10.


Честно казано, не й вярвах. След месеци на бурни емоции и драматичност смятах, че Тамзин ще се успокои и ще ми се извини. Но тя така и не го направи.

Следващите две седмици бяха истински вихър от оживление. Пробите за дрехи продъл­жа­ваха с ускорено темпо, докато шивачките работеха денонощно, за да довършат тоалетите на всички. Това бе предизвикателна задача дори само за нашето имение, а знаех, че в другите три сигурно кипи също такова оживление. Зеленият плат на Тамзин пристигна и я зърнах по време на една от пробите ѝ. Изглеждаше зашеметяващо в рок­лята и ѝ го казах, но тя се държеше, сякаш не бях казала нищо.

Моите дрехи бяха също толкова прекрасни. Бях се влюбила в лилавия тоалет, но тези нови дрехи превъз­хождаха дори него. Някои от роклите, осо­бе­но дневните, бяха в най-чистото бяло, ушити от изящ­ни платове, кои­то можеха да си съперничат с онези, кои­то бях носила в предишния си живот. Вечерните и балните рокли бяха блестящи произведения от кадифе и сатен, ушити в лъщящо бяло и проблясващо сребристо, украсени със скъпоценни камъни и металическа дантела.

Беше нужно известно привикване към адорийските стилове. Макар че дългите поли се спускаха чак до глезените ни и бяха напластени с фусти като нашите, нямаше допълнителен турнюр за подпълване на бедрата. Не възразявах кой знае колко срещу това; така придвижването с тях беше безкрайно по-лесно. Адорийските ръкави прилепваха плътно към лакътя, бяха с ивица дантела или друга бродерия на маншетите вместо долна риза, показваща се през прорези в тях. Това, кое­то ме смущаваше най-много обаче, бяха корсажите. Бяха значително по-нис­ко изрязани, отколкото онези по осфридианската мода, с дълбоко деколте, кое­то можеше да разкрие много с осо­бе­но дързък корсет.

– Така правят тук – каза гос­по­жи­ца Гарисън, когато отбелязах това. – Това е Нов свят, така твърдят – по-дързък свят. Опитват се да не бъдат възпирани от нашите „задушаващи“ порядки тук. – Тонът ѝ намекваше, че не одобрява напъл­но това, макар създаването на подобни неща да беше част от работата ѝ. – Е, поне така се прави там, където отивате, в Кейп Триумф. А нагоре в северните колонии? Където живеят онези луди Наследници на Урос? Чувам, че това е съвсем друга история.

Кимнах вежливо, по-заинтересована от деколтето си, отколкото от някаква консервативна група предани поклонници на Урос. Честно казано, при заплахата, надвиснала над Сед­рик заради аланзанската му вяра, някак ми се струваше, че животът ми ще бъде много по-прост, ако избягвам каквато и да е религия.

Ако не беше скарването с Тамзин, цялата тази подготовка щеше да е приятно време.

– Тя ще се опомни – каза ми Мира един ден. – Знам, че ще се опомни. – Мира все така се държеше дипломатично и упорито продъл­жа­ва­ше да говори и с двете ни, надявайки се да поправи разрива.

– Дали? – попитах. – Показа ли някакви признаци, че ще ѝ мине?

Мира направи физиономия:

– Не. Но това не може да про­дъл­жи дълго – дори и за нея. Може би, щом пристигнем там и има избор на кандидати, ще се успокои.

– Може би – съгласих се. Неочакваното ми издигане в класацията все още беше предмет на множество спекулации в къщата, макар че никой дори не се приближаваше до отгатването на истината. Знаех, че Мира беше сред онези, кои­то се чудеха, но ми беше дос­та­тъч­но добра приятелка, за да не настоява да ѝ разкрия нещо. Изглежда, че и самата тя си имаше тайни и умее­ше да уважава онези на другите.

Пос­ледният удар във враждата с Тамзин дойде в деня, когато потегляхме. Бяхме отпътували за пристанищния град Кълвър в Западен Осфрид, където чакаха двата наети кораба на Джас­пър. Беше студен, бурен ден и докато се гушехме близо до кейовете, дочух как някои от моряците мърморят за зимното прекосяване на морето. Мистрес Мастърсън също го беше споменала на Джас­пър, а той бе отхвърлил възражението, свивайки рамене, с думите, че пролетта е дос­та­тъч­но близо, за да няма бури. Ако успееше да изпревари другите търговци, прекосяващи морето през пролетта, можеше да изкара по-голяма печалба от стоките, кои­то прекарваше.

Мистрес Мастърсън и другите отговорнички на именията бяха дошли с нас, макар че не всички щяха да отидат в Адория.

– Когато пристигнете, ще бъдете в умелите ръце на мистрес Кълпепър – каза ни мистрес Мастърсън. Студеният морски вятър плющеше около нас и аз се загър­нах по-плътно с наметката си. – Тя ръководи нещата от адорийска страна и ще се грижи за вас.

Въпреки уверените ѝ думи видях в чертите на мистрес Мастърсън загриженост. Беше ни преподавала с благовъзпитано – и често пъти строго – изражение, но мекотата в чертите ѝ сега показваше криещата се отдолу привързаност.

– Слушайте онова, кое­то ви казват там, и помнете това, кое­то сте научили тук – посъветва ни отговорничката на Суон Ридж.

– И не разговаряйте с моряците – каза друга отговорничка. – Дръжте се настрана и винаги се движете на групи, ако излезете от каютите си.

Не беше нужно да ни казва това. Моряците, кои­то товареха вещите ни и стоките на Джас­пър, бяха едри и груби на вид. Избягвах да ги поглеждам в очите, докато минаваха покрай нас с товарите си. Смятах, че са много строго предупредени да не общуват с нас, но предпазливостта никога не беше излишна. Джас­пър ги наблюдаваше сега, докато нареждаше кои кораби какви стоки ще пренасят. Благодарение на нас и на търговията си със сигурност щеше да изкара добра печалба от това пътуване и си помислих, че е жалко, че не можеше да използва тези пари, за да помогне на сина си. От онова, кое­то бях забелязала обаче, Сед­рик беше прав да предполага, че баща му не би подкрепил различни религиозни убеждения.

Самият Сед­рик се появи, когато наближи времето за качване на борда, с типичното за него закъснение. Дотогава стоките вече бяха натоварени и беше наш ред. Джас­пър четеше имената ни от списък и посочваше на кой кораб ще се качим. Групата от нашето имение пътуваше на Добра Надежда, затова се шокирах, когато чух да прочитат името на Тамзин сред пътничките на Сивата чайка.

Дори Мира беше изненадана. Мисля, че и тя подобно на мен не беше смятала наистина, че Тамзин ще допусне кавгата ни да стигне до такива крайности.

– Тамзин... – изрече тя слисано, докато гледаше как приятелката ни минава покрай нас.

Но Тамзин не погледна назад и се забави за миг само за да подаде на мистрес Мастърсън връзка писма и да каже: „Благодаря, че се погрижихте за тези“. Пос­ле про­дъл­жи нататък. Сърцето ми се сви, когато тя се качи на другия кораб. Бях предпочела интересите на Сед­рик пред нейните и понякога осо­бе­но когато се будех посред нощ, се съмнявах дали бях направила правилния избор.

– Тя ще се опомни – повтори Мира, докато вървяхме по кея. Не звучеше така уверена както обикновено. – Длъжна е. Това пътуване ще ѝ даде много време за мислене.

Каютата ни на Добра Надежда беше малка, както и трябваше да се очаква, с шест тесни койки. Мира и аз бяхме настанени заедно с три други момичета от Блу Спринг, както и с едно на име Марта от Суон Ридж Манър. С нея бе успяла да се смени Тамзин. Каютите ни бяха близо до онези на другите момичета от Бляскавия двор, както и до тази на гос­по­жи­ца Брадли, отговорничката от Дънфорд Манър. Тя се срещна с нас в малкото общо помещение, където щяхме да се храним, и повтори голяма част от онова, кое­то бяхме чули на кейовете, относно правилата къде можехме да ходим и какво можехме да правим. Вариантите бяха ограничени и два месеца в такова тясно пространство ни се струваха като много дълго време.

Когато най-сетне потеглихме, всички излязохме на палубата да гледаме. Сърцето ми заблъска като чук, докато наблюдавах как прибират въжетата и моряците си вършат работата. Като графиня на Ротфорд бях правила много неща, но никога не бях предприемала такова голямо плаване. Бях пътувала с кораб до Лорандия веднъж като дете, но не помнех много от това. Онова пътуване отне само един ден – през тесния канал, кой­то отделяше Осфрид от континенталната му съседка. До нас Сивата чайка също потегляше и успях да различа ярката коса на Тамзин сред момичетата, събрани там.

– С кораб ли дойде от Сирминика? – обър­нах се към Мира, внезапно осъзнавайки, че не я бях питала никога преди. Очите ѝ бяха приковани върху отдалечаващия се бряг на Осфрид и се запитах дали съжаляваше, че напуска страната, в коя­то бе намерила убежище.

– За част от пътуването. Скъпо е да направиш цялото пътуване с кораб и повечето от нас, бежанците от вой­ната, не можеха да си го позволят. Групата, с коя­то бях, потегли по суша, а пос­ле се качихме на кораб от Белсия. – Тя се усмихна, осенена от спомен. – Ако си мислиш, че нашата каюта е малка, трябваше да видиш онзи белсиански кораб. Никой нямаше дори легло – бяхме в товарния отсек. За щастие, онова плаване про­дъл­жи само няколко дни.

Стиснах ръката ѝ, осъзнавайки, че никога не бях разбирала напъл­но колко много бе преживяла.

– Сигурно е било ужасно.

Тя сви рамене:

– Беше каквото беше. Това е минало.

– А сега продъл­жа­ваш към по-хубави неща – обади се Сед­рик, приближавайки се бавно до нас. Беше пъхнал ръце в джобовете на аленото си палто: напомни ми за нощта, когато го бях открила да извършва аланзанския ритуал. В това облекло изглеждаше като почтен търговец или студент, но вятърът, кой­то рошеше буйно косата му, му придаваше нотка на невъздържаност, напомняйки ми за онзи момент, когато бе говорил за пускането на страстите си на воля. Потръпнах.

– Надя­вам се – каза Мира. – Каква е каютата ти?

– Предполагам, че си отседнал в луксозна огромна каюта – подразних го.

– Такава се полага на баща ми. Аз съм в каюта като вашата и деля койка с други пасажери. – Кимна към група мъже от другата страна на палубата: облеклото и обноските им свидетелстваха, че произхождат от различни обществени прослойки.

– Кои са те? – попитах, любопитна кой друг отиваше в Новия свят. Един мъж с развяваща се на вятъра черна коса ме оглеждаше изучаващо. Ако се беше избръснал и си беше облякъл неизмачкани дрехи тази сутрин, можеше да е зашеметяващ. Когато видя, че съм го забелязала, кимна вежливо и отмести поглед.

– Главно търговци. Неколцина авантюристи. Онези, с кои­то съм настанен, са доста приятни – ужасно са любопитни за вас, момичетата, както може да се предполага.

– Някакви потенциални кандидати? – попитах. – Да задействам ли чара си?

– Не знаех, че изобщо си го изключвала. – Сед­рик огледа мъжете за няколко мига, а пос­ле пок­ла­ти глава. – Е, мисля, че все още не са толкова успели. Никой от тях не би могъл да си поз­во­ли някоя от вас.

Няколко момичета, застанали наб­ли­зо, дочуха думите му и насочиха жадни погледи към скупчените мъже. Тази група може и да не бе постигнала безумни успехи, но някои от мъжете имаха вид, сякаш водят доста охолен живот. Досещах се какво си мислят останалите момичета. За повечето от тях, произхождащи от обеднели семейства, всеки от тези господа щеше да означава издигане с едно стъпало по-високо в света. Какво ни чакаше, ако мъжете в Адория бяха по-заможни от тези?

След като тръпката от потеглянето се уталожи, повечето момичета се върнаха в каютите си. Малко след началото на плаването някои излязоха отново на палубата, след като започнаха пристъпите на морската болест. От време на време ми прилошаваше леко, но скоро се съвзех. На Мира изобщо не ѝ прилоша.

Гос­по­жи­ца Брадли предпочиташе да стоим долу, но не обезсърчаваше разходките ни, стига да ги правехме на групи. Най-голямата ѝ грижа, изглежда, беше да нанасяме дневни овлажнители на лицата си, за да не загрубее кожата ни от солената вода, преди да стигнем в Адория. Мира беше осо­бе­но неспокойна и мразеше да стои затворена вътре. Придружавах я възможно най-често, макар да знаех, че понякога се измък­ва­ше тайно сама.

– Какво мислиш, че прави Тамзин? – попитах един ден. Двете с Мира стояхме до перилата и гледахме Сивата чайка. Никога не изчезваше от погледа ни и присвих очи, надявайки се да мярна червената коса.

– Крои планове – каза Мира. – Преценява другите момичета и обмисля как да ги победи.

Усмихнах се при тази мисъл: знаех, че е права.

– Съперниците ѝ са там, нали? Момичетата, кои­то имаха равни резултати с нейните?

Мира кимна:

– Може би всичко това е било ход за заблуда, за да може да шпионира конкуренцията.

– Ще ми се да беше. – Винаги ме пробождаше болка в гърдите, когато оглеждах другия кораб. Удивително беше колко много ми липсваше пресметливото поведение на Тамзин, а разривът между нас сякаш засенчваше всякакво удоволствие, кое­то можеше да изпитам от това пътуване.

Мира, смела както винаги, отиде право до парапета и надникна надолу към водата. Това ме накара да потреперя. Постоянно се боях, че ще падне през ръба. Отместих очи от нея и се загледах към далечните предели на синкавосивото море. Предположих, че цветът му бе доста подобен на този на очите на Сед­рик.

– Толкова прекрасно – промърморих.

– Това първото ви плаване ли е?

Обърнах се и видях мъжа, кой­то ме беше наблюдавал през онзи първи ден – същия, кой­то трябваше или да се избръсне, или прос­то да си пусне истинска брада. Всъщност, колкото повече го оглеждах, толкова повече прос­то ми се искаше да... ами да му придам спретнат вид. Измачканото му облекло беше дос­та­тъч­но прилично, но както беше отбелязал Сед­рик, едва ли принадлежеше към класата на онези, кои­то можеха да си ни позволят.

– Съжалявам – каза той с усмивка. – Не е редно да разговаряме, ако не сме се запознали офи­циал­но, нали?

– Е, тази обстановка не е много официална – казах, когато Мира дойде и застана отново до мен. – Аз съм Аделейд Бейли, а това е Мира Виана.

– Грант Елиът – отвърна той.– Щях да си сваля шапката, ако я имах, но отдавна научих, че в този вятър дори не си заслужава да нося такава.

– Значи сте били в Адория преди? – попита Мира.

– Миналата година. Имам дял в един магазин, кой­то екипира хора за експедиции и оцеляване в пустошта. Партньорът ми го управляваше през зимата, а сега аз се връщам.

Очите на Мира светнаха:

– А вие самият били ли сте на много експедиции, гос­по­дин Елиът?

– Тук-там – отвърна той, извърна се от нея и съсредоточи вниманието си отново върху мен. – Нищо, кое­то би ви се сторило интересно. Сега, помогнете ми да разбера как са организирани нещата при вас. Класират ви според определен скъпоценен камък, нали? И вие сте най-скъпият?

– Диамантът – заявих. – А Мира е гранат.

– Следователно това означава, че ще посещавате все­въз­мож­ни...

– Ето къде сте били. – Сед­рик се приближи небрежно до нас и се усмихна, когато видя Грант. – Изглежда, че тримата вече сте се запознали. Господин Елиът е един от мъжете, с кои­то деля каюта. Аделейд, трябва да те заема за малко. – Кимна към друга група от нашите момичета малко по-нататък. – Мира, ще можеш ли да слезеш обратно долу с тях, когато си тръгнат? Мисля, че тръгват скоро.

– Разбира се – каза Мира. – И може би гос­по­дин Елиът би могъл да ми разкаже повече за бизнеса си.

Грант пок­ла­ти глава:

– С удоволствие бих го сторил, но току-що си спомних нещо, за кое­то трябва да се погрижа.

Той си тръгна, а Мира отиде при другите момичета. Сед­рик ми направи знак да го пос­ледвам и очаквах прос­то да намерим някое усамотено кътче на палубата, за да поговорим. Вместо това той слезе долу, водейки ме през тесните вътрешни коридори на кораба, докато стигнахме товарен отсек, отрупан догоре със сандъци.

– Какво, за Бога, правим тук? – попитах, когато той затвори вратата зад нас.

Той ми махна да мина нап­ред покрай няколко реда сандъци, а пос­ле посочи с надут жест:

– Вашето ателие, мадам.

Надникнах в тясно пространство, заслонено от голяма камара сандъци, и открих платно и бои.

– Вмъкнах ги тайно на борда и изчаках, докато успея да намеря мяс­то, където рядко идва някой – обясни той, явно горд с находчивостта си.

Коленичих да погледна боите, разпервайки полите си около тялото. Огледах бурканчетата с бои едно по едно.

– Маслени бои.

– Това променя ли нещата? – попита той.

– Отразява се на това, кое­то мога да направя. Не мога да направя фалшификат на Фларенсио. Той използва други материали.

Предишната гордост на Сед­рик се разколеба:

– Не знаех. Ще можеш ли да направиш нещо?

– Разбира се. – Прехвърлих през ума си списък на различни художници, чиито творби бях виждала, включително използваните видове бои и платна. Имах доста добра памет за детайлите. Въпросът щеше да е да избера кой стил е в обсега на уменията ми. – Тодорос – казах най-накрая. – Художник от Мирикози. Мога да направя някоя от неговите. Голяма част от търговията на Мирикози минава през Сирминика, а при целия хаос, кой­то цари там точно сега, измъкването на една фалшива картина няма да е толкова необичайно.

– Можеш ли да успееш за по-малко от два месеца?

Поколебах се:

– Предполагам – осо­бе­но ако мога да имам по два часа всеки ден.

– Ще се погрижа – каза твърдо. – Ще се постараем това да се случи.

Когато той прос­то остана да стои там и да ме гледа очаквателно, възкликнах:

– Какво, още сега ли?

– Защо не? Нямаме много време.

– Не мога прос­то така да се впусна в рисуването на сериозна творба. Особено докато ме гледаш през цялото време.

Той отстъпи назад – но не много.

– Е, не мога да те оставя. Трябва да съм наоколо, в случай че някой влезе.

– Е, ако влезе, това няма да попречи да ни хванат във фалшифициране на произведение на изкуството – процедих.

– Ще те спаси от някой шляещ се моряк. Сега. Трябва ли ти нещо друго?

– Повече пространство. Повече време. Кораб, кой­то не се клати постоянно. И може би нещо за ядене, кое­то не е изсушено и консервирано. Бих убила за един меден сладкиш. – Виждайки раздразненото му изражение, казах: – Хей, я се опитай ти прос­то да се хванеш да рисуваш репродукция на един от най-великите съществуващи художници. Искам да ти помогна, но трябва да го обмисля.

След като разу­чавах творбите на Тодорос почти цял час, най-накрая се залових да скицирам с въглен върху платното и започнах да планирам сцената. Тодорос беше прочут с поредица от четири картини, наречена Дамата при фонтана. Освен това всяка картина имаше номер. На всичките под различен ъгъл и в различни пози беше изобразена млада жена, застанала до фонтан, и бяха рисувани по различно време. Понякога на тях имаше и друг човек – мъж или дете. Надявах се, че ще е лесно да пробутаме пета, току-що открита картина.

Отначало щрихите ми бяха предпазливи. Чудноватата, тясна и потискаща обстановка не ми помагаше с нищо. Нито пък постоянното люлеене на кораба. Накрая реших, че най-лесно ще е да изобразя жената в гръб, и трябваше да си спомня точното разположение на фонтана и броя на дърветата около него. С течение на времето придобих по-голяма увереност и с удоволствие потъвах в работата. Тя отклоняваше ума ми от измамата, в коя­то бях замесена, и постоянната тъга за Тамзин.

Забравих, че Сед­рик е там, и подскочих, когато се обади:

– Аделейд, трябва да вървим.

– Трябва ли? – Кимнах към платното. – Не съм свършила със скицата.

– Вече се забавихме по-дълго, отколкото беше редно. Почти е време за вечеря и се надя­вам, че гос­по­жи­ца Брадли не те е търсила.

Неохотно предадох въглена и загледах как Сед­рик прилежно скри всичко.

– Внимавай – предупредих. – Да не скъсаш платното.

– Може би това прос­то ще допълни автентичността на твърдението, че е било измъкнато тайно при опасни условия.

– Може би – казах, разкършвайки схванатите си мускули. – Но картина, коя­то успява да стигне дотук непокътната, ще донесе по-добра цена за бедните, безпарични езичници. Един евентуален купувач няма да оспори чудото, за да окачи в дома си хубава и спретната картина.

– Е, този беден, безпаричен езичник е признателен.

Излязохме от товарното помещение, но спряхме отново в тесния коридор точно преди да стигнем до каютите на Бляскавия двор. Той снижи глас:

– Във всеки случай къде се научи да рисуваш така? Картината? Много хора умеят да рисуват. Малцина могат да нарисуват такава имитация.

Още един тежък въпрос.

– Баща ми – казах след няколко дълги мига. – Това беше игра, коя­то играехме. За да изпробва паметта ми.

Той бързо забеляза промяната в мен.

– Съжалявам. Не исках да повдигам разстройващи теми. Но сигурно е бил забележителен, за да има такава вяра в теб. Доколкото съм виждал, единствената грижа на благородниците е дъщерите им да се държат вежливо и да се омъжат изгодно.

– Той също се интересуваше от тези неща. Но не мисля, че това, кое­то се готвя да направя, е точно бракът, кой­то той имаше предвид. Знаеш ли за Рупърт, първият граф на Ротфорд?

– Разбира се. Всички осфридианци знаят за него. – Сед­рик ме погледна многозначително. – И зная кои са преките му потомци.

– През целия ми живот ми втълпяваха колко е важно това. Каква отговорност е онази титла. – Облегнах се на грубата дървена стена, мислейки си за баба. – Понякога се питам дали не осквернявам това наследство. Не знам.

Изражението на Сед­рик омекна:

– Е, знам две неща. За да си графиня, значи, той е един от малкото предци, допуснал титлата му да се предаде на потомките му по женска линия. Повечето не правят това, кое­то означава, че не е бил човек, кой­то вярва в придържането към архаичните правила. Би трябвало да се гордееш с това.

– Не е нужно да съдиш за мен по някого от прадедите ми. Какво е другото нещо, кое­то уж знаеш?

– В него няма „уж“. Рупърт е зарязал удобния живот на континента, отплавайки на запад към дива земя, за коя­то знаел малко. Направил го не защото този избор бил сигурният или лесният. Направил го, защото това бил правилният избор, защото знаел и усещал с цялото си същество, че оставането в старата родина го изцежда и трябва да про­дъл­жи към по-велики неща. Той не е осквернил наследството си. Бил е смел и дързък. – Сед­рик ме погледна многозначително. – Да ти звучи като някого, когото и двамата познаваме?

– За себе си ли говориш?

Понечих да се извърна, преди да може да види усмивката ми, но той ме хвана за ръката и ме дръпна обратно. Когато го погледнах, почувст­вах как веселостта ми изчезва. В изражението му имаше нещо обезпокояващо сериозно. Коридорът внезапно ми се стори много малък, пространството между нас – още по-малко.

– Никога не подценявай собствената си стойност – каза ми той. – Аз със сигурност никога не съм я подценявал.

Искаше ми се да се усмихне отново или да се пошегува, и когато не го направи, се отдръпнах:

– Трябва да вървя. Доскоро. – Забързах към каютата си, изплашена какво щях да видя, ако погледна назад.

Загрузка...