Бляскавият двор

31.

Втората ми сватба беше по-голяма от първата. И много по-чиста.

Със сигурност пак възразявах, че нямам нужда от никаква церемония или показност, за да заявя любовта си към Сед­рик. Една баня и няколко хубави дрехи не променяха начина, по кой­то се чувствах. Но нямаше начин да ги откажа.

В Адория сватбите се провеждаха в кабинетите на магистрати по-често, отколкото в Осфрид, така че не беше необичайно да предпочета това пред някоя църква на Урос. Разбира се, след разкритието, че Сед­рик е аланзанец, никой не беше истински изненадан. Организирахме празненството си след сватбата в Уистерия Холоу, като поканихме всичките си поз­нати и много хора, кои­то не познавахме. Джас­пър неохотно се бе съгласил да ни бъде домакин. Все още не беше доволен от предпочитанията на сина си, но се беше предал и бе приел неизбежното.

Прекарахме първата си брачна нощ в къщата на един аланзанец, поз­нат на Сед­рик, кой­то беше извън града по работа и ни я беше заел. Не притежаваше нищо от великолепието на някогашната ми градска къща – или дори от това на Блу Спринг – но беше очарователна и чиста. И беше наша. Изцяло наша за нощта. Без страх, че други хора ще ни открият. Без страх, че ще бъдем осъдени.

Сякаш не се бяхме виждали истински от цяла вечност. Тъй като почти никой не знаеше, че вече сме женени, бяхме прекарали двете седмици между процеса и официалната сватба, водейки целомъдрен и отделен живот. Когато се бяхме добрали обратно до къщата след дълъг ден на празненства, внезапното осъзнаване, че най-пос­ле сме само двамата, беше толкова необичайно, че почти не знаехме какво да правим.

Но бързо бяхме схванали.

На другата сутрин се събудих от струяща през еркерния прозорец на спалнята слънчева светлина. Сед­рик лежеше долепен до гърба ми с ръце, обкръжаващи талията ми. Прокарах пръсти по колосаните бели чаршафи, вдъхвайки ухание, кое­то бе смесица от ветивера на Сед­рик, препарата, използван за прането на чаршафите, и парфюма с ухание на виолетки, кой­то Мира и Тамзин ми бяха подарили за сватбата.

– Досещам се, че мислиш – каза Сед­рик, като притисна буза към гърба ми. – Мислиш много по-усърдно, отколкото би трябвало.

– Опитвам се да запаметя това. Всеки детайл. Светлината, миризмите, усещането от допира. – Претър­колих се така, че да мога да погледна лицето му. Утринното слънце осветяваше косата му, коя­то беше безспорно разчорлена. – Дори теб. Вече можем да се събуждаме заедно до края на живота си, но ще мине дълго време, преди да заприлича на нещо като тази стая, това легло.

Той отметна косата ми назад, а пос­ле прокара ръка по врата ми:

– Да не започна да те хваща страх?

– Едва ли предвид факта, че се омъжих за теб вече два пъти.

– Може би е възможно да намерим повод да останем тук по-дълго.

– И да пропуснем да заминем за Уестхейвън с другите основатели? Това няма да се отрази доб­ре на един така наречен основател и водач на общността. Освен това ще те арестуват и ве­роят­но ще те екзекутират заради ерес, ако не заминеш. А всички онези запаси от храна, кои­то сме складирали долу, ще отидат зян.

– Този списък беше ли изреден в някакъв специален ред? Като нап­ри­мер от най-дребното до най-сериозното пос­ледствие?

– Аз...не знам. – Ръката, коя­то преди беше до лицето ми, се беше плъзнала под завивките и сега пробягваше по голия ми крак – бавно, възбуждащо. Опитвах се да запазя хладнокръвно изражение и тон, но останалата част от тялото ми ме предаде, докато се свивах на кълбо по-близо до него: – В известен смисъл ми пречиш да се съсредоточа. А имаме много за вършене.

– Да. – Гласът му беше дрезгав, когато приближи устни към шията ми. – Да, имаме.

– Не това имах...

Беше невъзможно да му устоя. Или може би на него му бе невъзможно да ми устои. Разтопихме се един в друг и аз напъл­но забравих за Уестхейвън и за предстоящите лишения. През следващия час моят свят бе преплетена бъркотия от кожа, коса и завивки. След това изпитах неубедителен порив да стана и да започна деня. Скоро този порив бе зарязан. Отпуснах се в обятията на Сед­рик и отново заспах.

Звукът от чукане по вратата ме разбуди рязко и успешно разби всякаква останала леност. Изправих се отривисто:

– Дошли са за запасите ни! Кое време е?

Сед­рик отвори едното си око и го насочи към прозореца:

– Не е време. Прекалено рано е.

– Е, някой иска нещо – казах, когато чукането про­дъл­жи. Измъкнах се от леглото и затършувах наоколо, докато открих дълъг, плътен домашен халат. Нахлузих го, забелязвайки, че сватбената ми рок­ля лежеше на пода в далечния ъгъл на стаята, обърната наопаки. Беше една от роклите, кои­то бях носила като „диамант“, истинска фантазия от бяла коприна и среб­ро.

– Това как се озова там?

Сед­рик ме беше гледал как се обличам, вече отворил и двете си очи, и плъзна поглед към ъгъла:

– Имаше нужда от помощ, за да се измъкнеш от нея. – Все едно това беше отговор.

– Джас­пър хубавичко ще ни се развика. Трябва да върна това. – Приключих с пристягането на колана си и забързах към вратата на спалнята.

– Мисля, че сега се предполага да го наричаш „татко“ – извика Сед­рик след мен. Спрях само колкото да го замеря с една възглавничка.

Долу чукането по вратата бе станало по-шумно и по-раздразнено. Затова ве­роят­но не биваше да се изненадвам да открия, че на верандата ни всъщност стое­ше Джас­пър. Погледна нетърпеливо джобния си часовник.

– Ето те и теб.

– Съжалявам. Ние още... спяхме. Желаете ли да влезете?

– Няма време. Тръгнал съм да се срещна с един човек, с когото може би ще започна вълнуващо бизнес начинание.

– И времето му трябваше да съвпадне със заминаването ни, а? – Сед­рик бавно дойде до входа и застана до мен, като се прозяваше. Беше навлякъл набързо снощните си дрехи от сватбата, кои­то бяха целите измачкани. – Или може би ти си определил часа така, че да съвпадне със заминаването?

Което и от двете да беше вярно, Джас­пър не отговори.

– На този етап всъщност не ви е нужно нищо от мен – макар че наистина трябва да си получа обратно онази рок­ля. Мога да ѝ взема добри пари. А ако това ново начинание сработи, може би ще имаме потенциал за още повече. Разработваме програма за по-спе­циал­но намиране на брачни партньори чрез кореспонденция и кратки тематични обяви.

Докато Джас­пър оживено бъбреше за подробностите, аз се върнах горе да взема рок­лята. Трябваха ми няколко минути да я „сглобя“ цялата, тъй като отделните части – горната рок­ля, фустата, долната риза, воалът – необяснимо се бяха оказали разхвърляни в напъл­но различни части на стаята. Може би снощи бях изпила повече вино, отколкото си спомнях. Или може би вниманието ми е било твърде заето с други неща, за да ме е грижа. Няколко блещукащи мъниста паднаха от горната част на рок­лята, когато я пригладих, и аз трепнах, надявайки се, че Джас­пър няма да забележи.

Когато се върнах долу, го чух да казва:

– ... да разширим този бизнес повече, отколкото някога сме мечтали, и ти можеше да имаш дял от него. Невероятни богатства. Но не. Трябваше да се ожениш за измамница със синя кръв и да се забъркаш с някакъв култ в пущинака. Надя­вам се това ново безумие да ти донесе успех.

– Татко, това сигурно е най-милото нещо, кое­то някога си ми казвал.

Джас­пър се намръщи:

– Сериозен съм. Направи някои опасни избори.

– Но ги направих сам – каза Сед­рик. – И това е важното.

Подадох рок­лята на Джас­пър. Ако се съди от прис­ви­ва­не­то на очите му, май веднага забеляза липсващите мъниста.

– Това на подгъва вино ли е? – попита.

– Благодаря, че ми поз­во­ли да я заема – казах със сладък глас. – Татко.

Когато той си тръгна, двамата със Сед­рик застанахме на верандата, гледайки, докато се изгуби от поглед надолу по пътя. Вече сами, Сед­рик ме обгърна с ръка.

– Готова ли си за следващото приключение?

– Винаги.

Сутринта отлетя, докато се приготвихме и се погрижихме запасите ни за пустошта и малкото ни светски притежания да бъдат откарани до кервана за багажа. Много подобно на изпращането ни за Хадисън, голяма тълпа се събираше в покрайнините на града, където фургоните и конете се подреждаха за потегляне. Имаше роднини и прия­те­ли, дошли да се сбогуват, както и безделници и любопитни зяпачи. Когато най-сетне бяхме готови за тръгване, Сед­рик и аз хвърлихме любящ поглед назад към къщата и тръгнахме да се присъединим към тълпите.

Беше толкова пре­тъп­ка­но, колкото бях очаквала – може би дори повече. Едуин Харисън веднага ни забеляза и повика Сед­рик да се посъветва с него за нещо, оставяйки ме сама да наблюдавам минаващите хора близо до периферията на тълпата.

– Сигурно е изтощително да си омъжена. – Тамзин се приближи бавно до мен. –Изглеждаш, сякаш изобщо не си спала.

Ухилих се и я прегърнах бързо:

– Спах. Малко.

– Е, сигурна съм, че ще си наваксаш, като ще можеш да спиш през цялото време, докато прекосявате пустошта. А и в колибата, коя­то ще имате в Уестхейвън, каквато и да е, ве­роят­но ще е много спокойно.

Спомних си за порутената барака в златоносния участък. Струваше ми се, сякаш е било преди цял един живот.

– Дори още нямаме колиба. Ще трябва да я построим или да наемем някой да го направи предвид дърводелските умения на Сед­рик. Освен това точно ти нямаш основание да ми говориш за това – след като си живяла в каютата на кораб на икорите.

Тя се усмихна на шегата, но не я коментира. В седмиците, кои­то бяха изминали след разобличаването на Уо­рън, бяхме научили много повече както за времето, кое­то беше прекарала сред Наследниците в Грашонд, така и за това с икорите. Беше ѝ трябвало дълго време да се отпусне и да заговори, и знаех, че все още имаше неща, кои­то не ни казваше. Надявах се, че щяха да излязат на бял свят след време, когато беше готова. Айа­на беше хванала натясно Джас­пър, като му каза, че от Тамзин е невъзможно да се очаква да се омъжи в близко бъдеще след подобни травматични събития. Айа­на беше спечелила спора и договорът на Тамзин бе удължен.

Тя се извърна и се втренчи с празен поглед в морето от хора.

– Има нещо – ами, тоест има нещо, за кое­то трябва да говоря с теб. Нещо, за кое­то трябва да те помоля.

Сериозното ѝ изражение беше стряскащо. Дори плашещо, защото смятах, че най-лошите неприят­нос­ти са приключили. Стиснах ръката ѝ:

– Разбира се.

– Може да е твърде късно... трябваше да го спомена по-рано... но не исках да те обременявам с всичко друго. Но знам, че със Сед­рик спечелихте много пари от продажбата на златоносния участък в Хадисън, и затова си помислих... тоест...

– Тамзин. – Никога през цялото ни време заедно не я бях чувала да говори объркано и несвързано. – Можеш да ми кажеш всичко. Давай, помоли ме каквото трябва.

Така че тя го направи.

Умълчах се за дълго време след това, опитвайки се да осмисля онова, кое­то току-що бях чула. Колкото по-дълго не проговарях, толкова повече се смущаваше тя.

– Мислиш, че съм ужасен човек, нали?

– Какво? Разбира се, че не. – Отново я притеглих към себе си. Спомних си, когато отдавна ми каза, че нямам представа колко много е заложила на карта. И беше права. – Просто съм изненадана, това е всичко. И разбира се, че ще помогна.

Кафявите ѝ очи блестяха от сълзи:

– Много е да искам такова нещо. И разбирам, ако Сед­рик не иска да харчиш парите. Негово право е да...

– Сед­рик не би имал нищо против. И няма значение. Не е нужно да докосвам парите от Хадисън.

Огледах тълпата, наполовина надявайки се, че Никълъс Адълтън може да се е появил. Нямах този късмет. Юридически погледнато, ве­роят­но не се нуждаех от помощта му, но със сигурност щеше да оформи по-доб­ре нещата. След като благодарение на съществените доказателства Уо­рън се бе озовал обвинен и натоварен на кораб обратно към Осфрид, за да отговаря за заплетения си заговор, беше пос­ледвал истински правен кошмар заради земята, коя­то притежаваше в Хадисън. В случаи на държавна измяна земя като тази обикновено преминаваше отново във владение на короната. Той обаче беше имал многобройни наематели, разработващи земята, и във великодушен жест в крайна сметка съдилищата бяха дарили тези участъци. Вместо да се занимава с разкопаването, Сед­рик беше продал своя участък за впечатляваща цена – кое­то ни предостави средствата да откупим договора ми и да съберем спестявания за Уестхейвън. Никълъс ни беше оказал съществена помощ в уреждането на нещата, затова, предполагам, беше заслужил да си отдъхне от нас.

Зърнах наб­ли­зо един от работниците от Уестхейвън, кой­то отмяташе инвентарен списък с писалка и сноп листове. Придумах го да ми заеме писалката и да ми даде лист хартия. Той беше един от онези, зашеметени и изпълнени с благоговение при разкриването на истината за миналото ми, и когато му благодарих, прос­то заекна:

– Няма проб­лем, м-м-милейди.

Коленичих, за да подпра листа на коленете си, и започнах да пиша: Аз, Елизабет Торн, родена Уитмор...

Спрях, несигурна какво да напиша нататък. Проблемът не беше в използването на първото ми име по закон. А това, кое­то следваше. Или пък следваше ли нещо нататък? Нямаше ме повече от година. Почти със сигурност сега братовчед ми Питър носеше титлата на прославения Рупърт.

Аз, Елизабет Торн, родена Уитмор, бивша графиня на Ротфорд, упълномощавам отпускането на парите от издръжката си на лейди Алис Уитмор, за да бъдат похарчени при посочените по-долу условия...

Тамзин ме гледаше как пиша всяка дума и бях почти сигурна, че през цялото време не дишаше. Когато подписах документа и приключих, тя го прочете отново, а пос­ле ме погледна с надежда:

– Това ли е всичко, кое­то ще е нужно?

– Би трябвало. Тези пари от години са държани встрани от всякакви семейни дългове и по закон са мои сега, когато съм омъжена. Не е голяма сума – ако беше, щях да имам по-малко проб­леми. Но е достатъч­на за това, кое­то ти е нужно, а баба ще се погрижи всичко да бъде доведено докрай. – Бръкнах в джоба на полата си и извадих сгънат сноп от още книжа. Заедно с копие от брачното ми свидетелство вътре имаше и едно твърде закъсняло писмо. – Просто ще го добавя към това, кое­то вече ѝ изпращам. Сайлъс Гарет трябва да го предаде и да потвърди, че е сравнил лицето ми с това от портрета и ме е видял жива. Просто не съм сигурна къде е той.

Тамзин посочи:

– Ето го там, говори с онзи ужасен Грант Елиът. Отначало ми се струваше толкова любезен, но всъщност е доста надменен, знаеш ли.

И наистина двамата стояха встрани от множеството, водейки, както изглежда, приятелски разговор. Все още не знаех точно какво ги свързваше освен факта, че и двамата бяха изиграли роля в издействането на ареста на Уо­рън. Сайлъс щеше да откара Уо­рън обратно в Осфрид, за за бъде изправен на съд за държавна измяна, докато Грант оставаше в колониите.

– Не може да е толкова ужасен – казах на Тамзин, докато вървяхме към тях. – Казват, че той осигурил доказателствата, свързващи Уо­рън с лорандийците.

– Е, прос­то се радвам, че изглежда, най-сетне се е обръснал – каза тя. – Направил го е, нали? Брадата му изглежда много по-спретната от обикновено.

Сивокосият Сайлъс ми кимна за поздрав, когато стигнахме до тях.

– Госпожо Торн, чудех се кога ли ще ви видя. Поздрав­ле­ния.

– Благодаря ви. – Подадох му снопа книжа. – Би трябвало да е лесно да намерите баба ми. Сигурна съм, че ще е все още в Осф­ро.

Сайлъс пъхна книжата във вътрешния джоб на палтото си.

– Ще я намеря. Имате ли нужда да предам нещо друго?

Поклатих глава, но Тамзин колебливо пристъпи нап­ред:

– Ако няма да ви затрудни твърде много, гос­по­дин Гарет... аз също имам няколко писма. Адресът е в Осф­ро. Мога да ви платя...

– Просто ми ги донесете, преди да отплаваме след два дни – каза Сайлъс.

– Как е затворникът ви? – попитах.

– Нещастен – отговори Грант. Ухили се и не можех да определя дали усмивката трябваше да е очарователна, или ужасяваща. – Заключен е в трюма на кораба и го посещавам всеки ден прос­то за да съм сигурен, че ще си остане нещас­тен.

Мира дойде при нас, дочула този пос­леден коментар:

– Вероятно ще бъде екзекутиран в Осфрид за държавна измяна. Не мисля, че трябва да се безпокоите да не би скоро да се почувства развеселен.

– Предателството на този вероломен кучи син едва не доведе до започване на вой­на, коя­то щеше да въвлече Осфрид, икорите, Лорандия, баланкуанците и Урос знае кой друг. Щеше да опустоши тази земя и да коства безброй животи. Затова наистина не мисля, че прекалявам, като се старая да му утежня живота. – Грант направи почти красноречива пауза. – Обичам да изпипвам нещата докрай.

Мира завъртя очи и се обърна към Тамзин и мен:

– Може ли да поговорим?

Сбогувахме се с мъжете и бавно се отдалечихме. Тамзин едва не се беше разплакала, когато написах писмото, заливайки ме с благодарности, но сега лицето ѝ светеше по онзи привлекателен, лукав начин.

– Ще ни кажеш ли най-пос­ле, Мира? – попита нас­той­чи­во тя. – Нима ще оставиш бедната Аделейд да се отправи в някаква затънтена земя, без да ѝ кажеш какво смяташ да правиш? Би било толкова жестоко. Тя постоянно ще се тревожи.

Наскоро Мира ни беше казала, че е „взела решение“ за бъдещето си, но нямахме представа какво е. Може би беше решила да се омъжи за възрастния гос­по­дин. Може би беше решила да се върне в Осфрид и да работи. Никое от двете не изглеждаше ве­роят­но обаче предвид усмивката, коя­то постоянно виждах на лицето ѝ. След зрелищното ѝ нападение срещу Уо­рън – заслугата за кое­то, научих, бе на обучението на Айа­на – вече никоя постъпка на Мира не ме изненадваше.

И изглеждаше, че мистерията щеше да про­дъл­жи още малко.

– Съжалявам – каза Мира. – Още не мога да ви съобщя. Но скоро.

– Толкова си жестока – повтори Тамзин.

Мира ме прегърна силно:

– Най-вече прос­то исках да дойда да се сбогувам с теб. Изглежда, вечно все това правим, нали?

Придърпах Тамзин в прегръдката ни:

– И винаги се събираме отново. Сигурна съм, че ще мога да се връщам в Кейп Триумф от време на време. И се надя­вам, че вие ще ми идвате на гости в Уестхейвън.

– Разбира се – каза Мира.

– Само ни кажи, когато се сдобиеш с истинска къща, в коя­то има дос­та­тъч­но легла –истински легла, не слама на пода – за всички – каза Тамзин. – И можеш да се обзаложиш, че веднага ще пристигнем.

Посмяхме се. И си поплакахме. Беше ми ясно, че групата от Уестхейвън се приготвяше да потегли, и реалността на онова, кое­то предстое­ше да се случи, ме връхлетя с всичка сила. Още едно пътуване. Още една сериозна промяна в живота ми.

– Ето те и теб, Аделейд. Излиза, че прос­то трябваше да потърся къде тук се леят най-много сълзи. Вие двете няма да повярвате колко сълзи се лееха в дома ѝ, когато се срещнахме най-нап­ред.

Сед­рик се приближи зад мен и аз се отдръпнах от Тамзин и Мира, за да мога да го прегърна. Пос­ле го тупнах леко с юмрук по ръката:

– Повечето от онези сълзи бяха по негова вина.

– И оттогава си лудо влюбена в мен.

Обърна се, когато се разнесе вик да се събираме, и изражението му стана сериозно. Пос­ледва нова поредица от сълзливи сбогувания с Тамзин и Мира, а пос­ле Сед­рик ме хвана за ръката:

– Милейди? Ще потегляме ли?

Отидохме до мяс­тото, където ни чакаха конете – млади, пъргави животни. Не бедната Лизи. Той ми помогна да се кача и аз хвърлих един пос­леден, любящ поглед към приятелките си. Напред пътят се простираше и водеше извън Кейп Триумф и навътре в непоз­нати земи. Докато същата гледка по пътя към Хадисън бе заплашителна, сега внезапно се почувст­вах, сякаш пред мен се разкриваха всички възможности в света.

Сед­рик се приведе към мен:

– Знаеш ли, надя­вам се това ново безумие да сработи в наша полза.

– Мисля, че така ще стане – казах му. – В края на краищата предишното безумие се получи доста доб­ре.

И ние потеглихме.