Богат, беден

1

1945

Мистър Донъли, треньорът по лека атлетика, разпусна рано отбора, защото бащата на Хенри Фулър дойде на училищното игрище да каже на Хенри, че току-що е пристигнала телеграма от Вашингтон, в която се съобщава, че братът на Хенри е загинал при едно сражение в Германия. Хенри беше най-добрият по тласкане на гюлле. Мистър Донъли изчака Хенри да се преоблече и да тръгне с баща си, след което събра със свирката целия отбор и каза, че всички могат да си вървят в къщи — в знак на почит.

Отборът по бейзбол тренираше на поляната и тъй като на никого от играчите брат му не беше загинал този ден, мачът продължи.

Рудолф Джордах (най-добро постижение на двеста метра бягане с препятствия) отиде в съблекалнята и взе душ, макар да не беше тичал толкова много, че да се изпоти. В къщи никога нямаха достатъчно топла вода и той използуваше всеки удобен случай да се изкъпе в училище. Гимназията беше построена в 1927 година, когато всички имаха пари — банята беше просторна и от душовете течеше в изобилие топла вода. Имаше даже и плувен басейн. Обикновено след тренировка Рудолф плуваше, но днес, от уважение, не влезе в басейна.

В съблекалнята момчетата говореха тихо и не се шегуваха като друг път. Смайли, капитанът на отбора, се качи на пейката и каза, че ако се прави панихида за брата на Хенри, всички трябва да дадат пари, за да купят венец. Според него по петдесет цента на човек щяло да бъде достатъчно. По лицата на момчетата веднага пролича кой може да отдели петдесет цента и кой — не. Рудолф не можеше, но съзнателно си даде вид, че може. С най-голяма готовност се съгласиха онези момчета, чиито родители ги водеха през есента в Ню Йорк, за да им купят дрехи за цялата учебна година. На Рудолф му купуваха дрехи тук, в Порт Филип, от универсалния магазин на Бърстайн.

Въпреки това обаче той се обличаше спретнато — риза с връзка, пуловер под коженото яке и кафяви панталони от един стар костюм, чието сако отдавна се беше протрило на лактите. Хенри Фулър беше от момчетата, които купуваха дрехите си от Ню Йорк, но Рудолф знаеше, че днес Хенри не изпитва никакво удоволствие от този факт.

Рудолф излезе бързо от съблекалнята, защото не искаше да се прибира към къщи с някой от съучениците си и да приказва за брата на Хенри Фулър. Той не обичаше Хенри, смяташе го за доста тъп, каквито навярно са всички тежкоатлети, и предпочиташе да не се преструва, че особено много му съчувствува.

Училището се намираше в един жилищен квартал на североизток от търговския център и беше заобиколено от малки къщи-близнаци, построени по едно и също време с училището, когато градът се бе разраствал. Първоначално къщите били съвсем еднакви, но с годините техните собственици започнали да боядисват первазите и вратите в различни цветове, а някои от тях в отчаяния си стремеж към разнообразие бяха прибавили и по един еркерен прозорец или балкон.

С учебниците си под мишница, Рудолф крачеше по разбития тротоар. Беше ранна пролет, духаше вятър, но не беше много студено; след леката тренировка и кратките занимания настроението му беше бодро и празнично. Повечето от дърветата вече се разлистваха. — Училището беше построено на хълм и оттам се виждаше Хъдсън, която изглеждаше все още мразовита и мрачна, и островърхите кули на църквите в града; на юг в далечината се издигаше коминът на завода за тухли и керемиди на Бойлан, където работеше сестра му Гретхен, а покрай реката се виеха релсите на железопътната линия „Ню Йорк Сентръл“. Порт Филип не беше красив град — както някога с големите си бели къщи в колониален стил, редуващи се със солидни каменни сгради, напомнящи за епохата на Виктория. С икономическия разцвет през двадесетте години в града бяха нахлули много нови хора — работници, чиито тесни и мрачни жилища се бяха пръснали из всички квартали. След това кризата беше оставила почти всички без работа, а паянтовите къщи бяха занемарени и майката на Рудолф се възмущаваше, че целият град се бил превърнал в един бордей. Това не беше съвсем вярно. В северната част на града все още имаше широки улици и много хубави, добре поддържани големи къщи. Дори и в западналите квартали имаше големи къщи — хората бяха отказали да ги напуснат и те изглеждаха все още представителни сред просторните морави и старите дървета.

През войната Порт Филип отново се замогна — заводът за тухли и керемиди и циментовият завод заработиха с пълен капацитет, а работилницата за щавене на кожи и фабриката за обувки започнаха да изпълняват поръчки за армията. Но войната продължаваше и тъй като хората имаха други грижи и не обръщаха внимание на външния вид на града, той изглеждаше по-занемарен от всякога.

Градът изглеждаше хаотичен и безреден във ветровития слънчев следобед и Рудолф си мислеше дали някой ще даде живота си да защити или да превземе този град, както братът на Хенри Фулър беше дал своя живот за някакъв безименен град в Германия.

Той се надяваше тайно войната да продължи още две години, макар че изгледи за това нямаше. Скоро щеше да навърши седемнадесет и след още една година можеше да се запише доброволец. Виждаше се като лейтенант със сребърни нашивки, който приема по-здрава на някой редник и повежда взвода в атака под картечния огън на противника. Един мъж трябва да преживее такова нещо. Жалко, че вече няма кавалерия. Би било чудесно да размахва сабя и в галоп да преследва ненавистния враг.

У дома той не смееше да спомене нищо по този въпрос. Майка му изпадаше в хистерия, ако някой само намекнеше, че войната може би ще продължи и нейният Рудолф ще отиде войник. Знаеше, че разни момчета криеха годините си, за да постъпят в армията — разправяха се истории за петнадесетгодишни, даже за четиринадесетгодишни момчета, които служеха във флотата и които бяха получили медали, но той по никакъв начин не можеше да постъпи така с майка си.

Както обикновено Рудолф се отклони, за да мине покрай къщата, в която живееше мис Льоно. Мис Льоно беше неговата учителка по френски. Но не можа да я види.

Продължи по Бродуей, главната улица на града, която следваше успоредно реката и се вливаше в главния път от Ню Йорк за Олбъни. Мечтаеше да си има кола, като онези, които префучаваха с автомобилите си през града. Ако имаше кола, щеше да отива всяка неделя до Ню Йорк. Не знаеше какво точно ще прави в Ню Йорк, но знаеше, че тогава ще може да ходи там.

Бродуей беше безлична дълга оживена улица с най-разнообразна смесица от магазини — месарници и сергии съжителствуваха с големи магазини за дамско облекло, за евтини бижута и спортни стоки. Както обикновено той се спря пред витрината на Армейския магазин, където бяха изложени рибарски принадлежности, както и високи обувки, панталони и ризи от дочен плат, електрически фенерчета и джобни ножчета. Загледа се в тънките и елегантни рибарски пръчки със скъпи макари. Той ловеше риба в реката, а когато се откриеше сезонът за пъстървата, ходеше и на потоците, но екипировката му беше съвсем примитивна.

Продължи по една друга къса уличка и зави наляво, за да излезе на Вандерхоф Стрийт, където живееше. Вандерхоф Стрийт беше успоредна на Бродуей и сякаш се опитваше да й съперничи, но несполучливо — също като някой бедняк с провиснал костюм и охлузени обувки, който си дава вид, че е пристигнал с кадилак. Магазините бяха малки, а стоките по витрините прашни, сякаш собствениците наистина знаеха, че те никому не са нужни. Витрините на някои магазини стояха заковани с дъски от 1930 или 1931 година. Когато преди войната подменяха тръбите за канализацията, строителната организация отсече всички дървета, които хвърляха сянка по тротоарите, и след това никой не се погрижи да засади нови. Вандерхоф Стрийт беше дълга и колкото повече Рудолф наближаваше дома си, тя ставаше все по-сиромашка, сякаш самото движение на юг означаваше някакъв духовен упадък.

Майка му стоеше зад щанда в хлебарницата с шал на раменете, защото винаги й беше студено. Сградата беше ъглова и майка му все се оплакваше, че заради двете големи стъклени витрини магазинът не може да се затопли. Тя тъкмо слагаше дузина кифли в книжна кесия на едно малко момиченце. На витрината имаше изложени торти и плодови пити, но те не бяха приготвени в мазето под хлебарницата. Когато войната започна, баща му, който печеше сладкишите, реши, че не си струва да хвърля толкова труд и сега всяка сутрин пред хлебарницата спираше един камион на хлебозавода и доставяше тортите и плодовите пити, а Аксел печеше само хляба и кифлите. Когато сладкишите се задържаха по три дни на витрината, баща му ги качваше горе, за да ги изяде семейството.

Рудолф влезе и целуна майка си, а тя го погали по бузата. Винаги изглеждаше уморена и винаги малко си присвиваше очите, защото пушеше цигара след цигара и димът дразнеше очите й.

— Защо толкова рано? — попита тя.

— Съкратиха тренировката — отговори той. Не обясни защо. — Аз ще остана в магазина. Ти се качи горе.

— Благодаря — каза тя. — Милият ми Руди — и пак го целуна.

Беше много нежна с него. На Рудолф му се искаше майка му да целува понякога и брат му и сестра му, но тя никога не го правеше. Той никога не я беше виждал да целува баща му.

— Ще отида да приготвя вечерята — каза тя. Баща му беше поел пазаруването, защото смяташе, че жена му е разточителна и не умее да прави разлика между хубавото и лошото, но тя готвеше.

Майка му излезе от магазина. В хлебарницата нямаше врата, която да я свързва с коридора и стълбите, които водеха към горните два етажа, където живееха; той видя как майка му мина край витрината, сякаш оградена в рамка от сладкиши, разтреперана от вятъра, който я облъхна. Трудно му беше да си представи, че едва бе надхвърлила четиридесетте. Косата й сивееше и тя влачеше краката си като стара жена.

Той извади книга и зачете. Напливът в магазина щеше да започне чак след около час. Четеше речта на Бърк1 „За помиряване с колониите“, която му трябваше за часа по английски. Звучеше така убедително, че човек се чудеше как тези уж толкова умни мъже в Парламента не са се съгласили с него. Какво ли щеше да стане с Америка, ако бяха послушали Бърк? Щеше ли да има графове, херцози и замъци? На него му се искаше да има. Сър Рудолф Джордах, полковник от кралската гвардия в Порт Филип.

Влезе един работник италианец и поиска бял хляб. Рудолф остави Бърк и го обслужи.

Семейството се хранеше в кухнята. Събираха се заедно само на вечеря, заради работното време на бащата. Тази вечер имаха агнешко задушено. Въпреки купонната система у тях винаги имаше месо в изобилие, защото бащата на Рудолф беше приятел с месаря, мистър Хаас, който не му искаше купони, тъй като също беше германец. На Рудолф му беше неудобно да яде агнешко, купено на черна борса в деня, когато Хенри Фулър бе научил, че брат му е убит, но просто поиска да му сипят по-малко месо и повече картофи и моркови, защото не можеше да говори с баща си за такива деликатни неща.

Брат му Томас, единственият русокос в семейството освен майката, която вече не можеше да мине за руса, изглежда, не се вълнуваше от нищо и гълташе лакомо вечерята си. Томас беше една година по-малък от Рудолф, но не му отстъпваше на височина и беше много по-набит от брат си. Гретхен, по-голямата сестра на Рудолф, никога не ядеше много, защото се страхуваше да не напълнее. Майка му почти не се докосваше до храната. Баща му, едър мъж по риза, поглъщаше огромни количества, като от време на време изтриваше с опакото на ръката гъстите си черни мустаци.

Гретхен не дочака десерта — черешовия сладкиш от преди три дни, — защото бързаше за военната болница, която беше извън града; тя работеше там доброволно като болногледачка пет вечери в седмицата. Когато стана от масата, баща й се пошегува както обикновено.

— Внимавай — каза той. — Не давай на войниците много да те пипат. В нашата къща няма достатъчно място за детска стая.

— Татко — каза Гретхен укорително.

Гретхен е такова скромно, благовъзпитано, красиво момиче, мислеше си Рудолф и му ставаше неприятно, че баща му й говори така. В края на краищата тя беше единственият човек в семейството, който участвуваше по някакъв начин във войната.

След вечеря Томас, както всеки път, също излезе. Той никога не си готвеше уроците и получаваше много слаби бележки. Макар да наближаваше шестнадесет години, беше все още в първия клас на гимназията. Не слушаше никого.

Аксел Джордах отиде във всекидневната да прочете вечерния вестник, преди да слезе, долу и да започне нощния си труд. Рудолф остана в кухнята да избърше чиниите, които майка му беше измила. Ако някога се оженя, мислеше Рудолф, жена ми няма да трябва да мие чинии.

След като привършиха със съдовете, майка му извади дъската за гладене, а Рудолф се качи горе в стаята, където спеше с брат си, за да си приготви уроците. Той знаеше, че ако някога успее да се избави от необходимостта да вечеря в кухня, да слуша приказките на баща си и да бърше чинии, това ще стане само с учене и затова на всички изпити се явяваше най-добре подготвен от целия клас.

2

Може би, мислеше си Аксел Джордах, докато месеше тестото, трябва да сложа отрова в някоя кифла, Просто за шега. Ей така. Пада им се. Само веднъж, само една нощ. Да видим кой ще бъде късметлията.

Отпиваше уиски направо от бутилката. На сутринта шишето щеше да бъде почти празно. Ръцете му до лактите бяха в брашно, а и лицето му беше набрашнено там, където беше бърсал потта си. Цял клоун съм, мислеше той, но си нямам цирк.

Мартенската нощ нахлуваше през отворения прозорец и носеше миризмата на водорасли от реката, която му напомняше за Рейн. Но от пещта в приземното помещение беше нетърпимо горещо. Аз съм в ада, мислеше той, поддържам адския огън, за да осигуря прехраната си, да си изкарам хляба. Аз съм в ада и правя кифлички с мая.

Отиде до прозореца и пое дълбоко въздух — заякналите му от дългогодишен труд мускули се издуха под потната памучна фланелка. От размръзналата се река на няколкостотин метра се носеше дъхът на Севера като шум от преминаваща войска — зимата изпращаше последна мразовита заплаха към двата бряга. Рейн течеше на шест хиляди километра оттук. Танкове и оръдия преминаваха по набързо издигнатите й мостове. Някакъв лейтенант прекоси тичешком един мост, който не можа да се взриви. Друг лейтенант от отсрещната страна беше изправен пред военен съд и разстрелян, защото не успял да изпълни заповедта и да вдигне моста във въздуха. Армии. Die Wacht am Rhein.2 Неотдавна Чърчил я оскверни. Легендарна река. Родната река на Джордах. Лозя и русалки. Замъци. Кьолнската катедрала все още стоеше. Друго вече почти не беше останало. Джордах беше видял снимките във вестниците. Милият стар роден Кьолн. Развалини, разчиствани с булдозери, и познатата смрад на трупове, погребани под срутените стени. Как можа това да сполети такъв хубав град. Джордах се замисли за младостта си и се изплю през прозореца по посока на другата река. Невидимата германска армия. И колко много бяха загинали? Джордах се изплю отново и облиза черните си мустаци, провиснали от двете страни на устата му. Да благослови бог Америка. Той беше убил човек, за да дойде тук. Пое дълбоко за последен път речния въздух и куцайки, се върна към пещта.

На витрината над магазина беше изписана фирмата му. Преди двадесет години надписът гласеше: „ХЛЕБАРНИЦА, собственик А. Джордах“, но една зима последните две букви от „собственик“ изпаднаха и той не се погрижи да ги сложи отново. И с тях, и без тях продаваше все толкова кифли с мая.

Котката лежеше близо до пещта и го гледаше втренчено. Никой не Се беше погрижил да й измисли име. Държаха я, за да пази брашното от мишките и плъховете. Когато искаше да я извика, Джордах й казваше: „Котко!“ И тя сигурно си мислеше, че името й е Котка. Гледаше го втренчено цяла нощ, всяка нощ. Живееше от едно канче мляко на ден и от мишките и плъховете, които успяваше да улови. Джордах беше сигурен, че така, както го гледа, котката мечтае да е десет пъти по-голяма, като тигър, за да може някоя нощ да скочи отгоре му и да се наяде до насита.

Пещта се беше нагорещила достатъчно и куцайки, той отиде да метне в нея първата тава за тази нощ. Смръщи лице, когато отвори вратичката и отвътре го лъхна топлина.

3

В малката стаичка на горния етаж, където спеше с брат си, Рудолф търсеше една дума в англо-френския речник. Беше научил уроците си и сега търсеше думата „копнеж“. Беше проверил всичките й синоними. Пишеше любовно писмо на френски на учителката си мис Льоно. Беше прочел „Вълшебната планина“ и макар книгата да му се стори скучна е изключение на главата за спиритическия сеанс, силно впечатление му направи фактът, че любовните сцени са на френски; затова най-старателно си ги преведе. „Да се любиш“ на френски му звучеше изискано. Едно беше сигурно — в цялата долина на Хъдсън нямаше друго шестнадесетгодишно момче, което тази вечер да пише любовно писмо на френски.

„Enfïrt — редеше той внимателно полупечатните букви, с които беше усъвършенствувал почерка си от две години насам, — enfin, je dois vous dire, chère Madame, quand je vous voir par hasard dans les eoluoirs de l’école ou se promenant dans votre manteau bleu-clair dans’ les rues, j’ai l’envie — тази дума му ce стори най-близката до копнеж — très profond de voyager dans le monde d’où vous êtes sortie et des visions délicieuses de flâner avec vous à mes côtes sure les boulevards de Paris, qui vient d’être libéré par les braves soldats de votre pays et le mien.

Votre cavalier servant, Рудолф Джордах (курс по френски език, 32 б.)“

Той препречете писмото, след това прочете и първоначалния му вариант на английски. Беше се опитал английският текст да звучи не по-лошо от френския. „И накрая трябва да Ви кажа, уважаема госпожице, че когато Ви видя случайно по коридорите на училището или Ви срещна сама на улицата, облечена, в светлосиньото си палто, изпитвам дълбок копнеж да се отправя към страната, от която Вие произхождате, и да си представям прекрасната гледка как ние двамата вървим, хванати под ръка, по парижките булеварди, освободени неотдавна от смелите войници на Вашето и на моето отечество.“

Той прочете отново френския текст със задоволство. Съмнение нямаше — ако искаш да се изразяваш елегантно, трябва да пишеш на френски. Харесваше му, че мис Льоно произнася името правилно — Джордах, — меко и мелодично, а не Джордейк, както казваха някои, или Джордаш.

След това накъса със съжаление и двете писма на малки парченца. Знаеше, че никога няма да изпрати никакво писмо на мис Льоно. Беше й написал досега шест писма и ги беше скъсал, защото тя щеше да си помисли, че е побъркан и може би щеше да каже на директора. А и в никакъв случай не искаше баща му и майка му, нито Гретхен или Том да намерят в стаята му любовни писма на какъвто и да е език.

Но въпреки това Рудолф продължаваше да изпитва задоволство. Писането на писма в скромната малка стаичка, на няколкостотин метра от която течеше Хъдсън, беше за него като някакво предсказание. Един ден той щеше да прави дълги пътешествия, един ден щеше да отплува по реката и да пише на чужди езици на красиви, благородни жени и писмата наистина щяха да стигат до тях.

Той стана и се погледна в малкото помътняло огледало над очуканата дъбова тоалетка. Често оглеждаше лицето си, за да открие в него чертите на мъжа, какъвто мечтаеше да бъде. Грижеше се много за външния си вид. Правата му черна коса беше винаги гладко сресана; понякога изскубваше редкия тъмен мъх между веждите си; избягваше да яде сладки неща, за да не му излизат пъпки; стремеше се да се усмихва, а не да се смее високо, но дори и усмивките му не се появяваха често. Проявяваше много консервативен вкус, когато избираше цвета на дрехите си, и се беше научил да върви така, че никога да не изглежда забързан или възбуден — движеше се с лека, плавна походка и с изправени рамене. Пилеше ноктите си и веднъж в месеца сестра му му правеше маникюр; избягваше да се бие, защото се страхуваше да не обезобрази лицето си със счупен нос или да не загрози дългите си тънки пръсти с подути кокалчета. За да се поддържа във форма, тренираше лека атлетика. За да се наслаждава на природата и на самотата, ходеше за риба и ловеше на червей, а когато наоколо имаше хора, използуваше изкуствена стръв.

„Votre cavalier servant“ — каза той срещу огледалото. Когато говореше френски, искаше да изглежда като французин, като мис Льоно, която, щом заговореше на учениците, изведнъж заприличваше на истинска французойка.

Той седна на малката жълта маса, която му служеше за бюро, и придърпа пред себе си лист хартия. Опита се да си представи как изглежда мис Льоно. Тя беше доста висока, с тесен ханш и едри, вирнати гърди и тънки, стройни крака. Ходеше на високи токове, слагаше си панделки и много червило. Отначало я нарисува с дрехите и не постигна особена прилика, успя само да предаде двете къдрици пред ушите и да очертае убедително големите ярки устни. След това се опита да си я представи без дрехи. Нарисува я гола, седнала на табуретка, как се оглежда в едно огледало. Взря се в творението си. О, ГОСПОДИ! Скъса картината с голата жена. Срамуваше се от себе си. Заслужаваше да живее над хлебарница. Ако някой долу разбере какво мисли и с какво се занимава той на горния етаж…

Започна да се съблича за лягане. Ходеше по чорапи, защото не искаше майка му, която спеше в стаята под неговата, да разбере, че още е буден. Трябваше да става всяка сутрин в пет часа да разнася хляба с една количка, монтирана на велосипеда, и майка му все мърмореше, че не си доспива.

Един ден, когато забогатее и преуспее, ще казва: „Дъжд или пек, всяка сутрин ставах в пет часа да разнасям кифли в хотела на гарата, в денонощния ресторант и в закусвалнята «Синовски»“. Ако можеше само да не се казва Рудолф.

4

В кинотеатър „Казино“ Ерол Флин3 убиваше масово японци. Томас Джордах седеше в тъмния салон на последния ред и ядеше дъвчащи бонбони от пакетче, взето от автомата във фоайето с фалшив жетон вместо монета от пет цента. Той беше специалист по правене на фалшиви жетони от олово.

— Прехвърли ми един, приятел — каза Клод през зъби като някой филмов гангстер, който иска нова пачка патрони за револвера си. Вуйчото на Клод Тинкър беше свещеник и за да предотврати евентуалните неприятни последици от тази роднинска връзка, племенникът се стараеше да се държи грубиянски. Том подхвърли един бонбон, Клод го улови и го задъвка шумно. Момчетата седяха полуизлегнати, вдигнали краката си на облегалките на празните седалки от предния ред. Бяха се вмъкнали както обикновено през една решетка, която бяха изкъртили още миналата година. Решетката предпазваше един прозорец на мъжката тоалетна в мазето. От време на време единият от двамата се появяваше в салона с разкопчани панталони, за да не предизвикват съмнения.

На Том му омръзна да гледа. Ерол Флин унищожи цял взвод японци, като си служеше с най-различни оръжия.

— Алабализми — каза той.

— На какъв език говорите, професоре? — попита го Клод, който веднага се включи в играта.

— На латински — отговори Том, — това значи дивотии.

— Как прекрасно владеете и двата езика — каза Клод.

— Гледай — каза Том, — ей там вдясно. Онзи войник с момичето си.

Няколко реда пред тях седяха прегърнати един войник и едно момиче. Салонът беше полупразен, местата до тях и задните редове бяха свободни. Клод се намръщи.

— Изглежда ужасно як — каза той, — виж му врата.

— Генерале — отговори Том, — нападаме в зори.

— Ще свършиш в болницата — отговори му Клод.

— Хайде на бас.

Том свали краката си от предната облегалка, стана и тръгна по пътеката. Стъпваше леко и безшумно с гуменките си по покрития с изтъркан мокет под на киното. Винаги ходеше с гуменки. Трябваше да разчита на краката си и да бъде готов да офейка по всяко време. Изпъна бавно яките си рамене под пуловера, пое въздух и усети със задоволство натиска на твърдия, пристегнат колан върху корема си. Готов на всичко. Усмихна се в тъмното; в тези предварителни моменти, докато взимаше решение, винаги изпитваше някаква възбуда.

Клод тръгна след него боязливо. Беше високо, кльощаво момче със слаби ръце, с дълъг нос и тясно като катерича муцунка лице, с меки и влажни устни. Имаше късогледство и носеше очила, които съвсем не го разхубавяваха. Беше комбинатор, винаги действуваше задкулисно и се измъкваше сух от неприятни положения, като адвокат на някоя корпорация, и все успяваше да изнуди учителите да му пишат хубави бележки, макар че почти никога не отваряше учебник. Носеше тъмни костюми и вратовръзки, ходеше леко прегърбен като интелектуалец, влачеше мудно краката си и имаше вид на безличен, кротък и сговорчив младеж. Въображението му беше насочено главно към отправяне на предизвикателства срещу обществото. Баща му ръководеше счетоводния отдел в завода за тухли и керемиди „Бойлан“, а майка му, която беше завършила девическия колеж „Света Ана“, оглавяваше наборната комисия; с тези родители, с вуйчото свещеник и с безобидната си, леко отблъскваща външност Клод осъществяваше безнаказано своите злосторни замисли.

Двете момчета се преместиха на празния ред и седнаха точно зад войника и момичето. Войникът, бръкнал в блузата на момичето, настървено притискаше гърдите й, Той не беше свалил кепето си и то се бе смъкнало ниско над челото му. Ръката на момичето се намираше някъде долу между краката на войника. И двамата гледаха напрегнато филма. Не обърнаха никакво внимание на момчетата.

Том седна зад момичето, което ухаеше приятно. Мирисът на цветя от парфюма й се смесваше с аромата на краве масло от пуканките, които бяха яли. Клод седна зад войника. Войникът имаше дребна глава, но беше висок, с широки рамене и кепето му закриваше почти целия екран, тъй че Клод трябваше да наднича ту от едната, ту от другата му страна, за да зърне някоя сцена от филма.

— Слушай — прошепна Клод, — казвам ти, че е много едър. Хващам се на бас, че е поне осемдесет и пет килограма.

— Не се тревожи — отговори Том също шепнешком. — Започвай. — Той говореше уверено, но усещаше леки тръпки по върховете на пръстите и под мишниците. Тези признаци на съмнение и страх му бяха познати и засилваха нетърпението и удоволствието му да извърши насилие. — Давай — прошепна той дрезгаво на Клод. — Няма да седим тук цяла нощ.

— Добре, ти ръководиш играта — каза Клод. После се наведе и потупа войника по, рамото. — Извинявайте, сержанте — каза той. — Ще бъдете ли така любезен да си свалите кепето. Не мога да виждам екрана.

— Не съм никакъв сержант — отговори войникът, без да се обръща. Той не свали кепето си и продължи да гледа филма, галейки момичето по гърдите.

Двете момчета останаха на местата си мълчаливо повече от минута. Толкова често бяха прилагали провокационната си тактика, че нямаше нужда да си правят никакви знаци. По едно време Том се наведе и потупа силно войника по рамото.

— Моят приятел ви помоли най-любезно да си свалите кепето — каза той. — Пречите му да гледа с удоволствие филма. Ако не си свалите кепето, ще трябва да извикаме управителя.

Ядосан, войникът се завъртя на стола си.

— Тук има двеста свободни места — каза той. — Ако приятелят ви иска да гледа филма, нека седне другаде — и продължи да се забавлява със секс и изкуство.

— Хвана се — прошепна Том на Клод. — Давай по-нататък.

Клод пак потупа войника по рамото.

— Аз имам особено заболяване на очите — продължи Клод. — Мога да виждам само от това място. Иначе всичко ми се замъглява. Не мога да различа Ерол Флин от Лорета Иънг.

— Тогава иди на очен лекар — каза войникът.

Момичето се изсмя на остроумието му. Смехът му прозвуча така, сякаш бе глътнало вода накриво. Войникът също се засмя, за да покаже, че и той е доволен от остроумието си.

— Не е хубаво човек да се присмива на чуждото нещастие — каза Том.

— Особено сега, когато има война — намеси се Клод — и толкова много герои-инвалиди.

— Що за американец сте вие? — попита Том и в гласа му зазвучаха патриотични нотки. — Питам ви; ЩО за американец сте вие?

Момичето се обърна.

— Разкарайте се, момчета — каза то.

— Искам да ви предупредя, сър — продължи Том, — че ще ви държа лично отговорен за думите на вашата приятелка.

— Не им обръщай внимание, Анджела — каза войникът с писклив теноров глас.

Момчетата отново замълчаха за известно време.

— Моряко, тази вечер ти умреш — извика Том кресливо, имитирайски японска реч. — Американско куче, тази вечер аз ще ти отреже…

— Я си мери мръсните приказки — каза войникът, като обърна глава назад.

— Хващам се на бас, че е по-смел от Ерол Флин — каза Том — и че у дома си има цяло чекмедже с медали за храброст, но не ги носи от скромност.

Войникът вече взе да се ядосва.

— Защо не млъкнете бе, малките? Дошли сме тук да гледаме филм.

— А ние — да правим любов — отговори Том и погали превзето Клод по бузата. — Нали, сладострастнико?

— Притисни ме по-силно, скъпи — каза Клод. — Усещам как гърдите ми пращят.

— Изгарям — продължи Том. — Кожата ти е като на бебешко задниче.

— Целуни ме по ухото — не спираше Клод. — О-о-о-ох, повече не издържам.

— Стига толкова! — извика войникът, Беше извадил вече ръката си от блузата на момичето. — Измитайте се оттук!

Той извика така високо и ядосано, че няколко души от предните редове се обърнаха и зашъткаха.

— Платили сме си за тези места и няма да мръднем от тях — каза Том.

— Ще видим тая работа. — Войникът се изправи. Беше висок към метър и осемдесет. — Ще извикам разпоредителя.

— Не им се връзвай на тези копелета, Сидни — каза момичето. — Седни си на мястото.

— Сидни, не забравяй, че вече те предупредих — ще те държа лично отговорен за думите на твоята приятелка — каза Том. — Това е последно предупреждение.

— Разпоредител! — провикна се войникът към единствения служител, облечен в изтъркана униформа със златни ширити, който седеше на последния ред в салона под светещия надпис „Изход“.

— Шт-шт! — чу се от различни страни.

— Това се казва истински войник — обади се Клод. — Вика подкрепление.

— Сядай, Сидни. — Момичето дърпаше войника за ръкава. — Не виждаш ли, че са сополиви хлапаци.

— Закопчай си блузата, Анджела — каза Том. — Циците ти се виждат. — И се изправи — да бъде готов, в случай че войникът се обърне.

— Сядай, моля те — каза Клод учтиво, когато разпоредителят тръгна към тях по пътеката. — Това е най-интересното място от филма и не искам да го изпусна.

— Какво става тук? — попита разпоредителят.

Той беше около четиридесетгодишен мъж, който през деня работеше в една мебелна фабрика и имаше изморен вид.

— Изгонете тия хлапетии — каза войникът. — Говорят мръсотии в присъствието на дама.

— Помолих го само да си свали кепето — намеси се Клод. — Така ли беше, Том?

— Точно така, сър — отговори Том и си седна на мястото. — Помоли го ясно и учтиво. Той има особено заболяване на очите.

— Какво? — попита недоумяващо разпоредителят.

— Ако не ги изхвърлите, ще станат неприятности — закани се войникът.

Защо не седнете другаде, момчета? — попита разпоредителят.

— Той ви обясни — каза Клод. — Имам рядко заболяване на очите.

— Тук е свободна страна — каза Том. — Плащащ си и сядаш, където искаш. Той да не си мисли, че е Адолф Хитлер? Много важна клечка. Само защото носи войнишка униформа. Бас ловя, че никакви японци не е виждал и по-далеч от Канзас Сити, Мисури, не е стигал. А сега идва тук и дава лош пример на американските младежи, като се натиска с момичета на публично място. И то в униформа.

— Ако не ги изхвърлите, ще ги напердаша — каза с пресипнал глас войникът, като свиваше и разпускаше юмруци.

— Ти говореше неприлични думи — каза разпоредителят на Том. — Чух със собствените си уши. Тук такива не минават. Хайде, изчезвайте.

Вече почти всички зрители се възмущаваха. Разпоредителят се пресегна и сграбчи Том за пуловера. Усетил силната ръка, Том разбра, че човекът не се шегува. Изправи се и каза:

— Хайде, Клод. Добре, господине — обърна се той към разпоредителя. — Не искаме заради нас да става скандал. Просто ни върнете парите и ще си излезем.

— Само това няма да стане — каза разпоредителят.

Том пак седна.

— Аз си знам правата — каза той. И след това извика много високо, така че гласът му прокънтя из целия салон и заглуши стрелбата от екрана: — Хайде, удари ме, звяр такъв.

Разпоредителят въздъхна.

— Добре, добре — каза той, — Ще ви дам парите. Само изчезвайте оттук.

Момчетата се изправиха. Том се усмихна на войника.

— Предупредих те — каза той. — Ще те чакам отвън.

— Върви при майка ти да ти смени пелените — каза войникът и се отпусна тежко на мястото си.

Във фоайето разпоредителят даде и на двамата по тридесет и пет цента от собствения си джоб и ги накара да се подпишат на една разписка, за да я представи на собственика. Том написа името на учителя си по алгебра, а Клод — на директора на банката, с която беше свързан баща му.

— И втори път да не съм ви видял да идвате тук — каза разпоредителят.

— Това е обществено място — отговори Клод. — Опитайте се само да не ни пуснете, и ще си имате работа с баща ми.

— Кой е баща ти? — попита разтревожен разпоредителят.

— Ще научите, като му дойде времето — отвърна Клод заплашително.

Момчетата излязоха спокойно от фоайето. На улицата се потупаха едно друго по гърба и прихнаха в смях. Беше рано и филмът щеше да продължи още половин час, затова влязоха в закусвалнята на отсрещния тротоар и с парите на разпоредителя си поръчаха по парче пай и чаша кафе. Радиото зад бара беше включено и коментаторът говореше за възможността немското върховно командуване да прехвърли войската в Баварските Алпи като последен опит за съпротива. Том слушаше и кривеше в гримаса кръглото си лице с детински черти. Войната го отегчаваше. Впрочем не самата война, а лицемерните приказки за саможертва, идеали и за „нашите храбри момчета“, от които направо му се повръщаше. С тоя номер нямаше да го хванат да се запише в армията.

— Хей, госпожице — извика той на келнерката, която лакираше ноктите си зад бара, — не може ли да чуем малко музика? — В къщи се беше наслушал на патриотизъм от сестра си и от брат си.

— Не се ли интересувате кой ще победи във войната, момчета? — попита безразлично келнерката.

— Ние сме негодни за военна служба — отвърна Том. — Имаме рядко заболяване на очите.

— О, да, рядкото ми заболяване на очите — каза Клод, докато пиеше кафето си. И двамата отново избухнаха в смях.

Те вече стояха пред входа на „Казино“, когато вратите на киното се отвориха и публиката започна да излиза. Том беше дал на Клод да му държи ръчния часовник, за да не го счупи. Чакаше съвършено спокойно с отпуснати ръце, съзнателно се контролираше и се надяваше, че войникът не си е тръгнал преди края на филма. Клод крачеше нервно, лицето му беше побледняло и потно от възбуда.

— Сигурен ли си? — не спираше да пита той. — Напълно ли си сигурен? Страшно едър е този мръсник. Искам да си сигурен.

— Не се тревожи за мен — отговори Том. — Дръж само тълпата настрани, за да имам място да се движа. Да не може веднага да се вкопчи в мен. — Присви очи и добави: — Идва.

Войникът и момичето излязоха на тротоара. Той изглеждаше около двадесет и две-три годишен. Беше малко пълен, с едро, намръщено лице. Куртката му се издуваше от преждевременно пуснатото „шкембе“, но въпреки това изглеждаше як. По ръкавите му нямаше никакви нашивки, нито отличия. Държеше покровителствено момичето под ръка и му проправяше път през тълпата.

— Жаден съм — каза той, — Да идем да пийнем по някоя и друга бира.

Том се приближи към него и му препречи пътя.

— Ти пак ли си тук? — попита войникът раздразнено.

Той се спря за секунда и после отново тръгна, отмествайки Том с гърди.

— Я не се блъскай, — каза Том и сграбчи войника за ръкава. — Никъде няма да ходиш.

Войникът спря изненадан. Той изгледа Том, който беше поне с осем сантиметра по-нисък от него, рус и с ангелски вид, със стар син пуловер и гуменки.

— Ама ти наистина си много наперен за ръста си — каза войникът. — А сега се махай от пътя ми — и отстрани Том с лакът.

— Кой си ти, че ще блъскаш така бе, Сидни? — каза Том и удари силно войника в гърдите с длан.

Около тях взеха да се събират любопитни хора. Лицето на войника почервеня от гняв.

— Дръж се кротко, малкия, че иначе ще те заболи.

— Какво има бе, момче? — каза момичето.

То беше начервило отново устните си, преди да излезе от киното, но по брадичката му все още имаше петна от размазано червило и се чувствуваше неудобно, че толкова хора ги гледат. — Ако това е някаква шега, хич не е смешна.

— Не е шега, Анджела — каза Том.

— Стига си повтарял „Анджела, Анджела“ — намеси се войникът.

— Искам да ми се извиниш — продължи Том.

— Това е най-малкото, което иска — каза Клод.

— Да ти се извиня? Че за какво да ти се извинявам? — Войникът се обърна към малката тълпа, която вече се бе събрала около тях. — Тези дечурлига трябва да са полудели.

— Или ще се извиниш за езика, който приятелката ти държа в киното, или ще си понесеш последиците — каза Том.

— Хайде, Анджела — каза войникът, — да идем да пием някъде бира.

Той понечи да тръгне, но Том го сграбчи за ръкава и силно го дръпна. Чу се шум от скъсан плат и един от шевовете по рамото се разпори.

Войникът се извърна да види нанесената вреда.

— Ах ти, мръсник такъв, скъса ми куртката.

— Казах ти, че никъде няма да отиваш — отвърна Том.

Той отстъпи малко назад с присвити в лактите ръце и разпери пръсти.

— Никой не може безнаказано да ми къса дрехите — каза войникът. — Няма значение кой е — и замахна.

Том се отдръпна така, че ударът се стовари върху лявото му рамо.

— О-о! — изпищя той, като се хвана с дясната ръка за рамото и се преви, сякаш го измъчваше ужасна болка.

— Видяхте ли? — обърна се Клод към зяпачите. — Видяхте ли как този човек удари приятеля ми?

— Ей, войниче — обади се един мъж с посивяла коса и мушама, — нямаш право да биеш такова малко момче.

— Съвсем леко го плеснах — оправда се войникът. — Заяжда се с мен цяла…

Том изведнъж се изправи и удари с юмрук войника в челюстта, но не прекалено силно, за да не го изплаши и той да се откаже да се бие.

Сега вече нищо не можеше да спре войника.

— Добре, малкия, ти сам си го изпроси. — Той се нахвърли върху Том.

Том отстъпи, а заедно с него отстъпи и тълпата.

— Направете им място — извика Клод с авторитетен глас. — Направете им място.

— Сидни — изпищя пронизително момичето, — ти ще го убиеш!

— Няма — отговори войникът, — само ще го напердаша малко. Да му е за урок.

Том се изви и с лявата си ръка нанесе къс удар по главата на войника, а с дясната го ръгна силно в корема. Войникът издаде продължителен хриплив звук, а Том отскочи назад.

— Това е възмутително — каза една жена. Такъв огромен и жесток звяр. Някой трябва да се намеси.

— Не се тревожи — отговори мъжът й. — Той каза, че само ще го плесне няколко пъти.

Войникът замахна бавно и непохватно с дясната си ръка. Том се сниши и заби двата си юмрука в мекия му корем. Войникът почти се преви на две от болка, а Том стовари юмруците си от двете страни на лицето му. Войникът взе да плюе кръв и размаха вяло ръце, като се опитваше да се вкопчи в него. Том снизходително му позволи да го хване, но остави свободна дясната си ръка и го заудря в бъбреците. Войникът бавно се смъкна на едно коляно. Той погледна Том с очи, замъглени от кръвта, която се стичаше от разцепеното му чело. Анджела плачеше. Тълпата мълчеше. Том отстъпи назад. Даже не се беше задъхал. Само бузите му под нежния светъл мъх се бяха зачервили леко. Всичко това продължи не повече от тридесет секунди.

— За тази вечер, толкова, господа — каза Клод. Той бършеше потта от лицето си.

Том се измъкна с широки крачки от малкия кръг мъже и жени, които го гледаха. Те стояха притихнали, сякаш тази вечер бяха видели нещо неестествено и опасно, нещо, което биха искали да забравят.

Клод настигна Том на ъгъла.

— Чудесно, чудесно — каза Клод, — здравата се развихри тази вечер. И какви комбинации, божичко, какви комбинации!

Том се подсмихваше.

— „Сидни, ще го убиеш“ — каза той, имитирайки гласа на момичето.

Чувствуваше се прекрасно. Полупритвори очи и си припомни как юмрукът му забива медните копчета на униформата в плътта и костите.

— Добре беше — каза Том, — само че той не издържа достатъчно. Трябваше малко да го разиграя. Дрисльо такъв. Другия път трябва да изберем някой, който може да се бие.

— Боже — каза Клод, — истинско удоволствие ми достави. Да можех утре да му видя лицето на този приятел. Кога пак ще се биеш?

— Когато съм в настроение — сви рамене Том. — Лека нощ. — Не желаеше Клод да се мотае повече е него.

Искаше да остане сам и да си припомни всеки момент от побоя. Клод беше свикнал да го отпращат най-неочаквано и се отнасяше с уважение към тези промени в настроенията. Знаеше, че талантът се ползува с привилегии.

— Лека нощ — каза той. — Ще се видим утре.

Том махна с ръка и тръгна по широката улица — до дома му имаше много път. Налагаше се да бъдат внимателни, когато Том искаше да се бие, и да ходят в други райони на града. В квартала всички го познаваха твърде добре и го избягваха, когато усетеха, че е в опасно настроение.

Той крачеше бързо по тъмната улица към къщи, натам, откъдето се носеше миризмата на реката, и от време на време се завърташе с танцова стъпка около някоя улична лампа. Показа им какво може, показа им, И други неща ще им покаже. Ще видят ТЕ.

Когато сви зад последния ъгъл, видя сестра си Гретхен, която идваше към къщи от другия край на улицата. Тя бързаше с наведена глава и не го забеляза. Той сви в един вход на отсрещната страна и зачака. Не искаше да говори със сестра си. От осемгодишната му възраст тя не му беше казала нищо приятно. Проследи я с поглед как притича към вратата на хлебарницата и извади ключа си от чантата. Може би някой път ще тръгне след нея, за да разбера как прекарва вечерите си.

Гретхен отвори вратата и влезе. Том изчака, за да се увери, че тя се е качила в стаята си, пресече улицата и застана пред разнебитената от времето паянтова сива сграда. Неговият дом. В тази къща се беше родил. Появил се неочаквано рано и майка му не могла да стигне до болницата. Колко пъти е слушал тази история? Много важно, че се е родил у дома. Кралицата не е напуснала двореца. Принцът е видял за първи път светлина в кралската спалня. Къщата изглеждаше запусната, готова да бъде разрушена, Том се изплю. Загледа се в сградата, въодушевлението му се изпари, Както обикновено прозорецът на мазето, където баща му работеше, светеше. Лицето му се озлоби. Цял живот в едно мазе. Какво знаят те? — мислеше той. Нищо.

Отключи си тихо и се изкачи на третия етаж в стаята, където спеше с Рудолф. Стъпваше внимателно по скърцащите стълби. За него беше въпрос на чест да се движи безшумно. Кога влиза и кога излиза, е лично негова работа. Особено в нощ като тази. По ръкава на пуловера му имаше малко кръв и никак не му се искаше някой да го види и да се развика заради това.

Затвори тихо вратата зад гърба си и чу как равномерно диша заспалият Рудолф. Симпатичният, прилежен Рудолф, безукорният джентълмен, който мирише на паста за зъби, отличникът на класа, любимецът на всички, той никога не се връща у дома изцапан с кръв, ляга си навреме, за да може да каже на другата сутрин: „Добро утро, госпожо“ или за да не изпусне някоя задача по тригонометрия. Том се съблече в тъмното, като хвърли небрежно дрехите си на един стол. Не искаше да отговаря на въпросите на Рудолф. Рудолф не му беше съюзник. Не взимаше неговата страна. Да прави каквото ще. Голяма работа!

Но когато легна в двойното легло, Рудолф се събуди.

— Къде беше? — попита той сънено.

— На кино.

— Хубав ли беше филмът?

— Отвратителен.

Двамата братя лежаха мълчаливо в тъмнината. Рудолф се отмести малко към края на леглото. Смяташе за унизително да спи с брат си на един креват. В стаята беше студено, защото през отворения прозорец нахлуваше вятърът от реката. Рудолф винаги отваряше широко прозореца през нощта. Изобщо спазваше всички правила. Спеше с пижама, а Том си лягаше по гащета. Поне два пъти седмично имаха спорове по този въпрос.

Рудолф подуши въздуха.

— Господи — каза той, — миришеш на див звяр. Какво си правил?

— Нищо отговори Том. — Не съм виновен, че мириша така. — Да не ми беше брат, мислеше той, щях да му извадя душицата от бой.

Ако имаше пари, щеше да отиде при Алис зад железопътната гара. Там срещу пет долара беше загубил девствеността си и оттогава беше посещавал заведението няколко пъти. Това стана през лятото. Работеше при изкопаването на един канал край реката и каза на баща си, че изкарва десет долара седмично по-малко, отколкото в същност получаваше. Флорънс, едра мургава жена от Вирджиния, го пусна два пъти за пет долара, защото той беше само на четиринадесет години и пълен новак. Такова нещо му трябваше сега, за да приключи вечерта както трябва. На Рудолф не бе казал нищо и за заведението на Алис. Рудолф сигурно е още девствен. Или сексът не го вълнува, или чака някоя кинозвезда, или е педераст. Един ден той, Том, ще каже всичко на Рудолф и ще гледа как се променя изразът на лицето му. Див звяр. Добре, щом си мислят, че е такъв, и той така ще се държи — като див звяр.

Затвори очи и се опита да си спомни как изглеждаше войникът, подпрял се на едното си коляно на тротоара, с обляно в кръв лице. Представи си всичко ясно, но вече не изпитваше удоволствие.

Побиха го тръпки. В стаята беше студено, но той не трепереше от студ.

5

Гретхен седеше пред малкото огледало, поставено на тоалетната масичка, подпряно до стената. Тоалетката беше в същност стара кухненска маса, която тя купи, за два долара на старо и после боядиса в розово. Върху нея имаше няколко бурканчета с крем, една четка за коса със сребърна дръжка, подарена за осемнадесетия й рожден ден, три малки шишенца с парфюм и един несесер за маникюр — всичко това беше грижливо подредено върху чиста кърпа за лице. Гретхен беше облякла стария си халат. Износената памучна материя затопляше приятно кожата й и я караше да се чувствува както някога, когато, замръзнала от студ, се връщаше от училище в къщи и обличаше халата преди лягане. Тази вечер имаше нужда от спокойствие.

Изтри тоалетното мляко от лицето си с книжна кърпичка. Беше наследила бялата кожа и сините, преливащи във виолетово очи на майка си. От баща си беше взела правата черна коса. Майка и казваше, че Гретхен е красива, каквато е била тя на нейната възраст, и постоянно й напомняше, че не бива да допуска хубостта й да повехне, както бе направила тя. Употребяваше точно тази дума — повехне. Внушаваше й, че щом се омъжи, жената веднага започва да вехне. От допира на мъжа. Не я поучаваше как да се държи с мъжете; беше сигурна в добродетелността на Гретхен (тази дума тя също употребяваше често), но използуваше влиянието си и я караше да носи широки дрехи, които да не очертават фигурата й. „Няма смисъл сама да си търсиш белята — казваше майка й. — Тя рано или късно ще те намери. И старомодна да изглеждаш, неприятностите ти пак ще бъдат все същите.“

Веднъж майка й призна, че е искала да стане монахиня. Това нейно младежко желание смути Гретхен, защото според нея то говореше за притъпена чувствителност. Монахините нямаха дъщери. Тя съществуваше на този свят — на деветнадесет години, седнала пред огледалото през една мартенска вечер в средата на двадесети век, — защото майка й не бе изпълнила повелята на съдбата.

Гретхен си мислеше ядосано, че след това, което й се бе случило тази вечер, и тя би се изкушила да отиде в манастир. Но поне да вярваше в бога.

Както обикновено след работа бе отишла във военната болница, която се намираше в покрайнините m града и беше пълна с войници, които се възстановяваха от раните си, получени в Европа. Гретхен дежуреше доброволно пет вечери в седмицата — разнасяше книги, списания и понички, четеше писма на ранените в очите войници и пишеше писма на онези, чиито ръце бяха пострадали. Работеше безплатно, но смяташе, че това е най-малкото, което може да направи. В същност дежурствата й доставяха удоволствие. Войниците се държаха послушно и с благодарност, болките ги бяха направили почти като деца, тук нямаше и помен от похотливите подмятания и закачки, които трябваше да изтърпява цял ден в работата. Разбира се, много от сестрите и някои от доброволните болногледачки се промъкваха с лекарите или с по-леко ранените офицери, но Гретхен от самото начало бе дала да се разбере, че не е по тази част. На разположение имаше толкова много лесно достъпни жени, че никой от мъжете не проявяваше настойчивост. За да бъде още по-спокойна, тя си беше уредила да я прикрепят към препълнените с редници отделения, където беше почти невъзможно да остане насаме с някой войник повече от няколко секунди. С мъжете тя се държеше приятелски и непринудено, но не допускаше мисълта, че някой от тях може да я докосне. От време на време, на забави или когато се връщаше в къщи с нечия кола след танци, тя, разбира се, позволяваше на някои момчета да я целунат, но непохватните им опипвания й бяха противни, безинтересни и смешни.

Нито един от съучениците й не й харесваше; презираше момичетата, които се превъзнасяха по футболни звезди или по момчета с коли. Всичко това й се струваше голяма глупост. Единственият мъж, който привличаше вниманието й, беше мистър Полак, учителят по английски, възрастен човек, може би петдесетгодишен, с разрошена посивяла коса, който говореше тихо и изискано и рецитираше в клас Шекспир. „Туй наше вечно «утре», «утре», «утре» пълзи от ден на ден с крачета ситни…“4 Представяше си, че е в обятията му, представяше си нежните му, тъжни милувки, но той беше женен, дъщерите му бяха на нейната възраст и никога не помнеше кой как се казва. А сънищата й… Тя не искаше да помни сънищата си.

Беше сигурна, че ще й се случи нещо изключително, само че то нямаше да стане тази година или в този град.

Докато обикаляше пациентите, облечена в широката, сива престилка, дадена й от болницата, Гретхен се чувствуваше като грижлива майка, която върши нещо полезно — така се отплащаше поне малко на тези послушни, търпеливи, скромни млади хора, понесли толкова страдания в името на своята родина.

В отделенията повечето лампи бяха вече изгасени и всички пациенти трябваше да са в леглата си. Както обикновено Гретхен се отби при войника Толбът Хюс, който беше ранен в гърлото и не можеше да говори. Той беше най-младият в отделението и към него Гретхен изпитваше най-голямо съчувствие, искаше й се да вярва, че като го докосне с ръка и му се усмихне за лека нощ, момчето ще изкара по-леко дългите часове до утрото. После отиде да оправи общата стая, където мъжете четяха и пишеха писма, играеха на карти и на дама и слушаха плочи. Подреди грижливо на купчина списанията върху голямата маса, събра фигурите от една шахматна дъска и ги сложи в кутията им, хвърли две празни бутилки от кока-кола в кошчето.

Приятно й бе да изпълнява тези дребни домакински задължения в края на вечерта, докато стотици млади мъже спяха в централната уютна сграда на болничния комплекс — млади мъже, спасили се от смъртта, изпълнили военния си дълг, дошли да се лекуват и да забравят страха и изпитанията, млади мъже, които с още един ден се бяха приближили до мира и до родния дом.

Откакто се помнеше, беше живяла в тясно и неудобно жилище и сега просторното помещение с приятни, бледозелени стени и удобни тапицирани кресла я караше да се чувствува като домакиня в собствения си елегантен дом след добре прекарана вечер с гости. Привършвайки работата, тя си тананикаше и точно щеше да загаси лампата и да тръгне към съблекалнята да си свали престилката, когато един висок млад негър с пижама и тъмночервен болничен халат влезе с куцане.

— Добър вечер, мис Джордах — каза негърът.

Казваше се Арнълд. Беше отдавна в болницата и тя го познаваше доста добре. В сградата имаше само двама негри и Гретхен за първи път виждаше единия без другия. Тя винаги се стараеше да бъде особено внимателна с тях. Кракът на Арнълд беше раздробен от снаряд, който ударил камиона му във Франция. Беше й казал, че е от Сейнт Луис, че има единадесет братя и сестри и че е завършил гимназия.

Беше чел много и носеше очила. Въпреки че сега четеше безразборно — комикси, списания, пиесите на Шекспир, каквото му попаднеше подръка, — Гретхен бе останала с впечатлението, че има солидни познания по литература. Той наистина изглеждаше отдаден на книгите — с очилата, които бе започнал да носи по време на службата, приличаше на самотен студент-отличник от някоя африканска държава. От време на време Гретхен му носеше книги — нейни или на Рудолф, а понякога взимаше и от градската библиотека. Арнълд ги изчиташе бързо и ги връщаше навреме, в добро състояние, без никога да си казва мнението за тях; Гретхен мислеше, че той не казва нищо от стеснение, защото не иска да се прави на интелектуалец пред другите болни. Самата тя четеше много, но без да подбира, а през последните две години вкусът й беше повлиян от католическия ентусиазъм на мистър Полак. Затова през последните месеци предлагаше на Арнълд такива различни по характер творби като „Тес от рода Д’Ърбървил“, стиховете на Една Сейнт Винсънт Милей5 и Рупърт Брук6 и „От тази страна на рая“ от Скот Фицджералд.

Когато младежът влезе в стаята, тя се усмихна.

— Добър вечер, Арнълд — каза Гретхен. — Търсиш ли нещо?

— Не. Просто се разхождам. Нещо не МОГА да заспя. Видях, че тук свети, и си викам: ще вляза да видя нашата красива малка мис Джордах, за да мине по-бързо времето. — Той й се усмихна и показа белите си, равни зъби. За разлика от другите пациенти, които й казваха Гретхен, той винаги се обръщаше към нея с презимето й. Говореше някак провинциално, сякаш когато бе емигрирало на Север, семейството му бе понесло със себе си и фермата от Алабама. Беше съвсем черен и много слаб — широкият халат просто висеше на него. Гретхен знаеше, че са му правили две или три операции, за да спасят крака му, и беше сигурна, че гънките около устата му са следи от преживяното страдание.

— Точно се канех да угасям лампата — каза Гретхен. Следващият автобус щеше да мине край болницата след петнадесет минути и тя не искаше да го изпусне.

Подпирайки се на здравия си крак, Арнълд подскочи и седна на масата. Намести се и залюля краката си.

— Нямате представа — каза той — какво удоволствие изпитва човек, като погледне надолу и види двата си крака. Вие си тръгвайте, мис Джордах, сигурно някой хубав младеж ви чака и никак не ми се иска той да се притеснява, че закъснявате.

— Никой не ме чака — отговори Гретхен, Почувствува се виновна, че е искала да изгони младежа от стаята само заради някакъв автобус. Ще вземе следващия. — Не бързам.

Той извади пакет цигари от джоба си и й предложи. Тя поклати глава.

— Не, благодаря. Не пуша.

Той запали цигара със спокойни ръце и присви очи срещу дима. Движенията му бяха отмерени, и плавни. Беше й разказал, че преди да го мобилизират, е играл футбол в гимназията в Сейнт Луис и въпреки нараняването у него все още можеше да се познае спортистът. Той потупа с ръка по масата.

— Защо не поседнете малко, мис Джордах? — предложи той. — Сигурно сте уморена — цяла вечер сте на крак и тичате нагоре-надолу заради нас.

— Няма значение — отговори Гретхен. — През деня работя седнала почти през цялото време. — Но въпреки това се намести на масата до него, за да покаже, че не бърза да си тръгне. Седяха един до друг, а краката им висяха отстрани на масата.

— Имате хубави крака — каза Арнълд.

Гретхен погледна удобните си кафяви обувки с ниски токове.

— Мисля, че не са лоши. — Тя също смяташе, че краката й са хубави, стройни, не много дълги, с тънки глезени.

— В армията се научих да разбирам от крака — каза Арнълд. В думите му не прозвуча самосъжаление, говореше така, сякаш казваше на някой друг мъж: „В армията се научих да поправям радиоапарати“ или: „В армията се научих да разчитам карти.“ Липсата на самосъстрадание предизвика у Гретхен пристъп на жалост към младежа, който говореше тихо и се движеше бавно.

— Ще се оправиш — каза тя. — Сестрите говорят, че лекарите са направили чудеса с твоя крак.

— Да — изсмя се той. — Само че старият Арнълд едва ли ще може да отиде далеч оттук.

— На колко си години, Арнълд?

— На двадесет и две. А вие?

— На деветнадесет.

— Хубава възраст, а? — засмя се той.

— Сигурно. Само да не беше войната.

— О, аз не се оплаквам — каза Арнълд и дръпна от цигарата си. — Благодарение на войната се измъкнах — от Сейнт Луис. И станах мъж. — В гласа му прозвучаха подигравателни нотки. — Не съм вече онова загубено хлапе. Знам какъв е животът и кой излиза накрая победител. Видях интересни места, запознах се с интересни хора. Били ли сте в Корнуол, мис Джордах? Това е в Англия…

— Не.

— Джордах — повтори Арнълд. — Това име американско ли е?

— Не — отговори Гретхен. — Немско е. Баща ми е дошъл тук от Германия. И той е бил ранен в крака. През Първата световна война. Служил е в немската армия.

— Така е — засмя се Арнълд, — един отива, друг се връща. Баща ви може ли изобщо да тича? — попита той.

— Леко накуцва — отговори внимателно Гретхен. — Но не му пречи много.

— Да, Корнуол. — Арнълд се поклащаше леко напред-назад, както беше седнал на масата. Изглежда, разговорите за войни и за рани му бяха омръзнали. — Там има палми и старинни градчета, в сравнение с тях Сейнт Луис сякаш е построен онзи ден. Големи, широки плажове. Да, да, Англия. Хората са много симпатични. Гостоприемни. Канят те в неделя на обед у дома си. Изненадах се. Винаги бях смятал, че англичаните са надути. Такова поне беше общото мнение на хората, сред които се движех като млад в Сейнт Луис.

Гретхен чувствуваше, че той леко й се подиграва с тези иронични, безсмислени приказки.

— Хората трябва да се опознават — каза тя сковано, ядосана, че думите й звучат превзето, но и някак смутена, объркана, принудена да отстъпва пред този тих, провлачен провинциален глас.

— Разбира се, че трябва — съгласи се Арнълд. — Разбира се. — Той се подпря на ръцете си и обърна лице към нея. — А вие какво ще ми разкажете за себе си, мис Джордах?

— За мене? — засмя се тя ненадейно и някак пресилено. — Нищо. Аз съм секретарка в един малък град, никъде не съм ходила и никога никъде няма да отида.

— Не съм съгласен с това, мис Джордах — каза Арнълд сериозно. — Съвсем не съм съгласен. Не познавам друго момиче, което да заслужава повече от вас да се издигне в живота. Вие се държите прекрасно и затова всички много ви харесват. Обзалагам се, че половината от момчетата тук веднага ще поискат да се оженят за вас, стига да ги окуражите малко.

— Не съм тръгнала да се омъжвам за никого — отговори Гретхен.

— Разбира се — кимна Арнълд сериозно. — Няма никакъв смисъл момиче като вас да бърза да се затрива така. И то при такъв голям избор. — Той загаси цигарата си в един пепелник на масата, посегна несъзнателно да извади нова цигара от джоба на халата си и забрави да я запали. — В Корнуол се запознах с една жена и прекарах с нея три месеца — каза той. — Най-красивото, най-веселото и нежно създание, за което един мъж може да мечтае. Тя беше омъжена, но това нямаше никакво значение. Мъжът й беше в Африка някъде от 1939 година и тя сигурно не си спомняше как изглежда. Ходехме заедно по кръчми, а в неделя, когато ми даваха отпуска, тя ми готвеше обяд и след това се любехме като Адам и Ева в Райската градина.

Той се загледа замислено в белия таван на голямата празна стая.

— В Корнуол се почувствувах човек — каза той. — Да, в армията малкият Арнълд Симс от Сейнт Луис стана мъж. Тъжен беше денят, в който пристигнаха заповедите, че трябва да се сражаваме с врага. — Той замълча, сигурно си припомняше стария град край морето, палмите, веселата, любвеобилната млада жена със забравения в Африка съпруг.

Гретхен седеше безмълвна. Смущаваше се винаги, когато някой заговореше за любов. Не се смущаваше от факта, че е девствена, тъй като това беше съзнателно направен избор от нейна страна, а от собствената си свенливост, от неспособността си да приема секса просто и естествено, поне в разговор, както правеха толкова много от съученичките й в гимназията. Опитвайки се да бъде честна пред себе си, тя признаваше, че това нейно чувство до голяма степен се дължи на майка й и на баща й — между тяхната спалня и нейната стая имаше само едно тясно коридорче. В пет часа сутринта тя чуваше тропането на баща си, който се изкачваше бавно и тежко по стълбите, след това плътния му глас, дрезгав от изпитото през нощта уиски, после припрения ропот на майка си и шума от борба; на сутринта майка й гледаше непроницаемо като мъченица.

А тази вечер, в спящата болница, в първия разговор за интимни неща, който водеше насаме с мъж, тя стана свидетел, против волята си, на едно действие, по-точно на спомена и същината на това действие, което се опитваше да изтласка от съзнанието си. Адам и Ева в Райската градина. Двете тела, едното бяло, другото черно. Помъчи се да не мисли за това, но не можеше. И в откровенията на младежа имаше нещо многозначително, обмислено — това не бяха носталгичните, среднощни спомени на един войник, завърнал се от война — мелодичният, плавен шепот следваше определена посока, имаше точен прицел. И Гретхен по някакъв начин разбра, че прицелът е самата тя, затова й се прииска да се скрие.

— Написах й писмо, след като ме раниха — продължи Арнълд, — но не получих отговор. Може би мъжът й се е върнал. Оттогава не съм докосвал жена. Раниха ме в самото начало и до днес съм все в болница. За първи път излязох миналата събота. С Били ни пуснаха следобеда в отпуск. — Били беше другият негър в отделението. — Но двама негри тук няма какво да правят. Това не е Корнуол, казвам ви. — Той се засмя. — Даже в близките околности не живеят негри. Представяте ли си да ме изпратят в болницата на единствения град в Съединените щати, в който няма никакви негри. Купихме си няколко бири и се качихме на автобуса, който отива към речното пристанище, защото чухме, че там живее едно негърско семейство. Оказа се, че е някакъв старец от Южна Каролина, останал сам-самичък в една стара къща до реката — цялото му семейство отдавна заминало някъде и го забравило. Почерпихме го малко бира, взехме да го лъжем колко смели сме били във войната и му казахме, че следващия отпуск ще отидем пак, за да ловим риба. Как не — ще ловим риба!

— Сигурна съм — каза Гретхен, поглеждайки часовника си, — че когато напуснеш болницата и се върнеш у дома, ще си намериш някое красиво момиче и пак ще бъдеш щастлив. — Гласът й звучеше едновременно фалшиво и нервно и тя се срамуваше от себе си, но знаеше, че трябва да се махне от тази стая. — Ужасно късно стана, Арнълд… — Понечи да скочи от масата, но той я хвана за ръката — здраво, но не грубо.

— Не е чак толкова късно, мис Джордах — каза Арнълд. — Да ви призная, отдавна чаках случай да поговоря с вас насаме.

— Трябва да хвана автобуса, Арнълд, аз…

— С Уилсън си говорихме за вас. — Арнълд не пускаше ръката й, — И решихме, като ни пуснат в отпуска следващия път — това ще бъде тази събота, да ви поканим да прекарате деня с нас.

— Много мило от ваша страна — каза Гретхен. Тя се мъчеше да говори спокойно. — Но аз съм страшно заета в съботните дни.

— Преценихме, че няма да е удобно, ако ви видят в компанията на двама негри — продължи Арнълд с, равен глас, нито заплашително, нито подканващо, — тъй като във вашия град не са свикнали на такива неща, а и ние сме само редници…

— Това наистина няма нищо общо с…

— Ще вземете автобуса за речното пристанище в дванадесет и тридесет — продължи Арнълд, сякаш тя не го беше прекъснала, — Ние ще отидем по-рано и ще дадем на стареца пет долара да си купи бутилка уиски и да отиде на кино, а през това време ще приготвим един славен обяд за нас тримата в неговата къща. Ще свиете наляво веднага от автобусната спирка и ще повървите около петстотин метра покрай реката — единствената къща там е неговата, кацнала красиво на брега, наоколо няма кой да се навърта и да вдига шум, ще си бъдем само ние тримата, чудесно ще изкараме.

— Тръгвам си, Арнълд — каза Гретхен високо. Срамуваше се да извика за помощ, но искаше да покаже на Арнълд, че е готова да го направи.

— Ще хапнем хубаво, ще пийнем на спокойствие — каза Арнълд шепнешком, с усмивка, без да пуска ръката й. — Толкова време не сме правили такива неща, мис Джордах.

— Ей сега ще извикам — каза Гретхен и усети, че думите трудно излизат от устата й. Как е възможно — да бъде толкова учтив, дружелюбен и в следващия миг… Тя се презираше за това, че изобщо не познава човешкия род!

— С Уилсън имаме много високо мнение за вас, мис Джордах. Откакто ви видях за първи път, не мога да мисля за никой друг. Уилсън разправя, че и с него е същото…

— И двамата сте полудели. Ако кажа на полковника… — Гретхен искаше да измъкне ръката си, но ако някой случайно влезеше и ги видеше как се дърпат, щеше да й бъде неприятно да дава обяснения.

— Както ви казах, имаме много високо мнение за вас — продължи Арнълд — и сме готови да си платим. С Уилсън сме спестили доста пари в казармата, а тук в болницата на мен много ми върви на зарове. Слушайте внимателно, мис Джордах. Имаме общо осемстотин долара и ако искате, те могат да бъдат ваши. Само срещу един следобед на реката… — Той пусна ръката й, неочаквано скочи от масата и стъпвайки на здравия си крак, си тръгна, куцукайки; под разветия тъмночервен халат едрото му тяло изглеждаше тромаво. На вратата се обърна. — Не е нужно да ни отговорите веднага, мис Джордах — каза учтиво той. — Помислете си. До събота има още два дни. Ние ще бъдем на речното пристанище от единадесет часа сутринта. Елате веднага след като си свършите работата, мис Джордах. Ще ви чакаме. — И излезе с куцане от стаята, като държеше тялото си съвсем изправено, без да се подпира о стената.

За момент Гретхен остана неподвижна. Единственият звук, който чуваше, беше бръмченето на някаква машина долу в мазето — не си спомняше да го бе чувала преди. Докосна ръката си под лакътя, там, където Арнълд я беше държал. Стана от масата и угаси лампата, така че ако някой влезеше, да не може да види лицето й в този момент. Облегна се на стената и закри устата си с ръце. След това отиде бързо в съблекалнята, преоблече се, излезе тичешком от болницата и се втурна към автобусната спирка.

Седеше пред тоалетката и избърсваше тоалетното мляко от бледата си кожа е нежни венички под подпухналите й очи. На масичката стояха бурканчета и шишенца с козметичните марки на „Улуърт“7 — „Хейзъл Бишоп“, „Коти“. ЛЮБЕХМЕ СЕ КАТО АДАМ И ЕВА В РАЙСКАТА ГРАДИНА.

Не бива да мисли за това, не бива да мисли за тава. Ще се обади утре на полковника и ще помоли да я преместят в друга сграда. Не може да се върне пак ТАМ.

Стана и съблече халата си и за момент остана гола сред меката светлина, която хвърляше лампата на тоалетката. В огледалото стегнатите й кръгли гърди изглеждаха много бели, а зърната й непослушно стърчаха. Под тях се очертаваше заплашителният, тъмен триъгълник, открояващ се опасно сред белотата на високите й бедра. Какво мога да направя, какво мога да направя?

Тя облече нощницата си, угаси лампата и се мушна в студеното легло. Молеше се тази нощ баща й да не предявява исканията си към майка й. Това вече нямаше да може да изтърпи.

На всеки половин час има автобус, който върви нагоре покрай реката към Олбъни. В събота той ще бъде пълен с войници отпуск. Цели батальони млади мъже. Тя си представяше как си купува билет на автогарата, представяше си как седи до прозореца и гледа сивата река в далечината, представяше си как слиза на спирката за речното пристанище, как стои сама пред бензиностанцията; под обувките си с високи токове усещаше грапавия чакълест път, усещаше и парфюма, който, разбира се, щеше да сложи, видя паянтовата, небоядисана дървена къща на брега на реката и двамата тъмнокожи мъже с чаши в ръце, мълчаливо чакащи като опитни палачи, пратеници на съдбата, неподвижни, самоуверени, сложили в джобовете си парите, които тя щеше да получи за позора си, те я чакаха, сигурни, че тя ще отиде, наблюдаваха я как отива и им се предоставя от любопитство и сладостратие, подготвена за това, което ще правят заедно.

Тя измъкна възглавницата си изпод главата, сложи я между краката си и силно я стисна.

6

Майката стои в спалнята до прозореца с дантелени завеси, загледана в мръсния заден двор на хлебарницата. В него има две тънки високи дървета, между които е закована една дъска; на нея е провисена голяма протрита кожена торба с цилиндрична форма, натъпкана с пясък, подобна на тежките чували, с които тренират професионалните боксьори. В тъмния ограден двор чувалът прилича на обесен човек. По-рано в задните дворове по тяхната улица имаше цветя, а по дърветата се връзваха люлки. Всеки следобед мъжът й надява чифт ръкавици с вълнена подплата, излиза на двора и в продължение на двадесет минути удря торбата. Той се нахвърля срещу нея с дива, устремна ярост, сякаш се бори за живота си. Понякога, когато Руди я замества за кратко в магазина, за да може тя да си почине, и случайно го вижда, изпитва чувството, че той не удря по някаква безжизнена кожена торба о пясък, а по нея.

Тя стои на прозореца, облечена в измърсения по яката и маншетите зелен сатенен халат. Пуши цигара и пепелта се сипе по халата, без тя да забелязва това. Някога беше най-спретнатото и най-изрядно момиче, свежо като цвете в кристална ваза. Беше отгледана в приют за сираци и сестрите приучваха строго възпитаниците си към чистота. Но сега е една повлекана с отпуснато тяло, небрежна към косата, лицето и дрехите си. Сестрите я учеха да почита религията и църковните церемонии, а тя почти двадесет години не бе стъпвала в църква. Когато се роди първото й дете, дъщеря й Гретхен, тя уреди със свещеника да я кръсти, но мъжът й отказа да застане до купела и й забрани от този момент нататък да подарява на църквата даже и цент. А беше закърмен с католическа религия.

Три некръстени, невярващи деца и един мъж-богохулник, ненавиждащ църквата. Това е нейният тежък кръст, който трябва да носи.

Тя не знаеше кои са родителите й. Приютът в Бъфало беше за нея и майка, и баща. Там й дадоха и презиме — Пийз. Може би така се е казвала майка й. Мислено тя винаги се наричаше Мери Пийз, а не Мери Джордах или мисис Аксел Джордах. Когато напусни приюта, игуменката и каза, че майка й може би е била ирландка, но никой не знаеше със сигурност. Игуменката я беше предупредила да внимава, защото в жилите й тече кръвта на пропадналата й майка, и да не се поддава на съблазни. Тогава беше на шестнадесет години — румено, нежно момиче със златисторуса коса. Когато дъщеря й се роди, поиска да я кръсти Колийн в чест на ирландския си произход. Но мъжът й не обичаше ирландците и настоя бебето да се казва Гретхен. Каза, че в Хамбург познавал една проститутка на име Гретхен. От сватбата им беше изминала само една година, но той вече я мразеше.

Запозна се е него в ресторанта на брега на езерото Бъфало, където работеше като келнерка. Настаниха я там от приюта. Собственици на ресторанта бяха едни възрастни съпрузи от немски произход, на име Мюлер; от приюта я изпратиха при тях, защото те бяха добри хора, ходеха на църква и позволиха на Мери да спи в свободната стая над тяхното жилище. Мюлерови се отнасяха добре към нея, покровителствуваха я и никой от клиентите не се осмеляваше да се държи неприлично с младото момиче в ресторанта, Пускаха я три пъти седмично да посещава вечерното училище, за да продължи образованието си, та да не бъде принудена цял живот да остане келнерка в ресторант.

Аксел Джордах беше едър, мълчалив млад човек, който накуцваше с единия крак; емигрирал от Германия з началото на двадесетте години, той работеше като моряк на корабите, които пренасяха стоки по езерото. През зимата, когато езерото замръзваше, Джордах идваше понякога да помага на мистър Мюлер в кухнята като готвач и пекар. Говореше слабо английски и посещаваше често ресторанта на Мюлер, за да поприказва с някой на родния език. Когато след раняването му в Първата световна война се оказал негоден за военна служба, направили го готвач във франкфуртската болница.

И заради това, че по време на предишната война един младеж, след като излязъл от болницата, се почувствувал напълно отчужден и тръпнал да търси щастието си в друга страна, тя стоеше тази вечер в мизерната стая над хлебарницата в бедняшкия квартал, където ден след ден по дванадесет часа бе жертвувала младостта си, красотата си, надеждите си, И краят на този живот не се виждаше.

В началото той се беше държал с нея изключително учтиво. Не си позволяваше дори да я хване за ръката и когато идваше в Бъфало между две пътувания, я придружаваше до вечерното училище, а после я чакаше да я изпрати до дома. Помоли я да го поправя, когато прави грешки на английски. А тя се гордееше със своя английски. Като я чуваха как говори, хората мислеха, че е от Бостън, и тя приемаше това като голям комплимент. Сестра Катерин, на която тя се възхищаваше най-много от всички учителки в приюта, беше от Бостън и говореше ясно и отчетливо с речника на образована жена. „Да говориш небрежно, английски — казваше сестра Катерин, — е все едно да живееш като сакат. Едно момиче може да постигне всичко, за което мечтае, ако умее да се изразява като истинска дама.“ Сестра Катерин беше нейният идеал и когато Мери напусна приюта, тя й подари една книга за националните герои на Ирландия. „На Мери Пийз, най-надеждната ми ученичка“, беше написано на първата страница с енергичен, отвесен почерк. Мери подражаваше и в почерка си на сестра Катерин. Всичко, на което я беше научила сестра Катерин, я караше да вярва, че баща й, който и да е той, е бил джентълмен.

С помощта на Мери Пийз, която го учеше да говори със звънливия бостънски акцент на сестра Катерин, Аксел Джордах се научи много бързо да говори правилен английски. Още преди да се оженят, английският му стана толкова добър, че хората оставаха учудени, когато им казваше, че е роден в Германия. Беше безспорно интелигентен човек, но използваше интелигентността си, за да я измъчва, да измъчва себе си, да измъчва всички наоколо.

Преди да й предложи да се оженят, не я целуна нито веднъж. Тя беше тогава на деветнадесет години, на колкото бе сега дъщеря й Гретхен, беше девствена. Той продължаваше да е все така внимателен, винаги чист и добре избръснат и всеки път, като се връщаше от пътуване, й носеше дребни подаръчета — бонбони, цветя.

Познаваха се от две години, когато й предложи да се оженят, Каза, че не е посмял да говори с нея по-рано, защото се страхувал, че тя ще му откаже, тъй като е чужденец и при това куц. Колко ли й се е присмивал тогава, като е видял как очите й се пълнят със сълзи заради неговата скромност и неувереност. Беше лукав като дявола и цял живот кроеше планове.

Тя каза, че ще приеме предложението, но с известни условия. Може би си мислеше дори, че го обича. Беше хубав мъж, с черна като на индианец коса, със слабо лице с волеви израз и със светлокафяви очи, които винаги я гледаха благо и грижовно. Докосваше я с такава измамлива нежност, сякаш беше от порцелан. Когато му каза, че е родена извънбрачно (точно така се изрази), той отговори, че вече знае за това от Мюлерови и че то е без всякакво значение, дори по-добре, че няма никакви роднини, защото едва ли щели да го одобрят. Самият той бил скъсал със семейството си. Баща му бил убит на руския фронт в 1915 година, а майка му се омъжила повторно една година по-късно и се преместила от Берлин в Кьолн. Имал по-малък брат, когото не обичал; той се оженил за една богата американка от немски произход, която след войната отишла в Берлин да види роднините си. Сега братът живеел в Охайо, но Аксел не поддържал никаква връзка с него. Очевидно той беше така самотен, както и тя.

Условията й бяха категорични. Той трябваше да се откаже от моряшката си служба. Тя не искаше мъжът й да е повечето време далеч от къщи и да е най-обикновен общ работник. Второ, не желаеше да живеят в Бъфало, където всички знаеха, че е незаконнородена и е израснала в приют и където на всеки ъгъл щеше да среща хора, които беше обслужвала като келнерка. И, трето, трябваше да се венчаят в църква.

Джордах се съгласи с всичко. Подлецът му с подлец! Той имаше малко спестени пари и чрез мистър Мюлер се свърза с един човек, който продаваше хлебарница в Порт Филип. Тя го накара да си купи сламена шапка, когато тръгна за Порт Филип да уреди сделката. Не биваше да ходи с всекидневния си памучен каскет — проява на лош европейски вкус. Трябваше да прилича на почтен американски бизнесмен.

Две седмици преди сватбата той я заведе да види магазина, в който щеше да прекара живота си, и жилището над него, където щеше да зачене три деца. Беше слънчев майски ден, магазинът беше прясно боядисан, с голяма зелена тента, която пазеше от слънцето красиво подредените сладкиши и кифли зад стъклената витрина. На чистата, светла улица имаше и други малки магазинчета — една железария, магазин за платове и аптека на ъгъла. Имаше даже и шапкарски магазин — на витрината му бяха изложени на стойки шапки, украсени с изкуствени цветя. Улицата изпълняваше ролята на търговски център на тихия жилищен квартал, който стигаше до реката. Големи, удобни къщи със зелени поляни пред тях. По реката се носеха платноходки, а докато седяха на една пейка под дърветата и гледаха лятносинята водна шир, мина едно бяло увеселително корабче, което идваше от Ню Йорк, Оркестърът на палубата свиреше валс. Те разбира се, никога не танцуваха заради неговия недъг.

Ах, какви планове кроеше тя през този слънчев майски ден край озвучената от валсове река. Щом се настанят, ще нареди масички, ще обзаведе магазина, ще окачи завеси, ще сложи свещи, ще сервира горещ шоколад й чай, а след време ще купи съседния магазин (когато го видя през този първи ден, той беше празен) и ще открие малък ресторант, но не като на Мюлерови, за работници, а за търговски пътници и за по-заможни хора от града. Представяше си мъжа си с тъмен костюм и папионка как води клиентите до масите, виждаше келнерките с колосани муселинени престилчици да излизат забързани от кухнята с тежки табли, виждаше се как седи зад касата и докато приема парите, се усмихва и казва: „Надявам се, че обядът ви е харесал“, а когато работният ден приключи, сяда с приятели на чашка кафе с кейк.

Откъде можеше да знае, че този район ще западне; че хората, с които иска да се сприятели, ще я смятат за човек с по-ниско обществено положение, а тя ще си мисли същото за онези, които искат да се сприятелят с нея; че съседната сграда ще бъде разрушена и до хлебарницата ще се появи голям, шумен гараж; че шапкарският магазин ще изчезне; че къщите с прозорци към реката ще се превърнат в мизерни апартаменти или че ще ги съборят, за да се отвори място за сергии за вехтории и железарски работилници?

Нямаше никакви малки масички за горещ шоколад и сладкиши, никакви свещи и завеси, никакви келнерки, тя беше съвсем сама, по дванадесет часа на ден стоеше на крак, и зиме и лете, и продаваше хляб на изцапани с машинно масло техници, на раздърпани домакини и на мърляви деца, чиито родители-пияници се биеха по улицата в събота вечер.

Мъките й започнаха от първата брачна нощ. Във второкласния хотел на Ниагарския водопад (близо до Бъфало). Всички крехки надежди на срамежливото, румено, нежно девойче, снимано усмихнато само осем часа преди това в бяла булчинска рокля до сериозния, хубав младоженец, се стопиха в изцапаното с кръв, скърцащо хотелско легло. Прикована безпомощно под огромното, неуморимо до безумие, мургаво, осеяно с белези мъжко тяло, тя разбра, че е осъдена на доживотен затвор.

В края на първата седмица от медения месец тя написа писмо, че ще се самоубие. След това го скъса. Тази постъпка щеше да се повтаря в бъдеще много пъти.

През деня се държаха като останалите новобрачни двойки. Той беше все така внимателен, държеше я за лакътя, когато пресичаха улицата, купуваше й евтини украшения и я водеше на театър (последната седмица, през която той прояви някаква щедрост към нея; много скоро тя разбра, че се е омъжила за фанатизиран скъперник). Водеше я в сладкарници, където й поръчваше огромни сладоледи с плодове (тя обичаше да яде сладко като дете), и докато изгребваше с лъжичката препълнената купичка, той й се усмихваше като любим вуйчо, който глези племенницата си. Водеше я на разходка с корабче по реката до водопада и я държеше нежно за ръка, когато се разхождаха под слънцето на северното лято. Никога не говореха за нощите. Когато след вечеря затвореха вратата зад гърба си, в телата им сякаш се вселяваха две различни и независими една от друга души. Нямаха думи, с които да обсъдят нелепата борба, която водеха. Възпитавана от сестрите да съблюдава строго морала, тя се бе научила да подтиска чувствата си и да спазва сляпо благоприличието. Той пък се бе учил от проститутки и може би смяташе, че всички достойни за брак жени лежат вцепенени от страх в брачното легло. Или може би смяташе, че това се отнася до американките.

Накрая естествено, месеци по-късно, като разбра, че нейното нямо съпротивление е преднамерено, той се разяри. Това го подтикна към още по-голяма агресивност. Не тръгна с други жени. Дори не поглеждаше друга жена. Тази, която искаше да завладее, спеше в леглото му. Нейното нещастие беше, че той копнееше само за нейното тяло и то му беше на разположение. Цели двадесет години я обсаждаше безнадеждно и с омраза, като предводител на голяма армия, който по чудо не може да превземе малката, паянтова къщурка в края на града.

Когато разбра, че е бременна, тя плака.

Но те не се скараха по този въпрос. Караха се за пари. Тя откри, че е способна да изрита остри и хапливи думи. Започна да се бори за всеки цент. Трябваше месеци наред да води мъчителни пазарлъци с него, за да получи десет долара за чифт нови обувки или да купи прилична рокля на Гретхен за училище. Свидеше му се даже хлябът, който тя ядеше. Тя никога не знаеше колко пари има мъжът й в банката. Той пестеше като обезумяла катерица, която сякаш чака да настъпи нова ледникова ера. В Германия пред очите му беше разорен цял народ и той знаеше, че същото може да се случи и в Америка.

Преживял поражение, той знаеше, че няма неприкосновени континенти.

Боята на стените в магазина се лющеше, но трябваше да минат години, за да купи пет кутии бяла боя и да ги пребоядиса. Когато преуспяващият му брат, собственик на гараж, им дойде на гости от Охайо и срещу няколко хиляди долара заем от банката му предложи дял в новото автомобилно представителство; което се готвеше да открие, Аксел го изхвърли от дома си като крадец и мошеник. Брат му имаше топчеста фигура и весел нрав. Всяко лято прекарваше две седмици в Саратога, а няколко пъти в годината ходеше на театър в Ню Йорк с дебелата си, приказлива жена. Носеше хубав вълнен костюм и миришеше приятно на бръснарски одеколон. Ако Аксел бе пожелал да вземе пари назаем като брат си, щяха да живеят прилично цял живот, нямаше да робуват повече в хлебарницата, щяха да се измъкнат от този квартал, който се беше превърнал в бордей. Но мъжът й не искаше да изтегли и цент от банката, нито да се подпише под някоя разписка, а само следеше с мрачен поглед всеки долар, който минаваше през ръцете му.

Когато Гретхен завърши гимназия, изобщо не стана и дума да постъпи в колеж, макар че и тя като брат си Рудолф беше отличничка на класа; Трябваше веднага да тръгне на работа и всеки петък да дава половината от заплатата на баща си. В университета моми: четата пропадали, ставали проститутки. Бащата беше категоричен. Майката знаеше, че Гретхен ще се омъжи млада, за първия срещнат, който й направи предложение, за да избяга от баща си. И още един живот ще се погуби в тази безкрайна верига.

Само към Рудолф мъжът й проявяваше щедрост. Рудолф беше надеждата на семейството — хубав, с добри обноски, учтив, приветлив, любимец на учителите. Единствен той от семейството целуваше майка си, когато излизаше сутрин и се връщаше вечер. И тя, и съпругът й виждаха в своя по-голям син изкупление за неуспехите си. Рудолф беше музикален и свиреше на тромпет в училищния оркестър. В края на миналата учебна година Аксел му купи тромпет — лъскав, златист инструмент. Единственият подарък, който Аксел беше направил на някой от тях. Всичко друго, получено от него, беше резултат на жестоки разправии. Когато Рудолф се упражняваше да свири, гръмките триумфални звуци кънтяха странно в занемареното мрачно жилище. Рудолф свиреше в клуба, когато имаше танцова забава, и Аксел му даде тридесет и пет долара, за да си купи смокинг — нечувано разхищение. Освен това разреши на Рудолф да задържа за себе си спечелените пари. „Спестявай ги — каза той. — Ще ти потрябват, когато отидеш в колежа.“ От самото начало стана ясно, че Рудолф ще учи в колеж. Все едно по какъв начин.

Тя се чувствува виновна заради Рудолф, Цялата й любов е насочена към него. Няма сили да обича никой друг освен своя син-избраник. Когато може, го докосва, отива в стаята му, след като е заспал, и го целува по челото, пере и глади дрехите му даже когато й се вие свят от умора, за да могат всички по всяко време да видят колко е спретнат и чист. Щом спечели някое състезание, изрязва съобщенията от училищния вестник и събира грижливо свидетелствата с успеха му в един албум, който държи на тоалетката си до романа „Отнесени от вихъра“.

По-малкият й син Томас и дъщеря й са като квартиранти в дома. Само Рудолф е от нейната плът и кръв. В него тя вижда образа на своя въображаем баща.

На Томас не възлага никакви надежди. Безразсъден, потаен, ироничен. Хулиган, скандалджия, винаги има неприятности в училище, държи се нагло, подигравателно, прави каквото си иска, с нищо не се съобразява, влиза и излиза от къщи по някакво свое тайно разписание, не се бои от никакво наказание. Някъде, в някакъв календар, е отбелязан позорът на Том — с кървавочервено, като зловещ празник. И нищо не може да се направи. Тя не го обича и не може да му протегне ръка.

И така, майката с подутите си крака стои до прозореца, заобиколена от семейството си в спящата къща. Измъчвана от безсъние, небрежна към външността си, преуморена, болнава, обезформена, тя избягва да се погледне в огледалото, пише писма, че ще сложи край на живота си, на четиридесет и две години е, а косата й вече е посивяла и халатът й е посипан с пепел от цигари.

В далечината се чува свирката на влак, тракащите му вагони са претъпкани с войници, отправили се към далечни пристанища, към грохота на оръдията. Слава богу, че Рудолф няма още седемнадесет години. Не би могла да преживее, ако го вземат войник.

Тя запалва последна цигара, сваля халата си й ляга в леглото с цигара, увиснала небрежно на долната й устна. Лежи и пуши. Ще поспи няколко часа. Но знае, че ще се събуди, щом чуе как мъжът й се качва тежко по стълбите, вонящ на пот и на уиски след нощния труд.

1

Физкултурният салон на началното училище близо до дома на семейство Джордах беше отворен всяка вечер до десет часа с изключение на събота и неделя, Том Джордах ходеше два или три пъти седмично, за да играе баскетбол или просто да се мотае с момчетата и младежите, които се събираха там, а понякога и да играе на зарове в мъжката тоалетна, по-далеч от очите на учителя по физкултура, който обикновено реферираше редовния баскетболен мач вън на игрището.

Том беше единственият сред връстниците си, когото допускаха да играе на зарове. Беше си извоювал това право с юмруци. Една вечер, като намери свободно място в кръга между двама от играчите, той коленичи на пода, хвърли един долар в общия куп и каза: „Аз съм насреща ти“ на деветнадесетгодишния донаборник Съни Джаксън, духовен водач на компанията, която се събираше в училището. Съни беше як, набит младеж, свадлив и много сприхав. За своя дебют Том избра съвсем съзнателно Съни. Съни погледна раздразнено Том и му избута долара на пода.

— Разкарай се, малкия — каза той, — Тази игра е за мъже.

Без да се колебае, Том се пресегна и както беше коленичил, замахна и с опакото на ръката удари силно Съни. В последвалата борба Том спечели славата си. Разцепи веждите и устните на Съни, а накрая го завлече при душовете и го държа цели пет минути под студената вода. Оттогава, появеше ли се Том във физкултурния салон, компанията му правеше място.

Тази вечер нямаше игра на зарове. Един дългурест двадесетгодишен младеж на име Пайл, постъпил доброволно в армията още в началото на войната, показваше някаква самурайска сабя и разправяше как я е пленил на един от Соломоновите острови — Гуадал-канал. Бяха го уволнили, след като на три пъти беше боледувал от малария и едва не бе умрял. И досега беше силно прежълтял.

Том слушаше скептично Пайл, който разправяше как хвърлил една ръчна граната в някаква пещера просто за да види какво ще стане. Отвътре се раздал писък, Пайл пропълзял с пистолет в ръка и видял един мъртъв японски капитан — на кръста му висяла сабята. На Том това приключение му напомняше по-скоро подвизите на Ерол Флин в Холивуд, отколкото подвизите на някой младеж от Порт Филип в Тихия океан. Но не каза нищо, защото не беше в настроение да се бие, особено с човек, който изглеждаше толкова болен и прежълтял.

— Две седмици по-късно — продължаваше Пайл — отрязах главата на един японец с тази сабя.

Том усети, че някой го дърпа за ръкава. Беше Клод, облечен както обикновено с костюм и връзка; в ъгълчетата на устните му се беше събрала слюнка.

— Слушай — прошепна Клод, — имам нещо да ти кажа. Ела да идем навън.

— Чакай малко — каза Том. — Искам да чуя тази история.

— Бяхме превзели острова — разправяше Пайл, — но все още имаше японци, които се криеха, излизаха нощем, стреляха из околностите и убиваха наши момчета. На командира му омръзна и три пъти на ден взе да праща патрули. Каза ни да очистим и последния японец от острова. Та веднъж, когато и аз, участвувах в такава патрулна група, видяхме един японец, който се канеше да прегази някаква рекичка, и решихме да му видим сметката. Той беше леко ранен, седеше, хванал главата си с ръце, и говореше нещо на японски. В групата нямаше офицери, а само един ефрейтор и шест момчета от нашите. Аз им казах: „Слушайте, момчета, дръжте го тук, аз ще ида да си взема самурайската сабя и ще извършим истинска екзекуция.“ Ефрейторът малко се страхуваше, защото заповедта беше да ги хващаме в плен, но, както ви казах, офицери нямаше, а и в края на краищата тези гадове през цялото време режеха главите на нашите момчета, затова гласувахме, вързахме негодника и аз се върнах да си взема самурайската сабя. Накарахме японеца да коленичи, както му е редът, и той се смъкна на колене, сякаш цял живот беше правил това. Тъй като сабята беше моя, трябваше аз да свърша работата. Замахнах отвисоко и. — прас! — главата му се търкулна като кокосов орех по земята, с широко отворени очи. Кръвта бликна сигурно на триста метра височина. С тази сабя — каза Пайл, галейки нежно оръжието — шега не бива, честна дума.

— Измишльотини — обади се Клод високо.

— Какво? — попита Пайл, премигайки. — Какво каза?

— Казах измишльотини — повтори Клод. — Никога не си отрязвал главата на никакъв японец. Бас ловя, че си купил тази сабя от някой магазин за сувенири в Хонолулу. Брат ми Ал те познава и ми каза, че те е страх и заек да убиеш.

— Слушай, малкия — каза Пайл, — ако не млъкнеш и не се махнеш оттук, макар и да съм болен, такъв бой ще ти хвърля, че ще ме помниш цял живот. Никой няма право да ме обижда, че разправям измишльотини.

— Хайде почвай — каза Клод. Той си свали очилата и ги сложи в малкото джобче на сакото си. Изглеждаше трогателно беззащитен.

Том въздъхна. Застана пред Клод и каза: — Който иска да се разправя е приятеля ми, трябва първо да дойде при мен.

— Нямам нищо против — отвърна Пайл и подаде сабята на едно от момчетата. — Малък си, но си нахакан.

— Откажи се, Пайл — каза момчето, което държеше сабята. — Той ще те убие.

Пайл погледна неуверено заобикалящите го лица. Той долови в тях някакво сериозно предупреждение.

— Не съм се върнал от война чак от Тихия океан, за да се разправям с малки деца, и то в родния ми град — каза той високо. — Дай ми сабята, че в къщи ме чакат.

Това означаваше отбой. Компанията се разпръсна мълчаливо и мъжката тоалетна остана на разположение на Том и Клод.

— За какво ти трябваше всичко това? — попита Том ядосано. — Той не правеше нищо лошо. А и те никога нямаше да го оставят да се бие с мен.

— Исках просто да им видя физиономиите — отговори Клод, потен и ухилен. — Това е. Всичко се свежда до силата. Грубата сила.

— Някой ден ще ме убият заради твоята груба сила — каза Том. — И какво, по дяволите, имаше да ми казваш?

— Видях сестра ти — каза Клод.

— Браво, видял сестра ми. Че аз я виждам всеки ден. Понякога и по два пъти на ден.

— Видях я пред магазина на Бърнстайн. Разкарвах се с мотопеда и минах повторно през същото място, за да се уверя, че е тя качи се в голям открит буик, един мъж й държеше отворена вратата на колата. Сигурен съм, че тя го чакаше пред „Бърнстайн“.

— Е, голямо чудо — каза Том. — Повозила се е на буик.

— А не искаш ли да знаеш кой караше буика? — Зад стъклата на очилата очите на Клод светеха радостно при мисълта, че е разкрил такава тайна. — Ще умреш, ако разбереш.

— Няма да умра. Кажи кой.

— Мистър Тиодор Бойлан — каза Клод. — Ето кой. — Виждаш ли как човек може да се издигне в обществото?

— Кога ги видя?

— Преди един час. Оттогава те търся.

— Сигурно я е закарал в болницата. Тя дежури там вечер.

— Тази вечер тя не е в никаква болница, приятел — каза Клод. — Аз ги проследих донякъде с мотопеда. Те тръгнаха по пътя към хълма. Към неговата къща. Ако искаш да откриеш сестра си тази вечер, съветвам те да я потърсиш в имението на Бойлан.

Том се колебаеше. Друго щеше да е, ако Гретхен беше тръгнала с някой свой връстник към реката по алеята на влюбените, за да се целува с него в колата му. Щеше да я дразни след това. „Отвратителен си.“ Да си върне за тези думи. Но с такъв възрастен мъж като Бойлан, който е важна клечка в града… По-добре да не се бърка в тази работа. Човек никога не знае докъде може да доведе такова нещо.

— Ще ти кажа само продължи Клод, — че ако беше моя сестра, щях да проверя каква е историята. Този Бойлан се ползува с лошо име в града. Не знаеш какви неща приказват за него баща ми и вуйчо в къщи, когато мислят, че не ги чувам. Сестра ти може да си има и големи неприятности…

— Мотопедът ти тук ли е?

— Да. Ама ни трябва малко бензин. — Мотопедът беше на Ал, брата на Клод, който преди две седмици бе заминал войник. Ал се беше заканил да пребие от бой брат си, ако разбере, че е карал мотопеда му, но щом родителите му излезеха вечер, Клод изваждаше мотопеда от гаража, преливаше малко бензин от втората семейна кола и обикаляше около час из града, като се криеше от полицията, защото беше още малък и нямаше позволително.

— Добре — каза Том, — хайде да погледнем какво става на хълма.

Клод винаги носеше преметнат на мотопеда един дълъг гумен маркуч; отидоха зад училището, където беше тъмно, отвориха резервоара на един паркиран там шевролет, Клод пъхна маркуча в отвора и силно засмука — бензинът потече и резервоарът на мотопеда се напълни.

Том седна зад Клод и мотопедът запърпори през разни задни улички към покрайнините на града, а после се заизкачва по дългия виещ се път нагоре към хълма, където беше имението на Бойлан.

Стигнаха главния вход — огромна желязна врата с две разтворени крила, разделяща дълга каменна ограда, която, изглежда, се простираше на километри и в двете посоки — и оставиха мотопеда зад някакви храсти. По-нататък трябваше да вървят пеша, за да не ги чуят. Отпред имаше и къщичка за пазач, но откакто бе започнала войната, в нея, не живееше никой. Момчетата познаваха добре имението. Години наред прескачаха стената, за да ловят птици и зайци с въздушни пушки. Имението отдавна не се поддържаше и приличаше повече на джунгла, отколкото на подреден парк, каквото първоначално е било.

Тръгнаха през гората към къщата. Когато наближиха, видяха, че отпред е паркиран буикът. Отвън никъде не светеше, само от един френски прозорец на долния етаж проблясваше светлина.

Стъпваха предпазливо по цветната леха пред прозореца. Прозорецът стигаше почти до земята. Едно от крилата му беше леко открехнато. Завесите бяха полуспуснати. Клод коленичи в пръстта, Том го възседна и по този начин и двамата успяха да надзърнат едновременно вътре.

Доколкото можеха да видят, в стаята нямаше никой. Помещението беше голямо, квадратно, с роял, дълго канапе, големи меки кресла и масички със списания върху тях. В камината гореше огън. На лавиците по стените имаше много книги. Стаята се осветяваше от няколко лампи. Двукрилата врата срещу прозореца беше отворена и Том видя един коридор и долните стъпала на стълбището за втория етаж. — Виж как си живеят хората — прошепна Клод. — Аз да имах такава къща, всички леки жени в града щяха да са мои.

— Затваряй си устата — каза Том. — Нямаме работа тук. Хайде да тръгваме.

— Чакай, Том — възпротиви се Клод. — По-спокойно. Едва сме пристигнали.

— За мен това не е най-хубавият вариант за прекарване на вечерта — отговори Том. — Да кисна на студа и да гледам в една празна стая.

— Сега ще стане нещо, за бога, почакай — каза Клод. — Те сигурно са на горния етаж. Няма да стоят там цяла нощ.

Том не искаше никой да влиза в стаята. Никой. Искаше да се махне от тази къща. И да не я доближава повече. Но се боеше да не би Клод да помисли, че го е страх.

— Добре — каза той. — Ще почакам още няколко минути — и се отдалечи от прозореца; Клод остана коленичил да наднича. — Извикай ме, ако стане нещо — добави Том.

Нощта беше много тиха. Мъглата, която се стелеше по влажната земя, ставаше по-гъста; на небето нямаше звезди. В далечината под тях блещукаха слабо светлините на Порт Филип. Имението на Бойлан се простираше във всички посоки около къщата — виждаха се безброй огромни стари дървета, очертаваше се оградата на игрището за тенис, на петдесетина метра се различаваха някакви ниски постройки, използувани някога за конюшни. И на цялата тази площ живее само един човек. Том си помисли за леглото, което делеше с брат си, Е, тази вечер и Бойлан делеше с някого леглото си. Том се изплю.

— Ей! — Клод замаха възбудено. — Ела, ела.

Том се върна бавно при прозореца.

— Той току-що слезе по стълбите — прошепна Клод. — Гледай, погледни, моля ти се.

Том погледна. Бойлан беше с гръб към прозореца в дъното на стаята. Стоеше до една масичка, на която имаше чаши, бутилки и кофичка с лед. Наливаше уиски в две чаши. Беше гол.

— Що за навик да се разхождаш така из къщи — каза Клод.

— Затваряй си устата — отговори Том. Той наблюдаваше как Бойлан слага небрежно лед в чашите и налива сода от едно шише със сифон. Бойлан не взе веднага чашите. Отиде при камината и хвърли едно дърво в огъня, след това отиде до една масичка при прозореца, извади някаква лакирана кутия и взе от нея цигара. Запали я с много дълга сребърна запалка. Той леко се усмихваше.

Застанал съвсем близо до прозореца, той ясно се виждаше на светлината на лампата. С разрошена светлоруса коса, мършав врат, с хлътнали гърди и хилави ръце, с леко криви крака и остри колене. Глуха ярост обхвана Том, сякаш го бяха унизили или направили свидетел на нечувана гадост. Ако имаше пушка, щеше да убие този човек. Това недоносче, тази превзета, усмихната, самодоволна мърша, това слабовато, безцветно, космато тяло като на гол охлюв, излагащо се толкова самоуверено на показ. Щеше да бъде, много по-лошо, безкрайно по-лошо, ако Клод и той бяха видели сестра му гола.

Бойлан тръгна по дебелия килим и излезе в коридора, а димът от цигарата се виеше над рамото му.

— Гретхен, горе ли да ти донеса чашата, или ще слезеш долу? — Той се ослуша. Том не можа да чуе отговора. Бойлан кимна, върна се и взе двете чаши. След това, понесъл уискито, излезе от стаята и се качи по стълбите.

— Господи, каква гледка! — каза Клод. — Тялото му е като на пиле. Значи, ако си богат, можеш да приличащ и на Квазимодо от „Парижката света Богородица“, и курветата пак ще търчат при теб.

— Хайде да се махаме оттук — каза Том глухо.

— Защо, по дяволите? — Клод вдигна изненадано очи и светлината, проникваща през дръпнатите завеси, се отрази меко върху очилата му, — Представлението едва сега започва.

Том се пресегна, сграбчи Клод за косата и грубо го изправи на крака.

— Ей, за бога, какво правиш? — простена Клод.

— Казах да се махаме оттук. — Том държеше здраво Клод за вратовръзката. — И нито дума за това, което си видял тази вечер.

— Нищо не съм видял — изскимтя Клод. — Какво, дявол да го вземе, съм видял! Една мършава кранта и нещо като стар гумен маркуч между краката й. Заради това ли да мълча?

— Ще мълчиш, и толкоз — каза Том, надвесил лице над Клод. — Само да чуя думица от някого, ще ти хвърля такъв бой, че няма да го забравиш цял живот. Разбра ли?

— Господи, Том — каза Клод укорително, като разтриваше главата си, — нали съм ти приятел.

— Разбра ли? — повтори гневно Том.

— Разбрах, разбрах. Както кажеш. Не виждам защо толкова трябва да се горещиш.

Том го пусна, обърна се и закрачи през поляната, отдалечавайки се от къщата. Мърморейки, Клод тръгна след него.

— Хората разправят, че си луд — каза той, като настигна Том, — а аз им викам, че те не са в ред, но сега започвам да разбирам какво искат да кажат, честна дума. Божичко, колко кибритлия си бил.

Том не отговори. Стигна почти тичешком до къщичката на пазача. Клод изкара мотопеда и Том се метна отзад. Прибраха се в града, без да продумат.

2

Отмаляла и сънена, Гретхен лежеше в широкото меко легло с ръце под главата, загледана в тавана. В тавана се отразяваше огънят, който Бойлан беше запалил, преди да я разсъблече. Играта на прелъстяване беше подготвена най-внимателно и се осъществяваше безпрепятствено в имението на хълма. Къщата беше усамотена и луксозна, слуги не се виждаха, телефонът не звънеше, нямаше никакво суетене, никакво бързане. Нищо неуместно или непредвидено не можеше да наруши техния вечерен ритуал.

На долния етаж един часовник отмери тихо времето. Десет часът. Сега общата стая в болницата се изпразваше, ранените тръгваха с патерици или в колички към отделенията. Напоследък Гретхен ходеше в болницата само два или три пъти седмично. Животът й беше съсредоточен главно върху леглото, на което лежеше. Дните минаваха в очакване да се озове на него, нощите — в спомените й за него. Сега не можеше да възнагради с вниманието си ранените войници.

Даже когато отвори плика и видя осемте банкноти по сто долара, тя знаеше, че ще се върне в това легло. Ако един от капризите на Бойлан е да я унижава, тя приемаше. По-късно щеше да го накара да си плати за това.

Нито тя, нито Бойлан споменаха за плика на бюрото й. Във вторник, когато излизаше от работа, буикът я чакаше — Бойлан седеше зад волана. Той отвори мълчаливо вратата, тя влезе и колата пое към неговия дом. Любиха се, после отидоха да вечерят в „Селската странноприемница“, върнаха се в къщата му и пак се любиха. Когато я закара в града към полунощ, той я свали две преки преди дома й и тя стигна пеша в къщи.

Теди правеше всичко без грешка. Беше дискретен — за него пазенето на тайна беше въпрос на вкус, а за нея — необходимост. Никой не знаеше нищо за тях. Той предвидливо я заведе в Ню Йорк на лекар, който й постави спирала, за да не се тревожи тя за нищо. При същото пътуване до Ню Йорк й купи обещаната червена рокля. Тя висеше в гардероба му. Един ден щеше да има случай да я облече.

Теди правеше всичко без грешка, но не можеше да събуди у нея дори симпатия, камо ли любов. Тялото му беше слабовато и непривлекателно; само когато облечеше елегантните си дрехи, ставаше по-приятен. Беше човек без пориви, отдаден на собствените си страсти, циник, безделник, неспособен да поддържа приятелство, изоставен от могъщото си семейство в този разпадащ се викториански замък, в който повечето от стаите стояха постоянно затворени. Опустошен човек в пуста къща. Не беше трудно да се разбере защо красивата жена, чиято снимка все още стоеше долу на пианото, го бе напуснала и избягала с друг мъж.

Не беше човек, достоен за обич или за възхищение, но имаше други качества. Отрекъл се от обикновените занимания на мъжете от своята класа — от работата си, от войната, от забавления и приятелство, — той се отдаваше само на едно: отдаваше се на секса с цялата си натрупана енергия и стръв. От нея не изискваше нищо, освен да бъде там, да присъствува като материал, върху който да упражнява умението си. Победата му зависеше от собственото му изпълнение. Беше се отказал да участвува в житейски битки, но проявяваше бойните си качества пред лицето на възглавницата под него. За него победоносните фанфари бяха нейните сладострастни въздишки. От своя страна Гретхен не се интересуваше дали ощастливява Бойлан, или го ощетява. Тя лежеше безучастно под него, даже не обвиваше с ръце безличното му тяло, а само приемаше това, което й се даваше. Той въплъщаваше анонимното, безименно мъжко начало, абстрактното плътско наслаждение, което тя беше очаквала несъзнателно цял живот. Неговото задължение беше да й доставя удоволствия, като държеше отворена вратата към един дворец с вълшебства.

Тя не изпитваше даже благодарност.

Осемстотинте долара стояха сгънати сред страниците на нейния том с произведенията на Шекспир, между второ и трето действие на „Както ви се харесва“.

Някъде се чу биенето на часовник и от долния етаж долетя гласът на Бойлан:

— Гретхен, горе ли да ти донеса чашата, или ще слезеш долу?

— Донеси я горе — извика тя. — Гласът й беше по-плътен, по-гърлен. Тя различаваше нови, нюансирани интонации в него; ако майка й поради собственото си нещастие не беше загубила способността си да долавя такива промени, щеше да разбере от една дума само, че дъщеря й плува щастливо в опасното море, в което тя се бе потопила и удавила.

Бойлан влезе, както си беше гол, с двете чаши в ръце; стаята се осветяваше само от огъня. Гретхен се подпря на възглавницата и пое чашата от ръката му. Той седна на края на леглото и изтърси пепелта от цигарата си в пепелника на нощното шкафче.

Отпиха от уискито. На Гретхен това питие започваше да й се услажда. Той се наведе и я целуна по едната й гърда.

— Искам да видя какъв вкус има с уиски — каза той. — После целуна и другата й гърда. Тя отпи още една глътка.

— Ти не си моя — каза той. — Не си моя. Само в един момент си мисля, че си моя — когато съм в теб и ти си напълно задоволена. През останалото време, даже когато лежиш гола до мен и ръката ми гали тялото ти, ти ми бягаш. Моя ли си?

— Не — каза тя.

— Господи! — възкликна той. — А си само на деветнадесет години. Ами като станеш на тридесет, кой знае каква ще бъдеш.

Тя се усмихна. Тогава той ще бъде забравен. А може би и преди това. Много преди това.

— За какво си мислеше, докато аз приготвях долу уискито? — попита той.

— За разврат — каза тя.

— Защо трябва да говориш така? — Той самият се изразяваше по странно превзет начин, сякаш дълбоко в него бе залегнал страхът от някоя тиранична бавачка, която бърза да измие с големия сапун устата на малкото момченце, изрекло неприлични думи.

— Преди да се запозная с теб, никога не съм говорила така. — Тя отпи голяма глътка уиски.

— Аз не говоря така — каза той.

— Ти си лицемер — отвърна му тя. — Щом мога да правя нещо, трябва и да мога да го наричам с истинското му име.

— Не правиш кой знае какво — каза той, явно засегнат.

— Аз съм бедно, неопитно, провинциално момиченце — каза тя. — И ако любезният мъж в буика не се беше появил един ден, не ме беше напил и не се беше възползувал от това, сигурно щях да живея и да умра като повехнала, сбръчкана, стара мома.

— Хайде де — каза той. — Щеше да отидеш при ония двама негри.

Тя се усмихна многозначително:

— Е, това вече няма как да се разбере, нали?

Бойлан я загледа замислено.

— Не е лошо да се понаучиш на някои неща — каза той. След това угаси цигарата си, сякаш бе взел някакво решение. — Извинявай. — Той се изправи. — Трябва да се обадя по телефона. — Този път си облече халата и слезе долу.

Гретхен седеше, подпряна на възглавниците, и бавно довършваше питието си. Беше му отмъстила. За онзи момент в началото на вечерта, когато му се беше отдала до пълна забрава. Ще му отмъщава всеки път.

Той се върна в стаята и каза:

— Облечи се.

Тя се изненада. Обикновено стояха в къщата до полунощ. Но не каза нищо. Стана от леглото и се облече.

— Ще отиваме ли някъде? — попита тя. — Как трябва да изглеждам?

— Както искаш. — С дрехи той ставаше пак важен и властен — човек, на когото другите се подчиняват. А тя загубваше самочувствието си в своите дрехи. Той я критикуваше за това как се облича — не грубо, но компетентно, самоуверено. Ако не се страхуваше от въпросите на майка си, тя щеше да извади осемстотинте долара, сложени между второ и трето действие на „Както ви се харесва“, и да си купи нови тоалети.

Излязоха от смълчаната къща, качиха се на колата и потеглиха. Тя не зададе повече въпроси. Минаха през Порт Филип и продължиха на юг. Не говореха. Тя не искаше да му доставя удоволствие, като го попита къде отиват. В главата й имаше едно табло, на което мислено отбелязваше точките, които двамата печелеха един срещу друг.

Стигнаха чак в Ню Йорк. Даже и да се върнеха веднага, нямаше да успее да се прибере в къщи преди зори. Майка й сигурна щеше да изпадне в хистерия. Но тя не се възпротиви. Не искаше да показва пред него, че може да се тревожи за такива неща.

Спряха пред тъмна четириетажна сграда на една улица, където всички къщи изглеждаха еднакви. Гретхен бе идвала в Ню Йорк само няколко пъти — два пъти с Бойлан през последните три седмици — и нямаше представа в какъв квартал се намират. Както обикновено Бойлан излезе от колата, за да й отвори вратата. Слязоха по три стъпала към малка циментова площадка зад желязна ограда и Бойлан натисна звънеца. Чакаха дълго. Тя имаше чувството, че отвътре някой ги наблюдава. Вратата се отвори. На прага стоеше едра жена с бяла вечерна рокля и боядисана коса, вдигната в сложна прическа.

— Здравей, миличък — каза тя. Гласът й прозвуча дрезгаво.

Те влязоха и тя затвори вратата зад себе си. Коридорът беше слабо осветен, а къщата притихнала, сякаш подовете бяха покрити от край до край с дебели килими, а стените — обвити с плат, заглушаващ шума. Наоколо сякаш се движеха хора — леко и внимателно.

— Добър вечер, Нели — каза Бойлан.

— Не съм те виждала цяла вечност — каза жената и ги заведе по стълбите в едно малко, осветено в розово салонче на първия етаж.

— Бях зает — отговори Бойлан.

— Ясно — каза жената, разглеждайки Гретхен: първо я прецени с поглед, после й се възхити. — На колко години си, миличка?

— На сто и осем — отговори Бойлан.

Той и жената се засмяха, а Гретхен стоеше сериозна сред малката стая с богато драпирани завеси и картини с маслени бри на голи женски тела. Тя реши да не показва нищо, да не реагира на нищо. Страхуваше се, но се опитваше да подтиска страха си или да не го издава. Смяташе, че ще се успокои, ако прояви равнодушие. Забеляза, че всички лампи в стаята имат пискюли. Бялата рокля на жената беше украсена на бюста и в долния край на полата с ресни. Имаше ли някаква връзка между тези неща? Гретхен си наложи да разсъждава върху това, защото иначе щеше да се обърне и да избяга от притихналата къща и от неприятното усещане, че по етажите над главата й между стаите се движат предпазливо разни невидими хора. Нямаше представа какво очакват от нея, какво можеше да види, какво щяха да правят с нея, Бойлан се държеше весело и непринудено.

— Струва ми се, че почти всичко е готово, миличък — каза жената. — Още няколко минутки. Искате ли да пийнете нещо, докато чакате?

— Малка моя? — обърна се Бойлан към Гретхен.

— Както кажеш — едва проговори тя.

— Аз мисля, че чаша шампанско ще бъде съвсем подходящо — каза Бойлан.

— Ще ви изпратя горе една бутилка — обеща жената. — Изстудена е. Държа я в лед. Елате с мен. — Тя ги изведе от салона и те я последваха по покритите с килим стълби до един слабо осветен коридор па втория етаж. Коравата рокля на жената силно шумолеше. Бойлан носеше палтото си в ръка. Гретхен не се беше съблякла.

Жената отвори някаква врата в коридора и запали една малка лампа. Влязоха в стаята. Вътре имаше голямо легло с копринен балдахин, огромно кресло, покрито с тъмночервен плюш, и три малки позлатена столчета. Един огромен букет лалета се открояваше като ярко жълто петно на масата по средата на стаята. Завесите бяха спусната и шумът от преминаваща по улицата кола се чу приглушено. Голямо огледало заемаше една от стените. Стаята й напомняше за леко старомоден хотел, някога разкошен, но вече поовехтял.

— Прислужницата ще донесе виното след малко — каза жената. Тя изшумоля с роклята си, затваряйки тихо, но плътно след себе си вратата.

— Добрата стара Нели — каза Бойлан и захвърли палтото си на една табуретка до вратата. — На нея винаги може да се разчита. Забележителна е. — Той не обясните какво е забележителна. — Няма ли да си свалиш палтото, малка моя?

— Трябва ли да го сваля?

Бойлан сви рамене.

— Нищо не трябва да правиш.

Гретхен остана с палтото си, макар че в стаята беше топло. Седна на края на леглото и зачака. Бойлан запали цигара и се отпусна удобно в креслото, кръстосвайки крака. Погледна я леко усмихнат и доволен.

— Това е публичен дом — каза той небрежно. — Да знаеш, ако още не си се досетила. Била ли си друг път в такова заведение, малка моя?

Тя знаеше, че той нарочно я дразни. Не му отвърна. Не се осмеляваше да заговори.

— Сигурно не си била — продължи той. — А всяка дама трябва да посети някой публичен дом. Поне веднъж. Да види как работи конкуренцията.

На вратата тихо се почука. Бойлан стана и отвори. Една слабичка жена на средна възраст с черна рокля и къса бяла престилка носеше сребърен поднос. На него имаше кофичка с лед, от която се показваше бутилка шампанско. Имаше и две чаши за шампанско. Без да проговори, жената остави подноса на масата до лалетата. Лицето й не изразяваше нищо. Задължението й беше да не показва, че присъствува. Тя започна да отваря бутилката. Гретхен забеляза, че носеше плъстени пантофи.

Жената се мъчеше да извади тапата, лицето й почервеня от усилието, над очите й се смъкна кичур сива коса. Тя заприлича на онези възрастни, трудно подвижни жени с разширени вени, които ходят рано на църква, още преди да започне работният ден.

— Чакайте — каза Бойлан, — аз ще я извадя — и взе бутилката от ръцете й.

— Извинявайте, сър — каза прислужницата. Тя не успя да изпълни задължението си. Присъствието й се забеляза поради неумението да отвори шампанското.

Бойлан също не можеше да отвори бутилката. Дърпаше тапата, мъчеше се да я избута с палци, стиснал шишето между краката си. И неговото лице почервеня, докато прислужницата го гледаше виновно. Ръцете на Бойлан бяха нежни и меки, негодни за такава работа.

Гретхен се изправи и взе бутилката.

— Аз ще я отворя — каза тя.

— В тухларския завод много шампанско ли отваряте? — попита Бойлан.

Гретхен не му обърна внимание. Хвана здраво тапата — ръцете й бяха ловки и силни, — изви я и тя изскочи, изхвръкна от ръката й и се удари в тавана. Шампанското, се разпени и измокри ръцете й. Подаде бутилката на Бойлан. Една точка на таблото в нейна полза.

— Работническата класа си има своето предназначение — каза той и наля шампанското, а прислужницата подаде на Гретхен една кърпа да си изтрие ръцете. Прислужницата с плъстените пантофи излезе. Ето чии са били леките, безшумни стъпки по коридорите. Бойлан подаде на Гретхен чашата с шампанско.

— Сега доставките на вино от Франция са редовни, макар че, както разбрах, германците са присвоили значителни количества — каза той. — Изглежда, миналата година реколтата не е била особено добра. — Той беше явно раздразнен от провала си с бутилката и от успеха на Гретхен.

Отпиваха шампанското на малки глътки. Една червена лента разделяше диагонално етикета на две. Бойлан кимна одобрително.

— Човек може да е сигурен, че при Нели всичко е първо качество — каза той. — Тя ще се обиди, ако разбере, че наричам заведението й публичен дом. Въобразява си, че това е някакъв салон, където може да прилага без ограничения разбирането си за гостоприемство, от което се ползуват многобройните й приятели. Не си мисли, че всички публични домове са ката този, малка моя. Само ще се разочароваш. — Той все още преживяваше схватката с бутилката и продължаваше да си отмъщава.

— Салонът на Нели е едно от последните останали заведения от една по-елегантна епоха, когато още не бяхме станали жертви на простолюдието и на вулгарния секс. Ако публичните домове започнат да ти харесват, ще ти дам адресите на две-три добри заведения, малка моя. Иначе може да се озовеш в някое ужасно жалко място, а това не би било желателно, нали? Харесва ли ти шампанското?

— Хубаво е — каза Гретхен. Тя пак седна на леглото, без да отпуска вцепененото си тяло.

Изведнъж огледалото светна. В съседната стая някой беше щракнал ключа. Огледалото се превърна в прозорец, през който Бойлан и Гретхен можеха да виждат какво става в съседната стая. Светлината идваше от една лампа, висяща от тавана, чийто плътен копринен абажур хвърляше мека сянка.

Бойлан погледна огледалото.

— О — каза той, — оркестърът се настройва. — Взе бутилката шампанско от кофичката с лед и се премести на леглото до Гретхен. Остави бутилката на пода до краката си.

В огледалото се виждаше висока млада жена с дълга руса коса. Тя имаше красиво лице, което напомняше за разглезено дете — гледаше нацупено и надменно като малка кинозвезда. Но когато захвърли розовия дантелен пеньоар, се оказа, че притежава разкошно тяло с дълги, прекрасни крака. Тя не поглеждаше към огледалото, макар че без съмнение номерът й беше известен и знаеше, че я наблюдават. Отметна покривката на леглото и се отпусна на него изящно и естествено. Остана да лежи и да чака, сякаш доволна, че часовете, даже дните минават, а тя безгрижно позволява да й се възхищават. Действието се развиваше в пълна тишина. От огледалото не се чуваше никакъв звук.

— Искаш ли още шампанско, малка моя? — попита Бойлан и вдигна бутилката от земята.

— Не, благодаря — промълви Гретхен с усилие.

Вратата се отвори и в съседната стая влезе един млад негър.

Ах, мръсник, помисли си Гретхен, долен, отмъстителен мръсник. Но не мръдна от мястото си.

Младият негър каза нещо на момичето в леглото. То махна с ръка за поздрав и се усмихна като победителка в конкурс за красавици. От другата страна на огледалото сякаш се разиграваше пантомима и поради това двете фигури в стаята изглеждаха много отдалечени, недействителни. Поведението им беше измамно успокояващо, сякаш нищо сериозно не можеше да се случи.

Негърът беше облечен в морскосин костюм, бяла риза и червена папионка на точки. Носеше много остри светлокафяви обувки. Имаше вид на човек, който винаги се усмихва любезно и казва: „Да, сър.“

— Нели има много връзки с нощните клубове в Харлем — каза Бойлан, докато негърът се събличаше и окачваше внимателно сакото си на облегалката на стола. — Той сигурно свири на тромпет или на нещо друго в някой от оркестрите и няма нищо против да изкара допълнително малко пари, като позабавлява белите клиенти. Черно злато за жълто злато. — Той се засмя на собственото си остроумие. — Сигурна ли си, че не искаш да пийнеш още малко?

Гретхен не отговори. Негърът започна да разкопчава панталоните си. Тя затвори очи.

Когато погледна, той беше гол. Тялото му беше с цвят на бронз, кожата му блестеше, имаше широки мускулести рамене и тънка талия като атлет в отлична форма. Разликата между него и седналия до нея мъж я разгневи.

Негърът прекоси стаята. Момичето разтвори ръце да го прегърне. Леко като котка, той се отпусна върху стройното бяло тяло, Те се целунаха и нейните ръце се преплетоха на гърба му. След това той се обърна по гръб и тя започна да го целува, първо по шията, после по зърната на гърдите. Русата коса се увиваше около блестящата кожа с цвят на кафе, спускаше са надолу, устните на момичето се долепяха върху опънатата кожа на плоските коремни мускули на мъжа, който се извиваше конвулсивно.

Гретхен ги наблюдаваше като омагьосана. Всичка това й се струваше красиво и естествено, като отправено към самата нея обещание, което тя не можеше да изрече с думи. Но не можеше и да гледа заедно с Бойлан. Беше несправедливо, неприлично несправедливо да се купуват тези две прекрасни тела за един час, като животни в обор, и то заради удоволствието или извратеността, или отмъстителността на човек като Бойлан.

Гретхен се изправи и застана с гръб към огледалото.

— Ще те чакам в колата — каза тя.

— Точно сега започва, малка моя — каза той кротко. — Виж какво ще стане сега. Нали трябва да натрупаш опит. Ще имаш голям успех, ако…

— Ще те чакам в колата — повтори тя, излезе от стаята и изтича по стълбите.

Жената с бялата рокля стоеше близо до входната врата в коридора. Тя не каза нищо, но се усмихна подигравателно, когато отвори вратата на Гретхен.

Гретхен седна в колата. Бойлан се появи след петнадесет минути, без да бърза. Влезе в колата и запали мотора.

— Жалко, че не остана — каза той. — И двамата си заслужиха стоте долара.

През целия път на връщане мълчаха. Когато колата спря пред хлебарницата, навън беше почти светло.

— Е — попита той, след като часове наред бе мълчал, — научи ли нещо тази нощ?

— Да — отговори тя. — Трябва да си замеря по-млад любовник. Лека нощ.

Още докато отключваше вратата, колата потегли. Тя се изкачи по стълбите и видя, че вратата на стаята на родителите й, която беше точно срещу нейната, е отворена и вътре свети. Майка й седеше на един дървен стол, вперила поглед в коридора. Гретхен спря и я погледна. Очите на майка й святкаха безумно: нищо не можеше да се направи. Срещата между майка и дъщеря беше неизбежна.

— Лягай си веднага — каза майката. — В девет часа ще се обадя в завода, ще кажа, че си болна и че няма да отидеш днес на работа.

Гретхен влезе в стаята си и затвори вратата. Не я заключи, защото никоя от вратите в къщата нямаше ключалка. Взе томчето с пиесите на Шекспир. Осемте банкноти по сто долара ги нямаше между второ и трето действие на „Както ви се харесва“. Те бяха все така грижливо сгънати в плика и поставени по средата на пето действие на „Макбет“.

1

В къщата на Бойлан не светеше. Всички бяха в града и празнуваха. Томас и Клод гледаха ракетите и фойерверките, извиващи се в нощното небе над реката, и слушаха гърмежите на малкото оръдие, което се използуваше на футболните мачове в гимназията, когато местният отбор вкарваше гол. Нощта беше ясна и топла; гледан от височината на хълма, Порт Филип блещукаше ярко с всичките си светлини.

Тази сутрин немците бяха капитулирали.

Томас и Клод се мотаеха сред тълпите из града и гледаха как момичетата целуват по улиците войници и моряци, как хората изнасят от къщите си бутилки о уиски. Още от сутринта Томас се чувствуваше отвратен. Мъже, които четири години поред отлагаха военната си служба, чиновници в униформа, които не се бяха, отдалечили на повече от сто и шейсет километра от дома си, търговци, натрупали печалба от черна борса, сега се целуваха, крещяха и напиваха, сякаш те лично бяха убили Хитлер.

— Паплач — каза той на Клод, загледан в ликуващата тълпа. — Ще ги науча аз тях.

— Да — отговори Клод. — Ние трябва да си направим едно наше тържество. С наши фойерверки. — След това, докато гледаше как възрастните лудуват, той се умисли и повече не каза нищо. Свали очилата си и загриза едната дръжка — признак, че обмисля някакъв коварен план. Томас познаваше това негова състояние, но се въздържаше от всякакви рискове. Сега не беше моментът да се заяжда с войници, а и всякаква разпра, даже с цивилен, би била неуместна в този ден.

Най-накрая Клод съобщи какво е измислил по случай Деня на победата и Том се съгласи, че си струва да осъществят плана му.

И затова сега стояха на хълма в имението на Бойлан — Томас носеше едно бидонче с бензин, а Клод — торбичка с пирони, чук и един сноп парцали; движеха се предпазливо през храсталаците към порутената оранжерия, издигаща се на една гола могилка на около петстотин метра от къщата. Бяха дошли дотук не по шосето, а по един тесен черен път, който минаваше извън Порт Филип и свършваше зад къщата. Вмъкнаха се през някаква градинска портичка и скриха мотопеда до една изоставена яма за чакъл пред оградата на имението.

Изкачиха се до оранжерията. Стъклените стени бяха прашни и изпочупени, отвътре се носеше миризма на плесен и изгнили зеленчуци. До запуснатата постройка бяха струпани няколко дълги сухи греди и една ръждясала лопата, която бяха виждали при предишните си обиколки из имението. Томас започна да копае, а Клод избра две големи греди и ги закова на кръст. През деня бяха обмислили най-подробно плана и нямаше нужда от приказки.

Когато кръстът стана готов, Клод го поля с бензин. Двамата го вдигнаха и го забиха в изкопаната от Томас дупка. Томас засипа дупката и затъпка пръстта с крака, а после я изравни с лопатата, за да не мърда кръстът. Клод изля останалия бензин върху парцалите, които носеше. Всичко беше готово. Гърмежите от оръдието отекваха от училищното игрище чак до хълма, а ракетите светваха бързо и угасваха високо в нощното небе.

Движенията на Томас бяха спокойни и бавни. Той не смяташе, че вършат нещо кой знае колко важно. Просто за пореден път щеше да натрие носа на всички лицемери в града. И за най-голямо свое удоволствие щеше да направи това в имението на този мръсник Бойлан. Ще ги накара да се позамислят, докато се целуват и пеят националния химн. Клод обаче се вълнуваше много. Задъхваше се, сякаш въздухът не стигаше до дробовете му, от устата му почти течаха лиги и той непрекъснато бършеше очилата си с носната си кърпа, защото стъклата се изпотяваха. За Клод това беше постъпка от огромно значение, като се има пред вид, че вуйчо му беше свещеник, а баща му го караше да ходи на църква всяка неделя и го поучаваше всеки ден да се пази от смъртен грях, да стои по-далеч от безпътни протестантки и да бъде чист в очите на Исус Христос.

— Хайде готово — каза тихо Том и отстъпи назад.

С треперещи ръце Клод запали една клечка, наведе се и я допря до напоените с бензин парцали в долния край на кръста. Те пламнаха веднага и в същия миг той изпищя и хукна да бяга. Ръката му се беше подпалила и той, пищейки, тичаше като слепец по поляната. Томас се втурна след него и му изкрещя да спре, но Клод продължаваше да тича като обезумял. Томас го настигна, събори го, след това притисна ръката на Клод с гърдите си, защитени от пуловера му, за да угаси пламъците.

Всичко свърши за миг. Клод лежеше по гръб и стенеше; придържайки изгорялата си ръка, той само хленчеше и не можеше да каже нито дума.

Томас се изправи и погледна приятеля си. Пламъците на горящия кръст осветяваха ясно всяка капчица пот по лицето на Клод. Трябваше бързо да се махат оттук. Всеки момент някой можеше да пристигне.

— Ставай — каза Томас.

Но Клод не мръдна. Той само се извиваше леко ту на едната, ту на другата страна с опулени очи и това беше всичко.

— Ставай, глупак такъв. — Томас раздруса Клод за рамото.

Клод го погледна онемял, със застинало от ужас лице. Томас се наведе, вдигна Клод, преметна го през рамо и затича надолу по могилата през храсталаците към градинската портичка, като се опитваше да не слуша как Клод повтаря: „О, Исусе, о, Исусе, о, милостива майко божия.“

Залитайки под тежестта на приятеля си, Томас разпозна миризмата, която усещаше. Така миришеше само изгоряло месо.

В града оръдието още гърмеше.

2

Аксел Джордах гребеше бавно към средата на реката, като се бореше с течението. Тази вечер не беше изкарал лодката, за да се раздвижи. Излезе в реката, за да избяга от хората. За първи път от 1924 година реши да не работи една нощ. Нека клиентите му ядат утре фабричен хляб. В края на краищата немската армия губеше само веднъж на двадесет и седем години.

На реката беше хладно, но дебелият син пуловер с висока яка, останал от моряшките му дни, го топлеше. Освен това носеше и една бутилка, за да се сгрее и да пие за здравето на идиотите, които отново бяха довели Германия до гибел. Джордах не изпитваше патриотични чувства към никоя страна, но ненавиждаше земята, в която се беше родил. Тя го направи куц за цял живот, отне му възможността да продължи образованието си, прокуди го в чужбина и го въоръжи с безкрайно презрение към всякакви политически идеи и към всички политици, генерали, свещеници, министри, президенти, крале, диктатори, към всякакви завоевания и поражения, към всички кандидати и партии. Беше доволен, че Германия е загубила войната, но не се радваше, че Америка я е спечелила. Надяваше се, че след двадесет и седем години, когато Германия загуби следващата война, ще бъде още жив.

Мислеше за баща си — дребен, богобоязлив тиранин, чиновник в една фабрика, тръгнал за фронта о песен на уста, с китка цветя, втъкнати в дулото на пушката му, щастлив, войнствен глупак, убит при Таненбург, горд, че оставя двама сина, които скоро ще се бият като него за Vaterland, и съпруга, която живя като вдовица по-малко от година. Тя поне прояви разум и се омъжи за един адвокат, който през войната събираше наемите от скъпите жилищни сгради зад Александерплац в Берлин.

„Deutschland, Deutschland, uber alles“ — пееше Джордах подигравателно, отпуснал греблата, оставил водите на Хъдсън да го носят на юг, докато той отпиваше от бутилката с уиски. Пиеше за ненавистта, която изпитваше към Германия от младежките си години, когато го демобилизираха осакатял и трябваше да премине океана. И Америка не беше рай, но поне остана жив досега заедно със синовете си, а къщата, в която живееше, още стоеше на мястото си.

Гърмежите на малкото оръдие отекваха над реката, а във водата трепкаха отраженията на ракетите. Глупаци, мислеше Джордах, на какво се радват? Никога досега не са живели по-добре. След пет години всички ще продават ябълки по улиците и ще си ръфат месата, докато чакат на опашките пред фабриките за работа. Ако имаха поне малко ум, тази вечер всички щяха да са в църквите да се молят дано японците издържат още десет години.

И тогава видя пламъка, който изведнъж лумна на хълма извън града — малка, ярка огнена струя, която бързо се превърна в кръст, горящ на хоризонта. Той се засмя. Всичко си е както обикновено; по дяволите победата. Долу католиците, негрите и евреите и не забравяй — весели се днес, защото утре ще гориш в пламъци. Америка си е Америка. Ние сме тук, за да ви напомним каква е истината.

Джордах отпи от уискито, наслаждавайки се на горящия кръст, извисен над града, предвкусвайки лицемерните вайкания, които щяха да се появят утре в двата местни вестника по повод оскверняването паметта на героите от всички раси и вероизповедания, дали живота си, за да защитят идеалите, на които се крепи Америка. А проповедите в неделя! Струва си човек да отиде в някоя църква, за да чуе какво ще кажат благочестивите мръсници.

Ако разбера кой е направил този кръст, помисли си Джордах, ще му стисна ръката.

Той видя, че пламъците се разпростират. Сигурно съвсем близо до кръста имаше някаква сграда и вятърът пращаше огъня право към нея. Навярно всичко наоколо бе сухо, защото след миг цялото небе се освети.

След малко се чуха сирените на пожарникарските коли, които префучаха по улиците на града към хълма.

Хубава вечер, каза си Джордах, особено като се вземат пред вид някои неща.

Той отпи за последен път от уискито и загреба бавно към брега.

3

Рудолф стоеше на стълбите пред входа на гимназията и чакаше момчетата да гръмнат с оръдието. На игрището се бяха събрали стотици момчета и момичета, които крещяха, пееха и се целуваха. С изключение на целувките всичко друго напомняше за съботните вечери, когато отборът беше спечелил някой голям футболен мач.

Оръдието гръмна.

Чу се мощно ура.

Тогава Рудолф долепи тромпета до устните си и засвири „Америка“. Отначало тълпата притихна и бавната музика зазвуча отчетливо и тържествено над главите на младежите. След това те запяха и гласовете им се сляха: „Америка, Америка, нека бог те благослови в всички твои честни хора, от океан до океан, станат като братя…“

Песента завърши с ново мощно ура и Рудолф засвири „Американското знаме е вечно“. Тъй като при тази песен не можеше да стои на едно място, закрачи по игрището. Младежите тръгнаха след него и скоро той се озова начело на цяло шествие от момчета и момичета — обиколиха игрището и след това излязоха на улицата, марширувайки в такт с музиката на тромпета. Момчетата дотъркаляха оръдието точно зад Рудолф и спираха на всяка пресечка, за да гърмят, всички викаха ура, а възрастните по пътя им ръкопляскаха и размахваха знаменца.

Повел своята армия, Рудолф свиреше „Когато мините избухват“, „Колумбия, бисерът на океана“, химна на гимназията и „Напред войници-християни“, а ликуващото шествие продължаваше по улиците на града. Той го изведе на Вандерхоф Стрийт и спря пред хлебарницата, където изсвири в чест на майка си „Когато се усмихват очите на ирландката“. Майка му отвори прозореца на горния етаж и му замаха с ръка, а той видя, че бърше очите си с носна кърпа. Накара момчетата с оръдието да приветствуват майка му и те гръмнаха, стотици момчета и момичета закрещяха и майка му открито се разплака. Хубаво щеше да бъде, ако се бе сресала, преди да отвори прозореца, и жалко, че винаги беше с цигара в уста. В мазето не светеше и той разбра, че баща му не си е у дома. И без това не знаеше какво да му изсвири. Трудно е точно тази вечер да се избере нещо подходящо за един ветеран от немската армия.

Искаше му се да отиде в болницата и да изсвири една серенада за сестра си и нейните войници, но болницата беше много далече. Като изпълни последен туш в чест на майка си, той поведе шествието към центъра на града, свирейки „Була-була“. Може би догодина, като свърши гимназия, ще отиде в Йеил. Тази вечер невъзможни неща нямаше.

Без да иска, той се озова на улицата, където живееше мис Льоно. Колко пъти беше стоял пред тази къща, скрит в сянката на едно отсрещно дърво, вперил поглед в осветения прозорец на втория етаж. Сега прозорецът светеше.

Той спря смело по средата на улицата пред къщата и погледна към прозореца. Тясната уличка със скромни къщи, в които живееха по две семейства, и с малки градинки се изпълни с народ. Дожаля му за мис Льоно, останала самичка толкова далеч от дома си, тъгуваща по приятели и роднини, които в този момент ликуват по улиците на Париж. Прииска му се да се представи в по-добра светлина пред нещастната жена, да й покаже, че не й се сърди, да я убеди, че притежава неподозирани от нея качества, че съвсем не е противно момче, специалист по порнографски рисунки, чийто баща германец говори само мръсотии. Вдигна тромпета и засвири „Марсилезата“. Сложната, тържествена мелодия, която напомняше за знамена и битки, за безразсъдство и героизъм, се понесе над бедната малка уличка и младежите затананикаха, защото не знаеха думите. Божичко, помисли си Рудолф, на кой друг учител в Порт Филип е оказвана такава чест. Изсвири песента докрай, но мис Льоно не се показа на прозореца. От съседната къща излезе едно момиче с дълга руса плитка, застана близо до Рудолф и го загледа как свири. Рудолф започна отначало, но този път игриво, с ритъм и импровизации, ту нежно и бавно, ту звънко и високо. Най-сетне прозорецът се отвори. Мис Льоно, която беше по пеньоар, погледна надолу. Рудолф не виждаше лицето й. Пристъпи към уличната лампа, за да може мис Льоно ясно да го види, насочи тромпета право към нея и засвири високо и ясно. Трябваше да го познае. Тя се ослушва няколко секунди, без да мръдне. След това затвори рязко прозореца и спусна транспаранта.

Френска курва, помисли си той и завърши „Марсилезата“ с подигравателно тъжна извивка. Свали тромпета от устните си. Момичето, което беше излязло от съседната къща, стоеше до него. То го прегърна и го целуна. Момчетата и момичетата около тях извикаха ура и оръдието гръмна. Той се засмя. Целувката беше прекрасна. Вече знаеше и къде живее момичето. Той пак вдигна тромпета и с маршова стъпка, леко поклащайки се, засвири „Тигърски ритми“. Зад него шествието се понесе като огромна, разлюляна маса към Мейн Стрийт.

4

Тя запали нова цигара. Сама в празната къща, беше защорила всички прозорци, за да заглуши шумовете на града — ликуващите гласове, трясъка на ракетите, гръмката музика. За какво да празнува? В такъв ден мъжете се връщаха при жените си, децата при родителите си, приятели при приятелите си, даже непознати хора се прегръщаха по улиците. При нея никой не се беше върнал, никой не я беше прегърнал.

Влезе в стаята на дъщеря си и запали лампата. Всичко блестеше от чистота и грижливо изгладената покривка на леглото, излъсканата месингова нощна лампа, ярко боядисаната тоалетка е бурканчета с крем и други средства за разкрасяване. Хитрините на професията, помисли с огорчение Мери Джордах.

Тя отиде при малката махагонова библиотечка. Всички книги бяха внимателно подредени. Извади дебелия том с пиесите на Шекспир. Пликът лежеше между страниците на „Макбет“. Погледна в него и видя, че парите са още там. Дъщеря й даже не беше благоволила да ги скрие на друго място, след като знаеше, че майка й е разбрала. Мери извади плика и върна книгата внимателно на мястото й. Измъкна наслуки една друга книга — антология на английската поезия, която Гретхен ползуваше в гимназията, Прекрасната духовна храна на нейната дъщеря. Отвори книгата и сложи плика между страниците й. Нека се поразтревожи за парите си. Ако баща й знаеше, че в къщата има осемстотин долара, щеше да обърне всичко наопаки.

Тя прочете няколко стиха:

Прекрасно, прекрасно…

Върна книгата в библиотечката. Не си направи труд даже да загаси лампата, преди да излезе от стаята.

Отиде в кухнята. Тенджерите и чиниите от самотната й вечеря стояха неизмити в умивалника. Загаси цигарата си в един тиган, пълен до половината с мазна вода. Беше изяла една свинска пържола. Долнокачествена вечеря. Погледна печката и завъртя кранчето за газта. Премести един стол, седна, отвори вратата на фурната и сложи вътре главата си. Миризмата беше неприятна. Поседя така известно време. През затворения кухненски прозорец достигаха веселите викове от града. Беше чела някъде, че на празници се извършват повече самоубийства от друг път — на Коледа, на Нова година. А тя ще намери ли по-добър празник от днешния?

Миризмата на газта се усилваше. Зави й се свят. Измъкна главата си от фурната и завъртя обратно кранчето. Нямаше за какво да бърза.

Отиде в хола — нали беше господарката на къщата. В малката стая миризмата на газ се усещаше слабо — по средата на износения червеникав килим стоеше квадратната дъбова маса с четири дървени стола, подредени около нея. Тя седна до масата, извади молив от джоба си и се огледа за хартия, но видя само ученическата тетрадка, в която всеки ден водеше сметките от хлебарницата. Нито пишеше, нито получаваше писма. Откъсна последните страници от тетрадката и започна да пише.

Тя спря дотук и прочете със задоволство написаното. Грешните удоволствия на блудницата ще бъдат помрачени, когато види майка си мъртва и намери на възглавницата си нейното послание, изпратено от гроба. Всеки път, когато позволеше на някой мъж да я докосне, Гретхен щеше да си спомня последните думи на майка си.

Отвън се чуваше неясна музика и все по-шумни радостни възгласи. Тогава тя чу тромпета и го позна, Рудолф свиреше под прозореца. Тя стана от масата, отвори прозореца и погледна навън. Той стоеше долу, начело на хиляди момчета и момичета, и свиреше за нея „Когато се усмихват очите на ирландката“.

Тя му махна с ръка и усети, че се насълзява. Рудолф каза на момчетата да гръмнат с оръдието в нейна чест и гърмежът отекна по улиците. Тя вече плачеше открито и трябваше да извади носната си кърпа. Рудолф й махна с ръка и поведе армията си нататък, свирейки с тромпета.

Хълцайки, тя се върна при масата и седна. Той ми опаси живота, мислеше Мери, моят прекрасен син ми спаси живота.

Скъса писмото, отиде в кухнята и го изгори в супника.

5

Много от войниците бяха пияни. Щом съобщиха новината по радиото, всички, които можеха да ходят, облякоха униформите си и излязоха от болницата, без да дочакат разрешение; някои от тях се върнаха в общата стая с бутилки и сега там миришеше като в кръчма — мъже в колички и с патерици се мотаеха из помещението, викаха и пееха. След вечеря тържеството премина в буйство — чупеха прозорците с бастуните си. Деряха плакатите от стените, разкъсваха книги и списания, превръщайки ги в конфети, с кон то водеха шеговити битки сред пиянски изблици и смях.

— Аз съм генерал Джордж С. Патън14 — изкрещя едно момче. Гръдният му кош беше стегнат в метален корсет и счупената му ръка стърчеше над главата. — Къде ти е вратовръзката, войник? Тридесет години наряд в кухнята. — След това сграбчи Гретхен с лявата си ръка и я накара да танцува с него в средата на стаята под звуците на „Благодари на бога и предай амуницията“, която останалите войници пееха. Гретхен трябваше да държи здраво момчето, защото иначе то щеше да падне.

— Аз съм най-великият, първокласен, еднорък, голямокалибрен танцьор в света и утре отивам в Холивуд да танцувам валс с Джинджър Роджърс, ще й кажа; „Омъжи се за мен, сладурче, ще си живеем като царе с моята инвалидна пенсия. Ние спечелихме войната, сладурче. Спасихме света от пълна инвалидност.“ — Той седна на пода, отпусна главата си между коленете и запя „Лили Марлен“.

Тази вечер Гретхен не можеше да бъде в помощ на никого от тях. Стоеше със застинала усмивка на лицето и когато боят с конфети ставаше безпощаден и заплашваше да се превърне в истинска битка, тя се опитваше да се намеси. Ha вратата се показа една сестра и кимна на Гретхен. Гретхен отиде при нея.

— Мисля, че е по-добре да се махнеш оттук — каза сестрата с тих, разтревожен глас. — След малко те съвсем ще подивеят.

— Не ги обвинявам — каза Гретхен. — А ти?

— И аз не ги обвинявам — отговори сестрата, — но ще стоя по-далеч от очите им.

От стаята се дочу трясък на разбито стъкло. Един войник беше хвърлил празна бутилка от уиски през прозореца.

— Стреляй да ги уплашим! — извика войникът. Той грабна едно метално кошче за боклук и го захвърли през другия прозорец. — Лейтенанте, насочи минохвъргачките към негодниците. Заеми височината.

— Добре, че им прибраха оръжието, преди да влязат в болницата — каза сестрата. — Това тук е по-лошо и от боевете в Нормандия.

— Доведете японците! — изкрещя някой. — Ще ги усмъртя с подръчни материали за първа медицинска помощ. Банзай!15

Сестрата дръпна Гретхен за ръкава.

— Върви си в къщи — каза тя. — Тази вечер тук не е подходящо за момичета. Утре ела рано, ще помогнеш да оправим.

Гретхен кимна. Сестрата се отдалечи, а Гретхен тръгна да се преоблече, но се спря, върна се обратно и се насочи към коридора, който водеше за отделенията. Влезе в отделението за тежко болни — с наранявания в главата и гърдите. В слабо осветеното помещение беше тихо. Повечето от леглата бяха празни, но тук-там се виждаше по някоя фигура, лежаща неподвижно под завивките. Тя отиде при последното легло в ъгъла, където лежеше Толбът Хюс — до леглото му имаше поставка, а на нея закрепена банка гликоза, която капка по капка се вливаше в ръката му. Лицето му беше изпито, а широко отворените му огромни очи горяха трескаво. Той я позна и се усмихна. Далечните викове и песни от общата стая достигаха тук като неясен шум от футболно игрище. Тя също му се усмихна и седна на края на леглото. Беше го видяла за последен път снощи, но сега й се стори, че за последните двадесет и четири часа той застрашително е отслабнал. Единственото здраво нещо по него беше превръзката около врата му. Лекарят в отделението й беше казал, че Толбът ще живее най-много още една седмица. Той обясни, че в действителност няма причина пациентът да умре, макар че бе изгубил завинаги говора си, раната му заздравяваше. Но би трябвало вече да поема храна и дори да се движи по малко. А Толбът губеше сили с всеки изминат ден, кротко и неотстъпно той настояваше да умре, без да вдига шум, без да създава неприятности на никого.

— Искаш ли да ти почета тази вечер? — попита Гретхен.

Той поклати главата си на възглавницата. След това протегна ръка към нея и стисна здраво пръстите й. Тя усещаше костите му, крехки като на птиче. Той пак се усмихна и затвори очи. Тя седеше неподвижно и държеше ръката му. Седя така около петнадесет минути, без да продума. Тогава видя, че той е заспал. Освободи внимателно ръката си, изправи се и излезе тихо от стаята. Утре ще попита лекаря кога смята, че победителят във войната Толбът Хюс ще умре. Ще дойде и ще държи ръката му, така ще изрази скръбта на отечеството му и той няма да бъде сам, когато умира на двадесет години, без да е успял да каже нещо.

Тя бързо се преоблече и тичешком излезе от болницата.

Когато мина през главния вход, видя Арнълд Симс, който се беше облегнал на стената и пушеше. Виждаше го за първи път след онази вечер в общата стая. Поколеба се за миг, после се запъти към автобусната спирка.

— Добър вечер, мис Джордах. — Същият учтив глас.

Гретхен реши да спре.

— Добър вечер, Арнълд.

Лицето му не издаваше нищо.

— Момчетата най-сетне имат за какво да празнуват, нали? — Арнълд посочи с глава към крилото, където се намираше общата стая.

— Разбира се, че имат — отговори тя. Искаше да си тръгне, но не желаеше той да си помисли, че се страхува от него.

— Значи, тези малки Съединени щати се включиха във войната и свършиха работа — каза Арнълд, — Ама какви усилия само положиха, нали?

Той й се подиграваше.

— Ние всички трябва да бъдем много щастливи — каза тя. В негово присъствие винаги започваше да говори високопарно.

Аз съм много щастлив — каза той. — Наистина. Страшно щастлив. Днес получих хубава новина. Изключително хубава. Затова ви чаках. Исках да я споделя с вас.

— Каква е тя, Арнълд?

— Утре се уволнявам — каза той.

— Това действително е хубава новина — отговори тя. — Поздравявам те.

— Да — продължи той. — Според официалното решение на държавната военно-лекарска комисия аз мога да ходя. Имам заповед за придвижване по назначение и незабавно уреждане на уволнението ми от армията. Другата седмица ще бъда в Сейнт Луис. Арнълд Симс, бъдещият цивилен гражданин.

— Надявам се, че ще… — Тя спря. Щеше да каже „че ще бъдеш щастлив“, но й се стори глупаво. — Че всичко ще тръгне на добре — добави тя. Прозвуча още по-лошо.

— О, аз съм човек, на когото му върви — отговори той. — Никой не бива да се тревожи за стария Арнълд. И още една хубава новина имам тази седмица. Изобщо прекрасна, велика седмица, Получих писмо от Корнуол.

— О, но това е много хубаво. — Пак говореше превзето. — От момичето, за което ми разправяше ли? — Палмите. Адам и Ева в Райската градина.

— Да. — Той хвърли цигарата си. — Научила, че мъжът й е убит в Италия и решила да ми съобщи.

Тя нямаше какво да му отговори и затова замълча.

— Е, повече няма да се видим, мис Джордах — каза той, — освен ако някога минете през Сейнт Луис. Можете да намерите адреса ми в телефонния указател. Живея в отдалечен жилищен квартал. Няма да ви задържам повече. Сигурен съм, че ще ходите на бал по случай победата или на танци в някой клуб. Исках просто да ви благодаря за всичко, което направихте за нас, мис Джордах.

— На добър час, Арнълд — каза тя сдържано.

— Много жалко, че не намерихте време да дойдете на Речното пристанище онази събота — каза той без заобикалки с провлечения си глас. — Купихме си две хубави пилета, изпекохме ги и си направихме цял пикник. Много ни липсвахте.

— Не очаквах, че ще споменеш за това, Арнълд — отговори тя. Какво лицемерие, какво лицемерие.

— Ей богу — каза той, — толкова сте хубава, че ми се иска просто да седна и да заплача.

Той се обърна, отвори вратата на болницата и куцайки, влезе вътре.

Разстроена, тя тръгна бавно към спирката на автобуса. Победата не разрешаваше нищо.

Спря се под лампата и погледна часовника си, чудейки се дали и шофьорите не празнуват тази вечер. В сянката на едно дърво беше паркирана някаква кола. Моторът забръмча и колата тръгна бавно към нея. Беше буикът на Бойлан. В първия момент тя понечи да избяга обратно в болницата.

Бойлан спря колата пред нея и отвори вратата.

— Мога ли да ви закарам, мадам?

— Не, благодаря. — Не го беше виждала повече от месец, откакто бяха ходили през нощта в Ню Йорк.

— Мислех, че можем тази вечер заедно да изкажем подобаващата на бога благодарност, че благослови войските ни с победа — каза той.

Благодаря, но аз ще изчакам автобуса — каза тя.

— Получи ли писмата ми? — попита той.

— Да. — На бюрото си в службата беше намерила две писма, в които той я молеше да се срещнат пред магазина „Бърнстайн“. Тя не отиде на срещите и не отговори на писмата.

— Отговорът ти сигурно се е изгубил по пощата — каза той. — Напоследък пощенските услуги са много нередовни.

Тя се отдалечи от колата. Бойлан излезе, настигна д и я хвана за ръката.

— Ела с мен в къщи — каза той ядно. — И без повече номера.

Допирът й с него отнемаше смелостта й. Тя го мразеше, но въпреки това знаеше, че иска да бъде в леглото му.

— Пусни ме. — Тя издърпа рязко ръката си и тръгна пак към спирката, а той продължи да върви след нея.

— Добре — започна той. — Ще ти кажа защо съм дошъл. Искам да се оженя за теб.

Тя се изсмя. Не знаеше защо се изсмя. Може би от изненада.

— Искам да се оженя за теб — повтори той.

— Виж какво ще ти кажа — отговори тя, — иди в Ямайка, както смяташе, а аз ще ти пиша там. Остави си адреса при секретарката. Извинявай, автобусът ми идва.

Автобусът спря и щом вратата му се отвори, тя скочи вътре. Подаде билета си на шофьора, после отиде и седна на една празна седалка в дъното. Трепереше. Ако автобусът не беше дошъл, щеше да каже „да“ и да се омъжи за него.

Когато наближиха Порт Филип, чу сирените на пожарникарските коли и погледна към хълма. Горе имаше пожар. Да може цялата къща да изгори до основи, помисли си тя.

6

Том караше мотопеда по тесния черен път зад имението на Бойлан, а Клод се държеше за него със здравата си ръка. Том имаше малка практика, затова караше бавно, и при всяко занасяне или друсане Клод охкаше в ухото му. Том не знаеше колко е зле ръката му, но знаеше, че трябва да направи нещо. Ако обаче го заведеше в болницата, щяха да питат как се е изгорил и тогава нямаше да е нужен Шерлок Холмс, за да се установи връзката между момчето с обгорената ръка и горящия кръст на хълма в имението на Бойлан. А и Клод, разбира се, нямаше да поеме вината само върху себе си. Клод не беше герой. В никакъв случай не беше от онези, които стискат зъби, докато ги мъчат, но не издават тайната.

— Слушай — каза Том и така намали скоростта, че моторът почти опря да се движи, — имате ли домашен лекар?

— Да — отговоря Клод. — Вуйчо ми.

Ето какво семейство трябваше да има човек. Свещеници, лекари, а вероятно има и вуйчо адвокат, който ще се окаже полезен по-късно, когато го арестуват.

— Къде живее? — попита Том.

Клод измънка адреса. Толкова беше изплашен, че едва можеше да говори. Том натисна педала и като се стараеше да избягва централното шосе, стигна до голямата къща в покрайнините на града, на чиято табелка пишеше: „Д-р Робърт Тинкър, лекар“.

Том спря мотопеда и помогна на Клод да слезе.

— Слушай — каза той, — влизаш вътре сам, нали разбираш, и каквото и да разправяш на вуйчо си, моето име няма да споменаваш. И най-добре е баща ти да уреди да заминеш още тази вечер от града. Утре тук ще настане голяма бъркотия и ако някой те види да се разхождаш с изгоряла ръка, след десет секунди ще те спипат.

Вместо отговор Клод изохка и увисна на рамото на Том. Том го отблъсна.

— Дръж се бе, човек — каза той. — А сега влизай и гледай да идеш право при вуйчо си, а не при някой друг. И ако разбера, че си ме издал, ще те убия.

— Том! — изхленчи Клод.

— Чу ли какво ти казах? — повтори Том, — Ще те убия. Знаеш, че не се шегувам — и го бутна да върви към вратата на къщата.

Залитайки, Клод тръгна. Протегна здравата си ръка и натисна звънеца. Том не го изчака да влезе. Отдалечи се бързо по улицата. Пожарът над града още гореше и осветяваше небето.

Том се спусна към реката, близо до склада, където баща му държеше лодката си. Край брега беше тъмно и миришеше силно на ръждясал метал. Съблече пуловера си, Той лъхаше неприятно на изгоряла вълна, сякаш някой беше повръщал върху него. Намери един камък, уви го в пуловера и метна вързопа в реката. Чу се глухо плискане, пуловерът потъна, а над черната вода се издигна малък бял фонтан. Много го беше яд, че се лишава от пуловера си. Той му носеше късмет. С него беше спечелил много схватки. Но имаше случаи, като сегашния, когато човек трябва да се отърве от някои неща.

Отдалечи се от реката и тръгна към къщи; през ризата си усещаше нощния хлад. Чудеше се дали наистина ще трябва да убие Клод Тинкър.

1

Немско ядене, помисли си Мери Джордах, като видя как мъжът й донася от кухнята тавата с печена гъска, гарнирана с червено зеле и с кнедли. Емигрант!

Не можеше да си спомни откога не бе виждала Джордах в толкова добро настроение. Падането на Третия райх тази седмица го беше направило весел и общителен. Поглъщаше жадно вестниците и се смееше злорадо на снимките, които показваха как немските генерали подписват документите за капитулацията. Днес беше неделя и Рудолф навършваше седемнадесет години; по този случай Джордах беше обявил празник в къщи. Той не признаваше рождените дни на никой друг от семейството. Беше купил на Рудолф прекрасна въдица, бог знае колко скъпа, а на Гретхен разреши да задържи половината от заплатата си вместо една четвърт, както тя правеше досега. Дори даде на Томас пари да си купи нов пуловер, защото беше загубил стария. Ако можеше немската армия да капитулира всяка седмица, животът в дома на Аксел Джордах щеше да бъде поносим.

— Отсега нататък — каза Джордах — в неделя на обяд ще ядем всички заедно. — Кървавото поражение на неговия народ, изглежда, бе породило сантиментални чувства към кръвните му роднини.

И така, всички се събраха около масата — Рудолф, смутен, че е виновник на тържеството, седеше съвсем изправен като кадет от „Уест Пойнт“, с риза и вратовръзка; Гретхен, с дантелена бяла блузка, изглеждаше въплъщение на невинността. Блудница! И Томас с дръзката си, самоуверена усмивка — днес старателно измит и сресан. След Деня на победата у Томас беше настъпила необяснима промяна — от училище се прибираше право у дома, учеше по цяла вечер в стаята си и за първи път през живота си помагаше в магазина. В душата на майката проблеснаха искрици на плаха надежда. Може би по силата на някаква неизвестна магия замлъкналите оръдия в Европа ще направят от тях едно нормално семейство.

Представата на Мери Джордах за нормално американско семейство се беше оформила предимно от поученията на сестрите в приюта, а по-късно от рекламите в популярните списания. В нормалните американски семейства всички бяха добре измити, миришеха на хубаво и постоянно се усмихваха един на друг. Отрупваха се с подаръци за Коледа, за рождени дни, сватби, годишнини и за Деня на майката. Имаха възрастни, но запазени родители, които живееха в провинцията в някоя ферма и притежаваха поне една кола. Синовете наричаха баща си „сър“, а дъщерите свиреха на пиано и споделяха с майките си с кои момчета имат среща; всички използуваха тоалетна вода. Събираха се заедно на закуска, на вечеря и на обяд в неделя, ходеха редовно на църква и цялото семейство прекарваше лятната ваканция на море. Всеки ден бащата обличаше тъмен костюм и отиваше на работа в кантората си; той имаше голяма застраховка за живот. Всичко това не беше ясно формулирано в съзнанието й, но то представляваше онзи недостижим стандарт, по който тя сравняваше собственото си съществуване. Тъй като беше твърде стеснителна и в същото време високомерна, за да общува със съседите си, тя не знаеше какъв живот водят другите семейства в града. Богатите бяха недостъпни за нея, а бедните не заслужаваха дори презрението й. Според нейните мъгляви и хаотични преценки тя, съпругът й, Томас и Гретхен не представляваха в никакъв случай семейство, което тя можеше да приеме или което можеше да й достави радост. Те бяха по-скоро грубияни, тръгнали почти случайно заедно на пътешествие, и най-доброто, на което можеха да се надяват, беше да подтискат враждебността си. Рудолф, разбира се, не влизаше в тази група.

2

Аксел Джордах сложи със задоволство гъската на масата. Цялата сутрин беше приготвял обеда, като беше отпратил жена си от кухнята, но този път без обичайните обиди, че не може да готви. Наряза птицата грубо, но с ловки движения, и поднесе на всички огромни порции, като подаде първата чиния на майката, за нейна най-голяма изненада. Беше купил две бутилки калифорнийски ризлинг и напълни тържествено чашите. Вдигна тост:

— За моя син Рудолф, по случай рождения му ден — каза той с дрезгав глас. — Дано оправдае надеждите ни и се издигне до върха, но нека не ни забравя.

Всички отпиха тържествено, но майката видя, че Томас направи лека гримаса. Може би виното му се е сторило кисело.

Джордах не уточни кой връх очаква синът му да покори. Уточненията не бяха нужни. Върхът съществуваше със своите ограничения, избраници, привилегии. Когато се изкачиш на него, онези, които са пристигнали преди теб с кадилаците си, те посрещат с възторжени хвалебствия.

3

Рудолф ядеше по малко от гъската. Тя беше възтлъста за неговия вкус, а той знаеше, че от тлъсто излизат пъпки. И от зелето не ядеше много. Следобед имаше среща с момичето с русата плитка, което го беше целунало пред къщата на мис Льоно, и той не искаше да мирише на зеле, когато се видят. От виното отпиваше едва-едва. Беше решил да не се напива никога през живота си. Никога нямаше да допусне да изгуби контрол над разума и тялото си. И освен това никога нямаше да се жени — примерът на майка му и баща му го беше накарал да стигне до това решение.

На другия ден след обявяването на победата той се върна на улицата, където живееше мис Льоно, и взе да се разхожда демонстративно пред съседната къша. Естествено след десет минути момичето, облечено със сини джинси и пуловер, излезе и му махна с ръка. То беше почти на неговата възраст, със сини очи и се усмихваше дружелюбно, като човек, на когото никога не му се е случвало нищо лошо. Тръгнаха заедно по улицата и след половин час Рудолф имаше чувството, че я познава от години. Беше дошла съвсем наскоро от Кънектикът. Казваше се Джули, а баща й работеше нещо към електрокомпанията. Имаше по-голям брат, войник във Франция, и заради това беше целунала Рудолф онази вечер — от радост, че войната е свършила, а брат й е жив във Франция, Независимо от причината Рудолф се радваше, че го е целунала, макар че споменът от това първо докосване до устните на непознато момиче го караше да се чувствува неуверено и неловко.

Джули беше луда за музика, обичаше да пее и смяташе, че Рудолф свири прекрасно на тромпет; той почти й беше обещал, че ще я вземе с оркестъра си да пее следващия път в клуба.

Джули казваше, че харесва сериозните момчета, а Рудолф без съмнение беше сериозен. Беше разказал вече на Гретхен за Джули. Обичаше да си повтаря името й: „Джули, Джули…“ Гретхен само се усмихна покровителствено на увлечението му. Тя му подари един син блейзер за рождения ден.

Той знаеше, че майка му ще се разочарова, ако не я изведе на разходка следобед, но сега, когато баща му най-неочаквано бе започнал да се държи толкова добре, може би чудото щеше да стане и той самият щеше да излезе с нея.

Искаше му се да сподели увереността на майка си и на баща си, че ще се издигне в живота. Беше достатъчно интелигентен, за да знае, че интелигентността сама по себе си не е гаранция за нищо. За успеха, който родителите му очакваха, че ще постигне, беше нужно нещо повече късмет, произход, талант. Още не знаеше дали е късметлия. Естествено не можеше да разчита на произхода си, за да Направи кариера, а освен това се съмняваше дали има талант за нещо. Ценеше способностите на другите и проучваше собствените си възможности. Ралф Стивънс, негов съученик, едва успяваше да изкара средни бележки, но беше гениален по математика и си играеше със задачите по висша математика и физика, докато другите се потяха над простата алгебра. Ралф Стивънс имаше талант, който определяше пътя в живота му, Той знаеше какво ще прави, защото можеше да прави едно-единствено нещо.

На Рудолф му се удаваха много неща, но не се беше насочил към нищо определено. Не свиреше лошо на тромпет, но съвсем не си въобразяваше, че е Бени Гудман или Луис Армстронг. От четирите момчета, с които свиреше в оркестъра, две бяха по-добри от него, а другите две не му отстъпваха. Той преценяваше обективно музикалните си способности и знаеше, че в тази област не е нищо особено. И никога нямаше да бъде нещо повече, колкото и упорито да се упражняваше. В спорта беше отличен в една дисциплина — бягане на двеста метра, но ако учеше в гимназията на някой голям град, кой знае дали щяха да го приемат в отбора, докато Стан О’Брайън например, който играеше краен защитник във футболния отбор, трябваше да се моли учителите да му пишат достатъчно високи бележки, за да не го изключат от състезанията. Ha футболното игрище О’Брайън се проявяваше като един от най-способните играчи в целия щат. Можеше да маневрира, да разиграва топката и да прави мигновени пробиви като истински голям спортист, за когото интелигентността не е от никакво значение. Стан О’Брайън имаше предложения за стипендии от много колежи, дори от Калифорния, и ако не се контузеше, сигурно щяха да го изберат в националния отбор и така щеше да се уреди за цял живот. Съчиненията на Рудолф по английска литература бяха по-добри от съчиненията на Санди Хоупъруд, редактора на училищния вестник, който редовно се проваляше на изпитите по естествени науки, но достатъчно беше човек да прочете една статия на Санди, за да разбере, че няма начин той да не стане писател.

Рудолф имаше дарбата да се харесва. Знаеше това и знаеше, че именно поради тази причина го избират три години поред за председател на класа. Но разбираше, че това в същност не е истински талант. Трябваше предварително да се подготви, за да го харесат, за да бъде симпатичен на хората, да се прави, че проявява интерес към тях и да приема с радост неблагодарни поръчения, като например организирането на танцови забави в училище или рекламирането на вестника — изпълняваше съвестно задълженията си, за да го похвалят след това. Не смяташе, че умението му да се харесва е истински талант, защото нямаше близки приятели, а и самият той не обичаше много хората. Даже навикът му да целува сутрин и вечер майка си и да я води в неделя на разходка имаше за цел да породи чувство на признателност у нея и да поддържа убеждението й, че той е грижлив и любещ син. Неделните разходки го отегчаваха и едвам издържаше милувките й, когато я целуваше, но, разбира се, никога не се издаваше.

Чувствуваше, че в него живеят двама души — за единия знаеше само той, а другият беше известен на целия свят. Искаше му се да е такъв, какъвто изглеждаше, но се съмняваше, че може да постигне някога това свое желание. Макар майка му, сестра му и дори някои от Учителите му да го смятаха за красив, той никак не беше убеден, че има приятна външност. Считаше, че е прекалено мургав, че носът му е много дълъг, челюстта твърде масивна и грубовата, светлите му очи — безцветни и малки за мургавата му кожа, а косата — мръсно черна като на жабарите. Разглеждаше снимките във вестниците и списанията, за да види как се обличат момчетата от добрите училища като „Ексетър“ и „Сейнт Пол“, какво носят колежаните от „Харвард“ и „Принстън“ и се стараеше да им подражава, доколкото му позволяваха средствата.

Ходеше с охлузени бели кожени обувки с гумени подметки, а сега имаше и блейзер, но знаеше, че ако някога го поканят на забава с колежани първокурсници, веднага ще си проличи какво представлява един загубен провинциалист, който си въобразява, че е нещо.

С момичетата се държеше срамежливо и никога не се беше влюбвал, като изключим онази глупава история с мис Льоно. Правеше се, че не се интересува от момичета, тъй като е зает с много по-важни неща и няма време за такива детински занимания като срещи, флиртове и целувки. В същност избягваше компанията на момичетата, защото се страхуваше, че ако стане по-близък с някое от тях, то ще разбере, не зад високомерното му държане се крие едно неопитно и недодялано момче.

В известно отношение завиждаше на брат си. Томас не се стараеше да се хареса на никого. Неговият „талант“ беше необуздаността. Той вдъхваше страх, даже омраза и, разбира се, никой не го обичаше истински, но никога не се измъчваше над въпроса каква връзка да сложи или какво да каже в час по английски. Беше момче с характер и преди да направи нещо, не трябваше мъчително и неуверено да решава как точно да постъпи.

Що се отнася до сестра му, тя беше красива, много по-красива от повечето кинозвезди, които беше виждал на екрана, а този дар божи задоволяваше всички.

— Гъската е чудесна, татко — каза Рудолф, защото знаеше, че баща му очаква да го похвалят за яденето. — Наистина си я бива. — Беше изял вече повече, отколкото искаше, но подаде чинията си да му сипят втори път. И направи усилие да не трепне, когато видя огромната порция, която баща му сложи.

4

Гретхен ядеше мълчаливо. Кога да им кажа, кой е най-подходящият момент? В петък подучи предупреждение, че в срок от две седмици трябва да напусне завода. Мистър Хъчънс я извика в кабинета си и след като произнесе кратка, объркана встъпителна реч за нейната опитност и добросъвестност, за отличната й работа и за това колко добре се отразявало присъствието й в канцеларията, изплю камъчето. Сутринта получил заповед да уволни нея и едно друго момиче. Отишъл да протестира пред директора, обясняваше мистър Хъчънс с продран глас, който изразяваше искрено съчувствие, но директорът му отговорил, че за съжаление не може нищо да направи. Сега, когато в Европа вече не се водела война, много от договорите за държавни доставки щели да бъдат анулирани. Очаквало се производството да спадне и трябвало щатът да се съкрати. Гретхен и другото момиче били назначени последни на работа в отдела на мистър Хъчънс и затова уволнявали първо тях. Мистър Хъчънс беше толкова смутен, че на няколко пъти извади носната си кърпа и без да има нужда, издуха носа си само за да й докаже, че той няма вина в случая. Тридесетгодишната канцеларска работа с преписки се беше отразила върху вида на мистър Хъчънс — той самият приличаше на платена квитанция, седяла забутана някъде дълги години, пожълтяла и оръфана по краищата. Развълнуваният му глас звучеше така неубедително, все едно, че някакъв шкаф за папки ронеше сълзи.

Наложи се Гретхен да утешава мистър Хъчънс. Каза му, че няма намерение да работи до края на живота си в завода за тухли и керемиди на Бойлан и че разбира защо онези, които са назначени последни, трябва да напуснат първи. Не каза на мистър Хъчънс истинската причина, поради която я уволняват, и се почувствува виновна за другото момиче — то беше принесено в жертва, за да може Теди Бойлан да прикрие отмъщението си.

Тя все още не беше решила какво да прави, но се надяваше, че ще успее да си състави някакъв план, преди да й се наложи да съобщи на баща си за уволнението. Предстоеше жестока разправия и тя искаше да подготви предварително защитата си. Днес обаче баща й за първи път се държеше човешки и може би към края на обяда, разчувствуван от виното и разнежен към едното си дете, ще прояви снизходителност и към нея. Като стигнем до десерта, ще им кажа, реши тя.

5

Джордах донесе от кухнята тортата, която беше направил за рождения ден — върху глазурата горяха осемнадесет свещи — седемнадесет плюс една, за да продължава Рудолф да расте; точно запяха „Честит рожден ден, скъпи Рудолф“, когато на вратата се позвъни. Звънът прекъсна песента по средата на куплета. В дома на Джордах звънецът почти никога не звънеше. Никой не им идваше на гости, а пощаджията пускаше писмата под вратата.

— Кой, по дяволите, е това? — каза Джордах. Той реагираше враждебно на всички изненади, сякаш зад всяка от тях се криеше някаква неприятност.

— Аз ще видя — каза Гретхен. В първия момент тя беше сигурна, че долу стой Бойлан, паркирал буика си пред хлебарницата. От него можеше да се очаква такава безумна постъпка. Тя се затича надолу по стълбите, докато Рудолф духаше свещите. Радваше се, че се е облякла официално и си е направила косата сутринта заради рождения ден на Рудолф. Нека Теди Бойлан скърби за това, което никога вече няма да получи.

Когато отвори вратата, видя, че отвън стоят двама мъже. Тя ги познаваше мистър Тинкър и брат му, свещеникът. Знаеше мистър Тинкър от завода, а отец Тинкър, плещест, червендалест мъж, който приличаше на пристанищен работник, сбъркал професията си, беше известен на всички.

— Добър ден, мис Джордах — каза мистър Тинкър и свали шапката си. Той поздрави със сериозен глас, а дългото му слабо лице изглеждаше така, сякаш току-що е открил ужасна грешка в счетоводните книги.

— Здравейте, мистър Тинкър. Добър ден, отче — каза Гретхен.

— Дано не сме попречили на нещо — каза мистър Тинкър; гласът му звучеше много по-тържествено и благочестиво от този на ръкоположения в духовен сан негов брат. — Трябва да поговорим с вашия баща. Той в къщи ли е?

Да — отговори Гретхен. — Качете се горе… Ние точно обядваме, но…

— Ще бъдеш ли така добра да го извикаш тука, дете мое — каза свещеникът, Той говореше с плътен, самоуверен глас, като човек, свикнал да внушава доверие у жените. — Имаме да обсъждаме с него насаме изключително важен въпрос.

— Сега ще го извикам — отговори Гретхен.

Мъжете влязоха в тъмното малко коридорче и затвориха входната врата, сякаш не искаха никой от улицата да ги види. Гретхен запали лампата. Видя й се нередно да остави двамата мъже в тъмното. Забърза по стълбите, усещайки, че братя Тинкър гледат краката й, докато се качва нагоре.

Рудолф режеше тортата, когато тя влезе в стаята. Всички я погледнаха въпросително.

— Кой, по дяволите, беше това? — попита Джордах.

— Долу е мистър Тинкър — каза Гретхен. — С брат си, свещеника. Искат да говорят е тебе, татко.

— Защо не ги покани да се качат? — попита пак Джордах, като пое от Рудолф чинията с торта и отхапа голямо парче.

— Не искат. Казаха, че трябва да обсъдят насаме с тебе някакъв изключително важен въпрос.

Томас измляска и прекара език по зъбите си, сякаш между тях беше останала храна.

Джордах отмести назад стола си.

— Господи — възкликна той, — свещеник. Тези мръсници не оставят човек на мира даже и в неделя следобед. — Но въпреки това се изправи и излезе от стаята. Те чуваха как, куцайки, той се смъкна тежко по стълбите.

Джордах не поздрави двамата мъже, застанали прави в коридора под слабата светлина на крушката от четиридесет вата.

— Е, господа — каза той, — какво толкова важно има, че трябва да прекъсвате неделния обяд на един трудещ се човек?

— Мистър Джордах — каза Тинкър, — може ли да поговорим с вас някъде насаме?

— Че тук защо не ви харесва? — попита Джордах, надвесил се над тях от последното стъпало, продължавайки да дъвче тортата. В коридора се носеше миризмата на печена гъска.

Тинкър вдигна глава към стълбите.

— Не искам никой да ни чуе — каза той.

— Доколкото ми е известно — отговори Джордах, — каквото има да си казваме, може да го чуе целият проклет град. Нито аз ви дължа пари, нито вие на мене. — Въпреки това той слезе в коридора, отвори външната врата и отключи хлебарницата с ключа, който винаги носеше в джоба си.

Тримата мъже влязоха в магазина, чиято голяма витрина в неделя се закриваше с брезентова щора.

6

Горе Мери Джордах чакаше кафето да заври. Рудолф все поглеждаше часовника си, притеснен, че ще закъснее за срещата с Джули. Томас седеше отпуснат на стола си, тананикаше нещо монотонно и почукваше нервно с вилицата си по чашата.

— Спри, моля те — каза майката. — Главата ме заболя.

— Извинявай — отговори Томас, — за следващия си концерт ще взема тромпета.

Никога не може да се държи възпитано, помисли си Мери Джордах.

— Защо още се бавят? — попита тя раздразнено. — И то точно когато веднъж сме седнали да ядем като нормално семейство. — Погледна укорително Гретхен и каза: — Ти работиш с мистър Тинкър. Да не си направила нещо?

— Сигурно са открили, че съм откраднала някоя тухла — отговори Гретхен.

— Даже и един ден не можете да се държите учтиво — измърмори майката и с вид на мъченица отиде в кухнята да донесе кафето.

По стълбите се чуха стъпките на Джордах. Той влезе в стаята и с безизразно лице каза строго на Том:

— Ела долу.

— Нямам какво да казвам на семейство Тинкър — отговори Том.

— Те имат нещо да ти кажат. — Джордах се обърна, излезе от стаята и се спусна по стълбите. Томас сви рамене. Преплете пръсти и изпъна ръцете си, както правеше винаги, преди да се хвърли да се бие, после тръгна след баща си. Гретхен се намръщи.

— Знаеш ли каква е тази история? — попита тя Рудолф.

— Неприятна — отговори мрачно Рудолф. Той знаеше, че ще закъснее за срещата с Джули.

7

Братята Тинкър — единият в морскосин костюм, а другият в лъскаво черно свещеническо облекло — приличаха на два гарвана, застанали в хлебарницата пред празните рафтове и сивия мраморен тезгях. Томас влезе и Джордах затвори вратата зад него.

Ще трябва да го убия, помисли си Томас.

— Добър ден, мистър Тинкър — каза той, усмихнат по момчешки. — Добър ден, отче.

— Сине мой… — започна важно свещеникът.

— Кажете му, каквото ми казахте на мен — прекъсна го Джордах.

— Ние знаем всичко, синко — продължи свещеникът. — Клод призна всичко на вуйчо си и това е съвсем правилно и естествено. Признанието води до разкаяние, а разкаянието носи прошка.

— Тези глупости ги разправяйте в неделното училище — каза Джордах. Беше подпрял с гърба си вратата, сякаш се страхуваше, че някой може да избяга.

Том мълчеше. Усмихваше се леко като пред бой.

— Това позорно изгаряне на кръста — каза свещеникът. — В ден, определен да се почете паметта на младите герои, загинали във войната. В ден, когато пред олтара на моята църква аз отслужих литургия за успокоение на душите им. И като се знае с какви изпитания и вражди е трябвало да се преборят католиците в тази страна и колко мъчителни усилия сме положили ние, за да бъдем разбрани от нашите фанатични съотечественици. А сега две момчета католици да извършват такова злодеяние. — Той поклати печално глава.

— Той не е никакъв католик — каза Джордах.

— Но майка му и баща му са родени католици отговори свещеникът. — Аз съм проучил.

— Ти ли си го направил, или не? — попита Джордах.

— Аз — каза Томас. Какъв страхлив, малодушен мръсник е този Клод, помисли той.

— Можеш ли да си представиш, сине мой — продължи свещеникът, — какво ще стане с твоето семейство и със семейството на Клод, ако се разбере кой е запалил кръста?

— Ще ни изгонят от града! — извика възбудено мистър Тинкър. — Това ще стане. Никой няма да пожелае да вземе и един хляб от баща ти, дори и без пари. Хората в този град помнят, че сте чужденци, германци, макар че вие искате да забравите това.

— О, божичко, почна се — каза Джордах, — сега ще измъкне и американското знаме.

— Фактите са си факти — продължи мистър Тинкър. — Няма защо да се крият. Ще ви приведа и още един факт. Ако Бойлан разбере кой е подпалил оранжерията му, ще ни осъди всичките, та до края на живота си няма да можем да се оправим. Ще си наеме един ловък адвокат, който ще докаже, че тази стара оранжерия е най-ценният имот оттук до Ню Йорк. — Той размаха юмрук срещу Томас. — Баща ти ще остане без пукнат цент в джоба си. Вие сте непълнолетни. Ние сме отговорни, баща ти и аз. Всичките ни спестявания…

Томас виждаше как баща му размърдва ръцете си, сякаш му се искаше да го стисне с тях за врата и да го удуши.

— Спокойно, Джон — каза свещеникът на брат си. — Няма никакъв смисъл да разстройваме момчето. Всички ние разчитаме на здравия му разум, който ще ни спаси. — Той се обърна към Томас. — Няма да питам каква сатанинска мисъл те накара да подтикнеш нашия Клод към такова ужасно деяние…

— Той ви е казал, че идеята е била моя, така ли? — попита Томас.

— Момче като Клод — продължи свещеникът, — което расте в християнски дом и ходи всяка неделя на църква, никога не би могло да измисли само такъв пъклен план.

— Добре — каза Том. Ясно, че ще трябва да намери Клод.

— За щастие — подхвана пак свещеникът с отмерен проповеднически глас, — когато Клод отишъл при вуйчо си, доктор Робърт Тинкър, в онази ужасна нощ с изгорялата си ръка, доктор Тинкър е бил сам. Той дал на момчето първа помощ, изтръгнал от него историята и го закарал у дома му със собствената си кола. Слава на бога, че никой не го е видял. Но раните са тежки и Клод ще ходи превързан най-малко три седмици. Не беше възможно да го държим в къщи, докато съвсем се оправи. Прислужницата може да заподозре нещо, момчето, което разнася продукти, може да го зърне, някой жалостив съученик може да поиска да го посети.

— О, господи, Антъни — каза мистър Тинкър. — Остави тези проповеди! — С пребледняло, разтреперано лице и кръвясали очи той пристъпи към Томас. — Снощи закарахме онзи негодник в Ню Йорк и тази сутрин го качихме на самолета за Калифорния. В Сан Франциско живее леля му и той ще стои там, докато му свалят превръзките, а след това отива във военно училище и хич не ме интересува дали изобщо някога ще се върне тук. Ако е достатъчно умен, баща ти също ще те накара да заминеш веднага оттука. И то колкото се може по-далеч, където никой не те познава и никой няма да ти задава въпроси.

— Не се безпокой, Тинкър — каза Джордах. — Довечера той ще бъде извън града.

— Дано да е така — отговори Тинкър заплашително.

— А сега, хайде — отвори Джордах вратата. — Достатъчно ви слушах и двамата. Излизайте.

— Мисля, че вече трябва да си вървим, Джон — каза свещеникът. — Сигурен съм, че мистър Джордах ще направи каквото трябва.

Но Тинкър трябваше да вземе последен думата.

— Лесно се отървахте — каза той. — Всички вие. — И излезе от хлебарницата.

— Бог да ти прости, сине мой — добави свещеникът и последва брат си.

Джордах заключи вратата и се обърна към Томас.

— Ти си си окачил въже на шията, лайно такова — каза той. — Сега ще ти дам да разбереш.

Джордах закуца към Томас и замахна с юмрук. Улучи Томас в темето. Томас се олюля и след това инстинктивно отвърна на удара, като подскочи леко и мълниеносно стовари с всичка сила дясната си ръка по слепоочието на баща си. Джордах не падна, но политна с протегнати напред ръце. Той се вгледа изумено в сините, изпълнени с омраза очи на сина си. След това видя, че Томас се усмихва и отпуска ръце.

— Хайде, продължавай — каза презрително Томас. — Синчето няма да удря повече храбрия си татко.

Джордах замахна още веднъж. Лявата буза на Томас започна да се подува и пламна като червено вино, но той само стоеше и се усмихваше.

Джордах отпусна ръце. Този удар беше просто символичен и нищо повече. Безполезен, помисли си той смаяно. Какви синове.

— Добре — каза Джордах. — Тази работа я свършихме. Брат ти ще те изпрати до рейса за Графтън. Оттам ще вземеш първия влак за Олбъни. В Олбъни ще се прехвърлиш за Охайо. Сам. Брат ми ще се погрижи за теб. Аз ще му се обадя днес и той ще те чака. Няма защо да си приготвяш багажа. Не искам никой да те види, че тръгваш оттук с куфар. — Той отключи вратата на хлебарницата.

Томас излезе, премигвайки на следобедното неделно слънце.

— Ти чакай тук — каза Джордах. — Сега ще изпратя брат ти. Не желая никакви прощални сцени с майка ти. — Той заключи вратата на хлебарницата и закуца към входната врата на къщата.

Чак след като баща му влезе, Томас опипа болезнената си, подута челюст.

8

След десет минути Джордах и Рудолф слязоха. Томас стоеше до витрината на хлебарницата и оглеждаше спокойно улицата. Рудолф носеше раираното зеленикаво сако на Томас от единствения му костюм. Купено преди две години, то вече му беше малко. Томас не можеше да движи свободно раменете си с него, а ръцете му стърчаха от тесните ръкави.

Рудолф изгледа смаян зачервената буза на Томас. Джордах имаше вид на болен човек. Мургавата му кожа беше придобила бледозеленикав оттенък, а очите му бяха подпухнали. И всичко това само от един удар, мислеше Томас.

— Рудолф знае какво трябва да прави — каза Джордах. — Дал съм му малко пари. Ще ти купи билета до Кливланд. Ето и адреса на чичо ти — и подаде на Томас късче хартия.

Издигам се една класа по-високо, помисли Томас. И аз имам чичовци за спешни случаи. Сякаш се казвам Тинкър.

— А сега тръгвай — каза Джордах. — И да си държиш устата затворена.

Момчетата тръгнаха. Джордах ги проследи с очи; той усещаше как пулсира вената на слепоочието му, където Томас го беше ударил, а погледът му се премрежваше. Синовете му се отдалечиха като в мъгла по празната слънчева улица на бедния квартал — единият беше висок и строен, добре облечен, със сиви панталони и син блейзер, а другият — висок почти колкото брат си, но по-широкоплещест и с вид на дете в отеснялото сако. Когато момчетата завиха зад ъгъла, Джордах се обърна и тръгна в обратна посока, към реката. Този следобед трябваше да бъде сам. На брат си щеше да се обади по-късно. Брат му и неговата жена бяха такива лигльовци, че сигурно щяха да приемат сина на онзи, който ги беше изгонил от къщата си и който даже не им благодареше за коледните картички, които те му изпращаха всяка година — тези картички бяха единственото доказателство, че двамата мъже, родени преди толкова години в една и съща къща в Кьолн, а сега установили се в различни части на Америка, бяха в действителност братя. Той просто чуваше как брат му с неизличим немски акцент казва на дебелата си жена: „В края на краищата какфо можем да напрафим? Кръфта фода не стафа.“

— Какво, дявол да го вземе, се е случило? — попита Рудолф веднага щом се скриха от погледа на баща си.

— Нищо — отговори Томас.

— Той те е ударил — каза Рудолф. — Знаеш ли на какво приличаш в лицето?

— Страхотен удар ми нанесе — каза Томас подигравателно. — Може да се кандидатира за шампионска титла.

— Като се качи горе, изглеждаше направо смазан — каза Рудолф.

— Фраснах го веднъж — ухили се Томас, като си припомняше случилото се.

— Ти си го ударил?

— Защо не? — каза Томас. — Че за какво друго са бащите?

— Господи! И още си жив?

— Жив съм — каза Томас.

— Нищо чудно тогава, че иска да се отърве от теб — поклати глава Рудолф. Естествено беше го яд на Томас. Заради Томас изпускаше срещата си с Джули. Искаше му се да мине покрай къщата й, която беше само на няколко пресечки от автогарата, но баща му каза, че Томас трябва да замине веднага, без никой да разбере за това. — Какво все пак е станало?

— Станало е това, че съм смел, буен, нормален американец — отговори Томас.

— Сигурно има някаква голяма неприятност — каза Рудолф. — Даде ми петдесет долара за билет. Щом са му се откъснали толкова пари от сърцето, значи, работата е съвсем сериозна.

— Хванаха ме, че шпионирам в полза на японците — отговори спокойно Томас.

— Ама че си остроумен — каза Рудолф. Останалия път до гарата извървяха в мълчание.

В Графтън слязоха от рейса, близо до гарата; Томас седна под едно дърво в малката градинка срещу площада, а Рудолф отиде да осигури билета за Томас. Влак за Олбъни имаше след петнадесет минути; Рудолф купи билета от един съсухрен мъж, който седеше зад гишето със зелена козирка на челото. Той не поиска билет до Кливланд, защото баща му беше казал, че не желае никой да разбере за къде пътува Томас… Затова Томас щеше да си купи сам билет на гарата в Олбъни.

Като взимаше рестото, през ума му мина мисълта да купи един билет и за себе си. Но в обратната посока. За Ню Йорк. Защо Томас пръв да избяга от дома? Но, разбира се, не купи билет за Ню Йорк. Излезе от сградата и мина край шофьорите, които дремеха в такситата си модел 1939 година и чакаха да пристигне следващият влак. Томас седеше на пейка под едно дърво с изпружени широко разкрачени крака, забил токове в хилавата трева. Изглеждаше отпуснат и спокоен, сякаш нищо не му се бе случило.

Рудолф се огледа, за да се увери, че никой не ги наблюдава.

— Ето ти билета — каза той и протегна ръка към Томас, който го погледна безразлично. — Скрий го, скрий го — подкани го Рудолф. — А ето и рестото от петдесетте долара. Четиридесет и два и петдесет цента. С тях ще си купиш билет от Олбъни. Смятам, че ще ти останат доста пари.

Томас сложи парите в джоба си, без да ги преброи.

— На стария сигурно му е причерняло, когато е извадил парите от скривалището си — каза Томас. — Не видя ли къде ги крие?

— Не.

— Много жалко. Можех да дойда в някоя тъмна нощ и да ги задигна. Макар че ти и да знаеш къде ги крие, няма да ми кажеш. Брат ми Рудолф не е такъв човек.

Недалече от тях спря открита спортна кола — на волана седеше момиче, а до него едни лейтенант от военновъздушните сили. Те слязоха от колата и отидоха на перона под покрития с керемиди покрив. Спряха и се целунаха. Момичето носеше бледосиня рокля и летният вятър я развяваше около краката му. Лейтенантът беше висок и силно загорял от слънцето, сякаш се връщаше от пустинята. На зелената му военна куртка имаше медали и нашивки на летец; носеше импрегнирана самолетна торба. Като наблюдаваше двойката, Рудолф си представяше, че чува шума на хиляди мотори в чужди небеса. И отново му домъчня, че се е родил твърде късно и е изпуснал войната.

— Целуни ме, скъпа — каза Томас. — Аз бомбардирах Токио.

— Какво, по дяволите, си въобразяваш? — ядоса се Рудолф.

— Спал ли си е момиче? — попита Томас.

Рудолф се смути, защото същия въпрос зададе и баща му в деня, когато беше ударил мис Льоно.

— Тебе какво те засяга?

Томас сви рамене и продължи да гледа двойката, която влезе през отворената врата в сградата.

— Нищо. Просто мислех, че след като ще отсъствувам дълго време, може би трябва да си поговорим откровено.

— Е, щом искаш да знаеш, не съм спал — отговори Рудолф неохотно.

— Така си и знаех — каза Томас. — В града има едно заведение, което се казва „При Алис“, на Маикинли Стрийт, там срещу пет долара можещ да получиш екстра момиче. Ще кажеш, че брат ти те изпраща.

— Аз сам ще се погрижа за тази работа — каза Рудолф. Макар че беше една година по-голям от брат си, Томас го караше да се чувствува като дете.

— Нашата любима сестра се занимава редовно с това — продължи Томас. — Знаеш ли?

— Нейна си работа. — Но Рудолф беше поразен. Гретхен — толкова скромна, порядъчна, възпитана. Не можеше да си представи, че се е заплела в нечистоплътни сексуални връзки.

— Искаш ли да знаеш с кого?

— Не.

— С Тиодор Бойлан — каза Томас. — Добре звучи, нали?

— Откъде знаеш? — Рудолф беше сигурен, че Томас лъже.

— Ходих до къщата му и гледах през прозореца — каза Томас. — Той слезе в салона гол-голеничък, онази работа му висеше чак до коленете, като на магаре, напълни две чаши е уиски и извика към горния етаж: „Гретхен, горе ли искаш да ти донеса чашата, или ще слезеш долу?“ — Докато имитираше Бойлан, Томас превзето се усмихваше.

— Тя слезе ли? — Рудолф не искаше да чуе края на историята.

— Не. Сигурно горе й е било по-приятно.

— Значи, ти не си я видял. — Рудолф искаше да защити сестра си по силата на логичните разсъждения. — Може да е била някоя друга.

— Според теб колко момичета в Порт Филип се казват Гретхен? — попита Томас. — Във всеки случай Клод Тинкър ги е видял двамата в колата на Бойлан, когато са отивали към къщата му. Уреждат си срещи пред „Бърнстайн“, а ние си мислим, че тя е в болницата. Може би Бойлан също е бил ранен във войната. В Испано-американската война.

— Господи — каза Рудолф. — С такъв грозен мъж като Бойлан. — Да беше тръгнала с някой като младия лейтенант, който току-що бе влязъл в гарата, тогава чувството му към нея нямаше да се промени.

— Сигурно й е приятно — каза Томас безгрижно. — Попитай я.

— Ти казал ли си й, че знаеш?

— Не-е-е. Нека се чука на спокойствие. Мен какво ме засяга. Аз отидох просто да се позабавлявам — каза Томас. — Аз за нея пет пари не давам. Ла-ла-ла, ла-ла-ла, откъде се раждат бебетата, мамичко?

Рудолф се чудеше как е възможно на такава възраст брат му да е натрупал толкова силна омраза.

— Ако бяхме италианци или джентълмени южняци — продължи Томас, — щяхме да идем горе на хълма и да отмъстим за честта на семейството. Щяхме да го нарежем на парчета, да го застреляме или да му направим нещо друго. Аз ще бъда зает тази година, но ако ти искаш да свършиш работата, давам си съгласието.

— Сигурно ще се учудиш, но аз може би ще направя нещо — отговори Рудолф.

— Сигурно — каза Томас. — Впрочем за твое сведение аз вече направих нещо.

— Какво?

Томас погледна замислено Рудолф и каза:

— Питай баща си, той знае. — После се изправи я добави: — Трябва вече да тръгвам. Влакът ще дойде всеки момент.

Излязоха на перона. Лейтенантът и момичето пак се целуваха. Той може и да не се върне, това може и да е последната целувка, помисли Рудолф; в края на краищата в Тихия океан още се води война и японците са си там. Момичето плачеше и целуваше лейтенанта, а той го потупваше по гърба, за да го успокои. Рудолф се питаше дали някога и за него някое момиче ще плаче така на перона преди заминаването му.

Влакът навлезе в гарата сред облак прахоляк. Томас скочи на стъпалото.

— Слушай — каза Рудолф, — ако искаш нещо от къщи, пиши ми. Аз ще намеря начин да ти го пратя.

— Нищо не искам от тази къща — каза Томас. Бунтът му беше искрен и безкомпромисен. Неоформеното му, детинско лице изглеждаше весело, сякаш бе тръгнал на цирк.

— Е — каза Рудолф развълнувано, — желая ти успех. — В края на краищата той му беше брат и господ знаеше кога пак щяха да се видят.

— Честито — каза Томас. — Сега цялото легло е твое. Няма да се дразниш, че мириша на див звяр. И не забравяй да си обличаш пижамата.

До последния момент той с нищо не издаде чувствата си, мина по коридора и оттам влезе в купето, без да се обърне назад. Влакът потегли и Рудолф видя лейтенанта, застанал пред един отворен прозорец, да маха на момичето, което затича по перона.

Влакът набра скорост и момичето спря да тича. То усети, че Рудолф го гледа, лицето му застина, вече не издаваше нито мъката, нито любовта му. Обърна се и бързо закрачи, а вятърът развя роклята му. Войнишко момиче.

Рудолф се върна в парка, седна пак на пейката и зачака автобуса за Порт Филип. Какъв ужасен рожден ден.

9

Гретхен слагаше багажа си в един куфар. Той беше голям, протрит, жълт, правоъгълен, от мукава, украсен с месингови копчета — с него майка й беше пренесла булченокия си чеиз, когато пристигнала в Порт Филип. Гретхен никога не се бе отделяла от къщи и затова си нямаше собствен куфар. След като баща й приключи разговора с Томас и съобщи, че Томас заминава за дълго време, тя реши да действува — качи се в малкото тясно таванче, където семейство Джордах събираше малобройните си ненужни вещи. Намери куфара и го свали в стаята. Майка й я видя с него и сигурно се досети за какво й е, но не каза нищо. Тя не й говореше от няколко седмици, по-точно от онази нощ, когато се върна с Бойлан в зори от Ню Йорк. Майка й сякаш се страхуваше, че всеки разговор с Гретхен носи опасност от заразяване с поквара.

Напрегнатата атмосфера, негласните конфликти, странният израз в очите на баща й, когато се върна в стаята и каза на Рудолф да тръгне с него, тласнаха най-накрая Гретхен към действие. Едва ли щеше да се намери по-подходящ ден за заминаване от днешния неделен следобед.

Тя нареждаше внимателно багажа си. Куфарът не беше достатъчно голям да побере всичко, от което може би щеше да има нужда, затова трябваше да избира бавно — да слага разни неща и да га вади за сметка на други, по-необходими. Надяваше се, че ще тръгне от къщи, преди баща й да се е върнал, макар че бе готова да се изправи пред него и да му каже, че са я уволнили и заминава за Ню Йорк да си търси друга работа. Когато слизаше по стълбите с Рудолф, лицето му издаваше някакво покорство и обърканост и затова тя предполагаше, че точно днес ще може да са измъкне от него безнаказано.

Трябваше да прерови почти всички книги, докато намери плика с парите. На каква безумна криеница играеше майка й! Нищо чудно един ден да се окаже в приют за душевно болни. Тогава може би тя ще се научи да изпитва жал към майка си.

Мъчно й беше, че не може да се сбогува с Рудолф, но вече се стъмваше, а тя не искаше да пристига в Ню Йорк след полунощ. Сигурно щеше да намери някое общежитие на Християнския съюз на младите жени. Някои момичета прекарваха първата си нощ в Ню Йорк и на много по-лоши места.

Гретхен огледа празната си стая без всякакво вълнение. Сбогува се с нея съвсем пренебрежително. Взе плика, в който вече нямаше пари, и го сложи точно по средата на тясното си легло.

Домъкна куфара в коридора. Видя, че майка й седи и пуши. Остатъците от обяда — част от гъската, студеното зеле, кнедлите в замръзналия сос, изпоцапаните салфетки — не бяха прибрани от масата, а майка й седеше безмълвно и гледаше в стената. Гретхен влезе в стаята.

— Мамо — каза тя, — днес, изглежда, е ден за заминаване. Аз си приготвих багажа и тръгвам.

Майка й извърна бавно глава и я погледна с помътнели очи.

— Върви при твоя избраник — каза тя дрезгаво. Оскърбителните думи, които използуваше, бяха от началото на века. Беше изпила всичкото вино и сега седеше на масата пияна. Гретхен виждаше майка си пияна за първи път и й стана смешно.

— Не отивам при никого — отговори тя. — Уволниха ме и заминавам за Ню Йорк да си търся друга работа. Като се установя някъде, ще ти пиша, за да знаеш.

— Блудница — каза майка й.

Гретхен се намръщи. Кой в хиляда деветстотин четиридесет и пета година казва „блудница“? Тази дума правеше заминаването й жалко и смешно. Но тя си наложи да целуне майка ад по бузата. Кожата й беше груба и набраздена с червени жилчици.

— Измамни целувки — каза майка й, втренчила поглед в стената. — Кинжалът е скрит в букета от рози.

Какви ли книги е чела, когато е била млада!

С опакото на ръката си майка й отметна кичур коса от челото си — този жест говореше, че навярно е уморена още от двадесет и една годишната си възраст. На Гретхен й мина през ума, че майка й се е родила измъчена и поради това трябва да й се прощават много неща. Поколеба се за миг, търсейки в себе си капчица обич към пияната, обвита в тютюнев дим жена, седнала пред разхвърляната маса.

— Гъска — каза майка й презрително. — Кой яде гъска?

Гретхен поклати безнадеждно глава, излезе в коридора, взе куфара и заслиза с него по стълбите. Отключи вратата и избута куфара през прага. Слънцето залязваше и сенките на улицата изглеждаха виолетово-сини. Точно когато вдигна куфара, уличните лампи светнаха, но все още беше твърде рано и жълтеникавата им бледа светлина се оказа излишна.

Тогава видя Рудолф, забързан към къщи. Беше сам. Тя остави куфара и зачака. Когато той наближи, Гретхен забеляза колко добре му стои сакото, колко елегантен изглежда брат й и се зарадва, че не си е дала напразно парите за такъв подарък.

Като я видя, Рудолф се затича.

— А ти къде си тръгнала? — попита той, когато стигна до нея.

— За Ню Йорк — каза тя безгрижно. — Ще дойдеш ли с мен?

— Да знаеш само как ми се иска — отговори той.

— Ще извикаш ли такси за една дама?

— Трябва да поговоря с теб — каза той.

— Не тук. — Тя погледна към витрината на хлебарницата. — Искам да се махна по-бързо.

— Добре — каза Рудолф и вдигна куфара. — Това място наистина не е подходящо за разговори.

Тръгнаха заедно по улицата да търсят такси. Довиждане, довиждане, тананикаше наум Гретхен, отминавайки познатите надписи, довиждане „Гараж и изчукване Кланси“, довиждане „Сориано, пране на ръка“, довиждане „А и П“, довиждане „Дрогерия Боултън“, довиждане „Бои и железария Уортън“, довиждане „Бръснарница Бруно“, довиждане „Плодове и зеленчуци Джардино“. Крачейки пъргаво до брат си, тя повтаряше весело имената, но в същото време изпитваше и мъничко тъга. След като деветнадесет години си живял на едно място, не можеш да го оставиш без съжалеше.

След две пресечки намериха такси и стигнаха с него до гарата. Гретхен отиде на гишето да си купи билет, а Рудолф седна на старомодния куфар и си помисли, че на осемнадесетия си рожден ден ходи от гара на гара по железопътната линия „Ню Йорк Сентръл“ и се сбогува с някого.

Рудолф не можеше да не се чувствува засегнат от безгрижното поведение на сестра ся, от искрящата радост в очите й. В края на краищата тя изоставяше не само дома си, но и него. Сега, след като знаеше, че е имала любовна връзка с мъж, той се чувствуваше някак неловко с нея. „Нека се чука на спокойствие.“ Можеше да намери по-благоприлични думи.

Тя го хвана за ръкава.

— Влакът ще дойде чак след половин, час — каза Гретхен. — Иска ми се да пийна нещо. Да отпразнувам случая. Остави куфара на гардероб и ела да отидем отсреща в „Порт Филип Хаус“.

Рудолф вдигна куфара.

— Аз ще го нося — каза той. — Гардеробът струва десет цента.

— Нека веднъж и ние да си позволим нещо — засмя се Гретхен. — Да пропилеем наследството. Да пръскаме пари наляво и надясно.

Докато взимаше разписката за куфара, той се чудеше дали сестра му не е пила цял следобед.

В бара на „Порт Филип Хаус“ имаше само двама войника, които седяха унило пред чашите си с военновременна бира, близо до вратата. Вътре беше тъмно и прохладно, а през витрината се виждаше гарата, чиито светлини вече проблясваха в мрака. Седнаха на една маса в дъното и когато барманът дойде, бършейки ръце в престилката си, Гретхен уверено каза:

— Две „Блек енд Уайт“ със сода, моля.

Барманът не ги попита дали са навършили осемнадесет години. Гретхен направи поръчката така, сякаш цял живот бе пила уиски по баровете.

Всъщност Рудолф предпочиташе кока-кола. Стигаха му толкова събития за един ден.

Гретхен го закачи с пръст по бузата.

— Не стой така начумерен — каза тя, — Днес имаш рожден ден.

— Да, наистина — отговори той.

— Защо татко изгони Томи?…

— Не знам. Нито единият, нито другият ми казаха. Нещо е станало със семейство Тинкър. Томи е ударил татко. Само това знам.

— Охо… — възкликна тихо Гретхен. — Какъв ден, а?

— Точно така — каза Рудолф. Денят е по-особен, отколкото тя предполага, мислеше Рудолф, припомняйки си какво беше казал Том за сестра му.

Барманът донесе напитките и един сифон.

— Съвсем малко сода, ако обичате — каза Гретхен. Барманът наля малко сода в чашата на Гретхен.

— А за вас? — попита той, държейки сифона над чашата на Рудолф.

— И на мене малко — отговори Рудолф с тон на осемнадесетгодишен.

Гретхен вдигна чашата си.

— За семейство Джордах, перлата на портфилипското общество — кава тя.

Отпиха. Рудолф още не беше свикнал с вкуса на уискито. Гретхен пиеше жадно, сякаш искаше да пресуши бързо първата чаша, за да има време за втора, преди да дойде влакът.

— Какво семейство — поклати тя глава. — Прочутата колекция на Джордах от оригинални мумии. Защо не се качиш с мен на влака и не дойдеш да живееш в Ню Йорк?

— Знаеш, че не мога да направя такава нещо — каза той.

— И аз мислех, че не мога — отговори тя. — Но, както виждащ, го правя.

— Защо?

— Какво защо?

— Защо заминаваш? Какво се е случило?

— Много неща — каза тя уклончиво и отпи голяма глътка от уискито. — Преди всичко заради един мъж. — Гретхен го погледна предизвикателно. — Един мъж иска да се ожени за мен.

— Кой? Бойлан ли?

В слабо осветения бар очите й се разшириха и потъмняха.

— Откъде знаеш?

— Томи ми каза.

— Той откъде знае?

Е, защо не, помисли си Рудолф. Тя сама си го изпроси. От ревност и срам, които изпитваше заради нея, му се искаше да й причини болка.

— Отишъл на хълма и гледал през прозореца на къщата.

— И какво е видял? — попита тя хладно.

— Бойлан. Гол.

— Горкият Томи, гледката не е била особено приятна — изсмя се тя. Смехът й прозвуча рязко. — У Теди Бойлан няма много за гледане. Не е ли имал късмет да види и мене гола?

— Не.

— Много жалко — каза тя. — Ако ме беше видял, отиването му до хълма щеше да си струва. — За първи път Рудолф забелязваше у сестра си такава суровост и желание да се самоунижава. — Откъде е разбрал, че точно аз съм била там?

— Бойлан е попитал високо горе ли да ти занесе питието.

— О! — каза тя. — Това е било онази нощ. Страхотна нощ. Един ден ще ти разкажа какво стана тогава. — Тя се вгледа в лицето му. — Защо си толкова гневен? Сестрите обикновено порастват и тръгват с мъже.

— Но Бойлан… — каза той ожесточен. — Този хилав старец.

— Нито е толкова стар — отговори тя, — нито е толкова хилав.

— Значи, си го харесвала — каза той с упрек.

— Харесвах другото — отговори тя. Лицето й става много сериозно. — То ми харесваше повече от всичко останало, което ми се е случвало.

— Тогава защо бягаш?

— Защото, ако продължавам да стоя още тук, накрая ще се омъжа за него. А Теди Бойлан не е подходящ съпруг за твоята непорочна, красива, малка сестричка. Объркана история, нали? Твоят живот също ли е объркан? Бушуват ли в гърдите ти тъмни, порочни страсти? Не ходиш ли при някоя по-възрастна жена, когато мъжът й е на работа?…

— Не се подигравай — каза той.

— Извинявай. — Тя го докосна по ръката и направи знак на бармана. — Още едно уиски, моля — поръча Гретхен. Когато барманът тръгна да изпълни поръчката, тя каза: — Мама беше пияна, като излязох. Изпи всичкото вино за рождения ти ден. Невинна кръв — това е единственото, от което има нужда нашето семейство… — Говореше така, сякаш двамата обсъждаха своеобразностите на непознати хора. — Пияна, побъркана старица. Нарече ме блудница — изсмя се Гретхен. — За последно нежно сбогом с момичето, което отива в големия град. Измъкни се — каза тя рязко, — махни се, преди да са те осакатили съвсем. Махни се от тази къща, в която никой няма приятел, в която звънецът никога не звъни.

— Никой не ме осакатява — отговори той.

— Ти си безчувствен като камък, братко. — Сега вече тя говореше с нескрито озлобление. — Не се опитвай да ме заблуждаваш. Любимец на всички, а не даваш пет пари дори и целият свят да загине. Това ако не е осакатяване, не знам тогава какво е.

Барманът, дойде, остави напитката на масата пред Гретхен и напълни до половина чашата със сода.

— По дяволите — каза Рудолф и се изправи. — Ако наистина мислиш така за мен, няма смисъл да вися повече тук. Не съм ти нужен.

— Не, не си — отговори тя.

— Ето ти разписката за куфара. — Той й подаде хартийката.

— Благодаря — отговори тя троснато. — Днес извърши едно добро дело. Аз също.

Той я остави да седи в бара и да пие второто си уиски — хубавото й овално лице беше поруменяло, очите й блестяха, а широката и красива уста изразяваше едновременно амбиция, упоритост и гняв; мислено тя се намираше на хиляди километри от жалкото апартаментче над хлебарницата, от баща си и от майка си, от братята си, от любовника си, на път към града, който всяка година поглъщаше милион момичета.

Рудолф си тръгна бавно към къщи със сълзи в очите от жал към себе си. Те бяха прави, бяха напълно прави, и брат му, и сестра му; преценката им за него беше вярна. Той трябваше да се промени. Но как да се промени, какво да си промени? Гените, хромозомите или зодията?

Като наближи Вандерхоф Стрийт, Рудолф спря. Сега не можеше да се прибере у дома. Не искаше да вижда майка си пияна, не искаше да вижда очите на баща си, омръзнали и враждебни, като на човек, страдащ от хронично заболяване. Тръгна към реката. От залеза беше останало слабо сияние, реката се виеше като мокра стоманена лента, а миризмата й напомняше за студен, влажен зимник, изкопан във варовита почва. Седна на прогнилия кей близо до склада, където баща му държеше лодката си, и се загледа към отсрещния бряг.

В далечината различи една движеща се срещу течението точка. Беше лодката на баща му, греблата пореха водата в яростен, еднообразен ритъм.

Спомни си, че баща му е убил двама души — единия с нож, другия с щик.

Беше разстроен и обезкуражен. Изпитото уиски напираше в гърдите му, а в устата си имаше кисел вкус.

Няма да го забравя този рожден ден, помисли той.

10

Мери Пийз Джордах седеше в стаята сред мрака и изпаренията от печената гъска. Тя не усещаше нищо, даже и възкиселата миризма на изстиналото върху разбъркания поднос зеле. Двама от тях заминаха — побойникът и блудницата. Сега ми остана единствено Рудолф, мислеше тя с пиянска наслада. Ако може само да излезе буря и да обърне лодката навътре, навътре в студената река, тогава какъв ден ще се окаже днешният.

1

Отвън се чу клаксонът на кола, Том изпълзя изпод форда, който гресираше, изтри ръцете си в един парцал и като излезе от гаража, видя, че до една от колонките за бензин е спрял олдсмобилът.

— Напълни го догоре — каза мистър Хърбърт.

Той беше редовен клиент, търговец на недвижими имоти, успял да закупи отдалечени парцели, близо до гаража, на ниски, довоенни цени, а сега очакваше покачването на цените. След като японците се предадоха, колата му минаваше често край гаража. Зареждаше си колата от бензиностанцията на Джордах срещу купони, които Харолд Джордах му продаваше на черна борса.

Томас отвъртя капачката и взе да налива бензина, хванал здраво струйника на маркуча. Беше горещ следобед и просто се виждаше как парите на бензина се стелеха на вълни от резервоара. Томас извърна глава, за да не ги вдишва. От новата работа всяка вечер го болеше главата. „Сега, когато войната свърши, германците използуват химическо оръжие срещу мен“ — си казваше той. За разлика от баща му чичо му беше германец във всяко отношение. Освен че говореше с немски акцент, двете му светлоруси дъщери се обличаха по празниците в псевдобаварски стил, на масата се сервираха тежки ястия с колбаси, пушено свинско и кисело зеле, грамофонът огласяше непрекъснато цялата къща с песните на Вагнер и Шуберт, защото мисис Джордах обичаше музика. Тя искаше Томас да й казва таите Елза.

Томас беше сам в гаража. Койн, монтьорът, беше болен тази седмица, а вторият помощник изпълняваше поръчки по домовете. Беше два часът следобед, а Харолд Джордах още обядваше у дома си. Sauerbraten mit Spetzli16, три бутилки „Милър Хай Лайф“17, след което щеше да си подремне хубаво на голямото легло на втория етаж заедно с дебелата си жена, за да не би от преумора да получат преждевременно някоя сърдечна криза. Томас беше доволен, че прислужницата му слага по два сандвича и малко плодове в един плик, за да обядва в гаража. Колкото по-малко виждаше чичо си и семейството му, толкова по-добре. Стигаше му и това, че трябва да живее в тяхната къща, в миниатюрната стаичка на тавана, където по цяла нощ лежеше облян в пот от горещината, която излъчваше покривът лятно време. Получаваше петнадесет долара на седмица. Чичо му Харолд имаше сметка от подпалването на кръста в Порт Филип.

Бензинът преля малко, Томас закачи маркуча, сложи капачето на резервоара и избърса задния калник. Изми предното стъкло и прибра четирите долара и тридесет цента от мистър Хърбърт, който му даде и десет цента бакшиш.

— Благодаря — каза Томас с престорена признателност и изчака олдсмобилът да потегли.

Гаражът на Джордах се намираше извън града и затова през него минаваха много транзитни пътници. Томас влезе вътре, отчете парите на касата и сложи сумата в чекмеджето. Беше гресирал форда и за момента нямаше друга работа, но ако чичо му беше тук, веднага щеше да му възложи някоя задача. Да изчисти тоалетните например или да излъска каросериите на старите коли за продан. На Томас му хрумна, че вместо тях би могъл да изчисти чекмеджето на касата и после да офейка. Натисна копчето и погледна вътре. С четирите долара и тридесет цента на мистър Хърбърт, в чекмеджето имаше точно десет долара и тридесет цента. Преди да отиде на обяд, чичо Харолд прибра всички пари, получени сутринта, като остави само пет банкноти по един долар и един долар в монети за ресто. Ако се отнасяше небрежно към парите, чичо Харолд никога нямаше да стане собственик на гараж, на паркинг за стари коли за продан, на бензиностанция и на автомобилно представителство в града.

Томас още не беше обядвал, затова взе плика със сандвичите, излезе навън, приседна на разнебитения дървен стол, подпрян на сянка о стената на гаража, и се загледа в минаващите коли. Гледката не беше неприятна. Старите коли в паркинга, наредени по диагонал, и ярко оцветените знаменца над тях с изписани цени напомняха за морето. Зад склада за дървен материал, от другата страна на шосето, се простираха кафяво-зелените парцели на околните ферми. Ако човек седеше неподвижно, понасяше по-леко горещината, а самото отсъствие на чичо Харолд предразполагаше Томас да се чувствува добре.

В същност той не беше нещастен в този град. Елизиум, Охайо, беше по-малък от Порт Филип, но много по-благоденствуващ — тук нямаше бедни квартали, не се наблюдаваха и никакви признаци на упадък, които Томас приемаше като естествен елемент на обкръжението си в Порт Филип. Недалеч от града имаше малко езеро с два хотела, отворени през лятото, и вили, чиито собственици живееха през зимата в Кливланд, така че самият град приличаше на поддържан курорт с хубави магазини, ресторанти и забавления — устройваха се продажби на коне и регати за малки платноходки. В Елизиум, изглежда, всички имаха пари, а това беше толкова различно от Порт Филип.

Томас бръкна в плика и извади един сандвич. Той беше грижливо увит в пергаментна хартия. Върху тънко отрязана филия от пресен ръжен хляб имаше парче бекон, листо от маруля и резен домат, полети обилно с майонеза. Напоследък Клотилд, прислужницата на семейство Джордах, му правеше всеки ден различни сандвичи вместо еднообразните комати хляб със салам, които получаваше през първите няколко седмици. Том малко се срамуваше, като гледаше изискания ресторантски сандвич в изцапаните си от грес ръце с черни нокти. Добре, че Клотилд не можеше да го види как яде произведението й. Клотилд беше мълчалива канадка от френски произход, около двадесет и пет годишна, и работеше всеки ден от седем сутринта до девет вечерта, като на всеки две недели ползуваше почивен ден, и то само следобед. Имаше тъжни тъмни очи и черна коса. Мрачната цветова гама на цялата й външност й отреждаше неизбежно по-ниско социално положение в сравнение с предизвикателно русото семейство Джордах, сякаш тя беше специално родена и предназначена да им бъде прислужница.

Вечер, когато Томас излизаше от къщи, за да поскита из града, тя му оставяше по едно парче сладкиш на кухненската маса. Чичо Харолд и танте Елза не можеха, както и собствените му родители, да го задържат след вечеря у дома. Той трябваше да скита. Вечер ставаше неспокоен. Не вършеше нищо особено — понякога играеше на топка под уличните лампи на града или отиваше на кино, след което изпиваше една газирана вода или си намираше момичета. Не завързваше приятелства, за да не му задават неудобни въпроси за Порт Филип, внимаваше много да се държи с всички любезно и откакто беше пристигнал в града, не се беше сбил с никого. Засега нямаше нужда от нови неприятности. Не се чувствуваше нещастен. Чудесно беше, че се е отървал от майка си и от баща си и само при мисълта, че не живее в една къща с тях и не спи на едно легло с брат си Рудолф, му ставаше приятно. А това, че не трябваше да ходи на училище, беше огромно облекчение. Работата в гаража не му тежеше, макар че чичо Харолд се оказа голям досадник, който непрекъснато се караше и вайкаше за нещо. Танте Елза се суетеше около него като квачка и го караше да пие портокалов сок, убедена, че е слаб поради недохранване. Макар и да бяха лигльовци, те му желаеха доброто. Двете момиченца не му се пречкаха.

Никой от съпрузите Джордах не знаеше защо Томас е напуснал дома си. Чичо Харолд подпитваше, но Томас отговаряше уклончиво и каза само, че тъй като не му вървяло в училище, което си беше истина, баща му решил, че ще бъде възпитателно да се научи сам да си изкарва прехраната. Чичо Харолд беше от хората, които ценяха моралната красота на такъв жест — да изпратиш сина си да печели пари. Все пак обаче той се учудваше, че Томас не получава писма от къщи и че след първия телефонен разговор в неделя, когато Аксел му бе казал, че Томас вече е тръгнал, връзките с Порт Филип се прекратиха. Харолд Джордах беше привързан към семейството си, проявяваше прекалена любов към двете си дъщери и обсипваше с подаръци жена си, благодарение на чиито пари беше успял да подреди удобно живота си в Елизиум. Като говореше с Том за Аксел Джордах, чичо Харолд обясняваше с въздишка разликите в характера на двамата братя: „Аз мисля, Том — казваше чичо Харолд, — че всичко дойде от раняването. Баща ти го понесе много тежко. Това го озлоби. Сякаш никой преди него не е бил раняван.“

По един въпрос само той се съгласяваше напълно с Аксел Джордах. Смяташе, че у германците има нещо инфантилно, което ги тласка към война. „Щом засвири оркестър, и те почват да маршируват. И какво му е хубавото на това? — казваше той. — Влачиш се под дъжда, някакъв сержант ти крещи, спиш в калта вместо в удобно, топло легло с жена си, по тебе стрелят хора, които не познаваш, и накрая, ако имаш късмет, се отърваваш — останала ти е само старата униформа, нямаш си дори и каска. За един голям индустриалец, като Круп например, е изгодно да произвежда оръдия и военни кораби, но за простия човек… — Той свиваше рамене. — Сталинград. Кому е нужен?“ Макар и немец по душа, той стоеше настрана от всички обществени прояви на американските немци. Беше доволен от живота си и от това, което бе постигнал, и нямаше да се остави да го примамят в някоя организация, та после да се компрометира. „Нямам нищо против никого — това беше един от основните принципи в живота му. — Нямам нищо против поляците, французите, англичаните, евреите или когото и да е. Даже и против руснаците. Който иска, може да дойде и да си купи от мен една кола или петдесет литра бензин и ако плати с истински американски долари, значи, ми е приятел.“

Томас живееше спокойно в къщата на чичо Харолд, съобразяваше се е домакините, водеше независим живот и от време на време се дразнеше, че чичо му не го оставя да седне за няколко минути, докато не е свършил работният ден, но, общо взето, беше доволен от предложеното му убежище. Щеше да се възползува от него временно. Знаеше, че рано или късно ще избяга оттук. Но нямаше защо да бърза. Точно се готвеше да извади втория сандвич, когато видя, че се задава шевролетът на близначките, модел тридесет и осма година. Колата зави към бензиностанцията и Том разбра, че вътре е само едната от сестрите. Не знаеше коя точно — Етел или Една. Както повечето момчета от града и той беше спал с двете, та не можеше да ги различава.

Шевролетът спря — целият скърцаше, а моторът му се давеше. Родителите на близначките бяха пълни с пари, но смятаха, че старият шевролет не е лош за двете им шестнадесетгодишни дъщери, които не бяха спечелили нито цент през живота си.

— Здравей, близначке — каза Том, за да не обърка.

— Здравей, Том.

Близначките бяха хубави момичета, силно загорели, с прави кестеняви коси и закръглени, стегнати ханшове. Имаха прекрасна кожа, винаги свежа, сякаш току-що бяха излезли от някой планински извор. Ако не се знаеше, че са преспали с всички момчета от града, на човек щеше да му е дори приятно да се показва с тях пред хората.

— Кажи ми името — каза близначката.

— Е, стига де — отговори Том.

— Ако не ми кажеш името — продължи близначката, — ще си купя бензин от друго място.

— Върви — каза Том, — парите не ги прибирам аз, а чичо ми.

— Щях да те поканя на едно място — каза близначката. — Довечера на езерото, ще има кренвирши и три каси бира. Ако не ми кажеш името, няма да те поканя.

Том се ухили, за да печели време. Погледна в открития шевролет. Близначката отиваше да плува. На седалката до нея лежеше белият й бански костюм.

— Аз само се шегувах, Етел — каза той. Етел имаше бял бански, а Една — син. — Веднага познах, че си ти.

— Налей ми четиринайоет литра бензин — каза Етел, — заради това, че ми улучи името.

— Не съм го улучил — отговори той, сваляйки маркуча. — То се е запечатало в съзнанието ми.

— Хайде де — отвърна Етел. Тя се огледа и сбърчи нос. — Как можеш да работиш на такова скучно място? Сигурна съм, че човек като теб би могъл да си намери по-хубава работа, ако се разтърси. Поне в някоя кантора.

Когато се запознаха, Том й каза, че е на деветнадесет години и че е завършил гимназия. Тя дойде при него на езерото един съботен следобед, след като той цели петнадесет минути се беше перчил на трамплина. „Харесва ми тук — каза й той тогава. — Обичам да съм на открито.“

„Няма защо на мен да ми го обясняваш“ — захили се тя.

Любиха се в гората върху едно одеяло, което тя държеше в колата на задната седалка. Същото се повтори и със сестра й Една — на същото място, върху същото одеяло, макар и не в една и съща нощ. Близначките имаха силно развито сестринско чувство, че всичко без изключение трябва да се дели по равно. Желанието на Том да остане в Елизиум и да работи в гаража на чичо си се определяше до голяма степен от двете сестри. Той само се чудеше какво ще прави през зимата, когато гората се покрие със сняг.

Том затвори резервоара на колата и закачи маркуча на мястото му. Етел му подаде един долар, но не му даде никакви купони за бензин.

— Ей — каза той, — къде са ти купоните?

— Ще се изненадаш, като разбереш — каза тя усмихнато. — Нямам нито един.

— Трябва да имаш.

— След всичко случило се между нас — намуси се тя. — Мислиш ли, че Антоний е искал от Клеопатра купони?

— Тя не е трябвало да купува бензин от него — отговори Том.

— Че каква разлика има? — попита Етел. — Баща ми купува купоните от чичо ти. От единия джоб излива, в другия влиза. Това е войната.

— Тя свърши.

— Не съвсем.

— Е добре — каза Том. — Но само защото си хубава.

— Мислиш ли, че съм по-красива от Една? — попита тя.

— Сто процента.

— Ще й кажа, че така си казал.

— Защо? — попита Том. — Няма смисъл да правиш хората нещастни. — Мисълта, че харемът му може да намалее наполовина заради ненужна размяна на информация не му харесваше.

Етел надникна в празния гараж.

— Смяташ ли, че хората могат и в гараж?

— Изчакай до довечера, Клеопатра — отвърна Том.

— Хубаво е да опиташ от всичко по веднъж — захили се тя. — Имаш ли ключ?

— Някой път ще го взема. — Сега вече той знаеше какво ще прави през зимата.

— Защо не зарежеш тази скука и не дойдеш с мен на езерото? Знам едно място, където можем да се къпем голи. — Тя разкърши сладострастно тялото си върху напуканата кожена седалка на колата. Как е възможно две момичета от едно и също семейство да са такива любовчийки. Той се чудеше какво ли си мислят баща им и майка им, когато тръгнат в неделя сутрин с дъщерите си на църква.

— Аз съм човек работник — каза Том. — Индустрията има нужда от мен. Затова не съм в армията.

— Ако беше капитан — каза Етел, — щях с удоволствие да те разсъбличам. Да разкопчавам едно по едно медните копчета. Щях да извадя сабята ти от ножницата.

— Махай се оттук, докато не е дошъл чичо ми да пита дали си ми дала купони — каза Том.

— Къде ще се срещнем довечера? — попита тя и запали мотора.

— Пред библиотеката. В осем и половина удобно ли ти е?

— Добре, красавецо, в осем и половина — каза тя. — Ще се пека на слънцето и цял следобед ще мисля и ще въздишам за теб. — Тя му махна с ръка и потегли.

Том седна на сянка на счупения стол и се замисли дали сестра му Гретхен говори по този начин на Тиодор Бойлан.

Той извади от плика втория сандвич и го разви. Върху сандвича имаше някаква хартийка, сгъната на две. На нея с молив и старателен ученически почерк лишеше: „Обичам те“. Том присви очи. Позна почерка. Всеки ден Клотилд пишеше списък на продуктите, които трябваше да поръча по телефона от пазара, и този списък стоеше винаги на едно и също място в кухнята.

Том подсвирна тихичко с уста. После прочете на глас: „Обичам те.“ Току-що беше навършил шестнадесет години, но гласът му все още звучеше като на малко момче. Двадесет и пет годишна жена, с която не бе разменил повече от две думи, да му напише такава бележка. Сгъна внимателно хартийката, сложи я в джоба си, дълго време гледа как фучат колите по шосето за Кливланд и чак тогава отхапа от сандвича с бекон, маруля и домат, полят с майонеза.

Няма да отиде на езерото тази вечер заради някакви загубени кренвирши.

2

„Речната петорка“ свиреше „Твоите дни са и мои дни“, а Рудолф изпълняваше соло на тромпета, влагайки цялото си старание, защото тази вечер в залата беше и Джули — тя седеше сама на една маса, гледаше го и го слушаше. Джазовият състав на Рудолф се казваше „Речната петорка“ — Рудолф свиреше на тромпет, Кеслър — на бас-китара, Уестърман — на саксофон, Дейли — на ударни инструменти и Фланъри — на кларнет. Рудолф бе нарекъл оркестъра „Речната петорка“, защото всички живееха в Порт Филип, на река Хъдсън, и защото смяташе, че името звучи артистично и професионално.

Имаха договор за три седмици да свирят всяка вечер с изключение на неделя в едно крайпътно заведение извън Порт Филип. Заведението, известно под името „Джак и Джил“, представляваше огромна дъсчена барака, която се тресеше от стъпките на танцуващите двойки. Вътре имаше един дълъг бар и малки масички; повечето от хората пиеха само бира. Макар и събота вечер, облеклото на присъствуващите не беше официално. Момчетата носеха тениски, а много от момичетата — панталони. Момичета без кавалери пристигаха на групи и чакаха да ги поканят на танц или танцуваха едно с друго. Не беше чак като на „Плаца“ например или на 52-ра улица в Ню Йорк, но иначе се изкарваха добри пари.

Докато свиреше, Рудолф с удоволствие забеляза как Джули отказа на едно момче със сако и връзка, вероятно първокурсник, което я покани да танцува.

Родителите на Джули й позволяваха да остава до късно в събота вечер, защото имаха доверие на Рудолф. Той беше роден да се харесва на всички родители. И с пълно основание. Но ако тя попаднеше в лапите на някой първокурсник-пияница, който само се натиска по дансинга и дрънка глупости, кой знае каква неприятност може да й се случи. Отказът й да танцува беше едно обещание, едно доказателство, че между двамата има нещо, което ги свързва здраво като годежен пръстен.

Рудолф изсвири трите такта, с които оркестърът обявяваше петнадесетминутна почивка, остави тромпета си и даде знак на Джули да излезе с него на чист въздух. Всички прозорци на бараката бяха отворени, но вътре беше горещо и влажно като в някоя долина на Конго.

Докато вървяха под дърветата към паркираните коли, Джули го държеше за ръка. Сухата й, топла и мека длан му беше безкрайно скъпа. Просто не му се вярваше, че човек може да изпитва толкова разнообразни усещания, когато държи ръката на едно момиче.

— Когато свиреше солото — каза Джули, — просто се разтреперах. Също като мида, когато й изстискаш лимон.

Той се засмя на сравнението. Джули също се засмя. Тя имаше цял списък от странни изрази, с които описваше разни свои настроения. „Все едно, че съм катер“ — казваше тя, когато се състезаваше с него в градския плувен басейн. А когато трябваше да стои у дома да мие чиниите и не можеше да отиде на среща с него, казваше: „Чувствувам се като затъмнена луна.“

Те отидоха чак до края на паркинга, колкото се може по-далеч от терасата пред бараката, където хората излизаха на чист въздух. Видяха една паркирана кола, той отвори вратата и тя се вмъкна вътре. Рудолф влезе след нея и затвори вратата. Започнаха да се целуват в тъмното. Целуваха се, без да спрат, вкопчани един в друг. Устата й беше божур, котенце, ментов бонбон, а шията й, която ръката му докосваше — крило на пеперуда. Целуваха се винаги когато можеха, но не правеха нищо повече.

Като удавник, който потъва и се издига, той плуваше сред фонтани, мъгла и облаци. Беше тромпет, който свири своята песен. Целият устремен, влюбен, влюбен… Отлепи устните си от нейните и когато тя облегна главата си на седалката, я целуна по шията.

— Обичам те — каза той. Порази го радостта, която изпита от изричането на тези думи за първи път. Тя притисна страстно главата му към шията си, загорелите й гладки ръце на плувкиня го държаха здраво и ухаеха на кайсии.

Изведнъж вратата се отвори и един мъжки глас каза:

— Какво, по дяволите, правите тук?

Рудолф се изправи и прегърна Джули през рамото като закрилник.

— Говорим си за атомната бомба — каза той хладнокръвно. — Вие какво мислите, че правим? — Беше готов да умре, но да не покаже пред Джули, че е смутен.

Мъжът стоеше откъм страната на Рудолф. Беше много тъмно и Рудолф не можеше да го види. Неочаквано мъжът се разсмя.

— Задай глупав въпрос и ще получиш глупав отговор — каза той. Като се отмести малко, един блед лъч от фенерите, окачени по дърветата, го освети. Рудолф го позна. Руса, гладко причесана коса, светли, разрошени вежди.

— Извинявайте, Джордах — каза Бойлан. В гласа му звучеше насмешка.

Той ме познава, помисли си Рудолф. Откъде ме познава?

— Тази кола по една случайност е моя — каза Бойлан, — но, моля ви, чувствувайте се като у дома си. Не искам да нарушавам отдиха на музиканта. Чувал съм, че жените имат особена слабост към тромпетистите. — Рудолф предпочиташе да чуе тези думи при други обстоятелства и от друг човек. — Аз още няма да си тръгвам — продължи Бойлан. — Искам да пийна нещо. Ще ми окажете чест, ако дойдете с дамата за една последна чашка, след като свършите. — Той леко се поклони, затвори внимателно вратата и се отдалечи по паркинга.

Джули седеше засрамено в другия край на колата, без да помръдне.

— Той ни познава — прошепна тя.

— Познава мен — каза Рудолф.

— Кой е той?

— Казва се Бойлан — отговори Рудолф. — От известната благородна фамилия.

— Охо! — възкликна Джули.

— Охо, разбира се — каза Рудолф. — Желаеш ли вече да си тръгваш? След няколко минути има автобус. — Той искаше да я закриля докрая, макар че не знаеше точно от какво.

— Не — отговори Джули. Гласът й звучеше предизвикателно. — Нямам причини да се крия. Ти имаш ли?

— Аз също.

— Още една целувка. — Тя се притисна до него и протегна ръце. Но този път се целунаха някак вяло. Той вече не плуваше сред облаци.

Излязоха от колата и се върнаха в бараката. Като минаха през вратата, видяха, че Бойлан, седнал в дъното на помещението, с гръб към бара, подпрял се на него с лакти, ги наблюдава. Той им показа, че ги е забелязал, като докосна леко чело с върха на пръстите си.

Рудолф заведе Джули на масата й, поръча й още една лимонада, а после се върна на подиума и започна да нарежда нотите за следващото изпълнение.

Когато в два часа оркестърът изсвири „Лека нощ, дами“ и музикантите започнаха да прибират инструментите си, а последните двойки се оттеглиха от дансинга, Бойлан още стоеше на бара. Среден на ръст, самоуверен мъж, с панталони от сива каша и безукорно изгладено памучно сако. Облеклото му рязко се открояваше сред тениските, кафеникавите военни униформи и празничните тъмносини костюми на младите работници; когато видя, че Рудолф и Джули си тръгват, Бойлан бавно се отправи към тях.

— Вие, деца, имате ли с какво да си отидете в къщи? — попита той.

— Ами — каза Рудолф, на когото обръщението „деца“ никак не му хареса — едно от момчетата е с кола. Обикновено всички се качваме в нея.

Бъди Уестърман вземаше колата на баща си, когато щяха да свирят някъде; на багажника слагаха бас-китарата и барабаните. Ако водеха със себе си и момичета, първо ги изпращаха, а после отиваха в денонощния ресторант и там завършваха вечерта с кренвирши.

— При мен ще ви бъде по-удобно — каза Бойлан. Той хвана Джули подръка и я поведе през вратата.

Като ги видя, че си тръгват, Бъди Уестърман вдигна въпросително вежди.

— Ще ни закарат до града — каза Рудолф на Бъди. — Твоят автобус и без това е препълнен — добави той и се почувствува като предател.

Джули седна между двамата мъже на предната седалка на буика, Бойлан изкара колата от паркинга и пое по шосето за Порт Филип. Рудолф знаеше, че кракът на Бойлан се притиска о крака на Джули. Неговата плът се бе притискала и о голото тяло на сестра му. Цялата тази история му изглеждаше невероятна — тримата наблъскани на същата седалка, на която само преди няколко часа той и Джули се целуваха, но все едно — беше решил да се държи като отракан младеж.

Изпита облекчение, когато Бойлан попита за адреса на Джули и каза, че ще остави първо нея. Значи, нямаше да се наложи да прави сцени, че Бойлан ще остане насаме с Джули. Тя седеше между двамата е необичайна за нея омърлушеност, вперила очи право напред в пътя, който фаровете на буика осветяваха.

Бойлан караше бързо и уверено, надминавайки колите с професионална ловкост, хванал спокойно волана. Рудолф се смути, защото усети, че се възхищава от начина, по който Бойлан шофира. А в това възхищение имаше нещо предателско.

— Съставът ви е добър — каза Бойлан.

— Благодаря — отговори Рудолф. — Трябва ни повече практика и нови аранжименти.

— Чудесно държите ритъма — каза Бойлан. Какъв аматьор. — Просто ми стана мъчно, че вече съм минал възрастта на танците.

Рудолф не можеше да не се съгласи с това признание. Той смяташе, че е смешно и неприлично хората над тридесетте да танцуват. И отново се почувствува виновен, че одобрява каквото и да е, направено или казано от Тиодор Бойлан. Добре, че Бойлан поне не е танцувал с Гретхен, иначе и двамата щяха да станат за смях пред хората. Най-отвратителни са възрастните мъже, които танцуват с млади момичета.

— А вие, госпожице… — Бойлан изчака някой от двамата да каже името й.

— Джули — каза тя.

— Джули чия?

— Джули Хорнбърг — отговори тя, сякаш защищаваше името си, на което много държеше.

— Хорнбърг? Познавам ли баща ви — попита Бойлан.

— Ние живеем отскоро в Порт Филип — каза Джули.

— Той при мен ли работи?

— Не — отговори Джули.

Едно на нула за тях. Щеше да бъде унизително, ако и нейният баща е негов подчинен. Името ти може да е Бойлан, но въпреки това има неща, които са извън твоя контрол.

— Вие, Джули, сигурно също обичате музика? — попита Бойлан.

— Не — отговори неочаквано тя. Джули никак не улесняваше Бойлан с отговорите си, но той, изглежда, не забелязваше това.

— Вие сте очарователно момиче, Джули — каза той. — Като ви гледам, се чувствувам щастлив, защото, макар и да не мога да танцувам, още мога да целувам.

Долен, стар развратник, мислеше си Рудолф. Той опипваше нервно черната калъфка на тромпета си и се канеше да накара Бойлан да спре, за да слязат с Джули. Но ако тръгнеха пеша за града, Джули нямаше да стигне в къщи преди четири часа. Мислено той отбеляза една неприятна черта на характера си. Беше практичен даже когато трябваше да защити честта си.

— Рудолф… Нали Рудолф се казваш?

— Да. — Сестра му явно всичко му е разказала.

— Рудолф, смяташ ли да ставаш професионален тромпетист? — Сега пък Бойлан се държеше като доброжелателен възрастен наставник.

— Не. Не съм достатъчно добър — отговори Рудолф.

— Разумно решение — каза Бойлан. — Музикантите водят жалко съществование. А и ще трябва да общуваш с всякаква измет.

— В това не съм сигурен — отговори Рудолф. Не можеше да отстъпва всеки път на Бойлан. — Не смятам, че хора като Бени Гудман, Пол Уайтман и Луис Армстронг са измет.

— Кой знае? — каза Бойлан.

— Те са артисти — обади се сухо Джули.

— Едното не изключва другото, дете — засмя се леко Бойлан. — Рудолф, а какво смяташ да правиш? — попита той, пренебрегвайки Джули.

— Кога? Тази вечер ли? — Рудолф разбра, че Бойлан го пита за бъдещите му планове, но нямаше намерение да му разправя много за себе си. През главата му мина смътната мисъл, че цялата информация един ден може да се използува срещу самия него.

— Тази вечер се надявам, че ще си отидеш в къщи и ще се наспиш хубаво, а ти напълно си заслужил тази почивка след толкова тежък труд — каза Бойлан.

Рудолф се ядоса, че Бойлан говори така превзето. С езика на измамата. Пълен с клопки.

— Искам да кажа, какво смяташ да правиш по-нататък, с какво ще се занимаваш? — обясни Бойлан.

— Още не знам — каза Рудолф. — Първо трябва да постъпя в колеж.

— О, ще учиш в колеж? — Бойлан явно се изненада и в гласа му прозвуча снизхождение.

— Защо да не учи в колеж? — каза Джули. — Той е пълен отличник. Неотдавна го приеха в „Ариста“.

— Така ли? — каза Бойлан, — Простете моето невежество, но какво е точно „Ариста“?

— Почетно научно дружество — отговори Рудолф, опитвайки се да избави Джули от неловкото положение. Не му се искаше да го защищават така детински. — Нищо особено — добави той. — На практика всеки, който може да чете и да пише…

— Знаеш, че се изисква много повече — прекъсна го Джули, стиснала разочаровано устни, че той така се самоподценява. — Там са най-добрите ученици от цялото училище. Ако аз бях в „Ариста“, нямаше така да злословя.

„Злословя“, помисли си Рудолф, сигурно е ходила с някое момче южняк, от Кънектикът. Жегна го съмнение.

— Сигурен съм, че това е голяма чест, Джули — каза Бойлан помирително.

— Да, голяма е — не отстъпваше тя.

— Рудолф просто скромничи — каза Бойлан. — Обикновена мъжка престорена скромност.

Сега атмосферата в колата стана напрегната, Джули седеше между Бойлан и Рудолф, ядосана и на двамата. Бойлан протегна ръка и пусна радиото. Апаратът запращя и гласът на говорителя, който четеше новините, долетя в тъмната нощ. Някъде станало земетресение. Бяха включили късно радиото и не чуха къде. Стотици убити, хиляди останали без дом в тази неизвестна, свистяща тъмнина, известяваха движещите се с шеметна скорост радиовълни.

— А човек си мисли, че сега, когато свърши войната, господ ще си даде малко почивка — каза Джули.

Бойлан я погледна изненадано и изключи радиото.

— Господ никога не си дава почивка — каза той. Стар лицемер, помисли си Рудолф. Да говори за господ след всичко, което е направил.

— В кой колеж смяташ да отидеш, Рудолф? — питаше Бойлан, полуобърнал лице към закръглените, стегнати, малки гърди на Джули.

— Още не съм решил.

— Това е много важно — каза Бойлан. — Хората, които ще срещнеш в колежа, могат да променят целия ти живот. Ако искаш, ще кажа някоя и друга дума за теб в моята Alma mater. Сега, когато героите от войната се връщат, на младежите от твоята възраст ще им бъде трудно.

— Благодаря. — За нищо на света не бих приел такова нещо. — Има още няколко месеца, докато си подам документите. Вие в кой колеж сте учили?

— Във „Вирджиния“ — отговори Бойлан. „Вирджиния“, помисли Рудолф презрително. Всеки може да отиде във „Вирджиния“. А той говори така, сякаш е бил в „Харвард“, „Принстън“ или поне в „Амхърст“.

Спряха пред къщата на Джули. Рудолф автоматично погледна към прозореца на мис Льоно в съседната сграда. Прозорецът не светеше.

— Е, пристигнахме, мойто дете — каза Бойлан, а Рудолф отвори вратата и слезе. — Беше ми много приятно да разговаряме.

— Благодаря, че ме докарахте — каза Джули. Тя излезе и изтича покрай Рудолф към дома си.

Рудолф тръгна след нея. В тъмното под терасата можеше да я целуне поне за лека нощ. Джули търсеше ключа си в чантата, навела глава, тъй че конската й опашка закриваше лицето й; той се опита да повдигне брадичката й и да я целуне, но тя рязко се дръпна.

— Подлизурко — каза Джули. — „Нищо особено. На практика всеки, който може да чете и да пише…“ — имитираше го безмилостно тя.

— Джули…

— Хайде, подмазвай се на богатите. — Той никога не беше виждал лицето й толкова бледо и навъсено. — Гаден дъртак. Изрусява си косата. И веждите. Божичко, някои хора са готови на всичко, за да се повозят в кола, нали?

— Джули, не ставай глупава. — Ако тя знаеше цялата истина за Бойлан, той може би щеше да оправдае гнева й. Но заради това, че Бойлан просто беше любезен…

— Не ме докосвай. — Тя се мъчеше да вкара ключа в ключалката и ухаеше все така хубаво.

— Ще намина утре към четири…

— О, представи си — каза тя. — Почакай да се сдобия с буик и тогава ела. Ще бъде точно в твоя стил. — Най-сетне отвори вратата и влезе вътре — като шумолене, като благоуханна, мимолетна сянка, която изчезна, щом вратата се затвори.

Рудолф тръгна бавно към колата. И ако това е любов, по-добре да върви по дяволите. Влезе в колата и затвори вратата.

— Много бързо си пожелахте лека нощ — каза Бойлан и потегли. — Ние едно време повече се бавехме.

— Родителите й искат да се прибира рано.

Бойлан караше през града към Вандерхоф Стрийт.

Разбира се, че знае къде живея, помисли си Рудолф. Даже не се опитва да го крие.

— Очарователно момиче е тази Джули — каза Бойлан.

— Да.

— Правите ли нещо повече, освен да се целувате?

— Това си е моя работа, сър — каза Рудолф. Той се възхити от себе си, макар че беше ядосан, защото отговорът му прозвуча студено и отсечено. Никой не можеше да се държи с Рудолф Джордах като с простак.

— Разбира се — каза Бойлан и въздъхна. — Изкушението сигурно е голямо. Когато бях на твоята възраст… — Той не довърши, но явно намекваше за всички онези невинни девойки, които беше обезчестил.

— Между другото — продължи Бойлан с безразличен, непринуден тон, — сестра ти пише ли ти?

— От време на време — отговори Рудолф предпазливо.

Тя пращаше писмата си до Бъди Уестърман, защото не искаше майка й да ги чете. Живеела в Ню Йорк в едно от общежитията на Християнския съюз на младите жени. Обикаляла театрите да си търси работа като артистка, но режисьорите, изглежда, не изгаряли от желание да приемат момичета, които в гимназията са играли ролята на Розалинда. Още не си била намерила работа, но Ню Йорк й харесвал много. В първото си писмо се извиняваше на Рудолф, че последния ден преди да замине, се е държала грубо с него в „Порт Филип Хаус“. Била много раздразнена и не си давала сметка какво говори. Но продължавала да мисли, че за него не е хубаво да живее с родителите си. Семейство Джордах е едно тресавище, пишеше тя. И нищо не можело да промени мнението й.

— Добре ли е тя? — попита Бойлан.

— Добре е.

— Нали знаеш, че аз я познавам — каза Бойлан сякаш между другото.

— Да.

— Тя говорила ли ти е за мен?

— Доколкото си спомням — не — каза Рудолф.

— Аха. — Трудно беше да се разбере какво иска да каже Бойлан с това. — Имаш ли й адреса? Аз ходя понякога в Ню Йорк — може да намеря време да я поканя веднъж на един хубав обяд.

— Не, нямам й адреса — отговори Рудолф. — Тя постоянно се мести.

— Ясно. — Бойлан, разбира се, схвана всичко, но не искаше да настоява. — Е, когато ти пише пак, кажи ми. У мене има една нейна вещ, която тя може би ще иска да си получи.

— Добре.

— Бойлан зави по Вандерхоф Стрийт и спря пред хлебарницата.

— Ето че стигнахме — каза той. — В дома на честния труженик. — Явно се подиграваше. — Пожелавам ти лека нощ, млади момко. Беше ми особено приятно тази вечер.

— Лека нощ — каза Рудолф и слезе от колата. — Благодаря.

— Сестра ти ми каза, че обичаш да ловиш риба — продължи Бойлан. — В моето имение има много хубав поток. Всяка година го зарибяват. Не знам защо. Там вече никой не ходи. Ако искаш да опиташ, заповядай.

— Благодаря — каза Рудолф. Подкупваха го и ТОЙ знаеше, че ще приеме подкупа. Заради палавата, невинна пъстърва. — Ще дойда някой път.

— Добре — отговори Бойлан. — Ще накарам готвача ми да сготви рибата и ще обядваме заедно. Ти си интересно момче и ми е приятно да говоря с теб. Може би като дойдеш, вече ще знаеш новия адрес на сестра ти.

— Може би. Благодаря още веднъж.

Бойлан махна с ръка и потегли. Рудолф влезе в тъмната къща и се заизкачва към стаята си. Чу как баща му хърка. Той не работеше в събота вечер. Рудолф мина внимателно край вратата на родителите си и продължи нагоре по стълбите. Ако майка му се събуди, ще трябва да си говори с нея.

3

— Ще започна да търгувам с тялото си, честна дума — каза Мери Джейн Хакет. Тя беше от Кентъки. — Никой вече не търси талант, а само гола, апетитна плът. Следващия път, щом науча, че някъде търсят кабаретни артистки, казвам: „Сбогом, Станиславски“ и отивам да си въртя хубавия южняшки задник за пари.

Гретхен и Мери Джейн Хакет седяха в тясната, облепена с афиши чакалня пред кабинета на Никълс на Четиридесет и шеста улица, където чакаха заедно с други момичета и младежи да бъдат приети от Бейърд Никълс. Три стола, поставени зад един парапет, отделяха кандидатите от бюрото на секретарката на Никълс, която пишеше на машина с яростна злоба — пръстите й удряха по клавишите така, сякаш английският език й беше личен враг, с когото тя искаше да се справи колкото се може по-бързо.

На третия стол в чакалнята седеше една артистка па характерни роли с кожена наметка, макар че температурата на сянка беше тридесет градуса.

Всеки път, когато вратата се отвореше и влезеше нов артист или артистка, секретарката, без да изпусне нито една дума, казваше: „Здравей, миличък.“ Говореше се, че Никълс ще поставя нова пиеса с шест действуващи лица — четирима мъже и две жени.

Мери Джейн Хакет беше високо, слабо момиче с плоски гърди, което си изкарваше прехраната като манекен. Гретхен имаше доста закръглено тяло за манекен. Мери Джейн Хакет можеше да се похвали с участие в две провалили се пиеси на Бродуей, а също така бе играла в една сборна група, сформирана за летния сезон; това й даваше право да говори като ветеран. Тя огледа актьорите, изправени край стената, облегнати небрежно на афишите от стари постановки на Бейърд Никълс.

— Човек си мисли — каза Мери Джейн Хакет, — че след всички тези сензационни успехи, още от прастари времена — божичко, от хиляда деветстотин тридесет и пета година, — Никълс може да си позволи по-голямо помещение вместо този гаден малък капан за мишки. Господи, поне климатична инсталация да имаше. Сигурно не е похарчил и пет цента, откакто е започнал да печели. Не знам какво търся тука. Той ще умре, ако трябва да ти плати малко повече от минималното, а освен това ти държи лекции за това как Франклин Д. Рузвелт разорил страната ни.

Гретхен погледна притеснено към секретарката. Помещението беше толкова малко, че нямаше начин тя да не е чула Мери Джейн. Но секретарката продължаваше да пише с упорито равнодушие и да се сражава с английския език!

— Погледни само какви са късаци — кимна тя с глава към младежите. — И до рамото не ми стигат. Докато не почнат да пишат пиеси, в които героините стоят на колене и през трите действия, няма надежда да получа работа. Това ли е американският театър, боже мой! Мъжете са лилипути, а ако случайно са по-високи от метър и седемдесет, непременно са педерасти.

— Ах, колко е зла тази Мери Джейн — обади се един висок младеж.

— Ти кога си целунал момиче за последен път? — попита го Мери Джейн.

— В хиляда деветстотин двадесет и осма година — отговори младежът. — За да отпразнувам избирането на Хърбърт Хувър.

Всички в стаята се засмяха добродушно. С изключение на секретарката. Тя продължаваше да пише на машината.

Макар че още не си беше намерила работа, Гретхен харесваше този нов свят, в който попадна. Всички разговаряха помежду си, всички се обръщаха един към друг по име; Алфред Лънт беше Алфред за всеки, който беше участвувал с него в една пиеса, дори само с две реплики в началото на първо действие; всички си помагаха. Ако някое момиче чуеше, че се търси изпълнителка за дадена роля, веднага казваше на приятелките си и даже им услужваше с подходяща рокля за конкурса. Човек се чувствуваше като член на гостоприемен клуб и правото на вход зависеше не от произхода или от парите, а от младостта, амбицията и вярата в собствения талант и в таланта на другите.

В приземния етаж на дрогерията „Уолгрийн“, където всички се събираха и се наливаха с кафе, се разменяха мнения, развенчаваха се успехи, пародираха се актьори, ползуващи се с голям успех, оплакваше се смъртта на Груповия театър. Гретхен вече беше влязла в този кръг и обсъждаше така свободно, както всички, колко тъпи са критиците, как трябва да се изпълнява ролята на Тригорин в „Чайка“, как никой сега не играе като Лорет Тейлър, как някои режисьори се опитват да легнат с всяко момиче, което влезе в кабинета им. След два месеца, прекарани в обкръжението на тези млади хора, по чийто говор можеше да се познае дали са от Джорджия, Мейн, Тексас или Оклахома, тя почти забрави бедняшките улици на Порт Филип — те се появяваха само като далечна точка на хоризонта на спомените й.

Сутрин тя спеше до десет часа, без да изпитва угризения. Ходеше в квартирите на млади мъже и стоеше там до зори да репетира, без да се тревожи какво ще си помислят хората. Една лесбийка от общежитието, където Гретхен живееше, докато си намери работа, се опита да я ухажва, но въпреки това двете си останаха добри приятелки и понякога обядваха заедно или ходеха на кино. Три пъти седмично взимаше уроци по балет, за да се научи как да се движи грациозно по сцената; сега тя ходеше по съвсем нов начин, като държеше главата си съвършено неподвижна, така че можеше да закрепи на нея чаша с вода дори когато се качва и слиза по стълби… Бившата балерина, която даваше уроците, наричаше това движение първична простота.

Усещаше, че когато хората я гледат, всички си мислят, че е родена в Ню Йорк. Беше убедена, че вече не е срамежлива. Излизаше на обяд с някои от актьорите и бъдещите режисьори, които познаваше от сбирките в „Уолгрийн“, от канторите на продуцентите и от репетиционните зали, и си плащаше сама сметката. Цигареният дим вече не я дразнеше. Любовници нямаше. Искаше първо да си намери работа и тогава да се занимава с любов. Не биваше да се захваща с всичко наведнъж.

Почти беше решила да пише на Теди Бойлан и да го помоли да й изпрати червената рокля, която й бе подарил. Не се знаеше кога може да й потрябва.

Вратата на кабинета се отвори и отвътре излезе Бейърд Никълс и един нисък слаб мъж с кафеникава униформа на капитан от военновъздушните сили.

— …ако има нещо, Уили — каза Никълс, — ще ти съобщя. — Той говореше с унил, апатичен глас. Сигурно помнеше само неуспехите си. Обходи с разсеян бърз поглед хората, които чакаха да ги приеме — сякаш за миг ги освети светлинният сноп лъчи на морски фар и после ги остави да потънат в сянка.

— Ще намина другата седмица и ще те изнудя да ме поканиш на обяд — каза капитанът. Гласът му беше баритонов — крайно изненадващ за мъж, който сигурно не тежеше повече от шейсет килограма и не беше висок повече от метър и шейсет и пет. Стойката му беше много изправена, сякаш продължаваше да е курсант във военновъздушното училище. Но в лицето му нямаше нищо военно — когато човек погледнеше кестенявата му, буйна коса, твърде дълга за военнослужещ, просто не можеше да повярва, че е с униформа. Високото му, леко изпъкнало чело му придаваше далечна прилика с Бетховен, а очите му бяха сини.

— На теб все още ти плаща държавата — каза Никълс на капитана. — С парите на данъкоплатците. Затова аз ще те изнудя да ме поканиш на обяд. — Нямаше вид на човек, който ще изяде много. За него театърът представляваше една трагедия от времето на кралица Елизабет, която се разиграваше денонощно в храносмилателната му система. Дванадесетопръстникът му беше заплашен от унищожение. Отвсякъде го дебнеха язви. Всеки понеделник се отказваше от пиенето. Може би имаше нужда от психиатър или от нова съпруга.

— Мистър Никълс… — Високият младеж, който бе разменил реплики с Мери Джейн, пристъпи напред.

— Другата седмица, Бърни — каза мистър Никълс. И погледът му пак обходи хората като сноп светлина. — Мис Саундърс — обърна се той към секретарката, — може ли да дойдете за малко при мен? Той махна небрежно и отегчено с ръка и се скри в кабинета си.

Секретарката нанесе последни смъртоносни удари по клавишите на машината, подлагайки на масово унищожение всички драматурзи, след това се изправи и тръгна след Никълс със стенографски бележник в ръка. Вратата се затвори след нея.

— Дами и господа — обърна се капитанът към всички присъствуващи — този занаят не е за нас. Предлагам да открием магазин за останки от военно имущество. Търсенето на използувани минохвъргачки ще бъде огромно. Здравей, дребосък — каза той на Мери Джейн, изправила се с целия си ръст, проточила глава напред, за да го целуне по бузата.

— Радвам се, че си се върнал жив у дома след онази забава, Уили — каза Мери Джейн.

— Признавам, че беше доста пиянска — отговори капитанът. — Искахме да заличим от душите си мрачните спомени от войната.

— По-скоро да ги удавите — каза Мери Джейн. Не завиждай на дребните ни радости — отговори капитанът. — Не забравяй, че докато ние летяхме в небето над Берлин, обстрелвани от противовъздушната артилерия, ти рекламираше колани за чорапи.

— Наистина ли си летял над Берлин, Уили? — изненада се Мери Джейн.

— Разбира се, че не съм. — Той се усмихна на Гретхен, развенчавайки собствения си героизъм. — Аз търпеливо чакам, дребосък — каза той.

— О! — възкликна тя. — Гретхен Джордах. Уили Абът.

— Щастлив съм, че се озовах тази сутрин на Четиридесет и шеста улица, — каза Абът.

— Здравейте — каза Гретхен и почти стана от стола. Все пак той беше капитан.

— Предполагам, че сте артистка — каза Уили.

— Опитвам се да бъда.

— Ужасна професия — каза Абът. — Рецитираш Шекспир и едва си изкарваш хляба.

— Стига си флиртувал, Уили — каза Мери Джейн.

— От вас ще стане отлична съпруга и майка, мис Джордах — каза Абът. — Помнете ми думите. Защо не съм ви виждал друг път?

— Тя е тук съвсем отскоро — каза Мери Джейн, преди Гретхен да успее да отговори. Може би това беше предупреждение към Уили да не бърза толкова. Или ревност?

— Ах, тези момичета, които са тук съвсем отскоро — продължи Абът. — Може ли да седна в скута ви?

— Уили! — каза Мери Джейн.

Гретхен се разсмя, а заедно с нея се разсмя и Абът. Той имаше бели, равни, малки зъби.

— Като дете ми липсваха майчините ласки.

Вратата на кабинета се отвори и се появи мис Саундърс.

— Мис Джордах — каза тя, — мистър Никълс може да ви приеме.

Гретхен се изправи, изненадана, че мис Саундърс помни името й. Тя идваше в кантората на Никълс само за трети път. Никога досега не беше разговаряла с Никълс. Оправи нервно гънките на роклята си и тръгна към междинната летяща врата, която мис Саундърс държеше отворена.

— Поискайте хиляда долара на седмица и десет процента от общата печалба — каза Абът.

Гретхен мина през вратата и се запъти към кабинета на Никълс.

— Всички останали могат да си вървят — каза мис Саундърс. — Мистър Никълс има среща след петнадесет минути.

— Чудовище — каза изпълнителката на характерни роли с кожената наметка.

— Аз просто върша служебните си задължения — заяви мис Саундърс.

Гретхен бе обзета от противоречиви чувства. Радост и страх от перспективата, че ще я пробват за роля. Угризения пред другите, защото са пренебрегнати, а тя е предпочетена. Яд, защото сега Мери Джейн щеше да си тръгне с Уили Абът. Обстрелван от зенитните оръдия над Берлин.

— Ще се видим после — извика Мери Джейн, но не уточни къде. Абът не каза нищо.

Кабинетът на Никълс беше малко no-голям от чакалнята. Голи стени, бюрото отрупано с ръкописи на пиеси в папки от изкуствена кожа. Имаше три жълтеникави кресла с дървени облегалки, а прозорците бяха потънали 6 прах. Кабинетът сякаш беше на човек, чиито работи не вървят добре и който с мъка успява да плати наема за помещението на всяко първо число от месеца.

Когато тя влезе, Никълс стана и каза:

— Много любезно от ваша страна, че имахте търпението да почакате, мис Джордах. — Посочи с ръка стола до бюрото си.

Гретхен седна и чак тогава седна и той. Дълго я гледа мълчаливо, изучавайки я с мрачно изражение на лицето като човек, на когото предлагат картина със съмнителна автентичност. Тя беше много нервна и се страхуваше, че коленете й треперят.

— Предполагам — започна Гретхен, — че искате да знаете какъв опит имам. Не е кой знае…

— Не — прекъсна я той. — Засега не е важно какъв опит имате в театъра. Мис Джордах, ролята, за която искам да ви пробвам, е, откровено казано, малко несериозна. — Той поклати печално глава сякаш от жал към самия себе си заради абсурдните неща, които професията му го принуждаваше да върши. — Кажете, бихте ли приели да играете с бански костюм? По-точно с три бански костюма.

— Ами… засмя се тя неуверено. — Зависи. Глупачка. От какво да зависи? От размера на банския костюм? От размера на ролята? От разбера на бюста й? Сети се за майка си. Тя никога не ходеше на театър. За щастие.

— Ролята за съжаление е без реплики — каза Никълс. — Момичето просто минава три пъти по сцената, по веднъж във всяко действие и всеки път с различен бански костюм. Действието на пиесата се развива в един морски клуб.

— Разбирам — отговори Гретхен. Хвана я яд на Никълс, защото заради него остави Мери Джейн да тръгне с Уили Абът из града. Капитане, капитане… Шест милиона души. В асансьор да се качиш, никой вече не може да те намери. Й всичко това за какво — за да мине по сцената. Почти гола.

— Момичето е символ, или поне така казва драматургът — продължи Никълс, водил дълга и безуспешна борба с казуистиката на упорития автор. — То е символ на младост, на чувствена красота, на вечната загадка — жената. На отчайващата ефимерност на плътта. Цитирам автора. Когато момичето минава по сцената, всеки мъж от публиката трябва да си каже: „Божичко, защо съм женен?“ Пак цитирам. Имате ли бански костюм?

— Ами… мисля, че имам. — Тя кимна, ядосана този път на себе си. — Разбира се, че имам.

— Може ли да дойдете в пет часа в театър „Беласко“ с банския костюм? Авторът и директорът ще бъдат там.

— Добре, в пет часа — кимна тя. Сбогом, Станиславски. Усети, че започва да се изчервява. Лицемерка. Работата си е работа.

— Много любезно от ваша страна, мис Джордах.

Никълс се изправи уморено. Тя също стана. Той я изпрати до вратата. В чакалнята нямаше никой освен мис Саундърс, която продължаваше усилено да трака на машината.

— Извинете — измърмори Никълс и влезе в кабинета си.

— Довиждане — каза Гретхен, минавайки край мис Саундърс.

— Довиждане, миличка отговори мис Саундърс, без да вдигне глава. Тя миришеше на пот. „Ефимерност на плътта. Цитирам.“

Гретхен излезе в коридора. Докато червенината по лицето й не изчезна, не повика асансьора.

Когато асансьорът най-сетне пристигна, в него имаше един младеж, който държеше в ръце униформа на офицер от Конфедерацията и кавалерийска сабя в ножница. На главата си беше сложил униформена плъстена шапка с широка периферия, украсена с пера. Тя контрастираше рязко с изострените, груби черти на типичната му нюйоркска физиономия.

— Никога ли няма да свършат тези войни? — каза той дружелюбно, когато Гретхен влезе в асансьора.

В малката, оградена с решетки кабина беше задушно и тя усети, че по челото й избива пот. Изтри лицето си с една книжна носна кърпичка.

Излезе на улицата — по бетонната настилка се редуваха геометрични фигури от ярка нажежена светлина и сенки. Отпред до входа на сградата стояха Абът и Мери Джейн и я чакаха. Тя се усмихна. В този град имаше шест милиона души. Но какво от това. Нали те двамата я чакаха.

— Най-добре ще е да отидем да обядваме — предложи Уили.

— И аз умирам от глад каза Гретхен.

Тръгнаха по сенчестия тротоар на улицата двете високи момичета вървяха от двете страни на дребния, наперен капитан — та нали и други пълководци са били с нисък ръст, например Наполеон, Цезар, а може би и Тимур.

Тя се оглеждаше гола в огледалото на гримьорната стая. Предишната неделя беше ходила на плаж с Мери Джейн и с двама младежи и сега раменете, ръцете и краката й бяха леко загорели. Вече не носеше колан за жартиери, за да пести чорапи през лятото, и затова по гладките й бедра не личаха грозните следи от впити ластици. Загледа се в гърдите си. „Искам да видя какъв вкус има с уиски.“ На обяд с Мери Джейн и с Уили изпи две водки. Уили обичаше да пие. Тя облече червения си бански. В долнището му имаше песъчинки, останали от плажа. Отдалечи се от огледалото, после пак пристъпи към него, като се изучаваше критично. Вечната загадка — жената. Походката й беше твърде спокойна и плавна. Не бива да забравя за първичната простота. Уили и Мери Джейн я чакаха в бара „Алгон-куин“, за да разберат какво е станало. Гретхен пак закрачи пред огледалото, този път по-предизвикателно. На вратата се почука.

— Мис Джордах — каза помощник-режисьорът, — готова ли сте, чакаме ви.

Като отвори вратата, тя пак се изчерви. За щастие сцената беше така ярко осветена, че едва ли някой щеше да забележи.

Тръгна след помощник-режисьора.

— Просто минете няколко пъти напред-назад каза той.

Някъде към десетия ред в затъмнената зала седяха неясни фигури. Подът на сцената не беше изметен и голите тухли на задната стена приличаха на римски развалини. Имаше чувството, че зачервеното й лице можеше да се види чак от улицата.

— Мис Гретхен Джордах — оповести помощник-режисьорът към тъмната като морска бездна зала. Сякаш запрати бутилка със съобщение към столовете, превърнали се в нощни вълни. Ето че се понесох по течението. Искаше й се да избяга.

Тръгна по сцената. Имаше чувството, че изкачва планина. Привидение в бански костюм.

От залата не се чуваше никакъв звук. Върна се обратно. Пак никакъв звук. Прекоси още два пъти сцената; боеше се, че в босите й крака ще се забие някоя тресчица.

— Много ви благодаря, мис Джордах — чу се унилият глас на Никълс, който прозвуча съвсем слабо в празния театър. — Това е достатъчно. Ако се отбиете утре в кантората, ще уредим договора.

Оказа се, че цялата работа била толкова проста. Тя изведнъж спря да се изчервява.

Уили чакаше сам в „Алгонкуин“ — седнал с изпънати рамене на висок стол до малкия бар, той пиеше уиски сред зеленикавия полумрак, който неизменно цареше в помещението. Когато тя влезе с гумираната плажна чанта, в която носеше банския си, Уили се завъртя на стола, за да я поздрави.

— Тази красавица прилича на красавицата, която току-що е получила ролята на Вечната загадка — жената в театър „Беласко“ — каза той. — Цитирам. — По време на обяда всички се бяха смели, когато Гретхен разказваше за разговора си с Никълс!

Гретхен седна на съседния стол.

— Прав си — каза тя. — Пред теб е бъдещата Сара Бернар.

— Тя никога не би могла да се справи с тази роля — каза Уили. — Единият и крак е бил дървен. Ще пием ли шампанско?

— Къде е Мери Джейн?

— Отиде си. Имала среща.

— Тогава ще пием шампанско. — И двамата се разсмяха.

Барманът остави чашите пред тях и те пиха за здравето на Мери Джейн. Прекрасно, че я няма. Гретхен пиеше шампанско за втори път през живота си. Спомни си смълчаната, пищно обзаведена стая в четириетажната къща в страничната уличка, спомни си огледалото и красивата проститутка с бебешко лице, излегната победоносно на широкото легло.

— Имаме голям избор — каза Уили. — Можем да стоим тук и да пием вино цяла нощ. Можем да отидем някъде да вечеряме. Можем да се отдадем на любов. Можем да отидем на една забава на Петдесет и шеста улица. Обичаш ли да ходиш по забави?

— Бих отишла с удоволствие — каза Гретхен. Направи се, че не е чула предложението да се отдадат на любов. Очевидно това беше шега. Уили се шегуваше с всичко. Тя имаше чувството, че даже през войната, в най-тежките моменти, той си е правил шега с избухващите снаряди, с падащите самолети с горящи крила. Пред очите й минаваха кадри от кинопрегледи, от военни филми. „Лейтенант се прежали днес, момчета. Сега е мой ред.“ Дали е било така? Ще го разпита някой път, когато го опознае по-добре.

— Значи, отиваме на забава — каза той. — Няма защо да бързаме. Тя ще продължи цяла нощ. А сега, преди да се впуснем в безумния вихър на удоволствието искам да науча нещо за теб. — Уили отново напълни чашата си с шампанско. Ръката му леко трепереше и бутилката подрънкваше мелодично по ръба на чашата.

— Какво например?

— Ами да започнем от самото начало — каза той. — Местожителство?

— Общежитието на Християнския съюз на младите жени.

— О, господи! — изпъшка той. — Ако си облека някоя фуста, мога ли да мина за млада християнка и да си взема стая до твоята? Аз съм дребничък и брадата ми е светла. Мога да взема назаем една перука. Баща ми винаги е искал да има дъщери.

— Страхувам се, че няма да можеш — каза Гретхен. — Старата портиерка различава от цял километър кой е мъж и кой е жена.

— Да продължим по-нататък. Имаш ли си приятел?

— В момента не — отговори тя след леко колебание. — А ти?

— Според Женевската конвенция военнопленникът е длъжен да съобщи само името си, чина и личния си номер. — Той се засмя и сложи ръката си върху нейната. — Обаче аз ще ти разкажа всичко. Ще разкрия душата си. Ще ти разкажа поред нещата — как още като бебе в люлката исках да убия баща си, как до тригодишна възраст не ме отделиха от майчината гръд, как през лятото ние момчетата се забавлявахме зад обора с дъщерята на съседите. — Изведнъж лицето му стана сериозно, той отметна с ръка косата си и откри изпъкналото си чело. — И още нещо, което, все едно, ще научиш рано или късно — каза той. — Аз съм женен.

Шампанското щипна гърлото й.

— Докато се шегуваше, ми беше по-приятно — каза тя.

— И на мен също — отговори той сдържано. — Но все пак картината не е толкова мрачна. Сега уреждам развода. Докато съпругът играел на войници, съпругата си намерила други развлечения.

— Къде е тя? Съпругата ти. — Думите едва излизаха от устата й, сякаш бяха от олово. Това е абсурдно, помисли си тя. Аз го познавам само от няколко часа.

— В Калифорния — отговори той. — В Холивуд. Изглежда, имам слабост към артистките.

Та това е друг континент. Знойни пустини, непроходими планински върхове, плодородни долини. Красива, необятна Америка.

— Откога си женен?

— От пет години.

— Впрочем на колко години си? — попита тя.

— Ще обещаеш ли, че няма да ме зарежеш, ако ти кажа истината?

— Не ставай глупав. На колко години си?

— Цели двадесет и пет — отговори той. — О, господи!

— Не бих ти дала повече от двадесет и три. — Гретхен учудено поклати глава. — Каква е тайната ти?

— Пиянство и бурен живот — каза Уили. — Моето нещастие се дължи на лицето ми. Приличам на момче, което рекламира юношеско облекло на някой магазин за конфекция. Двадесет и две годишни жени се срамуват да се появят с мен на публично място. Когато станах капитан, командирът каза: „Уили, получаваш златна звезда, защото си бил послушен в училище този месец.“ Може би трябва да си пусна мустаци.

— Мъничкият Уили Абът — каза Гретхен. Младежкият му вид й действуваше успокояващо. Спомни си за Теди Бойлан, за неговата отблъскваща застаряваща плът. — Какво си работил преди войната? — попита тя. Искаше да научи всичко за него. — Откъде познаваш Бейърд Никълс?

— Работих при него в няколко постановки. Аз съм рекламен агент. Това е най-лошата професия на света. Занимавам се с театрална реклама. Желаеш ли снимката ти да излезе във вестника, момиченце? — каза той с искрено отвращение. Ако искаше да изглежда по-възрастен, нямаше защо да си пуска мустаци. Достатъчно беше само да говори за професията си. — Като постъпих в армията, смятах, че съм се отървал от работата си. Но там ми проучиха досието и ме изпратиха в информационния отдел. Би трябвало да ма арестуват за това, че нося офицерско звание. Искаш ли още малко шампанско? — Той наля и на двамата: бутилката отново иззвънтя досадно при допира с чашите; пожълтелите от никотина пръсти леко трепереха.

— Но нали си бил в Европа? Нали си летял? — каза тя. По време на обяда той им беше разказвал за Аглия.

— Само няколко пъти. Колкото да получа медал, за да не се чувствувам неудобно в Лондон. Летях като пътник. Възхищавах се как воюват другите.

— Но все пак можеха да те убият. — Потиснатостта му я смущаваше и тя искаше да я разсее.

— Много съм млад, за да умирам, полковник — засмя се той. — Допий си шампанското. Целият град ни чака.

— Кога ще се уволниш от армията?

— Сега съм в безсрочен отпуск — отговори той. — Нося униформата, защото с нея ме пускат безплатно на представления. Освен това два пъти седмично трябва да ходя в болницата на Стейтън Айлънд, за да ми лекуват гърба, и ако не съм с униформата, никой няма да ми повярва, че съм капитан.

— Да те лекуват ли? Ранен ли си бил?

— Не точно. Веднъж се приземихме много рязко и се ударихме здравата. Направиха ми малка операция на гръбнака. След двадесет години ще разправям, че белегът е от шрапнел. Изпи ли си всичко като послушно момиченце?

— Да — отговори Гретхен.

Навсякъде ранени. Арнълд Симс в тъмночервения си халат, седнал на масата, загледан в крака си, с който вече не можеше да тича. Толбът Хюс с простреляното гърло, умиращ тихо на леглото си. Собственият й баща, окуцял от предишната война.

Уили плати сметката и двамата излязоха от бара. Гретхен се чудеше как може да върви толкова изправен, след като гръбнакът му е пострадал.

Като излязоха на улицата, Ню Йорк бе обгърнат от светлолилав здрач. Горещината, която излъчваха напечените каменни сгради през целия ден, сега беше намаляла и действуваше като благоуханен полъх; те тръгнаха хванати за ръка, галени от лек ветрец. Във въздуха се носеше цветен прашец. Почти пълната луна плуваше на притъмнялото небе, над извисилите се сгради, сякаш направена от бял порцелан.

— Знаеш ли какво харесвам в теб? — попита Уили.

— Какво?

— Това, че не поиска да се върнеш в къщи и да се преоблечеш, когато казах, че отиваме на забава.

Тя не сметна за нужно да му обяснява, че е облякла най-хубавата си рокля и няма какво друго да си сложи. Роклята й беше памучна, синя като метличина, с кончета от горе до долу, с къси ръкави, пристегната с червен платнен колан. Беше я облякла след обяда, когато се върна в общежитието да си вземе банския костюм. Струваше шест долара и деветдесет и пет цента. Единственият тоалет, който си беше купила, откакто живееше в Ню Йорк.

— Може би ще те изложа пред приятелите ти? — попита тя.

— Много от приятелите ми ще ти поискат тази вечер телефона — каза той.

— Да им го дам ли?

— Само ако те заплашват със смъртно наказание — каза Уили.

Тръгнаха бавно по Пето авеню, като се спираха пред всички витрини. На една от тях бяха изложени спортни сака от туид.

— Представям си как ще изглеждам в такова сако — каза Уили. — Ще ме прави много по-едър. Ще приличам на груб чифликчия с дебели вълнени дрехи.

— Ти не си груб — каза Гретхен. — Аз си представям, че си нежен.

— Такъв ще бъда — отговори Уили.

Спряха пред една книжарница и се загледаха в книгите. На витрината бяха изложени най-новите пиеси. Одетс, Хелман, Шъруд, Кауфман и Харт.

— Това е литературният живот — каза Уили. — Трябва да ти направя едно признание. Пиша пиеса. Като всички театрални рекламни агенти.

— Един ден и тя ще стои на витрината — каза Гретхен.

— Дай боже да стои на витрината — отговори той. — А ти добра артистка ли си?

— Аз изпълнявам само една роля. Вечната загадка — жената.

— Цитирам — добави той. И двамата се засмяха. Знаеха, че шегата е глупава, но тя си беше само тяхна и затова я харесваха.

Като стигнаха на Петдесет и пета улица, завиха по нея. Точно в този момент пред „Сейнт Реджис“ от таксита слизаха двама младоженци и придружаващите ги близки и роднини. Булката беше много млада и много стройна — като бяло лале. Младоженецът, млад лейтенант от пехотата, нямаше никакви нашивки, никакви отличия, по лицето му имаше следи от порязване с бръснач; изглеждаше съвсем неопитен и недокоснат от войната.

— Бъдете благословени, деца мои — каза Уили, когато минаха край тях.

Младоженката се усмихна и преливаща от радост, им прати въздушна целувка.

— Благодаря, сър — каза лейтенантът, като едва се въздържа да не отдаде чест, както изисква уставът.

— Хубава нощ за сватба — каза Уили, когато отминаха. — Температура под тридесет градуса, неограничена видимост, в момента не се води война.

Забавата беше в един дом между Парк Авеню и Лексингтън. Когато пресичаха Парк Авеню на Петдесет и пета улица, на ъгъла зави едно такси по посока към Лексингтън. Вътре седеше сама Мери Джейн. Таксито спря някъде към средата на улицата, Мери Джейн слезе и се затича към една пететажна сграда.

— Мери Джейн — каза Уили. — Видя ли я?

— Аха. — Сега вече вървяха по-бавно.

Уили се обърна и загледа Гретхен в лицето.

— Имам една идея — каза той. — Хайде сами да си направим забава.

— Чаках да предложиш това — отговори Гретхен.

— Рота, кръгом! — изрева той и се обърна по войнишки, удряйки токове. Тръгнаха обратно към Пето Авеню. — Като си помисля само колко много млади господа ще ти поискат телефонния номер, веднага ми става неприятно.

Тя стисна ръката му. Беше почти сигурна, че Уили е спал с Мери Джейн, но въпреки това стисна ръката му.

Влязоха в бара „Дъбовата зала“ на хотел „Плаца“ и си поръчаха джулеп-уиски със захар, мента и лед в матови оловни канчета.

— Да пием за стария Кентъки, родината на това питие — каза Уили. Той обичаше да смесва напитките. Шотландско уиски, шампанско, после друг вид уиски. — Аз съм рушител на митове.

Като изпразниха чашите си, те излязоха от бара и на Пето Авеню се качиха на един двуетажен автобус, който отиваше към центъра на града. Седнаха на горния етаж, където всички прозорци бяха отворени. Уили свали офицерската си шапка с две сребърни емблеми и сърмена панделка. Вятърът разроши косата му и сега той изглеждаше още по-млад. На Гретхен й се искаше да притисне главата му до гърдите си и да го целуне, но наоколо имаше хора, затова тя взе шапката му и погали панделката и двете емблеми.

Слязоха на Осма улица и намериха свободна маса на тротоара пред ресторант „Бривурт“. Уили поръча мартини.

— Това е за усилване на апетита — каза той. — Трябва да раздразним малко стомашните сокове. Все едно, че даваме въздушна тревога.

„Алгонкуин“, „Плаца“, „Бривурт“, нова служба, запознанство с капитан — и всичко това в един ден. От рога на изобилието се изливаха неща, които й се случваха все за първи път.

Вечеряха пъпеш и печено пиле с бутилка червено калифорнийско вино от долината Напа.

— Обхванат съм от патриотизъм — каза Уили. — И то, защото спечелихме войната. — Той изпи почти цялата бутилка сам. Алкохолът, изглежда, никак не му действуваше. Очите му бяха ясни, езикът му не се преплиташе.

Вече не говореха, а само се гледаха. „Ако не мога да го целуна скоро — мислеше Гретхен, — ще полудея.“

След кафето Уили поръча и за двамата коняк. Гретхен пресметна, че обядът плюс вечерята и всички напитки, с които се наливаха цял следобед, ще струват на Уили най-малко петдесет долара.

— Богат ли си? — попита го тя, когато той плати сметката.

— Само духовно — каза Уили. Той обърна портфейла си надолу и към масата полетяха шест банкноти. Две от тях бяха по сто долара, а останалите по пет. — Това е цялото състояние на Абът — каза той. — Искаш ли да те спомена в завещанието си?

Двеста и двадесет долара. Беше потресена от тази незначителна сума. Самата тя имаше повече пари в банката, останали от осемстотинте долара на Бойлан, и никога не плащаше за ядене повече от деветдесет и пет цента. Да не би да прилича на баща си? Стана й неприятно от тази мисъл.

Гледаше как Уили събира банкнотите и ги слага небрежно в джоба си.

— Войната ми показа каква е стойността на парите — каза той.

— От богато семейство ли си? — попита тя.

— Баща ми беше митнически инспектор на канадската граница — отговори той. — Освен това беше честен. Имаше шест деца. Живеехме си царски. Три пъти седмично ядяхме месо.

— Аз държа на парите — призна тя. — Знам докъде е стигнала майка ми поради липса на пари.

— Пий смело — каза Уили. — Ти няма да вървиш по стъпките на майка си. Аз много скоро ще се захвана с моята златоносно пишеща машинка.

Допиха коняка. Гретхен усещаше, че главата й е леко замаяна, но не беше пияна. Никак не беше пияна.

Като станаха от масата и минаха между посадените в сандъчета храсти, за да излязат от терасата на улицата, Уили каза:

— Според мнението на присъствуващите на дневен ред трябва да се постави въпросът какво да пийнем.

— Аз повече няма да пия тази вечер — каза тя.

— Който търси мъдрост, ще я намери у жената — заяви Уили. — Пития. Жрицата на оракула. Делфийски брътвежи, които крият умело истината зад енигми. Тази вечер повече няма да се пие. Такси! — извика той.

— Може и пеша да стигнем до общежитието — каза Гретхен. — Дотам са само петнадесет минути…

Едно такси рязко спря, Уили отвори вратата и тя влезе в колата.

— Хотел „Станли“ — каза Уили на шофьора. — На Седмо авеню.

Целунаха се. Оазис от устни. Шампанско, уиски, джулеп, червено вино от долината Напа в Испанска Калифорния, коняк, дар от Франция. Тя притисна главата му до гърдите си и зарови лице в гъстата му, мека коса. Усети твърдите кости на черепа му.

— Цял ден мечтая за това — каза тя. Притисна го силно до себе си — войник-дете. Той разкопча сръчно двете горни копчета на роклята й и целуна вдлъбнатината между гърдите й. Над сведената му глава тя виждаше шофьора в гръб, насочил вниманието си към светлините на светофарите, към забързаните пешеходци — не го интересуваше какво правят пътниците в колата, то си беше тяхна работа. От осветената рамка я гледаше снимката му. Четиридесетгодишен мъж с гневил, предизвикателни очи, страдащ от бъбреци, мъж, който е видял всичко, който познава целия град. Казваше се Ели Лефковиц — по заповед на полицията имената на шофьорите бяха ясно написани. Тя щеше да помни цял живот това име. Ели Лефковиц караше безмълвно колесницата на любовта.

По това време движението беше слабо и таксито почти летеше. Като летец в безбрежно небе.

Последна целувка за Ели Лефковиц и тя закопча роклята си, за да влезе както подобава в брачните покои.

Фасадата на хотел „Станли“ беше внушителна. Архитектът сигурно е бил в Италия или е видял някой изглед. Дворецът на дожите, дрогерията „Уолгрийн“. Адриатическото крайбрежие на Седмо авеню.

Тя застана в единия край на фоайето, а Уили отиде за ключа. Палми в сандъчета. Тъмни дървени столове в италиански стил и ярка светлина. Минаваха жени с лица на полицейски инспекторки и накъдрени руси коси като на евтини кукли. В ъглите стояха мъже със съмнителен вид, войници, пътуващи с някакво поръчение, две кабаретни артистки с дълги бедра и дълги мигли, една стара жена с мъжки обувки, която четеше списание, нечия майка, търговски пътници, прекарали неуспешен ден, детективи, готови да тръгнат по следите на порока.

Тя се премести към асансьора, все едно, че беше сама, и когато Уили дойде с ключа, изобщо не го погледна. Човек лесно се учи да мами. В асансьора не си говореха.

— Седми етаж — каза Уили на момчето.

На седмия етаж нищо не напомняше за Италия. С всеки етаж вдъхновението на архитекта се бе изчерпвало. Тесни коридори, олющени, тъмнокафяви метални врати, голи подове, облицовани с плочки, които някога сигурно са били бели. Извинявайте, приятели, но няма защо да се лъжем повече. По-добре е да знаете истината: вие се намирате в Америка.

Тръгнаха по един тесен коридор, токчетата й потракваха като копитата на пони. Сенките им подскачаха по мрачните стени, сякаш бяха привидения, останали от икономическия разцвет от хиляда деветстотин двадесет и пета година. Спряха пред една врата, която беше като всички останали. Номер 777. На Седмо авеню, на седмия етаж. Магическото число седем, размножено безброй пъти.

Уили отключи и те влязоха в стая седемстотин седемдесет и седем в хотел „Станли“ на Седмо авеню.

— Ще ти бъде по-приятно, ако не паля лампата — каза Уили. — Стаята е ужасна дупка, но това е единственото, до което успях да се добера. И отгоре на всичко ми я дадоха само за пет дни. Градът е препълнен.

Но през нащърбените ламаринени жалузи проникваше достатъчно светлина от осветения с електричество град и тя успя да види какво представлява стаята. Малка килийка, тясно единично легло, един дървен стол с права облегалка, умивалник, баня няма, върху бюрото се тъмнеят нахвърляни офицерски ризи.

Той започна бавно да я съблича. Първо червения платнен колан, после горното копче на роклята, после останалите, едно след друго. Беше коленичил пред нея, а тя броеше движенията му. „…седем, осем, девет, десет, единадесет…“ Колко разисквания, колко душевни терзания е имало в шивашките ателиета на Седмо авеню, докато се вземе това върховно решение — не десет копчета, не дванадесет, а единадесет!

— Това е работа за цял ден — каза Уили. Той смъкна роклята от раменете й и я постави внимателно върху облегалката на стола. Офицер и джентълмен. Тя се обърна, за да й разкопчее сутиена. Така я беше научил Бойлан. Светлината, проникваща през жалузите, я осветяваше на ивици. Уили се мъчеше с телените копчета на гърба й.

— Кога най-после ще измислят нещо по-удобно — каза той.

Тя се засмя и му помогна. Сутиенът падна. Гретхен се обърна към него и той смъкна нежно чисто белите й памучни пликчета. Тя изхлузи обувките си. Отметна рязко покривката на леглото заедно с одеялото и горния чаршаф. Бельото не беше чисто. Дали Мери Джейн е спала тук? Няма значение.

Тя се изтегна в леглото с опънати крака, с допрени глезени, с ръце до тялото. Той се надвеси над нея. Сложи ръката си между бедрата й. Имаше ловки пръсти.

— Долината на насладата — каза той.

— Съблечи се — подкани го тя.

Гледаше го как сваля връзката и разкопчава ризата си. Когато се съблече, видя, че той има медицински корсет с кукички и връзки. Корсетът започваше от раменете му и стигаше под плетения колан на панталоните му. Затова е толкова изправен този млад капитан. „Веднъж се приземихме много рязко и се ударихме здравата.“ Ето как се наказва тялото на войника.

— Спала ли си някога с мъж, който носи корсет? — попита Уили и започна да развързва връзките.

— Доколкото си спомням — не — отговори тя.

— Нося го само временно — каза той. Явно се смущаваше. — Още два месеца. Поне така ми казват в болницата — и продължи да се мъчи с връзките.

— Да запаля ли лампата? — попита тя.

— В никакъв случай.

Телефонът иззвъня. Те се спогледаха. Никой от двамата не помръдна. Може би ако не мърдат, няма повече да иззвъни.

— По-добре да се обадя — каза той.

— И аз така мисля.

Той вдигна слушалката на телефона, който се намираше на нощното шкафче до главата й.

— Да?

— Капитан Абът? — Уили държеше слушалката на разстояние от ухото си и тя чуваше всичко съвсем ясно. Говореше някакъв мъж със сърдит глас.

— Да — каза Уили.

— Известно ни е, че в стаята ви се намира една млада дама. — Това царствено „ни“ означаваше, че човекът се обаждаше от далечната тронна зала долу във фоайето на хотела.

— И на мен ми е известно — отговори Уили. — И какво от това?

— Стаята ви е единична — продължи гласът, — може да се заема само от едно лице.

— Добре — отговори Уили. — Дайте ми двойна стая. Кажете ми номера.

— Съжалявам, всички стаи са заети — каза гласът. — До ноември всичко е ангажирано.

— Тогава да приемем, че стаята ми е за двама души — каза Уили. — Пишете го в сметката ми.

— Страхувам се, че не мога да направя такова нещо — отговори гласът. — Стая 777 е единична, само за един човек. Съжалявам, но младата дама ще трябва да напусне хотела.

— Тя не живее в хотела, за да го напуска — отговори Уили. — И не заема никаква стая. Просто ми е на гости. Впрочем тя ми е съпруга.

— Имате ли брачно свидетелство, капитане?

— Скъпа — каза високо Уили и протегна слушалката към Гретхен, — взела ли си брачното ни свидетелство?

— У дома е — отговори Гретхен в слушалката.

— Колко пъти съм ти казвал да не тръгваш никъде без него — извика Уили с тон на раздразнен съпруг.

— Много съжалявам, мили — отговори виновно Гретхен.

— Забравила го е в къщи — каза Уили по телефона. — Ще ви го покажем утре. Ще наредя да го изпратят с бърза поща.

— Капитане, в хотела не се разрешават посещения на млади дами — каза гласът.

— Откога? — попита Уили вече ядосано. — Този вертеп е известен чак до Бангкок като свърталище на сводници, изнудвачи и джебчии, на търговци на наркотици и на крадени вещи. Един честен полицай може да напълни целия нюйоркски затвор само от вашия хотел.

— Имаме нова администрация — каза гласът. — Вече се числим към порядъчните хотели. Създаваме нова репутация на заведението. Ако до пет минути дамата не напусне стаята, аз се качвам горе, капитане.

Гретхен беше станала вече от леглото и се обуваше.

— Недей — каза Уили умолително. Тя му се усмихна нежно.

— Върви по дяволите! — извика Уили по телефона и хлопна слушалката. Той започна да пристяга корсета си, като дърпаше яростно връзките. — Върви после на война, заради разни негодници — каза Уили. — А в този проклет град по това време на нощта не можеш да намериш никаква стая за любов, колкото и пари да предложиш.

Гретхен се засмя. Отначало Уили я погледна гневно, но после и той избухна в смях.

— Следващия път — каза той. — за бога, не забравяй да си носиш брачното свидетелство.

Минаха важно през фоайето, хванати предизвикателно под ръка, все едно, че изобщо не ги бяха изгонили. Половината от хората приличаха на детективи от хотела, така че не се знаеше кой се е обадил по телефона.

Не искаха да се разделят, затова тръгнаха по Бродуей и си купиха оранжада от една лавка — питието им напомняше за тропиците, макар че се намираха толкова далеч на север, после продължиха по Четиридесет и втора улица, влязоха в едно денонощно кино, седнаха сред разни отрепки, сред хора, страдащи от безсъние, перверзни типове и войници, които чакаха автобуса си и гледаха Хъмфри Богарт като дук Манти във „Вкаменената гора“.

Когато филмът свърши, те пак не искаха да се разделят и тръгнаха пеша към общежитието сред смълчаните, празни сгради, които приличаха на крепости, паднали без съпротива.

Вече се зазоряваше, когато се целунаха пред общежитието. Уили погледна с ненавист тъмното масивно здание — една лампа във входа осветяваше пътя на благопристойните млади момичета към техните благопристойни легла.

— Смяташ ли, че през цялата славна история на тази постройка някой е прекарал в нея поне една любовна нощ? — попита той.

— Съмнявам се — отговори тя.

— Като я погледнеш, тръпки те побиват, нали? — поклати той мрачно глава. — Дон Жуан — додаде той. — Любовникът с корсет. Кажи ми, че съм пълен глупак.

— Не го приемай толкова трагично — каза тя. — Има и други нощи.

— Кога например?

— Например тази нощ — каза тя.

— Тази нощ — повтори той сериозно. — Предполагам, че ще изкарам някак деня. В усилена работа. Ще търся стая в някой хотел. Може да е в Кони Айлънд, в Бабилон или в Пелам Бей, но ще намеря стая. За госпожа и капитан Абът. Донеси един куфар. Напълни го със стари броеве на „Тайм“ — ако ни стане скучно, да има какво да четем.

Последна целувка и той се отдалечи в ранната утринна светлина — дребен, претърпял поражение. Добре, че и тази вечер щеше да бъде в униформа. Ако беше в цивилни дрехи, никой хотелиер нямаше да му повярва, че е достатъчно голям, за да е женен.

Когато се скри от погледа й, тя се качи по стълбите и влезе престорено скромно в общежитието. Старата портиерка й се ухили многозначително, но Гретхен взе ключа си и каза „лека нощ“, сякаш зората, която навлизаше през прозорците, беше просто ловка оптическа измама.

1

Клотилд му миеше косата, а той седеше в голямата вана на чичо Харолд и танте Елза, отпуснат в горещата вода, със затворени очи дремещ като животно, което се препича на някоя скала. Както всяка година чичо Харолд, танте Елза и двете им дъщери бяха заминали за две седмици на курорт в Саратога и Том и Клотилд разполагаха с цялата къща. Беше неделя и гаражът беше затворен. Някъде в далечината биеше църковна камбана.

Ловките пръсти масажираха главата му и галеха врата му под благоуханната сапунена пяна. Клотилд бе купила от дрогерията специален сапун със собствените си пари. „Сандалово дърво“. Когато чичо Харолд се върне, ще трябва да употребява стария сапун „Слонова кост“, който струва пет цента. Чичо Харолд ще заподозре нещо, ако усети миризмата на сандалово дърво.

— Изплакни се сега, Томи — каза Клотилд.

Том легна във ваната, а нейните пръсти започнаха енергично да отмиват пяната от косата му. Когато извади главата си от водата, той пое шумно въздух.

— А сега ноктите ти — каза Клотилд. Тя коленичи до ваната и взе да търка с четката за нокти мръсотията, проникнала в кожата на ръцете му и под ноктите. Клотилд беше гола, а спуснатата й черна коса падаше на вълни върху едрите й, здрави гърди. Даже и сега, смирено коленичила, тя не приличаше на прислужница.

Ръцете му станаха розови, ноктите — прозрачни, а Клотилд продължаваше да търка и брачната й халка проблясваше сред пяната. Като го огледа педантично за последен път, тя каза:

— Сега тялото.

Той се изправи във ваната. Клотилд се надигна и започна да му сапунисва рамената. Тя имаше широк, стегнат ханш и яки крака. С мургавата си кожа и плоския нос, с широките скули и дълга черна коса тя приличаше на някоя от онези индианки от рисунките в учебниците по история, които посрещаха в горите първите бели заселници. На дясната си ръка имаше белег като бял нащърбен полумесец. Мъжът й я ударил с една цепеница. Отдавна, обясни тя. В Канада. Не искаше да говори за мъжа си. Когато я погледнеше, Том усещаше, че нещо в гърлото започва да го дразни и не знаеше дали иска да се засмее, или да заплаче.

Тя го докосваше нежно и любещо с майчински ръце, но тези ръце разпалваха страстта в тялото му. Усещаше хлъзгавия парфюмиран сапун, бедрата му тръпнеха в приятно очакване. В душата му сякаш свиреше цял оркестър. Духови инструменти, флейти. Като слушаше грамофона на танте Елза, който гърмеше по цял ден, беше заобичал Вагнер. „Най-сетне опитомихме малкото зверче“ — казваше танте Елза, горда от неочакваното си културно влияние върху Томи.

— А сега краката — каза Клотилд.

Той послушно стъпи с единия крак на ръба на ваната, като кон, който ще подковават. Наведена, с небрежно разпиляна коса, тя насапуниса пръстите на краката му и после старателно ги избърса с една кърпа, сякаш лъскаше църковни сребърни съдове. Той разбра, че даже пръстите на краката могат да му доставят удоволствие.

Тя привърши и с другия му крак и той се изправи — целият лъщеше от парата. Клотилд го огледа внимателно.

— Имаш момчешко тяло — каза тя. — Приличаш па свети Себастиян. Без стрелите. — Тя не се шегуваше. Никога не се шегуваше.

За първи път през живота си той си даваше сметка, че тялото му може би представлява някаква ценност само по себе си, независимо от функциите, които изпълнява. Знаеше, че е силен, бърз, добър в игрите и в побоищата, но никога не му беше минавало през ум, че на някого може да му бъде приятно само като гледа тялото му. Срамуваше се малко, че по гърдите си все още няма никакви косми.

С ловко движение на ръцете тя вдигна високо косата си и я зави на кок. После влезе във ваната. Взе сапуна и пяната заблестя по кожата й. Насапуниса старателно цялото си тяло, без всякакво кокетство. След това и двамата се потопиха във водата и легнаха прегърнати във ваната.

Ако чичо Харолд и танте Елза с двете си момиченца се разболееха и умреха в Саратога, той щеше да остане завинаги в тази къща в Елизиум.

Когато водата изстина, те излязоха от ваната, Клотилд взе една от големите, специални хавлии на танте Елза и го избърса. Докато тя търкаше ваната, той отиде в спалнята на семейство Джордах и легна на току-що застланото, чисто легло.

Зад прозорците със спуснати завеси бръмчаха пчели, зелените сенки превръщаха Стаята в пещера, бюрото до стената приличаше на кораб сред зелено море. За един такъв ден той би подпалил и хиляда кръста.

Тя влезе с леки стъпки и разпусната коса — но сега настроението беше друго. Ето го това нежно, сдържано, загадъчно съсредоточено изражение на лицето й, което той очакваше и толкова обичаше.

Клотилд легна до Том. Ухание на сандалово дърво. Протегна внимателно ръка към него. Любовно докосване, обожание, нещо различно от всичко останало, напълно различно от глупавото ученическо сладострастие на близначките, от професионалната похот на жената от Маккинли Стрийт в Порт Филип. Просто не можеше да повярва, че някои би могъл да го докосва по този начин.

Нежно и внимателно той се отдаде на любовта, а пчелите продължаваха да събират прашец от цветята в саксиите по прозорците. Той вече имаше опит, беше свикнал с нейното едро индианско тяло; когато всичко свърши, легнаха по гръб един до друг и той разбра, че е готов да направи всичко за нея, всичко и по всяко време.

— Стой тук. — Последна целувка по шията. — Ще те извикам, когато стана готова.

Тя се измъкна от леглото и той я чу, че се облича в банята, а после слиза леко по стълбите към кухнята. Том лежеше, загледан в тавана, обзет от признателност и мъка. Яд го беше, че е на шестнадесет години. Не можеше да направи нищо за нея. Приемаше тя да го дарява щедро с любовта си, промъкваше се нощем в стаята й, но не можеше дори да я заведе на разходка в парка или да й подари едно шалче, защото после, току-виж, някой се разприказвал, а и зорките очи на танте Елза можеха да открият новото шалче в счупеното чекмедже в стаичката зад кухнята. Как да я измъкне от тази ужасна къща, в която тя беше робиня? Защо не е на двадесет години…

Свети Себастиан.

Клотилд влезе безшумно в стаята.

— Ела да ядеш — каза му тя.

— Когато стана на двадесет години, ще дойда и ще те измъкна оттук — каза той, преди да стане от леглото.

— Моят мъж — усмихна се тя и попипа разсеяно халката на пръста си. — Не се бави. Яденето ще изстине.

Той отиде в банята, облече се и слезе в кухнята.

На кухненската маса между двете чинии имаше цветя. Флокси. Тъмносини. Тя се грижеше и за градината. Знаеше как се отглеждат цветя. „Златни ръце има моята Клотилд — казваше танте Елза. — Тази година розите са два пъти по-големи.“

— Трябва да си имаш своя градина — каза Том и седна на стола си. Той не можеше да й предложи нищо реално, но затова беше щедър в мечтите си. Стоеше бос и ходилата му залепваха приятно по прохладния, гладък линолеум. Беше сресал грижливо още влажната си коса и русите гъсти къдрици проблясваха. Тя обичаше всичко да е подредено, да блести от чистота — тенджери, тигани, мебели, коридори, момчета. Това беше най-малкото, което можеше да направи за нея.

Клотилд сложи пред него една купа с гъста рибена чорба.

— Трябва да си имаш своя градина — повтори той.

— Яж си супата — каза тя и седна срещу него. След супата имаше печено агнешко бутче — младо, крехко и необичайно за този сезон, с гарнитура от пресни картофи с магданоз, опечени в същия съд с месото. Имаше и една препълнена купа с пресен зелен фасул с масло и салата от хрупкава маруля и домати. В единия край на масата беше поставена чиния с току-що изпечени, топли бисквити и голямо парче масло, а до тях — кана с ледено студено мляко.

Тя го гледаше замислено, докато той ядеше, но когато си подаде чинията да му сипе втори път, се усмихна. Докато стопаните на къщата бяха на курорт, тя ходеше всяка сутрин с автобуса до съседния град и пазаруваше със собствените си пари. Продавачите в Елизиум положително щяха да съобщят на мисис Джордах, че в нейно отсъствие в кухнята й са се устройвали угощения с хубаво месо и отбрани плодове.

За десерт Клотилд поднесе ванилен сладолед, който беше направила сутринта, и горещ шоколад. Тя знаеше какво обича любимият й. Беше се обяснила в любов с два сандвича с бекон и домати. Сега, когато любовта е споделена, и храната трябва да бъде по-богата.

— Клотилд — каза Том, — защо работиш тук?

— А къде да работя? — попита тя изненадано. Говореше тихо и винаги с една и съща интонация. Произношението й напомняше, че е от Френска Канада. Често изговаряше някои думи неправилно.

— Където и да е. В някой магазин. Във фабрика. Не като прислужница.

— Обичам домакинската работа. Обичам да готвя — отговори тя. — Не е толкова лошо. Леля ти се държи добре с мен. Цени ме. Благодарна съм й, че ме взе. Дойдох тук преди две години. Не познавах никого, нямах нито цент. Обичам много двете момиченца. Те са винаги толкова чисти. Какво бих могла да работя в магазин или във фабрика? Смятам бавно, а машините ме плашат. Харесва ми, че съм в къща.

— В чужда къща — каза Том. Възмутително беше, че тези двама дебели лигльовци могат да се разпореждат с Клотилд, както си искат.

— Тази седмица — каза тя и го докосна по ръката — къщата е наша.

— Никога не можем да излезем двамата заедно.

— Какво от това? — сви тя рамене. — Какво губим?

— Трябва все да се крием — извика той. Започваше да й се ядосва.

— Какво от това? — Тя отново сви рамене. — Има много неща, за които си струва да се криеш. Не всичко е хубаво, когато е явно. Може би аз обичам тайнствените неща. — Лицето й се озари от лека усмивка, което рядко се случваше.

— Днес… — продължи той упорито, опитвайки се да посее в нея семето на бунта, да разтърси тази хрисима селска покорност. — След такъв банкет… — Той посочи с ръка масата. — Не е редно. Трябва да излезем, да правим нещо, не просто да седим тук.

— Какво можем да правим? — попита тя сериозно.

— В парка има концерт на открито — каза той. — Има и футболен мач.

— Слушам достатъчно музика по грамофона на леля ти Елза — отговори тя. — Ти, ако искаш, иди на мач и после ми кажи кой е победил. На мен ще ми бъде много добре тук, ще оправя и ще те чакам да се върнеш в къщи, Томи.

— Днес не отивам никъде без теб — предаде се той и стана от масата. — Аз ще измия чиниите.

— Няма нужда — каза тя.

— Аз ще измия съдовете — повтори той властно.

— Моят мъж — каза тя и отново се усмихна, без всякаква амбиция, естествена и непресторена.

На другия ден, когато се връщаше от гаража с раздрънкания си велосипед, Том мина край градската библиотека. Най-неочаквано спря, подпря колелото на перилата и влезе вътре. Той не четеше почти нищо, даже и спортните страници на вестниците, и никога не посещаваше библиотеки. Може би правеше това в знак на протест срещу брат си и сестра си, които вечно седяха със забити в книгите носове и пълнеха главите си с невероятни фантазии.

Тишината в залата и библиотекарката, която огледа неодобрително изцапаните му със смазка дрехи, го смутиха и той тръгна между рафтовете, без да знае коя от хилядите книги съдържа нужната му информация. Накрая трябваше да отиде при библиотекарката, седнала на бюрото.

— Извинете — каза той. С припряно, рязко движение на китката си тя подпечатваше фишове, осъждайки на вечен затвор книгите.

— Какво обичате? — погледна го тя неприветливо. Явно познаваше от пръв поглед кой не обича да чете книги.

— Искам да прочета нещо за свети Себастиан — каза той.

— Какво искате да прочетете за него?

— Каквото и да е — отговори той й съжали, че е дошъл.

— Вижте в Британската енциклопедия — отговори жената. — В справочната зала. Томът от САРС до СОРК. — Тази дама явно си разбираше от работата.

— Много ви благодаря, госпожо. — Той реши, че отсега нататък ще се преоблича в гаража и ще измива със сапун поне горния слой мръсотия от кожата си. И на Клотилд ще й бъде приятно. Няма смисъл да се отнасят към теб като с куче, когато това може да се избегне.

Загуби десет минути, за да намери Британската енциклопедия. Извади тома САРС — СОРК, занесе го на една маса и взе да го прелиства — Сеа… Себастиа-но дел Пиомбо.

Ето го. „Себастиан, св., християнски мъченик, чийто празник е на двадесети януари.“ Само един параграф. Значи, не е бил чак толкова важна личност.

„След като стрелците помислили, че е умрял и го оставили, четеше Том, една набожна жена, Ирина, дошла през нощта да вземе тялото му и да го погребе, но като видяла, че още е жив, го занесла у дома си, където превързала раните му. Още неоздравял напълно, той побързал да се яви пред императора, който заповядал да го бият до смърт с пръчки.“

Господи, значи, за втори път, помисли си Том. Тези католици са смахнати. Но все още не можеше да разбере защо Клотилд го бе нарекла свети Себастиан, когато го гледаше гол във ваната.

Продължи да чете. „Св. Себастиан се призовава на помощ срещу чумата. Млад и красив войн, той е любима тема в религиозната живопис: обикновено го рисуват гол, ранен тежко, но не смъртоносно, със стрели.“

Том затвори книгата замислено. „Млад и красив войн, обикновено го рисуват гол…“ Чак сега разбра. Клотилд. Тази прекрасна Клотилд. Тя го обича без думи, но изразява любовта си чрез религията, чрез храната, чрез тялото си, чрез всичко.

До този момент той смяташе, че видът му е доста смешен — някакъв сополанко с грубовато лице и нахално изражение. Свети Себастиан. Следващия път, като види онези двама хубавци, Рудолф и Гретхен, ще ги погледне право в очите. Ще им каже, че една по-възрастна, опитна жена го е оприличила на свети Себастиан, млад и красив войн. За първи път, откакто беше напуснал дома си, съжаляваше, че тази вечер няма да види брат си и сестра си.

Стана и остави книгата на място. Точно щеше да си тръгва от справочната зала, и се сети, че Клотилд също е име на светица. Прерови пак енциклопедията и извади тома от КАСТИР до КОЛ.

Тъй като вече имаше опит, намери бързо това, което търсеше, макар че името не беше Клотилд, а „Клотилда, св. (544 г.), дъщеря на бургундския крал Чилперик и съпруга на Кловис, крал на франките“.

Том си представи как Клотилд се поти над печката в кухнята на семейство Джордах, как пере бельото на чичо Харолд и му стана мъчно. Дъщеря на бургундския крал Чилперик и съпруга на Кловис, крал на франките. Хората явно не мислят за бъдещето, когато кръщават децата си.

Той прочете параграфа до края, но тя, изглежда, не беше направила кой знае колко много, освен да покръсти мъжа си, да строи църкви и други такива работи и да се скара със семейството си. В енциклопедията не се споменаваше какви мъки е изпитала, за да стане светица.

Том остави книгата, нетърпелив да се прибере при Клотилд. Но преди това спря при бюрото на библиотекарката и каза:

— Благодаря, госпожо. — Усети някаква приятна миризма. На бюрото имаше ваза с нарциси — зелени стръкчета с бели цветове, а на дъното лежаха разноцветни камъчета. Без да мисли, той попита: — Може ли да се запиша в библиотеката?

— Записвали ли сте се някога в някоя библиотека? — попита тя.

— Не. Никога не съм имал време за четене.

Жената го изгледа някак особено, но извади една празна карта и попълни в нея името, възрастта и адреса му. Тя вписваше данните много смешно, отзад напред, после удари печат с датата и му подаде картата.

— Мога ли веднага да си взема книга? — попита той.

— Ако искате — каза тя.

Той пак се върна при Британската енциклопедия и извади тома от САРС до СОРК. Искаше да прочете внимателно същия параграф и да се опита да го запомни наизуст. Но когато се изправи пред бюрото с книгата, за да му подпечатат картата, жената поклати нетърпеливо глава.

— Оставете я на мястото — каза тя. — Не може да се изнася от справочната зала.

Той се върна в залата и остави тома. Все ти мърморят, че трябва да четеш, мислеше възмутено Том, а когато накрая се съгласиш, ти казват, че не може.

Но въпреки това на връщане от библиотеката той се потупа няколко пъти по задния джоб, защото му беше приятно да усеща твърдата карта.

За вечеря имаше пържено пиле, пюре от картофи и пюре от ябълки, а за десерт — сладкиш с боровинки. Двамата с Клотилд се хранеха в кухнята, без да приказ ват много.

Когато свършиха и Клотилд взе да раздига масата, той отиде при нея, прегърна я и каза:

— Клотилда, дъщеря на бургундския крал Чилперик и съпруга на Кловис, крал на франките.

— Какво значи това? — погледна го тя с широко отворени очи.

— Исках да разбера откъде идва името ти — каза той. — Отидох в библиотеката. Ти си кралска дъщеря и кралска съпруга.

Тя дълго го гледа, прегърнала го през кръста. После го целуна по челото с благодарност, сякаш й беше донесъл подарък.

2

В сламеното кошче две риби вече пъстрееха върху мократа папрат. Както бе казал Бойлан, потокът беше добре зарибен. В единия край на имението, където потокът навлизаше в земите на Бойлан, имаше бент. Оттам с криволичения той обикаляше и стигаше до другия край на имението, където се издигаше втори бент с телена ограда, която не позволяваше на рибата да излиза. Оттук потокът се спускаше на малки водопади към Хъдсън.

Рудолф носеше стари кадифени панталони и гумени пожарникарски ботуши, купени на старо; бяха му доста големи, но вършеха работа, когато вървеше по брега, осеян с тръни и преплетени шубраци. Пътят от последната спирка на градския автобус до хълма беше дълъг, но той го извървяваше с удоволствие. Все едно, че ходеше да лови пъстърва в частната си река. Досега не беше срещнал в имението нито Бойлан, нито някой друг. Независимо в коя част на потока ловеше риба, къщата винаги оставаше отдалечена поне на петстотин метра.

Предната нощ беше валял дъжд и сега в сивия следобеден въздух се усещаше влага. В мътната вода пъстървите не кълвяха. Но той се чувствуваше щастлив, че върви бавно нагоре по течението, че хвърля леко въдицата там, където иска, че наоколо няма никой, че се чува само плисъкът на водата в камъните. След една седмица започваше училище и искаше да се възползува от последните дни на ваканцията.

Беше застанал до един от двата декоративни моста над реката, когато чу стъпки по чакъла. До моста водеше малка пътечка, обрасла с бурени. Рудолф нави конеца на пръчката и зачака. По пътеката се зададе Бойлан, гологлав, с велурено яке, вълнено шалче с индийски десен й ботуши за езда, и спря на моста.

— Здравейте, мистър Бойлан — каза Рудолф. Почувствува се малко неудобно, като го видя; ами ако Бойлан не си спомня, че го е поканил да лови тук риба или е отправил поканата само от любезност?

— Кълве ли? — попита Бойлан.

— Две съм хванал досега.

— Не е лошо за такъв ден като днешния — отговори Бойлан, загледан в мътната вода. — Ловиш на блесна.

— Вие обичате ли да ловите риба? — Рудолф се премести по-близо до моста, за да не се надвикват.

— Едно време обичах — каза Бойлан. — Не искам да ти преча. Аз просто се разхождам. Ще се върна по същия път. Ако си още тук, може би ще ми направиш удоволствието да пийнем нещо у дома.

— Благодаря — отговори Рудолф, без да каже дали ще остане, или ще си тръгне.

Бойлан махна с ръка и отмина.

Рудолф смени блесната с нова — тя беше мушната под панделката на овехтялата кафява филцова шапка, която носеше, когато валеше дъжд или ходеше на риба. Завърза бързо и ловко блесната. Може би един ден ще стане хирург и ще налага шевове. „Смятам, че пациентът ще живее, сестра.“ Колко години? Три в предклиничните дисциплини, четири в клиниката и още две за специалност. Кой ще има толкова пари? По-добре да се откаже от тази мечта.

При третото хвърляне рибата клъвна. Тя се замята и кафявата вода побеля. Изглежда, беше голяма. Рудолф дърпаше внимателно, стараейки се да не я закачи о камъните и клонките, заседнали на дъното. Не знаеше колко време е минало. На два пъти рибата беше почти негова и на два пъти му се изплъзваше, отнасяйки настрани конеца. На третия път усети, че се е изтощила. Тогава нагази в потока с мрежата. Ледено студената вода нахлу в пожарникарските му ботуши. Чак когато хвана пъстървата в мрежата, усети, — че Бойлан се е върнал и го наблюдава от моста.

— Браво! — извика Бойлан, когато Рудолф стъпи на брега с натежали от водата ботуши. — Добре го изпипа.

Рудолф уби пъстървата, а през това време Бойлан го бе приближил и го наблюдаваше как я слага при другите две риби в кошницата.

— Аз никога не бих могъл да направя такова нещо — каза Бойлан. — Да убия каквото и да било със собствените си ръце. — Той носеше ръкавици. — Приличат на миниатюрни акули, нали? — каза той.

На Рудолф му приличаха на пъстърви.

— Не съм виждал акули — отговори той, откъсна още малко папрат и я натъпка в кошницата около рибите. Утре баща му щеше да закусва пъстърва. Той обичаше пъстърва. Малка отплата за въдицата и макарата, които му подари за рождения ден.

— Ловиш ли риба в Хъдсън? — попита Бойлан.

— Понякога. Когато е сезонът на херингата.

— Когато баща ми е бил момче, в Хъдсън са ловили сьомга — каза Бойлан. — Представяш ли си как е изглеждала реката по времето на индианците. Преди Тиодор Рузвелт и Франклин Рузвелт. По бреговете са се разхождали мечки и рисове, а сърните са слизали чак дотук да пият вода.

— И сега от време на време се появява по някоя сърна — каза Рудолф. Никога не се беше замислял как ли е изглеждала Хъдсън, когато индианските канута са порели водите й.

— Вредят на посевите тези сърни, вредят на посевите — каза Бойлан.

На Рудолф му се искаше да седне, да събуе ботушите си и да излее водата от тях, но знаеше, че чорапите му са кърпени и никак не му беше приятно да показва пред Бойлан грубия кърпеж, сътворен от ръцете на майка му.

Сякаш четейки мислите му, Бойлан каза:

— Трябва непременно да събуеш тези ботуши. Водата сигурно е студена.

— Студена е. — Рудолф свали единия ботуш, после другия. Бойлан сякаш не го забелязваше. Той оглеждаше гъстата гора наоколо, която беше собственост на семейството му още от времето на Гражданската война.

— По-рано къщата се виждаше оттук. Тези шубраци ги нямаше. Десет градинари се грижеха за земята и зиме и лете. А сега идват само хората от държавния развъдник за риба, и то веднъж в годината. Друг не можеш да видиш. Впрочем няма и смисъл. — Той продължаваше да оглежда гъстата зеленина на дъбовия шубрак, клонестите ели и кучешкия дрян. — Саморасляци — каза той. — Девствена гора. Където порочен само е човекът. Кой го е казал това?

— Лонгфелоу — отговори Рудолф. Той обу пак ботушите, но чорапите му бяха съвсем мокри.

— Четеш ли много? — попита Бойлан.

— Това сме го учили в училище. — Рудолф не искаше да се хвали.

— Радвам се, че образователната ни система не пренебрегва местните птици и техните волни песни — каза Бойлан.

Пак говори превзето, помисли си Рудолф. На кого иска да направи впечатление? Рудолф не обичаше много Лонгфелоу, но какво си въобразяваше Бойлан, та се отнасяше толкова пренебрежително? Да не би случайно да може да напише някое стихотворение?

— Между другото, мисля, че в къщи има едни стари непромокаеми високи рибарски ботуши. Бог знае кога съм ги купувал. Ако ти стават, можеш да ги вземеш. Защо не дойдеш да ги пробваш?

Рудолф смяташе да се прибере у дома. До автобуса имаше доста път, а и беше поканен на вечеря у Джули. След това щяха да ходят на кино. Но рибарски ботуши… за да си купиш, трябва да дадеш повече от двадесет долара.

— Благодаря, сър — каза той.

— Не ме наричай сър — каза Бойлан. — И без това се чувствувам достатъчно стар.

Тръгнаха по зашумената пътека към къщата.

— Дай да нося кошчето — каза Бойлан.

— Не е тежко — отговори Рудолф.

— Моля те — настоя Бойлан. — Така ще си мисля, че съм свършил нещо полезно днес.

Та той е нещастен, помисли си с изненада Рудолф. Нещастен като майка ми. Подаде кошчета на Бойлан и той го увиси на рамото си.

Огромната къща се извисяваше на хълма, безполезна крепост в готически стил, обвита цялата в бръшлян, предназначена да брани обитателите си от рицари в доспехи и от колебанията на борсата.

— Наивно, нали? — измърмори Бойлан.

— Да — каза Рудолф.

— Ама и ти си един приказлив… — засмя се Бойлан. — Влизай. — Той отвори масивната дъбова врага.

Сестра ми е минавала оттук, помисли си Рудолф. Аз трябва да се обърна и да си тръгна. Но не си тръгна.

Влязоха в голямо тъмно преддверие с мраморен под и широка вита стълба. В същия миг се появи възрастен мъж с жакет от тънък вълнен сив плат и папионка — сякаш още със самото си влизане Бойлан внушаваше на прислужниците си да се явят пред него.

— Добър вечер, Пъркинс — каза Бойлан. — Това е мистър Джордах, един млад приятел на нашето семейство.

Пъркинс кимна и едва забележимо се поклони. Приличаше на англичанин. На лицето му сякаш бе изписано: „Служа на краля и на отечеството“. Той взе овехтялата шапка на Рудолф и я положи на една маса до стената, също като венец върху кралски гроб.

— Ще бъдеш ли така любезен, Пъркинс, да отидеш в оръжейната — каза Бойлан — и да потърсиш там старите ми рибарски ботуши. Мистър Джордах е рибар. — Той отвори кошчето. — Ето виж.

Пъркинс погледна рибата.

— Много са големи, сър. — Какъв верен поданик.

— Нали? — Двамата мъже явно играеха някаква сложна игра, чиито правила не бяха известни на Рудолф. — Занеси ги на готвачката — каза Бойлан на Пъркинс. — Помоли я да ги сготви. Нали ще останеш да вечеряме, Рудолф?

Рудолф се поколеба. Ще изпусне срещата с Джули. Но ловеше риба в имението на Бойлан и щеше да получи чифт ботуши.

— Бих искал само да се обадя по телефона — каза той.

— Разбира се — каза Бойлан и се обърна към Пъркинс: — Кажи на готвачката, че за вечеря ще бъдем двама души. — Аксел Джордах нямаше да яде пъстърва на закуска. — И още нещо — добави Бойлан, — донеси едни хубави, дебели чорапи и една хавлиена кърпа за мистър Джордах. Краката му са мокри. Той още е млад и не обръща внимание на това, но когато след четиридесет години ще гледа да се добере до камината, както правим ние с теб, ще усети ревматизма в ставите си и ще си спомни днешния ден.

— Да, сър — каза Пъркинс и се отправи към кухнята или към оръжейната, която кой знае какво представляваше.

— Мисля, че ще се чувствуваш по-удобно, ако си събуеш ботушите още тук — каза Бойлан. Той намекваше учтиво на Рудолф, че няма защо да оставя мокри следи по цялата къща. Рудолф свали ботушите. Кърпените чорапи му действуваха като мълчалив укор.

— Ще влезем тук. — Бойлан отвори високата двукрила врата с дърворезба, която водеше към всекидневната. — Надявам се, че Пъркинс е имал добрината да запали камината. Тази къща е студена и в най-топлите дни. В най-добрия’ случай тук е вечна есен. А в ден като днешния, когато въздухът е влажен, човек може да се вкочани.

Да, човек може, човек може, мислеше Рудолф, минавайки бос през вратата, която Бойлан държеше отворена. Човек може и с един скок да офейка оттук.

За първи път в живота си Рудолф влизаше в толкова голяма стая. Вътре съвсем не беше мрачно като есен. На високите прозорци се спускаха тъмночервени плюшени завеси, по стените имаше лавици с книги, много картини — портрети на дами с румени лица и тоалети от деветнадесети век, на солидни, възрастни мъже с бради и големи напукани маслени платна. Рудолф позна, че това са пейзажи от околната долина на Хъдсън, когато наоколо е имало само поля и гори. Върху един роял лежаха разпръснати много албуми с ноти, а до стената имаше масичка с бутилки. Имаше също така едно огромно меко канапе, няколко дълбоки кожени кресла и масичка, отрупана със списания. Грамадният персийски килим в бледи тонове сякаш беше тъкан преди стотици години и в неопитните очи на Рудолф той изглеждаше износен и протъркан. Пъркинс наистина беше запалил огън в голямата камина. Три пъна пращяха върху масивни железни триножници, а шест или седем лампи хвърляха мека вечерна светлина из цялата стая. Рудолф веднага реши, че един ден и той ще живее в такава стая.

— Прекрасна стая — възхити се искрено той.

— Прекалено голяма за сам човек — отговори Бойлан. — Понякога дори ме плаши. Ще налея по едно уиски.

— Благодаря — каза Рудолф. Спомни си как сестра му поръчваше уиски в „Порт Филип Хаус“. Сега тя беше в Ню Йорк заради този човек. За добро или за лошо? Пишеше, че вече има работа. Като артистка. Щяла да му съобщи кога ще се играе пиесата. Имала нов адрес. Вече не живеела в общежитието. Молеше го да не казва на майка им и баща им. Получавала шейсет долара седмично.

— Нали искаше да се обадиш? — каза Бойлан, наливайки уискито. — Телефонът е на масичката до прозореца.

Рудолф вдигна слушалката и зачака да се обади телефонистката. Красива руса жена с демодирана прическа му се усмихваше от една снимка в сребърна рамка на рояла.

— Номерът, моля — каза телефонистката.

Рудолф каза номера на Джули. Надяваше се, че тя няма да си бъде в къщи и той само ще помоли да и предадат, че се е обаждал. Страхливец. Още една черна точка в оценката му за характера.

След второто иззвъняване Джули се обади.

— Джули… — започна той.

— Руди! — Радостният й глас му подействува като укор. Поне Бойлан да не беше в стаята.

— Джули — продължи той, — искам да ти кажа за тази вечер. Нещата се промениха…

— Какво се е променило? — попита тя хладно. Странно как гласът на едно толкова красиво момиче като Джули, което пее като чучулига, може в миг да се промени и да прозвучи рязко и пискливо.

— В момента не мога да ти обясня, но…

— Защо не можеш да ми обясниш в момента?

Той погледна Бойлан, застанал с гръб към него.

— Просто не мога — повтори той. — Но защо да не го отложим за утре вечер? Дават същия филм и…

— Върви по дяволите! — извика тя и затвори телефона.

Рудолф онемя за момент поразен. Как може едно момиче да бъде толкова… толкова грубо?

— Чудесно, Джули — каза той в замлъкналата слушалка. — Ще се видим утре. Довиждане. — Добре го изиграх, помисли си Рудолф и затвори телефона.

— Ето ти чашата — извика Бойлан от другия край на стаята. Той не каза нито дума за телефонния разговор.

Рудолф отиде при него и взе чашата.

— Наздраве — каза Бойлан и отпи.

Рудолф не можа да си наложи да каже наздраве, но питието го затопли и вкусът му не му се стори чак толкова неприятен.

— Това е първото ми питие за деня — каза Бойлан, разклащайки чашата, за да разтопи леда в нея. — Благодаря ти, че остана. Не обичам да пия сам, а имах нужда да глътна нещо. Днешният ден се оказа, много досаден. Заповядай, седни. — Той посочи едно от големите кресла до камината. Рудолф седна, а Бойлан остана прав, облегнат на полицата на камината. На нея имаше една порцеланова статуетка на строен вихрен кон. — Цял следобед тук бяха някакви си застрахователни агенти — продължи Бойлан. — Във връзка с онзи глупав пожар, който стана в Деня на победата. По-точно в нощта. Ти видя ли горящия кръст?

— Само чух за това — отговори Рудолф.

— Странно защо са избрали точно моето имение — каза Бойлан. — Не съм католик, нито пък негър или евреин. Местните куклуксклановци явно са били зле осведомени. Застрахователните агенти все ме питат имам ли някакви врагове. Ти чул ли си да се говори нещо из града?

— Не — отговори Рудолф предпазливо.

— Сигурно имам. Врагове, искам да кажа. Само че те не се разкриват — продължи Бойлан. — Жалко, че кръстът не е бил по-близо до къщата. Какво щастие, ако този мавзолей беше изгорял, Но ти не пиеш.

— Аз пия бавно — каза Рудолф.

— Дядо ми е построил този дом за вечни времена — каза Бойлан. — И аз съм принуден да изживея дните си тук. — Той се засмя. — Извинявай, че приказвам толкова много. Но рядко ми се удава възможност да разговарям с някой, който има поне малка представа от това, което говоря.

— Но защо тогава живеете тук? — попита Рудолф, търсейки логично обяснение, присъщо за младостта.

— Защото съм осъден — отговори Бойлан о престорено мелодраматичен глас. — Прикован съм към скалата и птицата кълве черния ми дроб. А това знаеш ли откъде е?

— „Прометей“.

— Виж ти! И пак от училище?

— Да. — На Рудолф му се искаше да извика: „Много неща знам, господинчо.“

— Не се поддавай на влиянието на родителите си — каза Бойлан. Той беше изпразнил набързо чашата си и сега се готвеше да си налее втори път. — Един ден човек си плаща за надеждите, които са му възлагали. Твоят род очаква ли много от теб, Рудолф? Имаш ли род, чиито очаквания не бива да разочароваш?

— Нямам никакъв род — отговори Рудолф.

— Това се казва истински американец — заяви Бойлан. — А, ето и ботушите.

Пъркинс беше влязъл в стаята с чифт високи гумени ботуши, с една хавлиена кърпа и чифт светлосини вълнени чорапи.

— Остави всичко тук, Пъркинс — каза Бойлан.

— Добре сър. — Пъркинс остави ботушите близо до Рудолф, преметна кърпата на креслото и сложи чорапите на масичката до стола.

Рудолф се събу. Пъркинс взе чорапите му, макар че Рудолф смяташе да ги сложи в джоба си. Не можеше да си представи какво ще прави Пъркинс в тази къща с мокрите, кърпени памучни чорапи. Избърса краката си с кърпата. Тя миришеше на лавандула. После обу чорапите. Бяха от мека вълна. Изправи се и нахлузи ботушите. На единия, точно на коляното, имаше триъгълна дупка. Рудолф реши от учтивост да се направи, че нищо не е забелязал.

— Стават ми — каза той. Петдесет долара. Най-малко петдесет долара. С тях се чувствуваше като Д’Артанян.

— Мисля, че ги купих преди войната — каза Бойлан. — Когато жена ми ме напусна, реших да се отдам на риболов.

Рудолф вдигна бързо очи, за да види дали Бойлан се шегува, но в погледа му нямаше и следа от насмешка.

— Взех си едно куче за компания. Огромна ирландска хрътка. Казваше се Брутус. Прекрасно животно. Пет години живяхме заедно и се привързахме много силно един към друг. След това някой го отрови. Моят сурогат — засмя се кратко Бойлан. — Знаеш ли какво значи сурогат, Рудолф?

Тези учителски въпроси го дразнеха.

— Да — отговори той.

— Естествено — каза Бойлан, без да настои Рудолф да обяснява значението на думата. — Сигурно имам врагове. Или кучето просто е гонило нечии кокошки.

Рудолф събу ботушите, но не знаеше какво да прави с тях.

— Остави ги тук някъде — каза Бойлан. — Пъркинс ще ги сложи после в колата, нали ще те закарам у вас. Ох, божичко. — Той видя скъсания ботуш, — Те били скъсани.

— Няма нищо. Аз ще ги залепя — каза Рудолф.

— Не. Пъркинс ще се погрижи. Той обича да поправя разни неща. — Думите му прозвучаха така, сякаш Рудолф щеше да лиши Пъркинс от най-голямото му удоволствие, ако настоява да поправи сам ботуша. Бойлан се върна при масичката с напитките. Питието му явно не беше достатъчно силно за него и той си доля още уиски. — Искаш ли да разгледаш къщата, Рудолф? — Непрестанно повтаряше името му.

— Да — отговори Рудолф. Искаше да види какво представлява оръжейната. Беше виждал оръжейна в Бруклин, когато отиде там веднъж на спортно състезание.

— Добре — каза Бойлан. — Може да ти помогне, когато един ден сам станеш родител. Ще имаш представа какво наказание да налагаш на децата си. Вземи си чашата.

В преддверието имаше голяма бронзова скулптура на тигрица, впила нокти в гърба на един бивол.

— Изкуство — каза Бойлан. — Ако бях патриот, щях да излея от бронза оръдие. — Той отвори двете крила на огромната врата, украсена с купидони и гирлянди от дърворезба. — Балната зала — каза той и запали осветлението.

Залата беше голяма почти като гимнастическия салон в училище. От високия колкото за два етажа таван се спускаше грамаден кристален полилей, увит с чаршафи. Работеха само няколко крушки и през плътните чаршафи проникваше мъждива светлина. Край стените, облицовани с дървена ламперия, бяха наредени много столове, също покрити с чаршафи.

— Баща ми разправяше, че майка му е събрала тук веднъж седемстотин души. Оркестърът свирел валсове. Двадесет и пет мелодии една след друга. Съвсем като танците в клуба, нали, Рудолф? Свириш ли още в „Джак и Джил“?

— Не — каза Рудолф. — Триседмичният ни договор изтече.

— Очарователна е малката… как й беше името?

— Джули.

— О, да, Джули. Аз не съм й симпатичен, нали?

— Не ми е казвала такова нещо.

— Нали ще й предадеш, че според мен тя е очарователна? На всяка цена.

— Ще й предам.

— Седемстотин души — повтори Бойлан. Той протегна ръка, сякаш държеше въображаема партньорка за танц, и изведнъж се завъртя в лека валсова стъпка. Уискито се разля по ръката му. — Аз бях много търсен кавалер на баловете, на които млади момичета се явяваха за първи път в обществото. — Той извади носна кърпа от джоба си и изтри ръката си. — Може би и аз ще дам един бал. В навечерието на годишнината от битката при Ватерло. И за Ватерло ли знаеш?

— Да — отговори Рудолф. — Офицерите на Уелингтън. И Беки Шарп18. — Беше чел и Байрон, но не искаше да парадира пред Бойлан.

— Чел ли си „Пармският манастир“?

— Не.

— Прочети я, когато пораснеш още малко — каза Бойлан и хвърли последен поглед на мрачната бална зала. — Горкият Стендал, забравен от всички в Чивита-векия19, умрял неоплакан, заложил всичко на потомството.

Прочел една книга, голяма работа, мислеше Рудолф. Но в същото време се чувствуваше поласкан. Все пак това беше литературен разговор.

— Порт Филип е моята Чивита-векия — каза Бойлан. Излязоха от залата и той загаси полилея. После се взря в тъмнината с белеещите се платна. — Свърталище на кукумявки — каза той, остави вратата отворена и тръгна към дъното на къщата. — Това е библиотеката — обясни той и отвори за малко една друга врата. Рудолф успя да види огромна стая, чиито стени бяха покрити от горе до долу с книги. Миришеше на кожа и на прах; Бойлан затвори вратата. — Подвързани томове. Пълните, съчинения на Волтер и на други класици. Киплинг.

Той отвори следващата врата.

— Оръжейната — каза Бойлан и запали осветлението. — Всеки друг би наричал това помещение стая за ловджийски пушки, но дядо ми е обичал да се изразява внушително.

Мебелите в стаята бяха от полиран махагон, зад заключените стъклени витрини стояха подредени двуцевни и едноцевни ловни пушки. По стените висяха трофеи — еленови рога, препарирани фазани с дълги лъскави опашки. Смазаните пушки блестяха. Никъде не се виждаше дори прашинка. Махагоновите шкафове с месингови дръжки във формата на топки придаваха на стаята вид на корабна каюта.

— Умееш ли да стреляш, Рудолф? — попита Бойлан и яхна един кожен стол, направен като седло.

— Не — каза Рудолф, а ръцете просто го сърбяха да пипне тези красиви пушки.

— Аз ще те науча, ако искаш — каза Бойлан. — В имението има едно старо съоръжение за стрелба по летяща цел. Дивеч почти не е останал, от време на време само се появява по някой заек или сърна. Когато дойде ловният сезон, около къщата чувам да гърмят пушки. Знам, че са бракониери, но нищо не мога да направя. — Той огледа помещението. — Удобно е за самоубийство — добави Бойлан. — Да, едно време тук имаше дивеч. Пъдпъдъци, яребици, гълъби, сърни. От години не съм хващал пушка. Може би ако започна да те уча, интересът ми към лова ще се възобнови. Това е мъжки спорт. Мъжът по природа е ловец. — Тонът му говореше, че има пред вид и себе си. — Един ден, когато поемеш пътя си в живота, репутацията на добър стрелец може би ще ти помогне. Един мой съученик от колежа се ожени за най-богатата наследничка в Северна Каролина благодарение на точното си око и сигурната си ръка. Сега притежава фабрики за памук. И има пари естествено. Казваше се Рийвс. Беше бедно момче, но умееше да се държи и това му помогна. Искаш ли да станеш богат, Рудолф?

— Да.

— Какво смяташ да правиш след колежа? — Не знам — отговори Рудолф. — Зависи как ще се развият нещата.

— Бих те посъветвал да станеш юрист — каза Бойлан. — Америка е страна на юристи. И с всяка изминала година нуждата от тях расте. Сестра ти, мисля, ми каза, че си председател на дискусионния клуб в училище.

— Да, членувам в него. — Щом Бойлан спомена за сестра му, Рудолф застана нащрек.

— Някой ден двамата с теб може да й отидем на гости в Ню Йорк — подхвърли Бойлан.

Когато излязоха от оръжейната, той каза:

— Ще поръчам на Пъркинс тази седмица да подготви таблото за стрелба и да купи малко гълъби. Ще ти се обадя по телефона, когато всичко е готово.

— Ние нямаме телефон.

— О, да — каза Бойлан. — Мисля, че веднъж го търсих в указателя. Ще ти оставя бележка. Струва ми се, че помня адреса. — Той погледна разсеяно към мраморното стълбище и добави: — Там няма нищо интересно. Само спални. Повечето са затворени. На втория етаж е всекидневната на майка ми. Но в нея вече никой не влиза. Извинявай за малко, аз ще отида да се преоблека за вечеря. Чувствувай се като у дома си. Налей си още уиски. — И той се заизкачва като болнав човек по извитите стълби, водещи към горните етажи, които не представляваха интерес за младия му гост, освен ако този млад гост искаше да види леглото, на което сестра му беше загубила девствеността си.

3

Рудолф се върна във всекидневната, където Пъркинс подреждаше масата за вечеря пред камината. Сякаш ръце на свещенослужител извършваха религиозен обред. В Уестминстърското абатство. В чест на поетите. От сребърна кофичка с лед се подаваше бутилка с вино. На бюфета имаше друга запечатана бутилка с червено вино.

— Обадих се по телефона, сър — каза Пъркинс. — Ботушите ще бъдат готови другата сряда.

— Благодаря, мистър Пъркинс — каза Рудолф.

— Радвам се, че мога да ви бъда полезен, сър.

За двадесет секунди му казаха два пъти „сър“. Пъркинс продължи да свещенодействува.

На Рудолф му се искаше да отиде в тоалетната, но не можеше да спомене такова нещо пред човек като Пъркинс. Пъркинс излезе безшумно от стаята, внушителен като ролс-ройс. Рудолф отиде до прозореца, дръпна малко завесите и погледна навън. Откъм тъмната долина пълзеше мъгла. Представи си как брат му Том е гледал през прозореца голия мъж с две чаши в ръце.

Рудолф отпи от питието си. Уискито започваше да му действува. Може би един ден ще дойде пак тук и ще купи тази къща с Пъркинс и с всичко останало. В края на краищата това е Америка.

Бойлан се върна. Вместо велуреното яке сега носеше кадифено сако със същата вълнена риза на карета и същото вълнено шалче.

— Не исках да се бавя и затова не се изкъпах — каза Бойлан. — Надявам се, че ще ме извиниш — добави той и тръгна към барчето. Във въздуха се усети миризмата на одеколона, който си беше сложил.

— В трапезарията е много студено — каза Бойлан, поглеждайки към масата пред камината. Наля си пак уиски. — Някога тук е вечерял президентът Тафт. Вечеря за шестдесет високопоставени лица. — Той отиде при рояла, седна на табуретката и сложи чашата до себе си. Изсвири няколко акорда. — Случайно да свириш на цигулка, Рудолф?

— Не.

— На друг инструмент освен на тромпет?

— Не. Мога само да издрънкам нещо на пиано.

— Жалко. Можехме да изсвирим някой дует. Но не съм чувал да има дуети за пиано и тромпет. — Бойлан започна да свири. Рудолф трябваше да признае, че свири хубаво. — Понякога на човек му омръзва да слуша грамофонни плочи — каза той. — Познаваш ли какво е това, Рудолф? — и продължи да свири.

— Не.

— Шопен, Ноктюрно в ре бемол мажор. Знаеш ли как Шуман е описал музиката на Шопен?

— Не. — На Рудолф му се искаше Бойлан да свири, без да приказва. Музиката му харесваше.

— Като оръдие, обвито с цветя — каза Бойлан. — Нещо такова. Мисля, че Шуман го е казал. Ако трябва да даваш описание на музика, това не е лошо.

Влезе Пъркинс и каза:

— Вечерята е сервирана, сър.

Бойлан спря да свири и стана.

— Рудолф, искаш ли да отидеш в тоалетната да си измиеш ръцете?

— Да, благодаря. — Най-сетне, помисли си Рудолф.

— Пъркинс — каза Бойлан, — покажи на мистър Джордах къде да отиде.

— Оттука, сър — каза Пъркинс.

Докато Пъркинс му показваше откъде да мине, Бойлан седна пак на пианото и продължи да свири същото ноктюрно.

Банята близо до главния вход представляваше голямо помещение с прозорци от цветно стъкло, които му придаваха вид на църква. Клозетът приличаше на трон. Крановете на чешмата изглеждаха като златни. До Рудолф достигаха звуците на Шопен. Той съжаляваше, че се съгласи да остане за вечеря. Имаше чувството, че Бойлан го е хванал в капан. Той беше сложен човек — с това пиано, с ботушите и уискито, с поезията, с пушките, с горящия кръст и отровеното куче. Рудолф не се чувствуваше подготвен да се оправи с него. Сега разбираше защо Гретхен бе решила да избяга от него.

Когато излезе отново в преддверието, трябваше да подтисне импулсивното си желание да се измъкне през главния вход. Ако можеше да си вземе ботушите, без някой да го види, сигурно щеше да го направи. Но не можеше да си представи как ще стигне до спирката и да се качи на автобуса по чорапи. Чорапите на Бойлан.

Влезе в стаята, слушайки с удоволствие Шопен. Бойлан спря да свири, изправи се, хвана Рудолф любезно подръка и го отведе до масата, където Пъркинс наливаше бялото вино. Пъстървата беше в дълбок меден съд, сготвена с някакъв гъст сос. Рудолф се разочарова. Той я обичаше пържена.

Двамата седнаха един срещу друг. Пред всеки имаше по три чаши и много прибори. Пъркинс прехвърли рибата в един сребърен поднос, на който имаше малки варени картофи, застана с подноса до Рудолф и Рудолф започна внимателно да си сервира, притеснен от толкова много прибори, но решен да изглежда спокоен. Пъстървата имаше син цвят.

— Truite au bleu — каза Бойлан. Рудолф забеляза със задоволство, че произношението му е лошо или поне различно от това на мис Льоно. — Готвачката я приготвя много хубаво.

— Синя пъстърва — каза Рудолф. — Така я правят във Франция. — Не можеше да се сдържи да не заговори за Франция, след като Бойлан имаше толкова смешно произношение.

— Откъде знаеш? — Бойлан го погледна въпросително. — Бил ли си във Франция?

— Не. Знам го от училище. Всяка седмица получаваме едно френско ученическо вестниче и веднъж в него имаше статия за френската кухня.

Бойлан си сипа голяма порция. Имаше добър апетит.

— Tu parles français!

— Un petit peu.20

— Moi, j’étais en France quand j étais jeune — каза Бойлан c грубо произношение. — Avec mes parents. I’ai vécu mon premier amour a Paris. Quand c’était? Mille neuf cent-vingt-huit, vingt-neuf. Comment s’appelait-elle? Anne? Annette? Elle était délicieuse.21

Може и да е била прекрасна първата любов на Бойлан, помисли си Рудолф високомерно, но тя не е оказала влияние върху произношението му.

— Tu as l’envie d’y aller? En France?22 — попита Бойлан, който сега го изпитваше. Явно нямаше да го остави на мира, докато не провереше знанията му.

— J’irai, je suis sûr — каза Рудолф, припомняйки си точно интонацията на мис Льоно. Той умееше да имитира. — Peut-être après l’Université. Quand le pays sera rétabli.23

— Ей богу — извика Бойлан, — ти говориш като французин.

— Имах добра учителка. — Последна почит към горката мис Льоно, френската курва.

— Може би трябва да се опиташ да станеш дипломат — каза Бойлан. — Имаме нужда от млади, интелигентни хора. Но първо е нужно да си осигуриш богата съпруга. Заплатите на дипломатите са много малки. — Той отпи от виното. — По-рано исках да живея там — в Париж. Но семейството ми беше на друго мнение. Лошо ли говоря френски?

— Ужасно — отговори Рудолф. Бойлан се засмя.

— Младите са винаги прями. — Той стана сериозен. — Или може би това е фамилна черта. Със сестра ти си приличате в това отношение.

Продължиха да ядат мълчаливо; Рудолф наблюдаваше внимателно как Бойлан си служи с ножа и вилицата. Добър стрелец, прекрасни маниери…

Пъркинс прибра чиниите от риба и поднесе пържоли с печени картофи и грах. Рудолф си помисли, че няма да е лошо майка му да вземе няколко урока по готварство в кухнята на Бойлан. Пъркинс следеше има ли в чашите червено вино, но самият той не наливаше. Какво ли знае Пъркинс за Гретхен, чудеше се Рудолф. Сигурно всичко. Кой оправяше леглото в стаята на горния етаж?

— Тя вече намери ли си работа? — попита Бойлан, все едно, че разговорът им не беше прекъсвал. — Разправяше ми, че възнамерява да стане артистка.

— Не знам — отговори Рудолф, който не искаше да съобщава на Бойлан нищо за сестра си. — Напоследък не съм получавал от нея писмо.

— Смяташ ли, че може да има успех? — попита Бойлан. — Гледал ли си я някога как играе?

— Само веднъж. В едно училищно представление. — Шекспир, осакатен и изопачен, с костюми, направени от подръчни материали. Животът е в седем действия.24 Момчето, което играеше Жак, опипваше нервно брадата си, за да се увери, че не се е отлепила. Гретхен изглеждаше странна и красива и съвсем не приличаше на младеж, макар че беше облечена в трико, но произнасяше ясно репликите си.

— Има ли талант? — попита Бойлан.

— Мисля, че да. Има нещо. Когато излезе на сцената, всички спират да кашлят.

Бойлан се засмя. Рудолф разбра, че обяснението му е прозвучало съвсем детински.

— Искам да кажа… — Той се опита да възвърне самочувствието си. — Искам да кажа, че публиката започва да я следи, да й симпатизира, а с другите актьори не е така. Предполагам, че това е талант.

— Разбирам — кимна Бойлан. — Тя е изключително красиво момиче. Но ти, като неин брат, сигурно не си забелязал това.

— О, забелязал съм го — отговори Рудолф.

— Така ли? — каза разсеяно Бойлан, сякаш този въпрос повече не го интересуваше. Даде знак на Пъркинс да прибере чиниите, после стана и включи големия грамофон — Вторият концерт за пиано на Брамс прозвуча толкова силно, че те довършиха вечерята в мълчание. Пет вида сирене на дървен поднос. Плодова салата. Сладкиш със сливи. Нищо чудно, че Бойлан имаше шкембе.

Рудолф погледна тайно часовника си. Ако успееше да си тръгне по-рано, може би щеше да се види с Джули. За киното вече беше късно, но поне да й се извини за несъстоялата се среща.

След вечеря Бойлан пи коняк и силно черно кафе и пусна плоча с някаква симфония. Рудолф се чувствуваше уморен, след като цял следобед беше ловил риба. Двете чаши вино му подействуваха замайващо и му се приспа. Силната музика съвсем го изтощи. Бойлан се държеше любезно, но сдържано. Рудолф предполагаше, че го е разочаровал, като не му е казал нищо за Гретхен.

Потънал в мекото кресло, притворил очи, заслушан в музиката, Бойлан отпиваше от време на време от коняка. Със същия успех можеше да си седи и сам, мислеше ядосано Рудолф, или с ирландската си хрътка. Сигурно двамата са си прекарвали приятно вечерите, преди съседите да отровят кучето. А може би се кани да ми предложи да заместя верния му другар.

Плочата беше издраскана и когато взе да повтаря, Бойлан се намръщи. Стана и изключи грамофона.

— Съжалявам — каза той на Рудолф. — Техниката си отмъщава на Шуман. Да те закарам ли сега в къщи?

— Благодаря. — Рудолф се изправи облекчено.

Бойлан погледна краката му.

— О — каза той, — не можеш да тръгнеш така.

— Ще си обуя ботушите…

— Сигурен съм, че отвътре са съвсем мокри — прекъсна го Бойлан. — Почакай малко. Ще намеря нещо. — Той излезе от стаята и се качи по стълбите.

Рудолф огледа цялата стая. Колко хубаво е да си богат. Дали някога ще види пак тази стая. Томас я беше видял веднъж, макар че не бе получил покана. „Той слезе в салона гол-голеничък, онази работа му висеше чак до коленете, като на магаре, напълни две чаши с уиски и извика към горния етаж: «Гретхен, горе ли искаш да ти донеса чашата, или ще слезеш долу?»“

Сега, след като бе имал възможност да чуе как говори Бойлан, Рудолф разбра, че Том е имитирал много точно гласа му. Че е уловил интонацията, с която говорят образованите хора, и особения начин да задава въпроси, без те да звучат като въпроси.

Рудолф поклати глава. Какво искаше да каже Гретхен? „Харесвах другото.“ Той чуваше гласа й в „Порт Филип Хаус“. „То ми харесваше повече от всичко останало, което ми се е случвало.“

Закрачи неспокойно из стаята. Погледна обложката на плочата, която Бойлан спря. Шуман, Симфония номер три, Рейнска. Е, поне беше научил нещо днес. Когато чуе втори път тази музика, ще я познае. Видя една дълга сребърна запалка и я взе. Разгледа монограма. ТБ. Безсмислено скъпи джунджурии, предназначени за неща, които бедните вършат и без тяхната помощ. Щракна запалката. От нея изскочи пламък. Горящ кръст, врагове. Чу стъпките на Бойлан по-мраморния под в преддверието, бързо угаси запалката и я остави на мястото й.

Бойлан влезе в стаята. Носеше малка пътна чанта и чифт тъмнокафяви мокасини.

— Пробвай ги, Рудолф — каза той.

Мокасините бяха стари, но идеално лъснати, с дебели подметки и кожени ресни. Рудолф ги премери и му станаха съвсем точно.

— А — каза Бойлан, — и ти имаш тесен крак. — Също като между аристократи.

— След един-два дни ще ги върна — каза Рудолф, като тръгнаха да излизат.

— Не си прави труда — отговори Бойлан. — Те са от сто години. Аз изобщо не ги нося.

Въдицата, грижливо сгъната, кошчето и мрежата лежаха на задната седалка на буика. Пожарникарските ботуши, все още влажни отвътре, стояха на пода гад предната седалка. Бойлан сложи небрежно пътната чанта отзад и двамата с Рудолф влязоха в колата. Рудолф си беше взел старата филцова шапка от масата в коридора, но не посмя да си я сложи, защото Пъркинс го гледаше. Бойлан пусна радиото джаз от Ню Йорк; стигнаха до Вандерхоф Стрийт, без да говорят. Когато спря буика пред хлебарницата, Бойлан изключи радиото.

— Пристигнахме — каза той.

— Благодаря много — каза Рудолф. — За всичко.

— Аз ти благодаря, Рудолф — каза Бойлан. — Беше ми много приятно.

Когато Рудолф понечи да отвори вратата на колата, Бойлан протегна ръка и леко го докосна по лакътя.

— Би ли ми направил една услуга?

— Разбира се.

— Тук в тази чанта… — Бойлан се извърна, без да пуска волана, за да посочи през рамо кожената пътна чанта зад гърба си — има нещо, което много бих искал сестра ти да получи. Смяташ ли, че можеш да й го предадеш?

— Не съм сигурен кога ще я видя — отговори Рудолф.

— Не е бързо — каза Бойлан. — Знам, че тя иска тази вещ, но не е спешно.

— Добре — съгласи се Рудолф. В края на краищата не му искаха адреса на Гретхен. — Щом я видя, ще й го предам.

— Много любезно от твоя страна Рудолф. — Той погледна часовника си. — Не е много късно. Хайде да отидем някъде да пийнем нещо. Никак не ми се ще да се върна сега в онази мрачна къща.

— Утре трябва да ставам много рано — каза Рудолф. Той искаше да остане сам, да подреди впечатленията си за Бойлан, да прецени опасностите и евентуалните преимущества от познанството си с този човек. Не искаше да се обременява с допълнителни впечатления. Бойлан пиян, Бойлан с непознати в бара, Бойлан флиртува с жена, Бойлан закача някой моряк. Тази мисъл му хрумна за първи път. Да не би да е педераст? Да не би да го е харесал? Нежните ръце върху клавишите на пианото, дрехите му, елегантни като дамски костюми, дискретното докосване по ръката.

— Колко рано? — попита Бойлан.

— Пет часа — каза Рудолф.

— Божичко! — извика Бойлан. — Какво може да прави човек в пет часа сутринта?

— Разнасям с едно колело кифли на клиентите на баща ми — каза Рудолф.

— Ясно — кимна Бойлан. — Все някой трябва да разнася кифли — засмя се той. — Само че ти не приличаш на човек, който разнася кифли.

— Това не е основното ми предназначение в живота — каза Рудолф.

— А кое е основното ти предназначение в живота, Рудолф? — Бойлан разсеяно угаси фаровете. В колата беше тъмно, защото се намираха точно под една улична лампа. Баща му още не беше започнал нощния си труд. Той дали щеше да каже, че основното му предназначение в живота е да пече кифли?

— Не знам още, — отговори Рудолф и после попита предизвикателно Бойлан: — А вашето?

— Не знам — каза Бойлан. — Все още. А ти имаш ли някаква представа?

— Не. — Този човек беше като разпиляна мозайка. Рудолф чувствуваше, че ако имаше повече опит, щеше да подреди всички парчета в една фигура.

— Жалко — каза Бойлан. — Мислех, че проницателните очи на младостта ще открият у мен неща, които аз не съм в състояние да видя.

— Впрочем на колко години сте? — попита Рудолф. Бойлан говореше толкова много за миналото, стигаше в приказките си чак до индианците, до президента Тафт, до девствената природа. На Рудолф му хрумна, че Бойлан не е толкова стар, колкото старомоден.

— Познай, Рудолф — каза весело Бойлан.

— Не знам — поколеба се Рудолф. На него всички хора над тридесет и пет години му изглеждаха еднакви на възраст, с изключение на залитащите белобради старци, прегърбени над бастуните си. Никога не се изненадваше, когато четеше във вестниците, че някой тридесет и пет годишен човек е умрял. — Петдесет?

Бойлан се засмя.

— Сестра ти беше по-снизходителна — каза той. — Много по-снизходителна.

Всичко опира до Гретхен, помисли си Рудолф. Той просто не може да спре да приказва за нея. — Добре — каза Рудолф, — на колко години сте в същност?

— На четиридесет — отговори Бойлан. — Съвсем скоро ги навърших. И животът е още пред мен, за съжаление — добави насмешливо той.

Човек трябва да е дяволски самоуверен, помисли си Рудолф, за да каже „за съжаление“.

— А ти какъв мислиш, че ще бъдеш, когато станеш на четиридесет години, Рудолф? — попита весело Бойлан. — Като мен ли?

— Не — отговори Рудолф.

— Мъдро разсъждаваш. Както разбирам, не искаш да приличаш на мен, нали?

— Не. — Щом толкова настоява, ще му кажа истината.

— Защо? Сигурно не одобряваш нещо в мене?

— Причината не е в това — каза Рудолф.

— Коя е причината, поради която не искаш да приличаш на мен?

— Аз искам да имам стая като вашата — започна Рудолф. — Искам да имам пари като вас и книги, и кола. Искам да умея да говоря като вас — поне в някои случаи, — да знам колкото вас, да пътувам из Европа, както правите вие…

— Но…

— Но вие сте самотен — каза Рудолф. — И нещастен.

— А ти не искаш да си самотен и нещастен, когато станеш на четиридесет години?

— Не.

— Ти искаш да имаш добра, красива жена — подхвана Бойлан, сякаш разказвайте приказка за деца, — която да те чака всяка вечер на гарата, когато се връщаш след работа от града, и хубави, умни деца, които ще изпратиш да се сражават в следващата война, и…

— Аз не смятам да се женя — прекъсна го Рудолф.

— О — каза Бойлан, — сигурно имаш някакви наблюдения върху брака. Аз бях различен в това отношение. Исках да се оженя. И се ожених. Надявах се, че онзи празен замък на хълма ще се изпълни със смеха на малки деца. Както вече знаеш, аз не съм женен и в дома ми почти не се чува смях. Но все още не е късно… — Той извади цигара от златната си табакера и щракна със запалката. На светлината на пламъчето косата му изглеждаше сива, а лицето — набраздено от дълбоки бръчки. — Сестра ти казвала ли ти е, че й предложих да се омъжи за мен?

— Да.

— Обясни ли ти защо ми отказа?

— Не.

— Каза ли ти, че ми е била любовница?

На Рудолф тази дума му прозвуча особено цинично. Ако Бойлан го беше попитал: „Каза ли ти, че съм я чукал?“, щеше да го намрази по-малко. А сега излизаше, че тя е била просто една от собствените вещи на Бойлан…

— Да — отговори той. — Каза ми.

— Ти сигурно ме осъждаш? — попита рязко Бойлан.

— Да.

— Защо?

— Защото сте много стар за нея.

— От това губя само аз, а не тя — каза Бойлан. — Когато я видиш, ще й кажеш ли, че предложението ми остава в сила?

— Не.

Бойлан сякаш не чу отрицателния отговор.

— Кажи й — продължи той, — че ми е непоносимо да лежа в леглото си без нея. Ще ти разкрия нещо, Рудолф. Онази вечер отидох нарочно в „Джак и Джил“. Сам разбираш, че никога не ходя на такива места. Реших да разбера къде свириш и те проследих, когато влезе в колата ми. Търсех Гретхен. Вероятно съм хранил глупавата надежда да открия в брата нещо от сестрата.

— Трябва вече да си вървя да спя — каза Рудолф бездушно, отвори вратата на колата и излезе. Пресегна се и взе от задната седалка рибарските си принадлежности и пожарникарските ботуши. Сложи на главата си смешната филцова шапка. Бойлан седеше и пушеше, присвил очи от дима, загледан в правата линия на уличните лампи по Вандерхоф Стрийт, сякаш изучаваше перспектива в час по рисуване. Линиите продължаваха в безкрайността и в зависимост от случая се пресичаха или не се пресичаха.

— Моля те, не забравяй чантата — каза Бойлан.

Рудолф взе чантата. Тя беше много лека, сякаш вътре нямаше нищо. Освен ако Бойлан беше сложил някоя новоизобретена адска машина.

— Благодаря ти за приятната вечер — каза Бойлан. — Страхувам се обаче, че само аз изпитах удоволствие от нея. И то срещу цената на едни стари, скъсани ботуши, които никога повече нямаше да обуя. Ще ти се обадя кога да дойдеш на лов. А сега иди да разнасяш кифлите, млади разносвачо. Ще си мисля за теб в пет часа сутринта. — Той запали мотора и рязко потегли.

Рудолф загледа червените светлинки, отдалечаващи се бързо към безкрайността, два семафора, които предупреждаваха: „Стоп!“ Отключи вратата до хлебарницата и стовари всичкия багаж а коридора. На дръжката висеше ключе на кожена каишка. Отвори чантата, като се надяваше, че майка му не го е чула.

Вътре, небрежно хвърлена, лежеше една яркочервена рокля. Рудолф я взе и я огледа. Беше дантелена и с голямо деколте. Опита се да си представи как ще изглежда сестра му толкова разголена.

— Рудолф? — чу той раздразнения глас на майка си от горния етаж.

— Да, мамо. — Той бързо угаси лампата. — Ей сега ще се върна. Забравих да взема вечерните вестници. — Рудолф грабна чантата и излезе от коридора, преди майка му да се появи. Не знаеше кого иска да предпази — себе си, Гретхен или майка си.

Тръгна бързо към съседната улица, където живееше Бъди Уестърман. Добре, че в дома му още светеше. Къщата на семейство Уестърман беше голяма и стара. Майката на Бъди пускаше „Речната петорка“ да репетира в приземния етаж. Рудолф изсвири с уста. Майката на Бъди беше весела, добродушна жена, обичаше приятелите на сина си и след репетициите ги черпеше с мляко и кейк, но на Рудолф не му се говореше с нея тази вечер. Той откачи ключа от дръжката на чантата, заключи чантата и пусна ключа в джоба си.

След малко Бъди слезе на улицата.

— Ей, какво има? — извика той. — Защо идваш по това време?

— Слушай, Бъди — каза Рудолф, — може ли да вземеш това у вас за няколко дни? — и бутна чантата в ръцете на Бъди. — Тук има един подарък за Джули, а не искам майка ми да го види. — Та това не беше чиста лъжа. Всички знаеха какви скъперници са родителите му. Бъди също знаеше, че мисис Джордах ни-? как не обича синът й да се занимава с момичета.

— Добре — каза Бъди нехайно и взе чантата.

— Един ден и аз ще ти направя някоя услуга — каза Рудолф.

— Ще ми направиш услуга, ако свириш една гама по-високо в „Звезден прах“. — Бъди беше най-добрият музикант в групата и затова можеше да си позволи да каже подобно нещо. — Друго да искаш?

— Не.

— Впрочем — каза Бъди — тази вечер видях Джули. Минавах край киното и тя точно влизаше. С един младеж, когото не познавам. По-голям от нас. Най-малко двадесет и две годишен. Попитах я къде си, а тя ми отговори, че не знае и че не я интересува.

— Голям приятел си Ми ти — каза Рудолф.

— Няма смисъл да живееш в неведение — отговори Бъди. — Ще се видим утре — добави той и се прибра в къщи с чантата.

Рудолф влезе в денонощния ресторант, за да купи вечерния вестник. Седна на бара и докато изпи чаша мляко и изяде две понички, прочете спортната страница. „Гигантите“ бяха победили днес. Но като изключим тази радостна вест, Рудолф не можеше да прецени добре или зле е минал днешният ден.

4

Томас целуна Клотилд за лека нощ. Тя лежеше под завивките с разпиляна на възглавницата коса. Беше запалила лампата, за да може Томас да вижда къде върви и да не се блъсне в нещо. Когато докосна бузата му, по лицето й пробягна лека усмивка. Той отвори безшумно вратата и я затвори зад гърба си. Клотилд угаси лампата и ивицата светлина под вратата изчезна.

Той мина през кухнята, излезе в коридора и заизкачва внимателно тъмните стълби е пуловера си в ръка. От спалнята на чичо Харолд и танте Елза не се чуваше никакъв шум. Обикновено хъркането на чичо Харолд разтърсваше цялата къща. Тази нощ сигурно е заспал настрани. Всички се върнаха здрави и читави от Саратога. Чичо Харолд бе смъкнал цял килограм и половина с пиене на минерална вода.

Томас се изкачи по тясната стълба до тавана, отвори вратата на стаята си и запали лампата. Чичо Харолд седеше на леглото, облечен в раирана пижама.

Чичо Харолд му се усмихна някак особено, примигвайки на светлината. Липсваха му четири горни зъба. Носеше мост, който сваляше преди лягане.

— Добър вечер, Томи — изфъфли чичо Харолд с беззъбата си уста.

— Здравей, чичо Харолд — каза Томас. Той знаеше, че косата му е разрошена и усещаше в себе си присъствието на Клотилд. Нямаше представа какво търси чичо Харолд тук. За първи път идваше в стаята му. Разбра, че трябва да внимава какво казва и как го казва.

— Много е късно вече, нали, Томи? — попита чичо Харолд, без да повишава глас.

— Така ли? — каза Томи. — Не съм видял часовника. — Той стоеше близо до вратата, по-далеч от чичо Харолд. Стаята беше почти гола. Томас имаше малко лични вещи. На масичката лежеше една книга от библиотеката. Библиотекарката му бе казала, че ще му хареса. Чичо Харолд с пижамата си на райета почти изпълваше малката стаичка, а под тежестта му леглото беше хлътнало по средата.

— Наближава един часът — каза чичо Харолд. Като говореше, пръскаше слюнка, защото нямаше зъби. — За едно момче, което сега расте и трябва да става сутрин рано, защото го чака работа, това е късен час. Ти имаш нужда от сън, Томи.

— Нямах представа, че е толкова късно — каза Томас.

— Какви развлечения могат да задържат едно младо момче до един часа сутринта, Томи?

— Просто се разхождах из града.

— Под ярките светлини, под ярките светлини на Елизиум, Охайо? — каза чичо Харолд.

Томас нарочно се прозина и се протегна. Метна пуловера си върху единствения стол в стаята.

— Спи ми се вече — каза той. — По-добре е да си лягам.

— Томи — продължи да шепне и да пръска слюнка чичо Харолд, — нали живееш добре тук при нас?

— Разбира се.

— И се храниш добре, като член на семейството, нали?

— Храната е хубава.

— Живееш добре и имаш солиден покрив над главата си. — В беззъбата му уста „покрив“ прозвуча като „покив“.

— Не мога да се оплача — отговори тихо Томас. Дано само не събудят танте Елза, защото тогава и тя ще се включи в този разговор.

— Живееш в хубав, порядъчен дом — настояваше чичо Харолд. — Всички се отнасят към теб като с член от семейството. Имаш си и велосипед.

— Не се оплаквам.

— Имаш хубава работа. Получаваш заплата на възрастен. Учиш се на занаят. Сега, когато милиони мъже се връщат по домовете си, ще има безработица, но за един монтьор винаги ще се намери работа. Прав ли съм?

— Аз мога и сам да се оправя — каза Томас.

— Можеш и сам да се оправяш — повтори чичо Харолд. — Надявам се, че е така. Ти си от моята плът и кръв. Когато баща ти се обади, аз те приех, без да задавам никакви въпроси, нали? Ти имаше неприятности в Порт Филип, Томи, нали така, но чичо Харолд не попита нищо, той и танте Елза те приеха.

— В Порт Филип се вдигна малко врява, но иначе нямаше нищо особено — отговори Томас.

— Аз не задавам въпроси. — Чичо Харолд махна великодушно с ръка, отхвърляйки всяко подозрение, че води разпит. Пижамата му се отвори. Натежалият от много пържоли и колбаси корем преливаше с розовите си тлъстини върху панталона на пижамата. — Какво искам в замяна на това? Нещо невъзможно? Благодарност? Не. Искам съвсем малко: да се държиш прилично, да си лягаш навреме в леглото, в собственото си легло, Томи.

Ето каква била работата, помисли си Томас. Този мръсник знае. Но не каза нищо.

— Нашият дом е порядъчен, Томи — продължи чичо Харолд. — Хората уважават нашето семейство. Леля ти ходи на гости у най-видните хора в града. Ще се изненадаш, като ти кажа с какъв кредит разполагам в банката. Предложиха ми да се кандидатирам като представител на републиканската партия за член на Законодателното събрание в щата, макар че не съм роден в Америка. Дъщерите ми имат такива дрехи, че… Посочи ми две други момичета, които се обличат по-хубаво от тях. Те са отлични ученички. Ще ти покажа някой път бележниците им, да видиш какво мислят учителите за тях. Редовно посещават неделното училище. Аз ги водя дотам с колата. Невинни душици, спят като ангелчета точно под тази стая, Томи.

— Ясно — каза Томас. Дано този глупак свърши по-бързо, помисли си той.

— Не си се разхождал из града тази нощ по един часа, Томи — продължи загрижено чичо Харолд. — Знам къде си бил. Аз ожаднях. Исках да си взема една бира от хладилника. Тогава чух шум. Томи, срам ме е даже да говоря за това. Момче на твоите години, в една къща с двете ми дъщери.

— И какво от това? — попита Томас мрачно. При мисълта, че чичо Харолд е стоял пред вратата на Клотилд, направо му се повдигаше.

— И какво от това? Само толкова ли имаш да кажеш, Томи? И какво от това?

— Какво искаш да кажа? — На него му се искаше да обясни, че обича Клотилд, че това е най-хубавото, което се е случило през целия му скапан живот, че тя също го обича, че ако той беше по-голям, щеше да я измъкне от проклетия, порядъчен дом на чичо Харолд, от уважаваното му семейство, от примерните му русоляви дъщери — отличнички. Но, разбира се, не можеше Да каже такова нещо. Не можеше нищо да каже. Просто се задушаваше от безсилие.

— Искам да кажеш, че се срамуваш от мръсотията, в която те е въвлякла онази невежа, хитра селянка — прошепна чичо Харолд. — Искам да обещаеш, че никога вече няма да я докоснеш. Нито в тази къща, нито някъде другаде.

— Нищо няма да обещая — каза Томас.

— Виждаш, че се държа кротко — каза чичо Харолд. — Че проявявам разбиране. Говоря спокойно като разумен човек, готов да ти прости, Томи. Не искам да вдигам скандал. Не искам леля ти Елза да разбере, че къщата й е била опетнена, че децата й са били изложени на… Ах, не мога да изговоря думата, Томи.

— Нищо няма да обещая — повтори Томас.

— Добре. Недей да обещаваш нищо — каза чичо Харолд. — Не е нужно да обещаваш нищо. Когато изляза оттук, ще отида долу в стаята зад кухнята. Тя ще обещае много неща, уверявам те.

— Ти си мислиш така — отговори Томас, но даже и на самия него думите му прозвучаха неубедително, по детски.

— Не си мисля, а знам, Томи — прошепна чичо Харолд. — Тя ще обещае всичко. Няма друг избор. Ако я изгоня, къде ще отиде? Ще се върне в Канада при мъжа си, пияницата, който от две години я търси, за да я пребие от бой.

— Ще си намери друга работа. Няма защо да се връща в Канада.

— Ти си мислиш така. Да не би да си специалист по международно право? — каза чичо Харолд. — Смяташ, че е много просто. Ами аз няма ли да отида в полицията?

— Какво общо има тук полицията?

— Ти си още дете, Томи — каза чичо Харолд. — Спиш с омъжена жена като възрастен мъж, но разсъждаваш по детински. Тя развращава един малолетен, Томи. Ти си малолетният. Шестнайсетгодишен. Това е престъпление, Томи. Сериозно престъпление. Та ние сме цивилизована страна. Законът закриля децата. Даже и да не я хвърлят в затвора, ще я изгонят като нежелателен елемент — чужденка, която развращава малолетни. Тя не е американска гражданка. Ще я изпратят веднага в Канада. Ще пишат за нея във вестниците. Мъжът й и без това я чака. О, да — каза чичо Харолд и се изправи. — Тя ще обещае. Жал ми е за теб, Томи. Ти не си виновен. То си ти е в кръвта. Баща ти едно време се влачеше само с проститутки. Срамувах се да го поздравя, когато го срещнех на улицата. А майка ти, за твое сведение, е незаконородена. Отгледана е от монахини. Попитай я някой път кой е баща й. Или дори коя е майка й. А сега лягай да спиш. — Той го потупа покровителствено по рамото. — Ти не си лошо момче. Искам да станеш свестен човек. Гордостта на семейството. Правя всичко за твое добро. Хайде, лягай да спиш.

Като огромно чудовище в безформената раирана пижама, чичо Харолд пристъпи тихо към вратата с босите си крака, съзнавайки пълната си власт.

Томас угаси лампата. Легна по корем на леглото и стовари с всичка сила юмрука си на възглавницата.

На другата сутрин слезе долу рано, за да се опита да говори с Клотилд преди закуска. Но чичо Харолд вече седеше на масата в столовата и четеше вестника.

— Добро утро. Томи — каза той, като вдигна очи от вестника. Зъбите му бяха отново на мястото си и той сърбаше шумно кафето.

Клотилд донесе на Томас портокаловия сок. Тя дори не го погледна. Лицето й беше навъсено и непроницаемо. Чичо Харолд сякаш не забелязваше Клотилд.

— В Германия сега е ужасно — каза той. — В Берлин изнасилват жени. Хората живеят в мазета. Ако не бях срещнал леля ти Елза и не бях дошъл тук още съвсем млад, кой знае къде щях да бъда сега.

Клотилд донесе на Томас бекон с яйца. Той се опита да разбере нещо по лицето й. То не изразяваше нищо.

Томас закуси и се изправи. Реши да се върне по обяд, когато в къщи нямаше никой. Чичо Харолд спря да чете и го погледна:

— Кажи на Койн, че ще дойда в девет и половина. Преди това имам работа в банката. И му кажи, че съм обещал на мистър Дънкън колата му да е оправена и измита до обяд.

Томас кимна и излезе точно когато в столовата влязоха двете дебели, русоляви дъщери. „Моите ангели’“ — каза чичо му Харолд, когато те отидоха да го целунат за добро утро.

Успя да се измъкне чак в четири часа следобед. Този ден танте Елза щеше да води дъщерите си с втората кола на зъболекар да им слагат шини. А чичо Харолд се намираше по това време в изложбения салон. Клотилд сигурно беше сама.

— Ще се върна след половин час — каза той на Койн. — Имам една среща.

Койн не остана доволен, но да върви по дяволите. Когато стигна с колелото до къщи, Клотилд поливаше моравата. Слънчевите лъчи се разлагаха в цветовете на дъгата, от водната струя на маркуча. Една липа хвърляше сянка на малката морава. Клотилд беше с бяла престилка. Танте Елза обичаше прислужничките й да приличат на медицински сестри. Да бъдат като реклама за идеална чистота. Заповядайте, подът в моя дом е така изрядно чист, че може да се оближе с език.

Клотилд погледна Томас, когато той слезе от колелото, и продължи да полива тревата.

— Клотилд — каза Томас, — ела вътре. Трябва да поговорим.

— Сега поливам моравата. — Тя намали струята и насочи маркуча към една леха с петунии пред къщата.

— Погледни ме — каза той.

— Не трябва ли да си в гаража сега? — Тя продължаваше да отбягва погледа му.

— Той дойде ли снощи в стаята ти? — попита Томас. — Чичо ми.

— Какво от това, като е дошъл?

— Ти пусна ли го?

— Къщата е негова — каза мрачно Клотилд.

— Обеща ли му нещо? — Усещаше, че почти крещи, но не можеше да говори по-тихо.

— Какво значение има това? Връщай се в гаража. Ще ни види някой.

— Обеща ли му нещо?

— Казах, че няма да те виждам повече насаме — отговори тя троснато.

— Обаче не смяташ да спазваш това обещание, нали? — каза Томас умолително.

— Смятам. — Тя завъртя отново, маркуча. Брачната халка на пръста й заблестя. — Между нас всичко е свършено.

— Не, не е свършено! — Искаше му се да я сграбчи и да я разтърси. — Махни се от тази къща. Намери си друга работа. Аз ще се преместя също и…

— Не говори глупости — прекъсна го рязко тя. — Той ти е казал за моето престъпление. — Клотилд иронизираше чичо му. — Ще направи така, че да ме изгонят от страната. Ние не сме Ромео и Жулиета, а ученик и готвачка. Връщай се в гаража.

— Не можеш ли нищо да му кажеш? — Томас беше отчаян. Страхуваше се, че няма да издържи и ще се разплаче насред поляната, пред Клотилд.

— Няма какво да му казвам. Той е див човек — отвърна Клотилд. — Ревнува. А когато един мъж ревнува, все едно, че говориш на стена или на дърво.

— Ревнува ли? — попита Томас. — Какво искаш да кажеш?

— От две години се опитва да влезе в леглото ми — каза спокойно Клотилд. — Идва вечер, когато жена му заспи, и започва да драска по вратата като коте.

— Този тлъст негодник! — извика Томас. — Следващия път ще го причакам на вратата.

— Няма да го причакаш — каза Клотилд. — Следващия път той ще влезе. По-добре е да знаеш.

— Ти ще го пуснеш?

— Аз съм слугиня — отговори тя. — И водя живот на слугиня. Не искам да загубя работата си, нито да отида в затвора или да се върна в Канада. Забрави всичко. Allés Kaput.25 Беше хубаво за две седмици. Ти си добро момче. Съжалявам, че ти причиних неприятности.

— Стига, стига! — изкрещя той. — Няма да докосна друга жена, докато…

Сълзите го задавиха и той не можа да каже нито дума повече; хукна към велосипеда и го подкара, без да вижда нищо, а Клотилд остана да полива розите. Той не се обърна, затова не видя сълзите по мургавото й отчаяно лице.

Като свети Себастиян, пронизан от стрели, той се отправи към гаража. След време щеше да има и бой с пръчки.

1

Гретхен излезе от метрото на Осма улица, купи шест бутилки бира и после отиде в магазина за химическо чистене да прибере костюма на Уили. Спускаше се здрач, ранен ноемврийски здрач, и студеният въздух щипеше лицето. Хората, облечени с палта, вървяха бързо. Пред Гретхен се влачеше едно момиче с панталони и мушама, покрило косата си с шал. То сякаш току-що бе станало от леглото, макар че часовникът показваше пет следобед. В Гринич Вилидж26 хората ставаха от леглата си по всяко време на деня и на нощта. В това се криеше една от прелестите на квартала, но още по-хубаво беше, че тук живееха предимно млади хора. Понякога, като вървеше по улиците сред младежите, тя си мислеше: ето, тук е моето място.

Момичето с мушамата влезе в бар „Коркоран“. На Гретхен това заведение й беше добре познато, както и десетките други барове в района. Сега тя прекарваше значителна част от времето си по баровете.

Гретхен забърза към Единадесета улица с тежките бирени бутилки в кафявата книжна торба и с костюма на Уили, преметнат внимателно през ръката й. Надяваше се, че Уили ще си бъде в къщи. Никога не се знаеше дали си е у дома. Гретхен се връщаше от репетиция и в осем часа трябваше да бъде пак в театъра. Никълс и режисьорът я изпробваха за дубльорската роля и й казаха, че е талантлива. Пиесата нямаше кой знае какъв успех. Но сигурно щеше да се задържи до юни месец. Три вечери от седмицата Гретхен се разхождаше на сцената по бански костюм. Всеки път публиката се смееше, но смехът беше нервен. Когато видя това на едно от закритите представления, авторът побесня и поиска да махне Гретхен, но Никълс и режисьорът го убедиха, че този смях е в полза на пиесата. Тя получи няколко писма и телеграми, в които я канеха на вечеря, освен това на два пъти й изпратиха рози. Не се отзова на никоя покана. Уили винаги седеше в гримьорната и след представлението и я чакаше да свали грима от лицето и от тялото си и да се преоблече. Когато искаше да я подразни, казваше: „О, господи, защо съм женен? Цитирам.“

Разводът му се протакал — твърдеше той.

Тя влезе в преддверието на сградата и погледна дали има нещо в пощенската кутия. Беше написала на едно малко картонче: „Абът — Джордах“.

Отключи входната врата и тичешком изкачи стълбите до третия етаж — асансьор нямаха. Щом влезеше в кооперацията, започваше да бърза. Отвора вратата на апартамента, задъхана от тичане. Влизаше се направо във всекидневната.

— Уили… — извика тя. Жилището се състоеше само от две малки стаички, затова беше излишно да вика. Но тя винаги търсеше извинения, за да изрече гласно името му.

На извехтелия диван с чаша бира в ръка седеше Рудолф.

— О! — възкликна Гретхен.

Рудолф се изправи.

— Здравей, Гретхен — каза той, остави чашата и я целуна по бузата, преди тя да успее да остави торбата с бирите и костюма на Уили.

— Руди — каза тя, като се освободи от торбата и преметна костюма на облегалката на стола, — какво правиш тук?

— Звъннах — отговори Рудолф — и приятелят ти ме пусна да вляза.

— Приятелят ти се облича — извика Уили от съседната стая. Той често стоеше по цял ден с халат. Апартаментът беше толкова малък, че всяка дума се чуваше отвсякъде. Малката кухничка беше отделена с параван от всекидневната. — Ей сега ще дойда — извика пак Уили от стаята. — Пращам ти въздушна целувка.

— Толкова се радвам, че те виждам, — Гретхен съблече палтото си и прегърна силно Рудолф. Отстъпи назад, за да го огледа по-добре. Докато Живееха заедно, тя не си даваше сметка колко красив е той — мургав, строен, със закопчана догоре синя риза и блейзър, който му бе подарила за рождения ден. И тези тъжни, бистри, зеленикави очи.

— Възможно ли е да си пораснал толкова? Само за няколко месеца?

— Почти за шест — отговори той. Имаше ли упрек в гласа му?

— Хайде — каза тя, — сядай — и го задърпа да седне до нея на дивана. Видя до вратата някаква малка, кожена пътна чанта. Не беше нито на Уили, нито нейна, но имаше чувството, че я е виждала някъде.

— Разкажи ми за всичко — подкани го тя. — Какво става в къщи? О, господи, толкова се радвам, че те виждам, Руди. — Но въпреки това усещаше, че гласът й не звучи напълно естествено. Ако знаеше, че брат й ще идва, щеше да го предупреди за Уили. В края на краищата Рудолф бе само на седемнадесет години и изведнъж открива, че сестра му живее с някакъв мъж. Абът — Джордах.

— В къщи всичко върви по старому — каза Рудолф. Може би се смущаваше, но видът му не издаваше нищо. Трябва да вземе уроци от брат си по самоконтрол. Той отпи от бирата си. — Сега, след като останах сам, трябва единствено аз да понасям бремето на родителската любов.

Гретхен се засмя. Колко глупава е била да се тревожи. Как не е разбрала, че той е съвсем голям.

— Как е мама? — попита Гретхен.

— Още чете „Отнесени от вихъра“ — отговори Рудолф. — Беше болна. Лекарят й казал, че имала флебит.

Мили, приятни спомени от семейното огнище, помисли си Гретхен.

— А кой стои в хлебарницата? — попита тя.

— Една жена, мисис Къдъхи — каза Рудолф. — Вдовица. Плащаме й тридесет долара седмично.

— Татко сигурно е във възторг от тази работа — каза Гретхен.

— Не е особено доволен.

— Как е той?

— Откровено казано, няма да се изненадам, ако се окаже, че той в същност е по-болен от мама. От месеци наред не е излизал на двора да блъска чувала, а откакто ти замина, не е ходил и на реката.

— Какво му е? — Гретхен установи с изненада, че е искрено разтревожена.

— Не знам — отговори Рудолф, — Просто си е такъв. Нали го познаваш. Никога не казва нищо.

— За мен говорят ли? — попита предпазливо Гретхен.

— Не казват нито дума.

— А Томас?

— Напълно е забравен — каза Рудолф. — Така и не разбрах какво стана тогава. А и той, разбира се, изобщо не пише.

— Това е нашето семейство — въздъхна Гретхен. Двамата замълчаха, сякаш искаха да отдадат почит на рода Джордах. — Е… — опомни се Гретхен. — Как ти харесва нашето жилище? — Тя посочи с ръка апартамента, който бяха взели под наем с мебелите. Те приличаха на стари вещи, току-що извадени от нечий таван, но Гретхен беше купила няколко саксии с цветя, а по стените беше залепила изрезки от списания и рекламни туристически плакати. Индианец със сомбреро пред някакво селище. „Посетете Ню Мексико“.

— Много е хубаво — каза Рудолф мрачно.

— Много е мизерно — каза Гретхен. — Но има едно основно преимущество. Не се намира в Порт Филип.

— Разбирам какво имаш пред вид — отговори Рудолф.

Защо е толкова сериозен, мислеше тя. Чудеше се какво го е довело при нея.

— Как е онова хубаво момиче, Джули? — попита тя с престорено весел глас.

— Джули — каза Рудолф. — Ту се караме, ту се сдобряваме.

Уили влезе в стаята, решейки косата си. Не носеше сако. Бяха се разделили само преди пет часа, но ако сега бяха сами, тя щеше да го прегърне като след дългогодишна раздяла. Уили целуна бързо Гретхен и приседна на дивана. Рудолф се изправи учтиво.

— Сядай, Руди, сядай — каза Уили. — Не съм ти началник.

За момент Гретхен съжали, че Уили е толкова нисък.

— А-a — извика Уили, като забеляза бирата и изгладения костюм. — Още когато я видях за първи път, й казах, че от нея ще стане добра съпруга и майка. Студена ли е бирата?

— Аха.

Уили се зае да отваря една от бутилките.

— Руди?

— Засега това ми стига — каза Рудолф и седна. Уили наля бира в една използувана чаша, по която все още имаше следи от пяна. Той пиеше много бира.

— Можем да говорим открито — засмя се Уили. — Аз обясних всичко на Руди. Казах му, че живеем незаконно само от формална гледна точка. Казах му, че съм поискал ръката ти и че ти си ми отказала, но се надявам, че отказът ти не е окончателен.

Това беше истина. Той на няколко пъти й беше правил предложение. И беше почти сигурна, че намеренията му са съвсем сериозни.

— Каза ли му, че си женен? — попита тя. Искаше на Руди всичко да му е ясно.

— Казах му — отговори Уили. — Аз не крия нищо от братята на жените, които обичам. Моят брак беше една младежка прищявка, мимолетен облак, не по-голям от човешка длан. Руди е интелигентен млад човек. Той разбира всичко. И ще стигне далеч. Ще танцува на нашата сватба. И ще се грижи за нас, като остареем.

Този път Гретхен се притесни от шегите на Уили. Беше му разправяла за Рудолф, за Томас и за родителите си, но сега за първи път той се срещаше лице в лице с член от нейното семейство и тя се тревожете да не би това да го изнервя много.

Рудолф не каза нищо.

— Какво правиш в Ню Йорк, Руди? — попита тя, сменяйки темата, за да защити Уили.

— Предложиха ми да ме докарат дотук с кола — отговори Рудолф. Той явно имаше да й казва нещо, но се чувствуваше неудобно пред Уили. — Днес не учим.

— Как ти върви училището? — След като зададе въпроса, тя се уплаши, че той е прозвучал пренебрежително, все едно, че го е задала на детето на някои чужди хора, защото не знае за какво друго да говорят.

— Добре. — И с това Рудолф отхвърли училището като тема за разговор.

— Руди — каза Уили, — как ме намираш за зет?

Рудолф го изгледа сериозно. Със замислените си зелени очи.

— Не ви познавам достатъчно — каза той.

— Правилно, Руди, никога не издавай чувствата си. На мен това ми е грешката. Прекалено откровен съм. Каквото ми е на сърцето, това ми е на езика. — Уили си наля още бира. Не го свърташе на едно място. За разлика от него Руди изглеждаше спокоен, уверен в себе си, улегнал. — Казах на Руди, че ще го заведа на твоето представление тази вечер — добави Уили. — Това е шлагерът на Ню Йорк.

— Глупаво представление — възрази Гретхен. Никак не й хареса идеята брат й да я гледа как се разхожда почти гола пред хиляди хора. — Почакай да се появя в ролята на Жана д’Арк.

— Аз и без това съм зает — каза Рудолф.

— След представлението го поканих на вечеря — обади се Уили. — Но той твърди, че има предварително уговорена среща. Виж дали не можеш да го убедиш. На мен той ми е симпатичен. С него ме свързват особени чувства.

— Благодаря, но ще дойда някоя друга вечер — каза Рудолф. — Гретхен, в тази чанта има нещо за теб — посочи той малката пътна чанта. — Помолиха ме да ти го предам.

— Какво е това? — попита Гретхен. — От кого е?

— От един човек, който се казва Бойлан — отговори Рудолф.

— О-о! — Гретхен докосна Уили по ръката. — Аз също искам една бира, Уили. — Тя стана и отиде при чантата. — Подарък. Много приятно, нали? — Взе чантата, сложи я на масата и я отвори. Когато видя какво има вътре, тя се убеди, че е знаела от самото начало. Взе роклята, прилепи я до себе си и каза спокойно: — Не помнех, че е толкова червена.

— Какъв благороден човек — каза Уили.

Рудолф наблюдаваше внимателно ту единия, ту другия.

— Спомен от развратната ми младост — каза Гретхен и потупа Рудолф по ръката. — Не се притеснявай. Рудолф, Уили знае за мистър Бойлан. Знае всичко.

— Ще го застрелям като куче — каза Уили. — На място. Жалко, че си върнах пистолета.

— Да я задържа ли, Уили? — попита колебливо Гретхен.

— Разбира се. Освен ако на Бойлан не му стои по-хубаво, отколкото на теб.

Гретхен остави роклята.

— А как успя да те накара ти да ми я донесеш? — попита тя Рудолф.

— Случайно се запознахме — отговори Рудолф. — От време на време се виждаме. Не му дадох адреса ти и затова той ме помоли…

— Предай му, че съм му много благодарна — каза Гретхен. — Предай му, че когато обличам роклята, ще си мисля за него.

— Ако искаш, и сама можеш да му го кажеш — отвърна Рудолф. — Той ме докара дотук. Сега е в един бар на Осма улица и ме чака.

— Защо не отидем всички да пийнем по нещо с този симпатяга? — предложи Уили.

— Аз не искам да пия с него — отговори Гретхен. — Да му кажа ли, че не искаш? — попита Рудолф.

— Да.

— Трябва да тръгвам. — Рудолф се изправи. — Казах му, че веднага ще се върна.

Гретхен също се изправи.

— Да не забравиш чантата — каза тя.

— Той каза, че е за теб.

— Не я искам. — Гретхен подаде малката елегантна кожена чанта на брат си. Той я взе неохотно. — Руди — попита го тя с любопитство, — често ли виждаш Бойлан?

— Два пъти седмично.

— Симпатичен ли ти е?

— Не съм сигурен — отговори Руди. — Но научавам от него много неща.

— Внимавай — каза тя.

— Не се тревожи — отговори Рудолф и протегна ръка на Уили. — Довиждане. И благодаря за бирата.

Уили разтърси сърдечно ръката му.

— Сега вече знаеш къде живеем — каза той, — затова трябва да ни идваш на гости. Съвсем сериозно.

— Ще дойда — отговори Рудолф.

— Яд ме е, че си тръгваш толкова бързо — каза Гретхен и го целуна.

— Скоро пак ще дойда в Ню Йорк — отговори Рудолф, — Обещавам.

Гретхен му отвори вратата. Той като че ли искаше да каже още нещо, но накрая само махна нервно с ръка и заслиза по стълбите с чантата. Гретхен затворя бавно вратата.

— Симпатично момче е брат ти — каза Уили. — Ако можех да изглеждам като него…

— Ти изглеждаш достатъчно добре — прекъсна го Гретхен и го целуна. — Не съм те целувала толкова отдавна.

— От цели шест часа — каза Уили. Те пак се целунаха.

— От цели шест часа — повтори тя усмихната. — Моля те, бъди си в къщи всеки път, когато се връщам.

— Непременно ще се постарая — каза Уили. Той взе червената рокля и критично я заоглежда. — Брат ти изглежда твърде зрял за годините си.

— Може би прекалено зрял.

— Какво искаш да кажеш с това?

— Не знам. — Тя отпи от бирата си. — Пресмята твърде внимателно всичко, — Спомни си за необикновената щедрост на баща й към Рудолф, за майка й, която стоеше нощем да глади ризите на Рудолф. — Разчита на интелигентността си.

— И добре прави — каза Уили. — Аз също бих искал да разчитам на моята.

— За какво си говорихте, преди аз да дойда? — попита тя.

— Хвалехме те.

— Добре, добре, но освен това за какво друго си говорихте?

— Попита ме какво работя. Сигурно се е зачудил защо приятелят на сестра му стои в къщи посред бял ден, докато сестра му си изкарва с труд хляба. Надявам се, че успях да го успокоя.

Уили работеше в едно ново списание, което негов приятел току-що беше започнал да издава. Списанието поместваше критични материали за радиопредаванията и работата на Уили се състоеше главно в следене на дневните програми; той предпочиташе да прави това у дома вместо в малката неудобна редакция на списанието. Получаваше деветдесет долара седмично и като се прибавеха към тях шестдесетте долара, които Гретхен печелеше, двамата живееха горе-долу добре, макар че обикновено в края на седмицата оставаха без пари, тъй като Уили обичаше да се храни в ресторанти и да стои до късно по баровете.

— Каза ли му също, че пишеш и пиеси? — попита Гретхен.

— Не. Но един ден той сам ще открие това.

Уили още не й беше показал пиесата си. Бил написал само едно действие и половина и щял изцяло да преработи написаното.

Уили взе роклята и закрачи с нея като манекен, като кълчеше бедрата си.

— Понякога се чудя какъв тип момиче би излязло от мен. Ти какво мислиш?

— Нищо — каза тя.

— Облечи я. Нека да видим какво представлява. — Той й подаде роклята.

Тя я взе и отиде в спалнята, защото на вратата на гардероба имаше огледало, в което можеше да се огледа в цял ръст. Преди да излезе, беше оправила грижливо леглото, но сега покривката беше измачкана. Уили обичаше да си подремва следобед. Живееха заедно само от два месеца, но Гретхен вече знаеше всички навици на Уили. Дрехите му стояха разхвърляни из цялата стая. Корсетът му лежеше на пода до прозореца. Докато събличаше пуловера и полата си, Гретхен се усмихваше. Той беше разпилян като дете, но на нея това й харесваше. Обичаше да върви след него и да разтребва.

Затвори трудно ципа на роклята. Сега я обличаше за трети път — за първи път я облече в магазина, за да я премери, и след това в спалнята на Бойлан, за му я покаже. Всъщност не я беше носила истински. Погледна се критично в огледалото. Струваше й се, че дантеленото деколте е прекалено дълбоко. От огледалото я гледаше една възрастна жена с червена рокля, с вид на нюйоркчанка, уверена в прелестите си, готова да отиде навсякъде, без да се страхува от конкуренция. Пусна косата си и тя се разпиля на черни вълни по раменете й. През деня, когато ходеше на работа, я вдигаше на кок за по-удобно.

Гретхен хвърли последен поглед в огледалото и се върна в стаята. Уили отваряше нова бутилка бира. Когато я видя, той свирна с уста.

— Ти ме срази — каза той.

Тя се завъртя на пръсти и роклята се уви около краката й.

— Мислиш ли, че мога да я нося? — попита тя. — Не е ли много разголена?

— Боже-е-ствена е — отговори провлечено Уили. — Идеално замислена рокля. Замислена е така, че всеки мъж, който те види с нея, ще поиска веднага да я свали от гърба ти. — Той се приближи към нея и добави: — Кавалерът пристъпва от думи към дела и съблича дамата. — Той смъкна ципа и свали роклята през главата й. Ръцете му бяха студени от бирената бутилка и тя за миг потръпна. — Какво правим в тази стая?… — попита той.

Отидоха в спалнята и бързо се съблякоха. Първия път, когато облече роклята заради Бойлан, се случи същото. Ехото винаги се повтаряше.

Той я любеше гальовно и нежно, сякаш тя бе направена от нещо крехко и чупливо. Веднъж й мина през ум, че отношението му към нея може да се нарече почтително, и й стана смешно. Не каза на Уили защо се е засмяла. С Уили беше много по-различно, отколкото с Бойлан. Бойлан я сломяваше, обезличаваше я. Любовта с него се превръщаше в напрегнат и жесток ритуал на опустошение, в състезание с победители и победени. След раздялата с Бойлан тя отново дойде на себе си, сякаш се бе върнала от дълго пътуване, изпълнило я с негодувание към онзи, който не зачиташе личността й. С Уили любовта беше нежна, ласкава, непорочна. Нямаше го онова усещане за обърканост и изоставеност, натрапено й от Бойлан, с което беше свикнала толкова много. От любовта с Уили не винаги изпитваше удовлетворение, но това нямаше значение.

— Прекрасно — прошепна тя, когато и двамата се отпуснаха.

След малко Уили се обърна внимателно по гръб; лежаха един до друг, без да се докосват, хванали ръцете си като деца.

— Толкова се радвам, че те заварих в къщи — каза тя.

— Винаги ще си бъда в къщи — отговори той. Тя стисна ръката му.

Уили протегна другата си ръка и напипа пакета с цигари върху нощното шкафче, а тя разтвори пръсти, за да може той да запали цигарата си. Той лежеше по гръб, отпуснал глава на тънката възглавница, и пушеше. В спалнята беше тъмно, само през отворената врата на съседната стая проникваше малко светлина. Той приличаше на малко момче — ако го видеха, че пуши, щяха да го накажат.

— А сега — каза той, — след като доказа властта си над мен, можем да поговорим малко. Как ти мина днешният ден?

Гретхен се поколеба. Не сега, после ще му кажа, помисли си тя.

— Нормално — отговори Гретхен. — Гаспар пак ме ухажваше. — Гаспар изпълняваше главната роля в представлението; през една от почивките по време на репетицията я беше извикал в гримьорната си, за да уточнели някои реплики, а всъщност се нахвърли отгоре й най-невъздържано.

— Гаспар разбира от хубави жени — каза Уили успокояващо.

— Не смяташ ли, че трябва да поговориш с него и да му кажеш да остави приятелката ти на мира? — каза Гретхен. — Или да му разбиеш носа?

— Той ще ме убие — каза Уили без всякакво стеснение. — Два пъти по-висок е от мене.

— Значи, аз съм влюбена в един страхливец — каза Гретхен и го целуна по ухото.

— Ето докъде стигат наивните млади момичета, дошли от провинцията. — И той смуша доволно от цигарата си. — Впрочем в това отношение жените сами се оправят. Щом можеш да ходиш нощем из големия град, трябва да можеш и да се защищаваш.

— А аз ще убия всеки, който се опита да те закачи — каза Гретхен.

— Сигурен съм, че ще го направиш — засмя се Уили.

— Никълс дойде днес в театъра. След репетицията ми каза, че може би ще ми даде роля в една нова пиеса, която ще се играе догодина. Каза, че ролята е голяма.

— Ще станеш звезда. Името ти ще краси афишите — каза Уили. — А мене ще ме захвърлиш като стара обувка.

Не е ли все едно кога ще разбере, помисли си тя.

— Може би няма да мога да играя през следващия сезон.

— Защо? — Той се подпря на лакът и я загледа изненадано.

— Ходих на лекар тази сутрин — каза тя. — Бременна съм.

Той погледна ръката й, взря се в лицето й. Седна и угаси цигарата си.

— Жаден съм — каза Уили и стана сковано от леглото. Тя видя дългия белег в долната част на гръбнака му. Той облече стария си памучен халат и отиде в другата стая. Гретхен го чу, че си налива бира. Тя лежеше в тъмното и се чувствуваше изоставена. Не трябваше да му казвам, помисли си. Сега всичко е свършено. Спомни си нощта, когато сигурно е забременяла. Бяха се върнали късно, към четири часа сутринта, в нечия къща се бе водил дълъг, разгорещен спор. И то не за нещо друго, а за император Хирохито. Имаше много пиене. Главата й бе замаяна и не взе никакви предпазни мерки. Обикновено след такова закъсняване и двамата се чувствуваха много уморени и веднага заспиваха. Точно тази нощ обаче не се бяха почувствували уморени. Заради японския император. Ако Уили възрази, ще му кажа, че ще направя аборт, помисли си тя. Знаеше, че никога няма да направи аборт, но реши, че така ще му каже.

Уили се върна в спалнята. Тя запали нощната лампа. Разговорът трябваше да се води на светло. Лицето му щеше да й каже много повече от думите му. Тя придърпа нагоре чаршафа. Старият памучен халат на Уили висеше на слабото му тяло. Беше избелял от много пране.

— Слушай — започна Уили и седна на края на леглото. — Слушай внимателно. Или ще получа развод, или ще убия оная мръсница. След това ще се оженим и аз ще изкарам курс по отглеждане и хранене на бебета. Разбирате ли ме, мис Джордах?

Тя се вгледа в лицето му. Той не се шегуваше. Всичко беше наред.

— Разбирам те — отговори тя тихо.

Той се наведе и я целуна по бузата. Тя стисна здраво ръкава на халата му. За Коледа ще му купи нов халат. Копринен.

2

Когато Рудолф слезе по стълбите, водещи към заведението на Осма улица, с пътната чанта в ръка, Бойлан стоеше на бара, облечен с палтото си от туид, и гледаше в чашата си. На бара имаше само мъже и повечето от тях вероятно бяха педерасти.

— Както виждам, връщаш чантата — каза Бойлан.

— Тя не поиска да я вземе.

— А роклята?

— Взе я.

— Какво ще пиеш?

— Една бира.

— Една бира, моля — каза Бойлан на бармана. — А аз ще продължа с уиски.

Бойлан се погледна в огледалото зад бара. Веждите му бяха по-руси в сравнение с миналата седмица. Лицето му беше загоряло, сякаш месеци наред се беше пекъл на някой южен плаж. Двама от педерастите край бара можеха да се похвалят с не по-лош тен от неговия. Рудолф вече знаеше, че той използува кварцова лампа. „Държа да изглеждам свеж и привлекателен по всяко време — обясняваше Бойлан на Рудолф. — Дори и когато цели седмици не виждам никого. Това е израз на самоуважение.“

Рудолф по начало беше мургав, затова смяташе, че може да проявява уважение към себе си и без помощта на кварцова лампа.

Барманът им поднесе напитките. Бойлан взе чашата си с леко треперещи пръсти. Интересно колко уиски е изпил, помисли си Рудолф.

— Ти каза ли, че аз съм тук? — попита Бойлан.

— Да.

— Тя ще дойде ли?

— Не. Приятелят й искаше да дойде и да се запознае с теб, но тя отказа. — Нямаше никакъв смисъл да крие истината.

— О-о — каза Бойлан, — значи, приятелят й.

— Живеят заедно.

— Ясно — отговори унило Бойлан. — Бързо си е намерила приятел, нали?

Рудолф отпи от бирата си.

— Сестра ти е прекалено чувствена жена — каза той. — Страх ме е да си помисля докъде може да стигне един ден.

Рудолф продължаваше да пие бирата си.

— Да не би случайно да са женени?

— Не. Той все още е женен за друга.

Бойлан пак се погледна в огледалото. Един едър млад мъж в черно поло, седнал в края на бара, улови погледа му в огледалото и се усмихна. Бойлан се обърна леко към Руди.

— Що за човек е той? Хареса ли ти?

— Млад е — отговори Рудолф. — Изглежда доста симпатичен. Обича много да се шегува.

— Обича много да се шегува — повтори Бойлан. — Защо да не обича да се шегува? Къде живеят?

— Имат две мебелирани стаи в една сграда без асансьор.

— Сестра ти се отнася с романтично пренебрежение към преимуществата, които дават парите — каза Бойлан. — Един ден ще съжалява за това. И за още много други неща.

— Изглеждаше щастлива. — Предсказанията на Бойлан бяха неприятни на Рудолф. Не му се искаше Гретхен да съжалява за каквото и да е.

— От какво си изкарва хляба нейният млад приятел? Можа ли да разбереш?

— Сътрудничи на някакво радио-списание.

— О! — въздъхна Бойлан. — Значи, е от онези, които…

— Теди — прекъсна го Рудолф, — ако се вслушаш в съвета ми, трябва да я забравиш.

— Значи, като изхождаш от богатия си житейски опит, ти ме съветваш да я забравя — каза Бойлан.

— Добре — каза Рудолф, — знам, че нямам никакъв опит, но я видях. Видях я как гледа приятеля си.

— Каза ли й, че все още искам да се оженя за нея?

— Не. По-добре ти сам й го кажи — отговори Рудолф. — И въобще как си преставяш, че мога да кажа такова нещо пред приятеля й?

— Защо да не го кажеш?

— Теди, ти прекаляваш с пиенето.

— Така ли? — каза Бойлан. — Възможно е. Значи, не искаш да отидем заедно при сестра ти?

— Знаеш, че не мога да направя такова нещо — отговори Рудолф.

— Не, не можеш — съгласи се Бойлан. — И ти си като всички от вашето семейство. Все се правите на много почтени.

— Слушай — каза Рудолф, — мога да се кача на влака и да се върна в къщи. Още сега.

— Извинявай, Рудолф. — Бойлан протегна ръка и докосна Рудолф по рамото. — Седях тук и си представях как тя ще дойде с теб и ще минете през тази врата, но тя не дойде. Разочарованието ме кара да се държа невъзпитано. Най-благоразумно е никога да не изпадаш в положение, от което можеш да се разочароваш. Извинявай. Разбира се, че няма да си ходиш в къщи. Ще се възползуваме от свободното време и ще прекараме една вечер в града. През няколко улици оттук има един хубав ресторант, ще започнем с него. Барман, сметката, моля.

Бойлан остави няколко банкноти на бара. Младият мъж с полото се приближи до тях.

— Господа, може ли да ви предложа по едно питие? — каза той усмихнато, без да сваля очи от Рудолф.

— Глупак такъв — каза му Бойлан равнодушно.

— О, хайде, миличък, не се преструвай — отговори мъжът.

Без всякакво предупреждение Бойлан го удари силно в носа. Мъжът политна назад и се удари в бара, а от носа му закапа кръв.

— Да вървим, Рудолф — каза Бойлан спокойно. Те излязоха от заведението, преди барманът или някой друг да се е опомнил.

Като тръгнаха към Шесто авеню, Бойлан каза:

— Не съм идвал тук от преди войната. Клиентелата вече не е същата.

Ако Гретхен беше дошла, мислеше си Рудолф, тази вечер в Ню Йорк сити щеше да има един разбит нос по-малко.

След като вечеряха в един ресторант, където Рудолф забеляза, че сметката е повече от дванадесет долара, те отидоха в един нощен бар, който се казваше „Кафе Съсайъти“ и се намираше в някакво приземие.

— Тук можеш да научиш някои неща, които ще бъдат от полза за „Речната петорка“ — каза Бойлан. — Ще чуеш един от най-добрите оркестри в града. Обикновено солистка е някоя негърка, която наистина пее.

Заведението беше препълнено предимно с млади хора, много от които негри, но Бойлан успя да осигури една масичка до малкия дансинг срещу приличен бакшиш. Музиката беше оглушителна и прекъсна. Единственото, което „Речната петорка“ можеше да научи от оркестъра на „Кафе Съсайъти“, беше, че трябва да си хвърли инструментите в реката.

Рудолф слушаше напрегнато музиката, изпаднал във възторжена забрава, без да откъсва очи от негъра тромпетист. Бойлан седеше облегнат, пушеше и пиеше уиски, затворен в себе си, потънал в мълчание. Рудолф също си беше поръчал уиски — просто защото трябваше да поръча нещо, но чашата му стоеше недокосната на масата. Бойлан вероятно нямаше да може да шофира, след като пиеше цял следобед и цяла вечер, и Рудолф знаеше, че трябва да остане трезвен, за да седне зад волана. Бойлан го беше научил да кара кола по черните пътища около Порт Филип.

— Теди! — Една жена с къса вечерна рокля с голи ръце и рамене стоеше пред тяхната маса. — Теди Бойлан, аз мислех, че си умрял.

— Здравей, Сиси — каза Бойлан и се изправи. — Не съм умрял.

Жената го прегърна и го целуна по устата. Бойлан изглеждаше раздразнен и извърна глава. Рудолф се изправи нерешително.

— Къде, за бога, се криеше през цялото време? — Жената отстъпи малко назад, но продължаваше да държи Бойлан за ръкава. Носеше много бижута, които блестяха на светлината на прожектора. Рудолф не можеше да прецени истински ли са бижутата или фалшиви. Тя беше предизвикателно гримирана — с ярки сенки и силно начервени устни. Продължаваше да гледа Рудолф и да се усмихва. Бойлан не понечи да ги запознае и Рудолф не знаеше да седне ли, или да остане прав. — Цял век не съм те виждала. — Тя не спираше да говори и не чакаше отговор на въпросите си, а гледаше все така дръзко Рудолф. — Носеха се най-невероятни слухове. Срамота е най-близките ти и най-скъпи хора да изчезват така. Ела на нашата маса. Цялата компания е там. Сузи, Джак, Карен… Те мечтаят да те видят. Ти изглеждаш възхитително, скъпи. Никак не си остарял. Представи си само — да те срещна на такова място. Та това е истинско възкресение. — Тя не спираше да се усмихва любезно на Рудолф. — Ела на нашата маса. Доведи и красивия си млад приятел. Не чух как се казва, скъпи.

— Разреши ми да ти представя мистър Рудолф Джордах — каза Бойлан студено. — Мисис Алфред Сайкс.

— Приятелите ми ме наричат Сиси — каза жената. — Той е направо възхитителен. Не те упреквам, че ни изневери, скъпи.

— Не бъди по-глупава, отколкото господ те е създал, Сиси — каза Бойлан.

— Явно, че си все същият грубиян, Теди — засмя се жената. — Непременно ела на нашата маса да се видиш с цялата група. — Като махна игриво с ръка, тя се обърна и тръгна към дъното на салона, поправяйки си път сред многобройните маси.

Бойлан седна и даде знак на Рудолф също да седне. Рудолф усети, че се изчервява. За щастие в тъмното никой не можеше да го види.

Бойлан пресуши чашата си.

— Глупава жена — каза той. — Преди войната изкарах една любов с нея. Много е остаряла — добави той, без да поглежда Рудолф. — Хайде да си вървим оттук. Ужасно шумно е. И освен това има прекалено много чернокожи. Прилича ми на робовладелски кораб след успешен бунт на робите.

Той махна с ръка на келнера и плати сметката; взеха си палтата от гардероба и излязоха. Мисис Сайкс, или Сиси, както я наричаха приятелите й, беше първият човек, с когото Бойлан запознаваше Рудолф, като изключим, разбира се, Пъркинс. Ако всичките му приятели са като тази дама, ясно беше защо Бойлан стои сам в къщата си на хълма. Рудолф съжаляваше, че тази жена дойде на тяхната маса. Изчервяването му напомняше болезнено, че е млад и неопитен. Освен това му се искаше да остане и да слуша цяла нощ тромпетиста.

Тръгнаха по Четвърта улица в източна посока, където бяха паркирали колата; минаваха покрай тъмни витрини на магазини и заведения, от които струяха светлина и музика и се чуваха шумни разговори.

— Ню Йорк е хистеричен — каза Бойлан. — Прилича на неудовлетворена неврастеничка. Не е град, а стара нимфоманка. Божичко, колко време съм пропилял тук. — Явно, че срещата в бара го беше разстроила. — Извинявай за онази вещица — добави той.

— Няма значение — каза Рудолф. Имаше значение, но той просто не искаше Бойлан да си помисли, че се е притеснил.

— Хората са мръсници — продължи Бойлан. — Най-типичното за физиономията на американеца е циничната усмивка. Следващия път, като дойдем тук, доведи и приятелката си. Ти си чувствително момче и не бива да се набъркваш в такива гадости.

— Ще я поканя — отговори Рудолф. Беше почти сигурен, че Джули няма да дойде. Тя не искаше да се сприятелява с Бойлан. Наричаше го хищник и оксиженирания блондин.

— Може да поканим и Гретхен с приятеля й, а аз ще си прегледам старото тефтерче с адресите да видя дали някои от момичетата, които познавах едно време, са още живи — ще се съберем и ще се позабавляваме.

— Сигурно ще бъде много весело — каза Рудолф. — Като потъването на „Титаник“.

— Това е прозорливостта на младостта — засмя се Бойлан. — От тебе може много да се очаква — каза той ласкаво. — И ако имаш късмет, ще оправдаеш очакванията.

Стигнаха до колата. Под чистачката на стъклото имаше квитанция за паркирането, Бойлан я скъса, без да я погледне.

— Ако искаш, аз ще карам — каза Рудолф.

— Не съм пиян — отговори троснато Бойлан и седна зад волана.

3

Стиснал стръкче трева между зъбите си, Томас седеше на разкривения стол, облегнат на стената на гаража, и гледаше към склада за дървени материали. Денят беше ясен и слънчевите лъчи хвърляха медни отблясъци върху последните листа на дърветата покрай шосето. До два часа трябваше да се гресира една кола, но Томас никак не бързаше. Предната вечер се беше сбил на една училищна забава и сега всичко го болеше, а ръцете му бяха подпухнали. Съперникът му се оказа полузащитникът на футболния отбор — приятелката му цяла вечер хвърляше любовни погледи на Томас. Полузащитникът го предупреди да остави момичето на мира, но Томас продължи да се занася. Знаеше, че работата ще свърши с побой, и усети познатото смесено чувство на удоволствие, страх, прилив на сила и хладна възбуда още щом видя мрачното лице на полузащитника; момчето ставаше все по-мрачно и по-мрачно, докато Томас танцуваше с приятелката му. Накрая двамата излязоха от физкултурния салон, където ставаше забавата. Полузащитникът беше едър като планина, с големи, тежки юмруци и бърз удар. Оня мръсник Клод щеше да се напикае от удоволствие, ако можеше да ги види отнякъде. В края на краищата Томас свали полузащитника, но сега усещаше ребрата си като сплескани. В Елизиум се биеше за четвърти път от лятото насам.

Тази вечер Томас имаше среща с приятелката на полузащитника.

Чичо Харолд излезе от малката канцелария зад бензиностанцията. Томас знаеше, че хората са му се оплакали, че се бие, но чичо Харолд не отваряше дума по този въпрос. Чичо Харолд знаеше, че колата трябва да се гресира преди два часа на обяд, но не каза нищо на Томас и по този въпрос, макар че явно му стана неприятно, като видя племенника си да се разтакава и да дъвче лениво стръкче трева. Чичо Харолд вече не правеше никакви забележки за нищо. Напоследък той изглеждаше зле — пълното му розово лице беше пожълтяло и отпуснато, а очите му гледаха така, сякаш чакаше всеки момент да избухне бомба. Бомбата беше Томас. Той трябваше само да намекне на танте Елза какво правят чичо Харолд и Клотилд и в дома на семейство Джордах дълго време нямаше да се чува дуетът на Тристан и Изолда. Томас нямаше намерение да казва нищо на танте Елза, но не уведомяваше за това чичо Харолд. Нека да се измъчва.

Томас престана да си носи храна от къщи. Три дни поред оставяше книжната торбичка със сандвичите и плодовете на кухненската маса, където Клотилд му ги оставяше, преди той да отиде на работа. Клотилд не каза нищо, но на третия ден разбра и оттогава повече сандвичи не се появиха. Сега той се хранеше в закусвалнята на шосето. Можеше да си го позволи. Чичо Харолд беше увеличил заплатата му на десет долара седмично. Отвратителен лигльо.

— Ако някой ме търси, аз съм в салона с колите — каза чичо Харолд.

Томас продължи да зяпа към шосето и да дъвче стръка трева. Чичо Харолд въздъхна, качи се в колата си и потегли.

От дъното на гаража се чуваше шум — Койн обработваше нещо на струг. Една неделя при езерото Койн видя как Томас се бие и оттогава стана много любезен с него — когато Томас пропускаше да изпълни някоя поръчка, Койн често свършваше сам работата. И сега Томас се чудеше дали да не остави Койн да гресира колата, която трябваше да е готова в два часа.

Пред колонката на бензиностанцията спря мисис Дорнфийлд със своя форд — модел 1940. Томас стана и се запъти бавно към колата.

— Здравей, Томи — каза мисис Дорнфийлд.

— Здрасти.

— Напълни я, моля те — каза мисис Дорнфийлд. Тя беше около тридесетгодишна пълничка блондинка, с тъжни, по детски невинни сини очи. Мъжът й работеше като касиер в банката, което беше много удобно, тъй като мисис Дорнфийлд винаги знаеше къде се намира той през работно време.

Томас окачи маркуча, завинти капачката на резервоара и се захвана да мие предното стъкло.

— Ще бъде много хубаво, ако ме посетиш днес, Томи. — Тя винаги наричаше срещите си с Томи посещение. Говореше припряно, премигваше, кривеше устни и движеше нервно ръце.

— Ако мога да се освободя, ще дойда — отговори Томас. Мистър Дорнфийлд се настаняваше зад решетъчната преграда на касиерското си гише в един и половина.

— Ще бъде едно хубаво, дълго посещение — каза мисис Дорнфийлд.

— Ако мога да се освободя. — Томас не знаеше какво настроение ще има следобед.

Тя му даде пет долара и стисна пръстите на ръката му, когато той понечи да й върне рестото. От време на време след някое от посещенията му тя му мушваше по десет долара. Мистър Дорнфийлд, изглежда, не доставяше никакви удоволствия на жена си.

След срещите с мисис Дорнфийлд по яката му винаги имаше следи от червило и той нарочно оставяше така ризата си, за да може Клотилд да я види, когато вземе дрехите му за пране. На другия ден намираше ризата си на леглото, грижливо изпрана и изгладена.

Но нищо не помагаше. Нито мисис Дорнфийлд, нито мисис Бериман, нито близначките, нито някое друго момиче. Всички бяха долни мръсници. Нито една от тях не го накара да забрави Клотилд. Сигурен беше, че Клотилд знае — можеше ли нещо да се скрие в това гнусно градче, — и се надяваше, че тя страда. Поне — колкото него. Но дори и да страдаше, не се издаваше.

— В два часа ще настъпи щастливият миг — каза мисис Дорнфийлд.

Такива думи биха отблъснали всеки мъж.

Мисис Дорнфийлд запали мотора и се понесе. Той се върна и седна пак на стола, подпрян на стената. Койн излезе от гаража, бършейки ръце.

— Когато бях на твоите години — каза той, загледан в отдалечаващия се по шосето форд, — бях сигурен, че ако тръгна с женена жена, ще си повредя оная работа.

— Не се поврежда — каза Томас.

— Виждам — отговори Койн.

Койн не беше лош човек. Когато Томас отпразнува седемнадесетия си рожден ден, Койн отвори една бутилки коняк и двамата я изпиха за един следобед.

Томас точно обираше соса от чинията си с парче хляб, когато в закусвалнята влезе полицаят Джо Кунц. Беше два без десет и в заведението нямаше почти никой, с изключение на двама работници от склада за дървен материал, които довършваха обяда си, и бармана Елайъс, който чистеше скарата. Томас още не беше решил дали да посети мисис Бърта Дорнфийлд. Кунц дойде на бара, където седеше Томас, и каза:

— Томас Джордах?

— Здрасти, Джо — каза Томас. Кунц се отбиваше два пъти седмично в гаража. Все се заканваше, че ще се махне от полицията, защото плащали малко.

— Признаваш, че си Томас Джордах, нали? — попита Кунц с професионален полицейски тон.

— Какво има, Джо? — каза Томас.

— Зададох ти въпрос — настояваше Кунц, който едва се побираше в униформата си.

— Нали знаеш как се казвам. Какви са тези шеги? — попита Томас.

— Я по-добре ела с мен — подкани го Кунц. — Имам заповед да те арестувам. — Той сграбчи Том за лакътя. Елайъс спря да търка скарата, а работниците от склада за дървен материал спряха да ядат — в закусвалнята настъпи пълна тишина.

— Поръчал съм си сладкиш и чаша кафе — каза Томас. — Махни си лапите от мене, Джо.

— Колко ти дължи, Елайъс? — попита Кунц, без да пуска ръката на Томас.

— С кафето и сладкиша или без тях? — каза Елайъс.

— Без тях.

— Седемдесет и пет цента — отговори Елайъс.

— Плащай, момче, и не вдигай шум — каза Кунц. Той извършваше не повече от двадесет ареста в годината и затова сега гледаше да навакса.

— Добре, добре — каза Томас и остави на бара седемдесет и пет цента. — Господи, Джо, ще ми счупиш ръката.

Кунц го изведе бързо от закусвалнята. На шосето чакаше полицейската патрулна кола със запален мотор; зад волана седеше Пийт Спинели, колегата на Джо.

— Пийт — каза Томас, — кажи на Джо да ми пусне ръката.

— Затваряй си устата, момче — каза Спинели.

Кунц го блъсна на задната седалка, седна до него и полицейската кола потегли към града.

— Обвинен си в изнасилване — заяви сержант Хорват. — Срещу теб има официално оплакване. Ще уведомя чичо ти, за да ти наеме адвокат. Отведете го, момчета.

Томас стоеше между Кунц и Спинели. Сега и двамата го държаха здраво за ръцете. Изблъскаха го навън и го затвориха в килията. Томас погледна часовника си. Беше два и двадесет. Бърта Дорифлийд нямаше да има посещение днес.

В единствената килия на затвора имаше още един затворник — около петдесетгодишен дрипав, слаб мъж с небръсната поне от една седмица брада. Беше арестуван за бракониерство. Каза на Томас, че за двадесет и трети път го хващат да стреля по елени.

4

Харолд Джордах крачеше нервно от единия до другия край на перона. Точно тази вечер влакът закъсняваше. Той имаше киселини в стомаха и неспокойно опипваше корема си с ръка. Когато станеше някоя неприятност, винаги го удряше в стомаха. А от вчера следобед, от два и половина часа, когато Хорват му се обади от затвора, неприятностите идваха една след друга. Не беше мигнал нито за миг, защото Елза плака цяла нощ, като само от време на време спираше, за да му каже, че вече са опозорени за цял живот, че тя не може вече да си покаже лицето пред хората, че той е глупак, защото е прибрал в дома си такъв негодник. Трябваше да признае, че тя е права — да, той се оказа глупак с прекалено щедро сърце. Когато Аксел му се обади от Порт Филип, роднини или не, той трябваше да му откаже.

Представи си как Томас се е разприказвал в затвора като луд, как признава всичко без срам и угризение, как назовава имена. Кой може да предвиди какво още ще каже, ако веднъж се е разприказвал така? Той знаеше, че малкият негодник го мрази. Какво ще му попречи да разкаже за купените на черна борса купони за бензин, за измамните продажби на уж запазени стари коли със скоростни кутии, които не издържат повече от сто и петдесет километра, за нарушенията на Закона за контрол на цените на новите коли, за „ремонтите“ на клапаните на коли, които са напълно в ред, но само бензиновият им проводник е запушен? Какво ще му попречи да разкаже даже за Клотилд? Пуснеш ли веднъж такова момче в дома си, веднага му падаш в ръцете. Болките в стомаха пробождаха чичо Харолд като с нож. Той взе да се поти, макар че на гарата беше студено и духаше вятър.

Надяваше се само Аксел да донесе достатъчно пари. Както и кръщелното свидетелство. Изпрати му телеграма, в която настояваше Аксел да му се обади по телефона — брат му нямаше домашен телефон. В кои времена и в кои години живееше този човек! Написа телеграмата колкото се може по-заплашително, за да е сигурен, че Аксел ще се обади, но дори и когато телефонът в къщи иззвъня и позна гласа на брат си, той пак се изненада.

Чу, че влакът навлиза в завоя към гарата, и нервно отстъпи от бордюра на перона. Нищо чудно, ако в това състояние получи сърдечен удар и рухне тук на място.

Влакът бавно спря, няколко души слязоха и закрачиха бързо по ветровития перон. За момент Харолд изпадна в паника. Не виждаше Аксел. Съвсем типично за Аксел беше да го остави да се оправя сам. Брат му се държеше много странно като баща; през цялото време, откакто Томас дойде в Елизиум, Аксел не написа писмо нито на сина си, нито на Харолд. Не написа писмо и майката, онази кльощава префърцунена дъщеря на развратница. И другите две деца също. Какво може да се очаква от такова семейство?

Тогава видя, че към него по перона бавно се приближава с куцане едър мъж с каскет и грубо вълнено палто. Как се е облякъл! Харолд се радваше, че е тъмно и наоколо има толкова малко хора, Трябва да е бил луд, когато отиде в Порт Филип да предложи на Аксел да работят заедно.

— Ето, дойдох — каза Аксел, без да се ръкува.

— Здравей, Аксел — каза Харолд. — Страхувах се, че няма да дойдеш. Колко пари носиш?

— Пет хиляди долара — отговори Аксел.

— Дано да стигнат — каза Харолд.

— Трябва да стигнат — каза троснато Аксел. — Повече нямам.

Изглежда остарял и болен, помисли си Харолд. И куца още по-силно.

Излязоха от гарата и се запътиха към колата на Харолд.

— Ако искаш да видиш Томи — каза Харолд, — ще трябва да почакаш до утре. Там не пускат никого след шест часа.

— Не искам да виждам този негодник — отговори Аксел.

Харолд смяташе, че не е редно човек да нарича собственото си дете негодник дори и при такива обстоятелства, но не каза нищо.

— Вечерял ли си, Аксел? — попита той. — Елза все ще намери нещо в хладилника.

— Няма защо да губим време — каза Аксел. — На кого трябва да платя?

— На бащата, на Ейбръхам Чейс. Той е един от най-влиятелните хора в града. И синът ти да избере точно него — каза съкрушено Харолд. — Като че ли не можеше да свърши тази работа с някоя работничка от фабриката.

— Евреин ли е? — попита Аксел, като се качиха в колата.

— Какво? — каза Харолд раздразнено. Хубава работа, на всичкото отгоре оставаше Аксел да е нацист.

— Защо трябва да е евреин?

— Защото се казва Ейбръхам — каза Аксел.

— Не. Това е една от най-старите фамилии в града. В същност целият град е тяхна собственост. Късмет ще имаш, ако ти приемат парите.

— Да. Голям късмет — каза Аксел.

Харолд излезе на заден ход от паркинга и потегли към къщата на семейство Чейс. Тя се намираше в най-хубавия квартал на града, близо до дома па семейство Джордах.

— Аз говорих е него по телефона — каза Харолд. — Казах му, че ти ще дойдеш. Той беше съвсем побеснял. Не го обвинявам. Да се върнеш в къщи и да разбереш, че дъщеря ти е бременна — както и да е. Но и двете ти дъщери! А те при това са близначки.

— Ще могат да си купуват бебешки дрехи на едро с намаление — засмя се Аксел. Но смехът му прозвуча като дрънчене на ламарина. — Значи, близначки. Доста работа е имал Томас, нали?

— Ти не си чул още всичко — каза Харолд. — Откакто е дошъл тук, е набил десетина души. — Слуховете за побоищата, разпространявани от клюкарките в града, стигаха до ушите на Харолд в преувеличен вид. — Чудно как досега не са го затворили. Всички се страхуват от него. Напълно естествено е, като се случи нещо такова, да го припишат на него. Но кой страда от всичко това? Аз. И Елза.

Аксел не се трогна от страданията на брат си и на неговата съпруга.

— Откъде знаят, че точно моят син е виновен?

— Близначките са казали на баща си. — Харолд намали скоростта. Никак не бързаше да се срещне с Ейбръхам Чейс. — Те са спали с всички момчета в града и с доста от по-възрастните мъже, това всеки го знае, но когато трябва да се посочи виновният, естествено първото име, което се съобщава, е името на твоя син. Няма да кажат, че е било порядъчното момче на съседите или полицаят Джо Кунц, или студентът от Харвард, чиито родители два пъти седмично играят бридж със семейство Чейс. Ще посочат черната овца. Онези две малки мръсници са хитри. А твоят син да вземе да им каже, че е на деветнадесет години. Фукльо. Моят адвокат твърди, че ако си под осемнадесет години, не могат да те осъдят за изнасилване.

— Тогава за какво е тази паника? — попита Аксел. — Нали нося кръщелното му свидетелство.

— Не си мисли, че е толкова просто — каза Харолд. — Мистър Чейс се кълне, че ще го държи в затвора като малолетен престъпник, докато Томи навърши двадесет и една години. И може да го направи. Това са четири години. А Томи сам си усложнява положението, като разправя в полицията, че познава лично двадесет души, които са спали с момичетата, и им съобщава имената. И от това всички се настройват още по-зле към него. Така на целия град му излиза лошо име и те ще му отмъстят. Ще отмъстят и на мен, и на Елза. Ето моя магазин — каза той машинално. Минаваха точно покрай салона за коли. — Късмет ще имам, ако не счупят витрините с някоя тухла.

— Близък ли си с Ейбръхам?

— С мистър Чейс имам делови контакти — отговори Харолд. — Продадох му един линкълн. Не мога да кажа, че се движим в едни и същи среди. Сега чака да си купи нов меркурий. Още утре можех да продам сто коли, ако доставките бяха редовни. Тази проклета война. Не знаеш какво съм преживял през последните четири години, за да се задържа на повърхността, И сега, когато пред очите ми взе малко да просветлява, стана тази беля.

— Търговията ти явно не върви зле — каза Аксел.

— Отстрани така изглежда. — Едно обаче беше сигурно. Ако Аксел смята да му иска пари назаем, грешно си е направил сметката.

— А кое ми гарантира, че Ейбръхам, дори и да вземе парите, няма пак да хвърли сина ми в затвора?

— Мистър Чейс е човек, който държи на думата си — каза Харолд. Той изведнъж се уплаши, че Аксел ще се обърне към мистър Чейс по име в собствения му дом. — Целият град е в ръцете му. Полицията, съдът, кметът, представителите на отделните партии. Ако ти каже, че ще прекрати делото, значи, ще го прекрати.

— И добре ще направи да го прекрати — каза Аксел.

В гласа му звучеше заплаха и Харолд си спомни колко буен беше брат му като малък, когато и двамата живееха в Германия. Аксел бе участвувал във войната и бе убивал хора. Какво възпитание можеш да очакваш от човек с такова сурово, навъсено лице, изпитващ омраза към всички и към всичко, включително и към хората от собствената си плът и кръв. Харолд се запита дали не е сбъркал, като се е обадил на брат си и му е казал да дойде в Елизиум. Може би е трябвало да опита сам да оправи работата. Но той се уплаши, защото знаеше, че всичко това ще струва пари. Като стигнаха пред бялата къща с големи колони, където живееше семейство Чейс, стомахът пак го заболя.

Двамата мъже изминаха пеш алеята до входа на къщата; Харолд натисна звънеца. После си свали шапката и я притисна към гърдите си, сякаш присъствуваше на тържествено вдигане на знаме. Аксел остана с каскета си на главата.

На вратата се появи една прислужница. Тя каза, че мистър Чейс ги чака.

5

— Събират милиони млади яки момчета… — бракониерът дъвчеше парче тютюн и плюеше в една консервена кутия на пода до него — милиони млади яки момчета и ги пращат да се убиват и осакатяват едно, друго със зверски средства за унищожение, а след това се поздравяват сами за този подвиг, кичат гърдите си с медали, перчат се е тях по главните улици на града, а мене ме хвърлят в затвора и ме обявяват за враг на обществото, защото от време на време навлизам в горите на Америка и си застрелвам някой по-хубав елен с една стара винтовка. — Бракониерът беше от Озаркските планини27 и говореше като провинциален проповедник.

В килията имаше четири нара, два от едната страна и два от другата. Бракониерът, който се казваше Дейв, лежеше на своя нар, а Томас се беше разположил на отсрещния долен нар. Дейв миришеше на лошо и Томас предпочиташе да седи по-далеч от него. От два дни бяха заедно в килията и Томас знаеше вече доста неща за Дейв, който живееше сам в една барака край езерото и сега се радваше, че има постоянен слушател. Дейв дошъл чак от Озаркските планини да работи в автомобилните заводи в Детройт и след петнадесет години решил, че повече не може да издържа.

„Бях в бояджийския цех — разправяше Дейв, — сред вонята на химикали и горещината на пещите, и прекарвах броените си дни на тази земя, като боядисвах колите на хора, които за мен не струваха пет пари, но щяха да се разхождат с тези коли; идваше пролетта, дърветата напълваха, идваше лятото, прибира ха реколтата, идваше есента и гражданите със смешни шапки, с ловни билети и със скъпи пушки излизаха в горите да стрелят по сърните, а през всичките тези сезони аз все едно, че стоях в най-черната дупка, окован с вериги за един стълб. Аз съм планинец, просто залинях и един ден видях накъде води моята пътека и хванах гората. Човек трябва да е пестелив с преброените си дни на тази земя, синко. Защото има заговор да се окове във вериги всеки жив човек, да се завърже за един стълб и да се хвърли в най-черната дупка, а онези представят всичко в розова светлина и правят всякакви дяволии, за да те накарат да повярваш, че това не е дупка, нито стълб, нито вериги, но ти не бива да се подвеждаш. Директорът на «Дженеръл Мотърс» в разкошния си кабинет, и той също беше окован в най-дълбоката дупка и храчеше кръв като мен в бояджийския цех.“

Дейв изплю тютюневия сок в консервената кутия на пода. Слюнката отекна звучно на дъното на кутията.

„Аз не искам много — продължаваше Дейв, — искам само от време на време да удрям по някой елен и да усещам в гърдите си горския въздух. Не обвинявам никого, дето от време на време ме пращат в затвора, това си им е професията, както ловът е моята, и не се оплаквам, че прекарвам по някой и друг месец зад решетките. Все се случва, че ме прибират, като се зададе зимата, така че това не е беда. Но за нищо на света не могат да ме накарат да се чувствувам като престъпник. Аз съм американец, който живее в американските гори и се храни с американски дивеч. Нямам нищо против да измислят закони и наредби за онези гражданя от ловните клубове, само че за мен те не важат, просто не важат.“

Той отново се изплю.

„Само едно нещо малко ме отчайва — и то е лицемерието. Знаеш ли, веднъж съдията, който ме осъди, беше изял елена, застрелян от мен една седмица преди това, беше го изял на масата в собствената си къща, купен от собствения му готвач със собствените му пари. Душата на американеца е разядена от лицемерие. Ами че да вземем твоя случай, синко. Ти какво си направил? Направил си това, което ще направи всеки, ако има възможност — завъртяла се е някоя напета мома около теб и ти не си могъл да устоиш. На твоите години, синко, кръвта кипи и никакви правила не важат. Бас държа, че същият този съдия, който ще отнеме няколко години от младия ти живот, ако получи предложение от онези две въртиопашки, за които ми разказа, значи, ако същият този съдия получи такова предложение и е сигурен, че наоколо няма никой, ще заподскача около тези въртиопашки като пощурял козел. Като съдията, дето ми изяде елена. Изнасилване на малолетни. — Дейв се изплю с отвращение. — Тези закони са ги измислили старците. Какво разбира една малка фръцла от закони? Лицемерие, синко, лицемерие, навсякъде лицемерие.“

Пред килията застана Джо Кунц и отвори вратата.

— Излез, Джордах — каза той. Откакто Томас каза на адвоката, който чичо Харолд бе наел за него, че Джо Кунц също е ходил с близначките и Кунц разбра това, полицаят не се държеше особено приятелски. Той беше женен с три деца.

Аксел Джордах чакаше в кабинета на Хорват с чичо Харолд и с адвоката. Адвокатът беше млад мъж със загрижен израз, имаше лоша кожа на лицето и носеше очила с дебели стъкла. Томас никога не беше виждал баща си да изглежда толкова зле, даже и в деня, когато го удари.

Той изчака баща му да го поздрави, но Аксел мълчеше и Томас също замълча.

— Томас — каза адвокатът, — щастлив съм да ти съобщя, че за всеобща радост всичко се уреди.

— Да — потвърди Хорват, седнал зад бюрото си. Гласът му не звучеше особено радостно.

— Ти си свободен, Томас — добави адвокатът. Томас изгледа подозрително петимата мъже в стаята. По лицата им нямаше никакви следи от задоволство.

— Искате да кажете, че просто мога да си изляза оттук, така ли? — попита Томас.

— Точно така — отговори адвокатът.

— Хайде да вървим — каза Аксел Джордах. — И без това загубих достатъчно време в този проклет град. — Той рязко се обърна и закуца към вратата.

Томас трябваше да крачи бавно след баща си. А му се искаше да се втурне и да избяга, преди някой да измисли нещо друго.

Навън беше късен слънчев следобед. В килията нямаше прозорци и не можеше да се разбере какво е времето. Чичо Харолд вървеше от едната страна на Томас, а баща му — от другата. Пак под арест.

Влязоха в колата на чичо Харолд. Аксел седна отпред, а Томас остана сам на задната седалка. Не задаваше никакви въпроси.

— Ако те интересува, да знаеш, че те откупих — каза баща му. Той не се обърна, говореше, загледан право напред. — Пет хиляди долара съм дал на този лихвар за парче месо от неговата плът. Не знам друг някой да е платил повече, задето е преспал с момиче. Дано поне да си е струвало.

Томас искаше да каже, че съжалява, че някога, по някакъв начин ще се отплати на баща си. Но просто не можеше да изрече думите.

— И не си мисли, че съм го направил за теб — продължи баща му — или за Харолд…

— Недей, Аксел… — започна Харолд.

— И двамата да умрете довечера, няма да си загубя апетита — каза баща му. — Направих го заради единствения човек от семейството, който заслужава нещо — заради брат ти Рудолф. Не искам да пропадне в живота, защото има брат затворник. Но не искам повече нито да те видя, нито да те чуя. Сега взимам влака за в къщи и всичко между нас е свършено. Разбра ли?

— Разбрах — отговори мрачно Томас.

— И трябва да се махнеш оттук — каза чичо Харолд на Томас. Гласът му трепереше. — Това е условието, което постави мистър Чейс, и аз напълно го подкрепям. Ще те закарам в къщи да си събереш багажа и повече в моя дом няма да преспиш и една нощ. Това също ли е ясно?

— Да, да, — каза Томас. Нека се разпореждат в целия град. На кого е притрябвал такъв град?

Повече приказки нямаше. Когато чичо Харолд спря пред гарата, баща му слезе от колата, без да каже нито дума, и куцайки, се отдалечи, като остави вратата на колата отворена. Чичо Харолд трябваше да се пресегне и да затръшне вратата.

На леглото в празната таванска стаичка имаше малък очукан куфар. Томас го позна. Беше на Клотилд. Чаршафите ги нямаше, а дюшекът беше навит, сякаш танте Елза се страхуваше, че Томас може да подремне на леглото за няколко минути. Танте Елза и дъщерите й ги нямаше в къщи. За да избегне опасността от разлагащото влияние, танте Елза беше завела дъщерите си на кино този следобед.

Томас нахвърли бързо вещите си в куфара. Те не бяха много. Няколко ризи, бельо, чорапи, още един чифт обувки и пуловер. Свали работния комбинезон, с който го бяха арестували, и облече новия сив костюм, който танте Елза му бе купила за рождения ден.

Огледа стаята. На масата лежеше книгата от библиотеката. Непрекъснато му пращаха съобщения, че срокът за връщане е минал и че глобата за закъснението е два цента на ден. Сигурно вече им дължеше към десет долара. Той хвърли книгата в куфара. Да му напомня за Елизиум, Охайо.

Затвори куфара и слезе в кухнята. Искаше да благодари на Клотилд за куфара. Но нея я нямаше там.

Излезе в преддверието. В столовата чичо Харолд ядеше прав голямо парче ябълков пай. Ръцете му трепереха. Чичо Харолд винаги ядеше, когато беше нервен.

— Ако търсиш Клотилд — каза той, — не си губи времето. Изпратих я на кино с леля ти Елза и с децата.

Е, поне едно кино й осигурих, помисли си Томас. Всяко зло за добро.

— Имаш ли пари? — попита чичо Харолд. — Не искам да те арестуват този път за скитничество и цялата история да започне отначало. — Той лакомо нагъваше сладкиша.

— Имам пари — отговори Томас. Разполагаше с двадесет и един долара и няколко дребни монети.

— Добре. Дай ми ключа си.

Томас извади ключа от джоба си и го сложи на масата. Имаше желание да хвърли останалия сладкиш в лицето на чичо Харолд, но каква полза от това?

Двамата се изгледаха. По брадата на чичо Харолд имаше трохи от сладкиша.

— Целуни Клотилд от мен — каза Томас и излезе през вратата с куфара на Клотилд в ръка.

Отиде пеша до гарата и за двадесет долара си купи билет, за да замине колкото се може по-далеч от Елизиум, Охайо.

1

Лампите в приземния етаж на Уестърманови светеха съвсем слабо. Помещението беше превърнато в нещо като клуб, в който се устройваха танци. Тази вечер имаше около двадесет момчета и момичета — някои от тях танцуваха, други се прегръщаха в тъмните ъгли, а трети просто слушаха плочата „Книжна кукла“ в изпълнение на Бени Гудман.

„Речната петорка“ вече не репетираше, защото няколко бивши войници бяха образували джазбанд, който силно ги конкурираше. Рудолф не упрекваше хората, че ангажират другия джазбанд. Ония момчета бяха по-възрастни и свиреха много по-добре от „Речната петорка“.

По средата на помещението, силно притиснати, танцуваха Алекс Дейли и Лайла Белкамп. Те разправяха на всички, че като свършат училище през юни, ще се оженят. Алекс беше на деветнадесет години и училището много не му вървеше. Лайла беше добра ученичка, малко сантиментална и глуповата, но иначе нищо лошо не можеше да се каже за нея. Рудолф се чудеше дали майка му е изглеждала като Лайла, когато е била на деветнадесет години. Жалко, че нямаше запис от речта й, която произнесе вечерта след като баща му се върна от Елизиум — щеше да я пусне на Алекс. Би трябвало всички бъдещи младоженци да чуят тази реч. Тогава може би няма да бързат толкова много да се венчаят.

Рудолф седеше на старо, счупено кресло в единия ъгъл на помещението, а Джули се беше разположила на коленете му. Имаше и други момичета, които също седяха на коленете на момчетата, но Рудолф не искаше Джули да е като тях. Не му беше приятна мисълта, че хората го гледат в това положение и се досещат какво изпитва. Някои неща трябва да се вършат само насаме. Не можеше да си представи, че Теди Бойлан ще допусне някое момиче да седне на коленете му пред хората, независимо от възрастта и на двамата. Но ако намекне за това на Джули, тя веднага ще кипне.

Джули подпря глава на рамото на Рудолф и го целуна. Той, разбира се, отвърна на целувката й, приятно му беше, но не му се искаше тя да се държи по този начин.

Джули кандидатствуваше за колежа „Барнар“ и беше сигурна, че ще я приемат през есента. Тя се учеше отлично. Убеждаваше Рудолф да кандидатствува в „Колумбия“, за да бъдат двамата заедно в Ню Йорк. Рудолф се правеше, че още не е решил дали да подаде документите си за „Харвард“ или за „Йейл“. Просто не му стигаше кураж да каже на Джули, че изобщо няма да учи в колеж.

Джули се сгуши в него и мушна главата си под брадата му. Тя взе да мърка и ако бяха насаме, Рудолф щеше да се разсмее. Но сега той огледа над главата й хората от компанията. Сред момчетата в помещението сигурно той беше единственият, който още не бе спал с момиче. Знаеше с положителност, че Бъди Уестърман, Дейли, Кеслър и повечето от другите имаха вече опит в това отношение; само един или двама може би лъжеха, когато се заговореше по този въпрос. Но не само по това се отличаваше той от останалите. Интересно дали щяха да го поканят на забавата, ако знаеха, че баща му е убил двама души, че брат му е бил в затвора за изнасилване, че сестра му е бременна (беше му съобщила новината в писмо, за да му спести неприятната изненада) и живее с женен мъж, че майка му е поискала баща му да й даде тридесет хиляди долара, ако иска да спи с нея.

Семейство Джордах са по-особени хора, в това съмнение няма.

Бъди Уестърман дойде при тях и каза:

— Слушайте, горе има пунш, сандвичи и торта.

— Благодаря, Бъди — каза Рудолф и се ядоса, че Джули продължава да седи на коленете му.

Бъди мина край всички двойки, за да им каже, че горе могат да хапнат нещо. Бъди беше симпатично момче. Щеше да постъпва в колежа „Корнел“, а после да следва право, защото баща му имаше солидна адвокатска клиентела в града. Бъди получи предложение от новия джазбанд да свири на бас-китара, но за да остане верен на „Речната петорка“, отхвърли предложението. Рудолф предвиждаше, че верността на Бъди няма да продължи повече от три седмици. Бъди беше роден музикант и като го чуеше човек как казва: „Ама тези момчета наистина умеят да свирят“, ставаше ясно, че няма да устои дълго, особено след като „Речната петорка“ получаваше най-много по един ангажимент месечно.

Като огледа момчетата в помещението, Рудолф се убеди, че почти всички знаят какво ще правят, като свършат гимназия. Бащата на Кеслър имаше аптека и след колежа Кеслър щеше да постъпи във Фармацевтичния институт, за да поеме аптеката на баща си. Бащата на Старет се занимаваше с покупко-продажби на недвижими имоти и Старет отиваше в „Харвард“ да завърши икономическия факултет, за да може после да учи баща си в какво да си влага парите. Семейството на Лоусън притежаваше промишлено предприятие и Лоусън щеше да изучава инженерно дело. Даже Дейли, който нямаше способности, за да влезе в колеж, щеше да работи заедно с баща си като доставчик на съоръжения за водопроводни инсталации.

А на Рудолф му се откриваха прекрасните възможности да продължи бащиния си занаят. Може би трябва да обяви: „Ще се занимавам с търговия на жито“ или: „Смятам да постъпя в германската армия. Баща ми е неин бивш възпитаник.“ Чак му премаля от завист към всичките му приятели. Грамофонната плоча продължаваше да се върти и Бени Гудман свиреше на кларнет, сякаш плетеше сребърна дантела; Рудолф завиждаше и на него. Може би повече, отколкото на другите.

В такава вечер ти става ясно защо хората обират банки.

Няма да идва повече на никакви забави. Мястото му не е тук, макар че само той знае това.

Искаше да си отиде в къщи. Беше уморен. Напоследък все беше уморен. Освен че сутрин разнасяше кифлите с колелото, всеки следобед от четири до седем трябваше да стои в хлебарницата. Вдовицата не можеше да работи по цял ден, защото нямало кой да се грижи за децата й. Това означаваше край на спортните тренировки, на дискусионния клуб, а и успеха си развали, тъй като просто нямаше сили да учи. Освен това цяла зима боледува, простуди се след Коледа и оттогава не можеше да се оправи.

— Джули — каза той, — хайде да си ходим.

Изненадана, тя се надигна на коленете му.

— Рано е — каза Джули — и е приятно.

— Знам, знам — каза той много по-нетърпеливо, отколкото трябваше. — Просто искам да се махна оттук.

— У нас не можем нищо да правим — отговори Джули. — Майка ми и баща ми имат гости за бридж. Днес е петък.

— Аз просто искам да си отида у дома — повтори три.

— Върви си тогава. — Тя ядосано се изправи. — Ще намеря някой да ме изпрати в къщи.

Той се изкушаваше да й наговори всичко, за което си мислеше. Може би тогава тя ще го разбере.

— О, господи! — извика Джули със сълзи на очите. — За първи път от толкова месеци идваме на забава и ти искаш да си вървим в къщи, след като току-що сме дошли.

— Просто не се чувствувам добре — каза той и се изправи.

— Много странно — каза тя. — Не се чувствуваш добре само вечерите, когато си с мен, а щом си с Теди Бойлан, бас държа, че се чувствуваш прекрасно.

— О, остави на мира Бойлан, Джули — отговори Рудолф. — Не съм го виждал от няколко седмици.

— Какво се е случило? Да не би да няма с какво да се изрусява?

— Ама че смешка — каза Рудолф уморено.

Тя се обърна, тръсна конската си опашка и отиде при групата младежи, събрали се около грамофона. Джули беше най-хубавото момиче на забавата, с чипо носле, спретната, умна, стройна, приятна, и на Рудолф му се искаше тя да замине някъде за шест месеца или за една година и да се върне, след като той си е починал и е успял да премисли нещата на спокойствие, за да могат да започнат всичко отначало.

Той се качи на горния етаж, облече си палтото и излезе от къщата, без да се сбогува с никого. Сега грамофонът свиреше „Песен на колела“ — пееше Джуди Гарланд.

Навън валеше силен, студен февруарски дъжд, вятърът сякаш го носеше откъм реката. Рудолф се закашля и макар че беше вдигнал яката на палтото си, усети как дъждовните капки се стичат по вярата му. Крачеше бавно към къщи и му се искаше да заплаче. Караниците с Джули му бяха много неприятни, но те ставаха все по-чести и по-чести. Ако можеха да се любят истински, а не само глупаво да се прегръщат и натискат, от което и двамата се срамуваха, положително нямаше да се заяждат така през цялото време. Но той просто не можеше да се реши на такова нещо. Трябваше да се крият, да лъжат, да се спотайват някъде като престъпници. Отдавна беше решил, че или ще се любят истински, или никак.

Собственикът на хотела отвори вратата на апартамента. Балконът гледаше към Средиземно море. Във въздуха ухаеше на жасмин и мащерка. Двамата по-мургавели от слънцето млади хора огледаха спокойно стаята и отправиха очи към морето. Прислужници от хотела, облечени в униформа, донесоха няколко кожени куфара и ги оставиха в стаята.

— Ça vous plait, Monsieur? — попита собственикът. — Ça va — отговори помургавелият млад мъж.

— Merci, Monsieur.28 — Собственикът на хотела се оттегли от стаята.

Двамата помургавели млади хора излязоха на балкона и се загледаха към морето. Те се целунаха под синьото небе. Уханието на жасмин и мащерка ставаше все по-силно.

Или:

Планината се издигаше зад затрупаната от всички страни със сняг малка дървена колиба. Изтупвайки снега от дрехите си, двамата помургавели млади хора влязоха вътре със смях. В огнището гореше огън. Снегът стигаше чак до прозорците. Бяха съвсем сами сред високите планини. Двамата помургавели млади хора се отпуснаха на пода пред огъня.

Или:

Двамата помургавели млади хора изминаха разстоянието до перона по червения килим. Експресът за Чикаго, целият лъскав, беше готов да потегли. Двамата млади хора минаха покрай прислужника на спалния вагон, облечен в бяло сако, и се качиха във влака. Вътре беше пълно с цветя. Миришеше на рози. Двамата помургавели млади хора се усмихнаха и тръгнаха бавно към вагон-ресторанта, за да пийнат нещо.

Или…

Като зави по Вандерхоф Стрийт, Рудолф се закашля мъчително. Прекалено много глупави филми съм гледал, каза си той.

От мазето през решетката на прозореца проникваше светлина. Вечният огън. Аксел Джордах — неизвестният войн. Ако баща му умре, ще се сети ли някой да загаси лампата, помисли си Рудолф.

Преди да отключи вратата, Рудолф се поколеба. Откакто, майка му наговори онези безумни неща за тридесетте хиляди долара, на него все му беше жал за баща му. Аксел Джордах ходеше из къщи бавно и тихо, като човек, излязъл от болница след тежка операция, усетил предупредителното потупване на смъртта по рамото си. В очите на Рудолф Аксел Джордах винаги беше изглеждал силен, заплашително силен. Гласът му беше силен, движенията — резки и недодялани. А сега продължителните периоди на мълчание, плахите му движения — разгръщаше вестника бавно, сякаш се извиняваше, или си правеше чаша кафе, сякаш се страхуваше да не вдига излишен шум — плашеха Рудолф. Изведнъж му мина през ума, че баща му се готви да умре. Застанал в тъмния коридор с ръка на перилото, за първи път, откакто беше малък, той си зададе въпроса обича ли баща си, или не.

Отключи вратата, която водеше към хлебарницата, мина през нея в задната стая и слезе по стълбите в мазето.

Баща му не правеше нищо, просто седеше на пейката, загледан в пещта, а на пода до него стоеше бутилка уиски. В ъгъла лежеше свита котката.

— Здравей, татко — каза Рудолф.

Баща му обърна бавно глава и кимна.

— Дойдох само да видя дали има нещо да ти помогна.

— Не — отговори баща му. Той се протегна, взе бутилката и отпи малко. После подаде бутилката на Рудолф. — Искаш ли?

— Благодаря — каза Рудолф. Не му се пиеше никак, но чувствуваше, че на баща му ще му бъде приятно, ако пийне. Бутилката беше хлъзгава от потната ръка на баща му. Той отпи. Устата и гърлото му пламнаха.

— Целият си мокър — каза баща му.

— Навън вали.

— Съблечи си палтото. Не бива да седиш с мокри дрехи.

Рудолф свали палтото си и го окачи на една кука на стената.

— Как върви работата, татко? — попита той. Досега никога не му беше задавал такъв въпрос.

Баща му тихо се засмя, но не отговори. И пак пийна глътка уиски.

— Какво прави тази вечер? — попита Аксел.

— Бях на една забава.

— На забава — кимна Аксел. — Свири ли на тромпета?

— Не.

— Какво правят сега хората, като отидат на забава?

— Не знам. Танцуват. Слушат музика. Закачат се.

— Разправял ли съм ти някога, че като дете съм ходил в танцувална школа? — каза Аксел. — В Кьолн. С бели ръкавици. Учеха ни как да се покланяме. В Кьолн е хубаво през лятото. Може би трябва да се върна там. Всичко е разрушено до основи и ще започват да възстановяват града, може би ще се намери място за мен. Една развалина трябва да бъде сред развалините.

— Хайде, татко, не говори така — каза Рудолф. — Днес имах посетител — каза Аксел и надигна пак бутилката. — Мистър Харисън.

Мистър Харисън беше собственикът на къщата. Идваше да събира наема на всяко трето число на месеца. Беше най-малко на осемдесет години, но никога не пропускаше да събере наема. И то лично. Тъй като днес не трябваше да се плаща наемът, Рудолф разбра, че целта на посещението е била друга.

— Какво иска? — попита Рудолф.

— Ще разрушават къщата — каза Аксел. Ще строят жилищни блокове с магазини отдолу. Порт Филип се разраства, а мистър Харисън смята, че прогресът си е прогрес. На осемдесет години е, ама и той е за прогреса. Влага много пари в този проект. В Кьолн разрушават сградите с бомби, а в Америка ги разрушават с пари.

— Кога трябва да се изнесем?

— Чак през октомври. Мистър Харисън дойде да ме предупреди по-рано, за да имам време да потърся нещо друго. Много внимателен човек е старият мистър Харисън.

Рудолф огледа познатите, напукани стени, железните врати на фурната, решетките на прозореца откъм улицата. Не можеше да си представи, че къщата, която познаваше цял живот, щеше да изчезне, нямаше повече да съществува. Винаги смяташе, че един ден ще напусне този дом. Но не му бе минавало през ума, че домът му ще го напусне.

— Какво ще правиш сега? — попита той баща си.

— Може би в Кьолн има нужда от хлебари. — Аксел сви рамене. — Ако в някоя дъждовна нощ срещна край реката някой пиян англичанин, може би ще успея да си купя билет обратно за Германия.

— Какво приказваш, татко? — попита стреснато Рудолф.

— Нали така дойдох в Америка — обясни кротко Аксел. — Проследих един пиян англичанин, който размахваше пачка банкноти в някакъв бар в района Санкт-Паули в Хамбург, и го заплаших с нож. Той взе да се бие. Англичанинът не отстъпва нищо без бой. Тогава го намушках, взех му портфейла и го хвърлих в канала. Не си ли спомняш, че когато ходихме при учителката по френски, ти казах, че съм убил човек с нож?

— Да, спомням си — каза Рудолф.

— Отдавна исках да ти разправя тази история — продължи Аксел. — Когато приятелите ти кажат, че прадедите им са дошли в Америка с кораба „Мейфлауър“29, ти им кажи, че твоят баща е дошъл с един портфейл, натъпкан с банкноти от пет лири. Имаше мъгла тази нощ. Англичанинът сигурно е бил побъркан, за да тръгне из Санкт-Паули с толкова пари. Може би е смятал да опита всички проститутки в района и се е страхувал да не би да не му стигнат парите. Та затова казах, че ако намеря някой англичанин край реката, може би ще си купя билет за връщане.

Божичко, помисли си горчиво Рудолф, това ли значи да си поприказваш сладко със стария татко в неговия кабинет.

— И на теб да ти се случи да убиеш англичанин — продължи баща му, — и ти ще искаш да споделиш това със сина си, нали?

— Аз мисля, че не бива да разправяш тази история наляво и надясно — каза Рудолф.

— О, на полицията ли смяташ да ме предаваш? — попита Аксел. — Забравих, че си толкова принципен.

— Татко, трябва да забравиш тази история. Какъв смисъл има да ровиш в миналото след толкова години? Няма полза.

Аксел не отговори. Той отпи замислено от бутилката.

— О, аз помня много неща — каза той. — Нощем тук имам много време за спомени. Спомням си как напълних гащите, когато отстъпвахме при Маас. Спомням си как миришеше кракът ми през втората седмица в болницата. Спомням си как пренасях стокилограмови чували с какао на хамбургските докове, а раната на крака ми се отваряше и кървеше всеки ден. Спомням си какво каза англичанинът, преди да го блъсна в канала. „Виж какво — каза той, — знам, че няма да ме убиеш.“ Спомням си деня, в който се ожених. Бих могъл да ти разкажа за това, но мисля, че по-интересно ще ти бъде да чуеш какво има да каже майка ти по този въпрос. Спомням си как изглеждаше един човек на име Ейбръхам Чейс от Охайо, когато оставих на масата пред него пет хиляди долара, за да не му е мъчно, че дъщерите му са забременели. — Той пак отпи от уискито. — Двадесет години съм работил — продължи Аксел, — за да откупя брат ти от затвора. Майка ти заяви, че съм постъпил неправилно. И ти ли така мислиш?

— Не — отговори Рудолф.

— Отсега нататък ще ти бъде трудно, Руди — каза Аксел. — Съжалявам. Направих, каквото можах.

— Ще се оправя — каза Рудолф, макар че съвсем не беше сигурен, че ще се оправи.

— Дръж на парите — каза Аксел. — Не се оставяй някой да те измами. Дръж само на парите. Недей да вярваш на глупостите, които пишат във вестниците за разни други ценности. Това са проповедите, които богатите четат на бедните, за да могат да трупат богатства, без да си прерязват гърлата. Когато броиш парите, гледай като Ейбръхам Чейс. Колко пари имаш в банката?

— Сто и шестдесет долара — каза Рудолф.

— Пази ги — каза Аксел. — Не давай нито цент. Дори и аз да се довлека до вратата ти, примрял от глад, и да ти поискам пари колкото за едно ядене, пак не ми давай нищо.

— Татко, ти съвсем си се преуморил. Защо не се качиш горе да си легнеш? Аз ще остана тук вместо теб.

— Ти стой далеч оттук. Или ако искаш; идвай само да си приказваме. Но тук нямаш работа. Имаш да правиш по-важни неща. Учи си уроците. Учи. И обмисляй внимателно всяка стъпка. Греховете на бащите… Колко ли поколения още ще страдат. Едно време баща ми четеше Библията след вечеря. Не ти завещавам друго освен грехове, но те поне са в предостатъчно количество. Двама убити. Всичките проститутки, с които съм спал. Майка ти, с която знаеш какво направих. Томас, когото оставих да расте като дивак. А Гретхен — кой знае тя какво прави. На майка ти, изглежда, са й известни някои неща. Ти виждаш, ли я?

— Да — отговори Рудолф.

— С какво се занимава?

— По-добре е да не знаеш — каза Рудолф.

— Ясно — отговори баща му. — Бог всичко вижда. Аз не ходя на църква, но знам, че бог всичко вижда. И един ден ще поиска сметка на Аксел Джордах и на неговите деца.

— Недей да говориш така — каза Рудолф. — Бог нищо не вижда. — Неговият атеизъм беше непоколебим. — Просто не ти е провървяло. Това е всичко. А утре всичко може да се промени.

— Ще плащаш за греховете си, казва бог. — Рудолф имаше чувството, че баща му не говори вече на него и че ще повтаря същото с напевен, глух глас дори да беше съвсем сам в мазето. — Плащай, грешнико, ще накажа теб и децата ти за твоите деяния. — Аксел отпи голяма глътка, от бутилката и разтърси рамене, сякаш през цялото му тяло бе преминала студена тръпка. — Върви да лягаш — каза той. — Мен ме чака работа.

— Лека нощ, татко. — Рудолф откачи палтото си от куката на стената. Баща му не отговори нищо, седеше, загледан пред себе си, с бутилката в ръка.

Рудолф се качи горе. Божичко, каза си той, а аз мислех, че мама е побърканата в семейството.

2

Аксел отпи пак от бутилката и се захвана за работа. Работи, без да спира, цялата нощ. По едно време усети, че докато се движи из мазето, си тананика някаква мелодия. Отначало не можа да познае песента. Това го притесни. Накрая се сети. Беше една песен, която майка му обичаше да пее, докато шеташе в кухнята.

Той изпя тихо думите. Родният му език. Колко далеч го беше завела съдбата му. Или може би не достатъчно далеч.

Последната тава с кифли чакаше реда си да влезе в пещта. Аксел я остави на масата, отиде до шкафа и извади от него едно бурканче. На етикета бяха предупредително нарисувани череп и кости. Бръкна с една малка лъжичка в бурканчето. Върна се при масата и взе напосоки една от суровите кифли. Сложи отровата в кифлата, после наново я оформи и я върна в тавата. Моето послание към света, каза си той.

Котката го наблюдаваше. Той сложи тавата с кифли в пещта, отиде до умивалника, съблече ризата си и изми ръцете, лицето, раменете и гърдите си. Изтри ce c един чувал от брашно и се преоблече. Седна срещу пещта и надигна почти празната вече бутилка.

Аксел продължи да си тананика песента, която майка му пееше в кухнята, когато той беше малък.

Кифлите се опекоха и той ги извади да изстинат. Всички кифли изглеждаха еднакви.

След това изключи газта и си сложи палтото и каскета. Мина по стълбите през хлебарницата и излезе навън. Котката тръгна след него. Беше тъмно, още валеше и вятърът пронизваше. Ритна котката и тя побягна.

Аксел закуца към реката.

Отключи ръждясалия катинар на склада и запали лампата. Взе лодката и я изнесе на прогнилия кей. Реката беше бурна, разпенените й вълни се разбиваха яростно и шумно о брега. Около кея се издигаше извит вълнолом и там водата беше спокойна. Аксел остави лодката на кея, върна се да вземе греблата, да угаси лампата и да заключи вратата с катинара. Остави греблата на кея и спусна лодката във водата. Скочи леко в нея и намести греблата.

Тласна лодката към реката. Течението я пое и Аксел загреба уверено към средата. Лодката се понесе по течението, вълните се разбиваха от двете й страни, а дъждът го шибаше по лицето. Много скоро лодката навлезе в дълбоки води. Той продължи да гребе равномерно и реката го носеше бързо към Ню Йорк, към заливите, към океана:

Когато стигна устието на реката, вълните подхвърляха лодката като играчка.

На другия ден намериха лодката преобърната близо до Мечешката планина. Тялото на Аксел Джордах обаче не можаха да открият.