Богат, беден

ГЛАВА ПЪРВА

1963

Когато пристигна в къщи с колата, валеше дъжд — проливен, тропически калифорнийски дъжд, който свеждаше цветята подобно на дребни рикоширащи куршумчета и отскачаше от покривите, подкопаваше пръстта и я свличаше в градината и плувните басейни на съседите. Колин беше починал преди две години, но всеки път тя поглеждаше машинално към отворения гараж да види дали колата му не е вътре.

Остави учебниците си във форда, модел 1959 година, и изтича до входната врата; макар че измина само няколко крачки, цялата й коса се намокри. Влезе вътре, свали палтото си и тръсна мократа си коса. Беше едва четири и половина следобед, но в къщата беше тъмно и тя запали лампата в антрето. Били беше отишъл на екскурзия в планината с приятели за уикенда и тя се надяваше, че там времето е по-хубаво, отколкото по крайбрежието.

Бръкна в пощенската кутия. Извади няколко съобщения за неплатени сметки, рекламни листовки и писмо от Венеция, адресирано с почерка на Рудолф.

Отиде във всекидневната и по пътя запали всички лампи. Събу мокрите си обувки и си наля малко уиски с много сода, а после седна на канапето с подвити крака, доволна, че стаята е така приятно осветена. От тъмните ъгли вече не чуваше шепот. Беше спечелила делото срещу бившата съпруга на Колин и щеше да остане да живее в къщата. Съдът й беше отпуснал временна издръжка, докато се определяха окончателно размерите на имуществото на Колин, и тя вече не беше зависима от Рудолф.

Отвори писмото на Рудолф. То се оказа дълго. Когато беше в Америка, той предпочиташе да й се обажда по телефона, но сега, докато се разхождаше из Европа, ползуваше услугите на пощата. Сигурно разполагаше с много свободно време, защото й пишеше често. Беше получила негови писма от Лондон, Дъблин, Единбург, Париж, Сен Жан дьо Люс, Амстердам, Копенхаген, Женева, Флоренция, Рим, Иския, Атина и от градчета, които тя никога не беше чувала, където той и Джийн отсядаха пътем в малки хотелчета да пренощуват.

Телефонът иззвъня, Гретхен остави писмото и стана да се обади. Беше Сам Кори, старият монтажист, който беше работил с Колин и в трите му филма. Сам, предан приятел, се обаждаше поне три пъти в седмицата и понякога тя отиваше с него да види някой нов филм в студиото, който той смяташе, че ще й бъде интересен. Той беше на петдесет и пет години, имаше здраво семейство и тя се чувствуваше добре с него. Той беше единственият близък на Колин, с когото тя продължаваше да поддържа връзка.

— Гретхен — каза той, — ще прожектираме един от филмите на „Новата вълна“, който току-що е пристигнал от Париж. После ще те заведа да вечеряме някъде.

— Съжалявам, Сам — отговори Гретхен, — обаче един от съкурсниците ми ще дойде да ми помага.

— Ех, това учене, това учене — измърмори Сам, — тези благословени ученически години. — Той беше учил до девети клас и не се отнасяше с особено преклонение към висшето образование.

— Хайде да го оставим за някоя друга вечер, а, Сам?

— — Разбира се — каза той. — Къщата ти още ли не е пометена от дъжда?

— Почти.

— Така е в Калифорния — каза Сам.

— И във Венеция също вали дъжд — отговори Гретхен.

— Откъде получаваш такава строго поверителна информация?

— Чета писмо от брат ми Рудолф, Той е във Венеция и там вали дъжд.

Сам се беше запознал с Рудолф, когато той и Джийн й бяха дошли на гости за една седмица. След като си заминаха, Сам каза, че Рудолф е симпатичен, но че е безумно влюбен в жена си.

— Като му пишеш — каза Сам, — питай го иска ли да вложи пет милиона долара в един евтин филм, който смятам да поставя.

Сам, който години наред се движеше сред невероятно богати хора в Холивуд, беше убеден, че всички, които имат повече от сто хиляди долара в банката, живеят на този свят само за да ги скубят другите. Освен, разбира се, ако са талантливи. Но според Сам талантите можеха да се проявят само в областта на киното.

— Сигурна съм, че ще го направи с най-голямо удоволствие — отговори Гретхен.

— Пази се да не те намокри дъждът — каза Сам и затвори телефона.

Сам беше най-спокойният човек, когото познаваше. Години наред той беше наблюдавал страстите, които се развихряха във филмовите студии, но беше запазил непоклатимо спокойствие — знаеше на какво е способен, през ръцете му минаваха стотици хиляди метри филмова лента, улавяше пропуски, оправяше чужди грешки, никога не ласкаеше никого, напускаше продукциите, когато хората станеха непоносими, преминаваше от един стил в друг с неизтощима работоспособност, беше едновременно и творец, и момче за всичко, предан на неколцина режисьори, които въпреки недостатъците им Сам считаше за професионалисти, отдадени пламенно на своето изкуство. Сам беше гледал пиесите на Колин и когато той дойде в Холивуд, сам му предложи да работи с него; скромен, но уверен в способностите си, Сам знаеше, че новият режисьор ще му бъде благодарен за професионалния опит, че тяхното сътрудничество ще бъде ползотворно.

След смъртта на Колин Сам разговаря веднъж надълго с Гретхен и я предупреди, че ако остане в Холивуд само като нечия вдовица, без да прави нищо, ще се чувствува много нещастна. Беше наблюдавал достатъчно Гретхен, докато работеше като монтажист в трите филма на Колин, и беше разбрал, че Колин напълно основателно се съобразява с нейното мнение. Затова й предложи да я вземе при себе си и да я научи на своя занаят. „За сама жена в този град — беше казал той — монтажната зала е най-хубавото място. Там няма да си самотна, няма да развяваш прелестите си насам-натам, нито да оспорваш нечии изяви, а ще работиш методично и смислено, все едно, че всеки ден ще изпичаш по един кейк.“

Тогава Гретхен му беше казала: „Не, благодаря“, защото не искаше дори и по този начин да се възползува от репутацията на Колин, и затова се записа в университета. Но след всеки разговор със Сам тя се чудеше дали не е отхвърлила предложението му твърде прибързано. Хората в университета бяха доста млади, напредваха много бързо, интересуваха се от неща, които на нея й се струваха безсмислени, поглъщаха и отхвърляха огромни количества информация за кратко време, а тя тъпчеше мъчително на едно място седмици наред.

Гретхен седна пак на канапето и взе писмото на Рудолф. Венеция, спомни си тя, Венеция. С красива, млада съпруга, която съвсем случайно се оказва богата. Такъв е късметът на Рудолф.

Гретхен остави тънките листове хартия за въздушна поща, изписани гъсто с енергичния, ясен почерк на брат й. Допи чашата си и реши, че повече няма да пие. Стана от дивана, отиде до прозореца и погледна навън. Продължаваше да вали проливно. Градът долу беше обвит във водна пелена.

Тя се замисли върху писмото на Рудолф. Те бяха по-близки, когато си пишеха, отколкото когато се виждаха. В писмата си Рудолф проявяваше известна несигурност, не беше така надменен и самоуверен и с това печелеше симпатиите й, тъй като обикновено прикриваше истинската си същност. Когато бяха заедно, рано или късно я обземаше желанието да го уязви. Писмата му разкриваха широта на духа и готовност да прости — качества, които иначе трудно можеха да се доловят, защото той никога не ги демонстрираше явно и с нищо не показваше, че знае кои постъпки или думи трябва да бъдат простени. Били й беше разказал как е обидил Рудолф в училище, но Рудолф не спомена нито веднъж за този случай и се държеше с Били винаги сърдечно и внимателно. Всичките му писма завършваха с думите: „Поздрави на теб и на Били“.

Трябва да се науча да бъда великодушна, помисли си тя, загледана в дъжда.

Не знаеше какво да отговори на Рудолф за Том. Том не й пишеше често, но все пак поддържаше връзка с нея. Както навремето беше постъпил с майка си, така сега беше накарал и нея да обещае, че няма да казва адреса му на Рудолф. Точно в този момент, точно в този ден Том се намираше в Италия. Вярно, че от другата страна на полуострова, по на юг, но все пак в Италия. Само преди няколко дни беше получила писмо от него, от някакво градче Порто Санто Стефано на Средиземно море. Том и един негов приятел на име Дуайър бяха намерили най-сетне яхтата, която търсеха, на приемлива за тях цена, и цяла есен и цяла зима я бяха ремонтирали в една италианска корабостроителница, за да могат от първи юни да излязат с нея в морето.

Дъжд в Порто Сан Стефано, дъжд във Венеция, дъжд в Калифорния. Явно, че семейство Джордах нямаше късмет с времето. Но двама негови представители имаха късмет във всичко останало, макар и само за един сезон.

— Пет часът следобед е най-отвратителният час на деня — каза Гретхен високо. И за да не се отдаде на самосъжаление, спусна пердетата и си наля още уиски.

В седем часа, когато се качи на колата да отиде на булевард Уилшайър и да вземе Коши Крума, още валеше. Тя караше бавно и внимателно по хълма, шосето беше залято с най-малко петнадесет сантиметра дълбока вода и колата буксуваше. Това е Бевърли Хилс — град на хиляди реки.

Коши беше аспирант по социология и ходеше да слуша две от лекциите в курса, който посещаваше и Гретхен, затова понякога преди изпити учеха заедно. Той беше следвал в Оксфорд, беше по-възрастен от другите студенти и според нея по-интелигентен от тях. Беше от Гана и имаше стипендия. Тя знаеше, че стипендията не е голяма и когато се събираха да се занимават заедно, винаги гледаше първо да му поднесе нещо за вечеря. Беше сигурна, че той не се храни достатъчно, макар че никога не говореше по този въпрос. А тя не се осмеляваше да отиде с него на ресторант извън района на университета, тъй като не знаеше как ще се държат келнерите, като видят бяла жена с негър, независимо че е прилично облечен и говори английски с чист оксфордски акцент. В университета той нямаше никакви неприятности, дори двама или трима от професорите се отнасяха с подчертано уважение към него, когато се изказваше. С нея той се държеше учтиво, но винаги резервирано, като учител с ученик. Не беше гледал нито един от филмите на Колин. Казваше, че нямал време да ходи на кино. Тя подозираше, че няма пари. Никога не го беше виждала с момичета и, изглежда, нямаше други приятели освен нея. Ако, разбира се, я приемаше като приятел.

Обикновено тя го чакаше в Бевърли Хилс на ъгъла на Родео и Уилшайър. Той нямаше кола, но взимаше автобус от Уестуд близо до университета, където живееше. Когато навлезе в булеварда, тя започна да се взира през мътното стъкло — дъждът валеше толкова силно, че чистачките не смогваха да го изчистят; видя го, че стои на ъгъла, без шлифер, без дори да е вдигнал яката на сакото си, за да се предпази от дъжда. С високо изправена глава, той гледаше потока коли през замъглените си очила, сякаш наблюдаваше манифестация.

Тя спря и отвори вратата на колата, а той се качи, без да бърза — от дрехите му течеше вода и на пода около обувките му веднага се образува локва.

— Коши! — извика Гретхен, — Вир-вода си. Защо не ме изчака в някой вход поне?

— Мъжете в моето племе, мила моя — каза той, — не се плашат, когато потече малко вода.

Тя се вбеси и имитирайки го, продължи да му се кара:

— В моето племе, в моето племе на бледолики хилави хора, мъжете имат достатъчно ум да се скрият някъде, когато вали дъжд. А ти… ти… — Тя се напрягаше да намери точната дума — избраник на бога!

За миг и двамата смутено замълчаха. После той избухна в гръмогласен смях. Тя също се засмя.

— И преди да сме приключили този разговор — продължи тя, — избърши си очилата, туземецо.

Той избърса послушно очилата си.

Като пристигнаха в дома й, тя го накара да си съблече ризата и сакото и му даде един от пуловерите на Колин. Коши беше дребен, имаше ръста на Колин и пуловерът му стана съвсем добре. Тя не знаеше какво да прави с дрехите на Колин и те стояха в шкафовете или висяха в гардеробите, както си ги беше оставил. Понякога Гретхен си казваше, че трябва да ги предаде на Червения кръст или на някоя друга организация, но все не се наканваше да го направи.

Вечеряха в кухнята — пържено пиле, грах, салата, сирене, сладолед и кафе. Тя отвори бутилка вино. Веднъж Коши й беше казал, че в Оксфорд бил свикнал да пие вино на вечеря.

Той винаги твърдеше, че не е гладен и че тя не е трябвало да си прави този труд, но Гретхен забелязваше, че той си изяжда всичко сложено пред него до последната троха, макар че тя не беше кой знае каква готвачка и яденето беше съвсем обикновено. Единствената разлика в навиците им при хранене беше, че той държеше вилицата в лявата ръка. Още едно нещо, което беше научил в Оксфорд. И там беше следвал със стипендия. Баща му имаше в Акра малко магазинче за текстил и ако не беше стипендията, никога нямаше да може да изучи умния си син. Коши не се беше връщал в родината си от шест години, но възнамеряваше, щом напише дисертацията си, да се установи в Акра и да работи там.

Той попита къде е Били. Обикновено ядяха заедно с него. Когато Гретхен му обясни, че е заминал за събота и неделя, той каза:

— Много жалко. Ще ми липсва този малък мъж. В същност Били беше по-висок от него, но Гретхен беше свикнала с обръщенията на Коши „мила моя“ и „малък мъж“.

Дъждът плющеше по плочите на вътрешния двор. Вечерята се проточи и Гретхен отвори бутилка вино.

— Да ти призная — каза тя, — тази вечер не съм настроена за учене.

— Такива да ги нямаме — укори я той. — Не съм дошъл дотук в такова ужасно наводнение само за да ям.

Допиха виното, докато Гретхен миеше чиниите, а Коши ги бършеше. Машината за миене на съдове беше развалена от шест месеца, но от нея нямаше особена нужда, тъй като сега повече от трима души не се събираха за храна и по-лесно беше да измиеш няколко чинии, вместо да се въртиш около машината.

Тя занесе каната с кафето във всекидневната, където двамата с чаша в ръка се заловиха за работа. Той имаше бърз, подвижен ум и нейната мудност го дразнеше.

— Мила моя — каза той, — ти просто не се съсредоточаваш. Крайно време е да се захванеш по-сериозно за работата си.

Тя затвори рязко учебника. Откакто бяха седнали да работят заедно на бюрото, той за трети или четвърти път й правеше забележка. Като някоя… като някоя гувернантка, каза си тя, като някоя стара негърка бавачка. Преговаряха лекциите по статистика, а статистиката й беше безкрайно скучна.

— Не могат всички да бъдат толкова умни като теб — каза тя. — Аз никога не съм била най-добрата ученичка в Акра и никога не са ми отпускали стипендия да…

— Мила моя Гретхен — отговори той тихо, но явно обиден. — Никога не съм твърдял, че съм бил най-добрият ученик.

— Никога не си твърдял, никога не си твърдял — повтори тя думите му, мислейки си отчаяно колко грубо се държи. — Няма защо да го твърдиш. Ти просто се държиш важно. Или стоиш на дъжда, сякаш си някакъв племенен вожд и гледаш отвисоко нещастните, страхливи бели хора, които минават с деморализиращите си кадилаци.

Коши стана. Свали очилата си и ги сложи в джоба.

— Съжалявам — каза той. — Нашите взаимоотношения, изглежда, не могат да доведат до нищо…

— „Нашите взаимоотношения“ — подигра го тя. — Къде си се научил да говориш така?

— Лека нощ, Гретхен — каза той. Стоеше прав с изпънато тяло и стиснати устни. — Искам само да ме изчакаш да си облека ризата и сакото… и няма да се бавя минута повече.

Той отиде в банята. Тя го чуваше как се движи. Изпи последната глътка от чашата си. Кафето беше изстинало и много сладко от неразтопената на дъното захар. Засрамена, тя подпря лакти на бюрото върху разхвърляните учебници и скри главата си в ръце. Направих го заради днешното писмо на Рудолф, помисли си тя. Заради пуловера на Колин. А този беден младеж с оксфордски акцент не ми е виновен за нищо.

Когато той се върна, облякъл ризата и сакото си, които бяха все още смачкани и влажни, тя се беше изправила и го чакаше. Без очила той беше направо красив — с късо подстригана коса, с широко чело, с гъсти мигли, с правилен нос, с плътни устни и с малки, прилепнали към главата уши. И всичко това изваяно безупречно от черен камък.

— Тръгвам си вече, мила моя — каза той.

— Ще те закарам с колата — тихо промълви тя.

— Ще вървя пеш, благодаря.

— Още вали — настоя тя.

— Ние богоизбраните — заяви той мрачно — не обръщаме внимание на дъжда.

Тя се опита да се засмее, но той явно съвсем не се шегуваше.

Коши тръгна към вратата. Тя протегна ръка и го хвана за ръкава.

— Коши — каза тя. — Моля те, не си отивай така. — Той спря и се обърна към нея. — Моля те — повтори тя. После го прегърна леко и го целуна по бузата.

Той вдигна бавно ръце и хвана главата й. Целуна я нежно. След това пак я целуна, но не толкова нежно. Тя усети, че ръцете му се спускат по тялото й. Защо не, помисли си тя, защо не, и се притисна към него. Той се опита да се освободи и да тръгне към спалнята, но тя се отпусна на канапето. Само не в леглото, където бяха лежали с Колин.

Когато легна до нея, тя трепереше. Искаше да му каже: „Сгреших, моля те, върви си“, но я беше срам да го изрече.

Всичко свърши бързо, без да си кажат нито дума. Той стана и тя го чу как върви пипнешком към ключа на лампата. Тогава Гретхен скочи, избяга в спалнята и заключи вратата. Изми няколко пъти лицето си със студена вода и се взря в огледалото над умивалника. Изтри размазаното около устата си червило. Искаше й се да вземе горещ душ, но той щеше да я чуе. Облече един халат и зачака, надявайки се, че когато излезе от стаята, той вече ще си е отишъл. Но Коши продължаваше да стои в средата на всекидневната невъзмутим. Тя се опита да се усмихне. Нямаше представа дали е успяла.

— Никога вече недей да правиш това с никого, мила моя — каза той безстрастно. — И особено с мен. Няма да допусна да ме унижават. Няма да допусна да се отнасят към мен със снизхождение. Няма да допусна никой да ме включва в собствените си програми за расова интеграция.

Тя стоеше с наведена глава, без да може да каже нищо.

— Когато вземеш дипломата си — продължи той със същия равен, злобен глас, — можеш да си играеш на благотворителка с нещастниците в болниците за бедни — като красива, богата бяла жена, която доказва пред негърчетата и мексиканчетата колко демократична, щедра и прекрасна е Америка, колко любвеобилни п състрадателни са красивите бели жени без съпрузи. Аз няма да съм тук, за да те видя. Ще бъда в Африка и ще се моля признателните негърчета и признателните мексиканчета да ти прережат един ден гърлото.

Той излезе мълчаливо. Външната врата се затвори съвсем тихо.

След известно време тя разтреби бюрото, на което бяха работили. Сложи чашките, чинийките и каната за кафе в кухненския умивалник и струпа книгите в единия край на бюрото. Много съм стара за учебници, каза си тя. Не мога да се справя. И отиде да заключи вратата. Арнълд Симс с червения си халат може да бъде спокоен, помисли си тя, докато гасеше лампите. Разплатих се вече с теб.

На другата сутрин не отиде на лекции, а се обади в студиото на Сам Кори и го попита може ли да го види, за да поговорят.

ГЛАВА ВТОРА

Макар и бременна, Джийн настояваше всяка сутрин да закусват заедно. „Искам в края на деня да бъда уморена колкото теб — казваше тя. — Не искам да съм като някои американки, които по цял ден лежат, а вечер повличат нещастните си съпрузи навън, защото кипят от неизразходвана енергия. В много повече случаи браковете се разтрогват не заради изневяра, а заради разликата в «енергийните» запаси на съпрузите.“

Тя беше в силно напреднала бременност и даже с широката нощница и халат изглеждаше наедряла и тромава. Когато я гледаше, Рудолф се чувствуваше виновен. Преди да забременее, тя имаше толкова изящна походка, а сега трябваше да се придвижва едва-едва с издутия си корем от стая в стая. Природата е дарила жените с известна доза необходимо безумие, щом искат да раждат деца на този свят, мислеше си той.

Седяха в трапезарията — слабото априлско слънце струеше през прозорците — и чакаха Марта да им поднесе кафето. След смъртта на майка му Марта се беше променила неузнаваемо. Макар че не ядеше повече, отколкото преди, беше напълняла и придобила внушителен и спокоен вид. Острите черти на лицето й се бяха смекчили, а на устните й, които по-рано винаги нервно потръпваха, сега играеше нещо като усмивка. И от смъртта може да има полза, мислеше си Рудолф, като я гледаше как внимателно слага каната с кафе пред Джийн. Едно време тръсваше каната на масата, проклинайки по този начин съдбата си.

От бременността лицето на Джийн се беше закръглило и тя вече не приличаше на ученичка, решила на всяка цена да изкара най-високите бележки в класа.

Успокоено и женствено, лицето й, огряно от слънцето, сякаш излъчваше меко сияние.

— Тази сутрин приличаш на светица — каза Рудолф.

— И ти ще заприличаш на светица, ако два месеца живееш в пълно въздържание — отговори Джийн.

— Надявам се, че детето ще оправдае тези лишения — каза Рудолф.

— Да му мисли, ако не ги оправдае.

— Как е то тази сутрин?

— Добре е. Марширува нагоре-надолу, сякаш е обул войнишки ботуши, но иначе е добре.

— Ами ако е момиче? — попита Рудолф.

— Тогава ще я науча да не ходи с двама мъже едновременно — отговори Джийн и двамата се разсмяха.

— Какво ще правиш тази сутрин? — попита Рудолф.

— Ще дойде една бавачка, за да се уговорим, днес пристигат и мебелите за детската стая, с Марта ще трябва да ги наредим, трябва да си взема витамините и да се премеря на кантара — каза Джийн. — Цялата сутрин е запълнена. А ти?

— Аз трябва да отида в университета — отговори Рудолф. — Има заседание на управителния съвет. После трябва да се отбия в кантората…

— Нали няма да оставиш онова чудовище Колдъруд да ти приказва пак едно и също?

Откакто Рудолф беше казал на Колдъруд, че през юни възнамерява да се оттегли от бизнеса, Колдъруд при всяка среща мърмореше; „Кой, за бога, се оттегля от работа на тридесет и шест години?“ — „Аз“ — му отговори веднъж Рудолф, но Колдъруд все не вярваше. Подозрителен както винаги, той смяташе, че Рудолф лавира, за да получи по-голяма власт в предприятието, затова му намекна, че ако остане, ще получи каквото иска. Дори предложи да премести главната кантора в Ню Йорк, но Рудолф каза, че вече не иска да живее там. Джийн се беше привързала не по-малко от него към старата къща в Уитби и кроеше планове с един архитект как да я разшири.

— Не се тревожи за Колдъруд — каза Рудолф и стана от масата. — Аз ще се върна за обяд.

— Точно това искам — отвърна Джийн. — Съпруг, който се връща в къщи за обяд.

Беше рано и затова караше бавно, радвайки се на града. Малки деца е ярки якета караха велосипеди на три колела по тротоарите или играеха в градините, където вече беше сухо и се подаваха първите зелени предвестници на пролетта. Млада жена с панталони буташе бебешка количка в слънчевото утро. Едно старо куче дремеше върху топлите стъпала на голяма бяла къща в претенциозен архитектурен стил. Пощенският раздавач Хокинс му махна с ръка и Рудолф отговори на поздрава му. Полицаят Слатъри, застанал до патрулната кола, разговаряше с някакъв градинар и го поздрави с усмивка; двама професори от биологическия факултет, увлечени IB оживен разговор по пътя към университета, го изгледаха продължително, като по този начин дадоха да се разбере, че го поздравяват. В тази част на града с дърветата и с големите дървени къщи и с тихите улички сякаш се беше запазило нещо от спокойната атмосфера на деветнадесетия век, нямаше следа нито от войни, нито от икономически разцвет, нито от кризи. Рудолф се чудеше как е могъл някога да желае да напусне този град, където всички го познаваха и го поздравяваха на всяка крачка, и да отиде да живее безименен в необятния, неприветлив каменен Ню Йорк.

За да стигне до ректората, трябваше да мине покрай игрището — там видя Куентин Макгъвърн, който обикаляше пистата, облечен със сив анцуг. Рудолф спря колата и слезе; Куентин, висок сериозен младеж, целият в пот от тренировката, дойде при него. Стиснаха си ръцете.

— Първата ми лекция е чак в единадесет часа — каза Куентин. — А и денят е толкова подходящ за бягане, особено след като цяла зима си стоял затворен в аудиториите.

Те вече не бягаха сутрин заедно. Откакто се ожени, Рудолф започна да играе тенис заради Джийн. В края на краищата не беше чак такъв спартанец, че всяка сутрин в седем часа, независимо от времето, да оставя жена си сама в леглото, за да се задъхва четиридесет и пет минути по пистата, опитвайки се да не изостава от един младеж в отлична спортна форма. Това само го караше да се чувствува стар. А имаше още време, докато остарее.

— Как е, Куентин? — попита Рудолф.

— Добре. Взимам двестате метра за двадесет и две и осем десети, а треньорът каза, че ще ме изпробва на четиристотин метра и на щафета.

— Какво казва сега майка ти по този въпрос?

Куентин се усмихна, припомняйки си студените зимни утрини, и каза:

— Предупреждава ме да не се главозамая. Майките не се променят.

— А как ти върви ученето?

— В деканата сигурно са направили някаква грешка — каза Куентин. — Включили са ме в списъка на отличниците.

— А за това майка ти какво казва?

— Казва, че понеже съм негър, са ме включили в списъка, за да покажат колко са либерални — усмихна се леко Куентин.

— Ако в бъдеще имаш неприятности с майка ти, кажи й да ми се обади — посъветва го Рудолф.

— Добре, мистър Джордах.

— Е, аз трябва да тръгвам вече. Поздрави баща си.

— Баща ми умря, мистър Джордах — каза тихо Куентин.

— Извинявай — каза Рудолф и се качи в колата. Божичко, помисли си той. Бащата на Куентин е работил най-малко двадесет и пет години в магазина на Колдъруд. Все някой трябваше да се сети и да съобщи за смъртта му.

След разговора с Куентин утрото вече не изглеждаше толкова свежо и приятно.

На паркинга пред ректората нямаше никакво свободно място и Рудолф трябваше да остави колата на петстотин метра от сградата. Всичко се превръща в паркинги, помисли си той ядосано, докато заключваше вратата. Преди известно време в Ню Йорк му бяха откраднали радиото и оттогава той всеки път заключваше колата, дори и когато слизаше от нея за пет минути. По този въпрос имаха лек спор с Джийн, защото тя отказваше да я заключва и дори оставяше отворена входната врата на къщата, когато беше сама. Хубаво е да обичаш съседите си, беше й казал той, но е глупаво да пренебрегваш човешката склонност към кражби.

Тъкмо проверяваше заключена ли е колата, когато някой зад него извика:

— Здравей, Джордах!

Беше Леон Харисън, също член на управителния съвет, тръгнал и той за заседанието. Харисън беше висок, представителен мъж около шейсетте, с побеляла коса и с лицемерно поведение. Той издаваше местния вестник, който беше наследил от баща си заедно с много имоти в Уитби и извън града. Рудолф знаеше, че вестникът не върви добре. Но не съжаляваше за това. Редакционната колегия се състоеше от неизвестни, ниско платени журналисти — пияници, изгонени от разни вестници из цялата страна. Рудолф не вярваше на нищо, което четеше във вестника на Харисън, не вярваше даже и на прогнозата за времето.

— Как си, приятелю — каза Харисън и като го прегърна през рамо, тръгна с него към ректората. — Пак лиси се приготвил тази сутрин да ни пуснеш някоя бомба на нас, дядките? — Той се засмя високо, за да покаже, че не влага злост в думите си. Рудолф беше имал разни неприятности с Харисън във връзка с рекламираните в неговия вестник стоки на Колдъруд. Отначало Харисън го наричаше приятелю, носле Руди, след това Джордах, а сега Рудолф забеляза, че беше преминал пак на „приятел“.

— Само ще подновя старите си предложения — отговори Рудолф. — Като например да се изгори до основи факултетът по естествени науки, за да се отървем от професор Фредерикс. — Фредерикс оглавяваше този факултет, а Рудолф с чиста съвест можеше да потвърди, че обучението по естествени науки се водеше на много ниско ниво в сравнение с останалите университети от типа на Уитби в другите северни щати. Фредерикс и Харисън бяха стари приятели и Фредерикс пишеше често научни статии за вестника на Харисън, които караха Рудолф да се изчервява от срам заради университета. Най-малко три пъти годишно на първата страница на Харисъновия вестник „Сентинъл“ се поместваше статия на Фредерикс, в която той шумно оповестяваше например, че е открит някакъв нов метод за лечение на рака.

— Вие, бизнесмените — каза Харисън великодушно, — не можете да оцените ролята на чистата наука. Искате на всеки шест месеца да получавате печалба от вложените в науката средства. Чакате от всяка епруветка да потекат долари.

Когато му беше изгодно, Харисън действуваше като практичен бизнесмен, собственик на обширни, доходни имения и на капитал в банката. В други случаи обаче, от позициите на „вестникар“, оплескан до уши в печатарско мастило, играеше ролята на литератор и се възмущаваше, че латинският език е премахнат като задължителен предмет в университета или критикуваше новата програма по английска литература, защото в нея не били застъпени достатъчно произведения на Чарлс Дикенс.

Харисън вдигна високо шапката си, за да поздрави една преподавателка от катедрата по психология, с която се разминаха. Той имаше старомодни маниери, но когато изпитваше омраза към някого, я изразяваше по съвсем съвременен начин.

— Чувам, че във вашето предприятие стават интересни неща — каза той.

— В нашето предприятие винаги стават интересни неща — отговори Рудолф.

— По-интересни от друг път — продължи Харисън. — Носи се слух, че ще отстъпваш властта.

— Аз никога никому не отстъпвам — каза троснато Рудолф и веднага съжали за тона си, но този човек го предизвикваше да се държи лошо.

— Ако все пак се откажеш — настояваше Харисън, — кой ще те замести? Найт ли?

— Този въпрос още не е обсъждан — каза Рудолф. В същност въпросът беше обсъждан между него и Колдъруд, но решение не беше взето, Той не обичаше да лъже, обаче ако не лъжеш човек като Харисън, трябва да те обявят за светец.

— Предприятието „Дънкан Колдъруд“ означава много за нашия град — каза Харисън — главно благодарение на теб, а ти знаеш, че аз не съм ласкател и че читателите ми имат право да знаят какво става зад кулисите.

— Ако стане нещо, читателите ти ще узнаят първи — отговори Рудолф.

Заизкачва се по стълбите на ректората заедно с Харисън, с чувството, че сутринта му е провалена.

Ректорът на университета беше нов — млад, енергичен мъж, завършил „Харвард“, на име Дорлакър, конто пипаше здраво и не подкрепяше глупавите предложения на управителния съвет. С Рудолф бяха приятели и той често ходеше с жена си на гости у Руди и Джийн и не криеше намерението си да се освободи от повечето от членовете на управителния съвет. Ненавиждаше Харисън.

Заседанието течеше по установения ред. Председателят на бюджетната комисия съобщи, че макар паричният фонд на университета да нараства, разходите нарастват още по-бързо, поради което той предлага да се повишат таксите за обучение и да се ограничи броят на стипендиите. Обсъждането на този въпрос бе отложено, за да се направят допълнителни проучвания.

На членовете на съвета беше напомнено, че новото крило на библиотеката ще бъде готово през зимния семестър, а все още не е наименувано. На последното заседание мистър Джордах беше предложил новото крило да носи името на Кенеди и дори да преименуват цялата библиотека от „Мемориална библиотека“ на Библиотека „Кенеди“.

Харисън отхвърли това предложение, заявявайки, че покойният президент е бил спорна фигура и че е бил говорител не на целия, а само на половината от американския народ и университетът не е място за подклаждане на политически страсти. С гласуване се реши новото крило да се казва „Кенеди“, а цялата сграда да запази старото си име „Мемориална библиотека“. Ректорът възложи саркастично на мистър Харисън да проучи и съобщи пред съвета в чия памет е била построена библиотеката.

Друг член на съвета, на когото също се бе наложило да паркира далеч от ректората, каза, че трябва да се забрани на студентите да притежават леки коли. Дорлакър отговори, че е невъзможно да се изисква подобно нещо, поради което предложението бе отхвърлено като неразумно. Той добави, че може би трябва да се построи нов паркинг.

Харисън изказа тревога от една редакционна статия в студентския вестник, в която се апелирало за организирането па демонстрация за забрана на ядреното оръжие. Редакторът трябвало да се накаже за това, че подтиква студентите към политическа дейност и за проява на неуважение към правителството на Съединените щати. Дорлакър отговори, че според него университетът не е място, където трябва да се ограничава свободата на словото в Америка. С гласуване беше решено редакторът да не се наказва.

— Този съвет не си изпълнява задълженията — изръмжа Харисън.

Рудолф беше най-младият член на съвета и затова говореше тихо и почтително. Но поради приятелството му с Дорлакър и поради умението му да осигурява дарения за университета от бивши възпитаници и разни фондации (беше успял да накара дори Колдъруд да подари петдесет хиляди долара за новото крило на библиотеката), както и заради това, че познаваше много добре града и отношението на неговите жители към университета, той беше най-влиятелният член и напълно го съзнаваше. Това, което в началото за него беше само хоби и стимул за самочувствие, сега бе придобило основен смисъл в живота му. Той с удоволствие упражняваше властта си над съвета и налагаше една след друга идеите си през главата на такива консерватори като Харисън. Новото крило на библиотеката, разширените курсове по социология и външна политика, назначаването на щатен художник и разширяването на факултета по изобразително изкуство, ежегодното дарение за драматургичния отдел от театъра на търговския център в размер на негов двуседмичен приход — всичко това бяха негови идеи. Припомняйки си подигравките на Бойлан, Рудолф беше; решил, че никой вече, дори човек като Бойлан, няма да може да нарече Уитби селскостопански колеж.

Освен това от тези свои занимания той получаваше едно допълнително обезщетение — в края на всяка година значителна част от данъците му се намаляваха заради разходите по пътуванията в страната и чужбина, защото, където и да отидеше, той посещаваше учебни заведения в качеството си на попечител на университета, изпълняващ своите задължения. Така добре бе възприел уроците, които Джони Хийт му беше предал, че действуваше безпогрешно в подобни случаи. „Забавленията на богатите“, наричаше Джони Хийт тази игра с данъчните закони.

— Както знаете — продължаваше Дорлакър, — на това заседание трябва да обсъдим новите назначения за следващия семестър. Вакантна е длъжността за декан на икономическия факултет. След като проучихме много хора и разговаряхме с членове на факултета, искаме да предложим за одобрение кандидатурата на бившия ръководител на някогашната обединена катедра по история и икономика, който през последните няколко години е натрупал ценен опит в Европа — става дума за професор Лорънс Дентън. — Произнасяйки името, Дорлакър сякаш случайно погледна към Рудолф, но едва забележимо му намигна. Рудолф си пишеше със стария преподавател и знаеше, че Дентън иска да се върне в Америка. Той не можеше да се примири до края на живота си да остане човек без родина. Дентън му беше писал, че жена му продължава да страда от носталгия. Рудолф беше разказал на Дорлакър всичко за Дентън и Дорлакър се отзова със съчувствие и разбиране. Дентън беше улеснил сам нещата, използувайки престоя си в Европа да напише книга за възраждането на немската икономика, която се оценяваше високо. Реабилитирането на Дентън е само един сантиментален опит да се възмезди правдата, помисли си Рудолф. Той не беше защитил стария си приятел в момент, когато показанията му може би щяха да бъдат полезни. Но ако тогава се беше обявил в негова полза, едва ли някога щяха да го изберат за член на управителния съвет и той едва ли щеше да може да действува за връщането на Дентън. Ирония на съдбата, усмихна се в себе си Рудолф, докато Дорлакър говореше. Двамата бяха агитирали предварително достатъчно членове на съвета, за да могат да предложат уверено кандидатурата на Дентън. Рудолф седеше спокойно и чакаше мълчаливо Дорлакър да предприеме необходимите стъпки.

— Дентън — каза Харисън. — Спомням си това име. Изхвърлиха го заради комунистическа дейност.

— Аз проучих подробно досието му, мистър Харисън — отговори Дорлакър, — и установих, че срещу професор Дентън никога не са отправяни никакви обвинения, а дейността му никога не е била официално разследвана. Професор Дентън е подал оставка и е заминал да работи в Европа.

— Ако не е бил комунист, то нещо друго от тоя род — потвърди упорито Харисън. — Имаме достатъчно безумци в университета, затова не е нужно да каним нови от чужбина.

— По онова време — отговори Дорлакър кротко — над нашата страна висеше сянката на маккартизма и много хора, заслужаващи уважение, трябваше да страдат безпричинно. За щастие това време отдавна е минало и сега можем да съдим за хората само по техните способности. Аз от своя страна съм щастлив да докажа, че университетът в Уитби се ръководи само от строги академични принципи.

— Ако приемете този човек тук — каза Харисън, — моят вестник ще коментира случая.

— Считам думите ви за непристойни, мистър Харисън — заяви спокойно Дорлакър — и съм сигурен, че като размислите, сам ще се убедите в това. Ако няма други изказвания, смятам, че е време да преминем към гласуване.

— Джордах — обади се пак Харисън, — ти нали нямаш нищо общо с тази история?

— Напротив, имам — отговори Рудолф. — Професор Дентън беше най-интересният преподавател, когато аз бях студент тук. Освен това смятам, че новата му книга е много интересна.

— Гласувайте, гласувайте — каза Харисън. — Чудя се защо ли изобщо идвам на тези заседания.

Той беше единственият, който гласува против Дентън и Рудолф реши да изпрати телеграма на изгнаника в Женева веднага щом заседанието свърши.

На вратата се почука и Дорлакър каза:

— Влез.

Появи се секретарката му.

— Съжалявам, че ви безпокоя, сър — извини се тя, — но търсят мистър Джордах по телефона. Обясних, че е на заседание, но…

Преди тя да довърши думите си, Рудолф вече беше станал от стола си и се запъти към телефона в кабинета на секретарката.

— Руди — каза Джийн, — мисля, че трябва да дойдеш. Веднага. Болките започнаха. — Гласът й звучеше радостно и спокойно.

— Тръгвам веднага — отговори й той. — Извинете ме пред ректора и членовете на съвета — помоли той секретарката. — Обяснете им, че трябва да заведа жена си в болницата. И, ако обичате, свържете се с болницата и им кажете да намерят доктор Ливайн. Мисис Джордах ще бъде там след половин час.

Той хукна навън и не спря да тича, докато не стигна до колата си. Не можа Да отключи веднага вратата, изруга онзи, който беше откраднал радиото му з Ню Йорк, и погледна отчаяно съседната кола, за да види дали случайно собственикът й не е оставил вътре ключовете. Но ключове нямаше. Върна се при своята кола. Този път успя да отвори, скочи вътре и подкара с пълна скорост покрай университета и след това по тихите улици към къщи.

Докато чакаше целия ден в болницата, хванал ръката на Джийн, Рудолф се чудеше как тя издържа. Доктор Ливайн беше спокоен. Смяташе, че за първо раждане тези болки са нормални. Спокойствието на доктор Ливайн изнервяше Рудолф. От време на време доктор Ливайн идваше да види Джийн, все едно, че правеше обикновено светско посещение. Когато предложи на Рудолф да слезе в бюфета на болницата и да вечеря, Рудолф се изуми как е възможно лекарят да допусне, че той ще остави жена си да страда и ще отиде да се тъпче с храна.

— Аз съм баща — отговори му той, — а не акушер.

— Известно е, че и бащите ядат — засмя се доктор Ливайн. — Те трябва да поддържат силата си.

Практичен, безчувствен мръсник. Ако още един път полудеят до такава степен, че решат да имат второ дете, ще се обърнат към лекар, който ще се държи по човешки.

Бебето се роди малко преди полунощ. Момиче. Когато доктор Ливайн излезе за минута от родилната зала, за да съобщи новината, че майката и детето се чувствуват добре, Рудолф изпитваше желанието да му каже, че безумно го обича.

Рудолф вървеше до количката, с която закараха Джийн в стаята й. Джийн изглеждаше замаяна, смалена, изтощена; опита се да се усмихне, но се оказа, че няма сили за това.

— Тя ще заспи сега — обясни доктор Ливайн. — Вие можете да си вървите в къщи.

Но преди да излезе от стаята, тя каза с изненадващо силен глас:

— Руди, донеси ми утре камерата, моля те. Искам да снимам първия ден от живота й.

Доктор Ливайн го заведе в стаята за новородени, където зад стъклената преграда Рудолф видя дъщеря си, заспала, заедно с пет други бебета. Доктор Ливайн я посочи:

— Ето я там.

Шестте бебета изглеждаха еднакви. Шест в един ден. Безкраен прилив. Акушерите сигурно са най-циничните хора на този свят.

Навън нощта беше студена. Сутринта, когато излезе от къщи, беше топло и затова не си беше взел палто. А сега, вървейки към колата, той трепереше от студ. Този път не беше заключил вратата, но новото радио стоеше на мястото си.

Знаеше, че е много възбуден и няма да може да заспи, затова му се искаше да се обади на някого и да пийне нещо, за да отпразнува бащинството си, но беше един часът след полунощ и не смееше да събуди никого.

Включи отоплението в колата и докато стигна до къщи, се стопли. Марта беше оставила лампите да светят, за да не се лута в тъмнината. Точно пресичаше градината пред къщата, когато забеляза, че в сянката на верандата се движи някаква фигура.

— Кой е там? — извика рязко той.

Фигурата пристъпи бавно напред. Беше Вирджиния Колдъруд с шал на главата и сиво палто, обшито с кожи.

За бога, Вирджиния, какво правиш тук? — понита той.

— Знам всичко. — Тя се приближи и застана срещу него, втренчила големите си тъмни очи, които се открояваха на бледото й, слабо, красиво лице. — Обаждах се няколко пъти в болницата, за да разбера какви са новините. Представих се за сестра ти. Знам всичко, Тя е родила детето. Моето дете.

— Вирджиния, най-добре е да си отидеш у дома, — Рудолф отстъпи назад, за да не може тя да го докосне. — Ако баща ти разбере, че се навърташ тук, ще…

— Не ме интересува кой какво ще разбере — каза Вирджиния. — Аз не се срамувам.

— Хайде да те закарам у дома — настоя Рудолф. Нека семейството й се оправя е нейната лудост, а не той. И не в нощ като тази. — Имаш нужда да се наспиш добре и тогава…

— Аз нямам дом — прекъсна го Вирджиния. — Мястото ми е в твоите прегръдки. Баща ми дори не знае, че съм в Уитби. Аз съм тук при теб, където ми е мястото.

— Мястото ти не е тук, Вирджиния — каза Рудолф отчаяно. Свикнал да се осланя за всичко на здравия разум, сега той се чувствуваше безпомощен, изправен пред това момиче с ненормално поведение. — Аз живея тук със съпругата си.

— Тя те отне от мен — каза Вирджиния. — Тя разби една истинска любов. Аз се молих тя да умре днес в болницата.

— Вирджиния! — Никога до този момент той не се беше шокирал истински от думите или от постъпките й. Ядосваше се, забавляваше се или я съжаляваше, но това вече минаваше всички граници. За първи път му мина през ума, че тя може би е опасна. Щом влезе в къщи, ще се обади в болницата и ще предупреди да не допускат Вирджиния Колдъруд до стаята на жена му или до детето му. — Виж какво ще ти кажа — продължи той внимателно, — хайде да се качим в колата и да те заведа у вас.

— Не се дръж с мен като с дете — отговори тя. — Аз не съм дете и освен това моята кола е паркирана в съседната улица. Нямам нужда никой никъде да ме кара.

— Вирджиния — каза той, — аз съм ужасно уморен и трябва наистина да се наспя. Ако имаш нещо да ми казваш, обади ми се сутринта.

— Искам да ме обичаш — каза тя, втренчила очи в него, мушнала ръце в джобовете на палтото си, с вид на нормално, обикновено, прилично облечено момиче. — Искам да ме обичаш тази нощ. Знам, че и ти го искаш, Разбрах това по очите ти от самото начало. — Тя шепнеше бързо и монотонно. — Но просто не се осмеляваше. И ти, като всички останали, се страхуваш от баща ми. Хайде, струва си да опиташ. Ти все си мислиш, че съм още малкото момиченце, което видя в къщата на баща ми. Само че аз вече не съм такава, не се тревожи за това. Опитала съм доста неща. Може би не толкова много, колкото безценната ти съпруга с нейния приятел-фотограф — а, ти си изненадан, че знам; аз си поставих за задача да разбера и те уверявам, че мога да ти кажа още много неща, ако искаш да ги чуеш.

При тези думи той отвори вратата, затръшна я зад гърба си и превъртя ключа, оставяйки Вирджиния да беснее на верандата и да удря с юмруци по вратата. Обиколи всички врати и прозорци на долния етаж, за да се увери, че са здраво затворени. Когато се върна на входната врата, обезумелите удари от малките женски юмруци вече не се чуваха. Добре, че Марта беше заспала и не чуваше нищо. Загаси лампата на верандата откъм коридора. След като се обади в болницата, се качи уморено в спалнята, където спяха с Джийн.

Честит рожден ден, щерко, в това тихо, порядъчно градче, каза си той, преди да заспи.

В ранния съботен следобед барът на спортния клуб беше празен, защото повечето от членовете му се намираха още на игрището за голф или на тенис-кортовете. Рудолф седеше сам и пиеше бира. Джийн се преобличаше в женската съблекалня. Беше излязла от болницата преди пет седмици, но успя да го бие две партии на тенис. Рудолф се усмихна, като си спомни ликуващия й вид, с който си тръгна от корта.

Клубът представляваше ниска, най-обикновена на вид дървена постройка. Той беше непрекъснато пред фалит и приемаше за членове всички, които можеха да платят ниската първоначална такса, а освен това през лятото отваряше вратите си и за хора, които идваха само за сезона. Барът беше украсен с пожълтели снимки на мъже с дълги панталони от каша, спечелили преди тридесет години организираните от клуба състезания; имаше и една наплюта от мухи снимка на Бил Тилден и Винсънт Ричардс, които бяха играли веднъж тенис на кортовете на клуба.

Докато чакаше Джийн, Рудолф взе неделното издание на „Уитби Сентинъл“ и веднага съжали. На първата страница имаше статия за поканата, отправена от университета до професор Дентън, бяха повторени всички стари клевети и се цитираха изказвания на лица, пожелали да не се съобщават имената им, които проявяваха загриженост, че впечатлителната студентска младеж ще бъде изложена на съмнително влияние.

— Този мръсник Харисън — каза Рудолф.

— Искате ли нещо, мистър Джордах? — попита барманът, който четеше някакво списание в другия край на бара.

— Още една бира, ако обичаш, Ханк — каза Рудолф и захвърли вестника. В този момент той реши, че ако успее, ще откупи вестника на Харисън. Това ще бъде най-доброто, което би могъл да направи за града. И сигурно няма да е толкова трудно. Най-малко от три години насам вестникът не носеше никаква печалба на Харисън и ако не знае, че Рудолф иска да го купи, Харисън сигурно ще се радва да се отърве от него на изгодна цена. Рудолф реши да говори в понеделник с Джони Хийт по този въпрос.

Той отпиваше от бирата си, решил да не мисли за Харисън до понеделник, когато в бара влезе Брад Найт с тримата си партньори за голф. Рудолф се намръщи, като видя оранжевите панталони, които Брад беше обул.

— Ти да не си се записал да участвуват в дамския турнир? — попита го Рудолф, когато мъжете дойдоха на бара и Брад го потупа по рамото.

— Това е мъжка премяна, Руди — засмя се Брад. — Нали знаеш как е в природата — мъжките животни са винаги по-пъстри от женските. А аз през уикенда обичам да съм близко до природата. Ханк, почерпи за моя сметка. Днес аз съм победител.

Мъжете си поръчаха пиене и се заловиха да си уреждат сметките. Брад и партньорът му бяха спечелили близо триста долара. Брад беше един от най-добрите играчи на голф в клуба — играеше преднамерено, като отначало често започваше лошо, а накрая принуждаваше противниците си да удвоят залозите. Е, това си беше негова работа. Щом някои хора допускаха да загубят по сто и петдесет долара за един следобед, значи, можеха да си го позволят. Но Рудолф се дразнеше, като слушаше колко безгрижно говорят хората за паричните си загуби. Той не беше роден комарджия.

— Видях Джийн на корта — каза Брад. — Изглежда направо чудесно.

— Има здрав корен — отговори Рудолф. — О, да не забравя, благодаря ти за подаръка на Инид.

Моминското име на майката на Джийн е било Инид Кънингам; щом се почувствува достатъчно силна, за да води смислени разговори, Джийн го попита има ли нещо против да кръстят детето на майка й. „Семейство Джордах се издига много. Вече навлизаме в света на старите фамилии с много имена“ — беше казал Рудолф. He направиха официално кръщене и нямаше и да направят. Джийн споделяше неговия атеизъм или, както той предпочиташе да го нарича, неговия агностицизъм. Той просто беше записал името на детето в свидетелството за раждане, но смяташе, че името Инид Кънингам Джордах е твърде дълго за едно дете, което тежи малко повече от три килограма и сега започва живота си. Брад беше изпратил сребърна купичка, сребърна чиннйка и сребърна лъжичка за бебето. Сега в къщи имаха осем сребърни купички. Подаръкът на Брад не беше много оригинален. Но той беше открил и банкова сметка на детето, в която беше вложил петстотин долара. Когато Рудолф каза, че този подарък е вече прекалено голям, Брад възрази: „Не се знае кога на едно момиче ще му потрябват спешно пари за аборт.“

Един от мъжете, с които Брад играеше голф, беше председателят на спортния комитет, Ерик Съндърлин; той говореше на любимата си тема — проекта за разширяване и модернизиране на игрището за голф. В съседство на игрището се намираше голям парцел запустяла земя и горски участък и Съндърлин беше пуснал подписка сред членовете на клуба, за да набере назаем необходимите средства и да откупи площите.

— По този начин ще минем в категорията на първокласните клубове — обясняваше Съндърлин. — Ще можем дори да участвуваме в дружеството на професионалните играчи на голф. Броят на членовете ни ще се удвои.

В Америка като че ли всяко нещо е предопределено да се удвоява и да преминава към първокласна категория, помисли си Рудолф с ненавист. Той не играеше голф. Въпреки това се радваше, че те говорят за голф, докато пият, а не за статията в „Сентинъл“.

— А ти, Руди? Ще прибавиш ли подписа си към нашите? — попита Съндърлин, допивайки джина си.

— Не съм мислил по този въпрос — отговори Рудолф. — Остави ми малко време да го обмисля.

— Какво има за обмисляне? — попита предизвикателно Съндърлин.

— Такъв е нашият стар приятел Руди — намеси се Брад. — Никога не взима прибързани решения. Даже и за да се подстриже, мисли две седмици предварително.

— Ще бъде много полезно, ако ни подкрепи такава високопоставена личност като теб — каза Съндърлин. — Да знаеш, че няма да те оставя на мира.

— Сигурен съм, че няма, Ерик — отговори Рудолф.

Съндърлин се засмя на признанието, което получи за настоятелността си, и заедно с другите двама мъже отиде на душовете; обувките им за голф с шипове на подметките затрополиха по голия дървен под. Според правилника за реда в клуба с такива обувки не беше позволено да се влиза в бара, в ресторанта или в залата за карти, но никой не се съобразяваше с това. Ако някога изобщо минем към категорията на първокласните клубове, ще трябва да си събувате обувките, каза си Рудолф.

Брад остана на бара и си поръча още нещо за пиене. Лицето му беше винаги силно зачервено, но не можеше да се разбере дали от слънцето или от алкохола.

— Високопоставена личност — повтори Брад. — В тоя град всички говорят за теб, сякаш си божество.

— Затова и стоя в този град — отговори Рудолф.

— Ще останеш ли тук, когато се оттеглиш от работата? — Докато говореше, Брад не гледаше Рудолф, а се беше обърнал към Ханк, който слагаше чашата му на бара.

— Кой е казал, че ще се оттеглям? — Рудолф не беше споделял плановете си с Брад.

— Така се говори.

— Кой ти каза?

— — Ти се каниш да се оттеглиш, нали?

— Кой ти каза?

— Вирджиния Колдъруд — отговори Брад.

— Охо!

— Чула е, когато баща и го е казал на майка й.

Вирджиния Колдъруд, която шпионира, събира информация и в безумието си се промъква безшумно нощем в чуждите къщи и скрита в сенките, подслушва.

— Аз се виждам с нея през последните два месеца — добави Брад. — Тя е симпатично момиче.

Брадфорд Найт, изследователят на женски характери, родом от Оклахома, сред безбрежните равнини на Запад, където нещата са такива, каквито изглеждат.

— Аха — каза Рудолф.

— Говорили ли сте със стария кой ще те замести?

— Да, говорили сме.

— Кой ще бъде?

— Още не сме решили.

— Е, вярвам, че поне десет минути преди да обявите официално решението си, ще уведомиш стария си приятел от колежа — каза Брадфорд усмихнат, но зачервен повече от обикновено.

— Да. И какво друго ти съобщи мис Колдъруд?

— Нищо интересно — отговори небрежно Брад. — Каза ми, че ме обича. Неща от този род. Ти виждал ли си я напоследък?

— Не. — Рудолф не я беше виждал от нощта, в която Инид се роди. За шест седмици какво ли не може да стане.

— С нея прекарахме няколко пъти много весело — продължи Брад. — Външността й лъже. Тя обича да се забавлява.

Неизвестни страни от характера на тази млада дама. Обича да се смее. Да се забавлява. Особено нощем пред чуждите къщи.

— В същност аз смятам да се оженя за нея — заяви Брад.

— Защо? — попита Рудолф, макар че се досещаше защо.

— Омръзна ми вече да се мъкна с разни жени — отговори Брад. — Наближавам четиридесетте и взех да се уморявам.

Не е това Причината, приятелю, каза си Рудолф. Съвсем не е това причината.

— Може би съм повлиян от твоя пример — продължи Брад. — Щом бракът се отразява толкова добре на такава високопоставена личност, защо да не се отрази добре и на мен? Съпружеско щастие! — ухили се той, едър и червендалест.

— Първия път съпружеското щастие не ти се усмихна.

— Вярно e — съгласи се Брад. Първият му брак за дъщерята на един търговец на петрол беше продължил шест месеца. — Но тогава бях по-млад. И не бях женен за такова порядъчно момиче като Вирджиния. Сега може би щастието ще ми се усмихне.

— Няма да ти се усмихне, Брад — каза тихо Рудолф и дълбоко въздъхна. После разказа на Брад за Вирджиния Колдъруд, за писмата, за телефонните разговори, за засадите, които му е устройвала пред апартамента, за последната налудничава сцена точно преди шест седмици. Брад слушаше мълчаливо. Накрая само каза:

— Сигурно е прекрасно да си толкова търсен мъж, приятелю.

В този момент дойде Джийн, освежена от банята, вързала косата си с кадифена панделка, обула мокасини на босите си загорели крака.

— Здравей, мамичко — поздрави я Брад и стана от стола си да я целуне. — Нека всички да се почерпим — предложи той.

Говориха за бебето, за голф и за тенис, за новата пиеса в „Уитби тиътър“, с която щеше да се открие сезонът другата седмица. За Вирджиния Колдъруд никой нищо не спомена и като изпи питието си, Брад каза:

— Е, аз отивам да се изкъпя. — Плати сметката за напитките и бавно се отдалечи — пълен мъж на средна възраст с оранжеви панталони и скъпи обувки за голф, чиито шипове се забиваха по издраскания дървен под.

Две седмици по-късно със сутрешната поща пристигна поканата за сватбата на мис Вирджиния Колдъруд и мистър Брадфорд Найт. Органът засвири сватбения марш и Вирджиния мина тържествено по пътеката между редовете в църквата, хванала баща си под ръка. В бялата си булчинска премяна тя изглеждаше красива, нежна, грациозна и спокойна. Когато стигна до Рудолф, тя не го погледна, макар че той седеше с Джийн на една от първите пейки. Младоженецът Брадфорд Найт, леко изпотен и зачервен от юнската жега, чакаше при олтара с кума си Джони Хийт; и двамата носеха раирани панталони и двуредни рединготи. Доста хора бяха изненадани, че Рудолф не е кум, но Рудолф съвсем не беше изненадан.

Мое дело е това, мислеше Рудолф, слушайки разсеяно църковната служба. Аз го извиках тук от Оклахома, аз го наредих на работа, аз отказах да се оженя за момичето. Мое дело е. Трябва ли сега да се чувствувам отговорен?

Сватбеното тържество се състоя в извънградския клуб. Студеният бюфет беше нареден върху дълга маса под една тента, а по поляната бяха разпръснати масички с ярки цветни чадъри. На терасата свиреше оркестър — булката и младоженецът, облечени за път, откриха танците с валс. Рудолф се изненада, че Брад, който не изглеждаше особено подвижен, танцуваше толкова добре.

Рудолф беше целунал булката, както му беше редът. Вирджиния му се беше усмихнала по същия начин, по който се усмихваше на всички останали. Може би й е минало, помисли си Рудолф, може би ще се оправи.

Джийн настояваше да танцуват.

— Как можеш да танцуваш посред бял ден? — възпротиви се той.

— Обичам сватбите — отговори Джийн, хванала го за ръка. — Сватбите на другите хора. — И заядливо добави: — Няма ли да вдигнеш тост за булката? Можеш да разкажеш колко предана приятелка е тя — как нощи наред те чака пред вратата, за да се увери, че се прибираш здрав и читав в къщи, как ти се обажда по телефона по всяко време, за да те пита не те ли е страх от тъмното, и предлага да ти прави компания в самотното ти легло.

— Шшт — каза Рудолф, оглеждайки се неспокойно. Той не й беше разказал за онази нощ, когато Вирджиния го бе причакала от болницата.

— Тя наистина е красива — продължи Джийн. — Не съжаляваш ли за избора си?

— Дълбоко — отговори той. — Хайде да танцуваме.

Момчетата, които свиреха в оркестъра, бяха студенти от университета и на Рудолф му домъчня, като си припомни дните, когато беше на тяхната възраст и ходеше с тромпета. Изпълнението им беше чудесно. Сега младежите вършеха всичко много по-добре, отколкото неговите връстници. Спортистите от лекоатлетическия отбор на училището в Порт Филип изминаваха разстоянието от двеста метра поне е две секунди по-бързо, отколкото някога го пробягваше той.

— Нека да се махнем от този проклет дансинг — каза Рудолф. — Много е претъпкано.

Отидоха на бюфета, взеха си по чаша шампанско и се заприказваха с бащата на Брад, който беше пристигнал за случая от Тълса с широкопола шапка. Той беше слаб, със загоряло от слънцето лице и със загрубяла, дълбоко набраздена кожа на врата. Нямаше вид на човек, печелил и губил богатства, а по-скоро приличаше на филмов актьор, който изпълнява епизодични роли, нает да играе шерифа в някой уестърн.

— Брад много ми е говорил за вас, сър — каза старият Найт на Рудолф. — И за вашата красива млада съпруга. — Той вдигна галантно чашата си към Джийн, която беше свалила шапката си и никак не приличаше на срамежлива съпруга, а на независима съвременна, жена. — Да, сър, мистър Джордах — продължи старият Найт, — моят син Брад ще ви бъде вечно задължен п бъдете сигурен, че добре го съзнава. Той едва свързваше двата края в Оклахома и нямаше какво да яде, когато вие го извикахте да дойде тук. А аз самият много бях загазил по това време, няма защо да крия, и не можех да събера пари даже за една скапана петролна сонда, та да помогна на сина си. Сега мога с гордост да ви кажа, че съм стъпил отново на крака, но тогава ми се струваше, че краят на стария Пийт Найт вече е наближил. С Брад живеехме в една стая и три пъти на ден ядяхме люти чушки — така се препитавахме, и изведнъж като гръм от ясно небе се обади неговият приятел Руди. Когато се върна у дома след службата в армията, аз му казах: слушай сега, Брад, използувай улеснението, което ти дава американското правителство, и се запиши в някой колеж, защото според закона имаш привилегии като демобилизиран, и да знаеш, че отсега нататък човек, който не е завършил колеж, няма да струва и пукната нара в нашата страна. Брад е добро момче, послуша баща си и я го вижте сега. — Той погледна сияещ към дансинга, където синът му, Вирджиния и Джони Хийт пиеха шампанско сред някои от по-младите гости. — Издокаран, пие шампанско, бъдещето е пред него, оженен за красива, млада наследница: на голямо богатство. И ако някога каже, че не дължи всичко това на приятеля си Руди, баща му ще бъде първият, който ще го нарече лъжец.

Брад и Вирджиния заедно с Джони дойдоха да засвидетелствуват почитта си към Найт и старият човек покани Вирджиния да танцуват, а Брад покани Джийн.

— Май не си в много празнично настроение днес, Руди? — каза Джони. Нищо не можеше да убегне от премрежените очи на това гладко, закръглено лице.

— Булката е красива, шампанското е прекрасно, слънцето грее, приятелят ми смята, че е направил големия си удар в живота — отвърна Рудолф. — Защо да не съм в празнично настроение?

— И аз точно това се питам.

— Чашата ми е празна — каза Рудолф. — Ела да си налеем още вино — и тръгна към единия край на масата под тентата, където бяха напитките.

— В понеделник ще имаме отговор от Харисън — каза Джони. — Смятам, че ще се съгласи на сделката. Ще получиш играчката си.

Рудолф кимна, макар че се дразнеше, когато Джони, който не виждаше каква печалба може да се извлече от „Сентинъл“, наричаше вестника играчка. Но независимо какво мислеше по въпроса, Джони както обикновено се беше справил със задачата. Беше намерил някой си Хамлин, който се готвеше да закупи местните вестници на няколко малки градчета. Той беше дал съгласието си три месеца след покупката да препродаде вестника на Рудолф. Хамлин се оказа хитър търговец — беше поискал да му платят за услугата три процента от продажната цена на вестника, но тъй като беше успял да смъкне първоначалната сума, искана от Харисън, струваше си да приемат условията му.

Някой потупа Рудолф по гърба — беше Сид Гросит, доскорошен кмет на Уитби, когото на всеки четири години изпращаха като делегат на конгреса на Републиканската партия. Той беше енергичен, общителен човек, по професия адвокат, който успял благополучно да разсее слуховете, че докато е бил кмет, е вземал подкупи; въпреки това обаче беше решил да не се кандидатира на последните избори. Благоразумен, казваха хората. Сегашният кмет на града, който беше демократ, стоеше при другия край на масата и също пиеше шампанското на Колдъруд. Кой ли не беше дошъл на сватбата.

— Здравей, младежо — каза Гросит. — Чувам напоследък разни работи за теб.

— Хубави или лоши? — попита Рудолф.

— За Рудолф Джордах никога не се чува нищо лошо — отговори Гросит, който беше политик във всяко едно отношение.

— Правилно — намеси се Джони Хийт.

— Здравей, Джони. — Гросит се ръкуваше с всички. Нали един ден пак ще има избори. — Научих нещо от съвсем сигурен източник — продължи той. — Напускал си предприятието „Д. К.“ в края на месеца.

— Кой е източникът този път?

— Мистър Дънкан Колдъруд.

— Старият Колдъруд сигурно си е загубил ума днес при толкова вълнения — отговори Рудолф. Той не искаше да разговаря за работата си с Гросит или да отговаря на въпросите му какво смята да прави по-нататък. За това имаше още време.

— Когато Колдъруд си загуби ума от вълнение, обади ми се — каза Гросит. — Веднага ще дотичам. Той казва, че не знае какви са бъдещите ти планове. В същност не знаеше дали изобщо имаш някакви планове. Но в случай че искаш да изслушаш някои предложения… — Той се завъртя и се огледа, за да разбере дали наоколо няма демократи. — Защо да не поговорим след ден-два? Можеш да наминеш към кантората ми другата седмица.

— Другата седмица ще бъда в Ню Йорк.

— Е, добре, няма смисъл да говорим със заобикалки — каза Гросит. — Мислил ли си някога да се занимаваш с политика?

— Да, когато бях на двадесет години — отговори Рудолф. — Но сега съм вече остарял и поумнял…

— Не ми разправяй на мен тия работи — прекъсна го грубо Гросит. — На кого не му се иска да се занимава с политика? Особено на човек като теб. Богат, известен, с толкова успехи зад гърба си, с красива съпруга, мечтаещ да покори нови светове.

— Само не ми казвай, че искаш да се кандидатирам за президент сега, когато Кенеди вече не е жив — отговори Рудолф.

— Знам, че това ти звучи като шега — отговори сериозно Гросит. — Но кой знае дали след десет или дванадесет години пак ще ти звучи като шега! Слушай, Руди, ти трябва да започнеш политическата си кариера на местна почва, тук, в този град, където си любимецът на всички. Прав ли съм, Джони? — обърна се той за подкрепа към Джони Хийт.

— Любимецът на всички — потвърди с кимване Джони.

— От бедно семейство, завършил тук колеж, красив, образован, интересува се активно от обществения живот.

— Мисля, че повече ме интересува личният ми живот — заяви Рудолф, за да прекъсне хвалебствията.

— Щом искаш да си остроумен — добре. Но виж само на колко проклети комисии си член. И нямаш нито един враг в целия свят.

— Не ме обиждай, Сид. — На Рудолф му доставяше удоволствие да дразни настойчивия дребен мъж, но в същото време слушаше много по-внимателно, отколкото изглеждаше отстрани.

— Аз знам какво приказвам.

— Ти дори не знаеш демократ ли съм или републиканец — каза Рудолф. — Ако питаш Леон Харисън, той ще ти каже, че съм комунист.

— Леон Харисън е стар глупак — отговори Гросит. — Ако можех, щях да събера пари с подписка, за Да откупя вестника му.

Рудолф не се сдържа да не намигне на Джони Хийт.

— Аз знам какво си ти — продължаваше упорито Гросит. — Републиканец от типа на Кенеди. Точно този тип, който печели. И от когото има нужда нашата партия.

— Сега, след като вече ме определи от какъв тип съм — каза Рудолф, — можеш да ме препарираш и да ме поставиш под стъклен похлупак.

— Аз искам да те поставя в градския съвет на Уитби — отговори Гросит. — Като кмет. И се обзалагам, че мога да го направя. Как ти се струва това? А оттам пагоре и все нагоре по стълбата. Предполагам, че няма да искаш да станеш сенатор, сенатор от Ню Йорк, сигурно това би ти накърнило честолюбието.

— Сид — каза спокойно Рудолф, — аз просто се шегувах. Наистина съм поласкан. Обещавам ти, че през другата седмица ще мина да се видим, А сега да не забравяме, че сме на сватба, а не в някоя задимена хотелска стая. Отивам да танцувам с булката.

Той остави чашата си, потупа приятелски Гросит по рамото и тръгна да намери Вирджиния. Още не беше танцувал с нея и ако не я поканеше поне веднъж, хората непременно щяха да приказват. Живееха в малко градче — отвсякъде следяха зорки очи и после всичко се обсъждаше.

Като добър демократ и евентуален кандидат за сенатор, Рудолф се запъти към булката, която стоеше под тентата, престорено скромна и весела, сложила нежно ръка върху рамото на съпруга си.

— Ще ми окажеш ли тази чест? — попита Рудолф.

— Всичко, което имам, е твое. Нали знаеш — отговори Брад.

Рудолф поведе Вирджиния към дансинга. Тя танцуваше царствено, хванала небрежно ръката му, докосвайки съвсем леко гърба му, отметнала гордо глава, със съзнанието, че я наблюдават онези момичета, които биха искали да бъдат на нейното място на днешния ден, и онези мъже, които биха искали да бъдат на мястото на съпруга й.

— Желая ти много щастие — каза Рудолф. — Дълги години щастлив живот.

Тя тихичко се засмя.

— Аз ще бъда щастлива — отговори тя, докосвайки го с бедрата си. — Не се тревожи за това. Брад ще ми бъде съпруг, а ти ще ми станеш любовник.

— О, божичко! — въздъхна. Рудолф.

С върха на пръста си тя докосна устните му, за да го накара да мълчи, и скоро танцът свърши. Върнаха се при Брад и Рудолф разбра, че е бил прекален оптимист. Нещата нямаше да се оправят. Дори и след милион години.

Той не хвърли ориз заедно с другите гости, когато младоженците заминаха с колата на Брад за сватбеното си пътешествие. Стоеше на стълбите на клуба до Колдъруд. Колдъруд също не хвърляше ориз. Старият се мръщеше, но не можеше да се разбере дали заради нещо, което си мисли, или защото слънцето блести в очите му. Гостите се върнаха обратно, за да изпият по една последна чаша шампанско, а Колдъруд остана на стълбите, загледан през трептящия от горещината въздух в далечината, където и най-малката му дъщеря изчезна със своя съпруг. Малко преди това Колдъруд беше казал на Рудолф, че иска да говори с него, затова Рудолф даде знак на Джийн, че ще се видят по-късно, и тя остави двамата мъже насаме.

— Какво мислиш? — проговори най-накрая Колдъруд.

— Много хубава сватба.

— Не те питам за това.

— Кой може да каже дали един брак ще бъде сполучлив? — сви рамене Рудолф.

— Той се надява сега, че ще заеме мястото ти.

— Това е естествено — отговори Рудолф.

— Как бих желал днес ти да беше заминал с нея за Ню Йорк.

— В живота нещата много рядко стават по поръчка — отговори Рудолф.

— Много рядко — поклати глава Колдъруд. — Не мога да му имам изцяло доверие — продължи той. — Никак не ми е приятно да говоря така за човек, който е работил предано за мен, както е работил той, и който е женен за дъщеря ми, но не мога да се отърва от това опасение.

— Откакто е дошъл тук, не е направил нито една грешна стъпка — каза Рудолф. Освен една, помисли си той. И тя е, че не му повярва за Вирджиния. Или още по-лошо — че му повярва, но въпреки това се ожени за нея. Но не можеше да каже това на Колдъруд.

— Знам, че ти е приятел — продължи Колдъруд, — че е хитър като лисица, че ти го познаваш отдавна и му гласува достатъчно доверие, за да го доведеш тук и да му повериш такава отговорна работа… — Колдъруд поклати едрата си глава; болезнено жълтият цвят на лицето му говореше, че вече е белязан със знака на смъртта. — Той пие, ходи по жени — не се мъчи да отричаш, Руди, аз знам всичко, — играе комар, роден е в Оклахома…

Рудолф се засмя.

— Знам — не спираше Колдъруд. — Аз съм стар човек и имам предразсъдъци. Но е така. Сигурно ти си ме разглезил, Руди. През целия си живот не съм познавал човек, на когото бих могъл да се доверя повече, отколкото на теб. Дори и когато си ме убеждавал да направя нещо, което разумът ми не е приемал — а ако знаеш само колко пъти се е случвало това, — съм бил сигурен, че няма никога да навредиш на интересите ми, да постъпиш непочтено или да подрониш авторитета ми.

— Благодаря, мистър Колдъруд — каза Рудолф.

— Мистър Колдъруд, мистър Колдъруд — избухна старият човек. — И на смъртния ми одър ли ще ме наричаш мистър Колдъруд?

— Благодаря, Дънкан. — На Рудолф му беше трудно да го нарича с малкото му име.

— Да предам в ръцете на този човек всичко, което съм постигнал в живота си — заоплаква се Колдъруд по старчески. — Дори това да стане, след като умра, пак не ми се иска да е така. Но ако ти смяташ… — Той се навъси и замълча.

Рудолф въздъхна. Все някого трябва да предавам, помисли си той.

— Не смятам — отговори тихо той. — В нашия юридически отдел има един млад адвокат на име Мейдърс…

— Знам го — прекъсна го Колдъруд. — Светлокос човек с очила, има две деца. От Филаделфия е.

— Завършил е Уортънското търговско училище, а след това право в „Харвард“. Работи при нас повече от четири години. Познава работата във всички отдели. Винаги знае как трябва да се постъпи. Поддържа непрекъсната връзка с мен. Може да печели много повече в която и да е нюйоркска юридическа кантора, но предпочита да живее тук.

— Добре — съгласи се Колдъруд. — Съобщи му утре.

— Предпочитам ти да му го съобщиш, Дънкан. — За втори път в живота той се обърна към Колдъруд с малкото му име.

— Както обикновено не ми се иска да послушам съвета ти, макар и да знам, че си прав — каза Колдъруд. — Аз ще му съобщя. А сега да идем да пийнем още малко шампанско. Щом съм дал толкова пари за него, имам право и аз да пия.

Новото назначение беше оповестено един ден преди младоженците да се върнат от сватбеното пътешествие.

Брад прие новината спокойно, като джентълмен, и не попита Рудолф кой е взел решението. Но три месеца по-късно напусна работата и замина с Вирджиния за Тълса — баща му му беше предложил съдружие в петролната си компания. За първия рожден ден на Инид Брад изпрати чек за петстотин долара, които да се внесат в банковата сметка на детето.

Брад пишеше редовно весели, бодри, приятелски писма. Съобщаваше, че е добре, че за първи път в живота си печели толкова много пари. В Тълса му харесвало, там залагали с щедра ръка на голф по мащабите, възприети в западните щати, и три пъти поред бил спечелил по повече от хиляда долара. Всички харесвали Вирджиния и тя завързала много познанства. Започнала да играе голф. Брад предлагаше на Рудолф да вложи пари в неговата петролна компания. „Все едно, че береш парите от дърво“ — пишеше той. Искал да се отплати на Рудолф по някакъв начин за всичко, което е направил за него, а това била една възможност.

Преследван от чувството за вина — той не можеше да забрави разговора с Дънкан Колдъруд на стълбите пред клуба, — Рудолф започна да купува акции от петролните кладенци, които Брад разкриваше и разработваше. Освен това, твърдеше Джони Хийт, за човек е висок доход като неговия още повече си струвало, тъй като петролната индустрия се ползувала с правото да й се опрощават двадесет и седем процента от данъците. Джони Хийт направи справка за кредитоспособността на компанията „Питър Найт и син“, установи, че е висока, и се присъедини към вложенкята на Рудолф със същата сума като неговата.

ГЛАВА ПЕТА

1965

Клекнал на палубата, Томас си подсвиркваше тихичко с уста и лъскаше бронзовата шпула на котвената лебедка. Макар че още беше началото на юни, времето беше топло и той работеше бос и гол до кръста. Гърбът му беше станал почти кафяв от слънцето, също като на мургавите гърци и италианци от корабите в пристанището на Антиб. Тялото му не беше толкова стегнато както едно време, когато се боксираше. Мускулите му не бяха така силно изпъкнали, а по-отпуснати, по-меки. Когато носеше шапка, както сега, за да прикрие малката плешивина на темето си, изглеждаше по-млад, отколкото преди две години. Той нахлупи моряшката шапка със спусната надолу периферия плътно над очите си, защото ярката слънчева светлина, която гладката вода отразяваше, му пречеше да гледа.

От машинното отделение се чуваха удари от чук. Пинки Кимбъл и Дуайър оправяха една помпа. Първото пътуване за сезона започваше утре, а при пробното излизане в морето левият двигател беше прегрял. Пинки, който беше механик на „Вега“, най-големия параход в пристанището, се беше съгласил да дойде и да отстрани повредата. Дуайър и Томас се справяха с по-дребните повреди, но когато имаше нещо сериозно, трябваше да търсят помощ. За щастие Томас се беше сприятелил през зимата с Кимбъл и той им беше помагал да подготвят „Клотилд“. Томас не беше обяснил на Дуайър защо промени името на яхтата от „Пенелопа“, както се казваше в Порто Санто Стефано, на „Клотилд“. Според него една яхта трябваше да носи женско име, защо тогава да не се казва „Клотилд“? Естествено, че нямаше да я кръсти Тереза.

Той беше доволен от „Клотилд“, макар че дори и в собствените му очи яхтата не беше от най-красивите в Средиземно море. Знаеше, че горната й част е твърде тежка за основата и оказва голямо съпротивление на вятъра, че максималната й скорост е само дванадесет възела, а средната — десет и че, се клатушкаше застрашително при по-неблагоприятни морски условия. Но всичко, което двамата упорити мъже, работейки в продължение на месеци, можеха да направят, беше направено и олющеният стар съд, купен преди две години и половина в Порто Санто Стефано, беше превърнат в удобна, здрава яхта. Вече бяха изкарали два сезона и макар никой от двамата да не беше забогатял, все пак имаха по малко пари в банката, в случай че закъсат. Това лято обещаваше да бъде още по-успешно от предишните и Томас изпитваше блажено спокойствие, докато лъскаше бронзовата макара и гледаше как слънчевите лъчи се отразяват в нея. Преди да се отдаде на морския живот, никога не беше допускал, че едно толкова просто, механично занимание като лъскането на парче метал може да му достави удоволствие.

Всичко в яхтата му доставяше удоволствие. Обичаше да се разхожда от носа до кърмата и обратно, докосвайки с ръка бордовата ограда, беше му приятно да гледа въжетата, навити в спираловидни фигури върху палубата от тиково дърво с добре запушени цепнатини, любуваше се на излъсканите месингови дръжки на старомодното кормило в салона на горната палуба, на грижливо наредените карти и здраво навитите сигнални флагчета, поставени на определените за тях места. Той, който не беше измил една чиния през живота си, сега прекарваше по цели часове в камбуза, търкаше до блясък съдовете за готвене, проверяваше дали хладилникът е чист и не мирише на лошо, дали подставката за съдове и печката са лъснати. Когато на яхтата имаше пътници, Томас, Дуайър и наетият готвач се обличаха в светлокафяви памучни къси панталони и снежнобели тениски, на които беше изписано със синьо името „Клотилд“. Вечер или когато времето беше студено, и тримата обличаха еднакви морскосини дебели пуловери.

Беше се научил да приготвя най-различни видове напитки и ги сервираше изстудени в хубави чаши; едни от клиентите му — американци — се кълняха, че наемат яхтата само заради водката с доматен сок, която Томас им поднасяше. За хора, които обичаха да пият, пътуването с яхта по Средиземно море беше изгодно, защото можеха да купуват цели каси с напитки без мито, а, джинът или уискито струваха по долар и половина бутилката. Той самият пиеше рядко — от време на време по някоя мастика или бира. Когато на борда имаше пътници, Томас носеше капитанска шапка с позлатена кокарда — котва с верига. Смяташе, че това създава особено морско настроение у клиентите му.

Беше научил по няколко френски, италиански и испански думи, колкото да се оправя с пристанищните власти и с продавачите по магазините, но ако се наложеше да спори с някого, не можеше да се разбере. На Дуайър му се удаваха лесно всички езици и той можеше да си приказва с когото си иска.

Томас беше изпратил на Гретхен снимка на „Клотилд“, обляна от една разбиваща се о нея вълна, и Гретхен му беше отговорила, че държи снимката на камината във всекидневната. Тя пишеше, че един ден ще дойде да попътува е брат си по море. Пишеше още, че сега е заета и работи нещо в едно филмово студио. Беше удържала на обещанието си и не беше казала на Рудолф къде се намира и с какво се занимава Томас. Гретхен беше единствената му връзка с Америка и той пишеше само на нея, когато се почувствуваше самотен или му ставаше мъчно за детето. Беше накарал Дуайър да помоли приятелката си в Бостън, за която той все още разправяше, че ще се ожени, да отиде в хотел „Егейски“, когато има време, и да поговори с Папи, но момичето още не беше отговорило.

Тази или другата година непременно ще отиде в Ню Йорк и ще се опита да намери сина си.

След историята с Фалконети не се беше бил с никого. Все още сънуваше Фалконети. Не му беше мъчно за него, но съжаляваше, че Фалконети е мъртъв и че времето не можа да заличи чувството му на вина за смъртта на този човек.

Той излъска макарата и се изправи. Палубата под босите му крака беше приятно топла. Като тръгна назад към кормилото, прокарвайки пръсти по лакираните неотдавна тъмночервени перила, чукането долу спря и от люка се показа буйната, рижа коса на Кимбъл. След малко на палубата се появи и Дуайър. И двамата носеха омазнени зелени комбинезони, защото в тясното машинно отделение човек не можеше да се опази чист. Кимбъл бършеше ръце в някакъв парцал, който после захвърли в морето.

— Смятам, че оправихме работата, капитане — каза Кимбъл. — Защо не направим една разходчица?

Томас влезе в кабината и включи моторите, Дуайър и Пинки отвързаха въжетата и надвесени над водата, започнаха да вадят котвата — Дуайър въртеше лебедката и миеше с маркуча полепналите по веригата мръсотии, преди да я прибере. За по-голяма устойчивост веригата беше дълга; „Клотилд“ беше навлязла почти в средата на пристанището, когато Пинки даде знак, че пътят им е свободен, и помогна на Дуайър да качи котвата на палубата с гафела.

Томас можеше вече да управлява добре яхтата и отстъпваше кормилото на Дуайър само когато пристанището беше препълнено или духаше лош вятър. Днес той насочи яхтата към изхода на пристанището и увеличи скоростта — моторът пухтеше равномерно, докато минаваха край рибарите, наредени с въдиците си в края на вълнолома, и заобикаляха шамандурите; като излязоха в открито море, той увеличи скоростта и се насочи към нос Антиб, оставяйки зад гърба си хълма с крепостта Vieux Carré. Следеше как работят и двата мотора и с облекчение установи, че левият не се прегрява. Добрият Пинки! През тази зима сигурно им е спестил най-малко хиляда долара. Корабът „Вега“, на който той работеше, беше толкова нов и толкова поддържан, че за Пинки нямаше почти никаква работа, докато не излязат в морето. На пристанището му беше скучно и той идваше с удоволствие да помага в задушното, тясно машинно помещение на „Клотилд“.

Кимбъл беше недодялан англичанин, чието луничаво лице никога не можеше да почернее, а оставаше болезнено червено през цялото лято. Той, както сам се изразяваше, имаше проблем с пиенето. Когато се напиеше, ставаше заядлив и предизвикваше хората в баровете. Караше се с шефовете си и рядко се задържаше на един кораб повече от година, но тъй като беше много добър специалист, намираше — бързо нова работа. Работеше само на големи яхти, тъй като смяташе, че на по-малки няма да може да упражнява както трябва занаята си. Беше израснал в Плимут и беше прекарал целия си живот на море. Не можеше да се начуди, че човек като Томас е станал собственик и капитан на яхта от рода на „Клотилд“, че се е установил на пристанището в Антиб и си изкарва хляба с нея. „Тия янки — клатеше Кимбъл глава. — За всичко ви бива, дявол да го вземе. Нищо чудно, че целият свят е в ръцете ви.“

С Томас се бяха сприятелили от самото начало — когато се разминаваха по кея, се поздравяваха или се черпеха бира в малкото барче на входа на пристанището. Кимбъл се беше досетил, че Томас е бил боксьор и Томас му беше разказал за някои от срещите си на ринга, за преживяванията си, за победата в Лондон, за следващите две загуби, които бяха предварително уговорени, и даже за последния бой с Куейлс в хотелската стая в Лас Вегас. Тази история ентусиазира особено много войнствено настроения Кимбъл. Томас не му беше казал за Фалконети, а Дуайър беше достатъчно разумен да си мълчи по този въпрос.

— Божичко, Томи — каза Кимбъл, — ако аз можех да се бия така, щях да прочистя всички барове от Гибралтар до Пирея.

— И междувременно някой щеше да ти забие ножа в ребрата — отговори Томас.

— Дума да няма, че си прав — съгласи се Кимбъл. — Но, човече, удоволствието преди всичко!

Когато се напиеше и забележеше Томас, той започваше да удря по бара и да крещи: „Виждате ли този човек? Ако не ми беше приятел, щях да го пребия от бой.“ След което прегръщаше нежно Томас през врата с татуираната си ръка.

Приятелството им се затвърди една нощ в един бар в Ница. Те не бяха отишли заедно, но Дуайър и Томас попаднаха случайно в бара близо до пристанището. Посетителите бяха застанали в кръг около развилнелия се Кимбъл, който крещеше на няколко френски моряци и на трима-четирима модно облечени младежи, за които Томас знаеше, че са опасни — беше се научил да ги разпознава и да ги избягва: дребни хулигани и мошеници, които вършеха различни услуги на шефовете на бандите, действуващи по Лазурния бряг, чийто център се намираше в Марсилия. Инстинктът му подсказваше, че сигурно са въоръжени, ако не с пистолети, положително с ножове.

Пинки Кимбъл говореше много особено френски и Томас не го разбираше, но схващаше по тона на гласа му и по намръщените лица на посетителите на бара, че Кимбъл ги обижда. Когато се напиеше, той имаше много лошо мнение за французите. Когато се напиеше в Италия, намразваше италианците, а в Испания — испанците. Освен това в пияно състояние той сякаш губеше способността си да брои и фактът, че е сам срещу най-малко пет души, разпалваше още повече желанието му да държи обидни речи.

— Ще направи така, че ще го убият тази вечер — прошепна Дуайър, който разбираше какво крещи Кимбъл. — И нас също, ако разберат, че сме му приятели.

Томас хвана здраво Дуайър за лакътя, поведе го със себе си и двамата застанаха до Кимбъл на бара.

— Здрасти, Пинки — каза весело Томас.

Пинки се извъртя, готов да посрещне нови врагове.

— А-а — каза той. — Радвам се, че сте тук. Точно разяснявам някои истини на тия maquereaux45, които ще им бъдат от полза.

— Зарежи тая работа, Пинки — каза Томас и се обърна към Дуайър. — Искам да кажа няколко думи на господата. Затова ще ми превеждаш. Ясно и учтиво. — Той се усмихна любезно на мъжете в бара, които ги бяха заобиколили заплашително в полукръг. — Както виждате, господа — продължи Томас, — този англичанин е мой приятел. — Изчака, докато Дуайър преведе нервно думите му. Лицата около него не трепнаха. — Освен това той е пиян — продължи Томас. — Естествено никой не иска приятелят му да пострада, независимо дали е пиян или трезвен. Сега ще се опитам да го накарам повече да не говори, но дори и да каже нещо или вече да го е казал, тази вечер тук няма да стават побоища. Сега аз съм полицаят в бара и аз отговарям за реда. Моля те, преведи — каза той на Дуайър.

Докато Дуайър превеждаше и се запъваше, Пинки възмутено каза:

— Глупости, капитане! Защо биеш отбой?

— Освен това — продължи Томас — пиенето сега ще бъде от мен. Бармане, къде си? — Той говореше усмихнато, но усещаше как мускулите на ръцете му се напрягат — беше готов да скочи всеки миг върху най-едрия мъж от групата, един корсиканец с квадратна челюст, облечен с черно кожено яке.

Мъжете се спогледаха неуверено. Но те не бяха дошли в бара да се бият и след като помърмориха малко, един по един приеха почерпката на Томас.

— И това ми било боксьор — каза презрително Пинки. — Ти, янки, можеш само примирие да обявяваш. — Но десет минути по-късно се остави да го изведат здрав и читав от бара.

На другия ден дойде на „Клотилд“ с бутилка мастика и каза:

— Благодаря ти, Томи! Ако не се беше появил през следващите две минути, щяха да ми счупят черепа. Не знам какво ми става, като изпия няколко чашки. И то поне да побеждавах. Имам белези от главата до петите за доказателство на храбростта ми. — И се засмя.

— Ако трябва да се биеш — каза Томас, припомняйки си дните, когато беше изпитвал необходимост да се бие, независимо с кого и поради каква причина, — бий се трезвен. И то само с един човек. И недей да ме викаш на помощ. Аз съм се отказал от тази работа.

— Какво щеше да направиш, Томи, ако се бяха нахвърлили върху мен? — попита Пинки.

— Щях да ги задържа, докато Дуайър те изведе от бара, и после щях да избягам, за да си спася живота — отговори Томас.

— Да ги задържиш — повтори Пинки. — Пари давам да можех да те видя как ги задържаш.

Томас не знаеше какво се беше случило в живота на Пинки Кимбъл, та от приятен човек, макар и малко глуповат, той се превръщаше в див, разярен звяр, след като пийнеше няколко чашки. Един ден може би ще го разпита.

Пинки влезе в кабинета, огледа уредите и се ослуша критично в бумтенето на дизеловите мотори.

— Готов си да изкараш лятото, приятел — каза той. — И то на собствената ти яхта. Завиждам ти.

— Не съм съвсем готов — отговори Томас. — Липсва ни един член на екипажа.

— Защо? — попита Пинки. — Че къде е испанецът, когото взе миналата седмица?

Испанецът имаше добри препоръки като готвач и стюард и не искаше много висока заплата. Но една вечер, когато се готвеше да слезе на брега, Томас го видя, че пъхна нож до глезена в обувката си и го скри под крачола на панталона.

— За какво ти е това? — попита го Томас.

— За да вдъхва уважение — отговори испанецът.

На другия ден Томас го уволни. Не искаше на яхтата му никой да крие нож в обувката си, за да вдъхва някому уважение. И сега нямаше готвач.

— Уволних го — каза Томас на Пинки в момента, когато минаваха през залива Ла Гаруп. И му обясни защо. — И сега ми трябва готвач, който да е едновременно и стюард. През следващите две седмици можем да минем и без такъв човек, защото клиентите ми ще бъдат на яхтата само през деня и ще си носят храна. Но след това ще трябва да намеря някой.

— Мислил ли си някога да наемеш жена? — попита Пинки.

Томас се намръщи и каза:

— Освен готвенето има да се върши и много тежка работа.

— Става дума за силна жена.

— Почти всичките ми неприятности в живота са били причинени от жени — отговори Томас. — И от силни, и от слаби.

— Колко дни от лятото пропиляваш — каза Пинки — по разни загубени пристанища за пране и гладене на бельото, а в това време клиентите ти мърморят, че ценното им време от ваканцията така си минава?

— Ужасно много — съгласи се Томас. — Имаш ли яякого пред вид?

— Имам — отговори Пинки. — Тя работи като камериерка на „Вега“ и едвам издържа вече там. Луда е по морето, а през цялото лято не излиза от душната пералня.

— Добре — каза неохотно Томас. — Ще поговоря с нея. Само че й кажи да не носи ножове, а да си ги остави у дома…

Той нямаше нужда от жена за любов на яхтата. Пристанищата бяха пълни с момичета. Човек можеше да прекара приятно с тях, като изхарчи няколко долара за вечеря или за бар, да ги почерпи нещо за пиене и после без всякакви усложнения да замине за следващото пристанище. Не знаеше как Дуайър се оправя в това отношение, но мислеше, че е по-добре изобщо да не го пита.

Обърна яхтата, за да се прибере в пристанището. „Клотилд“ беше готова. Нямаше смисъл да хаби горивото. До пристигането на първите клиенти той плащаше разноските по бензина.

В шест часа видя, че по кея се задава Пинки с една жена. Тя беше ниска, закръглена и сресана на две плитки. Беше облечена с джинси, син пуловер и платнени обувки с въжени подметки. Преди да стъпи на мостчето па кърмата, тя си събу обувките. По средиземноморските пристанища яхтите много често се връзваха за кея откъм кърмата, за да заемат по-малко място.

— Това е Кент — каза Пинки. — Аз й разказах за теб.

— Здравей, Кейт.

Томас се ръкува с нея. Ръката и беше доста нежна за жена, която работи в пералня и може да върши тежка работа на кораб. Беше англичанка от Ливърпул и изглеждаше около двадесет и пет годишна. Когато разказваше за себе си, тя говореше тихо. Можела да готви, да пере, да върши разни други работи на яхтата, говорела френски и италиански, „не блестящо“, както обясни тя с усмивка на уста, но разбирала метеорологичните съобщения по радиото и на двата езика, можела да държи курса на яхтата и да стои на вахта, а също и да шофира кола, ако се наложи. Съгласна била да работи със същата заплата, която, получавал испанецът с ножа. Тя не беше красива, но от загорялото li лице лъхаше здраве и сила и когато говореше, гледаше събеседника си право в очите. През зимата, ако останеше без работа, щеше да се върне в Лондон и да стане келнерка. Не беше омъжена, не беше сгодена и искаше да се отнасят с нея като с равноправен член на екипажа, нито по-хубаво, нито по-лошо.

— Тя е като дива английска роза — каза Пинки. — Нали, Кейт?

— Остави сега шегите, Пинки — отговори момичето. — Аз искам да ме приемат на работа тук. Омръзнало ми е да пътувам от единия до другия край на Средиземно море в колосана униформа с бели памучни чорапи като медицинска сестра и да ми викат „мис“ или „мадмоазел“. Аз отдавна съм забелязала твоята яхта, Том, и тя ми харесва. Не е много голяма и префърцунена като онези от Британския кралски яхт-клуб. Твоята яхта изглежда приятна, чиста и приветлива. И тук положително няма да идват много дами, чиито бални рокли трябва да се гладят в някой горещ, задушен следобед на пристанището в Монте Карло, където същата вечер в Двореца предстои бал.

— Е, ние не обслужваме просяци — каза Томас, защищавайки изискаността на своите клиенти.

— Знаеш какво искам да кажа — отговори момичето. — А сега слушай, не искам да купуваш нещо, което не си видял. Вечеряли ли сте вече?

— Не. — Дуайър беше в камбуза и отчаяно се бореше с някаква риба, която беше купил сутринта, но по звуците, долитащи отдолу, Томас разбираше, че все още не е свършил нищо.

— Аз ще ви приготвя вечерята — каза момичето. — Ей сега. Ако ви хареса, ме взимате с вас: отивам на „Вега“ да си прибера нещата тази вечер и се връщам тук. Ако не ви хареса, нищо няма да загубите. Ресторантите в града са отворени до късно за гладни хора. А ти, Пинки, ако искаш, можеш да останеш да ядеше нас.

— Добре — прие Томас и слезе в камбуза да извика Дуайър, тъй като поне за една вечер имаха първокласен готвач.

Момичето огледа камбуза, кимна одобрително, отвори хладилника, отвори всички чекмеджета и шкафове да види къде какво има, погледна купената от Дуайър риба и каза, че той не разбирал от риба, но че в случая ще минат и с нея. Каза и на двамата да излязат и обеща да ги извика, щом вечерята е готова. Трябваше само някой да отиде в Антиб за пресен хляб и за две парчета узрял камамбер.

Вечеряха на кърмата зад кабината вместо в малката ниша пред салона, където се хранеха, когато на яхтата имаше пътници. Кейт беше наредила масата по-добре от Дуайър. Беше сложила две бутилки вино в кофичката с лед; отвори бутилките и остави кофичката на един стол.

Беше задушила рибата с картофи, чесън, лук, домати, мащерка, със сол и много пипер, с малко бяло вино и малки парченца бекон. Когато седнаха на масата, беше още светло, слънцето залязваше на безоблачното, зеленикавосиньо небе. Тримата мъже се бяха измили, обръснали и преоблекли; докато седяха на палубата и вдишваха ароматните миризми от кухнята, бяха изпили по две мастики. На пристанището цареше тишина, чуваше се само плисъкът на малките вълни, които се разбиваха в корпусите на яхтите.

Кейт донесе яденето в един голям супник. На масата вече имаше хляб, масло и голяма купа със салата. След като им сервира, тя също седна спокойно и без да бърза. Томас, като капитан, наля виното.

Томас започна пръв да яде и задъвка съсредоточено. Кейт, навела глава, също пристъпи към вечерята.

— Пинки — каза Томас, — ти си истински приятел. Решил си да ме охраниш. Кейт, оставаш при нас.

Тя го погледна и се усмихна. Вдигнаха чаши за новия член на екипажа.

Даже кафето имаше вкус на истинско кафе.

След вечеря, докато Кейт миеше съдовете, тримата мъже останаха да се наслаждават на тишината, пушейки донесените от Пинки пури, загледани в изгряващата луна над виолетовите алпийски хълмове.

— Дуайър — каза Томас, изтегнат на стола си с изпружени крака, — ето за какво мечтаехме.

Дуайър мълчаливо се съгласи.

Същата вечер Томас отиде с Кейт и Пинки на „Вега“. Беше късно и на кораба беше почти тъмно, светеше само в няколко каюти, но Томас изчака отвън, докато Кейт си събере багажа. Не искаше да се разправя с капитана, който може би беше буден и щеше да се ядоса, че негов подчинен го напуска без всякакво предупреждение.

След петнадесетина минути Томас видя Кейт, която слизаше безшумно по стълбата с куфар в ръка. Минаха край крепостната стена, край закотвените една до друга яхти и стигнаха до „Клотилд“. Кейт спря за малко и огледа сериозно синьобялата яхта, която леко проскърцваше, когато вълните придърпваха двете въжета, с които беше завързана за кея.

— Ще запомня тази вечер — каза тя, събу си обувките, взе ги в ръка и боса се качи по стълбата.

Дуайър ги чакаше. Беше оправил второто легло в каютата на Томас и беше сложил чисти чаршафи за Кейт в другата каюта, където досега спеше сам. Томас хъркаше поради счупения си нос, но Дуайър трябваше да свикне с това. Поне за известно време.

Една седмица по-късно той се върна отново в каютата си, понеже Кейт се премести при Томас. Тя каза, че хъркането на Томас няма да й пречи.

Семейство Гудхарт, възрастни хора, отсядаха всяка година през юни в хотел „Дю Кап“. Той беше собственик на текстилни фабрики в Северна Каролина, но синът му беше поел бизнеса. Висок мъж с изправена походка и бавни движения, с гъста посивяла коса, той приличаше на полковник в оставка от редовната войска. Мисис Гудхард беше малко по-млада от съпруга си, с мека бяла коса. Имаше запазена фигура и все още можеше да носи панталони. Предишната година семейство Гудхард бяха наели „Клотилд“ за две седмици и тъй като бяха останали много доволни, се бяха уговорили чрез писма с Томас още през зимата да повторят миналогодишното пътуване.

От всички клиенти те бяха най-непретенциозните. Всяка сутрин в десет часа Томас хвърляше котва колкото е възможно по-близо до брега срещу хотела им и те идваха до яхтата с моторница. Носеха пълни кошници с храна, приготвена в кухнята на хотела, и бутилки вино, увити в салфетки. И двамата бяха над шейсет години и ако морето беше макар и малко развълнувано, прехвърлянето им на яхтата ставаше рисковано. В такива случаи шофьорът им ги закарваше до пристанището в Антиб, където „Клотилд“ ги чакаше. Понякога идваха с други възрастни двойки или казваха на Томас, че трябва да спрат в Кан, за да вземат някакви свои приятели. Тогава се запътваха към проливите между Леренските острови на около четири хиляди метра от брега и хвърляха там котва за целия ден. По тези места морето почти винаги беше тихо, водата беше дълбока не повече от три метра и половина и кристално чиста — виждаше се как водораслите се олюляват по дъното. Семейство Гудхарт обличаха банските си костюми, излягаха се на слънце върху дюшеците, четяха или дремеха, а от време на време скачаха във водата да поплуват.

Мистър Гудхарт твърдеше, че е по-спокоен, когато Томас или Дуайър плуват с мисис Гудхарт. Съпругата му, която беше здрава жена с яки рамене и силни, издръжливи крака, плуваше много добре, но Томас знаеше, че по този начин мистър Гудхарт иска да каже, че всеки на яхтата може да плува, когато пожелае, и да се наслаждава на бистрата, прохладна вода между островчетата.

Понякога, ако имаха гости, Томас постилаше едно одеяло на кърмата и те изиграваха няколко робера бридж. Двамата съпрузи говореха тихо и се държаха много учтиво един с друг и с всички останали.

Всеки ден точно в един и половина те бяха готови за първия си коктейл, който Томас им приготвяше — неизменната водка с доматен сок. След това Дуайър спускаше сенника и те сядаха да обядват е храната, която си носеха от хотела. На масата се появяваха омари, студено печено месо, салата от риба или студена риба със сос, сирене и плодове. Те винаги носеха много неща за ядене, че дори когато бяха с приятели, за екипажа оставаше доста храна — не само за обяд, но и за вечеря. На обяд всеки от тях изпиваше по бутилка бяло вино.

Единственото, за което Томас се притесняваше, беше кафето; но сега, след идването на Кейт, това не беше проблем. В деня, когато семейство Гудхарт пристигна на яхтата, Кейт излезе от камбуза с каната за кафе, облечена с бели шорти и бяла тениска с надписа „Клотилд“, опъната върху едрите й гърди; Томас я представи на гостите и мистър Гудхарт, кимайки-одобрително, каза:

— Капитане, обслужването на вашата яхта се подобрява с всяка изминала година.

След обяда мистър и мисис Гудхарт се оттегляха долу за почивка. Често от тяхната каюта долитаха приглушени шумове, които можеха да бъдат предизвикани само от любовни ласки. Съпрузите бяха казали на Томас, че са женени от тридесет и пет години, и той се чудеше как е възможно все още да се обичат и да се отдават с явно удоволствие на любовта. Тези хора объркаха изцяло представите му за брака.

Към четири часа следобед те отново се появяваха на палубата, сериозни и учтиви както винаги, облекли банските си костюми, за да поплуват още половин час в компанията на Дуайър или на Томас. Дуайър плуваше лошо и веднъж или два пъти, когато мисис Гудхарт се беше отдалечила на един километър от яхтата, Томас си мислеше, че сигурно ще й се наложи да влачи Дуайър на връщане.

Точно в пет часа Гудхарт, изкъпан, сресан и облечен с памучни панталони, бяла риза и син блейзер, се качваше на палубата и казваше:

— Не смятате ли, че е време да пийнем по нещо, капитане? — А ако на яхтата нямаше други хора, добавяше: — За мен ще бъде чест да ми правите компания.

Томас приготвяше две чаши уиски със сода и даваше знак на Дуайър да включи моторите и да поеме кормилото. Вдигаха котвата с помощта на Кейт и потегляха обратно към хотел „Дю Кап“. Седнали на кърмата, мистър Гудхарт и Томас пиеха уискито, а яхтата се измъкваше от проливите, заобикаляше острова и розовобелите кули на Кан се отразяваха в морето отляво на борда.

В един такъв следобед мистър Гудхарт каза:

— Капитане, има ли по тези краища много хора с вашето презиме?

— Не зная — отговори Томас. — Защо?

— Споменах вчера името ви пред помощник-управителя на хотела — отговори мистър Гудхарт — и той ми каза, че там понякога отсядат някои си мистър и мисис Рудолф Джордах.

Томас отпи от чашата си.

— Това е брат ми — отговори той. Усети, че мистър Гудхарт го погледна любопитно, и отгатна какво си мисли. — Пътищата ни се разделиха — добави той кратко. — Рудолф беше най-умният в нашето семейство.

— Кой знае. — Мистър Гудхарт, хванал чашата, огледа яхтата, посочи слънцето, разцепената пътека, която „Клотилд“ оставяше в морето, кафявозеленото хълмисто крайбрежие. — Може би вие сте били по-умният. Аз работих цял живот и чак когато остарях и се оттеглих от работата, ми остана време веднъж в годината да прекарвам две седмици като тези. — Той се усмихна мрачно и добави: — А минавах за най-умния в семейството.

В този момент се появи мисис Гудхарт, облечена като младо момиче с панталони и широк пуловер. Томас довърши питието ои и отиде да й донесе и на вея уиски. Тя не отстъпваше в пиенето на мъжа си и всеки ден му правеше достойно компания.

Мистър Гудхарт плащаше за това удоволствие по, двеста и петдесет долара на ден плюс горивото и по хиляда и двеста стари франка на ден за храна на екипажа. Миналата година, преди да си тръгне, той беше дал на Томас петстотин долара бакшиш. Томас и Дуайър се опитаха да изчислят колко богат трябва да е този човек, щом може да си позволи да плаща толкова пари за две седмици и в същото време да спи в един от най-скъпите хотели в света. Накрая се отказаха да изчисляват. „Богат е, това е всичко, богат, и толкова повтаряше Дуайър. — Божичко, можеш ли да си представиш по колко часа хиляди нещастници трябва да работят на становете в неговите текстилни фабрики в Северна Каролина и да си раздират гърдите от кашлица, за да може той да плува всеки ден?“ Отношението на Дуайър към капиталистите му беше внушено от неговия баща, който работеше във фабрика и беше социалист по убеждение. Според Дуайър гърдите на всички работници се раздираха от кашлица.

Преди да се запознае със семейство Гудхарт, отношението на Томас към богатите хора, макар и не толкова крайно, колкото на Дуайър, се изразяваше в завист, недоверие и подозрителност — той смяташе, че винаги когато има възможност, богатият ще направи зло на всеки, който е във властта му. Неприязънта към брат му, която се беше породила още от детинство по съвсем други причини, се беше засилила след забогатяването на Рудолф. Но съпрузите Гудхарт бяха разбили старите му убеждения. Те го бяха накарали да се замисли още веднъж за смисъла на брака, за старостта както на бедните, така и на богатите, дори за американците като общо. Много жалко, че те идваха в началото на сезона, защото до октомври едва ли щяха да имат други такива клиенти. Повечето от пътниците им потвърждаваха, че безпощадните оценки на Дуайър за управляващата класа са верни.

Последния ден поеха към хотела по-рано от обикновено, защото се появи вятър и отвъд острова цялото море беше в зайчета. Още преди да излезе на открито, „Клотилд“ се люлееше и опъваше веригата. Мистър Гудхарт беше пил повече от друг път и нито той, нито жена му бяха спали следобед. Когато Дуайър изтегли котвата, те бяха още по бански, облекли отгоре пуловерите си, за да не ги мокрят вълните. Стояха на палубата също като деца на забава, която скоро ще свърши, жадни да опитат и последното удоволствие, което предлага отлитащият празник. Мистър Гудхарт дори малко троснато укори Томас, че не е донесъл веднага следобедните напитки.

Щом излязоха от завета на островите, разбраха, че е невъзможно да седят на шезлонгите на палубата — и тримата трябваше да се държат за перилата, докато пиеха уискито си.

— Мисля, че няма да може да се стигне с лодка до пристана на хотела — каза Томас. — По-добре да наредя на Дуайър да обърне и да спрем в Антиб.

Томас тръгна към кабината, но мистър Гудхарт го хвана за ръката.

— Нека да опитаме — каза той. Очите му бяха леко зачервени. — Аз обичам понякога лошото време.

— Както искате, сър — отговори Томас. — Ще отида да кажа на Дуайър.

В кабината Дуайър вече завърташе кормилото. Кейт седеше на пейката в дъното и ядеше спокойно сандвич с печено говеждо месо. Тя имаше винаги добър апетит и при най-развълнувано море се държеше като истински моряк.

— Ще има буря — каза Дуайър. — Връщаме се.

— Карай към хотела — нареди Томас.

Кейт го погледна изненадано, отхапвайки от сандвича си.

— Ти луд ли си? — извика Дуайър. — При този вятър всички моторници отдавна вече са в пристанището. И изобщо няма да може да спуснем лодката.

— Знам — отговори Томас. — Но те искат да видят какво ще стане.

— Това е само губене на време — изръмжа Дуайър. На другата сутрин трябваше да вземат новите си клиенти от Сан Тропе и бяха решили да тръгнат веднага за там, щом оставят семейство Гудхарт. Дори морето да беше спокойно и да нямаше вятър, пак щяха да загубят много време и трябваше да подготвят яхтата за следващия рейс пътем. Духаше мистралът, а това щеше да ги принуди да се движат покрай брега за по-сигурно и да им удължи много пътя. Освен това трябваше да намалят скоростта, за да предпазят корпуса от силния удар на вълните. А в такова време и дума не можеше да става да свършат някаква работа по кораба, докато са в движение.

— Ще се забавим само с няколко минути — опита се да го успокои Томас. — Те ще се убедят, че е невъзможно, и ще се върнем в Антиб.

— Ти си капитанът — отговори Дуайър и изви яростно кормилото, защото една вълна се разби в левия борд и „Клотилд“ се отклони от курса си.

Томас остана в кабината на сухо. Съпрузите Гудхарт не мърдаха от палубата, целите мокри, но явно доволни. По небето нямаше облаци, следобедното слънце грееше силно и когато водните пръски връхлитаха палубата, около двамата възрастни хора за миг засилваха цветовете на дъгата.

Когато Голф Жуан остана далеч отляво — закотвените в малкото му пристанище яхти силно се люлееха, — мистър Гудхарт даде знак на Томас, че съпругата му и той искат по още едно питие.

Като стигнаха на около петстотин метра от високите скали, където бяха кабинките за преобличане, видяха, че вълните заливат малкия бетонен пристан, където обикновено стояха вързани моторниците. Както беше предсказал Дуайър, моторниците ги нямаше. На определеното за плуване място в края нанкалите беше издигнато червено знаме, а стълбата под ресторант „Идън Рок“, от която се скачаше в морето, беше запречена със синджир. Вълните се разбиваха чак в горния край на стълбата, после се отдръпваха, разпенени и бялозелени, оставяйки открито и най-долното стъпало, преди да се втурнат отново с пълна сила.

Томас излезе от кабината и отиде на палубата.

— Страхувам се, че бях прав, сър — каза той на мистър Гудхарт. — В такова море няма как да се стигне с лодка. Ще трябва да се върнем на пристанището.

— Вие вървете в пристанището — отговори спокойно мистър Гудхарт. — Жена ми и аз решихме да се приберем с плуване. Само докарайте яхтата колкото се може по-близо до брега, без да я излагате на опасност, разбира се.

— Има червено знаме — каза Томас. — Никой не плува.

— Тия французи… — каза мистър Гудхарт. — Ние с жена ми сме плували в Нюпорт при два пъти по-силно крайбрежно вълнение, нали, мила?

— Ще изпратим после на пристанището шофьора с колата, капитане, за да вземе багажа — добави мисис Гудхарт.

— Това не е Нюпорт, сър — направи Томас последен опит да ги разколебае. — Плажът не е пясъчен. Вълните ще ви блъснат в някоя скала, ако…

— Във Франция всичко изглежда по-опасно, отколкото в същност е — каза мистър Гудхарт. — Просто се приближете колкото е възможно до брега, а ние ще свършим останалото. И на двамата ни се плува.

— Добре, сър — отговори Томас и се върна в кабината, където Дуайър въртеше кормилото, пускайки първо единия мотор, после другия, за да може с резки кръгове да доближи яхтата поне на триста метра до стълбата.

— Дай я напред още стотина метра — каза Томас. — Те Искат да плуват.

— Да не са решили да се самоубиват? — попита Дуайър.

— Плащат си за тая работа — отговори Томас и се обърна към Кейт: — Облечи си банския. — Той беше по бански гащета и пуловер.

Без да каже нито дума, Кейт слезе в каютата да се преоблече.

— Щом скочим във водата, започни да се изтегляш — каза Томас на Дуайър. — Стой далеч от скалите. Като видиш, че сме в безопасност, тръгни към пристанището. Ние ще си дойдем с някоя кола. Достатъчно ще ми бъде да плувам в едната посока. Ще се върнем по шосето.

Кейт се появи след две минути, облечена със стар, избелял син бански костюм. Тя беше добра плувкиня. Томас си съблече пуловера и двамата излязоха на палубата. Съпрузите Гудхарт бяха свалили пуловерите си и ги чакаха. Мистър Гудхарт беше с дълги пъстри бански гащета — едър и загорял от слънцето. Мускулите му бяха старчески отпуснати, но като млад сигурно е бил планина човек. Малките венички по все още стройните крака на мисис Гудхарт издаваха възрастта й.

По средата между „Клотилд“ и стълбите беше закотвен един сал, който просто танцуваше по вълните. Когато някоя особено голяма вълна го подемеше, за миг той се изправяше почти отвесно.

— Предлагам първо да стигнем до сала — каза Томас, — за да можем да си починем, преди да продължим нататък.

— Да стигнем ли? — попита мистър Гудхарт. — Какво искате да кажете? — Той явно беше пиян. Също и мисис Гудхарт.

— Кейт и аз решихме също да поплуваме — каза Томас.

— Както желаете, капитане — отговори мистър Гудхарт, прекрачи перилата и скочи във водата. Мисис Гудхарт го последва. Главите им — едната сива, другата бяла — ту се показваха, ту изчезваха в тъмнозеленото, разпенено море.

— Ти я следвай нея — каза Томас на Кейт. — Аз ще плувам със стария.

Томас се хвърли във водата и веднага след това чу, че и Кейт скочи след него.

Придвижването до сала не беше трудно. Мистър Гудхарт плуваше старомодно треджен и държеше главата си почти през цялото време над водата. Мисис Гудхарт плуваше класически кроул и когато Томас се обърна да я види, стори му се, че тя гълта вода и диша тежко. Но Кейт я следваше неотклонно. Мистър Гудхарт и Томас се покатериха на сала, обаче той се люлееше толкова силно, че трябваше да коленичат, за да издърпат мисис Гудхарт. Тя дишаше тежко и като че ли щеше да повърне.

— Мисля, че трябва да постоим тук малко — каза мисис Гудхарт, опитвайки се да пази равновесие върху мокрия, люлеещ се сал. — Докато морето се успокои.

— То ще стане още по-бурно, мисис Гудхарт — отговори Томас. — След няколко минути изобщо няма да можем да скочим.

Дуайър, който се беше притеснил, че се е приближил много близо до брега, се беше отдалечил на около петстотин метра и се въртеше на едно място. Все едно, не беше възможно да качат мисис Гудхарт на яхтата в това бушуващо море, без да й причинят някоя сериозна травма.

— Ще трябва веднага да тръгнете с нас — каза Томас на мисис Гудхарт.

Мистър Гудхарт мълчеше. Той беше вече изтрезнял.

— Натаниъл — обърна се мисис Гудхарт към съпруга си, — ще му кажеш ли, че аз ще остана тук, докато морето малко се успокои?

— Ти чу какво ти казаха — отговори мистър Гудхарт. — Нали искаше да плуваш, плувай сега. — И скочи във водата.

Горе на скалите, където водната пяна не достигаше, се бяха струпали най-малко двадесет души, които наблюдаваха групата на сала.

Томас хвана мисис Гудхарт за ръка и каза:

— Скачаме заедно.

Олюлявайки се, той се изправи и успя да вдигне на крака мисис Гудхарт; хванати за ръце, двамата скочиха. В морето мисис Гудхарт доби малко смелост и те заплуваха към стълбата. Тъкмо наближаваха скалите, когато една голяма вълна ги поде и като се разби в скалите, ги захвърли обратно навътре. Томас заплува прав и се опита да надвика шума на морето:

— Аз ще тръгна пръв. След мен, мисис Гудхарт. Гледайте как ще го направя. Ще използувам вълната и ще се хвана за перилото. После ще ви дам знак кога да тръгнете. И се дръжте за мен. Няма нищо страшно. — Том съвсем не беше сигурен, че няма нищо страшно, но трябваше да каже нещо.

Обърнал глава назад, той зачака следващите вълни. Видя, че се задава една голяма вълна, замахна силно с ръце и се хвърли напред едновременно с нея. Тя го запрати с всичка сила в стоманената стълба и той сграбчи перилото, за да не го отнесе вълната. После се изправи и се обърна към морето.

— Хайде! — извика той на мисис Гудхарт, която една вълна носеше бързо към него; вълната издигна жената високо над главата му и след това я спусна надолу. Томас я сграбчи и едва успя да я задържи да не се изплъзне. После бързо я избута нагоре по стълбата. Тя се препъна, но се изкачи благополучно на скалата, преди да се разбие следващата вълна.

Мистър Гудхарт беше толкова тежък, че когато Томас се опита да го задържи, се изплъзна от ръката му и Томас си помисли, че морето ще ги отнесе и двамата. Но старият човек беше силен. Той се завъртя във водата и сграбчи с едната си ръка перилото на стълбата, а с другата се хвана за Томас. Изкачи се по стълбата без чужда помощ, но с достойнство, гледайки презрително към мълчаливите зрители, сякаш ги беше уловил, че се бъркат в най-интимната страна на живота му.

С Кейт беше най-лесно; тя и Томас се изкачиха заедно по стълбата.

Пазачът на съблекалнята им даде хавлиени кърпи да се избършат, но банските костюми не можеха да си сменят.

Мистър Гудхарт се обади в хотела да изпратят колата и шофьора му и когато колата дойде да вземе Томас и Кейт, той само каза:

— Справихте се много добре, капитане. — Беше намерил отнякъде хавлии за себе си и за мисис Гудхарт и беше поръчал за всички пиене на бара, докато Кейт и Томас се изсушаваха. Застанал прав с дългата хавлия, която приличаше на тога, той съвсем нямаше вид на човек, който е пил цял следобед и само преди петнадесет минути едва не беше издавил четирима души.

Той отвори вратата на колата, за да влязат Кейт и Томас, и когато Томас седна, каза:

— Трябва да си оправим сметките, капитане. Ще бъдете ли на пристанището след вечеря?

Томас смяташе да тръгнат за Сан Тропе, преди да залезе слънцето, но каза:

— Да, сър. Ще бъдем там цялата вечер.

— Много добре, капитане. Ще пийнем на яхтата за сбогуване.

Мистър Гудхарт затвори вратата и колата тръгна по алеята, виеща се между боровете, чиито клони се огъваха под напора на засилващия се вятър.

Когато слязоха от колата на кея, Томас и Кейт оставиха две мокри петна от банските си костюми върху тапицираната седалка. „Клотилд“ още я нямаше на пристанището и те седнаха, загърнали рамене с хавлиените кърпи, върху една обърната лодка на кея, треперещи от студ.

Петнадесет минути по-късно „Клотилд“ влезе в пристанището. Те поеха въжетата от Дуайър, завързаха бързо яхтата, скочиха на борда и се втурнаха да си облекат сухи дрехи. Кейт направи една кана кафе, което изпиха в кабината, докато вятърът свистеше в такелажа.

— Богатите… винаги намират начин да те изцедят — каза Дуайър, после извади маркуча, пъхна го във водния кран на кея и тримата се захванаха да мият яхтата. Навсякъде имаше засъхнала морска сол.

След вечерята, която Кейт приготви с храната, останала от обяда на семейство Гудхарт, тя и Дуайър отидоха в Антиб да занесат за пране чаршафите, калъфките на възглавниците и хавлиените кърпи. Кейт переше сама бельото, но по-едрите неща трябваше да се носят в града на пералня. Вятърът беше стихнал така неочаквано, както се беше появил; морето все още бушуваше пред стените на пристанището, но вътре беше спокойно и „Клотилд“ само леко докосваше от време на време двете съседни яхти.

Беше ясна, топла вечер и Томас седеше на кърмата, пушеше лула, радваше се на звездите и чакаше мистър Гудхарт. Беше направил сметката и я беше оставил в един плик в кабината. Сумата не беше голяма, в нея се включваше само горивото, прането на спалното бельо, няколко бутилки уиски и водка, лед и хилядата и двеста франка на ден за храната на тримата членове на екипажа. Мистър Гудхарт му беше дал чек за самото пътуване още първия ден. Преди да отиде в града, Кейт беше събрала в две от хотелските кошници всички вещи на съпрузите Гудхарт — бански костюми, дрехи, обувки и книги. Кошниците стояха на палубата близо до перилата.

Томас видя фаровете на колата на мистър Гудхарт, която се приближаваше по кея. Той се изправи, когато колата спря, и мистър Гудхарт слезе от нея и се запъти към стълбичката. Той беше официално облечен със сив костюм, бяла риза и тъмна копринена връзка. В градските си дрехи изглеждаше по-възрастен и по-слаб.

— Мога ли да ви предложа нещо за пиене? — попита Томас.

— Ще изпия с удоволствие едно уиски, капитане. Ако и вие ми правите компания — отговори мистър Гудхарт, който беше напълно трезвен. Той седна на един от шезлонгите, а Томас слезе в салона за напитките. На връщане мина през кабината и взе плика със сметката.

— Мисис Гудхарт има лека настинка — каза мистър Гудхарт, когато Томас му подаде чашата. — Тя си легна рано тази вечер. Специално ми поръча да ви кажа колко приятно й е било през тези две седмици.

— Много любезно от нейна страна — отговори Томас. — За нас беше удоволствие да бъдем заедно с нея. — Щом мистър Гудхарт нямаше намерение да споменава за следобедното приключение, и той нямаше да отвори дума за това. — Приготвих сметката, сър. — И Томас подаде плика на мистър Гудхарт. — Ако искате да я прегледате и да…

Мистър Гудхарт размаха небрежно плика.

— Сигурен съм, че всичко е наред — каза той. Извади листа, погледна го за миг с присвити очи на светлината, която хвърляше една улична лампа до кея. Той носеше чековата си книжка, написа чека и го подаде на Томас. — Тук има нещо допълнително за вас и за екипажа, капитане — добави той.

Томас погледна чека. Петстотин долара бакшиш. Също като миналата година.

— Вие сте изключително щедър, сър — каза той. Ех, да можеше всяко лято да има клиенти като семейство Гудхарт!

Мистър Гудхарт махна с ръка да отклони благодарностите.

— Догодина може би ще дойдем за цял месец. Никъде не е написано, че ще трябва да изкараме цялото лято в къщата в Нюпорт, нали така? — Той беше обяснил, че още от малък прекарва юли и август в бащината си къща в Нюпорт, а сега всяко лято с мисис Гудхарт отиват там през ваканцията заедно със сина си, с двете СИ дъщери и с техните съпрузи и деца. — Можем да отстъпим къщата на по-младото поколение — продължи мистър Гудхарт, сякаш се опитваше да убеди сам себе си. — Като ни няма, те ще си устройват забавления, Каквито харесват на младите днес. А ние ще вземем едно или две от внучетата и ще дойдем на истинско пътешествие с вас. — Той се отпусна удобно на шезлонга и отпи от уискито, доволен от новата си идея. — Ако дойдем за един месец, къде можем да отидем?

— Клиентите, които ще вземам утре от Сан Тропе — отговори Томас, — са две двойки французи; те наемат яхтата за три седмици и ако имаме късмет с времето, можем да отидем до испанското крайбрежие — Коста Брава, Кадакес, Росас, Барселона и после да минем през Балеарските острови. След това се връщаме тук и взимаме едно английско семейство за още три седмици, те искат да пътуват на юг към Литуриа — Портофино, Порто Венере, Елба, Порто Ерколе, Корсика, Сардиния, Иския, Капри…

— За вас Нюпорт сигурно е като Кони Айлънд, капитане? — засмя се мистър Гудхар. — Били ли сте по всички тези места?

— А-ха.

— И хората ви плащат за това?

— В много случаи аз си плащам, и то с лихва — отговори Томас. — Не всички са като вас и мисис Гудхарт.

— Може би възрастта ни е разнежила — каза бавно мистър Гудхарт. — В известно отношение. Мога ли да пийна още една чашка, капитане?

— Щом не смятате да плувате повече тази вечер — отговори Томас и стана да напълни чашата на мистър Гудхарт.

Мистър Гудхарт се засмя и каза:

— Днешното плуване беше голяма идиотщина, нали?

— Да, сър.

Том се изненада, че мистър Гудхарт употреби такъв израз. Той слезе долу и напълни двете чаши с уиски и сода. Когато се върна на палубата, мистър Гудхарт се беше изтегнал в шезлонга, беше кръстосал изпружените си крака и с отметната назад глава гледаше звездите. Той пое чашата от ръката на Томас, без да се помръдне.

— Капитане — каза той, — решил съм да доставя малко удоволствие на себе си и на съпругата ми. Още сега ще се уговоря с вас. Ще наемем „Клотилд“ за шест седмици и догодина на първи юни тръгваме на юг да обиколим всички онези места с красиви имена, които преди малко изброихте. Ще ви дам капаро тази вечер. И когато кажете, че не бива да плуваме, никой няма да плува. Как ви се струва това?

— На мен ми се струва много хубаво, но… — поколеба се Томас.

— Но какво?

— За вас е по-добре да използувате „Клотилд“ през деня така, както правехте досега, да ходите на островите, но… да живеете шест седмици на борда… не знам. На някои това им се харесва, но на други, които са свикнали на лукс…

— Искате да кажете, че за такива разглезени старци като жена ми и като мен яхтата не е достатъчно луксозна, така ли? — каза мистър Гудхарт.

— Е, няма да ми е приятно, ако не се чувствувате удобно — започна Томас притеснено. — При лошо време „Клотилд“ много се люлее, а долу става доста задушно, когато тръгнем на път, защото трябва да затваряме всички странични отвори, освен това няма истинска баня, а само душове и…

— Още по-хубаво. Цял живот сме прекарали само в удобства. Не говорете така, капитане. — Мистър Гудхарт се изправи. — Карате ме да се срамувам от себе си. Значи, смятате, че да се обикаля Средиземно море с яхта, хубава като вашата, не е достатъчно изискано за мен и за жена ми? Господи, тръпки ме побиват, само като си помисля какво мнение имат хората за нас!

— Хората просто свикват да живеят по различен начин — каза Томас.

— А вие не сте живели леко, нали? — попита мистър Гудхарт.

— Не съм живял по-лошо от много други хора.

— Но животът не ви е направил по-лош от много други хора — каза мистър Гудхарт. — В същност бих искал да ви уверя, че ако моят син беше станал като вас, щях да бъда по-доволен от него, отколкото съм сега. Значително по-доволен.

— Трудно е да се каже — отговори неопределено Томас. „Ако знаеше за Порт Филип, мислеше той, за Деня на победата, за това как ударих баща ми, как взимах пари от омъжените жени в Елизиум, Охайо, за това, че спях с тях, ако знаеше как изнудих Синклер в Бостон, как се биех, ако знаеше за Куейлс и за жената на Куейлс в Лас Вегас, за Папи, за Тереза и за Фалконети, може би нямаше да седи тук така приятелски настроен с чаша в ръка и да мечтае синът му да е като мен.“ — Направил съм много неща, с които никак не се гордея — допълни той.

— Това не ви отличава от всички нас, капитане — каза тихо Гудхарт. — И понеже заговорихме на тази тема — извинявайте за днешния следобед. Аз бях пиян и в продължение на две седмици наблюдавах трима прекрасни млади хора, които щастливо работеха и се движеха на яхтата като грациозни животни, почувствувах се стар, а не исках да се чувствувам така, исках да докажа, че не съм толкова остарял, и затова рискувах живота на всички ни. И то съзнателно, капитане, съзнателно. Защото бях сигурен, че няма да ни оставите да плуваме сами.

— Няма смисъл да говорим за това, сър — отвърна Томас. — А и нищо лошо не се случи.

— Старостта води до умопомрачение, Том — каза тъжно мистър Гудхарт. — До ужасно умопомрачение. — Той се изправи и остави внимателно чашата си. — Трябва вече да се върна в хотела и да видя как е жена ми — продължи той и протегна ръка, Томас я стисна. — До първи юни догодина — добави Гудхарт и напусна яхтата, понесъл двете кошници.

Когато Кейт и Дуайър се върнаха с изпраното бельо, Томас им каза само, че мистър Гудхарт е идвал и си е отишъл и че първото им шестседмично пътуване за другото лято е осигурено.

Дуайър беше получил писмо от приятелката си. Тя ходила в хотел „Егейски“, но не могла да научи нищо, тъй като Папи бил умрял. Намерили го в стаята му, промушен с нож и със запушена уста, така й казал новият човек, който седял на бюрото на Папи. Преди три месеца.

Тази новина не изненада Томас. Папи си беше платил дължимото за работата, която вършеше.

Имаше още нещо в писмото, което явно тревожеше Дуайър, и Томас се досещаше какво е то, макар че Дуайър не каза нищо. Приятелката на Дуайър не желаеше повече да чака, нямаше да напусне Бостън и ако Дуайър искаше да се ожени за нея, трябваше да се върне в Америка. Още не беше поискал съвет от Томас, но ако го беше поискал, Томас щеше да му каже, че не си струва да прави такова нещо заради никоя жена.

Легнаха си рано, защото щяха да тръгнат за Сан Тропе в четири часа сутринта, преди да излезе вятърът.

Кейт беше оправила голямото легло в каютата за гости, където щяха да спят с Томас тази нощ, тъй като на яхтата нямаше пътници. За първи път щяха да се любят удобно и Кейт каза, че няма намерение да пропуска тази възможност. В каютата, където двамата спяха, имаше две тесни койки една над друга.

Закръгленото набито тяло на Кейт с едри гърди не беше олицетворение на изящната женска фигура, но кожата й беше необикновено мека; по-късно, когато лежаха прегърнати на широкото легло, Томас беше щастлив, че не е стар, че приятелката му не е в Бостън, че се е оставил Пинки да го убеди да вземе жена на борда.

Преди да заспи, Кейт каза: — Разбрах тази вечер от Дуайър, че когато си купил лодката, си сменил името й. Коя е Клотилд?

— Била е кралица на Франция — отговори Томас и я прегърна още по-силно. — Познавах я, когато бях момче. Тя миришеше като теб.

Пътуването до Испания не беше лошо, но при нос Крус попаднаха на буря и трябваше цели пет дни да стоят в пристанището. Клиентите им бяха двама парижки бизнесмени с шкембета и две млади жени, които положително не им бяха съпруги. В каютите партньорите се разменяха, но Томас не беше дошъл на Средиземно море, за да учи френските бизнесмени как трябва да се държат. Щом си плащаха сметките и следяха дамите им да не се разхождат по палубата с високи токове и да оставят следи по пода, той нямаше ла им пречи на удоволствията. Дамите освен това лежаха на палубата без горната част на бикините си. Кейт никак не одобряваше това — едната жена имаше разкошен бюст, — но то не пречеше яхтата да следва определения маршрут, макар че ако по пътя имаше подводни скали и Дуайър беше на кормилото, сигурно щеше да връхлети точно върху тях. Същата дама даде на Томас ясно да разбере, че не би имала нищо против някоя нощ да се измъкне на палубата с него, докато нейният Жул хърка долу в каютата. Но Томас й каза, че това не влиза в договора. И без подобна история можеше да има достатъчно неприятности с клиентите си.

Тъй като бурята ги беше забавила, двете двойки слязоха в Марсилия, за да хванат влака за Париж. Двамата бизнесмени трябваше да се приберат при съпругите си в Париж и оттам да отидат в Довил да прекарат останалата част от ваканцията. Когато се разплатиха z Томас на дока на Старото пристанище, двамата французи му дадоха петдесет хиляди франка бакшиш, което не беше малко, като се имаше пред вид, че са французи. След това Томас заведе Кейт и Дуайър в същия ресторант, в който отидоха с Дуайър при първото си пътуване до Марсилия с „Елга Андерсен“. Жалко, че параходът не беше в пристанището. Колко приятно щеше да бъде да минат край ръждясалия му нос с лъскавата синьобяла „Клотилд“ и да поздравят със знамето стария нацистки капитан.

Оставаха им три дни, преди да вземат от Антиб следващите си клиенти, и Кейт отново оправи голямото легло в каютата за гости. Цяла вечер беше държала широко отворени всички врати и прозорци, за да прогони миризмата на парфюм.

— Онази уличница — ядосваше се Кейт, когато легнаха в тъмната каюта — се разкарваше през цялото време гола. Лигите ти течаха, докато я гледаше цели три седмици.

Томас се засмя. Понякога Кейт говореше като същински моряк.

— Не ми харесва, дето се смееш така — каза тя. — Искам да те предупредя — ако те пипна някога с такава пачавра, да знаеш, че напускам яхтата и тръгвам с първия мъж, когото срещна.

— Има само един сигурен начин да не ти изневерявам — довери й Томас.

След това Кейт се постара Томас да не й изневерява. Поне за тази нощ. Докато лежаха прегърнати, той прошепна:

— Кейт, всеки път, когато те любя, забравям по едно лошо нещо в живота си. — Миг след това усети сълзите й по рамото си.

Те спаха блажено до късно на другата сутрин и когато слязоха на огряното от слънце пристанище, си позволиха даже да се разходят малко. Отидоха в замъка Иф, обиколиха крепостта и видяха тъмницата, където се предполагаше, че граф Монте Кристо е бил окован във вериги. Кейт беше чела романа и беше гледала филма. Тя превеждаше какво пише на табелките и им каза колко протестанти са били затворени тук, преди да ги изпратят на галерите.

— Винаги някой живее на гърба на другия — каза Дуайър. — Или протестантите на гърба на католиците, или обратното.

— Я мълчи — извика Томас. — Ти протестантка ли си? — попита той Кейт.

— Да.

— Тогава аз ще те окова на моята галера — каза той.

Когато се върнаха на „Клотилд“ и потеглиха на изток, от каютата за гости бяха отлетели и последните ухания от парфюм.

Плаваха без да спрат — Дуайър стоя на кормилото осем часа през нощта, за да могат Томас и Кейт да се наспят. Пристигнаха в Антиб преди обяд. Две писма чакаха Томас — едното от брат му, а другото беше адресирано с непознат почерк. Той отвори първо писмото на Рудолф.

Томас се намръщи, като прочете писмото. Не искаше да му напомнят, че благодарение на Рудолф сега притежава „Клотилд“. И все пак писмото беше толкова дружелюбно, времето — толкова хубаво, лятото протичаше толкова добре, че беше глупаво да си разваля настроението заради стари ядове. Сгъна внимателно писмото и го сложи в джоба си. Другото писмо беше от приятеля на Рудолф, който питаше може ли да наеме „Клотилд“ от петнадесети до тридесети септември. Това беше краят на сезона, нямаха други клиенти по това време и парите щяха да бъдат добре дошли. Хийт пишеше, че иска да плава по крайбрежието между Моите Карло и Ница; само с двама пътници на борда и много кратък маршрут, краят на сезона щеше да бъде приятно ленив.

Томас седна и написа на Хийт, че ще го чака на петнадесети на летището в Ница или на гарата в Антиб.

Разказа на Кейт за новия ангажимент, уреден от граг му, а Кейт го накара да напише благодарствено писмо на Рудолф. Подписа се и точно преди да запечата плика, се сети, че Рудолф пишеше да не се колебае, ако иска да го помоли за някоя услуга. Защо не, каза си той, каква вреда ще има? И добави постскриптум: „Можеш да ми направиш една услуга. Поради различни причини досега нямах възможност да се върна в Ню Йорк, но може би тези причини вече са отпаднали. Нямам никакви вести за детето си от години наред и не знам нито къде се намира, нито дали съм още женен. Искам да се върна в Ню Йорк да го видя и ако е възможно да го взема тук при мен за малко. Може би си спомняш вечерта, когато ти и Гретхен дойдохте след мача ми в Куинс, тогава те запознах с менажера ми, който се казва Шулци. В същност името му е Херман Шулц. Последният му адрес, който имам, е хотел «Бристол», Осмо авеню, но може би той вече не живее там. Обаче ако попиташ в адресната служба на Мадисън Скуеър Гардън къде можеш да откриеш Шулци, сигурно ще разбереш дали е още жив и дали е в Ню Йорк. Той вероятно знае нещо за Тереза и за детето. Само че засега не му казвай къде се намирам. Но го попитай преминала ли е опасността. Той ще разбере. Пиши ми дали си го открил и какво е казал. Ще свършиш наистина голяма работа и ще ти бъда много благодарен.“

Той пусна и двете писма в Антиб с въздушна поща и после се върна на яхтата, за да я подготви за следващите клиенти от Англия.

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА

ГЛАВА ПЕТА

1966

По едно време, докато работеше, Гретхен забрави, че днес е четиридесетият й рожден ден. Тя седеше на високия, железен стол без облегалка пред мувиолата, натискаше лостчетата и гледаше съсредоточено в малкия екран. Монтираше звука на картината и затова беше с памучни ръкавици, изцапани от лепилата. Трябваше да проследи целия филм. Тя слагаше бързо знаци с мек червен молив и подаваше лентите на помощничката си да ги слепва и подрежда. От съседните монтажни зали на етажа в сградата на Бродуей, където и други филмови компании бяха наели помещения, долитаха откъслечни разговори, чуваха се пронизителни писъци, експлозии, оркестрови изпълнения и кресливото, неразбираемо бърборене, когато връщаха обратно лентата на бързи обороти. Погълната от собствените си занимания, тя почти не чуваше шума. Възприемаше го като част от мебелировката на монтажната зала заедно с тракащите апарати, с неестествените звукове, с кръглите тенекиени кутии с филмови ленти, наредени по рафтовете.

Това беше третият й филм като главен монтажист. Сам Кори я беше научил на занаята си, когато тя отиде да работи като негова помощничка, и след като я беше похвалил пред режисьори и продуценти, я остави да работи самостоятелно върху първия й филм. Тъй като проявяваше вещина и въображение, без да има амбицията да става режисьор, с което би събудила завист у околните, тя беше много търсена и имаше възможност да подбира предложенията за работа, които й се правеха.

Филмът, над който работеше в момента, беше сниман в Ню Йорк, чиято безлика пъстрота й допадаше, след като беше живяла в ограничената, привидно весела семейна атмосфера на Холивуд, където всеки знаеше тайните на другите. През свободните часове тя продължаваше да се занимава с политическа дейност, за която беше отделяла голяма част от времето си в Лос Анжелос след смъртта на Колин. С помощничката си Айда Коен ходеше на събрания, където се произнасяха речи за прекратяване на войната във Виетнам и за демократизация на образованието. Подписваше се под десетки петиции и убеждаваше влиятелни кино-дейци и те да сложат своя подпис. Това й помагаше да превъзмогне неудовлетворението си, че се е отказала да следва. А и Били беше вече донаборник и мисълта, че единственият й син може да бъде убит във Виетнам, й беше непоносима. Айда нямаше синове, но въпреки това се амбицираше дори повече от Гретхен, когато ставаше дума за събрания, демонстрации и петиции. И двете носеха на блузите си и на палтата си значки с призива „Забранете ядреното оръжие“.

Когато не ходеше вечер на събрания, Гретхен ходеше на театър — след дългогодишно откъсване от театъра сега интересът й към него се беше събудил отново. Понякога ходеше с Айда, дребна, небрежно облечена, отракана жена, с която бяха почти връстнички и стари приятелки, понякога с Евънс Кинсела, режисьора на филма, с когото в момента имаше връзка, а понякога с Рудолф и Джийн, когато те идваха в Ню Йорк, или с някой от актьорите, с които се беше запознала по време на снимките.

Гретхен следеше кадрите на екрана и се мръщеше. От заснетия от Кинсела материал беше трудно да се улови атмосферата, която според нея изискваше този епизод. Ако не успееше да го поправи по някакъв начин чрез умел монтаж или ако на самия Кинсела не му хрумнеше някаква нова идея, тя беше сигурна, че в края на краищата ще се наложи целият епизод да се преснима.

Гретхен спря, за да изпуши една цигара. Кутиите от филмови ленти, които използуваха с Айда за пепелници, бяха винаги препълнени с угарки. Наоколо се въргаляха празни пластмасови чаши от кафе с петна от червило по края.

Четиридесет години, помисли си тя, всмуквайки от цигарата.

Никой не й беше честитил рождения ден до този момент. И по-добре. Въпреки това беше проверила в пощенската кутия на хотела дали няма поне телеграма от Били. Но телеграма нямаше. Не беше казала нищо на Айда, която вадеше от една платнена торба дълги филмови ленти и ги навиваше на ролки. Айда беше минала четиридесетте, защо само да я дразни? А на Евънс в никакъв случай нямаше да каже, че има рожден ден. Той беше на тридесет и две години. Една четиридесетгодишна жена не напомня на тридесет и две годишния си любовник кога е родена.

Помисли си за покойната си майка и за същия този ден точно преди четиридесет години. Ден, в който едно двадесетгодишно момиче ражда първото си дете, също момиче. Ако Мери Пийз Джордах, държейки новороденото в ръце, е подозирала тогава какви думи ще си разменят с дъщеря си, кой знае какви сълзи е щяла да пролее. Ами Били?…

Вратата се отвори и влезе Евънс Кинсела. Той беше облечен с бял шлифер с колан, кадифени панталони, червена спортна риза и мек вълнен пуловер. Явно не се съобразяваше с модата в Ню Йорк. Шлиферът му беше мокър. Тя не беше поглеждала през прозореца от няколко часа и не знаеше, че вали.

— Здравейте, момичета — каза Евънс.

Беше висок, слаб мъж с буйна черна коса, а страните и брадичката му бяха синкавочерни, сякаш никога не беше обръснат както трябва. Онези, които го мразеха, казваха, че приличал на хищник. Гретхен смяташе, че е или смущаващо красив, или грозен като евреин, макар че той не беше евреин. Кинсела беше истинското му име. От три години се подлагаше на психоанализа. Беше направил вече шест филма, три от които имаха голям успех. Не обичаше да стои прав. Щом влезеше някъде, веднага се облягаше на нещо или сядаше върху някое бюро, а ако имаше канапе, лягаше на него и си качваше краката на облегалката. Ходеше с велурени ботуши.

Той целуна първо Айда по бузата, после Гретхен. Беше снимал един филм в Париж и там се беше научил да целува всички поред. Филмът се беше провалил.

— Отвратителен ден — каза Евънс и се метна върху една от високите железни маси, върху които монтираха филмите. Където и да отидеше, той даваше вид, че се намира у дома си. — Заснехме два кадъра тази сутрин и дъждът заваля. И толкова по-добре. Хейзън и без това по обяд вече беше пиян. — Ричард Хейзън изпълняваше главната мъжка роля във филма. Той винаги беше пиян по обяд. — Как върви тук работата? — попита Евънс. — Готови ли сме за прожекцията?

— Почти — отговори Гретхен. Ядоса се, че не е забелязала колко е късно. Щеше да се среше и да си сложи малко грим, за да изглежда по-добре пред Евънс. — Айда — каза Гретхен, — ще занесеш ли последната лента да я извърти Фреди след другия материал?

Излязоха от залата и отидоха в малката прожекционна стая в дъното на коридора. Евънс тайно я ощипа по ръката.

— Гретхен — красивата филмова монтажистка — каза той.

Седнаха в тъмната прожекционна стая и започнаха да гледат кадрите, заснети предишния ден — едни и същи сцени, снимани многократно от различни ъгли, от които един ден те се надяваха, че ще създадат цялостен, завършен филм, който ще шествува по широките екрани на кината из целия свят. Докато гледаше кадрите, на Гретхен пак й направи впечатление как своеобразният талант на Евънс се проявяваше във всеки епизод от филма, който беше снимал. Мислено тя реши как ще започне монтажа на готовия материал. Видя, че Ричард Хейзън е бил пиян и вчера по обяд. През следващите две години той няма да може да си намери работа в никоя продукция.

— Как ти се струва? — попита Евънс, когато лампите светнаха.

— Трябва изобщо да се откажеш да работиш сутрин, ако Хейзън участвува в снимките — каза Гретхен.

— Личи си, нали? — попита Евънс, отпуснат на стола си, качил крака върху облегалката на предния стол.

— Личи си — отговори Гретхен.

— Ще говоря с агента му.

— По-добре се опитай да говориш с бармана, който му дава да пие — каза Гретхен.

— Алкохолът е проклятие за Кинсела, когато другите го пият — каза Евънс.

Стана отново тъмно и те изгледаха материала, над който Гретхен беше работила този ден. На екрана той й се стори още по-лош, отколкото докато го монтираше. Но когато прожекцията свърши и лампите светнаха, Евънс каза:

— Добре, харесва ми.

Гретхен познаваше Евънс от две години, беше работила с него в предишния му филм и беше разбрала, че се задоволява твърде лесно със собствените си постижения. В разговорите си с психоаналитика беше стигнал до убеждението, че арогантността се отразява добре върху самочувствието му и затова беше опасно човек да го критикува открито.

— Не съм съвсем сигурна — каза Гретхен. — Иска ми се още малко да поработя върху този епизод.

— Само ще си загубиш времето — отговори Евънс. — Казвам ти, че така е добре.

За разлика от повечето режисьори той нямаше търпение да следи монтажа и не обръщаше внимание на подробностите.

— Не знам — каза Гретхен. — Струва ми се, че е много разтеглен.

— Точно това съм търсил тук — отговори Евънс. — Искам да е разтеглен. — Той се препираше като упорито дете.

— Всички тези хора, които влизат и излизат през разни врати — настояваше Гретхен, — всички тези зловещи сенки, обикалящи около тях, без да се случва нищо зловещо…

— Не се опитвай да правиш от мен Колин Бърк. — Евънс стана рязко от стола си. — И не забравяй, че аз съм Евънс Кинсела и ще си остана Евънс Кинсела. Моля те да го запомниш.

— О, недей да се държиш като дете — сряза го Гретхен. Понякога смесваше двете роли, които изпълняваше в живота на Евънс.

— Къде ми е шлиферът? Къде си оставих проклетия шлифер? — каза високо той.

— Остави го в монтажната зала.

Върнаха се заедно в залата; Евънс остави Гретхен да носи сама кутиите с току-що извъртените филмови ленти, които тя взе от оператора. Той наметна небрежно шлифера на гърба си. Айда описваше кадрите, които бяха обработили този Ден. Евънс тръгна към вратата, но се спря и се върна при Гретхен.

— Смятах да те поканя на вечеря и да те заведа на кино — каза той. — Ще можеш ли да дойдеш? — Той се усмихна виновно. Ужасяваше се от мисълта, че някой може да го намрази дори за миг.

— Съжалявам — отговори Гретхен. — Брат ми ще дойде да ме вземе. Ще му гостувам в събота и в неделя.

Евънс направи отчаяна физиономия. Той можеше да мени настроението си всяка секунда.

— Тези два дни съм свободен като птичка. Мислех, че ще можем да… — Той погледна към Айда с надеждата, че тя ще излезе от стаята. Но Айда продължаваше да работи съсредоточено върху филмовия материал.

— Аз ще се върна в неделя и тогава ще отидем на вечеря — каза Гретхен.

— Добре — съгласи се Евънс. — Явно ще трябва да се примиря с това положение. Предай моите поздравления на брат си.

— За какво?

— Не си ли видяла снимката му в „Лук“? През тази седмица е станал известен в цяла Америка.

— О, за това ли? — каза Гретхен.

Списанието беше публикувало статия, озаглавена „Десетте надеждни политически дейци под четиридесет години“ с две снимки на Рудолф, едната с Джийн във всекидневната в дома им, а другата в кабинета му в градския съвет. „Хубавият млад кмет с красива, богата, млада съпруга — се изтъкваше в статията — печели все по-голямо влияние сред републиканските кръгове. Умерен либерал, енергичен администратор. Той не е просто политик на теория, тъй като цял живот си е изкарвал хляба с труд. Прилага амбициозна политика в управлението на града, стреми се към премахване на расовата дискриминация при жилищните условия, води борба срещу замърсяването на околната среда; поискал е наказанието на един бивш началник на полицията и на трима полицаи за взимане на подкупи, издействувал е отпускането на заем за строеж на нови училища; като влиятелен член на управителния съвет на университета в Уитби е изиграл съществена роля за модернизиране на образователния процес; в грижите си за бъдещето на града той е направил един интересен експеримент — да се спре движението на моторни превозни средства в събота в центъра на града, за да могат хората да се разхождат и едновременно да пазаруват спокойно; като издател на местния «Сентинъл» е използувал вестника като трибуна за пламенни призиви както към местните, така и към националните правителствени органи за прилагане на честни методи в управлението на страната; осигурил е средства за няколко вестника, излизащи в градове с население по-малко от петдесет хиляди души; произнесъл е убедителна реч на срещата на кметовете в Атлантик Сити, която е била посрещната с бурни аплодисменти; бил е поканен в Белия дом на тридесетминутен разговор заедно с няколко други кметове, на които се гласува особено доверие.“

— Като четеш статията — каза Гретхен, — ще си помислиш, че е направил всичко възможно за Уитби и сега му остава само да възкреси мъртвите. Сигурно е написана от някоя безумно влюбена в него журналистка. Брат ми знае как да пленява хората.

Евънс се засмя.

— Не позволяваш чувствата ти към близки и роднини да повлияят на мнението ти за тях.

— Просто се надявам, че моите близки и роднини няма да повярват на хорските излияния.

— Стрелата ти попадна точно в целта, скъпа — каза Евънс. — Отивам сега в къщи да изгоря всичко, което е писано някога за мен. — Той целуна Айда за довиждане, после целуна и Гретхен и добави: — Ще те взема от хотела в неделя в седем часа вечерта.

— Ще те чакам — съгласи се Гретхен.

— Оставам сам в нощта — заяви той и стегна колана на белия шлифер около тънката си талия — приличаше на млад шпионин от евтин наивен филм, забъркан в опасна игра.

Гретхен знаеше много добре колко самотно ще прекара той нощта и следващите два дни. Известно й беше, че има още две любовници в Ню Йорк.

— Не мога да разбера смахнат ли е този човек, или е гений — каза Айда.

— Нито едното, нито другото — отговори Гретхен и се захвана отново с материала, който не й беше харесал; искаше да види дали не може да го поправи.

Рудолф влезе в монтажната зала в шест и половина — с тъмносиния си шлифер и памучната бежова шапка той имаше вид на надежден политик. От съседното помещение се чуваха звуци от влак, движещ се по железен мост, а от дъното на коридора се носеше мощно оркестрово изпълнение на Увертюра „1812“. Гретхен пренавиваше филмовата лента и записаният на нея диалог се лееше високо като пискливо, неразбираемо бърборене.

— Мили боже! — извика Рудолф. — Как издържаш?

— Шумовете на честния труд — каза Гретхен. Нави лентата до края и я подаде на Айда. — Веднага си тръгвай — поръча й тя. Ако човек не я подканяше или ако не й предстоеше някое събрание, Айда оставаше да работи всяка вечер до десет-единадесет часа. Не можеше да понася бездействието.

Когато слязоха с асансьора на Бродуей, Рудолф не й честити рождения ден. Гретхен не искаше да му напомня. Рудолф носеше малкото куфарче, което тя си беше приготвила от сутринта. Дъждът не спираше, таксита нямаше и затова те се отправиха пеша към Парк Авеню. Когато тръгваше на работа, не валеше и тя не си беше взела чадър. Докато стигнат до Шесто авеню, Гретхен съвсем се намокри.

— На този град му трябват още десет хиляди таксита — каза Рудолф. — Хората са готови на какви ли не безумия само за да живеят в голям град.

— Енергичен администратор — каза Гретхен. — Умерен либерал, в грижите си за бъдещето на града…

Рудолф се засмя.

— О, ти си прочела онази статия. Пълна глупост. — Но на нея й се стори, че той е доволен.

Бяха на Петдесет и втора улица, а дъждът валеше с всичка сила. Пред ресторант „Двадесет и едно“ той я спря и каза:

— Хайде да влезем тук да изпием по нещо. После портиерът ще ни намери такси.

Косата й беше провиснала от дъжда, чорапите й бяха изпръскани от локвите и на нея никак не й се искаше да влезе в заведение от типа на „Двадесет и едно“ в този вид, закичена със значката „Забранете ядреното оръжие“, но Рудолф вече я дърпаше към вратата.

Вътре четирима или петима портиери, гардеробиерки, управители и оберкелнери казаха: „Добър, вечер, мистър Джордах“ и започнаха да се ръкуват. Гретхен не можеше да оправи нито косата, нито чорапите си, затова не отиде в тоалетната, а влезе направо в бара с Рудолф. Тъй като нямаше да вечерят, не поръчаха да им запазят маса, а се запътиха към дъното на бара, където нямаше никой. Близо до входа се беше разположила голяма компания мъже, по чиито самоуверени гласове можеше да се познае, че са хора от рекламата или от петролната индустрия, които едва ли се бореха за забрана на атомната бомба. И жени, които очевидно току-що бяха излезли от козметичните салони на Елизабет Ардън и за които винаги се намираха таксита. Светлината беше приглушена, за да могат дамите, прекарали целия следобед при фризьорите и козметиците на Елизабет Ардън, да изглеждат още по-хубави.

— Сега репутацията ти в това заведение ще пострада — каза Гретхен, — щом идваш с жена в такъв лош вид.

— Виждали са жени и с по-лош вид — отговори Рудолф. — Много по-лош.

— Благодаря ти, братко.

— Съвсем не исках да те обидя — каза Рудолф. — В същност ти си красива.

Тя съвсем не се чувствуваше красива. Беше мокра, раздърпана, стара, уморена, самотна и отегчена.

— Тази вечер съм настроена да се самосъжалявам — каза тя. — Не ми обръщай внимание. Как е Джийн? — попита Гретхен. Джийн беше направила спонтанен аборт, който й се беше отразил зле и колкото пъти Гретхен я беше виждала, тя изглеждаше затворена и подтисната, изведнъж спираше да говори или по средата на изречението ставаше и отиваше в друга стая. Беше прекъснала заниманията си с фотография и когато Гретхен я попита няма ли пак да се залови със старата си работа, тя само бе поклатила глава.

— Джийн? Подобрява се — каза Рудолф кратко. Дойде барманът и Рудолф поръча за себе си уиски, а за Гретхен — мартини.

Рудолф вдигна чашата си.

— Честит рожден ден — каза той.

Значи, не е забравил.

— Не ме разнежвай, че ще се разплача — каза тя. Той извади от джоба си продълговата кутийка и я сложи на бара пред нея.

— Опитай дали ще ти стане — каза Рудолф.

Гретхен отвори кутийката, на която беше изписано името на фирмата „Картие“. Вътре имаше красив златен часовник. Тя свали грубия часовник от бял метал, който носеше, и закопча елегантната златна верижка. Изящна изработка — стрелките отмерваха времето сред скъпоценни камъни. Единственият подарък за рождения й ден. Тя целуна Рудолф по бузата и едва се сдържа да не се разплаче. Трябва да си наложа да мисля по-хубави неща за него, каза си тя. И си поръча още едно мартини.

— Какви други подаръци получи днес? — попита Рудолф.

— Никакви.

— Били обади ли се? — попита той доста небрежно.

— Не.

— Срещнах го случайно преди два дни в университета и му напомних за рождения ти ден — каза Рудолф.

— Той е ужасно зает — опита се Гретхен да го извини.

— Може би му е станало неприятно, че съм му напомнил и съм го посъветвал да ти се обади — каза Рудолф. — Той не обича много вуйчо си.

— Никого не обича много — отговори Гретхен. Били беше приет да следва в „Уитби“, защото след завършването на гимназия в Калифорния каза, че иска да продължи да учи в някой от източните щати. Гретхен се беше надявала, че ще постъпи в университета в Лос Анжелос или в университета на Южна Калифорния, за да може да си живее у дома, но Били й даде ясно да разбере, че не иска да остане повече в къщи. Макар че беше умен, той не учеше и бележките му не бяха достатъчно високи, за да влезе в някое от първокласните учебни заведения на източните щати. Гретхен беше помолила Рудолф да използува влиянието си да приемат Били в „Уитби“. Били рядко й пишеше — понякога не се обаждаше по два месеца. Пишеше кратки писма, в които изброяваше какви лекции смята да посещава и какви са плановете му за лятната ваканция, която прекарваше неизменно в източните щати. Тя работеше вече повече от месец в Ню Йорк, само на няколко часа път от Уитби, но той не беше дошъл да я види нито веднъж. До този момент гордостта й я възпираше да отиде при него, но сега изведнъж почувствува, че повече не може да издържа така.

— Какво му става на това дете? — попита Рудолф.

— Кара ме да страдам — отговори Гретхен.

— Защо?

— Заради Евънс. Стараех се да бъда колкото се може по-дискретна — Евънс никога не е оставал да спи у нас, аз винаги съм се прибирала нощем да спя у дома, никога не съм заминавала с него за събота и неделя, но, разбира се, Били усети, че има нещо, и веднага охладня. Може би жените трябва да изпадат в меланхолия, когато раждат деца, а не когато не могат да ги родят.

— Ще се оправи — каза Рудолф. — Детска ревност. Това е всичко.

— Дано. Той ненавижда Евънс. Нарича го подлец.

— Той такъв ли е?

— Мисля, че не е — сви Гретхен рамене. — Не може да се издигне до нивото на Колин, но и аз също не мога.

— Не се подценявай така — каза нежно Рудолф.

— А какво друго може да прави една жена на четиридесетия си рожден ден?

— Ти изглеждаш на тридесет — каза Рудолф. — Една красива желана тридесетгодишна жена.

— Миличкият ми брат.

— Евънс ще се ожени ли за теб?

— В Холивуд — отговори Гретхен — известните режисьори на тридесет и две години не се женят за четиридесетгодишни вдовици, освен ако не са много прочути или богати. А аз не съм нито прочута, нито богата.

— Той обича ли те?

— Кой може да знае?

— А ти обичаш ли го?

— И на този въпрос не мога да ти отговоря. Обичам да спя с него, да работя за него, да съм прикрепена към него. Това ме задоволява. Аз трябва да съм прикрепена към някой мъж, да чувствувам, че съм му полезна и в случая на Евънс му се падна това щастие. Ако ми предложи да се омъжа за него, ще приема веднага, но той не предлага.

— Дни на щастие — каза замислено Рудолф. — Допий си мартинито и да вървим. Джийн ни чака в апартамента.

Гретхен погледна часовника си.

— Сега е точно седем часът и осемнадесет минути според мистър Картие — каза тя.

Дъждът продължаваше да вали, но пред входа спря такси, от което слезе една двойка, и портиерът придружи Гретхен до колата с голям чадър. Когато човек излиза от „Двадесет и едно“, трудно може да предположи, че градът има нужда от още десет хиляди таксита.

Като влязоха в апартамента, чуха силен шум от удари на метал върху метал. Рудолф изтича във всекидневната, следван от Гретхен. На пода, по средата на стаята, седеше Джийн, разкрачила краката си като дете, което играе с кубчета. В ръката си държеше чук, с който удряше методично върху камерите, обективите и другите фотографски съоръжения, струпани пред нея. Беше облечена с панталони и мръсен пуловер, а разпуснатата й, неизмита коса закриваше лицето й, щом се наведеше да нанесе следващия удар.

— Джийн — извика Рудолф, — какво, по дяволите, правиш?

Джийн вдигна глава и го погледна закачливо иззад кичур коса.

— Почитаемият кмет иска да знае какво прави красивата му, богата, млада съпруга. Аз ще кажа на почитаемия кмет какво прави неговата красива, богата, млада съпруга. Тя прави цяла купчина боклук. — Езикът й се преплиташе, тя беше пияна. Джийн стовари чука върху един обектив и го разби.

Рудолф й измъкна чука. Тя не се възпротиви.

— Сега почитаемият кмет взе чука от ръката на красивата си, богата, млада жена — каза Джийн. — Не се тревожи, малка купчинко боклук. Има и други чукове. Ти ще пораснеш и един ден ще станеш най-голямата, най-красивата купчина боклук в целия свят и почитаемият кмет ще я обяви за градски парк за жителите на Уитби.

Рудолф погледна Гретхен, все още с чук в ръка. Тя видя в очите му срам и уплаха.

— За бога, Джийн — каза той на жена си, — тези неща тук струват най-малко пет хиляди долара.

— Почитаемата съпруга на кмета няма нужда от камери — отговори Джийн. — Нека хората мене да ме снимат. Нека бедните хора да ми правят снимки. Талантливите хора. Х-о-о-п! — Тя разпери весело ръце, сякаш играеше балет. — Донеси чуковете, Руди, миличък, няма ли да дадеш на красивата си, богата, млада съпруга нещо за пиене?

— Пила си достатъчно.

— Рудолф — обади се Гретхен, — аз по-добре да си тръгвам. Тази вечер няма да ходим в Уитби.

— Красивият град Уитби — каза Джийн, — където красивата, богата млада съпруга на почитаемия кмет се усмихва и на демократи, и на републиканци, открива благотворителни базари, следва неотклонно съпруга си по банкети и политически митинги, присъствува на абсолвентски тържества, на чествуването на Националния празник 4 юли, на студентски футболни мачове, на официални откривания на нови научни лаборатории, на церемонии по предаването на нови жилищни сгради с истински тоалетни за чернокожите обитатели.

— Престани, Джийн — каза рязко Рудолф.

— Аз наистина мисля, че е по-добре да си тръгна — намеси се Гретхен. — Ще се обадя…

— Защо бърза толкова сестрата на почитаемия кмет? — каза Джийн. — Кой знае, един ден при изборите той може би ще има нужда и от твоя глас. Остани и ще видиш как хубаво ще си пийнем в семеен кръг. Ако си послушна, той може дори и да се ожени за теб. Остани и послушай. Ще ти бъде по… полезно. — Тя се запъна на последната дума. — От сто урока ще научиш как да станеш придатък на съпруга си. Ще си направя визитни картички — мисис Рудолф Джордах, бивша професионална фотографка, а сега придатък на съпруга си. Един от десетте най-надеждни придатъци в Съединените щати. Има специалност безделие и лицемерие. Води курсове на тема „Как се става придатък“. — Тя се изсмя. — Гарантира се диплома на всяка ревностна американка.

Рудолф не се опита да задържи Гретхен когато тя излезе от стаята; той продължи да стои с шлифера си, с чука в ръка, втренчил поглед в пияната си жена.

Докато чакаше асансьора, Гретхен чу гласа на Джийн, която се оплакваше като някое малко дете:

— Всички ми взимат чуковете.

Асансьорът пристигна и Гретхен побърза да избяга с него.

Като се върна в „Алгонкуин“, тя се обади в хотела на Евънс, но в неговия апартамент нямаше никой. Помоли телефонистката да му предаде, че мисис Бърк не е заминала и ще бъде през цялата нощ в хотела си. После се изкъпа, преоблече се и слезе в ресторанта да вечеря.

Рудолф се обади в девет часа на другата сутрин. Тя беше сама. Евънс не я беше потърсил. Рудолф й каза, че след като си тръгнала, Джийн легнала да спи и като се събудила, се разкайвала и срамувала от случилото се; сега била добре и независимо от всичко отивали в Уитби, затова чакали Гретхен в апартамента.

— Няма ли да е по-разумно да прекарате деня само двамата? — попита Гретхен.

— По-добре е да не сме сами — отговори Рудолф. — Куфарът ти е тук, да не си мислиш, че си го загубила някъде.

— Спомням си, че го оставих у вас — каза Гретхен. — Ще дойда в десет часа.

Докато се обличаше, тя си припомни сцената от предишната вечер и се сети и за други случаи, когато Джийн се беше държала по-сдържано, но не по-малко странно. Сега всичко й стана ясно. До този момент й се беше изплъзвало, защото не я виждаше често. Но съмнение нямаше — Джийн беше алкохоличка. Гретхен се чудеше дали Рудолф си дава сметка за това и какво смята да прави.

Евънс не се обади до десет без петнадесет и Гретхен се спусна с асансьора на слънчевата Четиридесет и четвърта улица — стройна, висока жена с хубави крака, с мека, черна коса, с гладка, бяла кожа, облечена с костюм от туид и жарсена блуза — подходящи дрехи за приятно прекарване на неделния ден извън града. Само значката с надписа „Забранете ядреното оръжие“, закачена като брошка върху добре ушития ревер, можеше да подскаже на минувачите, че не всичко в Америка е толкова прекрасно, колкото изглежда в тази слънчева пролетна утрин на 1966 година.

Във всекидневната не се виждаха никакви следи от изпочупените камери. Когато Гретхен влезе, Рудолф и Джийн слушаха по радиото един концерт на Моцарт за пиано. Рудолф изглеждаше спокоен, а Джийн, макар и малко бледа и немощна, стана да целуне Гретхен — тя сякаш също се беше възстановила след предишната вечер. Погледна Гретхен, все едно, че искаше да я помоли за съчувствие и разбиране, но веднага след това заговори бързо, както й беше присъщо, с плътен глас, в който се долавяха радостни нотки:

— Гретхен, изглеждаш страшно добре с този костюм. Кажи ми откъде мога да си намеря една такава значка. Цветът й ще ми отива много на очите.

— Да — каза Рудолф. — Сигурен съм, че ще направиш фурор с нея, като отидем следващия път във Вашингтон. — Но гласът му прозвуча нежно и той се засмя тихо.

Когато слязоха долу да изчакат човека от гаража да докара колата им, Джийн държеше Рудолф за ръка като малко дете, което отива с баща си на екскурзия. Кестенявата й коса сега беше измита и лъскава, вързана отзад с панделка. Носеше много къса пола. Босите й крака, вече леко загорели, бяха прекрасни, стройни, елегантни. Както винаги Джийн изглеждаше като осемнадесетгодишно момиче.

Докато чакаха колата, Рудолф каза на Гретхен:

— Обадих се на секретарката ми и й казах да се свърже с Били и да му предаде, че ще го чакаме у нас на обяд.

— Благодаря ти, Руди — каза Гретхен. Тя не беше виждала Били толкова отдавна, че щеше да бъде по-добре, ако се срещнеха в присъствието на други хора.

Колата пристигна и двете жени седнаха отпред при Рудолф. Той пусна радиото. Игривата, жизнерадостна музика на Моцарт ги съпровождаше, докато стигнаха Бронкс. Отстрани на пътя цъфтяха кучешки дрян и лалета, а по поляните момчета и мъже играеха бейзбол. След музиката на Моцарт по радиото се разнесе покоряващият глас на Рей Боулджър. „Влюбиш ли се веднъж в Ейми, цял живот си влюбен в Ейми“ — запя и Джийн с плътния си, хубав глас. Всички си припомниха с какво удоволствие са гледали и слушали Боулджър на сцената. Когато стигнаха къщата в Уитби, където в градината цъфтяха първите виолетови люляци, почти бяха забравили, че предишната вечер нещо се е случило. Почти бяха забравили.

Двегодишната русокоса, пухкавичка Инид ги чакаше. Тя се хвърли върху майка си и двете дълго се прегръщаха и целуваха. Рудолф качи куфара на Гретхен на горния етаж в стаята за гости. Стаята светеше от чистота, беше прохладна и пълна с цветя.

Рудолф остави куфара на пода и каза:

— Мисля, че имаш всичко необходимо.

— Руди — каза Гретхен, като се стараеше да говори тихо, — днес не бива да пием.

— Защо? — Той изглеждаше учуден.

— Не бива да изкушаваш Джийн. Дори ако на самата нея не й се пие, като гледа, че другите пият…

— О — каза Рудолф нехайно, — няма защо да се тревожиш за това. Тя беше просто малко разстроена снощи…

— Тя е алкохоличка, Руди — каза тихо Гретхен. Рудолф махна с ръка.

— Недей да правиш драми от това — каза той. — Не е в стила ти. От време на време си позволява малко повече, отколкото трябва. Също както правим и ти, и аз.

— Тя не трябва да прави дори това — каза Гретхен. — Не бива да изпива и капка алкохол. И глътка бира. И трябва да се събира колкото се може по-малко с хора, които пият. Аз знам, Руди. Холивуд е пълен с жени като нея — в началния стадий — а по-нататък става ужасно и на Джийн точно това й предстои. Ти трябва да се погрижиш за нея.

— Никой не може да ме обвини, че не се грижа. — В гласа му се усещаше леко раздразнение.

— Руди, заключи всички бутилки с алкохол, които се намират в къщата — каза Гретхен.

— Успокой се — отговори Рудолф. — Тук не е Холивуд.

Долу телефонът иззвъня и след малко Джийн извика:

— Гретхен, Били те търси. Слез.

— Моля те, послушай ме — каза Гретхен.

— Иди да говориш със сина си — отвърна хладно Рудолф.

Гласът на Били звучеше много мъжествено по телефона.

— Здравей, мамо. Страшно хубаво е, че дойде. — Откакто Евънс се появи на сцената, той започна да й казва „мамо“. Преди това тя беше „мамче“. Гретхен си мислеше, че е смешно такова голямо момче да й казва „мамче“, но сега й се прииска много да чуе старото обръщение. — Ужасно съжалявам — продължи Били. — Ще ме извиниш ли пред Руди? Той ме покани на обяд, но тук има бейзболен мач от един часа и аз давам началния удар, така че ще трябва да отложа посещението си за друг път.

— Добре — отговори Гретхен. — Ще те извиня. А кога ще те видя?

— Ами трудно ми е да кажа. — Били беше искрено смутен. — След мача ще се събираме на бира в една от занималните и…

— Къде е мачът? — попита Гретхен. — Ще дойда да те гледам. Можем да си поговорим, докато почиваш.

— Ти май се засегна.

— Не съм се засегнала, както ти се изразяваш. Къде ще бъде мачът?

— Игрищата са на източната страна на студентското градче — каза Били. — Няма начин да не ме намериш.

— Довиждане, Били — каза Гретхен, затвори телефона и отиде във всекидневната. Джийн седеше на канапето, прегръщаше Инид и я люлееше. Инид издаваше леки гальовни звуци. Рудолф правеше дайкири.

— Моят син — каза Гретхен — се извинява, че важни дела ще му попречат да дойде днес тук на обяд.

— Много жалко — каза Рудолф и сви ядосано устни. Наля дайкири за себе си и за Гретхен. Джийн, която се занимаваше с детето, каза, че няма да пие.

След като се наобядваха, Гретхен взе колата на Рудолф и отиде в студентското градче. Беше идвала тук и друг път, но сега отново я порази тихата, провинциална красота, непретенциозните, стари сгради, разположени безредно върху огромни зелени площи, виещите се чакълести пътеки, високите дъбове и брястове. Тъй като беше събота следобед, имаше малко студенти и градчето дремеше, огряно от меката слънчева светлина. Това място е създадено за спомени, помисли си тя, символ на носталгия. Ако предназначението на един университет е да подготвя младите хора за живота, тези тихи поляни, тези семпли, гостоприемни зали и аудитории може би ще се окажат неподходящи. Животът, пред който ще се изправят възпитаниците на „Уитби“ през последните тридесет години на нашия век, в никакъв случай няма да прилича на живота в университета.

На три от игрищата се провеждаха бейзболни мачове. Отборът, в който участвуваше Били и който се състоеше в по-голямата си част от момичета, играеше най-несериозно. Едно от момичетата например седеше на тревата и четеше книга; вдигаше глава и хукваше след топката чак когато съотборниците му се разкрещяваха. Мачът очевидно беше започнал отдавна — когато Гретхен застана зад линията на първата защита, защитникът спореше с няколко играчи от противниковия отбор, излегнати на тревата в очакване да им дойде редът, дали резултатът е деветнадесет на шестнадесет или осемнадесет на петнадесет. Едва ли на някого щеше да направи впечатление участвува ли Били в мача, или не.

Облечен с разръфани джинси, избелели от пране, и със сива тениска, Били подаваше топката — на момичетата я подхвърляше високо, а на момчетата я забиваше силно, когато им дойдеше редът да я пресрещнат с бухалките. Били не видя веднага Гретхен и тя остана известно време да го наблюдава — високо момче, което се движеше лениво и грациозно, дългата коса падаше върху лицето му — красиво, одухотворено, силно, волево, гневно — подобрен вариант на лицето на Уили Абът, челото също така високо, очите по-тъмни, носът no-дълъг, с напрегнати, широки ноздри; когато се усмихнеше, на дясната му буза се появяваше трапчинка, която нарушаваше симетрията на лицето, зъбите му бяха хубави и младежки бели.

Ако и характерът му беше като лицето му, помисли си Гретхен в момента, в който синът й хвърли топката на едно хубаво, пълничко момиче. Момичето метна обратно топката, не улучи и извика с престорено отчаян глас:

— Нищо не става от мен!

В третата пауза Били видя Гретхен, застанала зад линията на първата защита, и отиде при нея.

— Здравей, мамо — каза той и я целуна. Когато видя значката на ревера й, в очите му проблесна лека насмешка. — Нали ти казах, че лесно ще ни намериш.

— Надявам се, че не ти преча — каза тя и веднага усети, че не е избрала подходящия тон. Обичай ме, повтаряше си тя, аз съм ти майка.

— Разбира се, че не — отговори той. — Ей — извика Били, — нека някой да ме замести. Имам гости. Ще се видим после. — Не я запозна с никого. — Не искаш ли да се поразходим малко? Ще ти покажа градчето.

— Рудолф и Джийн бяха разочаровани, че не дойде на обяд — каза тя, щом се отдалечиха от игрището, и пак си помисли, че тонът й не е подходящ.

— Така ли? — каза невъзмутимо той. — Съжалявам.

— Рудолф те е канил много пъти и ти винаги си отказвал.

— Нали знаеш как е — сви рамене Били. — Все нещо се случва.

— Ще ми бъде много приятно, ако понякога ходиш там — каза Гретхен.

— Ще отида някой път. Ще обсъдим различията между поколенията. Или ще поговорим защо всички в студентското градче пушат марихуана. Неговият вестник се занимава само с тези въпроси.

— А ти пушиш ли марихуана?

— Мила мамо, не забравяй, че живеем в двадесети век.

— Недей да се държиш така снизходително с мен — скара му се тя.

— Виж какво хубаво време — каза той. — И толкова отдавна не съм те виждал. Хайде да не спорим. Онази сграда там е общежитието, където живеех в първи курс.

— Приятелката ти играеше ли бейзбол? — Беше й писал, че му харесва едно момиче от курса.

— Не. Родителите й дойдоха на гости за събота и неделя и тя трябва да се преструва, че аз не съществувам. Баща й твърди, че аз съм неморален и я развращавам. Абсолютен неандерталец.

— Има ли изобщо някой, който да ти е симпатичен?

— Разбира се. Албер Камю. Само че той е умрял. А, сетих се — как е онзи другият поет, Евънс Кинсела?

— Още е жив — отговори Гретхен.

— Това е чудесна новина — каза Били. — Направо сензационна.

Ако Колин не беше умрял, той нямаше да бъде такъв, помисли си Гретхен. Щеше да е съвършено различен. Един разсеян, вечно зает човек сяда зад волана на колата си, блъска се в едно дърво и последиците от неговата смърт нямат край, те се отразяват и върху другите поколения.

— Ходиш ли в Ню Йорк? — попита тя.

— Понякога.

— Ако ме предупредиш кога ще ходиш следващия път, ще купя билети за театър — каза тя. — Доведи и приятелката си, ако искаш. Ще се радвам да се запозная с нея.

— Тя не е нищо особено — отговори Били.

— И все пак ми се обади.

— Добре.

— Как ти върви учението? — попита тя. Били направи гримаса.

— Рудоф казва, че не ти върви както трябва. Смята, че е много вероятно да те изключат от университета.

— Сигурно е доста лесно да си кмет на този град, щом имаш време да проверяваш колко изпити не е взел някой студент през семестъра — каза Били.

— Ако те изхвърлят, ще те вземат войник. Знаеш ли това?

— Не ме интересува — каза Били. — Казармата не може да е по-скучна от лекциите тук.

— А за мен не мислиш ли? — Напълно погрешно. Класическа грешка. Но вече го беше казала. — Как смяташ, че ще се чувствувам, ако те изпратят във Виетнам?

— Мъжете отиват на война, жените плачат — отговори Били. — Защо ние с теб трябва да се различаваме от останалите?

— Правиш ли понякога нещо, за да се променят нещата? За да се прекрати войната например? Толкова много студенти из цялата страна работят и денем, и нощем, за да…

— Глупаци — прекъсна я Били. — Само си губят времето. Войната осигурява твърде много печалби на твърде много политици. Да не мислиш, че ги интересува какво правят няколко хилави младежи? Ако искаш, ще ти взема значката и ще си я закача. И какво от това? Пентагонът ще се разтрепери от страх, като чуе, че Били Абът протестира срещу използуването на ядрено оръжие.

— Били — Гретхен се спря и го погледна, — интересуваш ли се изобщо от нещо?

— Не — отговори спокойно той. — Има ли нещо лошо в това?

— Надявам се, че е само поза — каза Гретхен, — Глупава, юношеска поза.

— Не е поза — отговори той. — И аз не съм вече юноша, както сигурно си забелязала. А мъж, който смята, че всичко е отвратително. Ако бях на твое място, щях известно време да не се интересувам от сина си. Ако ти представлява трудност да ме издържаш в университета, недей да пращаш повече пари. Ако не ме харесваш такъв, какъвто съм, и обвиняваш себе си за това, може би си права, а може и да не си. Съжалявам, че трябва да говоря по този начин, но знам, че в никакъв случай не искам да бъда лицемер. Мисля, че ще се чувствуваш по-добре, ако не трябва да се тревожиш за мен, затова върни се при скъпия ми вуйчо Рудолф и при скъпия ти Евънс Кинсела, и аз ще отида да играя бейзбол.

Били се обърна и закрачи по пътеката към игрището. Гретхен го проследи с поглед, докато той се превърна в мъничка синьосива фигурка в далечината, после тръгна бавно и уморено към колата на Рудолф.

Нямаше никакъв смисъл вече да остава тук и на другия ден. Вечеряха с Рудолф и Джийн и на сутринта се качи на влака за Ню Йорк.

Когато се върна в хотела, намери бележка от Евънс, в която й съобщаваше, че няма да може да вечеря с нея този ден.

ГЛАВА ШЕСТА

1967

В самолета за Далас Джони Хийт, седнал до него, преглеждаше една папка с книжа. Рудолф също преглеждаше своята папка с книжа. Трябваше да представи бюджета за следващата година пред градския съвет и се мръщеше, докато прелистваше многобройните финансови отчети. Всички цени се повишаваха, всички искаха по-високи заплати — и полицаи, и пожарникари, и учители, и чиновници; заплашително растеше броят на нуждаещите се от социална помощ, особено в негърските квартали; предвиждаше се изграждането на нова водопречиствателна инсталация; всички протестираха срещу увеличаването на данъците; в същото време щатските и федералните власти се въздържаха да отпускат по-големи помощи. Даже и когато съм на девет хиляди метра височина, пак трябва да се тревожа за пари, помисли си той.

На съседната седалка Джони Хийт също се тревожеше за пари, но тези пари поне бяха негови и на Рудолф. Брад Найт беше преместил кантората си от Тълса в Далас след смъртта на баща си и целта на тяхното пътуване беше да обсъдят с Брад вложенията си в петролната компания „Питър Найт и син“. Неочаквано се разбра, че работите на Брад не вървят добре и те хвърлят парите си на вятъра. Дори и онези нефтени находища, които отначало се смятаха за многообещаващи, впоследствие се оказваха нерентабилни — в тях се откриваше солена вода или свличащи се глинести слоеве — и се налагаше да се строят непредвидени, скъпи, сондажни устройства, Хийт беше направил тихомълком някои проучвания и беше убеден, че Брад фалшифицира данните и че от известно време ги ощетявал. Данните, които Джони му представи, изглеждаха убедителни. Но Рудолф не искаше да предприеме нищо срещу Брад, докато нещата не се изяснеха в негово присъствие. Струваше му се невъзможно един човек, когото е познавал толкова дълго време, да постъпи така, Въпреки че се беше оженил за Вирджиния Колдъруд.

Самолетът се приземи, но Брад не ги чакаше на летището. Той беше изпратил един свой помощник — едър, висок мъж с кафява сламена шапка, с тясна вратовръзка и карирано сако, който предаде извиненията на мистър Найт (помощникът обясни, че шефът му имал съвещание) и ги откара с един кадилак с климатична инсталация — беше толкова горещо, че над шосето трептеше мараня — в хотела в центъра на Далас, където Брад им беше запазил апартамент със салон и две спални.

Хотелът беше съвсем нов, а архитектът, който се бе занимавал с вътрешното оформление на стаите, сигурно си е мислил, че възпроизвежда в подобрен вариант стила на Втората империя. На дълга маса до стената бяха подредени шест бутилки с бърбън, шест с уиски и шест с джин и водка; освен това имаше вермут, кофичка с лед, дванадесет бутилки кока-кола, сода, една кошница с лимони, голяма купа с огромни плодове и цяла батарея от чаши с всякаква големина.

— В хладилника ще намерите бира и шампанско — каза помощникът. — Ако ги предпочитате. Вие сте гости на мистър Найт.

— Ние ще останем тук само една нощ — каза Рудолф.

— Мистър Найт ми поръча да ви настаня удобно — каза помощникът. — Сега сте в Тексас.

— Ако в „Аламо“ имаше толкова пиене, заведението никога нямаше да фалира — каза Рудолф.

Помощникът учтиво се засмя и каза, че мистър Найт сигурно ще се освободи към пет часа. Сега минаваше три.

— И не забравяйте да ми се обадите в кантората, ако имате нужда от нещо — каза той на излизане.

— Само ни хвърля прах в очите — каза Джони, като огледа апартамента и посочи отрупаната с напитки маса.

Рудолф леко се подразни, че Джони както винаги реагира подозрително.

— Аз трябва да проведа няколко телефонни разговора — каза Рудолф. — Извикай ме, когато дойде Брад. — Той влезе в стаята си и затвори вратата.

Първо се обади в къщи. Стараеше се да се обажда на Джийн най-малко три пъти на ден. Най-сетне беше послушал съвета на Гретхен и беше изхвърлил всичкия алкохол от дома си, но в Уитби имаше толкова много магазини и барове. Днес нямаше защо да се тревожи. Джийн му се стори весела и бодра. В Уитби валял дъжд. Щеше да води Инид за първи път на детски рожден ден. Преди два месеца беше катастрофирала заедно с детето, когато бе карала колата в пияно състояние. Колата се беше смачкала, но двете се бяха отървали само с няколко драскотини.

— Как е в Далас? — попита тя.

— За тексасците сигурно е добре — каза Рудолф. — Но за останалата част от човечеството жегата е непоносима.

— Кога ще се върнеш?

— Колкото се може по-скоро.

— Побързай — каза тя. Той не и беше обяснил защо отива с Джони в Тексас. Когато беше трезва, непочтеността на хората я подтискаше.

След това се обади на секретаря си в градския съвет. Той беше млад мъж с малко женствени маниери, но по характер много спокоен. Този следобед обаче съвсем не беше спокоен. Сутринта пред редакцията на „Сентинъл“ се беше състояла студентска демонстрация по повод уводната статия на вестника, в която се призоваваше да се продължи задочното обучение за военна подготовка на офицери от запаса. Рудолф беше одобрил уводната статия, тъй като тя бе написана с умерен тон и в нея не се застъпваше становището за задължително военно обучение, а да се даде възможност да се посещават курсовете от онези студенти, които биха искали да се отдадат на военна кариера или които смятаха, че в случай на нужда трябва да са готови да защитят родината си. Благоразумният тон съвсем не беше подействувал успокоително на демонстрантите. По един от прозорците на редакцията бил хвърлен камък и се наложило да извикат полицията. Ректорът на университета Дорлакър се обадил гневно по телефона и секретарят повтори дословно думите му: „Щом той е кмет, защо не си е на мястото?“ Рудолф не беше благоволил да уведоми секретаря си за причината на отсъствието си. Шефът на полицията Отман идвал да го търси и бил силно разтревожен. Казал, че ставало дума за нещо много, много важно. Кметът трябвало незабавно да се върне. От Олбъни се обадили два пъти. Делегация от представители на негърското население в града връчила петиция във връзка с някакъв плувен басейн.

— Достатъчно, Уолтър — каза уморено Рудолф. Затвори телефона и се отпусна върху копринената небесносиня, лъскава покривка на леглото. Получаваше десет хиляди долара годишно като кмет на Уитби. И предоставяше цялата сума за благотворителна дейност. Нали служеше на обществото.

Стана от леглото и със злорадо задоволство видя, че обувките му са изцапали копринената покривка; после отиде в салона. Джони седеше на едно огромно бюро по риза и преглеждаше папката си с документи.

— Няма съмнение, Руди — каза Джони, — този мръсник ни е изиграл много лошо.

— Нека по-късно да се занимаем с това, моля те — отговори Рудолф. — В момента трябва да поема задълженията си на предан и самоотвержен служител на обществото. — Той си наля една кока-кола с лед, отиде на прозореца и се загледа към града. Далас блестеше на изпепеляващото слънце, издигащ се от пустинната долина като някакъв взрив от бетон и стъкло, предизвикан от космическа катастрофа, неоправдано и произволно.

Рудолф се върна в стаята си и помоли телефонистката да го свърже с началника на полицията в Уитби. Докато чакаше телефонът да иззвъни, взе да се оглежда в огледалото. Видът му беше на човек, който има нужда от почивка. Интересно кога ли ще получи първия си инфаркт. Макар че в Америка се смяташе, че инфаркти получават само бизнесмените, а той на теория вече не беше бизнесмен. Някъде беше чел, че най-дълго живеели професорите, а след тях и генералите.

Гласът на Отман звучеше по телефона мрачно, но Отман винаги говореше така. Обидно му беше, че трябва да се занимава с престъпността. Бившият началник на полицията, Бейли, когото Рудолф беше хвърлил в затвора, беше весел и жизнерадостен човек. Рудолф често съжаляваше за него. В стремежа си да бъде честен понякога сам си навличаше неприятности.

— Открихме нещо ужасно, кмете — каза Отман. — Лейтенант Слатъри залови в осем и половина сутринта някакъв първокурсник в една закусвалня, който пушеше марихуана. В осем и половина сутринта! — Отман беше семеен човек със строг режим и ранните утринни часове бяха много ценни за него. Освен цигарата, която пушеше, у момчето имаше още тридесетина грама от същия наркотик. Преди да го затворим, си развърза езика. Разправи, че в неговото общежитие имало най-малко петдесет души, които пушат хашиш и марихуана. Твърди, че ако отидем там, ще намерим поне четиристотин и петдесет грама. Той си има адвокат и довечера ще го пуснат под гаранция, но адвокатът му сигурно вече е разказал историята на няколко души и аз сега не знам какво да правя. Дорлакър ми се обади преди малко и ми каза да стоя по-далеч от студентското градче, но нали работата ще се разчуе из целия град и ако аз не съм на местопроизшествието, какво ще си кажат хората? Университетът не е в Хавана или в Буенос Айрес, а в пределите на Уитби, дявол да го вземе, и законът си е закон, дявол да го вземе.

Много подходящ ден избрах да дойда в Далас, помисли си Рудолф.

— Чакайте да помисля една минутка — каза той.

— Ако не получа разрешение да отида там, кмете — каза Отман, — считайте, че съм си подал оставката.

О, божичко, тези честни хора, помисли си Рудолф. Някой ден ще взема и аз да опитам проклетата марихуана, за да разбера за какво е целият този шум. Може би марихуаната ще се окаже подходяща и за Джийн.

— Адвокатът на момчето е адвокат и на Леон Харисън — продължаваше Отман. — Харисън беше вече тук да кита какво възнамерявам да правя. Разправя, че ще свика извънредно заседание на управителния съвет.

— Добре — отговори Рудолф. — Обадете се на Дорлакър, кажете му, че сте говорили с мен и че аз съм наредил довечера в осем часа да се направи обиск в общежитието. Съдията Сатърли да ви даде заповед за обиск, а вие кажете на вашите хора да си оставят палките у дома. Не искам никой да пострада. Новината ще се разчуе и дано онези младежи имат достатъчно ум да изхвърлят наркотиците, преди да влезете в общежитието.

— Вие не познавате днешните младежи, кмете — каза печално Отман. — Те не могат и носа да си избършат.

Рудолф му даде телефонния номер на хотела в Далас и му поръча да му се обади вечерта, като мине обискът. Затвори телефона и допи кока-колата. Обядът, който бяха сервирали в самолета, беше ужасен и сега имаше киселини в стомаха. Беше имал неблагоразумието да изпие и двата коктейла от вермут и уиски, които стюардесата остави на таблата му. Когато пътуваше със самолет, винаги пиеше точно този коктейл. Долу на твърда земя никога не си го поръчваше. Защо ли?

Телефонът иззвъня. Той изчака Джони да вдигне слушалката, но явно телефонът не звънеше в неговата стая.

— Ало — каза Рудолф.

— Руди? — чу той гласа на Гретхен.

— Да. — Откакто тя му беше казала, че Джийн е алкохоличка, отношенията им бяха охладнели. Гретхен се оказа права, но това само засилваше отчуждението им.

— Обадих се на Джийн и тя ми каза къде си — обясни Гретхен. — Дано само не те безпокоя. — По гласа й разбираше, че самата тя е силно обезпокоена.

— Не, не — излъга Рудолф. — Аз просто се шляя из този известен курорт Далас. А ти откъде се обаждаш?

— От Лос Анжелос. Не бих ти се обадила, но просто не съм на себе си.

— Какво има? — попита Рудолф.

— Става дума за Били. Знаеш ли, че преди един месец са го изключили от университета?

— Не — каза Рудолф. — Както знаеш, той никога не ми доверява тайните си.

— Сега е в Ню Йорк, живее с някакво момиче…

— Гретхен, скъпа — прекъсна я Рудолф, — в този момент в Ню Йорк сигурно живеят половин милион момчета със своите приятелки. Благодари се, че не живее с някое момче.

— Не това ме безпокои, разбира се — каза Гретхен. — Понеже вече не е студент, трябва да отиде в армията.

— Е, дано да е за добре — отговори Рудолф. — Като изкара две години в казармата, може и да поумнее.

— Ти имаш малка дъщеря — каза разочаровано Гретхен. — Затова можеш да говориш така. А аз имам един син. И не мисля, че от един куршум в главата ще поумнее.

— Виж какво, Гретхен — каза Рудолф, — недей да пресилваш така нещата. Изпращаш сина си войник и след два месеца ти връщат трупа му в къщи. Има толкова много момчета, които си изкарват службата и се връщат у дома без нито една драскотина.

— Точно затова ти се обаждам — каза Гретхен. — Искам да съм сигурна, че той ще се върне без нито една драскотина.

— А аз какво мога да направя?

— Ти познаваш много хора във Вашингтон.

— Гретхен, от военна служба не освобождават никой, който не иска да следва и е напълно здрав физически. Даже и във Вашингтон не правят това.

— Ако съдя по нещата, които чувам и чета, не е точно така — каза Гретхен. — Но аз не искам да освободиш Били от военна служба.

— Тогава какво искаш да направя?

— Да използуваш връзките си да не го изпратят във Виетнам.

Рудолф въздъхна. Истината беше, че той наистина познаваше някои хора във Вашингтон, които положително можеха да уредят този въпрос и положително щяха да го уредят, ако ги помолеше. Но тъкмо това дребно ходатайство, тези привилегии на политическите среди ненавиждаше най-много от всичко. То беше в разрез с нравствените му принципи и изопачаваше подбудите му, тласнали го към участие в политическия живот на страната. В света на бизнеса беше съвсем естествено някой да помоли племенникът или братовчед му да бъде назначен на по-висока длъжност. В зависимост от това колко дължиш на този човек или колко очакваш да получиш от него в бъдеще, или дори колко ти е симпатичен, помагаш на племенника или на братовчеда, ако можеш, без изобщо да се замислиш. Но да използуваш властта си, дадена ти от избирателите, на които си обещал да защищаваш неотклонно интересите им и да съблюдаваш най-строго законите, за да предпазиш сина на сестра си от заплахата на смъртта, и в същото време да подкрепяш, открито или мълчаливо, изпращането на хиляди други младежи на същата възраст на смърт, е нещо съвсем друго.

— Гретхен — опита се да надвика той шума в телефонната линия между Далас и Лос Анжелос, — по-добре е да помислим за друг начин да…

— Единственият познат човек, който може би е в състояние да направи нещо — каза Гретхен, повишавайки тона си, — е братът на Колин Бърк. Той е генерал във военновъздушните сили. В момента е във Виетнам. Сигурна съм, че изгаря от желание да опази Били от куршумите.

— Недей да викаш толкова силно, Гретхен — каза Рудолф, отдалечавайки слушалката от ухото си. — Чувам те прекрасно.

— Слушай. — Тя вече крещеше истерично. — Ако не ми помогнеш, отивам в Ню Йорк, взимам Били и го завеждам в Канада или в Швеция. И ще вдигна страхотен шум, за да се разбере защо го правя.

— Господи, Гретхен — каза Рудолф. — Какво ти е? В критическата възраст ли влизаш, или.

Телефонната връзка рязко се прекъсна. Той стана бавно, отиде до прозореца и пак погледна града. От спалнята му Далас не изглеждаше по-хубав, отколкото от салона.

Роднини, каза си той. Винаги се беше старал несъзнателно да помага на роднините си. Беше помагал на баща си да пече хляб и кифли и да ги разнася; цял живот се беше грижил за майка си. Беше поел неприятното задължение да се разправя с детективи, после беше изтърпял и жалката сцена с Уили Абът, беше помогнал на Гретхен да се разведе и беше приел приятелски втория й съпруг. Беше осигурил пари за Томас, за да може брат му да се избави от нечовешкия живот, който водеше. Беше отишъл на погребението на Колин Бърк на другия край на континента, за да бъде до сестра си в най-тежките минути на скръбта й.

Беше поел отговорността да отпише Били от училището, където той страдаше, макар че племенникът му се държеше неблагодарно и предизвикателно, а после го записа в университета в Уитби, въпреки че успехът му не стигаше да го приемат и в някое занаятчийско училище. След това беше открил Том в хотел „Егейски“ заради майка си и беше научил всичко за Петдесет и трета улица, беше изпратил парите на Шулци и уредил с адвокат Том да вземе сина си и да се разведе с проститутката…

Не беше очаквал благодарност и никой не му беше благодарил, мислеше той огорчено. Е, не беше направил всичко това, за да му благодарят. Беше чист пред съвестта си. Просто съзнаваше какви задължения има пред самия себе си и пред другите и нямаше да може да живее спокойно, ако не ги беше изпълнил.

А задълженията никога не свършват. И това е напълно естествено.

Той вдигна телефонната слушалка и съобщи номера на Гретхен в Калифорния. Когато тя се обади, Рудолф каза:

— Добре, Гретхен. На връщане ще спра във Вашингтон и ще видя какво мога да направя. Смятам, че няма защо да се тревожиш повече.

— Благодаря ти, Руди — каза тихо Гретхен. — Знаех, че ще ми помогнеш.

Брад пристигна в хотела в пет и половина. От тексаското слънце и от тексаския алкохол беше станал още по-червендалест. По-пълен и по-словоизлиятелен. Носеше тъмен летен костюм на райета, синя риза с къдрички отпред и огромни перлени копчета за ръкавели.

— Съжалявам, че не можах да ви посрещна на летището, но смятам, че моят човек ви е настанил както трябва. — Той си наля уиски с лед и се усмихна широко на приятелите си. — Е, време беше да ми дойдете на гости и сами да видите откъде идват парите. Сега ще пробиваме нов кладенец и може би утре ще наема самолет и ще отидем да видим на място как вървят работите. Освен това имам билети за бейзболния мач в събота. Това ще бъде събитието на сезона. Тексас срещу Оклахома. Трябва да видите с очите си как ще изглежда градът в края на седмицата, защото, ако някой после ви разказва, няма да му повярвате. Ще има тридесет хиляди пияни от радост. Жалко, че Вирджиния не е тук да ви посрещне както подобава. Ще й бъде много мъчно, като разбере, че сте идвали, докато я е нямало. Тя отиде на гости на татенцето си. Разбрах, че той не е добре. Надявам се, че не е нещо сериозно. Аз много обичам стария особняк.

Тази любезност, това щедро гостоприемство, тази прекалена южняшка любвеобилност бяха непоносими.

— Брад, остави тия приказки — каза Рудолф. — И без това знаем защо Вирджиния не е тук. Съвсем не е заминала на гости при татенцето си, както ти казваш. — Преди две седмици Колдъруд беше отишъл при Рудолф да му каже, че Вирджиния е напуснала завинаги Брад, който се бил хванал с някаква киноактриса от Холивуд, разкарвал се по три пъти седмично между Далас и Холивуд и имал парични затруднения. След посещението на Колдъруд Рудолф беше започнал да подозира, че има нещо нередно и се беше обадил на Джони.

— Приятелю — каза Брад, отпивайки от чашата си, — не мога да разбера за какво говориш. Току-що приказвах с жена си по телефона, тя смята да се върне след ден-два…

— Не си приказвал с жена си по телефона, Брад, и тя изобщо няма да се върне — каза Рудолф. — Знаеш това много добре.

— Знаеш също така и много други неща — каза Джони. Той беше застанал между Брад и вратата, сякаш се страхуваше, че Брад изведнъж ще побегне. — И ние също ги знаем.

— Божичко — извика Брад, — ако не бяхме приятели от толкова отдавна, щях да си помисля, че направо ме мразите. — Въпреки климатичната инсталация той се потеше и по синята му риза бяха избили тъмни петна. Той отново напълни чашата си. Късите му пръсти с грижливо поддържани нокти трепереха, докато слагаше лед в питието си.

— Недей да увърташ, Брад — каза Джони.

— Е… — засмя се Брад или поточно се опита да се засмее. — От време на време може и да съм изневерявал на жена си. Нали ме знаейш какъв съм, Руди, мекушав съм и не мога да устоя, когато някоя съблазнителна красавица ми се появи пред очите. Но Вирджиния приема много на сериозно тези неща, тя…

— Вирджиния и ти не ни интересувате — прекъсна го Джони. — Интересува ни къде ни отиват парите.

— Нали всеки месец получавате отчет — каза Брад.

— Получаваме го най-редовно — отговори Джони.

— Напоследък нещо не ни провървя. — Брад избърса лицето си с голяма ленена носна кърпа, на която беше избродиран монограмът му. — Както казваше баща ми, господ да благослови душата му, петролният бизнес е като морето — ако те е страх от вълните, хич не влизай във водата.

— Проверихме някои неща — каза Джони — и изчислихме, че през последната година ти си откраднал от двама ни приблизително по седемдесет хиляди долара.

— Вие се шегувате, приятели — каза Брад. Лицето му беше станало мораво, а усмивката му беше застинала, сякаш беше завинаги запечатана върху румената, изопната кожа над влажната от пот яка. — Нали се шегувате? Скроили сте ми някакъв номер. Божичко, сто и четиридесет хиляди долара?

— Брад… — каза Рудолф предупредително.

— Добре — примири се Брад. — Явно, че не се шегувате. — Той се отпусна тежко върху канапето с дамаска на цветя. Един дебел, широкоплещест мъж седеше уморено на пъстрото скъпо канапе в най-хубавия апартамент на най-хубавия хотел в Далас, Тексас. — Ще ви разкажа какво точно се случи.

Случило се беше това, че когато преди една година Брад отишъл в Холивуд да търси нови инвеститори, се запознал с една млада актриса на име Сандра Дилсън. Мис Дилсън била „чаровно, невинно същество“ според думите на Брад. Той моментално се влюбил в нея, но тя не му позволявала даже с пръст да я докосне. За да й направи впечатление, Брад започнал да й купува бижута. „Нямате представа какви суми искат за скъпоценните камъни в онзи град — каза Брад. — Все едно, че сами си печатат парите.“ И за да й направи още по-силно впечатление, залагал огромни суми на конни състезания.

— Ако искате да знаете истината — продължи Брад, — момичето се разхожда с бижута на стойност четиристотин хиляди долара, които аз съм платил. Но понякога съм прекарвал с него такива мигове в леглото — обясняваше той увлечено, — че не съжалявам за парите, нито за един цент. Аз я обичам, влюбен съм до ушите в нея и в известно отношение се гордея с това и съм готов да поема всички последствия.

За да си набави нужните пари, Брад започнал да фалшифицира месечните отчети. Съобщавал, че се проучват и експлоатират петролни кладенци, които от години са изоставени като пресъхнали и безперспективни; освен това завишавал сумите за купуване на съоръжения десет-петнадесет пъти. Един от счетоводителите в кантората му знаел какво се върши, но той му плащал, за да мълчи и да изпълнява нарежданията му. Някои от другите инвеститори, предчувствувайки, че интересите им са застрашени, се опитали да разберат нещо, но Брад успял да разсее подозренията им.

— Колко инвеститори има компанията ти в момента? — попита Джони.

— Петдесет и двама.

— Петдесет и двама глупаци — каза Джони възмутено.

— Никога досега не съм правил такова нещо — призна си Брад. — Репутацията ми в Оклахома и в Тексас е безупречна. Попитайте когото искате. Хората ми имат доверие. И, с пълно основание.

— Ти ще отидеш в затвора, Брад — каза Рудолф.

— Нима можеш да постъпиш така с мене, със стария си приятел Брад, който седеше до теб, когато получи дипломата си от колежа, а, Руди?

— Точно така ще постъпя — отговори Рудолф.

— Чакай малко — каза Джони, — чакай малко. Преди да почнем да говорим за затвора, искам да разбера дали можем да си получим обратно парите, а след това да пращаме този тъпак зад решетките.

— Точно така — подкрепи го нетърпеливо Брад. — Това вече е сериозен разговор.

— С какви пари разполагаш в момента, за да изплатиш дълговете си? — попита Джони.

— Точно така — повтори Брад. — Сега вече говорим по същество. Да не мислите, че съм останал съвсем без средства. Все още мога да получавам кредит.

— Когато излезеш от тази стая, Брад — каза Рудолф, — никоя банка в страната няма да ти отпусне и десет цента. Аз ще се погрижа за това. — Вече не беше в състояние да прикрива гнева си.

— Джони… — обърна се Брад умолително към Хийт. — Защо е толкова отмъстителен? Поговори с него. Разбирам, че му е неприятно, но тази отмъстителност…

— Аз те попитах нещо — прекъсна го Джони.

— Ами… — започна Брад — на книга положението не е много… много оптимистично — усмихна се той с надежда. — Но от време на време имах възможност да пестя малко пари. За черни дни, както казват хората. Депозирал съм ги в сейфове на различни места. Разбира се, нямам достатъчно, за да се разплатя с всички, но на вас, приятели, ще мога да върна една значителна сума.

— Тези пари на Вирджиния ли са? — попита Рудолф.

— Ха, на Вирджиния! — изсумтя Брад. — Баща й така стиска парите, които й е отпуснал, че ако чаках на нея, дори да умирах от глад, и един кренвирш нямаше да мога да си купя.

— Той се оказа много по-умен от нас — каза Рудолф.

— Господи, Рудолф — каза жално Брад, — няма защо да ми натякваш. И без това се чувствувам достатъчно зле.

— Колко пари имаш в наличност? — попита Джони.

— Нали разбираш, Джони — отговори Брад, — тези пари не фигурират в счетоводните книги на компанията.

— Ясно — каза Джони. — Колко са?

— Близо сто хиляди. Мога да дам и на двама ви почти по петдесет хиляди долара. И ще гарантирам, че ще изплатя останалата сума допълнително.

— Как? — попита грубо Рудолф.

— Има няколко петролни кладенеца, които се разработват. — Рудолф беше сигурен, че той лъже. — И освен това мога да отида при Сандра и да й обясня, че в момента съм загазил, да я помоля да ми върне бижутата и…

Рудолф поклати недоверчиво глава.

— Ти наистина ли очакваш, че тя ще ти ги даде?

— Тя е прекрасно момиче, Руди. Трябва да те запозная някога с нея.

— О, божичко, никога ли няма да поумнееш! — извика Рудолф.

— Почакай тук — каза Джони на Брад. — Искам да поговоря с Рудолф насаме. — Той взе демонстративно книжата, които бе проучвал, и тръгна към стаята на Рудолф.

— Нали нямате нищо против, ако пийна нещо, докато ви чакам? — попита Брад.

Влязоха в стаята на Рудолф и Джони затвори вратата.

— Трябва да вземем решение — каза той. — Ако наистина има близо сто хиляди долара в наличност, както твърди, можем да ги вземем и да си покрием с тях загубите. При това положение ще остане да получаваме само една сума от около четиридесет хиляди долара. Ако не ги вземем, ще трябва да свикаме съвещание на кредиторите и да обявим банкрут. Или дори да възбудим съдебно дело. Сигурно всичките му кредитори имат равни права върху парите или трябва да получат суми, пропорционални на капиталовложенията им и на това, което Брад в същност им дължи.

— Той има ли право да плати на нас, а да пренебрегне другите?

— Да, защото все още не е официално банкрутирал — отговори Джони. — Смятам, че в съда това ще мине.

— Тази работа няма да стане така — каза Рудолф. — Нека да прибави спестените сто хиляди към общата сума. А ние ще вземем от него ключовете на сейфовете, за да не може той да вдигне парите.

Джони въздъхна.

— Боях се, че точно това ще кажеш — отговори той. — Рицарска постъпка, няма що.

— Ако той е мошеник — каза Рудолф, — не означава, че и аз ще стана мошеник, за да си покрия загубите, както ти се изрази.

— Казах, че вероятно съдът ще приеме такава постъпка като законна — отговори Джони.

— Не е убедително — каза Рудолф. — Според мен не е убедително.

Джони погледна замислено Рудолф.

— Добре, а какво ще направиш, ако аз отида при него и му кажа, че си взимам моя дял и излизам от играта?

— Ще го съобщя на кредиторите и ще предложа да се възбуди съдебно дело срещу теб — отговори твърдо Рудолф.

— Предавам се, скъпи — каза Джони. — Кой може да устои на един честен политик?

Върнаха се в салона. Брад стоеше пред прозореца с пълна чаша в ръка, с билети за мача на сезона в портфейла си, загледан към богатия, гостоприемен град Далас. Джони му съобщи какво са решили. Брад закима безмълвно, без да разбира напълно какво му казват.

— Утре в девет часа сутринта те чакаме тук — каза Рудолф. — Преди да са отворили банките. Ще обиколим с теб сейфовете, за които разправяше, и ще се погрижим за парите ти. Ще ти дадем разписка. Ако не си тук в девет часа без една минута, ще извикам полицията, за да подам обвинение срещу теб за измама.

— Руди… — каза умолително Брад.

— И ако искаш да си запазиш тези скъпоценни копчета за ръкавели — продължи Рудолф, — по-добре ги скрий някъде, защото в края на месеца шерифът ще дойде да ти опише цялото имущество, всичко, което притежаваш, включително и тази красива риза с къдрички, за да може да покрие дълговете ти.

— Вие, приятели… — започна съкрушено Брад. — Вие, приятели… не можете да ме разберете. Вие сте богати, жените ви са милионерки, имате всичко, каквото поискате. Не можете да си представите какво е моето положение.

— Още малко, и ще ни разплачеш — каза грубо Рудолф. Никога досега не се беше озлобявал толкова много. Едва се сдържаше да не скочи върху Брад да го набие. — Гледай само да бъдеш тук в девет часа.

— Добре, ще бъда — каза Брад. — Вие сигурно няма да искате да вечеряте с мен?…

— Излез оттук, преди да съм те убил! — извика Рудолф.

Брад тръгна към вратата.

— Е — каза той, — приятно прекарване в Далас. Градът е чудесен. И не забравяйте… — той махна с ръка към апартамента и алкохола — всичко това е за моя сметка.

И излезе.

Рудолф не успя да се обади у дома на другата сутрин. Брад дойде в девет часа, както му беше наредено, със зачервени очи — явно, че не беше спал цялата нощ; носеше една връзка ключове от сейфовете на различни банки в Далас. Отман не се беше обадил предната вечер, макар че Рудолф и Джони вечеряха в хотела, за да не пропуснат телефонния разговор. Рудолф реши, че в студентското градче в Уитби всичко е минало благополучно и че страховете на Отман не са се оправдали.

Рудолф и Джони, придружени от Брад, отидоха в кантората на един адвокат, познат на Джони. Адвокатът изготви пълномощно на Джони, за да може той да действува от името на Рудолф. Джони щеше да остане в Далас, докато оправи нещата. Взеха от кантората на адвоката един чиновник за свидетел и тръгнаха от банка па банка, без да изпускат от очите си Брад, който, без перлените копчета за ръкавели, отваряше сейфовете и изваждаше от тях грижливо подредените пачки банкноти. И четиримата преброяваха внимателно парите, преди чиновникът да изготви разписка, която Рудолф и Джони подписваха, удостоверявайки, че са получили сумата от Брадфорд Найт на този ден. След това се подписваше, за да потвърди чиновникът верността па документа, и четиримата се качваха ь централната зала на банката и внасяха парите на обща сметка на имената на Рудолф и на Джони; парите можеха да се теглят само когато се представят подписите и на двамата. Предната вечер бяха обмислили най-внимателно всяка своя стъпка, тъй като знаеха, че отсега нататък всичко, свързано с Брадфорд Найт, трябва да бъде застраховано от всякакви рискове.

След изпразването на последния сейф сумата наброяваше деветдесет и три хиляди долара, Брад беше изчислил почти точно парите, спестени за черни дни, както самият той се беше изразил. Джони и Рудолф не го попитаха откъде има тези пари. Друг щеше да му търси сметка за това.

Разговорът с адвоката и обикалянето по банките им отне почти цялата сутрин, затова Рудолф трябваше да побърза да не изпусне самолета за Вашингтон, който излиташе от Далас по обяд. Като излизаше от апартамента с куфара и малката чанта за документи, той забеляза, че от цялата батарея бутилки, подредени в салона, бяха отворили само една кока-кола, която беше изпил той, и едно уиски, от което си беше наливал Брад.

Брад му беше предложил да отиде на летището с неговата кола. „Тази сутрин поне все още имам кадилак — беше казал той, опитвайки се да се усмихне. — Защо да не го използуваш.“ Но Рудолф му беше отказал и извика такси. Качвайки се в колата, той помоли Джони да се обади на секретаря му в Уитби и да каже, че не може да се върне тази вечер, а ще нощува в хотел „Мейфлауър“ във Вашингтон.

В самолета той отказа да обядва и не изпи двата коктейла от вермут и уиски. Извади от чантата отчетите на финансовите, ревизори, но не можеше да съсредоточи вниманието си върху цифрите. Продължаваше да мисли за Брад — обречен, опозорен, фалирал, изправен пред опасността да влезе в затвора. И коя беше причината за всичко това? Една ненаситна за пари холивудска проститутка. Колко жалко. Но Брад я обичаше. Беше казал, че не съжалява за нищо. Любовта, петият конник от Апокалипсиса. Поне в Тексас. Просто не можеше да си представи, че Брад е способен да изпитва някакви чувства. Той беше роден — Рудолф едва сега се убеждаваше в това, — за да ходи по заведения и публични домове. Може би го е знаел от самото начало, но беше отказвал да го признае. Защо винаги е толкова трудно да повярваш, че и другите могат да обичат. А може би, като отказва да приеме факта, че Брад е способен да обича, самият той проявява — високомерие? Нали аз обичам Джийн, мислеше Рудолф, но готов ли съм да се погубя заради нея? И си отговаряше отрицателно. В такъв случай не беше ли и той толкова безхарактерен, колкото словоизлиятелният си приятел, потящ се в ризата си с къдрички? А не е ли виновен той по някакъв начин за изпитанието, на което днес беше подложен Брад, и за това, което още му предстои да преживее? Може би в деня на сватбата му, на стъпалата пред клуба, когато лиши Брад от възможността да заеме мястото на Колдъруд, той несъзнателно е предрешил съдбата на приятеля си? Когато, измъчван от чувство за вина, беше вложил капитал във фирмата на Брад, нима не е знаел, че един ден Брад ще си отмъсти, и то по единствения начин, на който е способен — чрез измама? И дали в същност не е искал да се случи точно това, за да може най-сетне да се отърве от Брад, защото той не му беше повярвал за Вирджиния? По-силно го терзаеше мисълта дали ако беше отстъпил пред настояванията на Вирджиния Колдъруд и й беше станал любовник, тя щеше да се омъжи за Брад и по този начин да го лиши от покровителството на неговия приятел? Защото съмнение нямаше — той беше покровителствувал Брад години наред; първо го беше извикал в Уитби да му предложи работа, която десетки други мъже можеха да вършат по-добре, отколкото Брад я вършеше отначало, след това търпеливо го беше научил как да се справя със задълженията си (като междувременно му плащаше повече, отколкото му се полагаше), така че поне за Брад вероятността той д заеме най-висшия пост във фирмата беше напълно логична. Кога по морални съображения трябва да спреш да покровителствуваш приятеля си? Може би никога?

По-лесно щеше да бъде, ако беше изпратил Джони Хийт да отиде сам в Далас и да оправи нещата. Джони също беше приятел на Брад и негов кум, но между Рудолф и Брад връзката беше съвсем друга. И на Брад му беше по-мъчително, че трябва да отговаря пред Рудолф. Истината е, че Рудолф можеше да се извини лесно с неотложна работа в Уитби и да изпрати Джони сам. Тази мисъл му беше минала през главата, но той я отхвърли като проява на страхливост. Беше отишъл в Далас, за да запази самоуважението си. А самоуважението е може би просто синоним на суета? Да не би непрестанният му успех да е притъпил чувствата му, да го е направил самодоволен, да му е внушил, че е безпогрешен?

Когато фалитът бъде официално обявен, реши той, ще отпусне на Брад някаква издръжка. Пет хиляди долара годишно, които ще му се изплащат тайно, така че нито кредиторите на Брад, нито финансовите органи да успеят да сложат ръка на тях. Ще могат ли тези пари, от които Брад така много ще се нуждае и принуден от обстоятелствата ще трябва да приеме — ще могат ли те да изплатят цената на унижението, че му ги праща човек, който се е отрекъл от него?

Светна надписът „Затегнете коланите“. Самолетът започваше да се приземява. Рудолф сложи книжата в чантата си, въздъхна и затегна колана си.

В хотел „Мейфлауър“ го чакаше, съобщение, предадено по телефона от секретаря му. Наложително било да се обади незабавно в Уитби.

Качи се в стаята си, където никой не се беше погрижил да осигури алкохол, и се опита да позвъни в градския съвет. На два пъти линията беше заета и той почти се беше отказал да се обажда трети път и смяташе да се свърже със сенатора, който би могъл да уреди на Били безопасна служба в американската армия. Такъв въпрос не можеше да се уреди по телефона и той се надяваше да успее да си уреди среща със сенатора за другия ден по обед и следобеда да си замине за Ню Йорк.

При третия опит му се обади секретарят.

— Много съжалявам, мистър Джордах — каза Уолтър с изтощен глас, — но се страхувам, че трябва веднага да се върнете. Снощи, след работно време, когато съм си отишъл в къщи, тук е настанал някакъв ад, за който аз разбрах едва тази сутрин, иначе щях много по-рано да ви потърся.

— Какво има? Какво има? — попита нетърпеливо Рудолф.

— Всичко е много объркано и аз не съм сигурен, че ще мога да ви предам нещата в последователен ред — каза Уолтър. — Но когато Отман се опитал снощи да влезе в общежитието, то било барикадирано, искам да кажа, от студентите, които не пуснали полицията да влезе. Дорлакър се опитал да убеди Отман да се оттегли с хората си, но Отман отказал. Когато се опитали да влязат за втори път, студентите започнали да ги замерят с разни неща. Отман бил ударен с камък в окото, казват, че не е сериозно, но той е в болница, и полицията е отстъпила поне временно. След това други студенти организирали демонстрация, и то точно пред вашата къща. Преди малко бях там, градината е в ужасно състояние. На мисис Джордах са и дали успокоителни лекарства и…

— Края ще ми разкажеш, като се върна — прекъсна го Рудолф. — Качвам се на първия самолет за Ню Йорк.

— Аз предполагах, че така ще постъпите — каза Уолтър — и затова си позволих да изпратя Сканлън да ви посрещне с колата. Той ще ви чака на „Ла Гуардия“.

Рудолф взе багажа си, слезе бързо във фоайето и освободи стаята. Въпросът за военната кариера на Били Абът беше временно отложен.

Сканлън беше дебел мъж, който се задъхваше, когато говореше. Служеше в полицията, но наближаваше шейсетте и му предстоеше да се пенсионира. Страдаше от ревматизъм и просто по милост го бяха назначили за шофьор на Рудолф. За да даде пример как гражданските власти могат да правят икономии, Рудолф беше продал колата на бившия кмет, която беше собственост на общината, и ползуваше собствената си кола.

— Ако трябваше сега да започвам всичко отначало — каза задъхано Сканлън, — кълна се, че никога не бих се хванал на работа в полицията на град, където има студенти и мръсни негри.

— Сканлън, моля те — скара му се Рудолф. Още от първия ден се опитваше безуспешно да поправи речника на Сканлън. Седеше на предната седалка до стария полицейски служител, който караше колата влудяващо бавно. Но щеше да се обиди, ако Рудолф заемеше мястото му зад волана.

— Сериозно говоря, сър — каза Сканлън. — Те са направо диви зверове. Уважават закона, колкото го уважават глутница хиени. А с полицията само се подиграват. Аз съвсем не искам да ви уча какво да правите, но ако бях на ваше място, щях да отида направо при губернатора да му кажа да изпрати войска.

— Има време и за това — отговори Рудолф.

— Помнете ми думите — каза Сканлън. — Работата ще стигне дотам. Я вижте какво направиха в Ню Йорк и в Калифорния.

— Ние не сме нито в Ню Йорк, нито в Калифорния — каза Рудолф.

— Да, но имаме студенти и мръсни негри — настояваше упорито Сканлън. След като кара известно време мълчаливо, той каза: — Ако си бяхте снощи у дома, може би щяхте да разберете какво искам да кажа сега.

— Съобщиха ми вече — отговори Рудолф. — Изпотъпкали са градината.

— Не е само това — продължи Сканлън. — Аз не бях там, но Руберти е бил и той ми каза. — Руберти беше друг полицай. — Руберти ми каза, че това, което са направили, е направо престъпно, така ми каза Руберти. Крещели да излезете и пеели мръсни песни, млади момичета, а говорели най-мръсните думи, които някой е чувал; изкоренили всички цветя в градината, а когато мисис Джордах отворила вратата…

— Отворила вратата ли? — попита ужасен Рудолф. — Защо й е трябвало да отваря вратата?

— Защото те почнали да замерят къщата с разни неща. Буци пръст, кутии от бира и крещели: „Да излезе онзи мръсник!“ Срам ме е да ви го кажа, но това се е отнасяло за вас. А там са били само Руберти и Зимерман, всички останали отишли в университета и те двамата не са могли да направят нищо на тези разярени диваци, около триста души. Та, както ви казах, мисис Джордах отворила вратата и им изкрещяла нещо.

— О, божичко! — изпъшка Рудолф.

— По-добре аз да ви го кажа, отколкото някой друг — обясняваше Сканлън. — Когато отворила вратата, мисис Джордах била пияна. И чисто гола.

Рудолф си наложи да гледа право напред в стоповете на колите, които ги задминаваха, и в заслепяващите светлини на насрещните коли.

— Там имало някакъв фотограф от студентския вестник — продължаваше Сканлън — и той направил няколко снимки със светкавица. Руберти се хвърлил да го хване, но другите го прикрили и той успял да се измъкне. Не знам какво смятат да правят с тези снимки, но въпросът е, че ги имат.

Рудолф помисли Сканлън да го закара направо в университета. Ректоратът беше ярко осветен и по всички прозорци стояха студенти, които хвърляха накъсаните на хиляди парченца книжа и документи и крещяха на полицаите, обкръжили сградата — техният брой беше смущаващо малък, но те бяха въоръжени с палки. Като стигнаха до колата на Отман, паркирана под едно дърво, Рудолф видя какво са направили със снимката на жена му, фотографирана предишната нощ. Тя беше увеличена в гигантски размер и висеше от един прозорец на първия етаж. На ярката светлина на прожекторите изображението на Джийн — с голото й стройно тяло със заплашително стиснати юмруци и обезумяло лице — се развяваше като карикатурно знаме над входа на сградата точно там, където в каменната облицовка бяха издълбани думите: „Опознай истината, и истината ще те направи свободен!“

Когато Рудолф слезе от колата, някои от студентите по прозорците го познаха и го поздравиха с дивашки, тържествуващи крясъци. Един от тях се надвеси и разклати снимката на Джийн така, че тя все едно затанцува неприличен танц.

Отман стоеше до колата си с голяма превръзка на едното око, закрепил фуражката си на тила. Само шестима от полицаите имаха каски. Рудолф си спомни как преди половин година беше отхвърлил искането на Отман да се закупят още две дузини каски, тъй като смяташе, че подобни разходи са излишни.

— Вашият секретар ни каза, че сте тръгнали — започна Отман без всякакви предисловия, — затова се въздържахме да предприемем нещо, докато се върнете. Заключили са вътре Дорлакър и още двама професори. Завзеха сградата в шест часа тази вечер.

Рудолф кимна, оглеждайки сградата. На един прозорец на партера видя Куентин Макгъвърн. Куентин беше вече аспирант и работеше като асистент в химическия факултет. Той стоеше на прозореца и се смееше. Рудолф беше сигурен, че Куентин го е видял и че подигравателният му смях е насочен към него.

— Каквото и да се случи тази вечер, Отман — каза Рудолф, — искам да арестувате онзи негър там, на третия; партерен прозорец отляво. Казва се Макгъвърн и ако не го хванете тук, потърсете го у дома му.

Отман кимна.

— Те искат да говорят с вас, сър. Искат да обсъдите с тях положението.

— Няма какво да обсъждаме. — Рудолф поклати глава. Той не възнамеряваше да говори с никого под снимката на голата си жена. — Влезте вътре и опразнете сградата.

— Това е лесно да се каже — отговори Отман. — Аз вече три пъти ги предупредих да излязат. Но те само се смеят.

— Казах да опразните сградата. — Той едва сдържаше, яростта си. Но знаеше какво прави.

— Как? — попита Отман.

— Имате оръжие.

— Искате да кажете, че трябва да стреляме? — попита изумено Отман. — Доколкото знаем, никой от тях не е въоръжен.

Рудолф се поколеба.

— Не — каза той. — Никаква стрелба. Но имате палки и сълзлив газ.

— Сигурен ли сте, че не искате да изчакаме, докато те не се уморят? — попита Отман. Самият той изглеждаше много по-уморен от който и да е студент в сградата. — И ако положението не се оправи, тогава може би да повикаме войска?

— Не, не искам да седя и да чакам. — Рудолф не каза на Отман, че иска фотографията на жена му веднага да се свали, защото виждаше, че Отман знае това много добре. — Кажете на вашите хора да почнат със сълзливия газ.

— Кмете — каза бавно Отман, — ще трябва да ми наредите писмено. И да се подпишете.

— Дайте ми бележника си — каза Рудолф.

Отман му подаде бележника си, Рудолф го подпря на калника на полицейската кола и написа заповедта, стараейки се да пише ясно и четливо. Подписа се и върна бележника на Отман, който откъсна изписаната страница, сгъна я внимателно и я сложи в джоба на куртката си. Закопча джоба си и тръгна да даде нарежданията си на трийсетината полицаи, които съставляваха цялата защитна сила на града. Мъжете започнаха да слагат маските си.

Наредени във верига, полицаите се движеха бавно по поляната към сградата, а заслепяващите прожектори очертаваха ясно сенките им по лъскавата зелена трева. Те не напредваха в права редица, а вълнообразно и колебливо и приличаха на дълго, ранено животно, което не смята да напада, а търси място да се укрие от преследвачите си. Когато първата граната влетя в един от прозорците на долния етаж, отвътре се чу вик. След това полетяха още гранати и младежите, които стояха по прозорците, изчезнаха един след друг, а полицаите, като си помагаха взаимно, започнаха да се прекачват през прозорците в сградата.

Тъй като полицаите бяха малко на брой, задният вход беше оставен свободен и повечето студенти успяха да избягат през него. Задушаващата миризма на газа стигаше до Рудолф, който гледаше все още висящата снимка на Джийн. На горния прозорец се появи полицай, който откъсна снимката и я прибра.

Всичко свърши много бързо. Имаше само двадесетина арестувани. Трима студенти бяха ранени и по лицата им се стичаше кръв, а едно момче, притиснало очите си с ръце, беше изнесено на носилка. Един от полицаите каза, че било ослепяло, но по всяка вероятност само временно. Куентин Макгъвърн не беше сред арестуваните.

Дорлакър и двамата професори излязоха със силно насълзени очи. Рудолф отиде при тях и ги попита:

— Добре ли сте?

Дорлакър присви очи, за да види кой му говори.

— Не желая да разговарям с вас, Джордах — каза той. — Утре ще дам изявление пред журналистите и ако вечерта си купите собствения вестник, ще научите какво мисля за вас, — Той се качи в нечия кола и изчезна.

— Хайде да тръгваме — каза Рудолф на Сканлън. — Закарай ме у дома.

Когато излязоха от студентското градче, по шосето срещу тях се носеха линейки с виещи сирени, следвани от един автобус, изпратен да вземе арестуваните студенти.

— Сканлън — каза Рудолф, — май че от днес аз няма да бъда вече кмет на този град, как мислиш?

Сканлън дълго време не отговори. Той гледаше навъсено пътя пред себе си, а когато трябваше да вземе някой завой, гърдите му започваха старчески да свирят.

— Да, мистър Джордах — проговори той най-сетне. — Мисля, че няма да бъдете.

ГЛАВА СЕДМА