Богат, беден

ГЛАВА ПЪРВА

1960

Сутринта беше приятна, като се изключи мъглата, примесена с дим, надвиснала над залива, сякаш Лос Анжелос представляваше чаша, пълна с рядка, метална течност. Гретхен се мушна между спуснатите завеси и през отворените френски прозорци излезе боса на терасата и погледна надолу към опустошения, но огрян от слънцето град и към далечното, спокойно море. Пое дълбоко септемврийския утринен въздух, ухаещ на роена трева и цветя. От града не долитаха никакви шумове, тишината в тези ранни часове на деня се нарушаваше само от крясъците на ятото пъдпъдъци, които прекосяваха поляната.

Тук е много по-хубаво от Ню Йорк, каза си тя за стотен път, много по-хубаво.

Пиеше й се кафе, но беше още много рано и Дорис, прислужничката, не беше станала; ако отиде в кухнята да си направи сама кафе, Дорис ще се събуди от шума на водата и тракането на съдовете, ще започне да се извинява, но никак няма да й е приятно, че я лишават от съня й. И за Били е много рано още да става, особено днес, когато го чака такъв ден, а в никакъв случай не биваше да буди Колин — беше го оставила да спи по гръб в голямото легло, намръщен, скръстил ръце на гърди, сякаш в съня си гледаше някакво представление, което никак не одобряваше.

Гретхен се усмихна, мислейки за Колин, заспал в тази — както тя я наричаше — важна поза. Другите му пози, за които също му беше разправяла най-подробно, бяха смешни, невинни, еротични и уплашени. Сънят й бе прекъснат от тънък спои слънчеви лъчи, промъкнали се между завесите, и известно време тя се изкушаваше да докосне Колин и да разтвори скръстените му ръце. Но Колин не обичаше да се любят сутрин. Казвате, че сутрин можел да убие човек. Свикнал с нюйоркския бохемски живот, той трудно се приспособяваше към задълженията си да ходи сутрин в студиото и както сам се изразяваше, преди обяд не беше човек, а звяр.

Тя излезе пред къщата, стъпвайки с наслада с босите си крака по росната трева; докато вървеше, прозрачната памучна нощница се развяваше около тялото й. Те нямаха съседи, а в този ранен час по шосето не минаваха коли. Но в Калифорния изобщо не обръщаха внимание на облеклото. Тя често се печеше на слънцето гола в градината и сега тялото й беше силно загоряло. В Ню Йорк винаги внимаваше да не се излага на слънце, но в Калифорния, ако не си почернял, хората смятат, че си болен или твърде беден, за да отидеш на курорт.

Вестникът, навит и хванат с ластик, беше оставен на алеята пред входа. Тя го отвори и докато се прибираше бавно към къщи, прегледа заглавията. На първата е граница бяха портретите на Никсън и на Кенеди, които обещаваха всичко на всички. Съжаляваше за Адлай Стивънсън36 и се чудеше дали е редно един толкова млад и красив мъж като Джон Фицджералд Кенеди да се кандидатира за президент. „Чаровното момче“ го наричаше Колин, но Колин беше свикнал разни актьори всеки ден да показват чара си пред него и това ме му правеше никакво впечатление.

Тя се сети, че трябва да вземе отчислителни бележки за себе си и за Колин, тъй като през ноември двамата ще бъдат в Ню Йорк, а всяка бюлетина срещу Никсън щеше да бъде важна. Макар че, откакто вече ме пишеше статии за списанията, политиката не я вълнуваше толкова много. През периода на маккартизма се беше убедила, че справедливостта не се цени, а публичните изяви са опасни. Заради Колин се беше отказала от някои стари идеи и стари приятели. Колин, в зависимост от това с кого спореше в даден момент, се обявяваше за отявлен социалист, за нихилист, за поддръжник на еднократно данъчно облагане, даже за монархист, макар че обикновено гласуваше за демократите. Нито той, нито Гретхен се включваха в бурната политическа дейност на филмовата колония, в тържествата, организирани в чест на кандидатите, в подписването на петиции, не ходеха по приеми, на които се събират средства за подпомагане на избирателните кампании. В същност те не ходеха почти никъде. Колин пиеше малко и не понасяше пиянските безсмислени разговори, които обикновено се водеха в холивудското общество. Той не обичаше да флиртува, така че присъствието на безбройните красавици, поставили се в услуга на богатите и на знаменитостите, изобщо не му правеше впечатление. След като години наред беше водила с Уили бохемски живот, сега Гретхен се наслаждаваше на домакинските си задължения и на спокойните нощи с втория си съпруг.

Отказът на Колин „да се показва сред хората“, както той се изразяваше, не се отразяваше зле на кариерата му. Той смяташе, че само бездарниците трябва да се съобразяват с изискванията на Холивуд. Беше показал таланта си с първия си филм, беше го потвърдил с втория, а сега, когато от пет години снимаше третия и беше стигнал до монтажа и озвучаването, той минаваше за един от най-даровитите режисьори на своето поколение. Единственият му провал стана след първия филм, когато отиде в Ню Йорк, за да постави някаква пиеса, която издържа само осем представления. След този неуспех той изчезна за три седмици. Върна се мрачен и мълчалив, месеци наред не можеше да се захване с работа. Понасяше много тежко неуспехите си и караше Гретхен да страда заедно с него. А тя му беше казала предварително, че според нея пиесата не е готова да се показва пред публика. Колин винаги се интересуваше от мнението й по всички въпроси и настояваше тя да бъде напълно искрена с него. В момента я тревожеше един неуточнен епизод в новия му филм, който бяха гледали заедно предната вечер. Бяха го видели само Колин, тя и монтажистът Сам Кори. Гретхен усещаше, че нещо не е направено както трябва, но не можеше да определи какво точно. След прожекцията не каза нищо, но знаеше, че на закуска Колин ще я попита за мнението й. Тя влезе в спалнята, където той продължаваше да спи, заел важната си поза, и се опита да си припомни последователно кадрите, за да може да изложи убедително възраженията си.

Погледна часовника на нощното шкафче и видя, че още е рано да буди Колин. Сложи си халата и отиде във всекидневната. На бюрото в ъгъла бяха натрупани книги, ръкописи и рецензии за романи, откъснати от неделното издание на „Таймс Бук Ривю“, от „Пъблишърс Уикли“ и от лондонските вестници. Къщата не беше голяма и в нея нямаше достатъчно място за непрекъснато нарастващата камара от списания и вестници, които те преглеждаха старателно, за да търсят идеи за бъдещи филми.

Гретхен взе захвърлените на бюрото очила и седна да дочете вестника. Те бяха на Колин, но тя виждаше добре с тях и затова не отиде в спалнята за своите. И в човешките недостатъци понякога има хармония.

В литературната страница беше поместена рецензия за една нова пиеса, поставена, в Ню Йорк; авторът хвалеше някакъв млад актьор, неизвестен никому до този момент; тя реши непременно да купи билети за представлението за нея и Колин още щом пристигне в Ню Йорк. Прочете програмата на кината в Бевърли Хилс — в края на седмицата щяха да прожектират отново първия филм на Колин. Тя откъсна внимателно страницата от вестника, за да му я покаже. Това щеше да го умилостиви, докато закусват.

Гретхен разтвори вестника на спортната страница, за да прочете какви конни състезания има през деня в Холивуд Парк. Колин обичаше да гледа конни надбягвания и залагаше доста успешно, затова те ходеха често на хиподрома. Последния път беше спечелил една сума, с която й бе купил красива брошка във формата на клонче. Днес като че ли нямаше изгледи да се сдобие с ново бижу, но точно преди да затвори вестника, видя снимката на двама боксьори по време на тренировка. О, господи, каза си тя, ето го пак. Под снимката пишеше: „Хенри Куейлс със спаринг-партньора си Томи Джордах в подготовка за боксовия мач, който ще се състои другата седмица в Лас Вегас“.

От онази вечер в Ню Йорк нито беше виждала брат си, нито беше чувала нещо за него; не разбираше никак от бокс, но все пак схвана, че щом Томас е нечий спаринг-партньор, значи, спортната му кариера се е провалила след победата в Куинс. Тя сгъна внимателно вестника, надявайки се, че Колин няма да забележи снимката. Беше му казала за Томас, беше му разказала всичко, но не искаше да събужда любопитството на Колин, защото се страхуваше да не би той да поиска да отиде на мача и да гледа как се боксира Томас.

От кухнята вече се чуваше шум и тя отиде да събуди Били. Той седеше с кръстосани крака на леглото си по пижама и тихо подръпваше струните на китарата. Имаше светлоруса коса, тъжни, замислени очи, румени бузи, покрити с мъх, твърде голям нос за неоформеното му още лице, слаб момчешки врат, дълги като на жребец крака… съсредоточен, сериозен — той й беше толкова скъп.

На стола стоеше отворен и подреден куфарът му. Грижливо подреден. За разлика от родителите си или може би заради родителите си Били обичаше реда.

Тя го целуна по главата. Не последва никаква реакция. Нито на омраза, нито на обич. Той дръпна струните за последен път.

— Готов ли си? — попита тя.

— Аха. — Били протегна дългите си крака и стана от леглото. Горнището на пижамата му беше разкопчано. Виждаха се мършавите му гърди, а ребрата му, сякаш залепнали за кожата, можеха да се преброят; беше почернял от лятното калифорнийско слънце в дните, прекарани по плажовете, сред разбиващите се по горещия пясък вълни, с момичета и момчета, с полепнала по телата морска сол и с китари. Доколкото знаеше, той все още не беше спал с момиче. Не бяха говорили по този въпрос.

— Ти готова ли си? — попита той.

— Куфарите са наредени — каза тя. — Трябва само да ги затворя.

Били изпитваше почти болезнен страх да не закъснее за някъде — за училище, за влак, за самолет, за забава. Тя се беше научила, когато пътува с Били, да не оставя нищо за последния момент.

— Какво искаш за закуска? — попита тя, готова да го натъпче здравата.

— Портокалов сок.

— Само това ли?

— По-добре е да не ям, защото повръщам, като пътувам със самолет.

— Да не забравиш да си вземеш хапче.

— Добре. — Той съблече горнището на пижамата си и отиде в банята да си измие зъбите. Откакто се бе омъжила за Колин, Били започна да се срамува да се показва гол пред нея. За това имаше две обяснения. Тя знаеше, че Били харесва Колин, но знаеше също така, че синът й я упреква за връзката й с Колин преди брака. Обичайната за децата болезнена чувствителност към подобни неща.

Отиде да събуди Колин. Той говореше насън и се въртеше неспокойно в леглото. „Тази кръв…“ — бълнуваше той.

Истинска война ли сънува или военен филм? Възможно ли е да се разберат сънищата на един филмов режисьор?

Тя го целуна зад ухото, за да го събуди. Той отвори очи и остана да лежи неподвижно, вперил мрачно поглед в тавана.

— Господи — каза Колин, — още не се е съмнало. — Тя пак го целуна. — Добре, съмнало се е — примири се той и разроши косата й. Тя съжали, че беше отишла да види Били. Някоя сутрин, на някой национален или религиозен празник, Колин може би ще поиска да се любят. Може би точно тази сутрин е била предвидена за това. Може би и двамата едновременно бяха изпитали любовно желание.

Пъшкайки, той се опита да се надигне от леглото, но се отпусна отново и легна. Протегна ръка и каза:

— Помогни на един старец да се измъкне от-бездни-те на съня.

Тя го хвана за ръката и го дръпна. Той седна иа края на леглото и затърка очи с опакото на ръката си, за да свикне с дневната светлина.

Колин изведнъж спря да търка очите си, погледна я напрегнато и каза:

— Слушай, снощи на прожекцията нещо в предпоследната част не ти хареса…

Не можа да дочака поне да седнем да закусим, помисли си Гретхен.

— Не съм казала нищо — отговори тя.

— Не е нужно да казваш. То се разбира и без думи.

— Не започвай веднага да нервничиш. Особено преди да си пил кафе — каза тя, за да печели време.

— Хайде, хайде.

— Добре — продължи тя. — Имаше нещо, което не ми хареса, но не можах да разбера какво точно.

— А сега разбра ли?

— Мисля, че да.

— И какво точно не ти хареса?

— Епизодът, след като той научава какво е станало и решава, че всичко е по негова вина…

— Да — прекъсна я Колин нетърпеливо. — Това е една от ключовите сцени на филма.

— Героят обикаля къщата, оглежда се ту в едно огледало, ту в друго, първо в банята, после в голямото огледало на гардероба, след това в помътнялото огледало във всекидневната, след това в увеличителното огледало за бръснене и накрая в една локва на терасата…

— Идеята е съвсем ясна — защити се раздразнено Колин. — Елементарно погледнато, разучава себе си, изследва душата си от различни ъгли, за да открие… Е, какво не ти харесва тук?

— Две неща — отговори тя спокойно. Едва сега осъзна, че този въпрос я беше измъчвал, откакто беше излязла от прожекционната зала — вечерта в леглото, преди да заспи, после на терасата, когато гледаше мъгливия град, и след това, докато прелистваше вестника във всекидневната. — Две неща. Първото е темпото. До този момент целият филм тече бързо и изведнъж, сякаш за да покажеш на зрителите, че настъпва кулминацията, действието замира. Някак много явно.

— Такъв е замисълът ми — обясни той, разчленявайки думите си. — Да бъде явно.

— Ако ще се дразниш, няма повече нищо да ти кажа.

— Аз и без това съм раздразнен, така че продължавай. Нали две неща не са ти харесали? Кое е второто?

— Прекалено дълго показваш героя в едър план и очакваш от зрителя да разбере, че той се терзае, измъчва се от съмнения, объркан е…

— Слава богу, че поне това си схванала.

— Да продължавам ли, или искаш да закусваме?

— Следващата дама, за която ще се оженя, няма да бъде толкова умна. Продължавай.

— Ти може да си мислиш, че кадърът показва колко изтерзан, измъчен и объркан е той, а той от своя страна също може да си мисли, че разкрива терзанията, съмненията и объркаността си, но зрителят вижда съвсем друго нещо — един красив млад мъж, който се възхищава на себе си в огледалото и се безпокои само за това дали очите му са достатъчно добре осветени.

— Глупости — каза той, — много си проклета. Ние сме работили четири дни над този епизод.

— Ако съм на твое място, ще го махна — продължи тя.

— Следващия филм ще го снимаш ти, а аз ще остана в къщи да готвя — каза той.

— Ти пожела да чуеш какво мисля — отговори тя.

— Там ми е грешката. — Той скочи от леглото. — След пет минути ще бъда готов за закуска — добави Колин и тръгна към банята. Спеше без горнището на пижамата си и чаршафите бяха оставили следи по кожата на мускулестия му гръб, сякаш през нощта го бяха били с камшик. На вратата спря и каза: — Жените, които съм познавал, винаги мислеха, че върша всичко без грешка, а аз да избера точно теб за жена.

— Не са мислили, а само са говорили — каза тя нежно, отиде при него и той я целуна.

— Ще ми липсваш много — прошепна Колин. — Страшно много. — После рязко я отблъсна и добави: — Сега върви и гледай кафето да стане хубаво!

Докато се бръснеше, той си тананикаше нещо — Колин много рядко изпадаше в толкова добро настроение рано сутрин. Тя знаеше, че на него епизодът също не му е харесал и сега се е успокоил, като е разбрал къде му е грешката; след няколко часа щеше да изпита огромното удоволствие да изхвърли плодовете от четиридневния упорит труд, възлизащи на четиридесет хиляди долара от средствата на студиото.

Пристигнаха на летището рано и когато взеха куфарите им, тя видя как лицето на Били се разведри. Беше ce облякъл за път със сив спортен костюм, розова риза и синя вратовръзка, косата му беше старателно сресана, а по брадичката му нямаше никакви младежки пъпки. Гретхен смяташе, че той е много хубав и че изглежда по-голям за четиринадесетте си години. Беше висок колкото нея и по-висок от Колин, който ги доведе с колата до летището; Колин полагаше трогателни усилия да прикрие нетърпението си да се върне по-бързо в студиото и да се захване за работа. По пътя Гретхен си наложи да изглежда спокойна, макар че шофирането на Колин я изнервяше. Това беше единственото нещо, което според нея той вършеше лошо — понякога караше много бавно, замислен за нещо, друг път изведнъж започваше яростно да изпреварва, ругаейки другите шофьори, докато ги задминаваше или им пречеше да минат пред него. Когато тя не издържаше и го предупреждаваше да внимава, той се озъбваше и й казваше да не се държи като типична американска съпруга. Беше убеден, че шофира прекрасно. Винаги изтъкваше, че нито веднъж не е катастрофирал, макар че няколко пъти го бяха хващали да кара с превишена скорост; тези неприятни случаи се потулваха дискретно от хората в студиото — изключително полезни и всесилни джентълмени.

Когато надойдоха и други пътници, за да си предадат багажа, Колин каза:

— Имаме още много време. Хайде да отидем да изпием по едно кафе.

Гретхен знаеше, че Били предпочита да стои при изхода, за да може да се качи пръв на самолета.

— Виж какво, Колин — каза тя, — няма защо да чакаш. Сбогуванията и без това са толкова досадно нещо…

— Нека да пием кафе, аз още не съм се събудил както трябва — не отстъпваше Колин.

Тръгнаха към ресторанта, Гретхен вървеше между съпруга си и сина си, съзнаваше тяхната и собствената си хубост и се чувствуваше щастлива, че хората ги гледат. Какъв сладък грях е гордостта, мислеше си тя.

В ресторанта Колин и тя си поръчаха кафе, а Били изпи хапчето против повръщане с кока-кола.

— Аз до осемнадесетгодишната си възраст повръщах, когато се возех в автобус — каза Колин, като наблюдаваше как Били гълта хапчето. — Но щом за първи път спах с момиче, спрях да повръщам.

Били го погледна бързо и подозрително. Колин говореше с него като с възрастен. Понякога Гретхен се чудеше дали това е правилно. Тя не знаеше дали синът й обича втория си баща, дали просто го търпи, или го мрази. Били никога не споделяше чувствата си. А Колин като че ли не полагаше особени усилия, за да спечели симпатиите на момчето. Понякога се държеше рязко с него, понякога проявяваше искрен интерес към задълженията му в училище и му помагаше в уроците, имаше дни, когато се занимаваше с него и го предразполагаше, а след това не му обръщаше внимание. Колин не допускаше никакви компромиси в работата си, но Гретхен смяташе, че не винаги е уместно да прилага високите си изисквания към едно затворено дете, без братя и сестри, останало само с майка си, която е напуснала баща му заради някакъв любовник с неуравновесен и тежък характер. Двамата се караха за най-различни неща, но Били никога не беше причина за споровете им; Колин плащаше училищната такса на Били, защото за Уили Абът бяха настъпили тежки времена и той не можеше да осигури необходимите средства за образованието на сина си. Колин беше забранил на Гретхен да казва това на Били, но тя беше сигурна, че Били се досеща кой дава пари.

— Когато бях на твоята възраст — продължаваше Колин, — ме изпратиха да уча в друг град. Първата седмица плаках. Първата година ненавиждах училището. Втората година го изтърпях някак си. Третата година започнах да редактирам училищния вестник и за първи път изпитах удоволствието от властта; и макар че пред никого не го признах, даже пред себе си, училището започна да ми харесва. Последната година плаках, защото трябваше да го напусна.

— Аз нямам нищо против, че отивам — каза Били.

— Добре — кимна Колин. — Училището е хубаво, ако днес изобщо съществуват хубави училища, но в най-лошия случай ще се научиш как да напишеш на английски едно просто разказно изречение. Вземи това. — Той извади един плик и го подаде на момчето. — Вземи го и не казвай на майка ти какво има вътре.

— Благодаря — каза Били. Сложи плика във вътрешния джоб на сакото си и погледна часовника си. — Не мислите ли, че трябва вече да ставаме?

Тримата тръгнаха един до друг. Били носеше китарата си и Гретхен за миг се разтревожи как ще приемат китарата в старото презвитерианско училище в Нова Англия. Може би изобщо няма да обърнат внимание на това. Сигурно вече знаят, че от четиринадесетгодишни момчета могат да очакват всичко.

Когато стигнаха изхода, където трябваше да се разделят, Гретхен каза:

— Били, сега върви и се качвай. Аз искам да се сбогувам с Колин.

— Ако имаш нужда от нещо, обади ми се по телефона за моя сметка — каза Колин и стисна ръката на Били.

Гретхен не отместваше очи от лицето му, докато той говореше със сипа й. Зад острите черти прозираше истинска нежност и загриженост, а проницателните очи под гъстите черни вежди гледаха ласкаво и сърдечно. Не съм направила грешка, каза си тя, не съм.

Били се усмихна сдържано, притеснен от това пътуване, при което единият баща го изпращаше, а другият щеше да го посрещне; той тръгна към самолета, нарамил китарата си, както войниците носят пушките си, когато патрулират.

— Не се тревожи за него, ще се оправи — каза Колин, когато момчето излезе на пистата, където чакаше самолетът.

— Надявам се — отговори Гретхен. — В плика имаше пари, нали?

— Няколко долара — каза небрежно Колин. — За дребни разходи. Да му е по-леко там. Има моменти, когато момчетата просто не издържат, ако не си купят един млечен шейк или последния брой на „Плейбой“. Уили ще ви чака ли в Айдълуайлд?

— Да.

— Двамата ли ще заведете Били в училището?

— Да.

— Сигурно така трябва — каза Колин безучастно. — На такива важни събития в живота на младежите трябва да присъствуват и двамата родители. — Той отмести очи от нея и се загледа в минаващите край тях пътници. — Всеки път, като видя рекламите на авиокомпаниите със снимки на усмихнати хора, които се качват по стълбичката на самолета, си давам сметка в какво лицемерно общество живеем. Никой не е спокоен, когато трябва да пътува със самолет. Ще спиш ли тази вечер с бившия си съпруг?

— Колин!

— Има и такива жени. Разводът може да послужи и като възбудител на половото желание.

— Върви по дяволите — каза тя и понечи да тръгне към изхода.

Но Колин я задържа, като я хвана здраво за ръката.

— Извинявай. Аз съм жесток, мнителен, подозрителен, злопаметен човек. — Усмихна се тъжно и умолително и добави: — Само за едно нещо искам да те помоля — не говори с Уили за мен.

— Няма. — Тя се обърна с лице към него, защото вече му беше простила.

Той нежно я целуна. По радиоуредбата приканваха за последен път пътниците да заемат местата си в самолета.

— Ще се видим в Ню Йорк след две седмици — каза Колин. — И недей да ходиш на никакви забавления, докато не дойда.

— Не се безпокой — отвърна тя и докосна с устни бузата му; той рязко се обърна и закрачи, а тя тайно в себе си се засмя, като го гледаше как върви — сякаш му предстои среща с опасен противник, от която е решил да излезе победител.

Гретхен го погледа още малко и после тръгна към самолета.

Въпреки че беше взел хапче, когато наближиха Андълуайлд и се приготвиха за кацане, Били повърна. По лицето му се бе изписал виновен израз, по челото му изби пот, а раменете му конвулсивно потръпваха. Гретхен го галеше безпомощно по врата и макар да знаеше, че няма нищо сериозно, се измъчваше, че в такива моменти не може да направи нищо, за да облекчи страданието на сина си. Колко глупаво разсъждават майките понякога.

Като спря да повръща, Били затвори внимателно плика и отиде в тоалетната, за да го хвърли и да си изплакне устата. Когато се върна, беше още блед. Беше избърсал потта от лицето си и изглеждаше спокоен, но щом седна до Гретхен, разочаровано каза: „Какво бебе съм, дявол да го вземе.“

Уили стоеше сред малката група посрещачи, които чакаха пътниците от Лос Анжелос; носеше черни очила. Беше облачно и влажно и още преди да стигне до него и да го поздрави, Гретхен разбра, че той е пил предната вечер и сега е сложил черните очила, за да скрие от нея и от сина си кръвясалите си очи. Поне една вечер, каза си тя, щом му предстои да посрещне сина си, когото от месеци не е виждал, можеше да остане трезвен. Но подтисна раздразнението си. В присъствието на детето разведените родители трябва да се държат дружелюбно и спокойно. В такива случаи лицемерието е задължително изискване.

Били видя баща си и като изпревари другите пътници, забърза към него. Прегърна го и го целуна по бузата. Гретхен нарочно изостана, за да не им пречи. Застанали един до друг, баща и син много си приличаха. Макар че Били беше по-висок от баща си и по-хубав, кръвното родство между двамата беше съвсем очевидно. В този момент тя изпита старото чувство на яд, че външно детето й по нищо не приличаше на нея.

Когато Гретхен се приближи към тях, Уили се усмихваше радостно (а може би глуповато?), доволен от проявата на обич от страна на сина си. Без да сваля ръка от рамото на Били, той каза на Гретхен: „Здравей, мила“ и се наведе да я целуне по бузата. Две еднакви целувки в един ден от двете страни на континента, едната на сбогуване, другата за посрещане. По време на развода Уили се беше държал прекрасно и не беше предявил никакви претенции към Били, затова сега тя преглътна обръщението „мила“ и вялата целувка. Не каза нищо за черните очила, нито за миризмата на алкохол, лъхаща от Уили. Той беше облечен прилично и строго, както подобава на един баща, който ще представи сина си на директора на едно добро училище в Нова Англия. Утре, когато тръгнат за училището, трябва по някакъв начин да го удържи да не пие.

Тя седеше сама в малката всекидневна на апартамента в хотела; през прозорците се виждаха вечерните светлини на Ню Йорк, от широките улици долиташе познатият тътен на големия оживен град. Тя беше очаквала съвсем наивно, че Били ще остане при нея тази нощ, но по пътя от летището, във взетата под наем кола, Уили беше казал на Били:

— Надявам се, че няма да имаш нищо против да спиш на канапето. Разполагам само с една стая, но имам канапе. Няколко от пружините му са скъсани, но смятам, че за човек на твоята възраст това няма значение.

— Разбира се — каза Били и гласът му прозвуча съвсем искрено. Дори не се беше обърнал към майка си, за да разбере какво мисли тя. Но и да беше я погледнал, какво можеше да му каже?

Когато Уили я попита къде е отседнала и тя му каза, че има запазен апартамент в „Алгонкуин“, той вдигна подигравателно вежди.

— Колин го харесва — добави Гретхен, сякаш се оправдаваше. — Близо е до театрите и може да пести време, защото ходи пеша на репетициите.

Уили спря колата пред „Алгонкуин“ и сякаш говорейки сам на себе си, каза:

— Веднъж в този хотел черпих с шампанско едно момиче.

— Обади ми се, моля те, утре сутринта. Веднага щом се събудите. Трябва да бъдем в училището преди обяд — каза Гретхен.

Били седеше на предната седалка и когато майка му слезе от колата и портиерът на хотела пое багажа й, тя не можа да го целуне за довиждане, а само му махна с ръка, пращайки го по този начин да вечеря с баща си и да спи на раздрънканото канапе в единствената стая на Уили.

На регистрацията в хотела й предадоха бележка от Рудолф. Тя беше изпратила телеграма на брат си, в която му съобщаваше, че пристига в Ню Йорк, и го канеше да вечерят заедно. Рудолф пишеше, че не може да се види с нея тази вечер, но ще и се обади на другия ден сутринта.

Тя се качи в апартамента, разопакова багажа си, изкъпа се и се замисли какво да си облече. Накрая си сложи халата, защото не знаеше какво ще прави вечерта. Всички, които познаваше в Ню Йорк, бяха или приятели на Уили, или нейни бивши любовници, или случайни хора, познати на Колин от преди три години, когато дойдоха тук за премиерата на неговата провалила се пиеса — нямаше намерение да се обажда на никого от тях. Много й се искаше да пийне нещо, но не можеше да слезе в бара и да седне да пие сама. Този негодник Рудолф, мислеше си тя, застанала до прозореца, загледана в оживеното движение по Четиридесет и четвърта улица, не може да отдели дори една вечер за сестра си от страх да не изпусне някоя изгодна сделка. Рудолф беше идвал на два пъти в Лос Анжелос по работа и щом останеше свободен, тя го развеждаше по разни места. Ще види той, като дойде следващия път, закани се Гретхен. Каква бележка ще намери в хотела!

Беше готова да вдигне телефона и да се обади на Уили. Все едно, че иска да разбере как се чувствува Били след пътуването, а Уили може и да я покани да вечеря с тях. Тя даже отиде до телефона и протегна ръка към слушалката, но в последния момент се отказа. Никакви женски номера. Синът й заслужава да прекара поне една спокойна вечер с баща си, далеч от ревнивите майчински очи.

Тя закрачи нервно из малката, старомодно мебелирана стая. Колко щастлива беше някога, когато пристигна за първи път в Ню Йорк, колко гостоприемен и привлекателен й се струваше тогава градът. Беше млада, бедна и сама, а той я приюти и тя се движеше свободно и смело из улиците му. Сега, помъдряла, остаряла и забогатяла, тя се чувствуваше като затворник в стаята си. Един съпруг на пет хиляди километра от нея и един син, който се намираше на няколко пресечки от хотела, определяха поведението й. Е, поне може да слезе долу и да вечеря в ресторанта на хотела. Ще бъде поредната самотна дама, седнала на малка масичка пред половин бутилка вино, която се старае да не подслушва разговорите на съседните маси и която постепенно се напива и започва да говори прекалено високо и весело с оберкелнера. Господи, колко досадно е понякога да си жена!

Тя отиде в спалнята, извади най-семплата си черна рокля, която беше много скъпа и която Колин никак не харесваше, и започна да се облича. Гримира се съвсем леко и среса небрежно косата си; тъкмо отваряше вратата, и телефонът иззвъня.

Тя се втурна в стаята и си каза, че ако е Уили, ще отиде да вечеря с него и с Били на всяка цена.

На телефона обаче не беше Уили, а Джони Хийт.

— Здравей — обади се Джони. — Разбрах от Руди, че си тук, и понеже минавах насам, реших да проверя дали…

Лъжец, помисли си тя, никой не минава случайно край „Алгонкуин“ в девет без петнадесет вечерта. Но възкликна радостно:

— Джони! Каква приятна изненада.

— Аз съм долу — каза Джони и в гласа му прозвуча някакво ехо от отдавна изминалите години — и ако още не си вечеряла…

— О — отговори тя с престорено колебание, презирайки се за дребните си хитрини, — не съм облечена и тъкмо се канех да си поръчам вечеря в стаята. Много съм уморена от пътуването и утре трябва да ставам рано, а и…

— Аз ще бъда в бара — прекъсна я Джони и затвори телефона.

Самоуверен хитрец от Уол Стрийт, помисли си тя. После се върна в спалнята и смени роклята си. Накара го да чака цели двадесет минути и чак тогава слезе в бара.

— На Рудолф му беше много мъчно, че не можа да дойде тази вечер да се видите — каза Джони Хийт, седнал срещу нея на масата.

— Сигурно — отговори Гретхен.

— Уверявам те. Още като говорихме по телефона, разбрах, че наистина е разстроен. Той ми се обади специално за да ме помоли да дойда вместо него и да обясня защо…

— Бих искала още малко вино — прекъсна го Гретхен.

Джони даде знак на келнера да напълни чашите. Вечеряха в един малък френски ресторант на Петдесета улица. Дискретно място, забеляза Гретхен. Тук едва ли ще срещнеш познати хора. Подходящо заведение за вечеря с омъжена дама, твоя бивша любовница. Джони сигурно има цял списък с имената на такива ресторанти. Ако го озаглави „Къде може да вечеря в Ню Йорк един потаен донжуан?“ и го отпечата, сигурно ще стане истински бестселър. Когато влязоха, оберкелнерът им се усмихна любезно и ги настани на една маса в ъгъла, където никой не можеше да чуе какво си говорят.

— Ако имаше някаква възможност да дойде, сега щеше да е тук — продължаваше Джони, изпълняващ отлично ролята на посредник между скарани приятели, врагове, любовници и роднини. — Той е силно привързан към теб — добави Джони, който никога не се беше привързвал силно към никого. — Няма жена, на която да се възхищава повече, отколкото на теб. Той сам ми го е казвал.

— Не си ли говорите за нещо по-интересно през дългите зимни вечери? — Гретхен отпи от чашата си. Ако не друго, поне виното беше хубаво. Може би ще се напие. Така сигурно ще се наспи преди утрешното изпитание. Дали Уили и синът й не вечерят като нея, в някой дискретен ресторант? Трябва ли да криеш от хората и сина си, с когото някога си живял?

— В същност — не спираше Джони, — според мен до голяма степен ти си причината, че Руди още не се е оженил. Той направо те обожава и не може да намери жена, която да прилича на теб, за да…

— Толкова ме обожава — прекъсна го Гретхен, — че след като не сме се виждали близо година, не може да намери една свободна вечер за мен.

— През другата седмица ще открива нов търговски център в Порт Филип — каза Джони Хийт. — Той ще бъде един от най-големите. Не ти ли е писал за това?

— Писа ми — призна тя, — но аз сигурно не съм запомнила датата.

— В последния момент трябва да свърши хиляди неща. Той работи по двадесет часа на ден. Просто нямаше физическа възможност да дойде. Нали го знаеше какъв е, когато се захване с нещо.

— Знам — отговори Гретхен. — Неговият девиз е: „Работи сега, живей после“. Той е ненормален.

— Ами твоят съпруг Бърк не работи ли? — попита Джони. — Той сигурно също те обожава, но както виждам, и на него не му е останало време да дойде с теб в Ню Йорк.

— Той пристига след две седмици. Но работата му е съвсем различна.

— Ясно — съгласи се Джони. — Снимането на филми е свещено занимание и една жена се облагородява, ако я принесат в негова жертва. А да правиш бизнес, е долнопробно и просташко, затова един мъж би трябвало с удоволствие да зареже тази мръсотия и да се втурне към Ню Йорк, за да посрещне на летището самотната си, невинна, пречистена от греховете си сестра и да я заведе на вечеря.

— Ти защищаваш не Рудолф — каза Гретхен, — а себе си.

— И двама ни — отговори Джони. — И двама ни. Макар че не виждам защо изобщо трябва да защищавам някого. Ако един творец мисли, че е единствената достойна рожба на цивилизацията, това си е негова работа. Но ако някой смята, че един жалък, затънал в пари негодник като мен ще се съгласи с него, значи, е глупак. На тази въдица се хващат много момичета, затова разни недозрели художници и бъдещи толстоевци се наместват в леглата им, но на мен такива не ми минават. Сигурен съм, че ако работех в някоя мансарда в Гринич Вилидж, а не в луксозна кантора на Уол Стрийт, щеше да се омъжиш за мен, преди изобщо да се запознаеш с Колин Бърк.

— Недей да бъдеш толкова сигурен — каза Гретхен, — а ми налей още малко вино. — Тя протегна чашата си.

Джони напълни чашата й почти догоре и даде знак на келнера, който се беше отдалечил, да донесе нова бутилка. Той седеше на стола си мълчалив, неподвижен, замислен. Гретхен се изненада, че Джони избухна така — това съвсем не беше типично за него. Той винаги — дори и като любовник — се държеше спокойно, безпристрастно и компетентно. Изглеждаше винаги безупречен както по отношение на външността си, така и по отношение на поведението си. Приличаше на огромен, шлифован, кръгъл камък, на отлично обсадно оръжие.

— Какъв глупак съм бил — каза той глухо. — Трябвало е да ти предложа да се омъжиш за мен.

— Не забравяй, че тогава аз бях омъжена.

— А ти не забравян, че беше омъжена и когато се запозна с Колин Бърк.

— Това беше по друго време — сви рамене Гретхен. — А и той е съвсем друг човек.

— Гледал съм някои негови филми — каза Джони. — Не са лоши.

— Много са хубави даже.

— Ти го гледаш с очите на влюбена — заяви Джони уж на шега.

— Какво целиш с тези думи, Джони?

— Нищо — отговори той. — По дяволите. Сигурно се държа така, защото ме е яд, че пропилях времето си. Сега ще се стегна и ще задам няколко учтиви въпроса на моята гостенка, бивша съпруга на един от най-добрите ми приятели. Предполагам, че си щастлива?

— Много.

— Хубав отговор — кимна одобрително Джони. — Много хубав отговор. Една жена е получила удовлетворение, към което години наред се е стремяла, чрез удовлетворителния си втори брак с един нисък, но енергичен майстор на филми.

— Продължаваш да се държиш отвратително. Изглежда, искаш да си тръгна.

— Сега ще донесат десерта. — Той протегна ръка и докосна нейната. Гладки, похотливи, месести пръсти, мека длан. — Не си тръгвай. Имам още въпроси. Жена като тебе, чието място е в Ню Йорк, със свой личен живот… какво, по дяволите, можеш да правиш на такова затънтено място?

— Почти през цялото време благодаря на бога, че не съм в Ню Йорк.

— А през останалото време? Само не ми казвай, че ти е приятно просто да си седиш в къщи, да домакинствуваш и да чакаш мъжа си да се върне от студиото и да ти разказва какво е казал Сам Голдуин на обяд.

— Ако искаш да знаеш — отговори тя засегната, — съвсем не седя без работа, както си мислиш. Аз съм частица от живота на един човек, когото обожавам и на когото мога да помагам, и се чувствувам много по-добре, отколкото когато бях тук и се правех на важна и недостъпна, изневерявах тайно, пишех по вестниците и живеех с един мъж, който три пъти седмично се напиваше до смърт.

— Ах, този нов вид женска революция — засегна я Джони. — Църква, деца, домакинство… Ей богу, ти си последната жена на света, за която съм мислил, че…

— Като изключим църквата, получаваш пълна представа за живота ми. Доволен ли си? — Тя стана от стола. — А десерт няма да ям. Ниските, енергични майстори на филми предпочитат съпругите им да са слаби.

— Гретхен! — извика той, но тя вече си беше тръгнала. В гласа му прозвуча искрена изненада. Такова нещо му се случваше за първи път — то не влизаше в установените правила на игрите, в които той участвуваше. Гретхен не се обърна и излезе, преди някой от келнерите да успее да й отвори вратата.

Тръгна бързо към Пето авеню, но когато ядът й постепенно понамаля, закрачи по-бавно. Реши, че е било глупаво да кипва така. Има ли някакво значение какво мисли Джони Хийт за нейния живот? Той се преструва, че харесва свободните жени, защото с тях може да се чувствува свободен. Понеже веднъж го е отблъснала, сега се опитва да й отмъсти. Знае ли той какво значи за нея да се събуди сутрин и да види Колин до себе си? Тя е привързана към съпруга си и той е привързан към нея и именно поради това и двамата са много по-добри и щастливи хора. А някои си въобразяват, че свободата е всичко на този свят.

Тя се запъти бързо към хотела, влезе в стаята си, вдигна телефонната слушалка и помоли да я свържат с дома й в Бевърли Хилс. Сега в Калифорния беше осем часът и Колин сигурно вече е в къщи. Трябваше да чуе гласа му, макар че той мразеше да го търсят по телефона и почти винаги говореше грубо и рязко, даже и с нея. Но в дома им никой не се обади и тя позвъни в студиото; помоли да я свържат с монтажната зала, но оттам й отговориха, че мистър Бърк си е тръгнал.

Тя остави бавно слушалката и закрачи из стаята. После седна на бюрото, извади лист хартия и започна да пише:

Без да препрочете писмото, тя го сложи в един плик за въздушна поща, слезе във фоайето, залепи му марки и го пусна в кутията — думите й щяха да прелетят заедно с нощните самолети пет хиляди километра, за да стигнат до другия край на големия тъмен континент, в който се намираше най-близкият й човек.

Отиде в бара, където никой не се опита да я закачи, и изпи две уиски, без да говори с бармана. После се качи в стаята си, съблече се и си легна.

На другата сутрин я събуди телефонът. Беше Уили:

— Ще дойдем да те вземем след половин час. Ние вече сме закусили.

Уили, бивш съпруг и бивш пилот, шофираше бързо и леко. Наближаваха училището; листата на дърветата по малките, красиви хълмове на Нова Англия бяха за почнали да пожълтяват. Уили пак носеше черни очила, но този път заради слънцето, което огряваше пътя, а не защото беше пил. Ръцете му държаха здраво волана, а спокойният му глас доказваше, че не е прекарал нощта в пиянство. На два пъти трябваше да спират, защото на Били му ставаше лошо в колата, но като се изключи това, пътуването беше приятно — едно младо, приятно и заможно американско семейство се вози в лъскавата си нова кола в слънчевия септемврийски ден и се наслаждава на прекрасния пейзаж.

Училището представляваше червена тухлена сграда в колониален стил; наоколо бяха разпръснати стари дървени къщи, които служеха за общежития на учениците, имаше IBHCOKII дървета и големи игрища. Когато стигнаха до главното здание, Уили каза:

— Това училище прилича на клуб, Били.

Слязоха от колата, качиха се по стълбите на главното здание и се озоваха в голямата зала сред оживени родители и ученици. Усмихната дама на средна възраст седеше на едно бюро и записваше новите ученици. Тя се ръкува с тях, каза, че й е много приятно да се запознаят, изказа задоволство от хубавото време и даде на Били едно цветно картонче с името му, което да закачи на ревера си.

— Дейвид Крофърд — викна тя към група по-големи момчета, които също носеха картончета на реверите си, но в други цветове. Едно високо осемнадесетгодишно момче с очила веднага изтича при тях. Дамата запозна гостите с момчето и каза: — Уилям, това е Дейвид. Той ще ти покаже къде да се настаниш. Ако имаш някакви проблеми сега или през учебната година, отивай направо при Дейвид и не го оставяй на мира, докато не се уреди всичко.

— Точно така, Уилям — потвърди Крофърд с плътния си, авторитетен глас на ученик от последните класове. — Аз съм на твое разположение. Къде ти е багажът? Ще ти покажа стаята. — Той ги изведе от сградата, а дамата вече се усмихваше на следващото семейно трио, застанало пред бюрото.

— Уилям — прошепна Гретхен и тръгна с Уили след двете момчета. — За момент не разбрах кого от двама ви има пред вид.

— Това е хубаво предзнаменование — каза Уили. — Едно време в нашето училище всички си говореха на презиме. Подготвяха ни за казармата.

Крофърд настоя той да носи куфара на Били и всички се отправиха към една червена триетажна тухлена сграда, която очевидно беше по-нова от останалите постройки.

— „Силитоу Хол“ — каза Крофърд, когато влязоха вътре. — Ти си на третия етаж, Уилям.

Вътре до входа имаше паметна плоча, на която пишеше, че общежитието е дар от Робърт Силитоу, баща на лейтенант Робърт Силитоу младши, завършил през хиляда деветстотин тридесет и осма година и загинал за отечеството си на шести август хиляда деветстотин четиридесет и четвърта година.

На Гретхен й стана мъчно, като видя плочата, но докато се качваше по стълбите след Крофърд и Били и чуваше как IB другите стаи момчетата пеят и слушат джазова музика, която кънтеше весело от грамофоните, на душата й олекна.

Стаята на Били не беше голяма, но вътре имаше две легла, две малки бюра и два гардероба. Малкият куфар с вещите на Били, който бяха изпратили предварително, стоеше под едното легло, а до прозореца беше изправен друг куфар, на чийто етикет пишеше името Фурние.

— Твоят съученик е вече тук — каза Крофърд. — Успяхте ли да се запознаете?

— Не — отговори Били.

Той изглеждаше по-унил от всякога; Гретхен само се молеше този неизвестен Фурние да не се окаже някой побойник, педераст или пушач на марихуана. Тя изведнъж се почувствува безпомощна — вече не можеше да контролира живота на сина си.

— Ще го видиш на обяд — обясни Крофърд. — Звънецът всеки момент ще избие. — Той се усмихна сериозно и авторитетно на Уили и на Гретхен и добави: — Разбира се, родителите също са поканени, мисис Абът.

Тя улови умолителния поглед на Били, който явно й казваше: „Не сега, моля те!“, и замълча, без да изрече думите, които бяха на устата й. Били ще има достатъчно време да обясни, че баща му се казва мистър Абът, а майка му мисис Бърк. Не е нужно това да се оповестява от първия ден.

— Благодаря, Дейвид — каза тя колебливо. Погледна Уили и видя, че той клати отрицателно глава. — Много мило, че училището ни кани на обяд.

Крофърд посочи голото легло и каза — Съветвам те да си вземеш три одеяла. Нощите тук са адски студени и спим като спартанци. Смятат, че студът ще се отрази добре върху оформянето на характерите ни.

— Още днес ще ти изпратя одеяла от Ню Йорк — каза Гретхен и се обърна към Уили. — Аз за обяда…

— Ти нали не си гладна, мила? — Гласът на Уили звучеше умолително и Гретхен разбра, че Уили в никакъв случай не искаше да яде в училищната трапезария, където няма да му предложат нищо за ядене.

— Не, не съм — отговори Гретхен, обзета от съжаление към него.

— Аз и без това трябва да бъда в града в четири часа — добави Уили. — Имам една среща, която е много… — Той млъкна нерешително.

В този момент звънецът изби и Крофърд каза:

— Ето. Трапезарията е до залата, където ставаше записването, Уилям. Сега ще ви помоля да ме извините, аз трябва да се измия. И не забравяй — ако има нещо, обади ми се. — С изправена походка и с вид на джентълмен с тъмносиния си блейзер и белите обувки, изтъркани, след като три години беше ходил с тях в училище, той тръгна по коридора, който още кънтеше от музиката на три различни грамофона; над всички песни се извисяваше отчаяният необуздан вопъл на Елвис Пресли.

— Изглежда страшно симпатично момче, нали? — каза Гретхен.

— Ще изчакам да го видя дали ще се държи така, когато вас ви няма, и тогава ще ти кажа — отговори Били.

— Ти може би трябва вече да обядваш — каза Уили.

Гретхен знаеше, че той не е пил нищо от сутринта и вече едва издържа. По време на пътуването не беше пожелал да спрат никъде, за да пийне нещо, и през цялата сутрин се беше държал като много порядъчен баща. Беше заслужил напълно мартинито си.

— Ще дойдем с теб до трапезарията — каза Гретхен. Плачеше й се, но, разбира се, не биваше да плаче пред Били. Огледа неуверено стаята и добави: — Тук може да стане много уютно, когато се наредите и поукрасите малко. А имате и много хубав изглед — успя да каже тя и бързо излезе в коридора.

От всички страни на училищния двор прииждаха малки групи хора, запътили се към главната сграда. Гретхен спря, преди да стигнат стълбите. Моментът за сбогуване беше дошъл и тя не искаше да се раздели с Били на стъпалата сред цяла тълпа ученици и родители.

— Е, може да се сбогуваме и тук — каза тя. Били я прегърна и бързо я целуна. Тя дори успя да се усмихне. Били стисна ръката на баща си.

— Благодаря, че ме доведохте — каза той сдържано и на двамата. И без нито една сълза в очите се обърна и тръгна бавно по стълбите, където се смеси с другите ученици, загуби се и изчезна — тънка, дългокрака детска фигурка, която върви неотклонно към света на младите мъже, където за майките им, свикнали да ги утешават, приспиват и бдят над тях, нямаше място.

През сълзи тя го видя как изчезва между белите колони, как минава през вратата и сянката го скрива от слънчевата светлина. Уили я прегърна през рамото и двамата тръгнаха към колата, търсещи успокоение в допира на телата си. Той подкара колата по виещата се алея, а след това по сенчестата, обточена от двете страни с дървета улица, която заобикаляше пустите спортни площадки — сега никой не вкарваше голове, никой не бягаше по пистите.

Тя седна до Уили и се загледа право напред. По едно време чу, че той издава странни звуци. След малко колата спря под едно дърво. Уили плачеше неудържимо; този път Гретхен не можа да се сдържи, притисна се силно към него и двамата, прегърнати, плакаха дълго за Били, за живота, който го очакваше, за Робърт Силитоу младши, за себе си, за любовта си, за мисис Абът, за мисис Бърк, за всичкото изпито уиски, за всичките си грешки, за всичко, което бяха пропуснали в живота.

— Стойте си спокойно — казваше момичето с камерите на Рудолф точно когато Гретхен и Джони Хийт слязоха от колата и тръгнаха към Рудолф, застанал под огромния плакат с името на Колдъруд, открояващ се на синьото септемврийско небе. Този ден се откриваше новият търговски център в северните предградия на Порт Филип; Гретхен познаваше добре този район на града, защото през него минаваше пътят за имението на Бойлан.

Гретхен и Джони не можаха да присъствуват на тържественото откриване, защото Джони успя да излезе от кантората чак на обяд. Той се извини за закъснението, извини се и за думите си в ресторанта и пътуването мина приятно — Джони поддържаше разговора почти през цялото време, но не говореше за себе си или за Гретхен. Той й обясни възторжено как Рудолф успял да се издигне като бизнесмен. Според Джони Рудолф разбирал тънкостите на съвременния бизнес по-добре от всеки друг на неговата възраст. А миналата година направил блестящ удар, като убедил Колдъруд да купи едно предприятие, което през последните три години имало загуба от два милиона долара. Гретхен трябваше да признае, че не разбира нищо от тези работи, но приема думите на Джони на доверие.

Когато Гретхен се приближи към Рудолф, които записваше нещо в един бележник, фотографката, клекнала няколко крачки пред него, го снимаше с високо вдигната камера, за да хване големия плакат зад него. Рудолф видя сестра си и Джони, усмихна се сърдечно и тръгна да ги поздрави. Той боравеше с милиони долари, със застрахователни полици, купуваше и продаваше акции, но за Гретхен си оставаше неин брат — загорял, хубав млад мъж с чудесно ушит, скромен костюм. Отново я порази разликата между съпруга й и брат й. От това, което Джони й беше разказвал, тя знаеше, че Рудолф е много по-богат от Колин и упражнява безкрайно по-голяма власт върху значително по-голям брой хора, но въпреки всичко Колин съвсем не беше скромен, даже и собствената му майка би го признала. Колин правеше впечатление навсякъде, държеше се самоуверено и властно, готов по всяко време да си спечели врагове. Рудолф се приспособяваше към всички, беше достъпен и отстъпчив, бързо печелеше симпатии.

— Добре — повтаряше клекналото момиче, което не спираше да прави снимки. Много добре.

— Да ви запозная — каза Рудолф. — Сестра ми, мисис Бърк, колегата ми, мистър Хийт, мис… мис… много се извинявам.

— Прескот — съобщи името си момичето. — Можете да ми казвате Джийн. Стойте си спокойно. — Тя се изправи и се усмихна срамежливо. Беше дребничко момиче с дълга, права кестенява коса, хваната на опашка. Лицето му беше на лунички, нямаше грим и се движеше пъргаво, макар и натоварено с три камери и с тежката торба за филмови ленти.

— Елате да ви покажа центъра — покани ги Рудолф. — Ако срещнете стария Колдъруд, трябва непременно да изкажете възхищението си.

Разни хора непрекъснато спираха Рудолф, ръкуваха се с него и казваха колко са доволни от това, което е направил за техния град. Мис Прескот продължаваше да щрака с камерите, а Рудолф се усмихваше скромно, повтаряше на всички колко му е приятно, че търговският център им харесва, и се обръщаше към всеки срещнат по име.

Сред хората, които го поздравяваха, Гретхен не позна нито една от съученичките си или от приятелките си, с които беше работила при Бойлан. Но съучениците на Рудолф бяха дошли, за да видят със собствените си очи какво е направил старият им приятел и да го поздравят — някои от тях искрено, а други с явна завист. По някакъв странен каприз на времето всички мъже, които идваха при Рудолф със съпругите и децата си и казваха: „Помниш ли ме? Ние бяхме в един клас“, изглеждаха по-възрастни, по-пълни, по-отпуснати от нейния неженен, необвързан със семейство брат. Успехът сякаш го подмладяваше и той като че ли принадлежеше към друго поколение — по-стройно, по-пъргаво, по-елегантно. Колин също изглеждаше по-млад от годините си. Победителите са вечно млади.

— Днес като че ли целият град се е събрал тук — каза Гретхен.

— Почти целият — отговори Рудолф. — Чух даже, че и Теди Бойлан се е появил. Сигурно ще го срещнем някъде — предупреди я Рудолф.

— Теди Бойлан? — попита тя равнодушно. — Че той жив ли е още?

— Така разправят хората. Аз също не съм го виждал много отдавна — отговори Рудолф.

Продължиха да вървят, но някак отчуждени един от друг.

— Почакайте ме малко — каза Рудолф. — Трябва да поговоря с диригента на оркестъра. Искам да изпълняват повече стари мелодии.

— Свикнал е за всичко сам да се грижи, нали? — каза Гретхен на Джони, проследявайки с поглед Рудолф, който се запъти бързо към оркестъра, следван неотклонно от мис Прескот.

Оркестърът засвири „Щастливите дни са пак при нас“, а Рудолф се върна, придружен от една млада двойка — много хубаво русо момиче с колосана бяла рокля и леко плешив, плувнал в пот мъж с измачкан летен костюм, който изглеждаше малко по-възрастен от Рудолф. Гретхен беше сигурна, че е виждала някъде този човек; но в момента не можеше да се сети къде точно.

— Това е Вирджиния Колдъруд, Гретхен — каза Рудолф. — Най-малката дъщеря на шефа. Аз съм ти разправял за нея.

— Наистина ли ви е разправял за мен, мисис Бърк? — усмихна се срамежливо мис Колдъруд.

— Нали си спомняш Брадфорд Найт? — попита Рудолф.

— Аз бях у вас в Ню Йорк по случай завършването на колежа и пресуших всичките ви запаси от алкохол — припомни й Брадфорд.

Сега тя позна младежа от Оклахома, който говореше с южняшки акцент и флиртуваше с момичетата в дома й в Гринич Вилидж. Акцентът вече не се усещаше толкова силно, но за съжаление Брадфорд беше започнал да оплешивява. Гретхен се сети, че преди няколко години Рудолф го беше убедил да се върне в Уитби и да стане помощник-управител на магазина. Тя знаеше, че Рудолф го харесва, но като гледаше Брадфорд, не можеше да си обясни защо. Рудолф й беше казал, че въпреки грубоватата си външност той има остър ум и се оправя чудесно с хората, като в същото време спазва всички нареждания.

— Разбира се, че ви помня, Брад — каза Гретхен. — Чувам, че имате неоценими достойнства.

— Карате ме да се изчервявам, госпожо — отговори Найт.

— Всички имаме неоценими достойнства — намеси се Рудолф.

— Не, не всички — каза момичето. То говореше сериозно, без да сваля очи от Рудолф; Гретхен разбра какво се крие зад погледа й.

Всички с изключение на момичето се засмяха. Горката, съжали я Гретхен. По-добре на някой друг да хвърля тези погледи.

— Къде е баща ти? — попита Рудолф. — Искам да го запозная със сестра ми.

— Отиде си в къщи — отговори момичето. — Ядоса се на кмета, защото той говореше само за теб, а не за него.

— Аз съм роден тук и кметът сигурно приписва на себе си тази заслуга — пошегува се Рудолф.

— Освен това му стана неприятно, че тя през цялото време снима тебе. — Вирджиния посочи мис Прескот, която, застанала на няколко метра от тях, правеше снимка на цялата група.

— Това са рисковете на професията — успокои я Джони Хийт. — Ще му мине.

— Вие не познавате баща ми — каза момичето и се обърна към Рудолф: — По-добре му се обади после по телефона да го успокоиш.

— Ще му се обадя, ако имам време — отговори небрежно Рудолф. — След около час ще отидем да пийнем нещо. А вие двамата защо не дойдете с нас?

— На мен не ми позволяват да ходя по барове, нали знаеш? — каза Вирджиния.

— Добре — съгласи се Рудолф. — Тогава ще вечеряме заедно. Брад, ти само наобиколи да видиш дали всичко върви както трябва и ако има нещо, намеси се. Младежта скоро ще започне да танцува. Помоли ги учтиво да се държат прилично.

— Ще им кажа да танцуват менует — отговори Найт. — Хайде, Вирджиния, ела да те черпя безплатно една оранжада като гостенка на баща ти.

Момичето тръгна неохотно след Найт.

— Той явно не е мъжът на нейните мечти — каза Гретхен, щом двамата се отдалечиха.

— Недей да казваш това пред Брад — предупреди я Рудолф. — Той си въобразява, че може да се ожени за нея п да оглави една нова империя.

— Тя не е лоша — каза Гретхен.

— Не е лоша — съгласи се Рудолф. — Особено като се има пред вид, че е дъщеря на шефа.

В този момент към тях се приближи една пълна жена с начервени устни и изрисувани очи; носеше шапка, подобна на тюрбан, и приличаше на героиня от филм от двадесетте години. Тя спря Рудолф и присвивайки кокетно очите и устните си, каза:

— Eh bien, mon cher Rudolph, tu parles français tojours bien?37 — В отчаяния си стремеж да изглежда като младо момиче тя не съзнаваше колко пискливо говори.

Рудолф се поклони учтиво и веднага влезе в стила на дамата.

— Bonjour, Madmoiselle Lenaut — каза той, — je suis très content de vous voir.38 Разрешете да ви представя сестра ми, мисис Бърк. И моя приятел, мистър Хийт.

— Рудолф беше най-умният ми ученик — каза мис Льоно, кокорейки очи. — Бях сигурна, че ще се издигне в живота. Това беше ясно от самото начало.

— Много сте любезна — отговори Рудолф. Като отминаха жената, той се засмя. — Едно време, когато бях ученик, и пишех любовни писма, но никога не й ги изпращах. Веднъж татко я нарече френска курва и я удари през лицето.

— Никога не съм чувала тази история — каза Гретхен.

— Има още много истории, които не си чувала.

— Някоя вечер трябва да седнеш и да ми разкажеш историята на семейство Джордах — каза Гретхен.

— Някоя вечер — повтори Рудолф.

— Сигурно си много доволен, че се връщаш в родния град точно на този ден — каза Джони.

Рудолф се замисли за миг и после презрително отвърна:

— Това е съвсем друг град. Хайде да отидем да разгледаме стоките.

Той ги поведе из магазините. Както се беше изразил веднъж Колин, Гретхен нямаше нормално отношение към материалните блага и чудовищното натрупване на стоки, безумното количество вещи, които американските фабрики бълваха, я натъжаваше.

Всичко или почти всичко, което Гретхен смяташе, че е най-подтискащо в съвременния свят, беше струпано в този хитро замислен конгломерат от бели сгради; и собственият й брат, когото обичаше и който с престорена скромност оглеждаше тази бетонна веществена проява на умението и ловкостта си, беше нейният създател. Когато един ден й разкаже историята па семейство Джордах, тя ще запази една глава за себе си.

След като ги разведе из магазините, Рудолф им показа театъра. Тази вечер някаква трупа от Ню-Йорк щеше да представи една комедия и когато влязоха в залата артистите репетираха. Тук явно старият Колдъруд не беше успял да наложи вкуса си. Пастелнорозовите тапети и тъмночервените плюшени столове смекчаваха строгата вътрешна архитектура на сградата; като гледаше сложната осветителна апаратура, Гретхен разбра, че за обзавеждането на театъра не са били пестени средства. За първи път от толкова години тя изпита съжаление, че се е отказала от актьорската професия.

— Прекрасно е, Руди — призна тя.

— Трябваше да ти покажа поне едно нещо, което да заслужи одобрението ти — каза тихо той.

Тя го докосна по ръката, молейки го да й прости мълчаливото недоволство, с което беше посрещнала всичките му други постижения.

— След време тук ще има шест такива театъра — каза той, — ще си избираме сами пиесите, които ще се поставят в тях, и те ще се играят най-малко по две седмици на всяка сцена. По този начин на всяко представление се осигурява поне тримесечно съществуване и няма да сме зависими от никого. Ако Колин иска някога да постави тук пиеса…

— Сигурна съм, че ще му бъде много приятно да работи при такива условия — каза Гретхен. — Той непрекъснато се оплаква, че театрите на Бродуей са като стари хамбари. Щом дойде в Ню Йорк, ще го доведа тук. Макар че може би няма да бъде много уместно.

— Защо? — попита Рудолф.

— Защото понякога влиза в ужасни разправии с хората, с които работи.

— С мен няма да влезе в разправия — отговори Рудолф уверено. Когато се запознаха с Бърк, двамата изпитаха взаимни симпатии. — Аз се държа почтително и благоговейно пред хората на изкуството. А сега да отидем вече да пийнем нещо.

— За съжаление ще трябва да откажа. — Гретхен погледна часовника си. — Колин ще ме търси по телефона в хотела в осем часа и ако не съм там, когато се обади, ще побеснее. Джони, имаш ли нещо против, ако си тръгнем сега?

— На вашите услуги, госпожо — отговори Джони. Гретхен целуна Рудолф за довиждане и го остави в театъра, където прожекторите от сцената осветяваха лицето му, а хубавата, пъргава, погълната от работата си мис Прескот сменяваше обективите на камерите си и продължаваше да прави снимки.

Джони и Гретхен тръгнаха към колата; пътят им минаваше край бара и Гретхен се зарадва, че не се съгласи да влезе вътре, защото в тъмното заведение зърна една мъжка фигура, приведена над чашата си — беше сигурна, че това е Теди Бойлан, а той дори и след петнадесет години можеше да смути нейния покой. Тя не искаше да бъде смущавана.

Когато влезе в стаята си, телефонът звънеше. Обаждаха се от Калифорния, но не беше Колин, а шефът на студиото, за да й каже, че днес в един часа Колин е загинал при автомобилна катастрофа. Мъжът й беше мъртъв от половин ден, а тя не знаеше.

Гретхен благодари спокойно за съболезнованията, които той смутено й изказа, затвори телефона и седя дълго сама в хотелската стая, без да запали лампата.

ГЛАВА ВТОРА

1960

Гонгът обяви последния рунд от тренировъчния мач и Шулци извика:

— Опитай се да го притиснеш по-здраво, Томи.

Боксьорът, с когото Куейлс щеше да се срещне след пет дни, беше известен с това, че отблъсква противника си и го притиска във въжетата на ринга, и Томас трябваше да имитира неговия стил. Но Куейлс не се даваше лесно, той танцуваше, изплъзваше се, бърз и неуловим, нанасяше неочаквани удари. Никога не нараняваше сериозно противника си, но печелеше много с хитростта си. Боксовият мач щеше да се предава по телевизията в цялата страна и Куейлс щеше да получи двадесет хиляди долара за участието си. За Томас като негов спаринг-партньор бяха предвидени шестстотин долара. Добре, че Щулци, който беше менажер и на двамата боксьори, измоли от организаторите на мача да платят тази сума на Томас — иначе той щеше да вземе доста по-малко пари. Боксовата среща се финансираше от мафията, която не отпуска средства за благотворителни цели.

Тренировките ставаха в един театрален салон и мъжете, които идваха да гледат, облечени с най-модните в Лас Вегас ризи и светложълти панталони, заемаха местата на оркестъра. Томас се чувствуваше повече като актьор на сцената, отколкото като боксьор.

Той пристъпи бавно към Куейлс; под кожения шлем се виждаха тъпото му, злобно лице и безцветните му очи. Когато тренираше с Томас, Куейлс винаги се усмихваше подигравателно, сякаш му се струваше абсурдно, че се намира с Томас на един ринг. Той никога не говореше с партньора си, даже не го поздравяваше, макар че и двамата имаха общ менажер.

Единственото удовлетворение за Томас беше, че спи с жената на Куейлс и че един ден Куейлс ще научи това.

Куейлс сякаш танцуваше на ринга, нахвърляше се рязко върху Томас, изплъзваше се леко от ударите му и се перчеше пред публиката, която ревеше възторжено, оставяше се Томас да го притисне в ъгъла и го отблъскваше с глава, без да му позволи да го докосне.

Спаринг-партньорите, какъвто беше и Томас, нямаха право да причиняват травми на състезателите, но сега, когато течеше последният рунд от тренировъчния мач, Томас нападаше ожесточено и без да мисли какво наказание го очаква, се мъчеше да нанесе силен удар на омразния си противник и да го свали на земята. Куейлс разбра какво се опитва да направи Томас и с още по-високомерна усмивка продължи да отблъсква атаките му, да подскача около него с танцови стъпки и да парира ударите му още във въздуха. Последният рунд свършваше, а той даже не се беше изпотил, по тялото му нямаше нито една следа от удар, макар че Томас в продължение на цели две минути го нападаше настървено.

Когато гонгът обяви края на тренировката, Куейлс каза:

— Трябва да ми платиш за това, че ти дадох урок по бокс, негодник такъв.

— Дано те пребият в петък, жалък любител — отговори му Томас, слезе от сцената и отиде да си вземе душ, Куейлс започна да скача на въже, после направи няколко гимнастически упражнения и продължи да тренира с боксовата круша. Този негодник никога не се уморяваше, беше неизтощим и сигурно щеше да спечели шампионската титла за средна категория и да си осигури един милион долара в банката.

Когато Томас се върна в залата със зачервена под очите кожа от ударите, Куейлс продължаваше да се перчи и да се боксира с въображаем противник, а просташката публика, облечена циркаджийски, не спираше да го аплодира.

Шулци му даде плика с петдесетте долара за двата рунда, той се измъкна бързо от тълпата и излезе навън под палещото следобедно слънце на Лас Вегас. В театъра климатичната инсталация поддържаше въздуха прохладен и сега жегата му се стори мъчителна, сякаш някакъв обезумял учен беше подпалил града и искаше да го унищожи по най-жесток начин.

Томас беше жаден след тренировката, пресече нажежената от слънцето улица и влезе в един от големите хотели. Фоайето беше тъмно и прохладно. Скъпо платени проститутки сновяха напред-назад, а възрастните дами стояха около игралните автомати. Той тръгна към бара и видя, че около масите за рулетка също има хора. В този противен град всички бяха натъпкани с пари. С изключение на него. През последните две седмици беше проиграл над петстотин долара — почти всичко спечелено.

Томас опипа джоба си, в който беше сложил плика с парите на Шулци, и подтисна желанието да опита щастието си в игра за зарове. Поръча на бармана една бира. В момента теглото му беше в границите на нормата, а и Шулци го нямаше да му се кара. Впрочем Шулци никак не се интересуваше вече от него, след като беше станал менажер на кандидата за шампионската титла. Интересно колко щеше да спечели мафията от всичко това.

Томас изпи още една бира, плати на бармана и се запъти да си върви, но се спря за малко да погледа играта на зарове. Някакъв човек с вид на провинциален предприемач имаше цяла купчина чипове пред себе си. Разиграваха се едри суми. Томас извади плика и си купи чипове. След десет минути остана с десет долара в джоба, но прояви достатъчно разум и се отказа да играе повече.

Накара портиера да помоли някой от гостите на хотела да го закара с колата си в града, за да не плаща за такси. Неговият хотел беше второкласен, с няколко игрални автомата и с една маса за игра на зарове. Куейлс живееше в хотел „Сандс“, където отсядаха всички кинозвезди. Там се беше настанила и жена му, която се излежаваше по цял ден пред басейна и се наливаше с ром; когато тези занимания и омръзнеха, тя отиваше тайно при Томас в хотела му. Казваше, че е чувствена по природа, а Куейлс спял сам в отделна стая, тъй като бил сериозен боксьор и му предстояла важна среща. Томас не беше вече сериозен боксьор, не му предстояха важни срещи, затова се чувствуваше свободен да прави каквото си иска. Дамата беше много добра в леглото и понякога наистина си струваше да рискува и да се среща с нея.

В хотела го чакаше писмо. От Тереза. Той даже не си направи труд да го отвори. Знаеше какво пише в него. Тя пак искаше пари. Въпреки че сега работеше и печелеше повече от него, все искаше пари. Беше се хванала на работа в някакво нощно заведение като продавачка на цигари — въртеше си задника, излагаше на показ краката си, разголени доколкото позволяваше приличието, и събираше големи бакшиши. Разправяше, че й омръзнало да виси в къщи сама с детето, искала и тя да прави кариера, докато мъжа й го нямало. Смяташе, че като продава цигари в нощно заведение, един вид участвува в шоу бизнеса. Детето беше настанено при сестра й в Бронкс, но дори когато Томас си беше в Ню Йорк, Тереза се прибираше в зори — в пет или шест сутринта, а портмонето й беше натъпкано с двадесетдоларови банкноти. Господ знае как ги печелеше. На Томас вече му беше все едно.

Той се качи в стаята си и се излегна на леглото. За това поне пари не се харчеха. А трябваше и да обмисли как ще преживее до другия петък с десет долара. Усещаше пареща болка под очите, където Куейлс го беше ударил. Климатичната инсталация в стаята работеше съвсем слабо и Томас се обливаше в пот от жегата.

Той затвори очи и потъна в неспокоен сън. Присъни му се Франция. Там беше прекарал най-хубавите дни в живота си и често сънуваше, че се намира на средиземноморския бряг, макар че това се бе случило преди пет години и спомените му постепенно избледняваха.

Събуди се, но сякаш продължи да сънува и въздъхна, когато морето и белите сгради изчезнаха, а останаха само напуканите стени на хотела в Лас Вегас.

Беше отишъл на Лазурния бряг, след като спечели боксовия мач в Лондон. Удаде му се да победи лесно противника си, а Шулци му уреди нов мач в Париж след един месец и затова нямаше смисъл да се връща в Ню Йорк. Томас се бе хванал с една разюздана лондончанка, която каза, че знаела някакъв чуден малък хотел в Кан; тъй като за първи път в живота си имаше много пари и му се носеше славата, че може да победи всеки боксьор в Европа, и то само с едната си ръка, замина с нея за два дни. Двата дни се проточиха на десет дни, а през това време Шулци пращаше отчаяни телеграми. Томас лежеше по плажовете, хранеше се солидно два пъти на ден, пиеше с удоволствие вино розе и напълня със седем килограма. Когато най-сетне се върна в Париж, едва успя да смъкне излишните килограми и французинът за малко не го уби. За пръв път той беше нокаутиран и изведнъж се оказа, че повече срещи в Европа не му предстоят. Беше пропилял почти всичките си пари по англичанката, която освен че обичаше всякакви забавления, имаше и слабост към бижута. През цялото пътуване до Ню Йорк Шулци не му проговори.

Французинът го беше лишил от славата му и вече не можеше да става и дума за шампионската титла. Все по-рядко участвуваше в мачове и все по-малко му плащаха. На два пъти се съгласи да излезе на ринга и да загуби според предварителна уговорка; Тереза напълно го заряза и ако не беше детето, той отдавна щеше да се разведе.

Докато лежеше на изпомачканото легло в задушната стая, той си припомни всичко това и се сети какво му беше казал брат му в хотел „Уоруик“. Ако Рудолф е следил кариерата му, сега сигурно разправяше на превзетата си сестра: „Аз му казах, че така ще стане.“

Брат му да върви по дяволите.

А може би в петък вечерта старата му страст ще се разпали и той ще спечели блестяща победа. Около него пак ще се завъртят почитатели и той пак ще се прочуе. Това се е случвало с много други боксьори, и то по-възрастни от него. Джими Брадок например, който беше станал общ работник, победи Макс Баер и се издигна до световен шампион в тежка категория. Шулци просто трябва да подбира по-внимателно съперниците му, да не му предлага разни танцьори, а истински боксьори. Трябва да поговори с Шулци, и то не само по този въпрос. Трябва да получи в аванс малко пари преди петък, за да може да преживее дотогава в този гаден град.

Като спечели две-три победи, ще забрави всички несполуки. След две-три победи ще го поканят пак в Париж, ще отиде на Лазурния бряг, ще седне в някое кафене на открито, ще пие вино розе и ще гледа мачтите на корабите в пристанището. А ако му се усмихне щастието, може и да наеме някой кораб и да тръгне с него, далеч от всички. Ще се боксира само два или три пъти годишно, колкото да поддържа прилична банкова сметка.

От тези мисли Томас се развесели и тъкмо реши да слезе долу и да заложи на игралната маса десетте си долара, когато телефонът иззвъня.

Беше Кора, жената на Куейлс, тя говореше като обезумяла, пищеше и плачеше по телефона.

— Той е научил, той е научил — повтаряше тя. — Някакъв мръсник от хотела му е казал. За малко не ме уби. Мисля, че ми е счупил носа, осакати ме за цял живот…

— Хайде, успокой се — прекъсна я Томас. — Какво е научил?

— Знаеш много добре какво е научил. Той тръгна направо за…

— Чакай малко. Ти какво му каза?

— Какво, по дяволите, мислиш, че съм му казала?! — изкрещя тя. — Казах му, че няма такова нещо. Той ми смаза лицето. Цялата съм в кръв. Не ми вярва. Онзи мръсник, който работи в твоя хотел, сигурно е имал телескоп, за да ни види. Изчезвай от града. Още сега. Той всеки момент ще дойде при теб, казвам ти. Господ знае какво ще ти направи. А после ще се върне при мен. Само че аз няма да го дочакам. Тръгвам веднага за летището. Няма даже куфара си да взема. Съветвам те и ти да направиш същото. Само че стой по-далеч от мен. Ти не го познаваш. Той е убиец. Обличай се и изчезвай бързо от града.

Томас затвори телефона, за да не слуша повече ужасения, истеричен глас. Погледна единствения си куфар в ъгъла на стаята, после стана, отиде до прозореца и погледна през жалузите. В четири часа следобед слънцето печеше безмилостно и улицата беше пуста. Томас отиде при вратата, за да се увери, че не е заключена. След това премести единствения стол в ъгъла. Не искаше още в първия момент да му препречат пътя със стола и да го блъснат с него в стената.

Усмихвайки се, той седна на леглото. Никога не беше отказвал да се бие и сега нямаше намерение да бяга. А този бой може би щеше да се окаже най-приятният в цялата му кариера. В малката хотелска стая противникът му нямаше да може да се изплъзва от ударите и да подскача игриво.

Стана, извади от гардероба едно кожено яке, облече го, затвори ципа догоре и вдигна високо яката, за да предпазва гърлото му. После седна на края на леглото и зачака спокойно, отпуснал ръце между краката си. Пред хотела изскърцаха спирачките на кола, но Томас не помръдна. Минута по-късно в коридора се чуха стъпки, вратата се отвори широко и в стаята връхлетя Куейлс.

— Здравей — каза Томас и бавно се изправи. Куейлс затвори вратата и превъртя ключа.

— Знам всичко, Джордах — каза Куейлс.

— Какво знаеш? — попита кротко Томас, забил поглед в краката на Куейлс, за да не изпусне нито едно негово движение.

— За теб и за жена ми — отговори Куейлс.

— О, да — каза Томас. — Аз спя с нея. Не съм ли ти казал?

Той беше сигурен, че Куейлс ще скочи върху него и едва се сдържа да не се засмее, когато видя как изисканият и прочут професионалист замахна във въздуха с дясната си ръка съвсем като някакъв жалък любител. Тъй като очакваше нападение, Томас лесно се изплъзна, приклещи Куейлс и понеже нямаше рефер, който да ги раздели, заудря противника си с наслада, давайки воля на отдавна насъбралата се ярост. След това, прилагайки всички номера на уличните побойници, той притисна Куейлс до стената, без да му дава възможност да се измъкне, отстъпи малко назад и му нанесе силен удар в брадата отдолу, продължи да го налага, като използуваше юмруци, лакти и колене, блъскаше с глава челото му и не го оставяше да падне, а го придържаше с лявата си ръка за гърлото, докато с дясната нанасяше зверски удари по лицето му. Когато се отдръпна, Куейлс се свлече върху окървавения килим и остана да лежи безжизнено по корем.

На вратата някой чукаше отчаяно и в коридора се чу гласът на Шулци. Томас отключи вратата и Шулци влезе.

Шулци схвана нещата от пръв поглед.

— Глупак такъв — каза Шулци. — Аз видях малоумната му жена и тя ми каза. Мислех, че ще стигна навреме. Голям боксьор си ти при закрити врати, Томи. За пари и една баба не можеш да набиеш, но за разни глупости не жалиш силите си. — Той коленичи до Куейлс, който лежеше неподвижно на килима. Шулци обърна главата му, разгледа раната на челото му и опипа с пръсти челюстта му. — Мисля, че си му счупил челюстта. Глупаци такива! Сега той няма да може да се боксира нито тази седмица, нито след три седмици! А на някои хора това знаеш ли колко ще им хареса? Колко много ще им хареса! Защото са заложили големи суми за този тъпанар. — Той ритна ожесточено Куейлс. — Направо ще бъдат във възторг от това, че си го разглобил. Ако бях на твое място, щях веднага да изчезна оттук, няма защо да чакаш да заведа пострадалия съпруг в болницата. На твое място ще стигна чак до океана, ще го пресека и ако ми е мил животът, няма да се върна поне десет години. И не тръгвай със самолет. Където и да се приземи самолетът, те ще те чакат, само че не с рози в ръце.

— Какво очакваш да направя? Пеша ли да тръгна? — попита Томас. — Имам всичко на всичко десет долара.

Шулци погледна разтревожено Куейлс, който беше започнал да дава признаци на живот.

— Ела в коридора — каза той. Извади ключа от ключалката и когато излязоха, заключи вратата отвън.

— Заслужаваш целия да те надупчат с куршуми — започна Шулци, — но понеже от толкова време работим заедно… — Той огледа неспокойно коридора и извади няколко банкноти от портфейла си. — Ето. Това са всичките ми пари. Вземи колата ми. Тя е долу, ключът е на таблото. Остави я на паркинга на летището в Рено и вземи оттам автобуса, който отива на изток. Аз ще им кажа, че си ми откраднал колата. Не се обаждай на жена си каквото и да стане. Те ще я следят. Аз ще се свържа с нея, ще й обясня, че трябва да се криеш и затова не можеш да я видиш, нито да й пишеш. Не се движи никъде по права линия. Съвсем не се шегувам, като ти разправям, че трябва да се махнеш оттук. В цяла Америка сега животът ти не струва и два цента. — Той смръщи осеяното си с белези чело и се замисли. — Най-безопасно е да си намериш работа на кораб. Щом стигнеш в Ню Йорк, върви направо в хотел „Егейски“. Той е на Осемнадесета западна улица. Пълен е с гръцки моряци. Обади се на управителя. Той има дълго гръцко име, но всички му викат Папи. Събира екипажи за товарните кораби, които не плават под американски флаг. Кажи му, че аз те пращам и че трябва бързо да напуснеш страната. Той няма да те пита нищо. Когато служехме в търговския флот през войната, аз му направих една голяма услуга. И недей да мислиш, че можеш да надхитриш някого. Не си въобразявай, че ще имаш възможност да печелиш пари като боксьор даже в Европа или в Япония. От този момент си само моряк и нищо друго. Чуваш ли?

— Да, Шулци — отговори Томас.

— И не искам повече да знам нищо за теб. Разбра ли?

— Да. — Томас тръгна към вратата на стаята си, но Шулци го спря.

— Къде отиваш?

— Паспортът ми е вътре. Сигурно ще ми трябва.

— Къде си го оставил?

— Отгоре на шкафчето.

— Чакай малко — каза Шулци. — Аз ще ти го донеса. — Той отключи вратата и влезе. След малко се върна с паспорта. — Ето — връчи го той на Томас. — И отсега нататък гледай да мислиш с главата си, а не с нещо друго. Хайде, изчезвай оттук. Аз трябва да се оправям с онзи нехранимайко.

Томас слезе по стълбите и мина през фоайето край игралните маси. Не каза нищо на регистратора, който го изгледа любопитно, защото по якето му имаше кръв. Излезе на улицата. Колата на Шулци беше точно зад кадилака на Куейлс. Томас седна зад волана, запали мотора и подкара бавно към главното шосе. Не искаше точно днес да го спрат за нарушение на правилата за движение в Лас Вегас. Якето си можеше да изчисти и по-късно.

ГЛАВА ТРЕТА

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА

Дърпай пердетата при залез слънце. Недей да гледаш вечер светлините на прострелия се в долината град. Колин обичаше да седи с теб и да гледа надолу към града. За него това беше най-хубавият изглед на света, казваше, че Америка е най-красива нощем.

Недей да носиш черно. Скръбта не е нещо, което трябва да се показва пред хората.

Недей да пишеш тъжни писма в отговор на съболезнованията на приятели или непознати и да употребяваш думи като „гений“, „незабравим“, „щедър“ или „силен по дух“. Отговаряй кратко и учтиво. Нищо повече.

Не плачи пред сина си.

Не приемай покани за вечеря от приятели или колеги на Колин, които не искат да те оставят да страдаш сама.

Когато възникне някакъв проблем, не посягай към телефона, за да позвъниш в студиото на Колин. Студиото е затворено.

Не се поддавай на изкушението да разправяш на хората, които сега довършват последния филм на Колин, как е смятал да го направи той.

Недей да даваш никакви интервюта, нито да пишеш статии. Не разказвай подробности от семейния си живот. Не се дръж като вдовица на знаменита личност. Недей да разсъждаваш какво би правил той, ако сега беше жив.

Недей да чествуваш никакви рождени дни или годишнини.

Отклонявай поканите за ретроспективни прожекции, фестивали, възпоминателни срещи.

Не ходи на никакви закрити представления или премиери.

Когато самолетите излитат от летището и минават ниско над къщите, не си припомняй къде и кога сте пътували заедно.

Недей да пиеш нито сама, нито в компания, колкото и да ти се иска. Избягвай да взимаш хапчета за сън. Понасяй всичко мълчаливо, колкото и да ти е тежко.

Махни от бюрото във всекидневната купищата книги и сценарии. Сега вече те не са ти нужни.

Отказвай учтиво да приемаш изрезките със снимки и рецензии за пиеси и филми, поставени от мъжа ти, които студиото е така любезно да събира в луксозни кожени папки. Не чети хвалебствията на критиците.

Запази в къщи само една любителска фотография на мъжа ти. Сложи всички останали снимки в някоя кутия и ги свали в мазето.

Когато приготвяш вечеря, не съобразявай менюто с вкусовете на мъжа си (морски раци, люти чушлета, пица с месо, полята с остър сос).

Когато се обличаш, недей да гледаш роклите в гардероба и да казваш: „Той ме харесва с тази.“

Дръж се спокойно и естествено със сина си. Не се тръшкай, когато има неприятности в училище, когато хулигани му откраднат парите или се върне у дома с разкървавен нос. Не се привързвай прекалено много към него, не му позволявай и той да се привързва към теб. Когато приятели го поканят да отиде с тях на плуване или на мач, кажи: „Разбира се. Аз имам страшно много работа в къщи и ще я свърша по-бързо, ако остана сама.“

Не се опитвай да заместваш баща му. Нека се учи от мъжете на мъжки неща. Не се старай да го развличаш, страхувайки се, че му е скучно да живее сам с една скърбяща жена в къщата на хълма, далеч от центъра на града, където другите момчета се забавляват.

Недей да мислиш за любов. Не се учудвай, ако ти се случи да помислиш за това.

Не вярвай на бившия си съпруг, когато се обади и каже развълнувано, че иска пак да се ожени за теб. Щом скрепеният с любов брак се е оказал неуспешен, значи, бракът, скрепен със смърт, ще се окаже погубен.

Недей нито да отбягваш, нито да се връщаш съзнателно на онези места, където двамата сте били щастливи.

Грижи се за градината, прави слънчеви бани, мий чиниите, поддържай къщата в ред, помагай на сина си в уроците, не показвай, че очакващ от него повече, отколкото другите родители очакват от синовете си. Води го навреме до ъгъла, откъдето тръгва автобусът за училище, бъди навреме на същото място, когато автобусът се връща. Въздържай се да го целуваш прекалено много.

Бъди снизходителна към собствената си майка, която синът ти иска да посети през лятната ваканция. Кажи: „Има време до лятото.“

Внимавай да не оставаш насаме с мъже, от които и двамата с Колин сте се възхищавали, мъже, които се възхищават от теб и от много други жени в този град, пренаселен с жени; мъже, чието съчувствие ще приеме неусетно друга насока, мъже, които след три или четири срещи ще се опитат да спят с теб и вероятно ще успеят. Внимавай да не оставаш насаме с мъже, които са се възхищавали от Колин и от които Колин също се е възхищавал — тяхното съчувствие към тебе е искрено, но в края на краищата те също ще поискат да спят с теб. И вероятно също ще успеят.

Не гради живота си върху живота на сина си. Това в най-сигурният начин да го изгубиш.

Непрекъснато се занимавай с нещо. Но с какво?

— Сигурна ли сте, че сте проверили навсякъде, мисис Бърк? — попита мистър Грийнфийлд. Той беше адвокатът, към когото я беше насочил агентът на Колин. Или по-точно един от цялата група адвокати, чиито имена бяха написани на вратите на канторите в елегантната сграда в Бевърли Хилс. Всички тези хора изглеждаха еднакво загрижени за нея, еднакво интелигентни, еднакво добре облечени, еднакво изискани, усмихнати и отзивчиви, таксите им бяха еднакво високи и всички те бяха еднакво безпомощни.

— Обърнах къщата наопаки, мистър Грийнфийлд — каза Гретхен. — Намерих стотици сценарии, стотици разписки за сметки, някои от които неизплатени, но не открих никакво завещание.

Мистър Грийнфийлд едва се въздържа да не въздъхне. Той беше млад мъж, носеше спортна риза с копченца на яката, за да покаже, че е завършил право в Източните щати, и ярка папионка, за да покаже, че сега живее в Калифорния.

— Да знаете за някакви секретни каси, които мъжът ви може би е имал?

— Не — отговори тя. — Не знам и не вярвам изобщо да е имал. Той беше небрежен в това отношение.

— Страхувам се, че е бил небрежен и в много други отношения — каза мистър Грийнфийлд. — Да не остави завещание…

— Откъде да е знаел, че ще умре? — попита тя. — Никога не е боледувал.

— Много по-лесно е, когато човек предвижда някои неща — каза мистър Грийнфийлд. Гретхен беше сигурна, че той самият си прави завещания, откакто е навършил пълнолетие. Мистър Грийнфийлд най-сетне си позволи да въздъхне. — Ние от своя страна проверихме всичко най-внимателно. Просто е невероятно, че вашият съпруг никога не е ползувал услугите на адвокат. Той е оставял агента, си да сключва договорите, а както агентът твърди, в повечето случаи даже не си е правил труд да ги прочете. И когато се е съгласил да се разведе с бившата мисис Бърк, е оставил нейният адвокат да определи условията на развода.

Гретхен никога не се беше срещала с бившата мисис Бърк, но сега, след смъртта на Колин, я бе опознала много добре. Тя беше бивша стюардеса и манекен. Изпитваше неотслабваща любов към парите и считаше, че да работиш за пари, е противно занимание, неподходящо за жени. Получаваше издръжка от двадесет хиляди долара годишно и тъкмо преди Колин да почине, беше завела дело издръжката да се увеличи на четиридесет хиляди долара годишно, тъй като доходите на Колин били нараснали извънредно много, откакто отишъл в Холивуд. Когато не пътуваше в чужбина, живееше в Ню Йорк, Палм Бийч и Сън Вали с някакъв млад мъж, за когото благоразумно отказваше да се омъжи, тъй като според една от клаузите, която Колин беше успял да наложи в договора им за развод, издръжката й щеше да се прекъсне при сключването на втори брак. Тя и нейните адвокати, изглежда, разбираха много добре и щатските, и федералните закони; веднага след погребението, на което не дойде, тя наложи запор върху банковата сметка на Колин и недвижимото му имущество, за да попречи на Гретхен да продаде къщата.

Тъй като нямаше отделна банкова сметка, а когато й трябваха пари, искаше от Колин и даваше на секретарката му да плати сметките, Гретхен остана без всякакви средства и се оказа изцяло зависима от Рудолф. Колин нямаше никаква застраховка, защото смяташе, че застрахователните компании вършат най-големите кражби в Америка; затова и по тази линия Гретхен не получи нищо. Тъй като катастрофата беше станала по негова вина и други участници в нея нямаше (той се бе блъснал в едно дърво и общинските власти се готвеха да предявят иск за нанесената на дървото щета), Гретхен не можеше да съди никого и да търси обезщетение.

— Аз трябва да напусна тази къща, мистър Грийнфийлд — каза Гретхен.

Най-ужасни бяха вечерите. В полутъмните ъгли на стаите все й се счуваше шепот, тя сякаш чакаше вратата да се отвори всеки момент и Колин да влезе, ругаейки някой актьор или оператор.

— Напълно ви разбирам — отговори мистър Грийнфийлд. Той все пак беше почтен човек. — Но ако я напуснете, ако не присъствувате физически, бившата мисис Бърк сигурно ще успее да намери някакъв легален път да се нанесе в къщата. Нейните адвокати са много добри, наистина много добри. — Мистър Грийнфийлд се възхищаваше съвсем искрено от колегите си; адвокатите от едната елегантна сграда хвалеха адвокатите от съседната елегантна сграда. — Ако има някаква вратичка, те ще я намерят. А в юриспруденцията винаги е така — търсиш ли достатъчно дълго, намираш вратички.

— Само че не в моя полза — каза обезверено Гретхен.

— Въпрос на време, уважаема мисис Бърк. — Това беше съвсем лек укор към нейното нетърпение. — За съжаление вашият случай е доста неясен. Къщата е на името на мъжа ви, ипотекирана е и трябва да се изплаща. Все още не се знае точно на каква сума възлиза имуществото на мистър Бърк, а може би тази сума ще стане известна чак след години.

Мистър Бърк получава процент, доста висок процент за трите филма, на които е бил режисьор, филмовите компании ще му изплащат дългосрочни лихви за авторско право, той има хонорари в чужбина, а вероятно много от пиесите му ще се екранизират. — Обстойното изброяване на тези затруднения, които трябваше да се разрешат, преди досието на Колин Бърк да мине към дело, очевидно доставяха някаква елегична наслада на мистър Грийнфийлд. Ако боравенето с юридическите закони не беше толкова сложно занимание той сигурно щеше да си потърси друга професия, при която да разгърне цялата си педантичност. — Ще трябва да се вземе мнението на специалистите, да се изслушат свидетелските показания на ръководството на филмовата компания, да се направят известни взаимни отстъпки. А да не говорим за евентуалната възможност някой друг да предяви искания. Например роднини на покойния, които обикновено се появяват отнякъде при подобни случаи.

— Колин има само един брат — каза Гретхен. — Той ми каза, че няма никакви претенции.

Братът беше дошъл на кремацията. Стегнат млад полковник от военновъздушните сили, участвувал като пилот в Корейската война, който се бе справил набързо с всички формалности, засенчвайки дори Рудолф в това отношение. Не позволи да се прави църковно погребение и каза на Гретхен, че двамата с Колин се били разбрали, като умрат един ден, да бъдат изгорени без всякакви церемонии на другия ден. След кремацията той нае един частен самолет и разпръсна праха на Колин над Тихия океан. Поръча на Гретхен, ако има нужда от нещо, да му се обади. Но след като нямаше право да повали с картечен обстрел бившата мисис Бърк, нито да бомбардира кантората на нейните адвокати, какво друго можеше да направи един честен полковник от военновъздушните сили, за да помогне на вдовицата на брат си, оплетена в мрежата на юридическите закони?

Гретхен стана и каза:

— Благодаря за всичко, мистър Грийнфийлд. Съжалявам, че ви отнех толкова много време.

— Моля ви. — Мистър Грийнфийлд се изправи и добави с професионална любезност: — Аз, разбира се, ще ви държа в течение на нещата.

Той я изпрати до вратата на кабинета си. Макар че лицето му не изразяваше нищо, тя беше сигурна, че той не одобрява светлосинята рокля, с която се беше облякла.

Гретхен мина през дългото помещение, с разположени в две редици бюра, на които секретарките, свели глави, преписваха бързо нотариални актове, завещания, жалби, призовки, договори, заявления за фалит, трансфери, ипотеки, адвокатски досиета, запори, заповеди за връщане на неправилно взети с изпълнителен лист вещи.

Те заличават спомена за Колин Бърк, помисли си тя. С всеки изминал ден.

ГЛАВА ПЕТА

На носа на кораба беше студено, но Томас обичаше да стои тук сам и да гледа големите, сиви вълни на Атлантическия океан. Даже и когато не беше на вахта, той често оставаше с часове и при хубаво, и при лошо време, без да говори с дежурния; просто гледаше мълчаливо как носът на кораба се потапя и издига сред разпенената бяла вода, чувствуваше се успокоен, съзнателно не мислеше за нищо, не искаше или не изпитваше нужда да мисли за нищо.

Корабът плаваше под либерийски флаг, но при двата си рейса не беше стигнал до бреговете на Либерия. Човекът на име Папи, управителят на хотел „Егейски“, излезе наистина услужлив, както му беше казал Шулци. Той му даде дрехите и торбата на един стар моряк, норвежец, умрял в същия хотел, и му уреди да постъпи на работа на кораба „Елга Андерсен“, собственост на някаква гръцка корабна компания, който пренасяше товари от Хобокен за Ротердам, Алхесирас, Генуа и Пирея. Томас беше стоял в хотелската си стая през всичките осем дни, докато чакаше в Ню Йорк, и Папи лично му носеше ядене, тъй като Томас се страхуваше да не го види някой от прислугата и да започне да задава въпроси. Вечерта, когато „Елга Андерсен“ трябваше да отплува, Папи го закара с колата си до пристанището в Хобокен и изчака, докато приемат Томас на кораба. Изглежда, че когато са служили в търговския флот през войната, Шулци е направил наистина голяма услуга на Папи.

На другия ден в зори „Елга Андерсен“ напусна пристанището и онзи който търсеше Томи Джордах, трудно щеше да го намери.

„Елга Андерсен“ беше 10 000-тонен товарен кораб, построен в хиляда деветстотин четиридесет и трета година, преживял някога и щастливи дни. Беше минавал от собственик на собственик и от него извличаха бързи печалби, но никой не се беше погрижил за поддръжката му — ремонтираха го, колкото да може да се движи в открито море. Корпусът му беше покрит с раковини, машинарията му скрибуцаше, не беше боядисван от години, целият беше ръждясал, храната беше отвратителна, а капитанът — стар, религиозен маниак, уволняван по време на войната заради симпатии към нацистите, коленичеше на мостика да се моли, когато излезеше буря. Помощниците му имаха паспорти, издадени от десет различни страни, и бяха изгонени от други кораби заради пиянство, некомпетентност или кражба. Екипажът включваше хора от почти всички страни с излаз на Атлантическия океан или на Средиземно море — гърци, югославяни, норвежци, италианци, мароканци, мексиканци, американци; повечето от тях бяха с нередовни документи. В каюткомпанията, където непрекъснато се играеше покер, всеки ден ставаха побоища, но помощник-капитаните се въздържаха съзнателно да се намесват.

Томас не играеше покер, не се биеше, говореше само когато беше необходимо, не отговаряше на никакви въпроси и се чувствуваше спокоен. Усещаше, че най-после е намерил мястото си на планетата, порейки безкрайната морска шир. Сега в живота му нямаше жени, не се тревожеше за теглото си, в урината му сутрин нямаше кръв, не се чудеше откъде да събере пари в края на всеки месец. Един ден ще върне на Шулци сто и петдесетте долара, които му беше дал в Лас Вегас. И то с лихва.

Чу зад гърба си стъпки, но не се обърна.

— Тази нощ ще бъде тежка — каза приближилият се зад него човек. — Вървим право срещу бурята.

Томас изсумтя. Позна по гласа кой е. Един младеж на име Дуайър от Средния Запад, който говореше малко като педераст. Имаше щръкнали зъби, затова му викаха Зайко.

— Заради капитана — продължи Дуайър. — Пак се моли на мостика. Нали знаеш какво казват хората — щом на борда има пастор, значи, времето ще бъде лошо.

Томас мълчеше.

— Дано само бурята не е силна — не спираше да говори Дуайър. — Много от тези товарни кораби просто се счупват на две при развълнувано време. А и както сме натоварени. Забеляза ли колко се е наклонил бакбордът?

— Не.

— Наклонил се е. На теб това първо плаване ли ти е?

— Второ.

Дуайър се беше качил на „Елга Андерсен“ в Савана, където корабът беше спрял за малко.

— Ужасна черупка — каза Дуайър. — Аз съм тук само защото чакам да ми се открие една благоприятна възможност.

Томас знаеше, че Дуайър иска да го попитат каква е тази възможност, но си замълча и продължи да гледа тъмнеещия хоризонт.

— Разбираш ли, изкарал съм изпита за трети помощник — продължи Дуайър, като се убеди, че Томас няма да проговори. — Ако съм на американски кораб, трябва да чакам години, докато ме повишат. Но в такова корито и с такъв измет като нашите помощник-капитани много вероятно е някой от тях да падне пиян през борда или да го арестуват на някое пристанище и тогава на мен ще ми се усмихне щастието, нали схващаш?

Томас изсумтя. Нямаше нищо против Дуайър, но не изпитваше към него и особени симпатии.

— Ти също ли смятащ да се явиш на изпит за помощник? — попита Дуайър.

— Не съм мислил за това.

Времето явно се разваляше и носът започна да се мокри от пръски пяна; Томас се сгуши в моряшкото си яке. Под него носеше дебело, синьо поло. Старият норвежец, който беше умрял в хотел „Егейски“, трябва да е бил едър мъж, защото дрехите му ставаха съвсем добре на Томас.

— Това е единственото смислено нещо — каза Дуайър. — Разбрах го веднага щом кракът ми стъпи за първи път на кораб. Обикновените моряци, а даже и моряците от първа категория доникъде не я докарват. Живеят като кучета и на петдесет години вече не ги бива за нищо. Това е дори и на американските кораби, където си член на профсъюза и не знам какво още и където включват в менюто пресни плодове. Много важно, че дават пресни плодове. Въпросът е предварително да си подготвиш нещата. Да се поокичиш малко със сърма. Следващия път като се върна, отивам право в Бостън да взема изпита за втори помощник.

Томас го изгледа любопитно. Дуайър носеше бяло матроско кепе, нахлупено върху жълта непромокаема шапка, и солидни високи обувки с гумени подметки. Той беше дребен на ръст и с новите си спретнати моряшки дрехи приличаше на момченце, пременено за карнавал. От вятъра бузите му бяха почервенели, но не като на човек, който работи на открито, а като на момиче, несвикнало на студ и неочаквано изложено на вятъра. Имаше дълги, тъмни мигли и черни кротки очи, които сякаш молеха за нещо. Устата му беше твърде голяма, с твърде много зъби и той не спираше да говори. През цялото време бъркаше неспокойно в джобовете си.

По дяволите, помисли си Томас, ето за какво е дошъл тук да ми говори и винаги ми се усмихва, когато ме срещне. По-добре веднага да го разкарам.

— Щом си такъв учен всезнайко — каза той грубо—с дипломи за помощник и не знам още какво, защо стоиш тук при нас, простите? Защо не облечеш прекрасната си бяла офицерска униформа и не отидеш да танцуваш с някоя богата наследница на някой първокласен кораб?

— Аз не искам да се хваля, Джордах — каза Дуайър. — Честна дума. Просто ми е приятно от време на време да си поговоря с някого, а ти си на моята възраст, американец си и имаш достойнство, веднага разбрах това — имаш достойнство. Всички останали на този кораб са животни. Непрекъснато ми се подиграват, а аз не съм като тях, имам амбиции. Не играя покер с онези мошеници. Сигурно си забелязал.

— Нищо не съм забелязал — отговори. Томас.

— Те си мислят, че съм педераст или нещо подобно — каза Дуайър. — И това ли не си забелязал?

— Не, не съм. — Томас влизаше е каюткомпанията само за да се нахрани.

— Това е моето нещастие — каза Дуайър. — Където и да си подам документите за трети помощник, все така ми се случва. Погледнат ги, прочетат препоръките, поговорят малко с мен, огледат ме странно и ми кажат, че нямат свободни места. Божичко, усещам този поглед от цял километър разстояние. Аз не съм педераст, кълна се, Джордах.

— На мен няма за какво да ми се кълнеш — каза Томас. Стана му неудобно от този разговор. Не искаше да знае нищо за чуждите тайни или неприятности. Искаше да си върши работата, да пътува от едно пристанище до друго и да кръстосва моретата, необезпокояван от никого.

— Аз, дявол да го вземе, имам годеница, за която ще се оженя! — извика Дуайър. Бръкна в задния джоб на панталоните си и измъкна портфейла си, откъдето извади една снимка. — Ето, виж. — Той мушна снимката под носа на Томас. — Това съм аз и годеницата ми. Миналото лято в Нарагансет Бийч. — Едно много хубаво, пълничко момиче с къдрава, руса коса, в бански костюм, а до него Дуайър — дребен, но мускулест и строен като боксьор от категория „петел“, с прилепнали по тялото бански гащета. — Приличам ли ти тук на педераст? — попита Дуайър. — А това момиче според теб може ли да се омъжи за педераст?

— Не — призна Томас.

Водните пръски, които заливаха носа, намокриха снимката.

— По-добре я прибери — посъветва го Томас. — Ще се развали от водата.

Дуайър извади носната си кърпа, избърса снимката и я сложи пак в портфейла си.

— Просто исках да знаеш — каза той, — че ако понякога идвам при теб да си поговорим, го съвсем не е заради такова нещо.

— Добре — отговори Томас, — сега вече знам.

— Важното е да се изяснят нещата от самото начало — каза Дуайър с войнствен глас. — Това е всичко. — И като се обърна рязко, тръгна по дъсченото мостче, временно издигнато над складираните на палубата бидони с нефт.

Томас тръсна глава, защото го засмъдя лицето от солената морска пяна. Всеки със своите неприятности. Цял екипаж на кораб със своите неприятности. Ами ако всеки на този проклет кораб дойде да ти разкаже какво го тревожи, тогава не ти остава друго, освен да скочиш в морето.

Той се приведе, за да не го мокрят насрещните вълни, и само от време на време вдигаше глава, за да изпълни задължението си — трябваше да следи какви плавателни съдове се движат пред „Елга Андерсен“.

Помощник-капитан, мислеше си той. А защо не, ако човек реши да си изкарва прехраната на кораби? Някой път ще попита направо Дуайър какво точно трябва да направи. Няма значение дали е педераст.

Бяха в Средиземно море, минаваха през Гибралтар, но времето ставаше все по-лошо. Капитанът явно още стоеше на мостика и продължаваше да се моли на бога и на Адолф Хитлер. Никой от помощниците му не беше паднал пиян през борда и Дуайър още не беше повишен. Той и Томас седяха до една желязна маса, завинтена за пода в помещението, където се бе помещавала някогашната зенитна артилерия на кораба. Противосамолетните оръдия отдавна бяха демонтирани, но иначе всичко друго си стоеше в помещението, както си е било. В предната част имаше най-малко десет писоара. Тия морячета, мислеше си Томас, сигурно са хуквали като луди към писоарите всеки път, щом са чуели самолет над главите си.

Морето беше толкова бурно, че при всяко накланяне на кораба витлото излизаше над водата и цялата кърма се тресеше така силно, че Дуайър и Томас трябваше да придържат с ръце разтворените върху масата схеми, книги и карти, за да не паднат. Но това помещение беше единственото място, където можеха да се усамотят и да работят заедно. Събираха се всеки ден най-малко за два часа и Томас, който никога не беше обичал учението, се учудваше на себе си, че запомня толкова бързо какво му разправя Дуайър за законите на навигацията, за работата със секстант, за звездните карти, за корабните товари, за всичко, което трябваше да знае и насън, когато се яви на изпит за трети помощник. Не беше предполагал, че тези уроци ще му доставят такова удоволствие. Разсъждаваше по този въпрос, когато не беше на вахта и лежеше на койката си, заслушан в хъркането на другите двама мъже в каютата, и чувствуваше, че разбира защо е настъпила у него тази промяна. Не беше само от възрастта. Той все още не четеше нищо друго, даже спортните колони на вестниците. Морските карти, техническите брошури, чертежите на двигатели, формулите бяха за него някакъв изход в живота. Най-сетне беше намерил изход.

Дуайър беше работил по корабите като механик и като палубен матрос, имаше общи, но все пак достатъчни познания по техническите въпроси, а опитът на Томас от работата му в гаражите улесняваше Дуайър в ролята му на учител.

Дуайър беше израснал на бреговете на езерото Сюпириър40 и още като дете беше карал лодки; щом като завършил гимназия, стигнал на автостоп до Ню Йорк и отишъл в Батъри41, за да гледа как корабите влизат и излизат от пристанището; там постъпил на един брегови петролен танкер като прост моряк. Оттогава нищо не бе успяло да намали възторга му към морето.

Той никога не разпитваше Томас за миналото му, а и Томас предпочиташе да си мълчи. От благодарност за уроците, които му даваше дребничкият Дуайър, Томас постепенно започваше да му симпатизира.

— Някой ден — каза Дуайър, протягайки се да хване една карта, която щеше да падне от масата — и двамата ще си имаме по един собствен кораб. Капитан Джордах, капитан Дуайър изпраща своите поздравления и пита ще го удостоите ли с честта да се качите на неговия кораб.

— Да — каза Томас, — много ясно си представям картинката.

— Особено ако има война — продължи Дуайър. — Нямам пред вид голяма война като Втората световна, когато, ако можеш да караш платноходка в езерото на Сентръл Парк, значи, можеш да бъдеш капитан на някакъв вид кораб. Става дума за малка война като Корейската. Нямаш представа какви пари натрупват момчетата от това, че са попадали в зони на военни действия и друга такива глупости. Знаеш ли колко души, които не са могли да различат дясната страна на кораба от лявата, са ставали накрая собственици на плавателен съд. Абе Съединените щати сигурно скоро пак ще водят някъде война и ако сме готови, ще видиш тогава какво ще направим.

— Запази ги тия мечти вечер за леглото — каза Томас. — Дай сега да работим.

Двамата се надвесиха над картата.

Когато спряха в Марсилия, на Томас му хрумна една идея. Беше вече полунощ и с Дуайър бяха вечеряли в един рибен ресторант в Старото пристанище. Томас се сети, че се намират не другаде, а на южното крайбрежие на Франция, и двамата изпиха три бутилки вино розе по този случай, макар че Марсилия едва ли можеше да се счита за туристически град. „Елга Андерсен“ трябваше да вдигне котва в пет часа сутринта; ако успееха дотогава да се приберат, на кораба, всичко щеше да е наред.

След вечеря тръгнаха да се разхождат, отбиха се в няколко бара и накрая решиха да завършат в едно малко тъмно заведение — на крайбрежната улица. Вътре свиреше грамофон-автомат и няколко дебели проститутки чакаха на бара някой да ги почерпи. Томас нямаше нищо против да прекара един час с момиче, но, жените изглеждаха неприятни, сигурно имаха трипер и изобщо не отговаряха на представата му за жена, с която да се забавляваш по южното крайбрежие на Франция.

Пийнал и леко замаян, седнал на една маса до стената, Томас гледаше жените с дебели крака, които се подаваха под ярките рокли от изкуствена коприна, и си припомняше най-хубавите десет дни от живота си, прекарани в Кан с англичанката, която обичаше бижута.

— Хей — каза той на Дуайър, който седеше на масата срещу него и пиеше бира, — имам една идея.

— Каква? — Дуайър дебнеше с поглед жените, страхувайки се, че някоя От тях ще дойде да седне на масата и ще си сложи ръката върху коляното му. Същата вечер той беше предложил на Томас да отиде при някоя проститутка и да докаже веднъж за винаги, че не е педераст, но Томас му отговори, че това не е нужно, защото никак не го интересува какъв е Дуайър и освен това той не можел да докаже нищо по този начин, защото Томас знаел много педерасти, които ходели и с жени.

— Какво? — каза Томас.

— Нали каза, че имаш идея.

— Идея. А, да. Идеята е да избягаме от този гнусен кораб.

— Ти си луд — каза Дуайър. — Какво, по дяволите, ще правим в Марсилия без кораб? Ще ни хвърлят в затвора.

— Никой няма да ни хвърли в затвора — отговори Томас. — Не съм казал да избягаме завинаги. Кое е следващото ни пристанище? Генуа. Прав ли съм?

— Добре де, прав си. Генуа — съгласи се неохотно Дуайър.

— Ще настигнем кораба в Генуа — каза Томас. — Ще кажем, че сме се напили и сме се събудили много късно. Ще ги настигнем в Генуа. Какво могат да ни направят? Няма да ни платят за няколко дни, и толкова. И без това нямат достатъчно хора. След Генуа нали се връщаме направо в Хобокен?

— Да.

— Значи, няма да стоим затворени на кораба, докато той чака в някое пристанище. Не искам да плавам повече в това гнусно корито. В Ню Йорк винаги можем да намерим нещо по-хубаво.

— Но какво ще правим, докато дойде време за Генуа? — попита разтревожено Дуайър.

— Ще обикаляме. Ще направим една голяма обиколка — отговори Томас. — Ще се качим на влака и ще отидем в Кан. В града на милионерите, както Пишат вестниците. Аз съм бил там. Това бяха най-хубавите дни в живота ми. Ще лежим по плажовете, ще си намерим момичета. Парите са ни в джоба.

— Аз си спестявам парите — каза Дуайър.

— Поживей си малко, поживей си малко — продължи нетърпеливо Томас. Сега, когато Кан беше тъй близо, тъй достъпен и примамлив, той просто не можеше да си представи, че ще се върне на мрачния кораб, ще стои на вахта, ще чисти, ще яде помията, която му дават.

— Аз не съм си взел дори четката за зъби — каза Дуайър.

— Ще ти купя една четка за зъби — отговори Томас. — Нали все разправяш какъв голям моряк си бил, сак си карал плоскодънна лодка в езерото Сюпириър още като дете…

— Какво общо има езерото с Кан?

— Моряче… — подвикна една от проститутките на бара, облечена с лъскава рокля, която разкриваше почти целия й бюст. — Моряче, искаш купи хубавата дама малко хубафо питие, искаш прекараш после хубафо с дама? — Тя се усмихна и разкри златните си зъби.

— Изчезвай оттук — каза Томас.

— Salaud42 — отговори добродушно жената и се понесе с лъскавата си рокля към грамофона-автомат.

— Какво общо има езерото с Кан ли? — продължи Томас. — Сега ще ти обясня какво общо има езерото с Кан. Значи, ти си отличен моряк, когато става дума за платноходки в езерото…

— Ами аз…

— Така ли е, или не е така?

— За бога, Томи — каза Дуайър, — никога не съм твърдял, че съм Христофор Колумб или нещо подобно. Казах, че като дете съм карал плоскодънна лодка и малки корабчета…

— Значи, разбираш от лодки. Имам ли основание да твърдя това, или не?

— Разбира се, че мога да се оправям с малки плавателни съдове — призна Дуайър, — но не ми е ясно…

— На пристанището в Кан — каза Томас — дават платноходки под наем. Искам да видя със собствените си очи колко струваш. На теория, с карти и с книги знаеш всичко. Добре, но аз искам да видя как отиваш с яхтата до определено място и се връщаш обратно. Или може би и това трябва да приема на доверие, както приех, че не си педераст?

— Томи! — извика Дуайър обидено.

— Искам да ме научиш как се управлява яхта — продължи Томи. — Искам специалист да ме научи. О, по дяволите, ако толкова те е страх да дойдеш с мен, аз ще отида сам. Върни се на кораба като послушна малко момченце.

— Добре — съгласи се Дуайър. — Никога не съм правил такова нещо. Но сега ще го направя. Корабът да върви по дяволите — каза той и допи бирата си.

— Голямата обиколка започва! — извика Томас.

Не беше толкова хубаво, колкото първия път, защото сега беше с Дуайър, а не с англичанката. Но все пак не беше лошо. Във всеки случай беше много по-хубаво, отколкото на кораба, където стоеше на вахта, ядеше помия и спеше в някаква миризлива дупка с двама хъркащи мароканци.

Намериха един приличен евтин, малък хотел зад Рю д’Антиб и ходеха да плуват, макар че беше още пролет и водата беше толкова студена, че можеха да стоят в морето съвсем кратко. Но всичко останало си беше същото — и белите сгради, и виното розе, и синьото небе, и големите яхти в пристанището. А и той не трябваше да се тревожи за теглото си, нито да се бие на ринга с някой кръвожаден французин след ваканцията.

Взеха под наем една малка платноходка; оказа се, че Дуайър не беше излъгал и разбираше от лодки. За два дни той научи Томас на много неща — Томас разбра как се спуска котва, кое е най-подходящото място за акостиране и в кои случаи се свалят платната.

Но по-голяма част от времето те прекарваха на пристанището, обикаляха около кейчетата, мълчаливо се възхищаваха на едномачтовите платноходи, на шхуните, на големите яхти, на катерите, всички закотвени на брега, изчистени, боядисани и лъснати за предстоящия сезон.

— Божичко — каза Томас, — можеш ли да си представиш, че на този свят има толкова много пари, а ние не притежаваме нищо.

Намериха един бар на кея Сен Пиер, където ходеха моряци и капитани на увеселителните корабчета. Неколцина бяха англичани, други говореха малко английски и винаги когато можеха, завързваха разговор с тях. Тези хора, изглежда, не работеха много, защото барът беше винаги поне наполовина пълен по всяко време на деня. Свикнаха да пият мастика, защото беше евтина и всички това пиеха. Не си бяха намерили момичета — онези, които се разхождаха с коли по Кроазет или се подвизаваха зад пристанището, искаха много пари. За първи път в живота си Томас не чувствуваше нужда от жени. Пристанището, животът, който кипеше там, съдбата на мъжете, които прекарваха по една година на красивите кораби, го задоволяваха напълно. Тези мъже нямаха работодатели, заради които да се притесняват девет месеца в годината, а през лятото, хванали важно кормилото на сто хиляди доларовия плавателен съд, обикаляха Сан Тропе, Монте Карло и Капри, а когато влизаха в пристанищата с яхтите си, палубите бяха пълни с момичета в бански костюми. Изглежда, всички те имаха пари. Ако заплатите не им стигаха, приемаха подкупи от търговците, които снабдяваха корабите с провизии, от корабостроителниците и от ремонтните работилници. Ядяха и пиеха като царе, а някои от по-възрастните изобщо не изтрезняваха.

— Тези приятели — каза Томас, след като бяха прекарали четири дни в Кан — са разрешили всички проблеми на този свят.

Той даже си мислеше изобщо да не се връща на „Елга Андерсен“ и да се опита да си намери работа на някоя от яхтите през лятото, но се оказа, че ако човек няма диплом за капитан, го наемат само за три-четири месеца с много ниска заплата, а през останалото време на годината остава без работа. Колкото и да харесваше Кан, не можеше да си представи, че осем месеца ще гладува само за да стои тук.

Дуайър беше не по-малко ентусиазиран. Може би дори повече от Томас. Той идваше за първи път в Кан, но цял живот се беше въртял около лодки и имаше голяма слабост към тях. Ако за Томас това беше откритие в зряла възраст, за Дуайър беше сладък спомен от най-приятните мигове на детството.

В бара имаше един англичанин, силно загорял дребен човек с побеляла коса, на име Дженингс, който беше служил в английския флот през войната, а сега беше собственик на яхта с пет каюти. Англичанинът разправяше, че яхтата била стара и разнебитена, но той я познавал по-добре и от себе си и я разкарвал през лятото из цялото Средиземноморие — Малта, Гърция, Сицилия, навсякъде, където пожелаят клиентите. Той имаше агент в Кан, който срещу десет процента печалба уреждаше маршрутите му. Казваше, че просто му излязъл късметът. Бившият собственик на яхтата, при когото той работел, мразел жена си. Когато умрял, от злоба към нея, оставил яхтата на Дженингс. Е, не всеки може да разчита на такъв късмет.

Дженингс отпиваше самодоволно мастиката си. Неговата яхта, „Гъртруд II“, ниска, но чиста и удобна, стоеше закотвена през зимата точно срещу бара и докато пиеше, Дженингс можеше да си я гледа нежно; всички хубави неща му бяха подръка.

— Животът с яхта е чудесен — каза той. — Няма защо да го крия от вас, янки. Вместо да се блъскаш за няколко долара на ден, като пренасяш товари по доковете на Ливърпул, или да се обливаш с кървава пот, като смазваш двигателите на някое корито в Северно море сред зимна буря. А да не говорим за климата и за парите, които се докарват. — Той посочи с ръка към пристанището, където бледото слънце галеше нежно разлюлените мачти на закотвените край кея корабчета. — Времето е приказно — каза Дженингс. — Време само за богати.

— Искам да те попитам нещо, Дженингс — каза Томас. Тъй като англичанинът пиеше за негова сметка, Томас имаше право да му зададе няколко въпроса. — Колко ще струва една средно голяма яхта, като твоята например, с която да можеш да си изкарваш хляба?

Дженингс запали лулата си и всмукна замислено. Дженингс никога не бързаше. Той не служеше вече в английския флот, не работеше по доковете, тук нямаше надзиратели или помощник-капитани, които да му подвикват, сега имаше време за всичко.

— О, това е труден въпрос, янки — каза той. — Яхтите са като жените — някои са скъпи, други са евтини, но цената няма нищо общо с удоволствието, което ти доставят. — Той се засмя самодоволно от собственото си остроумие.

— Колко струва най-евтината? — настояваше Томас. — Най-евтината?

Дженингс се почеса по главата и изпразни чашата си. Томас поръча по още едно питие.

— Въпрос на късмет — каза Дженингс. — Познавам хора, които са броили сто хиляди лири суха пара за яхти, направени по чертежи на най-прочутите корабни инженери, построени в най-добрите английски и холандски корабостроителници, със стоманени корпуси, с палуби от тиково дърво, с всякакви дрънкулки на борда, с радарни инсталации, специални тоалетни, климатични инсталации, автоматично управление, а после проклинат деня, когато проклетата яхта е била пусната във водата, и са готови да се отърват от нея срещу цената на каса уиски и нищо повече.

— Ние нямаме сто хиляди лири — каза Томас грубо.

— Ние? Какво искаш да кажеш с това „ние“? — попита озадачено Дуайър.

— Затваряй си устата — каза му Томас а се обърна към Дженингс: — Твоята яхта никога не е струвала сто хиляди лири.

— Не е — призна Дженингс, — и никога не съм твърдял такова нещо.

— Имам пред вид някаква приемлива цена — каза Томас.

— „Приемлива“ не е подходяща дума за яхти — отговори Дженингс. Томас вече започваше да се нервира — Това, което е приемливо за един, може да се окаже чисто безумие за друг, ако разбираш какво искам да кажа. Пак ти повтарям, че е въпрос на късмет. Например има си някой малка, уютна яхтичка, която му е струвала може би двайсет-трийсет хиляди лири, обаче жена му през цялото време страда от морска болест или на него бизнесът му не е вървял добре през годината и кредиторите са вече по петите му, или пък през целия сезон времето е било лошо за морски екскурзии, или цените много са спаднали, или се разправя, че комунистите ще дойдат на власт в Италия и Франция, или че ще има война, или данъчните чиновници са го подгонили за някоя шмекерия, той може би не им е казал, че е купил яхтата с тайно вложени пари в някоя швейцарска банка, затова е натясно, трябва да се измъкне бързо от това положение, а изведнъж се оказва, че в момента никой не търси да купи яхта… Схващаш ли какво искам да ти кажа, янки?

— Схващам — отговори Томас. — Няма нужда от повече подробности.

Значи, той е направо отчаян — продължи Дженингс. — Може би му трябват пет хиляди гвинеи до следващия понеделник, иначе край на всичко. Ако в този момент си там и имаш пет хиляди гвинеи…

— Колко е една гвинея? — попита Дуайър.

— Пет хиляди гнинеи са петнадесет хиляди долара — каза Томас. — Нали така?

— Приблизително толкова — потвърди Дженингс. — А представи си, че се продава на търг някакъв военен кораб или търговски кораб, конфискуван от митническите власти за пренасяне на контрабандни стоки. Разбира се, такъв кораб ще има нужда от ремонт, но ако си сръчен и не си луд да плащаш на обирниците от тукашните корабостроителници — никога не се доверявай на французите от крайбрежието, особено на местните, ще ти свалят и кожата от гърба, — та ако си правиш точна сметка на всичко и си броиш всяка вечер парите, ако имаш късмет и намериш хора, които да ти дадат на кредит до края на сезона провизии, въжета й други принадлежности, можеш да излезеш в морето и да направиш пътуване срещу осем до десет хиляди лири.

— Осем-десет хиляди лири — каза Дуайър, — Може и да са осемдесет милиона долара, за нас е все едно.

— Затваряй си устата — каза Томас. — Има начини да се спечелят пари.

— Така ли? Какви са те? — попита Дуайър.

— Има начини. Аз веднъж спечелих пет хиляди долара за една вечер.

— Как? — зяпна Дуайър.

За първи път, откакто беше напуснал хотел „Егейски“, Томас проговаряше за миналото си и веднага съжали за това.

— Няма значение как — отговори той рязко и се обърна към Дженингс. — Ще ми направиш ли една услуга?

— Ще направя всичко, което е по силите ми — каза Дженингс. Стига да не е свързано с пари. — Той се засмя леко — нали беше собственик на яхта, извоювал си завидно положение на този свят, достоен възпитаник на английския кралски флот, преживял войната, измъкнал се от беднотията, любител на мастика, стар, опитен моряк, когото никой не може да измами.

— Ако чуеш за нещо — каза Томас, — за нещо хубаво, но евтино, обади ни се.

— С удоволствие ще го направя, янки — каза Дженингс. — Напиши си адреса.

Томас се поколеба. Единственият адрес, който можеше да посочи, беше на хотел „Егейски“; беше го съобщил единствено на майка си. Преди историята с Куейлс той я посещаваше редовно, когато беше сигурен, че няма да се срещне с Рудолф. Оттогава й пишеше писма от пристанищата, където спираше, изпращаше й картички с изгледи и представяше нещата в много по-добра светлина, отколкото в същност бяха. Когато се върна от първото си пътуване, намери в хотела цял куп писма от нея. Единственото, което го смущаваше, беше, че във всяко писмо тя настояваше да види внука си, а той не смееше да потърси Тереза и даже да види сина си. Единствено заради това го теглеше към Америка.

— Само адреса си напиши, момче — повтори Дженингс.

— Дай твоя адрес — каза Томас на Дуайър. Дуайър получаваше пощата си в управлението на Националния профсъюз на моряците на Ню Йорк. Него никой не го преследваше.

— Защо не се откажеш от тези мечти? — попита Дуайър.

— Прави каквото ти казвам.

Дуайър сви рамене, написа си адреса и даде листчето на Дженингс. Почеркът му беше равен и четлив. Тъкмо за корабен дневник. Ако има късмет, може и да стане трети помощник.

— Ще си държа и очите, и ушите отворени — обеща старият англичанин и сложи листчето в един стар, изтъркан кожен портфейл.

Томас плати сметката и двамата с Дуайър тръгнаха по кея да разглеждат както обикновено всички закотвени кораби. Вървяха бавно и мълчаливо. Томас усещаше, че Дуайър го поглежда от време на време притеснено.

— Колко пари имаш? — попита Томас, когато стигнаха до края на пристанището, където стояха вързани рибарските, лодки с техните карбидни лампи и просналите на тротоара мрежи, които съхнеха.

— Колко пари имам ли? — каза сприхаво Дуайър. — Имам по-малко от сто долара. Колкото да купя една милионна част от океански кораб.

— Нямам пред вид колко имаш в себе си, а изобщо. Нали все ми разправяш, че си пестиш парите. Дуайър.

— Слушай Томи, стига си фантазирал, никога няма…

— Питам те колко пари имаш в банката!

— Две хиляди и двеста долара — каза неохотно Дуайър. — Слушай Томи, стига си фантазирал, никога няма…

— Ние двамата — каза Томас, — ти и аз, ще имаме един ден собствена яхта. Тук. На това пристанище. Където времето е само за богати хора, както каза англичанинът. Ще осигурим по някакъв начин парите.

— Няма да правя нищо незаконно. — В думите на Дуайър прозвуча уплаха. — През живота си не съм извършил никакво престъпление и нямам намерение тепърва да започвам.

— Кой ти говори за престъпление? — каза Томас, макар че през главата му бе минала такава мисъл. Когато се подвизаваше на ринга, познаваше много хора, които Дуайър би нарекъл престъпници — разхождаха се с големи коли, носеха костюми за двеста долара и водеха под ръка скъпо платени проститутки; всички се държаха любезно с тях и се радваха, като ги видят, и полицаи, и политици, и бизнесмени, и филмови звезди. А те бяха като всички други хора. В тях нямаше нищо особено. Престъплението е просто един от начините да изкараш пари. Един от лесните начини. Но не искаше да плаши Дуайър. От самото начало. Ако стане нещо, ще има нужда от него — да кара яхтата. Няма да се справи сам. Поне засега. Не е чак такъв глупак.

Има начин, каза си той, когато минаха край старите мъже, които играеха boule43 на кея, с гръб към пристанището, към тази охранявана водна зона, натъпкана с яхти за милиони долари, които слънцето осветяваше. Когато пристигна тук за първи път, той се закле, че ще дойде пак. И ето че дойде. И пак ще дойде. Независимо как.

Рано на другата сутрин взеха влака за Генуа. Оставиха си един ден, за да спрат и да разгледат Монте Карло. И да си опитат късмета в казиното.

Ако Томас беше застанал в другия край на перона, щеше да види брат си Рудолф, който слизаше от един спален вагон от Париж със стройно, хубаво момиче и много нови куфари.

ГЛАВА ШЕСТА

Когато излязоха от гарата, видяха колата със знака „под наем“ и Рудолф каза: — Ето я нашата кола.

Портиерът на хотела в Париж се беше погрижил за всичко. Той им беше осигурил билети за театър, кола, с която да обикалят замъците на Лоара, места в десет ресторанта, в операта и в Лоншан; затова Джийн беше казала: „Всяка новобрачна двойка трябва да си има своя парижки портиер.“

Носачът превози багажа им до колата, каза „мерси“ за бакшиша и се усмихна, макар и да беше съвсем ясно, че са американци. Според американските вестници тази година французите не се усмихваха на американците. Представителят на службата за коли под наем заговори на английски, но Рудолф искаше да позабавлява Джийн със своя френски и затова останалите формалности за взимане на пежото под наем се уредиха на езика на Расин. Рудолф беше купил в Париж карта на Крайморските Алпи; седнаха в откритата кола, провериха маршрута по картата под лъчите на мекото средиземноморско слънце и преминаха през белия град, а после продължиха край морето през Голф Жуан, където някога бе дебаркирал Наполеон на връщане от остров Елба, през Жуан ле Пен, с големите хотели, които все още спяха своя предсезонен сън, и стигнаха кремавия, разкошен хотел „Дю Кап“, издигнат сред борова гора на малък хълм.

Когато управителят на хотела ги заведе до апартамента им с балкон, който гледаше към спокойното, синьо море и парка, Рудолф каза невъзмутимо: „Много е хубаво, благодаря ви.“ А в същност едва се сдържаше да не се изхили на сценката, в която управителят на хотела, той самият и Джийн изпълняваха така прекрасно ролите си от неговата стара мечта. Но действителността беше по-хубава от всичките му мечти. Апартаментът беше по-голям и по-луксозно обзаведен; въздухът беше по-благоуханен, управителят беше съвсем на място; той самият беше по-богат, по-самоуверен и по-добре облечен, отколкото в момчешките си блянове; а Джийн, в елегантния си парижки костюм, беше по-красива от въображаемото момиче, което беше излязло на терасата с изглед към морето и го беше целунало в мечтите му.

Управителят се поклони и излезе, а носачите поставиха багажа върху сгъваеми столчета в огромната спалня. Знаейки, че всичко това е истина, че той действително е довел тук съпругата си, Рудолф каза:

— Хайде да излезем на балкона.

Излязоха на балкона и се целунаха на слънцето.

Те за малко нямаше да се оженят. Джийн все се колебаеше, отказваше да му отговори с „да“ или „не“ и всеки път, когато се срещнеха, той решаваше, че трябва вече да й постави ултиматум, а те се срещаха рядко и това го измъчваше. Работата му го задържаше за дълго време в Уитби и Порт Филип, а когато успееше да отиде в Ню Йорк, често намираше само бележка от Джийн, която му съобщаваше, че е по работа извън града. Една вечер след театър я видя в някакъв ресторант с един дребен млад мъж с малки, лъскави очи, с дълга, сплъстена коса и небръсната от една седмица набола тъмна брада. Когато се срещнаха следващия път, той я попита кой е младият мъж и тя призна, че е същият, с когото е имала връзка. А когато я попита още ли спи с него, Джийн му отговори, че то не е негова работа.

Почувствува се унизен, че си съперничи с човек е толкова отвратителна външност, и съвсем не му стана по-леко, когато Джийн му каза, че той е един от най-известните модни фотографи в Америка, Тогава той си тръгна и реши, че ще чака тя да го потърси, но тя не му се обади и накрая той не издържа, обади й се, като се зарече, че ще спи с нея, но няма за нищо на света да се ожени за нея.

Нейното отношение към него разруши цялата му представа, която бе изградил за себе си, и само в леглото, където двамата взаимно си доставяха удоволствие, той се освобождаваше от мрачното си чувство, че тази история е унизителна за него. Мъжете, които познаваше, го уверяваха, че всички момичета се стремят само към брак. Какъв странен недостатък имаше в неговия характер, къде грешеше като любовник, кое беше отблъскващото в личността му, та и двете момичета, на които беше предложил да се омъжат за него, му отказаха?

Вирджиния Колдъруд само усложняваше нещата още повече. Старият Колдъруд беше послушал Рудолф и беше разрешил на дъщеря си да отиде в Ню Йорк, да живее сама и да изкара курсовете за секретарки. Но Вирджиния, изглежда, учеше машинопис и стенография в много странни часове на деня, защото почти винаги, когато се прибираше в апартамента си в Ню Йорк, Рудолф я забелязваше, че се крие в някой вход на отсрещния тротоар или се преструваше, че минава случайно край дома му. Тя му звънеше нощем по телефона, понякога по три-четири пъти, и казваше: „Руди, обичам те, обичам те. Искам да спя с теб.“

За да се избави от нея, той започна да преспива в различни хотели, когато идваше в Ню Йорк, но Джийн, поради някакви лъжеморални съображения, отказваше да го посещава в хотел и така той беше лишен даже и от удоволствията в леглото. Джийн продължаваше да не го допуска до квартирата си и той не знаеше къде живее тя, нито беше виждал съквартирантката й.

Вирджиния му пишеше дълги писма с ужасяващи подробности за сексуалните си желания към него в стила Хенри Милър, чиито романи тя, изглежда, беше изучила най-старателно. Изпращаше писмата си до дома му в Уитби, до апартамента му, до канцеларията и магазина; оставаше само някоя по-разсеяна секретарка да отвори някое от писмата и кой знае дали старият Колдъруд щеше да му проговори до края на живота си.

Когато разказа на Джийн за Вирджиния, тя само се засмя и каза: „Ах, горкичкият привлекателен мъж.“ Една вечер, когато се връщаха късно в апартамента, той забеляза Вирджиния, която се спотайвате на отсрещния тротоар, и Джийн предложи на шега да я покани да пийне нещо.

Работата му изоставаше, той установи, че трябва да препрочита по три-четири пъти най-обикновени отчети, за да схване смисъла им. Спеше неспокойно и се събуждаше уморен. За първи път през живота по лицето му излязоха пъпки.

Веднъж у приятели в Ню Йорк се запозна с една пищна руса дама; през цялата вечер около нея се въртяха най-малко по трима мъже, но тя даде да се разбере, че иска да си тръгне с него. Той я изпрати до апартамента й на Осемдесета улица, до Пето авеню, а тя му разказа, че е богата, разведена, самотна и отегчена от мъжете, които я преследват из Ню Йорк, и призна, че смята Рудолф за неудържимо сексуален (той предпочиташе тя да се изразява по друг начин). След като изпиха по едно питие, легнаха в леглото, но тъй като той не изпитваше влечение към нея, нищо не излезе и си тръгна, съпроводен от грубия й смях, който се носеше от неизползуваното легло.

„Най-нещастният ден в живота ми — каза той на Джийн — беше денят, когато ти дойде в Порт Филип да правиш снимки.“

Нищо не можеше да го накара да престане да я обича или да разколебае желанието му да се ожени за нея и да живее с нея до края на живота си.

През целия ден се опитваше да се свърже с нея, въртя телефона десет пъти, дванадесет пъти, но никой не се обаждаше. Още веднъж, реши той, седнал печално във всекидневната на нюйоркския си апартамент, ще опитам за последен, път и ако не си е в къщи, ще изляза, ще се напия като свиня, ще си намеря момиче, ще се сбия по баровете, а сваря ли Вирджиния Колдъруд, като се прибирам, пред вратата, ще я доведа тук, ще сия с нея и после ще се обадя в психиатрията да дойдат да ни приберат и двамата.

Телефонът продължаваше да дава свободен сигнал и той тъкмо щеше да остави слушалката, когато чу приглушения, по детски срамежлив глас на Джийн:

— Ало?

— Да не би да ти е развален телефонът? — попита той.

Не знам — отговори тя. — Цял ден не съм била у дома.

— И вечерта ли няма да си бъдеш у дома?

— Ще бъда — каза тя след кратка пауза.

— Ще се видим ли? — Беше готов да тръшне слушалката, ако тя кажеше „не“. Веднъж й беше казал, че тя предизвиква у него две чувства — гняв и страст.

— Искаш ли да се видим?

— В осем часа удобно ли ти е? — попита той. — Ела тук, ще пийнем нещо. — Погледна през прозореца, но Вирджиния Колдъруд не се виждаше наоколо.

— Аз трябва да се изкъпя — каза тя — и никак не ми се иска да бързам. Защо ти не дойдеш при мен да пийнем нещо?

— Все едно, че чувам тържествени фанфари — отговори той.

— Излишна патетичност — каза тя, но се засмя.

— На кой етаж живееш?

— На четвъртия — отговори Джийн. — Асансьор няма, внимавай да не ти се разбие сърцето — добави тя и затвори телефона.

Той се изкъпа и се преоблече. Ръката му трепереше и се поряза по брадичката. Кръвта не спря дълго време и той натисна звънеца на апартамента й на Четиридесета улица чак в осем часа и пет минути.

Отвори му момиче със сини джинси и пуловер, което виждаше за първи път. Момичето каза:

— Здравейте, аз съм, Флорънс — и извика: — Джени, кавалерът пристигна.

— Влизай, Руди — чу той гласа на Джийн през една отворена врата, която се виждаше от коридора. — Аз се гримирам.

— Благодаря, Флорънс — каза Рудолф и влезе в стаята на Джийн.

Тя седеше гола до една маса пред малко огледало и слагаше аркансил на миглите си. Той не беше забелязал досега, че използува аркансил. Но не каза нищо нито за грима, нито за това, че е гола. Вниманието му беше погълнато от стаята. Почти целите стени бяха покрити с негови снимки — усмихнат, намръщен, присвил очи, записващ нещо в бележника си. Някои от снимките бяха малки, други силно увеличени. На всичките изглеждаше много красив. Ето, помисли си той с облекчение, най-после. Тя е решила.

— Този човек ми е познат отнякъде — каза Рудолф.

— И аз мислех, че ще го познаеш — отговори Джийн. Свежа и изящна в своята голота, тя продължи да се гримира.

Докато вечеряха, говореха за сватбата. Когато им поднесоха десерта, почти бяха решили да се откажат от всичко.

— Аз харесвам момичета, които знаят какво искат — каза Рудолф язвително.

— Аз знам какво искам — отговори Джийн. Докато Рудолф спореше с нея, тя ставаше все по-мрачна и по-мрачна. — Мисля, че знам какво ще правя в събота и в неделя — каза тя, — Ще си остана в къщи, ще сваля онези снимки и ще боядисам стените бели.

Преди всичко тя беше непреклонна в решението си сватбата им да остане в пълна тайна. Той искаше да разгласи незабавно събитието, но тя поклати глава и заяви:

— Никаква гласност.

— Но аз имам сестра и майка — възпротиви се Рудолф. — Всъщност имам и брат.

— Тъкмо в това е въпросът. Аз имам баща и брат. Не мога да ги понасям и двамата. Ако разберат, че ти си съобщил на твоите родители, а аз нищо не съм им казала на тях, десет години няма да се отсърдят. А след като се оженим, не искам да имам нищо общо с твоето семейство, нито искам ти да имаш нещо общо с моето. Никакви роднински истории. Никакви семейни вечери в бащиния дом на празнични дни. Само това — не!

Рудолф отстъпи без много спорове. Сватбата му не можеше да бъде изключително щастливо събитие за Гретхен, след като Колин беше починал само преди няколко месеца. А като си представеше майка си — обляна в сълзи, облечена с някоя от невероятните си рокли, с които ходеше на църква, — ентусиазмът му спадаше още повече. Освен това искаше да си спести всякакви сцени, които би направила Вирджиния Колдъруд, като чуе новината. Но ако не предупредеше Джони Хийт, Колдъруд или Брат Найт, в службата му можеха да възникнат усложнения, особено ако искаше веднага след сватбата да замине. С Джийн бяха единодушни за това, че няма да има сватбено тържество, че ще заминат незабавно от Ню Йорк, че няма да се венчаят в църква и че ще прекарат медения си месец в Европа.

Все още не бяха постигнали споразумение по въпроса какво ще правят, като се върнат от Европа. Джийн не искаше да се откаже от работата си и не искаше да живее в Уитби.

— Дявол да го вземе — каза Рудолф, — още не сме се оженили, а ти вече кроиш планове да живееш с мен само през свободното си време.

— Семейният живот не ме привлича — отговори решително Джийн. — Не обичам малките градове. Искам да се развивам професионално в Ню Йорк. Нямам намерение да се откажа от всичко само защото някой иска да се ожени за мен.

— Джийн… — каза Рудолф предупредително.

— Добре де. Само защото искам да се омъжа.

— Така вече може — каза той.

— Нали ти сам каза, че кантората ви трябва да бъде в Ню Йорк.

— Е, да, но не е в Ню Йорк — отговори той.

— Ще ме обичаш повече, ако не ме виждаш през цялото време.

— Не, точно обратното…

— Е, тогава аз ще те обичам повече.

Рудолф отстъпи и по този въпрос, но неохотно.

— Това е последната ми отстъпка — закани се той.

— Да, мили — каза тя с престорена скромност, премигвайки с очи. — Възхищавам се от мъже, които знаят как да налагат волята си.

И двамата се засмяха, повече проблеми нямаше и накрая Рудолф каза:

— Ще изпратиш една-единствена покана и тя ще бъде за онзи лигав фотограф, но ще му кажеш, че ако иска да дойде на сватбата, ще трябва да се избръсне.

— Съгласна съм при условие, че аз изпратя покана на Вирджиния Колдъруд — каза Джийн.

Щастливи, хванати за ръка, те излязоха от ресторанта и тръгнаха по баровете на Трето авеню, влюбени и леко пияни, за да отпразнуват предстоящия си съвместен живот.

На другия ден той й купи годежен пръстен с диаманти, но Джийн го накара да го върне.

— Мразя скъпите украшения — каза тя. — Препоръчвам ти в уречения ден да дойдеш пред Градския съвет с една обикновена златна халка.

Вече ставаше невъзможно да крие повече от Колдъруд, от Брад и от Джони Хийт поради какви причини ще отсъствува най-малко един месец. Джийн отстъпи, но при условие, че Рудолф ги закълне да пазят тайна, което той и направи.

Колдъруд посрещна мрачно новината. Рудолф не можа да разбере дали заради дъщеря си, или защото не му беше приятно Рудолф да отсъствува от службата един месец.

— Надявам се, че си обмислил всичко добре — каза Колдъруд. — Спомням си момичето. Видя ми се съвсем невзрачно. Обзалагам се, че няма пукнат цент.

— Тя работи — защити се Рудолф.

— Аз не одобрявам съпруги, които работят — отговори Колдъруд и поклати глава. — Ех, Руди, като си помисля само, че можеше да имаш всичко.

Да, всичко, каза си Рудолф. Включително и побърканата Вирджиния Колдъруд и порнографските й писма.

Нито Брад, нито Джони Хийт бяха особено ентусиазирани, но той не се женеше, за да получи тяхното одобрение. Независимо от всичко и двамата дойдоха на разписването в Градския съвет и заедно с Флорънс изпратиха младоженците на летището.

За първи път Рудолф трябваше да поеме съпружеските си задължения, когато след проверката на летището се оказа, че Джийн има петдесет килограма свръхбагаж.

— Мили боже — каза той, — какво толкова носиш?

— Дрехи — отговори Джийн. — Нали не искаш жена ти да се разхожда гола пред французите?

— Уж си жена, която мрази богатството и разкоша, а си се запасила здравата с дрехи — опита се да се пошегува той, попълвайки чека за свръхбагажа, но за момент го обзе лошо предчувствие. През годините, когато пестеше всеки цент, се беше научил да се отнася с уважение към парите. Много по-богати от него мъже бяха разорени от екстравагантните си съпруги. Какви недостойни опасения. Ще се справя с това, ако е необходимо, каза си той. Имаше чувството, че днес може да се справи с всичко. Хвана я за ръка и я поведе към бара.

Преди да тръгнат, успяха да изпият две бутилка шампанско, а Джони Хийт обеща да се обади на Гретхен и на майка му и да им съобщи новината веднага щом самолетът излети.

Дните ставаха все по-топли. Те мързелуваха по плажа. Загоряха силно, а косата на Джийн още повече изруся от слънцето и солената вода. Тя му даваше уроци по тенис на кортовете на хотела и смяташе, че този спорт му се удава. Отнасяше се много сериозно към уроците и му се караше, когато бъркаше. Учеше го също да кара водни ски. Той непрекъснато се учудваше колко много неща знае тя.

Поръчаха си обяд в къпалнята, срещу която бяха закотвени моторниците. Ядяха раци, пиеха бяло вино, а след това се прибираха в полутъмния от жалузите апартамент и се любеха.

Той не поглеждаше другите момичета, които лежаха почти голи около басейна на хотела и по скалите, до трамплина за скачане, макар че някои от тях заслужаваха човек да ги погледне.

— Ти не си нормален — каза му Джийн.

— Защо да не съм?

— Защото не поглеждаш към никоя жена.

— Аз гледам теб.

— Дано да не ти омръзне — каза тя.

Откриха нови ресторанти и ядяха задушена риба на терасата на заведението „При Феликс“, откъдето през сводестата арка се виждаха корабите в пристанището на Антиб. По-късно, когато се любеха, и двамата миришеха на чесън и вино, но това не им правеше впечатление.

Предприемаха екскурзии до близките хълмисти градчета, посетиха параклиса на Матис и грънчарските работилници във Валори, в Сен Пол дьо Ванс обядваха на терасата на „Коломб д’ор“ сред пърхането на белите гълъби. Стана им мъчно, като разбраха, че цялото ято е бяло, защото белите гълъби прогонвали всичките си пъстри събратя. Когато понякога те проявяваха търпимост, собственикът сам ги убиваше.

Джийн не ходеше никъде без камерата си и непрекъснато го снимаше на фона на мачти, сводести арки, палми и морски вълни.

„Искам да облепя с твоите снимки стените на спалнята ни в Ню Йорк“ — казваше тя.

Той вече не бързаше да си облича риза, когато излезеше от водата. Джийн каза, че й харесвали космите по гърдите му и мъхът по раменете му.

Смятаха да отидат в Италия, когато им омръзне да стоят в Антиб. Отбелязаха с кръгчета на една карта градовете Ментон, Сан Ремо, Милано, за да видят „Тайната вечеря“, Рапало, Санта Маргарита, Флоренция, за да видят картините на Микеланджело и Ботичели, Болоня, Сиена, Асизи, Рим. На слънцето тези имена звучаха като музика на малки камбанки. Джийн беше ходила навсякъде. През други лета. Сигурно щеше да мине много време, докато научи всичко за нея.

Не им омръзна да стоят в Антиб.

Веднъж той спечели един сет на тенис. Тя спечели три последователни точки, но въпреки това накрая той победи. Тя побесня. За две минути.

Изпратиха телеграма на Колдъруд, че ще се забавят.

В хотела не говореха с никого освен с една италианска киноактриса, която беше толкова красива, че човек просто не можеше да се сдържи да не я заговори. Джийн остана една сутрин да прави снимки на италианската актриса и после ги изпрати в Ню Йорк до списание „Вог“. „Вог“ отговори с телеграма, че ще ги публикува в септемврийския си брой.

Този месец се случваха само хубави неща.

Макар че още не им беше омръзнало да стоят в Антиб, един ден се качиха на колата и потеглиха на юг към градовете, които бяха отбелязани на картата. И не се разочароваха никъде от нищо.

Седяха на калдъръмения площад в Портофино и ядяха шоколадов сладолед, най-хубавия шоколадов сладолед в целия свят. Гледаха как жените продават на туристите картички с изгледи, дантели и бродирани покривки за маса, гледаха и яхтите, закотвени в пристанището.

Имаше една изящна бяла яхта, дълга около петнадесет метра в типичен италиански стил.

— Ето къде е смисълът на техниката — да създава такива неща — каза Рудолф, загледан в яхтата.

— Искаш ли да я имаш? — попита Джийн, загребвайки с лъжичката от шоколадовия сладолед.

— Че кой не би искал да я има? — каза той.

— Ще ти я купя — отговори тя.

— Благодаря. А може ли да си поискам едно ферари и едно палто с подплата от норки, и една къща с четиридесет стаи в Антиб, докато още не ти е минало желанието да ми правиш подаръци?

— Не се шегувам — каза тя, продължавайки да яде сладоледа си. — Говоря ти най-сериозно. Питам те дали наистина я искаш.

Рудолф я изгледа учудено. Тя беше спокойна и сериозна.

— Не прибързвай — каза той. — Не е възможно „Вог“ да ти плати толкова много за онези снимки.

— Аз не разчитам на „Вог“ — отговори тя. — Аз съм ужасно богата. След смъртта на майка ми наследих обременяващо количество ценни книжа и акции. Нейният баща беше собственик на една от най-големите фармацевтични фирми в Съединените щати.

— Как се нарича фирмата? — попита Рудолф подозрително.

Джийн му каза името.

Рудолф подсвирна от изненада и остави лъжичката си.

— Докато навърша двадесет и пет години, всичко остава под попечителството на баща ми и на брат ми — продължи Джийн, — но даже и сега годишният ми доход е най-малко три пъти по-голям от твоя. Надявам се, че не съм ти отровила деня.

Рудолф избухна в смях.

— Божичко! — каза той. — Какъв меден месец!

Тя не му купи яхта този ден, но за сметка на това му купи една крещящо розова риза от някакво съмнително магазинче край пристанището.

После, когато я попита защо не му е казала това досега, тя не му даде ясен отговор.

— Мразя да говоря за пари — каза Джийн. — В моето семейство се говореше само за пари. Още на петнадесет години бях убедена, че парите принизяват човека, ако той говори само за тях. Като навърших петнадесет години, не се върнах нито веднъж в къщи през лятната ваканция. Откакто съм завършила колежа, не съм похарчили нито един цент от парите на майка ми. Разреших на баща ми и на брат ми да ги пуснат в обращение. Те искат, когато изтече срокът на попечителството, да им позволя да продължат да използуват доходите от моя капитал, но аз им готвя голяма изненада. Те ще се опитат да ме измамят, но аз няма да им се оставя. Най-малко на тях.

— Добре, но какво все пак ще правиш с тези пари?

— Ти ще се разпореждаш с тях от мое име — каза тя. — Извинявай. От наше. Прави каквото смяташ, че е най-добро. Само не ме занимавай с този въпрос. И не ги използувай, за да живеем разточително и безсмислено.

— Но ние живеем доста разточително през тези няколко седмици — каза Рудолф.

— Харчим твоите пари, които ти си спечелил с труд. И в края на краищата това е меден месец, а не истинският ни живот — каза Джийн.

Когато пристигнаха в Рим, в хотела имаше телеграма за Рудолф. Беше от Брадфорд Найт и гласеше: „Майка ти в болницата точка Лекарят смята че краят й наближава точка Считам че трябва да се върнеш веднага“.

Рудолф подаде телеграмата на Джийн. Бяха още във фоайето и току-що бяха подали паспортите си на регистратора. Джийн прочете мълчаливо телеграмата и му я върна.

— Мисля, че трябва да проверим дали има самолет тази вечер — каза тя. Наближаваше пет часът.

— Нека да се качим горе — каза Рудолф. Не му се искаше в препълненото фоайе на един римски хотел да решава какво да прави, докато майка му умира.

Качиха се в асансьора и изчакаха придружаващият ги администратор да отвори капаците на прозорците, за да влязат в стаята последните слънчеви лъчи и шумът от улицата на града.

— Желая ви приятно прекарване — каза човекът и излезе.

Изчакаха носачите да подредят багаж им. Хората си тръгнаха, а те продължаваха да гледат неразтворените куфари. Бяха пристигнали с намерението да останат в Рим поне две седмици.

— He — каза Рудолф. — Не ме интересува дали има самолет тази вечер. Старата дама няма да ми отнеме възможността поне да зърна Рим. Ще тръгнем утре. Ще си оставим един ден за нас двамата. Ще я сваря жива. Тя за нищо на света няма да се лиши от удоволствието да умре пред очите ми. Отваряй куфарите.

ГЛАВА СЕДМА