Блус в лятна нощ

9

Това, че нямаше дъщеря, беше най-голямото нещастие в живота на моята майка. Беше родила и отгледала цял отбор момчета, така че нивото на шума в къщата беше винаги над поносимото, а стаите — сгорещени от тестостерон, от енергията на нагона, от сбивания и необуздани инстинкти. Цял живот беше попълвала колекцията си с нови кукли, за да я остави един ден на дъщерята, която така и не роди. Луси Маккол винаги е била крехка като стъкло и затова всички недоумяваха как така даде живот на такова грубиянско племе от грамадни и буйни момчета. Моята майка носеше у себе си болка, която, сигурен съм, една дъщеря щеше до голяма степен да уталожи. Животът й бе обсебен от вечно разпалените страсти на момчета и синове. Нямаше човек, за когото думата „мъжкар“ да важи повече, отколкото за братята Маккол.

Зърнах брат ми Далас, преди той да ме види. Беше третият по ред син и единственият, който пое по стъпките на баща ми в адвокатската професия. Далас отдавна се бе научил умело да потиска буйната си натура и да държи под похлупак тъмната си половина.

Здрависахме се и си разменихме по няколко любезности със сдържан тон.

— На тръгване не се сбогува с никого от нас — каза Далас, докато отивахме към лентата за багажа.

— Бързах — отвърнах аз, раздрусах му ръката и отсякох — „Довиждане, Далас“.

— С тази палячовщина само ще влошиш още повече нещата — рече Далас. — Имаме много въпроси към теб, Джак.

— Нямам никакво намерение да ви отговарям, Далас.

— Не можеш ей така да се върнеш в живота на едно семейство след петгодишно отсъствие и да влезнеш в него, сякаш нищо не се е случило...

— Разбира се, че мога. Аз съм свободен човек и американец, роден съм в демократично общество и в целия свят няма закон, който може да ме задължи да си общувам с моето ексцентрично семейство.

— С изключение на законите за благоприличие — каза Далас, докато изчаквахме багажа. — Трябваше да доведеш Лия. Искаме да се сближим с нея. Тя трябва да познава и другите членове на собственото си семейство.

— Лия не знае какво означава думата „семейство“ — казах. — Признавам, че в крайна сметка това може да я разцентрова. Но има и вероятност да я направи най-здравомислещото човешко същество на земята.

— Звучи ми като експеримент, като епруветъчно бебе — подхвърли Далас.

— Ти какво предпочиташ: да те отглеждат в епруветка или да те отглеждат мама и татко, както се случи с нас?

— Подвеждащ въпрос, ваша светлост — обърна се Далас към въображаемия съдия.

— Ти как възпитаваш синовете си, Далас? — попитах.

— Ами казвам им, че единственото нещо, за което трябва да внимават на този свят е... всичко. Да се крият от всекиго. Да си пазят главата, да си покриват задника и да не забравят, че у себе си винаги трябва да имат фенер и сух кибрит.

— Типичен Маккол! — изсмях се аз. — Отглеждаш ги така, че да станат типични Макколчета.

— Точно обратното, възпитавам ги така, че да се предпазват от типичните Макколчета — каза Далас. — Още не си ме попитал как е мама.

— Как е мама? — попитах.

— Днес е по-зле.

— В коя болница е?

— Държеше да остане в болницата в Уотърфорд.

— Не сте я закарали в Чарлстън или Савана? Настанили сте я в мизерната уотърфордска болница? По-добре да бяхте опрели дулото в слепоочието и да й пръснете черепа. Далас, доколкото знам, тя страда от левкемия! Човек отива в уотърфордската болница, когато е препил, настинал или има мазол, но за нищо по-сериозно. Ти би ли постъпил в проклетата местна болница, ако имаше левкемия?

— По дяволите, не! — призна си той. — Но мама сама настоя да остане в Уотърфорд. Сега имаме много нови постъпления. Дори собствен хирург.

— Значи с нея е свършено — заключих аз. — Ще умре от собствената си глупост. Сериозните болести се нуждаят от сериозни лекари, а сериозните лекари отиват да работят в сериозни градове, за да печелят сериозни пари. Само мухльовци постъпват в мухлясала болница като нашата, също както лайната отиват в клоаката, защото там им е мястото. Ето го и моят багаж.

— Смяташ ли, че е редно да търпя възраженията ти срещу лечението на мама, след като за цели пет години веднъж не попита как е? — каза той. — Обаждането на Дюпре не беше съгласувано, а още по-малко приветствано от всички.

— Хич да не ми се беше обаждал! — изсъсках през зъби, вдигнах чантата си от транспортната лента и се влях в тълпата към изхода.

— Сигурно ни смяташ за старомодни — каза той, — но ние принадлежим към онази философска школа, според която, когато майката изрично пожелае да види сина си, ние му пращаме телеграма.

— Трябваше да го направите след смъртта й.

— Мама се е променила през последните пет години. Жалко, че те нямаше сам да се увериш. Новият й съпруг е много мил с нея.

— И с него ли трябва да се видя? — попитах. Мисълта за допълнително емоционално натоварване ми се струваше непоносима. Сякаш не ми стигаше срещата с роднините. Съвсем бях забравил, че ще ми се наложи да се изправя лице в лице с втория си баща за пръв път.

— Та аз не съм опознал още първия си баща — възнегодувах. — Не виждам защо трябва да си губя времето и да влизам в отношения с човек, който е извършил едно-единствено престъпление.

— Какво престъпление е извършил клетият Джим Питс?

— Сключил е брак с жената, която опропасти живота ми и напълно ме лиши от възможността да намеря щастие приживе.

Далас се изсмя.

— Ха, когато е отглеждала теб, Джак, тя е била новобранец. Още заек. Само изтърсаците усетиха истинския размах на злия й гений.

— Вярно бе, какъв късмет съм извадил — рекох. — Странно създание е мама. Откакто се помня, винаги ме е вбесявала и въпреки това я обожавам. Само мисълта, че може да страда или да има неприятности, ме съсипва.

— Тя е жив парадокс — каза Далас. — Всъщност последното нещо, което човек очаква от майка си.

— Далас, как върви адвокатската ти практика?

— Имам толкова много клиенти, че трябва да им раздавам номерца в чакалнята — каза той. — Наел съм и въоръжена охрана да озаптява тълпите.

— Значи да си съдружник с татко не се оказа чак толкова добра идея — изсмях се аз.

— В малките градчета хората държат адвоката, който ще им пише завещанието или ще им защитава собствеността, да бъде трезвен — каза Далас. — А миналата седмица така се беше отрязал, че по време на свидетелски показания изпадна в несвяст.

— Нали ми беше казал, че вече не пие? — прекъснах го аз.

— Черният му дроб сигурно е заприличал на дестилационна фабрика — продължи Далас. — С една дума, това не помага на работата ни.

— Още ли ме обожаваш като герой, Далас, още ли ме смяташ за бог? — попитах. — Както ме смяташе, когато беше малък.

— Джак, винаги си ми липсвал. Знаеш, че трудно се сприятелявам. Братя сме и нямаме избор. Гледам сериозно на семейството, защото то е всичко, което имам.

— Далас, аз трябваше да излекувам раните си — казах. — Не постъпих много любезно, но навремето това ми се струваше единствената възможност. Смятах, че трябва да се махна, да отида в Рим.

— Можеш да правиш каквото си искаш — каза той. — Няма проблеми. Но защо бяха тези строги условия: никакви посещения, никакви писма?

— Когато се махнах — казах аз, — исках да изчезна от собствения си живот. Познато ли ти е това чувство?

— Не — отвърна той. — Никак.

— Ние сме различни.

— Харесвам хора като себе си повече, отколкото хора като теб — каза Далас.

— Аз също — отвърнах и двамата се разсмяхме. Въпреки че бяхме семейство от наранени души, минали през много житейски изпитания, все още успявахме да намерим утеха в лечителните свойства на смеха. Този мрачен хумор ни бе запазил както от лицемерната набожност, така и от сляпото отчаяние.

— Как са скъпата ти жена и семейство? — попитах.

— Добре. Благодаря ти, че се интересуваш — отвърна.

— Не се безпокой. Няма да се обърна към нея с „мис Скарлет“, като я видя.

— Много мило — рече Далас.

— Събра ли смелост да й кажеш, че още Линкълн е освободил негрите от робство?

— Виж какво, въобще не ми пука, че мразиш жена ми.

— Аз не мразя жена ти, Далас — отвърнах, доволен от отбранителната му позиция. — Нищо, че се носи като португалска гемия... или медуза в морето. Просто нямам доверие на жени, които плуват във въздуха с блуждаещ поглед.

— Така ти се струва, защото има хубава стойка. Двамата сме много щастливи.

— Щом чуя някой мъж да заявява с патетичен глас, че е много щастлив със съпругата си, без някой да го е питал, веднага ми замирисва на съдебни зали, любовници и среднощни полети до Доминиканската република за спешен развод. Щастливите съпрузи, Далас, никога не споменават този факт. Те просто си живеят на седмото небе и често се усмихват.

— Откога у теб това положително отношение към нещата, Джак? — каза той. — Дълго време ти липсваше.

— Няма нищо по-кретенско от положителното отношение — отвърнах. — То е прекалено американско!

— Радвам се, че отново си тук, Джак — каза Далас и поклати глава. Запали мотора и майсторски излезе от тясното място, където беше паркирал. — Сякаш беше вчера, когато те смятах за най-чудесното момче на света.

— Времето лети.

— Радвам се, че се върна, Джак. дано мама не свърши, преди да стигнем болницата.

Реших да зачекна една по-безопасна тема.

— Къде ще отседна?

— Може да останеш при нас, ако така предпочиташ, но татко настоява да идеш при него. Каза, че можеш да се настаниш в старата си стая.

— Супер! Само за това съм си мечтал — изсъсках през зъби.

— Джак, той се чувства ужасно самотен. Сам ще се увериш. Трудно е да мразиш човек, който е толкова безпомощен и гледа единствено как да ти се докара.

— Напротив, много е лесно.

— Не ти ли писва понякога да се правиш на всезнайко?

— Не! — озъбих се аз. — А на теб не ти ли писва да задаваш глупави въпроси?

— Няма ли да простиш никога на мама и татко за това, че са такива, каквито са? — попита Далас и се вторачи в тъмната лента на шосето, което водеше от Гардън Сити до малкия мост над река Савана.

— Не, това е единственото нещо, което не мога да им простя.

— Добре, великане — отвърна той мрачно. — Едната половинка от твоите проблеми със света е на път да бъде разрешена.

— Внимавай в пътя, адвокате — отвърнах, — навлизаме в родния щат.

Тъй като Савана служи за граница между два щата, всички други реки бледнеят по важност пред нея. Едно крайпътно табло ни уведомяваше, че се разделяме с Джорджия, а друго ни посрещаше с „Добре дошли“ в щата, където всички деца на семейство Маккол бяха родени, отгледани и белязани с обичаите и диалектите на родния си край.

Но сред членовете на моето семейство се вие и друга река, опасва лагуните на духа и ни обрича на загадъчна, споена със силата на кръвта връзка. Хората около нас винаги са смятали съвсем погрешно, че сме по-близки, отколкото действително сме. Приличаме си един на друг като евтини недодялани копия, но всъщност за повечето неща сме на различни мнения.

Далас винаги се е чувствал добре в южняшката си кожа и никога не се е стремил да бъде нещо по-различно. Всичко, от което е черпил увереност и уравновесеност, се намираше в радиус от сто мили от родната му къща. Носеше се важно-важно и притежаваше сериозност, която отсъства у нас, останалите. От всичките ми братя Далас избра най-утъпкания път, по който бариерите бяха отдавна демонтирани. Сред идолите на неговия живот бяха мъжете, които ставаха църковни водачи в Уотърфорд, членовете на Градския съвет или онези, които оглавяваха кампанията за спонсориране на инициативата „Общ път“. Хората му вярваха, защото старателно избягва крайностите. В нашето сприхаво, необуздано и разкъсвано от дрязги семейство, където крясъците минаваха за повишен тон, а виковете — за разгорещен спор, той винаги е представлявал гласът на разума.

Протегнах ръка и сграбчих врата на брат си. Мускулите му бяха напрегнати и той премигна от болка. Въпреки че Далас бе известен с уменията си на помирител и посредник при деликатни мисии, аз знаех, че това е само поза, която бе усвоил по време на адвокатската си практика. Беше си извоювал репутация на трезвомислещ и практичен човек, но тя му бе коствала скъпо и прескъпо. Беше платил за нея с купища хапчета против киселини в стомаха. Спокойствието, което излъчваше, бе постигнато с тебеширено бялата помощ на успокоителните лекарства. Въпреки че Далас бе проправил професионалния си път чрез измами и притворство, придобивайки фалшива самоувереност и присъствие на духа, той добре знаеше, че мен не може да заблуди с тези номера. Много му се искаше да минава за хладнокръвна глава, но до сърцето му се стигаше само по нагорещена от страсти пътека.

Вдишах въздуха на блатата. Всяка миля ни отдалечаваше от индустриалните изпарения, пречистени от яркото слънце на Савана.

Окъпа ме чист, мек като коприна въздух и с всяка измината миля аз усещах все по-осезателно миризмата на моите момчешки години. Затворих очи и тя изплува пред мен като бавен, откраднат сън; отпуснах се и оставих химията на времето да ми върне онези отдавна прогонени призрачни ухания от моето юношество. Цялото ми тяло се наведе напред в трепетно очакване, когато прекосявахме покрития с пинии пустеещ остров Гарбейд и аз зърнах дългия снажен мост над река Брод Плъм. Някак от само себе си духът ми се отпусна, сякаш потъна в дълбок шезлонг край плувен басейн. И тъй като дори красотата има своите граници, аз завинаги ще остана пленник на тези благоуханни сластни ширини на планетата, обточени с палми и зелени мочурища, които ведно с течащите реки се спускат на север и на юг към малките крайбрежни острови на архипелага, преди величествената гледка на Атлантическия океан да спре дъха ти. Тези мочурливи низини са ме белязали завинаги — като главата на древен крал, отпечатана върху медна монета. За мен целият свят дъхтеше на флотилия скаридоловци, прииждащи с кипналия от змиорки прилив.

— Липсваше ли ти тази миризма? — попита Далас. — Можеш да прекараш и хиляда години в Рим, но аз се обзалагам, че миризмата на тези подгизнали от прилива низини винаги ще ти липсва.

— Рим също си има своите миризми.

— Нима старата тръпка вече я няма? — попита Далас. — Нима можеш да живееш със заместители?

— Не, аз просто живея в друга част на света — казах. — Не може ли?

— И ще възпиташ Лия като италианка, така ли?

— Да. Точно така.

— По-добре изпрати момичето тук. За седмица-две ще я направим южнячка. Нека си знае корените.

— Далас, като започнеш да се правиш на южняк, направо ми призлява — казах му.

— Аз съм южняк до мозъка на костите си — рече Далас и ме погледна. — За разлика от теб не навеждам глава, когато казвам тази дума на глас.

— Знаеш за какво говоря — казах аз и побързах да сменя темата. — Как изглежда мама?

— Като прегазена от кола — процеди той през зъби.

— Как го приемат останалите?

— Страхотно — каза Далас саркастично. — Мама умира от рак. Какво по-хубаво от това?

Болницата беше красиво разположена на брега на река Уотърфорд, но щом влязохме вътре, ни лъхна миризма на антисептик, типична за всички здравни заведения в Америка. Стените на коридорите бяха покрити с рисунки на деца, старци и лунатици, отличили се с художествения си усет в терапевтичните часове по работа с пастели и маслени бои. През последните двайсет и четири часа бях положил гигантски усилия да мисля за всичко друго, но не и за състоянието на мама. За мен миналото представляваше страна, в която гледах да пътувам колкото е възможно по-рядко. Щом пристигнахме в чакалнята, където членовете на моето грубо и недодялано семейство се бяха събрали на безмълвно бдение, почувствах се, сякаш пристъпвам в осеяно с мини поле.

— Здравейте — казах аз, опитвайки се да не гледам никого в очите. — Отдавна не сме се виждали.

— Аз съм Джим Питс — обади се непознат за мен мъжки глас. — Съпругът на твоята майка. Сега се срещаме за пръв път, нали?

Здрависах се с втория си баща и в същия миг ми се зави свят, като че се намирах на друга планета с толкова плътна и тежка атмосфера, че пойните птички не можеха нито да пеят, нито да летят.

— Приятно ми е, доктор Питс — казах. — Поздравявам ви. Разбирате от жени.

— Майка ти ще бъде много доволна, като научи че си пристигнал — каза докторът.

— Как е тя? — попитах.

Доктор Питс изглеждаше объркан, после уплашен и тогава забелязах, че този висок белокос непознат с баритонов глас е готов да се разплаче всеки миг. Когато се опита да каже нещо, но от устата му не излезе звук, той ми даде най-точната и ужасяваща информация за състоянието на моята майка. На външен вид докторът представляваше едно смекчено и доста по-уравновесено копие на собствения ми баща, но когато по-късно споделих това мое впечатление с братята си, никой не се съгласи с мен. Преди две години, когато мастилото върху бракоразводното удостоверение на моите родители още не беше изсъхнало, докторът и майка ми бяха избягали досущ като гимназисти. Братята ми поддържаха подчертано хладни отношения с доктора и продължаваха да гледат на него като на навлек в средите на нашето семейство. Той приличаше на човек, който цени постоянството и сигурността, винаги готов да ти цитира, че е по-добре да имаш „една птичка в ръката, отколкото две в храста“.

— Другите момчета ме наричат „докторе“ — каза той. — Моля те, викай ми Джим.

С изключение на най-малкия ми брат Джон Хардин, останалите „момчета“ бяха до един над трийсет години.

— Добре, Джим — отвърнах му.

— Това лице ми е познато отнякъде — каза на висок глас брат ми Тий, — но не го свързвам с никакво име.

— Ти, страннико, от тия места ли си? — попита Дюпре и намигна на Далас.

На всички им теглих по една майна, само че на италиански, и Далас се разсмя. Дюпре пръв стана от стола си и ме прегърна. Той е единственият човек в света, който може да те прегърне и в същото време да те държи на разстояние. Като истински изтърсак, имаше вродена дарба да води деликатни разговори — от ония, дето събират разделени семейства или пък завинаги ги разпръскват на безброй несъбираеми частици.

— Радвам се да те видя, Джак — каза Дюпре. — Има ли някакъв шанс да видим и Лия?

— Шансове всякакви — отговорих уклончиво, върнах му прегръдката и веднага след това попаднах в дълбоките мечешки обятия на брат ми Тий — предпоследния от нас петимата. Емоциите на Тий бяха винаги отчетливо изписани на лицето му и често преливаха извън коритото на едрото му тяло. Мама смяташе, че той представлява най-лигавият вариант на типичния макколски мъжкар и, разбира се, най-доброто рамо, на което можеш да си поплачеш. Но от всички братя Тий най-много мразеше мама. Той единствен си позволяваше да подхвърля на глас, че тя трябва да отговаря за своята престъпна некомпетентност и липса на грижовност... И именно поради това сега най-много се измъчваше от нейната кома.

— Стегни се, Джак — каза ми Тий. — Мама изглежда ужасно. Не знам какво ти е казал Далас, но положението е по-лошо, отколкото можеш да си представиш.

— Скоро сам ще се увери в това — рече Далас.

— Мислех си, че се преструва — каза Тий. — Нали знаеш, че когато мама иска да стане нейното, тя като нищо може да разиграе една кома. Колко му е! Дори взех да си блъскам главата какво толкова може да иска. Ето, докторът й купи кадилак, значи, викам си, няма да е кола. Купи й и един тежък пръстен, дето, ако го сложиш на горила, няма да може ръката си да повдигне. Значи, викам си, не е и диамантен пръстен. Но нали знаеш как тя умее да те изработи — планово и отдалеч? Така че сто на сто крои нещо. Нали така?

— Не ми е приятно да слушам тези намеци по адрес на моята съпруга — обади се доктор Питс.

— Успокой се, докторе — каза Дюпре. — Тий просто си разсъждава на глас.

— Хей, докторе, имай ми вяра — провикна се Тий. — Ти не познаваш кучката. Ти си новобранец в тая война. Аз не казвам нещо лошо по неин адрес. Напротив, възхищавам й се. И защо да не й се възхищавам — само защото опропасти целия ми живот ли? Няма такова нещо!

— Докторе, би ли ми направил една услуга. Драсни рецепта за някакво успокоително, ама за животни — каза Дюпре. — Защото Тий вече трябва да си ляга.

— Майка ви е най-прекрасната жена на света. Колко жалко, че синовете й не могат да оценят това — каза доктор Питс, стана и напусна чакалнята.

Щом излезе, аз се обадих:

— Човек да не ви остави за малко, всичко оплесквате. Мислех, че по-добре съм ви възпитал.

— Вината не е наша. Доктор Питс просто не може да се приспособи. Липсва му чувство за хумор, ирония, сарказъм, вероломство, жестокост — въобще всичко, с помощта на което човек оцелява в това семейство — каза Далас и поклати глава.

— Въобразява си, че мама е самото съвършенство — каза Дюпре. — В това, разбира се, няма нищо лошо, нали един съпруг трябва да мисли точно така.

— Дюпре не се е променил — заключи Тий. — Продължава да бъде най-големият лицемер в света.

— Джак, върви да видиш мама — каза Далас. — Приготви се за най-големия удар в живота си.

Тръгнах по коридора с Далас и влязохме в интензивното отделение. Една сестра с маска от марля ни заведе до леглото на мама и с пръстите на лявата си ръка ни даде знак, че имаме на разположение само пет минути. В леглото лежеше жена, която по нищо не приличаше на моята майка. Табелката над главата й обаче гласеше: „Луси Питс“. Сърцето ми заби радостно, защото реших, че е станала ужасна грешка. Не можех да повярвам, че това немощно същество има нещо общо с красивата майка, която бе родила пет момчета и все още влизаше в сватбената си рокля. Тялото й бе хилаво и болнаво, покрито със синини.

Докоснах лицето й — пламтеше. Косата й беше влажна и разрошена. Наведох се да я целуна, а собствените ми сълзи закапаха по лицето й.

— Господи, Далас — промълвих. — Тя не се преструва. Кой си е мислил някога, че мама е смъртна.

— Внимавай. Докторът ни каза, че понякога, макар и в кома, те чуват.

— Така ли? — избърсах сълзите си. Отново се наведох над нея и казах: — Твоят син Джак винаги те е обичал най-много. Другите ти синове те мразеха и ти се подиграваха зад гърба. Единствен Джак остана твой верен почитател и горещ поклонник. Джак, Джак, Джак. Само това име трябва да запомниш с любов и обожание, когато се събудиш от комата.

Взех ръката на мама, внимателно я притиснах към бузата си и казах:

— Не знам защо, но очаквам всеки миг да отвори очи, да се разсмее и да ми извика: „Хвана ли се на въдицата, глупако!“

— Този път това няма да стане — рече Далас.

— Онзи, за когото се омъжи — казах аз, — не ми изглежда лош човек.

— Той е свестен. По-голям консерватор и от Атила Хунски, но иначе много приличен.

— Тя заслужава приличен съпруг. Винаги е заслужавала.

— Мама смята, че ти я мразиш — каза Далас.

— Имал съм и такива дни.

— Татко, и той смята, че го мразиш.

— И не бърка. Как е с пиенето?

— Напоследък по се ядва — каза Далас. — Когато мама се омъжи за доктор Питс, той не спря да пие цял месец, а щом изтрезня, подгони гимназистките.

— Идвал ли е да види мама?

— Джак, ти, понеже излезе от играта за известно време, не знаеш. След като мама и доктор Питс се върнаха от сватбеното си пътешествие, отишли направо в къщата си на остров Орион и там заварили татко. Разположил се в хола им и ги чака. Пресушил домашното барче на доктора и когато човекът влязъл в собствената си къща, татко насочил ловджийската си пушка право в сърцето му. Планът му бил прост: да убие доктора, да убие мама, а после и себе си.

— И защо никой не ми е казал за това?

— Без двойни игрички, приятел. Ти напусна семейството, значи семейството не е длъжно да те уведомява за всяка пикантна историйка.

— Току-що ми казваш, че старецът се е опитал да убие мама и нейния съпруг. И такова нещо ли трябва да криете от мен?

— Не, не, дай да се разберем. Доколкото си спомням, един улегнал и вече съвсем пораснал човек бе написал писмо до всички членове на своето семейство... — започна Далас с нескрита ирония.

— Писмото беше грешка.

— Нищо чудно да е било грешка, но то успя да пристигне благополучно до всички получатели от фамилията Маккол, за които бе предназначено. Та в него въпросният човек заявяваше недвусмислено, че повече не желае и да чуе за когото и да било от близките си. Че не желае да общува с никого, който някога го е познавал като дете или възрастен в Уотърфорд. Нито с писма, нито по какъвто и да е друг начин. Че не иска да види никого от родния си град — нито приятели, нито роднини. Защото този велик човек започвал нов живот, съвсем отначало и нямало повече да допусне провали.

— Когато седнах да пиша писмото, си въобразявах, че знам какво правя.

— Така си помислихме и ние — рече Далас. — Съобразихме се с твоите желания и през тези години почти никой не се опита да влезе във връзка с теб.

Коленичих до мама и се опитах да се помоля, но думите на всички молитви ми се струваха неподходящи за случая. Заслушах се в нейното хъркащо дишане и отпуснах глава върху гърдите й. Храброто й сърце туптеше силно и уверено и именно то ми даде надежда.

Ненадейно долових промяна в ритъма на дишането й и, изглежда, това е било регистрирано от някакъв апарат в стаята на сестрите, защото след миг една негърка влетя и много делово се зае да мери пулса на Луси, а после регулира притока от банката за интравенозно захранване.

Пристигна втора сестра и неодобрително погледна часовника си, като учителка, която загражда с червено мастило сбърканата дума.

— Тя ще умре — прошепнах на Далас.

— Ако обаче това не стане през следващите няколко дни, тогава има големи шансове да оцелее.

Наведох се и целунах бузата на мама, взех ръката й и пак я притиснах към лицето си.

— Кажи довиждане, Джак — посъветва ме Далас. — В случай, че те чува.

— Слушай, мамо. Синът ти Джак те обичаше най-много. Другите ти деца те мразеха и зад гърба ти те наричаха с какви ли не имена. Джак винаги е бил най-големият ти почитател и единствен поклонник. Спомняш ли си отвратителния Далас? Той винаги е говорел гадости за теб.

Далас се изсмя и сестрата ни избута навън от интензивното.

В коридора се почувствах съсипан, направо смазан.

— Стаята ти от едно време те чака — каза Далас. — Татко гори от нетърпение.

— И той ли ще е там?

— Да, с изключение на тази вечер — отвърна Далас. — Тази вечер ще преспи в изтрезвителното. Малко да се поизцеди. Новината за мама го извади от строя. Странно, Джак, той още я обича и без нея се чувства изоставен.

— Заведи ме у дома — казах. — На мястото на престъплението.

10

Няма история, дето да е като права линия. Геометрията на човешкия живот е твърде несъвършена и сложна, твърде много разкривена от присмеха на времето и трудния лабиринт на съдбата, за да може правата линия да се вмести в нейните закономерности.

На следващата сутрин семейството отново се събра край Луси, докато болните клетки воюваха в притихналите подстъпи на нейното кръвообращение. Всеки идваше поединично и в различно време. Никой от нас нямаше желание да бъде в тази чакалня. Изпаднала в кома, с всевъзможни апарати за измерване и предупреждение, прикачени към нея, Луси не можеше да чуе дефилиращите край леглото й Макколовци. Нямаше човек, който да обича театъра и представленията повече от моята майка, но това събиране на семейството не съдържаше нито драматична приумица, нито остроумна шега. Луси бе научила синовете си как да се смеят, но не и как да тъжат. И тъй като нямахме какво друго да правим, ние просто се мотаехме и чакахме, опитвайки се да усвоим повелите и обредите на смъртта. Попаднали под натиска на това огромно изпитание, сякаш отново се опознахме. Бяхме стигнали до онзи кръстопът в живота си, който представляваше и равносметка, и закачливо намигане към боговете на мрака.

Въпреки че уж усвоявахме протоколите на смъртта, ние не знаехме кой от тях би бил приложим за нашата майка. Сутринта отидох в седем при нея. Стаята бе притихнала в глухото бучене на апаратите, които следяха всичките й жизненоважни процеси. Сестрите ми казаха, че няма промяна в състоянието й, и скоро след това ме отпратиха в чакалнята, където трябваше да овладея изкуството стоически и търпеливо да изчаквам всяка вест. Купих си кафе от автомата и то се оказа такъв бълвоч, че само една чашка стигаше да ме накара да седна и да напиша молба до всички страни производителки на кафе да спрат износа си за САЩ, докато американците не се научат да правят сносно кафе.

Втори пристигна брат ми Тий — небръснат и рошав, а дрехите си сякаш бе измъкнал от коша за мръсно бельо. Беше учител на бавноразвиващи се деца в Джорджтаун и когато някой го попиташе защо е избрал тази професия, той отговаряше: „За човек, израсъл в семейство като моето, това е като освежително питие.“ Тий винаги се оказваше в центъра на всички семейни схватки или пък жертва на неясни дипломатически ходове със съмнителни подбуди.

— Не съм сигурен дали се радвам, че те виждам, или не — каза ми Тий.

— Имаш на разположение цяла седмица, за да решиш — отвърнах му. — След това се връщам в Рим.

— Ами ако мама умре? Не ми отговаряй на този въпрос. Забрави, че съм те питал. И така се чувствам достатъчно виновен. Прочетох, че от всички видове рак само левкемията се влияе от емоционалното състояние на човека. Спомняш ли си, когато ме скъсаха по биология? Ами когато на пет години откраднах онова пакетче шоколадово драже? Всичко това е възбудило нейните емоции. И нищо чудно точно тогава, докато ме е шляпала по дупето, в организма й да се е образувала първата злокачествена клетка.

— Логична мисъл — отбелязах.

— Ти вече се отегчи от мен, нали? — каза Тий.

— Не, Тий. Тревожа се за мама — казах. — На твое място нямаше да се шматкам, още повече в болница, с този лош дъх. Защо не отидеш на лекар?

— Защото имам подобрение — отвърна Тий. — Между другото, стегни се, великане, Джон Хардин пристига.

— Какво прави той? — попитах.

— Инати се. Не ще да постъпи в психиатрия — отвърна Тий. — Дюпре отговаря за него и той го държи под око. Мама продължава да твърди, че нищо му няма. Но нали й е изтърсакът. Винаги се е грижела най-много за Джон Хардин.

— А той знае ли, че тя е болна? — попитах.

— Казах му вчера — отвърна Тий. — Но и той се изсмя, особено като чу, че страда от левкемия. Помисли си, че се майтапя. Внимавай с Джон Хардин. Станал е много избухлив. Засяга се от всичко.

— Благодаря за предупреждението — казах и в същия миг зърнах Дюпре и Далас в дъното на коридора.

— Няма промяна, нали? — попита Далас и тежко се отпусна на канапето. — Тий, беше ли вътре да я видиш?

Тий поклати глава.

— Моята сила е в изчакването. Аз винаги стоя отвън. А когато вие се скапете, тогава ще дойде и моят ред. Гибралтарската скала Тий ще ви изправи на крака и пак ще ви засили по пистата на живота. Не, още не съм влизал при нея. Мисълта, че мама умира, ми стига. Предпочитам да стоя настрана от истинската гледка.

— Звучи убедително — отсече Дюпре и тръгна към вратата на реанимацията. — Между другото, Джак, нека те предупредя. Джон Хардин е напуснал къщата си на острова и е тръгнал насам. Татко също трябва да излезе от изтрезвителя всеки момент.

— Като картина на Норман Рокуел — казах.

— Джак, забравих да ти кажа — обади се Далас. — Животът в Уотърфорд продължава да бъде интересен. Шибан, но интересен.

— Като лош филм — добави Тий. — Отвратителен сценарий. Гнусен терен. Слаби актьори. Кофти режисьори. Иначе мелодрама и половина — да се удавиш в сълзи и сополи.

Джим Питс, нашият втори баща, се появи откъм коридора. Походката му бе като на военен, дори прекалено енергична за човек, който накуцва с десния крак. Вдигна ръка, за да спре Дюпре, който се канеше да влезе в стаята на мама, давайки му знак, че иска първо да говори с нас. Мразех доктор Питс само защото се бе оженил за моята майка, въпреки че когато в Рим получих писмото й с новината, че напуска баща ми, истински се зарадвах. Виждаше се, че никак не се смущава в присъствието на нейните синове. Състоянието на мама ни бе обединило принудително в съюз, който никой от нас не желаеше. Той беше умерен благодушен човек, който внимателно обмисляше изреченията си. Когато беше нервен, се появяваше едно леко заекване, причинявайки още по-голямо задръстване в потока от думи.

— Бях при баща ви — започна той, — за да му дам пълен отчет за състоянието на Луси. Въпреки че майка ви не желае да го вижда, самият факт, че тя е в кома, променя нещата. Направих това, защото смятам, че така е редно. Помолих го тази сутрин да дойде да я види.

— Много мило от твоя страна, докторе — казах.

— Дори прекалено мило — обади се Тий. — Такава любезност ме прави ужасно подозрителен. Чуя ли за такова нещо, вдигам гарда.

— Никога не съм имал собствени деца... — започна доктор Питс.

— Нищо не си загубил — рече Далас.

— Искам да кажа, ако мога да направя нещо за вас, момчета... С удоволствие ще се съобразя с вашите желания. Ако ви притеснявам с нещо или ако искате да си говорите насаме, винаги мога да изляза и да изпуша една цигара отвън. Много добре разбирам, че в такъв един момент аз се явявам натрапник във вашите очи.

— Ти ли? — учуди се Тий. — Натрапник? Почакай да ни видиш в компанията на родния ни баща и тогава говори.

— Ние сигурно те притесняваме, докторе — рече Далас. — Но това не е лично отношение към теб. Братята Маккол имат способността да притесняват всекиго.

— Говори само за себе си — каза Тий.

— Ти винаги си бил мил с майка ни и ние оценяваме това, докторе — обади се Дюпре.

— А сега отивам да видя как е моята възлюбена — каза доктор Питс и тръгна към интензивното.

— Готин е — заключи Дюпре.

— Възможно, ако ти харесват тоя тип мъже — отвърна Далас. — На мен ми се струва много тъп. Не е мъж на място. Къде са му топките? Лигльо! Няма живот в него, няма хъс.

— Лично аз предпочитам мама да е омъжена за лигльо без топки — каза Тий.

— След живота с татко повече за хъс да не чувам — казах аз.

— Нито за мъж на място — каза Дюпре. — За мен най-хубавият ден е онзи, в който не се случва нищо особено, когато не изпускам нервите си и не се ядосвам на шефа си. Бих искал температурата винаги да бъде трийсет градуса, небето — ясно и колата ми винаги да пали. Бих искал завинаги да остана на тази възраст, никога да не се разболявам и през цялата година да се играе бейзбол. Мразя изненадите. Обожавам тъпия, обикновен, шаблонен, рутинен, установен ред. Всичко повтарящо се е балсам за душата ми.

— Говориш като наркоман — каза му Далас.

— Говори точно като теб — обади се Тий. — Ти си юрист, изметът на този свят. Искаш на теб да ти е спокойно, ама всичко останало да гърми и трещи. Ако триста души загинат в пламъците на катастрофирал самолет в Атланта, това означава, че същата нощ триста адвокати ще заспят щастливо, защото ще знаят, че ги чака по един тлъст чек.

— С това изхранвам семейството си — ухили му се Далас.

— С човешко страдание изхранваш семейството си — поправи го Тий.

— О, стига празни приказки — сряза го Далас. — Какъв е този прекрасен звук?

— Сирена — отвърна Дюпре. — За Далас сирената е като Моцарт.

— Това е Страшният съд, който идва за татко — каза Далас и никой от нас не видя баща ни, който бе цъфнал в коридора с класическата си, олюляваща се походка.

Когато влезе в чакалнята, веднага разбрахме, че е пил.

— Откъде е намерил пиене толкова рано сутринта? — попита Дюпре. — Сигурно си е заровил бутилки из целия град и като куче си ги разравя, когато му се допие.

— О, ти не знаеш какво щастие е да си негов съдружник — рече Далас. — Веднъж намерих една половинка в книга, специално издълбана за целта. Друга — в казанчето на дамската тоалетна на долния етаж. Трета — във водосточната тръба под прозореца на кантората му. Ако се плащаше за криене на вещи, той щеше да бъде милионер.

Докато татко влизаше в чакалнята, опитах се да го погледна с други очи, не с очите на момчето, което израсна, срамувайки се, че баща му е градският алкохолик. Той все още полагаше усилие да се движи с достойнство и все още притежаваше онази странна красота, с помощта на която някои мъже остаряват, без да губят чара си. Гъстата му коса бе така прошарена, че имаше цвета на потъмняло от времето сребро. Тялото му бе омекнало — отпуснато там, където това става най-често, но веднага се виждаше, че някога е бил снажен мъж. Исках да чуя гласа му — онзи чудесен баритон, който придаваше тежест на всяка произнесена от него дума. Кръвясалите му очи ни фиксираха. Гледаше втренчено, сякаш очакваше някой да го представи на компанията от непознати. Неговият отдавна усъвършенстван номер в живота беше да създава трудности.

— Сигурно си мислиш, че съм поръчал военна музика за твоето тържествено връщане у дома — каза баща ми, съдията Джонсън Хагъд Маккол.

— Аз също се радвам да те видя, татко — отвърнах.

— Не ме гледай така! — изкомандва баща ми. — Не ми е притрябвало съжалението ти.

— Исусе Христе! — промълви Тий.

— Татко, кажи „добре дошъл“ на Джак — предложи Дюпре. — Покажи добрите си обноски.

— Добре дошъл, Джак — провлачи баща ми и направи гримаса на отвращение. — Радвам се, че се върна, Джак. Благодаря ти, че не се обади, че не намери време и два реда да драснеш.

— На няколко пъти се обадих по телефона, татко — казах. — Но трудно се води разговор с някой, който се е нацепил здраво.

— Да не би да намекваш, че имам проблем с пиенето? — каза съдията, изпъчи гърди и отметна назад главата си.

— Възмутително! — подхвърли Тий.

— Все едно да кажеш, че Ной е имал проблем с лошото време, нали, папа? — обади се Далас.

— Изпий едно кафе — предложи му Дюпре. — Не е зле малко да поизтрезнееш, преди да влезеш при мама.

Баща ми ме изгледа, после седна на един стол или по-скоро падна в него.

— Предполагам, вече си разбрал, че майка ти ме напусна заради по-млад мъж — обърна се той към мен.

— Докторът е цяла година по-млад от тук седящия ни баща — каза Далас.

— Нямам нужда от редакционните ти коментари, Далас — каза съдията. — Просто уточнявам фактите. Неговите пари я заслепиха. Майка ви винаги е имала слабост към материални неща и нечестно спечелени авоари.

— Авоари ли? — попита Тий. — Мама обичала авоари? Аз дори не знам какво значи това.

— Точно затова преподаваш в общинско училище, и то в щат, който се нарежда на последно място по образование в тази страна — отвърна му съдията. — Доколкото разбирам, просто са ти разрешили да обучаваш сродни души, тоест други идиоти.

— Не се ли радваш, че татко отново е започнал да пие? — попита Дюпре, опитвайки се да отклони вниманието му от Тий. — Винаги съм го чувствал най-близък, когато е в делириум тременс.

— Не съм пиян — отсече съдията, — а съм на лекарства. Имам възпаление на вътрешното ухо и от лекарствата ми е нарушено равновесието.

— Трябва да е някакво страхотно възпаление — обади се Тий. — Държи те повече от трийсет години.

— Вие всички сте в съюз с майка си срещу мен — каза съдията и затвори очи.

— Това поне си разбрал — рече Тий.

— Боже, помогни ми да издържа хленча на тази глутница малодушни псета — помоли се съдията.

— Тий веднага се разлая, а Дюпре се обърна към мен:

— Аз, малодушно псе?

— Стегни се, татко — рече Далас. — Недей да ни излагаш пред доктор Питс. Нали той те покани да дойдеш.

— Той разби моя дом — каза съдията. — Няма сила в света, която да ме откъсне от ложето на моята съпруга, когато й предстои среща със Създателя. Боя се, че Бог ще се отнесе много сурово с мис Луси. Нашият всеблаг Господ е строг с жени, напуснали клетите си съпрузи в тежък момент. Помнете думите ми.

— В тежък момент ли? — попита Тий.

— Възпаление на ухото — опита се да му подскаже Дюпре.

— Тя не е вече твоя съпруга — каза Далас, приближи се до татко и махна с ръка пърхота от измачкания му костюм. — Трябва да ти го напомня, преди да влезеш при нея.

— Реши да се разведем само защото влезе в критическата — рече съдията повече на себе си, отколкото на нас. — Да, такива неща се срещат по-често, отколкото си мислите. Обикновено се случва с жените, когато ги удари критическата.

— Татко, сега се стегни — каза Дюпре и му поднесе горещо кафе в картонена чаша. — Тепърва ще имаме нужда от теб.

— Къде е Джон Хардин? — попита съдията. — Той единствен в това семейство остана верен на баща си. През всичките тези години той и само той продължава да ме обича и да ме уважава. Можете ли да повярвате?

— Трудно — каза Дюпре.

— Трудно ни е да го преглътнем.

— Джак — обърна се към мен баща ми, — къщата е празна и аз я предоставям изцяло на твое разположение. Можеш да се настаниш при мен.

— Вече го направих, татко — отвърнах. — Снощи спах там.

— А къде бях аз? — попита той и аз зърнах ужаса в очите му, докато се опитваше да си спомни.

— Изтрезняваше — обади се Далас. — В твоето временно жилище в щатския затвор.

— Тогава тази вечер ще поговорим — каза ми съдията. — както едно време. Вие, момчета, също елате. Ще метнем нещо на скарата в задния двор, също като едно време, когато бяхте малки.

— Много мило, татко — каза Дюпре. — Благодаря за поканата.

— Страхотна идея — съгласи се Тий.

— Кажи им, Джак — продължи татко и очите му светнаха. — Кажи им какъв бях на младини. Щом изляза на улицата, и всички отстъпваха встрани, правеха ми път от уважение. Тогава бях състоятелен човек, с когото всички се съобразяват, нали, Джак? Кажи им какво разправяха хората за мен. Момчетата са по-малки, те сигурно не помнят.

— Разправяха, че си най-добрият юрист в целия щат — издекламирах аз. — Най-убедителният адвокат, който някога се е изправял пред съдебни заседатели. Най-справедливият.

— И всичко се изпари. Добрата репутация бързо рухва. Особено моята. Още не й бях усетил вкуса, и тя се стопи. Но схватката не беше честна... бях изненадан откъм гърба. Устроиха ми засада. Кажи им, Джак. Ти се гордееше, че си мой син, нали?

— Това е най-голямата гордост в моя живот, татко — казах аз и това бе самата истина.

— Джак, тази година на три пъти отказвам пиенето — каза съдията. — Но животът все ме ранява на най-слабите ми места. Точно там, където най-много ми трябва надежда. Тази работа с Луси. С моята Луси.

— Вече не е твоя — прекъсна го Далас. — Набий си го в главата, преди доктор Питс да те заведе при мама.

Тий се бе загледал през прозореца, следеше нещо напрегнато, когато доктор Питс излезе от интензивното отделение и се отправи към баща ми. Доловихме пронизителния вой на моторница, която се носеше с голяма скорост по реката.

— Никаква промяна — уведоми ни доктор Питс, после се обърна към баща ми. — Благодаря ви, че дойдохте, ваша светлост. Лекуващият доктор каза, че следващите ден-два са критични. Ако ги преживее, тогава според него вече има шанс да се пребори с болестта.

— Давай, мамо — изкрещя Тий през прозореца. — Хайде, момиче, покажи им на какво си способна!

— Намираш се в болница — скастри го Далас, — а не в спортен клуб!

— Добре, че ми напомни, братле — отвърна му Тий. — Но според мен голямото меле сега започва. Няма да ни се размине. Джон Хардин е долу, завързва си моторницата на пристана под нас.

— Господи, помогни ни! — рече Далас.

— Сега по-зле ли е от преди? — попитах Дюпре.

— По-зле отвсякога — отвърна Дюпре. — Станал е доста опасен. Лесно пламва.

— А сега, дами и господа, имам удоволствието да ви представя на живо лудориите на лудостта — заяви Далас на висок глас.

— Не ми стигат лудориите на смъртта, после на алкохолизма, а сега... — процеди Тий през зъби.

— Спокойно, Тий — сръга го Дюпре. — Овладей се, не му давай да те спипа нервен.

— Аз не съм нервен — отвърна му Тий. — Уплашен съм до смърт.

— Този месец мина без инжекция — поясни Дюпре — и затова е зле. Иначе, като му вкарат дозата, се чувства окей.

На прозореца се почука и Джон Хардин направи знак на Тий да му отвори. В отговор Тий му направи знак да заобиколи и да влезе през вратата, на което Джон Хардин отговори, като избра една тухла от бордюра на близката цветна градина. Точно преди да я хвърли, Тий бързо отвори прозореца, Джон Хардин се прекачи с котешка пъргавина и цъфна в чакалнята.

— Джон Хардин, ти чувал ли си някога за врати? — попита го Далас.

— Да, чувал съм — отвърна най-малкият ми брат. — Но ги мразя.

Очите му обиколиха стаята и се спряха върху мен.

— Мистър Пица — каза той.

— Здрасти, Джон Хардин. Точно така, аз все още живея в Италия.

— Преди време погледнах на картата къде е Италия — рече той. — Не е дори близо до Америка. Какъв е смисълът да живееш в страна, която не е дори близо до Америка?

— Хората са различни — казах. — Затова добрите универсални магазини предлагат асортимент за най-малко трийсет различни вкуса.

— На мен ми стига вкусът на Южна Каролина — каза той.

— Джон Хардин, хубаво е, че Джак е отново при нас, нали? — обади се Дюпре.

— Ти говори за себе си — отвърна му Джон Хардин. — Как е мама?

— Зле — рече Далас. — Много зле.

— Какво искаш да кажеш с това „много зле“, а, Далас? — попита Джон Хардин.

— Ами че се чувства страхотно — поправи се Далас. — Чакаме я да се върне от сутрешното си бягане.

— По-спокойно, братле — каза Тий. — Ела да ти купя едно кафе.

— Кофеинът ме влудява — отвърна му Джон Хардин. — А не е ли по-добре да посрещнем нашия герой с дълбок поклон? — подхвърли той по мой адрес.

— Изчакай ден-два — отвърнах му. — Закъде си се разбързал.

— Дори не знаех, че си заминал — каза най-малкият ми брат и отиде да седне колкото е възможно по-далеч от мен. Запали първата си цигара и започна да пуши с най-сериозен вид.

— Чувал ли си за рак на белите дробове? — попита го Дюпре.

— А ти чувал ли си за диария на говорните органи? — отвърна му Джон Хардин и ние всички се отдръпнахме встрани.

Но вниманието ни, макар и тайно, бе приковано именно към него. Беше висок, слаб, изгорял от слънцето, но въпреки това нямаше здрав вид. Нещо в погледа на Джон Хардин напомняше ужаса на внезапно пусната на свобода птица. Ние всички бяхме преживели много мъчително детство и всеки носеше у себе си болезнените белези от това изпитание, но никой не бе така сериозно засегнат, както Джон Хардин Маккол. Още от дете проявяваше чувствителност, способна да улови и най-леките сътресения. Той беше изтърсакът, най-обичаното дете в семейството, но не издържа на дългите години, през които домът ни започна да се разпада, татко се пропи, а Луси така се умори от всичко, че заряза майчинските си задължения.

Тий, който по години беше най-близо до Джон Хардин, го наблюдаваше с тревога.

— Джон Хардин, разкажи на Джак за твоята къща на дървото.

— Къща на дърво ли? — попитах.

— Дядо отстъпи на Джон Хардин един акър земя до водата — прошепна ми Дюпре. — Джон Хардин е станал нещо като отшелник. Миналата година сам-самичък си построи къща на дъба, който е надвиснал над залива Йемаси.

— Хубава е, но едва ли ще влезе в списъка на градските забележителности — каза Далас.

— Абе що не вземете да млъкнете? — обади се Джон Хардин. — На това семейство нещо му има — всички ченета работят едновременно.

— Тоя месец биха ли ти инжекция? — обърна се Дюпре към Джон Хардин.

— Щом се ядосам, и ти веднага ме питаш за инжекцията — озъби му се Джон Хардин, пламна целият и взе да удря с юмрук едната си длан, за да не видим как му треперят ръцете.

— Обади ми се твоят доктор — каза Дюпре и пристъпи към него. — Имал си предварително уговорен час, но не си се явил. Знаеш, че като пропуснеш инжекцията си, ставаш много нервен.

— Ставам много нервен, когато започнеш да ми натякваш, че съм пропуснал инжекцията си.

— Спри месото за известно време — подхвърли му Тий. — Опитай малко зен-медитация. Лично аз не вярвам на лекарствата.

— Ето, пръкна се нов гуру — саркастично подметна Далас. — Престани да говориш като ония от Калифорния.

— Мразя Калифорния и всичко калифорнийско — побърза да го подкрепи Дюпре. — Направо съжалявам, че сме спечелили Мексиканската война.

Джон Хардин отведнъж сложи край на всички хранително-географски приказки, като рече:

— Миналата година четиринайсет лекари са били дадени под съд за убийството на пациентите си. Това е факт. Запомнете го, глупаци.

— И какво от това? — наруши мълчанието Дюпре.

— Нима не разбираш? Това не те ли шокира? Какво повече ви трябва на вас, момчета, за да погледнете истината в очите? На небето ли трябва да ви я изпишат? Събудете се! Всичко е съвършено ясно.

— Недей да плашиш Джак — предупреди го Дюпре. — Той не те е виждал, откакто се превърна в Квазимодо.

— Ще кажа на шефа ти, Дюпре — продължи Джон Хардин. — Ще те предам на съответните власти. Ще видиш, че ще го направя! Бил държавен чиновник в щатско психиатрично заведение. Ти си нула, бе! Никакъв статус, никаква заплата, най-ниското стъпало в обществото!

Тий подхвърли един вестник на Дюпре и каза:

— Братле, защо не погледнеш обявите с „Търси се“?

— Много съм доволен от работата си — каза Дюпре. — Цял ден съм в компанията на симпатяги като теб, Джон Хардин.

— Има опасност някой ден да го прекалите, задници такива! Помнете, че знам всичко, което си мислите за мен, и всичко, което ми кроите.

— Хайде, Джон Хардин — рече Далас. — Всички тези приказки идват от прекалената употреба на телешко и говеждо.

— Джон Хардин, искаш ли да отидем да видим майка ти? — попита доктор Питс. — Баща ти е разстроен и може би твоето присъствие ще го успокои.

— Знам какво се опитваш да направиш — отвърна му Джон Хардин. Лицето му се сгърчи, докато от дълбоките каньони на душата му с вой се надигна вихрушката на новата му параноя. — Недей да мислиш, че не знам какво се опитваш да направиш. Аз съм по следите ти, на всички съм по следите ви. Скоро ще ви пипна.

— Искам само да те заведа при майка ти — опита се да обясни доктор Питс. — Не желая да те разстройвам.

— Ти знаеш, че тя е мъртва- изплака Джон Хардин, но в гласа му имаше повече яд, отколкото тъга. — Искаш аз да намеря мъртвото й тяло, като много добре знаеш, че ти я уби. Ти! Тя нямаше рак, когато беше омъжена за моя баща. Замислял ли си се над този факт? Нали си доктор. Шибан доктор. Можеше да я преглеждаш всеки божи ден. Но не. Правил си се, че не забелязваш симптомите на рака, нали? Седемте смъртни предупредителни симптома. Всеки лекар на земята знае седемте смъртни симптома.

— Исусе! — промълвих.

— Хайде да отидем заедно да ти направят инжекцията — предложи Дюпре.

— Дюпре, теб те мразя най-много от всички — каза Джон Хардин с блеснали от гняв очи. — Ти си номер едно в моя списък. След това идва Джак. Безценният Джак, първородният, който си въобразява, че е роден в ясли, като Христос. След това е Далас, който пък си въобразява, че е някакъв гений, а всъщност нищо не разбира...

— Ще дойда с теб — каза Тий на Джон Хардин — Двамата с Дюпре ще отидем да ти направят инжекцията.

— Единственото нещо, което ще ми помогне, е всички вие да се разболеете от рак, а мама да оздравее и да изляза оттук заедно с нея.

— Моля те, Джон Хардин! — Дюпре стана и предпазливо се приближи до него. — Всички знаем как ще свърши това. Ще се почувстваш объркан и ще направиш някоя глупост. Без да искаш, дори няма да съзнаваш, че я вършиш. Всичко зависи от теб. Или инжекцията, или ченгетата ще пуснат заповед за издирването ти.

— Ако имах нужда от предсказания, щях да отида да обядвам в някой китайски ресторант — изкрещя му Джон Хардин. — Искаш да се надупча, за да служа за прикритие. Така ли е? Ти знаеш, че в момента убиват мама. Пускат отрова в кръвоносната й система. Това ще разруши черния й дроб, бъбреците й, всичко. Разбирате ли нещо от наука, а, задници? Някой от вас случайно да е внимавал в час по химия при мистър Нан? Мама няма да излезе жива от онази стая. Няма, няма, ще видите.

— Само това ни липсва сега — въздъхна Далас. — Оптимист край смъртното ложе.

— От всички братя аз съм най-готиният — каза Джон Хардин. — Така твърдеше мама, не аз. Аз само ви съобщавам факта. Тя ми е казвала, че съм нейният любимец. Избраникът от цялото котило.

— Ти си просто най-малкият — казах. — Затова винаги те е обичала най-много.

Джон Хардин отиде бързо до прозореца и изскочи навън. Загледахме се след него. Изтича до лодката, запали мотора и запраши към главния ръкав, който водеше извън града.

— Има още да чакаме — обади се съдията, — но това ще ни сближи като семейство.

— Вече усещам благотворния ефект — каза Далас, загледан в далечината, където още се виждаше моторницата на Джон Хардин.

Късно същия следобед дойде ред и за моето петнайсетминутно дежурство край леглото на мама. Държах ръката й, целувах бузите й и тихичко й разказвах за нейната внучка. Освен това й казах, че както и да съди човек, лицето й е все още красиво, макар да знаех колко мрази да я зяпат, когато е без грим и прическа. От очите й като лъчи излизаха фини бръчици и прорязваха нежната й кожа. Подобна мрежа от тънки линийки се бе образувала в двата края на устните й, но челото й бе гладко като на дете. В този град мама бе използвала красотата си вместо бръснач; това бе нейното единствено оръжие в лишения й от късмет живот. В Уотърфорд имаше и по-красиви жени, но тя беше най-чувствената или може би най-демонстративно сексапилната. Никога не съм виждал по-сексапилна жена от моята майка и доколкото си спомням, мъжете вечно се тълпяха край нея на тумби. Фигурата й все още бе добре оформена и в същото време слаба, с което възбуждаше завистта на връстничките си и възхищението на синовете си. Краката й, с които тя много се гордееше, бяха наистина красиви, а глезените й — изваяни с контурите на самото съвършенство. „Майка ти е парче и половина — не скриваше възхищението си съдията. — Парче и половина.“

Погледнах сребристата торба, от която отровата капеше във вените на мама. Имаше цвят на изворна вода или скъп джин и аз веднага си представих сражението на злокачествените левкоцити, окопали се в подстъпите на кръвоносната й система. В стаята витаеше парливата миризма на развала и аз отново се сетих за вероятността Луси да бъде убита от химиотерапията, която бе толкова голяма, колкото и да умре от левкемия.

След моите петнайсет минути ме смени Дюпре и тогава забелязах, че инстинктивно се подчинявахме на вътрешната хронология, като се редувахме по възраст — от най-големия до най-малкия.

Едва издържах натежалите погледи на братята си, когато се върнах в чакалнята. Моето изгнаничество бе променило отношението им към мен. Усещах болезненото им любопитство. Водех живот, за който нищо не знаеха, и имах дете, което никой от тях нямаше да познае, ако тоз миг влезеше в стаята. Пишех книги и статии за места, които не бяха виждали, за храни, които не бяха вкусвали, за хора, говорещи езици, които не бяха и чували. Обличах се различно от тях и те се чувстваха неловко в мое присъствие, както и аз в тяхно. В известен смисъл ние всички имахме усещането, че сме премерени, отхвърлени и забравени. Според тях моята вина се състоеше в това, че чрез самото си отсъствие бях обявил Юга за нездравословно място, където отказвах да отгледам и възпитам дъщеря си.

Непрекъснато пристигаха цветя за Луси, но тъй като бе забранено да ги внасяме в интензивното, ние с братята ми се пръснахме из болницата и започнахме да раздаваме букети на пациенти и сестри. Джанис, съпругата на Далас, се появи с двете им деца и тогава забелязах как малките Джими и Майкъл ме гледаха с подозрение, докато доверчиво се катереха по скутовете на другите братя.

— Така ти се пада, скитнико — каза Далас и двамата се изсмяхме.

В пет часа лекуващият доктор на Луси, Стив Пейтън, ни събра, за да ни съобщи мрачната, но все още нелишена от надежда прогноза. Каза, че мама не е обърнала внимание на симптомите навреме и твърде късно потърсила медицинска помощ. Повтори ни, че следващите четирийсет и осем часа са критични, но ако успее да ги преодолее, възможността да прескочи трапа е голяма. Стояхме смутени като затворници пред известен със строгостта си съдия. Въпреки че думите му ни уплашиха, решихме да се държим куражлийски. Щом той излезе, доктор Питс влезе в стаята при жена си.

Ние с братята ми се умълчахме.

— Някой да е виждал татко? — попита Далас.

— Нали ти го заведе вкъщи да се преоблече — каза Тий.

— И след това го върнах обратно.

— Преди час-два излезе да изпуши една цигара — казах.

— О, не — изохка Дюпре. — Да тръгваме да го търсим. Аз поемам западното крило.

Далас го намери в една празна стая на втория етаж, изпаднал в пиянска несвяст. Беше изпил цяла бутилка водка „Абсолют“. Баща ми смяташе, че никой няма да го подуши, ако пие водка, и затова я предпочиташе, когато трябваше да се явява сред хора. Забравяше обаче, че не лошият дъх, а припадъците го издаваха. Двамата с Дюпре го изнесохме от болничната стая и тръгнахме надолу по стълбите, докато Тий и Далас тичаха пред нас, за да ни отварят вратите. Сложихме го на задната седалка., Тий седна до него и взе главата му в скута си. Дюпре караше внимателно по улицата с дъбовете, която вървеше успоредно на река Уотърфорд. Дванайсет големи къщи, старинни и безмълвни като кралски пешки, се издигаха от другата страна на пътя. Къщите и водните дъбове се извисяваха в изящен контрапункт и човек веднага усещаше копнежа на някогашните архитекти по съвършенство. Огромни домове — убежища за през дългите лета, постройки без излишни хитрости и приумици, които, подобно на отсрещните дъбове, трябваше да издържат погрома на връхлитащите години.

Чух, че баща ми се размърда на задната седалка. За миг ми се стори, че е спрял да диша, но после захърка тънко-тънко като малко дете и аз се успокоих.

— Мислех, че вече е спрял да пие — рекох.

— Беше спрял — каза Дюпре и го погледна в огледалото за обратно виждане. — Смяташе, че само пиенето е причина за развода му, защото иначе той си е същински принц, искам да кажа, когато е трезв.

— И кога започна отново?

— Броени минути след като спря — каза Далас. — Твърдеше, че алкохолът е единственото нещо, което му помага да преживее загубата на своята половинка. Това са негови думи, не мои. Забележи, половинка! Ужасно старомоден тип.

— Копеле такова! Да не мислиш, че съм оглушал? — обади се негова светлост от задната седалка.

— О, господи! — приплака Тий. — Татко дойде на себе си.

— Или пък смяташ, че съм лишен от чувства?

Дюпре ме погледна и двамата свихме рамене.

— Грешиш, татко. Това не са чувства, това е делириум тременс — обадих се аз.

— Джак, как ще кажеш на италиански „еби си майката“? — изрева баща ми.

— Va fanculo.

— Тогава се фанкулосай. Много се радвам, че премести дебелия си задник в Европа и ужасно съжалявам, че се върна тук, само да се възползваш от моето гостоприемство.

— Тий, аз и ти оставаме при татко — поясни Дюпре. — Ще спим в старите си стаи. Бъди така добър да се разходиш по алеята на спомените, която ще те отведе в къщата, където бяхме тероризирани като деца.

— Оу, оу, оу! — изхили се баща ми. — Вие, мърльовци, и хабер си нямате какво е това тежко детство. Нямаше да издържите и пет минути по време на Голямата депресия.

Двамата с Дюпре повторихме последното изречение в един глас, имитирайки съвсем точно дидактичната интонация на баща ни.

— Това Депресията трябва да е била нещо по-страшно и от ада — обади се Тий.

— И при всеки нов разказ все по-страшна става — каза Дюпре. — Жива душа не е оцеляла след онзи бич божи. Америка е била заличена от лицето на земята с изключение на неколцина храбреци като татко. Но неговите разглезени синчета нямаше да издържат и ден.

Дюпре намали и влезе в Долфин стрийт, която разделяше центъра на две. Дюкянчетата бяха сред забележителностите на този град. Всяко беше различно, но взети заедно, придаваха на улицата някакво скрито единство — сякаш огрян от луната пристан с най-различни яхти, привързани към него. Винаги съм се учудвал как е възможно толкова красив град да бъде родно място на подлеци.

— Защо мама не задържа къщата за себе си? — попита Дюпре. — Винаги съм мислел, че тя за нищо на света няма да се раздели с нея.

— Майка ти ли? Пред нея и вавилонската блудница бледнее — чу се глас откъм задната седалка. Той си знаеше своето. — Дадох семето си на Далила, след като тя ме дари с целувката на Юда.

— Щом стане дума за мама, избива го на библейски мъдрости — поясни Далас. — Смята, че това го извисява морално.

— Къщата — продължих. — Мислех, че я обича повече от нас.

— На нас само едно ни каза — рече Дюпре. — За нея къщата била пълна с толкова лоши спомени, че и заклинател не би могъл да ги прогони.

— Това е къща, пълна с красиви спомени. Красиви спомени — провлачи баща ми тъжно.

— Дюпре, какво е това красив спомен? — попитах.

— Не знам. Чувал съм, че има такова нещо, но ми е съвършено непознато.

Изсмяхме се с братята, но в смеха ни се промъкна нотка на болка и огорчение. Дюпре се пресегна през Далас и стисна ръката ми. Този мълчалив жест означаваше „добре дошъл у дома“. С него искаше да ме увери, че винаги мога да намеря убежище в страната на моите братя. Огънят на тяхното приятелство още ме топлеше и дългото ми отсъствие не бе успяло да го угаси.

Къщата, в която бяхме родени, стоеше огряна от лъчите на залеза, а реката бе набъбнала от водите на прилива. Дюпре спря колата. Вдигнах очи към къщата и сякаш зърнах потайна част от живота си: място, което пазеше спомена за кратерите и белезите, осеяли тъмната половина на моята душа, в която съжителстваха непоносими страдания, мъка и болка. Това бе и мястото, където в съседство бе живяла Шайла.

— Помогнете ми да изляза от тая проклетия — провикна се баща ми.

Двамата с Дюпре преметнахме ръцете му през рамо и го затътрихме през градината — повторение на сцената, която се бе разигравала стотици пъти на това място в детството ни. Сцената, която бе белязала живота ни като малки, а по-късно и като възрастни.

— Знаеш ли? — започна Дюпре. — Не бих имал нищо против пиянството на татко, ако не ставаше толкова зъл.

— Е, ти много искаш.

— Сега разбираш ли защо живея в Кълъмбия? — попита Дюпре.

— Да кажеш нещо за Рим?

— Нищо. Винаги съм знаел защо се махна.

— Омръзна ми да слушам глупости — обади се баща ми. — Иде ми да ви набия едно хубаво.

— Само че ние сме четирима, татко — напомни му Тий.

— Ти си стар и слаб, а ние сме в разцвета на силите си и освен това не те харесваме кой знае колко много.

— Господи, чуваш ли? А аз го наредих на работа при мен — обърна се съдията към Далас. — На тепсия му поднесох разработена адвокатска кантора за един милион долара.

— Разработена! Видят ли веднъж татко, клиентите ми веднага си купуват чифт маратонки — отвърна му Далас, — за да могат по-бързо да се спасяват от прехвалената му кантора.

— Божичко, колко е хубаво да се завърнеш у дома! — процедих през зъби. — Старото семейно огнище. Семейните албуми. Домашната кухня. Неделните пикници. И мръсните номера на подлия старец.

— Не съм длъжен да слушам тия приказки!

— Длъжен си, скъпи — казах. — Защото не можеш сам да се държиш на краката си. Не, недей да ми благодариш. За мен е удоволствие да ти помогна. Няма нищо.

— Загубеняци! — изсъска баща ми.

След няколко изкусни маневри двамата с Дюпре го внесохме в антрето, без дори да закачим рамката на вратата. Това е едно от уменията, усъвършенствано до най-малка подробност от всички синове на алкохолици. Пък и вратата лесно се отваря с лакът. За щастие Уотърфорд продължава да бъде един от онези американски градове, в които само параноиците и хората без приятели заключват външните врати на къщите си.

Татко изрева да не го качваме по стълбите, затова го помъкнахме към хола, като с последни сили тътрехме крака, сякаш бяхме пред финала на дълго надбягване. Внимателно го положихме на канапето. Заспа още преди да успеем да му свалим обувките.

— Край! — рече Дюпре. — Доволен ли си? Семейство Маккол знае как да се забавлява — нито миг спокойствие.

Погледнах татко и внезапно ме обзе съжаление към него. Каква ли тегоба е представлявало бащинството за този надменен деспот?

— Срам ме е — каза Далас, — но след всичко това имам нужда от едно питие. Ти сядай, а аз ще извадя чашите.

Първо огледах библиотеката и ме обзе онова задоволство, което бях изпитвал и преди от факта, че родителите ми бяха хора с почти необятен читателски интерес. Прокарах пръсти по прокъсаните томове на Толстой и отново се замислих. Каква ирония! Да имаш баща, който обича Толстой, но не може да си наложи да обича собственото си семейство.

Подуших книгите и разбрах, че това е моята миризма; познатият тамян на миналото ме обви в облак от всевъзможни аромати: дърва за камина, юридическа литература, смазка за дюшеме, морски въздух и други едва доловими миризми, които бяха част от букета на тази странна отвара от атмосфера и спомени.

Зад бюрото бяха всички семейни снимки — хронологично подредени в красиви рамки. Първата беше моя — русо сладко бебе. Родителите ми бяха толкова очарователни и излъчваха цветущо здраве. Татко — як, мускулест, току-що върнал се от фронта; мама — щедро надарена с красота, чувствена и сластна като окъпана от дъжд цветна градина. Често си мисля за удоволствието, с което са се наслаждавали на телата си, за огнените страсти, които са осветявали пътя на моето зачатие.

Спомените ме разчувстваха. За да бъде като на снимка, ние, децата, бяхме вечно усмихнати, а мама и татко — засмени. Всички закачени на стената портрети говореха за променливото щастие на семейна двойка с приятна външност и куп русоляви деца, неудържимо палави, живи, енергични и здрави. „Какво прекрасно семейство бяхме“ — казах си мислено, разглеждайки снимките, които представляваха върхът на лицемерието.

„Кой не би искал да има дете като мен?“ Бях много хубав. Защо никой никога не ми го бе казвал?

Дюпре се приближи и ми подаде чаша с джин и тоник.

— Изглеждаш отпаднал. Сигурно е от смяната на часовите пояси.

— Носиш ли нейни снимки?

— Да. — Подадох му един плик и другите ми двама братя веднага цъфнаха зад рамото на Дюпре.

Заразглеждаха с интерес снимките на своята племенница, която не познаваха.

— Одрала е кожата на Шайла — каза Дюпре. — Но има очите на мама. Познавам жени, които са готови на всичко за очи като мамините.

— Тя е страхотно дете, Дюпре. Аз нищо не правя. Само гледам да не й преча.

— Ние тук вече си имаме проблеми — каза Далас. — Рут Фокс се обади в кантората ми вчера, за да пита кога се връщаш. Разбрахме, че Марта също се е опитвала да се свърже с теб в Рим.

— Тази пролет много хора ме включиха в туристическите си маршрути.

— Рут много държи да те види. Тя най-тежко преживя смъртта на Шайла — рече Далас.

— О, не знаех, че е имало надпревара по този въпрос.

— Джак, тя е прекрасна жена. Надявам се, не си забравил този факт — каза Далас.

— За последен път я видях в съдебната зала. Свидетелствуваше, че съм бил лош съпруг на дъщеря й и напълно неспособен да отгледам Лия сам.

Надигнах се тежко. Чувствах се ужасно уморен, без да ми се спи. Прекосих до болка познатите ми стаи на тази прекрасна, но занемарена къща, излязох на предната веранда и застанах между белите колони с изчистена форма, които символизираха изяществото и простотата, известни в цяла Южна Каролина като Уотърфордски стил. Навън бе тъмно и аз погледнах към реката и звездното небе, окъпано в прозирния млечен мрак на младата потрепваща луна. После отидох в другия край на верандата, откъдето се виждаше къщата и голямата градина, където бях прекарал годините на моето детство. Бях забелязал нейната красота пръв, още преди да започне да съзрява, и много често, когато Уотърфорд и звездите над него спяха, аз унесено съзерцавах къщата, в която се извършваше мистичната метаморфоза. Още преди да усетя тръпката на кръвта, аз бях запленен от прелестта на Шайла. Сега зърнах майка й на верандата на втория етаж. Рут Фокс, все още със стройна фигура, облечена в бял пеньоар, стоеше загледана в мрака. Стоеше на същото място, от което Шайла ми пращаше въздушни целувки и така подслаждаше живота ми.

11

От тежката мараня на сън, твърде мътен, за да си го спомня, се събудих в стаята, където моето детство стоеше заключено и сякаш замръзнало в положението, в което го бях напуснал. Откъм реката долетя дрезгавата сирена на натоварена с дървени трупи баржа, която напразно се опитваше да събуди пазача на моста. Бях израсъл, заобиколен от реки. Всяка течаща река сякаш произнасяше моето име. Надигнах се в мрака, обзет от страх за живота на мама. Заслушах се в звуците, които се носеха из къщата — братята ми се разбуждаха в спалните си, които бяха останали непроменени от деня, когато излязохме от къщата, за да срещнем собствения си, лично наш живот. Докато се бръснех, надуших миризмата на кафе. Дюпре бе приготвил чудесна закуска, след което всички потеглихме към болницата.

— Няма промяна — каза Далас, щом ни видя да влизаме. Лицето на Джон Хардин бе забулено в такава тайнственост, че ми заприлича на свещенодействащ мистик. Тий отиде до него, сложи ръка на рамото му и рече:

— Как си, братле? Снощи трябваше да дойдеш с нас... беше като едно време. Смях, кикот, събудихме съседите.

— Не бях поканен — сряза го Джон Хардин, шляпна ръката му и я махна от рамото си. — Не пипай стоката! Знам, че всички ме смятате за педи, защото не съм женен.

— Точно обратното! — каза му Далас. — Смятаме те за голям хитрец.

— Всъщност не ни пука какъв си, братле — обади се Тий. — Единственото, което искаме, е да си отпуснеш душата, когато си с нас.

— Внимавай какво искаш — предупреди го Дюпре.

— Дюпре няма да миряса, докато не ме види в усмирителна риза — каза Джон Хардин и недоверчиво изгледа брат си. — Мисълта за това го възбужда. Нали така, Дюпре?

— Предпочитам да гледам Джони Карсън — увери го Дюпре.

— Стига, Дюпре — разсърди се Тий.

— Тий, знаеш много добре, че когато Джон Хардин закъса, все Дюпре опира пешкира — каза Далас. — При всяко представление той винаги е там.

— За какво представление става дума? — попитах.

— Много скоро ще разбереш, ако той не благоволи да си направи инжекцията, и то веднага — каза Дюпре без да вдига очи от спортната страница на вестника. Напрежението между него и Джон Хардин обтягаше атмосферата в стаята.

— Държиш се с мен като с малко дете — озъби му се Джон Хардин.

— За мен ти винаги ще си останеш моят малък брат — каза Дюпре на вестника.

— Разбираш ли колко е несправедливо. — Джон Хардин направи физиономия, като че пие чист лимонов сок. — В твоите очи аз никога няма да порасна. Защото страдам от тези пристъпи и защото имам този проблем, само за това ти не можеш да повярваш, че аз всъщност вече съм пораснал. Това, че от време на време откачам, няма нищо общо с моята възраст. То е нещо отделно. Извън мен. Прещраквам, и толкоз. Разбираш ли?

— Не — отвърна Дюпре.

— Да, разбирам — намесих се аз. — Много добре знам за какво говориш.

— Аз също — каза Тий.

— Джон Хардин, всички разбираме, докато се случи лошото — каза Далас. — Тогава вече ни е трудно да проумеем, че това е нещо извън теб и ти не можеш да го овладееш.

— Затова най-лесното е да си биеш инжекциите редовно — каза Дюпре.

— Той е достатъчно голям сам да си реши дали ще си бие инжекцията, или не — намеси се Тий.

— Благодаря ти, Тий — каза му Джон Хардин. — Оценявам постъпката ти.

— Да, ама Тий никога не е налице, когато завесата се вдигне — каза му Дюпре.

— Тий е прав — обадих се аз. — Джон Хардин трябва сам да си реши.

— Джак, много е лесно да даваш съвети тук, а да живееш в Рим — сряза ме Далас.

След тази размяна на мнения Джон Хардин се затвори в себе си, продължи да пали цигара от цигара и се загледа в реката. Забулен в мрачно мълчание и недостъпност, той изглеждаше неутешимо самотен и опасен, въпреки че продължаваше внимателно да слуша какво се говори и да преработва чутото частично и злонамерено през собствения си деформиран филтър. Когато излязохме да се поразтъпчем в градината на болницата, Далас ми обясни в какво се състои проблемът. За Джон Хардин английският език беше инструмент за пораждане на неразбории, недомлъвки и недоразумения. Невинно изпуснати думи добиваха заплашителен смисъл в ума му. Всеки разговор с него криеше опасност от неподозирани криволици и изненадващи обрати. Той беше човек с безброй интереси, изключително начетен, но най-малката промяна в акцента или интонацията беше в състояние да го обърка, след което той напълно изгубваше контрол над себе си. За да стигне до онези спокойни селения, където Джон Хардин се чувстваше в безопасност, човек трябваше да прекоси една мистериозна и зловеща демилитаризирана зона, осеяна с мини, препятствия и наблюдателници, и то не без помощта на ексцентрични и постоянно променящи се пароли. Душевното му равновесие беше нещо много лабилно и неустойчиво.

— Някой от вас изобщо мисли ли за мама? — попита обвитият в цигарен дим Джон Хардин. — За всичко друго говорите, но не и за нея. Някой случайно да се е поинтересувал дали ще живее, или ще мре?

— Джон Хардин, в момента доктор Питс е при нея — каза Дюпре, стана и тръгна към най-малкия си брат. — Той поддържа връзка с нейния лекар.

— Нали знаеш, че той не е нашият истински баща — продължи да се цупи Джон Хардин. — Ако си направиш труда да погледнеш свидетелството ми за раждане, ще видиш, че там не се споменава никакъв доктор Джеймс Питс. Откъде можем да бъдем сигурни, че ни казва истината за мама? Може да вкарва отрова във вените й. Може да я убива бавно, за да задигне всичко онова, което ни се полага по наследство.

— То не е много — каза Далас и предпазливо се приближи към брат ми. — На мен можеш да вярваш, аз съм изпълнител на завещанието й.

— Онова, което ни се полага по право, никак не е малко — продължи Джон Хардин. — Потънали сте в материални блага, за които мама цял живот се е трепала. Но аз съм направен от по-жилаво влакно.

— Доктор Питс ни харесва — обади се Тий. — Той няма да ни измами.

— Той ли? Очите му шарят като на джебчия — каза Джон Хардин.

— По-скоро бих казал, че има проницателен поглед — каза Далас. — Нали е хирург, дявол да го вземе!

— Не, Джон Хардин е прав — побърза да се намеси Тий. — Има нещо смущаващо в очите на доктора.

Липсата на решителност у Тий често го правеше съюзник и противник на две страни едновременно. Така и не можеше да си даде сметка, че това колебание при вземането на страна е всъщност предателство спрямо всички страни.

Далас започна да крачи из чакалнята неспокойно, като подрънкваше с ключовете си из джоба така силно, че всички погледи се приковаха в него. Беше си внушил, че след като се е дипломирал и взел за съпруга момиче от добро семейство, след като и в бизнеса, и в личния си живот се държи делово и с достойнство, това ще му помогне да си спести униженията, свързани с неистовите изпълнения на нашия род. Той винаги се бе срамувал от родното си семейство и винаги се бе мъчил да се разграничи от безкрайните ни чудачества, необузданост и липса на резервираност. След малко отчаяно промълви:

— Това не е семейство. Това е цяла нация.

— Веднъж разбере ли се какво е положението с мама, омитам се — казах аз.

— Невинаги е така — започна да ми обяснява Далас, — но съберем ли се всички в една стая...

— Разбирам, и Данте не би могъл да опише ада по-правдиво — казах.

— Не, че сме го чели този правдивец — каза Далас, после огледа стаята и прошепна: — Знаеш ли, казах на жена си да не идва днес. Не защото не искам да идва, а защото се боя от неизвестността. Никога не знам какво може да се случи, нито на кого може да му изхвръкне чивията. Тук превъплъщенията на позора са неизброими. Аз просто не знам какво да очаквам.

— В нашето семейство това не е трудно — казах. — Очаквай всичко: всякакви мъже, всякакви жени, всякакъв живот.

— О, боже! — изпъшка Далас. — Тъкмо реших, че е настъпило временно затишие и ето ти татко! Как мислите — дали е пиян или трезв?

Моят баща владееше до съвършенство всички ритуали и протоколи на тържественото появяване, особено като беше трезв. Цъфна на прага гладко избръснат и безупречно облечен. Стоеше изпънат като струна. Очите му обходиха стаята като хищник, който оглежда ловната си територия за плячка.

Преброих до четири и вдишах дълбоко; миризмата на одеколона му „Английска кожа“ нахлу в ноздрите ми заедно с всички най-лоши спомени от детството ми. Ароматът на този одеколон беше сигурен знак, че баща ми ще се опита да коригира поведението си и да не пие поне през следващите няколко дни. Той като че ли притежаваше вграден барометър, който му показваше кога е прекалил, или пък някакво друго устройство за саморегулиране, което се нуждаеше от по-фина настройка. Той не беше просто алкохолик, той беше хитър алкохолик. Използваше трезвеността като изненадващо оръжие. Спомням си как през цялото ми детство току спираше да пие, напръскваше се с одеколон и по този начин подхранваше у всички, които го обичаха, илюзията, че животът може да бъде и по-различен. Това беше най-мръсният му номер. Но с течение на времето ние се научихме да не се хващаме на въдицата „татко е трезв“.

— „Английска кожа“ — казах аз. — Ухае ми на тормоз.

— Физически се разболявам, щом подуша тази миризма. Наистина, не се шегувам. Непрекъснато му купувам други одеколони, но не! Никога не си слага от тях — каза Далас. — Цялата ми кантора вони на това чудо.

— Момчета, искам да ви благодаря, задето снощи се погрижихте за баща си — каза негова светлост с мек и добродушен глас. — Тази история с Луси така ме е съсипала, че чак вчера си дадох сметка колко съм изтощен.

— Няма нищо, папа — обади се Тий.

— Тази сутрин обаче се събудих като кукуряк — продължи съдията.

— Не познавам друг човек, на когото махмурлукът да се отразява толкова добре — подхвърли Дюпре с безизразна физиономия.

— Според мен нейната левкемия е вече пътник, както казвам аз — продължи баща ми. — Битката е спечелена и само след месец-два ще има да се смеем, като се сетим как сме киснали в тази чакалня. Погледнете се на какво приличате! Увесили нос, сякаш гемиите им са потънали. Я по-бодро!

— Татко, нямаме нужда от водач на отбора — обади се Далас, — а от баща. Той повече работа ще ни свърши.

— Едно по-положително мислене може много да ви помогне в живота — каза негова светлост. — Затова, момчета, време е да го усвоите.

— Това не е чак толкова лесно — каза Дюпре, — особено когато майка ти умира от рак.

— Не ставай смешен, брат ми — обади се Тий, — нима такава дреболия може да те разстрои?

— Може би просто не съм във форма — отвърна му Дюпре.

— Спокойно, момчета — опита се да ни успокои съдията. — По-добре от вас познавам онази жена там. Тя има жилав корен и няма да се даде току-така, слушайте ми думата. Красива е като картинка и това подлъгва хората да я съжаляват. Ама тя е като троянски воин. Ръката й в огъня да сложиш, пак няма да издаде паролата към Троя.

— Скъпият ни татко — обади се Тий. — Пак започва с Омир.

— Татко, моля те, седни — подкани го Далас. — Лекуващият лекар ще дойде след малко да ни съобщи дали има промяна в състоянието й.

— Няма рак, който да убие Луси Маккол — заяви съдията. — Тя е костелив орех. Ще отида в стаята да я успокоя, че съм до нея. Знам как да утеша Луси, правил съм го, когато светът се сгромолясваше край нас. Винаги съм бил нейната опора, нейният единствен пристан в бурния живот. По време на съдийската ми кариера съм изслушал безброй казуси. Аз съм юрист и цял живот съм се интересувал от правото. Знам го по вода. Познавам неговото величие и неговото бездушие.

— Ей, татко — прекъсна го Далас. — Не се намираш пред съдебни заседатели. Ако си забравил, ние сме само твои синове. Не е нужно да ни държиш речи.

— Когато законът не помага, както понякога се случва, тогава разчитам единствено на молитвите.

— Знаеш ли, повече го харесвам, когато е пиян — каза Тий, видимо раздразнен от разговора.

— Никой не го харесва, когато е пиян — поправи го Далас. — Ти имаш предвид, когато припадне от пиене.

— Хайде да се поразходим с колата — каза Дюпре на Джон Хардин, който неспокойно крачеше из стаята като преместен в нова клетка леопард.

— Татко, престани! — обадих се аз, защото изразът в очите на Джон Хардин не ми хареса. Сякаш нещо от самия него излизаше навън и го забулваше. Имаше погледа на избягал кон.

— Братле, ще отида да ти взема едно кафе — обърна се Тий към Джон Хардин.

— Кофеинът само ще влоши положението му — каза Дюпре.

— Кой ти е казал да отговаряш вместо мен? Да не си ми адвокат? — озъби се Джон Хардин на Дюпре. — Да не съм те назначил за бавачка? Кой ти е казал въобще, че можеш да се разпореждаш с живота ми?

— Никой — измънка под носа си Дюпре, като продължи да прелиства едно списание, без, разбира се, да го чете — напрегнат, готов да скочи всеки миг. — Освен сляпата съдба.

— Той нарочно ме дразни. Вие сте свидетели как ме влудява. Нищо ми няма, но имам нужда от малко спокойствие и тишина, за да се почувствам по-добре. Разбира се, ужасно съм притеснен заради мама. Те ни лъжат, ще видите. Но тия лъжи на мен не ми минават. Не казвам, че мама не е болна. Може да е пипнала грип. Но за левкемия и дума не може да става. Мама и левкемия, представяте ли си? Това е невъзможно!

— Не, не си представяме — казах аз. — Успокой се!

— Това трябва да е някаква шега — продължи Джон Хардин.

— Снощи не можах да спя... — обади се баща ми. Ръцете ми трепереха.

— Хъркаше като кютук — изсъска Далас под носа си, отиде до прозореца и го отвори, за да влезе уханието на реката.

— И започнах да се моля на нашия Бог да стори чудо и когато тази сутрин видях изгрева над Атлантика, приех го като знак, че Той е чул молитвите ми и че срещата на клетата Луси с Черния ангел на смъртта няма да се състои.

— О, така ли? Аз пък не знаех, че смъртта била негър — обади се Дюпре, без въобще да погледне баща ни. Внимателно следеше всяко движение на Джон Хардин.

— Татко, млъкни! — изкрещя Джон Хардин. — Не разбираш ли, че е по-добре да си затвориш ченето? Навсякъде около нас гъмжи от изкуствени спътници. Горе в небето. Руснаците са ги пуснали. Така ангелите ни подслушват, като използват спътниците. Те са свързани с разни инсталации и всеки може да ни чуе какво говорим или какво мислим. Затова си затваряй устата.

— Джон Хардин, ела при мен — каза Дюпре с приятелски, но твърд глас.

— Остави момчето ми на мира — прекъсна го съдията. — Разстроен е заради майка си.

— Ето защо живееш в Италия. Ти излезе най-умен — каза Далас и ме погледна в очите.

— Там място колкото щеш, да не мислиш, че всичко е заето — отвърнах му, докато гледах как Дюпре се приближава към Джон Хардин.

— Слушай мен — опита се Тий да успокои Джон Хардин. — Има две неща, за които няма защо да се тревожиш. Това са спътниците и ангелите, хич да не ти пука.

— Говориш така, защото нямаш поглед върху света като цяло — взе да му обяснява Джон Хардин.

Вратата в края на коридора се отвори и Стив Пейтън, лекарят на Луси, се появи заедно с Джеймс Питс. Доктор Питс беше с насълзени очи и докато доктор Пейтън се опитваше да го успокои, Джон Хардин започна да пищи.

— Тихо, синко — заповяда му съдията. — Тук е болница.

Именно сълзите на втория му баща провокираха състоянието на Джон Хардин. Сълзите бяха нещо много рядко сред мъжете от рода Маккол; по-рядко и от перлите в онази сурова съкровищница, където се пазеше цялата им мъка.

— Няма промяна — каза доктор Пейтън. — Няма добри новини, но няма и влошаване на състоянието й.

— Момче, стегни се! — смъмри съдията разплакания си син, който временно бе намалил силата на звука до тихо стенание, за да чуе какво казва докторът.

— Без инжекция ли? — поклати глава Дюпре. — Всичките прилепи в главата му са се разлетели.

Джон Хардин погледна към братята си, които се бяха скупчили в единия край на залата. Затвори очи, опита се да избистри ума си, да се абстрахира от шума и суматохата, но, изглежда, не успя да заглуши бученето и тътена в главата си и тогава двата свята — и неговият вътрешен, и външният — му се сториха еднакво заплашителни.

— Убиват мама там, в онази стая, а ние стоим със скръстени ръце — провикна се Джон Хардин. — Да нахълтаме и да й помогнем! Тя как ни защитаваше от него, когато бяхме малки... Ето го копелето, което убива мама.

— Докторе, запознайте се. Това е Джон Хардин — каза Тий. — Може би сте учили за него в Медицинския факултет.

Джон Хардин пристъпи заплашително, но и някак механично към доктор Пейтън.

— Размърдай се, Джак! — каза Дюпре и двамата се спуснахме да пресечем неуверената атака на Джон Хардин срещу доктора. С добре отиграна маневра го пренасочихме към автомата за кока-кола, където Дюпре пусна седемдесет и пет цента и му подаде чашата.

— Предпочитам диетична кола — намуси се Джон Хардин. — Опитвам се да отслабна. В този град всички са тлъсти като свине, затова искам диетична кола.

— Аз ще взема тази — обади се Далас.

Извадих от джоба си куп дребни и започнах да търся монети по двайсет и пет цента. Преобладаваха обаче италианските.

— Какво е това? — заинтересува се Джон Хардин, взе една италианска монета от дланта ми и я вдигна срещу светлината.

— Това са хиляда лири — отвърнах. — На монета.

— Каква тъпа страна- рече той. — Нямат ли монети по четвърт?

Джон Хардин пусна италианската пара в автомата и тя падна, без да задейства системата.

— Нищо не струва. Дори машината не я иска.

Но поне за момента монетата свърши добра работа — отклони вниманието на Джон Хардин.

Докторът ни изгледа и от погледа му разбрах, че нашата непредсказуемост и сприхавост очевидно го изнервят.

— Мисис Питс има висока температура — каза доктор Пейтън и при това съобщение стаята утихна. — Формално погледнато, Джон Хардин е прав, като казва, че убивам майка ви. Предписал съм й възможно най-силната химиотерапия. Количеството на белите й кръвни телца расте застрашително. Животът й е в опасност. Може да умре всеки миг. Разбира се, опитвам се да предотвратя това. Но не знам дали ще успея.

— Ха! — изрева Джон Хардин и пак се нахвърли срещу младия доктор, като заплашително размахваше показалеца си. — Вие всички го чухте какво каза. Сам си призна, че за нищо не го бива. Току-що си призна, че той не прави нищо друго, освен да я убива. След мен, братя! Трябва да спасим живота на мама.

— Успокой се, Джон Хардин, или те качвам на колата и право на Бул Стрийт — уплаши го Дюпре само със споменаването на улицата, където се намираше психиатрията.

— Ама, Дюпре, нали го чу — разпери ръце Джон Хардин. — Той просто убива мама. Сам го каза.

— Опитва се да й спаси живота — каза Дюпре натъртено. — Нека поне не му пречим.

Съдията се поизкашля от отсрещния ъгъл и разговорът в наелектризираната от емоции зала отново се измести в друга плоскост.

— Господ така е решил да накаже Луси, задето ме напусна — заяви негова светлост и всички утихнаха. — Това е, което заслужава. Нито повече, нито по-малко.

Бях решил да стискам зъби и да не се намесвам, но при тази реплика не издържах.

— Ей, баща ми, какво ще кажеш да млъкнеш? Нито повече, нито по-малко, а?

— Хич не се опитвай да ме сплашваш — отвърна ми той. — В Америка свободата на словото е под защитата на конституцията, поне така пише в книгите, които чета в библиотеката. Към това можеш да прибавиш и факта, че съм въоръжен.

Доктор Питс и доктор Пейтън го зяпнаха с отворени уста, а съдията Маккол посрещна изумените им погледи без злоба, със съвършено хладнокръвие.

— Доктор Пейтън, той се шегува — увери го Тий. — Папа не притежава оръжие.

При тези думи татко извади пистолет от завързан на глезена му кобур и започна предизвикателно да го върти на пръста си — жива пародия на големите гангстери. Далас прекоси стаята, грабна пистолета от ръцете му, отвори барабана му и показа на всички, че не е зареден.

— Внасянето на оръжие в болницата е забранено — каза доктор Пейтън и въздъхна с облекчение.

— Имам значка на заместник-шериф — каза съдията и извади портфейла си. — Това означава, че мога да нося оръжие в целия окръг Уотърфорд, така че, синко, върни оръжието на законния му собственик.

— После ще ти го дам — каза Далас. — Изнервям се, като те гледам как го размахваш в трезво състояние. Иначе много се радвам, че притежаването на оръжие е разрешено в тази страна, за да могат пияници като татко свободно да се упражняват в бързо изваждане на револвера си.

— Така плашим индианците — опита да се пошегува негова светлост, но не успя да умилостиви ядосаните си синове.

Тръгнах по коридора с желанието да остана насаме със себе си, но чух стъпките на доктор Питс зад гърба си. Продължихме заедно, докато излязохме през задния вход. Въпреки че той продължаваше да се чувства неловко в мое присъствие, неговата загриженост и тревога за живота на мама ме трогна.

— Джак, може ли да поговорим? — попита ме доктор Питс.

— Разбира се.

— Майка ти иска да получи последна благословия.

— Откъде знаеш?

— Знам всичко, свързано с нея — каза доктор Питс. — Знам, че очаква от мен да се свържа с отец Джуд от Мепкинското абатство. Ти го познаваш, нали?

— Трапистът — казах. — Мама често ни водеше при него, когато бяхме малки. Той дори живя с нас известно време някъде през петдесетте години.

Отидох до телефона и се обадих в абатството, после се върнах в залата и отведох втория си баща до отворения прозорец и по-далеч от семейния кръстосан огън.

— Обади ли се на отец Джуд? — попита той.

— Говорих с неговия абат. Ще отида да го докарам.

— Вземи колата на майка си, тя е на паркинга отпред — каза доктор Питс, след което отново се разплака и сълзите му ми показаха, че неговата любов към мама беше най-малкото равна на нашата.

12

Усетих маминия парфюм „Бяла гръд“ във всяко ъгълче на нейния кадилак. Широка като речен кораб и лакома на бензин, колата, в своята царствена просторност, отговаряше точно на образа, който мама си бе изградила, откакто стана съпруга на лекар. Една съпруга на съдия се чувства по-притеснена, защото винаги трябва да показва благоразумие и предпазливост. Въпреки че Луси винаги е водила подчертано неблагоразумен живот, тя все пак е усещала бремето на тези строги запрещения. Може би затова направо разцъфтя в ролята си на лекарска съпруга, когато напълно се отдаде на своята изискана суета и вродената си екстравагантност. Левкемията е нейната награда за това поведение, помислих си аз.

Тръгнах от Уотърфорд по прашните селски пътища към абатството, сгушено в полутропическата гора на трийсет мили от Чарлстън, Южна Каролина. Неговата изолация не бе случайна. Тук, сред омарата от лагуната на река Купър, мълчаливи мъже с обръснати глави се бяха оттеглили от света, изцяло отдадени на самота, духовност и спартански живот.

Тук мълчанието, тишината и постите бяха на почит. Всяка сутрин мъжете издигаха глас във възхвала на Бога — повечето от тях стари, слаби и крехки като стъкло. Продаваха яйцата и меда от стопанството си на местни посредници — баптисти и методисти, — които ги разпродаваха из целия щат. Винаги съм смятал, че това са най-странните хора на света, въпреки че Мепкинското абатство често служеше за убежище на мама и всички нас по време на най-тежките запои на баща ми. Обикновено отивахме там, за да се скрием от пиянските изстъпления на татко и да лекуваме ранените си души. Настанявахме се в стаите за гости и всеки ден посещавахме литургиите заедно с останалите монаси, а мама и отец Джуд често излизаха да се разхождат в гората и се губеха с часове. В детството си бях напълно убеден, че мама е влюбена в този загадъчен и сдържан мъж.

Докато карах по дългата алея, която водеше към манастира, едно малко червено лисиче с живи очички и дръзка муцунка изскочи от гората и спря на пътя. Гледаше с немигащ любопитен поглед. След миг обаче майка му излетя откъм гората, грабна го за врата и бързо го върна в леговището.

Дивата природа, помислих си аз, ето какво ми липсваше в Италия — общуването с нечовешкото и неопитоменото.

Отец Джуд ме чакаше до камбаната, чийто звън разделяше строго разпределените часове в живота на монасите. Беше висок мъж с фигура на чапла, с лице на плашливо тревопасно и с изражение на леко неуравновесен човек. В отношенията си с хората той бе тромав, нетактичен и прекалено недоверчив. За мама нямаше никакво съмнение, че отец Джуд е самата святост, но в моите очи той правеше вярата да изглежда много повече като неизлечима меланхолия. Почти не си отвори устата през целия път обратно към Уотърфорд. Накрая попита:

— Бог липсва ли ти? — Простотата на въпроса ме сепна.

— Защо питаш, отче?

— Защото навремето ти беше много религиозно момче — отвърна.

— Тогава вярвах и във феи — казах. — Десет цента под възглавницата ми стигаха, но сега са ми нужни по-солидни доказателства.

— Майка ти ми каза, че си изоставил католическата вяра — рече той.

— Така е — отвърнах аз, скривайки раздразнението си. — Това не значи, че съм загубил вкус към живота.

— Вкус към живота. Само това ли означава църквата за теб?

— Не — отвърнах. — Означава още и Инквизицията. Франко. Мълчанието на папата по време на Холокоста. Абортите. Противозачатъчните средства. Безбрачието на свещениците.

— Ясно — каза той.

— Това, разбира се, е само върхът на айсберга — казах.

— А Бог? — попита. — Какво ще кажеш за него?

— С него сме като скарани любовници — отвърнах.

— Защо?

— Защото и той помогна за самоубийството на жена ми. Не в истинския смисъл на думата, разбира се. Но ми е по-лесно да обвинявам него, отколкото себе си.

— Странен поглед върху нещата — каза той.

Обърнах се към мъжа с изпито лице и профил на светец. Мрачната мършава фигура му придаваше ожесточеност, която липсваше в кадифения му глас.

— Когато бяхме малки, смятахме, че вие с мама сте любовници. Всъщност не смятахме, а бяхме сигурни.

Свещеникът се усмихна, но не изглеждаше разтърсен от това откровение.

— Изглеждахте твърде близки — продължих. — Когато бяхте заедно, между вас като че съществуваше нещо тайно и недоизказано — шепот, докосване на ръцете, после дългите разходки в гората. Баща ми беше полудял от ревност. Винаги те е мразил.

— А, съдията! — каза отчето. — И той нищо не разбра. Веднъж ме попита съвсем направо и добави, че разполагал с доказателства, че сме любовници. Дори твърдеше, че е писал на папата.

— А бяхте ли любовници? — попитах.

— Не, но се обичахме — каза отец Джуд.

— Но защо? Какво беше това привличане?

— Това не беше привличане — каза, — а цяла история.

— История ли?

— Познавам я много отдавна. Отпреди да срещне баща ти.

— Е, и? — подканих го аз.

— Нашите души намират утеха една в друга — рече свещеникът. — Свързват ни тайни. Отколешни тайни.

— По-добре ми говори направо на латински. Може би повече ще разбера — казах.

— Знаеш ли нещо за детството на майка си?

— Разбира се.

— Какво?

— Родена е в планините на Северна Каролина. Израснала е в Атланта. Срещнала е баща ми в Чарлстън.

— Както си и мислех, нищо не знаеш — рече той.

— Във всеки случай знам повече от теб — рекох и бързо добавих, — приятелю.

И двамата потънахме в пълно мълчание, после той рече:

— Не, не знаеш... — Изчака цели десет секунди, преди да довърши изречението си — ... приятелю.

Паркирах колата на мама и двамата влязохме в болницата. Тръгнахме право към интензивното и аз махнах на братята си, докато отчето ги отмина, сякаш бяха невидими. Остави куфарчето си до леглото на мама, а устните му вече нашепваха молитви, докато се приготвяше за последното причастие. Но преди да започне, отец Джуд коленичи до мама, взе ръката й, целуна дланта й, прибра пръстите й в шепата си и тихо заплака.

Тъй като държанието му ми се стори странно и непристойно, аз се оттеглих до прозореца. Загледах се през щорите към реката, мъчейки се да направя присъствието си незабележимо. Отец Джуд бе труден човек — с ледена сърцевина и фъртуни по периферията. Винаги бях възприемал близостта му с мама като лична обида.

Гласът му ме сепна.

— Те не знаят какво сме преживели с теб, Луси. Не знаят как сме стигнали дотук.

Думите му ме изненадаха, както и сълзите. Стоях до леглото на умиращата ми майка, опитвайки се да не чувствам нищо, но в същото време се мъчех да проумея този затворен в себе си, сух, жилав свещеник. Собствените ми сълзи като че бяха пресъхнали, замръзнали, превърнали се в бучка лед, загнездена така дълбоко у мен, че нито можех да я достигна, нито докосна или разтопя. Що за човек бях, щом не можех една сълза да пророня край смъртния одър на собствената си майка? Мама ни бе възпитала да бъдем силни, твърди мъже и затова сега не можеше да получи от нас полагащата й се порция сълзи. Обърнах се към отец Джуд, който се подготвяше за светото причастие. Запали две свещи и ми ги подаде. Утреня, вечерня и полунощница, причастие и освещаване, акатисти, тропари и канони, „Помилуй нас, Господи“ и „Добра майко на преблагия Цар“. Няма момче, което да е обичало повече възвишения език на църквата! Отецът пристъпи към леглото на мама. Излетелите от устата му думи запърхаха край мен като гълъба на Светия дух.

Отец Джуд, във виолетов епитрахил, допря разпятието до устните на Луси. Но тъй като тя беше в безсъзнание, пък и в предсмъртна агония, не можа да го целуне, ала въпреки това той й опрости всички грехове и безсмъртната душа на Луси сигурно вече блестеше като новоизсечена монета — непорочна и бяла.

Отец Джуд поръси със светена вода леглото на мама, а после и мен. Подаде ми малка черна книга, отвори я на една страница и ми посочи с пръст. Очите ми попаднаха на думите: „Господи, Боже наш, избави този дом от лукавия, прати Твоя ангел-пазител да го закриля, дарувай му мир и блага и възпри всяка злина. В Тебе вярваме, Господи!“ Капките светена вода се застичаха по лицето ми.

Спомних си колко често като малък се бях молил татко да умре след някой от неговите гуляи и сега тази мисъл отново се появи в главата ми. Отец Джуд се беше успокоил, погълнат от формалностите на богослужението, улисан в самия ритуал.

Помаза кръстообразно ушите, носа, устните, ръцете и краката на Луси.

Най-накрая с молитва прогони всички съблазни на лукавия и се помоли на Исус да я вземе в любещите си обятия след всичките страдания, изпитания и горести на този преходен и греховен живот.

Погледнах към Луси и за пръв път, откакто се бях върнал, я почувствах като майка. Някога бях живял в утробата на тази жена, във вените ми течеше нейната кръв. Опитах да си я представя преди моето раждане, мечтаеща за детето, което носи в себе си, после как бе направила от мен точно онова, което искаше, как израснах в прекалена близост с Луси, твърде много влюбен в нея, възхитен от цветущото й здраве, от ослепителната й красота. Възможно ли е едно момче да обича майка си прекалено силно? Какво преживява душата му, когато тази любов кривва, както стана с моята, и тръгва да преследва други цели? Как е възможно всичко това да се случи в един-единствен живот, и то точно в моя?

Миропомазването свърши и отец Джуд свали виолетовия си епитрахил. Обърна се към мен и каза:

— Пак си длъжник на църквата.

— Защо?

— Защото майка ти ще живее.

— Откъде знаеш?

— Молитвите ми са чути — каза отчето.

— Стига глупости! — възмутих се аз. — Каква наглост!

Джуд сграбчи китката ми така, че спря притока на кръв, и изсъска в лицето ми:

— Грешиш, Джак. Вяра. Това ми казва вярата.

Напуснах болницата рано и отидох да напазарувам за вечерята, която исках да приготвя за баща ми и моите братя. След огромното изобилие на Кампо деи Фиори като че ли бях забравил каква оскъдица ме чака в супермаркета на малък южняшки град. Но аз съм доста изобретателен, що се отнася до готвенето, затова купих боб, зеленчуци и свински ребра и забързах към къщата на татко, за да ги приготвя.

Братята ми, също уморени от атмосферата в болничната чакалня, ме наобиколиха в кухнята. Баща ми продължаваше трезвото си бдение в компанията на доктор Питс и отец Джуд. Докато белех картофите, изведнъж се сетих, че откакто съм пристигнал, не съм чувал гласа на Лия. Бях се обадил два пъти, но все след като си бе легнала. Погледнах часовника на стената и видях, че много скоро в Рим ще е полунощ.

— Поканихте ли Джон Хардин на вечеря? — попитах, докато набирах номера от кухнята.

— Разбира се — каза Тий и отпи от бирата си. — И знаеш ли какво ми отвърна: „Джак да си гледа работата, не съм умрял за кулинарните му измишльотини.“

— Негова си работа. От това само той губи — казах и в този момент се обади телефонистката, на която продиктувах номера на кредитната си карта, кода на Италия, после на Рим и най-накрая номера на моя апартамент на Пиаца Фарнезе.

Телефонът иззвъня два пъти, преди да чуя гласа на Лия.

— Татко!

— Здравей, хлапе. — Усетих как гърлото ми се стяга от любов към това дете. — Тук съм с част от братята си и те всички те поздравяват.

— Как е баба Луси? Ще се оправи ли?

— Още не се знае. Докторите се надяват, но засега е рано да се каже.

— Ако умре, мога ли да дойда на погребението?

— Да, тогава се качваш на първия самолет, обещавам ти. Мария грижи ли се за теб?

— Разбира се. Но ме кара да ям по много. Направо преяждам. Освен това непрекъснато ме навлича и казва, че куклите ми са болни, защото ги държа леко облечени. Кара ме да се моля за теб. Вчера запалихме три свещи в три различни църкви за твоята майка.

— Хубаво сте направили. Как върви училището? Как е сестра Розария? Как са нашите познайници от площада?

— Всички са добре, татко — отвърна Лия, после гласът й спадна с един регистър.

— Снощи ми се обадиха родителите на мама. Говорихме надълго и нашироко.

Сърцето ми спря.

— И какво ти казаха?

— Дядо не каза почти нищо. Разплака се, като чу гласа ми. После баба Фокс взе слушалката от него. Тя е толкова мила. Толкова сладка. Каза, че се надява да те видят, докато си у дома. Ще се срещнеш ли с тях?

— Ако имам време — казах. — Това няма да е много лесно, Лия. Дядо Фокс никак не ме обича. И никога не ме е обичал.

— В библиотеката намерих един албум със снимки. И там има двама души, застанали на брега на река. Това ли са родителите на моята майка? Това ли са баба и дядо?

— Сещам се за коя снимка говориш — казах. — Да, това са.

— Изглеждат много приятни хора.

— Да, така изглеждат.

— Марта се обади тази вечер — продължи Лия. — Боеше се, че ще побеснееш, като разбереш, че е дала нашия номер на родителите си.

— Наистина, не мога да кажа, че съм особено доволен, но по всичко личи, че този месец ни върви на семейни разправии от всякакъв род. Нещо ще става, Лия. А когато нещо има да става, не можеш да го спреш.

— Някой пита ли за мен? Искат ли да ме видят?

— Копнеят да те видят, скъпа. Аз също копнея да бъдем заедно. — Вдигнах очи и видях, че Дюпре, Далас и Тий се приближават.

— Може ли да кажем по едно „здрасти“ на нашата племенница? — попита Дюпре. — Съвсем накратко. Колкото да я поздравим с „добре дошла“ в нашето семейство.

Дюпре взе слушалката и рече:

— Здравей, Лия. Аз съм твоят чичо Дюпре. Ти, разбира се, още не знаеш, но аз ще се влюбя в теб и ти ще се влюбиш в мен. Всъщност аз вече съм влюбен в теб само по това, което чувам от баща ти.

Докато слушаше отговора на Лия, Дюпре ми намигна и по удоволствието, което се изписа на лицето му, се досетих как върви разговорът. Далас посегна към слушалката, но Дюпре го плесна през ръката и добави:

— Чичо Далас иска да ти каже две думи, скъпа. Но помни, чичо Дюпре е твоят любимец в това жалко котило.

Далас взе слушалката.

— Не му вярвай, Лия. Сега говори твоят истински любимец, чичо Далас. Ще видиш, че ще ме харесаш повече от Дюпре, защото аз съм по-забавен, по-красив и по-богат от него. Имам две деца, с които ще си играеш, и освен това всеки ден ще ти купувам толкова сладолед, колкото можеш да изядеш. Да, точно така. Ще си прекараме страхотно. Окей, а сега ти давам чичо Тий. Той тежи двеста килограма, никога не се къпе и разправя мръсни вицове, дори на малки момиченца като теб. Никой не го обича, така че ти едва ли ще направиш изключение.

И той подаде телефонната слушалка на Тий, който каза „здравей“ и единствен от братята изслуша Лия най-внимателно, вместо сам да я залива с приказки. Изсмя се, после се изсмя отново и най-накрая рече:

— Боже, защо не дойдеш тук да видиш как ще си поживеем. Ще те науча да ловиш раци и да мяташ мрежа за скариди. Ще ловим риба на пристанището, а ако слушаш, ще те заведа и на дълбоководен риболов. Ако пък не слушаш, ще те науча да пушиш и ще ти купя обувки на висок ток. Сега баща ти иска пак да ти се обади. Разправят, че двамата с него много си приличаме, но това са долнопробни лъжи. Аз съм поне два пъти по-хубав.

Казах лека нощ на Лия, след това Мария пожела да говори с мен. При международни разговори тя винаги се безпокоеше за парите, които се таксуват на минута, и затова говореше много бързо, при това на родния си диалект, така че почти нищо не й се разбираше. Веднага взе да се оплаква от високите цени, разправи няколко клюки от площада и ме увери, че Лия е все така умна и хубава. Преди да спре да говори, каза, че се надява да не е изхарчила много пари, и ме закле да не забравям очарователния Рим.

После Лия отново взе телефона.

— Татко, ще направиш ли нещо за мен?

— Всичко. Нима не знаеш?

— Недей да се сърдиш на родителите на мама, задето са се обаждали. Обещай ми.

— Обещавам — казах.

— И още нещо.

— Имаш го — казах.

— Разкажи ми една история — помоли ме тя.

— Никога няма да забравя годината на страшното наводнение, когато Голямото куче Чипи... — започнах.

13

Научихме се да отмерваме времето по капките, които минаваха през пластмасовата тръба, отвеждаща към забитата в ръката на мама игла. Пулсът на сърцето й се разписваше върху лист милиметрова хартия под зоркия взор на дежурните сестри. Лекуващият доктор ни изнасяше сведения два пъти на ден със сух безизразен глас. Тий донесе футболна топка и още на следващия ден излязохме на паркинга да поритаме. Температурата на мама спадна. За пръв път ни обзе предпазлив оптимизъм.

На другия ден, след като излязох от болницата, отидох направо вкъщи, поспах известно време и после с колата на мама поех към мочурищата, където се намираше наскоро купената къща на Майк Хес.

Тя представляваше една фантастична нелепост, въпреки че бе заобиколена от изящна градина, в която цветята бяха групирани в отделни редици — момини сълзи, нарциси и незабравки. Лехи от азалии опасваха къщата като рамка на картина, а в страничния двор кучешкият дрян припламваше като нажежено до бяло огнено кълбо.

Къщата бе построена в онзи псевдоюжняшки стил, който е най-голямата атракция и най-големият позор на местните предградия. Всички подобни къщи представляват безвкусна имитация на Скарлетовата Тара.

Тръгнах бавно из грижливо фризираната градина, сякаш се боях да вляза в къщата. Минах покрай една гардения и сърцето ми ненадейно се сви при мисълта, че съм изоставил майка си в кома.

Гласът на Ледар ме сепна:

— Добре дошъл, Джак.

Обърнах се, погледнах красивата жена, която стоеше пред мен, и леко я целунах по устните като брат.

— И вътре ли е същата безвкусица? — попитах Ледар с насочен към къщата пръст.

— За вътрешното обзавеждане Майк е използвал свой колега от Холивуд — отвърна Ледар. — Докарал го със самолет дотук и му връчил непопълнен чек. Какво да ти кажа — нещо средно между Монтичело и „Хиляда и една нощ“. Уникално!

Тръгнахме по пътека от тухлички към главния вход. Вътре къщата изглеждаше набързо обзаведена; сякаш всичко бе случайно купено, а не специално подбирано и всяка стая беше по-стерилна на вид от предишната. Няколко английски гравюри, изобразяващи ловни сцени, висяха на стената във всекидневната: бледи, немощни англичани, яздещи до хрътките си по гипсовите стени на Южна Каролина.

Ледар сякаш прочете мислите ми и каза:

— Майк е много чувствителен по отношение на ловните си гравюри. Домът му в Лос Анджелис е пълен с тях.

— Разбирам — отвърнах. — А къде е самият стопанин?

— Той се обади от летището по мобифона си — отвърна тя. — Всеки момент ще бъде тук. Нека те предупредя: каза, че след вечеря ще пристигнат някакви мистериозни гости за по едно питие.

— А ти как си дошла? Не видях друга кола отпред.

— С моторницата на татко. Пресякох реката и ето ме тук — каза Ледар.

— Значи продължаваш да си на „ти“ с реката — възхитих й се аз.

Тя се усмихна.

— Мога ли да помогна с вечерята? — попитах.

— О, не ти ли казах? — учуди се тя. — Трябва да я сготвиш.

— Чудесно!

— Нали ти пишеш готварски книги. Аз пиша само сценарии. Трябваше да се досетиш. Татко ми връчи цял леген скариди.

— Тогава ми помогни да ги изчистя. Взела ли си спагети?

— Всичко съм взела. Майк ми нареди да заредя къщата и аз изкупих магазините на Чарлстън.

Неписан закон е, че хора, които не готвят и не са кулинари, притежават най-хубавите и най-добре обзаведените кухни и в това отношение Майк не правеше изключение. Застанали един до друг пред безупречно чистия му кухненски плот, ние с Ледар започнахме да чистим скаридите — извадихме бялото месо от бледите им полупрозрачни черупки. С остър нож махнах дългата мастиленосиня вена, която минаваше от главата до опашката.

— Работиш ли по проекта на Майк? — попитах.

— Не сме се събрали тук случайно. — Ледар кимна. — Майк бе чул за майка ти и веднага ми се обади в Ню Йорк. Не се е отказал от идеята и ти да участваш по някакъв начин. Всъщност как е майка ти? Доколкото разбирам, още няма подобрение.

— Пълна неизвестност — отвърнах, а после тактично смених темата.

— Ти къде си отседнала? При вашите ли?

— Засега — отвърна тя. — Предполагам, че ще ми трябват поне шест месеца подготовка, преди да напиша и един ред. За теб все още има запазено място в проекта. Ще бъда много щастлива, ако го заемеш.

— Това не е за мен, Ледар.

— Помисли си. Майк гледа много сериозно на тази работа. Ако нещата потръгнат, това ще бъде най-дългият сериал в историята на киното.

Погледнах дали водата за спагетите е завряла.

— В този град не са се случили толкова неща, че да има материал за сериал. Не са се случили достатъчно неща дори за рекламен клип от шейсет секунди.

Ледар ме погледна.

— Ние с теб сме двама от главните герои... разбира се, в по-късните епизоди. Имената ще бъдат други, всичко ще бъде романизирано, но ще сме вътре.

— Майк, разбира се, ми спести тази подробност.

В същия миг чухме, че пред входа спира кола. Майк влезе в къщата тичешком.

— Джак, съжалявам за майка ти — каза той и ме прегърна. — В Холивуд има най-малко стотина души, за които бих платил, само и само да им се случи една левкемия, а Бог я раздава на такива прекрасни хора като майка ти.

— Благодаря ти, Майк.

— Здрасти, скъпа. — Майк целуна Ледар по бузата. — Ужасно се радвам, че ви виждам и двамата. Вече не мога да се позная в този Лос Анджелис. Вчера съм крещял като луд на една деветнайсетгодишна хлапачка, при това стажантка. Разплаках я. След това не можах да си намеря място.

— Ти си известен с това, че крещиш на хората — каза Ледар.

— Но аз не обичам да крещя. Това не е истинското ми „аз“.

— Сигурно е, щом продължаваш да го правиш — подхвърлих. — Искаш ли нещо за пиене?

— Разбира се, и то не сода — отвърна Майк. — Направи ми един коктейл.

— Не мога — рекох. — Аз съм американец.

— Тогава бърбън — каза той.

— За мен също, Джак.

Приготвих питиетата и седнахме на покритата веранда, където човек можеше да вдиша уханието на градината и аромата на града. Бях благодарен за този малък отдих от дежурствата в болницата.

— Джак — започна Майк, — дължа ти извинение за начина, по който се държах във Венеция. Тогава не бях на себе си, просто не бях аз, а задникът, в който съм се превърнал за мой срам. Държа се така, защото в нашия бранш нещата така се правят. Всички се присмиват на приличното поведение и любезността... а на добротата се гледа с откровено презрение. Чувствам се ужасно, но се надявам, че ще ми простиш.

— Нали сме израснали заедно — отвърнах.

— И тримата — додаде Ледар. — Майк, винаги ще те обичаме.

— Знаем кой си и откъде идваш — казах. — Трудно е да си прочут, нали?

Майк вдигна рязко глава. Очите му блестяха.

— Няма нито едно нещо, за което да си струва. С изключение на парите. И понякога си мисля, че това е най-лошото.

— Успокоение за гузната съвест — подметна Ледар. — Тогава раздели парите с приятелите си.

— Всичките ми филми са отвратителни — каза Майк. — Оказах се страхотно лайно и какво направих? Пари.

— И аз се оказах страхотно лайно, но не направих пари, а само спагети — успокоително потупах Майк по рамото. — Хайде, ставай да вечеряме.

— Нека ти помогна — предложи Ледар.

Върнах се при електрическата печка и скоро миризмата на пържен чесън и зелен зехтин стигна до верандата, където Майк продължаваше да седи, загледан в градината и реката. На нас с Ледар като че ни олекна и тя започна да ни разказва подробности от живота на Майк, които се бяха случили след моето заминаване. В продължение на пет години Майк посещавал най-известния психиатър в Бевърли Хилс и именно тогава му хрумнала идеята за уотърфордския филм.

Наситените с действие приключенски филми бяха станали негов специалитет. Всичките си приличаха по развинтената момчешка фантазия на подвизите и геройствата. Филмите му имаха нужда от повече кръвна плазма, отколкото екипите на Червения кръст след земетресение. И от повече патрони и гранати, отколкото израелски батальон на Голанските възвишения. Филмите му не бяха долнопробни, само незначителни. Бяха предназначени да забавляват публиката — думи, с които Майк обичаше да убеждава своите инвеститори, които пък на свой ред имаха пълно доверие в безпогрешния му усет към лошия вкус на тълпата. Очевидно Майк разчиташе предимно на пазарните проучвания, които му разкриваха неведомите прищевки на масовия вкус. Подобно на много други влиятелни личности в Холивуд, които бяха успели да натрупат твърде много пари за кратко време, Майк живееше в някакъв странен, изпълнен с илюзии свят и копнееше да създаде значителни филми. Беше дошло време да спечели уважението на Холивуд, неговия страх и завист. Беше признал на Ледар, че няма по-опасен момент в живота на един продуцент от този. Както няма нищо по-повърхностно и патетично от филмов продуцент, който иска да каже нещо на света чрез филма си. Сантименталността го отвращаваше, но той знаеше, че я носи у себе си и тя се обаждаше — далечна, като ехото на разлюлени от вятъра камбани. В момента той отчаяно искаше да разкаже на света за дързостта на собственото си семейство и за малкия южняшки град, който бе приласкал това семейство и го бе дарил с гостоприемен подслон.

Ние с Ледар бяхме от съществено значение за бъдещите му планове.

По време на вечерята Майк ни разказа в подробности как вижда въпросните серии. Държеше да започнат с дядо му, Макс Русов, който бил касапин в малко селце в Русия, станало жертва на казашки погром. Филмът трябваше да проследи историята на Макс, който избягва от Русия в Чарлстън, и живота му като амбулантен търговец по Шосе 17 между Чарлстън и Уотърфорд. Един от първите клиенти на Макс Русов в Уотърфорд бил моят дядо и тяхното приятелство продължило петдесет години.

— Майк, ще те попитам нещо, но ми отговори честно — казах. — Смяташ ли да включваш като филмов епизод и това как съпругата ми Шайла скача от моста в Чарлстън?

Тягостно мълчание наруши оживения ни разговор и думите ми увиснаха във въздуха. Ледар погледна Майк.

— Ще променим всички имена — обади се Майк. — Историята ще бъде напълно романизирана.

— Но ще има еврейка, която се самоубива, скачайки от мост, така ли?

— Джак, Шайла е част от нашия живот. — Ледар хвана ръката ми. — Не само от твоя.

— Шайла беше моя братовчедка — заяви Майк. — Тя е част от историята на моето семейство точно толкова, колкото и от историята на твоето.

— Добре — казах. — Радвам се, че мислиш така. А какво ще кажеш за една друга твоя братовчедка — моята дъщеря, когато седне да гледа филма и види романизирания образ на своята майка да скача от моста? Питам ви, и двамата, как смятате, че ще се чувствам аз и как смеете да ми предлагате участие в подобен проект?

— Самото самоубийство няма да се показва на екран — бързо се намеси Майк. — Джак, ти ми трябваш, разбери. Без твоята помощ съм загубен. Без теб и двамата с Ледар сме с вързани ръце.

— Самоубийството на Шайла няма нищо общо с историята на този град, значи няма място и в сценария — изкрещях аз.

— Добре — продължи Майк, — но при условие, че се съгласиш да ни помогнеш с останалата част на историята.

— Вие знаете останалата част на историята — казах. — Всички минахме през едни и същи преживявания. Танцувахме под звуците на една и съща музика. Гледахме едни и същи филми. Дори гаджетата ни бяха едни и същи.

— Той говори за Джордан — поясни Ледар, опитвайки се да спазва неутралитет.

— Ние всички присъствахме заедно на погребалната церемония на Джордан — казах с равен глас. — Седяхме един до друг и заедно плакахме, защото Джордан беше приятелят ни, който умря пръв.

— Лъжеш — каза Майк. — Не искам да бъда така цинично откровен, приятелю, но ти лъжеш.

Бръкна в джоба на сакото си, извади пачка снимки и ги хвърли на масата пред мен. На тях се виждаше Джордан, който излиза от изповедалнята на „Сант Анселмо“; Джордан, който влиза в градината на манастира, и още няколко, на които се виждаше как аз се оглеждам дали не ме следят.

— Хубави снимки на моя изповедник в Рим — казах, докато разглеждах снимките една по една. — А ето ме и мен на Авентинския хълм. И тук — като влизам в изповедалнята. А тук, когато излизам, пречистен от греховете и отново възлюбен от Бога.

— Увеличих тези снимки в „Уорнър Брадърс“ и ги сравних със снимки на Джордан от гимназията. Джордан Елиот е твоят изповедник в Италия. Ти му предаваш съобщения и писма от майка му. Имам запис на една от твоите така наречени изповеди.

— Ледар, ти знаеше ли за всичко това? — обърнах се към Ледар, след като дълго време не можах да проговоря.

— Без мелодрами, моля те! — каза Майк. — Аз ще ти платя за историята на Джордан, ще ти платя, за да разкажеш всичко, което се е случило между теб и Кейпърс Мидълтън в университета на Южна Каролина.

— Един въпрос, Майк — казах. — А кой ще ми плати да ти избия зъбите? Не знаеш ли, че никак не обичам някой да ме следи! Никак не обичам някой да ме снима инкогнито. А още по-малко обичам някой да прави записи на изповедите ми.

— Това не са изповеди — каза Майк. — В тях няма нищо религиозно. Искам въпросният сценарий да включва пристигането на моето семейство от Русия, Холокоста и приятелството на цялата наша компания. По дяволите, Джак, това беше истинско приятелство. И ще свърши с избирането на Кейпърс Мидълтън за губернатор на Южна Каролина.

— Ако Кейпърс Мидълтън бъде избран за губернатор на Южна Каролина, аз преставам да вярвам в демокрацията — казах, като същевременно се опитвах да запазя хладнокръвие и да успокоя треперещия си глас.

— Ти си бил шеф на предизборната му кампания, когато се е кандидатирал за президент на първокурсниците в университета.

— Нямаш право да му се сърдиш за това — намеси се Ледар. — Тогава Кейпърс беше съвсем различен. Аз също бях първата съпруга на Кейпърс и майка на двете му деца.

— Той сам признава, че е бил много лош съпруг, Ледар — каза Майк. — Всъщност кой ли не е? Ето, аз се жених четири пъти. Шайла пък избра моста.

При тези думи изгубих всякакво самообладание и още преди Майк да се усети, го сграбчих за вратовръзката, вдигнах го от стола и го придърпах към себе си, докато носовете ни почти се допряха.

— Лично аз, Майк, предпочитам да смятам, че самоубийството на Шайла не е изцяло свързано с това какъв съпруг съм бил. За твое сведение може и да съм бил ужасен съпруг, но то е само защото не съм се молил достатъчно често на Бога да запази жива моята прекрасна и доста изтерзана жена. Разбираш ли, Майк? Или да ти счупя носа, за да запомниш?

— Пусни го, Джак! — изкомандва ме Ледар.

— Прощавай, Джак. Не очаквах, че съм способен да изтърся такава гадост. Наистина съжалявам. Това не бях аз...

— ... а задникът, който Холивуд направи от мен — довърши изречението му Ледар.

Внимателно поставих Майк отново на стола му и оправих вратовръзката му със сдържана нежност.

— Съжалявам, Майк — извиних му се аз.

— Заслужих си го. Трябваше да ми сплескаш физиономията.

Изведнъж ни заслепи светлината на фарове и пред къщата спря кола.

— Мистериозните гости пристигнаха — каза Майк бодро и тръгна с енергична крачка към входа.

— Имаш ли представа кои са? — попитах Ледар.

— Никаква — отвърна тя.

В същия миг на лицето й се изписаха едновременно изненада и неприязън, които дори прословутата й сдържаност не успя да прикрие. Обърнах глава и видях нейния бивш съпруг и мой бивш приятел Кейпърс Мидълтън да влиза в стаята заедно с жена си Бетси.

— Здрасти, Кейпърс — поздрави го Ледар, цялата разтреперана. — Здрасти, Бетси.

— Щяхме да доведем и децата — обърна се Бетси към Ледар, — но утре и двамата имат контролно, а докато се приберем в Чарлстън, ще бъде вече късно.

— Нищо, и без това в края на седмицата ще дойда да ги видя — каза Ледар сдържано.

— Прав си, Майк — възторжено се обади Кейпърс. — Това е страхотна изненада.

— Видя ли! — каза Майк, доволен от себе си. — Право в целта!

— Здравей, Джак — каза Кейпърс. — Отдавна не сме се виждали. Разказал съм на Бетси всичко за нас.

— Бетси, хубаво ме запомни — казах, — защото повече няма да ме видиш.

— Той ми каза, че си точно такъв — каза Бетси и погледна одобрително съпруга си.

Кейпърс Мидълтън бе от ония южняци, които винаги изглеждат чисти, спретнати, блестящи и съвършени. Никакъв недостатък — нито в лицето, нито във фигурата. Красотата му беше естествено продължение на безупречното му възпитание. Навремето обичах да се заглеждам в лицето му така, както правеха и повечето момичета. Именно това лице ме научи никога да не вярвам на привлекателната външност.

Кейпърс протегна ръка към мен, но тя увисна във въздуха.

— Не съм ти простил, Кейпърс. И никога няма да го направя.

— Всичко е зад гърба ни — каза Кейпърс. — Съжалявам за онова, което се случи. Исках да ти го кажа в очите.

— Вече ми го каза. Сега се махай от погледа ми.

— Той не е тук по някаква случайност — обади се Майк. — Аз го поканих и искам да се държите прилично с нашия бъдещ губернатор и с неговата съпруга. Хайде да влезем вътре за по едно питие. Джак, Кейпърс има предложение, което искам да чуеш.

— Майк, аз си тръгвам — каза Ледар.

— Ледар, моля те, остани — помоли я Бетси. — Докато мъжете си говорят по работа, ние можем да си побъбрим за децата.

Ледар погледна Кейпърс с вид на подплашена птичка.

— Не мога да повярвам на ушите си.

— Бетси е малко старомодна и смята, че ти може би се интересуваш как са нашите две деца.

Напрежението в стаята наелектризира въздуха. Докато Майк сипваше коняка, опитах се да определя възрастта на Бетси, после се сетих, че е на двайсет и пет. Физиономията й ми бе позната, но не можех да разбера къде съм я виждал. Изведнъж обаче се сетих и се изсмях на глас.

— Точно така! Бетси беше мис Южна Каролина. Ледар, Кейпърс те е зарязал заради мис Южна Каролина. Бетси Сингълтън от Спартънбърг.

— Бях много горда, че можех да служа по този начин на щата си цяла година — каза Бетси и аз харесах обърканите й думи и кавгаджийския й тон. — И да представлявам Южна Каролина в Атлантик Сити пред целия свят. След венчавката това беше другият най-хубав ден в живота ми.

— Бетси, живях в Европа твърде дълго и бях забравил за съществуването на момичета като теб. Кейпърс, нищо чудно и да спечелиш губернаторския двубой. Южна Каролина сигурно ще се хване на въдицата ти.

— Престани да се заяждаш с нея — прекъсна ме Майк. — Тя е още дете.

— И прекрасна майка на нашите деца — обади се Кейпърс. — Това и Ледар може да го потвърди.

— Държи се добре дори с мен самата — каза Ледар.

— Значи ти се отказа от Ледар Ансли заради Бетси — обърнах се аз към Кейпърс. — Какъв тъпанар си, Кейпърс.

— Джак, моля те, въздържай се, човече! — обади се Майк.

— Я си гледай работата, Майк! — обърнах се към него. — Аз и на хиляда години да стана, пак няма да забравя какво направи Кейпърс Мидълтън и никога няма да му простя на това копеле.

— Майк, не съм очаквала такъв мръснишки номер от теб — каза Ледар, изправи се, взе коняка си и го изля в тумбестата чаша на Майк. — Нито аз, нито Джак го заслужаваме. Нито дори Кейпърс и Бетси.

— А как иначе можех да ви събера, за да си поговорим заедно? — попита Майк. — Става въпрос за проекта. Моля ви, останете!

Но Ледар вече крачеше към изхода с красивите си дълги крака. Майк тръгна след нея, опита се да я разубеди, но след малко се чу шумът от моторницата, запрашила към Уотърфорд.

Обърнах се да огледам Бетси — избраницата на Кейпърс.

Тя беше от онези южнячки, които бяха прекалено красиви за моя вкус. Приличаше на дете от плакат, рекламиращ ползата от редовно пиене на прясно мляко. Всичко у нея беше преиграно, прекалено и премислено. Имаше нещо едновременно механично и мечтателно в закачливото й нахалство. Беше от онези красавици, които предизвикват възхищение, но не и влечение. Усмивката й събуждаше у мен единствено желание да поискам адреса на зъболекаря й.

— Ти си на двайсет и пет, нали, Бетси? — попитах.

— Да, на двайсет и пет години е — потвърди Кейпърс.

— Нека се помъча да отгатна. Възпитаничка на колежа в Южна Каролина.

— Позна! — каза Майк, който в този миг влизаше в стаята.

— Членство в Дамската лига на колежа.

— Позна! — обади се пак Майк.

— По какво? — попита Бетси.

— По премрежения поглед. Всички момичета от Дамската лига първо се научават да премрежват погледа си, с който после възнаграждават съпрузите си при всяка излязла от устата им глупост.

— Джак, изглежда, се мъчиш да ме вкараш в определен стереотип — каза Бетси и този път вече гореше с истински пламък.

— Югът те е вкарал в определен стереотип, Бетси, не аз. Аз само проверявам докъде се простират границите му.

— Бетси е типична южняшка красавица — каза Кейпърс и прегърна жена си. — В това няма нищо лошо.

— Напротив, аз се гордея с това — допълни Бетси.

— Южняшка красавица — повторих. — Бетси, сега това се смята срамно. Умните жени вече не се наричат така. Ти обаче не си глупава, само дето нищо не разбираш от мъже.

— Въпреки това си оставам южняшка красавица и мисля, че разбирам от мъже, и то повече от всяка друга жена в Южна Каролина.

— Джак, ожених се за Бетси, защото ценя нейната преданост.

— Грешиш. На този свят има само едно непростимо престъпление.

— И кое е то? — попита Кейпърс, докато Майк се върна на мястото си.

— Непростимо е за човек от което и да е поколение — което и да е поколение — да предава и унижава жените от собствената си генерация, като се жени за по-млади. Ти не си взел Бетси заради нейната преданост, приятелче. Оженил си се заради нейната младост.

— Предателството крие неподозирани удоволствия — каза Кейпърс и Майк се изсмя в знак на съгласие. — Джак, винаги съм харесвал твоята благочестивост.

— Аз съм доста по-умна от жените на твоята възраст, Джак — обади се Бетси, присъединявайки се към отбора на Кейпърс и Майк.

Измерих Бетси с поглед, преди да атакувам — този път без пощада.

— Жените от моето поколение бяха най-умните, най-сексапилните и най-очарователните жени, които някога са се раждали в Америка. Именно те започнаха движението за равни права с мъжете, а през шейсетте години излязоха на улицата, за да спрат безсмислената Виетнамска война. Бореха се като лъвици за икономическо равенство, напълниха юридическите факултети, станаха лекарки, осъдиха корпоративните организации и в същото време успяха да отгледат и възпитат децата си много по-добре от нашите майки.

— Джак, недей да се горещиш — обади се Майк. — Бетси е още дете.

— Тя е тъпанарка — казах и се обърнах към Бетси. — В сравнение с жените от моето поколение мъже като мен, Майк и твоят малодушен съпруг изглеждат жалки и безинтересни. Недей да говориш за тези жени, Бетси, освен на колене и с преклонение.

— Навремето той беше влюбен в Ледар, Бетси — обади се Кейпърс с глас, който издаваше пълно присъствие на духа. — Но тя скъса с него точно преди бала на Света Сесилия в Чарлстън. Джак винаги е понасял много болезнено факта, че принадлежи към по-нисшите класи.

— Бетси, ти не можеш да се хванеш на малкото пръстче на Ледар Ансли — озъбих се аз злобно.

— Но тя те е чупила и се е омъжила за Кейпърс — каза Бетси. — И с това доста израсна в очите ми.

— Смятах, че мога да разчитам на доброто ти възпитание — каза Майк, опитвайки се да разведри нажежената атмосфера. — Бетси е страхотна мадама.

— Мъча се да засегна Кейпърс, това е всичко — отвърнах. — Защото Кейпърс знае много добре, че мога още сега, в този миг и в тази стая да седна и да напиша биографията на бедната Бетси. Срещал съм хиляди жени като нея. А на Кейпърс не му е приятно да знае, че се е оженил за жива, дишаща кукла, за крачещо южняшко клише. Мога да му кажа например за кого ще гласува Бетси през следващите петдесет години, колко деца ще роди и как ще ги кръсти.

— Тогава, кажи ми, лайно такова, къде съм защитила магистърската си степен? — каза Бетси и отпи от коняка си.

— Скъпа, предпочитам да не използваш такъв език — каза Кейпърс.

Аз обаче бях приятно изненадан от нейната реплика.

— Добре, Бетси. Добре го даваш. Моите поздравления. Не съм и предполагал. Всеки път, щом реша, че знам всичко, което има да се знае за жените на Американския юг, веднага се намира някоя да ми бие дузпата. Това е страхотно.

— Джак, недей забравя, че се женя само за умни, схватливи и красиви жени — каза Кейпърс. — Мисля, че вече съм го доказал.

— Млъквай, Кейпърс! — казах. — Трябва ми още малко време, за да накарам жена ти да побегне разплакана оттук.

— Аз пък мисля, че е време да те изритам от къщата си, Джак — каза Майк.

— За жалост това едва ли ще ти се удаде, Майк. Ти просто не си ми в категорията — казах. — Освен това ти също млъквай, защото на двамата ни предстои дълъг разговор. Ще трябва да ми обясниш защо инсценира тази среща.

— Ей, Джак — обади се Бетси. — Сега разбирам защо жена ти е скочила от моста. Чудя се само защо толкова дълго се е колебала.

— Кажи го още веднъж, Бетси, и ще размажа съпруга ти от бой. Така ще сплескам мутрата му, че не за губернатор, ами за цирков артист няма да става.

— Съпругът ми, изглежда, не се уплаши — обърна се Бетси към Кейпърс, който остана невъзмутим.

— Уплаши се и още как, ама не го показва.

— Той е бил във Виетнам, докато ти си се измъкнал.

— Точно така, мис Южна Каролина. И най-странното е, че въпреки това аз мога да го размажа, а той мен — не. Ако такива като мен бяха отишли във Виетнам, щяхме да спечелим войната. Помисли си за това следващия път, когато седнеш да правиш бисквитки със сирене или фаршировани яйца.

— Всички либерали са един дол дренки — заключи Бетси и като че се почувства неловко в центъра на вниманието ни. — Доколкото знам, жена ти е била активна феминистка.

— И двамата бяхме — отвърнах. — Сега подготвям и дъщеря си за същата кауза.

— И какво ще спечели от това?

— Просто няма да е боклук като тебе, Бетси — казах, — защото аз собственоръчно ще я хвърля от моста на река Купър, ако се окаже нещо подобно на теб или пък се омъжи за някой като Кейпърс Мидълтън.

Бетси Мидълтън се надигна с демонстративно достойнство и се обърна към съпруга си:

— Хайде да си тръгваме, Кейпърс. Може да пренощуваме у майка ти. Ще се обадя на прислужницата.

— Лека нощ, Бетси — казах и чух как собственият ми глас прозвуча подигравателно и жестоко. — Никога няма да забравя талантливото ти изпълнение в състезанието за мис Америка. Жонглираше с горящи факли. Почувствах се неудобно заради моя щат, който ти представляваше, и заради всяка жена в него.

Бетси си тръгна разплакана, а мен ме обзе потискаща мъка.

— Добре, Джак — каза Майк и поклати глава. — Чудесно се справи.

— Майк, обади се утре на Бетси и се извини от мое име. Кажи й, че съжалявам и че обикновено не съм такъв. Съпругът й е онзи, когото ненавиждам, а не нея.

Кейпърс Мидълтън не изглеждаше засегнат от моята атака срещу жена му. Очите му си останаха бистри и сини. В сумрака на вечерта той ми заприлича на истукан, излюпен от яйце някъде в зоната на полярния кръг.

— Ако ти беше постъпил така с жена, която обичам — казах му аз, — сега щеше да си събираш зъбите от пода.

— Преувеличаваш — каза Майк и застана между нас двамата. — И това винаги ти е пречило.

Кейпърс се покашля, сякаш се канеше да каже нещо, после ме погледна право в очите.

— Джак, аз имам нужда от твоята помощ. Освен това нашето приятелство винаги ми е липсвало.

— Изслушай го, Джак — намеси се Майк. — Моля те, изслушай го. Ако Кейпърс стане губернатор, после ще се кандидатира и за президент.

— И ако това стане, Бог ми е свидетел, аз пък ще кандидатствам за италианско поданство.

— Джак, бих искал да влезеш в екипа на предизборната ми кампания — продължи Кейпърс невъзмутимо.

— Това говедо, изглежда, не разбира какво му говоря. — Погледнах към Майк с недоумение. — Кейпърс, аз те мразя и освен това ти си републиканец. Аз мразя републиканците.

— Навремето и аз ги мразех — призна си Майк. — Но после забогатях.

— Нашите преустановени отношения са добре известни в този щат и това може да ми създаде известни проблеми по време на кампанията.

— Искрено се надявам наистина да ти създаде милион проблеми, които ти напълно заслужаваш — казах.

— Следващия месец щатският вестник ще пише обстойно за мен, а местната телевизия довършва документален филм, който проследява цялата ми кариера като политик в Южна Каролина.

— Филмът ще включва ли и случката в университета? — попитах.

— И филмът, и материалът във вестника — каза Кейпърс и в иначе равния му глас се прокрадна нотка на безпокойство. — Повечето от хората в Южна Каролина възприемат случката като акт на патриотизъм от моя страна. Лошото е, че има и други, които смятат, че съм предал най-близките си приятели. Това може да се превърне във въпрос за личните ми качества, от който демократите непременно ще се възползват.

— Кейпърс сподели с мен вижданията си за щата и ако бъде избран, несъмнено ще се превърне в най-напредничавия губернатор по тези земи.

— Престани, Майк! Ще се разплача от умиление.

— Онова, което се случи в колежа, никога нямаше да стане, ако не беше Виетнамската война — продължи Кейпърс. — Но аз защитих това, в което вярвах. Смятах, че страната ми е в беда.

— Аз наистина ще се разплача, като те слушам какви глупости дрънкаш.

— Бяха тежки времена — намеси се Майк. — Признай поне това, Джак. Тогава си хвърлих повиквателната, защото бях убеден, че така трябва да постъпя, а освен това не исках да ме стрелят в някаква страна, чието име дори не можех да произнеса правилно.

— Всички ние направихме много грешки по време на Виетнамската война — додаде Кейпърс.

— С изключение на мен — казах. — Аз не направих нито една грешка през цялата война. Гордея се, че бях против тая шибана война от началото до края.

— Сега обаче са на мода ветераните от Виетнам — каза Кейпърс.

— Не и в моите среди. Писнало ми е от оплакванията им. В тази страна няма по-големи мрънкала от тия ветерани. Не спряха да се самосъжаляват, при това го правят твърде шумно и твърде често. Нямат никакво достойнство.

— Но когато се върнахме в родината, ни заплюваха — каза Кейпърс.

— Глупости — казах. — Това е лъжа. Градски митове и легенди! Чувал съм ги тия, но не им вярвам. И все се случвало по летищата.

— Лично с мен се случи на летището — каза Кейпърс.

— Ако наистина се е случвало толкова често, колкото твърдят ветераните от Виетнам, летищата в тая страна да са се превърнали в плювалници. Лъжеш, Кейпърс! А ако не лъжеш, би трябвало да избиеш зъбите на онзи, който се е изплюл в лицето ти. Просто не мога да повярвам — заплюват в лицето милиони връщащи се от Виетнам войници и нито един избит зъб! Не се учудвам, че изгубихте гадната война.

— Винаги съм харесвал това нещо у Джак — обърна се Майк към Кейпърс. — И още го харесвам. Някои хора се дразнят, но Джак удря право в целта, без заобикалки.

— Аз пък никога не съм харесвал това нещо у Джак — заяви Кейпърс. — В неговия свят няма място за компромиси, за нюанси, за смушкване с лакти и маневри. Твоят свят, Джак, е свят на или-или: всичко или нищо. Това е свят на крайностите, който се разиграва извън всякакви граници. Той винаги звучи искрено, но няма нищо общо с истинския живот на земята.

— Много красноречиво — възхити се Майк. — Много поучително!

— Докато аз съм гъвкав човек — продължи Кейпърс. — Именно благодарение на това се издигнах толкова високо.

— Ти си безнравствен човек — поправих го аз. — Именно благодарение на това се издигна толкова високо.

Тръгнах към външната врата, без да кажа „довиждане“, но гласът на Кейпърс ме застигна.

— Пак ще ми кацнеш, Джак. Защото има едно нещо, което знам за теб. Ти обичаш Джордан Елиот. И там ти е слабото място.

Заслепен от ярост, дадох газ и гумите на колата изсвистяха по черния път, който прекосяваше имението на Майк. Ръцете ми трепереха върху волана и целият се облях в студена пот, въпреки че априлският въздух бе топъл и ароматен. Бях толкова бесен, че можех неволно да блъсна я човек, я някой пътен знак, но за щастие нищо не се изпречи на пътя ми и без инцидент стигнах до главната магистрала, която водеше на запад към града.

Отидох направо в къщата на Ледар, която ме чакаше на верандата, седнала в бял плетен стол. На плетената масичка пред нея имаше бутилка бърбън и кофичка с лед.

Все още треперех от разговора ми с Кейпърс и разлях част от бърбъна, докато си сипвах. Отпуснах се в стола.

— Знаех, че ще дойдеш. Бях сигурна — каза Ледар. — Какво ще кажеш за срещата си с Принца на мрака?

— Мразя този град, този щат, тази нощ, тези хора, моето минало, моето настояще, моето бъдеще... Единственото нещо, което наистина очаквам с нетърпение, е собствената си смърт. По това се отличавам от човешките същества, които, изглежда, се страхуват най-много от смъртта, докато аз гледам на нея като на дълга, платена ваканция, където повече няма да ми се налага да мисля за Южна Каролина или Кейпърс Мидълтън.

Ледар се изсмя.

— Ако това беше филм, сега е моментът героинята да каже нещо дълбокомислено и жизнеутвърждаващо. Нещо от рода на: „Разбирам те, скъпи, но какво мислиш за мен? Не ме ли харесваш?“ И тогава ти ще ме погледнеш в очите, ще ме пожелаеш страстно, защото нощта е красива, а животът — дълъг.

— Така ли става по филмите? — попитах.

— Така става и в истинския живот — рече тя.

Погледнах я и харесах това, което видях.

— Всъщност Бетси опра пешкира — казах и изохках. — Клетата жена нищо не ми е направила, а аз се нахвърлих срещу нея като зъл пес. Само защото исках да засегна Кейпърс.

— Чудесно! — рече Ледар. — Знаеш ли, няма нищо по-унизително от това децата ти да бъдат отглеждани от едно дете.

— И на двама ни се опитаха да отнемат децата чрез съда. Всъщност как Кейпърс успя да спечели делото? Аз за малко да изгубя Лия и това е разбираемо, но за теб... Обзалагам се, че си добра майка.

— Добра, но не достатъчно умна. След раждането на Сара доста напълнях. Сгреших, като не направих усилия да отслабна веднага. Не подозирах, че Кейпърс се отвращава от пълни жени. Не че прави изключение от останалите мъже в тази страна. Но нито един от вас няма да миряса, докато обещанията за вечен глад не станат част от брачния обет. И това даде повод на мистър Кейпърс да започне поредица от любовни истории, която свърши с прекрасната Бетси.

— Какво общо има това с децата?

— Мина цяла година, преди да сваля килограмите, заради които изгубих Кейпърс — каза тя сякаш на мрака в градината. — В това време той разправяше наляво и надясно, че съм държала повече на сценариите си, отколкото на брака. Разделихме се и аз се преместих в Ню Йорк с децата. И започнах да излизам всяка вечер. Не подбирах — който ме покани. Сбърках, Джак. Сега се срамувам за всяка секунда. Тези истории, разбира се, притъпиха омразата ми към Кейпърс. Докато бях негова съпруга, имах чувството, че живея погребана под дебела кора лед. И мен ме изработи по същия начин, по който е изработил и теб. Частен детектив. Снимки. Един от мъжете беше негър — писател, когото бях срещнала, докато обикаляше страната с новата си книга. Някои бяха женени. И така ми отне децата.

— Искаш ли да се върна и да го набия?

— Винаги ли налиташ на бой?

— Мисля, че това е по-достойно, отколкото да се държа като мижитурка. Освен това, Ледар, аз съм мъж и много добре знам какво може да жегне един мъж: да изяде тупаника е на едно от първите места в списъка. Пък и нали гледам да се докарам пред теб.

— Ако искаш да се докараш пред мен — каза тя, — трябва да го убиеш. Само да го набиеш не ми стига.

Ледар взе лявата ми ръка и я вдигна към тлеещата светлина, която се процеждаше откъм реката. Завъртя няколко пъти брачната ми халка около пръста. Ръцете ми са малки и изглеждат така, сякаш принадлежат на по-нисък човек.

— Защо още носиш брачната си халка?

— Защото никога не съм се развеждал. Нито съм се женил повторно... Тя ми напомня за Шайла.

— Добрият Джак. След всичките бури ти си остана същият. Истински сладур.

— Не, не съм. Но щях да бъда, ако бях имал друг баща.

— Моят случай е по-лек, но с майка ми сме винаги на нож — каза Ледар. — Чуя ли гласа й, започвам да завиждам на сираците.

— Значи не ти харесва това, че продължавам да нося брачната си халка.

— Не, напротив. Смятам, че е много мило от твоя страна.

— Но и малко странно.

— Малко. Сваляш ли я, когато се срещаш с някоя мадама?

— Отдавна не съм се срещал с никого.

— Защо, Джак?

— Когато жената, която си обичал, се самоубие, преставаш да се интересуваш от себе си, Ледар. Дори и след като проумях онези сложни влияния, допринесли за нейната смърт, остана си фактът, че и аз не съм без вина. Винаги когато реша да изляза с жена, се сещам за това.

— Значи смяташ, че щом излезеш да вечеряш с някоя жена, следва самоубийство, така ли?

Изсмях се на шегата й.

— Не. Смятам, че ако много харесваш някоя жена и тя те харесва, и има много вечери, и много целувки, и после сватбени камбани, то неминуемо ще се стигне и до трупа, който после трябва да разпознаваш в моргата...

— Джак, съжалявам, че го казах. Моля те, прости ми.

— Всяка нощ, всяка нощ в съня си виждам как Шайла се хвърля отнякъде. Дори да сънувам, че карам каяк в Аляска, тя ще се появи в гората над мен и ще се хвърли от някоя скала. Или пък, ако си вървя по улица в Амстердам покрай някой от каналите, чувам вик и ето я — Шайла лети надолу от онези високи къщи над водата и аз се втурвам да я спасявам. Не мога да кажа, че нощта е любимата ми част от денонощието.

Умълчахме се.

— Как успя да запазиш Лия? — попита тя приглушено.

— Какво стана с твоя дъб? — Станах да се поразтъпча, но всъщност за да сменя темата. — Ти имаше най-хубавия дъб в града.

— Кейпърс — каза тя. — През цялото време, докато бяхме женени, ми натякваше, че му закривал гледката към залеза над реката. В годината, когато бракът ни окончателно се разпадна, една вечер заедно с други негови колеги наобиколиха дървото. Всички носеха по чаша бира в ръка и взеха уж да се възхищават на залеза.

— Говори по-ясно, нищо не разбирам.

— Всъщност в чашите си носели много силен пестицид. И докато уж се възхищаваха на залеза, всеки скришом излял пестицида на земята. След шест месеца бедното дърво започна да линее и в крайна сметка умря. Всички в Уотърфорд бяха бесни, но Кейпърс отрече да има пръст в тази работа.

— А ти знаеше ли? — попитах.

— Не, разбира се, че не — отвърна тя. — Един от неговите колеги ми каза години след това. Но баща ми веднага се усъмни в Кейпърс.

— Странно, аз пък вече предпочитам компанията на дъб пред тази на човек. А пред Кейпърс Мидълтън предпочитам и плевели.

— Той все още вярва, че може отново да се сприятелите.

— Не, след тазвечерната случка вече не вярва.

— Да се върнем на Лия — каза тя. — И делото, в което се опитаха да ти отнемат бащинството.

— Родителите на Шайла, естествено, смятаха, че аз съм причината за нейната смърт. След погребението изпаднах в ужасна депресия. Моите братя ме заведоха в болницата в Кълъмбия и там ми назначиха лечение за депресия. Мина известно време, преди да живна и да се изправя на крака.

— Къде беше Лия по това време?

— Живееше у Фоксови, които, разбира се, бяха съсипани от смъртта на Шайла. И сигурно тогава, защото Лия винаги си е била истинска вълшебница, им бе хрумнало, надявам се без зъл умисъл, че Лия може да им замести Шайла. Докато бях в Кълъмбия, те заведоха дело, оспорвайки бащинските ми права.

— Как успя да спечелиш, особено след като се е знаело, че си лежал в психиатрия?

— Брат ми Дюпре, който работи в същата болница, пристигна един ден с новината какво са решили семейство Фокс. Гневът е силна противоотрова в случай на депресия. Мъката ми по Шайла беше изместена от яростта ми срещу нейните родители, които се опитваха да ми откраднат детето. По време на процеса баща й свидетелства срещу мен, като най-безсрамно заяви, че съм имал навика да бия Шайла. И това не е всичко, списъкът от варварщини, които ми бяха приписани, нямаше край. Знам, че лъжеше с единствената цел да задържи Лия, да задържи нещо от Шайла.

— Сега не се учудвам, че си избягал чак в Италия.

— Семейството ми се обедини около мен. Брат ми Далас се зае с делото, без да поиска и цент. Когато се стигна до кръстосан разпит, Фоксови се провалиха. Освен това, преди да се самоубие, Шайла бе оставила писмо. Нашите също свидетелстваха в моя полза. Никога не бях подозирал, че могат с такова достойнство... с такова великодушие, въпреки всичко, преживяно от нас, да ме защитят. Тогава ги видях в нова светлина — не знаех, че притежавам такова съкровище. И затова, когато заминах за Италия веднага след процеса с намерението никога повече да не се върна, те толкова се обидиха.

— Били са прави.

— Сгреших — признах си аз. — Но вече нищо не мога да променя.

— Шайла не би одобрила твоето решение да скъсаш окончателно с Юга.

Долових леко неодобрение в гласа й и вдигнах очи.

— Имах нужда да си отдъхна от Юга — казах най-накрая. — Мисълта за него ме изтощава, животът в него ме превъзбужда, а опитите ми да го анализирам ме влудяват.

— Ако Майк се откаже от проекта си, аз ще напиша нещо за всички нас — каза Ледар.

— Опиши ме като момче от Чарлстън, за да не се налага майка ти да дезинфектира верандата всеки път, щом ме зърне пред къщата си.

— Не го е правила всеки път — рече Ледар. — Тя просто искаше да те научи да използваш задния вход.

— А ти как се разбираш с родителите си?

— Татко ме гледа и си мисли: „Лошо семе.“ Мама ме гледа просълзена и си мисли: „Развалено яйце.“ И на двамата им призлява при мисълта, че тяхното момиче изпусна шанса да стане губернаторска съпруга.

— Ако той стане губернатор, птиците вече няма да идват да зимуват в Южна Каролина.

— Джак, не се отказвай от този филм — неочаквано каза Ледар.

— Защо? — попитах я. — Идеята не ми харесва. Крие опасности.

— Може би така ще се опознаем по-добре, вече като възрастни — каза тя. — Ще видиш, аз няма да те разочаровам.

Ледар протегна ръка и улови моята.

— И това е най-голямата опасност — отвърнах.

14

На следващата сутрин тръгнах по обления в слънчева светлина път през мочурищата и ниските шубраци, който извиваше над безброй заливчета, дето се пълнеха с вода само по време на прилива и се разливаха към ширналия се в далечината Атлантически океан. Един негър хвърляше мрежа за скариди от невисок мост, макар че имаше отлив. Тя се изду като поличка на балерина с подгъв от съвършено очертан кръг, цопна във водата и потъна.

Спрях на остров Орион и казах името си на дежурната по охраната. Тя ме измери с поглед, сякаш бях дошъл да крада сребро и порцелан, които несъмнено изобилстваха на богаташкия остров. С неохота ми издаде временен пропуск и ми обясни как да стигна до дома на семейство Елиот.

Беше красива къща на два етажа, която гледаше към океана. Почуках и след малко на прага се появи самата Селистайн Елиот. Видя ме и се хвърли да ме прегръща.

— Все още си така огромен — каза тя.

— Все още си така хубава — отвърнах.

— Не, вече не съм. Следващият месец ставам на шейсет и осем — каза Селистайн, но грешеше. Лицето й притежаваше естествена красота, която времето можеше да промени, но не и да заличи.

Селистайн Елиот беше съвършената съпруга на военен — прислужница и помощница на необикновено бързото му издигане през всички чинове на Военноморската пехота. Тя беше дама, която се открояваше и блестеше без никакво усилие, а мъжът й изглеждаше доста по-издигнат, отколкото беше в действителност, само защото бе успял да привлече вниманието на тази необикновена жена. Тя имаше дарбата да удостоява хората с ласкаещо ги внимание, особено онези, от които зависеше кариерата на мъжа й.

Мнозина, включително самата Селистайн, смятаха, че генерал Рембърт Елиот можеше да стане главнокомандващ Военноморския флот, ако не беше имал деца. Неговото единствено дете Джордан бе успяло да навреди повече на кариерата му, отколкото японският куршум, който едва не го бе оставил на място в битката при Тарауа.

Селистайн ме покани в хола и наля две чаши кафе, докато аз се любувах на океана. След като си разменихме всички възможни любезности, й подадох плик с две писма и подаръци от сина й.

— Селистайн, има нови неприятности — казах съвсем тихо.

— Много повече от друг път, скъпа — обади се дълбок мъжки глас и глухо отекна, преди тя да успее да се обади.

Рембърт Елиот — военноморски генерал до мозъка на костите си — фиксираше жена си със синеок поглед, бистър и елементарен като морски въздух. Беше застанал в антрето, което водеше към задния вход на къщата. Лицето на Селистайн загуби цвят и израз. Аз се пресегнах хладнокръвно и издърпах двете писма, които държеше в ръцете си.

— Подай ми тези писма, Джак — заповяда ми генералът.

— Те са мои. Аз съм ги писал — отвърнах аз и се изправих на крака.

— Лъжец! И ти, и жена ми, и двамата сте лъжци! — извика той с лице, така разкривено от гняв, че изглеждаше цинично. — Селистайн, ти си предателка. Собствената ми съпруга — предателка!

— Как мина голфът, който трябваше да играеш в Хилтън Хед, генерале? — попитах аз. Не очаквах, че той ще си бъде вкъщи.

— Спипах ви на местопрестъплението, а? — каза генералът.

— Това не е спипване, а най-обикновено натрапване — казах. — По-добре направо се присъедини към нашата скромна компания.

— Кейпърс Мидълтън ми даде тези снимки, които са направени в Рим — започна генералът. Смяташе да ги подаде на жена си, но премисли и презрително ги хвърли на пода. Селистайн не каза нищо, само ги събра. Загледа се в една от снимките, на която се виждаше бледият й, аскетичен син.

След това Рембърт Елиот направи нещо, което изненада не само жена му, но и мен. Отстъпи назад, докато Селистайн събираше разпръснатите по земята снимки. Тя смутено зачака следващия му ход, който очевидно не можеше да предвиди. За съжаление във военните училища, които генералът бе завършил, никой не го бе научил как да действа при сблъсък със собственото си малобройно семейство, как да отбива атаки или да потушава разногласия. В този момент дори собствената му съпруга, която го гледаше предизвикателно, му се струваше като вражески скаут, промъкнал се, за да взриви къщата му.

Сега, когато се видя, че този човек на действието не е в състояние да действа, аз побързах да се възползвам от вцепенението, в което бе изпаднал. Оставих го да стои като истукан, влязох в банята на първия етаж, накъсах писмата на Джордан на малки парченца, хвърлих ги в тоалетната чиния и пуснах водата. Когато се върнах в хола, Селистайн и генералът бяха седнали един срещу друг и се гледаха така, сякаш измерваха новопоявилото се недоверие помежду им.

— Накара ме да присъствам на погребението на сина ми, който ме опозори, а много добре си знаела, че е жив, така ли? — попита генералът.

— Мислех, че е мъртъв — отвърна тя.

— А защо не ми каза, след като си научила истината?

— Защото ти го мразеше, генерале — обадих се аз. — Ти винаги си го мразел и Джордан знаеше това, знаеше го и Селистайн, и аз, и ти също. Затова не ти е казала.

— Имам право да знам истината — каза генералът. — Твое задължение е да ми кажеш.

— Аз не съм морски пехотинец, скъпи, не съм на твое подчинение. Тази малка подробност, изглежда, непрекъснато ти убягва.

— Говоря за твоето задължение като съпруга — поправи се генералът.

— А защо да не поговорим за твоето задължение като баща — изрепчи му се тя сърдито. — Дай да поговорим за твоето държане към сина ти, откакто се е родил. Как съм търпяла да биеш и тормозиш това прекрасно и чувствително дете.

— Като малък беше женствен и мекушав — каза генералът. — Знаеш много добре, че всичко друго мога да понеса, но не и това.

— Съвсем не беше женствен — озъби му се тя. — Беше мил и внимателен, но ти, разбира се, не можеш да правиш разлика между двете.

— Щеше да стане като тях, ако бях поверил отглеждането му изцяло на теб — отвърна й той, а в гласа му се прокраднаха нотки на обвинение и презрение.

— Като тях ли? — попитах.

— Иска да каже педераст — уточни Селистайн.

— О, ужас на ужасите! — казах. — Съдба, по-зла и от смъртта.

— Точно така — кимна тя.

— Нямаше да искам толкова много от него, ако можеше да ми родиш други деца.

— Разбира се. Колко удобно — пак аз съм виновна.

— От единака не става добър войник — каза генерал Елиот. — Единакът е опасен за всяка част, защото не умее да се приспособи към групов живот.

— Нещо като теб, скъпи — обади се Селистайн — ... в семейството.

— Ти никога не си разбирала военните.

— Напротив, разбирам ги прекалено добре — изсмя се тя.

— Цели четиринайсет години аз мисля, че синът ми е мъртъв — каза генералът и се обърна към мен. — Как очакваш да се чувствам сега?

— Радостен — подсказах му.

— Вече съм уведомил съответните власти — каза той.

— Какво им каза? — попита Селистайн.

— Името на църквата, в която са направени снимките — отвърна той. — И това, че не е изключено да е извършил престъпление. Джак, има много въпроси, на които ще трябва да отговаряш.

— И малко отговори, които да дам, генерале — отвърнах.

— Предполагам, че си унищожил писмата — каза той.

— Бях нахвърлял някои неща за Ледар Ансли.

— Предай й, че искам да я видя — обади се Селистайн. — Чух, че е тук.

— Джак — каза генералът, — мога да те арестувам за укриване на беглец.

— Разбира се, че можеш — отвърнах. — Само че къде е беглецът. Престъпникът, когото подозираш, е официално обявен за мъртвец.

— Нима отричаш, че човекът от снимките е моят син? — попита генералът.

— В Италия аз нямам друг избор, освен да посещавам малкото изповедници, които говорят английски — казах.

— Това е Джордан, нали, Джак? — попита генералът настойчиво, забравил всякаква предпазливост.

— Не знам, не мога да преценя — отвърнах.

— Значи, не искаш. А ти, Селистайн?

— Скъпи, въобще не разбирам за какво говориш.

— Всички тези пътувания до Италия — подхвана генералът. — Мислех, че си луда по изкуството им.

— Изкуството винаги е било в центъра на пътуванията ми — каза Селистайн.

— Мразя музеите — каза генерал Елиот. — Защото там се срещат двамата с Джордан. Сега вече всичко ми е ясно.

Загледах се в лицето на генерала и за миг почувствах прилив на съчувствие към този емоционално ограничен, стегнат като навита пружина човек. Устните му бяха тънки като острие на нож. Беше нисък, но с фигура на здравеняк, някъде между шейсет и пет и седемдесет години. В погледа му трептяха синеоки пламъчета, които ужасяваха мъжете и омагьосваха жените. Цял живот хората се бяха страхували от Рембърт Елиот и този факт му доставяше огромно удоволствие. Той беше от мъжете, които Америка ухажваше по време на война, но се чудеше къде да ги дене след подписване на примирието.

Подобно на много други като него, прекарали живота си в тренировки да убиват вражески войници, Рембърт Елиот се бе превърнал в чудовищен съпруг и баща. През целия си брачен живот се бе отнасял към жена си като към свой адютант, който не може да покрие нормата за физическа подготовка. Джордан бе израсъл с целувките на майка си и юмруците на баща си.

Генералът се надигна тежко, взе снимките и отново се вторачи в тях.

— Този свещеник. Това е синът ми, нали? — обърна се той към мен.

— Откъде да знам? — отвърнах. — Това е моят изповедник. Генерале, трябва да ходите по-често на църква. Тогава ще знаете за съществуването на онази малка преградка, която отделя свещеника от изповядващия се грешник. Тя не е поставена случайно там, а за да не могат двамата да се видят и разпознаят.

— Твърдиш, че това не е синът ми, така ли? — попита генералът.

— Твърдя, че това е моят изповедник — повторих аз. — Никой съд не може да принуди моят изповедник да свидетелства срещу мен и обратното.

— Мисля, че това е синът ми.

— Чудесно тогава. Поздравления. Най-накрая отново заедно! Не обичаш ли щастливия край, генерале?

Селистайн се приближи и застана пред съпруга си. Гледаше го право в очите.

— Да, Рембърт, това е Джордан — каза тя. — Всеки път, когато сме посещавали Рим, аз отивах да се видя с него. Казвах ти, че излизам да правя покупки.

— Лъжкиня! Лъжкиня! — изсъска генералът.

— Не, скъпи — отвърна му тя тихо. — Майка. Майка.

— Значи ти си куриерът — обърна се генералът към мен.

— Може и така да се каже — отвърнах.

— А аз исках да направя от него морски офицер — каза генералът.

— Това ми звучи като Архипелаг ГУЛАГ — казах.

— Джордан израсна през шейсетте години — продължи той. — И това го затри. Какво знаете вие за преданост и патриотизъм, за стойностите и морала, с които ние бяхме отгледани?

— Защо не попиташ какво знаем за малтретирането на деца? — изрепчих му се аз.

— Вие бяхте поколение от лъжци и страхливци. Поколение от кръшкачи, които само гледаха как да се измъкнат от задължението към родината си, когато Америка имаше нужда от вас.

— Току-що проведох същия кретенски разговор с Кейпърс Мидълтън — прекъснах го аз, приближих се до Селистайн и я прегърнах. — Преместил се е в друг манастир, в друга част на Рим. В безопасност е — казах й аз. — Съжалявам, че трябваше да унищожа писмата му. — И напуснах къщата.

Докато влизах в колата на мама, генерал Елиот цъфна на прага и ми извика:

— Маккол!

— Да, генерале.

— Искам да видя сина си — рече той.

— Ще му предам, генерале. И тъй като никога преди не е имал баща, този път идеята може да му се понрави.

— Ще ми помогнеш ли да уредим срещата?

— Не, няма.

— А мога ли да знам защо?

— Защото ти нямам доверие, генерале — отвърнах.

— Тогава какво предлагаш да направя? — попита той.

— Да чакаш — отговорих.

— Нима не вярваш, че човек може да се промени?

— Не, не вярвам.

— Умник! — каза генералът. — И аз не вярвам.

Селистайн се затича към мен.

— Джак, бягай бързо в болницата. Тий се обади. Майка ти е излязла от кома.

Всичките ми братя, с изключение на Джон Хардин, бяха пред главния вход на болницата и ме чакаха. Изскочих от колата и те ме наобиколиха, заблъскаха ме и всички започнахме да се прегръщаме.

— Мама! — изкрещя Тий. — Тя успя!

— Бива си я — каза Дюпре.

— Нашето момиче няма да се даде на някакъв си рак, я! — рече Далас.

— Бог да ме прости, но и досега си мисля, че тя нарочно се преструваше, че умира — каза Тий. — Ей така, за да ни накара да се чувстваме виновни.

Дюпре го потупа закачливо по рамото.

— Мама има да мисли за по-важни неща от това да те кара да се чувстваш виновен.

— Така ли смяташ? — рече Тий. — Какви например?

— Само доктор Питс я е виждал — каза Дюпре този път на мен. — Той смята, че ти трябва пръв да отидеш при нея.

Сестрите бяха преместили Луси от интензивното отделение и сега семейството ни се събра в друга, по-приветлива чакалня.

Всички бяхме обзети от еуфория и дори вечно навъсеният отец Джуд изглеждаше доволен от новото развитие на събитията. Струпахме се около доктор Питс, за да ни повтори какво му е казал лекуващият лекар. Температурата бе спаднала, кръвното налягане се бе стабилизирало, в резултат на което тя бавно идваше в съзнание. Ние с братята ми се държахме като затворници при обявяване на амнистия. След дългите дни на потиснатост сега се чувствахме странно въодушевени и превъзбудени.

— Джак, защо не влезеш при майка си? — попита доктор Питс.

— Кажи й няколко вица — обади се Тий. — Сега й трябват няколко порции гръмогласен смях.

— Това не е много разумно — обади се доктор Питс.

Те продължиха да говорят, а аз се отдалечих и тръгнах към самостоятелната стая на мама.

Очите й бяха затворени, но лицето й все още бе необикновено красиво за жена на петдесет и осем години. Не бях говорил с нея цели пет години и този факт ме прояждаше отвътре. Бях изчезнал в Рим, за да спася собствения си живот, и нито за миг не бях помислил за жестокостта на собствената си постъпка. Луси отвори очи и аз потънах в синия й поглед. Нямаше никакво съмнение, че тя е най-влудяващата, най-вълнуващата, противоречива и опасна жена, която бях виждал. Претендираше, че знае всичко, което има да се знае за мъжете, и аз й вярвах. Притежаваше тънка проницателност и необуздано въображение. Беше изключително изобретателна и талантлива лъжкиня, която въобще не виждаше смисъл в това да се казва истината. Можеше спокойно да влезе в стая с мъже и да раздвижи кръвта им по-бързо, отколкото ако някой им подхвърлеше гърмяща змия. Тя беше най-сексапилната жена, която съм виждал през целия си живот. Едно от нещата, което ние с братята ми научихме след много изпитания, бе, че не е лесно да си син на най-сексапилната, най-кокетната и най-интересната жена в малък провинциален град. Нямаше брак, който мама да не можеше да развали. Сама твърдеше, че в живота си почти не е срещала жена от своята класа.

Изчаках да чуя първите й думи.

— Намери ми отнякъде грим — каза Луси.

— Здравей, Джак — отвърнах й аз. — Радвам се, че си тук, сине. Толкова отдавна не сме се виждали.

— Сигурно приличам на вещица — каза тя. — Кажи как изглеждам.

— Красива.

— Много мразя да ме лъжат.

— Добре, тогава приличаш на вещица — казах.

— Затова ми трябва грим — настоя Луси.

— Сигурно се чувстваш отпаднала — опитах се да кажа нещо неутрално.

— Отпаднала ли? — учуди се тя. — Сигурно се шегуваш. Нали бях в кома. Никога не съм си почивала по-добре.

— Значи се чувстваш добре? — предпазливо попитах аз.

— Добре ли? — възмути се тя. — Никога не съм се чувствала по-зле. Цялата напомпана с химикали.

— А, мисля, че най-после загрях. Чувстваш се, зле, но добре отпочинала — казах.

— Доведе ли Лия? — попита тя.

— Не, но тя ти праща целувки.

— Това не ми стига. Искам да взема това дете с ръцете си и да му кажа някои неща — рече Луси. — На теб също. Искам да ти обясня някои неща.

— Не е нужно да ми казваш нищо — рекох. — Ти направи предостатъчно, за да съсипеш живота ми. Не е останало нищо за досъсипване.

— Малко хумор не е излишен, така ли? — попита тя.

— Точно така.

— Само уточнявам, защото, когато излиза от кома, човек се чувства особено. Сякаш се мъчиш да разровиш собствения си гроб, за да се измъкнеш. Добре ли изглеждам?

— Нали ти казах — красива като кукла.

— Доведи ми жената на Дюпре. Кажи й, че имам нужда от грим, и то много грим. Тя знае какво използвам.

— Комата, изглежда, не вреди на суетата — подразних я аз.

— Да, но вреди на килограмите — каза тя. — Откакто съм тук, съм свалила поне три кила.

— Мамо, ужасно ни разтревожи.

— Левкемията ще ми види сметката, Джак, трябва да знаеш това — каза тя. — Тя е неизлечима за жена на моята възраст. Рано или късно ще се върне и ще ме убие. Докторът не ми дава повече от година.

— Косите ми настръхват, като ми говориш така.

— Трябва да кажа на някого. А пред другите ще лъжа — рече тя и видях как отмаля. — Искам да ти гостувам в Рим. На теб и Лия. И без това не съм ходила в Рим. Трябва да те накарам отново да ме обикнеш. Това ми е нужно повече от всичко друго на света.

Не гледах към нея, но думите й ме улучиха право в целта. Беше притихнала и когато вдигнах очи да я погледна, видях, че е заспала. Луси Маккол Питс в Рим, помислих си аз. Щом Италия бе издържала нападението на хуните, сигурно щеше да преживее и посещението на моята огнедишаща коварна майка. В момента спеше дълбоко и загледан в нея, аз — нейният първороден син — реших, че е вечна, неубиваема, самият пъп на света. Далас влезе и ми направи знак, че е време да се махам.

— Каза ли нещо? — попита ме той, докато крачехме по коридора.

— Почти нищо. Освен че от всички обича най-много мен и че не би разрешила да я надупчат с всички тия тръбички, ако е знаела, че другите й синове ще я разочароват така горчиво.

— О, стига вече! — каза той. — Нещо друго?

— Иска да й занесем грим.

— Значи се е освестила — зарадва се Далас. — Няма съмнение, че е дошла на себе си.

Тий и Дюпре ни пресрещнаха. Тий започна да шепти така, че да не го чуят останалите в приемната.

— Имам добри новини за вас — каза той. — Чакат ни нови семейни проблеми.

Далас изохка, но Тий продължи.

— Току-що се обади дядо. Джини Пен е избягала от старческия дом.

— Пак ли? — изпъшка Далас.

— Няма проблеми — каза вечният прагматик Дюпре. — Тя е в инвалидна количка. Няма нужда да алармираме пътната полиция.

— За трети път бяга — обади се Тий. — Започвам да си мисля, че никога няма да свикне там.

— Да, но дядо не може да я вдига — намеси се Далас. — Това е временно разрешение. Докато зарасне бедрената й кост.

— Тя смята, че сме я изоставили — каза Дюпре.

Излязохме от болницата и потеглихме през града с колата на мама.

— Има само три пътя, по които може да тръгне — започна да разсъждава на глас Далас, — но и по трите едва ли е успяла да стигне далеч. Очевидно не е във възторг от старческия дом.

— Говорих с нея по телефона — обадих се аз. — Каза, че едва издържа.

След десетина минути завих наляво по пътя, който води към реката и старческия дом. Почти веднага зърнахме нашата баба да препуска в инвалидната си количка с изписана на лицето й мрачна решителност. Задминах я, после направих завой и тръгнах успоредно с нея.

Джини Пен се правеше, че не забелязва колата. Продължи да върти колелата съсредоточено, като гребец, който не смее да вдигне глава в най-трудния участък на реката. Беше плувнала в пот и лицето й пламтеше, но не от умора, а от възбудата на трескавото бягство. Беше успяла доста да се отдалечи от старческия дом. Погледна уж случайно встрани, видя ни и се разплака. Пак изви глава към нас и ускори темпото, като напрегна мишци с все сила, но най-накрая спря, разхълца се и закри лицето си с ръце, по които се бяха появили вече зачервени пришки.

— Джини Пен, искаш ли да те вземем на автостоп? — нежно я попита Далас.

— Махайте се от главата ми! — отвърна му тя през сълзи.

— Обади се твоят лекар — каза Далас. — Много се безпокои за теб.

— Вече го уволних тоя стар шебек. Някой трябва да ме спаси, момчета. Някой трябва да ми помогне или все съм си отишла. Никой не те слуша, когато остарееш. И никой не дава пет пари за теб.

— Ние ще ти помогнем с каквото можем — провикнах се аз от шофьорското си място.

— Тогава върнете се в онзи дом и кажете: „Дошли сме да спасим нашата баба от тази адска дупка.“ Приберете ми вещите и после, ако наистина държите да помогнете на старите хора в този град, застреляйте готвачката. Тя и суров морков не може да ти сервира, без да го направи блудкав.

— Ние мислехме да подходим по-дипломатично — сви рамене Далас.

— Тогава махайте се от главата ми — изплака Джини Пен. — Отивам у една приятелка. Ще й гостувам.

— Коя приятелка? — попита Далас.

— Още не съм решила. Аз имам приятелки из целия щат и всяка от тях ще бъде поласкана да приюти дама като мен. Аз не съм боклук като дядо ви. И не съм от случайно семейство.

— Хайде, хайде! — обадих се аз. — Влизай в колата и ние ще те приютим.

— Вие ли? — изгледа ни тя надменно и презрително. — Вие сте простолюдие. Клетата ви майка е бедна селянка, а баща ви — и той не е цвете за мирисане.

— Нали ти си го отгледала да бъде такъв — обади се Далас. — Не бягай от отговорност.

— Не бягам, поемам цялата вина — заяви баба. — Омъжих се за вашия дядо с широко отворени очи и много добре знаех какво ме чака. Омъжих се в пълно съзнание за най-неподходящия мъж.

— Защо го направи? — попитах.

— Защото ловеше око — каза Джини Пен. — Обливах се в пот, само като го зърна.

— Джини Пен, стига глупости! — каза Дюпре, слезе от колата и тръгна към баба. Ние с Тий я вдигнахме внимателно от количката и я пренесохме на задната седалка на колата. Все едно вдигнахме клетка с птички. Беше само кожа и кости. Твърде слаба, за да стои изправена.

— Дай да се споразумеем с теб, Джини Пен — казах. — Ние ще се опитаме да те отпишем от дома, но първо ще дойдеш с нас. Да уредим нещата както трябва.

Но Джини Пен бе вече заспала. Откарахме я обратно в старческия приют и я предадохме на сестрите, които я разбудиха и набързо я скастриха за поведението й.

— Предатели! — изсъска ни тя, когато сестрата забута количката й към нейната стая, нейната килия, нейния карцер.

Всички се бяхме умълчали, докато карах Далас към адвокатската му кантора.

— Забравихме да й кажем, че мама е излязла от комата — каза Тий.

— Защо да й разваляме настроението, и без това не беше на кеф — обади се Дюпре и всички се изсмяхме.

— Цял живот се мъчи да убеди света, че е чистокръвна аристократка.

— Спомняш ли си как ни разказваше за плантацията, където е израсла като дете? — попита Дюпре. — А ние смятахме, че ни лъже, защото никога не ни заведе да я видим тая плантация.

— Бърнсайд — казах. — Прочутата плантация Бърнсайд.

— Оказа се обаче, че не лъже — намеси се Дюпре. — Плантацията наистина е съществувала и нашата баба е отраснала точно в нея.

— Тогава къде е тая пуста плантация?

— Потънала е — каза Далас.

— Потънала ли? — повторих изумен.

— Намирала се е в покрайнините на Чарлстън, близо до Пинополис. Но когато построили бент на реката, за да направят езерото Мултри, водата заляла Бърнсайд. Джини Пен е Синклер по майчина линия, а Бърнсайд е имение на рода Синклер.

— Сега разбирам — казах. — Джини Пен е била така разстроена от загубата на фамилното имение, че в отчаянието си се омъжила за първия срещнат пуерториканец, тоест за нашия дядо.

— Никога не ни е казвала как е завършила тази история — спомена Дюпре. — Очевидно е възприела наводнението на родния си дом като проявление на Божия гняв. И знак за нещо предстоящо.

— А ти откъде разбра това? — попита Тий.

— Жена ми Джийн пътува до Чарлстън два пъти в седмицата. Работи върху защитата на магистърската си степен по история. Докато се ровела в Чарлстънската библиотека на Кинг Стрийт, попаднала на мемоари на рода Синклер. Там името на Джини Пен се споменавало два пъти. Къщата била точно толкова красива, колкото я описваше и баба.

— Страхотна утеха е да знаеш, че в тези уморени вени тече синя кръв — казах.

Когато пристигнахме в къщата, където бяхме играли заедно като деца, излязохме на верандата и се загледахме в залеза. Спомних си как преди повече от двайсет години седях на същия този стол и хранех Тий с бутилка-биберон, докато мама — бременна в осмия месец с Джон Хардин — приготвяше вечерята за татко, който оставаше до късно в кантората си, а Дюпре учеше Далас да играе футбол на ливадата отпред. Ако не бяха спомените, времето нямаше да има никакво значение.

От мизерните запаси в кухнята на баща ми извадих студена бира и фъстъци, туршия с копър, парче сух чедар, което нарязах върху хрупкави солени бисквитки с кръгчета червен лук отгоре. Братята ми гледаха на храната като на гориво, което им дава сила, никога не я възприемаха като вид удоволствие. Каквото и да сложеше човек на масата, те мигом го излапваха. Някъде от вътрешността на къщата иззвъня телефонът и Далас отиде да се обади.

Върна се и обяви с тържествен глас:

— Днес мама за пръв път е приела и малко твърда храна.

Ние веднага се развеселихме и вдигнахме тост към реката в чест на нашата майка, която в този миг може би гледаше към същата вода — само една миля по-надолу — от прозореца в болницата.

— От жилав сой е тя — каза Дюпре и отпи от бирата си.

— Няма жилав сой за левкемията — рече Далас. — Следващия път ще я спипа.

— Как можа да го кажеш? — засегна се Тий, скочи от стола си, облегна се на перилата и се обърна с лице към нас.

— Съжалявам — каза Далас. — Чувството за реалност ми помага да преживея лошите дни... както и добрите.

Видях, че Тий се просълзи, но бързо попи мокрите си страни. Сълзите ни изнервиха и аз се опитах да разсея тягостното напрежение.

— Мисля, че моята любов я извади от кризата. Героичният ми полет през Атлантическия океан, само и само да бъда до нея в момент на изпитание.

— Не, по-скоро сдържаната любов на нейния така често пренебрегван трети син Далас, на когото тя обичаше да се присмива, я спаси от гробницата — каза Далас и се изсмя.

— Гробница ли? — каза Тий. — Та ние нямаме семейна гробница.

— Правя опити за литературно изразяване — отвърна му Далас. — Какво, не може ли?

— Не знаех, че си литературен човек — намесих се аз.

— Не съм — рече Далас, — но от време на време обичам да се правя на такъв. Тий, моля те, спри да плачеш, защото, като гледам сълзите ти, си мисля, че не обичам достатъчно мама.

— Ами ти не я обичаш и никога не си я обичал — заподсмърча Тий.

— Това не е вярно — каза Далас. — Когато бях малък, смятах, че на света няма друга като нея. После пораснах и започнах да виждам някои неща, които не ми харесваха. естествено, бях ужасен, защото никога преди това не се бях изправял лице в лице с такава мошеническа изобретателност. Беше ми трудно да преглътна този факт и затова реших да не й обръщам внимание. В това няма нищо лошо.

— Аз пък обичам всичко у нея — каза Тий. — Въпреки че съсипа живота ми и прогони всичките ми приятелки.

— Виж, за това не я упреквам — обади се Дюпре. — Всичките ти приятелки бяха като бити от градушка. Истинско природно бедствие.

— Ти никога не си ги познавал добре.

— Опазил ме бог — възкликнаха в един глас Далас и Дюпре.

— Щастливец си ти, щом можеш да плачеш — казах на Тий. — Това е дар божи.

— Ти разплака ли се, когато разбра, че мама е болна? — обърна се Далас към Дюпре.

— Не. Не съм се и мъчил — отвърна му Дюпре.

— Защо? — попитах.

— От страх да не заприличам на вечно циврещия Тий.

Беше се свечерило и звездите изгряха една по една на източния небосклон. Замислих се за собствената си неизплакана по Шайла мъка. След смъртта й очаквах, че ще се удавя в порой от сълзи, но не успях да пророня и една. Нейната смърт ме пресуши отвътре и тогава открих, че в духа ми има много повече пясъчни пустини, отколкото тропически гори. Бях напълно неспособен да се разплача и това ме разтревожи, дори изплаши.

Затова започнах да наблюдавам други мъже и се успокоих, като разбрах, че не правя изключение. Опитах се да намеря някакво обяснение за твърдия стоицизъм, с който посрещнах самоубийството на моята съпруга. Но всяко обяснение се превръщаше в извинение, защото, ако някой на тази земя заслужаваше сълзите ми, то това беше Шайла Фокс Маккол и никой друг. Усещах ги у себе си — неоткрити и девствени, затворени в моето вътрешно море. Тези сълзи никога не са ме напускали.

— Тий, изпий още една бира — подкани го Далас. — Това ще ти помогне.

— Нямам нужда от помощ, брат ми — отвърна му Тий. — Плача от щастие.

— Не — намесих се аз. — Плачеш, защото можеш.

— Хайде пак да се обадим на Лия — предложи Далас.

— Може — съгласих се аз и тръгнах към телефона.

— Нещо се е случило — чух гласа на Дюпре.

— Защо мислиш така? — попита Далас.

— Джон Хардин го няма никакъв — каза Дюпре. — Дори в къщата на дядо.

— Ще цъфне отнякъде — каза Тий.

— Точно от това се боя — каза Дюпре и продължи да се взира в нощта. Надолу по реката се виждаха светлините на болницата.

15

Не знам защо, но винаги ми е било по-приятно да си мисля за местата, където съм бил или искам да бъда, отколкото за мястото, където се намирам. Трудно ми е да бъда щастлив в настоящето.

По време на дългите римски вечери, на приеми с красиви контеси, със звънкия им и заразителен смях, с уханието на ароматични вина се улавям, че умът ми блуждае все на запад, въпреки клетвата ми да не се върна в родния си щат. Но аз нося Уотърфорд у себе си, така както костенурката носи своята тежка броня. Тихи протяжни писъци на носталгия често отекват в мен; затварям очи и с леко сърце тръгвам по широките улици на Уотърфорд, които трептящата ми от живот носталгия е превърнала във въздушни мостове.

А сега, докато пътувах по Блу Херън Драйв към адвокатската кантора на брат ми и баща ми, изведнъж се размечтах за шума и суматохата на Рим. Бързо изкачих стъпалата до втория етаж, където всичко бе някак занемарено и неугледно.

Далас пишеше нещо и първо довърши мисълта си, а след това вдигна глава, за да ме погледне.

— Здрасти, Джак — каза той. — Добре дошъл в моята машина за пари. Изчакай ме да свърша и съм изцяло твой.

Продължи да пише, след това сложи точка със замах.

— Днес изгубих още двама клиенти. Клиентите реагират моментално, когато видят основателя на фирмата да повръща в някоя канавка.

— Далас, как върви кантората?

— Днес списание „Пари“ ще прави интервю с мен — каза Далас и в гласа му прозвуча мрачна цинична нотка. — А списание „Имоти“ иска да ми издигне статуя пред тази сграда заради рекордните ми приходи.

— Значи не върви.

— Почти.

— Татко не ти ли помага?

— Когато е трезв. Което означава два-три пъти в годината — каза Далас. — Много е тъжно, защото в тези два-три пъти виждам какъв блестящ юридически ум притежава всъщност. Но откакто мама се разболя, той наистина е зле.

— Той наистина е зле вече трийсет години — рекох. — Успя да компрометира дори и алкохола.

— Още обича мама.

— Дано това, че сега има друг съпруг, го накара да се вразуми — казах и погледнах към седналия зад писалището Далас. Беше красив мъж.

— Защо не започнеш самостоятелно? — попитах.

— Защото татко има нужда от мен, Джак. Той няма нищо друго, освен мен и тази кантора — каза Далас. — Няма къде другаде да отиде. Може и да не си забелязал, но нашият баща е трагична фигура.

— С какво всъщност ти помага? — попитах.

— С това, че някога е бил ценен и уважаван съдия — каза Далас. — Това не е за пренебрегване. Когато мозъкът му не е маринован в четвърт бърбън, той представлява импозантна гледка в съдебната зала.

— А как е дядо? — попитах. — Още ли ловува?

— Може да одере сърна по-бързо, отколкото ти ще завържеш обувките си — каза Далас с нескривана гордост в гласа. — Преди да си тръгнеш, трябва да отидем с него на лов за стриди. А после ще ги изпечем и ще си спретнем едно прощално угощение.

— Звучи съблазнително, но всичко зависи от това дали мама ще се стабилизира.

— Има ли новини от болницата?

— Днес още не съм ходил — отвърнах. — Това психясало семейство ме изтощава. Дюпре и Тий са вече там. Аз ще ги сменя следобед. Сега трябва да се видя с Макс. Из целия град е оставил съобщения да му се обадя.

— Той продължава да е клиент на нашата кантора — каза Далас. — Макс е твърд като скала.

Станах да си вървя, но после спрях и погледнах назад към брат си.

— Далас, ако някога имаш нужда от пари, ще ми кажеш ли?

— Не, Джак, няма — отвърна той. — Но все пак ти благодаря.

Пресякох улицата и влязох в универсалния магазин на Макс Русов. Качих се направо горе, в канцеларията му, където Макс преглеждаше сметките с молив в ръка. Този молив, във века на компютрите, беше ключовият спомен, който пазех у себе си за Макс Русов.

— Великият евреин — казах и Макс стана да ме посрещне.

Прегърна ме и почувствах изключителната сила на ръцете и тялото му, въпреки че главата му едва стигаше до гърдите ми.

— Кажи, Джак, къде се губиш? Откога си се върнал, а никакъв те няма да се отбиеш. Едно време първо при мен тичаше — смъмри ме Макс.

Отстъпих назад и протегнах ръка.

— Здрасти, старче. дай да видя, бива ли те още в ръцете?

— О, ръцете ми не са остарели, Джак. Не и ръцете ми — каза той и се усмихна.

Пред мен стоеше набит, силен мъж, нисък и с телосложение, което напомняше уличен пожарникарски кран. Само вратът му изглеждаше достатъчно як да тегли рало, освен това го бях виждал да хвърля петдесеткилограмови чували като пухени възглавници. Приличаше на ниско дърво с дълбоки корени и широка корона. Когато бях малък, след всяко здрависване с Макс ръката ме болеше като от прищипване. Сякаш някаква машина ме бе ухапала или нещо друго с необикновена сила.

Когато пораснах, двамата с Макс често играехме на канадска борба. Бях си решил, че ще стана мъж в деня, в който победя Макс. Но този ден така и не дойде. Винаги аз бях онзи, който молеше за пощада, докато той стискаше до счупване костите на дясната ми ръка.

И сега пак, като седнахме да изиграем една канадска борба, Макс ме победи за броени секунди. Разтривайки ръката си, аз седнах в светлата подредена канцелария, от която се откриваше неописуемо красива гледка към реката.

— Печелиш ли добре? — попитах, защото знаех какво удоволствие изпитва Макс от езика на цифрите.

— Колкото да си платя сметките — отвърна той, — и то едва-едва. Работите ми никога не са вървели по-зле.

— Разправят, че печелиш милиони — подразних го аз.

— Ако и догодина имаме покрив над главата си, ще бъде истинско чудо — напевно отвърна Макс. — Но затова пък, както дочувам, от бизнеса с готварски книги банковата ти сметка е бая набъбнала.

— Бройките, които съм продал, не стигат да купя и едни обувки на дъщеря си — оплаках се аз.

— Книгата ти се продаде в деветдесетхиляден тираж и издържа четиринайсет издания — каза Макс. — Мислиш ли, че не следя? Нищо, че ти се криеш като бандит в Италия. Знам, че данъчните ти агенти ликуват, когато дойде време да им напишеш чек.

— И твоите не са много опечалени, когато тръгнеш да им плащаш — отвърнах му аз.

— Като говорим за пари — каза Макс, — Майк ми каза, че сте се виждали. Моят внук върти сума пари в Холивуд. Каза ли ти, че се е оженил за четвърти път? И пак за християнка. Пак красива, досущ като другите. Но човек си мисли, че след толкова много бракове би могъл поне веднъж да опита и с еврейка и да ощастливи родителите си.

— Майк се опитва да ощастливи себе си — защитих го аз.

— Толкова по-зле за него — каза Макс и поклати глава. — Събрал се е значи със смахнати. Работи само с откачени хора. Наема побъркани. Или той сам ги побърква. Вече нищо не разбирам. Отидохме с жена ми да му погостуваме в онзи там измислен град. Децата му — до едно русокоси. Никога не са и чували какво е това синагога. Не можеш да си представиш в какъв палат живее. Има и друго. Съпругите му, тези, за които се жени, де — всяка една е по-млада от предишната и аз се боя, че следващият път ще вземе дванайсетгодишна. Басейнът му е толкова голям, че може китове да развъжда в него.

— Значи е преуспял — изсмях се аз.

— Кажи ми, как е майка ти? Как е Луси?

— Оправя се, но още е рано да се каже.

— Мъчно ми е за нея — каза Макс, — но, от друга страна, съм доволен, защото нищо друго нямаше да те накара да се върнеш в Уотърфорд, нали, Джак? Защо не доведе и Лия?

— Знаеш защо, Макс — казах и се загледах в един от орнаментите на персийския му килим.

— Моля те, говори с Рут и Джордж, преди да си тръгнеш.

Свих рамене.

— Не ми свивай рамене, Джак. Къде започна първата си работа, а? Кой те взе?

— Макс Русов — отвърнах.

— А втората?

— Пак Макс.

— А третата, четвъртата, петата...

— Макс, Макс, Макс — казах аз и се усмихнах на тактиката му.

— Макс бил ли е добър с Джак?

— По-добър от всички други.

— Тогава създай му малко радост и отиди да говориш с Рут и Джордж. Те вече достатъчно страдаха. Вярно е, сгрешиха, но си разбраха грешката. Сам ще се увериш.

— Макс, това беше наистина голяма грешка.

— Говори с тях. Аз ще ти уредя срещата. Аз знам кое е най-доброто. Ти си още дете и нищо не разбираш.

— Отдавна вече не съм дете.

— За мен ти винаги ще си останеш малко момче — каза Макс.

На тръгване му казах:

— Довиждане, Макс. На всички в Италия разправям за Великия евреин. Разправям им за казаците и за погрома, и за това как си стигнал до Америка.

— Престани да ме наричаш Великия евреин — заповяда ми Макс с болка и смущение в гласа. — Притесняваш ме с това име.

— Наричам те така, защото всички така ти викат — рекох.

— Където и да ида, това име ме преследва — каза Макс. — То е като тик... лесно го придобиваш и трудно се отърваваш от него.

— Идва още от онази история в Украйна.

— Ти нищо не знаеш за Украйна, нито за това какви времена бяха — сряза ме Макс. — Всичко е преувеличено.

— Но то идва и от живота ти в Уотърфорд — казах. — Дядо ми е разправял, а Сайлас не преувеличава.

— Ти още не си отишъл да видиш дядо си — каза Макс. — И той е обиден.

— Затова пък преследвах жена му из градските улици — казах. — Вчера Джини Пен пак избяга от приюта.

— Независимо от това той иска да те види.

— Макс, тук съм за броени дни. — Той поклати глава. — Покажи ми какво беше използвал, Макс — казах аз, за да сменя темата. — Покажи ми твоето оръжие.

— То е инструмент — отвърна той, — а не оръжие.

— Но навремето си го използвал като оръжие — рекох. — Знам историята.

— Само веднъж то наистина бе оръжие.

— И това е единственото нещо, което си донесъл от старата си родина.

Макс отиде в единия ъгъл на канцеларията си и започна да върти кода на сейфа, който стоеше там, откакто го помня. Щом ключалката щракна, той го отвори и извади саморъчно направена кутия. Отвори капака, разгъна парче кадифен плат и измъкна касапски сатър — изрядно поддържан. Острието на сатъра отрази светлината и за миг блесна като тънки ехидно ухилени устни.

— Това е моят спомен от родната ми Кироницка — каза Макс. — Тогава чиракувах при касапина.

— Разкажи ми историята, Макс — помолих му се аз. — Искам отново да я чуя.

— Човек не знае къде ще го отведе любовта. — И Макс започна историята, която ми беше разказвал още като малко дете.

Макс бе пристигнал от Украйна. По онова време с царски указ всички евреи били изгонени от градовете и заселени в специални оградени с колове селища, където преживявали в чудовищна немотия и лишения.

Макс бил роден на 31 март 1903-та в малкото градче Кироницка. Той бил четвъртото дете, изтърсакът на семейството. Ала последното нещо, от което семейството се нуждаело, било още едно гладно гърло, защото положението било такова, че храната не стигала за по-отдавна родените. Бедността не облагородява, а само белязва хората и тя побързала да сложи върху Макс своя неизтриваем отпечатък, който бил дори още по-ужасен, защото баща му нямал занаят, бил само един професионален просяк, дето изкарвал оскъдната си прехрана с протегната за милостиня ръка из криволичещите търговски улици на Еврейския квартал всеки ден с изключение на Шабат. Всички се гнусели от мазния и мръсен Берл Просяка, който изпълвал въздуха с протяжните си викове и молби. Често по време на тези унизителни набези водел със себе си и децата и ги карал да искат пари от хората, които всеки божи ден се претрепвали от работа за единия насъщен. В сравнение с хора от други религии евреите гледат по-снизходително на своите просяци, но въпреки това човек мъчно можел да падне по-ниско от Берл Просяка.

Семейството живеело в коптор в най-сиромашката част на и без това бедния град, където гладът бил единственият сътрапезник на повечето семейства. Пешке, майката на Макс, продавала яйца на свободния пазар на градския площад всеки божи ден в годината и времето изваяло по грозноватото й лице дълбоките следи на руската зима. Всяка сутрин преди изгрев слънце тя излизала да купува яйца от селяните; после заставала на пазара — точно на мястото, за което имала разрешително. И това разрешително представлявало единственото свидетелство за съществуването на семейството.

Макс бил отгледан от своята десетгодишна сестра Сара. Тя въртяла цялото домакинство и се грижела за Макс и по-голямата му сестричка Табел, която била на седем години.

Когато Макс станал на три години, Табел започнала работа в една фабрика за копчета и затова баща му взимал само него по време на просешките си експедиции из сокаците на града. Берл научил Макс как да моли богатите за подаяния, като им се усмихва ангелски. Той бил удивен колко много успява да изврънка едно малко красиво момченце като Макс от кесията на заможните. И Макс се превърнал в щастливото талисманче на семейството.

Пешке чула първите писъци откъм улицата, която извеждала до реката. Писъците били придружени от тропот на конски копита и казашки псувни. Търговците събрали набързо стоката си — колкото можели да носят — и панически се разбягали. В същия миг шестима казаци нахлули в площада с извадени и вече окървавени саби.

В това време Берл седял подпрян на един дувар заедно със сина си Макс. Огледал се и в същия миг зърнал неповторима възможност. Грабнал детето, прилазил покрай дувара и се скрил под една сергия, ловко задигайки в движение четири портокала, пет ябълки и два презрели банана. Като се уверил, че никой не го видял, пак протегнал ръка и свил един буркан с мед, шест глави захарно цвекло и карфиол — и всичко това събрал в бездънните джобове на опърпаната си мръсна дреха.

Останал скрит под сергията, докато чул, че конските копита се отдалечават. Тогава събрал кураж и хукнал към дома си, без да забележи, че двама от казаците, заети с оплячкосването на пазара, били изостанали от групата. С крайчеца на окото си видял как по-едрият от двамата — един светлокож великан — рипнал на коня си и го погнал. Берл продължил да тича, но вече нямал никакъв шанс да се измъкне, затова се обърнал, грабнал малкия си син и молитвено го вдигнал към казака, разчитайки на любовта на всички хора към децата. Макс изкрещял при вида на кръвожадния казак. Сабята минала под босите крака на детето и ловко изкормила Берл Просяка, без дори да докосне малкия.

Макс се строполил върху баща си, който го притиснал към себе си с костеливите си, изкривени от артрит ръце.

„Помоли се за мен“ — били последните думи на баща му. Берл умрял, а Макс — целият оцапан с кръвта на баща си — продължил истерично да плаче върху гърдите му.

Блестящото нападение на казашкия конник бил първият детски спомен на Макс Русов. Този миг на надвиснала смърт отворил очите му за светлината на съзнателния живот.

Смъртта на Берл сложила началото на мъчителната и бавна агония на неговата майка. Бедността сама по себе си е лудост, но след убийството на съпруга умът й като че ли съвсем се помрачил. Едва изживяла унизителното просяшко погребение. Трагедията около смъртта на Берл обаче олекнала в очите на евреите от Кироницка заради откраднатата храна, която намерили в джобовете му. Да си просяк е едно нещо, но да крадеш от търговците, които едва спасили кожата си от нападението на погромаджиите — съвсем друго. Въпреки че майка му не казала нито дума, Макс разбрал, че срамът може да навреди на човека повече от погрома.

Когато Макс станал на осем години, пратили го да чиракува при един ковач — Арел Мускула. В продължение на пет години Макс помагал на Арел в ковачницата, като се грижел и за конете, подавал му инструментите, пренасял тежки ведра със стоманени слитъци, а освен това помагал и в домакинството на Ирис — взискателната и вечно недоволна съпруга на Арел. Той бил благ човек, изживял много страдания и изпитания. Научил Макс да пише на иврит и да чете Тората1.

Когато станал на тринайсет, празнувал своята бармицва2 заедно с други свои връстници — все парцаливи хлапетии.

През същата година Арел Мускула умрял най-ненадейно в ковачницата си и жена му Ирис заявила на Макс, че за нея той е само още едно гладно гърло, а тя вече е вдовица и ядовете й били повече от семките на нара. Тогава Мотеле Сатъра взел Макс да чиракува при него, макар и с голяма неохота. Мотеле имал ужасен нрав, но търговията му вървяла добре. Сред клиентите му имало доста знатни евреи, а освен това се славел с честността си толкова, колкото и с избухливия си нрав. Въпреки че всички познавали трудолюбието на Макс, малцина разбрали кога недохраненото момче се е превърнало в як младеж.

Година след като сестра му Сара и зет му Хаим се преместили да живеят във Варшава, един ден ненадейно извикали Макс на пазарния площад Муленплац. Съобщили му, че майка му полудяла, когато банда християнски гамени преобърнали сергията й и всички яйца се счупили.

Макс отишъл на площада и чул протяжният й вой да се извисява над общата пазарна врява.

Тя повече не се върнала да продава яйца на Муленплац, светлината я напуснала и в дълбокото й умопомрачение само Макс останал да се грижи за нея. В продължение на цяла година той вършел всичко — хранел я, почиствал след нея, извеждал я на дълги разходки край реката винаги когато имал свободно време.

Но една нощ посред зима се събудил внезапно, защото усетил студеният въздух да го удря право в лицето. Бързо станал, запалил свещ и видял, че леглото на майка му е празно. Забелязал обаче, че всичките й дрехи са на мястото си. Излязъл навън и видял отпечатъците от босите й крака в дълбокия сняг; същата нощ над планината извила фъртуна. Облякъл се набързо и замълвил молитва след молитва към Господаря на вселената да се смили над майка му. Затичал се навън и тревожно завикал името й; скоро навлязъл в безмълвен леден свят, едновременно бял и черен. Проследил стъпките й, докато се изгубили в снега. На следващия ден закрачил из града отчаян, пустосвайки божието име и самия Бог, задето оставял хората без надежда, а после милостиво им разрешавал да умрат.

Когато стигнал Муленплац, зърнал голата си мъртва майка да седи на същото място, на което цял живот продавала яйца. Покрил лицето й с целувки, после я взел на ръце и я пренесъл през притихналия град. Сторила му се лека като перце. Мъката му обаче била опустошителна. Макс останал съвсем сам.

Годините на войната от 1914-та до 1918-та били трудни и изпълнени с изпитания за всички евреи от Кироницка. Но и след подписване на примирието нищо не се променило, тъй като след убийството на царя и неговото семейство в Русия със страшна сила се развихрила гражданската война. Както Мотеле казал през една от първите обсади: „Добрите времена са лоши за евреите. Лошите времена са направо непоносими за евреите.“

Когато белогвардейците завзели града, евреите пострадали повече, отколкото при болшевиките. Погромите станали ежедневие и много евреи били убити от набезите на скитащи тълпи дезертьори.

А що се отнасяло до болшевиките, Мотеле предупредил Макс навреме:„Ну, Макс. Тези, дето ти се усмихват и те наричат «товарищ», те са истинските убийци, истинските свине. Слушай мен, Макс, аз съм ги мислил тия работи. Комунизмът не е нищо друго, освен начин правителството да краде от всички. Капитализъм ли? Комунизъм ли? Не ми ги хвали, един дол дренки са. Който и да е на власт, за евреите все е лошо.“

Мотеле тъкмо свършил да опява, и ето в магазина влезли Рашел Зингер и шестнайсетгодишната й дъщеря Анна. Искали да си купят говеждо за съботния обяд. Абрахам Зингер бил собственик на тухларната фабрика, която давала работа на седемстотин души, и той бил без съмнение най-богатият евреин в Кироницка. Мотеле забелязал, че неговият помощник Макс на секундата се втурнал да обслужи Зингерови, въпреки да знаел, че по протокол привилегията да обслужва най-личните клиенти се пада на Мотеле Сатъра.

„Я върви там да си кълцаш месото!“ — смушкал го Мотеле и чак тогава забелязал как Макс се е захласнал по Анна Зингер. Тя била най-красивото момиче в целия еврейски квартал на Кироницка след дъщерята на равина Кушман, която хората помнели отпреди сто години. Лицето й като магнит привличало погледите и на мъже, и на жени. Имала стройна фигура и благ нрав.

Когато Рашел и Анна Зингер си тръгнали, Макс се втурнал подир тях и дълго гледал от прага на магазина, докато двете се изгубили в тълпата. Като видял как Макс се е заплеснал по Анна, Мотеле се изсмял на неговата невинност. Момчето нямало представа колко непристъпни са социалните граници, разделящи евреите в Кироницка.

„Ну, Макс — рекъл му той. — Светът е така устроен от Великия, че тези като Анна Зингер да не поглеждат голтаци като Макс Русов. Някои неща в този свят, Макс, са предопределени да бъдат противоположности. Има ябълки и портокали, руснаци и евреи, поляци и руснаци, равини и вероотстъпници и така нататък. Анна цял живот е стъпвала по персийски килими, докато ти си се валял в калта. Тя е имала частен учител да й преподава френски, руски и математика, а не само иврит. Тя свири на пиано като ангел и е гордостта на евреите в Кироницка.“

„Тя е като цвете“ — промълвил Макс и въздъхнал, после се върнал към работата си сред костите и кръвта на закланите животни.

„Но друг да го мирише“ — отвърнал му тихо Мотеле, защото много хора изпитвали същите чувства към Анна.

„Сгодена ли е вече?“ — попитал Макс.

„Кой ли не е идвал да иска ръката на Анна Зингер. А сега се залавяй за работа.“

На 4 май 1919-а градът се събудил от странна, неестествена тишина и жителите на Кироницка разбрали, че болшевиките са оттеглили силите си за трети път от началото на гражданската война. В продължение на два дни нито един евреин не посмял да излезе от къщата си; всички се били укрили в очакване на белогвардейците, казаците или някоя от другите банди убийци.

Не минала седмица, и градският площад отново се оживил, търговците наизлезли, купувачите пак започнали да се пазарят, петлите кукуригали, гъските кряскали тъжно, младите момичета избирали рисувани гребени за дългите си коси, селяните залитали по улиците, напоени с водка, а джобовете им, пълни с копейки от продадения добитък и птици.

В един миг обаче всички притихнали. Стотина казаци с извадени саби прекосили в галоп моста на Кироницка. Мисията им била ясна — да всяват ужас и да тероризират хората. Били част от казашкия полк, който преследвал изтеглилата се преди седмица Червена армия. Кироницка трябвало да бъде наказана, задето преди това е била окупирана от вражеските войски.

Казаците прекосили Муленплац като вихрушка. Една осемдесетгодишна старица, която продавала стафиди и грозде, издъхнала под копитата на двама от тях. Осем евреи и петима християни вече лежали мъртви, преди още казаците да погнат на сериозно местните жители, които панически се разбягали по тесните странични улички. Още десетина евреи намерили смъртта си по пътя към Голямата синагога, където решили, че Бог непременно ще ги уварди от гнева на душманите. Ала Бог останал безмълвен, когато ги нападнали, и още по-безмълвен, когато подпалили Голямата синагога. После казаците продължили извън града, за да настигнат полка си. Зад гърба си оставили седем пожара, двайсет и шест трупа, стотици ранени и мъка — мъка за всеки дом и всяка улица в града.

Щом чул суматохата и писъците, Макс веднага затворил магазина и спуснал кепенците. Така го бил научил да прави Мотеле в случай на опасност. Отвън съседите му пищели панически и въпреки че много му се искало да излезе и да помогне на своите приятели, той още помнел голямото нападение на казаците, в което загинал баща му, и само мисълта за тези свирепи конници го сковавала от ужас.

В този миг обаче чул Мотеле да думка по кепенците на касапницата и като ги отворил, Мотеле се проснал на прага с кървящ разсечен от горе до долу гръб. Макс го издърпал навътре и го проснал върху тезгяха, където продавали месото на клиентите.

Тордес Фасула — бръснарят от отсрещната страна на улицата — видял как Макс придърпал Мотеле и дошъл да помогне с каквото може. Въпреки че се прехранвал най-вече с подстригване на коси, той умеел и зъб да извади, и с пиявици да те наложи, освен това бил вещ познавач на всевъзможни илачи и билки.

„Копелета! Копелета!“ — не спирал да вика Мотеле.

Тордес Фасула бил донесъл шише спирт. „Мотеле, това ще люти, ама ще дезинфектира раната, защото знае ли човек какво е колил със сабята си снощи този главорез.“

Когато спиртът залял отворената рана, Мотеле надал вой: „Това боли повече от раната“ — развикал се той.

Отвън пак се чуло хлопане — по-тихо и по-настоятелно. Макс отворил и в краката му се строполила Рашел Зингер — полужива, цялата обляна в кръв, с голяма зейнала рана на главата.

„Съпругът ми — едва промълвила тя. — Дъщеря ми Анна. Моля ви, помогнете им!“

И Макс Русов, синът на Берл Просяка, чиято майка замръзнала гола в снега, Макс, който се разтрепервал от страх само при думата „казак“, който бил толкова дребен, мизерен и маловажен, че малцина от евреите в Кироницка го знаели, Макс, който бил тайно влюбен в красивата и недостъпна Анна Зингер — този същият беден и богобоязлив Макс се поклонил на обляната в кръв знатна дама, грабнал касапския сатър и се затичал към къщата на Анна Зингер.

До къщата на Зингерови се стигало по тясна криволичеща уличка и докато тичал като бесен, Макс не срещнал жива душа по пътя си. Жителите на Кироницка се били изпокрили. Макс спрял на прага пред широко разтворената порта, събрал кураж и си поел дъх. Помолил се на Бога, сътворил Самсон, да му даде сили за предстоящата битка с филистимляните. В този миг дочул писъците на Анна Зингер. Макар и обзет от страх и съмнения, той се втурнал в двора.

Абрахам Зингер лежал върху калдъръма, прострелян в сърцето. Двама от слугите лежали мъртви до него. Един от казаците на кон стоял и изчаквал другаря си, който изнасилвал пищящата Анна Зингер точно зад отворената врата на къщата. Онзи на коня се смеел гръмогласно и не забелязал приближаващия се млад касапин. Макс стигнал точно под него и тогава казакът погледнал надолу и казал само една дума: „Чифут“. Да, точно такъв бил и освен това — касапин. Макс не знаел какво е да убиеш човешко същество и всичко у него се бунтувало срещу този акт, но като касапин притежавал подробни познания за всички артерии, уязвими места и смъртоносни удари. Казаците, както е известно, били стари познайници на евреите, но нападайки Кироницка, допуснали една-единствена, за нещастие фатална грешка; хвърлили се да изнасилват момичето, в което Макс Русов бил тайно влюбен.

Възседнал огромния си кон, казакът погледнал надолу и видял един набит нисък евреин, но, разбира се, не знаел, че Макс може да вдигне с двете си ръце цяло добиче и с един замах да го метне на касапския ченгел. Казакът се изсмял и сабята му била вече във въздуха, когато Макс нанесъл първия си удар и сръчно отрязал едната му ръка от лакътя надолу, с което прекъснал и насмешливия му кикот. Атаката на Макс била толкова бърза и неочаквана, че казакът едва успял да вдигне кървящия си чукан във въздуха — бил толкова сащисан, че не вярвал на очите си, — когато последвал и вторият удар. Макс се хванал за седлото му, рипнал нависоко и забил сатъра си в гърлото на казака, разсичайки на две тръгналия да излиза през устата му писък.

Свидетелите на тази сцена — оказало се, че двама страхливци от слугите се били скрили в градината — после твърдели в един глас, че не друго, а бруталната атака на касапина ги уплашила най-много. След като видели главата на казака да се търкаля по калдъръма при това разчистване на сметки между евреина и казака, обзел ги панически ужас.

Анна Зингер пак изпищяла откъм къщата и сърцето на Макс се свило от болка. Втурнал се през отворената врата — лицето му опръскано с руска кръв, цялото му същество въпиещо отмъщение — и видял втория казак със смъкнати до глезените гащи да насилва проснатото тяло на Анна, която продължавала да крещи и да се противи под него.

Макс Русов сграбчил казака за косата и го дръпнал назад толкова рязко, че едва не откъснал скалпа му. Онзи изревал и се хвърлил срещу него, но не успял да изпревари острия сатър, който за втори път проблеснал в украинската нощ. Изсвистял във въздуха и пенисът на казака отхвръкнал под един от столовете в трапезарията. После с две ръце и убийствено точен прицел Макс забил сатъра в главата на чернокосия казак с един-единствен безпогрешен удар. Така приключила схватката между Макс и казаците.

Обляната в сълзи Анна Зингер се обърнала на една страна, за да прикрие голотата си. Макс вдигнал от пода остатъците от дрехите й и загърнал с тях тялото й. После взел покривката от масата и я дозавил с нея. Искал да й каже нещо утешително, да успокои това красиво, изнасилено момиче, чийто баща лежал мъртъв навън, но от устата му не излязъл звук.

Изтичал навън и видял, че до външната порта на къщата стояла изоставена каруца. Вкарал я в двора. Конете на казаците били нервни и объркани от миризмата на кръв и току издували ноздри. В този миг от градината гузно се измъкнали двамата слуги. Макс им извикал: „Заведете тези коне в касапницата на Мотеле.“

След това вдигнал телата на двамата казаци и като чували с картофи ги хвърлил в каруцата. Събрал и липсващите части на телата им — една ръка и една глава от двора и един пенис от под стола. Анна се била скрила на горния етаж. Макс дръпнал една завеса и покрил с нея двата казашки трупа. После тръгнал обратно към улицата на касапите и магазина на Мотеле.

Когато равинът Аврам Шор влязъл в касапницата на Мотеле, той за малко не припаднал при гледката на двата казашки трупа, нахвърляни като подпалки край стената. На светлината на единствената свещ осакатените тела изглеждали неестествено зловещи.

„Кой е извършил тази гадост?“ — попитал равинът.

„Аз. Макс Русов.“

„Когато казаците открият какво си направил, до един ще ни изколят.“

„Велики рави — обадил се Мотеле, като дълбоко се поклонил в знак на преданост към знатния гост. — За мен е голяма чест да те приема в скромния си дюкян. Макс има няколко въпроса, на които само равин може да отговори.“

„С постъпката си той е застрашил съществуването на цялата еврейска общност — казал равинът. — Какво има да питаш, касапино?“

„Ако равинът се съгласи — започнал Макс, — ще бъде ли възможно да пренебрегнем законите на кашер само за една нощ?“

„Евреите никога няма да пренебрегнат законите за чистата храна само заради някакъв си погром — отвърнал равинът. — Сега трябва да ги спазваме по-строго отвсякога. Бог е позволил да се случи този погром, защото евреите са се отклонили от законите си.“

„Рави, само за една нощ“ — помолил се Макс.

„Тези казашки коне — казал равинът и погледнал към двата жребеца, които изпълвали задната част на касапницата. — Кой ще повярва, че тези хубави животни са на евреите? Щом казаците открият конете, до крак ще ни избият.“

„Ти си ни свидетел, рави — казал Макс. — Животните няма да умрат в мъки, няма да има жестокост от наша страна.“

„Не ви разбирам“ — казал равинът.

В този миг краката на коня, който се намирал до равина, се огънали и той клекнал, изцвилил едва чуто и издъхнал. Макс и Мотеле били прерязали югуларната артерия на двата коня сръчно и безболезнено.

„Отдръпни се, рави“ — тихо казал Макс.

Равинът се отдръпнал и другият кон се строполил на земята и също издъхнал.

„Защо сте сторили това на бедните същества?“ — попитал равинът, тъй като бил голям учен, пък и никога не бил виждал да се убиват толкова големи животни.

„За да не могат казаците да ги намерят — отвърнал Макс. — Ако рави разреши да пренебрегнем нашите закони само за една нощ, тогава ще нахраним всички бедняци от еврейския квартал с конско месо.“

„Това е невъзможно! Конското месо е треф, нечисто. Левита го забранява.“

„Рави, само за една нощ — примолил се и Мотеле. — И за най-бедните ще стигне.“

„Нито за една нощ, нито дори за една секунда. Човек не пренебрегва законите за храната на евреите само защото някакъв си касапин от Кироницка се е побъркал. Казвате, че съм прекалено строг, но не аз, а Тората е строга.“

„Още един въпрос, рави“ — плахо се обадил Макс.

„Питай! — отвърнал му равинът. — Сега сигурно ще искаш позволение да изядем казаците.“

„Да, пак до казаците се отнася, рави — казал Макс. — Утре, когато евреите погребват своите мъртъвци в еврейското гробище, може ли да заровим там и казаците?“

„Искаш да заровиш този боклук до светците на нашия народ? — възмутил се равинът Аврам Шор. — Нима искаш да оскверниш костите на нашите деди? Изключено!“

„Тогава какво да правим с казаците, рави?“ — попитал Мотеле.

„Въобще не ме интересува какво ще правите с казаците“ — отвърнал равинът.

„Защото нали рави сам каза, че заради тези два трупа всички ни ще избият.“

„Добре, касапино, разбирам какво искаш да ми кажеш. Нека Мачулат да сглоби един ковчег и да ги тури тези двамата вътре. След като добре закове ковчега, те вече стават трупове, а не казаци. Оставете ми време да помисля тази нощ и утре ще ви дам отговор как да се реши този въпрос. Кажи ми, касапино — казал равинът и погледнал Макс право в очите, — ти знаеше ли, че у теб живее такъв свиреп звяр?“

„Не, рави“ — засрамил се Макс.

„Жесток си като поляк или литовец — казал равинът и пак огледал посечените от него трупове. — Животно си ти и с нищо не си по-добър от гоите. Като гледам тази стая, срамувам се заради всички евреи. Ние сме кротък и миролюбив народ и тръпки ме побиват само като си помисля, че такъв дивак и изверг е произлязъл от нас.“

„Баща ми беше убит от един казак“ — рекъл Макс.

„Макс е благочестив евреин, рави“ — обадил се Мотеле.

Равинът Шор току-що си бил тръгнал, когато петима касапи от същата улица влезли в магазина на Мотеле, въоръжени с острите инструменти на своя занаят — дълги ножове и сатъри. Всички пристигнали на минутата, щом разбрали, че Мотеле и Макс са в беда — дошли от солидарност, тихата солидарност на мъже, които изкарват прехраната си, като разфасоват животни на късове месо, и в защита на своята мръсна и тъжна професия.

Полека-лека красивите коне започнали да изчезват. Касапите работели усърдно и делово, без да вдигат глава. Изкормили и разчленили конете с удивително умение и скорост.

На следващия ден стотици опечалени евреи поели към гробището в многолюдна процесия. Двайсет и шест евреи били убити в това нападение, но понесените на рамене ковчези били двайсет и осем. Равинът Аврам Шор вече бил намислил как да се отърве от телата на двамата казаци по най-безобидния начин.

Рамо до рамо с виещите оплаквачи, касапите на Кироницка носели два от ковчезите. Процесията прекосила моста, минала в полето от макове и после се разляла сред камъните на гробището. Толкова много хора били надошли, че мнозина останали да наблюдават погребението от оградата на гробището. Докато евреите полагали в свещената земя своите мъртъвци, Макс и касапите заровили двамата казаци в полето, после добре заравнили пръстта над двата гроба. Тълпата от облечени в черно евреи скрила делото им от очите на случайни минувачи. Когато церемонията приключила, на връщане към града всеки един от евреите минал върху гроба на казаците и се изплюл. Тъй като били пролели еврейска кръв предишния ден, щели да се явят пред Създателя си измити с еврейска плюнка.

След месец Червената армия отново превзела Кироницка. Такова било времето — мнозина били погълнати от пагубния хаос, а той владее всяка земя, където брат е тръгнал срещу брата. В тези смутни дни Русия била изгубила хиляди свои незнайни войни и двамата безименни казаци също влезли в списъците от безследно изчезнали.

Но животът на Макс Русов се променил завинаги. От този ден нататък евреите взели да говорят за него със смесени чувства на страх, отвращение и страхопочитание. Никой, разбира се, не съжалявал за смъртта на казаците, но повечето били дълбоко погнусени от начина, по който били убити. Хората от Кироницка така и не успели да заличат от съзнанието си образа на Макс като злодей, който изскача в черната нощ със сатър в ръка и безмилостно го забива в гърлото на казака.

Неусетно евреите от града започнали да странят от Макс, а от това пострадала най-вече търговията на Мотеле. Рашел Зингер повече никога не прекрачила прага на неговата месарница. Макс направил опит да се види с Анна няколко седмици след погребението на баща й, но колкото да се осведоми за здравето й, но един от слугите на семейството го изгонил най-грубиянски, като му дал да разбере, че не бива да идва в този дом. „Бива, но само по време на погроми“ — измърморил Макс под носа си и се върнал в месарницата. След шест месеца официално бил обявен годежът на Анна Зингер с един богат търговец на кожи от Одеса и тя изчезнала завинаги от живота на Макс Русов.

Скоро след венчавката на Анна равинът Аврам Шор привикал Макс.

„Разбирам, че с присъствието си вредиш на Мотеле“ — рекъл той.

„Така е, рави. Хората отбягват да влизат в месарницата.“

„Макс, с присъствието си ти вредиш на евреите от Кироницка — казал равинът. — Ти си ни като проклятие, като зъл дух, който се е вселил у всички нас. Онзи ден една жена заварила синовете си да играят на улицата — единият с нож в ръка се канел наужким да убие брат си. След като дръпнала детето и хубаво го напляскала, попитала го що за игра е това, а момчето и отвърнало, че си играело на Макс Касапина, а брат му бил казакът.“

„Съжалявам, рави“ — отвърнал Макс.

„Дори децата ни са заразени от това проклятие. И все пак, Макс, бих искал да зная откъде идва това желание за насилие у теб?“

„Бях влюбен в Анна Зингер. Тайно влюбен“ — отвърнал Макс.

Смехът на равина прогърмял в цялото училище.

„Чирак касапин влюбен в дъщерята на Абрахам Зингер?“ — повторил равинът и поклатил глава недоверчиво.

„Не че съм искал да се оженя за нея — пояснил Макс. — Аз просто бях влюбен в нея. И Мотеле ми каза, че това е невъзможно.“

„Само да беше опитал, Абрахам щеше да те изхвърли от къщата като мръсно коте“ — казал равинът.

„Не и в нощта на погрома — рекъл Макс. — През онази нощ Абрахам Зингер щеше да ме посрещне като равин.“

„Ти си видял изнасилването на дъщеря му — продължил равинът. — На Абрахам това нямаше да му се понрави.“

„Аз убих насилника на неговата дъщеря — казал Макс. — Това щеше да се понрави на Абрахам.“

„Ти си се проявил като същински дивак през онази нощ“ — казал равинът и се изплюл върху Макс.

„Проявих се като евреин през онази нощ“ — отвърнал Макс.

„Евреин, по-жесток и от гой“ — додал равинът.

„Евреин, който не може да гледа да бъдат изнасилвани еврейски момичета“ — отвърнал му Макс.

„Ти вече не си част от Кироницка, касапино. Ти разстрои живота на евреите в този град.“

„Ще постъпя както ти е угодно, рави.“

„Моето желание е да напуснеш Кироницка завинаги. Върви в Полша. Върви където искаш. Върви в Америка, ако щеш.“

„Нямам пари за такова дълго пътуване“ — отговорил му Макс.

„Преди време майката на Анна Зингер дойде при мен — продължил равинът. — Тя ще ти даде пари за пътуването. Семейство Зингерови винаги ще се чувстват неспокойни, докато ти си в града. Братята на Абрахам са много влиятелни хора. Страхуват се, че един ден може да се разприказваш за видяното през онази нощ.“

„На никого не съм казвал“ — промълвил Макс.

„Братята на Абрахам не вярват, че един касапин може да си държи езика зад зъбите. Не и за дълго.“

„През нощта на погрома не видях братята на Абрахам да му се притекат на помощ“ — казал Макс.

„Като всички благочестиви евреи, и те са си стояли по къщите и са се молели за избавлението на нашия народ“ — отвърнал му равинът.

„Аз също се молех — казал Макс. — Но по друг начин.“

„Богохулник! Убийството не е молитва“ — рекъл равинът.

„Съжалявам, рави. Аз съм неук човек.“

И така, Макс Русов напуснал Кироницка и поел на дълго и опасно пътуване към полската граница, а оттам си запазил място в товарен кораб, който трябвало да отплава за Америка. По време на плаването в претъпканата трета класа Макс се запознал с Мойше Цукерман, учител по чужди езици от Краков. И този Цукерман дал първите уроци по английски на Макс, който на свой ред го учудил със своята възприемчивост.

Нощем Макс излизал на палубата да изучава звездите и да си повтаря на глас думите от новия език, на който много скоро трябвало да проговори. Когато стигнали на остров Елис, никой не го посрещнал за разлика от почти всички останали евреи, с които се бил запознал на кораба. Но Мойше Цукерман разбирал добре, че той не може току-така да слезе на брега, без да има къде да се подслони, затова си дал труда да му уреди временно една стая в къщата на свой братовчед, а после от Пенсилванската гара го качил на влака за Южна Каролина. Цяла нощ Макс пътувал през Щатите по Източното крайбрежие и се опитвал да обуздае разяждащите го тревоги и страхове, защото знаел, че връщане назад няма. Колкото пo на юг отивал влакът, толкова по-малко разбирал от новонаучения английски. Когато пристигнал в Чарлстън в десет часа една сутрин, с недоумение установил, че до ушите му достига непозната реч, чийто думи са омекотени, навлажнени и развлачени от гърлените елизии на южняшкия говор.

Там го посрещнал Хенри Ритенберг. Носел безупречно чисти дрехи и изненадал Макс, когато се обърнал към него на идиш. Поради облеклото и изисканите му обноски Макс го взел за американец. Евреите от Чарлстън били изключително щедри и добронамерени към своите непознати събратя, които пристигали в града, и Хенри Ритенберг веднага се обадил на приятеля си Яков Поповски, който търсел търговски пътник за териториите, южно от границата с Джорджия.

Само след седмица Макс напуснал Чарлстън, натоварен като магаре с два денка.

Цяла година бродил из пустите пътища и гори на тези рядко населени места. Екзотичното му, чуждоземно присъствие правело впечатление в южняшките къщи, където се отбивал неканен. Макс разстилал на земята стоката си пред стопанката и я подканял да вземе в ръце различните джунджурии и четки и да ги разгледа. „Харесваш, купуваш“ — казвал той с тежкия си акцент, който подплашвал много жени, особено негърките. Но имало нещо в лицето на Макс, което вдъхвало доверие на жените, чиито къщи се простирали по цялото Шосе 17. С всеки изминал ден английският му ставал все по-добър и постепенно Макс се превърнал в най-често срещаната и позната гледка, радваща очите на тези отрудени и самотни хора, които след време започнали с нетърпение да очакват посещенията на Макс Русов. Децата от фермите направо го обожавали. Той винаги носел по някоя дреболия в торбата си, която им давал безплатно — било то панделка или бонбон.

По пътищата Макс често предлагал стоката си срещу безплатен подслон в плевнята и няколко яйца за закуска. Затова и жените по неговия маршрут започнали да го наричат „яйчаря“, защото отказвал да яде приготвената от тях храна и карал само на твърдо сварени яйца. Твърдо сварените яйца били единственият начин хем да не ходи гладен, хем да си остане благочестив евреин, който яде само кашерно. Като видял колко много се различава от другите хора, че дори и от евреите в Чарлстън, Макс отрязал масурите покрай ушите си и обръснал брадата си. Но за да станеш американец в Американския юг, били необходими и други, неподозирани от Макс жертви.

В края на първата година Макс си купил кон и каруца и разширил своя район на действие, както и обхвата на своята амбиция.

Именно с тази каруца поел по нови маршрути и през втората година съвсем случайно се озовал в малкия крайречен град Уотърфорд, след което смело продължил към островите, чиито брегове се миели в Атлантическия океан. Веднъж стигнал и до остров Сейнт Майкъл и докато обикалял най-отдалечените му кътчета, един човек се провикнал към него от отсрещния бряг на тесен залив.

„Хей! — извикал той — млад, широкоплещест мъж с приятно загоряло от слънцето лице. — Ти евреин ли си?“

„Да“ — отвърнал му Макс.

„Чух за теб. Трябват ми някои неща — казал онзи, — ама изчакай ме да догреба с лодката.“

„Заповядай, бъди ми гостенин — отвърнал му Макс, горд с разнообразните си американизми, с които всекидневно обогатявал речника си. — Аз не бързам.“

Макс се загледал в приближаващия се гребец. Мъжът скочил от дървената си лодка и му стиснал ръка.

„Казвам се Макс Русов.“

„А аз — Сайлас Маккол. Моята жена е Джини Пен и ние те каним да пренощуваш у нас. Никога не сме виждали евреин — човек от народа на Библията.“

„Няма да ви притеснявам“ — усмихнал се Макс.

„Джини Пен вече е сварила една дузина яйца — казал Сайлас и хванал поводите на коня. — Трябва да си отвориш магазин и да пуснеш корени — рекъл му Сайлас. — Не ти ли е омръзнало да обикаляш от врата на врата?“

„Как да не ми е омръзнало“ — отвърнал му Макс.

Така Макс Русов срещнал най-добрия си приятел в Новия свят и съдбата на един еврейски род се преплела с тази на един християнски. Пътищата на съдбата се задвижват по техни си, неведоми закони, а случайната среща на тези двама променила живота на всички около тях. И двамата били обръгнали на самота, и двамата отдавна чакали появата на другия. След по-малко от година Макс открил първото си дюкянче в Уотърфорд и довел Естер, дъщерята на Мотеле Касапина, в Америка, за да му стане жена. Сватбеното тържество било организирано от Сайлас и Джини Пен Маккол. Всички първенци на Уотърфорд го почели с присъствието си.

През 1968-а Макс и жена му Естер отишли до Израел и в Яд Вашем — мемориалния комплекс, в списъка на убитите евреи Макс открил името на Анна Зингер. Била сред евреите на Кироницка, които есесовците разстреляли пред един ров. Цял час останал Макс в Яд Вашем и оплаквал своята невъзможна и невинна любов към Анна Зингер. Имало нещо в чистотата на неговата обич към това красиво момиче, което олицетворявало най-хубавото у него. Въпреки че бил вече на шейсет и пет години, продължавал да се чувства като шестнайсетгодишен младеж, омагьосан от красотата и очарованието на знатната еврейка с блестящи очи. Още не можел да заличи спомена за онази гледка, когато я зърнал гола и засрамена на пода, нито можел да понесе мисълта за смъртта й — без почит и молитви, захвърлена в неизвестен гроб. Не споменал на Естер, че е открил името на Анна. Същата нощ сънувал сън.

В съня си видял Анна Зингер, нейния съпруг и децата й, които нацистите избутвали навън от дома им. Видял ужаса, изписан върху лицето на Анна. Разпиляната й коса пламтяла като огън и се спускала по раменете й. Доближила се до рова, стискайки ръчичките на своите деца, между шпалир от ухилени нацистки войници.

В този сън най-ненадейно Анна започнала да танцува, но нейният танц останал невидим за войниците, както и за другите обречени на смърт евреи край нея. Минали няколко мига, преди напълно смаяният и объркан Макс да разбере, че Анна Зингер танцува за него, отдавайки почит през времето и чрез спомена на онова самотно и несправедливо низвергнато еврейско момче, което я бе обичало от разстояние, но я бе обичало с плам, огряващ целия му живот.

Макс се събудил от трясъка на картечен огън и вида на покосеното тяло на Анна, което се катурнало в рова заедно с децата й.

Когато се върнал в Уотърфорд, отишъл в синагогата, за построяването на която помогнал със собствените си ръце, за да каже една молитва за успокоение на душата на Анна Зингер.

Далеч, в Американския юг, той се помолил за душата й. По това време неговите съграждани вече му казвали Великия евреин не заради някакъв чутовен подвиг, а заради онова, което бил извършил за родния им град. Когато отишъл в Израел този първи път, той заминал в качеството си на кмет на Уотърфорд.

16

Цяла сутрин тичах да изпълня поръчките на мама. Двамата с Дюпре се отбихме в универсалния магазин на Русов, за да й купим нова нощница и грим. Освен това й взехме и три перуки за през следващите седмици, когато косата й щеше да окапе от химиотерапията. Това бяха най-хубавите перуки, които човек можеше да намери в Уотърфорд. Дюпре веднага си нахлупи едната и вървя така по целия път до болницата.

През ранния следобед сестрата помогнала на мама да се преоблече в новата нощница и когато се отбих за полагащото ми се свиждане от десет минути, тя вече носеше и една от перуките.

— Тази перука сигурно струва цяло състояние — каза тя.

— Само десет хиляди долара — отвърнах. — Но и Дюпре помогна. Изрови от джобовете си една петарка.

— Нощницата е прекрасна.

— С нея приличаш на кинозвезда.

— Джак, къде е Джон Хардин? — попита тя.

— Не ми се е мяркал тези дни.

— Трябва да го намериш и да го държиш под око — рече тя. — Станал е много труден.

— Всички така разправят.

— Днес се обадих на Лия — каза тя, с което ме изненада.

— И какво ти каза тя?

— Покани ме да отида в Рим — отвърна Луси. — Обещах да й гостувам, щом се оправя. Аз също я поканих да се върне у дома... и да остане за дълго. Искам да бъде тук, когато големите морски костенурки започнат да снасят яйцата си — от май до август.

— Костенурките ще снесат яйцата си и без нея — казах аз.

— Аз отговарям за програмата на остров Орион — продължи Луси. — Нали знаеш, че всеки ден обхождаме плажа, изброяваме костенурките и проверяваме дали всичките им яйца са здрави.

— Това ще се хареса на Лия. Слушай, отвън чака цяла тълпа. Дори дядо се е домъкнал. Всички се натискат да те видят, Луси. Ще дойда пак по-късно. В неделя тръгвам.

— Не. Не е честно — каза тя.

— Не е честно спрямо Лия да отсъствам толкова дълго.

— Между другото кой се грижи за нея?

— Чарлз Менсън — казах аз. — Пуснали са го за малко под гаранция и аз го наех. Трудно му е да си намери работа, нали знаеш как е с убийците.

— О, престани, моля те! Ела утре. И гледай да откриеш Джон Хардин.

Когато се върнах у дома, още нямаше три следобед; на верандата в къщата на баща ми седеше Рут Фокс. Изключих двигателя и опрях чело в кормилото. Болката и умората бяха притъпили докрай чувствителността ми; бях като изтръпнал. Затворих очи с мисълта, че нямам сили да издържа още една среща с призраците от моето сложно и объркано минало. Още по-малко пък имах желание да си разменям остри думи с майката на жената, която съм обичал най-силно в този живот. Излязох от колата и с уморена стъпка тръгнах към своята къща.

Дори на ярка слънчева светлина Рут си оставаше красива и това ме трогна до сълзи. Колко необичайно, помислих си аз — толкова малък град и само в едно поколение да има толкова красиви жени. Най-неочаквано си дадох сметка, че на шейсет години Шайла щеше да изглежда точно така.

Рут имаше стегнато, слабо като на момче тяло и сребриста коса, която сияеше със звезден блясък. Очите й, обкръжени с тъмни кръгове, си оставаха черни дори на дневна светлина, така че приближавайки се, не успях да прочета мислите й.

Качих се на верандата. Мълчаливо се изгледахме. От много години бяхме мъртви един за друг. Първа се обади Рут.

— Как е нашата Лия? — каза тя с акцент, който слабо напомняше за еврейските гета на Източна Европа.

— Моята Лия е добре — отвърнах.

— Тя е красиво момиче — каза Рут. — Марта ни донесе снимки. Дори е направила и една видеокасета, в която Лия се обръща към нас.

— Да, Рут, Лия е прекрасно дете.

— Трябва да поговорим, Джак. Трябва да преосмислим нашите отношения от А до Я — каза Рут.

— По-добре да започнем с това, че между нас няма никакви отношения — рекох аз. — Нашите отношения приключиха в деня, в който ти и твоят съпруг отидохте на съд, за да ме лишите от бащинство. Сега всички твърдите, че съзнавате грешката си, но това е така само защото аз спечелих делото. Ако вие бяхте спечелили, аз нямаше да видя Лия никога повече.

— Имаш пълното право да ни мразиш — каза тя.

— Аз не те мразя, Рут — казах с равен глас. — Мразя съпруга ти. Теб никога не съм те мразил. Ти не си казвала на съдията, че съм малтретирал Шайла и Лия. Това го направи твоят съпруг.

— Той много съжалява — каза Рут. — Знае, че се е отнесъл несправедливо с теб. Той иска да ти обясни някои неща, Джак. Аз също искам да ти обясня някои неща.

— Можеш да започнеш с Мадоната. Мадоната с монетите.

— По-скоро ще свърша с нея. Не мога да започна с края — каза Рут. Лицето й блестеше бледо и деликатно на ярката светлина.

— Това бяха последните й думи — казах. — Но на мен те нищо не ми говорят. Марта казва, че ти знаеш тяхното значение. Кажи ми го.

— Тяхното значение няма да ти стане ясно, докато не чуеш цялата история, скъпи Джак.

— Моля те, не ме наричай „скъпи Джак“.

— Нима никога не сме се обичали, Джак?

— Ти ме обичаше, но това беше, преди да се оженя за твоята дъщеря.

— Ние сме ортодоксални евреи. Естествено, беше ни неприятно, че Шайла не взе евреин. И твоите родители не бяха много доволни от това, че се ожени за еврейка.

— Нека първо разясним това — казах, седнах на люлката и започнах да се поклащам леко напред-назад. — Ти се държа отвратително с мен.

— Ако навремето ти бях обяснила значението на Мадоната с монетите...- тя спря и се опита да преглътне сълзите си. След миг продължи, но с такова усилие, сякаш трябваше да се бори за всяка дума, преди да я произнесе — ... нямаше да те виня за смъртта на Шайла. Джак, обвинявах те, защото трябваше да реагирам по някакъв начин, иначе щях да се удавя в обзелото ме отчаяние.

— Затова предпочете аз да се удавя в обзелото ме отчаяние.

— Джак, ти въобще не познаваш отчаянието — погледна ме Рут Фокс.

— Рут, вероятно си в неведение — наведох се аз напред и тихо процедих през зъби, — но ние с отчаянието отдавна сме на „ти“.

— Нямаш и най-малката представа. Навярно познаваш периферията. Аз обаче съм вкусила от сърцевината му — отсече Рут с тих, но твърд глас.

— Ето, пак започваме старата история — казах раздразнено. — Пак извади любимия си коз за Холокоста.

— Да — отвърна тя. — Това е картата, с която предпочитам да играя. Извоювала съм си правото да играя с нея. Както и моят съпруг.

— Доста често я използвахте — казах. — Ако се случеше Шайла да остави нещо неизядено в чинията си, мъжът ти крясваше „Аушвиц“.

— Джак, трябва да се видиш с него. Той много иска да говори с теб.

— Не. Предай на този жалък господин да не ми се мярка пред очите.

Рут стана и тръгна към мен, но аз не пожелах да срещна погледа й. Тя взе ръцете ми и нежно ги целуна. Сълзите й закапаха и аз усетих горещата й мъка, целувките й, допира на косата й.

— Моля те да се видиш със съпруга ми. Направи го заради мен.

Погледнах Рут Фокс и видях жената, която бе първата отшелническа килия на Шайла. Представих си я как лежи свита в утробата на Рут, представих си огромната любов на Рут към нейната вечно неспокойна дъщеря и се замислих дали бих могъл да преживея смъртта на Лия, ако тя реши да се самоубие. И именно мисълта за Лия, не за Шайла ме накара да се изправя.

— Аз се връщам в Рим. Мама ще ни гостува там, ако се съвземе до декември. Ние с Лия ще се върнем заедно с нея след Коледа. Мама държи да присъства на коледната служба във Ватикана.

— Лия тук, в Уотърфорд?

— Аз обичах Шайла. Всеки, който ни е виждал заедно, знаеше, че аз обичах твоята дъщеря, Рут. Съжалявам, че съм католик. Съжалявам, че тя беше еврейка. Но любовта понякога не подбира.

— Джак, ние знаем, че я обичаше — каза Рут. — И Марта ни каза, че Лия посещава еврейско училище. Каза ни, че всяка събота я водиш в най-старата римска синагога.

— Обещах на Шайла, че ако нещо се случи с нея, Лия ще знае, че в жилите й тече еврейска кръв. Винаги изпълнявам обещанията си.

— Лия — промълви тя. — Ще ни разрешиш ли да я видим?

— Ще ви разреша да я виждате колкото си искате, но при едно условие.

— Каквото кажеш.

— Искам да науча какво знаете вие с Джордж за смъртта на Шайла. Не е нужно да се обвиняваме взаимно. Ще ви кажа какво тя казваше и мислеше през онези дни, преди да се хвърли от моста. Нямам представа доколко сте й разказвали за миналото си, но тя беше почти винаги тъжна. Работата е там, че аз също съм меланхоличен тип, а всъщност това бе едно от нещата, което ни сближи, въпреки че умеехме и да се смеем. Въобразявах си, че я познавам. Оказа се обаче, че не съм знаел най-важните неща — онези, които можеха да я спасят.

— Мъжът ми те очаква, Джак.

— Кажи на Джордж, че сега няма да стане. Но когато се върна с Лия... Тогава ще опитаме.

— Ходил ли си на гроба на Шайла, откакто си се върнал?

— Не, не съм — отвърнах ядосано.

— Сложихме й плоча. Много е хубава. Ще ти хареса.

— Ще отидем заедно с Лия.

Когато се върнах в болницата, доктор Питс и баща ми помагаха на дядо ни Сайлас да влезе при мама. Братята ми отново се бяха събрали, а когато Далас пристигна от адвокатската си кантора, двамата се замислихме какво ни предстои, тъй като докторът на мама твърдеше, че ще я изпише до седмица. Откъм реката долитаха сърдитите клаксони на задръстеното движение. Далас започна да разказва за някакво бракоразводно дело, върху което работеше, а Дюпре отиде да погледне през прозореца.

— Мостът е отворен — каза той. — Тий, подай ми бинокъла.

Воят на клаксоните стана още по-остър.

Приближихме се всички до прозореца и погледнахме към отворения мост над реката.

— Трябва да е малкият ни брат — рече Тий. — Не отварят моста току-тъй. Джон Хардин познава мостаджията Джонсън, често стои да му прави компания.

— Защо ли сърцето ми спря? — каза Далас.

— Какво зяпате, момчета? — попита баща ни, който се бе приближил зад нас.

— Татко, къде е Джон Хардин?

— Сутринта беше вкъщи. Изглеждаше чудесно, така казах и на майка ви. Личеше си, че е във форма. Търсеше да вземе отнякъде оръжие назаем.

Дюпре свали бинокъла от очите си и го изгледа кръвнишки. После пак вдигна бинокъла, огледа моста и каза:

— Боже господи, това е Джон Хардин. Държи нещо. Да. Браво, татко. Това е твоят пистолет.

— Дал си си пистолета на един параноичен шизофреник, така ли? — рече Далас.

— Нищо подобно. Дадох го на Джон Хардин — отвърна съдията. — Момчето каза, че иска да се поупражнява.

Погледнахме пак през прозореца и видяхме как един мъж се появи в средата на отворения мост, затича се и се хвърли с главата надолу в реката.

— Това е Джонсън — досети се Тий и четиримата се спуснахме по стъпалата на болницата към паркинга.

Натъпкахме се в колата на Дюпре и докато се носехме по магистралата, зърнахме въртящите се сини лампи на три полицейски коли, които бяха паркирали откъм градския край на моста.

— Не знам дали знаете, обаче речният трафик се следи много строго — каза Далас. — Това вече е нарушение не на щатските, а на федералните закони. И федералните ченгета сигурно ще довтасат. На всичкото отгоре и магистралата е задръстена, защото по моста минава единственият път към крайбрежните острови. А милият Джон Хардин е завзел моста и размахва пистолета на татко. Като нищо ще му видят сметката.

Дюпре зави по задните улички, за да избегне задръстването, а когато стигна до последната отсечка преди моста, взе да маневрира между колите.

Натискаше клаксона с все сила и успя да се прехвърли в празната насрещна уличка, която водеше от моста към града, профуча покрай редицата коли и зяпнали от учудване шофьори и спря пред полицейските коли, които също бяха паркирали неправилно. Четиримата изскочихме на мига и се присъединихме към строените по брега полицаи, които гледаха към неустрашимия Джон Хардин, застанал точно по средата между двата бряга. Джон Хардин, останал най-накрая сам, се бе възправил срещу света.

Когато стигнахме до моста, видяхме шерифа Арби Вандайвър, който се опитваше да преговаря с брат ни. Но ние всички знаехме, че Джон Хардин е навлязъл в онази недостъпна зона, където гласовете вътре в него и пискливата суматоха откъм моста го караха да се подчинява единствено на своя истински вътрешен свят. Той отдавна си бе създал свой собствен остров, където беше единствен господар на себе си, а когато го обземеше неуправляемата и непонятна лудост, веднага се качваше на амвона, за да поучава света.

— Хей, Уотърфорд — провикна се Джон Хардин. — Да ти го начукам! Ето, това мисля аз за този град и за всички, които живеят в него. Пършиво селище, което въобще не заслужава името град. Всеки, който е израсъл тук или е принуден да живее тук, дори за съвсем кратко време, се превръща в най-обикновен задник. Разбира се, вината не е в теб, Уотърфорд, защото ти самият си прогнил до корените. Но дошло е време. Ти чисто и просто вече нищо не струваш и това ти личи от километри.

— Каква реч! Кара те да се чувстваш горд, че си Маккол — обади се Далас.

— Добре, Джон Хардин — провикна се шерифът Вандайвър през мегафона. — А сега натисни копчето и затвори моста, защото задръстването е страшно.

— Преди всичко строежът на този мост не биваше да бъде разрешен, разбра ли, шерифе? Знаеш го много добре. Спомняш ли си колко красиви бяха тези острови, преди да построят моста? Човек можеше да върви с километри, без да срещне по пътя си къща. Беше пълно с диви патици. Водата гъмжеше от риба. А сега? Нищо! Хиляда генерали са се настанили в луксозни къщи. Един милион полковници от запаса и тъпите им съпруги са свили тук просташките си натруфени гнезда. От тук до плажа има цели седем игрища за голф. Колко още игрища им трябват на тия задници?

— Прав е — извика някой от тълпата, която продължаваше да набъбва зад нас.

— Навремето това беше страхотен град — изкрещя Джон Хардин с надежда да събуди носталгията на шерифа по доброто старо време.

— Така е, хлапак, беше същински земен рай — уморено провлачи шерифът със странно разкривен от рупора глас. — Хайде сега, татковото, натисни копчето и затвори моста, иначе не отговарям какво може да ти се случи. Разбра ли, Джон Хардин?

Като чу това, Дюпре отиде при шерифа.

— Хей, Вандайвър, дай да се разберем. Няма да предприемаш нищо срещу Джон Хардин.

— Не точно аз — отвърна му шерифът. — Според правилника, щом има обсадно положение, съм задължен да се обадя в Чарлстън. И хората от Чарлстън вече са тръгнали насам с хеликоптер.

— Какво ще му направят? — попитах.

— Ще го застрелят — отвърна шерифът. — Особено пък, щом е въоръжен.

— Шерифе, обади им се да не идват — каза му Далас. — Кажи им да се връщат. Ние ще накараме Джон Хардин да затвори моста.

— Не става така — отвърна му шерифът.

— Тогава им кажи, че братята му са пристигнали и ще го придумат да се откаже — предложи Дюпре.

Джон Хардин не откъсна поглед от нас, докато продължаваше този разговор, а после проследи и шерифа, който отиде при колата си.

— Знам какво си им казал, Дюпре — провикна се той. — Казал си им, че ми трябва само една инжекцийка, и после ще кротна, нали? Светът може да ме мисли за луд, но аз смятам, че светът е луд. Кой ще отсъди кой е прав? Повече нито една кола няма да прекоси този проклет мост. Майната ти, Уотърфорд. Майната ти, шибано градче! Има си причина да си малък град. Малък си, защото пет пари не струваш. Не може кораб да изчаква някакви си коли. Колата е по-долно превозно средство. Аз освободих река Уотърфорд, за да могат да си плават по нея всички лодки на света.

Напред излезе Дюпре — онзи, който обичаше най-много Джон Хардин и когото Джон Хардин най-много мразеше.

— Затвори моста, Джон Хардин — заповяда му Дюпре.

— Да го духаш, Дюпре — отвърна му Джон Хардин, като илюстрира думите си с високо вдигнат във въздуха среден пръст. — Този кирлив град е потънал в смрад и боклуци и затова мама пипна левкемия. Когато бях малък, никой не умираше от рак. Сега няма жив човек да не страда от рак. Как става тая работа, а, копелета такива! На нито един от вас, ухилени идиоти, не му пука за този град. И всичко започна от моста. Прекалено много задници се тътрят по него с пръчките си за голф. Тъпанарите не се и досещат какъв е смисълът на този свят. Красотата, в нея е смисълът...

— Утре ще осъмна без пукнат клиент — изпъшка Далас. — Нито един човек от този град няма да дойде при мен, разбираш ли?

— Тя е всичко — продължи Джон Хардин. — Само красотата и нищо друго. Някой от вас да е ходил наскоро до Хилтън Хед? Така са го залели с бетон, че клетият остров всеки момент ще потъне.

— Хайде, Джон Хардин, затвори моста — провикна се пак Дюпре с все сила, та дано Джон Хардин го чуе. Уморени и изнервени от чакането, хората започнаха да натискат клаксоните на колите си и шумът стана толкова силен, че вече никой никого не можеше да чуе. Джон Хардин гръмна във въздуха и тогава шерифът и помощниците му се разтичаха сред протестиращите клаксони, като ги умоляваха да запазят тишина.

— Това е брат ми Дюпре — изврещя Джон Хардин от средата на реката. — Ако има световно по тъпанарщина, шампионската титла му е в кърпа вързана.

— Добре, така да е — реших да сменя Дюпре, — ама ти затвори моста, чуваш ли ме, Джон Хардин? Това съм аз, Джак. Много те моля, затвори този мост.

— Моят брат Джак напусна Уотърфорд и семейството си, за да отиде в страна, където ядат лазаня, пица и тям подобни гнусотии. Как може да се очаква от него да разбере, че аз няма да затворя този мост, защото само красотата има смисъл.

— По дяволите красотата! — изрева Тий, изморен и притеснен от цялата тази игра на нерви.

— По-спокойно, Тий — каза му Далас. — Имаме си работа с луд човек.

— Нещастник! — изкрещя Дюпре към Джон Хардин. — Невменяем нещастник! Това си ти от деня, в който си се родил. И мама така казва. Тя вече излезе от кома.

— Мама вече не е в кома! Така ли? — извика Джон Хардин. — Лъжеш. Майната ти, Дюпре Маккол, ти лъжеш! — Гласът на Джон Хардин изтъня като пищялка на локомотив. — Няма да затворя моста, докато всички не извикат в един глас: „Майната ти, Дюпре Маккол.“

— Организирайте спявката, братя — провикна се Дюпре. Той не се шегува. А ако ония от Чарлстън пристигнат, веднага ще му видят сметката. Те не си поплюват.

Веднага се спуснахме между колите и събрахме доброволци, които да разпространят новината сред шофьорите. Шерифът изкрещя нарежданията си до голямата група, която се бе струпала от отсрещната страна на моста, тъй като от създалото се напрежение вече и въздухът трепереше.

Шерифът грабна мегафона си и даде заповед:

— Започваме на три. Едно. Две. Три...

Всички ревнаха в един глас: „Майната ти, Дюпре Маккол.“

— По-силно — отвърна Джон Хардин. — Още по-силно.

„Майната ти, Дюпре Маккол“ — отвърна му тълпата.

— Сега затвори моста — провикна се Дюпре, — преди да съм дошъл, защото пипна ли те, ще ти съдера задника от бой.

— А как ще дойдеш? С овчарски скок ли, а, педераст такъв? — отвърна му Джон Хардин.

— Ей, тук има дами — извика Далас, опитвайки се да смени тактиката.

— Извинявам се на всички дами, чийто слух съм оскърбил — каза Джон Хардин и в гласа му прозвуча истинско разкаяние. — Но мама е болна от левкемия и аз наистина не съм на себе си днес.

— Мама излезе от комата — пак му извика Дюпре. — Държи да говори с теб. Нас не иска и да ни види, преди да е говорила с теб. Спусни моста.

— Добре, но при едно условие — каза Джон Хардин.

— Боже господи, никога не е бил толкова зле — процеди Дюпре през зъби.

— Искам всичките ми братя да се съблекат чисто голи и да скочат в реката — заяви Джон Хардин и тълпата се разсмя.

— Аз съм адвокат в този град — изплака Далас. — Хората не отиват с проблемите си при човек, когото са видели да стои гол на моста.

— Няма как — отвърна му Дюпре. — Трябва да го направим.

— Майната ти, Дюпре Маккол — изкрещя му Тий. — Аз съм учител в този щат. Не мога да го направя. Просто не мога.

— Ако не го направим, ония от Чарлстън ще убият Джон Хардин.

Дюпре тръгна към отвора на моста и вървейки, се събличаше. Ние го последвахме и също започнахме да сваляме дрехите си.

— Щом се съблечем — извика Дюпре, — хвърляш оръжието във водата. А като скочим, затваряш моста, ясно ли е?

Джон Хардин се замисли за миг, после рече:

— Ясно.

Дюпре свали долното си бельо, после Тий, после аз и най-накрая и най-неохотно — мърморещият Далас.

При тази гледка Джон Хардин се ухили доволно — братята му голи и унижени.

— Всички сте с малки пишки.

Онези, които го чуха, избухнаха в смях. Дори шерифът и заместниците му се разхилиха.

— Дали има репортери наоколо? — попита Далас.

Обърнах се и видях един фотограф с няколко апарата на врата и друг — с видеокамера.

— Не само репортери, но и фотографи — докладвах му аз.

— Край на кариерата ми — каза Далас и потъна в депресия.

— Утре това ще бъде новина номер едно в целия щат — кимна Тий.

Дюпре вдигна очи към небето и после изкрещя:

— Хвърли оръжието във водата. Нали така се разбрахме.

Джон Хардин се поколеба за миг, но все пак хвърли пистолета в солената речна вода.

— Сега ние скачаме, а ти спускаш моста, ясно ли е? — извика Дюпре.

Джон Хардин ни погледна, очите му помръкнаха от озлобление и той извика:

— Скачайте, голи копелета, скачайте. И дано акулите откъснат малките ви мърляви пишлета. Скачайте и спускам моста.

— Става ми лошо, като гледам отвисоко — рече Тий.

— Тогава не гледай! — каза Дюпре и го бутна.

Тий не спря да пищи от ужас, докато не потъна във водата. Когато изплува на повърхността, ние, останалите, скочихме от Уотърфордския мост и мисля, че го направихме доста елегантно.

Разцепих студената априлска вода и потънах надълбоко в нея, толкова надълбоко, че когато отворих очи, единственият ми ориентир бе мержелеещата се над мен приглушена светлина. Водата бе матова и непрогледна, мътна от хранителните водорасли, които изобилстват в нефритените сиво-зеленикави мочурища. Когато изскочих на повърхността, очите на братята ми бяха приковани в железните скоби на моста и когато вдигнах поглед, проследих бавното му механично затваряне. Джон Хардин бе удържал своята част от уговорката. Шерифът ни махна, след това се провикна да ни благодари.

Приливът вече мощно навлизаше в реката и неудържимо ни понесе нагоре по течението, когато видяхме как шерифът и неговите хора щракнаха белезниците на Джон Хардин и го напъхаха в полицейската кола.

— Сега какво? — попита Тий.

— Да се оставим на прилива. Той ще ни стовари точно пред къщата на татко — казах.

— С кариерата ми е свършено — пак изпъшка Далас.

— Хвани се с нещо друго, братле — предложи му Тий. — Например синхронизирано плуване без бански.

Изсмяхме се, а Тий и Дюпре се гмурнаха под водата, така че само косматите им крака останаха да стърчат във въздуха, опънаха пръстите си в шпиц, ритнаха един-два пъти в синхрон и пак изплуваха сред водопад от пръски, кашлица и смях.

— Наистина са ни малки пишките — обади се Тий.

— Говори само за себе си — обади се Далас.

— Нали виждам и твоята. Надарени сме като катерици — каза Тий, докато се носеше по гръб и тъжно съзерцаваше оскъдните си гениталии.

— Имам питане — провикнах се аз, докато плувах кучешката, изпитвайки огромно облекчение от края на обсадата. — Колко често Джон Хардин изпада в това състояние?

— Два-три пъти в годината — отвърна ми Дюпре. — Но това сега е нещо ново. Никога преди не е използвал оръжие и никога не е превземал моста. Пиша му шестица по изобретателност за днешния номер.

— Тъжна работа, жалка — изкоментира Далас, обърнат по гръб.

— Така е — призна Дюпре. — Но и смешна освен това.

— Кажи ми какво й е смешното — каза Далас. — Голата истина е, че откараха брат ни в лудницата с белезници на ръцете.

— А ти някога мислил ли си, че ще скачаш от моста чисто гол пред очите на целия град? — попита го Дюпре.

Разсмях се гръмогласно, обърнах се по гръб и усетих как сърцето ми се стяга от любов към моите братя. Бяхме добри плувци и добри рибари; възмъжахме в дом, притаил в себе си тайни страхове, които белязаха всеки от нас по различен начин. У себе си носехме странен мрак, изтъкан от недоверие и изкривени представи. Използвахме смеха като оръжие и ваксина.

Докато плувахме, усещах водата върху тялото си като допир на студена коприна — не познавах тази чиста животинска голота. Заслушах се в разговора на братята ми и почувствах как дребните неща, които обсъждаха, ме сближават още повече с тях. Чрез братята си можех да прозра грешките на моя собствен живот. Защото и те като мен бяха затворени, вечно потиснати хора със сприхав нрав, но в същото време любезни до глупост с всеки срещнат. Всичките бяха кибритлии, които хич не си поплюват, но едновременно с това умееха да гледат хората в очите и да изразяват чувствата си с поглед; никога не се измъкваха с нелепи обяснения за неотложни срещи и ангажименти.

Заедно с моята малка армада от братя порех водите, които извеждаха към къщата на баща ми. На следващия ден тръгвах за Европа, където ме очакваше Лия. Току-що бях преживял седмица, която щеше изцяло да промени курса на моя живот. Чувствах се свързан с тази река, с този град, с огромното небе над него, с всичко наоколо.

Дъщеря ми не познаваше тези места, нито знаеше защо са ми така скъпи. Насила я бях откъснал от онова, което и двамата бяхме. Бях й дал всичко, освен Юга. Бях откраднал визитната й картичка.

На следващия ден Майк Хес и Ледар ме откараха до летището в Савана. Тогава поех ангажимента, свързан с филмовия му проект. Майк ме бе хванал в момент на слабост, когато отново се бях почувствал безумно влюбен в собствената си биография.

17

В умопомрачителната, но свята за мен среда, потопен в особената атмосфера на годините, наречени детство, аз израснах в триетажна къща с много стаи, която още като малък ме накара да обикна непрактичния й архитект, измайсторил скрити ниши и необикновени по форма стаи, в които можеше да се притаиш по време на смъртоносните скандали между моите родители. Бях изнервено сприхаво дете и любимото ми място беше една тайна стълба. Поради своята преданост към закона и привързаност към силния бърбън, баща ми гледаше на къщата като на скучна даденост. Докато майка ми — тя дишаше чрез нея, знаеше я наизуст сантиметър по сантиметър, дори често й говореше, особено когато потъваше в безкрайните задължения на голямото пролетно чистене. За баща ми къщата представляваше място, в което можеше да закачи шапката си и палтото си и да складира книгите си, но за мама тя бе една сбъдната молитва.

Къщата бе построена през 1818-а в стил, който навремето наричаха уотърфордска архитектура; солидните основи бяха покрити с циментова мазилка на тъмни и по-светли ивици, а двата етажа имаха веранди с изглед на изток, откъдето дори и през най-горещите летни нощи полъхваше хладният бриз на реката.

Стаите бяха високи и просторни. Имаше и таван, който миришеше на нафталин и кедрово дърво и бе натъпкан с овехтели мебели, скринове и стари дрехи. Къщата бе попаднала в ръцете на Джонсън Хагъд и Луси Маккол по случайност и недоразумение.

Както ни бяха разправяли, от самото начало на брака си мама и татко винаги са се държали като два буреносни фронта, насочени един срещу друг. Имаше нещо сбъркано и дълбоко неискрено в техния съюз. Моят източник на тази неприятна информация бе словоохотливата ми баба Джини Пен, която все се мъчеше да ме убеди, че едва ли не майка ми била случайно изпаднала от камион със зелки и неизвестно как, но успяла да прилъже баща ми до олтара. А по всяка вероятност баща ми, като реакция на снобизма на собствената си майка, е довел Луси в Уотърфорд като законна своя съпруга, преди дори да спомене името й на родителите си. Никой не я познавал и нито един от жителите на Уотърфорд не бил чувал за нейното семейство. За южняка няма по-важно нещо от произхода, а произходът на Луси бил измислен от мига, в който срещнала баща ми в един клуб за стриптийз в Атланта. Баща ми бил мъртво пиян и въобще не разбрал, че Луси е една от стриптийзьорките, която в момента не била на смяна. Джонсън Хагъд току-що се бил върнал от войната в Европа — това било Втората световна война — и се бил нагледал на трупове за още десет живота напред. Когато двамата се срещнали, той искал да започне всичко отначало, а Луси пък гледала как да се измъкне от въпросния клуб. Оженили се в кантората на един мирови съдия недалеч от Форт Макклелън — баща ми бил с военната си униформа, а Луси — с широка, затворена по врата бяла рокля. Аз съм се родил пет месеца след брачната церемония и майка ми често повтаряше, че съм „дете на любовта“, но Джини Пен много бързо я отучи от този навик. Въпреки че на мен ми харесваше това „дете на любовта“.

По онова време, разбира се, аз нищо не знаех. Научих го много по-късно от откъслечни подмятания, настроения и прищевки след първото влизане в болница на мама, когато се установи, че страда от левкемия. Източниците ми бяха най-различни и неочаквани, но главният си остана моята майка. Този неин рак на кръвта й даде сили да се върне към едно сурово и ужасяващо минало, напълно лишено от топлина и надежда. В очите на Луси баща ми се явил като истински красавец и благородник. За нея той бил най-добрата възможност да се измъкне от предопределения й жребий и тя се вкопчила за него, без да се замисли. Тъй като не можела да се похвали нито със среда, нито с минало, тя просто напрегнала въображението си, за да измисли нещо подходящо и правдоподобно. Седнала и сътворила биографията си, а щом Джонсън Хагъд налапал въдицата, тя окончателно я възприела и оттогава разказвала една и съща история, без да се отклони и на дума от нея.

Баща ми повярвал на Луси О’Нийл и заявил пред родителите си, че е взел за съпруга една танцьорка от Атланта, която усъвършенствала изкуството си като член на кордебалета. През 1947-а в Атланта е нямало нито една балетна трупа, която да се помещава на територията на града, но нашият баща, разбира се, е нямало откъде да се осведоми за този пропуск в културния живот. Луси О’Нийл притежавала особена красота, пръкнала се неочаквано в онази жабунясала генна локва, която била отвсякъде заградена с тревожни сигнали и предупредителни надписи. Но не друго, а фигурата й привличала мъжете — онези неочаквани извивки, при вида на които думата „пищни“ ляга на езика и мигом го облива със слюнка като от сладък тропически плод. Винаги съм подозирал, че навремето баща ми се е оженил чисто и просто за една женска фигура, без да има и най-малка представа за характера й. Знаел, разбира се, че е примитивна и необразована, но дори и не подозирал, че е съвършено неграмотна. Въобразявал си, че в нея вижда блясъка на чистия естествен дух, и именно това го омагьосало. Но всъщност се оженил за Луси О’Нийл най-вече за да огорчи майка си и успял повече, отколкото предполагал, надминавайки и най-необузданите си фантазии за отмъщение. Щом зърнала Луси, Джини Пен Синклер Маккол я обявила за „чиста проба боклук“.

Но стриптийзът не е лоша школа за едно шестнайсетгодишно момиче, което никога не е ходило на училище. Там Луси научила много за поведението на мъжете. В нейния нов свят една жена трябвало да усвои азбуката на лъстта — предмет, който бързо се научавал, за да бъде веднага практикуван. Луси винаги е имала голямо преимущество пред добре гледаните и разглезени жени, които щяла по-късно да срещне в Уотърфорд, защото нейните познания за мъжете идвали от дъното, а не от върха. Защото добре познавала онези напоени с бира момчета, които се въргаляли по покрития с дървени стърготини под, молели я да свали бюстието си и нервно пъхали банкноти в жартиерите й, но не познавала мъжете в смокинги, които оживено говорели за поезия по време на пролетните ергенски събирания. Нейното познание за мъжете било еднозначно, но не и погрешно: мъжете били пленници на своите гениталии, жените — пазителки на ключа към рая. Нейните теории за отношенията между мъжете и жените били грубо откровени и примитивни и до края на живота си тя не промени тези свои схващания. По време на приеми, щом тръгнела да се приближава към група мъже, всички жени в залата впервали очи в нея със завист и недоумение. Въпреки че й липсвали обноски и финес, никой не разбирал човешката скотщина по-добре от Луси Маккол.

В деня, в който го срещнала, Луси измислила своето минало за пред Джонсън Хагъд — представила се за единственото дете на уважавано семейство в Атланта. Била израсла в къща в тюдорски стил на Пелисейд Роуд 17 в квартала Брукуд Хилс. Баща й бил член на адвокатската кантора „Кинг & Сполдинг“, известна като единствената католическа адвокатска кантора в града. Майка й Катрин била родственица на семейство Сполдинг от Атланта по майчина линия, а освен това родителите й били членове на църквата „Свещено сърце“. Майка й била първата католичка в девическата прогимназия. Ала и двамата загинали в една катастрофа недалеч от Остел, когато Гарнър О’Нийл се опитал да изпревари влака на един прелез.

Луси била изпратена да живее с една своя леля стара мома в Олбъни, щата Джорджия, която ненавиждала. Избягала от къщи на шестнайсет години. Един фермер, който карал яйца за пазара в Атланта, я качил на колата си и така тя пристигнала в града. От 1947-а до 1986-а това беше официалната версия за живота на Луси и нито една дума в нея не е била променяна по никакъв повод.

Джини Пен Маккол, която бе потомка на рода Синклер от Чарлстън и която носеше и в кръвта си доброто възпитание и изисканите обноски, от пръв поглед разбрала що за стока е Луси. Само като я чула да говори, Джини Пен вече знаела, че Луси не е израсла в Атланта, а още по-малко в добро семейство. Тутакси заявила на съпруга си, че Луси „е най-обикновен боклук, долнопробна помия“. Луси също разбрала веднага, че не е успяла да излъже Джини Пен, и затова се заела да спечели на своя страна свекъра си Сайлас Клайборн Маккол.

Той бил известен в околността като запален ловец и рибар, а Луси научила, че през живота си Джини Пен нито веднъж не била стреляла с пушка. Затова често зарязвала своя наниз от синове на грижите на Джини Пен и тръгвала из горите със Сайлас, особено през сезона на елените, или пък скачала в лодката с него, когато през пролетта карагьозът и кобията поемали нагоре по течението да снасят яйцата си в сладки води. Много скоро Луси открила, че прелъстяването на Сайлас Маккол за нея е детска игра. Въпреки че още от първия ден на съжителството им Джини Пен започнала да се оплаква, че Луси не прави разлика между сребърни и посребрени прибори, Сайлас не можел да се нахвали, че снаха му умее да хвърля въдицата като мъж и че няма див глиган, дето ще й избяга. Обявил на целия град, че снаха му е „мъжко момиче“, и това била най-голямата похвала сред определен кръг южняци, както и едно от нещата, за които Джини Пен най-много мразела майка ми.

През есента на 1948-а, след като се оженил за Луси, Джонсън Хагъд Маккол постъпил в Правния факултет на Южнокаролинския университет благодарение на закона за участвалите във войната младежи. Пътувал от Уотърфорд, като три дни от седмицата преспивал в общежитието, след което се връщал при жена си в родния град за останалите дни. Войната била изострила амбицията му и той с лекота вземал изпитите си. Бил добре сложен мъж, много разумен и с развито чувство за справедливост. Открил, че умее да спори убедително и красноречиво. Правният факултет му дал и една друга възможност — да общува с момичета, които биха зарязали колежа, за да изпълнят патриотичния си дълг, работейки в свързани с войната заводи, и учреждения, че дори и на фронта. За него компанията на интелигентни жени била позабравено удоволствие и затова през първата година от следването се настроил доста критично към Луси, чиято простотия биела на очи още по-натрапчиво поради неизтощимата й енергия и вечно ухилен вид. Тогава Джонсън Хагъд съжалил за прибързаната си женитба и за пръв път осъзнал колко чужда и различна от него е Луси. Съвсем случайно открил, че тя никога не била чувала за Моцарт, нито за Милтън, нито дори за Свещената римска империя. Била не само необразована, но и напълно лишена от каквото и да е интелектуално любопитство.

Всеки ден слушала радио, но той никога не я видял да чете книга или дори списание; освен това изпадала в ужасно отегчение, когато се захващал да обсъди с нея някой щекотлив въпрос по собствените си правни дела. Когато й предложил да се запише в някой от курсовете на колежа, за да разшири познанията си, Луси направо му отвърнала, че предпочита да отдаде силите и грижите си изцяло на децата. Ако той копнеел за жена с образование, да е мислил, когато се е женил. Луси била толкова щастлива със своята бременност, че трогнала сърцето на Джонсън Хагъд и той се оставил да бъде омагьосан от детинската загадъчност, в която се забулила.

Бременността на Луси накарала Джини Пен да се задейства. Тя буквално отвлякла Луси в Чарлстън за един месец и й провела ускорен курс по обичаите, маниерите и порядките в южняшкия начин на живот. Като й заповядала само да гледа и да не си отваря устата, тя на бърза ръка я запознала с предназначението на всички прибори за хранене и съдинки, с маниерите на масата, с дребни вежливости, елементарен разговор и основни правила на поведение и всичко това само за четири седмици на интензивно обучение.

В ресторанта на Хенри на Маркет Стрийт Луси всеки път започвала да изучава менюто най-внимателно, а после си поръчвала същото като Джини Пен. Джини Пен възприела това подражателство като най-обикновена липса на въображение или кураж, но то показвало единствено желанието на Луси да се научи, а в мимикрията си тя нямала равна на себе си.

Джини Пен обаче открила с изненада, че Луси е много схватлива. Когато се върнали в Уотърфорд, Луси вече знаела как се държи вилица и можела да си нареже пържолата, без да стряска околните с излишен шум и сумтене. Умеела да сложи маса за десет души, знаела предназначението на вилицата за салата, на ножа за риба, както и разликата между чаша за червено вино и чаша за бяло вино. Джини Пен научила Луси да готви седем различни ястия — по едно за всеки ден от седмицата, тъй като Джонсън Хагъд се оплаквал, че Луси не можела и яйца да свари както трябва. Въпреки че самата Джини Пен не се славила като добра готвачка, тя била школувана по всички основни предмети на доброто възпитание и затова познавала изтънчената чарлстънска кухня.

Скоро след като се върнала в Уотърфорд, Луси Маккол и нейният съпруг наели очарователна, но доста занемарена къща, в която навремето се помещавали стаите за робите. Тя била нещо като пристройка към стопанството на Хариет Варнадоу Котсуърт. Джонсън Хагъд трябвало да използва цялата си любезност и красноречие, за да влезе под кожата на потайната мис Котсуърт, защото тя се славела като неописуема особнячка — вид, който не е рядкост в провинциалния Юг. Била ужасно злобна жена с параноични пристъпи, от която всички в града се страхували. Къщата й не била боядисвана от 1920-а, за да се прехранва, продавала мебели от старото стилно обзавеждане на Хърман Шиндлър — антиквар от Чарлстън. Съгласила се да даде под наем пристройката на Джонсън Хагъд само защото имала нужда от пари, пък и знаела, че той е рода със Синклерови от Чарлстън. Сключила сделката през леко открехнатата задна врата, без дори да погледне наемателя си в лицето и без да попита за името на съпругата му.

Почти цяла седмица Луси прекарвала самичка, тъй като мъжът й посещавал Правния факултет в Кълъмбия, и именно тогава започнала бавно и настоятелно да ухажва Хариет Варнадоу Котсуърт, като пуснала в ход всички номера, заучени по време на практическия курс в Чарлстън. Събирала цветя — диви и градински, подреждала ги старателно в най-обикновени стъклени вази и ги оставяла на стъпалата пред задната врата на къщата й. Когато отивала на пазар, винаги купувала домати и краставици или каквито и да било други сезонни зеленчуци за хазяйката си. Когато правела домашни бисквити или домашен хляб, винаги носела и на Хариет. В това тя не влагала умисъл, нито пък имала мотив, просто била толкова самотна и откъсната от живота в Уотърфорд, колкото и самата Хариет Котсуърт.

През първия месец от престоя на семейство Маккол в пристройката за роби Хариет нито веднъж не се показала пред Луси, но приемала подаръците, цветята и храната й. Надлежно забождала стари листове за писма с благодарствени послания, които Луси пазела грижливо, макар и да не можела да ги прочете. Джонсън Хагъд й ги четял на глас, когато се прибирал в края на седмицата, защото Луси го молела — уж, че обожава гласа му и начина, по който така мелодично навързва думите в изречения. Скоро Луси започнала да възлага на Джонсън малки ремонти на къщата на Хариет. Една събота го увещала да поправи предните стъпала, които били така изронени, че станали опасни. Следващата събота и неделя той пък убедил Хариет да го пусне на тавана, за да закърпи течовете. Бил много сръчен работник и скоро Хариет престъпила своите обети за уединение и започнала да разчита на него за всякакви поправки и ремонти. Но не той, а Луси легнала на сърцето й.

Веднъж Луси забелязала, че откъм двора на Хариет няма никакви признаци на живот и това продължило няколко дни. Тогава тя събрала кураж, бутнала задната врата и влязла в мухлясалата порутина, наречена къща. В някои от стаите мебелите били натрупани един върху друг чак до тавана, но Луси си пробила път между тях и така от стая в стая най-накрая стигнала до красива вита стълба с дърворезба.

В къщата човек имал чувството, че се намира под вода, толкова силна била миризмата на мухъл, йод и морски водорасли. Когато тръгнала да се изкачва по стълбата, подпряла се за миг на стената и парче от тапета останало в ръката й. Тя извикала нагоре към стаите: „Мис Котсуърт, мис Котсуърт.“ Когато най-сетне стигнала до голямата спалня, отворила вратата и видяла, че Хариет Котсуърт лежи на пода в безсъзнание насред локва от собствената си урина.

Същата нощ, когато Хариет дошла на себе си, Луси била край нея и побързала да й съобщи, че има двойна пневмония, но че старият доктор Лорънс вече й е дал огромна доза пеницилин. Смятал, че навреме са успели да спрат болестта. Луси изчистила стаята и навсякъде поставила свежи цветя. Дезинфектирала банята, сменила бельото и дръпнала завесите, за да влезе слънце в къщата — за пръв път от години насам. Хариет се чувствала толкова отпаднала и унесена, че нямала сили да се оплаче. Въпреки че сините й очи издавали силно подозрение, тя рядко идвала на себе си и не успявала да разбере какво точно става край нея. Но когато малко се посъвзела, Луси й направила зеленчукова супа и сама я нахранила с лъжичка.

Луси останала край леглото на Хариет през цялото й боледуване — направила го от чисто човешко състрадание, без да се натрапва. В тези две седмици омразната на цял Уотърфорд мис Котсуърт открила дъщерята, която така и не успяла да роди, а през последните две години от живота на Хариет Луси пък разбрала какво е това да стоиш край леглото на умиращата си майка. И двете носели в душите си достатъчно рани от миналото, за да запълнят огромната пропаст, която ги деляла откъм обществено положение.

Хариет продължила онова, което Джини Пен започнала в Чарлстън. Тя също взела да посвещава Луси в клопките и засадите, които я очакват в провинциален Уотърфорд. Разкрила й тайните и скандалите, белязали и осакатили живота на старите уотърфордски родове. Нищо не можело да затрие блясъка и могъществото на старо семейно име в Южна Каролина по-добре от един скандал. И тогава разказала на Луси за падението на десетки знатни родове, в които я баща, я син със слаб ангел не успявал да обуздае страстта си по някое симпатично слугинче. Въпреки че и случаят с Джонсън Хагъд не бил много по-различен, Хариет като че не правела тази връзка, вероятно заслепена от растящата си привързаност към Луси.

Аз съм се родил на пети ноември 1948-а в една от стаите на втория етаж в къщата на Варнадоу Котсуърт в легло с балдахин, където са били родени цели поколения от родовете Варнадоу и Котсуърт. По настояване на Хариет са ме кръстили Джонсън Варнадоу Котсуърт Маккол — нещо, на което Луси се съгласила с удоволствие, защото знаела, че името ще вбеси Джини Пен. Цял Уотърфорд се присмял на Луси, когато кръстила първородния си син с това достолепно и помпозно име, само Хариет Варнадоу Котсуърт се разплакала от щастие. Тя отдавна мечтаела за син, на когото да даде името на любимия си баща, и най-неочаквано доживяла да види мечтата си осъществена.

Присъствието на кръщелното име Варнадоу Котсуърт в централната ми нервна система стана причина за много обиди и огорчения в детството ми, защото целият град знаеше, че не съм никакъв Котсуърт и никога не съм и виждал жив Варнадоу. В паспорта и шофьорската ми книжка фигурирах като Джон В. К. Маккол. Само в моменти на пиянско слабодушие или в присъствието на много близък приятел съм си позволявал да споделя със срам и притеснение какво се крие зад въпросните претенциозни инициали на моето придобито име.

В продължение на шест месеца цял Уотърфорд не спрял да се присмива на грандоманията на Луси, докато един ден Хариет ненадейно умряла в съня си. Тогава присмехът секнал веднъж завинаги, защото, когато прочели предсмъртното й желание, се оказало, че всичко, което притежава, включително имението Варнадоу Котсуърт, е завещано на Джонсън Хагъд и Луси Маккол.

Собствеността преобразила Луси. Тя се влюбила в размерите, формата и самата внушителност на имението, където щяла да отгледа децата си. Двамата с баща ми се заели да реставрират ценните антики и овехтелите мебели, които изпълвали стаите, антретата и таваните на цялата къща. Този дом ги сближил още повече и от моето раждане.

След придобиването на къщата Варнадоу Котсуърт странният съюз на родителите ми вече не изглеждал толкова странен, но самият имот до такава степен променил майка ми, та тя решила, че хубавият живот е пред нея, независимо от всичко останало. Луси Маккол твърдеше, че това е най-невероятната история, която се е случила в целия Юг, и непрекъснато я разказваше на изпадналите в захлас туристи, които се влачеха на тумби да разглеждат дома ни всяка година по време на пролетната обиколка на най-забележителните къщи. Майка ми се преобличаше в южняшките кринолини, голите й рамене блестяха на светлината на свещите и в този си вид разказваше на посетителите кратката история на собствената си къща, докато им отмалеят краката, запленявайки ги с разказите, които бе научила от Хариет Котсуърт в дългите дни преди моето раждане.

Всяка година ние с братята ми слушахме как мама описва прекрасната Елизабет Барнуел Котсуърт, прабабата на Хариет, която преди много години е крачила по същия този под от широки чамови дъски, по които сега се пързаляхме, ритахме и блъскахме като истински палави момчета. Тя разказваше така увлекателно и убедително, та ние, нейните обожаващи я синове, вярвахме, че това е историята на собственото й моминство, когато сигурно е изглеждала толкова прекрасна и привлекателна в очите на младите мъже, както изглеждаше и в нашите.

„Казвала се Елизабет Барнуел Котсуърт — бяха думите, с които мама започваше — и тя се е родила в същото ложе, в което сто години по-късно се роди и собственият ми син Джак. Била известна с красотата си още преди родителите й да я изпратят в девическото училище в Чарлстън, което трябвало да я подготви за светски живот. Веднъж, по време на танцова забава, Елизабет се запознала с красив млад лейтенант от Форт Молтри, който се казвал Уилям Текумзе Шърман. Един танц с нея, и възпитаникът на Уест Пойнт бил омагьосан.“

Щом Луси споменеше името на антихриста Шърман, групата, която се състоеше главно от южняци, изсумтяваше сърдито, защото повечето от тях са израснали с историите, предавани от поколение на поколение, за онзи Шърман, който похитил и плячкосал Юга. Нито един южняк, дори либерал по дух и убеждение, не може да прости на генерал Шърман невероятния му поход до морето, когато разбил веднъж завинаги гръбнака на Конфедерацията. Мама добре използваше омразата на тълпата към Шърман. Ние стояхме по пижами над нея, увиснали по перилата на горния етаж, а тя ни намигваше и продължаваше да разказва за това как Елизабет омагьосала своя ухажор. Забелязахме, че всяка година тя допълва и доукрасява историята с измислени от нея подробности. Тъй като разказът за Шърман и Елизабет принадлежеше само и единствено на мама, той сложи и началото на нейното ново положение в уотърфордското общество. През цялото ми детство тя посрещаше издокараните групи за пролетната обиколка на забележителностите. Те се движеха от улица на улица с гидове, носещи сребърни свещници, за да осветяват пътя. Тъй като животът на сцената не й беше напълно чужд, Луси с лекота изиграваше ролята на южнячка от аристократично потекло. Когато посрещаше смълчаните в благоговение тълпи от посетители, тръгнали да обикалят старите заможни имения на Юга, сякаш бяха исторически реликви, Луси можеше да усети затаения дъх на цялата група, когато се явяваше на верандата, облечена в роклята на Джини Пен. С течение на времето мама доби самоувереност, която се подхранваше и от новото й положение в града. Освен това тя стана известна в квартала и с разказваческите си умения. Мама отдаваше заслуженото на генерал Шърман и твърдеше, че всичко дължи на него. Брат ми Тий, който бе израсъл с унижението на името Текумзе, дето нашите му бяха лепнали, беше кръстен така в чест на големия воин, а не на големия индиански вожд.

Когато бях в горните класове на гимназията, една Коледа получих като подарък билет за пролетната обиколка на най-забележителните домове. Част от родителите на моите съученици се бяха наговорили за същата коледна изненада, включвайки ни в туристическата група. Една вечер през 1966-а за пръв път пристъпих към стряхата, в която бях израсъл, като турист и заедно с останалата група ахнах от възхищение, когато мама се появи с южняшкия си кринолин, с коса на масури, а лицето й — осветено от меката приглушена светлина на свещниците. Вдигнах глава и видях по-малките си братя, мушнали глави между пръчките на горните перила. През първите години на въпросните пролетни обиколки мама бе все още неопитна и не всички сведения й бяха точни, но през онази вечер тя ни разказа историята на къщата с вещина и професионализъм. Посрещна групата с приветлив глас и хората се наредиха в полукръг пред входните стъпала. Когато поздрави специално десетте момичета и момчета от уотърфордската гимназия, ние й отвърнахме с мощен вик.

Бях хванал за ръка Ледар Ансли — нашата гимназиална любов беше към края си. Джордан ходеше с Шайла, а Майк и Кейпърс се бяха чифтосали с откачените близначки Макгий, чийто родители бяха в борда на Историческата фондация.

Не мога да не споделя колко горд се чувствах през тази вечер, когато слушах разказа на мама за Хариет Варнадоу Котсуърт и нейната пралеля Елизабет. Била родена през бурна нощ, когато Уотърфорд за пръв път видял какво е това снежна фъртуна, и мнозина приписвали част от изключителната красота на Елизабет на шестте инча сняг, които покрили града през нощта на нейното раждане. Докато слушах как Луси описва несравнимите прелести на обаятелната Елизабет, аз се захласнах по нейния разказ.

Като даде знак да я последваме, мама поведе посетителите към гостната. Шайла беше хванала Джордан под ръка, а като видя, че ги гледам, демонстративно ми изпрати въздушна целувка и аз подскочих, уж за да я хвана във въздуха. Майк Хес още тогава си падаше по историята и поглъщаше жадно всяка дума на мама. Кейпърс взе блюдо от секретера в хола, заразглежда го, обърна го и прочете на гърба му думата „Споуд“. Той знаеше много добре, че майка ми само се преструва и че не е от никакъв стар род, и много се надяваше да я улови в проява на лош вкус. Но в сравнение с него Луси имаше преднина от седемнайсет години и бе изпипала играта си до най-малката подробност. Всичко неавтентично в нашата къща — а такива неща имаше колкото щеш — се скриваше от погледа на туристите през тези пролетни нощи, изпълнени с богатия аромат на азалиите. В началото тя бе допуснала няколко подобни фала, ала умееше не само ловко да ги прикрива, но и никога да не ги повтаря. А и такива грешки, било поради недоглеждане или невежество, бързо се забравят.

— След първия танц лейтенант Шърман написал писмо на Елизабет в типичния за него суров войнишки стил, който срещаме в мемоарите му, за да й каже, че този танц с нея е променил живота му навеки — спокойно разказваше Луси.

— И аз ли ти действам така? — чух застаналата почти до мен Шайла да нашепва в ухото на Джордан.

— Ама съвсем — отвърна й Джордан шепнешком.

— А на теб, Джак? — обърна се тя към мен и ми намигна.

— Елизабет! — тихо промълвих аз. — О, Елизабет! — Тя приклекна в дълбок реверанс, а една възрастна дама ни направи знак да мълчим.

— Шърман й писал, че за пръв път в живота си му се приискало оркестърът никога да не спира и валсът им никога да не свърши — продължаваше мама. — Но неговите войници го очаквали, а Елизабет била само един мимолетен красив миг. По онова време всички младежи в Чарлстън били луди по нашата Елизабет. Но не друг, а именно Шърман й направил впечатление и именно него споменава тя в писмата си до своите родители, а те ги чели на глас тук, в тази стая. В тях описва как прекарвала дългите следобеди в разходки с лейтенанта — бавни, нехайни, интимни разходки, как си разказвали един на друг своите най-съкровени тайни — все неща, които не били споделяли с друг.

Кейпърс вдигна ръка.

— Кажи, Кейпърс — рече Луси. — Въпрос ли имаш?

— Шърман бил ли е хубав? — попита той. — Винаги съм смятал, че е грозен като дявол.

Туристите се изсмяха тихо.

— Всъщност Кейпърс иска да знае дали Шърман е бил красавец като него — обади се Майк. — Него само това го интересува, мисис Маккол.

Отново всички се засмяха, а Луси отвърна:

— Според неговите съвременници не е бил красив човек. Но тук присъстващите дами сигурно ще се съгласят с мен, че за един мъж външният вид не е най-важното нещо. Характерът, волята, страстта са далеч по-съществени. Хората непрекъснато споменават неговата сила. Дори съществува слух за едно момче от много добро чарлстънско семейство, което искало да извика Шърман на дуел заради Елизабет. Но след като се срещнал с него лице в лице, куражът му се изпарил.

Шърман е целунал Елизабет най-малкото един път и доказателството за това се намира в писмото на Елизабет до младата й племенница — майката на Хариет Котсуърт. След тази целувка и двамата се чувствали завинаги сгодени. Именно тогава Шърман пристигнал в тази къща, за да се представи на родителите на Елизабет. Точно в тази стая той пожелал да говори на четири очи с бащата на Елизабет. От мистър Котсуърт поискал ръката на неговата дъщеря. Когато Елизабет и майка й се върнали от кратката и нервна разходка из градината, и двете се разплакали, щом подушили миризмата на пура. Нека сега да влезем в библиотеката и там ще ви разкажа какво се случило.

Мама тръгна напред — с кръшна като на момиче талия, — а аз щях да се пръсна от гордост заради блестящото й изпълнение. Усетих как всички в групата вече са запленени от любовната история на Шърман и Елизабет.

— Какво станало после? — попита Майк Хес, след като всички влязоха в библиотеката, изпълнена с безброй томове, подвързани с кожа.

— Каквото и да е станало, не е било добро за Юга — обади се възрастен мъж. — Нали говорим за онова изчадие адово.

— Така както слушам, изглежда, че на младини Шърман бил приятен мъж — подразни го жена му.

— На 13-ти май 1846-а Конгресът обявява война на Мексико — каза мама — и още на следващата седмица лейтенант Шърман получава заповед, че неговият батальон трябва да се присъедини към Западната армия, преди да потеглят към Ню Мексико, за да защитят Санта Фе.

— А какво станало с Елизабет? — попита Шайла.

Мама замълча многозначително, после рече:

— Уилям Текумзе Шърман и Елизабет Барнуел Котсуърт повече никога не се срещнали.

Групата ахна от удивление, Луси изчака още миг и продължи разказа си. Владееше слушателите си до съвършенство и като наблюдавах отблизо майка си през тази вечер, научих много за това как човек може да задържи вниманието на непознати хора. Гласът й отново прозвуча над притихналата в напрежение група.

— Изминала цяла година и годежът бил развален не без съжаление и от двете страни. Шест месеца по-късно Елизабет се омъжила за Танър Приоло Самс, едър търговец от Чарлстън с безупречно семейно потекло и изящни обноски, с каквито хладният и сдържан Шърман не можел да се похвали. Танър Самс бил същият онзи отхвърлен почитател, на когото много му се искало да извика младия Шърман на дуел, задето бил дръзнал да ухажва Елизабет. Неговото търпение обаче, както и избухналата война му помогнали да спечели сърцето на Елизабет и до края на дните си той бил благодарен на армията на Санта Ана.

Елизабет потънала в задълженията си на съпруга, майка и стопанка, които изпълнявала с голямо достойнство и финес. Имала добро сърце и с напредването на годините ставала все по-красива и привлекателна.

След като Гражданската война избухнала, Шърман потеглил към Юга, но само за да го опустоши. Земята треперила под краката му, след себе си оставял само разруха и горест. От всички генерали на Севера Шърман обичал Юга най-много, защото добре разбирал неговата гордост и измъчващите го страсти, но това не го възпряло да прекоси красивите му планини и реки с огън и меч. Пристигнал от Мисисипи и спрял хората си в подстъпите към Атланта. Армията му вече се давела в кръвта на собствените си войници; земята на Юга била покрита с телата на хиляди млади момчета от Илиной и Охайо, които я осветили със саможертвената си смърт. Шърман прекъснал снабдителните връзки на Атланта и опустошил града; изпепелил петстотин мили от прекрасния Юг и изравнил със земята всяка изпречила се на пътя му къща. От Чикамога до Атлантическото крайбрежие, сезон след сезон, предвождал хората си с неумолимо упорство, пробивал си път с ловки тактически ходове, изписвал името си с огън, жупел и кръв по цялата разпъната на кръст снага на Джорджия. През дългата студена есен на 1864-а армията му вече вилнеела на воля из щата, препускала през черните пушеци на опожарените плантации. Той бил първият завоевател на Юга.

Името на Шърман се превърнало в най-омразната дума из целия Юг. Красиви дами с обноски на контеси произнасяли гнусните две срички и плюели като слугини.

Шърман повел войниците си към Савана, за да прекъсне търговските пътища по крайбрежието. Всъщност пришпорил коня си към Елизабет. След като опустошил Джорджия, генерал Шърман превзел Савана. Всички се опасявали, че следващата му цел ще бъде Чарлстън — градът, поставил началото на войната между щатите. Чарлстън бил вече преживял една ужасна обсада и всички се готвели за евакуация още преди очакваното нападение. Гражданите на Чарлстън били склонни да подпалят собствения си град, но да не го оставят на пълчищата на Шърман, които, все едно, щели да го изпепелят. Решението им гласяло: тези, които обичат Чарлстън, те ще го опожарят. Янките не били достойни за това дело.

Чули се слухове обаче, че Шърман е прекосил река Савана, и слуховете се оказали верни. Целият Юг и цялата нация очаквала Шърман яростно да се нахвърли срещу града виновник за ужасната война. Ала като стигнал до Покоталио, Шърман най-неочаквано насочил армията си към Кълъмбия и сринал града със земята.

След този изненадващ ход, който превърнал Кълъмбия в пепелище, той седнал и написал писмо до майката на Елизабет, която продължавала да си живее в тази къща. Когато янките превзели Уотърфорд, още в първите дни на войната, майка й отказала да избяга и прекарала цялата война под тяхно господство. Те се държали с нея много почтително. Ето тук е писмото на генерал Шърман до майката на Елизабет.

Мама прекоси библиотеката, а групата се разполови, за да й стори път. Тя щракна електрическия ключ на превърната в лампа китайска ваза и светлината й падна върху писмо, написано на ръка, сложено в рамка и закачено на стената.

— Тъй като всички не можете да се приближите достатъчно, ако нямате нищо против, аз ще ви го прочета.

Но мама не втренчи поглед в стената; тя отдавна знаеше писмото наизуст. Всички притихнаха в очакване.

Скъпа мисис Котсуърт,

И до ден днешен си спомням с голямо удоволствие и тъга вечерта, прекарана във Вашата къща. С прискърбие научих за смъртта на Вашия съпруг в Чансълърсвил. Разбрах, че кавалерийската атака, която е предвождал тогава, е успяла да пробие нашия фронт и да нанесе тежки загуби на силите на Съюза. Смъртта му е достойна и, надявам се, това Ви носи поне малко утеха.

Сигурно вече сте разбрали, че аз съм насочил армията си срещу силите на Конфедерацията, защитаващи Кълъмбия. Югът е съсипан и войната скоро ще свърши. Моля Ви да предадете моите поздрави на Вашата дъщеря Елизабет и да й кажете, че аз все още пазя спомена за нея в сърцето си. Не съм убеден, че войната срещу Мексико и големите победи, извоювани от американските сили, си струват високата цена, която платих — загубата на Елизабет. Много често съм си мислел за нея, докато армията ми проникваше в Юга и неумолимо приближаваше онези земи, които навремето ми изглеждаха като райски кът само заради присъствието на Елизабет.

Моля Ви да предадете на дъщеря си едно съобщение. Кажете й, мисис Котсуърт, че й подарявам град Чарлстън.

С уважение У.Т.Шърман

генерал на армия

Няма туристическа група, която да се е радвала на по-вълнуващо изпълнение, от онези щастливи любители на исторически къщи, които имаха късмета да разгледат дома на Варнадоу Котсуърт под ръководството на моята майка. Знаех, че всеки път, когато разказва тази история, тя се опитва да получи известно удовлетворение. Моята майка искаше някой да я обожава, така както Шърман е обожавал Елизабет, ала знаеше, че баща ми не е този човек. Стоях на пристана, загледан в обляната от слънце къща на моето детство. Тогава си казах, че един ден ще се влюбя в жена и ще я обичам така, както е обичал Шърман. Исках да обиколя целия свят, но да намеря това момиче и да й пиша писма, които нейните потомци ще окачват в рамки по стените на библиотеката. Тази история ме беляза. Но тя промени и живота на мама.

Луси си бе присвоила историята само и лично за нея. Изглежда, тя докосваше някаква много чувствителна струна дълбоко в душата й. Не че можеше да заличи и прикрие неизмеримите страдания, които бе изживяла като дете, но очевидно й даваше вяра във възможностите на чистата случайност. Тази невероятна история правеше истината поносима за мама. Защото колкото и неправдоподобно да беше това, Луси все пак беше собственица на къщата на Елизабет, собственица на онзи може би единствен вопъл на генерал Шърман, чисто човешкия му стон от болка по изгубената любов.

Групата вече излизаше по стълбите, когато моите братя ми подвикнаха и аз се обърнах да им махна. След няколко месеца щях завинаги да напусна къщата и те, милите, щяха да останат сами.

— Хей, красавецо — обади се мама, — няма да се измъкнеш без целувка за лека нощ.

Изчервих се, изтичах към нея по стъпалата и тя силно ме притисна към себе си. Майк, Кейпърс и Джордан ни аплодираха шумно и аз пак се изчервих. Мама изтри червилото от бузата ми и двамата се погледнахме в очите. Жестокостта на препускащото време ме обля като вълна и коленете ми омекнаха. Мама прочете мислите ми, почувства ги. Впи очи в моите и ръката й леко докосна страната ми.

— Генерал Шърман, генерал Шърман — извика момичешки глас. — Ние вече тръгваме.

Гласът беше пресилено южняшки, мама се изсмя и отвърна:

— Той идва, Елизабет.

Изтичах към гласа и протегнах ръка. Учудих се, че това бе Шайла.