Блез Уиндъм

Единадесета глава

Ривърс Едж

Есента на 1525 година — май 1527 година

Граф и графиня Лангфорд напуснаха двореца „Гринуич“ още преди обяд с четири карети. Две от тях возеха багажа и слугите, а в първата и втората пътуваха графовете Лангфорд и Маруд със съпругите си. Малкият конвой бе ескортиран от две дузини въоръжени конници. Заобиколиха Лондон, което им спести поне половин ден. Щяха да пътуват заедно по-голямата част от пътя, до границите на Ривърс Едж, където Оуен и Блис щяха да се отклонят на запад към Маруд Хол.

Пътната карета на Лангфорд беше голяма и удобна с кожена тапицерия на седалките и стените, и със стъклени прозорци, които можеха да се свалят и вдигат. Имаше достатъчно място Тони, който беше висок почти метър и деветдесет, да опъне краката си. Каретата беше широка и макар да седяха един до друг, между Блез и Антъни оставаше достатъчно свободно място. От двете страни на седалката, върху стената на каретата, бяха заковани малки сребърни свещници с по две свещи.

Блез се бе преоблякла в тъмнозелен пътен костюм, с пелерина, подплатена със сиви заешки кожи. Денят беше студен, но слънчев и тих. Конете се движеха бързо и равномерно. Антъни беше съобщил в Ривърс Едж да им изпратят допълнителни коне, за да могат да ги сменят, когато се изморят, и да пътуват по-бързо. Предварително бяха резервирани места, но хановете край пътя, за да могат да почиват, тъй като пътуването щеше да продължи няколко дни.

Двамата не разговаряха много.

— Ти бе така красива като булка, както и първия път, Блез — обади се сковано Тони.

„Необходимо ли е сега да ми напомня за Едмънд?“ — помисли си Блез, но после осъзна, че той е искал всъщност да й направи комплимент. Може би чак след като го е изрекъл се е сетил, че я наранява, като споменава за първия й брак.

— Благодаря, милорд — успя да му отговори. — Ти също беше може би най-красивият жених, когото съм виждала. Някои от дамите те гледаха доста захласнато.

И двамата не се решиха да кажат нещо повече и продължиха да пътуват в мълчание. Най-после Антъни отново се обади.

— Достатъчно топло ли ти е, Блез?

Тя кимна. Мълчанието продължи. Най-после той не издържа и като почука на кочияша да спре се обърна към нея:

— С твое разрешение, мадам, бих искал да пояздя малко.

— Разбира се, милорд — съгласи се тя и той скочи от каретата. Блез се усмихна на желанието му да се отърве от присъствието й, но после се замисли.

Така ли щяха да прекарат остатъка от живота си? Как биха могли да запълнят пропастта помежду си? Каретата потегли отново и Блез стисна клепачи, за да не позволи на сълзите си да рукнат.

Още в „Гринуич“ бяха сложили в каретата кошница с храна, но часовете минаваха и Блез реши, че не е гладна. Изглежда, на Антъни също не му се ядеше. Спряха за малко, само колкото да си починат конете, а пътниците да се облекчат, и потеглиха отново. Малко преди да се стъмни, спряха пред голям и удобен хан, носещ името „Лебедът“. Вътре беше топло и приятно. Но когато Блис слезе от каретата, беше силно пребледняла.

— Още следобед й стана лошо — обясни Оуен разтревожен.

— Никога няма да стигна жива до Маруд хол — драматично изплака Блис.

— Ти си само бременна, Блис, не си болна — скара й се Блез и се обърна към Оуен. — Какво направи ти за нея? — попита тя.

— Да направя ли? Че какво можех да направя? Опитвах се да я успокоя през последните няколко часа — каза Оуен. — Даже тя повърна в новата ми кадифена шапка и трябваше да я изхвърля. А беше с паунови пера! — завърши той сърдито.

Блез избухна в смях като си представи как Блис излива съдържанието на закуската си в новата модна шапка на съпруга си. Само ядосаните погледи на граф и графиня Маруд успяха да я накарат да се успокои. Тя се обърна към жената на ханджията.

— Ментов еликсир в топла вода за лейди Фицхю, моля.

После се обърна към Оуен.

— Утре ти ще пътуваш с Тони, а Блис ще дойде в моята карета. Имал си добри намерения, но като все си напомнял на жена си за състоянието й, си сбъркал. Това само е накарало Блис да мисли още повече за състоянието си, което предизвикало прилошаването. Нищо, утре аз ще се погрижа за нея.

Сега, Блис, ще ти поръчам лека вечеря.

— Не мога да ям — изплака Блис.

Жената на ханджията дойде с поднос и донесе на Блис исканото питие. Тя едва допря чашата до устните си.

— Пий, миличка — каза мило жената. — Веднага ще ти помогне.

Щом усети, че стомахът й се успокоява, Блис кимна.

— Сега е по-добре.

— Донеси за лейди Фицхю чиния с две парчета пилешко от гърдите, малко парче шунка без мазнина, филия хляб с мед и малка чаша сладко вино — каза Блез.

— А за господата, милейди? — попита жената, която веднага усети кой командва тук.

— Пилешко, шунка, говеждо, баница, сирене, супа, плодове, хляб, бира и вино. Каквото имате, за да им се напълнят стомасите — усмихна се Блез.

Антъни прегледа конете и разпореди на ханджията да настани удобно мъжете от ескорта. Двете млади семейства вечеряха заедно. След като се нахрани, Блис изглеждаше значително по-добре. Известно време останаха пред камината и похапнаха ябълки, но като знаеха, че утре ги чака отново дълъг път, се отправиха към стаите си. Херта беше вечеряла заедно с Бети и вече очакваше господарката си. Антъни дискретно изчака навън, докато съпругата му се приготви за лягане.

— „Много хубаво“ място за първа брачна нощ — замърмори Херта. — Някакъв си хан по средата на пътя!

Блез не каза нищо. Тя беше изморена и нямаше настроение да спори с камериерката си. Освен това тя знаеше какво ще последва, макар че се съмняваше, че то ще се хареса на младоженеца.

— Какво е това? — загледа се изненадана Херта. — Аз сложих новата ти бледолилава нощница, милейди, а не това досадно нещо. Кой си прави шеги с мен?

— Аз преместих лилавата нощница и я сложих в багажа — каза Блез. — Беше много лека за крайпътен хан без камина в стаята.

— Предполагаше се, че съпругът ще те топли — изрече Херта своето мнение по отношение на развалената от самата булка романтика на нощта.

— Съпругът ми („Боже, колко странно звучи тази дума сега“) ще иска да си почине, тъй като ще трябва да стане рано — отвърна Блез. Тя съблече роклята и бельото си и се изми с топла вода от малкия леген, който Херта бе успяла да намери. После си облече строгата бяла нощница с дълги ръкави. — Къде ми е нощната шапка? — попита Блез.

С недоволно сумтене Херта й я подаде. После, мърморейки под нос, разреса косата на Блез и я зави в леглото.

— Кажи на лорд Уиндам, че вече може да влиза, Херта, а после иди и си легни. Лека нощ — каза мило Блез.

Антъни Уиндам затвори вратата след камериерката на жена си и присви очи, за да свикне с мрака в стаята. Най-после я видя да го чака в леглото.

— Ти си особено привлекателна, мадам — каза той и започна да се съблича. Сега щеше да получи единствената компенсация от тази женитба и щеше да разбере на какви неща я е научил Хенри Тюдор, за да му доставя удоволствие. Поне това предимство щеше да има от женитбата си с любовницата на краля.

— Един момент, милорд — каза тя и той веднага разбра от тона й, че не може да очаква нещо добро.

— Какво има, мадам?

— Засега между нас няма да има интимни отношения — каза тя тихо.

— Защо? — усещаше как започва да му прилошава. — Може би все пак ще ме осветлиш по въпроса, защо „засега“ между нас няма да има интимни отношения? Да не би точно сега да ти е дошло неразположението?

— Не, милорд — отговори тя, като едва сдържаше остротата в гласа си и чувстваше как бузите й пламват.

— Тогава може би ще ми кажеш защо ми отказваш правата на съпруг? — Той пресече стаята и седна в края на леглото. — Боиш ли се от мен, Блез?

— Да се боя от теб? — Тя се изсмя. — Не, милорд, ни най-малко не се боя от теб. Но я ми отговори не се ли очаква от мен да родя наследник за графство Лангфорд възможно най-скоро?

— Да, така е — мрачно отговори той.

— Тогава, милорд, ако искаш да си сигурен, че синът, който ще зачена, ще е твой, а не на Хенри Тюдор, ще трябва да въздържаш желанията си спрямо мен през следващите три месеца. Аз не искам да има съмнения по отношение на бащинството на детето, милорд.

— Не бях помислил за това — каза той с изненадваща благодарност в гласа. — Мислиш ли, че може да носиш кралско копеле, Блез?

— Не знам — отговори тя простичко, като си мислеше колко лесно й беше да го излъже. Тя нямаше намерение да удовлетворява желанията му или любопитството му по отношение на онова, което е научила в леглото на краля, или поне тази нощ нямаше такива желания. Нито пък някоя друга нощ, докато помежду им имаше чувства единствено на омраза и съмнения. — Казвали са ми, че когато съществуват съмнения по този въпрос, е по-добре да се изчакат три пълни месеца, преди да се преспи е мъж. Жените от нашето семейство са с нередовен период и затова аз не мога да съм сигурна за състоянието си. Но не искам да натреса някое копеле, било то и кралско, на семейство Уиндам, Тони. Каквито и да са нашите противоречия, мисля, че ти не поставяш под съмнение моята лоялност към графство Лангфорд.

— Така е — призна той, макар да знаеше, че по този начин се осъжда на въздържание. — Но защо, по дяволите, не изчака достатъчно, преди да се омъжиш за мен, Блез? — попита той.

— Трябва да си припомниш, милорд, че самият крал определи деня на сватбата ни, а не аз — отговори тя.

— Така е — повтори той. — Кралят го определи и направи така, че да се отърве от теб колкото е възможно по-бързо, за да хукне подир Ана Болейн. Той изобщо не е мислил за нашето спокойствие, нали? Видя ли, че онази кучка хвана твоя сватбен букет, Блез? А видя ли я как се усмихна? Господи, този букет хвръкна право в ръцете й, като че ли насочен от магия!

— Горкият Хал! — каза тихо Блез.

— Горкият Хал, ли? Ами какво да каже горкият Тони, който трябва да спи на пода на студената стая?

Блез не можа да сдържи усмивката си. Той изглеждаше искрено объркан.

— Ако можеш да обещаеш, че ще се сдържаш — каза тя и се облегна назад, — ние можем да споделим това легло.

— Съгласен! — възкликна той и веднага се намести до нея. — Лека нощ, мадам.

Обърна се с гръб и се зави хубаво.

— Лека нощ, милорд — отвърна тя и духна свещта.

След малко, като го чу да диша равномерно, тя също се отпусна. Сви се под завивките и тихо въздъхна. Имаше все пак нещо успокоително в това да усещаш здравото тяло на мъж до себе си. „Ох, Едмънд — помисли тя, както й се бе случвало много пъти през последната година. — Защо трябваше да умираш? Толкова обичах нашия съвместен живот. Беше прост, тих и аз се чувствах спокойна. А най-вече, чувствах се обичана! Сигурно ти одобряваш Тони, но Бог знае, че между нас няма нищо… Не мога да понеса мисълта, че ще нося дете от човек, към когото не изпитвам чувства. Може би точно затова и не забременях от краля. О, какво да правя, Едмънд? Имам само три месеца отсрочка. След това няма да мога да откажа на Тони онова, което му се полага и по божия закон, и по закона на краля. С тези мисли Блез най-после потъна в неспокоен сън.

Антъни се събуди още преди зазоряване от шетнята на ханджията. Леко се протегна и се обърна бавно да я види как спи до него. Лицето й не се виждаше в тъмнината, а тялото й бе скрито под завивките. Неговата жена. Неговата жена Блез Уиндам. Блез Уиндам беше вече негова жена! Бе постигнал желанието си, но май нищо не беше спечелил. Антъни стана и тихо се измъкна от леглото. Докато се обличаше, можеше да наблюдава Блез на бледата светлина на предутринното небе.

Тя изглеждаше така невинна в съня си. Колко трудно му бе да приеме сега, че тази кротко спяща жена е била толкова амбициозна, че да стане кралска любовница. И макар да знаеше това, той пак я бе поискал за жена. Какъв късметлия излезе, че когато пристигна в кралския двор, Блез вече бе поомръзнала на краля. Иначе никога не би могъл да се ожени за нея. Меднорусата коса покриваше лицето й и се бе пръснала по възглавницата. Боже, колко е хубава! Как би могла да омръзне тази красота на някого, пък бил той и крал?

Той я побутна леко по рамото.

— Събуди се, Блез. Сутрин е и трябва скоро да тръгваме.

Тя отвори очи и му кимна.

— Да ти изпратя ли Херта?

— Да, моля те, милорд, ако обичаш.

Закусиха печени ябълки със сметана, шунка, твърдо сварени яйца и прясна топла извара с масло и конфитюр от сливи. Блез поръча за сестра си чаша тъмна бира, след което я накара да се разхожда почти цяла миля в студената утрин, преди да се качат в каретите и да потеглят.

— Ти прекалено си угаждаш и от това идват проблемите ти — каза Блез на сестра си.

— Но аз ще имам дете — оправда се Блис.

— Което е едно нормално събитие в живота на млада омъжена жена — засмя се Блез. — Много време си прекарала в кралския двор и вече си загубила представа кое е естествено и кое не. Става ти лошо, защото ядеш доста мазни храни и с много подправки. Я виж как запротестира тази сутрин, че яйцата били твърди, че не били залети със сос от марсала и сметана. По-добри са простите храни. Ти сигурно не искаш да станеш дебела, Блис. Ако продължаваш да се храниш, както досега, ще заприличаш на малка бъчва и след раждането няма да успееш да отслабнеш и да достигнеш елегантността, на която толкова ти завиждаха в двора.

— Знаеш как да ме убедиш — измърмори Блис. Но пък ти си била вече два пъти бременна.

Виолетово-сините очи на Блез се усмихнаха.

— Така е, Блис, знам. И е по-добре да ме послушаш. Иначе Оуен ще хвърли око на някоя по-тъничка.

— Никога! Той е толкова влюбен в мен, че никога няма да ме замени с друга — заяви Блис. — Но независимо от това аз ще спазвам диетата, която ме съветваш, защото не искам да стана дебела. — Очите й хитро се присвиха. — Стига толкова за мен, сестричке. Какво става с теб? Тони добър любовник ли е?

— Нямам представа дали Тони е добър любовник — каза спокойно Блез.

Блис зяпна и погледна изненадано сестра си.

— Какво! — После се съвзе и попита: — Кажи ми какво се е случило! Веднага!

«Е — помисли весело Блез, — поне днес Блис няма да има време да боледува.»

— Не се е случило нищо страшно или ужасно. Аз помолих съпруга си да изчака три месеца, преди да спи с мен, защото искам да бъда абсолютно сигурна, че не съм заченала дете от краля. Я си спомни горката Мери Болейн. Детето й се роди шест месеца след сватбата й с Уилям Хари и кралят не пожела да го признае официално за свой син, макар да е съвсем ясно, че е негов. Не бих допуснала да ми се случи подобно нещо. В графство Лангфорд няма да има незаконородени.

— А ти бременна ли си? — попита със страх Блис. — Не си, нали Блез?

— Я си спомни за нередовните неразположения на жените от семейство Морган — отвърна Блез.

— Каквито имаме май само аз и Дилайт — припомни й Блис. — Защо излъга Тони?

— Нямах намерение да го лъжа, сестро. Но съм изморена от необходимостта да се отдавам на «господаря» си. Кралят ме изнуди да го направя, а когато му омръзна, той ме ожени за Тони, който си мисли, че независимо дали ми харесва, или не, аз съм длъжна да изпълня задължението си като съпруга. Ти би ли се радвала да обслужваш желанията на мъж, когото не познаваш или не харесваш, Блис? Бъди честна пред себе си и кажи би ли го направила?

— Не — отговори бавно Блис. — Не бих го направила?

— Тогава ми влез поне малко в положението, скъпа. Трябва ми известно време не само заради мен, но и за да опозная Антъни Уиндам. Аз всъщност не го познавам, Блис. Може би съвместният ни живот ще ме освободи поне от яда ми към него. Все пак помежду ни трябва да има нещо, дори то да не е повече от уважение и приятелство. За мен е трудно да се върна в Ривърс Едж с мисълта, че Едмънд вече го няма, а съм съпруга на Антъни. Трудно ми е да приема, че ще спя с него в леглото, където сме се любили с Едмънд, където бе зачената и родена Ниса. И където умря нейният брат…

Блис бавно кимна.

— Не бях помислила за тези неща — каза тя. — Ти си много смела жена, Блез. Досега не бях го осъзнала, но е така.

Блез се засмя. Тя никога не бе получавала от Блис такъв комплимент.

— Не съм смела, Блис. Аз просто правя онова, което е необходимо, за да мога да оцелея. И винаги ще правя така.

Няколко дни по-късно сестрите си взеха сбогом и каретите потеглиха всяка по пътя към дома. Скоро след това каретата на граф Лангфорд мина през двете села и се спусна надолу по хълма към Ривърс Едж.

— Дявол да го вземе! — Без да иска. Блез употреби любимия израз на краля. — Толкова е хубаво да си бъдеш отново у дома.

Антъни не се сдържа и й се усмихна.

— Да — Съгласи се той. — Хубаво е да си у дома. Лейди Дороти Уиндам изхвръкна от къщата да ги посрещне и едва изчака Блез да слезе от каретата, за да я прегърне.

— О, моя мила Блез, колко е хубаво, че отново си у дома! Без теб Ривърс Едж не беше същият, но аз добре разбрах защо ти си тръгна! От спомените човек не може лесно да се отърве, особено от щастливите спомени. Аз знам, че брат ми би бил доволен, че ти се върна у дома.

— Мисля, мамо, че той също така би бил доволен да знае, че Блез стана моя съпруга. Ние се оженихме в «Гринуич». Преди пет дни кардинал Улеи ни благослови — каза тихо Антъни.

— Какво? — майка му остана смаяна.

— В личния параклис на краля. Булката ми бе предадена лично от Хенри Тюдор — завърши Антъни.

Дороти Уиндам избухна в сълзи.

— За бога, Доро, толкова ли си разстроена, че съм ти станала снаха? — попита Блез.

— О, Блез — изхлипа добрата жена. — Нищо не би могло да ме направи по-щастлива! Нищо! — заяви тя и отново силно прегърна младата жена. — Сега вече знам, че нашата фамилия ще пребъде!

— Мила Доро, има обаче едно нещо, което ти трябва да знаеш — започна Блез, но съпругът й я прекъсна.

— По-късно, ангел мой — каза весело Тони, но тя видя как очите му блеснаха заплашително. — Нека влезем вкъщи. Тук навън е студено.

Те влязоха в къщата и Дороти Уиндам ги поведе към голямата зала, където камините горяха ярко. Блез огледа залата и погледът й светна, като видя дъщеря си.

— Доро, това не може да е Ниса! — възкликна тя. Дороти Уиндам кимна.

— Тя е пораснала много. Не мога да повярвам! О, тя толкова прилича на баща си!

В този момент малкото момиченце ги видя и като се отдели от компаньонката, се спусна към тях.

— Татко! — извика тя, без да обръща внимание на Блез, и се хвърли в ръцете на Антъни. — Татко си дойде! — каза тя. — Какво си ми донесъл, татко? Какво?

— Доведох майка ти, Ниса — каза Антъни. — Нали това е чудесен подарък!

Ниса Уиндам се извърна в прегръдката му и наведе малкото си аристократично носле към Блез. Погледът на виолетово-сините очи, също като на майка й, не се промени. После тя отново се обърна към Тони.

— Не ми харесва. Махни я оттук, татко. Аз харесвам повече Хенриета. Искам Хенриета да ми е майка!

Блез се почувства като ударена силно и мълчаливо се обърна към Доро.

Свекърва й я потупа по ръката.

— Дълго те нямаше, Блез — обясни тя. — Малките деца бързо забравят. След няколко дни всичко ще се оправи.

— Защо тя нарича Антъни «татко»? — попита Блез.

— От момента, когато пристигнахме в Ашби да ви вземем, а теб те нямаше, Ниса го наричаше «татко». Никой от нас не успя да я убеди, че това не е баща й — каза с извинителен тон Доро. — Тя не си спомня Едмънд и това не означава липса на уважение.

Блез кимна.

— Искам Хенриета! Искам Хенриета! — закапризничи Ниса.

— Коя е тази Хенриета, която е заела моето място? — попита Блез. — Къде са бавачките на дъщеря ми Мейзи и Поли?

Мейзи и Поли изтичаха с поклони към нея.

— Добре дошла у дома, милейди — извикаха те.

— Вземете лейди Ниса — заповяда им Блез.

— Не — изкрещя Ниса. — Не! Не! Не! Искам си мамааа!

— Аз съм твоята майка, Ниса Уиндам — каза Блез и взе детето си от ръцете на съпруга.

— Не! Хенриета е моята майка! Искам Хенриета! — Тя бясно се задърпа от ръцете на Блез.

Блез подаде скимтящото дете на Мейзи, но Ниса я ритна с малкото си краче по рамото и бедната жена се преви от болка. Блез инстинктивно седна, но като сложи непослушното дете над коляното си, повдигна малката поличка и я плесна няколко пъти по задника. Ниса яростно закрещя по-скоро от яд, отколкото от болка. Едва сега Блез разбра колко е сгрешила, като е оставила детето си. Малката беше абсолютно разглезена, което си пролича и от ужасените лица на околните. Явно никой не се беше решавал да възпитава малката лейди Ниса Уиндам.

Преди някой друг да посмее да проговори, Блез ясно показа каква е сега нейната позиция. Тя накара дъщеря си да застане права пред нея и извика ядосано:

— Ниса Катерина Уиндам, млъкни!

Изненадана от строгостта към нея, малката млъкна и погледна към хубавата жена, която току-що я бе натупала. Очите й бяха пълни със сълзи, но гледаха ядосано.

— Слушай ме сега внимателно, Ниса Катерина Уиндам. Аз съм твоята майка и досега бях в кралския двор, за да служа на краля. Сега съм си дошла и очаквам от теб прилично държание не само спрямо равните ти, но и към слугите. Ти ще се извиниш на горката Мейзи, която в лошотията си нарани. После ще си отидеш в стаята, където ще вечеряш с хляб и мляко. Ще кажеш молитвата си три пъти, а утре ще дойдеш да се извиниш пред мен за лошото си държание. Тогава аз ще определя и окончателното ти наказание. Сега кажи «да, мамо», а после пожелай «лека нощ» на баща си и баба си Доро.

— Да, мамо.

— Къде е поклонът ти, Ниса? — строго каза Блез и си спомни за своята майка.

Ниса намръщено й се поклони, а после пожела нежно «лека нощ» на Антъни и Доро. Хваната за ръката на бавачката си, тя напусна залата, като на излизане отново погледна намусено към майка си.

— Върнах се тъкмо навреме — тихо каза Блез.

— Никой не можеше да се справи с нея — обясни Доро. — Тя има ужасен характер.

— И Блис беше такава — отговори Блез.

— А после — продължи Доро, — когато дойде Хенриета, тя я слушаше повече от всеки друг. И ние, честно казано, я оставихме, защото беше по-добре, отколкото непрекъснато да се караме с детето. Ниса би могла да преобърне къщата, ако поиска.

— Тя повече никога няма да го прави — каза Блез със сигурност. — Коя е тази Хенриета, Доро?

— Аз съм, мадам — едно дребно и изключително красиво момиче пристъпи напред и учтиво се поклони пред Блез и Антъни.

— Това е госпожица Хенриета Уиндам — обясни Доро. — Тя е единственото дете на по-малкия брат на Ричард, който беше женен за французойка. Сега Хенриета е сираче и дойде при нас. Такова е било последното желание на баща й. Тя пристигна, един ден след като ти, Антъни, замина.

— Ти си добре дошла в Ривърс Едж, братовчедке Хенриета — каза графът. — Надявам се, че ще бъдеш щастлива при нас.

— О, как бих могла да не бъда, след като съм в такъв хубав дом! — възкликна Хенриета и скръсти ръце, като се поклони наивно към Тони. — О, благодаря ви, милорд, че ме приемате! Ако майка ви нямаше такова щедро сърце, аз не знам какво щях да правя.

— Изненадана съм, че баща ви не се е погрижил за вас, госпожице Хенриета — каза учудено Блез.

— Уви! — въздъхна младото момиче. — Баща ми остави много дългове. Не ме предупреди поне да скрия бижутата на мама. Ако не бях се сетила да ги пъхна в джоба си, нямаше да имам средства дори за моята прислужница Сесил. Нямаше да мога и да дойда до Англия — очите й се напълниха със сълзи. — Бях принудена да продам почти всичко, мадам, за да платя пътуването.

— Горкото дете — съжали я Доро. — А после е трябвало да купи кола и кон, за да дойде до тук. Останали три дни без храна, докато пристигнат. — Тя се обърна към Блез. — Хенри беше по-малкият син. Баща им искаше той да се отдаде на църквата, но момчето не пожела и тогава беше лишено от собственост. Независимо от това Ричард го обичаше и се интересуваше от него. Той се ожени за французойка, която е била една от висшата прислуга във френския кралски двор. Когато аз и Ричард посетихме Златния бряг във Франция с кралския двор преди години, ги срещнахме там. Снаха ми умря скоро след това, а Хенриета ми каза, че баща й също починал миналото лято.

— Беше чума — каза младото момиче. — Подутината под мишницата му не се спука.

— Горкото дете — пак я съжали Доро.

— На колко сте години, госпожице Хенриета? — попита Блез.

— На седемнадесет години съм, мадам — дойде тихият отговор.

— Ще трябва да ти намерим съпруг — каза меко Блез. — И тъй като си на възраст като по-малката ми сестра Дилайт, аз ще я поканя в Ривърс Едж, за да си имаш компания — завърши Блез.

— Толкова сте мила, госпожо графиньо — отговори Хенриета, но кафявите й очи гледаха към Антъни, който говореше с майка си.

Очите на Блез се присвиха, докато оглеждаше момичето. Тя имаше малко овално лице и приличаше на французойка. Нямаше дори и намек за прилика със семейство Уиндам. Чертите й бяха остри, с тънък нос и плътни устни. Косата й беше дълга само до раменете и беше тъмна и къдрава. «Прави се на невинна — помисли Блез, — но има нещо твърде пресметливо в нея.» И все пак не можеше да се изхвърли на произвола на съдбата тази роднина на съпруга й, макар че Блез се съмняваше, че тя е така невинна, както се представя. Да! Трябва да й се намери подходящ съпруг — колкото по-скоро, толкова по-добре!“

По-късно, когато бяха седнали с Доро пред камината, свекърва й каза:

— Ти сигурно не си решила наистина да поканиш Дилайт в Ривърс Едж. Като открие, че Тони е вече женен, тя окончателно ще се почувства смазана.

— Дилайт е на седемнадесет години, Доро. Време й е да порасне. Антъни я отблъсна още преди три години, а тя все още си проваля живота, като си мечтае, че някой ден той ще я отведе от Ашби на бял кон. Говорихме вече за това с Блис. Време е Дилайт да се сблъска с истинския живот, а не да си мечтае „какво ли би било, ако…“ Утре още ще изпратя писмо до родителите си, за да им съобщя, че съм се омъжила за сина ти. Те трябва да знаят за новите ни взаимоотношения. Заедно с това ще поканя Дилайт в Ривърс Едж. Когато тя види, че аз и Тони сме съпрузи, може би най-после ще разбере, че той е загубен за нея. Чак тогава моите родители ще могат да й намерят съпруг, защото досега не можеха да я накарат да се омъжи за друг. Дилайт винаги е била изключението в нашето семейство. Винаги е била самотна, макар че по възраст е близко както до близначките, така и до мен, защото ние се оженихме рано, напуснахме дома и тя остана там, сред доста по-малките от нея. Може би, като се сприятели с госпожица Хенриета, тя ще се разсее малко.

— Може и да си права — съгласи се Дороти Уиндам. — Хенриета също се нуждае от приятелка на нейна възраст. Аз не харесвам нейната прислужница. Има нещо, което не ми харесва в нея, но, естествено, не мога да я изпъдя, защото е стара, пък и тя е единствената, останала с бедното дете от миналото му.

— Ти сигурна ли си, че тя е дете на Хенри Уиндам? — попита Блез.

— Да, Хенриета беше с родителите си, когато бяхме там. Тя беше малка, само на единадесет години. Не мога да забравя това странно, малко смешно френско личице. Само косата й е като на Уиндам, но майка й също беше тъмнокоса. Тя беше една от личните прислужници на кралицата. Незаконна дъщеря на някакъв благородник от дъщерята на търговец, така ни каза Хенри. Беше тиха жена. Мисля, че не съм разговаряла повече от два пъти с нея. Моят френски не е особено добър, а пък тя не знаеше английски.

— Но Хенриета говори доста добре английски — отбеляза Блез. — Бих казала, че го говори почти без акцент.

— Когато пристигнаха, това ми направи впечатление и тя ми каза, че баща й е настоявал тя да го научи добре. Мисля, че Хенри е имал намерение да я омъжи подходящо, ако намери пари за зестра. Освен това майка й е имала доста бижута, подарени й от господарката. Точно тях момичето е продало, за да дойде до тук.

— Как е живял Хенри Уиндам? — полюбопитства Блез.

Доро се усмихна.

— Най-вече с хитрост, с чар и с меча си, както ми каза Ричард. Това разби сърцето на свекър ми, който е искал синът му да стане епископ. Но Хенри е бил доста светски човек и не се е подчинил. Най-накрая бащата на Ричард го е лишил от наследство с надеждата, че ще му вкара ума в главата. Тогава Хенри заминал за Франция. Блис кимна.

— Е — каза тя. — Ние ще трябва да намерим някой подходящ съпруг за Хенриета. Едмънд даде щедра зестра на моите сестри. Аз ще се погрижа пък Антъни да даде зестра на нея. Но ще се опитам да я отстраня колкото е възможно по-скоро.

— Блез! — Дороти Уиндам бе изненадана от държанието на снаха си.

— Доро, аз почти година живях в двора на Хенри Тюдор. Това ми помогна да опозная добре хората. Мадмоазел Хенриета изобщо не е толкова невинна, за каквато се представя. Може би ти не можеш да го видиш, защото си добра и обичлива жена. Сигурно и Тони няма да го разбере, защото е мъж, а момичето му се увърта и подклажда мъжкото му его. Но аз го виждам. Тя вече е упражнила над дъщеря ми своето влияние, което аз не одобрявам. Затова искам да уредя напускането й колкото е възможно по-бързо. В това няма нищо лошо. Аз нямам намерение да я нараня. Просто искам да си отиде от моя дом.

— Не мога да те виня за това, Блез — отговори Доро. — Може би момичето знае малко повече, отколкото би трябвало, но е възможно и да се е бояло, че няма да я приемем, ако не си мислим, че е безпомощна и невинна. Аз не мога да я обвинявам за това. Тя наистина не ни познава достатъчно, за да се чувства сигурна. Нека не я подозираме без причина заради паметта на Хенри, а?

— Добре, Доро, но нека едновременно с това да търсим мъж, за когото да я омъжим — каза Блез.

— Как се оженихте с Тони? — попита Доро. — Когато той замина за кралския двор, аз не знаех, че има намерение да се жени за теб. Но съм по-изненадана, че сте се оженили в „Гринуич“, вместо да дойдете тук вкъщи, където и аз, и твоите родители щяхме да споделим това щастливо събитие. — Доро се усмихна на Блез, за да й покаже, че не се сърди, а е просто изненадана.

Блез въздъхна дълбоко.

— Има нещо, което ти трябва да знаеш, Доро — каза тя. — Няма да се чувствам добре, ако го скрия от теб. — И тя започна да разказва на сестрата на Едмънд как кралят е използвал обичта й към Ниса, за да я изнуди да му стане любовница. Как въпреки това тя после е изпитала нежност към него, защото той наистина е бил самотен и точно когато Хенри се е опитвал да реши как да се отърве от нея заради чувствата си към Ана Болейн, Антъни е дошъл и разказал на Хенри, че е обещал на умиращия Едмънд да се ожени за вдовицата му, за да се грижи за нея и децата й.

— Значи той е казал така на краля? — попита Доро.

— Да, и кралят настоя ние да се оженим, като по този начин разреши и своя проблем и позволи на Тони да изпълни обещанието си пред Едмънд — завърши Блез, която не бе забелязала това на Дороти Уиндам.

— Значи вие сте женени — каза тихо Доро. — Но ти обичаш ли сина ми, Блез?

Блез поклати глава.

— Недей да мислиш лошо за мен, Доро. Аз все още обичам Едмънд. Мисля, че винаги ще го обичам, но ще бъда добра и вярна съпруга на Тони, кълна се! Искам да преодолея омразата си към него.

Доро потупа ръката на снаха си.

— Не се бой, скъпа — каза тя. — Ти си направила точно това, което е трябвало, и аз знам, че ти ще направиш Тони щастлив. Той те обича.

— О, не, Доро, той със сигурност не ме обича. Ожени се за мен, защото обичаше Едмънд и защото му беше обещал, че ще го направи. Антъни е честен човек, но любовта няма нищо общо с нашата женитба.

Дороти Уиндам си замълча. Добре знаеше, че синът й обича Блез с цялото си сърце, щом е посмял да каже на краля една невероятна лъжа за последно желание на Едмънд, каквото тя знаеше добре, че никога не е имало. Но Блез не се съмняваше и Доро реши, че без да говори със сина си, не бива да й казва нищо. Що се отнася до Тони, той също не знаеше, че Блез бе станала любовница на Хенри Тюдор само, за да запази детето си. Но това също не можеше да се сподели, така че щеше да си мълчи. Тя одобри решението на Блез да не спи с мъжа си три месеца, така че когато бъде роден наследник на Лангфорд, да няма съмнения относно бащинството. Три месеца бяха достатъчни за сина и снаха й да изгладят противоречията си и може би даже да се заобичат.

Блез се настани отново в Ривърс Едж и след седмица се чувстваше така, като че ли никога не беше го напускала. Домакинството се водеше спокойно и Тони прекарваше по-голяма част от дните си в обиколка на имението, за да се увери, че хората са подготвени за настъпващата зима и че реколтата е добре прибрана в хамбарите. Тази година като че ли имаше повече сърни и елени в горите и затова Тони разреши на всяко семейство от именията да вземе по едно животно. Това беше невероятен подарък и хората непрекъснато благодаряха на господаря си, когато го виждаха да язди през селата.

— Дълъг живот и много синове за господаря — викаха подире му селяните, а той се усмихваше в себе си. Малък беше шансът изобщо да има синове, камо ли пък много, докато не мине проклетият тримесечен период, с който го бе задължила Блез. Но решението й беше умно и правилно и никой не можеше да я вини за това.

Лейди Ниса Катерина Уиндам все пак прие присъствието на майка си, макар че не стана по-послушно дете. Но със завръщането на Блез в живота на Ниса бе въведен ред. Това не й харесваше, но тя беше достатъчно умна да не показва неудоволствието пред майка си, която без колебание веднага я наказваше за неподчинението й. Първото й наказание бе да избродира кърпа, която да подари на отец Мартин за църковната служба. Първоначалните й усилия не бяха одобрени от майка й, която скъса неравните конци и я накара да започне отново. Ниса я гледаше сърдито.

— Искаш ли да ти покажа как да шиеш? — предложи Блез.

— Хенриета вече ми показа — сърдито отговори малката.

— Но това, което се е получило, не е красиво. Може би Хенриета не шие добре. Аз също не съм се справяла, но те уверявам, че не е трудно. Лелите ти Блис и Блайт шият много по-добре от мен и много по-бързо.

— Наистина ли? — заинтригува се Ниса.

— Да.

— Тогава може би лелите ми трябва да ме научат, мадам веднага отговори детето.

„Тя е умна — помисли Блез. — Истинска дъщеря на баща си, без съмнение.“

— Не сега, но ако дойдат за Коледа, аз ще ги помоля. Днес обаче ще трябва да се учиш от мен, защото аз съм тук, а тях ги няма.

— Тогава ти ми покажи… мамо — каза Ниса.

— Ето, дръж така иглата — показа й Блез. — Добре, детето ми. А сега направи бримка.

— Гледай! — извика възхитена Ниса. — Виж колко е красиво, мамо!

— Да — отговори Блез. — Ако го правиш по този начин, когато завършиш, ще бъде хубаво.

Дороти Уиндам се усмихваше, като гледаше майка и дъщеря с допрени една до друга глави. Блез беше започнала да си възвръща обичта на Ниса. Ако и Антъни успее да спечели Блез така лесно, както тя успя с дъщеря си… Защото показната им учтивост един към друг беше започнала да дразни. Даже, като че ли предпочиташе да се карат! Тогава поне щяха да покажат поне някакви чувства един към друг, мислеше си Доро.

Дилайт Морган пристигна в Ривърс Едж. Доро не беше я виждала известно време и беше изненадана от това, в каква красавица се бе превърнало момичето. За разлика от по-голямата си сестра, която беше дребна като майка си, Дилайт бе висока като баща си и стройна. Тялото й беше с идеални пропорции. Поздрави сърдечно Тони, но бе доста сдържана към сестра си.

— Как можа да се омъжиш за него? — попита тя Блез, когато останаха сами. — Как можа да го направиш, след като знаеш, че аз го обичам? Толкова ли е важна за теб титлата графиня Лангфорд, че се омъжи за наследника на мъжа си? Ти не го обичаш! Как можа? Та ти дори не го познаваш!

Блез разбра, че сега не е време за любезности.

— Аз не съм го избрала сама, Дилайт. Беше уговорка между Тони и краля. Пък и последното желание на Едмънд е било Тони да се ожени за мен.

— Ти би могла да го освободиш от обещанието пред Едмънд, Блез!

— Защо да го правя? — отвърна жестоко Блез. — Вече бях омръзнала на краля, а той има обичай да се освобождава от любовниците си, като ги омъжва. Аз не можех да бъда изключение. Освен това Антъни не те обича, Дилайт.

— Той дори не е имал време да ме опознае! — извика момичето. — Ти се погрижи за това! Ти го съблазни да дойде в кралския двор и го открадна от мен!

— Дявол да го вземе, Дилайт! Не мога да повярвам, че наистина вярваш в тази създадена от самата теб приказка. Ако аз исках да съблазня Антъни, нямаше да си правя труда да отивам в кралския двор с Блис и Оуен. Трябваше просто да остана тук, в Ривърс Едж, и щях да го хвана дори по-скоро. Антъни не е влюбен в теб, Дилайт. Той никога не е бил, а бог знае, че ти наистина положи много усилия, за да го спечелиш. Той не е мъж за теб, сестрице. Приеми този факт и уреди живота си по друг начин!

— Антъни обича мен, Блез. Ти си, която трябва да се примириш с фактите! — твърдо каза Дилайт. — Аз дойдох в Ривърс Едж, за да ти го отнема, и ще го направя!

— Ще трябва веднага да я изпратя обратно в Ашби — каза Блез на Доро, след като й разказа за разговора със сестра си. — Надявах се, че като ни види заедно с Антъни, тя ще се убеди, но тя, изглежда, не може да приеме нищо, освен онова, което си е внушила. Мисля, че чувствата й към Антъни са я разстроили душевно, Доро.

— Не — отвърна Дороти Уиндам. — Нека поостане тук, Блез. Може би компанията на Хенриета ще я разведри. А ако вие с Тони показвате малко повече привързаност един към друг, това също ще й помогне да се освободи от илюзиите си. Вие сте достатъчно вежливи един към друг, но въпреки че сте свързани с брак, изглеждате не особено привързани. Дилайт помни добре как се отнасяше с Едмънд. Ако искаш, аз ще говоря по този въпрос с Тони.

Блез усети как се изчерви от притеснение, но кимна. Колко смешно е, че свекърва й трябва да разговаря за такова нещо със съпруга й. Но тя знаеше, че Доро има право. Дилайт беше сърдита и се държеше глупаво. Беше необходимо да я убедят. Тя трябваше да приеме истината, защото въпреки уверенията на Доро, за Блез беше очевидно, че сестра й е на ръба на пълното отчаяние.

Беше ранна вечер и след като бе нагледала домакинството си, Блез стоеше до камината в хола, загледана в огъня. Наблюдаваше как големият пън се пръска в искри. Когато Антъни сложи ръка на рамото й, тя не се сепна, а просто обърна глава и го погледна. Той й се усмихна нежно, а после, за нейна изненада, наведе глава и я докосна с целувка по устните.

— Сестра ти ни гледа — прошепна й той.

— Доро говори ли с теб? „Защо ли сърцето ми се разтуптя толкова?“ — зачуди се Блез.

Той отново леко я целуна по устните.

— Да. Тя по майчински ми напомни, че никога не съм те целувал. Ти забелязала ли си го, ангел мой?

Сигурно бузите й се бяха затоплили от горещината на огъня, реши Блез, докато той я прегръщаше през кръста.

— Ние не се целунахме даже и на сватбата си, нали? — отбеляза тя.

— Кралят те разцелува сърдечно — припомни й той. — Но аз не. Знам, че има още два месеца, когато ще можем и да споделим леглото, ангел мой, но съм сигурен, че малки удоволствия като това не могат да ни бъдат отказани. — Той още веднъж я целуна леко.

— Тони… — започна тя.

Той сложи пръст на устните й.

— Блез, ти не ме обичаш, знам. И въпреки това ние ще съединим телата си, за да създадем новото поколение Уиндам. Аз няма да се любя с непозната. Не съм мъж, който би могъл да люби студено и без нежност. Може би ти никога няма да ми простиш за Едмънд, макар че аз наистина не съм го желал, но моля те да не ме мразиш, ангел мой. Опитай се да видиш истината такава, каквато е. Тя вдигна ръка и нежно го погали по лицето.

— Да, милорд, разбирам и съм съгласна. Антъни Уиндам, моля те да ми простиш, че те обвинявах. Ти не си отговорен за смъртта на Едмънд. О, ти го изкуши да отидете на лов тогава, така е, но Едмънд беше силен мъж. Той дойде, защото така искаше, а твоите думи само му дадоха повод да се измъкне от полуобещанието, което ми беше дал. А колкото до сина ни, сигурна съм, че единствено моята мъка и гняв предизвикаха преждевременното му раждане. Нищо друго. За неговата смърт съм виновна аз, а не ти. Не мога да обещая, че някога ще те обикна, милорд, но няма повече да водя война с теб. Може би ще ни трябва време, за да се опознаем и да открием, че може да се обикнем поне малко. А това със сигурност е по-добро от неразбирателството и омразата.

— А като се опознаваме — отговори той, — може би ще помогнем на малката Дилайт да приеме живота такъв, какъвто е. — Красивите му сини очи излъчваха топлина, каквато преди не бе виждала в тях, и Блез осъзна, че това не й е неприятно.

— Тя още ли ни гледа?

— Не, ангел мой, тя си отиде още след първата ни целувка — каза той.

Блез усети, че я изпълва радост. Той беше я целунал заради Дилайт, но после я бе целунал още няколко пъти, защото му беше харесало. Дори беше останал, за да поговори спокойно с нея за отношенията им и това беше направил заради тях двамата, а не заради Дилайт. Дали не беше го винила напразно? Дали омразата не беше я заслепила дотолкова, че да не може да разбере що за човек е той?

Тази Коледа нямаше големи тържества в Ривърс Едж. И Блис, и Блайт предпочетоха да не пътуват в състоянието, в което се намираха. Ранните и тежки снегове накараха лорд и лейди Морган със семейството си също да останат в Ашби. Но Дилайт не се интересуваше от всичко това, защото те с Хенриета Уиндам бяха станали близки приятелки.

— Не ме интересува дали някога ще видя Ашби отново — заяви тя на коледната вечеря.

— Не можеш да останеш тук завинаги — напомни й Блез. — Напролет ние с Тони смятаме да потърсим кандидати за ръката на Хенриета. На първи юни тя ще навърши осемнадесет години. Ти също ще станеш на осемнадесет на седми юни. И двете вече сте доста позакъснели със сватбите. На вашата възраст аз вече бях родила Ниса.

— А на следващата година вече беше кралска курва — отвърна троснато Дилайт, а Хенриета се изхили. — Как можа Тони да уважи желанието на Едмънд, след като ти безсрамно бе посрамила паметта му и името на Уиндам. Ето кое не мога да разбера.

Блез беше твърде объркана, за да отговори. Доро също. Но Антъни Уиндам скочи очевидно разярен.

— Отиди си в стаята, Дилайт — изрева той. — И няма да излизаш оттам, докато не ти разреша. Как смееш да говориш по този начин на жена ми, и то пред дъщеря ни?

Дилайт скочи разтреперана.

— Аз разбирам всичко, Тони — изплака тя. — Ти насила си отишъл пред олтара. Аз те разбирам и ти прощавам. — После се извърна и избяга от малкия семеен хол.

Хенриета също стана и с поклон се извини.

— Аз ще отида при нея и ще се опитам да я успокоя. Горката Дилайт! Сърцето й е разбито! — Тя побърза след приятелката си, а Блез и Доро отчаяно се спогледаха.

Хенриета бързо настигна Дилайт, хвана я за ръката и се скара:

— Ти си луда, Дилайт, да се караш така открито със сестра си. Нейното търпение и спокойствие към теб те правят да изглеждаш още по-глупаво. Нали съм те предупреждавала, скъпа?

— Той обича мен, а не нея — подсмръкна Дилайт. — Не мога да търпя да го виждам нещастен. Аз трябва да съм онази, която той да целува пред камината! Аз трябва да спя с него! От мен трябва да има деца! Не от нея! Не от Блез! Антъни е единственият мъж, когото обичам, Хенриета! Защо тя трябва да го има, а не аз?

— Всичко с времето си, скъпа — прошепна Хенриета. — С времето ти ще имаш Антъни и аз ще ти помогна, обещавам!

— А защо ще ми помагаш? — попита разплаканата Дилайт.

— Защото ти си ми най-добрата приятелка в целия свят, Дилайт Морган, ето защо! — каза Хенриета толкова убедително, че невинната Дилайт й повярва.

— Никога няма да заспя — упорстваше Дилайт, след като беше вече в леглото.

— Да, ще заспиш, защото аз ще ти дам нещо специално — каза Хенриета и като откачи малка торбичка от колана си, сипа щипка бял прах в чашата с вино и накара Дилайт да я изпие. След няколко минути изнервеното момиче вече спеше.

Хенриета погледна презрително към Дилайт. Колко наивно момиче! Малката глупачка си бе внушила, че братовчедът Антъни се е оженил за Блез просто заради дълга, но Хенриета можеше да види, че това няма нищо общо с истината. Антъни Уиндам беше влюбен в жена си и беше въпрос на малко време тя също да се влюби. Хенриета изтича в своята стая.

— Какви бяха тези викове в хола? — попита Сесил. Тя говореше на френски, тъй като едва разбираше английски.

— Беше Дилайт, бабо. Отново се скара със сестра си. Братовчедът Антъни я изпъди от хола. Аз сложих малката глупачка да спи.

— Внимавай, скъпа! Не бива да ми казваш „бабо“, защото някой може да чуе. Докато тези англичани си мислят, че съм ти слугиня и не говоря английски, те спокойно си разговарят пред мен. Аз мога да научавам много неща вместо теб!

Хенриета прегърна старицата.

— Не бой се, бабо. Аз дадох на Дилайт сънотворно, за да я успокоя, а всички останали са в хола. Тя се настани върху леглото. — Отново говориха, че искат да ме оженят, бабо. Братовчедката Блез казва, че Дилайт и аз сме вече остарели и щом дойде пролетта, ще ни намерят съпрузи. — Тя се засмя. — Красивата Блез, която е толкова сигурна в себе си и за живота си. Колко я мразя! Как я мразя, защото е жената на Антъни, за когото аз самата смятах да се омъжа. Нали точно това искаше татко?

— Да, да — отговори старицата. — Но сега това не може да стане, малката ми. Имаш късмет, че госпожа Блез реши да те остави тук и ще ти даде зестра, за да се омъжиш добре. Тя не е глупава, била е любовница на краля.

Трябва да си благодарна, че не знае плановете ти.

— Да не мислиш, че ще се оженя за някой дребен английски земевладелец, след като цял живот са ми обещавали благородник? Аз имам намерение да бъда госпожа графинята на Лангфорд, бабо!

— Шшт, Хенриета! Ами госпожа Блез, тя какво…

— Тя ще умре — изсъска Хенриета.

— А госпожица Дилайт?

— Точно тя ще убие сестра си, а после, като го осъзнае, ще се самоубие. Тогава ще остана аз, единствена, скъпа ми бабо. Аз ще съм тук да успокоявам горкия си братовчед Антъни, да наглеждам онази малка пикла Ниса, която му вика „татко“, и ще се омъжа за него, щом му свърши траурът.

— И как ще накараш госпожица Дилайт да извърши престъплението, малка моя? — попита Сесил.

— Трябва да я обработвам бавно и внимателно — каза Хенриета. — Дилайт трябва да бъде докарана до такова състояние, че да не се паникьоса в последния момент и да ми развали плановете. Така ще стане, бабо. Вярвай ми. Научих много неща в двора на крал Франсоа. Знам какво правя!

Старата французойка кимаше с глава, докато внучката й говореше. Собственият й съпруг беше италианец от кралския двор във Флоренция, където е бил аптекар. Той бе научил и жена си, и дъщеря си да познават отровите и лекарствата и да ги ползват. Заради тези й умения майката на Хенриета бе получила мястото си при френската кралица, която непрекъснато сипваше любовно биле във виното на съпруга си, за да задържи чувствата му към себе си. И майката, и бабата бяха предали уменията си на Хенриета с надеждата, че и тя някога ще заеме място в нечий богат дом. Хенри Уиндам обаче имаше други планове за нея.

— Ти ще бъдеш дама, моя малка Хенриета — непрекъснато й повтаряше той, когато тя порасна. — Някой ден аз ще се погрижа да се омъжиш за английски лорд и тогава твоят татко ще може да се върне у дома и да изживее старините си както му се полага.

Когато навърши единадесет години, тя отиде с родителите си на онази велика среща между двамата крале Франсоа и Хенри. Там случайно баща й срещна брат си и съпругата му. Хенри Уиндам не беше виждал семейството си отдавна, но между братята нямаше омраза. Тя си спомняше, че чичо й, лорд Ричард, й бе подарил сребърно бижу и бонбони. Спомняше си как той се тревожеше, че синът му не е женен…

После баща й беше казал:

— Ако Антъни Уиндам не е женен още, когато ти достигнеш възраст, тогава с божията помощ аз ще те събера с братовчед ти, малката ми!

Тя никога не забрави думите му и когато пристигна в Ривърс Едж, с удоволствие научи, че братовчед й още не се е оженил. И макар че беше разгневена, когато след два месеца той се върна от „Гринуич“ с булка, успя добре да скрие чувствата си. Но в идването на Дилайт Морган и нейната глупава страст към Антъни Уиндам тя видя своя шанс. Щеше да използва това празноглаво момиче, за да се отърве от съперницата си, а после да получи Антъни за себе си.

През дългата зима щеше да подклажда ревността на Дилайт. Внимателно. О, много внимателно. Ще поддържа страстта й към Антъни. Ще я води за носа умело, докато съвсем я лиши от способността да мисли самостоятелно, а тогава… Хенриета се засмя.

— Ще бъда най-елегантната графиня, бабо, нали? А после ще отида в кралския двор и ще изненадам старата си приятелка Ана Болейн. Тя много ще се изненада, нали?

Старата жена се изсмя.

— Наистина, малката ми! Горкият крал Хенри! Той няма да може да се отърве от госпожица Ана Болейн така лесно, както от другите си „любови“. Тая има намерение да получи всичко!

— Кралят иска да я чука бабо, но аз познавам Ана и мога да ти кажа, че ако ще да се спука от желание, няма да може да пъхне кралското си „величие“ в сладкото лоно на госпожица Болейн, докато не я направи своя съпруга! Тя е една горда малка кучка!

— Срамота е, че ти не беше толкова упорита в поведението си, малката ми, както госпожица Болейн. Иначе татко ти нямаше да умре от ужасните рани, които получи, когато защищаваше твоята чест. И то чест, която отдавна ти беше загубила, Хенриета!

— Татко никога нямаше да разбере за господин дука. Но онази госпожица Д’Омонт се домогваше също до него. — Тя трепна. — Аз не съм искала той да ме защитава. Освен това, бабо, ти знаеш, че аз обичам да се чукам.

— Да, дете — беше отговорът. — Но тук трябва много да внимаваш, за да не те разкрият.

Дванадесета глава

Започна Новата 1526 година. Януарските дни отминаваха и нямаше никакви признаци, че тежките снегове, които бяха започнали още през декември, ще спрат. В последния ден на декември Ниса стана на три години. Макар че не бе станала по-сговорчива, тя изцяло бе приела Блез като своя майка. С иглата и конеца се справяше все по-добре и майка й бе изключително горда.

— Мисля, че тя ще шие така хубаво, както Блис и Блайт — сподели шеговито с Тони Блез една вечер, когато бяха седнали пред камината в дневната.

— Хубаво е, когато детето ти започне да те превъзхожда още от малко.

Той й се усмихна и взе ръката й в своята.

— Знаеш, ли, че тя се опитва да ти подражава? — каза той. — Наблюдава те много внимателно, а после се опитва да се държи като теб. Например, когато даваш нареждания на прислужничките. Онзи ден видях Ниса, застанала точно като теб, да се разпорежда с Пол.

— Ах, тази малка немирница! — възкликна Блез и не знаеше дали да се ядосва, или да се радва.

— Тя направо те обожава — продължи Тони. — Струва ми се още от мига, в който ти се върна у дома и се наложи да я натупаш по задника. Тогава помислих, че грешиш, но ти се оказа права, Блез.

— Децата трябва да разберат, че всяко нещо си има граници, Тони. Не е добре да им се позволява всичко. Когато знаят какво се очаква от тях, те по-лесно се възпитават. Майка ми ме отгледа така. Когато си взел Ниса от Ашби и си я довел у дома ти си я оставил да прави каквото си иска. Затова характерът й е такъв и ще трябва да положа доста усилия, за да го променя. Но ти не би могъл да знаеш това. Ти си мъж.

— Мъж, който брои дните до пети февруари — тихо каза той. После повдигна ръката й до устните си и я целуна.

Блез изненадано го погледна.

— Антъни… — Гласът й прекъсна.

— Ти вече не ме мразиш, Блез. Знам.

— Но аз и не те обичам, милорд.

— А обичаше ли Хенри Тюдор? — попита я той.

— Аз бях кралска блудница — каза тя тихо. — Но съм твоя съпруга. Разбираш разликата, нали?

— И все пак ти ми отказваш онова, което така свободно си давала на краля — отвърна той.

Блез въздъхна дълбоко. Тя вече не мразеше Антъни, но и не знаеше какво точно чувства към него. Не беше глупачка, за да не забелязва терзанията му. Ако искаше да бъде щастлива с него, трябваше да му каже истината.

— Ти грешиш, Тони. Аз нищо не съм дала „свободно“ на краля. Хенри Тюдор винаги получава онова, което иска. Било то жена или имение. Моето скромно държание беше онова, което привлече вниманието му, и той ме беляза така, както ловецът бележи жертвата си. Той даде ясно да се разбере, че на първи май аз ще стана негова любовница. Накара да ме преместят от стаята, където живеех при Маруд, в голям апартамент над неговата спалня. Там имаше вътрешна стълба, скрита от погледите на околните, която му даваше възможност да идва тайно при мене. Аз не желаех нищо от онова, което той ми предлагаше. Нито любовта му, нито обширния му апартамент, нито „честта“ да бъда кралска любовница.

— Тогава защо просто не си тръгна и не си дойде у дома? — попита я Тони.

Блез се засмя.

— За мъжете е толкова просто, нали? — нежно каза тя. — Исках да направя това, но как бих могла да откажа на краля си? Не бях девственица, която да пази честта си. Освен това той ме заплаши, че ще вземе Ниса и ще й определи за настойник Томас Сеймур, който беше се опитал да ме прелъсти, но не успя. Не обичам семейство Сеймур. Те са много амбициозни и аз се уплаших и за Ниса, и за наследството й. Нямах могъщи закрилници. Ако се подчинях на кралското желание, Ниса щеше да е на сигурно място.

Антъни беше объркан, защото всъщност обожаваше краля. Но като се замисли, разбра, че това, което се бе случило на Блез, съвсем не беше изненадващо. Хенри Тюдор понякога можеше да бъде най-безжалостният човек.

— Блез — каза той. — Извинявай! Ти си била сама и беззащитна. Като наследник на Едмънд аз е трябвало да бъда там и да ти помогна.

— Аз сама избягах от твоята доброта и помощ — призна си тя честно. — Но нека завърша. Дори и след тази заплаха аз се съпротивлявах на краля, доколкото бе възможно. Отлагах неизбежното с надеждата, че на него ще му омръзне да ме ухажва. На първи май обаче кралят загуби търпение още следобед, измъкна ме пред очите на всички и ме заведе в стаята си. После ме накара да се облегна на масата и като ми вдигна полите, ме облада веднага. След това вече не можех да му отказвам. Пък и какъв смисъл щеше да има? Докато му бях любима и нежна партньорка, кралят бе доволен, а детето ми — далеч от Сеймур. Странно, но през месеците, докато му служех за удоволствие, аз започнах да харесвам Хал. Постъпи жестоко с мен, като ме насили да му стана любовница, но дълбоко в себе си крие нежност. Той е духовит и образован. С изключение на първия път, той беше внимателен с мен. Но аз никога, никога не съм се стремила към положението, в което се оказах. — Тя леко се засмя. — Разбираш какво искам да ти кажа, Тони. Аз не се стремях да стана любовница на краля и ако имах избор, щях да намеря начин да отклоня тази „чест“.

— Едва сега разбирам какъв глупак съм бил — каза той. — Аз вярвах, че след като си отишла в кралския двор й си привлякла вниманието на краля, ти си била доволна от мястото, което си намерила в живота. Как съм могъл да бъда толкова сляп? Ти никога не би направила подобно нещо, а аз побързах да помисля най-лошото.

— Това не ме изненадва — отговори тя. — Моралът на онези, които живеят в кралския двор, е много различен от онзи, на който сме свикнали в нашия прост провинциален живот. Ти си бил в кралския двор, познавал си онзи морал и си ме осъдил. Блис все ми натякваше, че не се радвам на „поста“ си, защото тя бе убедена, че аз трябва да съм щастлива от това, че се намирам на върха на пирамидата на властта. Тя всъщност никога не можа да разбере защо се чувствам нещастна. И все пак аз никога не използвах мястото си в кралския живот, за да облагодетелствам себе си или някой друг от моето семейство. Имаше много, които ме наричаха глупачка заради това. Нарекоха ме Тихата любовница. — Тя се усмихна.

— Защо не използва мястото си в живота на Хенри за благоденствието на твоето семейство, Блез? — Той беше любопитен, защото разбираше, че поведението й наистина е било необичайно.

— Аз не се бях стремила да стана кралска любовница, Антъни, но ако веднъж дори бях използвала тялото си като оръжие, за да получа нещо от краля, щях да се чувствам нечестна, дори и при онези обстоятелства — каза му Блез.

— Аз трябва да съм бил глупак — отново повтори той, осъзнал колко погрешно е съдил за нея.

— Може би и двамата сме били — каза тя.

— Мислиш ли, че ще можеш да ми простиш, Блез, задето съм вярвал, че по свое желание си избрала да живееш така, както се е наложило?

— Няма какво да ти прощавам, Тони. Както вече казах, ти си ме съдил, защото си помислил, че съм приела морала на кралския двор. Ти не ме познаваше достатъчно.

— Но ти беше жена на Едмънд — възрази той, признал напълно грешката си.

— Аз бях жена на Едмънд. Не съм била Едмънд. Той ти беше като брат и ти го познаваше, както познаваш себе си. А мен всъщност не ме познаваше. Няма какво да ти прощавам. Нека загърбим миналото, Антъни. То не е важно. Важното е това, което ще се случи сега и тук.

— Да започнем отначало ли, Блез? Това ли искаш? — Той я гледаше сериозно.

— Да, Тони. Да започнем отначало. Мислиш ли, че ще можем? — Гласът й бе изпълнен с копнеж.

Сърцето му заблъска диво в гърдите. Да започнат отново! Тя така силно се опитваше да го приеме, да изостави омразата и неразбирателството помежду им. Сега я обичаше повече откогато и да било и искаше да й го каже, но не смееше. Беше само наполовина права, когато казваше, че той не я познава. Бе се влюбил в нея в мига, когато я видя за първи път. Бе я наблюдавал скришом, докато беше съпруга на Едмънд, и вярваше, че тя е идеална. Колко бе завиждал тогава на чичо си!

Когато Едмънд умря, Антъни разбра, че няма да допусне Блез да се омъжи за друг, освен за него. Представяше си как ще я ухажва и ще я спечели за себе си. Бягството й в кралския двор далеч от всичко, което бе познавала и обичала, го бе объркало. Когато научи пък за мястото, което бе заела в живота на краля, всичко, в което бе вярвал по отношение на нея, рухна и той се ядоса на собствената си глупост.

Едва сега научаваше истината от Блез. Тя не беше идеалната жена, за каквато я беше мислил. Идеалната жена беше като от мрамор — без топлина и чувства. Такова нещо не съществуваше, както не съществува и идеален мъж. Блез беше реална! Тя беше жива, топла и щедра. Сърцето й бе толкова добро, че тя бе успяла да прости на краля за начина, по който я бе спечелил и бе намерила доброто дори в душата на Хенри. Господи, колко грешно я бе осъдил! А сега тя беше тази, която го молеше да започнат отново!

— Да — каза той. — Можем да започнем на чисто, ангел мой!

Тогава изведнъж, за негова огромна изненада, Блез обхвана лицето му с малките си ръце и го целуна. Зави му се свят от горещото докосване на устните й и му се поиска да я прегърне здраво. Но не трябваше. Още не. Не искаше тя да си помисли, че се интересува от нея само физически, защото наистина не беше така.

— Това беше, за да подпечатам решението, което взехме — каза Блез и се отдръпна със засмени очи.

— Само ми позволи малко да те обичам — помоли я той, като забрави за решението, което току-що бе взел.

Тя бе изкушена. Велики небеса, наистина бе изкушена! Антъни бе наистина мил и нежен мъж като Едмънд. И все пак беше различен. Тя искаше да бъде обичана от човек, който наистина я желаеше, но не мислеше, че е такъв. Той беше обикновен мъж, а мъжете се нуждаеха от тялото на една жена, за да са щастливи. Тя вече два месеца му отказваше това удоволствие и щеше да спази първоначалното си изискване. Тя поклати глава.

— Ние сме достатъчно възрастни и опитни в изкуството на любовта, милорд, за да си позволяваме детски игри. Нека се опознаем малко по-добре, преди да се отдадем на чувствеността.

— Какво искаш да знаеш за мен, мадам? — попита той. — Искам да го научиш бързо, защото не бих желал после да ми отказваш — предизвика я той. Блез избухна в смях.

— Вече научих нещо за теб, милорд. Имаш много остър ум.

— А пък ти си известна с острия си език, мадам — отвърна й веднага той.

— Мисля, че кралският двор е загубил ценен придворен в твое лице, Антъни Уиндам — каза тя.

— Аз не съм придворен, ангел мой. Аз съм най-щастлив, когато си живея тук, в провинцията, с теб, Ниса и майка ми. Мечтая за деня, когато ще имаме пълна къща с деца, които ще отглеждаме с обич, така както твоите родители. Не търся слава и чест Блез Уиндам! Искам сърцето ти и щастието, което с божията воля ще съградим помежду си. Сега ме целуни пак, мадам, а аз ти обещавам, че ще се въздържам. Само ме целуни!

Тя се наведе към него и го целуна, но този път той я прегърна нежно и я привлече към себе си. Езикът му нежно погали устните й и те сами се разтвориха. Тя потрепери от нежността му. Езиците им се докоснаха като два пламъка.

„Трябва да спра това — помисли тя. — Трябва!“ Но не й достигна воля да пожелае той да престане да я целува нежно и горещо, което караше кръвта във вените й да се раздвижи.

Пръстите му намериха шнуровете на корсажа и той бързо и умело ги развърза, без да обръща внимание на протестния й вик.

— Не, скъпа, не се страхувай — прошепна той. — Нека, моля те, нека!

Ръката му докосна гръдта й и Блез почувства, че е готова да заплаче. Толкова отдавна не беше докосвана с такава нежност. Той продължи да я гали, като чувстваше, че цялото му въздържание се изпарява. Тогава видя бистрите сълзи в очите й.

— О, ангел мой — каза той. — Не плачи. Не бива да плачеш!

С върховно усилие той подреди роклята й и я взе в прегръдката си.

— О, Блез, моя обожавана съпруго, недей да плачеш. Ето, аз престанах и няма да те докосна повече, докато не бъдеш готова за това.

Тихите й сълзи спряха скоро и Блез го погледна.

— О, Тони, не бъди такъв глупак! Аз плача, защото ти ми достави прекрасно удоволствие, а не защото си насилил чувствата ми!

— Какво? Значи ти казваш, че съм те направил щастлива, ангел мой?

— Да, милорд, точно така. Но започвам да се боя от себе си. Каква жена съм аз, че да изпитвам удоволствие от докосването на чужд човек.

— Проклятия, Блез, аз не съм ти чужд! Аз съм твой мъж! Познаваш ме, откакто беше на петнадесет години, а сега си на двадесет! Ако искаш да знаеш каква жена си, ангел мой, аз ще ти кажа. Ти си една добра и любяща жена! Да не мислиш, че Едмънд не е споделил с мен колко любяща жена си ти? Той не можеше да повярва, че е имал такъв късмет. Защото първата му жена беше мила и го обичаше, но в брачното легло беше студена. А ти не си била такава… Затова той не можа да се въздържи да не го сподели с мен.

— Не знаех, че мъжете си говорят за тези неща, освен ако не коментират чужди жени! — възкликна тя.

— А жените не говорят ли за мъжете, с които се любят, ангел мой? — засмя се той, а тя се изчерви.

Скоро помежду им разцъфна приятелство, което стана явно за всички наоколо. Но понеже Блез се боеше, че се стреми все повече към плътската страна на отношенията им, тя се опитваше да не мисли за това, тъй като, благодарение на новите отношения, разкриваше все повече хубави черти от характера на този мъж, който й беше съпруг.

Дороти Уиндам продължи да пали свещи пред Светата майка в параклиса с молба да помогне на Блез и Антъни да преодолеят различията си, Блез да заобича сина й, а Тони най-после да се реши да й каже, че винаги я е обичал и че разказът за последното желание на Едмънд е бил измислен. Като че ли част от молитвите й се сбъдваха… А може би след време всички щяха да се сбъднат.

Виждайки, че сестра й и Антъни изглеждат щастливи, Дилайт се изяждаше от мъка. Тя трябваше да остане в Ривърс Едж, защото снегът бе затворил пътищата. Когато майката на Антъни предложи тя само да пресече реката и да отиде на гости при Блайт, Хенриета се беше разплакала и бе помолила нейната най-скъпа и единствена приятелка да не бъде изпращана на друго място. Блез се беше съгласила, защото двете момичета прекарваха времето си заедно и всъщност не й създаваха неприятности. Освен това не искаше да изпраща на Блайт, точно сега в последния месец на третата й бременност, тъжната и огорчена Дилайт.

Един януарски ден, когато най-после слънцето се показа и времето се позатопли, двете момичета излязоха, хванати ръка за ръка, в отрупаната със сняг градина. Хенриета бе научила, че Дилайт е все още девствена, но доста любопитна. Дилайт бе споделила с нея разказите на малката си сестра Ванора за наблюденията й в оборите. Начинът, по който разказваше, накара Хенриета да разбере, че девствеността притесняваше Дилайт. Французойката предположи, че ще може да използва слабостта на Дилайт в своя полза.

— Ти гледала ли си как се чукат слугите? — попита невинно Хенриета.

— О, не! — Дилайт се изчерви силно.

— А искаш ли да видиш как правят това мъж и жена? — изкуши приятелката си госпожица Хенриета. — Да видиш как правят онова, което толкова ти се иска да извършваш с Тони?

— О, не — прошепна Дилайт. — Страх ме е. Ами ако ме хванат, че гледам?

— Ти никога няма да знаеш какво да си представяш — какво хубаво нещо е любенето, ако не го видиш или ако сама не го направиш. — Отново я съблазни Хенриета. Но ако наблюдаваш своя приятелка, никога няма да те хванат, Дилайт. Ако гледаш мен! — малкото й френско лице светна дяволито.

— Ти? — Дилайт не разбираше дали Хенриета говори сериозно, или й се подиграва.

— О, скъпа, да, аз! Уви, аз израснах във френския кралски двор, а там за едно момиче е трудно да се запази девствено след дванадесетгодишната си възраст, пък и аз установих, скъпа, че ми харесва да се любя.

— Но ако не си девствена — зяпна шокираната, Дилайт, — няма ли да се разсърди съпругът ти?

— Той никога няма и да разбере — засмя се Хенриета. — Мъжете не са чак толкова наблюдателни, едно момиче трябва просто малко да се дърпа и да плаче по време на първата брачна нощ. После, когато мъжът заспи, да напръска чаршафите и бедрата си с няколко капки пилешка кръв, за да задоволи гордостта на мъжа си, когато той се събуди сутринта. Толкова е просто това, малка моя Дилайт. Сега ми кажи, искаш ли да погледаш как аз го правя?

Дилайт разтвори широко очи.

— И с кого? — прошепна тя.

Хенриета се изсмя.

— Хайде ела — каза тя. — А когато гледаш, просто си представи, че това си ти с твоя любим Тони. — Тя хвана приятелката си за ръка и я поведе към конюшните.

За момент Дилайт се поколеба, но Хенриета отново се изсмя и я завлече в тъмнината на конюшнята. Когато очите й свикнаха с мрака, Дилайт се огледа, но не видя никого. Все пак тръгна след Хенриета, която явно добре познаваше мястото. Те отидоха до края на сградата, където видяха един висок млад коняр.

— Здрасти, Джони — поздрави го Хенриета. — Чувстваш ли се във форма като жребеца на графа? Надявам се да е така, скъпи, защото аз съм като разгонена кобила.

— Тогава няма да те разочаровам, госпожице — отговори конярят. — Коя е твоята приятелка?

— Това е сестрата на графинята, която иска да погледа как го правим ние, Джони. Нали това няма да ти пречи?

Конярят се усмихна широко и показа изненадващо равни зъби.

— Не, госпожице, няма да ми пречи. Може би и тя ще поиска да опита с мен, а?

— Не, скъпи — предупреди Хенриета. — Приятелката ми още не е готова да се отдаде. Тя само ще ни гледа, за да види как става.

Бяха стигнали дъното на конюшните, където имаше една голяма купа слама.

— Ти можеш да стоиш тук, на вратата, и да гледаш, Дилайт — каза Хенриета. — И ако някой се доближи, ни предупреди! Не искаме никой да знае нашата малка тайна, нали? Защото, ако ни хванат, бъди сигурна, че мадам Блез ще те изпрати веднага вкъщи, далеч от твоя Тони. Тогава той никога няма да може да направи с теб това, което след малко Джони ще извърши с мен.

Дилайт кимна, но по гърба й полазиха тръпки от страх. Някъде, в едно ъгълче на ума й, се прокрадна мисълта, че всъщност Хенриета е много лошо момиче и че те двете не биваше да са тук сега. После мисълта за Антъни Уиндам замъгли всичко и тя се взря в двойката в сламата. Конярят вече бе развързал и свалил елека на Хенриета и бе съблякъл ризата й до кръста, така че големите й гърди бяха голи. Той коленичи и започна да целува и смуче големия й бюст. Хенриета гледаше пренебрежително към него, а после вдигна глава и се усмихна заговорнически на Дилайт. Скоро ръцете на коняря се плъзнаха под полата на момичето и той я бутна да легне върху сламата, като вдигна полите й до кръста. Мъжът коленичи между краката й, разтвори брича си и Дилайт видя органа му — нещо голямо и дълго, червено в края.

Тя зяпна шокирана, защото никога не беше предполагала, че мъжествеността е така голяма. Конярят чу възклицанието й и се извърна да й се ухили доволно. Дилайт се изчерви, но Хенриета шепнеше:

— Хайде, глупако, сложи го! Искам го! Джони се обърна с явно неудоволствие към партньорката си и навлезе в тялото й. Той яростно се замята, а под него Хенриета започна да се извива й да стене. Дилайт не можеше да откъсне очи от това представление. Очите й се замъглиха и тя вече не виждаше Хенриета и коняря, а себе си и Антъни, омаяни в страстната прегръдка.

Краката на Дилайт се разтрепериха и натежаха. Тя се хвана за гредата, за да не падне. Дишането й стана тежко и тя тихо застена:

— Антъни! О, да, скъпи мой! Да! Да! Люби ме! Люби ме!

Тихата и доволна въздишка на Хенриета я върна в действителността.

Французойката се усмихна, избута любовника си и преди да оправи дрехите си, се протегна бавно. После прескочи все още лежащия младеж и като хвана Дилайт за ръка, я поведе към изхода на конюшнята.

— Ето, мила, нали беше много възбуждащо? — каза тя спокойно. — Представи ли си, че ти и твоят чудесен Тони сте в същото състояние?

Дилайт пламна.

— Да — призна си тя. — Представих си.

Французойката се засмя гърлено.

— А действителният акт е много по-приятен от въображаемия, Дилайт, но има време, ще го разбереш.

— Кога, Хенриета? — попита замаяното момиче.

— Кога?

— Не бива да бързаш, скъпа — отвърна Хенриета.

— През пролетта ние ще измислим план, аз ти обещавам, мила Дилайт. Дотогава можеш да гледаш, когато аз се забавлявам с Джони. Някога докосвал ли те е мъж, Дилайт? Мога да се закълна, че не, защото ти си едно безкрайно невинно същество.

— Никога — дойде очакваният отговор. — Аз се пазя за Антъни.

— Следващия път, когато дойдеш да ме гледаш с Джони, трябва да му позволиш да си поиграе малко с хубавите ти гърди, Дилайт. Пак ще си девствена, но това ще ти достави голямо удоволствие. Можеш да си затвориш очите и да мислиш, че той е твоят Антъни — каза Хенриета.

— Не знам дали бих се решила — промърмори Дилайт.

— Ще поговорим пак, като му дойде времето — продължи изкусително Хенриета. — Аз съм ти най-добрата приятелка и искам да си щастлива, скъпа.

Дойде февруари и Блез знаеше, че повече не може да отказва на мъжа си да сподели леглото й. С всеки изминат ден тя все повече харесваше Тони, но не чувстваше към него онова, което бе изпитвала към Едмънд. Пък и как ли би могла? И все пак неин дълг като графиня Лангфорд беше да роди наследник на семейство Уиндам. Дори само заради паметта на Едмънд тя трябваше да се съедини с Тони. Той толкова отчаяно се бе стремил да има наследник. Ако те с Тони имат син, ще го нарекат на първия й съпруг. Знаеше, че Антъни няма да има нищо против.

Сутринта на пети февруари Херта изми косата й и я парфюмира с любимия й парфюм с аромат на виолетки. Дори и да си беше спомнил за датата, целия ден той дискретно мълча. След вечеря Блез се изправи.

— Ще те оставя сега, милорд — каза тя. — Искам да се изкъпя, преди да се оттегля.

— Ще дойда при теб след час — отговори той, без да я погледне.

Значи помнеше! Тя се беше надявала, че ще е забравил, но не беше така. През последните няколко седмици я бе ухажвал нежно и тя трябваше да си признае почти с вина, че харесваше целувките му. Щом пристигна в апартамента си, Блез беше изненадана да открие, че ваната е вече пълна с топла ароматизирана вода.

— Ти си страхотна — зарадва се тя на Херта.

— Хммм — дойде строгият отговор. Нали е пети февруари, а? — Тя развърза корсажа на Блез и й помогна да се съблече.

— Да — каза бавно Блез, докато сваляше дрехите си. — И какво общо има това с моята вана?

— Нали тази нощ най-после ще допуснеш съпруга си при теб? — попита Херта.

Блез се засмя. Пред Херта нямаше нужда да се крие. Херта знаеше всичките й тайни.

— Трябваше да съм сигурна, че не нося дете от краля — обясни тя на камериерката си. — Не искам незаконородени в семейство Лангфорд.

— Разбирам — отговори Херта. — Хайде, влизай във ваната, милейди, преди да си умряла от студ!

Блез се гмурна във ваната и въздъхна от удоволствие. Водата отне умората от деня.

— Остави ме за малко — каза тя.

— Не сега — бързо й възрази Херта. — Не можеш да го държиш да чака и минута повече от необходимото. Лангфорд се нуждае от наследник!

Блез поклати глава. Беше ясно, че нито семейството, нито прислугата ще се успокоят, докато не роди син за Уиндам. Тя остана мълчалива, докато Херта я изкъпа и я накара после да излезе от голямата дъбова вана. След като я изсуши и напудри, Херта й подаде лилавата копринена нощница, която бе избрала за първата брачна нощ на господарката си.

— Без нощна шапка — заповяда тя с толкова твърд тон, че Блез не посмя да задава повече въпроси. — Хайде сега в леглото, милейди! Не, почакай!

— Защо, Херта? — Блез бе започнала да се ядосва.

— Съблечи си нощницата, милейди. — Преди Блез да може да възрази, камериерката я съблече отново. — Няма защо да се похабява красивата дреха, милейди — каза тя на зачудената си господарка. — Любящият мъж само ще я скъса, а лорд Тони те обича много. Хайде в леглото!

Блез се вмъкна в леглото и поклати зачудено глава. Не знаеше дали да бъде доволна от камериерката си, или да й се скара. Но като наметна на раменете й красив дантелен шал, Херта я благослови и излезе, още преди Блез да реши какво да направи.

Чу как слугите отнесоха ваната и всичко затихна. От двете страни на леглото горяха запалени свещи. В стаята бе приятно топло от яркия огън в камината. Чувстваше се малко нервна. Все пак не беше момиче, но не можеше да не мисли за това, което щеше да се случи. Дали щяха да си допаднат?

„Лорд Тони те обича много“ — скъпата Херта, която все още вярва в приказките, които е разправяла на децата си, а сега и на внуците си. Тони обичаше Ривърс Едж и графство Лангфорд така, както ги обичаше и тя. Заради това те трябваше да родят деца. Тони се ожени за нея, защото бе обещал на Едмънд. „Но откъде би могла да знае за това скъпата Херта?“ — помисли тя. Колко объркан бе животът й. И все пак това не беше нещастен живот.

Тя леко задряма, но се събуди, когато чу вратата, която свързваше двете спални, да се отваря. Дявол да го вземе! От кога не беше чувала този звук! Тя отвори очи и видя Антъни да се приближава към леглото. Беше съвсем гол, тялото му беше великолепно.

— Остани за момент в светлината на огъня, милорд — помоли тя тихо, а когато той спря, тя възкликна: — Ти си красив, Тони! Никога не съм виждала мъж с толкова красиво тяло.

Дори и в тъмнината на стаята, тя можа да забележи как бузите му се изчервиха. Блез прехапа устни, за да не се засмее.

— Мадам, ти ме засрами — каза той нежно.

— Защо? Защото харесвам тялото ти ли? — Тя отметна завивката и стана от леглото. — Ти също можеш да огледаш тялото ми.

Стояха така, загледани един в друг. Тя леко се усмихваше. „Той е много строен — мислеше тя. — Широките му гърди и рамене много приличат на тези на Едмънд“. Първоначално той не можеше да откъсне поглед от красивите й закръглени гърди. Колко пъти ги бе галил през последните няколко седмици, но сега, когато видя идеалната им форма на фона на прекрасната й голота, дъхът му почти спря. Почувства как нещо в и без това стегнатия му стомах се стяга още повече. Тя също усети, че нещо в нея трепна. Почувства леко напрежение около венериния си хълм, покрит с тъмни къдрици. Неговата възбуда също нарасна при вида на главозамайващата й красота.

— Ти си най-красивата жена на света — каза той просто.

— Да попитам ли колко жени си виждал, милорд? — пошегува се тя.

— Не, Блез Уиндам. Отговорът сигурно само ще усили естествената ти женска суетност.

Тя се засмя. Звукът беше гърлен и чувствен и накара сърцето му да затупти още по-бързо. Той протегна ръка и обхвана тънкия й кръст. Привлече я към себе си. Блез погледна лицето му и се изплаши от любовта, която видя там. „Не! Не! — помисли тя. — Това не може да бъде! Той не може да ме обича! Не може! Аз не го обичам! Не!“ — Тя паникьосана постави ръце на гърдите му и искаше да го отблъсне.

Антъни веднага забеляза промяната в нея.

— Какво има, ангел мой? — попита я нежно.

— Обичаш ли ме? — с пресекнал глас зададе тя въпроса си.

— Аз винаги съм те обичал, Блез — отговори честно той.

— Не, не, ти не можеш да ме обичаш — изхлипа тя. — О, Тони, не е честно, че ти ме обичаш. Аз не те обичам и не знам дали ще мога да те обикна някога. Когато Едмънд умря, аз погребах сърцето си с него! — заплака тя, облегната на силното му рамо.

— Може и да е така — съгласи се той. — А може би ти просто вярваш, че е така, Блез. Независимо от това аз не мога да не те обичам. Аз те обичам от първия миг, в който те видях, макар че знаех, че си, жена на чичо ми. Сърцето ми бе изпълнено с любов към теб. Защо мислиш, че не можах да си намеря подходяща съпруга дори и в кралския двор? Защо мислиш, че не можаха да ме накарат да се оженя за сестра ти Дилайт? Нямаше никаква надежда, че ти можеш да ми станеш жена. Но аз знаех, че не бих могъл да бъда щастлив с друга. Бях се заклел, че никога няма да се оженя. Щях да живея в Ривърсайд и да оставя всичко, което притежавам, на Ниса, като я направя своя наследница. Това щеше да бъде единственият начин да ти отдам любовта си, без да обидя чичо си… А после Едмънд загина…

— Той сигурно е знаел за чувствата ти към мен — каза тихо Блез. — Затова е поискал ти да се ожениш за мен и да се грижиш за мен и Ниса. Така той е осигурил и твоето щастие. В последния миг от живота си той е мислел за всички нас.

Сега трябваше да й каже цялата истина. Не биваше да има повече лъжи помежду им.

— Едмънд умря мигновено, Блез. Той нямаше време да ме помоли за нищо, камо ли да ме накара да му се закълна.

— Но ти каза на краля… — започна тя.

— И пред господа бих излъгал, за да те имам като съпруга — заяви Антъни.

Жестоката реалност я порази.

— О, негодник! О, жесток човек! Да ми направиш това! Да ме обичаш толкова много, а аз да не мога! Пък и да ми го кажеш! О, никога няма да ти простя, Тони! Никога! — И тя се затресе в отчаяни ридания.

— Не плачи, Блез — помоли той. — Не плачи, скъпа ми съпруго. Аз ще те науча да ме обичаш! Кълна ти се! — Той я притисна здраво към себе си и я остави да излее мъката, която я задушаваше. Би дал живота си, за да не позволи тя да изпита мъка, но сега, в началото на съвместния им живот като мъж и жена, не искаше да остане някаква лъжа помежду им.

Блез плачеше. Мислеше, че няма да може да понесе тази ужасна мъка. Той я обичаше! Обича я! Беше излъгал краля в сляпото си желание да я има за себе си. Ако Хенри не беше се изморил от нея или пък интересите му бяха продиктували друго, Антъни можеше да бъде преследван от отмъщението му. Това би могло да заплаши и живота му! И беше го направил заради нея! Само заради нея! А пък тя не го обича и не е сигурна, че някога ще чувства нещо повече към него, отколкото онова, което чувстваше сега. Но какво всъщност чувства сега? Не можеше вече да е сигурна. Тя беше абсолютно объркана. Трябваше всъщност да е доволна, че той я обича, но се чувстваше виновна за това, че не изпитва същото чувство към него.

— Проклет да си, Тони! — изхлипа тя. — Проклет да си! Проклет! Проклет! — и започна лудешки да го удря по гърдите.

Той не можеше да разбере нейния яд.

Нали току-що й се беше обяснил в любов! Нали й беше признал всичките си чувства? Беше сигурен, че като й каже истината, ще промени отношението й към себе си. Мислеше, че тя дори може би също ще признае, че го обича… Какъв глупак е бил! Цялото й приятелско държание е било само маска. Беше се излъгал. Тя може би плачеше, защото той я е откъснал от кралския двор и живота, който всъщност й е харесвал. Лъжи! Лъжи! Всичките й мили думи са били просто лъжи!

Хвана я за раменете и я погледна в лицето, но не забеляза болката в очите й.

— Ако това, мадам, е някакъв опит да избегнеш задълженията си на съпруга към това семейство, искам да ти кажа, че не успя! Ти ще започнеш да поемаш отговорността си към графство Лангфорд още от тази нощ! — Гласът му бе леден и лишен от нежност.

Ръката й се насочи към устата й, но после тя я свали надолу.

— Ще ме изнасилиш като краля ли? — тихо попита с празен поглед.

— Съпругът не изнасилва съпругата си — отвърна той. — Жената принадлежи на своя мъж. Тя е негова и той може да прави с нея каквото пожелае, Блез. Чичо ми не те ли научи на това?

— Как смееш да споменаваш Едмънд в момента, в който заявяваш, че ще ме изнасилиш!

— Да те изнасиля ли? — Гласът му бе нехаен. — Съпругът не изнасилва съпругата си, пак ти го казвам! Тя е негова собственост с душата и тялото си!

Блез не му отговори, но се обърна, отиде до леглото и като легна, разкрачи крака.

— Ако се борим, аз не мога да те победя — каза тя равнодушно. — Вземи желаното от мен, милорд. Но няма да изпиташ никакво удоволствие.

Цялото горещо желание, което бе изпълнило тялото и душата му, бе изчезнало. Той погледна към нея, студена и с поглед, който го отблъсква. Първата му мисъл бе да я нарече „кучка“, каквато си мислеше, че е и да я остави. После здравият разум надделя. Може би в объркването си тя бе избухнала така силно, след като й бе признал любовта, си, а той сигурно отново не я е разбрал.

Тя не беше го лъгала. Беше му казала истината. Той бе уверен в това. Ако я остави сега, ако не се опита да предотврати разрива, можеше да я загуби завинаги. Не, ще бъде търпелив дори и в яда си, и в огромното си разочарование. Един тих глас му казваше, че наистина трябва да бъде такъв.

Той отиде до леглото.

— Завий се, ангел мой — каза, а когато тя се подчини, седна до нея. — Блез, моля те да ме изслушаш. Когато се омъжи за Едмънд, ти не го познаваше, нито пък той теб. И все пак вие се обикнахте. Нали не си забравила? Такава любов е велика благословия. В много от браковете не съществува любов. Няма нито приятелство, нито уважение. Но аз винаги съм смятал, че съпрузите трябва да се обичат. Признах любовта си към теб, както и ти ми призна истината за живота си в кралския двор. Решихме да не поставяме бариери помежду си и макар че свалихме всички, ти искаш да поставиш сега нова. Недей да правиш това, ангел мой. Аз те обичам. Ти казваш, че не изпитваш обич към мен. Но поне вече не ме мразиш. Започнах да си мисля дори, че започваш да ме харесваш. Върху тази малка, но здрава основа трябва да стъпим ние с теб. Аз мога. А ти?

По бледата й буза се търколи една сълза.

— Ти ми предлагаш толкова много, Антъни. Аз познавам огромната цена на любовта. Срамувам се, че в замяна на твоята обич мога да ти предложа толкова малко. Ако ти все още ме искаш, аз съм твоя — гласът й беше толкова тъжен, че почти го накара да се разплаче.

Но той се въздържа, отметна завивките и легна.

— Започнах да замръзвам — обясни тихо и посегна да я вземе в прегръдките си. — Ела и ме стопли, ангел мой.

Тя лежеше мълчаливо в прегръдката му и си мислеше, че тялото й сега е по-студено и от неговото. Държеше я толкова нежно, че тя усещаше не толкова докосването му, колкото чувство на обожание и защита. Не направи опит да я погали, но докато топлината се връщаше в телата им, съпругът и съпругата се успокоиха и заспаха. Някъде посред нощ един от пъновете в камината се разпадна, със силен шум и искри и ги събуди.

Антъни бързо скочи от леглото и отиде да хвърли дърва в огъня. На връщане се спъна в нещо.

— Дявол да го вземе! — ядосано изруга той.

— Какво стана, милорд?

— Ударих си пръстите — измърмори той.

— Искаш ли да ги целуна, за да ти мине? — пошегува се нежно тя. Сънят явно бе подобрил настроението й.

— А ти би ли го направила? — попита той. — Или може би ще проявиш интерес към някоя друга част на тялото ми, която ще изпита по-голямо удоволствие от целувката.

Блез тихо се засмя.

— Милорд! — извика тя, като се правеше на засрамена. Сънят й беше върнал и здравия разум. Това беше нейният съпруг и независимо дали го обича, или не, те и двамата имаха задължения към графство Лангфорд. Добре поне, че той я обича. Сигурно ще е добър любовник, тъй като ще иска да й достави и удоволствие.

Антъни се пъхна в леглото и я привлече към себе си. Започна да гали гърдите й.

— Господи — прошепна в ухото й. — Това са най-прекрасните плодове, ангел мой. — Целуна я силно.

Тя оцени удоволствието и приятната възбуда, която почувства от докосването му. Щеше отново да се почувства виновна, ако не беше си спомнила думите на краля, който сравняваше женското тяло с нежен инструмент. Тя вярваше, че Антъни е не по-малко умел майстор от Хенри Тюдор. Той като че ли бързаше да я има… Тя въздъхна и се протегна от удоволствие под милувката му.

Меката й плът тръпнеше. Топлите му длани галеха гърдите й и докосваха настръхналите им зърна. Той явно се забавляваше с тази игра. После тъмната му глава се наведе и горещите му устни я докоснаха. Той зацелува страстно гърдите й, а Блез въздъхна леко от наслада и усети как сърцето й затуптя по-бързо.

Тя не се сдържа и също го погали. Ръцете й прегърнаха красивата му глава и тя се наслади от допира с меката коприна на косата му. После пръстите й се плъзнаха по шията и широките му мускулести рамене.

Докосването на пръстите й го възбуди силно и той изпъшка. Под него жена му въздишаше явно удовлетворена от неговата нежност. Той продължи да я гали и целува, без да бърза, сам зачуден на търпението си. Защото толкова отдавна я желаеше… И все пак искаше да я накара да запомни завинаги този първи път… Той бавно премести устните си от гърдите към корема. Усещаше пулса й.

Дълбоко в себе си Блез почувства трепет, но не знаеше дали и той го е усетил. Дали ще посмее? Дали ще посмее да я люби по този начин още първия път? Тя помисли, че човек, който е посмял да излъже могъщ края, сигурно би посмял да направи всичко. Главата му се спусна още по-надолу и той зацелува бедрата й със същите кратки, нежни целувки, които бе положил върху корема й. Нежно я разтвори като фина мида и езикът му докосна перлата на чувствеността й. Блез затаи дъх от възбудата, която в миг премина през цялото й тяло. Когато той се отдръпна, почувства празнота и самотност.

Но не беше сама. Тялото му я покри изцяло за пръв път и тя пое тежестта му, докато той бавно и нежно проникна, с което предизвика гърленото й възклицание. Блез се изви и притисна силно гърди към него. Той обхвана лицето й с длани и я зацелува, докато и двамата останаха без дъх, с горещи и треперещи от болка устни. Движенията му се ускориха и я изпълниха със страстно желание. Отвръщаше му с осъзната чувственост.

Блез изстена пак. Изстена от удоволствие и изплака след това, усещайки, че върхът на страстта е близо. Но когато той дойде, тя бе готова. Издигна се към горещите сини небеса подобно на ловен ястреб. Мислеше, че е достигнала докрай, когато разбра, че е още по-нагоре, попаднала в разтопеното злато на най-висшата чувственост. Стремеше се към нея, усещаше да се разтваря и изчезва в блясъка й. Беше толкова прекрасно! В същия миг съзна, че чува неговия стон, изпълнен с удовлетворение и страст.

Лежаха влажни и задъхани сред измачканите завивки. Антъни я прегърна и нежно я целуна. Не бяха необходими думи помежду им… След малко той задиша по-спокойно и заспа. Блез се усмихна на себе си, но след миг усмивката й изчезна. Той й бе дал толкова много от себе си. Той я обичаше. Как можеше тя да не му отвръща с обич? И все пак беше така. Бе тъжно и с времето той сигурно ще я намрази заради това. Каква жена е тя? Мислеше се за щедра, а всъщност винаги тя получаваше повече, отколкото даваше. Това я разтревожи.

Дръпна завивките нагоре и покри себе си и Антъни, Той наистина бе красив мъж и двамата щяха да имат прекрасни деца. Не, изведнъж помисли тя. Децата се раждат от любов. Без нея няма деца… „О, Едмънд! Помогни ми! Мога ли да престана да обичам теб, за да обикна Тони! Не мога! Просто не мога! А трябва. Трябва да те оставя да си идеш, но не зная как.“ Тя въздъхна дълбоко. За нейна изненада Антъни се обърна към нея и я прегърна.

— Мислиш твърде много — каза й тихо с шеговит глас. — Спи, Блез. Спи спокойно и знай, че те обичам. Не знам дали ще повярваш, или не, но аз съм сигурен, че един ден и ти ще ме обикнеш.

„Дали ще го обикна? — помисли тя, докато с благодарност се сгушваше в него. — Дали?“ За момент почувства да я изпълва надеждата…

Тринадесета глава

Пролетта настъпи изведнъж през март и пътищата, които доскоро бяха непроходими от снега, сега станаха непроходими заради калта. Лорд Морган пристигна от Ашби, за да прибере Дилайт у дома. Един ирландски лорд искаше за сина си жена от Англия. Лордът и синът му щяха да дойдат от Ирландия през май, за да видят Дилайт. Никой повече нямаше да търпи глупостите й. Тя щеше да бъде омъжена през лятото, ако не за ирландеца, за някой друг. На седми юни Дилайт щеше да навърши осемнадесет години и вече бе достатъчно възрастна, за да се съобразяват с детинските й капризи и извъртания.

Дилайт прегърна баща си и се замоли:

— Моля те, татко! Нека остана в Ривърс Едж до след Великден — тя не се противопостави на предлаганата женитба. Защо да ядосва баща си заради нея, щом тя никога няма да се състои. Особено сега, когато искаше да измоли оставането си.

— О, моля ви, милорд Морган — присъедини се и, Хенриета към молбата на Дилайт. — Нека тя да остане. Аз ще бъда много самотна без нея!

Роберт Морган не можеше да разбере приятелството между неговата мила Дилайт и тази французойка. Имаше нещо в Хенриета Уиндам, което му беше неприятно, но не можеше да разбере какво е то. И все пак Дилайт този път не бе избухнала от ярост при новината за предлаганата женитба. Независимо че тя не беше толкова привързана към Блез и отношението към по-голямата й сестра бе по-скоро хладно, явно приятелството с братовчедката Уиндам я бе накарало да съзрее и престоят й в Ривърс Едж през зимата е бил от полза за нея.

— Ако нямаш нищо против, Блез — каза лорд Морган, — аз ще оставя Дилайт за още няколко седмици.

— О, моля ви, мадам Блез — заувърта се Хенриета. — Моля ви се!

— Разбира се, Дилайт може да остане — каза Блез, която всъщност желаеше да отпрати по-малката си сестра колкото е възможно по-бързо. — Може би, след като тя се прибере, ще може и нашата Хенриета да я посети.

— Разбира се! — отвърна лорд Морган с фалшива радост. — След като сгодим Дилайт, ние с удоволствие ще приемем госпожица Хенриета. „Но не и преди това! — закле се той пред себе си. — Няма да позволя тази млада лисица да открадне ирландското имение, което съм намерил за дъщеря си!“

Веднага щом изпратиха баща й, Дилайт се залепи за приятелката си.

— Какъв план си измислила, Хенриета? Имам вече само няколко седмици, а после ще се окажа женена за непознатия, див ирландец. Този път баща ми няма да отстъпи, знам го! Той със сигурност ще ме омъжи! — гласът й се извиси истерично, а погледът й бе изплашен.

— Ела, мила, ела — Хенриета я хвана за ръката и двете изтичаха в конюшнята. — Не бива да се страхуваш и притесняваш. Нека намерим моя Джони и той ще ни успокои и двете.

— Не знам дали трябва — поколеба се Дилайт.

— Така казваш от първия път, когато го остави да си играе с гърдите ти. Защо се боиш, скъпа? Девствеността ти е същата, каквато си е била и по рождение. Разбира се, ако поискаш, това може и да се промени, миличка. Джони е като млад жребец. Той би могъл да „обязди“ няколко „кобили“ и пак да бъде в добра форма.

— Не — каза Дилайт. — Аз не съм толкова сигурна, че ще мога да скрия, че не съм девствена. Аз ще пазя невинността си, докато не се омъжа за Тони.

Двете вече бяха стигнали в дъното на конюшните и намериха Джони, който ги очакваше.

— Видях ви, че идвате — той сграбчи Дилайт и пъхна ръка в деколтето й.

За миг тя допусна свободното му държане, но после го бутна настрани.

— Ще ми повредиш роклята, говедо такова! Миришеш на лук и освен това ме одраска! — Тя се извърна ядосано към Хенриета. — Когато приключиш със „спорта“ си, ще ме намериш в градината. Кажи ми плана си или ще кажа на сестра ми какво правиш с тоя селянин. — И тя хукна навън.

Конярят се ухили подире й. Тая беше огнена, макар и малко луда. Би се радвал, ако можеше да я събори и да я опита, но знаеше, че тя щеше да се развика, че са я изнасилили, и тогава той би се намерил пред палача. А никоя жена не си заслужава живота му.

— Какво гледаш бе, животно? — скара му се французойката.

— Нищо, миличка — каза той и я събори върху сламата.

Дилайт мина през градината, където по поляните вече бяха разцъфнали жълти и розови иглики. Тревата вече зеленееше, а реката течеше синкава и освободена от леда. Колко дълго още трябва да търпи? Колко дълго още трябва да вижда Блез и Антъни заедно? Напоследък Блез се променяше пред очите й. Беше станала по-нежна и хвърляше дълги и замислени погледи към Тони.

Горкият Тони! Да го насилят да се ожени за жена, която нито обича, нито желае. Да го накарат да приема кралските огризки! Но скоро! Скоро тя ще го отърве от тях, ще го отърве от жената, която ги разделя. Скоро Дилайт ще стои до Антъни в огромния хол. Скоро Дилайт ще спи в апартамента на графинята и ще ражда дългоочакваните наследници на Лангфорд. Тя ще му подари своята девственост и от нейната чувствена любов ще се роди следващото поколение Уиндам.

— Може и да не гледаш толкова страховито, Дилайт — предупреди я приятелката й Хенриета, щом се доближи.

— Имаш ли план? — попита Дилайт. „По-добре наистина вече да го е измислила, защото иначе, бог ми е свидетел, ще кажа на Тони за държанието й. Щом се омъжа за него, тя ще трябва да се махне, ако още не се е оженила за някоя бедна, наивна душа!“

— Но, разбира се, скъпа. Отдавна съм го измислила. Сега трябва само да го изпълним — отвърна Хенриета. Тя добре виждаше, че Дилайт повече не можеше да издържа.

— И какъв е той?

— Ти ще направиш на сестра си един много специален подарък, за да й благодариш за добрината през последните месеци.

— И какъв е той? — попита недоверчиво Дилайт. Да не би Хенриета да я лъже нещо?

— Нощница от най-фина коприна. Има няколко топа в килера. Ще изберем цвят, който много ще се хареса на мадам Блез. Ще го избродираме заедно. Моите бродерии много се харесваха на придворните дами. Когато стане готова, аз ще импрегнирам нощницата със специална отрова. Знам как се прави. Когато сестра ти облече дрехата, отровата ще проникне през кожата й. Тя ще умре. Смъртта ще изглежда естествена, и ето ти тебе! Милорд Антъни е твой!

Първото нещо, което Дилайт си помисли за плана на Хенриета, бе, че е много прост. Тя не беше шокирана от идеята, че това ще убие сестра й. Желанието й да притежава Антъни бе надделяло над морала. После се насили.

— Ако обработим нощницата с отрова, какво ще ни предпази нас от нея, докато й я дадем? — попита тя.

— Аз ще направя специален лосион, с който ще намажем ръцете си. Той ще ни предпази, когато пипаме нощницата.

— Хайде да започваме още днес — каза Дилайт. — Докато изберем плата и го скрием, ушием и избродираме, ще минат няколко седмици. Времето едва ще ни стигне, Хенриета.

— Аз ще ти помагам, миличка, за да можеш да свършиш навреме. Ти ще дадеш подаръка на мадам Блез в деня на заминаването си. По този начин ще си тръгнала доста преди тя да умре. Аз ще се погрижа тя да облече нощницата същата или следващата нощ. Можеш да ми вярваш, скъпа, така както ми вярваш и за другите неща. — Хенриета се усмихна скришом, но мисълта на другото момиче вече беше далеч. Тя си представяше своята сватба с Антъни Уиндам.

Дните и седмиците минаваха и пролетта разцъфна. Приближаваше Великден. В дните на Великите пости Дилайт и Хенриета работеха усилено върху подаръка за Блез. С глави, допрени една до друга, те шиеха, но не искаха да покажат работата си на никого.

— Ще бъде изненада — казваше Хенриета.

— Изненада за сестра ми — каза Дилайт на лейди Дороти. — Тя е толкова мила, въпреки че аз се държах лошо с нея. Не знам дали ще мога да й простя, че ми отне Антъни, но не искам да има омраза помежду ни, след като моите родители ми уреждат женитба, която ще ме отдалечи от Англия. След като се омъжа, аз няма да видя повече моето семейство. Не искам да останат лоши чувства между мен и Блез.

Думите бяха разумни, въпреки че очите на Дилайт казваха друго. И все пак лейди Дороти не можеше да обвини момичето, макар че всеки път, като виждаше Дилайт и Хенриета да си шушнат, изпитваше неприятно чувство. Хенриета Уиндам. Момичето беше доста по-неприятно, отколкото се стори на лейди Дороти на пръв поглед. Блез беше права. Единственото разрешение на въпроса беше женитбата, и то за някой по-възрастен мъж, който няма да бъде чак толкова омаян по момичето и ще го държи строго. А това беше доста наложително според лейди Дороти.

Дойде денят, в който Дилайт трябваше да си тръгне. Лорд Морган пристигна да прибере дъщеря си. Всички беше готово. Багажът на Дилайт беше опакован и поставен в колата. Но Дилайт предпочете да язди до баща си. Тя си взе „довиждане“ с всички и щом слънцето се издигна, баща и дъщеря се приготвиха за тръгване.

— Имам подарък за теб — каза Дилайт на Блез. — Знам, че през последните месеци отношенията ни бяха обтегнати, но моят яд отмина и аз не искам да замина за чужда страна, без да сме преодолели с теб горчивината помежду си. През изминалите седмици аз ти уших специална нощница. Хенриета ми помогна да я избродираме. Довечера тя ще ти донесе подаръка. Носи го щастлива и мисли за мен — завърши Дилайт и прегърна сестра си с усмивка. Но очите й не се смееха.

Двете заговорнички бяха решили в последната минута, че Хенриета ще даде нощницата на Блез, защото Дилайт се боеше да я докосне, след като вече беше обработена с отровата на французойката. Хенриета разбра, че ако спори с Дилайт, ще предизвика само повече съмнение. Дилайт се беше опасявала от възможността Тони също да бъде отровен, но Хенриета я увери, че той ще спи, упоен от праха, който ще му сипе вечерта във виното. Ще изглежда пиян и ще го сложат да легне в собственото му легло, а на сутринта ще го събудят с новината за внезапната смърт на съпругата му.

Блез прегърна по-малката си сестра с обич.

— Малка моя — каза тя. — Никога не съм искала да те ядосам. Съжалявам, че животът ти не се уреди така, както ти искаше. Дай възможност на младия ирландски лорд, Дилайт. Знам, че ирландците са много чаровни.

Най-накрая Дилайт прегърна Хенриета, а когато двете момичета се разделиха, погледите, които си размениха, накараха лейди Дороти да се зачуди какво ли са замислили и защо тя се чувства така разтревожена.

Лорд Морган и Дилайт преминаха през селата на имението Лангфорд и пресякоха реката със сала.

Пътуваха спокойно. Пътят към Ашби се беше ширнал пред тях, пресичащ зелените нивя и ливади. Градините бяха натежали от цвят, агнета играеха по поляните. По езерата плуваха двойки лебеди. Денят беше прекрасен с невероятно синьо и ярко небе.

Лорд Морган знаеше, че дъщеря му ще бъде тъжна, когато напусне Ривърс Едж, но държанието й сега беше прекрасно. Не, почти щастливо.

— Доволна ли си, че се връщаш у дома, Дилайт, или се усмихваш заради щастливите новини на Блез? — попита я той.

Дилайт извърна глава към него и по лицето й се прочете и любопитство, и опасение.

— Каква щастлива новина? — попита тя.

— Ах — отвърна баща й. — Казах на Блез да ти съобщи, но тя е предпочела да почака, докато се сгодиш. Пък аз сега се изпуснах.

— Каква щастлива новина? — повтори Дилайт. Гласът й издаваше опасения.

— Блез и Антъни очакват първото си дете в края на тази есен. Тя ми каза, че се чувства по същи начин, както когато е била бременна със сина си, който умря. Затова е сигурна, че носи син. Това не е ли щастлива новина? Антъни е луд от щастие!

При думите на баща й разумът изведнъж се върна в главата на Дилайт. Цялата й омраза към Блез изчезна и я заля пълното съзнание за онова, което беше сторила.

— Скъпи боже, какво направих аз? — изкрещя тя, като трепереше, и се строполи в безсъзнание от коня си.

Лорд Морган скочи от кобилата си и извика на малкия кортеж да спре. Той коленичи до дъщеря си и се увери, че няма нищо счупено, но не успя да я свести. Премести я под сянката на близкото дърво. Най-после, след около час, Дилайт започна да се свестява. Лорд Морган наля малко силно червено вино през устните й и тя успя да го преглътне. Бавно цветът на лицето й започна да се възвръща и тя отвори очи.

— Какво си сторила, Дилайт? — попита тихо баща й. — Трябва да ми кажеш какво си сторила?

— Тони не я обича — прошепна Дилайт. — Не я обича! Той се е оженил за нея само защото е обещал на Едмънд и кралят го е накарал, когато е искал да се отърве от Блез като любовница.

— Антъни много обича Блез, Дилайт — каза нежно баща й. — Защо не искаш да го разбереш, детето ми. Ще ти кажа нещо, което дори и кралят не знае. Едмънд не е искал нищо от Тони. Едмънд е умрял моментално. Антъни обаче е обичал Блез от момента, когато я е видял за първи път. Когато чичо му умрял, той е видял, че може сам да се ожени за Блез. Плановете му се изпълниха, когато отиде при краля и му каза, че такова е било последното желание на Едмънд. Кой можеше да го обвини в лъжа? Това е причината той да не поглежда друга жена, Дилайт. Дори и теб!

Дилайт започна горчиво да плаче.

— Ти трябва да ми кажеш какво си направила, детето ми. Трябва да ми кажеш бързо, преди това да е заплашило някой от нашето семейство — настоя лорд Морган.

— Аз, татко, замислих да убия сестра си — изхлипа Дилайт. — Господи, боже мой! Аз подготвих убийство!

На Роберт Морган му се стори, че ледена ръка го хваща за сърцето. Дъщеря му се намираше на границата на лудостта.

— Кажи ми, Дилайт — каза той тихо. — Кажи ми как си замислила да убиеш Блез?

— Нощницата, която й уших, татко… — започна Дилайт. Виждаше се какво усилие полага, за да говори. — Моят подарък за Блез, татко. Тя е обработена със специална отрова и ако Блез я облече, до сутринта ще умре.

— Къде е тази нощница, Дилайт?

— Хенриета я държи в стаята си. Тя ще я даде довечера на Блез. Не си ли спомняш, че аз така казах на Блез?

— Кажи ми как си намерила тази отрова, Дилайт — попита бащата, но знаеше какъв ще бъде отговорът.

— Хенриета, татко. Тя я направи с помощта на прислужницата си Сесил. Хенриета е лошо момиче, татко. Тя се чука с един от конярите в дъното на конюшните.

— Откъде знаеш това, дете? — Той беше ужасен от онова, което научи за французойката сега. Тя явно беше много хитра.

— Хенриета ми позволи да я гледам — дойде ужасяващият отговор. — Тя каза, че като видя, ще знам какво ще прави с мен Антъни, когато му стана съпруга.

„Боже мой — помисли лорд Морган. — Дано госпожица Хенриета не е подмамила Дилайт и за нещо повече.“ И все пак трябваше да знае.

— А конярят някога…? — Той се поколеба да изрече въпроса докрай, но Дилайт го разбра.

— О, не, татко! Аз никога не съм се чукала. Кълна се! Аз запазих своята девственост за съпруга си — каза тя направо, но си спести да признае как слугата я бе галил и стискал, защото, забеляза дълбоката тревога, която се бе изписала на красивото му лице. Бедният татко! Той е толкова добър човек!

Лорд Морган накара дъщеря си да пийне още малко вино.

— Трябва да се върна в Ривърс Едж, детето ми, и да сложа край на това нещо.

— О, татко! Аз ще умра, ако Блез и Антъни разберат какво съм направила! Те ще ме намразят и никога няма да ми простят, а аз наистина съжалявам. Ако знаех, че Антъни наистина я обича, кълна се, че никога не бих го сторила!

— Не бой се, дъще. Аз ще се опитам да приключа с всичко така, че сестра ти да не разбере. Чувстваш ли се достатъчно добре, за да яздиш?

— Да — кимна тя.

— Добре. Ти ще си идеш в Ашби. Вече сме почти на половината път. Аз ще се върна, но не по пътя, а през полето. Ще отида до дома на лорд Кингсли, защото е по-близо. Никълъс ще ме прекара с лодка през реката. И ще стигна в Ривърс Едж, преди да се стъмни. Но ти трябва да ми кажеш как изглежда нощницата, за да не може французойката да ме излъже.

— Тя е бледолилава, татко. Копринена и избродирана с виолетки по гърдите и ръкавите. Аз избрах цвета, тъй като от този плат имаше точно колкото ми трябваше, без да остане повече плат. Когато Блез я облече, отровата ще започне да прониква през кожата й. Щом отровата премине, дрехата вече може да се пипа и с непокрити ръце. Хенриета има специален крем за ръце, който ще я предпази довечера.

Той кимна.

— Качвай се на коня си, дете. Аз нямам много време, но не се бой, ще пристигна точно когато е необходимо.

Бяха спрели преди повече от два часа и конете си бяха починали добре. Лорд Морган препусна към къщата на зет си Кингсли. Бодеше коня си внимателно през дупките по полето, за да не би да се случи така, че да нарани крак и да не може да го закара навреме. През цялото време се молеше на бога да му помогне да стигне навреме. Най-после достигна Къркуд. Скочи от коня и се втурна да намери Никълъс Кингсли. За негово облекчение, Блайт не се виждаше никъде, а зет му изскочи от библиотеката да го посрещне.

— Предупреди слугите си да не споменават, че съм идвал — каза той на Никълъс. — Нито дори пред Блайт.

После лорд Морган започна да обяснява ситуацията. Когато завърши, предупреди:

— Блез не бива да знае!

— А Антъни? — попита Никълъс.

— Нямам избор. Трябва да му кажа, защото неговата френска братовчедка трябва да умре, за да не се опита пак да навреди на дъщерите ми. Не вярвам, че тя е „помогнала“ на Дилайт. По-скоро мисля, че тя е използвала неразумната любов на детето ми към Тони. Мисля, че тя е имала намерение да го получи за себе си. При тези обстоятелства тя не трябва да живее, но Антъни трябва да разбере защо.

Никълъс Кингсли кимна.

— Да тръгваме — каза той. — Тази жена не бива повече да види слънцето, освен ако силите на нощта не й помогнат да избегне нашето правосъдие.

Двамата мъже изтичаха от къщата до реката, където ги очакваше лодката на лорд Кингсли. Реката беше спокойна и те бързо доплуваха до пристана на Ривърс Едж. Двамата бързо пресякоха ливадата и влязоха в Ривърс Едж.

— Намерете графа и го изпратете в библиотеката — каза лорд Морган. — Никой друг да не знае, че сме тук. Ясно ли е?

Слугата кимна. След няколко минути Антъни Уиндам влезе в стаята с изненада, изписана върху лицето му.

— Какво става? — попита той. — Роберт, защо си се върнал? Всичко наред ли е?

— Седни, Тони — каза лорд Морган. — Но първо ми кажи къде е Блез.

— Брои чаршафите заедно с майка ми. Защо?

— Сега ще ти разкажа една ужасяваща приказка, но ти не бива да ме прекъсваш, докато не свърша.

— Добре — съгласи се графът. — Говори, Роб.

Лорд Морган бързо разказа причината за завръщането си в Ривърс Едж. Лицето на графа помрачняваше с всяка измината минута. Гняв. Мъка. Съчувствие. Когато Роберт Морган приключи, като му каза как горката Дилайт го е викала в припадъка си, той само поклати глава.

— Тази френска кучка трябва да си получи заслуженото, Тони — каза лорд Морган. — Не можем да й позволим да навреди на Блез или на детето ви. Трябва да мислим и за Ниса. Нали пак тя я разглези така, преди ти и Блез да се върнете миналата есен? Тя е опасна, Тони. Не можем да я оставим на свобода.

— Какво мислиш да правим с нея?

— Да я накараме да облече същата нощница, която е приготвила за Блез. Ако не е излъгала Дилайт, отровата ще проникне през кожата и ще я убие, но смъртта ще изглежда съвсем естествена.

— А прислужницата?

— Тя също е замесена, но аз не мога да я осъдя на смърт. Ще я изпратиш обратно във Франция с малка пенсия. Тя няма да посмее да разкаже на никого, защото иначе ще застраши собствения си живот.

Антъни Уиндам кимна.

— Хайде да започваме веднага — каза той. — Хенриета е в стаята си. Да се надяваме, че в паниката след смъртта й никой, дори и Блез, няма да се сети за „подаръка“ на Дилайт и няма да го търси.

Другите двама мъже също се изправиха. След като се увериха, че никой не ги е видял, тримата напуснаха библиотеката и се насочиха по задното стълбище към етажа със спалните. Големият коридор, осветен от следобедното слънце, беше пуст. Блез и Доро бяха в друга част на къщата, а Ниса беше навън и се учеше да язди пони. Графът заведе лорд Морган и лорд Кингсли до стаята на братовчедка си и тримата мъже влязоха, без да чукат.

Хенриета не видя веднага посетителите, защото беше заета да кълца в порцелановото си хаванче някакъв фин прах. Изведнъж, усетила, че не е сама, тя се извърна изплашена.

— Тони — казака после видя лорд Морган и другия господин и се вкамени. — Значи малката луда не можа да запази тайната си задълго — презрително завърши тя.

— Идеята не е била на Дилайт, нали? — попита лорд Морган.

— Разбира се, че не — дойде грубият отговор. — Да не мислите, че малката глупачка може да бъде толкова хитра?

Роберт Морган се усмихна студено.

— Не, Дилайт не е хитра, защото живее чрез сърцето си. Ти обаче нямаш сърце, нали госпожице Хенриета?

Французойката се засмя весело, като че ли това твърдение я зарадва.

— И не моята дъщеря щеше да има полза от това убийство, нали мадмоазел? — продължи лорд Морган. — Ти само щеше да я използваш като оръдие на своя замисъл, за да хванеш за себе си скърбящия вдовец, нали, мадмоазел?

— Как така ти си толкова умен, а дъщерите ти — така глупави? — попита Хенриета. — Поне тези двете, които познавам аз.

— Може би защото те са чистосърдечни, мадмоазел — отговори лорд Морган.

— Предполагам, искате да получите дрехата — каза Хенриета.

Лорд Морган се усмихна лошо.

— Не — отговори й той. — Не ми е нужна. Виждаш ли, мадмоазел, аз мисля, че ти си опасна жена и не трябва да живееш. Ако те затворим, дори и от затвора можеш да избягаш. Ако те върнем във Франция, може да се опиташ пак да дойдеш в Англия. Трудно бихме могли да те оженим за честен човек, тъй като ти си дала своята чест на един коняр. Освен това, можеш да решиш да „овдовееш“ по подобен начин, по който щеше да се отървеш от дъщеря ми. Затова бе решено ти да изпиташ съдбата, която си приготвила за нея.

— Не! — изсъска като змия Хенриета Уиндам. — Не можете да направите това! Не можете! Антъни! — извика тя. — Ние сме братовчеди!

— Съжалявам, мадам, че не се сети за това, когато замисляше как да убиеш жена ми и нероденото ми дете — отвърна той с леден тон. — Вземи нощницата, Хенриета, и я облечи.

Очите на Хенриета се изпълниха с ужаса.

— Бабо Сесил, помогни ми, моля те!

Старата жена се надигна откъм ъгъла на камината, където беше стояла мълчаливо и бе чула всичко. Тя заговори на същия френски диалект, с който внучката се беше обърнала към нея.

— Направи каквото ти казват, детето ми, без да се бавиш. За твоята отрова има противоотрова, за която никога не съм ти казвала. Аз съм я приготвила за всеки случай, ако се окажеше, че не този, който трябва, пипне нощницата, защото това не биваше да го допускаме, нали? Щом те се махнат, а ще ти я дам и после ние двете ще избягаме оттук. Мадам Блез брои чаршафите с мадам Дороти и Херта. Лесно ще бъде да откраднем някои бижута. Ще имаме достатъчно пари да преживеем до края на живота си. Ще си идем във Франция, малка моя. Бързо, бързо! Направи каквото ти заповядват.

Докато старицата говореше, лорд Морган и зетьовете си размениха погледи. Хенриета и баба й не предполагаха, че и тримата знаеха достатъчно добре френски, за да разберат дори диалекта, на който говореше Сесил. Те наблюдаваха как лъжливата прислужница покрива ръцете си със специалния лосион и после донася смъртоносната дреха. Тя беше точно такава, каквато я бе описала Дилайт, и Роберт Морган беше доволен.

— Добре — каза Хенриета, като се надяваше, че гласът й изразява страх. — Ще облека нощницата. Но може ли първо да си кажа молитвата? Щом ще умирам, трябва да се помиря с бога.

— Първо нощницата — каза твърдо лорд Морган. — После можеш да се молиш, но аз съм убеден, че е по-добре да се помолиш на дявола, а не на господ.

Хенриета го изгледа злобно.

— Тогава ме оставете — каза тя.

— Не — възрази Антъни. — Ще останем тук, докато настъпи смъртта.

Хенриета сви рамене, за да покаже, че й е безразлично, разкопча елека си и го съблече. После свали полата си, чорапите и обувките. Накрая съблече ризата си и застана пред тях гола, хванала с ръце гърдите си, насочени към тях. Тримата мъже гледаха замаяно как тя гали тялото си, докато ръцете й достигнаха венериния хълм, и притворила очи, тя въздъхна дълбоко.

После отвори очи и зашепна:

— Е, господа, наистина ли искате да унищожите такава красота? Кажете, случвало ли ви се е да споделите жена тримата заедно? Аз бих могла да ви помогна. Можете да ме имате едновременно и тримата. Аз съм добре обучена от френските и италианските си любовници на всякакви перверзни. Ще ви достави удоволствие! Сигурна съм, че не можете да откажете на такова предложение! Не ме ли желаете? Мъжете са се убивали заради моите достойнства. — Малкият й език предизвикателно облиза устните.

Те я гледаха с отвращение, както биха гледали някое гадно влечуго. Всеки от тях изпитваше силата на нейното предизвикателство, но никой не му се поддаде. Тя беше най-измамната и зла жена, каквато бяха срещали, и едва сега и тримата осъзнаха, че няма да е голям грях да освободят света от нея.

— Облечи нощницата, проклета кучко! — изръмжа Антъни. — Като си помисля, че съм ти предложил дом и съм ти позволил да живееш в компанията на жена ми и майка ми, тръпки ме побиват!

С помощта на Сесил Хенриета облече нощницата. Когато я видя върху нея, лорд Морган помисли, че бродерията наистина е прекрасна. Това беше красива, но смъртоносна дреха.

— Кажи си молитвата, мадмоазел — нареди той и Хенриета коленичи. Стоя достатъчно дълго, преди да се реши да се изправи.

— Сега легни на леглото — нареди й Антъни и като се обърна към Сесил, която чакаше мъжете да излязат, каза: — Завържи господарката си за леглото с тези въжета. — Той подаде на старицата няколко здрави върви.

Сесил, изплашена от развитието на нещата, се подчини, без да смее да противоречи, а той провери внимателно всички възли. Когато свърши, тя се насочи към ъгъла си, където възнамеряваше да изчака мъжете да си идат, за да може да даде противоотрова на внучката си.

Обаче сега заговори лорд Морган.

— Аз ще остана, докато тази кучка умре — каза той тихо. — Вие двамата заведете старицата някъде, където нито ще я видят, нито ще я чуят, и я заключете, докато животът напусне „мадмоазел“.

— Роб… — заговори граф Лангфорд, но тъстът му го прекъсна.

— Не, Тони. И без това достатъчно ви обремених днес — и теб, и Ник. Останалото трябва да понеса сам и ще го направя. Отивайте.

— Антъни, моля те! — замоли се Хенриета от леглото. — Нека получа разрешение слугинята ми да бъде до мен, когато умра! Не бъди толкова безсърдечен да ме оставиш да умра пред жестоките очи на това чудовище!

Антъни Уиндам се приближи до леглото и загледа Хенриета с леден поглед.

— Слушай, братовчедке! Чуй ме добре! Преди малко ние и тримата разбрахме какво говорехте с баба ти. Нямам намерение да я оставя тук, за да ти даде противоотрова, да те освободи, да откраднете бижутата на жена ми и да ти помогне да избягаш. Ако не си казала молитвите си, докато мърмореше пред леглото, сега е тъкмо моментът да го направиш. — После се извърна и заедно с лорд Кингсли повлякоха протестиращата старица навън, докато Хенриета Уиндам се извиваше в леглото и ругаеше всички подред.

— Роб е смел мъж — каза тихо Никълъс Кингсли.

— Да, аз всъщност не бях се сближил с него толкова, докато тази мръсница не ни събра със сплетните си — забеляза Тони.

Накараха старицата да изкачи още едни стълби към малка стаичка в една от неизползваните кули на самия покрив на къщата.

— Господа, господа — извиваше се Сесил. — Какво ще стане с мен? Няма да убиете една невинна стара жена, нали? — Сбръчканото й лице бе изкривено от страх.

Антъни се изсмя грубо.

— Невинна ли? Не и ти, мадам! Кой научи твоето малко змийче на отровителство? Да не би да си я спряла, когато малката ми роднина те съблазни в престъпното решение? И ти си виновна колкото нея, но имаш повече късмет, защото ние няма да те съдим. Твоето престъпление е по-малко. За колко, време ще я убие отровата?

— Най-много за три часа, милорд — измърмори Сесил.

— Когато бъдем сигурни, че е мъртва, ти ще бъдеш освободена от тази стая. Ще откриеш Хенриета и ще съобщиш ужасната новина на слугите. Хенриета ще бъде погребана във фамилната гробница и замисленото престъпление срещу семейство Уиндам ще остане тайна. Ти, госпожо, след това ще се върнеш във Франция, с малка пенсия. Ако кажеш и една дума за случилото се, преди да напуснеш Ривърс Едж, аз ще отрека и ти ще платиш с живота си. Както знаеш, крал Хенри високо цени моята съпруга, а той е във връзка с френския крал Франсоа. Ако посмееш да споменеш за това, което се случва днес, тук, след като си идеш във Франция, ще бъдеш изгорена като вещица. Ясен ли съм, мадам?

Тя кимна.

— Ако чичо ти Хенри би бил като теб, какво ли би постигнал! Какво ли не бихме имали ние! Уви, той беше само мечтател. Разбрах думите ви, господине, и ще се подчиня.

— Практична стара вещица — каза Никълъс Кингсли, когато затвориха зад нея солидната дъбова врата. После двамата се върнаха в библиотеката.

— Съмнявам се, че ще пророни някоя сълза за Хенриета. Мислиш ли, че тя е наистина нейна баба?

— Вероятно е. Майка на майка й. Веднъж Хенриета ми показа портрет на майка си и баща си. Сега, като си спомня, между майката на Хенриета и тази старица наистина има прилика.

Двамата мъже зачакаха да дойде лорд Морган, за да им каже, че французойката е умряла. Докато чакаха, те играеха шах и отпиваха от червеното бургундско вино на Антъни. Изведнъж вратата се отвори и влезе Блез.

— Ник! Защо никой не ми е казал, че си тук? Всичко наред ли е в Къркуд?

— Дойдох само да поиграем малко шах и да си пийнем с Тони — отговори лорд Кингсли.

— Как е сестра ми?

— Блайт се чувства прекрасно. Бебетата много й понасят — засмя се той.

Блез също се засмя. „Тези мъже — помисли тя. — Всички са толкова спокойни.“

— А как се чувства нашият малък племенник? — настоя тя.

Едмънд Джон Кингсли беше роден на двадесети февруари и наречен на починалия си чичо, граф Лангфорд.

„Ако не беше щедростта и добрината на Едмънд — бе заявила тогава Блайт, — никога нямаше да имам зестра, и което е по-лошо, нямаше да срещна моя Никълъс.“

— Малкият е доста добре — отговори лорд Кингсли. Той страшно се гордееше с дъщеря си и двамата си синове.

— Е, след като успях да науча всички новини от теб, Ник, ще ви оставя да играете и да вкусвате от това прекрасно френско бургундско. Тони, къде е Хенриета? Не съм я виждала, откакто Дилайт си тръгна сутринта.

— Видях Сесил, когато Ник пристигна, и тя спомена, че братовчедка ми има главоболие и ще прекара следобеда в почивка.

— Хенриета винаги се изхитря да изчезне или да се почувства неразположена, когато има работа за вършене — промърмори Блез. — Съмнявам се, че е била чак такава известна дама във френския кралски двор, както се опитва да се представи. С майка ти искахме да я научим да ни помага, но няма значение. Тя и без това само ще мърмори и ще се сърди, ако я вдигна. Нека по-добре си остане в леглото.

— Не се преуморявай, ангел мой — предупреди я Тони.

— Няма — обеща тя и като се усмихна и на двамата, излезе и затвори вратата.

— Не мислиш ли, че ще си промени решението и ще иде да повика братовчедка ти? — попита притеснено Никълъс Кингсли.

— Не — каза Антъни. — Хенриета винаги недоволства, когато я накарат да върши домакинска работа. Блез не може да я търпи и всъщност е доволна, че я няма.

Те продължиха играта. След половин час ги прекъсна лорд Морган, който бързо се вмъкна в библиотеката и здраво затвори вратата. Двамата по-млади го загледаха въпросително.

— Вече е мъртва — каза Роберт Морган. — За да съм сигурен, когато спря да диша, я убодох силно по крака, но тя не се помръдна. Господи, как ругаеше, след като си тръгнахте. С такива думи, каквито никога не съм чувал! После, изглежда, прие съдбата си и млъкна. Мисля, че мълчанието й беше по-лошо. Преди да изляза от стаята, я развързах и изгорих въжетата. После я завих, за да изглежда по-естествено. Честно казано, боях се да я докосна, за да не се допра до отровата — завърши той.

— Нека старицата я приготви за погребението — каза Антъни.

Другите двама кимнаха. Тогава лорд Морган се изправи…

— Аз трябва да пресека бързо реката, господа. Още само час ще е светло. По-добре е да ида у дома и да успокоя Дилайт, че сестра й е добре. Тя беше много разстроена.

— Още ли си склонен да я омъжиш за момчето на онзи ирландец? — попита Тони.

— Да. Щом успокоя Дилайт, че опитът й да убие Блез е предотвратен, ще й кажа, че никой друг, освен нас тримата не знае, но че ти, Антъни, й прощаваш. Мисля, че тя ще се съвземе, а ирландецът ще я накара да забрави всичко. Сигурен съм, че ще я омъжа, освен ако момчето не е болнаво или жестоко. Мисля, че за Дилайт ще е по-добре да се омъжи и да живее далеч от теб и Блез, Антъни. Още известно време за нея ще е тежко да ви вижда заедно, без да изпитва дълбоко чувство за вина. Колкото по-далеч отиде, толкова по-лесно ще й бъде да преодолее това чувство.

— Ти си умен баща, Роб — каза Антъни и двамата мъже се прегърнаха. После графът натисна една от лампериите на стената на библиотеката и се отвори тайна врата. Приятелите му се изненадаха.

— Оттук ще можете да стигнете до лодката, незабелязани от никого — каза Антъни. — Мисля, че сега така е най-добре.

Лорд Кингсли и лорд Морган кимнаха и без повече приказки минаха през вратата. Графът бързо я затвори и отиде до прозореца, който гледаше към реката. След няколко минути видя как тъстът и зет му се качиха в лодката и бързо се насочиха към отсрещния бряг. Антъни Уиндам излезе от библиотеката и се спусна по задното стълбище към кулата, за да освободи старата французойка. Те слязоха до етажа със спалните и влязоха в стаята на Хенриета.

В смъртта си французойката изглеждаше учудващо невинна. Очите й бяха отворени и неподвижни. Графът бръкна в джоба си и извади две медни монети, които бабата постави върху очите на мъртвата, след като ги затвори. Върху вече изстиналото тяло нямаше никакви следи и смъртта на Хенриета изглеждаше естествена. Сесил скръсти ръцете на внучката си на гърдите й.

— Веднага съблечи от нея тази проклета нощница и я изгори — каза Антъни. — Искам да съм сигурен, че е унищожена.

Старицата мълчаливо дръпна дрехата от мъртвата и я хвърли в камината, където тя изгоря за секунди.

— Ти ще я приготвиш за погребението — каза графът. — Не искам никой друг да докосва тялото.

Сесил кимна.

— Тя вече не може да засегне никого, господине. Веднъж влязла в тялото през кожата й, отровата е страшна само за жертвата.

Графът наблюдаваше как Сесил увива Хенриета в домашната роба.

— Отивам долу в библиотеката, Сесил — каза й той. — След пет минути ти ще излезеш с вик от тази стая и ще съобщиш за смъртта на братовчедка ми. Изиграй добре ролята си, ако искаш, след като погребем Хенриета сред останалите мъртви Уиндам с чест, която тя никога не е заслужавала, да заминеш обратно за Франция, където да доживееш старините си. Нали ме разбра, или да ти го кажа и на френски?

Сесил се усмихна, като оголи беззъбите си венци.

— Разбирам много добре, господин графе. Докато живях тук, научих добре английски. Аз ще изиграя ролята си добре. Дъщеря ми, съпругът й и внучката ми са мъртви. Няма за кого друг да се грижа, освен за себе си. Вашето злато ще ми позволи да си купя малка къща, където няма да гладувам, дори и в тежки времена.

Антъни остави старицата и се върна в библиотеката да изчака представлението й. Докато стоеше пред камината и осъзнаваше последните събития, почувства силна слабост. Мисълта, че едва не бе загубил Блез, му причини почти физическа болка. Само истинската обич на Дилайт към сестра й и честността, на която я бяха научили Роберт Морган и жена му, успяха да спасят жена му в последния момент. Успяха да спасят и нероденото им дете. Но Блез никога нямаше да узнае. Тя никога не бива да узнае дълбочината на падението, до която е стигнала нещастната й по-малка сестра. Тя никога не бива да узнае, че на този свят има жени като Хенриета, които в егоистичните си желания могат да погубят невинни души.

Колко глупави са онези жени и мъже, които не можеха да оценят стойността на семейството. Та без семейство човек няма нищо: любов, приятелство, сигурност, смисъл в живота. Няма причина и да се развива. Човек може и да е самотен понякога, мислеше си Антъни Уиндам, но колко хубаво е, когато този миг отмине и ти влезеш у дома и те поздравят онези, които обичаш и те обичат. Жени като Хенриета не разбират това. Те търсят богатства и слава. А най-голямото богатство всъщност е семейството.

По една съдбовна случайност той можеше да загуби своето семейство. Антъни Уиндам мълчаливо благодари на бога, че това не е станало. В този миг един сърцераздирателен скръбен вик разтърси къщата. Графът стана от стола си и се подготви да изрази изненада и тъга от новината, която щеше да чуе след малко.

Четиринадесета глава

Лорд Морган пристигна в Ашби късно през нощта. Жена му го чакаше разтревожена.

— Къде е Дилайт? — попита я той.

— Ама какво става? — отговори Розмари Морган с въпрос. — Дилайт пристигна, едва ме поздрави и се заключи в стаята си. Не пожела да говори с мен нито да вечеря със семейството. Ванора се разстрои, защото толкова очакваше завръщането на Дилайт.

— Нека първо поговоря с Дилайт, скъпа моя, тогава ще ти обясня всичко, обещавам. Всичко е наред. Трябва да ми вярваш — каза той.

Лейди Морган кимна и го изпрати с поглед нагоре по стълбата към стаята на Дилайт.

— Дилайт, татко е. Всичко е наред. Пусни ме да вляза, за да поговорим. — Той зачака в тъмнината. За негово огромно облекчение ключът щракна и вратата се отвори.

— Блез? — с хрипкав глас попита Дилайт.

Лорд Морган нежно я бутна обратно в стаята и затвори вратата.

— Седни, Дилайт — каза меко той. — Блез е добре. Тя никога няма да узнае за случилото се, нито за твоята роля в него.

— Антъни знае ли?

— Да, и Ник Кингсли също.

— О, боже! Никога вече няма да мога да ги погледна! — изстена страдалчески Дилайт.

— Тони ти прощава, Дилайт. Той разбра, че си била почти полудяла заради голямата си любов към него. Никълъс също разбира. Те и двамата добре знаят докъде може да стигне човек, когато е влюбен. Не е било твоя грешка, Дилайт. Всъщност ти не си виновна, нямаш в себе си злината, която носеше мадмоазел Хенриета. Тя бе тази, която те е насочила към злото. Ти си била като восък в злите й ръце и тя те е използвала за своите егоистични цели.

— О, не, татко! Хенриета ми е приятелка. Тя нищо нямаше да спечели от смъртта на Блез. Аз бях тази, която се стремеше към това — запротестира Дилайт.

— Послушай ме, дете — каза лорд Морган. — Хенриета Уиндам те е водила за носа като агне на заколение. Тя е планирала ти да поемеш вината за убийството на сестра си, а после самата да съблазни Тони да се ожени за нея. Предполагам, че когато е дошла от Франция, тя не е знаела, че той е влюбен в Блез и ще се ожени за нея. Смятала е сама да се омъжи за него, а когато е открила, че той е вече женен и обича жена си, е решила да използва теб, за да постигне целта си. Но тя повече няма да те тревожи, защото е мъртва. Забрави всичко, детето ми, и се постарай да си уредиш спокоен живот оттук нататък.

— Хенриета е мъртва? — шокирано гледаше Дилайт. — Татко! Какво се е случило?

— Французойката беше зло същество, Дилайт.

Тя нямаше право да живее, защото пак щеше да се опита да покуши живота на Блез и нероденото й дете. Нали разбираш това? Дилайт кимна.

— Но как?

— Нощницата — тихо каза той. — Но това е тайна между мен, теб, Тони и Ник.

Дилайт пребледня.

— Значи… наистина всичко е свършено. Ще се помоля за Хенриета.

— Да, трябва — съгласи се той. — Тя беше лоша жена, макар че бе още съвсем млада. Може би твоите опрощаващи молитви ще й помогнат. А сега, Дилайт, лягай да спиш. Днешният ден беше ужасен и много дълъг за всички нас.

— Не още, татко. Кажи ми за ирландския лорд и неговия син. Трябва да имам върху какво да мисля, за да не си спомням за миналото.

„Да, така е“ — помисли той и остана при нея, но преди това я настани да легне в широкото легло, което преди тя бе споделяла със сестрите си.

— Не мога да ти кажа кой знае какво, скъпа. Семейството се казва О’Браян. Не са великите лордове от Томонд, а техни далечни братовчеди. Нашият отец Джон има племенник, който също е свещеник. Нали си спомняш, че майката на отец Джон е ирландка. Неговият племенник е син на брата на майка му. Казва се отец Кевин и е свещеник на О’Браян в Килалой. Той и чичо му си пишат и всъщност първото предложение за женитба със сина на О’Браян получихме чрез него. Момчето е на твоя възраст.

— Но защо избрахте мен, татко? Ларки и Линет вече са достатъчно големи за женитба.

— Но ти си най-голямата ми неомъжена дъщеря, Дилайт. Освен това знаеш, че ще гледам да омъжа Ларки и Линет за братя, които да са толкова близки, както сестрите ти. Те не могат да живеят една, без друга. Дилайт, аз няма да започна да те убеждавам отново. Няма вече време да се съобразяваме с капризите ти. След две седмици ще навършиш осемнадесет години. И ако младият ирландец и семейството му не сметнат, че си доста попреминала възрастта, аз съм решен да осъществя тази връзка. Ти сигурно добре разбираш, че Антъни Уиндам никога няма да бъде твой. И ако не си решила да ставаш монахиня, трябва да се омъжиш. Дилайт въздъхна дълбоко.

— Не съм подходяща за монахиня, татко, и никога не съм искала да бъда. Сега вече знам, че Тони наистина обича Блез. Дори и тя да беше умряла, той нямаше да се ожени за мен. Няма да ти се противопоставя, татко.

Роберт Морган потупа ръката на дъщеря си.

— Има и още нещо, Дилайт. Аз трябва да кажа на майка ти за случилото се.

Дилайт кимна.

— Знам, татко. Ти никога нищо не си крил от мама, нито пък тя от теб. Дали мама ще ме намрази?

— Не, Дилайт, тя няма да те намрази — отвърна той и като се изправяше, я целуна по бузата. — Спи сега, детето ми. Кошмарът ти свърши.

Лорд Морган напусна спалнята на дъщеря си. Когато влезе в своята, намери жена си да го чака. Колкото е възможно по-меко, той й разказа за дъщеря им. Нежното сърце на Розмари Морган се изпълни със съчувствие към болката на дъщеря им.

— Горкото ми дете — разплака се тя, подпряна на рамото на мъжа си. — Трябва да отида при нея.

— Да — съгласи се той. — Мисля, че това ще й помогне да се успокои, че не й се сърдиш.

Лейди Морган остави съпруга си и бързо се насочи към спалнята на дъщеря си.

— Будна ли си, детето ми? — попита тя, като влезе.

— Да, мамо.

Розмари Морган прегърна Дилайт, която избухна в силен плач.

— Благодаря на бога — каза добрата жена. — Ти трябва да плачеш, дъще моя, но бъди сигурна, че аз те обичам.

Когато най-после хлипанията на Дилайт затихнаха, майка й я настани върху възглавниците и като я погали нежно по челото, я остави и си отиде в стаята. Дилайт чувстваше как огромна тежест се смъкна от раменете й. С лека въздишка тя затвори очи и заспа.

На седми юни Дилайт навърши осемнадесет години. Беше станала високо и стройно момиче, с дълга тъмнокестенява коса и тъмносини очи, които грееха на бялото й лице. Доверието към нея в семейството се беше възвърнало. Тя бе станала зряла и сериозна, но понякога се държеше като онова щастливо дете, което бе била. Вече не беше момиченце, но още не бе станала и жена. Няколко дни след рождения си ден тя с Ларки, Линет, Ванора и Глена се бяха скрили зад големия хамбар близо до къщата. Наблюдаваха скришом един посетител, който се приближаваше. Това й напомни нещо отдавна минало, но много щастливо. Беше денят, когато Едмънд Уиндам бе дошъл в Ашби и бе променил щастливо и завинаги живота на всички.

— Кой е той? — попитаха едновременно близначките.

— Не може да е някой кой знае колко важен — отбеляза Ванора.

— Защо говориш така, сестричке? — попита Глена.

— Защото няма голям ескорт — отвърна Ванора.

— Може би е кандидатът на Дилайт — предположи Глена.

— Не мисля — каза Дилайт. — Той е сам. А лорд О’Браян ще дойде със сина си.

— Но конниците са двама — настоя Глена.

— Единият явно е слуга глупачке — подигра се Ванора на малката си сестра.

— Е, добре де, аз не знам, госпожице Умнице — избухна Глена. — А ти откъде пък толкова знаеш?

— Просто трябва да сравниш облеклото му с това на другия — отговори Ванора.

Дилайт се засмя в себе си. Май нищо не беше се променило…

— Аз мисля — каза тя, — че ако искаме да знаем кой е и за какво идва този господин, по-добре е да си идем вкъщи. Може да е някой със синове близнаци за Ларки и Линет — пошегува се тя, а двете й сестри се засмяха притеснено.

Изчакаха, докато господинът влезе в Ашби, и после затичаха към къщи. Другият мъж, вече слязъл от коня, държеше юздите на двете животни. Беше едър и жилав мъж, с топъл поглед. Усмихна се широко на момичетата и свали шапка.

— Добър ден, красиви дами — каза.

Дилайт учтиво кимна, както беше виждала често да прави Блез. Близначките се засмяха, а Глена се изчерви, защото бе наречена „красива дама“. Ванора пък попита насмешливо:

— Какъв е пък този акцент?

— Ванора, как се държиш! — направи й забележка Дилайт и я бутна бързо вкъщи.

— Добре де, как мога да знам всичко, ако не задавам въпроси — оправда се Ванора.

Розмари Морган се затича насреща им.

— Бързо, Дилайт! Горе! Трябва да си смениш роклята. Лорд О’Браян е тук!

— Права бях! Права бях! — затанцува наоколо Глена.

— О, тихо, мъниче такова! — прошепна Ванора. Глена й направи муцунка и с вик се втурна навън, а Ванора я подгони да я накаже.

— Ванора с всеки изминат ден заприличва все повече на Блис — пошегува се Дилайт.

— А Глена пък прилича на Ванора — засмя се майка й, докато се качваха нагоре.

— Къде е синът на лорд О’Браян, мамо? Аз мислех, че той ще дойде с баща си.

— Нищо не знам — отвърна майка й. — Мога само да ти кажа, че баща ти ни запозна и после ми каза да те намеря колкото се може по-бързо — лейди Морган помогна на дъщеря си да смени всекидневната рокля с по-официална. Тя внимателно пристегна бродирания с перли корсаж от розова коприна. Полата и фустата бяха в същия цвят, но фустата бе също избродирана с перли, маргаритки и пеперуди.

Дилайт прекара четката по косата си, но когато посегна да я събере, майка й я спря.

— Остави я пусната. Знам, че искаш да си по-елегантна, но е по-добре да не изглеждаш по-голяма от възрастта си.

Дилайт леко се намуси.

— Караш ме да мисля, че положението ми е безнадеждно, мамо.

— Трябва ли да ти припомням на колко си години, дъще? — получи строг отговор.

Дилайт не каза нищо. Само сложи малки перлени обици на ушите си и гердан. Бяха подарък от Блез и Тони, изпратен в Ашби за рождения й ден. Дилайт се чувстваше почти виновна пред лицето на тяхната щедрост, но тъй като нямаше други бижута, с които да впечатли лорд О’Браян, ги сложи. Лейди Розмари мълчаливо одобри вида на дъщеря си и я придружи до библиотеката на Роб. „Дилайт е станала красавица“ — помисли тя, макар че никога не би направила подобно признание пред която и да било от дъщерите си, за да не се възгордеят и да не загубят чувството си за скромност. Когато влязоха в библиотеката, двете жени се поклониха на мъжете.

Лорд Морган се приближи и взе ръката на Дилайт.

— Това е дъщеря ми Дилайт, милорд.

Той стана от стола. Беше висок и кокалест мъж с остър поглед на планинец. Косата му беше по-черна дори от тази на Тони. Очите му сякаш изпускаха зеленикави искри, докато я оглеждаше така сякаш избира чистокръвен кон.

Дилайт усети как се изчервява под този изучаващ я поглед. Чувстваше се като малко момиче. Тя се ядоса и го загледа също втренчено.

Лорд О’Браян се изсмя.

— Ама ти се ядоса — каза с прекрасен глас — Дълбок и мелодичен.

— Тя е възпитано и добро момиче, милорд — отвърна Розмари Морган.

— Съмнявам се, госпожо, ама по-добре! — възкликна той. — Аз не искам някоя префинена госпожичка да бъде майка на следващото поколение О’Браян.

Лейди Розмари зяпна от изненада, но Дилайт яростно тропна с крак.

— И какво ви говори, че аз ще искам да бъда майка, на което и да било поколение О’Браян? — попита тя.

Лорд О’Браян избухна в смях при думите й, но щом се успокои, погледна открито Дилайт.

— Защото си на осемнадесет, момиче, и това може да е последният ти шанс за сполучлива женитба!

— Върви по дяволите, ирландско говедо такова! По-скоро ще умра, отколкото да се омъжа за твоя син! — изкрещя Дилайт.

— Вземам я — ухилен се обърна към Роберт Морган лорд О’Браян.

— Взимаш ме? — Дилайт се изпъчи ядосана. — Да не си глух, човече, не ме ли чу? Няма да се оженя за твоя син!

Розмари Морган стоеше вцепенена. Какво прави Дилайт? Та тя отблъсква единствения си шанс да намери съпруг!

— Не — каза лорд О’Браян. — Няма да се ожениш за моя син. Проклетият глупак се уби миналия месец, защото падна от коня, докато яздеше. Ти ще се омъжиш за мен, мое „добричко“ момиче, защото той ми беше единственият наследник и сега аз трябва да имам други синове!

Най-после Дилайт замълча изплашена. Да се омъжа за този огромен и свиреп мъж? Това беше последното, което някога би си помислила. Тя очакваше за съпруг момче на нейните години.

— Синът на лорд О’Браян, както чухте, е загинал. Независимо от това той е дошъл да ни предложи сам да се ожени за Дилайт. Не виждам причина да не приемем неговото предложение, като помолим Дилайт да се въздържа да не го убива, преди да му роди поне няколко сина — каза лорд Морган с весело бляскащи очи.

Дилайт не можеше да проговори от изненада.

— Е, какво, момиче, новината да не те замая чак толкова, че загуби дар слово? — закачи я лорд О’Браян.

При тази подигравка Дилайт веднага се съвзе.

— Не, милорд — мило отвърна тя. — Просто се бях приготвила да бъда омъжена за млад човек, а не за старец.

Той се изсмя.

— Предполагам, че аз ще ти бъда по-полезен, момиче — веднага отговори той.

— И колко точно жени си надживял, милорд? — Дилайт не беше ни най-малко развълнувана.

— Ти ще си ми третата, момиче. И както и другите, скоро ще ми замъркаш като коте.

— За разлика от другите, аз ще те надживея с много години, милорд. И по-добре е да те предупредя, че точно това коте има здрави нокти.

Лорд О’Браян пак се засмя, а после се обърна към лорд Морган.

— Пиши брачните документи. Искам това момиче в леглото си преди края на лятото. В Ирландия на мъжа му трябва точно такава жена през студените зимни нощи.

Розмари Морган най-после успя да дойде на себе си.

— Ако нямате повече нужда от нас — каза тя на мъжа си, — аз и Дилайт ще се оттеглим.

Тя хвана дъщеря си за ръката и просто я издърпа от библиотеката.

— Няма да се омъжа за това грамадно говедо! — каза Дилайт, като се отскубна от майка си.

— Баща ти вече си даде съгласието — настоя лейди Розмари.

— Мразя го! — извика Дилайт.

— Но ти дори не го познаваш още — опита се да я усмири майка й.

— Знам всичко, което ми трябва — изръмжа Дилайт, хвана полите си и избяга от къщи.

Розмари Морган замаяна се загледа след нея. Никога не беше виждала някоя от дъщерите си да реагира толкова остро. Тя се обърна и хукна към, библиотеката. Наистина трябваше да поговори с мъжа си. Може би Дилайт все пак има право. Но когато влезе в стаята, където двамата мъже вече се черпеха, тя скоро беше очарована от едрия ирландец.

— Лорд О’Браян и аз се договорихме за датата, скъпа. Зестрата на Дилайт е приемлива за него, а аз, освен това ще му дам две от породистите си кобили, защото О’Браян също отглежда коне.

— Само не казвай това на Дилайт, милорд! — замоли се жена му.

Лорд О’Браян се засмя.

— Няма — каза той. — Мисля, че на момичето няма да му хареса, като разбере, че част от цената й са и два коня. Ако трябва да го научи, предпочитам аз да й го кажа някога — и той пак се изсмя. — Къде е тя впрочем? Бих искал да вдигна наздравица с нея.

Лейди Розмари въздъхна.

— Когато Дилайт е ядосана, милорд, тя хуква из градината. Излезте през главния вход и тръгнете надясно.

— Благодаря, мадам — поклони се елегантно той и излезе от стаята.

Розмари се обърна към съпруга си.

— Роб, дали не сгрешихме? Не искам Дилайт да е нещастна.

— Аз смятам — отговори съпругът, — че Дилайт има много по-голям късмет, отколкото си мисли, скъпа. Лорд О’Браян е на възрастта на Тони и макар че съм изненадан от новината за смъртта на сина му, съм уверен, че за Дилайт е по-добре да има по-възрастен съпруг. Момчето щеше да й омръзне. Може би смъртта му е била по божията воля. Дилайт ще се омъжи и ще живее в Ирландия, далеч от мястото, където сърцето й беше разбито. Мисля си, че ако беше близо до сестра си и Антъни, тя винаги щеше да изпитва мъка. Ако се беше омъжила за младеж, винаги щом го сравни с Антъни, той ще губи. А лорд О’Браян е мъж като Тони и мисля, че той няма да остави на Дилайт никакво време да се сеща за разбитото си сърце.

— Кога решихте, че ще бъде сватбата?

— След два дни ще направим официален годеж, тъй като ирландците обичат тези церемонии. Сватбата ще бъде в края на лятото, преди есенните бури да започнат и да направят невъзможно пресичането на морето между Англия и Ирландия. Лорд О’Браян ще си отиде след годежа и ще се върне в Англия за сватбата през август.

— Само се моли Дилайт да е щастлива, Роб.

— Тя сама трябва да създаде щастието си, скъпа — каза той. — Но лорд О’Браян е очарован от нея. Ако тя престане да се кара с него, има голяма вероятност да е поне доволна.

В този момент обаче Дилайт не беше нито щастлива, нито доволна. Тя бе видяла как лорд О’Браян излиза от къщата и се насочва към градината и сега се опитваше да се скрие от него. Той не я повика, но като че ли се насочваше право към нея. Изведнъж тя го загуби от поглед и, подтиквана от любопитство, се показа изпод голямото дърво, където се беше скрила. Нямаше и следа от него. Но изведнъж две големи ръце я обхванаха здраво. Обърнаха я и Дилайт трепна, но устните й веднага бяха притиснати от неговите. Никога не бяха я целували, но това, което се случи, не беше очаквала. Той я обзе изцяло и тя се замая, но не беше сигурна дали това й харесва. Същевременно откри, че никак не й е неприятно. Твърдите му устни почти изгаряха нейните и тя усети пулсът й да се учестява. Изведнъж се възбуди силно и без да мисли, обгърна с ръце шията му и отвърна на целувката. Когато най-после стана ясно, че ако не се разделят, просто няма да могат да си поемат дъх, той отдръпна главата си, но продължи да я държи до себе си.

— В името на всичко свято на този свят, момиче, ти си ми лика-прилика, сигурен съм — изръмжа той. — Като дойдох, очаквах да намеря някоя разглезена английска роза. Даже бях решил да кажа на баща ти, че след като Дезмънд е мъртъв, няма да можем да сродим семействата си. Но един глас в мен ме предупреди да не говоря, а първо да слушам, както винаги съм правил. И какво открих, а момиче? Една силна и пламенна кавгаджийка с непроизносимо име, която ще ми роди здрави келтски синове. Не мина и миг и аз знаех вече, че те желая! Докато говореше така страстно, лорд О’Браян беше поосвободил малко прегръдката си. Дилайт се дръпна от него изведнъж и му зашлеви такъв шамар, че ако той беше по-слаб, сигурно щеше да бъде съборен на земята.

— За какво е това, по дяволите, момиче? — попита ирландецът.

— Ти ме целуна!

— Ти също ме целуна — каза той.

— Не съм — отрече Дилайт.

— Ама си, момиче — подигра се той. — Целуна ме със страст, която си твърде невинна, за да осъзнаеш, пък и усетих как се разтуптя сърцето ти. — Той се засмя, като видя как тя се изчерви виновно. — Аз те целунах, момиче, и ще продължа да те целувам. А ще дойде време да ти покажа и други неща. Неща, които ще те накарат да се чувстваш слаба и изпълнена с удоволствие и които ще те карат да искаш още повече от мен, както и аз от теб. Искам да целувам красивото ти тяло и да галя хубавите ти гърди. Искам да те науча как да докосваш мъжа си и как да му доставяш удоволствие, както и той на теб. — Ръцете му се протегнаха и той пак я привлече към себе си. Дилайт се опита да се дръпне, но прегръдката му се стегна. Тя помисли, че ще припадне, и престана да се дърпа. — Искам да се чувстваш добре с мен, Дилайт Морган, и да ми родиш синовете и дъщерите, които ще заченеш от мен. — Устните му изкусително докоснаха нейните. — Искам да те любя, както и ти искаш да любиш мен.

— Аз не искам да те любя! — протестира Дилайт. — Даже не те познавам, милорд!

— Кормак, момиче! Казвам се Кормак. Да, познаваш ме! Познаваш ме добре. Аз съм онзи неизвестен мъж, който се е появявал в сънищата ти, откакто си станала достатъчно голяма, за да сънуваш подобни неща. Аз съм онзи, който те е карал да се събуждаш нощем, изпълнена с непознати чувства. Аз съм твой, момиче, а ти, Дилайт, удоволствието на О’Браян! Така е трябвало да бъде и така ще бъде!

Тя не можеше да се помръдне. Беше просто омагьосана от красивия глас, който й говореше така страстно, и от зелените очи, които блестяха така опасно, докато я убеждаваше. Не разбираше какво става с нея. До преди месец мислеше, че е влюбена в Антъни Уиндам. Беше влюбена в него от мига, в който го беше срещнала, когато беше само на тринадесет години. Тъкмо беше започнала да приема факта, че Тони е на Блез и никога няма да бъде неин. И изведнъж този див човек се вмъкна в живота й и заговори невероятни неща. Думите му я завладяха. Как можеше той да знае за неизвестния мъж от сънищата, за когото не смееше да признае и пред себе си?

— Няма да бъда твоя — прошепна тя.

— О, да, момиче, ще бъдеш — обеща той. — Никой, дори и малкото сърдито английско момиче, не може да отмине съдбата, която му е предначертана. — Той отпусна леко прегръдката си. — Сега тичай, момиче, и измисли онова, което ти казах.

Дилайт не чака повече. Тя избяга от него, а подигравателният му смях звънеше в ушите й. Да не са луди родителите й, че да я дадат на този ирландец? Сигурно няма да го направят! Особено като разберат що за човек е той. Но за огромно учудване на Дилайт те явно не бяха разбрали. Кормак О’Браян бе очаровал всички в Ашби от най-големия до най-малкия. Сестрите й бяха влюбени в него, включително Ларки и Линет, които дори се скараха коя да седне до него на масата. След като Дилайт бе сложена да седне отдясно до него, беше останало само едно свободно място. Лейди Морган разреши въпроса, като сложи там по-големия си син Гавин.

Той вече беше казал на Дилайт, че смята ирландеца за страхотен приятел. Дори и най-малките деца Хал и Том харесаха лорд О’Браян, който като че ли можеше да седи с часове пред огъня, сложил малчуганите в скута си, и да им разказва чудни и страшни ирландски приказки, които караха децата да го слушат и гледат с обожание.

В редките моменти, когато оставаше насаме с Кормак О’Браян, Дилайт все го питаше:

— Как така никой от тях не те вижда такъв, какъвто те виждам аз?

— Защото те не се боят от мен, момиче, а ти се боиш — отговаряше той.

— Но аз съм сигурна, че не се боя от теб! — настоя възбудено Дилайт. — Защо да се боя?

— Защото ти си независима. Защото си девствена, а девствениците винаги мислят, че да обичаш значи да те притежават. Ти не искаш никой да те притежава, но повярвай, момиче, когато един мъж и една жена се обичат, притежанието е взаимно. В любовта няма победа, има споделяне. Скоро ти ще го разбереш и тогава вече няма да се боиш от мен.

Думите му я накараха да се замисли, макар че не можа да го разбере съвсем. Луд! Този човек си беше просто един луд. И родителите й я даваха на този луд, а тя не можеше нищо да направи.

Двадесет и първи юни бе избран за церемонията на годежа. Блез и Тони изпратиха поздравления, но граф Лангфорд не позволи на жена си да пътува поради бременността. Дилайт тайничко беше доволна, защото все още не беше готова да се срещне с Блез и съпруга й. Но също така се усмихна при мисълта за яростта на Блез, която сигурно е изпитала, когато не й е било разрешено да присъства на семейното събитие. Блис също беше пред раждане и не можеше изобщо да се помисли да пътува. Тя и Оуен също изпратиха подаръци и поздравления. Блайт обаче дойде заедно с Никълъс и децата.

— Не бих могла да не присъствам на този щастлив за тебе ден, скъпа — заяви милата лейди Кингсли и прегърна сестра си. — Знам, че Блез и Блис са разстроени, задето не могат да бъдат с теб в радостта ти.

Очите на Кормак О’Браян се стоплиха при вида на красивата Блайт, за чиято пола се държаха двете й по-големи деца, а тя носеше бебето Едмънд на ръце.

— Две ли са като тази? — попита той лорд Морган.

Роберт Морган се засмя.

— Да, нейната близначка е графиня Маруд. Но тя е с по-опак характер. Блайт е моето агънце. Нямам друга като нея.

— Аз пък няма да протестирам, ако Дилайт ми роди няколко дъщери като тази — възхитен продължи лорд О’Браян.

Бъдещата булка бе облечена в рокля от бледожълта коприна, украсена с перли и златна бродерия. Под ръкавите и около деколтето се виждаше фина дантела, украсена с перли. Перлени бяха и обеците, и герданът. Свободно отпуснатата коса бе украсена с венец от маргаритки и бръшлян.

Кормак О’Браян бе облечен в тъмнозелено кадифе и коприна. И макар че дрехите му даваха вид на цивилизован мъж, той все пак излъчваше онази дива планинска хубост, която бе и любопитна, и възхитителна. На гърдите му висеше тежка златна верига с медальон, изобразяващ летящ ястреб.

Стояха един до друг във фамилния параклис, докато отец Джон повтаряше древните думи на годежната клетва, според която официално се задължаваха един пред друг да се венчаят. После Кормак О’Браян постави годежния пръстен на ръката на Дилайт. Това бе тежка златна халка с инкрустирани наоколо незабравки, изработени от малки сини сапфири.

Официалният годеж беше сериозна и обвързваща церемония, която на повечето места се считаше, дори по-важна от самата сватба. След нея вече нямаше връщане назад. Бащата на булката подписа брачния договор, а след него сложиха подписи и бъдещите съпруг и съпруга. Свещеникът нареди на лорд О’Браян да целуне годеницата си и той го направи с явно удоволствие. Церемонията приключи.

— Сега — каза лорд Морган, — нека отпразнуваме това щастливо събитие!

Той и съпругата му поведоха гостите към голямата зала на Ашби, където ги очакваше трапезата. Едва седнаха по местата си, когато дойде пратеник на граф Маруд. Лорд Морган му кимна с разрешение да говори.

— Младата графиня започна да ражда, милорд, и моли майка си и баща си веднага да дойдат. Негово графско величество също ви моли.

— Точно в стила на Блис е да иска цялото внимание за себе си — каза прямо Ванора.

— Ванора, имай малко милост към сестра си — скара й се лейди Розмари. — Ти още не знаеш какво е да раждаш.

— Нито Блез, нито Блайт са те викали, когато раждаха за пръв път, мамо — отбеляза Ванора.

— И въпреки това, аз бях и при двете. Когато ражда за пръв път, жената иска да има до себе си някой по-опитен от нея от семейството си. Ти също ще го изпиташ някой ден. Блайт е тук, с нас, а Блис не може да пътува. — Тя се изправи. — Трябва веднага да отида при Блис, въпреки че ще минат часове, докато роди. Тя има нужда от нас. Роб, кажи да приготвят коне. Ще яздим, защото с каретата ще бъде по-бавно.

— И аз идвам с теб, мамо — каза Блайт. — Не мога да бъда далеч от Блис в този момент. Милорд — обърна се тя към съпруга си. — След като заведеш децата вкъщи, ела и ти при нас.

— Отивай, скъпа — отговори той. — Кажи на Оуен, че аз скоро ще дойда да си пийнем заедно.

— О, Дилайт — каза лейди Морган. — Толкова съжалявам, че развалихме празника, но ти и Кормак можете да продължите. — Тя прегърна дъщеря си и бързо излезе да се приготви за път.

Блайт тръгна с нея, а лорд Морган набързо се извини на дъщеря си и лорд О’Браян и също излезе. В залата се възцари мълчание. После се обади Ванора.

— Кога ще срежеш годежната торта, Дилайт? Аз нямам търпение да я опитам!

— Аз също — намеси се лорд О’Браян. — Обаче мисля, че устните на Дилайт са далеч по-сладки.

— Милорд, дръж се прилично — скара му се Дилайт.

— Защо бе, момиче, ако се държа, както ти искаш, нямаше да съм и наполовина толкова приятен, както казва Гавин — пошегува се Кормак О’Браян и като взе чашата си, стана от стола. — Вдигам тост, дами и господа! Тост за най-красивата булка, която човек може да има! Тост за Дилайт! Удоволствието на О’Браян!

— Тост! — завикаха останалите гости и вдигнаха чаши към изчервилата се Дилайт. Тя беше полуядосана и полувъзхитена от думите му.

Докато в голямата зала на Ашби тържеството се разгаряше, малката група на лорд Морган напусна имението в посока към Маруд Хол. Щяха да стигнат след няколко часа и затова яздиха известно време по пътя, но после тръгнаха напряко през полето за по-бързо. Късно следобед най-после пристигнаха. Жените почти паднаха от конете, но се затичаха веднага към къщата, където ги посрещна изплашен и объркан Оуен Фицхю.

— Никога повече няма да правя подобно нещо — драматично заяви той. — Господи, колко страда тя!

— Кога започнаха болките, Оуен? — попита лейди Розмари.

— Малко преди обяд, мамичко — отговори той.

— Но твоят, пратеник пристигна в Ашби също още преди обяд — учуди се тя.

— Водите й изтекоха на зазоряване — обясни той. — Още тогава тя настоя да те повикаме.

— Аха — съгласи се лейди Морган. — Заведи ме при нея, Оуен.

Той ги заведе в апартамента на Блис, където завариха родилката седнала в леглото да яде захаросани плодове и да пие вино.

— Ох, Оуен! — извика драматично Блис, щом видя съпруга си. — Толкова зле се чувствам!

— Нищо чудно — скара се майка й, щом влезе в стаята. — Престани да ядеш сладко и остави чашата с виното, малка глупачка такава! Кога си ме видяла да ям и да пия, когато раждам? Разбира се, че ще ти е зле, Блис, и така ти се пада — продължи да се кара добрата жена, докато взе чашата от ръката на дъщеря си и вдигна чинията със захаросаните плодове.

— Но, мамо — изплака Блис. — Това ми помага да не мисля за болките!

— Сега трябва да мислиш за болките си. Как иначе ще родиш детето си, ако не обръщаш внимание на болките? Само че аз мисля, че болките ти не са чак толкова силни, щом можеш да ядеш и да пиеш, пък и седнала на всичкото отгоре! Кога за последен път имаше спазми?

— Преди малко — разсеяно отговори Блис, но изведнъж зяпна от изненада, когато я преряза силна болка. — Оох! — изпищя тя. — Ето пак, мамо, и то по-скоро отпреди!

— Поразена съм — отвърна сухо майка й. — Но нямаше да се учудя, ако беше родила внука ми между две чаши с вино! Къде ти е масата за раждане? Няма ли в тази къща някой, който да е подготвен за появата на наследника на Маруд?

Лейди Морган веднага пое работата в свои ръце. Изпъди от стаята зет си и засмения си съпруг, който й хвърли поглед, пълен с обич, докато отвеждаше Оуен Фицхю. Тя бързо се разпореди на слугите, които, свикнали на по-неорганизираната си господарка, се затичаха да изпълняват заповедите, усетили веднага твърдата ръка. Под ръководството на майка си Блис се зае сериозно с раждането на детето си. Нещата влязоха в ритъм и към десет вечерта тя роди своя син. Викът на бебето проехтя по цялата къща и Оуен Фицхю нахлу в стаята, където намери изтощената си, но щастлива съпруга с детето в ръце и такова изражение на лицето, каквото не бе виждал досега.

— Нали е прекрасен? — изчурулика тя на съпруга си. — Виж какво чудесно момченце, един малък Оуен!

Граф Маруд коленичи със сенки под очите пред леглото на жена си.

— Никога повече няма да ти причинявам такова нещо, миличка — обеща той.

Блис погледна към него, като че ли виждаше луд човек.

— Дявол да го вземе, Оуен, ние имаме дете! Това не ти е да се изправиш пред Светата Инквизиция! Малкият Оуен е само първият! Аз искам пълна къща с такива като него!

— Ами кралският двор? — попита той зачуден. — Не искаш ли да се върнеш там, скъпа?

— О, има време и за това — отговори тя весело. — Но първо ще си отгледам децата.

Дори и след като се върна в Ашби, щом се сетеше за тази сцена, Розмари се смееше.

— Видя ли му лицето? — питаше тя за стотен път мъжа си. — Когато тя му каза, че иска пълна къща с деца, ха-ха?

— Майчинството е мощно чувство — засмя се лорд Морган. — Но ти си блестящ пример за дъщерите ни, мила. В края на краищата, крушите не падат по-далеч от дървото!

— Дилайт толкова ще се зарадва, като узнае, че тя ще е кръстница на малкия Оуен. Доволна съм, че съобщихме на децата за раждането на Блис. Поне не им се наложи да чакат, докато се приберем, за да научат, че сестра им и синът й са добре. Сега трябва вече сериозно да се заема с работата по, сватбата на Дилайт. Ако Блез няма някакви неразположения с бременността, ти ще трябва да убедиш Антъни да я пусне да дойде. Не искам тя единствена да отсъства от такова особено щастливо събитие.

— Ще направя, каквото мога, скъпа — съгласи се той. — Наистина трябва да сме всички заедно в такива щастливи мигове.

Скоро след залез-слънце лорд и лейди Морган, заедно с малкия си ескорт, пристигнаха в Ашби. Беше прекрасен ден за езда. Те бяха доволни, че се прибират, защото лорд Морган се притесняваше за три от кобилите, които трябваше да раждат, а жена му — за малките си синове, които бяха хремави. Освен това щеше да им е приятно да си легнат в собственото легло…

Когато влязоха в Ашби, те бяха посрещнати от Ванора.

— Лорд О’Браян отвлече Дилайт — съобщи тя без всякакво предисловие.

За момент родителите се втренчиха с неразбиране във Ванора, но тя не повтори думите си. Знаеше, че не са глухи.

Най-после лорд Морган дойде малко на себе си.

— Какво значи това, Ванора? — попита той.

— Двамата излязоха сутринта на другия ден след годежа. Беше дори преди да пристигне пратеникът от Маруд Хол да ни каже за сина на Блис. Оттогава не са се връщали, а пък в библиотеката има писмо за теб.

— Това не значи, че той я е отвлякъл, Ванора — каза лейди Морган. — От къде на къде ти идват такива идеи в главата?

Ванора изглеждаше обидена, но не можеше да се скара на майка си така, както го правеше със сестрите си.

— Мамо — каза тя строго. — Какво трябва да помислят, когато лорд О’Браян излиза от къщи с нечие омотано и овързано, съпротивляващо се тяло на рамо, което поставя върху една от двете кобили, които си му обещал ти, татко? Какво друго да помисля, когато той, слугата му и увитото тяло, заедно с кобилите, тръгват нанякъде? И какво друго да помисля, след като Дилайт я няма оттогава?

— Ти наистина ли видя всичко това? — попита баща й.

— Да, татко, видях. В стаята беше задушно и понеже вече се зазоряваше, аз отворих прозореца, който, както знаеш, гледа към входа на къщата. Лорд О’Браян също ме видя. Той се ухили и ми помаха за довиждане.

— О, Роб — заплака лейди Морган. — Боях се, че правим грешка с тази женитба.

— Нека първо прочетем писмото, преди да правим прибързани заключения — отговори мъжът й и изтича в библиотеката. Там върху бюрото, точно както беше казала Ванора, лежеше писмото. Той бавно го взе, разчупи печата от червен восък и го разтвори.

— Роберт — прочете той. — Не мога да остана по-дълго далеч от земите си. В Ирландия, ако човек го няма дълго в имението, след като се върне, може да установи, че вече няма такова. Аз взех Дилайт със себе си, защото тя е моя бъдеща съпруга. Ще се оженя за нея на датата, за която се споразумяхме, но по-добре е това да стане в Ирландия. През август морето вече не е спокойно и аз се боя някоя буря да не ми попречи да дойда. Това ще значи, че ще трябва да чакам почти година, за да си взема момичето. Елате вие, ако може. Обещавам ви да я обичам много.

Твой завинаги благодарен зет, Кормак, лорд О’Браян от Килалой.

— О, Роб, какво пише? — проплака Розмари Морган.

Лорд Морган вдигна очи от писмото. Хубавите му сини очи блестяха от веселост.

— Ами, мила моя, предполагам, че лорд О’Браян наистина е отвлякъл нашата дъщеря, защото Дилайт е тръгнала някак доста прибързано. Взел я е в Ирландия, за да се оженят там, тъй като смята, че е опасно да остава далеч от земите си задълго. Особено, защото няма синове, които да му ги пазят, предполагам. Ирландците са непокорен народ. Ние сме поканени на сватбата, ако можем да отидем.

— Ох, горката ми Дилайт — изплака Розмари Морган. — И в нейното нестабилно състояние…

Лорд Морган се изсмя силно.

— Дилайт е толкова нестабилна, колкото една скала, скъпа. Кормак О’Браян е честен човек. Аз не се боя, че той няма да се ожени за нея. Отец Джон ще ни държи в течение чрез писмата, които си разменя с отец Кевин.

— Той нямаше право да ни открадне дъщерята! — упорито настоя лейди Морган.

— Нашата дъщеря е негова бъдеща жена — припомни й съпругът. — Може и да ме помислиш за луд, мила, но аз смятам, че това е най-хубавото, което можеше да се случи на Дилайт. Той я откъсва от всичко познато и я кара да отиде в съвсем друг свят. Дилайт е силно момиче. Сигурно е така, щом успя да се справи с чувствата си към Антъни и Блез. А сега тя трябва да бъде силна само заради себе си и ще бъде, скъпа моя. Сигурен съм!

— Аз пък мисля, че това е райска работа — прошепна Ванора, а очите й мечтателно блестяха. — Представяте ли си да има мъж, който да е толкова влюбен в теб, че да не може да дочака сватбата и да те открадне още след годежа!

— На колко години си, Ванора? — замислено попита баща й.

— Навърших дванадесет през февруари, милорд — отговори тя.

— Май е време да се замислим за съпруг и за теб, дъще — каза лорд Морган.

— Аз сама ще си избера съпруг — упорито заяви Ванора.

Той й се усмихна.

— Може би, малка моя. Може би. Тичай сега и кажи на останалите, че сме си дошли с майка ти. Ще ги видим всички след малко в параклиса.

Ванора се поклони на родителите си и изхвръкна от библиотеката.

— Е, добре — каза лорд Морган със задоволство. — Можем да се считаме за щастливи, скъпа, не мислиш ли? — Той широко се усмихна на жена си.

— Не те разбирам, Роб. Дилайт беше отвлечена от бъдещия си съпруг, а ти казваш, че сме щастливи.

— Трябва да гледаш на нещата от хубавата им страна, скъпа — каза й той, а тя го погледна учудено. — Четири от дъщерите ни са женени, остават още само четири — обясни той.

Петнадесета глава

След няколко седмици лорд Морган отиде да посети трите си омъжени дъщери и да им обясни защо в Ашби няма да има сватба през август.

— Ти изобщо не изглеждаш разтревожен — забеляза Блис, докато кърмеше сина си.

— Не съм — отговори баща й. — Кормак О’Браян е мъж тъкмо за Дилайт, независимо дали тя може да го оцени точно сега.

— Ох — възкликна Блис. — Ти го описваш като доста очарователен, татко. Съжалявам, че не можах да се запозная с него.

В Къркуд нежната Блайт се засмя, когато чу новината.

— Дилайт — каза тя, като почти повтори собствените му думи към жена му — ще го преживее доста лесно и преди още да се усети, горкият Кормак О’Браян ще й бъде роб. Очевидно той бе луд по нея, татко.

Лорд Морган остави коня си при Кингсли и пресече с тяхната лодка реката на път към Ривърс Едж. Там намери най-голямата си дъщеря, заспала върху зелената трева в сянката на голямо дърво. Беше слънчев юлски следобед. Той я погледна и се усмихна. Блез бе станала още по-красива с годините, а и бременността изглежда й понасяше добре, защото хубостта й бе разцъфнала повече от всякога.

Той коленичи и я побутна.

— Блез. Татко ти е, мила. Събуди се.

Тя се размърда, прозя се и с въздишка отвори виолетово-сините си очи.

— Татко?

— Толкова хубав ден е, че реших да ти дойда на гости. Преди това бях при Блайт, а вчера ходих в Маруд Хол да видя какво прави новият ми внук.

— А мама?

— Тя е добре, но е малко разтревожена. Лорд О’Браян взе Дилайт със себе си в Ирландия.

Блез го погледна с изненада и уплаха. Тя седна и отметна кичура коса, паднал на лицето й.

— Какво? Защо, за бога, са отишли в Ирландия толкова скоро преди сватбата? Ще могат ли да се върнат навреме?

— Няма да има сватба в Англия. Ще я отпразнуват в Ирландия. Лорд О’Браян не можеше да остане далеч от земите си, понеже се бои, че съседите могат да му ги отнемат. Освен това се опасяваше, че бурите могат да му попречат да дойде в края на август за Дилайт. А пък не искаше да чака до догодина. Когато ние се върнахме след раждането на малкия Оуен, те вече бяха заминали.

— Доста съм изненадана, че Дилайт е тръгнала с него, без да дочака ти и мама да се върнете — каза Блез.

— Ванора каза, че лорд О’Браян е отвлякъл насила сестра ти — засмяно обясни лорд Морган и й разказа какво е видяла Ванора.

Като виждаше колко се забавлява баща й, докато разказва, Блез не можа да сдържи усмивката си.

— Ти не си натъжен от този обрат на събитията, така ли е, татко? — попита тя.

— Съжалявам само, че дългоочакваното от цялото семейство събитие няма да се състои тук, миличка, но знам, че Дилайт ще бъде много щастлива.

— Е — пошегува се Тони вечерта, когато Блез се сгуши до него в леглото. — Сега няма да има нужда да се караме с теб заради пътуването в състоянието, в което се намираш.

— Тогава ще намеря нещо друго, за което да се караме, милорд — отвърна му закачливо тя.

Той отметна косата й от тила и залепи горещите си устни на нежната й кожа. Притисна я до себе си и усети наедрелите й гърди. Тя замърмори нежно и се притисна по-силно до него, докато накрая той проникна в нея. Любиха се бавно и настойчиво, докато постигнат пълно удовлетворение.

— Ти си толкова страстен — пошегува се тя. — Какво ще стане, когато вече няма да можем да го правим? Не искам да нараним детето.

— Нито пък аз, ангел мой — прошепна той и се замисли дали тя изобщо го обича.

Лятото мина и графиня Лангфорд натежа като зряла есенна ябълка с детето, което носеше! Беше щастливо лято. Доро беше доволна. Ниса скоро щеше да стане на четири години. Блис и Оуен дойдоха да покажат наследника си. Блайт, Никълъс и децата им ги посещаваха редовно. Бяха се събрали и трите семейства. Трите сестри, разперили шарени поли, седяха настрани от другите и си говореха.

— Имам последни новини от кралския двор — каза Блис. — Адела ми пише редовно и тъкмо преди да тръгнем, получих последното й писмо.

— Как е кралят? — попита Блез.

— Отчаян, мила, просто отчаян — каза Блис. — Кралицата се е присъединила към двора и сега отказва да се оттегли. Кралят непрекъснато се мести, без да й се обажда, за да може да ухажва госпожица Болейн, но кралицата все го открива и до ден-два се появява до него. Адела казва, че всички са изтощени от безкрайните пътувания.

Сестрите се засмяха, като си представиха положението. Беше наистина смешно и Блис и Блез тайничко се радваха, че са си в собствените домове, а не се мятат насам-натам през горещите летни дни, за да придружават краля в усилията му да се отскубне от кралицата.

— Защо кралицата не се оттегли, щом Хал го иска? — зачуди се гласно Блез.

— Тя не харесва госпожица Болейн — отговори Блис.

— Е, това е ясно — отбеляза Блез. — Госпожица Ана е най-неприятното същество, което има навика да се поставя по-високо, отколкото всъщност заслужава.

— Тя е от добър произход, сестро — каза Блис. — Майка й е дъщеря на Томас Хауард, граф на Шърли. А пък сър Томас Болейн, баща й, е син на Маргарет Бътлър, дъщеря на граф Ормонд.

— Но пък бащата на сър Томас е бил търговец на дрехи в Лондон — отвърна Блез. — Госпожица Ана прилича на всички Болейн, защото е амбициозна като дедите си, които за две поколения се издигнаха от лондонския пазар до двореца Невер.

— Ние също сме били бедни — припомни й Блайт. — Спомни си, Блез, че ако Едмънд не беше се оженил за теб и не беше ни дал зестра, ние всички щяхме да сме си в Ашби без съпрузи и деца. Дори и татко нямаше да успее да създаде фермата си за расови коне без помощта на Едмънд. Няма нищо лошо в амбициозността, сестро.

— Мен не ме дразни толкова амбицията на семейство Болейн, колкото самата Ана. Кралят се нуждае от по-мила и по-разумна приятелка.

— Като кралицата ли? — попита Блайт. Тя не одобряваше усилията на краля да се отърве от жена си.

— Не, Блайт — отвърна Блез, която много добре знаеше за чувствата на сестра си. — Кралицата също не е лесна. И точно там е проблемът. Кралица Катерина би могла сама да се оттегли, за да може кралят да се ожени за млада жена и да има законни синове. Но тя не иска и оттам идва проблемът.

— Разбира се, че няма да иска — забеляза Блис, — щом знае, че ще бъде заместена от госпожица Болейн. Дъщерята на кралицата на Кастилия и на Арагонския крал не може да отстъпи мястото си на дъщерята на някакъв си кентски рицар.

— Нито пък трябва — каза Блез. — Аз бих искала кралят да се разведе и да се ожени отново, но той трябва да се ожени за подходяща жена от благороден произход. Например за някоя френска или германска принцеса, но не и за Ана Болейн.

— А какви са другите новини от кралския двор? — попита Блайт.

— Всичко се върти около „великия“ проблем на краля — засмя се Блис. — Казват, че госпожица Болейн все още не се е отдала на краля и той страда много.

— Страда, защото много обича женска плът — каза Блез. — Горкият Хал! Каквото и да мисля за госпожица Ана, трябва да се съглася обаче, че тя е целомъдрена — за разлика от добрата Мери.

— Тя умее да използва своята целомъдреност — подигра се Блис. — Размахва девствеността си като някаква велика награда пред умърлушения нос на краля. А той най-накрая ще се измори и това ще му омръзне. Тогава ще се сбогува с госпожица Болейн. А пък тя, за нещастие, не се е и огледала за съпруг. Ще й остане някой от придворните лигльовци за успокоение.

— Ниса! — извика Блез. — Веднага престанете да дразните Роберт с Мери Роз! Какви калпазанки са тия двете — засмя се тя към сестрите си.

Есента дойде. В деня на Вси светии бе отслужена литургия в памет на Едмънд. Блез, макар и много наедряла от бременността, настоя да присъства и несръчно коленичи за молитва. „Нещо се е променило“ — помисли тя. Едмънд й се струваше толкова близък преди, а сега, за свой ужас, тя почти не си спомняше лицето му.

Почти изтича в семейната картинна галерия, за да се вгледа в портрета му, благодарна, че го има. Но докато го гледаше, за първи път разбра, че Едмънд Уиндам наистина го няма с нея. И никога нямаше да се върне. Заплака. После усети на рамото си ръката на Антъни Уиндам. Той не каза нищо, нито я обърна към себе си, за да изплаче мъката си върху гърдите му. Той просто я прегърна и като вдигна очи към портрета на Едмънд, Блез си взе последно сбогом с нежния и обичан мъж, който беше нейният първи съпруг. Като избърса сълзите от лицето си, тя се обърна към Антъни.

С нежния си пръст той отне и последната й сълза.

— И сега, мадам, какво? — попита я нежно. Рязък спазъм изкриви лицето на Блез, докато го гледаше, но тя успя да се усмихне едва.

— Какво предстои ли, милорд? Мисля, че раждането на сина ти.

— Можеш ли да ходиш? — попита той изплашено. Блез кимна. Антъни я поведе към апартамента й и изпрати да извикат майка му. — Искаш ли да извикам твоята майка? Ако искаш, ще изпратя човек да я доведе.

— Много е късно, милорд. Нека по-добре да изпратим човек утре, който да съобщи за раждането на сина ни.

— Толкова си сигурна — засмя се той.

— Този път, да — съгласи се тя.

— Хайде, милорд, отивай си — извика Херта. — Това е женска работа. Ти си свършил твоята работа още преди девет месеца. — Тя се засмя.

Антъни не чака дълго. Отиде до семейния хол и изпрати пратеник да извика Блайт. Знаеше какво голямо значение има за Блез да има до себе си някой от своето семейство. После си наля чаша рейнско вино. Ниса подскачаше весело из хола.

— Мама ще си има бебе — обяви тя. — Точно сега го ражда.

— Знам — отвърна той.

— А дали бебето ще ме хареса, татко? — вдигна глава Ниса, както бе виждала да прави Блез хиляди пъти.

— Сигурен съм, че ще те хареса, Ниса.

— Ами ако аз не харесам бебето, татко, ще можем ли да го върнем?

— Не, миличко, но ти ще харесаш бебето, сигурен съм.

— А ти ще можеш ли да ме обичаш достатъчно, независимо че ще има ново бебе, татко? — Тя застана до коляното му и го загледа втренчено с лицето на Едмънд и очите на Блез.

— Ще обичам и двама ви, Ниса. В сърцето ми има достатъчно обич за сто бебета и никое от тях няма да вземе и капчица от обичта ми към теб.

Ниса кимна.

— А мама ще има ли четири бебета? Моята котка Флу това лято роди четири котета.

— Понякога жените раждат по две бебета наведнъж. Твоята баба Розмари четири пъти е раждала по две. Но аз мисля, че майка ти сега ще има само едно бебе.

В този момент вратата се отвори. Антъни вдигна поглед и видя майка си — усмихната с повито в ръцете й дете.

— Милорд — каза тя. — Ето го твоя син. — Тя се наведе и вдигна пелената от лицето на бебето.

— Господи — въздъхна той, когато погледна малкото личице, толкова приличащо на него.

— Колко е мъничък, татко — извика Ниса, която се бе вдигнала на пръсти, за да види братчето си. — Харесва ми!

В този миг бебето отвори очи и личицето му се изкриви в нещо като усмивка.

— И той ме хареса! — извика възхитена Ниса. — О, татко! Бебето също ме хареса!

— Разбира се, миличко, разбира се — каза Антъни, готов да заплаче от умиление. После погледна майка си. — Как е Блез?

— Не съм виждала толкова леко раждане. Тя се чувства прекрасно и моли да одобриш името, което е избрала. Иска да го нарече Филип Антъни Едмънд Никълъс. Казва, че той трябва да носи своето име, а не нечие друго.

— Да — каза той. — Тя е права, майко. Отивам да й го кажа веднага.

Той погледна още веднъж сина си и изтича към стаята на Блез. До този момент не беше разбрал дали тя в галерията скърбеше за Едмънд, или се сбогуваше с него. Сега вече знаеше! Но дали обича него? Господи, колко му се искаше да го обича с цялото си сърце така, както някога бе обичала Едмънд. Той имаше тялото й, но искаше и любовта й!

— Милорд, дръж се прилично — изплашената Херта се дръпна, защото той едва не я блъсна, когато влезе в стаята. Блез седеше на леглото и отпиваше от една чаша.

— Видя ли бебето? — запита го тя.

— Да! Страхотно момче, Блез! Благодаря ти! Най-после Лангфорд си има наследник!

— Одобряваш ли името му?

— Аз мислех, че ще го наречеш на Едмънд — отговори той.

— Блайт току-що нарече своя син Едмънд. Освен това, както казах на Доро, това момче трябва да има свое собствено име. Не твоето, нито на Едмънд, а бог знае, че на тази страна не й трябва още един Хенри! Нека той да бъде нашият Филип, милорд.

— Чудесно име, ангел мой.

Вратата на спалнята се отвори и оттам надникна Блайт. Махнаха й да влезе.

— Ето ме. Дойдох, защото ми казаха, че си започнала да раждаш, а пък намирам кръщелника си вече роден! Как ще го наречеш?

— Филип — отговори Антъни.

— Лорд Филип Уиндам. Добре звучи — каза Блайт.

Бебето бе кръстено на следващия ден. Блайт и Никълъс бяха кръстници. Пратеници тръгнаха към всички краища на имението, за да съобщят новината.

— Би трябвало да изпратим човек да съобщи на краля — тихо каза Блез. — Той ще пожелае да сподели нашата радост.

Антъни кимна и се разпореди.

Бебето се развиваше добре, а Блез бързо се възстанови след раждането, Ниса не се отделяше от бебето и непрекъснато настояваше да помага. Решиха, че цялото семейство ще се събере за празниците в Ривърс Едж. Блез не искаше да чуе за друго. Не бяха празнували дванадесетте коледни дни заедно вече няколко години. Точно преди Нова година пристигна пратеник на краля. Той донесе обвита в кадифе кутия с дванадесет сребърни бокала, гравирани с герба на Лангфорд — кралският подарък за бебето.

Блез беше доволна от щедростта на краля, но Блис рязко заяви:

— Ти си ги заслужила.

За момент Блез се загледа учудено в сестра си, но после се засмя насила.

— Предполагам, че е така.

— Аз мисля, че ти струваш много повече от дванадесет сребърни чаши — закачи Тони жена си.

— Е, поне никой не може да каже, че е син на краля — натърти Блис. — Той е доста по-щедър към своите копелета.

Цялото семейство се засмя на злобната, но вярна забележка.

Зимата дойде и покри всичко със снежна пелена. Само дърветата стърчаха черни на фона на сивото небе. И все пак зимата не беше тежка. Скоро снегът се стопи и се показа влажната земя с първите зелени кълнове.

Дните станаха по-топли. Блез изведе децата в градината под цъфналите ябълкови дървета. Ниса тичаше весело и се радваше на жуженето на пчелите. Филип се търкаляше, сядаше и се опитваше да пълзи. После заспа дълбоко, пъхнал палец в малката си устица. Тогава Блез видя съпруга си да идва към тях. Беше с още един човек, мъжът носеше кралска ливрея, а Антъни не изглеждаше доволен.

— Татко, татко! — завика Ниса, щом го видя. — Ето ни!

— Лейди Уиндам. Нося ви писмо от краля. Трябва да изчакам вашия отговор.

Блез стана и взе писмото. Счупи печата и прочете крайната бележка.

„До Блез Уиндам, графиня Лангфорд от Хенри, Крал.

Ела веднага. Нуждая се от твоята помощ.“

Блез подаде на мъжа си писмото на краля. Той бързо го прочете и тихо изруга.

— Дявол да го вземе! Какво пък иска сега от теб? Ти си моя!

— Преди всичко ние сме верни поданици на краля — напомни му тя, като хвърли бърз поглед към пратеника. Кралските слуги бяха толкова големи клюкари. — Трябва да се подчиня на кралската заповед и ти го знаеш. — Тя се обърна към пратеника. — Къде е сега кралят? — попита тя.

— В „Гринуич“, милейди.

— Ще се върнеш при краля и ще му кажеш, че ще ми бъдат нужни няколко дни, за да подготвя семейството си за отсъствието, но след това веднага ще побързам да дойда. Късно е. Сигурно ще останеш да преспиш.

— Благодаря, милейди — отвърна пратеникът. През следващите няколко дни къщата ехтеше от препирните на Антъни и Блез по отношение заповедта на краля.

— Забранявам ти да отиваш! — викаше Антъни сигурно за стотен път.

— Защо говориш неща, които знаеш, че няма да изпълниш? — питаше го Блез. — Да не искаш да навлечеш гнева на краля върху дома ни? Спомни си, че графство Лангфорд е дадено на това семейство от Хенри. То много лесно може да бъде отнето от друг Хенри!

— Как мислиш, че се чувствам аз, като знам, че на жена ми е заповядано да отиде в леглото на този сатир — ръмжеше той.

— Ти мислиш, че той ме вика в леглото си ли? — избухна в смях Блез. — Тони, повярвай, това е последното нещо, за което би помислил кралят сега. Той е прекалено зает с преследването на госпожица Болейн. Не знам защо иска моето присъствие, но съм сигурна, че не е, за да ме направи отново своя любовница.

— Тогава защо е изпратил да те викат, Блез?

— Няма да разбера, докато не отида — отговори тя съвсем логично.

— Нека да дойда с теб — настоя той, така както бе настоявал през последните два дни.

— Ти не си поканен, милорд. Освен това от теб има нужда тук. Пролет е и има много работа. Скоро овцете ще се обагнят. Ще трябва да се решава къде какво да се засее. Ти си граф на Лангфорд, Антъни, и от теб има нужда тук. Трябва да управляваме именията си, нали? — настоя тя.

Накара го да се чувства като малко момче. Понякога му се струваше, че тя принадлежи повече на Лангфорд, отколкото той. Само ако не я обичаше толкова много. Ако тя го обичаше поне мъничко! Може би тогава не би се боял толкова много от нейното заминаване. Но как би могъл да я спре? Кралят я бе повикал и тя трябваше да отиде. И така, въпреки нежеланието му, на следващата сутрин тя тръгна.

Почти през цялото време валя и пътищата бяха кални. Колелата на каретата затъваха и пътуването беше почти невъзможно. Закъсняха с два дни повече от очакваното. Най-после се показа „Гринуич“. Макар че никога не бе мислила, че ще се радва да види отново двореца, беше й приятно. За най-голямо нейно учудване, точно когато пристигнаха, слънцето се показа иззад облаците.

— Явно по поръчка на краля — каза тя на камериерката си. — Хал толкова мрази дъждовните дни.

Майордомът я заведе в апартамента, който някога й принадлежеше. Почувства се неудобно на познатото място, като че ли не беше го напускала. Като че ли нищо не беше се променило. Може би нямаше Антъни, нямаше Ниса и Филип. Дори Херта мърмореше под носа си.

Пристигна един много млад кралски паж.

— Милейди Уиндам? — попита той. Блез се усмихна и кимна на момчето. — Кралят ви изпраща поздравите си и ви моли, след като се освежите от пътуването, да го посетите в личната му стая. Предлага да използвате вътрешното стълбище.

— Кажи на краля, че ще бъда при него след половин час — отговори Блез.

Момчето се поклони и излезе.

— Не знам какво става, милейди. Ти би трябвало да си вкъщи, а не тук, в двореца. Да оставиш горкото си дете на дойка, а ти да трябва да пътуваш с превързани гърди, за да си спираш млякото! — мърмореше ядосана Херта.

— Знам, Херта, знам! — извика Блез. — Но кралят трябва наистина да има нужда от мен, за да ме накара да се отделя от близките си. Мислех си, че ти обичаш краля.

— Тогава беше така, но сега не е — отвърна камериерката. — Ти си Уиндам от Лангфорд и принадлежиш на Ривърс Едж, а не на „Гринуич“. Мисля си, че сега трябва да чакаш мъжа си, а не краля!

Блез тихо успокои прислужницата, която после й донесе вода да се измие след пътуването. Смени черния си пътен костюм с червена копринена рокля с бродерии, подходяща за кралския двор. Сплете красивата си коса в стегната плитка, която Херта украси със свежи червени рози. Сложи си гранатни обеци и гердан. После Блез се промъкна през скритата в ламперията врата и заслиза по тясната вътрешна стълба. Когато стигна долу, опипа стената и намери копчето, с което се отваряше вратата към стаята на краля. Натисна го и влезе в личната стая на краля. Пажът, с когото бе говорила преди малко, скочи прав от стола до камината и изтича към приемната на краля. Блез зачака търпеливо. Хенри Тюдор се появи изведнъж. Най-напред запълни вратата, а после и цялата стая с присъствието си. Затвори вратата зад себе си, а Блез му се поклони грациозно.

— Значи, мое малко селско момиче, ти отговори на моето повикване — каза той, като я повдигна.

— Можех ли да ти откажа, сър? — попита тя. — В писмото ти не се споменаваше тази възможност. Ако я имаше, аз бих останала в Ривърс Едж.

— Толкова голямо затруднение ли ти създадох, мадам? — попита кралят.

— Да — каза тя прямо. — Така е, Хал. За да дойда, бях принудена да прекъсна кърменето.

— Аз поднасям извиненията си на милорд Филип Уиндам — каза кралят със смях в очите. — Знам колко тежко съм го наранил и от какво съм го лишил.

Блез се засмя.

— Милорд, това е съвсем сериозно! — скара му се тя. — Скарах се и със съпруга си, който е убеден, че си ме извикал, за да ме прелъстиш отново. Трябваше да го уверявам, че твое величество е честен човек, който не би допуснал подобно нещо.

— Мадам, ти ме рани! — запротестира кралят и я обхвана в прегръдката си. Бързо я целуна по устните. — Дори и малко прелъстяване ли няма да има, Блез?

Тя поклати глава.

— Не, Хал, ни най-малкото! — твърдо настоя тя.

— Значи ти обичаш съпруга си, малко мое селско момиче.

За момент въпросът я завари неподготвена, но после истината блесна така ярко пред нея, че тя се зачуди как не е разбрала досега.

— Да, Хал — каза. — Обичам съпруга си. Обичам го много!

Кралят я погледна замислено и видя в очите й искрата на изненадата.

— Мисля си, Блез — каза той, — че сега ми дължиш повече, отколкото когато за пръв път влезе в тази стая.

— Да, Хал, мисля, че си прав — бавно промълви тя.

— Тогава сигурно и ти ще ми помогнеш, защото вярвам, че ти единствена можеш да ми окажеш помощта, от която се нуждая. — Той я заведе до стола, сложи я да седне и се настани срещу нея.

— Кажи ми, Хал, как бих могла да ти помогна, защото аз не мога да си представя как една обикновена провинциалистка би могла да бъде от полза на такъв велик крал.

— Ти знаеш — каза кралят, — че аз от много години се опитвам да разтрогна брака си, за да мога да се оженя за по-млада и годна да ражда жена.

Блез кимна.

— Има прецедент за подобен акт, милорд.

— Да, има, и въпреки това папата непрекъснато отказва, с което ме докарва до лудост. Защото аз се страхувам, че някоя нощ ще умра и тогава Англия ще бъде управлявана от едно недорасло момиченце. Тя ще трябва да се омъжи, а аз не вярвам, че нашите английски благородници ще бъдат доволни от управлението на някой чуждоземен принц, който ще й стане съпруг. Войната на розите може да избухне отново, Блез! Преди няколко седмици Габриел де Грамо, епископът на Тарб, дойде от Франция да разговаря за възможността за женитба на втория син на Франсоа — дук Д’Орлеан, и дъщеря ми Мери. Аз мислех, че преговорите вървят добре, но после епископът допусна възможността дъщеря ми да не е съвсем законна, тъй като моят брак не е съвсем законен. Той цитира текста от библията: „И да не покриваш голотата на братовата си жена. Тя е голота на твоя брат“ и „Ако мъж вземе жената на своя брат, това е нечисто. Той е покрил голотата на брат си и те ще бъдат бездетни.“

— Щом френският посланик предполага възможността моят брак с кралицата да не е законен, тогава аз всъщност съм ерген, нали? Булата, издадена от предишния папа, е невалидна. Аз не трябва да искам развод, а анулиране. Катерина обаче не иска да чуе за такова нещо. Тя упорито твърди, че нашият брак е законен и докато нейният племенник, Светият римски император, държи папата във Ватикана, аз няма да получа справедлив отговор. Катерина трябва да се съгласи да се оттегли. Заради това поисках да дойдеш ти. Искам да отидеш при нея. Тя е тук. Трябва ти, като жена, да я убедиш да ме освободи от тази нечиста връзка, която тя нарича брак. Докато не се освободя от тази жена, аз не мога да имам законни синове!

— Сир! — Блез беше и поразена, и шокирана. — Та ти си изпращал най-великите лордове на кралството да вразумят кралицата. Тя не е отстъпила и пред най-умните и логични аргументи. Кардиналът лично е говорил с нея и също не е постигнал нищо. Защо мислиш, че кралицата ще послуша мен? Аз бях твоя любовница, Хал! Появяването ми ще е обида за нея! Аз съм обикновена жена от не особено известно семейство. Как можеш въпреки това да ме изпращаш при нея? Как?

Кралят се наведе напред.

— Малко мое селско момиче, ти си ми последната надежда да постигна разбирателство с Катерина. Ако и ти не успееш да я убедиш, тогава аз ще й обявя война и кълна се пред теб в тялото на разпънатия Христос, че аз ще спечеля тази война! Катерина те харесва, Блез. Ти не си като Беси или Мери. Тя те обичаше достатъчно, за да накаже дори нашата дъщеря, Мери, когато се държа грубо с теб. Ако има и най-малкия шанс да те изслуша, аз трябва да го използвам. Затова ти трябва да говориш с нея. Заради мен.

— Милорд, тя няма да ме приеме. Аз съм никоя.

— Тя ще те приеме, защото аз ще я помоля да те приеме — отговори кралят.

— О, Хал! Хал! — нежно каза Блез. — След това помежду ни няма да има неплатени дългове! Независимо дали ще успея, или не, сметките помежду ни ще са чисти!

Той кимна.

— Съгласен съм, мадам. Направи това за мен й аз повече няма да те безпокоя.

— Толкова ли си влюбен, милорд? — попита тя тихо.

Той се изчерви от погледа й. Кралят се изчерви!

— Значи е очевидно, а?

— За мен да, но ти си ми приятел, Хал.

— Тя е най-добродетелната жена, Блез. Аз няма да позоря моята Нан. Някой ден тя ще бъде майка на краля на Англия.

— Ти ще се ожениш за нея? — Блез беше шокирана. — О, Хал, не бива. Ти трябва да имаш за съпруга принцеса.

— Един от моите предшественици — Едуард, познат под името Черния принц, е бил женен за Джоан, наричана „Красивата дева“. Тя също е била от Кент — каза кралят, без да обърне внимание на думите й. Може би дори не беше я чул. — Такава съпруга ми трябва на мен! Добро, здраво английско момиче!

Те поговориха още малко и после кралят я освободи. Блез изтича нагоре по тайната стълба към своя апартамент. Не знаеше дали да се ядосва, или да тъжи. Как би трябвало да говори с кралицата, за да я убеди да освободи краля от брачния съюз и дали това бе наистина брачен съюз? Тя не беше клирик, за да разбира от тези неща. Вярно е, смяташе, че кралят трябва да има съпруга, която да му роди синове, а горката Катерина вече не можеше да има деца. Но как би могла да моли кралицата да освободи краля, като знаеше, че той иска да я замени с госпожица Болейн?

Като влезе в апартамента, тя потърси Херта и я намери в дневната с един паж в ливрея на кардинал Улеи.

— А, значи се събудихте, милейди — каза Херта.

Блез се прозя леко и се протегна.

— Да, леглото ми дойде добре след това дълго пътуване. — Тя се обърна към момчето. — Вие ли желаете да ме видите?

Пажът учтиво й се поклони.

— Моят господар, кардиналът, моли да го посетите, когато ви е удобно, милейди Уиндам.

— Тогава ме заведете при него сега — каза Блез, като се чудеше дали изобщо ще я оставят на мира този ден.

Момчето я поведе по коридори, които тя дори не знаеше, че съществуват и не бе виждала през месеците на престоя си в „Гринуич“. Въведе я в личната стая на кардинала през врата, която тя не можа да забележи, преди да бъде отворена.

— Заповядайте, милейди. Негово преосвещенство ще дойде след малко.

Блез влезе в малката стая. Тук имаше само два малки тапицирани стола пред камината. Тя седна. Беше й станало изведнъж студено и протегна ръце към огъня, но се стресна от силен глас зад себе си.

— Толкова малки ръце, мадам, а съдбата на Англия е в тях. — Той се настани на другия стол и й махна с ръка. — Не, мадам, не ставайте. Ние не сме на официална среща — кардинал Улеи я погледна открито. Погледът му беше насмешлив, но тоя я гледаше с възхищение. — Вие сте още по-хубава отблизо — каза той. — По-рано съм ви виждал само отдалеч.

— Как бих могла да ви услужа, Ваше преосвещенство? — попита го тихо Блез. През цялото време, което бе прекарала в кралския двор, не бяха й обръщали толкова много внимание. Защо тъкмо сега?

— Вие бяхте при краля — заяви той. Тя не каза нищо. Той се усмихна, но очите му бяха някак изплашени. Не бяха очи на сигурен в себе си могъщ човек. — Не е нужно да нарушавате тайната си пред мен, мадам. Аз знам защо ви повика кралят. Той иска вие да защитите неговата кауза пред кралицата, нали?

— Не разбирам защо аз — каза Блез, без да отрече, нито пък да потвърди нещо пред кардинала.

— Защото желанието към онази млада кучка на Том Болейн го изяжда жив — каза грубо кардиналът. — Не смее да изнасили една благородна девственица и заради това си е внушил, че тя трябва да му стане съпруга. Какво мислите по този въпрос вие, милейди Уиндам?

— Аз мисля, Ваше преосвещенство, че щом кралят наистина има нужда от млада жена, която да роди синове за Англия, той трябва да се ожени за френска или германска принцеса или за някоя принцеса от северните страни.

Кардиналът кимна.

— С това, мадам, и ние сме съгласни. Гордата Катерина Арагонска няма да отстъпи мястото си на Ана Болейн.

— Но какво искате вие от мен, ваше преосвещенство? — попита Блез.

— От отговора ви, милейди Уиндам, разбирам, че вие не може да сте доволна от задачата, която ви е поставил кралят. Той ми казва, че вие, макар и да се подчинявате на желанието му, не сте съгласна с него.

Блез не каза нищо, но изражението й показа на кардинал Улеи, че правилно е преценил. Това не беше някоя лигава бивша любовница, а жена с принципи, на която и той, и кралят можеха да разчитат.

— Чуйте ме, мадам — продължи той. — Кралят може да си мисли, че е влюбен в госпожица Ана. Може да си мисли, че я иска за съпруга. Той сега може би дори вярва в това. Но то никога няма да стане. Ана Болейн никога няма да седне на английския престол като кралица, нито пък дете, родено от нея и краля, ще управлява някога Англия. Народът няма да позволи такова нещо! Кралят трябва да бъде освободен от оковите на Катерина и да се ожени отново, но аз ви обещавам, че това ще бъде за принцеса с кралска кръв, а не за дъщерята на някакъв кентски рицар. Разбирате ли ме, мадам? Вие можете да изпълните желанието на краля със спокойно сърце, въпреки че аз сериозно се съмнявам, че вашите думи ще имат някакъв ефект върху тази упорита жена. И все пак вие трябва да опитате всичко, за да може кралят да се освободи от нея и да се ожени за подходяща жена. Това е всичко, което исках да ви кажа. — Той подаде ръка и Блез коленичи и целуна пръстена му. — Момчето ще ви отведе обратно до апартамента ви, мадам — завърши кардиналът и стана от стола.

Едва се бе върнала, когато се появи друг паж. Без да се поклони, той се обърна към нея.

— Лейди Ана каза веднага да отидете при нея.

Гласът му беше неприятен.

Блез усети как кръвта й кипна.

— Хей! — каза тя грубо. — Нима не са те учили на маниери? Не видях да ми се поклониш? Аз съм графинята на Лангфорд и съм привикнала на далеч подобри обноски от тези, които ти току-що показа. Коя е тази „лейди Ана“, която желае моето присъствие? Само кралицата и сестрите на краля могат да поискат такова нещо от мен, но никоя от тях не се нарича Ана.

Пажът се изчерви от притеснение и се опита да започне отново:

— Милейди Уиндам — каза той и се поклони дълбоко. — Моята господарка, лейди Ана Болейн, заповяда да се явите при нея веднага.

— Кажи на твоята господарка, че току-що съм пристигнала след ужасно изморително пътуване от Херфордшайр. Много съм изтощена, за да разговарям с когото и да било сега. Кажи й, че се надявам да я видя утре — завърши Блез. Беше й дошло до гуша. Първо кралят, после кардиналът, а сега тази парвенюшка кучка!

— Е, момче — намеси се Херта. — Какво стоиш още? Хайде, върши си работата!

Когато момчето излезе, Блез се обърна към прислужницата си.

— Искам гореща вана — каза тя. — Искам я веднага. Без повече кардинали и крале, Херта! Искам само вана!

— Още докато говорехте, вече носеха водата, милейди — пошегува се весело Херта. — Онази голяма стара вана си беше точно там, където я оставихме, когато заминахме. Мисля, че след теб никой друг не е използвал този апартамент.

Скоро Блез се намери потопена в ароматната топла вода и почувства как умората напуска изтощеното й тяло.

— Остави ме. За пръв път от много месеци аз съм наистина сама? Жалко, че трябваше да дойда чак в „Гринуич“, за да намеря мъничко спокойствие.

Херта се засмя.

— Защото, когато сме вкъщи, ти приемаш много насериозно отговорностите си, милейди. Би трябвало да отделяш малко време и за себе си. Не можем винаги да идваме в „Гринуич“, за да си почиваш.

Блез се засмя, когато вратата се затвори, излегна се в приятната вана и затвори очи. За пръв път имаше време да помисли малко, след като бе пристигнала тук. За пръв път можеше да прецени думите си към краля в отговор на неговия въпрос.

„Значи ти обичаш съпруга си, мое малко селско момиче?“

И тя му беше отговорила, че го обича много. Осъзна, че това беше истината. Тя обичаше Антъни Уиндам. Може би не с онази младежка любов, която бе дарила на Едмънд. Тя щеше да си остане само за него. Любовта, която чувстваше към Тони, беше нещо, което се бе създало и пораснало в кратките месеци на техния съвместен живот, а тя не беше я забелязала. Искаше й се сега да излезе от ваната, да се качи в каретата и веднага да се върне и да му каже. Да му каже, че го обича. Че обича само него и никой друг!

Изведнъж откъм дневната се зачу караница. Вратата към спалнята се отвори рязко и в стаята нахлу Ана Болейн, а след нея — Херта.

— Как смеете да отказвате да се подчините на заповедите ми, мадам! — изкрещя Ана на Блез. Красивата й дълга коса се развяваше зад нея. Беше облечена изцяло в жълто.

За секунда Блез остана напълно объркана, но после изведнъж й хрумна какво би сторила Блис в подобна ситуация. Тя веднага взе решението. Погледна с безразличие към Ана и като се прозя, проговори провлечено:

— Не бива да се обличате в жълто, госпожице Болейн. Това прави кожата ви да изглежда бледа.

Лицето на Ана Болейн почервеня от ярост, а очите й се изпълниха с омраза.

— Някой ден аз ще бъда ваша кралица — каза тя с нисък, равен глас. — По-добре ще бъде да не предизвиквате гнева ми, мадам!

— По-добре вие да не разгласявате публично аспирациите си към определена позиция, госпожице Болейн — предупреди я Блез.

— Аз пожелах да се явите при мен, мадам!

— Аз пък реших да не идвам — отвърна Блез. — Коя сте вие, че да нареждате да ви се явявам? Едва днес следобед пристигнах от дълъг път. Изморена съм. Искам да се изкъпя на спокойствие.

— Ти си била при краля! Не отричай! — нападна я Ана.

— Да — каза Блез. — Бях при краля. — Тя взе парчето ароматен сапун, който й бе оставила Херта, и натърка ръцете си.

Очите на госпожица Болейн се присвиха злобно и тя почти засъска.

— Не си мисли, че можеш лесно да се върнеш в кралския двор и отново да станеш любимка на краля, мадам! Той е мой! Мой!

— Аз не съм дошла по свое собствено желание, госпожице Болейн — каза мило Блез.

— Какво искаш да кажеш? — Тонът на Болейн вече не беше толкова самоуверен.

Блез се засмя, като се наслаждаваше на несигурността на момичето и го остави да си мисли най-лошото.

— Кралят изпрати да ме повикат — каза най-после тя. — И аз, като вярна негова поданичка, пристигнах. Дойдох и намерих приятния си апартамент освежен и очакващ ме.

Тя вече бе измила ръцете и раменете си и сега започна да мие краката, като мъркаше от удоволствие.

Ана Болейн изпищя с тънък яден гласец:

— Ти не можеш да си го върнеш!

— Скъпа моя — отговори спокойно Блез. — Да не би да си мислиш, че можеш да управляваш краля? Той прави, каквото сам пожелае, а не онова, което ти или аз поискаме. По-добре е да разбереш това.

— Аз няма да ти позволя да го имаш! — Очите на Болейн щяха да изскочат от орбитите си. Тя вече не виждаше от ярост.

Блез се замисли за момент и реши, че се забавлява прекрасно. Тя бавно се изправи и излезе от ваната. Водата се стичаше по тялото и го правеше да изглежда още по-съблазнително на светлината от огъня в камината. Бюстът й беше по-едър от когато и да било. Коремът й бе приятно закръглен, а бедрата — прекрасно заоблени. Тя вдигна ръце, отпусна косата си и потокът с цвят на мед се разстла по раменете й. Една капчица вода се бе задържала случайно на гърдата й. Тя я отстрани, вдигна очи и се вгледа прямо в момичето насреща си.

— Можеш ли да предложиш на краля онова, което му давам аз? — промърмори с прегракнал глас, който упражни страхотен ефект върху другата. После й се изсмя в очите.

Госпожица Ана беше загубила дар слово и стоеше със зяпнала уста.

— Махай се от стаята ми, госпожице Болейн! — каза Блез високомерно. — Тук ти не си добре дошла, а освен това аз може би очаквам гост…

За нейна изненада момичето се извърна рязко и с хлипане избяга от апартамента.

— Е, милейди, никога досега не съм те виждала да се държиш по подобен начин, макар че малката кучка си го заслужи. Боже, какво жалко същество! Но да я подведеш така и да я накараш да мисли, че кралят иска пак да ти бъде любовник. О! Какъв срам, милейди! — Херта се изсмя. — Тя обаче е амбициозна — продължи Херта, докато бършеше Блез с хавлията. — Ти май си създаде голям враг в нейно лице, милейди.

— Аз няма да бъда тук дълго, че да успее да ми стори зло — отговори тихо Блез. — Истината, Херта, е, че кралят ме повика, за да се опитам да вразумя кралицата да го освободи, защото той иска да се ожени за Ана Болейн.

Херта поклати глава.

— Аз съм проста жена, милейди. И мисля, че колкото и дълго да служа на благородниците, никога няма да ги разбера.

Блез се засмя.

— Аз самата не съм сигурна, че ги разбирам, Херта — каза тя. — Но като вярна поданичка на краля не мога да не се опитам да изпълня молбата му.

Шестнадесета глава

Чак след няколко дни Блез успя да получи аудиенция при кралицата. Това, че я виждаха отново в „Гринуич“ сама, без съпруга си, отседнала в своя кралски апартамент, смути целия кралския двор. Присъствието й даде повод за много клюки, особено поради факта, че госпожица Болейн се беше затворила в собствената си стая и избягваше да се среща с краля. Блез обаче си мълчеше и нито потвърждаваше, нито отричаше слуховете. Що се отнася до Хенри, той изглеждаше доволен, че графиня Лангфорд е отново при него. Шегуваше се открито с нея и по време на концерта една вечер настоя тя да седне до него. Никой не можеше да разбере какво става. Предположенията бяха най-различни. Дали лейди Уиндам не е повикана да заеме старото си място? Дали госпожица Болейн вече не е изместена от нея в непостоянното сърце на краля?

Най-после канцлерът на кралицата определи часа на гостната аудиенция на Блез при Катерина. Щеше да бъде на следващия ден, сутринта, веднага след литургия.

— Добре! — каза Блез на Херта. — Можем да си заминем след това и пак ще имаме почти цял ден за пътуване. Както е слънчево от два дни насам, пътищата сигурно са изсъхнали. Вероятно ще пристигнем вкъщи по-бързо, отколкото дойдохме. Съмнявам се, че ще ми отнеме кой знае колко време, за да се отчета на краля след разговора.

Блез много внимателно подбра облеклото си. Макар че не беше благородничка от висшата класа, тя все пак трябваше да покаже на Катерина, че идването й по поръчка на краля не бива да се приема като обида, а по-скоро като чест. Роклята й бе от златистокафяво кадифе с тежко избродирани корсаж и ръкави. Отдолу се подаваше златиста втора рокля от скъп брокат без бродерии, чиято строгост контрастираше с богатството на горната. Около китките и деколтето се виждаха нежни кремави дантели.

Деколтето на роклята бе квадратно и дълбоко изрязано, както диктуваше модата. На врата си Блез имаше плътна златна верига с овален медальон, покрит със скъпоценни камъни и дълъг перлен гердан. Обеците й бяха от едри барокови перли.

Косата си бе разделила на път и опънала в стегнат нисък кок, обхванат от златна мрежа, също обсипана с перли. На колана й висеше малко огледало, чийто гръб също бе инкрустиран с перли. Като се погледна в огледалото, Блез остана доволна от вида си. Роклята бе една от онези, които така и не бе успяла да облече, докато беше в кралския двор предишния път като кралска любовница. Добре, че модата не беше се променила оттогава.

— Всичко ли е опаковано, Херта? — попита тя за десети път, откакто беше се събудила тази сутрин. — Каретата готова ли е, ескортът?

— Да, милейди. Всичко е готово. Щом си свършиш работата, веднага тръгваме. Аз също нямам търпение да се върнем у дома.

У дома. В Ривърс Едж. Господи, да! Тя нямаше търпение да се върне у дома! Нямаше търпение да види Антъни и да му каже, че го обича. Че го обича с цялото си сърце и че не иска никога повече да се отделя от него. Как е могла да бъде така сляпа досега? А как е могъл той да бъде толкова невероятно търпелив? Даже и след раждането на Филип тя не бе успяла да прозре истината. Не бе успяла да му каже думите, които той така много искаше да чуе. Колко ли го е наранила нейната коравосърдечност! Той бе най-добрият и обичан човек на света и тя щеше да му го показва до края на живота си. Сега само трябваше да поговори с кралицата, после с краля и след това ще е свободна. Свободна да си иде у дома в Ривърс Едж, при прекрасния си съпруг.

Малко преди уречения час дойде пажът на кралицата, за да я вземе и заведе в апартамента й. Преддверието, където я оставиха да чака, беше приятна стая, с прозорци, гледащи към зелените ливади и реката. Беше сама в стаята и се чувстваше много притеснена. След малко влезе една от придворните дами — лейди Есекс, която трябваше да я въведе. Тя се усмихваше приятно, но не и сърдечно.

— Елате с мен, лейди Уиндам — каза тя.

Блез я последва в дневната стая на кралицата, където бяха се събрали останалите придворни дами. Някои от тях шиеха, други бродираха. Някои просто разговаряха, а едно момиче свиреше на клавесин. Но всички любопитно се загледаха в Блез, когато тя бе въведена сред тях. Имаше жени, които не познаваше, но повечето беше виждала, в кралския двор. Няколко й кимнаха учтиво, защото знаеха, че тя не е враг на кралицата. Други я гледаха неодобрително, тъй като бяха изключително лоялни към кралицата и се съмняваха, че Блез е дошла с добри намерения. По-младите я гледаха с открито любопитство, тъй като в обкръжението на кралицата любовницата на краля, макар и уважавана от неговите приятели, се считаше за лоша жена. Тези млади дами преди не бяха виждали такава „лоша жена“. Те тайно бяха доста разочаровани, защото Блез изобщо не изглеждаше „лоша“.

— Кралицата ще ви приеме в личната си стая, лейди Уиндам — каза лейди Есекс, докато отваряше вратата пред Блез. Тя си пое дълбоко дъх и влезе в малка стая. Беше квадратно помещение с красиво тапицирани стени. Малък нисък прозорец гледаше към реката, а в камината гореше силен огън, защото на кралицата винаги й беше студено в „Гринуич“.

Катерина седеше пред камината в голям дъбов стол с резба и красива тапицерия. Беше облечена в черна кадифена рокля с квадратно деколте, богато обшито с перли, скъпоценни камъни и златни топчета. Ръкавите на роклята бяха дълги до китките, но докато горната им част беше от кадифе, долната беше от тежък златен брокат, завършваща с дантела до китката. На ръцете си не носеше никакви бижута, с изключение на брачната халка, но на врата й висеше великолепен гердан от перли и златна верига, на която имаше кръст от рубини и перли. Косата й бе скрита под богат воал, закрепен на главата от тежка диадема с диаманти, рубини и перли. Блез се поклони ниско пред Катерина.

— Можете да се изправите, лейди Уиндам — чу се плътен мъжки глас.

Тя се изправи стреснато и видя висок мъж в свещенически одежди, застанал до кралицата. Той имаше тясно аскетично лице и черни очи, които като че ли я пронизваха.

— Аз съм отец Джордж де Атека, изповедник на кралицата, лейди Уиндам. Преди да говорите с кралицата, искам да знам дали вие сте изповядали предишния си грях, сторен от вас с краля, и дали сте получили пълно опрощение.

— Да, отче — отвърна Блез, почувствала се страшно неудобно. Точно така си беше мислила, че ще се чувства. — Не можех да се омъжа, преди да сваля бремето на вината си — довърши тя, като добре знаеше, че свещеникът точно това очакваше да чуе.

Той кимна със студена усмивка.

— Сега, мадам, се закълнете върху този честен кръст — и той й подаде сребърен кръст върху поставка от тъмно дърво, — че ще кажете истината, когато ви задам следващите си въпроси. Кълнете ли се?

Блез целуна кръста, като се чудеше какви толкова важни въпроси иска да й зададе, че да е нужно да се заклева, но все пак не можеше да му откаже.

— Кълна се — каза тя.

— Вашият син кралско копеле ли е? — грубо попита свещеникът.

Блез първо беше шокирана, но после отвърна с ярост.

— Не! — извика тя, но после изпусна нервите си. Свещеник или не, той нямаше право да я обижда. — Как смеете да ми задавате подобни въпроси, отче? И двамата ми съпрузи са графове на Лангфорд и аз твърде много ги обичам и уважавам, за да натрапя копеле на рода Уиндам.

— Дори и кралско? — упорито настоя свещеникът.

— Особено кралско! — извика тя.

— Кога е роден синът ви? — попита той.

— В навечерието на Вси светии миналата година и беше кръстен на деня на Вси светии. Можехте да направите справка в църковния регистър. Ако мислите, че Филип е син на краля какъвто той не е, тогава аз трябва да съм го носила поне дванадесет месеца. Чували ли сте някоя жена да е носила детето си толкова дълго време? — Блез вече беше разярена. — Аз дори не съм спала със съпруга си първите три месеца след женитбата, за да съм сигурна, че няма да има никакви съмнения по отношение законността на нашето дете, когато бъдем благословени с наследник! — довърши тя.

— Достатъчно! — най-после се обади кралицата. Свещеникът се поклони и се оттегли в сянката зад стола й, но Блез виждаше как очите му блестяха фанатично, като я гледаше.

— Можете да седнете, лейди Уиндам — посочи кралицата стола срещу себе си. — Значи синът ви се казва Филип? Аз имам племенник Филип. Той първото ви дете ли е?

— Не, мадам. Имам дъщеря от първия си съпруг. Казва се Ниса Катерина Мери Уиндам.

— Как стана така, че се омъжихте за двама поредни графове на Лангфорд? — попита кралицата.

— Антъни, който е моят втори съпруг, беше племенник на първия ми съпруг Едмънд. Преди да умре, Едмънд е пожелал Антъни да се ожени за мен, за да се грижи за мен и дъщеря ми. Тъй като вторият ми съпруг не е имал уредена женитба с друга, той се е съгласил да изпълни предсмъртното желание на чичо си. Нашият брак бе уреден от свещеника ни чрез кардинал Улеи, милейди.

— Много възрастен ли беше първият ви съпруг? Вероятно е така, щом племенникът му е бил достатъчно възрастен, за да стане ваш съпруг.

— Между двамата имаше само четири години разлика. Те бяха по-скоро като братя, мадам.

— Къде е вашият дом?

— В Херфордшайр, мадам. На брега на река Уай. Много тихо и красиво място.

— Обичате ли съпруга си, лейди Уиндам? — попита кралицата.

— О, да, мадам — отговори с дълбоко чувство Блез.

— Е такъв случай за мен е чудно, че сте оставили съпруг, който обичате, двете си деца и красивия си мирен дом на брега на река Уай. Любопитна съм да знам защо моят съпруг кралят настоя толкова да разговарям с вас, както и да науча причината, поради която вие сте се върнали в кралския двор — каза Катерина.

— Върнах се в кралския двор по изричното искане на краля. Не можех да постъпя иначе.

Кралицата кимна.

— Говорете тогава, лейди Уиндам — каза тя.

— Кралят поиска да разговарям с вас за отношенията ви, въпреки протеста ми, че това не е моя работа, мадам. Той смята, че вие ме харесвате, тъй като по времето, когато бях тук, не съм се държала лошо. Вярва, че вие поне ще ме изслушате и че може би моите думи ще ви трогнат.

Устните на Катерина бяха стиснати и образуваха тясна права линия. За миг тя затвори очи и Блез помисли, че е видяла мъчителен спазъм да изкривява лицето на кралицата.

— Вие не бива да слушате това ваше величество — изсъска свещеникът от мястото си. — Изгонете това грубо същество.

— Къде е вашето милосърдие, отец Джордж? — попита кралицата, която бе отворила очи. — Лейди Уиндам всъщност е била изтръгната от дома и семейството си, за да бъде въвлечена в нещо, което не я засяга. Но ако аз не я изслушам, моят съпруг ще разгласи публично и шумно за моята невъздържаност. Лейди Уиндам, разрешавам ви да говорите в полза на краля, независимо, че това няма да доведе до нищо. Най-великите лордове на тази страна са идвали при мен и коленопреклонно са ме молили да разреша проблема на краля. Аз ги изслушвах от любезност. С какво ще ме засегне още една молба, тъй като се съмнявам, че вие ще ми кажете нещо ново.

— Мадам — започна Блез. — Вие по-добре от всеки друг знаете, че кралят се нуждае от наследник.

— Аз съм дала на краля наследник в лицето на нашата дъщеря Мери — отвърна спокойно Катерина. Държеше се като човек, уверен в своята правота.

— Кралят трябва да има син, мадам. Можете ли да му дадете син?

— Аз му родих трима синове и още две дъщери — каза кралицата. — Моя ли е вината, че Бог пожела да ги прибере? Аз съм само вярна божия слугиня. Като такава не мога да обсъждам неговите деяния.

— И все пак кралят няма законен син, а трябва. Принцеса Мери не може да управлява Англия сама. Тя трябва да има съпруг и по необходимост този съпруг трябва да бъде от чужда страна. Нашият народ няма да приеме чуждоземен принц за свой крал. Просто няма, мадам. Затова кралят трябва да има законен син, който да го наследи като владетел на Англия. Как бихте могли да му откажете това право, ако наистина го обичате, както твърдите? — каза Блез учтиво.

— Моята майка беше кралица на Кастилия — изплака Катерина.

— Но тя се омъжи за краля на Арагон, за да създадат единна Испания, мадам. Тук, в Англия, е различно. Англия е самостоятелна държава, управлявана от крал Хенри Тюдор, който няма син да наследи трона му. Какво ще стане с моята страна, мадам, ако това се случи? Народът, високопоставените лордове няма да приемат принц чужденец за свой крал, дори и ако той е женен за вашата дъщеря. Отново ще избухне гражданска война, както е било по времето на родителите на моите родители. Това е съдбата, която вашата дъщеря ще донесе на Англия. Наистина ли желаете това, мадам?

— Какво искате да направя аз, лейди Уиндам? Не мога да се отрека от брака си с краля.

— Но вие можете да се оттеглите, мадам, така както света Джоана Валоа се е оттеглила, за да отстъпи мястото си на Ана Британска по времето на Луи XII във Франция. Тази бездетна кралица е направила огромна жертва, защото е обичала своя господар така, както знам, че и вие обичате краля. И въпреки това, мадам, тя е потиснала чувствата си, заради убеждението, че Франция трябва да има престолонаследник, и е отстъпила мястото си на овдовялата дукеса на Британия, за която се е знаело, че ражда здрави и силни деца.

Кралицата беше безкрайно впечатлена от познанията на Блез, тъй като знаеше, че графиня Лангфорд беше, както кралят я наричаше, малко селско момиче. Катерина би се изненадала, ако някоя от нейните собствени придворни дами имаше исторически познания толкова, колкото Блез, особено що се отнася до историята на чужда страна.

— Откъде знаете всички тези неща? — попита тя Блез.

— Първият ми съпруг, Едмънд Уиндам, нека Бог благослови скъпата му душа, намираше за забавно да ме учи. Аз знаех само малко да чета и да смятам, когато се омъжих за него. В моя дом, в Ашби, живееше мой по-голям братовчед, завършил в Оксфорд, който в замяна на жилището и храната, които татко му беше предоставил, ни беше обучил малко. Когато се омъжих за Едмънд, той ми даде повече знания, мадам.

— Какви? — попита кралицата.

— Латински, защото аз знаех само църковен латински. Гръцки. Висша математика, философия, френски, история.

— И вие харесвахте уроците?

— Да, мадам! Има толкова неща, които могат да се научат — отвърна Блез.

— Горкият Хенри — каза кралицата. — Той изобщо не ви е познавал. Нали лейди Уиндам? Той е видял само вашата младост, красивото ви тяло и необикновената ви коса с цвят на мед. Хенри много харесва този цвят на косата. Ако аз някога се реша да се оттегля, то би станало само заради някоя като вас. Вие не сте амбициозна жена. Вие сте благородна и добра. Да, въпреки вашата връзка с моя съпруг, аз съм уверена, че вие сте добра жена. Уви, не сте от такъв произход, че да бъдете съпруга на краля. Да, за съжаление, това не може да стане. Вие сте щастливо омъжена жена, а аз нямам намерение да се оттегля, лейди Уиндам. Аз не съм Света Джоана Валоа. Тя не е имала деца, нито пък е забременяла някога. Аз обаче родих на своя съпруг шест деца, въпреки че само Мери оживя. Кралят ще трябва да се разведе с мен, макар да твърди, че нашият брак не е законен, че бил извършил грях, като се е оженил за жената на брат си, поради което нашите деца умират. Но той добре знае, че макар и да бях омъжена за принц Артур, нашият брак не беше консумиран. Моят брак с Артур Тюдор беше само на книга. Онова бедно момче беше твърде болнаво, за да изпълни съпружеските си задължения. Пък и той почина скоро след нашата женитба. Какво ще стане с моята дъщеря, лейди Уиндам, ако аз се оттегля или ако кралят успее да анулира нашия брак? Тя пак ли ще бъде принцеса Мери или просто лейди Мери? Какви ще са нейните шансове за подходящ брак, след като ще възникнат съмнения относно произхода й? Вие имате дъщеря, лейди Уиндам. Бихте ли желали подобна съдба за детето си?

— Мадам, съдбата на вашата дъщеря не е в моите ръце. Това са неща, за които вие трябва да разговаряте с краля. Това не е моя задача.

— Нито пък е ваша работа онова, което сега наричат „големият проблем на краля“, но ето ви тук, пред мен, да говорите за това, лейди Уиндам.

— Само защото кралят го поиска от мен, ваше величество. Иначе аз не бих дошла и мисля, че вие добре го знаете.

— Вие сте загрижена за моя съпруг — каза кралицата. Беше просто установяване на факт, а не въпрос.

— Да, така е, мадам. Вие знаете, че аз не съм се стремила към положението на държанка. Вие знаете, че аз никога не използвах влиянието си над краля, за да властвам, за да обогатя себе си или своето семейство. Не бих желала да ви наранявам с признания за истината, но аз се опитах да избегна „честта“, която ми бе наложена. Аз се борих толкова много против нея, че когато вашият съпруг ме взе за първи път, то беше насила.

Кралицата побледня.

— И въпреки това, мадам, аз скоро започнах да разбирам човека, когото ние наричаме наш крал. Открих, че всъщност го харесвам, защото той не е глупав и в него има много добрина. Хората го обичат, мадам. Ние всички го обичаме. Въпреки че това, което поиска той сега от мен, е глупост, аз разбирам дълбокото му и растящо отчаяние. Сигурно вие също го разбирате, нали? Кралят трябва да има престолонаследник. Вие сте преминали възрастта за раждане. О, скъпа госпожо, вие трябва да се оттеглите, за да може кралят да се ожени за жена, която може да му даде наследник.

— Никога, докато още дишам, няма да отстъпя мястото си на Ана Болейн — изведнъж изръмжа кралицата и красивите й тъмни очи блеснаха. Блез разбра, че въпреки годините, несполучливите раждания и дворцовите интриги, Катерина все пак беше дъщерята на Изабела, войнствената кралица на Кастилия, с нея трябваше още много и много да се борят…

— Сигурно кралят няма да се ожени за дъщерята на обикновен рицар от Кент, мадам. Той по-скоро иска да я направи своя любовница. Тя е малко по-умна и може да го държи далече от себе си по-дълго време, защото е девственица, но той скоро ще се измори от игричките й и ако тя не му се отдаде, ще се огледа за някое по-лесно завоевание.

— Така мислите вие, мадам, но не и аз — отвърна кралицата.

— Така мисли кардиналът, мадам — каза Блез.

— А, да, чух, че сте се срещали с тази хитра стара лисица — отбеляза Катерина.

— Кардиналът казва, че той дори и за миг не си е помислил, че кралят има сериозни намерения да се ожени за госпожица Болейн. Ако той сключи повторен брак, това ще бъде с френска или германска принцеса.

— Вие познавате моя съпруг и знаете, че той е упорит човек. Малко неща има в кралския двор, за които аз да не знам. Съпругът ми си е внушил, че една добра английска жена е отговорът на неговите проблеми. Кардиналът е стар. Той е и болен. По време на своята служба си е създал достатъчно врагове, за да не може да разчита на спокойна смърт. Той уталожи желанията на моя съпруг, като му подари Хемптън Корт, когато Хенри беше разстроен от песничката на Джон Скелтън. Вие сигурно я помните.

Блез се усмихна, защото наистина я помнеше, Хенри беше побеснял и като компенсация кардиналът не беше имал друг избор, освен да подари на краля красивия дом, който бе построил за самия себе си.

Защо не идваш ти в двора, там, където има хора? В кралския ли, или в Хемптън? Не, не в кралския, защото там добиваш величие, а в Хемптън си с отличие.

— Да — каза Блез. — Добре си спомням песничката.

— Дните на кардинала са преброени, лейди Уиндам, което е тъжно, защото, макар той да е горделив, винаги е бил верен и работлив слуга на краля. Сегашната му оценка обаче е замъглена от силното му желание за сродяване с Франция. Аз съм застанала на пътя му и затова сигурно ще бъда обвинена и за неговото падение.

— Знаете това, мадам, и все пак не предприемате нищо, за да му помогнете. Защо?

— Ако аз се оттегля, ако призная, че бракът ми с краля не е законен, Хенри ще се ожени за госпожица Болейн при първа възможност, така както се ожени и за мен — тайно и само шест седмици, след като се възкачи на английския престол. И тогава се говореше да ме върнат в Испания, а Хенри да се ожени за френска принцеса. Той обаче си беше наумил да осъществи годежа, който имаше между нас, когато той беше само дванадесетгодишно момче, а аз — момиче на осемнадесет. Тогава той ме обичаше така, както аз винаги съм го обичала. Няма да отстъпя своето място като кралица на тази страна и майка на престолонаследницата — принцесата на Уелс, за да може Ана Болейн да управлява на мое място! Никога! Никога! Никога!

— Мадам, а какво ще се случи, ако вие не отстъпите пред желанието на краля? Какво ще се случи с принцеса Мери? Аз самата много добре знам какво значи да откажеш на краля — тихо каза Блез.

— Аз мога само да стоя на своята позиция и да се моля очите на краля да се отворят и той да осъзнае глупостите, които върши. Ако господ отвърне на молитвите ми, кралят ще се осъзнае.

— Уви, мадам, всичките ви молитви няма да дадат на Англия принца, от който тя се нуждае — каза тъжно Блез. Не можеше да убеди кралицата, но тя го знаеше още преди да влезе в тази стая. Сега си помисли, че вероятно и кралят го е знаел, но е искал да опита още веднъж.

— Колко голяма е дъщеря ви, лейди Уиндам? — попита кралицата.

— Ще навърши пет в края на годината, мадам — отвърна Блез.

Кралицата свали един малък пръстен от ръката си и го подаде на Блез. Беше красив пръстен с овален рубин, заобиколен с малки перли.

— Това е за дъщеря ви, мадам. Дете, което носи моето име и името на дъщеря ми. Трябва да има някакъв спомен от нас — каза тя.

Разговорът беше приключен. Блез стана от стола и коленичи, за да целуне протегнатата ръка на кралицата. Тя бе мека, бяла и пълна.

— Благодаря ви, мадам — тя се изправи, — както и за това, че толкова търпеливо ме изслушахте.

Кралицата кимна.

— Отец Джордж — каза тя. — Нека госпожица Джейн заведе лейди Уиндам обратно в нейния апартамент.

— Да, милейди — каза свещеникът и Блез го последва в дневната на кралицата. — Госпожице Джейн! Трябва да заведете лейди Уиндам в апартамента й.

Младата придворна дама пристъпи напред. Тя беше средна на ръст и със скромно държание.

— Последвайте ме, моля, лейди Уиндам — каза тя учтиво. Имаше големи тъмни очи и мека кестенява коса, но не беше красавица, тъй като устата и брадичката й бяха малки, а носът — твърде голям. „Нечия сестра или племенница, или наследница от севера, която не може да бъде препоръчана с нищо друго, освен с богатството си“ — помисли Блез, която поради положението си в кралския двор вече можеше да преценява, че тази длъжност е дадена само поради силна роднинска връзка. И все пак в лицето на момичето имаше нещо познато, макар че Блез беше сигурна, че никога не я е виждала преди. На кого ли й напомня?

Те стигнаха до апартамента на Блез и момичето се поклони учтиво.

— Благодаря ви госпожице…? — Блез погледна момичето.

— Сеймур, лейди Уиндам. Казвам се Джейн Сеймур.

— Вие сте сестра на Том Сеймур.

Момичето се усмихна почти закачливо.

— Спомняте ли си го? Той ще се зарадва!

— Едва ли — отговори с безразличие Блез.

Сега Джейн Сеймур се засмя.

— Вие бяхте първата жена, която някога е отказвала на предложението на брат ми. Той се мислеше за голям красавец, лейди Уиндам. Когато вие го зашлевихте преди няколко години, той разбра, че може би не е чак толкова неотразим, както си е мислил. Смятам, че му направихте добро, милейди. — Джейн Сеймур се поклони мило на Блез и се отдалечи по коридора.

— Толкова отдавна те няма, че вече си помислих да не са те затворили в подземията на Тауър, милейди — каза Херта. — Кралят вече два пъти изпраща човек да те търси и мисля, че скоро ще дойде за трети път. Надявам се да не се бавиш толкова и при него. Нямам търпение да напусна това място.

— Каретата натоварена ли е, всичко ли е готово?

— Да, милейди, готово е.

Блез изми лицето и ръцете си в легена с топла вода, който й донесе Херта, и внимателно поправи прическата си. Пръсна се с любимия парфюм и се огледа в огледалото. Беше красива жена. По-красива от кралицата и много по-красива от госпожица Болейн, въпреки че трябваше да признае, че втората имаше някакво екзотично излъчване, което сигурно е очаровало краля, който обикновено харесваше по-светли жени. И Беси Блаунт, и Мери Болейн бяха руси.

— Пажът на краля е тук — каза Херта и момчето влезе в спалнята.

— Ще минем по вътрешната стълба, мадам — каза й той.

Блез кимна и тихо отвори скритата врата. Момчето й осветяваше пътя. Момчето веднага пресече стаята и излезе, като остави Блез с краля. Тя му се поклони, а после го погледна с любопитство, защото кралският шут Уил Самърс също беше в стаята.

— Можеш да говориш, мое малко селско момиче. Уил е мой добър приятел и знае всичко за мен.

— Хал, съжалявам — каза Блез. — Кралицата няма да отстъпи мястото си на друга. Седях при нея почти цял час. Говорих й за саможертвата на Джоана Валоа, но тя каза, че не е светица и че Джоана не е имала деца, докато тя ти е родила шест деца.

— От които е живо само едно, и то момиче! — избухна кралят. — Бог прибра синовете ни заради нашия грях. Защо Катерина не иска да разбере това?

— Тя казва, че е слугиня на Бога и не може да обсъжда делата му.

— Аххх! — изръмжа мъчително кралят. — Тя разбира! Тя много добре разбира! Но никога няма да го признае! Прави го, за да ме ядосва! О, Блез! Какво да правя? Аз трябва да имам законен син! Трябва! Катерина го прави от лошотия. Знае, че мога да създам синове, но от други жени. Ядосана е, че не можа да ми даде синове и сега си отмъщава на мен. Но грешката не е моя, че тялото й е болно! Не е моя!

— О, Хал — каза тя и взе ръцете му, за да го успокои. — Винаги си искал желанията ти да се изпълняват бързо. Сега обаче ще ти е нужно повече време, но ти трябва да го приемеш. По-добре от мен трябва да знаеш, че желанията на силния се осъществяват бавно.

— Ами ако умра, Блез? — попита я той с глас и тон, какъвто никога преди не беше чувала. Беше почти страх.

— Ти няма да умреш, милорд — каза твърдо тя, както говореше на Ниса, когато тя се боеше от нещо. — Ти ще живееш и ще създадеш за Англия синове от друга, млада кралица, Хал фамилията Тюдор няма да умре с теб. О, не, Хал! Не!

— Досега — обади се Уил Самърс от стола си до камината — си мислех, че съм единственият ти истински приятел, милорд. Сега виждам, че ти можеш да разчиташ на двама истински приятели.

— Мога ли да разчитам на теб, мое малко селско момиче? — попита замислено кралят.

— Винаги, милорд — отвърна тя. — Аз винаги ще бъда най-вярната слугиня на ваше величество.

— Прието — кралят се беше съвзел и се пошегува: — Сигурно обаче ако не се опитвам да нарушавам твоите принципи, нали?

— Точно така, сир! — отвърна тя бързо. — Ето, виждаш ли, ти също си ми приятел, защото ме разбираш, Хал.

Кралят й се усмихна.

— Сега сигурно ще искаш да си идеш у дома, мое малко селско момиче. Виждам желанието в твоите прекрасни виолетово-сини очи. Ти нямаш търпение да изтупаш прахта от „Гринуич“ от полата си и да изтичаш при твоя Антъни.

— И при децата си също, Хал — каза тя и му върна усмивката.

— Целуни ме тогава за довиждане, Блез Уиндам — каза той тихо.

Тя вдигна глава към него и обви врата му с ръце. Устните му, горещи и чувствени както винаги, се сключиха върху нейните и извикаха чувства, които тя смяташе за отдавна забравени. Той я притегли към себе си, за да продължи прегръдката, и точно в този момент вратата на личната му стая се отвори и затвори с трясък.

Чу се яростен писък и полуистеричният глас на Ана Болейн.

— Негодник! О, какъв негодник си ти!

Кралят пусна Блез и изръмжа:

— Как смееш да влизаш в тази стая без мое разрешение, Нан!

Блез се обърна и видя Ана Болейн в любимите й бледожълти дрехи, с лице, изкривено от яростна ревност.

— Да, смея, Хенри! Ще посмея да направя всичко, за да те задържа за себе си, защото те обичам и ти добре го знаеш! Но ти не можеш да стоиш мирен, докато не опиташ някоя долна курва! Не можеш ли да изчакаш, докато се оженим? Трябва ли да привикваш бившите си любовници в кралския двор и да ми ги показваш, докато не полудея от мъка?

— Нан, трябва да се засрамиш от подобни мисли! Лейди Уиндам дойде тук по мое искане, за да разговаря с кралицата по моя въпрос, тъй като Катерина винаги я е харесвала. Надявах се, че ако тя говори с Катерина, ще успее да я вразуми. Лейди Уиндам ни направи услуга, като дойде тук. За съжаление, Катерина не я послуша, както не желае да слуша мен и всички останали, които й говориха.

— Знам аз какви услуги ти прави лейди Уиндам, Хенри — изсъска Ана Болейн. — Такива, каквито ти правеше и сестра ми, преди и след като се омъжи за горкия мухльо Уил Кери. Същите, каквито и Беси Блаунт ти правеше преди и след сватбата си с Джилбърт Тайлбот, синът на стария луд лорд Кайм! Тя си разкрачва краката и приема твоя член! Не си мисли, че ще ме излъжеш, защото аз не съм глупачка!

Преди кралят да успее да проговори, за да успокоява госпожица Болейн, Блез пристъпи напред и с малката си длан зашлеви истеричното момиче през лицето.

Ана зяпна и изпищя, а после завика на краля:

— Тя ме удари! Твоята курва ме зашлеви!

Блез й зашлеви още един шамар.

— Ако продължаваш да ме обиждаш, госпожице Болейн, аз ще продължа да те удрям. Как смееш да говориш за мен с подобен език? Аз съм графиня Лангфорд и като такава съм с по-висок ранг от теб. Аз съм лоялна към своя крал, но съм вярна на съпруга си, госпожице Болейн. Всичко е точно така, както кралят ти каза. Как смееш да се съмняваш в думите на краля?

— Ела, миличка — каза кралят и разтвори ръце, а госпожица Болейн се гушна в него с хълцане. — Хайде, хайде, любима. Нямаш причини да ревнуваш. Аз нямам по-добър и истински приятел от Блез Уиндам, нито пък ти имаш такъв. — Той погали дългата й черна коса.

— Аз м-мислех, ч-че ти си я в-взел отново да ти бъде л-любовница — хълцаше Ана Болейн. — Тя т-та-ка к-каза онази вечер.

— Онази вечер ли? — кралят любопитно погледна към Блез.

— Госпожица Болейн ме посети, когато бях във ваната си — отговори графиня Лангфорд. — Тя очевидно е разбрала погрешно думите ми. — Очите на Блез блеснаха шеговито и кралят не можа да въздържи едно леко прихване.

— Трябваше да знам за това посещение, което си направила на лейди Уиндам, Нан — каза кралят и я освободи от прегръдките си.

Ана Болейн си замълча пред краля, че бе постъпила грубо към Блез, изпращайки да я повикат. Вместо това каза:

— Да, посетих лейди Уиндам. Заварих я във ваната. Тя каза, че ти си я повикал.

— Така е — отвърна кралят.

— Но тя не ми каза защо — запротестира госпожица Болейн.

— Ти не ме и попита — отвърна Блез. — Беше твърде заета, скъпа, да ме обвиняваш във всички смъртни грехове. И аз реших, че ти трябва един малък урок по възпитание.

— По възпитание ли? — госпожица Болейн беше разярена. — Ти застана гола пред мен и ме попита дали аз мога да дам на краля онова, което можеш ти!

Хенри Тюдор избухна в смях, който изпълни стаята. Картината, за която говореше Ана, изникна пред очите му и той си представи прекрасното предизвикателство.

— Срамота, мое малко селско момиче — каза той. — Не знаех, че в теб има толкова дързост, Блез!

— Няма, но си помислих какво ли би направила сестра ми Блис, сир.

— Лейди Фицхю винаги е притежавала висок дух.

За момент настъпи тишина. Ана Болейн се беше пъхнала отново в прегръдката на краля и стоеше там полуобърната към Блез. Сега лицето й беше по-доволно и даже в погледа й се четеше лек триумф.

— Ако Ваше величество повече не се нуждае от мен, аз ще се оттегля — наруши мълчанието Блез. — Както знаете, аз съм нетърпелива да си тръгна за вкъщи.

Кралят подаде ръката си и Блез я целуна, след което му се поклони грациозно.

— Сбогом, мое малко селско момиче — каза кралят. — Бог да те пази в твоя път за дома ти Ривърс Едж.

— Сбогом, Хал — каза Блез и се измъкна от личната стая на краля към вътрешната стълба, за изненада на госпожица Болейн, която не знаеше, че тук има такъв изход.

Когато вратата се затвори след нея, Ана Болейн каза:

— Искам този апартамент за себе си, Хенри.

— Не още, скъпа — отвърна той. — Ти още не си го заслужила. Знаеш ли къде свършва стълбата горе? В спалнята. Ти още не си готова за това, Нан. Или вече си?

— Аз никога няма да ти бъда любовница, Хенри — упорито каза тя. — А да ти бъда жена не мога, докато не се освободиш от испанката.

— Тогава — отвърна кралят — този апартамент над моя не може да бъде твой, нали Нан?

С ядно изсумтяване тя се освободи от прегръдката му и избяга от стаята.

— Май няма да спечелиш лейди Ана без златна халка — замислено рече Уил Самърс. — Искаш ли да платиш тази цена, сир?

— Добър английски произход, Уил! Тя е от здрав английски род и аз имам нужда от нея — отвърна кралят.

— Може би си изпратил по-добрата кобила на друг жребец, милорд — отбеляза Уил. — Но каквото е сторено, не може да се върне. Бог да пази Англия!

— Ще я пази — каза кралят. — В това поне съм сигурен, добри ми приятелю и съветнико. Ако Бог не беше ми отворил очите, щях ли да знам за големия си грях с принцесата на Арагон? Ще мине време, Уил. Моето малко селско момиче е чувствително и умно. Ще ни трябва време, за да разплетем този възел, но накрая аз ще постигна своето и Англия ще има най-после своите принцове! Бог наистина ще пази Англия!

Седемнадесета глава

Блез изтича по стълбите в спалнята си.

— Можем ли да тръгваме? — попита Херта, щом господарката й влезе през вратата.

— Да! Готови ли са ми дрехите за из път?

Херта хвърли обиден поглед към господарката си, като че ли искаше да каже „кога не е било всичко наред“. После помогна на Блез да смени елегантната дворцова рокля с костюма за път — копринена рокля в червеникав цвят и съответна пелерина, обшита със злато и гранати. Докато Блез се обличаше, камериерката привърши с прибирането на багажа и дворцовите слуги го отнесоха в каретата.

— Почакай ме в каретата, Херта. Идвам веднага.

— Добре, милейди — отговори Херта, докато наглеждаше изнасянето и подреждането на багажа.

Блез бавно премина през стаите, които беше обитавала някога като любовница на краля. Тогава не бе имала време да се сбогува с тях, тъй като бе заминала веднага след сватбата си с Антъни. Където и да отидеше обаче, част от нея щеше да остане тук, в „Гринуич“, в тези стаи, където бе споделила толкова много часове с краля на Англия. Погледна навън към Темза. Реката беше толкова различна от нейната красива Уай. Темза водеше към сърцето на Англия — Лондон, и сливаше водите си със световния океан, за да му разказва за Хенри Тюдор, най-красивият принц в християнския свят.

Тя се извърна с лека въздишка и погледна към огромното легло. Колко часове бе прекарала там, за да обслужва кралския сатир в прекомерната му страст. Господи! Колко беше изплашена в началото. А после откри онази древна истина, която всички жени знаеха откак свят светува. Беше научила, че всеки мъж е просто човек, същество, което се нуждае от доверие, обич и нежност. Хората се обичат по различен, начин, но нуждите им са еднакви. Когато научи това, тя вече не се боеше.

— Оглеждаш сцената на миналите си победи, ако може така да се нарече това, а лейди Уиндам? — чу тя неприятния младежки глас на Ана Болейн.

Блез бавно се извърна и видя момичето, застанало в стаята. Спуснатите дълги ръкави умело прикриваха шестия пръст на красивите й ръце. Някои шушукаха, че това бил белегът на вещиците, но никой не смееше да го каже гласно.

— Между тези, които се любят, няма победители и победени, госпожице Болейн. Те са равни, защото споделят своята любов, но ти не можеш да знаеш това, нали, скъпа?

— Аз никога няма да се отдам така лесно като теб, Беси Блаунт и глупавата ми сестра, която още плаче за великия си кралски любовник, когато мисли, че никой не я вижда — заяви госпожица Болейн.

— Скъпо дете… — започна Блез, но Ана Болейн я прекъсна.

— Аз не съм дете! Аз съм на деветнадесет години и съм само с две години по-млада от теб, милейди Уиндам.

— Ти си дете в познанията си за любовта, госпожице Болейн — каза Блез. — И по-добре чуй какво ще ти кажа. Аз не мога да говоря за госпожа Тайлбот или за сестра ти, но ти трябва да разбереш едно. Аз изобщо не му се отдадох. Хал е много добър, но ти внимавай как ще се отнасяш с него, защото кралят може да бъде и най-безпътният мъж. Ще бъда откровена с теб, госпожице Болейн. Първия път кралят ме взе насила, без моето съгласие. О, вярно е, че аз нямах защитата на скъпоценната девственост, защото бях вдовица, но не си мисли, че това ще те предпази, ако посмееш да отидеш достатъчно далеч в изкушението, на което подлагаш кралския жребец.

Бледото лице на Ана Болейн бе побледняло още повече.

— Ти лъжеш — прошепна тя.

— Глупости — изсмя се Блез. — Говоря истината и ако си умна, ще запомниш добре това, което ти казвам. А сега ме пусни да мина, госпожице Болейн. Каретата ме чака и аз имам няколко дни път, преди да стигна до любимия си съпруг и деца.

— Когато аз ще бъда кралица тук — каза Ана Болейн, съвзела се от шока след думите на Блез, — ти, няма да си добре дошла в кралския двор, милейди Уиндам.

— Независимо от това, госпожице Болейн, предупреждавам те, че аз ще идвам винаги, когато моят господар кралят ме повика. Аз съм най-лоялната поданица на краля! Така казах на моя съпруг, така казвам и на теб. — Блез бутна настрани слабоватото момиче и мина покрай нея.

Когато излезе на поляната пред двореца, Херта се затича към нея.

— Вече щях да дойда да те търся, милейди. Какво те задържа толкова дълго? Конете вече са нетърпеливи. Като че ли знаят, че си отиваме у дома.

— В последния момент трябваше да се сбогувам с някого, Херта — каза Блез и се качи в каретата.

Беше краят на май. Денят бе прекрасен. Слънцето грееше ярко и беше топло. Никакъв облак не закриваше ярката красота на синьото небе. Те пътуваха с отворени прозорци, защото, макар и да беше топло, падналите дъждове не позволяваха да се вдига прах по пътя. Кочияшът на граф Лангфорд и помощникът му, седнали на капрата, умело управляваха четирите коня. Ескортираха ги десет въоръжени конници.

Каретата заобиколи град Лондон и се насочи на запад. Пътуваха бързо и макар Блез да бе нетърпелива да си стигне у дома, тя настояваше на конете да се дават редовни почивки през деня, за да не се изморят или наранят, тъй като нямаха коне за смяна. Рано следобед на първия ден на Блез й омръзна да се вози в каретата и тя предпочете да язди сивия си кон, който беше завързан зад колата. Тази нощ спряха в „Червената роза“ — странноприемница с добра репутация. Блез беше доволна, че има голям и въоръжен ескорт, защото въпреки известността на странноприемницата като сигурно място за дами от добри семейства, се наложи хората й да я отървават от някакъв пиян благородник. Той бе видял Блез, когато пристигна, и бе така запленен от красотата й, че се опита да се промъкне в стаята й.

Бедният собственик беше извън себе си от притеснение.

— Милейди, не знам как да ви се извиня — говореше той. — Това е почтена странноприемница. Този човек е чужденец, никой не можеше да предположи как ще се държи, независимо от хубавото облекло и парите в джоба му. Моля ви да ни простите за този ужасен инцидент!

Блез го успокои. Беше по-скоро забавна, отколкото дразнеща случка. Беше прието да си помислиш, че можеш да предизвикаш такива силни чувства в непознат човек, с който си разменил само един учтив поздрав.

Херта обаче бе ядосана колкото и за двете.

— Почтена странноприемница! Само на думи! — мърмореше тя.

Към обяд на другия ден един от конете на каретата нарани копитото си и те намалиха хода, за да спрат в някое селище, където има ковач. Имаха късмет, че в селото, където най-после спряха, имаше малка, но чиста странноприемница. Селото беше малко и там не бяха отсядали пътници от ранга на Блез, освен случайно, както се случи и с тях. Странноприемницата се казваше „Трите патока“ и наистина в малкото езерце плуваха три патока.

Господарят се затича да ги посрещне, като бършеше ръце в престилката си и се кланяше.

— Добре дошла, милейди. Къщата ми е малка и за съжаление, не мога да ви предложа кой знае какво, но тъй като сега всички са на полето, тя е изцяло на ваше разположение.

Блез се усмихна и собственикът веднага се превърна в неин роб.

— Имате ли сайдер? — попита тя. — Много съм жадна. А на мъжете дайте, каквото поискат за пиене. Днес беше много топло. — Тя се обърна към камериерката си: — Херта, ти какво ще пиеш?

— Тъмна бира — отговори тя. — Ужасно съм жадна, милейди. В каретата е задушно въпреки отворените прозорци.

— Горката Херта — съжали я Блез, докато собственикът изтича да донесе напитките. — Знам, че не обичаш да яздиш и не съм взела кон за теб.

— И много добре си направила — измърмори Херта. — Пътуването и без това не ми е любимо занимание. Така си мечтая да си стоя вкъщи, милейди!

— След като се приберем, сигурно няма да ни се налага да пътуваме често — каза Блез с усмивка. — Намислила съм да даря Ниса и Филип с няколко братя и сестри.

— Пък и тъкмо ти е време — съгласи се Херта. На коня беше поставена подкова и те тръгнаха отново. Блез изпитваше удоволствие от ездата под топлото пролетно слънце. Околностите бяха изключително красиви. Всичко бе позеленяло и макар цъфтежът да бе отминал, ливадите бяха пълни с макове, маргаритки и червен прищеп. Агнетата вече бяха пораснали, но имаше много млади теленца и жребчета, които тичаха лудо по полето.

У дома. Тя си отиваше у дома в Ривърс Едж. У дома при Антъни. В къщата и при мъжа, когото обичаше. Искаше да стигне колкото е възможно по-скоро, за да му каже, че го обича. Как е могла да бъде толкова глупава? Толкова сляпа? Толкова упорита? Бе му родила син, а никога не бе му казала, че го обича. Даже не го беше осъзнала, докато кралят не я попита и тя не разбра истината. Или пък го знаеше? Дали дълбоко в сърцето си не беше го усетила, но е била толкова упорита, за да не го признае и пред себе си, и такава егоистка, че да не му каже? Никога не се беше мислила за твърдоглава, но през последните няколко години бе открила толкова нови и странни черти в характера си.

Спирането при ковача ги беше забавило и те пътуваха до стъмване, докато стигнат в странноприемницата „Кралският герб“. Блез слезе от коня си и отиде до каретата, където единият от мъжете отваряше вратата да излезе Херта. Когато тя не се появи, той погледна вътре и се отдръпна с ужас.

— Какво има? — попита Блез. — Къде е Херта?

Въоръженият мъж само посочи и като се приближи, Блез видя прислужницата си свита на пода и дишаща хрипливо.

— Изнесете я оттук — нареди Блез на охраната си. — Тя е болна!

— Не, милейди, няма да я пипна! Тя се е заразила от треска! — Той бавно отстъпи до мястото, където бяха застанали другите мъже.

— Треска ли! — По гърба на Блез полазиха тръпки. — Откъде знаеш? Да не си лекар?

— Всеки знае как изглежда треската, милейди! Когато напуснахме „Гринуич“, там тъкмо започваше епидемията. Половината от слугите в кухнята вече бяха болни. Аз си помислих, че сме си тръгнали точно навреме. — Той се прекръсти.

В този момент се приближи собственикът на странноприемницата, за да ги посрещне, но като видя суетнята, се спря.

— Какво се е случило?

— Аз съм графиня Лангфорд — каза Блез. — Вие ме очаквате. Моята прислужница е болна и трябва да я внесем вътре.

— Болна ли? — Собственикът пристъпи от крак на крак. — От какво е болна, милейди?

— Има треска — промълви уплашеният мъж от охраната.

Блез го изгледа яростно.

— Треска ли? — Сега собственикът заотстъпва назад. — Моля да ме извините, милейди, но аз не мога да ви пусна. Вие всички може да сте заразени. Може да заразите и нас. Отивайте си!

Капитанът на охраната бързо се приближи, хвана собственика за яката и го вдигна от земята.

— Няма да отсядаме в странноприемницата ти, червей такъв, но ти ще нахраниш нейно височество и мъжете. Ще се погрижиш конете да бъдат нахранени и напоени. Чак тогава ще си тръгнем. Разбра ли ме, дребен хитрецо?

— Ще ми трябват леген, чисти кърпи и студена вода — каза Блез, след като се възстанови от първоначалната си уплаха.

— Чу ли какво каза нейно височество? — извика гневно капитанът и пусна собственика, който кимна и бързо влезе в странноприемницата. Тогава капитанът пристъпи напред и като се пресегна, взе на ръце припадналата жена от каретата и я положи навън на една пейка. — Не трябва да се приближавате много до нея, милейди. Треската е заразна.

— Тогава аз вече съм се заразила, капитане — каза Блез. — Кой е по-близък на Херта от мен? Аз ще се грижа за нея. Но как да стигнем по-бързо до вкъщи? Никой няма да ни приеме да спрем да си починем, а конете не могат без почивка.

— Ще намеря подслон, милейди, не се бойте — твърдо отвърна капитанът. — А на сутринта ще изпратя двама от мъжете до Ривърс Едж за помощ. Ще им трябва един ден, за да стигнат, и още един ден да дойде помощта.

— Изпрати този глупак с дългия език — нареди Блез. — А като се върне вкъщи, изпрати го обратно на полето.

Капитанът кимна.

— Да, милейди, той не става за охрана, съгласен съм с вас. Не искам страхливци с мен.

— Само ни намери подслон — каза Блез. — После ти и другите ще стоите далеч от мен и Херта. Не искам да се заразите.

— За мен няма защо да се боите, милейди. Аз съм преболедувал от треска, когато бях на четиринадесет години. Тя не повтаря… ако оздравееш… Сигурно има и други от мъжете, които са боледували и също са оздравели. Защо да не се грижим ние за камериерката?

— Не, капитане — каза Блез. — Не ви е работа да се грижите за жена и освен това аз отговарям за Херта като нейна господарка. Аз ще се погрижа тя да оздравее. Бог и Светата майка ще ме пазят, не се бойте за мен, както и аз не се боя.

Капитанът я погледна с възхищение, кимна и се подчини на желанието й. Неговото семейство принадлежеше на Лангфорд, откакто графството бе дадено на семейство Уиндам. Той се гордееше, че тази жена е негова графиня. Беше горд, че нейните синове, които сигурно щяха да са здрави и силни, ще наследят земите на Лангфорд.

Слугите на хана им донесоха храна: току-що свалени от огъня печени петли, говеждо месо, шунка и овче месо. Донесоха още хляб, сирене, бира и вино. Имаше дори кошничка с пресни ягоди за Блез — нещо като компенсация и извинение от изплашения собственик, който не искаше да обиди такава важна клиентка.

След като се нахраниха, капитанът се приближи до Блез.

— Собственикът е ужасен, но каза, че има един стар хамбар, където държи сено за конете, и ние можем да отседнем там. Той е само на половин миля надолу по пътя, милейди. Предлага ни да се подслоним там, докато Херта се оправи достатъчно, за да може да пътува. Аз му предложих сребро, за да ни снабдява с храна. Мисля, че нямаме друг избор, и ви се извинявам за неудобството, което ще изпитате, милейди.

Блез се усмихна едва-едва.

— Поне ще имаме покрив над главите си, капитане. И на това съм благодарна. А какво ще правим с водата?

— До хамбара има кладенец и собственикът се кълне, че водата става за пиене.

— Тогава да отиваме там, капитане. Искам да настаня Херта колкото е възможно по-удобно и по-бързо.

Хамбарът бе малък, но здрав. Двама от мъжете, които също бяха преболедували от треска, занесоха Херта вътре. От дванадесетте мъже, които придружаваха Блез, пет не бяха прекарали треската. Тях тя накара да се върнат в Ривърс Едж, за да не се заразят. Не искаше да занесе точно такъв „подарък“ от кралския двор на хората си. Тя трепереше при мисълта, че може да зарази двете си деца.

— Изпрати при мен хората, които утре ще носят съобщението в Ривърс Едж — каза Блез на капитана, преди да влезе в хамбара. Когато те дойдоха, Блез нареди: — Ще кажете на графа, че трябва да премести децата заедно с лейди Дороти в Ривърсайд. Ще останат там, докато опасността премине. Разбрахте ли?

— Да, милейди — отвърнаха те.

Сега тя се почувства по-спокойна, защото, макар да не бе виждала болни от треска през живота си, знаеше колко смъртоносна и заразна болест е. В Англия имаше много отдалечени села, като Ашби например, където треската не бе върлувала. Тя се бе появила по времето на царуването на бащата на Хал и бе взела много жертви. Затова всички в Англия бяха чували за тази болест.

Блез влезе в хамбара, където бяха положили Херта върху подредено като легло сено, покрито с пелерината й. Блез съблече своята, поиска от един от мъжете да й донесе ведро студена вода и коленичи до прислужницата си.

— Ще ви трябва помощ, за да я съблечете — коленичи до нея капитанът.

Двамата свалиха дрехите на Херта и я оставиха само по риза и чорапи.

— Свалете й бонето и разпръснете косите й, за да не се задържа потта, милейди. Старата ми майка все казваше, че потта не бива да се задържа, защото колкото повече се поти тялото, толкова е по-добре. Така излизали всички отрови.

Блез направи, както той й каза.

— Ще се редуваме да я наглеждаме, милейди — реши капитанът. — Идете сега да си починете, защото изглеждате изморена от пътуването. Цял ден сте, яздила.

— Не — каза Блез. — Ще я наглеждам, докато усетя, че имам нужда от сън. Херта ми е приятелка, капитане. Не мога да я изоставя, защото и тя не ме е изоставяла никога.

Капитанът кимна и се отправи към отсрещната страна на хамбара, където другите мъже, след като бяха настанили конете, бяха легнали да спят. Само петимата, които не бяха боледували, останаха отвън.

Блез замислено започна да разтрива със студена вода камериерката си. Горката Херта просто гореше от треската и въпреки усилията на Блез температурата й не спадаше. Блез, макар и изморена, продължи да мокри и разтрива Херта, докато водата във ведрото не помътня от солта на потта, която се отделяше от тялото на жената. Херта започна да трепери силно след няколко часа и Блез я зави и със своята пелерина, но не успя да спре треската, която разтърсваше тялото на камериерката. Така премина цялата нощ. Херта бе още жива, но положението й не беше се подобрило.

— Защо не ме извикахте, милейди? — строго й каза капитанът, приближил се тихо до нея. — Ако нещо ви се случи, графът ще ме убие.

Блез му се усмихна.

— Не съм изморена — каза тя.

— Независимо от това, трябва да си починете — настоя той. — Зазорява се и нашите хора са готови за тръгване.

— Трябва да се нахранят — предупреди Блез.

— Оставихме храна от снощи, милейди. Няма да останат гладни. Сега аз ще се погрижа за вас и за вашата прислужница, но вие трябва да си починете. — Той я зави с пелерината си и я поведе към едно по-закътано място в хамбара.

Тя не се противопостави, защото изведнъж усети, че е много изморена. Какъв късмет, че този капитан е толкова умен. Тя с благодарност се отпусна и зави с пелерината. Заспа веднага. Не знаеше колко е спала, но едва отвори очи и един от мъжете й донесе хляб, сирене, пилешко месо и малко вино. Капитанът явно беше много наблюдателен. Тя започна да яде бавно. Когато свърши, се измъкна навън да се разходи. Беше късен следобед и денят беше хубав, както и предишните два.

Когато се върна, намери капитана до Херта.

— Как е тя? — попита Блез, като гледаше към прислужницата си, която не беше никак добре.

— Още е жива. Тя е жилава, милейди. Аз мисля, че ще оживее. Щом издържа толкова дълго, това е добър знак.

— Иди да се нахраниш — каза му тя. — Аз ще се грижа сега за нея.

Капитанът се отдалечи и Блез отново се настани до Херта. Жената не изглеждаше толкова изтощена, както през нощта, но Блез не знаеше това добре ли е, или зле. Въпреки че все още се потеше, потта не беше толкова обилна като предния ден, а пък и сега не я тресеше…

Скъпата Херта! Нейната камериерка, да, но и добра приятелка, откакто Блез беше дошла в Ривърс Едж. Скъпата Херта с майчинската си хитрост, която можеше да я измъкне от всяка ситуация, независимо колко е сложна. Не биваше да умира! Блез се беше освободила от тежката мъка по Едмънд, но не искаше да й бъде отнета нито една от останалите й две връзки с него — Ниса и Херта.

„Благословени Боже — замоли се тихо тя. — На теб моята Херта не ти е нужна, но на мен ми е необходима. — Дали щеше да бъде чута подобна молитва, чудеше се Блез. — Благословена Дево, моли се и ти за Херта.“

Тя потопи едно парче плат в студената вода и избърса челото на жената. Херта лежеше тиха и бледа. Дишането й беше хрипливо и тежко. Скоро тя започна отново да се тресе и трябваше двама мъже да я държат. Блез беше прехапала устните си до кръв от страх. Като че ли каквото и да правеха, състоянието на Херта си оставаше непроменено — в безсъзнание, мятаща се в треска и потяща се непрекъснато. Не можеха да направят нищо, освен да чакат и да сменят дрехите й. От време на време успяваха да налеят по малко течност в гърлото й. Часовете се нижеха монотонно.

Отново падна нощта. Капитанът нареди на един от хората си да смени Блез и я изведе в топлата привечер на чист въздух. Миришеше на цветя и топлина. Блез скоро се съвзе. Беше толкова красива вечер. Вечер, в която трябваше да се живее! Вечер, която даваше увереност за един по-добър утрешен ден. Сигурно молитвите й ще бъдат чути!

Откъм странноприемницата дойдоха слуги и донесоха храна и малка бъчвичка с бира, от която веднага наляха за Блез и хората й. Капитанът настани господарката си на едно трикрако столче, което беше намерил в хамбара, и й донесе голяма чиния със заешко месо, още вдигащо пара, парче топла извара и твърдо сирене. Донесе й още една чаша бира.

— Има и още — каза й с усмивка. Блез му благодари и започна да се храни. Едва сега усети колко е гладна. Когато свърши, установи, че иска още, и отиде да потърси капитана. Той й напълни чинията с шунка, още сирене и хляб. Най-после, заситена, усети, че й се спи.

— Ще поспя до полунощ — каза на капитана. — Но после ще ме събудиш, за да те сменя. Ще остана с Херта до сутринта. Обещай ми, капитане!

— Ще ви събудя, милейди — каза той.

Блез влезе в хамбара и се сгуши в пелерината на капитана. Заспа веднага. Когато той я докосна по рамото, тя скочи веднага.

— Как е тя? — попита го.

— Няма промяна, милейди — каза той. — Но утре вече ще знаем дали ще оживее, или не, защото болестта рядко продължава повече от два дни.

Нощта се нижеше бавно. В хамбара се чуваше само хъркането на спящите мъже и шумоленето на мишките в сламата. Блез внимателно премести свещите, които й бяха единственият източник на светлина. От време на време Херта стенеше, но като че ли голямата треска беше отминала. Тя все още изгаряше от температура, но потта бе намаляла. Обилната вечеря тежеше в стомаха й. Няколко пъти главата й клюмаше и тя на два пъти наплиска лицето си с вода, за да се освежи. Най-после тя задряма в тишината на хамбара. Събуди се от някакъв странен звук. Изплашено протегна ръка да пипне челото на Херта, защото, макар да чуваше, че тя диша, дишането й беше много тихо.

— Милейди! — Гласът на Херта! Силно отслабнал, но на Херта. И очите й са отворени! За пръв път от няколко дни. Отворени и гледащи към Блез!

— О, Херта! Ти си жива! — извика щастливо Блез. — Ти си жива! Победихме!

Херта едва-едва се усмихна на господарката си, а после затвори очи и заспа здрав сън.

— Сега вече ще се оправи — каза капитанът, който беше коленичил до Блез. — Трябва й почивка, за да оздравее, но треската я остави благодарение на Бога!

Блез заплака от облекчение, а капитанът неспокойно запристъпва от крак на крак до нея. Въпреки че инстинктът му подсказваше, че трябва да я успокои, защото тя беше само една жена, чувството му за подчинение му забраняваше подобна интимност с по-високопоставена дама. За негово успокоение, тя скоро престана да плаче.

— С мен всичко е наред, капитане — каза тя. — Ако сложите някой да наглежда Херта, аз бих искала да изляза навън да си поосвежа главата. — Без да чака отговор, тя стана и излезе.

На изток се зазоряваше. Хоризонтът блестеше в червено-оранжево, а отдолу се виждаше яркорозова и тъмнопурпурна блестяща ивица, обагряща полето. Блез наблюдаваше с удоволствие красивия изгрев на слънцето. Птиците пееха, а отдалеч се чуваше конски тропот, който се приближаваше. Появи се голяма група конници. Сърцето й затуптя по-бързо, когато Блез видя да се приближава съпругът й с група мъже.

— Капитане! — извика тя възбудено. — Капитане!

Конниците скочиха от конете и Антъни приюти Блез в прегръдката си.

— Благодаря на Бога! — после я целуна и попита. — Херта?

— Кризата премина — каза Блез. — Тя ще живее. Така каза капитанът. Сега спи.

— Добре! Трябва да ви отведем у дома, ангел мой.

— Децата! Изпрати ли ги в Ривърсайд, както те предупредих? Опасността не е минала още, Тони. Не и докато не бъда сигурна, че не съм донесла някоя друга зараза от „Гринуич“.

— Заминаха с майка ми, час след като получихме съобщението ти, Блез. Аз ценя живота им толкова, колкото и ти.

— Тони, имам толкова неща да ти кажа. Когато бях в „Гринуич“… — започна тя, но той я прекъсна.

— Имаме много време да говорим за това, мадам, като си идем вкъщи. Херта се нуждае от по-удобно място, за да възстанови силите си, а не от този хамбар. А ти, предполагам, искаш да се изкъпеш. Колко близо е тази странноприемница, за която ми казаха хората ти.

— Надолу по пътя зад завоя — отвърна тя.

— Ще изпратя хора да вземат две допълнителни смени коне. Така ще можем да стигнем до полунощ в Ривърс Едж. Погрижи се сега за Херта и я приготви за път, ангел мой.

Той като че ли се радваше, че я вижда. Дори беше благодарен, че е здрава и все пак отношението му беше малко хладно. Блез се отдалечи от съпруга си и се върна в хамбара. Нежно събуди Херта.

— Трябва да ми помогнеш да те облека, Херта, защото графът дойде да ни отведе у дома — каза тя и камериерката кимна. Двете заедно успяха да приведат Херта в по-приличен вид.

— Благодаря ти, милейди — каза Херта с треперещ, но по-сигурен отпреди глас.

Доведоха допълнителните коне от странноприемницата и ги запрегнаха в готовата за тръгване карета. Капитанът доведе Херта до колата и й помогна да седне. Тя беше слаба, но успя да изпие коктейла от яйце и вино, който Блез й беше приготвила. Бяха донесли и друга храна от странноприемницата и бяха уредили сметката със стопанина. Хората се нахвърлиха на храната, но Блез още чувстваше тежест в стомаха си от снощната вечеря, а пък и мисълта за пътуването в каретата не й позволи да хапне нищо. Все пак някой трябваше да пътува в нея с Херта и Блез реши, че не е честно да кара някой от хората на капитана да го върши, а те всички й бяха помагали много през последните два дни.

Тя замислено седна в каретата, където щеше да прекара още дълги часове, преди да стигнат в Ривърс Едж. Кочияшът се качи на капрата и всички тръгнаха. Антъни почти не беше говорил с нея. Имаше да му казва толкова неща, а той не беше й позволил да говори. Изведнъж тя се сети, че като го е извикала на помощ, всъщност е застрашила и него със заразата. Не знаеше дали е боледувал от треската. Ами ако сега се зарази, разболее и умре? Обхвана я силна тревога. Ако можеше Антъни да обяви почивка, поне щеше да го попита. Тя се размърда неспокойно. В каретата, въпреки смъкнатите прозорци, беше горещо. Отсреща Херта спеше спокойно. Блез отпусна малко връзките на корсета си. Нямаше кой да я види, а преди да спрат, щеше да ги оправи.

Докато яздеше в началото на кортежа, Антъни мълчаливо благодареше на Бога, че тя е добре. Когато пристигнаха пратениците й, бе изпаднал в ужас от мисълта, че нещо може да се случи с нея. Сега искаше само да я заведе здрава вкъщи. Яздеше, без да спира, докато капитанът не го настигна.

— Милорд, трябва да спрем! — надвика той шума от каретата и копитата на конете. — Ако не си починат, конете няма да издържат.

Графът махна на ескорта да спре. Мъжете скочиха от конете си с облекчение. Антъни се приближи до каретата да види как са жена му и Херта. Херта още спеше, но Блез, която затягаше шнуровете на корсажа си, изглеждаше изморена и неспокойна.

— Тази карета е непоносима — оплака му се тя. — Умирам от горещина. Херта ще спи спокойно още няколко часа. Искам да пояздя, Тони!

— Не си ли много изморена? — попита загрижено той.

— Не.

— Тогава ще ти доведа коня — съгласи се той. — Искаш ли малко вино? — Тони й предложи кожения мях, който носеше със себе си.

Блез изпи няколко големи глътки.

— Толкова съм жадна — каза тя, когато му го върна. — Ти беше прав. Наистина искам да се изкъпя. В студена вода, защото е много горещо, а е едва месец май.

Почиваха почти цял час. Оставиха конете да пасат в ливадата до пътя. Херта се събуди, пийна няколко глътки вино и отново заспа спокоен сън. Капитанът нареди на един от младите мъже да пътува в каретата с оздравяващата камериерка.

— Трябва да има някой с нея, милейди — каза той, а Блез му благодари.

Пътуването продължи. В началото свежият въздух й се видя приятен, но привечер, когато слънцето започна да залязва зад хълмовете, Блез вече не чувстваше хлад. С всяка измината минута й ставаше все по-горещо и скоро по гърба й потекоха вадички пот.

— Антъни! — Тя едва чуваше собствения си глас, заглушен от шума на копитата. — Антъни! — Прилошаваше й и не можеше да задържи юздата. Блез се наведе и се хвана за шията на коня, а човекът до нея ускори ход, за да извика графа.

Антъни забеляза сигнала му и като я видя, че едва се държи на коня, спря и се наведе да хване юздите на нейния кон, за да го спре също. Скочи от седлото си секунди, преди жена му да падне, взе я на ръце и закрещя отчаяно:

— Блез! Блез! Какво ти е, ангел мой?

— Горещо — промълви тя, без да отвори очи. — Толкова е горещо, Тони.

— Господи! — прошепна Антъни. — Тя има треска!

— Нека аз да я взема и да я положа в каретата, милорд — намеси се капитанът. — Не бива и вие да се заразите.

— Не — отвърна му Антъни. — Аз съм боледувал от треска. — Той занесе Блез в каретата и я положи върху седалката.

Пътуването продължи. Бързаха да достигнат Ривърс Едж. Херта бе преодоляла кризата и сега се поправяше, но положението на Блез едва сега започваше да се влошава. Трябваше да стигнат бързо у дома, където да я лекуват както трябва. Капитанът беше изпратил двама от мъжете напред, за да предупредят вкъщи за тревогата и слугите да се подготвят да ги посрещнат с всичко необходимо за болната.

Луната изгря и освети пътя. Най-после нощният пейзаж доби познати очертания и стана ясно, че са навлезли в земите на Лангфорд. Преминаха в галоп през заспалите селища. Луната осветяваше тихите води на реката и тишината се нарушаваше само от трясъка на копитата на галопиращите коне. Най-после се показа къщата. Всичките й прозорци светеха в очакване.

Докато каретата спираше пред входа, слугите изтичаха навън. Отвориха вратата на каретата и внимателно поеха господарката си още преди Антъни да успее да скочи от коня си. Помогнаха и на отслабналата Херта да влезе у дома. Бързо занесоха Блез в спалнята. Няколко прислужнички бързо я освободиха от дрехите и я преоблякоха в суха нощница.

— Момичетата ще се грижат денонощно за нейно височество, милорд — каза икономката, госпожа Елис.

— Не — поклати глава Тони. — Аз сам ще се грижа за нея. Така трябва! — Той бързо съблече пелерината и жилетката си. — Донесете ми всичко необходимо, кажете ми какво трябва да правя, и оставете тук само онези, които са боледували от треска.

— Милорд — възрази госпожа Елис. — Не е мъжка работа грижата за болна жена.

Той вдигна поглед към нея. Очите му бяха изпълнени с такава мъка и страх, че икономката се изплаши.

— Блез е моята жена — простичко каза Антъни и като придърпа един стол до леглото, седна. Тя изглеждаше толкова дребна, легнала там. Когато започна да я тресе, мъката го прониза като нож. Спомняше си как с Едмънд бяха боледували като млади. Не бяха страдали много и само за ден беше им преминала кризата. Но също си спомни, че много хора бяха умрели от епидемията.

Блез не биваше да умира. Не биваше! Имаше толкова неща да й казва. Имаха толкова неща да свършат заедно. Тя беше неговият живот. Беше сърцето на Лангфорд и народа му. Господ не би му я взел, не би я отнел от децата, от всички тях. Той нежно попи потта от лицето й и сложи нова студена кърпа върху челото.

„Горещо. Горещо. Защо е толкова горещо? Не можеше да си спомни толкова горещо лято в Ашби. Мамо? Къде е майка й? Може би се грижеше за новото бебе. У тях винаги имаше ново бебе. Това го бяха нарекли Дилайт. Отец Джон така се ядоса на майка й, когато му каза името. Но тя се засмя и каза, че ще кръстят бебето Мери Дилайт, както и другите бяха кръстени Мери Блез, Мери Блис и Мери Блайт. Така църквата ще бъде удовлетворена. Майка й беше казала, че Мери е най-хубавото име на светица…“

„Горещо. Горещо. Дали някога ще си намерят съпрузи? Нямаха никакво злато за зестра. Татко и мама се бояха. Големият син на земевладелеца се опита да ме целуне в градината. Аз го ударих. Той няма да посмее да каже. Блис казва, че съм глупава, защото, ако той ме вземе без зестра, поне една от нас ще има съпруг. Ами нека Блис го вземе. Аз по-добре да си остана мома, отколкото да се оженя за земевладелския син. Нека Блис го вземе тоя глупак, ама и тя не иска. Иска нещо повече.“

„Аз ще се женя! Ох, толкова ме е страх, но никой не бива да разбере. Една графиня не бива да показва чувствата си. Трябва да й намеря съпруг. Трябва да им помогна на всички. Ох! Той е толкова красив. Ако и съпругът ми е като него, ще е добре. О, моля те, Света майко, нека моят съпруг бъде по-мил от Антъни Уиндам!“

„Едмънд! Едмънд! Скъпи боже, колко те обичам! Имаме дъщеря, макар че толкова ми се искаше да бъде син. Ниса ли? Искаш да я наречем Ниса? Да, милорд, хубаво име! Едмънд, обичам те. О, Едмънд, не ме оставяй! Не можеш да умреш! Не! Не! Мразя те Антъни! Мразя те!

Ти уби моя Едмънд!“

„О, боже, колко ме е страх! Колко ме е страх! Защо те всички ми се кланят и подмазват, щом кралят ме иска само за леглото си? Искам да си ида у дома в Ривърс Едж, но не мога. Не биваше да идвам тук. О, боже, не трябва да викам, ще го обидя! Моля те! Моля! Не ме насилвай! Не искам любовник. Не искам. О, защо чувствам удоволствие, когато не искам? Не разбирам. Не разбирам!“

„Горкият Хал. Не е лесно да си крал. Властта също си има цена. Всеки иска нещо. Хал иска син, но не може да го получи от кралицата. Казва, че не е женен в действителност. Аз не знам. Горкият Хал. Горкият Хал. Какво ще стане с мен, когато му омръзна? Не го искам. Мразя го! Горкият Хал. Само Уил — шутът — и аз го разбираме.“

„Горещо. Горещо. Защо ми е толкова горещо? Искам да отворя очи, а не мога. Помогни ми, Тони! Помогни ми!“

Той я наблюдаваше безпомощно цяла нощ, докато от всяка пора на тялото й се отделяше пот. Изгаряше от висока температура, а той се опитваше да й помогне, като сменяше студените кърпи на челото й и наливаше изстудена вода и вино в устата й. Тя непрекъснато стенеше, мяташе се в леглото, а той нищо не можеше да направи.

На сутринта дойдоха две млади прислужници да сменят бельото на леглото и на господарката си и с указания от госпожа Елис да изпратят графа да се нахрани, докато те свършат работата си. Антъни се изправи вдървено и излезе, като гледаше изплашено към жена си. Той не се бави дълго. Само провери, че Херта е по-добре и е будна. Камериерката се разплака, като разбра, че господарката й се е разболяла.

— Тя не биваше да се грижи за мен, милорд. Ако можех, щях да я предупредя! О, ако тя умре, никога няма да си го простя!

— Тя може да се е заразила от някого още в кралския двор, Херта. Не от теб! Не бива да се обвиняваш. Блез няма да умре. Не може! Ние всички имаме толкова голяма нужда от нея. Сега ти трябва да се оправиш, защото ще ми е нужна твоята помощ, за да я гледаме.

— Ти сам ли я гледаш, милорд? — Херта бе шокирана не по-малко от госпожа Елис.

Антъни се усмихна.

— Аз трябва да бъда до нея — каза той и излезе от стаята. Спря в кухнята и взе чиния със студено месо, хляб и сирене и се върна в спалнята на Блез, където прислужниците вече бяха сменили бельото на господарката си. Те напуснаха стаята с поклон и го оставиха отново сам с Блез.

Антъни бавно дъвчеше храната по-скоро по навик, отколкото от глад. Не усещаше вкуса й. Само силното вино приятно го затопли. Тя лежеше тихо. Толкова спокойно и все пак, когато смени кърпата на челото й, тя пареше. Беше толкова болна! „Скъпи боже, помогни й! — помоли се тихо той. — Помогни й!“ Точно в този момент Блез отново се разтресе.

„Горещо, о, колко горещо! Сега съм съпруга на Антъни. Не на Едмънд, а на Антъни. Антъни излъга краля, за да ми стане съпруг. Не биваше да лъже Хал, но каква услуга пък направи с тази лъжа на краля. Все пак Хал не бива да знае. Той не трябва да разбере, че Антъни е излъгал. Той излъга, защото ме обича. Обича ме! Аз не го обичам: О, трябва! Той е толкова добър към мен. Добър е към Ниса. Дилайт обича Антъни. Горката Дилайт. Не исках да я нараня, но го направих. Не те обичам, Тони. Не! О, да! Обичам те! Не бива! Трябва да остана вярна на паметта на Едмънд! Няма да ти казвам и никой няма да знае. Само Бог. Той ще знае! О, какво да правя? Кралицата няма да ме изслуша. О, горкият Хал! Госпожица Болейн е лошо същество.

Тя ще бъде съпруга на краля. Горкият Хал! Горкият, горкият Хал!“

Часовете отминаваха, а Блез оставаше в безсъзнание, изгаряща от треската. Нощта дойде и графът остави жена си за момент, за да отиде да каже на Херта, че още няма промяна. Когато се върна, намери чиния с храна върху масата. Яде без апетит, като остави половината.

Да натопи кърпата във водата. Да я изстиска. Да смени сгорещената кърпа с нова. „Пий, ангел мой! — Той постави чашата до устните й, бавно наля течността в гърлото й. — Пий, Блез. Имаш нужда от течности.“ Клепачите му натежаха, но той няма да позволи никой да го смени, докато не отмине опасността. Бореше се със съня. Главата му клюмаше, а той стреснато се изправяше. Накрая не успя да се пребори и заспа, както беше седнал.

„Горещо. Горещо. Ще се разхлади ли някога? Ние имаме син. О, колко е хубав. Ще го нарека Филип. Не Едмънд, защото Едмънд умря. Не Антъни, защото аз си имам Антъни. Не Хенри. Много Хенри се събраха, пък и не искам някой от онези глупаци, които не могат да броят и на пръсти, да се усъмни в бащинството. О, Филип, колко те обичам! Колко приличаш на баща си. И баща ти обичам също, мое малко момче, но смея ли да му кажа? Трябва да те оставя, сине. Кралят се нуждае от мен. Аз съм завинаги неговата най-лоялна поданица. Горкият Хал. Колко страда по госпожица Болейн! Той я обича. Знам, че я обича, но тя се интересува само от своите чувства. Мисля, че и тя го обича. Толкова е ревнива. Горкият Хал! Той не знае, че тя го обича.“

„Горещо. Горещо. Сега вече не е толкова горещо като преди. Толкова дълго ми беше горещо, но вече не. Кралят не знае, че е обичан. Антъни не знае, че го обичам. Трябва да му кажа, но преди това трябва да отведем Херта у дома. Тя беше толкова болна, добрата ми Херта. Трябва да кажа на Антъни, че го обичам. Трябва да му кажа! Трябва! Ами ако умра и той не узнае, че го обичам? Трябва да му кажа! Антъни! Антъни!“

— Антъни! — Гласът й беше хриплив шепот. — Антъни! — Блез отвори очи и го видя да седи до леглото. Лицето му бе обрасло с двудневна брада. Ризата му беше разкопчана. Той изглеждаше изморен и отчаян. — Антъни! — извика тя за трети път.

Той трепна и се събуди.

— Блез! — Махна влажната кърпа от челото й и сложи там ръка. Беше хладно. Хладно! Треската беше минала! — О, ангел мой, ти ще живееш! Благодаря ти, господи, тя ще живее!

— Антъни, аз те обичам — прошепна тя. — Обичам те!

Той почувства как сълзи потекоха от очите му и смутено ги избърса с опакото на ръката си.

— Не бива да ми казваш това, ангел мой!

— Трябва! Обичам те! Кралят ме попита дали те обичам, и аз осъзнах, че е така. О, Антъни, каква глупачка бях! Коя нормална жена ще предпочете мъртъв съпруг пред жив? — Тя взе ръката му в своите длани. — Обичам те, лорд Уиндам!

— И аз те обичам, Блез. Уиндам. — Той вдигна ръката й и я зацелува горещо. — Обичам те от първия миг, в който те видях. Как ругаех лошата си съдба, която бе решила да ни раздели! Сега ти наистина си моя. Ще те обичам до края на живота си и след това!

Блез измъкна ръката си от неговата и нежно го потупа по лицето.

— Никоя жена не е била по-благословена от мен, Антъни — каза тихо, но гласът й беше вече по-силен. — Бях обичана от трима мъже и аз също им дадох любовта си. Но никога, скъпи мой, не съм получила толкова голяма обич, колкото ми даде ти. Цял живот ще благодаря на бога.

— Ще проверявам редовно дали го правиш, мадам — пошегува се той. — Защото имам намерение да не се отделям никога от теб.

— Никога — съгласи се тя. — Ще бъдем заедно завинаги! Нали затова пръстенът е объл — той няма край!