Богат, беден

ГЛАВА ПЪРВА

1949

Доминик Джозеф Агостино седеше на малкото бюро в стаята си зад физкултурния салон с разтворен пред себе си вестник и четеше какво пише за него на спортната страница. Очилата му за четене придаваха благ, грижлив израз на кръглото му лице на бивш боксьор със счупен нос и малки, тъмни очи, около които имаше дълбоки белези. Беше три часът — най-хубавото време на деня, когато настъпва следобедното затишие и физкултурният салон се опразва. Чак в пет щеше да има час по пластика с една група от членовете на клуба — повечето от тях бизнесмени на средна възраст, които искаха да смъкнат по някой килограм. След това може би щеше да се боксира малко с някои от по-амбициозните членове, като, разбира се, внимава да не нарани някого.

Статията за него беше излязла предната вечер като отделен материал в спортната страница. През вчерашния ден нямаше никакви спортни събития. Местният отбор отсъствуваше от града, не му предстояха никакви срещи, а спортната страница трябваше да се запълни с нещо.

Доминик беше роден в Бостън, а в спортната си кариера се прочу под името Джо Агос, Бостънския красавец — нямаше особено силен удар и трябваше да подскача около противника си, за да не го пребият на ринга. В края на двадесетте и началото на тридесетте години той отбеляза победи срещу някои известни боксьори от лека категория, а твърде младият спортен журналист, който никога не беше присъствувал на негови мачове, описваше вълнуващо срещите му с боксьори като Канцонери и Макларнин, когато Канцонери и Макларнин бяха на върха на славата си. Спортният журналист пишеше, че Доминик е все още в добра форма, което не беше съвсем вярно. Той цитираше Доминик, който казвал на шега, че някои от по-младите членове на затворения клуб „Ревере“ вече не му отстъпват в спаринг срещите, поради което Доминик смятал да си наеме помощник или да си сложи маска, която да предпазва красивата му физиономия. Само че той беше казал всичко това съвсем не на шега. Статията звучеше доброжелателно и представяше Доминик като мъдър ветеран от златния век на бокса, когото годините, прекарани на ринга, са научили да възприема живота философски. Но след като беше загубил всичко спечелено, какво друго му оставаше, освен да гледа на живота философски. Журналистът, разбира се, не знаеше това и този факт оставаше неизвестен за читателите.

Телефонът на бюрото му иззвъня. Беше портиерът. Долу на входа стоял младеж и искал да го види. Доминик каза на портиера да го пусне.

Младежът беше около деветнадесет-двадесетгодишен с избелял син пуловер и гуменки. Имаше руса коса, сини очи и детинско лице. Като го гледаше, Доминик си спомни за Джими Макларнин, който за малко не го смаза, когато се биха в Ню Йорк. Ръцете на младежа бяха изцапани с машинно масло, но се виждаше, че се е опитвал да ги измие. Явно никой от членовете на клуба нямаше да покани такъв човек, за да тренира с него бокс или да изиграе партия тенис.

— Какво има? — попита Доминик, поглеждайки над очилата си.

— Прочетох снощи вестника — каза младежът.

— Е-е? — Доминик се държеше винаги учтиво и усмихнато с членовете на клуба, а изливаше цялото си недоволство върху външните хора.

— Казвате, че на вашата възраст ви става малко трудно с по-младите членове на клуба и тъй нататък… — обясни младежът.

— Е-е?

— Мислех си, че може би ви е нужен някакъв помощник, мистър Агостино — каза младежът.

— Боксьор ли си?

— Не — отговори младежът. — Но ми се иска да бъда. Много често се бия — усмихна се той. — Та поне да ми плащат, като се бия толкова много.

— Ела. — Доминик се изправи и свали очилата. Излезе от стаята, мина през физкултурния салон и отиде в съблекалнята. Младежът вървеше след него. В съблекалнята нямаше никой освен пазача Чарли, който дремеше, седнал до вратата, подпрял глава върху куп хавлиени кърпи.

— Имаш ли какво да облечеш? — попита Доминик.

— Не.

Доминик му даде един стар анцуг и чифт обувки. Докато младежът се събличаше, той го наблюдаваше. Имаше дълги крака, широки, леко отпуснати рамене, як врат. Може би тежеше седемдесет, седемдесет и пет килограма. Силни ръце. Никакви тлъстини.

Доминик заведе младежа във физкултурния салон, където в единия ъгъл бяха струпани дюшеци, и му хвърли чифт боксьорски ръкавици. От съблекалнята дойде Чарли и завърза ръкавиците и на двамата.

— Хайде да видим на какво си способен, малкия — каза Доминик и протегна леко ръце. Чарли гледаше с интерес.

Младежът естествено не държеше достатъчно високо ръцете си и Доминик му нанесе два леви прави. Но той продължаваше да налита.

След три минути Доминик отпусна ръце и каза:

— Добре, достатъчно. — Беше нанесъл няколко доста силни удара на младежа и накрая съвсем го притисна, но той се оказа страшно подвижен, успя на два пъти да го удари така, че на Доминик му прималя. Умееше да се боксира. Доминик не можеше да прецени до каква степен, но разбра, че от него ще стане боксьор.

— Слушай сега, малкия — каза Доминик, докато Чарли им развързваше ръкавиците. — Това тук не е бар. А клуб за джентълмени. Джентълмените искат да поддържат формата си и между другото да изучат мъжественото изкуство на самоотбраната. Ако вземеш да ги налагаш, както се опита да направиш с мен, няма да се свъртиш и един ден.

— Ясно — каза младежът. — Разбирам. Исках само да покажа какво мога.

— Все още не можеш кой знае колко много — отговори Доминик. — Но реагираш бързо и се движиш добре. Къде работиш сега?

— Работех в Бруклайн — каза младежът. — В един гараж. Но искам да работя нещо, без да си цапам ръцете.

— Кога смяташ, че можеш да започнеш тук?

— Веднага. Още днес. Напуснах гаража миналата седмица.

— Колко ти плащаха там?

— Петдесет долара седмично — каза младежът.

— Аз ще ти плащам тук по тридесет и пет — каза Доминик. — Но можеш да си нагласиш една кушетка в стаята за масажи и да спиш там. Ще трябва да помагаш при сменянето на водата в басейна, да чистиш с прахосмукачка дюшеците и да следиш в ред ли са останалите съоръжения.

— Съгласен съм — каза младежът.

— Значи, взимам те на работа. Как се казваш? — попита Доминик.

— Томас Джордах — отговори младежът.

— Само гледай да не се забъркаш в някоя история, Том — каза Доминик.

Доста време всичко вървеше добре. Томас схващаше бързо, държеше се почтително и освен че вършеше работата, за която беше нает, изпълняваше охотно разни поръчения на Доминик и на членовете на клуба, като при това винаги се усмихваше любезно и проявяваше особено внимание към по-възрастните мъже. Харесваше му спокойната атмосфера в клуба сред богати, приятелски настроени хора; когато не трябваше да стои във физкултурния салон, той обичаше да се разхожда из читалнята и залите за игри — те бяха мрачни, с високи тавани и стени с дървена ламперия, вътре имаше меки кожени кресла и опушени маслени пейзажи на Бостън от времето на корабите с платна. Работата не беше напрегната и през деня имаше часове, когато просто седеше и слушаше спомените на Доминик за подвизите му на ринга.

Доминик не проявяваше любопитство към миналото на Том и Том не счете за нужно да му разкаже колко месеци е прекарал по пътищата, как е спал в приюти за бездомни в Синсинати, Кливланд и Чикаго, как е работил на бензиностанции или като пиколо в хотела в Сиракуза. Там изкарваше добри пари, като изпращаше проститутки при гостите на хотела, но един ден трябваше да измъкне ножа от ръката на сутеньора, недоволствуващ от размера на сумата, която неговите момичета даваха на хубавото момче с бебешка физиономия, за което те се грижеха майчински, когато нямаха професионални ангажименти. Томас не разказа на Доминик и за пияниците, които беше ограбвал по търговските улици на Чикаго, нито за дребните суми, които беше задигал от разни хотелски стаи; правеше това не толкова заради парите — към тях той не проявяваше особен интерес, — а заради удоволствието да рискува.

Доминик го научи как да удря боксовия чувал и в някой дъждовен следобед, когато салонът беше празен, той с удоволствие удряше чувала, все по-бързо и по-бързо, докато помещението започнеше да кънти от ритмичните удари. От време на време, когато у Доминик се пробуждаше старата амбиция и в клуба нямаше никой, Доминик слагаше ръкавиците си и го учеше как да използува различни техники, как да усъвършенствува десния удар, как да си служи с глава и лакти и да пази равновесие, как да подскача на пръсти и да избягва противника, като се навежда и извива бързо напред, вместо да се отдръпва назад. Доминик още не му позволяваше да се боксира с членовете на клуба, защото му нямаше доверие и не искаше никакви неприятности. Но треньорът по тенис го водеше на кортовете и за няколко седмици Томас се научи да играе доста добре, така че когато някой от по-непретенциозните членове на клуба се окажеше без партньор Томас се включваше в играта. Беше бърз и подвижен, но не се стремеше да победи, а когато пък печелеше, се стараеше победата му да не изглежда лека, затова в края на седмицата се оказваше, че е събрал двадесет-тридесет долара от бакшиши.

Сприятели се с готвача на клуба, като му намери солидна връзка за доставки на марихуана; освен това пазаруваше вместо него, заради което готвачът го хранеше безплатно. Тактично се въздържаше да влиза в каквито и да е разговори, освен от най-общ характер, с членовете на клуба, които бяха адвокати, борсови посредници, банкери и служители в корабостроителни и промишлени компании. Научи се да помни точно поръченията на съпругите и любовниците им, направени по телефона, и да ги съобщава, без да се издава, че разбира за какво става дума.

Не обичаше да пие и членовете на клуба, черпейки се с уиски на бара след тренировките, се изказваха похвално за това негово качество.

Поведението му не се определяше от никакви планове; той не се стремеше към нищо; просто разбираше, че е добре да спечели благоразположението на солидните мъже, които бяха постоянни клиенти на клуба. Беше скитал достатъчно дълго, останал без дом в Америка, вечно забъркан в разни истории, които завършваха със скандали и го принуждаваха пак да се лута по пътищата. Затова сега се радваше на спокойствието и сигурността, на доброжелателното отношение на хората в клуба. Не че беше направил кой знае каква кариера с тази работа, но все пак не можеше да се оплаче от престоя си тук. Нямаше амбиции. Когато Доминик отвори дума за участие в някой любителски турнир за проверка на силите, Томас отклони предложението на стария боксьор.

Щом усетеше, че започва да става неспокоен, отиваше в Бостън, намираше някоя проститутка и прекарваше нощта с нея, после плащаше с честно спечелените си пари за честно извършената услуга и на сутринта си отиваше без всякакви усложнения.

Бостън му харесваше, доколкото изобщо можеше да му хареса някой град, но не се движеше из него през деня, тъй като беше сигурен, че полицията го търси заради побой с телесни повреди — последния ден в гаража в Бруклайн шефът му се нахвърли върху него с един френски ключ. Той се върна веднага в квартирата, събра багажа си и след десет минути изчезна, като каза на хазайката, че заминава за Флорида. В действителност отиде в едно общежитие на Християнския съюз и цяла седмица се спотайва там, докато накрая прочете във вестника статията за Доминик.

Някои от членовете на клуба му бяха симпатични, други — не, но той гледаше да се държи с всички еднакво любезно. Не искаше да се обвързва с никого. Имаше достатъчно неприятен опит в това отношение. Стараеше се да не проявява любопитство към никого, но, разбира се, човек неизбежно си създава мнение, когато види някого гол, с огромен, увиснал корем или с издран гръб от последната си любовна нощ, или нервиран, че е загубил глупаво на тенис.

Доминик мразеше всички членове на клуба еднакво, защото имаха пари, а той нямаше. Беше роден и израснал в Бостън и говореше като истински американец, но в душата си все още не се беше откъснал от нивите на Сицилия и не беше престанал да крои планове как да подпали замъка на господаря и да изколи господарското семейство. Естествено той прикриваше мечтите си за палежи и убийства зад изключително любезното си държане — винаги казваше на клиентите си колко добре изглеждат след ваканцията, удивляваше се колко много са отслабнали и проявяваше загриженост, ако някой кажеше, че нещо го боли или че си е навехнал крака.

„Ето го най-големия мошеник в Масачусетс“ — шепнеше Доминик на Томас, когато в съблекалнята влизаше внушителен мъж с посивели коси, а само миг след това казваше високо на същия човек: „Ах, сър, толкова ми е приятно, че пак идвате. Липсвахте ни. Сигурно сте били затрупан с работа.“

„Да, работа, много работа“ — отговаряше човекът и клатеше тъжно глава.

„Разбирам, разбирам, сър — клатеше глава и Доминик. — Елате сега да ви премеря теглото, после ще направите парна баня, ще поплувате, накрая един масаж и ще видите как ще забравите всички неприятности и ще спите тази нощ като младенец.“

Томас гледаше и слушаше внимателно — учеше се от Доминик на лицемерие. Той харесваше коравосърдечния бивш боксьор, който въпреки всички ласкателства изповядваше тайно анархия и насилие.

Харесваше му също и един човек на име Рийд — добродушен и приятен, директор на текстилен концерн, който играеше тенис с Томас и настояваше той да ходи с него на кортовете даже когато имаше други свободни играчи. Рийд беше около четиридесет и пет годишен, доста пълен, но все още играеше добре и в повечето случаи двамата с Томас печелеха по равно — Рийд побеждаваше в началните геймове и губеше, когато се умореше. „Издръжливи крака, издръжливи крака“ — смееше се Рийд и бършеше с пешкир потта от лицето си, когато след едночасова игра двамата тръгваха към душовете. Играеха редовно по три пъти в седмицата и Рийд всякога черпеше Томас с кока-кола и му даваше по пет долара. Той имаше една особеност. Винаги носеше една стодоларова банкнота, грижливо сгъната в десния джоб на сакото му. „Веднъж една стодоларова банкнота ми спаси живота“ — беше разказал той на Томас. В някакъв нощен клуб, където избухнал пожар. Загинали много хора. Рийд лежал под купища тела близо до вратата, без да може да мръдне, нито да извика с обгореното си гърло. Чул, че пожарникарите извличат труповете, и с последни сили измъкнал от джоба на панталоните си стодоларова банкнота. Успял да освободи едната си ръка. Когато размахал леко банкнотата, го видели. Усетил, че някой дръпнал парите и след това пожарникарят отместил телата, които го били затрупали, и го извлякъл навън. Две седмици прекарал в болницата, без да може да говори, но оцелял с твърдата вяра в могъществото на стодоларовата банкнота. Съветваше Томас при възможност винаги да държи в някой джоб банкнота от сто долара.

Казваше му също да си пести парите и да ги влага в акции, защото няма да остане вечно млад.

Неприятността дойде на третия месец от постъпването му в клуба. Един ден, след като до късно беше играл тенис с Брустър Рийд, Томас отиде да се преоблече и усети, че нещо не е в ред. Външно не си личеше нищо, но той разбра, че някой е ровил и е търсил нещо из дрехите му. Портфейлът му стърчеше от задния джоб на панталоните, сякаш някой, след като го е вадил, бързо го е натъпкал обратно. Томас извади портфейла и го отвори. Четирите петдоларови банкноти бяха вътре. Той прибави и петте долара бакшиш, които Рийд му даде, и сложи портфейла в джоба си. Преди да отиде на кортовете, в страничния джоб на панталона му имаше около три долара на дребно. И тези пари също си бяха на мястото. Списанието, което беше чел и беше оставил затворено на рафта, сега лежеше разтворено върху същия рафт.

Отначало Томас реши да заключи вратичката, но после си каза, че ако някой в този клуб е толкова беден, та трябва да краде от него, нека краде. Той се съблече, остави обувките си в шкафчето, загърна се с хавлия и отиде да се изкъпе под душа, където Брустър Рийд блажено се обливаше с вода.

Когато се върна, намери на вратата на гардеробчето закачена бележка. Бележката, написана от Доминик, гласеше: „Ела в стаята ми след приключването на работния ден. Д. Агостино.“

Резкият тон на бележката и самият факт, че Доминик я бе написал, след като се разминаваше с Томас по десет пъти на ден, означаваше, че ще последват неприятности. И то в службата, предварително подготвени. Пак започва, каза си той и в първия миг реши да се облече, да се измъкне тихичко и повече да не се връща тук. Но се отказа от това намерение, отиде в кухнята да вечеря, а после седна на приказки в съблекалнята с треньора по тенис и с Чарли. Точно в десет часа, когато затваряха клуба, той се яви при Доминик.

Доминик четеше списание „Лайф“ на бюрото си и прелистваше бавно страниците. Той вдигна очи, затвори списанието и го отмести внимателно настрани. Стана, погледна в коридора, за да се увери, че там няма никой, и затвори вратата на стаята си.

— Седни, малкия — каза той.

Томас седна, изчака Доминик да седне срещу него на бюрото си и каза:

— Какво, има?

— Много неща — отговори Доминик. — Голяма неприятност се задава. Цял ден ме разиграват.

— Какво общо имам аз с тази работа?

— Точно това искам да разбера — каза Доминик. — Няма смисъл да увъртаме, малкия. Някой задига пари от портфейлите на клиентите. Някой хитрец, който взима само по една банкнота оттук-оттам, а другите не пипа. Тези мръсни дебелаци са толкова богати, че повечето от тях не знаят какво имат в джобовете си и ако случайно забележат, че им липсват някакви си десет или двадесет долара, си мислят, че са ги загубили или че погрешно са си преброили парите последния път. Но има един, който никога не прави грешка. Онзи мръсник Грийнинг. Той твърди, че някой е задигнал от шкафчето му десет долара, докато е тренирал с мен вчера, а днес говори цял ден по телефона с другите членове на клуба и изведнъж се оказа, че всички са били ограбени през последните няколко месеца.

— И все пак какво общо имам аз с тази работа? — попита Томас, макар че всичко му беше съвсем ясно.

— Грийнинг смята, че кражбите са започнали, откакто ти си дошъл тук на работа.

— Гаден мръсник — каза мрачно Томас. Грийнинг беше около тридесетгодишен човек със студени очи, който работеше в една кантора като борсов посредник и тренираше бокс с Доминик. Някога, като студент в един от колежите на западните щати, участвувал в боксови състезания в полутежка категория; беше в добра форма и никак не жалеше Доминик, а му нанасяше жестоки удари по време на трите рунда четири пъти седмично. След срещите с Грийнинг Доминик, който не се осмеляваше да му отговаря на ударите както трябва, се връщаше често контузен и изтощен.

— Че е мръсник, мръсник е — каза Доминик. — Накара ме да ти претърся шкафчето днес. Добре, че по една случайност в джоба ти нямаше банкноти от десет долара. Въпреки това искаше да извика полицията, за да те регистрират като заподозрян в кражба.

— А вие какво му казахте? — попита Томас.

— Разубедих го — отговори Доминик. — Казах му, че ще поговоря с теб.

— Е, поговорихте, и сега какво? — каза Томас.

— Пипал ли си чужди пари?

— Не. Вярвате ли ми?

Доминик сви рамене уморено.

— Не знам. Но все някой ги е взел.

— Толкова народ влиза в съблекалнята през целия ден. Чарли, човекът, който поддържа басейна, треньорът по тенис, клиентите, вие…

— Остави тази работа, малкия — каза Доминик. — Не ми е до шеги.

— Защо точно мен обвиняват? — попита Томас.

— Казах ти. Кражбите са започнали, откакто ти си дошъл. А сега искат да слагат катинари на всички шкафчета. Тук никога нищо не се е заключвало. Като ги чуеш как говорят, ще си помислиш, че това е най-голямото престъпление от времето на Джеси Джеймс30 досега.

— Какво искате от мен? Да напусна?

— He-е — поклати Доминик глава. — Просто бъди внимателен. Гледай винаги да си пред очите на някого. — Той въздъхна. — Може би всичко това ще се размине. Този мръсник Грийнинг и жалките му десет долара… Ела с мен. — Доминик се изправи уморено и се протегна. — Ще те черпя една бира. Какъв противен ден.

Когато мина по коридора, Томас видя, че съблекалнята е празна. Той се връщаше от пощата, където го бяха изпратили с някакъв пакет, и затова сега трябваше да се преоблече. В момента имаше турнир по тенис за първенство между различните клубове и всички гледаха мача. Всички с изключение на един, който се казваше Синклер; той участвуваше в отбора, но редът му още не беше дошъл. Напълно готов, той чакаше да се включи в играта. Носеше бял пуловер. Беше висок, строен младеж, завършил право в „Харвард“; баща му също членуваше в клуба. Семейството му имаше много пари и по вестниците често пишеха за тях. Младият Синклер работеше в града в адвокатската кантора на баща си и Томас чуваше как по-възрастните членове на клуба разправят, че младият Синклер е блестящ адвокат с голямо бъдеще.

Но точно сега, когато Томас минаваше безшумно по коридора, обут с кецове, младият Синклер стоеше пред едно отворено шкафче — беше бръкнал във вътрешния джоб на окаченото там сако и измъкваше ловко портфейла. Томас не беше сигурен на кого е шкафчето, но знаеше, че не е на Синклер, тъй като неговото беше на отсрещната страна на помещението през три шкафчета от това на Томас. Лицето на Синклер, което обикновено беше весело и румено, сега беше бледо, напрегнато и обляно в пот.

За миг Томас се поколеба дали да не се обърне и да изчезне, преди Синклер да го е усетил. Но точно когато измъкна портфейла, Синклер вдигна очи и видя Томас. Двамата се втренчиха един в друг. Сега беше твърде късно за отстъпление. Томас се втурна към Синклер и го стигна за ръката. Синклер дишаше тежко, сякаш беше пробягал голямо разстояние.

— Върнете портфейла на мястото му, сър — прошепна Томас.

— Добре — каза Синклер. — Ще го върна. — Той също шепнеше.

Томас продължаваше да го държи здраво за ръката и през това време бързо съобразяваше как да постъпи. Ако разобличи Синклер, под един или друг предлог, ще загуби работата си. Членовете на клуба ще се чувствуват неудобно в присъствието на един низш служител, който е злепоставил човек от техния кръг. Ако не го разобличи… Томас искаше да спечели време.

— Знаете ли, сър, че подозират мен? — каза той.

— Съжалявам, — Томас усещаше, че Синклер трепери, но Синклер не се опита да измъкне ръката си.

— Ще направите три неща — каза Томас. — Ще оставите портфейла и ще обещаете повече да не правите това.

— Обещавам, Том. Много съм ти благодарен…

— Сега ще ми докажете колко сте ми благодарен, мистър Синклер — каза Томас. — Веднага ще ми подпишете разписка, не ми дължите пет хиляди долара и в срок от три дни ще ми изплатите сумата.

— Ти си полудял — каза Синклер и челото му се ороси с пот.

— Добре тогава каза Томас. — Ще почна да викам.

— Знам, че ще се развикаш, мръсник такъв — промълви Синклер.

— Ще ви чакам в бара на хотел „Турен“ в четвъртък в единадесет часа вечерта — каза Томас. — Вечерта на разплатата.

Ще дойда — каза Синклер толкова тихо, че Томас едва го чу. Той пусна ръката му и го изчака да сложи портфейла в джоба на сакото. След това извади едно малко тефтерче, в което си записваше дребните разходи около поръчките, които изпълняваше, отвори го на чиста страница и подаде един молив на Синклер.

Синклер погледна отвореното тефтерче, което Томас тикна под носа му. Ако можеше да овладее нервите си, щеше просто да си тръгне и щом Томас разкажеше историята на някого, Синклер само щеше да се изсмее. Макар и не съвсем убедително. Но нервите му не бяха в ред. Той взе тефтерчето и надраска, нещо в него.

Томас погледна написаното, сложи тефтерчето в джоба си и прибра молива. След това затвори леко вратата на съблекалнята и отиде да гледа мача.

Петнадесет минути по-късно на корта излезе Синклер и победи в честен двубой противника си.

След мача Томас го поздрави в съблекалнята за победата.

В единадесет без пет той влезе в бара на хотел „Турен“. Беше облякъл костюм с риза и връзка. Тази вечер искаше да изглежда като джентълмен. В бара беше тъмно и полупразно. Той избра една масичка в ъгъла, откъдето можеше да наблюдава входа. Поръча на келнера бутилка бира. Пет хиляди долара, повтаряше той, пет хиляди… Бяха взели от баща му тази сума и сега той си я прибираше обратно. Интересно дали Синклер е трябвало да поиска от баща си парите и да обясни защо му трябват. Сигурно не му се е наложило. Синклер положително има достатъчно пари на свое име и може за десет минути да се снабди с пет хиляди долара. Томас не изпитваше никакви лоши чувства към Синклер. Синклер беше приятен младеж със спокойни, дружелюбни очи и тих глас, от време на време му показваше как да удря топката, преди тя да е отскочила, а сега целият му живот можеше да се провали, ако станеше известно, че е клептоман. Но какво да се прави, такъв е животът.

Той пиеше бирата си и гледаше към вратата. В единадесет и три минути вратата се отвори и Синклер влезе. Той огледа тъмното помещение и Томас се изправи. Синклер се запъти към масата.

— Добър вечер, сър — каза Томас.

— Добър вечер, Том — поздрави го спокойно Синклер и седна, без да си свали палтото.

— Какво ще пиете? — попита Томас, когато келнерът дойде при тях.

— Уиски с вода, ако обичате — каза Синклер с учтивия си глас на харвардски възпитаник.

— И още една бира, моля — добави Томас.

Известно време двамата седяха един до друг мълчаливо. Синклер барабанеше с пръсти по масата и оглеждаше заведението.

— Често ли идваш тук? — попита той.

— От време на време.

— А срещаш ли хора от клуба?

— Не.

Келнерът дойде и остави напитките. Синклер отпи жадно от чашата си.

— За твое сведение — каза Синклер, — не крада пари, защото имам нужда.

— Знам — отговори Томас.

— Аз съм болен — каза Синклер. — Това е една болест. Заради нея ходя на психиатър.

— И добре правите — каза Томас.

— А не се ли срамуваш, че постъпваш така с един болен човек?

— Не — отговори Томас. — Не, сър.

— Изпечен мошеник си ти.

— Сигурно, сър — отговори Томас.

Синклер разкопча палтото си и извади от вътрешния джоб дълъг, дебел плик. Сложи го на тапицираната седалка между себе си и Том.

— Това е цялата сума. Няма защо да броиш.

— Вярвам ви — каза Томас и мушна плика във външния джоб на сакото си.

— Аз чакам — каза Синклер.

Томас извади разписката и я сложи на масата. Синклер я погледна, скъса я и хвърли парченцата в пепелника. После стана и каза:

— Благодаря за уискито. — Тръгна към вратата. Томас го гледаше и си мислеше колко ясен отпечатък са оставили върху външността на този хубав млад мъж възпитанието, произходът, образованието и благополучието.

Синклер излезе от бара, а Томас допи бавно бирата си. После плати сметката и отиде в хотела да си ангажира стая за нощта. Като се качи в стаята, заключи вратата, пусна пердетата и седна да брои парите. Всички банкноти бяха нови, от по сто долара. Мина му през ум, че може би са белязани, но не можеше да познае.

Наспа се хубаво в голямото двойно легло, а на сутринта се обади в клуба и каза на Доминик, че трябва да отиде в Ню Йорк по семейна работа и затова ще отсъствува до понеделник следобед. Откакто бе започнал работа в клуба, не беше взимал нито един почивен ден и Доминик нямаше как да не го пусне, но само до понеделник.

Когато влакът навлезе в гарата, над Порт Филип ръмеше; есенният ден правеше града да изглежда още по-непривлекателен. Томас не си беше взел палто и вдигна яката на сакото си, за да не се стича дъждът във врата му.

Площадът пред гарата не се беше променил много. Фасадата на „Порт Филип Хаус“ беше пребоядисана, а един голям магазин за радиоапарати и телевизори в нова, построена от жълти тухли сграда рекламираше продажба с намаление на портативни радиоапарати. Том усети, че миризмата на реката е все същата.

Можеше да вземе такси, но след толкова години отсъствие предпочиташе да върви. Улиците на родния му град щяха постепенно да го подготвят за… за какво точно, и той не знаеше.

Мина покрай автогарата. Спомни си последното пътуване с брат си Рудолф. Миришеш на див звяр.

Мина покрай универсалния магазин „Бърнстейн“, където сестра му си правеше срещите с Тиодор Бойлан. Голият мъж в салона, горящият кръст. Приятни спомени от момчешките години.

Мина покрай училището. Спомни си за болния от малария войник, за самурайската сабя и за главата на японеца, от която шурти кръв.

Никой не го поздрави. Подгонени от неприятния дъжд, всички бързаха, мрачни и непознати. А той триумфално се завръщаше в родния град.

Мина покрай църквата „Свети Анселм“, където служеше вуйчото на Клод Тинкър. Слава богу, че никой не го забеляза.

Зави по Вандерхоф Стрийт. Дъждът се усилваше. Той опипа издутия вътрешен джоб на сакото си, където беше скрил плика с парите. Улицата изглеждаше променена. В единия край се издигаше квадратна сграда с вид на затвор, в която се помещаваше някаква фабрика. На част от старите магазини вратите и витрините бяха заковани, а на табелите на други стояха съвсем непознати имена.

Томас вървеше с наведена глава, за да не влиза дъждът в очите му, и когато по едно време вдигна поглед, остана крайно изумен, защото на мястото на хлебарницата и на родната му къща се издигаше голям супермаркет с триетажен жилищен блок отгоре.

Прочете какво пише по витрините. „Специалитетът на деня — печени ребра, агнешка плешка“. Жени с пазарски чанти минаваха през една врата, която би трябвало да води към коридора на къщата на Джордах.

Томас надникна през витрините. На касите работеха млади момичета. Не познаваше нито едно. Нямаше смисъл да влиза вътре. Не беше дошъл тук да си купува ребра или агнешки плешки.

Той продължи неуверено по улицата. Гаражът, който едно време се намираше до хлебарницата, сега беше преустроен, името на собственика не му говореше нищо, а не познаваше и никой от работниците, които се въртяха наоколо. Но близо до ъгъла видя, че магазинът на Джардино за плодове и зеленчуци е все още на мястото си. Влезе вътре и почака, докато една стара жена се караше с мисис Джардино за някакъв зелен фасул.

Когато старата жена излезе, мисис Джардино се обърна към него. Тя имаше дребна, безформена фигура, клюнест нос и брадавица на горната устна, от която стърчаха два дълги, остри, черни косъма.

— Моля — каза мисис Джардино, — Какво обичате?

— Мисис Джардино — започна Томас и свали яката на сакото си, за да изглежда по-приличен, — сигурно не ме помните, но аз ви бях… така да се каже, съсед. Имахме тук хлебарница, аз се казвам Джордах.

Мисис Джардино присви късогледите си очи и попита:

— Кой по-точно?

— Най-младият.

— О, да. Малкият гангстер.

Томас се опита да отговори с усмивка на злобния хумор на мисис Джардино, но мисис Джардино остана все така навъсена.

— И какво искаш?

— Не съм бил тук отдавна — каза Томас. — Дойдох на видя роднините си. Но хлебарницата вече я няма.

— Няма я от години — отговори нетърпеливо мисис Джардино, подреждайки ябълките така, че да не се виждат тъмните петна по тях. — Вашите не са ли ти писали за това?

— Не сме поддържали връзка от доста време — каза Томас. — Вие не знаете ли къде са сега?

— Откъде ще знам? Те никога не разговаряха с мръсни италианки като мен. — Тя демонстративно му обърна гръб и взе да оправя връзките керевиз.

— Много ви благодаря все пак — каза Томас и си тръгна.

— Чакай малко — извика мисис Джардино. — Когато замина, баща ти беше още жив, нали?

— Да — отговори Томас.

— Но вече не е — каза тя с известно задоволство в гласа. — Удави се. В реката. Тогава майка ти се премести, след това събориха къщата и сега… сега този супермаркет съвсем ще ни разори — добави тя гневно.

Влезе една клиентка, мисис Джардино трябваше да й премери два килограма картофи и Томас излезе от магазина.

Постоя малко пред супермаркета, но той не можеше да му каже нищо. Реши да отиде на реката, но реката също не можеше да му каже нищо. Тръгна обратно към гарата. Мина край една банка, влезе вътре и пожела да депозира в един сейф четири хиляди и деветстотин долара. Какво значение има дали ще остави парите в Порт Филип или на друго място. Или ще ги хвърли в реката, където се е удавил баща му.

Ако отидеше в пощата, сигурно щеше да научи адреса на майка си и на брат си, но реши, че не си струва да прави това усилие. Беше дошъл да види баща си. И да се разплати.

ГЛАВА ВТОРА

С четвъртита академическа шапка и черна тога, взети под наем, Рудолф седеше под юнското слънце сред випускниците на колежа.

— Сега, в хиляда деветстотин и петдесета година, точно по средата на нашия век — казваше ораторът, — ние американците трябва да си зададем няколко въпроса; Какво имаме? Какво искаме? Къде е нашата сила и къде е нашата слабост? Накъде вървим? — Ораторът беше висш правителствен чиновник, дошъл от Вашингтон в знак на уважение към директора на колежа, с когото бяха учили заедно в „Корнел“ — много известно учебно заведение.

И сега, точно по средата на нашия век, мислеше Рудолф, като се въртеше неспокойно на стола сред поляната пред колежа, какво имам аз, какво искам, къде е силата и слабостта ми, накъде съм тръгнал? Имам диплома на бакалавър по хуманитарните науки, дълг от четири хиляди долара и една тежко болна майка. Искам да бъда богат, свободен и обичан. Силата ми е, че мога да пробягам двеста метра за 23,8 секунди. Слабостта ми е, че съм честен. Гледайки с невинни очи важната особа от Вашингтон, той мислено се усмихна. Накъде съм тръгнал? Защо не ми кажеш ти, приятелю?

Ораторът от Вашингтон беше радетел за мир.

— В целия свят военната мощ се увеличава — заяви тържествено той. — Единствената надежда за мир е военната сила на Съединените щати. За да предотвратят нова война, Съединените щати трябва да засилят и укрепят въоръжените си сили, тогава тяхната готовност за настъпление ще възпира чуждите военни стремежи.

Рудолф огледа редиците на своите съвипускници. Половината, като ветерани от Втората световна война, бяха постъпили с привилегии в колежа. Мнозина от тях бяха женени и сега на тържеството присъствуваха и съпругите им, седнали по-назад, с прясно фризирани коси за случая; някои държаха бебета в ръце, тъй като нямаше на кого да ги оставят — те живееха във фургони или в претрупани с мебели стаи, докато съпрузите им се мъчеха да се сдобият с дипломи. Интересно какво ли си мислеха те за нарастващата военна мощ.

До Рудолф седеше Брадфорд Найт, кръглолик, червендалест младеж от Тълса, участвувал във войната в Европа като сержант от пехотата. В колежа той беше най-добрият приятел на Рудолф — независимо от бавния си провлечен говор, беше енергичен, общителен младеж, циничен и хитър. Беше дошъл в „Уитби“, защото командирът му бил завършил този колеж и му дал препоръка до административния директор. Двамата с Рудолф бяха изпили доста бира заедно и ходеха на риба. Брад непрекъснато уговаряше Рудолф да отиде в Тълса и с него и с баща му да се включи в търговията с петрол. „Ще станеш милионер, преди да си навършил двадесет и пет години — твърдеше Брад. — Този район е пълен с нефт. Ще си сменяваш кадилаците като носни кърпи.“ Бащата на Брад станал милионер, преди да навърши двадесет и пет години, но в момента нещо не му вървяло („просто временно“, както казваше Брад) и затова не можел да си позволи пътните разноски, за да дойде за тържеството по случай завършването на сина си.

Теди Бойлан също не присъствуваше на церемонията, макар че Рудолф му изпрати покана. Това беше най-малкото, което Рудолф можеше да направи като благодарност за четирите хиляди долара. Но Бойлан отклони поканата. „Не мога да си представя, че ще трябва да измина осемдесет километра в хубав юнски ден, за да слушам как един демократ държи реч в някакъв забутан селскостопански колеж.“ „Уитби“ действително беше провинциален колеж, макар че имаше много добър селскостопански факултет, но Бойлан още не можеше да преглътне отказа на Рудолф поне да опита да кандидатствува в някой от добрите университети, като „Корнел“, „Харвард“ или „Йейл“, когато през хиляда деветстотин четиридесет и шеста година предложи да поеме издръжката му, докато следва. „Но въпреки всичко — пишеше Бойлан със стегнатия си, енергичен почерк — днешният ден трябва да се отпразнува. Когато скучните речи приключат, ела у дома, за да отворим шампанско и да поговорим за бъдещите ти планове.“

Рудолф предпочете да се запише в „Уитби“, вместо да си опитва късмета в „Йейл“ или „Харвард“, по няколко причини. Първо, в края на следването щеше да дължи на Бойлан много повече от четири хиляди долара и, второ, поради произхода и бедността си щеше да се чувствува изолиран сред младите лордове на американското общество, чиито бащи и дядовци са аплодирали спортните състезания между „Харвард“ и „Йейл“, претичвали са от бал на бал и не са работили нито ден през живота си. В „Уитби“ бедността не правеше впечатление. Почти нямаше студент, който да не трябва да работи през лятото — иначе не можеше да си купи учебници и дрехи за годината. Единствените аутсайдери с изключение на някои случайно попаднали в „Уитби“, като Брад например, бяха неколцина книжни плъха, които страняха от състудентите си, и няколко младежи с политически интереси, които разпространяваха петиции в подкрепа на Обединените нации и против задължителната военна служба.

Друга причина, поради която Рудолф избра „Уитби“, беше, че колежът се намираше близо до Порт Филип и той можеше да ходи при майка си в неделя; тя почти не излизаше от стаята си; самотна, подозрителна и психически неуравновесена, майка му се нуждаеше от грижи в края на живота си. През лятото, когато завърши първи курс, той започна да работи вечер и в неделни дни з универсалния магазин „Колдъруд“; тогава намери в градчето Уитби едно евтино двустайно жилище с кухня и взе майка си при себе си. Сега тя го чакаше там. Каза му, че не се чувствувала добре, за да дойде на тържеството, и освен това не искала да го излага с външния си вид. Да го излага, е твърде силно казано, мислеше Рудолф, гледайки грижливо облечените, сериозни родители на своите състуденти, но тя в никакъв случай нямаше да заслепи присъствуващите с красотата или тоалета си. Да си добър син, е едно, но съвсем друго е да си затваряш очите пред истината.

И така, Мери Пийз Джордах, седнала на един люлеещ се стол до прозореца в мизерното жилище, наметната с шал, по който се сипеше пепел от цигарата й, и с подути, схванати крака, не можа да види как връчват на сина й навитата на руло диплома от изкуствен пергамент. Нямаше я също и Гретхен, с която го свързваше кръвно родство — някакво неразположение на детето я задържаше в Ню Йорк; нямаше я и Джули, тъй като на същия ден и тя получаваше дипломата си от колежа „Барнард“; Томас, друг кръвен роднина, беше в неизвестност, а Аксел Джордах с окървавени ръце продължаваше да пътува към вечността.

Толкова по-добре, че е сам в този ден.

— Силата на военните кръгове взима заплашителни размери — продължаваше ораторът и гласът му гърмеше по високоговорителите, — но ние имаме едно голямо предимство и то е стремежът на всички обикновени хора по света към мир.

Ако Рудолф е обикновен човек, значи, думите на правителствения служител се отнасят и за него. След като се беше наслушал в колежа на всякакви истории за войната, Рудолф вече не завиждаше на по-възрастните от него младежи за преживяванията им в Тихия океан, за мъките им по пясъците на Тунис и по бреговете на река Рапидо.

Приятният, интелигентен, школуван глас се носеше напевно над слънчевата поляна между червените тухлени сгради на колежа. Както обикновено в края на речта ораторът каза няколко думи в прослава на Америка — страната на големите възможности. Половината от младите му слушатели са имали голямата възможност да бъдат убити за Америка, но сега ораторът гледаше към бъдещето, а не към миналото и говореше за възможностите в областта на науката и комуналните услуги, за оказване помощ на онези държави по света, които не са имали такова благоприятно развитие като Америка. Правителственият чиновник вероятно беше добър човек и Рудолф се радваше, че той има достъп до управляващите кръгове във Вашингтон, но неговите представи за възможностите в Америка през хиляда деветстотин и петдесета година звучаха някак високопарно, проповеднически, по вашингтонски, напълно подходящо за встъпителна реч, но едва ли съвпадаха с прозаичните стремежи на присъствуващите триста младежи от бедни семейства, които седяха, наметнати с черни тоги, и чакаха да получат дипломите си от един малък, изостанал колеж, известен единствено със селскостопанския си факултет — тези младежи се чудеха как от утре ще си изкарват прехраната.

В края на първия ред, запазен за преподавателите, Рудолф видя професор Дентън, завеждащ катедрите по история и икономика, който се въртеше на мястото си и шепнеше нещо на професор Лойд от английската катедра, седнал от дясната му страна. Рудолф се усмихна, представяйки си как професор Дентън коментира многословната реч на правителствения чиновник. Дентън, дребен, нервен мъж с посивяла коса, разочарован от живота, след като се бе убедил, че не може да се издигне повече в академичния свят, беше изостанал от времето застъпник на популистката партия31 от Централните западни щати; той прекарваше голяма част от времето си в аудиторията, разяснявайки с гръмки фрази как едрите финансисти и бизнесмени са предали американската икономическа и политическа система още през Гражданската война. „Американската икономика — твърдеше той — е мошеническа игра на зарове с предварително известен резултат. Законите са внимателно премислени така, че богатите винаги хвърлят шестици, а всички останали — само двойки.“

Поне веднъж в семестъра той напомняше на студентите факта, че през хиляда деветстотин тридесет и втора година Дж. П. Морган не е платил нито един цент данък общ доход и е признал това пред една от комисиите на Конгреса. „Не забравяйте, господа — продължаваше възмутено професор Дентън, — че в същото време аз, който получавам обикновена преподавателска заплата, платих петстотин и двадесет долара и тридесет цента данъци на федералното правителство.“

Но доколкото Рудолф схващаше, Дентън не постигаше желания от него ефект с тези изказвания. Вместо да се възмутят и да пламнат от желание да се обединят и започнат борба за социални реформи, повечето студенти, в това число и Рудолф, мечтаеха за времето, когато те сами ще достигнат върховете на богатството и властта и ще могат също като Дж. П. Морган да се избавят от „узаконеното робство на избирателите“, както се изразяваше Дентън.

Когато Дентън критикуваше язвително някое съобщение в „Уол Стрийт Джърнъл“ за нови машинации с цел укриване на доходи или за борсови спекулации и подкупи, чрез които милиони долари се отклоняваха от федералната хазна, Рудолф слушаше внимателно и се възхищаваше от финансовите операции, които Дентън страстно заклеймяваше — той записваше всичко старателно в тетрадките си, защото един прекрасен ден и на него може би щяха да му се удадат възможности за подобни действия.

Рудолф се стремеше да изкара добри бележки не заради самите бележки, а заради евентуалните предимства, които те щяха да му донесат след време, и затова слушаше внимателно тирадите на Дентън, като даваше вид, че е негов последовател, а не шпионин в неприятелска територия. Рудолф посещаваше три семестъра лекциите на Дентън и получи три отлични бележки, а Дентън му предложи преподавателско място в катедрата по история през следващата година.

Макар и да не възприемаше идеите на Дентън, които му се струваха наивни, Дентън беше единственият преподавател, когото Рудолф харесваше, и единственият човек, от когото беше научил нещо полезно.

Той не сподели с никого това свое мнение, както не бе споделил и много други, и преподавателите го хвалеха като сериозен студент и възпитан младеж.

Ораторът приключваше речта си, като в последното изречение се позова на бога. Последваха ръкопляскания. Випускниците се наредиха един зад друг да получат дипломите си. Сияещ, директорът на колежа им връчваше навитите рула, завързани с панделка. Осигурявайки присъствието на правителствения чиновник на церемонията, той смяташе, че е завоювал голям успех. Не знаеше какво пише Бойлан в писмото си за селскостопанския колеж.

Прозвуча химн, а след него тържествен марш. Черните тоги дефилираха пред чакащите родители и роднини. След това се разпръснаха по зелената поляла под дъбовете и се омесиха с ярките цветове на дамските рокли, така че заприличаха на ято гарвани сред поле от цветя.

Рудолф се ограничи с няколко здрависвания. Чакаше го напрегнат ден и напрегната вечер. Дентън, дребен, прегърбен човек с очила с дебели стъкла и посребрени рамки, го намери и му стисна ръката.

— Джордах — каза той ентусиазирано, — нали ще помислите върху предложението ми?

— Да, сър — отговори Рудолф. — Много любезно от ваша страна. — Нали трябва да се уважават възрастните. Знаеше какъв е академичният живот — спокоен, ниско платен. След една година щеше да стане магистър по хуманитарните науки, а след още няколко — доктор по философия, на четиридесет и пет години може би щеше да получи катедра. — Предложението ви наистина ме изкушава, сър. — А в същност съвсем не го изкушаваше.

Както се бяха уговорили с Брад, отидоха да върнат тогите и след това се запътиха към паркинга. Брад имаше открит шевролет от преди войната; куфарите му вече лежаха в багажника. Брад беше готов да потегли за пълната с нефт Оклахома.

На паркинга все още нямаше никой друг освен тях. Те не се обърнаха да погледнат назад. Алма матер изчезна зад един завой на шосето. Четири години от живота им. Има време за сантименталности. Нека минат двадесет години.

— Хайде да спрем пред магазина — каза Рудолф. — Обещах на Колдъруд да се отбия.

— Добре, сър — отговори Брад, седнал зад волана. — Приличам ли ти на образован човек?

— И то от управляващата класа — каза Рудолф.

— Не съм си губил времето напразно — каза Брад. — Колко смяташ, че печели годишно един правителствен чиновник?

— Петнайсет, шестнайсет хиляди — предположи Рудолф.

— Нищожна сума — каза Брад.

— Плюс наградите.

— Значи, още най-малко тридесет долара годишно — каза Брад. — Които не се облагат с данък. Мислиш ли, че сам си е написал речта?

— Навярно.

— Тогава не му плащат чак толкова много. — Брад взе да тананика мелодията от „Всичко в Канзас Сити е модерно“. — Довечера ще има ли момичета?

Гретхен ги беше поканила у тях на парти по случай дипломирането. Джули също щеше да дойде, ако успееше да се откачи от родителите си.

— Сигурно — каза Рудолф. — Обикновено там винаги се навърта по някое и друго момиче.

— Четох онези глупости във вестниците — каза раздразнено Брад — за това, колко била разпусната съвременната младеж, как след войната моралът е паднал и други такива неща, но аз мога да ти кажа със сигурност, че ни най-малко не съм се възползувал от този паднал морал. Следващия път ще се запиша непременно в смесен колеж. А сега съм един непорочен, сексуално настървен бакалавър по хуманитарните науки и да знаеш, че съвсем не се шегувам. — Той пак затананика радостно.

Навлязоха в града. След войната се бяха появили много нови сгради, малки фабрики, много поляни и алеи с цветя за отдих и развлечения, витрините на магазините бяха преобразени така, че напомняха за провинциалния живот през осемнадесети век в някое английско графство, а бялата дъсчена постройка, в която някога се помещаваше общината, сега представляваше летен театър. Нюйоркчани купуваха стари фермерски къщи в околностите на града и идваха в края на седмицата и в празнични дни. През четирите години, които прекара тук, Уитби видимо процъфтяваше и доказателство за това бяха деветте нови дупки в игрището за голф и нарастващият интерес към парцелите в района Грийнуд Истейтс, където човек трябваше да купи най-малко осем декара, за да си построи къща. Освен това в Уитби имаше малка колония от художници и когато директорът на колежа се опитваше да примами в града преподаватели от други учебни заведения, винаги изтъкваше, че колежът се намира в един модерен, благоустроен град, развиващ се и в количествено, и в качествено отношение и със свой културен живот.

Малкият универсален магазин на Колдъруд заемаше най-хубавата част на главната търговска улица в града. Той съществуваше от хиляда осемстотин и деветдесета година, отначало като най-обикновен магазин, обслужващ спокойното университетско градче и заможните фермери от околността. Градът растеше и изменяше облика си, а заедно с него се разширяваше и променяше магазинът. Сега той представляваше дълга, двуетажна постройка с разнообразни стоки, изложени зад стъклените витрини. Отначало Рудолф работеше в склада през месеците, когато търговията ставаше особено оживена, но тъй като проявяваше голямо старание и правеше много полезни предложения, Дънкан Колдъруд, потомък на първия собственик, го повиши. Магазинът все още беше малък, така че един човек можеше да изпълнява различни длъжности и сега Рудолф работеше като продавач, оформяше витрините, пишеше реклами за магазина, съветваше какви нови стоки да се купуват и даваше мнение кого да назначат или уволнят. През лятото, когато работеше по цял ден, получаваше петдесет долара седмично.

Дънкан Колдъруд, около петдесетгодишен, слаб и навъсен янки, се беше оженил късно, но имаше три дъщери. Освен магазина той притежаваше и много други недвижими имоти в града и околностите му. Но точно колко, само на него му беше известно. Колдъруд не обичаше да приказва много и знаеше цената на парите. Предния ден беше казал на Рудолф да му се обади след връчването на дипломите, тъй като искал да му направи едно интересно предложение.

Брад спря колата пред входа на магазина.

— Няма да се бавя — каза Рудолф и слезе.

— Свърши си спокойно работата — отговори Брад. — Сега мога и цял живот да чакам. — Най-сетне беше на свобода, разкопча яката си и разхлаби връзката си. Изтегна се в откритата кола и затвори блажено очи под яркото слънце.

Преди да влезе в магазина, Рудолф огледа със задоволство една от витрините, която беше наредил преди три дни — лъскави дърводелски инструменти, небрежно разпръснати и образуващи абстрактни фигури. От време на време Рудолф ходеше в Ню Йорк и изучаваше витрините на големите магазини по Пето авеню, за да предложи после идеи на Колдъруд.

От първия етаж се носеше приглушен шум от женски гласове и слабата характерна смесица от миризми на нови дрехи, кожа и дамски парфюми, която беше особено приятна на Рудолф. Той се запъти към дъното на магазина, където се намираше личния кабинет на Колдъруд, а продавачите му се усмихваха и махаха е ръка. Един-двама извикаха: „Честито!“ и Рудолф им махна с ръка. Всички го обичаха, особено по-възрастните. Те не знаеха, че той даваше мнение за назначаването или уволняването на някои от тях.

Както винаги вратата на Колдъруд беше отворена. Той искаше да знае какво става в магазина по всяко време. Седеше на бюрото си и пишеше писмо с химикалка. Имаше си секретарка, която работеше в съседната стая, но за някои неща от търговията му той не искаше дори и тя да знае. Пишеше по четири или пет писма дневно на ръка, сам им лепеше марките и сам ги пускаше в пощенската кутия. Вратата към стаята на секретарката беше затворена.

Рудолф застана на прага и зачака. Макар че оставяше кабинета си отворен, Колдъруд не обичаше да прекъсват работата му.

Той довърши изречението, препрочете го и вдигна глава. Имаше бледо, гладко лице с дълъг остър нос и редееща черна коса. Обърна листа така, че написаното да не се вижда. Ръцете му бяха големи като на селянин и пипаха непохватно по крехките предмети, като хартията за писане например. А Рудолф се гордееше със своите нежни ръце с дълги пръсти, защото смяташе, че са белег на аристократизъм.

— Влез, Руди — каза Колдъруд. Гласът му прозвуча сухо и бездушно.

— Добър ден, мистър Колдъруд — поздрави Рудолф, облечен в официалния си син абсолвентски костюм, и пристъпи в скромния кабинет. На стената висеше един рекламен календар с цветна снимка на магазина. Освен календара единствената друга украса в цялата стая беше снимката върху бюрото на трите му дъщери като малки.

Най-неочаквано Колдъруд се изправи, заобиколи бюрото и стисна ръката на Рудолф.

— Как мина всичко? — попита той.

— Без изненади.

— Радваш ли се, че свърши?

— Колежа ли имате пред вид? — попита Рудолф.

— Да. Седни. — Колдъруд се върна при бюрото си и седна на дървения стол с права облегалка. Рудолф се разположи на другия дървен стол отдясно на бюрото. На втория етаж, където се продаваха мебели, имаше дузини меки кожени кресла, но те бяха само за купувачите.

— Радвам се — каза Рудолф. — Разбира се, че се радвам.

— Повечето от хората, които са натрупали големи състояния в тази страна и печелят много пари и сега, нямат никакво образование — каза Колдъруд. — Това известно ли ти е?

— Да — отговори Рудолф.

— Те си наемат учени, които да им вършат работата — каза Колдъруд. Думите му прозвучаха почти заплашително. Самият той не беше свършил гимназия.

— Ще се постарая образованието да не ми попречи да забогатея — каза Рудолф.

Колдъруд се засмя кратко и сухо.

— Сигурен съм, че ще успееш — каза той дружелюбно. После отвори едно чекмедже на бюрото си и извади кадифена кутийка за бижута — името на бижутерския магазин беше изписано отгоре със златни букви. — Ето — каза той и остави кутийката на бюрото. — Това е за теб.

Рудолф отвори кутийката. Вътре имаше красив швейцарски часовник с черна велурена каишка.

— Много любезно от ваша страна, сър — каза Рудолф, опитвайки се да прикрие изненадата си.

— Заслужил си го — отговори Колдъруд и намести смутено тясната вратовръзка под колосаната бяла яка на ризата си. Той рядко проявяваше щедрост. — Ти вложи много труд в този магазин, Руди. Имаш ум в главата си и търговски нюх.

— Благодаря, мистър Колдъруд. — Това се казваше истинско поздравително слово, а не онези вашингтонски глупости за нарастващата вълна на милитаризма и за помощта към нашите закъсали събратя.

— Нали ти казах, че ще ти направя едно предложение?

— Да, сър.

Колдъруд се поколеба, прокашля се, стана и тръгна към календара на стената. Сякаш преди да предприеме последна и решителна стъпка, трябваше още веднъж да премисли всичко. Както обикновено носеше черен костюм с жилетка и високи черни обувки. Казваше, че обичал глезените му да са стегнати.

— Руди — започна той, — какво ще кажеш, ако ти предложа да преминеш на постоянна работа в магазина?

— Зависи — отговори Рудолф предпазливо. Очакваше, че Колдъруд ще му направи такова предложение и беше решил точно при какви условия ще го приеме.

— От какво зависи? — попита Колдъруд сприхаво.

— Зависи от естеството на работата — отговори Рудолф.

— Същата работа, каквато си вършил досега — каза Колдъруд. — Само че повече. От всичко по малко. Или искаш да имаш определена длъжност?

— Това зависи от длъжността.

— Стига с това „зависи“ — каза Колдъруд, но се засмя. — Кой глупак беше казал, че младежта действувала прибързано? Помощник-управител задоволява ли те? Такава длъжност достатъчно хубава ли е за теб?

— Като начало — да — отговори Рудолф.

— Може би трябва да те изхвърля от кабинета — каза Колдъруд и го погледна заплашително с безцветните си очи.

— Не бих желал да ме смятате за неблагодарен — каза Рудолф, — но искам да знам на какво мога да разчитам в бъдеще. Получих и други предложения и…

— Сигурно искаш, като всички останали глупаци, да се втурнеш към Ню Йорк, да покориш града още през първите месеци и да си осигуриш покани за всички балове — каза Колдъруд.

— Съвсем не — отговори Рудолф. В същност той още не се чувствуваше готов за Ню Йорк. — На мен Уитби ми харесва.

— Напълно основателно — каза Колдъруд. Той пак седна зад бюрото си и въздъхна. — Слушай, Руди, аз вече не съм млад; лекарят казва, че трябва да намаля работата. Да се освободя от някои задължения, както той се изразява, да си почивам, да си удължавам живота. Нали знаеш как приказват лекарите. Имам висок холестерин. Сега това е най-модното заболяване, с което плашат хората. Но, така или иначе, то си е за плашене. Синове нямам… — Той погледна гневно снимката на бюрото си — три дъщери, тройна измама. — Откакто баща ми умря, с всичко съм се справял сам. Сега ми трябва помощник. Не искам тук да дойде някой надут сополанко, завършил търговско училище, да обърне всичко с главата надолу и след две седмици да претендира за дял от магазина. — Той наведе глава и загледа изпитателно Рудолф изпод гъстите си черни вежди. — Ще започнеш със сто долара седмично, а след една година ще видим. Според теб това достатъчно ли е?

— Достатъчно — отговори Рудолф. Той очакваше, че заплатата му ще бъде седемдесет и пет долара.

— Ще имаш кабинет — продължи Колдъруд. — На втория етаж, там, където държахме амбалажа. На вратата ще пише: „Помощник-управител“. Но през работното време на магазина искам да те виждам между щандовете. Ако си съгласен, да си стиснем ръцете!

Рудолф протегна ръка. Колдъруд я пое със сила, неочаквана за човек с висок холестерин.

— Предполагам, че първо ще искаш да си починеш малко — каза Колдъруд. — Разбирам те напълно. Колко отпуска да ти дам, — две седмици, един месец?

— Ще бъда тук утре в девет часа сутринта — отговори Рудолф и се изправи.

Колдъруд се усмихна и изкуствените му зъби блеснаха.

— Надявам се, че не съм се излъгал в теб — каза той. — До утре сутринта.

Още преди Рудолф да излезе, той обърна листа с недовършеното писмо и хвана химикалката с големите си груби пръсти.

Рудолф мина бавно през магазина, оглеждайки щандовете, продавачите и клиентите с нови очи — очите на собственика, който преценява стоката си. На входа спря, свали стария си, евтин часовник и сложи новия.

Брад дремеше на слънцето зад волана. Когато Рудолф се качи в колата, той се надигна.

— Нещо ново? — попита Брад и запали мотора.

— Старият ми даде подарък. — Рудолф протегна ръка и показа часовника.

— Милостиво сърце има — каза Брад и потегли.

— На щанда за часовници струва сто и петнадесет долара. А той го е купил на едро за петдесет — каза Рудолф, но премълча, че утре в девет часа трябва да се яви на работа. Магазинът на Колдъруд не беше петролен кладенец.

Мери Пийз Джордах седеше до прозореца, гледаше към улицата и чакаше Рудолф. Той беше обещал, че веднага след церемонията ще се върне в къщи, за да й покаже дипломата си. Хубаво щеше да бъде да покани гости в негова чест, но тя нямаше сили за такова нещо. Освен това не познаваше никой от приятелите му. Не че той нямаше приятели. Телефонът звънеше непрекъснато, млади гласове казваха: „Обажда се Чарли“ или: „Обажда се Брад, Руди в къщи ли е?“ Но той никога не ги водеше у дома. И по-добре. Та това дом ли е? Две тъмни стаи над някакъв галантериен магазин, забутана уличка без дървета. Обречена беше да живее цял живот над магазини. А точно срещу тях, от другата страна на улицата, живееше едно негърско семейство. През цялото време от прозорците я гледаха втренчено черни лица. На малки негърчета и на престъпници. Беше научила всичко за тях в приюта.

Тя запали цигара с трепереща ръка и изтърси небрежно пепелта, нападала по шала й от предишните цигари. Макар че беше топъл юнски ден, чувствуваше се по-добре с шала.

Значи, Рудолф въпреки всичко постигна своето. Завърши колеж и сега, вдигнал гордо глава, може да излезе насреща на всекиго. Господ да даде здраве на Тиодор Бойлан. Тя не го познаваше, но Рудолф й беше разказал колко интелигентен и благороден човек е той. Във всеки случай Рудолф заслужаваше такова отношение. С държането и с ума си. На хората им беше приятно да му помагат. А сега вече сам ще си бъде господар. Макар че, когато го попита какво смята да прави след колежа, той й отговори много неопределено. Но тя беше сигурна, че има планове. Рудолф винаги имаше планове. Стига някое момиче да не му завърти главата и да не се ожени. Мери Пийз потрепера. Той беше добро момче, по-грижлив син от него никой нямаше. Ако не беше той, кой знае какво щеше да стане с нея, след като Аксел изчезна през онази нощ. Но веднъж появи ли се някое момиче, момчетата подивяват, даже и най-добрите, захвърлят всичко — дом, родители, кариера, заради две премрежени очи и прелестите, скрити под полата. Мери Пийз Джордах никога не беше виждала Джули, но знаеше, че учи в колежа „Барнард“, знаеше защо Руди ходи в неделя до Ню Йорк, защо изминава толкова километри и се връща по никое време в къщи, бледен, с тъмни кръгове под очите, неспокоен и потаен. Но той се срещаше с Джули вече повече от пет години и би трябвало да си намери друго момиче. Тя ще му поговори, ще му каже, че сега му е времето да се забавлява, да си поживее, защото има стотици момичета, които ще бъдат щастливи, ако могат да се увисят на шията му.

Трябваше да приготви нещо по-специално за този ден. Да направи торта, да слезе долу и да купи бутилка вино. Но само като си помислеше с какво усилие се качваше и слизаше по стълбите, като си представеше, че трябва да се преоблича заради съседите… Рудолф щеше да разбере. А той и без това отиваше днес в Ню Йорк с приятели. Старата му майка нека си седи сама до прозореца, помисли си Мери огорчено. И най-добрите синове постъпват така.

Тя видя как колата, без да намали скоростта, зави зад ъгъла и чу как гумите изскърцаха. После видя Рудолф с развяна черна коса, същински млад принц. Тя виждаше много добре надалеч, но се измъчваше, когато трябваше да различи нещо от близко разстояние. Беше се отказала да чете, защото очите й се напрягаха много — все повече отслабваха и всички очила й вършеха работа само по няколко седмици — така е, когато очите на човек остареят. Нямаше още петдесет години, но явно губеше зрението си. Сълзите й потекоха.

Колата спря пред къщата и Рудолф изскочи на улицата. Колко е грациозен. С елегантен син костюм. Дрехите му стоят добре, защото има стройна фигура, широки рамене и дълги крака. Тя се дръпна от прозореца. Макар че не й го беше казвал, знаеше, че ще му стане неприятно, ако я види да наднича през прозореца.

Тя се изправи с мъка, изтри очите си с края на шала и куцайки, стигна до стола, сложен край масата на която се хранеха. Като чу стъпките му по стълбите, угаси цигарата си.

Рудолф отвори вратата и влезе.

— Ето — каза той, разви дипломата и я постави на масата пред майка си. — Само че е на латински.

Тя успя да прочете името му, изписано с готически шрифт.

Сълзите й отново рукнаха.

— Да знаех сега адреса на баща ти — каза тя. — Искам да види това, да види, че ти успя и без неговата помощ.

— Мамо — каза Рудолф кротко, — той е мъртъв.

— На него му се иска хората да си мислят така — каза тя. — Аз го познавам най-добре от всички. Не е умрял, ами е избягал.

— Мамо… — Рудолф понечи да каже нещо.

— И сега ни се присмива тайно отнякъде — продължи тя. — Иначе все щяха да му намерят тялото, нали?

— Мисли си както искаш — каза Рудолф. — Аз трябва да си приготвя някои неща. Тази нощ ще спя в Ню Йорк. — Той отиде в стаята си и нахвърля в една чанта бръснарските си принадлежности, пижамата си и една чиста риза. — Имаш ли нужда от нещо? Какво ще вечеряш?

— Ще си отворя някаква консерва — каза тя. — С онова момче в колата ли ще вървиш?

— Да — отговори той. — С Брад.

— Той ли беше от Оклахома? От западните щати?

— Да.

— Не ми харесва как кара кола. Съвсем безразсъдно. Нямам доверие на такива като него. Защо не вземеш влака?

— Какъв смисъл има да си харча парите за влака?

— Какво ще си правиш парите, ако умреш, ако се пребиеш с някоя кола?

— Мамо…

— А сега вече ще изкарваш много пари. Такова момче като теб, и при това с диплома. — Тя прокара ръка по твърдата хартия, изписана на латински. — Мислил ли си някога какво ще стане с мен, ако с теб нещо се случи?

— Нищо няма да ми се случи. — Той щракна закопчалката на чантата. Бързаше.

Тя виждаше, че той бърза. Бърза да я остави сама до прозореца.

— Ще ме изхвърлят на бунището като куче — каза тя.

— Мамо, нали днес трябва да празнуваме. Да се веселим.

— Ще сложа дипломата в рамка — каза тя. — А ти върви да се забавляваш. Заслужил си го. Недей да стоиш до късно. Къде ще преспиш в Ню Йорк? Знаеш ли телефонния номер, в случай че нещо стане?

— Няма нищо да стане.

— За всеки случай.

— Ще бъда у Гретхен.

— У тази блудница — каза тя.

Те не говореха за Гретхен, но тя знаеше, че той се вижда с нея.

— О, господи! — извика Рудолф.

Мери усети, че е прекалила, но държеше да се знае мнението й по този въпрос.

Той се наведе да я целуне за довиждане; освен това с целувката искаше да прикрие недоволството си от последните й думи. Тя го прегърна. Беше се напръскала обилно с одеколона, който той й подари за рождения ден. Страхуваше се, че мирише на стара жена.

— Не си ми казал още какви планове имаш — заговори тя. — Сега животът е наистина пред теб. Мислех, че ще ми отделиш една минута и ще седнеш да ми разкажеш какво ме очаква в бъдеще. Ако искаш, ще направя чай…

— Утре, мамо. Утре ще ти кажа всичко. Не се тревожи — успокои я Рудолф и пак я целуна.

Тя го остави да върви и той изчезна — чу само леките му стъпки по стълбите. Мери се изправи, закуца към прозореца и седна на люлеещия се стол — старица пред прозорец. Нека да я види.

Колата потегли. Той изобщо не се обърна да погледне нагоре.

Всички си отиват. Всички до един. Даже и най-добрите.

Шевролетът изкачи бавно хълма и мина през познатата каменна порта. Грееше ярко юнско слънце, но тополите от двете страни на алеята хвърляха плътна сянка. Заобиколена от неподдържани цветни лехи, къщата бавно се рушеше.

— Какъв е този зловещ замък? — попита Брад и зави с колата към двора. Рудолф беше идвал толкова често тук, че къщата вече не му правеше впечатление. За него тя беше просто къщата на Теди Бойлан и толкова. — Кой живее тук — Дракула ли?

— Един приятел — отговори Рудолф. Никога не беше говорил на Брад за Бойлан. Бойлан заемаше особено място в живота му. — Приятел на семейството. Помогна ми да изкарам колежа.

— Богат ли е? — попита Брад, спря колата и заоглежда критично грамадната каменна сграда.

— Да — отговори Рудолф. — Богат е.

— Не може ли да си вземе градинар?

— Имението не го интересува. Ела да те запозная с него. Вътре ни чака шампанско — каза Рудолф и слезе от колата.

— Да си закопчая ли ризата? — попита Брад.

— Да — отговори Рудолф и изчака Брад да оправи яката и да стегне връзката си. Той за първи път забеляза, че Брад има дебела и къса шия.

Прекосиха чакълестия двор и стигнаха до тежката дъбова врата. Рудолф натисна звънеца. Радваше се, че не е сам. По-добре да съобщи новините на Теди Бойлан в присъствието на друг човек. Звънецът иззвъня приглушено в голямата празна къща, като в гробница, сякаш някакъв глас питаше: „Жив ли си?“

Вратата се отвори. На прага се появи Пъркинс.

— Добър ден, сър — каза той.

Отвътре долитаха звуците на пиано. Рудолф позна сонатата на Шуберт. Теди Бойлан го водеше на концерти в „Карнеги Хол“, пускаше му плочи и се радваше, че Рудолф проявява интерес към музиката и бързо свиква да различава хубавото от лошото, посредственото от виртуозното. „Преди ти да се появиш, бях решил да се отказвам от музикалните си занимания — му каза веднъж Бойлан. — Мразя да слушам музика сам или с хора, които се преструват, че им е интересно.“

Пъркинс поведе двамата младежи към всекидневната. Макар че разстоянието беше само пет крачки, Пъркинс вървеше така, сякаш водеше цяла процесия. Брад, който обикновено се влачеше отпуснато, сега се изправи и тръгна със стегната крачка — явно, че голямото мрачно преддверие му внушаваше страхопочитание.

Пъркинс отвори вратата на всекидневната.

— Мистър Джордах и един негов приятел, сър — обяви той.

Бойлан довърши пасажа, който свиреше, и спря. На масата имаше бутилка шампанско в кофичка с лед и две високи чаши.

Бойлан се изправи и се усмихна.

— Добре дошъл — каза той и протегна ръка на Руди. — Радвам се, че се виждаме пак. — След двумесечна почивка на юг Бойлан беше силно почернял, а правата му коса и веждите му бяха съвсем изрусели от слънцето. Ръкувайки се, Рудолф забеляза, че лицето му е някак странно променено.

— Позволи ми да ти представя моя приятел — каза Рудолф. — Брадфорд Найт — мистър Бойлан. С него бяхме в един курс.

— Добър ден, мистър Найт. — Бойлан се ръкува с Брад.

— Много ми е приятно да се запозная с вас, сър — каза Брад, провлачвайки думите по-силно от обикновено.

— Предполагам, че вие също приемате поздравления днес — каза Бойлан.

— Би трябвало. Поне на теория — засмя се Брад. — Пъркинс, ще ни е необходима още една чаша — каза Бойлан и се запъти към кофичката с шампанското.

— Да, сър — отговори Пъркинс и излезе от стаята, продължавайки да води безкрайната, въображаема процесия.

— Поучителна ли беше речта на демократа? — попита Бойлан, завъртайки бутилката в леда. — Говори ли за злините, които носят парите?

— Говори за атомната бомба — каза Рудолф.

— За това изобретение на демократите? А не каза ли къде ще я хвърлим следващия път? — попита Бойлан.

— Каза, че не иска никъде да я хвърляме — отговори Рудолф. Без да знае защо, той чувствуваше, че трябва да защити представителя на правителството. — В същност говори доста смислено.

— Така ли? — каза Бойлан и продължи да върти леко бутилката. — Може би е таен републиканец.

Изведнъж Рудолф разбра защо лицето на Бойлан му изглежда различно. Торбичките под очите ги нямаше. Сигурно си е отспал през почивката, помисли си Рудолф.

— Много хубава стара къщичка си имате, мистър Бойлан — каза Брад, който разглеждаше открито обстановката, докато Бойлан и Рудолф разговаряха.

— Забележителна развалина — отговори Бойлан небрежно. — Семейството ми държеше много на нея. Вие сте южняк, нали, мистър Найт?

— От Оклахома съм.

— Минах веднъж през Оклахома с кола — продължи Бойлан. — Стори ми се много подтискащо. Смятате ли да се върнете там?

— Утре се връщам — отговори Брад. — Убеждавам Руди да дойде с мен.

— А, така ли? — обърна се Бойлан към Рудолф. — Ще отидеш ли?

Рудолф поклати глава.

— Не мога да си представя какво ще правиш в Оклахома — добави Бойлан.

Пъркинс донесе третата чаша и я остави на масата.

— А — каза Бойлан, — ето че вече можем да пием. — Той разви сръчно тела около гърлото на бутилката и освободи тапата. Завъртя я леко и когато тя отскочи с глух пукот, той наля майсторски пенливото питие в чашите. Обикновено Пъркинс отваряше бутилките. Но Рудолф разбра, че днес Бойлан го прави сам — специално, символично.

Бойлан подаде едната чаша на Брад, другата на Рудолф и като вдигна своята, каза:

— За бъдещето. За това опасно понятие.

— Ама шампанското е по-вкусно от кока-колата — каза Брад.

Рудолф леко се намръщи. Брад нарочно се държеше просташки, защото не одобряваше подчертано изисканите маниери на Бойлан.

— Да, наистина — отговори Бойлан сухо и се обърна към Рудолф. — Защо не излезем в градината да допием бутилката на слънце? Настроението става винаги по-празнично, когато виното се пие на открито.

— Ние в същност нямаме много време — каза Рудолф.

— О, така ли? — вдигна вежди Бойлан. — Аз смятах, че ще вечеряме заедно в „Селската странноприемница“. Вие също сте поканен, мистър Найт.

— Благодаря, сър — отговори Брад. — Но това зависи от Руди.

— Чакат ни в Ню Йорк — каза Рудолф.

— Разбирам — кимна Бойлан. — Сигурно ще ходите на някоя забава. С млади хора.

— Нещо такова.

— Напълно естествено — каза Бойлан. — И то в такъв ден. — Той доля шампанско и на тримата. — Ще се видиш ли със сестра си?

— Събираме се у нея. — Рудолф нямаше навик да лъже.

— Поздрави я от мен — каза Бойлан. — Трябва да изпратя подарък на детето й. Какво е то — момче или момиче?

— Момче.

В деня, когато бебето се роди, Рудолф му каза, че е момче.

— Една малка сребърна лъжичка, с която да си яде попарката. В моето семейство — обърна се Бойлан към Брад — имаше обичай на новороденото момче да се подаряват борсови акции. Става въпрос, разбира се, за тесен семеен кръг. Би било много предизвикателно от моя страна, ако направя такъв подарък на племенника на Рудолф, макар че съм много привързан към Рудолф. В същност аз съм много привързан и към сестра му, макар че през последните няколко години се отчуждихме малко.

— Когато аз съм се родил, моят баща ми е подарил един нефтен кладенец — каза Брад. — Една суха дупка — добави той и се засмя от сърце.

Бойлан учтиво се усмихна и каза:

— Важното е, че се е сетил.

— В Оклахома не смятат това за важно.

— Рудолф — каза Бойлан, — аз мислех, че ще можем да обсъдим спокойно някои въпроси по време на вечерята, но тъй като ти си зает и аз разбирам много добре, че предпочиташ да бъдеш тази вечер сред млади хора на твоята възраст, може би ще отделиш сега една-две минути…

— Ако искате — каза Брад, — аз мога да се поразходя малко.

— Много сте тактичен, мистър Найт — каза Бойлан и в гласа му за миг прозвуча насмешка, — но между мен и Рудолф няма нищо тайно. Нали няма, Рудолф?

— Не знам — отговори Рудолф прямо. Нямаше намерение да играе по свирката на Бойлан.

— Ще ти кажа какво съм направил — продължи Бойлан делово. — Купил съм обиколен билет за „Куин Мери“. Параходът тръгва след две седмици, така че ще имаш достатъчно време да се видиш с приятелите си, да си вземеш паспорта и да уредиш всичко необходимо. Съставил съм малък маршрут от местата, които смятам, че трябва да видиш — Лондон, Париж, Рим, обичайните обекти, — за да приключиш с образованието си. В същност човек започва да се образова, след като завърши колежа. Съгласен ли сте, мистър Найт?

— Не мога да направя това — каза Рудолф и остави чашата си на масата.

— Защо? — Бойлан го погледна изненадано. — Винаги си казвал, че искаш да отидеш в Европа.

— Ще отида, когато мога да си го позволя — отговори Рудолф.

— О, ето какво било — засмя се Бойлан снизходително. — Не си ме разбрал правилно. Това е подарък. Смятам, че ще ти бъде от полза. Ще ти помогне да се избавиш от някои провинциални навици — нали не се обиждаш, че говоря така. Аз може също да дойда през август и да отидем заедно в Южна Франция.

— Благодаря, Теди — каза Рудолф, — но не мога.

— Жалко. — Бойлан сви рамене, приключвайки въпроса. — Умните хора знаят кога да приемат един подарък и кога да се откажат от него. Дори и ако става въпрос за някоя суха дупка — кимна той към Брад. — Разбира се, ако имаш по-интересни планове…

— Имам планове — каза Рудолф и си помисли, че неприятният момент е настъпил.

— Може ли да попитам какви са плановете ти? — Бойлан си наля още шампанско, без да се погрижи за другите чаши.

— От утре започвам да работя целодневно при Колдъруд — отговори Рудолф.

— Горкото момче — каза Бойлан. — Какво скучно лято те очаква. Трябва да ти кажа, че имаш странен вкус, Рудолф. Значи, предпочиташ да продаваш тенджери и тигани на разни проскубани провинциални домакини, вместо да отидеш в Южна Франция. Но щом си взел такова решение, сигурно имаш причини за това. А като мине лятото, смяташ ли да се заловиш с правни науки, както те посъветвах, или ще си опиташ късмета в дипломатическото поприще?

Повече от една година, при различни поводи, Бойлан увещаваше Рудолф да избере една от тези две професии, отдавайки предпочитанията си на правните науки. „За един млад човек, който може да разчита само на характера и на ума си — пишеше в едно от писмата си Бойлан, — юриспруденцията открива пътя към властта и привилегиите. Америка е страна на юристите. Често добрият юрист държи в ръцете си компанията, която го е наела. И не са редки случаите, когато той поема нейното управление. Живеем в сложно време, което все повече се усложнява. Юристът, добрият юрист остава единственият надежден водач в нашето сложно време, за което получава съответното възнаграждение. Даже и в политиката… Виж само колко юристи има в Сената. Защо и ти да не направиш кариера по този начин? Бог е свидетел, че нашата страна има нужда от интелигентни и сериозни хора като теб, а не от непочтени селяндури, които се въртят около Капитолия. А помисли също и за дипломацията. Независимо дали ни харесва, или не, ние управляваме света или поне трябва да го управляваме. Трябва да поставим най-добрите си хора на такива постове, че да могат да влияят на нашите приятели и врагове, както и на самите нас.“

Бойлан беше патриот. Отдал се на безделие и на собствените си капризи, той не участвуваше в обществено-политическия живот, но въпреки това смяташе, че в управлението на страната трябва да залегнат здравите идеали и добродетели. Единственият човек, от когото Бойлан се възхищаваше пред Рудолф, беше Джеймс Форестъл, главнокомандуващ флотата. „Ако си ми син, Рудолф — пишеше той в писмото си, — бих ти дал пак същия съвет. Станеш ли дипломат, няма да получаваш висока заплата, но ще живееш като джентълмен сред джентълмени и ще бъдеш гордост за всички нас. Нищо няма да може да ти попречи да се ожениш добре и да се издигнеш до посланически пост. Ако мога, с радост ще ти помогна. А в отплата ще искам само да ме каниш от време на време на обяд в посолството — ще ми бъде приятно да си мисля, че и аз съм допринесъл малко за твоето издигане.“

Припомняйки си всичко това, припомняйки си и гневния поглед на Колдъруд, отправен към снимката на трите му дъщери, Рудолф се почувствува подтиснат и си помисли, че всеки иска да има син. Син, който е плод на някаква лична, особена, абсурдна илюзия.

— Е, Рудолф — каза Бойлан, — още не си отговорил на въпроса ми. Коя от двете професии ще избереш?

— Никоя — отговори Рудолф. — Казах на Колдъруд, че ще остана на работа в магазина най-малко една година.

— Ясно — каза троснато Бойлан. — Не си поставяш много високи цели.

— Поставям си — каза Рудолф. — Според собствените ми разбирания.

— В такъв случай пътуването из Европа се отменя — каза Бойлан. — Няма да ви задържам повече. Приятелите ви чакат. Беше ми много приятно, че се запознах с вас, мистър Найт. Ако ви се случи някой път да се откъснете от Оклахома, трябва да ми дойдете пак на гости с Рудолф. — Той допи шампанското и излезе от стаята — карираното сако стоеше като излято на раменете му, коприненото шалче трептеше като пламъче около врата му.

— Е… За какво беше цялата тази история? — попита Брад.

— Едно време е имал връзка със сестра ми — отговори Рудолф и тръгна към вратата.

— Безчувствен тип, нали?

— Не — каза Рудолф. — Съвсем не е такъв. Хайде да тръгваме.

Чак когато минаха с колата през портала, Брад пак заговори:

— Има нещо странно в очите на този човек. Но какво, дявол да го вземе? Кожата му като че ли… като че ли… — Той се помъчи да намери точната дума. — Като че ли е издърпана отстрани. Знаеш ли, хващам се на бас, че твоят приятел току-що си е направил пластична операция.

Разбира се, каза си Рудолф. Точно така. Причината съвсем не е в здравословната почивка на юг.

— Може би — каза той. — За Теди Бойлан няма нищо невъзможно.

Кои са всички тези хора, питаше Гретхен, оглеждайки собствената си всекидневна стая.

— Пиенето е в кухнята — каза тя весело на поредната двойка, която влизаше точно в този момент. Ще трябва да изчака Уили да се върне, за да разбере как се казват. Той беше отишъл до бара на ъгъла, за да вземе още лед. Винаги имаше достатъчно уиски, джин и червено вино в двулитрови кани, но ледът никога не стигаше.

В стаята имаше най-малко тридесет души, от тях тя познаваше само половината, а се очакваше да пристигнат още гости. Колко точно — не знаеше. Понякога имаше чувството, че Уили просто събира хора от улицата и ги кани. Мери Джейн стоеше в кухнята и изпълняваше ролята на барманка. Мери Джейн преживяваше тежко развода с втория си съпруг и затова трябваше да я канят на всички събирания. Тъй като разбираше, че я приемат от съжаление, Мери Джейн се стараеше да бъде полезна, като помагаше при поднасянето на напитките, миеше чаши, изпразваше пепелници и прибираше самотници в леглото си. В края на краищата имаше нужда и от такъв човек.

Гретхен се намръщи, като видя как един издокаран тип изтърси пепелта от цигарата си на пода и след малко загаси угарката с крак върху килима. Когато нямаше хора, стаята изглеждаше толкова хубава — бледорозови стени, подредени по лавиците книги, колосани пердета, почистена камина, изпънати възглавници, лъскави дървени мебели.

Тя се страхуваше, че Рудолф не одобрява тази компания, макар че нищо в поведението му не подсказваше това. Както обикновено, щом се случеше на едно място с Джони Хийт, той се усамотяваше с него в някой ъгъл — Джони говореше почти през цялото време, а Рудолф слушаше. Джони, едва двадесет и пет годишен, беше съдружник в едно акционерно дружество на Уол Стрийт и му се носеше славата, че е натрупал вече цяло състояние на борсата. Той беше приятен младеж, сдържан и умерен, с живи очи и тих глас. Гретхен знаеше, че от време на време Рудолф идва в Ню Йорк да вечеря с Джони или да ходи с него на мач Всеки път, когато се доближеше до тях, чуваше, че си говорят за едно и също нещо — борсови сделки, сливане на компании, основаване на нови компании, печалби, начини за намаляване на данъци; на Гретхен всичко това й се струваше крайно скучно, но Рудолф изглежда, се увличаше по тези въпроси, сякаш имаше някаква възможност да участвува в борсови сделки, да слива компании или да създава нови фирми.

Веднъж, когато го попита защо сред всички тези хора, които е срещнал в дома й, е избрал точно Джони за приятел, Рудолф й отговори съвсем сериозно: „Той е единственият от твоите познати, от когото научавам нещо.“

Кой ли може да разбере брат й? Тя нямаше намерение да устройва точно такова тържество по случай дипломирането на Рудолф и Уили се съгласи с нея. Но винаги така ставаше, че всички събирания у тях бяха едни и същи. Съставът се менеше — актьори, актриси, млади режисьори, журналисти, манекенки, момичета на работа в списание „Тайм“, радио-режисьорн, някой гостенин от рекламно бюро, на когото трябва да се окаже внимание; току-що разведени жени като Мери Джейн, които разправят на всички, че съпрузите им са били хомосексуалисти; преподаватели в Нюйоркския или В Колумбийския университет, които пишат романи, млади преуспели хора от Уол Стрийт, дошли сякаш с благотворителна цел, някоя изкушаващо апетитна секретарка, която след третата чаша започва да флиртува с Уили; някой бивш пилот, приятел на Уили от войната, който всеки път я спипва в някой ъгъл и започва да й разправя за Лондон; нечий неудовлетворен съпруг, който се опитва да я целуне късно вечерта, а след това вероятно се измъква с Мери Джейн.

Макар че съставът се менеше, разговорите оставаха едни и същи. Водеха се спорове за Русия, за Алджер Хис и сенатора Джо Маккарти, млади интелектуалки с бретони възхваляваха Троцки… („Пиенето е в кухнята“ — каза тя весело на една новопристигнала двойка, помургавяла от слънцето — сигурно са ходили днес на плаж…) Някой току-що е открил Киркегард или се е запознал със Сартр и трябва непременно да разкаже за това, друг пък току-що се е върнал от Израел или от Танжер и също трябва непременно да разкаже нещо. Ако идваха веднъж в месеца, щеше да е хубаво. А ако не изтърсваха пепелта от цигарите си навсякъде, можеха и два пъти в месеца да идват. Общо взето, всички бяха приятни, образовани млади хора, всички имаха отнякъде достатъчно пари, за да се обличат добре, да се черпят с алкохол и да прекарват най-хубавите летни месеци в Хамптънс. Като момиче в Порт Филип тя мечтаеше точно такива хора да й бъдат приятели. И вече пет години беше заобиколена от тях. Пиенето е в кухнята. Безкрайна забава.

Гретхен забързано си проправи път до стълбата и се качи по нея, за да отиде в таванската стая, където спеше Били. След раждането на Били те се преместиха да живеят на последния етаж в една стара жилищна кооперация на Дванадесета западна улица, преустроиха тавана в голяма стая с прозорец на покрива. Освен леглото на Били и неговите играчки в стаята имаше и една голяма маса, на която Гретхен работеше. Върху нея стояха пишещата машина, купища книги и хартия. Тя обичаше да работи в една стая с малкия Били, тракането на машината не му пречеше, а му действуваше като ритмична приспивна песен. Типична рожба на машинния век — „Ремингтън“-ът му звучи като музика.

Когато запали лампата, видя, че той не спи. Били лежеше по пижама в малкото си креватче заедно с един платнен жираф и размахваше бавно ръце над главата си, сякаш правеше фигури в цигарения дим, който нахлуваше отдолу. Гретхен се чувствуваше виновна за дима, но можеше ли да кажеш на хората да не пушат, защото на някакво си четиригодишно дете димът не му е приятен. Тя отиде до креватчето, надвеси се и целуна Били по челото. Усети миризмата на сапуна, с който го къпеха, и приятното ухание на детската кожа.

— Когато порасна, няма да каня никого на гости — каза той.

Не се е метнал на баща си, помисли Гретхен. Макар че външно Били приличаше съвсем на баща си — рус, с трапчинки на бузите. Никаква прилика с рода Джордах. Макар че… Брат й Томас не изглеждаше ли точно като дете? Тя пак го целуна, надвесвайки се ниско над креватчето.

— Хайде да спиш, Били — каза Гретхен.

После седна на масата, доволна, че се е откъснала от досадните разговори на долния етаж. Беше сигурна, че никой няма да забележи отсъствието й — дори и цялата нощ да не слезе. Взе една от книгите на масата. „Основи на психологията“. Разтвори я напосоки. Две страници бяха посветени на теста на Роршах с мастилените петна. Две страници, за да опознаеш себе си и враговете си. Тя посещаваше вечерните лекции в Нюйоркския университет. Ако изкара курса до края, след две години ще вземе диплома. Страдаше от чувство за малоценност, поради което се стесняваше пред образованите приятели на Уили, а понякога и пред самия Уили. Освен това обичаше атмосферата на класни стаи, приятно й беше, че е сред хора, които не се интересуват само от пари, от кариера и от това как да станеш известен в обществото.

Когато Били се роди, тя напусна театъра. Като порасне и вече не съм му нужна по цял ден, мислеше Гретхен, ще се върна пак. Но сега знаеше, че никога няма да се върне към актьорската професия. И че от това никой няма да загуби. Трябваше да си намери работа, която да върши в къщи, и за щастие я намери по най-лесния начин. Започна да помага на Уили — пишеше вместо него рецензии за радио, а по-късно и за телевизионни програми, когато на него му омръзваше или имаше да върши нещо друго, или беше препил. Отначало той се подписваше под нейните статии, но откакто му предложиха административна работа в редакцията на списанието с по-висока заплата, тя започна да пише от свое име. Веднъж редакторът й каза насаме, че пише много по-хубаво от Уили, но тя вече си имаше собствено мнение за творческите възможности на Уили. Един ден, като изпразваше някакъв куфар, откри случайно първото действие на неговата пиеса. То се оказа ужасно. Всичко онова, което в приказките на Уили звучеше забавно и остроумно, тук изглеждаше скучно. Тя не му каза, че е прочела пиесата, нито какво мисли за нея. Но го насърчи да приеме административната длъжност в редакцията.

Гретхен погледна жълтия лист хартия на машината. Условното заглавие, което беше написала с молив, гласеше: „Приспивната песен на търговския посредник“. Погледът й проследи изписаната страница. „Наивността, която теоретично се смята за национална черта в характера на всеки американец, се използува от търговците, които ни прилъгват и принуждават да купуваме стоките им независимо дали са ни полезни, нужни, или опасни. Разправят ни смешки, за да купим концентрираните им супи, плашат ни, за да купим предлаганата от тях храна за закуска, цитират «Хамлет», когато ни продават автомобили, дрънкат глупости, за да ни пробутат разхлабително…“

Тя се намръщи. Не е както трябва. И освен това e безполезно. Кой ще се вслуша в тези думи? Кой ще предприеме нещо? Американците си мислят, че купуват само онова, което искат. Повечето от гостите й, там на долния етаж, печелят пари в по-малка или по-голяма степен точно от това, което домакинята тук горе над главите им заклеймява. Алкохолът, който консумират, е купен с парите на някой, който пее „Приспивната песен на търговския посредник“. Тя издърпа листа от машината, смачка го на топка и го хвърли в кошчето. И без друго никой няма да напечата тази статия. Уили ще се погрижи за това.

Тя отиде отново до детското креватче. Детето беше заспало, стиснало жирафа. Спокоен, безгрижен сън. Какво ще купуваш, какво ще продаваш, когато станеш на моите години? Какви грешки ще допуснеш в живота си? Ще пропилееш ли любовта си?

По стълбите се чуха стъпки и тя бързо се надвеси над креватчето, все едно, че завива детето. Уили, доставчикът на лед, отвори вратата.

— А аз се чудех къде може да си — каза той.

— Исках да дойда малко на себе си — каза тя.

— Гретхен! — с укор каза той. Беше леко зачервен от пиенето, а на горната му устна имаше капчици пот. Беше започнал да оплешивява и челото му напомняше повече от всякога за Бетховен, но въпреки това все още изглеждаше като младеж. — Те са и твои приятели, не само мои.

— Не са ничии приятели — каза Гретхен. — Просто обичат да пият, това е всичко. — Беше силно раздразнена. След като препрочете няколкото реда от статията, негодуванието, което я беше накарало да дойде тук, доби съвсем определена форма. И изведнъж се подразни, че детето прилича толкова много на Уили. Прииска й се да изкрещи: „То е и мое дете.“

— Какво предлагаш да направя, да ги изгоня ли? — попита Уили.

— Да. Изгони ги.

— Знаеш, че не мога да го направя — каза Уили. — Хайде, ела долу, скъпа. Хората кой знае какво ще си помислят за теб.

— Кажи им, че изведнъж ме е обзело непреодолимо желание да кърмя — каза Гретхен. — В някои племена децата се кърмят до седемгодишна възраст. Онези долу знаят, всичко. Провери дали знаят и това.

— Скъпа… — Той се приближи и я прегърна. Тя усети миризмата на джин. — Успокой се. Моля те. Станала си ужасно нервна.

— О, ти си забелязал?

— Разбира се, че съм забелязал. — Той я целуна по бузата. Тази целувка не означава нищо. Помисли си тя. Две седмици не беше спал с нея. — И знам коя е причината — каза той. — Просто се преуморяваш. Детето, работата, лекциите, ученето… — Все му се искаше тя да се откаже от следването. „Какво искаш да докажеш — я попита Уили веднъж, — и без това си най-умната жена в Ню Йорк.“

— Още не съм се преуморила както трябва — отговори тя. — Може би като сляза долу, ще си намеря някой подходящ кандидат за любовник. За успокоение на нервите.

Уили я освободи от прегръдката си и отстъпи назад, като че изтрезня.

— Колко смешно, ха-ха-ха — каза той студено.

— Напред към бойното поле — каза тя и угаси лампата на масата. — Пиенето е в кухнята.

В тъмнината Уили я стисна за китката.

— Какво лошо съм направил? — попита той.

— Нищо — отговори тя. — Идеалната домакиня и нейният съпруг се връщат сред красотата и благородството на Дванадесета западна улица. — Гретхен издърпа ръката си и слезе по стълбите. Малко след това Уили също дойде долу. Беше останал, за да дари сина си с една ухаеща на мартини целувка.

Тя видя, че Рудолф е оставил Джони Хийт и сега говори разпалено в един ъгъл с Джули, която сигурно бе дошла, докато Гретхен е била горе. Приятелят на Рудолф от Оклахома, типичен простак, се смееше прекалено високо на нещо, което една от секретарките му разправяше. Джули беше с вдигната прическа и с елегантна рокля от черно кадифе. „Аз непрекъснато се старая да не изглеждам като ентусиазирана гимназистка“ — сподели веднъж Джули с нея. Тази вечер беше успяла. Дори престарала. Правеше впечатление на твърде самоуверена за възрастта си. Гретхен беше сигурна, че Джули и Рудолф не са спали никога заедно. След като ходеха от пет години! Просто нечовешко. Имаше нещо ненормално в това момиче или в Рудолф, или и в двамата.

Тя махна с ръка на Рудолф, той обаче не я забеляза; тръгна към него, но я спря директорът на едно рекламно бюро — елегантно облечен, със старателно пригладена коса.

— Ето я и нашата домакиня — каза мъжът, който беше слаб и приличаше на английски актьор. Казваше се Алек Листър. Беше започнал кариерата си като куриер в радиокомпанията Си-Би-Ес, но това начало отдавна принадлежеше на миналото. — Разрешете да ви поздравя за великолепната вечер.

— Вие да не сте кандидат? — попита тя, гледайки го право в очите.

— Моля? — Листър смутено премести чашата си в другата ръка. Той не беше свикнал да му задават объркващи въпроси.

— Нищо — отговори тя. — Поток на съзнанието, радвам се, че ви харесва моята менажерия.

— Много ми харесва. — Листър кимна одобрително към присъствуващите. — Но ми харесва и още нещо. Харесват ми вашите статии в списанието.

— Ще се прочуя като Самюъл Тейлър Коулридж32 на радиото и телевизията — каза тя. Листър беше един от гостите, които не биваше да се обиждат, но тази вечер Гретхен бе настроена да се заяжда с всеки.

— Това пък какво значи? — Листър се объркван за втори път в продължение на тридесет секунди и взе да се мръщи. — О, да, разбирам — каза той, но не изглеждаше особено доволен, че е разбрал. — Ако разрешите да изкажа мнението си, Гретхен — продължи той, знаейки, че в района между Уол Стрийт и Шейсета улица може да изкаже каквото желае мнение. — Статиите ви са прекрасни, но някак… според мен… твърде хапливи. В тях се усеща известна враждебност — признавам, че това им придава приятна острота, но в основата си те са насочени срещу рекламния бизнес…

— О-о — каза тя спокойно, — значи, сте го забелязали.

Той я изгледа безстрастно — приветливостта му се стопи, лицето му възвърна служебния си израз, хладен и безмилостен, а любезната му усмивка, която напомняше за английски актьор, изчезна мигновено.

— Да, забелязах го — продължи той. — И не само аз. Сега, когато всяка наша стъпка се разследва и когато хората от рекламата следят особено внимателно да не би да плащат на автори, чиито становища може би ще се окажат неприемливи…

— Предупреждавате ли ме? — попита Гретхен.

— Може и така да го приемете — отговори Листър. — Приятелско предупреждение.

— Много мило от ваша страна, драги — усмихна му се тя нежно и го докосна леко по ръката, — но се страхувам, че вече е много късно. Аз съм комунистка, пламенна комунистка, и възнамерявам да сравня със земята и радиото, и киното, и телевизията.

— Тя се заяжда с всички тази вечер, Алек — каза Уили, който беше застанал до нея и я стискаше силно за лакътя. — Смята, че днес всичко е позволено. Ела в кухнята да пийнем нещо.

— Благодаря, Уили — каза Листър, — но трябва да вървя. Обещах да се отбия на още две места тази вечер. — Той целуна Гретхен по бузата съвсем леко, почти въздушно. — Лека нощ, скъпа. Надявам се, че няма да забравите какво ви казах.

— Ще извая словата ви на плоча — отговори тя.

С безизразно лице и равнодушни очи той си проправи път към вратата и сложи чашата си върху една библиотечка, където щеше да остане кръгло петно.

— Какво има? — попита Уили тихо. — Да не би да мразиш парите?

— Мразя него — отговори тя.

Отдалечи се от Уили и със сияеща усмивка се запромъква между гостите към ъгъла, където Рудолф и Джули си говореха. И у двамата се долавяше някакво напрежение, което ги отделяше като невидима стена от смеха и разговорите в стаята. Джули сякаш всеки момент щеше да заплаче, а лицето на Рудолф изглеждаше особено сериозно и съсредоточено.

— Мисля, че това е ужасно — казваше Джули. — Точно това мисля.

— Много си красива тази вечер, Джули — прекъсна ги Гретхен. — Имаш вид на фатална жена.

— Но съвсем не се чувствувам такава — каза Джули с треперещ глас.

— Какво се е случило? — попита Гретхен.

— Ти й кажи — обърна се Джули към Рудолф.

— Друг път — каза Рудолф със стиснати устни. — Сега не е моментът.

— Хванал се е на постоянна работа при Колдъруд — каза Джули. — Започва утре сутринта.

— Нищо не е постоянно — възрази Рудолф.

— Да стоиш цял живот зад щанда! — избухна Джули. — В някакво загубено градче. Какъв е смисълът тогава да завършиш колеж, щом няма да се възползуваш от това?

— Обясних ти, че не възнамерявам да се установявам никъде за цял живот — каза Рудолф.

— Кажи й всичко — продължаваше ядосано Джули. — Хайде да те видя дали ще й кажеш.

— Какво друго има? — попита Гретхен. Тя също изпита разочарование. Изборът на Рудолф съвсем не беше блестящ. Но в същото време изпита и облекчение. Щом като брат й остава при Колдъруд, значи, ще продължи да се грижи за майка им; така този проблем отпадаше за нея и нямаше да се наложи да моли Уили за помощ. Чувството на облекчение, което изпита, беше недостойно, но тя не можеше да не си признае, че се зарадва.

— Получих предложение да прекарам лятото в Европа, един вид подарък — каза Рудолф с равен глас.

— От кого? — попита Гретхен, макар че знаеше отговора.

— От Теди Бойлан.

— Сигурна съм, че родителите ми щяха да ме пуснат — каза Джули. — Можехме да прекараме най-хубавото лято през целия ни живот.

— Нямам време за такова лято — отговори остро Рудолф.

— Гретхен, не можеш ли да поговориш с него? — попита Джули.

— Руди — каза Гретхен, — не смяташ ли, че заслужаваш малко развлечение след толкова напрегната работа?

— Европа няма да избяга — отговори той. — Ще отида там, когато реша, че съм готов за такова пътешествие.

— На Теди Бойлан сигурно му е станало много приятно, когато си отхвърлил предложението му — каза Гретхен.

— Ще го преживее.

— Защо на мен някой не ми предложи пътуване из Европа — продължи Гретхен. — Ще се кача първа на парахода…

— Гретхен, можеш ли да ни помогнеш? — Един от по-младите гости беше дошъл при тях. — Искаме да пуснем грамофона, но той, изглежда, е развален.

— Ще поговорим после пак — каза Гретхен на Рудолф и на Джули. — Ще измислим нещо. — Тя тръгна с младежа към грамофона. Наведе се, за да пъхне щепсела в контакта. Чернокожата прислужница винаги вадеше щепсела, когато чистеше с прахосмукачка — и днес беше направила същото. „Омръзна ми да се навеждам“ — заяви тя на Гретхен, която й направи забележка.

Грамофонът издаде глух звук и след малко прозвуча първата песен от албума „Тихоокеански юг“. Детински гласове, нежни, някъде далеч на някой измислен, красив остров, чуруликаха припева на „Dites-moi“. Когато се изправи, Гретхен видя, че Рудолф и Джули са си отишли. Цяла година няма да каня гости, реши тя и отиде в кухнята, където Мери Джейн й наля чаша чисто уиски. Мери Джейн ходеше сега с дълга, червена коса, с яркосини сенки за очи и дълги изкуствени мигли. Отдалече минаваше за красавица, но отблизо положението беше друго. Сега, след като цели три часа през нейното царство минаваха мъже и й правеха комплименти, тя беше във вихъра си, очите й блестяха, а яркочервените й ненаситни устни бяха предизвикателно полуотворени.

— Знаменита вечер — каза тя с предразгавял от пиене глас. — И онзи непознатият, Алек… как му е презимето?

— Листър — отговори Гретхен, отпивайки от чашата си; тя забеляза, че кухнята е в пълен безпорядък, но реши, че ще я оправи чак на сутринта. — Алек Листър.

— Нали е изключителен? — каза Мери Джейн. — Ангажиран ли е с някого?

— Тази вечер е свободен.

— Господ да го благослови, миличкия — каза Мери Джейн. — Толкова беше очарователен, като дойде тук в кухнята. А съм чувала такива ужасни неща за него. Уили ми каза, че биел любовниците си — изхили се тя. — Нали е много интересно? Забеляза ли дали не му е празна чашата? Аз ще се появя при него с бокал в ръка — Мери Джейн Хакет, верният виночерпец.

— Отиде си преди пет минути — каза Гретхен, доволна, че може да й съобщи тази неприятна вест; в същото време се чудеше кои ли жени са в толкова близки отношения с Уили, та да му кажат, че Алек Листър ги е бил.

— Е, нищо — прие философски новината Мери Джейн, — има и други риби в морето.

В кухнята влязоха двама мъже, Мери Джейн разтърси червените си коси и се усмихна лъчезарно.

— Заповядайте, момчета — каза тя, — барът работи без прекъсване.

Мери Джейн не можеше да издържи две седмици, без да спи с някого. И какво толкова лошо има в това да си разведена, мислеше Гретхен, връщайки се при гостите.

Рудолф и Джули вървяха към Пето авеню в приятната юнска вечер. Той не я държеше за ръка. „Тук не е удобно да говорим сериозно — беше казал Рудолф. — Хайде да излезем.“

Но и улицата не се оказа по-подходящо място. Джули крачеше до него и внимаваше да не го докосне, прехапала пълните си устни така силно, че едва не пуснаха кръв, ноздрите на малкия й нос потръпваха. Докато вървяха по тъмната улица, той се чудеше дали няма да е по-добре, ако се раздели с нея още в този момент. Вероятно това щеше да се случи рано или късно и може би за предпочитане е да стане сега вместо след вре ме. Но мисълта, че няма да я видя никога вече, го обезкуражи. И продължи да мълчи. Знаеше, че борбата, която се води между двамата им, ще бъде спечелена от онзи, който по-дълго запази мълчание.

— Ти си имаш там приятелка — каза тя накрая. Затова искаш да стоиш в онзи ужасен град.

Той се засмя.

— Няма защо да се смееш — каза Джули ожесточено, сякаш бе забравила напълно дните, когато двамата пееха заедно, когато тя му казваше, че го обича. — Завъртяла ти е главата някоя продавачка от галантерията или някоя касиерка или кой знае каква. През цялото време ти си имал любовница. Аз знам.

Той пак се засмя, въоръжен със своето целомъдрие.

— Тогава излиза, че си педераст — каза тя грубо. — От пет години ходим заедно, казваш, че ме обичаш, а нито веднъж досега не си спал с мен, не си бил истински с мен.

— Не съм бил насърчен да направя такова нещо — отговори Рудолф.

— Добре — каза Джули. — Насърчавам те. Сега. Тази нощ. Аз съм в „Сейнт Мориц“, стая деветстотин двадесет и трета.

Не се поддавай на изкушението, всичко ще се опорочи на разхвърляното хотелско легло, помисли си Рудолф, а гласно отсече:

— Не.

— Тогава или си лъжец, или си педераст — каза тя.

— Аз искам да се оженя за теб — каза той. — Можем да се оженим другата седмица.

— А къде ще прекараме медения месец? — попита тя. — В универсалния магазин на Колдъруд, на щанда за градинска мебел? Аз ти предлагам белоснежното си девствено тяло — продължи Джули подигравателно. — Безплатно. Без никакви ангажименти. Кой е луд да се жени? Аз съм свободна, еманципирана, страстна американка. И поддържам напълно сексуалната революция.

— Не — повтори той. — И престани да говориш като сестра ми.

— Педераст — каза тя. — Искаш да ме погребеш със себе си в онова мрачно градче. А аз през цялото време си мислех колко си умен и какво блестящо бъдеще те очаква. Ще се омъжа за теб. Другата седмица. Ако обаче заминеш за Европа и започнеш да следваш право от есента. Ако не си съгласен на това, просто ела да работиш в Ню Йорк. Няма значение какво ще работиш. Аз също ще работя. Искам да работя. А в Уитби какво ще правя? Ще се чудя по цял ден коя престилка да си вържа, за да те посрещна вечерта в къщи.

— Обещавам ти, че след пет години ще можеш да живееш в Ню Йорк или където пожелаеш.

— Обещаваш — повтори тя. — Лесно е да се обещава. А аз нямам намерение и за пет години да се погребвам. Просто не те разбирам. Какво, за бога, смяташ, че ще постигнеш по този начин?

— Започвам да работя две години по-рано от всичките ми връстници — каза Рудолф. — Аз знам какво правя. Колдъруд ми има доверие. Пред него се откриват големи възможности, магазинът е най-малкото. Той е само началото, основата. Колдъруд още не знае това, но аз го знам. Когато дойда следващия път в Ню Йорк, няма да съм просто един младеж, завършил някакъв неизвестен колеж, който чака пред нечий кабинет с шапка в ръка. Когато дойда в Ню Йорк, ще ме посрещат още от входната врата. Аз съм бил дълго време беден, Джули — каза той, — и ще направя така, че никога вече да не съм беден.

— Добре те е възпитал Бойлан! — извика Джули. — Той те е погубил. Единствено за пари мислиш! Толкова ли са важни за теб парите? Пари и само пари!

— Недей да ми говориш като някоя разочарована богаташка — каза той.

— Няма значение как ти говоря, важното е, че ако следваш право…

— Не мога повече да чакам — каза той. — Чакал съм достатъчно дълго. Учил съм достатъчно. Ако са ми нужни юридически съвети, ще си наема адвокати. — Нали така разсъждаваше Дънкан Колдъруд, практичен и здравомислещ човек. „Те наемат учени, за да им вършат работа.“ — Ако искаш да бъдеш с мен — прекрасно. Ако не… — Но не можа да довърши и повтори неубедително: — Ако не… О, Джули, не знам. Съвсем не знам. Мисля си, че разбирам всичко, но теб не мога да разбера.

— Излъгах майка си и баща си… — разплака се тя. — За да бъдем двамата сами. Но ти не си същият. Ти правиш каквото Бойлан ти каже. Прибирам се в хотела. Не искам повече да говоря с теб. — Плачейки безутешно, тя даде знак с ръка на минаващото край тях такси. Колата спря със скърцане; Джули се качи и тръшна силно вратата.

Докато колата шумно се отдалечаваше, той не помръдна. След това се обърна и тръгна към дома на Гретхен. Беше оставил там чантата си, Гретхен щеше да го сложи да спи на дивана във всекидневната; спомни си номера на хотелската стая — деветстотин двадесет и три.

С издръжката, която получаваше като разведена, Мери Джейн си беше подредила приятен дом. Рудолф никога не беше лежал в толкова широко и меко легло, осветено от една лампа на тоалетката (Мери Джейн не пожела да угаси лампата); голямата стая с дебел килим и перленосиви копринени тапети говореше, че тук са хвърлени много пари за обзавеждане. Тъмнозелени плюшени завеси изолираха шумовете на града. Встъплението (а то беше кратко) стана в просторната всекидневна, подредена с позлатени мебели в стил директоар и с големи огледала в позлатени рамки, които неясно с метални отблясъци отразяваха прегърнатата двойка. „Това, което ни предстои, ще стане ей там“ — беше казала Мери Джейн, отскубвайки се от прегръдката, и без да получи съгласие от Рудолф, го беше завела в спалнята.

— Ще се приготвя в банята — каза тя, изрита обувките си и тръгна царствено и много бавно към съседното помещение, откъдето веднага се чу шум от течаща вода и дрънчене на шишенца.

Сякаш се намирам в лекарски кабинет, преди да ми направят малка операция, мислеше ядосано Рудолф и се колебаеше дали да се съблече. Когато Мери Джейн го помоли да я изпрати, отдавна минаваше полунощ, в стаята се мотаеха само около четирима-петима души и Рудолф съвсем не предполагаше, че го очаква такова нещо. Чувствуваше се малко замаян от пиенето и се тревожеше, че като легне, главата съвсем ще му се замотае. Мина му мисълта да се измъкне тихичко през вратата, но Мери Джейн, по интуиция или от опит, извика ентусиазирано: „Ей сега ще дойда, скъпи. Ти се разполагай.“

И така Рудолф се съблече, сложи внимателно обувките си една до друга под един стол и преметна грижливо дрехите си върху седалката на стола. Леглото беше вече оправено за спане (с обточени с дантели възглавници и бледосини чаршафи) и той се мушна под завивките, леко треперещ. Така поне ще бъде сигурен, че тази нощ няма да чука на вратата на някоя хотелска стая. На номер деветстотин двадесет и три.

Той лежеше под завивките със затворени очи и изпитваше едновременно любопитство и малко страх. Това все пак трябваше да стане някой ден, мислеше той. Кога друг път щеше да му се удаде по-добър случай?…

Имаше чувството, че стаята сякаш се накланяше и люлееше, а леглото се поклащаше неравномерно като малка лодка, подхвърляна от леки вълни. Той отвори очи точно когато в стаята влезе Мери Джейн — висока, гола и прекрасна, със стройно тяло, малки заоблени гърди, с едър ханш и бедра, по които развратът не беше оставил белези. Тя застана пред него и го загледа с премрежени очи — беше ветеран в любовта, свикнала да прибира самотни мъже; на светлината на лампата червената й коса изглеждаше черна; тя се надвеси бавно над него.

Той се възбуди бързо, неочаквано и силно, изпъна се като струна. Изпитваше едновременно гордост и смущение и искаше да помоли Мери Джейн да угаси лампата, но преди да успее да каже нещо, тя се наведе и дръпна рязко завивките.

Остана до леглото и като се усмихваше леко, започна да го разглежда.

— Малкото братче — прошепна тя. — Малкото хубаво братче от бедното семейство. — След това нежно го докосна. Той конвулсивно потръпна.

— Стой мирно — заповяда тя. Ръцете й се плъзгаха по тялото му като малки, обучени животни, сякаш кадифе докосваше груб плат. Той потрепера. — Казах да стоиш мирно — повтори грубо тя.

Всичко свърши бързо, неприлично бързо, разтърси го мощен взрив и той усети, че простенва. Тя коленичи на леглото и го целуна по устата — сега допирът на ръцете й му беше противен, а миризмата на цигари и парфюм, която излъчваше косата й, го задушаваше.

— Съжалявам — каза той, когато тя вдигна глава. — Просто не можах…

— Недей да съжаляваш — засмя се тя. — Аз съм поласкана. За мен това е чест. — Бавно и грациозно тя легна отново до него, придърпа завивката и го притисна силно до себе си — гладкият й крак обгърна бедрата му, лепкави и влажни. — Не се тревожи за нищо, малко братче. — Тя близна ухото му и нова тръпка разтърси тялото му от ухото, където езикът й го докосна, до върховете на пръстите на краката му, сякаш го удари електрически ток от лампата до леглото. — Сигурна съм, че малкото братче ей сега ще се съвземе.

Никак не му се искаше да го наричат „малко братче“. Не искаше да му напомнят за Гретхен. Гретхен го беше погледнала много особено, когато той си тръгна с Мери Джейн.

Талантът на Мери Джейн да предвижда как точно ще се развият събитията в обичайната за нея дейност не й изневери и този път. Много скоро ръцете й го възбудиха отново и той направи това, заради което тя го беше довела в леглото си. Нахвърли се върху нея с цялата си енергия, трупана през годините на въздържане.

Педераст, чу той гневния глас на Джули, педераст. Нека да дойде в тази стая при тази жена за доказателства.

— Сестра ти каза, че си бил девствен — обади се Мери Джейн.

— Да не говорим за това — каза той рязко. Двамата лежаха по гръб, един до друг, кракът на Мери Джейн — сега вече просто един обикновен крак — докосваше леко коляното му. Тя пушеше и поемаше дълбоко дима, а после го изпускаше от дробовете си и той се виеше бавно нагоре.

— Трябва да си намеря и други девствени момчета — каза тя. — Значи, е вярно, нали?

— Казах, че не искам да говорим за това.

— Тогава е вярно.

— Дори и да е било вярно, вече не е.

— Не е честно — каза тя. — Защо?

— Какво защо?

— Такова красиво момче като теб — каза тя. — Момичетата сигурно са били готови да те разкъсат.

— Успяваха да се въздържат. Хайде да говорим за нещо друго.

— Ами онова симпатично момиче, с което ходиш? — Стая деветстотин двадесет и три. — То как се казва?

— Джули. — Не му се искаше да произнася името й в тази стая.

— Тя не те ли преследва?

— Ние щяхме да се женим.

— Щяхте? А вече няма ли?

— Не знам — каза той.

— Тя не подозира какво изпуска. Това сигурно ви е семейна черта — каза Мери Джейн.

— Какво искаш да кажеш?

— Уили разправя, че сестра ти била страхотна в леглото.

— Уили трябва да се научи да приказва по-малко. — Рудолф беше поразен, че Уили може да каже нещо за съпругата си пред някоя жена, пред която и да е жена, пред когото и да е. Вече няма да има доверие на Уили, вече не може да го харесва така, както досега.

— Ние живеем в големия град, където много се приказва — засмя се Мери Джейн. — Уили е мой стар приятел. Аз имах връзка с него, преди той да се запознае със сестра ти. И сега, от време на време, когато се чувствува подтиснат или има нужда да смени обстановката, идва при мен.

— Сестра ми знае ли? — Рудолф се опита да прикрие неочаквания гняв в гласа си. Какъв слабохарактерен и лекомислен човек е този Уили.

— Мисля, че не знае — отговори безгрижно Мери Джейн. — Уили винаги говори уклончиво. А и никога не е подписвал клетвени декларации за вярност. Ти спал ли си с Гретхен?

— Та тя ми е сестра, за бога! — извика той и усети, че гласът му прозвуча пискливо.

— Много важно — каза Мери Джейн, — че ти е сестра. Ако слушаш Уили, струва си да опиташ.

— Ти се подиграваш с мен. — Ето как по-възрастните, опитни жени се забавляват, като дразнят наивните момчета от провинцията, помисли си той.

— Съвсем не — продължи спокойно Мери Джейн. — Брат ми направи с мен това, когато бях на петнадесет години. В една лодка на плажа. Хайде, миличък, бъди добро момче и ми дай нещо да пийна. Уискито е на масата в кухнята. Налей и малко вода. Лед няма защо да слагаш.

Той стана от леглото. Искаше му се да се облече, да си сложи някакъв халат, да си обуе панталоните, да се увие с пешкир или с каквото и да е, за да не се излага на показ пред нейните опитни, преценяващи, забавляващи се очи. Не знаеше, че ако посегне към някоя дреха, тя ще се засмее. Дявол да го вземе, мислеше той отчаяно, как допуснах да изпадна в такова положение?

Изведнъж му стана студено и усети, че цялата му кожа настръхва. Докато прекосяваше всекидневната, си наложи да овладее треперенето на тялото си. Сред златистите, призрачни отблясъци на огледалата той взе една бутилка уиски от бюфета и продължи безшумно по дебелите килими към кухнята. Намери ключа на лампата и го завъртя. Видя огромен хладилник, който тихо бръмчеше, фурна, миксер, сокоизтисквачка, на белите стени висяха медни тигани, имаше двоен умивалник от неръждаема стомана, пералня и бутилка уиски в средата на червената пластмасова маса, осветена от ослепително бялата неонова светлина — мечтата на всяка американска домакиня. Рудолф свали две чаши от шкафа (вътре имаше порцеланови съдове, чаши на цветя, кани за кафе, големи дървени мелнички за пипер, всякакви домакински принадлежности за жената, която не беше никаква домакиня и лежеше сега на леглото в другата стая). Пусна чешмата, изчака водата да се изстуди, изплакна устата си и изплю водата в стоманения умивалник, а той сякаш зазвънтя в нощта; после изпи две пълни чаши с вода. В едната чаша наля уиски и я доля с вода. Чу едва доловим шум, някакво леко драскане, и видя как едри, лъскави хлебарки изчезваха бързо в пукнатините зад умивалника. Каква мръсотия, помисли си той.

Остави лампата в кухнята да свети и занесе питието на стопанката на къщата, която лежеше в добре използуваното легло. Винаги готова да предложи услугите си.

— Какво добро момче — каза Мери Джейн и посегна към чашата с дългите си заострени нокти, лакирани в тъмночервено. Тя се облегна на възглавниците, червената й коса се разпиля по бледосините чаршафи и обточените с дантела възглавници и жадно отпи.

— Ти няма ли да пиеш?

— Достатъчно пих. — Той взе гащетата си и започна да ги обува.

— Какво правиш? — попита тя.

— Отивам си. — Той нахлузи ризата си и изпита облекчение, че най-сетне е облечен. — В девет часа трябва да бъда на работа. — Сложи на ръката си новия часовник. Той показваше четири без петнадесет.

— Моля те — извика тя с тъничък, детински глас. — Моля те, недей да си отиваш.

— Съжалявам — каза той. А в същност никак не съжаляваше. При мисълта, че ще излезе на улицата, облечен и сам, на душата му ставаше леко.

— Не мога да понасям да съм сама през нощта — каза умолително тя.

— Обади се на Уили — каза той и седна да си обуе чорапите и обувките.

— Няма да мога да заспя, няма да мога — каза тя. Той завърза връзките на обувките си, без да бърза.

— Всички си отиват — каза тя, — всички мръсници си отиват. Ще направя каквото поискаш. Остани до шест часа, докато съмне, до пет часа, моля ти се, миличък. Ще направя всичко за теб… — Тя вече плачеше.

Цяла нощ сълзи, женски сълзи, помисли си той презрително, изправи се, закопча ризата си и върза връзката си. Когато застана пред огледалото, риданията продължиха да отекват зад гърба му. Рудолф видя, че косата му е разрошена и сплъстена от пот. Отиде в банята. Там имаше десетки шишенца с парфюм, шампоани, хапчета за храносмилане, хапчета за сън. Среса косата си внимателно, заличавайки следите от нощта.

Когато се върна в спалнята, тя вече не плачеше. Седеше подпряна на възглавниците и го гледаше студено с присвити очи. Беше изпила уискито, но все още държеше чашата.

— За последен път те моля — каза тя дрезгаво. Той си облече сакото.

— Лека нощ — каза Рудолф. Тя захвърли чашата срещу него. Той не се наведе, за да избегне удара. Чашата го удари по челото, после се разби в огледалото над камината от бял мрамор.

— Мръсник — каза тя.

Той излезе от стаята, мина по коридора, отвори външната врата, излезе на площадката, затвори безшумно вратата и повика асансьора.

Мъжът, който обслужваше асансьора, беше стар, използуваха го само късно през нощта, когато нямаше движение. Той гледаше замислено Рудолф, докато се спускаха в кънтящата шахта. Дали брои пътниците си, мислеше Рудолф, дали си прави точен отчет в зори? Когато асансьорът спря, мъжът отвори вратата.

— От главата ти тече кръв, млади човече — каза той.

— Благодаря, че ми казахте — отговори Рудолф.

Мъжът не отвърна нищо, а Рудолф прекоси фоайето и излезе на тъмната улица. Останал сам, далеч от погледа на онези влажни, забелязващи всичко очи, Рудолф извади носната си кърпа и я притисна о челото си. Тя се изцапа с кръв. Всички срещи нараняват. Той тръгна към светлините на Пето авеню и стъпките му отекваха по тротоара. На ъгъла се спря. На уличната табела пищеше „Шейсет и трета улица“. Поколеба се. „Сейнт Мориц“ се намираше на Петдесет и девета улица, край парка. Стая деветстотин двадесет и три. Една кратка разходка в свежото утро. Като избърса отново челото си с кърпата, той се запъти към хотела.

Нямаше представа какво ще направи, като стигне там. Ще моли за прошка, ще се закълне — „Ще направя всичко, което поискаш“, ще признае вината си, ще се разобличи, ще се пречисти от греховете си, ще моли за любов, ще разбуди стари спомени, ще подтисне страстта, ще възвърне нежността, ще заспи, ще забрави…

Фоайето беше празно. Администраторът, седнал на бюрото, го погледна бегло, без любопитство, свикнал да посреща самотни мъже, скитали до късно през нощта из спящия град.

— Стая деветстотин двадесет и трета — каза той по вътрешния телефон.

Чу как телефонистът го свърза със стаята. След десет иззвънявания затвори телефона. Погледна часовника във фоайето. Четири часът и тридесет и пет минути. И последните барове в града бяха затворени за тридесет и пет минути. Излезе бавно от фоайето. Посрещна и изпрати този ден сам. Толкова по-добре.

Спря едно минаващо такси и се качи в него. От тази сутрин започваше да печели по сто долара седмично. Можеше да си позволи да вземе такси. Каза адреса на Гретхен, но когато колата се понесе към южната част m града, той промени решението си. Не искаше да вижда Гретхен, а още по-малко Уили. Те щяха да му изпратят чантата.

— Извинявайте — наведе се той към шофьора, — искам да отида на Централната гара.

Макар че не беше спал двадесет и четири часа, когато се яви на работа в девет сутринта в кабинета на Дънкан Колдъруд, Рудолф имаше съвсем свеж вид. Той не перфорира картата си на автомата, който отчиташе кога пристигат служителите на работа. Беше приключил вече с това задължение.

ГЛАВА ТРЕТА

1950

Томас набра комбинацията ат цифри на катинара и отключи шкафчето си. Вече от няколко месеца всички шкафчета имаха катинари и от членовете на клуба се изискваше да оставят портфейлите си в канцеларията, където ги запечатваха в големи пликове и ги заключваха в касата. Това решение беше взето по настояване на Брустър Рийд, на когото откраднаха от джоба прословутата банкнота от сто долара — това се бе случило в събота следобед, когато Томас замина за Порт Филип. Доминик с удоволствие му съобщи новината в понеделник следобед, когато Томас се върна на работа. „Най-после се убедиха, че не си ти — каза Доминик — и няма да ме обвиняват, че съм взел на работа някакъв крадец, мошеници такива.“ Доминик беше убедил членовете на клуба да увеличат заплатата на Томас с десет долара и сега Томас получаваше четиридесет и пет долара седмично.

Томас се съблече, обу един чист анцуг и обувки за бокс. Беше поел от Доминик следобедните упражнения по пластика, но обикновено някой от мъжете искаше да потренира с него и малко бокс. Беше се научил от Доминик да напада, без да нанася сериозни удари, и беше усвоил достатъчно от професионалния речник на шефа си, за да накара членовете на клуба да му вярват, че ги учи на истински бокс.

Четирите хиляди и деветстотин долара стояха непокътнати в банката в Порт Филип и когато се сблъскваше в съблекалнята с младия Синклер, Томас винаги го наричаше „сър“.

Часовете по пластика му доставяха удоволствие. За разлика от Доминик, който само следеше как се изпълняват упражненията, Томас правеше лицеви опори, клякаше и ставаше, риташе с крака във въздуха, скачаше високо, докосваше пода с прибрани колене, подпрян на дланите си, по всички правила на гимнастическото изкуство. По този начин поддържаше формата си и освен това се забавляваше, като гледаше как тези важни, самоуверени мъже се потят и задъхват. В такива моменти гласът му звучеше заповеднически и самият той не изглеждаше толкова малък на години, колкото преди. Сутрин се събуждаше, без да изпитва чувството, че през деня ще му се случи нещо лошо, което няма да може да предотврати.

След часа по пластика, когато Томас влезе в салона, Доминик и Грийнинг точно си слагаха големите ръкавици. Доминик беше настинал, а освен това предната вечер беше препил. Очите му бяха зачервени и се движеше бавно. С провисналото си спортно облекло имаше вид на стар човек с безформено тяло и тъй като косата му беше разрошена, плешивото петно лъщеше на светлината на големите лампи в салона. Грийнинг, доста висок за категорията си, се разхождаше нетърпеливо, подритвайки с обувките си за бокс, които издаваха остър, неприятен звук. На силната светлина очите му изглеждаха безцветни, а русата му, късо подстригана коса — почти платинена. Беше служил като капитан във флотата през войната и беше награден с орден.

С правилен нос, с волева брадичка и румено лице, той минаваше за красавец и ако не произхождаше от семейство с предразсъдъци към актьорската професия, сигурно щеше да стане звезда от каубойски филми. Откакто, беше казал на Доминик, че според него Томас е откраднал десет долара от шкафчето му, не заговори нито веднъж с Томас и сега, когато Томас влезе в салона за един от членовете на клуба, с когото се бе уговорил за тренировка по бокс, Грийнинг дори не го погледна.

— Помогни ми, малкия — каза Доминик и протегна ръкавиците си. Томас върза връзките. Доминик беше стегнал вече ръкавиците на Грийнинг.

Доминик погледна големия часовник над вратата — искаше да засече времето и в никакъв случай да не се боксира повече от две минути без почивка, зае стойка и тръгна бавно към Грийнинг с думите:

— Ако сте готов, сър.

Грийнинг се втурна бързо в нападение. Той имаше точен удар, боксираше се по правилата като професионалист и в случая се възползуваше от дългите си ръце, за да нанася светкавични удари по главата на Доминик. Поради настинката и препиването дишането на Доминик веднага се затрудни. Той се опита да избегне серията от удари, сведе глава под брадичката на Грийнинг и взе да го удря в корема, но вяло и без всякакъв ентусиазъм. Грийнинг неочаквано отстъпи назад и с всичка сила нанесе с дясната си ръка ъперкът на Доминик; от устата на Доминик рукна кръв.

Мръсник, помисли си Томас, но не каза нищо и лицето му изобщо не трепна.

Доминик седна на тепиха и опипа машинално устата си с голямата ръкавица. Грийнинг не му помогна да стане, а се отдръпна и го загледа навъсено, отпуснал ръце. Без да става, Доминик протегна ръкавиците си към Томас.

— Свали ги, малкия — каза той с дрезгав глас. — За днес ми стига.

Томас се наведе и докато развързваше ръкавиците и ги сваляше от ръцете на Доминик, никой не проговори. Томас знаеше, че на стария боксьор не му е приятно да му помагат и затова не му подаде ръка да стане. Доминик се изправи бавно и избърса уста с маншета на ръкава си.

— Съжалявам, сър — каза той. — Днес, изглежда, съм болен.

— Това не беше никаква тренировка — каза Грийнинг. — Трябваше да ми кажете, че не се чувствувате добре. Нямаше никакъв смисъл да се събличам. А ти какво ще кажеш, Джордах? — попита той. — Гледал съм те няколко пъти. Искаш ли да си премериш силите с мен?

Джордах, каза си Томас. Значи, знае името ми. Той погледна въпросително Доминик. Грийнинг нямаше нищо общо с ентусиазираните любители на физкултурата с големи шкембета, при които Доминик обикновено го пращаше.

В полупритворените тъмни очи на Доминик проблеснаха пламъчетата на сицилианската омраза. Беше настъпил моментът да подпали замъка на господаря.

— Щом мистър Грийнинг иска, Том — каза Доминик тихо, плюейки кръв, — мисля, че трябва да му удовлетвориш желанието.

Томас сложи ръкавиците, а Доминик му ги завърза — свел глава, без да го погледне и без да каже нищо. Томас изпита познатото чувство на страх, удоволствие и нетърпение, по ръцете и краката му сякаш мина електрически ток, усети, че се настървява за бой. Наложи си да се усмихне весело на Грийнинг над сведената глава на Доминик, но Грийнинг го гледаше с каменно лице.

— Готово — каза Доминик и се отдръпна.

Грийнинг веднага се нахвърли на Томас, като протегна напред лявата си ръка, а дясната сви под брадата. Колежанин, помисли си Томас презрително, отби левия удар и се опита да се изплъзне от насочената към него дясна ръка. Грийнинг беше доста по-висок от Томас, но само три-четири килограма по-тежък. Обаче се оказа по-бърз, отколкото Томас предполагаше, и десният удар го улучи в слепоочието. За последен път Томас се беше бил сериозно с шефа на гаража в Бруклайн, а вежливата размяна на удари с миролюбивите джентълмени от клуба не можеше да го подготви за съперник като Грийнинг. Съвсем изненадващо Грийнинг се престори, че замахва с дясната си ръка, и нанесе с лявата къс удар със сгънат лакът в главата на Томас. Този кучи син не се шегува, помисли си Томас и като се сниши, заби лявата си ръка в ребрата на Грийнинг, а веднага след това стовари дясната върху главата му. Грийнинг го притисна и го заблъска с дясната си ръка в ребрата. Беше силен, нямаше съмнение, че беше много силен.

Томас хвърли поглед на Доминик, очаквайки някакъв сигнал. Но Доминик стоеше настрани невъзмутимо и не даваше никакъв знак.

Добре, каза си Томас, чудесно, тогава започвам. Да става каквото ще.

Биха се две минути без прекъсване. Грийнинг нападаше методично и грубо, използувайки височината и теглото си, а Томас му отвръщаше мигновено с цялата си злоба, която старателно беше подтискал през последните месеци. Дръж се сега, капитане, казваше си той и се впускаше смело, прилагайки всичко, което знаеше — удряше, причинявайки остри болки, навеждаше се, за да избегне ударите, и си повтаряше: „Хайде да те видя, хубавецо, хайде сега, полицейско куче, на ти за десетте долара.“

И на двамата им течеше кръв от носа и от устата, когато Томас най-сетне нанеса удара, с който знаеше, че ще отбележи началото на края. Усмихвайки се глупаво, Грийнинг отстъпи, размахвайки немощно все още вдигнатите си ръце. Томас се завъртя около него с пружинираща стъпка, готов да нанесе последния решителен удар, но Доминик застана помежду им.

— Засега стига толкова, господа — каза Доминик. — Направихте хубава тренировка.

Грийнинг се съвзе бързо. Очите му се избистриха и той изгледа студено Томас.

— Свалете ми ръкавиците, Доминик. — Това бяха единствените му думи. Даже не се опита да изтрие кръвта от лицето си. Доминик развърза ръкавиците му и Грийнинг с изправена походка излезе от салона.

— Отиде ми службата — каза Томас.

— Сигурно така ще стане — отговори Доминик, развързвайки ръкавиците. — Но си струваше. Заради мен — засмя се той.

Минаха три дни, но нищо не се случи. Освен Доминик, Грийнинг и Томас никой друг не знаеше какво бе станало в салона; нито Томас, нито Доминик говореха за това пред членовете на клуба. Може би Грийнинг се чувствуваше неловко, че едно двадесетгодишно момче, много по-дребно от него, го е победило и затова не искаше да повдига въпрос пред управителния съвет.

Всяка вечер след затварянето на клуба Доминик казваше: „Още няма нищо“ и чукаше на дърво.

На четвъртия ден Чарли, който чистеше съблекалнята, дойде при Том и му каза:

— Доминик те вика да отидеш веднага при него.

Без да се бави, Томас отиде в стаята му. Доминик седеше на бюрото си и броеше пари — девет банкноти по десет долара. Той погледна тъжно Томас.

— Ето ти заплатата за две седмици напред, малкия — каза той. — От днес си уволнен. Следобед имаше събрание на управителния съвет.

Томас сложи парите в джоба си. Надявах се, че ще се задържа тук поне една година, помисли си той.

— Трябваше да ме оставиш да му нанеса последния удар, Дом — каза той.

— Да, трябваше — съгласи се Доминик.

— Ти също ли ще си имаш неприятности?

— Сигурно. Но ти не се безпокой — каза Доминик. — Запомни едно — никога не се доверявай на богатите.

Стиснаха си ръцете. Томас излезе от стаята, събра си нещата от шкафчето и напусна сградата, без да се сбогува с никого.

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА

Събуди се точно в седем без четвърт. Никога не навиваше часовника да звъни. Нямаше нужда. Полежа още минута-две. В съседната стая майка му хъркаше. Прозорецът беше отворен и в стаята беше студено. През леко развяващите се завеси проникваше бледа зимна светлина и дългите редици от книги върху лавицата срещу леглото започнаха смътно да се очертават.

Днешният ден нямаше да бъде обикновен. Снощи след затварянето на магазина той отиде в кабинета на Колдъруд и остави на бюрото му издутия плик.

— Бих искал да прочетете това, когато намерите време — каза той на възрастния човек.

Колдъруд погледна подозрително плика.

— Какво има тук? — попита той, побутвайки презрително плика с дебелия си пръст.

— Сложно е да ви обясня сега — каза Рудолф. — По-добре да говорим, след като го прочетете.

— Поредната ти безумна идея, а? — каза Колдъруд. Издутият плик като че ли го ядоса. — Пак ли си решил да ме убеждаваш в нещо?

— А-ха — каза Рудолф и се усмихна.

— Знаеш ли какво, млади човече — започна Колдъруд, — откакто те назначих тук, холестеринът ми значително се е повишил! Значително.

— Мисис Колдъруд все ме моли да ви накарам да си вземете отпуска.

— А, така ли? — изсумтя Колдъруд. — Тя не знае, че аз не бива да те оставям сам в магазина и за десет минути. Следващия път, като ти каже, че трябва да си взема отпуска, обясни й, че това е невъзможно. — Но когато си тръгна вечерта за в къщи, той взе плика със себе си. Рудолф беше сигурен, че веднъж отвори ли го, ще изчете всичко до края.

Той продължаваше да лежи неподвижно под завивките; реши да не става рано тази сутрин, а да остане и да обмисли какво ще каже на Колдъруд, когато влезе в кабинета му. След това промени решението си, каза си: по дяволите, няма да се вълнувам, ще се правя, че днешният ден е като всички останали дни.

Отхвърли завивките, скочи от леглото и затвори прозореца. Опита се да не трепери от студ, докато събличаше пижамата си и нахлузваше дебелия анцуг. Обу вълнени чорапи и обувки за тенис с дебели гумени подметки. Облече едно карирано вълнено палто и излезе от къщи, като затвори леко вратата, за да не събуди майка си.

Долу на входа го чакаше Куентин Макгъвърн. Куентин също беше облечен с анцуг. Отгоре имаше дебел пуловер. Вълнена плетена шапка покриваше ушите му. Четиринадесетгодишният Куентин беше най-големият син на негърското семейство, което живееше в отсрещната къща. Всяка сутрин двамата бягаха заедно.

— Здрасти, Куент — каза Рудолф.

— Здрасти, Руди — каза Куентин. — Ама какъв студ. Майка ми смята, че сме луди да излизаме в такава сутрин.

— Тя ще запее друга песен, като й занесеш златен медал от Олимпийските игри.

— Ами, ще запее — каза Куентин. — Още я чувам какво приказва.

Закрачиха бързо към ъгъла. Рудолф отключи вратата на гаража, който беше взел под наем, и влезе да извади мотора. Някъде дълбоко в съзнанието му се промъкна неясен спомен. Друга врата, друго тъмно пространство, друг вид мотор. Лодката в склада, миризмата на реката, мускулестите ръце на баща му.

Но сега той се намираше в Уитби, с едно момче в анцуг, на друго място, където няма река. Изкара мотора. Надяна чифт стари вълнени ръкавици, подплатени с вълна, включи мотора и седна. Куентин се намести зад него, хвана го през кръста и двамата се понесоха по улицата с насълзени от студения вятър очи.

След няколко минути стигнаха до университетското игрище. Колежът „Уитби“ беше вече университет. Игрището не беше оградено, но от едната му страна имаше наредени дървени пейки. Рудолф остави мотора до пейките, свали палтото си и го преметна на седалката.

— По-добре си съблечи пуловера — каза той. — Ще го облечеш на връщане, за да не изстинеш.

Куентин се загледа в игрището. Над тревата се стелеше прозрачна, ледена мъгла. Той потрепера.

— Може би майка ми е права — каза той, но свали пуловера и започна да бяга бавно по пистата, посипана със сгурия.

Докато учеше в колежа, на Рудолф никога не му оставаше време да спортува. Сега му се струваше странно, че след като е толкова ангажиран, делови човек, намираше време шест дни от седмицата да бяга по половин час. Бягаше, за да поддържа форма, а освен това се наслаждаваше на ранната утринна тишина, на мириса на трева, на смяната на сезоните, на твърдата писта. Отначало бягаше сам, но една сутрин видя пред къщи Куентин, облечен в анцуг, който му каза:

— Мистър Джордах, гледам, че всеки ден тренирате. Може ли и аз да идвам с вас?

Рудолф беше решил да му откаже. Искаше му се да е сам поне рано сутрин, защото по цял ден в магазина се разправяше е хора. Но Куентин продължи:

— Аз съм в отбора на гимназията. Бягам на четиристотин метра. Ако всяка сутрин тренирам сериозно, сигурно ще си подобря резултата. Не е нужно да разговаряте с мен за нищо, мистър Джордах, просто ми позволете да бягам с вас.

Той говореше срамежливо и тихо, не искаше кой знае какво и Рудолф разбра, че момчето е трябвало да събере цялата си смелост, за да отправи такава молба към един възрастен бял човек, с когото веднъж или два пъти само се е поздравило на улицата. Освен това бащата на Куентин работеше в магазина като шофьор на камион. Със служителите трябва да се поддържат добри отношения, помисли си Рудолф. Работниците трябва да са доволни. Нали така приказват демократите.

— Добре — каза той. — Ела.

Момчето се засмя притеснено и тръгна бързо с Рудолф към гаража.

Те обиколиха бавно два пъти пистата, за да се загреят, след това спринтираха около стотина метра и обиколиха бавно пистата още веднъж, после увеличиха спринтовото разстояние на двеста метра, пак обиколиха бавно два пъти пистата и набрали пълна скорост, преодоляха четиристотинте метра. Куентин беше високо момче с дълги, слаби крака; бягаше бързо и равномерно. Рудолф се чувствуваше добре с него, тъй като той го увличаше да бяга по-бързо, отколкото бягаше сам. Накрая направиха още две бавни обиколки и изпотени, се облякоха и се върнаха с мотора в пробуждащия се град.

— Утре сутринта ще се видим пак, Куинт — каза Рудолф и остави мотора до бордюра.

— Благодаря — каза Куентин. — До утре сутрин.

Рудолф махна с ръка и се прибра; момчето му беше симпатично. Двамата заедно бяха преодолели естественото човешко нежелание да излязат в такава зимна утрин и се бяха преборили със студа, скоростта и времето. През лятната ваканция ще му намери някаква работа в магазина. Семейството му сигурно има нужда от пари.

Когато влезе в къщи, майка му се беше събудила.

— Как е навън? — попита тя.

— Студено — отговори той. — Нищо няма да загубиш, ако си седиш днес у дома. — И двамата продължаваха да поддържат илюзията, че в същност майка му излиза всеки ден като всички други жени.

Той влезе в банята, взе си горещ душ, после се обля с ледено студена вода и излезе разгорещен. Докато се бършеше, чу, че майка му прави портокалов сок и кафе в кухнята — тя се движеше така, сякаш някой влачеше тежък чувал по пода. Спомни си как спринтираше по замръзналата писта и си каза, че ако някога изпадне в нейното състояние, ще накара някой да го убие.

Премери се на теглилката в банята. Седемдесет и три килограма. Остана доволен. Ненавиждаше дебелите хора. В магазина се опитваше да се отърве от дебелите продавачи, без да казва на Колдъруд истинската причина.

Преди да се облече, сложи под мишниците си малко дезодорант. Чакаше го дълъг ден, а в магазина през зимата беше винаги много горещо. Обу сиви панталони от каша, сложи си светлосиня риза с тъмночервена връзка и кафяво сако от туид без подплънки на раменете. Първата година като помощник-управител носеше строги, тъмни костюми, но с издигането си в служебната йерархия той смени костюмите със спортно облекло. Беше млад за отговорния пост, който заемаше, и трябваше да внимава да не изглежда важен в очите на хората. Поради същата причина си беше купил и мотора. Когато идваше на работа с ревящия мотор, гологлав и зиме и лете, никой не можеше да каже за него, че като помощник-управител си придава голяма важност. Човек трябва да се стреми да му завиждат колкото се може по-малко. Той имаше възможност да си купи кола, но предпочиташе да кара мотор. Така винаги изглеждаше свеж, сякаш прекарваше голяма част от времето си на открито. С хубавия си тен, особено през зимата, той изпитваше леко превъзходство над заобикалящите го хора с блед и болнав вид. Сега разбираше защо Бойлан използуваше кварцова лампа. Той никога няма да стигне дотам. Кварцовата лампа е измамно и евтино разкрасяващо средство за един мъж, прави те смешен пред хората, които разбират от кварцови лампи и различават изкуственото от естественото.

Рудолф отиде в кухнята и целуна майка си за добро утро. Тя му се усмихна весело. Ако забравеше да я целуне, на закуска щеше да последва дълъг монолог — колко лошо е спала през нощта, как лекарствата, които лекарите й предписват, са все едно хвърлени на вятъра пари. Тя не знаеше нито колко пари печели синът й, нито че той може спокойно да си позволи да се преместят в по-хубаво жилище. Рудолф нямаше намерение да кани гости в къщи и искаше да използува парите си за съвсем други цели.

Той седна на масата в кухнята, изпи портокаловия сок и кафето и изяде филийка препечен хляб. Майка му пиеше само кафе. Косата й висеше на дълги прави кичури, а под очите й имаше огромни тъмни кръгове. Въпреки това обаче съвсем не изглеждаше по-зле, отколкото преди три години. Сигурно щеше да доживее деветдесетте. Той нямаше нищо против дълголетието й. Благодарение на нея беше освободен от военна служба. Единствен син на болна майка. Последният и най-скъп майчински подарък беше го спасила от ледените окопи в Корея.

— Снощи сънувах брат ти Томас — каза тя. — Беше същият като на осем години. Като малък хорист в църковен хор по Великден. Дойде в стаята ми и каза: „Прости ми, прости ми…“ — Тя отпи замислено от кафето си. — Никога досега не съм го сънувала. Поддържаш ли връзки с него?

— Не — каза Рудолф.

— Да не би да криеш нещо от мен?

— Не. Защо да крия?

— Бих искала да го видя още веднъж, преди да умра — каза тя. — В края на краищата той ми е син.

— Няма да умреш.

— Може и да не умра скоро — каза тя. — Имам чувството, че като дойде пролетта, ще се почувствувам по-добре. Ще можем пак да ходим на разходка.

— Това вече е хубава новина — каза Рудолф, допи кафето си и стана. Целуна я за довиждане и добави: — Аз ще приготвя вечерята. На връщане ще напазарувам.

— Не ми казвай какво ще купиш — помоли кокетно тя. — Нека да бъде изненада.

— Добре — отговори той. — Ще ти направя изненада.

Когато Рудолф стигна в магазина със сутрешните вестници в ръка, които беше купил по пътя, нощният пазач беше още на поста си пред служебния вход.

— Добро утро, Сам — каза Рудолф.

— Здравей, Руди — поздрави го нощният пазач. Рудолф държеше всички стари служители, които го познаваха от самото начало, да се обръщат към него с малкото му име.

— Ранобудник си ти — каза нощният пазач. — Когато бях на твоите години, никой не можеше да ме вдигне от леглото в такова време.

Затова си останал нощен пазач на такава възраст, Сам, помисли си Рудолф, но само се усмихна и мина през полутъмния, спящ магазин, за да се качи в кабинета си.

Кабинетът му беше спретнат и скромен, имаше две бюра — на второто седеше секретарката му, мис Джайлс, енергична стара госпожица. Върху широките лавици по стените стояха симетрично подредени купища списания — американското и френското издание на „Вог“, „Севънтийн“, „Гламър“, „Харпърс Базар“, „Ескуайър“, „Хаус енд Гардън“, откъдето той черпеше идеи за оформлението на щандовете и витрините. Градът бързо се променяше; хората, които идваха тук от Ню Йорк, имаха пари и ги харчеха с широка ръка. Местните жители живееха по-добре от преди и започваха да възприемат по-изисканите вкусове на новите си съграждани. Колдъруд се съпротивляваше упорито с присъщата си назадничавост срещу опитите да се превърне солидният му магазин, обслужващ простолюдието и средната класа, в сергия за модни финтифлюшки и измишльотини, както той се изразяваше, но финансовата равносметка сочеше красноречиво какви са резултатите от поредното нововъведение и с всеки изминал месец Рудолф все по-лесно осъществяваше идеите си. След почти едногодишна опозиция Колдъруд се съгласи да прегради част от ненужно големия склад и да го превърне в щанд за спиртни напитки с богат избор от хубави френски вина, които Рудолф с удоволствие подбираше сам, припомняйки си на какво го беше научил Бойлан по този въпрос.

Той не беше виждал Бойлан от деня, когато получи дипломата си. На два пъти през лятото се опита да го покани на вечеря, но и двата пъти Бойлан рязко му отказа. Всеки месец Рудолф изпращаше на Бойлан чек от сто долара, за да изплати заема си от четири хиляди долара. Бойлан никога не осребряваше чековете, но Рудолф се стараеше да има винаги достатъчно пари в банката, които да покрият дълга му, в случай че Бойлан реши да осребри чековете наведнъж. Рудолф не мислеше често за Бойлан, но когато се сетеше за него, изпитваше някакво смесено чувство на презрение и благодарност. Смяташе, че когато човек разполага с толкова много пари и с неограничена свобода като Бойлан, той няма право да бъде нещастен. Бойлан беше малодушен по характер, а Рудолф, който подтискаше всеки признак на слабост у себе си, не можеше да понася слабохарактерните хора. Уили Абът и Теди Бойлан са си лика-прилика, мислеше Рудолф.

Той разтвори вестниците на бюрото си — местния „Рекорд“ и нюйоркския „Таймс“, който пристигаше сутрин с първия влак. На първата страница на „Таймс“ се съобщаваше за тежки сражения по 38-я паралел и за нови обвинения в държавна измяна и подривна дейност, отправени във Вашингтон от сенатора Маккарти. На първата страница на „Рекорд“ се съобщаваше за отхвърленото чрез гласуване предложение за облагане на училищното ръководство с нови данъци и за големия брой скиори, използували през този сезон новата писта край града. Всеки град с проблемите си.

Рудолф разгърна страниците на „Рекорд“. Голямата двуцветна реклама за нов модел вълнени рокли и жилетки беше отпечатана нескопосно, с размазани контури; Рудолф си записа в бележника да се обади още тази сутрин в редакцията на вестника.

След това разтвори „Таймс“ и петнадесет минути разучава какво е положението на фондовата борса. Когато спести хиляда долара, Рудолф отиде при Джони Хийт и го помоли да вложи парите му. Джони, който боравеше със суми от порядъка на милиони долари, се съгласи да се заеме най-сериозно е молбата на Рудолф и следеше с голямо вълнение съдбата на влога му, сякаш Рудолф беше един от най-важните клиенти на фирмата му. Авоарите на Рудолф бяха все още скромни, но непрекъснато нарастваха. Четейки новините от борсата, Рудолф с удоволствие установи, че тази сутрин е с триста долара по-богат, поне на книга, в сравнение с вчерашния ден. Благослови мислено приятеля си Джони Хийт, извади писалка и се захвана да решава кръстословицата. Това беше един от най-приятните моменти на деня. Ако успееше да се справи с кръстословицата до отварянето на магазина в девет часа, започваше работа с приятното чувство за спечелена победа.

Четиринадесет водоравно. Ю-р-а-я, написа той старателно.

Почти свършваше с кръстословицата, когато телефонът иззвъня. Той погледна часовника си. Телефонистките бяха дошли рано на работа, забеляза той одобрително. Вдигна слушалката с лявата си ръка и докато попълваше една от вертикалните колонки с думата п-о-в-с-е-м-е-с-т-е-и, каза:

— Ало-о-о?

— Джордах? Вие ли сте?

— Да, Кой е?

— Дентън, професор Дентън.

— О, как сте, сър? — каза Рудолф, като продължаваше да се чуди коя дума, чиято трета буква е „а“, може да означава трезвен.

— Много ми е неприятно, че ви безпокоя — каза Дентън. Гласът му звучеше особено, сякаш шепнеше и се страхуваше да не би някой да го подслушва. — Но може ли да ви видя днес по някое време?

— Разбира се — отговори Рудолф и написа думата уравновесен на последния ред на кръстословицата. Той виждаше често Дентън, когато ходеше в библиотеката на колежа, за да вземе книги по разни въпроси на търговията и икономиката. — Аз съм през целия ден в магазина.

Дентън издаде някакъв странен, сподавен звук.

— Предпочитам да се видим някъде извън магазина. Свободен ли сте на обяд?

— Само за четиридесет и пет минути…

— Чудесно. Ще се срещнем близо до магазина. — Дентън говореше задъхано и бързо, а в колежа винаги говореше бавно и мелодично. — Какво ще кажете да се видим в „Рипли“? На ъгъла, до магазина, нали го знаете?

— Да — каза Рудолф, изненадан от избора на Дентън. Заведението беше по-скоро кръчма, отколкото ресторант и в него ходеха работници, за да пият, а не да обядват. Мястото съвсем не беше подходящо за един възрастен професор по история и икономика. — В дванадесет и петнадесет удобно ли ви е?

— Ще ви чакам, Джордах. Благодаря, благодаря. Много сте любезен. Значи, до дванадесет и петнадесет — каза Дентън много бързо. — Не можете да си представите колко съм благодарен… — продължи Дентън и изведнъж прекъсна разговора по средата на изречението си.

Рудолф се намръщи, чудейки се за какво ли може да е разтревожен толкова Дентън, и затвори телефона. Погледна часовника си. Девет часът. Вратата се отвори. В кабинета влезе секретарката и каза:

— Добро утро, мистър Джордах.

— Добро утро, мис Джайлс — поздрави Рудолф и хвърли ядосано вестника в кошчето. Заради Дентън не успя да свърши кръстословицата преди девет часа.

Рудолф започна първата си за деня обиколка из магазина — вървеше бавно, усмихваше се на продавачите, не спираше никъде, уж гледаше разсеяно, а очите му не пропускаха нищо. След това в кабинета си щеше да напрани учтиви забележки на отговорниците на съответните щандове: вратовръзките, които се продават с намаление, не са подредени достатъчно грижливо на щанда; мис Кейл от парфюмерията е гримирала твърде ярко очите си; кафенето не е проветрено както трябва.

Следеше с особено внимание онези отдели, които се появиха чак след като Колдъруд склони да ги включи в магазина — малкия бутик, където се продаваха евтини и модни бижута, италиански жилетки, френски шалчета и кожени шапки, от които се трупаха неочаквано големи печалби; кафенето (изумително беше, че жените не спират да ядат по цял ден), което не само осигуряваше солидна печалба, но стана любимо място за срещи на домакините от града, а те след това рядко излизаха от магазина, без да купят нещо; щандът за ски, който заемаше част от пространството, предназначено за спортни стоки, се ръководеше от един младеж с атлетическа фигура на име Ларсен — той пленяваше момичетата от града всяка неделя, когато се спускаше по заснежените склонове, и получаваше недопустимо малка заплата, като се има пред вид колко много купувачи привлича в магазина само с едно спускане по хълма веднъж седмично. Младежът беше предложил на Рудолф да го научи да кара ски, но Рудолф отклони предложението с усмивка. Обясни му, че не може да си позволи точно сега да си счупи крака.

Щандът за грамофонни плочи беше също негова идея и той осигуряваше на магазина много млади клиенти, които харчеха щедро парите на родителите си. Колдъруд мразеше шума и се възмущаваше от поведението на повечето млади хора (собствените му дъщери — двете бяха вече големи, а третата, невзрачна ученичка — се отличаваха с кротост и викторианско благоприличие), затова се противопоставяше решително на откриването на щанд за грамофонни плочи. „Аз няма да ставам собственик на долно кабаре — казваше той, — няма да покварявам американската младеж с тези варварски звуци, които днес се смятат за музика. Остави ме на мира, Джордах, остави на мира стария, старомоден търговец.“

Но Рудолф му представи статистически данни за сумите, които американската младеж изразходва всяка година за покупки на грамофонни плочи, и обеща да постави в залата кабини, изолиращи шума, и Колдъруд както обикновено отстъпи. Той често се сърдеше на Рудолф, но Рудолф винаги се държеше с него учтиво и търпеливо и успяваше в повечето случаи да постигне своето. Колдъруд се хвалеше пред приятелите си със своя нов помощник-управител и със собствената си прозорливост, че е избрал точно него сред толкова други хора. Удвои заплатата му, без Рудолф да настоява за това, а на Коледа му връчи премия от три хиляди долара. „Той модернизира не само магазина, проклетникът му с проклетник — разправяше Колдъруд, но не в присъствието на Рудолф, — а и мен самия. В края на краищата нали затова съм си взел млад помощник.“

Веднъж месечно Рудолф ходеше на вечеря в дома на Колдъруд — на мрачната пуританска трапеза дъщерите говореха само когато ги питаха нещо, а най-силното питие, което се сервираше, беше ябълков сок. Прудънс, най-голямата и най-хубавата от дъщерите, беше помолила няколко пъти Рудолф да отиде с нея на танци извън града. Далеч от бащината си къща, Прудънс забравяше за викторианското благоприличие, Но Рудолф не си позволяваше никакви волности с нея. Нямаше намерение да предприема нещо толкова банално и опасно, като женитба с дъщерята на шефа си.

Засега не смяташе да се жени. Имаше време за брак. Преди три месеца беше получил покана за сватбата на Джули с някой си Фицджералд. Той не отиде на сватбеното тържество в Ню Йорк, но когато пишеше поздравителната телеграма, очите му се напълниха със сълзи. Презирайки се за тази своя слабост, той се отдаде още повече на работата си и почти успя да забрави Джули.

Изобщо се пазеше от всякакви момичета. Когато вървеше из магазина, усещаше закачливите погледи на някои продавачки, които биха били щастливи да пофлиртуват с него: чернокосата мис Съливан например, от бутика; високата и грациозна мис Брандиуайн от щанда за юношеско облекло; дребничката, руса мис Соумс с едрия бюст от щанда за грамофонни плочи, която се поклащаше под такта на музиката и му се усмихваше срамежливо, когато минеше край нея; и още шест-седем други като тях. Той, разбира се, се изкушаваше, но не се поддаваше на изкушението и се държеше с всички еднакво любезно и безразлично. В магазина на Колдъруд никога не се организираха забави и затова не се явяваше случай, когато под влиянието на алкохола и празничното настроение можеше да се установи някаква близост.

Нощта с Мери Джейн в Ню Йорк и отчаяният опит да се обади по телефона от пустото фоайе на хотел „Сейнт Мориц“ го бяха научили да подтиска страстите си.

В едно обаче беше убеден — следващия път, когато предложи на някое момиче да се омъжи за него, ще бъде напълно сигурен, че то няма да му откаже.

Като мина втори път край щанда за плочи, той си припомни, че трябва да помоли някоя от по-възрастните жени в магазина да намекне тактично на мис Соумс, че ще е по-добре да носи сутиен под пуловера си.

Когато телефонът иззвъня, Рудолф разглеждаше проектите за подредбата на стоките за месец март с Бергсън — млад човек, който се занимаваше с оформянето на витрините.

— Руди — каза Колдъруд, — можеш ли да дойдеш за малко в кабинета ми? — Гласът му беше сдържан и не издаваше настроението му.

— Идвам веднага, мистър Колдъруд — отговори Рудолф и затвори телефона. — Ще трябва да отложим за малко нашата работа — каза той на Бергсън.

Бергсън се оказа истинска находка. Той беше направил декорите за летния театър в Уитби. Рудолф ги беше харесал и му бе предложил да се заеме с оформянето на витрините на магазина през зимните месеци. Преди да се появи Бергсън, витрините се оформяха както дойде, всеки щанд се бореше за повече място и излагаше стоките си, без изобщо да се съобразява как са подредени съседните витрини. Бергсън прекрати тази практика. Той беше дребен, меланхоличен младеж, който не можеше да получи достъп до сценографските среди в Ню Йорк. Прие с благодарност предложението да работи през зимата в магазина и вложи целия си талант в оформянето на витрините. Свикнал да прави театрални декори за летните постановки с много оскъдни Средства, той използуваше най-различни евтини материали и вършеше всичко сам.

Темата на проектите върху бюрото на Рудолф беше настъпващата пролет; Рудолф беше казал на Бергсън, че според него този път витрините на Колдъруд ще бъдат оформени по-сполучливо от всякога. Бергсън беше винаги намусен, но въпреки това Рудолф предпочиташе да работи с него вместо с отговорниците на щандовете или със завеждащите отделите „Ценообразуване“ и „Счетоводство“. Идеалът му за бъдещето беше никога да не се занимава с търговски баланси или с месечни инвентаризации.

Тъй като кабинетът беше отворен, Колдъруд веднага видя Рудолф и каза:

— Влизай, Руди, и затвори вратата. — На бюрото лежаха книжата от плика, връчен предната вечер.

Рудолф седна срещу бюрото и зачака.

— Руди — каза кротко Колдъруд, — смаян съм от теб.

Рудолф не отговори нищо.

— Кой друг знае за всичко това? — Колдъруд посочи с ръка книжата на бюрото си.

— Никой.

— Кой ги е преписвал на машина? Мис Джайлс?

— Аз. В къщи.

— Ти всичко съобразяваш, нали? — В думите му нямаше нито укор, нито възторг.

Рудолф продължаваше да мълчи.

— Кой ти каза, че притежавам тридесет акра земя близо до езерото? — попита Колдъруд рязко.

Този участък земя се водеше като собственост на някаква нюйоркска корпорация. Джони Хийт трябваше да използува цялата си изобретателност, за да установи, че истинският собственик на корпорацията е Дънкан Колдъруд.

— За съжаление не мога да ви отговоря на този въпрос — каза Рудолф.

— Не можеш да отговориш, не можеш да отговориш! — извика нетърпеливо Колдъруд. — Значи, няма да кажеш. Мълчаливото поколение, както пишат сега в описание „Таим“. Руди, откакто те познавам, не съм те хванал в лъжа, затова и сега смятам, че няма да ме излъжеш.

— Нямам намерение да ви лъжа, сър — каза Рудолф.

Колдъруд отмести книжата от бюрото си и попита:

— Това да не би да е някакъв ход, с който искаш да ми вземеш мястото?

— Не, сър — отговори Рудолф. — Това е предложение как да използувате по-изгодно положението си и парите си. Как с разрастването на града да разширите търговските си интереси. Как да се възползувате от данъчните закони и в същото време да оставите след смъртта си цялото си имущество на жена си и на децата си.

— Колко страници има тук? — понита Колдъруд. — Петдесет, шейсет?

— Петдесет и три.

— Добре, че не са повече — изсумтя Колдъруд. — Сам ли измисли всичко това?

— Да. — Рудолф не смяташе, че трябва да казва на Колдъруд как месеци наред е използувал познанията на Джони Хийт и как благодарение на него е успял да разработи по-сложните раздели в общия план.

— Добре, добре — измърмори Колдъруд, — ще прегледам всичко.

— Ако ми позволите да ви дам един съвет, сър — каза Рудолф, — би трябвало да отидете в Ню Йорк и да поговорите е вашите адвокати и банкери.

— Какво знаеш за моите адвокати в Ню Йорк? — попита Колдъруд подозрително.

— Мистър Колдъруд, аз отдавна работя при вас — каза Рудолф.

— Добре. Да предположим, че прочета внимателно това, което си написал, и приема тази идиотска идея, както ти я предлагаш — организирам акционерно дружество, пускам в обращение акции, взимам заеми от банките, построявам този проклет търговски център на брега на езерото и като последен глупак откривам към него и театър — да предположим, че направя всичко това, ти каква полза ще имаш?

— Ще се надявам да стана председател на управителния съвет на компанията, чийто директор ще бъдете вие, да получа подходяща за тази длъжност заплата и право да закупя акции през следващите пет години — каза Рудолф. Да е жив и здрав Джони Хийт. Не си губи времето с дреболии. „Играй на едро“, съветваше го той, — Ще си осигуря помощник, който ще поеме работата тук когато аз съм зает другаде. — Беше писал вече на Брад Найт в Оклахома за тази възможност.

— Всичко си премислил, така ли, Руди? — В гласа на Колдъруд вече звучеше открита враждебност.

— Работих над този проект повече от една година — каза спокойно Рудолф. — Опитах се да предвидя всички проблеми, които биха възникнали.

— А ако кажа „не“, ако просто сложа всичко това в една папка и го забравя, тогава ти какво ще направиш? — попита Колдъруд.

— Тогава за съжаление ще трябва да напусна магазина в края на годината, мистър Колдъруд — отговори Рудолф. — Ще трябва да си потърся по-перспективна работа.

— Преди да дойдеш, се оправях и без теб, сигурно и сега ще мога — каза Колдъруд.

— Разбира се, че ще можете — отговори Рудолф.

Колдъруд се наведе навъсено над бюрото си, измъкна един лист от купчината книжа, погледна го гневно и го остави с явно отвращение.

— Театър — каза той ядосано. — Има вече един театър в града.

— Догодина ще го събарят — каза Рудолф.

— Всичко си проучил — забеляза учудено Колдъруд. — Това ще бъде обявено чак през юли.

— Да, но винаги се намира някой, който да разгласи предварително — отговори Рудолф.

— Така излиза. И винаги се намира някой, който всичко чува, нали, Руди?

— Да, сър — усмихна се Рудолф.

— И после трупаш капитал от това, така ли е, Руди? — каза Колдъруд и най-сетне се усмихна.

— Знаете, че не действувам по този начин — каза Рудолф е равен глас.

— Да, знам — съгласи се Колдъруд. — Съжалявам, че го казах. Сега можеш да си тръгнеш. Ще ти съобщя решението си.

Рудолф го остави надвесен над книжата върху бюрото. Тръгна бавно между щандовете с обичайната си младежка походка и дружелюбна усмивка.

Проектът, който Рудолф беше представил на Колдъруд, беше сложен, но той беше обмислил всичко до най-малката подробност. Градът се разрастваше по посока на езерото. Освен това съседният град Сийдъртън, отстоящ на около петнадесет километра, се свързваше с Уитби чрез ново шосе и също така се разширяваше към езерото. Из цяла Америка никнеха извънградски търговски центрове и хората вече свикваха да пазаруват почти всичко в тях. Тридесетте акра на Колдъруд бяха идеално място за търговски център, който да обслужва двете градчета и заможните собственици на къщите, пръснати по брега на езерото. Ако Колдъруд не предприемеше нещо, някой друг бизнесмен или някоя корпорация щеше да се възползува от възможността след една-две години и освен че щеше да натрупа големи печалби, щеше да съсипе магазина на Колдъруд в Уитби. Вместо да чака някой конкурент да го разори, Колдъруд имаше преимуществото да конкурира, макар и частично, сам себе си.

В проекта си Рудолф предвиждаше място за хубав ресторант и за театър, които да привличат клиенти и вечер. След летния сезон театърът можеше да се използува за кинозала през останалите месеци от годината. Освен това той предвиждаше място за не много скъпи жилищни сгради на брега на езерото и предлагаше върху блатистите и неизползувани участъци земя, също така собственост на Колдъруд, да се развият някои от расли на леката промишленост.

Спазвайки съвета на Джони Хийт, Рудолф беше посочил най-добросъвестно всички привилегии, с които подобни инициативи се ползуваха пред закона.

Рудолф беше сигурен, че предложението му Колдъруд да превърне новото си предприятие в акционерно дружество ще накара стария човек да приеме проекта му. Ценните предимства и високата рентабилност на магазина и на търговския център ще осигурят нарастването на основния капитал. Когато Колдъруд умре, неговите наследници — съпругата му и трите му дъщери — няма да бъдат изправени пред необходимостта да продават предприятията по принуда, за да изплатят наследствените данъци, а ще могат да продават части от акциите, като в същото време запазят контролния пакет акции на корпорацията.

Докато работеше над проекта и изучаваше принципите за създаване на корпорации, данъчната система и законите за недвижимите имоти, Рудолф откри с цинично задоволство, че в Америка капиталът е под защитата на закона. Той не изпитваше никакви морални скрупули, че се опитва да приложи законите в своя полза. Всяка игра си има своите правила. Научаваш правилата и се придържаш към тях! Ако правилата са други, ще действуваш по друг начин.

Професор Дентън го чакаше на бара — той явно се чувствуваше неудобно и не на място сред редовните посетители, чийто външен вид говореше, че никога не са стъпвали в колеж.

— Благодаря, че дойдохте, Джордах, благодаря, че дойдохте — забързано и тихо каза Дентън. — Аз пия уиски. На вас какво да ви поръчам?

— Аз не пия през деня — каза Рудолф и веднага съжали за думите си, защото те прозвучаха като упрек към Дентън, който пиеше точно по обяд.

— Съвсем правилно — съгласи се Дентън, — съвсем правилно. През деня умът на човек трябва да е бистър. Аз обикновено пия след работа, но… — Той хвана Рудолф под ръка. — По-добре да седнем, нали? — каза той и посочи с ръка последното сепаре в дъното срещу бара. — Знам, че бързате. — Той остави някакви дребни пари на бара, като внимателно ги преброи, и без да пуска ръката на Рудолф, тръгна към масата. Двамата седнаха един срещу друг. На масата имаше два мазни листа с менюто на заведението, които те зачетоха.

— Супа и кюфтета — каза Дентън на келнерката. — И чаша кафе. А вие какво ще си поръчате, Джордах?

— Същото — каза Рудолф.

Келнерката записа несръчно поръчката в бележника си, явно, че й липсваше елементарно образование. Тя беше около шейсетгодишна жена с посивяла коса и безформена фигура, с неприлично ярка и предизвикателна оранжева рокля, върху която имаше кокетна малка дантелена престилчица — и старостта й плащаше неумолим данък на американския идеал за вечната младост. Глезените й бяха отекли и тя тръгна към кухнята, влачейки краката си. Рудолф се сети за майка си и за нейната неосъществена мечта да има малко спретнато ресторантче със свещи по масите. Е, поне оранжевата рокля й беше спестена.

— Вие напредвате в работата, Джордах — каза Дентън, надвесен над масата, гледайки Рудолф с неспокойни очи, уголемени от дебелите стъкла на очилата с метални рамки. Направи нетърпелив жест с ръката си, за да предотврати евентуално опровержение на думите си от страна на Рудолф. — Знам аз, знам — продължи той. — Чувам за вас от много места. Включително и от мисис Дентън. Тя е ваша редовна клиентка. Сигурно се отбива в магазина най-малко три пъти седмично. Може би я виждате от време на време.

— Миналата седмица я видях — каза Рудолф.

— Тя ми разправя, че магазинът просто процъфтявал, Подмладявал се. Много се е модернизирал. С всякакви нови стоки. А хората обичат да купуват-. И сякаш всички имат пари напоследък. С изключение на професорите. — При мисълта, че е изпаднал в крайна немотия, Дентън сбърчи чело. — Няма значение — продължи той. — Не съм дошъл да се оплаквам. Но вие, Джордах, без съмнение направихте добре, като не приехте да дойдете в катедрата. Научните среди… — каза той горчиво. — Навсякъде се шири само завист, интриги, предателство, неблагодарност, човек трябва да внимава за всяка своя крачка. В бизнеса е по-добре. Купуваш и продаваш. Силният оцелява. Чиста работа. Поне е честно.

— Не е точно така — каза спокойно Рудолф. — Ако става въпрос за търговията.

— Не, разбира се, че не е точно така — съгласи се Дентън. — Всичко зависи от човека. Няма смисъл да се следват сляпо принципите, защото тогава се губи представа за действителността, за промените в нея. Във всеки случай аз се радвам на вашия успех и съм сигурен, че го постигате без каквито и да било компромиси.

Келнерката донесе супата. Дентън загреба с лъжицата си и каза:

— Да, ако можех сега да започна всичко отначало, щях да бягам от обвитите с бръшлян стени на колежа като от чума. Заради тези стени днес съм един ограничен, озлобен човек, неудачник и страхливец…

— Аз не бих казал нищо такова за вас — прекъсна го Рудолф, изненадан от думите на Дентън. Винаги му се бе струвало, че Дентън е доволен от себе си и че с наслаждение разиграва сценки от света на финансовата престъпност пред една младежка публика, която е принудена да го слуша.

— Аз живея в постоянен страх и тревога — каза Дентън, докато ядеше супата си. — В страх и тревога.

— Ако мога да ви помогна по някакъв начин, ще… — започна Рудолф.

— Вие имате добро сърце, Джордах, добро сърце — каза Дентън. — Веднага разбрах, че сте по-различен от останалите. Сериозен, а не лекомислен като връстниците си. Състрадателен, а не жесток. Стремите се към знания, а не като другите — само към кариера. Наблюдавал съм ви внимателно години наред, Джордах. Вие ще стигнете далеч. Запомнете какво ви казвам. Повече от двадесет години се занимавам с млади хора, хиляди младежи са минали през ръцете ми, опознал съм ги всичките, тяхното бъдеще ми е ясно. Помнете ми думите, Джордах.

Дентън изяде супата си и келнерката им поднесе кюфтетата и кафето.

— И за да преуспеете, няма да пожертвувате приятелите си — продължаваше Дентън, набождайки кюфтето с вилицата си. — Знам колко сте умен, познавам и характера ви, толкова години съм ви наблюдавал. Вие сте принципен, почтен, взискателен към душата и към тялото. Моите очи забелязват всичко, Джордах, и в аудиторията, и извън нея.

Рудолф ядеше мълчаливо и чакаше пороя от хвалебствия да спре; той разбра, че Дентън ще иска някаква голяма услуга от него, щом е толкова излиятелен.

— Преди войната — продължи Дентън, като дъвчеше — имаше повече младежи от вашия тип — проницателни, порядъчни, честни. По-голямата част от тях сега са мъртви, а ние вече почти сме забравили къде са загинали. Вашето поколение… — Той сви отчаяно рамене. — Хитри, предпазливи, използвачи и лицемери. Няма да ми повярвате колко студенти се опитват да ме измамят на всеки изпит, с всяка писмена работа. О, ако имах пари, щях да се махна оттук и да отида на някой остров. — Той погледна нервно часовника си и каза: — Времето лети. — После огледа заговорнически тъмното заведение. Съседното сепаре беше празно, на бара до вратата стояха четирима или петима мъже, но те не можеха да чуят разговора им, — А сега да си дойдем на думата — понижи Дентън глас и се наведе над масата. — Имам неприятности, Джордах.

Сега ще ме попита за адреса на някой гинеколог, помисли си Рудолф ядосано и веднага си представи заглавията във вестниците: „Един професор по история и романтичната му любовна история с негова студентка“. „Лекарят се намира в затвора“. Рудолф си наложи да запази спокоен израз на лицето си и продължи да яде. Кюфтето беше сивкаво и воднисто, а картофите — мазни.

— Чухте ли ме какво казах? — прошепна Дентън.

— Казахте, че имате неприятности.

— Точно така — кимна Дентън като професор, който одобрява отговора на добрия си студент, — Големи неприятности, — Дентън отпи от кафето си. Сократ и отровното питие. — Искат да ме разобличат.

— Кой иска да ви разобличи?

— Моите врагове. — Дентън зашари с поглед из бара, търсейки враговете си, преоблечени като работници, които пият бира.

— Когато бях в колежа — каза Рудолф, — ми се струваше, че всички ви уважават.

— Има всякакви подводни течения, въртопи и водовъртежи, за които студентите изобщо не подозират — обясни Дентън. — В аудиториите, в кабинетите на началниците, в кабинета на самия директор на колежа. Моят недостатък е, че съм прям и наивен, че повярвах в мита за свободата в научните среди. Враговете ми само чакаха подходящ момент. Преди години още трябваше да уволня заместник-декана на факултета, съвсем посредствен учен; не го изхвърлих само от съжаление. Непростима слабост от моя страна. И този заместник-декан, който иска да заеме моето място, ми е направил цяло досие, записвал е разни мои приказки, когато сме се събирали на чашка, откъси от мои лекции, клевети. Готвят се да ме принесат в жертва, Джордах.

— Обяснете ми по-конкретно за какво става дума — каза Рудолф. — Тогава ще преценя дали бих могъл да ви помогна.

— О, вие можете да ми помогнете, няма съмнение по този въпрос. — Дентън отмести чинията си с наполовина изяденото кюфте. — Заради мен ще устроят лов на вещици.

— Не разбирам…

— Лов на вещици — повтори Дентън, — Нали четене вестници. „Изгонете комунистите от училищата“.

— Вие знаете много добре, че не сте комунист, професоре — каза Рудолф и се засмя.

— По-тихо говорете. — Дентън се огледа разтревожено. — За такива неща не се приказва високо.

— Сигурен съм, че няма за какво да се тревожите, професоре — каза Рудолф, Той реши да обърне всичко на шега. — Боях се, че имате някаква сериозна неприятност. Помислих си да не би някоя студентка да е забременяла от вас.

— Лесно ви е на вашата възраст да се шегувате — каза Дентън. — Сега в колежите и в университетите никой вече не се шегува. Отправят ми най-невероятни обвинения. През тридесет и осма година съм направил волно пожертвование от пет долара за някаква съмнителна благотворителна дейност, в лекциите си съм споменавал Карл Маркс, но, господи, възможно ли е човек да преподава икономическите теории на деветнадесети век, без да спомене за Карл Маркс! Изказал съм се иронично за това как се прилагат икономическите закони сега и някакъв малоумен студент запомнил изказването ми в час по история на Америка, повторил го пред баща си, който, представете си, се оказва местна политическа фигура. О, нищо не знаете вие, нищо не знаете. „Уитби“ получава всяка година субсидии от щата за селскостопанския факултет. И изведнъж някакъв празнодумец от законодателното събрание произнася реч, организира комитет, настоява да се направи разследване, и то само за да пишат името му по вестниците. Патриот, защитник на истината! В университета е създадена специална комисия, Джордах, начело с ректора, но това да си остане между нас, за да разследва обвиненията, отправени срещу преподаватели от факултета. Готови са да принесат неколцина жертви — мен на първо място, — само и само университетът да не се лиши от субсидии. Сега стана ли ви ясно, Джордах?

— Боже мой — каза Рудолф.

— Точно така. Боже мой. Не знам какви са политическите ви убеждения…

— Не се занимавам с политика — каза Рудолф. — В това отношение съм независим.

— Прекрасно, прекрасно — отговори Дентън. — Макар че щеше да е по-добре, ако сте член на републиканската партия. А като си помислиш само, че гласувах за Айзенхауер — засмя се той глухо. — Синът ми воюваше в Корея и Айзенхауер обеща да сложи край на войната. Но какви ли обещания не се правят по време на предизборните кампании.

— С какво мога да ви помогна, професоре? — попита Рудолф. — По-определено!

— Точно това е въпросът — каза Дентън и допи кафето си. — Комисията ще разгледа моя случай след една седмица, значи, другия вторник в два часа следобед. Нали ще запомните? Разрешиха ми да се запозная с отправените срещу мен обвинения само в най-общи линии: през тридесетте години съм подпомагал организации, прикриващи нелегална комунистическа дейност, по време на лекции съм правил атеистични и радикалистични изказвания, препоръчвал съм като допълнително четиво книги от съмнително естество. Нали знаете с какви методи се действува, когато трябва да се унищожи един преподавател, Джордах? И сега, когато в цялата страна цари такова настроение и Дълес проглушава света с речите си за ядрена война, а най-видните ни политици са оклеветени, и отстранени от Белия дом, сякаш са обикновени прислужници, кариерата на един обикновен преподавател може да се провали само с една дума, с една едничка дума. За щастие в университета някои хора все още имат чувство за срам, макар че едва ли ще го запазят до края на годината, и аз имам право да се защищавам, да поканя свидетели, които ще гарантират за мен…

— Какво искате да кажа пред комисията?

— Каквото намерите за добре, мойто момче — каза Дентън с отпаднал глас. — Нямам намерение да ви уча какво да говорите. Кажете си мнението за мен. Посещавали сте три мои курса, беседвали сме много пъти извън аудиторията, идвали сте у дома. Вие сте умен младеж, няма да се оставите някой да ви подведе. Познавате ме, както познавате всички останали хора от града. Кажете каквото искате. Вие се ползувате с много добра репутация, мнението за вас в университета беше, че сте човек без нито един недостатък, сега сте преуспяващ бизнесмен, не сте се компрометирали с нищо, показанията ви ще бъдат от най-голямо значение.

— Разбира се — каза Рудолф, но си помисли, че всичко това ще доведе до неприятности. Ще започнат разни нападки. А Колдъруд ще каже, че въвлича магазина му в политически борби в подкрепа на комунистите. — Разбира се, че ще дам показания — потвърди той, но си каза раздразнено, че моментът съвсем не е подходящ за такива неща. Изведнъж и за първи път разбра каква изтънчена наслада изпитват страхливците.

— Точно така очаквах, че ще ми отговорите, Джордах. — Дентън се протегна и стисна развълнувано ръката му. — Няма да повярвате колко души, които са ми приятели от двадесет години, отказаха да ми помогнат, как увъртат, как се страхуват. Страната ни се е превърнала в свърталище на бити кучета, Джордах. Искате ли да ви се закълна, че никога не съм бил комунист?

— Не ставайте смешен, професоре — каза Рудолф й погледна часовника си. — Боя се, че вече е време да се връщам в магазина. Във вторник ще се явя пред комисията. — Той бръкна в джоба си да извади пари и добави: — Нека да си платя моя дял.

Дентън направи жест, с който го възпря.

— Аз ви поканих. Вие сте мой гост. А сега тръгвайте. Няма да ви задържам повече. — Той се изправи, огледа се за последен път и като се увери, че никой не ги наблюдава, разтърси горещо ръката на Рудолф.

Рудолф взе палтото си и излезе от заведението. През замъглената витрина видя как Дентън се спря на бара и си поръча ново питие.

Рудолф закрачи бавно към магазина с разкопчано палто, макар че беше влажно и духаше вятър. Улицата му изглеждаше както обикновено, а минувачите не му приличаха на пребити кучета. Горкият Дентън. Горкият Дентън. Спомни си, че именно лекциите на Дентън му подсказаха за първи път как да стане преуспяващ капиталист. Рудолф се засмя. А на стария наивник Дентън не му беше до смях сега.

Чувствуваше се още гладен след отвратителния обяд и щом влезе в магазина, отиде на приземния етаж в кафенето, поръча си чаша подсладено мляко и го изпи сред шумните чуруликания на дамската клиентела. Нищо не заплашваше тези дами. След малко те щяха да си купят рокли за петдесет долара, транзистори и масички за телевизори, тигани, салонни гарнитури и кремове за лице, печалбите щяха да растат, а те ядяха щастливо сандвичите си и пиеха плодови сиропи.

Той огледа спокойните, ненаситни, гримирани лица на тези жени, които харчеха пари и получаваха стоки — майки, младоженки, девойки, стари моми, любовници, — заслуша се в гласовете им, усети смесения аромат от техните парфюми и се зарадва, че не е женен и че не обича никого, Няма цял живот да слугувам на тези почтени дами, каза си той, плати млякото и се качи в кабинета си.

На бюрото му лежеше едно писмо. Беше кратко. „Надявам се, че скоро ще дойдеш в Ню Йорк. Имам неприятности и трябва да говоря с теб. Целувам те. Гретхен“

— Боже мой! — възкликна той за втори път от един час насам и захвърли писмото в кошчето.

Когато излезе от магазина в шест и петнайсет, навън валеше дъжд. Колдъруд не беше казал нищо след сутрешния им разговор. Само дъжд ми липсваше днес, мислеше Рудолф отегчено, пробивайки си път с мотора сред бълващите дим коли. Почти беше стигнал до къщи, когато си спомни, че е обещал на майка си да напазарува за вечеря. Изруга и подкара мотора обратно към търговската част на града, където магазините работеха до седем часа. Майка му очакваше изненада тази вечер, а каква по-голяма изненада щеше да й поднесе, ако след две седмици се окажеше, че любимият й син е изхвърлен на улицата.

Купи набързо едно малко пиле, картофи, една консерва грах и ябълков пай за десерт, Докато се провираше между наредените на опашки домакини, си спомни за разговора с Колдъруд и се усмихна мрачно. Младият способен финансист, заобиколен от красиви почитателки, на път за голямата си къща, където го очаква изискана вечеря; той е добре познат на нашите читатели от снимките в „Лайф“ и „Хаус енд Гардън“. В последния момент Рудолф купи бутилка уиски. В такава вечер човек трябва да пийне.

Легна си рано, леко пиян, и точно преди да заспи, си помисли, че единственото приятно нещо, което бе свършил през целия ден, бе бягането с Куенти Макгъвърн рано сутринта.

Седмицата мина без особени събития. Колдъруд не споменаваше нищо за проекта на Рудолф; когато го срещнеше в магазина, той му говореше за ежедневната работа с обичайния си раздразнителен и сприхав тон. Нито поведението, нито думите му подсказваха какво окончателно решение е взел.

Рудолф се обади на Гретхен в Ню Йорк (от уличен автомат, защото Колдъруд не обичаше да се водят частни разговори от служебните телефони); Гретхен се разочарова, когато й каза, че сега не може да отиде в Ню Йорк, но ще се опита през другата седмица. Тя отказа да му съобщи какви неприятности има. Проблемът можел да почака. Щом може да чака, помисли си той, значи, не е толкова страшно.

Дентън повече не се обади. Може би се страхуваше, че при втори разговор Рудолф ще оттегли предложението си да говори в негова защита пред комисията във вторник следобед. Рудолф се тревожеше, че трябва да се явява пред комисията. Не е изключено обвинителите да разполагат с факти срещу Дентън, за които самият професор не знае нищо или които е укрил; в такъв случай Рудолф ще изглежда като съмишленик, лъжесвидетел или глупак. Но по-тревожното беше, че след като членовете на комисията са решили да унищожат Дентън, те ще бъдат настроени враждебно и непримиримо срещу всеки, който се опита да го, защити. През целия си живот Рудолф се беше стремил да е симпатичен на хората, особено на по-възрастните хора със солидно положение. И сега го безпокоеше мисълта, че ще трябва да се изправи пред цяла зала преподаватели и професори, които ще го гледат неодобрително.

През цялата седмица той произнасяше речи пред тези въображаеми, неумолими лица, речи, в които защищаваше достойно Дентън и в същото време очароваше съдиите. Но накрая всички тези монолози започнаха да му се струват безсмислени. Той трябва да се яви пред комисията колкото се може по-спокоен, да прецени какво е настроението в залата и да реши на място как ще бъде най-полезен и за Дентън, и за себе си. Ако Колдъруд знаеше само какво смята да прави…

Към края на седмицата той вече спеше лошо, сънуваше еротични, но неприятни сънища. Джули танцува гола край някакво езеро, Гретхен лежи изтегната в една лодка, Мери Джейн с разголени гърди и разкривено лице започва да го обвинява. Някакъв кораб потегля от кея, момиче с развята от вятъра пола му се усмихва, а той тича отчаяно към кея да стигне кораба, невидими ръце го дърпат назад, корабът се отдалечава, остава само открито море…

В неделя сутринта, когато църковните камбани забиха, той реши, че не може да остане цял ден в къщи, макар че беше намислил да прегледа отново предложенията до Колдъруд и да нанесе някои поправки и допълнения, за които се беше сетил през седмицата. Но в неделя майка му обикновено изпадаше в много лошо настроение. Като чуеше църковните камбани, тя започваше да скърби за своята религия и да разправя, че ако Рудолф я придружи, ще отиде на църква, ще се изповяда, ще се причести.

— Пламъците на ада ме чакат — каза тя на закуска, — а църквата и спасението са само на три пресечки оттук.

— Някоя друга неделя, мамо — каза Рудолф. — Днес съм зает.

— Някоя друга неделя може вече да съм мъртва и да съм отишла в ада — настояваше тя.

— В такъв случай ще трябва да се примириш — каза той и стана от масата. Остави я разплакана.

Денят беше студен и ясен, а слънцето приличаше на цветно кръгче, залепено върху бледото зимно небе. Той се екипира добре — с дебело, подплатено с кожа яке, с плетена вълнена шапка и с големи очила за слънце, — после извади мотора от гаража. Поколеба се малко накъде да тръгне. Не искаше да вижда никого днес, никоя посока не го зовеше примамливо. Това е свободното време — бреме за съвременния човек.

Качи се на мотора, подпали го, но още не можеше да реши накъде да поеме. По улицата профуча една кола със ски на багажника. Защо не, каза си той, и на пистата е като навсякъде другаде, и тръгна след колата. Спомни си, че Ларсен, младежът от щанда за ски, му разправяше, че близо до влека имало някаква стара плевня, която можела да се превърне в планинска база за даване на ски под наем. Според Ларсен от това можело да се спечелят много пари. Следвайки колата със ските, Рудолф се почувствува по-добре. Вече имаше цел.

Когато стигна склона, беше почти замръзнал от студ. Снегът, който искреше на слънцето, го заслепяваше и той присвиваше очи срещу ярките фигури, спускащи се към него по хълма. Всички изглеждаха млади, енергични и доволни, а момичетата с тесни панталони, опънати по стройните им бедра и по закръглените ханшове, те караха да си мислиш, че сладострастието не е нищо друго освен една здравословна емоция в неделната утрин.

Известно време Рудолф се наслаждаваше на гледката, но след това му стана тъжно. Чувствуваше се самотен и изолиран. Точно се канеше да си тръгне и да се върне с мотора в града, когато Ларсен, носейки се леко по хълма, се устреми към него и спря рязко, вдигайки облак снежен прах.

— Здравейте, мистър Джордах — каза Ларсен. Той имаше големи, блестящи, бели зъби и се усмихваше весело. Две момичета, които караха след него, също спряха.

— Здравейте, Ларсен — каза Рудолф. — Дойдох да видя плевнята, за която ми говорехте.

— Ще се уверите, че е сигурна работа — отговори Ларсен. Той се наведе — имаше гъвкаво тяло и само с едно елегантно движение се освободи от ските си. Беше гологлав и като се навеждаше, хубавата му дълга руса коса падаше над очите му. С този червен пуловер и с двете момичета зад себе си, Ларсен положително не е сънувал предишната нощ никакъв кораб, който се отделя от кея, помисли си Рудолф.

— Здравейте, мистър Джордах — каза едното момиче. — Не знаех, че сте скиор.

Той се вгледа в момичето и то се засмя. Носеше големи зелени скиорски очила, които закриваха почти изцяло дребното му лице. То вдигна очилата върху синьо-червената вълнена шапка и каза:

— Аз съм се маскирала.

Сега Рудолф го позна. Мис Соумс от щанда за грамофонни плочи. Пухкавата блондинка, която се поклаща под такта на музиката, която живее от музика.

— Добро утро, добро утро — поздрави Рудолф и се смути леко, като забеляза колко тънка талия има мис Соумс и как хубаво са оформени бедрата и ханшът й. — Не, не съм скиор. Просто гледам.

— Тук има какво да се види, нали? — засмя се мис Соумс.

— Мистър Джордах… — Ларсен беше свалил вече ските си — да ви запозная с моята годеница. Мис Пакард.

Мис Пакард също махна очилата си — оказа се, че е красива като мис Соумс и горе-долу на същата възраст.

— Приятно ми е — каза тя. Годеница. Значи, хората все още се женят.

— Аз ще се върна след около половин час, момичета — каза Ларсен. — С мистър Джордах имаме малко служебна работа. — Той заби ските и щеките си в снега, а момичетата махнаха с ръка и се отдалечиха към влека.

— И двете изглеждат страшно добри скиорки — каза Рудолф, крачейки до Ларсен към шосето.

— Съвсем посредствени — отговори Ларсен небрежно. — Но те си имат други достойнства — продължи той и белоснежната усмивка цъфна на загорялото му лице. Рудолф знаеше, че той изкарва шейсет и пет долара седмично. Как може човек, който получава такава заплата, да бъде толкова щастлив в неделя сутрин?

Плевнята се намираше на около двеста метра до самото шосе, изглеждаше голяма, солидна, запазена.

— Единственото, което ни трябва — каза Ларсен, — е една голяма желязна печка, и вътре ще стане достатъчно топло. Хващам се на бас, че оттук в събота и неделя ще се взимат под наем хиляда чифта ски и двеста до триста чифта обувки, а освен това има коледни, великденски и разни други празници. Двама студенти могат да вършат работата направо без пари. Това може да се окаже златна мина. Ако ние не го вземем, друг като нищо ще го вземе. Мястото е известно само от две години, но стана много популярно и някой положително ще се възползува.

Рудолф се усмихна; думите на Ларсен му напомниха как той по същия начин убеждаваше Колдъруд миналата седмица. В търговията веднъж си продавач, друг път си купувач. Тази неделя аз съм купувач, помисли си той. Ако успеем, Ларсен ще получи голямо увеличение на заплатата.

— Кой е собственикът? — попита Рудолф.

— Не знам, но мога лесно да разбера — каза Ларсен.

Горкият Ларсен, помисли си Рудолф, не е роден за търговец. Ако аз се бях сетил за това, щях да си осигуря правото да купя плевнята, без да кажа никому нито дума.

— Заемете се с тази работа, Ларсен — каза Рудолф. — Разберете кой е собственикът, иска ли да дава под наем, или иска да продава и за колко. И не споменавайте за магазина. Кажете, че се интересувате лично.

— Разбирам, разбирам — закима Ларсен сериозно. — Няма да ги оставя да задават много въпроси.

— Можем да опитаме — каза Рудолф. — Хайде да си тръгваме. Аз замръзвам. Тук наблизо има ли къде да се изпие по едно кафе?

— В същност вече е време за обяд. На два километра по шосето има едно заведение, което не е лошо. Защо не дойдете да обядваме с момичетата, мистър Джордах?

Рудолф беше готов веднага да откаже. Никога не го бяха виждали в компания на подчинените му извън магазина; от време на време се срещаше само с някой от закупчиците или с отговорника на някой щанд. Но той трепереше. Беше му ужасно студено. Трябваше да влезе някъде на топло. Игривата, съблазнителна мис Соумс. Какво лошо има в това?

— Благодаря, Ларсен. С удоволствие.

Тръгнаха към влека. Ларсен вървеше право напред, съвсем свободно с тежките си скиорски обувки с гумени подметки. Рудолф беше с тънки гьонени обувки, а пътят беше заледен и трябваше да стъпва много внимателно, почти на пръсти, за да не падне. Молеше се момичетата да не го видят.

Момичетата бяха свалили ските си и ги чакаха и преди Ларсен да успее да каже нещо, мис Соумс извика:

— Умираме от глад. Кой ще нахрани сирачетата?

— Добре, добре, момичета — каза Ларсен покровителствено. — Ще ви нахраним. Стига сте хленчили.

— О, мистър Джордах — каза мис Соумс, — с нас ли ще обядвате? Каква чест. — Тя запремига срамежливо и на луничавото й лице се изписа открита ирония.

— Закусвах рано, затова вече огладнях и ожаднях — отговори Рудолф и се ядоса, че е толкова непохватен в разговори с момичета. Обърна се към Ларсен и добави: — Аз ще карам след вас с мотора.

— Ваша ли е тази красива машинка, мистър Джордах? — посочи с ръка мис Соумс към мотора.

— Да — отговори Рудолф.

— Умирам да се повозя — извика мис Соумс. Тя говореше въодушевено и самоуверено, сякаш смяташе, че всички изгарят от нетърпение да чуят нейните желания. — Ще бъдете ли така милостив да ми разрешите да седна зад вас?

— Много е студено — отговори Рудолф рязко.

— Облякла съм два чифта вълнено бельо — каза мис Соумс. — Ще ми бъде топличко, уверявам ви. Вени — обърна се тя към Ларсен, сякаш въпросът беше решен, — сложи ми ските на твоя багажник, нали си ми приятел. Аз тръгвам с мистър Джордах.

Рудолф нямаше какво повече да възрази и тръгна към мотора, а Ларсен се зае да нагласява трите чифта ски върху багажника на един чисто нов форд. Как може да си купи такава кола, като получава шейсет и пет долара седмично? — помисли си Рудолф. Дори за момент се усъмни в Ларсен — дали работи честно на щанда за ски.

Рудолф се качи на мотора, а мис Соумс се метна леко зад него и го прихвана здраво с ръце през кръста. Рудолф намести очилата си и излезе от паркинга, следвайки форда на Ларсен. Ларсен караше бързо и Рудолф трябваше да увеличи скоростта, за да не изостане. Беше станало още по-студено и вятърът брулеше лицето му, но мис Соумс, която го държеше здраво, извика в ухото му:

— Какво блаженство, нали?

Ресторантът беше голям, чист и пълен със скиори. Намериха маса до един прозорец и съблякоха якетата си. Мис Соумс носеше бледосин кашмирен пуловер, който загатваше деликатно малките й стегнати гърди. Рудолф беше облечен с пуловер, вълнена риза и копринено шалче, внимателно вързано около врата му. Сигурно приличам на някое конте, каза си той, спомняйки си за Бойлан, и свали шалчето, преструвайки се, че му е много топло.

Момичетата си поръчаха кока-кола, а Ларсен — бира; Рудолф чувствуваше нужда да изпие нещо по-силно и си поръча коктейл от уиски, бира и лимон със захар. Когато напитките пристигнаха, мис Соумс вдигна тост.

— За неделния ден — каза тя, — без който ние всички бихме умрели. — Тя седеше до Рудолф и той усещаше как притиска коляното си в неговото. Той леко отмести крака си, уж неволно, но момичето го погледна насмешливо със светлосините си очи, с което показа, че е разбрало, и отпи от чашата си.

Всички си поръчаха стек. Мис Соумс поиска някой да й даде десет цента, за грамофона-автомат; Ларсен беше по-бърз от Рудолф и й подаде монетата. Тя я взе и за да се измъкне от мястото си, се подпря на рамото на Рудолф; мина през заведението, поклащайки грациозно съблазнителния си ханш, макар че носеше тежки обувки.

Музиката гръмна и мис Соумс се върна на масата с леки, танцови стъпки. Този път, провирайки се зад Рудолф, за да седне на масата, тя даде ясно да се разбере каква е целта й, а когато се настани на мястото си, коляното й се залепи за неговото. Ако сега той се опиташе да се отмести, всички щяха да забележат, затова не се помръдна.

Пиеше му се вино със стека, но не се решаваше да поръча една бутилка, защото се страхуваше да не би другите да си помислят, че иска да се покаже пред тях или че се държи като началник. Погледна листа с менюто. На гърба бяха отбелязани два вида вина: калифорнийско червено и калифорнийско бяло.

— Някой желае ли вино? — попита той, предоставяйки решението на другите.

— Аз — каза мис Соумс.

— А ти, скъпа?… — обърна се Ларсен към мис Пакард.

— Щом всички ще пият… — каза тя любезно.

По време на обяда изпиха общо три бутилки червено вино. Най-много пи Ларсен, но и останалите се почерпиха порядъчно.

— Каква история само ще има да разправям утре на момичетата в магазина — каза мис Соумс, зачервена от виното, потривайки бедрото си о бедрото на Рудолф. — Ще им разкажа как великият, недостижим мистър Ледовитко ме е изкушил да се отклоня от правия път в един неделен ден…

— О, стига, Бетси — каза притеснено Ларсен, поглеждайки Рудолф, за да разбере как е възприел прякора си. — Внимавай какво приказваш.

— С изисканото си поведение и коварното си калифорнийско вино този бъдещ наследник на магазина ме подмами да се напия и да се държа неблагопристойно на публично място. Ах, колко е потаен този наш мистър Джордах — намигна тя. — Като го види човек, ще си каже, че само с поглед може да потуши и пожар. Но ето че идва неделя, ето го и истинския мистър Джордах. Тапите гърмят, виното се лее, той пие с подчинените си, смее се на изтърканите вицове на Бен Ларсен, закача се под масата с бедните малки продавачки от партера. Господи, мистър Джордах, ама много остри колене имате.

Рудолф не можа да се сдържи да не се засмее и заедно с него се разсмяха и другите.

— Вашите обаче не са такива, мис Соумс — каза той. — Мога да се закълна в това.

Всички отново се засмяха.

— Мистър Джордах, безразсъдният мотоциклетист, непроницаем като Стената на смъртта, той вижда всичко, знае всичко, усеща всичко — продължаваше мис Соумс. — О, божичко, не мога да ви наричам повече „мистър Джордах“. Може ли, да ви казвам Млади господарю? Или ще предпочетете Руди?

— Руди — каза той. Ако нямаше други хора наоколо, щеше да я сграбчи, да целуне това поруменяло, дребно, очарователно лице, тези сочни, иронични, изкусителни устни.

— Значи, Руди — каза тя. — Кажи му и ти Руди, Соня.

— Руди — каза мис Пакард. На нея й беше все едно. Тя не работеше в магазина.

— Бени — продължи да командува мис Соумс.

Ларсен погледна умолително Рудолф и каза:

— Тя прекали.

— Не се излагай, Бени — каза Рудолф.

— Руди — подчини се Ларсен неохотно.

— Руди, мъжът-загадка — продължаваше мис Соумс, отпивайки от виното си. — След работно време потъва вдън земя. Извън магазина никой никога не го вижда, нито мъж, нито жена, нито дете. Особено пък жена. Само на партера има двадесет момичета, които нощем мокрят възглавниците си от сълзи заради него, а да не говорим за дамите от другите щандове, край които той минава със студена, безсърдечна усмивка.

— Къде, по дяволите, сте се научили да приказвате така? — попита Рудолф смутен, развеселен и поласкан едновременно.

— Тя е много културна — каза мис Пакард. — На ден изчита по една книга.

Мис Соумс не обърна внимание на думите й.

— Той е една загадъчна личност, забулена в мистерия, както се изрази веднъж мистър Чърчил. Видели са го да бяга в ранни зори, следван от едно негърче. От какво бяга? Какво иска да му съобщи негърчето? Видели са го в Ню Йорк в съмнителни квартали. Какви грехове върши в големия град? Защо не ги върши на местна почва?

— Бетси — пошепна й Ларсен, — хайде да идем да се пързаляме.

— Ако продължим този разговор другата неделя, може би ще получим отговори на всички въпроси — каза мис Соумс. — А сега можеш да ми целунеш ръката. — Тя протегна ръка, изви нагоре китката си и Рудолф, изчервявайки се, я целуна.

— Аз трябва да се връщам в града — каза той.

Сметката беше на масата и той остави няколко банкноти. С бакшиша тя възлизаше на петнадесет долара.

Когато излязоха навън, валеше слаб сняг. Планината изглеждаше мрачна и опасна, върховете й едва се различаваха в леката снежна вихрушка.

— Благодаря за обяда, мистър Джордах — каза Ларсен. Повече от един път в седмицата той не можеше да се обръща към Рудолф с малкото му име. — Беше много приятно.

— Наистина беше много приятно, мистър Джордах — каза мис Пакард, която се упражняваше да се държи като бъдеща съпруга на Ларсен. — Наистина.

— Хайде, Бетси — каза Ларсен, — ела да се спуснем още веднъж и да влезем във форма след виното.

— Аз се връщам в града с моя добър, стар приятел Руди с неговия мотор-страшилище. Нали, Руди? — каза мис Соумс.

— Много ще ви бъде студено с мотора — отговори Рудолф. С якето и с огромните очила, кацнали смешно върху скиорската й шапка, тя имаше вид на малко и беззащитно дете. От очилата главата й изглеждаше много голяма, като тежка рамка на малкото, дяволито лице.

— Няма да се пързалям повече днес — каза важно мис Соумс. — Настроена съм за друг вид удоволствия. Хайде да се качваме — заяви тя и тръгна към мотора.

— Ако не искате, недейте да я взимате — намеси се Ларсен притеснено, чувствувайки се отговорен за държането на Бетси.

— О, нека дойде — каза Рудолф. — Ще карам бавно и ще внимавам да не падне.

— Тя е малко особено момиче — продължаваше да се притеснява Ларсен. — Не знае да пие. Но иначе не е лошо.

— Не е направила нищо лошо, Бени. — Рудолф потупа Ларсен по издутото му от дебелия пуловер рамо. — Не се тревожи. И виж какво можеш да разбереш за онази плевня. — Най-сетне в сигурния свят на бизнеса, помисли си той.

— Разбира се, мистър Джордах — каза Ларсен и заедно с мис Пакард махнаха с ръка на Рудолф, който изфуча с мотора от паркинга; мис Соумс го държеше здраво през кръста.

Снегът не беше силен, но все пак той трябваше да кара внимателно. Оказа се, че мис Соумс, макар и слабичка, има изненадващо силни ръце и въпреки че виното беше развързало езика й, тя пазеше отлично равновесие и се накланяше леко с Рудолф при всеки завой на шосето. От време на време си пееше песните, които слушаше по цял ден на щанда за грамофонни плочи, но тъй като вятърът свистеше в ушите му, Рудолф долавяше, сякаш отдалече, откъслечни мелодии. Като дете, което пее с прекъсвания в някоя далечна стая.

Пътуването му беше приятно. В същност беше доволен от целия ден. Радваше се, че натякванията на майка му за църквата го накараха да излезе от къщи.

Като наближиха Уитби и стигнаха до университета, той намали и попита мис Соумс къде живее. Оказа се, че е близо до студентските общежития и Рудолф се понесе по познатите улици. Беше още рано следобед, но небето тъмнееше от черни облаци и прозорците на къщите светеха. Когато намали скоростта на един стоп, усети, че ръката на мис Соумс се спуска от кръста по бедрото му. Тя започна леко да го гали и да се смее в ухото му.

— Не бива да се отвлича вниманието на шофьора — каза той. — Нали знаете, че това е официална разпоредба.

Но тя само се засмя и продължи да го гали.

Минаха покрай един възрастен мъж, който разхождаше куче; Рудолф забеляза, че човекът се слиса. Той наду рязко мотора и постигна желания резултат. Мис Соумс се вкопчи за него, без да мърда повече.

Стигнаха адреса, който тя му беше казала — стара едноетажна къща, облицована с дъски и със занемарена градина. Прозорците бяха тъмни.

— Вече сме у дома — каза тя и скочи от мотора. — Пътуването беше много приятно, Руди. Особено последните две минути. — Тя свали очилата и шапката си, отметна глава и косата й падна свободно по раменете. — Няма ли да влезеш вътре? В къщи няма никой. Майка ми и баща ми са на гости, а брат ми е на кино. Можем да преминем към следващия стадий на нашето запознанство.

Той се поколеба, погледна къщата и си представи как изглежда отвътре. Мама и татко са на гости, но вероятно ще се върнат рано. На братчето сигурно ще му омръзне да седи в киното и ще се прибере с гръм и трясък един час преди да е свършил филмът. Мис Соумс стоеше пред него с една ръка на кръста, а с другата размахваше очилата и шапката си.

— Е? — попита тя.

— Може би друг път — отговори Рудолф.

— Страхливко — каза тя и се засмя. После изтича по пътеката към къщи. На вратата се обърна и му се изплези. След това изчезна в тъмния дом.

Той подкара замислено мотора и се насочи бавно към центъра на града по смрачаващите се улици. Не му се връщаше в къщи, затова паркира мотора и влезе в едно кино. От филма не видя почти нищо и когато излезе, не можеше да каже за какво се разправя.

Продължаваше да мисли за мис Соумс. Глупаво, просто момиче, дай му само да се занася и да се подиграва. Ставаше му неприятно от мисълта, че на другия ден ще я види в магазина. Ако имаше възможност, би я уволнил. Но тя ще отиде да се оплаче в профсъюза и той ще трябва да обяснява защо я е уволнил. „Първо ми каза мистър Ледовитко, после Руди, а накрая на едно улично кръстовище си сложи ръката върху бедрото ми.“

Отказа се от идеята да уволни мис Соумс. Но ето че е бил съвсем прав, като е решил, че не трябва да има вземане-даване с никого от магазина.

Вечеря сам в един ресторант и изпи цяла бутилка вино; на връщане за малко не се блъсна в една улична лампа.

Спа лошо, сутринта се събуди в седем без петнадесет и запъшка, защото знаеше, че трябва да стане веднага и да излезе да бяга с Куентин Макгъвърн. Но стана и излезе да бяга.

Когато сутринта тръгна да обикаля магазина, той гледаше да не се доближава до щанда за грамофонни плочи. Махна с ръка на Ларсен и Ларсен, облечен с червения си пуловер, каза: „Добро утро, мистър Джордах“, сякаш изобщо не бяха прекарали заедно неделния ден.

Следобед Колдъруд го извика в кабинета си.

— И така, Руди — започна той, — запознах се с твоите идеи и се посъветвах с някои хора в Ню Йорк. Утре отиваме там, имаме среща в два часа в кантората на моя адвокат на Уол Стрийт. Искат да ти зададат няколко въпроса. Ще вземем влака в единадесет и пет. Аз не обещавам нищо, но моите хора смятат, че от проекта ти може и да излезе нещо. — Той изгледа Руди внимателно и каза недоволно: — По вида ти не личи, че си особено доволен, Руди.

— О, много се радвам, сър. Много се радвам — успя да се усмихне той. Във вторник в два часа, мислеше той, обещах на Дентън да се явя пред комисията. — Това е чудесна новина, сър — усмихна се той отново, опитвайки се да изглежда весел и безгрижен. — Мисля, че просто не бях подготвен за нея — искам да кажа, толкова скоро.

— Ще обядваме във влака — каза Колдъруд, приключвайки разговора.

Обяд във влака със стария Колдъруд. Значи, няма да се пие, каза си Рудолф, излизайки от кабинета. Предпочиташе да страда за това, отколкото за професор Дентън.

Същия следобед телефонът в кабинета му иззвъня и мис Джайлс вдигна слушалката.

— Ще проверя дали е тук — каза тя. — Кой го търси, моля? — Тя закри слушалката с ръка и пошепна: — Професор Дентън.

Рудолф се поколеба, после протегна ръка. — Здравейте, професоре — каза той бодро. — Как е положението?

— Джордах — каза Дентън с дрезгав глас, — аз съм в „Рипли“. Можете ли да прескочите за няколко минути. Трябва да ви кажа нещо.

— Разбира се, професоре — отговори той. Колкото по-рано му кажа, толкова по-добре. — Веднага ще дойда. — Стана от бюрото си и поръча на мис Джайлс: — Ако някой ме търси, ще се върна след половин час.

Когато влезе в бара, не можа да види веднага Дентън. Дентън седеше пак в последното сепаре, прегърбен, с шапка и палто, хванал с две ръце чашата си. Брадясал, с измачкани дрехи, със замъглени, зацапани стъкла на очилата. На Рудолф му мина през ума, че професорът прилича на стар алкохолик, който чака примирено полицията да го прибере от някоя пейка в парка в студен зимен ден. Самоувереният, гръмогласен, ироничен мъж, който забавляваше и студентите, и себе си, беше изчезнал безследно.

— Здравейте, професоре — каза Рудолф и се намести в сепарето срещу Дентън. Рудолф беше излязъл без палто от магазина. — Радвам се, че ви виждам — усмихна се той, сякаш с тези обикновени думи искаше да увери Дентън, че нищо не се е променило, че Дентън е същият човек, когото Рудолф открай време познава.

Дентън го погледна унило, без да се здрависа. Лицето му, обикновено румено, сега изглеждаше посивяло. Сякаш в жилите му не тече кръв, помисли си Рудолф.

— Поръчайте си нещо за пиене — каза Дентън пресипнало. Той очевидно вече си беше пийнал. И то доста. — Госпожице! — извика той високо на келнерката с оранжевата рокля, подпряла се като стар впрегатен кон на бара. — Какво искате? — попита той Рудолф.

— Скоч.

— Скоч със сода за моя приятел, мис — каза Дентън, — и още един бърбън за мен.

Сетне замлъкна и загледа втренчено чашата в ръцете си. По пътя за бара Рудолф беше решил как ще постъпи. Щеше да каже на Дентън, че му е невъзможно да се яви пред комисията във вторник, но че е готов да направи това във всеки друг ден, ако комисията отложи разглеждането на делото. Ако се окаже, че това е невъзможно, ще отиде довечера при директора на колежа и ще му каже какво е смятал да заяви пред комисията. Ако Дентън не приеме това предложение, ще напише довечера изказването си в негова защита, за да може Дентън да го прочете пред комисията. Рудолф очакваше с ужас момента, когато щеше да направи тези предложения на Дентън, но отиването му в Ню Йорк с Колдъруд в единадесет и пет във вторник сутринта в никакъв случай не можеше да се отложи. Добре, че Дентън засега мълчеше; след като келнерката поднесе питието му, той дълго време разклащаше чашата, издигайки кратка музикална бариера срещу всякакви разговори.

— Много ми е неудобно, че ви откъсвам така от работата ви, Джордах — измърмори Дентън, без да вдига очи. — Неприятностите правят човека егоист. Минавам край едно кино, гледам, че хората са се наредили на опашка, за да се смеят на някаква комедия, и си мисля: „Не знаят ли какво става с мен, как могат да ходят на кино?“ — Той се засмя мрачно. — Пълен абсурд — продължи Дентън. — В Европа от хиляда деветстотин тридесет и девета година до хиляда деветстотин четиридесет и пета бяха избити петдесет милиона души, а аз ходех на кино два пъти седмично. — Той отпи жадно от питието си, отпуснал рамене, хванал чашата си с две ръце; чашата издрънча, когато я остави обратно на масата.

— Кажете какво се е случило — каза Рудолф, мъчейки се да го успокои.

— Нищо — отговори Дентън. — Впрочем това не е вярно. Много неща се случиха. Всичко приключи.

— Какво искате да кажете? — попита Рудолф спокойно, едва успял да прикрие възбудата в гласа си. Значи, всичко е било напразно. Буря в чаша вода. В края на краищата хората не са чак такива глупаци. — Те са прекратили следствието, нали?

— Искам да кажа, че аз прекратих следствието — отговори Дентън глухо, поглеждайки Рудолф изпод смачканата си кафява филцова шапка. — Днес си подадох оставката.

— Не може да бъде — каза Рудолф.

— Да, да — отговори Дентън. — След дванадесет години. Предложиха ми да си подам оставката и обещаха тогава да прекратят следствието. Не мога да си представя как щях да издържа утрешния ден. След дванадесет години. Много съм стар вече, много съм стар. Може би ако бях по-млад… Когато човек е млад, по друг начин възприема абсурда. И вярва, че справедливостта може да възтържествува. Жена ми не е спряла да плаче цяла седмица. Все повтаря, че този позор щял да я убие. Това, разбира се, е силно казано, но ако жена ти плаче седем нощи, трудно можеш да издържиш. Затова се реших. Аз просто исках да ви благодаря и да ви съобщя, че не трябва да идвате утре в два часа следобед.

Рудолф преглътна. Опита се много внимателно да прикрие облекчението си.

— Щях да бъда щастлив, ако можех да ви защитя — каза той. Нямаше да бъде щастлив, но, така или иначе, се беше подготвил да се изкаже в защита на Дентън и в момента не виждаше никакъв смисъл да обяснява точно какви чувства изпитва. — Какво ще правите сега? — попита той.

— Хвърлиха ми спасителен пояс — отговори унило Дентън. — Един мой приятел е преподавател в Международната школа в Женева. Поканиха ме да работя там. Ще получавам по-малко пари, но все пак ще работя нещо. В Женева, изглежда, не са такива маниаци като тук. Разправят, че градът е хубав.

— Но това е средно училище — възрази Рудолф, — а вие цял живот сте преподавали в колеж.

— Да, но това е Женева — каза Дентън. — Аз искам да се махна от тази проклета държава.

Рудолф никога не беше чувал някой да нарича Америка проклета държава и отчаянието на Дентън го порази. Като ученик той беше прославял родната си страна заедно с четиридесетте момчета и момичета от класа си с песента „Бог те е благословил“ и сега, макар и вече възрастен, разбра, че още вярва в думите на песента.

— Не е толкова лошо, колкото мислите — каза той.

— По-лошо е дори — каза Дентън.

— Всичко ще се забрави и ще ви поканят да се върнете пак тук.

— Никога — отговори Дентън. — Няма да се върна дори и на колене да ме молят.

„Човекът без родина“, припомни си Рудолф урока от първоначалното училище за нещастния изгнаник, прехвърлян от кораб на кораб, за да не види никога бреговете на родната земя и националното знаме и вечно да скърби. Сега Женева ще бъде този кораб без знаме. Дентън вече беше изгнаник, седнал в най-отдалеченото сепаре в бар „Рипли“, и Рудолф изпита към него едновременно жал и презрение.

— Как мога да ви помогна? — попита той. — Имате ли нужда от пари?

— Засега не — поклати Дентън глава. — Ще продадем къщата. Цената на недвижимите имоти напоследък се е вдигнала много. Страната процъфтява — засмя се той дрезгаво. — Трябва вече да тръгвам. Всеки ден давам на жена си уроци по френски.

Той прие Рудолф да плати сметката. На улицата вдигна яката на палтото си и заприлича още повече на стар алкохолик. На раздяла се ръкува вяло с Рудолф.

— Ще ви се обадя от Женева — каза той. — Ще ви пиша неутрални писма. Бог знае как проверяват пощата сега.

И си тръгна с провлачена стъпка. Прегърбената му фигура се смеси е гражданите на неговата проклета родина. Рудолф го проследи с поглед, после се обърна и тръгна към магазина. Пое дълбоко въздух и се почувствува млад и щастлив, много щастлив.

Той беше сред онези, които чакаха на опашка, за да гледат филмова комедия; край тях минаваха нещастниците. Петдесет милиона мъртви, по кината работеха.

Жал му беше за Дентън, но в същото време се радваше за себе си. Отсега нататък всичко щеше да е наред, всичко щеше да бъде както трябва. Това стана ясно този следобед, предзнаменованията бяха добри.

На другата сутрин в единадесет и петнадесет той седеше във влака с Колдъруд, спокоен и оптимистично настроен. Когато отидоха да обядват във вагон-ресторанта, не го беше яд, че няма да може да си поръча нищо за пиене.

ГЛАВА ПЕТА

— Защо идваш да ме чакаш? — недоволствуваше Били по пътя към къщи. — Да не би да съм бебе!

— Скоро вече ще се прибираш сам — отговори Гретхен и машинално го хвана за ръка, преди да пресекат улицата.

— Кога?

— Много скоро.

— Кога?

— Когато навършиш десет години.

— О, по дяволите.

— Нали знаеш, че така не бива да се говори.

— А татко говори.

— Ти не си татко.

— И ти говориш понякога така.

— Няма да се сравняваш с мен. Аз също не трябва да говоря така.

— Тогава защо говориш?

— Защото се ядосвам.

— И аз съм ядосан сега. На другите деца майките им не ги чакат пред вратата като бебета. Отиват си в къщи сами.

Гретхен знаеше, че това е вярно, че прекалено много се притеснява за Били, че не опазва съветите на д-р Спок и че рано или късно тя или Били, или двамата заедно ще платят за това, но не можеше да си представи как ще пусне Били да пресича сам улиците на Гринич Вилидж, където движението е толкова опасно. Няколко пъти беше говорила с Уили да се преместят в по-краен квартал заради детето, но Уили не възприемаше тази идея. „Аз не съм човек, който може да живее на тихо и спокойно място“ — казваше той.

Тя не разбираше какво лошо има в това да живееш в Скарсдейл например. Познаваше доста хора, които живееха в Скарсдейл или на други такива места, и всички те бяха най-обикновени хора, каквито се срещат навсякъде — пияници, женкари, политици, патриоти, учени, самоубийци… всякакви.

— Кога? — упорствуваше Били, опитвайки се да се отскубне от ръката й.

— Когато навършиш десет години — повтори тя.

— Цяла година има дотогава — изплака той.

— Няма да усетиш колко бързо ще мине времето — каза тя. — Закопчей си сега палтото, защото ще настинеш. — Беше играл баскетбол в училищния двор и по лицето му още се стичаше пот. В късния октомврийски следобед въздухът беше студен, а от Хъдсън духаше вятър.

— Цяла година — каза Били, — Това е нечовешко.

Тя се засмя, наведе се и го целуна по главата, но той се отдръпна и каза:

— Не ме целувай пред хората.

Срещу тях притича голямо куче, но Гретхен се въздържа и не каза на Били, че не бива да пипа кучето.

— Хей, приятел — подвикна Били, който много обичаше животни. Той погали кучето по главата и издърпа ушите му. Това дете смята, че никое живо същество не може да му причини нищо лошо, помисли си Гретхен. Освен майка му.

Кучето размаха опашка и отмина.

Когато стигнаха на тяхната улица, Гретхен се почувствува в безопасност. Тя остави Били да се влачи зад нея и да прескача дупките по тротоара. До входа на кооперацията видя Рудолф и Джони Хийт, подпрели се на стената. И двамата държаха по една книжна торба е по една бутилка. Като тръгна да прибере Били от училище, тя си сложи само един шал на главата и старото палто, даже не си направи труд да свали панталоните, с които стоеше в къщи. Когато видя Рудолф и Джони, облечени като делови, млади бизнесмени, с шапки, тя си даде сметка, че изглежда много размъкната.

Беше свикнала да вижда Рудолф често в Ню Йорк. През последните шест месеца той идваше в града два-три пъти седмично, винаги облечен в костюм като млад бизнесмен. Между Колдъруд и кантората на Джони Хийт се уреждаше някаква сделка, но колкото и да й обясняваше Рудолф в какво точно се състои работата, тя все не можеше да схване докрай подробностите. Знаеше, че става дума за създаването на корпорация, наречена „Сдружено търговско предприятие Д. К.“ — буквите „Д. К.“ бяха инициалите на Дънкън Колдъруд. В резултат на това се очакваше Рудолф да стане богат, да се освободи от задълженията си в магазина и поне половината от годината да живее извън Уитби. Той я беше помолил да му потърси в Ню Йорк мебелирано жилище.

И двамата изглеждаха някак възбудени, сякаш бяха пили. По златната обвивка на гърлата на бутилките, които се подаваха от кафявите книжни торби, тя разбра, че носят шампанско.

— Здравейте, момчета — каза Гретхен. — Защо не ме предупредихте, че ще дойдете?

— Не знаехме, че ще дойдем — отговори Рудолф. — Това е съвсем импровизирано тържество. — Той я целуна по бузата и тя разбра, че не е пил.

— Здрасти, Били — обърна се той към момченцето.

— Здрасти — отговори Били небрежно.

Между вуйчото и племенника не съществуваше кой знае каква симпатия. Били наричаше вуйчо си Руди. От време на време Гретхен се опитваше да накара сина си да се държи по-учтиво и да казва „вуйчо Рудолф“, но Уили подкрепяше Били с думите: „Това са отживелици. Недей да възпитаваш детето в лицемерие.“

— Качете се горе да отворим тези бутилки — каза Гретхен.

В хола цареше пълен безпорядък. След като беше отстъпила горната стая изцяло на Били, тя работеше тук и сега навсякъде се въргаляха изписани листа от двете статии, които беше обещала да предаде в началото на другия месец. По бюрото и по масите бяха разхвърляни книги, бележници и хартийки. Не беше пожалено даже канапето. Тъй като нямаше система в работата си, редките й опити да въведе някакъв порядък увеличаваха още повече хаоса. Докато работеше, непрекъснато пушеше и затова всички пепелници бяха пълни о угарки. Уили, който съвсем не беше човек на реда, от време на време се оплакваше: „Това не прилича на дом, а на редакция на някое загубено вестниче.“

Тя забеляза, че Рудолф огледа неодобрително стаята. Дали не я сравнява с изрядната деветнадесетгодишна Гретхен? За миг изпита необясним гняв срещу брат си с неговия безукорно огладен костюм без нито едно петънце. Той не бива да забравя, че тя се грижи за семейството и изкарва прехраната си.

— Били — каза Гретхен, докато окачваше палтото и шала си с подчертана старателност, сякаш за да се извини по този начин за вида на стаята, — качи се горе да си напишеш домашните.

— О-о-о! — възпротиви се Били по-скоро по навик, а не от желание да остане в компанията на възрастните.

— Хайде, Били.

Преструвайки се на нещастен, той тръгна зарадван по стълбите към стаята си. Гретхен извади три чаши.

— По какъв случай? — попита тя Рудолф, който отваряше бутилката шампанско.

— Победихме — каза Рудолф. — Днес стана подписването. Сега до края на живота си можем да пием шампанско сутрин, обед и вечер. — Той извади тапата и пяната обля ръката му, докато пълнеше чашите.

— Чудесно — каза машинално Гретхен. Не разбираше как Рудолф може да се отдава изцяло на работата си.

Чукнаха се.

— За „Сдруженото търговско предприятие Д. К.“ и за председателя на неговия управителен съвет — каза Джони. — За новоизлюпения магнат.

Двамата млади мъже се засмяха, но си личеше, че все още са силно възбудени. На Гретхен й приличаха на хора, останали случайно живи след катастрофа, които истерично се поздравяват, че са се спасили. Кой знае какви неща стават по нюйоркските кантори, помисли си тя.

Рудолф не можеше да седи на едно място. Той шареше из стаята с чаша в ръка, отваряше книги, гледаше безпорядъка по бюрото й, прелистваше вестници. Изглеждаше уморен и нервен, очите му блестяха, а страните му бяха хлътнали.

За разлика от него Джони, загладен и спокоен, имаше отпуснат, почти сънен вид, седнал с чашата в ръка. Свикнал да разполага с пари много повече от Рудолф, той беше подготвен за неочакваните поврати на съдбата.

Рудолф пусна радиото и в стаята гръмна първата част на Императорския, пети концерт на Бетховен. Рудолф се засмя.

— Свирят нашата песен — каза той на Джони. — Музика в чест на милионери.

— Стига, момчета — каза Гретхен, — карате ме да се чувствувам като просякиня.

— Ако Уили има поне малко ум в главата — каза Джони, — трябва да изпроси, да вземе назаем или да открадне пари и да ги вложи в „Сдруженото търговско предприятие Д. К.“. Говоря съвсем сериозно. Тази компания може да се разрасне неимоверно.

— Уили е твърде горд, за да проси, твърде известен, за да взема назаем, и твърде страхлив, за да краде — каза Гретхен.

— Внимавай, не говори така за моя приятел — иронизира Джони, преструвайки се на ужасен от думите на Гретхен.

— Едно време беше и мой приятел — отговори Гретхен.

— Искаш ли още малко шампанско? — каза Джони и доля чашата й.

Рудолф взе един лист хартия от бюрото на сестра си и зачете:

— „Епоха на нищожества“. Какво е това заглавие?

— Беше замислено за една статия за новите телевизионни програми през този сезон — обясни Гретхен, — но се отклоних от темата. Взех да пиша за миналогодишни пиеси, за тазгодишни пиеси, за няколко романа, за правителството на Айзенхауер, за архитектурата, за обществения морал, за образованието… Ужасена съм как учат децата в училището на Били и сигурно това ме амбицира.

Рудолф прочете първия параграф и каза:

— Много си рязка.

— Плащат ми, за да ругая — отговори Гретхен. — Това ми е задължението.

— Смяташ ли, че всичко е толкова черно, колкото го представяш?

— Да — отговори тя и протегна чашата си към Джони.

Телефонът иззвъня.

— Това сигурно е Уили, който иска да ми съобщи, че не може да се върне за вечеря — каза Гретхен, стана и отиде да се обади. — Ало — каза тя с предварително огорчен тон. После млъкна озадачена. — Един момент, моля. — Тя подаде слушалката на Рудолф и добави: — За тебе е.

— За мен? — учуди се Рудолф. — Никой не знае, че съм тук.

— Казаха, че търсят мистър Джордах.

— Да? — обади се Рудолф.

— Джордах? — каза един дрезгав и потаен глас.

— Да.

— Ал се обажда. Заложил съм петстотин долара тази вечер за теб. Хубав залог. Седем срещу пет.

— Един момент — каза Рудолф, но телефонът замлъкна. Той изгледа учудено слушалката в ръката си. — Много странно нещо. Обади се някой си Ал. Каза, че бил заложил тази вечер за мен петстотин долара, залогът е седем срещу пет, Гретхен, да не би тайно да залагаш на конни състезания?

— Не познавам никакъв Ал — каза тя, — не разполагам с петстотин долара и освен това той търсеше мистър Джордах, а не мис Джордах. — Тя се подписваше с моминското си име и телефонният номер се водеше на името Джордах.

— Точно това е най-невероятното — отговори Рудолф, — Казал ли съм на някого, че ще бъда тук? — попита той Джони.

— Доколкото ми е известно — не — отвърна Джони.

— Сигурно е сбъркал номера — предположи Гретхен.

— Едва ли — каза Рудолф. — Колко души в Ню Йорк се казват Джордах? Чувала ли си друг път това име?

Гретхен поклати глава.

— Къде е телефонният указател на Манхатън?

Гретхен му го посочи с ръка, Рудолф взе указателя и го отвори на буквата „Д“.

— „Т. Джордах — прочете той. — Деветдесет и трета улица.“ — Затвори бавно указателя и го остави на мястото. — Т. Джордах — каза той на Гретхен, — Смяташ ли, че е възможно?

— Дано да не e — отговори тя.

— За какво става дума? — попита Джони.

— Имаме брат, който се казва Томас — обясни Рудолф.

— Бебето на семейството — каза Гретхен. — Изключително бебе.

— От десет години нито сме го виждали, нито сме го чували — добави Рудолф.

— Семейство Джордах е необикновено задружно — каза Гретхен. След изморителния ден шампанското бързо й подействува и тя се изтегна на канапето. Спомни си, че не беше обядвала.

— Какво работи брат ви? — попита Джони.

— Нямам никаква представа — каза Рудолф.

— Ако се занимава със същото, с което се занимаваше като малък — добави Гретхен, — сега сигурно се крие от полицията.

— Аз ще разбера. — Рудолф отвори отново указателя и набра номера на Т. Джордах на Деветдесет и трета улица. Обади се жена. Ако се съдеше по гласа — млада.

— Добър вечер, госпожо — каза Рудолф със сдържан, официален тон. — Може ли да говоря с мистър Томас Джордах, моля?

— Не, не може — отвърна жената. Тя говореше високо и пискливо. — Кой го търси? — попита тя подозрително.

— Един негов приятел — отговори Рудолф. — В къщи ли е мистър Джордах?

— Спи — каза сърдито жената. — Довечера има мач. Няма време с никого да говори — и затвори телефона.

Рудолф държеше слушалката по-далече от ухото си и тъй като жената говореше високо, Гретхен и Джони чуха целия разговор.

— Ще се бие довечера, както се биеше едно време — каза Гретхен. — Може и да е нашият Томи.

Рудолф взе от стола до бюрото „Ню Йорк Таймс“ и го отвори на спортната страница.

— Ето — каза той. — „Главната среща. Томи Джордах и Върджил Уолтърс, средна категория, десет рунда. Мачът ще се играе в «Слънчевите градини».“

— Звучи много идилично — каза Гретхен.

— Аз ще отида — заяви Рудолф.

— Защо? — попита Гретхен.

— Защото ми е брат в края на краищата.

— Десет години съм живяла без него — каза Гретхен, — ще се опитам да преживея още двадесет.

— Джони, ти ще дойдеш ли? — обърна се Рудолф към Хийт.

— Съжалявам, но съм канен на вечеря — отговори Джони. — Ще ми кажеш после кой е победил.

Телефонът пак иззвъня. Рудолф вдигна нетърпеливо слушалката, но беше Уили.

— Здрасти, Руди — каза Уили. По шума, който се чуваше, ставаше ясно, че се обажда от някакъв бар. — Не, няма защо да говоря с нея — обясни Уили. — Просто й предай, че много съжалявам, но съм зает служебно тази вечер и ще се прибера късно. Кажи й да не ме чака.

— Не ми предавай какво ти каза — усмихна се Гретхен, излегната на канапето.

— Няма да се върне за вечеря.

— И аз не трябва да го чакам.

— Нещо такова.

— Джони — каза Гретхен, — не мислиш ли, че е време вече да отворим втората бутилка?

Докато привършваха втората бутилка, Гретхен се обади по телефона и уреди едно момиче да стои вечерта при Били, а след това разучиха къде се намират „Слънчевите градини“. Тя отиде да се изкъпе, направи си косата и облече една тъмна вълнена рокля, макар че не беше сигурна дали е подходящ тоалет за боксов мач. Напоследък беше отслабнала и роклята й се въртеше в кръста, но когато се върна при мъжете, улови техните одобрителни погледи и това я поласка. Никога не бива да се изоставям, каза си тя. Никога.

Момичето, което щеше да стои при Били, пристигна. Гретхен му каза какво да прави и излезе от къщи с Рудолф и Джони. Отидоха в един близък бар. Джони пийна с тях на крак, преди да се разделят.

— Благодаря за питието — каза той и се приготви да тръгва.

— Аз имам само пет долара — засмя се Рудолф. — Джони, ще ме финансираш ли тази вечер?

Джони извади портфейла си и даде на Рудолф пет банкноти по десет долара.

— Ще ти стигнат ли? — попита той.

— Благодаря — отговори Рудолф, пъхна небрежно банкнотите в джоба си и пак се засмя.

— Защо ти е толкова смешно? — попита Гретхен.

— Не съм вярвал, че ще доживея деня, когато няма да знам колко пари имам в джоба си — каза Рудолф.

— Бързо възприемаш приятните безгрижни навици на богатите — каза сериозно Джони. — Поздравявам те. Ще се видим утре в кантората, Руди. Надявам се, че брат ти ще спечели.

— Аз пък се надявам, че ще му счупят главата — каза Гретхен.

Когато разпоредителят ги заведе на местата им на третия ред, състезанията вече бяха започнали. Гретхен забеляза, че в залата има съвсем малко жени и никоя от тях не е облечена с черна вълнена рокля. Тя идваше за първи път на боксов мач и винаги изключваше телевизора, когато предаваха боксови срещи. Струваше й се нечовешко хората да си нанасят взаимно безсмислени удари. А лицата на мъжете около нея говореха, че присъствуващите зрители са любители на такива жестоки забавления. Гретхен беше сигурна, че никога досега не бе виждала толкова много грозни хора, събрани на едно място.

Двамата мъже на ринга като че ли не си нанасяха особено тежки удари и тя ги наблюдаваше безучастно и отвратено как се вкопчват един в друг, как се борят и избягват ударите. Публиката, обвита в тютюнев дим, беше апатична и само от време на време, когато чуеше тъпия звук от някой внезапен удар, издаваше остро, животинско ръмжене.

Тя знаеше, че Рудолф понякога ходи на боксови мачове и го беше чувала да говори разпалено с Уили за някои боксьори, като Рей Робинсън например. Погледна скришом брат си. Представлението на ринга като че ли му доставяше удоволствие. Сега, когато наблюдаваше истински бой, усещаше миризмата на пот и виждаше как бледата кожа почервенява от ударите, изтънченият характер на Рудолф, неговото високомерие на човек с образование и учтивото му държане изведнъж й се сториха подозрителни. И той беше като останалите диваци на ринга и в залата.

В следващия двубой единият боксьор беше ударен над окото и от раната бликна кръв, която изцапа и пострадалия, и противника му. Като видя кръв, тълпата изрева, а на Гретхен й стана лошо и не знаеше ще издържи ли да гледа как собственият й брат прескача въжетата, за да излезе на ринга и да се подложи на такова унищожение.

Когато обявиха главната боксова среща, Гретхен, пребледняла и премаляла, видя през сълзи и цигарен дим един едър мъж в червен халат, който пъргаво прескочи въжетата; позна, че това е Томас.

Свалиха халата на Томас и сложиха ръкавиците върху стегнатите му с бинт китки и Рудолф веднага забеляза със завист, че Томас няма почти никакви косми по тялото си. Рудолф беше станал много космат, гъсти черни косми покриваха гърдите и даже раменете му. Същото се отнасяше и за краката му и това никак не му харесваше. През лятото, когато ходеше да плува, се притесняваше, защото смяташе, че хората му се присмиват. Затова рядко се печеше на слънце и щом излезеше от водата, си обличаше риза.

Интересно, че Томас, като се изключи силно развитото, яко, мускулесто тяло, изглеждаше съвсем същият. Лицето му беше все така чисто, със същия детински, невинен израз. Докато обявяваха условията на мача, Томас непрекъснато се усмихваше, но Рудолф видя, че облизва нервно с език крайчеца на устните си. А после, когато реферът даваше последни наставления на двамата боксьори, застанали в центъра на ринга, Рудолф забеляза как играе един мускул под лъскавите червени копринени гащета на брат му. Чак като го представиха („Другият състезател е Томи Джордах, седемдесет и един килограма и половина“) и размаха облечената си е ръкавица ръка, Томас погледна за миг публиката. Дори и да беше видял Рудолф и Гретхен, той не се издаде.

Противникът му беше строен негър, значително по-висок от Томи, с много по-дълги ръце, който тъпчеше заплашително на едно място, сякаш упражняваше стъпките на някакъв танц, и кимаше с глава, докато треньорът шепнеше последните си съвети в ухото му.

Присвивайки очи от цигарения дим, Гретхен наблюдаваше със застинала, страдалческа гримаса на лицето си мощното, страховито голо тяло на брат си. Това обезкосмено мъжко тяло не й харесваше — беше свикнала с червеникавия мъх, който покриваше гърдите на Уили, а изпъкналите мускули на професионален боксьор я караха инстинктивно да потръпва от отвращение. Ужаси се, като си помисли, че една майка ги е раждала. Зад момчешката усмивка на Томас тя позна скритата злоба, желанието да нарани, удоволствието от причинената болка — всичко онова, което я беше отчуждило от него, когато живееха заедно. Мисълта, че собственият й брат участвува в тази ужасна церемония под ярките лъчи на прожекторите, й беше непоносима. Разбира се, каза си тя, през цялото време съм знаела, че той ще свърши на ринга. Ще се бие с юмруци, за да живее.

Двамата бяха равностойни противници, еднакво бързи, негърът нападаше по-малко, но се защищаваше по-успешно с дългите си ръце. Томас постоянно настъпваше, нанасяше и получаваше удари, бомбардираше негъра с юмруци, принуждавайки го да отстъпва, и щом успееше да го притисне в ъгъла между въжетата, го смазваше от бой.

Всеки път, когато Томас нанасяше серията си от удари, един глас от дъното на залата извикваше: „Убий негъра!“ Гретхен трепваше, засрамена, че е дошла тук, засрамена заради всички мъже и жени в залата. Ах, Арнълд Симс, спомни си тя куция негър с червен болничен халат, който й казваше: „Имате хубави крака, мис Джордах“, който мечтаеше за Корнуол; ах, Арнълд Симс, прости ми за днешната вечер.

Мачът свърши не на десетия, а на осмия рунд. От носа на Томас и от разбитата му вежда течеше кръв, но той не отстъпваше, а непрекъснато нападаше с някаква ожесточеност, с някаква нечовешка енергия, която смазваше противника му. В осмия рунд негърът едва движеше ръцете си и Томас го свали на земята, удряйки го с дясната ръка в челото. Когато съдията преброи до осем, негърът се надигна, олюлявайки се, но тъй като не беше в състояние да се отбранява, Томас с разкървавено лице и усмивка на уста се нахвърли безмилостно върху него и за няколко секунди само, както се стори на Гретхен, му нанесе най-малко петдесет удара. Негърът се строполи по лице под оглушителния рев на залата. Той се опита да се изправи и даже се подпря на едно коляно. Томас, окървавен и неуморим, чакаше приведен в ъгъла да продължи борбата. Той сякаш искаше съперникът му да се изправи, за да поднови боя, и Гретхен можеше да се закълне, че по обезобразеното му лице премина разочарование, когато видя, че негърът се отпусна безпомощно на земята и броените секунди изтекоха.

Повдигаше й се, но само преглъщаше и притискаше носната кърпичка до лицето си, изненадана, че още ухае на парфюм сред отвратителната миризма в залата. Седеше свита на мястото си, забила поглед надолу, неспособна да гледа повече; страхуваше се, че ще припадне и по този начин ще обяви пред целия свят съдбоносната си връзка със звера-победител на ринга.

Рудолф седеше през цялото време безмълвен с неодобрително свити устни, недоволен от грубата, кръвожадна борба, лишена от всякакъв стил и красота.

Боксьорите напуснаха ринга; помогнаха на негъра, увит с кърпа и заметнат с халата си, да се провре през въжетата; Томас, ухилен, махаше победоносно с ръка, а хората го потупваха по гърба. Той тръгна към съблекалнята и естествено не можа да види брат си и сестра си.

Тълпата започна да се разпръсва, но Гретхен и Рудолф седяха един до друг безмълвно, страхувайки се да проговорят след всичко, което бяха видели. Най-после, без да гледа брат си, Гретхен глухо каза:

— Хайде да си тръгваме.

— Трябва да го видим — отвърна Рудолф.

— Какво искаш да кажеш? — погледна го изненадано Гретхен.

— Дойдохме. Гледахме го. Сега трябва да му се обадим — настоя Рудолф.

— Ние нямаме нищо общо с него — отговори Гретхен, съзнавайки, че това, което казва, не е истина.

— Хайде. — Рудолф се изправи, хвана я за лакътя и я принуди да стане. Този Рудолф, този хладнокръвен, благороден рицар, който приема всички предизвикателства.

— Не искам, не искам… — повтаряше тя, макар и да знаеше, че Рудолф е непреклонен и ще я заведе при окървавения, жесток, изпълнен с ненавист победител.

Пред съблекалнята стояха няколко мъже, но когато Рудолф отвори вратата, никой не се опита да го спре. Гретхен се поколеба.

— Аз по-добре да почакам тук — промълви тя. — Той може би се преоблича.

Рудолф не обърна никакво внимание на думите й, хвана я здраво за китката и я потегли със себе си. Томас седеше на една мръсна кушетка за масаж, препасан с кърпа през кръста, а някакъв лекар шиеше раната над окото му.

— Дребна работа — каза лекарят. — Още един шев, и готово.

Томас седеше със затворени очи, за да може лекарят да работи по-лесно. Над веждата му имаше жълто петно от йод, от което физиономията му изглеждаше разкривена като на клоун. Явно, че бе успял междувременно да се изкъпе, защото косата му беше мокра и прилепнала на челото и в този вид приличаше на едновремешните боксьори с голи юмруци. Около кушетката чакаха няколко мъже, които Рудолф позна — по време на мача те се въртяха около Томас и стояха в неговия ъгъл на ринга. Млада жена с тясна, прилепнала към тялото рокля въздишаше тихо всеки път, когато лекарят мушкаше иглата в кожата. Имаше смолисточерна коса, а стройните й крака бяха обути с черни найлонови чорапи. Изскубаните й, изтеглени с молив черни вежди й придаваха учуден кукленски вид. В стаята миришеше на пот, на масло за масажи, на пудра и на урина от тоалетната, която се виждаше през отворената врата. На мръсния под бяха хвърлени накуп една изцапана с кръв кърпа, просмуканите от пот тъмночервени гащета, бандажът, чорапите и обувките, с които Томас се беше боксирал. В стаята беше непоносимо горещо.

Какво търся аз на това място, помисли си Гретхен. Как попаднах тук?

— Готово — каза лекарят и като наклони леко глава, отстъпи назад, за да се възхити на работата си. После сложи на раната марля и лейкопласт. — След десет дни ще можеш пак да се боксираш.

— Благодаря, докторе — каза Томас, отвори очи и видя Рудолф и Гретхен. — Господи, вие какво правите тук? — извика той и се усмихна накриво.

— Имам да ти съобщя нещо — каза Рудолф. — Един човек на име Ал ми се обади по телефона и ми каза, че е заложил за теб петстотин долара — залогът е седем срещу пет.

— Браво на стария Ал — каза Томас, но погледна тревожно към чернокосата млада жена със съблазнителни форми, сякаш искаше да скрие от нея тази новина.

— Поздравявам те за победата — пристъпи Рудолф напред и протегна ръка.

Томас се поколеба за миг, после пак се усмихна и подаде подутата си, зачервена ръка.

— Радвам се, че спечели, Том — каза Гретхен. Не можеше да изговори думата „поздравявам“.

— Благодаря. — Той я изгледа весело и добави: — Нека да ви запозная. Брат ми Рудолф, сестра ми Гретхен, жена ми Тереза, менажерът ми, мистър Шулц, треньорът ми Пади и всички останали… — Той посочи с ръка мъжете, чиито имена не си направи труд да спомене.

— Приятно ми е да се запозная — каза Тереза. Същият подозрителен глас от следобедния телефонен разговор.

— Не знаех, че имаш роднини — каза мистър Шулц. И в неговия глас също прозвуча подозрение, сякаш да имаш роднини, е опасно и подсъдно.

— И аз не знаех — отговори Томас. — Както се казва, пътищата ни се разделиха. Но сигурно ставам страшно известен, Шулци, след като тази вечер дори брат ми и сестра ми са си купили билети.

— След днешния мач „Слънчевите градини“ са твои — каза мистър Шулц. — Отбеляза добра победа. — Той беше дребен мъж с шкембе, което издуваше зеления му пуловер. — Е, сега да ви оставим да си поговорите, да си кажете всички новини. Аз ще мина утре по някое време да видя как е окото, Томи. — Той облече сакото си и едвам го закопча.

Треньорът събра дрехите от пода и ги сложи в една торба.

— Отлично се представи, Томи — каза той и излезе заедно с лекаря, с менажера и с другите мъже.

— Е, значи, семейството отново се събра — каза Томас. — Сигурно трябва да го отпразнуваме, а, Тереза?

— Ти никога не си ми споменавал, че имаш брат и сестра — отбеляза обидено Тереза с пискливия си глас.

— Просто ги бях забравил през последните няколко години — отговори Томас и стана от кушетката. — А сега, ако дамите се оттеглят, аз ще се облека.

Гретхен излезе в коридора с жената на брат си. Сега тук нямаше никой и тя изпита облекчение, че се е измъкнала от вонещата и задушна съблекалня. С нервни движения на раменете и ръцете Тереза облече едно проскубано кожено палто от лисица.

— „Ако дамите се оттеглят…“ — каза тя. — Като че ли не съм го виждала друг път гол. — Тя се обърна към Гретхен с открита ненавист, оглеждайки черната вълнена рокля, обувките с ниски токове, семплото палто с висока яка и колан; Гретхен разбра, че тя възприема облеклото й като предизвикателство срещу собствения си начин на живот, срещу боядисаната си коса, тясната рокля, опъната предизвикателно по ханша и бедрата й, срещу брака си. — Не знаех, че Томи произлиза от такова изискано семейство — допълни тя.

— Не сме толкова изискани — отговори Гретхен. — Не се безпокойте.

— Друг път не сте си правили труд да дойдете на негов мач — каза Тереза заядливо.

— Чак днес научих, че е боксьор — отговори Гретхен. — Нали нямате нищо против, ако седна? Чувствувам се много уморена. — В другия край на коридора имаше един стол и тя тръгна към него, само и само да се отърве от тази жена и да приключи разговора с нея. Тереза сви раздразнено загърнатите си с лисича кожа рамене и започна да крачи нетърпеливо из коридора; високите й тънки токчета потракваха остро и припряно по циментения под.

Томас се обличаше бавно, обърна срамежливо гръб, за да си обуе гащетата, от време на време избърсваше лицето си с един пешкир, защото и след банята продължаваше да се поти. От време на време поглеждаше Рудолф, усмихваше се, поклащаше глава и казваше: „Дявол да го вземе.“

— Как се чувствуваш, Томи? — попита Рудолф.

— Добре. Но утре ще имам кръв в урината — отговори спокойно Томас. — Онзи кучи син ме удари здравата няколко пъти в бъбреците. Обаче иначе мачът мина добре, нали?

— Да — отговори Рудолф. Не му се искаше да каже, че според него това е било един обикновен груб, долнопробен побой.

— Знаех си, че ще се справя с него — продължи Томас. — Макар че не искаха да залагат за мен. Седем срещу пет. Чудесно. Печеля седемстотин долара от този залог. — Хвалеше се също като някое малко момченце. — Жалко обаче, че го каза пред Тереза. Сега ще разбере, че имам пари, и ще ме гони до дупка.

— От колко време сте женени? — попита Рудолф.

— Официално от две години. Тя забременя и аз реших да се оженя за нея, нямаше как. — Томас сви рамене. — Тереза не е лоша, малко е глупава, но иначе не е лоша. Детето обаче си го бива. Момче. — Той погледна подигравателно Рудолф. — Може би трябва да го изпратя при вуйчо му Руди да го научи как да стане джентълмен, а не беден, прост боксьор като баща си.

— Ще се радвам, ако го видя някой ден — каза леко обиден Рудолф.

— Винаги можеш да го видиш. Заповядай у дома. — Томас взе един черен пуловер с висока яка и докато го нахлузваше през главата си, думите му долитаха приглушено. — Ти женен ли си?

— Не.

— Ти си както винаги най-мъдрият от семейството. А Гретхен?

— Отдавна. Има син на девет години.

— То си беше ясно, че няма дълго да остане неомъжена — кимна Томас. — Такава привлекателна дама. Станала е още по-хубава, нали?

— Да.

— Все същата глупачка ли е, каквато беше едно време?

— Не говори така, Том — каза Рудолф. — Тя беше прекрасно момиче, a сега е много добра жена.

— Е, щом ти казваш, Руди, приемам, че е така — отговори весело Томас. Той се решеше старателно пред едно пукнато огледало на стената. — Аз откъде да знам, като винаги съм бил чужд в семейството.

— Не си бил чужд.

— Защо да се лъжем, братко? — каза троснато Томас, сложи гребенчето в джоба си и за последен път огледа критично нараненото си подпухнало лице с диагонално залепения бял лейкопласт над окото. — Добре се разкрасих тази вечер. Ако знаех, че ще дойдете, щях да се обръсна. — Обърна се, облече едно светло туидено сако върху черния пуловер и добави: — Ако се съди по вида ти, Руди, на теб, изглежда, всичко ти е наред. Приличаш на някой заместник-директор на банка.

— Не се оплаквам — каза Рудолф, недоволен, че го сравняват със заместник-директор.

— Знаеш ли, че преди няколко години отидох в Порт Филип — каза Томас. — Да си припомня добрите стари времена. Научих, че татко е умрял.

— Той се самоуби — каза Рудолф.

— Да, така ми каза и продавачката от магазина за плодове. — Томас опипа вътрешния джоб на сакото си, за да се увери, че портфейлът му е на мястото си. — Къщата я нямаше. В мазето не светеше, никой не чакаше завръщането на блудния син — добави той подигравателно. — Видях само един супермаркет. Още помня специалитета на деня. Агнешка плешка. Мама жива ли е?

— Да. Живее при мен.

— Върви ти на теб — ухили се Томас. — Още ли сте в Порт Филип?

— В Уитби.

— Ти май не обичаш много да се местиш, а?

— Има време и за това. — Рудолф не можеше да се отърве от чувството, че брат му говори така, за да го дразни, да го подценява, да го накара да се почувствува виновен. Той беше свикнал вече сам да дава тон на разговорите и с усилие се въздържа да не покаже раздразнението си. Като гледаше как брат му се облича, като наблюдаваше как бавно и отпуснато се движи прекрасното му, внушително тяло, той изпита дълбока жалост и обич и смътно желание някак да предпази това яко, смело и отмъстително момче от друга подобна вечер, от неприятната му жена, от ревящата тълпа, от веселите лекари, които шият раните му, от случайните хора, които го съпътствуват и живеят за негова сметка. Искаше да запази тези свои чувства към Томас въпреки неговите подигравки, въпреки старата ревност и вражда, които би трябвало отдавна да са забравени.

— Аз пък обиколих много места — каза Томас. — Чикаго, Кливланд, Бостън, Нови Орлеан, Филаделфия, Сан Франциско, Холивуд, Тиа Хуана33. Къде ли не съм бил. Човек с богат житейски опит от много пътешествия.

Вратата неочаквано се отвори и Тереза нахлу — навъсила покритото си с плътен слой грим лице.

— Вие двамата цяла нощ ли смятате да приказвате тук? — осведоми се тя.

— Сега, сега, скъпа — каза Томас. — Тъкмо тръгвахме. Искате ли с Гретхен да отидем да хапнем нещо? — попита той Рудолф.

— Ние отиваме в китайски ресторант — заяви Тереза. — Аз умирам за китайска кухня.

— Мисля, че тази вечер няма да може, Том — каза Рудолф. — Гретхен трябва да се върне в къщи и да освободи момичето, което е при детето. — Той забеляза как Томас погледна първо жена си, после него и предположи какво си мисли: брат ми се срамува да се показва пред хората с жена ми.

Но Томас сви рамене и каза добродушно:

— Е, ще се видим друг път. Нали вече знаем, че сме живи — и спря рязко на вратата, сякаш изведнъж се беше сетил за нещо. — Утре към пет часа следобед ще бъдеш ли все още в Ню Йорк? — попита той Рудолф.

— Томи — запита високо жена му, — ще отидем ли най-после да вечеряме?

— Млъкни — извика й Томас и се обърна към брат си. — Кажи, Руди!

— Да. — Той трябваше да бъде целия ден в града, за да се среща с архитекти и адвокати.

— Къде мога да те видя? — попита Томас.

— Ще бъда в хотела. Хотел „Уоруик“ на…

— Знам къде е — прекъсна го Томас. — Ще дойда там.

Излязоха в коридора и Гретхен се присъедини към тях. Лицето и беше напрегнато и бледо и за момент Рудолф съжали, че я беше довел. Но само за момент. Веднага си помисли, че тя вече е възрастен човек, че не може да й се спестява всичко. Достатъчно е, че десет години успява прекрасно да отлага всякакви срещи с майка си.

Като минаха край вратата на една друга съблекалня, Томас пак спря.

— Трябва да се отбия тук за малко, за да видя Върджил — каза той. — Ела с мен, Руди, кажи му, че си ми брат, кажи му колко хубаво се е боксирал, та да му стане приятно.

— Цяла вечер не можем да излезем оттук, дявол да го вземе — запротестира Тереза.

Томас не й обърна внимание, а отвори вратата и даде път на Рудолф да влезе пръв. Негърът още не се беше облякъл. Той седеше на кушетката за масаж с приведени рамене, отпуснал безжизнено ръце между краката си. Една красива млада негърка, вероятно жена му или сестра му, седеше мълчаливо на сгъваем стол при долния край на кушетката, а белият помощник-треньор слагаше внимателно торбичка с лед върху голямата подутина на челото на боксьора. От отока окото му беше плътно затворено. В един ъгъл на стаята някакъв по-възрастен негър със светла кожа и сива коса — може би бащата на боксьора — грижливо подреждаше копринения халат, гащетата и обувките. Боксьорът вдигна бавно глава и погледна със здравото си око Томас и Рудолф.

Томас прегърна съчувствено противника си през раменете.

— Как се чувствуваш, Върджил? — попита го той.

— По-добре — отговори боксьорът. Сега Рудолф видя, че той няма повече от двадесет години.

— Запознай се с брат ми Руди, Върджил — каза Томас. — Той иска да те поздрави за хубавата ти игра.

— Приятно ми е да се запознаем — каза боксьорът, ръкувайки се с Рудолф.

— Прекрасен мач — потвърди Рудолф, макар че в същност му се искаше да каже: „Млади човече, моля ви, никога вече не слагайте боксьорски ръкавици.“

— Да — отговори боксьорът. — Брат ви е ужасно силен.

— Имах късмет — обади се Томас. — Истински късмет. Направиха ми пет шева над окото.

— Не беше нарочно, Томи — отговори Върджил. — Честна дума, не беше нарочно.

— Разбира се, Върджил — успокои го Томас. — Никой не казва, че е било нарочно. Аз просто исках да ти се обадя и да се уверя, че си добре — добави той и отново прегърна младежа през раменете.

— Благодаря, че дойдохте. Много любезно е от ваша страна — каза Върджил.

— Дано бързо се оправиш — пожела му Томас. Двамата с Рудолф се ръкуваха тържествено с всички останали в стаята и излязоха.

— Крайно време е да тръгваме — извика Тереза, щом ги видя в коридора.

Този брак ще изтрае най-много още шест месеца, помисли си Рудолф, крачейки към изхода.

— Ще го погубят това момче — каза Томас на Рудолф. — Той спечели няколко лесни победи и веднага го изправиха пред такова изпитание. Няколко пъти го гледах как се бие и разбрах, че ще мога да се справя с него. А менажерите са долни хора. Нали забеляза, че неговия човек изобщо го нямаше. Не е дочакал даже да разбере дали Върджил ще си отиде у дома или в болницата. Мръсно нещо е боксьорската професия. — Той се обърна назад, за да разбере дали Гретхен не се е възмутила от думите му, но тя вървеше като в транс, невиждаща и нечуваща.

На улицата спряха едно такси; Гретхен настоя да седне отпред при шофьора. Тереза се настани отзад между Томас и Рудолф. Тя беше обилно напарфюмирана, но когато Рудолф отвори прозореца, извика:

— Божичко, вятърът ще ми развали прическата.

— Извинявайте — каза Рудолф и затвори прозореца.

Пътуваха мълчаливо към Манхатън; Тереза държеше ръката на Томас, от време на време я вдигаше към устните си и я целуваше, доказвайки по този начин правото си на собственост.

Когато пресякоха моста, Рудолф каза:

— Ние ще слезем тук, Том.

— Сигурен ли си, че нямате възможност, да дойдете с нас? — попита Томас.

— Това е най-хубавият китайски ресторант в града — обади се Тереза. Пътуването мина спокойно, тя вече не се страхуваше, че някой може да я обвини в нещо и затова си позволи да се държи любезно — кой знае, може би в бъдеще щеше да има полза от всичко това. — Нямате представа какво ще изпуснете.

— Аз трябва да се прибера в къщи — каза Гретхен с треперещ глас, сякаш всеки миг щеше да изпадне в истерия. — Просто трябва да се прибера в къщи.

Ако не беше Гретхен, Рудолф щеше да остане с Томас. След такава шумна, победоносна вечер, след такъв юмручен бой Томас сигурно щеше да се чувствува тъжен и самотен с пискливата си жена в един ресторант, където никой не го познава, не го поздравява, не го аплодира. Ще трябва някой път да се реваншира за тази вечер.

Шофьорът спря таксито. Гретхен и Рудолф слязоха.

— Довиждане, роднини — каза Тереза и се засмя.

— Значи, утре в пет часа, Руди — напомни Томас и Рудолф кимна.

— Лека нощ — промълви Гретхен. — Пази се.

Таксито отмина и Гретхен се вкопчи в ръката на Рудолф, сякаш се боеше, че ще падне. Рудолф спря друго такси и каза на шофьора адреса на Гретхен. Намерила закрила сред тъмнината на колата, Гретхен не издържа — сгуши се в Рудолф и се разплака неудържимо, риданията разтърсваха цялото й тяло. Сълзи напираха и в очите на Рудолф, той притискаше здраво сестра си и я галеше по косата. В тъмното такси, през чиито прозорци проблясваха светлините на града и огряваха неравномерно с разноцветни неонови пламъци разкривеното от плач, обляно в сълзи красиво лице, Рудолф почувствува колко скъпа му е Гретхен и колко е силна обичта му към нея.

Най-сетне сълзите спряха. Гретхен се отдръпна от него и бършейки очите си с кърпичка, каза:

— Извинявай. Аз съм отвратителен сноб. Горкото момче, горкото момче…

Когато пристигнаха в къщи, момичето, което беше дошло да гледа Били, спеше на канапето в хола. Уили още го нямаше. Момичето каза, че никой не се е обаждал по телефона. Обясни, че Били е чел в леглото, докато е заспал, а тя угасила лампата в стаята му, без да го събуди. Момичето беше около седемнадесетгодишно, още ученичка, с къси чорапки, хубавко, чипоносо, срамежливо и много се смути, че са го заварили да спи. Гретхен наля в две чаши уиски със сода. Момичето беше оправило стаята, разхвърляните вестници стояха грижливо подредени на перваза на прозореца, а възглавниците бяха изпънати.

В стаята светеше само една лампа и те седнаха в полумрака — Гретхен се отпусна на канапето с подвити под себе си крака, а Рудолф се настани в едно голямо кресло. Пиеха бавно, чувствуваха се объркани и предпочитаха да мълчат. Изпразниха чашите си, Рудолф стана от стола си и без да наруши тишината, наля още уиски и пак седна.

В далечината се чу вой от сирена на линейка — и на други хора се беше случило нещастие.

— На него това му доставяше удоволствие — проговори Гретхен най-накрая. — Когато стана ясно, че онзи младеж е съвсем безпомощен, той му нанесе толкова много удари… Винаги съм смятала, макар никога да не съм се замисляла сериозно, че това е просто начин някои хора да си изкарват прехраната, странен начин наистина, но нищо повече. Тази вечер обаче разбрах, че не е така, не мислиш ли?

— Да, това е необикновена професия — потвърди Рудолф. — Трудно е да вникнеш какво в същност става в главата на един боксьор, когато е на ринга.

— Не те ли беше срам?

— Не бих казал, но не ми беше приятно — отговори Рудолф. — В Съединените щати обаче има поне десет хиляди боксьори. И всеки от тях произхожда от някакво семейство.

— Аз не разсъждавам като тебе — заяви презрително Гретхен.

— Знам.

— Тези лъскави тъмночервени гащета — каза тя, сякаш ако насочеше отвращението си към нещо конкретно, можеше да прогони целия ужас от прекараната вечер. Тя тръсна глава, сякаш да се освободи от неприятния спомен, и продължи: — Имам чувството, че ние сме виновни — ти, аз, нашите родители — за това, че Том беше на това отвратително място тази вечер.

Рудолф отпиваше мълчаливо от уискито. „Аз откъде да знам, като винаги съм бил чужд в семейството“ — беше казал Том в съблекалнята. Изолиран от всички, като малък той беше реагирал по най-примитивен и груб начин — с юмруците си. Сега, макар и възрастен, продължаваше все така. В жилите и на тримата течеше кръвта на баща им, а Аксел Джордах беше убил двама души. Рудолф поне не знаеше Томас да е убил някого. Може би децата ще се окажат по-добри от родителите си.

— Ах, колко е объркано — каза Гретхен. — Всички сме объркани. И ти също. На теб нещо доставя ли ти удоволствие, Руди?

— Аз не преценявам нещата по този начин — отговори той.

— Ти си монах, обладан от търговски дух — каза остро Гретхен. — Но вместо да се обречеш на бедност, си дал обет да станеш богат. Което в края на краищата е може би по-добре.

— Не говори глупости, Гретхен. — Сега той вече съжаляваше, че е дошъл с нея в дома й.

— И още два други обета си дал — продължаваше Гретхен. — За целомъдрие и послушание. Целомъдрие заради нашата непорочна майка, така ли? И послушание пред Дънкан Колдъруд, върховния първосвещеник на Търговската палата в Уитби.

— Всичко това скоро ще се промени, — каза Рудолф, но не изпита никакво желание да се защищава повече.

— Искаш да кажеш, че ще прескочиш оградата на манастира, така ли, отче Рудолф? Че ще се ожениш, ще затънеш в грехове и ще кажеш на Дънкан Колдъруд да върви по дяволите?

Рудолф се изправи и подтискайки яда си, отиде да си налее още сода.

— Глупаво е, Гретхен, да си изкарваш всичко на мен тази вечер — каза той колкото се може по-спокойно.

— Извинявай — отговори тя, но гласът й прозвуча все така грубо. — О, аз съм най-зле от всички. Живея с мъж, когото ненавиждам, върша работа, която е унизителна, незначителна и безполезна, и съм най-лесно достъпната жена в цял Ню Йорк… Шокирах ли те, братко? — каза тя подигравателно.

— Смятам, че незаслужено си приписваш такава титла — отговори Рудолф.

— Не се шегувам — продължи Гретхен. — Искаш ли списък? Да започнем с Джони Хийт. Да не мислиш, че се държи така добре с теб заради хубавите ти очи?

— А Уили какво мисли по този въпрос? — попита Рудолф, без да обръща внимание на злобния и намек. Независимо как и поради какви причини се бяха сближили, сега Джони Хийт му беше приятел.

— Уили не мисли за нищо друго, освен в кой бар да отиде, с коя пияна жена да преспи и как да подреди живота си, без да работи и без да поема задължения. Ако по някакъв начин в ръцете му попаднат скрижалите на завета, тоест десетте божи заповеди, първата му мисъл ще бъде коя туристическа агенция ще му плати повече, за да рекламира чрез тях екскурзиите си до Синайската планина.

Рудолф се засмя, а Гретхен, която също не се сдържа и се разсмя, добави:

— Неуспешните бракове стимулират красноречието у хората.

Рудолф се засмя, защото изпита облекчение. Гретхен беше насочила нападките си другаде и той вече не се чувствуваше като обвиняем.

— Уили знае ли какво мислиш за него? — попита той.

— Да — отговори Гретхен. — Освен това е напълно съгласен с мен, което е най-лошото. Той твърди, че не може да се възхити от никого и от нищо на този свят и най-малко от себе си. Щял да бъде дълбоко разочарован от себе си, ако не е неудачник, какъвто е. Да пази господ от романтични мъже.

— Защо тогава живееш с него? — попита Рудолф направо.

— Спомняш ли си, че веднъж ти изпратих една бележка, в която пишех, че имам неприятности и искам да те видя?

— Да. — Рудолф си спомняше много добре, спомняше си как беше преминал целият му ден. Когато отиде в Ню Йорк една седмица след това и попита Гретхен какви неприятности има, тя му каза: „Няма нищо, всичко се размина.“

— Почти бях решила да се разведа с Уили — каза Гретхен — и исках да се посъветвам с теб.

— Кое те накара да си промениш решението?

— Били се разболя — сви рамене Гретхен. — Нищо особено. Лекарят смяташе, че е апандисит, но не излезе това. Уили и аз останахме цяла нощ при детето — гледах го как лежи в леглото пребледняло от болки, а Уили се суети около него, защото явно го обича и просто не можах да понеса мисълта, че синът ми ще попадне в злощастната категория деца на разведени родители, тъгуващи цял живот за истински дом, принудени рано или късно да потърсят помощта на психиатрите. Но този прекрасен прилив на майчинска сантименталност отмина — каза тя с твърд глас. — Ако нашите родители се бяха развели, когато аз съм била на девет години, днес щях да бъда по-свестен човек.

— Значи, сега искаш да се разведеш?

— Ако оставят Били на мен. А той никога няма да ми го даде — каза Гретхен.

Рудолф се поколеба и отпи бавно от уискито.

— Да се опитам ли да поговоря с него? — Ако не я беше видял как плаче в таксито, никога нямаше да предложи да се намеси.

— Ако смяташ, че ще има някаква полза — отговори Гретхен. — Аз искам да спя с един мъж, а не с десет, искам да съм честна, да правя най-сетне нещо полезна Господи, също като в „Три сестри“. Разводът е моето спасение. Налей ми още малко, моля те — подаде тя чашата си.

Рудолф стана и напълни двете чаши.

— Уискито ти се свършва — каза той.

— По-добре — отговори тя.

Отново се чу сирената на линейка, вой, който премина и заглъхна; приближавайки се, той звучеше като предупреждение, а отдалечавайки се — като ридание. Колко измамен е ефектът на звуковите вълни. Дали това е същият нещастен случай, или е някое от безкрайните, ежедневни кръвопролития, които стават по улиците на града?

Рудолф й подаде чашата и тя, свита на канапето, я загледа мълчаливо.

В далечината се чуха ударите на часовник. Един часът след полунощ.

— E — каза Гретхен, — Томи и онази дама сигурно вече са свършили с китайската вечеря. Възможно ли е единствен той от семейство Джордах да има щастлив брак? Може би се обичат, уважават и държат един на друг, докато ядат в китайския ресторант и спят в мекото брачно ложе?

На входната врата се чу шум от ключ.

— О-о — възкликна Гретхен, — ветеранът се връща у дома, увенчан с медали.

Уили влезе в стаята с подчертано изправена походка.

— Здравей, скъпа — каза той и целуна Гретхен по бузата. Всеки път, когато видеше Уили, Рудолф се изненадваше от ниския му ръст. Може би в него се криеше истинският му недостатък. Той махна с ръка на Рудолф. — Как е нашият принц на бизнеса тази вечер? — попита той.

— Поздрави го — намеси се Гретхен. — Днес е подписал онази сделка.

— Поздравявам те — каза Уили и огледа с присвити очи стаята. — Господи, колко е тъмно тук! Вие двамата за какво си говорите — за смърт, за гробове, за пъклени дела, които се вършат нощем? — Той си наля в една чаша остатъка от уискито и каза: — Скъпа, трябва да донесем нова бутилка.

Гретхен стана машинално и отиде в кухнята. Уили погледна разтревожено след нея и прошепна:

— Руди, тя сърди ли ми се, че не се върнах за вечеря?

— Не, мисля, че не.

— Радвам се, ти си тук сега — продължи Уили. — Иначе щяха да ми четат лекции. Благодаря, скъпа. — Уили пое бутилката от Гретхен и си доля чашата. — А вие какво правихте тази вечер? — попита той.

— Имахме семейна среща — обади се Гретхен от канапето. — Ходихме на боксов мач.

— Какво? — каза Уили недоумяващо. — Какво говори тя, Руди?

— Гретхен ще ти разкаже после. — Рудолф се изправи, оставяйки чашата си недопита. — Аз ще тръгвам. Трябва да ставам в зори. — Беше неудобно да седи с Уили и да се преструва, че тази вечер е като всички останали вечери, да се преструва, че не е чул какво е казала Гретхен за мъжа си и за себе си. Наведе се и целуна Гретхен, а Уили стана да го изпрати до вратата.

— Благодаря ти, че дойде да правиш компания на моята жена — каза Уили. — Сега ми е по-леко, като знам, че не е била сама цялата вечер. Но просто беше невъзможно да се прибера.

„Не беше нарочно, Томи, спомни си Рудолф, честна дума, не беше нарочно.“

— Няма защо да ми се извиняваш, Уили — успокои го той.

— Тя се шегуваше, нали? За боксовия мач? — запита Уили. — Това някаква гатанка ли е или нещо друго?

— Не. Наистина бяхме на боксов мач.

— Никога не мога да я разбера тази жена — каза Уили. — Когато искам да гледам боксов мач по телевизията, трябва да ходя по чуждите къщи. Е, тя сигурно ще ми разкаже. — Той стисна сърдечно ръката на Рудолф и Рудолф излезе. Уили затвори вратата, заключи я и сложи веригата.

Опасността е вътре, Уили, помисли си Рудолф. Ти я заключваш у дома си. Заслиза бавно по стълбите, чудейки се къде ли щеше да бъде тази нощ, какви ли извинения щеше да измисля, какви ли изневери и разочарования щяха да го очакват, ако през юнската нощ в хиляда деветстотин и петдесета година едно момиче беше вдигнало телефонната слушалка в стая деветстотин двадесет и три в хотел „Сейнт Мориц“.

Ако бях религиозен, щях да повярвам, че господ бди над мен, каза си той.

Спомни си, че обеща на Гретхен да направи каквото може, за да получи развод при изгодни за нея условия. Тъй като беше човек на логиката, трябваше да предприеме и първата логична стъпка. Къде ли може да се намери сигурен частен детектив? Джони Хийт сигурно знае. Той беше просто създаден, за да се оправя в Ню Йорк. Рудолф въздъхна, още отсега му ставаше неприятно, като си представеше момента, когато ще влезе при детектива, и самият детектив, макар и непознат, му беше неприятен, защото професията му щеше да го принуди да докаже разпадането и края на една любов.

Рудолф се обърна и погледна за последен път къщата, която току-що беше напуснал и срещу която кроеше тайни планове. Знаеше, че никога вече няма да може да изкачи тези стълби, никога вече няма да се здрависа с дребничкия, отчаян от живота мъж. Двуличието също има граници.

ГЛАВА ШЕСТА

ГЛАВА СЕДМА