Бляскавият двор

21.

Тамзин не се шегуваше за намерението си да се впусне право в оживения свят на Бляскавия двор. Някои от новите момичета все още явно бяха в шок от всичко, кое­то бяха претърпели. Но за онези като Тамзин, кои­то бяха готови да влязат отново в релси, Джас­пър на драго сърце предлагаше помощ. За въп­рос­на­та седмица беше уредена нова вълна от партита и срещи на четири очи и съвсем скоро репутацията на Тамзин се разчу, превръщайки я в една от най-търсените. Двете с Мира положихме всички усилия да ѝ помогнем да се подготви за живота в Кейп Триумф, но изглежда, че на нея не ѝ трябваше дълго приспособяване. Заселниците от Грашонд още не си бяха заминали и макар че Тамзин беше любезна към тях, забелязах, че правеше почти невъзможното, за да ги отбягва. Държанието им беше неодобрително, а Гидиън – младият свещеник, кой­то бе помогнал да спасят момичетата – изглеждаше осо­бе­но смутен от светския вихър на Бляскавия двор.

Междувременно аз се оттеглих от светското внимание и започнах приготовления от съвсем различно естество. Както бе предсказал Уо­рън, имаше много семейства, кои­то се интересуваха от наемането на временен учител, докато Хадисън се утвърдеше. Уредих се да помагам на децата на многобройни семейства с учебните им занимания. Едно от семействата, Маршъл, имаше златоносен участък, отстоящ само на кратка езда от този на Сед­рик, и предложи да ми предостави подслон и храна.

Госпожа Маршъл беше пълна, миловидна жена с шест деца.

– През деня ще имаме нужда от децата, за да ни помагат с грижите за земята – каза ми тя по време на една от срещите ни. – Но можеш да им помагаш с уроците им вечер.

– Това би било прекрасно – казах. – През деня бих могла да помагам на Сед­рик в разработването на учас­тъка – тоест ако нямате нужда от мен из къщата. Искам да си заслужа прехраната.

– Ако имам нужда от теб, ще ти кажа. Но иначе нямам нищо против да помагаш на твоя млад мъж при условие да ми обещаеш, че няма да се случи нищо непристойно. И той ще трябва да те придружава дотам и обратно всеки ден. Не мога да допусна да сновеш сама из тази дива земя.

Уговорката ме устройваше прекрасно и се вълнувах, че ще мога да помагам на Сед­рик, и се надя­вах да приключа тази сделка много по-скоро. През въп­рос­на­та седмица го виждах рядко. Беше зает, погълнат от задачите за снабдяването и уреждането на подробностите за златоносния участък.

– Осъзнаваш, че съм един от късметлиите – каза ми той един ден. – Всъщност на територията на учас­тъка, кой­то ми определиха, има нещо като колиба. Някакъв златотърсач я построил, а пос­ле решил, че не му харесва да е в пустошта. Чувам, че е занемарена, така че ще трябва да купя някои неща да я стегна. Но повечето миньори живеят в палатки и навеси.

Бяхме в избата, където бях завършила картината. Връзката ни може и да беше явна, но привличахме твърде много любопитни погледи и се смущавахме да разговаряме пред хора.

– Като си помисля, че за пръв път се срещнахме в онзи салон – казах замислено. – А сега тази колиба е върхът на лукса.

– Не. Чувам, че семейство Маршъл има дървена хижа. Изобщо няма да искаш да излизаш от онзи палат, за да идваш да ме виждаш.

– Ще те виждам възможно най-често – настоях. –Макар че госпожа Маршъл ми каза, че е най-доб­ре да не се случва нищо „непристойно“.

Той се облегна назад с ръце в джобовете на една ракла с железни панти.

– Е, не е нужно да се тревожи за мен. Ще покажа най-доброто си поведение.

Пристъпих към него и обвих ръце около врата му:

– Кой е казал, че ти ще си онзи, за когото трябва да се тревожи?

Сгуших се в него не за истинска целувка, а само за да допра едва доловимо устни до неговите. Забавих се за няколко хипнотизиращи мига, сдържайки се въпреки очевидното му желание за нещо повече. Когато се отдръпнах, ръцете му сграбчиха талията ми, пръстите му се присвиха, впивайки се в мен.

– Вероятно би трябвало да тръгвам – казах бодро. – Имам неща за вършене.

– Бих могъл да ти подхвърля няколко предложения.

– Важни заселнически неща за вършене – поправих се. Прокарах бавно пръсти отстрани по врата му. – Съжалявам, ако съм те подвела.

– Не съжаляваш. Водиш ме за носа от деня, в кой­то те срещнах, а аз покорно те следвам. Един ден... един ден ще те хвана. И тогава...

Устата му намери моята и аз се увих около него. Исках нещо повече от целувки, нещо повече от прегръд­ки. Исках да премахна цялото пространство между нас, докато станеше невъзможно да се разбере къде свършвах аз и къде започваше той. Когато най-сетне се откъснахме един от друг, едва можех да стоя и се запитах кой кого водеше всъщност.

– И тогава... – повторих с въздишка като ехо. – И тогава...

Наистина имах други неща за вършене и когато се разделихме, си напомних, че със Сед­рик ще разполагаме с повече време, докато пътуваме към Хадисън, отколкото общо бяхме имали досега.

Както беше предложил Сед­рик, Айа­на бе тази, коя­то ме заведе в града да пазаруваме. Бях прекарала малко време с баланкуанката и все още бях запленена от нея. Слязох по главното стълбище на Уистерия Холоу и с изненада видях Мира да чака с нея до вратата.

– Какво става? – попитах. Не че не се радвах да видя Мира там. Макар да не беше най-заетото от момичетата на Бляскавия двор, все пак беше въвлечена в рутината на всичко случващо се, докато аз прос­то чаках.

Мира изглеждаше далеч по-щастлива, отколкото преди кое­то и да било празненство досега.

– Кой знае кога ще те видим отново, щом заминеш? Искахме да дойдем и да прекараме повече време с нашата Аделейд.

– „Ние“ ли?

– Тамзин сигурно ще слезе всеки момент. Довърш­ваше писмо.

– Значи още ги изпраща? – попитах. Тамзин постоянно беше в мислите ми от бурята насам, но бях забравила колко обсебена беше от писането на писма.

– Донесе цял вързоп от тях от Грашонд. Предполагам, че все още ги е пишела там. И я чух да разпитва за куриерски услуги до Осфрид.

Точно тогава Тамзин слезе по стълбите, сияеща в рок­ля от наситено смарагдова тафта, коя­то разголваше раменете ѝ.

– Нали знаеш, че ще купуваме провизии за оцеляване в пустошта? – попитах. – Плановете не включват официален обяд.

Тамзин повдигна брадичка:

– Няма значение къде отиваме. Не искам да изглеждам по никакъв друг начин освен съвършена – човек никога не знае кой ще го гледа. Освен това пос­ле имам ангажимент за вечеря. Майката на Уо­рън ме покани.

– Е, сигурна съм, че това ще бъде много интересно – казах с възможно най-неутралния тон, кой­то съумях да докарам. Тамзин моментално бе насочила вниманието си към него и засега изглеждаше, че той отвръща на интереса ѝ.

Айа­на не каза почти нищо, докато една карета ни отвеждаше в сърцето на Кейп Триумф. Крачеше спокойно из улиците, облечена в панталони и дълга туника, без да я е грижа кой ѝ отправяше любопитни погледи. Трудно бе да се каже дали облеклото или етническата ѝ принадлежност бяха това, кое­то привличаше внимание. Но не мисля, че изпъкваше чак толкова в многообразието от култури на Кейп Триумф. Тамзин със сигурност също се открояваше, но онези, кои­то я оглеждаха, не казваха нищо нелюбезно. Мисля, че видът на свирепата Айа­на до нея ги възпираше.

Това беше първият път, когато наистина се смесвах с тълпите, вместо прос­то да ги гледам от карета. Трудно беше да не спирам и да не се зазяпвам във всичко. Магазините и ресторантите предлагаха почти толкова много неща, колкото можех да намеря в някой оживен район на Осф­ро. Като всичко друго в Новия свят обаче и тук се долавяше усещането за нещо временно – без никакъв помен от онази стара, утвърдена солидност. Някои от магазините и заведенията бяха положили доста старания да си придадат благонадежден вид със стъклени витрини и доб­ре укрепени постройки. Други все едно бяха скалъпени набързо същия ден, имаха припряно написани табели и крехък вид, кой­то предполагаше, че може да се разпаднат всеки момент. Всичко беше едновременно пленяващо и стряскащо и въпреки демонстративната ѝ увереност, забелязах, че Тамзин също се смути. Мира се движеше без усилие, сякаш постоянно минаваше по тези улици. Нищо чудно наистина да беше така.

Подминахме рибари и дървосекачи, кои­то с мрачно упорство вършеха работата си. Аристократите на Адория крачеха надменно из улиците със слуги от двете си страни. Един млад мъж с дълга перука и палто в крещящ пурпурен цвят спря да се поклони и да свали украсената си с перо шапка в галантен жест. Айа­на завъртя очи, когато го подминахме.

– Един от елитните безделници, както ги наричаме. Синове на заможни заселници, кои­то нямат никакви занимания, затова се обличат така и си въобразяват, че са пирати или някакви подобни глупости. Само дето пиратите вършат повече работа от тях. Трябва да прекарат един ден с Том Шортслийвс или някого от другите.

– Истински ли са всички тези пиратски истории? – попитах. – Героичните и жестоките?

– Разкрасени, но истински. Във всички разкази има зрънце истина.

Тя ме отведе до един от по-благонадеждно изглеждащите магазини, на чиято стъклена витрина имаше релефен надпис „Доставчици на екипировка „Уинслоу и Елиът“ Когато влязох вътре, видях всевъзможно оборудване и припаси, от кои­то човек би могъл да има нужда, отправяйки се на приключение в непоз­нати земи. Двама млади мъже разговаряха с друг мъж зад тезгяха и когато го зърнах, с изненада разпознах лицето му.

Смушках Мира, коя­то внимателно оглеждаше чифт кожени ботуши:

– Хей, помниш ли Грант Елиът от кораба? Работи тук.

– Кой? – попита тя, без всъщност да ме слуша внимателно.

Грант прекоси магазина да донесе едно седло за клиентите си: очите му изненадано се плъзнаха по нас. Кимна за поздрав на Айа­на.

– Qi dica hakta – каза тя.

– Manasta – отвърна той троснато. Айа­на се отклони от нас да разгледа няколко изложени на витрината манерки, а аз забързах след нея.

– Какво каза?

– Говорех на родния си език. Господин Елиът е наполовина баланкуанец.

– Така ли? – Погледнах назад към него, надявайки се да не е очевидно, че го оглеждам внимателно. Макар да имаше черна коса като Айа­на, у него нямаше нищо, кое­то да намеква, че не е обикновен осфридианец. – Нямаше да се сетя.

– Мисля, че той предпочита така. Би било много по-трудно да ръководи бизнес в Кейп Триумф, ако хората знаеха истината за произхода му.

– Ти как попадна в Кейп Триумф? – попитах. – Ако не е грубо от моя страна, че ти задавам такъв въпрос.

– Ни най-малко. Избягах, за да се спася от нещас­тен брак. Беше уреден против желанията ми. Но със съпругата ми... не си подхождахме.

– Съпругата ти ли? – попитах, чудейки се дали не срещаше затруднения с превода.

– Съпругата ми – потвърди тя. – Баланкуанците не гледат с неодоб­рение на еднополовите връзки както вашите хора.

Не отговорих веднага. „Гледат с неодоб­рение“ бе меко казано, тъй като свещениците на Урос смятаха подобни неща за огромен грях. Вероятно по-голям, отколкото да бъдеш аланзанец.

– Значи си тръгна, защото... ъм, защото не искаше да бъдеш с жена?

Тя се ухили:

– Нямам проб­лем да бъда с жени – само не и с въп­рос­на­та. Беше нелюбезна, меко казано. Дойдох във вашите колонии, защото исках да опозная културата ви от собствен опит, и в крайна сметка срещнах тримата Торн. Джас­пър ми предложи работа и точно както можеш да си представиш, проявявах особен интерес към грижите за момичета, продавани на почти непоз­нати мъже.

– Затова... затова ли се обличаш така – като мъж? Защото... предпочиташ жени? – В мига щом думите излязоха от устата ми, се почувст­вах като идиотка. Смехът на Айа­на само усили това чувство.

– Обличам се така, защото е по-удобно, отколкото всички онези нелепи поли и фусти, с кои­то вие, останалите, се труфите. И както скоро ще видиш, ти ще се обличаш по същия начин. Няма да разработваш златоносен участък, издокарана в бална рок­ля.

С тези думи тя ме остави зяпнала и отиде до тезгяха да говори с вече освободилия се Грант. Намерих Тамзин и Мира в другия край на магазина да прехвърлят топове плат.

Тамзин вдигна парче грубо изтъкана вълна:

– Дори пода не бих търкала с това.

– Помня рок­лята, коя­то носеше, когато пристигна – каза Мира. – Не беше и наполовина в толкова добро състояние.

– Дори при това положение не смятам отново да започна да нося тази материя прос­то от носталгия. –Тамзин ми отправи скръбен поглед. – По дяволите, Аделейд. Надя­вам се, че поне можеш да намериш нещо от органдин.

– Аделейд – повика ме Айа­на. – Трябва да ти вземем мярка.

Тамзин ме придружи от любопитство, но Мира остана, за да про­дъл­жи да разглежда разгънатите платове. Грант изглеждаше до голяма степен същият, както на кораба – красив, прилично облечен, но леко неспретнат. Когато стигнахме до тезгяха, той ни огледа.

– Е, на коя пътешественичка ѝ излезе късметът? – попита той.

– На мен – казах.

– Заминавате с Дойл за Хадисън, а? Чака ви истинско приключение.

Тамзин го фиксира с властен поглед:

– Говорите за губернатор Дойл. Моля, наричайте годеника ми с подобаващата му титла.

Всички я погледнахме удивено, а тя придоби смутено изражение.

– Е, искам да кажа, не ми е годеник. Не още. Ще поработя по този въпрос.

– И всъщност още не е губернатор – из­тък­на Грант с усмивка. – Но кой ли пък следи тези неща?

Айа­на му изсъска на баланкуански и той отвърна добродушно. Спомних си как винаги беше говорил толкова вежливо, когато се срещахме на кораба, а пос­ле беше толкова груб по време на бурята. Предположих, че стресът можеше да извади наяве най-лошото у всеки, защото той ми се стори напъл­но вежлив сега, докато преценяваше кой размер ми е нужен, държейки се на благоприлично разстояние с шивашкия си метър.

Нямаше време да ми шият дрехи по поръчка от суровите материали, кои­то продаваше, но в магазина имаше и готови дрехи в изобилие. Размерите бяха дос­та­тъч­но близки до моя, за да ми свършат работа засега, а поправките винаги можеха да се направят по-късно. Това, с кое­то се сдобих в крайна сметка, не беше точна имитация на облеклото на Айа­на, но се доближаваше доста до него. Панталони с широки крачоли от мек велур, кои­то изглеждаха почти като пола, когато се изправих. Прости, практични блузи и палто с дължина до коленете, кое­то да нося отгоре, когато времето застудееше. Здрави ръкавици и ботуши без украса.

– Съжалявам, че не мога да осигуря рокли като онези, с кои­то сте свикнали, но тези ще ви бъдат много по-удобни. – Грант се вгледа изучаващо в мен за още няколко мига. – И шапка. Ще ви трябва, за да предпазва кожата ви – но се страхувам, че може да не помогне много. – Извади една кожена с широка периферия иззад тезгяха.

– Защо не? – попитах.

– Има по-големи температурни крайности. Жегата в онези летни дни е изгаряща. С какво ще се занимавате там? Може и да се справите, ако вършите разни неща на закрито.

– Ще помагам в промиването на златоносен пясък.

Той обмисли това за един дълъг миг, без да каже нищо. Накрая прибра шапката и извади друга с по-широка периферия.

– Ще бъде ужасно тежко. Късмет.

Щом излязохме навън, Тамзин незабавно попита:

– Това, кое­то каза той, че ще бъде ужасно тежко... Аделейд, сигурна ли си, че искаш да направиш това? Сигурна ли си, че искаш да отидеш в Хадисън?

– Сигурна съм, че искам да бъда със Сед­рик – казах простичко. – И ще приема всичко, кое­то е нужно за това. А ти не искаш ли да отидеш в Хадисън?

– Да. И да живея в имението на губернатора. А не в речно корито.

Мира ме докосна по ръката, докато се готвехме да завием по пътя, по кой­то щяхме да излезем от центъра на града и да стигнем до каретата си.

– Погледни ей там. До банката.

Проследих погледа ѝ.

– О. Извинете ме за момент. – Забързах през оживената улица и го повиках: – Господин Адълтън!

Никълъс, кой­то точно се канеше да влезе в сградата, се обърна изненадан:

– Госпожице Бейли. Не очаквах да ви видя тук. Мислех, че сигурно вече сте на път за Хадисън.

– Скоро – казах и почувст­вах как в бузите ми нахлу­ва руменина. – Знам, че Сед­рик е говорил с вас, но прос­то трябваше да дойда лично и да кажа... ами, съжалявам. Съжалявам за онова, на кое­то ви подложихме. Сигурно се чувствате толкова... не знам. Изигран.

Той придоби замислено изражение:

– Не точно. Малко разочарован може би... но честно казано, бях по-скоро заслепен от вас, отколкото влюбен във вас. Ако не се обиждате от това.

– Ни най-малко... срещнахме се само няколко пъти.

– Именно. Ако бях почувствал нещо повече, можеше да реагирам различно. Но винаги долавях, че умът ви вече е зает с мисли за друго. Стига да встъпвахте в този брак по своя воля, нямах нищо против. Давах си сметка, че такова е естеството на подобни уредени бракове.

– Щях да го направя по своя воля – казах твърдо. – Вие сте добър човек – най-добрият, когото срещнах тук.

– С изключение на младия гос­по­дин Торн, разбира се. – Той се усмихна при вида на огорчението ми. – Не се обвинявайте. Радвам се за вас.

Въздъхнах:

– Това е мило от ваша страна... но не мога да се отър­ся от чувството, че бяхте използван. Знаете ли, има множество други момичета от Бляскавия двор, кои­то бих могла да препоръчам...

Той вдигна ръка да ме накара да замълча:

– Благодаря ви, но приключих с брачните уговорки, кои­то изглеждат доб­ре на хартия. Колкото повече мисля за великолепния ви романс с гос­по­дин Торн, толкова повече смятам, че е по-доб­ре аз сам да си намеря такъв. Без договори.

– Надя­вам се да си намерите – казах искрено.

Той се ръкува с мен:

– Аз също. И ви желая всичко добро. Ако някога мога да ви услужа, кажете ми.

– Кой беше този? – попита Тамзин, когато се върнах при приятелките си.

– Мъжът, за когото Сед­рик насмалко щеше да ме омъжи.

Тамзин надникна зад мен да го види по-доб­ре:

– Свободен ли е?

– Да. Но не чак толкова заможен. Нито пък истински заинтересован след онова, на кое­то го подложихме двамата със Сед­рик.

Настигнах Айа­на и тръгнах редом с нея, докато Мира вървеше бавно зад нас заедно с Тамзин.

– Изглежда, че гос­по­дин Адълтън приема нещата доста доб­ре – каза ми тихо Айа­на.

– Всички ги приеха така. Е, не и Джас­пър. А някои от момичетата още ми го натякват. – Особено Клара изпитваше наслада да разправя на всеки срещнат как открила Сед­рик и мен на тавана. – Повечето хора обаче проявяват разбиране дори когато ве­роят­но не би трябвало. Включително Уо­рън Дойл.

Айа­на се забави дълго с отговора:

– Да. Със сигурност беше мило от негова страна – да ти направи такова предложение.

Спомних си за магазина, а пос­ле хвърлих бърз поглед назад да се уверя, че Тамзин все още е заета с Мира:

– Майка му не е най, ъъ, почтената жена на света, но колкото до Уо­рън, мислиш ли, че е... ами, искам да кажа, дали трябва да...

– Не знам – каза Айа­на. – Наистина не знам много за Уо­рън Дойл, ако не се броят клюките. Това, кое­то все пак знам, е, че когато нещата звучат твърде хубаво, за да са верни, ами, обикновено наистина не са.

Обзе ме смущение:

– Опитах се да кажа това на Сед­рик. Но той каза, че дори да е в ход някакъв хитър замисъл, по-доб­ре е да си опитаме късмета в Хадисън.

– Може и да е прав. – Айа­на спря да върви, за да ме погледне в очите. – Тук има повече свобода, но и по-голяма опасност. Това е нова земя. Неопитомена земя. И поради това за хората е по-лесно да нарушават правилата. Желая всичко най-добро на двама ви, но...

– Но какво? – подтикнах я.

– Доверявайте се един на друг там – каза тя най-накрая. – Но на никой друг.