Блус в лятна нощ

22

Въображението е най-финият порцелан на душата. Колкото повече наближаваше денят, когато трябваше да отведа Лия в забранените предели на моето минало, толкова по-широко се отваряха шлюзовете на моите спомени и потокът им нямаше край. Като автор на пътеписи се бях научил артистично да отбягвам всичко, което ме засяга лично. Живеех с вперени в хоризонта очи, а гнездото, което непосредствено ме заобикаляше, не удостоявах с никакво внимание. Животът ми като професионалист беше станал възможен само благодарение на това, че успях да загърбя миналото си без колебание. Скитането беше моята тема на писане, а най-силният стимул се оказа родният ми град, който ме прогони и така ме накара да открия света. В главата ми блещукаха светлините на хиляди непознати градове и градчета, които си спомнях в най-малки подробности; с лекота можех да говоря за пристанища и кораби, натежали от екзотични стоки, за мрачни запушени базари, където малки момиченца се продават за проститутки, а маймуни — за месо; за места, където мъже редят пасианси и предсказват бъдещето на езици, в които няма гласни.

Под всичко това родният ми Уотърфорд лежеше дълбоко заровен, но свързаните с него истории още терзаеха ума ми. Дълбоко в мен звучеше една далечна оратория и на фона на тази музика аз се мъчех да подредя разпокъсаните фрагменти на миналото си, за да го разкажа на Лия. Тя обичаше уотърфордските истории, които й бях разказвал, може би защото инстинктивно усещаше, че те й разкриват свят, от който един ден ще стане част. Често й бях повтарял, че няма нищо по-хубаво от една измислена история, въпреки че именно аз бях главният цензор на нейното въображение.

През трите месеца, които ни оставаха до заминаването в Америка, аз се опитах да разкажа на Лия всичко онова, което можеше да й помогне да издържи изпитанието от срещата с роднините. И тъй като всяка история разкрива постепенно своята пълнота и смисъл, Лия често търсеше Ледар, за да чуе и нейната версия за една и съща случка. Спомените на Ледар бяха по-ясно фокусирани. Уотърфорд, така както Ледар го виждаше, представляваше център на задушливия еснафски провинциализъм. Моят Уотърфорд се мержелееше пред очите ми като маска по време на бал, зад която се криеха лицата на лудостта и неприятната изненада. И така в съзнанието на Лия започнаха да израстват две представи за родния ми град.

По време на полета до Атланта, докато самолетът ни се носеше в чистото аквамаринено небе, извадих от чантата си кожен албум със снимки, който ми беше много скъп. През изминалите години го бях държал под ключ, защото криех миналото си от Лия. Отворих го и й показах снимки на моите баба и дядо, застанали пред къщата си на остров Орион, на нейните чичовци, които придружих с кратки биографии и много лични подробности.

Като всяко съобразително и изпълнително дете, Лия запомни лицата на всички свои роднини — близки и далечни.

— Татко, кой е този? — попита Лия и посочи една поизбеляла цветна снимка.

— Това съм аз заедно с Майк Хес и Кейпърс Мидълтън в първи клас.

— Изглеждаш по-дребен, отколкото съм аз сега — каза тя.

— Това прави от нас времето — рекох и се загледах в момчето, което бях преди повече от трийсет години. Спомних си точно как майката на Кейпърс ни беше снимала, както и вкуса на ореховките, които мама ми слагаше в кутията за обяд всеки ден през онази година.

— А можеш ли да познаеш кой е този? — попитах.

— Това малко кученце ли?

— Това не е просто кученце.

— О, това е Голямото куче Чипи — извика Лия. — Ох, татко, толкова е малка и сладка! А аз все си мислех, че е поне като санбернар.

— Не — отвърнах й. — Тя спеше с мен. Всяка нощ се настаняваше върху възглавницата ми. Тогава мама идваше и я погваше с ритници. Беше й забранила да се качва на горния етаж със спалните, но неизвестно как сутрин Чипи винаги беше отново до мен.

— А това мама ли е? — попита тя и сложи пръстче върху едно навлечено момиче с тъжни очи.

— Да — кимнах аз. — Тук е в трети клас. Един ден дойде да покаже на мама новите си обувки: тъпоноси половинки с връзки. Затова сочи надолу.

— Татко, да знаеш колко се вълнувам — каза Лия и стисна ръката ми. — Не съм си и мислила, че някога ще видя тези хора. Как смяташ, дали ще ме харесат?

— Да те харесат ли? Направо ще те изпапкат.

— Татко, радваш ли се, че се връщаш в Уотърфорд? — попита дъщеря ми.

— По-скоро се ужасявам — признах си аз и добавих: — Но там поне е спокойно. В Уотърфорд почти нищо не се случва.

— Всичко се случва — поправи ме Лия, загледана в албума със снимки.

Ледар ни посрещна на летището в Савана и ни закара да обядваме в заведението на Елизабет, в което бях запазил маса още от Рим. Отдавна се бях замислил как ще си изкарвам хляба оттук нататък, след като пътешествията ми щяха да се свеждат до еднодневни екскурзии в околностите на Уотърфорд, но моят редактор от „Храни и вина“ ми подсказа, че се е появило едно съвсем ново поколение от готвачи сред южняците, които били класически обучени, но с амбицията да революционизират закостенялата южняшка кухня. Казаха ми, че продължавали да се придържат към едро смляното овесено брашно и печеното месо на жарава, но в същото време обичали да променят вида на класическата мешана салата с по някое и друго парче козе сирене.

Щом влязохме в красивия ресторант, който имитираше викториански стил, аз отидох направо в кухнята, за да интервюирам Елизабет Тери и нейния екип, който се славеше с благоуханните си и красиви на външен вид ястия, предимно за клиенти от средната и най-консервативна класа. Тя ме запозна с главните си готвачи, които бяха сред реформаторите на класическата южняшка кухня. През нашата първа вечер в Америка бяхме гостени с чудесна храна, която човек едва ли можеше да намери другаде в Юга, освен може би в Ню Орлиънс, и то през седемдесетте години.

Първата нощ в Южна Каролина преспахме в къщата на остров Орион, която Луси бе наела специално за нас. Ледар бе взела ключовете, за да я огледа, и щом се видяхме, ми каза, че е съвсем прилична. Беше построена на височина с изглед към лагуната.

С удоволствие установих, че старите собственици — някои си мистър и мисис Бонър — бяха избрали внимателно мебелите и картините по стените. Очевидно са били хора с вкус, помислих си, и заразглеждах семейните фотографии в рамка, на които Бонър бяха изтъпанчили русоглавите си, напращели от здраве деца, както и собствените си зъбати усмивки — жива реклама на местния зъботехник. Кухнята беше добре обзаведена и Луси се бе погрижила да я зареди с храна. В голямата спалня имаше писалище и легло с балдахин, на което сигурно бе заченат целият им род.

На горния етаж чух как Лия извика радостно, щом отвори вратата на собствената си спалня. Докато тя се къпеше, аз се заех да разопаковам куфарите. После се качих в стаята й, но още не бях довършил и първото изречение на приказката, когато тя вече спеше дълбоко.

Долу заварих Ледар, която бе запалила предварително стъкмената камина. Наля ми едно питие, аз седнах и се загледах в пламъците на огъня, които лакомо облизваха сухите дъбови цепеници.

— За твоето завръщане! — вдигна чашата си тя.

— Скоро може да се превърне в ад, но поне къщата е добре обзаведена — казах, оглеждайки се наоколо.

— Защо не се опиташ да смениш тактиката? — подсказа ми Ледар. — Просто се отпусни и се радвай на живота.

— Моля, моля! Не се присмивай на екзистенциалните ми терзания.

— За тях ще имаш достатъчно време — каза Ледар. — Обади се Майк. След месец иска подробен сценарий за сериала. Каза, че не приема повече никакви извинения и държи да получи бележка от твоя доктор, удостоверяваща, че си бил прострелян в главата от терорист.

— Още се колебая за този проект — споделих с Ледар. — Как е възможно да се обвържем с Майк, без да се закачим за Кейпърс.

— Темата ми харесва, пък и сигурно ще научим за себе си неща, които никога не сме знаели — каза Ледар. — Може би ще успеем да си върнем част от магията на онези безвъзвратно отлетели времена.

— Опасно е да пишеш за нещо, в което не си сигурен.

— Опасно е и да не пишеш — каза Ледар и стана от стола си.

На следващата сутрин се събудих много рано и когато Луси пристигна, с Лия вече бяхме пред телевизора. Един телеевангелист предупреждаваше разпалено хората, че Армагедон е вече тук заради тяхната сексуална разпуснатост и лошавина. Луси приготви огромна закуска за Лия и без да й мигне окото, я излъга, когато тя попита какво означава думата „разпуснатост“. Аз поправих майка си. След закуска Луси каза на Лия да се облече топло и тримата излязохме да се разходим по брега. Беше отлив и моето бе толкова спокойно, че изглеждаше плоско. Събирахме миди и разглеждахме малките рачета, полепнали по изхвърлените след нощния прилив плавеи. Цареше пълно безветрие и дори чайките не можеха да се носят по небето, без да размахват огромните си криле.

Луси показваше на Лия всички безопасни за плуване места, както и онези, където често се образуват коварни въртопи. Обясни й как, ако някога попадне на подводно течение, по-добре да му се остави, отколкото да се мъчи да плува срещу него.

— Остави течението да те отведе навътре, скъпа — каза й Луси. — Навътре, където е дълбоко, подводното течение е слабо, и тогава самo ще те пусне. Тогава ще можеш бавно да заплуваш към брега.

Двете наведоха глави и започнаха да изучават гъмжащите от живот езерца, които отливът винаги оставя след себе си.

Лия беше толкова доволна и изпълнена с любопитство, че разходката продължи часове, а и Луси бързаше да сподели с нея всичките си познания за крайбрежието. Събраха много черупки, но повечето бяха от един и същ вид миди. Луси й обеща невиждано изобилие и разнообразие, но през пролетта, когато водата на океана започне да се затопля.

— Татко ми каза, че ти знаеш всичко за морето — каза Лия.

— И той знае много неща — отвърна Луси скромно, очевидно доволна от похвалата. — Но сигурно ги е забравил, откакто реши да става европеец. Ела насам, Лия. Ела да ти покажа как ерозията изяжда този плаж.

В пясъците на остров Орион Луси всекидневно откриваше следи от процеса на сътворението. Всяка сутрин се разхождаше по плажа и така укрепваше вярата си в Бога, така стигна и до извода, че с нищо не превъзхожда дребния планктон, който обслужваше и най-малките поръчки на океанската хранителна верига. Това помагаше на Луси, особено когато сравняваше собствената си кръвоносна система с море, само че вътрешно затворено море. Нейната левкемия наподобяваше отровата на червения прилив, който нападаше плажовете на Юга през лятото и тогава умираха толкова много риби, че морските птици трябваше да преяждат ежедневно. Плажната ивица е най-подходящото място да съзерцаваш кръговрата на вселената. И това съзерцание уталожи страха от смъртта у Луси.

Погледна Лия — тичаше по пясъка към изхвърленото на брега тяло на малка акула. Раците и чайките бяха приключили с дребното си мародерство. Очите на акулите бяха изкълвани, а някой по-едър хищник бе откъснал част от гръбната перка. Докато внучка й тичаше напред, Луси ми прошепна, че ще научи това дете на което знае, и ще я накара така да обикне Юга, че никога повече и да не помисли за връщане в Италия. Нямах никакво желание да споря.

Когато се прибрахме, двамата с Лия се качихме на огромния крайслер, който хазяите ни бяха оставили по настояване на Луси, и поехме по панорамния крайбрежен път.

Прекосихме моста Джей Юджин Норис и влязохме в Уотърфорд. Още докато се възстановявах в болницата в Рим, мислено си бях начертал точно този маршрут, бях си определил по кои улици ще мина и край кои къщи ще спра, за да разкажа историята им на Лия.

След моста завих вдясно и минах на бавен ход покрай богаташките къщи на плантаторите. Те всички гледаха на изток към слънцето и Африка. Тухлените стени, нашарени от сребристи лишеи, скриваха от любопитния поглед грижливо поддържани градини. Това беше кварталът, в който бяхме израсли и двамата с Шайла. Улиците му като че се вливаха в полето на изгубеното време и се носеха напосоки като самото ни детство.

Завихме с колата по търговската улица с безбройните магазини и фасади от осемнайсети и деветнайсети век. Навремето можех да затворя очи и да изброя всички дюкянчета и техните собственици, но модерните времена бяха довели много нови хора в нашия град, които бяха отворили супермаркети, мебелни магазини за обзавеждане на офиси, банки с непознати дотогава имена — обикновено клонове на гигантски финансови институции от Шарлот. Сред пъстрото разнообразие забелязах, че най-старите и най-тачени адвокатски кантори бяха сменили аристократичните си дървени табели, защото от тях отсъстваха имената на много починали съдружници, а имаше нови енергични млади адвокатчета, които държаха техните фамилии да бъдат надлежно гравирани пред входа на кантората. Като отминахме къщата на Лафайет, посочих на Лия фирмата на моя баща и на брат ми: адвокатска кантора „Маккол & Маккол“. Аптеката на Лутер беше закрита, както и бръснарницата на близнаците Хъдъл. Магазинът за обувки на Липзиц обаче беше оцелял — стоеше на старото си място, като необходим коректив на промяната.

Когато пристигнахме пред универсалния магазин на Русов, казах на Лия, че това е мястото, където можем да намерим Макс, Великия евреин. После я заведох в една по-бедна част на града и й показах малка тухлена двуетажна сграда, където се помещаваше първият магазин на Великия евреин в Уотърфорд. Минахме покрай уотърфордската гимназия и футболното игрище, където бях играл защитник, а Шайла и Ледар — мажоретки, в онзи далечен свят, в който нашето простодушие превръщаше илюзиите ни в действителност до момента, когато реалността нахлу в живота ни. Всяка улица съдържаше живи картини от моето минало и лицето на Шайла взе да се мержелее пред очите ми, надничайки почти зад всяка улична табелка и пътен знак. Изведнъж проумях, че се бях върнал за да се срещна лице в лице с Шайла за пръв път, откакто бе умряла.

Докато карахме по Дьо Марлет Роуд, наречена така по името на онзи френски пътешественик, който за пръв път се е озовал в Уотърфорд през 1562-а, аз посочих с пръст към реката, която пробляскваше между къщите, накацали по високия стръмен склон. Навремето знаех имената на всяко семейство и на децата, които живееха във всяка една от тях, но смъртта и порутените веранди объркаха спомените ми и аз започнах да се съмнявам в собствената си памет. Най-накрая стигнахме до малкото, но добре поддържано еврейско гробище, което се намираше на половин миля от центъра на града.

Тухлената му ограда бе покрита с пълзяща зеленина. Дъбовете и канадските тополи хвърляха прохладна сянка. Бутнах желязната врата, украсена с Давидовата звезда. Хванах Лия за ръка и я поведох покрай дългите редици от надгробни камъни, с издълбани по тях думи на иврит — това бяха евреите, последвали Макс Русов по пътя му към Уотърфорд.

Спрях пред един от гробовете, прочетох името на Шайла и дъхът ми секна. Не бях идвал тук от деня на погребението. Самият надпис „Шайла Фокс Маккол“ ме накара да закрия лицето си с ръце. Думата Маккол стоеше някак странно сред всички тези Шайнс, Щайнберг и Кейзерлинг.

— О, татко, това е мама, нали? — рече Лия.

Мислех, че ще се наложи да успокоявам дъщеря си, но всъщност аз бях стъписаният. Шокът от смъртта на Шайла бързо се върна с всички ужасяващи подробности, върна се и онова съдебно дело, в което се реши съдбата на нашето дете. Болката, която ме прониза, бе така силна, че пресуши сълзите ми и вцепени тялото ми. Погалих косата на Лия, а сълзите се стичаха по нейното личице.

Разказах й историята за негърката от Чарлстън, която Шайла бе намерила в една уличка недалеч от магазина за мебели на Хенри Поповски. Шайла имаше мисленето на социалист и душата на мисионер. Цял живот не можа да се помири със страданието — нито на хората, нито на животните. Бяхме още младоженци, когато веднъж, излизайки на пазар, Шайла видяла една негърка — лежала в безсъзнание на улицата и била цялата покрита с рани.

Шайла влязла в магазина на Хенри Поповски и го помолила да й извика такси, което той направил с удоволствие. След това едвам успяла да убеди шофьора да й помогне да пренесе отпуснатото тяло на непознатата чернокожа на задната седалка на таксито, а после — от таксито до едностайния ни апартамент, в който живеехме под наем.

Когато се върнах у дома след работа — тогава пишех на ресторантски и филмови теми в „Новинарски куриер“ — двамата се скарахме жестоко. Шайла твърдеше, че не може да зареже една безпомощна негърка да лежи в безсъзнание насред улицата, заобиколена от това бяло, враждебно и расистки настроено общество. Отвърнах й, че аз пък с удоволствие бих я зарязал. Щом така било, разкрещя се Шайла, тя очевидно е сбъркала с брака си и би трябвало да си потърси по-човечен и състрадателен съпруг. Аз обаче смятах, че състраданието няма нищо общо с това, че една чернокожа наркоманка, цялата покрита с рани и воняща на пръч, се е проснала в единственото ни легло в нашия едностаен апартамент. Припомних й също така, че нашите расистки настроени хазяи ще ни изхвърлят, щом научат, че без разрешение сме им натресли една черна проститутка. Шайла ми се изрепчи, че нямала никакво намерение да се съобразява с желанията на расисти и че никога не би се омъжила за мен, ако знаела, че съм нацист. Нацист ли, възмутих се аз. Оплаквам се най-човешки, задето ми е домъкнала една изпаднала в безсъзнание наркоманка и я е настанила в единственото ни легло, и автоматично ставам виновен за всички нацистки крематориуми. При всеки спор, казах й аз, започваме от Кинг Стрийт, Чарлстън, и свършваме при Бранденбургската врата в Берлин с кратък исторически преглед на германското нацистко движение и моята лична отговорност за неговото възникване. Ако щеш — озъби ми се Шайла. Докато двамата продължавахме да се дърляме, скъпата ни гостенка се бе събудила, без да го забележим. Разбрахме го, чак когато се обади.

— По дяволите, къде се намирам?

— В собствената ми къща, по дяволите — отвърнах й аз.

— И сте добре дошла да останете колкото е необходимо, докато се почувствате добре — обади се Шайла с мазен глас.

— Само през трупа ми!

— Мъжът ми е расистко копеле — започна да й обяснява Шайла. — Не му обръщайте внимание.

— Вие кво, да не сте ме отвлекли? — промърмори негърката, която очевидно не разбираше какво става.

— Точно така! — озъбих й се аз. — Ще искаме голям откуп от баба ти.

— Расист до мозъка на костите си — изкрещя ми Шайла и взе да ме налага с юмруци. — Расистка отрепка! И аз спя с него всяка нощ, с този куклуксклановец!

— Чудесно! — отвърнах. — Това е голям успех! От Аушвиц до Селма с един скок!

— Ти ли си куклуксклановец? — попита негърката.

— Не, мадам — отвърнах й, като с мъка сдържах гнева си. — Не съм от тях. Аз съм най-обикновен, беден, забравен от Бога бял човек с ниска заплата и ниско самочувствие, който те моли да си махнеш гноясалия задник от леглото му.

— Свиня! — изсъска ми Шайла. — Ето защо хората мразят белите южняци — защото всичките сте тирани и потисници.

— Видя ли, сладурче — изфъфли негърката и поклати глава.

— И нашата гостенка е съгласна с мен — възтържествува Шайла.

— Тя не е наша гостенка — отсякох.

— Като не съм ви гостенка, за кво сте ме домъкнали тук? — попита негърката.

— Женска солидарност — каза й Шайла. — Това е нещо достойно, нали?

— Може ли да се изкъпя? — попита негърката.

— Разбира се — каза Шайла едновременно с моето „Разбира се, че не!“.

— Забрави ли, че сме поканени на вечеря от моя издател? — попитах я аз.

— Не, не съм — мило ми отвърна тя. — С удоволствие ще те придружа на приема у този неандерталец.

— А ще се разсърдиш ли, ако отидем без твоята нова приятелка?

— Вие се изкъпете на спокойствие — каза Шайла. — А аз ще трябва да изляза с този съпруг, който скоро няма да бъде вече мой. Ето ви десет долара за такси. Оставете си името и адреса. Следващата седмица ще ви се обадя да отидем заедно да обядваме.

— Аз няма да мръдна от къщата, преди тази жена да си е отишла — отсякох.

— Ще мръднеш и още как — заяви Шайла тържествуващо, — или още утре подавам молба за развод. И това ще бъде първият развод в Южна Каролина, предизвикан от проява на бял расизъм.

Шайла се втурна навън, а аз изгледах подозрително негърката още веднъж и я последвах.

Докато сме били на приема на мистър Манигол, негърката се бе изкъпала, беше си сготвила, след което бе задигнала всички дрехи, обувки и гримове на Шайла. Беше ги набутала в кожения куфар, който Шайла ми бе подарила за рождения ден. На излизане пъхнала в джоба си и сребърното преспапие от писалището до вратата. След това извикала едно такси и триумфално се завърнала в чернокожия подземен свят на Чарлстън.

Споменът за тази случка ме накара да се разсмея пред гроба на Шайла.

— Много сме се смели на тази история — казах на Лия.

— Полицията хвана ли тази жена? — попита Лия.

— Майка ти не ми позволи да извикам полицията. Каза, че жената се нуждаела от откраднатото повече от нея. Дори се зарадва, че гостенката не си е тръгнала с празни ръце.

— Не се ли ядоса, че са й откраднали дрехите? — попита Лия.

— Знаеш ли, след известно време случайно видях негърката, издокарана с една от роклите на Шайла. Бях с колегата си фотограф по работа, когато я зърнах да „дежури“ по моста Купър. Накарах го да я снима. Шайла много се зарадва на снимката и дори я прибра в семейния ни албум.

— А мама купи ли си нови дрехи?

— Веднага отиде в Уотърфорд, право в магазина на Великия евреин, разказа му какво се е случило и се върна в Чарлстън с напълно подновен гардероб. Винаги можеше да разчита на Макс.

— Ти ядоса ли се тогава на мама?

— Отначало побеснях. Естествено. Но всичко, което се случи, беше типично в стила на Шайла. Можех да се оженя за стотици момичета от Южна Каролина, които щяха да отминат негърката, без да я забележат, но се ожених за единственото, което няма да пропусне да ти я доведе вкъщи.

Лия се загледа в издълбаното върху камъка име на майка си, после каза:

— Значи е била добър човек, нали, татко?

— Да, сладурче.

— Толкова е тъжно — прошепна Лия. — Това е най-тъжното нещо в света. Тя не знае нищо за мен. Не знае как изглеждам дори. А аз щях да я обичам толкова много. Сега в рая ли е?

Коленичих пред дъщеря си. Земята беше твърда и студена. Целунах я по бузата и отмахнах кичур коса от челото й.

— Знам какво очакваш да ти кажа, за да се чувстваш по-добре — рекох. — Но и друг път съм ти споменавал — слушай, дете, не съм на „ти“ с религията. Тя винаги ме е смущавала. Дори не знам дали евреите вярват в рая. Питай своя равин. Или сестра Розария.

— Аз мисля, че мама е в рая.

— Тогава и аз така мисля. — Хванах я за ръка и тръгнахме да си вървим.

Винаги ще си спомням за това отиване до гроба на Шайла като един от най-трудните и болезнени моменти в моя живот. Отново й се ядосах, без да го показвам. Скачайки от моста, Шайла не бе помислила за деня, в който щеше да ми се наложи да изправя нашата дъщеря до гроба й, за да прозре какво е изгубила. Имаше и други неща, за които Шайла не бе помислила.

След гробището заведох Лия в моята родна къща.

— Тук съм се родил и израсъл — казах й аз.

— Много е красива — каза тя — и много голяма.

Отидохме до пристана и й показах града, където реката правеше остър завой наляво към морето. Опитах се внимателно да я аклиматизирам към мястото. Посочих й острова, където бяхме пренощували в наетата къща, а после вдигнах ръка натам, където би трябвало да се намира Италия. Лия не прояви интерес към този урок по география, затова я поведох обратно през високата блатна трева, която бе вече придобила бледия вид на зимно изтощение.

Задната врата на къщата беше отключена и щом влязохме в кухнята, вдишах букета от миризми, които бяха съпътствали моето детство. Солените мочурища бяха част от тази миризма, но и смехът на моята майка, смляното кафе, пърженото пиле, потните спортни екипи, нахвърляни на куп до вратата на мокрото помещение, цигареният дим, перилните препарати... спомените нахлуха в мен, докато водех Лия за ръка.

Прекосихме мрачното антре и влязохме във всекидневната, където взех една солница и се опитах да поръся шепата си, но влагата отдавна бе превърнала съдържанието й на каша.

На горния етаж показах на Лия моята стая, в която още висяха плакатите ми от едно време. Тетрадка със залепени по страниците й изрезки от вестници разкриваше спортната кариера на едно момче от провинциалния юношески отбор до отбора на колежа.

Лия посочи с пръст една полускрита врата, която водеше към тавана. Като всички деца, и тя обичаше стаи, пълни със стари куфари и изхвърлени мебели. Намери цяла торба с летни кънки и цяла връзка странни на вид ключове. Като се зарови по-надълбоко, попадна на албум с мои бебешки снимки. После намери един кларнет, разглобена платноходка и неотварян комплект спасителни жилетки.

Оставих я да се рови, а аз седнах и безцелно запрелиствах тетрадката с вестникарски изрезки. Бяха остарели като мен и доста пожълтели от времето. След това се загледах в книгите с меки корици. Сякаш никоя не бе изваждана от мястото й с години. Тази стая бе служила дълго като убежище след скандалите и сълзите от първия етаж и именно тук се влюбих във всичките тези заглавия и автори, и то както само заклетите читатели могат да ме разберат. Хубавият филм никога не е успявал да ме разтърси така, както това може да направи една стойностна книга, която завинаги оставя следи в съзнанието ти и променя мисленето ти. Книгите имаха тази власт над мен — те завинаги промениха моя светоглед. Докато един голям филм може да промени светоусещането ти за един ден.

Книгите ми бяха подредени в азбучен ред и за пръв път ги бях изчел по-скоро заради благозвучието на думите, отколкото заради съдържащите се в тях идеи.

— Здравей, Холдън Колфийлд — казах и свалих книгата от рафта. — Ще се срещнем при Уолдорф под часовника. Поздрави Фийби. Ти си принц, Холдън. Истински страхотен принц.

След това извадих „Погледни към къщи, ангел мой“ и прочетох прекрасната първа страница. Спомних си, че бях на шестнайсет години, когато същите тези думи ме поразиха със суровата си, сякаш извънземна красота на езика, звъннал като вик за пощада, заклинание, нощен ромон на поточе.

— Здравей, Юджин. Здравей, Бент Гант — промълвих тихо, защото познавах тези герои по-добре и от приятелите си. За мен литературата е онова място, където светът има смисъл.

— Здравей, Джейн Еър. Здравей, Дейвид Копърфийлд. Джейк, хайде в Испания, ще ловим риба. Пази се от Озмънд, Изабел Арчър. Здравейте, Наташа, принц Андрей, Итън Фром, Гетсби. Пази се от големите момчета, Пиги. Обичам те, Скарлет. И Бърнамският лес, той сякаш тръгна, лейди Макбет.

Гласът на Лия ме изтръгна от обятията на спомена.

— Татко, с кого говориш?

— С книгите си — отвърнах. — Те са още тук, Лия. Ще ги опаковам и ще ги занеса в Рим специално за теб.

Слязох по стълбите и отидох да отворя прозореца на спалнята ми, който гледаше над покрива към градината. Черчевето се бе изкорубило и едва го вдигнах. Прескочих през него и излязох върху една плоска част от покрива. Оттам се виждаше не само градината, но и реката отвъд нея.

— Лия, качвала ли си се на дърво?

— Не на толкова голямо — каза тя. — Опасно ли е?

— Като дете не смятах, че е опасно — признах й аз. — Но сега, само като погледна това дърво, и свят ми се завива. Имам чувството, че ще получа сърдечен удар.

— Това ли е вашето дърво с мама? — попита тя.

— Това е — отвърнах. — Сега клоните са заякнали и можеш да вървиш прав по тях, но по-добре да пълзим. Внимавай!

— Вие с мама внимавахте ли?

— Не, ние бяхме луди.

Стъпих на един от клоните, който опираше в покрива, сниших се и улових друг един голям клон — широк и дебел като дъсчена пътека. Протегнах се назад и помогнах на Лия да скочи на клона. И двамата запълзяхме бавно към главния ствол. Дъбът се оказа единственото нещо от детството ми, което сега не ми изглеждаше по-малко, отколкото си го спомнях. Успяхме да се доберем до останките от една къщичка на дървото, която, макар и разрушена, все още представляваше чудесен наблюдателен пост. Лия беше във възторг.

Посочих й малката бяла къща в края на градината. Една старица метеше стъпалата на скромната веранда.

— Това е майката на Шайла. Това е твоята баба, Лия.

— Може ли да й извикам?

— Извикай й. Попитай я дали може да й отидем на гости.

— Как да й извикам?

— Опитай с „бабо“.

— Бабо! — Гласчето на Лия проехтя като камбанка сред клоните на дървото. — Бабо!

Рут Фокс погледна нагоре изненадано. Взе метлата си и тръгна към градината, откъдето бе чула детския глас.

— Тук нагоре, бабо. Това съм аз, Лия — извика тя и й махна.

— Лия, Лия! Моята Лия — заекна от вълнение Рут. — Ти полудя ли? Слизай долу от това дърво! Джак, с твоята глупост ще убиеш единствената ми внучка!

Слязохме от големия дъб и Лия се хвърли в обятията на баба си. Рут я притисна към себе си и притвори очи прималяла. Почувствах се излишен и побързах да се отдалеча. В този миг обаче до рибното езерце видях нещо, което бях забравил. Малкият надгробен камък се бе килнал на една страна, изглеждаше занемарен. Златните рибки се носеха като хризантеми в мътната вода на езерцето. Изтрих зацапаната надгробна плоча и буквите се показаха: „Голямото куче Чипи“ — пишеше на нея.

Реших да избера друг ден, за да покажа на Лия гроба на Чипи. Обърнах се. Рут говореше нещо на Лия, а тя се усмихваше доволно. Дали Джордж Фокс знаеше, че внучката му се е върнала?

В този миг от къщата на семейство Фокс се разнесе музика — Рахманиновата рапсодия по тема от Паганини. Изборът на тази приветствена музика ме изненада, защото знаех, че Джордж Фокс се отнася с презрение към нея. Смяташе я за прозаична и просташки сантиментална. Но знаех също така, че това бе любимото класическо парче на Шайла, и чух как прочувствено го свиреше Джордж — в чест на Шайла и в знак на благодарност към мен, задето бях довел единствената им внучка.

Музиката свърши и Джордж Фокс се показа на прозореца. Изгледахме се и помежду ни отново прескочиха съскащите искри на нестихналата омраза.

— Дядо! — чух гласа на Лия, докато Рут й показваше фигурата в рамката на прозореца. Общата ни любов към Лия укроти омразата ни и отново ни върна предишната доброта. Лия се затича към стъпалата на къщата и ние с Джордж Фокс си кимнахме леко. Той едва промълви едно „благодаря“ и изчезна от погледа ми.

23

Като кален и опитен пътешественик, който най-накрая е получил разрешение да пусне котва, аз отново се върнах в родния пристан — забранения град Уотърфорд, моята „небивала земя“, която уби жена ми, а мен отчужди от собственото ми семейство и приятели. В моите очи този град беше опасно място, пълно с глухи задънени улици и зловещи изненади.

Но не друг, а именно дъщеря ми Лия успя да ми върне града такъв, какъвто го знаех — като дар божи, отплата и възмездие. Тя лесно откри неговата магия, защото всичките приказки, които й бях разказвал, започваха и свършваха тук, защото тук всеки ден тя неволно се срещаше с детството на Шайла. В училище седеше на същия чин до прозореца, където й бяха казали, че някога е седяла майка й. След училище обикновено отиваше у семейство Фокс, където дядо й я учеше да свири на пиано, а Рут Фокс полагаше всички усилия да я разглези до невъзможност. Лия не можеше да се начуди как съм издържал толкова дълго далеч от този малък рай. Откъсвайки я от родното й място, аз бях успял да докажа само едно: че изгнанието е най-сигурният лек срещу омразата към дома.

Въпреки че с никого не бях споделял намеренията си, за себе си бях решил, че връщането ми ще зависи от здравето на мама. Заедно с Ледар работехме върху филмовия сценарий за Майк главно защото заплащането беше добро; имахме достатъчно време да се потопим в собственото си минало и с учудване установихме как непрекъснато изникват нови и нови непознати подробности. За пръв път общувах безпрепятствено толкова дълго време затворен в стая с една жена. Темата, върху която работехме, беше отчасти нашата лична история, но колкото повече указания получавахме от Майк Хес, толкова по-ясно ни ставаше, че изчезването на Джордан Елиот трябва да се превърне в ключа към успеха на целия проект. Майк, изглежда, смяташе, че всичко ще се оправи, щом осмислим онази поредица от злощастни събития, която ни попари преждевременно и ни раздели завинаги. Той се измъчваше от носталгия по онези години и по приятелите, които очевидно не можеше да замени с нови. С Ледар направихме стотици интервюта и успяхме да изградим сюжет, който хвърля светлина върху критичните моменти на всеки един от нас. Разпитвайки за другите, ние научихме много за самите себе си. Но въпреки усилията ни много въпроси останаха без отговор и сценарият увисна недовършен. Джордан беше потънал в подземния свят на католическа Европа. Нямахме вест от него — нито майка му, нито аз — от деня, в който баща му го предаде на Пиаца дел Пополо. Враждата между Джордан и собствения му баща, както и самоубийството на Шайла трябваше да представляват финалът на онзи смутен период в живота ни, който се разигра в пределите на родния ни Американски юг. Двамата с Ледар направихме списък на всички неуточнени моменти и с това приключихме първия етап от подготовката. Чакахме да се случи нещо, което ще хвърли светлина върху всичките ни въпросителни. Онова, което все още ни липсваше, бе финал, убедителен завършек. Можех да се успокоявам с мисълта, че съм се върнал, за да напиша този сценарий, да покажа на дъщеря си нейния роден град и да я запозная с роднините й и може би да пофлиртувам с Ледар. Но майка ми, която инстинктивно усещаше всеки нюанс в поведението ми, знаеше, че истинската причина за моето завръщане — нещо, което не можех и пред себе си да призная — бе именно тя и евентуалната й смърт. Сценарият беше само извинение.

Всяка сутрин в шест и половина, преди училище, Луси взимаше Лия и я извеждаше на дълга разходка по плажа. Тогава й показваше как изглеждат яйцата на морския скат, острия триъгълен зъб на акулата, различните видове морски звезди и я учеше как да си направи хубава колекция от мидени черупки. Ако питате Луси, крайбрежната ивица на цяла Южна Каролина представляваше любовно писмо, написано от самия Бог, като буквален превод на необятната му любов към вечното вълнение на човешката душа. Учеше Лия да разпознава следите на големите морски костенурки по пясъка, когато излизаха от морето, за да снасят яйцата си някъде през май.

След дългата разходка двете измиваха краката си с един маркуч, подсушаваха ги с големите хавлиени кърпи, които стояха на верандата и тогава Луси закарваше Лия на училище с колата си. Поради болестта си Луси държеше да й отстъпя всички мои сутрешни задължения и пак поради същата причина аз настоявах тя да си почива. Луси съзнаваше, че дните й са преброени, и гледаше час по-скоро да се справи с нерешените въпроси в живота си, а за целта се нуждаеше от търпеливото снизхождение на своите деца.

Всеки ден Джордж и Рут Фокс посрещаха Лия след училище. След това я завеждаха у тях да я нахранят и Джордж й даваше уроци по пиано три пъти в седмицата. За момиче на нейната възраст тя свиреше с ентусиазъм, но онова, което й липсваше, за да стане голяма изпълнителка, бе страст и амбиция. Лия имаше прекалено много други интереси и хобита, за да посвети живота си на клавишите. Ала Джордж беше търпелив учител, пък и нейната подготовка от Италия не беше лоша. Поривистата природа на Лия и вроденият песимизъм на Джордж заживяха в странна хармония. Музиката, която изпълняваха едновременно, им доставяше голямо удоволствие и по този начин ги свързваше. След всеки урок Джордж сядаше на пианото, за да посвири на Лия за удоволствие. Опитваше се да й разкрие красотата, която може да се изтръгне от клавишите, ако човек се обрече да служи като роб на този инструмент.

През първия месец от нашето завръщане в Уотърфорд аз запознах Лия с всички познати от нашия съвместен живот с Шайла; показах й света, в който бяхме израсли с нея. Двамата се ровехме с часове из гимназиалните тетрадки и дневниците на Шайла, които след нашия брак бяха останали на тавана в къщата на Фокс.

Между страниците им открихме спомени от училищния живот на Шайла: изсъхнали орхидеи от абитуриентския бал, използвани билети за кино, на гърба на които внимателно бе изписано и заглавието на филма, и името на момчето, което я е завело. Усмихнах се, като видях, че повечето носеха името на Джордан Елиот. Имаше и програми от училищни пиеси, футболни мачове и събирания в синагогата. Бележките, които някой й е изпращал в час, също имаха на гърба си дата и име. Едно есе по английски, озаглавено „Лейди Макбет“ имаше оценка отличен и изписани на ръка похвали от учителя ни Джон Лоринг.

— Дай да видим какво си й писал ти — каза Лия и запрелиства споменика.

— О, дано не съм се подписал под собствените си глупости!

— Разбира се, че си се подписал. Нали си се оженил за нея.

— Да, ама тогава аз не знаех, че ще се оженя за нея.

— Намерих го! Татко, прочети ми го.

— О не, то е по-лошо, отколкото си представях. Направо е ужасно. Не, не! Не мога да го прочета в трезво състояние.

На една от страниците с печатни букви, затворени в големи скоби, бе изписано: „запазено място“. Именно там глупавата ми ембрионална мъжественост се бе проявила по следния начин:

Скъпа Шайла,

Ето, престраших се да драсна две-три „мили думи“ на едно от най-милите момичета в света. Никога няма да забравя петия час по английски език и как мистър Лоринг почервеня като рак, когато му подхвърли, че е „жребец и половина“. Ние, разбира се, сме често заедно — за мой най-голям кеф. С теб винаги е страшно гот и много забавно (е, за забавно може да се спори). Когато ти писне от онзи гнусен сексманиак Джордан, знаеш, че винаги можеш да се покатериш на дървото в двора и да влезеш в стаята ми през прозореца ми. (Ха! ха! Майтапя се.) Няма да ти изброявам щуротиите, в които се набърка миналото лято, но те моля сега да я караш по-внимателната. Догодина в университета всяка вечер ще си поркаме до забрава — на четири очи. Нали? На момичето, което Джак не може да забрави.

Същият

Вдигнах очи от листа. Чувствах се ужасно глупаво — бях повече засрамен, отколкото разчувстван от онова, което бях сътворил, и то в последния клас на гимназията.

— Кръгъл идиот. Абсолютен кретен. Недоносче. Сега разбирам защо родителите на Шайла ме мразеха — казах. — А защо майка ти се омъжи за мен, ще си остане една от големите загадки на живота.

— Защо пък, хубаво си го написал — рече Лия.

Рутинното всекидневие успокоява вроденото примитивно безпокойство у всяко дете. Лия свикна със своя режим и той й даваше усещане за порядък и смисъл на нещата, с които се занимаваше. Ако не беше тя, аз сигурно щях да се събуждам по здрач и да обядвам посред мъртвилото на нощта под светлината на звездния блясък. Благодарение на дъщеря ми обаче заживях съвсем нормално и успях да се превърна в пълната противоположност на иначе безсистемната си, объркана и анархистична природа.

Няколко пъти в седмицата посещавахме мама и доктор Питс в шест часа за по едно питие на прекрасната им веранда с изглед към морето. Имах желание да прекарвам повече време с мама и въпреки че присъствието на доктора ме притесняваше, тъй като за мен той бе един съвършено непознат човек, давах си сметка, че е част от нейния живот. Луси винаги бе търсила мъж, който ще я гледа в очите и жадно ще поглъща всяка нейна дума. Тя бе открила този човек в лицето на Джим Питс. Той я обожаваше.

Не исках да заразявам Лия с мрачната неприветливост на собствения си характер. Дълбоко в себе си вярвах, че това може би е убило Шайла. Връщайки се в Америка, за да бъда до болната си майка, мислех, че полепналият по душата ми скреж ще се отчупи, ще се стопи, ще потърси топлината на гълфстрийма, чийто води бяха част от моето наследство.

Луси се възстановяваше бързо; кожата й отново порозовя и здравето й укрепна. Всички знаехме, че това процъфтяване е като циганското лято, но волята й за живот беше удивителна. Беше ясно, че няма да се предаде без борба.

Седях в хола на нейната къща и наблюдавах доктор Питс, който при посещенията ми в шест часа с ритуална скованост играеше ролята на домакин.

— Каква отрова да ти налея, Джак? — попита ме той.

— Джин с малко лимон.

— А на теб, мадмоазел? — обърна се той към Лия.

— Лимонада, доктор Джим — рече му тя.

Луси пристигна откъм градината и ни целуна. Целувките й бяха студени и формални, толкова небрежни, че приличаха на разсеян жест. Самата тя ухаеше на див чай и земя.

— Както обикновено ли, скъпа? — попита доктор Питс откъм бара, където се бе надвесил над цяла редица кристални гарафи. — Любовен еликсир номер девет, така ли?

— Чудесно, скъпи — отвърна му Луси и намигна на Лия. — Не е ли време да нахраниш Четирите конника на Апокалипсиса, Лия?

Лия погледна стенния часовник в дъното на стаята. Луси седна срещу мен и запя една кънтри-песен от неизчерпаемия си репертоар. Този път беше „Крача по ръба“ на Джони Кеш.

Имаше хубав дълбок глас и обичаше да го демонстрира. Доктор Питс се разнежи, като я чу да пее.

В срещуположния край на дългия хол нещо се размърда под завесата на южния прозорец. След миг четирите костенурки, които Луси отглеждаше в къщата, бавно изпълзяха от скривалищата си и важно закрачиха по пода. Лия се захласваше всеки път при тяхното появяване, въпреки че неведнъж бе гледала как Луси ги привиква с песента си, за да правят компания на останалата част от семейството, която си пиеше коктейлите. Когато и четирите се приближиха, спряха пред носовете на чехлите й и вдигнаха послушно глави с онова неземно търпение, което е типично за всички студенокръвни животни. Луси подаде на Лия две купички и се загледа във внучката си, която взе да храни костенурките си с парченца сурова кайма и зелени листа от маруля. Костенурките бяха много добре възпитани и смирено изчакваха реда си. Когато свършиха, се обърнаха и с набожна благочестивост затупуркаха обратно към подземията на къщата. Точно в този момент цъфна доктор Питс с питиетата.

— Веднъж се опитах да им изпея една друга песен — не кънтри, а рокендрол — каза Луси и взе своята водка с тоник от доктора. Очите им се срещнаха за миг. — Но костенурките въобще не реагираха на рокендрол. После подхванах една коледна песен — нищо. После, в чест на доктор Джим, изпях химна на военноморския флот. Костенурките никакви ги няма. И най-накрая се върнах към доброто старо кънтри и тогава да ги видиш как се втурнаха навън като състезателни коне. Затова им викам кънтри-костенурки, защото само тези ритми признават. Нищо друго не е в състояние да ги помръдне.

— Така е, Лия — намеси се доктор Питс. — Аз съм очевидец на случката. Истина е — подписвам ти се с двете ръце. Няма да те лъжа, нали за едната чест живея.

После дойде при мен и ми подаде джина — приготвен само както бившите военни умеят да го правят.

— Това е кръв в очите, огън в корема — рече доктор Питс и вдигна наздравица.

През краткия си престой бях забелязал, че повечето от това, което говори доктор Питс, са празни приказки. Държеше се като изискан джентълмен, който знае много добре, че би трябвало да се обажда само по конкретен повод, но в същото време беше и достатъчно разумен, за да си дава сметка, че най-добрата стратегия по коктейлно време е ухажване на съпругата. Обичаше да казва за себе си, че не е човек, който ще те изненада, но това означаваше чисто и просто че е много скучен.

— Скоро ще видиш какви интересни неща ще има да стават тук — обърна се Луси към Лия. — Откакто си дошла, всичко е много спокойно, но няма да е вечно така.

— Какво ще става, бабо? — попита Лия, отиде при нея и седна в скута й. Луси пъхна пръсти в черната коса на Лия.

— Страхотни неща. Утре Джини Пен излиза от болница. Всичките ми момчета ще бъдат тук за уикенда.

— И Джон Хардин ли? — попита Лия.

— Днес Джон Хардин ми се обади по телефона — рече Луси. — Беше в чудесно настроение. И той излиза от болница и в неделя ще бъде тук с нас. — После се обърна към мен. — Джон Хардин много държи да покаже на Лия къщата си на дървото. Искам и аз да дойда. Всички казват, че е построил истинско чудо.

— Мамо, Джон Хардин добре ли е? — попитах. — Последния път, като го видях, беше изправил целия град на нокти. Стори ми се малко напрегнат.

— Ти никога не си разбирал Джон Хардин — каза Луси. — Никога не си се и опитал да погледнеш света през неговите очи.

— Ако можех да го видя през неговите очи, скъпа мамо, сега щях да съм в усмирителна риза и със запазено легло в щатската психиатрия.

— Понякога хуморът ти е ужасно грубиянски.

— Това не е хумор, мамо.

— Какво му има на Джон Хардин? — попита Лия.

— Страда от болки в главата — рече Луси.

— Страда от бръмбари в главата — поправих я аз.

Беше почти седем и на запад небето още светлееше. Миещите се мечки вече се бяха събрали в задния двор на къщата, вдигаха ужасна тупурдия и се блъскаха за по-изгодна позиция. В шумния си бандитизъм приличаха на глутница помияри с извити като дъга гърбини и клоунски муцунки. Но всъщност бяха невероятни животни. Задната врата хлопна и Лия излезе с торба суха котешка храна и остатъци, които Луси бе заделила специално за мечешката вечеря. В продължение на пет минути мляскаха, съскаха и сумтяха, докато излапаха и последната троха, а после се изнизаха от двора едно по едно и изчезнаха в отсрещната гора.

— Когато пристигнах тук за пръв път, твоят прапрадядо ми каза нещо, което никога няма да забравя.

— Дядо Сайлас ли? — попита Лия.

— Той беше моят пръв учител. Научи ме на всичко, което знаеше за крайбрежието и островите.

— А мен иска да ме научи как се стреля сърна — каза Лия. — Ама татко вика да вземе да ме научи на нещо по-свястно.

— Когато го видях за пръв път, Сайлас така ми рече — продължи Луси. — Преди белият човек да се яви по тези места, катеричките можели да стигнат от тук до Мисисипи, скачайки от клон на клон, без нито веднъж да слязат на земята. Толкова гъсти били горите по крайбрежието.

— Ами мочурищата? — попита Лия. — Как прекосявали мочурищата?

— Умница! — рече Луси. — Никога не приемай хорските думи за чиста монета.

Двамата с доктор Питс ги наблюдавахме като на филм през прозореца. Чувствах се неловко в неговата компания, сякаш поколението, което ни разделяше, беше водоем от предателство и никой не можеше да прекоси безпрепятствено опасните му, пълни с въртопи води. Знаех, че съпругът на моята майка много искаше да го харесам, и несръчните му усилия да поведе обикновен разговор с мен не бяха нищо друго освен опит да запълни разделящата ни пропаст.

— Красива е, нали? — подхвърли той.

— О, да — съгласих се аз и чак след това осъзнах, че той не говори за Лия.

— От всичко се интересува. Любознателна е като малко момиченце. Не бях срещал такава жена преди. Кипи от живот. Не мога да се меря с нея. Голям късметлия си, че имаш такава майка.

Знаех, че доктор Питс говори така колкото да предотврати неловкото мълчание. Напрегнах се, но не можах да измисля абсолютно нищо, с което да го накарам да се отпусне. Усилието, макар и напразно, ме изтощи.

— Твоите братя, Джак, говорят ли нещо за мен? Харесват ли ме? Бих се радвал на всякаква информация по този въпрос. Тайната ще си остане между нас, можеш да ми вярваш.

— Ние всички знаем, че ти обичаш мама, докторе — казах. — И сме ти много благодарни.

— Значи не ме мразят, задето съм я отнел, така да се каже — рече той и двамата се загледахме навън в жените на нашия живот.

— Докторе, татко е пияница — казах. — Знам, че там долу, под езерото от алкохол, изпит от началото на шейсетте години досега, се крие един много свестен човек, но мисля, че щеше да е по-добре, ако още в началото бе започнал да пие бензин вместо бърбън. Щеше да го убие по-бързо и ние щяхме да го мразим по-малко.

— Баща ти се обади днес — каза доктор Питс. — Трябва да кажа „и днес“. За кой ли път?

— Какво иска?

— Щом се понапие, звъни тук да тормози клетата ти майка — рече той. — Мисля, че е крайно време да се намеся и да сложа край на това издевателство, но тя ме спира, казва, че самичка ще се оправи. Нали знаеш, сега трябва да си почива, да събира сили, а не да ги прахосва, особено по глупости.

— Нямам представа от левкемията — казах. — Мама има по-здрав вид от преди. Всяка сутрин изминава по пет мили. Цветът на лицето й се върна. Дали няма да се пребори с болестта?

— Всякакви чудеса стават. Тялото е странна машинка. Дотолкова пълно с изненади, че понякога прави здравия разум за смях.

— Значи и ти мислиш, че мама може да се пребори с болестта, така ли? — попитах и се улових, че за пръв път у мен проблесна надеждата.

— Лично аз предпочитам да си мисля, че майка ти ще живее вечно — каза доктор Питс, внимателно подбирайки думите си. — Просто не мога да си представя живота без нея. Надявам се, защото нямам друг избор.

Доктор Питс отиде да долее двете ни чаши и тогава забелязах нещо неестествено в походката му, сякаш се опитваше да прикрие леко накуцване. Взехме чашите си и излязохме навън при Луси.

Седяхме на верандата, заслушани в песента на прибоя. Вълните се плискаха като по заповед, сякаш зрънцата на пясъчен часовник отмерваха темпото на нестихващия им ритъм. Навред цареше порядък и тишина. Погледнах мама, която винаги бе копняла за ритуалите на домашния покой. Всичко обикновено, скучно и нормално я трогваше до сълзи.

Луси първа го забеляза. Не се издаде, само се изправи и приглади с ръка гънките на роклята си.

— Джим, скъпи — каза тя. — Би ли ме закарал веднага до „Т.Т.Боунс“, преди да затворят? Забравих да купя спагети и хляб за вечеря.

— Разбира се — каза доктор Питс и остави питието си.

— Ще дойдем двете с Лия — каза Луси и аз забелязах тревожния й, вперен в далечината поглед. Извърнах очи в същата посока и разбрах всичко, без да разменим дума.

— Мамо, вземи и един буркан майонеза „Хелман“ за мен — поръчах й аз.

— С удоволствие — рече тя, — а ти сложи вода за спагетите.

Погледнах към мъжката фигура, която се приближаваше. Те влязоха в къщата, за да минат през предната врата, а аз слязох по стъпалата към плажа. Приливът настъпваше, баща ми също. В ръката си държеше бутилка — носеше я така, сякаш бе пълна догоре със скъпоценни камъни. Походката му бе несигурна, но целенасочена. Изпречих се на пътя му. Изгледахме се враждебно в сумрака.

— Сърф ли ще караш, или подтичваш за отслабване? — попитах го аз.

— Искам да говоря с майка ти — изсъска злобно Джонсън Хагъд. — Трябва да знам как е със здравето.

— Здравето й е зле — казах. — Тя умира, затова изчезвай оттук, татко! Само я плашиш с тия твои посещения.

— Той погледна към къщата, после — към мен.

— Не съм пил — каза той и вдигна почти пълната бутилка. — Нося я само за кураж.

— Разбира се.

— Всичките ми синове се обърнаха срещу мен — като насъскани зли кучета.

— Само че го направиха с голямо закъснение.

— Още не си довел дъщеря си да ме види — каза той с обиден глас, в който долових самосъжаление. — Много си се нафукал, откакто стана европеец. Нали си на „ти“ с разни кралски особи.

— Ами да. В дворци и замъци ме канят — казах и тъжно поклатих глава. — Ние с Лия идвахме два пъти, но нямахме късмет. Все в пиянски несвяст те сварвахме.

— Много ми дойде напоследък — рече Джонсън Хагъд и погледна бутилката на фона на небето.

— Много от какво?

— От това, дето се опитвам да не пия — каза той съвсем сериозно, а аз се изсмях гръмогласно. — Ти винаги си ме мразил, Джак. Винаги си съзаклятничил срещу мен.

— Не винаги — поправих го аз. — Имаше време, когато само те съжалявах. Но след това вече омразата ми се удаде с лекота.

— Всеки ден водиш Лия при родителите на Шайла, а знаеш как се отнесоха Фоксови с теб.

— Те се опитаха да ми отнемат детето — казах. — Ти се опита да ми отнемеш детството. Фоксови не успяха. Ти обаче успя.

Баща ми отново погледна към къщата, където смяташе, че Луси стои зад прозорец и ни наблюдава, и извика:

— Луси! Луси! Вдигнал съм бяло знаме. Искам да говоря с теб.

— Защо трябва да я излагаш пред съседите?

— Това винаги е било слабото й място — изхихика баща ми. — Винаги е треперила какво ще кажат хората. Това ми даваше голямо тактическо предимство в продължение на години. А сега, махай се от пътя ми! Има един доктор в Хилтън Хед, който може да излекува майка ти. Използва лекарство от кайсиеви костилки, което се намира само в Мексико.

— Така ли? — казах. — Значи в Мексико никой не умира от рак. Мама вече си има доктор. Той ще успее да я довърши толкова добре, колкото и всеки друг.

Баща ми отвинти капачката на бутилката и отпи. Бях го виждал да изгълтва половин литър бърбън, без да си поеме дъх. Стоеше и ме гледаше изпитателно.

— Ти си най-странният от всичките ми синове — каза той най-накрая. — Голям късмет да попаднеш в нашето щастливо гнездо от неудачници. Роди се грозен, сине — изсъска той и пак отпи от бутилката. — Дори мен не можеш да виниш за това, въпреки че ти и цялата ти пасмина от братя сте готови да ме обвините за всичко, дори задето водата на морето е солена. Не, не. Дойдоха хора да ми кажат, че си най-грозното бебе, което някога се е раждало в Уотърфорд — с червено набръчкано лице, сгърчено от колики, хилаво и недоносено. В лице винаги си ми приличал на убиец.

Баща ми можеше да бъде жесток и това негово умение винаги ми е спирало дъха. Тежко на детето, родено с лунички, астигматизъм, петна по кожата или рижа коса. Той винаги напипваше най-уязвимите места на своите противници и нищо не беше в състояние да го спре, ако реши да нарани онези, които най-много обича.

— Татко, мама я няма — казах. — Видя те, че идваш, и побърза да избяга с Лия и Джим. Изпрати ме да я отърва от теб.

— Къде ти е армията тогава?

— Татко — поклатих глава. — Мама е вече омъжена. Има друг живот. Не бива да я притесняваш, нито да я унижаваш пред новия й съпруг.

— С нея сме се клели пред Всевишния — заяви той тържествено. — Пред Царя на царете. Душеспасителя. Пред Създателя на всички твари, малки и големи.

— Да, но тя се освободи от тази клетва — казах. — С помощта на адвокат. Нали си чувал, знаеш какво е това адвокат.

— Тя ме напусна в момент, в който имах най-много нужда от нея. Бях безпомощен, търкалях се във всяка канавка и всяка нощ просех милост от ангелите небесни. Алкохолизмът е болестно състояние, сине. Майка ти напусна своя пост, избяга от мен като от прокажен. Затова Бог я наказа с рак на кръвта.

— Ще й предам. тя ще се зарадва, като чуе — казах. — А сега се махай. Ще те придружа до къщата на дядо.

— Не понасям компанията на задници и дегенерати. А ти си и двете. Чел съм всичките ти готварски книги. Искам да ти кажа, че не бих се докоснал до педерастките ти рецепти, дори да умирам от глад.

— Тогава ще напиша готварска книга специално за теб, татко. Първата глава ще се казва „Видове сухо мартини“, втората — „Коктейли“, третата — „Скоч и сода“ и последната — „Водка с доматен сок“.

— Обичам питието си чисто, без излишни добавки — горчиво заяви баща ми.

— Тогава ще опростя книгата си. Рецептите ще звучат горе-долу така: Купете си бутилка алкохол. Отворете я. Изпийте я до дъно. Хвърлете шишето на плажа. Отпуснете се и сега вече можете на спокойствие да изпаднете в делириум тременс. Тази рецепта ще кръстим „Закуска“.

— Имай повече уважение към баща си — смъмри ме Джонсън Хагъд. — Вече ти казах, че това е болест. Имам нужда от състрадание, а не от упреци.

— Махни се от двора на мама — казах с тон, който издаваше раздразнението ми.

— Не съм в двора на майка ти. Земята, върху която стоя, е част от крайбрежната ивица на щата Южна Каролина. Никой не може да предяви претенции за собственост или да закупи крайбрежието, което принадлежи на щата и народа за всички времена. За законите с мен няма да спориш, ясно ли ти е! Половината съм ги забравил и пак съм най-добрият юрист в щата, разбра ли, идиот такъв?

— Ти удави професионалната си кариера в бутилка „Джим Бийм“.

— Джак, аз съм далеч по-мъдър човек от теб, дори от онова, което би могъл да станеш. Аз пия от отчаяние, разочарование, безсмислие и пустота — все неща, които душата ти не познава.

— Да, но благодарение на теб бих могъл да изнеса цикъл лекции в Харвард точно по тези теми — озъбих му се аз. — Нека бъдем наясно: ти пиеш само защото обичаш да се наливаш.

— Абе какво съм седнал да те слушам аз теб! — разсърди се баща ми и пак иззлобя. — Какво представляваш ти? Мамино синче, което парадира с мамините знания край печката, защото никога не успя да се откъсне от полата на мама! Винаги си бил лигльо и лигльо ще си останеш!

— Татко, всичко това съм го чувал и преди — отвърнах му аз, след като успях да се овладея. — Забравяш какво говориш, защото си вечно пиян. Затова пък аз добре си спомням, защото съм винаги трезв. А сега, за да има поне едно нещо, което да си спомняш, ще те ритам по плажа, докато се изметеш оттук. На нас двамата този танц ни е добре известен, нали? Отдавна го танцуваме. Дори ти предлагам да го сменим.

— Защо? На мен той ми харесва. Аз имам нужда да изразявам презрението си към теб. Ужасното си отвращение. Скъпо дете, ти винаги можеш да се правиш, че не ти пука. Но и ти си като останалите лигльовци — твоите братя. Лесно се засягате. А аз знам от какво ще ви заболи най-много и си правя кефа. Това е спорт, който сам съм си го измислил. Любимият ми спорт за отмора. Нарича се „гавра с леваците“. Първо им напипваш слабото място, а после като зъболекар завираш свредела там и въртиш, докато оня се разкапе. Значи стържеш с машинката надълбоко, докато опре в нерва. После даваш още малко навътре — около един милиметър, — и готово! Левакът е на колене и пищи от болка.

— Не го прави, татко — казах през зъби. — Предупреждавам те.

— Дами и господа, нека посрещнем с аплодисменти прекрасната и неземна Шайла Фокс!

Хвърлих се връз него, хванах го за гърлото и го вдигнах във въздуха. Той се опита да ме удари с бутилката по главата, но аз я грабнах от ръката му и я хвърлих в морето.

— Скръбта ти по Шайла е жалко театрално представление — каза той и ме заплю. — Всичко у теб е чист фалш. Гледах те как излизаш с дъщеря си от къщата на Фоксови. Каква мила картинка! Любещият баща. Скърбящият вдовец. Всичко е лъжа и измама. Ако таткото издържи да се преструва дълго, тогава всички ще му повярват, че обича малката си дъщеричка. На мен обаче тия не ми минават, Джак. Ти си студенокръвно животно. Знам го, защото дълго съм живял с тази студенина вътре в мен и тя ме погуби.

— Аз обаче не съм като теб. Изобщо не приличам на теб.

— Целият на мен си се метнал — изсмя се той цинично. — Всичките ми синове носят у себе си същото онова парче лед, с което се боря цял живот. Погледни клетия Далас. Моят съдружник по кантора. Има свястна жена и чифт дечица, но това не му стига. Затова ходи, души като хрътка и щом някоя фльорца склони да му бутне гратис, той решава, че е попаднал на златна жила. Всички вие цял живот ще търсите любовта, но никога няма да я разпознаете, ако спи на съседното легло.

— Ти нищо не знаеш за нас — изсъсках ядосано.

— Погледни там — рече Джонсън Хагъд и обърна очи към къщата на Луси. Тя се беше върнала от магазина. Видях я как се разхожда в рамката на прозореца — обляна в изкуствена светлина и току надничаше в естествения мрак. Ние я виждахме ясно, но тя не можеше да ни види.

— Ето какво загубих — рече баща ми. — От невежество. Защото не знаех какво имам до себе си. Бас държа, че и ти не си си давал сметка колко обичаш Шайла, преди да я видиш в моргата. Нали, Джак?

Погледна още веднъж към бившата си съпруга и изкрещя:

— Обичам те, Луси. Още те обичам.

Луси се отдръпна от прозореца, а той добави:

— Обичам те, мръсница такава!

24

Макс и Естер Русов много се гордееха с търговските си успехи в Уотърфорд. Макс беше истински магьосник на продажбите, а Естер водеше касовите книги с педантична точност и почерк, който наподобяваше леха лалета. За тях търговията беше като едно друго проявление на голямото им гостоприемство и всеки посетител в магазина им се чувстваше като почетен гост. Макс беше посрещачът, човекът, който дава съвети, шегаджията, а Естер работеше зад кулисите, преглеждаше сметките и отговаряше за снабдяването.

Бизнесът им процъфтяваше. Малкият магазин за хранителни стоки се превърна в първия супермаркет в града. Универсалният магазин „Русов“ беше открит през пролетта на 1937-а. Той много бързо се прочу с модните си стоки и умерените цени. Първата жена, която пристигна от Чарлстън, за да пазарува в Уотърфорд, получи безплатна чанта и снимката й беше поместена още на следващата седмица в местния вестник. За най-голяма своя изненада Макс и Естер откриха, че много ги бива и в търговията, и в рекламата. Всичко, до което се докоснеха, се превръщаше в злато и те не можеха да се нарадват на добрия си късмет и Божията милост, с която бяха облагодетелствани.

През 1939-а обаче Богът на евреите се скри от света. В продължение на години Макс и Естер получаваха писма от роднините си в Русия и Полша. Естер много държеше да си пише с всички свои близки, а Макс — от първия ден на заселването си в Уотърфорд — винаги бе изпращал пари на семейството си в Европа.

През 1939-а писмата от Полша изведнъж секнаха. Пощальонът отминаваше къщата им и цяла година Естер Русов не прочете нито един ред на идиш.

Когато Сайлас Маккол научи, че двамата Русов се тревожат за роднините си, той уреди една среща с почетния Барнуел Мидълтън — местния депутат в Конгреса на Съединените щати. С навирен нос и аристократични обноски, Мидълтън снизходително се яви в ресторанта на Хари в Уотърфорд. Това стана през октомври 1941-ва. Седна и се загледа в изстрадалото лице и огромните ръце на Макс Русов. Сайлас Маккол седеше до него, докато Макс разказваше как неговото семейство и това на Естер са изчезнали и връзката с тях е била напълно прекъсната след нахлуването на германската армия първо в Полша, а после и в Русия. Когато Макс свърши разказа си, той подаде на конгресмена списък с имената и адресите на всички свои роднини. Общо шейсет и осем души, между които и четири деца.

Мидълтън се покашля и отпи глътка черно кафе, преди да се обади.

— Времената са лоши, Макс.

— Какво знаеш ти? не лоши, а много лоши, много, много лоши.

— По дяволите, Барнуел! — сърдито се намеси Сайлас. — Човекът ще се поболее от тревога. Недей да философстваш, направи нещо!

— Каквото и да направя, Макс, новините ще са лоши.

— Ние сме евреи — отвърна му Макс. — Свикнали сме им на лошите новини.

Мина повече от година, а от Барнуел Мидълтън — ни вест, ни кост. Междувременно съединените щати влязоха във войната. Макс обаче не бе получил никаква вест от своите евреи в Кироницка и мълчанието от Полша сега се разпростря и в Русия. През същата година двамата им синове — Марк и Хенри — се записаха в американската армия. След като изпратиха синовете си да се бият срещу германците, Макс и Естер за пръв път се почувстваха истински американци. Когато тръгнаха за Европа, Макс даде на двете си момчета по едно миниатюрно копие от Статуята на свободата, което те пазеха като очите си. Сражаваха се като истински американски войници — храбро и решително, защото като синове на Великия евреин те нямаха страх от казаците. Бяха изпратени в северната част на Европа, където колективният глас на всички Русовци бе замлъкнал завинаги.

В средата на 1943-та Барнуел Мидълтън поиска да се срещне с Макс и Сайлас за пръв път, откакто бе обещал на Макс, че ще се опита да научи нещо за съдбата на роднините му. Първите петнайсет минути и тримата се хранеха мълчаливо, след което Барнуел заговори за войната за победите и пораженията на Съюзниците и за трезвомислието, което цари във Вашингтон.

— Кажи нещо по същество, Барнуел — не издържа Сайлас.

— Успя ли да разбереш нещо за нашите роднини? — попита го Макс.

— Да — отвърна Мидълтън тържествено. — По-хубаво да не бях получил никакъв отговор. Но получих.

Тогава Барнуел Мидълтън се наведе през масата, хвана ръката на Макс, стисна я окуражително и така страшните вести от Източна Европа стигнаха до едно кътче в Южна Каролина, известно с лошото си кафе и с вкусния си ябълков пай.

— Макс — прошепна той. — Всички имена, които ми даде. Всички, Макс... те са мъртви. Всички до един.

Макс не каза нищо. Не би могъл, дори да опита.

— Как успя да научиш? — попита Сайлас. Нали е война. Цари хаос. Сражения. Не може да си сигурен.

— Прав си, Сайлас — съгласи се Барнуел. — Някои от тези хора може да са избягали или да са били пропуснати. Някои може да са се скрили. Информацията много се забави. Дори не съм сигурен точно откъде пристигна и кой я е получил. Източникът е в Швейцария и знам, че е германски. Това е всичко, което знам. Източникът твърди, че всички твои роднини, Макс, са мъртви. Че всички роднини на Естер също са мъртви. Че нито един евреин не е останал в градовете, които ми написа на листчето.

— Чистка срещу евреите — най-сетне се обади Макс.

— Масово унищожават евреите — каза Барнуел. — Или ги затварят в лагери, за да им работят. Твоето семейство обаче е сред избитите. Карали ги сами да си копаят ями, застрелвали ги и после само ги заравяли.

— Но имаше четири деца. Съвсем малки — каза Макс.

— Германците не правят разлика между деца и възрастни — каза Барнуел.

— Избивали са бебета с картечници! — зяпна Сайлас.

— Или са ги заравяли живи, след като са избили майките им — потвърди Барнуел. — Стана дума за едно малко момиченце, което смятаха, че може да е племенничка на Естер. В момента се укрива в Полша. Но се оказа, че само името й е същото като онова от списъка на Естер. Казва се Рут Граубарт. Няма никаква роднинска връзка.

— Какво е станало със семейството на това дете? — попита Макс.

— Предполагам същото, което е станало и с твоето семейство, Макс. — Барнуел сви рамене. — От нелегалното движение в Полша обаче твърдят, че могат да я изведат от страната.

— Тогава направи го! — каза Сайлас.

— Цената е доста висока — обади се Барнуел. — Искат петдесет хиляди долара в брой.

Сайлас подсвирна и Барнуел най-накрая пусна ръката на Макс. Сви показалец и даде знак на келнерката за по още едно кафе.

— Прекрасен свят — каза Сайлас. — Кажи ми едно хубаво нещо за човешката раса.

— Онова момиченце — обади се Макс.

— Какво момиченце? — попита Барнуел.

— Онова, дето се укрива в Полша. Дето са го взели за племенничка на Естер — рече той.

— То не ви е роднина. Тя е от съвършено друга част на Полша.

— Нищо. Нали е еврейче и е в безизходица.

— Така е — потвърди Барнуел.

— Ние с Естер бихме искали да я изтеглим тук, в Америка — каза Макс.

И двамата го погледнаха така, сякаш не бяха чули добре.

— Макс, тя не е от родата ви. Нали разбра, че не е роднина на Естер — каза му Сайлас. — Освен това са й сложили етикетче, на което пише петдесет хиляди долара.

— Тя е самотно еврейче, което си няма никого. Значи може да стане мое дете. И на Естер. Казваш, че семейството й сигурно е избито. Като моето семейство. Ако ние не й помогнем, кой ще го стори?

— Животът на едно дете не е нищо на фона на такава война, Макс — каза му Барнуел.

— За мен е нещо — отвърна му Макс.

— Но ти нямаш петдесет хиляди долара в брой — отсече конгресменът и стана от масата с вид на човек, който вече е изчерпал неприятната тема на разговор. — В тоя град няма човек с толкова пари.

— Като изключим теб — рече Сайлас. — Изберем депутат за Конгреса и след четири години той вече е милионер. Как става тая работа, а, Барнуел?

Същата вечер Макс и Естер излязоха на верандата над реката и зареяха поглед в златистата патина на безплътния залез, обагрил пухестите туловища на ниско увисналите облаци. Пийнаха шнапс от малки кристални чаши — един ритуал, който свидетелстваше за тяхното благоденствие и за нуждата им да се отпуснат след толкова години на неуморен труд.

Макс не знаеше как да съобщи на жената, която обичаше най-много в целия свят, че е загубила цялото си семейство. Естер идваше от семейство, в което всички бяха много привързани един към друг, и му беше трудно да й каже, че нейната Европа е вече мъртва.

Гаврътна втори шнапс и й го каза, но на идиш.

Цели шест дни Естер Русов оплаква своите близки и най-накрая един млад равин пристигна в къщата им да отслужи шабат. Макс и Естер дадоха клетва, че ще издигнат синагога в Уотърфорд в чест на избитите си семейства.

Скоро след това една нощ Естер се отпусна в обятията на Макс и преди да заспи, му пошепна:

— Онова момиче, Макс. Дето Барнуел ти е споменал за него.

— И аз все за нея си мисля — отвърнал й Макс.

— Какво можем да направим?

— Да продадем всичко — отвърнал Макс. — Къщата. Универсалният магазин. Супермаркетът. И да започнем отначало.

— Ще вземем ли петдесет хиляди долара? Това са много пари. Страшно много.

— Банката ще ни даде останалото — каза Макс. — Сигурен съм, че няма да ни откажат.

— Добре, така да направим — рече Естер.

— Да.

— Ти и без това щеше да го направиш — с мен или без мен — продължи Естер. — Познавам те аз. Ала съм достатъчно умна, за да не ти противореча. Но не, тук си прав. Така трябва да постъпим, макар че ще ощетим собствените си деца.

— Как ще ги ощетим? Като спасим едно дете ли? — попита Макс.

През следващите месеци Макс продаде универсалния магазин на веригата „Белк“ от Шарлот, магазина за хранителни стоки на един дребен търговец пак от Шарлот, а къщата им на Долфин Стрийт — на един генерал-лейтенант от морската пехота, разквартируван на остров Полък, който беше пред пенсиониране. След това изпрати запис за петдесет хиляди долара на Барнуел Мидълтън във Вашингтон и в отговор получи една отрезвителна телеграма, в която се казваше колко малка е вероятността спасителната операция да завърши успешно. Но Барнуел Мидълтън обещаваше да положи всички усилия.

След разпродажбата на Макс му остана само малкото дюкянче, с което бе започнал преди много години при пристигането си в Уотърфорд. То беше празно. Русови се преместиха да живеят на втория етаж и не след дълго Макс и Естер отново развъртяха търговията.

Мина почти година, преди Макс да получи телеграма от Барнуел Мидълтън, с която го осведомяваше, че на 18 юли 1944-та в малкото пристанище на Уотърфорд ще пусне котва един търговски кораб. Сред пасажерите му се намира момиче на име Рут Граубарт. Макс веднага съобщи добрата вест на жена си, после на Сайлас Маккол, а той — на Джини Пен. Новината се разнесе от къща на къща — така както пътуват всички вести в малките градове, — скоклива, радостна и безгрижна, тя развесели всички граждани на Уотърфорд, които от дълго време живееха само с печалните съобщения за загиналите в Европа местни момчета.

Когато корабът акостира, едно симпатично момиче слезе по подвижното мостче, а до него тържествено крачеше самият капитан. Тълпата посрещачи се разшумя, а тя изглеждаше смутена и объркана. Макс и Естер я поздравиха на идиш и тя им се поклони. Макс се просълзи и разтвори обятия да я прегърне. Когато тя се спусна към него и зарови глава в големите му гърди, целият град я поздрави гръмогласно. Така тя разбра, че вече е част от Уотърфорд, Южна Каролина, и че от този ден нататък вече има роден дом. Градът прие Рут Граубарт като свое дете и с нежност следеше как расте. Завърши гимназия, стана пълнолетна и се омъжи за Джордж Фокс. Целият град се скупчи край нея, когато роди първото си дете Шайла, скупчи се и когато Рут погреба същото това дете.

Но това, което градът винаги ще си спомня най-добре, бе онзи първи миг, когато еврейското сираче, откупено от съвсем непознати хора, слезе на брега на Уотърфорд и се хвърли в обятията на Великия евреин.

След години Сайлас Маккол щеше да разказва на внуците си, че когато наблюдавал посрещането на малкото момиче, разбрал — за пръв път със сигурност, — че Америка ще спечели войната. Бе разправял тази история безброй пъти, но винаги я завършваше по един и същ начин за радост на внуците Маккол: Градът ликуваше, целият град ликуваше!

Рут обаче не бе разказала собствената си история на никого в Уотърфорд, освен на съпруга си и на дъщеря си Шайла, а после, през пролетта на 1986-а, я разказа и на мен, след като се бяхме помирили и аз се бях върнал в града с нейната внучка Лия.

Чак след като Рут ми разказа за страшните си преживявания в Полша, аз най-сетне разбрах коя е Мадоната с монетите.

25

Закарах дядо си Сайлас Маккол в Уотърфорд, за да прибере Джини Пен от старческия приют. Братята ми останаха в къщата на старците, за да довършат полегатата пътека, по която Джини Пен да може спокойно да влиза и излиза с инвалидната си количка. Дядо ми беше дребен мъж, заклет пушач, човек наблюдателен, но пестелив на думи.

— Радваш ли се, че Джини Пен се прибира у дома? — попитах го.

— Какво друго ми остава? — рече Сайлас. — Всички сестри са вдигнали ръце от нея.

— Татко добре ли е?

— Като преспа, се оправи. После хукна към града.

Сложихме баба на задната седалка. Беше изтощена от усилието и емоциите, свързани с формалностите около изписването й от старческия приют. Бюрокрацията винаги изисква прахосване на излишна енергия, което съсипва хората, особено много старите и много болните. Джини Пен дори не си направи труда да помаха на сестрите, които излязоха да я изпратят.

— Чудовища! — просъска тя, докато ние със Сайлас им махахме любезно усмихнати. — Пиявици. Нощни гърнета. Инфекциозни жаби. Пеницилинови гъбички. Трябва да им забранят да докосват истински дами и изискани жени.

— Държаха се много мило — тихичко промърмори Сайлас по-скоро на себе си.

— Ти ли го казваш? Дето веднъж не дойде да ме видиш — скара му се Джини Пен. — Трябваше да се омъжа за генерал Грант, а не за тази бунтовническа отрепка Сайлас Маккол.

— Би ли спрял за малко пред супермаркета? — попита дядо. — Искам да купя един намордник.

— Дядо идваше да те види всеки ден, Джини Пен — казах.

— Ето, и внуците ме предават. Целият град тръпнеше в очакване. Всички щяха да се пръснат от радост при вестта за моята кончина.

— Аз трябваше да водя парада по главната улица — обади се Сайлас.

— Не я дразни — предупредих го и леко го смушках. — Джини Пен, братята ми те чакат с голям подарък. Цял ден сме строили полегата пътека за количката ти.

— И на това му викате подарък? Откога пътеките за инвалиди минават за подарък?

— Лично надзиравах строежа — направих си оглушки аз. — Ще стане страхотна.

Когато влязох с колата в двора, братята ми се бяха прибрали в къщата. Тя беше много стара и с вида си вдъхваше респект сред новите модерни постройки на плажа, които се бяха пръкнали наоколо сравнително отскоро. Точно зад нея игрището за голф, проектирано от Робърт Трент Джоунс, правеше остра чупка. Двама невъзмутими пенсионери се придвижваха с количка по игрището така безшумно, сякаш платноход се носеше по вятъра. Когато бях малък, смятах, че островът е толкова див, та цивилизацията никога няма да проникне тук, но оттогава много неща се бяха променили.

С изключение, мислено се коригирах, на моите баба и дядо. Те винаги са били особняци и крайно нестандартни хора. Освен това като че ли ги свързваше навикът, а не любовта. Джини Пен често се обиждаше, защото ние, внуците, предпочитахме Сайлас пред нея и бяхме страшно привързани към него — чувство, което не можеше да се каже, че изпитваме към нея. Но когато тя ни го натякваше, ние отричахме категорично и веднага й заявявахме, че я обичаме точно толкова, колкото ни позволяват неуправляемите валенции на вечно променливото й настроение.

— Ето ги и момчетата — казах аз.

— Най-добрите момчета в света — добави Сайлас.

— Дошли са от немай-къде — каза Джини Пен, но си личеше, че е доволна, особено като видя, че всички са дошли да я приветстват.

Братята ми нададоха мощен вик и се спуснаха към нея. Задумкаха по бронята и разклатиха колата, докато намусената Джини Пен не издържа и се усмихна. Щом се усмихна, и четиримата се направиха на омагьосани от нейното очарование, олюляха се и се натръшкаха по земята.

— Само за палячовци ви бива — каза тя, докато Сайлас й помагаше да слезе от колата, а аз докарах инвалидната количка от верандата.

Тий изтича по новата дъсчена пътека, от която целият двор ухаеше на смола. После легна върху нея и извика:

— Добре дошла, мила старицо!

— Като дойда, само на „старицо“ ще ми станеш! — изфуча Джини Пен.

— Погледни, Джини Пен — продължи Тий. — Виж какво съвършено произведение сме сътворили в твоя чест.

После се престори на застрелян престъпник в долнопробен филм и се изтърколи надолу по полегатата пътечка.

— Трябва да се лакира — нареди Джини Пен. — Мразя голи дъски. Това обижда естетическото ми чувство.

— Бабо, страшно се радвам, че те виждам — каза й Далас.

— Момчета, благодаря ви, че сте ми сковали пътека — обади се Дюпре с момичешки глас.

— И срещата със смъртта не е успяла да я промени, момчета — каза мрачно Сайлас и тържествено забута количката към къщата. — Ще си остане усойница до края.

— Точно това предвижда моят план — отсече тя.

По средата на дъсчената пътека братята ми спряха количката и започнаха да целуват баба за добре дошла. Целуваха я по лицето, по врата, гъделичкаха я. Целуваха я по очите, по страните, по челото, докато не ги разгони с бастуна си. Отстъпиха със смях и след малко отново се нахвърлиха с ласките си, а Сайлас едва добута количката до входната врата.

Настанихме се на предната веранда, докато Джон Хардин продължаваше да почиства дъсчената пътека с гласпапир, като изглаждаше и най-малките неравности. От всички нас той беше най-добрият дърводелец — нямаше нещо, което да не може да свърши с ръцете си. Но макар и много сръчен, не можеше да си намери работа, защото не издържаше на напрежението, което неизменно съществува и на най-спокойното работно място. Наблюдавахме го как работи и се възхищавахме на пестеливите му движения — нямаше празен ход.

— Да си го кажем направо — наруши мълчанието Тий, — Джини Пен е голяма лигла. Само аз ли съм на това мнение?

— Кой? — попита Дюпре. — Тази сладка мила старица?

Лия се показа на задната веранда, след като бе прочела на Джини Пен едно стихотворение, което беше посветила на нейното завръщане у дома.

— Джини Пен хареса ли стихотворението ти, Лия? — попита чичо й Дюпре.

— Не разбрах — отвърна Лия. — Но каза, че го е харесала.

— Да не ти пука — обади се Тий. — Не й е в характера да се държи любезно.

— Да искаш такова нещо от нея е твърде много — съгласи се Далас.

— Вие всички познавахте ли моята майка? — попита Лия, изненадвайки братята ми с въпроса. Те я наобиколиха със загрижен вид.

— Разбира се, Лия — рече Дюпре. — Какво искаш да знаеш? Ти какво си спомняш за Шайла?

— Не си спомням нищо от времето, когато съм имала майка.

— Но ти имаше прекрасна майка, Лия — рече Далас.

— Красива като картина, също като теб — добави Тий.

— Вие всички ли я харесвахте?

— Да я харесваме ли? — каза Дюпре. — Та ние всички бяхме влюбени в твоята майка. Не знам какво ти е разправял баща ти, но тя беше очарователно момиче.

— Най-добрата танцьорка, която съм виждал — обади се Тий. — Като засвиреха шаг, нямаше по-добра от нея.

— Какво е това „шаг“?

— Момиче, родено в Южна Каролина, да не знае какво е това „шаг“? — учуди се Дюпре. — Това е престъпление срещу човечеството.

— Значи баща ти за нищо не го бива — обади се Тий.

— В Италия не танцуват шаг, момчета — защитих се аз. — По-добре да я бях научил на хула-хула.

— Не се оправдавай — каза Дюпре. — Чакай, ще докарам колата по-близо до верандата и ще пусна една касетка. Това е голям пропуск в образованието на моята племенница.

— Наистина, по-добре да беше отгледана в някое сиропиталище на Южна Каролина — реши да ме подразни Дюпре. — Джак, срамувам се, че си ми брат.

Той приближи пикапа до верандата, сложи една касетка и наду музиката докрай.

— Това е типично каролинска музика — каза той и се качи при нас. — Най-свещените звуци на земята.

— Сега чичовците ти ще трябва да попълнят празнотите в занемареното ти образование, Лия — каза Далас. — За това, разбира се, е виновен баща ти и аз с удоволствие бих завел дело срещу него.

Дюпре взе ръката на Лия и започна да й показва стъпките. Аз поканих на танц Тий и Лия ни зяпна като омагьосана, защото никога не беше виждала този танц.

— Лия, най-важното в шага е да гледаш с леден непукизъм — обясних й аз. — Никаква емоция, никаква страст. Танцът — това е лятото, несподелените желания, той е отношение към живота. Лицето ти трябва да е като маска.

— Как се казва тоя, бе? Да не е Платон? Ние ще учим детето да танцува, а той взел да философства — обади се Дюпре.

— Аз единствен мога да танцувам като момиче — обърна се Тий към Лия, — защото навремето се учеха с мен. Бях най-малкият и ме караха да им партнирам, докато се упражняваха.

Откъм колата гръмна „Моля, две порции от нейната любов“ и Далас покани Лия на танц.

— Майка ти беше ненадмината танцьорка — рече й той.

— Всичко танцуваше — обади се Дюпре.

— Виж ти, как бързо схваща Лия — похвали я Далас.

— На майка си се е метнала — рече Тий. — Тя е родена танцьорка. Заплювам си ред след Джон Хардин. Ще я науча как танцувахме секс-шага.

— Секс-шага ли? — изписка Лия. — Звучи страхотно.

От този ден нататък Лия стана голяма почитателка на чичовците си. Разтапяше се от вниманието на моите братя и цялата цъфтеше от щастие. Телцето й се раздвижи в ритъма на мелодията и като че самата й детска същност се промени, някак узря, докато се въртеше в танца на голямото чичовско ухажване. Братята ми стояха на опашка, за да танцуват с нея, и непрекъснато се караха чий ред е. Превърнаха следобеда в празник, за който тя щеше да си спомня цял живот. Чувстваше се специално удостоена с внимание, като вездесъща кралица под закрилата на обожаващата я армия от предани войни. В края на деня вече умееше да танцува не по-зле от чичовците си.

Наблюдавах всеки танц на Лия с братята ми и тяхната доброта ме трогна дълбоко. Дюпре ме потупа по рамото и каза:

— Следващата песен е за теб и Лия.

„Запази последния танц за мен“ на състава „Дрифтърс“ се разнесе и Лия веднага забеляза промяната у мен.

— Какво има, татко? — попита тя, щом взех ръката й и я поканих да танцуваме.

— Дюпре, превърти го от самото начало — казах аз. — Трябва да обясня значението на тази песен. — След това се обърнах към Лия. — Спомняш ли си историята за това как двамата с мама се влюбихме един в друг? — попитах Лия.

— През онази нощ, когато къщата паднала в морето.

— Същата. Когато двамата с мама танцувахме в онази стая сам-самички, защото всички избягаха панически от къщата, тогава ние танцувахме шаг.

— Не знаех.

— Братята ми са прави, трябваше да те науча.

— Нищо, ти толкова други неща си ме научил.

— Това беше любимата песен на нас двамата с майка ти. Ние се влюбихме, докато танцувахме на тази мелодия.

Лия не беше танцувала с мен, но сега чу доволното сумтене на братята ми, докато се поклащахме в ритъма на тази прекрасна песен. Те пляскаха с ръце, тропаха с крака и подсвиркваха, докато двамата с Лия се въртяхме върху ожулените дъски на верандата. Лия ужасно се изненада, като видя, че не може да танцува толкова добре, колкото умеех аз. И ми го каза. Докато танцувахме, лицето й изплува пред очите ми и се преобрази в това на Шайла. Просълзих се — най-накрая успях да се просълзя.

Лия въобще не забеляза, че плача, докато братята ми не се умълчаха. Спряхме да танцуваме и аз седнах на стъпалата на верандата. Лия ме прегърна и това, заедно с песента, която двамата с майка й толкова обичахме, ме разстрои окончателно. Можех да понеса спомена, но не можех да понеса музиката, която го правеше така болезнен за мен.

26

В началото на май, един месец след нашето завръщане, по настояване на Луси един ден поех по Шосе 17 към Чарлстън, за да я закарам в манастира на трапистите в Мепкинското абатство. Въпреки че не ми каза точно защо държи да отиде там, тя все пак спомена, че иска да се изповяда пред отец Джуд. Откакто бях завел отец Джуд в болницата, където той й даде последно причастие, аз реших, че в техните отношения има нещо повече от обичайната връзка между каещ се грешник и изповедник, макар и вече да не смятах, че са любовници. Бях разпитвал Луси по въпроса, но тя винаги е била царица на неясните отговори. В нейните уста английският език се превръщаше в димна завеса, при това го правеше, без дори за миг да промени простодушното си изражение. Докато пътувахме към Чарлстън, внимателно я изгледах — беше спокойна и красива.

От дълго време се опитвах да хвана Луси насаме, за да й задам въпросите, които ме измъчваха още от дете. Въпреки че нямах ясна стратегия как да изкопча от нея скритите й тайни, щеше ми се да започна разговора, без да събуждам подозрението й.

— Получих една чудесна вест — каза тя и протегна ръце на слънцето. Чак след като се разболя от левкемия, Луси започна да използва предпазния колан. За нея винаги е било въпрос на чест да не се пристяга с това съоръжение и аз много се учудих, когато я видях прилежно закопчана. — На теб ще ти кажа, но само ако обещаеш да мълчиш като гроб.

— Обещавам, че ще кажа само на още един човек — отвърнах. — Иначе ще те излъжа. Тайните вече страшно много ми тежат.

— Току-що научих, че папата е анулирал брака ми с баща ти. И отново мога да приема светото причастие. Вчера двамата с доктор Питс се оженихме отново — този път в църква.

— Много хубаво! И забрави да поканиш синовете си.

— Не искахме да се вдига много шум — каза тя. — Написах едно благодарствено писмо до папата.

— Ти роди на татко пет момчета — казах аз.

— Това беше ужасна грешка. Сега се чувствам като човек, събудил се от лош сън.

— Значи ли това, че всички ние се явяваме копелета? — попитах аз.

— Е, това не ми беше хрумвало — изсмя се Луси. — О, боже! Колко смешно! Ами то така излиза. Не съм се и сетила да попитам. Но Джуд ще знае.

— Значи бракът е анулиран и все едно, че никога не се е състоял. Цялата тази болка, мъка, страдание. Сякаш не са се случвали, така ли?

— Напротив, случвали са се — обясни Луси, — но църквата изтри написаното, а с това и преживяното.

— Но аз съм част от преживяното.

— Не, не си — каза Луси. — Вече си анулиран.

— Щом съм анулиран, значи не съществувам и как тогава ще карам тази кола — извиках аз. — Искаш да кажеш, че вече не съществувам. Че сега не съм тук. Че моите родители никога не са се женили и аз никога не съм се раждал. Тогава хващай кормилото, мамо, защото аз съм едно анулирано копеле.

Вдигнах ръце във въздуха и Луси веднага сграбчи кормилото.

— Мислех си, че да не си роден е най-хубавият подарък, който мога да направя на децата си — каза Луси. — Не ви отгледах в щастлив и спокоен дом.

— Точно обратното. Всичко беше като сбъдната мечта — отвърнах. — С копелетата Маккол в главните роли, с тяхната майка девица и алкохолизираният им баща, който впоследствие получава рога и бива скопен от самия папа.

— Когато баща ти научи за това, искам да знам всяка дума, която ще излезе от устата му. С удоволствие ще изслушам всяка сричка на болката, която съм му причинила.

— Изглежда, чувствата ти по отношение на татко са доста категорични — казах и отново поех кормилото от ръцете й. — В края на краищата нали никога не си била женена за него.

— Разбира се, огорчението ми е излишно. Сякаш никога не се е случвало. Може дори да станем приятели.

— Аз ще те представя, ако желаеш — предложих й. — Съдия Маккол, позволете да ви представя мисис Питс. Лично папата е разсеял всякакви слухове, че някога двамата сте били съпруг и съпруга и че сте имали пет деца по време на дългия си и призрачно несъществуващ брак.

— Не се подигравай.

— Римокатолическата църква — поклатих глава аз. — Защо ме отгледа в лоното на тази смешна, мухлясала, тъпа, сексуално перверзна, странна, догматична и идиотска църква? Мамо, та ние сме южняци! Защо не англиканец, презвитерианец, методист, баптист, тогава можех да си играя голф, да се правя на важен, да си поркам тайно. Можех да се присламча към Божията църква и да мънкам на неразбираеми езици. Но не, ти ме осъди на зла орис, чудатост и самота, като ме посвети в единствената църква, която направи от мен неудачник в рая.

— Отгледах децата си според каноните на църквата, която е кадилакът на всички религии — отвърна Луси.

— Ние не сме твоите истински деца — отсякох. — Бракът ти е анулиран. Вече можеш да забравиш всички бременности, родилни мъки, плаценти, кърмения в два часа посред нощ, всички морбили и шарки... нищо такова не се е случвало. Твоите деца са само пет дребни кошмара, които никой никога не е сънувал.

— Кадилакът на всички религии — повтори тя. — Върхът. — Отпусна главата си назад и затвори очи.

— Искам отец Джуд да чуе моята изповед — обади се тя след няколко мили мълчание. — Само той може да ме разбере.

— Кажи ми, защо държиш толкова на отец Джуд?

Разбрах, че въпросът ми не се хареса на Луси, и тя мълча дълго, преди да отговори.

— По-нататък. Сега няма да ти позволя да развалиш деня ми — каза тя най-накрая. — Ти винаги ме караш да изпитвам угризения за начина, по който съм те отгледала. Но дай да теглим чертата. Имаш висше образование, имаш красиво дете и си написал една дузина книги, върху които стоят твоето име и твоята снимка. А се опитваш да ми внушиш, че не съм си свършила работата както трябва. Ти имаше прекрасно детство.

— Разбира се. Извадих късмет, само че лош.

— Ти въобще не можеш да си представиш какво означава да извадиш лош късмет.

— Добре, разкажи ми повече за моя късмет тогава — опитах се да кажа с ирония, скривайки огорчението, но тя го долови.

— Когато те удряха, ти потичаше кръв, като на мен — рече Луси. — Но след това те настанявах в топлото легло... нахранен, а аз стоях до теб да ти сменям студените компреси на лицето.

— Когато бях малък, ти казваше, че си израсла в Атланта.

— Да, прекарах известно време в Атланта — защити се Луси.

— На нощното ти шкафче стоеше снимка на твоите родители.

— Това е дълга история — каза Луси. — За пред баща ти.

— Но не мина пред Джини Пен, нали? — изгледах я аз.

— За съжаление не. Не и пред Джини Пен. Разбра, че съм боклук още в мига, в който ме зърна за пръв път.

— Какъв договор сключихте?

— На Джини Пен й трябваше време, докато провери моята версия и се увери, че лъжа — каза Луси след дълго мълчание. — Но всичко стана постепенно. Докато тя се туткаше да открива истината, аз вече й родих трима внуци и четвъртият беше на път. По онова време баща ти вече се беше прославил в операция „Джак Даниълс“ из целия щат. Джини Пен си даде сметка, че колкото и долен да е произходът ми, все пак ставам да чистя дрехите му от повръщано. Но за тази невинна лъжа аз си платих скъпо и прескъпо.

— Какви бяха родителите ти?

— По-добре да не знаеш — рече тя.

— От каква прослойка идваха?

— От тая, дето е по-долу и от дъното, дори за съжаление не ставаха. Нали знаеш, когато си жалка отрепка от Юга, тогава няма нищо по-жалко от теб. Такива бяха родителите ми. Мама беше една добродушна нещастница, чийто живот бе прекършен от самото начало. Татко беше много зъл и проклет, но както мама обичаше да казва, само когато е буден... ха, ха!

Смехът й бе смразяващ.

— Смисълът на „зъл и проклет“ в планината е много по-различен. Там, където светлината трудно прониква през клоните, човек става безчувствен. А моят баща никога не бе виждал достатъчно светлина.

— Ти обичаше ли ги?

— Него — никога. Той не беше за обичане. Така и не успях да открия у него нещо свястно... — каза тя. — Той не си позволяваше нито една човешка черта. Нито веднъж не съм го виждала да се усмихва.

— Живи ли са?

— Не, слава богу — каза тя. — Иначе нас с Джуд нямаше да ни има.

— Нас с Джуд ли? Какво искаш да кажеш?

— Нищо! — отсече тя.

— Баща ти пиеше ли?

— Ха! — изсмя се тя. — Беше далеч по-страшен случай от твоя баща.

— Никой не може да бъде по-страшен случай от моя баща — отвърнах.

— Това, което можеш да си представиш, Джак, е само наполовината от онова, което аз съм видяла. Ти смяташ, че детството те е научило на всички клопки, които можеш да срещнеш в живота и от които трябва да се пазиш. Ала то така не става. В живота болката не пътува по права линия. Тя обикаля в кръг около теб и често те изненадва в гръб. И тези кръгове, тази вечна спирала, тя те убива.

Стигнахме до пътя, който води към абатството. Колата нагази в езера от сенчесто спокойствие и глуха тишина, в която се почувствах като изгубен. Самата земя сякаш бе притихнала, когато пред очите ни изплуваха коленичилите раса и сведените тонзури на монашеското братство; гората се разтвори и пред нас се откри гордата пустош на това затънтено място. Като свихме по дългата алея, която отвеждаше към манастира, двамата с Луси се умълчахме сякаш по някаква неведома заповед. Времето, и то сякаш бе прихлупило абатството с покоя на своето безветрие. Паркирах колата и отидох да позвъня на вратата за посетители. Въздухът ухаеше на тамян. Отвътре долиташе монотонната песен на монасите. Сградите бяха нови и сякаш строени за склоновете на Калифорния, а не за Юга.

В дъното на коридора се появи отец Джуд със скръстени под ръкавите ръце и със смирено наведена глава. Двамата с Луси се прегърнаха и известно време останаха така, притиснати един към друг.

Джуд имаше вглъбено измъчено изражение на лицето, въпреки че цял живот бе прекарал в спокойното усамотение на манастира. Знаех, че не познава външния свят. Учуди ме сдържаната близост между двамата. Отец Джуд поведе Луси към параклиса, в който имаше служба.

След службата помолих за извинение и отидох в библиотеката, където цял следобед писах писма и прелиствах странно подбраните списания, за които монахът-цензор се бе престрашил да направи абонамент. Луси и Джуд тръгнаха на обиколка из абатството и въпреки че ме поканиха да отида с тях, усетих, че предпочитат да останат насаме.

Харесвах простотата на монашеския живот и копнеех за неговата всепоглъщаща и искрена любов към Бога. Допадаше ми и идеята за себеотричането и покоя, но се съмнявах, че ще успея с достойнство да изпълня тази роля.

Докато пътувахме обратно към Уотърфорд, нощта бавно се спусна по крайбрежието и умората промени лицето на Луси. Нейното видимо изтощение ме разтревожи и аз веднага си представих как белите кръвни телца щурмуват спорните територии в кръвообращението й. Някога и аз съм се гушел там, хранил съм се от топлата река на нейната кръв, обикнал съм закрилата на мрака у жените, научил съм звънката музика на сърдечния пулс, защото любовта към майката започва от храма на утробата — един стъклопис, възхваляващ сътворението и еликсира на живота. Същата кръв, която някога ме е захранила, помислих си аз, сега я убива.

— Престани да мислиш за моето погребение — обади се Луси, като продължаваше да стои с полузатворени очи. — Още не съм умряла. Просто съм уморена.

— Ами чудех се как ли преживява човек, на когото му е забранена китайската кухня.

— Лъжец! — каза тя. — Отдавна си ме убил и погребал в съзнанието си.

— Теб ли? Предпочитам да убия татко — казах. — Така всички ще разберем какво означава смъртта на един родител, но тъй като родителят ще бъде той, значи никой от нас няма да страда излишно.

— Не говори така за баща си.

— Той не е мой баща. Не забравяй анулирането и срама, които остават за нас, копелетата.

— Какво знаеш ти за срама? — попита Луси, поизправи се в седалката и изглади с ръка гънките на роклята си. — Аз знам много за срама — поклати глава тя и добави: — Джуд е много огорчен, че си напуснал църквата.

— Това не му влиза в работата.

— Той кръсти всичките ми синове. Той ти даде първо причастие — каза тя.

— Като деца смятахме, че двамата сте любовници — рекох. — Казах му го, когато дойде да те причести в болницата.

— И какво ти отвърна той? — изсмя се Луси.

— Почти нищо. Общуването с хора не е неговата стихия.

— Джуд ми каза, че е дошъл моментът — каза тя и притвори очи.

— Моментът за какво?

— Да сваля картите на масата — каза тя.

— Пак се връщаме към темата за срама, а?

— Да. Всичко води обратно натам — каза Луси. — Джак, отец Джуд е мой брат. Твой чичо.

— Странно — казах, след като изминах цяла миля в пълно мълчание. — Странно нещо сте вие двамата.

— Паднах в собствения си капан от лъжи. Цял живот не успях да събера кураж да зарежа измисленото си съществуване и да започна отначало. Можех да понеса всичко друго, но не и презрението на Джини Пен. Разбираш ли за какво говоря?

— Не — отвърнах й честно. — Нямам представа. Знам само, че според южняшката традиция за кръвно родство чичовците се представят на младите си племенници, преди последните да са навършили трийсет и седем години.

— Боже господи, колко си старомоден! — изсмя се Луси.

— Мамо, дори за нас това е прекалено. Честно казано, предпочитам да се беше оказало, че отец Джуд ти е любовник. Щях да го преглътна по-лесно.

— Много добре те разбирам — каза тя.

— С нетърпение очаквам подробностите — рекох, после си подадох главата през прозореца на колата и изкрещях, — зловещите, шибани, невероятни подробности.

— Успокой се — рече Луси и започна разказа си.

Заслушах се.

27

Истината е, че Луси Маккол се родила върху мръсни чаршафи в тристайната къща на семейство Дилард, край която с бучене се спускала река Хорспасчър в областта Пелцър в планините на Северна Каролина. На сто мили от родното й място нямало нито зъболекар, нито някакъв друг доктор, както нямало и човек над четирийсет години със зъби в устата. Нейният баща Ей Джей Дилард твърдял, че е фермер, но не бил нито работлив, нито преуспяващ. Пиел по време на сеитба, пиел по време на жътва, пиел и цяла зима. Дъщеря му така и не разбрала какво означават инициалите Ей Джей, нито какво е моминското име на майка й. Иначе се казвала Маргарет.

Брат й Джуд се родил две години след нея върху същата мръсна постеля. Бащата пак бил изпаднал в несвяст от алкохола и Маргарет сама изродила детето си, без да издаде звук от страх да не събуди мъжа си от дълбоката пиянска дрямка. Гордеела се с това, дето никога не молела за помощ, както не молела и да я бият, но за последното мъжът й сам се подсещал. За Ей Джей Дилард да бие жена си било едновременно занимавка и отдушник — нещо, което научил още като малък от своя баща. Никой в родата — нито по мъжка, нито по женска линия — не можел да чете или пише. Човек трябвало да отиде чак в Ашвил, за да си купи някаква друга книга, освен Библията. По тези места било съвсем обичайно новородени да измират, а съсипани жени като Маргарет да се молят за такава благодатна смърт. След като родила децата си, Маргарет често мечтаела как веднага след смъртта си те ще отидат при Исуса и той ще им сложи най-хубавите ангелски криле, изтъкани от дантела и бели снежинки. Маргарет била на дванайсет години, когато родила Луси и на четиринайсет — когато Джуд се появил на бял свят. В тази част на Апалачите — областта Пелцър — никой не я смятал за особено млада майка. Но съседите я съжалявали заради лошия й късмет. В цялата област не можело да се намери и един човек, дето да каже добра дума за Ей Джей Дилард. Той олицетворявал най-ниското падение на белия човек по тези земи, където бледоликите стръвно съблюдавали неписания закон на слънцето, според който на негрите било забранено да влизат в окръга след залез. Когато Голямата депресия поразила икономиката на Америка, във въпросната област никой нищо не забелязал, защото икономика там нямало.

Майка ми се родила гладна — млякото на Маргарет било малко и постно — и щяла да продължи да гладува почти през цялото си детство.

Луси не можеше да си спомни точно кога за пръв път бе решила, че баща й представлява заплаха за тях. Още от малка била свикнала да вижда кръв и рани по лицето на майка си и дори смятала за съвсем естествено съпрузите да се налагат един друг с юмруци. С течение на времето побоищата изцяло променили физиономията на майка й, очите й гледали все по-уплашено, а изпотрошените кости на челюстта и скулите й непрекъснато зараствали под различен ъгъл. Но Луси още помнела нейната доброта.

Когато била на пет години, а Джуд — на три, баща й слязъл в равнината, за да стане наемен работник в една тютюнева плантация в покрайнините на Роли. Понякога се връщал, за да изкара зимата с тях, понякога пращал пари по пощата, но в продължение на пет години почти напълно изчезнал от живота им. Маргарет се разкрасила в негово отсъствие и открила, че в сравнение със съпруга си умее да изкарва много по-добра реколта от каменистата им нива. В двора на небоядисаната къща тя отглеждала пилета, пъдпъдъци и пчели. Луси и Джуд се научили да ловят риба с тръстикови пръчки и червеи за стръв и по цял ден скитали по бреговете на река Хорспасчър. Почти през цялата година на трапезата им имало пъстърва. Маргарет умеела да борави с ловджийска пушка не по-зле от всеки мъж в долината и разменяла застреляните от нея сърни и мечки срещу продукти, които не можела да си набави самичка. Когато станала на десет години, Луси отменила майка си в това задължение и много се гордеела със синината на рамото си, която показвала на всички, преди да си легне след успешен лов. Научила се да стреля с двайсет и две милиметровата пушка на баща си и щом влезела в гората, вече никой не бил в безопасност — нито катеричка, нито заек, нито опосум. Пушката станала като част от нея самата и тя боравела с нея така сръчно, както и с точилката, когато месела тесто за баница.

Веднъж убила дива пуйка след упорито дебнене в продължение на цял ден. Пуйката се оказала пуяк — едър, охранен екземпляр, толкова великолепно животно, че тя искрено се възхитила на неговата находчивост, докато бягал и се криел из гъсталака от къпини и шипки, който преодолявал със скоростта на състезателен кон, а тя само гледала да не изгуби следите му по земята — стъпки колкото разперена момчешка длан, — докато прекосявал на прибежки откритите участъци.

В църквите на Апалачия по онова време почитали един суров и безпощаден Бог. Макар и неграмотни, семействата и на Маргарет, и на Ей Джей били ревностни и крайни във вярванията си християни. Сляпо, непоклатимо и безкомпромисно следвали постулатите на своята религия. В моменти на екстаз, за да засвидетелстват своето сливане с Бога, използвали странна церемония. Църквата на техния примитивен Бог и неговите апостоли раздавала на бледоликото праведно паство отровни змии, защото съществувало поверие, че змиите няма да им сторят зло, ако вярата им в Бога е искрена. Луси си спомняла как веднъж двама мъже не издържали на проверката и дълго се мъчели на пода в агония, поразени от дебютиращата тогава източна гърмяща змия. Проповедникът се казвал Бой Томи Грийн и Господ често му се явявал в огнена колесница някъде край нивата под голямата скала Чимни Рок и настоявал с гръмовен глас да изпитва вярата на чадата си с помощта на змии. Той обичал да крещи неистово по време на своите проповеди. В неговите уста името Исусово просъсквало из въздуха като мълния, сякаш самото звукосъчетание било предназначено да сплашва грешните планинци, тръгнали да търсят в църквата утеха и подкрепа. Вечният живот изглеждал особено привлекателен за хора, чиято трапеза рядко предлагала нещо по-различно от пойни птички и бездомни кучета, и които с нечовешко постоянство се опитвали да отчуват хилавата си реколта в ниви, където камъните били повече от пръстта.

Както и другите планинци от областта, Ей Джей сам си произвеждал пиенето някъде над реката Хорспасчър. Това ставало след края на тютюневия сезон и след като така си бил постлал, че вече отвсякъде го пъдели. С течение на времето неговите завръщания у дома се превърнали в събития, от които всички треперели. Луси не помнела баща си поне веднъж да е бил мил или трезв. У него всичко било твърдо и кораво като голите озъбени канари. Да бие жена си и децата си за него било нещо като спорт, с който обичал да се забавлява на разсъмване, полупиян, под напора на махмурлука. Тогава се спускал да премаже цялото си семейство, да ги налага за грехове, от които и хабер си нямали; после започвал да гледа мрачно изпод навъсените си вежди, изпадал в мирова скръб, а сетне цикълът се завихрял наново заедно с първата глътка чисто уиски. Още от зимата Луси и Джуд започвали да се молят тютюнът да върже и цъфне в полята на Северна Каролина. Вече знаели, че съпрузите са господари в собствения си дом и че мъжете имат право да властват над жените, децата и всички животни. Но така станало, че не друг, а самият Бой Томи бил определен от съдбата да ги спаси от гнева и вроденото безчестие на подлия им баща.

Бой Томи умеел да говори на някакви непознати езици и често цитирал Светото евангелие от Лука от началото до края, без нито веднъж да погледне в Библията. Бил същинско чудо, що се отнасяло до Божиите дела, но не можело да се каже, че е светец, защото станело ли дума за жени, окото му заигравало с настървение, което по би отивало на библейската му любознателност.

Бой Томи посещавал къщата на Дилард само по време на тютюневия сезон, когато знаел със сигурност, че Ей Джей отсъства. Преди да пристъпи прага, за да почете от Библията на Маргарет, той хвърлял една отровна змия върху голата земя на прашния двор, давал по една дълга пръчка на Луси и малкия Джуд, после им показвал как да гонят змията из двора, без да я изпускат от поглед, за да не се шмугне в гората или във вира. Змията имала окраската на октомврийски ден и докато децата я шибали с пръчките си, Бой Томи дарявал Маргарет с духовно просвещение вътре в къщата от три стаи.

Една година Ей Джей се върнал най-неочаквано в началото на септември. Ръката му била счупена и после накриво поставена в шина от самоук доктор, който оправял ратаите след редовните им пиянски свади или пък лекувал раните им, получени на полето. Ей Джей не бил лишен от интуиция и с един поглед преценил положението. Видял как децата подмятат змията във въздуха на пръчките си и веднага разбрал, че си играят сам-сами в смълчаното безвремие на късния следобед. Когато открил Бой Томи върху жена си — и двамата голи както ги е майка родила, — той убил Бой Томи само с един удар на секирата. Секирата разполовила главата на проповедника и кръвта му плиснала върху двете стени на стаята и върху лицето на Маргарет. Ей Джей натрил още и шията й с кръвта на нейния любовник, като размазал и парченца от мозъка му върху гърдите и стомаха й. Взел да я удря по лицето с юмруци, докато кръвта й се смесила с тази на Бой Томи в пулсиращо тайнство. Продължил да я налага със здравата си ръка, докато усетил, че е изпотрошил не само нейните кости, но и собствената си ръка. След това взел да я влачи по пода, така както си била гола, а после я изритал на двора пред очите на домашните птици, мулето и на двете си изплашени до смърт деца. Ей Джей я довлякъл до река Хорспасчър, псувайки ту Всевишния, ту жена си. Тъй като и двамата били целите изцапани с кръвта на убития проповедник, той потопил лицето на Маргарет в един бързей, който веднага се обагрил от раните й. Задържал главата й под водата цяла минута, после я вдигнал да си поеме въздух и й казал да се приготви да умре. Писъците на жена му не били нищо в сравнение с неговия справедлив гняв и жаждата му за мъст, но ето че допуснал грешка — ужасна, непоправима грешка, след която живял достатъчно дълго и мъчително, за да съжалява за нея. Ей Джей не бил забелязал красивата си и озлобена до смърт дъщеря, която заслизала безшумно по пътеката към реката, а в края на дългата й пръчка още се гърчела отровната змия.

Ей Джей стиснал Маргарет за гърлото и ударил главата й в острия ръб на един камък. Главата й се разцепила на две и яркочервена лента от кръв се проточила в реката. Макар и под водата, Маргарет дочула приглушения вик на мъжа си, който сякаш идвал отдалеч. Самият той дори не успял да види как собствената му дъщеря хвърлила змията към него и тя се увила като хлабава яка около врата му — тръпнеща и невидима. Зъбите й се впили в ключицата му, после му впръскали втора доза отрова край опашната кост. Чак тогава Ей Джей смогнал да я сграбчи и я метнал в бързея, който я понесъл към дълбокия пъстървен вир. Там тя отново изпълзяла на брега и се шмугнала в гората след дългото си пленничество сред двуногите.

И тогава той пуснал Маргарет, която също била понесена от реката и се запремятала надолу по късите бързеи. Сигурно щяла да се удави, но в последния миг успяла да се хване за оголените коренища на голям клен; вкопчила се в тях и останала да виси така, докато си поеме дъх и разбере къде се намира. Зърнала Луси и малкия Джуд, които тичали по планинския склон, а Ей Джей — по петите им. Неговата крачка обаче ставала все по-неуверена с всяка следваща стъпка. Едната му ръка опипвала гърба, търсейки следи от болката, които здравите му пръсти не успявали да открият. На няколко пъти изревал, после се огледал за жена си. Отровата изгаряла отвътре вените му, но той все още бил в състояние да се движи и в гнева си затътрил трупа на Бой Томи към реката, изплюл се върху него и го подритнал, докато бързото течение поело тялото и го понесло към малките водопади, където то се заклещило между два камъка. Маргарет видяла ужасена как тялото щръкнало над водата с раззината уста и мъртви очи, а разпенената вода шибала раменете. Тя продължавала да стиска коренищата, студената вода успокоила пулса й и намалила кървенето, но тя не смеела да излезе от реката, преди да се свечери и преди яростта и болката на мъжа й да стихнат.

Най-накрая се показала, цялата прогизнала, и тръгнала към къщата, като се оглеждала за децата. А те я наблюдавали от една скала, от която се виждали и къщата, и дворът — там, където детството им било отровено. Знаела наизуст мястото на всяко нещо в къщата и веднага тръгнала към газената лампа и онова чекмедже, където държала кибрита. Запалила лампата и светлината отхапала част от мрака. Излязла на двора, вдигнала лампата към лицето си, така че децата да я видят, в случай че се крият наблизо и не смеят да се покажат. Обадила им се тайно, имитирайки гласа на кукумявка — нещо, което умеела да прави добре. Толкова добре, че след години децата й щяха да си спомнят този призрачен кукумявчи вик повече, отколкото гласа й. Притихнали като горски мъх, те стояли прилепени до скалата в очакване да видят дали баща им отново ще се появи, за да се нахвърли върху майка им. Сякаш цялата планина се страхувала от него. Инстинктивно усещайки заплахата, Луси стиснала ръката на братчето си и двамата тръгнали по каменистата пътека, по която можели да се спуснат и с вързани очи.

Отишли при майка си, която в този момент изнасяла от плевнята дълго, навито на кълбо, дебело въже. Писукането на подплашените пилета само изнервяло и без това неспокойната нощ. Шепотът на реката ги поуспокоил, когато приближили коравата земя на прашния двор.

— Впрегнете мулето — подвикнала майка им повече към нощта, отколкото към децата си. Луси и Джуд тръгнали към плевнята, а Маргарет влязла в къщата с въжето, което било толкова дебело, че залитала под тежестта му. Светлината на фенера обляла двора — дива и жълта като око на ястреб. Щом се решила да действа, движенията на Маргарет станали точни и пестеливи. Мъртво пиян, Ей Джей лежал проснат по гръб върху кървавите постели на леглото, в което съсякъл Бой Томи и където били заченати двете им деца. Вратът му бил надут от отровата. Ей Джей въобще не усетил допира на въжето, когато Маргарет го преметнала през гърдите му и здраво завързала другия му край за железния край на кревата. След това завила въжето още няколко пъти около тялото му, пропълзяла под кревата, промушила го отдолу и пак го пристегнала. Търпелива като градински паяк, тя обвила цялото му тяло с дебелото въже, което било толкова здраво, че можело да удържи едър як бик. Премятала въжето около тялото и после под кревата, стягала го здраво, пак върху него и така, докато Ей Джей заприличал на буба, затворена в своя смъртоносен копринен пашкул. Единствената й цел била да не остави на съпруга си никаква възможност за бягство, защото вече знаела какъв е залогът, какъв е и вкусът на омразата. В къщата си Маргарет нямала огледало, а и да имала, едва ли би посмяла да се погледне в него. Само прокарала пръст по парещите рани, които изгаряли лицето й. При всяко движение счупените й кости сякаш се забивали направо в оголените й нерви. Но тя не спирала — работела бавно, методично и с план. Помогнала на децата да натоварят цялата храна от къщата във фургона, после всичките техни дрехи, одеалата и останалите провизии. Децата се подчинявали на заповедите й като войници, без дума да обелят. Пред очите им тя блуждаела като призрак — странна жена, хем избраница на проповедника, дето бил толкова свят, че змиите не го хапели, хем съпруга на мъж, който бил толкова див, че посегнал да убие и двамата.

Маргарет отишла до реката и взела един камък колкото детска обувка. Харесала тежестта, размера и формата му, харесала усещането, което й давал. Казала на децата да влязат във фургона и да се опитат да поспят сред дрехите и одеалата. Джуд заспал веднага, ала Луси само се престорила, че спи. Видяла как майка й влязла обратно в къщата, откъдето идвала светлина, а от онова, което предстояло да се разиграе пред очите й, щяла да си направи изводи за отношенията между жени и мъже и да носи това познание у себе си до края на дните си.

Ей Джей Дилард се събудил от ужасната болка, причинена от змийското ухапване в гърба и раменете, което било достатъчно сериозно, за да го измъчва дълго, без обаче да го убие. Уискито било притъпило остротата на болката и той се строполил в несвяст върху леглото. Устата му била пресъхнала и всъщност жаждата за вода го разбудила от неспокойния му сън без видения. Разплакал се от силните болки, които пронизвали тялото му, и опитал да се обърне, но въжето се впило още по-здраво във вените на врата му. Изкрещял името на Маргарет и проклел и майчиното си мляко, като я чул да му отвръща.

— Развържи ме, жено! — изкомандвал я той, като зърнал сянката й да се приближава. Страданието обаче му попречило да види една подробност. Едната подробност бил камъкът в ръката й. — Развържи ме, за да те доубия. А после и малката, дето ми хвърли змията.

— От това легло повече няма да станеш — отвърнала му Маргарет и тръгнала към него.

— Ако ще ме убиваш, дай ми първо да пийна вода.

— Там, където ще те изпратя, няма да имаш нужда от вода — казала му тя, покатерила се на кревата, яхнала съпруга си, седнала удобно върху гърдите му и го погледнала право в очите.

— Ще ти сплескам мутрата, така да знаеш! — заканил й се той и се изсмял въпреки болката.

— Ти вече ми я сплеска за последен път — рекла жена му и го ударила с камъка по главата. Той изпищял веднъж, но при втория удар горната му челюст хлътнала навътре. Тя продължила да го налага с камъка по главата, докато лице не останало. Само една пихтия от кръв, сополи, слуз и сълзи. Луси се спотайвала във фургона, но вече едва издържала на писъците и молбите му. Само повтарял, че съжалява за злото, дето е сторил, но още не бил готов да напусне този свят и да се изправи пред Страшния съд. Колкото повече кръв губел, толкова по-религиозен ставал и повече заприличвал на Бой Томи.

Луси изтичала при майка си и се опитала да я дръпне, но жената не била на себе си от ярост и нищо не можело да я откъсне от заниманието й. Продължавала с нечовешко ожесточение да удря главата на мъжа си, докато най-накрая капнала от умора. После отишла до кофата с вода, измила ръцете и лицето си и заличила всички кървави следи по себе си.

Най-накрая взела да полива пода с газ, и не само пода, но и пердетата, ръчно скованите мебели, без да я е грижа какво ще става след това. Луси не разбрала защо майка й разлива газта навсякъде, дори по масата за ядене, но баща й разбрал и с все сили се опитал да разкъса дебелите въжета. Така се замятал, че чак креватът подскочил във въздуха и взел инч по инч да се премества, но тогава Маргарет изляла останалата газ върху него.

— Няма да го направиш — рекъл съпругът й. — Не ти стиска. — Защото не познавал жена си, нито омразата, която отдавна таяла у себе си.

От прага на къщата Маргарет Дилард помахала за сбогом на съпруга си.

— Ей Джей, поздрави Сатаната от мен — казала тя, хвърлила газената лампа в стаята и хукнала към фургона.

Предсмъртните викове на баща й останали да кънтят в ушите на Луси дълго след като напуснали долината на река Хорспасчър и продължили по опасния коларски път, който щял да ги отведе далеч от планините към Сенека, Южна Каролина. Никой не живеел близо до къщата им, за да види пожара или да чуе кресливата агония на Ей Джей. Майка й загърбила къщата и мъжа си и повече никога не помислила за тях. Съсредоточила се върху пътя и мулето.

По пътя си — на излизане от планините, където Маргарет била прекарала всеки миг от своя живот — те срещнали и доброта, и състрадание. Фермерски жени, измъчвани от вечната си самота, разпознали дързостта и онзи необясним импулс, по силата на който жената със счупените скули се озовала на прага им да проси за храна. Давали й яйца, мляко и сирене, задето е жена и защото имала да се грижи за още две гърла.

Цял месец те обикаляли черните пътища, прекосявайки малките градчета на Южна Каролина, докато в главата си Маргарет мътела план. Веднъж зърнала лицето си в една ферма край Клинтън, Южна Каролина, и когато видяла нанесените от Ей Джей поражения, се разплакала. Навремето се гордеела със своята хубост, а сега изпитвала онзи срам, който само грозните жени познават. Разбрала, че мъж никога вече няма да се влюби в обезобразеното й лице. Щом самата тя се отвращавала от собствения си образ в огледалото, какво оставало за някой приличен добър мъж? И тъй като нямала ясна представа какво да прави оттук нататък, нито къде и как да се установи, тя продължила да пътува с мулето си от град на град, надявайки се да се случи някакво чудо. Но никакво чудо не очаквало Маргарет Дилард и нейните деца. На излизане от град Нюбъри мулето й умряло.

Като стигнали в следващия град, тя завела децата пред портите на едно протестантско заведение, наречено Сиропиталище на Ордена на Агнеца Божий. То се стопанисвало от мисионери, които навремето разпространявали Божието слово сред африканските племена в Сахара. намирало се на пътя между Нюбъри и Просперити в град Дъфордвил и се издигало на самия път. Сградите му издавали онова анонимно безличие, зад чиито сиви стени злото се държи на разстояние от благоприличието на града и неговите обитатели. на входа на сиропиталището Маргарет посочила с пръст главния корпус — двуетажна дървена конструкция с голи прозорци и две небоядисани дорийски колони, които подпирали сградата като патерици.

— Тук приемат сирачета — рекла тя на децата си. — Ще ви дам тук да живеете.

— Но ние имаме теб — изплакала Луси. — Имаме майка.

— Знам — отвърнала майка й, но някак си разсеяно, сякаш се обаждала от друг свят.

Вечерта спрели да пренощуват под един мост, запалили огън, стоплили се и Маргарет нахранила децата си с последните остатъци, които успяла да скъта. Липсата на решителност я прекършила и вече не виждала начин за избавление. Не преставала да се моли най-горещо, но молитвите не й донесли нищо добро — само едно мъртво муле и собственото й преуморено сърце. Маргарет Дилард приспала децата си с песен, шепнейки колко красиви са личицата им на светлината на огъня. Докато спели, тя дълго ги целувала, после ги завила добре, като метнала отгоре и собственото си одеало, и се обесила с късо въже на една от подпорите на моста. Решила, че смъртта й ще бъде единственият и последен подарък, който можела да даде на децата си. И като разтворили очи на разсъмване, те видели точно този подарък.

През годините, които се занизали, Луси не можела да изрече думата „сирак“ на глас, без устните й да се разтреперят. В нейните представи сирак означавало дете, в което злото се е вселило, за да остане завинаги като в родно гнездо; младенец, принесен в жертва на ехидното лукавство. На десет години Луси Дилард вече била видяла как убиват баща й, как майка й се обесила на един железопътен мост и това й давало пълно основание да смята, че е видяла най-лошото, което светът има да покаже на едно малко момиче. Тогава обаче срещнала преподобния Уилис Беденбо.

Още отрано Луси научила, че за обикновените хора е много трудно да обикнат едно сираче. Сирачето е нещо изоставено, ненужно, захвърлено встрани от пътя, изцяло зависещо от подаянията и милосърдието на случайни хора. По-късно по филми и книги Луси се вбесявала, като вземели да й описват как разни великодушни и сърдечни семейства приютяват в домовете си сирачета и на всичкото отгоре се отнасят с тях като с родни деца. Това, което тя научила, било, че в света има твърде много Уилис Беденбовци и че те като вампири живеят от кръвта на клетите сирачета.

Преподобният Беденбо представлявал един малко по-приемлив вариант на суровия Бог, така както си го представяли проповедниците от планините на Северна Каролина. Гордеел се с млечнобялата си кожа и бакъренорусата коса, които му придавали вид на огромна самодоволна праскова. Носел скъпи, лъснати като огледало обувки, за които се грижел един осемнайсетгодишен сирак, дето бил малоумен и толкова невъздържан, че дори не смеели да го предложат за осиновяване. Той се казвал Енох и живеел в сайванта в дъното на обора.

Тъй като училище нямало, сираците били задължени да присъстват на службата два пъти на ден и да слушат проповедите на преподобния, които им четял дословно от една книга със заглавие „Изкуството да проповядваме“. Мощният му глас изпълвал малкия параклис и звучал авторитетно и успокоително — нещо, от което Луси много се впечатлявала. Тя за пръв път в живота си виждала човек, завършил колеж, и това бил именно преподобният Беденбо. По време на първите няколко проповеди двамата с Джуд не спирали да се чудят къде са змиите. Не можели да разберат как християните доказват вярата си в Исуса без помощта на змия, която да ги порази на място, в случай че лъжат. Но с никого не споделили своите теологически недоумения, а побързали да свикнат с по-затвореното и звучно произношение на хората от Централна Южна Каролина, както и с цветистия стил на красноречивите проповеди.

Преподобният Беденбо изчакал да мине месец от пристигането на Луси в сиропиталището и чак тогава я изнасилил. След като я изнасилил обаче, изтрил сълзите й и й прочел един много дълъг откъс от Посланието на Свети апостол Павел до ефесяните и строго я смъмрил заради разпуснатостта, която виреела у всяка жена, и за това, че женските тела възбуждали лъст у мъжете праведници. Възнаградил я с един ментов бонбон и оттогава Луси ненавиждаше вкуса на мента.

Луси обаче научила, че той не бил изнасилил всички момичета сред сирачетата, а имал свои любимки, на които сипвал допълнително порции от обяда и ги изпращал на по-лека работа в стопанството, от което всички сирачета се издържали. Нощем, след като си пийвал, отивал в голямото помещение, където сирачетата спели върху нарове. Това обикновено ставало към три часа сутринта. И тогава си избирал. Всички негови любимки трябвало да спят на долния ред нарове и нито една от тях не бивало да носи гащета. Много скоро Луси станала неговата любима жертва и оттогава намразила миризмата на уиски точно толкова, колкото и вкуса на мента.

Една вечер, когато преподобният си вършел работата върху нея, тя отворила очи и видяла брат си Джуд, който я зяпал ококорено. Гледал я със съжаление, бяс и безсилие — чувства, които биха обзели всяко момче, наблюдаващо подобна сцена. Тя вдигнала ръка към него в мрака, Джуд протегнал своята надолу, уловил нейната и я държал така, докато преподобният свършил работата си и се надигнал да си върви. След това той обикновено отивал в кабинета си, който се намирал на същия етаж, вземал Библията и четял, докато изпуши една лула. Миризмата на тютюн се разнасяла чак до тъмната спалня и момичетата най-накрая се отпускали и спокойно заспивали със съзнанието, че тази нощ не ги заплашват нови набези.

През ноември изнасилил едно ново момиче и то още през първата му нощ в сиропиталището. Другите момичета я чули как се бори, как пищи в тъмнината, чули и преподобният Беденбо как й вика да млъкне и да се подчини на Божията воля. Освен това чули и как й строшил врата. Сутринта преди разсъмване Енох изнесъл тялото на момичето и го заровил до Маргарет Дилард в гробището за бедняци, което се намирало в съседство със сиропиталището. След тази случка преподобният започнал да пие още повече и точно тогава Луси станала негова любимка, защото тя не се съпротивлявала и не викала. Брат й Джуд също не издавал нито звук, само стискал ръката на сестра си, докато онзи я насилвал на леглото под него.

Всеки път след въпросното посещение Джуд проследявал всяко движение на Беденбо, когато тръгвал обратно към кабинета си. Там той имал голям прозорец без стъкло, през който наблюдавал спалнята на сираците, но през него Джуд пък наблюдавал проповедника. Преподобният се отпускал в креслото си и започвал да приготвя лулата си, а това представлявало цял ритуал. Първо внимателно изчегъртвал чашката й с джобното си ножче. Пушел тютюн „Принц Албърт“, който държал в големи кутии върху бюрото си. Вдишвал силната миризма на суров тютюн, след това взимал една голяма щипка с палеца и показалеца и натъпквал тютюна със специално инструментче. Тогава изваждал сребърна запалка, любувал й се известно време на светлината на лампата, щраквал я и приближавал пламъка до тютюна, чийто аромат скоро изпълвал стаята и приспивал Джуд. След това преподобният Беденбо изпивал една половинлитрова бутилка скоч и заспивал тежък пиянски сън, съпроводен с гърлено комично похъркване.

На Джуд му трябвало повече от месец, докато си състави план за действие. Планът, за който се молел в параклиса по два пъти на ден. Една нощ, след като преподобният се върнал в кабинета си, а Луси тихо плачела след посещението му, Джуд се вторачил през осветения прозорец. Дори Луси вече спяла, когато той се промъкнал като котка от леглото си на горния ред нарове към вратата на кабинета на Уилис Беденбо. Искал да накаже преподобния, задето си позволил да насилва сестрата на Джун Дилард — момчето от планините, стаило у себе си онзи гняв и необузданост, които всички планинци носели по рождение. Изчакал да чуе тежкото равномерно дишане на Беденбо и влязъл в кабинета му.

Мекото отпуснато туловище спяло и похърквало под пухения юрган. Джуд отишъл до бюрото и зърнал припламващото огънче на лулата, което още светело и пушело сърдито в пепелника. Отворил първото чекмедже вдясно, както неведнъж бил виждал Беденбо да прави, пъхнал ръка навътре и напипал кутията, в която държал газта за сребърната си запалка. После намерил и самата запалка, оставена до лулата, взел я в лявата си ръка, а кутията — в дясната. Майка му го направила по-различно, но идеята била една и съща. Тя черпела сили от своята решителност и от това, че знаела точно какво иска, докато Джуд, макар и да не разбирал много неща на тази крехка възраст, все пак знаел, че повече не може да държи ръката на сестра си, без да умре от срам.

Развинтил малката червена капачка на тенекиената кутия с газта и взел да я излива върху пухения юрган на преподобния. Докато се изливала, течността тихо бълбукала, затова той гледал звукът да съвпада с хъркането на стария. Джуд работел търпеливо и прецизно и въпреки че това му отнело половин час, той успял да изпразни кутийката, без да разлее и една капчица върху себе си.

Цели десет минути събирал кураж да щракне запалката. Никога преди това не бил държал запалка, само бил гледал как преподобният Беденбо я пали. Усетил грапавото колелце върху палеца си. Задействал го мислено и си представил как лумналият пламък стига чак до покрива на сиропиталището. Щракнал го, но нищо не се получило, само дето леко изпращяло, сякаш мишка дращи по дъска. Звукът обаче променил хъркащия ритъм на свещеника и Джуд изчакал цяла минута, преди да се реши да опита отново. Вторият път не бил по-успешен от първия и свещеникът се размърдал в съня си. На третият път Беденбо се събудил и подушил миризмата на газ по себе си. Чак на четвъртият път Джуд се научил как се пали запалка.

— Какво правиш тук? Защо не спиш? — попитал го преподобният, заваляйки думите.

В този миг пламъкът лизнал юргана и момчето изпяло на един дъх:

Исус обича ме, това аз знам

и Книгата ми казва да не ме е срам.

Беденбо лумнал целият в пламъци, станал от леглото, хукнал да бяга, но дрехите по тялото му горели. Прекосил спалнята с кански писъци — бягаща факла, а не човек. Светел все по-ярко и по-ярко и само неопърленият му език можел да възпроизвежда шум, но не и думи. Когато стигнал дъното на помещението, от косата му се запалили и плътните памучни завеси, а тялото му — овъглено и спечено, се свлякло на колене, после тупнало на пода. Умрял, вмирисан на собствената си прогнила и почерняла плът.

Джуд Дилард наблюдавал обвития в пламъци проповедник от противоположния край на голямата спалня, видял как завесите се запалили и си дал сметка, че на осем години вече бил убил човек, и почувствал онази чистота на духа, която справедливостта винаги скрепява с подписа си. Пламтящият силует на този мъж щеше да остави неизличим спомен у него. Всяка изповед и всяко разкаяние щяха да включват и вечните угризения за смъртта на Уилис Беденбо. В не един кошмарен сън Беденбо щеше да прелива в образа на баща му и тази ужасяваща двойнственост заедно с предсмъртните викове и на двамата щяха да се превърнат в зловещо предупреждение за проклятието на огъня. Неговият съзерцателен погребан живот започнал още тогава, докато наблюдавал как врагът му се е строполил върху чамовите дъски на пода и чул сърцераздирателните писъци на сираците: „Пожар! Пожар!“ Това поставило и началото на неговия живот в мълчание. Цели две години след пожара в сиропиталището Джуд не успял да отрони и една дума. Луси го хванала за ръка, отвела го навън, а той примирено я последвал по пътя към новата си съдба след единственото убийство, което бил извършил.

Сградата на сиропиталището горяла цяла нощ и в пламъците й половината от хората в селото загубили работата си. Общо било мнението, че Беденбо бил заспал след обичайната си половинлитрова бутилка уиски и нощницата му пламнала от неизгасената лула. Той бил единственият смъртен случай в причиненото от него бедствие, а селяните погледнали на злощастието като на заслужено възмездие. Тленните останки на Беденбо били спешно погребани и бързо забравени, тъй като сред овъглените руини намерили само зъби и кокали.

Девическата спалня на колежа в Нюбъри била временно преустроена за приют, а сред фермерите бил разпространен призив да се наемат сираци за работна ръка. Един фермер с тютюнева плантация в покрайнините на Флорънс се спрял на Джуд от редицата строени сирачета, но после се разколебал, тъй като Луси му заявила, че не бива да се разделят брат от сестра, лишавайки ги по такъв начин от малкото им останало семейство. Луси и Джуд били единствените оцелели след пожара в сиропиталището, за които не се намерили семейства да ги приютят.

Хората, които идвали да ги огледат като добитък за продан, смятали, че Луси е прекалено чувствително и копнеещо за уют дете.

Самата тя обаче усещала, че на този свят няма нищо по-излишно и ненужно от едно сираче. Обвързвайки се със воя безмълвен и уязвим брат, тя всъщност отхвърлила собствените си възможности да бъде осиновена или дори само настанена в чужд дом. С всеки изминал ден в Нюбъри погледът й ставал все по-неустрашим и твърд и колкото повече разбирала бремето на собствената си ненужност, толкова повече нараствала вътрешната й сила и устойчивост. Това лято се формирал и нейният характер. Луси щеше да се превърне в живото доказателство на това, че да се изпречиш на пътя на ощетено от съдбата дете е голям риск. Грижейки се за собствения си брат, тя се преобразила напълно.

През септември Луси неволно дочула разговор, в който капеланът на колежа споделил с доктора на девическия пансион намерението си Джуд да бъде изпратен в държавната психиатрия на Бул Стрийт в Кълъмбия. Тя била чувала за някои по-особени деца, които ги изпращали на Бул Стрийт и те никога повече не излизали оттам. Луси обаче решила, че двамата с брат й вече са преживели достатъчно. Само тя знаела как брат й се бил превърнал в живо разкаяние и всеки миг от живота му представлявал неизразимо страдание. Той бил деликатно дете, пойна птичка, замлъкнала от страх пред ястребите. Джуд имал нужда от силна сестра и Луси станала тази силна сестра. Той накарал нейния изнасилвач да плати жестока цена и затова тя щяла да го предпази от килиите, където се заглушават виковете на изпадналите в лудост. В продължение на два дни Луси задигала храна от кухнята на колежа и я криела под леглото си. Освен това залепила парче дъвка в единия край на дълга пръчка, отишла в един англикански параклис и успяла като по чудо да измъкне оттам осемдесет и шест цента от кутията за подаяния. Сама се очистила от греховното деяние, като обяснила на унилия си брат, че двамата били точно толкова бедни, колкото и онези, за които били предназначени подаянията.

Същата нощ те се измъкнали от спалнята на пансиона. Луси хванала брат си за ръка, превела го през заспалия, затворен в себе си град и двамата излезли на най-близкия извънградски път, който, както Луси дочула, водел към Кълъмбия. В продължение на осем часа двамата вървели без да спират, докато съвсем капнали от умора, но успели да се отдалечат на значително разстояние от града. Цял месец се скитали из черните пътища на Южна Каролина, като преспивали насред полето, в гората, в плевници и обори. Придвижвали се от място на място главно по мръкнало, недоверчиви като нощни птици, научили се да преживяват със сурови яйца и прясно издоено мляко. Събирали паберки и всичко друго, което ставало за храна, от покрайнините на фермите. Съвсем неволно поели към крайбрежието, като старателно избягвали Кълъмбия, защото се страхували от лудницата на Бул Стрийт. Тъй като пътували само след залез слънце, били вече свикнали със звездната светлина и черните пътища, край които се простирали натежали от клас ниви, а небето над тях блещукало от съзвездия, на които не знаели имената. И двамата не били ходили на училище и затова не знаели имената на много неща в този свят.

Ръка за ръка те прекосили целия щат Южна Каролина, без никой да ги забележи. Маркирали пътя си с парченца от яйчени черупки и преживявали най-вече с киселици. Веднъж видели как пиян фермер пребива до смърт кучето си с тояга, защото било задигнало едно от пилетата му, и същата вечер, докато си приготвяли въпросното пиле на огъня, Луси и брат й се превивали от смях, а Джуд бил толкова прегладнял, че искал да изяде и кучето. По време на тази страховита одисея през мрака на нощта Луси научила, че гладът може лесно да промени всичките ти схващания за това що е храна. Любовта, която изпитвали един към друг, ги крепяла и по-късно двамата щели да си спомнят за това дълго пътуване, лишено от компанията на възрастни, като за най-щастливите дни в белязаното им от злощастие детство. Без план, те се скитали безцелно като сомнамбули сред дърветата, покрити с дантелени лиани и мъх, които издавали близостта на морето. Дори земята под краката им сякаш се променила — станала по-песъчлива и по-киселинна. Неусетно водата в кипарисовите мочурища започнала да се издига, отеквайки с оживените среднощни диалози на бухалите и с гърлените териториални претенции на алигаторите, уплашени от появата на съперници в мастиленосините води на тресавищата, затлачени с тиня, нанос и водорасли. Прекосявали горите, незабелязани от никого, оглеждали лишения от слънце, поставен под възбрана свят, където ловци са мнозина, но плячка са всички.

Като същински деца на нощта, в техния поход имало нещо приказно и вълшебно. Тъй като Джуд продължавал да мълчи, Луси взимала всички решения самичка — например къде ще се скрият за през деня. Продължавали да вървят, но и все повече отмалявали и отпадали. Умората ги надвила. Веднъж, като не успяла да събуди заспалия от изнемога Джуд, Луси се затичала към първата къща, от която зърнала да се вие пушек. Без да се колебае, почукала на вратата и след миг на прага се показала една негърка. За пръв път в живота си Луси виждала черна жена. Тя се казвала Лоутъс и за Луси и нейния брат това бил денят на тяхното избавление. Луси не би могла да попадне на по-сиромашки дом, но дом, в който пламтяло естественото великодушие на духа.

Когато Джуд се събудил, той сучел наквасеното в меласа кутре на огромна негърка. Меласата била собственоръчно приготвена от съпруга й и с нея тя първо натрила венците и зъбите на Джуд. Като малка самата Лоутъс била познала много лишения и затова сега решила да поохрани двете хилави дечица, които като изневиделица цъфнали на прага й в къщата на брега на Конгарийското мочурище.

Цели три седмици Лоутъс хранела белите безпризорни деца, докато бузките им поруменели. Давала им бисквитки, дебело намазани с масло, пържен бекон и яйца — колкото успявала да събере в курника. За обед и вечеря им готвела от всичко, което растяло в зеленчуковата й градинка — зеле, грах, цвекло. Благодарение на Лоутъс крехките им телца укрепнали с мазнини, желязо и витамини.

Но ето че един фермер, който пренасял сено за Оринджбърг, зърнал двете бели дечица да играят в двора на негърското семейство и веднага докладвал за това пред един случайно срещнат мирови съдия, с когото се разговорили в гостоприемницата на пътя. След като изпълнил гражданския си дълг, фермерът спокойно продължил към Оринджбърг, но животът на Луси и Джуд Дилард щял отново, за кой ли път, да се промени.

Тъй като било противозаконно да съжителстват бели и черни, шерифът Уитиър просто взел Луси и Джуд, качил ги в колата си и ги закарал в щатския затвор, където оставил децата да пренощуват.

Отново се озовали в положението на нежелани и ненужни. От затвора ги преместили временно в енорията, а оттам ги качили на влака за Чарлстън. Придружавал ги един районен съдия, който ги предал в ръцете на ужасяваща жена, облечена в черно расо с качулка. Тя ги поздравила с добре дошли в католическото сиропиталище „Света Урсула“ в Чарлстън. В тази тиха уличка със строени от двете й страни дървета и калдъръм, покрит на места с мъх, децата попаднали в странен свят на златни потири и тамян, на свещеници в пищни одежди, които пришепвали молитви на латински. Но те приели света на католицизма без предразсъдъци, тъй като никога преди това не били виждали жив католик, нито дори чували името на тази религия. Отначало били като омагьосани от нейните живописни ритуали и екзотичност. Образите на Исус и светците ги плашели с мълчаливото си присъствие във всички ниши и ъгли на църквата — не можело никъде да се скриеш от неодобрителните погледи на тези всевиждащи икони без клепачи. Монахините и отците изглеждали някак неземни.

От самото начало Джуд се почувствал добре сред буйната зеленина на манастира и добродушието на иначе строгите монахини. Допаднала му установената дисциплина и това, че всички толкова много държат на реда и порядъка. Те изтълкували безмълвието му като знак на святост и вътрешна дисциплина и от първия ден той станал всеобщ любимец. Сестра Йоанна Апасионата, една от монахините, толкова харесала Джуд, че го взела под личните си грижи и покровителство и не след дълго той възвърнал изгубения си глас. Тя го научила на азбуката и много скоро той вече четял читанката за първи клас от началото до края без запъване и смятал всички задачи със събиране и изваждане. Имал бърз ум и много лесно възприемал всичко.

Луси обаче не била толкова доволна от живота си в сиропиталището. След нежните грижи на Лоутъс в „Света Урсула“ тя се чувствала повече като затворник, отколкото като гост. Сестрата, която отговаряла за момичетата, била жена със стиснати тънки устни и изправен като бастун гръб; не понасяла никаква разпуснатост или мързел сред шестнайсетте поверени й момичета. Тя изпитвала панически страх от външния свят и правела всичко възможно да зарази с него и момичетата, за които отговаряла. Учела ги да мразят телата си, защото вече били извършили непростимия грях да се родят жени. В Библията съществувало доказателство за това, че сам Бог мрази жените. Той много държал на тяхното подчинение и не само ги сътворил на второ място, но и от някакво ненужно ребро на Адам. Менструацията също свидетелствала, че жената е нечиста. Сестра Бърнадин не била никак доволна от факта, че се е родила момиче.

И ето че Чарлстън, църквата със стъклописи и каменооки светци, похотливо надничащи от ъглите, както и буйната зеленина на манастирския двор, се превърнали в спасителния дом за двете безпризорни деца, които имали нещастието да се родят в страната на злия Юг. Чарлстън също съсипвал своите бедняци така, както и мрачните планини, но градът разполагал с много начини да завоалира превъплъщенията на злото.

В крайна сметка случило се така, че Чарлстън донесъл късмет на Джуд и нещастие на Луси. Точно тук те се разделили и раздялата им продължила години, през които и двамата били в неизвестност. Джуд щял да процъфтява под нежните грижи на монахини и отци, дето не можели да се нарадват на вродената му доброта, която ставала все по-неземна с неговото възмъжаване. Още от първия му ден в „Света Урсула“ той сякаш се хранел от католическите ритуали, които били като мехлем за душата му. Оттеглил се да живее в света на молитвата и за него това оттегляне съдържало семената на призванието. Богослужението било пълно с думи и мълчание и духът на Джуд постепенно узрявал в пищността на неговите обреди. Под влиянието на Йоанна Апасионата той пожелал двамата със сестра му да бъдат покръстени в римокатолическата вяра. Циничната Луси със закоравяло от житейски битки сърце обаче веднага съзряла хитростта на този умен ход и се заела да запамети отговорите от катехизиса, които другите момичета рецитирали в клас. Сестрите били вече забелязали, че Луси не умее нито да пише, нито да прочете дори една дума, а сестра Бърнадин открито говорела за нея като за „онази със забавеното развитие“. Лепнали й това определение като прозвище, ала Луси това и чакала — скрила се зад него и станала почти невидима.

Много скоро избягала от „Света Урсула“. Вече познавала живота в бягство, но сега за пръв път била сама, а на всичкото отгоре и в град. Луси била на тринайсет години, когато прекосила Ийст Бей Стрийт и поела към пристанището. Много скоро щяла да разбере, че в света няма нищо по-опасно от това младо момиче да изкарва прехраната си само в тъжния квартал на града. Някакъв мъж й купил билет за влака до Атланта, където започнала да води разпуснат нерадостен живот, докато един ден се появил баща ми. Това вече минавало за щастлив ден в живота на мама.

28

От първия ден на пристигането ни в Уотърфорд отвсякъде задърпаха Лия, искаха да се чувства щастлива. За нея пък да се прави на щастлива се превърна в нещо като граждански дълг. Хората подхвърляха колко добре изглеждала със същата интонация, с която коментираха времето. Тя често усещаше хорските погледи върху себе си — наблюдаваха я като излязъл под гаранция затворник. Лия нямаше нищо против да я гледат, но ненавиждаше да я оглеждат. Малкият Уотърфорд я караше да усеща много по-болезнено, отколкото Рим, факта, че е останала без майка. Накъдето и да се обърнеше, се сблъскваше с миналото на Шайла. Изведнъж се оказа, че майка й е навсякъде, но за Лия тя си оставаше неуловима и неосезателна както в мислите й, така и в истинския живот. Колкото повече неща научаваше за майка си, толкова по-несигурна ставаше, че въобще някога е знаела нещо за нея. Една събота в синагогата Елзи Розенгартен — възрастна еврейка, която бе преподавала на Шайла във втори клас, избухна в плач, когато й представиха Лия.

След тази случка хванах дъщеря си за ръка и се помъчих да й обясня:

— Хората се стряскат, съкровище, защото много приличаш на майка си.

— Нали приличам и на теб.

— Да, но повече на майка си — отвърнах и я погледнах скришом — не можех да разбера дали всички родители така благоговеят пред красотата на своите деца.

— Хората си мислят, че щом толкова приличам на мама, и аз ще направя нещо като нея — каза Лия. — Сигурно затова ме зяпат.

— Съвсем не — казах аз.

— Така е — отвърна тя. — Недей да ме лъжеш.

— Не те лъжа. Хората не могат да повярват, че съм способен да отгледам толкова добро и общително дете — обясних.

— Сега си притеснен, нали? Страхуваш се да не умре майка ти — каза Лия и гальовно се отърка в мен. — Личи си.

За миг се поколебах, но долових нуждата от нежност в гласа й, желанието й да я пусна в онези пещери на душата, където се спотайваха страховете ми и по-точно този за болестта на мама.

— О, Лия, ти не знаеш колко лош син бях аз. Не знаеш какви неща съм й казвал. Непростими неща. Толкова пъти съм я гледал с чиста омраза в очите. Никога не съм я разбирал и поради това си невежество често пъти съм я наказвал жестоко. Опасявам се, че времето няма да ми стигне да й се извиня за всичко лошо, което съм й сторил.

— Татко, тя знае, че я обичаш — рече Лия. — Онази вечер я чух да казва на доктор Пейтън, че са малко синовете, дето ще се надигнат чак от Италия, за да бъдат край майка си, когато тя има нужда от тях.

— Това сега ли го измисли?

— Наистина каза нещо от тоя род. Във всеки случай това беше смисълът.

Същата вечер отново излязохме да се поразходим по плажа. Усещах морето под краката си, докато джапах сред звездите, които се отразяваха във всички оставени от отлива локви. Пристигащото лято вече се усещаше по водата, която се затопляше с всеки изминал ден. Вълните трепетно очакваха наближаващия юни и градините навред бяха избуяли със зеленина, която попиваше всеки слънчев проблясък. Въздухът беше горещ в сравнение с хладкото море. Обади се чайка — винаги съм свързвал този крясък с разрив на сърцето и със самота, която няма име. Молех се само собствената ми самота да не излезе заразителна, да не отрови кръвта ми и да не проникне у дъщеря ми. Обичах нощите в Юга — нощи като тази — и много ми се искаше да не съм така мрачен и умислен по природа, особено когато водех Лия за ръка под разгънатия звезден плащ на нощното небе.

Цял час се разхождахме по брега, докато стана съвсем тъмно, и тогава тръгнахме обратно. Звездите вече блещукаха ярко, а въздухът дъхтеше на саргасови водорасли, стриди и бор.

На следващата сутрин Лия ме събуди преди изгрев слънце и ме сръчка да бързам. Беше ми приготвила чаша кафе, само и само да изляза на плажа час по-скоро. Отидохме с колела до къщата на Луси, паркирахме ги до дворния душ и изтичахме на плажа, където Луси вече ни чакаше. Подаде на Лия три миди, които бе току-що събрала.

— Тези са идеални за твоята колекция. Ще напълним един буркан с мидени черупки и после от него ще направим нощна лампа. — Лия взе мидите и ги пъхна в джоба ми.

— Майката костенурка появи ли се? — попита Лия.

— Сама трябва да откриеш — рече Луси. — Двамата с баща ти ще отговаряте за тази миля от плажа. А аз отговарям за цялата програма.

Цяла ескадрила кафяви пеликани прелетя над нас. Носеха се така плавно и грациозно в сутрешното небе, че появата им приличаше на тих псалм във възхвала на самия полет. Минаха над главите ни като сенки, откраднати от душите на други сенки.

— Хайде да поплуваме — предложих.

— Не, първо трябва да прегледаме плажа за костенурки — поклати глава Лия.

— За тази работа ще разчитаме повече на Лия, отколкото на теб, Джак — каза Луси.

— Няколко минути не са от значение.

Продължихме да крачим в мокрия пясък и следите от стъпките ни, макар и различни по големина, издаваха една и съща форма, един и същ свод на ходилото. Лия не откъсваше поглед от пясъка и ето че изпищя, щом зърна тежките отпечатъци от костенурка, прорязали пътечка в пясъка пред нас. Ние с Луси нарочно изостанахме, за да й дадем възможност сама да открие гнездото.

Аз носех кофата и един счупен стик, с който опитвахме пясъка. Лия взе стика и се приближи до пясъчната купчинка, която костенурката бе натрупала, преди да се върне в морето.

— Снася яйцата си с лице към морето. Погледни следите. Костенурката запълва дупката със същите задни плавници, с които преди това я е изкопала — каза мама.

— Лия опита пясъка, така както я бе научила баба й в предишните два месеца на подготовка. Внимателно мушкаше стика и гледаше къде пясъкът ще поддаде. Най-накрая на едно място пясъкът се отрони, тя клекна и предпазливо мушна показалеца си.

— Тук е, бабо — извика тя. — Прилича на пресято брашно. А останалият пясък е сбит и натъпкан до кораво.

— Тази костенурка-майка е измамила доста миещи се мечки, но теб не успя, нали, Лия?

— Да извадя ли яйцата? — попита Лия и вдигна очи към баба си.

— Тази година всичките ще ги извадим и после пак ще ги заровим, но близо до моята къща, за да са ми под око. Така ще бъдат в безопасност.

— А какво ще каже на това Отделът по опазване на околната среда в Южна Каролина? — попитах аз.

— На тях това няма да им хареса — призна Луси. — Ти копай, Лия, копай!

Лия започна да изгребва с ръце пясъка от майсторски издълбаната дупка с форма на пясъчен часовник. Колкото по-надълбоко стигаше, толкова по-сериозна и съсредоточена ставаше. Разчиташе изцяло на усещането си от допира с рохкавия пясък. И ето че в един миг се отдръпна уплашено и замръзна.

— Там има нещо — каза тя.

— Вдигни го внимателно — рече Луси. — Вътре всичко е крехко и безценно.

Лия бавно издърпа ръката си и извади кръгло яйце, малко по-голямо от бебешки юмрук. Меко като кожичка и с цвят на слонова кост.

— Постави го внимателно в кофата, Лия — обади се Луси. — И гледай да бъде обърнато в същата посока, както е било в гнездото. Природата си знае защо. Но първо застели дъното на кофата с пясък. Така.

Лия продължи да вади яйцата едно по едно, като ръката й хлътваше в дупката чак до рамото.

— Четирийсет и осем, четирийсет и девет, петдесет... — Лия ги нареждаше едно върху друго, а Луси си отбелязваше в малко тефтерче.

— Погледни, костенурката се е опитала да изкачи тези камъни, но не е успяла. — Луси посочи следите, които водеха към големи гранитни камъни, донесени специално за да спрат ерозията. — Къщите ни убиват повече костенурки, отколкото ракът пустинник или миещата се мечка. Тук въобще не е трябвало да разрешават каквито и да било строежи.

— Седемдесет и едно, седемдесет и две, седемдесет и три... — продължаваше да брои Лия.

— Това място добро ли е за гнездо? — попитах.

— Един хубав пролетен прилив със сигурност ще наводни гнездото. Няма начин да оцелее. Но за това не можеш да виниш костенурката. Какво да прави тя? Как да преодолее тези камъни — с въже и кука ли? Дори да успее, как ще ги прескочат бебетата й, като тръгнат обратно към морето? Безнадеждна история.

Луси си записа месторазположението на гнездото, деня и часа на откриването му и броя на яйцата, намерени в него — общо сто двайсет и две яйца. След това зарови дупката с крак.

— А сега да закараме тези бебенца на безопасно място — рече Луси и м и подаде тежката кофа.

Лия изтича напред и когато след миг вдигнах очи, за да я проследя, видях, че към нея се приближава жена в униформа.

— Коя е тази жена? — попитах Луси. — Ей там, до къщата.

— Това е самата напаст, при това дипломирана с магистърска степен — изпъшка Луси. — Остави ме аз да говоря. Обикновено изпада в паника, когато се държат любезно с нея.

Младата жена беше облечена в униформа и изглеждаше много симпатична. Оживено разговаряше с Лия за събирането на яйцата. Лия й посочи с ръка гнездото, а после взе да й обяснява как ще се погрижим за безопасността на яйцата в кофата.

— Винаги съм ненавиждала жени, които се казват Джейн — каза Луси и се приготви за схватка. — Самото име ги предразполага към запек и заядливост.

— Нима си правила социологически изследвания?

— Не, само житейски наблюдения, сине — прошепна тя, но щом приближихме униформената жена, гласът й стана силен и закачлив.

— Здрасти, Джейн. Тъкмо казвах на сина си колко много харесвам името ти. Джак, запознай се, това е Джейн Хартли. А ти вече си се запознала с моята внучка Лия.

— И ти си й разрешила да изрови цяло гнездо на костенурка! — каза Джейн с много официален и студен глас. Носеше униформата на Отдела по опазване на околната среда в Южна Каролина. — Обзалагам се, не си казала на Лия, че това е противозаконно, нито че миналото лято прекара един ден в затвора за същото това нещо.

— Това не е вярно, нали, бабо? — обади се Лия.

— Технически погледнато е така — призна си Луси, — но няма нищо по-неубедително от простата истина. Подай ми лопатата, Джак. Тук ще изкопая нова дупка.

— Длъжна съм да конфискувам тези яйца — каза Джейн и пристъпи към мен. Но Луси, изпълнена с решителност, веднага се изпречи между нас двамата.

— Тази година няма да жертвам нито едно яйце заради глупостта на идиотите от Отдела по опазване на околната среда. Нито едно! — отсече Луси.

— Обичаш да се правиш на самия Бог, нали, Луси? — каза Джейн.

— Твърде дълго — започна Луси и прелисти тефтерчето си — се придържах към правилата. Така ли е? Не докосвах гнездата. Спазвах духа и буквата на всичките ви нареждания. Природата си знае работата, непрекъснато повтаряха Джейн Хартли и Отделът по опазване на околната среда. Оставете яйцата, където майката ги е заровила. Оставете всичко да следва естествения си ход, нали така ми нареждахте? Природата била жестока, но за всичко си имало причина и обяснение.

— Тези правила продължават да са в сила и днес — прекъсна я Джейн. — Според нас е много по-логично да следваме създадените от Бога закони на природата, отколкото създадените от Луси.

— Да, но чрез моите закони оцеляват много повече костенурки и то се вижда от това тефтерче тук — каза Луси и размаха тефтерчето над главата си като оръжие.

— Баба обича костенурките — защити я Лия.

— Така е, обича ги — съгласи се Джейн. — Но не обича законите. За тях пет пари не дава.

— Синът ми е световноизвестен писател — рече Луси съвсем не навреме. — И ще запомни всяка обидна дума по мой адрес. Умът му е като бръснач.

— Изглеждате неподатлива на очарованието на майка ми — обадих се аз.

— Майка ви ни създава много неприятности, мистър Маккол — заяви жената. — Моята работа е достатъчно трудна и без да се разправям с хора, които се правят на големи еколози.

— Чуйте само какво направиха нейните хора. Изпратиха меморандум до всички проекти, свързани с опазване на костенурките по крайбрежието на Южна Каролина. Защото всеки остров от тук до Северна Каролина работи по отделна програма. Защото всеки остров си има своите проблеми, свързани с ерозията. Половината от естествената среда, в която костенурките снасят яйцата си, е била унищожена през последните десет години. Всички заети по проекта са ужасно загрижени. Тези хора обаче създадоха нови правила, според които ние не трябва да пипаме нито яйцата, нито гнездата на костенурките. Нямаме право да ги ограждаме, нито да ги пазим, нито да ги преместваме — нищо! В Кълъмбия, представете си, знаели по-добре какво да се прави. Само защото лапат по-големи заплати и смучат кръвта на честния данъкоплатец като мен.

— Някой трябва да плаща за моето мазерати — най-нагло я прекъсна Джейн.

— Не може ли да постигнем компромис? — попитах.

— Ако реша да се придържам стриктно към законите — започна самоуверено Джейн, — за всяко яйце от тази кофа ще получиш по една година затвор! — Като я чу, Лия писна да реве и това малко смути държавната чиновничка.

— Сто двайсет и две години затвор, татко! — изплака Лия, изтича до мен и ме прегърна през кръста. — Само за това, че сме помагали на баба.

— Аз си знаех, че не бива да се водя по нейния акъл. Лия, успокой се! Няма да ни затворят!

— Това обаче не важи за Луси... този път! — рече Джейн. — Още повече, че я хванах на местопрестъплението.

Луси се пресегна и взе кофата от ръцете ми.

— Опитах се да те вразумя. Бог ми е свидетел. Ти, Джейн, не живееш с този проблем всекидневно. Казвам ти, това, което искате вие, не е честно, не е правилно и съвсем не помага за оцеляването на малките костенурки.

— Колкото повече човек се намесва, толкова по-малък е шансът на костенурките да оцелеят — сопна се Джейн.

— Джейн, това е така само на теория. Само според вашите хартийки и доклади, където всичко звучи прекрасно, но не върши никаква работа.

— Луси, вършело е работа години наред. Още от ерата на динозаврите.

— Слушайте, сега ще ви кажа какво точно се случи. Отначало спазвахме всички указания на Джейн. До последната буква. Тъй като тя ни представи статистики, карти, диаграми, сравнителни изследвания и какво ли още не. Защото нейните хора пристигнаха тук тежковъоръжени с оръжие, значки и закона зад тях. Джейн, кажи на Лия точно какво се случи тогава. Кажи на детето какво излезе от вашите многоумни теории.

— Нашите теории са си много хубави — каза Джейн и си пристегна колана с кобура. — Според природните закони една част от гнездата отидоха зян. Бяха унищожени от хищници, но това се очакваше.

— Дотук нищо ново — обадих се аз.

— Сине, аз признавам твоето превъзходство, що се отнася до пици и други жабарски манджи, но от костенурки нищо не разбираш — каза Луси и погледна изпитателно Джейн Хартли, която устоя на взора й.

— Луси смята, че е над природните закони — рече Джейн.

— Джейн, мога да ти кажа, че в момента въпросните природни закони ме убиват — озъби й се Луси. — Много болезнено осъзнавам тяхната сила, защото съм им подвластна. Догодина вече няма да имаш удоволствието да водиш този спор с мен, но много се надявам, че някоя от другите дами ще ме замести достойно.

— Луси, предай ми тези яйца.

— Не! — отсече Луси. — Няма да стане! Какво ще ги правиш?

— Ще ги занеса в канцеларията — рече Джейн. — Ще ги снимам за доказателство. Ще ги прегледам за наранявания. След това ще ги върна на острова и отново ще ги заровя, колкото е възможно по-близо до първоначалното им гнездо.

— Тези яйца трябва да бъдат заровени веднага — каза Луси и грабна лопатата. — Ще преместя всички гнезда на сухо около къщата ми, разбра ли, Джейн? Само така ще мога да ги опазя, защото ще бъдат на двайсет метра от възглавницата ми.

— Значи ставаш закононарушител.

— А какво се случи с гнездата миналата година? — попитах.

— Нищо — отвърна Джейн.

— Само двайсет процента от тях се излюпиха, ето какво се случи! — отвърна Луси и започна да копае.

— Законите на природата надделяха — рече Джейн, обръщайки се към мен. — Луси греши, като взима толкова присърце тези яйца.

— Миналата година имаше сто и двайсет гнезда — взе думата Луси. — Но ерозията е толкова страшна, че всички започнаха да струпват бетонни блокове пред къщите си. По целия остров бяха плъзнали булдозери. Когато през май костенурките се появиха, нямаше къде да снесат яйцата си. Две от тях ги снесоха до водата, толкова отчаяни бяха. Ние ги преместихме.

— С наше позволение — намеси се Джейн.

— Да, но не получихме разрешение да преместим и другите гнезда и те бяха отнесени от пролетните приливи. Петдесет и шест гнезда. А това означава някъде към шест хиляди малки костенурки, които не са оцелели, защото Джейн и нейните колеги са ужасно глупави.

— Тогава сбъркахме, Луси. И си признахме грешката.

— Не ми разрешиха да сложа телена ограда, за да предпазя гнездата от миещите мечки и кучетата. И по тази причина изгубихме още двайсет и седем гнезда. Проклетите мечета са наводнили острова като хлебарки, защото обичат да се ровят в препълнените боклукчийски кофи. Веднъж видях седемнайсет мечета да се боричкат за едно гнездо с яйца от костенурки. Пръснаха черупките им по целия плаж.

— Имаме една и съща кауза, Луси. Ти така и не разбра това. Мистър Маккол, трябва да знаете, че майка ви беше такава и преди да се разболее — каза Джейн и вдигна ръце в знак на отчаяние.

— Знам — отвърнах. — Нали ме е отгледала.

— Тая кучка пак ли те тормози, а, мамо? — Гласът беше на брат ми Джон Хардин, който надничаше зад вратата. Беше гол или поне без риза.

— О, Джак, забравих да ти кажа, че снощи брат ти се върна от Кълъмбия.

— Здрасти, Джон Хардин — поздрави го Джейн. — Кучката само малко тормози майка ти. Нищо особено.

— Мамо, да я набия ли? — попита Джон Хардин.

— Млъквай, че пак ще те подкарат към Бул Стрийт, ако не си държиш езика зад зъбите — подвикна му Луси.

— Джак, много ти благодаря, че ме посети в болницата — най-накрая ме забеляза Джон Хардин. — Да знаеш само колко съм те чакал да ми донесеш фъстъци и шоколад, както правеше навремето. Ама не, много ти е пораснала работата, за да се занимаваш с някакъв си Джон Хардин, нали? Все си зает по френски ресторанти да препоръчваш на хората сушени домати и оцетен еликсир, за да отделиш време за брат си. Не можа да си надигнеш дебелия задник, за да посетиш откаченото копеле, нали?

— Престани, Джон Хардин. Брат ти също още не се е съвзел от операцията.

— О, вярно бе, Джак — каза Джон Хардин. — Бях забравил. Ужасно съжалявам. Четох, че си бил ранен и исках да се кача на първия самолет, за да се погрижа лично за теб. Мамо, кажи му, че така беше.

— Точно така, скъпи — извика му Луси, а после сниши глас към мен. — В това състояние можеше да долети и без самолет.

— Кое е това приказно създание? — попита Джон Хардин, щом зърна Лия. — Това ли е прекрасната мис Лия Маккол?

— Здравей, чичо Джон Хардин.

— Тичай бързо да дадеш една целувка на чичо си — каза Джон Хардин, след което отвори вратата докрай и тогава видях, че е съвършено гол.

— Защо не си наметнеш нещо? — поклатих глава аз. — Лия никога не е целувала чисто гол мъж.

Като чуха това, Джейн и Луси вдигнаха глава към Джон Хардин, който стоеше гордо изправен в своята голота.

— Докато бях в болницата, станах нудист, мамо — каза Джон Хардин. — За мен това е въпрос на принцип. Сигурен съм, че ще подкрепиш решението ми. Уверявам те, то идва от убежденията ми, а не от глупостта ми.

— Я си слагай дрехите, момче! — извика Луси с убийствен глас. — Или ще те цапардосам с тая лопата. Покрий се да не те гледа това невинно дете. Никога не съм виждала подобно поведение посред бял ден.

Тя грабна шапката от главата на Джейн Хартли и я сложи пред очите на младата жена, за да не би да зърне хилавите гениталии на сина й.

— Луси, не ставай смешна. Аз съм човек, който се занимава с наука и подобна гледка не може да ме шокира.

— Аз пък съм майка, Джейн, и това страшно много ме шокира — каза натъртено Луси. — Джак, обади се в психиатрията и им кажи да дойдат да си приберат нудиста.

— Лия, Бог така ме е създал — обърна се Джон Хардин към дъщеря ми. — Виждаш ли нещо отвратително в Неговото творение? Признавам, че дудукът ми не е особено изящен, но кой ще дръзне да критикува нещо, създадено от самия Господ? Така ли е?

— Татко, какво е това „дудук“? — попита Лия.

— Жаргон за пенис — отвърнах.

— Благодаря, татко.

— За нищо, скъпа.

— Аз мисля, че дудукът ти е много симпатичен — обади се Лия с любезен тон.

— Видя ли, мамо, ти си просто една тъпа пуританка — радостно извика Джон Хардин.

— Добре, наричай ме както искаш, но върви да си метнеш нещо върху срамните части.

— Срамни части ли? — удиви се Джон Хардин. — Какво ще ти стане, ако кажеш нещо по-простичко и ясно като например патка, банан, чеп, кавал или кочан?

— Татко, това са думичките, за които ти говорих онзи ден. Дето ги чувам на детската площадка.

— Като ги научиш всичките, тогава вече ще знаеш, че си станала истинско американско момиче.

— Нали съм дошъл на този свят гол като пищов... — пак се обади Джон Хардин.

— Май че така беше — каза Луси и се обърна към Джейн. — Искаш ли кафе?

— С удоволствие — отвърна й тя.

— И гол ще се върна при истинската си майка земята, а не при онази жена, която, раждайки ме, ме е изложила на вечна нечестивост, гнусотия и безчестие. Онова куче, дето ходи по плажа, е голо. Чайката, пеликанът, делфинът — всички са голи както ги е майка родила.

— Стига си дърдорил, сложи си гащите и ела да пиеш с нас кафе.

— Джейн, знаеш ли, че сред нудистите се срещат много по-малко престъпници, отколкото сред други групи хора? — попита я Джон Хардин.

— Не знаех — отвърна Джейн, — но това не ме учудва.

— Аз те плаша, нали? — обърна се той отново към Джейн Хартли. — Никога не си виждала истински шизофреник и сега трепериш, нали?

— Престани, сине! — извика му Луси. — Няма нужда да си връчваш акредитивните писма. Голотата ти говори достатъчно.

— Джон Хардин, и сестра ми е шизофреничка — каза Джейн и влезе в къщата след Луси. — Всички тези номера са ми добре известни.

Джон Хардин се загледа след нея.

— Хубава е, нали, Джак?

— Да, много.

— Лия, как смяташ, тя дали ме харесва? — попита Джон Хардин с нежен глас.

— Ще те хареса повече, ако се облечеш — отвърна му Лия.

— Това са предразсъдъци — каза той и гласът му помръкна с една октава.

— Тя просто е свикнала да гледа облечени момчета, това е всичко — каза Лия.

— Така ли? — поуспокои се Джон Хардин. — Никога не съм умеел да говоря с хубави момичета. Може би ти ще ме научиш, а, Лия? Самата ти си толкова красива. Сигурен съм, че един ден ще станеш мис Италия. Освен ако не останеш тук, тогава ще те изберат за мис Америка.

— Ето, така й говори, Джон Хардин — каза му Лия. — Това сигурно ще й хареса.

— Знам, че се започва със „здрасти“. Това го правя. После знам, че трябва да кажеш нещо от рода на „какъв хубав ден“. И това го казвам, ако денят е хубав. Ами ако вали или е студено, тогава какво се казва? Ами след това? Как продължаваш след бюлетина за времето? То много неща можеш да кажеш, но какво ще иска да чуе едно хубаво момиче? Това е пълна загадка за мен. Дали ще се интересува например, че предишната нощ е имало земетресение в Пакистан? Което всъщност е много важно. Или ще предпочита да говорим за филми, за козметика. Да, ама аз не употребявам козметика, какво мога да й кажа? Толкова много неща знам и мога да й кажа, но в такива случаи обикновено главата ми се изпразва и аз мълча. Хубавите момичета ме мразят, Лия.

— Не, не те мразят. Те просто не те разбират. Кажи им как се чувстваш, кажи на мис Хартли, тя ще те разбере.

— Сега? Веднага ли?

— Не, недей да бъдеш толкова припрян. Изчакай да му дойде времето — посъветва го Лия.

— Не мога — оплака се Джон Хардин. — Като че никога не му идва времето.

На следващия ден заведох Лия на остров Орион, за да види къщата, която Джон Хардин си бе построил сред клоните на един двестагодишен дъб, надвесен над малко заливче, дето се пълнеше само при прилив. Тъй като беше много сръчен и разполагаше с много свободно време, бе успял да си направи пет отделни стаи и една открита веранда. Цялата къща бе изградена от небоядисан чам. В архитектурата й имаше нещо ексцентрично и в същото време очарователно. Спрях под нея, натиснах клаксона и след миг Джон Хардин се появи и ни спусна една дървена стълба. Озовахме се в малка спалня с хамак и библиотека, пълна с издания с меки корици. Отвсякъде духаше и къщата беше неизползваема през зимата, то и без това студените месеци обикновено съвпадаха с неговите кризи и той ги прекарваше в психиатрията на Бул Стрийт. Преминахме в следващата стая.

— Това е стаята за гости. Още никого не съм канил, но когато това стане, гостите ми ще спят тук. Лия, ти винаги си добре дошла.

— Благодаря ти, Джон Хардин. Толкова си мил.

— Но за останалите от семейството къщата е абсолютно забранена. Джак, само да съм те видял да се навърташ наоколо!

— Не бих посмял — отвърнах аз. Обзе ме тревожното усещане на клаустрофобията, докато преминавах от едно миниатюрно помещение в друго. Струваше ми се, че всичко се олюлява под краката ми. Чувствах се като закотвена яхта през ветровит следобед. Джон Хардин бе украсил стените на всекидневната си с рисунки на негови приятели — пациенти от психиатрията. Приличаха на пощенски марки от страна, където кошмарите са единствената атракция за туристи. Някакъв нов жанр изкуство, в който отчаянието бе изопачило всички форми и образи.

— Всички художници са шизофреници — каза Джон Хардин на Лия. — Знаеш ли това?

— Не, не мисля, че е така.

— Те всички виждат света по много странен начин. И рисуват онова, което най-много им се удава — деформацията.

— Всички тези рисунки от твои приятели ли са? — попита Лия.

— От единствените приятели, които познавам. Онези, дето са били на торазин най-малко една година. Торазинът така те откъсва от теб самия, че изкуството е единственото нещо, което ти напомня, че все още си тук, на тази земя.

— Хубави са — каза Лия, но усетих, че се бои да не каже нещо, с което би могла да засегне изнервения, напрегнат и лесно докачлив свой чичо. — И аз ще ти нарисувам нещо, искаш ли?

— Разбира се. — Лицето на Джон Хардин изведнъж се разнежи. — Ще го пазя като очите си. Обещавам.

— Ще ти нарисувам Пиаца Фарнезе в Рим — каза тя. — Толкова ми липсва, че щом затворя очи, виждам целия площад.

— Наистина ли толкова ти липсва? — попитах Лия.

— Да, татко. Това е моят дом.

— Твоят дом е Уотърфорд — обади се Джон Хардин. — Всичко останало е местен колорит.

— Но аз израснах в Рим — рече Лия. — И той ми харесва.

— Никога не съм обичал хора, които не говорят английски — каза Джон Хардин. — Имам чувството, че крият нещо.

— Невероятно! — обадих се аз. — Типично южняшко усещане.

След това Джон Хардин извади лист хартия от джоба си и тихичко го прочете наум, после се обърна към Лия:

— Тук съм написал нещо, но ще имам нужда и от твоята помощ. Вчера видях, че си голям специалист по отношенията между жени и мъже.

— Грешиш — отвърна му тя. — Аз дори си нямам приятел.

— Но ми даваше съвет как да разговарям с Джейн Хартли, за да й направя впечатление.

— Просто трябва да се държиш естествено, това е всичко.

— Чуй сега това — помоли я той. — Ти ще бъдеш Джейн, а аз ще си бъда аз.

— Боже господи! — възкликнах.

— Няма нищо, татко — прекъсна ме Лия, преди да успея да продължа. — Добре, прочети ми го, а аз ще се опитам да изпълня ролята на мис Хартли.

— Тя е естествоизпитател. Биолог. Затова трябва да я заинтригувам в течение на разговора. Да й дам да разбере, че имаме еднакви интереси. Значи, сядаме в ресторанта и си поръчваме вегетарианска храна.

Джон Хардин изглеждаше объркан, после погледна записките си и продължи.

— Джейн, ти знаеш ли, че мъжката нощна пеперуда издава толкова силен звук, че въздушните вълни могат да убият други насекоми?

Той вдигна очи към Лия.

— Не, не знаех — отвърна тя. — Но това е много интересно.

— Мъжката нощна пеперуда е най-голямото страшилище в света на насекомите. — Джон Хардин пак надникна в записките си. — А знаеш ли, че по последни изследвания алигаторите предпочитат месото на лабрадорското куче пред това на френския пудел? Изследователите смятат, че алигаторите вече толкова дълго време живеят край игрища за голф и жилищни квартали, че домашните кучета са станали предпочитана част от тяхното меню.

— Бедните кучета! — Лия направо се ужаси.

— Времето е чудесно, нали, Джейн? — продължи да чете Джон Хардин.

— Да, затопля се с всеки изминал ден — отвърна му Лия и потърси с поглед одобрението ми. Аз й кимнах да продължава в същия дух. — Дали утре ще завали?

— Добре, че отвори дума за дъжд. Защото той ми напомня за сняг. Знаеш ли, че женската полярна мечка покрива с лапа носа си, когато застава пред дупката в леда, за да лови тюлени? И това е така, защото носът й е черен, а снегът наоколо е бял. И като е бял, мечката се слива с останалата белота и тюленът не може да я види.

— Откъде знаеш толкова много неща за природата? — попита го Лия.

Джон Хардин се усмихна и продължи да чете от листчето хартия.

— Защото според мен човекът е част от природата и когато изучава природата, той всъщност изучава себе си. Утре отивам в библиотеката. Трябва да прочета всички книги за природата. Докато се реша да поканя Джейн на вечеря, трябва да знам повече за животните от всеки друг.

— А кога възнамеряваш да я поканиш? — попитах.

— Ще минат години — отвърна той. — Ще ми трябват поне две-три години, за да се подготвя.

— Но дотогава тя може да срещне друг човек — обади се Лия.

— Съществува такава опасност, но без риск за живота не може — каза Джон Хардин, докато ние с Лия вече слизахме по дървената стълба. — На никого не казвайте за моята къща на дървото — предупреди ни той, слезе с нас и заедно тръгнахме по брега. — Враговете ми са навсякъде и сигурно ще позеленеят от завист, като разберат, че съм свободен човек.

— Ние сме като гроб — успокоих го аз.

Докато минавахме покрай старата ни рибарска колиба, Джон Хардин отключи вратата и ни покани да влезем. Зарадвах се, като видях, че вътре е подредено, счупените прозорци са сменени и всичко е боядисано. Малката печка за дърва си стоеше още в ъгъла. Джон Хардин използваше колибата за дърводелска работилница. Инструментите му бяха в идеално състояние и безупречно подредени. Насред помещението бяха струпани прясно отрязани дъски, които миришеха на чисто.

— Знаеш ли защо съм докарал тоя дървен материал? — попита той.

— Нямам представа.

— Ще направя ковчег за мама.

— Откъде ти хрумна? Мама знае ли?

— Разбира се, че не знае. Това ще бъде изненада. Поне за ковчег да не се тревожи. Ще го направя здрав и красив.

— Това сигурно ще й хареса — каза Лия.

— Не знам — измънках аз.

Лия ме погледна неодобрително и продължи:

— Баща ми не е прав. Идеята ти е прекрасна.

— Джак, ще видиш, това ще бъде истинско произведение на изкуството. Най-красивият ковчег в целия щат — каза Джон Хардин, после се огледа да не би да го подслушват и рече съзаклятнически: — Нали знаеш, този щат е пълен с алкохолици и лъжесвидетели, разбойници, мошеници, сводници, сатанински изчадия и хора, които не си плащат данъците.

— Хора, които не си плащат данъците ли?

— Ами да, аз например не трябва да плащам данъци, защото съм шизофреник, но има хора, които въобще не попълват данъчни декларации. Те са по-нисши дори от гъбите и лишеите, които растат по дърветата.

29

За мен спомените са страна на употребеното минало, но напоследък взех да се замислям дали пък и забравата не крие опасности. Неотдавна осъзнах с болезнена острота, че погрешното тълкуване на отминали събития, неправилно сложеното ударение върху тях или пък неизбежната едностранчивост на погледа често води до много повратни представи за нещата. Ето например смятах, че Шайла е била сравнително щастлива в съвместния ни живот. Въпреки че познавах лошите й настроения, депресии и мигрени, изглежда, бях подценявал силата на тези злокачествени, подмолни демони, които я бяха стиснали за гушата и в момент на отчаяние я бяха завели до моста, от който се хвърли. Винаги съм смятал, че вечната тъга на Шайла е част от нейната задълбоченост, тъй като няма нищо по-лицемерно у хората от тяхната слънчева природа и необоснован оптимизъм. У Шайла имаше толкова много дълбочина, че често, когато собствените й черни духове я обсебваха, аз започвах да се чувствам като изследовател в новооткрита земя на глетчери и полярна зима. Абсолютната непредвидимост на Шайла, както и изблиците й на енергия представляваха друга страна на нейната привлекателност. Шайла не обичаше да се задържа в мрака на своята меланхолия, но сега вече знам, че именно аз не успях да открия онзи бутон, с който се изключваше тази нейна особеност, който ограничаваше достъпа на слънце у нея, тъй като истинското й „аз“ лежеше в най-непристъпните подмоли на душата й.

Докато разказвах на Лия разни истории за майка й, аз неволно се връщах към едни и същи образи, чиято същественост ми бе убягнала навремето. Изкушена от музиката на своя вътрешен живот, тя бе отишла право на срещата със собствения си палач. Когато се мъчех да разгадая какво точно бе отвело Шайла до тази гибел, аз започнах да си припомням сцени и образи, които пазех у себе си съвсем девствени, без дори да подозирам истинското им значение. Чак сега си дадох сметка, че Шайла винаги се е притеснявала от родителите си, а аз познавах семейство Фокс от деня на собственото си раждане. Нещата, които те ценяха в този живот, стойностите, които изповядваха, я караха да се срамува. Тяхната чуждоземност я съсипваше, смазваше.

Още от много малка Шайла обичаше да прекарва следобедите си в нашата къща, попивайки шумната атмосфера на един типичен американски дом, която възприемаше за нормална. Щом подушеше миризмата на хамбургери, пуканки или печено пиле, които мама приготвяше в кухнята, Шайла моментално цъфваше в задния двор на къщата и плахо почукваше на вратата. Луси я канеше вътре и започваше да я гощава.

Много добре си спомням първия рожден ден, който Фоксови дадоха в чест на Шайла.

Моята майка бе завела Шайла и мен на кино в театър „Бриз“, където гледахме „Малката Савска царица“ с Шърли Бут. Филмът беше странно подбран за деца на нашата възраст, но само него даваха в града и мама трябваше да го изгледа, докато ние с Шайла се гонехме между редовете и дори се качихме на балкона, където нямаше никой. Това ни се стори страшно интересно и когато, разтревожена от нашето отсъствие, мама се качи насред филма да ни търси, ние си рисувахме татуировки по ръцете с една химикалка. Като излязохме от киното, Луси извади носна кърпичка, навлажни я със собствената си слюнка и дълго търка ръцете ни, докато изтрие следите от химикалката.

Празнуването на рождения ден трябваше да бъде изненада и когато външната врата на тяхната къща се отвори, за да влезе Шайла, баща й започна да свири много прочувствено „Честит рожден ден“, което прозвуча като барокова музика и стресна уотърфордските дечурлига, които се умълчаха сконфузено. Рут, Джордж и Луси бяха единствените възрастни, които си отвориха устата да пеят, а Шайла скри лицето си в шепи, като видя как две съседски момчета се присмиват на гърления акцент на баща й. След това Джордж Фокс се обърна към децата с тон, сякаш говореше пред изискана публика в Карнеги Хол, и им каза, че в чест на рождения ден на дъщеря си Шайла е подготвил един много специален концерт. Десетте деца, поканени на празненството, трябваше да седнат и да стоят мирно, докато Джордж Фокс изсвири цялата Унгарска рапсодия номер две от Лист.

След като гостенчетата изтърпяха концерта, бяха подкарани вкупом към трапезарията, където ни чакаше голяма маса с бяла покривка и сребърни свещници. На лицето на Шайла бе изписано ужасно притеснение, но не можеше да се каже дали от страх или недоумение, защото изражението й бе замръзнало като маска. Вероятно е знаела какво следва, но се е чувствала безпомощна да го предотврати.

— Така — обърна се майка й към омърлушените й съученици, които бяха тържествено настанени по местата си край масата, — сега ние ще ядем до насита. Ще празнуваме моята сладка Шайла, която е родена, както вече знаете, на този ден. Тя е американско момиче и трябва да празнуваме по американски, нали?

Рут произнасяше момиче като „мъмиче“, пък и от другите думи децата почти нищо не разбраха. Няколко момчета се скриха под масата, за да се накискат на воля. Само присъствието на мама спаси положението. Тя непрекъснато ни обикаляше, за да охлади глупавите ни изблици на неудържим смях.

Но дори и тя не успя да усмири спонтанния възглас на разочарование, който се изтръгна от детските гърла, когато Рут ни сервира най-различни купи за ядене — все неща, подготвени тайно от дъщеря й, специално за рождения ден. Почерпката включваше борш и киселец, които нито едно американско дете не беше вкусвало до този момент, руска салата, която се състоеше от майонеза, грах и накъсана на малки парченца сьомга, както и нещо, което се наричаше сиренка. Едно от момчетата — Самюъл Бърбейдж, повърна в собствения си скут, когато опита маринованата херинга. Сервираха ни горещ чай в стъклени чаши с дръжка и един поднос с домашни кифлички, който бе пуснат да обиколи масата от ръка на ръка, но никой не си взе нищо. Втори поднос с риба изуми за пореден път децата, но няколко момчета неочаквано откриха купа с твърдо сварени яйца и страшно се зарадваха на единственото нещо, което можеше да се нарече позната в Америка храна.

Шайла издържа стоически изпитанието, без дума да обели. Добре си спомням облекчението, което се изписа на лицето й, когато Рут Фокс отново се появи в трапезарията, този път последвана от мама, и внесе тортата със свещичките. Мама въодушевено даде знак и всички запяхме „Честит рожден ден“, после излезе да разреже тортата на верандата, за да откъсне децата от мястото на току-що извършеното кулинарно престъпление. Шайла духна свещичките и дойде ред на подаръците. Тогава Луси бързо организира една игра на криеница, и то в двора, защото вътре в къщата Рут прибираше масата с недокоснатата храна и плачеше.

Така мама успя да спаси положението за момента, но само за момента.

Когато майката на Самюъл Бърбейдж пристигна, за да прибере сина си, той изтича при нея и изплака:

— Мамо, дадоха ни да ядем сурова риба с бит крем и аз повърнах.

Майката на Харпър Прайс пък разбрала, че дъщеря й си изгорила езика с чая, а сладките били твърди като камък.

— Мама ги е купила от Савана — опита се да обясни Шайла.

Тази чуждоземност в семейството на Шайла непрекъснато се натрапваше в очите на нейните приятели и съученици от Уотърфорд. Децата се раждат със стадно чувство и нищо не може да ги нарани по-дълбоко от причудливите навици на техните родители, заради които детето се превръща в нещо като черна овца, подложена на вечен присмех и критика. Шайла прекара цялото си детство в неистов стремеж да прилича на американско момиче. Но нещата бяха много по-дълбоки и необикновени: Шайла Фокс копнееше за друго, недостижимо ниво на американизъм — искаше да бъде южнячка, най-неуловимият и най-непонятен тип американка. Целият й живот се превърна в тиха неотстъпчива мимикрия. С всяка изминала година произношението й ставаше все по-различно и най вече — по-гърлено. То имитираше колективния глас на жените в родния й град. Типичният южняшки говор й доставяше удоволствие, докато идишът на нейните родители я ужасяваше. Беше се превърнала в тиранин и им бе забранила да говорят на идиш в нейно присъствие. Защото техният идиш звучеше чуждо и неестествено в страната на азалиите, царевицата, пуканките, южняшките плантации и шоколадовите вафли — „в пакетче по две, по три, за да може заедно с теб и друг да се подслади“.

— Ще ми се прави на американка! — възмущаваше се баща й.

— Просто иска да има нормален живот — опитваше се да я защити майка й.

Не толкова фактите, колкото интуицията ми бе подсказала, че в отсрещната къща нещо не е наред. Това, че те честваха празници, за които не бях и чувал, пък и имената им не можех да произнеса, ми се струваше доста вълнуващо и взех да врънкам Рут Фокс да ме научи мръсни думи на идиш, с които да наричам братята си, когато вземат да ме дразнят. Но в къщата на семейство Фокс имаше нещо тревожно, несигурно и напрегнато — нещо, за което никой в малкото ни провинциално градче и не подозираше. Не само тяхната чуждоземност отделяше семейството от останалите, но и една неизразима тъга, която като смъртоносен прах бе застлала чистите просторни стаи.

Джордж и Рут Фокс се страхуваха от кучета, котки, дори от собствените си сенки. Виждах ги как първо надничат иззад спуснатите завеси, когато отивах да почукам на задната им врата. При всеки неочакван шум подскачаха панически от местата си. Ръцете им трепереха всеки път, когато вдигаха телефона. В продължение на години се опитвах да дешифрирам какво всъщност витае в тази къща. След мръкване редовно шпионирах, подслушвах, наблюдавах всяко движение на това иначе кротко семейство, следях цялата им дейност от клоните на дъба. И в крайна сметка единственото ми заключение беше, че с всеки изминал ден родителите на Шайла стават не по-стари, а по-мрачни. Мистър Фокс често се събуждаше посред нощ от собствените си писъци, защото и в новата си родина не можеше да се отърве от старите си кошмари. Когато веднъж попитах Шайла защо баща й вика нощем, тя ми отвърна, че сигурно съм сънувал, защото тя никога не го е чувала да крещи. Веднъж в просъница той извика женско име, но име, което не ми беше известно, не беше на никого от нашия квартал. Извика името и се събуди. Тогава тръгнах по клоните на обления в лунна светлина дъб, които бяха моите подстъпи към съседските тайни, и подслушах как Рут гальовно утешава съпруга си. Заслушан в тази тъжна интимна сцена, аз трябваше силно да се ощипя, и то най-вече заради Шайла, за да бъда сигурен, че този път не сънувам. Опитах се да доловя повече подробности от разговора им, но те шептяха на непознат за мен език. Естествено, нищо не разбрах, с изключение на едно — че Рут обичаше своя съпруг Джордж Фокс с цялото си сърце и душа.

В годините, последвали злополучния рожден ден на Шайла, атмосферата на тъга и дълбоко нещастие в дома на семейство Фокс като че се задълбочи. Често си мислех, че причината за това е фанатичната привързаност на Джордж Фокс към музиката. Ние всички се страхувахме от мистър Фокс, с неговите безупречни обноски от света на Стария континент, страхувахме се от обезобразената му ръка, от вечното му страдание, от неестествената му смълчаност и изпълнен с болка поглед. Въпреки че неговите ученици го боготворяха, те обикновено бяха деликатни, изтънчени и много чувствителни деца. Нощем, докато се мъчех да заспя, аз често се заслушвах в пианото на мистър Фокс и тогава от тези среднощни рецитали научих, че музиката може да те натъжи, да отвори стара рана, че красивата музика предлага убежище на страдащия.

Спомням си първия път, когато казах на мама, че според мен Шайла не е съвсем в ред. Бях забелязал, че Рут разговаря по-различно с Шайла, особено когато не знаеше, че съм наблизо. Един ден по клоните на дъба влязох в спалнята на Шайла и тъкмо да тръгна да я търся из къщата, чух гласа на майка й долу, на първия етаж. Преди да успея да се измъкна на пръсти през прозореца по моя таен канал, който свързваше двете къщи, до мен отново долетя гласът на Рут. Онова, което каза, ме накара да притихна на място, за да се уверя, че не ми се е причуло.

— Затвори тази врата, когато разговаряш с мен — извика Рут, — или искаш всички да измрем от пневмония. Това искаш, нали! Всички да измрем. Върви да си измиеш ръцете. И престани да играеш в мръсния пясък. Бог не те е направил червей, за да се вреш из мръсотиите. Боже господи! Тези ръце. Ела тук. Изключи печката. Абе ти луда ли си или какво? Пожарната ли искаш да ми докараш?

Не можех да повярвам, че това е същата Рут Фокс, която познавах. Беше нервна и неадекватна. Тогава за пръв път надникнах, макар и бегло, в детството, което Шайла трябваше да търпи, защото преди години германците бяха нахлули в света на нейните родители, разрушавайки го до основи. Много по-късно щях да науча, че нацистите често посещавали техния дом, че седели и зяпали залъците им със сините си очи, оригвали се на светлината на свещите всяка събота вечер и Шайла бе израсла с убеждението, че бацилите са като баварците — смучат кръвта и душите на евреите.

Докато лазех по дебелите клони на дъба, отново ме застигна гласът на Рут:

— Махни се от прозореца, Шайла! Ангелът на смъртта ще долети да те грабне.

Обърнах се и видях дребното уплашено лице на Шайла. Тя ми махна и аз й отвърнах. Сега разбирам, че домът на семейство Фокс е бил превърнат в нещо като пристройка на лагера Берген-Белзен, в най-обикновена спирка по пътя към крематориума. Нито бащата, нито майката на Шайла можеха да се откъснат от зловещото си минало. Джордж Фокс свиреше на пиано единствено за да успокои духовете на онези, чиито души бяха излетели заедно с пушека на крематориумите и витаеха във въздуха над цяла Полша.

След като се оженихме, Шайла понякога ми разказваше за детството си. Как си мислела, че всеки момент ще нахълтат германски войници, ще обградят къщата им и тогава всички ще загинат, дори лозницата, розите и азалиите. Но тези изповеди се случваха рядко. Тя предпочиташе да мълчи — и това бе едно натрапчиво и фанатично мълчание, — когато ставаше дума за нейните родители и техните преживявания по време на войната. Темата беше „ферботен“, особено след като се роди Лия. Шайла не можеше да понася мисълта за свят, който е в състояние да хвърли едно толкова мило и беззащитно създание като Лия в газова камера. И така самият свят се превърна в строителен материал за нейните кошмари, които до края успешно потискаше в себе си.

Нямах никаква представа колко сериозна е била тази нейна болезнена мания до деня, когато в моргата на Чарлстън след самоубийството върху ръката й видях прясно татуиран номер. И чрез този грозен номер, деформирал кожата й, тя е искала категорично да обяви принадлежността си към подложения на изтребление народ.

След смъртта й нейните свързани с Холокоста мании се прехвърлиха върху мен. Тогава се заех да изуча тези удавени в мъка години, и то с такава страст и всеотдайност, на които не знаех, че съм способен. Този номер върху ръката на Шайла не ми даваше мира, защото той разкриваше тормоз, за който аз не бях и подозирал. Сигурен съм, че бих могъл да й помогна, ако знаех за тази нейна болезнена мания, свързана с избиването на евреите. Цял живот тя се мъчеше да скрие своя еврейски произход, увиваше го в пашкул от тайни и безценни коприни. Нейният дух се разбуждаше нощем, в мрака, и като молец с белязани от знака на смъртта пърхащи криле се опитваше да полети в музея на собствената си препарирана в хлороформ душа, забодена с карфица върху възглавничка от кадифе.

Майката на Шайла не й беше казала нищо за пубертета, нито я беше предупредила за промените, които трябваше да настъпят в тялото й. При първата си менструация тя веднага решила, че е болна от рак, че с някоя своя постъпка непростимо е разгневила Бога. Така навлязла в своята женственост невинна и неподготвена и това я белязало в собствените й очи като единствена, избрана, необикновена. Станала още по-мечтателна и саможива. В такива моменти майка й била неотлъчно до нея и през тази година двете се сближили много — годината, преди да започнат кризите й. Именно тогава Рут Фокс взела да разказва на дъщеря си всичко, което била преживяла през войната. Историите се леели от устата на Рут жестоки и неразводнени, без тя да може да ги спре или дори смекчи. Ужасните преживелици на Рут и Джордж обсебили въображението на тяхната преждевременно развита и изключително чувствителна дъщеря, истории, така живи с неподправената си мъка, че в мислите си тя неволно и непрекъснато се връщала към тях — най-често, когато идвали дните на нейното кървене. И затова в съзнанието на Шайла страданието на нейните родители по време на войната винаги се свързвало с периодите на собственото й проливане на кръв.

От дълго време Рут се взирала в очите на своите съседи от Уотърфорд и често се чудела какво ли трябва да стане, за да излязат на улицата — подивели и неукротими в колективната си жажда за еврейска кръв. През цялото мое детство, без дори да подозирам, Рут се вглеждала в лицето ми и се опитвала да си го представи под козирката на нацистка фуражка. Във всеки християнин, който се изпречвал на пътя й, тя се мъчела да разпознае бъдещия нацист. Но за всичко това щях да науча много по-късно.

Шайла се оказала добър слушател. Погълнала всички разказани от майка й истории и те станали част от нея. Построили си библиотека по стените на тревожния й ум и тежестта им се превърнала в хронична мигрена и болезнени кошмари. Освобождавайки се от част от своята вечно потискана агония, Рут почувствала известно облекчение, но много скоро разбрала, че с нея е обременила собственото си дете.

В периода от десет до тринайсет години Шайла се затвори в себе си, откъсна се от семейството и приятелите и с нея започнаха да се случват странни неща, които я отведоха до кабинетите на няколко детски психиатри — най-известните в целия Юг. Въпреки че в училище вървеше много добре, тя престана да се вижда с приятелките си. Това бяха годините, през които най-много напредна с уроците си по пиано и даде надежда на баща си, че от нея може да излезе добра учителка по музика, защото Джордж виждаше, че й липсва виртуозността и страстта на големите концертиращи пианисти.

Скоро започна да не се храни, за да има повече време да усъвършенства някоя музикална пиеса. Любовта й към изкуството я кара да пости, казваха родителите й с нескривана гордост. Музиката звучеше в главата й нестихващо. Като учител, Джордж беше много строг с Шайла, защото смяташе, че тя трябва да постигне определено ниво на компетентност, за което по негово мнение не й достигаше талант. Изискванията му към нея бяха прекалено големи, но всеки път тя успяваше да прескочи поредната поставена от баща й бариера. Успя да усвои и усъвършенства сложни концерти, които според него не бяха по силите й. Тя го предизвикваше да вдига летвата все по-нависоко пред нейната дарба, и то с пълното съзнание, че не владее нито широтата, нито лекотата, присъщи на големите майстори на пианото. За това той беше прав и с голямата си взискателност към нея я сломи. Когато тя накрая окончателно се прекърши, беше отслабнала с пет килограма, а докторите в Уотърфорд не успяха да й върнат апетита. В болницата й слагаха глюкоза интравенозно, а пръстите й продължаваха да свирят върху завивката й безмълвни сонати.

Когато я изписаха, Шайла навлезе в това, което след време щеше да нарича „моята черна година“ — годината на маски, халюцинации, оплакване на мъртъвци, чиито имена дори не знаеше. Тайно от родителите си тя започна да изживява всяко тяхно страдание, така както го знаеше от разказите на майка си, в хронологичен ред, стъпка по стъпка, докрай. Започна да гладува, отказваше вода, пръстите на ръцете й непрекъснато препускаха по въображаеми клавиши и така прекара цяла година, жалеейки вместо родителите си, които никога не бяха имали нито време, нито възможност за това.

Един ден чух Шайла да плаче на пейката до градинската ограда, която разделяше нашите две къщи. Скочих върху зида, разперих ръце за равновесие и се затичах. Щом стигнах над пейката, се наведох и я попитах какво се е случило. Тогава видях и кръвта по краката й. Хванах я за ръка и я поведох по една пътечка през буренясалия двор към тресавищата зад нашата къща. Жасминът бе цъфнал и пчелите съшиваха цветята с нишки от невидима коприна. Накарах я да си свали обувките и чорапите и двамата се потопихме, както си бяхме облечени с леките летни дрехи, във водите на прииждащия прилив.

— Солената вода лекува всичко — уверих я аз.

— Аз умирам. Искам да умра, толкова се страхувам.

— Сигурно е от храната — казах, използвайки вечната реплика на моята майка в случай на оплаквания.

— Мама ще ме убие, ако разбере, че съм намокрила роклята си.

— Първо ще отидем у нас. По клоните на дървото — предложих й аз.

Уотърфордският прилив изми краката на Шайла и двамата се промъкнахме в нашия двор, а след това се покатерихме по задната страна на дъба, където бях заковал малки летвички за стъпенки. Щом се озовахме в моята стая, Шайла свали дрехите си и облече една моя тениска и стари шорти; подаде ми мократа си рокля и пликчетата си, като ме помоли да ги хвърля на боклука. Тъй като се страхувах да не ги открие някой, изкопах дълбока дупка край тресавището и ги зарових вътре заедно с торбата, в която бяха сложени. В това време Шайла бе отишла да каже на майка си, че има кръвоизлив и скоро ще умре.

Но не това кървене я убиваше бавно, а нейната неспособност да съвмести света на родителите си в нейния собствен. Въпреки че бе израсла в тих провинциален град насред Американския юг, където почти всяко дете се чувстваше доволно, сигурно и обезпечено, тя успяваше да долови и най-малката, неволно изпусната искрица безпокойство, след което с радост превръщаше чуждата болка в своя. Тя просто живееше от мъката на другите, това беше нейната предпочитана храна — единственият плод, който бе избрала да изнесе контрабанда от Райската градина. Нейната болест се наричаше Аушвиц, но нямаше доктор по крайбрежието на Южна Каролина през 1960-а, който да постави тази трудна диагноза.

Така тя успя да се закрепи в продължение на цяла година. Но веднъж майка й решила да се качи в стаята й след вечерята, която почти не докоснала. Спряла пред вратата и чула, че отвътре Шайла говори шепнешком на група момичета, които обаче не й отвръщали. Останала така петнайсетина минути, заслушана в страховития монолог от указания и окуражителни думи, после внезапно отворила вратата и видяла Шайла, заобиколена от всички свои кукли, които били загърнати в черно като монахини. Всяка нощ Шайла им носела скришом храна и ги предупреждавала да не вдигат шум, когато германците патрулират отвън.

Ужасена, Рут притиснала Шайла в обятията си и през сълзи започнала да й се извинява. Изведнъж осъзнала, че е подценила въздействието на разказа за своя живот, както и тънката чувствителност на дъщеря си.

На следващия ден майка ми не повярвала на очите си, като видяла как Шайла влязла в задния двор и заровила всичките си кукли в общ гроб, който сама изкопала предишната вечер. Същата година август се случи най-горещият месец от години насам и точно тогава Шайла постъпи в детското отделение на щатската психиатрия в Южна Каролина. Озова се на Бул Стрийт, където остана шест седмици с диагноза тежка депресия.

Шайла се върна в Кълъмбия непроменена, само дето беше по-вглъбена и саможива. Открояваше се от другите деца най-вече с крехката си физика, но двамата си останахме приятели и често заедно си пишехме домашните в кухнята у нас, където шумът от нашата пренаселена къща като че я успокояваше. Тъкмо си мислех, че тя отново се превръща в старата Шайла, която познавах, когато една нощ в Уотърфорд заваля сняг, а това се случваше за трети път от началото на века. Снегът бе възбудил някакъв конкретен, но мъчно обясним образ в нейното съзнание, който нямаше нищо общо с времето. Странното взаимодействие между снега и химията на паметта й я бе обсебило и тя за пореден път трябваше да научи горчивата истина, че лудостта има много маски, сменя адресите си произволно, умее изкусно да се предрешава, да хитрува и да стреля напосоки. Този път тя й се представи в човешки образ, образа на красива жалееща жена.

Когато жената се появила, тя донесла със себе си и един въображаем свят, до който единствено Шайла имала достъп.

Заличила действителността от съзнанието на Шайла още щом се появила, и й дарила успокоение с безмълвното си, но внушително присъствие. Била изключително мила.

Шайла знаела много добре, че тези посещения са плод на болното й съзнание, но въпреки това продължавала да се вълнува от появата на тази дама. Не можела да я извика по собствено желание. Дамата сама планирала своите посещения — много далновидно и коварно. Всеки месец тя се придържала към законите на менструацията и пристигала заедно с първата капка кръв.

Веднъж открих Шайла в градината. Беше на колене и сякаш бе изпаднала в транс. Снегът бавно се сипеше.

— Изглежда, Шайла не е добре — казах на мисис Фокс, защото първо отидох при нея.

— Какво се е случило? — попита тя, избърса ръце в престилката си и изтича на двора. Видя Шайла — коленичила до тухлената ограда, помръдваше безмълвно устни и се бе вторачила като омагьосана в нещо невидимо.

— Шайла, това съм аз, твоята майка. Чуй ме, детето ми. Недей, моля те, не ме наказвай така. Не наказвай баща си. Ти си едно щастливо момиче. Всичко имаш. Всичко, чуваш ли? Няма от какво да се боиш. Никой не може да ти стори зло. Ти трябва да бъдеш щастлива. Твое задължение е да бъдеш щастлива. Какво ти направи той? Нарани ли те Джак? Посегна ли ти?

— Рут, Джак никога не би си позволил да нарани Шайла — чух гласа на майка си. — Ти знаеш това по-добре от всеки друг. Как смееш да обвиняваш Джак в такова нещо?

Рут обърна тъжните си очи към мама и вдигна двете си ръце във въздуха в умолителния жест на смирена молба.

— Няма да го понеса, ако нещо се случи с моята Шайла. Луси, просто няма да го понеса. Разбираш ли, тя е нашата надежда — моята и на Джордж. Всяка наша мечта е свързана с това дете и сестра й. Защо точно на нея се случва? Сега имаме толкова много храна и край нас са все мили хора, няма бомби, които да падат насред съня ти. Всичко е хубаво, всичко е наред и изведнъж... виж как я заварвам. Защо, Луси? Кажи ми, защо?

Мама се приближи зад коленичилата Шайла. Снегът продължаваше да се сипе. После падна на колене до нея и я прегърна.

— Добре ли си, красавице? — рече Луси след известно време.

— Какво е това? — попита Шайла, като видя снежинките върху пуловера си.

— Това е сняг. Аз съм отрасла с него в планината. Но тук, по крайбрежието, той е рядкост. Да знаеш само как ни изплаши, съкровище. Сякаш бе отишла на луната, никаква те нямаше.

— Не, мисис Маккол. Тук бях. Вие виждате ли я?

— Какво да виждам, Шайла? — попита Луси и извърна очи към Рут.

— Мадоната — отвърна Шайла.

— О, господи, тя наистина е луда — изплака Рут и започна да обикаля в кръг, докато най-накрая мама я спря с унищожителния си поглед.

— О, колко хубаво! Сигурна ли си, че беше Мадоната? — попита Луси.

— Да, разбира се. И толкова красива.

— Шайла, и аз понякога сънувам като теб — прошепна й Луси. — Мисля си, че виждам клетата си майчица, двете си говорим и тя ми се струва толкова истинска, сякаш протегна ли ръка, ще мога да отмахна кичура над очите й. Но после изведнъж се сепвам и разбирам, че нея я няма. Това е твоето въображение, скъпа. Ти просто сънуваш.

— Грешите, мисис Маккол. Тя е още тук. Ето я, на оградата.

— Как изглежда тази твоя Мадона? — попита Луси. — Опиши ми я внимателно.

— Ръцете й са сключени в молитва. Край главата й има ореол от светлина.

— Луси, недей да я разпитваш повече — обади се Рут. — Моля те. Вижда се, че е луда и без да ти отговаря на въпросите.

Луси погледна към мен, без да обръща внимание на Рут, после продължи.

— А, това е Дева Мария. Майката на Исус. Значи имаме щастието да ни се яви светиня.

— Мамо, според мен Дева Мария не се явява на евреите — обадих се аз.

— О, ти ли отговаряш за нейните явявания, сине? Да не би да си й станал личен секретар? — изсъска ми Луси и аз разбрах, че нещо си е наумила. — Освен всичко друго би трябвало да знаеш, че Дева Мария е еврейка. Защо да не й се яви?

— Мисис Фокс едва ли мисли като теб — възразих й аз.

— Шайла — обади се пак Луси с тих и нежен глас. — Спомняш ли си онази статуетка, която държа в антрето у дома?

Шайла кимна.

— Ти същата Мадона ли виждаш? Същата ли? Благословената Дева Мария. Майката на Исус от Назарет?

Шайла я погледна и рече:

— Мисля, че е същата.

Луси се прекръсти и взе да мълви молитви.

— Джак, започвай да се молиш заедно с мен. Ние сме свидетели на нещо свято, като децата на Фатима, като Бернадет от Лурд.

— Мамо, мисис Фокс плаче. По-добре да пренесем Шайла в къщата. Всички сме побелели от снега.

— И да оставим бедната Дева самичка навън? — учуди се Луси. — Не бих направила подобно нещо. За нищо на света.

— Но, мамо, аз не виждам нищо — взех да нервнича.

— Ние с теб, Джак, не сме избрани да видим — обясни ми Луси. — Но сме избрани да бъдем свидетели на това, което вижда Шайла.

— Ама аз не виждам какво вижда Шайла. Тя само трепери, мамо. Дай да я приберем на топло.

— Би ли останал тук да правиш компания на Дева Мария? — попита Луси.

— Да — отвърнах. — С удоволствие ще я бавя.

— Не се подигравай, младежо! — скастри ме Луси и помогна на Шайла да се изправи на крака, след това я поведе към къщата. — Помоли я да се застъпи за нас. Да откаже баща ти от пиенето.

— Пресвета Дево, направи така, че баща ми да престане да пие — помолих се аз.

— На това молитва ли му викаш? — обади се Луси и ме изгледа кръвнишки. — Защо не се помъчиш да бъдеш поне малко искрен? Ако аз бях на мястото на Пресветата Дева, нищо нямаше да получиш от мен, щом ми се молиш с този мрънкащ глас.

— Ами аз никога не съм се молил на дувар — отвърнах й. Бях ужасно раздразнен и премръзнал.

— Никой не обича такива като теб, сине. Тома Неверни! Далеч няма да отидеш, така да знаеш!

— Ами ако това е само някаква измишльотина на Шайла? — попитах. — Ами ако този дувар си е само дувар с малко бръшлян отгоре? Тогава за какво да се моля?

— За да може Шайла да се почувства по-добре. За да я подкрепим, като й кажем, че й вярваме. И дори да няма нищо върху дувара, ти пак се молиш на същия си наш стар Господ Бог.

— Мога да го направя и вътре, на топло.

— Стой при нея! — изкомандва ме Луси.

И това бе първото регистрирано явяване на Дева Мария в цялата епархия на Южна Каролина. Равинът в Уотърфорд не се зарадва на новината, нито пък отец Марсел Бърд — пасивният и крайно необщителен наш свещеник, който от двайсет години само се местеше от една провинциална епархия в друга. Истината е, че никой не се зарадва на тази блага вест, с изключение на моята майка.

Шайла прекара следващите шест месеца сред наранените души в психиатрията на Бул Стрийт. И научи доста за законите на електричеството под формата на електрошокове. Видението на нейната Мадона бе изместено от празнотата на пълното объркване. Бяха обезчувствили мозъчните й клетки, бяха заличили всички образи и картини. Нейната Мадона умря, сякаш екзекутирана на електрическия стол. Шоковата терапия е естественият враг на паметта и когато аз й написах писмо още през първата седмица на нейния престой в психиатрията, тя не успяла да се сети кой съм.

Пишех й всяка седмица през този период на нейното отсъствие. Писмата ми, разбира се, бяха срамежливи и сковани, с неестествен и приповдигнат тон, но във всяко едно й казвах, че с нетърпение я чакам да се върне. Прекарах цялото си детство на „една ръка“ разстояние от Шайла и без нея се чувствах безпомощен и объркан. Никой в града не смееше дори да спомене името й, когато я нямаше. Клеймото на психиатрията я бе превърнало в тема табу и дори собствените й родители, потънали в срам, старателно ме отбягваха по улиците. Нейното отсъствие приличаше повече на изчезване, отколкото на временна липса.

В последния учебен ден през юни оставих бележка на родителите си, че Майк, Кейпърс и аз отиваме да ловим риба на остров Орион и че ще се върна най-рано след два дни. Започваше онзи период на сладка свобода, когато заедно с приятелите си прекарвах цяло лято на реката, далеч от надзора и притесненията на родителите. Защото, ако някое уотърфордско момче не прекарваше цяло лято по реката или в спортуване, тогава родителите му знаеха, че имат основание да се тревожат за него. Баща ми намерил бележката и го обзела носталгия по онези изпълнени с мечтателно безвремие часове, когато като момче сам плавал по реката и с дни се губел, уж за да лови риба.

В пет часа сутринта излязох през прозореца на спалнята си по клоните на дъба, които опираха в покрива на къщата. Качих се на автостоп в колата на заместник-шерифа, който караше един затворник в Кълъмбия. Той ме спря пред главния вход на щатската болница на Бул Стрийт, като преди това ми прочете едно конско евангелие за опасностите от пътуване на автостоп.

Дворът на психиатрията беше пуст и добре поддържан, но видът на сградите ми се стори потискащ. Цял час се разхождах из заградения с тухлена стена двор, опитвайки се да изглеждам като случайно отбил се непукист. Докато чаках да дойде времето за посещение, направо изперках.

Шайла ми се стори улегнала и по-женствена, отколкото си я спомнях. Разведе ме из цялото заведение — библиотеката, трапезарията, където се разписваше при всяко ядене, и безименния параклис.

— Трябва да дойдеш тук и да видиш как се молят лудите. По-интересно е и от цирк. Някои от тях крещят с все сила „амин“, други пищят „мамо, мамо“, трети получават пристъп и санитарите ги затварят в единични килии. Но повечето просто си пеят — красиви като ангели. Лудите имат хубави гласове. Това много ме изненада.

Докато обикаляхме оградената площ, разказах на Шайла всичко, което се бе случило в Уотърфорд в нейно отсъствие. Минавайки покрай главния вход на сградата, Шайла изведнъж хвана ръката ми и ме помъкна нагоре по стълбите. Изкачихме ги и се озовахме в един приличен на пещера таван, който отвеждаше към голямото кубе — то беше основната забележителност в градския пейзаж, защото стърчеше над всички останали сгради. По малка тясна стълба стигнахме до тежките кръстосани носещи греди, които поддържаха сребърното кубе. Дори и след като се изкатерихме до последното стъпало, над нас оставаше още едно огромно пространство до самия връх на конструкцията. Стотици прилепи висяха по стените като бейзболни ръкавици с привикнали към мрака очи. Чувах гукането на гълъбите в стрехите под тях и усещах миризмата на плесен, курешки и застоял въздух.

— Погледни нагоре. Това е изненада — прошепна ми Шайла. — Чак до върха на кубето.

Вдигнах глава и усетих как ретината ми се разширява, докато напрягах очите си в черния мрак. Постепенно пред мен изплуваха очертанията на кубето — просторно и красиво. Ала нищо друго не успях да различа.

— Вгледай се по-внимателно — рече тя. — Зяпа те право в очите.

— Какво ме зяпа в очите? — попитах.

— Изненадата.

И тогава ги зърнах — саможиви и непристъпни в своята дивота. Семейство бухали по форма като две бирени кутии ни съзерцаваха от стряхата си на пет-шест метра над нас. Едва ли другаде щяха да намерят по-опасно гнездо за малките си. Гледаха ни злобно и недоверчиво, а в очите им блещукаха призрачни отблясъци. До слуха ни достигна нетърпеливото и изгладняло писукане на малките бухалчета, което напомняше детски глъч. Мястото приличаше на бърлога, където злото идва, за да си отдъхне, да пооближе раните си и да събере сили; място като от приказките, където великанът страшилище яде изгубени деца.

Вторачих се в бухалите — и те в мен. Перата по ръждивокафявите им криле бяха грижливо подредени. Изглеждаха спретнати. Не можех да реша на пингвини ли ми приличат повече или на маймуни. Имаше нещо красиво в дивотата им, в причудливата им неподвижност. Достолепни стражи в света на лудите.

— Колко са малките? — попитах.

— Останаха три. Бяха пет — отвърна ми Шайла шепнешком.

— Къде са другите две?

— Изядоха ги — другите три малки. Наблюдавах ги. Не можеш да си представиш какво количество плъхове и мишки е нужно, за да се изхранят малките бухалчета.

— Как ги откри?

— Познавам цялата сграда като пръстите на ръката си — каза Шайла. — Те знаят, че аз не съм луда.

— Тогава защо си тук?

— Защото видях Мадоната — отвърна тя.

— Защо ме доведе на това място? — попитах. — Имам чувството, че е пълно с призраци.

— За да бъдем сами.

— Защо искаш да бъдем сами? — Чувствах се като в капан.

— Ето защо — усмихна се Шайла и ме целуна по устните. Дръпнах се уплашено, сякаш не ме целуна, а ми удари шамар.

— Не се дърпай, глупчо! — рече Шайла.

Пак допря устни до моите и този път целувката ми се услади повече, макар наоколо да витаеха бухали и спотаен страх. Целунахме се още няколко пъти.

— Добре — рече Шайла, — всичко е ясно.

— Защо го направи?

— Всички момичета в отделението говорят за целувки и други неща — отвърна ми Шайла. — Исках да опитам и сметнах, че няма да имаш нищо против.

— За начало не беше зле, нали? — казах и облизах устните си, които още носеха вкуса на нейните.

— Всъщност очаквах нещо повече — призна си Шайла.

— Какво по-точно?

— Не знам — рече тя. — Нещо повече. Но, така или иначе, това не се брои. Не беше истинско. Защото не бяхме полудели от страст.

— Искаш да кажеш, че не ти хареса, така ли?

— Не съм казала такова нещо. Не че беше лошо, но просто не беше онова, което трябва да бъде.

— Сигурно трябва да се поупражнявам — казах. И никога повече не целунах Шайла до онази нощ, когато двамата се олюляхме в поклащащата се от прилива къща.

— Може би — каза Шайла. — Знаеш ли, обичам да идвам тук. Чувствам се така, сякаш съм сама в целия свят. Децата в училище знаят ли, че ми хлопа дъската?

— Знаят само, че си болна — казах й аз. — Мисис Пинкни ни кара да се молим за теб всяка седмица.

Зиме Шайла постъпваше в психиатрията, а лете се връщаше в Уотърфорд; съучениците й почти не забелязваха отсъствието й, тъй като бяха изцяло погълнати от чудния процес на собственото си съзряване. Леко, безболезнено и мълчаливо тя влизаше в новата си роля, а после отсъствието й бързо се забравяше. Тя отново заживяваше в къщата с мрачната музика и двамата отново се виждахме върху клоните на дъба, където обсъждахме всички случки в нашия град. Никой от нас не спомена повече за онзи ден под кубето на сградата Бабкок, когато си разменихме първите срамежливи целувки под патронажа на строгите бухали. Но тези целувки имаха голяма стойност и за двама ни и ние пазехме спомена за тях ненакърнен.

През лятото, когато я нямаше, в Уотърфорд пристигна Джордан и неговата поява щеше да промени живота на Шайла, както и на нас, останалите. Тъй като беше живял по целия свят, той смело изказваше мнения, които никое друго уотърфордско момче не би споделило от страх да не му се изсмеят. Без да е в истинския смисъл на думата свободомислещ, той беше много оригинално създание, което презираше всякакви слухове и клюки.

След един бейзболен мач, когато Кейпърс, Майк, Джордан и аз стояхме в задния двор на нашата къща и мама ни гощаваше с хамбургери, Шайла видя Джордан за пръв път. По-малките ми братя играеха на криеница и Луси ги навикваше да не мачкат азалиите й. И от съседните дворове се носеше миризмата на скара и пържоли, която заедно с тази на лавандула и див джоджен — изпотъпкани от буйния бяг на невъздържани дечурлига — за мен щеше винаги да остане миризмата на летни дни. Баща ми, който не бе благоволил да дойде на мача, беше още в кантората си, чийто четири стени бяха покрити с книги от пода до тавана, пиеше бърбън от любимата си сребърна чаша и щеше да продължи с това занимание, докато изпадне в несвяст някъде в по-късните часове на вечерта. Неговото отсъствие винаги се усещаше така натрапчиво, както и присъствието му, и аз току притичвах припряно до външната врата, за да видя дали няма да цъфне внезапно отнякъде.

Мама с удоволствие гощаваше приятелите ми след нашите мачове и не се цупеше на вмирисаните ни от пот екипи. Тя обичаше градината си, къщата си, съседите си и пропитата със светлина река, която извиваше край нашия двор и излизаше от града. Когато постави на масата първата порция от хамбургери, тя зърна Шайла да наднича над покритата с бръшлян ограда.

— Ела, момичето ми — извика тя. — Ще ти направя един хамбургер, а Джак ще те представи на Джордан. Това е младият жребец, който съвсем отскоро живее в нашия град.

Трудно е да се каже кой се изчерви по-силно — Джордан или Шайла, но тя дойде при нас и всички дълго се заливахме от смях, докато си припомняхме отделни моменти от мача, а след известно време в дъното на двора се обади и пианото на баща й. Това бе любимият му начин да показва неодобрението си. Щом чуеше смеха на Шайла сред общата глъч, той веднага сядаше на пианото. Наказваше я с музика.

— Това е една соната за пиано на Бетховен — каза Джордан, като килна глава на една страна, за да чува по-добре. — Кой свири?

— Бащата на Шайла — каза мама.

— Шайла, той свири чудесно — каза й Джордан.

— Обича да свири и Елвис — разкикоти се Кейпърс.

Когато започна да се смрачава, Кейпърс и Майк се качиха на колелата си и изчезнаха, мама се скри в къщата, за да сложи малките ми братя да спят, а музиката на Джордж Фокс не секваше нито за миг. Втора соната на Бах ни посипа със звуците си като с медни монети. Джордан и Шайла се разговориха за любимите си композитори и изпълнения, а аз се почувствах засегнат в моето музикално невежество. В един момент Джордан се умълча, а аз продължих да изучавам лицето на Шайла на фона на заглъхващата, но все още прозирна светлина.

— Джак, вие сте идиоти — обади се Джордан. — Ще ви избоде очите, а вие не забелязвате.

— За какво говориш? — попитах.

Джордан стана от пейката и се приближи до Шайла. Свали внимателно очилата й и ги остави на масата. Разплете плитката й и разстла красивата й гъста коса върху раменете. Шайла се сепна, скова се някак, но нито помръдна, нито възрази.

— Шайла, едно дете съм и когато баща ми отсъства, аз разресвам косата на мама. Не те лъжа, имаш прекрасна коса.

На фона на дрезгавата вече светлина косата й се спускаше по раменете като черна вълниста река. Той я погали с върха на пръстите си, сякаш пипаше антрацитно съкровище. Твърде късно открих онова, което Джордан видя при първата си среща с Шайла Фокс.

Седна до нея и прокара ръка по лицето й — край очите, брадичката, скулите. Знаех вече какво ще каже и ми идеше да изкрещя, но нямах право, тъй като не бях видял онова, което винаги е било пред очите ми.

— Слепец си, Джак — повтори ми той. — И всички вие. Дори Шайла не го знае. Нали, Шайла?

— Какво да знам, Джордан? — попита тя.

— Че си много красива, Шайла — каза й той. — Ти си най-красивото момиче в този град.

— Не, не — каза Шайла и скри лицето си в шепи.

Джордан не можеше да откъсне поглед от нея.

— Не е зле да свикнеш с това, Шайла. Ти си прекрасна. Нито едно момиче в този град не може да стъпи на малкия ти пръст.

Шайла стана и изтича към музиката на собствената си къща. Но тя добре чу думите на Джордан и тази нощ не можа да заспи от вълнение. По-късно, през първата година на нашия брак, тя сподели с мен, че животът й е започнал от този миг.

— Значи животът ти е започнал с идването на Джордан — казах аз, докато двамата лежахме прегърнати много години по-късно.

— Джак, през онази година аз бях в психиатрията. Тогава ми се яви Мадоната.

Щяха да минат много години, преди да свържа нещата едно с друго и да разбера, че в своите припадъци Шайла е виждала Мадоната с монетите.

30

Всеки път, когато наближавах дома на Шайла, ме обземаше тягостно усещане. Не чувствах нито утеха, нито трепета на завръщането у дома, докато водех дъщеря си в къщата, където майка й бе играла като дете, преди да стане най-красивата самоубийца в целия град. Трупът й — легнал между мен и семейство Фокс — продължаваше да ни разделя и по всичко личеше, че помирение няма да има. Срещите ни бяха кратки, но любезни. Самото въодушевление на Лия и нейната доброта ни свързваха в съюз, който всички смятахме за ценна придобивка, дошла в резултат на моето завръщане в Уотърфорд. Тъй като Лия се нуждаеше от нашите добри отношения, гледахме да не я разочароваме. С Рут разговаряхме делово, но с приятелски тон, а що се отнася до Джордж — и двамата старателно избягвахме всякакви срещи и се държахме така, сякаш бяхме подписали мълчаливо споразумение да не даваме воля на взаимната си ненавист. Но вежливите ни обноски само потискаха враждата помежду ни.

Къщата на Рут щеше завинаги да си остане едно кътче от Европа и ходът на дните в него се диктуваше единствено от собствените й халюцинации. Рут и Джордж Фокс не можеха да се примирят с липсата на родина. Измъчваше ги носталгия по страната, която бяха заключили в своите куфари и денкове. Америка бе превърнала децата им в американци, но тях не бе успяла да промени и на една йота. Имигрантският английски излизаше тромаво от устата им, беше или твърде разнороден, за да е точен, или твърде разговорен и неясен, за да бъде разбран. Английският беше четвъртият чужд език в речника на Джордж и третият в речника на Рут. Джордж Фокс обаче продължаваше да сънува на полски, а Рут на идиш, а и двамата смятаха, че е истинско чудо, дето още могат да сънуват.

Един ден, точно по време на фестивала в Сполето, Рут Фокс ми се обади, за да ме попита дали съпругът й може да заведе Лия на концерт камерна музика в Чарлстън. Съгласих се с удоволствие, след което тя ме покани на вечеря в нейната къща, защото, както се изрази, искала да обсъди някои неща с мен. Според нормите на официалното общуване, което бяхме възприели, разбрах, че Рут иска да ми разкаже за детството си в Европа. Ние двамата се разбирахме „стенографски“, с една-две думи. Заради Шайла се опитвахме да бъдем добри един с друг, заради Лия се опитвахме да намерим онези дипломатически пътища, които да ни изведат към примирие, което пък щеше да ни даде възможност отново да се обичаме както преди.

Лия беше нашата най-безопасна тема на разговор и ние с охота я продължихме и след като бяхме изпратили Лия и Джордж за Чарлстън. Вечерята бе сложена върху бяла плетена маса заедно с бутилка калифорнийско шардоне. В далечината се разнесе кучешки лай на фона на монотонното бръмчене на електрическите косачки от съседните морави. Въздухът бе натежал от летни аромати, а пчелите жужаха във възхвала на разцъфналия жасмин. Както седяхме един срещу друг, Рут започна да ми разказва за Полша и всичко, което се бе случило след нахлуването на германците.

Рут Фокс бе израсла в град Кронилов в Полша. Дъщеря на правоверния равин Ефрем Граубарт, чиято любов към Талмуда била широко известна дори в околните градове. Майка й се казвала Хана Шем-Тов. Дядо й бил търговец, който продавал водка и бренди — груб, открит човек с мнение по всички въпроси. Бабата на Рут се казвала Марта — благочестива женица, която еднакво обичали и евреи, и християни.

Рут се радвала на щастливо и спокойно детство. Ала когато станала на тринайсет години, избухнала войната. Целият неин свят лумнал в пламъци, бомбите сринали града до основи и пътищата почернели от обърканите и ужасени бежанци.

След първия ден от бомбардировките Рут и нейното семейство си легнали, а миризмата на изгоряло парела ноздрите им. Дядото Моше Шем-Тов подхванал спор с нейния баща, равина. Настоявал всички веднага да тръгнат към руската граница, където приятелите на Моше щели да им помогнат да прекосят границата. Но Ефрем Граубарт не можел да изостави паството си и като равин чувствал, че сега е моментът да стои до клетите бедняци, които както никога се тълпели в синагогата. И тъй като дъщеря му категорично отказала да изостави съпруга си, а пък жена му — да се отдели от единствената си дъщеря, идеята на Моше останала неосъществена, въпреки че в последните кошмарни дни той не преставал да обмисля нови бягства. Полската армия била вече разбита и немските войници изливали яростта си върху беззащитните евреи. Германците влезли в Кронилов и плъзнали навсякъде — непобедими и вездесъщи.

Още от първия ден на бомбардировки и артилерийски обстрел майката на Рут започнала да шие дрехи за децата. Като приключила и дрехите за Рут и сестра й Тоня били готови, Хана отишла при баща си и най-неочаквано го помолила да й даде парите, които възнамерявал да й остави в наследство. Моше бил направо стъписан и на бърза ръка скастрил дъщеря си. Ала Хана била наследила част от неговото лукавство и чувство за самосъхранение. Отдавна се заслушвала в приказките на евреите от Кронилов за възхода на нацистите и Адолф Хитлер и много добре знаела, че за онези, които останат в града, няма бъдеще. Думите се лееха от устата на Рут като поток и аз се оставих да ме носи по течението му.

— Мама се подготвяше за германците, като шиеше дрехи. По една дебела топла рокля за мен и за сестра ми. Дядо ми Моше не можеше да откаже нищо на единствената си дъщеря и след като тя му обяснила, че се налага да остане до съпруга си — равина, споделила му, че възнамерява да осигури поне бягството на децата. Тогава Моше й дал шестнайсет златни монети, които криел в една книга — златни монети с образа на цар Николай Втори. Тя взела монетите, покрила ги с плат и ги зашила като копчета на новите дрехи — осем за мен и осем за сестра ми.

Докато роклите станат готови, германците вече бяха установили собствено извънредно правителство в разрушения и парализиран град и се отдадоха на любимото занимание — да намаляват броя на примрелите от страх граждани. Гавреха се с невъоръжени мъже, ей така, за удоволствие. Ръгаха ги с байонетите си, особено евреите, защото не понасяха външния им вид. Любимото им забавление беше да принудят някой невинен човечец да се моли за пощада на развален немски, от който войниците примираха от смях.

След разстрелите и другите мъчения майка ми винаги излизаше на улицата да помага на ранените и веднъж доведе у дома едно момче, което бе пострадало, когато германците открили огън срещу уличната тълпа. Казваше се Стефан и мама се грижеше за него като за собствен син. През първите няколко дни положението му беше критично, изглеждаше на косъм от смъртта, но мама не се отделяше от постелята му и с грижите си го изправи на крака. Моята майка Хана си беше такава. Щом някой е ранен или има нужда от помощ, не се интересуваше дали е евреин или неверник. Стефан остана дълго време в безсъзнание, мяташе се, бълнуваше и не знаеше на кой свят се намира. Най-сетне положението му взе да се подобрява. Беше селянче от покрайнините на Кронилов и когато позаякна, изпрати вест по калайджията Фишман, който пътуваше от село на село. Фишман казал на майката на Стефан, че синът й е добре и се намира в къщата на един равин. Когато Христина, майката на Стефан, пристигна в нашата къща и завари сина си жив и здрав, тя толкова се зарадва, че от благодарност падна на колене и започна да целува ръцете на мама.

Войната продължаваше и положението на всички полски евреи се влошаваше с всеки изминал ден. Нацистите издигнаха бесилка недалеч от главната квартира на командира си Ландау и на нея с особена наслада бесеха евреите, които бяха заловили да крадат хляб или да укриват собствените си бижута и други ценности. После организираха гетото и подкараха евреите към него. То се намираше в най-бедната, най-изостаналата част на града, където мръсотията бе невъобразима, а водата — непречистена. След като първата зима отмина, храната вече съвсем не достигаше и тогава взеха да ни местят по трудови лагери. Семействата се мъчеха да останат заедно, неразделени, но рядко успяваха. Избиваха евреите където и както им падне, само за това, че бяха евреи.

Мама имаше една добра приятелка християнка, с която бяха израснали заедно като деца. Казваше се Мария. Майка й умряла от инфлуенца, когато била съвсем малка. После бащата на Мария се оженил за една вдовица с пет деца и понеже гърлата в семейството станали твърде много, изпратил Мария в манастир, за да се изучи за калугерка. Калугерското й име беше сестра Паулина. Тя често се обаждаше на мама с писма, описваше й живота си и я молеше да й пише по-често. Непрекъснато повтаряше в писмата си, че ако може с нещо да помогне, ще го направи с удоволствие, въпреки че не разполагала с пари, а само с молитви и с единия си Бог. И така, освен че приши монетите с образа на Николай Втори като копчета на роклите ни, мама пъхна в тях и адреса на варшавския манастир, където се намираше сестра Паулина. Скри го в подгъва. Беше четливо написан и тя ни каза, че ако някога се озовем във Варшава, трябва да отидем и да потърсим сестра Паулина. Освен това ни накара да научим адреса наизуст и всеки ден ни изпитваше дали сме го запомнили.

Една сутрин, още по тъмно, градът се събуди от виковете на германците: „Вън, евреи! Всички вън от къщите, измет такава! Гадове! Юден! Юден!“ Нямаш представа как звучи думата „евреин“ в устата на човек, който те мрази. Германците произнасяха думата юден, сякаш това е най-мерзкото богохулство.

Заповядаха на всички евреи да излязат на площада и там започна подборът. По броя на камионите дядо разбра, че пратката ще бъде голяма и този път няма да ни се размине. Тайно от всички нас той бе подготвил едно скривалище в тавана на съседната къща. Когато всички евреи излязоха на улицата, дядо ни заповяда да го последваме през задната врата, а после нагоре по една тясна стълба, дето водеше към убежището, което бе подготвил със вой приятел. Бяха платили скъпо и прескъпо за това място, което не се виждаше отникъде и можеше да се достигне само по въпросната стълба. Беше заредено с храна, купена на черната борса. Двамата бяха направили сметка по колко души от двете семейства могат да бъдат спасени.

Нацистите обградиха всички евреи в гетото, докато ние — двете семейства — се качихме по стълбата и се скрихме на сигурно място. Таванът беше малък и не се проветряваше отникъде. Чувахме убийствените крясъци на германците и пърпоренето на камионите, които напускаха площада, натоварени с евреи. Баба се разтрепери и скри лице в косата на сестра ми. Всички бяхме примрели от страх и не смеехме да гъкнем. И най-слабият звук можеше да означава смърт.

Скоро чухме как германците претърсват сградите за укрили се евреи. От далечината долетяха писъци, а после — изстрели. Баща ми, равинът, стоеше с особено изражение на лицето си. Знаех, че е погълнат от молитвата си и мислено е далеч от тук. Но ние, останалите, все още се намирахме „тук и сега“ и страхът ни беше така голям, че човек можеше да го докосне с пръст.

Под нас германците взеха да претърсват първия етаж на сградата — същата, в която се укривахме. Не смеехме да дишаме. И точно тогава, когато се приближиха към стълбата, бебето на голямата дъщеря на семейство Смитберг се разплака.

Видях погледите, които си размениха дъщерята на Смитберг и съпругът й. Самият Смитберг и съпругата му. А моята баба изпадна в отчаяние, като чу бебето. Щом долови стъпките на германците по стълбата, изплака: „Ти ни уби, съпруже.“ Майката запуши устата на бебето с ръка, но това не помогна. Бебето се разплака още по-силно. Тя му предложи гърдата си, но бебето отказа да я засмуче. Плачът му ставаше все по-силен, докато съпругът й го грабна, запуши устата му с огромната си длан и стисна ноздрите му с пръсти. Бебето се умълча. Кожата му посиня. Никой нищичко не каза, въпреки че бебето умря пред очите ни. Германците вече претърсваха втория етаж. Изглежда, попаднаха на някой укрил се, защото отново се разнесоха изстрели. Дочухме и нещо много по-лошо. Кучешки лай. След миг германците бяха точно под нас, а кучешкият лай ставаше все по-яростен. Кучетата опъваха каишките и бързаха да стигнат скривалището ни.

Подкараха ни навън, но всички пищяха така неистово, че аз не си спомням нищо, освен това, че един германец удари дядо с приклада на пушката си и го повали на земята. Изтичах и се хвърлих върху него. Исках да го предпазя от нови удари. Тогава майка ми изпищя и ме извика по име. Моето име беше последната дума, която излезе от устата й. Един от войниците я застреля в главата. Огромно острие блесна пред очите ми, от гърлото на дядо бликна струя кръв и плисна в отсрещната стена. Кучето пък ръфаше гениталиите на Смитберг, който безуспешно се опитваше да се защити. Тогава двама от войниците грабнаха сестра ми, другите момичета и мен и ни поведоха надолу по стълбите. Там ни изнасилиха. Сестра ми я изнасилваха точно до мен. Когато нейният войник свърши, извади нож и й преряза гърлото. Другите момичета ги застреляха и ги оставиха.

Войникът, който лежеше върху мен, беше съвсем млад. Почти момче с изплашени до смърт очи. Когато свърши, той ме погледна. В стаята бяхме останали само ние двамата и труповете на другите момичета. Беше разкъсал гащите ми и след като приключи, нямаше сили да ме погледне. Вдигна панталоните си, оправи се и изтупа прахта от униформата си. Вдигна автомата си и се прицели в мен. После го свали. Сложи пръст пред устните си, после се наведе, взе кръв от трупа на сестра ми и я размаза по лицето ми. Кръвта й бе още топла и той се помъчи цялата да ме покрие с нея. След това изстреля един куршум в тялото на сестра ми и ми направи знак да се правя на умряла. Останах да лежа, докато всички камиони си тръгнаха и наоколо утихна. Станах и тръгнах към отвора на канала, който водеше към реката. Вече не чувствах никакъв страх. Като жив мъртвец крачех по слизавите нечистотии под улиците на града, а когато стигнах реката, изчаках да се свечери. Нощта падна и аз станах да вървя. Бързах да се махна от града. Изкъпах се в реката. Изчистих се от кръвта, градските нечистотии и слузта на германското момче, която беше още вътре в мен. Тогава се отправих към последния мост, огледах се и като се уверих, че наоколо няма никой, го прекосих. Вървях сам-самичка в тъмното под звездите. Исках да намеря онази ферма, в която живееше раненото момче Стефан и майка му Христина. В ушите ми звучеше гласът на мама: „Ще отидеш да намериш Христина. Или Стефан. Те ще се погрижат за теб, поне за известно време. Но те са много бедни. Не бива дълго да оставаш при тях, защото съседите може да кажат на германците, а дойдат ли те, всички ви ще убият.“

Нощта беше непрогледна, пътят — черен и аз не виждах нищо, но продължавах да вървя. Молех се за нашите и за себе си — да намеря фермата на Стефан и Христина.

На сутринта спрях пред малка къща. Един мъж излезе от плевнята и запали цигара. Исках да го попитам къде се намира фермата на Стефан, но като го погледнах в лицето, разбрах, че не мога да му се доверя. Затова продължих по пътя си, криех се и така стигнах до втора ферма. Там зърнах едно момиче — малко по-голямо от мен. В полето работеха мъже, но чак в далечината. Бях прегладняла, приближих се и й извиках. Тя се сепна, но дойде при мен и ме зяпна с ококорени очи. Видях, че по крака ми се стича кръв, не много, от онова, което се бе случило предишния ден. Тя ме заведе в къщата при майка си и двете малки братчета. Попитах за Стефан и Христина и тогава майката каза на дъщеря си, че съм еврейка, и й заповяда да ме върне там, където ме е намерила.

Излязохме от къщата. Но полското момиче ме заведе в една плевня и ми даде яйце. След това ме хвана за ръка и ме поведе през полето. Когато минахме покрай работниците, тя им махна, после ме сръчка и аз да им махна, все едно че ги познавам. Без да разменим дума, разбрах, че ме води към къщата на Христина. Минахме покрай едно поточе и тя ме накара да си измия крака. Вървяхме много дълго, или поне на мен ми се стори така, може би защото бях премаляла от глад. Пристигнахме в къщата на Христина и Стефан и те много се зарадваха, като ме видяха. Преди момичето да си отиде, аз се затворих в една от стаите и откъснах едното копче. На тръгване излязох да й благодаря и първата златна монета дадох на нея. Първата петрублева монета с лика на Николай Втори.

Знаех, че за Христина и Стефан е опасно да ме приютят. Криеха ме в плевнята над свинарника. Вонята беше толкова ужасна, че от нея и немските кучета не биха могли да ме подушат. Двамата ме предупредиха, че мъжът на Христина мрази евреите и на него не може да се има доверие. Тогава им казах, че не съм видяла да убиват баща ми и че искам да го намеря и да споделя съдбата му, каквато и да е тя. Христина и Стефан се спогледаха някак странно и тя му каза да ми покаже, но да внимаваме.

Нахраниха ме и Стефан ме поведе през полето, а после поехме по един горист хълм. Но още преди да го изкачим, чух изстрели. Стефан ме предупреди да мълча, иначе германците и нас щели да убият. Стигнахме до билото и залегнахме. Тогава видях камионите, от които скачаха на земята стотици и стотици евреи. В земята зееха огромни ровове. Германците накараха евреите да се съблекат голи и да се наредят по ръба на рова. Малки дечица пищяха и се притискаха в майките си. Имаше и старци, и бебета. Всички се строполиха в рова. След това накараха други пленници да хвърлят вар и пръст върху разстреляните тела. Толкова много бяха убитите, че човек не можеше да ги преброи. Започнах да се взирам с надежда да открия баща си, но кой можеше да го различи от толкова далеч. Хората изглеждаха като мухи. Най-накрая извърнах глава и се разплаках. Плаках, докато очите ми пресъхнаха. Бях на тринайсет години. Стефан стоеше до мен, а сълзите ми се стичаха, докато слънцето залезе и всички камиони си отидоха.

Стефан тръгна да се връща, но аз не исках да вървя с него. Вместо това се втурнах надолу по хълма. Тичах, тичах, имах чувството, че съм пробягала огромно разстояние. Отначало Стефан се опита да ме спре, после разбра какво ми е и продължи да тича след мен. Исках да видя дали баща ми все пак не е жив. Луната не се беше изпълнила докрай, но светеше ярко. Стигнах до рова. Миришеше на кръв, вар и изпражнения. Дочух нещо, но не можах да различа звука. Стефан вървеше зад мен като ангел-хранител, като Божи пратеник, сякаш изпроводен да ме следи и да ме пази. Започнах да викам баща си по име. После взех да изреждам имената на цялото си семейство, крачейки по още влажната пръст. Дочух нещо. После усетих, че земята под краката ми мърда. Чувах гласовете на заровените евреи. Устните им бяха открили пролука и те молеха за помощ, преди да се задушат. И всичко това ставаше под мен. Живите се гърчеха в агония и прясната пръст се движеше под краката ми. Пристъпих ужасена, защото с всяка крачка смазвах по някой недоубит. Моите стъпки ги раздвижиха. Продължих да викам името на баща си и да тъпча полумъртвите евреи, които бяха мои съседи от Кронилов. Най-накрая Стефан ме дръпна за ръка, върна ме обратно в плевнята и всеки ден идваше да ми носи храна. Но не щеш ли, един ден баща му го проследил и така откри и мен.

Бащата беше едър, силен мъж. Беше ужасно ядосан на Стефан и на Христина. Как са посмели да скрият еврейка в неговата ферма, без да му кажат! Те му отвърнаха, че моята майка е спасила живота на Стефан, но нищо не можеше да трогне този човек. Викна, че ще ме убие и ще ме хвърли на свинете, ако не се махна още на следващия ден. Същата вечер те ме заведоха в близката гора и там ме скриха. Но ето че една сутрин Христина ми каза, че брат й ще ме заведе при сестра Паулина. Брат й Йозеф щял да кара цяла каруца животински кожи на пазара във Варшава и можел да ме скрие между тях. Преди да се сбогувам, оставих по една монета на Христина и Стефан и им благодарих, задето са спасили живота ми, след което дадох на Йозеф адреса с името на манастира, в който живееше сестра Паулина, дето мама ми го бе пришила в подгъва на роклята.

В продължение на няколко дни стоях заровена под кравешките кожи. На всяка крачка ни спираха немски патрули, но Йозеф караше кожи, от които щяха да се правят ботуши за немската армия, и затова минаваше без проблеми. През нощта пристигнахме в старата част на Варшава. Никога не бях виждала толкова голям и красив град. Прекосихме Висла и тогава Йозеф ми рече, че това е най-голямата река в света. А сигурно и най-дълбоката. Взе да ми показва красотите на града — онези, които той харесваше. Много се гордееше със столицата на своята страна. Много се гордееше, че е поляк, и когато минавахме покрай германците, Йозеф сваляше почтително шапката си, но веднага след това започваше да ги кълне и проклина. Беше странен мъж, но с мен се държеше много мило.

Най-накрая стигнахме до улицата с манастира. Йозеф заудря медното чукало по портата. Намигна ми.

Показа се една стара калугерка и Йозеф взе да й обяснява нещо, като от време на време сочеше към колата, а тя клатеше глава в знак на несъгласие. Повишиха тон, а после калугерката се скри. Появи се друга сестра и тя взе да спори с Йозеф. Напразно. Той се оказа упорит човек, бил дошъл да говори само с една сестра и нямало да по мръдне, докато тя не излезе. Най-сетне се появи трета сестра, която изслуша Йозеф най-внимателно. Усетих, че този път ще бъде различно, защото тя излезе напред, показа се извън сянката на портата и тръгна към мен, докато изслушваше обясненията на Йозеф за нашето пристигане. „Ти си момичето на Хана, така ли?“ — попита ме тя, аз й кимнах и тогава разбрах, че това е Паулина. Когато целунах Йозеф по двете бузи за сбогом, пъхнах една от мамините монети в джоба му. Направих го скришом, за да я намери по-късно, тъй като не мислех, че ще приеме какъвто и да било подарък.

Паулина ме заведе право при майката игуменка, която разреши да остана, но това не се хареса на една от калугерките. Тя се казваше Магдалена и взе да разправя, че щом в манастира има еврейка, всички сестри ще бъдат измъчвани, изнасилени и убити и светинята им ще бъде осквернена от нацистите. Тя продължи да нарежда, че няма място за еврейка в един манастир, където всички са отдадени на молитва и тежък труд. Но другите сестри не се вслушаха много-много в думите на тази Магдалена.

И тогава за най-голямо мое учудване Паулина каза на всеослушание, че аз съм искала да се изуча за католичка. Игуменката ме попита вярно ли е и аз отвърнах „да“. Тогава Паулина додаде, че сигурно ще искам да стана и калугерка, и аз отново казах „да“, защото видях, че тази Магдалена мрази евреите точно толкова, колкото и нацистите. Кимнах, усмихнах се на игуменката и потвърдих, че много искам да стана монахиня.

Същата нощ разказах на Паулина какво се беше случило с мама и с цялото ни семейство. Тя плака дълго, защото много обичаше мама. Веднага след това се зае да отреже косата ми и да ме преоблече в униформа на послушница. Цял месец живях в нейната стая и тя денем и нощем ме учеше на молитвите и катехизиса. Докато ги запаметявах, не спираше да ми повтаря, че това, дето го уча, ми трябва, за да оцелея. Показа ми как да правя кръстния знак, да коленича пред олтара и да топя пръстите си в светената вода, когато влизам в параклиса. Често ми казваше: „Рут, това може да спаси живота ти, ако се случи да те хванат германците.“ Всяка сутрин ставахме рано за първата служба и аз наблюдавах най-внимателно всяко нейно движение. Падах на колене, когато тя коленичеше, и се изправях, щом тя се изправеше. Казвах молитвите си на латински, отброявах ги по зърната на броеницата и не спирах да се моля.

Останах две години в този манастир. Всеки ден се причастявах, пеех химни и се изповядвах. Но дълбоко в душата си пазех една тайна. Когато прекрачих прага на манастира, аз все още носех роклята със златните, направени на копчета монети и тогава Магдалена ми каза, че трябва да я дам на бедните. Но точно тази рокля не можех да дам, защото не знаех какво още ме очаква. Затова една нощ, докато всички спяха, аз я занесох в църквата, която е в съседство с манастира. Там, в дъното на църквата, открих един страничен олтар със статуята на Дева Мария. Под статуята открих една кухина и там скрих роклята с монетите.

И тогава всеки ден започнах да се моля пред тази статуя на Дева Мария. Паулина и игуменката забелязаха това и решиха, че храня по-дълбоки чувства към Пресветата Дева — нещо, което не само харесаха, но и решиха, че трябва още да ме поощрят. Не можех винаги да напипам роклята си, но когато се случеше да съм съвсем сама, пъхвах ръка и я докосвах не само заради монетите, но и затова, че бе ушита от мама, която толкова обичах, а никога повече нямаше да видя. Най-хубаво ми ставаше, когато се молех именно на тази Дева. Молех й се като еврейско момиче на еврейско момиче. Казвах й: „Мириам, ти си еврейка и аз съм еврейка и ти си възпитала сина си да спазва еврейските закони, според които съм отгледана и аз. Като еврейка, Пресвета Дево, аз те моля за помощ. Моля те да ми помогнеш да преживея всичко това. И ако някой от моето семейство е още жив, моля те, помогни му, бди над него. Аз продължавам да бъда благочестива еврейка и ще си остана еврейка, защото такава съм се родила. Точно каквато си била и ти навремето. Моля теб и твоя син да ме закриляте. Кажи му, Мириам, че съм само едно бедно еврейче, каквато си била и ти навремето. Какъвто е бил и той в Назарет, когато е расъл като син на беден дърводелец. Моля те, бди над мен и над сестра Паулина, и над другите сестри. Ако сториш нещо лошо на сестра Магдалена, няма да ти се разсърдя, защото тя мрази евреите и освен това е кръстена на името на една паднала жена.“

Една нощ след последната молитва, докато бях още пред статуята на Мадоната, почувствах някакъв хлад и ме обзе лошо предчувствие. Станах, прекръстих се и се забързах към малката си килия, когато чух шум в коридора, който отвеждаше към манастира.

В същия миг видях сестра Регина и сестра Паулина да влизат в църквата със скръстени и пъхнати в ръкавите ръце. Зад тях вървеше един есесовец. Нисък, спретнат човек. при вида на офицерската му униформа ме обзе ужас, който изпитвам и до днес. Лицето му беше бледо и арогантно. Спрях на място и почтително сведох глава пред игуменката.

„Еврейка?“ — попита ме германецът.

„Не“ — поклатих глава.

„Лъжеш като всички евреи“ — изсъска той.

„Тя е една от нас — обади се сестра Паулина. — Израснала съм с нейната майка. Кръстени сме в една и съща черква. Заедно с майка й се готвехме за конфирмацията.“

„И поляците лъжат като евреите.“

„Нали искахте да видите момичето — рече сестра Регина. — Е, вече го видяхте и знаете, че е редовен член на нашия орден.“

„Имаме сведение, че укривате евреи — отсече мъжът. — И това момиче е специално споменато.“

„Тя е католичка“ — рече Паулина.

„Ще се закълнете ли, че по рождение е католичка?“ — попита офицерът.

„Разбира се“ — отвърна сестра Паулина.

„Готова сте да горите във вечните пламъци на ада само за да спасите едно еврейче.“

„За да спася един човешки живот — отвърна му калугерката, — бих горяла в ада.“

„Вече не вярвам в Бог, нито във вълшебни приказки“ — рече германецът.

„Но вярвате в Хитлер“ — подхвърли Паулина.

„Вярвам във Велика Германия“ — извиси глас той и се изпъна като струна.

„Тук няма евреи — каза сестра Регина. — Другаде ги търсете.“

„Откога сте прибрали тази еврейка?“ — попита той и се завъртя край мен, огледа ме и подуши въздуха наоколо, сякаш очакваше да усети специфична миризма, която да ме издаде. Никога през живота си не съм се чувствала толкова уплашена. Кръвта нахлу в главата ми и ушите ми забучаха.

„Навремето бях семинарист в Берлин — обърна се той към мен. — Кажи ми, кой ангел се явява на Дева Мария, за да й каже, че тя ще бъде майката Божия?“ — ухили се есесовецът на двете сестри и ме погледна изпитателно.

„Архангел Гавриил се явява на Девата“ — отговорих и видях как сестра Паулина се усмихва зад гърба му.

„И как се нарича това събитие в католическия свят?“

„Благовещение, хер“ — отвърнах.

После ме изпита на всички молитви, за които се сети, и аз му ги изрецитирах дума по дума. След това ме накара да му изредя дванайсетте апостоли на Христос, но аз успях да кажа само единайсет. Изпях му един черковен химн на латински, казах му една молитва на разкаяние и думите, с които се влиза в изповедалнята. Толкова добре се справих, че изпитът ми достави удоволствие. Той някак успя да ме подлъже и започнах да се чувствам по-сигурна... по-уверена. Уж стана по-приветлив, очите му — по-приятелски, и аз почти забравих, че е германец и есесовец. Съсредоточих се изцяло върху въпросите, които не бяха лесни дори за момиче, откърмено в католическата вяра. След което най-ненадейно ме попита:

„Какво работи баща ти?“ — Дори не обърнах внимание, че зададе въпроса си на идиш и без да се замисля, му отвърнах.

„Равин.“

Зад него видях как сестра Регина се прекръсти, а Паулина остана на мястото си като истукана. Не извади ръце от ръкавите си, само лицето й стана бяло като платно. Германецът се усмихна доволно. Най-накрая бе успял да ме надхитри. Разбрах, че съм издала не само себе си, но и всички сестри от манастира и сега ни чака смърт.

„Не сме знаели, че това момиче е еврейче“ — обади се сестра Регина.

„Много добре сте знаели, сестро — отвърна й есесовецът. — То се вижда, щом я погледнеш. Евреите лесно се разпознават и дори маска не може да ги скрие.“

„Тук я доведе един праведен католик — продължи сестра Регина. — Каза, че родителите й са загинали.“

„Днес следобед една сестра дойде в щаба на СС и ви издаде. Освен това ми каза, че в камбанарията на тази църква има скрит предавател на къси вълни, който се използва от полското съпротивително движение. Това вярно ли е? И този път не ме лъжете.“

„Вярно е. Ние сме калугерки, но преди всичко сме монахини“ — отвърна Регина.

Германецът взе брадичката ми в шепа и повдигна главата ми така, че да го погледна в очите.

„Нагледал съм се на умиращи евреи — каза той. — Това вече не ми прави никакво впечатление. Мога да понеса гледката и на един жив. До утре предавателят да го няма, ясно ли е? — каза мъжът. — Сестрата, която ви предаде, се казва Магдалена. Тя ми каза за еврейчето и за предавателя.“

„Предавателят ще го махнем — каза Регина. — Но може ли да задържим Рут? тя прие католическата вяра и според нас ще стане добра калугерка.“

„Аз съм добър войник, но по-добър германец — каза есесовецът на тръгване. — Молете се за мен, сестри.“

„Ще се молим“ — обеща му сестра Регина.

„Моли се за мен, еврейче“ — каза ми той и неочаквано се усмихна.

„Разбира се“ — отвърнах.

Заслушахме се в отдалечаващите се по коридора стъпки и дълго време не си казахме нищо. Страхът ни беше смълчал.

„Какво ще правим със сестра Магдалена?“ — попита сестра Паулина.

„Малко усамотяване ще й се отрази добре.“

„Ами ако успее да се добере до друг германски офицер и отново му разкаже същите неща?“ — обади се Паулина, но Регина вдигна ръка и я прекъсна.

„Утре сутрин няма да разполагаме с предавател. Хората трябва да бъдат предупредени.“

„А ти — обърна се сестра Паулина към мен, — ти трябва да забравиш, че знаеш идиш.“

„Сестра Паулина, съжалявам, че не успях да изброя всичките дванайсет апостоли“ — рекох аз.

„Забрави Юда — припомни ми Паулина, — него Магдалена никога не би го забравила.“

Но полската съпротива вече упорито търсеше малко еврейско момиче с моето име, чиято майка навремето е живяла в украинския град Кироницка, а после се е прехвърлила в Полша. След два месеца една нощ в манастира пристигна висок мъж и взе да ме разпитва за моето минало. Каза ми, че някакъв американски евреин на име Русов е платил огромна сума пари, за да ме изведат от страната. Отвърнах му, че нямам роднини в Америка. Но Паулина ме смушка да мълча, защото този Русов познавал много американски политици и значи бил важна клечка, щом е успял да стигне чак до опустошената от войната Полша. Тя взе писмото, което мъжът носеше, прочете го и извика с престорена изненада: „Но това е твоят чичо Макс! Слава тебе, Господи! Той е брат на баща ти.“ А на гърба на плика беше изписан адресът: „Макс Русов, Уотърфорд, Южна Каролина.“ Дотогава никога не бях чувала за тази Южна Каролина.

Минаха още няколко месеца. Дойде време да тръгвам и тогава имаше служба в чест на моето заминаване — голяма литургия. През нощта на тази голяма литургия отидох при Мадоната и си прибрах ушитата от мама рокля. Много скоро, пак през нощта, високият поляк дойде да ме вземе. Бях напълно готова — сестрите и другите послушници станаха да ме изпратят. Носех съвсем малко багаж. Вече бях сложила една златна монета под възглавницата на сестра Паулина. Прегърнах Регина и другите калугерки. Сбогувах се и с послушниците. Те всички бяха добри момичета, но аз почти не ги познавах. След войната научих защо. Около осемдесет процента от тях били еврейчета като мен, ала заради общата безопасност калугерките решили, че ще е по-добре да не знаем нищо една за друга.

На сбогуване Паулина ме нарече „сестро“. Аз й казах, че я обичам, прекрачих прага на моето убежище и тръгнах след високия поляк.

В продължение на много дни пътувахме инкогнито, докато една нощ се озовах на рибарски кораб. Скриха ме под палубата. Преди да ме остави на произвола на съдбата, полякът ме целуна по двете бузи и ми пожела късмет в Америка. Така и не научих името на този човек, защото в онези времена всяка информация криеше опасност. На сбогуване той ми извика нещо, което никога няма да забравя. Извика: „Да живее свободна Полша.“

Макс Русов и неговото добро семейство ме бяха измъкнали от ръцете на врага. След известно време стъпих на брега в тази Южна Каролина, за която не бях чувала, и ето че стотици непознати ме чакаха на пристанището. Един от тях пристъпи напред. Той беше Макс Русов, на когото викаха Великия евреин. Зад него стоеше жена му Естер. Хора, които никога не са ме виждали, се хвърлиха да ме прегръщат. Хората, които не бяха моя кръв, ме отгледаха като родна дъщеря. Тези, които нищо не ми дължаха, ми върнаха живота. Минах без татуировки, без концентрационни лагери. От тази преживелица аз не излязох огорчена като съпруга си. Напротив, продължих да вярвам, че в света има много добри хора и като малко еврейско момиче аз имах късмета да попадна именно на тях, и то посред ужаса на една война. Това е всичко. Нямам какво повече да ти кажа. Този разказ ми костваше много. Но това се случи с мен. Всяка една дума е истина, такава, каквато си я спомням.

Последва мълчание.

— Когато пристигна в Америка, коя рокля носеше? Онази от майка ти ли? — попитах я след малко.

— Не — отвърна Рут. — Тя ми беше отесняла. Но я бях взела със себе си — за късмет.

— Къде е сега?

— В едно чекмедже до леглото ми — отвърна ми Рут.

— Бяха ли ти останали монети, когато пристигна в Америка? Или ги беше раздала?

— Бяха ми останали три. Само три. Когато за пръв път облякох роклята си, тя беше много тежка, но когато пристигнах в Америка, беше поолекнала — рече тя.

— Огърлицата на Шайла... — попитах.

Рут се пресегна към златната верижка на шията си и ми показа огърлицата си, която заблестя на светлината. Беше направена от една от петрублевите монети.

— Никога не я свалям. Никога — каза Рут.

— И Шайла никога не сваляше своята — казах. — Освен накрая.

— Третата я носи дъщеря ми Марта. Тя също никога не я сваля от шията си.

— Мадоната с монетите, така ли? — попитах.

— Да, статуята на Дева Мария в църквата — рече Рут. — Сгреших, като казах на Шайла, че според мен тя ме е избавила. Но аз си го мисля и до ден-днешен. И досега се моля на онази Мадона, която ми пазеше монетите. Казах на Шайла, че тогава Божията майка се смили над мен. Все си мислех, че като ме е видяла, аз съм й напомнила за самата нея като младо момиче.

— И това ли е Мадоната, която се явяваше на Шайла? — попитах. — Жената, която виждаше в своите халюцинации?

— Така мисля, Джак — рече Рут. — Ако не бях разказала на Шайла тази история, може би дъщеря ми щеше да е сред живите днес. Колко време мина оттогава, а аз не преставам да се чувствам като убийца на детето си. Съсипах я, като й разказах тази моя история.

— Не мисля, че е така — отвърнах. — Историята е много хубава.

— Как така хубава? Не разбирам.

— Би било прекрасно, ако Дева Мария можеше да се яви пред Шайла след целия ужас на войната, нали така, Рут? Еврейската майка на християнския бог се извинява за всичко, което е трябвало да преживеят родителите на едно еврейче по време на войната. Би било красив жест от страна на Божията майка.

— Само дето такива неща не се случват — рече Рут.

— Толкоз по-зле — отвърнах. — А би трябвало.

— Джак, мъжът ми иска да говори с теб.

— За същото ли?

— Не ми е казал.

Същата вечер след концерта останахме да вечеряме с Рут и Джордж, след което Лия реши да преспи у тях, защото вече бе късно и тя се чувстваше уморена. Качих се с нея да й почета и след малко от първия етаж се разнесе симфония „Юпитер“ на Моцарт.

Лия заспа, а аз излязох от стаята й на пръсти. Долу Джордж Фокс свиреше и отпиваше от чаша коняк с изражението на човек, зареян в спомените си. Дори в собствената си къща той имаше изтощения унил вид на паднал ангел. Приближих се и той скочи уплашено — за него всеки непознат беше преоблечен есесовец. Щеше ми се да кажа нещо мило на своя тъст, но замръзнах на мястото си безмълвен.

— Джак, пребледнял си — каза най-сетне Джордж. — Изпий един коняк с мен.

— Рут е изгубила цялото си семейство. Винаги съм го знаел, но не в подробности.

— Историята, която току-що си чул — продължи Джордж и ме погледна право в очите. — Рут смята, че тя е виновна за смъртта на Шайла. Но аз не съм съгласен с нея.

— Защо?

— Защото според мен онова, което се случи с мен в Европа, уби Шайла. А аз никога не съм разказвал собствената си история на никого, Джак. Никой не знае какво се случи с мен, защото винаги съм си мислел, че който я чуе, повече никога няма да намери покой. Знаеш ли какво научих, Джак? Научих, че една неразказана история може да те убие. Може би Шайла умря от онова, което не й казах, а не от разказа на Рут. Дълго време смятах, че мълчанието е най-добрата стратегия за онова, което преживях. Смятах, че моите отрови, омрази и срам ще потекат от мен и ще отровят всичко, което обичам.

— Мрак — казах аз. — Това е думата, за която се сещам, щом чуя твоето име.

— Искаш ли да ти разкажа какво съм преживял, Джак? — попита Джордж Фокс с очи, зареяни към реката и звездите. — Би ли ме изслушал? Не тази вечер, но някой друг път.

— Не — отвърнах аз. — Нямам нужда да зная това. Историята на Рут ми стига.

— Но аз наистина държа да я разкажа точно на теб — настоя той. — Аз никога не съм те харесвал, Джак, както и ти мен. Това е най-истинското нещо, което ни свързва. Така ли е?

— Така е.

— Но ти отглеждаш Лия като еврейка. Това ме изненадва.

— Просто изпълнявам това, което обещах на Шайла.

— Но Шайла е мъртва.

— За мен тя е достатъчно жива, за да спазя обещанието си — отвърнах.

— Ще дойдеш ли някой ден да ти разкажа? — попита Джордж и добави една думичка, която никога преди не го бях чувал да казва. — Моля те!

31

През 1964-та бащата на Джордан, вече полковник, бе изпратен със свръхсекретна мисия някъде отвъд океана в страна, наречена Виетнам. По онова време никой от нас не беше чувал за Виетнам.

Селистайн Елиот се премести да живее на три преки от нашата къща и на една от къщите на Кейпърс и Майк. Това лято бяхме неразделни.

След като отмина бейзболният сезон, нашите се преместиха в „рибарския стан“, тоест в югозападния край на остров Орион, където щяха да изкарат цялото лято.

Още през първата седмица натоварихме моторницата на Мидълтън с допълнителни тенекии гориво, избрахме един прекрасен ден и прогноза за времето, която предвещаваше само ясно небе, дадохме газ до дупка и отпрашихме към прословутия гълфстрийм. По-старите рибари говореха за него с почтително приглушени гласове, наричаха го голямата тайна, тъмносинята река, родена на Юг, която носеше по течението си топлина, марлини и китове, отвеждайки ги на север към Англия. Там водите бяха сребристи или кобалтовосини и рибите тежаха колкото автомобили. Всички рибари, които се завръщаха от гълфстрийма, разказваха невероятни истории за силата на големите океански риби, примамени да излязат от дълбините на своите убежища.

Мина цял час, преди да излезем в открито море. На никого не бяхме казали за намерението си, защото никой възрастен нямаше да ни пусне толкова надалеч с толкова малка лодка. Преди изгрев слънце вече бяхме задминали последната шамандура. Морето беше като езеро, когато първите лъчи го озариха, а носът на нашата моторница сочеше право към Африка. Усетихме тръпката на авантюриста, сякаш наистина бяхме поели към Камерун или Брега на слоновата кост. Бяхме предварително натъпкали хладилното отделение с храна и пиене поне за два дни. Движехме се почти с двайсет възела, отдалечавайки се все повече и повече от сушата.

— Само да ме знае къде съм, мама ще ми скъса еврейския задник от бой — рече Майк, като обходи с поглед хоризонта и не зърна нищо друго, освен ширналата се навред вода. — Тя си мисли, че ловя раци за вечеря, както й казах.

— Трябваше да вземем една радиостанция — обади се Джордан.

— Морските вълци нямат нужда от радиостанции — отвърна му Кейпърс, като не откъсваше поглед от компаса и носа на лодката, който трябваше да сочи на изток. — Родени сме в тинята на мочурищата с хриле и плавници. Гълфстриймът е наш — с лодка или без лодка.

— Нямаме нужда от радиостанция, калифорниецо — подразних го и аз, — защото мъжките ни топки са корави като автомобилни гуми.

— Само дето мозъците ви са меки и малки като на домашна муха — каза Джордан и огледа притихналата вода. — Добре, че днес морето е в гальовно настроение. В Тихия океан никой не би помислил и малкото си пръстче да потопи без радиостанция.

— На „Мейфлауър“ да не би да са имали радиостанция — каза Кейпърс. — Не се бойте, големият моряк е с вас.

— Никой не знае, че сме в открито море — рече Джордан.

— Мъжът от яхт-клуба ни видя, че излизаме с моторницата — казах. — Нали напълнихме шест тенекии с гориво.

— Ако бяхме казали на родителите си, нямаше да ни пуснат — рече Кейпърс.

— Нашите ще умрат от шубе, ако знаят, че съм в открито море — казах.

— И от страх баща ти може да се пропие — надвика Кейпърс шума от мотора.

Престорих се, че не съм го чул, и погледнах натам, където би трябвало да се намира сушата.

— Аз пък, каквото и да направя, си оставам лигльо в очите на баща ми. Може да пришпоря колата чак до Спартънбърг и всички момичета в колежа „Конвърс“ да забременеят от мен, той пак ще каже, че съм педераст.

Точно преди гълфстрийма попаднахме на огромна площ от саргасови водорасли — пасбищата на Северния Атлантик. Образуваха нещо като плаващ архипелаг от кафява морска растителност, в който имаше повече хлорофил, отколкото в целия Канзас. И това беше първият знак, че наближаваме самия гълфстрийм. В часовете по природознание учителят ни Уолтър Нан ни бе нарисувал това морско течение, което започваше от Мексиканския залив и продължаваше на север по крайбрежието на Флорида. Мистър Нан беше един от онези сериозни и вечно вглъбени учени, дето смятаха, че природата е самото доказателство за размаха и математическия гений на Бога. Разказваше ни как Земята се върти около оста си, Луната притегля водите със своите невидими ръце, а гълфстриймът се движи като подмолен топъл Нил, прекосявайки самото сърце на Атлантическия океан, като по този начин предпазва Англия да не се превърне в сковано от ледове кралство. Гълфстриймът носи топлата сърдечност на Юга към студените, негостоприемни страни на Европа, той е като любовно писмо, изпратено от южните талази, за да стопи ледените блокове по плавателните маршрути край Гренландия.

Когато навлязохме в самия Гълфстрийм, водата се промени — доби синия блясък на скъпоценен камък, сякаш извираше от сърцето на вълшебна скала. Водата беше бистра и се движеше бързо като планински поток. Като момчета от крайбрежните мочурища, ние винаги се изпълвахме със съмнение при вида на чиста течаща вода. Щом нашата моторница нагази във водите на течението, цветът на водата се промени от тъмно към светлосиньо. Кейпърс отиде да погледне дълбокомера — хиляда фута! Като ни каза, всички подсвирнахме от учудване.

— Човек може да се удави и в три фута вода толкова лесно, колкото и в хиляда — обади се Джордан, който се опита да ни извади от изумлението. Всички се изредихме да погледнем дълбокомера и всички го почукахме с пръст, за да се уверим, че работи.

— Да де, ама в три фута има повече шанс да те намерят, отколкото в хиляда — рече Майк. — Какви ли риби живеят толкова надълбоко?

— Всякакви — отвърна Джордан. — Като вървиш на север по течението, можеш да попаднеш на някой наистина тлъст задник.

— Значи може да срещнем китове — зарадвах се аз.

— Трябваше да вземем една радиостанция — пак се затюхка Джордан.

— Радиостанциите са за мамините синчета — отново го подразни Кейпърс и се изсмя.

Поех кормилото и обърнах носа на моторницата право на север. Половинката на луната почиваше на западното небе — блед воден знак, останал от изминалата нощ. Стори ми се, че видях птици да прелитат ниско над водата, но след миг осъзнах, че това са всъщност летящи риби. Главите им приличаха на кучешки, но имаха криле като на ехидни ангели. Въпреки че не знаех нищо за тях, реших, че щом са се разхвърчали, значи нещо голямо и опасно, което се намира под водата, ги преследва.

— По дяволите! — изруга Майк. — Дай да си наловим риба за стръв. Не вярвам, че големите рибоци ще се хванат на блесна.

— Това е добра идея — казах и обърнах лодката по посока към брега. След малко нагазихме в саргасови водорасли, които се простираха докъдето стигаше погледът и изглеждаха обещаващо убежище за нашата плячка. Пуснахме котва, хвърлихме въдиците надълбоко, като използвахме за стръв парченца от барбун и скариди. Носейки се сред този напълно притихнал океан, ние се чувствахме като хванати в капана на безвремието. Градините от саргасови водорасли бъкаха от риба. Само за двайсетина минути Кейпърс хвана една малка делфинова риба, докато Майк и Джордан наловиха от по-обикновения барбун. Шепнехме от страх да не нарушим просналата се навред тишина. Договорихме се кой на каква дълбочина ще пуска въдицата и от коя страна на лодката, когато се върнем на дълбокото. Проверихме си отново такъмите и тръгнахме обратно. Обявих на висок глас, когато нагазихме в гълфстрийма, и продължих да съобщавам всяка нова стойност на дълбочината, колкото по-навътре влизахме.

— Разполагаме с предостатъчно влакно — обърна се Майк към Кейпърс, който винаги носеше по-скъпи такъми от нашите. Кутията му беше пълна с кукички и блесни, които никога не бе използвал, но Кейпърс си беше такъв — нафукан и ужасно амбициозен риболовец. Съдеше за успеха единствено по големината и бройката. Тъй като това беше първото му плаване до гълфстрийма, много държеше да се върне триумфално с огромна риба и в това отношение никой не можеше да го разубеди.

— Моето влакно издържа до петдесет фунта — гордо заяви Кейпърс.

— Значи с него можеш да измъкнеш и алигатор — извиках му аз.

— Всъщност, някой знае ли какво се лови в тези води? — попита Майк. — Защото аз нямам представа.

— Ловят се трофеи — обади се Кейпърс. — Неща, които след това закачаш на стената вкъщи.

Загледах се напред. Безбрежната вода и необятното небе не само имаха един и същи цвят, но сякаш бяха сътворени и от една и съща субстанция. Само звукът на нашата лодка беше някак чужд и несъвместим с глухата тишина наоколо. Усетих безмълвната хармония на всичко заобикалящо ме. Сякаш си сам-самичък и навлизаш все по-надълбоко в катедралната глухота на природата. За един кратък миг шумът от мотора изчезна, заглъхна под необятните копринени води на Атлантика, за да ни разкрие съвършенството на своите смълчани безучастни глъбини. Тримата ми приятели изчезнаха от съзнанието ми, както, сигурен съм, и аз от тяхното.

В същия миг нещо налапа въдицата с делфиновата риба — нещо голямо, което плуваше надълбоко. Джордан и Майк започнаха да навиват въдиците си, аз изключих мотора и тримата заехме места, откъдето да наблюдаваме рибарските умения на Кейпърс в условията на гълфстрийма. Искахме да видим как ще се справи. Рибата бе налапала стръвта, за малко да налапа и цялата му въдица, но Кейпърс просто не й се даде. Влакното се опъна, но Кейпърс не направи опит да го спре, просто го остави да се развива. Доставяше му удоволствие, че е център на внимание, че приятелите му са се втренчили в него. Всички с ужас забелязахме, че влакното се развива със страхотна скорост, но тогава Кейпърс започна леко и много внимателно да го спира и придърпва.

— Как го усещаш? — попита Майк.

— Като че дърпам локомотив — отвърна му Кейпърс.

Играеше превъзходно с рибата, на която очевидно не липсваше нито сила, нито кураж, нито боен дух.

— Искам да видя тая риба! — обади се Джордан на петнайсетата минута от началото на двубоя, когато рибата все още не бе помръднала от мястото си. По лицето и гърдите на Кейпърс блестяха капчици пот, дори и по космите на краката му.

— Ще имаш дълго време да й се наслаждаваш — отвърна му Кейпърс. — Ще го хвана това копеле, та каквото ще да става!

— Ами ако е толкова голяма, че не може да влезе в лодката — казах. — Кой знае какво е това! Може да е акула-мако или голямата бяла.

— Забравил си, че имам и харпун — рече Кейпърс с напрегнат глас. Борбата го изнервяше. — Я ми го приготви.

Измъкнах харпуна и свалих кожения калъф от острието му. Взех точилото от кутията на Кейпърс и наточих стрелата, докато металът лъсна със зловеща усмивка. Опрях палец в острието и на мястото веднага се появи черта от кръв. Майк донесе едно въже, завърза единия му край за харпуна, а другия — за една от металните скоби на лодката.

И тогава видяхме рибата. Всички ние бяхме хващали големи парчета по време на риболовната си кариера. Но никой от нас и не подозираше, че може да съществува такова туловище. Синият марлин се показа с петдесетметров скок над водата на нашата лодка. Обзе ме неописуема радост, дори някакво божествено прояснение при вида на извисилата се във въздуха риба, огряна от слънчева светлина. Сякаш прекрачих прага на нови незнайни селения. Това бе първата ни среща с рибата като мит, като кошмар и звяр.

Всички ахнахме, само Кейпърс беше прекалено изтощен, за да издаде звук. Адреналинът препусна през цялото му тяло и облекчи ужасната болка в напрегнатите мускули на гърба, раменете и ръцете. Цялото му тяло, цялото му същество се бореше с рибата. Този ожесточен и невероятно гъвкав марлин. Пак скочи, разпука гладката повърхност на водата и сякаш застана на голямата си раздвоена опашка, грациозен като балерина, после отново се гмурна с такъв оглушителен плисък, сякаш самолет се разби във водата край нас.

Всички подсвирнахме едновременно от удивление.

— Не можем да го вземем в лодката — казах.

— Не говори глупости! — провикна се Кейпърс с глас, който не приличаше на неговия.

— По-голям е от лодката — добавих.

— Ще го убием с харпуна — обади се Майк.

— Джак е прав — защити ме Джордан. — Ако го качим, лодката ще потъне.

— Ще го влачим на буксир — прошепна Кейпърс, вече на края на силите си.

— Ей, човече, тая книга съм я чел — обади се Майк. — Казва се „Старецът и морето“. Тъпанар! Нали тогава цяла нощ ще пъдим акулите.

— Но нали сме с мотор — казах. — Ще успеем да я опазим.

— Чакайте бе, Кейпърс още не я е хванал — каза Джордан. — Тая риба хич не ми изглежда уморена. Ако питате мен, засега само загрява.

— Ей, приятел, искаш ли някой от нас да те смени? — попита Майк.

— Тая риба е моя — просъска Кейпърс. — Аз сам ще си я извадя.

— Ето, това е духът, който е прославил нашата страна — казах с нескрит сарказъм.

— Според мен вече агонизираш — обади се Джордан. — Какво толкова ти е казал Майк, просто иска да ти помогне.

— Това може да се окаже рекорд — задъха се Кейпърс. — Няма да се брои, ако не съм я извадил сам.

— Абе ние ще излъжем — предложих му аз. — Ще се закълнем върху цяла камара Библии, че ти сам си я уловил.

— Предпочитам да спазвам правилата на играта, така съм научен — продължи Кейпърс. Ризата му беше плувнала в пот. — Правилата са вид дисциплина. Те не са случайно измислени.

И тримата изръкопляскахме подигравателно на кратката му реч.

— Присмивайте се, нещастници — рече Кейпърс. — Ще ви видя как ще се смеете, като прочетете името ми в „Спортс Илъстрейтид“. Само да довлека това маце до пристанището. Само да я претеглят, пък тогава ще видим кой ще се смее.

— И понеже си толкова гаден — каза Майк, — да знаеш, ще кажа, че аз съм ти помогнал.

— И аз.

— И аз.

— Ще има да вземате! — отвърна ни Кейпърс. — В Уотърфорд на мен ми вярват. Думата ми тежи на мястото си, защото зад гърба си имам непоклатимата честност на рода Мидълтън в продължение на цели триста години.

И в този миг марлинът пак се появи. Влакното отново взе бясно да се развива. Ала изведнъж се отпусна и Кейпърс започна да го навива като луд. Дясната му ръка се движеше толкова бързо, че очертанията й се размазваха пред погледа ми. Тогава рибата пак направи своя невероятен скок високо във въздуха. Видях болката, която сгърчи лицето на Кейпърс — толкова силна, че за миг изгуби концентрацията си. Мускулите на ръцете и пръстите му се бяха сковали и той с мъка освободи едната си ръка и я разтърси, за да раздвижи кръвообращението си. Познавах мъчителните спазми, които плъзват по мускулите и нервите като пареща болка. Още по-неистово взе да обира влакното, но марлинът се дръпна и могъщото му туловище се гмурна към дъното на океана. Когато влакното се скъса, всички извикахме в един глас.

— Копеле! Копеле! Копеле! — изплака Кейпърс тихо и продължи да навива вече олекналото влакно. Гласът му бе пълен с отчаяние и той изкрещя към спокойните води на океана, после метна с все сила въдицата си колкото можа по-навътре в морето. Тя тупна с плясък, който бе направо нищожен в сравнение с внушителното гмуркане на марлина.

Като гледах опечаленото лице на Кейпърс, очаквах всеки миг да се просне и да се разплаче от яд, но вместо това той се изправи на кърмата и се хвърли в морето. Цели двайсет секунди остана под водата, после се появи, пое си дъх и пак се гмурна надълбоко. Когато отново цъфна на повърхността, Джордан му извика:

— Кейпърс, мисля, че и по този начин няма да я хванеш. Искам да кажа, с голи ръце. И не защото не можеш, ами защото сигурно вече е преполовила пътя до Африка.

— Такава риба втори път няма да ми се случи — отвърна му Кейпърс от водата. — Такъв шанс идва само веднъж в живота.

— Хайде, качвай се в лодката — подканих го аз.

Кейпърс поклати глава.

— Не мога, не мога да си вдигна ръцете.

— Защо се чудиш тогава, че рибата ти избяга — каза Майк и подаде ръка на Кейпърс. Но той беше толкова изморен, че не успя да поеме подадената му ръка. Майк се наведе още повече и го хвана под мишниците, след което ми направи знак да му помогна. Успяхме да го изтеглим, въпреки че той не спря да реве от болка. После се свлече на една от седалките — съвсем изнемощял и отчаян.

— Цял живот съм имал всичко, което съм искал — каза той. — Всичко! Страхотни родители, отлични бележки. Станах спортист и половина — голф, бейзбол, баскетбол, всичко. Най-готините гаджета ми се лепят като мухи на мед и ми пускат бележчици в час. От трети клас насам всяка година ме преизбират за председател на класа. И сега това. Измамен, надигран, прецакан. Нищо не съм искал така много, както да хвана тази риба.

— По всяка вероятност рибата не е знаела с кого си има работа, иначе нямаше да ти върти номера — обади се Джордан. — Ако знаеше за отличните ти бележки, за готините гаджета, сигурно щеше сама да се метне в лодката ти, вместо да ти прави лупинги под носа.

— За пръв път виждам такава риба-чудовище — казах аз. — Как мислите, колко ли е тежала? Сигурно хиляда фунта.

— Глупости! — рече Майк. — Не повече от сто.

— Петдесет — намеси се Джордан. — В гълфстрийма рибите изглеждат по-големи.

— Копелета! — каза Кейпърс и затвори очи. — Единственото нещо, което ми липсва в този живот, е свестни приятели.

През следващия половин час продължихме да се движим с бавна скорост и тогава за пръв път се обезпокоихме за горивото. Решихме да тръгнем към брега и да спрем за риба близо до някоя от саргасовите концентрации. Щом има морска флора, значи ще има и морска фауна, решихме ние. Като стигнахме до нещо, което мога да оприлича само на каньон от саргасови водорасли, Джордан пусна котва в добилата плътност вода и зъбите й скоро потънаха в гъстата подводна джунгла. Докато всички ние припряно сменяхме кукички, влакно и пръчки, Кейпърс се сви на сянка под планшира и на мига заспа. Разочарованието му бе така горчиво и толкова прясно, че решихме да не го закачаме.

Редувахме се да си разтриваме раменете и гърбовете с комбинация от плажно и бебешко масло. Съблякохме се по бански гащета и целите лъснахме от пот, но упорито хвърляхме въдиците. Надявахме се на улов от червена луцианова риба, още повече, че използвахме жива стръв. Преди да си дадем почивка за обяд, бяхме хванали петнайсетина парчета, най-голямото от които тежеше двайсет фунта.

За обяд отворихме торбички с чипс, фъстъци, бонбони, кифли и консерви с виенски кренвирши. Наизвадихме кока-кола, безалкохолна бира, седнахме и докато се хранехме, поведохме разговор, но тихо, за да не събудим Кейпърс, който впрочем спеше като пън. Обядът ни представляваше безпогрешна комбинация от най-долнопробните храни, произвеждани в Америка, но беше ужасно вкусен. Размечтахме се за риби, момичета, спортове, но по-късно не можах да си спомня и една дума от нашия разговор.

Без да бързаме, събрахме боклуците си и ги сложихме в една найлонова торба. Кейпърс продължаваше да спи непробудно. Аз подострях куката си, а Джордан се канеше да мята въдицата си, когато Майк каза:

— Предлагам ви да ловим още час и после да потегляме обратно. Трябва да се приберем по светло.

— Имаме още много време — казах аз.

— Заседнали сме върху пясъчен нанос — промълви Джордан с вперени във въдицата си очи.

— Стига глупости! — отвърна му Майк. — Не забравяй, че се намираме насред Атлантическия океан. Пясъчни наноси, мойто момче, има по към брега.

— Застанах до Джордан и хвърлих въдицата си. В същия миг видях, че нещо не е наред. Стръвта ми се приземи върху пясъчна ивица.

— Виждам стръвта — казах.

— И аз виждам моята на дъното — повтори Джордан.

— Тук дълбочината е над двеста метра — каза Майк, след като погледна дълбокомера.

— Тогава защо стръвта лежи на дъното пред очите ни? — учуди се Джордан.

— Майк, какви ги приказваш, под нас няма повече от един метър вода — обадих се аз.

— Но дълбокомерът показва друго.

— Той може да си показва каквото ще — каза Джордан. — Ела да видиш.

Майк дойде, погледна и дръпна козирката на бейзболната си шапка ниско над очите. След това свали слънчевите си очила, за да вижда по-добре.

— Това там е стръвта. И тя лежи на дъното.

Двамата с Джордан чухме как гласът на Майк буквално изчезна и усетихме ужаса му, който ни порази като смъртоносна отрова.

— Исусе Христе! Момчета, навивайте влакното, но много бавно и внимателно. Толкова внимателно, че да не усети нищо. Не мърдайте. Не дишайте. Нищо не правете, само лекичко си приберете кукичките и не дразнете тлъстака.

— Какво е това бе? — прошепна Джордан. — Да не е син марлин?

— Не знам какво е, но знам, че ще глътне синия ти марлин на един залък. И се движи. Никога не съм виждал такова чудовище. Никога!

Прибрахме въдиците си с почти незабележимо движение на китките. Светлината падаше така, че водата изглеждаше матова, и ние не можехме да видим онова, което бе видял Майк. Когато оставихме въдиците си, коленичихме до Майк и се взряхме във водата. И пак ни се стори, като че сме заседнали върху пясъчен нанос, само дето беше най-черният пясък на света. Черното дъно под нас беше някак странно и извънземно на вид. Но аз продължавах да недоумявам какво беше паникьосало Майк. В този миг Джордан го видя и ахна от изумление.

— Господи мой небесен! — промълви той. — Джак, само не мърдай. Видях го, Майк. Видях го. Това е нещо колосално.

— Абе аз нищо не виждам — казах отчаян, като продължавах да се взирам там, където зяпаше и Джордан. Също като пейзаж от някое „магическо око“, където сърните са скрити сред листата на дърветата. Но след малко очите ми се адаптираха към мрака на водата и чак тогава видях онова, което всъщност отдавна бях гледал. Полека-лека ми стана ясно, че онова, което бях взел за пясък, диша. И не само че диша, ами беше най-грандиозната морска твар, която някога съм виждал. Не плуваше, а се носеше, така, както орелът-рибар или земеродното рибарче се носят над лагуната, преди да нападнат барбуна. Вляво забелязах лекото помръдване на крило, което сигурно тежеше един тон. Вдясно зърнах черен плавник, който за миг щръкна над водата и после пак се прибра, без дори да надипли водната повърхност.

— Виждал съм ги и преди — казах аз. — Това е гигантска манта или крилат скат. Дяволска риба. Най-голямата в света. Не са опасни, но само недей да мърдаш.

Когато бях на осем години, ме заведоха да вадим остатъците от един кораб, който се бе разбил край остров Орион по време на урагана от 1893-та. Баща ми и дядо ми решиха, че е време да извършат нещо като покръстване да ме посветят в тайните на морския риболов, за да стана и аз мъж. На връщане от това излизане в морето срещнахме цял пасаж от крилати скатове, които играеха във водния ръкав, дето отвеждаше към малкото пристанище на Уотърфорд.

Така и не разбрах дали скатовете бяха увлечени в някаква любовна игра или просто радостно лудуваха, но добре си спомням, че татко и дядо направо онемяха, наблюдавайки това сборище на гиганти. Мятаха се така ентусиазирано, че водата наоколо се разпени като при буря. Сякаш тъмните водни маси бяха ненадейно оживели и вълните танцуваха една с друга. В силуета на тези огромни животни имаше нещо демонично и зверско — тежки, масивни, с криле. Но въпреки това ми направи впечатление колко подвижни са — скокливи като спаниели и много любвеобилни в закачките си. Скачаха и се мятаха, играеха лудешки като невъзпитани деца. Океанът кипеше под тях. Цял час плавахме подире им, за да наблюдаваме загадъчната им забава в крайбрежните води на Южна Каролина. Макар и огромни, нито един от онези скатове не можеше да се сравнява по големина със съществото, което се поклащаше като черна крилата химера на един метър под нас. Може би спеше; или пък тайно ни наблюдаваше с любопитство. Устата му беше достатъчно голяма, че да ни глътне заедно с лодката наведнъж. Лодката ни, която винаги съм смятал за солиден и надежден съд, сега за пръв път ми се видя крехка и беззащитна като сал.

— Ще се опитам да хвана това маце — казах аз, след като се посъвзех. — Доколкото знам, те умират за скариди.

Посегнах към въдицата си, но Джордан сграбчи китката ми и я задържа.

— Шегувам се — рекох. — За толкова глупав ли ме смяташ?

— С това шега не бива.

И точно в този миг чухме писъка на Майк, обърнахме се и видяхме как великият Кейпърс Мидълтън бе вдигнал харпуна си високо във въздуха и със страхотна сила го заби в гигантската манта. С Джордан нямахме време да реагираме, нито дори да му извикаме. Само видяхме острието, което блесна на слънцето, изсъска във въздуха и след това всички политнахме напред, защото мантата скочи, разклати лодката и профуча под нас. Главата ми удари релинга на моторницата, а когато въпреки болката вдигнах очи, видях белия корем на мантата да се носи над нас като изгонен от рая библейски ангел на смъртта. Сред неистовите ни писъци се чу зловещото пращене на отпорен метал. Въжето на харпуна се беше оплело в мотора и докато се развиваше, рибата го откъсна с такава лекота, сякаш бе направен от пластилин. За малко да се преобърнем, а въжето мина като меч над нас. Ако в този миг някой от нас се бе изправил, със сигурност щеше да му отреже главата. Успя обаче да отнесе предното стъкло на моторницата и то без никакво усилие. В следващия миг гигантската манта дръпна лодката и тя се понесе по вълните с невероятна скорост.

В продължение на няколко минути двамата с Джордан останахме да лежим един до друг на дъното на лодката сред отломки и падащи предмети. Чувствахме се ужасно объркани. Лявата ми вежда беше разцепена и кръвта се стичаше по лицето ми. Една от рибарските куки се бе забила в бузата на Джордан и превит от болка, той се опитваше сам да си я извади. Майк и Кейпърс лежаха неподвижно, а под главата на Кейпърс се бе разляла локва кръв. Слънцето бе още високо и набързо прецених, че трябва да е някъде към три часа следобед. Просто не можех да повярвам на скоростта, с която ни теглеше този звяр — по-бързо, отколкото с мотор. Преди да се надигна, опитах мислено да си представя колко голяма е тази манта, която в болката си скочи над нас. Сянката й затули слънцето като при затъмнение. Имаше силует на митическо животно. Изпълзях до Майк и разбрах, че е сериозно ранен. През кожата на ръката от една грозна рана стърчеше парче от счупената му кост.

— Майк! — извиках.

В същия миг чух задавен глас и видях Джордан, който ми сочеше с пръст собствената си уста и рибарската кука. Тръгнах към Джордан и натиснах кукичката така, че тя проби бузата му и се забоде в мекото месо край кътниците, откъдето вече лесно я извадих от широко отворената му уста. Бързо изтичах до малката аптечка и почистих раната със спирт. Джордан изпищя от болка.

— Здравата сме закъсали — казах.

— Помогни ми да изхвърлим Кейпърс зад борда — рече Джордан, като продължаваше да държи бузата си. — Защото тоя нафукан тъпанар ни докара това до главата.

— Не е знаел — отвърнах, докато продължавах да почиствам лицето на Джордан и се мъчех да не гледам към счупената ръка на Майк.

— Това чудовище можеше да ни убие.

— Още не е късно. Дай му малко време, и ще видиш.

— Защо метна харпуна това копеле?

— Сигурно е търсел реванш след загубата срещу марлина — предположих аз.

— Толкова ли му е акълът на тоя аристократичен задник? Лайнар такъв! Пак ти казвам, можеше и четиримата да ни убие — рече Джордан и поклати глава.

— Сигурно ще тръгнат да ни издирват — опитах се да го успокоя. — В Уотърфорд има много добра морска спасителна служба.

— Само дето няма да знаят къде да ни търсят — рече Джордан. — Нали си мислят, че ловим раци в някое от малките заливчета и преплюнчваме стари броеве на „Плейбой“. Косите им ще настръхнат, като разберат, че двутонна манта ни е завлякла на буксир в открито море.

След това сложихме по един спасителен пояс под главите на Майк и Кейпърс; и двамата продължаваха да бъдат в безсъзнание. Отидохме до носа на лодката, за да огледаме опънатото въже, което се губеше във водата на около трийсет метра пред нас. Изглежда, харпунът се бе забил надълбоко в черните мускули на плавника й, който приличаше повече на крило. Тогава ми хрумна, че и крилатата манта, като всеки изненадан от ловци горски дивеч, бяга, за да се спаси от нас, измъчвана от ужасна болка. Точно така. Мантата гледаше да се отърве от нашата лодка. Това беше повече от ясно. Ние обаче лежахме безпомощни и покрити с рани, които пареха при всеки повей на вятъра и всяко поклащане на лодката. А морето се беше разбунило.

След време често щяхме да си говорим какво е трябвало да направим през тези първи минути, но истината е, че двамата с Джордан бяхме в шоково състояние. Още не можехме да преодолеем първоначалното си стъписване от връхлетялото ни бедствие. Голямата риба продължаваше да ни тегли и ние просто се возехме, изпаднали в будистка пасивност, вцепенени пред неведомата сила на невидимото и неизразимото. Само един миг на безразсъдство ни бе хвърлил в тази опасност и ние се озовахме в ролята на безпомощни свидетели на собствената си съдба. Но освен това усещахме паниката и ужаса на гигантската манта, която пореше водите на океана заедно с острието, дълбоко забито в едното й крило. Мислехме си, че скоро ще умрем, и въпреки че седяхме един до друг с Джордан, имах чувството, че съм сам в това безумно пътуване. Дори не направихме опит да си разменим няколко утешителни думи, както се полага на братя по съдба.

В продължение на двайсет мили мантата не спря да ни тегли през надигащите се вълни, които ставаха все по-високи. От изток задуха силен вятър и мантата понамали скоростта, най-вероятно от изтощение и загуба на кръв. Помислих си дали, ако заумира, няма да ни завлече на дъното и чак тогава намерих сили да се обадя:

— Да развържем въжето, а? — казах аз, без да се обръщам към никого по-специално.

— По-скоро да го прережем — отвърна Джордан, който продължаваше да притиска ръка към едната си страна.

Но не щеш ли, въжето изведнъж се отпусна и аз реших, че крилатата манта е успяла да се освободи от харпуна. Ала само след няколко секунди тя изскочи като звяр от водата в цялата си чудовищна сила подобно на мистичен бехемот, изникнал от селенията на отдавна потънал континент. Огромното й туловище се вдигна във въздуха и размаха криле като кръвожадна митическа птица. Скокът й така ни изненада, че за малко не паднахме във водата, когато звярът се пльосна обратно в морето с оглушителен плясък, който сигурно е проехтял чак до брега. Изплашени до смърт, ние отново се отпуснахме на местата си и здраво се вкопчихме — кой за каквото успя, тъй като мантата се замята в серия от гърчове. Изскочи цялата в пръски, сякаш вещаеше смърт и прокоба. Приличаше на същество, изваяно от най-зловещите игри на болно въображение; творение на страха, пръкнало се в миг на перверзен проблясък.

След това обаче смени курса си и се втурна право към нас. В този миг Майк дойде в съзнание и изпищя от болка, но ние не му обърнахме внимание, защото бяхме погълнати от въжето, което отново се отпусна, увисна хлабаво, а ние зачакахме вцепенени поредния скок на гигантската манта. Майк продължаваше да пищи, когато тя изникна от водата и връхлетя към нас, белият й корем прелетя отгоре ни, закри слънцето и уби всякаква надежда за спасение. Лодката изглеждаше като играчка под сянката на ранения звяр и ако мантата се бе приземила върху нас, щеше и четирима ни да размаже като червеи. Но тя се извъртя, преметна се във въздуха и се освободи от харпуна и въжето. Лявото й крило шибна десния борд на лодката и я потопи в морето. Нагълтахме се с вода, след което отново изплувахме.

Двамата с Джордан започнахме да изгребваме водата с пластмасовите чаши, които се търкаляха по целия под. Това занимание с подръчни средства продължи цяла вечност, но в крайна сметка се отървахме от водата. Чак тогава ни остана време да обърнем внимание на Майк, от чиито охкания сърцето ми направо се късаше.

Доколкото можа, Джордан намести ръката на Майк, стегна я здраво с парцали, които накъса от една тениска, и отгоре нави непромокаем пластир от кутията за такъми. Наведе се над Кейпърс, изми раната му отзад на главата и каза, че по всяка вероятност има мозъчно сътресение. После предложи да ми зашие разцепената вежда, но аз не му дадох.

Тази нощ прекарахме в открито море — носехме се без посока, натежали от изтощение, като в пуст сън, който приличаше на безсъзнание. Безсъзнание, дълбоко като самия океан.

Бях вече станал, когато Кейпърс се събуди от първите лъчи, които се процеждаха на изток. Макар и все още замаян, той се озърна, опипа раната на главата си и обходи с поглед лодката.

— Копелета, какво сте направили с лодката на баща ми? — събра сили и се провикна той.

— Кейпърс, по-добре заспивай — отвърнах му аз.

— Къде е моторът? — настоя той. — О, боже, баща ми ще ви убие, като види какво сте направили с лодката му.

— Нищо ли не си спомняш? — попитах.

— Какво да си спомням?

— Мантата.

— Искаш да кажеш, марлина? — поправи ме той. — Нали хванах един марлин, който после ми се изплъзна. След това заспах, сега се събуждам и виждам, че сте потрошили лодката на баща ми.

— Пази си силите, Ахав — обади се Джордан, изправи се в седнало положение и огледа ширналия се от всички страни океан.

— Трябва да ми платите щетите — продължи Кейпърс с все по-писклив глас. — Само двигателят струва повече от две хиляди долара.

Джордан отиде при Майк и провери ръката му. Майк също се бе събудил, но ръката така го болеше, че нито можеше да говори, нито да се движи. Очите му блестяха неестествено. Джордан сложи ръка на челото му.

— Искам да знам какво се е случило — настоя Кейпърс. — Аз съм капитанът на този съд и няма да мръдна оттук, преди да ми разкажете какво сте сгафили. А и как възнамерявате да се измъкнем оттук без мотор? — продължи той, без да визира конкретно някого.

— Двамата с Джак проведохме една малка анкета, докато ти спеше — каза Джордан, — в резултат на която решихме, че ще бъде страхотен кеф да се върнем в Уотърфорд без мотор.

Аз се изсмях и обясних на Кейпърс и Майк какво е станало, след като Кейпърс заби харпуна си в мантата. Тогава Майк си спомни, че е видял как Кейпърс се кани да метне харпуна, Кейпърс обаче не успя да си спомни абсолютно нищо. Стоеше, слушаше и не можеше да повярва на ушите си.

— Трябваше да ме спрете — рече Кейпърс и пак опипа раната на тила си. — Някой от вас трябваше да ме спре.

— Добре бе, Кейпърс, вината е наша — обади се Майк. — Ти винаги си прав.

— Вместо да се обаждаш, по-добре ми помогни да измисля нещо за пред баща ми — каза Кейпърс. — Нещо като китове например. Попаднали сме на стадо гърбати китове и един замахнал с опашката си и откъснал мотора. Ще доизмисля и подробностите.

— Ще разполагаш с предостатъчно време — казах и погледнах натам, където предполагах, че се намира сушата.

Майк понечи да се изправи, но болката отново го свали на колене. Джордан му помогна да седне, настани го удобно, като подпря едната му ръка върху възглавници от седалките и спасителни ризи.

— По-нататък трябва да се топнеш във водата, Майк. За да сме сигурни, че раната е чиста. Иначе може да загнои.

— Няма начин. За нищо на света не влизам във вода, в която се въдят твари като оная крилата манта.

— Как не съм я видял! — ядоса се Кейпърс.

— Видя я достатъчно добре, за да ни докараш до това положение — отвърна му Джордан.

— Значи сега не знаем къде се намираме — рече Кейпърс.

— Благодаря ти за осведомителния бюлетин — озъби му се Джордан.

— Нищо подобно — изсмя се Майк. — Знаем — насадили сме се като куче в каруца. Повече от това, здраве му кажи.

— Аз ще ви изведа оттук — рече Кейпърс. — Ще измисля нещо.

Пристъпи напред и се загледа в необятния океан. Сложи ръце на хълбоците и зае властническа поза, изразяваща дълбока загриженост. Цели пет минути стоя така, докато най-накрая Майк му извика:

— Още ли не си измислил нещо?

— Знаете ли — започна Кейпърс с притихнал тържествен тон, — нищо изключено да пукнем тук.

— Голям мислител си — кимна Майк. — Едно изречение, ама се вижда, че си покрил всички възможни гледни точки.

— Благодаря ти, че ни осветли по въпроса — обадих се и аз.

— Няма да умрем — успокои ни Джордан.

— И какво ще ни попречи? — попита Майк.

— Моят баща — отвърна му Джордан. — Моят шибан баща.

— Ама него го няма — рече Кейпърс.

— Когато бях малък, в края на всяка седмица старият ме мъкнеше по планините и спяхме на палатка. Караше ме да вървя по двайсет мили бърз ход, да си представям, че е военно време. Никога не си носехме храна. Ядяхме каквото намерим — гъби, буболечки, папрат, жабешки бутчета, цветя и насекоми. Знаете ли, че насекомото е само белтъчини?

— Човече, надявам се никога да не отвориш ресторант — обади се Майк.

— Ненавиждах тези излети с баща ми и винаги умирах от страх. Той обичаше да се подлага на всевъзможни изпитания. Разправяше ми как, ако някой враг посмее да стъпи на американска земя, той и такива като него веднага ще се скрият в планините, където можели да издържат с години. Щели да преследват врага нощем с ножове, тояги и бръсначи. Веднъж уби една малка сърна и я ядохме цели три дни. Всичко... дроб, бъбреци, сърце.

— Ще повърна — обади се Майк.

— Тези приказки няма да ни помогнат да се измъкнем оттук — отсече Кейпърс.

— Напротив, ще ни помогнат. Но ще трябва да правите каквото ви кажа — рече Джордан. — Знам достатъчно и за глада, и за жаждата. Много скоро всички ще се запознаем с тях. Но засега аз мога да ви гарантирам оцеляване.

— Започвай! — подканих го аз.

— Ама нали аз си оставам капитан на кораба — обади се Кейпърс.

И тримата го погледнахме, онемели от глупостта му, затова той побърза да добави:

— Искам да кажа, че съм свикнал да бъда водач. Джордан не знае, но аз винаги съм бил председател на класа. Нали така? Кажи бе, Майк, Джак!

— Тук не става дума кой ще организира училищен мач, Кейпърс — разсърди се Майк.

— А става дума за оцеляване. Джордан знае повече от теб, защото баща му го е научил — обясних. — Как иначе ще издържим насред океана?

— Нашият най-голям враг е ей там — каза Джордан и посочи на изток. — Ако останем в лодката прекалено дълго, слънцето ще ни убие.

— Но затова пък ще добием страхотен тен.

— Не е време за шеги — сряза го Майк. — Положението е сериозно.

— Хайде, Джордан — казах, — трябва да ни измъкнеш оттук. Щом искаш, ще те слушаме, кажи какво да правим.

— Хайде, Джордан — подкани го и Майк.

— Вие двамата с Кейпърс ще се скатаете под планшира на сянка. Ще свалите всички дрехи от тялото си. А ние с Джак ще се покрием колкото може по-плътно. В хладилната камера ни е останал малко лед. Ще го разпределим на порции, но през нощта. С Джак цял ден ще ловим риба. Не се движете. Пазете силите си.

— Сигурно ще ни намерят още днес — каза Кейпърс.

— Може би. Но ще действаме така, сякаш никога няма да ни намерят — разпореди се Джордан.

— Опитваш се да ни изплашиш — каза Кейпърс.

— Престани! Той единствен се опитва да ни спаси — казах аз.

— Защо, Джордан? Защо искаш да ни изплашиш до смърт? — изхленчи Майк.

— Защото никой не знае къде се намираме — отвърна му Джордан. — Никой не знае къде да ни търси. Нямаме радиостанция, нямаме сигнални ракети, нито сме оборудвани за подобно бедствие. Вода имаме за не повече от два-три дни. Ако след това не завали, ще умрем от жажда до пет дни, най-много седмица.

— Каква мила картинка — рекох.

— Значи ще умра само защото Кейпърс Мидълтън е тъп задник — каза Майк и поклати глава.

— Няма доказателство, че аз съм хвърлил този харпун — рече Кейпърс и тримата го зяпнахме като ударени с мокър парцал. — Нищо чудно вие тримата да сте измислили тази история, докато съм бил в безсъзнание.

— Доказателството, скъпи Кейпърс — отвърнах му аз, — е, че се намираме неизвестно къде, насред океана, без мотор, в разнебитена лодка и дотук не ни е довлякла някаква русалка или морска писия, а чудовищно голяма крилата манта.

— Като види какво сме направили с моторницата му, старият ще ме убие — изплака Кейпърс.

— Сме направили, така ли, нещастнико? — изрепчи му се Майк. — Не виждам никакво място за първо лице множествено число в този разговор. Ти не поиска разрешение от никого, преди да боднеш крилатата манта с харпуна си. Ей така, остави се на чувствата си. Това беше абсолютно своеволие, Кейпърс.

— Нали излязохме да ловим риба — обади се нагло Кейпърс. — И аз се опитах да хвана една. Никой не може да ме обвинява за това.

— Но рибата беше колкото небостъргач — казах. — Това поне можеше да видиш.

Джордан въведе строга дисциплина и ние я спазвахме безпрекословно. Подчинявахме се на всяка негова заповед, без дума да обелим. За момче, свикнало да живее в самота, той се справяше много добре с живота по часовник и с натрапената компания, а освен това и командването му идваше отръки. Носехме се по океана, а дните отминаваха — тихи и тягостни. На втората вечер в открито море Джордан ни заповяда всички да скочим във водата, за да се измием и да си изперем дрехите.

— Джак, ти влез пръв. Ние с Кейпърс ще спуснем Майк. Майк, трябва да изплакнеш раната си със солена вода. Трябва да измием всичките си порязвания и наранявания. Но един винаги трябва да стои в лодката, докато другите са във водата. Освен това не се отдалечавайте. Навъртайте се наблизо. Винаги наблизо.

Скочих във водата. Океанът беше прохладен, дълбок и страшен. Разцепената вежда се разлюти от солта и аз едва се сдържах да не извикам от болка. Кейпърс и Джордан започнаха внимателно да спускат Майк. Гледаха да не ударят контузената му ръка. Аз го поех отдолу и лекичко го потопих. Майк наистина не изглеждаше добре. Тенът на лицето му бе станал бледопепеляв. Звук не издаде, когато солта защипа раната му, дори позволи на Джордан да му масажира ръката. Изохкваше тихо при всяко докосване, но имаше пълно доверие на Джордан, защото дори и съвсем гол насред Атлантика, той създаваше впечатление за човек, който знае какво върши.

— Недейте да пиете от солената вода — каза Джордан, — независимо колко сте жадни. Солта ще ви дехидратира. Тя поглъща три пъти повече урина, за да се изхвърли от тялото.

— Кой си ти? — обади се Кейпърс от лодката. — Чичо доктор?

Нощем разговаряхме, ловяхме риба и сушахме дрехите си на лекия вятър. Всеки си гледаше поверените му задължения. С помощта на изкуствена и естествена стръв и всички такъми, които бяха оцелели след нападението на гигантската манта, запретнахме ръкави да наловим колкото е възможно повече риба с пълното съзнание, че от нея зависи животът ни. Джордан провери нивото на водата в хладилната камера и ни съобщи, че имаме само за още един ден, а облаци не се виждаха.

По пладне, когато слънцето беше най-високо, Майк и Кейпърс се свиваха под планшира. Там беше много тясно и неудобно, но затова пък имаше сянка. А ние с Джордан се скривахме под насмоления брезент, който служеше за покривало на лодката. Горещото пладне беше време на пълно затишие и ние полека-лека се приспособихме към съвършено новия ритъм на живот, съвсем различен от онзи, който водехме обикновено. Наложихме си да стоим нащрек, с наострен слух за евентуален шум от хеликоптер или моторница. Веднъж дори зърнахме един самолет, който очевидно оглеждаше морето на север. Скочихме на крака и викахме, докато самолетът се изгуби от погледа ни. Но тази искрица надежда, че може би все пак ни търсят, ни изпълни със страхотен оптимизъм, след който последва неизменната бездна на отчаянието, подсилена от глада и жаждата. Нашите разговори на тема вода станаха маниакални, след това преминаха в халюцинации и накрая Джордан ни забрани да споменаваме тази дума. Истинско чудо бе, че ръката на Майк, макар и наместена така набързо, не се инфектира там, където счупената кост бе разкъсала плътта.

Докато се носехме насред океана, научихме, че жаждата подклажда кошмарите и че гладът е най-доброто мезе за халюцинациите. Жегата и слънцето наситиха крехкия ни сън с огнени пламъци. Събуждахме се по здрач, облени в пот, и с благодарност скачахме в прохладната вода чисто голи. Докато плувахме, солта щипеше напуканите ни устни и ние плюехме усилено от страха да не погълнем и една капчица вода.

Щом приключехме с нощното плуване, Джордан ни нареждаше да пуснем всички въдици във водата, въпреки че стръвта ни вече бе гранясала. Нашето търпение бе възнаградено на петата нощ, когато Кейпърс хвана един златист каранкс и всички го посрещнахме на палубата с дружно „ура“. Джордан веднага го уби, наряза го на малки парчета и се разпореди всички въдици да бъдат презаредени с прясна стръв.

— Пет дни в морето и само един пиклив каранкс — възнегодува Майк.

— Въобще не виждам смисъла на целия този риболов — подкрепи го Кейпърс. — Не можем да си хапнем риба, дори когато я уловим.

— Разбира се, че можем — отвърна му Джордан. — И това ще стане.

— Не можем да ядем сурова риба — казах аз.

— Ще изядем толкова сурова риба, колкото успеем да хванем, и дори ще ни хареса — каза Джордан и хвърли въдицата.

— Само като си помисля, и ще повърна — обади се Кейпърс. — Джордан, това не мога да го направя. Ако щеш, вярвай.

— Като прегладнееш, ще го направиш. Или като прежаднееш — увери го Джордан.

— Никога не съм могъл да ям сурови стриди — рече Майк.

— А сега ще можеш ли? — попита го Джордан.

— Сигурно да. Ще ги лапам с цели шепи — отвърна му той, след като размисли малко.

— Когато изпратиха баща ми в една база в Япония, родителите ми се научиха да ядат сурова риба. В Япония това е голям деликатес; японците се отнасят с голямо уважение към рибата, а онзи, който я нарязва, е направо артист.

— Джордан, много способно момче си, но от Мидълтън японец няма да направиш — обади се Кейпърс.

— Бас държа, че ще направя — каза му Джордан, — защото само дъвченето на сурова риба ще утоли жаждата ти. Именно водата на рибата ще ни спаси.

— Да смуча вода от бъбреците на риба! — казах аз. — Цял живот само за това съм си мечтал.

— Пригответе се психически. Това ни чака. Стоим без вода цели три дни, което означава, че вече сме започнали да умираме.

— Не можеш ли да се изразиш по-деликатно? — попита Майк.

— Добре, започнали сме да отмаляваме — рече Джордан.

— Така наистина е по-добре — казах. — Съветвам те да си подбираш думите. Не е време да откровеничиш.

— Аз ще си подбирам думите, а вие, момчета, се пригответе да пирувате със сурова риба.

Сложихме прясна стръв и хвърлихме наново въдиците. Бях се умислил, когато викът на Джордан ме сепна. Нещо сериозно се бе закачило на въдицата му. Цели десет минути продължи да се бори с него, докато най-накрая метна на палубата едно десеткилограмово парче. След това се скри от нас и внимателно го наряза на ивици. Изчака, докато съвсем се стъмни, и ни поднесе суровото рибено месо, което белееше в мрака със седефен отблясък. Месото беше полупрозрачно, чисто и слузесто.

Джордан сложи една хапка в устата си и започна бавно да дъвче, наслаждавайки се на всяка капка влага, която изсмукваше от нея. Кейпърс и Майк повърнаха по два пъти, аз — само веднъж, преди да успеем да преглътнем поне част от месото. Пречката беше чисто психологическа, но и ужасно трудна за преодоляване. Ала преди да се зазори, всеки един от нас бе успял да погълне около половин кило сурова риба. Джордан прояви голямо търпение и не вдигна ръце от нас. Дори когато започнахме вкупом да повръщаме. Събра повърнатите парченца риба, за да ни послужат за стръв.

Тази нощ уловихме още четиринайсет риби и настроението на лодката се смени: от примирение към решителност. Спахме през целия следващ ден, успокоени от факта, че сме се доверили на капитан, който, изглежда, си знаеше работата.

На следващия ден на около седемстотин метра от нас мина товарен кораб, но никой не бе чул нищо, само Джордан се бе събудил, когато образуваните от кораба вълни разклатили лодката. Всички наскачахме и викахме до прегракване, но корабът невъзмутимо изчезна зад хоризонта. Плавахме на юг, носени от течения и ветрове. Непрекъснато си говорехме за това как ще ни спасят, какви разговори ни предстоят с родителите, какви добрини ще сторим, като се приберем живи и здрави, и най-накрая си споделихме всички тайни, които бяхме заключили дълбоко в сърцата си. Времето загуби всякакъв смисъл, докато безкрайните вълни поклащаха лодката ни в монотонен ритъм. Изпитите ни лица бяха белязани от знака на изтощението: страните ни ставаха все по-хлътнали, кожата на лицето — все по-черна, а погледът ни напразно блуждаеше, търсейки спасение сред пълното равнодушие на величествения и невъзмутим океан.

По сто пъти на ден изпадахме в отчаяние и по сто пъти откривахме нови резерви от оптимизъм. Разказвахме си вицове, спазвахме си всекидневните задължения и живеехме дисциплинирано като войници. Един ден, след като Кейпърс внимателно изми Майк и Джордан го накара да поплува малко, за да се раздвижи кръвта му, аз протегнах ръце, за да го вдигна на борда. Майк обаче изпищя неистово и аз реших, че съм го наранил неволно. Но писъкът му бе предизвикан от едно движение на водата под него — на водата, която не бе помръднала цял ден. Тогава го видях, видя го и Джордан, който бе все още в морето. Кейпърс беше с гръб към перката, която бързо пореше водата на не повече от петдесет метра. Перката стърчеше много по-високо, отколкото главите на Джордан или Кейпърс.

— Кит! — каза Майк и аз много исках да беше прав.

Джордан доплува до Кейпърс, който в същия миг се обърна, за да види какво сочи Майк.

Тъмната вода бе достатъчно прозрачна, спокойна и пропита от слънце, за да успее Майк да различи ясните очертания на чукоглавата акула. И до ден-днешен си спомням зловещото ляво око на огромната риба, когато зави край лодката. Майк видя зиналата й паст, а Кейпърс и Джордан панически заплуваха към нас, пищейки като обезумели.

— Акула, копеле! Това е акула — каза Майк и въпреки счупената си ръка се наведе да помогне на Кейпърс. Джордан обаче замръзна на място, сякаш не можеше да се движи или не можеше да реши какво да прави. Полека започна да се отдалечава от лодката, докато и тримата му викахме да се върне.

Майк пръв зърна отново перката — препускаше със страхотна скорост към Джордан. Акулата пореше вълните както мълния прорязва нощното небе. Майк забеляза и онова зловещо око, което този път зави край голото беззащитно тяло на Джордан.

Най-накрая Джордан успя да доплува достатъчно близо и аз мигновено го сграбчих за китката. Кейпърс докопа другата му ръка и заедно го вдигнахме право горе, далеч от ужасната смърт и писъците, които щяха дълго да долитат от дълбините под нас. Перката изчезна, но след миг внезапно се появи отново. Нападна ни яростно, докато стояхме, още вцепенени от страх и ужас. Всички видяхме сивото дясно око на чукоглавата акула, което ни изгледа, докато се чудехме как да се прикрием в тази изпотрошена лодка. Тази нощ всички плакахме, дори и Джордан. За нас бе голяма утеха, че и Джордан можеше да изпитва страх.

Цяла нощ не помръднахме. Само слушахме как чукоглавата кръжи около лодката и от време на време ядно я блъска с туловището си. На фона на притихналия океан и яркото пълнолуние перката изглеждаше бакърена на цвят. Изчезна за около час-два и после отново се появи — неканена и без предупреждение, може би за да провери дали не сме сглупили отново да се гмурнем във водата.

— Да пукна, ако до края на живота си потопя задника в друга вода, освен силно хлориран басейн или домашна вана — каза Майк.

— Какво си помисли, като видя перката? — попитах Джордан, който трепереше неудържимо.

— Първо се вцепених от страх. Сериозно, направо се парализирах. Сякаш тялото ми се приготви да умре. До такава степен, че ако акулата ми бе откъснала крака, не знам дали щях да усетя.

— О, за усещане щеше да усетиш — подхвърли Кейпърс. — Боже, само като си представя зъбите на това чудовище. Затварям очи и единственото нещо, което виждам, са челюстите на тази зинала насреща ми паст.

— Да, зъбите си ги биваше — съгласих се аз.

— Момчета, искам да погледнете приятеля си Майк Хес — каза Майк на висок глас. — Хубаво ме погледнете, порадвайте ми се, защото повече на риболов аз няма да изляза. Никога повече няма да ме видите да ям риба, нито да се кача на кораб.

Изсмяхме се дружно, но после акулата пак се отри в лодката ни и така ядно я шибна с опашката си, сякаш ни се скара да пазим тишина. Затаихме дъх и отново наострихме уши. В подплашеното си въображение си представяхме как лунните води под нас гъмжат от чукоглави акули. За нас акулата се превърна в неутолим вездесъщ символ. Тя ни преследваше — само нас — с цялото лукавство, присъщо на презрения й вид. Тя бе подушила страха ни — миризма, позната й още от времето на португалските галери, не по-различна от тази на бягащите, забулени в мастилени облаци октоподи.

Цели три дни акулата продължи да обикаля в кръг лодката ни. Понякога се губеше за по половин ден, но не забравяше да се върне точно в мига, в който решавахме, че вече сме се отървали от нея. Но ето че ненадейно изчезна завинаги, когато над океана изви буря. Щом видяхме черните сърдити облаци, се развикахме от радост. Жаждата ни беше толкова силна, че никой не смееше дори да произнесе думата „вода“. Езиците ни бяха подпухнали и почернели, затова трескаво следяхме всяко облаче в небето и страстно се молехме за буря и дъжд.

Когато акулата ни напусна завинаги и се отправи на север, небето на изток просветля от светкавица. При други обстоятелства бихме се страхували от мълнии в открито море, но сега ги приветствахме като вестители на дъжда. Разгънахме насмоления брезент и махнахме капака на пресъхналия хладилен шкаф. Бурята бавно набираше сила, а ние не откъсвахме поглед от облаците, които се трупаха на кълба, изваяни сякаш от невидими ръце, и чакахме с напукани устни да закапе вода и да ни спаси.

Изви вятър, вълните се надигнаха и бясно се подгониха една друга. Гръмотевиците, които преди миг долитаха глухо отдалеч, вече кънтяха над нас ведно с гърча на мълниите, а дъждът ливна отведнъж, спусна се като завеса и покри изсъхналите ни почернели лица. Тежки капки навлажниха устните и езиците ни, ние паднахме на колене и се разплакахме от щастие.

Джордан ни се разкрещя да не се отпускаме и ние веднага се заловихме за работа. Опънахме брезента, но не много, за да хлътне по средата и да се събира водата там. Наредихме се в редица, работехме като един и успяхме да напълним хладилния шкаф. Джордан отново ни подкани да продължим да събираме вода, но и тримата, въоръжени с по една чаша в ръка, се бяхме скупчили около камерата и жадно се наливахме с вода. Но и Джордан не издържа и се присъедини към нашия пир. Кристалният еликсир върна силите на гласовете ни и ние ликувахме при всеки гръм. Изпихме всичко, което бяхме събрали, затова разстлахме брезента още веднъж, за да напълним отново големия хладилен шкаф със скъпоценната течност. Но ето че вятърът се усили и ни обзе нов страх. Вярно, че се бяхме молили за дъжд и буря, но за вятър не бяхме споменавали.

Не се виждаха никакви звезди, нито луна, а вълните заблъскаха лодката с такава сила, че бързо се изпокрихме на определените си места. Застрашително се издигаха като грамади над нас, а после се сгромолясваха с неимоверен трясък. Въпреки че нашата лодка не бе изгубила плавателните си качества, не можехме да я управляваме. Една огромна вълна се разби върху нас и едва не ме отнесе. Нагълтах се със солена вода, задавих се и чак в последния миг успях да се хвана за кърмата. Втора вълна разкърти хладилния шкаф и го прати зад борда заедно с една кутия рибарски такъми. По нареждане на Джордан навлякохме спасителните жилетки, стегнахме вървите им и започнахме да се връзваме един за друг, а после и за лодката с второ допълнително въже. Една вълна удари Майк и той се прекатури през глава, но не успя да падне в морето, защото Джордан се пресегна и го сграбчи за банските гащета. Но изпълнявайки това кълбо, Майк се удари в щурвала и отново счупи ръката си на още едно място. Лодката ни се мяташе като лист сред черните талази и само мълниите прорязваха пълния мрак.

На сутринта открихме, че лодката ни е пълна с вода. Джордан и аз започнахме да я изгребваме с голи ръце, тъй като бурята бе отнесла всички съдове. Майк виеше от болка и се мяташе в несвяст, а ние не смеехме дори да докоснем наново счупената му ръка. Този път инфекцията беше неминуема и ние с нищо не можехме да я спрем. Кейпърс отново бе ударил главата си и парче от кожата му висеше така, че отдолу се виждаше белият скалп. Лежеше в безсъзнание. С Джордан имахме счупени ребра и едва си поемахме дъх.

Продължихме да изгребваме водата, докато капнахме от умора. После се проснахме и заспахме дълбоко — сън, пълен с болка и отчаяние. Така мина още една нощ и още един ден. През този ден слънцето започна да ни мори — напече зверски, а нямахме сили дори да се скрием от него. Изгарянията ни бяха страшни, а на по-следващия ден краката ни вече се подуха, покриха се с мехури, с една дума, смъртта настъпваше.

Вече всички бяхме изгубили представа за времето и пространството, единствено мисълта за смъртта продължаваше да ни терзае. Джордан го втресе и една нощ протегна ръката си в мрака към мен.

— Хей, Грамадния, този път май лошите ще победят.

— Направихме каквото можахме.

— Да ти кажа право, съжалявам, че тръгнах с вас.

Изсмях се, но от това ужасно ме заболя.

— Джак, чуваш ли ме?

— Да.

— Само ние двамата ли сме живи?

— Само ние двамата сме в съзнание — казах. — Завиждам им на другите двама.

— Значи двойката католици още се държат — рече Джордан.

— Късметлии сме.

— Дай да се помолим — предложи той. — Нека се оставим в ръцете на Дева Мария.

— Бих се оставил и в ръцете на Зевс, стига да помогне.

— Ако оцелеем, Джак, значи ще дължим живота си на нея.

— Боже, аз ли съм единственият човек в тази лодка, който още не е откачил?

— Обещай, че ако излезем живи от това премеждие, ще посветиш живота си на Дева Мария и на нейния син Исус — рече Джордан.

— Да не си полудял? — попитах го.

Спомням си как Джордан започна да се моли на глас, после слънцето, после звездите, после нищо, после пак звезди, после нищо, после пак нищо...

След това мъгла и някакво движение.

Събудих се, без да знам дали съм жив или мъртъв.

— Джак, стани! — чух гласа на Джордан. — Трябваш ми, Джак, стани!

Изправих се, олюлях се. На кърмата видях Джордан да гребе с едно счупено гребло, като гримасничеше и при най-лекото помръдване на лодката.

— Чуваш ли нещо?

Прескочих телата на другите двама. Все още дишаха, но изглеждаха като мъртви. Мъглата е вид слепота. Чувствах се като потопен в река от мляко. Наоколо се развиделяваше, но като че с изкуствена утринна светлина и аз не можех да видя почти нищо.

— Ела на носа — подкани ме Джордан. — Чуваш ли? Кажи, чуваш ли нещо?

Затворих очи и се съсредоточих. За миг ми се стори, че всички сме мъртви и в селенията на мъртъвците цари вечна мъгла.

— Чух! — отвърнах му аз. — Звукът на разбиващи се в брега морски вълни. Това е плисъкът на прибоя.

— Не това! — ядоса се Джордан. — Във водата има нещо. Нещо живо.

И тогава чух другия звук, неземния звук, който не принадлежеше на океана. Приличаше на мотор, на мучене, на нещо, което съска и дъхти наблизо в мъглата. Звукът се приближи и аз си помислих, че това е агонията на човек, издъхващ във водата на педя от нас. Но после разбрах, че звукът не е човешки и уплашено се дръпнах назад, като се сетих за миграцията на гърбатите китове. Гърдите ме боляха, изпитвах ужас от онова нещо във водата, но не исках да разочаровам Джордан... Изведнъж обаче плисъкът на вълните ми прозвуча като звука на нашето спасение.

Видях го право срещу себе си и макар да бях съвсем объркан, унесен и самовглъбен, инстинктивно протегнах ръка към него, за да докосна нещо, което бе неразделна част от моя момчешки живот, от мочурищата и полетата на Южна Каролина. Белоопашат елен — голям и силен самец, който плуваше към някой от многобройните острови. Бях виждал подобно нещо само веднъж преди това. Улових левия му рог и усетих как пръстите ми сами се вкопчиха в него. Еленът понечи да се освободи от мен, но аз го стиснах още по-здраво и почувствах как лодката заплава в ритъма на плуващия елен. Намираше се в един от дълбоките ръкави, пък и приливът беше в силата си. Най-накрая еленът, изглежда, се отказа от собствените си намерения и реши да плува към сушата, само и само да се освободи от нас и така ни докара до брега.

Откъм кърмата Джордан гребеше колкото сила има, за да помага на елена. Аз се разплаках от болка, докато стисках рога му. Той пък взе да диша тежко и сърдито, но продължаваше да влачи лодката след себе си в мъглата. Джордан трескаво се молеше на глас — една молитва без начало и край. Когато лодката заседна в пясъка, самецът скочи на крака, а аз останах да лежа в черната тиня на мочурището.

Бяхме се приземили на остров Къмбърланд в Джорджия след петнайсет дни в открито море. Джордан Елиот пропълзя от мочурището и успя да сигнализира на някакъв горски, който пък се обадил на бреговата охрана. Закараха ни с хеликоптер в Савана, Джорджия. Лекарите бяха единодушни, че на Кейпърс и Майк им е оставал живот не повече от двайсет и четири часа и че въобще е чудо на чудесата, дето сме останали живи при тези изпитания.

На втората нощ в болницата Джордан дойде при мен.

— Една гатанка, Джак?

— Моля те, не ми е до игри.

— Но тази е много важна, от космическо значение.

— Майтапиш ли се?

— Никога в живота си не съм бил по-сериозен — отвърна Джордан.

— Тогава, давай!

— Кажи ми, Джак, къде според теб срещнахме Бога? Кой от всички беше Богът?

— Въобще не разбирам за какво ми говориш. Хайде, махай се от главата ми.

— Дали беше синият марлин? Или гигантската манта? Или онази риба, чието сурово месо ни спаси подобно на Христовите хлябове и риба? Или чукоглавата акула? Или бурята? Или белоопашатият елен?

— Само от гореизброените ли трябва да избирам? — попитах озадачен.

— Бог беше всяко едно от тези неща — обясни Джордан. — Той ни се яви в различни форми. Защото ни обича, затова се погрижи за нас.

— Ако питаш мен, страшно се изложи — отвърнах сърдито.

— Напротив, беше страхотен — каза Джордан. — И ние сме живи.

— Откъде знаеш? Искам да кажа, това за Бога. Че ни се е явил под формата на всички тези животни?

— Попитах Дева Мария, неговата майка — отвърна Джордан. — Винаги се обръщай направо към източника.