнаваха това, тъй като прекарваха целия си живот под този похлупак. За Дорс то бе очаквано, ала всъщност нямаше значение.

Тя пое по централното шосе, към което секцията при хотела „Краят на купола“ се отваряше. Естествено то бе ярко осветено, така че небето в случая не играеше никаква роля.

Дорс знаеше, че няма да измине и стотина метра по пътя, без да бъде спряна, още повече в сегашните параноични дни на хунтата. Непознатото й присъствие незабавно щеше да бъде открито.

Не остана разочарована. Един малък автомобил се впусна към нея и стражарят извика през прозореца:

— Какво правите тук? Къде отивате?

Дорс Венабили игнорира въпросите му и продължи да върви.

Мъжът викна: „Стой!“ Сетне скочи на спирачките и излезе от колата — точно това, което Дорс искаше да стори.

В ръката си стражарят отпуснато държеше бластер, без да заплашва, че ще го използва, а само демонстрирайки неговото наличие. Той рече:

— Вашият справочен номер?

Дорс отвърна:

— Искам колата ти.

— Какво! — служителят изглеждаше побеснял. — Вашият справочен номер! Незабавно! — и сега бластерът се вдигна нагоре.

Дорс спокойно реагира:

— Справочният ми номер не ти трябва — и тръгна към стражаря.

Той направи крачка назад.

— Ако не спрете и не ми дадете вашия справочен номер, ще ви застрелям.

— Не! Пусни бластера!

Стражарят присви устни. Пръстът му започна да се приближава към контакта, но преди да го достигне, той беше загубен.

По-късно така и не успя да опише точно инцидента. Всичко, което можеше да каже, бе: „Откъде да знам, че това е Жената-тигър? (Щеше да дойде време, когато ще се гордее с този сблъсък.) Тя се движеше тъй бързо, че не видях нито какво направи, нито какво се случи. В един момент се канех да я застрелям — бях сигурен, че е някаква луда, — а в следващия бях напълно победен.“

Дорс стисна яко стражаря, като вдигна нагоре десницата му с бластера, и каза:

— Или ще пуснеш оръжието веднага, или ще ти строша ръката.

Мъжът почувства през гърдите си една мечешка прегръдка, която почти му пречеше да диша. Щом разбра, че няма избор, той пусна смъртоносния предмет.

Дорс Венабили го освободи, но преди стражарят да помръдне, за да се възстанови, видя, че непознатата държи собствения му бластер, насочен към него.

— Надявам се, че си оставил детекторите си на мястото — рече тя. — Не се опитвай прекалено бързо да докладваш какво е станало. По-добре изчакай и реши как смяташ да съобщиш на своите началници. Фактът, че една невъоръжена жена ти е взела бластера и автомобила, спокойно може да означава, че вече не си полезен на хунтата.

Дорс запали двигателя и се устреми по централното шосе. Десетгодишният й престой тук й подсказваше ясно къде отива. Служебната кола, в която беше, не представляваше чуждо тяло на терена и естествено нямаше да бъде проследена. Тя обаче трябваше да рискува с бързото каране, защото искаше по-скоро да стигне до целта си. Натисна газта и вдигна двеста километра в час.

Ала скоростта й привлече вниманието. Жената пренебрегна виковете по радиото, изискващи да знаят защо бърза толкова, и не след дълго детекторите на нейната кола съобщиха, че е преследвана от друг автомобил.

Разбираше, че ония ще изпратят предупреждение и че още коли ще я очакват да пристигне, но те не можеха да сторят кой знае какво, освен да се опитат да я ликвидират — нещо, което очевидно никой не желаеше да прави преди по-нататъшно разследване.

Когато стигна до сградата, към която се бе насочила, два автомобила вече я чакаха. Тя спокойно излезе от купето и тръгна към входа.

Моментално двама души й препречиха пътя, явно изумени от факта, че шофьорът на бързащата кола не е стражар, ами жена в цивилно облекло.

— Какво правите тук? Защо е това бързане?

Дорс тихо отвърна:

— Важно съобщение за полковник Хендър Лин.

— О, така ли? — остро попита един стражар. Сега между нея и входа имаше четирима мъже. — Моля, справочния номер?

— Не ме бавете — рече Дорс.

— Казах: справочния номер.

— Губите ми времето.

Някой от стражарите внезапно се сети:

— Знаете ли на кого ми прилича? На жената на стария Първи министър. Доктор Венабили. Жената-тигър.

И четиримата някак си странно отстъпиха назад, но един от тях викна:

— Вие сте арестувана!

— Тъй ли? — учуди се Дорс. — Ако аз съм Жената-тигър, трябва да знаете, че съм значително по-силна от всекиго от вас и че рефлексите ми са доста по-бързи. Предлагам и четиримата да ме придружите спокойно вътре и да видим какво ще каже полковник Лин.

— Вие сте арестувана — повториха и четири бластера се насочиха към Дорс Венабили.

— Добре — кимна Дорс. — Щом настоявате.

Светкавично се задвижи и двама от стражарите изведнъж се озоваха на земята, стенейки, докато жената застана с бластер във всяка ръка.

— Постарах се да не им причинявам вреда — каза Дорс, — но е напълно възможно да съм им счупила китките. Сега оставате само двама, а аз мога да стрелям по-бързо от вас. Само някой да направи и най-малкото движение — най-малкото, — ще се наложи да наруша един дълготраен навик и да ви убия. Това ужасно ще ме разстрои, така че ви моля да не ме принуждавате да го сторя.

От страна на ония стражари, които все още стояха на краката си, отговорът бе абсолютно мълчание и никакво движение.

— Бих ви предложила — рече Дорс — двамата да ме придружите до полковника и после да потърсите медицинска помощ за другарите си.

От предложението й нямаше нужда. Полковник Лин се появи от своя кабинет:

— Какво става тук? Какво…

Непознатата се обърна към него:

— А-а! Позволете ми да се представя. Аз съм доктор Дорс Венабили, жената на професор Хари Селдън. Дойдох да ви видя по важна работа. Тези четиримата се опитаха да ме спрат и в резултат двамина са лошо ранени. Изпратете ги да си гледат задълженията и да си поприказваме. Нищо лошо не ви мисля.

Лин се втренчи в стражарите, а сетне в Дорс. Той спокойно произнесе:

— Нищо лошо не ми мислите? Макар четиримата стражари да не са успели да ви спрат, на мига мога да извикам четири хиляди.

— Тогава извикайте ги — каза Дорс. — Колкото и бързо да дойдат, пак няма да пристигнат навреме, за да ви спасят, ако реша да ви убия. Освободете подчинените си и нека да си поговорим като цивилизовани хора.

Лин освободи стражарите и въздъхна:

— Ех, елате тогава. Само че трябва да ви предупредя, доктор Венабили, че имам добра памет.

— И аз — отвърна Дорс.

Двамата влязоха заедно в кабинета на Хендър Лин.

15

Лин рече съвършено учтиво:

— Кажете ми точно какво ви води насам, доктор Венабили.

Дорс се усмихна без заплаха, но все пак не особено приятно.

— Като за начало — подзе — дойдох тук, за да ви покажа, че мога да дойда тук.

— А-а?

— Отведоха съпруга ми на срещата му с генерала с въоръжена охрана в един служебен автомобил. Самата аз напуснах хотела горе-долу по същото време — пеша и без оръжие — и вече съм тука, струва ми се, преди той да е пристигнал. Трябваше да се справя с петима стражари, включително онзи, чиято кола взех, за да се добера до вас. Можех да мина и през петдесет.

Лин кимна флегматично:

— Доколкото знам, понякога ви наричат Жената-тигър.

— Да, наричали са ме тъй. Сега, след като стигнах до вас, трябва да се уверя, че на съпруга ми няма да му се случи нищо лошо. Той се осмели да влезе в леговището на генерала — ако не ви звучи много драматично — и аз искам да излезе оттам, без да бъде заплашван или зле третиран.

— Доколкото имам отношение към въпроса, зная, че наистина нищо лошо няма да се случи на съпруга ви заради тази среща. Само че щом се тревожите, защо дойдохте при мен? Защо не отидохте направо, при генерала?

— Защото от двамата началници вие сте тоя, който притежава мозък.

Последва кратка пауза и Лин каза:

— Забележката ви може да е изключително опасна, ако бъде чута.

— Ще бъде по-опасна за вас, отколкото за мен, така че се постарайте да не бъде чута. Сега, ако ви хрумне, че трябва просто да ме успокоите и отпратите и че ако моят съпруг бъде задържан и набелязан за екзекуция, аз няма да успея да реагирам, за да попреча, престанете да се заблуждавате.

Тя посочи двата бластера, лежащи на масата пред нея:

— Влязох без нищо в парка и пристигнах в непосредствена близост до вас с ей това. Ако нямах бластери, можех да имам ножове, с които съм истински майстор. А даже и да нямах нито бластери, нито ножове, пак щях да бъда забележителна личност. Тази маса, на която сме седнали, е метална — вижда се — и е здрава.

— Да.

Дорс протегна ръце с разперени пръсти, сякаш да демонстрира, че не държи никакво оръжие. После ги положи с дланите надолу и ги плъзна по повърхността.

След миг жената рязко вдигна юмрук и го стовари по плота с гръмък трясък, който прозвуча почти като удар на метал върху метал. Усмихна се, показвайки ръката си.

— Нито съм одраскана — рече Дорс, — нито ме боли, обаче можете да видите, че там, където ударих масата, тя леко е огъната. Ако същият юмрук попадне със същата сила върху нечия глава, черепът ще се пръсне. Никога не съм го правила; всъщност никога никого не съм убивала, макар и да съм наранила няколко души. Въпреки това ако на професор Селдън му бъде причинена…

— Вие продължавате да ме заплашвате.

— Аз обещавам. Няма да предприема нищо, ако професорът остане здрав и читав. В противен случай, полковник Лин, ще бъда принудена да ви осакатя или убия и — пак ви обещавам — ще сторя същото и с генерал Тенар.

— Колкото и тигърска жена да сте, не можете да устоите на цяла армия — забеляза Лин. — И тогава?

— Слуховете се разчуват и се преувеличават — каза Дорс Венабили. — Аз не съм извършила кой знае какво тигърско, но по-голямата част от случките, които се разправят за мен, е вярна. Вашите стражари се дръпнаха назад, щом ме познаха, и сега те самите ще разпространят историята — и то с преувеличения — как съм се добрала до вас. Дори цяла армия, полковник Лин, може да се поколебае да ме атакува, а даже да го направи и да ме унищожи, пазете се от презрението на хората. Хунтата едва-едва успява да поддържа реда и вие няма да искате да обърквате нещата. Помислете си колко сигурна алтернатива имате. Просто да не причинявате нищо лошо на професор Селдън.

— Нищо лошо не възнамеряваме да му сторим.

— Тогава защо е тази среща?

— Какво чудно виждате? Генералът се интересува от психоисторията. Ние имаме достъп до правителствените архиви. Старият Император Клеон се е интересувал, Демерцел, когато е бил Първи министър, също е проявявал интерес. Защо и ние на свой ред да не бъдем заинтригувани, и то дори повече?

— Защо дори повече?

— Защото е минало доста време. Доколкото знам, психоисторията се е родила като идея в главата на професор Селдън. Той е работил над нея с нарастваща енергия и с все по-големи и по-големи групи хора в продължение на тридесет години. Почти изцяло го е правил с правителствена подкрепа, така че в известен смисъл откритията му и разработените методи принадлежат на правителството. Смятаме да го разпитаме за психоисторията, която сега би трябвало да бъде далеч по-напреднала, отколкото е била по времето на Демерцел и Клеон, и очакваме да ни каже онова, което бихме желали да научим. Искаме нещо по-практично от гледката на уравнения, дето криволичат във въздуха. Разбрахте ли ме?

— Да — отвърна Дорс, като се намръщи.

— И още нещо. Не мислете, че единствено правителството застрашава вашия съпруг и че ако му се случи нещастие, това ще означава, че трябва незабавно да ни атакувате. Предполагам, че професор Селдън може да си има съвсем лични врагове. Нямам сведения за тях, ала положително е възможно.

— Няма да го забравя. В момента обаче настоявам да ми уредите да бъда заедно със съпруга си при срещата му с генерала. Искам да съм абсолютно сигурна, че е в безопасност.

— Това няма да стане лесно и ще ми отнеме известно време. Няма да е удобно да прекъснем разговора, но ако почакате да свършат…

— Нека ви отнеме известно време, обаче го уредете. Не разчитайте, че можете да ме измамите и да останете жив.

16

Генерал Тенар здравата се бе облещил в Хари Селдън, а пръстите му леко потропваха по бюрото, зад което седеше.

— Тридесет години — рече. — Тридесет години и вие ми твърдите, че все още нямате какво да покажете?

— Всъщност, генерале, двадесет и осем.

Тенар не обърна внимание на забележката.

— И всичко на правителствена издръжка. Знаете ли колко милиарда кредити са инвестирани във вашия Проект, професоре?

— Не съм правил сметка, генерале, но имаме данни, така че бих могъл да ви отговоря за секунди.

— И ние ги имаме. Правителството, професор Селдън, не е безкраен източник на субсидии. Вече не е онуй време. Нямаме Клеоновото небрежно отношение към финансите. Данъците се събират трудно, а нуждата от кредити за много цели нараства. Извиках ви, като се надявах, че по някакъв начин ще ни бъдете от полза с вашата психоистория. Ако не можете, трябва съвсем честно да ви кажа, че ще спрем кранчето. Ако пък съумеете да продължите изследванията си без финансиране от страна на правителството, дерзайте. Не ми ли покажете нещо, което да си заслужава, ще ви се наложи да го направите.

— Генерале, вие изисквате от мен онова, което не мога да ви дам, ала имайте предвид, че прекъснете ли субсидиите, пренебрегвате бъдещето. Отпуснете ми време и евентуално…

— Няколко правителства са слушали вашето „евентуално“ в продължение на десетилетия. Не е ли вярно, професоре, че вашата психоистория предсказва, че хунтата е нестабилна, че моето управление е нестабилно, че не след дълго правителството ще падне?

Селдън се намръщи:

— Методите не са разработени достатъчно, за да мога да кажа, че психоисторията предвижда това.

— Повтарям ви, че тя го предвижда и че всички във вашия Проект го знаят.

— Не — разгорещи се Хари Селдън, — няма такова нещо. Възможно е някои от нас да са интерпретирали известни взаимоотношения като признак, че хунтата е нестабилна форма на управление, но има и други взаимоотношения, които просто могат да се изтълкуват така, че да покажат стабилността й. Това е причината, поради която трябва да продължим своята работа. В настоящия момент е прекалено лесно да се използват непълни данни и непрецизни разсъждения, за да се стигне до каквото си поискаш заключение.

— Обаче ако вие решите да разпространите заключението, че правителството е нестабилно, и кажете, че туй го гарантира психоисторията — даже и в действителност да не е вярно, — така няма ли да се увеличи нестабилността?

— Напълно е вероятно, генерале. Ако пък обявим, че правителството е стабилно, напълно е вероятно да увеличим стабилността му. На няколко пъти съм спорил с Император Клеон по същия повод. Възможно е психоисторията да се използва като инструмент за манипулиране на човешките емоции и да се постигнат някои краткотрайни ефекти. В последна сметка обаче съвсем не е изключено предсказанията да се окажат непълни или абсолютно погрешни. Тогава Проектът ще загуби доверието на хората и в резултат все едно няма да е съществувал.

— Стига! Говорете направо! Какво мислите, че психоисторическата наука показва за моето правителство?

— Показва, че в него има елементи на нестабилност, но не сме сигурни — и не можем да бъдем сигурни — по какъв начин нещата биха се оправили или влошили.

— С други думи науката просто ви съобщава това, което бихте знаели и без нея, и тук правителството е инвестирало несметни купища пари.

— Ще дойде време, когато психоисторията ще ни посочва онова, което не бихме научили без нея, и тогава инвестициите ще се изплатят многократно.

— И кога ще дойде подобно време?

— Надявам се да не е след дълго. През последните няколко години имаме забележим напредък.

Тенар пак започна да почуква с нокът по бюрото.

— Това не е достатъчно. Кажете ми нещо, дето ще ми свърши работа сега. Нещо полезно.

Селдън помисли и отвърна:

— Мога да ви подготвя обстоен доклад, но той ще отнеме време.

— Разбира се, че ще отнеме време. Дни, месеци, години — и някак си докладът никога няма да бъде написан. За глупак ли ме вземате?

— Не, разбира се, че не, генерале. Обаче и аз не искам да ме смятате за глупак. Мога да ви кажа нещо, за което лично ще поема отговорността. Забелязах го при моите психоисторически изследвания, ала е възможно да съм го разтълкувал неправилно. Но щом настоявате…

— Настоявам.

— Преди малко споменахте данъците. Казахте, че те се събират трудно. Сигурно е тъй. Винаги е трудно. Всяко правителство си върши работата, натрупвайки под една или друга форма средства. Единствените два начина да се получат тия средства са: първо, като се обере съседът, и, второ, като се убедят собствените граждани да дават кредитите си мирно и с готовност. Доколкото сме изградили единна Галактическа империя, която от хиляди години прави политиката си с разумни методи, възможността да се обере съседът отпада, ако се изключи някое случайно въстание и потушаването му. Това не се случва достатъчно често, за да може правителството да се издържа, а ако пък вземе да се случва, властта ще бъде твърде нестабилна, та да се задържи дълго.

Селдън си пое дълбоко дъх и продължи:

— Ето защо кредитите трябва да се събират, като се помоли народа да отделя част от личните си доходи в разпореждане на правителството. Предполага се, че тогава Империята ще работи ефикасно и за гражданите ще е по-добре да похарчат своите кредити по тоя начин, вместо да ги стискат — всеки за себе си — и да живеят в опасна и хаотична анархия. Обаче макар подобно искане да е логично и за хората да е по-разумно да плащат данъци като цена за поддръжката на стабилно и активно правителство, те въпреки това го вършат с неохота. За да преодолеят тази неохота, властите трябва да оставят впечатлението, че не прибират прекалено много кредити и че имат предвид правата и добруването на всеки гражданин. С други думи те следва да намалят процента, който се взима при ниски доходи; да позволят да се направят най-разнообразни приспадания, преди да бъде определен данъкът, и така нататък.

Тук Селдън преглътна и отново подзе:

— С времето ситуацията неизбежно става все по-сложна и по-сложна, защото различните светове, различните сектори на всеки свят и различните икономически поделения до един желаят и изискват специално отношение. Средният гражданин не смогва да разбере защо или колко трябва да му вземат; какво може да си позволи и какво не може. Правителството и самото данъчно ведомство често пъти също не знаят. Нещо повече, една все по-голяма част от събираните данъци отива за свръхусложнената данъчна служба — за поддържане на архивите, за преследване на нарушителите, — така че количеството кредити, отделяни за добри и полезни цели, каквото и да правим, намалява. Накрая тази ситуация става неудържима. Тя предизвиква недоволство и подклажда бунтове. Историческите книги са склонни да ги приписват на алчните бизнесмени, на корумпираните политици, на бруталните военни, на амбициозните вицекрале, но всъщност те са просто хората, които се възползват от разрастването на данъците.

Генералът остро запита:

— Да не искате да ми кажете, че нашата данъчна система също е свръхусложнена?

— Ако не е, доколкото ми е известно, ще бъде единствената в историята — рече Хари Селдън. — Ако има едно нещо, което психоисторията да твърди, че е неизбежно, това е прекомерното усложняване на данъците.

— И какво да сторим в такъв случай?

— Не мога да ви кажа. Точно затуй бих искал да подготвя доклад, който — както вие забелязахте — ще отнеме някакво време.

— Оставете доклада. Данъчната система е свръхусложнена, така ли? Не е ли това, което твърдите?

— Възможно е — предпазливо отвърна Селдън.

— И за да коригира нещата, човек трябва да опрости тая система — всъщност да я направи колкото се може по-проста.

— Бих желал да изследвам…

— Глупости! Противоположното на голямото усложнение е голямото опростяване. Няма нужда от доклад, който да ми го каже.

— Ваша воля, генерале — кимна Селдън.

В този момент Тенар внезапно вдигна очи, сякаш го бяха повикали, както наистина и беше. Юмруците му се свиха и холовизионните образи на полковник Лин и Дорс Венабили изведнъж се появиха в помещението.

Потресен, Хари възкликна:

— Дорс! Какво правиш тук?

Генералът не рече нищо, но смръщи вежди.

17

Генерал Тенар бе изкарал тежка нощ, а поради мрачните си предчувствия — и полковникът. Двамата сега стояха един срещу друг и всеки се чудеше как да реагира.

— Разкажи ми пак какво направи тази жена — нареди генералът.

Лин сякаш носеше тежък товар на раменете си:

— Това е Жената-тигър. Така я наричат. Изглежда, че някак си не е съвсем човек. Тя е невероятно трениран атлет, пълна е със самоувереност и, генерале, наистина е плашеща.

— Теб изплаши ли те? Сама жена?

— Чакайте да ви обясня какво точно стори и да ви кажа още няколко неща за нея. Не знам доколко са верни слуховете, но туй, дето се случи вчера, не подлежи на съмнение.

Той разправи историята отново и другият го изслуша, надувайки бузи.

— Лошо — рече. — Какво да предприемем?

— Мисля, че нашата линия на поведение е ясна. Психоисторията ни трябва…

— Да, трябва ни — съгласи се Тенар. — Селдън ми каза нещо за данъчното облагане, което… Остави, в момента това няма значение. Продължавай.

Разтревоженият Лин, който си бе позволил на лицето му да се отрази частица нетърпение, подзе:

— Както изтъкнах и преди, психоисторията ни трябва, ала без Селдън. Той вече е изхабен. Колкото повече го наблюдавам, толкова повече виждам остарелия учен, живеещ на минали лаври. Почти от тридесет години се опитва да пробие с тази психоистория и се проваля. Без него и с ново ръководство Проектът може да напредне по-бързо.

— Съгласен. Ами жената?

— Е, тук е въпросът. Ние не я взехме предвид, понеже тя предвидливо стоеше на заден план. Аз обаче силно подозирам, че сега ще се окаже трудно и може би невъзможно да отстраним Селдън тихомълком и без да въвличаме правителството, докато жената е жива.

— Наистина ли мислиш, че Венабили ще ни осакати и двамата, ако реши, че сме причинили нещо лошо на мъжа й? — попита генералът, като изви презрително уста.

— Смятам, че действително ще го направи и че в добавка ще вдигне бунт. Ще стане точно, както тя обеща.

— Превръщаш се в страхливец.

— Моля ви, генерале. Опитвам се да бъда разумен. Не съм се отказал. Трябва да се погрижим за тая Жена-тигър — той замислено помълча. — Всъщност моите осведомители ми го казаха и да си призная, не обърнах достатъчно внимание на въпроса.

— И как предполагаш, че можем да се избавим от нея?

Хендър Лин промълви:

— Не знам — и бавно добави: — Но някой друг може и да знае.

18

Селдън също бе изкарал тежка нощ, а и новият ден не обещаваше да бъде доста по-добър. Не бяха много случаите, когато Хари се беше ядосвал на Дорс. Този път обаче бе твърде ядосан.

— Ама че глупава постъпка! — заяви той. — Не беше ли достатъчно, че всички се натресохме в „Краят на купола“? Дори само това стигаше, за да наведе един параноичен властник на мисълта за конспирация.

— Откъде накъде? Ние не бяхме въоръжени, Хари. То си беше празнична история, последен щрих от честването на рождения ти ден. Не представлявахме никаква заплаха.

— Да, докато ти не нахлу на територията на Двореца. Това е непростимо. Втурна се към Двореца да прекъснеш разговора ми с генерала, когато специално — и то няколко пъти — бях дал да се разбере, че не те искам там. Не схващаш ли, че си имам собствени планове?

— Твоите желания, заповеди и планове стоят след твоята безопасност. Аз съм загрижена преди всичко за нея.

— Нищо не ме заплашваше.

— Не бих го повярвала толкова лесно. Досега на два пъти се опитваха да те убият. Защо си мислиш, че няма да има и трети път?

— Двата опита бяха по времето, когато бях Първи министър. Тогава сигурно си е струвало да ме ликвидират. Днес кому е нужно да убие един остарял математик?

— Точно това искам да открия — рече Дорс — и точно това искам да предотвратя. Трябва да започна, като поразпитам туй-онуй тук, в Проекта.

— Не, само ще ми разстроиш хората. Остави ги на мира.

— Няма да ги оставя, Хари. Работата ми е да те защитавам и от двадесет и осем години се занимавам с тази задача. Не можеш да ме спреш сега.

Нещо в блестящите й очи му даде ясно да разбере, че каквито и желания или заповеди да има, Дорс възнамерява да направи туй, което иска.

Безопасността на Селдън стоеше на първо място.

19

— Мога ли да ти попреча за малко, Юго?

— Разбира се, Дорс — рече Юго Амарил с широка усмивка. — Всъщност ти въобще не ми пречиш. Какво те води насам?

— Опитвам се да разчепкам няколко въпроса, Юго, и се чудя дали ще ми помогнеш.

— Стига да успея.

— Вие в Проекта имате нещо, което се нарича първичен радиант. От време на време чувам за него. Хари ми е говорил, така че ми се струва, че знам как изглежда, когато се включи, ала в действителност никога не съм виждала как работи. Бих желала да го видя.

Амарил придоби неловко изражение:

— Ами първичният радиант е свързан точно с най-строго секретната част от Проекта и ти не си в списъка на членовете, които имат достъп до него.

— Известно ми е, но все пак се познаваме от двадесет и осем години…

— И ти си жената на Хари. Предполагам, че можем да си затворим очите. Разполагаме само с два цялостни първични радианта — един в кабинета на Хари и един тук. Всъщност ей го там.

Дорс погледна дундестия черен клуб върху централното бюро. Изглеждаше съвсем обикновен.

— Това ли е?

— Да. Той съхранява уравненията, които описват бъдещето.

— Как може да ги видя?

Амарил премести някакъв превключвател и незабавно стаята притъмня, а после се оживи от променливо сияние. Навсякъде около Дорс се появиха символи, стрелки, линии и едни или други математически знаци. Те като че ли се местеха и въртяха, но щом се взреше в определено място, то сякаш застиваше.

— Значи това е бъдещето? — рече тя.

— Може би — каза Амарил, като изключи уреда. — Пуснах го на максимално увеличение, за да различиш символите. Без увеличение не се вижда нищо освен светли и тъмни шарки.

— И като изучаваш тези уравнения, можеш да съдиш какво ни подготвя бъдещето?

— Така е на теория. — Сега стаята бе върнала обичайния си вид. — Само че възникват две трудности.

— Какви?

— Първата е, че въпросните уравнения не са създадени пряко от човешки мозък. Просто сме прекарали десетилетия в програмиране на по-мощни компютри и те са съставили и записали уравненията, а ние, разбира се, не знаем дали са валидни и дали имат смисъл. Това зависи изпяло от валидността и смислеността на първоначалното програмиране.

— Значи могат да са грешни до едно?

— Възможно е — Амарил потърка очи и Дорс не се удържа да не си помисли колко стар и уморен е станал напоследък.

Беше по-млад от Хари с близо дванайсет години, но изглеждаше много по-възрастен.

— Естествено — продължи Амарил с доста отпаднал глас — ние се надяваме, че те не са напълно погрешни, ала тук се явява втората трудност. Въпреки че Хари и аз ги проверяваме и променяме от десетилетия, никога не сме съвсем уверени какво означават уравненията. Съставени са от компютри, така че се предполага, че трябва все пак да означават нещо, но какво? Мислим, че сме разгадали някои участъци. В момента например работя над това, което наричаме сектор А-23, една твърде заплетена система от взаимоотношения. Засега не сме успели да я съотнесем с нищо в реалната Вселена. Въпреки всичко напредваме с всяка изминала година и аз съм сигурен, че психоисторията ще се укрепи като легитимна и полезна техника за боравене с бъдещето.

— Колко души имат достъп до тези първични радианти?

— Всеки математик от Проекта има достъп, обаче не съвсем по собствено желание. Трябва да се попълнят формуляри и да се определи час, както и първичният радиант да бъде нагласен на оная част от уравненията, която сътрудникът ще разглежда. Става малко сложно, щом всички поискат да използват радиантите по едно и също време. В момента нещата са по-спокойни, може би защото все още изпитваме последствията от честването на рождения ден на Хари.

— Няма ли планове за конструиране на допълнителни първични радианти?

Юго Амарил издаде устни напред:

— И да, и не. Би било голямо облекчение, ако разполагаме и с трети, но някой трябва да отговаря за него. Не може да бъде просто обща собственост. Предложих на Хари това да е Тамуил Илар — мисля, че го познаваш…

— Познавам го.

— Смятах Илар да получи следващия първичен радиант. Неговите ахаотични уравнения и електролупата, която изобрети, го правят определено третия сътрудник в Проекта след Хари и мен. Твоят съпруг обаче се колебае.

— Защо? Знаеш ли?

— Да го дадем на Илар означава открито да го провъзгласим като трети човек през главата на други математици, които са по-възрастни и са по-старши в Проекта. Така да се каже, могат да се появят политически трудности. Аз твърдя, че не бива да си прахосваме времето с вътрешна политика, но Хари… Е, знаеш го Хари какъв е.

— Да, знам го. Да предположим, че ти съобщя, че Лин е видял първичния радиант.

— Лин?

— Полковник Хендър Лин от хунтата. Лакеят на Тенар.

— Много се съмнявам, Дорс.

— Той спомена за криволичещи уравнения и аз току-що ги наблюдавах да излизат от първичния радиант. Не мога да не си помисля, че Лин е бил тук и също го е видял как работи.

Амарил поклати глава:

— Не си представям някой да доведе човек от хунтата в кабинета на Хари или в моя кабинет.

— Кажи ми, кой от Проекта смяташ, че е способен да си сътрудничи с хунтата по тоя начин?

— Никой — решително и с явно безгранична вяра рече Юго. — Това е немислимо. Вероятно Лин никога не е виждал първичния радиант, а само са му говорили за него.

— Кой би могъл да му каже?

Амарил се съсредоточи за миг и отвърна:

— Никой.

— Добре де, преди малко ти спомена за вътрешна политика във връзка с възможността Илар да получи третия първичен радиант. Предполагам, че в Проект като този, където участват стотици хора, през цялото време има вражди… търкания… караници.

— О, да. Бедният Хари непрекъснато ми говори за това. Той трябва по един или друг начин да ги оправя и отлично си представям колко го главоболят.

— Толкова ли са лоши тези вражди, че да попречат на работата по Проекта?

— Не са сериозни.

— Има ли хора, които са по-големи кавгаджии или по-непоносими от останалите? Накратко казано, Юго, има ли сътрудници, от които можете да се избавите и евентуално да отстраните 90 процента от търканията за сметка на 5 или 6 процента от персонала?

Амарил вдигна вежди:

— Звучи добре, но не знам от кого да се избавим. Аз на практика не участвам във всички дреболии на вътрешната политика. Това не може да се предотврати, така че що се отнася до мен, просто избягвам разправиите.

— Странно — рече Дорс. — По този начин не отричаш ли достоверността на психоисторията?

— По кой начин?

— Как можеш да претендираш, че ще стигнеш дотам да предвиждаш и управляваш бъдещето, щом не успяваш да анализираш и оправиш такава кухненска история като търканията между хората в същия тоя Проект, който е толкова многообещаващ?

Амарил леко захихика. Това бе необичайно, защото той не си падаше особено по хумора и смеха.

— Съжалявам, Дорс, ала ти се хвана за нещо, което, тъй да се каже, вече сме го решили. Самият Хари още преди години идентифицира уравненията, описващи проблема на междуличностните търкания, а пък аз миналата година добавих последния щрих. Открих, че има начини, по които съответните уравнения да се променят така, че да се намали конфликтността. При всеки подобен случай обаче намаляването й на едно място води до увеличаване на друго. Никога не може да се получи общо намаляване или, ако е там въпросът, общо увеличаване на търканията в една затворена група, тоест в група, от която не излизат стари членове и в която не влизат нови. Чрез ахаотичните уравнения на Илар доказах, че туй е вярно, независимо от евентуалните действия, които някой би предприел. Хари го нарече „закон за съхранение на личностните проблеми“. Това доведе до идеята, че обществената динамика, също като физиката, има свои закони за съхранението и че на практика точно те ни предлагат най-добрите възможни способи за решаване на истински неприятните аспекти от психоисторията.

— Много е впечатляващо — кимна Дорс. — Ами ако свършите с откритието, че нищичко не може да се промени, че всичко лошо се запазва и че да спасите Империята от унищожение, означава единствено да подсилите някакъв друг вид унищожение?

— Някои наистина го предположиха, но на мен не ми се вярва.

— Добре, да се върнем към действителността. Съществува ли нещо в тези търкания вътре в Проекта, което да заплашва Хари? Имам предвид физически.

— Да го заплашва? Разбира се, че не. Как можеш да го допуснеш?

— Не е ли възможно да има хора, които не търпят Хари, понеже е твърде арогантен, твърде нахакан, прекалено погълнат от самия себе си, прекалено алчен да заграби всичката слава? Или, ако пък нищо подобно няма, не е ли възможно да не го понасят просто защото толкоз дълго ръководи Проекта?

— Никога не съм чувал някой да казва нещо такова против Хари.

Дорс не изглеждаше доволна:

— Съмнявам се, че някой би го казал в твое присъствие. Все пак благодаря ти, Юго, за помощта и за това, че ми отдели толкова много от времето си.

Когато тя излезе, Амарил се втренчи след нея. Чувстваше някакво смътно безпокойство, но после отново се хвана за работа и остави ситуацията да се уталожи от само себе си.

20

Един от начините (от не чак толкоз многото начини) Хари Селдън да се откъсне от заниманията си за известно време беше да посети апартамента на Рейч, който бе току до университетския парк. Посещенията му винаги го изпълваха с любов към осиновения му син. За това си имаше солидни причини. Рейч беше добър, способен и лоялен, да не говорим за странната му дарба да вдъхва доверие и любов у другите.

Хари я бе забелязал още когато момчето беше дванадесетгодишен уличник и по някакъв начин докосна душевните струни на самия Селдън и на Дорс. Спомняше си как Рейч се хареса на Рашел, някогашната кметица на Уай. Помнеше как Джоуранъм му се довери и туй го доведе до собственото му крушение. Рейч се бе изхитрил дори да спечели сърцето на красивата Манела. Хари не разбираше изцяло онова особено качество, което синът му въплъщаваше, ала се радваше на всяка среща с него.

Влезе в апартамента с обичайното си „Всичко ли е наред тук?“.

Рейч отмести настрани холографския материал, с който работеше, и стана да го посрещне.

— Всичко е наред, татко.

— Не чувам Уонда.

— Има си причини. Отиде на пазар с майка си.

Селдън се настани на един стол и добродушно огледа бъркотията от справочни материали:

— Как върви книгата?

— Добре. Аз съм тоя, който може и да не оцелее — той въздъхна. — Но поне веднъж ще имаме откровен поглед към Дал. Представяш ли си, никой досега не е шарнал книга за тоя сектор?

Хари бе забелязал, че колчем Рейч заговореше за родния си сектор, далянският му диалект избиваше.

— А ти как си, татко? — попита домакинът. — Радваш ли се, че празниците свършиха?

— Ужасно. Едва ги изтраях.

— Нещо не ти личеше.

— Виж какво, трябваше да нося един вид маска. Не исках да развалям настроението на другите.

— Сигурно си побеснял, когато мама те е последвала в Двореца. Всички познати само за това говорят.

— И още как! Майка ти, Рейч, е най-чудесният човек в света, но е много трудно да се оправяш с нея. Насмалко да ми провали плановете.

— Какви планове, татко?

Селдън се облегна назад. Винаги беше приятно да поговориш с близък, на когото напълно вярваш и който нищо не разбира от психоистория. Хари неведнъж бе подхвърлял на Рейч свои идеи, а той ги преосмисляше в по-близки до разума формулировки, отколкото ако самият професор ги беше предъвквал в мозъка си. Селдън рече:

— Екранирани ли сме?

— Винаги.

— Добре. Накарах генерал Тенар да се замисли над един любопитен проблем.

— Какъв проблем?

— Ами поразсъждавах над данъчното облагане и му посочих, че поради усилията данъците да се разпределят справедливо върху населението, те стават все по-сложни и по-сложни, неудобни за работа и скъпоструващи. Очевидното внушение беше, че системата трябва да бъде опростена.

— Това изглежда разумно.

— Донякъде да, но е възможно в резултат от нашия малък разговор Тенар да я опрости нереално много. Данъчното облагане престава да бъде ефективно, и в двата крайни случая, разбираш ли? Усложниш ли го прекалено, хората няма да го проумеят и да плащат за една твърде голяма и скъпа данъчна организация. Опростиш ли го прекалено, народът ще реши, че е нечестно, и ще започне силно да недоволства. Най-простият данък е данъкът на глава, при който всеки внася еднаква сума, ала несправедливостта да третираш и бедни, и богати по един и същ начин е съвсем очевидна, за да не бъде забелязана.

— А ти не обясни ли това на генерала?

— Така се получи, че нямах тази възможност.

— Вярваш ли, че Тенар ще опита данъка на глава?

— Смятам, че ще се замисли да го въведе. Ако го стори, няма начин да не се разчуе и дори само туй ще бъде достатъчно, за да предизвика бунтове и евентуално да свали правителството.

— И ти нарочно ли го направи, татко?

— Естествено.

Рейч поклати глава:

— Не мога да те разбера напълно, татко. В личния си живот си най-приятният и кротък човек в Империята и въпреки всичко можеш преднамерено да предизвикаш ситуация, при която ще има бунтове, потисничество, смъртни случаи. Много неща ще бъдат разрушени, татко. Помислил ли си за последиците?

Селдън се облегна на стола си и тъжно рече:

— За нищо друго не мисля, Рейч. Когато за пръв път започнах да се занимавам с психоисторията, тя ми се струваше съвършено академична задача. Изглеждаше нещо, което по всяка вероятност въобще не може да бъде разработено, а ако пък бъде разработено, няма да се приложи на практика. Само че десетилетията си минаваха, ние научавахме все повече и повече и след това дойде ужасната необходимост наистина да го приложим.

— Така, че да умират хора?

— Не, така, че да умират по-малко хора. Ако сега нашите психоисторически анализи са верни, хунтата ще оцелее още няколко години и има различни варианти, по които може да се сгромоляса. Всички до един ще бъдат доста кървави и отчаяни. Този метод — номерът с данъчното облагане — би го направил по-гладко и кротко от всеки друг, ако, повтарям, нашите анализи са верни.

— А ако не са, тогава какво?

— В подобен случай не знаем какво ще стане. Все пак психоисторията трябва да стигне до точката, когато ще може да бъде използвана, и ние от години търсим нещо, чиито последици да изчислим с някаква сигурност и тия последици да са такива, че да са поносими в сравнение с алтернативните. В известен смисъл този номер с данъците е първият голям психоисторически експеримент.

— Да ти призная, изглежда ми съвсем прост.

— Да, ама не е. Нямаш си представа колко е сложна психоисторията. Нищо не е просто. Данъкът на глава е бил многократно изпробван. Винаги е бил непопулярен и неизбежно е предизвиквал съпротива под една или друга форма, но почти никога не се е стигало до насилствено сваляне на правителството. В края на краищата силата на държавната принуда може да бъде твърде голяма или пък да се появят методи, чрез които хората да противодействат по мирен начин и да постигнат отстъпки. Ако данъкът на глава постоянно или дори само понякога беше фатален, никое правителство не би го изпробвало. Единствената причина да бъде прилаган отново и отново е, че не е фатален. Положението на Трантор обаче не е съвсем нормално. Има известна нестабилност, която изглежда ясна при психоисторически анализ и която подсказва, че недоволството ще бъде необикновено силно, а принудата — необикновено слаба.

Гласът на Рейч издаваше съмнението му:

— Надявам се, че ще успееш, татко, но не помисли ли, че генералът ще каже, че е действал по психоисторически съвет, и ще те събори заедно със себе си?

— Предполагам, че е записал малката ни среща, ала ако я публикува, ясно ще се види, че аз съм го карал да изчака, докато мога да анализирам положението както трябва и да подготвя доклад — а той е отказал да чака.

— Ами мама какво смята за това?

— Не съм го обсъждал с нея — рече Хари Селдън. — Тя е изцяло на друга вълна.

— Наистина ли?

— Да. Опитва се да надуши някаква дълбока конспирация в Проекта, насочена срещу мен. Вярва, струва ми се, че при нас има много хора, които с удоволствие биха се избавили от моя милост — Селдън въздъхна. — Май и аз съм един от тях. С удоволствие бих се отървал от себе си като директор на Проекта и бих оставил отговорността за психоисторията на другите.

— Това, което тормози мама, е сънят на Уонда — каза Рейч. — Нали знаеш какво е отношението на мама към собствената ти безопасност? Хващам се на бас, че и един сън за твоята смърт е достатъчен да я накара да си мисли за убийствена конспирация против теб.

— Искрено се надявам да няма такава.

И при тези думи двамата мъже се разсмяха.

21

Малката лаборатория за електролупи по някаква причина поддържаше по-ниска от нормалната температура и Дорс Венабили бегло се зачуди каква ли може да е тя. Седна спокойно и зачака единствената обитателка на лабораторията да си свърши работата.

Дорс внимателно загледа жената. Слаба, с дълго лице. Не беше истински привлекателна с тия тънки устни и вдадена навътре челюст, обаче в тъмните й кафяви очи блестеше интелигентност. Светещата табелка на нейното бюро оповестяваше: СИНДА МОНАТА. Най-накрая се обърна към гостенката и рече:

— Моите извинения, доктор Венабили, но има някои процедури, които не могат да бъдат прекъсвани дори и заради съпругата на директора.

— Щяхте да ме разочаровате, ако бяхте пренебрегнали работата си заради мен. Казвали са ми отлични неща за вас.

— Винаги е приятно да го чуеш. Кой ме е хвалил?

— Няколко души — отвърна Дорс. — Доколкото схващам, вие сте един от най-известните нематематици в Проекта.

Моната примигна:

— Съществува някаква тенденция да ни отделят от аристокрацията на математиците. Аз мисля, че щом съм известна, значи всъщност съм известен член на Проекта. Няма особено значение, че не съм математик.

— Това определено ми звучи разумно. Откога сте тука?

— От две години и половина. Преди бях студентка но физика на лъченията в Стрилинг и междувременно работих две години в Проекта като стажант.

— Разбрах, че имате успех в този Проект.

— На два пъти са ме повишавали, доктор Венабили.

— Сблъсквали ли сте се с някакви трудности тук, доктор Моната? Каквото и да ми кажете, ще си остане между нас.

— Работата не е лесна, разбира се, ала ако имате предвид дали съм срещала трудности в общуването, отговорът е не. Във всеки случай не повече, отколкото ми се струва, че човек може да очаква при един голям и сложен експеримент.

— И по-точно?

— Случайни препирни и караници. Всички сме хора.

— Но нищо сериозно?

Синда Моната поклати глава:

— Нищо сериозно.

— Доколкото разбирам, доктор Моната — подзе Дорс, — на вас се дължи разработването на едно устройство, което е от голяма важност за използването на първичния радиант. То дава възможности в него да се натъпче далеч повече информация.

Другата разцъфна в усмивка:

— Знаете ли за това? Да, електролупата. Когато я разработих, професор Селдън създаде тази малка лаборатория и ме постави да ръководя останалите изследвания в същата насока.

— Чудно ми е, че такава важна разработка не ви е извела в най-високите ешелони на Проекта.

— О, ами — рече Моната с леко смутен вид, — аз не искам да си присвоявам всички заслуги. Всъщност участвах само като техник — приятно ми е да смятам, че като много изкусен и творчески мислещ техник, — но нищо повече.

— И кой работи с вас?

— Не знаехте ли? Тамуил Илар. Той разви теорията, която направи устройството възможно, а аз проектирах и създадох същинския инструмент.

— Това значи ли, че Илар си е присвоил славата, доктор Моната?

— Не, не. Не трябва да мислите тъй. Доктор Илар не е такъв човек и напълно ми отдаде заслуженото за моята част от труда. Всъщност той имаше идея да кръсти устройството с нашите имена — неговото в моето, — ала не можа.

— Защо не можа?

— Ами, нали знаете, такова е правилото на професор Селдън — на всички прибори и уравнения да се дават функционални названия, а не персонални, за да се избегне противопоставянето. Така че въпросното устройство се нарича просто електролупа. Когато работим заедно обаче, той го нарича с имената ни и, да ви кажа, доктор Венабили, звучи страхотно. Може би някой ден всички в Проекта ще използват личните имена, поне тъй се надявам.

— И аз се надявам — учтиво кимна Дорс. — Като ви слушам отстрани, ми се струва, че Илар е много свестен човек.

— Да, свестен е — откровено заяви Моната. — Удоволствие е да работиш за него. Точно сега опитвам нов вариант на инструмента, който е по-мощен и който не го разбирам напълно. Имам предвид за какво може да се употребява. Както и да е, Тамуил Илар ме ръководи.

— Напредвате ли?

— Успяваме. Аз му дадох един прототип и той смята да го изпробва. Ако действа добре, ще продължим.

— Звучи обещаващо — съгласи се Дорс. — Какво мислите, че ще стане, ако професор Селдън се откаже от поста директор на Проекта? Ако се пенсионира?

Синда Моната погледна изненадано:

— Да не би професорът да се кани да се пенсионира?

— На мен поне не ми е известно. Просто ви го посочвам като хипотеза. Предположете, че излезе в пенсия. Как смятате, кой ще бъде безспорният наследник? От това, което ми казахте, заключавам, че бихте гласували доктор Илар да бъде новият директор.

— Да, бих го направила — отвърна Моната след кратко колебание. — Той несъмнено е най-блестящият от новите хора и вярвам, че ще съумее да ръководи Проекта по най-добрия възможен начин. Само че Илар е твърде млад. Съществуват доста стари фосили13 — е, знаете какво имам предвид, — които не биха допуснали да бъдат прередени от един младок.

— Ще назовете ли някой конкретен фосил? Не забравяйте — разговорът е конфиденциален.

— Те са неколцина, но най-вече доктор Амарил. Той е безспорният наследник.

— Да, разбирам какво имате предвид — Дорс стана. — Е, благодаря ви за помощта. Сега да ви оставя да се върнете към работата си.

Тя си тръгна, като мислеше за електролупата. И за Амарил.

22

Юго Амарил рече:

— Ха, ти пак дойде, Дорс!

— Извинявай, Юго. За втори път тая седмица те безпокоя. Всъщност ти май не се виждаш много с други хора?

— Не окуражавам хората да ме посещават, не — призна Амарил. — Все ми се пречкат и ми прекъсват мисълта. За теб това не се отнася, Дорс. Ти си нещо съвсем специално, ти и Хари. Няма ден, в който да не си спомням какво сторихте двамата за мен.

Гостенката махна с ръка:

— Забрави го, Юго. Ти толкова работиш за Хари, че отдавна си се отплатил многократно за всяка дреболия, която сме направили за теб. Как върви Проектът? Моят съпруг никога не говори за него — поне не на мене.

Лицето на Амарил просветна и сякаш в цялото му тяло се вля нов живот:

— Твърде добре. Твърде добре. Не е лесно да се приказва за него без математика, но през последните две години постигнахме изумителен прогрес — по-голям, отколкото за всичкото време преди това. Сякаш след като сме се бъхтали и бъхтали, нещата най-накрая са започнали да се разчупват.

— Чух, че новите уравнения, разработени от доктор Илар, са помогнали на положението.

— Ахаотичните уравнения? Да. До немай-къде.

— А също и електролупата е била от полза. Говорих с жената, която я е проектирала.

— Синда Моната?

— Да, тя беше.

— Много умна жена. Късметлии сме, че я имаме.

— Юго, чакай… ти не работиш ли на практика през цялото време с първичния радиант?

— Кажи-речи непрекъснато го изучавам.

— И го изучаваш с електролупата?

— Точно така.

— Никога ли не си мислил да си вземеш отпуска, Юго?

Амарил я погледна ококорено, мигайки бавно:

— Отпуска?

— Да. Сигурно си чувал тази дума и знаеш какво означава.

— Защо да си взимам отпуска?

— Защото ми се струваш ужасно изморен.

— От време на време, по малко. Само че не искам да си зарежа работата.

— Сега чувстваш ли се по-уморен, отколкото си свикнал?

— Мъничко. Остарявам, Дорс.

— Ти си само на четиридесет и девет.

— Това все пак е повече, отколкото съм бил досега.

— О’кей, остави. Кажи ми, Юго, просто за да сменим темата, как се справя с Проекта Хари? Ти си с него толкоз отдавна, че вероятно никой не го познава по-добре от теб, даже и аз. Особено що се отнася до работата му.

— Справя се отлично, Дорс. Не намирам да се е променил. Все още има най-бързия и най-блестящия мозък в околността. Старостта изобщо не му влияе — или поне не чак толкова.

— Приятно ми е да го чуя. Опасявам се, че мнението му за самия него не е тъй високо като твоето. Не приема възрастта си леко. Доста зор видяхме, докато го накараме да празнува последния си рожден ден. Между другото ти беше ли на празненството? Не те забелязах.

— Бях за известно време. Само че, нали знаеш, на такива празненства не се чувствам твърде уютно.

— Мислиш ли, че Хари се е износил? Нямам предвид остротата на ума, говоря за физическите му възможности. Дали според теб е започнал да се уморява — да се уморява прекалено много, за да се справя с отговорностите си?

Амарил изглеждаше удивен:

— Въобще не съм мислил за това. Не мога да си го представя да се измори.

— Да, но въпреки всичко е възможно. Смятам, че от време на време му идва наум да се откаже от своя пост и да предаде задачата на някой по-млад човек.

Амарил се облегна на стола си и остави писалката, с която си играеше, откакто бе влязла Дорс.

— Какво? Това е смешно! Не е възможно!

— Уверен ли си?

— Абсолютно. Той положително не би обмислял подобно нещо, без да го обсъди с мен. А той не го е обсъждал.

— Бъди разумен, Юго. Хари е изтощен. Опитва се да не го показва, обаче е изтощен. Ами ако реши да се оттегли? Какво ще стане с Проекта? Какво ще стане с психоисторията?

Зениците на Амарил се присвиха:

— Шегуваш ли се, Дорс?

— Не. Просто се мъча да надзърна в бъдещето.

— Ами ако Хари се пенсионира, сигурно аз ще поема поста. Двамата с него движихме психоисторическата наука години наред, преди някой друг да се присъедини към нас. Само той и аз. Като изключим него, никой не познава Проекта като мен. Учуден съм, Дорс, че не смяташ за сигурно, че аз ще го поема.

— Нито аз, нито другите се съмняват, че ти си логическият приемник — рече Дорс, — но дали ти го искаш? Можеш да познаваш издъно психоисторията, ала дали желаеш да се хвърлиш в политиката и плетениците на един огромен Проект и да изоставиш по-голямата част от заниманията си, за да се справиш? Всъщност точно желанието му да поддържа всичко да върви гладко е износило така Хари. Ти би ли поел тази част от работата?

— Да, и това не е въпрос, който смятам да обсъждам. Слушай, Дорс, да не си дошла, за да ми съобщиш, че Хари се кани да ме изрита?

— Естествено, че не! — каза тя. — Как можеш да си помислиш такова нещо за Хари Селдън? Да знаеш някога да е измамил приятел?

— Е, тогава чудесно. Хайде да оставим тоя разговор. Наистина, Дорс, ако нямаш нищо против, трябва да свърша някои задачи — и той рязко й обърна гръб и пак се приведе над работата си.

— Разбира се. Не съм искала да ти отнема толкова много време.

Дорс Венабили излезе намръщена.

23

— Мамо, влизай — кимна Рейч. — Теренът е чист. Пратих Манела и Уонда навън.

Дорс влезе, огледа се по навик наляво и надясно и седна на най-близкия стол.

— Благодаря — рече. Известно време просто поседя с изражението на човек, който носи цялата тежест на Империята върху раменете си.

Рейч изчака и подзе:

— Така и не успях да те попитам за страхотното ти пътешествие в парка на Двореца. Малцина имат майчици, които биха го направили.

— Да не говорим за това, Рейч.

— Добре тогава, я чакай… Ти не си от хората, на които можеш да им четеш по лицето, но изглеждаш нещо скапана. Защо?

— Защото се чувствам, както казваш, нещо скапана. Всъщност съм в лошо настроение, понеже в ума ми се въртят ужасно важни въпроси, а няма полза да говоря на баща ти за тях. Той е най-прекрасният човек на света, обаче е доста трудно да се оправяш с него. Няма никакъв шанс да се заинтересува от някоя драма. Отхвърля всичко като мои ирационални опасения за живота му — и като произлизащи от тях опити да го защитавам.

— Хайде, мамо, ако става дума за татко, ти комай наистина имаш ирационални опасения. Ако нещо драматично ти е влязло в ума, сигурно е напълно погрешно.

— Благодаря ти. Говориш също като него и много ме обезсърчаваш. Абсолютно ме обезсърчаваш.

— Е, добре тогава, излей си болката, мамо. Сподели какво ти се върти в главата. Ама почни от началото.

— Началото е сънят на Уонда.

— Сънят на Уонда! Мамо! Май е по-хубаво да спреш още сега. Щом започваш по този начин, знам, че татко няма да пожелае да те изслуша. Искам да кажа, че ужасно се връзваш. Едно малко дете сънувало някаква история, а ти я превръщаш в голям въпрос. Направо е смешно.

— Съмнявам се, че е било сън, Рейч. Смятам, че онова, което тя си мисли, че е било сън, са били двама души от плът и кръв. Те са говорили за нещо и внучката е решила, че се тревожат за смъртта на дядо й.

— Това са свободни съчинения. Какъв шанс има да е наистина вярно?

— Просто предположи, че е вярно. Единствената фраза, която е запомнила, е „синдром на лимонада“. Защо ще сънува подобно нещо? Много по-вероятно е да го е чула и да е изкривила чутото, а в такъв случай какви са били първоначалните думи?

— Не мога да ти кажа — недоверчиво отвърна Рейч.

Дорс не пропусна да долови съмнението в гласа му.

— Мислиш си, че всичко е само в болното ми въображение. И все пак, ако се окаже, че съм права, може да излезе, че съм започнала да разплитам заговор против Хари ей тук, в Проекта.

— В Проекта има ли заговори? Звучи ми също тъй невъзможно, както и да намериш смисъл в някакъв сън.

— Всеки фундаментален експеримент е бъкан с неприязън, търкания и всевъзможни ревности.

— Сигурно, сигурно. Подхвърляме си гадории, правим си физиономии и дълъг нос, приказваме зад гърба на другите. Това обаче изобщо не е като да плетем заговори. Не е като да замисляме да убием татко.

— Разликата е само в степента, а тя може би не е голяма.

— Никога няма да накараш татко да ти повярва. Ако е там въпросът, и мен никога няма да ме накараш да повярвам — Рейч крачеше бързо напред-назад из стаята. — И ти се опитваш да откриеш тази така наречена конспирация, нали?

Дорс кимна.

— И не си успяла? Жената пак кимна.

— Мамо, не ти ли идва наум, че не я откриваш, понеже конспирацията липсва? Дорс поклати глава:

— Засега не съм успяла, но туй не подкопава убеждението ми, че заговорът не е измислица. Имам такова усещане.

Рейч се разсмя:

— Много елементарно звучи, мамо. Очаквах повече от теб, а не: „Имам такова усещане.“

— Съществува една дума, която смятам, че може да се изкриви в „лимонада“. Тая дума е „илитерата“.

— Илитерата? Какво е това?

— Илитерат-а. Членувано е. Означава неграмотен човек — така математиците в Проекта наричат нематематиците.

— Е, и?

— Да допуснем — твърдо рече Дорс, — че някой говори за „синдром на илитерата“, имайки предвид, че е открит някакъв начин да бъде убит Хари, при което един или повече от нематематиците ще играят важна роля. Това не би ли прозвучало на Уонда като „синдром на лимоната“, като знаем, че и тя като теб никога не е чувала думата „илитерат“, но затова пък изключително обича лимонада?

— Да не искаш да ми кажеш, че не другаде, а точно в татковия кабинет е имало хора… Между другото колко са били?

— Когато ми разказваше съня си, Уонда спомена за двама. Мисля, че единият от тях е бил не друг, а полковник Хендър Лин от хунтата, че са му показвали първичния радиант и че трябва да се е водил разговор за отстраняването на Хари.

— Мамо, ти съвсем се развихри. Полковник Лин и някакъв друг човек да говорят в татковия кабинет за убийство, без да знаят, че в креслото седи малко момиченце, което ги слуша? Така ли излиза?

— Горе-долу.

— В такъв случай, щом са приказвали за илитерати, значи единият от двамата, вероятно не Лин, трябва да е бил математик.

— Изглежда ми напълно възможно.

— Изглежда ми съвършено невъзможно. Но даже и да е вярно, кой мислиш, че е тайнственият математик? В Проекта има поне петдесет.

— Не съм ги разпитвала всички. Разпитах неколцина, а също и десетина илитерати, ако е там въпросът, обаче не открих никакви следи. Разбира се, не мога да бъда прекалено пряма с анкетата си.

— Накратко казано, никой от разпитаните не ти е дал някаква нишка за опасната конспирация.

— Не.

— Не ме учудва. Не са го сторили, понеже…

— Знам твоето „понеже“, Рейч. Да не мислиш, че, хората ще се объркат и ще издадат заговора заради няколко учтиви въпроса? Нямам възможност да изтръгна информация от никого. Представяш ли си какво би казал баща ти, ако разстроя някой от неговите безценни математици?

И сетне с внезапна промяна в тона добави:

— Рейч, говорил ли си с Юго Амарил напоследък?

— Не, скоро не. Нали знаеш, че не е от най-общителните създания? Ако му издърпаш психоисторията, ще се срути като купчинка суха кожа.

Дорс направи гримаса при този образ и рече:

— Неотдавна два пъти разговарях с него и ми се стори някак отнесен. Нямам предвид просто изморен. Той има вид на човек, който не е на тоя свят.

— Да. Юго си е такъв.

— Дали напоследък не изглежда по-зле?

Рейч се позамисли:

— Може би. Остарява, нали знаеш. Всички остаряваме освен теб, мамо.

— Рейч, не намираш ли, че Юго е минал границата и е станал малко нестабилен?

— Кой, Юго ли? Че той няма за какво да бъде нестабилен. Само го остави при неговата психоистория и тихичко ще си мърмори до края на живота.

— Не мисля тъй. Има едно нещо, което го интересува, и то твърде много. Приемничеството.

— Какво приемничество?

— Споменах, че някой ден баща ти може да поиска да се оттегли, и се оказа, че Юго Амарил е решен — абсолютно решен — да бъде неговият приемник.

— Въобще не ме изненадва. Предполагам, всички ще се съгласят, че тъкмо той е естественият приемник. Сигурен съм, че и татко така преценява.

— Само че на мен ми се струва, че по този пункт Амарил не е съвсем нормален. Сметна, че съм отишла при него да му съобщя новината, че Хари го е изместил в полза на друг. Можеш ли да си представиш някой да си помисли това за Хари Селдън?

— Странно е… — Рейч млъкна и отправи дълъг поглед към майка си. — Мамо, да не се каниш да ми кажеш, че Юго може да е в сърцето на тоя заговор, за който говориш? Че иска да се отърве от татко и да вземе поста?

— Напълно ли е изключено?

— Да, мамо. Напълно. Ако на Юго нещо не му е наред, то е от прекалено много работа и нищо друго. Всеки би откачил, ако гледа всички онези уравнения или каквото там бяха по цял ден, че и половината нощ.

Дорс рязко скочи на крака:

— Прав си.

Изненадан, Рейч кимна:

— Какво имаш предвид?

— Това, което каза. Даде ми съвършено нова идея. Мисля, че е решаваща.

Без нито дума повече тя се обърна и излезе.

24

Дорс Венабили неодобрително подхвърли на Хари Селдън:

— Четири дни прекара в Библиотеката. Изобщо не мога да се свържа с теб и ти пак се изхитри да отидеш без мен.

Съпругът и съпругата гледаха взаимно образите си на холоекраните. Хари току-що се бе върнал от своето изследователско пътуване до Галактическата библиотека в Императорския сектор. Беше се обадил на Дорс от кабинета си в Проекта, за да й каже, че се е прибрал в Стрилинг. „Даже ядосана — помисли си той, — Дорс е красива.“ Прииска му се да се протегне и да докосне бузата й.

— Скъпа — започна с умиротворителна нотка в гласа, — не съм отишъл сам. С мен имаше сума ти хора, а пък Галактическата библиотека е най-безопасното за учени място дори и в тези смутни дни. Струва ми се, че с времето все по-често и по-често ще се налага да ходя в Библиотеката.

— Да не възнамеряваш да продължиш да ходиш, без да ми казваш?

— Дорс, не мога да живея с тия твои изпълнени със смърт идеи. Нито пък желая да търчиш подире ми и да разстройваш библиотекарите. Те не са хунтата. Нуждая се от тях и не искам да ги дразня. Обаче си мисля, че бих… че бихме могли да си вземем апартамент наблизо.

Тя погледна мрачно, тръсна глава и смени посоката:

— Знаеш ли, че напоследък два пъти говорих с Юго?

— Добре. Радвам се. Той има потребност от контакти с външния свят.

— Да, има, защото нещо не е наред. Това не е същият онзи Юго, който беше с нас през всичките тия години. Станал е неясен, откъснат и, много странно, чувствителен само на една тема, доколкото мога да съдя — решителността си да те наследи, когато се оттеглиш.

— И то ще бъде естествено, ако ме надживее.

— Не очакваш ли да те надживее?

— Ами той е единадесет години по-малък от мен, но превратностите…

— Искаш да кажеш, че Юго наистина не е добре. Той изглежда и се държи като по-възрастен от теб, въпреки че е по-млад, и това сякаш се е засилило напоследък. Болен ли е?

— Физически? Не мисля. Явява се на периодичните прегледи, макар да признавам, че изглежда изтощен. Опитах се да го уговоря да си вземе няколко месеца отпуска — или, ако желае, полагащата му се цяла година. Предложих му въобще да напусне Трантор, тъй че за известно време да бъде толкова далеч от Проекта, колкото е възможно. Няма да има никакви спънки да платим престоя му на Геторин — един приятен курорт, който не е на прекалено много светлинни години оттук.

Дорс нетърпеливо поклати глава:

— И, разбира се, Амарил е отказал. Аз му намекнах за отпуска, а той реагира така, като че ли не знае значението на думата. Отказа абсолютно.

— Тогава какво можем да направим? — рече Селдън.

— Можем да помислим мъничко. От четвърт век Юго работи по Проекта и сякаш нямаше никакви проблеми да поддържа силите си, но сега някак изведнъж е отслабнал. Това не е от възрастта. Той няма и петдесет.

— Намекваш ли нещо?

— Да. Откога вие с Юго използвате тази електролупа към първичните си радианти?

— От около две години… или малко повече.

— Предполагам, че всеки, който борави с първичния радиант, употребява електролупата.

— Точно така.

— Което означава най-вече ти и Юго Амарил?

— Именно.

— И повече Юго, отколкото ти?

— Да, Юго здравата се е хванал с първичния радиант и неговите уравнения. Аз за нещастие трябва да прахосвам голяма част от времето си за административни задължения.

— И какъв е ефектът от действието на електролупата върху човешкото тяло?

Селдън изглеждаше изненадан:

— Не знам да има някакъв забележим ефект.

— В такъв случай, Хари, обясни ми нещо. Електролупата работи от около две години и за този период ти си започнал да се изморяваш значително по-лесно и си станал капризен и малко отнесен. Защо се получава така?

— Остарявам, Дорс.

— Глупости. Кой ти е казал, че шестдесет години означава кристализирана сенилност? Ти използващ възрастта си като патерица и за самозащита и аз искам да престанеш да го правиш. Юго, макар че е по-млад, е бил изложен на въздействието на електролупата повече от теб и в резултат се изморява по-бързо, станал е още по-капризен и според мен е далеч по-отнесен от теб. И в добавка е по детински настойчив по въпроса за приемствеността. Не забелязваш ли нещо симптоматично тук?

— Възраст и прекалено много грижи. Това е симптоматичното.

— Не, работата е в електролупата. Тя оказва дългосрочен ефект върху вас двамата.

След известна пауза Селдън заключи:

— Не мога да те опровергая, Дорс, но не виждам как е възможно. Електролупата е устройство, създаващо рядко електронно поле, ала то все пак е от този вид полета, на които хората са постоянно изложени. Тя не може да причини някакви необикновени увреждания. Във всеки случай няма да престанем да я използваме. Няма начин да продължим работата по Проекта без нея.

— Сега, Хари, ще те помоля нещо и ти трябва да ми сътрудничиш. Никъде не излизай извън Проекта, без да ми кажеш, и не върши нищо необичайно, без да ми кажеш. Разбра ли ме?

— Скъпа, как мога да се съглася? Ти се опитваш да ме натикаш в усмирителна риза.

— Само за малко. За няколко дни. За една седмица.

— Какво ще се случи за няколко дни или за една седмица?

— Повярвай ми — рече Дорс, — всичко ще изясня.

25

Хари Селдън изтропа лекичко един старомоден код и Юго Амарил вдигна очи:

— Хари! Колко мило да минеш насам!

— Би трябвало да минавам по-често. Някога през цялото време бяхме заедно. Напоследък ми се налага да се грижа за стотици хора — тук, там, навсякъде — и те застават между нас. Чу ли новините?

— Какви новини?

— Хунтата се кани да въведе данъка на глава — съвсем истински. Утре ще го обявят по Транторвизията. Засега ще се отнася само за Трантор, а Външните светове ще трябва да почакат. Това малко ме разочарова. Надявах се, че ще го въведат едновременно в цялата Империя, но очевидно не съм оценил докрай предпазливостта на генерала.

Амарил каза:

— Трантор е достатъчен. Външните светове ще разберат, че скоро ще дойде и техният ред.

— Сега да видим какво ще стане.

— Ще стане така, че крясъците ще започнат в мига, в който излъчат съобщението, а пък бунтовете — още преди новият данък да влезе в сила.

— Сигурен ли си?

Амарил веднага включи първичния си радиант и увеличи необходимия участък:

— Погледни сам, Хари. Не виждам как това може да бъде грешно изтълкувано, а то е предвиждането именно при днешните обстоятелства. Ако нищо не се случи, значи всичко, което сме разработили в психоисторията, е напразно и аз отказвам да го повярвам.

— Ще се опитам да намеря кураж — рече с усмивка Селдън. — Как се чувстваш напоследък, Юго?

— Достатъчно добре. Умерено добре. Ами ти как си между другото? Чух слухове, че си мислил да се оттегляш. Даже Дорс спомена нещо такова.

— Не обръщай внимание на Дорс. Тези дни тя говори сума ти работи. Влязъл й е някакъв бръмбар в главата за опасност, която е проникнала в Проекта.

— Каква опасност?

— По-хубаво не я питай. Преследва една от щурите си идеи и както винаги е станала неконтролируема.

Амарил забеляза:

— Виждаш ли какво предимство имам, че съм ерген? — и добави с по-нисък глас — Ако се пенсионираш, Хари, какви планове градиш за бъдещето?

— Ти ще поемеш — каза Селдън. — Какви други планове бих могъл да градя?

И Юго Амарил се усмихна.

26

В малката конферентна зала в главното здание Тамуил Илар слушаше Дорс Венабили с все по-явно изражение на объркване и гняв. Най-накрая той избухна:

— Невъзможно!

Потри брадичката си и продължи внимателно:

— Не искам да ви засегна, доктор Венабили, обаче вашите предположения са смеш… не са верни. Човек просто не може да си представи, че в този Психоисторически проект са възможни толкова убийствени чувства, че да оправдаят подозренията ви. Положително щях да съм в течение, ако имаше такива, и ви уверявам, че няма. Не си го мислете изобщо.

— Мисля си го — упорито отвърна Дорс — и мога да дам доказателства, че съм права.

Илар отвърна:

— Не зная как да ви го кажа, без да ви засегна, доктор Венабили, но ако един човек е достатъчно изобретателен и решен да докаже нещо, той или тя може да намери всички аргументи, които иска — или поне всичко, което той или тя вярва, че представлява някакво доказателство.

— Смятате, че съм параноична?

— Смятам, че що се отнася до вашата загриженост за маестрото — мисия, в която напълно ви подкрепям — сте, да речем, прекалено разпалена.

Дорс помълча и обмисли изявлението на Илар.

— Прав сте само дотолкова, доколкото един действително изобретателен човек ще успее да намери доказателства навсякъде. Например аз мога да изградя цяло обвинение срещу вас.

Тамуил Илар я зяпна съвършено изумен и очите му се разшириха:

— Срещу мен? Бих желал да чуя какво обвинение ще повдигнете срещу мен.

— Чудесно. Ще го чуете. Празненството за рождения ден беше ваша идея, нали?

— Като си помисля, да — призна Илар, — но съм убеден, че и на други е хрумнало. Маестрото така се жалваше от напредналата си възраст, че изглеждаше съвсем нормално да го поразвеселим.

— Сигурна съм, че и на други е хрумнало, ала всъщност точно вие настояхте и запалихте снаха ми с идеята. Манела се е замислила за подробностите и вие сте я уверили, че е възможно да устроите наистина голямо честване. Не беше ли тъй?

— Не знам дали изобщо имам някакво влияние над нея, но дори и да беше така, какво лошо виждате?

— Само по себе си — нищо, обаче организирайки толкова пищно, продължително и, както се казва, всенародно честване, не демонстрирахме ли пред твърде нестабилните и подозрителни хора от хунтата, че Хари е доста прочут и може да бъде опасен за тях?

— Едва ли някой ще повярва, че съм имал това предвид.

— Просто ви посочвам възможността — рече Дорс. — Като планирахте празненството, вие настояхте централните офиси да бъдат разчистени…

— Временно и по съвсем очевидни причини.

— … и настояхте още за известен срок да останат съвършено незаети. През тоя период не бе свършена никаква работа, ако се изключи Юго Амарил.

— Мислех, че няма да навреди маестрото да си поотпочине, докато се подготвя празникът. Предполагам, че не можете да се оплачете от подобна идея.

— Но това означава, че сте могли да се съвещавате с други хора в празните офиси, и то в пълна секретност. Разбира се, офисите са добре екранирани.

— Аз наистина се съвещавах там — с вашата снаха, с уредниците, с доставчиците и с най-различни търговци. Не намирате ли, че е било абсолютно необходимо?

— Ами ако един от хората, с които сте се съвещавали, е бил човек от хунтата?

Илар погледна така, сякаш, Дорс го бе ударила:

— Отричам това, доктор Венабили. За кого ме взимате?

Дорс не отвърна направо, а каза:

— Вие сте отишли да говорите с доктор Селдън за предстоящата среща с генерала и сте го подтиквали — едва ли не насилвали — да идете вместо него и да поемете евентуалните рискове. В резултат, разбира се, доктор Селдън е настоял почти яростно самият той да види генерала, което може да се смята, че е точно онова, дето сте искали да стори.

Илар издаде къс нервен смях:

— При всичкото ми уважение, докторе, туй наистина прилича на параноя.

Дорс продължи:

— А сетне, след празненството, не бяхте ли вие този, който пръв предложи нашата група да иде в „Краят на купола“?

— Да, и си спомням как казахте, че идеята е добра.

— Но дали не е била предложена, за да накараме хунтата да изпита неудобство — като нов пример за популярността на Хари? И дали не е била прицелена така, че да ме изкуши да проникна в Двореца?

— Бих ли могъл да ви спра? — рече Илар, чието недоверие започна да отстъпва място на гнева. — Вие сама сте го решила.

Дорс не му обърна внимание:

— И, разбира се, вие сте се надявали, че ако вляза в Двореца, ще предизвикам достатъчно безпокойство, та хунтата още повече да се настрои срещу Хари.

— Защо, доктор Венабили? Защо да го сторя?

— Бих предположила, че за да се избавите от доктор Селдън и да го наследите като директор на Проекта.

— Как можахте да си помислите такова нещо за мен! Сигурно се шегувате. Вие сега правите онова, което казахте, че ще направите в началото на упражнението — просто ми демонстрирате какво може да извърши един изобретателен ум, решил да намери тъй наречените доказателства.

— Нека видим нещо друго. Споменахме, че сте имали възможността да водите частни разговори в празните помещения и че може би сте били там заедно с човек от хунтата.

— Това не си струва и да го отричам.

— Само че са ви чули. Едно момиченце влязло в стаята, свило се в креслото така, че не сте го забелязали, и чуло разговора ви. Илар се намръщи:

— Какво е чуло?

— Каза ми, че двама мъже са говорили за смъртта. То е съвсем малко и не може да повтори всичко с подробности, но три думи са му направили впечатление и те са били „синдром на лимонада“.

— Май превключихте от фантазиите към — извинете ме — лудостта. Какво значи „синдром на лимонада“ и какво общо има той с мен?

— Първата ми мисъл беше да го схвана буквално. Въпросното момиченце много обича лимонада и затова на празненството се изля доста от нея, ала никой не я бе отровил.

— Твърде съм ви благодарен, че ме смятате поне дотолкова разумен.

— Сетне проумях, че момиченцето е чуло нещо друго, което поради слабото владеене на езика и любовта към напитката се е превърнало в „лимонада“.

— И вие съчинихте ли първообраза? — изпръхтя Илар.

— За известно време мислех, че може да е чуло „синдром на илитерата“.

— Това пък какво значи?

— Убийство чрез някой илитерат — някой нематематик.

Дорс млъкна и се намръщи. Ръката й сграбчи едната й гръд.

С внезапна загриженост Тамуил Илар попита:

— Нещо не е наред ли, доктор Венабили?

— Не — отвърна Дорс, която като че ли се стегна.

Някое време тя не добави нищо и Илар се прокашля. На лицето му вече нямаше учудване, когато подзе:

— Вашите коментари, доктор Венабили, стават все по-несериозни и — е, не ме интересува дали ще ви засегна, но действително ми писна от тях. Какво ще кажете да свършваме?

— Ние почти сме привършили, доктор Илар. Както забелязахте, това за илитерата може да е наистина смешно. И аз самата си го помислих. Вие не сте ли донякъде отговорен за развитието на електролупата?

Илар сякаш съвсем се изпъчи и произнесе с нотка на гордост:

— Напълно отговорен.

— Едва ли напълно. Доколкото разбрах, инструментът е бил разработен от Синда Моната.

— Конструктор. Тя следваше моите инструкции.

— Илитерат. Електролупата е устройство, разработено от илитерат.

Със скрита ярост Илар рече:

— Мисля, че не желая повече да чувам тази дума. Още веднъж ви приканвам да сложим край на разговора.

Дорс продължи натъртено, сякаш не бе чула молбата му:

— Макар сега да не й признавате заслугите, пред Синда сте го правили — предполагам, за да я накарате да работи с готовност. Тя каза, че сте й отдавали заслуженото и ви е много благодарна впрочем. Каза още, че дори сте кръстили устройството с нейното и вашето име, макар официално то да не се нарича така.

— Разбира се, че не съм. Устройството е известно като електролупа.

— Синда добави, че вие сте разработвали подобрения, усилватели и така нататък — и че сте взели да изпробвате един усъвършенстван вариант на новия прибор.

— Какво общо има това с всичко останало?

— Откакто доктор Селдън и доктор Амарил боравят с електролупата, и двамата по някакъв начин са дегенерирали. Юго, който работи повече с нея, е в по-лошо състояние.

— Няма начин тоя инструмент да причини подобни увреждания.

Дорс сложи ръка на челото си, примигва за миг и рече:

— Днес имате по-силна електролупа, която може да причини по-големи поражения и да убие по-бързо, а не толкова бавно.

— Абсолютни глупости.

— Сега помислете за името на устройството, за това име, което според жената конструктор само вие използвате. Предполагам, че сте го нарекли лупа на Илар-Моната.

— Не си спомням някога да съм употребявал тази фраза — несигурно заяви Илар.

— Употребявали сте я. И интензифицираната лупа на Илар-Моната би могла да бъде използвана като смъртоносен инструмент, без вината да се приписва на някого — просто една неприятна злополука с новото и неизпробвано досега устройство. Това би било наистина „синдром на Илар-Моната“, а едно момиченце би го възприело като „синдром на лимоната“.

Ръцете на Дорс изведнъж увиснаха.

Мъжът меко каза:

— Вие не сте добре, доктор Венабили.

— Напълно съм добре. Не съм ли права?

— Вижте, няма значение какво можете да изкълчите в лимонада. И кой знае какво е чуло малкото момиче? Всичко се свежда до убийствения ефект, който била имала електролупата. Изправете ме пред съда или пред някой научноизследователски съвет и накарайте експерти — колкото души искате — да проверят ефекта на електролупата, дори и на новата, по-интензифицирана версия, върху хора. Ще установят, че нейното въздействие не може да бъде измерено.

— Не вярвам — промърмори Дорс Венабили. Ръцете й бяха положени върху челото, а очите — затворени. Тя леко се олюляваше.

Илар забеляза:

— Вижда се, че не ви е добре, доктор Венабили. Може би това означава, че е мой ред да говоря. Разрешавате ли?

Очите на Дорс се отвориха, но тя само се втренчи в него.

— Приемам мълчанието ви за съгласие. Каква полза бих имал да се опитам да се избавя от доктор Селдън и от доктор Амарил, за да стана директор? Вие бихте предотвратили всеки мой опит да ги убия, както в момента си въобразявате, че правите. Ако, колкото и да е невероятно, бих успял да го сторя и да се отърва от двамата велики мъже, после вие щяхте да ме разкъсате на парчета. Вие сте съвършено необикновена жена — невероятно силна и бърза — и докато сте жива, маестрото е в безопасност.

— Да — кимна Дорс и просия.

— Казах го на хората от хунтата. Защо да не се консултират с мен по въпросите на Проекта? Те много се интересуват от психоисторията, както и би трябвало да бъде. Беше им трудно да повярват на онова, което им съобщих за вас — докато вие не щурмувахте Двореца. Можете да бъдете сигурна, че туй ги убеди и те се съгласиха с моя план.

— Аха. Стигнахме и до него — отпаднало рече Дорс.

— Изтъкнах им, че електролупата не вреди на човешките същества. Не може. Амарил и вашият безценен Хари просто са остарели, колкото и да отказвате да го приемете. И какво от това? Нищо им няма — те са хора. Електромагнитното поле не въздейства върху органичната материя. Разбира се, то влияе някак на чувствителните електромагнитни механизми и ако си въобразим едно човешко същество, изградено от метал и електроника, полето наистина би могло да му повлияе. В легендите се разправя за такива изкуствени разумни създания. Микогенците основават религията си на тях и ги наричат роботи. Ако роботът съществуваше, спокойно можем да си го представим като далеч по-силен и по-бърз от всеки обикновен човек, понеже ще притежава качества, които всъщност наподобяват вашите качества, доктор Венабили. И такъв робот действително би могъл да бъде спрян, повреден и дори унищожен от една по-интензивна електролупа — като тази, която от началото на разговора ни работи тук на ниска мощност. Това е причината да се чувствате зле, доктор Венабили, и съм сигурен, че е за пръв път, откакто съществувате.

Дорс не каза нищо, тя просто гледаше мъжа пред нея и бавно се отпусна на близкия стол. Илар се усмихна и продължи:

— Разбира се, щом съм се погрижил за вас, няма да имам никакви проблеми с маестрото и Амарил. Всъщност без вас маестрото може веднага да посърне и от мъка да се оттегли, докато умът на Амарил е съвсем детински. По всяка вероятност няма да се наложи никой да бъде убит. Доктор Венабили, какво е да се усетиш демаскиран след всички тези години? Трябва да призная, че вие много умело прикривахте истинската си същност. Учудващо е, че досега тайната ви е останала неразгадана. Но аз съм изключителен математик — наблюдател, мислител, човек, който умее да прави изводи. Навярно дори аз не бих ви разкрил, ако не бяха вашата фанатична преданост към маестрото и изблиците на нечовешка сила, която сякаш можехте да извикате по желание — когато той биваше заплашен. Та да си кажем сбогом, доктор Венабили. Трябва само да включа устройството на пълна мощност и вие ще се превърнете в история.

Дорс като че ли намери сили и бавно стана от седалката, мърморейки: „Може би съм по-добре защитена, отколкото си мислите.“ И сетне с ръмжене се хвърли към Тамуил Илар.

Очите на мъжа се разшириха, той изпищя и залитна назад.

В следващия миг Венабили налетя върху него и ръката й проблясва във въздуха. Ръбът на дланта й удари врата на Илар, смаза прешлените и разкъса гръбначния мозък. Той падна мъртъв на земята.

Дорс се изправи с усилие и се запрепъва към вратата. Трябваше да потърси Хари. Нейният съпруг трябваше да знае какво се е случило.

27

Хари Селдън се надигна ужасен от стола си. Никога не бе виждал Дорс такава — изкривено лице, приведено тяло, крака, които се тътрузят, сякаш е пияна.

— Дорс! Какво става! Какво не е наред!?!

Притича към нея и в мига, в който я прихвана през кръста, тялото престана да й се подчинява и се отпусна в ръцете му. Вдигна я (тежеше повече, отколкото би тежала една обикновена жена с нейната големина, но в момента Селдън не го осъзна) и я положи на дивана.

— Какво е станало? — попита отново.

Тя му разказа, дишайки трудно, а гласът й от време на време се губеше, докато той бе прегърнал главата й и се опитваше да повярва в случилото се.

— Илар е мъртъв — рече Венабили. — Най-накрая убих човек… За пръв път… Това влошава нещата.

— Зле ли си повредена, Дорс?

— Много зле. Илар включи устройството си… на максимум… когато се втурнах към него.

— Могат да те пренастроят.

— Как? Никой… на Трантор… не умее. Трябва ми Данил.

Данил. Демерцел. Нейде дълбоко вътре у себе си Хари винаги бе знаел. Неговият приятел робот му беше осигурил защитник — друг робот, — за да бъде уверен, че психоисторията и семената на Фондациите щяха да имат шанс да пуснат корени. Единственият проблем бе, че Хари се влюби в своя защитник — всъщност в този робот. Сега нещата си дойдоха на мястото. Би могъл да отговори на всичките си човъркащи съмнения и въпроси. И някак си това нямаше никакво значение. Всичко, което имаше значение, беше Дорс.

— Не можем да си го позволим, скъпа.

— Трябва — очите на Дорс се отвориха и тя погледна Селдън. — Трябва. Опитах се да те спася, но пропуснах… нещо важно… сега кой ще те защитава?

Хари Селдън не успяваше да я види ясно. Очите му не бяха наред.

— Не се безпокой за мен, Дорс. Ти си… Ти си…

— Не. Ти, Хари… Кажи на Манела… на Манела… че вече й прощавам. Тя се справи по-добре от мен. Обясни на Уонда. Ти и Рейч… грижете се един за друг.

— Не, не, не — говореше Селдън, като се люшкаше напред-назад. — Не можеш да го допуснеш. Дръж се, Дорс. Моля те, моля те, любима моя.

Венабили леко поклати глава и още по-леко се усмихна:

— Сбогом, Хари, любими. Винаги помни… всичко, което направи за мен.

— Нищо не съм направил за теб.

— Ти ме обичаше и любовта ти ме превърна в… човек.

Очите й останаха отворени, ала Дорс бе престанала да функционира.

Юго Амарил се втурна като вихър в кабинета на Селдън:

— Хари, бунтовете са започнали — по-рано и по-големи, отколкото въобще сме очак…

После се взря в Селдън и Дорс и прошепна:

— Какво става?

Хари му хвърли агонизиращ поглед:

— Бунтовете! Какво ме интересуват сега бунтовете?… Какво изобщо ме интересува сега?