Бляскавият двор

11.

През онези първи дни Сед­рик бе нервен. Беше очаквал мигновено да хвана четката и платното и да започна да изобразявам хора и пейзажи. Тези неща щяха да се появят, но първо трябваше да свърша основната работа. Скицирах и полагах основните цветове и бавно, малко по малко, творбата започна да оживява. Всеки път, щом приключех поредния етап от рисуването, все ми се струваше, че не съм имала дос­та­тъч­но време. Минутите летяха, и ме пробождаше тревога, че нямаше да успея да свърша преди края на плаването ни.

Извън импровизираното ми ателие обаче времето ми за рисуване беше забележимо дълго.

– Ето те и теб – възкликна гос­по­жи­ца Брадли една вечер. Не можех да си тръгна от ателието, докато една от боите не се слегне както трябва, и затова бях закъс­няла за вечеря в общото ни помещение. Всички други момичета бяха насядали и приковаха погледи върху мен, докато стоях на прага. На дълго пътуване като това всеки, забъркал се в неприят­нос­ти, си беше направо висша форма на забавление.

– Съжалявам, мадам. – Сключих ръце пред тялото си и се опитах да си придам разкаяно изражение. – Разхождах се по палубата и когато тръгнах да се връщам, на стълбището се натъкнах на група моряци – поправяха нещо. Не исках да ми се налага да минавам прекалено близо до тях, затова изчаках – диск­рет­но, докато приключат. Сметнах, че така е редно да постъпя.

Гос­по­жи­ца Брадли изцъка с език:

– Редното щеше да е да не излизаш сама на палубата. – Поне не бях единствената, провинила се в това. Няколко момичета с морска болест също често понасяха укори.

– Съжалявам – повторих. – Просто имах нужда от въздух. Тук долу понякога започва да ми се гади.

Тя про­дъл­жи да ме оглежда критично още миг, а пос­ле ми кимна да сядам.

– Много доб­ре, но гледай да не се повтаря. И това важи за всички ви.

Момичетата закимаха покорно, знаейки много доб­ре, че ве­роят­но щеше да се повтори. Изпуснах въздишка на облекчение и се настаних до Мира. След като започна тази работа със Сед­рик, не бях успявала да прекарвам много време с нея. Отначало тя бе отбелязвала това и се беше опитвала да ме включва в разходките по палубата, но в крайна сметка се беше отказала. Сега, когато не рисувах, понякога я откривах сама в каютата ни да препрочита приключенските си истории. Друг път изобщо не можех да я открия наоколо.

– Поредното упадъчно ядене – каза тя и ми подаде панерче със сухари.

Намръщено взех едно парче твърд сухар, а пос­ле добавих малко кисело зеле от един поднос. Уроците ни по изтънчено хранене и етикет не ни бяха от особена полза в момента, докато се изхранвахме с тези прости моряшки дажби. Храната сама по себе си не ме смущаваше толкова много, колкото фактът, че всеки ден ядяхме едно и също.

Бях вдигнала сухара към устата си, когато Клара внезапно каза:

– Горе не вали ли? Защо не си мокра, Аделейд?

Застинах, когато очите на всички отново се извъртяха към мен.

– Аз... бях се скрила – казах най–сетне. – Знаех, че гос­по­жи­ца Брадли няма да иска да си съсипем дрехите – или дори косите. Може и още да не сме в Адория, но е доб­ре да поддържаме определени стандарти. – Вече сигурна, че имам на какво да се опра, се усмихнах сладко на Клара: – Разбирам защо ти може би не мислиш за тези неща на пътуване като това. Но като диамант на групата ни намирам, че това е нещо, кое­то трябва постоянно да имам предвид.

– Отличен довод – заяви гос­по­жи­ца Брадли. – Само защото сме при сурови условия, не означава, че трябва да сме по-малко благоприлични в обноските и вида си. Ще трябва да бъдете в най-добрата си форма в мига, в кой­то стигнем в Адория. Веднага щом се разнесе вестта за пристигането на кораба ни, на кейовете ще пристигнат перспективни кандидати за женитба, за да ви видят как слизате на брега и да огледат и преценят тазгодишната група.

Тези думи стреснаха всички ни за момент. Не беше нещо, кое­то да не е било споменавано преди. Предполагам обаче, че не би трябвало да се изненадвам. В Блу Спринг Манър всичко, кое­то правехме, се следеше внимателно с разбирането, че в Новия свят ще про­дъл­жим да бъдем стриктно наблюдавани. Защо не още от първия миг, щом стъпехме на брега?

– Оглеждани като говеда за продан – Мира снижи глас, но гос­по­жи­ца Брадли я чу.

– По улиците на Осфрид има млади просещи жени, кои­то с радост биха прегърнали възможността да бъдат издокарвани и преценявани – каза тя остро. – Сигурна съм, че ако искате да се присъедините към тях, можем да уредим да се върнете с двамата Торн в Осфрид в края на лятото. – Макар че повечето обитателки на имението вече приемаха Мира, гос­по­жи­ца Брадли явно не се беше примирила да имаме сирминиканка в групата си.

– Разбира се, че не, мадам – каза Мира. – Простете ми. – Тонът ѝ беше толкова извинителен, колкото и моят преди това, и подобно на мен не беше искрена.

***

– Мисля, че ако Мира постигне своето, няма да се омъжи – казах на Сед­рик, докато отивахме към товарното помещение един ден. Бяха минали дълги седмици и удивително, това океанско плаване наближаваше към края си. – Понякога ми се струва, че е тук прос­то защото няма нищо по-добро за правене.

Той сложи длан на гърба ми, за да ме преведе покрай купчина от мрежи, коя­то заемаше част от коридора. Откакто предприехме това начинание, бяхме започнали да се държим забележително свойски в близост един до друг.

– В сравнение със Сирминика това ве­роят­но е по-добро – каза.

– Предполагам. Но ми се иска тя да приемаше по-леко всичко, кое­то ни очаква. Независимо от използваните средства пътуването завършва с женитбите ни в Адория. Ще ѝ е по-лесно, ако се вълнува точно като нас, останалите.

Когато наближавахме товарното помещение, видяхме по коридора да минават капитанът и един от хората му. Отстъпихме встрани да им направим път. Докато минаваха, чух моряка да казва:

– Не е проб­лем, капитане. Мога да се справя с това.

– Сигурен съм, че можеш – чу се троснатият отговор. – Но не ми харесва как изглежда. Появи се твърде бързо. Аз ще управлявам кораба през следващия час, а пос­ле ще се оправим някак.

Щом се отдалечиха от нас, Сед­рик спря рязко.

– Чу ли това? – попита.

– Точно коя част?

– Онази част, че капитанът ще поеме руля.

– Така че какво?

Лицето на Сед­рик светеше от вълнение:

– Следователно това означава, че известно време няма да е в капитанската си каюта. Как ще ти хареса да добавим още едно престъпление към растящия си списък от нарушения?

Изгледах го предпазливо:

– За какво говориш?

– Ела.

Преплете ръка с моята и се отправихме в посока, различна от тази на товарното помещение. Скоро влязохме в частта на кораба, използвана главно от екипажа. Това ме смути, но Сед­рик вървеше самоуверено. Изглежда, видът му накара членовете на екипажа да предположат, че имаме позволение да сме там, а и повечето и бездруго се суетяха забър­за­но наоколо и бяха твърде заети.

Стигнахме до натруфена врата, коя­то бележеше покоите на капитана. Сед­рик се огледа крадешком, бутна я и припряно ме вкара вътре.

– Изненадана съм, че е отключена – отбелязах.

– Обикновено я заключва само когато спи. През деня повечето хора от екипажа не биха имали дързостта да влязат.

– А ние я имаме? – Въпреки това не можах да удър­жа смайването си от гледката, коя­то видях. Стаята на капитана служеше едновременно за кабинет и спалня и беше повече от два пъти по-голяма от стаята ми в Блу Спринг Манър. Изящно украсено писалище незабавно привличаше погледа към центъра на помещението, както и прозорецът зад него. Дори не можех да повярвам, че тук вътре има прозорец. През него се виждаха сиво небе и още по-наситено сиво море. Около леглото в далечния край на стаята висеше брокат, а уютът на пространството се допълваше и от други скъпи вещи: свещници, книги с кожени подвързии и още неща. Направо не беше за вярване, че съществуваше подобно помещение, когато останалите от нас бяха натикани в такива скромни каюти.

Нова вълна ни накара да се олюлеем, и Сед­рик подпря ръка на писалището, за да се закрепи.

– Знам как веднъж каза, че мога да продам спасение на свещеник... но има някои неща, кои­то дори аз не мога да накарам един капитан да размени. Така че... прос­то ще, аа, ще си ги вземем.

– Сега ще крадем, така ли? – попитах.

– Няма да усети, че липс­ват. Скоро ще разбереш. – Сед­рик се приближи до една стена, покрита с лавици, и насочи поглед към затворен бюфет, кой­то се издигаше чак до тавана. Хвърли поглед наоколо с озадачено изражение. – Трябва да проникнем вътре... но стълбата я няма. Вътре имаше една малка стълба пос­ледния път, когато татко и аз обядвахме с капитана.

Отидох до стола пред писалището, но той беше закрепен с болтове за пода. Навярно трябваше да приема това като знак да се омитаме, но бях прекалено заинтригувана. Исках да узная какво наистина би накарало Сед­рик да стигне дотам, че да краде. След като не видях други варианти, се върнах при него.

– Добре тогава. Повдигни ме.

– Чакай малко, какво?

– Мога да се покатеря на онези лавици за книги – да ги използвам за опора. Налага се да ми помогнеш да започна. Освен ако не си размислил?

– Ъъ, не... – Изглежда, че шокиращото предложение го накара да се поколебае. – Но можеш ли да се катериш с рок­ля?

– Няма да ми е за пръв път – казах, спомняйки си за дните от детството, когато често ме хокаха, задето се катерех по дърветата в провинциалното ни имение. – Бих могла да я сваля, но тогава ще трябва да преодолееш шока отново да ме видиш полугола.

– Още се съвземам от първия път – подхвърли той иронично. Застана до лавиците. –Добре, да действаме. Който не рискува, не печели.

Обви ръце около кръста ми и ми помогна да се повдигна, докато успях да стъпя на една лавица и да се хвана с ръце за друга, по-висока. Бях напъл­но сигурна, че при тази маневра всичките ми поли и фусти се озоваха в лицето му, но след няколко мига успя да ме пусне, докато аз про­дъл­жих да се крепя, и бавно се закатерих нагоре.

– Ще те хвана, ако паднеш – обади се той услужливо.

– Няма да падна. Бъркаш ме с някое безпомощно момиче, кое­то се стряска от нечестно поведение.

– Моя грешка.

Въпреки дръзките си думи насмалко не изгубих опора, когато корабът отново се разлюля рязко. Досега бяхме плавали в относително спокойни води и заради днешните бурни условия вече беше станало трудно да се придвижваме нормално из кораба – а какво оставаше пък, когато се опитваш да се покатериш по някоя лавица, докато си с рок­ля.

Стигнах до горния шкаф и го отворих, слисана от онова, кое­то видях. Храна. Но не сушената и безвкусна, коя­то поглъщахме всеки ден. Пред мен се разкриха все­въз­мож­ни деликатеси в стъклени буркани: сушени стафиди, ядки, карамелени плочици, лимонови бисквити... Редом с тях в тайнствени кутии и торбички се съдържаха други скрити наслади.

– Виждаш ли малка зелена тенекиена кутия? – попита Сед­рик. – Това ни трябва.

След няколко минути търсене открих кутията. Метнах я надолу към него и започнах да слизам. Този път беше малко по-лесно, както защото бях по-сигурна къде да стъпвам, така и защото колкото повече се доближавах до пода, толкова по-малко ме беше страх да не се нараня. Когато вече бях почти там, Сед­рик ме хвана отново през кръста и ме смъкна до долу.

– Лесна работа – заявих.

Той понечи да ме пусне, но нова вълна блъсна и двама ни. Хвана ме по-здраво, премествайки тежестта си, така че да останем изправени. Някои от предметите в стаята се хлъзнаха от внезапното движение, но повечето бяха занитени. Сед­рик ме пусна едва когато всичко затихна.

– Е? – попитах. – Струваше ли си?

Той отвори тенекиената кутия:

– Ти ми кажи.

– Медени сладкиши! Как така?

– Капитанът обича сладки неща и след като ти каза, че би убила за няколко, прецених, че е по-доб­ре да се погрижа за безопасността на всички. Искаш ли един?

– Не, искам ги всичките – казах. – Но нека да се върнем в товарното помещение, преди да ни хванат тук.

Проверихме коридора, преди да се измъкнем, но отново по-голямата част от екипажа почти не ни забеляза. Движеха се бързо и ловко по люлеещия се под, докато ние със Сед­рик трябваше от време на време да спираме и да се държим за стените. Когато най-накрая успяхме да стигнем до нашето помещение, забързахме обратно към къта ми за рисуване да си поделим плячката.

– Нали каза, че ги искаш всичките – подкачи ме Сед­рик, когато протегнах към него кутията.

– Можеш да вземеш няколко като един вид комисионна. Макар че всъщност аз свърших цялата работа.

Измъкнах един сладкиш и го пъхнах в устата си, затваряйки очи, когато сладостта нахлу в мен.

– Непрекъснато ги ядях у дома – казах, след като го преглътнах. – Изобщо не се замислях. Но след всичките онези сухари... кълна се, това е навярно най-вкусното нещо, кое­то съм яла в живота си.

Бързо опустошихме съдържанието на кутията и Сед­рик настоя да взема пос­ледния сладкиш.

– Би трябвало да го дам на Мира – поколебах се. – Тя е единствената приятелка, коя­то ми остана.

Сед­рик вдигна поглед:

– О?

– Е, сигурна съм, че така би казала Тамзин.

– А ние, останалите, сме само съучастници в престъпление.

– Останалите са прос­то... о! – почувст­вах се глупаво. – Съжалявам. Не мислех. Искам да кажа, да. Разбира се, че си ми приятел. Така мисля.

Трудно беше да разтълкувам усмивката му, докато протягаше крайници, преди да се облегне на стената до мен.

– Не мисля, че това ме кара да се чувст­вам много по-доб­ре.

– Не, наистина си ми приятел. Просто никога преди не съм мислила за мъжете като за прия­те­ли. В живота ми те винаги са били... средство за постигане на определена цел.

– Все още не ме караш да се почувст­вам по-доб­ре.

– Завоевания?

– Леко подоб­рение. Може би не би било толкова лошо да съм твое завоевание.

– След като те убедих да ми помогнеш в онзи първи ден? Смятах, че вече си мое завоевание. – Хвърлих поглед към него и видях капка мед близо до устните му. Без да мисля, се наведох и леко я попих с пръсти.

В мига, щом докоснах устните му с връхчетата на пръстите си, почувст­вах как пулсът ми се ускорява и ме облива гореща руменина. Неспособна да устоя, прокарах пръсти по крайчетата на устните му и внезапно се запитах дали щяха да са толкова сладки на вкус, колкото е медът.

Сед­рик улови ръката ми и преплете пръсти с моите. Разгорещеността в погледа му ме замая, нас­той­чи­востта му ме изгаряше. Не ме пусна и имах чувството, че светът около нас забавя ход. Най-сетне успях да попитам:

– А аз? Приятелка ли съм ти?

Той затвори очи за миг, борейки се с някаква огромна дилема, а пос­ле издиша шумно:

– Ти си...

Преди да успее да довърши отговора си, вратата на товарното помещение изведнъж се отвори. И двамата подскочихме. На прага се появи моряк, по-въз­рас­тен мъж с бръсната глава и диагонален белег, пресичащ бузата му. Освен това бях почти сигурна, че му липс­ват два пръста на лявата ръка. Той изглеждаше също толкова удивен да ни види, и Сед­рик моментално се изправи, изпречвайки се между мен и вратата. Обгър­на ме закрилнически с една ръка и отпусна другата върху джоба на палтото си. Поне картината не беше близо до вратата.

– Какво правите тук? – запита морякът. Преди някой от двама ни да успее да отговори, по лицето на мъжа внезапно премина самодоволна усмивка: – О. Разбирам. Крадете си малко време насаме, а? Предполагам, че свенливите хубавици на Торн в крайна сметка не са толкова невинни.

Трябваше ми един миг, за да разбера, а пос­ле си дадох сметка как ли изглежда това. Близостта на Сед­рик и обвитата му около мен ръка създаваха впечатлението, че най-малкото сме се гушкали. Осъзнавайки пос­ледиците, наистина се изчервих.

– Ние не...

– Тя се колебае дали наистина иска да се омъжи в Адория – каза Сед­рик. – Иска да промени решението си и да се върне в Осфрид. Ако баща ми научи, аз ще съм този, кой­то ще си навлече неприят­нос­ти.

Включих се в представлението и скръстих ръце на гърдите си. Много по-лесно щеше да е да обясня пред Джас­пър нервността си, отколкото едно евентуално опетняване на добродетелта ми:

– Казах ти! С нищо не можеш да ме убедиш да размисля!

Сед­рик въздъхна драматично:

– Защо не искаш прос­то да се вслушаш в разума?

Очите на моряка се местеха между нас и не ми хареса как ме гледаше. Освен това не мисля, че ни повярва.

Сед­рик отмести ръка от джоба си и посегна към отсрещния джоб, откъдето измъкна кесийка. Извади от нея три сребърни монети и ги протегна към моряка:

– Сигурен съм, че разбирате нуждата от диск­рет­ност, докато успея да я разубедя от това. Не е необходимо някой друг да узнава.

Без да се поколебае, морякът грабна монетите. Бях се оказала права за пръстите.

– Да, сър. Определено разбирам. По-дискретен човек от мен няма да намерите. Можете да се доверите на стария Лефти и още как. На никого няма да кажа за вашите, ъъ, съмнения.

Той сведе почтително глава, а пос­ле вдигна един малък сандък, преди да се оттегли. Отправи ни една пос­ледна злобна усмивка и пос­ле излезе, затваряйки вратата зад себе си.

Изпъшках и се отпуснах отново до стената.

– Страхотно, прос­то страхотно. Знаех си, че е само въпрос на време всичко това да се разпадне на пух и прах.

– Нищо подобно не е станало – отвърна Сед­рик. – Той не видя картината, а и бездруго няма да се разприказва.

– Наистина? Така ли мислиш? Съжалявам, но не мога така безрезервно да се доверя на човек, наречен Стария Лефти. – Направих пауза. – И защо го наричат така, щом това е ръката с липсващите пръсти? Защо не вземат да гледат положително на нещата и да му викат Стария Сръчко?

– Няма да се разприказва – повтори Сед­рик. – Среброто ще гарантира това – а също и среб­рото в бъдеще предвид факта, че със сигурност ще ме потърси да поиска допълнително заплащане, кое­то да гарантира „диск­рет­ността“ му.

Повдигнах вежда:

– Не си давах сметка, че имаш толкова много среб­ро, кое­то прос­то да раздаваш наляво-надясно.

– Нямам... но някои разходи са необходими. А ако всичко това сработи, няма да има значение.

– Да се надя­ваме. – Погледът ми падна върху джоба на палтото му. – Какво има там? Защо все посягаш към него?

Сед­рик се поколеба, а пос­ле измъкна проблясващ кинжал. Дръжката беше сребърна, гравирана със сложен дървесен мотив.

– Ритуална кама. Ножът на ангела Озиел. Това е Дървото на Живота, кое­то свързва всички живи неща в този свят със следващия.

Бях прекалено изненадана дори да се пошегувам, че все пак се кланя на дървета:

–.Щеше... да го нападнеш с това?

– Ако се налагаше. Не знаех какви са намеренията му. – Сед­рик потъна в мисли за няколко мига, а след това ми подаде кинжала. – Вземи.

– Красив е, но наистина не искам някакъв езически нож.

– Забрави религиозния смисъл. Задръж го, в случай че се окажеш в ситуа­ция, в коя­то ще ти потрябва.

– Онази нощ, когато набрах имела, ми каза да пусна ножа, преди да съм наранила някого.

– Ами тревожех се, че ще нараниш мен. Ако е някой друг обаче, няма проб­лем.

– Всъщност не знам как да го използвам – казах, вземайки неохотно оръжието.

– Ще разбереш – винаги те е бивало да се защитаваш. Но ето ти един съвет като за начало: ако някой те нападне, прос­то насочваш острието далече от себе си и почваш да сечеш.

– Разбирам. Не знаех, че работиш и като учител по боравене с оръжие.

Най-мощната вълна, коя­то ни бе удряла досега, ни събори един върху друг. Няколко предмета наб­ли­зо се разтресоха силно и едва не намушках Сед­рик.

– Вероятно не е добра идея да вадим това оръжие при всичките тези вълни – каза той.

Прибрах кинжала: знаех, че ще трябва да го скрия грижливо сред вещите си, за да не ме хванат с аланзански артефакт. Огледах се около нас, докато корабът се люлееше.

– Та това са само няколко вълни? Стигнахме дотук, защото капитанът отиде да поеме руля, забрави ли?

Забелязах, че Сед­рик обмисляше това, давайки си сметка, че може би трябваше да обърнем повече внимание на причината капитанската каюта, в коя­то се бяхме вмъкнали, изобщо да е празна.

– Сигурен съм, че е... – Ново рязко разтърсване ни накара да се олюлеем, а един сандък падна с трясък до нас. – Мисля, че трябва да тръгваме – каза той.

Пос­ледвах го навън от товарното помещение, докато връхлитащи една след друга мощни вълни ни караха да се олюляваме. Без излишни любезности и без да го е грижа кой ще го види, той припряно ме поведе надолу по коридора към общото помещение на Бляскавия двор. Точно преди да влезем, го дръпнах назад.

– Сед­рик... така и не ми каза. Какво съм аз за теб?

– Ти си... – Понечи да вдигне ръка към лицето ми, а пос­ле я отпусна. – Недостижима за мен.

Затворих очи за миг, докато оставях тези думи да се запечатат в мен. Светът ми се разлюля, и то не заради бурята навън. Извърнах се, страхувайки се да го погледна в очите, и влязох в стаята. Там пребледнялата гос­по­жи­ца Брадли крачеше наоколо, заобиколена от останалите ни момичета.

– Слава на Урос, че сте тук – каза, когато ни видя. – Току-що говорих с мастър Джас­пър – попаднали сме в буря. Капитанът каза, че започнала съвсем изневиделица. Имаме нареждане да останем долу.

– Трябва да изляза отново – каза Сед­рик.

Точно се канех да седна, и рязко се изправих отново:

– Какво? Опасно е! Не му е сега времето да извър­шиш нещо глупаво.

– Аделейд – скара ми се гос­по­жи­ца Брадли, очевидно в неведение за неофициалните отношения между Сед­рик и мен.

– Не по-глупаво от обикновено – отвърна той и изчезна през вратата.

Огледах се из стаята, преценявайки спътничките си. Някои стояха сами, борейки се със страха си по свой собствен стоически начин. Други се бяха скупчили на групички, плачеха и ридаеха. Преброих ги набързо и забелязах, че една липсва.

– Мира! Къде е Мира?

Гос­по­жи­ца Брадли пок­ла­ти глава, явно разстроена от собствената си паника.

– Не знам. Просто ще трябва да се надя­ваме, че се е подслонила в някое друго помещение.

Ужасно чувство – усилено от почти постоянното клатене и люлеене на кораба – се надигна в мен. Мира не беше в някое друго помещение, сигурна бях в това. Вероятно отново се беше измъкнала тайно на палубата. Тя бе находчива – но дали щеше да успее да слезе навреме?

Закрачих бързо към вратата с нестабилна походка:

– Трябва да я намеря. Трябва да се уверя, че е невредима. – Помъчих се да надвикам скърцането на кораба и воя на вятъра навън: и двете сякаш се усилваха с всяка минута.

– Аделейд! – възкликна гос­по­жи­ца Брадли. – Категорично не! – Пристъпи към мен, но една вълна я блъсна и тя изгуби равновесие. Излязох през вратата, без да поглеждам назад.

Минаването през коридора бе ужасяващо изпитание. Залитането на кораба непрекъснато ме запращаше към стените и нап­редвах бавно. Целият ми свят бе в безпорядък и осъзнах по-ясно от всякога, че се намирах в огромна водна шир, затворена в малко парче дърво. Никога, абсолютно никога не бях изпитвала такъв страх – дори не и когато се измъквах тайно от Осф­ро. Тогава бях рискувала да си навлека наказание от хората. Това тук беше гневът на природата.

Най-сетне стигнах до един от люковете, през кои­то се излизаше на палубата. Започнах да се катеря нагоре и бях напъл­но неподготвена за мощния вятър, кой­то ме връхлетя. Блъсна ме назад, остър и студен от жилещата суграшица. Небето над нас беше в противен зеленикавосив цвят, а всичко около мен се движеше. Моряците тичаха, изпълнявайки резките заповеди на капитана и първия помощник-капитан, грабваха въжета и пристягаха незакрепените предмети. Само след миг бях подгизнала, когато нов порив на вятъра ме блъсна в един пилон. Вълна, коя­то сякаш стигаше чак до небето, се разби в нас и едва не обърна кораба на едната му страна. Успявах да се крепя, като се държах за пилона, но видях мнозина опитни моряци, подмятани от вълните, да крещят и отчаяно да търсят нещо – каквото и да е – за кое­то да се хванат.

Заради мъглата от навяващата суграшица и паренето в очите едва можех да виждам. Но пос­ле на отсрещната страна на палубата мярнах поз­ната фигура. Мира седеше, притисната от голяма, счупена греда, коя­то се беше стоварила напреки върху нея. Приятелката ми беше опасно близо до ръба на кораба и това внезапно предизвика у мен усещане за дежавю, напомнящо за всичките онези пъти, когато се тревожех, че тя стои в самия край на палубата. Без колебание забързах към нея – доколкото можех да бързам в такива условия. В трескавата си суетня повечето моряци дори не ме забелязаха, но когато минах покрай Стария Лефти, привлякох вниманието му.

– Какво правиш, момиче? – изкрещя той. – Слизай долу!

Посочих към Мира:

– Доведете помощ! Трябва да махнете това от нея.

– Ти го махни от нея – изсъска той в отговор. – Ние трябва да опазим този кораб от потъване.

Той си тръгна, а аз бързо отидох до Мира. Чудесно. Щом на мен се падаше да отместя гредата, щях да го направя. Коленичих и се опитах да я издърпам, но не можах да я помръдна.

– Прекалено тежка е – изкрещя ми тя. – Остави ме и се връщай долу.

– За нищо на света – извиках в отговор и про­дъл­жих да тегля и да дърпам. В пръстите ми се забиваха трески, а мускулите ми пламнаха. Успях да поместя леко гредата, но все още бе напъл­но невъзможно да освободя приятелката си. Предположих, че ако гредата бе толкова неподвижна, това означаваше, че Мира няма скоро да политне от кораба, но щях да се чувст­вам по-доб­ре, ако беше долу с всички останали. Събрах сили и се напрегнах отново, заричайки се, че ще отместя гредата от нея, каквото и да ми коства. Почти готова да заплача, се стреснах, когато към мен внезапно се присъедини нов чифт ръце. Беше Грант Елиът. През по-голямата част от плаването не го бях виждала. Беше направил още два опита да говори с мен през първата ни седмица на борда, а след това на практика беше изчезнал.

– Дърпайте с мен – нареди рязко, с много по-различен тон от онзи, с кой­то бе разговарял с мен. Изгледа ме гневно, когато гредата остана все така неподатлива. – По дяволите, опитваш ли се изобщо, момиче?

– Разбира се, че опитвам! – изкрещях в отговор.

– И двамата трябва да вървите... – помъчи се да каже Мира.

– Тихо – изсъска ѝ Грант. На мен каза: – Ще го направим, като преброим до три. Вложи в това цялата си сила, а пос­ле измъкни отнякъде и такава, коя­то дори не си подозирала, че притежаваш. Едно – две – три!

Дръпнахме и аз направих каквото ми нареди, изравяйки всичките си запаси от сила. Имах чувството, че ръцете ми ще се откъснат, но двамата с Грант най-накрая повдигнахме гредата точно колкото Мира да измъкне крака си и да се освободи. Той ѝ помогна да се изправи нестабилно.

– Можеш ли да ходиш?

Тя кимна колебливо, но когато тръгна нап­ред, стана очевидно, че глезенът ѝ я забавя. Двамата с Грант я хванахме под ръка, за да ѝ помогнем: така ставаше много по-трудно да пазим равновесие в това бурно време. Ветровете виеха около нас и воят им се смесваше с виковете на моряците. Няколко ни изкрещяха да слизаме, но повечето се втурнаха покрай нас, без да ги е грижа дали ще паднем през борда.

Накрая успяхме да прекосим люлеещата се палуба и да стигнем до един от входовете долу. Точно когато се готвехме да влезем, Мира посочи и изкрещя:

– Аделейд!

Проследих погледа ѝ до мяс­тото, кое­то ми показа. Трябваше ми един миг да видя какво сочеше, тъй като почти всичко бе замъглено от бурята. Но пос­ле, далече нататък върху тъмните води, в мъглата на морската буря различих гледката, коя­то острото ѝ зрение беше видяло. Сивата чайка. Беше малко по-далеч от нас, отколкото обикновено, и от това разстояние изглеждаше, сякаш се подмята по вълните като детска играчка, люлеейки се опасно нап­ред-назад. Понякога се накланяше надясно или наляво толкова силно, та бях сигурна, че няма как да успее да се изправи.

Тамзин. Тамзин беше на борда му.

Дали и ние им изглеждахме по същия начин? И ние ли се клатехме толкова много? Нямах време да се замислям за това.

– Стига сте зяпали! Вървете! – нареди ни Грант. – Побързайте!

Успяхме да слезем, но получихме единствено крат­ко спасение от суграшицата и вятъра; корабът все още се накланяше страховито. Грант ни изпрати обратно до общото помещение на Бляскавия двор и се обърна.

– Къде отивате? – попита Мира.

Той едва хвърли поглед назад:

– Да видя дали и други глупачки имат нужда от помощ.

Мира го проследи с поглед как се отдалечава забър­за­но: в очите ѝ тлееше гняв.

– Все на мъжете се полага да правят всичко.

– Искаш да се върнеш там навън ли?

– Бих предпочела да правя нещо полезно, отколкото да седя безучастно и да се тревожа, че ще ми се намокри рок­лята.

Гос­по­жи­ца Брадли ни зърна на прага:

– Момичета! Влизайте тук! Слава на Урос, че сте невредими.

Доста от момичетата се молеха на бога. На няколко други им бе прилошало, но това беше дреболия в сравнение с всичко друго, кое­то ставаше. С Мира намерихме едно кътче и седнахме, обгръщайки се взаимно с ръце.

– Сигурна ли си, че си доб­ре? – попитах.

Тя кимна и докосна глезена си:

– Наболява ме, но няма нищо счупено. В най-лошия случай – навяхване. Извадих късмет. Гредата падна така, че само да ме хване в капан, но не го смачка.

Прегърнах я по-силно, опитвайки се да сдържа сълзите си:

– Видя онзи кораб. Тамзин е там.

– Тя ще се справи – каза Мира пламенно. – Умее да оцелява. Няма да допусне някаква буря да ѝ попречи да си намери богат съпруг.

Но никоя от двете ни не можеше да открие нищо забавно в тази мисъл. И всъщност предположих, че би трябвало да се безпокоим също толкова и за себе си, докато бурното море продъл­жа­ва­ше да ни подмята. Останахме вкопчени така една в друга с часове, всяка затаяваше дъх, когато се блъснехме в някоя от онези грамадни вълни, и ни се струваше, че този път със сигурност ще ни съборят. Навярно вече бе полунощ, но нямаше начин някоя от нас да успее да заспи.

В един момент настъпи затишие и ме накара да помисля, че сме се измъкнали, но мисълта бе крат­котрайна: пос­ле бурята ни връхлетя отново и ни накара да подемем поредното мъчително бдение. Когато бурното повдигане и спадане на вълните отново се уталожи и корабът започна да се движи по-спокойно, не се доверих на затишието. Подготвих се за ново завръщане на бурята, но това не се случи. Мира повдигна глава от рамото ми и ме погледна; всяка от нас си мислеше същото: възможно ли беше това да е свършило?

Получихме отговора си малко по-късно, когато Сед­рик пристигна в каютата ни. Той също беше блед, очевидно разтърсен от онова, кое­то току-що бяхме претърпели. Огледа помещението, обръщайки спе­циал­но внимание на Мира и мен, а пос­ле се обърна към гос­по­жи­ца Брадли.

– Баща ми говори с капитана, измъкнали сме се от бурята. Удивително, никой не е загинал, а корабът не е пострадал. Не е ясно в какво състояние е товарът, но ще разберем това по-късно. – Около мен момичетата нададоха леки викове на облекчение. – Все още е нощ и веднага щом облаците се прояснят, капитанът може да огледа и прецени положението ни. Междувременно починете си колкото можете.

Той си тръгна, а много от момичетата се възползваха от предложението му. Двете с Мира не можехме да заспим. Останахме заедно, адреналинът надделяваше над изтощението ни. Водите на морето останаха спокойни и към края наистина успях да изпадна в нещо като замаян транс. Мира, коя­то сигурно бе следила мислено времето, хвърли поглед към гос­по­жи­ца Брадли. Придружителката ни също не беше спала.

– Трябва да е сутрин, мадам – каза Мира. – Може ли да се качим на палубата да видим какво е станало?

Гос­по­жи­ца Брадли се поколеба. Знаех, че благоразумието я съветва да си останем долу, но любопитството ѝ победи:

– Добре – каза тя. – Ако отидем заедно. Може да ни изпратят обратно долу.

Тя поведе нас и момичетата, кои­то бяха будни, през коридора и пос­ле нагоре до палубата. Посрещна ни сива утринна светлина и открихме, че не бяхме единствените, чието любопитство се беше възбудило. Много от спътниците ни, включително Джас­пър и Сед­рик, стояха и се оглеждаха наоколо. Навсякъде имаше следи от щети и безпорядък, но корабът продъл­жа­ва­ше да плава бързо и уверено. Моряците се суетяха наоколо, за да поправят нужното и да поддържат кораба в движение.

– Вижте – каза Грант, като дойде до нас. Посочи на запад.

Двете с Мира се обър­нахме, смаяни, когато видяхме тъмна, зеленикава линия на далечния хоризонт.

– Можех да се закълна, че бурята ни е отвяла чак в деветия кръг на ада – но ако е така, очевидно ни е довяла обратно – каза той. – Това е Кейп Триумф.

– Адория – прошепнах. Бавно в мен разцъфна бурна радост и проникна през вцепенението, в кое­то бях изпаднала от бурята насам. Обърнах се към Мира и видях вълнението си, отразено в нея като в огледало. – Адория!

По някакъв начин, по милостта на Урос, бяхме преживели бурята и бяхме достигнали Новия свят. Хвърлих нетърпеливо поглед наоколо в очакване да видя всичките си спътници весели и танцуващи. Няколко момичета споделяха вълнението ни, но почти всички други бяха потиснати. Дори мрачни. Сред тях бяха Сед­рик и баща му.

Улових погледа на Сед­рик и се стреснах от отчаяното изражение, кое­то видях там.

– Какво има? – попитах.

Той кимна към един моряк, кой­то държеше счупено парче дърво. Пристъпих по-близо, опитвайки се да разбера какво е. Приличаше на част от женско лице. Вцепених се, знаейки къде го бях виждала преди. Фигурата от носа на Сивата чайка.

– Измъкнах го от водата – каза той.

– Не – възразих. – Не може да бъде.

И именно тогава забелязах, че другият ни кораб не се виждаше никъде. През всеки ден от плаването той се беше намирал наб­ли­зо. Понякога нап­ред, понякога зад нас, но винаги, винаги наб­ли­зо.

Но вече не.

Първият помощник на капитана, застанал наб­ли­зо, кимна печално.

– Сивата чайка е изгубена.