Блус в лятна нощ

35

Мразя шейсетте и особено спомена, който нося за шума, суматохата и грубостта на тези неблагозвучни години. Най-вече си спомням силните крясъци, после позите и преструвките и накрая — липсата на хигиена. Това е единственото десетилетие в моя живот, което вместо на прощаване да каже с достойнство „квит сме“, продължи да си показва рогата до самия край — а 1970-а за мен бе най-лошата от всички години.

Тогава намразих кънтри-музиката, общоприетите догми на обществото, брадите, шарените ризи и всякакви политически прояви. Някога бях възторжен пленник на тези времена, пристрастен наркоман, чиято дрога беше мрачната епоха на Виетнамската война. Най-голямата трагедия на тази война не беше толкова безсмислената смърт на млади момчета по бойни полета с непроизносими имена, а това, че цялата страна оглупя за една нощ. Тя превърна много близки приятели в непримирими врагове. Оставихме се на вихъра на времето и когато бурята отмина, вече не бяхме същите — нито един от нас.

След като димът се разсея, аз си дадох дума повече да не скъсвам с нито един приятел заради нещо толкова субективно и хлъзгаво като някаква политическа кауза. „Аз съм американец — обявих на всички около мен. — Затова съм свободен да си мисля каквото си искам, както и вие.“ И това се превърна в мое верую, в централна тема на моя живот, но ако не бяха нетърпимостта и вироглавството, които бях демонстрирал със замах през онези години, и неотстъпчивото отношение, с което често парадирах, аз щях да навляза в моята зрелост така равнодушен към света на идеите, както е всеки един южняк. Моят характер се оформи покрай каузата на Виетнам, макар и да не ми е лесно да го призная.

В четвъртък след празненството на Луси двамата с Ледар потеглихме към Чарлстън по Шосе 17. Карахме със свалени прозорци; уханието на полето и реката ни обви, а лекият ветрец вплете пръсти в косата на Ледар, която имаше цвят на пчелен мед. Майк ни бе изпратил покани с молба да отидем в театъра на Док Стрийт в Чарлстън в два следобед. Така бе формулирал поканата си, че нямаше място за измъкване — никакви извинения не се приемаха.

— Какво ли е намислил пак Майк? — попитах.

— Нищо добро — отвърна Ледар.

— Ти знаеш, така ли?

— Ясно, че си е наумил нещо, но го пази в тайна.

— Защо?

— Сигурно смята, че няма да отидем, ако знаем предварително.

Никой театър в Америка не може да се сравнява с театъра на Док Стрийт по задушевна атмосфера и сдържана величественост. Вътре цареше тишина, сякаш цялата сграда бе затаила дъх.

— След десет минути започваме — каза Майк на екипа, с който работеше. — Всички си знаете задълженията, нали така? Веднъж започнем ли, гостите ми не бива да ви усещат. Ясно ли е, момчета? Все едно, че ви няма. Не бива нито да ви виждат, нито да ви чуват. Тук не става въпрос за изкуство. Искам само чист запис — каза им той, докато ние с Ледар се спускахме по централната пътека.

— Какви са профсъюзните правила в щата? — попита един от екипа, който наместваше камерата.

— Никакви, любопитко — отвърна му Майк и се усмихна. — В Южна Каролина всеки има право да работи. От времето на Гражданската война тук ненавиждат всякакви производни на думата „съюз“.

— С каква цел е всичко това? — попита едно момче с камера чак от втория балкон.

— Целта е домашни видеоклипове — отвърна му Майк и плесна с ръце.

Когато го приближихме, Майк отново плесна с ръце и всички от екипа му се разпръснаха така, че повече не ги видяхме. Беше се подготвил много старателно. Ние бяхме първите пристигнали.

— Подранили сте — каза Майк. — А това ме изнервя.

— Тогава да си вървим — предложи Ледар.

— Не, бях подредил и реда на пристигането. Кейпърс и Бетси трябваше да бъдат първи, но те както винаги закъсняват. Вървете да седнете на местата си. Има сандвичи и бира.

— Какви са нашите роли? — попита Ледар.

— Днес ще импровизираме. Всичко ни е разрешено, но и трябва да свалим на масата всички карти — каза Майк. — Ще ви стане по-ясно, когато всички се съберат.

Някакво раздвижване в дъното на театъра привлече вниманието ми и аз обърнах глава. Изпънатият по войнишки силует на генерал Рембърт Елиот стоеше мирно до последния ред. Към него се доближи един по-висок мъж с прошарена коса. Учудих се, когато познах собствения си баща, облечен в съдийската си тога. Бяха дошли заедно от Уотърфорд. Една жена се прокашля зад мен и когато се обърнах, видях Селистайн Елиот, която сигурно бе влязла откъм сцената. Изгледа съпруга си с убийствен поглед.

Когато зърна собствената си съпруга, генерал Елиот забави крачка и я проследи с поглед. Знаех, че след онова злополучно посещение в Рим двамата не се бяха виждали и разговаряха единствено чрез адвокатите си. Генералът се поклони пред нас с Ледар някак сковано и прекалено официално.

— Джак, страх ме е — каза Ледар, загледана след генерала и баща ми, съдията.

— Защо?

— Когато стана на седемдесет, искам всички грешки в живота ми да бъдат зад гърба ми. Искам поне трийсет години безгрешен живот, преди да стигна техните години. Погледни ги. Съдията, генералът, Селистайн. И тримата имат изтерзан вид. Не мога да понеса мисълта, че остатъкът от живота ми ще бъде така болезнен, както и миналото ми.

— Самоанализът е грешка — казах. — Носи се по течението и се чувствай щастлива.

— Това не е отговор — рече тя.

— Съгласен съм. Но е добър съвет.

Кейпърс Мидълтън поздрави всички гръмко, когато с Бетси влязоха в театъра гордо и уверено. Усмивките им приличаха на заучени гримаси. Подобно на повечето политици, които познавах, Кейпърс умееше да обгърне стаята с един поглед. Видях го как кимна на Ледар — със снизхождение и презрение. Когато Кейпърс скъсваше с някого, това бе завинаги, без право на обжалване, освен ако, разбира се, не му се наложеше отново да опре до услугите на този някой. С бизнесменска сдържаност той насочи Бетси към определените им места на сцената, без да си губи времето с излишни любезности. Въпреки че най-важното нещо за него беше да се чувства господар на всяка ситуация, усещах, че не е спокоен в компанията на познайниците си от нашето общо минало.

Майк погледна часовника си и впери очи в страничната врата, през която се влизаше откъм Док Стрийт. Баща ми бе заел мястото си зад едно бюро на по-висока трибуна и държеше съдийското чукче в ръка. Удари го два пъти, повече за да разпръсне напрежението, отколкото за тишина. Изглеждаше стар и съсипан и аз се укорих, задето, угрижен по мама, съвсем го бях пренебрегнал. Много исках да се отнасям към него така, както един син трябва да се отнася към баща си, но не можех да се преструвам. Не можех да го обичам, изпитвах само съжаление. Баща ми се изправи, изглади с ръка съдийската си тога, оправи връзката и яката си и отново седна.

Майк бе наредил местата ни по възможно най-добрия начин — в полукръг, така че всички бяхме с лице един към друг. В лявата част бяха Ледар, Селистайн, аз и до мен един все още празен стол, а срещу нас — Кейпърс, Бетси, генерал Елиот и още един незает стол. Високо над себе си усетих едва доловимото прещракване на фотографски обектив.

Майк седеше в центъра до съдията, откъдето виждаше всички.

— Добре дошли, приятели. Благодаря ви, че дойдохте. Искам да ви кажа, че нашата среща се записва и снима. Ако искате да кажете нещо, просто вдигнете ръка и съдията Маккол ще ви даде думата. В мига, в който заема мястото си, това ще се превърне в нещо като съд. Съдията ще го ръководи. Тази вечер той е единственият платен участник. Останалите сте тук, защото всеки от вас ми е бил особено скъп в определен момент. Към всички вас изпитвам любов и възхищение. Повечето познавам от детството си.

Защо избрах това място? — попита Майк реторично. — Защото реших, че в този театър ще можем да се съберем като в пиеса — една драма, която тази вечер всички заедно ще напишем. Довел съм и двама мистериозни герои. Пиесата ще си има своите изненади и неочаквани обрати, но тя трябва да има и достоен завършек. В края на представлението всички ние ще трябва да гласуваме. Човекът, когото ще съдим, ми е дал разрешение да поискам от вас с гласа си да решите съдбата му.

О, виждам, че ви стана интересно. Заинтригувах ви, нали? Налапахте въдицата. А сега ще ви съобщя и правилата. Правила няма. От вас не се очаква нищо друго, освен да прецените и отсъдите нашето общо минало. Всички вие, с изключение на Бетси, сте били или участници в събитията, за които ще стане дума, или свидетели. Някои от вас са звездите на това представление, но всеки един с нещо е помогнал нещата да вземат една или друга посока. Хамлет не би бил Хамлет без Розенкранц и Гилденстерн. Така и тази история би била непълна без всеки един от вас.

Всички вие знаете, че Кейпърс, Джак и аз израснахме заедно и бяхме неразделни. Когато си мисля за приятелството, за мен то има две имена. Двамата с Джак обаче се отчуждихме и това ужасно ме наскърбява. Освен това, смятам, че няма да преувелича, ако кажа, че Джак мрази Кейпърс или поне никак не го обича.

Седях точно срещу Кейпърс. Погледнах го право в очите и казах:

— Мрази е по-точната дума, Майк.

— Нали ти казах, Майк, нищо няма да излезе — обади се Бетси. — Напразно се хабиш. Аз отказвам да седя тук и да слушам как някакъв самозван готвач обижда съпруга ми.

— Бетси, харесвам те — отвърнах аз — заради начина, по който умееш да разсъждаваш.

— Джак, не се заяждай с жена ми — намеси се Кейпърс. — Не ти отива.

Баща ми удари чукчето и рече:

— Достатъчно, сине.

— Ти така и не разбра, Джак — продължи Кейпърс. — Аз все още те обичам. И затова е цялата тази вечер.

— Тогава тя ще продължи безкрайно, приятелче — отвърнах.

Баща ми отново удари чукчето.

— Тишина, моля.

Този път си замълчах, като видях зачервеното му от гняв лице.

Генерал Елиот се изправи — войник до мозъка на костите си, деспотичен и раздразнителен. Все още беше як като морски пехотинец, който може да преплува река и да пререже гърлата на всички патрули на отсрещния бряг.

— Цялата тази дандания е заради моя син, нали така? — обърна се той към Майк.

— Генерале, онова, което се случи с Джордан, е в центъра на нещата. Всички го знаем. Ако ти не беше получил онова назначение на остров Полък, събитията нямаше да се развият по този начин. Джак и Кейпърс щяха да продължават да си бъдат най-добрите приятели. Ти и Селистайн нямаше да се развеждате сега. Мисля си, че дори и Шайла може би щеше да е сред живите, въпреки че е възможно и да греша. Но когато Джордан пристигна в нашия град, всичко се промени. Той стана не само нашият най-добър приятел, но и наша съдба.

— Ако знаеш къде е синът ми, длъжен си да съобщиш на федералните власти. Защото в противен случай може да бъдеш обвинен в укриване на беглец. Лично аз ще те предам, Майк, и ти много добре знаеш, че ще го направя.

— Защо не млъкнеш? — обади се Селистайн.

Съдията пак удари чукчето, за да въдвори ред. Генералът отново се обърна към Майк. Гласът му трепереше от болка, сякаш ще дава заповед за екзекуция.

— Ако знаеш къде се намира синът ми, морално си задължен да съобщиш тази информация на властите — каза той.

Зад завесата нещо прошумоля и на сцената се яви Джордан Елиот в трапистките си одежди. Беше заедно с отец Джуд и още един монах. Седнаха на определените за тях места.

— Здравей, татко — обърна се Джордан към генерала. — Ти така и не разбра какво се случи. Знаеш всичко за останалите, но нищо за мен.

— Двама невинни загинаха заради теб — озъби се генералът, но изненадата от появата на сина му като че приглуши гнева му. — Вместо войник, отгледах беглец и лигльо.

— Не — отвърна Джордан. — Без да искаш, отгледа свещеник.

— Моята църква не би приела да й служи един убиец — заяви генералът и втренчи очи в другите двама свещеници на сцената.

Абатът се надигна, изправи се закрилнически до Джордан и рече:

— Срещнах сина ти в Рим, когато беше още послушник. Станах негов изповедник и опекун. Опрощението на греховете е част от същността на римокатолическата вяра. Всички траписти, които познават сина ти, го смятат за добър човек, а в очите на някои той е светец.

— Той е позор за родината си и за вярата, на която служи — обади се генералът. — Кой го смята за светец?

— Неговият изповедник — рече абатът, поклони се и седна на мястото си.

— Не съм ти разрешил да сядаш — провикна се генералът.

— Не се нуждая от разрешението ти, генерале — отвърна му абатът и избърса чело с ръкава си. — Ти вече не си на активна служба и званието ти има само декоративна стойност. Докато аз съм игумен на Мепкинското абатство и моят сан все още носи тежестта и неопетнената власт на едно духовно благочестие, просъществувало две хиляди години. И не ми повишавай тон, генерале. Твоят син е тук по мое благоволение, но аз мога да го изведа веднага и да го приютя в скривалища по цялата земя, за чието съществуване не си и подозирал.

— Ватикан две — присмя се генералът. — Именно тук църквата сгреши. Тлъстият папа, който не може една лицева опора да направи, дори ако животът му зависеше от това, събра около себе си всевъзможни либерално настроени педерасти и франтове в така наречения Ватикан две, за да могат заедно да разрушат всичко истинско и стойностно в католическата църква. Църквата беше добра, когато беше строга. Ненавиждам тази нова, мекушава, всеопрощаваща, прекалено чувствителна църква, в която свещениците и монахините се чукат като зайци и свирят на китара по време на богослужение.

Баща ми удари с чукчето.

— Губиш ни времето, генерале. Отклоняваш се от темата. Продължаваме!

— Има още един загадъчен гост, който трябва да присъства — каза Майк. — Повечето от вас не го знаят, но са чували името му, което в един момент беше доста нашумяло. Ако сте чели вестници по времето, когато ние бяхме в колежа на Южна Каролина, ще се сетите. Дами и господа, представям ви Радикала Боб Мерил, лидера на Студенти за Демократично Общество (СДО) в Каролина от 1969-а до 1971-ва.

Щом се обърнах и видях Боб Мерил да излиза на сцената откъм гърба ми, изведнъж проумях ужасния факт, че тази вечер ще бъде далеч по-тежка и опустошителна за всички нас, отколкото си бе въобразявал Майк. Мислех си, че мразя Кейпърс Мидълтън повече от всичко на света, само защото бях забравил за Радикала Боб Мерил. Въпросният Боб се появи за кратко в нашия живот, нанесе ни непоправими щети и изчезна.

Мерил отиде до Кейпърс и двамата се прегърнаха. После се приближи до Джордан и го прегърна. Обърна се към мен и колебливо протегна ръка.

— Подам ли ти ръка — казах му аз, — следващото ми движение ще бъде да те сграбча за гърлото.

— Джак, наистина, опитай се да пораснеш — беше неговият отговор. — Време е да забравим миналото.

— Боб, когато си приел поканата да дойдеш тук тази вечер — започнах аз, — замисли ли се как ще се измъкнеш, без да те претрепя от бой?

Чукчето на съдията пак прокънтя, баща ми се прокашля, а Майк побърза да застане между нас двамата.

— Кой е Радикала Боб? — попита баща ми.

— Радикала Боб е първият лидер на антивоенното движение в университета. Той ни забърка в много неща — поясни Майк.

— Майк, какво си намислил? — попита баща ми.

— Не мога да отговоря на въпроса, преди да сме стигнали до края — отвърна му Майк.

— Майк, какво кроиш? — Ледар се изправи. — Имам чувството, че искаш да се възползваш от старото ни приятелство. С каква цел?

— Ледар е права — рече Майк. — Взел съм правата върху историята на Джордан и затова трябваше да уредя тази вечер. Ако ние решим, че Джордан е виновен, тогава той сам ще се предаде на съответните власти на остров Полък. Кейпърс си предложи услугите като негов адвокат, в случай че Джордан трябва да бъде съден. Безплатно.

— За да стане герой в очите на гласоподавателите от Южна Каролина и за да си вдигне рейтинга — додаде Ледар. — „Мидълтън защитава свещеник убиец, негов приятел от детството“ — това е заглавието, за което се бориш, нали, Кейпърс?

— Цинизмът те загрозява, скъпа — усмихна й се Кейпърс.

— И ти си се съгласил Кейпърс да ти бъде адвокат? — обърна се Ледар към Джордан.

— Много мило предложение, но сега го чувам за пръв път — поклати глава Джордан.

— Ако той ще води защитата ти в съда, тогава дано си получиш електрическия стол — обадих се аз.

— Джак! Джак! — провикна се Кейпърс. — Хората ще си помислят, че сме скарани.

— Майк — казах аз и станах от мястото си. — Ти искаш от цялото това шоу да направиш филм. Кейпърс иска да стане губернатор. Но Джордан по всяка вероятност ще се озове в затвора. Кажи ми, защо ти трябваше тази сцена? Тези декори? С врагове и приятели, събрани на едно място. Не можеше ли всичко да се уреди на четири очи? Ако Джордан е щастлив в новото си поприще, защо го закачаш? Остави го на мира. Остави го да се махне оттук и да се върне откъдето е дошъл. Това, което правиш, е опасно за Джордан. И защо го правиш в крайна сметка? За да си събереш материал за филмчето, така ли? Или помагаш за губернаторската кампания на Кейпърс?

— Не, Джак — рече Майк. — С течение на времето забелязах, че вече рядко се впрягам така, както едно време. Заслушай се сега в учестеното ни дишане. Усещаш ли напрежението? Всичко тук обещава, че това ще се превърне в нощ, която никой от нас няма да забрави до края на живота си. Не разбираш ли? Нашето минало ни държи в капана си и ни измъчва. Навремето ни свързваха чувства, които огряваха пътя ни — отвън и отвътре. Тази вечер трябва заедно да разберем къде отидоха тези чувства, къде отиде нашата любов един към друг и защо омразата зае мястото й толкова лесно.

— Откъде започваме? — попита Кейпърс.

Баща ми пак удари чукчето и рече:

— Който иска да говори, трябва да излезе и да седне на свидетелския стол. Който говори, трябва да казва само истината, както това се прави в истинската съдебна зала.

— Нашите гледни точки са толкова различни — обади се Ледар. — Аз вече не съм онова момиче, което бях в колежа. Дори мразя онова момиче.

— Тогава, разкажи ни за тази омраза — рече Майк. — Ние всички ще разкажем собствената си история и те заедно ще образуват истината, до която никой от нас все още не е стигнал. Гласовете ни поотделно ще изплетат една сюжетна линия. Никой от нас не може да пострада от казаното тук... с изключение на Джордан Елиот. Но ако успеем да стигнем до истината за Джордан, ние ще стигнем до истината за всеки един от нас.

Майк щракна с пръсти и светлините в театъра угаснаха. Остана само сцената, обляна в светлината на ярките прожектори. Удави ни глуха тишина. После чукчето удари и Майк започна:

— Пренасяме се във времето на Виетнамската война. В Белия дом е президентът Никсън. Страната е на нож — във война със себе си. Всички университети са се превърнали в храмове на яростен протест. Ние сме в Южна Каролина и си живеем студентския живот. Разбира се, сме южняци, което значи аполитични. Нещо повече — войната е доста популярна в нашия щат, защото Южна Каролина е консервативна. Въпреки всичко в университетските среди става нещо. Антивоенното движение пуска корени и дори се разраства. Но все още сме изцяло погълнати от гаджета, спорт и малко учение.

Дами и господа, нека нагазим в нашето време без предварителна подготовка, без хитрости и лукавство.

— Да започваме. И няма да спрем, докато не изслушаме всички.

През хор от различни гласове и необичайни гледни точки историята започна да се разплита. Баща ми ни извикваше един по един и отначало много държеше да не се прекъсваме. Светлините на сцената го обгръщаха в седефен ореол, докато слушаше, облечен в черната си тога на правосъдието с изражение на безспорен авторитет. Беше красив и достолепен; властта му отиваше.

Първо кимна към Ледар, която зае мястото си на свидетелския стол. Тя беше преминала през битката, която се канехме да пресъздадем, като равнодушен наблюдател и като че най-удачно бе именно тя да започне първа, да обрисува обстановката, на фона на която ни предстоеше да се явим и ние, останалите.

Докато я слушах как нахвърля в едри щрихи особеностите на онова отминало време, изведнъж си дадох сметка, че тогава не я възприемах като наблюдателно момиче. Все ми се струваше, че лениво се носи по периферията на събитията, че е глуха за обществения гняв и неподатлива на трескавите пристъпи, които измъчваха нас, останалите. Бе избрала позата на безучастен съзерцател и сега, докато говореше, разбрах, че тогава тя бе станала невидима за мен и нарочно се бе отдръпнала встрани, докато ние се оставихме да бъдем засмукани в епицентъра.

— В началото никой не знаеше нищо за Виетнам — каза Ледар и погледна към баща ми. — Искам да кажа, че чак когато отидохме в колежа, войната се превърна в реално съществуващо събитие. Разбира се, бях гледала по телевизията демонстрации, но в Южна Каролина всичко е по-различно. Аз продължавах да се интересувам най-вече от девическите клубове и купоните в университета. При това съвсем не бях изключение. Мислех много повече за гримове и козметика, отколкото за делтата на река Меконг. Такова момиче бях и сега няма смисъл да се оправдавам, защото бях възпитана по този начин. Родителите ми смятаха, че най-сериозните ми усилия трябва да бъдат насочени към намирането на подходящ съпруг — такъв, дето да ми осигури безгрижен живот. За тях колежът беше само средство да се дошлифовам, за да ловя око. Спомням си, че през първите две години най-големият шум, който се вдигна в университета, бе заради липсата на достатъчно места за паркиране. Съвсем сериозно. Това беше наболял проблем, който наистина вбесяваше студентите. После обаче нещата се промениха. Някак изведнъж. И тази промяна направи впечатление на всички. Усещаше се във въздуха...

Докато я слушах, собствените ми спомени оживяха и аз се пренесох назад във времето в онези колежански години, когато врях и кипях в живота на нашия тих и приветлив университет. През първата година войната беше много популярна сред студентите и ние отидохме да чуем речта на държавния секретар Дийн Ръск, когато пристигна при нас, за да защити политиката на демократите. По онова време явяването му по другите американски университети беше станало опасно, но студентите от Каролина го посрещнаха с ентусиазъм и възторг. Той говори за опасността от комунизъм — най-страшната дума в английския език по наше време. Като истински южняци, ние се ужасявахме от живота в комуна, а много малко от нас можеха да живеят в безбожие, лишени от вярата си. И тогава си мислех: Виетнамската война имаше и друг аспект, с който бе популярна при нас, на Юг — ние нямахме нищо против да убиваме хора или въобще да воюваме срещу нация, за която не сме и чували. Като южняци ние гледахме с лошо око на федералното правителство, когато ни облага с данъци или се опитва да се меси в нашето щатско законодателство, но му се доверявахме напълно, когато изпращаше войници в онези опасни, влажни места да убиват жълти хора, които говореха неизвестен за нас език. В Южна Каролина нито една наборна комисия не можеше да се оплаче, че има проблеми по набирането на квотата си от доброволци.

Ледар продължаваше да говори, а аз си спомних, че докато студентите превземаха административните сгради в Колумбийския университет и Харвард в знак на протест срещу войната, при нас цареше пълно спокойствие и безразличие. Ала признаците на настъпващата промяна не закъсняха. Започнахме да носим дълги коси, някои си пуснаха мустаци, други — бради. Всяко момче с костюм вече изглеждаше смешно и старомодно. Дъщерите на провинциални застрахователни агенти и баптистки свещеници се облякоха като хипита и престанаха да се гримират, освен когато трябваше да се върнат по домовете си в края на седмицата.

Животът на момичета като Ледар протичаше по предварително написан сценарий — много преди да постъпят в колеж. Нейната красота беше тиха и южняшка, не екзотична и опасна като на Шайла. Ледар беше от онези момичета, които ставаха гаджета на капитана на футболния отбор, но се женеха за отличника, който редактираше „Юридически преглед“. От красавицата на гимназията тя с лекота се превърна в царицата на колежа, като смени помпоните и късата поличка на мажоретка с по-изисканите маниери на девическите клубове. Като изключим Шайла, малцина забелязаха, че тя стана член на Фи Бета Капа7 и специалността й беше философия. През цялото време Шайла се мъчеше да въвлече Ледар в разгорещените политически дискусии, но тя се чувстваше по-добре в библиотеките и сред шума и суматохата на футболните стадиони, отколкото сред злобата на деня.

Страхуваше се от своето време и странеше от него. Тъй като беше много хубава, никой не си даде труд да я опознае по-надълбоко, включително и тя самата. Може би затова в театъра на Док Стрийт Ледар Ансли бе човекът, който ни описа най-точно. Тя бе видяла всичко отстрани. Само тя бе забелязала мига, в който студентското ни ежедневие се бе поддало на убийствените пориви на войната. Вглъбен в думите й, изведнъж я чух да казва, че не друг, а Шайла е била ключът към цялата история. Че Шайла се е променила най-много, че тя се е превърнала в опасна и фатална жена, и че именно Шайла е довела Радикала Боб в нашия затворен приятелски кръг.

Когато чу името си, Радикала Боб Мерил се изсмя от сцената, където седеше.

— Радикала Боб — повтори той. — Като чуя това име, и се връщам години назад.

— Съгласен съм с Ледар — каза Кейпърс и се изправи. Той смени Ледар на свидетелския стол. — Трудно ми е да опиша това, което представляваше Шайла през онези дни. В прогимназията и гимназията не си спомням да е била много активна. Дори напротив — беше болезнено стеснителна. Само като я погледнеш, и тя се свиваше като от физически допир. Тази нейна болезнена притеснителност направо се стопи в края на гимназията. С всяка изминала година ставаше все по-хубава и по-хубава. Дори по-сексапилна. После започна да прави впечатление с искрящата си интелигентност, с онзи остър ум, с който умееше да те скастри, раздразни или прилъже. Умееше да завладява цели аудитории единствено с широтата на убежденията си. В колежа Шайла изведнъж разбра, че е роден водач. От нея би станал блестящ републиканец.

— Тя мразеше републиканците от дън душа — обади се Майк. — Веднъж, по време на кампанията на Макгавърн, ми каза: „Едно време на южняците, които мразят негрите им викаха расисти. Сега им викат републиканци.“

— Републиканците винаги са имали проблеми с черното население. Някак все не успяват да им внушат посланията си — съгласи се Кейпърс. — Но сега работим повече върху този проблем.

— Ако успеете да вземете и един черен глас, значи нещата отиват на зле — провикнах се аз.

— От теб това звучи като комплимент — отвърна ми Кейпърс.

Съдията удари чукчето си.

— Стига, Джак! Успокой се.

Кейпърс започна да ръкопляска подигравателно, с което само увеличи напрежението.

— Жалката самозаблуда на американските либерали. На думи те много обичат негрите, унизените, потиснатите, сакатите, бедните, но никога не общуват с тях, никога няма да ги видите на трапезата им — обичат само да говорят за тях.

Съдията отново удари чукчето си.

Генерал Елиот седеше встрани от останалите, а на лицето му бе изписано силно неодобрение. С нищо не издаваше, че е чул изповедите в залата. Гледаше право в сина си, който му отвръщаше със спокоен поглед. С изправената си стойка и открито лице, слаб, строен и очарователен, Джордан свещеникът приличаше досущ на баща си. Различаваха се само по едно: мракът, който Джордан донесе със себе си, бе мек и облагороден от молитви, докато този на генерала сякаш идваше направо от бойното стрелбище.

— Ние с Кейпърс ще разкажем какво стана след това — обади се Майк, — когато всички си пуснахме дълги коси.

— Косата ми стигаше до раменете — припомни си Кейпърс.

— Дългите коси са едно нещо — обади се Ледар, — но никой от нас не изгуби приятел във Виетнам. Каквото и да се е случило, нито един наш приятел не загина във Виетнам.

— Някои от моите обаче загинаха — гръмогласно се намеси генерал Елиот.

— Но не и Джордан. Не и твоят син. Джордан е пред очите ти — каза Селистайн. — Най-накрая той е тук тази вечер — лице в лице срещу теб.

— Селистайн, Джордан е по-мъртъв от всеки американски войник, който се е бил и умрял с чест във Виетнам. За мен той е невидим. Неговото малодушие ме заслепява. Между нас двамата се е спуснала толкова гъста мъгла, че никой не може да я прекрачи. Река от кръв ни дели. Кръвта на онези, които влизаха в бой под моя команда. Всеки път, когато се опитвам да погледна сина си, тяхната кръв ме заслепява. Техните имена изпълват очите ми и не мога да видя Джордан. Всичките имена, които са изписани върху паметника на падналите във Виетнам, се изправят и тръгват срещу мен. Стотици хиляди букви — все имена на загинали момчета, които са изпълнили дълга си, които са служили достойно на Америка, имената им вървят в строй срещу мен, полк след полк, докато аз се опитвам да зърна моя син-страхливец. Нашият Джордан.

Настъпи мълчание, дълбоко мълчание, а после аз станах и изкрещях срещу генерала:

— След като армията ни се ръководи от такива тъпанари като теб, учудвам се, че въобще има американски момчета, които успяха да се върнат живи от Виетнам. Как е възможно един толкова безчувствен задник да знае всичко на този свят? Кажи ми, генерале. Тук стои синът ти. Той не е национален флаг, нито знаме на рота, не е автомат, ръчна граната, плацдарм или стрелкови окоп и въпреки това ти демонстрираш повече привързаност и любов към тези неща, отколкото към собствения си син. Ти съсипа детството на Джордан и всички го знаят. Ти съсипа и Селистайн, но това го знаят малцина. Храбри ми генерале на републиката, дето си седнал тази вечер да съдиш сина си... ти не си и наполовината мъж, колкото е той, и никога не си бил. Да ти кажа ли какво умееш най-добре? Да биеш сина си и да биеш жена си. Ти не си нищо друго, освен мислител лека категория и грубиян тежка категория. И знаеш ли какво ти пречи да се превърнеш в пълнокръвен нацист? Само това дето не знаеш немски. Но ние тук имаме конституция, според която такива луди за връзване като теб трябва да си знаят мястото.

Отново чукчето.

— Млъкни, Джак! И седни на мястото си. Много си се разпалил, а ние още не сме започнали на сериозно.

— Не, ваша светлост — обади се Майк. — Вече дълбоко нагазихме в нашата драма.

— Искам да отговоря на Джак — рече генералът, изправи се и вдигна заплашително пръст. — Вашето е първото поколение, което опозори Америка. Когато страната призова синовете си, страхливите кръшкачи и мамини синчета от вашето поколение покриха срамотите си с женски гащи, взеха да получават астматични припадъци, слагаха захар в пробите си от урина, подлагаха се на диети, за да станат под нормалното тегло, или се тъпчеха, за да натрупат наднормени килограми, оплождаха приятелките си, за да избегнат повиквателните, и на цели тумби се присъединяваха към националната гвардия, само и само да не влизат в бой. Във Виетнам ние имахме нужда от железни мъже, а трябваше да ги избираме от цяла нация педерасти. Нашата нация се разваля отвътре. Гнои. Това е република без мъжка сила — затлъстяла, феминизирана, подпухнала от всички излишества на едно разкапващо се общество. Повръща ми се! Повръща ми се от такива като теб, Джак!

— Добре казано, генерале — обади се Кейпърс в последвалата тишина.

— Скъпи, защо не кажеш нещо за верността? — каза Селистайн Елиот, след което стана от мястото си. — Ти възпита Джордан да мисли, че верността е най-ценното качество на войника.

— И не се отмятам от думите си — отвърна й генералът, без да я гледа в очите. — Но Джак не знае нищо за верността, която имам предвид.

— Той може да те научи на вярност, за която не си и сънувал — каза му тя. — Джак нито веднъж не изостави нашия син. Той остана верен до края на единственото ни дете. Нито веднъж, нито за миг не се поколеба в своята преданост. Никога не отстъпи, не се скри, не отказа. И никога не поиска нищо в замяна, никога!

— Това не е вярно — казах аз.

— И какво получи в замяна, Джак? — попита Селистайн.

— Това, че Джордан ме обичаше. За мен той винаги е бил незаменим приятел. А този факт ме караше да се чувствам по-малко самотен — отвърнах.

Докато траеше тази размяна на реплики, Джордан не сваляше очи от баща си. Изражението му въобще не се промени. От погледа му струеше ведростта на един прекаран в монашество живот.

След това Майк продължи разказа.

— Всички ние — каза той — станахме свидетели на промяната, която настъпи у Шайла Фокс след срещата й с Радикала Боб Мерил, който беше преместен от Колумбийския университет в Каролина през лятото на 1969-а. Боб беше от онези радикали, които бяха участвали в превземането на административните сгради в Колумбийския университет и бяха поставили толкова невероятни изисквания, че била извикана нюйоркската полиция, за да разбие обсадата по време на студентското нападение, което доста урони престижа на това бляскаво и прогресивно академично заведение. Точно по време на самото нападение обаче Боб отсъствал — бил в Харлем, където се учел как се правят запалителни бомби от един негър мохамеданин, който бил пуснат от затвора под гаранция. А присъдата му била за осакатяване на полицаи, хвърлени срещу политически демонстранти. Боб бе пристигнал на Юг с единствената цел да основе подразделения на СДО в университета на Южна Каролина. Първото му завоевание се наричаше Шайла Фокс. Преди той да напусне университета, СДО наброяваше петдесетина души. Той ги бе образовал политически и ги бе изваял по свой образ и подобие. Беше изключителен организатор. Но това се разбра по-късно, след случката в Кент. И бурята, която бе разбила живота на всички нас, отново назря в театъра на Док Стрийт.

— Не бяхме виждали човек като Радикала Боб — продължи Майк. — Имаше дълга черна коса, като на индианец, говореше три чужди езика, можеше да цитира наизуст цели страници от Уолт Уитман и Карл Маркс. Нищо не можеше да го обърка или развълнува. Не беше добър оратор, но умееше да преценява хората и да открива онези качества у тях, с които се става лидер. Знаеше, че южняците не обичат пришълци, и затова първо се зае да им влезе под кожата, за да може след това да ги използва. Винаги стоеше на заден план, правеше се на невидим и дърпаше конците от сянката, в която се криеше. Той беше човекът, който започна да ни обучава политически. В това няма никакво съмнение. С изключение на Шайла, никой от нас не даваше и пет пари за войната. Така че в ръцете му бяхме като мека глина. Лично аз цял живот бях чакал да срещна някой като Радикала Боб. Хладнокръвен, готин. В устата му идеите добиваха плът и кръв. До един се хванахме на въдицата му. Без Джордан.

Тогава се обади Радикала Боб, облечен в безупречен костюм от „Брукс Брадърс“, с пригладена коса и маникюр на ръцете си.

— Джордан беше напълно неподатлив, може да се каже имунизиран срещу обаянието на революционните идеи. Освен това беше прекалено емоционален, за да се разчита на него. Но той беше опасен с това, че умееше да пленява хората. Приятелите му вярваха. В невинността си Шайла и Майк го боготворяха. Но с мен той не се сприятели. Аз обаче успях да убедя Шайла и Майк да не му вярват толкова. И след време те поохладняха към Джордан. Приложих същата процедура и спрямо Джак.

— Но аз бях твоето най-голямо завоевание, нали, Боб? — обади се Кейпърс.

— О, да — потвърди Боб и се усмихна на Кейпърс. — Бях ти хвърлил око още през първия месец след пристигането си. Шайла и до известна степен Майк също представляваха добър улов, но да си кажем правичката, те все пак бяха евреи и като такива едва ли щяха да спечелят доверието на южняшките тъпанари, до които се домогвах. Използвах собствения си еврейски произход, за да ги привлека, но с останалите ми трябваше друга тактика. Измислих стратегията. Когато разбрах, че всички се познавате още от Уотърфорд, възложих на Шайла да започне да ви събира в „Йестърдей“ — ей така, приятелски, на чаша бира, където евентуално можех да подхвана разговор за по-сериозни неща. За войната. За отношението към нея. И, разбира се, за гражданско неподчинение.

— Един от изразите ти, които най-добре си спомням — обади се Кейпърс, — е следният: „Щом ще се лее кръв в оризовите полета на Виетнам, тогава същото количество кръв трябва да се пролее по улиците на Южна Каролина.“ Боб, това от теб съм го научил.

— Вие двамата с Шайла бяхте най-добрите ми ученици. Кейпърс, ти умееше да възпламеняваш тълпите както никой друг.

— Само споменаването на думата Виетнам ни възпламеняваше и всички заемахме местата си от едната или другата страна на барикадата — рече Кейпърс.

— Имаше и много целувки на Юда — обадих се аз, но не си направих труда да погледна Кейпърс. — Удари чукчето, татко, преди тези двамата да се завалят в собствената си мръсотия.

Боб и Кейпърс се изсмяха едновременно, но смехът им бе нервен и градусът на напрежението в театъра се покачи. Атмосферата бе като натегната пружина. Отец Джуд се изкашля. Селистайн се извини и отиде до тоалетната. Ледар се наведе напред. Чукчето проехтя и с разказа си Майк отново ни върна в отровните изпарения на нашето минало.

Докато Майк говореше, аз си припомних нашите срещи в „Йестърдей“. Уотърфордската ни група беше най-активната сред студентите в университета. Много обичахме да остроумничим, и то на висок глас, а Радикала Боб плащаше сметките за безбройните халби бира, които изпихме в „Йестърдей“. Скоро след като Кейпърс се сприятели с Радикала Боб, Ледар скъса с него. А един месец по-късно Кейпърс отпадна от престижното студентско дружество, в което членуваше, заради пламенната антивоенна реч, която си бе позволил да държи.

В края на 1969-а Кейпърс Мидълтън, потомък на един от най-старите и знатни родове в историята на Южна Каролина, наследник на трима от великите американци, сложили подписа си върху Декларацията за независимостта, стана всепризнатият лидер на СДО и на цялото радикално студентско движение в Южна Каролина. В дъното на организацията обаче продължаваше да стои Боб Мерил, винаги готов да даде напътствия, съвет и политически указания. Втора по важност беше Шайла, която в този момент споделяше както леглото на Кейпърс, така и решителността му да спре войната в Югоизточна Азия и да върне всички американски войници у дома. За мое най-голямо съжаление Кейпърс и Шайла бяха неразделни в тези неудържими, шеметни дни. Сутрин двамата пиеха еспресо в кафенето „НЛО“ на Гервис Стрийт, като уговаряха младите войничета от Форт Джаксън да се противопоставят на войната. Пътуваха заедно из цялата страна, за да присъстват на демонстрации и конференции с други лидери на движението за мир. Шайла се прочу със своята хубост и красноречие, Кейпърс — със смелостта си срещу полицейските вериги и способността си да съчетава страст и практичен ум в речите си, които държеше всеки ден пред групи, чиято численост варираше от пет до хиляди души. С леко гъгнещия си глас той мъркаше като котарак и за броени минути омагьосваше огромни тълпи.

— Шайла беше истински революционер — продължи Радикала Боб. — Щом я открих, веднага разбрах, че такова съкровище не се среща всеки ден. Изглеждаше наивна, но и много вълнуваща. На нея можеше да се разчита, защото беше истински неподправен човек. Мисля, че дори и по онова време беше влюбена в Джак, но Джак не се интересуваше от политика и не желаеше да се промени. Кейпърс спечели любовта й с това, че загърби миналото си и застана на барикадата до нея. Шайла гледаше на Кейпърс като на свое завоевание. По същия начин, по който аз гледах на нея.

Шайла смяташе, че Виетнамската война е голямо зло... но нейните представи бяха доутежнени от миналото на собствените й родители. Еврейският й произход беше ключът към цялата й антивоенна дейност. В лицето на виетнамците тя виждаше евреи. В нейното въображение американците бяха агресорът или, с други думи, нацистите. При всеки разговор, който подхващахме за войната, Шайла ме повеждаше мислено към Аушвиц. Много скоро научих, че макар и евреин, аз бях доста по-различен от нея. Моите родители бяха благодарни на Америка. А аз гледах на нея през очите на родителите си. Докато нейната представа за света беше помрачена от татуировката на баща й. Според мен тя изпитваше необходимост да протестира срещу войната не за друго, а защото, когато нацистите са вилнеели срещу евреите, никой не е протестирал. Всеки убит виетнамец й напомняше за рововете, пълни с еврейски трупове.

— А какво представляваше моят син? — попита генерал Елиот. — Приемам обяснението за протеста на Шайла. Никога не съм се съмнявал в нейната честност. Шайла беше чиста душа. Но ти ми кажи нещо за Джордан. Доколкото знам, той е бил също тъй аполитичен, както и Джак. Въпреки това и двамата попаднаха във вихъра на тази глупост. Това вече не ми е ясно.

— Шайла не миряса, докато не записа Джордан и Джак в Студенти за Демократично Общество — обади се Кейпърс. — Те непрекъснато я дразнеха и подкачаха за нейните радикални убеждения. Дори известно време я наричаха Джейн Фонда. Но тя все пак успя да ги заведе на всички възможни митинги. Бяха умни момчета и аз мисля, че ако не бяха толкова запалени по бейзбола, щяха да се включат и по-рано.

— Ние просто бяхме понесени от водовъртежа на събитията — подхвърлих аз. — Нещата, които се случваха, бяха извън нашия контрол.

— Добре, Джак, тогава продължавай ти — каза Майк, аз кимнах и заех свидетелския стол.

36

Започнах да разказвам бавно, опитвайки се да бъда максимално точен. Щеше да мине известно време, преди да се включа в главното действие, но вече бях станал свидетел на учудващите промени у моите приятели. Щом Шайла и Кейпърс се вляха в движението за мир, те просто забравиха за нас — техните приятели от Уотърфорд. Рядко посещаваха лекции, но успяваха да поддържат висок успех. На двайсет и една години Кейпърс Мидълтън и Шайла Фокс бяха най-известните студенти в щата, които не дължаха славата си на спортни завоевания. Имената им често се чуваха във вечерните новини — непрекъснато ги цитираха и вестниците поместваха снимките им. За първи път бяха арестувани по време на посещението на Дюпон в университета, за да набира студенти за работа в корпорацията, която произвеждаше напалм. Само след една седмица бяха арестувани за втори път, когато се опитаха да блокират един от изходите на амфитеатъра в Шарлот по време на реч на президента Никсън. Кейпърс и Шайла сякаш живееха в някакъв сумрачен свят на непоправим фанатизъм. На всички въпроси, свързани с войната, и двамата отговаряха като навити пружини. И двамата бяха преизпълнени със справедливия гняв на своята кауза и благодарение на техния жар и удивителните им умения да спорят, да се противопоставят и да завладяват хората около себе си с всяка изминала седмица антивоенното движение в нашия университет се разрастваше.

Но за повечето от нас учебните занимания си оставаха най-важното.

След лекции често се срещах с Джордан и понякога с Майк. В продължение на три години списвах почти всички книжки на университетския ежегодник, които Майк илюстрираше обилно със снимки. Макар и по-бавно, Майк също попадна под влиянието на Радикала Боб, но продължаваше да отделя време и за годишника, защото за нас той бе една възможност да документираме и тълкуваме времето.

Когато Кейпърс и Шайла бяха арестувани за шести път в една година, а това стана през декември 1969-а, ние зарязахме всичко друго и тримата с Майк и Джордан отидохме да поръчителстваме за освобождаването им под гаранция. Вече бяхме станали професионалисти в това отношение, тъй като родителите и на двамата бяха вдигнали ръце от тях и категорично отказваха да се намесват в разправиите им със закона. Семейство Фокс, подобно на всички емигранти, се страхуваше да има вземане-даване с властите, а родителите на Кейпърс го бяха низвергнали, защото петнял честта на достолепното им семейство. Останали без защита, двамата много скоро се запознаха отблизо с омразата и бюрокрацията на полицията, която не понасяше дългокоси разглезени колежанчета да използват американското знаме за подпалки.

През въпросната вечер попаднахме на заместник-началника на полицията, който се казваше Уилис Шийли. Беше късно през нощта, а това е опасно в южняшките затвори. Събрах целия си кураж и най-вече — цялата учтивост, на която съм способен. Полицаят обаче ме огледа от глава до пети с увиснала от отегчение челюст, с което ясно ми показаха отношението си към такива като мен.

— Имам сестра с ей такъв бюст, ама косата й е по-къса от твоята — присмя ми се Шийли.

— Чиновникът каза, че документите са в ред, сър — казах аз, без да го гледам в очите.

— Ти чу ли какво ти казах?

— Да, сър.

— А косата на приятеля ти, оня, дето е вътре, му стига до гъза. Какво има между краката му обаче, не се знае.

— Ще трябва да питате него, сър.

— Недей да ми остроумничиш, за да не отидеш да му правиш компания.

Точно в този миг влезе Джордан, за да види защо се бавя. Той отдавна се бе върнал към стария си калифорнийски стил и беше един от първите в Южна Каролина, които сплетоха косата си на плитка.

— Какво става? — попита Джордан.

— Ето ти го още един — каза провлачено Шийли и поклати глава с отвращение. — В тоя колеж гъмжи от педали.

Джордан обаче не беше момче, дето ще преглътне такива подмятания.

— Слушай, нещастнико, изкарай нашия човек от пандиза и ще те оставя да си изстискаш пъпките на спокойствие.

— Моят приятел обича да се шегува — опитах се да замажа положението.

Уилис Шийли взе палката си от бюрото и каза:

— Сега обаче се шегува със смъртта. Играл съм футбол в гимназията.

— Виж ти! Джак, чу ли го? — Джордан се престори на уплашен и вдигна ръце във въздуха. — Ако знаех, че нашият супермен е играл футбол в гимназията, нямаше думичка да обеля. Коленете ми винаги се разтреперват, когато се изправя срещу някой дебелогъз пъпчив пръдльо, който знае да играе футбол.

— Млъкни, Джордан! — казах му, без да откъсвам очи от палката. — Сър, бихте ли освободили нашия приятел?

— Твоят приятел никак не ми харесва — каза полицаят и се приближи до Джордан, който му отвърна, като пристъпи към него.

— Приятелят ми не е добре — казах аз.

— Има лек дрисък на ченето — изсмя се полицаят. — Хей, педи, кеф ли ти е да духаш кавала, а?

— Сър, ако не дразните приятеля ми, по-бързо ще свършим — намесих се аз.

— Позна! Страшно си падам по кавалите — каза Джордан с вид на човек, който се забавлява. Шийли преглътна ядно. — Афисионадо съм. Пардон, ти не знаеш какво значи тази думичка, защото тя има твърде много срички. Но слушай, Шийли, едно ще ти кажа. Духал съм на най-прочутите кавали в тази страна. Защото съм професионалист. Моят език е един от най-известните из гей-баровете на Америка. Може да се каже, че нямам предпочитания. Еднакво обичам и дебели кавали, и кльощави кавали. Някои кавали имат вкус на сирене, други на прясно разрязано свинско, трети на кълцано говеждо, четвърти на кочан царевица, но аз най-обичам кавалите с вкус на захарна тръстика. Да знаеш обаче, хигиената на някои момчета е под всякаква критика, на такива като теб, Шийли, дето се къпят веднъж в месеца. Смърдят на рибна консерва или в най-добрия случай на аншоа... — Джордан се беше разприказвал. Никога не го бях виждал в такова настроение.

— Ти си откачен, бе — извика му Шийли. — Никога не бих пуснал перверзия като теб в моя затвор.

— Моля ви, освободете нашия приятел мистър Мидълтън — примолих се, — и аз ще изведа това извратено копеле оттук.

— О, мистър Шийли — пак започна Джордан и се приближи до полицая, който отстъпи назад, — сигурно ви е като на магаре. Едва ли ще мога да го налапам целия.

— Ако приятелят ти направи още една крачка — обърна се полицаят към мен, — ще ви застрелям и двамата. Пази го, докато доведа Мидълтън.

Когато Шийли изчезна от погледа ни, аз се обърнах към Джордан:

— Подходът ти е малко странен.

— Както видя, твоето подмазване не свърши работа.

— Слушай, не трябва да се заяждаш с полицаи, защото не им плащат достатъчно и си го изкарват на такива като теб.

— Мислех, че познаваш Юга — каза Джордан. — Единствената причина, поради която все още сме живи, е, защото сме бели хора.

— Все пак повече предпазливост няма да ти навреди.

— От предпазливост затъпявам — каза Джордан с делови глас. — Само когато действам непредпазливо, ми е интересно.

— Направи ми една услуга — казах. — В бъдеще ме предупреждавай, като решиш да действаш непредпазливо, за да се чупя навреме.

— Джак, недей да изтъпяваш. Обещай ми никога да не изтъпяваш.

— Правя каквото мога — отвърнах и в този момент се появи Кейпърс под охраната на все още разтреперания Шийли.

— Какво сте му казали на бедния Шийли, че трепери като лист? — извика Кейпърс, щом ни видя.

— Следващия път да си организираш демонстрациите някъде другаде, разбра ли, Мидълтън? — предупреди го Шийли. — А на тези приятелчета да им купиш ароматизатор за уста, ясно ли е?

— Добре го даваш, капитане. Харесва ми, че говориш образно — обади се Джордан. — Умирам за културни хора. Това ми вдъхва вяра в нашата образователна система.

— Какво копеле си ти! — изпъшка Шийли.

— Джордан пил ли е нещо? — попита Кейпърс и си опъна косата назад.

— Не, чувства се опиянен от живота — казах. А сега да се омитаме.

— Какво се опитваш да направиш? — попита го Джордан. — Да разрушиш Америка ли? И всичко, което ни прави велики?

— Опитвам се да спася Америка — отвърна Кейпърс и лицето му веднага доби сериозно изражение.

— Кейпърс, станал си голям сърдитко, откакто се опитваш да спасиш планетата и пеещите птички в нея — продължи Джордан.

— Хайде да продължим този разговор в „Йестърдей“ — предложих аз. — Майк сигурно вече е освободил Джейн Фонда. Тя също ще иска да поспори с нас.

Когато отидохме в „Йестърдей“, Майк и Шайла бяха вече там и унило дремеха над чашите си. Щом влязохме, Кейпърс и Шайла се разцелуваха страстно — това им бе станало навик през онези бурни дни на арести, демонстрации и речи. Винаги ходеха хванати за ръка и демонстрираха нежните си чувства на обществени места по такъв начин, че лично аз се чувствах ужасно неловко, а Джордан обикновено извръщаше очи. Сякаш не им стигаше, че живеят заедно, ами искаха да покажат, че силата на убежденията им възпламенява още повече сексуалния им живот. Докато чакахме да ни донесат бирите, ръцете им шареха неспокойно, сякаш извивките на телата им бяха единствената азбука, която можеха да четат.

— Разплетете се — каза им Майк, — за да можем да си поръчаме на спокойствие.

— Ти просто ревнуваш — сопна му се Кейпърс, без да откъсва поглед от Шайла. — Разплетем ли се, сякаш оставам без ръце и крака. Откакто започна нашата революция, имам чувството, че с Шайла сме едно цяло.

— Каква революция? — попитах аз.

— Джак, кога ще се събудиш? — озъби ми се Шайла. — Колко още млади момчета трябва да умрат във Виетнам, за да решиш, че този въпрос заслужава малко внимание?

— Седемдесет и две хиляди триста шейсет и осем — отвърнах аз, докато изчитах менюто.

— Как можеш да се шегуваш, когато твои връстници гинат в тази неморална война? — попита ме Кейпърс и ме сграбчи за китката.

— Аз искам сандвич със сирене и лук — обади се Джодан, докато изучаваше менюто. — А, има и други вкуснотии. Бих мушнал и една салатка, но като си помисля за онези момчета, дето измират в неморалната война, изведнъж престава да ми се яде. Приисква ми се да грабна един плакат и да хукна след някоя антивоенна демонстрация, за да почувствам и аз морално превъзходство над шляещите се неангажирани хорица.

— Аз пък щях да си поръчам пържола, но всяко късче месо ми напомня трупове и смятам, че е ужасно неморално да си позволявам пържола в такъв момент. Оризът пък ми напомня за оризищата и за войните на Виетконг, които измират в тяхната си високоморална война срещу такива изроди като мен. Така че и ориз да не виждат очите ми. Въобще, яде ми се нещо без плънка от политически послания. Най-добре да си поръчам суров морков и чаша вода.

— Кейпърс и Шайла не мислят, че това е смешно — предупреди ни Майк.

— Жалко — отвърнах.

— Какво толкова смешно има, като става дума за Виетнам? — попита Шайла.

— Смятам, че цялата ни страна е изперкала — обадих се аз. — Ето, вие двамата сте се превърнали във фанатици. Кейпърс, погледни се! От едната в другата крайност и то в разстояние само на една календарна година! А ти, Шайла? Едно време не познавах по-приятно и забавно момиче от теб, а сега по-скоро бих изчитал архивите на Конгреса, отколкото да бъда с теб в една компания. Не мога да разбера защо не си останете либерали, без да се превръщате в досадни, надути, вечно прави мърморковци.

— Джак, ние се опитваме да спрем войната — каза Кейпърс. — Съжалявам, ако с това ти разваляме купона.

— Ти въобще имаш ли някакви убеждения? — попита Шайла.

— Американското знаме — отвърнах.

— Евтин патриотизъм! — изсмя се Кейпърс. — Най-хубавото на американското знаме му е това, че не представлява нищо. Можеш да го гориш, да го тъпчеш, да го мачкаш, да го плюеш, да го хвърлиш на боклука, защото нашата Конституция ни гарантира това свещено право.

— Джак, у теб дреме фашист, който всеки момент може да се събуди — обади се Шайла.

— Единственото нещо, което може да го събуди, е вашата компания с Кейпърс — отвърнах. — След всяка среща с вас двамата изпитвам непреодолимо желание да пусна една бомба над Ханой.

— Значи ти си за войната — изкрещя Шайла. — Признай си.

— Ние сме студенти — намеси се Джордан. — Никой от нас не е за войната. Това е една глупава война, запалена по глупави съображения, която се води от глупави хора.

— Значи сте на нашата страна — каза Шайла.

— Разбира се, че сме на вашата страна — продължи Джордан. — Само че не сме толкова шумни и не обичаме да парадираме с убежденията си.

— Не мога да мълча, когато става дума за напалм и за изгарящи деца — каза Кейпърс.

— Нито пък аз — подкрепи го Шайла. — Още по-малко пък ще седя на една маса с онези, които могат.

Двамата с Кейпърс станаха да си вървят.

— Вдигам тост за напалма — извиках след тях и се изправих на крака, но двамата изчезнаха, без дори да се обърнат.

— Май че напълно са си изгубили чувството за хумор — каза Майк и щракна една снимка.

— Съвсем са се изкофтили — казах аз. — Те могат да говорят часове наред за речи и демонстрации, а после да се сърдят, че някой, представи си, не е съгласен с тях.

— Не ти е това болката, Джак — каза Майк.

— Така е — съгласи се Джордан.

— А каква ми е болката тогава? — попитах.

— Влюбен си в Шайла — каза Майк. — Не е грехота, но за съжаление тя си пада по храбри демонстранти, които плачат само от сълзотворен газ.

— Аз също съм против войната, но обичам Америка.

— Те само си говорят, че искат да спрат войната, но не го мислят сериозно — обади се Джордан и отпи от бирата си.

— Аз смятам, че го мислят, и то много сериозно — каза Майк.

— Не си прав. Не обичам да цитирам баща си, но в едно нещо той е прав — продължи Джордан. — Казва, че единственият начин да провериш доколко един човек е убеден в каузата си, е да видиш какво е готов да рискува. Миналия месец ми каза, че не гледа сериозно на Кейпърс, защото според него изявите му са само поза.

— И какво трябва да направи Кейпърс, за да го опровергае? — попитах.

— Ако Кейпърс наистина вярва в това, което говори — изсмя се Джордан, — според баща ми той трябва да взриви целия Форт Джаксън. Баща ми не вярва на празни приказки. Щом убежденията ти са искрени, трябва да си готов да се жертваш за тях. Докато Шайла и Кейпърс само плямпат, без да действат, той не би им обърнал никакво внимание.

Войната обаче навлезе в живота ни много по-късно. Един ден, докато Джордан си седеше в стаята и четеше, а аз пишех писмо на мама, Майк цъфна на прага.

— Чухте ли? — попита той, а на врата му висяха три фотоапарата. — Войници от националната гвардия са убили някакви студенти по време на антивоенна демонстрация.

Погледнах през прозореца и видях как студентите изсипват всичкия си боклук през прозорците. Други тичаха като обезумели по улиците — пищяха и плачеха.

— Шайла и Кейпърс свикват демонстрация — каза Майк, надвеси се от прозореца на втория етаж и започна да снима бунта срещу убийствата в Кент.

Ако тези студенти бяха убити в известните с радикалните си възгледи Харвард или Колумбийския университет, поне щеше да има почва за тях, някакво смекчаващо вината обстоятелство. Но стрелбата срещу тринайсет студенти в тихото и идилично градче Кент в щата Охайо — един колеж, в който винаги е царяло тъпо примирение и мълчаливо съгласие с властите, ни разтърси. На всички стана ясно, че правителството е открило ловния сезон и всеки противник на войната ще бъде преследван. Много скоро обаче ужасът от това хладнокръвно убийство се превърна в гняв, дори най-хрисимите освирепяха, изпълниха се с величието на бойния дух. Университетите в цяла Америка се разбуниха като пчелни кошери. Интелектът и разумът минаха в нелегалност, добрите обноски заспаха зимен сън и дивият бунт надигна глава. Но никой не знаеше какво точно да предприемем.

По-късно това движение без посока се превърна в незабравимо усещане и то ми помогна да проумея закрилата на стадото, сигурността на множеството, утехата, която хората намират в тълпите религиозни поклонници. Никога не бях участвал в толкова голяма кауза. Ръцете ми трепереха от ярост, устата ми беше вечно пресъхнала; възбудата ме заслепяваше, пречеше ми да мисля трезво и все пак любопитството ми надделяваше над гнева, особено като гледах колегите си, много от които плачеха.

Щом нашата разярена тълпа стигна площада пред библиотеката, се разбра, че Кейпърс и Шайла са били вече арестувани за организиране на демонстрация без предварително разрешение. Вестта за тяхното арестуване бързо се разчу заедно с изненадващото допълнение, че лично президентът на университета се е застъпил за тях и е поискал да бъдат освободени.

Същата вечер Джордан, Майк и аз седяхме в „Йестърдей“, когато се появиха Шайла и Кейпърс. Посрещнахме ги с гръмки ръкопляскания и вдигнати във въздуха юмруци. Цяла нощ студентското ни градче се огласяваше от викове, една полицейска кола избухна в пламъци някъде край стадиона. Воят на сирени не спря до сутринта. Това, което ставаше в колежа, не можеше да се нарече анархия — нещо бе разклатило утайката на обществената апатия. Човек просто усещаше как летаргията ни се възпламенява и с всеки изминал час лумва във все по-буйни пламъци. През онази нощ простичкият факт, че живеем, ни се струваше вълнуващ като новооткрита религия. Атмосферата на заспалия град бе пропита с безпокойство и необузданост. По радиото и телевизията съобщиха, че нито един от убитите студенти не е бил радикално настроен, а един дори е бил в Корпуса за подготовка на запасни офицери. Полицията бе стреляла по мирна и беззащитна студентска демонстрация. Моето поколение се обедини в гнева си. Навсякъде родителите трепереха за децата си.

На следващия ден следобеда тълпите отново започнаха да се събират и тогава разбрах, че възбуденият инстинкт е много по-страшен от всяко предварително планирано и обмислено действие. Когато се приближихме към площада пред библиотеката, чух, че говори Шайла: „Вчера войната избухна и в Щатите. Защото сме против това нашите войници да загиват в една несправедлива война, те решиха, че може някои от нас да загинат тук, на място. Защото нашият протест е мирен, те решиха да действат с куршуми, за да ни подскажат каква ще бъде цената на този мир. Защото ние мразим войната, те решиха да обявят война на нас самите. Нека отвърнем на огъня им, като още по-твърдо защитим каузата на мира и на връщането на нашите войници в Америка. Нека първо погребем момчетата, а после да погребем и цялата Виетнамска война завинаги!“

Речта й бе посрещната с продължителни ръкопляскания. После думата се опита да вземе Радикала Боб, но един офицер от полицията, полковник Стром, го прекъсна, за да съобщи, че няма разрешение за това наше събиране и че демонстрацията е забранена със заповед на кмета. Радикала Боб избута човека встрани и се опита да превземе микрофона, но в същия миг няколко души го обградиха и много чевръсто му сложиха белезници. Тълпата не спря да дюдюка, докато го вкараха в патрулната кола. Студентите, които бяха в периферията, се опитаха да разкъсат полицейския кордон и да освободят Боб, но много бързо бяха отблъснати.

Кейпърс завря носа си в лицето на полковник Стром и след кратко шушукане успя да изпроси разрешение да използва микрофона само за едно съобщение.

— Нашата среща се премества в театъра в Ръсел Хаус. Забраняват ни да говорим тук, на улицата, но за щастие сградата на Студентския съюз е наша собственост.

Заточихме се в тънка нишка между автоматите, пистолетите и палките на силите на реда. Бяхме много спокойни и дори се учудвахме защо е необходима тази мрачна демонстрация на сила и параноя. Очите на полицаите ни гледаха с омраза.

— Страх ги е да не им се случи нещо — обади се Джордан до мен. — Бедните копелета. Страх ги е от нас.

— Защо в силите за сигурност има толкова дебели мъже? — попитах го.

— Не са дебели. Отдолу носят бронирани жилетки, затова така изглеждат. Стой в средата — предупреди ме Джордан. — Ако започнат да стрелят, първо ще окастрят краищата.

— Няма да посмеят — казах. — Те са най-обикновени момчета от Южна Каролина, като нас двамата.

— А ти какво си мислиш? Че онези от Националната гвардия не са били най-обикновени момчета от Охайо, както и застреляните студенти ли? — рече Джордан.

— Моля те, не ме изнервяй допълнително — казах. — Дай да се връщаме в стаите си. Ако питаш мен, пет пари не давам за тая Виетнамска война.

Преди да влезем в сградата на Ръсел Хаус, видях, че над нас кръжат два хеликоптера. Едно момиче, което носеше транзистор, каза, че са съобщили, че всички сили на полицията в Чарлстън са мобилизирани. Видях как патрулите си предават от ръка на ръка бутилки със сълзотворен газ, чух лая на добермани и немски овчарки, които се събираха зад библиотеката. Държавата бе стегнала силите на реда.

Когато стигнахме сградата на Студентския съюз, ние с Джордан застанахме на една от претъпканите пътеки, а Кейпърс Мидълтън се качи на подиума. Тълпата започна да се освобождава от напрежението си чрез овации, викове, пищене, които се превърнаха в неудържимо племенно негодувание. Залата се изпълни докрай.

— Тук сме се събрали да празнуваме величието на нашата страна — започна той. — Страната, в която англичаните искаха да ни лишат от свободата на словото и събиранията и само да ни взимат данъците. Те бяха помислили за всичко, с изключение на едно-единствено нещо: ние повече не бяхме англичани. Англичаните така и не успяха да разберат кога подчинената им страна се е променила и ние сме станали американци. Като американци ние научихме целия свят какво е това свобода на словото. Ние сме измислили свободата на словото. И никой, повтарям, никой никога няма да ни я отнеме.

Тогава силите на реда допуснаха стратегическа грешка. Шефът на градската пожарна команда се появи на сцената — поклащаше се несигурно като пингвин. Виждаше се, че се чувства неловко пред тълпата от дългокоси студенти. Изтръгна микрофона от ръцете на Кейпърс, като по време на кратката им схватка Кейпърс се усмихваше за пред публиката, а онзи си въобразяваше, че той му се подиграва. Направи знак с лявата си ръка и сцената мигом се изпълни с полицаи. Един от тях пръсна спрей в очите на Кейпърс, той изпищя и се свлече на земята, докато друг полицай го удари с палката си. Изглежда, Кейпърс бе изпаднал в безсъзнание, защото го вдигнаха и изнесоха навън. Ние бяхме толкова стъписани от светкавичното развитие на нещата, че направо онемяхме и в залата настъпи глуха тишина. Единствено фотоапаратът на Майк продължаваше да щрака.

Най-накрая шефът на пожарната проговори:

— Тук този мистър Мидълтън няма разрешение за събирането ви. Нарушавате правилата на противопожарната охрана. Наредено ми е от самия губернатор да не допускам събирания в Студентския съюз до второ нареждане. Ясно ли е? Забранено ви е да се събирате в Ръсел Хаус. Давам ви пет минути да се разпръснете.

Останалата без водач тълпа се разшумя и в този миг до мен се обади глас. Беше Джордан.

— Ей, тлъстак! Ако Студентският съюз не е за студенти, тогава за кого е, по дяволите?

— Арестувайте го! — изкомандва пожарникарят.

— Аз съм студент — изкрещя Джордан. — Няма закон, според който на студентите е забранено да се събират в сградата на собствения си Студентски съюз. Искам да знам какво търсите вие тук! Тази сграда е построена с наши пари и е наша собственост. А вие пристигате неканени, арестувате и биете приятелите ни, прекъсвате събранието ни и се мъчите да ни уплашите. На всичкото отгоре имате нахалството да ни гоните от собствената ни сграда.

— Момче, млъкни, ако не искаш да загазиш — провикна се началникът на градската пожарна.

— Защо да млъквам? — отвърна му Джордан. — Аз живея тук. Родителите ми плащат добри пари, за да мога да посещавам този университет. Взел съм изпити, за да вляза в него. Това важи за всички нас. Нямате право да ни гоните.

— Създавате пожароопасна обстановка — отсече началникът. — В тази зала не могат да влизат повече от две хиляди души наведнъж.

— Тогава да се омитат ченгетата и ще останем колкото трябва — продължи Джордан. Полицаите вече си пробиваха път към него, но тълпата им пречеше с каквото може. Полковникът, който отговаряше за Националната гвардия, застана пред микрофона.

— Чуйте ме — каза той. Гласът му беше мек, но се виждаше, че не може да ни трае. — Искам малко ред и тишина. Отказахте да изпълните заповедта на началника на пожарната да се разпръснете. Трябва да ви кажа, че когато имам работа с тълпи като вашата, лично аз не обичам да пипам с кадифени ръкавици. Хайде, надигайте си хипарските задници и да ви няма!

Гневът на тълпата се разгоря като блатни огънчета из цялата зала. Само Джордан запази самообладание.

— Полковник, извинете ни се, задето ни нарекохте хипарски задници — каза той. — Моите състуденти са фини хора и не обичат обидите. Виждате ли, ние сме обременени с непозната за вас чувствителност.

— Дадох заповед да се разпръснете, Бетси, или както ти е там името — отсече полковникът. — Съжалявам, но не мога да позная дали си момче или момиче.

— Полковник! — провикна се Джордан. — Какво ще кажеш за един боксов мач на сцената. Тогава ще можеш да отгатнеш пола ми.

Залата ревна от удоволствие и заглуши следващите думи на полковника.

— ... да припомня, че в този момент прекрасни американски момчета се бият и умират във Виетнам — довърши полковникът. — Знаете ли защо загиват тези младежи?

— Разбира се — провикна се Джордан. — Защото са нямали достатъчно пари или късмет, за да се намърдат в шибаната Национална гвардия като теб и онези котараци не с чизми, а с автомати, дето са дошли да ти светят...

Възбудената тълпа отново се разшумя и въпреки че се опита, полковникът не успя да въдвори ред в продължение на няколко минути.

— Нашите момчета загиват във Виетнам в името на каузата, в която вярват — отново се обади Джордан. — И с това спечелиха нашата любов и уважение. Затова искаме да спрем тази война и да ги върнем у дома. Нашата армия е на бойното поле и се сражава срещу врага, а какво правите вие, нещастници, тайни и явни ченгета, страхливци, копелета — клатите си краката на топло и се правите, че изпълнявате дълга си към родината. Ама няма да отидете в джунглата, няма да се изправите срещу Виетконг, нали! Препасали сте патлаците и обикаляте американските университети, да опандизите някое американско момче или момиче. На това ли му викате дълг към родината, а, ченгета? Вчера убихте четири невинни момчета в Охайо. А за днес колко ви е нормата? Кажете де! Ако има някой да клинчи от войната, това сте вие, а не студентите. Треперите си за жалкия животец и сега ви е гот, защото няма начин да ви изпратят във Виетнам, да ви пръснат черепа, да пипнете малария или да ви лепнат трипер, нали?

— Момче, внимавай! Подстрекаваш към бунт — обади се полковникът в утихналата зала.

— Кого по-точно? Студентите или ченгетата? — попита Джордан.

Един мазен, лустросан млад мъж от кабинета на губернатора зае мястото на полковника и мина на темата, без много да се церемони.

— Ако след пет минути в тази сграда остане някой студент, той ще бъде изключен от университета до края на семестъра. Няма да има право да полага изпити, нито да завърши със своя курс.

Викове и ругатни изпълниха въздуха, но въпреки това се усети общо раздвижване по посока към изходите. Когато движението се успокои, видяхме, че сме останали към петстотин души, които не бяхме помръднали от местата си. Огледах се и с изненада установих, че повечето лица са ми непознати и че сред нас няма нито един член на нашумялото СДО.

Личеше си, че младият мъж на сцената си знае работата и не възнамерява да си губи времето. Младостта му го правеше да прилича на фашист. Студентите продължиха да се изнизват през входовете с наведени глави — стигаха до вратата и си плюеха на петите.

Когато изтекоха въпросните пет минути, младият мъж, който се бе представил като Кристофър Фишър, заяви, че останалите стотина студенти могат да се смятат за изключени.

— Какво ли правя тук? — казах аз. — Би трябвало да съм си в стаята и да се подготвям за изпита по викторианска литература.

— Правиш се на мъж с характер — подметна ми Джордан, който много спокойно се бе отпуснал на стола до мен. — Тук си, защото не обичаш да се криеш и да бягаш само за да доставиш удоволствие на някакъв си правителствен кретен.

— Ще видиш, няма да завършим — натъртих аз. — Няма дипломи, няма родителски прегръдки. А аз дори не съм убеден, че съм против Виетнамската война. И виж сега какво се получава — няма да завърша, защото приятелите ми са до един фанатици, а ти, копеле, реши точно днес да истеризираш.

— Не забравяй, че откараха Кейпърс в болницата в безсъзнание — отвърна ми Джордан. — Арестуваха Шайла само заради една реч.

— Така де — казах, — знам, че става въпрос за високи морални принципи, в които не вярвам. Знам, че провалям живота си по един много глупав начин.

— Тогава тичай към вратата — предложи ми Джордан.

— Да, да! За да ми викаш после, че нравствено ме превъзхождаш.

— Че аз те превъзхождам — отвърна Джордан и се усмихна.

— Ако го направя, Шайла никога повече няма да ми проговори — продължих да разсъждавам на глас.

— Виж, това е сигурно — кимна Джордан.

— А Майк вероятно ще ме снима как се гърча и скимуча като сритано псе.

— И на всичкото отгоре ще публикува снимката във всички вестници.

— Значи ми остава само една възможност — да се скрия в Аляска, там никой не е чувал за Южна Каролина. Ще започна нов живот. Другата възможност е да замина за Виетнам като доброволец. Ще стана зелена барета. Ще дам воля на главореза у мен. Ще спечеля медали. Ще ходя да се чукам в Банкок. Ще си направя огърлица от човешки уши. Сигурно и на мен ще ми се случи да стъпя върху мина. Ще ми отрежат двата крака. Ще спестя за електрическа инвалидна количка. Дано поне някаква част от пишката ми остане. Не, не! Оставам тук.

— Мъдро решение — подхвърли Джордан.

Кръгът от полицаи и ченгета започна да се стеснява около нас.

— Нашите ще ни убият — пак започнах аз. — Боже мили, мама ще побеснее, като научи.

Отново прокънтя гласът на Кристофър Фишър.

— Онези, които не напуснат сградата на Студентския съюз в следващите пет минути, ще бъдат арестувани. Обявено е извънредно положение. Вече имате само четири минути и четирийсет секунди, за да се върнете по стаите си.

— Ама вие май не разбрахте за какво става дума — провикна се Джордан, след като се изправи на крака. — Хайде пак да си го преговорим. Тази сграда е наша. Това е Студентският съюз. Сту-дент-ски. Ясно ли е?

Един от студентите в края на стесняващия се кръг, който до този момент не бе обелвал дума, се изправи. Не го познавах. Имаше ужасно войнствен вид. Носеше дълга рошава коса, мазна лента на челото и скъсани джинси. Камуфлажното му яке го правеше да изглежда още по-страшен. Стана, разкрещя се и взе да раздава заповеди.

— Щом говедата толкова искат тая сграда, дай да й палнем клечката. После ще им подарим пепелта. Не може да има мир с тия копелета, не ги ли виждате. Само на бой налитат, дайте тогава и ние да им налетим. Щом толкова искат да стрелят по невъоръжени деца, дайте поне малко съпротива да им окажем, стига сме се лигавили. Стига само приказки. Поне на един да му видим сметката.

Джордан извика на всички да си стоят по местата, после бавно се приближи до студента, който се бе разпенявил. Прегърна го през рамо и здраво му стисна врата с една ръка.

— Виж ти в наше време как са взели да се обличат ченгетата — обърна се Джордан към останалите демонстранти. — Някой да познава този тук? Аз не ви знам всички по име, по физиономии обаче сте ми познати. А този господин Радикал отдавна го наблюдавам. Попрекалил е с дегизирането, а? Какво ще кажете? Така облечен, щеше да си бъде съвсем на мястото в Бъркли, но при нас повече прилича на холивудски клоун. А акъл взел да ни дава — да се нахвърлим срещу въоръжените полицаи, така ли, господин Радикал? Много умно!

— Провокатор! — викнаха някои от студентите.

— Хайде, приятелче, омитай се! — каза му Джордан. — Тук сме се събрали все добри деца и не искаме неприятности.

— Мразя я тая шибана война! — извика студентът в последен опит да разбуни остатъка от тълпата. — Казвам ви, няма смисъл от приказки. Действия трябват, само с действия ще привлечем общественото внимание.

Минах зад гърба му и измъкнах портфейла от задния му джоб. Имаше полицейска карта. Вдигнах я високо във въздуха, за да видят всички, че Джордан е излязъл прав в подозренията си. Всички започнаха да дюдюкат, докато ченгето се омете с подвита опашка.

— Сега вече няма от какво да се срамуваме, задето останахме.

— Те нямат право да вършат това! — възмути се едно от момчетата. — Как така ще ни гонят от сграда, която е наша?

— Аз не съм противник, а привърженик на Виетнамската война — обади се едно хубаво момиче. Казваше се Лорел Лий и беше приятелка на Ледар. — Но у дома са ме научили кое е правилно и кое — не. Това, което стана тук, е възмутително!

След което заповедта бе дадена и ние бяхме арестувани.

37

Когато на следващия ден излязохме от затвора, вече се бяхме превърнали в герои и в част от онова неспокойно време, когато американците бяха престанали да се изслушват. Петстотин студенти и пет телевизионни камери ни посрещнаха заедно с ослепителната слънчева светлина на един щат, в който лятото отново бе подранило. Шайла и Кейпърс ни прегърнаха тържествуващи за пред камерите и бързо ни отвлякоха в едно закътано местенце на Блосъм Стрийт, където ръководството на СДО се бе събрало, за да обсъди следващата си проява. Радикалите, които доскоро въобще не ни понасяха нас с Джордан, сега се държаха, като че бяхме доказали предаността си в някакво страхотно изпитание. И този затворен кръг, който никак не харесвахме, на бърза ръка ни обяви за свои хора. Истината е, че нощта в затвора ни бе уплашила и последвалото ухажване подейства като лечебен мехлем на изтерзания ни дух. Марихуаната беше безплатна, както и уискито.

Бях вече на градус и много щастлив, когато Шайла ни направи знак да я последваме. Заведе ни до една маса в задния двор. Там Радикала Боб беше свикал военния съвет — на открито, за да е сигурен, че никой не записва разговорите. Той твърдеше, че още е рано да се доверяват на нас с Джордан, че ние не бива да присъстваме на това съвещание само защото сме били арестувани и сме изиграли главната роля в една демонстрация, която се оказала неефективна, тъй като нещата излезли извън контрол. Спореше, че движението не е място за подготовка на млади кадри, които предлагат услугите си, без да проповядват революционната философия като свое кредо. Още същия ден стотина рошави студенти бяха нападнали административната сграда в спонтанен бунт, лишен от цел и водачество.

— Действия, неподплатени с философия, това е анархия — заяви Радикала Боб.

— Какво? — попитах. — Боб, всеки път, щом си отвориш устата, имам чувството, че си изучавал английски задочно.

— Теб кой те пита, бе! — озъби ми се той в отговор. — Това, че двамата с Джордан вчера сте се правили на герои на своя глава, съвсем не означава, че сте помогнали с нещо на нашата кауза.

— А ти можеш ли да ми обясниш защо нито един от вас не беше арестуван вчера? — попита Джордан и изгледа събраните двайсет и двама ветерани на СДО, насядали около масата за пикник. Заниманието на повечето от тях се състоеше в това да си подават един на друг тънко свити цигари от марихуана — толкова тънки, та имах чувството, че си разменят косъмчета от срамните части. През този ден обаче, с изключение на Боб, всички се отнасяха много мило и почтително към нас с Джордан. Само защото се озовахме на първите страници на вестниците, изведнъж бяхме станали много ценни за тях.

— Боб, не си прав — намеси се Шайла. — Те рискуваха всичко и загубиха всичко. Бяха арестувани заедно с другите. Когато ни арестуват нас двамата, това не изненадва никого, защото се случва всеки ден. Но тяхното беше бунт на никому неизвестни студенти, и то без да е предварително организиран. Героизъм в чист вид, бойният вик на обикновения човек. В една-единствена спонтанна акция тези студенти направиха повече, отколкото СДО за цяла година. Разбира се, не са знаели какво вършат, но резултатът е прекрасен.

— Те не бива да участват в акцията тази вечер — отсече Боб.

— Тук не съм съгласна — каза Шайла.

— Вие искате ли да дойдете? — попита сърдито Боб. — Хайде, копеле, казвай!

— Мирен протест ли ще бъде? — попита Джордан.

— Разбира се. Ние се опитваме да спрем войната, а не да започнем нова.

Джордан погледна към мен и каза:

— Толкова съм пиян, че не мога да откажа. Освен това утре нямам изпит.

— Нито имаш къде да отидеш — додадох. — Нали ни запечатаха стаята. Разполагаме с цялото време до края на живота си да правим каквото ни скимне.

— Значи ще участваме — заключи Джордан.

В два часа на следващата сутрин Кейпърс Мидълтън, дегизиран във военни дрехи, счупи едно малко прозорче на тоалетната на първия етаж в сградата на Мейн Стрийт, в която се помещаваше наборната комисия на Южна Каролина. Той се промъкна в мрака и излезе през вратата, която извеждаше в задната уличка, а там го очаквахме ние, останалите, които по-късно щяхме да станем известни като Колумбийската дванайсеторка.

Като отвори вратата с малко насилие, Кейпърс сложи пръст на устните си и ни поведе по задната стълба към вътрешността на сградата. Акцията беше планирана отпреди седмици и през първите минути на взлома всички изпълняваха стриктно задачите си. Разполагаха с предварително откраднати ключове, задигнати от разсеяни пазачи. Момчетата носеха тежки кофи, пълни с кравешка кръв, а момичетата — запалителни материали, с които да унищожат досиетата на всички подлежащи на мобилизация момчета в Южна Каролина.

Шайла отиде до първия шкаф с архиви и без много да му мисли, измъкна папките и ги разпиля по пода. Ние с Джордан направихме същото, като след това ги заливахме и с кравешка кръв. Кейпърс с останалите действаше в друга стая, като натрупваха книжата в средата. Купчината растеше, а Кейпърс ни даваше зор да действаме по-бързо. В един момент погледна часовника си, кимна на Радикала Боб и заля хартиите с бензин. Докато продължаваше да ни пришпорва, усетих лек фалцет в гласа му и се спрях. Подуших миризма на бензин. Огледах се и видях съсредоточеното лице на Шайла, която приличаше на изпаднала в екстаз монахиня. Всъщност всички приличахме на религиозна секта, подготвяща едно съвсем модерно аутодафе. Без никаква външна причина изведнъж ме обзе паника. Загледах се в лицата на моите приятели и другите, които ми бяха съвършено непознати, като продължавах да се боря с непреодолимото си усещане, че съм в капан. Отстъпих назад от дългите редици с архиви, сграбчих Джордан за раменете и в този миг видях как Радикала Боб драсна клечка кибрит, а другите щракнаха запалките си и се приближиха към купчината архиви.

— Хайде да подпалим цялата сграда — извика Радикала Боб.

— Не! — отсече Шайла. — Само архивите.

— Боб е прав — обади се Кейпърс. — Нали това е революция, хайде да подпалим сградата. А после и целия град. Да започнем война тук, у дома. Да им покажем какво им е на виетнамците.

— Стига! — обади се Шайла. — Ние сме против насилието. Разбра ли? Против насилието.

— Говори само от свое име — сряза я Радикала Боб и стаята избухна в пламъци. Отвън долетя воят на стотици сирени. Пожарникари и полицаи вкупом нахлуха в стаята. Цяла армия ченгета ни обгради, а после ни повалиха на пода с палки и юмруци. Двама огромни мъжаги седнаха върху мен, докато ми слагаха белезниците, изсмяха се, когато изохках от болка и ги стегнаха така, че спряха притока на кръв в китките ми.

— Гадове! — изрева Кейпърс. — Мръсни гадове. Кой ни е изпортил?

— Казах ти да държиш проклетите си приятелчета настрана от тая работа — каза му Радикала Боб. — Аматьори!

— Вината не е в нас — обади се Шайла.

— Майка му стара! — изохка Джордан

— Какво има? — попитах.

— Тъпи копелета излязохме — каза Джордан. — Трябваше по-рано да се сетим. Това е федерално престъпление. Сега вече здравата го закъсахме.

В деня, в който трябваше да се явим пред съда, ни качиха в полицейски коли, но преди да влезем в съдебната зала, трябваше да изтърпим атаката на репортерите и фотографите. Майк също беше там със своя никон, насочил обектив право към генерал Елиот. Генералът представляваше неповторима гледка в блестящата си добре изгладена униформа на морската пехота. Откъсна се от тълпата и се приближи до сина си. Един детектив водеше Джордан по стълбите — държеше го за белезниците и го дърпаше след себе си. Когато генералът го удари с опакото на ръката си и Джордан се свлече на колене, Майк улови момента. В своя справедлив гняв генералът представляваше самата възмутена власт, която наказва дългокосия нарушител на обществените правила и закони на стъпалата пред залата на съда. Снимката беше като камея с почти библейски внушения: бащата, който въдворява ред в собствения си дом. Паднал на колене и унизен, с неговото измъчено лице, Джордан олицетворяваше срама и оскърблението на едно детство, продължило твърде дълго. В очите на по-възрастното поколение генерал Елиот представляваше добрият американец, но в нашите очи той символизираше всичко тиранично, закостеняло и лицемерно в духа на Америка, което Виетнамската война бе оголила като раните на прокажен. Падналият на колене Джордан — това беше нашето поколение, което се чувстваше предадено. Снимката на Майк беше последният билет по пътя, от който връщане назад нямаше. Джордан се изправи с мъка, погледна баща си в очите и продължи нагоре по стълбите.

Тогава генералът се изплю в лицето на сина си и светът, който бяха делили до този момент, потъна в непрогледен мрак. Войната и всички рани, които бе нанесла на американската душевност, можеха да се видят в тази мимолетна среща между баща и син. Това беше краят на Джордан Елиот. Той сякаш прекрачи някаква невидима граница, отвъд която никой не можеше да го последва, затвори се в самотата на неизлечимата си болка. В затвора той забрави всичко за Виетнам. Единствената му мисъл беше какво да направи, за да нарани най-силно баща си. Какво да стори, за да го прекърши завинаги. Никога преди това не бях чувал човек да се моли така настойчиво и страстно, както Джордан се молеше за смъртта на баща си.

Когато бях освободен благодарение на гаранциите, дадени от моите родители, баща ми нито миг не се поколеба да застане в моя защита. Опасността, която ме застрашаваше и която той като юрист разбираше много по-добре от мен, го накара да изтрезнее. Лично той ми избра най-добрите адвокати в щата. На четири очи двамата с майка ми са имали ужасни скандали относно нашите методи и тактиката, избрана за протест срещу Виетнамската война, но пред хората те твърдо застанаха до мен и яростно защитаваха всяко мое действие. Колкото повече научаваха за войната, толкова повече охладняваха към политиката, довела до нея. Когато процесът започна, и Луси, и баща ми бяха твърдо на моя страна, готови да ме защитават със зъби и нокти. Родителите на Шайла също я подкрепиха, макар и по-сдържано. Семейството на Кейпърс даде своето съвършено съгласие с неговите действия, но въпреки това подкрепи своя дългокос радикал.

Сред арестуваните студенти нямаше нито един, чиито родители да се отвърнат от него. Изключение правеше само генерал Елиот.

Според него нещата бяха прости. Ние бяхме изменници, защото с действията си сме подпомагали врага.

Когато Джордан излезе от затвора, генералът го чакаше отвън, но този път не му удари шамар пред камерите. Вместо да го заведе в къщата на остров Полък, генерал Елиот го закара право в щатската психиатрия на Бул Стрийт. Един военен доктор, един съдия от щатския Върховен съд и самият генерал бяха подписали документ, освидетелстващ Джордан Елиот като психически неуравновесен, което означаваше, че той не можеше да бъде съден, но трябва още същия ден да бъде хоспитализиран, за да е под лекарско наблюдение. В Южна Каролина законите са такива, че не е никак трудно да затвориш човек в лудница.

Процесът се състоя в Кълъмбия в началото на декември. Страстите, които бяха обзели Америка след убийствата в Кент, бяха отдавна утихнали и равнодушието отново бе застлало живота на обществото. Цялата страна се чувстваше изхабена и осакатена от преживяната трагедия.

Когато съдебният пристав извика към залата да стане на крака, съдията Станли Карсуел излезе с решителна стъпка, седна, усмихна се, изгледа ни, поклати тъжно глава и каза:

— Обвинението да призове първия си свидетел.

— Ваша светлост, бих искал да призова първия свидетел на обвинението от името на щата Южна Каролина, мистър Кейпърс Мидълтън.

В този миг духът на шейсетте години, доколкото въобще го е имало в Южна Каролина, умря, изчезна, стопи се. Кейпърс се явяваше от името на щата да свидетелства срещу нас. Той назова всички имена, издаде всички тайни, издекламира всички наши данни, преразказа всички наши разговори, прочете от дневника си всички дати, разноски и проведени телефонни разговори и с показанията си изпрати в затвора десетки хора от цялото Източно крайбрежие. Внимателно насочван от прокурора, той описа как е бил вербуван от Дж. Д. Стром, как е бил внедрен в антивоенното движение още като първокурсник. Кейпърс си призна, че е използвал приятелството си със своята съученичка Шайла Фокс, за да навлезе в средите на радикалните активисти. Смятал, че без Шайла никога не би могъл да спечели доверието на хора като Радикала Боб Мерил. Неговият всеотдаен патриотизъм и непримирим антикомунизъм го накарал да стане таен агент на щатските служби за сигурност. Неговата любов към родината стояла на първо място. Според него радикалите, с които се срещнал, не представлявали никаква опасност за държавата. Той продължавал да обича приятелите си Шайла, Джордан и мен с цялото си сърце и смятал, че ние сме просто едни наивници, които лесно се палят от силни приказки, без да ги разбират. Показанията на Кейпърс продължиха цели пет дни и промениха всичко в нашия живот и най-вече отношението ни към приятелството, политиката и дори любовта.

Адвокатите на защитата разпънаха Кейпърс Мидълтън на кръст. Въпросите им преливаха от презрение и неприязън. Присмиваха се на неговата честност, когато твърдеше, че е действал така, защото смятал, че страната се намира в голяма опасност. Дразнеха го, като непрекъснато му препрочитаха цитати от собствените му речи, пускаха видеозаписи, в които Кейпърс се правеше на голям противник на войната. Опитваха се да го направят за посмешище, но той продължаваше да твърди безсрамно, че е само един истински патриот. По време на мъчителните кръстосани разпити с нищо не отстъпваше на защитата по презрително отношение и заядливост. И до края не си призна, че ни е предал.

Когато говореше за Шайла, не намери сили да я погледне в очите. Смяташе я за най-искрената и предана противничка на войната. Била идеалистка, при това безстрашна. Повтори няколко пъти пред съда, че в действията си тя се е ръководила само от високоморални подбуди. Смяташе, че това нейно отношение към Виетнамската война е породено до голяма степен от факта, че баща й е преживял Аушвиц, а майка й е станала свидетел на избиването на цялото й семейство.

Кейпърс обаче запази най-острите си обвинения за Радикала Боб Мерил — пришълеца, дошъл от онова дъхтящо чудовище Ню Йорк. Според него единственото верую на Радикала Боб било насилието. Говорел с мек глас, но всяка подхвърлена от него идея означавала убит полицай или вдигната във въздуха патрулна кола. Всеки негов инструктаж завършвал с думите: „Ако сте сериозни противници на войната, трябва да атакувате не нещо друго, а направо Форт Джаксън.“

„Тия противници на войната бяха до един кретени — каза Кейпърс в съда. — Въпреки че лично аз смятах Радикала Боб за откачен, направо луд, в едно нещо той все пак излезе прав. Ако тези противници на войната бяха наистина искрени, те би трябвало да са готови да жертват и живота си в името на своите идеали. Те обаче не искаха нищо друго, освен да демонстрират с плакати, да се дрогират и да се чукат. Моите деди, когато е трябвало, са се сражавали, не са говорели. Грабвали са оръжието, вместо да съчиняват речи и плакатни остроумия. Макар и според мен Радикала Боб да е опасен тип, той все пак ми отвори очите за грешките на това антивоенно движение. Липсваше им кураж да защитят убежденията си и аз съм щастлив, че мога да ги разоблича като малодушни страхливци, каквито са.“

С показанията си вторият свидетел на обвинението промени до голяма степен картината, обрисувана от Кейпърс Мидълтън. Всички ахнахме, като разбрахме, че Кейпърс Мидълтън е бил таен сътрудник на щатските сили за сигурност в Южна Каролина, но когато вторият свидетел на обвинението срещу нас се оказа Радикала Боб Мерил, ние направо щяхме да припаднем. Той стана и зае мястото си до съдията като свидетел от страна на правителството. Федералното бюро за разследване вербувало Боб като доносник по време на сблъсъците в Колумбийския университет, след което той така умело се самовнедрил сред активистите радикали, че се превърнал в най-достоверния източник на информация за ФБР.

Въпреки че нашата защита успя да докаже, че всяко незаконно действие, в което бяхме участвали в нощта на взлома, е било планирано или от Кейпърс, или от Радикала Боб, ние все пак бяхме обвинени в незаконно влизане в чужд имот и злонамерено унищожаване на федерално имущество. Осъдиха ни на една година затвор, но след това промениха присъдата в условна, посочвайки нашата младост и идеализъм като смекчаващи вината обстоятелства.

Когато Кейпърс седна на свидетелския стол в театъра на Док Стрийт, всички млъкнахме, за да изслушаме историята за въпросния процес. Въпреки че разказа спокойно своята част от историята, усетих, че все още се чувства неловко, задето е предал приятелите си. Кейпърс се защити, като каза, че действията му са били продиктувани от патриотизъм и желание да служи на родината си. Когато се подписал да сътрудничи като агент на правителството, не знаел, че в капана, който бил заложил за враговете на Америка, ще паднат собствените му най-близки приятели.

— Кейпърс, Шайла те обичаше — обади се Ледар. — А ти? Ти само се преструваше, че я обичаш, така ли?

— Не съм се преструвал — отвърна Кейпърс и погледна бившата си съпруга. — Чувствата ми към Шайла бяха истински. Толкова много неща научих от нея, тя имаше съвършен инстинкт за политика, разбираше средствата за масова информация и така умееше да работи с тях, че те често обслужваха нашата кауза. Все си мислех, че един ден ще мога да й обясня какво се случи тогава. Любовта ми към нея не беше преструвка — та нали всички ние я обичахме. Но аз гледах на нещата по друг начин. В по-едър план. Смятах, че страната ни е застрашена. Знаех, че много комунисти са внедрени в движението за мир. За разлика от всички вас аз имах достъп до агентите.

— Твоите приятели не бяха комунисти — обади се Джордан Елиот. — Ние с Джак дори не се занимавахме с политика. Майк и Шайла просто бяха против войната.

Генералът веднага се надигна и отвърна троснато на сина си:

— Кейпърс, ти изпълни своя дълг към родината. Няма от какво да се срамуваш.

— Кейпърс никога не се е срамувал от това, което извърши тогава — отвърна му Ледар. — Докато бяхме женени, доста сме спорили по този въпрос.

— Не е точно така — каза Кейпърс. — Просто се бях примирил със случилото се. Има разлика.

— Ако не бяхте вие с Шайла, ние с Джордан нямаше и да забележим убийствата в Кент — обадих се аз.

— Не бягам от отговорност — каза Кейпърс.

— Кейпърс, ти винаги ме държеше настрана от демонстрациите — каза Майк. — Аз имах единствената задача да правя снимки. Казваше ми, че трябва да запечатам историята. Защо го правеше? За да ме предпазиш ли?

— Ти беше много впечатлителен човек — отвърна му Кейпърс. — Пазех те от Шайла и от теб самия.

— Значи, беше нарочил Шайла, така ли? — попита Майк.

— Тя се беше нарочила самичка. А моята цел беше Радикала Боб.

— Каква ирония на съдбата — каза Боб.

— Плащаха ли ти? — попита Джордан.

— Разбира се — изненада се Кейпърс от въпроса. — И имаше защо.

38

Когато Джордан зае своето място на сцената на Док Стрийт, знаех, че всички парченца от пъзела ще дойдат на мястото си. През всичките тези години нито веднъж не се реших да го попитам за случилото се, а и той предпочиташе да мълчи. Сега, когато проговори, за пръв път усетих как се отпусна въпреки стоманения поглед на баща си. Говореше делово, като бизнесмен. С лекота пресъздаде събитията и тогава изведнъж си спомних защо моята църква учи, че изповедта е мехлем за душата. Докато разказваше, ние всички се заслушахме, дори неволно се наведохме напред, за да уловим всяка негова дума. И генералът наостри слух.

— Щом пристигнах на Бул Стрийт, ме хвърлиха в съвършено гола единична килия. Дадоха ми хапчета за успокояване, но аз продължих да крещя на сестрите, на нощните дежурни, на другите пациенти, затова ме изолираха още повече. Увеличиха ми и дозата успокоителни и речта ми стана съвсем несвързана. Когато ме върнаха в отделението, забраниха ми всякакви други посещения и писма, освен от родителите ми.

Не си спомням точно в кой момент, но много скоро след това, бях подложен и на първия от четирите сеанса шокова терапия, от които загубих всякаква чувствителност. С месеци се влачех като парцал сред останалите замаяни от торазин болни, обвит в гъст цигарен дим. Но онова, което изглеждаше лудост в очите на докторите и сестрите, всъщност бе невъзможността ми да се помиря с предателството на баща ми. От шоковата терапия забравих всичко, но постепенно паметта ми се върна и тогава наистина ме заболя. Когато си спомних шамара на баща ми и слюнката, която потече по лицето ми... Направих опит да се обеся с един колан, който бях откраднал от заспалия пазач. След като не успях, направих и втори опит — този път с чаршафи. Тогава отново ме подложиха на шокова терапия. Мама ме посещаваше два пъти в седмицата.

Останах на Бул Стрийт до май на следващата година. Бях престоял почти дванайсет месеца, когато ме изписаха. Всички се изненадаха от моето освобождаване. Най-много аз. Към средата на февруари бях започнал нова стратегия — пълно послушание и безропотност. Превъплътих се в голям чаровник. Когато дойде време да си вървя, вече бях станал всеобщ любимец. Действах съвсем целенасочено за собственото си измъкване. Дори успях да организирам кръводарителска акция в полза на Червения кръст в собственото ми отделение. Убедих половината пациенти и те дадоха кръв, защото имаха повече доверие на мен, отколкото на сестрите. След това всички започнаха да ми вярват — и пациенти, и доктори. Аз обаче изчаквах и само се усмихвах. След това скришом взех да се подготвям за онова, което трябваше да свърша след излизането си.

Докато слушахме Джордан, сякаш видяхме света през неговите тогавашни очи след цялата серия от силни успокоителни и шокова терапия.

Точно по онова време, когато бил сам в стая, започнала да го блазни мисълта за монашеско уединение. Открил, че умее да утешава с думи ужаса на хрисимите, обърканите и обезумелите. Още тогава се научил да говори като духовник, като в същото време ревностно криел страшната омраза, която го измъчвала като вирус. Така се родил свещеникът Джордан, но воинът у него все още жадувал възмездие. През онези дълги месеци затвор единствените гласове, които продължавал да чува, били на баща му и на Кейпърс. Всяка нощ нахлували в съзнанието му, не му давали покой.

Излязъл от психиатрията с готов план за действие. Написал една картичка на родителите си, в която им съобщавал, че тръгва на автостоп за Калифорния, където възнамерява отново да се отдаде на любимия си сърф. След което скочил на автостоп в колата на един полицай, който бил тръгнал на излет с мадамата си, и го помолил да го хвърли на остров Полък. Там се представил на дежурния на бариерата за сина на генерал Елиот и се отправил към къщата на родителите си. Къщата била огромна и почти празна. Безшумно се промъкнал колкото огромна колкото човешки бой азалия и наблюдавал нищо неподозиращите си родители, докато вечеряли. Прекарал нощта в една от неизползваните стаи за прислугата.

Следващите два дни прекарал в подготовка на отговора, който се канел да даде на баща си заради онова унижение на стъпалата пред съдебната зала. В работилницата на баща си с подръчни материали успял да направи малка запалителна бомба с детонатор.

Когато майка му излязла през деня, а приходящата прислужница чистела на горния етаж, той се вмъкнал в кухнята и задигнал колкото може повече храна от килера. След известно време прислужницата си тръгнала и той влязъл в стаята на майка си, седнал пред тоалетката й, както правел като малък, и вдишал аромата на всичките й парфюми. Искал отново да усети старата атмосфера на къщата. Можел да прости на баща си всяко престъпление, с изключение на едно. Не можел да му прости, че е откраднал детството му.

В края на седмицата родителите му поели на излет някъде из планините на Северна Каролина и тогава той направил последните си приготовления. Написал им писмо, в което подробно обяснил какво възнамерява да направи и защо. Отново им заявил убежденията си, че е против Виетнамската война и че вижда като единствена своя слабост това, че не е готов да отвърне на насилието с насилие. На майка си изпращал само неувяхващата си любов и благодарност. На баща си оставял своя труп, омраза и никаква благодарност, защото нямало за какво. Скрил писмото в кутията за бижута на майка си.

Решил да действа в събота вечер. Отишъл в яхт-клуба, където бил предварително запазил малка яхта на името на сина на адютанта на баща си. Проверил мотора й и дори поставил бомбата под предната й седалка. Натоварил я допълнително с резервни туби бензин, с храна и кока-кола, с една бутилка уиски, която задигнал от барчето на баща си, и банки с кръв, които бил откраднал от донорското отделение на щатската болница. Пъхнал ги в хладилния шкаф на яхтата. Всичката кръв била нулева група, тоест неговата.

Бавно и търпеливо започнал да се облича в униформата на баща си, като си определил чин майор и се окичил със съответните отличителни знаци. Лъснал на бърза ръка обувките му с плюнка и бил готов. Косата му била подстригана още в болницата. Огледал се целия в голямото огледало и видял онова, което баща му искал да направи от него — прекрасен истински морски пехотинец. Но през онази нощ той бил само един опасен, сърдит младеж със замъглен от ярост ум.

Качил се в колата на Генералния щаб, седнал зад кормилото, изпънат като войник, и пропътувал петте мили до уотърфордското военно летище. След това продължил към хангарите и големите бойни машини.

Дълго се колебал дали да вдигне във въздуха А-4 или някой „Фантом“. Обичал изчистения красив силует и на двата. Навремето мечтаел да стане авиатор от морската пехота и затова се измъчвал, че трябва да разруши самолет, който е копнял да пилотира. Било все едно да разруши част от собственото си детство.

Но не щеш ли, вниманието му било привлечено от един DC-3, паркиран в края на пистата, който му заприличал на отломък от забравена ера в историята на въздухоплаването. Ала бил съвсем удачен за посланието, което искал да отправи към баща си. Спрял колата встрани от пътя зад някакви големи храсти и тръгнал към самолета. У себе си носел бомбата. Само светлините на пистата сочели пътя му и, както сам се изрази, чувствал се невидим дори за себе си.

Прикрепил бомбата под корема на фюзелажа, близо до резервоара за гориво. Нагласил часовниковия механизъм за четири часа сутринта. После вече не помнел нито че се е върнал на остров Полък, нито че е паркирал колата на баща си в гаража, нито че е поставил резервния ключ под кутията за боя.

Върнал се в спалнята на родителите си, закачил униформата на баща си в гардероба. Отгърнал семейния албум и взел оттам любимата си снимка, на която бил с майка си. Преди да върне обувките, отново плюл, за да ги лъсне.

После влязъл в банята, взел пакетче с ножчета „Жилет“ от шкафчето на баща си, а сетне с червило изписал върху огледалото: Джордан.

Джордан се обърна към баща си:

— Исках да знаеш, че съм използвал къщата за военна база на акциите си.

Пак се върнал при тоалетката на майка си и отново прочел писмото, с което й съобщавал за самоубийството си. Прозвучало му ужасно жестоко. Погледнал часовника си, отишъл в своята стая и се преоблякъл в бански гащета и тениска.

— По целия път до яхт-клуба тичах, отвързах лодката и я оставих да се носи по вълните. Включих мотора чак когато стигнах главния ръкав на пролива. Още не се бях отдалечил много, когато чух експлозията откъм летището.

Като ни каза това, всички ние, които се бяхме събрали в театъра на Док Стрийт, онемяхме. Сякаш бяхме забравили да дишаме.

Знаех много добре какво се бе случило през онази нощ. Малко преди полунощ ефрейтор Уилит Егълсби се срещнал с Бони, дъщерята на полковник Харолд Прюит. Никой не гледал с добро око на тяхната любов, а най-малко — амбициозната Елън Прюит, която не спирала да натяква на мекушавия си съпруг, че тази връзка може да навреди на кариерата му. Напрежението вече станало непоносимо, когато пламенният ефрейтор открил празния самолет, изоставен на пистата недалеч от къщата на Бони. Ефрейтор Егълсби и седемнайсетгодишната Прюит се любили, когато бомбата избухнала. Двамата бяха погребани един до друг.

В невъобразимия хаос, последвал експлозията, много от уликите били унищожени неволно, тъй като никой не подозирал, че може да става дума за престъпление. Телата на Бони Прюит и ефрейтор Егълсби били открити чак следобеда на следващия ден от експертите, пристигнали да огледат овъглените останки от самолета. Когато отишли в къщата на полковник Прюит, обезумялата от скръб и угризения Елън Прюит им показала три бележки, които Бони била написала преди време и в които заплашвала родителите си, че ще се самоубие, ако продължават да се противопоставят на връзката й с Уилит Егълсби. Самият ефрейтор бил син на строителен инженер, известен като специалист по експлозивите. След подробен анализ всички стигнали до заключението, че младите влюбени са се самоубили. В доклада на експертите обаче било отбелязано със сухия език на бюрокрацията, че резервоарът на самолета бил пълен, когато бомбата избухнала, и че по принцип половият акт не се схваща като акт на отчаяние.

Селистайн Елиот подхвана разказа оттук нататък. Седна на свидетелския стол и се обърна с лице към Джордан, Ледар и мен. Каза, че щом чул за експлозията, генерал Елиот веднага прекъснал почивката си и заминал с хеликоптер за мястото на произшествието. Тя се качила на колата и се върнала на остров Полък. Преди съпругът й да се прибере вкъщи, успяла да заличи всички следи от присъствието на Джордан. Прочела писмото, в което си признавал за престъплението за вдигнатия във въздуха самолет, като обяснявал, че го е направил с единствената цел да съсипе кариерата на баща си като офицер от морската пехота. Това бил неговият отговор за унижението, което трябвало да изтърпи на стъпалата пред съда. Само огънят и собствената му кръв можели да заличат срама от това да бъдеш заплют в лицето от собствения си баща.

По-нататък Джордан обяснявал как ще излезе с лодката в открито море посред нощ, ще си пререже вените, а когато отмалее, ще се прехвърли зад борда, като преди това ще върже котвата за кръста си. Последните му изречения били несвързани и крайно нетипични за него.

Селистайн изгорила писмото на сина си, защото знаела, че мъжът й няма да преживее такова нещо. Хвърлила остатъците в канала на кухненската мивка, наляла си едно питие и зачакала връщането на съпруга си.

Пропила се. Мъжът й решил, че това е вследствие смъртта на Джордан. Лодката му била открита да се носи по вълните на Атлантика, а цялата й вътрешност била опръскана с кръв нулева група. Рибарят, който я открил, разправял, че имало толкова кръв, сякаш бик са клали вътре.

Именно тогава Елиот се обърнал към един капелан и той го посъветвал да бъде отслужена литургия в памет на Джордан.

Селистайн Елиот не изтрезняла цели три години — тъгувала по сина си, мразела генерала, но и себе си, задето няма сили да го остави. Нейното пиянство бе такъв срам за генерала, че той бил принуден да се оттегли преждевременно от активна служба. На два пъти генерал Елиот трябвало да научи горчивия урок, че врагът вкъщи е десет пъти по-опасен от врага на бойното поле.

Майк Хес се изправи.

— Всичко това е станало преди петнайсет години. Ужасно е, че е коствало живота на двама млади. Никой не отрича това. Но животът продължава. Ние всички изстрадахме тази война и тя ни промени по различен начин. Нашето поколение се раздели на две. Двете половини се мразеха, не си говореха. Защо? Тук сме се събрали в името на опрощението.

— Не! — обади се генерал Елиот и стана на крака. — В името на справедливостта.

— Чия справедливост, генерале? — обади се монахът от Мепкинското абатство. — Твоята или Божията? Какво търсиш — военна справедливост или божествена справедливост?

— И двете, отче — отвърна му генералът. — И ако питаш мен, ти и целият ти орден се изправихте на пътя на справедливостта.

— Ние познаваме сина ти като добър свещеник и Божи служител — каза отец Джуд с тих глас.

— Той е отнел живота на двама млади — каза генералът. — Това е всичко, което и Бог трябва да знае за моя син.

Съдията Маккол удари чукчето и погледна часовника си.

— Хайде, по-стегнато. Трябва вече да приключваме.

— По какъв начин напусна страната, сине? — провикна се генералът. — Лодката ти се полюшваше празна насред океана.

— С помощта на сърфа — каза Джордан. — Минаха два дни, преди да стигна до сушата. Останах цяла седмица на остров Орион в рибарската хижа на Макколови. Преживявах с риба и раци, които ловях нощем. Когато възстанових силите си, взех лодката на Джак и цъфнах в къщата му посред нощ.

— Сега вече мога да продължа аз — казах.

Скръбта ме затисна като камък. След службата в памет на Джордан аз се заключих в стаята си. Исках да си възстановя точно от кой момент нататък всичко тръгна наопаки.

Скоро след това Шайла тръгна за някаква антивоенна демонстрация пред сградата на Обединените нации в Ню Йорк. Отказах да я придружа. Бях си обещал никога повече да не ставам жертва на независещи от мен обстоятелства. Исках да заживея сдържан и предпазлив живот. Джордан беше станал жертва на неспособността си да се примири със своя баща или да излезе от неговата орбита. Шайла се хвърляше с главата напред и прегръщаше всяка нова идея, която можеше да даде смисъл на живота й. Като някакъв заблуден равин, животът й мина в непрестанно търсене на едно все още ненаписано Петокнижие.

Майк продължаваше да гори с пламъка на своята неугасима амбиция. Работеше в агенцията на Уилям Морис в Манхатън, когато в сауната на нюйоркския Атлетик Клъб случайно срещна човека, който му възложи първия филмов проект. Всяка вечер ходеше на кино или театър и пишеше дълги писма, в които описваше представленията със своите критични бележки към тях или с идеи как би ги поставил, ако той е режисьорът. Майк не страдаше от южняшкия недъг да гледа вечно назад към миналото. Докато аз открих, че повече ми се удава да се затварям в себе си до степен на пълна парализа.

И точно тогава една нощ се събудих, защото някой грубо запуши устата ми с длан. Опитах се да извикам, но чух гласа на Джордан, който ми прошепна да мълча. Опипах в мрака лицето му, за да се уверя, че това е той. Бях толкова изненадан, че навлякох чифт бермуди и една тениска и излязох навън с него. Седнахме на плаващия пристан и топнахме босите си крака във водата.

— Как е дядо Боже? — попитах. — Чух, че си ходил да го видиш.

— Добре е. Пита за теб — каза Джордан, но изведнъж помръкна. — Не съм добре, Джак. Нещо не съм в ред.

— Виж, тук съм съгласен с теб. Кръвта ти беше опръскала цялата лодка.

— Беше нулева група, но принадлежеше на други хора — отвърна Джордан. — Съставих плана си, докато бях в психиатрията. Какво каза баща ми за самолета?

— Какъв самолет? — попитах.

— Онзи, дето го вдигнах във въздуха.

— Не! Не си го направил, Джордан — казах и мислено се помолих да съм прав.

— Още на осем години можех да разглобя автоматична пушка със завързани очи. Защо мислиш, че не мога да направя една бомба? Колко му е? — каза той със странен, безплътен глас.

— Джордан, случи се нещо много по-ужасно — казах.

— Да, Джак, отидох доста далеч с този самолет — продължи той. — Знаех, че това няма да ти хареса.

— Ти чувал ли си някога за Уилит Егълсби и Бони Прюит? — попитах го.

— Не, кои са те?

— Те са били в самолета, когато е избухнал. Хората смятат, че сами са го направили. За да се самоубият. За да умрат заедно — били са влюбени.

И до днес не мога да разбера как викът, който се изтръгна от гърдите на Джордан, не събуди цял Уотърфорд. Разтърсващ вик на неописуем ужас. Докато плачеше неутешимо, аз го прегърнах и започнах да мисля как да го скрия. Преди да съмне, го прибрах в стаята си, а оттам на тавана. Докато той страдаше и въобще не беше на себе си, аз се опитвах да съставя план за бягството му.

Шайла се върна от Ню Йорк и аз й разказах всичко. Тогава тя измисли една история, която щяхме да твърдим пред хората, а аз начертах точния маршрут на бягството.

Подготвих всичко предварително. Стегнах си колата и купих кану от един спортен магазин в Чарлстън. Шайла отговаряше за храната. Освен това отиде при своя лекар и след като се оплака от безсъние и потиснатост, излезе оттам с толкова валиум и хапчета за сън, че можеше да приспи цяло стадо бизони. Под нейните медицински грижи Джордан наистина успя да поспи за пръв път от дълго време насам. Двамата с Шайла седнахме и написахме по едно писмо до родителите си. Знаех, че ще причиня голяма болка на нашите, както и тя на Джордж и Рут Фокс. Обяснявахме им как заминаваме, за да се оженим, и че ще прекараме медения си месец край езерото Люри в планините на Северна Каролина.

Тримата напуснахме Уотърфорд в два часа сутринта. Джордан легна на задната седалка, скрит под цяла купчина одеала. Но не поехме към Северна Каролина, а по пътя към Чикаго. Редувахме се на кормилото и само веднъж спряхме, за да налеем гориво и да отидем до тоалетната. През цялото време обсъждахме съвместния си живот и отминалите дни. Говорехме за всичко, само не и за онова зловещо събитие, което бе предизвикало прибързаното ни бягство.

Преспахме в един хотел под чужди имена и рано на следващата сутрин тръгнахме, обвити в мека като пух мъгла. Спуснахме кануто по едно от отбелязаните на картата езера. Нощта прекарахме на брега му и се къпахме голи в още студената от топящите се снегове вода. И тримата спахме в една палатка и така преплавахме цялата броеница от навързани едно след друго езера, сгушени сред гъстите безмълвни гори.

Това пътуване скрепи още по-силно нашето приятелство и мълчаливата ни любов един към друг. Знаехме, че с всеки изминал ден се приближавахме към мига, в който Джордан щеше да изчезне от живота ни така внезапно, както се беше появил преди много години върху скейтборда с развети руси коси. Вече се намирахме в най-дивата пустош на севера, където често чувахме воя на вълци, а веднъж дори видяхме и цяла глутница. Говорехме си за Бог и ни беше лесно да вярваме в него, съзерцавайки красотата на творенията му.

Минаха десет дни, преди да стигнем Канада. Всъщност бяхме плавали цели три дни в канадски води, без да разберем. В Канада, където бяха далеч по-толерантни към противниците на войната, Джордан можеше да се оправи с лекота.

Последната вечер вдигнахме тост за бъдещето на Джордан. Бяхме сигурни, че повече няма да го видим, а и той ни каза, че няма да прави опити да се свърже с нас, тъй като това можело само да ни навлече неприятности.

— Това, което направихте за мен, е повече от приятелски жест — каза Джордан, — защото знам, че и двамата се ужасявате от онова, което извърших. Ще се опитам да изкупя греховете си. Ще се опитам да осмисля случилото се. Обещавам.

— Джордан, ние те обичаме — каза Шайла. — Това е достатъчно основание за всичко.

Когато на следващата сутрин се събудихме, Джордан вече го нямаше. Беше потънал в горите на Канада, за да започне своя живот в бягство. Ние с Шайла тръгнахме обратно, оженихме се в Минесота и след още три седмици се върнахме в Южна Каролина.

Когато свърших своя разказ и се върнах на мястото си, в театъра настъпи напрегната тишина. Нужно ни беше време, за да се уталожат страстите. У всички нас Джордан бе разбудил нещо, което отдавна бе станало жертва на забравата. Театърът заприлича на изповедалня. Опитах се да си поема дъх, но вдишах само праха на времето. Самият аз вече нямах нищо общо с момчето, което бях. В онези дни единствено инстинктът управляваше всеки мой ход. Никога нищо не премислях. Онова момче, което някога даваше кураж на Джордан, лежеше мъртво и неоплакано. Огънят у мен бе отдавна угаснал, макар че още ме помнеха такъв, какъвто бях навремето.

Седяхме и чакахме притихнали, само камерите щракаха край нас.

Нещо ни спираше да говорим. Един призрак се бе стаил на сцената и ние трябваше да го разпознаем и назовем, преди да настъпи мир помежду ни. Виетнам. Където и да бягахме, той се изпречваше на пътя ни, преследваше ни на патерици, в инвалидни колички, без ръце и крака; присъствието му бе вездесъщо. Въпреки че мразех тази война от дън душа, знаех, че това е моята война. Тя разголи Америка, потопи я в съмнения, ярост и траур. Старите истини рухнаха, законът и институциите се сгромолясаха. Нищо стойностно не оцеля. Сговорчивите, подкупните и евтините — те станаха знаменитостите на деня. Мръсниците заговориха с мазен глас. А нас ни обзе равнодушие, вече в нищо не можехме да повярваме. Бог се отдръпна от нас. Претърсих света, защото копнеех за някаква надежда, но всеки път се връщах с празни ръце. Виетнам, казах си аз, време е да се помирим.

Някой се обади и с учудване установих, че това е Кейпърс Мидълтън.

— Изслушах всичко, но продължавам да не разбирам. Някой трябва да ми помогне.

— Така е в живота — отвърна му генерал Елиот. — Гаранции няма.

— Колко типично, че именно ти го казваш — рече жена му. — Да избягаш от отговорност и да разпределиш вината поравно. Това наистина го умееш.

— Това, което искам да знам — започна Кейпърс, — е кое е моето истинско „аз“. Защото то винаги е било вътре в мен и вие сте го познавали. Онова, което не знаех, е, че у себе си тая коварство, което ми даде сила да предам приятелите си. Аз съсипах живота на Джордан Елиот. Погледнете докъде доведох родителите му.

— Винаги си бил безмилостен критик на самия себе си — побърза да парира думите му Бетси.

— Млъкни, Бетси! — сряза я Майк Хес. — Красавице, моля те, не се обаждай.

— Има ли прошка за такова нещо? — попита Кейпърс. — Това искам да знам.

— Ти! Защо ти да поискаш прошка? — попита генерал Елиот, който не можеше да повярва на ушите си. — Ти си единственият тук, в този театър, който се държа мъжки и излезе с чест от цялата история.

— Какво знаеш ти за честта? — провикна се Селистайн към съпруга си. — Кажи де, какво? Кажи го на жена си и сина си, които предаде.

— Мамо, татко просто остана верен на принципите си — обади се Джордан. — Никого не е предавал.

— Жестоки принципи — казах аз.

— И аз не ги разбирах — призна Джордан, — преди да се запозная с няколко йезуити в Рим.

Отец Джуд и абатът се изсмяха.

— Джордан — обади се Ледар, — защо стана свещеник? За да се скриеш от миналото си ли?

— Не — отвърна той, — за да се скрия от настоящето. И от себе си. Но обикнах призванието си, Ледар. Аз съм роден духовник, но трябваше да убия двама невинни, за да го разбера.

— Защо тогава не удави страстите си в молитви, а не в пламъци, сине? — саркастично попита генералът.

— Бих искал да можех, татко — каза Джордан. Ръцете му лежаха смирено скръстени в скута.

— Какъв срам, какъв безволев характер! — обърна се генерал Елиот към сина си.

— Тук не става дума за характер, а за умереност — каза Джордан.

— Остави сина ми на мира — възмути се Селистайн.

— Той е и мой син — отвърна й генералът.

— Тогава се дръж като баща — подканих го аз. — Поне го гледай в очите, докато говори.

— Такъв съм — отвърна ми генералът. — Не мога да се променя.

— Нито пък аз, татко — тихо каза Джордан.

Селистайн се изправи и с гневен израз на лицето се приближи към съпруга си.

— Нима не разбираш, Рембърт? Всичко е толкова ясно. Никой не можеше да бъде друг и да действа различно от това, което е. Съдбата е слугиня на характера. Наемна помощница и нищо друго. Ти самият не си се променил и на йота, откакто те срещнах. Погледни се. Каква чиста душа. Света вода ненапита! Виж само колко си закостенял. Много добре знам какво искаш ти! Не е нужно да те питам. Ти не мислиш, Рембърт, ти боравиш единствено с клишета. Искаш да видиш сина си зад решетките. Искаш да изгние в затвора.

— Мамо, аз съм монах — обади се Джордан. — Килиите не ме плашат. Те не са нищо друго, освен място за молитва.

— Но, Джордан, ти беше откраднат от мен — проплака тя. — Никога няма да му простя това. Нито ще простя на себе си, че допуснах това да стане. Развеждам се с баща ти заради срама, който ми причини — срам и изнемога.

— И бъркаш, Селистайн — рече генералът. — Ти не обичаш Джордан повече от мен. Само така изглежда. Това е всичко.

— Продължавай, генерале — подкани го Майк Хес, но думите му прозвучаха повече като заповед, отколкото като молба.

— Обичам Джордан не по-малко от жена си. Но в рамките на собствените си убеждения. Аз умея да предвождам момчета в битки. Малцина могат да се похвалят с тази дарба. Лесно общувам само с войници. Един добър баща не би могъл да бъде толкова добър войник.

Баща ми удари чукчето и взе думата.

— Рембърт, ти не си вече морски пехотинец. Всичко свърши. Кажи сега какво ще правим с Джордан.

— Ще го държа отговорен — отвърна генералът.

— Днес видях нещо, което ме изненада — продължи баща ми и най-неочаквано ме погледна. — Джордан те уважава много повече, отколкото Джак мен. Вижда се с просто око. Но като че ли това не означава нищо за теб.

— Джордан бе възпитан да различава доброто от злото — рече генералът, — но когато родината го призова, той не откликна.

— За Виетнам ли намекваш? — попита Кейпърс.

— Да, за Виетнам — отвърна генералът. — Човек не си избира кога да се роди, но съм благодарен, че не съм част от вашето поколение, което и една война не можа да преглътне.

— Рембърт, не се излагай! — скастри го баща ми.

— Да се излагам ли? — попита генералът с леден глас.

— Джордан дойде тук, защото искаше да ти разкаже своята история — каза съдията. — Всички ние сме второстепенни герои.

— Маккол, ти се би с германците в Европа. Наградиха те с орден. Какво мислиш тогава за Джак и другите, за начина, по който реагираха, когато родината ги призова?

— Аз нямаше да постъпя като тях — призна баща ми.

— Ето, видя ли?

— Но нека бъдем справедливи. Ние ги мерим с аршин, който отдавна е излязъл от употреба — каза съдията. — Синът ми Джак отстояваше собствените си убеждения. Защото така е научен. Така го възпитахме.

— Лентата е на свършване — провикна се Майк. — Трябва ни край, завършек.

Генералът се изправи и отиде до Джордан, който го гледаше с немигащ поглед.

— Ти каза в началото, че това е нещо като съд — обърна се генералът към Майк. — Искам да гласуваме за това дали Джордан е виновен или невинен.

— Добре — отвърна Майк. — Аз казвам: невинен.

— Невинен — почти едновременно се обадиха Ледар и Селистайн.

— Невинен — казаха абатът и отец Джуд.

— Невинен — повториха Бетси и Кейпърс.

— Невинен — каза баща ми, съдията.

— Сега е мой ред — рече генералът и гласът му се разтрепери. — Съжалявам, сине.

Джордан нежно покри устата му с длан.

— Не казвай нищо, татко. Знам как се чувстваш. Дойдох само за да се помиря с теб. Исках да изляза от този театър с мисълта, че вече имам баща. Показах на всички, че не мога да живея без теб.

— Не мога да се променя, сине, такъв съм. Кажи ми, че не беше прав.

— Никак не бях прав, татко — рече Джордан. — Омразата ми към теб ми пречеше да виждам нещата ясно. Трябваше да те послушам, да следвам пътя, който бе предначертал за мен. Америка е добра страна, струва си да умреш за нея, дори когато бърка.

— Стига, Джордан! — обадих се аз. — Това беше една гнусна война. Не му давай да ти натрива носа заради нея.

— Какво да направя, татко? — попита Джордан в очакване на бащината присъда.

— Предай се — каза генералът. — Ако се предадеш, аз ще застана до теб, ще се боря за теб.

Джордан се поклони в знак, че приема волята на баща си. Двамата траписти станаха и тръгнаха към него — слаби, изпити, закалени в молитвите хора. Джордан коленичи и получи благословията им. Тогава абатът рече:

— Рано тази сутрин Джордан ме накара да се обадя на генерал Пиътрос на остров Полък. Казах му, генерал Елиот, че утре по обяд вие лично ще предадете сина си на началника на военната полиция. Генерал Пиътрос обаче иска първо да се отбиете в кабинета му. Каза, че познавал Джордан от дете.

Приглушеният плач на Селистайн Елиот прониза настъпилата тишина. Тя стана и изтича към сумрака в дъното на сцената. Джордан се спусна след нея, за да я утеши. Всички се изправихме. Видях как баща ми се приближи до генерала, който изглеждаше някак победен и съсипан, след като извърши единственото нещо, което му повеляваше съвестта.

39

Идва време, когато всеки син трябва да мине през това, мислех си аз и застанах до братята си край леглото на мама. Обонянието ми долови металния мирис на химиотерапията, усетих го дори върху езика си. Тази химиотерапия трябваше да унищожи белите кръвни телца, които бяха задръстили кръвообращението на Луси и задушаваха живота на червените й клетки. Представих си как кръвта на майка ми се превръща в смъртоносен белезникав сняг. Когато я погледнах, в красивите й сини очи за пръв път видях ужас. Всяка фибра на тялото й трепереше с вибрациите на безименен страх.

И петимата се бяхме събрали край леглото на Луси, обсипвахме я с целувки, докато най-накрая тя ни помоли да си вървим. Тий се разплака и рече:

— Обичам те, мамо, обичам те с цялото си сърце и душа, въпреки че направи всичко възможно да съсипеш живота ми.

Изсмяхме се, а Луси ни махна за сбогом. Всички си тръгнахме, остана само Тий, който според графика трябваше да поеме първото дежурство. Докато си разпределяхме часовете за бдение, никой не искаше да включваме и Джон Хардин, но той така се разсърди, че за да не го обидим, му дадохме първото нощно дежурство, тъй като и без това си имаше проблеми със съня. Погледнах шумните си развълнувани братя и по лицата им разбрах, че никой от тях не е подготвен за следващите трийсет или четирийсет години, които ще трябва да преживее без Луси.

В чакалнята изпихме по още едно кафе, обвити в цигарен дим, мрачни мисли и безутешни страхове. Всички бяхме забелязали ужаса в очите на Луси.

— Аз съм единственият, който продължава да смята, че мама ще живее още поне десет години — каза Джон Хардин. — Докато вие не вярвате, нали?

— Джон Хардин, аз поемам първата смяна. Ела да ме смениш в полунощ. Останалите сте свободни — каза Тий и ние се разпръснахме.

Точно в полунощ, когато цял Уотърфорд бе потънал в дълбок сън и морето се отдръпна от мочурищата и широките речни ръкави заедно с отлива, Джон Хардин сменил Тий. Полузаспал, Тий тръгнал да си върви, като забравил дори да стегне връзките на обувките си.

След половин час една сестра влязла, за да смени системата с химиотерапия, и после каза, че Джон Хардин изглеждал напрегнат, но се държал много приятелски с нея, докато измервала температурата и кръвното на Луси. Когато обаче Дюпре пристигнал в седем сутринта, заварил стаята празна. От Джон Хардин и Луси нямало и следа. Само при страничния вход на болницата открил инвалидната количка, която по всяка вероятност бе използвал, за да изведе Луси от болницата. Беше оставил бележка под възглавницата й, на която пишеше: „Не давам повече да убивате мама с отровите си. Може да ми викате, че съм луд, но така тя ще разбере, че я обичам повече от скапаните си братя.“

Когато научихме какво се е случило, се събрахме у съдията да обсъдим стратегията на предстоящото издирване.

— Взел е колата на мама — казах аз. — Когато се поуспокои, доктор Питс ми каза, че от килера в къщата липсва цялата храна. Както и пиенето. От скрина за бельо са изчезнали одеала, чаршафи и кърпи. Когато Дюпре се обади тази сутрин, веднага отидох до къщата на дървото, но там няма никой.

— Той няма нито кредитна карта, нито пари в брой — додаде Дюпре. — Портмонето на мама не е пипано. Няма къде да отиде. Всички патрули по пътищата са предупредени да търсят колата на мама.

— Джон Хардин може и да не е съвсем в ред — каза Тий, — но за такива работи акълът му щрака. Бас държа, че си е изготвил план, и то страхотен.

— Знаете ли защо се стигна до тази бъркотия? — обади се Далас. — Защото нашите ни възпитаха да вярваме в доброто у хората. Никой нормален човек нямаше да разреши на психар като Джон Хардин да дежури край леглото на една умираща жена. Никой, освен нас. Ако бяхме възпитани не в либералната, а в консервативната традиция — като всеки бял южняк, — никога нямаше да оставим един откачен да пази мама.

— Да, но всички консерватори са егоцентрици, подлеци, реакционери и досадници — намесих се аз.

— Точно такъв искам да бъда — кимна Далас.

Въпреки че много лоши неща могат да се кажат за малките щати като Южна Каролина, хубавото в тях е, че всички живеят задружно. За по-малко от двайсет и четири часа целият щат беше на крак и търсеше червен „Кадилак Севиля“, модел 1985-а, с леко мръднал шофьор и болна жена с изтощен, нездрав вид.

Тий се залови да проверява хотелите и мотелите в целия щат, а Далас започна да се обажда на всички шерифи. Аз отидох в Чарлстън и от местния вестник започнах да въртя на всички главни редактори в щата с молба да ми отделят малко място на първите си страници за описание на изчезналата Луси. Дюпре взе да издирва приятелите на Джон Хардин по заведенията около университета. Алкохолът беше първото убежище, до което прибягваше Джон Хардин, щом умът му се замъглеше и го обземеше паниката на свободното падане. Дружеше предимно с хора, които като него смятаха, че животът е непоносим. Когато обаче научиха, че Джон Хардин е изчезнал с майка си, те веднага затрупали Дюпре с всевъзможни сведения, телефонни номера и имена на общи приятели. На третия ден Дюпре най-накрая откри единствения човек, който можеше да му каже къде се е скрил Джон Хардин и как да го намери.

Върнън Пелърин бил доста дрогиран и без много да му мисли, изплюл камъчето. Казал на Дюпре, че преди около две седмици е дал на Джон Хардин ключовете от собствената си рибарска хижа на река Едисто. Това станало в бара на Мълдун. Хижата била негова и на брат му Кейси, но той живеел в Спокейн, Уошингтън. Джон Хардин споделил с него, че трябва да се скрие в най-уединеното и тайно място в цяла Америка, за да може да напише едно есе, което щяло да промени хода на човешката история. Хижата била чиста, бедно обзаведена, но удобна за целта. До нея обаче се стигало само по вода.

На следващата сутрин взехме две големи лодки и поехме по река Едисто, южно от Оринджбърг. Ние с Тий бяхме в едната, а Дюпре и Далас — в другата. На всяка цена трябваше да върнем Луси в болницата, но трябваше да внимаваме и с Джон Хардин, защото състоянието му бе такова, че го избиваше на насилие, а тогава той можеше да тероризира цял град — нещо, което Уотърфорд знаеше много добре.

Спуснахме се по течението на буйната, преляла от дъждовете Едисто. Дъбовете от двата бряга се бяха надвесили над водата и в сплетените им клони се гушеха пойни птички и водни змии. На един от клоните, под който минахме, Далас преброи точно девет такива змии.

— Мразя змиите — обади се Далас.

— Ти остави змиите, ами помисли какво ще правим с Джон Хардин. Сега той е големият ни проблем.

— Може би ще го сварим в добро настроение — подметнах. — И ще му съобщим, че сме му купили билет за концерта на „Ролинг Стоунс“.

— Това едва ли ще помогне — рече Дюпре. — Тъй като пак пропусна датата за инжекцията си, сега сигурно е превъзбуден и пие, защото е убеден, че докторите се опитват да убият Луси. Трябва много да внимаваме с него. Ако успеем с думи да го убедим да ни предаде мама, ще бъде чудесно. Но, така или иначе, трябва да я върнем в болницата час по-скоро.

— Как смяташ, дали е въоръжен? — попита Тий.

— По всяка вероятност, да — отвърна Дюпре.

— Нали знаеш кой е най-точният стрелец в семейството? — попита ме Тий.

— Чакай да помисля. Джон Хардин.

— Страхотен е. Комар уцелва.

Минахме покрай няколко малки безлични къщи, после реката направи завой и тогава на петдесетина ярда от нас зърнахме неголям пристан. Лодката на Джон Хардин беше сложена в задния двор и добре замаскирана. Завързахме нашите лодки за пристана, разделихме се на две и запълзяхме към къщата. От комина се виеше тънка струйка дим. Въздухът миришеше на мухъл и водорасли. Меката земя бе надупчена от копитата на сърни и елени, чиито следи бяха изписали загадъчни йероглифи в калта.

Тъй като Дюпре бе единственият от нас петимата, който продължаваше активно да се занимава с лов и риболов, пуснахме го напред, а ние тримата изостанахме, но не го изгубихме от поглед. Видяхме го как пропълзя по корем до входа на къщата, клекна върху една набързо скована веранда за временно ползване и надникна през стъклото на мръсния прозорец. Очевидно не успя да види нищо, защото се премести на следващия прозорец, изтри го и пак надникна. После наплюнчи пръста си и почисти кръгче в стъклото. Нито чу, че вратата се отвори, нито видя Джон Хардин, преди да усети дулото на пушката му в слепоочието си.

Дюпре вдигна ръце, а Джон Хардин го изкомандва да застане в средата на обраслия с бурени двор. Накара го да коленичи с ръце зад врата, а очите на Джон Хардин обходиха гората.

— Излизайте всички или ще откъсна пишката на Дюпре и ще я хвърля на мечетата — изкрещя Джон Хардин.

— Сега пак ще ни кара да се събличаме голи и ще се присмива на малките ни пишки, както стана на моста, спомняш ли си? — попита ме Тий, но аз му направих знак да мълчи.

Далас не издържа и излезе от прикритието си. Опита се да респектира малкия ни брат с престижа на професията си.

— Предай се, Джон Хардин — заповяда му Далас и размаха парче хартия. — Това е съдебно решение за твоето арестуване, братле. Подписано е от трима полицейски началници и от родния ти баща. Татко иска да бъдеш арестуван и тикнат зад решетките. Държи да те заключат в единична килия. Аз съм единствената ти надежда, Джон Хардин. Аз ще издействам да те пуснат под гаранция. Само един блестящ адвокат, който знае как да омагьоса съдебните заседатели, може да те спаси от пандиза. Джон Хардин, знай, че в три щата те търсят под дърво и камък. Обявено е общонационално издирване за теб.

— На колене! — извика му Джон Хардин. — На колене или ще ти отнеса главата. Още сега! И знай, че няма да престоя и една минута в затвора. Ясно ли ти е защо? Защото съм луд. При това освидетелстван. Само ме дразните, така правехте и когато бях малък. Кой знае, сигурно от вас съм пипнал тая шизофрения.

— Кой знае — повтори Дюпре. — А може да е и от манджите на мама.

— Млъквай! — изпищя Джон Хардин. — Само още една дума срещу мама, и с теб е свършено! Може и да не е била съвършена, но помисли си за кого се е омъжила — за нашия ужасен баща, който не заслужава да го познаваш, камо ли да се омъжиш за него. И тя е имала мечти, красиви мечти, но какво е получила — четирима синове, дето са... хвани единия, удари другия. Признавам, че и аз я разочаровах. Но тя винаги ми е казвала, че аз съм прекалено чувствителна душа за този увълчен свят. Пренесла е целия си живот в жертва на татко и на вас, смрадливи копелета. Само мама ме разбира на този свят.

— Тогава защо я убиваш, Джон Хардин? — попита Дюпре с делови глас.

— Не говори глупости! Само да го кажеш още веднъж, нещастник такъв.

— Той е прав — обади се Далас. — За мама има само едно спасение и то е в химиотерапията.

— Трябва да видите какво й коства тази химиотерапия — обади се Джон Хардин с ужас в гласа. — Не може да задържа никаква храна. Всичко повръща. Тази химия я убива отвътре.

— Трябва да върнем мама в болницата — каза Дюпре и се изправи на крака.

— На колене! — изкомандва го Джон Хардин и го удари в свивките на краката с приклада си.

В този миг вече ми прекипя и повече от яд, отколкото от смелост, се хвърлих шумно напред и без дори да поглеждам към Джон Хардин, изтичах до входната врата, блъснах я и влязох при мама. Тя лежеше до една пламтяща печка — почти в безсъзнание, в спален чувал, който беше мокър от пот. Сложих ръка на челото й — гореше. Луси отвори очи и се опита да каже нещо, но треската погълна думите й и нищо не излезе от устата й. Вдигнах я на ръце — бях бесен и нищо не можеше да ме спре.

Излязох навън и тръгнах към Джон Хардин, чиято пушка сочеше право между очите ми.

— Върни мама в къщата или те пращам на небето.

— Махни се от пътя ми, Джон Хардин. Мама цялата гори и ако до един час не я върнем в болницата, с нея е свършено. Ти какво искаш, да я убиеш ли?

— Не, Джак. Кълна се в Бога, опитвам се да я спася, да й помогна. Питай я, ако не вярваш. Събуди я. Тя знае какво се опитвам да направя. Само дето забравих да взема аспирин. Това е всичко. Обичам я повече от всеки друг. Във всеки случай повече от вас, момчета. И тя го знае.

— Тогава помогни ни да я заведем там, където може да бъде спасена.

— Моля те — казаха в един глас Далас, Дюпре и Тий и Джон Хардин свали пушката си.

Дори след като я върнахме в болницата, Луси остана в натрапеното й царство на делириума. Отново се скупчихме край нея и молитвено заповтаряхме „обичам те, мамо“ с надеждата, че ще облекчим самотата и страданието й. Неприятният мирис на химиотерапията изпълни стаята, а бистрата течност капка по капка се запромъква във вената на дясната й ръка. Изгаряше всичко по пътя си и убиваше всяка клетка — и добра, и лоша. Пое по магистралите, свързващи отделните й органи, сякаш бяха отдалечени градове, поведе я към олтара на смъртта. Цялото й същество се обърна навътре, графиката на жизнените й функции се люшна колебливо, а младият лекар заби тревожен поглед в монитора. Той трябваше да направлява стъпките й по този последен път на живота, да я доведе до крайната спирка и да изключи химиотерапията, оставяйки попареното й и измъчено тяло само да се оправя оттук нататък.

Доктор Пейтън смяташе, че тя ще умре още през първата нощ от връщането й в болницата, но очевидно бе подценил тялото й, което бе издържало пет трудни раждания и от което бяха излезли пет здрави бебета — всяко с тегло над четири килограма. През тази първа нощ тя на два пъти си отиваше и на двата пъти се върна отново.

В края на втория ден Луси отвори очи и ни видя. Ние веднага се развикахме радостно и една сестра дотича да ни се скара. Без да разбира какво става, Луси ни намигна съучастнически. След това спа непробудно пет часа, събуди се и ние отново я посрещнахме с шумни овации.

След второто събуждане Тий не издържа и се измъкна от стаята. Тръгнах след него. Той мина през задния вход на болницата и пое към реката. Застигнах го. Плачеше тихо.

— Джак, не съм готов за това. Кълна ти се, не съм. За тази работа трябва да има образователни курсове. Книги да се пишат, за да знам какво да правя и как да се чувствам. Всеки жест ми се струва фалшив и неискрен. Дори сълзите ми — сякаш се преструвам, че страдам повече, отколкото страдам. Не е трябвало да ни ражда, ако е знаела, че един ден ще трябва да стоим край леглото й и да я гледаме как си отива бавно, всеки ден по малко. Не че чак толкова я обичам. Дори смятам, че вие, по-големите, сте повече късметлии. Наистина. Защото в един момент тя просто ни заряза, сякаш вече не й харесваше да ни бъде майка. Но, така или иначе, сега е на смъртно легло и това ме убива, не знам защо. Уж всичко е в реда на нещата. Аз дори я обвинявам за Джон Хардин. Смятам, че тя не се помъчи да го отгледа както трябва. Грижеше се единствено за храната му — като че поливаше цвете колкото да расте. Съжалявам. Знам, че нямам право да говоря така.

— Не се притеснявай. Говори каквото си искаш — казах. — Изглежда, вече нищо друго не можем да направим.

— Тя обича Джон Хардин повече от мен само по една-единствена причина — продължи Тий. — Защото той е откачен, а аз не съм. Така ли е? Трябва да ревнувам, защото не съм шизофреник. Направо му завиждам, че е психар.

— Джон Хардин има повече нужда от обичта на мама — опитах се да му обясня. — Неговият случай е по-специален.

— Защото е откачен, така ли? — попита Тий. — На практика той почти уби мама, а ние се правим, че нищо не се е случило, само защото Джон Хардин, видите ли, е забравил да си вземе торазина.

— Той живее в друг свят — казах. — Аз му завиждам. Ние стоим и се молим на един Бог, за когото знаем, че не ни чува. Докато Джон Хардин действа — отвлича жената, която обича, скрива я далеч от очите на света, в измислен замък, който никой не знае къде се намира. Както и всичко друго на този свят, любовта се нуждае от дела.

— Но нали ние я намерихме, ние я върнахме обратно — каза Тий.

— Хайде да си вървим — предложих му аз. — Трябва да сме край нея, когато има нужда от нас.

След две нощи, в два часа сутринта, докато спях на едно походно легло край леглото на Луси, я чух как извика. Бе повърнала върху себе си. Дишаше тежко и хрипливо, а косата й лежеше върху възглавницата на сплъстени тънки кичури. Ръката й стисна китката ми, докато я почиствах. Прошепна ми, че трябва да отиде до банята.

— Всичко в мен се руши. Разпадам се — отчаяно промълви тя. Вдигнах я от леглото — тежеше колкото един хляб. Краката й висяха безпомощно, сякаш беше парцалена кукла. Поставих я върху тоалетната чиния и се заех да почиствам пода от жълтеникавата диря, която бе оставила след себе си. Разплака се от болка и унижение.

— Оправи се на спокойствие, мамо, аз ще се върна след минутка. — Затворих вратата след себе си и бързо събрах спалното бельо от леглото й, застлах го с чисти постели и завивки, измих пода и го дезинфектирах с лизол. После тихичко почуках на вратата на банята.

— Мамо, добре ли си? Всичко наред ли е?

— Ще ме изкъпеш ли, сине?

— С удоволствие.

— Цялата воня.

— Нали затова е измислен сапунът.

Пуснах топлата вода, насапунисах я от краката до главата и Луси въздъхна с облекчение. Докато миех косата й, цели кичури останаха в ръцете ми. Изсуших я, измих й зъбите внимателно и я сложих да си легне.

След малко тя вече спеше. Разместих вазите с цветя и ги сложих по-близо до главата й, за да й замирише на рози и лилии, когато се събуди. Легнах и дълго време се въртях, без да мога да заспя. След известно време се изправих, обзет от старото отчаяние на безсънието; видях как луната прекоси умореното лице на мама. Очите й бяха отворени и тя гледаше към нощното небе.

— Помислих си, че това е краят — каза Луси. Устните й бяха напукани от треската. — Ако имах пистолет, сама щях да дръпна спусъка.

— Виждаше се, че ти е много зле — промълвих.

— Затова се моля по-скоро да си остана насаме с моя рак — рече Луси. — Тялото ми не иска тая химия, дето се произвежда във фабриките. Левкемията може и да ме убива, но поне си е приготвена по моя рецепта.

— Ще се оправиш, мамо — казах.

— Няма — отвърна Луси. — Приятно ми е да ви слушам как всички ме успокоявате, но това няма да стане. Най-интересното е, че очаквах да ме е страх. Но онова, което чувствам, е по-скоро някакво облекчение и примирение. Чувствам се част от нещо друго, необятно. Ето сега, бях се загледала в луната. Погледни я, Джак. Изпълнила се е почти докрай. Когато бях малка, смятах, че и луната като мен е родена някъде из високите планини. Знаеш ли, сине, не мога да си спомня как изглеждаше лицето на мама. Но тя беше много мила жена, родена с много лош късмет. Веднъж ни посочи луната, на мен и на брат ми. Знаела от майка си, че там живее една дама, но много малко хора могат да я видят. Трябвало да си безкрайно търпелив, защото тя била свенлива и не разкривала красотата си пред всекиго. Косата й била като сияещ ореол, а профилът й — самото съвършенство. Досущ като камея — онези брошки, дето ги продаваха в бижутерските магазини в Ашвил. Човек можел да я види само при пълнолуние. Не се показвала на всекиго.

— Защо никога не си ми разказвала тази история?

— Току-що си я спомних. Непрекъснато ме връхлитат спомени от миналото. Толкова много, нижат се като на лента пред очите ми. Бедният ми мозък сигурно бърза да си припомни всичко, преди да изключи — каза тя. — Главата ми е като галерия, която не отказва картина — приема всичко наред, без да пита.

— Сигурно е много забавно.

— Джак, помогни ми.

— С удоволствие, мамо. Кажи какво мога да направя.

— Тъй като умирам за пръв път, не знам как се постъпва — рече Луси. — С доктор Питс ще се оправя — там е лесно, защото той много ме обича, пък и никога не е знаел коя съм всъщност. Но с вас, момчета, нещата са по-сложни. Толкова строга бях с вас, на толкова ненужни изпитания ви подложих. Не знаех, че невежеството ми може да ви навреди, както и стана. Бях се нагледала на толкова страхотии през собственото си детство, че за мен най-важното бе да сте добре нахранени и дебело облечени. Представа си нямах какво е това психология. Отгледах пет прекрасни момчета, които обаче не бяха щастливи, защото нещо липсваше на нашето семейство, нещо не беше наред. И всички си го изкарваха на мен. Защото непрекъснато бърках. Каквото и да подхванех, все ми беше за първи път. Всичко трябваше да уча в движение по пътя на опита и грешката — това бе единственото училище, което съм посещавала.

— Беше страхотна, мамо. Справи се отлично.

— За друго искам да ти благодаря.

— Недей, няма нужда.

— Никога не съм ти казвала, че ти ме научи да чета — рече тя.

— Не знаех.

— Когато беше в първо отделение, връщаше се вкъщи и започваше да разказваш какво си научил в училище. Двамата сядахме, за да приготвиш домашното си.

— Така правят всички деца.

— Изпитвах истински ужас, че някой може да разбере — каза мама. — Джак, ти беше толкова търпелив с мен. А аз се чувствах толкова неловко, че дори не събрах сили да ти благодаря.

— Удоволствието е мое, мамо. Както и за всичко друго, което съм направил за теб.

— Тогава защо всички са толкова сърдити?

— Защото никой не може да понесе мисълта, че ти умираш — отвърнах. — Нито един от нас не е в състояние да преработи тази информация, без да полудее от гняв.

— Мога ли да ти помогна с нещо, Джак?

— Да. Не умирай. Остани тук. Слез от този влак, мамо.

— Този влак минава за всички, сине.

— Да, ама Джини Пен е заумирала от двайсет години и още е жива — казах аз.

— А, тя лесно няма да се даде — рече Луси и се усмихна. — Боже мой, ние двете какви битки сме водили — това войната между Севера и Юга нищо не е в сравнение с нашата. Кажи, Джак, вие с Шайла карахте ли се много?

— Не, почти не сме се карали. И двамата винаги знаехме какво мисли другия. В много отношения ние с Шайла си приличахме. Ти как смяташ, дали се самоуби, защото не успях да направя живота й по-щастлив?

— Не, разбира се, че не. Двамата бяхте лудо влюбени един в друг. Нали знаеш, че още от малка чуваше гласове — те я убиха. Също като Джон Хардин. Чувствителни души са те, а чувствителните мъчно оцеляват. Природата-майка ненавижда хрисимите и добрите. Шайла беше дълбоко наранена душа. Ти, сине, успя да я предпазиш от моста доста дълго време.

— Смяташ, че двамата с Джон Хардин си приличат, така ли?

— От един вид са. И двамата преливат от любов и така губят равновесие. Непрекъснато залитат, спъват се и падат под тежестта на любовта, която носят у себе си. След време това падане става всекидневие, начин на живот. Свикват да губят. Любовта ги изпълва, задушава ги, а тук, на земята, с такава чувствителност е трудно. Защото те искат и да получават любов, и то толкова, колкото дават. Ето защо всички ги разочароват. И в крайна сметка умират от чуждото безразличие и студенина. Трудно им е да си намерят ангел-хранител.

— Аз също съм студен човек, мамо — казах. — Има нещо у мен, което кара всеки, с когото се сближа, да умира от студ. Има жени, които след един уикенд с мен получават измръзвания. Не че искам да е така. Но дори и когато го съзнавам, не успявам да го преодолея. Казах на Лия, че любовта е нещо, на което човек трябва да се учи. Мисля, че този предмет трябва да се преподава на части, за да се овладее по-лесно. Но мен, мамо, никой не ме е учил. Мисля, че и вие с татко не бяхте учили този предмет. Въпреки че всички непрекъснато говорят за любов. Като за времето. Но как човек се научава да обича? Как да отворя онези клапани, които са скътани толкова дълбоко в мен? Ако знаех как да го направя, щях да дам на всекиго колкото му се полага. Щях да раздавам любовта си, без да ми се свиди. Но никой никога не ме е учил стъпките на този танц. Никой не ми го обясни. Затова все си мисля, че мога да обичам само тайно. У мен тече една пълноводна река, от която мога да черпя чувства, но само в уединение, когато наоколо няма жив човек. Пък и тя е толкова дълбоко в мен, че друг не може да я открие. Затова и любовта ми е странна, прикрита и уклончива. Любовта ми е същинска главоблъсканица — не носи нито забава за тялото, нито утеха за душата.

— Но не е така с Лия. Ти обожаваш Лия и това всеки го знае. Най-добре — самата Лия.

— Знае го, но дали го чувства? И дали моето обожание е всъщност любовта, за която хората говорят? Опасността ще дойде, когато тя се опита да обича някого с неистинска любов. Защото, ако това се случи, тогава децата й ще станат свидетели на същия маскарад. Но като изключим Лия, друг не мога да обичам. Не знам какво е това любовта, мамо. Не мога да я почувствам, не знам как изглежда, нито знам къде да я открия.

— Това е нещо, за което не си струва да се тревожиш. Не можеш да направляваш любовта, остави я на спокойствие и тя сама ще намери пътя си към теб, когато му дойде времето.

— Едва ли.

— Обичай както можеш, Джак — посъветва ме Луси. — Мисля, че не те бива да говориш за нея. Остави това на жените, на тях повече им се удава. Ти си глътваш езика, щом стане дума за любов.

— Любовта, изглежда, старателно ме избягва — казах. — Никога не мога да обясня какво чувствам. Все за нея си мисля, но още нямам готова дефиниция. А би трябвало да има дефиниция — там девет, десет думи, които да обобщават същността й, думи, които човек може да повтаря и повтаря, докато най-накрая ги осмисли и любовта му стане ясна.

— Искаш да научиш Лия, така ли?

— Да, но не мога.

— Не ти трябва дефиниция, сине. Кажи й, че любов, това е да почистиш майка си след повръщане, да смениш нощницата и спалното й бельо, да измиеш пода след нея. Да прелетиш пет хиляди мили, щом чуеш, че се е разболяла. Кажи й, че любовта е да намериш изгубения си брат или стотици пъти да помагаш на пияния си баща. Кажи й, че любовта е още да отгледаш сам малкото си момиче. Любовта е действие, Джак. Тя не е думи и никога не е била. Мислиш ли, че докторите и сестрите тук не знаят, че ме обичаш, като видяха какво правиш за мен? Мислиш ли, че аз не знам, Джак?

— Аз просто предпочитам да съм зает с нещо, да има какво да правя — отвърнах.

— През следващите няколко седмици няма да останеш без работа, обещавам ти — рече Луси. — Защото аз си отивам. Малко ми остава, Джак. Ракът ме яде отвътре. Скоро ще ме довърши.

— Това, дето вярваш в Бога, помага ли ти?

— Да — рече тя. — Това е единственото нещо, което помага. В края на тази седмица се връщам вкъщи. Не, не, не се опитвай да ме разубеждаваш. Тук направиха за мен каквото можаха. Ще взема сестри да се грижат за мен у дома. Искам да умра, заслушана в песента на прибоя. Освен това искам всичките ми момчета да са край мен. Всичките.

— И Джон Хардин ли? В момента той е най-прочутият луд в целия ни щат.

— Джон Хардин не е луд — рече Луси и обърна глава към избледняващото небе на изток. — Той е просто момчето на мама. Мислеше си милият, че ако хубаво ме скрие, смъртта няма да ме намери.

— Де да беше така — въздъхнах.

— Кой знае? Вие не му дадохте възможност да провери.

Мама се върна на остров Орион, за да изживее на спокойствие оставащите й дни. Макар всички да знаехме, че Луси е сложна, непознаваема и сурова жена, никой от нас и не подозираше колко е смела, преди да започне да умира. Къщата й на плажа се изпълни с приятели, които идваха да се сбогуват и с изненада установяваха, че вместо скръб, в дома й цари оживление. Както бе правила цял живот, и на смъртния си одър тя просто заразяваше хората с високия си дух и искряща жизненост. Луси бе научила, че всички правила на етикецията се свеждат до усмихнатото и вечно приветливо лице.

Потокът от гости не секваше и аз се затворих в кухнята, за да осигуря гощавката им. Останал насаме със себе си, открих, че аз също не съм готов за смъртта на мама. Наблюдавах как полека-лека тя се превръща в непознат за мен човек — жена, напълно лишена от присъщата й енергичност и жизненост, домакиня, която няма сили да посрещне на крака гостите си. Очите й помръкнаха от болкоуспокоителните лекарства и тя често се унасяше по средата на започнатата фраза, потъваше в дрямка, без да се доизкаже. Състоянието й се влошаваше с часове. Бавният невидим процес набра скорост и препусна в галопиращ бяг.

Понякога вечер Луси изглеждаше по-добре, оживяваше се, но такива вечери бяха рядкост. А ние унивахме с часове, наблюдавайки как това нейно тяло, на което бяхме законни поданици, вехне пред очите ни. Въртяхме се безпомощни край нея, наливахме си чашка след чашка, търсехме утеха един в друг, излизахме на верандата, за да пролеем скришом от другите по някоя сълза или правехме дълги разходки по плажа нощем, само и само да избягаме от клаустрофобията на смъртта. И тогава си помислих, че точно в този момент мама се нуждае от грижливите ръце на една дъщеря, а не от грубите и неспокойни синове, на които бе дала живот. Мотаехме се край нея, пречкахме се един на друг и бихме били благодарни, ако можеше да ни намери работа, да ни изкомандва да преместим хладилника или да боядисаме гаража. Искахме да я прегърнем, но проявата на нежност ни притесняваше, физическият допир ни беше чужд, страхувахме се, че грубите ни ръце ще повредят нежната й кожа, която бе придобила белотата на лист хартия.

Един ден късно вечерта Луси ни извика — нас, петимата братя — при себе си. С изтръпнали сетива се събрахме за последно сбогом край леглото й.

— Искам да ви кажа нещо — прошепна Луси.

Ние притихнахме и стаята се изпълни с шепота на океана, който ухажваше нощта с гальовните си вълни.

— Момчета, направих за вас каквото можах — рече тя. — Разбира се, вие заслужавахте много повече. Заслужавахте да се родите в царски палат.

— Ти беше нашата царица, мамо — едва промълви Дюпре и Далас кимна след него.

— Тихо — каза Луси и ние се наведохме над нея, за да я чуем. — Трябваше по-малко да бдя над вас и повече да ви обичам. Вие сте ми единственото нещо в този живот, което получих даром.

— Мамо, мамо, мамо — проплака Джон Хардин и се свлече на колене, а Луси чу тази първа думичка, с която всички ние бяхме проговорили, потъна в предсмъртна кома, изчезна в нощта и ни остави сираци.

Същата нощ Луси умря. Когато на следващия ден пристигнаха от погребалното бюро да я приберат, нощницата й бе още мокра от сълзите на нейните петима синове, двама съпрузи, един брат и внучката й Лия Маккол. Светът притихна в мига, в който Луси спря да диша, ала после приливът изпълни всички заливчета и реки и слънцето лумна на хоризонта — първият изгрев без Луси.

След погребението хванах Лия за ръка и отидохме да поплуваме.

Някой ни извика от брега. Беше Ледар, още в черната си рокля от погребението и с перли на шията. В ръката си държеше новородено морско костенурче албинос — чисто бяло. Някой го открил чак при игрището за голф. Загубило се и не можело да намери пътя към морето.

— Може би е вече мъртво — провикна се тя и отвори дланта си с бялото костенурче. — Но и да е живо, само няма да преодолее прибоя. Пуснете го навътре в морето.

Качих Лия на раменете си, дадох й да държи костенурчето високо над главата си и заплувах навътре.

— Дори да не е живо, Лия — казах й аз, — ще стане част от хранителната верига в океана.

— Глупости, татко. Хранителна верига!

Плуването срещу вълните ме измори, но когато влязохме достатъчно навътре, Лия ми подаде безжизненото костенурче. Потопих го във водата. След миг-два нещо в него като че трепна, сякаш малкото му моторче се запали и по силата на инстинкта четирите му плавника се размърдаха. Телцето му оживя.

— Живо е! Живо е! — извика Лия и двамата заплувахме кучешката край бебето албинос. Бялата му главичка се гмурна, показа се пак и стремително заплува навътре в океана. Поплувахме известно време след него, после обърнахме към брега, където ни чакаше Ледар.

Епилог

Следващото лято с Ледар Ансли се оженихме в Рим. Присъстваха всички наши приятели. Докато пишехме сценария за Майк Хес, открихме, че вече не можем да живеем един без друг. Когато най-накрая се реших да й поискам ръката, научих, че неотдавна Ледар и Лия бяха купили венчална рокля от Чарлстън, бяха съставили списък на гостите и дори бяха написали съобщението за вестниците. Единственият човек, изненадан от влюбването си в Ледар, бях самият аз.

Ръката й поисках по време на партито у Джордан Елиот, защото на следващия ден той влизаше в затвора. Получи петгодишна присъда за убийство и предумишлено унищожаване на федерално имущество. Главният прокурор искаше да го осъди на двайсет години затвор, но Кейпърс Мидълтън се намеси, след като предупреди федералните власти, че цял манастир е готов да свидетелства в полза на Джордан. Генерал Рембърт Елиот се премести в Канзас, за да бъде близо до него по време на затворничеството му. Още преди да се стигне до произнасяне на присъдата, генералът бе станал яростен защитник на сина си. Всеки ден го посещаваше в затвора и двамата много се сближиха. Откриха се късно, след пораженията и дълбоките рани на взаимно съсипания си живот, но се сприятелиха завинаги и се помириха, макар и да бяха толкова различни.

Нощта преди венчавката двамата с Ледар се изкачихме на хълма Джаниколо. Древният град, обвит в мараня, се простираше в краката ни и жужеше като кошер, докато залязващите лъчи на слънцето хвърляха бакърени отблясъци по хълмовете на запад. Бях решил да дам на Ледар писмото на Шайла, защото то обясняваше нещата по-ясно и точно, отколкото бях в състояние да го направя аз. Преди много години в съда с това писмо спечелих делото срещу семейство Фокс и запазих бащинските си права над Лия, която искаха да ми отнемат.

— Значи това е писмото — каза Ледар, когато й го подадох. — Известното писмо.

— Заслужава си известността. Сама ще се увериш.

— И без това изпитвам ревност към връзката ти с Шайла. Писмото сигурно ще ме накара да се почувствам още по-зле.

— То обяснява много неща. Част от него е предназначена за теб.

— За мен ли?

— Да, ще видиш.

Ледар отвори писмото и се зачете.

Скъпи Джак,

Не е хубаво, че всичко свършва по този начин, но така трябва, любов моя. Повярвай ми, така трябва. Спомняш ли си нощта, когато се влюбихме, когато къщата отплава в морето, а ние не можехме да се откъснем един от друг? Не можехме да си представим живота един без друг, защото през онази нощ в сърцата ни лумна огънят на любовта. А спомняш ли си нощта, когато Лия бе зачената — на последния етаж в хотел „Рафаело“ в Рим? Беше прекрасно, защото и двамата искахме дете, защото по този начин щяхме да превърнем отчаянието и лудостта на собствения си живот в надежда. Джак, когато се случеше и двамата да бъдем във форма, тогава с любовта на телата си можехме да подпалим целия свят, да го превърнем в самото съвършенство.

Още не съм ти казала защо ви напускам двамата с Лия. Ще ти кажа сега. Защото съм луда. И лудостта вече много ми тежи. Мадоната отново се появи. Мадоната с монетите се върна, Джак, онази, за която ти бях разказвала като дете. Като бях малка, тя само ме гледаше втренчено и ме съжаляваше, сега обаче е станала жестока. Сега ми говори с гласовете на германци и ме заплюва в лицето, задето съм еврейка. Като момиче, Джак, не можех да понеса мисълта за страданията, които са преживели моите родители. Тяхната болка растеше у мен и ставаше непоносима. Всяка сутрин се събуждах със съзнанието за безмълвната им мъка, за света, с който воюваха и който никакви слова не можеха да опишат. Носех болката им у себе си, сякаш бе плод на дете. Живеех от нея, подхранвах я, оставих я да отрови кръвта ми. Така и не ми стигнаха силите да преглътна ужаса на тази история. Историята на моите родители и техните страдания — тя не ми дава мира, Джак, полудявам от собственото си безсилие.

Мадоната с монетите ме зове и аз не мога да й устоя. Нямам златни пари, зашити в роклята ми, и не мога да се откупя. Лагерите ме зоват, Джак. Татуировката ми е още прясна, пътуването с волската кола свърши. Мечтая за Циклон-Б. Трябва да послушам този глас, Джак, и когато скоча от моста, аз просто ще се хвърля в рововете с измършавелите, прекършени тела на шест милиона евреи, ще отида при тях, защото не мога да заглуша воплите им. Телата на моите родители са сред онези убити евреи, нищо, че те дори са нямали късмета да умрат. Ще отида в онези ровове, Джак, защото там ми е мястото, моето законно място. Ще бъда еврейката, която изважда златните зъби от устата на мъртъвците, еврейката, която предлага измършавялото си тяло за сапун за германските войници, защото Райхът воюва на Източния фронт. Джак, това е лудост, но тя е истинска. Най-истинското нещо у мен. Прости ми, скъпи.

Но, Джак, мили мой добър Джак, как мога да те напусна? Теб и Лия? как да разкажа на Мадоната с монетите колко много ви обичам? Тя не иска любовта ми, Джак, тя иска живота ми. Гласът й е така примамлив, така сладостен и покоряващ. Тя си знае работата, Джак. Тя знае, че аз не съм в състояние да обичам, докато живея в страната на сломените, стенещите и умопомрачените.

Така е най-добре, любими, най-добре и за мен. След като си отида, разкажи на Лия всичко за мен. Разкажи й всичко хубаво. Грижи се за нея. Обичай я и за двама ни. Пази я така, както бих я пазила аз. Открий майката у себе си, Джак. Отгледай Лия с нежност. Изпълни моето задължение и не се оставяй някой да ти попречи. Помни ме чрез любовта си към нашето дете.

И още нещо, Джак. Един ден ще срещнеш друга жена. Аз вече я обичам тази жена, уважавам я и й завиждам. Тя ще грабне мъжа, когото обичам, а аз бих се борила за него с всяка жена на този свят. Кажи й това и й разкажи за мен.

Кажи й и още нещо. Чуй ме добре, Джак.

Аз те чакам. Чакам те в онази погълната от морето къща, в която се влюбихме. Тогава разбрахме, че съдбите ни се преплитат завинаги. Обичай тази жена, Джак, и й бъди верен. Ала кажи й, че аз стоя в онази къща и съм я подредила за твоето пристигане. Там ще те чакам, Джак, така да знаеш. Къщата е под водата и в ъглите й пърхат ангели, надничат иззад мебелите. Ще чакам да почукаш на вратата, Джак, и аз ще ти отворя, ще те хвана за ръка и ще те задърпам към онази стая, в която танцувахме и се целувахме, легнали върху килима, и аз те помолих да се влюбиш в мен.

Ожени се за добра жена, Джак, но не чак толкова добра, че да не искаш да се върнеш при мен в къщата под водата. Надявам се, че ще бъде хубава и ще обича нашата дъщеря като своя. Но, Джак, предупреди я, че аз от теб няма да се откажа. Отстъпвам те, Джак, но само временно. Сега си тръгвам, но знай, че ще те чакам в къщата на дъното на морето.

Заповядвам ти, Джак, и това е последният вопъл на душата ми и вечната ми любов към теб — ожени се за някоя прекрасна жена, но веднага й кажи, че не друг, а аз те поканих на онзи танц. Кажи й, че последният танц е запазен за мен.

О, скъпи...

Шайла

Ледар прочете писмото няколко пъти, после го сгъна внимателно и ми го върна. Не каза нищо, мъчеше се да преглътне сълзите си.

— Джак, аз не мога да те обичам като Шайла — каза тя най-после. — Не съм устроена така.

— Май не биваше да ти показвам писмото.

— Не, защо? То е толкова хубаво. Но като на твоя бъдеща съпруга ми се струва малко заплашително.

— Така е. Може да се каже, че и аз съм пленник на това писмо. При всяко прочитане плачех над него. Сега вече сълзите пресъхнаха.

— Джак, нека си поживеем. Нека да се любим колкото можем повече. А последният танц нека бъде на Шайла. Тя го заслужава.

На следващия ден, сутринта преди сватбата, взех Лия и излязохме да се поразходим из Пиаца Фарнезе. Исках да остана насаме с дъщеря си, за да й разкажа историята за Мадоната с монетите. След това подарих на Лия огърлицата, която Шайла не сваляше от врата си. Това бе желанието на Шайла — да дам нейната огърлица с монетата на Лия, когато стане достатъчно голяма, за да чуе историята.

— Когато войната свършила, в роклята на Рут били останали три монети. И от тях тя направила три огърлици. Тя носи едната. Втората — леля Марта, а третата беше на Шайла, Лия. Това бе нейното най-ценно съкровище.

— Няма да я свалям от шията си, татко — каза Лия.

— Това ще хареса на майка ти. А сега е време да се връщаме, хлапе. Днес разчитам на твоята помощ, за да се оженя.

— Отдавна чакам да ми намериш майка.

— Лия, благодаря ти, че си това, което си. Най-милото, най-страхотното хлапе в целия свят. Въобще не съм те отглеждал, само стоях и те зяпах в захлас.

— Е, хайде, недей да скромничиш. Не съм диваче, ти ме отгледа.

— Да, удоволствието беше изцяло мое.

За последен път потънах в мисли за Шайла Фокс, оставих се да ме обвее нейният дух, да ми прости щастието, което изпитвах.

Извиних й се, че засега я напускам. Наум й казах, че ако бе останала, завинаги щях да й бъда верен, никога нямаше да я напусна, независимо от тежките й страдания и неизлечимите й рани. Затворих очи и отново усетих непреодолимия си копнеж по момичето, което бе пропълзяло по клонестите подстъпи на дъба, за да дойде в стаята ми. Тя промени моя свят, като отвори съкровищницата на душата си пред мен. Ледар ме чакаше. Преди да отида при нея, се усмихнах, защото се сетих за срещата си с Шайла. Тя ме бе научила да гледам сериозно на магията в нашите крехки човешки отношения. Знаех, че Шайла ще ме чака, за да се понесем във вихъра на онзи последен вечен танц в къщата някъде под водата на златистото море.