Блус в лятна нощ

1

Обикновено ставам преди събуждането на Пиаца Фарнезе. Сварявам си кафето още по тъмно, взимам чашата и излизам на терасата, откъдето наблюдавам как белезникаво обагреният град бавно просветлява.

В шест сутринта пръв пристига вестникарят и започва да подрежда сергията си. След това откъм западния край на площада влиза камион, който носи вързопите с „Месаджеро“ и останалите сутрешни вестници. Двамата карабинери, които пазят входа на френското посолство, запалват фаровете на джипа си и започват бавната си, съвършено формална обиколка на Пиаца Фарнезе. С лица, напомнящи израженията от измачкано тесте карти, те демонстрират безкрайното си отегчение. Закрит камион разнася ароматни торби с кафе. Спира пред „Бон Кафе“ в мига, в който собственикът му вдига кепенците. Първата чаша горещо кафе той поднася на шофьора на камиона, втората — на собственика на вестникарската сергия.

В онзи ранен понеделник на отсрещния край на площада, в двора на манастира „Санта Бриджита“ се появи една монахиня и безгрижна като пчелица, се зае с розите. Сива котка на по-тъмни и по-светли ивици залегна да дебне гълъбите, но един скитник плесна с ръце и ги изкъшка. Мъжът, който ме преследваше от известно време насам, излезе от „Бон Кафе“ и вдигна поглед към моя апартамент. Запали цигара, отиде до вестникарската сергия и си купи „Месаджеро“.

Площадът под мен се оживи: затъркаляха се ръчни колички и от страничните улички заприиждаха хора. Гълъбите, накацали по великолепните хералдически лилии, образуващи декоративния фриз на френското посолство, си загугукаха един на друг. Обичам повтарящото се еднообразие и строгата простота на моя площад.

Точно в седем часа работниците, които сменяха старите плочи от покрива на отсрещната сграда, запретнаха ръкави и звуците на длетата им огласиха въздуха. Изпих си кафето и отидох да събудя Лия за училище.

Щом вдигнах щорите от прозореца в стаята й, тя се обади:

— Татко, онзи човек още ли ни следи?

— Чака ни долу на площада, вече е там.

— Как мислиш, кой е той?

— Още днес ще разбера, съкровище.

— Ами ако отвлича деца? Може би иска да ме продаде на циганите и тогава ще трябва да си изкарвам хляба като крадла.

— Мария пак ти е наговорила куп глупости. Недей да вярваш на приказките й за циганите и за комунистите. Хайде сега, побързай! Стягай се за училище. Сестра Розария се сърди на мен, когато закъсняваш.

— Ами ако той се опита да ми направи нещо лошо, а, татко?

Взех я на ръце и я вдигнах във въздуха, така че да ме погледне право в очите.

— Казвал съм ти и преди: твоят татко може да е глупав, но той е и...

— Голям — изсмя се тя.

— Колко голям?

— Много голям. Висок е метър и деветдесет.

— Как ме наричат твоите съученици?

— Il Gigante — каза тя и отново се изсмя.

— Точно така. Аз съм великанът, а онзи мъж долу е мъничето, което се катери по бобеното стебло.

— Но мъничето убива великана, като отсича бобеното стебло — каза тя.

Притиснах я към себе си и се засмях.

— Лия, ти си страхотна умница. Също като майка си. Не се безпокой, онова е приказка. А в истинския живот великаните използват костите на мъничетата вместо клечки за зъби.

— Това е отвратително! Отивам да си мия зъбите.

В този миг чух как Мария отключи външната врата и още от антрето се провикна към Лия:

— Buon giorno, piccolina. — Остави чадъра си и влезе в кухнята. Налях й чаша кафе.

— Buon giorno, Dottore — каза Мария.

— Мария, не съм никакъв доктор — отвърнах й на италиански. Трудно ми е да усвоя диалекта на Мария. Звучи ми като нещо средно между чуруликане и заекване, но тя е безкрайно търпелива с мен, когато не мога да я разбера.

— В Италия си доктор — отсече тя. — Радвай се и не протестирай! Приятно ми е да те наричам така пред другите гувернантки и прислужници. Нека знаят, че работя за заможен човек. Между другото, онова приятелче е вече долу.

— Знам. Видях го от терасата. Тук никой ли не го познава?

— Портиерът говорил със съдържателя на „Бон Кафе“. Непознатият се представил като турист от Милано. Но аз не разбирам защо един турист ще зяпа някакъв си апартамент вместо Палацо Фарнезе. Бруно, който продава вестници на сергията, е убеден, че той е ченге, а ти си замесен или в търговията с наркотици, или имаш вземане-даване с Червените бригади. Нито един от карабинерите не го е виждал преди, но те са такива младоци, че надали познават друг, освен собствените си майки. Купува си цигари от магазинчето на Джанина. Целият площад е нащрек и го следи. Не изглежда опасен. Казаха ми да ти предам да не се страхуваш.

— Благодари им от мое име. Ще гледам един ден да им се отплатя.

— Няма нужда — отвърна тя. — Нищо, че двамата с малката сте чужденци, вие вече сте част от площада. Тук всички се грижим за съседите си.

— Мария, омъжи се за мен! — казах аз и сграбчих ръката й. — Омъжи се за мен и ще ти дам всичките си пари. Освен това ще ти позволя да отгледаш детето ми.

— Глупости говориш. Побъркан! — изсмя се Мария и издърпа ръката си. — Смахнат американец. Само ми се подиграваш, ама един ден аз ще ти кажа „да“ и тогава да те видя какво ще правиш, Dottore.

— Веднага ще звънна на папата да ми запази час за една брачна церемония.

— Много си голям за мен, синьор Маккол — каза тя и ме премери с поглед. — Ще ме смачкаш в леглото.

— Само си намираш извинения — отвърнах и в този миг Лия се появи на прага на кухнята, облечена за училище. Усмихна се широко, за да видя колко грижливо си е измила зъбите. Прегледах й ушите и врата и кимнах одобрително, след което я препратих на Мария да сплете косата й. Лия имаше тъмна вълниста коса, която по странен начин отразяваше светлината на електрическата лампа. Тръснеше ли глава, в косата й заиграваха мъждукащи проблясъци, като слънчев поток, размътен от диво зверче.

— Bellisima. Bellisima — затананика Мария, докато сплиташе косата на дъщеря ми. — Най-красивото момиченце на площада.

Пиаца Фарнезе заемаше централно място във всекидневието на Лия. Тя живееше в блажено неведение за това, че аз всъщност съм беглец, подгонен от миналото си, който се крие от своите преследвачи. Беше твърде малка, за да помни моето бягство от Южна Каролина в Ню Йорк, а оттам с нощен полет на „Алиталия“ до Рим.

Стисна ръката ми, докато поздравявахме портиера, преди да излезем навън.

Мъжът, който ни следеше, се обърна с гръб към нас и запали цигара. Престори се, че чете някакъв исторически надпис, който висеше над вратата на аптеката.

— Татко, нали няма да го набиеш? — попита Лия.

— Няма, обещавам. Наистина ли мислиш, че съм толкова глупав? Може би след онова, което се случи последния път?

— Толкова се уплаших, като те тикнаха в затвора.

— Аз се уплаших повече от теб. След тази случка Рим сложи край на боксьорската ми кариера.

— Всички монахини знаят, че си бил в затвора „Реджина Чели“ — каза тя с разпаленото неодобрение на осемгодишните, — дори и сестра Розария. Чувствам се ужасно.

— Получи се културно недоразумение — обясних й аз, докато прекосявахме оживения площад. — Твоят великан реши, че щом има педал насреща си, трябва да играе твърдо. Признавам, беше грешка, но така би постъпил всеки американец на мое място.

— Дължиш ми хиляда лири — каза Лия.

— Откъде накъде? Не съм псувал. Не ти дължа нито цент.

— Каза онази думичка с „п“. Хиляда лири!

— Педал въобще не е мръсна дума. Това е част от велосипед, която се натиска с крак, за да се приведе в действие колелото. Казва се: въртя педалите. Колите също имат педал, казва се педал за газта.

— Ти нямаше предвид такъв педал — възрази тя. — Ако си честен, ще ми дадеш хиляда лири.

— Лия, аз съм възрастен човек — продължих. — Разбери, да баламосвам дечурлига като теб е част от служебната ми характеристика.

— Не забравяй, че аз също трябваше да лежа в затвора с теб — нацупи се Лия. — Сестра Розария смята, че трябва да се срамуваш от себе си.

— Бях предизвикан и станах жертва на банда мъжкари, които въобще не ме разбраха.

— Стига, държа се като гамен! — отряза ме Лия.

Всеки път, когато се каня да избухна, да повиша тон или съм просто в скандалджийско настроение, Лия не пропуска да ми напомни за моето злополучно запознанство с италианските нрави и обичаи. Случи се в първите месеци от престоя ни в Рим, когато все още не бях свикнал с грамадата от отговорности, пред които се изправя човек, решил да отглежда детето си сам в напълно непознат град. Всеки божи ден изпадах в паника пред неподозираната лавина от задължения, които трябваше да бъдат спешно изпълнени. Имах чувството, че трябва да съм най-малкото кметски наместник, за да се справя успешно с подобните на лабиринт загадки, които Рим непрекъснато поставяше като клопки по пътя ни. С Божията милост обаче открих най-добрия начин. За да получиш телефон в Рим, трябва да направиш най-малко три разходки до Градския съвет, четири до телефонната компания, да раздадеш поне три подкупа в брой (и то в долари) и да подариш кашон хубаво вино на портиера, който познава брата на един приятел, който живее в съседство с кмета на Рим. Градът неслучайно се гордее с пълната липса на експедитивност. Благодушната анархия, с която се сблъсквах навсякъде, ме караше да се чувствам напълно изтощен в края на всеки работен ден.

Въпреки това не успях да се забъркам в неприятности до момента, в който не свалих гарда си. Един ден по обяд излязох на пазар под навесите на невероятните сергии за плодове и зеленчуци на Кампо деи Фиори. Поведох дъщеря си за ръка из кресливата навалица на този пъстър пазар. Обичах да се заглеждам в отрупаните с плодове красиво подредени сергии, където неизбежните оси жужаха щастливо и пиеха нектара на сливите, гроздето и прасковите.

Самият спектакъл, който представляваше уличният живот на Кампо деи Фиори, караше Лия да изпада във възторг още от първата седмица на нашето пребиваване в квартала. Всеки ден тръгвахме от северния край на площада, където купувахме хляб. Последната ни спирка обикновено беше при братя Руджери, чийто магазин ухаеше на сирена и колбаси, а от тавана висяха най-малко петдесет бута шунка. Така се случи, че ядовете ми започнаха точно пред техния магазин, когато изведнъж се сетих, че трябва да купя маслини.

Двамата с Лия се разхождахме из Кампо деи Фиори. Минахме покрай мъжа, който наточваше ножове — работилничката му представляваше неподвижно закрепен велосипед, покрай магазинчетата за карантия и дреболии и налетяхме право на една разпалена семейна свада между съпрузите Де Анджело. Мина известно време, докато науча имената им, но и преди това бях вече наблюдавал няколко разправии между Мимо и София Де Анджело насред Пиаца Фарнезе. Мимо беше общ работник и специализиран алкохолик, който често се подвизаваше наоколо с бутилка грапа в ръка. Докато се наливаше насред площада, стиснал бутилката за гърлото, той като че по-скоро се настървяваше, отколкото напиваше. А веднъж настървен, започваше да ругае живота си, който очевидно не го удовлетворяваше. Тогава жена му непременно изникваше отнякъде и вземаше да го хока гръмогласно. Двамата с Лия бяхме наблюдавали няколко техни представления от прозореца над площада и знаехме, че тази римска двойка е ненадмината по кресливост и цветисти псувни. Разправиите им обикновено приключваха, след като София хукваше към къщи обезумяла и разплакана, но най-вече засрамена от факта, че целият площад трябваше да търпи семейните им истерии.

— Той е отвратителен — бе мнението на Лия.

— Италианците викат, но не бият — успокоих я аз.

Но домашните свади между съпрузите Де Анджело зачестиха и взеха да стават все по-непоносими. София беше хубава, артистична и десет години по-млада от грубия си недодялан съпруг. Имаше стройни крака, едра фигура и помръкнали от ядове очи. С всеки изминал ден Мимо пиеше все повече и повече, София плачеше все повече и повече, а езикът на вечните им караници се нажежаваше с отколешната злъч на бедните и безнадеждните. Мария ми беше казала, че Мимо се заканвал да убие София, защото го позоряла пред съседите, а мъж без чест не струвал пукната пара в лицето на своите приятели и роднини.

Това, разбира се, не би трябвало да има връзка с мен и моя живот. Съпрузите Де Анджело бяха част от местния колорит, тревожно явление във войната между двата пола, но за щастие те нямаха нищо общо с мен.

Ала през онзи ден на нашата първа година в Рим, купувайки маслини от един уличен продавач — вечно кисел екземпляр, когото бях започнал да харесвам заради самобитното му цупене, — изведнъж чух Лия да пищи. Обърнах се в мига, в който юмрукът на Мимо се стовари върху лицето на София.

Изведнъж ми прекипя и то не от кръвта, сълзите или писъците на София, а от това, че в очите й прочетох ужаса и отчаянието, които бях виждал толкова често като дете. Съвсем хладнокръвно се приближих до Мимо с пълното съзнание, че се намирам в чужда страна, че не познавам порядките й и че мнозина ще се възмутят от моята намеса.

Мимо тъкмо се канеше да я удари отново, когато сграбчих ръката му. Като разбра, че някой му пречи да даде урок на жена си, той направо обезумя. Опита се да използва свободната си ръка, но аз отбих удара и хванах двете му ръце.

— Не, синьоре — казах му аз най-почтително, макар и неуверен в моя италиански. — Така не бива.

Тогава Мимо избълва порой от най-гнусни италиански ругатни, впоследствие помогнали ми да разгадая съдържанието на немалко надписи по стените на мостовете в покрайнините на Рим, които в един момент тръгнах да изучавам заедно с Лия. Сред тях улових думата „morte“ и реших, че Мимо се кани да ме убие, както и думата „stronzo“ — уличен термин с широко съдържание, приблизително съответстващ на американското „задник“.

Мимо успя да освободи едната си ръка и светкавично заби кроше в брадичката ми, но аз пак докопах китката му и го вдигнах във въздуха, след което го блъснах в стената на пекарницата с все сила. Хората наоколо се разпищяха, аз погледнах към Лия и видях ужасеното й лице. Загрижен по-скоро за нея, отколкото за себе си, реших, че е време да се измъкна от тази сценка, която вече заприличваше на оперетен спектакъл. Точно тогава Мимо се изплю в лицето ми и моята първа мисъл бе да му откъсна главата, но извърнах очи и като видях дъщеря си, разбрах, че трябва да се махам, и то много бързо, преди да е дошла полицията.

Блъснах Мимо на земята до София, която вече с пронизителни писъци ме увещаваше да оставя съпруга й на мира. Взех Лия на ръце и казах няколко пъти „Mi dispiace“ на Мимо и жена му.

Докато се изтеглях от полесражението, доста от насъбралите се наоколо жени ме приветстваха с бурни ръкопляскания. Ала щом чух приближаващата се полицейска кола, се изпълних с лоши предчувствия.

Освободих се от тълпата, но всички погледи на Кампо деи Фиори продължаваха да бъдат обърнати в посоката на моето припряно отстъпление. Скрихме се в едно кафене на Виколо дел Гало, където често водех Лия следобед, за да я черпя със сладолед. Собственичката беше по майчински грижлива жена, която не забравяше да обърне специално внимание на Лия и винаги й даваше по едно бонбонче, щом разбереше, че е научила нова италианска дума.

Поръчах капучино за себе си и сладолед за дъщеря ми, но не бях забелязал, че синьор Де Анджело ме е проследил до кафенето. Собственичката приготви първо сладоледа за Лия, после се залови с моето капучино и онзи ритуал със съскаща пара, който италианците изпълняват с неподражаема виртуозност. Не бях чул Мимо Де Анджело да си поръчва бутилка бира, нито го бях видял да я изпива.

Но в следващия миг усетих как дъното на бутилката ме уцели точно над веждата, едната половина на лицето ми изтръпна, стана напълно безчувствена и почервеня от кръв. При второто замахване улових ръката на Мимо, вдигнах го с лекота във въздуха, тъй като бе несравнимо по-дребен от мен, и го проснах по очи върху поцинкования плот на бара. Лия, собственичката на кафенето, дотичалата отвън София, а може би и още половин Рим се разпищяха колкото им глас държи, докато аз продължавах да притискам Мимо върху тезгяха и да наблюдавам в отсрещното огледало как кръвта облива лицето ми. Той обаче се отскубна, свлече се на земята като чувал с картофи, но после пъргаво се изправи на крака и побягна около бара. Застигнах го, събаряйки на земята чаши, чинии и лъжички, и го сграбчих отзад за колана. Спрях да си поема дъх и така го цапардосах, че прелетя над няколко маси със стъписани клиенти и с трясък се приземи върху една ротативка, след което се просна на земята, засипан от строшени стъкла, писъци и кръв.

Двамата с Лия прекарахме същата нощ в затвора „Реджина Чели“ край река Тибър, заслушани в подвикванията на римлянки, които зовяха своите любими от отсрещния бряг. Лекарят на затвора оправи веждата ми с помощта на пет шева и се зае да убеждава директора на затвора, че Лия е сираче, току-що изгубило майка си, и че за нищо на света не може да бъде откъсната от баща си. Пазачът, който ме вкара заедно с Лия в една от килиите, ме попита какви спагети предпочитам за вечеря и какво вино ще пия — червено или бяло. По-късно написах една статия за списание „Европейски живот и туристически маршрути“ по повод на злощастното си задържане, в която класирах ресторанта на затвора в категория най-малко „две звезди“.

Двамата с Лия излязохме от „Реджина Чели“ като истински знаменитости. Краткото ми задържане обаче се отрази изключително благоприятно върху моя италиански и на всеки американец, който държи да овладее езика за броени дни, бих препоръчал едно не много продължително пребиваване в затвора.

Но най-дълготрайният резултат от нашето арестантско премеждие си остана промененото ми положение и съмнителната известност сред съседите от квартала. Според повечето възрастни мъже, които населяваха пейката при входа на площада, величието на Рим се дължеше изключително на безкомпромисната твърдост, с която мъжете винаги са държали юздите на своите съпруги. В една средиземноморска страна като Италия, особено в южната й част и най-вече сред по-нисшите слоеве на населението, да биеш съпругата си означава да поддържаш реда и дисциплината в семейството, също като да млатиш муле, което ти се опъва насред полето, но каквото и да представлява това, то не влиза в работата на американски туристи, които се чудят къде да си заврат гагата. Жените от площада обаче бяха единодушни в омразата си към Мимо, както и в искреното си възхищение от човека, пролял кръв и изтърпял затвор в защита на италианската жена.

Така че целият площад беше нащрек през онази сутрин, когато непознатият тръгна по петите ни по Виа ди Монсерато.

Лия носеше жълта рокля и лъснати кожени кафяви обувки. Не пропускаше витрина, без да се огледа в нея. Знаеше, че е красива, а тъмната й коса пробляскваше като гарваново крило на слънце. Джанкарло, четирийсетгодишният умопобъркан инвалид, се провикна към нас, докато изнемощялата му от страдание майка буташе количката му покрай английската семинария. Всички в квартала се чудеха какво ли ще стане с Джанкарло, когато майка му умре, затова появяването им на улицата сутрин се посрещаше с всеобщо облекчение. Глухонемият Антонио ни махна с ръка и аз се спрях, за да му запаля цигарата. Край нас минаваха учениците от духовната семинария — забравили да се усмихват сериозни момчета със странна бледност, сякаш ги отглеждаха в пещери.

— Как мислиш, татко, дали онзи мъж иска да ни убие? — попита Лия.

— Не, според мен той просто иска да разбере къде живеем, с какво се занимаваме и къде учиш ти.

— Той вече знае всичко това. Нали ни проследи в петък.

— Скъпа, няма за какво да се безпокоиш — казах аз и стиснах ръката й. — Няма да успее да ни развали разходката до училище.

На Виа ди Монсерато номер двайсет влязохме в сенчест, изпълнен с ухания двор и Лия веднага подвикна на котарака Джерардо да излезе, за да си получи закуската. Храстите прошумоляха, жълтеникавокафявият котарак се появи и тръгна право към Лия. Лакомо се нахвърли върху месото, след което тържествено се заизкачва по парадното стълбище, украсено с отломъци от мраморни плочи и частично обезличени статуи. Мъжът, който ни следеше, се престори, че чете менюто пред ресторанта на малкото площадче.

— Ако ще обядва там, дано си поръча миди — рече Лия.

— Засрами се — скастрих я аз; един американски турист беше хванал хепатит от ядене на миди в друг ресторант на Рим.

— Бас държа, че е от Червените бригади — продължи Лия.

— Ти откъде знаеш за Червените бригади?

— Мария всичко ми докладва. Те са убили италианския министър-председател, след което са го заключили в багажника на една кола. Ако искаш, ще ти покажа къде са оставили колата.

— Тоя не е от Червените бригади. Прекалено добре е облечен, за да е от тях.

— Ти също трябва да се обличаш по-добре. Вземи пример от италианците — каза Лия.

— Нима! Вчерашна пикла и вече си позволяваш да ме критикуваш.

— Чудесно! Дължиш ми още хиляда лири — каза тя. — Никак не е възпитано да наричаш дъщеря си пикла.

— Но това е на галено, от обич, просто друг начин да кажа „обичам те“. Всички американски татковци говорят така.

— Звучи ужасно грубо. Нито един италианец не би нарекъл дъщеря си пикла. Защото италианците обичат истински своите дъщери.

— Така ли твърди Мария?

— Не само Мария, а и сестра Розария.

— Ти си абсолютно права. Обещавам да се погрижа за външния си вид и за добрата си фигура.

Внимателно си проправяхме път сред сутрешното движение, защото знам от опит, че в Рим мъжете не шофират, а само дебнат да се блъснат. Затова, когато придружавам Лия до училище, винаги съм нащрек. Веднъж на моста Мацини видях как един английски турист вдигна безпомощно ръце насред движението в знак, че се предава, и спря колата си по средата на платното. Когато се приближих и го попитах дали има нужда от помощ, англичанинът отвърна: „Това не е шофиране. Това е ръгби мач.“

— Днес ще бъде хубав ден — каза Лия. — Няма замърсяване.

— В някои дни нивото на замърсяването на въздуха е толкова високо, че хотел „Хилтън“ въобще не се вижда и в един такъв ден за пръв път ми хрумна, че и от смога може да има полза.

— Главата на Свети Петър — каза тя, щом кубето на църквата се появи над големите чинари, които растяха край реката. Когато пристигнахме в Рим, тя често бъркаше смисъла на думите „глава“ и „кубе“ и това беше стара наша шега. Погледнах към завоя на Тибър. Няма река, която, макар и мръсна, да изглежда грозна. Малко неща могат да приковат вниманието ми така, както гледката на движеща се вода.

Мъжът спазваше благоприлична дистанция и дори не изкачи моста, преди да ни види, че слизаме по стълбите недалеч от затвора „Реджина Чели“. Сега, когато вече знаеше, че сме го усетили, беше станал по-предпазлив. Може би хората от нашия площад му бяха разказали как съм се справил с пияницата Мимо.

В края на дългата улица влязохме в двора на „Сакра куоре“.

Сестра Розария, дребна красива калугерка, която минаваше за една от най-добрите учителки на малки деца в Рим, ни видя, че идваме. Лия беше нейна ученичка от три години и двете бяха много привързани една към друга. Калугерките, които познавах в Южна Каролина, бяха зли и враждебно настроени създания, които до голяма степен успяха да отровят странното ми и мъчително католическо юношество. Макар и да знаех, че е почти толкова невъзможно да станеш бивш католик, колкото и бивш православен, аз се бях заклел да не правя от Лия католичка. Но не бях предвидил, че живеейки в католическа страна, тя едва ли ще устои на могъщото влияние на църквата.

Сестра Розария и Лия се спуснаха една към друга и се запрегръщаха като съученички. Трогнах се от тази истинска, открита и всеотдайна привързаност на калугерката към Лия. Сестра Розария възкликна, че се радва да види Лия отново на училище. После озадачено ме изгледа и кимна към мъжа, който вървеше по петите ни из Рим за четвърти пореден ден.

— Chi e? — попита сестра Розария.

— Нямам представа кой е. Очаквам скоро да науча — отвърнах на италиански. — Засега той държи да знаем само, че сме следени. Може би днес вече ще ми каже и защо.

— Синьор Маккол, знаете ли, че Лия е най-умното и най-красивото момиченце в цял Рим? — рече сестра Розария.

— Да, сестро — отвърнах. — Аз съм голям късметлия.

— Ти си най-добрият баща в света — прегърна ме Лия.

— Ето, така можеш да спечелиш големи пари, съкровище, а не с дребни глоби за мръсни думи.

— Пази се от онзи мъж — каза Лия. — Ако умреш, оставам сам-самичка.

— Нищо лошо няма да се случи, обещавам ти.

Сбогувах се и преди да напусна двора на женския манастир, набързо огледах улицата. Начинаещи балерини с типичната за тях въздушна, плаваща походка отиваха към студиото, което се намираше някъде по средата на улицата, а студентите от Художествената академия седяха прегърбени по стъпалата й и пушеха. Ала моят преследвач не се виждаше никъде. Спрях се да изчакам малко и тогава за миг мярнах една глава, която се появи на входа на бара срещу балетната школа и пак изчезна.

Тази сутрин си бях обул маратонките и без усилие се затичах в лек тръс по една от онези прави като опънат конец, красиви и обикновено задънени римски улици с високи зидове от двете страни. Стигнах кафенето, влязох вътре и моят преследвач ми махна с ръка да седна на бара до него.

— Синьор Маккол, вече съм ви поръчал капучино — покани ме той с приятен глас.

— Плашите дъщеря ми, Шерлок Холмс. Трябва да прекратите тази игра.

— Една бучка захар в капучиното, нали така? — попита мъжът и добави. — Мисля, че познавам навиците ви.

— А познавате ли моята склонност да раздавам ритници, когато се ядосам?

— Вашите прояви на насилие са ми добре известни. Но аз съм завършил много курсове за самоотбрана и гардеробът ми е пълен с черни пояси по таекуон-до, жиу-жицу и карате. Най-големите майстори са ме учили как да избягвам опасностите. Но нека първо си изпием кафето и после ще говорим по същество — рече той.

— Не знаех, че и в Италия има частни ченгета — заявих точно когато барманът ми поднасяше капучиното.

Мъжът опита кафето, като сръбна не от чашата, а от лъжичката си, и поклати одобрително глава.

— Ние сме като свещениците. Хората ни търсят, когато закъсат. Казвам се Перикле Старачи. Имам кантора в Милано. Но обичам да пътувам из Италия, защото се интересувам от етруско изкуство.

— И защо ме следите, Перикле?

— Защото ми плащат за това.

— Тогава да започнем отначало. Кой ви изпраща?

— Една жена, която иска да се види с вас.

— Коя е тя?

— Една жена, която желае да сключите примирие.

— Майка ми. Проклетата ми, коварна, досадна майка.

— Не, не е тя — рече Перикле.

— Тогава е тъст ми.

— Не — отсече Перикле. — Не той, а дъщеря му.

— Марта — изненадах се аз. — За какво й е притрябвало на Марта да ви наема?

— Защото от никой друг не е успяла да научи адреса ви. Хората от вашето семейство са отказали да й го дадат.

— Браво! — казах. — Това е първото свястно нещо, което това семейство е направило от години насам.

— Тя иска да говори с вас.

— Кажете й, че не желая да виждам нито нея, нито някой друг от проклетата й фамилия. Няма да стане, дори сам Бог да ме помоли за това. Тя сигурно ви е казала защо.

— Каза ми само, че се е получило голямо недоразумение, което тя иска да изглади.

— Няма никакво недоразумение — отвърнах и се приготвих да тръгвам. — Заклел съм се никога повече да не се срещам с тези хора и ще устоя на думата си, при това без никакви усилия. Другото обещание, което съм дал и което също ще спазя с лекота, е никога да не виждам собственото си семейство. Съвсем демократично, нали: отказвам да общувам с всеки, с когото съм говорил на английски през първите трийсет години от живота си.

— Синьора Фокс е убедена, че нямате вина за смъртта на сестра й.

— Благодарете й от мое име и й предайте, че и аз не я обвинявам за озоновата дупка, нито за топящите се уж вечни полярни ледове, нито за скока на цените. Беше ми приятно, Перикле.

Станах и излязох на улицата.

— Тя разполага с някаква информация — настигна ме Перикле. — Нещо, което според нея ви интересува. Свързано с жена. Мадоната с монетите, мисля, че така я нарече.

— При тези думи се заковах на място. Пронизаха ме като шрапнел.

— Предайте на Марта, че я каня на вечеря. Ще я чакам в „Да Фортунато“, до Пантеона.

— Вече съм й предал, синьор Маккол — спокойно ми отвърна Перикле. — Нали ви казах, че познавам навиците ви.

2

Когато в началото на лятото приятели ме посещават в Рим, обичам да ги водя в Пантеона по време на гръмотевична буря. Карам ги да застанат точно под отвора на пухкавия като облак купол със съвършени пропорции, когато дъждът се лее през отворения покрив върху мраморния под, а светкавиците прорязват разлюляната стихия на небето. Император Адриан е построил наново храма в чест на старите и вече непочитани богове, но във величествените и симетрични форми на Пантеона човек все още може да почувства онова примитивно и всеотдайно преклонение. Едва ли други богове са имали по-ревностни поклонници.

При първия си престой в Рим веднъж прекарах цял ден, изучавайки външната и вътрешната архитектура на Пантеона, защото трябваше да пиша статия за списание „Американски юг“. Когато пазачът ме изгони малко преди здрач, аз се огледах наоколо за някой сносен ресторант. Шайла беше тръгнала от хотела да ме пресрещне, след като цял ден бе пазарувала по Виа Кондоти. От „Фергамо“ си беше купила шал и обувки за малките си крака, с които толкова се гордееше. Изведнъж на Виа дел Пантеон въздухът се изпълни с особен аромат на мускус и земя. Като същински хрътки двамата се спуснахме по следата, която ни отведе до входа на „Да Фортунато“. Острата екзотична миризма, пропила въздуха наоколо, идваше от кошници бели трюфели и напомняше за свеж еликсир, осветен с уханието на вино и чесън.

Същата вечер се любихме в хотелската стая. Дълго след това продължихме да се притискаме един към друг, все още изненадани и смутени от силата на собствената си чувственост и от онази плътска жажда по едно-единствено тяло и само по него. Съвместният ни живот познаваше моменти на неудържими безумства, разпалени от желанието ни за пълно отдаване. В непознати градове и стаи ние страстно си шепнехме неща, които за нищо на света не бихме споделили с друг. Устройвахме си пирове на плътта и гощавахме любовта си с огнени езици. Обичахме телата си, този сластен извор на неподозирани чудеса.

През онази вечер ни сервира келнерът Фернандо, на когото викаха Фреди. Беше набит човек с дълбок глас и владееше до съвършенство периметъра, за който отговаряше. Заведе ни до малката маса на открито с изглед към Пантеона и веднага ни препоръча бутилка „Бароло“ и ризото вместо спагети. Когато ни донесе ризото, извади елегантен остър инструмент, наряза белия трюфел на тънки филийки и ги постави върху още димящото блюдо. Смесената миризма на ориз и трюфел зарадва обонянието ми с апетитното си съчетание и аз поднесох чинията към носа си, отправяйки благодарствена молитва към Бога не само за трюфелите, но и за Фреди.

Вечерята ни продължи дълго, но ние и без това не бързахме. Припомнихме си миналото и безбройните неща, в които бяхме сбъркали. Но след време дойде ред на бъдещето и тогава се разговорихме за децата и как ще ги кръстим, и къде ще се установим да живеем, и как ще възпитаме онези красиви ефирни Макколчета, които, макар и още неродени, бяха така силно обичани.

Докато Фреди наобикаляше масата ни, Шайла не пропускаше случай да пофлиртува с него, а той отвръщаше на закачките й сдържано, но с много средиземноморско очарование. Препоръча ни пресни, леко препечени скариди, миропомазани със зехтин и лимонов сок. Зехтинът имаше онзи дълбок цвят по-скоро на изумруд, отколкото на маслина. Скаридите бяха с вкус на омар, угояван с мед, Шайла изля малко зехтин на пръстите си и ги облиза. После изля малко и върху моите и започна да ги смуче един по един, докато Фреди ни гледаше със завист и задоволство. Той възнагради представлението й с гръцка салата, после извади джобно ножче, отвори го и много бавно, сякаш свещенодействаше, започна да бели един кървавочервен портокал от Сицилия. Оранжевата кора увисна от тъмнорубинения плод като къдрава спираловидна гирлянда. Когато дългата като смок обелка падна на пода, Фреди я вдигна и я подаде на Шайла, после разряза портокала и го нареди пред нея във формата на разцъфнала роза. Донесе ни чаши, върху които бе изрисуван Пантеона, и ни наля грапа.

Над града бе увиснала пълната луна. Една циганка продаваше дългостеблени цветя и кръшно се провираше между масите. Трима мъже от Абрузи изпълниха няколко неаполитански любовни песни, после тръгнаха с шапка между хората. Докато един фокусник гълташе огън, певец с малка хавайска китара ни изпя „Искам да държа ръката ти“ и „Обичай ме нежно“.

— Джак, това е като филм на Фелини — обади се Шайла. — Хайде да останем завинаги тук.

Тълпа италиански младежи, безгрижни и вятърничави, се изля от околните улици в Пиаца Ротонда — спирка по пътя на вечното им преселение. Появиха се циганки в ярки, пищни костюми, шумни като папагали, и защъкаха между масите, преди келнерите да успеят да ги разгонят.

В края на вечерта Фреди ни донесе две чаши еспресо и ни каза да не забравяме „Да Фортунато“ и неговия оберкелнер, който е имал удоволствието да ни обслужва в една красива римска нощ, която той нарече „fantastica“. Шайла целуна Фреди — спонтанен жест, който изглеждаше съвсем естествен.

Докато гледах сметката, Шайла докосна ръката ми и ми даде знак с очи.

Фреди придружаваше Федерико Фелини и две смайващо красиви дами до съседната маса. Той ни намигна и рече: „Винаги във «Да Фортунато»“. После като човек, който разбира силата и езика на жестовете, той купи роза от една млада циганка и я подари на Шайла заедно с чаша вино — за сметка на заведението.

След смъртта на Шайла в личното й ковчеже намерих чашата, изсъхналата роза и портокаловата обелка, грижливо завити и съхранени завинаги. Те ми напомниха, че в живота има нощи, изпълнени със съвършенство, нощи с пълнолуние, циганки и цветя, когато ароматът на трюфели те подмамва да кривнеш в странична уличка, когато Фелини сяда на съседната маса, а Фреди с благоговение обелва кървавочервен портокал и ти го поднася в знак на обич. В такава една нощ в Рим ние бяхме влюбени един в друг, както никой никога не можеше да бъде, и тогава бе зачената Лия, дете на нашата неизразимо свята и уязвима любов, когато всичко у нас сияеше и възторжено очакваше бъдещето.

Две и половина години след това Шайла се хвърли от моста.

Тази вечер, много години по-късно, когато влязох в ресторанта, Фреди ме прегърна и, както правят европейците, ме целуна по двете страни.

— Къде е Лия? — попита той.

— У дома е, остана с Мария.

— На твоята маса чака една красива синьорина.

Щом се приближих, Марта стана от стола си. Протегна ръката си, която поех с нежелание. Не се опита да ме целуне и слава богу, защото нямаше да й позволя.

— Джак, много мило от твоя страна, че дойде — каза Марта Фокс.

— Така е.

— Мислех, че няма да се появиш.

— И аз мислех да не се появя, но тогава сигурно щеше да причакаш Лия някой ден, докато е сама на площада.

— Прав си. Точно това щях да направя. Станала е много хубаво момиче.

— Марта, не искам да се преструвам. Ти не си ми приятелка. Какво, по дяволите, търсиш тук и защо се опитваш отново да влезеш в живота ми? Мисля, че се изразих пределно ясно, когато заявих, че повече не желая да виждам нито теб, нито когото и да било от твоето семейство.

— Имаш ли намерение да се връщаш някога у дома? Имаш ли намерение да покажеш на Лия мястото, където е родена?

— Това не е твоя работа — отвърнах.

— Някога бях твоя балдъза. Признавам, че не съм те познавала добре, но, Джак, винаги съм те харесвала.

— Така ли? Доколкото си спомням, за последен път се видяхме в съда, където ти, Марта, свидетелстваше срещу мен, за да ми бъдат отнети бащинските права над Лия.

Марта наведе очи и се загледа в менюто. Дадох знак на Фреди да ни донесе вино и само след миг той пристигна с изстудена бутилка „Гави дей гави“.

— Това беше ужасна грешка — каза тя прочувствено. — Родителите ми бяха страшно разстроени от самоубийството на Шайла. Трябва да се опиташ да ги разбереш и да бъдеш по-снизходителен към тях. Лия беше единствената им връзка с Шайла и миналото.

— Щях да бъда снизходителен, ако те бяха проявили поне малко човещина към мен.

— Джак, да ти кажа право, всички в семейството като че полудяхме след смъртта на Шайла — каза Марта. — Всички обвинявахме теб за случилото се. Аз също. Смятахме, че ако ти си бил достатъчно добър съпруг, сестра ми нямаше да се хвърли от моста. Сега вече никой за нищо не те обвинява... освен, разбира се, баща ми.

— Кажи ми нещо хубаво — прекъснах я аз. — Кажи ми, че този кучи син е пукнал.

— Джак, аз много обичам баща си и те моля да не говориш така за него.

— Той е лайно.

— Баща ми е един много нещастен човек — продължи Марта и се наведе съзаклятнически през масата към мен. — Но той има причина да бъде нещастен, и то повече от една, знаеш това много добре.

— Слушай, Марта, не е нужно да ми се правиш на прилежна дъщеря и още по-малко на рекламен агент на собствените си родители. А сега да поръчваме.

Когато Фреди се приближи, той се загледа в лицето на Марта.

— Това сестрата на Шайла ли е? — попита ме Фреди.

— Марта, запознай се с Фреди. Той си падаше по сестра ти.

— О, Марта. Сестра ти беше толкова красива. Като слънце. Ти много приличаш на нея — каза Фреди и направи дълбок поклон.

— Приятно ми е да се запознаем, Фреди. Ти си много известен в Южна Каролина.

— Джак, имаме хубави миди и прясна аншоа. Марта какво обича? Може би спагети?

— Да, Фреди, ще започна със спагети.

— За сестрата на Шайла съм готов да направя всичко. Добре дошла при нас. За теб, Джак — миди. Имай ми доверие.

Фреди се оттегли към кухнята, като по пътя си поглеждаше към всяка маса, за да провери дали всичко е наред. Усмихнах се мислено на вещото му умение.

Погледнах Марта. Меките светнали черти на лицето й ми напомниха за сестра й. Имаше същите очи като на кошута, същата красота и стеснителност, която у Шайла се проявяваше по-скоро като сприхавост. У Марта красотата стоеше на пръсти, със затаен дъх, и радваше окото като приятна изненада, но само когато успееше да освободи онази навита докрай пружина, която контролираше нервните центрове на спотаената й несигурност. Дори гримът не можеше да прикрие уплашеното и объркано същество, което, маскирано с перли и черна рокля, се мъчеше да мине за светска дама.

— Баща ми продължава да смята, че ти си виновен за смъртта на Шайла — каза Марта. — Не е зле да знаеш това.

— Слушай, Марта — започнах уморено, — винаги съм смятал, че ще бъда желан и обичан зет: излети за риба, бриджьорски карета и тъй нататък. А взех, че попаднах на този твой мрачен, скучен, опърпан и вечно умърлушен баща. Така и не успях да го разбера. Но за какво ли ти разправям всичко това, като ти много добре го знаеш. Нали си израсла в тази оранжерия за страдалци.

— Защо ме мразиш? Защото обичам баща си затова ли? — попита тя.

— По-скоро защото не си честна, заради жалката ти преданост към него. Заради тези твои ужасни и опасни преструвки. Той отрови твоя живот, както отрови живота на Шайла и на майка ти. Но неговите жени са се скупчили като орлици, закрилят го, защитават го и във вечното му огорчение съзират добродетели. Ти не го обичаш. Ти го съжаляваш. Точно както и аз. Но мога да ти кажа, че не съм срещал по-голямо лайно от него.

— Защо го мразиш толкова много?

— Съжалявам го този гаден кучи син.

— Не му е притрябвало твоето съжаление.

— Тогава ще трябва да се задоволи с моята омраза.

В този миг се появи Фреди със спагетите за Марта и моите миди. Пристигна точно навреме, за да си отдъхнем. Чинията й ухаеше остро, пикантно и дори съдържаше едно забранено удоволствие — свинска кайма. Макар и правоверна еврейка, Марта нямаше навика да спазва диетичните закони на Левита. Беше прекарала голяма част от съзнателния си живот в погранични престрелки с родителите си на тема свинско и стриди. Юдаизмът й беше скъп, но не можеше да се преструва, че обича да спазва безбройните му диетични забрани.

— Може ли да опитам една от твоите миди? — попита тя.

— Чиста проба треф — отвърнах и й поднесох чинията да си вземе.

— Да, но вкусен.

— Марта, за какво всъщност си дошла? — попитах. — Все още не си ми отговорила на този простичък въпрос.

— Искам да разбера защо сестра ми се хвърли от моста. Искам някой да ми обясни защо е изпаднала в такова отчаяние, след като всичко около нея изглеждаше розово. Нищо не разбирам. Родителите ми отказват да говорят за случилото се.

— Това го разбирам. И аз не съм казал на Лия, че майка й се е самоубила. Така и не ми се пречупи езикът да й кажа за този мост. Едва събрах сили да й съобщя, че майка й е мъртва.

— А знае ли, че аз съм жива? Че има леля, че има баба и дядо, които я обичат?

— Смътно — отвърнах. — Но я насърчавам да забрави. Моля те, недей се преструва. Знаеш много добре, че последната ми среща с току-що споменатите лица се състоя в щатския съд на Южна Каролина. Ако добре си спомням, всеки един от вас ясно и категорично заяви, че не съм способен да отгледам дъщеря си. Но аз отгледах едно прекрасно дете. Вълшебно дете. И го направих без вашата помощ.

— И смяташ, че е справедливо да ни накажеш, като не ни позволиш да я видим до края на живота си? — попита тя.

— Да. Смятам, че това е съвсем справедливо. Искахте съд и го получихте! Случайно да си спомняш броя на посещенията, които се канехте великодушно да ми разрешите в случай, че спечелите делото?

— Нашите настояваха да бъдеш лишен от правото да виждаш Лия — отвърна Марта, затвори очи и дълбоко си пое дъх. — Сега съзнават, че са сгрешили. Молят те да им дадеш възможност да поправят грешката си.

В този миг Фреди пристигна с две морски лястовици на грил. Подготви се за представление до масата, като отряза главите на двете риби с един замах на ножа, после им одра кожата и махна гръбначната кост с елегантен жест, сякаш изваждаше цигулка от калъф. Зае се да обслужи първо Марта, като постави бялото полупрозрачно филе в чинията й, поля го със зелен зехтин и изстиска отгоре половин лимон. Извърши същия обред и пред моята чиния.

— Поръчвала ли съм риба? — попита Марта, след като Фреди се отдалечи от масата.

— Не, просто приличаш на човек, който яде риба. Той има страхотен нюх, освен това обича да ме изненадва.

Докато се хранеше, Марта на няколко пъти вдигна очи и зарея поглед някъде отвъд мен. Говореше превъзбудено и непрекъснато отмахваше от челото си въображаем кичур. Безхитростното изражение на лицето й отразяваше всяко нейно чувство и аз можех да го прочета като в отворена книга. Имах усещането, че нещо с Марта не е наред, и то нещо, което не бе свързано със сложните емоции, породени от мъчителната ни среща. Смръщеното й чело ми подсказа, че ми предстои да разкрия нови неприятности. Откакто напуснах Юга, бях свикнал с трудностите и клопките на живота в бягство, освен това умеех да тълкувам тайния език на измамата.

— Извини ме за момент. — Станах и отидох до мъжката тоалетна. Обадих се вкъщи и помолих Мария да провери дали Лия е заспала. Тя се върна след малко и ми докладва, че Лия спи като ангел. Отдъхнах си.

Когато излязох от тоалетната, Фреди ми направи знак да го последвам в кухнята. Сред шума на приборите и войнишката дисциплина на готвачи и келнери, той ми подшушна:

— Джак, на масите отвън има един клиент, който разпитва за теб. Питал е Емилио дали не се държиш зле с Лия. Според Емилио типът е доста съмнителен.

— Благодари на Емилио от мое име — казах аз, излязох от кухнята и после през входа на ресторанта, където самият синьор Фортунато посрещаше гостите.

Огледах масите на открито и веднага зърнах Перикле Старачи, който зяпаше към вътрешната част на ресторанта. Частното ченге правеше тайни жестове на някой, който седеше вътре.

Когато се върнах при Марта, тя беше почти приключила с рибата.

— Това е най-добрата риба, която някога съм яла — каза тя.

— Това беше любимото ядене на Шайла. Именно затова Фреди ти го поднесе.

— Джак, защо не се виждаш с приятелите си от миналото? — попита тя.

— Защото не обичам миналото си — отвърнах. — Изпитвам ужас само като си помисля за него, затова!

Марта се наведе напред.

— Разбирам. С твоето семейство, с твоите приятели, дори със самия Юг те свързват отношения на любов и омраза.

— Не е точно така. Тук аз правя изключение. С Юга ме свързват отношения на омраза и омраза.

— Безсмислено е човек да гадае откъде си родом — каза Марта и отново погледът й мина през мен и се спря на външните маси.

— Кога напускаш Рим, Марта?

— След като се видя с Лия и след като ми кажеш какво трябва да направят родителите ми, за да спечелят отново благоволението ти.

— А наела ли си квартира? — попитах. — Може да ти се наложи да чакаш с години.

— Имам право да видя Лия. Не можеш да ми откажеш.

— Разбира се, че мога. Вместо да ме заплашваш и предизвикваш, по-добре смекчи тона си. Животът ми е така уреден, че мога да напусна този град за броени минути и без никаква трудност да се заселя другаде. Отдавна живея като беглец, защото се опасявам от срещи като тази. Аз нямам нужда от теб, Марта, а още по-малко дъщеря ми.

— Тя е моя племенничка.

— Тя е племенничка на много хора и — тук проявявам завидна последователност — нито един от братята ми също не я е виждал. Отглеждам Лия така, че един ден, ако се стигне до това, да бъде прецакана само от един свой роднина. И това съм аз. Моето семейство е пълно с неудачници, както и твоето, затова съм взел мерки да пресека тази опустошителна тенденция, преди да засегне дъщеря ми.

— Щом стане дума за Лия, родителите ми се разплакват. Плачат, защото не са я виждали от толкова време.

— Добре — усмихнах се самодоволно. — Мисълта за твоите циврещи родители кара сърцето ми да подскача от радост като горска сърничка. Могат да хленчат колкото си щат.

— Твърдят, че отсъствието на Лия за тях е по-лошо и от онова, което са преживели през войната.

— Моля те — казах аз и закрих лицето си в шепи, уморен от усилието да любезнича с единствената сестра на покойната ми съпруга. — Във вашето семейство независимо за какво говори човек — за косенето на трева, зашиването на копче или карането на кола, в крайна сметка винаги се стига до Аушвиц или Берген-Белзен. Още преди да си казал, че отиваш примерно да си купиш сандвич или млечен шейк или пък че бързаш да хванеш някой филм по телевизията, и ето, те започват да ти разправят за каруца, която се тътри някъде из Източна Европа.

— Джак, приеми моите извинения, ако наистина смяташ, че родителите ми прекаляват с темата за Холокоста — сърдито ме сряза Марта. — Но те са преживели ужасни страдания. И до ден-днешен продължават да страдат.

— Но не и толкова, колкото страдаше сестра ти — отвърнах. — Колкото страдаше моята жена.

— Как смееш да ги сравняваш!

— Смея, защото Шайла е мъртва, а твоите родители са още живи, въпреки Холокоста. Доколкото следя резултата, тя печели голямото надбягване.

— Баща ми смяташе, че Шайла никога нямаше да се самоубие, ако се беше омъжила за евреин.

— Така ли? И ти продължаваш да се чудиш защо не пускам дъщеря си при тях?

— Джак, защо Шайла се самоуби? — попита Марта.

— Не зная. Знам само, че в един момент започна да страда от халюцинации, но не искаше да говори за това. Смяташе, че са нещо временно и ще изчезнат. И те изчезнаха, когато скочи от моста.

— Разказвала ли ти е за халюцинациите, които имаше като дете?

— Не. Нито за онези, които е имала като жена. Тя пазеше лудостта си в тайна.

— Джак, аз знам какви са били тези халюцинации.

— Погледнах я право в очите.

— Е, и? Какво очакваш да ти кажа?

— Джак, мама иска да те види — продължи Марта. — Затова съм тук. Мисли, че знае защо Шайла го е направила. Иска да ти каже, но на четири очи.

— Рут — изрекох бавно, сякаш опитвах вкуса на името в устата си. — Рут. Смятах я за една от най-красивите жени в света.

— Вече е остаряла.

— Като ученик бях влюбен в майка ти.

— Да, но всепризнатата красавица на града беше твоята майка.

— Нали е грехота да желаеш собствената си майка. А към твоята аз нямах похотливи желания.

— Мама смята, че са сбъркали, като се опитаха да те лишат от бащинските права над Лия. Направили са го от скръб, ярост и страх. Мама е наясно, както и татко, но той никога няма да си го признае.

— Ела утре да вечеряш у нас — рязко я прекъснах. — Ела и ще видиш твоята племенничка.

Марта взе лицето ми в ръце и ме целуна.

— Освободи Перикле. Повече нямаш нужда от това копеле.

Марта се изчерви, а аз се обърнах към вътрешния двор и отпъдих с ръка частния детектив, който се криеше зад букет цветя.

— Трябва да подготвя Лия за срещата й с част от нейното родословно дърво.

— И още нещо, Джак.

— Казвай бързо, преди да съм се разколебал.

— Мама ми поръча да ти кажа, че тя е убила Шайла и е толкова виновна, колкото ако сама бе натиснала спусъка.

— Защо твърди така? — попитах изненадан.

— Иска тя да ти каже. Лице в лице. Тук или в Америка.

— Остави ме да помисля — казах. — Утре заминавам за Венеция. Можеш да се преместиш в апартамента и да се опознаете с Лия. Моля те, не й казвай за Шайла. Не още. Аз ще реша кога е дошъл моментът да узнае, че майка й се е самоубила.

Като се прибрах, Мария беше задрямала, а Лия спеше в моето легло. При вида на спокойното й лице така се разнежих, че се запитах наум дали всички бащи изпадат в такова умиление пред своите дъщери. Знаех всяка линия и извивка на профила й; за мен той беше таен образец за съвършена красота. Въобще не можех да си представя как ще кажа на това прекрасно дете, че майка й се е самоубила, защото смяташе, че животът не е нищо друго, освен непоносима агония.

Тайната за смъртта на майка й се спотайваше несподелена помежду ни, а това, че бях избрал Рим за място на нашето изгнаничество, съвсем не бе случайно. Красивите мостове над Тибър бяха много ниски и никъде в града не можеше да се убиеш, хвърляйки се в реката.

3

Откакто се преместих да живея в Италия, бях написал осем статии за Венеция в седем различни списания. Венеция е златна мина за всеки писател пътешественик и аз наистина я обичам, защото тя е единственият град, който се оказа по-красив от предварителната ми представа за него. Това е градът, който ме преобразява, който направо ме екзалтира, щом тръгна из каналите му, търсейки онези неуловими словесни еквиваленти, които ще извикат у вечно невидимия мой читател същото трепетно усещане за приказно вълшебство.

Щом се качих на водното такси, вдишах морския въздух — остра смесица от ветровете на Адриатика и катастрофалното замърсяване, което заплашва самото съществуване на града. Лакираната махагонова лодка заплава по Канале гранде. Нечистотиите и болестите продължават да грозят града. Гондолите, които задминавахме, се поклащаха мечтателно като черни, уродливи лебеди — творения на болезнени кошмари. Слънцето изскочи иззад плътна дига от облаци и аз отново си помислих как във Венеция дори същността на светлината се преобразява. Светлината навсякъде е красива, но само във Венеция тя може да разкрие възможностите си докрай. В родния град на огледалата всеки дворец предизвикателно се кипри край канала и потрепва като снежинка в безброй неуловими водни отражения.

Отседнах в „Грити Палас“ — един от най-луксозните хотели в този своенравен, изпълнен с балюстради град. Ако ти се пие сухо мартини, терасата на „Грити“ е най-доброто място в света за тази цел. Погледнах надолу към речния трафик и вдигнах тост за всички божествени заведения под сводовете на Мария дела Салуте. Преди време бях написал кратък хвалебствен химн в чест на „Грити Палас“, който се появи в „Ескуайър“, и оттогава при всяко мое посещение съдържателят ме посреща като кралска особа. У всеки пишещ пътешественик има нещо от проститутката и това ме тревожи навсякъде с изключение на Венеция. В „Грити Палас“ всичко е прекалено лъскаво и всички преливат от внимание и любезности, но това са отличителните белези на големите хотели по света. Там цари тишина и тайнственост, обслужващият персонал си знае работата и неговото присъствие остава незабележимо — той съществува единствено да улесни живота ти и да го направи по-безоблачен.

И така, седнал сам-самичък пред едно питие в града на маските, там, където Византия и Европа се срещат, аз чаках да пристигнат двама мои приятели от детството. За втори път в продължение на по-малко от четирийсет и осем часа се изправях лице в лице с миналото си. Но Венеция е такова въображаемо убежище от света, че в нея човек е готов на абсолютно всичко. Седях, загледан в пищните дворци, сякаш целият град беше проектиран от трупа латернаджии и вманиачени шахматисти, за да бъде издигнат в чест на стъклодухачите. Тържеството на волните прищевки и фантастични хрумвания го превръщаше в град-загадка, място, където декадентството си имаше работно време и почивни дни. Във Венеция винаги ми се е искало да бъда по-бляскава и по-екстравагантна личност.

— Добър ден — каза портиерът на хотела и ми подаде една бележка. — Как сте?

— Много добре, Артуро — отвърнах. — Синьор Хес и синьора Ансли пристигнаха ли вече?

— Да, тази сутрин. Пристигнаха поотделно — отвърна Артуро. — Синьор Хес остави тази бележка за вас. Той е известен холивудски режисьор, нали?

— Не си ли личи?

— Изглежда самонадеян.

— От дете е такъв.

— Дамата е много красива — рече Артуро.

— По рождение е такава — отвърнах. — Мога да свидетелствам за това.

Разгърнах бележката на Майк до мен и веднага разпознах нечетливия му почерк, който ми напомни развързани връзки на кецове.

„Здравей, ебач — започваше мило той, — ще се видим в шест на терасата за по едно питие. Хотелчето си го бива, нали? Недей да мачкаш чаршафите. Чао и всичко най. Майк.“

Гимназията е нещо като старт в живота, мислех си аз, докато чаках приятелите си, заслушан в движението по Канале гранде. Винаги съм гледал на приятелите си от детството като на нещо специално, но това, че един от тях доби световна слава, преди да е навършил трийсет, наистина ме изненада. В мрака на слона „Бриз“ Майк Хес се влюби в киното и всичко, свързано с него. Той гледаше филми с онази благоговейна страст, с която един изкуствовед изучава картините на Тициан. Способността му да се съсредоточава и запомня беше невероятна. Можеше да назове по име всеки актьор от „Всичко за Ева“, както и имената на героите, които изпълняваха. „Снежанка“ беше първият филм, който бе гледал и, разбира се, го знаеше наизуст. Можеше да го преразкаже от надписите в началото до самия край, когато Снежанка и принцът се отправят към собственото си розово бъдеще, и то в най-дребни подробности. Дори характерът му беше крещящ и ексцентричен, така че Май беше направо роден за киното.

Но с по-голямо любопитство очаквах да видя Ледар Ансли. Двамата с Майк останахме близки и след колежа, докато Ледар изчезна веднага след като завършихме университета в Южна Каролина. Въпреки че имаше един период, в който с нея бяхме гаджета в гимназията, аз така и не успях да я опозная, нито пък тя мен. Красотата й я правеше недостижима и тя живееше малко откъснато от нас. Беше от онези момичета, които не оставят в живота ти видима следа, само тайна разруха. И след това продължаваш да я помниш, но заради онова, което трябва. Тя първа ми посвети любовно стихотворение и ми го подари на рождения ден, но то бе написано с помощта на код, за който тя така и не се престраши да ми разкрие ключа. През цялата първа година на гимназията аз обикалях училището с лист от написани на ръка безсмислици, едно непреводимо любовно послание, на което не можех да се радвам, защото не бях в състояние да го разшифровам. Сетих се за това стихотворение сега, във Венеция, където всички образи са фалшификати, прекопирани от водните отражения.

Някой докосна рамото ми — познато докосване.

— Здравей, страннико — каза Ледар Ансли. — Подари ми този хотел и ще ти изпратя въздушна целувка преди заспиване.

— Ледар! — възкликнах и се изправих. — Ти си родена да притежаваш този хотел.

— Сигурно и в рая не е толкова хубаво — каза тя и двамата се прегърнахме. — Как си, Джак? Всички се тревожат за теб.

— Справям се — отвърнах. — Махнах се навреме от Южна Каролина и това си има своите предимства.

— И аз вече пет години живея в Ню Йорк — каза тя. — Не е нужно да ми обясняваш защо си се махнал.

— Нямам и намерение — отвърнах. — Как са децата ти?

— Предполагам, че са добре — смънка тя, по което разбрах, че съм докоснал болно място. — И двете живеят с баща си. Кейпърс успя да им внуши, че без тях не може да се кандидатира за губернатор.

— Ако Кейпърс стане губернатор, аз преставам да вярвам в демокрацията.

Тя се изсмя.

— Помоли ме специално да те поздравя. Той все още има високо мнение за теб.

— Щом ще си разменяме послания, кажи на Кейпърс, че и аз имам мнение за него. То съвпада с мнението ми за вирусите и отровните гъби. Кажи му още, че винаги се сещам за него, щом стане дума за хемороиди или диария.

— Разбрах мисълта ти — прекъсна ме тя.

— На това разчитах — отвърнах. — Че схващаш бързо.

— Точно обратното — каза Ледар. — Схващам бавно. Иначе нямаше да се омъжа за онова очарователно копеле.

— Грешка в разписанието. Сбъркала си влака.

— Не ми приличаше на грешка, а по-скоро на въоръжен конфликт — каза тя. — Пощурих целия град, изтормозих приятелите си, изгорих стърнищата, поръсих земята със сол и вдигнах във въздуха всички мостове, по които можех да се върна там, откъдето бях тръгнала.

— Но нищо не помогна, нали? — зарадвах й се аз.

— Винаги си умеел да четеш между редовете — каза тя.

— Виж ти! — извиках, поглеждайки към фоайето на хотела. — Насам се носи някакъв чешит.

Майк Хес се приближи с бърза уверена крачка. Винаги енергичен, той изглеждаше превъзбуден като разклатена преди отваряне бутилка пепси. Всички очи на терасата бяха обърнати към него, докато Майк дефилираше между масите. Видът му бе безупречен; маниерите му — делови.

В мига, в който се изправих да го посрещна, той ме сграбчи в мечешката си прегръдка и ме целуна по двете страни — както правят по-скоро в Холивуд, отколкото в Италия. Целуна Ледар по устните.

— Ледар, холивудските мадами не могат да стъпят на малкия ти пръст. Само като си спомня каква мажоретка беше, веднага ми става. До ден-днешен.

— Майк, винаги си знаел как се печелят нежни дамски сърца — каза Ледар и тримата седнахме.

— Майк, не мога да те позная без златните ти синджири — започнах аз.

— Това беше грешка, Джак — изсмя се той. — Не трябваше да идвам на десетгодишнината със златни синджири. Но нали всички съученици очакваха да ме видят в ролята на прочут филмов режисьор. Любовта ми към тях надделя. Дадох на публиката онова, което иска. Широко разкопчана копринена риза. Златни вериги върху космати мъжки гърди. С кого бях тогава?

— С Тифани Блейк — припомни му Ледар. — Тогава тя ти беше съпруга.

— Страхотна жена — каза Майк. — Не ми беше лесно да я разкарам, след като ми роди един син. Имаше лошия навик да се чука с мъже, без да е омъжена за тях.

— Самият ти имаш този навик — подхвърли Ледар.

— Внимавай какво говориш — каза й Майк и посочи към мен. — Последния път, когато се видяхме тук с Джак, той ме нарече тъпо копеле.

— О, колко грубо, колко нелюбезно от моя страна — усмихнах се и добавих: — Прощавай, Майкъл, тъпо копеле такова!

Майкъл се престори на прострелян в корема, драматично залитна назад, олюля се и увисна безжизнено върху перилата на терасата. Представлението му беше достатъчно убедително, за да привлече вниманието на двама озадачени келнери, които го попитаха дали не му е зле.

— Изправи се, Майк! — подвикна му Ледар. — Защо не се опиташ да ни изиграеш ролята на човек, отседнал в луксозен хотел.

— Уцелиха ме право в червата, амигос. Не ми водете доктора, няма смисъл — продължи да театралничи Майк. — Кажете на мама, че съм умрял с молитва на уста.

После се изправи, застана мирно и се върна на мястото си. Преди да седне, се поклони на една възрастна италианка, която изглеждаше отвратена от безвкусното му представление и през цялото време го фиксираше със смразяваща неприязън. Майк като че ли се притесни от демонстративното й презрение.

— Виж това лице и всичко ще ти стане ясно — каза Майк. — Ще разбереш защо чуждестранните филми са пълно фиаско. Защото в тях няма живот. Няма дух.

— Няма дух ли? — повторих аз. — В Италия?

— Няма живот ли? — попита след мен и Ледар. — В Ана Маняни? В София Лорен? Та те са измислили живота.

— Случайно да си гледал чуждестранен филм напоследък? — каза Майк, без да обръща внимание на Ледар. — Нищо не се случва. Само някакви хора се мотаят, излизат и влизат през цялото време. Цели два безкрайни часа. И никой не умира. Никого не застрелват. Никой не се чука, никой не се смее. Само влизат и излизат през някакви врати или вечерят с часове. Влизат през едната врата и излизат през другата. И ето, представи си, сервират им супа. После половин час екранно време си разрязват пилето.

Приближи се един нов келнер и аз поръчах сухо мартини с лимон. Майк сбърчи нос.

— Мартини ли? Като във филм на Джун Алисън. Има опасност да пукна от предозиране с лимон и минерална вода. Вече съм изцяло на безоловно гориво. Трябва да ви взема вас двамата и да ви откарам в Лос Анджелис. До месец ще заухаете на папая.

— Обещавам да ти превеждам от италиански — обърнах се към Ледар, — ако ти ми обясняваш какво ми говори Майк.

— Иска да каже, че вече не пие — отвърна ми тя.

— Майк, да си чел Толстой напоследък? — попитах, докато келнерът поставяше питието пред него.

— Това ми харесва. Слушай, момче, където и да цъфна в Лос Анджелис, камбани бият, а ти само гледаш как да ме злепоставиш. По дяволите, човече, аз по цял ден чета сценарии, нонстоп от сутрин до вечер. Ако първите две страници не ми грабнат вниманието, хвърлям ги, свободно падане през прозореца... това е положението, братче, за мен времето е благороден метал.

— Превод, моля! — провикнах се аз към Ледар.

— Иска да каже, че чете много филмови сценарии, че повечето от тях не му допадат и че е много зает човек — каза Ледар.

— Пия за нашето приятелство — казах и вдигнах чаша към двамата.

— Има нещо неповторимо в приятелствата от детските години — каза Майк с леко пресекващ глас.

— Говори само за себе си — подметна Ледар. — Това със сигурност не важи за мен.

— Още не си се разнежил и Ледар пуска студения душ. Не се е променила много, нали, Джак?

— Няма защо да питаш Джак, аз съм тук, Майк — изпревари ме Ледар.

— Защо поиска да се срещнем във Венеция? — бързо попитах Майк, като видях, че се засегна от думите на Ледар. — Спомена за някакъв проект.

— Проект ли каза? Идеята ми е толкова бомбастична, че мога да вдигна целия свят във въздуха.

— Иска да каже, че идеята му не е лоша — обясни Ледар.

— Ледар, не ти разрешавам да охлаждаш естествения ми ентусиазъм. Затова по-добре престани!

— Майк, какъв е този проект? — подканих го аз нетърпеливо.

— Ей, по-полека. Къде си се разбързал? Никой не ни пришпорва. Дай да се отпуснем и да потънем в погледите си дълбоки, както казва поетът.

— Джак, как е Лия? — попита Ледар.

— Да. Как е загадъчното хлапе, което ти отвлече от Южна Каролина?

— Майк, не съм я отвличал. Тя е мое дете и аз просто реших, че ще живеем в Италия.

— Ей, много чувствителен си станал! Само казвам какво се шушука сред старите приятели от нашата банда.

— Старите приятели ли? — попитах тихо. — Чуя ли за тая банда, само гледам къде да се скрия.

— Е, имаше провали, но имаше и страхотни моменти.

— Джак си спомня повече за дадените жертви — обади се Ледар.

— Жертви ли? Ха, това ми харесва. И винаги ми напомня за касов филм.

— Добре казано — обади се Ледар. — Ти придаваш допълнителна екзотика на Венеция. Сериозно.

— Ледар, надявам се, че това няма да върне отношенията ни назад към времето, когато от дъното на душата си те молех да изчезнеш от хоризонта ми. Сега може би разбираш защо никога не стигнах до твоя сценарий.

— Прочете го — каза тя студено — само защото беше един от героите в него.

— Да, и се обидих. Смятам, че не беше честно от твоя страна — каза Майк.

— Това звучи като музика в ушите ми — отвърна тя и махна на келнера да й донесе още едно питие.

— Вече съжалявам, че се съгласих да дойда на тази среща — рекох аз. — Не ми е приятно, когато се опитвате да водите безнадеждни битки, в които няма победител. Особено когато самият аз съм ветеран от същата война.

— Спокойно, Джак — каза Майк и вдигна ръце в знак, че се предава. — Предупредиха ме, че всеки момент можеш да рипнеш на крака и да офейкаш. Но трябва да ме изслушаш. Отдавна умувам върху това, което ще ти кажа. Вече съм го обмислил. Досега се опитвах да извоювам мястото си в тая индустрия, така че, когато му дойде времето, да съм в изгодна позиция. Всичко е под контрол. Имам готов филм, който излиза на екран през есента и с него ще гледам да се пласирам на филмовия фестивал във Венеция, защото той е по така, нали разбираш, братче, изкуство. Освен това се надявам да посъбера малко мангизи, за да си напълня гушката, да се опарича. Загряваш ли? Затова, мила тикво, престани да се дърляш с мен. Един ден ще стигна и до твоите сценарии, за да ги пренеса на синия екран — каза той и най-неочаквано погледна Ледар.

— Майк, много добре знаеш, че пет пари не давам дали ще филмираш някой от моите сценарии или не. И точно затова ме обичаш.

— Аз държа вие двамата да се заемете с един сценарий специално за мен. Сериал за Юга, за нашия град и нашите семейства. От самото начало, когато дядо ми е пристигнал в Уотърфорд, та чак до днешно време.

— Сериал — възмутих се аз. — Каква грозна дума!

— Мисли за нея като за много долари и това ще ти помогне да забравиш естетическите си проблеми, когато пишеш за телевизията.

— Моят проблем е да работя за теб, Майк, а не за телевизията — рече Ледар. — Казах ти го, когато за пръв път сподели идеята си с мен, казвам ти го и сега.

— Но без проблем прие да ти платя билета до Венеция, нали?

— Защото исках да се срещна с Джак и той да ме разведе из всички потайни и недостъпни места във Венеция.

— Джак, водата в този град пие ли се? — попита Майк, като нарочно сниши глас. — Искам да кажа от чешмата. Миналата година бях в Мексико и така се намъчих, имах чувството, че самият Монтесума се е заврял в задника ми.

— Това е Венеция, а не Тихуана. Водата става за пиене.

Майк се зарадва, че с помощта на моите уверения му отпадна поне една от неприятните страни на пътуването.

— Какво мислиш за южняшките серии? Казвай!

— Отпиши ме — обади се Ледар.

— Не бързай, сладурче. Майк не е казал най-важното.

Той взе писалка и изписа едно число върху къс хартия, после го вдигна във въздуха, така че и двамата с Ледар добре да го видим.

— Ето сумата, която възнамерявам да отделя за сценаристите. Нека си го каже. Това са повече пари, отколкото Джак припечелва, превъзнасяйки се по разни забележителности, а ще има и още — от издаването им под формата на книга и от международните продажби. Джак, от рецепти за агнешки бъбречета и пици не можеш да изкараш толкова.

— Благодаря ти, че оценяваш професията ми така високо, Майк — раздразних се аз.

Ледар се загледа в изписаната цифра, после каза:

— Значи затова в Калифорния всички са такива тъпанари.

— Може и така да е — отвърна Майк, като леко повиши тон, за да парира иронията в гласа й, — но това несъмнено изостря апетита към висшата математика.

Поклатих глава, загледан в движението на лодките отдолу.

— Преместих се в Италия, за да избягам от всичко това.

— Слушай, аз не искам от теб да ми пишеш автобиографията си. Нито как си се отдал на дълбоко замразяване. Нито за Шайла, нито за онзи идиотски мост. Аз ти говоря за онова, което се случи в нашия град. В общи линии. За моите прародители. За твоите, Джак. За дядото на Кейпърс, който навремето се славеше като един от най-големите политици. Искам да кажа, че във всичко това има хляб. Произхождаме от нищо и никакви хорица, но те са имали у себе си онова желание да направят живота на децата и внуците си по-добър и трябва да им признаеш, копеле, че успяха. Погледни само. В тая история има всичко. Има две световни войни. Тук е и движението за граждански права. Шейсетте. Виетнам. Настоящето.

— Колко трябва да продължи този сериал? — попита Ледар.

— Колкото да отразим века с всичките му ключови събития. Много динамика и перфектно озвучаване. Смятам, че идеята си я бива, и ако вие двамата се откажете, много други само това чакат.

— Вземи ги тях — предложих му.

— Но нито един от тях не е бил там — каза Майк и в гласа му за пръв път долових нещо от стария Майкъл, момчето, което обичах и с което израснах. — Както ние бяхме. Не са преживели онова, което ние преживяхме. Аз продължавам да очаквам от Ледар да напише онова, за което като деца станахме свидетели в Южна Каролина, а тя ми пише кой какво направил в солариума за феминистки в Манхатън.

— Дайте да не се караме — казах.

— Да се караме ли? — отвърна Майк. — Човече, ние в Южна Каролина дори не умеем да се караме. В Лос Анджелис да се караш означава целият да плувнеш в кръв и пот.

— Майк, нямам желание да работя с теб — казах. — Дойдох тук само от любопитство, защото исках да видя как ще се чувстваме заедно след толкова години. Аз, за разлика от вас двамата, не изпитвам никаква носталгия по миналото. Но изпитвам носталгия по вас и по нашата изгубена невинност, по онова, което преживяхме заедно, което можеше да бъде и по-различно, ако бяхме имали повече късмет.

— Тогава го напиши така, както би искал да бъде — рече Майк, като се наведе към мен. — Искаш да го напишеш по-красиво. Чудесно! Направи го. С мен ще работиш и ще пееш, Джак. Ще видиш какъв съм сладур, няма да имаш никакви проблеми. Ето ти няколко телефонни номера, на които трябва да се обадиш. За тяхна сметка. Те знаят, че ти си моят южняк.

— Номера ли? — попитах.

— Хора, с които работя — отвърна той. — Те ще ме подкрепят.

— Майк, нека дам на Джак едни други номера — каза Ледар. — На хора, които плюят и отминават, щом чуят името ти.

— Ти само ми създаваш врагове — каза Майк. — Това е звярът у теб.

— Тогава дай на Джак номерата на хората, дето ще ти подпалят чергата ей така, само за да видят дали запалката им работи. Половината град смята, че си лайно, Майк.

— Защото не са ме познавали като дете — отвърна Майк. — Но вие ме познавахте. Не бях такъв навремето.

— Съжалявам, Майк — каза Ледар. — Не исках да те обидя.

— Няма нищо, Ледар. Знам защо мислиш така. Не разбирам какво се случи с мен. Именно затова държа вие с Джак да приемете работата по този проект. Така ще ми помогнете да открия какво всъщност се случи. Знам, че все още съм жив, но съм загубил предишната си чувствителност към живота. Чао, амигос. Имам важна среща. А вие запалете лулата на мира и обсъдете предложението ми.

Докато вървяхме към асансьорите, Ледар каза:

— Няма да приемеш предложението на Майк, нали, Джак?

— Не. Най-обичам да не мисля за миналото.

4

На следващия ден следобед изведох Ледар на разходка. Обиколихме различни части на града и аз я наблюдавах как се заглежда в елегантно облечените италианки, които забързано се прибираха по тесните улички. От малък бутик излезе една жена и тръгна право към нас, така че трябваше да отстъпя зад Ледар, за да й направя път да мине.

Ледар спря и очите им се срещнаха, огледа тоалета й, напетата й походка, красивите крака, естествената грациозност, всичко. Дори подуши парфюма й.

— Ще свикнеш с всичко това — казах.

— Съмнявам се — отвърна Ледар. — Красива е.

— Има нещо загадъчно у италианките.

— Изглеждаше като изваяна от чисто злато. Ако бях мъж, щях да тръгна след нея и да не я изпускам от погледа си — продължи Ледар.

Изсмях се и отново застанах до нея. Прекосихме Кампо ди Санта Маргарита, където група момчета ритаха топка под смръщения поглед на възрастен монсеньор. Старица поливаше сандъче със здравец на прозореца си, а един художник бе застанал на входа на площада и рисуваше тази сценка, обляна в меката светлина на късния следобед.

Вървях до Ледар, обзет от дълбокото усещане, че тя бе една възможност, която отказах да изживея. Навремето съдбите ни бяха така сложно преплетени, че ако се бяхме оставили на уловките на инерцията, и досега щяхме да смятаме, че сме родени един за друг. Приятелите от детството обаче ни разделиха, не без наше съгласие. Още от първо отделение нашите спокойни характери като че се допълваха. Сякаш и двамата принадлежахме към едни и същи фигури върху шахматната дъска. Майка ми бе онази, която първа ми отвори очите за това, че Ледар е болезнено стеснителна. Тя ме бе научила, че красотата често бива ценен и неприкосновен дар, но че почти винаги принадлежи много повече на света, отколкото на момичето, което я притежава. Пак майка ми бе забелязала, че Ледар се измъчва под бремето и отговорността на собствената си нежелана красота и се чувства много самотна. Съвсем безмълвно двамата с Ледар сляхме нашите две самоти в една и се оставихме на течението. Сега, когато вървяхме един до друг във Венеция, и двамата усещахме силата на онази недовършена история и на онова непредприето пътешествие. И тази сила крачеше като жива между нас, сякаш бяхме трима.

Знаех, че Ледар се упреква сурово за избора, който бе направила. Но тя бе израсла в онази по бебешки разглезена и леконравна среда, в която Югът отглежда своите момичета и ги кара да следват линията на най-малкото съпротивление. Точно когато смяташе, че вече е достатъчно самостоятелна, за да взима решенията си без страх, тя падна в клопката на най-лошите родителски инстинкти. Уж твърдеше, че е имунизирана срещу луксозно опакованата отрова на родителите си, но когато си избра съпруг, изведнъж откри, че въпросната течност не само действа, но и бавно я убива. Чрез серия блестящо измислени хитрости и внимателно обмислени възможности тя успя да се омъжи за единствения човек, който я презираше. Омъжи се за човека, който с радост потвърди и узакони най-лошите й предположения и страхове за самата нея и който в крайна сметка намрази всичко, свързано с нея.

Когато бях съвсем млад, смятах, че подобни бракове са рядкост. Сега знам, че се срещат на всяка крачка. Видял съм толкова много бракове без любов, че биха могли да запълнят ширналите се пустини на Американския запад. Американските майки учат синовете си как да прекършват духа на момичетата, без дори да съзнават с какво опасно познание ги въоръжават. Като момчета, ние се научаваме как да предаваме своите бъдещи съпруги, усвоявайки изкуството да съсипваме собствените си майки чрез сприхавост и вечно натяквани упреци. Не от друг, а от майка си съм научил всички възможни начини да разбия живота на всяка жена, имала глупостта да се влюби в мен.

Ледар ме хвана под ръка и за миг изглеждахме щастливи.

Ледар се бе омъжила за един от онези американци, които използват езика и секса без оглед на последствията или приличието. Любовта към него бе уронила вярата й в себе си. След като съпругът й я бе напуснал заради двайсетгодишна жена, която, макар и по-млада, не представляваше нищо друго, освен едно по-предизвикателно копие на самата Ледар, в продължение на цели пет години тя се мъчеше да възвърне психическото си равновесие. Каза ми, че тогава си съставила списък на мъжете, в които би си позволила да се влюби, ако въобще някога се съвземе и реши отново да припари в тази сфера на жестока конкуренция. И моето име фигурирало в този списък, но после Ледар се сетила, че Шайла се е самоубила. Когато си припомнила този зловещ факт, тя побързала да задраска името ми и се обадила на единствените трима, останали незачеркнати във въпросния списък. Както и другите жени, които ме познаваха, Ледар смяташе, че аз нося вина за смъртта на Шайла, въпреки, че не знаеше почти нищо за съвместния ни живот.

От мост над един от малките канали посочих на Ледар двама мъже, които строяха гондола. Бяха наети от фабриката, която продължаваше да ги произвежда ръчно.

— Имам приятел, който се казва Джино — казах аз и прихванах Ледар за лакътя. — Неговият пристан е наблизо.

— Хубав начин за препитание си си намерил, Джак. Знаех, че умееш да приготвяш стриди и да печеш прасе, но не съм си и помисляла, че един ден ще пишеш готварски книги. А още по-малко туристически справочници за красиви градове и техните ресторанти.

— А кой някога е смятал, че ти ще пишеш филмови сценарии?

— Например аз — рече тя и ме погледна в очите. — Както смятам, че ти просто избяга от Южна Каролина.

— И така да е, Ледар. Това искам, това правя — едно от малкото предимства на възрастните.

— Джак, понякога разказвам на приятелите си в Ню Йорк за ученическите ни години в Уотърфорд, за компанията, в която се движехме, и те не могат да повярват, че случките, които им описвам, са самата истина. Казват, че им звучи така, сякаш съм израсла сред богове и богини. Упрекват ме, че преувеличавам. Но, така или иначе, не ми вярват. Първо им разказах за Майк, защото всички са чували за него. После за теб и твоето семейство. За Шайла и нейното семейство. За Кейпърс и Джордан, и Макс, Великия евреин. Изглежда, не мога да улуча тона, за да ми повярват. Кажи ми, имаше ли макар и един от нас, който да не беше умен, дори тогава?

— Дааа. Аз не бях. Дори тогава. Ако бях, щях да се махна навреме.

— Да се махнеш от какво?

— Тогава не знаех, че всичко, което правиш, е опасно — всичко! — най-малкото, най-незначителното нещо може да се окаже фатално.

— А според теб имаше ли някакви поличби или знамения, които да ни подскажат какво ще се случи. Ако го бяхме предусетили, може би щяхме да отидем на гледачка.

— Човек не вижда поличбите. Те нямат цвят, нито мирис и не оставят следи. Човек дори не ги усеща, преди да се свлече на колене и да заплаче под тяхното непоносимо бреме.

Завихме в тиха уличка, покрай гостилница и химическо чистене със запарени прозорци. От гостилницата ни лъхна миризма на чесън и пушена шунка.

— Тук не съм идвал. Сигурно наскоро са я открили.

— Чудесно! — каза Ледар. — Значи така променяме темата на разговор и бързо се спасяваме от ужаса на миналото.

— Ледар, мъча се да не мисля много за Южна Каролина. Особено за онези неща, които ми причиняват болка. Например Шайла. Надявам се, че разбираш. Ако пък не разбираш, прощавай, но не възнамерявам да искам разрешение за собственото си мнение. Нито пък ти трябва да искаш моето разрешение, за да пишеш каквото намериш за добре, по дяволите. Всъщност аз не знам ти някога да си писала за онова, което се случи с нас, боговете и богините от твоето детство.

— Ей, Джак, от години не бях чувала председателят на нашия клас да държи реч — присмя ми се тя и се усмихна.

— Ах, ти, малка мръсница. И аз веднага се хванах на номера ти.

— Странно, Джак, за мен Южна Каролина винаги е била забранена тема. Една думичка не съм написала за нея, една алюзия дори и мислех, че никога няма да напиша, докато Майк не ме покани на обяд в Ню Йорк миналия месец. Моите родители живеят в постоянен ужас, че аз може да разкрия тайните на нашия дом и така да опозоря навеки семейното ни име.

— Ледар, вашето семейство няма тайни — казах. — Има само сметки за уреждане.

— Учудва ли те това, че Кейпърс се е кандидатирал за губернатор?

— Кейпърс губернатор, разбира се! — изсмях се гръмогласно. — Това беше неизбежно. Не си ли спомняш как тръбеше още в първо отделение, че ще става губернатор? Представяш ли си? Такава амбиция и целенасоченост още на седем години?

— Разбира се, че си представям, Джак, не забравяй, че аз бях омъжена за него и му родих две деца — каза тя остро и в гласа й се долови нотка на огорчение.

— Ти много добре знаеш какво мисля за бившия ти съпруг — казах. — Дай повече да не говорим.

— Но ти не знаеш какво аз мисля за него — продължи тя. — Не и сега. Представяш ли си, той е кандидат на републиканците.

— На републиканците ли? — зяпнах аз. — По-скоро ще си направя операция за промяна на пола, отколкото да гласувам за републиканците, особено пък в Южна Каролина. Дори копеле като Кейпърс би трябвало да се засрами. Но, не. Не и Кейпърс. За срама няма роля в театъра на абсурда, който той разиграва на живо.

— Синът ми и дъщеря ми са най-големите му почитатели. Не ме обичат така, както обичат баща си. Той умее да омайва хората. Ако го сложиш до хамелеон, Кейпърс ще си смени цвета по-бързо от него.

— Не мога и да си помисля за тези копелета, без да почувствам вина. Изпитвам угризения и за това, че мразя Кейпърс, макар да имам абсолютно всички законни основания да го ненавиждам.

— Аз пък не се чувствам виновна, че го мразя — каза тя. — Спряхме за миг да погледаме една заспала на близкия перваз котка. — Веднъж ти се опита да обясниш връзката между католицизма и чувството за вина, но аз нищо не разбрах. Това, че сте католици, е също една от чудатостите на семейство Маккол.

— Вината е моята същност — обясних. — Главната тема в моя живот. У мен църквата почива върху основи, излети от чиста вина. И върху тях тя издигна храма си насред неукрепналата душа на едно дете. И подът бе застлан с вина. Статуите на светците бяха издялани от огромни блокове вина.

— Джак, вече не си дете, време е да се отърсиш от всичко това. Сигурно съзнаваш колко смешно и глупаво е то.

— Напълно съм съгласен с теб. Но ти си възпитавана в духа на англиканската църква, а нейните последователи чувстват вина само ако са забравили да нахранят понитата, с които играят поло, или ако акциите им на борсата не печелят достатъчно.

— Не за това говоря. Ти винаги действаш така, сякаш вината е нещо реално, нещо, което можеш да държиш в ръка. От това трябва да се отървеш, Джак.

Влязохме навътре в града и продължихме да вървим в пълно мълчание. На няколко пъти хвърлих бърз поглед към лицето на Ледар. Имаше нещо свенливо и сдържано в неговата красота. Беше толкова миловидна, че хубостта й приличаше повече на мисия, отколкото на дар божи. Оказа се, че Ледар няма никакво желание да отговори на предизвикателствата, породени от собствената й красота.

Още си я спомням как караше водни ски в реката на Уотърфорд, след като майка й й беше купила жълти бикини от Чарлстън. Беше страхотна гледка! Докато моторницата даваше газ, тя изпълняваше невероятни номера на ските, а в слалома нямаше равна на себе си. Но през онзи ден всички мъже от града бяха накацали по двата бряга на реката като врани на тел, за да се полюбуват на меките женствени извивки, които наскоро бяха заоблили слабото й момичешко тяло. Съзряването й беше толкова внезапно и очебийно, че се превърна в основна тема за разговор из билярдните зали и баровете. И тогава Ледар откри, че за нея красотата е истински тормоз, а сексапилната външност — гнет и непоносимо страдание. Тъй като нищо друго не я притесняваше така, както нежеланото внимание от страна на мъжете, Ледар прибра жълтите си бикини в куфара с ненужни детски рокли.

Загледах се в нея. Лицето й имаше прелестни черти.

— Обеща да ме повозиш на гондола — смени темата тя, след като поехме отново към Канале гранде.

— Тук сме близо до пристана на Джино. Най-красивият от всички гондолиери.

— Налита ли на красиви американки?

— И още как! — казах и й намигнах.

Докато се разхождахме по улиците — толкова тесни, че въздух не достигаше, — подушихме миризмата на пържен лук, а над каналите доловихме звука на приглушени, сякаш понесени от течението загадъчни гласове. Ледар се спря пред магазина за маски, откъдето гледаха гротескни, получовешки лица, застинали в безмълвния ужас на своето кухоочие. Продължихме да вървим сред звъна на черковни камбани и детска глъч, сред гукащи гълъби и екота на собствените ни стъпки.

Джино стоеше на пристана, недалеч от Академията, видя ни и се усмихна. Представих го на Ледар и той направи дълбок поклон. Джино беше нисък рус мъж с типичното за всички гондолиери изваяно мускулесто тяло. Забелязах го как погълна Ледар с един-единствен поглед на одобрение и възхита.

Гондолата яхна водите на Канале гранде с гордо изпъната лебедова шия. Ледар седна до мен и ме хвана под ръка. Джино гребеше зад нас с мощни отмерени движения — съвършен синхрон на китките с останалата част на ръката.

— Този град омагьосва действителността — каза Ледар. — Откакто пристигнах, се чувствам като контеса. А сега, както сме се понесли по канала, имам странното усещане, че съм направена от коприна.

— Скоро ще ти се прииска да си направена от пари — отвърнах, — защото скъпотията е такава, че и в рая да живееш, по-евтино ще ти излезе.

— Мислиш ли, че раят е по-красив от Венеция? — попита тя и се огледа наоколо.

— О, ти искаш от мен да знам твърде много.

Спомних си моя престой във Венеция по време на големия карнавал, след смъртта на Шайла, когато трябваше да пиша репортаж за този пир, провеждащ се в навечерието на Велики пости. През най-разгулните часове на онази нощ аз не престанах да се удивлявам на венецианци, които се отдаваха на удоволствията на плътта с такова открито безсрамие, а още на следващия ден щяха смирено да потънат в мрачните радости на благочестивите лишения и себеотрицанието.

През онзи февруари беше завалял сняг и дълбоки преспи, довеяни чак от алпийските проходи, покриваха улиците. Изведнъж се почувствах като дете и заедно с другите туристи започнахме да се замеряме със снежни топки насред Сан Марко. Бях забравил, че южняците изпадат във възторг само при вида на сняг. Той винаги ни изненадва.

Купих си маска и карнавален костюм, за да мога успешно да се смеся с тълпата на този преобразен град.. Хукнах по улиците, като се присъединявах ту към някоя гуляйджийска компания, ту към пиршество, на което не бях поканен, оставяйки се на тълпата да ме води из побелелите от сняг, осветени с факли площади. Смълчан под прикритието на карнавалния си костюм, аз се носех из този бял, осеян със звезди свят, който ми бе така чужд, както и ангелите спасители, изпълнили църковните стенописи.

Тичах по хлъзгавите, сумрачни улички, навлизайки все по-надълбоко в утробата на Венеция. Исках да плача, веднъж да поплача за клетата навеки изгубена Шайла. Мислех, че сълзите ми ще потекат с лекота зад паравана на маската, но отново — за кой ли път — се оказах неправ. След смъртта й нямах време да плача за Шайла, прикривах скръбта си с извинението, че Лия има нужда от силен, а не съсипан баща. Затова уредих тази среща със себе си по време на карнавала и докато навлизах в дебрите на заснежения град, исках да излея всичките си сълзи, които ме задушаваха. Но не пролях нито една, защото духът на този град ме издигна заедно с парцалите от мъгла, които се носеха над водата.

Смешните обувки към костюма ми бяха платнени и краката ми измръзнаха. Красиви жени зад лакирани маски се изсмиваха и разбягваха, щом тръгнех към тях. Уличките на Венеция — клаустрофобично тесни — подчертаваха моя ръст и сянката ми покриваше дворовете — огромна и заплашителна. Край бароковата фасада на Църквата на йезуитите изведнъж се появи жена. Беше сама. Изсмя се, щом ме видя — застинал на място в абсурдния си евтин костюм, — но не избяга като другите. И двамата се засмяхме, като разбрахме, че сме останали сами в тази мрачна част на града.

Жената с маска, облечена в бяло като девица, ме хвана за ръка. Опитах се да кажа нещо, но тя ме спря, като допря пръст до устните ми. Отвръщайки на жеста й, аз прокарах пръст по пълната й долна устна. Тя рязко захапа пръста ми. После стисна ръката ми още по-здраво и ме поведе през сокаци и арки към онази част на града, където кракът ми не бе стъпвал.

Когато влязохме в една уличка, толкова тясна, че двама души не можеха да вървят един до друг, тя метна шала си върху очите ми, завърза го на тила ми върху маската и се изсмя звънливо. Вече напълно убедена, че нищо не виждам, тя продължи да ме води по пътя си, а аз се чувствах като акробат, стъпващ предпазливо по опъната във въздуха жица. Някъде откъм града долитаха гласовете на празнуващите венецианци — далечни и приглушени.

Продължих да я следвам слепешката, оставил се изцяло в нейните ръце. Прекрачихме праг, изкачихме четири реда тесни стъпала. Влязохме в стая и тя свали шала от очите ми; в стаята беше толкова тъмно, че в топлината на съвършения мрак аз не виждах нищо. Чувах само плисъка на водата, която миеше завързаните отвън гондоли.

Усетих как голото й тяло се притисна към мен, устните й потърсиха моите, езикът й трескаво подгони моя и се стрелна навътре в гърлото ми. Устата й имаше вкус на вино и морска вода, на дестилирана женственост. Облизах шията й, гърдите й, а тя ме подбутна към леглото и ме повали върху ухаещите на чисто памучни чаршафи, после започна да разкопчава костюма ми копче по копче. Облиза гърдите ми, изстена и се плъзна надолу по тялото ми. Когато стигна до пениса, тя бързо го пое навътре в устата си с гърлен бълбукащ звук, като гълтач на огън, стигайки до самата крайност на бурлеската на желанието. Игривият й език ме изведе до най-трепетните висоти на оргазма, след което ме пусна и обърна тялото ми върху себе си. Отново се целунахме и аз усетих собствения си вкус. Докато прониквах в нея, почувствах различната сочност на устните й. Знаех, че тя предпочита да запази своята анонимност, че церемонията по демаскирането няма да се състои. Докато се движех вътре в нея, напълно отдаден на забързания ритъм, аз потънах в нощта: нощ, в която сексът разцъфва като диво цвете в тайните кътчета на въображението, когато похотта вие и мучи, позволява си да бъде необуздана, първобитна, животинска, неименувана, както е било в пещерите и горите край светлината на огъня, когато огънят още не е имал име, а тялото вече е било същество, но също без име.

Сега, докато гондолата се полюшкваше върху игривите отражения в Канале гранде, аз се помъчих да си спомня дългите й, невидени от мен крака, да извикам в паметта си всяко нейно движение в онова мимолетно царство на плътското съприкосновение, всяко притискане на гърдите й, всеки тласък на бедрата, всеки трепет и въздишка на лумналата й за кратко страст. Не беше промълвила дума — нито на мен, нито на себе си, и самото ни безмълвие ме бе възбудило още по-силно.

Когато се изпразних, викът, който излезе от мен, се сблъска с нейния и силата на звука охлузи езиците ни. Отмалелите ни и потни тела се разделиха и в ушите ни отново нахлу плисъкът на вода, почукването на лодките о пристана, скърцането на опънатите от котви въжета и приливът, който отмерваше ритъма на тежкото ни дишане, докато любовната ни отмала бавно изстиваше. Косата й падна върху гърдите ми, докато лежахме в черната стая.

Ледар ме докосна по бузата с мокри пръсти.

— Давам всичките си пари, за да науча какво си мислиш в момента.

— Бях се замислил за мястото на екзистенциализма в модерната литература — отвърнах.

— Лъжец! — каза тя и игриво ме пръсна с вода от канала. — Не знам за какво се бе замислил, но беше нещо приятно.

— За вечно променящия се живот — казах.

— Така са го построили този град, че веднъж попаднеш ли в него, да не искаш да го напуснеш, нали, Джак? — рече Ледар.

— Не — отвърнах аз. — Още по-хубаво: построили са го така, че човек винаги да има за какво да мечтае.

— Тази красота направо сломява сърцето ми — каза тя.

Докато лежахме в стаята, изведнъж долових шума от стъпки в снега — лек и приглушен. Жената веднага скочи от леглото и постави пръст върху устните ми. Върна се с моя костюм и прогизналите ми обувки, които бе затоплила край някакъв огън. Когато се облякох, тя ме заведе до прага, взе ръката ми и я прокара по невидимото си лице като слепец, който чете любимата си поема на брайл. Сложи маската на лицето си, после моята и отново превърза очите ми с шал. Изведе ме по тесните стълби в снега.

Вървях след нея, нощният студ пронизваше тялото ми, а тя ме водеше към долитащия отдалеч шум, към веселящите се тълпи и началото на Велики пости. Опитах се да й кажа нещо на моя италиански от курса за начинаещи, поисках да узная името й, помолих я да се видим отново, поканих я на вечеря.

Тя само се изсмя и със смеха си ми каза, че смята тайнствеността и безмълвието за най-важните еротични елементи в краткия досег на нашата среща.

Прекосихме един мост и докато я питах дали е родом от Венеция, ръката й рязко се изплъзна от моята. Исках да извикам след нея, но изведнъж проумях, че не знам името й. Свалих шала от маската си и видях, че се намирам на съвършено непознато за мен място, където се кръстосваха четири венециански улици. Заслушах се да чуя нейните отдалечаващи се стъпки, но бягството й бе напълно безшумно. Завъртях се в кръг, но единственото нещо, което видях, бяха други маскирани като мен, които минаваха по моста, някои носеха бутилки вино, други — свещи или фенерчета. Кръстосваха лъчовете им на фона на сипещия се сняг. Гласове пронизваха въздуха от всички посоки, а аз копнеех за тишината на нейното безмълвие.

Опитах да се върна по стъпките си, но това беше Венеция и жената ме бе дарила с толкова, колкото бе пожелала.

Преди да напусна града, отидох да обиколя онзи мрачен квартал край Църквата на йезуитите, където си мислех, че се намира къщата на моята загадъчна любовница. Исках да й благодаря, да я благословя и да извикам името й с цяло гърло. Не бях се любил с жена от смъртта на Шайла. Дълго време тялото ми бе останало затворено и непохватно — до онази снежна нощ във Венеция, когато срещнах жената с маска, която владееше силата на безименната тайнственост и не промълви нито дума.

Години след това изведнъж ми хрумна, че тази жена трябва да е била самата Шайла, която е искала да ми каже, че трябва да живея живота си и да я забравя. Да се маскира и да играе бяха двете най-любими занимания на Шайла.

Когато двамата с Ледар пристигнахме в „Грити Палас“, платих на Джино петдесет хиляди лири. Той целуна ръката на Ледар и й предложи на следващия ден да я разведе с гондолата из по-малките канали безплатно. Отидохме да се преоблечем за вечеря.

Майк вече ни чакаше, когато малко по-късно същата вечер се появихме в „Таверна ла Фениче“.

— Сядайте! Ледар, изглеждаш прекрасно, но с тази рокля могат да те арестуват — каза Майк. — Джак, тук харесва ли ти? Пицариите не са място за тримата мускетари, нали?

— Отдавна го знам това заведение — казах. — Бях сигурен, че и вие ще го харесате.

Когато келнерът пристигна за поръчката, аз започнах да им обяснявам менюто.

— Спагетите тук са страхотни. Всичките ястия с телешко са добри. Ако обичаш дроб, във Венеция го правят най-вкусно.

— Кажи на момчето, че аз искам сандвич и зелена салата с рокфор — каза Майк.

— Тук няма сандвичи. Нито Италия е мястото да опитваш рокфор.

— Нямат сандвичи ли? Това ресторант ли е или какво? Дори шибаните „Четири сезона“ в Ню Йорк сервират сандвичи.

— Остави се в ръцете на Джак — намеси се Ледар. — Нали това е неговият ресор.

— Аз и за рокфора не им вярвам — додаде Майк. — Къде се прави рокфорът? Отговори ми.

— Във Франция — каза Ледар.

— Точно така. Във Франция. Те са съседи, нали? Обзалагам се, че няма и триста мили дотам. Аз не ям зелена салата без рокфор.

— Тази вечер обаче ще ядеш — отсякох аз.

— Братче, Италия си остава в Третия свят. Те още не са влезли в двайсетия век. Тогава ми поръчай зеленчуци с телешко, но тънко нарязано.

— Джак, за мен каквото ти кажеш — рече Ледар.

Усмихнах й се.

— Умно момиче!

Направих й истинска венецианска гощавка, която започваше с карпачио, после с ориз и пресни зелени връхчета от аспержи. Завършихме с агнешко бутче, патладжан, спанак и тъй като бяхме преситени, за десерт взехме по едно еспресо с грапа.

Салатата на Майк пристигна, но той не я докосна, след като видя, че е полята със зехтин. Затова помолих келнера на италиански да ни донесе разни компоненти от кухнята. Когато пристигнаха, той смеси в една купа кисело мляко с майонеза, прибави устърширски сос и табаско, после надроби вътре и горгонцола. Келнерът му донесе нова салата, като не успя да прикрие погнусата си от току-що приготвената смес.

— Страхотно! — зарадва се Майк, като я опита. — Казах ти, че не може да нямат рокфор.

След малко Майк подхвана въпроса, заради който бе пристигнал във Венеция.

— Сега да си поговорим по проекта. Вие двамата какво мислите? Коя е най-голямата промяна в Американския юг след Втората световна война?

Ледар се замисли и след миг отговори:

— Изобретяването на овесените ядки като готова храна за закуска. Не, не е това. Може би такото, това, че можеш да си купиш тако във всяко малко градче на Юга.

Майк се намръщи.

— Не говориш сериозно, нали? А ти, Джак, какво мислиш?

— Аз няма да работя по твоя проект и пет пари не давам коя е най-голямата или най-малката промяна в Американския юг.

— Джак, тук става въпрос за много пари. Повече, отколкото можеш да си представиш. Направил съм проучване. Приеми го като лична услуга от мен за теб. Трябва много бързо да говоря с някои хора, за да бъдеш одобрен. Ледар има няколко плюса, името й все пак се е чувало. Докато твоите досегашни писания нямат никаква връзка с киното.

— Майк, отпиши ме.

— А навиваш ли се да работиш като консултант?

— Не.

— Защо?

— Защото ще ни караш да пишем за Шайла, а аз такова нещо няма да направя.

— Не е нужно да казваме, че е скочила от моста. Или може да го направим зад кадър.

— Отпиши ме. Сигурно ще искаш да пишем за Джордан и за шейсетте.

— Не. Чакай да се разберем. — Майк вдигна ръка във въздуха. — Недей да избързваш. Най-много държа на контекста. Разбираш ли за какво говоря? Филмът няма да е просто за нас, а за този наш век. Как моят дядо пристига в Уотърфорд, без да знае бъкел английски. Среща се с твоя дядо, Джак. И тази среща променя завинаги живота и на двамата. Виждаш ли, седим сега тук, на тази маса във Венеция, и това е така, защото през двайсет и първа в Русия е имало погром. Така ли е?

— Да — съгласих се аз. — Така е.

— Виж какво, това минало ни оформи, направи ни такива, каквито сме, независимо дали ти харесва, или не. След това минахме през някои изпитания. Ти попита за Джордан. Да, разбира се. Джордан трябва да фигурира. Кой ни е променил повече от Джордан Елиот? Джак, знаеш ли къде е той?

— Говори се, че е умрял. Нали всички бяхме на литургията, отслужена специално за него в Деня на загиналите във войните.

— Говори се, че е жив и че ти знаеш къде е. Говори се, че е в Италия.

— Може и така да е, но никога не се е свързвал с мен — отвърнах.

— Не одобрявам действията на това копеле във войната, но кой каквото ще да разправя, това е ужасна драма. Особено ако научим как е успял да избяга.

— Това можеш и да си го измислиш, нали така? — каза Ледар. — Може би Джак е прав. Може би е загинал докато се е опитвал да избяга или да се скрие.

— Искам да стигна до истината — каза Майк. — Въпрос на принцип е да бъдем максимално близо до фактите. Ще го намеря аз това копеле и ще му изсипя един тон пари, за да разкаже историята си.

— Той ли каза „принцип“? — попита Ледар с престорена изненада. — Майк ли каза „принцип“?

— Има и друг един въпрос — рече Майк, без да обръща внимание на Ледар. — Искам двамата внимателно да ме изслушате, преди да се разврякате. Знам какво ще ми кажете, но онова, което аз имам да ви кажа, може и да ви изненада. Станах член на комитета, който организира кампанията на Кейпърс Мидълтън за губернатор на Южна Каролина. Всъщност аз съм неговият изпълнителен директор и отговарям за финансите. Много бихме искали и вашите имена да фигурират в организационния комитет.

Ледар беше толкова удивена, че остана със зяпнала уста.

— Джак, как да му кажа „майната ти“ на италиански?

— Не ти трябва да знаеш, Ледар. Кажи му го на английски и после го дублирай от мое име.

— Много добре знам какво мислите и двамата. Но грешите. Котаракът вече не е същият. Говорих с него в Ню Йорк, преди да тръгна насам, и ви уверявам, че страшно се е променил. Станал е доста свободомислещ, а някои от идеите му са направо радикални.

— Уо-уо, Майк! — изръмжа Ледар с убийствен глас. — Ти май забравяш, че аз бях женена за това свободомислещо копеле. Освен това той наистина има някои радикални идеи, особено за изплащане на издръжката на деца. В смисъл, че предпочита да не я изплаща.

— Разводът му с теб е голяма пречка за кампанията му. Съвсем сериозно — каза Майк.

— Това ми харесва — рече тя. — Майк, дай да не се лъжем, той е едно коравосърдечно и безскрупулно копеле. Навремето се влюбих в него, омъжих се за него, родих му две деца, после, с течение на времето, бавно и неусетно го намразих. Той е жива отрова, Майк, с каквото се хване, отравя го.

— Ледар, той съжалява за развода. Сам ми го е казвал. Признава си, че не е бил прав.

— Майк, забрави ли? Университетът на Южна Каролина — прекъснах ги аз. — Хиляда деветстотин и седемдесета. Страхотна година. Сигурно си спомняш, че тогава ние научихме нещо много важно за нашето момче Кейпърс Мидълтън.

— Не всички — добави Ледар. — Някои от нас нищо не научиха за същността на Кейпърс, нито си направиха извод за неговата почтеност от онази показателна случка. Някои от нас направо хлътнаха в обятията му и се омъжиха за него след въпросния съществен екзистенциален момент.

Майк си пое дълбоко въздух, изчака, докато ядът ни мине, и отново заговори.

— Тогава никой не намрази Кейпърс повече от мен. Но той не се отрече от постъпката си и до ден-днешен продължава да я смята за проява на патриотизъм. Той иска да ни разкаже всичко, което в крайна сметка е довело до онази нощ в наборната комисия. И това ще бъде част от сериала.

— Съжалявам, Майк, без мен — каза Ледар.

— За бога! какво толкова има? — ядоса се Майк. — На всичкото отгоре съм сигурен, че и двамата имате нужда от пари.

— Това ли било, Майк? — попитах. — Наистина ли мислиш, че ще ти се продадем, като вдигнеш цената?

— Слушай, Джак, никого не съм тръгнал да купувам — каза Майк вече с променен тон. — Тръгнал съм работа да върша, защото смятам, че като разкажем нашата невероятна история, това ще ни помогне отново да се сближим. Парите са си пари, но не за тях ти говоря.

— И нашето приятелче Кейпърс ще ни разкаже за голямото си геройство в университета, така ли? Чист и неопетнен, американският герой!

— Наистина стана герой в очите на много хора. Деветдесет и пет процента от населението на Южна Каролина го подкрепи.

— Това са същите хора, които подкрепяха Виетнамската война.

— Такива бяха шейсетте години. Скапахме се, но в това има пари, Джак, надушвам страхотен касов успех! — продължи Майк, макар и да се чувстваше малко неловко под строгия осъдителен поглед на Ледар.

— Дай да се разберем, Майк, още сега. Първо искам да ти кажа, че с цялото си сърце продължавам да вярвам във всичко, в което вярвах през шейсетте. От нищо не съм се отрекъл — казах.

— Трябва да си признаем, че моралните принципи, с които тогава парадирахме, се оказаха наивни измишльотини — каза Майк.

— Да, признавам, и продължавам да вярвам в тях.

— Добре — продължи Майк, — значи постъпката на Кейпърс подлежи на обсъждане. Аз съм готов, не страдам от предразсъдъци по въпроса. Но в крайна сметка никой не пострада от нея. Вярно, Джак, ти беше арестуван, но нищо лошо не ти се случи.

— Това не е вярно. Всички пострадахме. Майк, това беше убийствен удар за нас. Наистина ли не разбираш? Ние обичахме Кейпърс, вярвахме му и се водехме по акъла му — усмихнах се аз.

— Но вече сме го надживели. Всички.

— Не и онзи, когото търсиш. Обзалагам се, че Джордан не го е надживял — обади се Ледар. — Ако е жив, разбира се.

— Ти знаеш къде е, нали? — отново ме попита Майк.

— Не, Майк, не знам. Не си ли спомняш, събрахме се специално, за да му отдадем почит като на загинал във войната. По вина на Кейпърс Мидълтън никой от нас не е виждал Джордан от хиляда деветстотин и седемдесета.

Майк извади чекова книжка от горния джоб на сакото си и подписа чек за десет хиляди долара. Подаде ми го.

— Ето ти аванс, за да ме заведеш при Джордан... после ще има още толкова.

Погледнах чека и се изсмях. Взех свещта от масата и го запалих в единия край. Чекът изтъня, нави се на масур и точно преди да догори, го пуснах в еспресото на Майк.

— Майк, ще трябва да се явиш на изпит при мен. Започвай да зубриш още отсега. Трябва отново да се научиш да бъдеш човек. Навремето беше по-свестен. Изглежда си забравил някои основни неща.

Майк се наведе към мен, а очите му блестяха от злоба.

— Имам новини за теб, Джак. Вече не си капитанът на отбора. Гимназията свърши и нека погледнем нещата в очите. Малкият Майк се оправя най-добре от всички. От списание „Пийпъл“ до „Кой кой е“ и наградата Оскар. В света на киното Майкъл Хес не е случаен човек. Всъщност на тази маса няма случайни хора. Ледар е известна със сценариите, които пише, ти — с готварските книги за тлъсти туристи, както и с пътеводителите, в които обясняваш на кретените как да се доберат до Сикстинската капела. Но паралията съм аз.

— Майк, моля те, млъкни! — каза Ледар. — Чуваш ли се какво говориш?

— Ще говоря каквото си искам. Погледни Джак! Толкова праведен и самодоволен. И защо, Джак? Какво толкова си направил? Изгори чека като че си самият свети Франциск от Асизи. Слушай обаче какво знам аз, човече. Ще удвоя чека, ще продължа да прибавям цифри към него, докато накрая уцеля сумата, при която ще клекнеш, ще ми паднеш на колене!

— О, доста писане ще падне, преди да уцелиш тази цифра, Майк — отвърнах и се усмихнах с надеждата да разредя напрежението. Но Майк изглеждаше решен да продължи фронталната атака.

— Подиграваш се на мен. Презираш Кейпърс Мидълтън, чийто единствен грях е, че се опитва да направи живота в Южна Каролина по-хубав. Джак, ние може и да не живеем според твоите шибани високи принципи, но нито една от нашите съпруги не се е самоубила. Всички наши мацки се разхождат с кредитни карти и с пазарски торби от „Гучи“. На нито една не са й вадили тялото от водата. Съжалявам за откровеността, стари приятелю, но това са фактите.

Затворих очи и не ги отворих, преди да възвърна самообладанието си. Първото ми желание бе да се хвърля срещу Майк и да направя физиономията му на кайма. След това си помислих за Лия и Шайла и си сложих юздите.

— Давай, Джак — спокойно ме подкани Ледар. — Убий го. Той го заслужава.

— Съжалявам — каза Майк най-неочаквано. — Боже, Джак, наистина съжалявам. Това не бях аз, който го изрече. Отвори очи, Джак. Виж, разкаянието е изписано на лицето ми. Кълна се, Джак, това не бях аз, някой друг го каза с моите уста. Никой не е обичал Шайла повече от мен. Поне това трябва да ми признаеш.

Отворих очи и казах:

— Признавам ти. Ти обичаше Шайла и това е единствената причина, поради която още не съм те удавил в Канале гранде.

— Остави ме аз да го удавя — каза Ледар. — Ще се позабавляваме.

— Страхотна идея — рече Майк. Чукни я на машината да не я забравиш. Може да я използваш в сценария.

Вечерта свърши. Докато се връщахме към „Грити Палас“, Майк се опита да замаже положението, държеше се много мило и дори успя да ме разсмее.

Нищо не казах, задоволих се само да го слушам. Познавах Майк много добре и разбирах, че шегите и смехът са част от сложния му ритуал на извинение. Но под привидния ми смях умът ми трескаво работеше. Трябваше да се върна час по-скоро в Рим и да предупредя Джордан Елиот, че Майк Хес е по следите му.

5

Закарах Марта до летището в Рим, където тя си завери билетите за Южна Каролина. На всяка крачка патрулираха войници от италианската армия, въоръжени с автомати.

— Никога няма да свикна с тези автомати по летищата — каза тя.

— Помагат да се намали броят на кражбите — рекох. Разреши ми да те почерпя едно капучино.

Взехме си капучиното и се загледахме в една живописно облечена група от Саудитска Арабия, която се размина с друга, от Гана — натруфена с националните си костюми. Ако човек остане достатъчно дълго на летището в Рим, има шанс да види хора от абсолютно всяка страна и тази връзка с целия свят винаги ми се е струвала ужасно вълнуваща.

— Джак, едва ли е нужно да казвам, че Лия е чудесно дете. Отлично си се справил.

— Само наблюдавам, Марта. Тя самичка се отглежда.

— Защо не я доведеш у дома?

— Няма да стане, Марта — казах, колкото се може по-внимателно. — Съжалявам.

— Винаги ли си мразил баща ми? — попита тя с любезен тон. — Още от дете ли? Нали живеехме къща до къща.

— Не, намразих го, след като наистина го опознах. Мисля, че всичко започна, когато Шайла се омъжи за мен и той потъна в мирова скръб.

— Той е добър евреин. Имаше основание да скърби.

— Той е много лош човек. Марта, харесваш ли баща си? Шайла, разбира се, не го харесваше.

Марта се замисли.

— Аз го уважавам, Джак. Съжалявам го. Заради всичко, което е преживял.

На изхода пред охраната се спряхме и останахме прегърнати за миг.

— Оценявам постъпката ти, Марта. Това е страхотен жест и аз ти благодаря.

— Надявам се, че това е само началото. Джак, искам Лия да стане част от нашия живот. Освен това мама много държи да се види с теб.

— Благодари й от мое име. Ще си помисля.

— Ти и Шайла! — зачуди се Марта. — Така и не разбрах какво ви свързваше.

— Никой не разбра — отвърнах аз и тя се обърна с лице към непроницаемите погледи на тежко въоръжената охрана.

Върнах се в апартамента и до края на деня останах да работя върху една статия за Венеция и „Грити Палас“.

За да уловя атмосферата на всяка страна, която посещавам, аз непрекъснато се опитвам да превърна носталгията в съчинение, описвайки онова, което местните хора най-много ценят в собствената си страна. Да пишеш за Венеция обаче е голямо предизвикателство. Градът е като опашката на паун, разтворена на фона на Адриатика, а самата безбрежност на сияйното му водно очарование те кара да копнееш за нов таен език с още неизползвани думи. Нетленната красота на Венеция винаги ме е изправяла лице в лице с нищетата на езика. Час след час се опитвах да направя този претъпкан с чужденци град мой и само мой. Опитвах се да видя в него неща, които биха изненадали и самите венецианци.

Когато свърших, напечатах и четирите рецепти, които бях получил от различни главни готвачи във Венеция, и адресирах статията до редактора на „Пътешествия в лукс“ на „Ню Йорк Таймс“. Предадох пратката на портиера и тръгнах пеш към училището, което Лия посещаваше веднъж седмично.

Лия се появи, заобиколена от група деца. Щом ме видя, тя се затича към мен и скочи в обятията ми.

— Леля Марта успя ли да хване самолета? Татко, тя много ми хареса. Толкова неща имахме да си кажем.

— Тя направо те обожава, съкровище. Както и всички останали.

— Попита ме нещо, на което не можах да й отговоря — каза тя, като поехме бавно към къщи.

— И какво беше то?

— Татко, аз еврейка ли съм? — попита Лия. — Марта ми зададе този въпрос, а и равинът — той непрекъснато ни го задава. Равинът никак не е доволен, че ходя на католическо училище.

— Сестра Розария пък не харесва, че ходиш на еврейско училище. Но според еврейските закони ти си еврейка.

— А според теб? — попита тя. — Според теб каква съм?

— Не знам, Лия — признах си, докато пресичахме шумните улици към Тибър. — Особено нещо е религията. Израснах като католик, но църквата често ме е поставяла на мъчителни изпитания. Тя ме нарани дълбоко и ме накара да се страхувам от света. Но пак тя ме изпълни с изумление и вечна възхита от света. Майка ти беше еврейка и се гордееше с това. Тя би искала да те възпитам като еврейка и затова те записах в еврейското училище.

— А ти каква искаш да бъда?

— Какво искам аз, Лия, не е важно. Самичка трябва да си избереш. А онова, което бих искал, е да изучиш и двете религии и да отхвърлиш и двете.

— Те различни богове ли почитат?

— Не, скъпа. Мисля, че и в двете става въпрос за едно и също нещо. Слушай, знам, че един ден горчиво ще съжалявам за тези приказки. Има опасност да израснеш без религиозни корени и когато станеш на осемнайсет, сигурно ще се почувстваш така объркана, че ще навлечеш жълто сари, ще си обръснеш главата, ще припяваш „Харе Кришна“ и ще подрънкваш на дайре насред летището в Атланта.

— Как изглежда Южна Каролина? — попита Лия, за да смени темата.

— Отвратително. Ужасно грозна и потискаща гледка. Винаги нещо смърди, а по земята пълзят гърмящи змии. Според законите й всички деца са роби от деня на раждането си, докато станат на осемнайсет. На територията на щата е забранена продажбата на сладолед и бонбони, а всички деца са задължени да изяждат по два килограма брюкселско зеле на ден.

— Мразя брюкселското зеле.

— И това е още нищо. Всички малки котенца и кученца биват удавяни веднага след като се родят. Такъв е щатът. На човек въобще не му се ходи там. Повярвай ми.

— Леля Марта казва, че било много красиво и тя настоява да й гостувам през лятото. Може ли да отида?

Продължихме да вървим, без да й отговоря.

— Какъв сладолед искаш? — попитах я, като влязохме в кафенето на Пиаца Трилуса.

— Ягодов — отвърна тя, — но това не е отговор на въпроса ми.

— Трябва ли да разбирам, че искаш да ядеш по два килограма брюкселско зеле всеки ден и да бъдеш продадена в робство?

— Говориш ми всички тия неща, за да не те питам за мама.

Мълчаливо изядохме сладоледа си. Моят беше лешников и ми напомни за дим, лед и мрак. Този ден Лия си избра ягодов. Редуваше ги — един ден лимонов, на другия — ягодов; по този начин внасяше ред и порядък в живота си на останало без майка сираче.

Спряхме се на моста Систо и се загледахме в Тибър.

— Аз знам всичко за мама — каза Лия и близна от сладоледа си.

— Ако Марта си е позволила да каже и една дума...

— Не, не е тя — скочи Лия. — Знам отдавна.

— Откъде? — попитах я небрежно, без да откъсвам поглед от реката.

— Чух Мария да говори на портиера — каза тя. — Не знаеха, че ги слушам.

— И какво каза тя?

— Че мама се е убила, като скочила от един мост — рече Лия и докато произнасяше думите с детинска, но същевременно тържествена сериозност, сърцето ми спря. Опита се да ги изрече делово, но думите й отекнаха убийствено с цялата достоверност на тази смърт. В този миг осъзнах, че отнасяйки се с нея като към равна, аз всъщност я бях лишил от възможността да бъде дете. Дори още по-лошо, бях й позволил да се превърне в нещо като майка, открадвайки от едно състрадателно и енергично дете онова, което собствената ми майка почти никога не ми е давала. Бях позволил на Лия да понася моята неутешима скръб и така бях превърнал детството й в задължение.

— Мария каза, че мама се пече в ада. Така ставало с хора, които се самоубиват.

— Не е вярно. — Коленичих до нея и я прегърнах. Опитах се да видя дали плаче, но не успях поради сълзите в собствените си очи. — Лия, твоята майка беше най-прекрасната, най-милата жена, която съм срещал. Няма бог, който ще накаже толкова добра и почтена жена. Няма бог, който ще упрекне жена, страдала толкова много. Ако ли пък има такъв бог, плюя аз на него. Разбираш ли?

— Не — отвърна тя.

— На моменти майка ти изпадаше в дълбока тъга — прошепнах аз. — Тя усещаше приближаването на тези моменти и ме предупреждаваше, че ще изчезне за известно време. Но винаги се връщаше. Имаше много доктори, болници. Предписваха й хапчета, правеха всичко възможно и тя винаги се връщаше. С изключение на последния път.

— Трябва да е била много тъжна — каза Лия и се разплака, като вече не криеше сълзите си.

— Да, много.

— Не можа ли да й помогнеш?

— Опитах се, Лия. Съмняваш ли се?

— Аз имам ли вина? Тя беше ли тъжна, когато съм се родила?

Клекнах и отново я притиснах към себе си. Оставих я да се наплаче, изчаках, докато се поуспокои, и продължих:

— Лия, ти беше най-обичаното бебе на света. Очите на майка ти се изпълваха с любов, щом те погледнеше. Не те оставяше и за миг, ако можеше, щеше да те кърми цял живот. Шайла обожаваше всичко у теб.

— Тогава защо, татко? Защо?

— Не знам, съкровище. Но ще се опитам да ти кажа всичко, което знам и което съм разбрал. Обещавам ти, но само при едно условие: да махнеш ягодовия сладолед, който капе във врата ми.

Двамата се разсмяхме и избърсахме сълзите си един на друг със салфетките, които ни даде продавачът на сладолед. Лия попи разтопения сладолед от врата и ризата ми.

— Как мислиш, дали я е заболяло? — попита Лия. — Когато се е ударила във водата.

— Мисля, че не е усетила почти нищо. Беше взела много хапчета, преди да тръгне с колата си към моста.

— А мостът, татко? — продължи тя. — По-висок ли беше от този?

— Много по-висок.

— Дали си е спомнила онази нощ на плажа? Когато къщата паднала в морето. А тя се е влюбила в теб.

— Не, съкровище. Тя просто бе стигнала един предел в живота си, от който не можеше да продължи нататък.

— Много е тъжно. Много е тъжно, татко — каза Лия.

— Затова не събрах сили да ти кажа по-рано. Затова отлагах този ден. Защо не ме попита веднага щом разбра?

— Защото знаех, че ще плачеш. Не искам да си нещастен, татко.

— Това ми е работата, съкровище: да бъда нещастен — казах и погалих тъмната й коса. — Това не бива да те тревожи. Казвай ми всичко, което си мислиш.

— Това не е работата ти, татко. Твоята работа е да се тревожиш за мен.

Вдигнах я на ръце и я качих на конче върху широките си рамене. За мен тя беше най-скъпоценното нещо в света.

— Хлапенце мило, сега вече знаеш всичко. Трябва да свикнеш с тази смърт, защото мисълта за нея ще те преследва до края на живота ти. Но ние двамата сме отбор, нали така? И няма да се предадем. Сега ясно ли ти е?

— Ясно! — каза Лия и продължи да плаче.

— Казала ли си нещо от тези неща на леля Марта?

— Не, защото ти щеше да й вдигнеш скандал. А аз искам да й отида на гости. Татко, защо да не се запозная с моите роднини? — попита тя с невъзмутимото твърдоглавие на преждевременно развито дете.

6

На следващата сутрин още преди зазоряване Лия допълзя в леглото ми и се сгуши до мен. Жилавото й, гъвкаво като на коте телце се прилепи към гърба ми. Взе да гали косата ми, докато и двамата отново се унесохме. Нямаше нужда от повече думи. Възхищавах се от духа и силата на това дете.

Когато най-накрая се разсънихме, разбрах, че сме се успали, и нежно разтърсих Лия.

— Трябва да ставаме. Днес Мария ще те води на гости у нейното семейство в провинцията.

— Защо не дойдеш с нас? — попита тя, прегърна ме и скочи от леглото.

— Друг път ще дойда — обещах. — Първо трябва да свърша една работа в Рим.

— Мария вече е тук — каза Лия. — Усещаш ли миризмата на кафе?

След като ги изпратих до автобуса за селото на Мария, тръгнах по Виа деи Гюбонари. Още не се бях съвзел от шока, че Лия знае за смъртта на майка си.

Минах през еврейското гето, покрай театъра на Марцел, където един бездомник живееше под почерняла от времето арка в компанията на пълчища от котки. Човекът беше шизофреник, съвсем безобиден и жените от квартала редовно му носеха остатъци от манджите си, които сипваха в една и съща купичка — за котките и за човека.

Пресякох към Виади Сан Теодоро, след това през Пиаца Максимус и градината от рози в подножието на Авентинския хълм. От градината като на длан се виждаха както Максимус, така и Палатинският хълм с порутените си, пръстени на цвят палати, накацали по билото му като полусрутени букви на стара азбука.

Загледах се в онази част на града, която току-що бях прекосил, и по-точно в една пътечка край розите, където можех да проверя дали някой не ме беше проследил. В такива моменти се чувствах ужасно глупашки, но ненадейната поява не Перикле Старачи насред площада и филмовият план на Майк като че ли само потвърждаваха правотата на моята предпазливост.

Измъкнах се от градината на розите и минах край оранжерията, където имаше майки с малки деца и туристи, които се снимаха на фона на Ватикана и Тибър. Отминах „Санта Сабина“ и веднага се шмугнах в един двор, преструвайки се, че разглеждам фрагментите от мозайка в главния кораб на църквата, докато всъщност се оглеждах за онзи безмилостен тип, който при най-малкото невнимание от моя страна можеше да разкрие местонахождението на Джордан Елиот.

Още от първия ден на Кампо деи Фиори разбрах, че Перикле Старачи ме следи, тъй като бях винаги нащрек, и то по-скоро заради Джордан, отколкото заради Лия. „Параноята е още по-мъчителна, когато опасността е истинска, а не въображаема“ — бях писал веднъж на Джордан в картичка от Берген, Норвегия.

Прекосих бързешката площад Кавалиери ди Малта, където беше спрял автобус с американски туристи и разтоварваше преялите им телеса.

След като се уверих, че никой не ме следи, влязох в Бенедиктинската църква на Сант Анселмо. В момента се отслужваше литургия и монасите бяха извисили глас в древни грегориански песнопения. Отправих се към третата изповедалня от лявата страна на църквата. На табелката й пишеше, че изповедникът говори немски, италиански, френски и английски. Изчаках двете италианки, които се прекръстиха на излизане, влязох веднага след тях и коленичих. Свещеникът загаси светлината, което означаваше: край на опрощенията за деня.

— Отче Джордан — побързах да се обадя.

— Джак! — отвърна Джордан. — Отдавна те чакам. От сутринта минаха четирима души. Рекорден брой, ако питаш мен.

— Говори се — прошепнах, — че свят човек от „Сант Анселмо“ го е ударил на живот.

— Не вярвай. Джак, искаш ли да те изповядам?

— Не, благодаря. Още не съм готов за това.

Монашеските гласове отново се извисиха във възхвала на Бога.

— Бог е търпелив, Джак. Той ще почака.

— Не, няма да почака. Защото не съществува. Поне не за мен.

— Това не е вярно. Той съществува за всички нас по различен начин.

— Докажи ми, че има Бог.

— Докажи ми, че няма — отвърна той смирено.

— Добре, поне опитай — подканих го аз. — Разкажи ми за красотата на залезите или за невероятния живот на снежинките. Кажи ми с думи, няма значение колко глупави или нелепи, защо вярваш в Бога.

Джордан въздъхна. Знаех, че собствената му вяра го беше дебнала през безброй дни и нощи на отчаяние и когато най-накрая бе решила да връхлети отгоре му, той бе напълно готов да й се остави като бяло агне. Именно тази готовност е пролуката, от която Бог се нуждае, за да проникне в човека.

— Джак — каза Джордан, — за мен и крилото на една муха е достатъчно доказателство за съществуването на Бога.

— Изгубил съм дарбата да вярвам и едва ли ще успея да си я върна. Дори не зная дали го искам. Забравил съм да се моля.

— Ти и в момента се молиш, Джак. Още търсиш. Бог се явява в различен вид за всеки от нас. — Джордан млъкна. — Как мина пътуването до Венеция? Как е Майк? Как е красавицата Ледар?

— И двамата са добре, въпреки че Майк страшно се е вживял в ролята си на холивудски режисьор. Носи костюми, които сякаш са ушити от ташаците на лама.

— Какъв филм иска да прави Майк? — попита той, без да обръща внимание на забележките ми.

— Филм за историята на Джордан Елиот, който изчезнал през седемдесет и първа и оттогава никой не го е виждал.

— Църковните песнопения секнаха и се разнесе силният аромат на тамян и елей. Настана тишина и църквата като че увисна във въздуха. Джордан също притихна и в безмълвието му усетих нещо странно.

— И какво по-точно иска да разкаже Майк за Джордан Елиот?

— Иска да разкаже цялата наша история. За шейсетте години. Щяло да стане страхотен филм.

— Тази история свършва със смъртта на Джордан.

— Това е общоприетият край — казах. — Но Майк не вярва в него. Както ти намекнах, той е станал доста лекомислен, но не и глупав.

Опитах се да разгледам лицето на Джордан през решетката на изповедалнята, но както обикновено качулката на расото му го прикриваше. В момента за мен Джордан беше само един глас, какъвто винаги се е опитвал да бъде от онзи необикновен ден, когато майка му пристигна в Рим, за да ми каже, че синът й живее тайно в града. Тъй като усилията за неговото издирване продължаваха, той се съгласи на среща с мен при условие да не показва лицето си.

— Как така Майк е разбрал, че съм жив? — За пръв път долових в гласа му умора, сякаш нещо у него се бе пречупило.

— Същият източник. Все същият източник. Когато преди няколко години мисис Макичърн била във Ватикана, в изповедалнята разпознала гласа на човека, на когото преподавала английски в единайсети клас.

— Греши! — отсече Джордан. — Казах й го още тогава.

— Нали знаеш, че тя преподава дикция. Твърди, че може да разпознае всеки глас, дори да го е чувала само веднъж.

Джордан се изсмя, но новината го изплаши.

— Какви са шансовете на една учителка по английски от Южна Каролина, която ти е преподавала „Животът по Мисисипи“ в гимназията, да те разпознае на тъмно в изповедалнята във Ватикана?

— Не много големи — признах аз. — Слуховете станаха сериозни, когато тя се върна в града. Но те винаги са витаели в Уотърфорд още от деня на твоята преждевременна смърт.

— Тогава бях толкова шокиран, че нямах време да обмисля нещата докрай.

— Засега добре се справяш. Прочетох некролога ти със собствените си очи, присъствах на погребението ти и дори бях удостоен с честта да нося ковчега ти.

— Същото важи и за Майк.

— Той е говорил с мисис Макичърн. Много хора й вярват. Тя не е жена, дето ще си държи устата затворена или ще се поддаде на заплахи. Освен това в днешния свят няма по-удобно убежище от свещеническото расо.

— Не, Джак. И това не си разбрал. Свещеническото расо е най-неудобното убежище, ако си решил да се скриеш от света. Човек става свещеник, за да свали маската, за да излезе от затрудненията, за да се спаси.

— Ти стана свещеник, защото умееше да се покриваш, а не защото умееше да тълкуваш нещата от живота. В това отношение ние с теб сме кръвни братя.

— Станах свещеник, за да мога да служа по-добре на моя бог — ядосано ми отвърна Джордан. — Разбра ли, невернико?

Почуках по тънката преграда, която ме разделяше от ухото на моя изповедник.

— Прощавай, Господи, но моят изповедник ме обижда.

— Само защото беше предизвикан.

— Нося писмо от майка ти.

— Тя възнамерявала да дойде тук през пролетта.

— Не съм ти казал, но сестрата на Шайла беше в Рим. Успя да ме открие с помощта на частно ченге. Трябва да ти кажа, че неочаквано за самия мен ми стана приятно, когато я видях. Опитва се да открие истината за смъртта на сестра си.

— Значи трябва да й помогнеш.

— Може би.

— Джак, кажи й какво мисля за Шайла. Кажи й, че според мен Шайла е единствената светица, която съм срещнал, единствената свята жена.

— Жалко, че не се омъжи за светец. — Станах да си вървя.

— Да, защото ти не си дори и подобие на светец — съгласи се Джордан. — Но затова пък се омъжи за страхотен мой приятел. — В мрака на изповедалнята Джордан тихо изрече една молитва и се прекръсти. — Сега върви, Джак, и повече недей да грешиш. Опростен си.

— Не съм дошъл да се причастявам, а да ти връча пощата — отвърнах.

— Добре де, малко необикновено причастие — рече свещеникът, — но ти си необикновен човек, Джак.

— Покрий се за известно време — посъветвах го. — Майк има достатъчно пари, за да те намери и вдън земя.

На излизане от изповедалнята минах покрай пеещите монаси и се отправих към олтара, където свещеникът приключваше литургията. Коленичих до една старица, пуснах петстотин лири в ковчежето за дарения и запалих една-единствена свещ за душата на Шайла. После се изправих припряно и тръгнах по централната пътека. Зърнах Джордан да излиза от изповедалнята в другото крило на църквата.

Откакто бяхме подновили отдавна прекъснатото си приятелство в Рим, Джордан нито веднъж не ми бе дал възможност да го огледам добре. Смяташе, че колкото по-малко знам за неговия живот като свещеник, толкова по-защитен ще бъда аз, в случай че някой разкрие самоличността му. Бях дочул, че в ордена се подвизава под друго име, но нито майка му, нито аз знаехме кое е то. Забързаната му крачка към уединения свят на пост и молитва, в който пребиваваше, все още издаваше спортиста у него. Главата му беше обръсната, беше си пуснал брада, но всяка жена, която разбира от мъже, би се обърнала след него да се възхити на атлетичната му фигура. От всички момчета, с които съм играл футбол, Джордан Елиот беше единственият, от когото се боях по време на мач. Изпитанията на монашеския живот бяха закалили още повече якото му, издръжливо тяло. Физическата му дързост сякаш не познаваше вътрешните задръжки, типични за повечето от нас. На игрището в Уотърфорд смиреният духовник, когото в момента наблюдавах да се оттегля в скромната си килия насред дебрите на града, прегазваше всеки бабаит, осмелил се да застане на пътя му, а ние, които знаехме това, гледахме да не му се пречкаме много-много. Веднъж в една финална схватка Джордан за малко да ми откъсне главата, когато се хвърлих да спасявам пас на Кейпърс Мидълтън. Тогава за пръв път ми се наложи да вдишвам амонячна сол.

Точно преди да изляза от църквата, от една от изповедалните видях да стърчи нещо, което ми заприлича на дуло. Беше насочено към Джордан. Почти през цялата си професионална кариера съм работил рамо до рамо с фотографи и много добре знам как понякога се вманиачават на тема съвършенство, но никога не бях виждал фотограф да престои цяла една литургия в изповедалнята, независимо колко са обещали да му платят. Чух припряното щракане на никона, докато телеобективът му заснемаше всяка стъпка на Джордан. След това видях как обективът се прибра в изповедалнята, а хорът на монасите отново екна.

Побързах да се скрия в малък страничен параклис, за да изчакам появяването на фотографа. В продължение на цели пет минути завесата на изповедалнята не трепна, но после оттам излезе добре облечен мъж с кожена чанта, коленичи с лице към олтара, прекръсти се, стана, обърна се и напусна църквата. Въпреки че мъжът не ме забеляза, знаех, че ще се изненада, ако открие, че съм още в църквата. Мислено си възстанових всяка моя стъпка, докато идвах насам, с надеждата да разбера къде точно бях допуснал грешка, защото винаги, когато посещавах Джордан, взимах най-щателни предпазни мерки.

Докато наблюдавах как частното ченге Перикле Старачи се разхлажда пред купела със светена вода, върху лицето му заигра израз на блажено самодоволство. Бях съвършено сигурен какво си мисли в момента: че веднъж завинаги е разрешил загадката с изчезналия Джордан Елиот и че притежава снимките, доказващи това негово разкритие.

7

Сънувах Шайла, когато откъм площада проехтяха изстрели и ме събудиха в три часа сутринта. Шумът от мотоциклет, който препускаше по малката странична улица точно под прозореца на спалнята, ми напомни жуженето на пчели. Сънят ми се разми и изчезна, когато светнах нощната си лампа и тръгнах по тъмния коридор към всекидневната. От площада долетяха стъпките на тичащи хора, после писъци, а в далечината от хълма над Трастевере се обади сирена и воят й проехтя надолу по тясната криволичеща улица. Лия вече се беше лепнала на прозореца и гледаше умиращия полицай, който лежеше в локва кръв — човек трудно можеше да повярва, че в едно тяло има толкова много кръв.

Това щеше да се окаже една от предсмъртните акции на Червените бригади и този нещастен полицай бе последната жертва, дадена от град Рим, който бе сред най-засегнатите от екстремистките действия на тази групировка.

— Толкова е млад — каза Лия.

— Още дете — съгласих се аз, загледан в човека, преди да го обгради тълпата, която мълвеше молитви и проклятия. Един карабинер, който пазеше Френското посолство, се опитваше да въведе ред. От съседната сграда се появи доктор, който провери пулса на полицая и тъжно поклати глава.

— Защо са го убили? — попита Лия.

— Заради униформата. Защото представлява правителството. Представлява управата на Рим — казах.

— Трябва да има някаква по-сериозна причина — рече тя. — Постави се на мястото на родителите му.

— Това е политиката, миличко — казах. — От нея всички оглупяват. Като пораснеш, ще разбереш какво съм искал да кажа.

— Не казвай за това на Ледар, като се видиш днес с нея — предупреди ме Лия, докато я носех на ръце обратно към спалнята. — За да не се разочарова от Рим.

— Няма.

— Дали ще смогнат да измият кръвта, преди тя да дойде?

— За това поне европейците ги бива — успокоих я аз и я сложих в леглото. — Само нашия век като погледнеш, ще видиш, че са имали достатъчно практически упражнения по измиване на кръв. В това отношение са ненадминати.

След като настаних Ледар Ансли в гостната, веднага й разказах за сутрешното убийство и я поканих да прекара с мен един типичен ден на живеещ в Рим американец. Тя беше живяла две седмици във Венеция и Париж главно в компанията на Майк и неговите несекващи спомени за собственото му семейство и родния ни град, опитвайки се да я приобщи към екипа на последния си проект. Поведох я из криволичещите улички на Рим, защото това бе единственият начин да загърбим темата. В Рим ти трябват само десетина минути, за да забравиш, че на този свят има и други градове. Да наблюдавам как Ледар изпада във възторг пред всеки камък с надпис или порутена колона представляваше за мен огромно удоволствие. В Рим всяка твоя крачка съвпада с крачките на някой отколешен цезар, папа или варварин. Сякаш се носехме над историята на Запада, докато Ледар ми разказваше за Уотърфорд. Цивилизациите се бяха подредили на пластове като колосани ризи в шкаф.

Когато изкачихме хълма, спряхме и се загледахме в една красива млада двойка, която излизаше от параклиса на Палацо деи Консерватори, сред радостните овации на роднини, приятели и случайни минувачи като нас.

Двамата с Ледар си пробихме път из тълпата, влязохме в двора на музея, където гигантските части на статуята на Константин Велики стояха разхвърляни в пълен безпорядък из целия двор. Минахме покрай огромна жилеста ръка, голяма колкото корабна кухня — само показалецът й беше по-висок от мен

— Тъй като си писателка, Ледар, и тъй като пишеш на английски, тук има нещо свято, което непременно трябва да видиш — казах и посочих латинските слова върху един антаблеман.

— Но аз не разбирам латински — отвърна Ледар. — Какво пише?

— Една възрастна англичанка ми показа тази плоча, когато бяхме тук с Лия. Каза ми, че е поставена в чест на император Клавдий, превел римските легиони през Ламанша. А после добави: „Представяте ли си изумлението на нашите деди, като са видели слонове да дебаркират по брега край Дувър?“

— Сигурно са се чувствали като нас, когато за пръв път видяхме телевизия — каза Ледар и се усмихна.

— Тихо! — изкомандвах. — Без шеги. Когато Клавдий се завърнал след успешната си кампания в Англия, той заръчал да бъде изписан този надпис върху „лист“ най-качествен бял мрамор. Погледни внимателно тези четири неравни букви: БРИТ.

— Нищо не разбирам. Предавам се — каза Ледар.

— Тук за пръв път се споменава името Британия, английският остров. Нашият роден език, скъпа южнячко, е започнал оттук.

— Не мога да си го представя. От такива неща получавам главоболие — рече Ледар.

— На това място трябва да коленичим, изпълнени с благоговение.

— Направи го ти, скъпи. Аз съм с чорапогащник, страх ме е, че ще си пусна бримка.

— Ха! Не си голяма романтичка.

— Романтичка съм, когато става дума за хора, Джак — отвърна Ледар. — Но когато става въпрос за камъни, умея да сдържам чувствата си.

Излязохме от музея и тръгнахме към Римския форум. На Виа ди Сан Теодоро спряхме да пием вода от чешмичката пред Белгийското посолство. Кристално чиста и студена, тази вода извираше от Апенините и имаше вкус на сняг, топящ се в шепите на горска самодива. Продължихме по улицата към антикварния магазин, където веднъж месечно плащах наема си.

Когато влязохме, Саво Рашкович се бе навел над дебела книга с кожена подвързия. Саво погледна Ледар и каза:

— Най-накрая и ти си намери приятелка. То не е нормално мъж да кара толкова дълго без жена. Аз съм Саво Рашкович.

— Приятно ми е да се запознаем, Саво — каза Ледар на високия елегантен мъж, който взе ръката й и я целуна. — Казвам се Ледар Ансли.

— Здравей, Джак, приятелю — каза Саво. Имам толкова красиви неща за теб. Пък и ти имаш добър вкус, само че си без пари.

Сложих ръката си върху рамото на един венециански благородник, изработен от дърво, който беше висок точно колкото мен и стоеше пред входа на магазина.

— Защо не ми продадеш венецианеца. След всички наеми, които съм ти изплатил, сигурно ще ми направиш отстъпка.

— За теб — специална цена! — каза Саво и намигна на Ледар. — Дванайсет хиляди долара.

— За толкова пари аз жив венецианец ще си купя, че дори и за по-малко — отвърнах. — Това си е чисто обирджийство.

— Да, но по-добре да те обере приятел, отколкото враг, прав ли съм?

Брат му Спиро излезе от задната стаичка на магазина, където обикновено се занимаваше със сметките. Той беше много по-емоционален и веднага се хвърли да ме прегръща и целува.

— Спиро, не го целувай — каза Саво, — преди да си е платил наема.

— Брат ми се шегува. Не го взимай на сериозно — каза Спиро. Американците са много чувствителни, Саво, недей да говориш така. Те не разбират от балкански хумор.

— Това балкански хумор ли беше? — попитах. — Сега ми е ясно защо сте имигрирали в Италия.

— Тази красива жена, тази bell’americana — каза Спиро и целуна ръката на Ледар. — Тя е тук в отговор на нашите молитви. Ще се омъжиш ли за нашия беден наемател?

— О, трябва още много да му говорите — започна Ледар. — Засега дори една среща не ми е определил.

— С Ледар сме приятели от деца — поясних аз. — А братята Рашкович са красиви крадци, които се представят за богати хазяи.

— Виж, Джак — каза Спиро и посочи снимка някъде през петдесетте години, на която се виждаха елегантни мъже и жени, сред които и самата Глория Суонсън. — Виж какви красавци бяхме на младини.

— Ето наема за следващите три месеца.

— Това е вече приказка — каза Саво и се усмихна на брат си. — Лекото дращене на писалката върху чека е като музика за слуха ми.

— Същинска симфония — съгласи се Спиро. — Нека красивата дама се чувства винаги добре дошла в нашия магазин.

— Синьора, по всяко време. Улиците на Рим са направени за разходка, само така ще видиш истинската им красота.

— Омъжи се за него — обади се Спиро, — че да ни се махне от главата.

— Господа! — скастрих ги аз.

— Отвращаваш ме — каза ми Саво на излизане. — Вие, американците, нищо не разбирате от любов и романтика. Жените обичат да ги ухажваш, да им рецитираш поезия...

— Точно така — каза Ледар и двамата братя й целунаха ръка. — Вие, момчета, продължавайте да обработвате Джак, иначе нищо няма да излезе.

Докато вървяхме по Виа деи Фораджи, показах на Ледар апартамента, в който живеехме през първата година в Италия. Намираше се на втория етаж над малко площадче на Виа деи Фиенили, където хората от квартала ни посрещнаха сърдечно и бързо ни приобщиха към своето семейство. Именно тези хора научиха Лия да говори италиански с чисто римско произношение, сякаш бяха нейни наставници. И затова, когато се преместихме на Пиаца Фарнезе, те ме обвиниха в предателство и снобизъм. Аделе, продавачката на зеленчуци, се беше разплакала, когато отидохме да се сбогуваме с нея, но сега, щом ме видя, ме извика по име. Попита ме как е Лия, а аз се загледах в грубите й, позеленели от хлорофила ръце. Веднага съобщи на Ледар, че Лия обича най-много диви ягоди и малини. Напазарувах всичко необходимо за нашата вечеря и вече се канех да тръгвам, защото бях обещал на Ледар да обядваме заедно, когато видях Наташа — момичето с бялото кученце. Изглеждаше по-висока и по-хубава от последния път, когато я бях срещнал. Когато наех апартамента на Виа деи Фораджи, момичето с бялото кученце, както я наричаше Лия, стана първата ни приятелка в квартала. Веднъж, докато търсех къде да пазарувам, тя излезе от съседна къща да разходи кученцето си — добре гледан териер, който се държеше като стар аристократ, но страдаше от параноята на всяко дребно животинче, тоест имаше подчертана нетърпимост към градските тълпи.

Опитах се да я заговоря с оскъдния си италиански, който звучеше още по-странно поради южнокаролинския ми акцент. Поздравих я, обясних й, че съм американец, че съм отскоро в квартала, че имам тригодишна дъщеря, че името й е Лия и че бих искал да зная къде мога да пазарувам. След този дълъг монолог бях напълно изчерпал както себе си, така и речниковия си фонд. Момичето с бялото кученце отметна назад глава и се изсмя.

— По дяволите! — ядосах се аз. — Сам ще се оправя.

— Но аз говоря английски — спря ме тя. — Майка ми е италианка, а баща ми работи за Юнайтед Прес Интърнешънъл.

— Тогава, моля ви, не ми превеждайте какво съм изтърсил. Моля ви! Казвам се Джак Маккол.

— Наташа Джоунс — каза момичето. — Сега ще ви разведа из всички магазини наоколо, за да се запознаете с хората. Те са много приятни, сам ще се уверите.

Сега се приближих на пръсти до нея.

— Извинете. Случайно да се казвате София Лорен?

Наташа се обърна рязко, видя ме и се изсмя.

— Синьор Маккол, откога не сте идвали насам?

— Това е Ледар Ансли, моя приятелка от Щатите — поклоних се аз.

Наташа направи лек реверанс и попита:

— Познавахте ли майката на Лия?

— Много добре. Ние всички отраснахме заедно.

— И синьор Маккол винаги ли разказваше смешки? — попита тя, без да гледа към мен.

— Винаги — отвърна Ледар.

— И все такива, на които изобщо не можеш да се засмееш.

— Точно такива — потвърди Ледар.

— Значи никак не се е променил — заключи Наташа и ми се усмихна лукаво.

— Наташа е влюбена в мен — обясних на Ледар. — Нали знаеш, често се случва, когато млади момичета срещнат красив и елегантен възрастен мъж.

— Синьора, не му вярвайте — рече Наташа.

— Ела у дома, Лия получи нови касети на Брус Спрингстийн — поканих я. — Тя много ще ти се зарадва.

— Може би ще дойда — каза Наташа и тръгна да си върви, но след миг се върна.

— Днес един американски турист е бил убит край Салерно — пошушна ми тя. — Татко ми каза.

— Пак ли терористи? — попитах.

— Кой знае? — рече тя. — Но, общо взето, американците трябва да внимават. Ледар също. Обясни й.

— Как се обяснява такова нещо?

— Кажи й, че в Италия положението е сложно — подсказа ми тя и точно тогава зърнах Джордан Елиот, който ни наблюдаваше от една странична уличка.

В първия миг се извърнах, тъй като никога не го бях виждал на публично място. Поведох припряно Ледар по стълбите, които извеждаха от площада, но междувременно той изчезна. В Рим няма нищо по-невидимо от свещеник или монахиня. Човек ги среща всеки ден, от всички краища на света, да ситнят из града в редички като гъски.

Почудих се дали неочакван пристъп на носталгия не го беше накарал да напусне убежището си. Докато вървяхме към театъра на Марсел, пресякохме оживена улица, от двете страни на която се виждаха сгради от фашисткия период на Италия. И в този миг отново зърнах Джордан, който беше седнал с гръб към нас на голям колкото пейка фрагмент от мраморна колона. Щом беше успял така да ни изпревари, значи отлично познаваше улиците на Рим и всички преки алеи. Може би просто искаше да види как изглежда Ледар след всичките тези години. Обстоятелствата бяха лишили Джордан от неговата младост и той може би изпитваше непреодолимо желание да се полюбува от разстояние на тези изгубени години.

Движеше се на стотина метра пред нас и нито веднъж не се обърна. Аз продължих да се правя на екскурзовод, показвайки на Ледар историческите забележителности, докато прекосявахме еврейското гето. От време на време поглеждах крадешком към Джордан.

Така стигнахме до Фонтана на костенурките. Видях го как мина край масите на тротоара на ресторанта „Стария Рим“, заговори един келнер и после изчезна вътре.

— Хайде да обядваме навън — предложих на Ледар. — На слънце.

— Това ли е най-хубавият ресторант на света или какво? — попита Ледар, докато сядаше. Видях, че дългата разходка я бе изтощила. Рим бързо изморява човешкото око, а и много красота наведнъж е пропиляна красота. След като поръчах бутилка минерална вода, извиних се, станах от масата и отидох да потърся Джордан. Той ме чакаше в една от кабинките на мъжката тоалетна. Щом влязох, започна да говори.

— Намерих това в изповедалнята на „Сант Анселмо“ — каза и пъхна един кафеникав плик под вратата на кабинката. Отворих го и извадих няколко силно увеличени снимки, на които се виждаше как влизам в изповедалнята и как Джордан излиза от нея.

— Добре изглеждаш — казах му аз.

— Изглеждам много по-стар — скастри ме той. — Направо съм шокиран от вида си.

— На излизане от църквата мярнах въпросното ченге — казах. — Същото, което Марта Фокс бе наела да ни следи с Лия.

— Все пак ми стана приятно, като видях, че ти изглеждаш по-стар и от мен — опита се да ме подразни Джордан.

— Ти си монах — обърнах се аз по посока на гласа му. — Нямаш дете да те буди посред нощ, не се тревожиш за неизплатени сметки, не си блъскаш главата откъде да изкараш нещо отгоре. Вие, момчета, сте открили истинския извор на живота, свещената тайна на вечната младост.

— И коя е тя?

— Да стоиш далеч от жените.

— Искаш да кажеш, че жените състаряват? — попита Джордан и аз почувствах усмивката му зад затворената врата.

— Не, жените те убиват отвътре. Всъщност пиенето, което изпиваш, за да можеш да живееш с тях, те състарява.

— Джак, моят абат ме премести в друг манастир — рече Джордан. — Не ми разрешава да кажа дори на теб къде се намира.

— Прав е — казах. — Аз те развалям. За теб аз съм проводник на външния свят.

— Получих писмо от Майк Хес, който ми пише, че иска да се види с мен. Споменава и за филма. Веднага след това се обадих на мама да й кажа, че трябва да бъде много предпазлива.

— Джордан, баща ти знае ли, че си жив? — попитах. — Дали тя не му е казала?

— Мама много добре знае, че баща ми веднага ще ме предаде на властите — рече Джордан. — Целият му живот представлява еднопосочна улица. Той не може да се промени.

— На тези снимки — казах и отново погледнах към тях — съм аз и моят изповедник, когото никога не съм виждал. Сега си доста по-различен от онзи Джордан Елиот, с когото израснахме.

— Джак, трябва да се скрия за известно време. Дори от теб — каза падрето.

— Разбирам. Ще ми липсваш, Джордан. Не изчезвай за дълго.

— Тази Ледар. Още е красавица, нали? — подхвърли Джордан. — Какво ли не бих дал да прекарам ден-два с нея. Да си поприказваме.

— И това може да стане някой ден.

— Едва ли, Джак — каза Джордан Елиот. — Винаги ще си остана мъртъв за хора като нея.

— Трябва да има давност за всичко това.

— Може би — каза той на излизане. — Но няма давност за убийство.

8

Наблюдавайки дъщеря си, разбрах, че детството без майка подхранва в душата усещането за нещо неутолено. Лия не можеше да погледне жена, без да започне да преценява дали става за моя съпруга и нейна майка. Тя непрекъснато се надяваше, че един ден ще доведа у дома една специална жена, която ще внесе хармония в объркания ни живот. Когато я запознах с Ледар, безпогрешно улових момента, в който Лия безмълвно избра моята стара приятелка за водач на листата от кандидатки за нашия разбит дом. Лия имаше лошия навик да обиква всяка жена, която се случеше да дойде у дома на вечеря, но Ледар имаше допълнителното обаяние на едно от митическите създания, населяващи приказките от моето детство, които й разказвах на заспиване.

— Не съм и сънувала, че някога ще срещна Ледар Ансли. Кралицата на гимназията в Уотърфорд, председателката на Националния клуб на отличниците и главна мажоретка.

— Откъде знаеш всичко това? — попита Ледар.

— Дневникът на Шайла от гимназията е като Библия за Лия — отвърнах.

Настанихме се в кухнята и аз се заех да готвя вечерята.

— Мама го е редактирала на места — каза Лия. — На теб ти е написала, че никога няма да забрави часовете, прекарани заедно в класа по икономика на мистър Моузли. Бил е петият час. Тогава сте си споделяли безброй тайни. Така пише.

— Блажени години — усмихна се Ледар. — Как ги обичах!

— Отишла си в къщата на остров Сейнт Майкъл заедно с татко — каза Лия. — После си скъсала с него и си си тръгнала с Кейпърс Мидълтън, но сте взели колата на татко.

— О, това не беше най-сполучливият ми ход в този живот — рече Ледар.

— Винаги съм си мислила, че Кейпърс е много приятен — каза Лия. — Той е бил гадже на мама в гимназията, а после ти си се омъжила за него. Сигурно е много красив.

— Като филмова звезда — казах и пуснах печката, за да сваря макароните.

Лия изчезна в стаята си и след малко се появи с дневника на майка си, който бе заприличал на баница от прелистване. Отвори го на снимката с мажоретките.

— Мама е била много хубава, нали? — попита Лия.

— Беше страхотна — каза Ледар. — Ти си наследила очите на майка си, нейната прекрасна коса и усмивка.

— Ти имаше ли си любим марш? — попита Лия. — Татко казва, че не си спомня нито един.

— Искаш да кажеш, че не те е научил бойната песен на гимназията в Уотърфорд? — каза Ледар с престорена изненада. — Това си е чиста проба неспазване на родителските задължения.

— Дори не знаех, че сте имали бойна песен — каза Лия.

— Погледни майка си. Тук, на снимката, най-отгоре — каза Ледар и посочи деветте момичета, накачулени нестабилно едно връз друго. — Щом развалим пирамидата и песента гръмва — това беше знакът.

— Ужасна песен — обадих се аз. — Няма нищо по-тъпо от боен марш от Американския юг.

— Стига, Джак. Теб никой не те пита — каза Ледар. — Изправи се до мен, Лия. Вдигни ръцете си, ето така. В този момент всички от трибуните скачат на крака. Сега се завърташ три пъти и заставаш с лице към знамето на Уотърфордската гимназия.

— Ледар се завъртя, Лия след нея — доста тромаво.

— Сега вдигаме помпоните във въздуха и ги размахваме в такт, докато духовата музика свири нашата бойна песен. Хайде, скъпа, високо помпоните!

И двете стояха в средата на кухнята и размахваха въображаемите помпони, а аз прекарвах прясно тесто за спагети през машината, докато добие светлия оттенък на ленено платно, след това го нарязах на дълги лентички и двамата с Ледар запяхме песента — част от миналото, което толкова исках да забравя.

Напред, напред, Делфини смели.

На крак за родния ни град!

Така че всеки да трепери —

За чуждия отбор сме ад.

Напред, напред, Делфини смели.

В двубоя влезте със сърце,

а после ще ви пеем трели

и ще ви носим на ръце.

— И все пак това е най-ужасната песен на света — казах.

— Баща ти винаги е страдал от липса на локален патриотизъм — поясни Ледар на Лия. — Но затова пък майка ти беше патриотка за двама.

— Въпреки това — казах аз, като отворих бутилка бароло и оставих виното да подиша малко — поради непримиримата си честност аз се откроявах сред моите разглезени и лекомислени съученици.

— Ти беше ли на погребението на мама? — най-неочаквано попита Лия.

— Разбира се. То беше най-тъжното нещо, което съм виждала — отвърна Ледар.

— Всички много са обичали мама, нали?

— Обожавахме я.

— Спагетите са готови — казах. — Сега ще си направим царска вечеря.

— Когато татко иска да смени темата на разговор, винаги казва, че спагетите са готови.

Коприненият аромат на червеното вино се сля с издигащата се над тенджерата съблазън с мирис на неизменните домати и чесън, подправени със засмяната свежест на босилека. Целунах двете жени и напълних чашите с вино, за да вдигнем тост за собственото си здраве.

— Татко, нека да опитам виното — помоли се Лия.

— Само една глътчица. Италианските власти стават страшно подозрителни, когато малки деца умират от цироза на черния дроб.

— Ужасно е! — каза Лия и сбърчи красивото си носле.

Беше тиха нощ и въздухът ухаеше на розмарин. Ледар запали осемте свещи на терасата и аз поднесох десерта. Седяхме под обвитата с жълти рози дървена решетка. Отрязах няколко рози и ги подарих на Лия и Ледар. Ароматът им ми напомни за Южна Каролина и веднага се дръпнах назад.

— О, татко! — извика внезапно Лия и долепи двете си ръце до устата. — Забравих! Имаш телеграма. Антонио я донесе на Мария и преди да си тръгне, тя ми каза да ти я дам.

— Радвам се, че си забравила. Нищо добро не мога да очаквам от една телеграма. Каквото и да пише вътре, ще ни развали вечерята и ще ни причини лошо храносмилане. Не виждам защо трябва да спра да се храня и да чета нещо, което може да означава само неприятности.

— Джак! — каза Ледар. — Може да е спешно.

Лия вече бе рипнала от стола си и препускаше през съседната стая. Чухме я как се втурна към спалнята си и после на бегом обратно.

— Ето — каза Лия и постави телеграмата пред мен. — Бърза.

Докато разглеждах жълтия плик с матово прозорче, ме обзе странно предчувствие. Ароматът на жълтите рози отново нахлу в ноздрите ми.

— Ще я отворя, след като свършим.

— Как можеш да ядеш, като знаеш, че вътре има нещо важно? — попита Ледар.

— Представи си, че някой ти завещава един милион долара — каза Лия.

— Съкровище, твърде много телевизия гледаш.

— Това не е телевизионно шоу, Джак — каза Ледар. — Това е самата действителност, истинска телеграма. Прочети я!

Отворих плика внимателно. Телеграмата гласеше: „Връщай се у дома. Мама умира от рак. Дюпре.“

Станах, отидох до перилата на терасата и се загледах в черната лента на реката, после в светлините на хълма над Трастевере. Ледар взе телеграмата, прочете я и ахна.

След това неочаквано и за самия мен се изсмях — идиотско хихикане, което не можех да потисна. Освободих се от всички задръжки, увиснали като гроздове по буквите на тази телеграма, сякаш бяха самият забранен плод. Запревивах се от смях. Смях, пълен с болка и безсилие.

— Джак — обади се Ледар. — Моля те, кажи ми какво има, за да се посмея и аз. Разбира се, човек може да реагира по всевъзможни начини на подобна телеграма, но смехът не е един от тях.

— Сигурен съм, че майка ми не е болна — казах. — Тя просто крои нещо. Нещо грандиозно. Луси е страхотен стратег.

— Откъде знаеш, татко? — попита Лия и грабна телеграмата от ръцете на Ледар. Прочете я, разплака се и се сгуши в Ледар. Телеграмата отвори стара семейна рана, която отдавна бях забравил. Не знаех откъде да започна, за да обясня на Ледар и на дъщеря си онези случки в моя живот, когато мама ме бе заплашвала със собствената си скоропостижна смърт.

— Това са нейните номера, за да й обърна внимание — казах аз, но никой не ми повярва. — Това е прастара история. Между нас двамата.

— Не е ли по-добре да се обадиш на брат си и да провериш? — подсказа ми Ледар.

— Татко, ако ти ми изпратиш телеграма, че си болен — проплака Лия, — аз веднага ще тръгна.

— Кикот! — възмути се Ледар. — Това е последното нещо, което съм очаквала от теб. Луси може и да не е най-добрата майка, но със сигурност заслужава една-две сълзи.

— Казвам ви, тя не е болна от рак, а още по-малко е тръгнала да умира. Може реакцията ми да ви се струва ужасна, но когато всичко си дойде на мястото, ще видите, че ще изляза прав.

— Защо трябва да се смееш, след като баба умира? Какво ще кажеш, ако аз се разсмея при вестта за твоята смърт? — попита Лия.

Тя отново се разхленчи и Ледар я притисна към себе си.

Загледах се в двете за момент и казах:

— Лия, не съм те подготвил за този момент, защото изобщо не предполагах, че ще се стигне до него. Смятах, че родителите ми ще умрат и ще си бъдат погребани без много шум и най-важното — без някой да ме уведомява за това. Изричното ми желание беше никой никога повече да не ме безпокои за нищо — нито братята ми, нито родителите ми, нито който и да било друг от моето ужасно семейство. Но кой ме слуша!

— Татко, това е и мое семейство.

— Само в абстрактен смисъл. Ти дори не си ги виждала от години и нищо не знаеш за тях. Майка ми не е тръгнала да умира, помнете ми думите. Тя просто театралничи. Пак е измислила някаква сензация.

— Защо, Джак? Ракът не е ли достатъчна сензация? — попита Ледар, като продължаваше да гали дългата коса на Лия.

— Тя твърди, че има рак. Ако майка ми каже, че навън времето е хубаво, аз бих й повярвал, само ако преди това е минала през детектора на лъжата или пък ако ми представи нотариално заверено удостоверение от дежурния синоптик. Виж какво, тя цял живот ни е натяквала, че умира от рак. Това е стар неин номер. Тя просто смята, че ракът е нещо, с което би могла да събуди съчувствие у собствените си безчувствени и неблагодарни деца.

— И никой ли няма да си помръдне пръста, ако тя наистина умира? — попита смаяна Ледар.

— Ти не слушаш какво ти говоря. Тя ни извъртя абсолютно същия номер преди петнайсет години. Това представление вече съм го гледал. Не само аз, но и братята ми. И ще ти го докажа. Ела с мен в хола и ще се обадя на онзи натрапник Дюпре. Лия, ти ще слушаш по другия телефон. А ти, Ледар, ще можеш да се намесиш от моя в добродушните ни семейни закачки. Фамилията Маккол е известна в цял Уотърфорд с веселяшката си дандания, с изключителния потенциал на своята духовитост, с острия като рапира ум, с...

— Какво означава „дандания“? — попита Лия.

— Какво означава дандания ли? — повторих аз. — Италия, изглежда, ти се отразява зле. Губиш връзка с естествения колорит на родния си език.

Лия се просна на леглото ми до телефона, а аз отидох до другия апарат и завъртях номера на брат ми, с когото ме разделяха шест часови зони. Той живееше в хубава къща до Колумбийския университет.

Щом телефонът иззвъня, попитах Лия:

— Там ли си, съкровище?

— На леглото ти, татко. Не искам да изпусна нито една дума.

— Казвал ли съм ти, че ти си най-великолепното създание, което някога е живяло на планетата Земя?

— Само стотина пъти. Но ти си предубеден, защото си ми баща.

— Ало? — обади се Дюпре Маккол в този миг с произношение и интонация, които бих разпознал и след стогодишно отсъствие от Южна Каролина.

— Дюпре, това съм аз, Джак. Джак Маккол. Твоят брат.

Последва дълго мълчание.

— Съжалявам, но аз нямам брат на име Джак. Името ми е познато и съм чувал легенди за съществуването на това момче, но, съжалявам, приятелче, не мога да ти помогна. Доколкото ми е известно, в нашето семейство няма брат на име Джак.

— Много смешно, Дюпре. Мога да преглътна някоя и друга добродушна шега по повод на моето изчезване от семейния кръг, но не прекалявай.

— О, нима така ти прозвуча — като добродушна шега? Тогава извинявай, скапано копеле такова! Бесен съм и да знаеш, че щом задникът ти цъфне тук, ще го съдера от бой.

— Лия, кажи „здравей“ на чичо Дюпре — обадих се аз.

— Здравей, чичо Дюпре. Аз съм твоята племенница, Лия. С голямо нетърпение очаквам да се видим.

— Лия, мила — каза Дюпре доста смутено. — Не обръщай внимание на това, което току-що казах на баща ти. Просто се шегувахме с този разхайтен негодник. Как си, скъпа?

— Добре съм, чичо Дюпре. Скоро ще стана на девет години.

— Моят син също е на девет години. Казва се Приольо.

— Какво хубаво име. Не го бях чувала преди.

— Навремето се ожених за момиче от Чарлстън. Те кръщават децата си с фамилни имена. Странен обичай, разпитай твоя старец, той ще ти разкаже.

— Дюпре, получих телеграмата ти. Затова се обаждам.

— Скъпа, може ли да си поговорим на две уши с татко ти? — попита Дюпре. — Знам защо те е курдисал на телефона, но той после ще ти каже всичко, за което сме си говорили. Искам да сме само двамата, да си кажем някои неща като брат на брата. Съгласна ли си, Лия?

— Разбира се, чичо Дюпре. Татко, може ли?

— Да, съкровище. После ще ти разкажа всичко, нищо няма да скрия.

— Ей, Лия — провикна се Дюпре. — Тук всички много те обичат. Не се познаваме добре, но с нетърпение те очакваме.

Лия затвори телефона.

— Дюпре, телеграмата.

— Доколкото те познавам, обаждаш се да провериш дали не е номер.

— Бързо загряваш. Избухнах в смях, когато я прочетох. Дъщеря ми и Ледар Ансли, която е тук, в Рим, окачествиха поведението ми като недопустимо.

— Всеки един от братята е избухнал в смях при новината.

— И другите ми братя са се превивали от смях — обърнах се аз към Ледар, която стоеше и ме наблюдаваше. Лия беше седнала до нея на канапето. Заприличаха ми на съдебни заседатели.

— Виж, Джак, знам, че не вярваш — каза Дюпре. — Чудиш се дали не те лъжа за състоянието на мама. Нека да се разберем, тигре, мислиш ли, че ще тръгна да събирам четирима кретени като вас само за да си направя майтап?

— Не, не вярвам да си чак такъв почитател на майтапа — признах. — Тогава от какъв рак страда?

— На този въпрос няма да ти отговоря — каза Дюпре. — Имам право, нали?

— Да не би да искаш да ми кажеш... — започнах аз, досещайки се какво следва.

— Познай — каза Дюпре. — Ти си първият, на когото давам тази възможност. Ако се замислиш, Бог има странно чувство за справедливост. Мама страда от левкемия.

Изревах и пак избухнах в смях, докато Лия и Ледар се спогледаха с нескриван ужас в очите.

— Това нова лъжа ли е? — попитах, след като ми мина пристъпът.

— Самата истина е — отвърна Дюпре. — Това е болестта, която ще довърши нашата майка. — Искаше да каже още нещо, но се спря и тогава усетих как тонът му се промени. — Джак, тя е в кома. Може и да не излезе от нея. Иска да дойдеш — продължи Дюпре. — Още преди това ме бе помолила да ти се обадя. Тогава й отговорих, че си имам достатъчно проблеми, за да се занимавам с лайно като теб.

— Какъв е този звук? — попитах.

— Какъв звук?

— Дюпре, плачеш ли?

— Малко. И какво от това?

— Никога не съм те чувал да плачеш.

— Ще трябва да свикнеш с тази мисъл, приятел. Мама умира. Можеш да се кикотиш колкото си щеш, но аз бях при нея и я видях със собствените си очи. Тя е зле, Джак, и не мисля, че й остава много време.

Погледнах часовника си и започнах да премислям самолетните разписания и какви резервации мога да направя утре, когато бюрото на „Алиталия“ отвори.

— Утре вечер ще бъда в Савана. Ще ме вземеш ли от летището?

— Далас настоява той да те вземе. Вече се обадих на родителите на Шайла и им казах, че пристигаш.

— Защо, по дяволите, си направил това?

— Защото според документите, които си подписал, бабата и дядото на Лия имат право да я виждат.

— Не, в Италия нямат.

— Това вече се разбра. Сега те искат мирни преговори. Според мен идеята не е лоша.

— А казаха ли ти, че Марта беше тук?

— Тя сама ми се обади, преди да тръгне.

— Така ли? Тогава благодаря ти, че ме предупреди.

— Джак, та ти не си говорил с мен от години.

— Ще ти се обадя утре, за да ти кажа точно кога пристигам.

— Ще доведеш ли и Лия?

— Не този път. Доскоро, Дюпре.

Затворих телефона, отидох до прозореца и се загледах в строгата красота на нашия площад.

— Лия, трябва да замина за Южна Каролина — казах. — Ще остана само няколко дни. Ако мама умре, ще дойдеш за погребението. Ако не умре, ще отидем следващото лято. Време е да се сближиш със семейство Франкенщайн.

— Значи не си бил прав да се смееш, нали, татко? — попита Лия.

— Изглежда не.

— Мъчно ли ти е за твоята майка?

Погледнах я и сърцето ми се сви, както винаги ми се свиваше за това дете, дало смисъл на живота ми.

— Винаги ми е било мъчно за моята майка — казах. — Но сега ще трябва да се обадя на Мария да си събере нещата, защото от утре ще спи тук.

— Ти също върви да си събереш нещата — нареди ми Ледар. — А ние с Лия ще си поговорим.

Така наруших тържествената клетва, която бях дал, след като Шайла се хвърли от моста в Чарлстън. Връщах се у дома.