Бляскавият двор

1.

Никога не бях имала намерение да отмъквам нечий чужд живот.

Всъщност при един бегъл поглед не бихте си помислили, че в стария ми живот има нещо, кое­то да не е наред. Бях млада и здрава. Харесваше ми да вярвам, че съм умна. Принадлежах към едно от най-знатните семейства в Осфрид, род, кой­то можеше да проследи произхода си назад чак до основателите на страната. Безспорно, титлата ми можеше да е по-престижна, ако богатството на семейството ми не се бе изпарило, но това бе лесно за поправяне. Всичко, кое­то трябваше да направя, беше да се омъжа изгодно.

И точно там започваха проб­лемите ми.

Повечето аристократи се възхищаваха на една потомка на Рупърт, Първи граф на Ротфорд, велик герой на Осфрид. Преди столетия той беше помогнал за отвоюването на страната от диваците, създавайки по този начин великата нация, на коя­то се радвахме днес. Малцина аристократи обаче се възхищаваха на липсата ми на средства, осо­бе­но в тези времена. Други семейства се бореха със собствени финансови проб­леми и едно хубаво лице с висока титла вече не бе така съблазнително както някога.

Трябваше ми чудо, и то бързо.

– Скъпа, случи се чудо.

Бях зареяла поглед към релефния кадифен тапет на балната зала, а в главата ми кръжеше вихър от мрачни мисли. Примигнах и отново насочих вниманието си към шумното празненство и се съсредоточих върху приближаването на баба ми. Макар че лицето ѝ беше набраздено от бръчки, а косата ѝ – чисто бяла, хората винаги отбелязваха каква красива жена е лейди Алис Уитмор. Бях съгласна с това, макар че нямаше как да не забележа, че тя сякаш се състари повече в годините, откакто родителите ми починаха. Точно сега обаче лицето ѝ имаше грейнало изражение, каквото не бях виждала от доста време.

– Как така, бабо?

– Получихме предложение. Предложение за брак. Той е всичко, на кое­то се надя­вахме. Млад. Със значително състояние. Произходът му е толкова из­тък­нат, колкото и твоят.

Пос­ледното ме завари неподготвена. Трудно беше някой да се мери с рода на благословения Рупърт.

– Сигурна ли си?

– Определено. Той е твой... братовчед.

Не се случваше често да изгубя дар слово. За миг можех да се сетя единствено за братовчед си Питър. Той беше два пъти по-въз­рас­тен от мен и женен. По правилата на произхода на него се падаше да наследи титлата на Ротфорд, ако починех, без да оставя деца. Винаги когато беше в града, се отбиваше да ме попита как съм.

– Кой? – попитах най-сетне и се поотпуснах. Определението „братовчед“ понякога се използваше твърде разтегливо и ако човек се задълбочеше дос­та­тъч­но във фамилните родословни дървета, половината аристократи на Осфрид бяха в роднински връзки с другата половина. Тя можеше да говори за неограничен брой мъже.

– Лайънъл Белшайър, барон на Ашби.

Поклатих глава. Не го познавах.

Тя преплете ръката ми със своя­та и ме задърпа към отсрещния край на балната зала, проправяйки си с криволичене път през най-влиятелните хора в града. Те бяха издокарани в копринени и кадифени платове, окичени с перли и скъпоценни камъни. Над нас целият таван беше покрит с кристални полилеи, сякаш домакините ни се опитваха да надминат блясъка на звездите. Такъв беше животът сред аристокрацията на Осф­ро.

– Двете с баба му бяхме дами в свитата на херцогинята на Самфорд едно време. Той е само барон. – Баба наклони глава към мен, за да говори по-тихо. Забелязах обшитата с перли шапчица, коя­то носеше – запазена, но излязла от мода преди поне две години. Харчеше парите ни, за да облича мен. – Но все пак потеклото му е добро. Родът му произхожда от един от по-малките синове на Рупърт, макар да имаше някакви скандални твърдения, че Рупърт може да не е истинският му баща. Майка му обаче беше аристократка, така че и в двата случая сме подсигурени.

Все още се опитвах да смеля това, когато спряхме пред висок от пода до тавана прозорец, от кой­то се разкриваше изглед към Харлингтън Грийн. Млад мъж стое­ше заедно с жена на възрастта на баба ми и двамата разговаряха приглушено. При появата ни и двамата вдигнаха погледи с жив интерес.

Баба пусна ръката ми:

– Внучката ми, графинята на Ротфорд. Скъпа, това са барон Белшайър и баба му, лейди Дороти.

Лайънъл се приведе и ми целуна ръка, а баба му направи реверанс. Почтителното му държание беше само за показ. Остри проницателни очи обходиха всяка частица от тялото ми. Мисля, че ако благоприличието позволяваше, щеше да ми огледа и зъбите.

Когато Лайънъл се изправи, се обър­нах към него. Той беше онзи, когото трябваше да преценя.

– Графиньо, удоволствие е да ви срещна. Жалко е, че това не стана по-рано, предвид факта, че сме роднини. Потомци на граф Рупърт и така нататък.

С крайчеца на окото си видях как баба повдига скептично вежда.

Отправих му сдържана усмивка, недос­та­тъч­но поч­тителна, за да омаловажа по-висшестоящото си положение, но дос­та­тъч­но, за да го накарам да си помисли, че чарът му ми е подействал. Чарът му, разбира се, тепърва предстое­ше да бъде оценен. При първа бегла преценка възможно беше това да е единствената точка в негова полза. Лицето му бе издължено и изострено, кожата – нездрава и бледа. Бих очаквала поне някаква руменина, като се имаше предвид как стаята се бе изпълнила с топлина от скупчените вътре тела. Увисналите му тесни рамене създаваха впечатлението, че той всеки момент ще хлътне навътре в себе си. Нищо от това обаче нямаше значение. Важни бяха само подробностите по уговарянето на брака. Никога не бях очаквала да се омъжа по любов.

– Определено трябваше отдавна да се срещнем – съгласих се. – Всъщност всички би трябвало да провеждаме редовни семейни събирания, посветени на Рупърт, в чест на нашия родоначалник. Да събираме всички и да си правим пикници на открито. Можем да организираме надбягвания на три крака, както правят селяните. Сигурна съм, че бих могла да се справя даже и в пола.

Той се втренчи немигащо в мен и се почеса по китката:

– Потомците на граф Рупърт са разпръснати из цял Осфрид. Не мисля, че подобно събиране би било осъществимо. И не само за аристократите е непристойно да участват в тези надбягвания на три крака; не поз­волявам и на арендаторите в имотите си да правят подобни неща. Великият бог Урос ни е дал два крака, а не три. Да се намеква нещо друго, е богохулство. – Той направи пауза. – Всъщност не одобрявам и надбягванията с чували за картофи.

– Прав сте, разбира се – казах все така със залепена на лицето усмивка. До мен баба се прокашля.

– Баронът има голям успех с добива си от ечемик – каза тя пресилено бодро. – Навярно е най-успешният в страната.

Лайънъл се почеса по лявото ухо:

– Моите арендатори превърнаха повече от осемдесет процента от земята в ечемичени посеви. Наскоро купихме нов имот и сега онези земи също дават изобилна реколта. Ечемик, докъдето поглед стига. Безброй акри. Дори карам домашните си слуги в двата имота да го ядат всяка сутрин. За повдигане на духа.

– Това е... много ечемик – казах. Започваше да ми дожалява за слугите му. – Е, надя­вам се, че понякога им позволявате да се поразпуснат и да пируват. С овес. Ръж, ако сте в настроение за нещо екзотично.

Предишното озадачено изражение отново се появи на лицето му, докато се чешеше по дясното ухо:

– Защо бих направил това? Ечемикът е нашето препитание. Добре е да помнят това. Придържам се към същия стандарт – по-висок всъщност, тъй като се старая да включвам порция ечемик във всяко свое ядене. Това дава добър пример.

– Вие се грижите за благополучието на обикновените хора – казах. Огледах прозореца зад гърба му, питайки се дали мога да скоча през него.

Настъпи неловко мълчание и лейди Дороти се опита да го запълни:

– Като говорим за имоти, разбрах, че съвсем наскоро сте продали и пос­ледния от вашите. – Ето го: напомняне за тежкото ни финансово положение. Баба побърза да защити честта ни.

– Не го използвахме – тя повдигна брадичка. – Не съм толкова глупава, че да прахосвам пари по празна къща и арендатори, кои­то, останали без надзор, се отдават на леност. Имението ни тук в града е много по-удобно и ни осигурява близост до обществото. Тази зима ни каниха в двора три пъти, знаете ли.

– Зимата, разбира се – отбеляза лейди Дороти пренебрежително. – Но със сигурност летата в града са скучни. Особено когато толкова голяма част от аристократите са в собствените си имения. След като се омъжите за Лайънъл, ще живеете в имението му в Нортшър – където живея аз – и няма да ви липсва нищо. И можете да планирате колкото си искате светски събирания. Под мой строг надзор, разбира се. Това е такъв прекрасен шанс за вас. Не искам да ви обидя – графиньо, лейди Алис. Вие се поддържате толкова доб­ре, че никой не би се досетил за истинското ви положение. Сигурна съм обаче, че ще бъде облекчение да заживеете при по-добри обстоятелства.

– По-добри обстоятелства за мен. По-висока титла за него – промърморих.

Докато разговаряхме, Лайънъл се почеса първо по челото, а пос­ле – по вътрешната страна на ръката над лакътя. Този втори пристъп про­дъл­жи доста време, а аз се опитах да не зяпам. Какво ставаше? Защо го сърбеше толкова много? И защо сърбежите бяха по цялото му тяло? Не забелязвах никакви очевидни обриви. По-лошо: колкото повече го наблюдавах, толкова по-силно внезапно желание изпитвах да се почеша. Наложи се да сключа ръце, за да се възпра.

Мъчителният разговор про­дъл­жи още няколко минути, докато бабите ни правеха планове за венчавката, за коя­то току-що бях научила. Лайънъл продъл­жа­ва­ше да се чеше. Когато най-сетне се измъкнахме, изчаках цели трийсет секунди, преди да изразя мнението си пред баба.

– Не – заявих.

– Тихо. –Докато вървяхме към изхода на балната зала, тя се усмихваше на различните гости, кои­то познавахме, и каза на един от слугите на нашия домакин да повика каретата ни. Сдържах думите си, докато се озовахме на сигурно мяс­то сами вътре.

– Не – повторих, отпускайки се назад в плюшената седалка на каретата. – Категорично не.

– Не драматизирай толкова.

– Изобщо не драматизирам! Проявявам здрав разум. Не мога да повярвам, че си приела това предложение, без да се допиташ до мен.

– Е, със сигурност беше трудно да избера между него и многобройните ти други предложения. – Тя срещна спокойно погледа ми. – Да, скъпа, не си единствената тук, коя­то може да бъде заядлива. Обаче си единствената, коя­то може да ни спаси от окончателно разорение.

– Сега кой драматизира? Лейди Брансън е готова да те приеме в домакинството на дъщеря си. Би живяла там много доб­ре.

– А какво ще стане с теб, докато аз си живея живота?

– Не знам. Ще си намеря някой друг. – В мислите ми възкръсна споменът за рояка от гости, кои­то бях срещнала на празненството тази вечер. – Какво ще кажеш за онзи търговец, кой­то присъст­ваше? Доналд Кросби? Чувам, че е натрупал солидно състояние.

– Уф. – Баба разтри слепоочията си. – Моля те, не ми говори за новобогаташите. Знаеш какво главоболие ми докарва това.

Изсумтях подигравателно.

– Че какво му е? Бизнесът му преуспява. И се смя на всичките ми шеги – кое­то е повече от това, кое­то може да се каже за Лайънъл.

– Знаеш какъв е проб­лемът с гос­по­дин Кросби. Изобщо не биваше да присъства на това празненство. Не знам какво си е мислил лорд Джилман – тя млъкна за миг, когато каретата ни се наклони, попаднала в осо­бе­но голяма дупка на калдъръмената улица. – Как мислиш, че би се почувствал височайшият ти праотец Рупърт от това, че смесваш произхода му с такава неблагородна кръв?

Изпъшках. Изглежда, че напос­ледък не можехме да проведем разговор, без да споменем името на Рупърт.

– Мисля, че някой, пос­ледвал господаря си от другата страна на пролива, за да създаде империя, би наблегнал силно на старанието да запази самоуважението си. Не да го продаде на някакъв досаден братовчед и тираничната му баба. Преброи ли колко пъти тя каза „под мой строг надзор“, когато говорехме за бъдещето? Аз ги броих. Пет. Което е със седем по-малко от броя на всичките пъти, когато Лайънъл се почеса по някоя част на тялото.

Изражението на баба стана уморено:

– Мислиш ли, че си първото момиче, кое­то е имало уреден брак? Мислиш ли, че си първото момиче, кое­то негодува срещу това? Историите и песните са пълни с разкази за злочести девойки, впримчени в такова положение, кои­то се спасяват и намират бляскаво бъдеще. Но това са приказки. В реалността повечето момичета в твоето положение... е, прос­то търпят. Не можеш да направиш нищо друго. Не можеш да отидеш никъде другаде. Това е цената, коя­то плащаме за този свят, в кой­то живеем. За високото си положение.

– Родителите ми никога нямаше да ме принудят да изтърпя това – възроптах.

Погледът ѝ стана суров:

– Родителите ти и техните лекомислени вложения са причината да сме в това положение. Без пари сме. Продажбата на имението „Бентли“ ни помогна да поддържаме предишния си живот. Но това ще се промени. И когато стане, няма да ти хареса. – Продължих все така упорито да гледам на кръв, а тя добави: – През целия ти живот други хора ще правят избори вместо теб. Свикни с това.

Домът ни се намираше в друг район, не в този, където бе празненството, но също толкова моден. При пристигането ни цели рояци от слуги се спуснаха да ни посрещнат. Помогнаха ни да излезем от каретата, поеха пелерините и шаловете ни. Аз си имах собствен рояк камериерки, кои­то ме придружиха до покоите ми, за да съблекат официалните ми дрехи. Гледах как приглаждаха червената кадифена рок­ля с ръкави, широки в горната си част и тесни долу, и със златиста бродерия. Закачиха я при безброй други упадъчно пищни рокли, а аз се хванах, че се взирам в писалището, след като си излязоха. Толкова голяма част от топящото се богатство на семейството ни – пръснато за дрехи, с чиято помощ уж трябваше да успея да променя живота си към по-добро.

Животът ми безспорно щеше да се промени, но дали щеше да е към по-добро? По този въпрос бях скептична.

И затова се държах, сякаш преживяването не беше реално. Така се бях справила и със смъртта на родителите си. Бях отказала да повярвам, че вече ги няма, дори когато се изправих пред осезаемото доказателство – гробовете им. Не беше възможно някой, когото си обичал толкова много, някой, кой­то е запълвал толкова голяма част от сърцето ти, вече да не съществува на света. Опитах се да се убедя, че един ден ще влязат през вратата ми. А когато не можах да се заставя да повярвам в това, прос­то вече изобщо не мислех за него.

Така се справих с Лайънъл. Изхвърлих го от ума си и про­дъл­жих с живота си, сякаш никое от събитията на онова празненство не се беше случило.

Когато един ден пристигна писмо от лейди Дороти, най-накрая трябваше да приз­ная отново съществуването му. Тя искаше да уточним дата за сватбата, кое­то трябваше да се очаква. Онова, кое­то не очаквах, беше нареждането ѝ да намалим броя на домашната си прислуга наполовина и да се освободим от по-голямата част от притежанията си. Няма да имате нужда от тях, когато стигнете в Нортшър, пишеше тя. Нужните слуги и вещи ще ви бъдат осигурени под мой строг надзор.

– О, мили Боже Урос – възкликнах, когато свърших да чета.

– Не изричай напразно името Божие – изсъска баба. Въпреки острите ѝ думи забелязах, че е напрегната. И за нея нямаше да е лесно да живее под нечия друга власт. – А Лайънъл ти е изпратил подарък.

„Подаръкът“ беше кутия с ечемичена зърнена закуска, негово собствено производство, коя­то той ядеше всяка сутрин, с бележка, в коя­то пишеше, че това щяло да ми помогне да вкуся предстоящото. Исках да вярвам, че каламбурът е умишлен, но искрено се съмнявах в това.

Докато излизах от стаята, баба започна да се тревожи как да раздели прислугата. А аз про­дъл­жих да вървя. Излязох от голямата градска къща навън през предния двор. Минах право през портата, коя­то заслоняваше имота ни от главния път, и си спечелих озадачен поглед от слугата, кой­то я пазеше.

– Милейди? Мога ли да ви помогна с нещо?

Махнах му в отговор, когато понечи да се надигне:

– Не – казах. Той хвърли поглед наоколо, несигурен как да постъпи. Никога не ме беше виждал да излизам от имота ни сама. Никой не беше. Така не се правеше.

Объркването му го задържа на мяс­то и аз скоро се намерих погълната от множеството, кое­то вървеше по улицата. Не бяха поземлени аристократи, разбира се. Слуги, търговци, куриери... всички хора, чийто труд помагаше на богаташите в града да оцеляват. Присъединих се към тях, без да съм сигурна къде отивам.

Някаква безумна част от мен си мислеше, че може би трябва да се обърна с молба към Доналд Кросби. Изглежда, по време на про­дъл­жилия ни няколко минути разговор той доста ме беше харесал. Или може би можех да си потърся мяс­то на някой кораб. Да замина на континента и да очаровам някой белсиански благородник. Или пък да се изгубя в тълпата – прос­то още едно анонимно лице, сливащо се с градските множества.

– Мога ли да ви помогна, милейди? От слугите си ли се отделихте?

Явно не чак толкова анонимно.

Бях се озовала в покрайнините на един от многобройните търговски райони на града. Онзи, кой­то ме бе заговорил, беше по-въз­рас­тен мъж, понесъл на гърба си пакети, кои­то изглеждаха твърде тежки за дребното му слабо тяло.

– Откъде знаете, че съм лейди? – изтърсих.

Той се ухили – беше с няколко липсващи зъба.

– По улиците няма много сами жени, облечени като вас.

Хвърлих поглед наоколо и видях, че е прав. Виолетовата жакардова рок­ля, коя­то носех, беше небрежно и обикновено облекло за мен, но ме правеше да изпък­вам в морето от иначе сиви и еднообразни дрехи. Имаше още няколко души от по-висшите класи, излезли да пазаруват, но те бяха заобиколени от покорни слуги, готови да ги предпазят от всякакви неприятни стечения на обстоятелствата.

– Добре съм – казах, провирайки се покрай него. Но не стигнах много далече, преди да ме спре друг минувач: червендалесто момче от онези, кои­то си изкарваха прехраната, като предаваха съобщения.

– Имате ли нужда да ви придружа до вкъщи, м’лейди? – попита то.– Три медника и ще ви измъкна от всичко това.

– Не, аз... – замлъкнах, когато ми хрумна нещо. – Нямам пари. Не и у себе си. – Той понечи да си тръгне, а аз го повиках: – Чакайте. Ето. – Изхлузих перлената си гривна и му я предложих. – Можете ли да ме отведете до Църквата на Славния Ваиел?

Очите му се разшириха при вида на перлите, но се поколеба.

– Това е твърде много, м’лейди. Църквата е съвсем наб­ли­зо, на „Кънингам Стрийт“.

Пъхнах гривната в ръката му:

– Нямам представа къде е това. Заведете ме.

Оказа се само на около три преки. Знаех всички големи райони на Осф­ро, но не бях много наясно как да се придвижвам между тях. Никога не ми се беше налагало да знам.

Днес нямаше служби, но главните врати бяха леко открехнати и подпрени, готови да приемат всички нуждаещи се от утеха души. Подминах изящната църква и излязох в гробището. Тръгнах през учас­тъка, отделен за обикновените хора, минах през по-хубавия и накрая стигнах до отделения за благородниците парцел. Около него имаше порта от ковано желязо и беше пълен с монументи и мавзолеи вместо с обикновени надгробни камъни.

Може и да не умеех да се ориентирам доб­ре из улиците на Осф­ро, но знаех точно на кое мяс­то в това гробище се намираше мавзолеят на семейството ми. Водачът ми изчака недалеч от желязната порта, докато аз се приближих до изящната каменна постройка с надпис „уитмор“. Не беше най-голямата в гробището, но смятах, че е една от най-красивите. Баща ми беше обичал всички видове изкуства и бяхме поръчали изящ­ни изваяни изображения на шестте бляскави ангела върху всичките външни стени.

Нямаше как да вляза, не и без предварителни уговорки с църквата, и прос­то седнах на стъпалата. Прокарах пръсти по имената, издълбани сред изброените върху каменната плочка: Лорд Роджър Уитмор, Шестнайсети Граф на Ротфорд, и Лейди Амелия Ротфорд. Над тях беше изписано само името на дядо ми: Лорд Огъстъс Уитмор, Петнайсети Граф на Ротфорд. Един ден името на баба ми щеше да се присъедини към неговото и тогава мавзолеят щеше да е пълен. „Ще трябва сама да си намериш мяс­то“, беше ми казала баба на погребението на баща ми.

Майка ми беше починала първа, прихващайки една от многобройните болести, кои­то вилнееха в по-бедните части на града. Родителите ми проявяваха голям интерес да влагат средства в благотворителни начинания сред хората, към кои­то съдбата бе по-малко благосклонна, и бяха заплатили за това с живота си: майка ми се беше разболяла едното лято, баща ми – на следващото. Благотворителните им начинания се разпаднаха. Някои хора казваха, че родителите ми били истински светци. Повечето ги обявяваха за лекомислени.

Загледах се нагоре към голямата каменна врата, на коя­то бе изсечено изображение на бляскавия ангел Ариниел, пазителката на портите на Урос. Творбата беше великолепна, но винаги бях смятала Ариниел за най-малко интересната от ангелите. Всичко, кое­то правеше, беше да отваря пътя за другите и да улеснява пътуванията им. Дали имаше някое мяс­то, където би искала да бъде? Нещо друго, кое­то би предпочела да прави? Беше ли доволна да съществува, за да могат другите да постигат целите си, докато тя си стое­ше на едно мяс­то? Баба бе казала, че винаги някой ще прави изборите вместо мен. Дали това важеше както за хората, така и за ангелите? В писанията никога не се бяха обсъждали такива въпроси. Най-ве­роят­но бяха богохулни.

– Милейди!

Извърнах се от онова спокойно и ведро лице и видях как при портата потрепва нещо цветно. Три от дамите ми бързаха към мен. Далече зад тях, близо до входа на църквата, видях да ни чака каретата. Те мигновено ме връхлетяха като рояк.

– О, милейди, какво сте си мислили? – извика Ванеса. – Онова момче прилично ли се държа?

– Сигурно замръзвате! – Ада наметна на раменете ми по-тежка пелерина.

– Дайте да изчеткам пръстта от подгъва на рок­лята ви – каза Теа.

– Не, не – възразих на пос­ледната реплика. – Добре съм. Как ме открихте?

Всички заговориха една през друга, но обяснението се свеждаше в общи линии до това как забелязали изчезването ми и разпитали момчето на портата на градската ни къща и кажи-речи всеки, покрай когото бях минала на излизане. Очевидно бях направила впечатление.

– Баба ви още не знае – каза Ванеса, побутвайки ме нап­ред. Тя беше най-умната от тях. – Да се връщаме бързо.

Преди да се отдръпна, погледнах назад към ангела, обратно към имената на родителите си. Винаги ще се случват лоши неща, беше ми казал баща ми през пос­ледната си година. Няма как това да бъде избегнато. Контролът ни се изразява в това как ги посрещаме. Дали им позволяваме да ни смажат, изпълвайки ни с униние? Дали ги посрещаме непоколебимо и понасяме болката? Дали ги надхитряваме? Бях го попитала какво означава да надхитриш някое лошо събитие. Ще узнаеш, когато му дойде времето. А когато дойде, трябва да действаш бързо.

Прислужничките неспирно се суетяха около мен дори по време на пътуването с каретата към къщи.

– Милейди, ако сте искали да отидете, прос­то трябваше да ни оставите да уредим подобаващо посещение с някой свещеник – каза Теа.

– Не мислех – промърморих. Нямах намерение да се задълбочавам в обяснения как писмото от лейди Дороти насмалко не ми беше докарало нервна криза. – Исках да изляза на въздух. Реших прос­то да отида пеша дотам сама.

Те се втренчиха слисано в мен:

– Не можете да правите това – каза Ада. – Не можете да правите това сама. Вие... не можете да правите сама нищо.

– Защо не? – сопнах се и изпитах съвсем леко угризение, когато тя трепна. – Аз съм благородница на кралството. Фамилното ми име вдъхва респект навсякъде. В такъв случай защо да не съм свободна да се движа навсякъде? Да избирам да правя каквото поискам?

Никоя от тях не проговори веднага и не се изненадах, че тази, коя­то най-сетне го направи, беше Ванеса:

– Защото вие сте графинята на Ротфорд. Някой с подобно име не може да се движи сред безименните. А когато въпросът опира до това коя сте, милейди... е, това е нещо, в кое­то никога нямаме избор.