Блез Уиндъм

Трета глава

Ривърс Едж

Есента на 1521 — януари 1525 година

През целия си съзнателен живот Блез не беше яздила на повече от няколко мили от Ашби Хол. След час познатите й места вече не се виждаха и полето й беше непознато. Домът, в който бе прекарала детството си, се намираше в източната част на брега на река Уай, откъдето ясно се виждаха хълмовете Малверн. Пътуваха на северозапад, тъй като Ривърс Едж се намираше на западния бряг на реката по посока на Черната планина. Земята беше плодородна и сочна и блестеше под септемврийското слънце. По зелените пасбища се виждаха стада овце и крави. В съседство се вълнуваха ниви с узрели жита. Пътят минаваше покрай ябълкови градини с узрели плодове, чийто аромат изпълваше приятно въздуха. Това бяха спокойни земи. Ескортът от въоръжени мъже беше нужен не толкова като охрана, колкото да се изрази почит на булката. Блез яздеше красива бяла кобила. До нея яздеше господин Антъни. Неговият жребец беше сив. Зад тях Херта яздеше едно дебело кафяво пони. Пътуваха спокойно, но сравнително бързо, защото трябваше да изминат около седемнадесет мили по околния път от Ашби до Ривърс Едж. Трябваше да пресекат реката на около четири мили път от мястото, на което се намираха в момента.

Слънцето беше в зенита си, когато за облекчение на Блез господин Антъни нареди да спрат за обяд и почивка. Тя вече умираше от глад, тъй като сватбената церемония бе извършена много рано сутринта. Не беше яла преди литургията, а преди тръгването не бе останало време. Никой не се беше сетил да й предложи храна преди тръгването на дългия път към новия й дом.

Като скочи грациозно от седлото си, Антъни дойде до кобилата на Блез. Когато я хвана през кръста, за да й помогне да слезе, той усети как тялото й се стегна под пръстите му.

Тя се отдалечи от него възможно най-бързо, като се обърна с думите:

— Ужасно съм изгладняла, сър. Надявам се, че това спиране ще ни даде възможност да похапнем. Сигурна съм, че готвачът от Ашби не е забравил да ви даде храна за нас за из път.

— Спряхме по-скоро, за да си — починат конете и да могат мъжете да се облекчат, мадам — каза той лукаво, като тайно се наслаждаваше на гъстата червенина, която бе заляла лицето й.

— О, непоносим сте — извика тя.

— Може би вие също ще пожелаете да се облекчите — продължи да я дразни той. — После няма да спираме, докато не стигнем до Ривърс Едж.

— Престанете да се шегувате, господин Антъни! — каза Херта, която бе успяла сама да слезе от понито. — О, той вече си е спечелил лоша репутация с това държание, милейди. Не му обръщай внимание. Там, зад онези дървета, има хубаво местенце, където ще си починеш и ще се нахраниш. Бедното ми агънце — промърмори тя. — Днес не е успяло да хапне нищо, нали? Е, готвачът на Ашби ни е приготвил пълна кошница. Тя е в каретата. А пък ти, господин Антъни, се присъедини след малко към графинята, ако искаш също да хапнеш нещо.

Тя заведе Блез до полянката. През нея минаваше малко ручейче, което иначе не се виждаше от пътя.

— О, колко е красиво — каза Блез и коленичи да измие ръцете и лицето си в кристалната студена вода. После, като разпери полите си, тя седна и опря гръб на дървото.

Херта, която бе отишла до каретата да вземе кошницата с храна, бързаше към нея. Блез накара камериерката си да седне и двете заедно прегледаха съдържанието. В кошницата имаше два прясно изпечени хляба, увити поотделно в чисти кърпи, в които бе увито и по едно парче сгорещен мрамор, за да държи хляба топъл. Имаше малка купичка с масло и парче твърд кашкавал, варено заешко месо, нарязано на парчета, кекс със сливи, няколко ябълки, круши и бутилка със златисто сладко вино.

— Яж — насърчи Блез камериерката си, като й подаде хляб, намазан обилно с масло и с една хубава филия кашкавал отгоре. Самата тя си приготви същото. — Ух — измърмори щастливо с пълна уста и отпуши бутилката с вино. Херта извади от кошницата една чаша и докато дъвчеше с весело изражение на лицето си, Блез я напълни. Щом преглътна, тя пое чашата и изпи виното на един дъх. — Ох, толкова е вкусно! Херта, яж, моля ти се. Аз няма да мога да изям всичко това.

— Ами господин Антъни, милейди?

Блез погледна към пътя, където Антъни Уиндам стоеше сред мъжете и им говореше, докато останалите, изглежда, се хранеха.

— Какво ядат мъжете, Херта?

— Носят си вино и хляб, милейди.

— А лорд Антъни има ли си храна?

— Не знам, милейди. Мисля, че той е очаквал да обядва с теб.

Блез трепна.

— Не мога да го оставя гладен — каза тя. — Занеси му храна, Херта.

— Няма да е хубаво да постъпиш така, милейди — посъветва я мило Херта. — Всъщност ти трябва да го поканиш да се присъедини към нас.

Хубавата уста на Блез се сви с неудоволствие, но тя кимна на прислужницата си.

— Добре тогава, Херта. Покани го да дойде при мен.

Антъни дойде, мълчаливо решен да не се заяжда повече с избухливата си нова „леля“. Очевидно беше, че Блез не го харесва, макар че той не разбираше каква е причината, още повече, че се познаваха много малко време, за да могат да си създадат мнение един за друг. Може би това, че засега той беше наследник на Едмънд, я дразнеше. „Малка егоистка“ — помисли си развеселен. Надяваше се, щом Блез разбере, че той всъщност не представлява заплаха, може би ще го хареса поне малко. Семейството трябваше да е единно, за да бъде силно. Точно сега осъзна, че беше време той също да си избере съпруга. Може би някоя от другите сестри на семейство Морган: нежната Блайт или прекрасната Дилайт?

Когато стигна при Блез, той вече се обърна към нея с по-любезен тон.

— Благодаря, милейди, че ме покани да споделя храната ти. Може ли да седна?

Тя кимна и посочи мястото срещу себе си. После му подаде салфетка, намазан с масло хляб, кашкавал и парче заешко месо.

— Хранете се, господин Антъни — каза тя.

Красивите му бели зъби се забиха в месото и той бързо оглозга кокала. Очарована, Блез му подаде друго парче, което изчезна също така бързо. Блез едва отхапваше от своето парче месо, тъй като беше задоволила апетита си преди това с хляба и кашкавала.

— Вино, сър? — предложи му тя, след като кимна на въпросителния му поглед и той си взе още хляб.

— Аз си нося, мадам, благодаря. Виждам, че в бутилката е останало точно колкото за теб. Не искам да те ощетявам.

Говориха съвсем малко. Блез разчупи кекса на три части и подаде по едно парче на Антъни и на Херта. След като изяде своето, тя изяде една ябълка и една круша. Чувстваше се малко поуспокоена. Бяха изминали едва половината път до Ривърс Едж.

Антъни Уиндам избърса ръцете си с пешкира и се изправи.

— Скоро трябва да тръгваме, милейди — каза той. — Извини ме за неделикатността, но това наистина е последната възможност по пътя да… хм… да се оттеглиш за… облекчаване на личните си нужди.

Още докато говореше, той се извърна и бързо се отдалечи.

— Прав е, милейди. Няма нищо по-лошо да яздиш дълго без… ами нали знаеш — каза Херта.

— Аха — усмихна се Блез. — Знам, но ми досажда, защото непрекъснато ми напомня, като че ли съм дете, Херта. Я ме пази за малко.

После продължиха пътя си и скоро видяха реката. Тя проблясваше сребриста под топлите лъчи на слънцето. Когато най-после достигнаха брега, там ги очакваше сал с един възрастен мъж, за да ги прекара през реката.

— Това ли е булката? — попита той Антъни.

— Да, Румфорд, това е новата господарка, графиня Лангфорд. Мадам, мога ли да ти представя салджията на Михаелсчърч, господин Румфорд?

Блез се усмихна на възрастния човек.

— Никога досега не съм пресичала река — каза тя. — Сигурно не е лесно всеки път да прекарваш сала от единия до другия бряг, Румфорд.

— Ами, милейди, и дете може да го направи — отвърна честно човекът, като свали шапка и се поклони. — Аз съм тук и служа на господаря, откакто баща ми остаря. А имам и трима сина, които ще продължат да го правят след мен. Нашето семейство винаги се е занимавало с тази работа. Не бойте се, днес реката е гладка като огледало. Ще се плъзнем отсреща за миг.

Беше напълно прав. На три групи той ги прекара на другия бряг.

— Сега вече си на земята на Лангфорд — каза господин Антъни. — Оттук има два пътя към Ривърс Едж. По-прекият е покрай реката и до къщата има не повече от три мили. Ако не си много изморена, Едмънд искаше да преминем по дългия път през две от селата и после да пристигнем в Ривърс Едж. Но остави на теб да решиш откъде да минем.

Блез се поизправи върху седлото. Най-много от всичко й се искаше това пътуване да свърши бързо и да се изкъпе в гореща вана. Никога досега не беше яздила толкова дълго. Беше и изморена, и тъжна. Но за нея беше много важно да постъпи правилно и да успее да удовлетвори желанието на съпруга си.

— Ще минем през селата — каза тя тихо.

— Добро момиче! — съгласи се той и въпреки че тонът му я ядоса, беше доволна, че решението й е било правилно.

Топлината, с която я посрещаха, и очевидното одобрение на селяните от Михаелсчърч я зарадваха и ободриха. Те излизаха засмени от къщите си и я поздравяваха. Едно малко момиченце се затича, приближи кобилата и подаде на Блез красив букет с цветя. Тя се усмихна на детето и му благодари. В отговор семейството на момиченцето я благослови в хор.

Във второто село я посрещнаха още по-топло и бузите й порозовяха, когато чу няколко жени да хвалят на висок глас фигурата й, напълно годна според тях за успешно раждане на деца.

— Не им се сърди — каза господин Антъни. — Не искат да те обидят. Само се надяват, че чичо ще се сдобие с наследник.

— Разбирам ги — каза сдържано Блез. — Нали това е целта на женитбата? Нали от два месеца все това ми набиват в главата. — Тя се усмихна и помаха с ръка на селяните, докато се насочваха към пътя извън село.

— Едмънд е добър човек — опита се да завърже разговор Антъни. — Надявам се, че ще се обикнете. Аз вярвам, че любовта е важно нещо в брака.

— Милорд обичаше ли първата си жена?

— Да, той обичаше Кати. Знаеха се от деца.

Блез замълча. Ако той е обичал първата си жена, дали щеше да може да обикне и нея? О, надяваше се да стане така! Не знаеше какво представлява любовта между мъж и жена, но знаеше, че иска да изпита това най-възпявано и желано чувство. Беше много тъжно да си мисли, че би могла да изживее живота си, без да обича. После изведнъж чу гласа на Антъни.

— Гледай! Там е Ривърс Едж!

Бяха прехвърлили върха на хълма и пред тях, сред красивата живописност на реката беше разположен замъкът Ривърс Едж като прекрасно бижу сред голям парк. Потъналите в цветя градини блестяха в цветовете на есента. Къщата бе построена във формата на буквата „Н“ в чест на краля, който бе дарил графството на семейство Уиндам. Стените от червени тухли бяха обрасли с красив гъст зелен бръшлян. Над сивия покрив се извисяваха поне дванадесет комина. Докато слизаха от хълма, Блез можа да забележи усилените приготовления пред къщата и сърцето й се разтуптя.

Тя не смееше да вдигне поглед. Боеше се от онова, което я очакваше. Ами ако той е разочарован от вида й? Ами ако тя не го хареса? Кобилата спря сама. Едни силни ръце обвиха кръста й, повдигнаха я и я положиха здраво върху земята. Палецът и показалецът на една красива ръка повдигнаха брадичката й. Тя се намери вгледана в чифт прекрасни, топли и нежни кафяви очи. Най-прекрасният глас на света — дълбок и галещ — каза:

— Добре дошла у дома, Блез Уиндам. Аз съм твоят съпруг Едмънд.

Очите се сведоха към нея.

— Нетърпелив съм да разбера дали ме одобрявате, мадам.

— О, да, милорд! — възкликна бързо тя. В гласа й се чувстваше явно успокоение. После се изчерви, като си представи как са прозвучали думите й в неговите уши.

— Едва тази сутрин ми дойде наум, че аз имах щастието да получа твоя портрет, когато бях в Ашби, но изобщо не съм се сетил да ти изпратя своя и затова ти не знаеш как изглеждам. Много се надявам, че ще ми простиш, Блез. Обещавам, че ако ми позволиш, ще компенсирам грешката си.

Тя отново се изчерви. Дали думите му наистина носеха някакъв скрит смисъл, или тя си въобразяваше? Като забеляза нейното смущение, Едмънд Уиндам взе малката й ръка в своята и поведе булката си към къщи. Тя наистина бе очарователна. Не трябваше да се изненадва на нейната невинност. При единственото си посещение в Ашби той бе видял колко откъснат от света и обществото бе животът на семейство Морган.

Най-после Блез получи една минутка, за да се успокои. Не можеше да повярва на късмета си. Когато се беше скрила със сестрите си в градината и наблюдаваше баща си и лорд Уиндам, беше доста далеч и не бе могла да го разгледа. Пък и тогава не знаеше, че той ще играе някаква роля в живота й. После, когато научи новината, по никакъв начин не можа да си спомни нищо от фигурата на графа. Сега с удоволствие отбеляза, че са я омъжили за един изключително красив мъж. Колко ли щеше да завижда Блис, като разбере!

Трябва да пише на сестрите си! Да им напише, че мъжът й е висок като лорд Антъни. Че косата му е тъмнокафява, а очите му са с топлия цвят на черешово вино. Тя любопитно наведе очи към ръката, която държеше нейната. Не беше огромна, но беше голяма ръка с дълги пръсти и красиви, почти квадратни нокти. Той беше облечен с черна кадифена жилетка, богато украсена със скъпоценности. Черният цвят подчертаваше белотата на кожата му.

Графът я въведе в голямата зала на Ривърс Едж. Тя беше прекрасна, с извисен свод и резбовани греди. Имаше четири огромни комина. Във всички весело горяха огньове от черешови дървета и във въздуха се носеше приятен аромат. От двете страни на залата се извисяваха огромни прозорци, през които се виждаше красивият залез. В средата имаше красиво резбована дъбова маса. Зад нея бяха поставени два стола с високи облегалки, които приличаха на тронове. Присъстваха всички слуги.

— Знам колко трябва да си изморена, Блез — каза красивият глас с нисък, интимен тон, предназначен единствено за нея. — Но ще можеш ли да се съвземеш за малко, за да поздравиш слугите си, мила?

— Да, милорд — отвърна му тихо, а в себе си помисли: „Боже, да ме беше накарал ей сега да литна до луната, сигурно щях да го направя.“ Дали съществуваше на света друг, по-грижлив и мил човек от него? Толкова се бе страхувала, че той може да бъде нахален и подигравателен като племенника си…

През следващите няколко минути тя като че ли наблюдаваше отстрани всичко, което ставаше наоколо й. Тя поздрави всички слуги според йерархията им, като се усмихваше и казваше по някоя мила дума на всеки. Майка й сигурно би се гордяла с нея, помисли си тя, защото наистина бе успяла да прикрие истинските си чувства. Защото в действителност й се искаше само да остане насаме с този мъж с прекрасния глас. Искаше да го опознае и да му се хареса. Но сега стоеше изправена и изпълняваше стриктно задълженията си като новата графиня Лангфорд, докато и последният слуга не си отиде.

— Справи се чудесно! — За нейно огромно удоволствие графът одобри поведението й, когато най-после останаха сами в залата. — Виждам, че си изморена. Позволи ми да те заведа в твоя апартамент, скъпа моя. След като се изкъпеш и се настаниш, съм разпоредил да ни поднесат вечерята при теб. Добре ли съм сторил?

— О, да! Много добре — отговори му Блез. — Едва вчера по това време научих, че трябва днес да дойда тук. Всичко стана толкова бързо, че даже не мога да повярвам, че вече наистина съм тук.

Едмънд Уиндам се усмихна на нейната откровеност.

— Разбирам — каза той, — че това внезапно променяне на датата на сватбата ни те е притеснило, но съм сигурен, че Тони е обяснил на теб и родителите ти причините. Вие минахте през Михаелсчърч и Уайтън и ти сама видя щастието, което донесе твоето пристигане. Събитията през изминалото лято изплашиха хората. Жените заговориха, че над Лангфорд, господаря му и хората тежи проклятие. Беше нужно да се противопоставя на подобни слухове колкото е възможно по-бързо. Ако не бяха тези обстоятелства, аз за нищо на света нямаше да те лиша от сватбения ти ден. Но аз ще ти се отплатя за този жест, Блез. Обещавам!

Докато й говореше така, те бяха излезли от залата и той я беше повел нагоре по широкото стълбище и по широк коридор с прозорци от едната страна. Графът спря пред тъмна дъбова врата и я разтвори широко. После за нейна изненада той вдигна Блез на ръце и я пренесе през преддверието в стаята. Когато я сложи на краката й, тя не знаеше дали ще се задържи права, защото се беше разтреперила.

— Сега ще те оставя в грижливите ръце на Херта — каза той тихо. — Когато бъдеш готова да ме приемеш, изпрати да ме извикат.

Той я хвана за раменете и нежно я целуна по челото. После се обърна и излезе.

Блез остана закована на пода, с поглед вперен във вратата, която се затвори зад него. Искаше й се да коленичи и да благодари на Светата майка за това, че я е дарила с такъв прекрасен и мил съпруг. Щеше да се засмее на глас, като се сети колко резервирана беше по отношение на тази женитба. О, дано само той да я обикне! Чувстваше, че тя вече се влюбва в него.

— Милейди — Херта леко я побутна по рамото.

Блез я погледна и тихо се засмя.

— Мисля, че съм омаяна — подигра се сама на себе си.

— Ние всички искаме да изпитваш такива чувства към него — каза тихо камериерката. — Той е толкова добър човек, милейди, а съдбата никак не го погали през последните години. Ние вярваме, че ти ще му донесеш и щастието, и здравите деца, които заслужава. Ела сега, банята ти е готова.

За пръв път, след като влезе в къщата, Блез се огледа. Приемната, в която се намираше, беше облицована с платнени тапети. Върху излъскания дървен под имаше прекрасен вълнен килим в червени и сини цветове. Не беше виждала друг такъв килим. В Ашби подовете бяха покрити с черги, а в спалните подовете бяха голи. Само през студените дни през зимата постилаха овчи кожи. Мебелите бяха от резбовано и полирано дъбово дърво, а върху дългата маса бе поставена голяма ваза с рози. В камината гореше весел огън.

Блез не беше виждала друга толкова красива стая, но не й остана време да я доразгледа, защото Херта я въведе в спалнята. Блез зяпна и остана като захласната, щом влезе. И тук имаше тапети и плюшени завеси на прозорците. Огромното легло бе драпирано със светлосиньо кадифе. Тук също имаше запалена камина. Имаше няколко резбовани сандъка и една малка масичка от двете страни на леглото. Върху всяка от тях стоеше по един сребърен свещник.

— Гардеробът и стаята за обличане са ето тук — показа й Херта една врата.

Блез беше изненадана. Спалнята на родителите й не беше толкова голяма.

— Това стаята на лейди Катерина ли е била? — попита тя.

— Разбира се, милейди, по традиция това е стаята на графинята, но господарят нареди да я пренаредят за теб. Но по времето на лейди Катерина тук всичко беше в розово — нейният любим цвят. Хайде, милейди, ваната ти ще изстине, ако не побързаме.

Блез се огледа и видя огромната вана от масивно дъбово дърво, поставена пред камината. От нея се издигаше ароматна пара. У тях вкъщи, ваната беше наполовина на тази. Но тук май всичко беше много по-голямо. Тя се остави Херта да я съблече и да я изкъпе. Водата във ваната беше мека и миришеше на виолетки. Когато я подсуши, Херта я облече в красива домашна роба от кремава коприна с малки перлени копченца. Докато я закопчаваше, Блез погледна през прозореца и видя, че нощта е настъпила. Херта я заведе до голямото огледало, за да може да се разгледа.

— Колко си красива, милейди — каза камериерката. — Негово височество не може да не те хареса.

Едва сега Блез осъзна, че й предстои първата брачна нощ. Днес не бе имала време да се сети за това. Толкова неща се бяха случили. А сега изведнъж й се налагаше да посрещне младоженеца, който ще предяви правата и желанията си да има деца от нея. Тя се погледна отново в огледалото и тъй като не беше глупава, ясно видя пред себе си едно тяло, което би могло да изкуши и най-придирчивия мъж. Видя момиче, високо около метър и половина, с красиво падаща от раменете надолу копринена роба с остро деколте, което леко откриваше силни и кръгли гърди. Дългата кестеняво руса коса падаше тежко надолу по гърба и блестеше дори по-силно от коприната под нея. Тя се стресна и потрепери, когато на вратата се почука.

Красива слугиня промъкна глава в стаята.

— Извините, милейди — каза тя. — Готвачът пита дали сте готова, за да сервира вечерята.

Херта изпревари Блез.

— Разбира се, че е готова, момиче! Изпрати слугите да изнесат бързо ваната, преди да е дошъл господарят. Бързо, момиче!

Блез гледаше с интерес как слугите с възпитано наведени глави изнасят ваната. През вратата на спалнята си можеше да види и как други слуги постилат бяла покривка върху масата и поставят сребърни свещници.

— Да изпратя ли да повикат графа, милейди? — попита Херта.

Макар че се поколеба за момент, Блез кимна. Не можеше да отказва. Ако би го направила, това щеше да предизвика скандал. Опита се да си припомни какво й бе казала майка й, но в главата й всичко бе объркано и с думите на малката й сестра. С всеки изминат миг я обхващаше все по-голям страх.

Как щеше да се отдаде тя на този непознат мъж, макар че е толкова мил? Искаше й се да го познава по-добре. Освен името му, тя не знаеше за него нищо. Не знаеше дори и рождената му дата. Не знаеше обича ли музика, или кое е любимото му ядене. Изведнъж разбра, че е останала сама. И когато една скрита в стената врата се отвори, тя едва не закрещя от ужас. Едмънд Уиндам пристъпи в стаята. Беше облечен в домашен халат от тъмнозелено кадифе.

— Блез, какво има? Та ти изглеждаш ужасена — изрече той разтревожено.

— Аз… аз нне очаквах да влезеш по ттози нначин — заекна тя.

— Вратата свързва моята спалня с твоята — обясни той. — Не е необходимо всички да знаят кога прекарваме заедно.

— О — „Колко ли глупава му изглеждам в момента?“

Той се приближи и взе ръката й в своята. Поведе я към другата стая, където на масата пред камината ги очакваше вечерята им.

— Сигурно си много гладна — каза графът. — Тони ми каза, че сте спрели само за малко днес след обед и сте закусили с онова, което ви е приготвил готвачът на Ашби. Ще видиш, че готвачът тук, в Ривърс Едж, е голям майстор. Пътуването приятно ли беше?

— Да, милорд. Природата между Ашби и Ривърс Едж е прекрасна. По-рано не съм ходила толкова надалеч.

Той се усмихна и я настани до масата.

— Тази вечер — каза графът — аз ще ти сервирам, моя лейди. — Той се пресегна, взе една чиния и я напълни, като избираше най-хубавото късче от всяко блюдо. Когато я сложи пред нея, Блез видя, че имаше тънко нарязана риба сьомга, специално приготвено пилешко месо със сос, агнешки ребърца и млад грах, приготвен с бяло вино. Върху масата бе поставен топъл хляб и сребърна купа с масло. Имаше и няколко вида сирене — твърд кашкавал, някакво меко сирене със златист цвят и меко френско сирене „Бри“, което Блез досега не беше вкусвала.

За себе си графът приготви две чинии. Едната бе пълна със стриди, а другата — с храна като нейната. Преди да седне, Едмънд Уиндам наля силно червено вино в два обковани със сребро бокала. После седна срещу нея, отряза две филии от хляба и й подаде едната.

— Някога отделяла ли си се от Ашби, Блез? — попита я той.

— Не, милорд. Ходила съм на не повече от няколко мили. На дванадесетия си рожден ден поисках да отида в Херфорд, за да видя катедралата. Пътуването беше предвидено, но за съжаление сестрите ми се оплакаха от болки в корема и ние не отидохме — тя сви рамене и си взе малко от пилешкото месо.

Графът остави на масата черупката от стридата и се обърна към нея:

— Когато се установиш и свикнеш с Ривърс Едж, може би ще поискаш сестрите ти да дойдат на гости.

— О, да, милорд! — Погледът й светна и той разбра колко притеснена е била тя. — О, много бих искала, наистина! Вече ми е мъчно за тях. Ние никога не сме си представяли, че ще живеем отделно, дори и след като се омъжим, защото естествено никоя от нас не е предполагала, че ще се омъжи толкова успешно. — Тя говореше бързо и го гледаше открито с виолетово-сините си очи. Дъхът му спря. Графът бе очарован от красотата й. — Не знам как да се отблагодаря за доброта ти, милорд — продължи тя. — Ти се превърна в добрия вълшебник за всички нас, като се ожени за мен и осигури зестра за всичките ми сестри. Аз ще се постарая да бъда най-добрата съпруга на света, милорд, и съм сигурна, че бог ще ни благослови със синове, които ти толкова много желаеш!

„Добрият вълшебник!“ Той се сви, когато чу тези думи. Почти два месеца се бе взирал в портрета й, но сега видя, че тя е много, много по-красива. Не искаше да бъде „добър вълшебник“ за нея. Искаше да й бъде любим. Тя беше най-изкусителното същество, което бе виждал до сега и я желаеше силно… Но се сдържа и проговори спокойно:

— Аз съм сигурен, че ще бъдеш идеална съпруга, Блез, и че ще имаме пълна къща с деца. Ще имаме и синове, разбира се.

След като свършиха да ядат, той забеляза, че нейната чиния бе наполовина пълна, но беше изпразнила чашата си. За десерт имаше ябълкова торта със сметана. Той стана, отнесе чиниите и й поднесе торта. Забеляза, че й хареса. Когато приключиха и с десерта, той отново се изправи.

Заобиколи масата, помогна й да стане и обгърна кръста й с ръка.

Блез се вдърви. Знаеше, че не бива, но не можа да се въздържи. Тя тревожно прехапа долната си устна, като избягваше погледа му. Усещаше как сърцето й се блъска в гърдите. „Това е моят съпруг — помисли си отчаяно. — Трябва да откликвам на всяко негово желание. Трябва да му доставям удоволствие. Не бива да се поддавам на детски страхове. Вече съм съпруга.“ Но продължи да трепери, притисната до него.

— Ти се страхуваш — каза той. Беше просто установяване на състоянието й.

— Аха — прошепна тя, като се мразеше заради страхливостта.

Той повдигна лицето й, за да може да я погледне и като наведе глава, докосна със своите устни нейните. Бяха студени и твърди и тя се затресе несъзнателно. Графът се изненада, но я разбра и я притисна успокоително.

— Ти си девствена — каза той. Знаеше го. — Нормално е да се боиш. Майка ти каза ли ти какво те очаква?

Блез мълчаливо кимна, като скри очите си. Уиндам разбра, че тя изпитва и други чувства, не само обикновения страх на девственица.

— Не бива да се боиш от мен, Блез — каза й със спокоен глас. — Искам да ми кажеш от какво си толкова изплашена. Не трябва да се страхуваш от факта, че съм твой съпруг. Довери ми се. Искам да споделяш с мен всичко, скъпа моя. Доверието между съпрузите е основата за здрав и щастлив брак. Погледни ме сега, мила моя, и ми кажи от какво те е страх.

Тя вдигна глава и го загледа с прекрасните си очи.

— Знам, че ще ме помислиш за глупачка, господарю мой, но аз те моля да не се ядосваш. Знам, че жените се омъжват за мъже, които не познават. Знам, че се очаква веднага след сватбата те да им се отдадат, но аз не мога така. Аз не те познавам. Знам, че искаш да ти родя син и че това е целта на нашия брак. Цялото ми семейство и собственият ти племенник, ми го набиваха непрекъснато в главата. И у дома, и по пътя от Ашби до тук. И все пак аз не се чувствам спокойна. Щастлива съм и съм горда, че си ме избрал за своя съпруга. Кълна се, че ще направя всичко, за да те даря със син. Но ти ми отне ухажването. Трябваше да получа твоето ухажване, преди ти да получиш моята невинност. Може би ти никога няма да ме обикнеш, но аз искам помежду ни да има нещо повече от свещеното обвързване и децата. Вече съм уверена в твоята доброта. Ако само ми дадеш малко време, ние може би ще станем поне добри приятели. Толкова много ли искам от теб? — замоли му се тя.

„Да ухажвам собствената си жена?“ Това беше толкова очарователна и пикантна идея, колко странно, че тя май му хареса. Беше отраснал заедно с първата си жена. Сватбата им беше нормален завършек на дълго приятелство и практическа необходимост. Въпреки че откри, че вече изпитва силна страст към тази чаровна непозната, която е негова съпруга, той беше с нежна душа. Мисълта да легне с нея просто така, особено след като тя сподели с него толкова честно чувствата си, му се стори не чак толкова привлекателна.

Той нежно я щипна по бузата.

— Има смисъл в това, което казваш, Блез — бавно заговори той. — Ще бъде удоволствие за мен да те ухажвам. Страстта между мъжа и жената трябва да доставя взаимно удоволствие. Но ти ми кажи колко дълго мислиш, че трябва да продължи ухажването.

— Няма ли сами да разберем кога то ще ни удовлетвори, господарю мой? — отвърна му тя.

— Разбира се, Блез — усмихна й се той. — Колко умно същество си ти! Добре, съгласен съм с предложението ти. Ще те ухажвам с целия опит, който съм придобил с годините си. А после, когато му дойде времето, ние ще се съединим като съпруг и съпруга. Но най-напред мисля да те науча да се целуваш.

— Аз никога до сега не съм целувала мъж — каза тя.

— То е очевидно — пошегува се той. — Устните ти са студени като лед и още по-лошо — твърди са като гьон.

— Може би сега, когато няма да се страхувам толкова, ще се справя по-добре — отвърна тя сърдечно. — Ще опитаме ли?

Тя затвори очи и миглите й хвърлиха тъмни сенки върху лицето й. Вдигна глава със свити като сърчице устни.

Той едва се сдържа да не се засмее на глас над нейното незнание. Господи, колко е сладка! Наведе се и я целуна. Сега тя беше далеч по-спокойна. Устните й омекнаха и се разтвориха като листенцата на роза, поддали се на първичния инстинкт, заложен във всяка жена. Най-после той успя да се отдръпне неохотно, омаян от свежата й невинност. Беше замаян от целувката.

— По-добре ли беше, милорд — веднага попита тя. Сърцето й биеше силно. Усещаше как нещо в корема й се сви и за момент погледът й беше съвсем замаян.

Той успя по-бързо да се съвземе и се засмя, за да прикрие собствената си изненада.

— Много по-добре, мадам. Ти си добра ученичка. Мисля, че под моето умело ръководство ще напреднеш много бързо.

Сега и Блез вече бе успяла да се съвземе и се извърна бързо към съпруга си.

— Аз мисля, сър — каза тя, — че ти сигурно си майстор в това изкуство.

Той взе и двете й ръце в своите, издигна ги към устните си и ги целуна.

— Блез, струва ми се, че никак не е трудно да те обикне човек.

Очите й се разшириха, като чу този комплимент и тя си помисли: „Нито пък теб, господарю мой. Аз също си мисля, че няма да ми е трудно да те обикна.“ Но я беше срам да го изрече на глас.

— Знам, че си изморена — каза й той. — Нека да извикам Херта, за да те приготви за сън. — Той докосна страната й с устни. — Спи спокойно, Блез Уиндам — добави той и излезе от стаята.

Докато гледаше как той се отдалечава, тя почувства съжаление, защото й бе доставило удоволствие да вечерят заедно и да бъде с него. И все пак почувства облекчение, че все още, поне за известно време няма да й се наложи да се раздели с моминството си.

Докато Блез обмисляше смесените си чувства в своята спалня, съпругът й слезе по главното стълбище на къщата към голямата зала на Ривърс Едж. Там намери Антъни, удобно разположен в тапицирано кресло пред камината, да се наслаждава на чаша рейнско вино. Едмънд също си наля и се присъедини към роднината си.

— Какво става, чичо? Защо не си горе да се наслаждаваш на красотите на сладурчето, което ти доведох? — усмихна се закачливо Антъни.

— Дългият ми опит ме е научил, племеннико, че човек не може да накара дори кон насила да влезе във вода, камо ли жена да се подчини насила на желанията му — последва забавен отговор.

— Тя ти е отказала?! — По-младият мъж подскочи ужасено. — Но тя е твоя жена, а ти си нейният господар!

Едмънд Уиндам се засмя.

— Ти чувал ли си някога аз да съм насилвал жена, Тони? Тя е млада, изплашена и девствена. До преди няколко часа не е знаела дори как изглеждам. Тя иска да бъде ухажвана.

— Ухажвана ли?

— Аха, ухажвана.

— Но вие вече сте женени.

— Това, че един мъж е женен за жена си, не означава, че не трябва да я ухажва. Аз трябва да живея с Блез, докато смъртта ни раздели, което, надявам се ще бъде след дълги години. Затова началото на съвместния ни живот е много важно. Мога ли да разруша възможността ни за щастлив живот само за да задоволя моментната си страст? И бог, и Светата майка няма да го одобрят. Блез иска малко време, за да ме опознае, и е права. Аз имам намерение да й го предоставя.

Той пийна от чашата си.

— Не те разбирам, Едмънд. Ти жали по Кати цяла година и доколкото знам, през това време не си се докосвал до жена. А след това се ожени отново. Дори направи сватбата по-рано, за да успокоиш хората си. Сега това красиво същество е твоя жена, а ти няма да спиш с нея, защото не й се харесвало… Няма ли да я разглезиш с това и да я оставиш да си мисли, че тя ще командва в семейството?

— Ти не разбираш жените, Тони. Блез е тук и това е най-важното за моите хора. Дали ще спя с нея тази вечер или след няколко седмици няма значение за никой друг, освен за мен и нея. Ти никога в живота си не си имал по-сериозни отношения с жена и не разбираш, че съпругата не може да бъде третирана като някоя обикновена повлекана. Блез трябва да ме опознае, преди да ми се отдаде. Тя нищо не ми е отказала. По-скоро успя да ми обясни добре своите чувства.

— Боже мой! Ти вече си влюбен в това същество. Но нека да те предупредя, Едмънд, че аз се запознах с друга страна от характера на твоята съпруга, която, надявам се, ти няма скоро да познаеш. Тя е с доста упорит характер за възрастта си.

— Надявам се, че наистина е така. Всички жени са такива. Да не би да си усетил тази упоритост, когато си й чел лекция за задължението й да ми роди наследник? — развеселено блеснаха очите му.

— Казала ли ти е? — изненада се Антъни.

— Да, каза ми. Беше много оскърбена, защото май всички са й говорили само за това след годежа ни. Тя е била склонна да приеме тези наставления от семейството си и от свещеника си, но се боя, че не й е било приятно да го чуе и от теб, Тони. Много ми се иска да видя как изглежда, когато е ядосана! — пошегува се той.

— Отивам си у дома — каза недоволен Антъни. — Тъкмо има луна и ще виждам пътя. Мисля, че е добре да се срещна с мама, преди да дойде у вас. Тя сигурно ще бъде много любопитна да се срещне с новата ми „леля“.

— Кажи на Доро, че аз и Блез ще приемем благословията на отец Мартин пред хората на стъпалата на църквата, утре в единадесет преди обяд. Бих желал и тя да присъства. Баща ти дали ще е в състояние да дойде?

— Ако не вали и не е влажно, сигурно ще може — каза Антъни. — Колко се боя от зимата! Никога не съм виждал татко в по-лошо състояние, така изкривен от болки, както през миналата зима. А пък толкова се държи… не се предава.

— Баща ти вече не е млад. Наближава шестдесетте, Тони, а и никога не е бил много здрав. Даже съм изненадан, че доживя до тази възраст. Това се дължи на грижите на Дороти, която толкова обича баща ти. Ето такава любов искам и аз да има между мен и Блез. Нали ме разбираш?

Антъни Уиндам стана от стола си.

— Да, Едмънд, мисля, че те разбирам.

— Ти също трябва да се замислиш за женитба, Тони. Ти си единственият наследник на баща си и състоянието ти е достатъчно, за да си намериш добра партия.

— Тъкмо днес си мислех за това — дойде отговорът веднага. — Може би някоя от сестрите на новата ми леля? Те са цял куп красиви, жизнени девойки, с добър произход. Да, баща ми сигурно много ще се радва, ако може да подържи на коленете си внуци, преди да умре.

Сега и графът се изправи и като прегърна племенника си през рамо, го поведе към изхода. След малко се чу шумът от копитата на коня на Антъни. Той го яхна и потегли на северозапад покрай реката към Ривърсайд. Едмънд остана загледан, докато го изгуби от поглед. После погледна към почти пълната луна, която осветяваше топлата септемврийска нощ. Най-после с въздишка влезе вкъщи, затвори вратата зад себе си и се отправи бавно към самотното си легло.

Четвърта глава

Минута след като се събуди, Блез се чудеше къде се намира. После си припомни вчерашния ден. Беше в Ривърс Едж. Беше женена и бе спала чудесно върху най-удобното легло. Изглеждаше й странно, че е сама в толкова голям креват. За пръв път в живота й се случваше да спи сама. Спусна крака от леглото и като извърна глава към възглавницата, намираща се до нейната, видя поставена върху нея една червена роза. Дръжката й бе обвита с широка небесносиня панделка, обсипана с перли. Като взе панделката, за своя голяма изненада тя забеляза, че в средата й висеше овален сапфир, обграден със златна рамка.

— О-о — възкликна тихичко тя. В скромния си дом бе чувала да се разказва за подобни бижута, но никога не бе очаквала, че ще притежава такова. Тя седна и нагласи панделката около челото си. После се сети, че може и да се огледа, скочи и се затича към огледалото. Завъртя главата си насам-натам, за да се огледа добре.

— Добро утро.

Тя се изви бързо и видя съпруга си да влиза през вратата, свързваща техните спални.

— Добро да е и за теб, сър, и много благодаря за подаръците!

— Кой от тях ти харесва повече? — попита той любопитно.

Тя замълча малко, като се колебаеше какво да каже.

— Не знам — каза най-после. — Обожавам розите и мисля, че е много романтично, когато един мъж подарява роза. Но пък никога не съм получавала такъв подарък като това бижу. Боя се, че ставам алчна, сър. И двата ми харесват много.

— Мисля, че алчността не е в характера ти, Блез — отговори той. — Красивите неща са предназначени за красиви жени. А аз имам да наваксам за загубеното време. В края на краищата аз дори не съм ти изпращал годежни подаръци.

— Не си ми правил подаръци ли! — възкликна тя. — Ами това, че се погрижи за благополучието на седемте ми сестри, милорд? Коя булка е получавала по-прекрасен подарък? Това беше повече от достатъчно.

„Колко е добра“ — помисли той и като премина разстоянието, което ги делеше, взе ръцете й и я притисна към себе си.

— А сега искам ти да направиш нещо за мен, Блез — каза той.

Тя реши, че й харесва да усеща ръцете му да я обгръщат. Чувстваше се на сигурно място в прегръдката му. Несъзнателно притисна буза до кадифето на халата му.

— Какво е то, господарю мой? — попита тя.

— Едно малко благодеяние. Наричай ме по име, Блез. Откакто си дошла, не си го направила нито веднъж. Наричаш ме „сър“, „господарю мой“, „милорд“, но нищо повече.

— Не бях сигурна, че е прието така, Едмънд — отвърна тя. — Мама ми каза, че трябва да получа твоето разрешение да те наричам по име. Тя каза, че някои мъже предпочитат обръщението „сър“ или „милорд“.

— Стоях буден през нощта и се чудех как ли би звучало името ми, произнесено от твоята уста — каза той.

— Колко странен комплимент, Едмънд. Внимавай, ще ми завъртиш главата!

Той се засмя. Хареса му, че е толкова умна и веднага се сеща как да му отговори.

— А сега да ти кажа нещо по-сериозно и необходимо — смени той темата. — Тази сутрин в единадесет часа ние с теб трябва да приемем благословията на отец Мартин пред църквата. Сестра ми Дороти и съпругът й Ричард ще ни бъдат свидетели заедно с Тони.

— Искам да повторя клетвата си, милорд. Този път пред съпруга си, не пред пълномощник. Дали отец Мартин ще ми разреши?

Той бе възхитен неимоверно.

— Не виждам защо да не разреши. Ще уредя и двамата да се закълнем вътре в църквата пред семейството ми, а после да застанем на стълбите, за да получим благословията. Тя трябва да бъде приета на открито, за да могат хората да видят.

Той я целуна и излезе. Влезе Херта с поднос, на който имаше топъл хляб, масло и мед и гарафа със сладко вино, разредено с вода.

— Тази сутрин няма да има литургия, милейди, и можеш спокойно да се насладиш на закуската.

След като се нахрани, тя изми лицето и ръцете си в леген с ароматизирана вода и внимателно изчисти зъбите си. След това камериерката започна да я облича с помощта на няколко слугини в кремавата кадифена рокля, бродирана с перли и злато. Прислужничките работеха мълчаливо и с широко разтворени очи се възхищаваха на красотата на новата си господарка.

— Искам да нося новата си панделка — каза Блез и Херта я завърза около главата й, като се усмихваше в себе си на несъзнателното кокетство на господарката си.

Около шията й бе сложен двойният гердан от розови перли, а в ушите — красивите обеци с перли и диаманти. За последен път подредиха дългата й коса и й подадоха обувките.

— Ела сега да се видиш в огледалото — каза Херта и хвана Блез за ръката. — Нали ти казах, че си прекрасна.

Блез се заразглежда с интерес. Майка й си имаше едно малко огледало, но тъй като дрехите им бяха толкова остарели, на Блез никога не й беше дошло на ум да се оглежда. Сега, като се видя в красивата булчинска рокля, тя остана изумена!

— Имам ли и други рокли като тази? — попита тя Херта.

— Негова светлост е приготвил пълен гардероб за теб, милейди. Имаш дузини обувки и рокли, всяка следваща по-красива от предишната. Имаш долни и горни фусти, бельо, домашни рокли, пеньоари, шапки от вълна, от коприна и от кожи. Няма да ти липсва нищо. Нали си графиня Лангфорд? Може някой ден господин графът да те заведе и в кралския двор.

Докато Херта й говореше, Блез се разглеждаше в огледалото. Значи беше богата жена. След цял живот бедност, която не й беше правила впечатление, сега изведнъж беше богата. Даже има и бижута! Изведнъж в огледалото зад нея се появи Едмънд. Тя извърна глава и го погледна усмихнато. Съпругът бе облечен с черен костюм. Жилетката бе украсена дори повече от вчерашната.

— Струва ми се, милорд Едмънд, че ние с теб сме красива двойка — каза тя.

— Аха — съгласи се той. — Така е. Мислиш ли, че това значи, че нашите синове и дъщери ще са също красиви?

Тя се изчерви, но отговори:

— Надявам се!

Двамата заедно слязоха по стълбите долу, където ги очакваше господин Антъни и една великолепно изглеждаща жена, придружена от възрастен мъж. И двамата им се усмихваха приятелски.

— Дороти! — извика графът и разцелува жената по двете бузи. После отстъпи и каза:

— Позволи ми да ти представя моята съпруга, лейди Блез Уиндам, графиня Лангфорд. Блез, сестра ми, Дороти.

Блез възпитано се поклони на лейди Уиндам, въпреки че по-възрастната жена трябваше да се поклони първа, тъй като Блез беше с по-висок ранг. Но това уважение достави удоволствие на новата й снаха.

— Хубаво момиче — измърмори по-възрастната дама. — Такава беше и Катерина, царство й небесно. Можеш ли да дариш синове на това семейство, Блез Уиндам?

— Надявам се, мадам — отговори Блез, като разбра, че Дороти Уиндам само се прави на строга.

— Хмм — беше отговорът на Доро и тъмните й очи блеснаха. — Моят съпруг, лорд Ричард — представи тя възрастния мъж.

— Здравейте, сър — поклони му се Блез.

— Ще се опитам да съм здрав, мила — дойде отговорът заедно с мила усмивка. — Каква радост си за това семейство, Блез.

Той взе ръката й и я целуна.

— Ако знаех колко галантни са мъжете в това семейство, щях да дойда и по-рано, сър — каза Блез и тъмносините й очи блеснаха закачливо.

— Даже и аз ли? — пошегува се предизвикателно Антъни.

— По този въпрос ще трябва да се замисля — отвърна остро Блез.

— Бъди мил с леля си, Тони — сопна се майка му. — На теб ти трябва съпруга, а тя има сестри, за които можеш да бъдеш подходяща партия.

Блез малко се изненада. Лорд Антъни да се ожени за някоя от сестрите й? За коя? Сигурно не за някоя от сладките Блис и Блайт. На тях им трябват по-богати съпрузи, особено на амбициозната Блис. Дилайт? Красивата малка Дилайт? Можеше да бъде тя, освен ако той не реши да изчака още пет години, за да израснат Ларки и Линет.

— Хайде, миличка — каза нежно Едмънд, като я хвана под ръка и прекъсна мислите й. — Скоро трябва да сме в църквата.

Пред вратата ги чакаше карета, тъй като църквата се намираше по пътя между двете села. Другото семейство Уиндам от Ривърсайд също имаше карета. Лейди Дороти твърдеше, че тя е за нейно удобство, но всъщност беше предназначена за съпруга й Ричард, който се движеше доста трудно и не би могъл изобщо да язди кон.

— Нямат ли други, деца, освен Антъни? — попита любопитно Блез.

— Антъни имаше двама по-малки братя — Ричард и Едмънд, и една сестра — Мери. Когато аз бях на десет години, а той на шест, имаше епидемия в Ривърс Едж. Другите деца починаха. Мери беше само на четири месеца, а момчетата на две и на четири години. Ние така и не разбрахме как сме оживели, защото също бяхме болни. Изглежда след това сестра ми повече не можа да забременее. Това я съсипа, защото тя много обича децата.

— О, бедната жена — каза Блез.

— Тя ще се радва много на внуците си, ако успеем да убедим този мой племенник да се ожени.

— А той защо не се жени?

— Не знам, изглежда не му харесва. Аз се ожених за Кати веднага щом навърших шестнадесет години.

— А кога е рожденият ти ден? — попита Блез. — Толкова малко знам за теб.

— На 28 август. Току-що навърших тридесет и пет години.

— А пък аз ще стана на шестнадесет на 30 ноември — каза тя. — Значи ти си бил женен от три години за лейди Катерина, когато съм се родила аз.

— Независимо от възрастта си, Блез, аз ти обещавам, че когато станем физически близки с теб, аз ще ти дам всичко от себе си, за да изпълня съпружеския си дълг — каза той, изненадан от мисълта, че тя го смяташе за достатъчно възрастен, за да й бъде баща.

— Сър. — Тя се изчерви, като разбра какво искаше да й каже, а той тихо се засмя.

Каретата спря пред църквата и кочияшите забързаха да спуснат стълбичката, за да слязат графа и графинята.

— Църквата се нарича „Свети Михаил“ и затова аз бях определил деня на сватбата ни в края на този месец, когато е празникът й — обясни Едмънд на жена си, докато й помагаше да слезе от каретата и я въвеждаше в църквата.

Вътре ги очакваше висок, белокос свещеник, облечен в бели одежди, избродирани със златни нишки.

— Добре дошла, детето ми — каза той на Блез. — Аз съм отец Мартин. Ако пожелаеш, аз ще бъда твой изповедник.

Свещеникът ги отведе пред високия олтар на църквата, където им разреши да изрекат отново сватбената си клетва, която Блез бе изрекла вчера пред пълномощника. Сега, когато произнасяше думите си пред Едмънд, тя се почувства много по-добре. Беше сигурна, че след церемонията ще го почувства много по-близък, отколкото досега. Докато свещеникът ги благославяше пред олтара, Блез скришом огледа каменната сграда. Не беше виждала преди толкова богато украсен храм. Имаше високи сводести прозорци със стъклописи, изобразяващи фигурите на апостолите и ангели. Беше изключително красиво. А свещниците пред олтара бяха златни.

Вътре в църквата имаше няколко прекрасни статуи на светци. Някои от тях бяха каменни, а други от дърво, но всички бяха обсипани със скъпоценности. Едната статуя изобразяваше архангел Михаил с вдигнат нагоре златен меч. Едмънд лекичко я стисна за ръката. Тя го погледна виновно, но кафявите му топли очи я гледаха с разбиране. „О, да! — помисли си тя. — Много лесно ще ми бъде да обикна този мъж“.

— А сега — каза отец Мартин, след като приключи кратката церемония — сватбената двойка трябва да пристъпи на стълбите на църквата, за да получи там благословията.

Когато излязоха от църквата, Блез видя, че поляната отпред и пътят бяха пълни с народ, които щом видяха графа и булката му, започнаха да ги поздравяват. Отец Мартин се усмихна и вдигна ръце за тишина. Когато всички замълчаха, така че се чуваше само повеят на вятъра и птичите песни, Блез и Едмънд коленичиха пред свещеника върху каменните стъпала и той ги благослови на висок глас, който се чуваше надалеч. Щом свали ръце от главите им и те се изправиха с лице към народа, всички започнаха да ги поздравяват на висок глас.

„Бог да благослови графинята!“ и „Дълъг живот и наследник за Лангфорд!“ се чуваха от всички страни.

Графът и графинята се качиха отново в каретата и придружени от тълпата, се отправиха по пътя към Ривърс Едж, където градините бяха приготвени за голямото тържество.

— Наредих този ден да бъде празничен — каза засмяно Едмънд.

Блез също му отвърна с усмивка:

— Колко ми се искаше да можеше и моето семейство да го сподели с нас!

Той вдигна ръката й към устните си и я целуна по дланта.

— Те ще дойдат веднага, щом ти се установиш окончателно тук, обещавам! — Очите му я погалиха и тя си помисли, че много харесва вълнението, което изпитва, когато го гледа.

На поляната пред Ривърс Едж бе издигнат покрит павилион за сватбеното тържество. Горяха огньове, върху които се печеше месо — един цял вол, сърни, овце, парчета говеждо месо цвърчаха върху жаравата покрай бреговете на реката. Множество маси, отрупани с хляб, жълти пити кашкавал, кошници с ябълки и круши бяха разположени по поляната. Бъчви със сайдер и бира бяха изтърколени до тях и слугите наливаха пълни чаши. По-късно щяха да поднесат на всички и от сватбената торта.

На подиума, предназначен за по-важните гости, имаше много и вкусни неща и бутилки с прекрасно вино. Младоженците се настаниха сред семейството и поканените гости. Това бяха все благородници от съседните имения. Повечето бяха с по-нисък ранг от лорд Уиндам. Само един — Оуен Фицхю, граф Маруд беше по-високопоставен. Лорд Фицхю погледна със завист към Блез.

— Дявол да го вземе, Едмънд! — каза той. — Откъде намери тази красавица? — усмихна се към нея. — Мадам, ако имате сестра толкова хубава като вас, аз съм кандидат за съпруг. Отегчителното същество, с което бях сгоден по рождение, почина от шарка и сега съм свободен.

— Имам седем сестри, милорд — отвърна Блез сериозно. — Ако само ми кажете изискванията си, сигурна съм, че баща ми ще може да ви помогне. Какво момиче ще ви хареса? Със златиста коса или с тъмни къдри? Имаме и червенокоса, но се боя, че ще ви се наложи да почакате осем до десет години, докато Глена порасне. Всички те са доста палави, но като възпитателка нашата майка няма равна. Тя е най-добрата без съмнение.

Оуен Фицхю избухна в смях.

— Кажете ми, мадам — успя да изрече смеейки се. — Всички ли умеят да говорят като вас?

Тя премигна весело.

— Всъщност, Оуен — намеси се Антъни, — по-младите сестри на леля ми са наистина прекрасни. И между тях има три, които са на възраст за женене. Аз самият може би ще взема една от тях. Как мислиш, лельо? Ти едва се омъжи, а ние вече успяхме да намерим подходящи партии за още две от сестрите ти. Твоята сватба наистина е много благодатна.

— Аз мисля, че вие сте много подходящ съпруг за някоя от сестрите ми, лорд Фицхю, ако наистина имате сериозни намерения. А що се отнася до теб, племеннико, ти пиеш доста много вино и говориш твърде свободно за неща, които не са твоя работа — завърши остро думите си Блез.

— А, ха-ха-ха! — изсмя се лейди Дороти. — Ето едно красиво момиче, което не е пленено от красотата ти, Тони. Ако и сестрите й са така благоразумни, за мен ще бъде удоволствие да имам такава снаха. — Тя се пресегна и потупа Блез по ръката. — Много ми харесваш, Блез Уиндам! — каза тя.

— Спокойно, любов моя — предупреди я Едмънд. — Ти много лесно се хвана на закачката на Тони. Ако продължиш така, той с удоволствие ще се заяжда и по-нататък с теб.

— Не искам да му доставям такова удоволствие — възрази тя тихо.

— Добре — отвърна той. — Значи ще доставяш удоволствие само на мен, сладка моя съпруго. — Той се пресегна под масата и леко стисна ръката й.

Блез го погледна под спуснатите си мигли, но като забеляза влюбения му поглед, пламна цялата.

Селските деца весело тичаха около павилиона. В смущението си Блез изви очи към тях. Чу как до нея съпругът й се смееше тихичко и този интимен звук предизвика леки тръпки по гърба й. Усети как дъхът й спира и се изплаши да не припадне. Група весели селски танцьори, чули за празненството, пристигнаха и помолиха графа да им позволи да повеселят гостите. Тъй като се смяташе, че тези селски танцови групи носят щастие, те веднага бяха поканени.

Следобедът беше слънчев и топъл. Танцьорите образуваха красиви фигури и радваха очите с разноцветните панделки по облеклото си и древните танци. Когато приключиха представлението, те бяха поканени да се присъединят към тържеството. Графът подари на водача им няколко сребърни монети. След това местните музиканти засвириха с гайдите си. Антъни Уиндам и Оуен Фицхю поканиха по едно от хубавите селски момичета на танц. Сватбеното тържество завърши след залез-слънце.

Тъй като се предполагаше, че младоженците са спали заедно снощи, след първата церемония бе решено да не се извършва обредът „изпращане в леглото“ за голямо неудоволствие на някои от гостите.

— Доста глупав обред, ако питате мен — каза лейди Дороти. — Спомням си какво притеснение изпитвах, когато се омъжих за Ричард. Щастлива си, че го избегна, Блез. Кажи ми, макар че може би още е много рано за това, мислиш ли да посрещаш Коледа в Ривърс Едж? Катерина винаги правеше великолепни тържества през всичките дванадесет дни.

— Бих искала да продължа традицията, мадам — срамежливо отговори Блез. — Но ще трябва да ме научите, защото аз никога не съм управлявала толкова голяма къща. Боя се, че простичките навици, които съм придобила в Ашби, няма да ми послужат в този прекрасен дом, на който съм вече господарка.

— Ами разбира се, бог да те благослови, Блез Уиндам! За мен ще е удоволствие да те науча, макар че си мисля, че преди да измине и година, ти няма да се нуждаеш повече от мен. И все пак ще съм щастлива да ти помагам. Защото повечето от обичаите са ми познати още от детските години. Ривърс Едж е голяма къща. Ти сигурно ще пожелаеш да поканиш семейството си да гостува през дванадесетте коледни дни — бъбреше лейди Дороти, доволна от поканата на младата съпруга за помощ.

След като сестра му и семейството й си тръгнаха към къщи, Едмънд доволно заговори на Блез.

— Това, което направи накрая, беше чудесно.

— Но аз наистина се нуждая от нейната помощ — отговори откровено Блез. — Щом съм член на това семейство, аз не мога да не се съобразявам с навиците, които са част от живота на Ривърс Едж, преди да дойда тук.

— Какво интересно същество си ти, Блез. Ти си чаровно невинна, но си много умна за възрастта си.

— Ласкаеш ме, господарю. Аз съм просто практична. Нищо повече.

Той се засмя на скромността й.

— Харесаха ли ти съседите ни?

— Много. Граф Маруд наистина ли си търси съпруга или само ми правеше комплимент?

— Наистина. Той беше сгоден дванадесет години за една девойка, която бяха избрали неговите родители. Миналата пролет тя почина.

— А той дали би бил добра партия за някоя от сестрите ми?

— Абсолютно! Той е на двадесет и пет години. Титлата му е древна, макар че земите му не са много. Но зестрата, която съм определил за сестрите ти, ще бъде напълно задоволителна за него.

— Ти вече намислила ли си коя от сестрите ти е най-подходяща?

— Още не го познавам толкова добре, че да мога да кажа, но мисля, че Блис или Блайт са подходящи. Може ли да поканим Оуен Фицхю за дванадесетте дни на Коледа у нас, милорд?

— Разбира се. Ще се зарадва. Той няма семейство и ще бъде сам. Прекарва малко време тук в именията си, защото пътува с кралския двор.

— Тогава съм изненадана, че не е намерил съпруга измежду жените там — каза Блез.

— В кралския двор има много жени, мила моя наивнице, но онези, които са свободни, обикновено не са от този тип жени, които човек избира за съпруга. Но ти не ги разбираш още тези неща.

Последваха спокойни есенни дни и седмици. Есента беше необикновено мека и топла. Всичко наоколо бе обагрено в златни цветове. Блез яздеше по земите, които принадлежаха на съпруга й, и беше изненадана от обширните гори, поля и ливади на графство Лангфорд. Имаше огромни стада овце и крави. Градините се простираха докъдето стига погледът. В горите можеше да се ловува, тъй като графството имаше кралско разрешение за това. Графът притежаваше девет села, заедно с двете, през които бе преминала при идването си. Сега тя повече от всякога беше наясно, че на нейните плещи лежи отговорността да дари графа с наследник. Никога до сега не беше си представяла, че един човек може да притежава такова богатство.

Едмънд Уиндам ухажваше младата си съпруга с умение, каквото само един възрастен мъж може да придобие. Нямаше сутрин, когато като отвори очите си, тя да не намери върху възглавницата си някое бижу или друга дреболия — израз на неговото внимание. И макар че винаги бе прекарвал по-голяма част от времето си в управление на имотите си, сега Едмънд временно бе изоставил тези си задължения и прекарваше по-голяма част от времето си с Блез.

Той установи, че тя е интересно момиче, с остър ум и интелигентност, което бързо научаваше всичко. Можеше да чете и да пише. Знаеше малко математика и църковен латински език. Всъщност той не беше очаквал тя да е толкова образована, след като е израснала в толкова отдалечено място като Ашби и бе водила съвсем обикновено съществуване. Тя имаше малка лютня, на която свиреше понякога. Гласът й бе сладък и ясен. Като разбра, че тя има склонност бързо да учи езици, той се зае да разшири познанията й по латински и започна да й преподава още гръцки и френски език.

Животът им преминаваше приятно и те завършваха всяка вечер в тих разговор пред запалената камина. Двамата седяха на килима пред веселите пламъци и той й разказваше историята на страната им.

Тя почти не я знаеше и с удоволствие слушаше историите за крале и кралици, рицари и девици, за битките в Англия, Франция и светите земи, за любовни истории и турнири, които той й разказваше с богатия си глас.

Най-интересни й бяха разказите за сегашното царстващо семейство. Харесваше й историята за това как принцеса Елизабет от Йорк се омъжила за Хенри от Ланкастър и по този начин се сложил край на войната между бялата и червената роза и Англия най-после получила мир. Тя дори заплака за горката кралица Катерина, настоящата жена на краля, която успяла да роди живо само едно от децата си — принцеса Мери. Сега се чуваха слухове, че след толкова години кралят искал да отстрани съпругата си.

— Ама как може? — попита Блез Едмънд една вечер.

— Има прецедент за тези неща — отговори й той.

— Но тя му е съпруга пред бога и пред хората!

— Хенри е крал на Англия, Блез, и той трябва, да има син. Изглежда Катерина Арагонска не можа да му роди, а сега, както говорят слуховете, тя вече е преминала възрастта, когато може да ражда. И други християнски кралици са се оттегляли с благословията на църквата. Някои дори са създали свои собствени манастири. Други са се оттегляли на тихо и спокойно място, за да осигурят щастие и сигурност на господаря си и неговото кралство. Според мен кралицата е горделива и властна жена — продължи той. — Крал Хенри не биваше да се жени за нея. Тя беше вдовица на брат му и ако старият крал не беше толкова алчен в желанието си да задържи зестрата й, тя отдавна щеше да се е върнала в Испания. Старият крал Хенри, бащата на сегашния ни крал, беше натрупал огромни богатства. Когато принц Артур умря, от зестрата на Катерина Арагонска бе изплатена само половината. Старият крал искаше да получи и другата част и сгоди вдовицата за по-малкия си син, който щеше да наследи короната — сегашният ни крал Хенри. Испанският крал Фердинанд беше също такъв скъперник като нашия. Той реши, че щом вече един от английските принцове е опитал сладостите на дъщеря му срещу половината й зестра, така би могъл да направи и вторият. И понеже англичаните не го заплашиха, че ще върнат Катерина, защото я сгодиха за младия Хенри, въпреки че беше с цели шест години по-малък от нея, той реши, че няма защо да си изпълни по-нататък задълженията. Тогава старият ни крал реши да му върне Катерина и да сгоди наследника си за френска принцеса. Но испанската зестра не бе платена така или иначе, а Хенри все пак се ожени за Катерина.

— Кралете не спазват ли моралните норми, сър? Защото пък ако беше дошла цялата зестра, а после върнеха Катерина, след като е овдовяла, пак щеше да е ужасно, нали? — възрази Блез.

— Моралът на краля обикновено се подчинява на неговите желания, сладката ми — каза усмихнато Едмънд. Доставяше му удоволствие, че тя разсъждава толкова логично. Нямаше да е зле да й преподаде и още малко знания от тази наука, която тя владееше естествено.

— А защо, след като баща му всъщност не е искал да го ожени за испанската принцеса, Хенри все пак го е направил? — попита Блез.

— Изглежда, че старият крал не е споделил плановете си с Хенри. Нали разбираш, Блез, той не е очаквал, че принц Артур ще умре. Големият син беше негова радост и гордост. Кралица Елизабет също. Тя умря по-малко от година след него при раждане, но някои казват, че е било от мъка. Старият крал така и не се съвзе след тяхната смърт. Не обръщаше голямо внимание на втория си син, когото всъщност беше определил за църквата и предпочете да ръководи кралството си сам. Накрая, едва на смъртното си легло, старият крал Хенри разбра, че крал Фердинанд го е надхитрил. Защото остатъкът от зестрата така и не беше изплатен. Ако бе поживял още, аз мисля, че той щеше да върне испанската принцеса, но за съжаление смъртта му дойде, преди да успее да съобрази това. Новият крал, нашият крал Хенри, тогава беше на осемнадесет години. Испанската принцеса беше дребна, червенокоса жена с хубаво, младолико лице. Кралят й се възхищаваше от малък. Той всъщност беше влюбен не толкова в Катерина, колкото в самата любов. И преди някой да успее да го разубеди, той се ожени за нея. Някои казват, че тя не може да му роди жив син и че фактът, че двете момчета, които му роди живи, умряха скоро след това, е наказание от бога за това, че кралят е взел вдовицата на брат си за жена. Аз самият не бих искал да отсъждам, но мисля, че кралицата трябва да се оттегли, за да даде възможност на краля да сключи по-плодоносен брак. Защото проблемът е в кралицата, а не в краля. Това поне е напълно ясно.

— Така ли? Как? Нали и двамата са отговорни за създаването на децата? Защо цялата вина да се хвърля върху горката кралица?

— Очевидно е, че в нея е вината, Блез, защото кралят има съвсем здрав син от друга дама.

— Как е възможно това, нали той е женен само за кралицата? — попита тя.

За момент Едмънд Уиндам остана абсолютно изненадан. Знаеше, че е невинна, но никога не бе подозирал, че наивността й е толкова голяма.

— Мъжете — каза тихо той, — дори и женените мъже, понякога намират забавление и наслада в леглото на други жени, освен на своите съпруги, Блез. Ако мъжът е особено сериозно обвързан с такава жена, тя се нарича негова държанка.

— А ти имал ли си някога държанка? — попита го тя безхитростно.

— Не.

— И никога не си любил друга жена, освен първата си съпруга, така ли?

— Не съм казал това, сладкото ми — отговори той, а в гласа му трепна смях. Протегна ръка и я привлече към себе си. — Но ти задаваш много въпроси за една съпруга — пошегува се той, а очите му излъчваха топлота и още нещо, което тя не разбираше какво е.

Дъхът на Блез спря. Сърцето й заудря бързо, а нещо вътре в нея се свиваше и разпускаше неудържимо. Той докосна с устните си нейните и тя усети как омеква. Целувките му имаха хипнотизиращ ефект върху нея, въпреки че вече няколко седмици той не преставаше да я целува, щом имаше възможност.

Той я положи върху килима, а тя все пак успя да продължи да говори.

— Но ако не задавам въпроси, как ще се науча, милорд?

Той прекара нежно пръст по подутите й от целувката устни.

— Аз ще те науча на всичко, което трябва да знаеш, сладка моя. През изминалите седмици отделих много време на гръцкия и френски език и на историята. И затова съм пропуснал една много по-приятна част от твоето обучение — нежните му пръсти с лекота разкопчаха шестте малки копченца, които държаха затворен небесносиния й пеньоар на гърдите. Като се наведе над нея и промъкна едната си ръка под раменете й, с другата той нежно погали за първи път гърдите й.

Тя въздъхна и за момент й се стори, че сърцето ще изскочи от гърдите й. За своя изненада, Блез откри, че не е изплашена. Напротив, докосването му й достави огромно удоволствие. С лека въздишка тя се надигна и притисна гръд към дланта му. Усети как зърното се втвърди, когато го докосна. Това движение го накара да изстене като ранен и като не можа да се сдържи, той отметна финия плат и я оголи до кръста.

— Едмънд!

За миг той сякаш загуби ума си. Покри меката и чувствителна кожа на нежния девствен бюст с целувките си, като се наслаждаваше на свежестта на кожата и нежния й аромат. Като че ли не можеше да насити първичното желание, което го бе обхванало.

Плъзгането на коприната, докосването на горещите му устни хвърлиха и нейните чувства в огъня. Някакво инстинктивно плътско усещане й каза, че това е желание. Нейният съпруг я желае! Ако би могъл и да я обича малко — помисли си тя тъжно. Ако не беше само страстта и желанието за наследник… Устните му обхванаха едното зърно и той силно го стисна. Това накара Блез да изстене на глас.

— Едмънд! О, милорд! — Тя леко се изви под него, като се мъчеше да се измъкне от плашещото я чувство, което предизвика у нея това докосване.

Той я желаеше! Мили боже, колко я желаеше! Искаше му се да разкъса коприната, която я скриваше от него. Искаше да покрие тялото й и да проникне дълбоко в топлината й. Всичките му мускули трептяха от страст, но ако не чу думите й, звукът на гласа й проникна в съзнанието му. Господи! Тя беше негова съпруга и негова по право, но как би могъл да разруши това крехко доверие и приятелство, което бе създавал през тези два месеца.

Той с усилие вдигна глава от гърдите й, за да види полууплашения и въпросителен поглед.

— О, Блез — каза той нежно. — Извинявай, че те изплаших, но ти сигурно съзнаваш, че ме изкушаваш безмерно. Не можах да въздържа желанието си към теб.

— До преди миг и аз не знаех, че ме желаеш, милорд — отговори тя задъхано. — И не го намирам за неприятно, Едмънд. Напротив, беше нещо твърде приятно.

— Възможно ли е — каза той с надежда — да си готова да станеш моя съпруга в пълния смисъл на тази дума?

За миг той забеляза следа от страх във виолетово-сините очи.

— Не още — прошепна тя. — Моля те, не още, господарю мой!

Той нежно я целуна по устните и ръката му леко погали гърдите й.

— Няма, сладка моя, няма, докато ти не го пожелаеш. Само тогава. Искам да навлезеш в любовта по свое, собствено желание, а не със страх.

Тя докосна лицето му с пръсти и го погали.

— Мисля, че започвам да те обичам — каза тя.

Очите й срещнаха неговите за миг. После тя се изчерви и погледна настрани.

В дните, които последваха, желанието помежду им нарастваше. Той сега не се притесняваше да я прегръща с любов, давайки все по-голяма свобода на ръцете си, а тя като че ли дори го окуражаваше. За пръв път, макар и напълно облечени, те бяха легнали на леглото й. Целувките и милувките му упражняваха ефекта на тежко вино върху нея. Той взе ръката й и я насочи надолу, под жилетката си и Блез за първи път докосна онази мъжка твърд, за която дори и не бе чувала. После, като изчака страхът й да отмине, той я накара да го погали.

— Това доставя ли ти удоволствие? — тихо попита тя.

Той кимна, а очите му блестяха от желание.

На другата сутрин той беше на лов в гората заедно с племенника си, но не беше весел.

— Значи още не си пробил стената на девствеността — подигра му се Тони. — Ако не го направиш скоро, чичо, ще започна да се опасявам за здравето ти. Пък и без да го извършиш, никога няма да имаш наследник. Не мога да си обясня как може да не си грабнал все още тази малка, хитра девойка.

Едмънд го погледна мрачно.

— Да не би да са ти омръзнали удоволствията с всички селски момичета, че се занимаваш с моя брак, Тони?

— Ах! — засмя се Антъни Уиндам. — Значи наистина още не си я дефлорирал? Твоят меч е готов, но нейната плът е все още затворена за теб! Ами направи го най-сетне, Едмънд! Тя те прави на глупак! Вие сте съпрузи. Ти си неин господар. Какво повече искаш. Важни са твоите желания, а не нейните.

— Не, племеннико, ти си глупавият! И стига си дрънкал, защото нямам желание да говоря за личния си живот с един невежа.

Антъни вдигна подигравателно очи към небето, но замълча. Никога не беше виждал Едмънд такъв. Възможно ли бе чичо му да се е влюбил в жена си? Тази мисъл го разтревожи, макар че не знаеше защо. После Едмънд спеши коня си и Антъни го последва в гъстата гора. За късния ноември тази сутрин бе необичайно топла и те даже се бяха изпотили.

През по-голямата част на деня ловуваха, но въпреки че кучетата на няколко пъти вдигаха дивеч, те не улучиха нищо. Най-после напуснаха гората в късния следобед. Бяха на мястото, където пътищата към Ривърс Едж и Ривърсайд се разделяха.

— Няма ли да ме поканиш на вечеря? — закачи го отново Тони.

— Не, няма — дойде тъжният отговор.

Далечна гръмотевица като че ли сложи удивителна върху отговора на графа. Той обърна жребеца си и се отдалечи, последван от слугите и кучетата си, като остави изненадания си племенник по средата на пътя.

Пета глава

Блез мразеше гръмотевичните бури. Тя се постара да прикрие нервността си, когато за нейно успокоение съпругът й се прибра. Едмънд не разбра за страховете й, понеже тя се мъчеше да ги прикрие, съзнавайки, че това са детински чувства. Есента беше суха. Дъждът бе започнал да вали тихо. Но днешният топъл ден, изглежда, бе предизвикал нарастващата страховитост на бурята, която последва.

Далечните гръмотевици приближаваха Ривърс Едж, небето над хълмовете просветваше с ярка, неземна светлина. Блез беше унила по време на вечерята. Едмънд стоеше тихо замислен, без да знае за страха, който тя изпитваше. Нямаше настроение за целувките и прегръдките, които всъщност не водеха доникъде. Подигравките на Тони го бяха засегнали по-силно, отколкото му се искаше да си признае. За пръв път след смъртта на първата си жена той си помисли, че би могъл да преспи с някоя от слугините и като се огледа, спря погледа си върху закръглената камериерка, която добавяше дърва към огъня в камината. Кафявите му очи се замъглиха весело. Боже, как ще му се подиграва Тони! Трябва да се замисли повече, преди да постъпи като пълен глупак!

— Отивай да си легнеш, скъпа моя — нареди той на изненаданата Блез.

Тя послушно стана и като му се поклони, излезе от стаята с треперещи нозе. Защо той бе избрал тъкмо тази нощ да я остави напълно сама? Смешно беше, че се бои, но трябваше да се справи със страха си. Тя решително изкачи стълбите към стаята си.

— Пригответе ми ваната — нареди тя на Херта и помощничките й.

— Да дръпна ли завесите, милейди? — попита камериерката.

Блез се поколеба малко, после смело каза:

— Не, искам да гледам бурята.

Тя се изкъпа в ароматната вода, докато навън нощта ставаше все по-черна, осветена от ярките отблясъци на мълниите.

Младите прислужнички притичваха бързо и приготвяха леглото на господарката си, светлорозовата й копринена нощница и подреждаха внимателно дървата в камината, за да не угасне огънят от някой по-силен повей на вятъра. Херта помогна на господарката си да излезе от ваната, бързо я изсуши и облече в копринената нощница, която се плъзна безшумно по тялото й. Докато изнасяха ваната от стаята, камериерката с обич разреса дългата кестеняво руса коса на Блез, после завърза панделките на пищната й шапка и я заведе до леглото.

— Искаш ли аз или някое от другите момичета да остане при теб да те пази, милейди? Бурята е доста силна и май няма намерение да затихне.

— Не — каза Блез смело, въпреки че изобщо не можеше да каже, че изпитва точно такова чувство. — Бурята не ми пречи. Лека нощ, Херта.

Херта се поклони и като пооправи за последно завивката й, тръгна да излиза от стаята.

— Приятни сънища, милейди — каза тя. „Сънища ли?“ Нямаше изобщо да може да заспи при тези гръмотевици и светкавици зад прозорците. Тя се сви в леглото и съжали, че не позволи на прислужниците да дръпнат завесите. Ако беше го направила, само щеше да чува гръмотевиците. Вятърът виеше около къщата, влизаше през комините и разлюляваше пламъците на огъня. По стените на стаята играеха странни сенки. Блез се разтрепери, като си спомни приказките на старата Ада за духове и призраци, които се появяват в бурни нощи като тази.

— Няма да се страхувам — зашепна си тя на глас и като се чу, като че ли малко се поуспокои.

Нощта ставаше все по-тъмна, а бурята се приближаваше. Струваше й се, че светкавиците и гръмотевиците удрят по къщата, а тя се намира в центъра на урагана. Заедно със силния гръм, който, изглежда, удари един от високите комини, защото се чу да падат тухли, всички добри намерения на Блез да бъде смела се изпариха.

Ужасена, тя започна да пищи. Ужасът я заливаше отвсякъде. Изплашените й викове се чуваха по целия етаж на къщата. Почти веднага вратата откъм спалнята на съпруга й се отвори и графът изтича в стаята й.

— Блез! Какво има, мила моя? От какво се изплаши толкова? Кошмар ли сънува? — Едмънд беше до нея и я взе в прегръдките си. Сладкият аромат, който се излъчваше от нея, замая главата му.

— Б-бурята! М-мразя гръм-мотевиците! — заекна тя мъчително, скрила глава в нощната му риза, тъй като той дори не бе успял в бързината да наметне халата си.

— Тогава защо не накара някоя от слугините да остане при теб? — попита я той.

— Защото… защото е д-детинско д-да се боя от гръм-мотевиците — хлипаше силно тя и затрепери, когато нов гръм удари по къщата. — Аз… аз не исках да си по-помислиш, че съм толкова глупава и се ббоя от малко гръммотевици!

„Малко гръмотевици ли?“ Ако тя не беше толкова ужасена, той сигурно щеше да се засмее на глас. Но бурята наистина беше страшна. Може би досега не беше имало толкова силна буря. Сълзите й измокриха нощната му риза, където тя беше скрила лицето си. Още трепереше. Ръката му успокоително погали златистата й коса, докато отвън се чу нов гръм.

— Искаш ли да остана при теб? — попита я той, като си мислеше колко сладка е тя така сгушена в него.

— Да, милорд.

Той нежно я сложи да се облегне върху възглавниците. Очите й блестяха от сълзи, а устните й бяха свити детински от страх.

— Но аз не мога да гарантирам за поведението си, Блез. Разбираш ли какво искам да ти кажа? Трябва да бъда съвсем откровен с теб, сладка моя. — Той я гледаше сериозно.

Тя замислено прехапа устната с белите си зъби.

— Ти ще ме любиш, така ли? — тихо каза тя. В ъглите на устните му се появи усмивка.

— Така бързо ще забравиш бурята, обещавам — отговори той. — Но ако предпочетеш, ще те оставя, мила моя — завърши той.

Блез замълча, за да прецени положението, но нов силен гръм, придружен с ярък синкав блясък я запрати веднага обратно в прегръдката на съпруга й. Тя отчаяно се вкопчи в него и гърдите й се притиснаха до неговите. В този миг всички добри намерения напуснаха Едмънд Уиндам. Той все пак беше смъртен мъж, а не рицар на платоничните чувства от приказките. Блез беше негова жена и той отчаяно я желаеше. Тони беше прав. Тя си е негова! За бога, трябва да му принадлежи, стига се е поддавал на тези глупости! Той изпъшка и съблече нощната си риза, обхвана главата й с длани и я зацелува.

Неговата страст я изненада. През изминалите седмици се бяха целували и прегръщали, но никога досега не беше я целувал така. Устните му бяха настойчиви, караха нейните да се разтворят, езикът галеше вътрешността на устата й. Езиците им се срещнаха и тя трепна от чувствеността на това ново изживяване. Почувства как тялото й омеква от удоволствие и как се стреми да отвърне на неговата жажда. Вече не им бяха нужни думи. Едмънд я целуваше, докато тя умолително стенеше, за да спре, а горещите му устни се плъзнаха надолу по копринената кожа на врата й. Силните му пръсти отметнаха коприната на тънката й нощница и откриха златистата кожа, осветена от отблясъците на огъня. Със силна въздишка той зарови лице между нежната кожа на девствените й гърди и положи гореща целувка там, където туптеше сърцето й. Пръстите му галеха зърната и това докосване като че ли облекчи напрежението, обхванало цялото й тяло. Сега тя не се боеше, не! Нямаше никакъв страх, защото го обичаше. Съзна го поради страстта, обхванала плътта й. Знаеше го почти от самото начало. Да, тя обичаше своя съпруг! Но сега знаеше вече, че иска да я люби. Той повдигна леко глава и докосна с устни нежното зрънце на гърдата й. Тя срамежливо погали кафявата му коса. Устните му жадно засмукаха плътта й, а тя се изви нежно и обхваната от странен трепет, прегърна главата му.

С другата си ръка той я галеше нежно по корема, докосвайки интимния триъгълник по-надолу. Блез промърмори с явно удоволствие. Докосването му определено й харесваше и изкушаваше. Той игриво се опита да разтвори стегнатите й бедра и я погали интимно. Усети влажността на тялото й и продължи да напредва. При докосването тя въздъхна и несъзнателно разтвори бедра.

Едмънд повдигна глава и нежно я успокои.

— Нищо, мила, всичко е наред.

Тъмната му коса докосна гърдите й и в отговор те се напрегнаха. Той погали с пръст влажната й плът и Блез се надигна трепереща, изплашена от настъплението в най-интимното й място. Той веднага го отдръпна, но продължи да я целува.

— Вече не се боиш от мен, нали? — прошепна той и закачливо захапа леко устните й.

— Не, не се боя — отвърна тя без дъх. — Защото разбрах, че те обичам — успя да довърши.

— Наистина ли? — изненадан от честното й признание възкликна графът и я погали по бузата; — Наистина ли ме обичаш, Блез Уиндам? Възможно ли е да съм толкова щастлив, че да намеря любовта за втори път в живота си? — Той я зацелува нежно по устните. Никога не беше я желал така силно, както в този момент, но неизреченият въпрос в очите й изискваше и неговия отговор. — А ако и аз те обичах, мила моя, ти би ли била щастлива? — попита я той.

— О-о! — В този тих звук бе изразена цялата й надежда и желание. Лицето й засвети. — Обичаш ли ме? — попита го тя.

— От мига, в който зърнах възхитителния ти лик на портрета, който ми подари майка ти — каза той. — Макар че не посмях да призная това чувство даже и пред себе си.

— Заради лейди Катерина ли?

— Да. Чувствах се някак си неудобно, но като си спомня характера на Катерина, аз съм сигурен, че тя би желала аз пак да обикна и благословена да си Блез, аз наистина те обичам!

Целуна я силно, а ръцете й го обгърнаха в страстна прегръдка. От този миг светът престана да съществува за Блез. Устните и езикът на Уиндам бяха навсякъде, а нейните ръце го галеха по раменете и гърба.

Изведнъж усети тежестта му върху себе си, гърдите и бедрата му се прилепиха до тялото й. После усети нещо твърдо, топло и нежно да се притиска към бедрата й. Тя инстинктивно разбра какво е това и поиска да го докосне. Искаше да опознае този „инструмент“, който трябваше да отнеме девствеността й.

— Нека да те опозная „там“ — помоли и той насочи ръката й да докосне мъжествеността, която вече не бе покрита с кадифето на облеклото, а беше в естественото си и напрегнато състояние. Тънките й пръсти го погалиха леко, а после се затвориха в прегръдка.

Едмънд трепна и изстена високо.

— Ах, сладка моя! Ах! Божия благодат! — Не можеше да издържа повече на изкушението. Чудното й докосване го докара почти до пълен екстаз. Той отстрани нежно ръката й. — Стига, Блез!

— О, милорд, не ти ли доставих удоволствие? Аз мислех, че на теб ще ти хареса това, че погалих твоята мъжка сила. — Наистина се беше разтревожила.

Той се надигна, за да може да я погледне в лицето.

— Има моменти, мила ми съпруго, когато желанието на мъжа към жена му надхвърля всички останали чувства. Сега е такъв момент. Ще те взема, Блез, ще те имам сега! — изпъшка той.

Бедрата й изведнъж се разтвориха под него. Красивото й лице засвети от любов.

— Тогава вземи ме, милорд, очаквам те! — извика тя.

В този момент той се възхищаваше от нея толкова много, колкото и я обичаше. О, какви синове щяха да родят! Повече не можеше да чака. Той навлезе с тласък в готовото за него младо тяло. За момент проникването бе затруднено и той видя как през очите й премина болка, но тя смело се притисна към него и го прие в лоното си.

За момент на Блез й се стори, че всичко в нея се преобръща, толкова силно почувства страстното проникване. Бе пронизал моминството й, но всичко бързо отмина. Сега той лежеше отгоре, като позволи да си поеме дъх от болката, отбелязала неговия повик за любов. После леко започна да се движи, като проникваше дълбоко, а после почти изцяло се изтегляше. Тя очакваше завръщането му, като се извиваше и притискаше към него и се стремеше да не го остави да излезе. В полусъзнателното си състояние Блез усети непознато удоволствие. Сега разбра за какво удоволствие й бе говорила Ванора, защото това чувство бе наистина райско. Чувството за принадлежност между един мъж и една жена.

Тя не усещаше, че драска с нокти кожата на гърба на съпруга си и оставя следи по нея. Не съзнаваше, че се извива диво под Едмънд и го моли да не прекъсва невероятното удоволствие. Блез се издигаше нагоре и нагоре към звездите и над тях, докато отгоре й Едмънд с усилие сдържаше оргазъма си, очарован от силата, с която девствената му съпруга изживяваше в цялата й дълбочина плътската страст.

Най-после той се отдръпна и двамата останаха задъхани един до друг. Той пое ръката й и я стисна. С радост усети, че тя му отвърна. Изведнъж си спомни първата брачна нощ с Катерина и как тя бе плакала дълги часове, след като той бе предявил съпружеското си право. И въпреки че я бе обичал много и тя бе положила толкова усилия да го дари с деца, никога не бе изпитвала удоволствие от плътската любов. Никога не бе отвръщала с такова единение и страст на любовта му, както току-що бе направила Блез.

Почти със страх се реши да заговори.

— Нараних ли те, Блез?

Тя лекичко въздъхна.

— Беше моментно усещане, милорд, и бързо го забравих, защото после беше чудесно. Може ли пак да се любим?

Тя усети облекчението в тихия му смях.

— На мъжът му е нужно малко повече време, за да се съвземе след правенето на любов, сладка моя. Дай ми малко време и после ще го повторим.

— О, Едмънд, не съм знаела, че това е толкова прекрасно. Мислиш ли, че сме заченали дете?

— Възможно е — тихо каза той. — Но времето ще покаже.

— Можем да се любим непрекъснато, докато бъдем съвсем сигурни — отговори тя. — Аз искам голямо семейство. Надявам се, че и ти си готов за това.

— Мадам, ще се постарая да отвърна на твоите желания — пошегува се той, като се забавляваше от нейната сериозност.

Изведнъж усети, че тя е легнала отгоре му и го докосва закачливо с устни.

— Съвзе ли се вече, сър? — малкото й езиче приятно гъделичкаше устните му.

За свое учудване, той усети как желанието силно се надига в него. Господи, милостиви! Тя го караше да се чувства отново на осемнадесет години!

— Люби ме, лорд Едмънд — прошепна и очите й се изпълниха с горещо желание.

Той се пресегна и погали закръглените млади гърди, а тя леко се изви. Очите му се притвориха замислено и той, изпълнен с удоволствие, съзна, че като отне девствеността й, е освободил невероятния запас от страст на своята мила жена. Тя беше като млада разгонена кобила и за да задоволи желанията й, трябваше да бъде силен като жребец. Но тази мисъл изобщо не му беше неприятна. Като я положи върху себе си, Уиндам я целуна почти жестоко, но усети, че Блез му отвръща със сила, която не бе предполагал, че съществува у жена. Нямаше време за нежности. Той усети как се напряга, а Блез беше вече готова да го приеме. С мъчителен стон той проникна в нея.

Цялата нощ се любиха страстно, докато най-после изтощени и прегърнати заспаха в леката светлина на утрото. Херта, която влезе в стаята на господарката си в обичайния час, ококори очи и зяпна, като видя сцената, открила се пред нея. После с широка усмивка отстъпи тихо и затича да съобщи добрата новина, че младата графиня вече не е девствена. И че раждането на наследник на графството сега е само въпрос на време.

В следващите дни ярко разгорялата се страст между Блез и Едмънд стана очевидна за всички. Двамата не можеха да се отделят един от друг. Непрекъснато се докосваха, а страстните им погледи според Херта бяха като „искра в купа сено“. Прекарваха дългите есенни нощи затворени в спалнята й, не я напускаха почти до обяд. И ако Блез още не беше заченала, то сигурно не се дължеше на липса на желание.

Заради тази избуяла нова любов те забравиха и семействата си. Един ноемврийски следобед, когато лейди Дороти дойде да поговори с жената на брат си за коледните празненства в Ривърс Едж, тя беше радостно изненадана да чуе, че брат й и съпругата му си „почиват в спалнята на милейди“. С весел смях и деликатността на обигран дипломат, лейди Дороти се оттегли, като остави бележка, че ще се обади на другия ден.

От своя страна, Антъни Уиндам не беше чак толкова радостен и беше озадачен от недоволството, което изпитваше към Блез и Едмънд. Защо трябваше да го дразни, че чичо му и жена му са влюбени един в друг и се стремят да заченат своя наследник? Никога не беше се дразнил от това желание на Едмънд и смяташе, че е само въпрос на време граф Лангфорд да има свой наследник. Той също както Едмънд и Катерина се натъжаваше, когато усилията им всеки път оставаха невъзнаградени. Беше радостен, когато Едмънд се ожени отново, макар че не считаше, че точно Блез е подходящата съпруга, защото мислеше, че графство Лангфорд заслужаваше господарка от по-известен род, а не тази бедняшка издънка от брака между англичанин и ирландка, чиято единствена препоръка бе плодовитостта на майката.

Късно една сутрин той пристигна в конюшните на Ривърс Едж. Бяха празни. Явно конярите бяха извели конете на тренировки. Той слезе от коня си и го поразходи малко, за да изсъхне потта от ездата, и после го поведе да го върже в една от яслите. Когато му донесе малка крина със зърно, за да хапне, той чу откъм хамбара далечен женски смях. Любопитен да разбере коя е, тихо се придвижи да види кои от слугите се забавляват там. Може би щеше сам да получи малко ласки срещу мълчанието си? С жадна усмивка той се насочи към мястото, откъдето се чуваха звуците от любовната игра. Може би е някоя едра мома с големи гърди, помисли весело Антъни.

За своя огромна изненада той видя не двойка слуги, а собствения си чичо, легнал върху полусъблеченото тяло на жена си и добросъвестно полагащ усилия да я задоволи. За секунда той замръзна с поглед, вперен в еротичната гледка. Блез имаше доста дълги крака за дребния си ръст. Беше обута в черни чорапи, хванати с жартиери с розички по средата на белите бедра. Полата й бе вдигната над кръста, а корсажът — широко отворен, разкриваше закръглените й млади гърди със зачервени като череши зърна. Очите й бяха затворени, главата — отметната назад, устата издаваше тихи стонове на очевидно удоволствие. Косата й бе свободно пусната.

— Ах, сладка моя! Ах! — стенеше Едмънд в екстаз.

— О, скъпи, да! Да! Да! — отвръщаше му Блез. Наелектризиран от звука на гласовете им, Антъни едва се съвзе и се измъкна треперещ от обора. За секунда, докато ги гледаше, си беше представил, че е на мястото на Едмънд. Помисли си какво ли би почувствал, ако той сам би проникнал в любвеобилното лоно на Блез. За миг го прободе завист към Едмънд и му се прииска да го отстрани и да заеме неговото място над страстно извиващата се жена.

Изведнъж с ужас осъзна, че желае не друга, а жената на чичо си. Той желаеше Блез за себе си!

Антъни Уиндам стисна страдалчески очи. Дали наистина бе влюбен в Блез, или яркият образ на еротичната сцена по-скоро беше възбудил неговите желания и те случайно са се насочили към съпругата на Едмънд? Не можеше да разбере. „Трябва да се оженя — помисли той отчаяно. — Ако не се оженя и не създам собствено семейство, никога няма да бъда истински щастлив.“ Той несъзнателно се насочи към къщата и влезе.

— Господарят и милейди са на езда — каза домоуправителят. — Скоро ще се върнат, господин Антъни. Ще ги почакате ли?

Той кимна несъзнателно и се насочи към библиотеката, където седна пред камината с весело горящ огън. Камериерът му поднесе чаша с рейнско вино и го остави насаме с мислите му. „Дявол да го вземе! Тя е толкова хубава! Така прелестна!“ Дори и сега споменът го караше да изгаря от страст и той се засрами. Блез беше почтена жена, която не бе дала и най-малък повод да мисли за нея другояче. Тя беше влюбена в мъжа си, който е неговият чичо и най-добрият му приятел. Що за мъж беше той, Тони, щом можеше да пожелае жената на приятеля си? Само мисълта за това го накара да се почувства зле.

Той рязко стана. Трябваше да си иде. Трябваше да си тръгне, преди те да са разбрали, че е идвал. Как би могъл да ги погледне, след като ги е видял в такава поза в обора и след като изпитва подобни чувства? Преди да успее да се скрие, картината отново се появи пред очите му. Видя слънчевия лъч, изпълнен с танцуващи прашинки, който осветяваше разголения й крак. Шумоленето на сламата, стенанията на Едмънд и леките възгласи на удоволствие, излизащи от гърлото на Блез…

— Тони! — Едмънд бе влязъл в библиотеката, без да бъде чут от племенника си. — Господи, как си се замислил, човече! Какво те носи в Ривърс Едж?

За момент Антъни не можа да фокусира погледа си, но когато успя, почувства почти физическа болка, като видя излъчващото щастие лице на чичо си и усети вина от собствените си тъжни мисли.

— Тони? Да не се е случило нещо лошо? — Едмънд беше забелязал състоянието на племенника си.

Антъни бързо се съвзе.

— Не, Едмънд, няма нищо — каза той. — Мама ме изпрати, защото иска да ви покани за моя рожден ден на тридесети. Ще дойдете ли с Блез?

— На тридесети ноември ли? Боже мой, Тони! — извика лордът. — Ами че тогава е и рожденият ден на Блез! Тя ще стане на шестнадесет години. Ако не беше ми напомнил, щях да забравя за това. Умът ми съвсем го няма напоследък! Не, няма да дойдем ние в Ривърсайд. Вие трябва да дойдете тук. Ще направя празнична изненада на жена ми! Какво ли да й подаря? А, знам! Ще изпратя да поканят сестрите й! Нали е чудесна идея? Знам, че много й липсва семейството.

— Ха, това ще е чудесен подарък, Едмънд — тихо отвърна Антъни.

— Пък и ще можеш да поогледаш сестрите й и да решиш дали някоя от тях не би ти подхождала за жена. Вече преминаваш тридесетте, племеннико! Аз съм само с четири години по-голям и имам вече втора жена, а ти още не си се женил — пошегува се Едмънд. — Повярвай ми, Тони, хубавата млада жена е чудно нещо! Никога не съм бил по-щастлив!

— Значи — каза Антъни, като се надяваше, че думите му звучат шеговито, — най-после си победил моминската отбрана. Доста време ти отне, чичо!

— Ах! — въздъхна весело Едмънд. — Но си струваше чакането, племеннико! Катерина, царство й небесно, не се отдаваше с удоволствие, макар че настойчиво се стремеше към зачеване. А Блез е съвсем друго нещо! Не съм виждал друга толкова страстна жена. Това момиче е способно да ме издигне до небесата, Тони! Сега не ми е никак чудно, че лорд Морган е направил цели осем деца. Тези неща се наследяват и сигурно майката е не по-малко страстна от дъщерите. Няма да е зле и ти да вземеш някоя от сестрите на Блез за жена. Ще прекарваш райски нощи, уверявам те!

— Непременно ще помисля по този въпрос — отговори сухо Антъни. — И ще кажа на майка ми за идеята ти да изненадаш леля ми.

Когато Антъни съобщи на майка си за желанието на брат й да изненадат жена му с празненство по случай рождения й ден, тя веднага се съгласи.

— Рожденият ден на Блез е по-важен от твоя — каза тя на изненадания си син. После се усмихна лукаво. — Харесва ми идеята на Едмънд да покани някои от сестрите й. Това ще ни даде възможност да ги огледаме и да видим дали някоя от тях няма да е подходяща за твоя съпруга, Тони.

— Аз не мисля, че Едмънд ще ги покани всичките. Освен това само две или три от тях са на възраст, подходяща за женитба. А минавало ли ти е през ум, мамо, че може никоя от тях да не ми хареса? — закачливо се пошегува Антъни.

— Глупости — извика лейди Уиндам. — Те са много красиви и това е тяхното предимство. Освен това, благодарение на Едмънд имат и прилични зестри, а пък на теб, момчето ми, ти трябва преди всичко една млада и здрава жена. Просто трябва да хванеш онази, която ти хареса повече. Толкова е просто!

— Не, майко, не е така. Аз искам да обичам жена си и тя да ме обича — отговори той.

— По дяволите, Тони! Говориш като оглупяла девственица — скара му се майката. — А пък много добре знам, че не си такъв.

— Ти не обичаш ли баща ми? — попита той.

— Разбира се, че обичам баща ти, но тази обич дойде и се разви след сватбата. Ти знаеш, че аз и Едмънд сме деца от различни майки. Моята, бог да я благослови, беше доста плоска и кокалеста. Такава съм и аз. Дядо ти не беше човек, който да пилее безразсъдно златото си. Той бързо разбра, че каквато и голяма зестра да ми даде, няма да може да ме омъжи за кой знае колко велик аристократ. От друга страна, наследникът на по-малкия му брат ме искаше заради значителната все пак зестра. И така аз бях омъжена за баща ти, който е мил и добър човек и когото аз заобичах с течение на годините. Един брак, Тони, може да се направи успешен, ако избереш момиче от добро семейство, с което да можеш да се разбираш, след това ти сам ще изградиш щастието си. Какви са тези глупости, които ми говориш за „любов“? Любовта сама идва, щом я искаш, но тя идва след брака, а не преди него!

Той престана да спори. Как би могъл да обясни на майка си, че вече е влюбен? При това влюбен в жената на Едмънд. Пък и дали наистина е влюбен? Може би майка му все пак е права. Пък и между Едмънд и Блез се беше случило точно така. Трябваше да не ходи в Ривърс Едж до тридесети, за да поохладнеят чувствата му. А после с трезвен ум ще отиде на рождения ден на Блез, готов да може да избере някоя от сестрите й за своя жена.

След десетина дни, когато пристигна заедно с родителите си в Ривърс Едж, той с изненада установи, че освен него на празника бяха поканени и други мъже, търсещи съпруги. Оуен Фицхю, граф Маруд, вече беше там. Там беше и лорд Никълъс Кингсли от Къркуд. Блис, Блайт и Дилайт вече бяха пристигнали за изненада на сестра си.

Като ги видя, лейди Дороти промърмори одобрително под носа си:

— Такова красиво трио гълъбици май не съм виждала досега. — Тя се обърна към мъжа си и сина си. — Всяка една е подходяща, момчето ми, но ще е добре бързо да се решиш. Ник Кингсли и Оуен Фицхю няма да стоят с вързани ръце. Те и двамата си търсят съпруги, поне аз така знам.

— А ти коя би предпочела, мамо? — закачи я той.

— Ако става дума за деца, колкото е по-голяма, толкова по-добре — отговори тя, без да се засегне от закачката.

Съпругът й се засмя.

— Той може да няма избор, любов моя — каза лорд Ричард. — Я виж как горкият Маруд и Кингсли вече са поразени от близначките. Лорд Морган скоро ще установи, че дъщерите му не достигат при този наплив.

Лорд Уиндам от Ривърсайд беше наблюдателен човек. Като се вгледа в картината, жена му с тревога отбеляза, че е прав. Блис Морган явно бе хвърлила око на Оуен Фицхю и вече флиртуваше с него. Граф Маруд, който всъщност прекарваше по-голяма част от времето си в кралския двор, беше очарован, макар че нейната невинност беше очевидна.

Близначката й изглеждаше по-срамежлива, но това пък явно привличаше Никълъс Кингсли, който я гледаше като омагьосан и се въртеше около нея като пеперуда около свещ.

— Доро! Ричард! Племеннико! Добре дошли на празника по случай рождения ден на жена ми — каза Едмънд Уиндам и пристъпи към тях заедно с Блез. И двамата бяха усмихнати, а Антъни усети моментна болка в гърдите си.

Блез се поклони мило пред мъжете, а после хвана ръката на зълва си и я дръпна настрани.

— Ела да те запозная със сестрите си, Доро! Едмънд ги е довел в Ривърс Едж, за да ме изненада. Това е най-хубавият подарък за мен!

— Сигурно ти е подарил и нещо друго — закачливо светнаха очите на по-възрастната дама.

— О, да! Милорд е най-щедрият между съпрузите. Довечера ще ти покажа подаръка. Сапфири, Доро! Най-красивата огърлица и обеци със сапфири, с лек нюанс на виолетово в цвета им. Едмънд казва, че били с цвета на очите ми.

— Брат ми е станал поет напоследък — пошегува се лейди Дороти.

За нейно учудване брат й се изчерви от думите.

— Не се подигравай, Доро — замоли я той. — Не мога да скрия, че съм влюбен в това съкровище.

Дороти Уиндам леко потупа брат си по бузата.

— Ти заслужаваш щастието си, скъпи — успя да каже тя тихо, преди да бъде дръпната пак от Блез, която бързаше да я запознае със сестрите си.

По-възрастната лейди Уиндам хареса и трите. Близначките, току-що навършили петнадесет години, бяха омайни красавици. Макар и еднакви на външен вид, тя веднага намери начин да ги различи една от друга и те бяха много доволни. Бъбривата Блис изпъкваше пред срамежливата си сестра Блайт. „Няма да е лесна тази“ — помисли лейди Дороти, доволна, че тя вече е хвърлила око на Оуен Фицхю, защото Блис явно не би била по вкуса на Антъни. Другата пък беше твърде боязливо същество за нейния Тони. Щеше да му омръзне бързо-бързо.

Погледът й се насочи към третото момиче.

— А кое е това красиво същество, Блез? — попита тя с широка усмивка.

— Това е Дилайт — засмя се и Блез. — Тя е четвъртата дъщеря на родителите ми.

Лейди Дороти открито заразглежда Дилайт и установи, че тя също е много красива с тъмнокестенявите си къдрици и тъмносини очи.

— Колко голяма си, детето ми? — попита я тя.

— На седми юли ще стана на четиринадесет — дойде откритият отговор. — Скоро ще бъда жена и ще мога да се омъжа.

— Дилайт! — извикаха скандализирани сестрите.

— Сладката ми душица! — засмя се лейди Дороти. — Ти си много откровено дете.

— Аз мисля, че господин Антъни е най-красивият мъж на света — въздъхна Дилайт.

— Наистина ли? — пак се засмя майка му. — Е, добре, ще ти кажа една тайна, Дилайт. Аз също мисля, че Антъни е най-красивият на света. Изобщо не прилича на мен, слава богу. Той целият се е метнал на Уиндамови.

— Ами защо тогава още не се е оженил? — продължи да разпитва Дилайт за отчаяние на сестрите си.

— Защото още не е намерил подходящо момиче — беше отговорът.

— Дилайт, лявата ти буза е изцапана, а косата ти се е разрошила. Отиди да се оправиш — нареди Блез. — Мама би се сърдила много, ако не се представиш добре.

С лек поклон към сестра си и лейди Дороти малката побърза да излезе.

— Не бива да й се сърдиш — каза Блез. — Тя за пръв път излиза от къщи, пък и винаги е говорила всичко, което й минава през ума.

— Доста неприятен навик — натърти Блис, а лейди Дороти веднага реши, че Блис Морган наистина би била твърде неподходяща за нейна снаха.

— Дилайт не искаше да ви обиди, мадам — намеси се Блайт. — Аз мисля, че тя храни тайни чувства към лорд Антъни. И понеже скоро ще стане и жена, като всички момичета на тази възраст е склонна към романтика.

— Аз намирам, че тя е очарователно дете, също като теб, моето момиче — отговори лейди Дороти, без да обръща повече внимание на Блис.

Тази вечер лейди Дороти можеше да наблюдава с интерес как се разбъркваха нещата при сватосването. На прекрасния празник в Ривърс Едж бяха дошли всички благородници от околността. Повечето млади неженени мъже се въртяха около сестрите Морган, чието прелестно облекло подчертаваше още повече красотата им.

Блез беше облечена във виолетова рокля от тежко кадифе с богата бродерия. Квадратно изрязаното деколте откриваше прекрасните й закръглени гърди. Широките ръкави бяха обшити със злато и перли. Тя носеше подаръка от Едмънд — огърлица и обеци от виолетово-сини сапфири, обградени с богат златен обков. Лейди Дороти с удоволствие забеляза, че въпреки вниманието на всички, очите на Блез бяха непрекъснато обърнати към съпруга й, а той при всяка възможност я докосваше с любов.

Близначките бяха облечени в рокли от тъмносиньо кадифе, чиито малко по-светли фусти бяха бродирани със сребро и перли. Когато ги поканиха на гости в Ривърс Едж, им бяха казали, че там ги очакват нови тоалети и не е необходимо да носят нищо със себе си. И в най-вълшебните си сънища те не бяха виждали такъв лукс и блясък, какъвто им предостави Едмънд Уиндам. Красивите руси коси на Блис и Блайт бяха украсени със сребристи панделки, обшити с перли и розов планински кристал.

Що се отнася до Дилайт Морган, тя едва сдържаше възбудата си, като видя роклята от виненочервено кадифе, чиято фуста от червена коприна беше избродирана с черни цветя. Гъстата й коса се поддържаше от кадифени панделки, а на шията и ушите й блестяха първокласни гранати. И макар че близначките й се подиграваха, че няма бюст, тя беше толкова щастлива, че изобщо не им обърна внимание. Сините й очи не се отделяха от Антъни Уиндам, макар че той не го забелязваше, нито пък можеше да чуе безгласните й невинни молитви към Светата майка да й помогне той да й обърне внимание. За съжаление, смяташе я просто за едно очарователно дете.

След като официалната вечеря привърши, масите в голямата зала бяха отстранени и започнаха танци. Другите мъже изведнъж се намериха отстранени от близначките, които просто бяха окупирани от Фицхю и Кингсли. Скоро обаче, развеселени от разговорите и напитките, те дори и не забелязаха, че Блис и Блайт ги няма сред тях. Блайт, хванала под ръка лорд Кингсли, се разхождаше в картинната галерия на Ривърс Едж. Никой не чуваше тихия им разговор и ако някой се появеше, щеше да забележи откритото възхищение, с което Никълъс Кингсли я гледаше. Самата Блайт май не беше разочарована от вида на придружителя си, защото слушаше с интерес и попиваше всяка негова дума.

Блис пък от своя страна се намираше в една скътана ниша в голямата зала, където достигаше веселият шум на празненството, но нито тя, нито придружителят й можеха да бъдат видени от другите. Оуен Фицхю се беше надвесил над нея и красивото му лице изглеждаше замислено. Той й се усмихна, но като го погледна, Блис трепна.

— Е, котенце, ето ни насаме — каза тихо граф Маруд.

— Да, сър, а защо сме тук — смело запита тя.

— За да мога да те целуна, сладко коте. Ти имаш най-очарователната устица и съм сигурен, че не чуваш това за пръв път — отговори той.

— Не сър, не съм го чувала — каза Блис. — Аз и моите сестри водим доста самотен и затворен живот, в Ашби. — Погледът й беше спокоен, но сърцето се блъскаше развълнувано в гърдите й. Значи това значеше да флиртуваш!

— Никога ли не си била ухажвана? — попита той с недоверчив поглед.

— А вие ухажвате ли ме, сър? — изненадано го погледна тя със сапфиреносините си очи.

Той се подпря с ръка на каменната стена и се надвеси над нея.

— Може би. Ще ми дадеш ли сега целувчица, котенце?

Но Блис успя да се изплъзне.

— Сър! — проговори тя обидено. — Родителите ми не биха одобрили държание като вашето. Моите целувки са предназначени за онзи, за когото ще се омъжа, а не за всеки, който ги поиска! Освободете ме веднага!

— Да не би да искаш да кажеш, че никога не си била целувана, госпожице Морган? — Тъмните му очи разглеждаха красивото й лице и търсеха истината. — Тя беше най-възхитителното същество, което бе виждал, и макар да не го признаваше още, му се искаше да я има. Щеше да отдаде живота си, за да я предпази от ухажванията на всеки друг. И макар че красавица като Блис Морган можеше да му създаде доста неприятности, той бе готов да ги посрещне, но да не допусне до нея друг мъж.

— Да, господин графе — отговори скромно, но с победоносен тон Блис. — Никога не ме е целувал друг мъж, освен баща ми. Вие искате моите целувки — така ли? И на каква цена, моля? — Жертвата премина в настъпление.

Но все пак не беше толкова лесно да се сложи натясно Оуен Фицхю, макар и обзет от желание.

— Ще трябва да оценя прелестите ви, госпожице Морган.

— Веднъж отнета, невинността не се възвръща — възрази тя. — Да не мислите, че съм такава глупачка, че да пропилея за нищо най-голямото си богатство?

— Но аз не искам твоята девственост, котенце, искам само целувка — подигра се той.

— Моята първа целувка, обаче! — горделиво отвърна Блис, изчервена от грубите думи.

— Първата целувка е много сладка заради невинността си и е награда за онзи, който я получи — продължи да настоява той. — Но обикновено момичетата целуват съвсем по детски, когато им е за пръв път, а това е все едно да се целуваш със скумрия.

— Ох! — И тонът, и погледът на Блис изразяваха обида и тя ядосано плесна Оуен Фицхю.

Той точно това чакаше. Хвана китките й здраво и като я притисна до стената, не й позволи повече да помръдне. Така хваната, тя му даде първата целувка, а той изпъшка от удоволствие.

— А сега, котенце — прошепна той, — след като направихме първата стъпка, аз ще те науча да се целуваш истински. И ще е най-добре наистина да се научиш да ми доставяш удоволствие, Блис, защото отсега трябва да знаеш, че докато аз дишам, никога няма да целунеш друг мъж!

Блис усети как я изпълва огромна радост. Никога не беше предполагала, че чувствата са толкова възхитително нещо. Още в първия миг, когато той я бе погледнал днес, тя бе разбрала, че това е мъжът на мечтите й, и сега с пресъхнало гърло се обърна към него:

— Научи ме! — каза само тези две думи, но вложи в тях цялата си страст.

Но преди той да се наведе, един глас ги прекъсна.

— Не мога да позволя да компрометираш младата ми роднина, Оуен — каза Едмънд Уиндам.

Граф Маруд освободи Блис и се обърна.

— Имам намерение да придружа Блис до тях, за да поискам ръката от баща й, Едмънд.

Граф Лангфорд поклати глава.

— Значи ще си имаш компания, защото Ник Кингсли май е омагьосан от Блайт и сподели същите намерения.

— О, колко е прекрасно! — извика Блис и плесна весело с ръце. — Толкова ми се искаше заедно с Блайт да намеря щастието! Не исках да я оставям, но сега тя също ще се омъжи! О, ела, милорд! Бързо! Искам първа да честитя на сестра си! — Тя го хвана за ръка и го задърпа нетърпеливо към залата. — Блайт също ще иска първа да ни пожелае щастие — продължи тя, а Едмънд весело се засмя след двамата.

— Дали това не означава онова, за което си мисля? — Дороти Уиндам застана до брат си. — Маруд иска ръката й, така ли?

— Аха — отговори той. — А Кингсли си е харесал Блайт.

— Дявол го взел — изруга Дороти Уиндам. — Аз пък се надявах на някоя от тях за Тони.

— Никоя не би подхождала на Тони — отговори брат й.

Тя кимна.

— Прав си, но се надявам, че все някоя от сестрите на Блез ще му хареса. Предполагам, че може да е Дилайт.

— Дилайт е още дете, Доро! — възкликна графът.

— Тя сама каза, че скоро ще стане жена. Мога ли да не й вярвам? Освен това тя обожава Тони, което е добре.

— Каквото и да казва Дилайт, тя още не е жена. Детето няма бюст, Доро, и е много малко. Ако беше жена, щеше да е по-висока и да има закръглени гърди. Тя скоро ще бъде, но още не е узряла за женитба. Боя се, че Тони ще трябва да си потърси жена другаде.

— Всички подходящи момичета наоколо или са женени, или сгодени, или още малки — възрази сестра му. — Няма дори подходяща вдовица! Липсата на интерес у Тони към брака досега му пречи, когато вече е дошло времето. Не знам какво да правим, Едмънд. Дали да не го изпратим в кралския двор да си потърси съпруга?

— Точно сега кралският двор не е подходящо място да се намери почтена съпруга, но може би някой там има сестра или дъщеря, за които да търси съпруг. Добре, Доро. Изпрати го в кралския двор, но след Дванадесетата нощ. Бог знае, че тук той няма да може да си намери съпруга засега.

Шеста глава

На следващия ден сестрите на Блез си тръгнаха към дома радостни и готови за завръщането си в Ривърс Едж преди Коледа, когато щяха да дойдат с цялото семейство. Блис и Блайт светеха от щастие и въпреки студеното време яздеха гордо до бъдещите си съпрузи. В каретата Дилайт се беше сгушила мрачно. Никога през живота си не беше се чувствала по-унила. Блез беше блестяща и щастлива в брака си. Близначките, намерили любов от пръв поглед. Дилайт знаеше, че баща им с удоволствие ще одобри и лорд Кингсли, и граф Маруд. Още през пролетта и двете сватби щяха да бъдат отпразнувани в Ашби.

Дилайт въздъхна и вълна от самосъжаление я заля. През юни тя щеше да навърши четиринадесет години и всъщност си беше вече жена. И тя като сестрите си беше готова за женитба. Защо никой не искаше да го забележи? Защо Антъни Уиндам не го виждаше? Тя знаеше, че майка му я хареса, и освен това лейди Дороти искаше синът й да се ожени. Защо тази мила жена не съзна, че Дилайт Морган е точно най-добрият избор за Антъни Уиндам?

Сълзите течаха по хубавото лице на Дилайт и тя беше доволна, че Блис и Блайт не са в каретата. Колко ли щяха да й се подиграват. Само зет й Едмънд разбра колко дълбоки са чувствата й към Антъни. Снощи той я бе сложил на коленете си, когато разбра колко е обезверена, и й беше казал, че онзи мъж, който някога се ожени за нея, ще бъде най-щастливият. После й беше казал, че след Дванадесетата нощ Тони ще отиде в кралския двор, за да си търси съпруга. Когато тя се бе разплакала, скрила лице в кадифето на жакета му, той я бе успокоил с думите, че Тони не я заслужава… Но не беше така!

Тя заплака още по-силно при този спомен, но скоро усети, че плаче и от страх. Болеше я глава. Повдигаше й се, а коремът я болеше ужасно. Сви се на кълбо и се опита да заспи. Когато пристигнаха в Ашби, всички много се разтревожиха от състоянието й. Новината за предстоящите сватби на близначките остана в сянка и тя тайничко се зарадва. Майка й бързо я заведе при старата Ада, която, след като я съблече, откри причината за прилошаването на Дилайт.

— Гледай, гледай, милейди! Гледай! Нали ти казах, че Дилайт скоро ще стане жена? Ето го и първото й неразположение! Аз никога не греша! — извика доволна възрастната жена. Тя съблече окървавеното бельо на момичето и го подаде на слугинята. — Бързо занеси това в пералнята, Маб!

При този обрат на събитията Дилайт едва не заподскача от радост. Изведнъж се почувства добре. Сега вече не можеха да казват, че е малка за женитба и на Коледа щеше да използва случая да очарова Антъни Уиндам. Тя стоеше тихо, докато старата Ада я изкъпа, а майка й и обясни как трябва да се пази жената, когато е в такова състояние. Дадоха й да хапне и да пийне сладко топло вино и я сложиха да легне в леглото с топла тухла до краката. Дилайт се унесе, в сладка дрямка.

На единадесети декември цялото семейство Морган заедно с няколко от слугите се отправи към Ривърс Едж.

— Надявам се, че няма да ги притесним — заколеба се лейди Морган, която нямаше представа колко е голям домът на най-голямата й дъщеря. — Струва ми се, че ще има ужасно много народ, особено след като Блис и Блайт вече са сгодени и годениците им също ще бъдат там. Майката на лорд Кингсли също е поканена. Надявам се, че тя ще хареса Блайт.

— Сигурен съм — отговори лорд Роберт, — че Блез знае какво прави. Ако нямаше място, тя нямаше да ни покани всички. А пък що се отнася до старата лейди Кингсли, аз съм сигурна, че тя ще обикне Блайт така, както и ние всички я обичаме.

Но Розмари Морган продължи да се притеснява, докато най-после пред очите им се откри Ривърс Едж и тя зяпна изненадана.

— Ама това е дворец! — възкликна тя и макар че никога не беше виждала дворец, беше сигурна, че няма нищо по-величествено от тази къща.

— Не, това е просто голяма къща — отговори съпругът й със сигурност, каквато всъщност не чувстваше. Той бе виждал много повече неща в живота, отколкото жена си, но никога нямаше да си признае, че е изненадан от великолепната къща, която бе станала дом за дъщеря му.

Каретите, които возеха лорд Морган, семейството и прислугата се спуснаха по пътя към обширния парк пред Ривърс Едж. Щом излязоха от колите, те бяха топло посрещнати от Блез и Едмънд, които изтичаха навън, щом чуха шума от пристигането им. Бързо ги въведоха вътре, където всички камини бяха запалени, за да се затоплят помещенията.

— Поканили сме само най-близките — извини се Едмънд. — Надявам се, че няма да се отегчиш, майко.

— Не, милорд, аз обичам, когато семействата се събират за празниците — каза Розмари Морган, която бързо преброи повече от двадесет души гости без слугите.

Блез не беше украсила къщата, защото изчака сестрите си, за да го направят заедно. На другата сутрин, щом мъжете отидоха на първия коледен лов, те се втурнаха да нарежат зеленина за украсата. Когато вечерта мъжете се върнаха, неуспели в лова, те видяха, че жените бяха оползотворили деня добре. Ривърс Едж беше украсена със зеленина и гирлянди, с коледни свещи и звезди навсякъде, където можеха да се сложат.

Антъни Уиндам бе единодушно избран за церемониалмайстор на тържествата и той веднага разпореди игра на „сляпа баба“. Едмънд окуражи и Блез да участва. Тя с голямо удоволствие се включи в играта и скоро бе увлечена от нея, както и останалите гости. Дилайт нарочно се остави да бъде хваната от Антъни и когато той попита каква награда ще му даде, тя смело каза:

— Целувка!

Като позна жертвата си и по ръста, и по гласа, Тони съвсем навреме леко извърна глава и за свое разочарование Дилайт го докосна с устни по бузата, а не както й се искаше. Но преди да успее да протестира, самата тя вече беше със завързани очи.

На двадесет и първи декември, денят на свети Тома, те организираха тържество за децата от деветте села в голямата зала на Ривърс Едж.

Така пееха децата за своите господар, господарка и техните гости. На всяко дете беше дадена по една сребърна монета и лорд Роберт и жена му се възхитиха на великодушието на зет си.

На двадесет и трети декември ловните усилия на мъжете най-после бяха възнаградени и те се върнаха с огромен елен, завързан на пръти. Малкият Гавин Морган, вече почти на шест години, яздеше гордо най-отпред и надуваше ловния си рог. Той за пръв път участваше наравно с големите и не беше спал от възбуда предната нощ.

На двадесет и четвърти декември в голямата зала бе донесен огромен коледен пън и с усилията на всички го положиха в голямата камина.

Блез, като домакиня, трябваше да го запали. Според традицията това се извършваше с останал от предишната Коледа въглен, който цяла година се пазеше под леглото на господарката на дома. Но тъй като Едмънд не беше празнувал миналата Коледа поради смъртта на жена си, сега донесе на Блез последния въглен, запазен от Катерина Уиндам. Когато тя хвърли запаления вече въглен в камината, очите им се срещнаха и тя усети, че с извършването на това просто действие сега наистина вече е съпруга на Едмънд и графиня Лангфорд. Нека Бог благослови добрата душа на Катерина, която от днес вече е само един спомен.

Последваха много песни, смях и наздравици за щастлива Коледа. От галерията се чуваше музика. Сервираха коледните кейкове заедно с подсладена пшеница, варена в мляко и посипана с много захар.

Малко преди полунощ всички се отправиха към църквата „Свети Михаил“ и пристигнаха точно когато всички камбани в Англия весело отзвъняваха Коледа. Камбаните отбелязваха не само Рождеството Христово, но и твърдата вяра на целия християнски свят за победа над злото. Графът, семейството и гостите влязоха в църквата да присъстват на тържествената литургия.

Нощта беше тъмна и тиха. Звездите светеха така ярко, както през онази първа нощ, когато се е родил Христос. Църковният хор пееше и чистите гласове се издигаха към звездите.

В църквата беше препълнено. Всички, от най-големите до най-малките от селата и именията, бяха дошли да споделят коледната литургия с графа и красивата графиня. Блез не беше вярвала, че може да бъде толкова щастлива както сега, хванала съпруга си за ръка и обградена с любимото си семейство. Още само едно нещо не й достигаше за пълно щастие. Дете. „Следващата година — помоли се тя. — Нека догодина бъда тук с детето си, господи!“

Когато се върнаха вкъщи, след като се увери, че всичките гости са удобно настанени, тя се оттегли в стаите си.

— Изпратих Херта да си легне — каза тя на Едмънд. — Сега ти трябва да ми бъдеш камериерка, милорд.

— Много ще ми бъде приятно, сладка моя — каза той и започна да разкопчава роклята й. Отстрани богато избродирания корсаж и плъзна ръце по закръглените й гърди. Леко погали зърната и усети как те настръхнаха веднага от допира. Това го възбуди неимоверно и той я зацелува по врата и раменете.

— Хмм — промърмори Блез и изви гръб към него. Притисна се към бедрата му и усети силната му възбуда. Това я накара да се засмее.

— Вълшебница! — изпъшка той, а тя продължи да го изкушава с движенията си.

Блез се засмя хрипкаво и се извърна към него, като остави фустите си да паднат надолу. Измъкна се от тях и съблече през глава дългата си долна риза. Остана само по чорапи и обувки.

— Хайде сър, нощницата! — закачи го тя. Тъмните очи на Едмънд Уиндам пламнаха с откровено желание при вида на красивата му съпруга. С бързи движения той хвърли облеклото си, хвана Блез за ръката и я дръпна към леглото.

— Обувките! — запротестира шеговито тя. Той свали обувките й, плъзна чорапите по краката й и ги хвърли настрани.

— Няма да чакам нито миг — каза той. — Ти си така възбуждаща, че никой смъртен не може да ти устои.

— Готова съм за теб, страстен господарю — прошепна тя и привлече лицето му към себе си да го целуне.

Той отвърна на целувката с въздишка на отчаяние и облекчение и веднага проникна в любвеобилното й лоно, готова да го приеме и приласкае.

Блез почувства трепета на желанието му, изпълнена с удоволствието, което винаги изпитваше от този акт. Дали не беше грях, че винаги толкова го желаеше? Така ли беше и при другите мъже и жени? Тя се срамуваше да попита майка си, пък и мислеше, че не би трябвало да й задава такъв въпрос. Щеше да се радва, когато Блис и Блайт се омъжат, и се надяваше, че с тях ще може да сподели на глас своите усещания.

— О! — извика тя тихо, когато достигна първия си оргазъм. — О-о! — обгръщаха я вълните му. Тя се прилепи към мъжа си. — О, Едмънд — въздишаше тя и вълните на щастието я издигаха към небесата. Как беше възможно всеки път да е така приятно!

Графът също достигна върха на своята страст и с въздишка се освободи в нея, преди да падне изтощен.

— Велики небеса, колко те обичам! — прошепна той в ухото й.

„От такава любов не може да не бъде заченато дете“ — помисли тя в полусън, когато графът я прегърна в унеса си. — Следващата Коледа! До следващата Коледа ние ще имаме син, сигурна съм!

Коледният обяд бе сервиран по-късно следобед на следващия ден и лейди Морган за пореден път бе очарована от великолепието на кухнята на дъщеря си. Разнообразните рибни ястия бяха рядко удоволствие, на което тя се отдаде без задръжки. Мъжете се наслаждаваха на стридите и се шегуваха с дамите относно тяхното положително въздействие върху потентността.

Бяха поднесени огромни блюда с тънко нарязана пушена сьомга, залята със сос, морски раци, риби, сварени с вино и подправки. Имаше и пъстърви от реките на имението, изпечени и гарнирани с лимонови резени. Сестрите на Блез пък бяха очаровани от екзотичните плодове, каквито не бяха вкусвали досега.

Между първите ястия беше сервирано и тънко нарязано говеждо печено със сушени сини сливи — традиционно коледно ястие.

Като второ ястие донесоха прясно изпеченото еленово месо — от дивеча, който бяха донесли мъжете след коледния лов. То бе богато украсено със салати и тънко нарязани парчета шунка, залети с чеснов сос с розмарин. Имаше и лебед, и фазан, и паун, изпечени и украсени със собствените им пера. Купи с лимонов сос блестяха навсякъде по масата. Поднасяха се и зайци, и гъски, и гълъби, и пилета, изпечени до златисто.

Най-важният момент на коледния обяд беше поднасянето на свинската глава, изпечена и украсена празнично. Обикновено това блюдо се поднасяше от най-младия син на господаря, но тъй като Едмънд още нямаше наследник, честта се падна на Гавин Морган. За малкия Гавин беше доста трудно да носи огромното златно блюдо, затова то бе поставено върху специална количка, която той буташе, докато всички гости изправени запяха специалния поздрав.

— Това е най-прекрасната Коледа в живота ми — тихо каза Блез на съпруга си.

— Така е и за мен, защото си моя съпруга — отговори й той с поглед, изпълнен с любов.

Слугите прибраха от масата блюдата и поднесоха сладкиши и плодове. Поднесоха и сладко вино. Най-младите членове на семейството оцениха особено високо марципана, излят в различни форми на цветя, животни и звезди и украсен с оцветена захар.

Пристигна група мимове. Това бяха хора от селата на графството. Най-напред те се извиниха, че не са дошли в навечерието на Коледа, но се оказало, че си пийнали повечко и се забавили, след което трябвало да идат на литургията.

Преди още Едмънд Уиндам да ги увери, че не се сърди, съпругата му заговори:

— Няма нужда да съжалявате, добри хора. Вашето идване на този ден ни радва и придава още по-голяма празничност. Покажете представлението си и нека Бог ви благослови!

Маскираните лица веднага светнаха в усмивки.

— Бог да благослови вас, уважаема лейди, и да ви дари с прекрасен син за следващата Коледа! — извикаха те в хор.

Лицата им бяха маскирани, защото такава беше традицията и макар някой да ги познаеше се правеше, че не е така.

После мимовете изиграха традиционната пиеса за свети Георги — патронът на Англия, за турския рицар и дракона, когото той е победил.

Всички бяха очаровани от добрата им игра, даже по-малките деца запищяха от страх, когато видяха битката на свети Георги с дракона.

Когато приключиха, в залата гръмнаха ръкопляскания и поздравления. Артистите бяха наградени с цяла торбичка сребърни монети и поканени в кухнята да се нахранят.

Празненствата продължиха през всичките дванадесет дни на Коледа. В навечерието на Нова година имаше фойерверки по всички околни хълмове, докато камбаните възвестяваха настъпването на новата 1522 година. На сутринта всички си разменяха новогодишните подаръци.

Едмънд изненада Блез с красива пелерина от кафяво кадифе, подплатена със заешки кожи и с огромен топаз, обграден със злато, за закопчаване. Блез пък изненада съпруга си с един великолепен сив жребец, отгледан от един от съседите им за разплод.

— Как, за бога… — започна той, а тя се засмя.

— Доро ми помогна да го уредя — отговори на незададения въпрос.

Останалите подаръци, които бяха приготвили заедно за семейството, бяха също прекрасни, но новогодишният подарък на Блайт Морган за бъдещата й свекърва беше най-голямото събитие на деня. Лейди Мери Кингсли беше благочестива и набожна вдовица, отдала се на Бога. С разрешението на църквата тя бе основала малък манастир, където заедно с дванадесет монахини се грижеха за благочестиви дела. Блайт бе използвала двете седмици, за да изработи великолепна покривка за олтара на манастира.

— Скъпо дете! — Приятното и мило лице на лейди Мери светна. — Не би могла да си представиш колко ме трогна с твоя подарък. Бог сигурно е чул молитвите ми, като позволи на моя син да те намери. Бъди благословена, скъпа Блайт!

— Нали ти казах? — прошепна лорд Роберт на жена си. — Може ли някой да не обикне Блайт?

Розмари Морган кимна радостно, но веднага отвърна.

— Добре, че лорд Фицхю няма никакъв близък роднина, който да одобрява или не Блис. Защото с нейния остър език нищо не може да се знае предварително. Надявам се да не отблъсне годеника си още преди сватбата.

Роберт Морган се засмя. Жена му беше абсолютно права в оценките си, но като наблюдаваше дъщеря си и лорд Маруд, можеше да прецени, че той е така омаян от нея, че биха могли да го отделят само ако го убият. Лорд Морган беше доволен от онова, което виждаше. Блис сигурно щеше да се чувства като в свои води в кралския двор, защото, за разлика от Блайт, тя не беше чак толкова привързана към тихия живот на село.

После погледна Блез. Никога не беше я виждал толкова очевидно доволна. Явно беше, че е влюбена в мъжа си, но той също не сваляше очи от нея. Беше се опасявал, че чувствата към първата му жена биха направили от Блез само инструмент за раждане на наследник. Явно не беше така и той се успокои от угризенията, че е омъжил дъщеря си за човек, когото тя никога не е виждала. Всичко се нареждаше дори по-добре, отколкото бе мечтал. Блез беше щастлива, а следващите му две дъщери вече си бяха намерили съпрузи от изключително добри семейства. В такъв момент Роберт Морган не можеше да не се чувства безкрайно доволен. Той пое ръката на жена си и й се усмихна.

Дванадесетте дни на Коледа завършиха с дванадесетата нощ на пети януари. Тази вечер бе и последното празненство, след което не биваше да се яде блажно до Сретение господне. Всички бяха обхванати от неудържима веселост. В последните часове на управлението си като церемониалмайстор Антъни Уиндам обяви игра на „бъз“. Пръв „лежеше“ лорд Кингсли. Блайт завърза внимателно очите му и го накара да се закълне, че няма да поглежда. Той се наведе и подложи ръце. Много викаха и се въртяха около него, докато получи първия удар.

— Познай! Познай! — завикаха всички и затанцуваха наоколо.

— Оуен, ти беше! — каза лорд Кингсли.

— Проклятие! Как позна? — изръмжа Оуен Фицхю и даде да му завържат очите.

— По пръстена ти. Усетих, като ме удари — отговори Ник.

Оуен остана със завързани очи и подложи ръце. Почти веднага някой го удари.

— Блис! — извика той, защото ръката бе малка и явно женска.

— Не, милорд, не бях аз — засмя се Блис. — Ако те бях ударила аз, ти никога нямаше да се усъмниш в това, кой те е шамаросал!

— Тогава Блез!

— Не, милорд — дойде отговорът. — Не бях аз!

— Три грешни отговора и повтаряме играта — чу се гласът на Тони.

Ръцете бяха определено женски. Той отново премисли кои бяха участвали в играта. Всъщност — всички сестри. Не можеше да познае. Сигурно не беше Блайт — щеше да му е лесно да я познае.

— Дилайт! — каза той. — Трябва да е била Дилайт.

— Не! — отвърна му хор от гласове. Той свали кърпата от очите си.

— Добре де, кой беше? — попита.

— Ние, милорд Оуен — в един глас извикаха Ларки и Линет с хитри усмивки. — И двете те ударихме заедно.

— Наказание, наказание! — завикаха всички. — Той трябва да получи наказание!

Антъни Уиндам кимна в съгласие и се замисли какво наказание да измисли. Скоро дяволита усмивка замести замисленото му изражение.

— Наказанието му е, че аз ще целуна госпожица Блис!

— Не! — извика яростно граф Маруд и лицето му стана яркочервено. — Не е честно!

— Наказанието, наказанието! — завикаха отново другите.

— Аз нямам ли думата за мнение? — попита Блис, която тази вечер изглеждаше особено красива в ябълковозелената си рокля.

— И какво е твоето мнение, госпожице Блис? — отвърна церемониалмайсторът.

— Аз мисля, че трябва да изпълня наказанието на моя годеник, който много често ми казва, че неговите целувки били най-прекрасни на света. Как мога да разбера дали казва истината, ако няма как да направя сравнение? — Сините й очи блеснаха дяволито.

Преди Оуен Фицхю да успее да протестира, Антъни Уиндам хвана Блис Морган и я целуна с голямо усърдие. Когато я пусна, тя се изчерви.

— Сега — засмя се Тони — вече можеш да сравняваш, но аз съм твърде учтив, за да те накарам да кажеш кой от нас ти харесва повече.

— Защо, естествено, че милорд Оуен — отговори веднага Блис. — От твоята целувка не ми изтръпнаха пръстите на краката, както когато той ме целува.

С доволна усмивка граф Маруд обгърна кръста на годеницата си.

— Ако си добро момче, Тони, някой ден ще ти разкрия тайната на моята целувка — пошегува се той весело.

Играта продължи сред общо веселие. Последваха танци, а после игра на стражари и апаши. Празненството бе започнало рано след обяд и към залез-слънце граф и графиня Лангфорд придружиха гостите си в градината, където сервираха горещ грог и имаше фойерверки. После поляха дърветата с вино за плодородие, а присъстващите запяха:

Когато празникът приключи, слънцето бе залязло и първите звезди блеснаха ярко върху зимното небе.

Сервираха лека вечеря, а след това имаше отново музика и танци. Младите гости играха на още много игри, но сега бяха по-малко. Кой знае защо, няколко двойки от гостите се бяха скрили някъде.

За свое огромно удоволствие Дилайт успя да танцува на два пъти с Антъни, но той явно не я приемаше твърде насериозно и тя разочарована се чудеше какво да прави. Как да му каже, че вече е жена, без това да прозвучи глупаво? Защото тя беше сигурна, че той не обича глупави жени. Не виждаше ли той промяната у нея? Дори и Блис беше признала, че Дилайт вече има бюст…

Най-после се появи старата Ада и прибра децата да спят. Скоро след това и другите гости се заоттегляха към спалните си, тъй като утре рано щяха да напуснат Ривърс Едж.

Скрити в една ниша, Блис Морган и Оуен Фицхю разговаряха.

— Не виждам защо трябва да се връщаш в кралския двор сега, Оуен — настояваше мило тя.

— Защото за да постигне успех там, на Антъни му трябва протекция. За да постигне някой успех, трябва кралят да му обърне внимание, както на мен, но за да стане това, трябва някой да помогне. — Той се засмя. — Е, не е чак толкова сложно, колкото ти се струва.

— Разбирам обяснението ти, но не съм съгласна — отговори намусена Блис. — Защо трябва да отидеш сега? Не може ли Антъни да почака? Нали и досега си е живял не толкова зле и без да ходи в кралския двор?

— Блис, бъди търпелива. Щом започнат великите пости, всички празненства в кралския двор замират чак до Великден. Да не искаш Тони да загуби следващите няколко месеца, докато аз се увъртам около теб тук? Ние ще се оженим скоро след Великден, през април. Не е ли достатъчно близко нашето единение, любов моя? Естествено, ако ти се съгласиш да се оженим сега, без кой знае какви големи церемонии, ние бихме могли да заминем заедно с теб за кралския двор. Блис тропна с малкото си краче.

— Не, сър! Няма да ми отнемеш сватбата, както направи Едмънд с Блез!

— Но липсата на голяма сватба май изобщо не е попречила на щастието на сестра ти! — отбеляза Оуен Фицхю.

— О, отивай си в скъпоценния кралски двор! — ядоса се Блис. — Но гледай бързичко да приключиш с флиртовете си там, защото, щом се оженим, аз ще издера очите на всяка, която те погледне, да знаеш!

Оуен Фицхю се задави от смях.

— Олеле, ама ти си била ревнива, миличката ми!

— Върви по дяволите!

— Само ако обещаеш, че ще дойдеш с мен — продължи да се смее той, докато целуваше върха на чипото й носле.

Блис му се изплези, но после също се засмя.

— Ама сме си лика — прилика, нали милорд — отбеляза тя топло.

Той кимна.

— Права си, красавице моя. Ние сме един за друг. В това съм напълно сигурен. А сега, избухлива моя годеничке, тичай в леглото си. Няма цяла нощ да се целуваме тук я!

— Охо! — изненада се искрено Блис. — Май една малка караница бързо ти изстуди желанията, а?

Оуен Фицхю прегърна силно момичето и го погледна в лицето.

— Не, сладката ми. Ти ще има много да се учиш и аз с удоволствие ще те уча, както предполагам, че ще бъде и с теб. Когато споря с теб, аз не ти се ядосвам, напротив, страстта ми към теб се усилва, както не ми се е случвало с никоя друга. И точно сега аз много те желая, но ще откажа на самия себе си удоволствието от страстта, докато не се оженя официално за теб.

— Но нашият годеж е не по-малко обвързващ — прошепна му тя и устните й го изкушиха безмерно.

— Не, моя пламенна Блис, няма да ме прелъстиш с очарователните си действия. В нашата спалня, сладка моя, господарят ще бъда аз!

— Само докато аз се науча да се любя! — отвърна му настойчиво тя. — А после, милорд, ще сме равни. Иначе няма да го бъде!

— Не си играй с мен, Блис — загледа я той с опасен поглед, а тя заплашително го допря с гърдите си, като че ли да го убеди в намеренията си.

След това с бързо движение Блис се освободи от прегръдката му.

— Лека нощ, милорд — каза тя мило. — Спи спокойно!

После го остави сам: възбуден и ядосан.

С тиха ругатня той се измъкна от нишата, за да тръгне подире й. Щеше да я хване и да я нацелува здраво. Какви глупости му наговори за спалнята, моля ви се! Всеки мъж си е господар в къщата. Тя със сигурност го знае! Като се огледа наоколо, установи, че Блис не се вижда никъде. Изведнъж се ухили. Ах, тази малка магьосница! Говори му глупости, за да го възбуди до изнемога! Дявол го взел! Играе си с него като котка с мишка. Разбира се! Държи го постоянно нащрек, малката дяволица! Сигурно и след сватбата ще е интересно да се живее с нея. Като се успокои по този начин, той забърза да си легне, тъй като утре му предстоеше да измине дълъг път.

Сутринта премина в изпращане на многобройните гости. Лейди Мери Кингсли се противопоставяше на удобната карета, която й бяха предоставили.

— Аз съм само на пет мили надолу по реката. Денят е прекрасен, бих могла да се поразходя.

— Не, скъпа майко, денят наистина е чудесен, но е януари. Може да излезе някоя виелица. Вземете каретата за мое успокоение — настояваше Блез.

Лейди Мери не спори повече и скоро тръгна. След това пристигна карета от Ривърсайд да вземе господарите. Лорд Ричард не се чувстваше добре и повечето време бе прекарал в стаята си. Сега камериерът му помогна да се качи в каретата и те с лейди Дороти отпътуваха.

— Дали не е по-добре Тони да не тръгва сега? — попита Блез съпруга си.

— Ако остане, няма да помогне на баща си. Повече ще го зарадва, ако отиде с Оуен в кралския двор. Ако господ е решил да прибере баща му, то ще се случи независимо дали Тони е тук, или го няма — отговори Едмънд.

Дилайт Морган гледаше тъжно как Антъни Уиндам тръгва с Оуен Фицхю. Щяха да придружат родителите на Тони и веднага след това да тръгнат за кралския двор. Красивият граф Маруд целуна силно Блис и си взе довиждане с нея, но за малката Дилайт нямаше специално прощаване. Тя бе положила толкова усилия да привлече вниманието на Антъни, но сега той дори не се заинтересува тук ли е, или я няма.

Лорд Кингсли реши да отиде в Ашби на гости на семейство Морган. Освен майка си той нямаше други близки, а имението му беше добре управлявано и без него. Блайт сияеше от щастие, тъй като се беше влюбила силно в милия млад човек, който щеше да й стане съпруг. За нея той вече представляваше целият свят, както и тя за него. Той просто не можеше да повярва, че е имал късмет да намери такава красавица за жена.

Блез не се натъжи много, когато гостите си тръгнаха. Беше доволна, че всички се бяха събрали, но вече очакваше с нетърпение да остане сама с Едмънд. Имаше чувството, че цял месец не са били насаме. Сега чакаше дългата зима щастлива, че ще я прекара с него.

Той като че ли разбра мислите й.

— Доволна ли си и ти като мен, че отново сме сами, мила?

Тя се засмя.

— Да! Знаеш ли, макар че много ги обичам, съм доволна, че си тръгнаха. Шумът беше започнал да ми досажда.

— Така е, мила. Искаш ли да пояздим?

След час, преоблечени в дрехи за езда, те се разхождаха по зимния път. Денят беше топъл, нямаше вятър. Слънцето топлеше с лъчите си гърбовете им. Наоколо притичваха зайци, малки животинчета се радваха на слънчевия ден. Едмънд и Блез яздеха мълчаливо и се наслаждаваха на красотата на природата.

За няколкото месеца, откакто бе дошла в Ривърс Едж, тя бе заобичала това място. Чувстваше странна гордост при мисълта, че някога нейният син ще наследи тази красива земя — графството на Едмънд — с всички традиции на семейство Уиндам. Още се чудеше как така се случи, че Едмънд избра точно нея за своя жена, без дори да знае и името й. Тя беше просто най-голямата дъщеря на дребен благородник, без зестра и без надежда за някакво бъдеще. Колко се бяха променили нещата през последните месеци!

— Защо се усмихваш? — попита я той.

— Мислех за това, какъв късмет имам — отговори му откровено. — Мислех си за миналогодишния януари и колко несигурно беше тогава моето бъдеще. А сега е друго, защото съм твоя жена. Ще бъда майка на нашите деца и двамата с теб ще живеем заедно до дълбока старост.

— Ах, мила моя! Ти си твърде млада и не знаеш, че нищо не може да е сигурно. Времената се менят, хората също.

— Не — възрази Блез. — Ние никога няма да се променим.

— Ние ще остареем. Възрастта също е промяна — каза той.

— Но любовта ни няма да се промени, Едмънд! А щом любовта ни не се променя, и ние няма да се променим, независимо че годините ще отминават.

Той намери логиката й за много интересна.

— Дано Бог те чуе, сладка моя! — каза той и с жест я покани да се връщат към къщи.

Останалите дни на януари бяха студени, но приятни. Обаче през февруари зимата им напомни за себе си. Заваляха снегове и скоро големи преспи покриха имението. Стана толкова студено, че дори реката замръзна и старият Румфорд и синовете му си стояха на топло вкъщи. За голямо удоволствие на Блез един ден двамата с Едмънд яздиха върху леда на реката. Не беше си представяла, че е възможно, и за радост на Едмънд бе толкова въодушевена, че той също се зарази от нейния ентусиазъм. За пореден път си помисли, че нейната младост го подмладява и той се чувства като двадесетгодишен младеж. Когато тя се насочи към средата на реката, той се изплаши ужасно. Помисли си, че сигурно не би могъл да понесе да я загуби…

Ричард Уиндам почина тихо в съня си в последния ден на февруари. Макар и подготвена отдавна за загубата, лейди Дороти преживя тежко смъртта му, но не сподели дълбоката си мъка със сина си, когато му писа, за да не го принуди да напусне кралския двор. Не се чувстваше чак толкова безпомощна, че да рискува да попречи на щастието му. Тони я послуша и наистина не се върна.

През месец март започна да вали, задухаха силни ветрове, появиха се мъгли. Всички очакваха с нетърпение Великден и края на постите. Блез не можеше да понася вече миризмата на готвената риба, чувстваше се отслабнала и единствено мисълта за предстоящите сватби на сестрите й я радваше.

Блис и Блайт бяха решили да се омъжат в един и същи ден, като по този начин щяха и да спестят разноски на баща си. Отец Джон не откри някаква забрана в църковните канони по този въпрос и се съгласи с решението им. Едмънд предложи на Блез да направят сватбите в Ривърс Едж, но тя не се съгласи.

— Много си мил, милорд, че го предлагаш — каза тя. — Но трябва да разбереш, че след като баща ми потъпка гордостта си и ме даде за твоя жена без зестра, след като прие и ти да осигуриш зестри на сестрите ми, сега и ти трябва да направиш жест към него. Нека не отнемаме на хората от Ашби удоволствието от сватбите. Даже и амбициозната Блис би се съгласила по този въпрос с мен, Едмънд.

Уиндам осъзна, че Блез е права. Не преставаше да се учудва как може една толкова млада жена без никакъв опит да е толкова умна.

Дъждовете продължиха и през април. Пътищата бяха кални, макар че околните ливади и ниви вече ярко зеленееха. Блез беше разочарована. Сватбите на сестрите й бяха определени, за края на месеца. Нямаше ли да спрат тези дъждове?

В деня, когато тръгнаха от Ривърс Едж за Ашби, беше облачно. Реката никак не беше спокойна и Румфорд и големият му син едва удържаха сала, за да могат да пресекат реката.

Когато той се заклащаше от вълните, Блез с бледно лице се притискаше към мъжа си. Дори и след това, докато яздеха, тя продължи да бледнее и той се изплаши за здравето й. Но тя го уверяваше, че е добре, и му се усмихваше слабо.

— Клатенето при реката малко ми разбърка стомаха. За съжаление, и конят друса при язденето, но щом стигнем в Ашби, ще се оправя — убеждаваше го тя.

Ашби! Блез видя родното място, откъдето се бе отделила преди седем месеца, и сълзи изпълниха очите й. Никога не беше й се виждало толкова красиво, макар че силно бе обикнала и Ривърс Едж. Но за Ашби винаги си имаше едно топло кътче в сърцето. Най-после за нейна радост слънцето се появи иззад облаците. Това беше добро предзнаменование за предстоящите на утрешния ден сватби. Толкова се радваше, че ще бъде отново заедно с цялото семейство!

— Най-после цветът на лицето ти се възвърна — забеляза графът е облекчение.

— От радост, че съм тук — отвърна тя. — Толкова съм доволна за Блис и Блайт. Искам и те да са щастливи като нас, мили! Ако не беше ти, те никога нямаше да срещнат съпрузите си. Ти си най-прекрасният човек на света, Едмънд Уиндам!

— Мадам, ти отново ще ме накараш да се главозамая — пошегува се той, докато се насочваха към къщата.

Цялото семейство Морган се изсипа да посрещне Блез и съпруга й. Ескортът им бързо беше настанен удобно, а на графа и графинята поднесоха освежителни напитки и храна. Блез, макар че отказа да хапне, с удоволствие изпи чаша сладко червено вино.

С острото си майчино око Розмари Морган веднага забеляза липсата на апетит и дръпна дъщеря си настрани.

— Бременна ли си? — попита тя направо. — Кога беше последното ти неразположение. Имаш ли някакви странни усещания? Стомахът ти наред ли е?

— В края на февруари, мамо — призна Блез, чувствайки се виновна като малко момиченце пред майка си.

— Значи си бременна — каза убедено лейди Розмари. — Други неразположения чувстваш ли?

— Само стомахът ми е малко разбъркан напоследък — отбеляза Блез. — И към края на постите вече не ми се ядеше тази риба… Но не чувствам нищо странно, мамо.

— Рано е още, но ти си бременна — повтори майка й. После се усмихна на дъщеря си. — Нали знаеш, че съм експерт в тези неща. Някой ден и ти ще ги знаеш добре. Каза ли вече на мъжа си?

Блез поклати глава.

— Не бях сигурна, пък и ако бях споменала, той нямаше да ми разреши да дойда. Щеше да си спомни за всичките нещастия на лейди Катерина и… Пък аз не съм като нея, мамо. Аз съм здрава и силна и ще родя здрави синове за мъжа си. За нищо на света не бих пропуснала сватбата на близначките!

Лейди Розмари потръпна.

— Блез — каза тя, — ти си Уиндам и твоят най-важен дълг е към семейство Уиндам, а не към семейство Морган. Сега ние сме на второ място. На първо място за теб е семейството, чието име носиш и чиито синове ще раждаш. Ако застрашиш детето си с твоите неразумни действия, никога няма да можеш да си го простиш. — Тя загледа притесненото лице на дъщеря си. — Все пак не вярвам да се случи нещо лошо, защото мисля, че си като мен. Ти ще износваш здрави децата си.

— Мамо, а кога мислиш, че ще се роди детето?

— Зависи кога точно си заченала, но по всяка вероятност преди края на годината. Към края на декември. Понякога аз знаех точно кога съм заченала. Но не и първия път. Този опит се придобива с времето.

— Дете! — прошепна тихо Блез и виолетово-сините й очи се изпълниха със сълзи. — О, мамо! Чувствам се като благословена!

Розмари Морган прегърна дъщеря си.

— Така си е Блез, защото най-голямата благословия за една жена е да създава живот. Помни винаги това, когато решиш да удовлетворяваш собствените си капризи. А сега, хайде да отидем при другите, иначе мъжете могат да помислят, че се е случило нещо лошо — каза тя с усмивка. — А пък сватбите на сестрите ти не бива да бъдат помрачени от нищо.

Седма глава

Блис и Блайт Морган се омъжиха в последния ден на април 1522 година. След седмици дъжд денят беше ясен и хубав. Отец Джон извърши сватбената церемония в малката църква на Ашби. Шествието премина краткия път от къщи до църквата, обградено от народа на Ашби, който се възхищаваше на красотата на двете булки и ги поздравяваше с възхищение. Близначките бяха с еднакви рокли от кремав брокат с корсажи и ръкави, обшити със златна бродерия и перли. Разпуснатите им руси коси свидетелстваха за тяхното моминство. На главите си носеха венци от бели рози, а в ръцете си — букети от виолетки, вързани със златна лента. Единствената разлика беше в герданите. Блис носеше гердан от перли, на който висеше златен медальон с форма на сърце, обсипан с диаманти, а Блайт имаше гердан от перли и гранати. Двата гердана им бяха подарък от младоженците.

Церемонията бе извършена под открито небе пред църквата, за да може всички да гледат, тъй като помещението беше малко. После двойките влязоха вътре, за да изслушат сватбената литургия. След час се появиха пред радостната тълпа. Преди да тръгнат към къщи, лорд Морган официално покани всички присъстващи да се присъединят към сватбеното тържество. Масите бяха разположени на поляната пред дома, където бе направена и широка палатка, покрита с червен плат, за благородниците.

Храна имаше много, но тъй като стана доста топло през деня, запасите от бира почти привършиха. Свириха музиканти с тъпани и гайди, имаше и артисти. После сервираха двете сватбени торти, от които всички получиха по парче. Много от селските момичета си взеха и за вкъщи, тъй като вярваха в поверието, че ако момиче спи с парче сватбена торта до възглавницата, скоро ще срещне своя любим.

Когато се здрачи, запалиха факли. Изглежда, песните и танците щяха да продължат и през топлата пълнолунна нощ. Най-после, около три часа след залез-слънце, беше решено младоженците да се оттеглят в спалните си. Двете приготвени за тях стаи бяха една до друга.

Блис беше пламнала от възбуда. Тя с нетърпение очакваше акта на дефлорирането си, макар че дълбоко в себе си таеше и мъничко страх. Майка им беше казала какви са задълженията на съпругите, така че те знаеха какво се очаква от тях. Изглежда разказът на Ванора беше доста точен, но едва след разговора си с Блез, Блис се почувства съвсем спокойна.

— Любенето е нещо чудесно! — беше им казала тя предишната вечер.

— Кажи, кажи! — настояха близначките. Трите бяха сами, тъй като Блез твърдо настоя другите сестри да излязат.

— Всъщност е невъзможно да се опише — каза Блез. — Трябва да го почувствате, за да разберете.

— Но все има нещо, което би могла да ни кажеш — настоя ядосано Блис. — Първият път! Как е първия път?

Блез леко се засмя.

— Ние с Едмънд преживяхме първата си брачна нощ в истинския й смисъл едва няколко седмици след сватбата — призна тя.

— О! — очите на Блайт се закръглиха от изненада.

Блис, както винаги, беше по-откровена.

— И как си могла да изтърпиш такова отлагане? — попита тя. — Аз още не знам нищо за любенето, но съм толкова изпълнена с желание да бъда с Оуен, че не мога да спя нощем, и което е по-лошо, усещам някаква горещина да ме изпълва, а не разбирам защо.

— Ти познаваш Оуен и Блайт познава своя Никълъс. Но вие забравихте ли, че аз дори не бях виждала Едмънд до деня на сватбата ни? Как бих могла да желая мъж, когото не познавам? И когато споделих страховете си с него, той ме разбра и използва времето да ме успокои и ухажва, преди да консумира акта на бракосъчетанието ни. Аз мисля, че точно затова се влюбих в него. Заради неговото търпение и нежност. Питаш ме за първия път, Блис. Усещанията, които предизвика у мен близостта на Едмънд, бяха прекрасни. Нямам думи, за да ги обясня, но утре вечер, когато станете едно всяка със своя съпруг, вие ще го разберете. Има още нещо обаче. Каза ли ви мама, че при първата среща със страстта може да почувствате и болка?

— Не — отговори Блис заради двете.

— Тя се появява, когато съпругът ви проникне през девствената ципа. За мен това беше моментно пробождане, което след това повече никога не съм усещала. Мисля, че трябваше да ви го кажа.

Тази бе единствената мисъл, която помрачаваше очакването на Блис за първата брачна нощ. Сега, седнала в леглото и облечена в копринена нощница, тя очакваше Оуен Фицхю. Наоколо жените се въртяха и говореха и притичваха ту до нея, ту до Блайт, която бе настанена по същия начин в леглото си в съседната стая.

После се чуха силни възклицания и мъжки смях и сърцето на Блис се разтуптя. Вратата на спалнята се отвори. Оуен Фицхю, също в копринена нощна риза, бе бутнат в стаята. Граф Маруд веднага се обърна, изтика придружаващите го мъже и така затръшна вратата, че разтресе къщата. За момент някой натисна вратата отвън, но после се отказа.

— Оуен — чу Блис нечий глас отвън, — още не сме допили виното.

— Пийте без мен — отговори Оуен Фицхю. — Аз имам по-приятна задача и не смятам повече да си губя времето.

От другата страна на вратата се чу дружен смях.

— Лека нощ тогава, милорд и милейди. — Гласовете се отдалечиха към следващата врата заедно с втория младоженец. Блис беше придърпала чаршафите към гърдите си, леко изплашена от шума.

Оуен се обърна към жена си и се засмя.

— Е, котенце, ето ни най-после сами. — Той заобиколи леглото и с едно движение съблече нощната си риза.

Блис зяпна шокирана и тъй като беше много любопитна, не извърна очи. Никога не беше си представяла, че мъжкото тяло е толкова… интересно. Сапфиреносините й очи огледаха широките рамене и гърди, леко окосмени с тънки тъмни косъмчета. Когато свали поглед по-надолу, очите й се разшириха и тя прошепна:

— О-о!

Граф Маруд се засмя, защото знаеше какво е предизвикало учудването й.

— Ела, котенце — каза той и я накара да стане от леглото. — Ти вече видя моите хубости, нека сега аз да видя твоите. — И той с нежни пръсти разкопча нощницата.

Блис не се боеше и със свободно движение остави дрехата да падне. Не, наистина не се боеше от него, защото го обичаше. Тя вдигна очи да срещне погледа му.

— Е, милорд, получавам ли твоето одобрение, както ти получи моето?

Оуен беше изненадан, омаян, занемял. Блис беше красива не само в лицето. Тя притежаваше най-великолепните форми, които той би могъл да си представи за жена. Кожата й беше бяла като сметана, бедрата й — гладки и стегнати, гърдите — високи и заострени. Тя се извърна леко и той изстена от желанието, което вече едва сдържаше.

— Е, сър, да не би, като си ми дал сърцето си, да си загубил и езика си — подигра му се нежно Блис.

— Боже милостиви! Котенце! Ама твоята хубост надхвърля и най-необузданите ми мечти! Но за да не си помислиш, че не съм нежен любовник, моля те да ме целунеш, преди да съм умрял от страст по теб. — Той я притегли към себе си и впи устни в нейните.

Преди да се предаде на безумната страст, Блис само за миг помисли, че би искала Блайт да е също така щастлива точно в този момент. Сърцето й беше изпълнено с такова щастие, че ако можеше, би го споделила с целия свят.

„Срамежливата и нежна Блайт! Не бива да я плаша“ — мислеше Никълъс Кингсли, докато изпращачите му най-после се заизнизваха вън от стаята с пожелания за щастие и много деца. Той затвори здраво вратата пристъпи до леглото и се излегна до булката си.

— Не трябва да се боиш от мен, Блайт — започна той.

— Не се боя — отговори тя спокойно.

— Майка ти обясни ли ти всичко?

Тя кимна.

— Блез също ми каза някои неща, Никълъс.

— Обещавам ти, че няма да бързам, любов моя — каза той тихо.

— Щом така ти харесва — беше отговорът.

— Но аз искам да ти доставя удоволствие — продължи той.

— Надявам се, че ще бъде по-скоро, Никълъс.

Той изненадано зяпна към нея.

Блайт взе ръката на съпруга си в своята и тихо заговори:

— Чуй ме, милорд, моля те. Блез ми каза, че любенето е нещо прекрасно. Блис твърди, че няма търпение да се съедини с Оуен. Майка ни е родила вече девет деца и въпреки че наближава четиридесетте, все още изпраща тайнички усмивки на баща ни, когато си мисли, че никой не ги гледа. Такива неща не се правят, ако актът е неприятен. Явно той доставя удоволствие. Аз знам, че дефлорацията е болезнена, но Блез каза, че след това усещането е прекрасно. Ако не го направя обаче, аз никога няма да разбера дали е така, нали? Целуни ме, милорд.

Никълъс въздъхна с облекчение и като прегърна жена си, я зацелува, преди да я обсипе и с други нежности, които й доставиха безкрайно удоволствие.

За съжаление, Блез не остана в Ашби, за да чуе от сестрите си впечатленията им от брачната нощ. Тъй като нямаше достатъчно място, граф и графиня Лангфорд се отправиха с ескорта си към Ривърс Едж. Нощта беше спокойна и луната осветяваше пътя им.

— Изглеждаш изморена, любов моя — загрижено заговори графът. — Знаеш ли, ще трябва да помогна на баща ти да построи още едно крило на дома в Ашби. И сега няма достатъчно място за всички ни, а само две от сестрите ти са женени. Какво ли ще стане, когато всички се омъжат и се появят и внуци?

— Да, така е. Освен това първият внук ще се появи още преди да свърши годината, милорд — каза тихо Блез.

— Какво?! — Графът беше удивен. — Какво говориш?

— Казвам, че нося дете, милорд. Беше нужно само мама да потвърди съмненията ми, защото не бях сигурна, тъй като никога досега не ми се е случвало.

— Господи, Блез! Ти не бива да яздиш!

— И защо не, милорд?

— Може да пометнеш сина ми, сладка моя! Не знаеш ли това?

— Едмънд, аз съм добре. И няма да пометна нашето дете. Аз съм също като мама. Ще ти родя здрави деца, кълна се! Майка ми яздеше през бременностите си чак докато станеше толкова дебела, че да не може да се качи на седлото. Тя никога не е помятала и ти добре го знаеш.

Той поклати глава.

— Няма да ти позволя да яздиш — каза с глас, какъвто досега не беше чувала. — Щом си стигнем у дома, ще издам заповед да ти се забрани да влизаш в оборите.

— Да не би да мислиш, че за жена в моето състояние трябва инвалидна количка? — възрази тя.

— А ти къде мислиш да ходиш, че да трябва да яздиш? — попита той.

— Мислех да посетя Блайт и Никълъс. Те живеят наблизо, оттатък реката. Ами сестра ти? Да не би да ми забраниш да ходя и до Ривърсайд? Доро е толкова самотна след смъртта на мъжа си. Да не искаш да ме задържиш като затворничка само защото съм бременна?

— Твоето семейство ще идва да те посещава — отговори той упорито. — И ако искаш да отидеш при Доро, защо да не отидеш с колата, която теглят кучетата?

— С нея ли? — провикна се тя, а мъжете, които ги придружаваха, чуха и се засмяха. — Да не съм дете, че да ходя с кучешка каручка?

— Не се ядосвай, мила — замоли се той. — Аз ти мисля само доброто, на теб и на детето. О, Блез, горката ми Катерина загуби толкова много деца! Накрая загубих и нея самата. И когато се надявах поне да имам втора жена, аз намерих голямата си любов, която не искам да загубя. Обичам те!

— Едмънд! Да имаш дете, е нещо напълно нормално и естествено. Аз не съм чуплив предмет. А що се отнася до Катерина, как се чувстваше тя, когато не беше бременна?

— Не, Катерина постоянно боледуваше — отвърна той.

— Аз съм добре, милорд. Аз съм силна и бременността не ме прави безпомощна.

— Искам това дете, Блез!

— Аз ще го родя, графе, но ти не бива да се притесняваш непрекъснато, докато трае бременността ми.

— Заедно ще решаваме как ще пътуваш — отвърна той, като с това я накара да си мисли, че може да го убеди.

— Така е по-честно — усмихна се Блез, но знаеше, че ако той смята да я ограничава, жестоко се лъже. Но си замълча, защото не искаше да се карат.

Когато пристигнаха в Ривърс Едж, завариха Херта, която ги очакваше, приготвила топла, ароматизирана вана за господарката си.

— Херта, няма сапун — каза Блез.

— Ох, тези забравани — ядоса се Херта. — Не трябваше да ги оставям да си легнат, преди да проверя дали са свършили всичко. Аз ще изтичам и ще донеса сапуна веднага.

Блез затвори очи и се отпусна. Никак не беше трудно да изпълни заръката да си почине в топлата, ухаеща вана. После чу вратата да се отваря.

— Бърза си като младо момиче, Херта — каза тя. — Дай ми сапуна. — Със затворени очи тя протегна ръка и се изненада, когато получи целувка по дланта си. — Ох!

Едмънд се засмя и без да се бави, се вмъкна във ваната при жена си, като й подаде и калъп сапун.

— Изпратих Херта да си легне, сладката ми. Тя остарява и ми е мъчно да я виждам изморена. Освен това аз мога и сам да обслужвам жена си, нали?

— Но ти никога не си ме къпал — замислено отговори тя.

— Нито пък ти мене — засмя се той.

— Да, вярно. А сега може ли да опитам, сър?

Очите му се замъглиха.

— А ще ми доставиш ли удоволствие, вълшебнице?

— Ако не успея, ти ще имаш право да избереш наказание за мен, милорд — отговори тя.

— А ако успееш? — пошегува се той.

— Тогава ти ще бъдеш наказан. — Тя потопи сапуна във водата. — Обърни се.

Уиндам изпълни желанието й и Блез — малко несръчно, като разля вода по пода — започна да мие нежно гърба му.

Едмънд затвори очи и се отдаде на приятното усещане. Пръстите й докосваха мускулите на раменете му, галеха го по гърба като нежни топли пухчета.

— Защо не сме правили това и преди, мадам?

Блез се засмя.

— Не ни е идвало наум. — Тя плъзна ръце под водата и го погали.

Едмънд изпъшка от удоволствие.

— Магьосница! Ще ме убиеш с тези нежности!

— Обърни се, милорд — но се опитай да не разливаш водата — отговори тя.

Едмънд се подчини и Блез насапуниса гърдите му нежните й пръсти галеха зърната му и той почти се разтапяше от удоволствие. Ръцете й отново изчезнаха под водата и той усети лекото докосване по корема си и по-надолу… По лицето й не можеше да познае какво мисли, но ъгълчетата на устните й закачливо трептяха.

— А сега се облегни и ми подай крака си — каза най-после тя със сериозно изражение на лицето. — Вече си изкъпан — каза тя, след като изми и другия му крак. — Сега е мой ред. — Блез с усмивка му подаде сапуна.

Едмънд я накара да се обърне и започна да мие гърба й, както и тя беше измила неговия. Когато я погали по бедрата и после издигна ръце до гърдите й, тя се изви страстно към него.

— Стой мирна! — прошепна в ухото й и го захапа леко с белите зъби.

— Не мога — отвърна тя.

— Ах, ти, безсрамна малка магьоснице! — Той се изправи и я вдигна до себе си. Обърна я и веднага впи устни в устата й. Топлата вода я беше отпуснала и тя се облегна на съпруга си, замаяна от целувката и горещото взаимно желание.

Той я вдигна на ръце и я занесе в леглото. Двамата се търкулнаха мокри върху чаршафите.

— Искам да те любя, Блез — промърмори в ухото й. — Но не искам да направя нещо на детето… Тя едва отвори клепачи.

— Мама… мама каза, че няма нищо опасно… до края на юни. — Вдигна ръка и привлече главата му към гърдите си. Той въздъхна и ги зацелува унесено, докато тя повече не можеше да сдържа желанието си.

— О! Сега! Моля те, сега! — изстена тя.

— Не мила. Нека продължим този момент по-дълго. Скоро няма да можем да се наслаждаваме на това…

Когато Блез усети твърдата му мъжественост да прониква дълбоко в нея, изстена от удоволствие. И веднага запротестира, защото той се отдръпна почти напълно. Любиха се дълго и на няколко пъти се издигаха до звездите. Усещанията й бяха безкрайно приятни и за пръв път в младия си живот тя се почувства издигната във висините на върховното удоволствие.

Едва призори заспаха изморени и щастливи. През следващите няколко седмици чувствата им като че ли станаха още по-дълбоки. Двамата използваха всяка минута, за да се любят. И макар, че понякога следобед на Блез й прилошаваше, тя се чувстваше здрава и безкрайно щастлива.

Новината за предстоящото й майчинство се разнесе със скоростта на вятъра, макар че не бяха я съобщили официално. Както пролетта караше всичко да цъфти, така и Блез разцъфна от бременността. За да избегне спорове с жена си, Едмънд покани сестра си да остане в Ривърс Едж до раждането на детето. Дороти с радост прие, тъй като се чувстваше самотна в Ривърсайд. Антъни беше останал в кралския двор, но още не беше си намерил съпруга. Новото му положение като лорд Уиндам от Ривърсайд беше увеличило шансовете му, но дори и да беше харесал някоя, още не беше го казал на майка си.

На шестнадесети септември Блез и Едмънд отпразнуваха първата годишнина от сватбата си. В последния ден на ноември графиня Лангфорд навърши седемнадесет години. Беше доста наедряла, но цъфтеше от щастие, което даряваше и на всички около себе си. Едмънд беше спокоен, като виждаше, че месеците на бременността на жена му преминават без неприятностите, от които се беше плашил с горката Катерина. Вече бе уверен, че най-после ще се сдобие с наследник.

Той беше толкова успокоен от доброто състояние на жена си, че не започна да спори, когато Блез обяви, че ще празнуват Коледа както винаги в Ривърс Едж. Малко по-късно обаче се притесни, но сестра му го успокои, че тя ще се грижи Блез да не се преумори преди раждането.

— Коледа без семейството ще бъде тъжна, Едмънд — каза му тя. — Освен това Розмари Морган ще иска да бъде до дъщеря си при раждането на първото внуче. Кой по-добре от майка й би могъл да й помогне? Та тя самата е родила толкова деца!

— Блез е много взискателна домакиня — отвърна той — и съм сигурен, че ще поиска да ръководи всичко сама!

— Тя може да ръководи и от креслото в голямата зала, братко. Стига си се притеснявал! Бременността е нормално състояние за жената. Това не е болест — натърти накрая Дороти.

Очите на Блез весело блестяха, когато зълва й, с която бяха станали добри приятелки въпреки голямата разлика във възрастта й, й предаде разговора.

— Горкият Едмънд — каза тя. — Не знам кой от двама ни ще бъде по-облекчен, когато се роди детето. Той или аз.

— О! — отвърна Доро твърдо. — Мъжете нямат представа какво значи да носиш живот под сърцето си. Само една жена може да го усети. Спомням си с каква радост носех децата на Ричард. Мъжкото облекчение идва от раждането на наследник или наследница, от чувството за продължение на рода. Мъжете, Бог да ги благослови, са простосърдечни същества. Ако желанията им се изпълняват, те обикновено са доволни. А пък желанията им са прости: храна, облекло, подслон, жена, синове, богатство и мощ.

Блез се засмя на глас.

— Едмънд не желае мощ, Доро.

— Не, той не, но има мъже, които я желаят, мила. Пази се от тях, те могат да те унищожат.

— Моят живот е тук, Доро, с Едмънд. Аз никога не ще напусна Ривърс Едж за повече от малко гостуване на сестрите или родителите ми. Моят свят е простичък и спокоен и аз си го харесвам такъв.

Коледата наближи и семейство Морган и останалите роднини пристигнаха в Ривърс Едж за празненствата. Блайт и съпругът й Никълъс Кингсли живееха само на няколко мили оттатък реката. Лорд Кингсли беше поръчал да му построят удобна лодка, с която спокойно доплуваха по реката. Лейди Кингсли беше в почти толкова напреднала бременност, колкото и сестра й. Блис пък, изтънчена и слаба, пристигна от кралския двор с Оуен и Антъни. Облеклото й беше според последната мода, а тя самата знаеше хиляди клюки и ги разказваше на жените с часове.

Когато лорд Морган пристигна с жена си и Блез видя майка си, зяпна учудена:

— Мамо! Ама ти си…

— Бременна, Блез, точно като теб и Блайт. Няма нищо необичайно в това — усмихна се тя към мъжа си. — Ние с баща ти сме свикнали. И тъй като след вашето заминаване къщата ни се видя празна… Пък и Дилайт ще бъде през зимата на гости при Блис и Оуен… Чувствах се толкова самотна! Можех да полудея. И макар че вече съм на тридесет и четири години, реших, че искам още едно бебе.

— Само че ти, мамо, рядко раждаш само по едно — засмя се Блис. — И кога ще се роди нашата сестра или брат?

— В края на март или началото на април — отвърна лейди Розмари.

— Това се казва новина, мамо! — пошегува се Блез. — А пък аз си мислех, че ще съм единствена и ще бъда център на вниманието.

Розмари Морган се засмя.

— Така ще е, Блез. Виждам, че детето ти няма да чака още дълго, преди да се появи.

— Сигурно точно на Коледа — каза Блез. — Спомням си, че миналата година се помолих на Господ за такъв подарък.

Но молбата й не беше изпълнена. Рождество дойде и отмина, а детето на Блез не даваше признаци, че се готви да излиза от корема на майка си. Графиня Лангфорд започна да се изнервя. Като гледаше към Блис, тя въздишаше тежко. Колко красива беше сестра й! А имаше и друга изненада. Дилайт! За осем месеца, откакто беше сватбата на близначките, Дилайт беше пораснала неимоверно. Сега беше по-висока от големите си сестри, с красив бюст, на който дори и Блис не се подиграваше, защото завиждаше. На близо петнадесет години, Дилайт Морган обещаваше да стане ослепителна красавица.

Ларки и Линет вече бяха на единадесет години и половина, а Ванора щеше да навърши девет през февруари. Двете близначки шепнеха и се кикотеха приближили глави. Ванора вече бе изгубила бебешката си пълнота и обещаваше да стане красива девойка. Тя с удоволствие продължаваше да дразни Блис, която въпреки месеците, прекарани в кралския двор, все още се хващаше на закачките й. Най-младите от семейство Морган — Гавин и Глена — изглеждаха все още непроменени.

В последния ден на отминаващата година детето на Блез предяви правото си да се яви на бял свят. Тя беше благодарна, че цялото й семейство е тук, тъй като Едмънд бе обхванат от старите си страхове и изпадна в ужас за жена си. Когато раждането започна, тя с облекчение разбра от Блис, че баща й, Антъни и двамата зетьове са отвели Едмънд в голямата зала и го наливат с вино, за да го напият.

Блис и Блайт също бяха изпратени в залата, за да се занимават с малките, пък освен това Блайт също беше доста натежала от бременността, за да помага при раждането. Блис обаче сновеше нагоре-надолу и предаваше новините от двете групи.

— Не знам дали Дилайт не може да се занимава с малките, за да дойда и за да помагам — предложи Блис на майка си.

— Блис, бъди обективна. Дилайт отчаяно се опитва да привлече вниманието на Антъни. Защо, мислиш, тя толкова искаше да дойде в кралския двор тази зима? Той все още не се е спрял на никоя, а Дилайт вече може да се омъжи.

— Започнаха ли неразположенията й? — попита лейди Дороти.

— Преди година.

— Хммм — замисли се добрата жена. — Тогава може би и ние трябва да помогнем за уреждане на отношенията между тези двамата. Щом още никоя в двора на крал Хенри не му е завъртяла главата, Дилайт би била толкова подходяща, както никоя друга, бих казала аз!

Розмари Морган се усмихна, като знаеше колко биха се харесали думите на лейди Дороти на четвъртата й дъщеря. Защото Дилайт отхвърляше всяко възможно предложение на родителите си през последната година.

— Ще поговорим по този въпрос, Доро, но нека първо помогнем на Блез да се освободи успешно.

Раждането продължи през целия ден. Когато нощта настъпи, болките се усилиха и няколко минути преди полунощ детето се роди. В голямата зала чуха силния плач на бебето й Едмънд, макар и замаян от виното, скочи на крака. Блис хукна с развяна пола по стълбите. Всички зачакаха прави. Точно когато камбаните започнаха да възвестяват настъпващата 1523 година, Дороти Уиндам се появи в залата с повитото дете.

Тя отиде до брат си и положи бебето в ръцете му.

— Милорд — каза тя тържествено. — Това е твоята дъщеря. Блез роди едно чудесно здраво момиче!

Едмънд сведе поглед към бебето. Катерина бе раждала малки и бледи същества, които не доживяваха и няколко часа. Това бебе беше едро и розово. На главицата му се виеха тъмни къдрици и за своя изненада той забеляза, че сините очички са се втренчили спокойно в него. Повече от очевидно беше, че детето е жизнено. Какво значение, че е дъщеря, а не син! Щяха да имат и други бебета. Все щеше да има и момчета между тях! Той вдигна очи към Доро.

— Как е Блез?

— Щастлива, но ядосана, че не е родила момче. Трябва да я успокоиш — отвърна Дороти и взе детето от ръцете му.

Той пресече тичешком залата, докато роднините се скупчиха да видят новия член на семейството. Старата Ада си проби път през тълпата.

— Веднага ми дай бебето, лейди Дороти. Тук е прекалено шумно за едно новородено.

Когато влезе в спалнята, той завари Блез, сресана на плитка и преоблечена в нова копринена нощница, седнала в леглото. Розмари Морган тъкмо й подаваше сребърна чаша с отвара от билки, яйце и пиво, за да се подсили младата майка.

— Тя е великолепна — възкликна Блис за племенницата си. — Как ще я наречете?

— Не знам — каза Блез. — Не съм мислила, че ще имам дъщеря. Аз исках син!

— Името й е Ниса — каза Едмънд. — Дъщеря ми се казва Ниса!

— Ниса ли? Какво значи това? — попита Блез мъжа си.

— Помисли за гръцката дума, сладка — отговори й той.

За момент Блез замислено смръщи вежди и после се засмя. Майка й и сестра й я гледаха любопитно.

— Ниса значи начало!

— Точно така, мила моя. Точно това е нашата дъщеря — начало. Тя скоро ще има братя и сестри, скъпа. Засега обаче аз съм доволен. Имаме си здрава дъщеря и ти се чувстваш добре. Как мога да не съм доволен при тези обстоятелства!

— Но аз толкова се молих първото ни дете да е син и твой наследник — каза Блез.

— Аз пък се молех първото ни дете да се роди здраво — отговори той. — Молех се и ти да си ми жива и здрава. Не мога да забравя нещастната Катерина и недоносените й деца.

— Ниса трябва да има и християнско име. Иначе отец Мартин няма да я кръсти — каза Блез. — Нека това име да бъде Катерина, милорд, в памет на първата ти жена, ако нямаш нищо против.

Розмари Морган се усмихна в себе си, доволна, че дъщеря й постъпва толкова умно. Тя погледна към Блис с намек да се учи от сестра си, а после й направи знак и двете излязоха от спалнята, за да оставят родителите насаме.

Щом чу, че вратата се затвори, Едмънд се наведе и целуна жена си.

— Нова година е, скъпа моя, и това наистина е едно чудесно начало!

— Ти наистина ли не си разочарован? — Тя огледа лицето му внимателно.

— Никак, сладката ми. Толкова се радвам, че имам Ниса, колкото и че имам красивата й майка. Ти ми поднесе най-прекрасния новогодишен подарък, а сега аз трябва да ти поднеса моя. От днес малкото имение Гринхийл е твое. Приготвил съм всички документи. То е твое, ти си в правото си да се разпореждаш с него както пожелаеш. То дава малък, но приличен доход, който също е твой. Приеми го с моята благодарност за това, че ми дари толкова красива дъщеря.

Блез остана удивена от тази щедрост.

— Разбира се, Едмънд. Но този подарък е бил подготвен, ако роденото не е дъщеря.

— Не, Блез. Това е подарък заради първото ми дете.

Тя не можеше да повярва. Вече е собственичка! Има свои пари и може да прави с тях каквото пожелае! Блез погледна съпруга си.

— Благодаря, милорд — каза простичко.

Той взе ръката й и я целуна страстно.

— Не, мила моя, аз ти благодаря. Благодаря ти, че ми дари Ниса, благодаря ти, че ме обичаш. — Той се изправи. — А сега, мисля, че е най-добре за теб да си починеш, любов моя — каза графът и излезе от стаята.

Блез се облегна назад и се почувства изключително доволна. Когато старата Ада влезе в стаята с бебето, тя я помоли:

— Дай ми да видя пак дъщеря си. Толкова шум се вдигна заради нейното раждане, а аз още не съм видяла това малко чудо.

— Тя е едно прекрасно мъниче — съгласи се Ада. — Как ще я наречете?

— Баща й вече избра името. Първото й име е Ниса. Дъщеря ми е лейди Ниса Катерина Уиндам. — Блез сведе поглед към бебето, което Ада беше поставила в ръцете й. После се засмя. — По нищо не прилича на мен, освен може би по очите. Цялата се е метнала на Уиндам.

Бебето я погледна спокойно, затвори очи и заспа. Блез почувства как я заля майчинска обич и внимателно притисна детето до себе си.

— Спи спокойно, моя малка Ниса — каза тя и се наведе да я докосне с устни по челото. — Кой ще я наглежда, когато аз спя? — попита тя Ада, като й подаде детето.

— Наела съм бавачка, господарко Блез, и я обучавам, откакто сме дошли тук. Казва се Мейзи и е добро момиче. Но все пак тази нощ аз ще бдя над детето. Когато ти се роди, аз те наглеждах, ще гледам и малката лейди Ниса. Утре има време Мейзи и помощничката й Поли да се заемат със задълженията си. А сега спи, господарко Блез. Имаш нужда от сън. Това е най-доброто лекарство.

Старата Ада внимателно прегърна бебето и после го положи в кошчето му. Върна се, нагласи възглавниците на Блез и я зави. После седна пред камината.

Чак сега Блез усети колко е изморена. Майка й беше казала, че раждането не е било тежко, но тя все пак се чувстваше изморена. С доволна въздишка затвори очи и веднага заспа.

Осма глава

Лейди Ниса Уиндам разцъфна и порасна под нежните грижи на родителите си. Тя проговори рано, рано проходи. Първоначално се клатушкаше на дебелите си крачка из голямата зала, но скоро тръгна стабилно. Често я посещаваха чичовците й Хенри и Томас Морган, които бяха родени три месеца след нея. Братята — близнаци на Блез се родиха на първи април, което накара цялото семейство да се смее, че Бог си е направил шега с лорд Морган, като го е дарил с момчета — близнаци след толкова много дамски двойки. Но все пак най-добрата приятелка на Ниса щеше да бъде малката дъщеря на Блайт, Мери Роз Кингсли, която бе родена само девет седмици и половина след Ниса, на 26-ти февруари.

През лятото, преди Ниса да навърши две години, Блез установи, че отново е бременна. Това я успокои, защото, откакто се беше родила Ниса, Блайт се бе сдобила не само с Мери Роз, но и с нейния брат Роберт, роден през юни на настоящата година.

— Сега и ти ще си имаш братче като Мери Роз — каза Блез на дъщеря си.

— Аз искам сестричка! — тропна Ниса с краче.

Едмънд взе детето на колене и Ниса го прегърна.

— Татко има нужда от син, Ниса. Има време мама да ти роди и сестричка. Но първо ще имаме момче — каза графът.

— Ти имаш мен — каза Ниса упорито.

— Не можеш да й обясниш — усмихна се Блез. — Няма още и две години.

— Не бих се притеснявал, но имотът трябва да се запази — каза Едмънд. — На мен и Ниса ми е достатъчна. Но когато си отида, тя ще има нужда от брат, който да я защитава и да се погрижи за женитбата й.

— Детето, което нося сега, е син — каза твърдо Блез. — Миналия път не беше така. Тогава просто исках да имам син. Сега е друго. Сега знам, някак си го усещам.

— Моли се на Бога — отговори той. — Дано да си права. В противен случай Тони ще е наследник, макар че и това не е лошо. Той е Уиндам и по майчина, и по бащина линия.

— Едмънд, ти си твърде млад да мислиш за такива неща — скара му се Блез. — Аз съм млада и здрава и нося твоя син. Тони никога няма да наследи Ривърс Едж — завърши тя ядосано.

Той схвана яда в гласа й и се учуди.

— Защо толкова мразиш Антъни, скъпа? С какво те е обидил?

— Той защо не се ожени? — попита тя. — Вече повече от две години е в кралския двор, пък и не е чак толкова лоша партия. Той е лорд Уиндам от Ривърсайд. Има прекрасно имение и добър доход. Не мога да повярвам, че не са се появили възможности за женитба. Но нито една не му харесва. Какво чака? Дали не се надява да наследи твоята титла и богатство, за да се издигне още по-високо? Блис каза, че имало доста подходящи жени, девойки и вдовици, готови да го вземат. Не му вярвам. Той тревожи Доро толкова много. Мисля, че е пресметлив и напълно безсърдечен човек!

— Ти си пристрастна заради Дилайт — каза Едмънд тихо.

— Той разби сърцето й! — повиши глас Блез. — Никога няма да му го простя! Никога! Тя от месеци се опитва да го привлече, Блис казва, че напоследък се държи дори срамно. Господи, Едмънд! Да докара горката ми сестра до такова състояние! При това човек, който не заслужава да й свали и обувките! Оуен най-накрая я е изпратил вкъщи, защото си е позволила публично да признае, на Антъни, че го обича! А той я отхвърлил! Това едва не я е убило! Тя още не може да се съвземе и сигурно никога няма да се съвземе от този удар.

— Не бъди строга с Антъни, Блез — настоя Едмънд. — Той никога не е вярвал, че чувствата на Дилайт към него са сериозни. Смята ги за обикновено прехласване на младо, неопитно момиче. Не я е отблъснал пред хората. Говорил е с нея мило и насаме, само в присъствието на Блис и Оуен. Дилайт е романтична натура и си е позволила да си въобрази, че между нея и Тони съществува любов, каквато всъщност няма. Грешката не е в Тони. Той никога не й е давал повод да си мисли, че е нещо повече от малката ти сестричка.

— Той е коравосърдечен човек, милорд! — гласът на Блез беше изпълнен с ярост. — Доро и моето семейство имаше намерение да сватоса сестра ми с Антъни. Но не! Милорд Уиндам от Ривърсайд не пожела! Дилайт щеше да му бъде прекрасна съпруга и аз го мразя за това, защото разби сърцето й!

— Дилайт сигурно ще бъде прекрасна съпруга на някого — отговори графът. — Но за Антъни тя би била ужасна жена.

— Как можеш да говориш така? — извика Блез.

— Дилайт е с много мек характер за мъж като Тони. Ако го принудим да се ожени за нея, тя ще му омръзне след един месец. На него му трябва жена с по-силен характер, жена, която ще му се налага, така както и ти на мен, сладка моя.

Беше прав и със сърцето си Блез го знаеше, но никога нямаше да му го признае. Може би някой ден, когато Дилайт се омъжи — да, но не сега. За свое щастие, от кръщенето на Ниса тя не беше срещала Антъни Уиндам. Тогава той и Блис бяха кръстници на детето. Лорд Уиндам от Ривърсайд беше останал в кралския двор и се забавляваше, но според Блез той беше занемарил задълженията си към имението. Лейди Дороти не беше виждала сина си цяла година и сигурно щеше да мине и повече време, ако Доро не беше отишла да го посети. Беше се върнала с думите, че никак не е чудно, че Тони не може да си намери жена. Кралският двор бил пълен с бъбривци и похотливи личности. Кралицата била пренебрегната от краля, чието поведение давало тон на останалите членове на кралския двор. Липсата на кралица Катерина предопределяла и липсата на прилично държание. А пък самият крал, при тези думи Дороти бе вдигнала поглед към небето, той бил много красив млад човек, но с доста съмнителен морал. Чували се приказки за негово величество и госпожица Блаунт, за него и госпожица Мери Болейн…

И понеже тя бе заявила, че повече няма да отиде в кралския двор, Антъни Уиндам, който обичаше майка си, щеше да дойде при нея. Само че Блез се сети, че той е определил късната есен, за да си дойде, защото тогава е ловният сезон. Граф Лангфорд помоли Блез да внимава в държанието си, а тя, сложила едната си ръка върху корема, успокоително му помаха с другата.

— Не бой се, милорд, аз ще се държа възпитано с негодника.

Той се изсмя.

— Миличка, знаеш ли, че понякога ми се струва, че трябва да те понатупам?

— Но не го правиш, милорд — провокативно прошепна тя, притисна се силно до него и го прегърна.

Той я докосна с устни.

— Може би не съм стриктен в съпружеските си задължения, мадам — прегърна я и той.

— Ти винаги си стриктен и аз те, обичам — каза Блез тихо.

— За пореден път ме победи — галантно отговори графът. После я целуна горещо. — Аз също те обичам, красива моя, обична съпруго.

Антъни Уиндам пристигна тихо, без да се обади предварително и придружен само от един слуга. Дороти Уиндам, която живееше в къщата на брат си след раждането на Ниса, изтича да го посрещне. Лицето й бе светнало от радост и тя го прегърна силно, показвайки майчинската си обич.

— Най-после си дойде — каза тя с дрезгав от вълнение глас, а той нежно отвърна на прегръдката й.

Когато го видя да влиза с майка си в голямата зала, Блез забеляза, че не се е променил много. Може би бе станал по-елегантен. Беше висок колкото Едмънд, със същата светла кожа, само косата му беше по-тъмна. Очевидно беше, че двамата мъже са роднини. И двамата имаха красиво оформена твърда челюст, високи скули и чело, но очите на Едмънд бяха кафяви, а на Тони — светлосини. Устните му, които тя смяташе за меки, сега като че ли се бяха втвърдили и очите му гледаха предизвикателно.

Той я поздрави доста учтиво.

— Мадам, ставаш по-красива всеки път, когато те виждам.

— Колко лесно излизат комплиментите от устата ти, милорд — мило отвърна тя. — Ти наистина си станал елегантен ухажвач. Добре дошъл в Ривърс Едж.

Усетил неприкритата омраза в гласа й, Антъни повдигна вежда въпросително, но Едмънд вече влизаше в залата и той се обърна към чичо си, забравил за Блез. Щеше да остане в Ривърс Едж следващите няколко дни. После щеше да отведе майка си у дома и да остане с нея до след Нова година, когато щеше да се завърне в кралския двор.

— Искаш ли да си починеш от пътуването, или да идем утре на лов? — попита графът.

— Разбира се, че ще отидем на лов утре! — засмя се Тони. — Аз ловувам и в кралския двор, но там не е така приятно.

— Сигурно ловиш сладки птиченца — закачи го графът. — Кога най-после ще се спреш на една, за да се прибереш и да създадеш семейство? Не можеш цял живот да се забавляваш, Тони.

Един слуга напълни чашата на лорд Уиндам с вино. Той я изпи на един дъх, избърса устни и отговори:

— Знам, Едмънд, знам! Трябва да си намеря жена, и то по-скоро, но щом помисля, че трябва да прекарам цял живот с някоя, веднага решавам, че не ми се ще. Докато не срещна жена, която наистина да ми хареса, ще си остана ерген.

— Мъжът все някога трябва да се реши, Тони, както аз с Блез. Аз не познавах щастието, докато не я взех. Това не е ли късмет, не мислиш ли, че и ти трябва да опиташ?

— Може би точно затова съм толкова нерешителен, Едмънд. Защото искам точно такова щастие. Не искам нищо по-малко.

— Предполагам, милорд — намеси се Блез, — че ти използваш точно този аргумент, за да си играеш на бик с кравите от кралския двор. Може би просто се забавляваш и забравяш, че майка ти оплаква неродените си още внуци, че хората в Ривърсайд са без господар и имението запада без управление.

Лорд Уиндам се изненада от избухването й, но се засмя.

— Блез Уиндам, ти си все същата скандалджийка, каквато си беше, когато те доведох от Ашби. Радвам се да отбележа, че бракът не те е променил. Ти ми се скара по-сериозно и от собствената ми майка. Обещавам ти, както обещах и на нея, че ще се оженя, щом намеря подходящата жена.

Блез го погледна сърдито. Имаше чувството, че той й се подиграва, и това никак не й харесваше. По-добре беше Дилайт наистина да се държи по-далеч от този човек. Щеше да й го каже, щом я види. „Господ да пази горката жена, за която щеше да се ожени Антъни Уиндам“ — помисли си Блез.

Ловците тръгнаха рано на другия ден още преди зазоряване. Върнаха се по залез. Блез се погрижи да имат храна — месо, сирене, хляб и вино. Но те винаги се връщаха гладни. Накрая, на тридесети октомври, графът каза на жена си:

— Утре ще бъде последният ни лов, защото Тони трябва да си иде в Ривърсайд, след литургията за Вси светии той и Доро ще тръгнат.

— Ще ми липсва Доро — каза Блез и се сгуши в прегръдката на мъжа си. — Тя вече е част от нашето семейство. Ще се чувствам самотна без нея.

— А за Тони няма ли да ти е мъчно? — пошегува се той, като я целуна по ухото.

Блез въздъхна.

— О, Едмънд, знам, че не се отнасям добре с него, но не мога иначе. Той ме дразни и аз не знам защо. Ами, знам! Защото е нахален. Крие го, но аз го виждам и за мен това е същото като червената кърпа за бик. Като прибавим и това, че отблъсна сестра ми, вече става много.

— Той всъщност не е груб, Блез, но разбирам за какво говориш. Мислех, че само аз съм го забелязал. Предполагам, че е защото той е по-нископоставеният Уиндам. Спомням си, че дори когато растяхме заедно, на Тони това постоянно му се напомняше. Той не трябваше да забравя, че аз ще бъда един ден граф Лангфорд, а той — само лорд Уиндам от Ривърсайд. Спомням си, че дори и Доро, която все пак е дъщеря на граф Лангфорд, непрекъснато му го напомняше. Ако Тони не беше наистина добър човек, скъпа моя, между нас щеше да има голямо съперничество и борба, също както е било между моя дядо и брат му, който е прадядо на Тони.

— Ти си ми разказвал толкова неща, а точно затова никога не си говорил — каза Блез. — Искам да знам семейната ти история, за да я разказвам на Ниса и брат й, когато се роди.

— Моят прадядо — започна Едмънд — е бил Ричард Уиндам, лорд на Ривърсайд. Той имал двама сина — Едуард и Хенри, родени с разлика две години. Още отначало момчетата си съперничели и непрекъснато се биели. Разбира се, по-големият — Едуард — бил поощряван, защото той бил наследникът, а не Хенри. Когато бил на шестнадесет години, Едуард спасил живота на крал Хенри — петият с това име — в битката между англичани и французи при Ажинкур. Веднага след боя кралят го провъзгласил за граф Лангфорд и му дал земите, които сега са наши. Те принадлежали на Сесили де Бохин, за която кралят оженил дядо ми. И тъй като булката тогава била само на три години, изминало доста време, преди бракът да бъде консумиран. Баща ми бил третото им дете. Двете по-големи починали. Но аз прескочих нещо, скъпа. Когато дядо ми станал граф Лангфорд, брат му се отчаял, защото вече нямало да превъзхожда другия? Тогава прадядо ми Ричард намерил решението. Ривърсайд още не бил наречен на големия син и той го накарал да се откаже от естественото си право и да го отстъпи на по-малкия си брат. Дядо ми се съгласил, защото въпреки съперничеството братята се обичали. Така от тях тръгват двата клона на едно семейство. Братята останали цял живот съперници, но приятели. Защото те не се мразели. Всеки си имал своя собствен дял от богатството. Семействата поддържали близки отношения и женитбата между заварената ми сестра Дороти с бащата на Антъни скрепили тези отношения още по-здраво. Тони и аз винаги сме си говорили, че ще оженим децата си някой ден, но засега това не ми се вижда възможно.

— Докато Тони не се ожени, разбира се, че няма да е възможно — каза Блез и се обърна настрани, за да се притисне удобно към съпруга си.

— Забрави за племенника ми — каза той и я дръпна за носа, докато с другата си ръка я прегърна през гърдите. — Предпочитам, вместо да говоря, да се позабавлявам с тези красиви ябълки.

— Трябва ли да ходите на лов утре? — попита го тя. — Днес беше студено и мисля, че ще завали. Не ми се иска да настинеш, защото после ще заразиш всички ни — промърмори тя сънливо.

— Може би трябва да кажа на Тони, че предпочитам да си остана у дома утре — каза Едмънд, докато тя спокойно заспиваше до него.

— Хммм — беше отговорът и графът се усмихна в тъмнината.

Сутринта обаче се показа бледо слънце, но когато Едмънд каза, че май ще е по-добре да си останат вкъщи, Антъни нежно му се подигра.

— Хайде, Едмънд, да не би да остаряваш, че предпочиташ да седиш пред огъня с жена си, вместо да ловуваш в горите си.

Едмънд се засмя и смутено се обърна към жена си.

— Не мога да се оставя на шегите на племенника си, Блез, поне докато не ми посивее брадата. Не виждам знак, че ще вали. Ще се върнем преди залез, мила. — Той се наведе, целуна я и после излезе заедно с Тони.

Денят не беше мрачен и Блез си каза, че мъжът й е бил прав. Беше навечерието на празника Вси светии. Мейзи седеше в един ъгъл с Ниса и й разказваше приказките за призраци, които навремето и старата Ада бе разказвала на Блез и сестрите й. Ниса слушаше с интерес и широко отворени очи. Лейди Дороти бродираше покривка с библейски мотиви, над която се трудеше от деня, в който синът й бе заминал за кралския двор. Беше я нарекла като сватбен подарък за Антъни, когато най-после се ожени.

Когато Блез чу капките на дъжда да удрят по прозорците, усети раздразнение. Ако сега мъжът й настине, тя няма да му съчувства! Постави краката си на ниското столче пред огъня, за да ги стопли, но все се ослушваше да дочуе пристигането на ловците. Беше задрямала, когато отвън се чу шум от коне и кучета. Тя бавно отвори очи и се изправи.

В този момент в залата влезе Антъни Уиндам. Беше блед и изплашен.

— Майко… Майко! Едмънд е мъртъв! Дороти Уиндам скочи бързо. Ръцете й бяха притиснати до сърцето, като че ли да го задържи да не изскочи от гърдите й.

— Господи помилуй, синко! Кажи ми, че не съм те разбрала!

Блез също скочи и изтича към тях.

— Къде е Едмънд? Къде е мъжът ми?

Лорд Уиндам бавно пристъпи напред и хвана ръцете й.

— Това може да се каже само по един начин, Блез. Едмънд е мъртъв. Връщахме се вкъщи, защото беше започнало да вали. Едмънд каза, че не иска да се простуди, защото ще му се караш. Не можехме да уловим нищо и той съжаляваше, че не сме останали до огъня, вместо да мръзнем напразно. — Гласът на лорд Уиндам потрепери и той не можа да сдържи риданието. — Изведнъж от храстите изскочи глиган точно пред коня на Едмънд. Кучетата се разлаяха и се разбягаха. Конят се изплаши и се вдигна на задните си крака. Едмънд не можа да го удържи и падна. Когато дойдох до него, видях, че вратът му беше счупен. Почина веднага. О, Блез! Толкова съжалявам!

За една дълга минута тя остана така, като че ли не беше разбрала смисъла на думите му. Но когато осъзна… Краката й омекнаха, но тя се задържа права. За момент помисли, че не може да диша, но после видя стоящия пред нея Антъни и сълзите, които течаха по лицето му. Черна злоба се надигна в душата й и тя го зашлеви с всичка сила.

— Ти! — изсъска тя. — Ти си виновен, Антъни Уиндам! Ти уби моя съпруг! Сигурна съм, все едно че съм го видяла! Ти уби моя Едмънд!

Блез започна да го удря с юмруци по гърдите. Той стоеше беззащитен пред ужасното обвинение и, неспособен да се помръдне, приемаше наказанието си, докато лейди Дороти, съвзела се от първоначалния шок, се втурна и откъсна Блез от сина си. Мейзи бе притиснала изплашената Ниса до пълните си гърди, а всички слуги в залата стояха и гледаха ужасени.

— Не го защитавай, Доро! Не го защитавай! Той уби съпруга ми! Той уби Едмънд!

— Не, Блез! — извика лейди Дороти, като се опитваше да прегърне замаяната от мъка млада жена. — Било е жестока случайност! Никой не е виновен. — Сълзите течаха по сбръчканите й бузи. Тя сама бе отгледала доведения си брат още от рождението му, когато майка му беше умряла. И макар че беше само на дванадесет години тогава, тя го бе гледала като свой собствен син. А сега той беше мъртъв. Нямаше го вече и никога нямаше да се върне. Дороти Уиндам дори не усещаше как сълзите се стичат по лицето й.

Когато първата вълна на мъката започна да отминава, Блез престана да се блъска в ръцете на лейди Дороти, но продължи да обвинява Антъни.

— Все пак аз виня сина ти за смъртта на мъжа си — заяви Блез. — Едмънд нямаше да отиде днес на лов, ако Тони не беше му се подиграл! — Тя пак се обърна към Антъни. — Мога да те убия заради това! — После изведнъж пребледня от болка и се сви на две, хванала корема си. — Бебето! Ще изгубя бебето си! Ох! Господ да те накаже, Тони! — изстена тя и припадна на пода.

Слугите се спуснаха към графинята. Вдигнаха я внимателно и я занесоха в спалнята. Положиха я нежно върху леглото. Херта и лейди Дороти побързаха да помогнат на Блез, като я разсъблякоха. По фустите имаше кръв. Двете жени плачеха, но не спираха работа. Роди се мъничко, идеално оформено момченце, но твърде малко, за да оживее, само шест месеца след зачеването.

Като разбра за случилото се, Антъни изрева от мъка и разкъса дрехите си. Синът на Едмънд! Дългоочакваният наследник беше умрял и той като баща си!

— Блез? — попита той майка си. — Как е Блез?

— Тя ще живее… за да ражда деца на някой друг… — каза лейди Дороти и в този миг шокирана разбра: — Господи, помилуй — прошепна тя. — Затова ли не можеш да си намериш жена, сине? Ти я обичаш! Ти си влюбен в жената на чичо си!

— Във вдовицата на чичо си — каза той тихо.

— Тя те ненавижда, сине.

— С времето аз ще я науча да ме обича, майко. Защото аз я обичам от мига, в който я видях — отговори Антъни Уиндам.

— Да ти помага бог, Тони — каза майка му. — Ще бъде чудо, ако се изпълни това невъзможно желание.

— Милорд графе. Милорд графе — чу се гласът на управителя на къщата. — Какви заповеди ще дадете за тялото на лорд Едмънд?

За момент Антъни гледаше с недоумение лицето на управителя и едва след това се досети, че сега той е граф Лангфорд. Объркан, той не можа да пророни и дума.

— Вземете тялото на брат ми и го положете във фамилния параклис — каза лейди Дороти. — После веднага изпратете да повикат отец Мартин.

— Добре, милейди — отвърна управителят и отстъпи назад.

— Антъни! Ела на себе си веднага! — обърна се тя строго към сина си. — Няма кой да ти помогне! Ти наистина си четвъртият граф на Лангфорд и като такъв си длъжен да даваш пример на хората си! Смъртта на Едмънд и помятането на сина му ще донесат голяма мъка на Лангфорд и народа му. Сега ти си техният господар. Ти можеш да скърбиш, но не трябва да показваш голямата си мъка, иначе хората съвсем ще се деморализират. Сега те ще чакат ти да ги ръководиш. Трябва да бъдеш силен заради народа си!

Последва дълго мълчание. После Антъни Уиндам вдигна глава. Очите му бяха тъжни, но в погледа му имаше решителност. Когато заговори, гласът му беше твърд.

— Ще изпратя човек в Ашби. Семейство Морган трябва да бъде до Блез в скръбта.

Лейди Дороти кимна утвърдително.

В следващите няколко дни много хора идваха и си отиваха от Ривърс Едж. Лорд и лейди Морган дойдоха да успокоят дъщеря си, която лежеше в леглото си и плачеше за загубата на съпруга и сина си, но се възстановяваше след аборта. Лейди Розмари се бе преборила с Дилайт, която искаше също да дойде, намерила в трагедията на сестра си нова възможност да се завърти около Антъни Уиндам.

— Никоя от вас няма да дойде — каза твърдо лейди Розмари. — Трябва да тръгнем веднага. Дилайт, ти ще отговаряш за сестрите и братята си. Щом лорд Антъни не те е искал, преди да стане граф Лангфорд, и сега няма да те иска — каза тя безцеремонно. — Сега той ще се стреми по-нависоко. И като граф на Лангфорд сигурно ще се ожени, след като свърши траура. Надявам се, че като знаеш това, ти ще престанеш да го преследваш и ще приемеш някое от добрите предложения, които вече имаме за теб. Вече си на шестнадесет години и половина. Скоро ще те смятат за престаряла. Ти това ли искаш? Сигурна съм, че не искаш да изживееш дните си като стара мома.

Лейди Розмари знаеше, че е много по-лесно да се наложи на Дилайт, отколкото на най-голямата си дъщеря. Блез лежеше отслабнала в леглото си с горящи и потъмнели от мъка очи.

— Той уби Едмънд! — каза тя на родителите си. — Ако можех, аз бих убила него!

— Престани, Блез! — каза лейди Розмари с твърд майчински тон.

— Какво знаеш ти, мамо? Цял живот си живяла щастливо в Ашби с татко и децата. Никога не си изгубила дете или съпруг! — Блез изръмжа към майка си. — Едмънд щеше да бъде жив и синът ни също, ако онзи ден Тони не беше го повлякъл на лов! Той е мислел да убие Едмънд! Знам го! Той искаше да заеме мястото на Едмънд, макар че го прикриваше добре, копелето! — Гласът й се извиси истерично.

— Не, дъще, не позволявай мъката да те заслепи — каза лорд Морган тихо, но твърдо. — Едмънд е искал да отиде на лов в този ден. Не го отричай. Той се е хванал за първия повод, за да отиде. Ти наистина ли вярваш, че Антъни е виновен за това, че онзи глиган е изскочил пред коня на мъжа ти? Дузина свидетели са видели какво е станало. Пък и не само конят на Едмънд се е изплашил. За нещастие, всичко се е случило неочаквано, иначе той щеше да може да успокои коня си, защото той беше добър ездач. Било е случайност, Блез. Ужасна случайност. Не е честно да виниш Антъни за това. Нечестно и неправилно. Едмънд беше най-добрият приятел на Антъни. Те бяха по-скоро братя, отколкото чичо и племенник. Той също скърби за Едмънд. Скърби така дълбоко, както и ти.

Блез гледаше мълчаливо баща си и Роберт Морган видя мъката, която тя изпитваше. Взе я в прегръдката си, а тя заплака с горчиви сълзи, които изгаряха очите й.

— Аз го мразя! — хлипаше тя в рамото на баща си.

— Ако искаш, го мрази, Блез, но не го обвинявай за нещо, което не е извършил — отговори лорд Морган.

След като престоя два дни във фамилния параклис, тялото на третия граф на Лангфорд бе пренесено в църквата „Свети Михаил“, дето остана още един ден, за да може народът да му се поклони. Ако времето не беше толкова студено, това нямаше да може да стане. Върху ковчега беше сложен портретът на графа, а вътре лежеше графът във вечна прегръдка с повитото телце на своя син, когото така силно желаеше приживе и когото най-после бе придобил в смъртта.

Блез беше настояла да присъства на погребението на мъжа си и бе доведена в църквата от баща си. Хората заплакаха още по-силно, като видяха красивата си млада графиня. Блез се държеше твърдо в ужасната си мъка. Какви синове би могъл да има той от тази жена, мислеха си хората и още повече скърбяха за двойната загуба.

Когато излизаха от църквата, след като погребаха прекършеното тяло на Едмънд Уиндам във фамилната крипта, навън валеше сняг. Блез беше истински разгневена, когато се намери в каретата насаме с Антъни.

— Трябва да говоря с теб — каза той тихо и когато тя не отговори, продължи: — Мисля да обявя Ривърсайд и земите му за зестра на Ниса. Знам, че Едмънд още не беше определил зестра за нея и сега това е моя отговорност. Като дъщеря на граф тя трябва да има подходящ дял. Смъртта на баща й ще намали нейното високо положение в обществото, но Ривърсайд ще помогне много за по-нататъшното й издигане. Защото сега тя е много богата.

— Ние с дъщеря ми в Ривърсайд ли ще живеем? — попита тя студено.

— Не, Блез. Вашият дом е Ривърс Едж — отговори той. — Ти си вдовстващата графиня на Лангфорд. Нищо не се е променило.

— Моят съпруг и син лежат във фамилната крипта — каза тя с горчивина. — Това промени живота ми и този на дъщеря ми, милорд графе. Аз никога няма да живея в Ривърс Едж, защото ти ще си там, Тони! Аз ще взема дъщеря си и ще се преместя в Гринхийл, който ми принадлежи. Едмънд ми го даде, когато се роди Ниса, и ние ще живеем там!?

Бледото й лице беше изпълнено с решителност.

— Гринхийл ли? Ти не можеш да живееш в Гринхийл! — каза той. — Къщата на имението е много стара и там не е живял никой от тридесет години насам.

— Тогава защо Едмънд ми я подари? — попита тя.

— Той ти е подарил имението със земите му, а не къща за живеене — обясни Тони.

— Но аз ще живея там — упорито настоя тя.

— Не е прилично млада жена без съпруг да живее сама на такова изолирано място — каза той през стиснати зъби. — Няма да ти позволя да живееш в Гринхийл.

Виолетово-сините й очи потъмняха от яд и тя го изгледа заплашително.

— Ти ли няма да ми позволиш? Кой си ти, че да казваш какво мога и какво не мога да правя? Как си позволяваш подобно нещо, сър?

— Кой съм аз ли? — повтори той с глас, изпълнен със сдържана ярост. — Аз съм граф Лангфорд, мадам, а ти като вдовстваща графиня си под мое попечителство също както и дъщеря ти, която трябва да ти напомня, че е Уиндам по рождение. Аз съм този, който ще каже къде можеш да живееш и дали лейди Ниса Уиндам може да дойде с теб. Като граф на Лангфорд аз съм решил ти, мадам, да останеш в Ривърс Едж. Защото си млада и привлекателна. И тъй като аз трябва да се грижа за твоята репутация, майка ми ще остане като твоя компаньонка. Ясно ли е, Блез?

— Значи ли това, че ще съм твоя затворничка? — саркастично попита тя.

— Ти си почитаемата вдовица на моя предшественик, мадам. Ти и дъщеря ти принадлежите на Ривърс Едж. Какво ще кажат хората, ако ти, едва погребала Едмънд, си събереш багажа и отидеш с детето си в друга къща?

— А ако ти, сър, се ожениш, какво ще си помисли жена ти за нашето присъствие?

— Ако се оженя, тогава ще говорим за евентуалните промени — отговори той.

Антъни си помисли, че това е най-дръзката жена, която е срещал. И въпреки това му се искаше да я прегърне и успокои, защото виждаше колко голяма е мъката й от загубата на Едмънд.

— Пусни ме да си ида в Ашби за известно време — каза тя тихо. — Не мога да понеса мисълта за Коледа тук, в Ривърс Едж сега.

Той се пресегна да я докосне по ръката, но тя се отдръпна в ъгъла на каретата и се сви като ранено животно.

— Моля те — промълви тя и въпреки че не можеше да я види, той знаеше, че очите й са пълни със сълзи, и това разкъса сърцето му.

— Ще вземеш ли Ниса със себе си?

— Разбира се. Не би могъл да поискаш да оставя детето си, нали? Ще бъда при родителите си. Надявам се, поне на тях вярваш, че не ще позволят да се случи нещо неправилно.

— Можеш да отидеш — безпомощно се съгласи той, защото знаеше, че няма да е благородно да й откаже, а толкова искаше да бъде в добри отношения с нея. — Ще чакам да се върнеш за Сретение Господне.

— О, моля те, нека останем до след Великден, милорд! Имам нужда да съм със семейството си, а Ниса ще може да си играе с чичовците си.

Той кимна. Времето ще я накара да си помисли и той се надяваше тя да осъзнае, че той няма вина за смъртта на Едмънд. После, когато тя се върне напролет, щеше да започне нежно и внимателно да я ухажва.

Блез си взе довиждане с Дороти и замина при родителите си в Ашби. Там щяха да й предоставят собствен апартамент в красивото ново крило, построено като подарък от Едмънд през миналата година. Блез пътуваше придружена от Херта и няколко слуги, които щяха да се грижат за бялата й кобила и кучетата, които Едмънд й беше подарил.

След като прекара няколко седмици в Ашби, Блез осъзна, че сестра й преди три години беше права, като й каза, че с времето ще се промени. Сега нищо не й се виждаше същото като преди. В Ашби се чувстваше чужда, а Ривърс Едж вече не беше нейният дом… След като бе ръководила голямата къща, тя на няколко пъти се хвана, че е готова да каже на майка си, че прави нещо не така, както тя го е правила в Ривърс Едж. Разхождаше се и яздеше наоколо, докато времето така се влоши, че вече беше невъзможно да се излиза. Вкъщи не се чувстваше добре, защото усещаше съперничеството на сестрите си и това я дразнеше.

Най-много я дразнеше Дилайт, която непрекъснато искаше да говорят точно за онова, за което Блез не желаеше. За Антъни Уиндам. Ларки и Линет бяха сладки същества, но обикновените им проблеми не я интересуваха. Предпочиташе да прекарва времето си насаме с Ванора, но десет и половина годишната Вана беше като вихрушка. Никога не се спираше на едно място и правеше каквото си поиска, което караше лейди Розмари да разперва отчаяно ръце. Почти не познаваше вече Глена, пък и малката се срамуваше от нея.

Блез осъзна, че очаква Коледа, когато Блис и Блайт щяха да дойдат със съпрузите си. Но дойде пратеник да съобщи, че Мери Роз и малкият Роб са болни. И макар да нямаше опасност, Блайт беше решила да не пътува с тях до Ашби. Все пак Блис и Оуен дойдоха. Малко след това падна дълбок сняг, който покри с дебела завивка околностите на Ашби. Блис беше открила идеално решение за проблемите на сестра си и го сподели първо с майка си.

— Ще я вземем с нас в кралския двор — каза Блис.

— Сестра ти е в траур — възрази майката.

— Тя може и в двореца да бъде в траур, също както на село, мамо. Освен това, макар че не го казва, тя все още обвинява Антъни за смъртта на Едмънд, което прави оставането й в Ривърс Едж най-малкото неудобно. Тук, в Ашби, тя е отегчена до смърт. Не виждаш ли? На нея й трябва да отиде на ново място, където ще се разсее от мъката, пък и където ще може да си намери нов съпруг, може би. Помисли си, мамо! Блез е вдовстващата графиня на Лангфорд с доста голямо имущество. Тя е добра партия, а в кралския двор има колкото си искаш благородници, които биха били щастливи да се оженят за нея. Какво всъщност бихте могли ти и татко да направите за нея? А пък Антъни Уиндам сега ще е зает с много други неща, ще трябва самият той да се ожени, за да не изчезне родът Уиндам. На него не му е до Блез — завърши практичната Блис.

Роберт Морган се съгласи, че има смисъл в предложението на Блис, а когато казаха на Блез, тя помисли малко и също се съгласи — за изненада на всички и най-вече на сестра й.

— Обаче ще трябва да оставиш Ниса — каза Блис. В кралския двор е доста претъпкано. Ако аз и Оуен нямахме една допълнителна малка спалня в Гринуич, нямаше да можем да ти предложим място. Херта ще трябва да спи на дюшек в твоята стая, но за Ниса и бавачката няма място. Надявам се, че разбираш това, сестро.

— Ниса ще бъде добре при нас — намеси се лейди Розмари. — Хенри и Том я обожават. Те така са свикнали с нея, че ще бъдат загубени без малката си племенница.

— Тя ги бие непрекъснато — каза Блез.

— Защото е още дете — засмя се Блис. — Бих искала да я вземем с нас, но кралският двор наистина не е място за деца. Ти въпреки това ще дойдеш, нали Блез?

Тя още веднъж премисли решението си. Беше й омръзнало в Ашби, въпреки че се стараеше да не го показва. Единственото друго място, където можеше да отиде, докато Антъни Уиндам е граф на Лангфорд, бе кралският двор. Лека усмивка се появи на краищата на устните й. Тони искаше да я убеди, че сега той отговаря за живота й. Колко доволен беше, когато й „разреши“ да се върне в родния си дом — Ашби. И й нареди да се върне една седмица след Великден! Сега почти се изсмя на глас. Знаеше, че той няма да се занимава с нея и Ниса, докато е уверен, че са в Ашби. Да, призна тя пред себе си. За Ниса ще е по-добре да остане при родителите й, в компанията на малките си чичовци, с които да играе. Но вдовстващата графиня Лангфорд ще отиде в кралския двор и негово графско величество няма да разбере нищо чак до след Великден, когато те двете не се върнат в Ривърс Едж! Но тогава той няма да може да й се налага вече!

— Да, Блис, ще дойда с вас и благодаря на теб и Оуен, че ме поканихте.

Напуснаха Ашби на втория ден на януари, защото граф Маруд беше обещал на краля си, че ще бъдат в двореца за маскарада на Дванадесетата нощ. Блис, която беше считана за една от най-красивите жени в двора, имаше да изпълнява важна роля. Тя щеше да бъде „Невинността“, която е поделена от кралското „Горещо желание“.

Блез никога преди не беше виждала маска, но Блис я увери, че ще й хареса навалицата, която заобикаля краля.

— Още е доста млад — на тридесет и три години. Той е много, много висок и има най-красивата червеникаворуса коса, макар че е започнал да оплешивява. А очите му! Господи какви очи! Сини са като езера и така дълбоки, че можеш да се удавиш в тях! Кралят е образован и много духовит. Той е най-великият крал на света, Блез. Няма друг, който би могъл да се сравни с нашия добър крал Хенри!

— Така е — съгласи се Оуен Фицхю. — Блис говори истината. Ще бъдеш доволна от чудесата и удоволствията, които ще откриеш в кралския двор. Аз съм горд, че ме считат за един от приятелите на краля. Той е велик и благороден господар. Само с жена си не случи.

— Защо? — попита Блез.

— Защото не биваше да се жени за Катерина Арагонска, но това, Блез, никога не бива да се казва на глас. Говори се, че Господ отказва да го дари с живи синове, защото е сторил грях, като е взел вдовицата на брат си за жена. И макар че още не се знае от много, кралят иска да получи папско разрешение за разтрогване на този брак, за да може да се ожени и да има законни синове. Елизабет Блаунт, която сега е лейди Тайлбот, е родила момче на краля — младия Хенри Фицролу, който тази година ще бъде на шест години. Хенри Кари, бебето на Мери Болейн, май също е негов син. Така че, както виждаш, кралят може да създаде здрави синове, но не и от испанската принцеса. Освен това тя вече не може да има деца — твърде е стара за това. А кралят е още млад и заслужава синове — завърши Оуен Фицхю.

Каретата на граф Маруд беше много удобна. Имаше хубави ресори и стъклени прозорци, които можеха да се вдигат и свалят, което се считаше за лукс. Отиваха в Гринуич, където сега бе резиденцията на краля. Пътуваха увити в одеяла, със загънати във фланела горещи тухли под краката им. Времето бе омекнало и пътищата бяха проходими.

Блез си бе взела довиждане със семейството. Когато трябваше да се раздели и с малката си дъщеря, тя я притисна до сърцето си с обещанието да й донесе подарък, когато се върне. Ниса не беше кой знае колко впечатлена, защото току-що беше минал рожденият й ден и бе получила множество подаръци. Щом си взе сбогом с майка си, тя веднага се спусна към момчетата, за да си играят. Блез слабо се усмихна.

— Радвам се, че е така въздържана от толкова малка.

Каретата се отдалечи от Ашби и като видя семейството си, застанало пред къщата, Блез си спомни подобна картина, видяна не много отдавна. Преди време тя бе напуснала Ашби, за да открие голямата си любов. Какво ли щеше да открие сега — чудеше се тя.