Битката за Фондацията

ПЕТА ЧАСТЕПИЛОГ

Аз съм Хари Селдън. Бивш Първи министър на Император Клеон I. Заслужил професор по психоистория в Стрилингския университет на Трантор. Директор на Психоисторическия изследователски проект. Главен редактор на Енциклопедия „Галактика“. Създател на Фондацията.

Знам, че всичко това звучи съвсем впечатляващо. През своите осемдесет и една години съм свършил много работи и съм уморен. Като се вглеждам назад в миналото, се чудя дали можех да направя — дали бих направил — някои неща другояче. Например: чак толкоз ли съм бил загрижен за огромната полза от психоисторията, че хората и събитията, дето пресичаха живота ми, в сравнение с нея понякога ми се струваха незначителни?

Навярно не си дадох труда да въведа няколко малки откъслечни корекции тук или там, които в никакъв случай не биха застрашили бъдещето на човечеството, но може би щяха чувствително да подобрят живота на някой скъп за мен човек — Юго, Рейч… Не мога да не се чудя… Имаше ли нещо, което бих могъл да сторя, та да спася любимата ми Дорс?

Миналия месец привърших записите на кризисните холограми. Моят асистент Гаал Дорник ги отнесе на Терминус, за да надзирава инсталирането им в Криптата на Селдън. Той ще проследи Криптата да бъде запечатана и да бъдат оставени необходимите инструкции за евентуалното й отваряне при кризите. Дотогава аз, разбира се, ще бъда мъртъв.

Какво ли ще си помислят онези бъдещи жители на Фондацията, когато ме видят (или по-скоро видят моята холограма) по време на Първата криза, която ще бъде след почти петдесет години? Дали ще коментират колко стар изглеждам, или колко ми е слаб гласът, или колко съм дребен, така сврян в инвалидната количка? Дали ще разберат — дали ще одобрят — посланието, дето съм им оставил? Е, всъщност от такива разсъждения няма никаква полза. Както биха казали древните, жребият е хвърлен.

Вчера говорих с Гаал. На Терминус всичко върви добре. Бор Алурин и членовете на Проекта процъфтяват „в изгнание“. Не би трябвало да злорадствам, но не мога да не се кикотя, щом се сетя за самодоволното изражение на оня помпозен идиот Линге Чен, който преди две години изпрати Проекта на заточение на Терминус. Въпреки че в крайна сметка изгнанието беше формулирано с терминологията на Императорската харта („Поддържана от държавата научна институция и част от личните владения на Негово августейшо величество Императора“ — главният комисар искаше да ни разкара от Трантор и от главата си, ала не можеше да понесе мисълта да ни даде пълна власт), за мен все още е източник на скрито удоволствие да знам, че не друг, а Лас Зенов и аз избрахме Терминус за роден дом на Фондацията.

Единственото, за което съжалявам във връзка с Линге Чен, е, че не успяхме да спасим Агис XIV. Той беше добър човек и благороден управник, ако и да бе Император само по име. Сбърка, че повярва в титлата си, а пък Комисията за обществена безопасност не можеше да толерира бързо разрастващата се императорска независимост.

Често се чудя какво ли са направили с Агис — дали са го пратили в изгнание на някой от отдалечените Външни светове, или са го убили като Клеон?

Момченцето, което днес седи на трона, е идеалният куклен Император. Подчинява се на всяка дума, която Линге Чен прошепне в ухото му, и си фантазира, че е многообещаващ държавник. Дворецът и клопките на императорския живот за него са само детайли от една огромна фантастична игра.

Какво ще правя сега? След като Гаал най-накрая отиде да се присъедини към групата на Терминус, аз останах съвършено сам. От време на време се чувам с Уонда. Разбира се, работата в Звездокрай продължава; през последното десетилетие те със Стетин са увеличили с дузини броя на менталиците. Мощта им непрекъснато нараства. Точно контингентът от Звездокрай — моята тайна Фондация — подтикна Линге Чен да изпрати енциклопедистите на Терминус.

Уонда ми липсва. От много години не съм я виждал, за да поседя тихичко с нея и да подържа ръката й. Когато тя замина, при все че аз я помолих да тръгне, мислех, че ще умра от сърдечен удар. Това вероятно е било най-трудното решение, което някога съм вземал, и въпреки че никога не съм й казвал, почти бях готов да го променя. Но за да успее Фондацията, беше необходимо Уонда и Стетин да отидат в Звездокрай. Психоисторията го изискваше… така че в последна сметка това може би не е било мое решение.

Все още всеки ден идвам в кабинета си в Психоисторическия факултет. Помня времето, когато тази постройка бе пълна с хора — денем и нощем. Понякога имам чувството, че прелива от гласове, гласовете на моето отдавна заминало семейство, на студенти, колеги… ала офисите са празни и мълчаливи. В коридорите отеква единствено бръмченето от мотора на количката ми.

Предполагам, че би трябвало да опразня сградата, да я върна на университета, за да настани някой друг факултет. Само че някак си е трудно да напусна това място. Толкова много спомени витаят тук… Всичко, останало ми сега, е моят първичен радиант. Той е средството, чрез което психоисторията може да бъде изчислена и всяко уравнение от Плана ми да бъде анализирано; всичко е вътре в този удивителен малък черен куб. И докато Седя тука с измамно простия на външен вид инструмент в дланта си, ми се иска да можех да го покажа на Р. Данил Оливо…

Обаче аз съм сам и трябва само да натисна контакта, та да угаснат лампите в офиса. Докато се облягам в количката си, първичният радиант се активизира и уравненията му разстилат наоколо тримерното си великолепие. За нетренираното око тая многоцветна вихрушка би била просто бъркотия от форми и числа, но за мен — и за Юго, Уонда, Гаал — това е оживялата психоистория.

Картината, която виждам около себе си, е бъдещето на човечеството. Тридесет хиляди години потенциален хаос, пресовани в едно-единствено хилядолетие…

Тази ивица, дето от ден на ден започва да свети по-ярко, е уравнението на Терминус. А тук — изкривени така, че не могат да се оправят — са символите на Трантор. Обаче аз успявам да съзра… да, меко проблясващата стабилна светлинка на надеждата… Звездокрай!

Това — това — е делото на моя живот. Моето минало — бъдещето на човечеството. Фондацията. Тъй красива, тъй жизнена. И нищо не може…

Дорс!