Блус в лятна нощ

18

Като човек, който изкарва хляба си с пътеписи, знам наизуст всеки сантиметър от летището Леонардо да Винчи в Рим. Но в деня, когато мама кацна при първото си идване в Италия на следващата година през декември, самото летище се преобрази и като че ли стана по-голямо в очакване на тази толкова важна за мен визита. Почти я бяхме изпуснали през онази първа седмица, когато беше в кома, но възстановяването й стана пред очите на всички ни като с магическа пръчка. Нейната болест ме бе върнала в семейния кръг след едно много дълго и тъжно отсъствие на изгубено време, когато се опитвах да излекувам духа си, наранен от смъртта на Шайла.

Докато пътниците излизаха от двойната врата покрай митническите инспектори и смръщените, въоръжени до зъби войници, аз посочих моята майка с пръст на Лия и казах:

— Изтичай да прегърнеш онази жена. Това е твоята баба, Лия.

Лия си проби път сред тълпата с лекота и аз тръгнах след нея. Докато Луси ни търсеше с поглед, Лия се приближи и й каза:

— Здравей, бабо. Аз съм Лия Маккол, твоята внучка.

Луси погледна прекрасната си черноока внучка и рече:

— Къде се губиш, детето ми? Откога те чакам. — После коленичи на пода и прегърна Лия. Изправи се и ме целуна. Взехме куфарите й и Луси, стиснала ръката на Лия, излезе след мен от летището. Скочихме в първото такси.

Мама се бе възстановила учудващо бързо. Поруменялото й лице издаваше цветущо здраве, което изглеждаше направо невероятно след атаката от злокачествени клетки, която тялото й бе отблъснало съвсем наскоро. Косата й бе пораснала, макар че беше още съвсем къса; вървеше с лека стъпка, привличайки след себе си доста похотливи мъжки погледи. Беше ми писала, че всеки ден изминавала пеш по пет мили и че само един месец не е ставала сутрин рано, за да проверява плажа за яйца от морски костенурки.

Луси погледна тълпите посрещачи и поклати неодобрително глава към шума и блъсканицата.

— Сега разбирам смисъла на фразата „китайски полигон“.

— Мамо, моля те, не искам Лия да стане расистка — пошегувах се аз.

— За какъв расизъм говориш, та аз дори не съм виждала китайски полигон — отвърна Луси, — по-скоро не бях виждала до този момент.

Извади италианските си пари, които бе обменила още в Савана специално за пътуването, и ги показа на Лия. Държеше банкнота от хиляда лири.

— Не разбирам колко струва това — пет цента или един милион долара.

— Бабо, това е точно един долар — каза й Лия.

— Ах, каква си ми умница — рече й Луси. — Щом можеш да се оправяш с числата, значи гладна няма да останеш.

— Мамо, изглеждаш чудесно — казах й аз.

— Два месеца бях плешива, косъм нямах — рече тя. — Ако ти се намират свободни пари, инвестирай в перуки, сине. Лия, имаш прекрасна коса, също като майка ти.

— Благодаря ти, бабо — отвърна й Лия.

— Да знаеш, куфарите ми са пълни с подаръци за теб — толкова много, че не остана място за моите дрехи — продължи Луси. — Всички от Уотърфорд ти изпращат подаръци, защото всички държат да знаеш колко много искаме да се върнеш у дома.

— На 27-и декември — рече Лия. — Заминаваме за Уотърфорд заедно с теб. А на теб сигурно ще ти хареса Коледата в Рим.

— Лия, спомняш ли си как те гушках като бебе? — попита я Луси и я притисна към себе си.

— Не, нищо не си спомням от Южна Каролина — отвърна Лия. — Често се опитвам, но нищо не мога да си спомня.

— Следващата година ще те взема да ми помагаш по програмата с морските костенурки на остров Орион. Мъчим се да спасим от изчезване голямата морска костенурка.

— О! Ще бъде страхотно — извика щастливо Лия. — Уотърфорд сигурно е прекрасен. Знаеш ли, бабо, ти си първият човек след татко, който е познавал Голямото куче Чипи.

— Чипи ли? — учуди се Луси, обърна се към мен и повдигна вежди. — Голямото куче.

— Често разказвам на Лия разни случки с Чипи — поясних аз.

— Какви случки? — още повече се учуди Луси. — Чипи беше глупава кучка, една помиярка.

— Не е вярно, мамо — казах аз и тя долови упрека в гласа ми. — Чипи беше великолепно животно. Безстрашна, умна и голяма защитничка на семейство Маккол.

— На няколко пъти е спасявала семейството, нали, бабо? — рече Лия.

Най-накрая Луси загря.

— О, да. Разбира се — каза тя. — Може би никой от нас нямаше да е сред живите, ако не беше Чипи... Голяма работа беше тя.

Същата нощ, докато слагах Лия да спи, тя ме прегърна силно и ми благодари, задето съм поканил баба й да ни гостува.

— Татко, много ми харесва твоята майка — рече тя. — Толкова е мила с мен, а и ти толкова приличаш на нея. Тя обичаше ли да ти разказва приказки?

— О, не познавам по-сладкодумен разказвач — кимнах утвърдително. — Никой не може да лъже по-добре от моята майка.

— Да разказваш истории не значи да лъжеш, нали така?

Замислих се, преди да й отговоря.

— Не, разказаната история не е лъжа — рекох. — Тя се разказва, за да достави удоволствие, докато лъжата причинява само болка.

— Тогава искам баба да ми разкаже някоя история — рече Лия. — Ти няма да се обидиш, нали, татко?

— Само почакай да я извикам.

— Лека нощ — каза Лия и ме целуна. — Обичам случките с Голямото куче Чипи само когато съм тъжна. Тази вечер се чувствам по-щастлива отвсякога.

От прозореца на хола погледнах към Пиаца Фарнезе и забързаните римляни, които щъкаха долу в студената зимна вечер. Енергично прекосяваха улицата и изчезваха в някоя от седемте пресечки, които водеха към сърцето на ренесансов Рим. Крачеха устремено и решително, докато всичко, което вършех аз, навършил вече трийсет и седем, ми се струваше маловажно и безсмислено. Копнеех за ангажименти, за нещо, което ще ме разтърси, ще ме извади от това вцепенение. Гостуването на мама и учудващата й жизненост ми отвориха очите за това, че твърде дълго бях играл ролята на пасивен наблюдател на общата човешка надпревара. Тази излишна предпазливост ме бе обездушила. Страхът бе сковал действията ми, бе забавил стъпката ми, бе убил енергичната ми спонтанност, настървението, с което навремето взимах завой на две колела. В черното стъкло на прозореца видях себе си такъв, какъвто съм — мъж, който се бои от жени, от влюбване, от страсти и от обсебващата сила на приятелството. Веднъж стигнал до този кръстопът в живота си, оттук нататък вече всички пътища ми изглеждаха привлекателни и беше крайно време да се поддам на тяхната съблазън.

Чух стъпките на мама зад гърба си.

— Тук е по-студено, отколкото в Аляска. Парното отопление познато ли е в тази страна?

— Да, ще го пусна. В тези стари сгради винаги има течение.

— Бъди така добър да налееш на прекрасната си майка едно уиски с лед — измърмори Луси. — В тази страна имат лед, нали?

Приготвих й уискито, сипах и на себе си, пуснах парното и се върнах във всекидневната. Луси бе заела мястото ми пред високия френски прозорец и стоеше, загледана в човешкия поток долу.

— Какво правят всичките тези хора? — попита тя и се обърна да вземе чашата си. — Благодаря ти, скъпи. Чувствам се ужасно — като прегазена от стадо бизони.

— Това е от смяната на часовите пояси. Най-добре е да си лягаш.

— Нося ти една дузина писма — каза Луси. — И още толкова новини и заръки, но те могат да почакат. Какви са тези слухове за теб и Джордан Елиот?

— Просто слухове — отвърнах. — Измишльотини.

— В света няма нищо по-отвратително от син, който лъже умиращата си майка — отсече Луси.

— Ти не си умираща — отвърнах аз. — Срамота е да говориш така.

— Аз съм официално обявена за умираща — гордо заяви Луси. — И мога да го потвърдя с лекарско свидетелство. Кажи на Джордан, че това е последният ми шанс да го видя.

— Не разбирам за какво говориш — излъгах, макар и да знаех, че вече съм хванат натясно от жената, която ме бе учила да мразя лъжата, но и да я използвам при необходимост.

— Той ще ми се зарадва — каза тя, защото Луси въобще не можеше да си представи, че е възможно да съществува мъж, който доброволно да се откаже от удоволствието да се види с нея.

— Има ли нещо, което много държиш да видиш тук, в Рим? — опитах се да сменя темата.

— Лурд3 — отвърна тя.

— Лурд ли? — попитах.

— Да, Лурд — отвърна ми тя.

— Но, мамо, Лурд е във Франция — казах. — А тук е Италия.

— Та нали Франция е на две крачки оттук.

— Не, не е на две крачки — изсмях се аз.

— Добре де, щом моят живот няма никакво значение за теб, тогава ще мина и без Лурд — нацупи се Луси.

— Но, мамо! Аз съм бил в Лурд. Страхотна безвкусица е, при това на хиляда мили оттук.

— Не вярвам — отвърна ми тя.

— Но нали това ми е работата. Търговията с чудеса е в упадък — казах аз.

— Доколкото подочух, и в Рим имало църква, където са се случвали чудеса — подхвърли Луси.

— Защо не се сетих пръв? — щракнах аз с пръсти. — Ама, разбира се. Ти чудеса ли търсиш? Този град гъмжи от чудеса. Има една църква, дето се пази отломък от истинския кръст на Спасителя и друга, където се пази неговият трънен венец.

— Трябва да отида във Ватикана — рече Луси.

— Уредил съм ти аудиенция с папата — казах. — Освен това ще идем и на вечерната служба в „Сан Пиетро“.

— Аудиенция с папата ли? — възкликна Луси. — Какво трябва да облека? Слава богу, че косата ми порасна отново. Защото с перуката имам доста съмнителен вид.

— Сега, мамо, най-добре да поспиш — казах. — Трябва да си добре отпочинала, за да почувстваш Рим.

— Аз вече го почувствах — отвърна ми тя и се умълча. — Има ли някоя специална дама, с която би желал да ме запознаеш?

— Не — отвърнах аз. — Няма никаква специална дама.

— Това малко момиченце има нужда от майка — каза Луси. — Може би не ми е работа да го казвам, но Лия изглежда зажадняла за женска ласка. Има типичните ококорени очи на дете, расло без майка.

— Въобразяваш си — раздразних я аз.

— Ти, разбира се, не го забелязваш, защото не желаеш да го забележиш — рече Луси. — Но по-добре излизай да гониш фустите, докато намериш майка за това клето дете.

— Тя няма нужда от майка — отвърнах аз, разсърден на себе си, задето не успях да прикрия гузната нотка в гласа си. — Мария й е като майка.

— Мария дори не говори английски — каза Луси. — Каква майчина любов може да получи Лия от жена, която дори не говори родния й език.

— Моето детство щеше да бъде по-спокойно, ако ти не говореше английски — рекох.

Смехът й звънна като сребърна камбана и огласи целия коридор по пътя към спалнята й.

Посетихме много римски църкви, параклиси и базилики в търсене на светеца, склонен да се застъпи за Луси. И докато обикаляхме, я научих да пие италианско кафе, като често-често сядахме за по някое еспресо или капучино. Всеки ден обядвахме в „Да Фортунато“ и Фреди се суетеше край нас с безупречните си обноски и развален английски. Той много хареса Луси и нашите обедни пиршества се превърнаха в тържество на ордьоврите и спагетите, по време на които петдесет и осем годишната Луси упражняваше своето умение да прелъстява с невинно ококорени очи в град, който винаги е ценял храната и прелъстяването много повече от невинността.

Всичко на всичко посетихме двайсет и една гробници на издигнати личности — все големи късметлии, влезли в Календара на светците. Луси си водеше бележки най-съвестно за всички места, където се бе молила. Беше сигурна, че делегация от въпросните светци ще я посрещне горе, ако молитвите й останат без ответ и тя все пак умре.

На излизане от всяка църква Луси напълваше шепите си със светена вода и обилно наплискваше лимфните си възли, които често се задръстваха с клетките-убийци на нейната левкемия. След това напускаше църквата с напета походка, а от зимното й палто продължаваше да капе светена вода най-малкото още половин пресечка. Тази кръщелна церемония ми се струваше направо смешна, да не говорим и за това, че се чувствах неловко.

— Това ме успокоява — подхвърляше Луси, усетила моето притеснение. — Трябва да ме изтърпиш.

— Ако искаш да ти викна един свещеник да освети цялата вода на фонтана „Треви“ и там да плуваш всеки ден по няколко дължини — рекох й аз.

— Хич не умееш да остроумничиш — сряза ме тя.

— Както върви, изглежда, ще се прочуем като единствените хора, арестувани за злоупотреба със светена вода — продължих аз.

— Църквата може да си го позволи, сине — рече Луси.

— Тук вече съм съгласен с теб — казах аз.

Тъй като се имам за голям специалист, реших да прилъжа мама за една истинска обиколка из забележителностите на Рим, като започна от развалините на този непогребан град. Но абсолютно нищо от онова, което й разказах за работата на римския сенат, нито за възхода и падението на различните цезари не успя да я заинтересува.

— Това са само камъни — беше нейният коментар, когато й разказах за Арката на Тит. — Ако се интересувах от камъни, щях да отида на екскурзия из Скалистите планини.

— Но оттук започва западната цивилизация — започнах да се оправдавам.

— Говориш като рекламна брошура — каза тя и погледна в написания от мен пътеводител. — Книгите ти не се четат лесно.

— Скъпа майчице, не е нужно да надничаш в книгата, аз съм до теб.

— Ти само дърдориш, дърдориш. Не можеш ли да го обобщиш с две думи, и толкоз.

— О! — едва сдържах гнева си аз. — Мамо, това е Форумът. Сега ни остава да видим и още няколко купчини камънаци. Но преди да тръгнем, нека да ти покажа Храма на Сатурн. Там ще можеш да помолиш въпросния бог да ти излекува левкемията.

— Какъв бог? — попита тя.

— Как какъв? Сатурн! — отвърнах щастливо. — Римски бог. Няма да ти навреди.

— Не ми трябват непознати богове — гордо отвърна тя.

— Много си капризна — рекох и се обърнах към осемте колони. — Сатурне, моля те, излекувай майка ми от рак.

— Сатурне, не го слушай — обади се Луси. — Той обича да се прави на палячо.

В деня преди Коледа заведох Луси в църквата „Санта Мария дела Паче“, за да изчисти душата си от всички грехове, преди да се причести по време на вечерната служба. Разходихме се из Пиаца Навона, като спирахме почти на всяка сергия, за да може Луси да накупи всевъзможни статуйки на светото семейство, шарено боядисани влъхви и ваклооки пастири за декоративната си ясла у дома в Уотърфорд. Площадът трептеше от коледни страсти и амбулантните търговци се промъкваха из тълпата туристи с ловкостта на пантера. Елегантна жена с кожено палто спореше с писклива селянка от Апенините за цената на пеленачето Христос. Един уличен художник без капчица талант скицираше японка, която пък се оплакваше, че я бил изрисувал като корейка.

На влизане в църквата посочих на мама изящните и смайващо изразителни пророчици на Рафаело, но тя отново нямаше време за изкуство, защото й предстоеше да се моли за собственото си оцеляване. Огледа мрачната редица изповедални и рече:

— Как да се изповядам, като не знам думичка италиански?

— Ето ти италиански разговорник — казах и й подадох малка книжка.

— Много смешно! — сряза ме Луси. — Ето ти проблем, за който не се бях сетила предварително.

— Затова пък майката църква се е сетила — казах и й посочих една изповедалня в задната част на църквата. — Ето, онази кабинка е със свещеник, който говори английски. Какви толкова грехове имаш? Нали до вчера беше на химиотерапия, кога смогна да прегрешиш?

— На няколко пъти изпаднах в отчаяние — отвърна ми Луси съвсем сериозно, без да разбере, че се майтапя.

— Отчаянието не е грях, мамо. То е самият живот, който те потупва по рамото и ти вика „здрасти“.

— Няма да се бавя дълго — каза Луси и влезе в изповедалнята с кафява завеска. Чух как прозорчето на свещеника се отвори с щракане.

Заслушах се в тихия ромон на нейния глас зад кадифената завеса и в плътния нисък тембър на свещеника, който й отговаряше. Коленичих и се опитах да се помоля, но не усетих никакво раздвижване там, където душата най-често се подвизава в търсене на утеха.

Мама ненадейно подаде глава иззад завесата и се втренчи в мен.

— Това някакъв номер ли е?

— Колко време ти трябваше, докато загрееш?

— Знаеш ли с какво трябва да изкупя греховете си? С „Отче наш“ — пет пъти, „Аве Мария“ — пет пъти и с една дузина шоколадови сладки, специално опечени от мен за свещеника.

— Ах, тези модерни свещеници! Големи използвачи са — казах аз. — Направо го прекаляват.

— Джордан обичаше моите шоколадови сладки — каза бавно тя и се прибра в изповедалнята.

— Мадам, това е църква! — чух гласа на Джордан. — Държите се неприлично.

Мама се бе хвърлила в обятията на Джордан и когато двамата излязоха, той я полюшкваше като бебе, а краката й се поклащаха във въздуха.

— Джордан, това означава, че някои молитви наистина се сбъдват — каза тя.

— Така е.

— От деня, в който изчезна, се моля да си жив и здрав — каза му Луси.

— Твоите молитви много ми помогнаха, Луси. Аз ги усещах — рече Джордан и внимателно я остави да стъпи върху мраморния под.

— Истински свещеник ли си?

— Така ми казаха. Току-що ти лъснах душата за пред Бога. Напълно готова си за вечерното причастие в „Сан Пиетро“.

— Джак изповядва ли се?

— Никога — каза й Джордан. — Той е непоправим.

— Накарай го — настоя мама. — Изглеждаш прекрасно. Като истински свещеник.

— А ти, Луси, продължаваш да бъдеш една от най-красивите жени на света — каза й Джордан.

— Вашият орден трябва да ви отпусне повече пари за очни прегледи — отвърна му тя. — Но все пак, благодаря.

— Ще се видим във Ватикана — рече Джордан. — Довиждане.

Същата вечер Луси, Лия и аз се облякохме грижливо за коледното парти, на което щяхме да идем след службата в „Сан Пиетро“. Наконтих се със смокинг, а Лия ми помогна да си сложа ръкавелите. Самата тя носеше дълга бяла рокля с набор на деколтето, което разкриваше нейната крехкост и красота. Взех една перлена огърлица от кутията за бижута на Шайла и я сложих на шията й, а после и двамата се огледахме.

— Татко, искам да си продупча ушите — каза ми Лия.

— Не си ли твърде малка за такова нещо?

— Три момичета от класа вече са си ги продупчили — рече Лия. — Искам да си сложа обеците на мама. Толкова са хубави.

— Ще видим.

— Тази вечер може ли да си сложа червило? — попита Лия.

— Щом искаш.

— Значи може.

— Ти въобще знаеш ли как се слага червило?

— Разбира се. Когато преспивам у Наташа, тя винаги ме учи да се гримирам.

Лия отвори една дамска чанта на Шайла и извади оттам червило. Леко отвори уста и с опитно движение нанесе червилото върху красиво извитата си долна устна. След това стисна устни на няколко пъти, докато червилото се нанесе в равен слой и върху горната устна. Изведнъж си дадох сметка, че този жест на Лия, естественият и невинен начин, по който си сложи червилото, е само първият крайъгълен камък от неизбежния и невъзвратим кръг на всяко дете, по който то неумолимо напуска живота на своите родители. В моите очи тялото й бе като уред за измерване на времето.

В същия миг Луси най-брутално се намеси в този обред на прехода.

— О, не, младата дама ще мине и без червило! — Приближи се до огледалото и дръпна червилото от ръката на Лия. — Лия, още си малка за червило. А сега, марш обратно в спалнята, за да си свалиш и перлите. Перли на малко момиче! Такава безвкусица! Бягай да си измиеш лицето.

Лия ме погледна с недоумение, защото през целия й живот никой не се бе държал така с нея. Когато е трябвало да поспоря с нея, единственото, което съм си позволявал, е да бъда малко по-настоятелен. Лия не знаеше нищо за униженията на детството, нито за това как възрастните редовно потъпкват чувствата на своите отрочета, които толкова често са напълно безпомощни под техните грижи.

— Тръгвай към антрето, Лия — казах. — Изглеждаш чудесно.

Лия избегна погледа на баба си и побесняла, изфуча навън от стаята.

— Защо така я обиди? — обърнах се аз към Луси. — Да не си посмяла да направиш подобно нещо още веднъж.

— Някой трябва да се погрижи истински за това дете — отвърна ми Луси. — Облякъл си я като уличница.

— Мамо — започнах аз, опитвайки се да запазя спокойствие, но усещах как у мен се надига черен гняв. — Парис и Линда Шоу правят парти специално в твоя чест. Той е прекрасен писател, а тя е елегантна дама и опитна домакиня на подобни тържества. Живеят в чудесен апартамент. Всички мои приятели от Рим ще бъдат там. Искат да ни покажат колко са щастливи, че ти си прескочила трапа, че си добре и можеш да ни гостуваш, че след толкова години раздяла ние отново сме заедно. Но аз знам, че ти ще намериш начин да развалиш нашето празненство. Винаги си успявала да помрачиш всяко щастливо събитие в моя живот. Сякаш щастието те вбесява, кара те да се вкисваш.

— Ти чуваш ли се какво говориш? — прекъсна ме Луси и леко отстъпи назад.

— Чувам се. Току-що развали настроението и удоволствието на Лия, а значи и моето.

— Не съм аз виновна, че ти не знаеш как да облечеш малко момиче като Лия.

— Мамо, сега отивам при нея, за да й кажа, че изглежда прекрасно и че се е облякла много хубаво. Току-що ми напомни защо мразя Америка и защо винаги като дете съм се чувствал отвратително.

— Твоето детство беше съвсем щастливо — усмихна се Луси презрително. — Ти дори не знаеш какво означава да си имал лошо детство. Но ти възпитаваш Лия така, че тя се мисли най-малко за Савската царица.

— Мамо, моля те, престани! Отивам да поговоря с Лия

— Ще направиш най-добре да ме подкрепиш — изсъска Луси. — Иначе това дете ще престане да ме уважава.

Намерих Лия на терасата — трепереше от студ и хълцаше неутешимо. Влязохме в хола и седнахме на канапето. Когато се поуспокои, й заговорих, като внимателно подбирах думите си.

— Лия, Луси не е права — казах и я притиснах към себе си.

— Тогава защо ми говори така?

— Защото е много изнервена — отвърнах. — Заради партито. Тя страда от комплекс за малоценност и срещата с хора я притеснява. По-лесно й е да си го изкара на теб или на мен, отколкото да си признае, че изпитва ужас от непознати хора.

— Да махна ли перлите на мама? — Лия бавно възвръщаше самочувствието си.

— Харесваш ми с тях. Само дето очите ти са подути и зачервени.

— Как да не плача, татко? Никой никога не ми е говорил така.

— Сигурно ти завижда — казах. — Като бяхме малки, мама често ни повтаряше, че е имала ужасно детство, но никога не ни е казвала какво му е било ужасното. Сега си мисля, че за да реагира така, трябва да е преживяла нещо наистина много страшно.

— Щом е имала лошо детство, тогава защо ще иска да ме обижда? — попита Лия.

— Защото, ако светът ти скрои номер, докато си дете, тогава през останалата част на живота си само гледаш как да му го върнеш.

— Татко, аз май не харесвам твоята майка — рече Лия.

— Не е и нужно — изсмях се аз. — Трябва да харесваш само онези, които са ти симпатични. Това е нещо, което самичка ще решаваш, Лия. Но тепърва ти предстои да откриеш много неща за моята майка.

— Какво искаш да кажеш?

— Тя е голяма, но неоценена артистка — казах аз и в този момент чухме как токчетата на Луси бързо изтракаха по мраморното антре.

Влезе като кралица с шумното подрънкване на златни синджири и гривни. Погледна Лия и възкликна:

— Скъпа, приличаш на същинско ангелче. Направо божествена. Такъв безупречен вкус. Това перлите на Шайла ли са? Стоят ти хубаво. И на нея много й отиваха. Ето тук, пиленце, нека ти изтрия устните с тази кърпичка. Искам да ти сложа от моето червило. То е много по-шик от твоето. Днес купих един цвят — мисля, че е точно за теб.

Като взе да черви Лия, Луси забеляза, че е плакала.

— Баща ти ли нещо те е обидил? — попита тя и ме изгледа кръвнишки. — Мъже! За нищо друго не ги бива, освен да разбиват женски сърца и да попържат.

— Да попържат ли? Какво е това? — попита Лия.

— Просто дума, слънчице — усмихна се Луси. — Нали съм израсла в Юга, знам какви ли не изрази и думички от нашия край. Джак, трябва да бъдеш мил с Лия. Ти въобще не разбираш какво съкровище са ти поверили. Радвай й се, докато е край теб, защото няма да е вечно така.

След няколко минути тръгнахме за празненството в Трастевере, за да пристигнем точно един час след като според поканата би трябвало да е започнало. Точността е чуждо и доста разтегливо понятие в Рим и всеки чистокръвен римлянин би се почувствал ужасно неприятно, ако се случи да пристигне навреме където и да било. Когато бях още нов в града, отивах на всички вечери в точно уречения час и винаги заварвах домакинята още в банята. На американците им е нужно известно време, за да се приспособят към тази особеност, но аз все пак успях. Римляните винаги се присмиват на американците за смешната им точност.

Още на влизане представих Луси на моите приятели от Рим. Тя изглеждаше прекрасно — беше в най-очарователния си вид.

— Кой е този? — пошепна ми тя, като видя един красив мъж с лъвска грива да нахлува в стаята.

— Мамо, приятно ни е да ти представя Гор Видал — казах. — Гор, това е майка ми, хищникът, наречен Луси Маккол Питс.

— Да, да — рече Луси. — Вие сигурно не сте Гор Видал.

— Моля? — каза Гор и повдигна вежди.

— Значи, вие сте писателят Гор Видал — каза тя. — Чела съм всички ваши книги.

— Съмнявам се, мадам — рече Гор. — Аз съм писал прекалено много. Дори не бих могъл да ви ги изброя наизуст.

— Грешите — настоя Луси. — В библиотеката в Уотърфорд аз съм обявена за читателката, която е прочела най-много книги. Повече от всеки друг в цялата история на града.

— Джак, това е пиеса, в която ми се налага да играя шута. Такъв нечуван провинциализъм моментално ме разстройва и трябва да си бия поредния инсулин.

— Какво толкова е станало? Мама се опитва да се държи естествено — свих рамене.

— Много се радвам, че можете да посетите сина си, мис Луси — каза Гор. — Майка ми, Бог да я прости, беше истинско чудовище.

— Сигурна съм, че е нямала какво друго да прави, затова — отвърна му Луси, а Гор се разсмя гръмогласно и се изгуби сред другите гости.

През следващите два часа майка ми не спря да кокетничи с римските ми приятели, като се мъчеше да ги омагьоса с южняшкия си чар. Навън безбройните камбани в Рим започнаха да се обаждат оттук-оттам, докато стрелките на часовниците бавно напредваха към полунощ. Благодарих на Линда и Парис за великолепното парти, а мама отиде да се сбогува специално с Гор Видал, който много й бе харесал.

— Гор — каза мама, — ела да ни погостуваш в Южна Каролина.

— Луси, скъпа — отвърна й той, — с какво съм заслужил такова наказание? — И двамата се разсмяха.

— Това дете е прекрасно — каза той, като видя грациозния реверанс на Лия. — Като че ли е родено в пелени от перли.

— Перлите са моя идея — обади се Луси и тръгна да излиза, докато ние с Лия си разменихме по един поглед зад гърба й.

Таксито ни спря недалеч от Тибър и ние се вляхме в огромната, елегантно облечена тълпа, която си проправяше път през издигащите се в полукръг колони пред „Сан Пиетро“. Самата близост на църквата отново напомни на Луси, че е болна от рак, и тя побърза да каже една молитва още докато чакахме на невижданите опашки, образували се пред всички входове. Пищният разкош на „Сан Пиетро“ винаги ме е подсещал за простотата на протестантската вяра, възникнала съвсем естествено като реакция на излишъка, демонстриран в църкви като тази. Изправени пред страшната инфлация на добър вкус в римската църква, мои приятели баптисти от Юга едва успяваха да потиснат подигравките, които бездруго бяха на езика им. Но аз харесвах разкоша и излишеството на римската църква, нейното богатство и затова се опитвах да обясня на всички, че това е представата на средновековните художници за рая.

Когато стигнахме до местата си и коленичихме, Лия се наведе към мен и ми прошепна:

— Баба не е доволна от това, че съм еврейка.

— Не ме интересува — отвърнах. — А теб?

— Казва, че това щяло само да обърка моето духовно развитие.

— Аз бях отгледан в чистата католическа вяра — прошепнах й. — И пак съм напълно объркан.

— Баба казва, че не знаеш как да се грижиш за едно еврейче.

— Права е — отвърнах. — Сега се уча. И много се старая, нали, хлапе?

— Вече ти казах, страхотен си.

— Благодаря ти. Като пораснеш, няма да мислиш така.

— Защо? — попита тя.

— Като пораснеш — обясних й аз. — А това ще стане след една-две години, всичко, което кажа, ще ти се струва ужасно тъпо. Дори самият ми глас ще те дразни.

— Едва ли. Сигурен ли си в това, което казваш? — попита тя.

— Абсолютно. Това е част от естествения закон на нещата. Като малък поглъщах жадно всяка дума на мама и смятах, че тя е най-умната жена на света.

— Не е възможно! — прекъсна ме Лия.

— Точно така беше. После обаче пораснах и реших, че тя е безподобен идиот. Както и всички останали.

— Много интересно нещо било това порастването — каза Лия и протегна шия напред, за да погледне майка ми.

— Така излиза.

Край нас базиликата продължаваше да се пълни с приглушения шепот на прииждащите тълпи. Облегнах се назад и някой ме потупа по рамото. Зад гърба си чух гласа на Джордан. В първия момент се учудих, но после се сетих, че именно той ми бе намерил пропуск за вечерната служба.

— Лия е същинска кукла. Сякаш виждам Шайла — каза ми Джордан. Мама взе да показва на Лия как да си служи с броеницата и двете се бяха втренчили в наниза от бели зърна.

— Джак, в едно от писмата, които ми донесе днес, баща ми настоява да дойде в Рим. Иска да се срещне с мен след Нова година.

— Радваш ли се? — попитах. — Знаеш, че аз никога не съм харесвал баща ти.

— Винаги си страдал от глупави предразсъдъци по отношение на садизма — подхвърли Джордан.

— Спомняш ли си, че по естествознание веднъж беше писал за кораловата змия — казах му с тих глас. — Тя е от змиите, дето рядко хапят, но ухапят ли те, с теб е свършено. И баща ти е такъв.

— Мама твърди в писмото си, че този път мисията му била миролюбива — рече Джордан. — Независимо дали искам или не, той идва. Въпросът е какво да правя.

— Избягай в Патагония.

— Шт, Джак! — смъмри ме Луси. — Папата е вече тук.

— Пак ще говорим — каза Джордан и изчезна в коледната нощ.

Хорът от калугерки звънна като птича песен от балкона на църквата, докато папата крачеше победоносно по средната пътека, дарявайки всички със своята благословия. След него бавно и тържествено се точеше свита от кардинали и монсеньори.

По-късно и двамата се приближихме до перилата, за да приемем причастието от ръцете на папа Йоан Павел Втори. Докато чакахме, заобиколени от неспокойната тълпа, се загледах в свещениците — захванаха се да раздават тялото и кръвта на Христос в едно тайнство, пуснато от самите тях в масово производство. Но мама сияеше и докато се молеше на колене, имаше вид на човек, изпълнен с надежда. Върнахме се на местата си, а когато хвърлих поглед назад към дъното на църквата, видях униформени мъже с автомати, които зорко следяха поведението на паството. Папата изглеждаше крехък и измършавял. Спомних си, че един млад турчин бе стрелял по него отвън на площада. Усещах свещения обред, но той минаваше през мен, без да ме докосне. И аз страдах от голямата безпътица на моя век.

По-късно щях да разправям, че именно тогава във Ватикана започна ужасното последно броене, преди да бъда изстрелян в орбитата на неизвестността. В следващите дни щях да се опитам да подредя блуждаещите си мисли, които нахлуха в мен още тогава, при вида на въоръжените мъже, мълчаливо охраняващи двата фланга на папата. Предстоеше ми среща с мрака, към която вървях с широко отворени, нищо неподозиращи невинни очи, потънал в кротко благополучие. Самото време ми бе хвърлило око, защото така нехайно се мотаех в откритото му бойно поле. Бях нарочен от чифт чужди очи, които ме гледаха от дупките на черен маскировъчен чорап, и то в момент, когато бях изпълнен с оптимизъм и радост, че изпразненият ми от смисъл живот е започнал отново да се пълни, че старите рани са взели да заздравяват. Но преди това трябваше да прекося обитаваната от ужас празнота на забвението. Трябваше да изчакам разпределението на ролите, да изчакам реда си, за да ме облеят светлините на рампата и аз да кажа своята реплика. Самото зло имаше пръст в тази постановка.

След два дни, на 27 декември 1985-а, личният ми барометър не показваше абсолютно нищо. Платих на шофьора на таксито, който ми помогна да внеса багажа в чакалнята на летището. Доколкото знаех, нито една звезда не бе променила величината си в сумрака, когато Луси, Лия и аз влязохме през централния вход покрай въоръжените до зъби карабинери и се упътихме към гишето на Пан Ам. Нищо не бе по-различно от другите мои посрещания, изпращания и пътувания, с които бе изпълнен животът ми.

Не си спомням дали успях да подам всички билети и паспорти на служителя от Пан Ам, защото тримата имахме десет парчета багаж и аз влязох в пререкание с чиновника на гишето дали трябва да плащам допълнително или не. Точно срещу Пан Ам се намираше пропускът на Ел Ал, чийто полет съвпадаше с нашия, и огромна тълпа от пътници се блъскаше пред контролните вратички на охраната. Над нас гъмжеше от въоръжени патрули, които крачеха с извадени автомати и неизменните си отегчени до смърт физиономии. Лия щеше да си спомни всичко това много по-късно.

Извадих бордните карти и се обърнах към пропуска, когато зърнах четири доста странно облечени лица да крачат срещу нас. Двама от тях носеха елегантни сиви костюми, другите двама — сини дънки. И четиримата бяха са шалове, които отчасти скриваха лицата им. След миг се наведоха и отвориха едновременно цилиндричните си брезентови сакове. Един от тях дръпна предпазителя на граната и я метна. В настаналата суматоха и четиримата извадиха автомати и започнаха да стрелят напосоки. Смъртоносният им огън се сееше слепешката, с ненужно озверение и ярост. Грабнах Лия и я метнах зад гишето на Пан Ам. Тя се стовари върху мъжа, който още държеше нашите бордни карти.

— Стой долу, Лия! — изкрещях и се втурнах към майка ми, която беше ужасно уплашена и объркана. Тълпата я бе изтикала към центъра, точно когато охраната на летището отвърна на огъня и много бързо обгради четиримата палестински терористи, които бяха изпратени със задачата да убият колкото е възможно повече хора, преди да бъдат заловени.

Луси продължаваше да стои права, зяпнала от изумление. Пресегнах се, хванах я за дрехата, повалих я на земята и легнах върху нея, за да я защитя. В същия миг усетих двата куршума от калашников — единия в главата, другия в рамото. Чух как мама нададе вик, а после хаосът, стрелбата, избухващите край нас гранати и писъците на все още живите, но парализирани от ужас хора ме захлупиха, стовариха се върху мен с непосилна тежест.

— Добре ли си, мамо? Добре ли си? — попитах, като видях как зимното й палто се обагря в кръв. После изпаднах в безсъзнание. Мъжът и жената до мен бяха мъртви.

Това, което ще ви разкажа сега, го научих по-късно.

Когато стрелбата утихнала, се оказало, че убитите са шестнайсет, а ранените — седемдесет и четири. Летището приличало на касапница. Отчаяна, Лия се втурнала да ни търси, обикаляла от тяло на тяло. Захлупена под огромното ми туловище, мама не можела да помръдне, затова се наложило Лия да извика един от служителите на Ел Ал, за да ме премести. Цели три дни съм бил в безсъзнание. Цялото ми лице било покрито в кръв и Лия се разпищяла кански, защото решила, че съм мъртъв. Но точно тогава получила урок по издръжливост на духа от своята баба.

— Джак диша. Той е жив. Трябва да го вкараме в една от първите линейки. Сега ще имам нужда от твоя италиански, мъничка — казала й мама.

Лия и Луси се втурнали към главния вход, когато воят на линейките вече огласял цял Рим и те се носели към Фиумичино, следвани от телевизионните коли на журналистите. Щом първата линейка спряла пред обляното в кръв летище, Лия започнала да пищи неистово: „Mio papa, mio papa. Non e morto. Per favore, mio papa, signori.“

Двама мъже се втурнали след малкото момиченце, което взели за италианче, и така съм се оказал първият човек, когото линейките вдигнали от летището, и първата жертва, показана по италианската телевизия, тъй като точно тогава пристигнал и телевизионен екип. Главата и цялото ми тяло от кръста нагоре били покрити с кръв, а от зимното палто на Луси, която през цялото време стискала ръката ми, буквално капела кръв. Именно тази картина беше предавана в цяла Италия.

Точно в този момент Джордан Елиот излизал от клас в Северноамериканския колеж, недалеч от фонтана Треви, където преподаваше вероучение. Влязъл в учителската стая и заварил преподобните отци скупчени пред телевизора.

— На летището пак са избили сума народ — казал отец Регис, преподавател по латински. — Гледката е ужасна.

— Ето, сега извеждат един — обадил се някой.

Джордан, разбира се, не ме познал от кръвта, но извикал на глас, щом зърнал Лия и Луси да тичат край носилката. Почти в несвяст чул гласа на говорителя, който съобщавал името на болницата близо до Ватикана, където се събирали хирургически екипи от цял Рим, за да посрещнат ранените. Джордан изтичал от стаята без никакво обяснение и хукнал към такситата на Пиаца Венеция. В гимназиалния отбор в Уотърфорд той играеше дясно крило, аз — защита, Майк Хес — ляво крило, а Кейпърс Мидълтън — куотърбек. През 1965-а бяхме известни в целия щат като четворката на Мидълтън и когато отборът имаше нужда от къс спринт, всички се обръщаха към огромния чипонос краен защитник, тоест към мен. Но когато имаше нужда от дълъг спринт, тогава търсеха момчето, което взимаше стотака точно за десет секунди и което можеше да обърне развоя на мача — бързия и неуловим Джордан Елиот.

Никой римлянин, видял спринта на Джордан към стоянката за таксита в този ден, не би могъл да забрави внушителната гледка на летящия отец, поне така твърдеше самият той. Хвърлил се на предната седалка в първото свободно такси и изкрещял: „Бързо! Към болницата! Бързо!“

Когато ме откарали в болницата „Санто Спирито“, Джордан вече чакал отвън.

— Лия, върви с баба си в чакалнята — изкомандвал я той. — Като свърша, ще се срещнем там. Моли се!

Докато санитарите тичали с носилката през опразнените коридори на болницата, отец Джордан се надвесил над мен, прекръстил ме, опростил греховете ми по бързата процедура — нещо, което се допуска само в спешни случаи. Измърморил опрощението на латински, защото знаел, е съм от онези раздразнителни черни овце на католическата вяра, които още изпитват силна носталгия по богослужението на латински.

„Ego te absolvo ab omnibus censuris, et peccatis, in nomine Patris, et Filii, et Spiritus Sancti. Amen.“4

И тази церемоня на моето спешно опрощение и помазване с миро била първа точка в новините същата вечер. Джордан направил знака на кръста върху двете ми тежки рани, взел едната ми ръка и рекъл: „Джак, ако се разкайваш за греховете си и ако ме чуваш, стисни ми ръката.“ Аз едва съм помръднал пръсти и той продължил: „Джак, опрощават ти се всички грехове. Влез в операционната без страх за душата си. И помни кой си, Джак. Ти си Джак Маккол от Уотърфорд, Южна Каролина, най-силният мъж, когото познавам. Използвай силата си сега, Джак. Използвай я до последна капка. Надвий на куршумите, Джак. Лия, майка ти и аз те чакаме отвън. Използвай силата си, използвай я заради нас. Бори се, не се давай, Джак. Направи го заради нас. Защото те обичаме и имаме нужда от теб.“

Летящата врата към операционната се отворила, но преди да ме вкарат, каза ми той, аз съм стиснал ръката му още веднъж — този път по-осезателно.

— Поверявам те в ръцете на Бога, Джак Маккол — казал Джордан, прекръстил ме още веднъж от прага, а хирурзите вече започвали работата си върху мен.

Много по-късно, когато в съзнанието ми започнаха един по един да изплуват откъслечни моменти от инцидента, си спомних част от дивото препускане от летището обратно в Рим. Лия плачеше през цялото време и само повтаряше: „Татко, татко, татко“, а аз се опитвах да протегна ръка към нея, но цялото ми тяло бе вцепенено и изтръпнало, като под наркоза, освен това непрекъснато потъвах в бездна от мрак и тишина. Следващото нещо, което си спомних, бе един остър завой, при който Луси извика на шофьора: „Карай по-внимателно!“ — и отново сърцераздирателния плач на Лия и моята невъзможност да я успокоя.

Бях прекарал шест часа на операционната маса. Хирурзите успяха да спасят лявото ми око. Куршумът, който бе влязъл през рамото, бе заседнал близо до дроба и именно той за малко не ме бе убил. Бях загубил много кръв, още преди да стигна до операционната, и сърцето ми бе спряло на два пъти по време на самата операция. Но силата, за която говореше Джордан, ми бе помогнала и аз, благодарение на съдбата, късмета или може би молитвите на онези, които ме обичаха, оживях след голямата касапница на римското летище.

В продължение на шест дни, подобно на неотдавнашното състояние на собствената ми майка, и аз лежах в кома. По-късно не можех да си спомня никакви сънища от този период на летаргия и безчувственост, въпреки някакво смътно усещане за сияйни пророчески видения. От тях обаче не бе останала и следа — само една фантасмагория от ярки цветове. От това мое пътуване в безвремието, когато тялото ми бе мобилизирало всичките си сили, за да оцелее, си спомням само редуващи се пристъпи от пищни цветове.

Най-накрая отворих очи под звуците на камбани. Полетях бавно като птица, затворена в бездънна пещера. Усетих тъй нареченото „аз“ да се пробужда в кръвта ми и чак тогава ме осени първата съзнателна мисъл от раняването ми насам. Чух как Вечният град повтаряше името ми. В продължение на цял час слушах, без да разбирам къде съм и защо нищо не виждам. Изтърпях всичко това спокойно, без паника. После чух гласове, които тихо разговаряха в стаята край мен. Напрегнах се да разпозная гласовете, които шептяха, за да не ме събудят. Тогава различих един, който ме накара да събера сили и да се измъкна от тази незнайна бездна на вцепенението. В продължение на още един час непрекъснато се мъчех да запазя съзнанието си будно, да „изплувам“ на повърхността, да изляза на светлото, да вляза в света на камбаните и гласовете, където можех да се смея и говоря. Дори се замислих коя ще бъде първата изречена от мен дума и с всички сили се напрягах да я кажа сред слепотата и болката, които вече започвах да усещам. Най-накрая успях да я произнеса: „Лия!“

— Татко! — изпищя Лия, после почувствах целувките й от едната страна на лицето ми, която не бе бинтована.

— Слава богу, татко, слава богу — взе да повтаря тя. — Толкова се страхувах, че може да умреш.

— Не ти се урежда въпросът — едва успях да промълвя и бавно започнах да си възстановявам случката.

— Здрасти, Джак — обади се Луси. — Добре дошъл! Отдавна те чакаме.

— Изпуснахме ли самолета? — попитах и всички избухнаха в смях.

— Защо, не си ли спомняш? — попита Лия.

— Припомни ми — отвърнах. — Но преди това ми кажи защо не мога да ви видя.

— Защото очите ти са бинтовани — рече Луси.

— Сляп ли съм? — попитах.

— За малко да станеш — отвърна майка ми.

— За малко значи — казах. — Чувствам се, като че валяк е минал през мен.

— Две рани от куршум — обади се трети глас.

— Кой друг е тук? Ледар, това ти ли си? — казах и вдигнах ръка към нея.

Ледар взе ръката ми и седна до мен.

— Здрасти, Джак, пристигнах, щом научих.

— Много мило, Ледар.

— Лия не се е откъсвала от леглото ти — каза Ледар. — А ние с майка ти се редувахме, като отскачахме до апартамента ти да подремнем и да почистим. Но Лия не е мръдвала от тук. Какво прекрасно дете си отгледал, Джак.

Като чу тези похвали, Лия се разплака. Лия стана от леглото и дъщеря ми се сгуши в мен. Изчаках хлипането й да стихне, сълзите й да пресъхнат и тя тихичко да се отпусне до мен.

— Искаш ли да ти разкажа една история? — попитах.

— Да. Разкажи ми нещо много хубаво — каза Лия, напълно изтощена.

— Лия, остави го да си почине — каза Луси. — Ще те заведа вкъщи и двете ще хапнем нещо.

— Не, аз оставам тук! — отсече Лия.

— Прави, каквото ти казвам, малка госпожичке! — настоя Луси и аз веднага долових страха и облекчението в гласа на мама.

— Мамо, ние с Лия сме отбор — обадих се аз. — Нека остане.

— Като се оправиш, ще тръгнем ли все пак за Уотърфорд? — попита Лия.

— Разбира се, хлапе. Този път не стана, но пак ще опитаме. Човек никога не знае какви истории са предвидени за неговото житие-битие и кога ще се случат.

— Джак, въпросът с филма е уреден — каза Ледар. — Майк ми изпрати първия чек, щом чул, че си ранен. Вече си част от екипа, независимо дали желаеш, или не.

— Някои от историите, на които Майк толкова държи — казах аз, — са същите, които разказвам на Лия.

— Ти ще разкажеш всичко, което знаеш — продължи Ледар, — а аз ще попълвам пропуските, където мога.

— Ледар? — попитах. — Ти заради филма ли дойде?

— Съжалявам, че трябва да те разочаровам, Джак — отвърна тя, — но дойдох, защото имаш нужда от мен.

— Тогава добре дошла в Италия и в нейните италианщини — процеди мама през зъби. — Аз пък се връщам в Уотърфорд още вдругиден. Искам час по-скоро да се махна от тази лудница. Разбира се, ще трябва да наема бронирана кола, за да стигна до летището. Няма да се успокоя, докато не се върна вкъщи.

— И ние пристигаме, само да се пооправя — казах.

— Видях Джордан по телевизията — обади се Ледар. — Опрощаваше ти греховете. Майк има записа. Както и генерал Елиот.

— Интригата се заплита.

— Татко, Джордан защо се крие? — попита Лия. — На няколко пъти идва в болницата, но все посред нощ.

Опитах се да отговоря, но усетих, че се унасям, и бързо пропаднах в черна дупка, където времето се спускаше като безкраен скоклив водопад, който започна с липсата на думи, когато усетих допира на Лия, и свърши с мигновено оборилия ме сън.

19

Няколко дни по-късно напуснах болницата с обагрена в тъмносиньо куршумена рана, която Лия страхливо докосна с пръст, след като окончателно свалиха превръзката ми. Доктор Гуидо Гучиоли, който бе спасил зрението ми, ми даде последни заръки как да щадя очите си, тъй като все още бе опасно да ги напрягам. Обясни ми как пръчиците и конусите са се скупчили като безцветни гроздове около нервните окончания на ретината и как извършената от него операция приличала на настройване на пиано с размерите на пъдпъдъчно яйце. Докторът и три от сестрите ме изпратиха навън до таксито, с което Ледар и Лия бяха дошли да ме вземат.

На път към къщи отворих прозореца на таксито, за да усетя милувката на мекия пухкав въздух, който погали лицето ми със свежестта на чисто спално бельо. Дори Тибър издаваше богата, приятна миризма там, където се разделяше на две и единият ръкав обгръщаше малкия остров Тиберина.

На Пиаца Фарнезе ме посрещна малка група от моите съседи, които се бяха събрали пред къщата. Мария, преплела пръсти около броеницата си, беше там; две монахини с градински ръкавици се появиха от малката си като бижутерска кутийка обител, братята Руджери изтичаха от бакалницата си с умирисани на сирене ръце; там беше и Фреди с бялото си келнерско сако, продавачът на маслини и две от жените, които продаваха плодове на пазара, както и една, която продаваше яйца, също красивата блондинка от магазина за офис-оборудване, Едоардо, майсторът на еспресото, Алдо от будката за вестници и собственикът на единствения ресторант на площада.

Щом излязох от таксито, бях посрещнат с бурни овации, но бързах да се прибера, тъй като краката едва ме държаха. Поради моето раняване целият площад се чувстваше лично обвързан с кръвопролитието на летището. Всички продавачи от площада ми изпратиха плодове и зеленчуци и една седмица, след като се бях върнал, не взимаха пари от Ледар. Получих миди и риба треска, и прясно заклани кокошки. През първите седмици от моето възстановяване щедрите ми съседи се грижеха за всичко, от което имах нужда.

Всеки ден излизах да се поразходя по тесните улички и здравето ми укрепваше с всеки изминал миг.

Въпреки че бях пътувал по целия свят, опознавайки най-различни народи, така и не успях да разбера докрай онази неповторима рязкост, дори грубост, която римляни придават на нежността. Инстинктът им за дребните жестове на приятелство е безпогрешен. Моите съседи от площада ме приветстваха на всяка крачка и искрено се радваха на бързото ми възстановяване. Римляни, мислех си аз, майстори на пищните зрелища и сърдечното гостоприемство.

Както научих по-късно, завръщането ми е било наблюдавано през силните окуляри на бинокъл „Никон“, притежание на самия Джордан Елиот — гладко избръснат, облечен в джинси, ботуши и риза от „Армани“. Видял ме е, когато двамата с Ледар сме влезли в къщата, и как аз съм се облягал повече на нея, отколкото на бастуна, който ми дадоха в болницата. Бюрократичните подробности по изписването ми направо ме бяха довършили, а емоционалното ми посрещане ме бе извадило от строя, изцеждайки и последната ми капчица сила. Портиерът ми отвори вратата, сякаш посрещаше принц, а фотографът от „Месаджеро“ бе успял да улови именно тази атмосфера на сърдечност и носталгия. Цветарките напълниха ръцете на Лия с букети от анемони и цинии.

Но Джордан бе наблюдавал тези вълнения съвсем безстрастно. Бинокълът му бил насочен към тълпата, а не към мен, дори не забелязал кога огромните черни порти на къщата се затворили зад гърба ми като криле на архангел. Чак когато хората тръгнали да се разотиват, успял да изолира обекта на търпеливото си бдение. Мъжът бил енергичен, спретнат и с войнишка походка и Джордан решил, че той сигурно е съзерцавал завръщането ми от прикритието на единственото кафене на площада, защото се появил чак след като тълпата бавно се разпръснала. Когато оня стигнал до фонтана пред къщата, в която живеех, Джордан потреперал. През увеличителното стъкло на бинокъла си той разглеждал не друго, а здравеняшката фигура на собствения си баща. Генерал Елиот се движел със стегнатата походка на пехотинец, като се вглеждал във всяко отминаващо го лице. Очевидно търсел сина си, който пък добре си представял сприхавата му раздразнителност от това, че не го открива.

Преди приемането ми в болницата, когато от линейката са ме вкарвали в операционната и Джордан е тичал до мен — тези кадри се бяха появили по всички телевизионни канали. Като трапист, прекарал почти целия си съзнателен живот в манастир, единственото нещо, което Джордан някак мъчно разбираше, бе могъществото и скоростта на съвременните комуникационни средства. Изражението на мъка и ужас по лицето на Джордан, когато ме зърнал в онзи момент, бе предавано и препредавано от спътниците във всички новинарски редакции по света. Когато се навел над носилката, за да ми прошепне словата на последното опрощение, тревогата и състраданието по ъгловатото му лице синтезирали мъчителната агония, изрязала дълбоки бръчки по суровия лик на цяла Италия. За двайсет и четири часа физиономията на Джордан станала известна на целия полуостров. По случайност неговото терзание се превърна в красноречива емблема на цяла Италия. Лицето му изразило отношението на всички италианци към кървавата драма на летището. Италианските журналисти се втурнали да издирват загадъчния отец. Но точно когато снимката му се появила на първите страници и в американските вестници, Джордан потънал в тайнствените дълбини на обитавания от свещеници град.

На остров Орион генерал Елиот веднага разпознал сина си. Когато сцената с носилката била предадена и от Си Ен Ен, той я записал, за да може да я изгледа на спокойствие. Лицето на генерал Елиот винаги е било непроницаемо за разлика от това на сина му, което винаги е било като отворена книга. Добре оформената брада скривала трапчинката, която бил наследил от майка си. Но изминалите петнайсет години не били променили лицето на сина му, само го направили по-сериозно и по-лесно за разпознаване. Очите му били незабравими и баща му със сигурност ги помнел добре. Не казал нищо на жена си, а и тя чула за случилото се чак на следващия ден. Дотогава, както научихме впоследствие, генералът успял да се свърже с Майк Хес и Кейпърс Мидълтън. Същата нощ и тримата сравнили снимките на излизащия от изповедалнята свещеник и онези на свещеника до моята носилка в болницата. Чули се по телефона и решили, че най-сетне са открили своя човек.

Окото на камерата, макар и уловило го за секунда, станало причина за същински наплив от посетители при Джордан — нещо, което го накарало да действа незабавно и той бързо се потулил в смълчаните теракотени подземия на монашески Рим. Още преди да изляза от операционната, Джордан вече бил напуснал манастира и се преместил в една къща в Трастевере, където се лекували свещеници наркомани. Обръснал брадата си и си сложил очила с рогови рамки.

Щом обаче в Рим се получила снимката, на която се виждал младият Джордан Елиот и моя милост с бейзболни шапки след един мач през последната година в гимназията, огромната машина на Интерпол се задействала. Въпросната снимка пристигнала в главната квартира заедно с фотоувеличение на Джордан, загледан в проснатото ми на носилката тяло от последния инцидент. Джордан Елиот се издирваше за разпит във връзка със смъртта през 1971-а на млад ефрейтор от морската пехота и неговата приятелка. Според разпространения бюлетин било възможно Джордан да е сменил името си, освен това имало сведения, че се представя като католически свещеник на неизвестен монашески орден. Според описанието в бюлетина Джордан Елиот бил много интелигентен, физически силен и по всяка вероятност въоръжен. Генерал Елиот тайно уведомил военноморското разузнаване, което пък на свой ред се свързало с Интерпол в Италия.

За пръв път, откакто бе избягал в Европа, Джордан научаваше със сигурност, че е обект на преследване. Отдавна подозираше, че го издирват, но тъй като се бе разделил с живота в Южна Каролина завинаги — там дори му бяхме направили погребение, — смяташе, че опитите отдавна са били прекратени като безрезултатни поради липса на доказателства и пресни следи. Единствено майка му и аз бяхме съдружници в конспирацията. Джордан се залъгваше с мисълта, че е невидим, и сега, наблюдавайки баща си през бинокъла, за пръв път бе осъзнал, че тревогата му за мен бе поставила и двама ни в крайно опасно положение.

Генералът се настанил в сянката на площадния фонтан, направен от египетски гранит и заобиколен отвсякъде с неправилно паркирани коли.

Все още е необикновено красив мъж, помислил си Джордан, наблюдавайки правилните черти на загорялото му от голфа лице и мускулестите му, почернели от слънцето ръце. Джордан забелязал и първите гънки на оформящата се гуша. И до ден-днешен вярваше, че в света няма друг син, който толкова много се страхува от баща си. От думата „отец“ — така свята и почитана във всички световни религии, така основна за хармонията и тайнството на католицизма — винаги го побиваха тръпки. У Джордан тези две срички не извикваха представи за сладостна закрила и опора, за добрия татко, който разклаща дрънкалката или пее приспивна песен, а за армия с окървавени ръце, която настъпва заплашително.

„Татко“ — Джордан произнесъл думата на глас. Баща ти е вкъщи, баща ти е вкъщи, баща ти е вкъщи... В ушите му отново прозвучали четирите най-страшни думи от детството, които майка му често произнасяла. Страхът и омразата на Джордан към баща му винаги са били най-чистото и неуловимо нещо у него. Силата на тази омраза направо стъписвала всеки изповедник, при когото Джордан отивал за опрощение на греховете си, вече като свещеник. Преди година неговият абат му казал, че никога няма да влезе в царството небесно, ако не намери у себе си сили да прости на баща си. Докато наблюдавал баща си през бинокъла, изведнъж осъзнал, че продължава да бъде така далеч от царството небесно, както е бил и на десет години — облян в сълзи след поредния побой и мечтаещ за деня, когато ще убие баща си със собствените си голи ръце.

Майката на Джордан му бе писала, че баща му иска да се помирят, и Джордан вече се подготвял за тази среща, когато младежката му снимка пристигнала в римската квартира на Интерпол и по неведоми пътища прекосила лабиринта от дворове и алейки на Ватикана, за да стигне до малкия кабинет на неговия абат. Джордан решил, че баща му отново го е предал. Но не изключвал и възможността Кейпърс Мидълтън да е продал стария си приятел с надеждата да предизвика драматичен обрат в хода на предизборната си кампания за губернатор на Южна Каролина.

Няколко дни, след като се бях прибрал от болницата, на вратата се позвъни, Мария отвори и след малко въведе Майк и Кейпърс в хола, където стояхме с Ледар. Неспокойствието на Майк се усети като осезателно присъствие в стаята. Той не спря да крачи пред прозорците. Очевидно в централната му нервна система някакво моторче бе превъртяло. Кейпърс обаче се владееше великолепно и веднага прояви уж голям интерес към колекцията ми от антики и картини. Докато очите му шареха из стаята, той подметна:

— Имаш красиви неща. Това ме изненадва, Джак.

— Разгледай всичко набързо и веднага се измитай от къщата ми — отвърнах му аз.

— Това е делово посещение — прекъсна ме Майк. — Относно нашия филм. Не е нужно да обичаш Кейпърс. Просто го изслушай.

— За обичане и дума не може да става — отвърнах. — Постарах се да покажа отношението си към него най-красноречиво още в Уотърфорд.

— Показа го, но не беше прав — каза Майк.

— Майк — обади се Ледар, — защо постъпи така?

— Скъпа, подписала си договор — рече Майк. — Ако имаш оплаквания, обърни се към гилдията на сценаристите.

— За нас Кейпърс е като кибритена клечка — обърна се тя към Майк, — а самите ние сме бензинът. Знаеш го много добре.

— И двамата искахме да видим как е Джак. Тревожехме се за него — отвърна й Майк.

— Отидох да се помоля за теб, Джак — каза Кейпърс.

— Майк — казах аз. — На нощното ми шкафче има Библия. Отвори на Новия завет и прочети историята на Иуда. Ще видиш, че по нищо не се различава от биографията на Кейпърс.

— Винаги ще намериш какво да кажеш — възхити се Майк.

— Старият Джак никак не се е променил — каза Кейпърс. — Винаги се е изживявал като Исус.

— Не винаги, само в компанията на човека, който навремето ме разпъна на кръст, мен и моите приятели — казах и в същия миг усетих хлад и болка.

— Раняването ти беше най-голямата новина в цяла Южна Каролина — рече Кейпърс с равен и подчертано овладян глас. — Щом разбрах, веднага реших да дойда в Рим, за да те посетя в болницата. Всъщност следващата неделя в щатския официоз ще се появи статия по повод на нашето посещение тук.

— Която ще бъде илюстрирана със снимки — предположих аз.

— Колко ще ми струват те? — попита Кейпърс.

— Повече, отколкото можеш да платиш — отвърнах.

— Не успяхте да намерите Джордан — обади се Ледар, — затова сте тук.

— Ние дори не разполагаме с доказателства, че Джордан е жив — каза Кейпърс. — Търсихме го при францисканците. После при йезуитите. При павликяните. Трапистите. Бенедиктинците. Имах препоръката на чарлстънския епископ. Майк беше във връзка с кардинала на Лос Анджелис. Но нещо се провали и цялата ни система рухна.

— Разпространихме всички снимки, направени от детектива. Но нито един францисканец в този град не успя да разпознае със сигурност брадатия американски свещеник. Всички, с които говорихме, бяха убедени, че този човек не членува в техния орден. Въпреки това той носи техните одежди и има изповедалня в една от най-големите им църкви.

— Кажи на Джак кое е най-странното — рече Майк.

— Тъкмо се канех — отвърна Кейпърс. Срещнахме се с шефа на францисканците. Роден водач, държа се като принц. Но и той ни пробутва изтъркани приказки. Погледна снимките. Не познавал такова лице. Но после се изпусна и каза нещо интересно. Направо ни изтърси, че францисканците като орден и въпросният абат по-специално за нищо на света не биха играли по свирката на американци, които се опитват да открият човек от техния орден, нито дори от друг орден, когото търсят за военни престъпления в Америка. После ни помоли да напуснем. Но, Джак — рече Кейпърс и се наведе напред, — ние никъде не сме споменавали за никакви военни престъпления. Просто питахме за човек на име Джордан. Дори не сме казвали защо го търсим.

— Е, и? — попитах аз. — Ти мислиш, че францисканците не са си направили собствено проучване? Не забравяй, че съществуват от тринайсети век.

— Ти ли предупреди Джордан? — попита Кейпърс.

— Чуй ме добре, Кейпърс. Толкова добре, че да не се наложи да повтарям. Аз бях в болница, при това напълно изключил — казах. — Но ако знаех, че вие двамата сте тръгнали насам, щях да го предупредя. Бих го посъветвал да направи точно това, което е направил... да се покрие, докато вие двамата се навъртате наоколо.

— Няма ли Джордан, няма и договор с телевизията — рече Майк. — Няма да има и филм.

— И защо на Джак трябва да му пука? — попита Ледар.

— Защото, ако не стане филмът, няма да има и президентско помилване за Джордан Елиот — отвърна й Майк. — Това е част от нашия план, Джак.

— Разбирам — каза Ледар. — Сериалът трябва да завърши с Кейпърс Мидълтън, който успява да издейства президентско помилване за стария си приятел Джордан Елиот. И тогава, по време на церемонията по встъпването му в длъжност като щатски губернатор в Кълъмбия, миналото на Мидълтън ще бъде изчистено — символ на умението на губернатор Мидълтън да лекува раните, които разделиха нашето поколение на две.

— Не, миличка, въпреки че и така не е зле — отвърна й Майк. — Но трябва да отидеш още по-напред. Прибави още шест годинки и ще стане време за националния конгрес на републиканците. Или почакай още десет, когато Кейпърс ще се кандидатира за президент на Съединените щати.

— Копелета — казах и тъжно поклатих глава. — Ако бях истински патриот, Кейпърс, още сега щях да те изхвърля през прозореца и с удоволствие щях да наблюдавам свободния ти полет пет етажа надолу. Но за съжаление моят патриотизъм е само на думи.

— Слушай — започна Ледар, — който и да е твоят съперник в кампанията, отсега знай, че ще работя за него. Безплатно ще му пиша речите и ще давам интервюта за всички вестници в страната. Ще им кажа имената и размерите на всяко маце, с което си спал по време на нашия кошмарен брак.

— Няма да го направиш заради децата — делово й отвърна Кейпърс.

— Тогава ще бъдат достатъчно големи и никак не ме интересува какво ще си помислят.

— Слабото ти място, скъпа, е в това, че ти винаги си се интересувала прекалено много какво мислят те — рече Кейпърс с убийствен тон. — Много добре знаеш, че Денят на майката почти не фигурира в техния списък от празници.

— Дайте да говорим по същество — намеси се Майк. — Джак, ще ни помогнеш ли да намерим Джордан, или не? Ти също си подписал договор.

— Майк, хубаво си отвори ушите — казах. — И този път ме чуй добре. Вече изтърпях една крайно неприятна среща по този въпрос и втора не ми е притрябвала. Никога и за нищо на света няма да ти помогна, защото ненавиждам приятелчето си Кейпърс. Сега стана ли ти ясно?

— Нима чувствата ти към мен се свеждат до ненавист? — попита Кейпърс.

— Точно така — отвърнах, — точно до това се свеждат.

— Мога ли с нещо да променя отношението ти към мен? — попита Кейпърс.

— Боя се, че не, Кейпърс. Съжалявам, стари приятелю.

— Джак, дай да си изясним отношенията — каза Майк и погледна към Кейпърс, който му кимна.

— Филмът се нуждае от Джордан, защото никой от нас не знае цялата история. Той е ключът към нея. Той трябва да фигурира в проекта ми, иначе никой няма да ми купи филма. Нали разбираш? Моят интерес е чисто професионален. Сега за Кейпърс: демократите се канят да вдигнат шум около ролята, която Кейпърс е играл, предавайки приятелите си в колежа. Събрали са снимки на Кейпърс — как кара сърф с Джордан, как всички празнуваме след победата в щатския турнир по футбол. Досещаш се, нали? Вече видях какви заглавия готвят. Истинска катастрофа.

— Значи цялата тази работа няма нищо общо нито с приятелството, нито с носталгията, нито дори с най-обикновено разкаяние — казах.

— Няма — потвърди Ледар. — Има общо само с единствената любов на Кейпърс, а тя се казва Кейпърс Мидълтън.

— Ледар, когато си цинична, не изглеждаш толкова красива — каза й Кейпърс.

— Но затова пък ставам доста по-умна, нали така? — озъби му се тя.

— Живееш сред подлеци, нали, Кейпърс? — обадих се аз.

— Всички живеем сред подлеци — отвърна той. — Разликата е в това как се справяме с тях.

— Справяме ли? — възкликна Ледар. — Но, скъпи, как се справяш със себе си?

— Кажи на Джордан, че искаме да се срещнем с него — отново се намеси Майк. — Поддържаме връзка с баща му. Освен това сме измислили начин да го отървем. Идеята ни е бетон!

— Разбрах — отвърнах. — Кейпърс ще бъде героят на нашия филм.

— Джак, аз винаги съм бил герой — рече Кейпърс и стана да си върви. — Ти си специалистът по второстепенните роли. Винаги си бил епизодик, фон, доброто приятелче.

— Недей да гневиш сценаристите, Кейпърс — рече Ледар. — Не знаеш как може да те изтипосаме.

— Именно затова си избрах първо продуцента — рече Кейпърс. Учудваш ме, Ледар. Ти ли ще ме учиш как да живея?

След като си тръгнаха, аз поспах малко, а когато се събудих, нощта бе настъпила — кристално студена и мастиленосиня. Вятърът, набраздил водите на Тибър, донесе миризма на листа и хартия.

Погледнах часовника и видях, че е точно девет. Светнах лампата и застанах в рамката на огромния правоъгълен прозорец. Изящното кубе на „Сан Пиетро“ осветяваше нощния силует на Рим. И тогава зърнах една мигаща в мрака светлинка. „Здравей“ — каза ми я по морзовата азбука. Махнах към нея и извиках Ледар. Показах й камбанарията на „Свети Тома Кентърберийски“ и тя видя лъча, който светваше и угасваше.

— Това е Джордан — казах аз. — Засега това ще ни бъде единствената връзка с него.

— Какво казва? — попита тя.

Към нас се стрелна продължителен лъч, последван от кратко премигване, после отново дълъг лъч и мрак.

— Кило. По морза това означава „Трябва да се срещнем“.

— А как ще разбереш къде?

Почесах главата си и това означаваше, че съм приел съобщението му. После три кратки светвания бяха последвани от три дълги. Съвършено същото послание беше отново повторено след известно време.

— Трийсет и три, Ледар! — извиках аз. — Донеси ми синята карта на Рим и неговите околности; на масата е. Обърни на показалеца в края, на страница 339. В дясната колона има списък на църквите, който започва със „Сант Адриано“. Това е църква номер едно. Преброй ги до трийсет и три.

— Трийсет и третата е „Санта Чечилия“ на Трастевере — каза Ледар.

— Добре — отвърнах. — Това е голяма църква.

Отново почесах глава и светлината угасна.

— Джордан ни каза „лека нощ“. Ще се срещнем след два дни в Трастевере.

— Там ли живее?

— Едва ли — казах. — Всъщност нямам представа къде живее. Според него колкото по-малко знам за живота му, толкова по-безопасно било за мен.

Ледар погледна към пометения от вятъра площад — един скитник го прекосяваше в този момент — и рече:

— Джак, как мислиш? Самотен ли е Джордан?

— Мисля, че самотата е същността на неговия живот — отвърнах.

Взехме едно такси и започнахме да обикаляме из най-затънтените улички на Рим. Щом се уверихме, че никой не ни следи, казах на шофьора да спре пред ресторант „Галеаси“ в Трастевере. Бързо се измъкнахме от таксито и се упътихме към огромната и умислена „Санта Чечилия“. Поведох Ледар към дясната страна на църквата с Успение Богородично, изрисувано на тавана над нас. Прекосихме стария мозаечен под, за да отидем при изповедалните, строени като войници в отсрещния край на църквата.

В две от изповедалните лампичката светеше, което означаваше, че вътре има свещеник, но само върху една бе дискретно изписано: „Английски“. Направих знак на Ледар да ме изчака, влязох в изповедалнята и дръпнах завеската. После по стар навик си подадох главата навън, за да видя дали някой не ме е проследил. Чух приглушения глас на Джордан, който даряваше опрощение на безупречен италиански на възрастна римлянка, която бе толкова глуха, че тайната на изповедта й се чуваше на километри.

Отворих прозорчето и зърнах закачуления профил на Джордан през решетката, която отделяше грешник от изповедник.

— Здрасти, Джордан.

— Здравей, мечок — отвърна ми той. — Радвам се, че си се оправил.

После ми разказа, че началниците му били разпитвани от представители на Интерпол относно свещеник беглец, издирван във връзка с престъпление, извършено през 1971-ва.

— Сведението може да е дошло от няколко места, но двете най-вероятни са Кейпърс Мидълтън и баща ми.

— Майка ти ще го убие — казах. — А и Кейпърс успя да ме убеди, че той има нужда от теб повече, отколкото ти от него.

— Да се довериш на Кейпърс или не — това е голяма дилема — отсече Джордан.

— Откъде другаде може да е изтекла информация? — попитах.

— Възможно е Майк да е казал на свои приятели в Холивуд как е наел частен детектив. Възможно е майка ти да е казала на някой друг от семейството. Възможно е баща ми да е споделил с някои от най-добрите си приятели. Съществуват милион сценарии.

— И сега?

— Моят абат държи да се махна от Рим за известно време — каза Джордан. — Докато се разпръснат облаците.

— Ще ми кажеш ли къде отиваш? — попитах.

— Не, Джак, знаеш, че не мога — отвърна Джордан. — Но искам да ми направиш една услуга. Искам да ми уредиш среща с моя баща. Но бъди предпазлив, много.

— Не се безпокой — казах. — Ледар е с мен, тя също може да помогне.

— Отлично. Кажи й да мине от другата страна на изповедалнята, за да видим как може да уредим срещата.

— Ти кога ще се видиш с майка си? — попитах.

— Вече се видях. Тя също смята, че трябва да се срещна с него. Джак, нали знаеш, винаги съм искал да имам баща. А никога не съм имал.

— Преувеличаваш.

— Не — каза той. — Наистина имам нужда от баща.

20

След два дни вече очаквах генерал Елиот в бара на хотел „Рафаело“.

Когато се появи, очите му обходиха стаята с неумолим хищнически поглед. Огледа се наляво и надясно, измарширува разстоянието до моята маса и протегна ръка. Станах на крака и двамата се здрависахме официално.

— Как заздравяват раните ти? — попита генералът.

— Благодаря, чувствам се много по-добре — отвърнах.

— Разбрахме се да ме заведеш при моя син, нали така? — рече генералът.

— Не, въобще не сме се разбирали за такова нещо — казах. — Аз ще те заведа на разходка из Рим, а Джордан сам ще си реши дали да се види с теб или не.

— Но той добре знае колко много искам тази работа да се разреши в негова полза — каза генералът. — Сигурно се досеща, че не бих дошъл чак дотук, ако не го обичах.

— Преди всичко той иска да се увери, че никой не те следи — казах.

— Това ми се струва доста параноично — рече генералът.

— Генерале — попитах, — не смяташ ли, че параноята е съвсем удачна в този случай?

— Не бих направил нищо, с което да навредя на сина си — рече генералът.

— Веднъж вече направи — казах. — До края на деня ще знаем дали желаеш да поправиш стореното или не.

— Какво искаш да кажеш? — озъби се генералът.

— Нека видим какво ще стане.

Двамата напуснахме „Рафаело“ и продължихме към „Санта Мария дела Паче“. Приближихме се до една от страничните врати и аз почуках силно три пъти. В ответ чух също три почуквания, вратата се отвори и аз поведох генерала под арката към вътрешността, където отминахме грациозните нимфи на самия Рафаело и се отправихме към красивия мраморен олтар, после през входа на ризницата, който отвеждаше към килиите на манастира. Свенливи монахини проследиха с поглед пътя ни без коментари и без любопитство. Един портиер ни очакваше с отворена врата и аз му пуснах десет хиляди лири за услугата.

Сега вече бяхме на свобода сред тесните улички на Рим — потайната част на града, която обичах най-много. Сякаш се разхождахме в поле от ръждясало желязо и прегоряла охра, в лабиринт от гъсто населени улички и дълбоки безистени, чиито собственици седяха зад антични писалища — като истукани. Повъртяхме се в кръг, после взехме едно такси и аз казах на шофьора да ни закара до хълма Пинчо, недалеч от Вила Боргезе.

— Стига с тези аматьорщини, Джак — каза генералът. — Много добре знаеш, че две години съм работил във военноморското разузнаване и тия плитки номера просто не ми минават. Не и на мен.

— Генерале, ние наистина сме най-обикновени аматьори — казах. — Затова, моля те, имай търпение.

— Кой трябва да реши дали ни следят или не? — попита генералът.

— Джордан — отвърнах.

— Той вижда ли ни?

— На два пъти минахме покрай него — казах. — Как ти харесва Рим?

— Въобще не ми харесва. Такава бъркотия. Няма никакъв ред в този град — рече той.

— Напротив, има ред, и то много добър — възразих му аз. — Но това е римски ред и затова чужденците не го разбират.

Слязохме на хълма Пинчо и двамата тръгнахме да се разхождаме. Отгоре се откриваше прекрасна гледка към Рим и градът изглеждаше някак различен. Виждаха се безброй тераси по покривите на сградите.

Най-накрая стигнахме до Испанските стъпала, но преди да се спуснем по тях, аз се подпрях на ръката на генерала за опора — твърда и мускулеста като на млад боец. Не можех да не забележа и стройната му фигура — беше представителен мъж и много добре разбирах младите войничета, готови да последват в огъня този затворен в себе си, недостижим мъж. Ако имаше слаби места, то те бяха умело прикрити.

Генералът се изнерви от тази игра на криеница. Аз също се изморих и отегчих, но като стигнахме Дал Болонезе на Пиаца дел Пополо, вече бях сигурен, че никой не ни следи. Смущаваше ме обаче това, че генералът беше много напрегнат — като пренавита пружина. Той просто не умееше да си отпусне душата, нито да води безсмислени разговори, а самият Рим въобще не го интересуваше.

Влязохме в бар „Розати“ и аз платих на касата две кафета капучино. Въпреки че генералът изглеждаше раздразнен, той знаеше, че няма друг избор и трябва да продължи да участва в тази безкрайна, изнервяща го игра.

— Сега? Какво следва? — попита накрая той.

— Не знам — отвърнах и погледнах навън към площада. — Трябва да чакаме търпеливо.

— Нали досега чаках търпеливо и какво? Въртим се като гламави в кръг.

В същия миг зърнах Ледар, която идваше забързано откъм Виа дел Бабуино. Не гледаше към нас и генералът успя добре да я огледа, докато нарочно прекоси площада, уж без да ни вижда. Откъм Порта дел Пополо влезе едно синьо волво купе и последва Ледар, после спря до нея. Четирима мъже — францискански свещеници, излязоха от колата и всички тръгнаха в различни посоки от обелиска в центъра. Един от свещениците спря, Ледар лекичко го целуна по бузата и посочи към нашата маса.

— Къде му е брадата? — попита генералът.

— Обръсна я след кадрите по телевизията — отвърнах. — Видял си я на снимките, нали?

— Наедрял е — рече генералът.

Свещеникът тръгна към нас, а слънцето светеше зад гърба му — отпусната неуверена походка, напълно лишена от решителност.

— Това той ли е? — попита генералът. — Толкова отдавна не съм го виждал. И слънцето свети в очите ми. Не мога да позная той ли е или не е той.

— Държиш ли да останеш насаме с него? — попитах.

— Още не — отвърна генералът. — Моля те, остани. Поне докато се представим един на друг.

— Какво има да се представяте? — казах. — Това е твоят син.

Докато свещеникът се приближаваше към нас, той свали качулката си и отдолу се видяха гъсти тъмни къдрици. Генералът протегна ръка, за да се здрависа със сина си, и в същото време в бара зад нас се чу раздвижване, докато трима мъже изскочиха някъде отвътре. Генералът стисна здраво ръката на сина си, докато един цивилен агент от Интерпол щракна белезниците на свещеника с отработен жест. Изведнъж се оказа, че всички входове към Пиаца дел Пополо са блокирани от сини фиати с въртящи се лампи и пискливи сирени.

— Нали ти казах, че това са аматьорщини, Джак — каза генералът. — Те ми прикрепиха някакво устройство, за да ни следят на всяка стъпка.

— Джордан предполагаше, че ще стане така, затова ме помоли да ти предам нещо, генерале — казах, докато наблюдавах как двама от агентите дърпаха Ледар към нас. — Нещо простичко. Ти изобщо не успя да го изненадаш.

— Нека сам ми го предаде — рече генералът, зяпнал сина си.

— Сега Джак, момчето ми, ще ми кажеш ли за какво беше тази глупава игра и моята роля в нея? — попита ме свещеникът с подчертан ирландски акцент, толкова силен, че дори на италианските полицаи стана ясно, че човекът не е американец. После свали черните си очила.

— Къде е синът ми Джордан Елиот? — обърна се генералът към ирландския свещеник.

— Не разбирам за какво говорите — отвърна му приятелски свещеникът, който се радваше на всеобщата възбуда и тълпата, която го бе наобиколила.

В квартирата на Интерпол часове наред ме разпитваха за връзките ми с Джордан Елиот и аз съвсем откровено отговорих на всичките им въпроси. Нищо не знаех за ежедневието на свещеника в Рим. Нямах никаква представа към кой орден принадлежи Джордан нито къде спи нощем, нито къде отслужва литургия. Но с удоволствие им предоставих списък с църквите, в които си разменяхме писма, и освен това им подшушнах, че съм го виждал с одеждите на всевъзможни монашески ордени.

Селистайн Елиот също бе подложена на изтощителен разпит относно нелегалната дейност на сина си, но Джордан предвидливо я бе предпазил със същия саван от неведение, както и мен.

Ледар бе освободена след близо едночасов разпит. Беше си признала, че е второстепенен изпълнител, че не е виждала Джордан, откакто е завършила колежа, и че е говорила само с неизвестен човек през вратичката на изповедалнята, който твърдял, че е Джордан. След като я освободили, тя отишла в моя апартамент на Пиаца Фарнезе и с помощта на Мария започнала да опакова багажа на Лия като за дълъг престой в Америка.

По-късно Джордан ми каза, че докато баща му го очаквал в кафето, самият той се намирал на терасата на книжарницата „Червеният лъв“ точно над нас и се любувал на предателството на баща си. Коварството и раздорите винаги са вървели ръка за ръка в съвместния им живот. Джордан можеше да прости на баща си неговото користолюбие, но не и поредното му предателство. Останал там достатъчно дълго, за да види смущението, когато баща му разбрал, че синът му се е измъкнал от поставения му капан, а вместо това той самият попаднал в клопка. Но на лицето му се изписало такова страдание, че за миг Джордан изпитал съжаление към него. Наблюдавал го как се завъртял в кръг, оглеждайки всички входове наоколо, после покривите и крепостните стени на Вила Боргезе, защото знаел, че Джордан го гледа как стои надхитрен и изигран от един син, който, без да е командвал и една битка в живота си, се бе оказал по-смел и доблестен воин от баща си. Освен това генералът много добре съзнавал, че с тази си постъпка е забил копие в сърцевината на собствения си брак.

Същата нощ, след като ме освободиха, се върнах вкъщи и застанах пред прозореца, който гледаше към камбанарията на „Свети Тома Кентърберийски“, но не видях нищо друго, освен черната пустош на нощта. Двамата с Ледар отново се замислихме над събитията от вчерашния ден. След сцената на Пиаца дел Пополо никой от нас не бе чувал Джордан, Селистайн или генерала. Вечерта преди лягане разказах на Лия цялата история на моето приятелство с Джордан Елиот. Нищо в живота не е случайно, казах й аз. Всичко, което се случва, има своя смисъл.

След като Лия заспа, аз се върнах в хола и налях по една чаша от изстуденото „Гави дей Гави“ — на Ледар и на себе си. Вдигнахме наздравица за отърваването си, макар че и двамата бяхме доста потиснати.

— Как се чувстваш, Джак? — наруши Ледар мълчанието. — Още не си се възстановил и сега сигурно си изтощен.

— В цялата тази бъркотия съвсем забравих, че не съм добре — казах и посочих главата и гърдите си.

— Как е окото ти? Виждаш ли ясно или още всичко ти е замъглено?

Закрих с ръка дясното си око и я погледнах с лявото.

— По-добре е, но още малко му трябва. Не е съвсем на фокус.

— Обадих се на Майк и му казах, че генералът е предал сина си на Интерпол. Той като че си отдъхна. Очевидно е подозирал и Кейпърс.

— Планът им куцаше — казах.

— Случката обаче се понрави на Майк — подхвърли Ледар. — Хареса му това, че генералът за втори път предава сина си. Каза, че му приличало на библейски сюжет.

— Отвратително! — измърморих аз. — Щом нещо лошо ни сполети, и Майк веднага решава, че това е страхотно.

Отново вдигнах поглед към прозореца. Зърнах нещо и се втурнах към вестибюла, светнах лампата и застанах в рамката на прозореца, който гледаше към „Сан Пиетро“. Някой сигнализираше от камбанарията, но ако това бе Джордан, значи бе закъснял с цял час от уреченото време. Който и да боравеше с фенерчето, виждаше се, че не знае морза. Наложи се да предаде съобщението три пъти, докато успея да го дешифрирам.

— Джордан е в безопасност — започваше то. — Бог да ви благослови.

— Как смяташ — къде ли се е приютил Джордан тази нощ? — попита Ледар.

— Не знам, Ледар. Никога не съм знаел.

— А как ще се свърже отново с теб?

Тъкмо се канех да й отговоря, когато видях, че някой прекосява площада и влиза в нашия вход.

— Исусе Христе! — промълвих. — Кажи ми, че простреляното ми око ме лъже.

Генерал Елиот се вмъкна в къщата.

— Имаш ли пушка? — попита Ледар. — Най-добре да го застреляш, преди да стигне вратата.

Домофонът иззвъня дрезгаво. Ледар ме целуна по бузата и ми пожела лека нощ. Беше изтърпяла достатъчно психодрами за последните двайсет и четири часа.

Излязох в антрето, вдигнах слушалката и попитах:

— Кой е?

— Джак! — обади се генералът. — Аз съм. Генерал Елиот. Трябва да те видя. Моля те, Джак!

Замислих се. Мина почти цяла минута, преди да натисна бутона, който отключваше тежката външна врата. Изчаках бавния и шумен асансьор да се качи на петия етаж и въведох генерал Елиот в апартамента. Без да го питам, му налях едно питие — коктейл от мартини, бомбайски джин и лимон — в чаша за коняк. Подадох му го, а той рече:

— Ако бях на твое място, никога нямаше да те пусна да влезеш.

— Помислих си и за този ход. Но вродената ми святост винаги побеждава мрачната ми, неумолима половина — казах, без дори да се опитвам да скрия подигравателния си тон. — Освен това съм любопитен да разбера какво търсиш тук. Смятах, че никога повече няма да те видя и тази мисъл бе една утеха за мен.

— Когато тази вечер се прибрах, не заварих жена си в хотела — рече генералът и се виждаше, че това болезнено признание му коства много. — Отписала се сама. На регистрацията ме чакаше само една бележка — че ме напуска.

— Не може да бъде! Селистайн най-после е дошла на себе си — отвърнах.

— Оставила ме е без пари, без паспорт, без билет за връщане, без дрехи — каза генералът и внимателно отпи от чашата си.

— Нали имаш кредитна карта, купи си билет и дрехи — казах. — Отиди в посолството и там ще ти издадат нов паспорт.

— Нямам кредитна карта — смотолеви генералът, съвсем притеснен. — Селистайн се грижеше за абсолютно всичко в нашия съвместен живот. Аз дори портфейл не нося. Тази издутина, която прави отзад на панталона, винаги ми се е струвала страшно негенералска.

— Генерале, ще ти помогна да се върнеш в Щатите — казах.

— Бях й поверил всичко, свързано с нашия брак — каза той. — Но изглежда, днес я изгубих.

— Ти наистина ме изненада — казах тогава. — А аз смятах, че Джордан го прекалява с неговата предпазливост.

— Сгреших със сина си. Смятах, че не е никакъв стратег, че не може да мисли в движение. Той ме изненада. Първо в колежа. А сега и днес.

— И изненадвайки те, си провали живота — казах.

— Освен това животът на жена ми и моя.

Опитах се да преценя човека, седнал пред мен, но той бе така напрегнат, че всеки неволен поглед го притесняваше. Въпреки че бе мъж на желязната дисциплина и хладното самообладание, сега нещо неспокойно тътнеше под изпънатата маска на лицето му като затворен в бутилка зъл дух, готов да злорадства и безчинства. Въпреки че носеше цивилни дрехи, генералското му лице блестеше като твърд диамант над скъпата риза от „Брукс Брадърс“. Знаех, че генералството е изкуство и призвание, както и неизлечима болест.

— Относно днешния ден — рече генералът.

— Да, наистина. Нека започнем с него.

— Кейпърс дойде при мен преди известно време. Имаше план как да издействаме президентско помилване за Джордан — каза той. — Това ме изненада, защото въпреки слуховете аз продължавах да смятам, че Джордан е мъртъв. Вярвах, че се е самоубил, или може би така ми се искаше. Тогава Кейпърс ми показа снимките на Джордан — как излиза от изповедалнята.

— Джак, онова време бе непоносимо за всички нас. Никога не съм мразил друго младо поколение повече от вашето. И трябва да знаеш, че съвсем не съм единствен в това отношение.

— Може да се каже, че чувствата ни са взаимни.

— Един морски пехотинец беше убит от Джордан. Както и дъщерята на друг пехотинец. Като човек на честта, аз съм длъжен да съчувствам на убитите. Не мога другояче, Джак. Такъв човек съм.

— Верен на природата си — казах. — Няма за какво да се извиняваш.

— Не мога да се променя. Аз съм преди всичко военен, а после баща, съпруг и американец. Ако върховното командване на морските пехотинци реши, че президентът представлява заплаха за нашата нация, аз лично ще поведа батальон пехотинци по моста Мемориал в открито нападение срещу Белия дом.

Той не се фукаше, силните му думи бяха казани съвсем сериозно, дори с облекчение, каквото носи само истината.

— Докъде сте в състояние да стигнете — ти и твоите пехотинци? — попитах от чисто любопитство.

— Използвайки елемента на изненадата, най-добрите си хора и половинчасова преднина, мога да ти поднеса главата на президента още тази нощ.

— Като шоколадово бонбонче на възглавницата ми.

— Сам избрах професията на военен — рече той. — Както и този труден век, в който да я упражнявам.

— Генерале, нали ти е ясно, че въпросното младо момче и дъщерята на другия пехотинец, с която е бил... бяха убити по случайност.

— Така твърди и жена ми. Ако днес бяхме прибрали Джордан, той щеше да бъде съден и истината можеше най-накрая да излезе на бял свят. Юристите, с които говорих, ме увериха, че щом Джордан е станал свещеник — а това показва угризенията му, — може да се направи така, че и един ден да не излежи в затвора. Но аз съм длъжник на онзи морски пехотинец и неговата приятелка. Дължа им един процес, в който синът ми трябва да бъде съден. Щом те са могли да умрат, значи и той може да се изправи на подсъдимата скамейка и да обясни как се е стигнало до тяхната смърт.

— Той сигурно щеше да се съгласи с теб — казах аз. — Но ти не прояви почтеността да го изчакаш и сам да го убедиш.

— Почтеността! — възмути се генералът. — Аз смятам, че синът ми е извършил държавна измяна по време на Виетнамската война.

— Възможно е.

— Но жена ми ми казва, че ти си му помогнал да избяга.

— Той извърши измяната нарочно — отвърнах, обезпокоен, че Селистайн е доверила такова уличаващо ни сведение на съпруга си. — Той не е искал да извърши убийство.

— И ти си помогнал на човек, изменил на родината си — иззлобя генералът. — Що за американец си ти?

— Такъв, дето не би ти поднесъл на тепсия главата на президента — изрепчих му се аз. — Но да се върнем на сина ти: аз бих помогнал на Джордан винаги, когато той има нужда от помощ, и мисля, че това вече съм го доказал.

— Дори ако той стъпче в краката си националния флаг на тази страна, така ли? — попита генералът, стана и взе нервно да крачи по мраморния под. Преди да му отговоря, аз внимателно обмислих въпроса от всички страни.

— От любов към сина ти — отвърнах най-накрая. — Да, сър. И тогава.

— Нито у теб, нито у сина ми има от онази закалка, благодарение на която нашата нация е станала велика — изкрещя генералът и гласът му проехтя из просторните стаи.

— Има, генерале, но не чак дотам — съгласих се. — Само част от нея.

— Вие не защитихте родината си — усмихна се презрително той.

— Напротив, защитихме я — отвърнах. — Точно това не разбираш.

— Как смееш да ми говориш така? На мен, който съм видял най-прекрасните младежи на тази страна да умират пред очите ми, сражавайки се за нея.

— Да, тук си прав — отвърнах. — Войната винаги убива най-прекрасните. Това е добре известен факт, генерале.

— В това, да умреш за родината си, има красота, която вие никога няма да разберете — каза генералът.

— Нито пък ти, генерале — отвърнах му. — Не ми е приятно да ти го казвам, но ти си оцелял през всичките войни на тази страна.

— Джак, ти в какво вярваш? — попита ме той с укор в гласа. — Изобщо носиш ли в душата си нещо свято, което не би позволил да бъде омърсено?

Отново се замислих, преди да отговоря. Минаха няколко безмълвни мига.

— Да. Само едно нещо. Никога няма да предам детето си.

Генерал Елиот залитна назад, сякаш бях пръснал карболова киселина в лицето му.

— Semper Fidelis!5 — прошепна той. — Това са двете най-силни думи, които пазя в сърцето си. Това са. Нищо друго не може да обясни днешния ден. Нито загубата на жена ми. На сина ми. Semper Fidelis.

— Генерале, това е градът, в който тези две думи са били измислени — казах. — Имаш ли пари? Къде ще отседнеш? Ял ли си нещо?

Генералът поклати глава.

— Генерале — прегърнах го през раменете и го поведох към кухнята, — аз никога не съм предвождал атака на отряд морски пехотинци в Камбоджа. Но затова пък мога да готвя като вълшебник. Джобът ми е пълен с пари, освен това имам и свободна стая за гости с прекрасен изглед. Тази вечер ще те накарам да ме обикнеш, макар и за кратко.

— Защо го правиш? — попита той подозрително. — Би трябвало да ме мразиш повече от всеки друг.

— Мразя те, генерале, но жизнерадостно — изсмях се аз. Влязохме в кухнята и аз взех да ровя из килера за спагети. — Ти си баща на най-добрия ми приятел и затова няма да те оставя да преспиш на някоя пейка край Тибър. А и това ми дава възможност да покажа естественото превъзходство на либералите пред нацистите. Такива възможности са рядкост.

И така, в студената римска нощ генерал Елиот се настани в моята кухня. Пристигащият от Апенините вятър ръмжеше навън и бързо покри полуотворените устни на всички фонтани в града с тънка корица прозрачен лед. А ние, двамата непримирими врагове, скътани на топло, за пръв път се разговорихме като мъже. Неотдавнашната ми среща със смъртта бе отворила в сърцето ми нещо, което смятах запечатано завинаги. Генералът бе прекарал един мъчителен ден. Голата самота на думите Semper Fidelis бе все още на езика му, когато премислил всичко и видял каква клопка е поставил на собствения си син, и то подведен от най-добри намерения.

Разговаряхме, внимателно избягвайки най-щекотливите въпроси и взривоопасни теми, които ни бяха оплели в мрежите си, за да стигнем до безразсъдните събития от днешния ден. За мен не друго, а Югът държеше в плен генерала още от рождение, той бе изковал клетките на неговия твърд характер и смяташе, че не му се полага нито отпуск, нито оставка. Генерал Елиот обаче притежаваше онова сияйно очарование, което е задължително за всеки човек, решил бързо да напредне във военната йерархия. И той щедро ми го демонстрираше, докато аз му готвех и доливах чашата му. Разказа ми истории от детството си, случки с моя прадядо и Великия евреин, пристигането на родителите на Шайла и неговите години във Военната академия.

Когато стана време да го заведа до стаята му, всеки един от нас бе видял другия в нова светлина. Бяхме разговаряли сдържано, като джентълмени. Безбройните ни огорчения и натрупана злост лежаха помежду ни като поле от мини, които избягвахме, стъпвайки на пръсти, защото в тази трудна за нас вечер предпочетохме да запазим достойнството си.

Възхищавах се на куража му, който го бе довел пред прага на големия му враг, а генералът май бе благодарен, че все пак съм му отворил вратата.

Когато му подадох кърпите за лице и една четка за зъби, той ме попита:

— Джордан добър свещеник ли е? Или само ползва сана за прикритие? Поредната му игричка.

— Синът ти е божи човек — казах му аз.

— Това не те ли изненадва? — попита генералът и поклати глава в недоумение. — Толкова ли не съм го познавал? Винаги съм го смятал за прекалено буен.

Изсмях се тихо, като си спомних Джордан, после казах:

— Джордан Елиот беше най-необузданото копеле, което някога съм виждал. Никой не можеше да се мери с него.

21

От деня, в който пристигна в Уотърфорд, Джордан Елиот стана известен като „момчето от Калифорния“. В представите на каролинци Калифорния беше мястото, където американската мечта бе започнала да се разваля на слънцето, превръщайки се в нелепо изопачение. Хората гледаха с лошо око на тази забранена зона, където вилнеещите човешки страсти бяха издигнати в култ, а границите на понятието сдържаност бяха разтеглени до неузнаваемост.

Това време се помни като „лятото на Джордан“. Никой никога не бе виждал момче като него. Русата му коса стигаше до раменете и целият излъчваше лъчезарно божествено здраве. Не беше точно красив, ала изопнатото му като маска лице правеше впечатление. Имаше дръзки, но тъжни очи, от които дъхът ти можеше да секне. Уотърфорд веднага разбра, че Джордан Елиот гледа на живота като на свободно падане от високо летящ самолет. Със себе си той донесе от Калифорния революционни идеи, които разпространяваше без задръжки.

От това лято винаги ще си спомням приятелите и техните души — обветрени като лекокрили птици, пуснати на свобода сред ширналата се белота на необятните солени мочурища, невероятно щастливи сред зеленото богатство на гъмжащата от живот земя, където реките ухаеха на йод и яйчен белтък. Момчетата от крайбрежието прекарваха времето си по реките край Уотърфорд: правеха си риболовни излети, които продължаваха с дни, носеха се по водата на десетки приливи и отливи, мажеха изгорелите си рамене с плажно масло, а големите риби от тези подвластни на сребристата луна води се надпреварваха да нагълтат въдиците им — вкусната овча глава, мигриращата кобия, пъстроопашатия костур, сладката пъстърва — пресните им филета ставаха златисти на огъня и ги даряваха със сила и мъжественост.

Влиянието на Джордан върху живота в Уотърфорд беше разтърсващо, въпреки че трябваше да минат години, преди да претеглим всички поражения и ползи от неговото триумфално пребиваване. Той отвори прозорците на времето пред очите на своите връстници и им донесе нечувани вести от широкия свят. Животът стана притча, представление и мит, защото Джордан го правеше такъв.

Бащата на Джордан беше военен — подполковник, а той — едно от онези вечно преместващи се, взаимнозаменяеми и в крайна сметка незабележими деца, които се мотаеха из безцветните сгради на двете бази за морски пехотинци и военноморската болница в града. Престоят на тези деца беше толкова кратък, че никое от местните хлапета не си даваше труд да се сприятелява с тях. Те просто преминаваха през града и неговите училища и винаги оставаха незабелязани и неоценени.

Кейпърс, Майк и аз срещнахме за пръв път Джордан на Долфин Стрийт, докато се мъкнехме към училищното игрище за бейзбол. Никак не бързахме — вървяхме по главната търговска улица в един от онези изпълнени с аромат дни в Юга, когато плочите на тротоара парят, а цветята пламтят. Жегата се бе стаила навред. Само от вътрешността на магазините повяваше хлад при всяко отваряне на вратата и ни освежаваше с благодатния си полъх. Безветрието бе сковало платноходите, нищо не помръдваше, само бебетата проплакваха в люлките си, раздразнени от топлинния обрив и нервното изтощение на своите майки. Лятото бе сложило своя подпис върху нагорещения асфалт и всички кучета се бяха изпокрили.

— По дяволите, какво е това, дето се носи насреща? — попита Майк, защото той пръв от групата забеляза Джордан, който летеше върху скейтборда си, като страшно ловко се провираше между колите на замрялото движение.

— Не знам и не желая да знам — каза Кейпърс, който се правеше, че нищо не го интересува. Но в небрежното му подмятане ние с Майк доловихме някаква несигурност.

— Това е новото момче — казах аз. — Онова от Калифорния.

Никога няма да забравя тази първа среща с Джордан Елиот. Светлата му коса се ветрееше назад, докато се спускаше по улицата върху първия скейтборд, прекосил границите на Южна Каролина. Джордан беше облечен с бански гащета, скъсана тениска и отрязани на пръстите гуменки; носеше се по улицата шумно и дръзко, като демонстрираше остри завои и резки обръщания със скейта. Извитите рамки на слънчевите му очила прилепваха плътно по слепоочията и му придаваха вид на предизвикателен бунтар. Собствениците на магазини и техните клиенти изтичваха навън, прекосявайки трептящата завеса на зноя, за да го погледат.

Заместник-шерифът Кутър Ривърс пишеше глоба за неправилно паркиране на един турист от Охайо, когато забеляза суматохата и свирна на Джордан да спре и да го изчака насред движението.

Заместникът Ривърс беше едър тъп човек, който подобно на начинаещ актьор обичаше тълпите и ужасно се радваше на всяка проява на внимание от страна на съгражданите си. Тръгна към дългокосото момче.

— Я виж ти какво орле! — рече той. — Какво е това тук?

— Какво обичате? Ужасно бързам — каза му Джордан, без да сваля очилата си.

— Момче! — отвърна му сърдито заместникът. — Тук на лигльовците бързо им затваряме ченето.

Макар и да недоумяваше какво става, Джордан го гледаше, без да мигне, през слънчевите си очила — съвършеният хладнокръвен пришълец.

— Какво говори господинът? Не разбирам английския му — обърна се той към насъбралите се, които избухнаха в смях.

Кутър Ривърс наистина имаше неразбираема дикция, така че дори местните хора трудно отгатваха смисъла на думите му. А когато бе ядосан, започваше да говори по-бързо от обикновено и това влошаваше лекия му говорен дефект. Когато бе превъзбуден, той сливаше думите в нескончаем и напълно непонятен поток. Кутър изсумтя нещо, надраска една квитанция и я подаде на Джордан. Няколко души изръкопляскаха, а Джордан се зачете в откъснатия лист.

— Вие завършили ли сте гимназия? — попита той.

— Завършил съм, представи си! — разтрепери се Ривърс.

— Защото „нарушение“ и „движение“ са погрешно написани — каза му Джордан.

— Но е ясно какво искам да кажа, така ли? — озъби му се заместникът.

— И какво да правя с това листче, господине? — попита Джордан.

Ривърс тръгна да си проправя път сред тълпата, после се обърна и му извика:

— Каквото искаш. Изяж го за обяд.

Хората взеха да се разотиват и повечето от тях не видяха как Джордан изяде квитанцията за глоба така бързо и съсредоточено, както магарето яде морков. Предъвка я няколко пъти, после преглътна шумно.

— Играеш ли бейзбол? — попитах го.

— Всичко играя — рече Джордан и погледна високото дългокрако и чипоносо момче, което представлявах тогава.

— Бива ли те? — попита Майк.

— Поигравам нещичко — каза и с тайния език на атлетите ни даде да разберем, че си имаме работа с роден спортист. — Казвам се Джордан Елиот.

— Знам кой си — обади се Кейпърс. — Ние с теб сме втори братовчеди. Аз съм Кейпърс Мидълтън.

— Мама ми каза, че едва ли ще дойдеш да се срещнеш с мен — подхвърли му Джордан с нескривано удоволствие. В неговата самоувереност имаше нещо небрежно и очарователно.

— Бях чул, че си особняк — каза Кейпърс. — Но ти вече го доказа.

— Кейпърс. Какво име! В Европа викат кейпърс на пъпките на един храст, които се използват за подправка на риба и салата. Имат отвратителен вкус.

— Това е фамилно име — наежи се Кейпърс. — При това много известно в историята на Южна Каролина.

— О, гади ми се! — извика Майк и взе да се гърчи, като че ще повръща.

— Баща ми смята, че тукашните Елиот са големи лайна — каза Джордан.

— Напротив, много са си гот — отвърна Кейпърс. — Много.

— Хубаво си мислех да свия плика за повръщане, когато летях с Делта последния път — каза Майк и Джордан се изсмя.

— Аз съм Джак Маккол — казах и протегнах ръка. — В този град името Маккол не може да се сравнява с нищо.

— Майк Хес — рече Майк и се поклони. — Кейпърови ни разрешават да се мотаем из краката им, колкото да лъскаме фамилния им герб и доспехите.

— Не ги слушай, и двамата са от много добри семейства — обади се Кейпърс.

— Кейпърс смята, че принадлежим към така наречения „бял боклук“ — поправих го аз. — Но той ще пукне от скука, ако не сме ние.

Ако бяхме цъфнали на игрището с някой африкански вожд или тибетски свещеник, треньорът Лангфорд нямаше толкова да се сащиса.

— Ей, кого мъкнете със себе си? — извика той. — Прилича на съветски комунист — измънка той под носа си.

— Братовчед е на Кейпърс, от Калифорния — каза Майк.

— Далечен братовчед — побърза да се обади Кейпърс.

— Калифорния ли каза? — рече треньорът. — Имам един резервен екип, синко. Тази игра позната ли ти е?

— Малко — отвърна Джордан.

— Играл ли си питчър?

— Един-два пъти.

— Слагай по едно „сър“ накрая! — скара му се треньорът Лангфорд.

— Сър — каза Джордан със същата интонация и емоция, сякаш произнесе „свиня“. Притежаваше невероятното умение да притеснява възрастните и да ги кара да се чувстват неловко, без да се показва неучтив. Джордан Елиот се отнасяше към властите като към пришълци от чужда планета, като натрапници, чието единствено задължение е да потискат естествените пориви на младостта.

Докато го гледахме да навлича екипа си, Кейпърс ни подшушна:

— Мисля, че сбъркахме, като го доведохме на тренировката.

— Той ми харесва — обади се Майк. — На него заплахи не му минават. Държи се също както бих се държал и аз, ако имах един грам смелост. Но смея да заявя, че нямам.

— Спортно копеле е. Личи си отдалеч — казах, оглеждайки скейта му. — Ти би ли скокнал да се возиш върху тези колелца?

— Мама ми каза всичко за него. Отдавна би трябвало да го изпратят в поправително училище — каза Кейпърс.

— Дай по-добре да видим дали го бива като питчър — рекох.

— Какво очакваш от копеле на морски пехотинец? Нали ги знам — местят се от пристанище на пристанище всяка година. Но нека го видим първо какво може — додаде Майк.

— Абе за нищо не стават — продължи Кейпърс. — Нито знаят кои са, нито имат родно място. Направо ми е жал за тях.

— Нали и той е Елиот. И то от Южна Каролина — подразних го аз.

— От добро семейство. Много добро — подкрепи ме Майк.

Кейпърс се усмихна, като видя Джордан да излиза на игрището.

— Хайде, новак! — извика му треньорът и му хвърли собствената си ръкавица и една бейзболна топка. — Къде ти е шапката?

— Шапката не ми става.

— С тая калифорнийска грива... — каза треньорът. — Сега да се разпределим. Отис, ти ще удряш, а вие, останалите, се пръснете по игрището.

Бени Майкълс стегна корите си, приведе се зад кутията на батера и започна да лови подхвърлените му от Джордан топки. Загряваха. Личеше си, че Джордан не играе за пръв път питчър — движенията му бяха уверени и отиграни. Тогава обаче Отис Крийд се разплямпа.

Отис беше първото момче в отбора, което започна редовно да дъвче тютюн, и то без да повръща след това. Баща му стопанисваше един яхт-клуб и като всяко израсло край лодки и вода момче той винаги имаше приятен слънчев загар, покрито с лунички лице и дрехите му винаги миришеха на машинно масло. Знаеше да демонтира двигател на моторница по-бързо, отколкото новобранец разглобява самозарядната си карабина. Иначе Отис не можеше да направи разбор на разказно изречение нито да реши най-простото алгебрично уравнение. Уотърфорд беше известен с уличните си побойници и силата на Отис бе в това да се мъкне по улиците с развлечената си походка на роден хулиган.

— Никога не съм играл бейзбол с момиче — подметна Отис на висок глас, за да го чуят всички. — При това мацката си я бива.

Всички се разсмяха, но смехът им бе нервен и колеблив.

Джордан зае позиция за хвърляне и се прицели в горното чене на Отис Крийд. Изстреля топката така силно и изненадващо, че момчетата от Уотърфорд веднага разбраха с кого си имат работа. Бени въобще не успя да реагира. Топката мина с бръснещ поглед над него и се удари в телената мрежа, която издрънча като скъсана струна на китара.

— Тя се опита да ме удари. Беше нарочно — викна Отис, изправи се, изтупа праха от панталоните си и заплашително посочи Джордан с бухалката си. Джордан не му обърна никакво внимание. Улови подхвърлената му от кетчъра топка, после отиде до торбата с колофон, тупна дланите си няколко пъти и между пръстите му излезе облак бял прах като валмо от духнато на вятъра глухарче.

— Ей, новият, хвърляй страйкове — нареди му треньорът.

Вторият удар беше също толкова силен и изненадващ, както и първият. Топката мина на милиметри от врата на Отис, който панически се дръпна и се изтърколи на земята чак под пейката на резервите.

— Отис, много си напрегнат и затова не успяваш да батираш — скастри го треньорът Лангфорд.

— Ама, тренер, той се е развилнял като отвързан бик — извика Отис.

— Още ли ти приличам на момиче? — попита го Джордан.

— Да, Златокосия, още!

Следващият удар улучи Отис високо в гръдния кош, който изпука глухо като разрязана диня.

Стоях до Майк във външното поле.

— По всичко личи, че сме си намерили страхотен питчър — каза Майк.

— Въпросът е: може ли да хвърли над батера? — казах.

Отис изохка от болка, изправи се на крака, изрева, размаха заканително бухалката и се затича към мястото на питчъра. Дългокосият калифорниец обаче не изглеждаше уплашен, дори пристъпи напред, за да посрещне атаката на Отис. Но треньорът успя навреме да се вклини между тях, разпери подутите си месести ръце и задържа двамата на разстояние един от друг.

— Не те съветвам да се майтапиш с момчето. Много му е силен ударът — обърна се той към Отис. — А ти, синко, можеш ли да хвърлиш над батера?

Джордан обърна сините си очи към нашия вече натежал с годините треньор, който се препитаваше от бензиностанцията си, но продължаваше да се занимава с момчетата ей така, заради едната любов към спорта. Още тогава Джордан умееше да преценява хората от пръв поглед и веднага усети добротата му под примитивната му и грубиянска външност, която е задължителен атрибут сред братството на треньорите от Юга. Джордан бе почувствал сърдечната топлина на треньора Лангфорд, когато той постави топката в ръкавицата му и рече:

— Хайде, синко, дай да видим какво можеш.

С четири мятания показа какво може. Отис беше мор. Момчетата от отбора зашушукаха възторжено, не можеха да не се възхищават от светкавичните удари на Джордан и силния тъп звук, с който отекваха в ръкавицата на Бени.

За Кейпърс, Майк и мен Джордан беше идеалното попълнение на нашата групичка от запалени спортисти. През последните две години на гимназията той играеше десен халф в отбора по футбол и тогава за цял сезон изгубихме само два мача. Оказа се, че е и страхотен баскетболист — беше направо великолепен под коша, а когато трябваше да се стреля от корнер, нямаше равен на себе си. В бейзбола се превърна в страшилище — нямаше по-добър питчър от Джордан и само благодарение на него в последния клас на гимназията стигнахме до финалите.

През онзи първи ден обаче не друг, а Кейпърс прецени най-точно възможностите му. Под разрошената грива от руса коса той видя неотразимия му и опасен чар. Откритата щастлива усмивка рядко озаряваше лицето му, по-често зад нея се криеше едно бунтовнически настроено нещастно момче, което беше на нож със света на възрастните. Кейпърс веднага долови пленителното му излъчване, което се четеше по дръзката самоувереност на вечно нацупените му устни. И като усети потенциалния си съперник, той веднага се помъчи да го направи наш приятел, още преди да е застрашил позициите му.

Ние с Майк не се възпротивихме, защото от най-ранно детство бяхме свикнали Кейпърс да ни командва. Той също разчиташе на нашето послушание като на нещо съвсем естествено в иначе приятелските ни отношения, които още от самото начало бяха поставени на принципа на неравноправието. Тъй като бе израсъл в дом, където политиката бе издигната в култ, смяташе се, че Кейпърс разбира от тактика и стратегия, тоест от потайност, измама и извъртания. Той например обичаше да подхвърли някаква идейка на Майк с мисълта, че тя ще възбуди спор между нас двамата и в безизходицата си ние ще се обърнем към него с молба да си каже тежката дума. В такива случаи обаче, когато трябваше да разреши спора на скараните си приятели, той неизменно и най-дипломатично отсъждаше равен резултат. Желязната му ръка пипаше с кадифена ръкавица и затова тиранията му допадаше на околните. Кейпърс харесваше нашите момчешки пакости и грубиянщини, защото те разнообразяваха строгия и пуритански живот, който трябваше да води в семейството си; той никога не натрапваше своите искания или условия и ние с Майк вечно недоумявахме как успява да ни изпързаля така, че все неговото да стане. В крайна сметка се оказахме най-обикновени пионки в ръцете на инстинктивното му притворство и безскрупулната му способност да лавира, и то така, че ни вадеше душата с памук. В Американския юг котильонът на Макиавели винаги се е изпълнявал с пухени пантофки в три четвърти такт.

Скийтър Спинкс бе момчето, което спои нашата дружба. Скийтър беше злобар и отрепка. Произхождаше от най-нисшата прослойка на белия Американски юг. Сред момчетата от Уотърфорд неговото пребиваване в гимназията се помнеше като „господството на терора“, защото, както самият Скийтър обичаше да се хвали, нямало хлапе в това училище, дето да не е опухал поне един път. Непредвидим, избухлив и неконтролируем, той беше истински кошмар и можеше да направи живота на всяко момче същински ад.

През лятото на 1962-ра Скийтър избра мен за играчка, с която да се забавлява. Премахването на сегрегацията даде повод на такива като Скийтър да се развихрят в омразата си към негрите и тогава баща му беше обвинил лично моя баща, съдията Маккол, за приемането на закона в Уотърфорд. Бях в първия клас на гимназията и Скийтър въобще не беше лъжица за моята уста, но нямаше ден да мине покрай мен, без да ми натисне главата в двоен ключ пред очите на съучениците ми. Уж ме пошляпваше на майтап, но с течение на времето закачките му ставаха все по-груби и болезнени. Старателно заобикалях всички бърлоги, в които киснеше Скийтър, но той скоро разбра, че му бягам по допирателната, и започна да кръстосва улиците на града с надеждата да ме открие.

По време на шампионата същото лято вече нямаше къде да се скрия, тъй като Скийтър не пропускаше бейзболен мач. Бях станал един и осемдесет и пет и тежах шейсет килограма. В този си длъгнест вид се чувствах страшно неловко, тъй като още не бях свикнал с новите си габарити. Мислех си, че в очите на хората изглеждам мек, уязвим и смешен като голямо тромаво куче. Скийтър обаче реши, че новият ми ръст представлява заплаха за него. Беше напуснал училището от една година и работеше като автомонтьор към представителството на „Шевролет“, когато чул, че съм го нарекъл „тъп задник“.

Точно така. Вярно, бях накърнил репутацията на Скийтър с тези думи, но ги казах сред приятели и не вярвах, че ще стигнат до него. Един ден, докато с Кейпърс, Майк и Джордан се връщахме от невероятния мач със Съмървил, който току-що бяхме изгубили с един на нула, пред нас изскърцаха спирачките на две коли, от които изскочиха Скийтър с още пет негови приятелчета — всичките от отбора по футбол — и се изстъпиха пред нас. У себе си носехме бейзболните ръкавици и бяхме се още загрети от мача. Джордан държеше трийсет и четири инчовата си бухалка, която бе счупена и залепена с пластир.

Скийтър реши да действа направо, приближи се и ми фрасна един през лицето с опакото на ръката си. Падайки, усетих вкус на кръв в устата си.

— Вярно ли, че си ме нарекъл с някаква любезна гнусотия, а, Маккол? — злорадо изграчи Скийтър. — Исках да видя дали ти стиска да ми го кажеш в очите.

— За теб Джак винаги е казвал, че ти си принц сред хората и правиш чест на цялата бяла раса — намеси се Майк, като същевременно ми помагаше да се изправя.

— Млъквай, чифутче! — изсъска му Скийтър.

— Скийтър, омитай се! — каза му Кейпърс. — Никой не те е закачал.

— Закопчай си ченето, красавецо, или ще ти откъсна бърните за рачешка стръв — изрепчи му се Скийтър, след което ми загря врата отзад с такъв оглушителен шамар, че аз отново се проснах на земята.

В този миг Джордан лекичко почука паважа с бухалката си, колкото да напомни на Скийтър, че в града има ново момче.

— Ей ти, краставият — подвикна му Джордан. — Имаш ли нещо под тези пъпки.

Като го чу, Майк затвори очи в знак на пълно отчаяние, а после сподели как си е помисли, че това са последните думи на Джордан и че Скийтър вече измисля каква по-ужасна смърт да отреди на калифорниеца.

— Той те нарече крастав! — подкокороса го Хенри Аутло, един от асовете на отбора по футбол.

— Хенри, ти пък намери какво да запомниш — обади се Майк.

— Млъквай, Хес — сряза го Хенри, — или ще ти разпоря задника.

— Добре ли чух? — попита Скийтър и тръгна бавно и заплашително към Джордан, който само стисна бухалката по-здраво. — Би ли повторил, сладурче?

— Не, не бих! Виждаш ли я тая бухалка? Ако направиш само още една крачка, цяла нощ ще има да ти вадят трески от задника.

— Така ли? — изхихикаха приятелчетата на Скийтър с престорен страх, а самият той отскочи назад, уж страшно уплашен.

— Ти да не си от ония казармени копелета, дето се мъкнат тук всяка година?

— Ами да, от същите — отвърна му Джордан. — Само дето си ме случил в момента с бухалка.

— Първо ще ти взема бухалката, а после ще те ритам от тук до края на града — изсъска му Скийтър като отровна змия. — А най-накрая ще ти обръсна и тиквата.

— Едно по едно, неандерталецо, първият ти проблем е бухалката — каза му Джордан.

— Не го дразни излишно, достатъчно се е разпенявил — подшушнах аз на Джордан.

— Приятелчето ти е мортус, Маккол — намеси се Хенри Аутло.

— Само дето не ти стиска да ме халосаш — изпъчи се Скийтър.

— Моли се да е така — каза Джордан и му се усмихна широко.

Странно, но Джордан съвсем не се уплаши от Скийтър. Двубоят беше повече от неравен — все едно малко момче да се бие с възрастен. Но Джордан само стискаше бухалката и гледаше Скийтър право в очите. Беше спокоен и невъзмутим. Никой от момчетата на улицата през онзи ден не знаеше, че цял живот Джордан е бил малтретиран не от друг, а от пълнолетен морски пехотинец. И въпреки че продължаваше да трепери от него, уличните гамени и пънкари въобще не го плашеха.

Скийтър свали тениската си — цялата в пот и петна от машинно масло — и я хвърли към един от приятелите си. Плю в дланите си, разтри ги и се изпъчи пред Джордан с голи гърди. Добре очертаните му мускули изпъкваха зловещо в своето физическо съвършенство.

— Господи! — ахна Хенри Аутло при вида на това стройно, съразмерно и напористи тяло.

— Разкажи на приятеля си за мен — каза Скийтър и размаха юмруци под носа на Джордан. — Той е отскоро в града и сигурно не разбира, че това му е краят.

— Джордан, позволи ми да ти представя нашия най-добър приятел, Скийтър Спинкс — каза Майк. — Ние всички много се гордеем с него. Той е нашият градски побойник.

Ние с Кейпърс се изсмяхме и Скийтър ни погледна така, сякаш премисляше дали първо да не види сметката на нас двамата.

— Насам, Скийтър, насам! — подкани го Джордан, като видя, че се разсейва. — Скийтър, кво е това име, бе? Звучи ми като скакалец. Плашилото на Калифорния беше един сърфист, кръстен на насекомо. Казвам ти го да знаеш, че не им се плаша аз на разни смотаняци със скокливи имена.

— О, не! — изпъшка Хенри Аутло. — Това хлапе си рита черепа.

— Трябва да си голямо лайно, щом не ти стиска да се биеш с юмруци, ами си се вкопчил в това дърво като удавник за сламка — иззлобя Скийтър.

— Така е — отвърна му Джордан. — Жалко, че нямаш късмет да те пребие някой истински супермен.

— Хвърли дървото и ела насам! — извика му Скийтър. — Бий се като мъж!

— С удоволствие, Скийтър — рече Джордан, — но не сме в една категория. Не сме и на една възраст. Ти си по-голям. Както си по-голям и от Джак. С бухалката обаче изравняваме категориите и всичко е наред.

— Аз пък мисля, че не ти стиска да я развъртиш — каза Скийтър и без никакво предупреждение се хвърли срещу Джордан.

Същата вечер, докато Скийтър Спинкс лежеше в интензивното отделение на болницата, цял Уотърфорд знаеше, че не е бил прав да мисли така.

По-късно градът щеше да научи повече за Джордан, за непоклатимото му равновесие и самообладание. Движенията му бяха бързи, енергични и целенасочени. Срещу злощастното нападение на Скийтър Джордан реагира мигновено като усойница, по което се разбра, че атаката въобще не го е изненадала. Онова, на което станахме свидетели, не беше просто смелост, а вид безумие, което извираше от самата му същност. За малко не уби Скийтър Спинкс с бейзболната бухалка.

Джордан отскочи встрани и избегна първата атака на Скийтър, който тръгна с главата напред. Планът на Скийтър не беше лош. Искаше да повали Джордан на земята, както правеше с по-дребните защитници на футболното игрище. Но се провали, защото Джордан му се изплъзна, след което стовари бухалката отзад върху главата му. Този удар бе причината за мозъчното му сътресение. Звукът беше като от сатър, който се забива в тялото на кокошка. Вместо да остане на земята, Скийтър се изправи на крака, олюля се — унижен и вбесен — и отново се хвърли срещу Джордан, този път по-неуверено. Джордан не се поколеба отново да използва бухалката и с втория удар му счупи три ребра, едно от които продупчи десния му дроб. И затова, когато пристигна линейката, той повръщаше кръв.

Но и тогава Скийтър не разбра, че няма никакъв шанс, и се хвърли в трета, още по-безнадеждна атака срещу Джордан, който остана да стърчи смразяващо свиреп, невъзмутим и вече доста отегчен. На третия път Джордан му счупи челюстта. А счупената челюст пък сложи край на кариерата на Скийтър като голям градски побойник. Уотърфорд вече можеше да си отдъхне от кошмара, наречен Скийтър. Още на следващия ден всички хлапетии в града знаеха името на Джордан Елиот. Никой не беше арестуван и срещу Джордан не беше заведено никакво дело.

Чак по-късно щях да разбера, че в живота на Джордан Елиот думите любов и болка бяха синоними. С течение на времето двамата много се сближихме, особено след като на няколко пъти стана неволен свидетел на унижението, което изпитах заради пиянските изстъпления на баща ми. Тогава ми разказа как в седми клас избягал от къщи. Майка му тръгнала да обикаля всички плажове на Южна Калифорния, докато един ден го открила навътре в морето със сърфа му, поел към Азия. След тази случка мисис Елиот насила вкарала Джордан в психиатричния кабинет на някой си капитан Джейкъб Брил. Знаех историята наизуст.

Влизайки, Джордан не само не се ръкувал с капитана, ами се направил, че не забелязва присъствието му, докато онзи нервно крачел из стаята. Стоял и съсредоточено изучавал тапетите на стената. Докторът и момчето постояли така около минута, после доктор Брил се прокашлял и казал:

— Така.

Джордан обаче не благоволил да отговори, защото мълчанието не го дразнело. Той можел да седи с часове, без да продума.

— Така — повторил доктор Брил.

Джордан пак не казал нищо, само се обърнал очаквателно към него. Бил свикнал да гледа възрастните хора право в очите и малцина от тях можели да издържат на тежкия му изпитателен взор.

— Защо мислиш, че майка ти те е изпратила тук? — попитал доктор Брил в желанието си да подхване някакъв разговор.

Джордан свил рамене и продължил да гледа безмълвно бледия човек насреща си.

— Би трябвало да има някаква причина — продължил докторът. — Тя не е глупава жена.

Момчето кимнало.

— Защо ме гледаш така? — попитал докторът. — Не си тук, за да ме гледаш, а за да говориш. Чичо Сам ми плаща добри пари, за да изслушвам хората.

Джордан извърнал поглед от доктора и се загледал в една модерна картина на стената, която представлявала квадрат, кръг и триъгълник, насложени един върху друг и различно оцветени.

— Какво си мислиш, като гледаш тази картина?

— Лош вкус — отвърнал Джордан и пак се загледал право в доктора.

— Разбираш ли от изкуство?

— Не — казал Джордан, — но се интересувам.

— Интересуваш ли се? — повторил докторът бавно. — Но само колкото да се изфукаш, нали?

— Докторе, аз говоря испански, и то не колкото да се изфукам. Освен това говоря френски и италиански. Живял съм в Рим, Париж и Мадрид, когато баща ми беше на работа в тамошните посолства. Мама, която обича изкуството, взе магистърската си степен по история на изкуството в Римския университет. Успя и у мен да запали тази любов. Повярвай ми, и тя няма да хареса тази твоя картина, и то никак.

— Ти не си дошъл тук да обсъждаме моя артистичен вкус — казал му доктор Брил, — а да обсъждаме теб.

— Нямам нужда от обсъждане — рекъл Джордан. — Добре си живея и така.

— Твоите родители и учители обаче не са на същото мнение.

— Важно е моето мнение.

— Те всички твърдят, че си прекалено неспокоен. Мислят, че се чувстваш нещастен. Така мисля и аз, Джордан, и искам да ти помогна — казал доктор Брил с мек успокоителен глас, в който Джордан не доловил и една фалшива нотка.

Джордан се поколебал, после казал:

— Неспокоен съм. Вярно е. Но не заради онова, което те мислят... А защото заслужавам по-добри родители. Бог е допуснал ужасна грешка. Доставил ме е на погрешен адрес.

— О, той често прави така — съгласил се доктор Брил. — Но родителите ти се радват на безупречна репутация. Докато това не може да се каже за теб. Те твърдят, че нямаш никакви приятели.

— Избрал съм самотата.

— Самотните хора обикновено са неудачници — казал доктор Брил.

— Също като психиатрите — отвърнал му Джордан на мига.

— Моля?

— Психиатрите са най-големите неудачници на тоя свят. Баща ми непрекъснато това повтаря. Каза го и днес.

— Какво по-точно каза? — попитал доктор Брил.

— Каза, че само най-големите скапаняци стават психиатри.

Доктор Брил поклатил глава и казал:

— В моя случай баща ти е абсолютно прав. Детството ми беше отвратително и това ме амбицира да се хвана да оправям света.

— Не можеш да оправиш моя свят.

— Но мога да опитам, ако ми позволиш, Джордан.

— Аз съм тук по погрешка. Родителите ми не ме харесват такъв, какъвто съм. Но те не ме и познават. Те не знаят нищо за мен.

— Знаят само, че бележникът ти е пълен с двойки и тройки.

— Досега не съм повтарял нито един клас. Всичките ми учители са ужасно досадни. Такава скука, че съклет да те хване. Ако можеха да слушат, и стенните часовници щяха да заспят. Скуката би трябвало да бъде един от седемте смъртни гряха.

— Какво толкова те отегчава?

— Всичко.

— Аз отегчавам ли те? — попитал доктор Брил добронамерено.

— Брил — казал Джордан и впил сините си очи в доктора, — хора като теб са смъртоносна скука. Ти никога не можеш да ме разбереш.

— Аз съм петият психиатър, при когото те изпращат — казал доктор Брил, след като погледнал бележките си. — Всички предишни твърдят, че си много враждебен и не се поддаваш на лечение.

— Докторе, не ми трябва психиатър — рекъл Джордан. — Благодаря ти, че ми отделяш време, но аз знам как да си помогна сам.

— Би ли ми казал как го правиш? — попитал докторът. — Бих искал да знам.

— Аз съм религиозен — казал Джордан.

— Какво?

— Религиозен съм. Аз съм католик.

— Не те разбирам.

— Знам — отвърнал Джордан. — Ти си евреин. Повечето психиатри са евреи. Или поне онези, при които са ме пращали.

— Хубаво е това, че си религиозен.

— Благодаря — казал Джордан и се изправил. — Сега мога ли да си вървя?

— Разбира се, че не — строго му отвърнал докторът и му посочил с пръст стола. — Майка ти твърди, че неспокойствието ти е свързано с новото назначение на баща ти.

— Нямам никакво неспокойствие. Просто този път няма да замина с тях.

— Но ти си само на дванайсет години. Нямаш право на избор. Според мен е по-добре да поработим върху стратегията, за да не изживяваш така болезнено всяко преместване.

— Да, дванайсетгодишен съм — казал Джордан. — А знаеш ли досега в колко училища съм учил? В десет. Десет училища, докторе. Знаеш ли какво е всяка година да влизаш в непознат клас? Ужасно е. И затова децата на военните са толкова задръстени. Стават или подмазвачи, или особняци — трето положение няма.

— Аз ще те науча как по-лесно да се сприятеляваш — продължил да му говори доктор Брил, а Джордан доловил в гласа му зле прикрита ирония. — Трябва да станеш по-гъвкав и да разчиташ повече на себе си. Ще те науча да си организираш времето, а това ще ти помогне да преодоляваш кризите.

— Ще ме научиш как да бъда самотен — прошепнал Джордан с дрезгав глас. — Това ще ме научиш. Ти самият не познаваш никого и трябва да се учиш как се живее без приятели. А си взел да ме разпитваш защо аз нямам приятели.

— Баща ти е получил заповед да замине за остров Полък в Южна Каролина — казал докторът, като пак надникнал в записките си.

— Южна Каролина — повторил Джордан с презрение. — Мечтата на моя живот!

— Баща ти е доволен от назначението си. Ти също трябва да си доволен, щом то е добро за неговата кариера. Това е голяма крачка нагоре.

— Баща ми ме мрази — казал Джордан и пак вдигнал поглед към безвкусната картина.

— Защо смяташ така? — тихо го попитал докторът.

— Защото имам наблюдения — отвърнал Джордан.

— Майка ти ми каза, че баща ти много те обича, но не умее да показва любовта си.

— Но умее да показва омразата си. При това много успешно.

— Джордан, баща ти бие ли те? — попитал докторът и веднага усетил как момчето пред него се затваря в себе си.

— Не — излъгал Джордан, достоен син на офицер от морската пехота.

— А бие ли майка ти? — попитал доктор Брил.

— Не — отново излъгал Джордан, таен агент на дипломатическия фронт.

— А тормози ли те? Заяжда ли се с теб? — попитал докторът.

— Да.

— А крещи ли ти? Успява ли да превърне живота ти в кошмар?

— Да.

— Тогава, дай да измислим една стратегия, която ще следваш в Южна Каролина. Дай да надхитрим великия военен. Майка ти ми каза, че по всяка вероятност баща ти ще остане на остров Полък четири години, тоест през целия курс на гимназията.

— И какво от това?

— Ще имаш предостатъчно време да се сприятелиш с някои от съучениците си. Трябва да го направиш бързо. Огледай се за момчета, които ти допадат. Да бъдат прилични деца.

— В Южна Каролина ли? — попитал Джордан. — Те въобще ако на хора приличат, пак добре ще бъде.

— Хвани се да спортуваш. Намери си гадже. Ходи да спиш по приятели. Излизай на риболов. Баща ти ще бъде много зает на тази нова работа. Ще бъде много напрегнат, защото отговорността му е голяма. Стой далеч от него, Джордан. Намирай начин да не му се мяркаш пред очите.

— И как ще стане това? Аз съм неговото хоби — казал Джордан. — Той държи да ме направи копие на самия себе си, а аз... аз по-скоро бих умрял.

— Защо не слизаш от сърфа? — попитал го докторът. — Защо носиш дълга коса? Само за да го ядосваш ли?

— Това го вбесява — усмихнал се Джордан. — Да, затова нося дълга коса. Но не затова не слизам от сърфа.

— А защо тогава? Кажи ми.

— Защото само когато съм на сърфа, усещам присъствието на Бога. Океанът. Слънцето. Вълните. Плажът. Небето. Не мога да ти обясня, докторе. Все едно да се молиш без думи.

— Родителите ти знаят ли за твоята религиозност?

— Те не знаят нищо за мен.

— Кога се породи това чувство у теб?

— Винаги го е имало — отвърнал Джордан. — То ми беше утеха като дете. Утеха ми е и сега. Молитвата е единственото нещо, което облекчава самотата ми.

— Джордан, ти си щастлив с твоята вяра. Много щастлив.

— Ти си евреин. В какво вярваш?

— Да, аз съм евреин — тихо рекъл докторът и избърсал очилата с вратовръзката си. — Аз не вярвам в нищо.

— Жалко. Сигурно е ужасно — казал Джордан.

— Ти си добро момче. Много добро момче.

— Когато влязох, исках да направя така, че да ме намразиш.

— И успя — изсмял се докторът. — Харесва ми борческият ти дух. Всичко у теб ми харесва, с изключение на това, дето лъжеш.

— Какво съм излъгал? — попитал Джордан.

— Каза, че баща ти никога не те е бил. Каза, че никога не е бил майка ти — рекъл докторът с такъв потаен тон, та Джордан решил, че той знае всичко.

— Никога не ни е докосвал през живота си — упорствал Джордан, но думите му прозвучали вяло и неубедително.

Докторът му изръкопляскал, но не подигравателно, а възторжено.

— Отлично изпълнение. И двамата знаем много добре, че ако кажеш истината, с кариерата му е свършено, нали така? Разбирам защо ти се налага да лъжеш. Мяркай се по-малко пред очите му, Джордан. Такива като него съм ги виждал много. Колкото по-големи израстват синовете им, толкова по-опасни стават. Мисля, че си достатъчно умен, за да се скриеш от юмруците му. Надхитри го, Джордан.

— Ще се опитам.

— Не е имало много радост в живота ти, а? — казал докторът.

Джордан се замислил над краткия си живот и как нито веднъж не бил получавал писмо от свой съученик. Никой никога не го канел в къщата си да пренощува, никога не бил танцувал с момиче.

— Съжалявам, че не съм те срещнал по-отдавна, Джордан. Щом пристигнеш в новото училище, хващай се да спортуваш. Баща ти ще бъде доволен, пък и така няма да имаш свободно време, за да се мотаеш пред очите му — посъветвал го докторът.

— Не е така. Той ме спипва след тренировка — отвърнал Джордан и поклатил глава. — Причаква ме и тогава е най-гадно, защото сме сами.

— Майка ти ще те посреща след тренировките. Това мога да го уредя. Цяла година се виждам с майка ти, Джордан — казал докторът.

— Не знаех — учудил се Джордан.

— Тя много се тревожи за теб, както и за себе си.

— Нищо ново не ми казваш.

— Знам какво прави баща ти с теб. Не, не се плаши. Заклел съм се да мълча. Тя ми забрани да докладвам пред военните власти, пък и всички знаем, че те едва ли ще си мръднат пръста за такова нещо. Майка ти смята, че баща ти много те обича, но... нищо чудно някой ден да те пребие.

Джордан ми каза, че като чул тези думи, казани на висок глас, за малко не припаднал. Сякаш най-съкровената му и отдавна пазена на тъмно тайна била разкрита. Толкова сълзи бил изплакал през живота си, че можел редовно да сменя водата на цял аквариум със соленоводни риби, но винаги го правел насаме, далеч от очите на жив човек. Сега за пръв път пред този дребен и благ психиатър усетил как по страните му потекли горещи вади. Сълзите рукнали неудържимо, защото най-сетне тайната излязла наяве и този изгърбен непретенциозен човечец бе успял да накара майка му да сподели с него ревностно пазения кошмар.

— Говорил съм и с баща ти по този въпрос — тихо продължил докторът, когато Джордан се поокопитил.

— Само това не! — проплакал той с разширени от ужас очи.

— Той всичко отрече. Дори му показах медицинското заключение от миналия септември, когато ти влезе във военноморската болница със счупена челюст.

— Счупих я, докато играех футбол — обяснил Джордан.

— Така си казал и в болницата — продължил доктор Брил и му подал голям затворен плик. — Но същата година ти нито веднъж не си ходил да играеш футбол. Джордан, баща ти те е бил. Не е нужно да продължаваш да лъжеш, за да го защитаваш.

— А какво каза баща ми?

— Отрече всичко. Отначало се държеше много спокойно и възпитано. После обаче, докато продължаваше да отрича, изведнъж се ядоса. Като разбра, че работя само с предположения, се вбеси. Сигурно е страшно да се изпречиш пред очите му в такъв момент, особено ако си му просто жена или син.

— Призна ли в крайна сметка? — попитал Джордан.

— Не. Дори му казах в очите, че не обичам възрастни хора да ме лъжат, но ефектът бе нулев.

— Ти си казал това на баща ми?!

— Да — отвърнал докторът. — Той, разбира се, ме заплаши с уволнение.

— Като нищо можеше да го направи, докторе.

— Разбира се, но аз му намекнах, че ще обжалвам, а стигне ли се до съд, кариерата му може да пострада. Затова двамата се споразумяхме. Аз ще си мълча, а той ще престане да ви малтретира.

— Смяташ ли, че ще удържи на думата си?

— Не, но майка ти ще го направи. От теб искам само да стоиш настрана от него. Да бъдеш мил и добър. Аз ще се обаждам периодично на майка ти, за да проверявам как вървят нещата. Можеш ли да си подстрижеш косата?

— Не. Още не съм готов да му доставя това удоволствие. Въпреки че сигурно ще я подстрижа, преди да започна гимназията. Обещавам.

— Добре, така е справедливо. Желая ти късмет. Ще ти пиша от време на време.

— Ходил съм и при други психиатри, докторе, но никой не ми е писал писмо. Няма да го направиш, затова по-добре не обещавай — казал му Джордан.

— Напротив, ще ти пиша. Всяка година ще ти се обаждам по веднъж.

— Кога? — попитал Джордан.

— На Свети Валентин.

Същото лято сгушеният под сенките на дърветата Уотърфорд и огрените от слънце плажове на остров Орион се запознаха с Джордан Елиот. Той стана част от нашия живот.

В шампионата по бейзбол бяхме сред най-добрите. Макар че загубихме един мач, за пръв път стигнахме до щатските финали. Загубата обаче ми тежеше, защото до голяма степен стана по моя вина. След мача Джордан внезапно реши да покани Кейпърс, Майк и мен да преспим у тях в къщата на остров Полък.

— Ще си поспим до късно на другия ден — рече той, — после ще поиграем баскетбол в салона на военноморската база и ще поплуваме в басейна на офицерския клуб.

Аз се обадих на мама, после заедно с Майк и Кейпърс скочихме на задната седалка в колата на полковник Елиот. Джордан седеше отпред, а русата му коса бе още мокра и потна. Загубата ни действаше потискащо и четиримата се бяхме умълчали. Стояхме в колата и гледахме как на паркинга пред нас полковник Елиот и треньора Лангфорд обсъждат мача.

— Пита ли баща си дали можем да преспим у вас? — обърна се Майк към Джордан.

— Питал съм мама още преди мача — отвърна му Джордан. — Той няма да забележи, ако ще и харлемските баскетболисти да пренощуват у нас.

Полковник Елиот приближи колата. Беше облечен във военната си униформа. Дори държанието му бе такова, като че си го е поръчал чрез отдел „Военни доставки“. Стойката му бе изправена. Движеше се с грациозността на пантера. Когато стигна до колата, бръкна за ключовете, отвори вратата, затвори я и запали мотора.

— Татко! — обади се Джордан в мрака.

Полковник Елиот не отговори. Вместо това зашлеви Джордан с опакото на ръката си толкова силно, че главата му се удари в облегалката отзад, а бейзболната му шапка отлетя в скута на Кейпърс.

— Пропуснал си пет възможности. Пет прекрасни удара. Казах ти да не се опитваш да направиш нещо, което не умееш. Не ти ли казах, а, лигльо такъв!

— Татко! — Джордан се опита да предупреди баща си за нашето невидимо присъствие на задната седалка.

Последва втори удар с опакото на ръката и Джордан млъкна.

— Ако не бяха твоите грешки, нямаше да загубим мача.

— Грешката, която ни костваше мача, я направих аз, полковник — обадих се от задната седалка, а изненаданият морски пехотинец се обърна и видя как и тримата го зяпаме съвсем сащисани.

— Момчета, не знаех, че сте тук. Вие тримата добре играхте, пък и какъв шампионат беше, а? Едно нещо ще ви кажа. В тази кола се намира ядрото от най-добри атлети и скоро целият град ще говори за вас. Аз съм единственият тук, който знае какви златни възможности се крият във вас. Хайде да спрем. Искам да ви купя по един млечен шейк. А, сине, пие ли ти се млечен шейк? — попита полковникът.

Джордан само кимна, защото не смееше да си отвори устата. Полковник Елиот ни купи по един млечен шейк „на победата“, както се изрази, и докато пристигнахме в къщата, се държа много мило. Тогава усетих как още една тайна нишка споява връзката ми с Джордан. Оказа се, че и двамата членуваме в тъжното братство на редовно пребиваните от бой момчета. Няма по-здрава спойка от тази между момчета, разбрали, че са синове на вилнеещи побойници. Тази нощ разказах на Джордан за собствения си баща и парещата болка, която бърбънът бе оставил в нещастната история на моето семейство. Цяла нощ си споделяхме фамилни случки, докато Кейпърс и Майк спяха дълбоко в стаята за гости — Кейпърс и Майк, дето живееха щастливия живот на деца, които никога не са били малтретирани от родителите си.

След като бейзболният сезон свърши, четиримата прекарахме две седмици на остров Орион под наблюдението на моите баба и дядо — Сайлас и Джини Пен Маккол. Ловяхме риба във вълните на прибоя и почти всеки ден обядвахме с пъстроопашат костур и камбала. Това лято открих, че обичам да се въртя край кухненската печка или жаравата на открито и да гощавам моите приятели, че обичам похвалите им, докато примляскват от удоволствие. Имах на разположение цялата градина на моите баба и дядо и си измислях най-причудливи рецепти: събирах млади кочанчета от сладка царевица, измивах ги в солена вода, намазвах ги обилно с масло, наръсвах ги със сол и пипер и ги изпичах в алуминиево фолио. Вечеряхме под звездите със свинско, домати „биволско сърце“, бамя, грах и чушки.

При отлив хвърляхме мрежите си в малките заливчета в другия край на острова. И тримата се редувахме да показваме на Джордан как се хвърля мрежа. Той беше сръчен, притежаваше всички необходими качества и още на петото хвърляне мрежата се изду като балон, тупна под него — красива и ефирна като есенна паяжина — и очерта съвършен кръг. При това хвърляне Джордан направи първия си улов от бели скариди и един син рак. Напълнихме догоре хладилната чанта със скариди и през следващите два дни се пукнахме от ядене. Когато скаридите свършиха, отидохме да ловим раци и се върнахме с такъв улов, че после цяла седмица трябваше да се тъпчем само с тях. Напълних една двукилограмова камбала с раци и скариди, залях я със сок от лимон и чесън, сложих експериментално лют червен пипер, червени чушки, соев сос и зехтин и я опекох във фурната на баба. Тогава направих първите си стъпки в кулинарията, която по-късно щеше да стане моя професия.

След тези обилни вечери се излягахме върху пясъка по гръб и пъшкахме от преяждане. Джордан ни изненада с познанията си за нощното небе. Всяка вечер Венера първа запалваше западния небосклон. Зяпахме нагоре, разговаряхме за живота си и си разправяхме банални историйки, защото американските момчета не знаят други.

Единственото огорчение за Джордан през това лято бяха вълните. Дори той не си беше представял, че може толкова да се разочарова от цял един океан, но се чувстваше направо предаден от Атлантическия. Застанал на брега със сърфа в ръка и втренчил поглед в подплискващите се вълнички на острова, той направо не можеше да повярва на очите си.

— Що за котенце е този океан? — недоумяваше той.

— Какво искаш да кажеш с това „котенце“? — попита го Кейпърс, сякаш Джордан бе обидил целия му роден щат. — Това е океан, момче. Атлантическият океан.

— Ами той не става за нищо — каза Джордан. — Просто не е достатъчно голям.

— Не е достатъчно голям ли? — попита Майк. — Колко по-голям искаш да бъде? За бога, това е океан.

— Истинският океан е Тихият — рече Джордан. — Това тук е нещо съвсем различно.

Още в най-първите дни на приятелството ни южняшкият шовинизъм на Кейпърс кипваше при всяка дума на Джордан.

— Всичко ли в Калифорния е по-добро от нещата, които имаме ние в Южна Каролина? — попита го Кейпърс.

— Да. В Калифорния абсолютно всичко е по-хубаво. Този щат е като страна от Третия свят — каза Джордан, тъжно загледан в спокойните вълнички, които миеха ходилата му.

— Какво искаш да кажеш? — попитах го аз.

— Сега ще ти обясня. Южна Каролина е Оклахомата на Юга. По-лошо от това няма — отсече той.

— Нали си от рода Елиот — намеси се Кейпърс. — А те са от Южна Каролина. Това е един от най-прославените родове в историята на щата.

— Какво от това? — попита Джордан. — Това не пречи щатът да е пълен боклук.

Когато в края на август настъпи пълнолуние, четиримата решихме да влезем навътре в морето да посрещнем изгряващата луна. Толкова навътре, колкото никога преди не бяхме ходили. Джордан пръв навлезе със сърфа си в черните води. Ние бавно се носехме край него и от време на време се хващахме за сърфа му, така както някои риби се прилепят към тялото на акула.

— Вече е достатъчно дълбоко — обади се Кейпърс.

— Още малко по-навътре — подкани го Джордан.

— Не забравяйте, че сме в Града на акулите, САЩ — намеси се Майк.

— Но не сме част от тяхната хранителна верига — отсече Джордан.

Бяхме вече доста навътре, на дълбочина най-малко двайсет фута, и четиримата се бяхме загледали в играта на лунните лъчи по водната повърхност. Луната бе плиснала белотата си върху океана като вино от преобърната чаша, а нас самите оплете в дантела от сребърни нишки. Приливът бушуваше в краката ни, а ние стискахме дъската на сърфа, безпомощно увесени като стръв. В далечината блещукаха светлинките на дядовата къща, а той сигурно четеше книга или слушаше кънтри-музика. Бяхме вече толкова навътре, че къщата ми приличаше на заседнал кораб. Бяхме се спотаили в сребролунието на вълните като миниатюрни перли в кадифената вътрешност на стрида.

Наблизо се обади делфин и шумният гейзер на дъха му ни стресна.

— Делфин! — извиках аз. — Слава богу, че не е Белоснежния гигант.

След миг друг делфин проряза водата и тихо се плъзна към нас. После се приближиха още два и ние усетихме как огромните им спотаени туловища ни наблюдават отдолу. Протегнах ръка, за да погаля лъскавия гръб на един от тях — кожата му имаше цвят на нефрит, — но като усети пръстите ми, делфинът се гмурна и аз докоснах само разкъсаната лунна коприна там, където гръбната му перка бе прорязала водата. Делфините сигурно бяха подушили нашата момчешка миризма, бяха доловили песента на хормоните в мелодията на прилива. В един момент обаче се озоваха съвсем до нас; никой не посмя да се обади. Това посещение бе нещо толкова рядко и невиждано, толкова съвършено в своята красота, че инстинктивно затаихме дъх — после така ненадейно, както се бяха появили, делфините се отдалечиха, поеха на юг, където имаше повече риба за храна.

Всички щяхме да помним тази прекарана върху вълните нощ до края на живота си. Това бе лятото, преди да постъпим в гимназията, когато още неуверено крачехме по хлъзгавата пътека между юношеството и възмъжаването. Радвахме се на собствената си дързост, когато далеч от строгия поглед на родители се носехме щастливо по водата на океана под единствения, пълен с безразличие взор на звездите и съдбата. Това беше нашият най-чист миг на свобода и неистово въодушевление. В тази нощ на делфините сякаш бяхме дали обет за безмълвие. В спомените си всеки един от нас щеше да се връща към това изживяване, да се връща към нощта, в която щастието ни изглеждаше лесно, възможно и вечно.

Повече от час се носехме по течението на собствения си гълфстрийм, разговаряхме за още неизживения си живот, разказвахме си вицове и смешни истории — все неща, които при момчета на нашата възраст са едновременно знак за близост и отбягване на същественото.

По-късно в предварителните си разговори с Ледар и мен относно филмовите серии на южняшка тема Майк щеше нееднократно да се връща именно към тази нощ.

— Кой тогава каза нещо за самоубийство? — попита ме Майк.

— Кейпърс — спомних си аз. — Искаше да знае кой каква смърт би предпочел, ако му се наложи да избира.

— И аз какво казах тогава? — попита Майк. — Нищо не си спомням.

— Ти предпочете алкохол и хапчета — припомних му аз. — Каза, че ще задигнеш една бутилка от любимия бърбън на баща си и едно шише от любимите приспивателни на майка си.

— Това е в сила и до днес — рече Майк.

— Аз казах, че ще се прострелям в главата, докато планът за самоубийство на Джордан беше далеч по-засукан.

— Него си го спомням — отвърна Майк.

— Каза, че ще задигне една моторница от яхт-клуба на Полък. Предварително щял да напише писмо до майка си и баща си, в което щял да каже колко много обича майка си и колко силно мрази баща си. Щял да обвини баща си за самоубийството. После щял да влезе навътре в морето, докато изразходва цялото гориво. След това щял да си пререже вените много внимателно и методично. Щял да оплиска цялата лодка с кръвта си, защото много искаше баща му да види кръвта на собствения си син. А когато започнел да отпада, щял да се прехвърли зад борда и да поднесе тялото си в жертва на Кахуна — бога на сърфа. Знаеше, че баща му ще побеснее, ако трябва да прави погребение без тяло.

— Разправял е всичко това в осми клас? — учуди се Ледар. — А какво каза Кейпърс? Какъв беше неговият начин?

— Лесен. Кейпърс каза, че никога не би и помислил за самоубийство. Само страхливците се самоубивали, а той предпочитал да остане жив и да се бори срещу притисналите го проблеми и обстоятелства.

— О, какво благородство! — подметна Ледар.

— Ти си предубедена — каза й Майк.

— Вярно е — отвърна му тя. — Бедният Джордан. Сигурно се е чувствал много по-зле, отколкото предполагахме.

— Ще стане чудесна сцена — зарадва се Майк.

Аз знаех, че от всички нас, които се носехме по вълните през онази нощ, основният герой беше Кейпърс. Кейпърс живееше херметически затворен в представата за себе си като за творящо се произведение на човешкия дух. Единствено той от всички нас се самонаблюдаваше, регистрирайки различните етапи в собственото си развитие. Да се съмнява в себе си бе нещо съвършено непознато за него. Той винаги знаеше точно накъде отива, точно какво иска и как да го постигне.

Щяхме да разберем това по-късно, когато се случи така, че неволно се изпречихме на пътя му. От онова лято обаче и четиримата излязохме с клетва за приятелство до гроб. Ала дружбата ни щеше да донесе горчиви плодове и много сълзи в очите на всички, които ни обичаха.