Блез Уиндъм

Девета глава

Изборът на краля Дванадесета нощ

— Наистина ли ще видя краля? — попита за трети път сестра си Блез.

Блис се засмя. Беше й странно, че се чувства по-голяма от Блез.

— Оуен е един от най-добрите приятели на краля — потрети думите си тя. — Ще се запознаеш с него, но аз ще му кажа, че си в траур. Иначе той ще поиска да вземеш участие във веселбите. А ти наистина не бива да го правиш, нали знаеш.

— Говориш като мама — отговори Блез и се засмя. — Аз и без това още не искам да се забърквам в дворцовите истории, Блис. Може би никога няма да стана част от двора, но точно сега нямам къде другаде да ида. Ти знаеш това добре.

Блис замълча. За своята възраст тя беше много умна и добре познаваше човешката природа. Независимо че мъката на сестра й беше огромна, щеше да отмине с времето, затова Блис не заговори за нов съпруг, но знаеше как се променят нещата и беше сигурна, че Блез ще се омъжи повторно. А какво по-добро място имаше за намиране на съпруг от кралския двор? Пък и Блис признаваше, че сестра й е красива. Може би не колкото нея, но достатъчно красива, за да завладее мъжките сърца.

Въпреки трите години брак, Блез си беше наивна, помисли Блис. Тя трябваше внимателно да насочва сестра си в хаоса на онова опасно и прекрасно място, каквото беше кралския двор. Защото наивници като Блез или се научаваха бързо да се оправят, или се объркваха като пилета в кълчища. Кралският двор беше опасно място за хубавите момичета, но ако бяха умни, те успяваха да се наредя добре.

Стаята, в която я настани, наистина беше малка, но докато Блис и зет й се разтичаха да приготвят маските си за утрешната нощ, Блез и Херта успяха да се устроят.

— Знам, че имаме късмет с тази стая — мърмореше Херта. — Бети, камериерката на сестра ти, все ми го напомня. Но като казваше, че е малка, лейди Блис наистина го е мислила, милейди. — Тя оглеждаше критично почти квадратната стая с един двоен прозорец и малка камина. Нямаше нищо, освен голямо легло на колелца и един дървен стол с висока облегалка. Нямаше и балдахин над леглото, което, заемаше почти цялата стая.

— Ще бъде чудесно, Херта. Това не е нито Ривърс Едж с всичките му спомени, нито Ашби, където вече не се чувствах у дома. Тази малка стая сега е моят и твоят дом. Нека да си го направим удобен?

Въпреки че камериерката й мърмореше да си стои кротко, докато тя наглася стаята, Блез не я послуша. Скоро всичко беше изчистено и измито. Двете жени окачиха балдахин от зелено кадифе на леглото и го покриха с чисти чаршафи. Блез носеше красиви чаршафи и пухените си дюшеци и завивки. Докато Блис и Оуен се върнаха, двете жени бяха преобразили стаята. На прозорците вече имаше пердета, до леглото беше поставен свещник, а багажът на Блез беше прилично подреден. Дрехите й бяха окачени в единия ъгъл на гардероба на сестра й, който камериерката Бети бе освободила.

Вечеряха заедно с лейди Адела Марлоу и съпруга й сър Джон. Джон Марлоу имаше малко помещение, отпуснато му като на приближен на краля, а съпругата му беше станала най-добрата приятелка на Блис след пристигането й в двора. Адела Марлоу беше хубава млада жена с черни къдри и хубави кафяви очи.

— Толкова съжаляваме за загубата на съпруга ви, лейди Уиндам — каза тя. — Но вие постъпихте правилно, като дойдохте в кралския двор. Тук е най-доброто място, където можете да си намерите друг съпруг. — Блис се задави с хапката заешко месо, но бързо се съвзе.

— Мила Адела, Блез не е дошла да си търси съпруг — каза тя.

Адела погледна с недоверие, но като видя умолителния поглед на приятелката си, заекна:

— Така ли? О! Аз… аз не знаех.

— Не мисля да се омъжвам отново, лейди Марлоу — каза тихо Блез. — Мисля, че няма мъж, който да може да замени моя Едмънд.

— Да… сигурно — промърмори лейди Марлоу, като се чудеше дали лейди Уиндам е съвсем добре, но по-късно Блис й разказа много неща и тя се успокои.

На следващия ден двете жени показаха на Блез „Гринуич“. Дворецът е бил построен през миналия век и първоначално се е наричал „Бела“. През годините преминавал от един крал на друг. По времето на крал Хенри VI кралица Маргарита Анжуйска го нарекла „Удоволствие“, покрили подовете с теракот и поставили стъкла на всички прозорци. Хенри VII променил отново името на двореца и го нарекъл „Гринуич“, като му поставил нова фасада от червени тухли.

Дворецът беше построен така, че представляваше три квадратни площи, наречени „фонтанът“, „Избата“ и „Тенис кортът“. Главният вход беше точно срещу пристана на кралица Маргарита. Отстрани имаше градини и ловен резерват, който беше затворен. Блис каза на сестра си, че това е любимата резиденция на Хенри.

— А колко още има? — попита Блез с любопитство. Виждаше й се странно, че някой има повече от една къща, пък бил той и крал.

— Ами — каза Блис — има още „Уестминстър“, но след големия пожар през 1512 година кралят не е живял там, въпреки че спалнята му е останала незасегната. Има още „Тауър“ и „Байнард“ на улица „Теиза“, които се считат за много красиви, големи и модерни. В Лондон се намира и „Брайдуел“. Кралят го построй преди няколко години, но само понякога остава там. Извън града са още „Ричмънд“, „Елтам“, „Уиндзор“, „Удсток“ в Оксвордшайр, но това е по-скоро ловен дом и кралският двор не ходи там. И, естествено, „Гринуич“.

— Аз пък не разбирам за какво са му всичките тези дворци — каза Блез.

— Нужни са му, защото е крал, глупаче — засмя се Блис.

Тази сутрин те си бяха разменили подаръците за дванадесетата нощ. Блез подари на зет си красива златна верига със скъпоценни камъни. За Блис беше приготвила красиви обеци с перли и сапфири, които я накараха да запищи от радост, защото тя умираше за красиви бижута. В отговор тя и красивият й съпруг подариха на Блез красив медальон от злато и черен емайл с голяма висяща перла.

— О, колко е красиво — възкликна Блез. — Ще го сложа довечера.

Вечерта след гуляя Блис остави Блез с лейди Марлоу и изтича да се преоблече в костюма си. Кралят беше в банкетната зала и Блез го беше видяла отдалеч, но той наистина беше такъв, какъвто й го бе описала сестра й. Щеше да бъде възхитително да се запознае с него, но това щеше да стане след маскарада.

Маскарадът беше изключително зрелище. Млади пажове в червено кадифе със златни бродерии построиха дворец с четири кули от дърво и хартия в златно и сребърно. Изведнъж се чу гръм и се появи дим. Когато той се разсея, се видя приказен дракон със зелено — златисти люспи и червени святкащи очи. Той пазеше двореца.

— Гледай — прошепна Адела Марлоу и посочи към четирите кули, където на всеки прозорец се появи по една красива жена. — Това са „Невинността“, „Чарът“, „Умът“ и „Добродетелта“ — каза лейди Марлоу. — Драконът е „Мракът и лъжата“.

Блез видя, че жените са облечени в красиви копринени рокли. Блис беше в светлосиньо и златно, другите — в розово и сребърно, зелено и сребърно и червено със златно. После откъм тъмния ъгъл се появиха четирима рицари, облечени в едноцветни дрехи. Адела й прошепна, че рицарят, облечен в златно, е кралят.

— Това са „Горещото желание“, „Нежните чувства“, „Великият ум“ и „Сладките удоволствия“ — каза придружителката на Блез. — Те трябва да победят дракона, за да освободят своите дами.

Блез гледаше очарована, с широко отворени очи. Тя не беше виждала други представления, освен тези на танцьорките и мимовете и не беше си представяла, че може да има толкова изискани забавления. По едно време драконът избълва дим и тя заедно с другите гости се изплаши и извика. Най-после чудовището беше победено и рицарите освободиха дамите си.

— Хареса ли ти? — попита лейди Марлоу, докато четирите двойки танцуваха заключителния танц.

— Беше прекрасно — каза Блез и лицето й блестеше от възхита. — Чувствам се почти виновна, че се забавлявам така, докато съм в траур.

— Ти се държа чудесно — каза лейди Марлоу. — Ти не участва в танците, но от погледите, които ти хвърлят, знам, че много господа ще бъдат разочаровани.

— Защо ме гледат господата? — попита с недоумение Блез.

Адела Марлоу се засмя тихо.

— Скъпа Блез, виждам, че Блис и аз наистина ще трябва да те наглеждаме. За вдовица ти си много наивна. Господата от кралския двор те гледат поради различни причини. Ти си много красива. Освен това си ново лице тук. Пък и доста от тях се надяват да се позабавляват с всеки новодошъл.

Блез се изчерви, защото този път добре разбра какво искаше да каже новата й приятелка.

— Не виждам кралицата — каза тя, за да смени темата.

— Няма и да я видиш — дойде отговорът. — Кралят я отстрани, защото й е ядосан. Принцеса Мери също е с нея. — Тя понижи глас. — Разбираш ли, кралицата отказва да се подчини на краля по най-важния въпрос.

— Аз обаче я съжалявам — каза Блез.

— Тя е добра и умна жена, но е страшно горделива. Слага гордостта си и собствените интереси над тези на Англия. Но какво друго да се очаква? Тя е чужденка, независимо че от толкова години е в Англия.

Блис, вече преоблечена в своята синя рокля, избродирана с перли и розов кристал, каза задъхано:

— Оуен ще доведе краля да го запознае с теб. Набързо поправи прическата на Блез. — Ох, как ми се искаше роклята ти да беше по-празнична.

— Аз жаля съпруга си, Блис — припомни й Блез. — Роклята ми е точно каквато трябва да бъде.

— Така е — съгласи се лейди Марлоу.

— Нося красивата верижка, която ти ми подари — добави Блез в опит да развесели сестра си.

— Това не помага — промърмори тя и огледа по-голямата си сестра още веднъж. Блез беше с пола от богато черно кадифе, само тук-там избродирано с перли и злато по корсажа, фустите й също бяха гладко черни. Само мека кремава дантела се показваше на деколтето й. Блис мълчаливо съжали, че прекрасната медноруса коса на Блез беше почти изцяло покрита, но поне воалът беше украсен богато с перли и злато.

— Ето го, иде — прошепна Адела Марлоу и повдигна в грациозен поклон полите си, последвана от двете други дами.

— Сир — каза Оуен Фицхю. — Представям ви моята снаха, лейди Блез Уиндам, вдовстващата графиня Лангфорд.

Хенри Тюдор сведе поглед към трите жени. Блис и лейди Марлоу му се усмихваха покорно. Той протегна голямата си ръка и обхвана лицето на третата жена, за да го повдигне и да го погледне.

— Такава красота, лейди Уиндам, не бива да бъде крита от твоя крал — каза той с дълбок глас.

Очите на Блез видимо се разшириха. За момент тя не можа да проговори и зад нея Блис почти изпъшка на глас. Сестра й не се ли досеща, че благоразположението на краля е много важно? Хенри продължи да я гледа и бузите на Блез порозовяха, което накара кралят да се засмее.

— Ти си още по-красива с пламнали бузи — забеляза той. — Невинното изчервяване е такава рядкост в двора ни! Добре дошла, Блез Уиндам.

Тя най-после успя да проговори.

— Ваше величество е много любезен, благодаря — каза тя.

Кралят я накара да се изправи, което позволи и на другите две жени да сторят същото.

— Оуен ми каза, че си овдовяла скоро. Съжалявам, че такава трагедия те е довела при нас, но се радвам, че чаровница като теб ще краси моя кралски двор.

— Моят господар загина преди два месеца — каза тихо Блез.

— Тогава аз не мога да те накарам да танцуваш, милейди, и това ме натъжава, защото подозирам, че танцуваш добре. Но на майския празник аз ще танцувам с теб, защото тогава съм сигурен, че ще можеш вече да си позволиш това малко удоволствие. — Сините му очи я изгледаха настойчиво. „Много е хубавичка“ — помисли си той. Кожата й изглеждаше още по-бяла на фона на черното кадифе на роклята. Той си представи удоволствието, което би му доставило погалването на тази кожа. А що се отнася до голямата перла, скрила се между гърдите й, кралят чак й завидя. „Всяко нещо с времето си“ — възпря се сам. Явно беше, че макар и вече овдовяла, тя е невинно същество, но опитът му показваше, че сигурно е страстна натура.

— Мисля, че ако Ваше височество пожелае да танцувам с него на майския празник, аз няма да мога да откажа, напротив, ще го сметна за най-голямата чест, която бих могла да получа. — Тя му се усмихна и Хенри Тюдор осъзна, че това не е просто хубост. Тя беше ослепителна красавица!

Отвърна й с усмивка и после мълчаливо се отдалечи. Значи ще счита за голяма чест да танцува с него. Усмивката на краля стана още по-весела. Той вече бе определил друга, по-специална „част“ за вдовицата графиня Лангфорд.

— Ти му хареса — зарадва се Блис. — Дявол да го вземе, мислех, че ще се изложиш, а и нас заедно със себе си!

— Недей да си толкова остра към сестра си, Блис — забеляза лорд Фицхю. — Кралят разбира мъката й, защото и той жалеше дълбоко за майка си и за брат си. Освен това той не обича нахалните жени. Блез беше съвършена!

„Може би твърде съвършена“ — притесни се граф Маруд. Той беше от дълги години до краля и знаеше всичките недостатъци на Хенри въпреки че кралят се мислеше за много прикрит. Беше му омръзнало възхищението на жените, Беси Блаунт вече не му беше любовница, а по-скоро добра приятелка. Хубавата малка Мери Болейн се оттеглила в домакинството си. Пък и тя никога не беше го привличала чак толкова. Да, кралят скучаеше и търсеше нови завоевания. Оуен Фицхю познаваше добре своя владетел. Кралят можеше да бъде търпелив, когато наистина желаеше нещо. Времето щеше да покаже доколко са сериозни намеренията му към Блез.

Зимата премина спокойно и с идването на Великите пости голяма част от благородниците отидоха да ги прекарват в именията си, тъй като кралския двор не предлагаше кой знае какви забавления по това време. Граф и графиня Маруд заедно с Блез бяха сред тези, които останаха, тъй като кралят не можеше да освободи всички. Оуен Фицхю беше любимият партньор по тенис на краля, който си позволяваше да го побеждава, а това се харесваше на Хенри. Невинаги Оуен побеждаваше, но кралят знаеше, че когато печели, е спечелил наистина, не защото другият му е дал играта. В средата на февруари времето леко се затопли и когато не ловуваше, кралят играеше тенис.

Вечерите отминаваха в разговори и тихи игри или в слушане на приятна музика. Другите удоволствия бяха забранени през това време. Лейди Уиндам сега беше една измежду най-търсените жени. Всички господа се надпреварваха да я придружават или да се разхождат с нея из картинната галерия. Тя наистина беше приятен събеседник. За съжаление, повечето от господата, дори и женените, търсеха и по-други удоволствия, но доста от тях се сблъскаха с нейния остър характер. Някои дори получиха плесница, когато се опитаха да я целунат, и това даде храна на слуховете, че лейди Уиндам е студена жена. Някои обаче бяха озлобени от неуспеха си.

— Малката кучка просто си придава важност — мърмореше Томас Сеймур една вечер.

— Какво, Том, да не би и ти да си претърпял неуспех с лейди Уиндам? — подигра му се лорд Арден. Е, имаш си компания, момчето ми. Никой от нас още не е успял да повдигне отбраната й.

— Какво искате да кажете господа? — засмя се Чарлз Брандон, пер на Съфолк, който беше зет на краля и близък негов приятел. — Да не би никой от вас да не е успял да повдигне полите на дамата?

— Добре казано, братко Чарлз — изсмя се кралят. — Но аз бих смъмрил всеки от вас, господа, за това, че се опитвате да поставяте под съмнение репутацията на една безпомощна млада вдовица.

— Не бихте я смятали за толкова безпомощна, ако беше зашлевила вас, сир — възрази Томас Сеймур. — За бога, ушите ми още звънтят от шамара й.

— Стига си дрънкал, Сеймур — изпъшка лорд Арден. — Не си ли разбрал още, че кралят иска лейди Уиндам за себе си?

Сеймур погледна изплашено към краля, но Хенри Тюдор вече се бе отдалечил и разговаряше с други.

Времето се затопли. Пролетта идеше. През зимата кралският двор се беше преместил на два пъти — първо в „Байнард“, а после в двореца „Брайдуел“. Но с наближаването на Великден дворът се завърна в любимия дворец на краля „Гринуич“. Тук тревата вече беше яркозелена и игликите бяха цъфнали.

С настъпването на Великден животът в двора се оживи. Всички, които си бяха тръгнали за постите, се върнаха. Кралят използваше възможността да изисква все по-често компанията на Блез. Искаше тя да язди до него, когато ходи на лов, да се разхожда с него в картинната галерия, да сяда до него пред камината и да играе шах с него.

— Господи — каза Блис на мъжа си един ден, когато кралят придружи Блез на разходка в градината. — Дали кралят иска онова, което си мисля?

— Моли се на Бога да не е така! — отговори горещо Оуен Фицхю.

— Да не си луд? — попита мъжа си Блис. — Блез е много по-добра от Беси Блаунт или онази глупава крава Мери Болейн. Тя може да бъде истинска „официална метреса“ като онази на френския крал. Ако му роди дете, а пък ако е и син… Бог знае, че кралят се отнесе добре и с лейди Тайлбот, и с госпожица Карей. Ако тя спечели сърцето му, ние всички ще сме щастливи. Както добре знаеш, никак не е лошо да си роднина на любовницата на краля.

Оуен Фицхю поклати глава.

— Това, което предполагаш, не е в характера на сестра ти. Ти, мила моя Блис, сигурно би го направила, ако обстоятелствата ти го позволят. Блез обаче не е този тип жена.

— Тя не може да откаже на краля — каза Блис.

— Не — тъжно отговори граф Маруд. — Не може, но ако това й се случи, ние с теб ще трябва да й помагаме във всичко.

— О! — възкликна Блис. — Дори и Блез, с всичката й наивност, не може да не разбере каква златна възможност й се предлага.

Кралят беше завел Блез в средата на лабиринт от високи храсти в градината и сега я питаше шеговито:

— Да те оставя ли тук, милейди, за да си търсиш пътя сама?

— Мисля, че няма да го намеря — усмихна се Блез. — Вие се шегувате с мен, сир, нали?

— Познанието обаче си има цена, милейди, а ти искаш аз да ти дам своите знания, за да избягаш от този зелен затвор. Каква цена ще ми платиш? — Той вдигна глава и перото му погъделичка лицето на един каменен ангел.

Тя замълча, за да обмисли думите си. Вече беше достатъчно дълго време в кралския двор, за да може сама да разбере, че кралят се забавлява с нея. Не знаеше дали да се смее, или да се плаши от това. Хенри Тюдор беше могъщ. По-добре да не показва страха си — помисли тя и се засмя.

— Е, добре, милорд, каква цена искате вие за огромното познание, с което бихте ме освободили от този лабиринт?

— Много особена цена, мадам. Искам целувка от вас.

Почвата, на която беше стъпила, бе много опасна, но тя не можеше да му откаже.

— Ще трябва да платя — каза тя с престорена въздишка. — Но чак след като излезем, сир.

Сега пък той се засмя. Тя беше не само скромна и строга, но и умна.

— Готово! — каза той ухилен и я хвана за ръката, за да я води. След малко спря. — Зад този ъгъл е свободата. Трябва да си платиш тук, където сме насаме и никой няма да ни види — каза кралят и я грабна в прегръдката си. Изведнъж Блез се изплаши. Тя положи ръце върху кадифената жилетка на гърдите му.

— Милорд… моля… аз… — объркано мълвеше тя.

— Шшт, сладка моя — нежно каза кралят. — Няма да те нараня. Разбирам, че освен на покойния ти съпруг, на никой друг не си позволила да те целуне. Но сега, с цената на всичко, аз ще имам устните ти, ако не за друго, то за да те накарам да замълчиш — и кралят силно я целуна.

Беше страстна и изискваща целувка. Доста преди да свърши, Блез осъзна, че устните му нежно галят нейните и тя им отвръща с тихо стенание.

Кралят я притисна с едната си ръка, а с другата умело развърза връзките на корсажа й и пъхна ръка да погали гръдта й. Пръстите му опипваха чувствителните зърна, които се втвърдиха бързо.

— Не — извика тя и се опита да се отдръпне. — О, моля, не!

— Шшт, мила моя, не ми се дърпай — настоя той и главата му се сведе да целуне меката благоуханна кожа на бюста й. — Ах, красавице моя, толкова е хубаво с теб.

Като използва всичката си сила, хлипайки от ужас, Блез отчаяно се откъсна от краля и избяга зад ъгъла с отворен корсаж. Намери по-отдалечено скрито местенце и се оправи, доколкото можа. После изтича в апартамента на Блис. Почувства облекчение, когато се намери сама стаята си, хвърли се на леглото и се разплака.

Беше огорчена и объркана от отношението на краля. Вече не беше толкова неосведомена и знаеше, че той се забавлява с жените от двора, но тя не приличаше нито на Беси Блаунт, нито на Мери Болейн. Не се беше стремила да привлече вниманието му и вярваше, че въздържаността й ще я предпази не само от посегателствата на другите мъже, но и от ухажванията на краля, когото тя смяташе за най-изтънчен от всички. Колко се е лъгала и какво трябваше да прави сега?

Някой почука на вратата. Сърцето й трепна. Щеше да изскочи от гърдите й. Дали е посмял да я последва до спалнята? Не! Дори и кралят не би могъл да го направи.

— Влез — извика тя. В стаята влезе един млад паж.

— Негово величество нареди да отидете при него веднага, милейди Уиндам — каза момчето с треперещ глас.

— Не мога! — каза Блез, преди да помисли даже.

Момчето побледня и се изплаши.

— Мадам, за бога, не ме изпращайте обратно при краля с този отговор. Той веднага ще ме уволни. А аз съм по-малък син на баща си и мога да успея само ако изпълнявам добре службата си.

— Не — изправи се Блез. — Не исках да кажа това. Ще дойда с теб.

„Горкото момче“ — помисли тя. Той също беше жертва като нея. Тя го последва към кралските апартаменти през приемната, където половината мъже от кралския двор видяха срама й, когато влизаше в личната стая на краля. Момчето отвори вратата, поклони й се, докато тя влизаше, и затвори след нея.

Като се извърна от прозореца, кралят я попита:

— Съвзехте ли се вече, мадам?

Какво би могла да му каже? Той беше крал. Блез мълчаливо кимна.

— Аз ще се опитам да не избързвам, за да свикнеш с мен, Блез — продължи кралят, като за първи път я нарече по име. — Но ти трябва да разбереш, че те искам за себе си.

— Сир… — започна тя.

— Мълчи! Не съм ти разрешил да говориш. Ти имаш дете, нали?

— Да, милорд, дъщеря. Казва се Ниса.

— Гръцко име! Говорите ли гръцки, мадам?

— Съпругът ми ме учеше, сир.

— Колко е голяма дъщеря ви? — попита кралят.

— На две години, сир.

— Кой е законният настойник на малката лейди Ниса и какво е богатството, което тя притежава?

— Предполагам, че съм аз, сир — отвърна тя колебливо.

— Не, мадам, жена не може да бъде настойник, освен с изричното ми разрешение, а засега ти го нямаш. Какво имущество притежава детето?

— На Ниса й е дадено малко имение с две села и къща, наречена Ривърсайд.

— Ще трябва да помисля за настойник. Истински настойник за тази малка наследница. Естествено, тя ще бъде отгледана в дома на настойника си. Сигурен съм, че ще намеря подходящ човек.

Блез усещаше как сърцето й се блъска в гърдите.

— Сир, вие сигурно няма да ми отнемете дъщерята?

— С вашето положение детето трябва да има подходящ настойник — каза кралят. — Една жена, особено такава непослушна жена, която не разбира как трябва да се държи с владетеля си, не е подходящ настойник за едно невинно дете.

— Тогава назначете моите родители — лорд и лейди Морган от Ашби, за нейни настойници. Те са имали единадесет деца, осем, от които още са при тях. Сега дъщеря ми също е при тях.

Кралят като че ли се замисли.

— Не, каза после той. — Дете с богатство като вашето се нуждае от по-могъща личност, която има благоразположението на краля, за да помогне и за нейното издигане в обществото. Трябва да е някой, на когото имам доверие. Ще трябва да помисля по този въпрос, мадам, но естествено, моето решение ще зависи и от твоето държание в бъдеще. Разбираш ли?

— Да, милорд, разбрах — отговори тихо Блез.

— Тогава ела и ме целуни, скъпа, защото ми е мъчно, когато се караме. Има далеч по-приятни неща, които бихме могли да правим.

Тя бавно прекоси стаята, отиде до него и повдигна глава да приеме целувката му.

— Разтвори устните си, Блез, и приеми езика ми — заповяда той и ръцете му се сключиха здраво около нея.

Тя му се подчини и потрепери, когато езикът му докосна нейния, макар че тя се помъчи да го отдръпне. Езикът му с бавна нежност опипа устата й ръката му я държеше здраво около кръста и я притискаше. Миризмата на парфюм от прис, която идеше от него, изпълни ноздрите й. „Ще припадна“ — помисли тя и се отпусна в ръцете му.

Кралят усети слабостта й и с бързо движение я вдигна на ръце. После седна на стола си до камината и я сложи на коленете си.

— Ето, мила, не бива да се страхуваш от мен. Аз само искам малко да те обичам.

„Скъпи боже — мислеше си Блез, седнала в скута му и опитваща се да сподави въздишката си. — Колко хитър е той! За минута се превърна от заплашителен владетел в нежен любовник.“ Сега тя разбра значението на властта, но това за нея беше горчив урок. Защо не си беше останала на село? По-добре да бъде заобиколена от мъка за щастливите отминали дни, отколкото от благоволението на Хенри Тюдор.

Той развърза корсажа й и провря голямата си ръка към гърдите.

— Как мечтая да те видя, както Господ те е създал — каза той тихо. — Колко сладки гърди имаш, Блез.

Тя отново се опита да се спаси.

— Милорд, моля, моля те, аз не съм като другите. Аз съм научена да бъда целомъдрена и винаги съм била такава.

— Това, малко мое селско момиче, е повече от очевидно. Ти беше в устните на всички господа през тази зима с отказа си да отговориш на техните опити да спечелят твоята близост. Том Сеймур казва, че си го ударила толкова силно, когато се е опитал да те целуне, че ушите му звънтели дни след това. Аз обаче съм първият в кралството. Твоите родители не са ли те научили, че най-важният ти дълг е към твоя крал?

— Аз съм научена, че първият ми дълг е към Бога, милорд, а това, за което намеквате, е против божите закони — натъртено отвърна Блез с повече смелост в гласа, отколкото чувстваше в действителност.

— Твоят главен духовен дълг, мадам, е наистина към Бога, но дългът ти като жена е към мен, твоя крал — отговори той леко изненадан от смелостта на разума й.

Последва дълго мълчание. Кралят галеше гърдите й и я целуваше горещо по врата. Най-накрая проговори отново.

— Къде си отседнала в двореца ми?

— С граф и графиня Маруд, сир — отговори тя тихо.

— Е, аз не мога да обикалям коридорите на двореца, за да търся благоволението ти в апартамента на Оуен. Сигурно ще има хора, които биха си направили погрешни изводи. Ти ще бъдеш преместена в собствен апартамент, Блез. Той се намира над моя и аз мога да те посещавам, като използвам моето малко лично стълбище. Хората ще говорят каквото си искат, но никой всъщност няма да знае дали, или кога те посещавам.

— О, не, милорд, моля ви, не! Ще се подчиня на всичко, което поискате, но не правете срамът ми достояние на всички! — замоли се Блез.

— Защо, скъпа моя? — каза меко Хенри Тюдор. — Няма нищо срамно в това да принадлежиш на краля. Аз веднага ще се разпоредя да ремонтират апартамента ти. Ще се преместиш там в деня на майския празник, когато ще бъдеш провъзгласена за кралица на красотата и любовта. Дотогава аз ще бъда търпелив влюбен и само ще те галя и целувам, в което също намирам известно пикантно удоволствие.

Той я поддържа още малко в скута си, а после подреди и завърза корсажа й и с нежна целувка я освободи. Блез напусна апартамента на краля с високо вдигната глава, въпреки че бузите й пламтяха, докато минаваше през тълпата благородници, които й се усмихваха и я гледаха разбиращо.

Томас Сеймур препречи грубо пътя на Блез.

— Значи, лейди Уиндам, ти пазеше скъпоценното си целомъдрие за краля — изсъска й той.

— По-добре крал, отколкото негодник — ядосано прошепна тя и като го бутна настрани, побърза да излезе, съпроводена от одобрителния смях на другите.

Блис знаеше! Как е могла да узнае? Всички ли в това проклето място вече знаеха за унижението й?

— Изобщо не ми говори — предупреди тя по-малката си сестра, докато бързо затваряше вратата.

— Я не се прави на глупачка, Блез — отговори Блис, без изобщо да се засегне. — Господи, кралят избра теб!

— Аз не искам да бъде избрана от краля! И за какво всъщност съм избрана, Блис? Не разбираш ли, че той иска да спи с мен? Да не мислиш, че е голяма чест за мен да съм курвата на краля? Мили боже, защо изобщо дойдох в кралския двор? Да бях си останала спокойна вкъщи с детето си! Защо, ох, защо Господ ми взе Едмънд! — Тя избухна в сълзи.

Блис хвана сестра си за раменете и я разтърси.

— Спри! — извика тя. — Спри веднага, Блез! Да не искаш да те чуе целият „Гринуич“? Приказките веднага ще стигнат до краля и той ще се обиди, че жената, на която е оказал честта да обърне внимание, счита това за нещо отвратително! Дявол да го вземе, Блез! Това не ти е някой от разгонените придворни. Говорим за краля, мила моя!

— Кралят е най-разгоненият от всички! — изхлипа Блез.

— Ти не можеш да му откажеш, сестро, и щом си била избрана от него, трябва да се подчиниш. Никоя от любовниците на краля не си е позволявала да плаче и да се жали пред хората, не можеш да си го позволиш и ти. Помисли, мила, в това не си замесена само ти. Ако ти се противопоставиш на краля, неговият гняв няма да падне само върху теб, но и върху Оуен и мен. В края на краищата, ние те доведохме в кралския двор — убеждаваше я Блис, докато я водеше да седнат пред камината. — Хайде, Блез — каза тя по-нежно. — Какво толкова ужасно се е случило? Кралят иска да те люби, а той поне според слуховете бил изключителен любовник. В това няма нищо страшно, нали?

— Кралят е женен мъж, Блис! Това не те ли притеснява? Защото мен определено ме притеснява.

— Кралят от известно време не живее с кралицата, сестрице. Освен това, ако кралят си има любовница, това не значи, че изневерява на кралицата. Той няма да коронясва любовницата си. Кралицата от много години вече се прави, че не забелязва „удоволствията“ на краля. Единственото, заради което кралицата не обича Беси Блаунт и Мери Болейн, е, че те са дали на краля синове, докато тя не е могла. Кралят по един или друг начин има намерение да се освободи от Катерина Арагонска, Блез той се нуждае от съпруга, която да му роди синове, и той ще я има. Колко жалко, сестро, че ти не си с по-висок ранг, защото иначе ти би могла да се надяваш на мястото за Катерина Испанска.

— Блис! — Блез беше ужасена от думите на сестра си.

Блис небрежно вдигна рамене.

— Е, добре, че поне спря да плачеш — каза тя практично.

— Какво да правя, Блис? Помогни ми, сестро, моля те!

Блис въздъхна.

— Приеми фактите, Блез. Кралят ясно е изразил пред теб намеренията си. Нямаш друг избор, освен — тя се засмя, — освен да подбереш цвета на пердетата за новия си апартамент.

— Как…? — зяпна Блез.

— Ти си любовница на краля, малка глупачке! Това не ти е някаква глупава любовна афера между някоя слугиня и сър Някой Си Без Значение! Естествено е, че кралят ще те настани в нов апартамент, и то вероятно до своя, нали?

— Точно над неговия, свързан с тайна вътрешна стълба — сухо отговори Блез.

— Ох! — възкликна Блис. — Ще имаш прекрасен изглед към реката. Трябва веднага да ти намерим няколко нови камериерки. Кога се местиш?

— Да не мислиш, че са ми необходими чужди слугини, които да клюкарстват из целия дворец за всяка моя въздишка или целувка? Благодаря, не! Херта ми е достатъчна — изсъска Блез.

— Дявол да го вземе! — изруга Блис. — Моята Бети така ще завижда. Откакто дойдохме в двора, тя стана доста амбициозна и възлага големи надежди на мен, знаеш ли.

— Блис! Ти сигурно не искаш да изневеряваш на Оуен, нали?

— Не — засмя се Блис и поклати глава. Не бих могла да му изневеря напълно. За съжаление, обичам този грубиян! Кралят рядко забелязва щастливо омъжените дами. Той все пак е голям джентълмен.

— Какво искаш да кажеш с това, че не би могла да му изневериш напълно? — попита по-голямата сестра.

— Амии — позасмя се Блис, — нямам нищо против, ако някой красив джентълмен си открадне целувка или прегръдка. Това не е истинска изневяра.

— О, Блис — засмя се безпомощно Блез. — До този момент не бях осъзнала колко различни сме с теб всъщност. Ти си толкова префинена дворцова дама, а аз, както кралят отбеляза, съм едва малка селянка.

— Той целуна ли те? — Блис бе впечатлена от думите на сестра си.

— Да.

— Хубаво ли беше?

— Просто целувка — каза Блез, като се мъчеше да не си спомня как всъщност се отдаде на устните му.

— Дявол да го вземе, сестро! Никога да не казваш на мъж, който те е целунал, че това е било „просто целувка“. Преструвай се, ако трябва, и то особено пред краля. Прави се, че се чувстваш прекрасно. Това дава на мъжа чувството, че е велик. Той гали ли те?

— Да.

— Да? Просто „да“? Кажи ми всичко! — нареди Блис.

— Няма какво да казвам. — Блез стана от стола. — Остави ме, Блис! Изтощена съм, трябва да си почина. Дори и аз, макар и да съм селянка, знам, че на вечерята днес трябва да се появя блестяща и усмихната, защото клюката вече е обиколила „Гринуич“ и всички ще наблюдават краля и мен.

От този ден нататък всички считаха Блез за собственост на краля и се отнасяха към нея с нужната почтителност. Тази вечер тя го забеляза за пръв път. Хора с висок ранг, които досега не забелязваха съществуването й, вече й се покланяха, усмихваха и кимаха, когато минаваше край тях. В апартамента на граф Маруд пристигаха безброй покани за игра на карти и пикници. От страна на краля нямаше повече никакви претенции. Той бе дал ясно да се разбере, че желае лейди Уиндам. Сега тя седеше до него на издигнатото място в банкетната зала, той й поднасяше вино в собствената си чаша и сладки от своята чиния.

Държанието му беше идеално. Както беше казала Блис, досега не бе имало толкова елегантна кралска любовница, защото Блез се държеше чаровно с всички, но беше и много сдържана. Тя беше достатъчно умна, за да знае, че страстта на краля към нея няма да трае вечно, и не искаше да си създава неприятели.

— Още не съм любовница на краля — възрази тя на Блис.

— Това е въпрос на време — и двете го знаем — весело отговори Блис. — Да не мислиш, че утре, като се преместиш в собствения си апартамент, ще можеш пак да държиш Хенри Тюдор на разстояние? Той е мъж преди всичко и аз даже съм изненадана, че се въздържа толкова дълго. Дявол да го вземе! Ти не се ли радваш? Да бъдеш обичана от краля! Какво щастие!

„Какъв ужас!“ помисли си Блез. Естествено, че Блис беше права — и от вдругиден тя няма да може да държи краля настрани от себе си. Утрешният ден беше първи май — Майският празник — и тя щеше да бъде „коронясана“ под специалното нареждане на краля. Блез Уиндам ще бъде „кралица на красотата и любовта“. Блис дори беше довела специална шивачка от Лондон, за да приготви роклята на Блез. Жената беше наистина изкусна в професията, помисли Блез, но не одобряваше държанието й. Защо всички смятаха, че е такава чест да бъдеш харесана от краля? Дали всички останали бяха прави, а тя грешеше? Изобщо кое беше правилно и кое не в този случай?

Първи май беше ясен и хубав ден. Блез и останалите жени от кралския двор бяха станали рано и според обичая бяха набрали цветя и цъфнали клони, за да украсят „Гринуич“. На поляната пред двореца беше издигнато „майско дърво“, а зад него — шатра на златни и червени райета; цветовете на краля. Тържествата започнаха още след сутрешната литургия, на която всички бяха длъжни да присъстват.

Кралят беше облечен великолепно — с къса светлозелена жилетка от копринен брокат, избродирана с тежка златна бродерия и скъпоценности. Ръкавите бяха нарязани и отдолу се показваше кремава копринена риза, обсипана с дребни перли. Отгоре носеше тъмнозелено кадифено палто, обшито с хермелин и дълго до коленете. Чорапите бяха също зелени със златна бродерия, а обувките му бяха обсипани със скъпоценности. Червеникаворусата му коса бе подстригана по френска мода, а на главата си носеше зелена барета с три фазанови пера. Около шията му се диплеше богата дантелена яка, а отгоре й имаше няколко прекрасни златни вериги с инкрустирани изумруди и други скъпоценни камъни. На всеки от пръстите на ръцете си имаше прекрасни златни пръстени. Цветът на целия костюм бе избран в тон с облеклото на любимата му.

Блез беше облечена в яркозелена копринена рокля с фусти от кремава коприна, избродирани със злато и дребни златисти перли. Ръкавите бяха нарязани точно като тези на краля. Роклята беше много скъпа и красива — като за кралица. На шията си носеше красив гердан от перли и подарената й от Блис верижка. По желание на краля косата й бе пусната като на момиче и хваната само с кремава копринена панделка, цялата избродирана с перли.

— Лейди Уиндам има прекрасна коса с цвят на мед — каза Чарлз Брандон на краля. — Колко жалко, че шапките сега са на мода.

Блез танцуваше заедно с още единадесет млади жени, между които Блис и Адела Марлоу, включени по нейно желание. За своя изненада, тя беше установила, че желанията й се изпълняваха безпрекословно. Значи това е могъществото — мислеше си тя и се чудеше дали й харесва, или не. Може би цената бе твърде висока… Танцуващите се въртяха около „майското дърво“ и правеха сложни фигури, развели високо разноцветните ленти. Когато дървото бе изцяло обвито, всяка от дамите си избра партньор за танц. По необходимост, Блез избра краля.

След като откриха бала с дворцовите танци, танцуваха и селски танци. Кралят беше неуморим и добър танцьор и малко дами можеха да устоят на темпото му, но Блез му беше равностойна. За миг тя забрави положението си и просто се наслади на деня. Скоро бузите й запламтяха в нежно розово, а кристалният и смях се пръсна в залата над говора и музиката, когато кралят я вдигна високо. Накрая, за облекчение на другите, които доста се бяха изморили, кралят и Блез спряха да танцуват, взеха чаши с вино и се заразхождаха между присъстващите. Много от тях хвърляха завистливи погледи към красивата лейди Уиндам, която говореше и се смееше с краля спокойно и без притеснение, което й се случваше за пръв път, след като бе дошла в кралския двор. Кралят я гледаше и желанието да я притежава нарастваше. Красивият й бюст се вълнуваше от бързото дишане след танците. Много мъжки погледи алчно я поглъщаха и Хенри Тюдор осъзна, че докато не я има изцяло, тя всъщност не му принадлежи докрай. Бе толкова красива и изглеждаше толкова целомъдрена, неговата малка селянка! Трябваше да я има! Не може да чака повече! Само бог знае, че търпението му наистина бе голямо. Пък и понякога е по-добре да вземеш жената въпреки съпротивата й. Смехът на Блез отново се издигна, когато сестра й разказа някакъв анекдот. Кралят не издържа…

Хвана здраво ръката й и я дръпна настрани от групата.

— Ела, мадам! Имаме си друга работа — каза той. Накара я да подтичва до него през поляната, без да обръща внимание на изненаданите погледи на околните. Влязоха в двореца и той я заведе в личните си покои.

— Какво има, милорд? — извика Блез изплашена, че го е обидила с нещо и ужасена за обичните си роднини.

Хенри затръшна вратата.

— Какво има ли, мадам? Сега ще ти кажа какво има! Сънувам те денем и нощем! Предлагам ти любовта си, а ти ме отбягваш! Желая те повече от всяка друга жена, а ти се правиш, че не забелязваш! Търпях дълго, мадам, но повече не мога! Искам те и ще те имам! — той я грабна в прегръдката си и яростно я зацелува.

Блез издигна ръце, за да го отблъсне още веднъж, но кралят не се поддаде.

— Не, мадам! Повече няма да приема твоето упорство! Стига вече! — Той почти я повлече през стаята до дългата маса от полиран дъб и я обърна с лице към нея.

— Наведи се, мадам, и сложи ръцете си опънати на масата.

— Милорд, моля те… — започна тя, но той я прекъсна рязко.

— Още една дума без мое разрешение, мадам, освен ако пъшкаш от страст, и аз ти се заклевам, че ще дам детето ти под настойничеството на Том Сеймур! — заплаши я той. — А сега направи, каквото ти заповядах!

Тя бавно сложи ръце върху масата и се сведе напред. „Няма да плача — каза си тихичко. — Може би животът на Ниса зависи от това, което ще направя. Не мога да го отблъсквам повече и ако го ядосам, дъщеря ми ще страда.“

Кралят със замах вдигна всичките й фусти и ги закрепи на колана на кръста й. Последва мълчание колкото цяла вечност, докато Хенри наблюдаваше разголените й крака и бялата кожа, която изглеждаше още по-привлекателна от тъмните чорапи.

— Разкрачи се — заповяда той. — Добре, достатъчно. А сега сведи красивата си глава, Блез, за да покажеш още по-пълно подчинението си на своя крал. Добре, скъпа, много добре.

Тя усети, че той развързва корсажа и хваща тежките й гърди с едрите си ръце. Затаи дъх. Кралят отдели едната си ръка и разкопча панталона си. Мъжкият му орган изскочи вече готов за нападението.

Като се наведе леко над нея, Хенри отметна косите от врата й и я целуна.

— Знаеш ли колко много твоят крал те желае, скъпа? Ти ме подлуди от желание!

Тя усети как хвана бедрата й с големите си длани и ги стисна силно. Усети мъжкия му член, горещ и търсещ път чрез женската й плът, да прониква силно в безпомощното й тяло.

— Аах! — изстена кралят. — Сега моето птиче най-после намери сладкото си малко гнездо!

Той започна яростно да я обладава. Когато първата огнена вълна отмина, той се облегна отгоре й и докосна голите й гърди. После продължи да се движи в нея по-бавно и нежно.

— Колко силно заобичах тези твои ябълки, мила моя — галеше той гърдите й, докато не спираше плавните движения на обладаването. Изненадана, Блез откри, че тялото й, независимо от онова, което й казваше умът, отговаря на неговите страстни движения.

— Оох — прошепна тя изненадана, чувстваща как бедрата й се движат и се притискат към него.

Хенри разбра объркването й и се засмя. Неговата малка селянка не знаеше, че дори и целомъдрено, ако е любено с умение, тялото на жената отвръща на всеки мъж, а не само на съпруга. Той се постара да влезе в нейния ритъм, като продължаваше да си играе с гърдите й.

— Ох, милорд — засрамена и задъхана изпъшка Блез. — О, каква е тази магия, която ми правите?

— Само онази стара магия между мъжа и жената, мила — отговори той. — Дявол да го вземе, скъпа, ти си толкова сладка и толкова стегната! Не мога да повярвам, че моето голямо момче си намери място в толкова стегната и малка черупка. — Движенията му станаха по-забързани и той се задъха.

„О, господи — помисли Блез. — Това не може да бъде! Не може да бъде! Аз му отвръщам, както отвръщах на Едмънд! Но аз не го обичам. Не, не го обичам! Защо той ме кара да се чувствам така?“

Тя започна да губи контрол над чувствата си, както вече не можеше да контролира и тялото си. Кралят проникваше дълбоко в нея и тя усещаше онова удоволствие на страстта, което я караше да забрави себе си, което я издигаше в небесата. Тя дори не се чуваше как стене, нито чу, че когато стигна до оргазъм, викаше името на краля…

Изведнъж се намери в прегръдката му, задъхана и зачудена дали изобщо би могла да разбере този свят с толкова различен морал и ценности от нейните. Ръката на краля галеше разпуснатата й коса, а той нежно шепнеше в ухото й.

— Ето, мила моя, че приключихме с това досадно нещо. Ти вече никога няма да се страхуваш от мен, нали?

— Как можа… — попита Блез. — Как успя да ме накараш да се чувствам така? — Тя скри лицето си на широките му гърди, защото се срамуваше да го погледне.

— Мое малко селско момиче — нежно започна да й обяснява кралят. — Женското тяло е като нежен инструмент. Независимо дали жената е красива, или не, тялото й е нежно и чувствително. Аз добре умея да свиря на инструмента — жена. Може би съм най-добрият в света, макар че Франсоа Френски твърди, че е той, лисицата! Може и така да е, но той е огромен и грозен мъж. — Хенри продължаваше да я гали по косата. — Това беше само предисловието, Блез. Довечера аз ще дойда при теб и ние заедно ще открием още по-големи удоволствия, обещавам ти.

„По-големи удоволствия ли?“ Тя едва не припадна при тези думи. Тъмната страст, която беше изпитала с него, я плашеше, защото беше необикновено силна. Прекрасните чувства, които бе изпитвала с Едмънд, я бяха карали да се усеща доволна и силна. С краля тя се почувства изпразнена, защото усещаше, че той иска да притежава не само тялото, но и душата й. А заради съдбата на детето си не можеше да избяга от него.

— Съвзе ли се достатъчно, за да стоиш права, скъпа? Искам да подредя отново роклята ти — каза кралят.

Тя кимна и остана мълчаливо изправена, докато пръстите му умело завързваха връзките на корсажа й. Тя тихо отиде до малкото сребърно огледало, поставено върху другата маса, и се огледа. Не изглеждаше променена. Бързо разреса косата си и отново здраво я превърза с панделката. Хвърли поглед към него, докато той също оправяше дрехите си. Макар и невъзбуден, мъжкият му орган й се видя необикновено голям. Можеше само да си представи как ли изглежда във възбудата си… „Довечера — помисли си тя — ще трябва да се науча как да се справям с това чудо.“

Ръцете му се отпуснаха на раменете й и той я извърна към себе си. Беше толкова висок, че тя се почувства съвсем дребна до него.

— Нали не ми се сърдиш, Блез? — попита я и за момент тя усети лека уплаха в гласа му.

„Той е самотен — помисли си изненадана. — Сред целия този претъпкан кралски двор — той е самотен и тъжен!“ Това ново усещане накара Блез да почувства състрадание към краля, въпреки безцеремонното му отношение към нея. За момент долови ехото на момчешките чувства в гласа му и му се усмихна леко.

— Трябва да ми дадеш време, за да свикна с новите отношения помежду ни, милорд — каза тихо.

— Кажи, че не съм те наранил, скъпа! — Той пламенно я притисна към широките си гърди. — Не можех повече да се сдържам, Блез! Изведнъж те пожелах толкова, че не можех да чакам! Аз не съм жесток към жените си. Не, скъпа моя, ако имам някакъв недостатък, то е, че съм твърде мекосърдечен към нежния пол.

— Не си ме наранил, милорд. Може би просто ме изплаши в началото, но не си ме наранил — успокои го тя. Независимо от кралското си величие той беше беззащитен колкото всеки друг човек. Колко странно, че никога досега не й беше минавало през ума, че кралят, независимо от могъществото си, имаше нуждите и желанията на един обикновен човек. Осъзнала това, тя разбра, че ще й е по-лесно да понесе току-що преживяното и онова, което щеше да последва.

— Не е ли редно да се присъединим към придворните, преди да са заговорили за отсъствието ни, милорд?

— Когато сме насаме, ще ме наричаш Хенри — каза той, като я хвана за ръка и я поведе навън.

— Дявол да го вземе — изруга Чарлз Брандон пред пера на Норфолк, когато ги видя да прекосяват поляната. — Той най-после я е опитал!

— Какво те кара да мислиш така? — запита лорд Хауард.

— Той изведнъж се оживи, докато дамата изглежда приятно замислена. Да, опитал я е, но от вида му мога да разбера, че не му е било достатъчно. Ще иска още!

— Сега въпросът се свежда до това, дали връзката ще продължи толкова, колкото тази с милейди Тайлбот или с племенницата ми Мери. И дали тя също ще му роди син. Всичко е за добро. Винаги, когато някое от увлеченията му донесе син, той все повече се убеждава в правота на искането си да се отърве от испанката. Ако негово светейшество ни помогне, ние скоро ще имаме някоя високопоставена принцеса, омъжена за негово величество, която да дари Англия със здрави синове.

Празненството продължи под благосклонното ръководство на „кралицата на красотата и любовта“. Имаше борби и кралят предизвика господата, като лесно побеждаваше всеки съперник. Блез награди с лавров венец и топла целувка пред очите на всички. Това предизвика лек смях, добре прикрит зад овациите. Блез и кралят седяха под навеса на павилиона и отпиваха сладко бяло вино, наблюдавайки борбата, докато единствен победител остана Дук Суфолк, който се приближи да получи наградата си.

— Е, милейди, няма ли да има целувка за шампиона? — пошегува се дукът.

— Не, милорд — отвърна бързо Блез. — Моите целувки са запазени за господаря ми, краля. Само за него.

После издигнаха мишени за стрелба с лък. Повечето мъже свалиха жилетките си, за да участват в състезанието. Кралят бе изключителен стрелец и много обичаше този спорт. Той предложи да се състезават, но господата със смях се отказаха, като изтъкнаха, че никой не може да победи такъв добър стрелец като Хенри Тюдор. Казаха, че предпочитат да стрелят по мишените само от спортен интерес.

Следобедът премина в нощ и на поляната пред „Гринуич“ бяха подредени маси, отрупани с храни. После започнаха танците. Постепенно обаче гостите започнаха да се оттеглят в сенките по двойки, а кралят, излегнат удобно, се обърна тихо към Блез.

— Отиди в новия си апартамент, мила — каза той така тихо, че само тя да го чуе. — Аз ще дойда скоро.

Тя не се противопостави, защото вече знаеше, че няма смисъл. Изправи се и тихо помоли:

— Дай ми един час, милорд. Искам първо да се изкъпя.

Той кимна едва доловимо и тя се оттегли.

— Заслужаваше ли си чакането? — прошепна зет му Чарлз Брандън, като се плъзна на мястото, което току-що беше освободила Блез.

Лека усмивка се плъзна по устните на краля.

— Да!

— А ако я сравниш с Беси или Мери, Хал, как ти се струва?

— Тя е по-добра, братко Чарлз, защото, освен съпруга си, не е познала друг мъж. Тя е сладка като девственица, без да е такава, а пък липсата й на опит е направо чаровна! Ще ми достави удоволствие да я науча на неща, които очевидно не знае.

— Ти си за завиждане, Хал. Лейди Уиндам е рядко красиво същество. Чудя се колко ли ще ти харесва после, когато бъде вече научена да те задоволява.

— Тя ще бъде толкова идеална, колкото може да бъде всяка жена, Чарлз, и тогава все пак ще бъде моя!

Дук Суфолк се засмя и леко вдигна чашата си в наздравица към владетеля си с лека завист и възхищение. Хенри прие наздравицата с момчешка усмивка, но умът му продължаваше да е зает с любимата.

Въпреки състоянието, в което се намираше, Блез не можеше да не хареса красивия апартамент, който сега беше неин. Не беше голям, но пък бе обширен и удобен. Имаше приятна дневна с дъбова ламперия, големи прозорци, гледащи към река Темза, и камина. Върху лъснатия под бе поставен вълнен килим в тъмносиньо и червено. Мебелите бяха от резбован светъл дъб. Имаше порцеланови вази със свежи цветя и сребърни свещници, заредени със свещи от бял восък.

Освен това Блез имаше малка столова с маса за дванадесет души. Сигурно понякога кралят щеше да пожелае да се храни насаме с нея или пък тя щеше да има възможност да покани приятели. Бяха предвидени също специална гардеробна за облеклото на Блез и отделна стая за Херта. И в столовата, и в стаята на камериерката имаше камини.

— Какъв лукс, милейди! Не съм виждала такова нещо даже и в Ривърс Едж — каза Херта с възхита.

— Да, какъв лукс, Херта, но на каква цена? — тъжно отговори Блез.

— Не е срамно за теб, милейди, че кралят те е избрал за свое удоволствие — отговори камериерката. — Ти си вдовица, а кралицата е отпратена.

Блез мълчаливо поклати глава. Херта, както и слугинята на Блис, Бети, много бързо бяха забравили здравия си селски морал. Тя огледа красивата си нова спалня. Леглото беше необичайно голямо, вероятно за да бъде удобно на такъв едър мъж като краля. Хенри не беше дебел, но беше висок и едър. Леглото бе украсено с набрани кадифени драперии. Чисто нови чаршафи, ухаещи на лавандула. Срещу леглото беше голямата камина, а от двете му страни бяха поставени сребърни свещници. Пред огромния прозорец имаше дълга маса и няколко стола. И от тези прозорци се виждаше реката. Въпреки многото мебели, в стаята оставаше свободно място.

В гардеробната беше внесена голяма дъбова вана и с помощта на Херта Блез се изкъпа в ароматизираната вода. После Херта уви господарката си в стоплените пред камината хавлиени кърпи. Изсуши я и я напудри с нежна пудра. След това й помогна да облече богато набраната черна нощница от фина коприна с остро деколте и дълги ръкави.

— Откъде дойде тази нощница? — попита Блез. — Аз нямам такава.

— Подарък е от лейди Фицхю, господарке — отговори Херта. — Тя я изпрати днес следобед с изричната препоръка да я облечеш довечера. Никога не съм виждала подобно красиво нещо.

Блез се засмя на думите на Херта. Колко съобразителна е Блис, че й изпраща такъв подарък.

— Така е, Херта — отговори на камериерката си. — И аз не съм виждала. Прилича на нещо, което сигурно носят френските куртизанки, но няма значение. Щом сестра ми мисли, че е подходяща, коя съм аз да кажа „не“, след като идвам от село, а Блис отдавна вече живее в двореца.

— Толкова е хубаво да те чуя да се смееш, милейди — каза Херта. — Знам, че през последните седмици не беше много щастлива.

Тя взе четката и започна да разресва косата на господарката си.

— Реших да не се противопоставям на съдбата си, Херта. Пък и как бих могла при така стеклите се обстоятелства? — отговори Блез.

Херта мълчаливо продължи да разресва косата й, докато тя заблестя с топли златисти отблясъци. Изведнъж една скрита в ламперията врата се отвори и кралят влезе, облечен в син кадифен халат. Изплашена, Херта изпусна четката на пода.

— И кой е тук с нас, мила? — попита с усмивка кралят. Беше в прекрасно настроение.

Блез стана и се поклони.

— Това е Херта, моята камериерка, ваше величество.

Херта се съвзе и също се поклони пред Хенри.

— Отдавна ли си при господарката си, Херта? — попита кралят.

— Откакто тя се омъжи за милорд Едмънд, сир — отговори Херта. — Аз съм родена в Ривърс Едж.

Кралят измъкна от пръста си малък златен пръстен и го подаде на камериерката.

— Вземи този малък подарък като благодарност от мен заради вярната ти служба към лейди Уиндам, Херта. Аз знам, че ти ще продължиш да се грижиш добре за нея.

Херта зяпна от изненада и чак когато Блез я бутна силно, се съвзе и като се поклони дълбоко, взе златния пръстен от ръката на краля.

— О, благодаря, ваша милост! Бъдете спокоен, аз ще продължа да се грижа за моята господарка — заекна тя и отстъпи с гръб към вратата.

— Вие й взехте дъха — усмихна се Блез. — Беше много мило, милорд. Тя ще го помни цял живот и някога ще разказва на внуците си как кралят е разговарял с нея и й е подарил пръстен от собствената си ръка.

— Тя има ли деца? — попита той.

— Няколко, но тя е вдовица, а те са големи и също служат на семейство Уиндам.

— Позволи ми да те разгледам — каза Хенри и я отдалечи от себе си. Очите му бавно я огледаха. — Тази дреха е много предизвикателна, мадам — каза той. — Разходи се из стаята, моля те.

Тя пристъпи, а той се усмихна широко.

— Подарък е от сестра ми — каза Блез.

— Хубавата лейди Фицхю много добре знае как да достави радост на окото — отбеляза кралят. — Но ти като че ли не я одобряваш.

— Може би защото е твърде предизвикателна, сир — тихо каза Блез. Тя вече никак не се страхуваше от мъжа, застанал пред нея. Единствено чувството, което той предизвикваше у нея, бе плашещо.

С бързо движение кралят посегна и свали рязко черната копринена нощница от раменете й. Тънкият плат се разкъса и той хвърли парчетата в огъня, където те се стопиха с леко съскане. Блез беше смаяна, но не трепна.

Кралят я разглежда дълго.

— Ето, така си мечтаех да те видя — каза най-накрая. — Както Бог те е създал. И никак не съм разочарован. — Той я поведе през стаята до голямото огледало. Застана зад нея и обхвана гърдите й с ръце. Тежината и топлината, които почувства, бяха безкрайно приятни.

— Колко прекрасни са гърдите ти, мадам — прошепна той и като се наведе, я целуна по рамото. Пръстите му леко си играеха със зърната.

Блез въздъхна дълбоко и тогава почувства познатата топлина да се разлива в утробата й. Какво беше онова, което предизвикваше такива усещания в тялото й? Тя не обичаше този мъж. Той е нейният крал. Беше заплашил благополучието на детето й, заради което му отдаде тялото си. Беше я насилил грубо. И все пак от докосването му тялото й пламваше. Всички жени ли се държат така? Тя се облегна на краля и гърдите й се издигнаха към нежната прегръдка на дланите му. През полузатворените си клепачи го видя да се усмихва.

— Е, мила моя, ти вече изпитваш желание, нали? — Устните му галеха врата и раменете й. — Ах, красавице, ти караш кръвта ми да гори!

Той я обърна към себе си и я вдигна на ръце. Пренесе я през стаята и нежно я положи върху леглото.

Блез лежеше тихо и гледаше краля, докато събличаше халата и нощната си риза. Очите й се разшириха, когато видя голотата му. Ако за него тялото й беше красиво, то неговото й се видя великолепно. Широките му гърди, покрити с нежни червеникаворуси косъмчета, преминаваха в стегнат кръст и плосък корем. Краката му бяха дълги и красиво оформени. Те също бяха покрити с червеникави косми. Там, където коремът се съединяваше с краката, след триъгълник от златисти къдри се виждаше мъжествеността му. Блез бе удивена от големината на този орган и се чудеше как изобщо е било възможно да е проникнал в тялото й.

Той се засмя, развеселен от мълчанието й.

— Да, миличка, ето го голямото момче, което танцува в сладкото ти лоно. Погледни го и ще разбереш, че той е отпочинал и отново жадува за тялото ти, но сега няма да бърза, защото първият му глад беше задоволен.

Кралят се хвърли върху леглото и я притегли върху себе си, така че да вижда лицето й. Гърдите й галеха неговите.

— Сега ме целуни, малко мое селско момиче помоли той. — Жадувам да усетя топлите ти устни.

Тя се наведе и срамежливо го целуна. Никога досега не беше лежала върху мъж и бузите й пламнаха при мисълта как изглежда. Той й върна целувката. Устните му бяха силни и езикът му погали нейния. Бе обхваната едновременно от чувства на страст и вина и това не му убягна.

— Не, мила — прошепна. — Не се отдръпвай от мен. Не разбираш ли, че те обичам, Блез? — Нежно я положи по гръб и се вгледа в очите й. — Твоят крал те обича, малко мое селско момиче. Той полага сърцето си в краката ти. Ще го отритнеш ли, любима? Можеш ли да бъдеш толкова жестока?

— Сир, аз се чувствам виновна пред бедната ти съпруга — каза Блез, като не смееше да повярва в красивите думи, които току-що чу. Може би това бяха просто думи на мъж, който иска да покори колебаещата се жена? Колко жалко, че няма никакъв опит, за да може да прецени.

— Скъпа Блез — каза кралят. — Аз нямам съпруга. Собствените ми клирици ме уверяват, че съпружеските връзки между мен и принцесата на Арагон са били греховни през всичките тези години. Защото тя е била съпруга на моя брат Артур. Затова Бог ми отказва синове. Моята женитба е била ужасен грях. Чрез синовете, които имам от Беси Блаунт и Мери Болейн, Бог ми показва, че ако живея праведно, мога да имам синовете, които така силно желая.

— Ти, скъпа моя, си вдовица, а аз — ерген, чиито официални права скоро ще бъдат потвърдени от папата. Знам, че е така! Ние можем да се обичаме свободно, Блез! Не ми отказвай повече сърцето си, любима, защото иначе ще разбиеш моето!

— О, Хал! — извика тя, без да може да се сдържи, въпреки че знаеше, че това е лудост. — Люби ме, господарю, кралю мой! Люби ме!

Инстинктът я предупреждаваше, че ще съжалява. Кралят щеше да й се насити, в края на краищата, но Блез се чувстваше толкова безкрайно самотна след смъртта на Едмънд. Пък и честно си признаваше, че й липсват удоволствията на любовта. Освен това на краля не можеше да се откаже. Защо тогава да не приеме нещата такива, каквито са? Никой от кралския двор няма да си помисли нещо лошо за нея.

Хенри Тюдор осъзна, че е победил, и покри лицето й с целувки. После се насочи към гърдите и ги зацелува нежно. Устните и зъбите му опитваха нежно зърната и я караха да хлипа от удоволствие. Той натисна с коляно бедрото й и тя разтвори своите пред него. Проникна бавно в нея, което я накара да извика от болезнено удоволствие. После бавно се изтегли и още по-бавно проникна отново. Всяко изтегляне се превръщаше в прекрасна агония за нея, а всеки пореден път той проникваше все по-дълбоко.

От гърлото й се изтръгна стенание и ноктите й се забиха в гърба му. Бедрата й го обхванаха здраво и при настъпването на първия спазъм тя извика и заби още по-силно пръсти в широкия му гръб.

— Значи — прошепна кралят в ухото й — малкото ми селско котенце има остри нокти. Значи то май харесва моята работа. Кажи ми го, мила! Харесва ли ти, или не?

— Да! Да! — извика тя. — О, мой Хал! Не спирай това прекрасно мъчение! Не го спирай, моля те.

Колкото повече той й се отдаваше, толкова повече изискваше тя от него. „Най-после — помисли си той — намерих жена, която може да задоволи страстта ми!“ До тази нощ не му се вярваше, че тази малка селска наивница е крила под красивата си външност такава страстна тигрица. Яростно я облада, докато тя изморено въздъхна, и напълни златната й чаша с царственото си излияние.

Лицето й бе загубило цвета си, но докато и той се съвземаше, то отново порозовя. Кралят се надигна от леглото и отиде до масата, където наля в две чаши силно червено вино. Върна се и нежно я взе в прегръдката си. Допря чашата до устните й. Все още задъхана, тя отпи от тежкото вино, което й подейства съвземащо. Сигурен, че тя вече се чувства добре, той също изпи чашата си.

— Ти ми достави удоволствие, Блез — каза най-накрая той. — Ти достави огромно удоволствие на своя крал.

— Ти също ми достави удоволствие, милорд — отговори тя.

Той се засмя, защото никоя жена досега не му бе казвала подобно нещо. Той знаеше, че е доставил удоволствие на жените, но нито една досега не беше го признала така открито.

— Ти си глътка свеж въздух в живота ми, Блез Уиндам. През целия си живот не съм обичал друга жена толкова, колкото теб.

Ето пак! Пак тази дума. Обич. Колко лесно я използваше той. Но дали точно това искаше да каже. Пък и какво ли значение имаше това сега? Тя беше негова любовница — за добро или лошо — докато той реши друго. Блез знаеше, че той рано или късно ще я остави. Дори и ако църквата наистина отмени брака му с кралицата, Хенри Тюдор няма да се обвърже с дъщерята на беден баронет от Херфордшайр, независимо от нейната любвеобилност. Той ще се ожени за принцеса.

Кралят задряма, положил лъвската си глава върху рамото й. Под кралското великолепие все пак се криеше момче. Сега тя го видя в лицето, оголено и чисто в съня. Усети почти майчинско чувство към него и се усмихна в тъмнината на стаята. Но той не любеше като момче, това вече го беше разбрала. „И понеже всеки поданик е длъжен да служи на краля си, аз ще му служа с тялото си, докато това му харесва“ — каза си тя.

Той каза, че я обича, и тя предполагаше, че по свой начин наистина я обича или поне вярва, че е така. Хенри Тюдор не беше неблагодарник и тя знаеше, че когато един ден й се насити, той ще се погрижи по някакъв начин за нея. Може би ще й избере съпруг, защото знае, че всяка жена се нуждае от мъжка защита. Но дотогава тя се чувстваше на сигурно място в обятията на краля и което е по-важно, Ниса бе на сигурно място. Поне в това не бе съгрешила спрямо паметта на Едмънд.

Десета глава

С напредването на лятото кралският двор се премести от „Гринуич“ в близкия дворец „Елтам“. Той беше построен сред обширен парк също като „Гринуич“. Тук дните преминаваха в лов и спортни занимания. Кралят се забавляваше, като учеше Блез да стреля с лък, и за негова радост тя имаше доста точно око.

— За бога, мила — каза той с одобрение през един топъл летен следобед. — Ще трябва да те запиша във войската си. Ти ще бъдеш отличен стрелец.

Времето беше толкова приятно, че те често оставаха навън дълго след залез-слънце. От пикниците и танците кралят често се оттегляше рано, защото беше открил, че продължава да се радва на новата си любовница, а пък и винаги оставаше очарован от това, че нейната страст беше не по-малка от неговата. Пък и в държанието й нямаше нищо предизвикателно.

Тихата любовница. Така кардинал Улеи беше нарекъл Блез и това име й остана. За разлика от предшественичките си, Елизабет Блаунт и Мери Болейн, Блез Уиндам не използваше положението си, за да се облагодетелства. Имаше хора, които мислеха, че е глупачка, защото не използваше златната възможност да издигне семейството и приятелите си, което всъщност беше напълно нормално. Много малко хора, като Томас Мор например, разбираха, че красивата млада вдовица не е търсила вниманието на краля и макар че делеше леглото си с краля, тя предпочиташе да го прави с достойнството и скромността на дама в нейното положение. Но едно беше сигурно. Тя не си създаде врагове и дори онези, които я смятаха за глупава заради липсата на амбиции, бяха очаровани от добротата, приятните й маниери, ума и чара й.

Кралският двор се премести отново, този път в двореца „Ричмънд“. На това място някога е било разположено имението Шийн. Когато кралят бил седемгодишен, една Коледа имението изгоряло до основи. Крал Хенри VII го построил отново за две години и го преименувал на Ричмънд, за да му напомня за графството, чиято титла е носил, преди да свали от престола Ричард III и да вземе английската корона.

„Ричмънд“ беше голяма резиденция в готически стил с равно павиран двор. Кралските апартаменти бяха в отделно крило, украсено с четиридесет кулички, и имаха повече прозорци, отколкото на Блез й се бе случвало да види в една сграда. Когато пристигнаха в „Ричмънд“, разбраха, че кралица Катерина и принцеса Мери живеят там.

Блез беше притеснена. Досега съвестта й беше спокойна, защото бе повярвала на думите на краля за семейното му положение. Но сега кралят не можеше да поиска кралицата да напусне не само защото това щеше да бъде проява на лош вкус, но и защото той обичаше дъщеря си, която не беше виждал отдавна. Затова апартаментът на Блез в „Ричмънд“ бе разположен на дискретно разстояние от тези на краля и кралицата.

Катерина Арагонска беше на четиридесет години и годините, заедно с многобройните несполучливи бременности, бяха оставили жесток отпечатък на иначе хубавото й някога лице, което гледаше света под тежката украса върху главата й. Въпреки че се обличаше богато и елегантно, малкият й ръст и дебелината я правеха да изглежда невероятно зле. Беше бледа и с тъмни очи. Блез забеляза, че на масата кралят изобщо не разговаря с нея.

Сега Блез сядаше заедно със сестра си и зет си, когато се хранеха. Блис не криеше омразата си към кралицата.

— Стара врана — промърмори тя една вечер, докато се хранеха. — Виж я само как седи доволно до него. Въпрос на време е да бъде отстранена окончателно, а тя си седи, като че ли нищо не се е променило.

— Тихо, Блис, не бъди жестока. Кралицата обича краля. Не можеш ли да го видиш?

— Ти също обичаш краля! — прошепна Блис.

— Аз не мога да предявявам никакви права, независимо от това, какви чувства имам към него — отвърна Блез.

Любов. Не, тя не го обича. Или поне не по начина, по който обичаше Едмънд Уиндам. Нейният обожаван и нежен съпруг, който я бе обичал с нежност, изобщо нямаше нищо общо с този всемогъщ монарх, който я обичаше с такава дива страст. Неговото ненаситно желание я плашеше.

Тя беше започнала да го харесва. Хенри Тюдор си развързваше езика в леглото и тя бе научила всичко за детството му, преминало под знака на по-големия му брат Артур, принц на Уелс. Разказа й как, повярвал в желанието на баща си на смъртния одър, се е оженил за арагонската принцеса. Разказа й за мъката, която двамата са преживели при загубата на техния син — шестседмичния принц на Уелс, за безкрайните помятания, които последвали.

— Всички те бяха синове — простена в мъката си кралят. Тогава той осъзнал, че Господ го наказва и сигурно правилно, защото епископите му показали онзи пасаж от библията, където е казано, че мъж, който вземе жената на брат си, е — нечист. Изведнъж със сърцето си той разбрал, че женитбата му не е желана.

Блез слушаше мълчаливо, докато той облекчаваше пред нея душата си от мрачните мисли. Разпитваше я за живота й и тя му бе разказала за щастливото си детство в Ашби, за семейството си, за братята и сестрите си, за прекрасния си брак с Едмънд Уиндам, за Ниса, за загубата на детето при смъртта на мъжа й.

— Значи майка ти е родила единадесет деца и не е загубила нито едно! — каза кралят възхитено. — От какъв чудесен произход си ти, малко мое селско момиче! Ако бих могъл да те направя своя съпруга, ние бихме имали огромно семейство със синове и дъщери.

— Ти трябва да се ожениш за принцеса, Хал — каза му тя, като му даде ясно да разбере, че съзнава своето място в неговия живот.

С напредването на лятото се преместиха в „Хамптън Корт“. Той бе построен от кардинал Улси и обзаведен великолепно, но сега принадлежеше на краля. На кардинала, който отказваше да разреши семейния проблем на краля, като се оправдаваше с нуждата от папско разрешение и бавността на бюрокрацията, бе наредено преди месец да напусне дома си. Кралят и придворните му останаха там само седмица и после се преместиха в „Уиндзор“.

Кралят не харесваше „Уиндзор“, но той беше на пътя към Удсток, където имаше намерение да ловува. „Удсток“ беше малък и почти селски дворец и нямаше да има място за целия кралски двор, голяма част от който щеше да остане в „Уиндзор“. В нощта, преди да потеглят към „Удсток“, където Блез щеше да отиде с краля, тя срещна в коридора дъщеря му, принцеса Мери. Блез се поклони на деветгодишната принцеса и се отстрани, за да й направи път да мине заедно със слугите си. Момичето също като майка си имаше жълтеникав тен и тъмни очи, но рижавата й коса беше красива.

Принцесата се загледа с открита омраза в Блез.

— Моята гувернантка казва, че ти си лоша жена — каза яростно детето. — Ти си откраднала баща ми от моята майка и спиш в леглото му, което е против божите закони! Затова ще гориш в ада!

Блез безмълвно застина на мястото си. Нямаше какво да отговори на това дете, което я отмина, последвано от придружителите си, които се усмихваха смутено на изчервилата се графиня. Но вечерта в банкетната зала до Блез се приближи един паж, който й каза, че кралицата желае нейното присъствие. Дори и Блис се изплаши от тази новина. За вдовстващата графиня Лангфорд нямаше друг изход, освен да последва пажа до мястото, където седеше кралицата, заобиколена от придворните дами. Блез се поклони ниско, за да скрие пламналите си бузи.

— Можете да се изправите, лейди Уиндам — каза кралицата и Блез се изправи и погледна Катерина. Кралицата леко се усмихна.

— Разбрах, че дъщеря ми, принцеса Мери, е показала невероятна липса на възпитание спрямо вас днес следобед, лейди Уиндам, и беше наказана. Надявам се, че ще й простите. Мери е млада. Тя обожава баща си и не го разбира така, както ние.

— Вие ме простете, мадам — каза тихо Блез. — Аз не искам да ви наранявам.

— Знам — отговори кралицата. — Вие не сте като другите, лейди Уиндам. Аз знам всъщност всичко за вас. Още не съм толкова безпомощна, както някои си мислят. Познавам съпруга си и знам как постига целите си. Бъдете внимателна. Вие сте добра жена. Не му позволявайте да нарани и вас, както много други. А сега можете да се оттеглите.

Блез се поклони отново и се върна при очакващата я Блис.

— Какво искаше старата гарга? — попита Блис. Блез поклати глава.

— Горката жена…

— Какво искаше принцесата на Арагон от теб, мое малко селско момиче? — по-късно я попита и кралят.

— Ако ти кажа — отговори Блез, — не трябва да се ядосваш, Хал. Не е нищо сериозно и сърцето ми се къса за горката жена, която се отнесе много великодушно към мен.

— Обещавам — каза той и я прегърна.

— Дъщеря ти ме нарече „лоша жена“ днес следобед. Кралицата ми се извини от нейно име и каза, че принцесата е била наказана за лошото си държание, единственото извинение, за което е, че те обича.

— Малката заприличва на майка си с всеки изминат ден. Трябва да я откъсна от влиянието на Катерина и нейните свещеници, преди да успеят съвсем да я разглезят, ако вече не са успели. — Той я повлече и я целуна, като опипваше с ръка гърдите й. — Забрави ги и двете, Блез — каза той. — Искам да те любя. Има нещо специално, на което искам да те науча тази нощ.

— И какво е то, милорд? — попита тя. Съблякоха се, кралят стана и леко я потупа по гърба.

— Искам да коленичиш пред мен, скъпа — каза той. Тя се подчини. — Сега поеми моето голямо момче в красивите си ръце и го сложи в устата си. Прави с него това, което аз правя с красивите ти гърди.

— Хал — замоли се тя. — Не искай това от мен! Не бива така, сигурна съм!

— Подчини се! — изръмжа той. — Веднага! — Гласът му беше жесток и като я хвана за косата с едната си ръка, с другата пое мъжкия си орган и го притисна към свитите й устни. Блез знаеше, че е длъжна да се подчини. Тя затвори очи, за да не гледа срама си, и неохотно разтвори устни.

Кралят изръмжа от удоволствие.

— Сега си играй с езика, гали ме… ах, да! Да!

Тя се подчини първоначално неохотно, но после откри, че това неприлично нещо, което правеха сега, като че ли я възбужда. Когато кралят й нареди да спре и я положи на леглото, за да отвърне на удоволствието, което му бе доставила, тя установи, че онова, което той извършваше с езика си, й доставя не по-малко радост от естествения акт. Но как беше възможно това? Тя беше крайно удивена.

На сутринта валеше. Дъждът не преставаше да вали и през следващите няколко дни. Кралят беше ядосан.

— Ще се върнем в „Гринуич“ — реши най-накрая. — Когато вали, „Удсток“ е непоносим. Ще отидем там на лов през есента.

Целият кралски двор с облекчение се върна в „Гринуич“. Само кралицата бе изпратена в „Елтам“. Беше септември и госпожица Ана Болейн се върна в двора. Предишната година сестрата на Мери Болейн бе изпратена у дома й, в двореца „Хивър“ заради лошото й държание. Ана Болейн никак не приличаше на по-голямата си сестра. Докато Мери беше закръглена и набита, Ана беше слаба. Мери беше като английска роза с бяла кожа, топли кафяви очи и кестенява коса. Лицето на Ана беше някак бледо, косата й беше права и черна като гарваново крило, а очите — черни като оникс. Мери Болейн беше с кръгло лице, а чертите на сестра й бяха остри като на котка. Мери Болейн беше харесвана заради приятния си детски характер. Ана не предизвикваше симпатии. Смятаха я за безкрайно горделива, а и имаше неприятен характер.

— Грозна врана! Кукумявка! — Така я наричаше кардинал Улеи, а Ана го смяташе за враг, на когото рано или късно ще си отмъсти.

Дукът на Норфолк се грижеше за младата си роднина и мислеше как да я използва по-добре за своя изгода. Накрая реши, че е по-добре да изчака с крайното си решение, преди, открито да се обвърже с момичето.

Хенри Тюдор почти несъзнателно се увлече по госпожица Болейн. Тя не беше красавица, но имаше остър ум, което той ценеше не по-малко от красотата. Кралят преценяваше възможността да преспи с по-малката сестра на бившата си любовница и установи, че перверзността на тази мисъл го възбужда. Какво ли би било, ако тя също му роди син? Мисълта му се стори забавна, но, за съжаление, госпожица Болейн си имаше кандидат в лицето на младия лорд Пърси. Църквата изпитваше трудности с решаването на въпроса за арагонската принцеса, пък и той засега си имаше приятна любовница, в която все още беше влюбен.

И все пак, като гледаше как госпожица Болейн се движи сред кралския двор винаги облечена в най-елегантни дрехи и заобиколена от група млади поклонници, между които Хенри Норис, Хенри Пърси и брат й, Джордж Болейн, той се чувстваше привлечен от нея повече, отколкото му се искаше. Чувстваше се по-привлечен, от която и да е друга жена и това го караше да се чувства виновен пред Блез. А Хенри Тюдор не беше човек, който обича да се чувства виновен. На всичко отгоре не можеше да обвинява за това Блез, защото тя, неговото малко селско момиче, бе просто идеална любовница. Най-идеалната от всички, защото, освен всичко друго, тя бе станала негова приятелка и довереница. Как би могъл да бъде толкова неблагодарен, че да я отхвърли, за да хукне подир госпожица Ана Болейн? Тогава кралят се сети, че онова, което му е нужно, е да намери съпруг на Блез, за да не я остави безпомощна на хиените от двора си. Но като реши това, не се сещаше пък кой би заслужавал да се ожени за Блез.

— Кажи ми какво да правя, Уил Самърс? — попита той шута си, който съвсем не беше глупав. Той бе единственият му довереник в живота, освен Блез.

— Трябва да озаптиш страстта си, Хал — отговори Уил. — Иначе ще се самоизядеш жив. Лейди Уиндам заслужава само нежност от теб, друго отношение ще бъде позор за името ти.

— Но аз не мога да намеря никого, който да счета за достатъчно добър, че да й стане съпруг, Уил. Не искам тя да е нещастна поради това, че капризите ми водят към друга — каза кралят.

— Може би трябва да се огледаш за някой близък, по-близък и от баща, за въпросната дама — отвърна шутът.

— Какви ми ги дрънкаш пък сега? — засмя се кралят и бутна Уил Самърс по рамото.

— Чух как есенният вятър нашепва, че днес в кралския двор бил пристигнал граф Лангфорд.

— Граф Лангфорд ли?

— Да, Хал! Племенникът и наследник на съпруга на твоето малко селско момиче. Той иска среща с теб, но понеже не е високопоставен, секретарят ти го е отпратил и той ще трябва да чака. Казват, че не бил нито женен, нито пък е уговарял някога женитба. Не би ли могло точно това да бъде отговорът на твоята дилема? — Шутът наклони глава настрана и го загледа със светнали очи.

— Ти да не би да ми предлагаш да я омъжа за граф Лангфорд, Уил? — каза кралят.

— Това е възможното решение на проблема ти, Хал — отвърна Уил Самърс.

— Тя презира Антъни Уиндам, приятелю.

— Защо, Хал? Можеш ли да ми кажеш защо?

— Счита го отговорен за смъртта на съпруга си, който е бил негов чичо. Освен това шокът от внезапната загуба е причинил помятане на техния син и наследник. Тя изпитва огромна злоба към Антъни Уиндам, Уил.

— А каква е истината в този случай, Хал? Нейните обвинения обективни ли са, или са по-скоро резултат от отчаянието на скърбяща жена? — попита шутът.

— От фактите, които проучих, за да реша този въпрос, тъй като в моето кралство няма ненаказан убиец, пък бил той и от висок ранг, обвиненията на Блез са предизвикани само от яд и мъка. Няма никакви други причини. Тоест онова, което тя казва, е единствено нейно лично мнение, а не истината.

— Тогава — насмешливо каза шутът, — тогава е възможно антипатията й към лорд Антъни всъщност да е неосъзнато харесване на господина. Казват, че омразата и любовта са двете страни на една и съща монета, Хал.

Кралят се замисли върху думите на своя шут.

— По-голяма част от женитбите между двама души се уреждат от други. Бракът невинаги започва с любов, но съвместният живот учи хората на компромиси, нали Уил? Ако аз омъжа лейди Уиндам за граф Лангфорд, тя ще се завърне в дома, който обича и при дъщеря си. Състоянието на детето ще бъде управлявано добре, защото графът не само ще бъде съпругът на Блез, а и защото той е кръвен роднина на момиченцето.

— Ти можеш да й предложиш алтернатива, която всъщност няма да е такава. Кажи й, че искаш от нея да приеме, но че ако тя наистина не го желае, тогава ти ще й избереш друг съпруг. Тя ужасно мрази младия Томас Сеймур, нали — засмя се шутът. — Мисля, че тя никога няма да го предпочете, дори и пред лорд Уиндам.

Кралят се усмихна възхитено.

— Мисля си, Уил, че си си сбъркал професията. Ти си по-умен от всеки мой държавник.

— Не, Хал — сухо отвърна шутът. — Благодаря на Бога, но чак такъв глупак не съм!

Кралят се захласна от смях.

— Прав си, Уил! Ти си много по-умен.

— Значи ще се срещнеш с лорд Уиндам, господарю Хенри?

— Да, но не искам срещата да е официална. Знаеш ли къде се е настанил в „Гринуич“?

— Не, Хал, но мога да го намеря.

— Тогава намери го и го доведи колкото е възможно по-скоро. Ще видим какво иска графът от мен, а в замяна ще го притиснем да се ожени за моята сладка малка Блез, за да мога после свободно да преследвам очарователната госпожица Ана Болейн.

— Ако точно това е желанието ти, Хал, може би ще ти направя лоша услуга, като ти помогна да се освободиш от лейди Уиндам — каза сериозно Уил Самърс.

— Ах, Уил, и ти ли? Какво кара всички така бързо да намразят госпожица Ана?

— Аз съм само шут, милорд — отвърна Уил Самърс. — Но имам очи. Дамата не е толкова глупава, на каквато се прави. Тя няма да се предаде така лесно като сестра си. В нея виждам характера на жена, решена да получи от живота много, много повече. От Франция дойдоха клюки, че й липсва морал, както беше с госпожица Мери, която крал Франсис беше нарекъл своя „файтон“. Тази дама сигурно е девствена, а дори и ти, Хал, не можеш да си позволиш да насилиш високопоставена девственица. Нейната цена ще бъде наистина висока и може да се случи така, че дори и ти да не си в състояние да я платиш, добри ми господарю.

— Аз искам да я притежавам, Уил — каза кралят. — Каквото и да ми коства превземането на госпожица Ана Болейн, аз с удоволствие ще го платя!

Уил Самърс поклати глава. Той много обичаше краля, но понякога Хенри наистина мислеше не с огромния си ум, а с „голямото момче“, чиито желания бяха неудържими. Най-голямата му слабост бяха жените и ако не внимаваше, сигурно точно те щяха да го провалят… Той се поклони на краля и излезе да търси граф Лангфорд.

След около час най-после намери Антъни Уиндам, който играеше на зарове и пиеше с група младежи.

— Милорд!

Антъни Уиндам вдигна поглед. Той не позна Уил Самърс, тъй като младият човек беше дошъл в двора по Коледа, както и Блез.

— Да, аз съм — отговори Антъни Уиндам.

— Аз съм Уил Самърс, милорд, шутът на краля. До ушите на краля е достигнала мълвата, че чакате аудиенция при него. И тъй като знае, че сте дошли от много далеч, кралят ви предоставя част от времето си. Елате с мен, аз ще ви отведа при него.

— Но секретарят на краля каза… — започна Тони.

— Секретарят е по-голям глупак и от мен, милорд. Надявам се, че вие не сте — обърна се Уил и закрачи бързо по коридора.

Антъни Уиндам бързо събра нещата си и последва Уил Самърс, който го поведе през коридорите на двореца до личната стая на краля, където влязоха през един таен вход и по този начин избегнаха приемната, където се събираха господа с остър клюкарски нюх.

При тяхното влизане кралят се обърна.

— Антъни Уиндам! — Той протегна ръка с усмивка. — Колко е хубаво, че те виждам отново сред нас. С какво мога да ти помогна, милорд графе? Уил, налей ни малко рейнско вино! Ела, Тони, нека поседнем.

— Милорд, оказах се в доста деликатно положение, тъй като след пристигането си тази сутрин, за да помоля за аудиенция, научих някои неща, които биха могли да направят моята молба безполезна, защото не бих желал да ви обидя — започна внимателно Антъни.

Уил Самърс подаде чашите на двамата мъже и се настани на малкото столче до краката на краля, който не схвана веднага намека, защото все още бе зает със собствените си мисли. Но въпреки това вече беше готов да се обзаложи, че молбата на лорд Лангфорд е свързана по някакъв начин с Блез Уиндам.

— Твоята тактичност и искреност ме очароват, милорд — отвърна кралят. — Кажи ми защо си дошъл и аз ти обещавам, че няма да се обидя, независимо от това, какво ще чуя.

— Как бихме могли да се обидим от онова, което сами си признаваме, Хал? — пошегува се Уил, с цел да разведри атмосферата и да помогне на графа.

Кралският добродушен смях изпълни стаята и височайшата особа отпи от чашата си.

— Така е, глупако — каза той и като се извърна към Антъни, му нареди:

— Говори, милорд графе!

— Сигурно знаете, милорд — започна Антъни, — че аз наследих титлата си от моя скъп и обичан чичо Едмънд Уиндам. Едмънд и аз имахме само четири години разлика във възрастта и тъй като майка, му почина при раждането, той бе отгледан от сестра си, моята майка. Ние израснахме по-скоро като братя, отколкото като чичо и племенник. Миналата есен напуснах кралския двор, за да нагледам собствените си земи, които граничат с тези на Едмънд. Останах при него и съпругата му в дома им Ривърс Едж. Няколко дни аз и чичо ми прекарахме в ловуване. Накрая, в деня, преди да си тръгна, Едмънд предложи да не ходим на лов, тъй като предишният ден беше влажен и студен. Аз глупашки му се подиграх и го увлякох да дойде с мен на лов. Когато се връщахме късно следобед, ние се бяхме задълбочили в разговор и изобщо не забелязахме как пред нас от гората изскочи глиган. Кучетата се разлаяха и конете ни се изплашиха. Едмънд не успя навреме да укроти коня си и животното го хвърли на земята. Аз скочих и се завтекох да му помогна да стане. Той обаче умираше, милорд, защото гръбнакът му бе пречупен, но някаква свръхестествена воля за живот го задържа жив няколко минути. Аз коленичих до него, милорд, и се обвинявах жестоко за сутрешното си държание, което ни доведе до това нещастие, защото видях как животът го напуска. Устните на Едмънд помръднаха и аз поставих ухо над тях, за да чуя как ми казва: „Ожени се за вдовицата ми, Тони. Пази нея и децата ми!“ После той умря, милорд. Занесохме тялото му вкъщи, в Ривърс Едж. Но ужасният шок от загубата на съпруга доведе до помятането на неговия син. След погребението Блез ме помоли да я пусна заедно с дъщеря й да посети родителите си за няколко месеца, за да може да се съвземе от мъката. Аз не можах да се реша да кажа за последното желание на съпруга й, защото в скръбта си тя ме държеше отговорен за смъртта му и на мен ми се струваше, че не е редно в този момент да я занимавам с това. Исках да й го кажа, когато се върне в Ривърс Едж. Една седмица след Великден аз отидох в Ашби, за да придружа вдовицата на чичо си и дъщеря й на връщане у дома. Можете да си представите моята изненада, когато намерих малката Ниса, оставена на грижите на дядо си и баба си, а майка й — още преди четири месеца заминала в кралския двор. Лейди Морган обаче ме убеди, че за голямата й дъщеря е било по-добре да дойде тук, за да превъзмогне скръбта си, отколкото да остане в Херфорд. Аз й разказах за последното желание на Едмънд, но тя ме помоли да оставя дъщеря й в кралския двор до есента, когато ще приключи напълно периодът на траур за Блез. Реших да дойда в кралския двор сега, за да възобновя отношенията си с дамата, да й кажа за желанието на Едмънд и да помогна в подготовката й за нашата женитба, която може да се състои на тридесет и първи октомври — първият ден след годишнината от смъртта на Едмънд. Пристигнах тази сутрин, но веднага научих, че вдовицата на чичо ми, за която обещах да се оженя, е… хм… ваша любимка — завърши Антъни.

Кралят изглеждаше потънал в мислите си, но след малко заговори:

— Може би дилемата не е чак толкова сложна, лорд Уиндам. Ние и двамата сме джентълмени и аз няма да премълча, нито ще оставя у теб някакво съмнение по отношение на мястото, което Блез заема в моя живот. От първи май тя е моя любовница. Нейната честност не може да бъде поставена под съмнение и тя е обичана от всички тук. Независимо от това, аз не съм човек, който ще откаже да изпълни последното желание на един от моите подчинени. Как бих могъл да застана пред Бога с такъв огромен грях в душата си? Освен това — кралят се усмихна с намек „нека си говорим като мъже“ — аз не съм като обикновените хора и моите желания не могат да бъдат задоволени до края дори и от такава чаровна дама като Блез Уиндам. Ти ще изпълниш обещанието, дадено пред покойния ти чичо. Аз много ще се радвам да се ожениш за дамата, когато траурът й свърши. Мога да те уверя, че тя има прекрасен характер, а целомъдрието й стана легендарно тук, в кралския двор. Дори ми се наложи да я убеждавам доста, докато разбере дълга си да изпълнява желанията на своя крал. Както моята майка и баба, Блез Уиндам е добра жена. Тя ще ти бъде прекрасна съпруга и ако ми дадеш малко време, за да й кажа онова, което е необходимо, ще имаш моето разрешение да я ухажваш. Довечера ще поговоря с нея, но дотогава предпочитам теб да не те виждат. Уил ще те заведе в удобна стая и ще те снабди с всичко необходимо. Тази стая ще бъде твоя, докато се ожениш за дамата. Скоро аз ще обявя вашата сватба, която ще се проведе тук, в „Гринуич“, за да не ти избяга дамата отново.

Антъни Уиндам беше удивен от този обрат на събитията. Не знаеше какво да каже, затова се изправи, благодари и последва Уил Самърс. Кралският шут го заведе в малка, удобно обзаведена стая с изглед към фонтана и малка камина, в която вече гореше огън. В стаята имаше неголямо легло, няколко стола и маса, върху която бе поставена кана с вино и две чаши.

— Тук никой няма да те безпокои, милорд Уиндам — каза Уил Самърс. — Ще ти бъде донесена храна, а аз ще дойда отново, когато кралят разреши да те освободя. — Шутът се поклони учтиво и напусна стаята.

Тони тихо се засмя. Какъв невероятен ден бе този, помисли той и отново се засмя. Отиде до масата и си наля вино, а после седна пред камината. Дали пък не е полудял? Току-що бе разказал на краля една невероятна лъжа, а Хенри Тюдор я беше приел без всякакво съмнение. Беше излъгал своя крал. И защо? Заради една жена, която го мразеше и бе използвала първата възможност да избяга от него. Заради една жена, която беше обикнал от момента, в който я бе видял. Заради една жена, която използваше тялото си, за да спечели власт и положение. Заради една жена, чиято привидна скръб не бе траяла и шест месеца!

Чичо му бе умрял в мига, в който тялото му се бе ударило така ужасяващо в земята. Нямаше нито последно желание, нито дадено обещание. Но той така убедително го бе разказал, че кралят го бе приел за истина. Той самият почти си беше повярвал. Беше зачуден защо все пак го направи, след като знаеше що за жена е Блез Уиндам. И защо все още я желаеше… Но беше успял! Боже мой, наистина беше успял! А сега трябваше да се ожени за нея, дори и да не я иска повече…

Дали все още я желаеше? Всъщност той не знаеше. Мисълта за Блез в прегръдката на друг мъж, пък бил той и кралят, беше изключително неприятна. Това, че тя беше съпруга на Едмънд не го смущаваше толкова, колкото мисълта, че е любовница на Хенри Тюдор. Той нямаше намерение да си затваря очите като лорд Тайлбот или господин Хари, ако кралят посегне на съпругата му след сватбата. Не! Ще се ожени за нея тук, в „Гринуич“, с благословията на краля, но още същия ден ще заминат за Ривърс Едж! Това разрешение той ще издейства от краля още преди сватбата.

Засмя се пак. „Няма място за отстъпление, Тони. Женитбата вече официално е договорена и това стана по твое желание, а не по желание на Хенри Тюдор!“

Той се изправи и се разходи из стаята. После събу ботушите си и легна на леглото. В желанието си да види Блез отново бе яздил почти без почивка от Херфорд и сега се почувства много изморен. Заспа толкова дълбоко, че не чу, когато младата прислужница влезе в стаята и постави върху масата няколко блюда с месо, сирене и хляб.

Тази вечер валеше дъжд и кралят, настанил младата си любовница в скута си, замислено галеше стегнатите й гърди, които предизвикаха страстното му желание, и той разбра, че тази жена ще му липсва. Блез Уиндам беше странна, умна и любяща. Досега не бе се чувствал така добре в компанията на жена. Тя не беше хитра, нито комплексирана, както му се струваше, че е госпожица Ана Болейн. Блез не му бе създавала неприятности, нито пък щеше да му ги създава, дори и връзката им да беше продължила още дълго време. Жалко, че той самият не би могъл да се ожени за нея. С тази наследственост, която има от семейството с много и все здрави деца, тя би му била добра кралица и майка на многото му неродени синове… Волята божия винаги е така сложна за разбиране…

Блез усети неговата разсеяност и се зачуди какво ли би могла да означава. Беше забелязала как хвърля скрити погледи към Ана Болейн. Не я тревожеше това, че той може би вече е изморен от самата нея, но, боже мой, защо тъкмо тази кучка с котешко лице и невъздържан език! До ушите на Блез вече бе достигнала клюката, че госпожица Ана на всеослушание си позволила да каже, че Тихата любовница била не толкова тиха, колкото глупава. „Не, госпожица Болейн не е жената, от която се нуждае Хал“ — мислеше си тя.

— Какво има, милорд? — погледна го тя право в очите.

Той я погледна с внимание и се наведе да я целуне.

— Нека първо да свършим с приятната си работа, малко мое селско момиче — каза той. — После ще поговорим.

Известно време той продължи да я гали по гърдите, а после я облада яростно, така както никога досега. Прегръщаше я с луда страст и не престана, докато и двамата не паднаха задъхани и замаяни на леглото.

Той беше най-прекрасният любовник. Знаеше точно как да я възбуди и да я накара да изпълни желанията му. Тя също винаги оставаше удовлетворена от него. Беше я научил на неща, които тя не беше си представяла преди. И макар че винаги бе строг и държеше на господството си над нея, той никога след онзи първи ден не бе си позволявал да бъде жесток. Той взе ръката й и я целуна по дланта.

— Намерих ти съпруг — каза глухо, а тя престана да диша. Думите му паднаха като гръм от ясно небе.

— Кой? — насили се тя да запита.

— Антъни Уиндам — каза той и се приготви за бурята, която знаеше, че ще последва.

— Антъни Уиндам? — Тя дръпна ръката си и седна в леглото, за да може да види лицето му. — Боже мили, с какво съм те разсърдила, че искаш да ме омъжиш за човека, който уби Едмънд? — Сълзите закапаха по розовите й страни и той почувства вина. Не обичаше да разплаква жените.

— Антъни Уиндам не е убил чичо си, Блез. Аз се запознах с тази история. Пък и ти сигурно вече не му се сърдиш.

— Да не му се сърдя ли? Аз го презирам!

— Независимо от това той е обещал на чичо си, че ще се ожени за теб и ще се грижи за децата ти — каза кралят. — Той пристигна тук днес и ми разказа всичко. Как мога да откажа изпълнението на последното желание на мъжа ти? Как би могла и ти да откажеш?

— Никога не съм чувала за това — каза Блез с подозрение. — Не му вярвам!

— А защо ще лъже, Блез? Той ми каза, че не се е решил да ти съобщи за клетвата си пред съпруга ти, заради голямата ти скръб от двойната загуба. Мислел е да ти го каже през пролетта, но когато отишъл в Ашби, ти не си била там, а майка ти го убедила да те остави тук, в кралския двор, до есента, когато официално ще приключи траурът ти.

— Сега е шестнадесети септември, милорд — каза Блез и веднага след това възкликна: — Ах, колко коравосърдечен е той! Дошъл е на шестнадесети септември! Знаеш ли какъв ден е този? Щеше да бъде четвъртата годишнина от сватбата ми с Едмънд Уиндам!

— Аз не мисля, че той се е сетил за това, Блез — каза нежно кралят.

— От смъртта на Едмънд ще измине една година на деня на Вси светии — каза тя тъжно.

— Ти ще се омъжиш в моя собствен параклис на пети ноември — каза тихо кралят. — Аз ще предам булката, тоест теб, сам. Обещах на Антъни Уиндам, че ще ти съобщя тази вечер, която, скъпа моя, ще бъде нашата последна вечер заедно. Утре ти ще приемеш граф Лангфорд като бъдещ съпруг и официален годеник. Аз няма да го правя рогоносец, защото знам, че той е горд мъж.

— Няма да се омъжа за него — упорито настоя Блез. — Няма!

— Тогава ще се омъжиш за Том Сеймур, но така или иначе на пети ноември ти ще се омъжиш, малко мое селско момиче — със същата настойчивост повтори кралят.

— И ти ще ме дадеш на Томас Сеймур? На този мръсник, който ще се фука пред целия кралски двор, че те превъзхожда всеки път, след като спи с мен?

Кралят не беше се сетил за това преди и реши да престане да я заплашва с Том Сеймур, защото тя наистина няма да повярва в подобна глупост.

— Не съм решил това, любов моя. Но въпреки това аз няма да приема неподчинение от твоя страна, Блез. Ти ще се омъжиш за Антъни Уиндам! Ела сега — довърши той и я прегърна отново. — Нека прекараме приятно времето, което ни остава да сме заедно.

— Не мога да повярвам! — изпищя Блис, когато научи новината от сестра си на следващата сутрин. — Кралят те отстранява? Заради тази кучка Болейн е! Знам! Казаха ми, че е проклета вещица. Явно сплетните й са успели.

— Дявол да го вземе, Блис! Дръж си езика! — предупреди Оуен Фицхю красивата си жена.

— Ние сме си в собствената стая — изсъска му Блис. — Да не би да не ми е позволено да говоря и тук, в стаята си?

— Но не и в дома на краля! — отвърна й съпругът. — Достатъчно дълго време си тук, за да знаеш, че и стените имат уши. — Той се обърна към снаха си. — Знам, че това всъщност е за добро, Блез!

— Аз не го обичам, Оуен, и затова не страдам. Винаги съм знаела, че някой ден ще бъда отпратена по този начин. Но Антъни Уиндам?! Аз още виждам в съня си пречупеното тяло на Едмънд и посинялото лице на мъртвото си дете… Освен това се тревожа и за Хал, защото Блис е права. Той се е увлякъл по госпожица Ана и аз се боя, че това не ще донесе нищо добро на краля. Виж, Оуен, аз по-добре от всеки друг знам, че Хал е човек като всички останали. Съгласна съм, че му трябва съпруга, която да му роди желаните синове. И все пак, макар че госпожица Ана ще си иде така, както и сестра й преди нея, така, както и аз сега, боя се, че тя ще го нарани жестоко, когато всичко между тях приключи.

Оуен кимна, изведнъж разбрал какво беше онова, което толкова е привличало краля в Блез. Това беше чистотата и добротата, които имаха много малко жени, и това, че тя наистина никак не беше глупава.

— Ти ще му липсваш — каза граф Маруд. — В тъмнината на нощта той ще лежи буден и ще те търси и ти ще му липсваш.

— Ами Антъни Уиндам? — попита Блис. — Ами ако той е казал истината на краля? Сигурна съм, че точно той не би излъгал именно краля.

— Точно това ме притеснява — отбеляза Блез. — За какво му е да лъже? И щом като няма такава причина, значи е казал истината. Не вярвам да е посмял да се подиграе с Хал, за да получи разрешение да се ожени за мен. Значи е бил длъжен да каже истината. О, проклето копеле!

На вратата се почука и когато Бети отвори, влезе Антъни Уиндам. Оуен Фицхю пристъпи напред и му подаде ръка.

— Радвам се да те видя, Тони. Разбрах от Блез, че е решено да се ожените.

Очите на Антъни Уиндам огледаха стаята, за да я намерят. За миг той остана безмълвен. Знаеше колко е красива, но сега, като я видя застанала права в тъмнолилава копринена рокля, с медноруси къдри, спуснати върху красивите рамене, просто занемя. Очите й обаче бяха ледени и го гледаха с презрение. Значи тя не се радваше на настоящия обрат на събитията. „Тя предпочита да бъде кралска любовница!“ — помисли той и в гърдите му се надигна яд.

— Поздравления, мадам — каза той. — Очевидно кралят ти е казал за предстоящото бракосъчетание. — Гласът му бе студен и Блис усети как я побиват тръпки.

— Да, снощи, докато се забавлявахме — отвърна нелюбезно Блез, разбрала погледа му като предизвикателство. — Датата е определена за пети ноември, ако не знаеш — погледна го тя остро. Как си позволява този да я осъжда! Той не би могъл да знае как се чувства една беззащитна жена пред могъщия монарх!

— Кралят ми съобщи тази сутрин, мадам. Осведоми ме също така, че вашата интимна връзка е приключена. Предполагам, че добре си спомняш как трябва да се държи една графиня Лангфорд.

— Да, спомням си добре, също както си спомням как загина Едмънд — отговори тя с измамно любезен глас.

— Нека се чукнем с чаша вино заради събитието — опита се да разведри напрегнатата атмосфера Оуен Фицхю, разбрал, че жена му няма да се намеси, отдадена изцяло на войната на думи между Блез и Тони.

— Няма какво да се празнува — ядосано каза Блез и се измъкна бързо от стаята.

Блис, мълчалива както никога досега, само погледна след сестра си.

Оуен Фицхю спокойно наля гъсто червено вино в три чаши и им ги подаде. После, като вдигна своята, каза:

— Ще видиш, че жените от семейство Морган са не само с горещ нрав, но и с гореща кръв, Тони.

— Оуен! — Блис беше дошла на себе си и се скара на съпруга си. — Какви ги говориш за мен и сестра ми?

— Говоря истината — засмя се граф Маруд. Антъни Уиндам също се усмихна.

— Честичко ли потупваш Блис? — попита той е учтив глас, но очите му гледаха засмяно и топло.

„Колко красив е той — помисли Блис, едва сега забелязала цвета на очите му.“

— Не — отвърна Оуен. — Изобщо не я тупам, защото си имам далеч по-приятен начин да я усмирявам, нали, обожаема моя?

— Аз го усмирявам по същия начин — каза Блис разнежено. — Нали, милорд?

Сега Тони се засмя, но после тъжно каза:

— Съмнявам се, че аз и Блез някога ще постигнем щастие като вашето.

— Тогава защо я поиска? — попита Оуен Фицхю.

— Защото я обича — тържествуващо възкликна Блис. — О, ти я обичаш, нали Тони?

За един кратък миг, когато бе споменал името на Блез, тя бе разбрала това по изражението на откритото му лице.

— Да, обичам я. Винаги съм я обичал — дойде тихият отговор.

— Затова значи ти не можа да приемеш Дилайт — продължи Блис. — О! Горката Дилайт! Сърцето й ще се пръсне, като разбере, че се жениш за Блез. Или тя може би вече знае?

Той поклати глава отрицателно.

— Така е по-добре за Дилайт — намеси се Оуен. — Тя вече две години напразно мечтае в Ашби. Сега може би най-после ще обърне внимание на някой от младите мъже, които се опитват да я ухажват.

— О, Оуен, ти не разбираш Дилайт! За вас, мъжете, всичко е или черно, или бяло — каза Блис възбудено. — Мисля, че за времето, откакто сме женени, би трябвало да разбереш вече, че не е така.

— С теб, скъпа ми Блис, никога не мога да бъда сигурен — отговори Оуен Фицхю.

— Нито пък с Блез — продължи Блис, загледана в бъдещия си зет. — Ти ще трябва да намериш общ език с нея, Тони. Не може да застанете скарани пред олтара.

При споменаването на Блез и напомняне на отношенията му с нея очите на Тони помрачняха. Сега той вече беше публично обвързан с нея и се чудеше дали няма да съжалява за настойчивостта си. Така отчаяно се бе стремил към тази жена, която очевидно го мразеше! Каква надежда за щастие имаше при тези обстоятелства? И все пак той трябва да опита да я успокои. В няколкото кратки седмици, преди да бъдат осъдени да прекарат заедно останалата част от живота си, трябваше да намери начин да я накара поне да го понася. Това бяха горчиви мисли… Той изпи бързо чашата си и излезе.

Животът в кралския двор не се бе променил. Съществуваха си старите групировки, които сега отново се опитваха да спечелят успех пред краля във връзка с новото положение на Блез, особено след като лично той бе съобщил за годежа на Антъни Уиндам, граф Лангфорд, и скъпата му и обична приятелка лейди Блез Уиндам. Дали кралят нямаше намерение да използва Тони Уиндам за баща на кралското копеле? Лейди Уиндам имаше само една прислужница — упорита, червенобуза селянка, която не можеше да бъде подкупена. Затова никой не можеше да бъде сигурен дали Блез носи дете или не.

Очевидно обаче кралят не се сърдеше на Блез Уиндам, защото продължаваше да се отнася към нея е най-голяма благосклонност и нежност. Значи тя не бе загубила благоразположението му, още повече, че остана да живее в апартамента си, точно над този на краля. Това даде храна за клюки, най-злостните, от които бяха, че кралят и графът си поделят благосклонността на лейди Уиндам.

После се сетиха, че има вероятност кралят да си е намерил друга дама. На острите очи и езици не отне много време да открият, че изведнъж госпожица Ана Болейн бе обсипана с кралското внимание, което полека-лека се оттегляше от лейди Уиндам с приближаването на сватбата. Беше наистина много интересна есен за всички. От една страна, кралят свенливо се опитваше да ухажва новата си фаворитка. От друга — предишната му любима открито се караше с бъдещия си съпруг, с което доставяше удоволствие на целия кралски двор.

— Не можеш ли да въздържаш лошия си характер, когато не сме сами, милорд? — избухна Блез, когато Антъни я изпращаше към апартамента й една вечер.

— Ще го въздържам, когато започнеш да се държиш както подобава, мадам — избухна и той.

— Лорд Невил и аз само разговаряхме. Бяхме пред всички и всеки можеше да ни вижда. Какво мислиш, че бихме могли да си позволим при тези обстоятелства?

— Лорд Невил открито се заглеждаше в деколтето ти — изръмжа Тони. — Още миг и ръката му щеше да бъде върху гърдите ти пред очите на всички!

Блез ядосано го зашлеви.

— Как смееш! — изкрещя тя. — Аз никога не съм се държала като лека жена и няма да се държа така и сега! Ти обаче, ти се държиш като глупак!

— Аха — отговори той студено. — Разбрах! Значи когато мърсуваш с краля, е различно от мърсуването с обикновен пер!

Блез се вцепени, макар че вътрешно кипеше от бяс.

— Ти нищо не знаеш, милорд — каза тя. — Нищо! Ако обаче ме мислиш за мръсница, защо тогава изобщо си правиш труда да се жениш за мен? Сигурна съм, че някоя плоска и сополива девственица ще ти допадне повече!

— Може би си права — извика той. — Но аз обещах на Едмънд и съм човек, който държи на думата си. Ще се оженя за теб, Блез, и веднага ще те отведа в Ривърс Едж, където ти ще се държиш така, както трябва да се държи моята съпруга, и ще ми раждаш деца, за да не изчезне родът Уиндам.

Тя яростно се дръпна от него.

— Аз носих някога син за рода Уиндам. Ти го уби! — Блез хвана порцелановата ваза от масата и като пое дъх, го замери с нея.

Антъни се отдръпна й вазата се разби на пода. Със заплаха в погледа той пристъпи към Блез.

— Хайде, де — предизвика го тя. — Удари ме, ако смееш! Кралят все още не е чак толкова влюбен в госпожица Ана, че да не мога да стоваря гнева му върху главата ти! Където и да ме удариш, аз ще му покажа мястото! Той винаги е обичал бялата ми кожа и се тревожеше от най-малката драскотина по мен. Само ме докосни и той ще узнае, кълна се!

— Ах, ти, проклета кучко! — изръмжа той, обърна се и излезе от стаята, изпратен от подигравателния й глас:

— Страхливец!

На следващия ден кралят я повика при себе си и я накара да седне в скута му.

— Ти предизвикваш скандал с непрекъснатите си караници, мое малко селско момиче. Не може да продължаваш открито да противоречиш на нашия скъп Тони. Някои даже говорят вече, че аз те принуждавам към тази женитба, а такива приказки дълбоко ме наскърбяват. Защото ти знаеш, че аз правя това само заради твоята сигурност и спокойствие. За да си живееш пак у дома заедно с малката си дъщеря. Ти наистина не си за кралския двор, Блез Уиндам, и щом се омъжиш, трябва да си идеш у дома. Разбираш ли какво ти казвам?

— Разбирам повече, отколкото си мислиш, мой Хал! — каза тя и долната й устна трепна, а очите се напълниха със сълзи.

— Аз те обичах, Блез — тихо каза кралят. — Но ти никога не бива да правиш грешката да се уповаваш на тази обич. Аз съм кралят! Разбираш ли какво искам да ти кажа, мила моя?

Блез мълчаливо кимна и беше освободена. Тя разбра. Както и Блис беше казала миналата седмица, кралят я отстраняваше. Беше й осигурил подходящ съпруг и сега си измиваше ръцете, за да може да се съсредоточи в усилията си да спечели Ана Болейн, тази кучка!

Бе обичала Едмъндс чистотата на първата любов. Ако не беше загинал, щеше да го обича до своята смърт.

Тя се усмихна тъжно. Сега тя наистина не можеше да се уповава на краля. Той ясно й бе дал да го разбере преди малко. Значи трябва сама да намери пътя. Трябва!

— Милейди, милейди! — Херта чукаше силно по вратата на спалнята. — Милейди, Бети казва, че госпожица Блис има нужда от теб веднага!

Блез отключи вратата си и изскочи навън.

— Къде е сестра ми? — попита тя камериерката.

— В апартамента си, но й е много лошо, милейди! Ох, много й е зле, наистина!

Блис беше бяла като платно. Току-що бе повърнала на два пъти в сребърната мивка и изглеждаше изтощена.

— Чувствам се ужасно! — изплака тя. — Тази седмица ми се случва за втори път. Какво ми става? Не! Не тази рокля, глупачке! Нали ти казах миналия път, че ми е тясна! Ох, Блез! Чувствам се като изстискана!

— Кога ти беше последното неразположение, Блис? — попита сестра й.

— Какво значение има това? Нали знаеш колко нередовно ми е било винаги, за разлика от Блайт.

— Кога!

— Преди три или четири месеца. Не си спомням!

— Ти си бременна — каза със сигурност Блез.

— О, не! — изкрещя Блис. — Не може да бъде! Оуен винаги казва, че докато нямаме деца, можем да живеем в кралския двор, но щом се появят бебета, ще трябва да се върнем у дома.

— Ти отдавна трябваше да имаш дете — каза Блез. — Блайт има две и очаква трето. Аз родих на Едмънд две. Време ти е, Блис. Освен това, след като родиш на Оуен няколко синове и дъщери, аз мога да се закълна, че вие ще се върнете в кралския двор. Съпругът ти също не обича тихия селски живот, а ти няма да го пуснеш да дойде без теб, сигурна съм — засмя се Блез.

— Разбира се, че няма — твърдо каза Блис. — Ако аз трябва да стоя на село, тогава и Оуен Фицхю ще стои там!

— Защо ще ходим на село? — попита Оуен, който тъкмо влизаше в стаята с Тони и чу само последните думи от разговора.

— Защото аз ще имам бебе — каза Блис направо.

— Бебе! — Лицето на граф Маруд се разтопи в радостна усмивка. — Ние ще си имаме бебе, така ли, мадам? Това е прекрасно! Това е чудесно! — Той се замисли. — Ама защо аз трябва да напускам кралския двор, щом ти ще имаш бебе?

— Защото, сър, аз няма да си тръгна без теб — каза мило Блис.

— Да, кралският двор не е място за бебета — настоя Оуен.

— Така е — отвърна жена му. — Но аз не мога да бъда щастлива далеч от теб, милорд, а ако искаш да износя добре сина ти, трябва да съм щастлива, нали? А за да бъда щастлива, трябва ти винаги да си до мен, а не да се правиш на ерген пред всяка фуста тук, в „Гринуич“, докато аз дебелея и се издувам като втасал хляб на село.

— Хайде, Блис, скъпа… — започна Оуен Фицхю.

— Хайде, Оуен, любов моя — прекъсна го Блис. Блез тихо пресече стаята и като хвана Тони за ръка, го дръпна навън.

— Те сега ще се карат — каза тя тихо и добави насмешливо. — А пък на нас не ни трябват уроци по каране, милорд, нали?

— Не, мадам, ние сме по-опитни в този спорт.

— Бих казал, че нямаме равни, сър — отвърна тя. — Може би вече е време да опитаме да изгладим противоречията помежду си.

— И как предлагаш ти, мадам, да го направим?

— Не знам, милорд, но знам, че не можем да отнесем нашите противоречия в Ривърс Едж. Не бих искала да тревожим Ниса с омразата помежду ни.

— Ти не си се интересувала за дъщеря си, откакто си заминала преди девет месеца — предизвика я той.

— Тя е на сигурно място при моите родители — процеди със стиснати зъби Блез. „Няма да се карам с него!“ — напомни си тя.

— Ниса е в Ривърс Едж, където й е мястото — отвърна той.

— Ти си взел дъщеря ми? Как си посмял? — Блез беше яростна, но говореше тихо, тъй като около тях имаше хора.

— Ниса е Уиндам, мадам, и нейното място е в Ривърс Едж. Там е нейният дом и Едмънд би желал тя да бъде там.

— Аз щях да я доведа — каза Блез, като се опитваше да говори спокойно. — Аз по-добре от теб знам какво би желал баща й. Тя беше добре в Ашби, където можеше да си играе спокойно с малките ми братчета. Тя беше на сигурно място при баба си, чийто опит да отглежда деца не може да се отрече.

— Тя е в своя дом и майка ми се грижи за нея — отговори той, изненадан, че досега не му е креснала още.

— Ти нямаше право да отстраниш Ниса от грижите на майка ми, милорд.

— Аз съм граф Лангфорд, Блез. Мое задължение е да се грижа за детето на предшественика си.

— Няма да споря повече с теб, сър — каза Блез. — Ниса е на сигурно място, но за в бъдеще помни, че аз съм нейна майка!

— Ще го помня, мадам, докато и ти го помниш — ядосано й отговори той.

През следващите няколко дни, тъй като датата на сватбата наближаваше, Блез положи всички усилия да се въздържа от спорове с Антъни Уиндам. Не беше лесно. Като че ли колкото повече тя полагаше усилия да намери общ език с него, толкова повече той й пречеше. Кралят обаче беше доволен от нея. Един следобед я покани да се разходят заедно из картинната галерия.

— Доволни сме, мила моя, от доброто ти държание.

— Аз винаги съм се опитвала да ви доставя удоволствие, Ваше величество — намусено каза Блез.

Хенри Тюдор прихна и този звук носеше по-голямо значение от всяка дума, която би казал. Тя наистина винаги му бе доставяла удоволствие — помисли той. — Дори и в началото, когато се опитваше да му се съпротивява.

Иззад един ъгъл госпожица Ана Болейн гледаше с прехапани от яд устни как лейди Лангфорд, положила малката си ръка върху тази на краля, се разхождаше с него и се усмихваше весело. Откъм другия край ги наблюдаваше граф Лангфорд и се питаше дали кралят все пак няма намерение да го направи рогоносец.

На пети ноември 1525 г. лейди Блез Уиндам, вдовица, бе венчана в кралския параклис на двореца „Гринуич“ лично от кардинал Улеи за Антъни Уиндам, ерген, граф Лангфорд. Булката беше облечена с рокля от тъмнооранжево кадифе с тежка бродерия от злато, перли и топази по корсажа, ръкавите и долната пола. Около китките и деколтето имаше златна дантела. Косата й, разделена на път по средата, падаше на дебела френска плитка върху гърба. Самата плитка бе обвита с перли, а на врата си Блез носеше тежка златна огърлица с инкрустирани перли и топази. Младоженецът също бе облечен богато с костюм от черно кадифе, тежко избродиран с перли и злато и голяма златна огърлица с инкрустирани огромни перли. Двамата изглеждаха величествено.

Кралят лично предаде булката на младоженеца, факт, на който никой не посмя да се подиграе публично, но тайничко всички се шегуваха. Граф и графиня Маруд също присъстваха като роднини на младоженката. Сватбата се състоя рано сутринта, след което лично кралят даде закуска. Имаше много тостове за здраве на двойката, а после, точно преди да заминат, те получиха благословия от кардинал Улеи.

— Нека се надяваме, че бракът им ще бъде по-дълъг от живота на кардинала — прошепна госпожица Ана Болейн на брат си Джордж.

— Кралят е вече твой, сестричке — каза Джордж Болейн.

Ана Болейн се усмихна скришом.

— Ще бъде — тихо отговори тя. — О, да, братко Джордж, ще бъде. Особено сега, когато го отървах от добрата сладка лейди Уиндам.

— Не беше нужно да измисляш толкова сложна комбинация, ако искаше просто да повториш действията на сестра си Мери — пошегува се Джордж Болейн.

— Аз не съм си пазила моминството толкова дълги години, за да се правя на курва като сестра си — рязко отговори Ана.

— Не искаш ли да бъдеш кралска любовница? — изненада се Джордж.

— Любовница ли? Дявол да го вземе, не! Аз изобщо нямам намерение да бъда любовница на когото и да било!

— А какво, тогава, Ани? — попита Джордж.

— Имам намерение да му стана съпруга, Джордж — каза Ана Болейн. — Имам намерение да бъда кралица! Затова се радвам, че така лесно се отървах от Блез Уиндам!

Джордж Болейн отметна глава и се изсмя на глас.

— За бога, Ани, ти си страхотна! — възхити се той.

— Така е, братко — съгласи се Ана и като че ли без да гледа, протегна ръка и хвана булчинския букет, който Блез току-що бе хвърлила. Тя го стисна здраво и зарови лице в него да вдъхне приятния аромат на виолетки и рози.

Джордж не можа да се въздържи и се изсмя още по-силно.