Бляскавият двор

29.

Айа­на ми стъкми импровизиран сламеник в ъгъла на дневната си. Когато се събудих на другата сутрин, я нямаше и аз се залових да се подготвям за деня. Роклите, кои­то Мира беше донесла, дори не се доближаваха до екстравагантните тоалети на Бляскавия двор, но въпреки това бяха нещо, кое­то една жена от висшата класа в Денъм би облякла. Онази, коя­то избрах, беше ушита от батиста в цвят на слонова кост, осеяна с клонки от розови и лилави цветчета. Роклята ми се струваше чужда и странна след цял месец носене на грубо облекло, платът – опасно тънък и нежен. Нямах нищо против отново да съм облечена в хубава дреха, но това беше напомняне колко много се бе променил животът ми.

Точно бях приключила с причес­ка­та си, когато Айа­на се върна:

– Мислех, че отиваш с Мира – казах.

– Отивам с теб. Изпратих я – на път е.

Отново почувст­вах да ме пробожда онова нервно усещане, че губя още една приятелка.

– Сама ли е?

– Не.

Айа­на не ми каза нищо повече и приех, че не бива да я разпитвам.

Пред сградата на съда се беше събрала тълпа, когато пристигнахме. Дори в оживен голям град като Кейп Триумф това беше наистина драматично събитие. Синът на губернатора, забранен романс, ерес... гражданите умираха от желание да се доберат до мяс­то на първия ред. Айа­на ме преведе покрай тях и нагоре до входа, където един съдебен служител ни махна да минем.

Съдебната зала вече бе пълна, но имаше места за сядане, отделени за главните участници. Едно от тях беше за мен и аз седнах, забелязвайки, че Джас­пър не беше твърде далече. Кимна ми студено, а пос­ле демонстративно насочи поглед в противоположната посока. Близо до предния край на залата седеше губернаторът Дойл с Виола до себе си и други съветници наб­ли­зо. Два реда места бяха все още празни и точно тях наблюдавах с жадно любопитство. Най-сетне един съдебен пристав отвори странична врата и въведе задържаните. Уо­рън беше пръв: изглеждаше забележително самодоволен предвид обстоятелствата. Сед­рик влезе пос­леден и сърцето ми подскочи при вида му.

Имаше нужда от бръснене, а ръката му още висеше в превръзката. Но иначе се движеше доб­ре и повечето му синини бяха изчезнали. Запитах се дали това беше хубаво, или лошо. Може би щеше да е от помощ за случая ни, ако имахме доказателства колко жестоко беше пребит. Той огледа стаята и улови погледа ми, кимвайки ми леко, за да ми каже, че е доб­ре. Дори успя да докара призрачно подобие на обичайната си усмивка, но тя беше напрегната.

Всички се изправиха, когато влезе съставът на трибунала, състоящ се от седем мъже. Бяха магистрати и други из­тък­нати фигури от Денъм. При обичайни обстоятелства губернаторът щеше да е начело на групата, но по очевидни причини губернатор Дойл трябваше да пропусне участието си в събитието. Вместо това за водач на групата бе посочен магистрат на име Адам Дилинджър.

– Тук сме, за да се произнесем по... сложен и заплетен спор, състоял се в колонията Хадисън. Ще потър­сим истината в съответствие със законите на родния ни Осфрид. Да се помолим на Урос за напътствия.

Той ни поведе в молитва и почти всички в стаята сведоха тържествено глави. Вдигайки тайно поглед, забелязах, че няколко души наблюдаваха Сед­рик, сякаш очакваха да се изправи и да извърши някой черен ритуал още там, на мяс­то.

– Господин Дойл – каза магистрат Дилинджър. – Моля, излезте пред нас и разкажете историята си.

Уо­рън излезе с едри крачки нап­ред. Беше се измил и обръснал и носеше нови дрехи, кое­то ме смути. Това бе резултат от факта, че имаше поддръжници тук. Сед­рик изглеждаше неспретнат в сравнение с него, но на кого можеше да разчита? Със сигурност не и на семейството си. А аз бях успяла да се облека едва след като други хора ми събраха дрехи.

Никой нямаше нужда от сведения за Уо­рън, но въпреки това той ги предостави, обрисувайки себе си като образцов гражданин, кой­то тръгнал по стъпките на баща си. Постара се да припомни на хората в залата всички добрини, кои­то губернаторът Дойл бил извър­шил, и как той, Уо­рън, смирено се надявал да пос­ледва примера на баща си в Хадисън.

– Знаех, че като част от новия си пост е съществено важно да си потърся съпруга и да отстоявам общоприетите семейни ценности. Когато Бляскавият двор започна новия си сезон, започнах да ухажвам едно от момичетата – млада жена, коя­то се представяше като Аделейд Бейли.

Половината присъстващи в съдебната зала се обър­наха и се втренчиха в мен, а аз про­дъл­жих да гледам нап­ред, отказвайки да погледна някого от тях в очите.

– По всичко, кое­то виждах, гос­по­жи­ца Бейли ми изглеждаше като честно, добродетелно момиче. Подведе ме да повярвам, че се интересува от мен и че е готова да сключи брачен договор. Именно тогава открих, че е била... обвързана със Сед­рик Торн, един от хората, доставящи момичета за Бляскавия двор. – Нямаше как да не стане ясно какво имаше предвид с „обвързана“.

– Това е сериозно обвинение – каза един от членовете на трибунала.

– Гос­по­жи­ца Клара Хейс от Бляскавия двор лично станала свидетел на простъпката им срещу установения морал – каза Уо­рън. – Още няколко души видели случилото се пос­ле. Можете да разпитате когото и да е от тях за допълнително разяснение.

– Какво направихте след това, гос­по­дин Дойл? – попита Дилинджър.

– Какво можех да направя? – Уо­рън разпери широко ръце. – Едва ли бих упорствал да се обвържа с жена, чието сърце принадлежи на друг. Всъщност изпитвах съжаление към тях. Затова реших да помогна.

Той описа подробно уговорката, коя­то беше направил с нас в Хадисън, отново представяйки себе си като образцов – и доброжелателен – човек. Няколко зрители пок­ла­тиха глави в смесица от гняв и съчувствие, явно показвайки, че според тях Уо­рън е станал жертва на злоупотреба.

– Предоставих на гос­по­дин Торн всички възможности да успее – каза Уо­рън.– Екипировка, обучение. Но скоро стана ясно, че се е нагърбил с повече, отколкото е способен да извърши. Той е бизнесмен – начетен човек. Трудно би могъл да се справи с такъв тежък труд, какъвто е нужен в пограничните области. Непригодността му доведе до нещастни случаи, като спе­циал­но едно падане беше осо­бе­но сериозно. И правеше гръмки изявления, че ще открие огромни златни находища, но всъщност така и не изкопа въпросното злато независимо колко дълго го чакахме.

Не осъзнах, че съм понечила да се изправя, докато Айа­на не ме натисна обратно надолу.

– Чакай – промърмори тя.

Истински ужасната част настъпи, когато Уо­рън описа онзи пос­леден ден:

– Исках да вярвам на разказите му за злато на територията на учас­тъка – осо­бе­но понеже изтичането на договора на Аделейд наближаваше. Отведох няколко мъже до учас­тъка с намерението да изкопая златото, макар че нещата едва не свършиха още преди да са започнали, когато поредната проява на неопитност от страна на гос­по­дин Торн насмалко не доведе до взривяването на всички ни. На този етап беше ясно, че той и гос­по­жи­ца Бейли започват да се отчайват. Нямаше начин да успеят да изплатят дълга си навреме, а нещата се влошиха, когато открихме аланзански артефакти в притежание на гос­по­дин Торн.

Из стаята се разнесе скандализирано шушукане и Дилинджър призова за тишина.

– Явно трябваше да изясня нещата с тях – про­дъл­жи Уо­рън. – Бях сигурен, че е станало недоразумение. Отпратих хората си за обяд и седнах да обсъдим как можех по-доб­ре да помогна на тази двойка – и точно тогава започна коварството. След като вече бях сам, гос­по­дин Торн ме нападна, възнамерявайки да ме убие и да представи станалото като дело на грабители, нахлули в златоносния участък, кое­то го освобождаваше от договора. По някаква невероятна щастлива случайност двама от хората ми се върнаха да вземат нещо и успяха да ме спасят навреме. Съумяха да усмирят гос­по­дин Торн, но опасността не беше отминала. Гос­по­жи­ца Бейли поде борбата на любовника си, а пос­ле безочливо ми се предложи в опит да отклони вниманието ми. Докато ѝ отказвах, тя ме намушка с нож. Не мога да си представя какво щеше да стане, ако не беше пристигнал Сайлъс Гарет от агенция „Макгру“.

Трибуналът зададе още изясняващи въпроси и бях удивена как Уо­рън имаше отговор за всичко. Всяко събитие, всеки детайл се изопачаваше по начин, кой­то го представяше в благоприятна светлина и подкрепяше лъжите му. Когато бе освободен, беше ясно, че е привлякъл почти всички на своя страна.

След него призоваха Сед­рик. Един от магистратите поднесе към него свещен текст, посветен на Урос.

– Моля, закълнете се да кажете истината... ако сте в състояние.

Бях потресена да чуя подобен намек от група, коя­то претендираше за безпристрастност. Още оживено жужене се разнесе из стаята осо­бе­но когато Сед­рик постави ръка върху книгата, без тя да избухне в пламъци или нещо също толкова абсурдно.

Обикновено в случаи с противоречащи си гледни точки Сед­рик щеше да бъде помолен да разкаже отново историята от своя­та. Вместо това Дилинджър попита:

– Господин Торн, аланзанец ли сте?

Сед­рик примигна изненадано. Бях сигурна, че се беше подготвил за този въпрос, но не беше очаквал необичайния порядък.

– Просто имах у себе си аланзански артефакти. Но никой не ме е виждал да практикувам ритуали с тях.

– Тогава защо бихте притежавали подобни предмети?

– От любопитство – каза Сед­рик, поддържайки мек и спокоен тон. – Поз­на­вах алан­зан­ци в университета в Осф­ро. Те ми дадоха предметите с надеждата да ме покръстят в тяхната вяра.

– И не докладвахте за тези вероотстъпници? – попита друг член на трибунала.

– Бяха млади и непокорни. Смятах, че това е етап, кой­то ще надраснат, преди да се върнат към Урос и шестте бляскави ангела.

Дилинджър вдигна лист хартия:

– Имаме подписани показания от убеден аланзанец – някой си Тадеус Брукс, кой­то бил заловен по време на ритуал. Той се кълне, че сте участвали с него в ритуал, наречен Звездното пришествие. Как ще отговорите на това?

Сед­рик не показа признак на тревога:

– Мисля, че един заловен и хвърлен в затвора човек би казал всичко, за да излезе на свобода.

– Почитането на аланзанската религия е незаконно както в Денъм, така и в Хадисън –заяви Дилинджър. – Упражняването на незаконни религиозни практики се наказва с екзекуция, ако нямате закрилата на друга колония или не бъдете освободен от краля.

– Наясно съм – каза Сед­рик.

– Младата жена, коя­то нарича себе си Аделейд Бейли, аланзанка ли е? – попита членът на трибунала вдясно от Дилинджър.

– Не – отвърна светкавично Сед­рик. – Гос­по­жи­ца Бейли многократно даде ясно да се разбере, че според нея те са заблудени езичници. Готов съм да се закълна в това колкото пъти искате.

Трибуналът про­дъл­жи да упорства още известно време по обвинението в аланзанство, но Сед­рик държеше на думите, кои­то бе казал в своя защита: че никой не го е заловил да упражнява аланзанската религия. Дилинджър обаче даде ясно да се разбере, че смята показанията на Тадеус Брукс за дос­та­тъч­но доказателство.

Най-накрая поз­во­лиха на Сед­рик да представи своя­та версия на историята. Трибуналът задаваше въпроси и коментираше по начин, кой­то правеше подробностите да звучат неправдоподобни и дори глупави. Членовете не правеха опити да скрият насмешката си и това чувство се носеше като ехо в съдебната зала. И както се бях опасявала, подоб­рението на нараняванията му скриваше факта колко изключително жестоко бе нападението срещу него. Един магистрат из­тък­на, че счупената ръка не е нещо необичайно, когато двама души се опитват да предотвратят убийство.

Сед­рик бе освободен от свидетелското мяс­то и Дилинджър се провикна:

– Лейди Елизабет Уитмор, графиня на Ротфорд.

Всеки, кой­то не ме беше забелязал в съдебната зала преди, ме забеляза сега. Пристъпих нап­ред с цялата надменна увереност на момиче, на кое­то цял живот са повтаряли как е с по-висш произход от всички останали. Заклех се пред Урос, а пос­ле срещнах погледа на Дилинджър със студенина, коя­то му казваше, че ми губи времето.

Той прочисти гърло:

– Лейди Уитмор... ако обичате, разкажете ни как се превърнахте в част от Бляскавия двор под фалшиво име.

Бях очаквала това и бях подготвила доб­ре отговора си. Разказах как богатството на семейството ми се топеше и че бях осъзнала, че ще имам по-голям шанс в Новия свят. Разказах им, че камериерката ми е избягала и съм видяла шанс за себе си.

– Една титла е нищо без богатство – заявих. – Може би действах импулсивно, но други са се преборили успешно да намерят мяс­то в Новия свят. Реших да се присъединя към тях.

Това ми спечели няколко одобрителни кимвания, докато Дилинджър заяви:

– Значи излъгахте и измамихте други, за да постигнете целта си. Сед­рик Торн беше ли наясно с истинската ви самоличност? Помогна ли ви да я прикриете?

– Не. Никога не е срещал камериерката ми. Научи истинската ми самоличност едва много по-късно в Адория.

Разказах историята си от Хадисън, повтаряйки почти всичко, кое­то Сед­рик беше казал в своя­та версия. Когато стигнах до момента, в кой­то Уо­рън ме нападна, мъжете в трибунала проявиха очевиден скептицизъм.

– Имате ли някакви доказателства за това предполагаемо нападение? – попита един мъж.

Изгледах го с присвити очи:

– Имам думата си.

– Множество жени твърдят подобни неща. Лесно е, когато няма свидетели. Мъжът казва едно, жената – друго.

Тогава изведнъж проумях, че е било погрешно да мисля, че титлата ми ще ми даде предимство в този съдебен процес. Предимството тук беше в това да бъдеш от мъжки пол. Жените бяха лесни за пренебрегване.

– Освен това – добави Дилинджър – намирам за неправдоподобно една жена с разпуснат морал да се противопостави толкова ожесточено на опитите за сближаване на един мъж.

Изказването беше толкова нелепо, че ми трябваха няколко мига да формулирам отговора си:

– Аз... мисля, че всяка жена – морална или неморална – би се възпротивила, когато е насилена против волята си. И не ми харесва това, кое­то намеквате относно добродетелта ми.

– Бяхте ли любовница на Сед­рик Торн?

Отново възприех властното си излъчване:

– Съхраняването на целомъдрието ми до брака е принцип, към кой­то съм се придържала цял живот. Не съм отдала девствеността си на мъж, за когото не съм омъжена, ако това намеквате.

– Заклевате ли се в това?

– Да.

– Тогава защо сте пиели чай от бодлива канела? – Забелязах как при думите на Дилинджър няколко души зашушукаха, кое­то намерих за комично. Множество жени го пиеха, за да не заченат деца. Всички се преструваха, че не го правят.

– Имате ли доказателство, че съм го правила? – попитах. Бях изхвърлила остатъците, преди да поднеса чая на Уо­рън, а в къщата на семейство Маршъл не разполагах с никакви запаси.

– Господин Дойл твърди, че е усетил мириса му.

– Точно както аз заявих, че ме е нападнал. Мъжът казва едно, жената – друго.

Докато се разглеждаха още подробности, се уверих, че този трибунал е бил подкупен да представи в отрицателна светлина всичко, казано от Сед­рик и мен. По време на разпита ми постоянно се повдигаше въпросът за целомъдрието ми, както и за предполагаемо измамната ми природа.

След това направихме прекъсване за обяд и аз казах на Айа­на какво си мисля.

– С подкупи могат да се постигнат много неща – каза тя.

Гледах печално как изведоха Сед­рик заедно с другите. Той хвърли кратък прощален поглед в моята посока, малко по-неуверен отпреди.

– Парите на нашия така наречен подкуп не могат да се мерят с техните. Ако изобщо успеем да намерим тези пари.

Айа­на кимна към вратата:

– Защо не разбереш?

Обърнах се и видях Мира да влиза, безупречна в елегантна рок­ля за езда. Забързах към нея и я прегърнах, облекчена, че е невредима.

– Как мина? – прошепнах.

Тя се ухили:

– Лесно. Можех да му пробутам всичко.

Прегърнах я отново:

– Благодаря ти.

– Как мина тук?

– Нека прос­то да кажем... не толкова успешно, колкото твоя­та задача.

По време на обяда разказахме на Мира пос­ледните новини, а пос­ле процесът се поднови. Сайлъс Гарет даде прекрасно безпристрастни показания, кои­то не облагодетелстваха никоя от двете страни, но все пак вметна няколко въпроса относно историята на Уо­рън. Не знаех обаче дали щеше да е дос­та­тъч­но. След това Елайъс направи предсказуемо засукано и объркващо изказване, а пос­ле трибуналът прекрати работа за деня. Сед­рик и Уо­рън бяха отведени поотделно в различни посоки и по случайност Сед­рик бе поведен към отсрещната страна на стаята, а Уо­рън – в моята посока.

Той спря за миг на пътеката до мен, преструвайки се, че уж трябва да оправи нещо по сакото си.

– Колко ли тъжно трябва да е всичко това за вас, лейди Уитмор. Първо заменихте сигурността и титлата си, за да си играете на домакиня с разни кухненски прислужнички. Когато получихте шанс да спасите живота си от това падение, захвърлихте и тази възможност заради някакъв романтичен блян. И точно когато си мислехте, че нещата може най-сетне да потръгнат, както искате – пуф! – Той разпери длани. – Това също рухва. Отказахте се от толкова много неща. Изтърпяхте толкова много. А в крайна сметка единственото, кое­то получавате, е... ами, нищо.

Стиснах юмруци, за да не ме види как треперя. Не можех да му позволя да узнае какъв удар ми бяха нанесли думите му. Защото в много отношения беше прав. Бях правила жертва след жертва в живота си през изминалата година, докато ми остана едно нещо, единственото, кое­то имаше значение: Сед­рик. А сега те заплашваха да ми вземат и него.

Срещнах погледа на Уо­рън, без да трепна:

– Точно както вие няма да имате нищо, когато тръгнете към бесилката. Ще се погрижа да бъдете обесен заради онова, кое­то причинихте на любимите ми хора. Знам, че сте имали нещо общо с изчезването на Тамзин.

Зърнах едва доловимо проблясване на изненада в очите му, но не можех да определя дали се дължеше на шок, че са го разкрили, или на объркване от обвинението. Забавянето се беше проточило твърде дълго и придружителите му го подтикнаха да побърза.

– Утре има само още двама свидетели, но съм сигурна, че всичко ще е същото – казах, докато Мира и Айа­на вървяха с мен обратно към града по-късно. Това, че не успях да говоря със Сед­рик, се беше оказало пос­ледният удар за деня.

Мира ме обгърна с ръка:

– Бъди силна.

Те вечеряха с мен в дома на Айа­на, а пос­ле Айа­на каза, че трябва да заведе Мира обратно в Уистерия Холоу преди вечерния час.

– След това ще съм навън по собствени задачи. Остани вътре и дръж вратата заключена. Не се знае какъв смут може да е предизвикало това.

Никак не ми се искаше да се разделя с Мира, но беше много ве­роят­но да са забелязали отсъствието ѝ. Днес беше направила предос­та­тъч­но за мен и не исках да ѝ навличам неприят­нос­ти.

– Крайният срок на договора ти наближава – казах. – Какво ще правиш?

Тя сви рамене:

– Все нещо.

Хвърлих поглед натам, където Айа­на беше влязла в спалнята си.

– Да не би причината все още да не си избрала някого, да е... вие с Айа­на да не сте... искам да кажа...

На Мира ѝ трябваха няколко мига да разбере и тя пок­ла­ти глава:

– Не, не. Айа­на е добра към мен... ъъ, нещо като ментор. Но аз харесвам мъже. Просто не харесвам нито един от онези, кои­то срещнах.

След като така или иначе вече се бях поставила в неудобно положение, сметнах, че е редно да стигна докрай:

– Преди да дойдеш в Блу Спринг Манър, някога случвало ли се е нещо между теб и Сед­рик?

Изглежда, че това ѝ се стори още по-неве­роят­но:

– Не. Защо би си го помислила?

Поруменях:

– Той винаги те е харесвал. И направи толкова много за теб.

Усмивката на Мира беше нежна и кротка:

– Направи толкова много за мен, защото е мил човек. И ще намерим начин да го спасим.

Оставиха ме сама с бушуващите ми мисли. Осеняваше ме някоя блестяща, невероятна идея – като напри­мер да нахълтам с взлом и да спася Сед­рик, а пос­ле реалността ме връхлиташе, хвърляйки ме в дълбоко отчаяние. Беше психически изтощително и бях решила да си легна, когато се чу почукване по вратата.

Спомняйки си предупрежденията на Айа­на, насмалко щях изобщо да не отговоря. Пос­ле се промък­нах нап­ред и попитах:

– Кой е там?

– Гидиън Стюарт.

– Не знам кой е това.

– Аз съм свещеник – от Грашонд. Помогнах за връщането на вашата приятелка Тамзин.

В мен се пробудиха спомени за деня на завръщането ѝ. Повечето членове на групата от Грашонд се сливаха в ума ми, но колкото повече мислех за това, толкова повече името му започваше да ми звучи поз­нато. Все още не ми се щеше да отворя вратата.

– Какво искате?

– Може би знам как да спася гос­по­дин Торн. Планът включва колонията Уестхейвън, но ще ми трябва помощта ви.

При споменаването на Уестхейвън не можах да устоя. Отворих вратата и открих красивия рус мъж, кой­то беше дошъл в Уистерия Холоу. Носеше същото невзрачно облекло като преди. След като хвърлих бърз поглед надолу по коридора, аз му махнах да влезе и затворих вратата.

– Е? – Държах ръцете си скръстени на гърдите. Независимо дали той беше религиозен пуритан, или не, исках да бъда предпазлива.

– Днес бях в съда... и много съжалявам за всичко, кое­то преживявате – каза той. – Ако това е някаква утеха за вас, не смятам, че ще успеят да се произнесат по този спор. Твърде много противоречия, никакви доказателства. При положение че никой не е загинал, ще го отпишат като обикновено спречкване.

Сърцето ми се сви. Разбира се, радвах се, задето това означаваше, че Сед­рик няма да бъде въвлечен, но никак не ми харесваше мисълта, че Уо­рън ще се отърве безнаказано.

Гидиън направи гримаса:

– За нещастие, мисля, че обвинението в аланзанство ще издържи. Дори без действително отдаване на религиозна почит онези артефакти са основание за осъдителна присъда. Виждал съм хора, осъдени за по-дребни неща. Хората с власт ще приемат тези свидетелски показания, а съм сигурен, че Уо­рън Дойл има дос­та­тъч­но влияние да издейства прилагане на пълното наказание – ве­роят­но веднага.

– Смърт. – Свлякох се в стола си. Отново стоях на ръба на пропаст със Сед­рик. Ако той умреше, щях да падам и да падам вечно. – В такъв случай какво чудо можете да измислите? Наследниците имат ли някаква специална сила?

Той ми отправи лека усмивка:

– Не. Но колонията Уестхейвън има. Онези, кои­то са купили дял, технически биха били нейни граждани. Взаимната привилегия между колониите позволява на граждани от външни страни да практикуват определени неща дори ако те са незаконни в тукашната колония – стига да не нарушават други закони. Това ще важи за Сед­рик. Спорът в Хадисън нямаше нищо общо с алан­зан­ците.

– Това е прекрасно – казах, – само че Сед­рик не е гражданин на Уестхейвън. Макар и не защото не е опитал.

– Точно сега в града има представители от Уестхейвън и продават дялове. Ако Сед­рик успее да закупи дял и намерите адвокат, кой­то да прегледа книжата и как да кажа, да нагласи датата, Сед­рик би могъл да поиска закрила като гражданин на Уестхейвън. При условие че успеете да намерите такъв адвокат. Предполагам, че в този град можете да намерите всичко.

Седнах с изправен гръб, твърде шокирана дори за да размишлявам как един праведен свещеник предлага нещо толкова незаконно.

– Може би... възможно е да познавам адвокат, кой­то би го направил.

Гидиън се разведри:

– Тогава прос­то трябва да купите дела.

– Няма нищо „прос­то“ в това. Знам колко струват. А ние нямаме... – Изстенах, когато отговорът ме осени. – Знам откъде мога да намеря парите. Може би. Но няма да е лесно.

– Сигурен съм, че няма. Иска ми се... иска ми се да можех да ви помогна с това. Но вече похарчих спестяванията си, за да купя собствения си дял.

Изгледах го удивено:

– Защо един свещеник от Наследниците на Урос би купил дял в колония, коя­то проявява религиозна толерантност – коя­то вече има репутация, че допуска необуз­дано поведение?

Той ми се усмихна криво:

– Защото свещеникът вече не е толкова сигурен, че е съгласен с братята си по религия.

– Затова ли съчувствате на Сед­рик? – попитах меко.

– Донякъде. Ако нечии убеждения не вредят на другите, не вярвам, че трябва да бъде наказван за тях. И... – Лицето му посърна. – Били сте нейна приятелка. Тя говореше често за вас. Не можах да ѝ помогна, но може би... може би мога да помогна на вас.

– Тамзин – казах. Познати сълзи опариха очите ми.

– Толкова съжалявам. Направих каквото можах, за да я намеря – да разбера какво ѝ се е случило онази нощ.... – Изглеждаше искрено разстроен и предишната ми предпазливост се стопи.

– Не се измъчвайте – казах. – Никой от нас не можеше да направи нищо. – Но докато размишлявах върху чудатите несъответствия в разказа на Уо­рън за случилото се с Тамзин, се запитах дали това беше вярно.

– Не знам дали така стоят нещата, но ще трябва да изясня това по-късно. – Той се отърси от скръбта си и отново съсредоточи вниманието си върху мен. – Засега ми кажете как мога да помогна.

Замислих се.

– Можете ли да ми намерите кон?

– Имам един долу. Дойдох с него от Уистерия Холоу.

– Е, от доста време насам това е първото нещо, кое­то се получава, както съм го замислила. Дайте ми няколко минути. – Оставих го, за да сваля рок­лята си и да си сложа полата панталон и блузата. Бяха изпрани и изглеждаха малко по-доб­ре. Както очаквах, намерих също и различни оръжия, скрити из дома на Айа­на, и си взех още един нож. Пос­ле набързо надрасках бележка и я дадох на Гидиън с указания да я предаде на Никълъс Адълтън.

– Той ли е адвокатът, кой­то ще ви помогне? – попита Гидиън.

– Така смятам. – Замислих се. – Надя­вам се.

Слязохме долу и открихме наперена и дяволита на вид кобила, вързана пред кръчмата. Гидиън я потупа:

– Казва се Бет.

Не се сдържах и се засмях:

– Лизи и Бет. Не мога да избягам от миналото си.

– Какво?

– Нищо. Само занесете това писмо на гос­по­дин Адълтън.

Гидиън се вгледа нервно в мен:

– Нали няма да направите нищо опасно? Трябва ли... да дойда ли с вас?

– Не, ще се справя – казах, надявайки се, че е вярно. – Само излизам на кратка езда.

Кратката ми езда, разбира се, всъщност бе двучасова, извън града, до човека на Уолтър, онзи, у когото беше картината ми. Падаше здрач и аз потеглих с нис­ко смъкната шапка, надявайки се, че няма веднага да стане очевидно, че съм жена. Денъм беше утвърдена колония и там със сигурност не цареше беззаконие, но притежаваше известен тъмен елемент точно като всяко друго мяс­то. А докато светът не се променеше драстично, жена, излизаща да язди сама в нощта, беше изложена на риск.

Но докато излизах извън границите на града и потеглях надолу по притъмнелия път, не можех да позволя на евентуалните страхове да ме забавят. Страхът беше само поредният враг, а точно сега имах прекалено много други врагове, заради кои­то да се тревожа. Спасението на Сед­рик беше близко, нямаше да бъда победена.

Мира ми беше върнала листа с имената и адресите на Уолтър и сега го носех. Имах у себе си и написано от него писмо, кое­то упълномощаваше агента му да предаде картината. Имах два часа път на юг, пос­ле обратно до града, а пос­ле още два часа на север до купувача. Щях да отсъствам цяла нощ и беше твърде ве­роят­но да не успея да се върна за началото на процеса утре. Постоянно пришпорвах Бет да побърза, знаейки, че рискувам да я изтощя.

За свое удивление не срещнах почти никого по пътя. Онези, покрай кои­то все пак минах, не ми обър­наха внимание. Беше среднощ, когато влязох в Айдълуд, сънливо село, кое­то показваше обещаващи признаци в крайна сметка да се превърне в процъфтяващ град. Човекът, при когото ме изпращаше Уолтър, беше ковачът на града и лесно намерих дома му. Вързах Бет близо до голямо каменно корито за вода, от кое­то тя започна да пие с благодарност.

Ковачът беше изненадан да ме види – и още по-изненадан, че съм жена. Прочете писмото и ми го върна, свивайки рамене:

– Предполагам, че сега Уолтър работи с всякакви хора. Елате с мен.

Отведе ме до заключена барака отзад: когато отвори, се показаха най-вече множество безполезни вещи. Разтревожих се в какво ли състояние щеше да е картината ми. Той премести няколко неща настрана и накрая измъкна обвит в брезент, правоъгълен предмет. Разопаковах го и го огледах на светлината от фенера си. Беше моята картина в съвсем същото състояние, в кое­то я бях видяла за пос­ледно в избата на Уистерия Холоу.

– Доволна ли сте? – попита той.

– Много. Благодаря ви.

Отново увих картината и той ми помогна да я привър­жа отзад към седлото на Бет. Не беше идеално за пренасяне, но изпитвах увереност, че платното няма да се скъса. Малко тръскане нямаше да му навреди осо­бе­но.

С Бет потеглихме обратно по черния път към Кейп Триумф. Луната в първа четвърт не ми помагаше осо­бе­но да се ориентирам и се радвах, че това беше отъп­кан и често използван път. Когато стигнах до покрайнините на града, в крайна сметка го заобиколих. Да отделя допълнително време, ми се струваше по-добър избор, отколкото да ме разпознаят.

Пътят на север беше по-тесен, отколкото онзи на юг, заобиколен от гъсти гори, заради кое­то пътят беше още по-тъмен. Знаех, че е доб­ре да се движа бавно, в случай че се натъкна на незабелязани препятствия, но започвах да се безпокоя заради отминаващото време. Сигурно вече беше след полунощ, а все още ми предстое­ше много път – да не говорим за подписването на документите в Кейп Триумф. Имаше само още няколко свидетели в процеса. Не знаех след колко време трибуналът ще вземе решение. Възможно беше документите да преобърнат присъдата. Знаех обаче, че понякога, осо­бе­но за еретиците, наказанието се изпъл­няваше веднага. Не можех да губя време.

Пришпорих горката уморена Бет в силен галоп. При всичките ми хвалби, че съм страхотна ездачка, това, кое­то правех, бе неве­роят­но безразсъдно. Получих потвърждение само няколко минути по-късно, когато Бет внезапно се препъна и едва не хвърли мен и картината от гърба си. Успя да се задържи точно навреме, но бързо спря, отказвайки да про­дъл­жи нататък. Слязох от нея и се опитах да видя в какво препятствие се бе спънала. Както се оказа, беше изгубила една подкова.

– По дяволите – изплаках в нощта. Отвърна ми една кукумявка. По-нататъшният оглед показа, че Бет, изглежда, не беше наранила крака или копитото си, но нямаше начин да продължа да я яздя с предишната бързина. А и съдейки по изтощения ѝ вид, ве­роят­но и бездруго нямаше да ми поз­во­ли да го правя още дълго.

Яхнах я отново. Дори при най-лекия тръс всеки учител по езда, когото бях имала някога, би ме упрекнал за това. Имаше риск от допълнително нараняване. Надявах се, че това нямаше да се случи – точно както се надя­вах, че купувачът на картината ще ми продаде кон.

Но Бет отказа да помръд­не. Накрая бях принудена да тръгна пеш, водейки я зад себе си. Всяка стъпка надолу по пътя беше мъчителна – не заради физическото усилие, а заради мисленото. Бях уморена и обзета от безсилен гняв. Луната се придвижваше все по-надалече и надалече из небето и всичко, за кое­то можех да мисля, беше как всяко забавяне излагаше Сед­рик на риск. Бяха минали поне два часа, когато чух силен тропот на копита зад себе си. Мигновено застанах нащрек, защото не знаех дали това ще е помощ или пречка. При бързината, с коя­то се задаваха ездачите, нямаше да има как да се отклоня в гората, затова прос­то се отместих встрани и зачаках онова, кое­то предстое­ше. Сложих ръка върху ножа си.

Приближиха се петима мъже на коне и забавиха, когато стигнаха до мен. Единият държеше фенер. Всички имаха загрубели от вятъра и слънцето лица и износено облекло, кое­то намекваше за труден живот. Не разпознах никого от тях. Но те ме познаха.

– Графиньо – каза весело единият. – Дошли сме да ви отведем обратно в Осфрид.