Блез Уиндъм

Първа глава

Ашби Хол

Лятото на 1521 година

Четирите момичета, добре скрити под храстите в далечния край на пътя, водещ към Ашби хол, можеха да разгледат много добре елегантния посетител, макар че не чуваха за какво говори той с баща им.

— Кой ли е той? Как мислите? — чудеше се на глас Блис Морган, докато отмяташе русата коса от челото си.

— Божествено красив е, макар че е стар — отбеляза близначката й. Светлорусата коса на Блайт винаги изглеждаше идеално сресана.

— Може би е кандидат за някоя от нас — мечтателно се намеси Дилайт. Тъмносините й очи светнаха предизвикателно.

— О, Ди, недей да бъдеш толкова глупава! — подхвърли ядосано Блис към по-малката си сестра, с което накара личицето й да помръкне. — Я го виж само! Дрехите му са от най-скъп плат, а златната верига около врата му сигурно би могла да ни осигури на всичките доста прилична зестра. Никоя от нас не може даже и да се надява на подобно нещо. Без зестра ние едва ли ще можем да намерим подобен съпруг. Ще бъдем щастливи, ако можем да се омъжим за по някой фермер.

— Аха — отекна гласът на близначката й. — Ние сме орисани да си останем стари моми. Даже църквата не би ни взела…

— Наистина ли искаш да се отдадеш на църквата, Блайт? — попита закачливо най-голямата, която никак не можеше да повярва, че сестра й говори сериозно.

— Знаеш, че не искам, Блез! Искам да се омъжа и да имам деца — отвърна Блайт замечтано.

— Но имаш предвид богат мъж, сестричке, нали? — каза Блез иронично.

— Богатият мъж може да бъде не по-малко обичан от бедния — веднага се намеси Блис в защита на сестра си. — Ние сме бедни и това не ни харесва. Аз мисля, че би ми доставило удоволствие да съм богата.

— Нямаме голям шанс — отговори Блез с тъжна усмивка. — Я да се погледнем, сестрички. В тези памучни поли, които вече са ни окъсели, и доста отеснелите ни корсажи… Някога ще има ли някоя от нас нещо ново за обличане? — Тя въздъхна с горчивина.

— Корсажът на Дилайт не е тесен — промърмори Блис. — Но тя все още е дете и дори и да е дошъл кандидат, той не е за нея.

— Старата Ада каза, че скоро ще стана за женене — възмутено извика Дилайт.

— Тя знае — мрачно каза Блайт. — Значи ще станем четири. И за какво ни е? Ах, колко е тъжно да си беден и да нямаш нищо.

— Поне сме заедно и се обичаме — каза Блез, първа съвзела се от самосъжалението, което ги беше обхванало.

Четирите чифта очи се срещнаха. Блис се усмихна и малкото й личице светна. Ясно се виждаше колко е красива.

— Точно така, заедно сме, Блез. Какво ли бихме правили една без друга? — Тя се усмихна на сестрите си и после замислено продължи да говори. — И все пак много ми се иска да знам кой ли е този господин. Изгарям от любопитство да разбера за какво ли толкова знатен човек е дошъл да говори с татко.

— Има време, ще разберем по-късно — каза Блез. — А сега, хайде в градината. Намерила съм една късна череша, пълна с плод. По-добре да побързаме да я оберем, преди птиците да са изкълвали плодовете. Хайде, сестрички! — Тя се извърна и тръгна. Трите по-малки момичета я последваха.

Сестрите Морган знаеха кога кои плодове зреят. Бедността ги беше научила, че не трябва да се разпилява нищо. Когато най-после се върнаха късно следобед вкъщи, кошниците им бяха пълни до горе с черешите, които Блез беше открила. Всички изтичаха в кухнята, сложиха престилки и се заеха внимателно да почистват плодовете от дръжките и костилките, за да приготвят сладка за зимата.

Когато малката Ванора се появи в кухнята, веднага й намериха работа. Накараха я да счука на ситно захар, за да се посипят почистените плодове.

— Нека да захаросаме част от черешите. Толкова вкусни стават — предложи Дилайт.

Блез кимна и като се засмя заедно с двете по-големи близначки, отдели част от плодовете. Останалите бяха разделени на две. Половината за сироп, а другата половина за сладко.

— Престани да цапаш лицето си с череши, Ванора! Ще те плесна — заплаши Блис.

Малкото личице на Ванора беше цялото омазано със сок от черешите, които беше налапала. Без да се засрами ни най-малко от забележката, тя изплези малкото си розово езиче и затова беше дръпната за косата. Ванора веднага яростно заплака и затича да се оплаква на майка си. Плачеше повече от яд, отколкото от болка. Когато лейди Морган поиска да знае защо плаче Ванора, малката немирница хитро изгледа сестрите си изпод още мокрите мигли.

Ванора все още хлипаше артистично, но преди да успее да се обади и да нарочи Блис, Блез заговори.

— Удари си пръстите с чукчето за захар, мамо. — Блез прегърна с очевидна обич крехките раменца на сестра си и я потупа по гърба. — Хайде, стига си мрънкала, Ванора. Знам, миличко, че боли. Аз също съм се удряла много пъти.

Ванора подсмръкна. Като погледна нагоре към голямата си сестра и видя сериозната заплаха в очите й, тя веднага престана да плаче.

Блез беше любимата сестра на Ванора, но тя знаеше, че е опасно да не й се подчинява.

— Ето така — каза мило Блез. — Така е по-добре. Заеми се с работата си, Ванора, защото без захар няма да можем да консервираме всичките тези череши. Твоята работа е най-важната.

Ванора подсмръкна за последно и се подчини. Блез се обърна към майка си.

— Знаеш ли, мамо. Намерих в градината една череша, която чак сега е узряла. Никога не съм виждала череши толкова късно. Чудно, нали?

— Невинаги природата е предвидима — отговори лейди Морган. — Чудесно е, Блез, че си открила това дърво и си завела сестрите си да оберете плодовете. Но, мило дете, аз също имам новина. Чудесна при това!

— Да не е във връзка с онзи великолепен мъж, който говореше с баща ни пред къщата? — бързо попита Дилайт.

— Значи сте видели лорд Уиндам, така ли?

— Бяхме се скрили зад храстите, мамо. И щом ти не ни повика, помислихме, че няма защо да се прибираме, и отидохме в градината — призна заради всички Дилайт.

Лейди Морган се усмихна на четвъртата си дъщеря. Защото Дилайт не можеше да лъже. Знаеше, че понякога Блез си позволява някои невинни лъжи, за да защити другите. Блис и Блайт пък лъжеха с такава лекота, че понякога сами си вярваха. Но всъщност никога не лъжеха нарочно.

— Лорд Уиндам е граф на Лангфорд — продължи лейди Морган. — Овдовял е преди година и няма деца. Той избра Блез за своя бъдеща съпруга. Не е ли невероятна новината, момичета?

— Нали ви казах! Нали ви казах! — Дилайт затанцува из цялата кухня за радост на готвача и слугите.

Розмари Морган се усмихна, а после неспокойно погледна най-голямото си дете. Блез изглеждаше зашеметена.

— Света майко божия! Граф! Блез, ти ще се омъжиш за граф! — зяпна завистливо Блис. — А той даже е хубав!

— Ще бъдеш графиня — възторжено изпляска с ръце Блайт. — Лейди Мери Блез Уиндам, графиня Лангфорд! О, каква си късметлийка!

— Късметлийка ли? — прошепна Блез. — Късметлийка ли съм?

Тя въздъхна дълбоко. Сега, като се обърна към майка си, гласът й вече не трепереше.

— Защо този мъж иска да се ожени за мен? И как ще се омъжа аз за когото и да било? Ти толкова често си ни казвала, че не можете да дадете зестра на никоя от нас, мамо.

Очите на Блез бяха пълни с неизречени въпроси.

Кухнята бе затихнала. Чуваше се само пукането на огъня в огнището. Лейди Морган се огледа, видя любопитството на слугите и стисна недоволно устни. Нямаше нищо лошо в това да знаят, че Блез ще се омъжва, но подробностите не бяха тяхна работа.

— Нямате ли работа? — попита рязко тя, като гледаше готвача и помощниците му. — Мирише ми на нещо изгоряло. Да не би да имаме толкова много храна, че да можем да си позволяваме да я пилеем? Момичета, заемете се с черешите! Блез, ти трябва да дойдеш с мен!

Лейди Морган бързо излезе от кухнята, а дъщеря й я последва.

Не се спряха дори в голямата гостна, защото Розмари Морган не искаше слугите да чуят какво ще каже на дъщеря си и после да клюкарстват. Детайлите не бяха работа дори и на Блез, тъй като само родителите бяха отговорни за избора на подходящ съпруг. А сега, въпреки бедността им, провидението бе осигурило добри възможности за всичките им момичета. Тя заведе най-голямото си дете в съпружеската спалня. Двете седнаха на ръба на голямото легло, където бяха заченати всички деца на семейството.

Розмари Морган обхвана лицето на дъщеря си с ръце и загледа дълго очите й. Момичето беше красиво. В това не можеше да има никакво съмнение.

— Ти си много щастливо момиче — започна тя. — И ще бъдеш една много известна графиня Лангфорд, ако си умна.

— Защо аз? — попита Блез. — Как бихте могли да съберете тяхната зестра, да не говорим, че зестрата е за граф?

— Той ще те вземе без зестра — отвърна лейди Морган.

— Защо? — въпросът беше зададен с острота и съмнение.

— Едмънд Уиндам осемнадесет години е бил женен за жена, която, както и нашата бедна кралица Катерина, не е могла да роди дете. Кралят има поне своята принцеса Мери, но графът на Лангфорд каза, че единственото дете, което е успяло да се роди, е починало скоро след това. Същото раждане е било причина и за смъртта на майката. Той е богат човек, Блез, но освен това иска деца. Въпреки че има наследник в лицето на своя племенник, той иска да има син. Ти сигурно ще го разбереш. Отнякъде, не каза от кого, той е научил за нашето семейство — продължи тя. — Научил е, че всички мои деца са живи. И макар да е знаел, че не можем да осигурим зестра, е дошъл при нас, готов да те вземе за съпруга. Вярва, че ти ще можеш да му родиш здрави деца, така както и аз съм родила всички вас.

— Значи великият граф е дошъл в Ашби да си купи чистокръвна кобила, а? Няма да се омъжа за него, майко! Може да съм бедна, но си имам достойнство. Предпочитам да остана стара мома. Как е посмял този мъж да си помисли, че може да ме купи? Какво нахалство!

— Не Блез, не е нахален. Дойде да ни моли и се държа твърде достойно към нас с баща ти. Пристигането му е някакво чудо! Твой дълг е като дете от това семейство да приемеш с благодарност чудесната възможност, която ти бе предоставена. Не разбираш ли колко честита си ти?

— Не разбирам, мамо. Нека този граф се омъжи за една от другите. И Блайт, и Блис биха се зарадвали на такава „възможност“ — каза Блез намусено.

— Ти си най-голямата — настоя майка й. — Редно е да се омъжиш първа. Освен това Блайт и Блис са с цяла година по-малки от теб. Графът е зрял мъж, а ти си на възраст, тъкмо подходяща за раждане и отглеждане на деца.

— Не! — упорито извика Блез.

Лейди Морган въздъхна дълбоко, за да успокои раздразнението си. „Невъзможно момиче — помисли си тя. — Ненапразно съм й избрала точно това име.“

— Слушай, Блез — каза тя на дъщеря си. — Отнася се не само за самата теб. Като част от брачния договор графът се съгласи да осигури значителна зестра за твоите сестри, така че и те да могат да се омъжат добре.

— Значи аз съм жертвеният агнец! — ядоса се Блез.

Лейди Морган вече не можеше да въздържи нервите си и бързо се изправи.

— Блез — каза тя и натисна с ръце раменете на седналата пред нея дъщеря. — Сега, веднага ще отидеш в параклиса! Ще коленичиш и ще молиш Светата майка за прошка! Аз няма да ти позволя да сториш грях, като се поддаваш на егоизъм, гордост и неподчинение пред родителите си! Нека Светата майка ти помогне заедно с молитвите да изчистиш от ума си тези грешни чувства. Надявам се, че тогава ще осъзнаеш колко честита си да бъдеш избрана за съпруга от лорд Уиндам. Може би дори ще разбереш колко необходимо е това и за твоите по-малки сестри. Ще разбереш и ще се съгласиш, защото тяхното щастие сега е в твоите ръце. И нека бог благослови всички нас, макар че сме зависими от твоя егоизъм!

— О! Не е честно, мамо! Ти ме натоварваш с отговорност за сестрите ми, единствено мен — заплака отчаяно Блез.

— Няма повече да споря с теб, дъще — каза лейди Морган. — Отивай веднага в параклиса!

Блез изтича вън от стаята със сърце, разтуптяно от яд и обърканост. Като пренебрегна напълно съзнателно заповедта на майка си, тя се насочи към кухнята при сестрите си. Блис и Блайт внимателно наблюдаваха работата на по-малките. Ларки и Линет се бяха присъединили към останалите. Блез с тъга помисли колко красиви са двете по-големи близначки. Не беше честно те да бъдат осъдени да преживеят живота си в Ашби без съпрузи и деца. Оставаха само няколко години, през които наистина бе възможно да се омъжат. Даже някой беше казал, че вече са доста поотраснали. А Блез не можеше да си представи кои ли биха били тези мъже, които да подхождат на красотата на сестрите. Те бяха съвсем еднакви, но всяка посвоему различна, белязани с малка бенчица. При Блис тя беше точно над левия край на горната устна, а при Блайт — отдясно. И двете бяха яркоруси и със сапфирено сини очи. Лицата им, както и нейното, бяха с нежен овал, с леко вирнати нослета и плътни устни. Красиво извитите им вежди и гъсти мигли бяха доста потъмни и не се нуждаеха от подчертаване. Красотата им беше безкрайно нежна, но розовите им бузи говореха за добро здраве.

Измежду останалите само Ванора беше руса. Косата й хвърляше сребристи отблясъци. Тъмносините й очи изглеждаха почти черни и малкото момиченце с още по бебешки кръгло личице обещаваше да стане голяма красавица. Сигурно такава щеше да стане и Глена — най-малката, с червеникавокестенява коса и сиво-сини очи като на майка им.

Останалите деца на семейство Морган бяха тъмнокоси. Братът — близнак на Глена — Гавин — много приличаше на баща си със сините си очи и кестенява коса. Привлекателната Дилайт беше като него. Двете по-малки близначки Ларки и Линет също приличаха на нея. Какво бъдеще щяха да имат те без средства? И как би могъл баща им да ги осигури, след като стадата му бяха унищожени? Той така и не можа да се съвземе след измирането на стадата.

С лека въздишка Блез отстъпи и се насочи с несигурни стъпки към семейния параклис. Коленичи на своята молитвена възглавничка и погледна към статуята на Дева Мария. Усети как съвестта й остро се противопостави на гордостта. Красивото и търпеливо лице на каменната светица като че ли я упрекваше за непокорните мисли.

„Какво става с теб? — питаше я съвестта й. — Един привлекателен и богат мъж иска да се ожени за теб. Защо се държиш така порочно?“

„Защото искам да бъда обичана заради самата мен — отговаряше гордостта. — Този мъж ме е поискал, защото съм здрава като кобила и ще му родя синове. Аз не го ли интересувам? Той дори не остана, за да ме види.“

„Глупости! — казваше съвестта. — Женитбата има само една благословена цел. Сигурно са ти казвали. Целта на женитбата е да се създадат деца.“

„Но аз искам да бъда обичана! — крещеше гордостта й.“

„Любовта — настояваше съвестта — ще дойде после, когато се опознаете. Ще се обичате и ще се уважавате.“

„Аз трябва да бъда обичана — настояваше гордостта.“

„Твоите родители се обичат — припомняше съвестта. — Защо смяташ, че при теб ще бъде различно?“

„Моите родители са се познавали, преди да се оженят — възразяваше гордостта.“

„Обикновено не е така — спокойно отвръщаше съвестта. — Женитбите се уреждат от родителите в съответствие с техните интереси. Майка ти е права! Ти си невероятно честита, че този мъж е готов да те вземе без зестра. А какво ще кажеш за сестрите си? Нали твърдиш, че ги обичаш? Те не заслужават ли своята част щастие? Този мъж великодушно предложи да им осигури зестри, за да могат и те като теб да се омъжат. Това би ли го направил някой порочен човек? Твоите родители са доволни. Защо и ти да не си?“

— Но къде е любовта? — прошепна Блез сама на себе си.

„Ще дойде — каза й съвестта. — Сигурно ще дойде. Ти ще откриеш любовта. Но по-важното е, че ще бъдеш и доволна, като знаеш, че като си преодоляла прекомерната си гордост и като си била добра дъщеря и християнка, си спомогнала за щастието на своите седем сестри. Как би могла да отхвърлиш молбата на графа?“

— Не бих могла — каза тихо Блез и една сълза на самосъжаление се плъзна по лицето й. — О, благословена майко на Исус, прости ми за непокорството. Помогни ми да бъда по-загрижена за другите — замоли се тя.

Усети, че някой я докосва по рамото. Блез стреснато се огледа и видя баща си. Бързо се прекръсти и се изправи.

— О, татко, аз много ядосах мама — призна тя и се хвърли в прегръдката му.

Роберт Морган притисна най-голямата си дъщеря към гърдите си.

— Знам — каза той сериозно, като се молеше тя да не види искрицата смях в очите му. Блез не беше с лек характер. Отношението към нея винаги трябваше да е малко по-особено. А неговата Розмари беше най-добрата майка. И макар че се справяше добре с всички останали дъщери, така и не можа да разбере, че към Блез трябва да се отнася по друг начин. — Майка ти ми каза, че си отказала да приемеш нашето решение за съпруга, когото избрахме. Така ли е?

— Ще се омъжа за графа, татко — отвърна тихо Блез. — Как бих могла да отхвърля подобно щедро предложение!

— Не би могла — спокойно потвърди лорд Морган. Той леко се отдръпна, за да може да я погледне. — Трябва да ми се довериш в това отношение, Блез. Така както ми се доверяваш и за други неща. Лорд Уиндам е нещо повече от подходящ съпруг. Ако говорим честно, мила моя, женитбата ти с него означава и издигане в обществото. До днес аз не съм познавал този човек, но никога не съм чул някой да каже нещо лошо за него. Характерът му е твърд и спокоен. Очевидно е обичал първата си жена, въпреки невъзможността й да му даде деца, и сигурно наистина много жали за нея. Аз вярвам, че той ще обича и теб, Блез. Вярвам, че ти също ще го обикнеш. Той ще бъде добър съпруг. Щедростта към теб, да не говорим за тази към твоите сестри, говори много добре за него. Той не само че осигурява зестрата им, която ще позволи да се омъжат, но и роднинската връзка с него ще им даде още по-големи възможности. Би ли могла да се довериш на моето решение, дете мое? Блез кимна.

— Аз не исках да ви създавам трудности, татко. Просто никога не беше ми минало през ум, че… никога не съм очаквала, че ще бъда омъжена за толкова благороден мъж. Аз си мислех, че ако се омъжа, това ще бъде най-много за някой от по-малките синове на благородник, който притежава не по-голямо богатство от мен. Много далеч ли е домът на графа от Ашби?

— Ривърс Едж е на около половин ден езда оттук, ако не се минава през ливадите, както днес стори графа. Сестра му има рожден ден и той бързаше да се прибере. Нейният син в момента е наследник на графа.

— Те сигурно няма да се радват, че той ще се жени отново — каза Блез замислено.

— Това не зависи от тях — отвърна лорд Морган и като хвана дъщеря си за ръка, я изведе от параклиса. Преминаха заедно по коридора и влязоха в голямата зала на Ашби, където Роберт Морган накара дъщеря си да седне до него пред камината. — Графство Лангфорд е създадено още от крал Хенри V, детето ми. Първият граф е спасил живота на краля при Ажинкур и е бил награден с тази по-висока титла. Тогава е бил едва шестнадесетгодишен. Членовете на семейство Уиндам са дълголетници. Дядото на лорд Едмънд е живял до седемдесет и пет годишна възраст, а баща му също беше вече над седемдесетте, когато почина от епидемия.

— Графът единствен син ли е бил? — попита Блез.

— Единствен жив, мила, и то от третата жена на графа. Изглежда това семейство все си е имало проблеми с придобиването на здрави деца по мъжка линия. Сега, вече на повече от тридесет години и без пряк наследник, графът очевидно е загрижен. Сигурен съм, че ще го разбереш. И понеже си умно момиче, Блез, аз също съм сигурен, че ще разбереш и държанието на графа.

— Но той можеше да остане поне да ме види — намусено се обади Блез.

Лорд Морган се усмихна на сръднята на дъщеря си. Въпреки че разбираше защо графът си тръгна веднага, щом постигнаха взаимно съгласие, той разбираше и защо Блез се чувстваше пренебрегната.

— Графът искаше да остане, но беше вече поканил гости за рождения ден на сестра си. Въпреки, че имат голяма разлика във възрастта, те са много близки. Аз знам, че ти ще го разбереш, като имаш предвид обичта си към твоите сестри.

— М-м-м — колебаеше се Блез, а баща й се засмя и я потупа леко по рамото. Тя вдигна очи към него. — А как изглежда той? — попита тя. — Остави ли ми портрета си? А ти даде ли му моя? Той как се е решил да се жени за жена, която никога не е виждал? Изобщо интересува ли го как изглеждам?

— Той остави на нас с майка ти да изберем коя от дъщерите си ще му дадем. Искаше само да не е кривогледа — пошегува се лорд Морган.

— Така ли? — наежи се тя.

— Не, Блез, нищо подобно не е казал. Той е много добре сложен човек. Висок, със светла кожа, тъмнокафява коса и красиви златистокафяви очи. Ще го харесаш, щом го видиш, така както и той теб, мила моя.

— И кога ще се оженим, татко?

— На тридесети септември — отговори той.

— Толкова скоро? Аз мислех, че ще бъде поне напролет!

— Първото съобщение в църквата ще бъде — направено тази неделя, Блез.

— Но… остават значи по-малко от два месеца, татко!

— Графът е вдовец повече от година, детето ми. Той иска съпруга сега, а не след месеци — каза лорд Морган.

— Но има толкова много да се приготвя, татко! Не можем да свършим всичко за такова кратко време!

— И какво има да се прави? — попита я той.

— Аз нямам подходящи булчински дрехи, да не говорим за такива, които биха се изисквали за една графиня Лангфорд! Даже мама и сестрите ми да имат платовете, ние няма да успеем да ушием чеиза за толкова кратко време.

— Твоят чеиз се подготвя в Ривърс Едж, Блез. Всичко, включително и булчинската ти рокля, ще бъде осигурено навреме. Графът обеща да изпрати някои от нещата предварително, за да не се притесняваш пред семейството му, когато пристигнеш в новия си дом.

— Ами сандъкът със зестрата? Че той е наполовина празен, татко! Как ще пристигна в Ривърс Едж с празен сандък?

— Ще вземем бельо от сандъците на сестрите ти — каза лейди Морган, която влезе в залата при съпруга и дъщеря си.

— Нашите сандъци и без това вече са претъпкани — обади се Блис, която заедно с близначката влезе след майката. — Ти шиеш много бавно, Блез. Дори и още пет години да имаше на разположение, пак нямаше да си напълниш сандъка.

— Но пък твоите неща са по-красиви — обади се Блайт, опитвайки се да смекчи думите на сестра си. Но Блез беше свикнала с прямотата на Блис и не се обиди.

— Ние с Блайт ще избродираме монограми с Б и Е на всички чаршафи — каза Блис. — И ще ги обградим със сърце.

— Аз ще помагам — отвърна Блез.

— Не — извика Блис. — Ти си толкова бавна като шиеш, че само ще ме изнервиш. Ние двете ще се оправим.

— Но вие ще изпразните вашите сандъци, за да се напълни моят. А после какво ще правите? — притесни се Блез.

— Не бой се, сестричке, няма да ги изпразним съвсем — отвърна Блайт. — Пък и тази зима ще ни стигне да възстановим количеството. Даже съм доволна, като помисля, че част от нас ще бъде с теб в новия ти дом.

Блез се изправи и прегърна сестрите си.

— Ще се радвам, че частица от вас ще бъде с мен. Изведнъж разбирам, че ще бъда сама за пръв път в живота си.

— Сама ли? — изсумтя подигравателно Блис. — Ти ще си господарка на огромна къща, сестричке! Ще имаш съпруг и ако си изпълниш задължението към него, скоро къщата ви ще се напълни с деца. Не можеш да се мислиш за сама, сред тълпата от слуги и камериери, които сигурно ще имаш. Боже мили, Блез, ти си странно момиче.

Блез се засмя на острите думи на сестра си.

— Аз не съм сигурна, че ще знам как да ръководя тази „тълпа“ — пошегува се тя, а после стана сериозна. — Но моето семейство ще ми липсва, Блис, защото ние, макар и да сме бедни откъм материални блага, сме богати с любовта помежду си.

— Аз предпочитам да съм богата на практика — горещо възрази Блис.

— Тогава, щом стана съпруга на лорд Уиндам, аз ще трябва да се погрижа да ти осигуря подходящ съпруг. Подходящ, значи богат.

— И за Блайт също — продължи Блис, която винаги се грижеше и за двете.

— За Блайт също — съгласи се Блез.

— Обещанието ти не е безсмислено, мила — намеси се лейди Морган. — Твоите сестри наистина ще имат нужда от помощта и влиянието ти, за да намерят съпрузи. Щом се омъжат, ще помагат и за останалите. Това чудо, което днес се случи на теб, сигурно е в резултат на нашите молитви. Граф Лангфорд е много мил и щедър човек. Ако ти положиш съвсем малко усилия да му харесаш, те уверявам, че ще бъдеш най-щастливата жена на света. Той ни се закле, че ще се отнася с теб като с кралица. А когато го дариш с наследник, Блез, предполагам, че всичко, което пожелаеш, ще ти бъде осигурено.

Тя внимателно загледа дъщеря си, като се чудеше дали онова непослушание отпреди малко вече я е оставило.

Блез знаеше, че трябва да успокои майка си.

— Ще се постарая да бъда добра съпруга на графа, мамо. И понеже обичам децата, аз също искам като лорд Уиндам да имам много.

Лейди Морган изглеждаше успокоена.

— О, мила моя — каза тя. — Знаех, че като поразмислиш, ти ще видиш, че сме взели мъдро решение. — Тя прегърна дъщеря си и заплака. — Толкова се радвам за теб!

— Мадам — запротестира съпругът. — Ако не отделя ей сега най-голямата си дъщеря от вас, май ще заразите цялата къща със сълзи и истерия. Тичай горе, Блез, и се преоблечи за езда. Има доста неща, които добрата домакиня трябва да знае. Като твой баща аз чувствам задължението си да ти покажа някои неща откъм страната на мъжа. Бързай!

Блез с благодарност напусна голямата зала на Ашби, майка си и сестрите. Притича по стълбите към малката стаичка, която делеше с Блис и Блайт. Бързо съблече ежедневната си пола и корсаж и ги замени с чиста бяла блуза и позахабена и избеляла, но здрава кадифена пола за езда. Какъвто и да е бил някога цветът на кадифето, сега то изглеждаше сиво. Измъкна ботушите си от ъгъла и ги обу. Усети как вече й стягат на пръстите, защото бяха правени преди пет години. Но така или иначе те още й бяха удобни. Като се изправи и стъпи на крака, помисли, че лорд Уиндам сигурно ще поръча и нови ботуши за нея. Нови ботуши и пола за езда от тъмносиньо кадифе със съответно елече и шапка с бяло перо! Затвори очи и си представи как би изглеждала в такъв разкош. Хареса й онова, което си представи. Явно женитбата с богат мъж си имаше предимства, които не беше оценила досега. Как ли щеше да й завижда Блис за тоалетите…

Тя се затича надолу по стълбите. Навън баща й беше вече яхнал коня си и я чакаше. Конярят й помогна да седне на седлото и баща и дъщеря се отдалечиха от къщата. Известно време яздиха мълчаливо, но щом навлязоха в ливадите, лорд Морган заговори:

— Какво мислиш наистина за тази женитба, Блез?

— Имат ли някакво значение моите мисли и чувства, татко? Аз трябва да се омъжа, нали? А пък тази партия е наистина изгодна, нали така?

— Ако мислех, че женитбата с лорд Уиндам би била лоша за теб, никога нямаше да приема предложението на графа, Блез. Вярно е, че трябва да се омъжиш и също така е вярно, че тази партия е наистина голям късмет за всички нас. Ще ти помагам да се справиш с всичко, което предстои, дъще моя. Аз наистина желая твоето щастие.

— Мене ме е страх — каза Блез. — Но не знам от какво. Мразя мисълта, че ще напусна Ашби. Макар че, както каза Блис, аз ще бъда господарка на голям дом, не мога да си представя, че ще е по-хубав от този. И дали ще го обикна? Ами ако не? Пък и не познавам този мъж, за когото ще се омъжа. Той също не ме познава. Ами ако не се харесаме? Аз разбирам причините: той иска втора жена и деца. Но ако само това са причините, ще ме обикне ли? Ами аз него? Много е трудно всичко и много объркано. В един момент се радвам, защото никога не съм си и мечтала за такъв съпруг. Всъщност очаквах, че ще се омъжа евентуално за малкия син на земевладелеца Грин, ако той се съгласи да вземе момиче без зестра. Но се съмнявах, че дори и това ще стане, защото знам, че земевладелецът е амбициозен човек. Всеки път, — когато идваше, чувствах как преценява — дали ще му бъде изгодно да се сроди с нашето семейство — засмя се тя гърлено и Роберт Морган също се засмя с нея.

— А пък друга част от мен — продължи Блез, — друга част от мен отказва да приеме нахалството на граф Лангфорд, татко. Как може да се яви така внезапно и да иска една от дъщерите ти за съпруга, като че ли идва да купува кобила.

Роберт Морган кимна с разбиране.

— Не е искал да покаже неуважение, Блез — заговори той. — В това съм сигурен. Богатите и могъщи хора гледат на тези неща по различен начин. Те пристъпват направо към въпроса без предисловия. За тях времето е скъпо, а женитбата е толкова важна, колкото и богатството им. Лорд Уиндам знаеше какво е нашето положение. Той знаеше, че съм баща на осем дъщери и бих желал да ги омъжа добре. Знаеше също, че не сме богати. Беше наистина в силна позиция, Блез, но въпреки това не допусна и за миг да се почувствам като просяк. Ако наистина е имало някакво нахалство от негова страна, в каквото ти го обвиняваш, значи не съм могъл да го усетя.

— Колко е възрастен той, татко?

— През август ще навърши тридесет и пет.

— Но той е много стар, татко!

Роберт Морган не знаеше да се смее ли, или да плаче, като чу забележката на дъщеря си. Той самият беше на четиридесет години. От гледна точка на Блез обаче, един мъж на тридесет и пет сигурно изглежда старец. Тя щеше да навърши шестнадесет години в края на ноември. И все пак такава голяма разлика във възрастта между мъж и жена не беше необичайна. Понякога жените умираха съвсем млади при раждане и мъжете обикновено се женеха отново. Един мъж, бездетен, или някой, който има само дъщери, винаги търсеше млада жена, за да може да го дари с наследник.

Леко покашляне му напомни, че дъщеря му се нуждаеше от още убеждаване.

— Лорд Уиндам е достатъчно млад, Блез. Вярвам ти да установиш, че е горещ любовник. — Баща й я погледна и видя, че думите му я бяха накарали да се изчерви силно. Той леко се засмя.

— Татко! — извика тя и смушка кобилата си в галоп.

За момент той погледа как тя се отдалечава, развяла руси коси, превързани със светлосиня панделка. Лорд Уиндам сигурно ще бъде много изненадан, когато разбере, че всъщност е направил добра инвестиция в Блез Морган… Сигурно Розмари е права, когато казва, че красотата на дъщерите им все пак струва нещо. За миг очите на Роберт Морган се замъглиха. Замисли се. За сватбата на Блез, за новото й положение в обществото, за зестрата на другите си дъщери. Всичко това ще му даде възможност да подобри състоянието на Ашби. Да построи нова къща.

Връзките, които ще се създадат и с женитбите на другите му дъщери, ще дадат възможност да се намери богата наследница за съпруга на Гавин. Щеше да бъде много внимателен при избора. Няма да допусне грешки…

— Татко! — Блез беше спряла коня си. Роберт Морган й махна с ръка и се усмихна.

— Идвам, Блез — извика той. — Ще те настигна при езерото.

Той смушка коня си и загалопира след дъщеря си, която също бе тръгнала бързо напред.

Втора глава

— Поставяте ни в затруднено положение, сър — каза Роберт Морган. В гласа му се усещаше сериозно раздразнение.

Антъни Уиндам се изчерви, но продължи да настоява.

— За мен е не по-малко трудно, отколкото за вас, сър, но аз съм само изпълнител на заповедите на моя чичо Едмънд.

— Моята дъщеря е чувствителна — възрази лорд Морган. — Тя дори не е виждала графа. За нея беше достатъчно трудно да свикне с мисълта, че ще се омъжи за непознат. Но като знаеше, че все пак ще се запознае с жениха си преди обреда в обкръжението на своето семейство, тя успя да се примири с този факт. Сега вие ми казвате, че сте дошли да сключите брака с Блез като пълномощник на своя чичо и да я придружите до Ривърс Едж. Това не ми харесва, сър!

— Аз вече ви обясних, милорд, защо чичо ми ме изпраща да поискам това от вас. Вие и семейството ви сте поканени в Ривърс Едж за втората церемония.

Лорд Морган притисна пръсти в дланта си.

— Ние не можем да напуснем Ашби точно сега, сър! Жетва е. Всяка ръка, дори и най-нежната бяла благородна ръчица са необходими тук, ако искаме аз и моите хора да преживеем зимата.

Антъни Уиндам смекчи малко тона си. Той знаеше състоянието на имението на лорд Морган, защото чичо му беше съвсем откровен с него. Двамата мъже бяха само с четири години разлика във възрастта, бяха отраснали заедно и се отнасяха помежду си по-скоро като братя.

— Народът на чичо ми трябва да види церемонията на женитбата му. Хората имат нужда от онази надежда, която ще им се даде. Сигурно и вие можете да разберете това, милорд.

— Роб — обади се тихо лейди Розмари. — Вярно е, че за нас е трудно да не видим сватбата на Блез в пълния й блясък, но аз знам, че ти няма да позволиш мъката ти да помрачи щастието й. — Тя се усмихна окуражително на съпруга си.

Докато я гледаше, Антъни Уиндам си помисли, че ако дъщерята е красива като майка си, чичо му се е оказал наистина късметлия човек. Лейди Морган бе ослепителна красавица.

— Знам — продължи тя тихо да говори на съпруга си, — че Блез е твоя любимка, но съм сигурна, че ще присъстваме с теб на още много сватби при наличието на толкова дъщери. Но ако тази сватба сега не се осъществи, може би няма да има и други.

Антъни Уиндам разбра нежната заплаха. Лорд Морган се предаде с тежка въздишка.

— Права си, любов моя — каза той и вдигна все още полуядосан поглед към племенника на графа. — Кога?

— Утре, милорд. Трябва да отведа булката в Ривърс Едж колкото е възможно по-скоро.

— Сандъкът с чеиза на Блез е напълно готов — каза лейди Морган, като предвиди новата пречка, която би могъл да изтъкне съпругът й. — Церемонията с пълномощника може да се извърши рано сутринта. По-добре ще бъде дъщеря ни да няма много време да мисли по тази внезапна промяна на датата, макар че тя така или иначе също ще бъде разстроена.

Съжалението на Антъни Уиндам се виждаше по лицето му.

— С мен доведох камериерката на чичо си, за да придружава младоженката по пътя. Казва се Херта. Носи със себе си булчинските дрехи и другото облекло за лейди Блез.

— Ще отида да потърся дъщеря си — каза лейди Морган. — Ще помоля вас, господин Антъни, да й кажете за промените, защото смятам, че вие ще го направите по-добре от мен или съпруга ми.

Розмари Морган стана от стола и бързо излезе. Лорд Морган изсумтя, после се усмихна широко към госта си.

— Сигурно разбирате какво имаше предвид жена ми, като каза вие да съобщите на Блез. Тя мисли, че по този начин ще избегне сцените.

— Дъщеря ви избухлива ли е? — любопитно го стрелнаха светлите очи на Антъни Уиндам.

— Скоро сам ще се уверите, сър — отвърна шеговито лорд Морган. — Естествено, има вероятност дъщеря ми да се сети и за добрите обноски… — засмя се най-после той.

Антъни Уиндам изведнъж се почувства неудобно. Той никак не искаше да изпълнява това поръчение, но чичо му настояваше много и той не можа да му откаже. Бяха най-добри приятели.

— Не мога сега да напускам Ривърс Едж — му беше казал той. — Вярвам, че най-лошото е отминало, но ако сега напусна хората си, те ще се отчаят. Иди в Ашби Хол и доведи моята булка, Тони. Знам, че тя ще се притесни, че плановете за женитбата ни се променят толкова рязко, но Блез ни е нужна сега, тук, в Ривърс Едж.

— Господарю, Антъни, представям ви дъщеря си Блез. — Гласът на Роберт Морган прекъсна мислите на Антъни Уиндам.

Сините му очи се спряха на най-изящното същество, което би могло да съществува. Две сини, почти виолетови очи го гледаха от идеалния овал на лице, обрамчено с облак златисто кестенява коса. Той едва се сдържа да не посегне да я докосне. Опита се да каже нещо, но беше онемял и не можа да познае собствения си глас, когато се чу:

— Нося поздрави от бъдещия ви съпруг, лейди.

— Добре дошъл в Ашби, господин Антъни. — Гласът й бе ясен и мелодичен.

— Господин Антъни има вълнуващи новини за теб, Блез — каза лейди Морган и се обърна към него. — Моля да седнете, тъй като ще имаме малък разговор. Баща ти и аз вече знаем за какво става дума и затова ще се заемем с нашите домашни задължения. — Розмари Морган хвана изненадания си съпруг за ръка и го изведе от стаята.

Блез седна върху един тапициран стол и погледна Антъни Уиндам, като си мислеше дали бъдещият й съпруг е също толкова красив. Черната му коса и сините очи с гъсти мигли контрастираха с изключително бялата кожа. Не. Баща й беше казал, че графът е с кафяви очи.

— Какво желаете да ми кажете, сър? — обърна се тя към Антъни. — Дали вашият чичо не се е отказал да се жени повторно?

— Не, лейди! Той с нетърпение очаква вашето пристигане и това е причината да съм тук. Между децата в Ривърс Едж върлува жестока лятна епидемия. Няколко, иначе съвсем здрави младежи, умряха. Тази трагедия бе придружена и от силна гръмотевична буря, която силно засегна земите ни. Животните не бяха прибрани от пасбищата, светкавица падна върху едно дърво и го изгори заедно със стадото, което се бе скрило под него от бурята. Ужасните гръмотевици се чуваха на много мили разстояние. Хората в Ривърс Едж са потиснати от тези ужасни събития. Възрастните селяни говорят, че ни преследва зла съдба, защото чичо ми не е женен и няма деца. Затова преди две нощи Едмънд направи едно празненство на открито, за да развесели хората. Но малко след залез по небето премина една огнена топка, която още повече изплаши хората и ги накара да повярват, в проклятието… Затова чичо ми реши, че не може да напусне земите си, а трябва да избърза със сватбата. Надява се тази сватба наистина да бъде добра поличба, затова ме изпрати като свой пълномощник. Церемонията трябва да се извърши веднага и да ви отведа в Ривърс Едж. Едмънд се надява, че официалното ви бракосъчетание там, пред хората му, ще ги обнадежди много. А като негова съпруга ваше задължение е да му помогнете.

Изненадана от тази внезапна смяна на брачните й планове и ядосана от последните му думи към нея, Блез тропна с крак. После се изправи и заговори рязко:

— Аз не по-лошо от вас знам задълженията на съпругата, сър! Как се осмелявате да ми кажете това? Съжалявам, че върху Ривърс Едж са се струпали такива нещастия, но не намирам, че промяната в плановете е решение на въпроса. Въпреки това, аз ще се подчиня на желанието на своя господар. Кога ще бъде церемонията с упълномощения?

Антъни беше поразен от ядното й избухване, но реши, че се дължи на объркването й.

— Утре — отговори кратко.

— Утре ли? — изпищя тя. Главата й затуптя от болка.

— Чичо ми желае вие да пристигнете в Ривърс Едж преди края на седмицата, лейди. — Той не знаеше как да се държи с това разярено полудете — полужена, което скоро щеше да му бъде леля. Ако беше негова бъдеща съпруга, също щеше да му е трудно да избере какво да направи — дали да я целуне, или да я напляска.

Блез пое дълбоко дъх, за да успокои яростта си. Не си спомняше друг път да се е ядосвала повече. Графът беше загрижен за хората си и за себе си. А за нея?

— Ривърс Едж ще ви хареса — каза Антъни, като се опитваше да я успокои. — То е най-подходящото място за такова съкровище като вас.

— Не мисля, че имате право да разговаряте с мен по този интимен начин — остро му отвърна тя. — Помнете, че аз ще бъда съпруга на чичо ви и в бъдеще се отнасяйте с необходимото уважение към мен.

Тя самата се учуди и от думите, и от тона си. И защо, по дяволите, се държи така?

— Не съм се опитвал да се отнеса с неуважение, мадам — отговори студено той и си помисли, че макар и много красива, тя явно е и много горделива. Дори започна да съжалява чичо си, защото милата Кати беше топло и трепетно същество.

— Имате ли нещо друго да ми казвате, сър? — попита Блез. Когато видя, че той поклаща глава, тя стана, поклони се леко и преди да напусне стаята, каза: — Тогава аз ви пожелавам приятен ден, сър.

Трябваше да положи големи усилия, за да излезе от стаята с достойнство. Сърцето удряше яростно в гърдите й. Беше ядосана и възбудена, и изплашена едновременно. Краката й трепереха, независимо че държеше гърба и главата си изправени. Щом затвори вратата след себе си, тя хукна нагоре по стълбите към спалнята си, за да може да се съвземе, преди да се срещне със семейството си. Но не й беше писано да успее. Всичките й сестри, с изключение на бебето Глена, бяха се скупчили в стаята и я очакваха.

— Е? — попита Блис. — Кой е той? Докарал е цяла дузина въоръжени мъже, облечени в ливреи с герба на Лангфорд. Даже има и една жена — прислужничка с тях. Тя сега се е затворила при баба Ада. Разопаковат най-великолепните рокли на света!

— Няма ли да ми позволите да остана за малко поне сама в стаята си? — сопна се сърдито Блез.

— Няма, докато не ни кажеш — закачливо отвърна Дилайт.

— Умираме от любопитство — добави Блайт със сладкото си гласче.

— О, добре тогава — замърмори Блез. — И без това в тази къща не може да се пази тайна. Скоро всички ще знаете всичко. „Той“ е господин Антъни Уиндам, племенникът на графа.

— Страхотен е — отбеляза тринайсетгодишната Дилайт с въздишка на възхищение, което накара другите й сестри да захихикат.

— Ама няма бъдеще — каза практичната Блис. — Блез сигурно ще роди цяла дузина синове на графа, ако той си изпълнява съвестно съпружеските задължения.

— Това не променя факта, че е великолепен, както каза Дилайт, независимо, че е беден — намеси се Блайт. — Освен това не е възможно да е много беден.

Ще имаме време и за великолепни мъже, след като всички се омъжим за богаташи — обади се Блис, като с това отрече предимството на Антъни Уиндам. — И защо е дошъл? Има още толкова време до сватбата ти.

— Сватбата ми е утре — сприхаво каза Блез и се тръшна в средата на широкото легло, за да разкаже на сестрите си защо се налага промяната.

— Що за безобразие! — възмути се Блис, след като сестра й свърши. — Жените могат да се омъжат и повече от един път, ако овдовеят например, но първата сватба е наистина нещо много специално! То е същото като загубването на девствеността!

— Виж, Блис, даже това не е най-важното — отговори вече по-спокойно Блез, като се опитваше да потисне и собственото си безпокойство. — За мен най-важното беше, че щях да бъда със семейството си, с всички вас около мен.

— Но ние даже още не сме виждали лорд Уиндам! — изплака Блайт. — Ти ще се омъжиш за човек, когото никоя от нас не познава. Дори само като си го помисля, изтръпвам от страх.

— Не бъди такава патка — скара й се Блис. — Единствената, която трябва да познава лорд Уиндам, е Блез и тя скоро ще се запознае с него. Но въпреки че сватбата ти няма да е кой знае колко голяма, сестричке, все пак трябва да има поне малко тържественост. А пък сега какво, утре сутринта ще те омъжат и… после ще те завлекат в Ривърс Едж само след глътка вино и парче торта, така ли? Сватбеният ден е много важен за едно момиче, а графът май го е забравил. Колко тъжно!

— Аз също се ядосах, когато научих за промените в нашите планове — отбеляза Блез. — Но като премислих думите на господин Антъни, разбирам, че всъщност е доста ласкателно това, графът да мисли, че моето присъствие ще ободри хората му. Досега никой не е помислял, че аз мога да бъда полезна по този начин.

— Аз пък мисля, че е много романтично това, че графът не може да преживее повече и ден без булката си — въздъхна Дилайт. — Аз бих обикнала мъж, който има такива чувства към мен.

Тъмносините й очи се замъглиха мечтателно. Блис отвори уста да се заяде, но вместо това извика.

— Ох!

Блайт я беше ощипала по ръката.

— Ами ще те видим ли пак някога, Блез? — попита Ванора с уплаха на хубавото си, все още бебешко, личице.

Блез се наведе и я погали по сребристорусата главица.

— Разбира се, че ще ме видиш, Вана. Щом се подредя, ще дойдете на гости при мен в Ривърс Едж. Сигурна съм, че съпругът ми ще разреши.

Ванора облекчено се усмихна.

— Ще ни бъде мъчно за теб — обадиха се в един глас Ларки и Линет. Те често говореха едновременно. Въпреки че им правеха забележки, не можеха да ги откажат от този навик.

— На мен също ще ми бъде мъчно — отговори им Блез. — Но Ривърс Едж е само на дванадесет мили от Ашби. Колкото прелита и една врана.

— Само, че никоя от нас не лети — сърдито се обади Блис. — Иначе е половин ден езда през ливадите или цял ден по пътя.

— Госпожице Блез! — Старата Ада надникна в стаята. — Тук има един човек, от страна на жениха ти, който иска да те види. — Тя огледа другите момичета. — Хайде, махайте се, бърборани такива! — скара им се тя. — Оставете булката сама! Не ви е място тук! Къш!

Като се закачаха със старицата, която само се правеше на строга, всичките сестри се източиха вън от стаята и оставиха Ада с Блез. Зад бавачката им беше застанала една дребна, пълна жена с благо лице, която проследи с весел поглед момичетата, докато минаваха покрай нея.

— Това е Херта — каза баба Ада. — Изпратена е да ти прислужва и ти е донесла много красиви неща.

— Господарят ти изпраща рокля, която трябва да облечеш утре, и облекло за из път, милейди. Той се надява, че ще ти харесат. Искаш ли да ги видиш? — попита Херта.

— Моля те — отговори Блез. — По-малките ми сестри казаха, че нещата, които си показвала на Ада, били много красиви.

— Котките от любопитство умират! — промърмори старата бавачка.

Херта се усмихна широко.

— Онези дрехи бяха за тях, милейди. Графът знае, че сестрите ти биха искали да изглеждат особено красиви, когато те предават на пълномощника. Той прецени, че промяната на датата може да ги завари с неподготвени тоалети. Ада — обърна се Херта към старата бавачка. — Ще помогнеш ли на младите дами да пробват новите си рокли? Защото, ако се наложат някои поправки по тях, ще трябва да започнем веднага, за да са готови за утре.

— Да, да, права си — съгласи се баба Ада и без повече да каже дума на Блез, излезе да събере момичетата.

Херта сложи дрехите, които носеше, върху леглото на Блез. С бързи движения тя ги подреди така, че новата й господарка да може да ги разгледа.

— Негово височество мисли, че утре ще пожелаеш да облечеш това, милейди. — Херта посочи към една прекрасна пола и корсаж от кремаво кадифе, с подходяща копринена фуста за отдолу. Тя и корсажът бяха избродирани със златни маргарити с дълги дръжки и нежни листа. Широките набрани ръкави бяха обърнати в края, за да се види копринената им подплата. Беше семпла, но безкрайно красива рокля.

— Има чорапи и кадифени обувки към роклята, милейди, а графът изпраща ето тези украшения за допълнение към тоалета. — Тя подаде на Блез плоска кожена кутия.

Изненадана от такава красива рокля, каквато не беше виждала през живота си, Блез автоматично отвори кутията и чак тогава погледна надолу.

— Света майко! — зяпна тя. — Това за мен ли е? Сгушени в кутията върху поставка от черно кадифе се виждаха два реда идеално кръгли перли. От средата на накита висеше сърце, изрязано от едно парче розов корал и обрамчено със златен обков с малко диаманти.

Герданът беше толкова красив, че Блез почти не забеляза двете огромни перли, висящи под диамантени щифтове, които бяха предназначени да украсят ушите й. Виолетово-сините й очи се изпълниха със сълзи. Никога досега тя не бе притежавала нещо подобно. Дори и майка й нямаше нещо толкова красиво. Тя се почувства почти виновна.

Като видя сълзите й, Херта кимна с глава.

— Графът ще бъде доволен, когато разбере, че те е направил щастлива, милейди — каза тя.

Блез вдигна глава.

— Това сигурно са най-красивите бижута на света.

— Не, милейди! Почакай да видиш онези, които ще принадлежат на графиня Лангфорд. Има ковчежета с блестящи камъни и перли, с които би могло да се купи цяло кралство. Те всичките ще бъдат твои!

— Няма да знам какво да правя с тях — честно си призна Блез.

Херта се засмя.

— Ще се научиш бързо, милейди. Сестрата на графа ще се погрижи за това. Лейди Дороти е горда, но е с много добро сърце.

— Ти познаваше ли лейди Катерина? — попита любопитно Блез.

— Аха, аз й бях камериерка през последните пет години от живота, след като нейната стара нани почина. Тя беше мила господарка. Бе погълната от желанието да дари дете на графа. Макар, че той никога не й натякваше.

— Притесняваш ли се, че сега служиш на мен? — попита тихо Блез.

— Бог да ме благослови, детето ми — каза Херта, като за момент забрави за разликата в положението им. — Животът е непрекъснато движение. Ти не си виновна, че лейди Катерина е умряла. Хората в Ривърс Едж са щастливи, че графът се жени отново. Те очакват с нетърпение твоето пристигане. А сега, след като видях чудесното ти семейство, аз съм сигурна, че ти ще ни възнаградиш с наследника, от който толкова се нуждае Ривърс Едж.

— А не е ли господин Антъни наследник на съпруга ми?

— Господин Антъни винаги е знаел, че чичо му някой ден ще има свои синове. Той никога не е очаквал да наследи графа. Ще наследи своя баща. Неговият дом е Ривърсайд. Земите му са в съседство с тези на графа, но са по-малко. Чичо му все се шегува, че първата дъщеря на господин Антъни ще трябва да се ожени за първородния син на графа.

— Женен ли е господин Антъни?

— Не. Не е лесно за мъж, който няма достатъчно средства, да си намери съпруга. Извинете за думите ми, милейди. Господин Антъни има хубава малка къща и малък доход. Той не е такава добра партия като чичо си, а пък и изглежда не бърза да се жени. Бих казала, че не му е дошло времето.

Блез се засмя. Харесваше й приятната, разговорлива жена, която лорд Уиндам й бе изпратил за прислужница. Веселите думи на Херта може и да не бяха съвсем подходящи, но ободриха новата господарка. „Чудя се — помисли Блез — дали графът е знаел, че ще стане така?“ Дали този непознат, за когото тя щеше да се омъжи, беше толкова загрижен за нея? Щеше скоро да разбере, защото утре по това време вече щеше да се срещне със съпруга си за пръв път.

— Графът ти изпраща и костюм за езда, милейди. — Гласът на Херта прекъсна мислите на Блез.

— О! — извика тя с видимо удоволствие. — Синьо кадифе! Тъмносиньо кадифе! Винаги съм мечтала да имам такава пола и жакет за езда! Как е могъл да знае? — Очите й се плъзнаха по богатия набор на кадифената пола, до която се виждаха чифт черни кожени ботуши. — О! — въздъхна Блез и веднага седна в края на леглото, бутна настрани обувката от единия си крак, за да изпробва ботуша. Докато го обуваше, ръцете й погалиха меката кожа и тя бавно я опъна по крака си. Ботушът идеално прилепна към крака й. — Графът да не е магьосник? — попита тя Херта. — Как е могъл да знае колко е голямо стъпалото ми?

Херта се засмя. Боже, колко сладко и невинно същество е булката на графа. Едмънд Уиндам винаги си е бил късметлия! Това мило момиче сигурно наистина ще бъде добра поличба!

— Я си спомни, милейди — отвърна Херта на учудената Блез. — Дали по време на подготовката за сватбата не са ти взели мярка? Аз мисля, че графът получи всичките необходими размери преди няколко седмици. От тогава селският обущар не е спрял да изработва всякакви видове обувки и ботуши за теб.

Блез изведнъж се разплака.

— Не е честно — каза тя. — Как може аз да получа толкова много, а семейството ми да бъде така бедно.

Херта я прегърна през раменете.

— Бог да те благослови, детето ми, не бива да се тормозиш. Като съпруга на графа ти ще можеш да помогнеш на семейството си. Графът притежава много богатства, но е готов да даде всичко за онова, което има баща ти. Син. Подари на моя господар този желан син и нито на теб, нито на някой от семейството ти ще му липсва нещо до края на живота. Така мисля.

Тя силно притисна Блез до гърдите си.

— Нека ти помогна да пробваш новия си костюм за езда, за да покажеш на майка си и на сестрите си каква важна дама си станала.

Когато Блез след малко се завъртя, за да може майка й да я огледа, Розмари Морган изглеждаше доволна от взаимоотношенията, които се създаваха между детето й и камериерката. Една вярна камериерка беше нещо много важно за младата жена, която отиваше в нов дом.

Семейството беше малко тъжно на вечеря. Всички съзнаваха, че Блез скоро ще ги напусне. Освен това присъствието на чужд човек помежду им, което се случваше толкова рядко, малко ги притесняваше. Що се отнася до Антъни Уиндам, той беше възхитен и очарован от това семейство, с което се сродяваше чичо му.

Лорд и лейди Морган му изглеждаха елегантни и привлекателни хора. Дъщерите им бяха красиви и той предположи, че ако не са толкова напрегнати, те сигурно са очарователни и весели момичета.

Но наследникът на Ашби Хол, младият Гавин Морган, не беше ни най-малко притеснен като сестрите си. Той и сестра му Глена рядко биваха допускани в голямата зала за вечеря. Гавин беше здраво момче с тъмнокафява коса. Приличаше на баща си. Той бърбореше непрекъснато с госта и разказваше на Антъни за кучето, което тъкмо беше родило шест малки и за радост на родителите си беше се превърнал в център на вниманието.

— Как би искал чичо ми да има едно такова прекрасно момче като Гавин — каза Антъни на лейди Морган.

— Сигурна съм, че дъщеря ми ще му дари един — закачливо му отвърна тя. Лейди Морган се усмихна, но острите думи на дъщеря й я накараха бързо да стане отново сериозна.

— Аз съзнавам, милорд — изсъска Блез, — че графът се жени за мен само защото се надява аз да съм плодовита, но няма да е зле поне за известно време да ми позволи да се надявам, че притежавам и други качества, които да го привличат.

— Блез!

— Какво, мамо? Трябва ли да се извиня на господин Антъни за неделикатността си? Добре тогава! Простете ми, сър, че коментирах толкова открито своята плодовитост. Но мисля, че всички правят точно това сега. — Тя рязко стана и без дори да поиска разрешение от родителите си, излезе гордо изправена.

— Сигурно е нервна преди сватбата — каза едва-едва лейди Морган и изгледа свирепо другите си три по-големи дъщери, които тихичко се подсмихваха. Съпругът й се беше закашлял силно. Тя си помисли, че ще е по-добре да изведе децата си от залата, преди господин Антъни да е получил погрешна представа за тях. Може би съпругът й ще успее да излезе от положението, като му предложи чаша хубаво сладко вино и поведе мъжки разговор. Дано гостът забрави острите думи на Блез. Тя скришом кимна към старата Ада, която пристъпи да изведе децата.

Докато бавачката се занимаваше с малките, шестте по-големи деца на Морганови изпълниха стаята, която деляха заедно Блез и големите близначки. Те завариха голямата си сестра да лежи на леглото, загледана в тавана. Беше само по риза.

— Махайте се — измърмори тя. — Искам да спя.

— Няма — каза Блайт. — Тази е последната нощ в живота ни, в която всички сме още момичета. Утре вечер ти ще си жена. Повече никога няма да е същото. Ти си първата, Блез. После всички ще се омъжим и ще напуснем Ашби. Това сега е нещо като край на нашето детство. Нека поседим и да поговорим, както сме го правили и преди.

— О, моля те, нека — възкликнаха Ларки и Линет.

Блез седна и се загледа в изпълнените с желание лица. Сърцето й се сви. Усети как сълзи изпълват очите й. Тя обичаше сестрите си. Всяка една поотделно! Щяха да й липсват ужасно. О, да, щеше да ги вижда пак, но нямаше да е същото! Блайт беше права. Това беше краят на детството.

Блез се усмихна.

— Настанете се удобно — каза тя и се засмя, защото всички изведнъж се хвърлиха върху леглото. — За какво ще говорим? — попита ги тя.

— Нека говорим за това, какво означава да станеш жена — каза Дилайт и почувства леки тръпки по гърба си. — Все пак утре е твоята сватба, Блез, и после ще бъде първата ти брачна нощ.

— Как бих могла да знам тези неща предварително, глупава гъска такава — отговори бъдещата младоженка.

— Трябва все пак да имаш някаква представа — възрази Дилайт обидена. — Всички сме виждали по ливадите как мъжките животни се качват на женските.

— Не мога да повярвам, че хората се държат по този начин — каза Блез.

— А как тогава? Майка нищичко ли не ти е казвала по този въпрос?

Голямата сестра поклати глава. Блис се изсмя на глас.

— Разбира се, мама не е казвала нищо на никоя от нас. Тя е толкова заета да се грижи за къщата и за татко, да успокоява страховете му относно Ашби, че никога дори и не се е сетила. Сигурно е имала предвид, че трябва да поговори с Блез преди сватбата, но с това бързане днес сигурно е забравила.

— Аз знам как мъжете използват жените. Сестрите се извърнаха към седемгодишната Ванора, която беше седнала в средата. Тъмните й очички святкаха.

— Откъде пък ти можеш да знаеш подобно нещо? — подигра й се Блис. — Ако продължиш да лъжеш, ще те наплескам, Вана!

— Гледах от тавана на обора как слугите използват слугините. Виждала съм и татко, макар и не много често, с една от млекарките — намусено отговори Ванора. — Искате ли да знаете, или не? А пък ако ме наплескаш, Блис, никога няма да кажа!

Спалнята изведнъж потъна в тишина и шест чифта любопитни очи се впериха във Ванора.

— Е? — попита Блис и сапфиреносините й очи потъмняха заплашително. — Ще ни кажеш ли, или не?

Пръстите я сърбяха да плесне самодоволно усмихнатото лице на по-малката си сестра.

Ванора се наслаждаваше на момента, който й предоставяше превъзходство над по-големите сестри, но дори и сега тя знаеше, че не бива да прекалява с търпението им. Особено на хапливата Блис. Пое си дълбоко дъх.

— Мъжете — започна бавно да говори — имат едно дълго нещо между краката си, точно като животните. Разбира се, не е толкова голямо като на жребците, но е по-голямо, отколкото на ловните кучета на татко. Доста по-голямо — натърти тя.

— О! — въздъхнаха Ларки и Линет и устицата им се закръглиха.

— Такова дълго и червено като на животните ли е? — настоятелно попита Дилайт. Тя изпитваше огромно любопитство, защото също като сестрите си и тя очакваше някой ден да й се случи чудото да стане жена. Съзнаваше, че за да преодолее страха си, трябва да знае какво я очаква.

— Трудно могат да се видят подробности от тавана на обора — забеляза Ванора. — Но на мен ми се струва, че само върхът на това нещо при мъжете е червен.

— Стига! — изсъска Блис.

— Ами — каза Блез. — Трябва да знаем как се извършва този акт, щом от мен се очаква да го изпълня утре. Ох, защо мама не ми обясни всичко? Графът ще ме помисли за пълна глупачка, макар че не може да се очаква от момичетата да знаят твърде много за това.

— Но ние трябва да знаем какво се прави — каза Блайт.

— На момичетата наистина трябва да им се говори. Продължавай, Вана. Макар че Блис може да не е съгласна, ние всички умираме от любопитство.

— Понякога мъжете целуват и галят жените — май харесват гърдите им — и после плъзват ръка между краката им. На жените това, като че ли им харесва, защото хихикат и въздишат и окуражават мъжете да продължават — продължи Ванора. — След малко тази игра приключва. Като че ли няма точно определено време колко да трае. При някои е по-дълго, при други трае по-кратко. Накрая мъжът поставя жената да легне по гръб, ляга отгоре й, изважда онова нещо от панталона си и го пъха между краката й, нагоре към корема.

— Не ти вярвам! — ядосано каза Блис. — Измисляш си, за да ни караш да те слушаме.

— Не ме интересува дали ми вярваш, или не — горещо възрази Ванора. — Истина е! Те го наричат „чукане“. Слугите винаги го правят в хамбарите. Скрийте се в сламата и ще видите, че говоря истината!

— Каза, че си видяла и татко да го прави с млекарката — попита Блис. — Кога?

— Виждала съм татко само два пъти, когато мама е била болна — беше отговорът.

— А как ти се струва, на жените това харесва ли им? — попита Блез.

— Аха, харесва им, но не мога да разбера защо. Струва ми се глупав начин за доставяне на удоволствие. Мъжете се движат нагоре-надолу върху жените, а те пък се притискат към тях. И двамата пъшкат и въздишат, целуват се и се галят. Струва ми се, че е нещо, дето не ми се иска да правя — завърши Ванора.

Ларки и Линет кимнаха заедно, съгласни с последните думи на сестра си.

— Мислила съм понякога какво ли е да ме люби мъж — обади се Дилайт.

— Хм — изсумтя осъдително Блис.

— А ти, Блез? — попита Блайт. — Всъщност ти се омъжваш утре. Мислила ли си, че ще се любиш с графа?

— До годежа никога не ми се е случвало да помисля за мъж по този начин — отговори честно Блез. — Не е имало защо. Аз не знаех дали някога ще се омъжа, а кой би могъл да ме ухажва тук, в Ашби. След годежа се опитах да си представя как ли ще се чувствам като съпруга на Едмънд Уиндам. Уви, за мен този човек е без лице! Опитах се да мечтая за него, защото май така трябва, но е трудно да мечтаеш за някого, когото не познаваш. Боях се да си го представям по някакъв начин, защото, ако после не съвпадне с представата ми, за мен би било трудно да го понасям.

— Мислиш ли, че той е красив като племенника си? — зачуди се Блайт. — Дали си приличат, щом са роднини?

— Надявам се да не си приличат. Аз намирам господин Антъни за нахален и невъзможен — каза Блез гневно.

— И защо? — обади се Блис.

— За нищо — успокои се Блез. — Просто господин Антъни не ми харесва.

— Ама защо? — продължи да пита Блис. — Ти дори не го познаваш достатъчно, за да можеш да твърдиш подобно нещо.

Блез се замисли за момент.

— Не знам защо — отговори най-после. — Но той ме дразни. Мога само да се надявам, че чичо му няма нищо общо с него. Надявам се също, че няма да ми се налага да го виждам често в Ривърс Едж.

— Това май няма да е възможно — предупреди я Блайт. — Херта е казала на баба Ада, че те двамата имат само четири години разлика. Отгледани са заедно от заварената сестра на твоя съпруг, майката на господин Антъни. Близки са повече и от братя. По-добре да прикриеш неприязънта си, сестрице. Освен че са роднини, съпругът ти и племенникът му са и приятели.

— Аз мога да прикрия чувствата си, Блайт. А после, когато се народят деца, господин Антъни няма да е от голямо значение за съпруга ми. Моят господар ще си има собствено семейство и няма да се интересува чак толкова от племенника си.

— Какво е това? Какво е това? — показа главата си през вратата старата Ада. — Защо моите пиленца още не са си легнали? Утре сутрин ще празнуваме сватба и вие няма да сте хубави, ако не сте се наспали. Хайде, всички в леглата! — Тя нежно избута Дилайт, Ванора и малките близначки вън от стаята.

С настъпването на нощта в стаята беше станало хладно. Блис и Блайт бързо се съблякоха, докато Блез отмяташе завивките. Трите сестри се пъхнаха в леглото, притиснати една до друга, за да се стоплят.

— Утре вечер ще ни бъде празно без теб, Блез — каза Блайт.

— Вземете Дилайт в стаята — дойде отговорът. — Тя ви е почти връстничка. По-близо е до вас по възраст, отколкото до Ванора и малките. Майка може би ще пожелае да отдели Глена от Гавин сега, щом ще се освободи едно място. Като единствено момче той трябва да спи в отделна стая. Ако Глена отиде при Ванора, Ларки и Линет, за Дилайт наистина няма да има място там. А пък и тя ще се зарадва, ако я поканите при вас, Блис. — Блез знаеше, че Блайт е с по-широко сърце и ще се радва, ако Дилайт дойде в стаята при тях двете.

— О, добре, нека дойде малката пикла — каза недоволно Блис. — И без това през зимата ще ми е студено, ако няма кой да ме топли и от двете страни. Нали спя по средата. — Тя обърна гръб на Блез. — Ще й кажа утре сутринта — завърши думите си и заспа веднага като друг път.

— Ще й бъде много по-мъчно за теб, отколкото си признава — каза тихо Блайт в тъмнината.

— Знам, на мен също ще ми липсва много.

В стаята стана тихо. Скоро Блез чу спокойното дишане на Блайт и разбра, че тя също е заспала. Всичко й беше така познато и спокойно, а утре трябваше да се откъсне от този сигурен рай, в който бе изживяла живота си досега. Щеше да започне нов живот с чужд човек, на чуждо място. Блез се замисли. Всъщност не беше изплашена, защото знаеше, че родителите й не биха се съгласили с тази женитба, ако не бяха съвсем сигурни, че лорд Уиндам е добър и почтен човек. Разбираше и причината за тази рязка промяна в плановете, нуждата от женитбата чрез пълномощника и бързото й пристигане в Ривърс Едж. Но дълбоко в нея все пак гореше едно малко ядно пламъче. Знаеше, че няма избор и трябва да се довери на преценката на граф Лангфорд заради доброто на селяните му. Но все си мислеше, че той въпреки всичко би могъл да се отдели от Ривърс Едж поне за един ден. Толкова много ли беше един ден?

Блез се обърна настрани. Утре трябваше да бъде най-важният ден в живота й. Беше нейният сватбен ден, но беше помрачен. Вместо ден на празнична радост, той щеше да бъде изпълнен с бързане. Трябваше да тръгне почти веднага след церемонията. Когато отиде да покаже на майка си красивите дрехи, които графът й бе изпратил, тя я предупреди:

— Ще пътуваш дълго до Ривърс Едж, защото ще трябва да обиколите през няколкото села на графство Лангфорд. Нужно е хората да те видят — каза Розмари Морган. — Затова няма да има празненство след церемонията. Само ще пийнем за твое здраве и за здравето на съпруга ти и ще трябва да тръгнеш. — Тя майчински прегърна детето си. — О, мила моя, толкова съжалявам, че няма да можем да отпразнуваме както трябва този най-тържествен ден в живота ти. Струва ми се нечестно. И все пак, като си помисля за доброто семейство, в което отиваш, смятам, че не бива да тъгуваме.

„Е, добре де — помисли сънливо Блез. — Каквото и да чувствам, жребият е хвърлен и не мога да направя нищо. Утре ще се омъжа. Дали церемонията ще бъде с пълномощник, или не, след това ще се срещна със съпруга си.“

Нейният съпруг! Как ли изглежда! Дали ще бъде мил с нея? Дали изобщо ще я обича? А тя дали ще го обикне? Колко малко всъщност може да им разкаже Вана. Сигурно графът ще бъде нежен, имайки предвид, че тя е девствена. Искаше да си представи какво ли би чувствала, когато той я люби, но в незнанието си й беше трудно да прецени каквото и да било. Естествено, разказът на Вана бе хвърлил някаква светлина върху тайнството между мъжа и жената, но тя не можеше да е сигурна дали благородниците правят същото, както и по-простите хора. „Скоро ще разбера“, реши тя и с голямо усилие се накара да не мисли повече за това. Най-после заспа.

Струваше й се, че изобщо не е спала. Изведнъж усети, че сестрите й я бутат да се събуди. В стаята беше дори и малката червенокоса Глена. С прегръдки и смях те я изтръгнаха от съня, като я засипаха с цветя.

— Ставай, сънливке! — викаха всички заедно. — Днес е сватбеният ти ден!

Блез се разплака, отново осъзнала, че те всичките са заедно сега за последен път. За нейна изненада сестрите й също се разплакаха, даже Блис, която въпреки това замърмори гневно.

— Цял живот сме си мечтали за сватбите. И сега, когато първата от нас тръгва, ние плачем и се държим като бебета. Нищо не разбирам!

Лейди Морган и старата Ада пристигнаха заедно с няколко слугини, които носеха вана и ведра с гореща вода, за да я напълнят. Леглото, в което бяха спали трите сестри, беше избутано в ъгъла на малката стая, за да могат да сложат ваната.

— Херта ще ти помогне да се изкъпеш и облечеш — каза Розмари Морган, след като другите момичета бяха изведени от стаята и те двете бяха останали сами. — Обаче има нещо, за което трябва да си поговорим преди това. Става дума за отношенията между мъжа и жената. Не е необходимо, нито е редно да знаеш твърде много, но трябва да знаеш поне какво те очаква, Блез. За останалото графът сам ще ти каже какво желае, какво му харесва и така ще трябва да бъде. Разбираш ли?

— Да, мамо — каза послушно Блез, като се надяваше обясненията на майка й да осветлят някои неясни въпроси, които бе оставил в нея вчерашният разказ на Вана. Но лейди Морган като че ли не беше склонна да навлиза в детайли по отношенията между съпруг и съпруга. За свое успокоение, Блез научи поне, че всички девойки, независимо от социалното им положение извършват акта по приблизително един и същ начин.

— Не трябва да се страхуваш — каза лейди Морган. — Макар че може да ти се види странно и неприятно в началото. О, да! Не бива да забравя да ти кажа, че когато мъжът ти за пръв път проникне в тялото ти, ще те заболи. Но това е само първият път и то се дължи на девствената ципа, която трябва да бъде разкъсана. От този момент ти вече няма да си момиче. Сега, мило дете, аз ще те оставя на вниманието на добрата Херта. Ти си добра дъщеря, Блез, защото си много смела. Аз знам, че ние всички ще се гордеем с графиня Лангфорд. — Тя бързо прегърна дъщеря си, потупа я по бузата и после излезе от стаята.

Херта влезе и като забеляза, че младоженката е тъжно замислена, не каза нищо. Помогна й да съблече ризата и да влезе във ваната, изкъпа я и изми косата й. После я уви с чисти чаршафи, за да я изсуши. Камериерката забеляза добре оформените бедра на момичето и широката извивка на корема, толкова различна от тази на горката лейди Катерина. Гърдите на момичето бяха малки, но добре закръглени. Беше тяло, предназначено за майчинство, за разлика от онова на починалата графиня. Херта внимателно разтри дългата й коса, за да я изсуши, а после я разреса внимателно.

— А сега, милейди — каза тя, — нека да те сложа да седнеш до прозореца. Ще разпръсна косата ти върху пешкира, за да изсъхне съвсем добре на септемврийското слънце.

Докато Блез седеше тихо, почти замечтана, и красивата й златисто кестенява коса потрепваше под есенния ветрец, Херта подреждаше дрехите и бельото, които булката трябваше да облече. Вратата се отвори и влезе прислужницата, която носеше и булчинската рокля.

След това времето като че ли запрепуска. Блез като че ли се отдели от тялото си, което обличаха и гласяха, и се гледаше отстрани. Чуваше как сестрите й не спират да възклицават от удоволствие, когато обличат собствените си нови рокли. Те почти не се нуждаеха от поправки, толкова точно бяха ушити. Всички бяха от кадифе. Блис и Блайт бяха с еднакви светлосини рокли. Тази на Дилайт беше червена, Ларки и Линет бяха в розово, Ванора — в прасковено — жълто. Вана беше онемяла от радост, облечена в първата си собствена рокля, а не наследена от по-големите си сестри. Петгодишната Глена беше облечена в тъмнозелено кадифе, а червеникавата й коса грееше над него. Не беше забравен и брат й Гавин. Той изглеждаше толкова горд в черния си кадифен костюм с брич.

— О, милейди, ти си най-красивата булка на света! — извика Херта. — Колко жалко, че няма огледало, за да се видиш, но няма значение. В апартамента ти в Ривърс Едж има прекрасни огледала. Утре и без това ще се облечеш отново в тази рокля, за да те видят хората. Тогава ще се огледаш.

Лейди Морган влезе в стаята.

— Господи, мила моя, ами ти си готова. Сестрите ти направиха този венец от маргаритки за главата ти. — Тя сложи красивото венче върху свободно пуснатата коса на Блез, с което се показваше положението й на девствена девойка.

Лорд и Лейди Морган заведоха най-голямото си дете във фамилния параклис. Там вече се бяха събрали всички — сестрите, слугите и старейшините на земите на Ашби.

Пред олтара, облечен с красиво избродирана бяла дреха бе застанал отец Джон, мъж на около петдесет години с побеляваща вече коса и светлосини очи. До свещеника бе застанал Антъни Уиндам, който щеше да представлява като пълномощник своя чичо, графа. Той беше облечен в черно кадифе.

Замаяна от събитията през последните двадесет и четири часа, Блез участваше в церемонията като насън. Тя каза своята част от репликите и почти замаяна видя как господин Антъни сложи на пръста й женска златна халка с инкрустирани върху нея цветя и сърца. Устата й беше пресъхнала… Не беше си представяла сватбата си така.

Най-после всичко приключи. Господин Антъни я изведе от параклиса. За пръв път след повече от час Блез успя да поеме дълбоко въздух. Почти веднага главата й се избистри. Вътре в параклиса се беше почти задушила от дима на свещите и благовонията.

— Малко си бледа — каза й той тихо. — Добре ли си?

Блез кимна.

— Сватбеното тържество, макар и бързо като това, може да накара булката да припадне. Не можех да дишам вътре, но сега съм добре.

Той я заведе в голямата зала. Семейството и всички останали влязоха след тях. Тогава баща й вдигна чаша. Всички го последваха.

— За здравето на дъщеря ми Блез — каза лорд Морган. — Да живее! Бъди щастлива! И много синове желая на моето първородно дете графиня Лангфорд!

— Да живее! Щастие! Много деца! Бог да благослови графиня Лангфорд! — се чу от всички страни в залата.

Всички пиха за нейно здраве и за здравето на отсъстващия жених. После накараха Блез бързо да отиде в стаята си. Там Херта й помогна да съблече красивата булчинска рокля и да се преоблече в тъмносинята кадифена пола и елечето със златна бродерия и перли. Новите ботуши на Блез бяха много удобни. Имаше достатъчно място и за дългия й палец. Херта постави малка плоска шапчица с прекрасно бяло перо на главата на господарката си и подаде чифт бели кожени ръкавици, избродирани със злато и перли също като елека.

Долу семейството й се беше събрало да я изпрати. Тя нежно прегърна Гавин и Глена.

— Да пазиш тази рокля — напомни на Ванора. — Помни, че като пораснеш, Глена ще я носи. Аз ще изпратя друга за теб. Обещавам.

— Искам да е на цвят като твоя костюм за езда — каза практичната Ванора. — Тъмносиньото ми отива.

— Ще ми липсваш, скъпа Блез — казаха отново в един глас Ларки и Линет. — Щом можеш, ела да ни посетиш.

— Ще дойда — обеща тя и ги разцелува по розовите бузи.

Дилайт се хвърли към Блез и я прегърна силно.

— Кой ще ме защитава от Блис и Блайт сега? — каза тя. — Знаеш ли, че те ме поканиха в тяхната стая? Довечера ще се преместя.

— Блайт ще те защитава, макар че нямаш нужда, защото винаги си успявала да се наложиш на Блис — засмя се Блез. — И слушай, освен това знам, че поканата е по идея на Блис.

— Наистина ли? — учуди се Дилайт. — Значи може би аз не съм права, като мисля, че тя ме тормози.

— Бъди търпелива с нея — предупреди я Блез и я прегърна силно. — Не оставяй езика си да те подведе. Мисли какво говориш!

Блис и Блайт застанаха пред нея. Бяха великолепни в светлосините си кадифени рокли, украсени с перли. Те наистина заслужаваха да се омъжат за могъщи хора, което сигурно щеше да е възможно сега, след като тя вече беше съпруга на Едмънд Уиндам.

— Красиви сте — каза тя. — Обещавам да намеря най-добрите съпрузи за вас, но мисля, че всеки мъж, който ви види, ще бъде готов да даде мило и драго, за да се омъжи за някоя от вас.

— Бъди щастлива, скъпа — каза Блайт и целуна сестра си по бузата. — Знам, че ще направиш за нас всичко, което зависи от теб.

— Чудесни думи — промърмори Блис. — Хубави думи, но да видим. Само времето ще покаже дали са верни. — После очите й се изпълниха със сълзи. Тя се разплака. — Дявол да го вземе! — изруга тихо и тропна крак, а скандализираната й майка вдигна молитвено нагоре очи.

— О, Блис — каза Блез, като се мъчеше да не се засмее на глас. — Ти ми направи най-хубавото пожелание на тръгване. Много ще ми е мъчно за теб.

— Извини ме, милейди, но трябва да тръгваме — намеси се Антъни Уиндам.

Блез му хвърли неприязнен поглед.

— Трябва да си взема сбогом с родителите, сър. Ще трябва да ме изчакате.

Тя се обърна към майка си. Двете се прегърнаха и в този момент Блез разбра колко много обича майка си.

— Опитай се да запомниш всичко, на което съм те научила, детето ми — започна лейди Морган.

— Ще помни! Ще помни! — каза лорд Морган, който разбираше нетърпението на Антъни. Като хвана дъщеря си за раменете, той я извърна към себе си. Целуна я шумно по бузата и после нежно я побутна към вратата, към мястото, където навън чакаха конете. Преди да разбере какво става, Блез се намери поставена на седлото.

— Но татко! — запротестира тя.

— Вече си женена жена, Блез. Ние те обичаме, благославяме те, но ако останеш още малко, и майка ти, и сестрите ти ще се разплачат. Освен това ние трябва да се върнем на полето, защото господин Гарт казва, че след ден-два ще завали. Знаеш, че ако завали, няма да можем да ожънем и да приберем зърното. Отивай у дома при съпруга си, дъще.

Тя добре разбра баща си.

Устните й се извиха в лека усмивка.

— Сбогом, татко — каза му тихо. — Обичам те.

После смушка коня и се отдалечи от семейството си, от Ашби, от всичко, което беше познавала и обичала. Отправяше се към новата си самоличност, към своя нов живот.