Братя

1.

Пол – 5 септември 1982 година

Винаги когато се замисли за убийството на Дита Кронон, Пол Янис ще си спомня притесненията си в началото на деня. Датата е 5 септември 1982 година, неделята след Деня на труда, ясен следобед с бели облачета, искрящи като перли. Зевс Кронон, бащата на Дита, е отворил просторното си имение в покрайнините на града за стотици свои събратя от православната енория на църквата „Свети Димитър“ за отбелязването на църковната Нова година. Долу край реката, на ливадата, определена за паркинг, Пол слиза от колата заедно с майка си и брата си близнак Кас. Следващите няколко часа ще бъдат голямо изпитание.

Кас буквално се изстрелва от шофьорското място на стария датсун.

– Трябва да намеря Дита – заявява, имайки предвид приятелката си, дъщерята на Зевс.

Майка им слиза с помощта на Пол и поглежда след другия си син, който хуква нагоре по склона, като намята сакото на раменете си.

– Боже мой! – измърморва жената на гръцки и бързо се прекръства.

– Мамо – казва Пол, след като брат му се отдалечава, – какво правим тук изобщо?

Лидия сключва гъстите си вежди, сякаш не разбира.

– Всяка година не приемаш поканата за този пикник – обяснява той, – като все повтаряш, че татко мразел Зевс.

– Не повече от мен – тихо измърморва Лидия, която рядко се задоволява с второто място за каквото и да било. С Пол тръгват нагоре по покритата с чакъл алея към голямата бяла къща с широк фронтон и коринтски колони. Тя се подпира на ръката на сина си. – Този пикник е за църквата, не за Зевс. Липсват ми срещите с бившите ни съседи и не съм виждала нуна Тери от месеци.

– С Тери се чувате всеки ден.

– Поли, не съм те карала насила да идваш.

– Принудих се да дойда, мамо. Ти си намислила нещо. И двамата с Кас го знаем.

– Така ли било? Не знаех, че с адвокатската диплома си получил и умения да четеш чужди мисли.

– Решила си да направиш някакъв проблем с Дита.

– Проблем ли? – изсумтява тя. На шейсет и три, майка им, макар и малко напълняла, все още пази величествената си осанка: тя е висока жена, с буйна прошарена коса и святкащи тъмни очи. – Самата Дита създава достатъчно проблеми. Дори Тери го признава, а момичето е нейна племенничка. Ако Кас се ожени за Дита, баща ви никога няма да му проговори.

– Мамо, това са старомодни глупости, като да вярваш в лоши поличби. С Кас няма да продължаваме вашата безумна вражда със Зевс. Освен това вече сме на двайсет и пет. Трябва да оставиш брат ми сам да взема решения.

– От къде на къде? – отсича Лидия, като неочаквано се изкисква и стиска ръката му, за да разведри настроението.

Това е нейното разбиране за остроумие – да се смее, когато говори сериозно.

В горната част на поляната пикникът е истински празник за сетивата. Миризмата на все още димящ в кандилниците тамян от кратката религиозна служба се смесва с аромата на четирите агнета, печащи се над жарта от дъбови цепеници, а лудешкото, пронизително дрънкане на бузуки приветства стотиците гости, тълпящи се в имението.

Тери, сестрата на Зевс и най-добра приятелка на майка им още от седемгодишна възраст, ги чака с щръкнала като на плашило изрусена коса. Тя прегръща Лидия и Пол. Синът на Зевс, Хал, стои до нея и посреща гостите. Прехвърлил четирийсетте, той е дебел, тромав и прекомерно енергичен – от хората, които се радват на всеки със смешното, непохватно поведение на разлигавени песове. Дори сега Пол има слабост към Хал, след когото преди двайсет години двамата с Кас тичаха като кученца – в дните преди скарването заради наема на бакалницата на баща им да раздели семействата им. Подобно на Пол, изглежда, че Хал също не се интересува от това. Той прегръща майката на близнаците, която все още нарича „леля Лидия“, и се заговаря непринудено с Пол, преди Тери да отведе гостенката. Цяла тълпа приятели ги чакат под сянката на една от разпънатите сред ливадата тенти на сини и бели ивици. Пол неохотно тръгва към това сборище на хора от детството му, от чиито старомодни обичаи и грандомански очаквания винаги се е стремял да избяга.

Когато го вижда, приятелката му Джорджия Лазопулос, става и тръгва към него, усмихвайки се влюбено. Облякла е синя карирана лятна рокля. Тя е нисичка, закръглена и със сладки трапчинки – хората често я сравняват със Сали фийлд. Въпреки че са гаджета от гимназията, сега двамата едва докосват устни, когато се целуват за поздрав. Джорджия е дъщеря на отец Ник, свещеника на „Свети Димитър“, и много внимава как се държи, когато всички я наблюдават.

Тя вече е приготвила на Пол картонена чиния с агнешко и пастицио, любимите му ястия, която той приема с благодарност, но се отдръпва за момент, за да потърси Кас. Най-сетне забелязва брат си сред няколко души от гимназията. Дори от сто метра той привлича вниманието на Пол и с леко кимване му посочва къде е майка им. Двамата са се разбрали да внимават и да се намесят, ако Лидия доближи Дита. Иначе не очакват майка им да досажда на родителите ѝ, с които не си говорят от години.

Пол споделя мнението на майка си за Дита, но съзнава отчаяната нужда на Кас от самостоятелност и винаги е възприемал желанията на брат си като свои. Другите хора – нормалните – не разбират какво е да живееш, без да знаеш къде свършваш ти и къде започва брат ти. За Пол хората се делят на две категории: Кас и всички останали. Дори майка им, която винаги ги е закриляла с титаничната сила и непоклатимата воля на мраморна колона, не се радва на такава емоционална близост.

Затова едно от най-изненадващите предизвикателства за Пол Янис в колежа бе това, че тогава двамата с Кас започнаха да стават много различни. Кас постоянно ходеше на купони и открито се опълчваше срещу родители им. След колежа Пол влезе да учи право, а Кас кандидатства успешно за Полицейската академия на окръг Киндъл, където ще започне идната седмица.

Когато Пол се обръща, за да се върне при Джорджия, се спъва в нещо и с вик полита напред, като размахва безпомощно ръце и изпуска чинията. Просва се по гръб, а младата жена, в чиито крака се спъна, се навежда над него и затиска ръцете му в тревата.

– Не мърдай – предупреждава тя. – Поеми си въздух, за да се увериш, че си добре.

Това е София Михалис.

– Къде се губиш? – е първото, което му идва да каже.

Сам не знае какво го изненада повече – това, че я вижда за първи път от години, или че толкова се е променила. София винаги е била самоуверена, остроумна, но не очакваше, че ще стане такава красавица. В гимназията беше от онези девойки, които момчетата, е присъщата си жестокост, наричаха „гръцки трагедии“, най-вече заради твърде непропорционалния за лицето ѝ нос. Независимо от това е много чаровна. Има потресаващо тяло. А сега вече съзнава неповторимостта си.

Пол се засмива и сяда на земята да се огледа. На ръкава на тъмносивото му сако „Брукс Брадърс“ има зелено петно от тревата, но никъде не го боли. Той поема подадената ръка и се изправя, докато няколкото души, притекли се на помощ, се отдръпват.

В отговор на въпроса на Пол София му казва, че през последните седем години е учила по комбинирана програма на местния колеж и медицинското училище в Бостън. Дипломирала се е през юни и сега е стажантка в Университетската болница в града.

– Къде по-точно? – пита Пол.

– В хирургията.

– Леле! – възкликва той. Никога не би предположил такова нещо за нея. – Това означава ли, че ще ме зашиеш безплатно, ако ми се наложи.

– Мама казва, че е трябвало тя да ме научи да шия.

София се интересува какво става с него. Казва ѝ, че само след два месеца ще го приемат в адвокатската колегия и ще бъде назначен за прокурор в окръг Киндъл под ръководството на Реймънд Хорган.

– А иначе? – осведомява се тя. – Още ли си с Джорджия.

– Да, още съм с Джорджия.

Двата ѝ предни зъба се белват над тънката долна устна и големият ѝ нос сякаш се вирва още повече. Той се досеща какво си мисли: „Кога ще проумееш истината?“

– Тя е тук някъде – добавя Пол и прави широк жест с ръка, сякаш ако не беше Джорджия, той изобщо нямаше да е тук.

– Трябва да я видя. Да я поздравя.

– Да, може – измърморва той, съзнавайки, че темата за Джорджия някак е спряла разговора им.

София махва небрежно, преди да се отдалечи, и Пол едва устоява на изкушението да я изпрати с поглед. Продължава да чувства присъствието ѝ. Той си дава сметка, че София се е превърнала в човек, какъвто и той винаги е копнял да бъде – оставящ отпечатъка си в света. Нещо го жегва, когато най-сетне поглежда назад и я вижда до Джорджия, която няма подобни амбиции. По настояване на отец Ник тя не кандидатства в колеж и вече е главен касиер в една местна банка. Пол обича Джорджия. Винаги ще я обича. Но не е сигурен, че иска да се ожени за нея, което тя и семейството ѝ отдавна очакват от него. Това е неговият проблем. Животът с Джорджия би бил хубав, но едва ли ще е интересен.

Обсебен от тези мисли, Пол осъзнава, че е изпуснал от поглед майка си, и когато я вижда, с тревога забелязва, че говори с домакина. Лидия гледа Зевс с каменно изражение. Мургав, с буйна прошарена коса и бял костюм, той е все още привлекателен за шейсет и шест годишен мъж и сега упорито се опитва да покаже сърдечност пред хладното поведение на Лидия. За Пол е напълно логично Зевс да се прицели във висок политически пост и наистина сега той е кандидат за губернатор на републиканците и води ожесточена кампания за предстоящите само след два месеца избори. Ако бъде избран, вероятно ще остави мащабния си бизнес, свързан с търговски центрове из цялата страна, в ръцете на Хал, който почти със сигурност ще ги доведе до фалит.

Междувременно Пол забелязва красивата дъщеря на Зевс да се приближава към него. Грациозната Дита лепва влажна целувка върху устните му. Той усеща дъх на алкохол. Не са много случаите, в които я е виждал трезвена. Изведнъж си дава сметка, че тя само се преструва, че го е объркала с брат му (повечето хора наистина не различат близнаците), затова се отдръпва.

– О, ти ли си, Пол? Какъв късмет, че не се опита да ме измамиш. Да не би да се опасяваш, че Кас ще ревнува? Не си ли поделяте всичко?

С катраненочерна коса и изваяно тяло, с красиви, правилни черти и страхотни тъмни очи, Дита се засмива и отърква гърдите си в ръката му, принуждавайки го да отстъпи още една крачка назад.

Заради такива шеги Пол се старае да избягва Дита, макар да знае, че тя цели точно това – да го раздели с брат му. Въпреки ожесточеното противопоставяне на родителите им Дита, с остър език и дръзко поведение, успя да очарова Кас, както никоя друга жена преди нея.

– Дита, знам, че се мислиш за много забавна, но на твое място не бих чакал на телефона да ме поканят в „Шоуто на Карсън“.

– О, Пол, колко си спечен! Ако ти пъхнат парче въглен в задника, ще се превърне в диамант. – След като удържа победа в този импровизиран дуел на духовитости, тя замълчава за момент и го поглежда изпитателно. – Защо всички във вашето семейство сте против мен?

– Ние не сме против теб, Дита. Ние сме за Кас.

– Да бе, да. На Кас му трябва жена като Джорджия. Ску-чна.

Обидата, когато чува някой да се изказва толкова безсърдечно за Джорджия, е изненадващо силна и той едва се сдържа да не зашлеви Дита. Дита е умна. Това е другото, което я прави толкова опасна. Пол ѝ обръща гръб, но тя не устоява на изкушението да го уязви още веднъж:

– Знаеш ли, мисля, че отдавна щях да бия шута на Кас, ако не знаех колко ще се радвате всички останали.

Години по-късно, когато ще си спомня този ден, променил завинаги живота на семейството му, Пол все по-ясно ще си дава сметка колко нещастна се е чувствала Дита в този момент. Но сега единствената му мисъл е за опасността, която тази жена представлява за брат му, и за невъзможността си да спаси Кас от нея. Докато се отдалечава, той с потресаваща яснота си дава сметка за едно: ненавижда тази жена.

2.

Предсрочно освобождаване – 8 януари 2008 година

Ивън Милър – петдесетгодишна, заместник-директор по сигурността в „Зет-Пириъл Истейт Инвестмънт Тръст“ – тичаше с бързината на бивша лекоатлетка през подземието на небостъргача „Анекс“, без да знае къде отива и изобщо защо е там. Тя внезапно видя номера на залата, която търсеше, и спря рязко. В пластмасово калъфче до вратата имаше табелка: КМИСИЯ ЗА ПРЕДСРОЧНО ОСВОБОЖДАВАНЕ – с печатна грешка. Когато влезе, видя началника си Хал Кронон, изпълнителен директор на Зет-Пи, който я бе извикал спешно с имейл. Той говореше с личния си адвокат Мел Туули и друг официално облечен мъж, когото тя не познаваше.

Ивън имаше двайсетгодишна кариера на специален агент във ФБР, преди да заеме сегашния си пост, и от личен опит знаеше, че държавната власт, за която хората често говореха като за някаква страшна болест, много често се упражнява в съвсем прозаична обстановка. Ежемесечните заседания на Комисията за предсрочно освобождаване, решаваща свободата на десетки хора, се провеждаха в това ниско помещение без прозорци, на няколко сгъваеми метални стола около две талашитени маси. На стената зад столовете леко накриво висеше квадратно парче пластмаса с размери метър на метър с герба на щата. Малка катедра с микрофон бе поставена по средата на празното пространство между местата на комисията и други две талашитени маси, предназначени за участниците в изслушването, представителите на прокуратурата и застъпниците на затворника. Днешното заседание, което според таблото до вратата трябваше да започне в два, явно щеше да започне по-късно.

Началникът на Ивън, мургав и плещест, с измачкана на корема риза и завързана накриво вратовръзка, най-сетне я видя и я извика в ъгъла на помещението. Тя се поинтересува какво се е случило – в писмото му нямаше обяснение.

– Опитвам се да задържа Кас Янис в затвора – отговори той.

Тя не знаеше почти нищо за убийството на сестрата на Хал, Дита, през септември 1982 година. При преместването ѝ в окръг Киндъл преди петнайсет години случаят отдавна бе излязъл от фокуса на медиите, а Хал не обичаше да говори за това. Беше ѝ известно само онова, което четеше във вестниците в последно време – а именно, че Кас Янис, братът близнак на Пол Янис – щатски сенатор, който сега се кандидатираше за кмет – се е признал за виновен за убийството на приятелката си Дита Кронон.

– Обаче не съм те извикал за това – добави Хал.

– А за какво?

– За „Йор Хаус“.

От няколко месеца той преговаряше да купи „Йор Хаус“ – една от най-големите строителни фирми в страната – за неколкостотин милиона долара. Със спада в търсенето на еднофамилни къщи той очакваше това да бъде изгодна сделка, с която да разшири дейността на Зет-Пи, както от години го съветваха да направи.

– При цялата ни предпазливост сме пропуснали нещо. В Индианаполис. Изглежда, че част от терена се намира върху бивше депо за отпадъци. Трябва спешно да намерим екоексперти.

Тя дори не беше сигурна, че съществува такова нещо като „екоексперти“. По-лошо, познавайки Хал, жената се опасяваше, че ще я прати да гони призраци.

– Откъде е дошло това? – попита Ивън, имайки предвид информацията.

– Тим е проследил Дикстра и останалите от екипа на „Йор Хаус“, след като пристигнаха вчера – шепнешком обясни Кронон.

– За бога, Хал!

От десетилетия във фирмата държаха Тим Броуди – възрастен бивш детектив от отдел „Убийства“ – на годишен хонорар в замяна на инцидентни услуги като частен детектив за Хал. Ивън нямаше високо мнение за частните детективи, повечето от които бяха аматьори или некадърници, нищо не разбираха от работата и можеха да навлекат неприятности на фирмата. Да прати Броуди да шпионира конкуренцията в бизнеса, бе типично за импулсивните и рисковани прищевки на Хал.

– Накарай някого да се заеме с това – заповяда ѝ той. – Но да не изчезнеш някъде. Може да ми потрябваш тук.

Като шеф Хал Кронон, който управляваше Зет-Пи от смъртта на баща си Зевс преди двайсет години, изглеждаше постоянно в състояние на емоционална възбуда. Редуваше надменно поведение, гневни изблици и горещи молби – винаги шумен и своенравен. В каквото и настроение да беше, той винаги очакваше моментална реакция от страна на подчинените си. Затова Ивън често се удивляваше колко се е привързала към него през трите години, откакто работеше във фирмата. Една от причините беше в невероятната му щедрост, която я направи несравнимо по-богата от всичко, за което едно момиче от Каския, Колорадо, би могло да си мечтае. Но тя харесваше Хал най-вече заради умението му да се унижава, когато имаше нужда от помощта ѝ, и да изразява безкрайната си благодарност след това. Той бе от онези мъже, които имат нужда за тях постоянно да се грижат много жени, особено сега, след като майка му Хермиона бе починала. Около него винаги бяха съпругата му Мина – забавна, властна и закръглена като мъжа си – и прастарата леля Тери, сестрата на баща му, от която всички малко се страхуваха. Във фирмата Ивън бе станала негова главна довереничка, като често се налагаше да го изслушва с часове и предпазливо да го пази от самия него.

Тя излезе в коридора, за да се обади на заместника си в Охайо и да му нареди да замине незабавно за Индианаполис, и да потърси човек, който да оцени евентуалните замърсявания на парцела. След като се върна в стаята, Мел Туули, адвокатът на Хал, ѝ каза, че изслушването ще се забави, защото защитникът на Кас още пътувал. Шефът ѝ бе излязъл, за да проведе няколко телефонни разговора. Мел бе седнал на един от трите реда сгъваеми столове за наблюдатели и преглеждаше нещо на миникомпютъра си. Ивън се настани до него. Докато работеше във ФБР, тя познаваше юриста само по репутация – като адвокат на отрепки, умен, но коварен. Покрай Хал опозна и добрата страна на адвоката, но все още имаше едно наум в отношенията с него. Той изглеждаше нелепо с твърде тесните за пълното му тяло костюми и проскубаната частична перука, която сигурно носеше от годините, когато Том Джоунс е станал звезда. Черните къдрици, висящи безразборно от главата му, приличаха на остатъците, които трябва да се съберат от пода, след като си завел пудела си на подстригване.

Ивън се поинтересува какво се очертава за този следобед. Мел стисна ядосано очи, преди да отговори:

– Оф, типичните номера на Хал.

Обясни, че близките на жертвата на убийство имали законно право да поискат изслушване преди освобождаването на убиеца. Нямало обаче никакви основания да държат Кас Янис повече в затвора. Оставали само шест месеца, докато излежи цялата двайсет и пет годишна присъда, наложена му, след като се признал за виновен, и единственият начин да осуетят освобождаването му било въз основа на някакво тежко провинение. Янис обаче бил примерен затворник.

– Ето, погледни документите – каза Мел. – Провери дали съм пропуснал нещо.

Подаде ѝ дебела картонена папка и излезе да говори по телефона, докато тя прелистваше документите. Основен елемент в първоначалното споразумение между прокуратурата и адвокатите на Кас беше да излежи присъдата си при лек режим – мярка, която рядко се прилагаше за убийци и за която Ивън предполагаше, че е имало сериозни спорове. В резултат той беше лежал повече от две десетилетия в затвора „Хилкрест“ на около сто и двайсет километра от Тройния град, като дори бе отказал няколко предложения за преместване на друго място, където би получил единична килия. Във формулярите, които беше попълнил, заявяваше, че въпреки по-лошите условия „Хилкрест“ е по-удобен за близките му, особено за брат му, който му идвал на свиждане почти всяка неделя. Туули бе изискал от управата на затвора всяко документче, свързано с Кас – от снимката и пръстовите отпечатъци, снети при постъпването му през юли 1983 година, до последната характеристика за поведението му. Както каза Мел, общото впечатление, което оставяха документите в дебелата папка, беше за човек, постигнал редкия успех да спечели симпатиите на затворническата управа, надзирателите и другите затворници, на които Кас давал уроци по право и обща култура. Наскоро изкарал дистанционен курс и получил учителски сертификат. В среда, където дисциплинарните проблеми бяха ежедневие – сбивания заради спорове кой телевизионен канал ще се гледа, за откраднати от стола плодове, от които след ферментация с малко хляб може да се получи алкохол, за цигари марихуана, пренесени тайно от свижданията – в характеристиката на Кас бяха отбелязани само няколко глоби за провинения, не по-сериозни от четене в леглото след загасяване на лампите.

При вратата настъпи леко оживление. Пол Янис, елегантен като в телевизионните предавания, влезе, следван от двама изтупани млади сътрудници – чернокожа жена и бял мъж; явно хора от предизборния му щаб, предположи Ивън. В предизборна кампания или не, той явно щеше да влезе пак в ролята, която играеше от самото начало – като един от адвокатите на брат си. Сложи вълненото си палто на облегалката на един стол и хвърли износено куфарче на масата, предназначена за представителите на затворника.

Имаше един период преди петнайсет години, когато Ивън можеше да каже, че доста добре познава Пол Янис, макар че сега той едва ли я помнеше. По онова време тя работеше по разработката „Петрос“ – тайно разследване на ФБР за корупция в щатските съдилища при дела за обезщетение за причинени телесни повреди. Пол бе първият адвокат в окръг Киндъл, който прояви куража да се противопостави срещу опит за изнудване от страна на известен съдия, а после – още по-голямата смелост да каже „да“, когато Ивън го помоли да свидетелства в процеса срещу магистрата. След този случай общественото възхищение, особено в медиите, даде тласък в политическата кариера на Пол и той стана водач на мнозинството в щатския сенат. Сега в надпреварата за кметския пост той бе много пред конкурентите си в социологическите проучвания благодарение на известността си и горещата подкрепа от страна на тъжителите и няколко профсъюза.

Ивън кимна, когато Пол най-сетне спря разсеяния си поглед върху нея. Отначало не реагира, но след малко отново я погледна и се усмихна:

– Боже, та това е Ивън!

Веднага прекоси стаята, за да стисне ръката ѝ, и в отговор на въпросите ѝ заговори за личния си живот, подрънквайки с ключовете и няколко монети в джоба си. Жена му София Михалис също беше известна личност – пластичен хирург, която два пъти привличаше вниманието на медиите като ръководител на лекарски екип, грижещ се за жертви на взривни устройства в Ирак. Двамата им синове учели в колежа „Ийстън“, похвали се той.

– Ами ти? – поинтересува се Пол. – Чух, че работиш за Хал. Е, как е?

Усмихна се дяволито. Явно беше чувал за сприхавия характер на шефа ѝ.

– Не е лош човек. Има и много по-лоши.

– Хайде, познавам Хал, откакто се помня.

Тя го погледна изненадано. Това бе нещо ново за нея.

– Семействата ни бяха така – обясни Пол, като кръстоса пръсти. – Неговата леля Тери беше най-добрата приятелка на майка ми и нейна кумбара – кума на сватбата на родителите ми. По традиция това я прави също нуна на голямата ми сестра, тоест кръстница – това означава много за всеки грък. Тери идваше на всяко семейно тържество – за Великден, Коледа, именни дни – а Хал ѝ беше любимец, затова го водеше със себе си. Моето голямо лудо гръцко семейство. – Пол се усмихна на баналната си шега. – В крайна сметка бащите ни се скараха заради наема на бакалницата на татко, но преди това Хал дори се е грижил за мен и Кас. – На лицето му грейна широка усмивка, привлекателна, защото за момент му придаде невинен вид. – Няма да споменавам, че сега ме ненавижда.

Дори ако забравим за убийството на Дита (доста трудно нещо за забравяне), Хал мразеше всички либерални политици, които според него винаги искали да плащат неадекватни услуги от щатския бюджет, като вдигали имотните данъци и така прогонвали бизнеса, работещите хора и най-важното, наемателите на магазини в трите търговски центъра собственост на Зет-Пи в окръг Киндъл. Ивън разбираше логиката му. Тя бе заклета републиканка до 2004 година, когато окончателно я отблъснаха с опитите си да изкарат еднополовите бракове по-лоши от проказа.

– Как върви кампанията? – попита тя.

– Всички казват, че отлично.

Пак тази лъчезарна усмивка. Пол беше красив мъж, стегнат, малко над метър и осемдесет, с буйна черна коса, напомняща кацнал на главата му гарван. Имаше само няколко бели косъма. Лицето му бе променено от времето по начина, който се отразява добре само на мъжете, като ги прави да изглеждат по-мъдри, по-възвишени и следователно по-подходящи за властта. При жените ефектът беше само да изглеждат по-стари.

– Мога ли да разчитам на гласа ти? – добавя той.

Ивън вероятно би отговорила „да“ дори ако не беше само шега, но разговорът им бе прекъснат от влизането на главния адвокат на затворника, Санди Стърн, който според затворническото досие беше защитавал Кас, когато се е признал за виновен. Закръглен, плешив и със загадъчно елегантни маниери, той бе ярко доказателство за предимствата да изглеждаш на средна възраст, когато си все още млад. Бе останал почти непроменен през петнайсетте години, изминали от първия му кръстосан разпит с Ивън в едно от делата по разработката „Петрос“. След като поздрави Пол, Стърн се ръкува и с нея, като леко се поклони, макар че вероятно не я позна.

От съседната стаичка се показа стройна секретарка, която обяви, че членовете на комисията са готови, и Ивън извика Туули и Хал от коридора. Когато се върна в стаята, един полицай тъкмо въвеждаше Кас Янис от една странична врата. Затворникът пристъпваше бавно, защото носеше окови на краката и белезници, свързани с метална верига, стегната около кръста му върху синия затворнически костюм. Пол поиска разрешение да прегърне брат си.

Макар че двамата братя Янис бяха еднояйчни близнаци, като ги гледаше един до друг, беше очевидно, че подобно на сестрите Шеръл в Каския двамата не са се развили по един и същи начин. Кас бе малко по-висок и по-широкоплещест. Най-забележимата разлика бяха следите от отдавнашно счупване на носа на Пол. Историята за това бе доста забавна и се разказваше във всички биографични справки за сенатора – защото през медения им месец през 1983 година жена му София неволно го ударила през лицето с ракета за тенис, докато я учел да играе. Когато Пол се върнал от болницата, баща му погледнал превръзката и казал:

„Нали те предупредих да не ѝ противоречиш.“ От тази случка на Пол му беше останала синкава подутина, наподобяваща кокалче. И двамата братя носеха очила: Кас – с обикновена прозрачна пластмасова рамка; Пол – черни, със стилни стъкла. Според някои Пол се беше отказал от контактните лещи, за да прикрие кривия си нос, но за Ивън така контрастът между двамата бе по-изразен. Иначе приликата беше поразителна, ако не смятаме това, че Кас носеше буйната си коса (пусната средно дълга като една от привилегиите на облекчения режим) заресана наляво, а брат му – надясно.

Петимата членове на комисията излязоха от задната врата – четирима мъже и една жена, представители на различни расови групи като от рекламен плакат на ООН. Ивън нямаше представа кои са тези хора. Несъмнено бяха приятели на губернатора републиканец и следователно по-благосклонни, ако проявяха предпочитания, към Хал, който почти самостоятелно финансираше кампаниите на Републиканската партия в окръг Киндъл.

Председателят (мъж е печално изражение, на име Пърфектъс Елдър) представи няколко други случая, които бяха вяло коментирани от представителя на прокуратурата – хилав тип на име Логан, с когото Хал и Туули бяха говорили при идването на Ивън. Докато това се случваше, в стаята бе вкарана възрастна дама в инвалидна количка, бутана от болногледачка филипинка. Старицата мърмореше нещо неразбрано, а помощничката ѝ отговаряше тихо, сякаш говореше на малко дете. Бялата коса на възрастната дама бе разрошена и проскубана като пухче от топола, но тя беше добре облечена и въпреки възрастта и болестта изглеждаше запазила силен дух. Пол се обърна да я поздрави и тя се вкопчи в него с такова отчаяние, от което Ивън се досети, че това е майка им.

– Преиграват – измърмори Хал достатъчно силно, за да го чуе комисията.

Под масата Туули стисна ръката му. Ивън бе присъствала на достатъчно изслушвания, за да се съгласи с подозренията на шефа си. Стърн и Пол – опитен адвокат, натрупал цяло състояние в дела срещу цигарени компании след края на назначението си в прокуратурата – използваха майката на близнаците като експонат, демонстриращ колко е наложително Кас да бъде освободен час по-скоро. Междувременно Пол отново изчака разрешението на полицая, преди да кимне на брат си, че може да прегърне майка им. Тя забърбори нечленоразделно и за кратко плачът ѝ огласи залата. Ивън осъзна, че може би за първи път от години старицата вижда синовете си заедно. Председателят Елдър се намръщи леко, после обяви разглеждането на случая, който очевидно всички в помещението чакаха.

– По молбата номер 54669 от Касиан Янис, с възражение от Хераклес Кронон.

Елдър прочете цялото име на Хал, не само първото, което хората често не произнасяха правилно, а и фамилното, което мнозина бъркаха с ирландското име Кронин.

Мел, от една страна, и Стърн и Пол, от друга, излязоха напред и съобщиха имената си за протокола, който се записваше на аудиоустройство от стройна млада жена в единия край на масата на комисията. В последните минути влязоха няколко репортери, които седнаха на първия ред до Ивън и двамата членове на предизборния щаб на Пол. Новината, че Пол Янис е в сградата, явно привлече още неколцина любопитни, които постепенно заеха втория и третия ред.

– Господин Янис трябва да бъде освободен на тринайсети януари – продължи Елдър – и господин Кронон възразява. Господин Ту у ли, как да процедираме?

– Клиентът ми би искал да направи обръщение към комисията – каза Мел и се отдръпна, за да направи място на Хал.

Адвокатът постъпи като жокей, който пуска юздите на буен кон, но взема всички мерки да не бъде опръскан от калта, която животното ще вдигне с копитата си. Всички освен Хал приемаха неизбежността на избирането на Пол Янис.

Хал се изправи. Изглеждаше непохватен, точно както очакваше Ивън. Бе забравил да закопчае яката на ризата си и вратовръзката му стоеше накриво. Не знаеше къде да дене ръцете си и накрая ги скръсти пред гърдите си. Шефът ѝ, дори в най-добрите си периоди, не беше особено приятна гледка. Имаше голям корем и странно жабешко лице с изцъклени очи, провиснали бузи, очила с дебели рамки и сплеснат нос. От косата му бяха останали само няколко проскубани кичура.

Той благодари на комисията и започна импровизиран монолог за смъртта на Дита. Макар че се стараеше да избягва бурните емоции, които го обхващаха винаги когато заговореше за смъртта на сестра си, той никога не преставаше да мисли за нея. На стената в кабинета си държеше малко олтарче с нейна снимка от „Клуба на отличника“ в колежа. Дита била изключително красива, смугла млада жена с огромни очи и широка, дяволита усмивка.

Две минути след началото на изказването си Хал вече плачеше и говореше съвсем несвързано. Само едно нещо бе ясно. Той все още не беше преодолял мъката, затова не можеше да разбере защо пускат Кас Янис на свобода.

Докато говореше, от другата страна на помещението се чуваше жалното хленчене на майката на близнаците. Болногледачката постоянно се опитваше да я накара да мълчи. На другата маса Пол и Кас запазиха сериозно изражение през цялото изказване на Хал.

Когато той най-сетне си седна, се изправи Стърн, като най-напред внимателно закопча едно копче на сакото си. Той все още говореше с лек акцент от родната си Аржентина.

– Никой не желае повече от Кас, заедно е майка му и брат му до него, събитията отпреди двайсет и пет години да не се бяха случили. Това причини огромно страдание на тяхното семейство, но в същото време те съзнават, че болката им е нищожна в сравнение с тази на семейство Кронон. Кас обаче изтърпя наказанието си, предвидено от закона – присъдата, одобрена и от семейство Кронон по онова време. Характеристиката…

Хал не се сдържа:

– Баща ми и майка ми бяха съгласни. Обаче аз никога не съм я приемал.

Лицето на съдия Елдър придоби още по-печален вид при тази намеса. Той посегна за чукче и като не намери, удари с длан по талашитената маса. Туули дръпна Хал да си седне. Някои от присъстващите замърмориха неодобрително. Ако Хал се опитваше да спечели общественото мнение, не му се получаваше. Само се излагаше.

Председателят кимна на Стърн, който каза само още няколко изречения. След като той свърши, Елдър се наклони надясно да се посъветва с колегите си. На тези изслушвания не беше обичайно да присъстват известни личности, освен когато някой висш прокурор, водещ предизборна кампания, дойдеше да се възпротиви срещу освобождаването на някой опасен затворник. Това обаче бе част от установения ред. Появата на влиятелни външни лица като Пол и Хал поставяше комисията в неудобно положение, особено в присъствието на журналисти. Елдър очевидно бързаше да приключи разглеждането.

– Датата за освобождаване остава – обяви той.

Сетне цялата комисия се изниза през задната врата като вода през фуния.

Пол Янис прегърна брат си. Полицаите хванаха Кас за сините ръкави, но му позволиха да прегърне за кратко майка си, преди да го изведат. Репортерите наобиколиха Пол.

Стърн стисна ръката на Туули и си тръгна пръв. Хал излезе, следван от Ивън и Мел като в траурен кортеж.

– На това му викам да си изхабиш думите на вятъра – измърмори Кронон в коридора.

След секунди вратата на заседателната зала се отвори широко и един служител се опита да изкара на заден ход количката на госпожа Янис. Хал, който по свой особен начин бе кавалер, се притече на помощ. Като доказателство, че човек никога не знае какво може да очаква от него, веднага щом я изкараха в коридора, той коленичи пред старицата и ѝ зашепна приятелски, сякаш не той преди малко описа сина ѝ като адско изчадие.

– Лельо Лидия!

Постави ръка върху нейната – върху кафявата кожа, осеяна със старчески петна и един по-голям белезникав участък като стар белег от изгаряне. Ивън си спомни колко похабена бе кожата на майка ѝ в последните години от живота ѝ. Изглеждаше тънка като хартия, сякаш можеше да я скъсаш с пръсти.

– Лельо Лидия, аз съм Хал Кронон. Синът на Зевс и Хермиона. Много се радвам да те видя.

Старицата се заоглежда неразбиращо, опитвайки се да се ориентира. Очите ѝ бяха сълзливи, клепачите – останали почти без мигли. За да ѝ помогне, той заговори на гръцки. Единствената дума, която Ивън разбираше, бе малкото му име, което повтори няколко пъти. Госпожа Янис най-сетне го позна.

– Хераклес! – Кимна няколко пъти. – Хераклес.

Вдигна ръка и неочаквано нежно погали Хал по бузата. Вратата отново се отвори и излезе Пол, следван от група репортери и двамата млади сътрудници от предизборния му щаб. Хал се изправи, очите му отново се бяха насълзили; притисна смачканата си носна кърпичка върху лицето си. Пол го изгледа за секунда, после заговори на болногледачката:

– Нелда, заведи мама горе. В дома я чакат.

Госпожа Янис още повтаряше „Хераклес“, докато болногледачката я откарваше с количката. Пол се обърна към Хал с мрачно изражение, нещо между обида и недоумение, със стиснати устни.

– Не ме гледай лошо, Пол – коментира Хал. – Майка ти винаги е била добра към мен. Все пак тя не е убивала никого. Нещо, което не съм толкова сигурен за теб.

При последната забележка Пол зяпна смаяно и отстъпи назад.

– За бога, Хал!

– Не ми се прави на изненадан. На теб ти се размина, но съм сигурен, че и ти имаш пръст в убийството на Дита. Винаги съм го знаел.

Тримата репортери трескаво записваха в бележниците си. Пол се намръщи заплашително. Той постоянно бе във фокуса на общественото внимание и нямаше намерение да се злепоставя, въпреки провокацията. Затова само изгледа другия мъж по-продължително.

– Това са глупости, Хал. Просто си разстроен.

Той махна на двамата си млади сътрудници и като наметна палтото си, се отдалечи по коридора.

Репортерите веднага наобиколиха Хал. Мария Сорея от Канал 4, силно гримирана както винаги пред камерите, с толкова безупречно оформени вежди, че изглеждаха нарисувани, попита настоятелно няколко пъти:

– Каква според вас е ролята на сенатор Янис в убийството на сестра ви.

Туули, който като Ивън стоеше безмълвен наблизо, най-сетне реши да се намеси. Хвана Хал за ръката и го дръпна настрани, като заяви:

– В момента не можем да коментираме. Утре ще дадем изявление.

Ивън се обади да докарат колата на Хал, докато се качваха с асансьора, и когато излязоха, лимузината „Бентли“, чиято карамелена тапицерия винаги я караше да се чувства като затворена в кутийка за бижута, ги чакаше. Шофьорът Делман отвори вратата, като се усмихваше угоднически. Една пътна полицайка със светлоотразителна жилетка се приближи, за да ги подкани да тръгват по-бързо. Хал даде знак на Ивън да се качва. След като остави шефа в офиса, Делман щеше да я върне да вземе колата си.

– Хал, какво, по дяволите, става? – измърмори Туули, докато пътуваха.

Адвокатът и Кронон бяха приятели от детинство. Един от многото митове, които Хал разпространяваше за самия себе си, беше, че е „градско чедо“, отраснало в малка къща в Киуани, а не в имението в Грийнуд, където семейството се преместило, докато бил в гимназията. Той не харесваше много контетата от богатите предградия, с които бе учил в гимназиалните класове и в колежа и сред които сега отглеждаше децата си. Предпочиташе съучениците си от началното училище, като Мел, които, ако трябва да сме честни, навремето вероятно са го избягвали като всички останали. Макар и подлизурко по природа, когато се наложеше, Туули беше прям е Хал, който, ако беше в подходящо настроение, приемаше критики.

– Знаеш, че утре ще си на първа страница – изтъкна адвокатът.

– Очевидно.

На Хал трябваше да му се признае, че въпреки емоционалния вулкан, кипящ в него, понякога можеше да бъде много хитър.

– Има ли възможност да те убедя публично да се откажеш от думите, които изрече преди малко? Ако реагираме бързо, Пол може да не те съди за клевета.

– Каква клевета?

– Хал, той се кандидатира за кмет. Ти току-що го нарече убиец. Със сигурност ще те съди за клевета. Няма да го преглътне.

Кронон седеше загърнат с палтото си, със скръстени на гърдите ръце – приличаше на птица.

– Няма да се отказвам от нищо.

По наблюдения на Ивън притежаването на един милиард долара променяше хората. При Хал го избиваше на инфантилно поведение.

– Нека да ме съди. Нямам ли право да изказвам мнението си за някого, който се кандидатира за кмет?

– Дори по отношение на публични личности, Хал, законът забранява да отправяш обвинения, представляващи злонамерено изопачаване на истината.

– Това е чистата истина, Мел. Вярвай ми. Близнаците заедно са планирали това убийство. Познавам ги от малки. Няма начин единият да направи нещо, без да замеси другия.

Туули поклати глава:

– Хал, моля те. Следя този казус от десетилетия. Не съм срещнал дори една-единствена дума, вменяваща вина на Пол. Освен това е много подозрително да променяш мнението си точно сега. След двайсет и пет години изведнъж го обвиняваш в съучастие в престъплението на брат му – точно когато той има всички шансове да спечели кметските избори, а ти си най-големият спонсор на противниковата партия.

Кронон направи кисела физиономия и се замисли за момент. Очите му се движеха зад дебелите очила като хванати в капан мишки.

– Този тип ме вбесява – измърмори след малко.

Ивън все още не знаеше колко голяма е кръвната вражда между двете семейства. Една част от гнева на Хал все пак бе разбираема. Убийството на Дита бе провалило политическата кариера на баща му. Зевс се беше отказал от кампанията за губернатор броени дни след смъртта на дъщеря си. А сега Пол се бе прицелил в политическия Олимп с всички изгледи, ако спечели, следващата му цел да е губернаторският пост.

– Винаги съм подозирал, че Пол има нещо общо. Родителите ми обаче не искаха да чуят. И двамата. Татко все повтаряше: „За семейство Янис това е не по-малка трагедия, отколкото за нас“, а майка ми, особено след неговата смърт, не желаеше да говори по тази тема. Заради тях мълчах. Но вече ги няма и мога спокойно да изкажа мнението си. Всъщност мисля да пусна няколко клипа в тази връзка – добави Хал, като кимна решително.

Ивън започна да осъзнава, че никое от изявленията на шефа ѝ, нито тук, нито по-рано в коридора, не е било случайно. Той предварително бе планирал тази сцена и евентуалните последици.

– Така само ще го принудиш да те съди – предупреди Мел. – Ако тръгнеш по този път, трябва да намериш достатъчно доказателства.

– Ивън ще намери.

– Аз ли? – не се сдържа тя. Вече три години се мъчеше да измъква Хал от кашите, в които сам се забъркваше.

– Да. Обади се на Тим – нареди Кронон, имайки предвид частния детектив, когото бе натоварил със следенето на Коръс Дикстра от „Йор Хаус“ предишния ден.

– На Тим?

– Тим е запознат подробно със случая. През цялото време беше убеден, че не знаем цялата истина. Сигурен съм, че вече има доста улики срещу Пол.

Стигнаха до сградата на Зет-Пи и Хал, който очакваше видеовръзка за купуването на „Йор Хаус“, слезе. Преди да тръгне към входа обаче, надникна отново през отворената врата и подаде на Ивън някакво листче.

– Това е номерът на мобилния телефон на Тим. Обади му се. Той ще помогне.

3.

Хорган – 10 януари 2008 година

Щедростта на Реймънд Хорган бе като попътен вятър в платната на Пол Янис през цялата му кариера. Стан Сенет, бившият главен заместник на Рей и втори братовчед на Пол, беше уредил първото интервю на Янис при Хорган през 1982 г. и още тогава двамата си допаднаха. След убийството на Дита Рей запази мястото на Пол, докато той подготвяше заедно със Санди Стърн защитата на брат си, и отношенията им не се промениха дори след като Кас се призна за виновен. За всяко решение Рей съветваше хората си: „Винаги си задавайте въпроса дали ще е справедливо, ако обвиняемият беше собственият ви брат.“ Пол нямаше нужда от такова напомняне.

През 1986 година Рей загуби първичните избори от предишния си заместник Нико дела Гуардия и Пол напусна скоро след това, за да стане адвокат по граждански искове. Дори след като слезе от поста главен прокурор обаче, Хорган остана водеща фигура в Демократическата партия. Именно той помогна на Пол при прохождането му в политиката преди десет години, след като (благодарение на две големи дела и най-вече след иска срещу цигарените компании) Янис нямаше нужда да работи освен за удоволствие. Пак той го запозна с местните профсъюзни лидери, а преди четири години осигури с влиянието си гласовете, от които Пол като реформатор се нуждаеше, за да стане водач на мнозинството в сената. Сега Рей бе главен съветник на Пол в кампанията му за кмет.

– Не просто невярно твърдение. А злонамерено изопачаване на истината – цитира Рей дефиницията от наказателния кодекс, която би могъл да използва в евентуалното дело за клевета.

Прехвърлил седемдесетте, Хорган бе толкова червендалест, че лицето му приличаше на домат с бяла коса. С две сменени коленни стави той трудно се движеше и вече дори не се преструваше, че помни имена. Някои го смятаха за закостенял дъртак, но той бе съхранил острия си ум и удоволствието от ловките механизми на властта.

– Можем ли да го докажем? – попита Пол.

– Би трябвало да е лесно. Какви доказателства имат, че си замесен в убийството?

Седнал от другата страна на полираната заседателна маса, Марк Крули, началникът на предизборния щаб на Пол, остави молива си и заяви:

– Длъжни сме да го съдим.

Марк беше тих, целеустремен дребен човечец, генерал в задкулисната армия, която човек не може да види по телевизията. Водеше предизборни кампании из цялата страна вече десет години, като наскоро бе спечелил едно място за Конгреса в Калифорния, която от пет десетилетия беше запазена територия на републиканците. Той си разбираше от работата. Но се интересуваше само от едно: да печели. Сега се беше заинатил. Не понасяше да спори с адвокати – всъщност с когото и да било.

– Трябва да го съдим – повтори.

Пол се престори, че не е чул Крули, който понякога имаше странни идеи кой за кого работи. Обърна се към Хорган:

– Обаче пък ние ще трябва да докажем, че нямам нищо общо с убийството, нали? Доказването на отрицателно твърдение винаги е проблем. Няма как да използваме ДНК резултатите от кръвта на местопрестъплението. Нали сме еднояйчни близнаци.

– Така е – съгласи се Рей. – Но ще направим иск за откриване и така ще докажем, че Хал няма никакви доказателства. Нали?

Тримата седяха в остъклената заседателна зала по средата на предизборния щаб на Пол – две от стените бяха прозрачни. Дизайнът бе дело на Крули. Смяташе, че откритостта внушава подходящо политическо послание – както на хората от щаба, така и на журналистите в редките случаи, когато бяха допускани тук.

Пол обаче не обичаше да разкрива тайните си и не можеше да свикне.

Ако погледнеше през стъклото към работното помещение отвън, човек би си помислил, че кампанията протича безпроблемно. Имаше стотина души, вглъбени в работата си, с изключение на двайсетина всички бяха доброволци. Сградата беше собственост на стар познат на Пол от юридическия факултет, Макс Флорънс, който му бе предоставил безвъзмездно два етажа. Бяха доставили сглобяеми прегради с големи прозорци и приведоха всичко в използваем вид в деня, в който Пол обяви кандидатурата си. Така демонстрира превъзходство над противниците си.

Половината от площта на предизборния щаб бе отделена за набирането на средства. Повечето доброволци седяха на телефонния пулт и разговаряха с потенциални спонсори, чиито имена Пол бе събрал в четири различни кампании. Екипът за работа сред избирателите, вторият по важност, бе разположен точно насреща. Джийн Ориндж и двамата ѝ помощници се смееха за нещо; металната стена зад тях беше покрита с карти на окръга, на които със зелени кабарчета бяха отбелязани седалищата на местните им организации, а с червени – къде партийните активисти са обещали да помагат. Сега, след края на празниците, тя очакваше неколкостотин души да се появят през уикенда, за да броят избирателите. Хората от екипа за връзки с обществеността, настанени встрани, бяха от малкото, които работеха за пари. Том Майли, трийсет и две годишен интернет специалист, и тримата му подчинени, заедно с двамата заместник-мениджъри и политическия секретар, приемаха обаждания от репортери, интересуващи се какво ще каже Пол, след като Хал Кронон официално го обвини в съучастие в убийството на Дита.

Крули отново се намеси:

– Трябва да съдиш този смешник. Дадохме му един ден да се успокои. Подканихме го да си върне думите назад, но той не само че не го направи, ами ги повтори пред репортери тази сутрин. Затова сега просто сме длъжни да го съдим.

Пол беше в политиката достатъчно отдавна, за да не се плаши от кризисни ситуации. Честно казано, те бяха част от тръпката. Хората разчитаха на него. Той трябваше да се справи. И щеше. Той винаги се справяше.

– Хал е емоционална натура – отбеляза. – Хората знаят, че се е поддал на чувствата си. Ако го съдя, ще му помогна да се изяви в медиите. Според последните проучвания рейтингът ни се е качил с двайсет пункта. При такава преднина човек залага на сигурното, без да поема излишни рискове.

– Този тип не се нуждае от помощ – възрази Крули. – Той е милиардер.

Крули носеше ослепително бяла риза с все още закопчани ръкави и стегната вратовръзка. Всички други с изключение на хората от екипа за връзки с обществеността, на които често се налагаше да слагат вратовръзка за пред камерите, работеха по дънки. Крули обаче държеше да демонстрира, че все още е морски пехотинец. Говореше тихо и се стараеше да не показва емоции, докато въртеше този проклет молив между пръстите си. От лични наблюдения Пол знаеше, че хората от породата на Крули имат две лица. Когато се върнеше у дома в Пенсилвания, вероятно прекарваше два дни в оплакване на майка си и ругаене на този безполезен пияница, баща му, и омразните си братя. После, когато дойдеше на работа, възприемаше тази хладнокръвна фасада на наемен убиец.

– Освен това има и друг проблем – добави Марк, като посочи Рей с молива си, сякаш му даваше думата.

– Обадиха ми се – обясни Рей. – Един стар приятел. Изкуфял дъртак като мен. Дочул слухове, че Хал е наел Корал Глотън да подготви кампания с телевизионни клипове.

– С каква цел?

– Вероятно да те обвини, че си убил сестра му. И не се успокоявай, че си се справил с конкуренцията. Мърчисън и Диксън ще измислят как да използват това. Всички ще го използват.

– Нека да видим първо клиповете – отбеляза Пол.

– Чудесно! – изръмжа Крули, като пак остави молива. – Колко пари искаш да изхарчиш в опити да заглушиш тези клевети? Нямаш избор, Пол. Това е предизборна кампания. Изборните победи се градят с митове – трябва да убедиш електората, че си бог, не обикновен смъртен. Знаеш много добре, че е така.

– Хал може ли да си го позволи? Да изхарчи милиони долари за телевизионни клипове?

– Сигурно – отговори Реймънд. – Това не е координирана кампания. Поне доколкото ни е известно. Той действа като гражданин, упражняващ правата си от Първата поправка. И така ще бъде докато във Върховния съд има поне петима клоуни, според които харченето на пари е вид свобода на словото.

– Освен това – добави Крули – да предположим, че е противозаконно. В съда ли ще се оплачеш? Или пред Изборната комисия? Тогава на Хал няма да му се налага да плаща за реклами. Просто всеки ден ще дава пресконференции и ще се жалва как се опитваш да му затвориш устата. Журналистите не обичат политици, задушаващи свободното слово. Винаги се опасяват, че идва техният ред. Мисълта ми е следната: рано или късно ще се стигне до съд. Въпросът е кога. Ще го направиш ли сега, когато е логично един невинен човек да изрази възмущението си? Или след три седмици, когато ще се вайкаш колко много пари харчи Хал, опитвайки се да те злепостави? Решението не е много трудно.

Крули се приведе, за да погледне Пол с ясните си сини очи.

Марио Комо е казал, че човек води предизборна кампания с поезия, а управлява с проза, но за Пол и двете водеха към ада, просто през различни входове. И управлението, и изборите бяха свързани с кръвопролития: рани, които получаваш или нанасяш на противниците си. Политиката беше и винаги щеше да остане война на всеки срещу всеки – включително срещу хора, които би трябвало да са твои съюзници. Крули например искаше Пол да победи. Но само за да може той самият да води още по-големи кампании. Изобщо не се интересуваше за близките на Пол и ужасните компромиси, които бяха направили през годините, за да могат да живеят с ужасното бреме от убийството на Дита. Всъщност Крули бе приел тази работа, за да не се замесва в боричкането между Обама и Хилари. До май, за когато беше насрочен балотажът на кметските избори, победителят от номинациите за президент вече щеше да е известен и Марк можеше да се включи директно в тази борба – може би да оглави кампанията в някой от колебаещите се щати.

– Добре, Марк – каза Пол. – Разбрах те. Но Хал ще довлече всякакви помияри в съдебната зала. Ще се наложи да давам показания две седмици преди изборите.

– Какво ти пука? Ще заведеш делото срещу Кронон и после адвокатите ще протакат. Той ще подаде възражение, защото нарушаваш правото му за свобода на словото, и ние ще се забавим със седмици, докато му отговорим. Така ще се проточи до изборите.

Крули махна небрежно към Рей, в знак на презрение към всички закони, адвокатски хватки и предвидимата им неефективност.

За бившия окръжен прокурор Крули по принцип беше забавен, защото точно той го беше открил. Но сега Хорган изглеждаше засегнат. Изправи се и закачи сакото си на облегалката на стола. Точно като Пол, понякога той предпочиташе да се прави, че не забелязва Марк.

– Има ли рискове, ако го съдим? Разбира се, че да – заговори, като навиваше ръкавите си. – Но този път Хал доста те е притиснал. Ще повтаря, че си убил сестра му на всеки, който е готов да го слуша. Ако решиш да го съдиш, това ще привлече вниманието на повече хора. Има обаче вероятност да си замълчи. Може би съдията ще го накара да замълчи. Преценявайки всичко, мисля, че трябва да го направиш, Пол. Иначе ще се явиш на изборите с етикета „Убиец“. Това е доста тежък товар и може да те препъне малко преди финала. Трябва да заявиш ясно: „Не съм го извършил!“

– Не може ли просто да дам изявление?

– Трябва да подкрепиш думите си с действия. Ако го съдиш, ще имаш залог в играта.

Пол затвори очи, за да помисли. Дори в моменти като този обичаше този живот. Поне по-голямата част. Финансовите трудности бяха огромни и се задълбочаваха. Бяха почти нетърпими. Просто нямаше как да искаш солидно спонсорство от някого, ако не му обещаеш нещо или не му се подмажеш. Все пак всичко друго засега вървеше добре. Той достатъчно добре се познаваше, за да признае, че обича светлините на прожекторите – Лидия бе научила всичките си деца, че заслужават внимание. В същото време все още обичаше тръпката от мащаба на проблемите и търсенето на решения. В окръга от десет години се въртеше една игра на „тука има, тука няма“ – всяко дете разбираше, че парите за училища и пенсии не стигат. Но той, Пол Янис, щеше да оправи всичко. Нямаше друга работа с такова влияние, при която ефектът от краткото ти съществуване на този свят да се разпростира толкова широко извън най-близкия ти кръг. Човек може да изобрети полупроводник или да направи филм и така да промени живота на много хора, ако случайно попаднат на творението му. Но в политиката ефектът беше всеобхватен. Всеки човек, с когото се разминаваш по улицата, има интерес в това, което правиш, и мнение за действията ти. Светът е такъв, какъвто е – пълен с любов, жестокост и безразличие. Но може да стане по-добър, с по-малко немотия, по-малко насилие и повече възможности. Пол помнеше времето, когато чернокожите си извоюваха правото да седят в предната част на автобуса, а сега, ако се съди по последните резултати от Айова, можеха да получат достъп и до Белия дом. И ако човек преглътнеше трудностите, можеше да си отиде от този свят с удовлетворението, че и той е помогнат тези неща да се случат.

– За да бъда честен – призна Рей, – единственото, което ме притеснява, е фактът, че той като че ли нарочно те предизвиква да го съдиш.

– Това е типично за Хал – отговори Пол. – Този човек е като механична играчка, която сама си навива пружината. Ако спечеля двайсет милиона долара в това дело, той ще обжалва пет години и дори няма да забележи кога е подписал чека. Освен това си мисли, че всички демократи са социалисти, искащи да унищожат свободната инициатива, на която Америка дължи величието си. Винаги е бил с фанатични десни възгледи. Спомням си, когато бях на шест, Хал имаше всички предизборни плакати на Бари Голдуотър в стаята си. Това беше през 1964 година. Тогава в Киуани още нямаше нито един републиканец. Дори Зевс, баща му, отиде при републиканците едва след като се преместиха в предградията и той се прехласна по Рейгън. Крайните десни убеждения бяха оправданието на Хал за това, че беше смотаняк. Това бе неговият начин да покаже на другите, че само той знае истината.

– Добре де – измърмори Рей, – не е възможно да вярва, че всеки републиканец може да спечели в този окръг. Дори да те отстрани, демократите да се разцепят и Фланаган да стигне до балотажа, пак ще загубят. Затова, ако Хал е разумен…

– Не е.

– Добре, но нека да предположим, че е. По всяка логика, ако отправя такива обвинения публично, би трябвало да има с какво да ги подкрепи. Затова кажи ни, Пол. Има ли?

– Не, доколкото ми е известно.

Хорган, който десетилетия наред бе защитавал престъпници в съда, зададе въпроса съвсем небрежно и Пол му отговори по същия начин. Рей обаче беше хитра лисица. Едва сега, когато видя пронизващите му сини очи, Пол осъзна, че старецът от десет минути му задава по различни начини един и същи въпрос, очаквайки еднозначен отговор.

Крули обаче не му даде време да отговори. Той се изправи с целия си внушителен ръст и суров поглед, нетърпящ възражения. Писнало му беше да си губи времето.

– Ще го съдиш. Точка – заяви той. – Лично аз, Рей, не смятам да гадая дали Хал има някакви доказателства. Защото, ако има, Пол така или иначе няма да стане кмет. – Обърна се към политика: – И така, Пол, или се откажи от кампанията още сега, или заведи дело.

Той изстреля молива във въздуха, остави го да падне на масата и излезе.

4.

Къщата на Тим – 11 януари 2008 година

Тим Броуди живееше в същия квартал на Киуани, в който бяха отраснали Пол и Кас Янис и където бе роден Хал. Малките едноетажни тухлени къщички със скатни покриви, строени през Втората световна война, се гушеха като големи жаби в дворчетата с огромни стари дървета покрай заснежените улици. Когато купуваше къщата през 1959 година, наскоро след като стана детектив, Тим бе почувствал, че е направил всичко, което са го съветвали хората, когато му казваха да порасне и да стане човек.

Сега той се стресна и се събуди. Лежеше на дивана в дневната с дебела книга върху гърдите. Седна, като изръмжа сърдито, и изчака да се разсъни. Кракът винаги го болеше нетърпимо в първите няколко минути, след като се събудеше. Тим не знаеше дали болката наистина намаляваше, или той просто свикваше с нея. Цял живот бе чакал годините да го надвият и най-накрая бяха успели.

Някой звънеше на входната врата. Когато бе в състояние да се помръдне, той отиде да отвори. Обикновено го посещаваше Стефани, внучката му, но снощи Тим беше ходил да види нея и оня смешен дребосък съпруга ѝ. Сега на прага му стоеше друга жена; дъхът ѝ излизаше като пара в студа. Изглеждаше му позната, но не се сещаше откъде.

– Ивън Милър. – Жената му подаде ръка. – От Зет-Пи.

– Ох, по дяволите!

Тим се отдръпна и ѝ направи път да влезе. Беше се виждал с Ивън няколко пъти, първия – когато тя пое сегашния си пост в Зет-Пи от стария му приятел от полицията Колинс Мълани. Колинс обичаше работата си, но изгоря, след като един брокер на фирмата в Илинойс бе хванат да предлага подкупи за намаляване на данъчните оценки на имотите. Мълани изхвърча, но получи голям пенсионен пакет и не изпитваше лоши чувства към Ивън. Тя беше добра, тази кривокрака, дребна жена, бивш агент на ФБР, която беше разобличила няколко щатски съдии. Освен това бе участвала в Олимпийските игри – хокей на трева, доколкото си спомняше Тим. Не криеше хомосексуалността си – нещо, към което той нямаше предразсъдъци още от младини, когато се опитваше да свири на тромбон. Какво значение имаше с кого спиш, ако изкарваш верен тон и следваш темпото?

– На какво дължа тази чест? – попита той, след като влязоха.

Покани я да си свали палтото. Тя не изглеждаше зле – набита, но стилно облечена и с къса русолява коса. Имаше широко лице и на силната светлина той забеляза, че кожата ѝ е започнала да загрубява.

– Трябва да обсъдим нещо – каза тя. – От три дни се опитвам да се свържа с теб.

– Така ли?

Тим видя мобилния си телефон на масата в антрето, където го беше оставил, след като приключи със следенето на Коръс Дикстра от „Йор Хаус“. Батерията беше паднала. Той се засмя и го прибра в джоба си.

– Чудех се защо дъщеря ми се обади по стационарния вчера. Един съвет от мен, недей да остаряваш.

Това разсейващо влияние на възрастта – сякаш разумът ти се е пренесъл в друг свят – бе нещото, което най-много го изненадваше. Тим предложи на Ивън кафе, но тя отказа.

– Израснала съм в Мормонския град – обясни. – Татко работеше здраво и пиеше много кафе, но аз нямам този навик. Искам само чаша вода, ако може.

Старецът носеше карирана фланелена риза и панталон от кепърен плат. Лицето му бе зачервено и бялата му коса, започваща да жълтее, стърчеше на кичури, като откриваше голото му теме. Имаше пъпчиво, осеяно с петна лице, приличащо на стар картоф, и се беше превърнал в един от онези дъртаци с постоянно подозрително изражение, сякаш очакват всеки момент някой да ги измами. Донесе чаша вода и я покани в дневната, където обясни, че обичал да седи. Тя си спомни, че е вдовец, но къщата вероятно бе изглеждала по същия начин и преди жена му да почине – пълна със събирани цял живот вехтории. Беше от онези жилища, в които се налага да вървиш странично, за да се промъкнеш между мебелите. Целите стени бяха в снимки – семейни портрети и пейзажи; имаше и няколко детски рисунки. Всяка хоризонтална повърхност бе покрита с предмети: порцеланови статуетки, лакирани кутийки, стъклени тежести за хартия, книги и още снимки в рамки. С всичко това можеха да отворят антикварен магазин.

От съседната стаичка – слънчево остъкление с високи прозорци – се чуваше тиха музика: суинг версия на „Всичко ми е наред“. Меланхоличният вокал се преля в соло на тромбон и Тим поседя за секунда заслушан, със затворени очи и вдигнат пръст. После изключи стария грамофон, внимателно взе плочата и я върна в посивялата ѝ обложка. Пъхна листчето за отбелязване в дебелата книга и я затвори.

– Гръцки митове – обясни, когато тя попита какво чете. – След като Мария почина, реших да отметна всичко, което съм планирал да направя. Казах си, че трябва да прочета Шекспир, и взех „Комедия от грешки“, но това е малко жесток хумор, сещаш се, с тези близнаци, разделени още при раждането. Комедиите мога да ги издържа, но „Крал Лир“… ох, трудна работа. Тези стари легенди… – вдигна книгата с две ръце – не ме приспиват толкова бързо. – На светлината белите му бакенбарди, които не беше обръснал тази сутрин, стърчаха отстрани на бузите му. – И какво, за Дикстра и „Йор Хаус“ ли идваш?

– Не точно. Но Хал спомена, че си свършил страхотна работа, като го проследи. Честно казано, ако знаех какво те е накарал да правиш, щях да се опитам да го спра. Нещата можеха много да се объркат.

Тим поклати глава:

– Никой не обръща внимание на един осемдесет и една годишен старец. Хората гледат през мен, сякаш ме няма.

Това тъжно откровение накара Ивън да замълчи за секунда, но Тим явно не очакваше състрадание. Тя смени темата и го попита дали е чел вестници тази седмица. Той се засмя и посочи една купчина в кухнята, всичките – все още в найлоновите опаковки; още нещо, което се изплъзваше вече от вниманието му. Ивън взе броя от сряда и му показа статията на първа страница: „Кронон: Янис виновен за убийството на сестра ми“.

– Леле! – измърмори Тим, докато преглеждаше статията.

– Пол изпрати на Хал писмо с настояване да се откаже от думите си, но той не отстъпва. Даже напротив, повтори твърденията си пред още няколко репортери. Решил е също да пусне по телевизията клип със същото послание. Вчера следобед Янис заведе дело за клевета.

– О, Боже!

Детективът знаеше как се побъркват хората, когато някой обичан от тях човек бъде убит. Ако наш близък загине от паднала от някоя сграда тухла, това не би било толкова мъчително, както ако е умишлено убийство. Когато някой изперкал непознат направи съзнателния избор да прекъсне живота на наш любим човек, това разрушава основите на всичко, което сме възприели, за да съжителстваме едни с други. Тим имаше над двайсет и пет години в полицията и през голяма част от това време бе кимал съчувствено, потупвал беше окуражително и беше уверявал хората, че е най-добре за тях да го преодолеят по-скоро. Някои обаче просто не можеха. И Хал беше един от тях.

– Четох няколко стари статии и тогава осъзнах, че ти си водил разследването за убийството на Дита – отбеляза тя.

Тим изсумтя:

– Никакво водене на разследване не беше това.

– Както и да е, Хал казва, че си имал някакви идеи за Пол и убийството. Вярно ли е?

– Не съвсем, доколкото си спомням. Вярно, че не бях доволен, че не получаваме отговори на всеки въпрос. В това отношение Хал е прав. Но за колко разследвания може да се каже същото? За повечето, по които съм работил. Винаги има нещо, което не изглежда съвсем наред.

Докато чакаше Тим да се свърже с нея, Ивън бе накарала секретарката си да отпечата от интернет всичко, което има за смъртта на Дита. Навремето убийството бе направило сензация. Изглежда, че трагедията, сполетяла една толкова привилегирована фамилия в двореца, в който са избягали от проблемите на града, беше възбудила в обществото смесица от съчувствие, омраза и злорадство. Някой се бе промъкнал в спалнята на Дита, докато родителите са спали, и я беше убил, оставяйки следа от кръв и счупени стъкла. Случаят бе останал на първите страници седмици наред, особено след като Зевс се отказал от кандидатурата си за губернатор. Според вестниците не е имало категорични улики. Ненадейно след няколко месеца Кас Янис се съгласил да се признае за виновен за убийство втора степен. Нищо обаче не се споменаваше за Пол – освен факта, че е еднояйчен близнак на Кас. Когато Пол започвал политическата си кариера, медиите за кратко бяха припомнили за убийството. Споменаваха, че посещавал Кас в затвора няколко пъти месечно и всяка вечер, преди да си легне, му пишел. Пол никога не говорел за убийството, само повтарял, че обича брат си.

– Как те включиха в разследването? – попита Ивън сега. – Служебно ли те разпределиха?

– Не. Вече дори не бях в полицията. Бях навършил петдесет и пет и работех във фирмата за отоплителни системи на шурея ми. Зевс, бащата на Хал, ме помоли да участвам.

– Как те намери?

– О, отдавна се познавахме. Семейство Кронон живееха на две преки от нас, когато с Мария се нанесохме в квартала. – Тим се надигна за малко и посочи през задния прозорец на остъклението. – Жена ми е гъркиня. Кръстил съм всичките си деца в „Свети Димитър“.

Дори знаех няколко думи на гръцки. Четири години бях председател на Мъжкия клуб. Мария обаче се отдръпна от общността. Не споделяше религиозните им ценности. След смъртта на дъщеря ни не можеше да коленичи пред олтара и да почита Господ.

Лицето на Тим помръкна.

– Гърците – продължи след малко, – и това е всеизвестен факт, не се сближават с никого освен с други гърци. Зевс обаче явно ме смяташе за един от тях. Тия хора са много сплотени. Много горделиви. Надсмиват се над себе си, за да не може друг да го прави. „Измислихме демокрацията и от тогава не сме направили нищо“ – неща от този сорт. Иначе са народ с робска психика. Турците са ги владели векове. Това ги потиска, особено мъжете. Обаче не искат да си го признаят. Така биха признали превъзходството на турците.

Тим я погледна разсеяно със сивите си очи. Ивън осъзна, че е забравил въпроса ѝ.

– Приятели ли бяхте със Зевс?

Той се засмя:

– Зевс беше прекалено надут за мен. Любезничеше с всеки, но презираше хората от квартала. Какво можеш да очакваш от човек, който нарича себе си „Зевс“?

– Това не е ли рожденото му име?

– Не, по дяволите. – Тим хвана главата си с две ръце, сякаш така искаше да изстиска спомена от нея. – Зисис – каза след малко. – Това е кръщелното му име. Но, разбира се, в училище веднага започнали да му викат „Сиси“. Затова в гимназията вече се представял като „Зевс“. Не го виня.

Тя повтори въпроса си как Зевс го е привлякъл в разследването и Тим отново се засмя – пресипнал звук като от изхрачване.

– Виж, това разследване бе не по-добре организирано от пиянска свада. Никой не се беше погрижил да обезопаси местопрестъплението. Зевс, Хал и майката бяха влизали двайсет пъти, преди да пристигне първият полицай. Дори бяха почистили малко, по-точно майката, и бяха преместили тялото, преди да се сетят да извикат полиция. Не че имаше някакво значение. От осемнайсет години в окръг Грийнуд не беше ставало убийство и вероятно изобщо не са знаели какво да правят. Това обаче не им попречи да се мотаят един-два дни. После повикали на помощ щатската полиция, но покрай кампанията на Зевс за губернатор шерифите бяха прекалено заети. Всеки полицай трябваше да пази някого. Междувременно Зевс изпаднал в отчаяние и настоял да му пратят ФБР. И те също се появиха, с големите си умения в разследването на убийства. Така се събраха три банди от некадърници. – Тим я погледна и като си спомни каква е била, добави: – Не се засягай.

– Не се засягам.

Отношенията между федералната и местните полицейски служби бяха като гражданска война, която всяко поколение водеше под различна форма.

– И така, три екипа криминалисти бяха оглеждали местопрестъплението – продължи Тим, – като всеки беше вземал различни проби. Някои изследвания бяха правени по три пъти, други – нито веднъж. Всеки си мислеше, че другите са попаднали на следа. Изобщо пълна каша. След около седмица ми се обади Дики Запулски. Зевс поискал щатската полиция да ме наеме, за да оглавя разследването. После самият той се обади и почти го удари на молби. Честно да си призная, не обичах особено нито търговията с отоплителни уредби, нито шурея, но и работата на улицата не ми липсваше. Обаче ми стана жал за Зевс. И аз бях изгубил дъщеря си. Затова казах: „Добре, пишете ме началник.“ Не че някой имаше желание да ме слуша.

Малко след като постъпи на тази работа Ивън разбра, че Хал държи частен детектив на предварителен хонорар. Отиде да говори с Колинс Мълани, който бе останал още един месец, докато ѝ прехвърли задълженията си. Той я увери, че навремето Тим е бил може би детективът с най-голям опит в разследванията на убийства в окръг Киндъл.

– Най-големият плюс на Тими беше, че не допускаше нищо да го разсее – каза ѝ Колинс. – Не се интересуваше кой с кого спи в „Макграт Хол“. – Имаше предвид Обединената полицейска служба на окръг Киндъл. – И не намразваше престъпниците. Наистина, шамаросваше всеки келеш, който се опиташе да го наплюе, както правеха и всички останали, но колкото и изпаднала да е отрепката, Тими казваше: „Не е имал късмета някой да го обича и възпита.“ Един вид „и аз от там идвам“. Мисля, че той самият е отгледан в сиропиталище.

Сега Тим обясни, че уликите от местопрестъплението не са сочили конкретна следа. Първият пристигнал полицай заварил плъзгащата се врата към балкона отворена. Вечерта се бил излял пороен дъжд, точно на края на пикника за енориашите от „Свети Димитър“, и в лехата под прозореца на Дита имало дълбоки отпечатъци от обувки, сякаш някой е скочил от горе. По-надолу имало и следи от гуми – на едно място, удобно за скриване на автомобил, но по-рано през деня в имението имало двеста коли, тъй че и това не било от полза. Горе едното стъкло на плъзгащата се врата било счупено и малкият балкон бил осеян със стъкла. По стърчащите от рамката парчета, от вътрешната страна на вратата и по килима имало доста кръв. Кървавата следа водела към банята, където една кърпа била изчезнала – вероятно взета от убиеца, за да се превърже. Изследването за кръвна група, което било на мода през осемдесетте, показало, че кръвта е тип Б. Дита и другите от семейство Кронон имали нулева група, следователно кръвта била от убиеца. Първият екип криминалисти успял да вземе ясни пръстови отпечатъци от месинговата топка от външната страна на вратата, запазили се въпреки силния дъжд, който обливал тази страна на къщата. Нямало как да определят кога са оставени, но най-логичното предположение било, че са от убиеца.

– Дита била убита в леглото си – продължи разказа си Тим, – което все още било оправено. Изглежда, че си е легнала да погледа телевизия, докато дойде време да отиде на среща с приятелки в един бар. Била по халат и пликчета. Нямало вагинални травми, но имало следи от сперма – въпреки че и те биха могли да са оставени по всяко време през изминалите четирийсет и осем часа. Също тип Б. Някой ѝ бил ударил плесница – много силно, после я стиснал за лицето. Имала е натъртвания по двете бузи. От удара отляво се били отпечатали пръстите. Което пък подсказва, че нападателят е бил десничар. Освен това е носел пръстен – на лицето ѝ имало голяма кръгла синина. Според патолога убиецът я е ударил, после е запушил устата ѝ с ръка и е блъскал главата ѝ в таблата на леглото. Причината за смъртта е мозъчен кръвоизлив. От синините и раните по главата изглеждаше, че е умряла няколко минути след побоя. Патологът обаче не можеше да каже със сигурност дали е изгубила съзнание или не. Вероятно да, защото не е викала за помощ.

Тим съобщаваше информацията като заучена наизуст молитва. Убийството беше извършено преди двайсет и пет години, но много полицаи, които Ивън познаваше, помнеха най-важните си случаи до най-малките подробности. Нямаше по-обсебваща работа от това да се опитваш да спасиш хората от някой злодей.

– Кога е настъпила смъртта?

– Е, нали знаеш, когато гърците празнуват, ядат през целия ден. Затова нямало как да определят по стомашното съдържание, но според преценката на патолога е умряла около десет и половина вечерта. Според телефонните разпечатки около десет се е обадила на приятеля си Кас. Значи е умряла след това.

– Кой я е открил?

– Зевс. Показанията му не бяха много свързани, не че аз щях да се справя по-добре на негово място. Спомняше си, че чул трясъка от счупения прозорец и дотичал по коридора. След това спомените му бяха доста объркани. Видял Дита на леглото. Телевизорът работел и той я попитал какво става, но видял счупените стъкла и кръвта и изтичал при вратата на балкона. Сторило му се, че зърнал някакъв мъж да се скрива в гората. Върнал се да попита Дита, но тя не отговаряла. Затова се приближил, докоснал я, разтърсил я. Една минута му била необходима, докато осъзнае, че е мъртва. Извикал семейния лекар. После седнал до дъщеря си. Не можел да си представи как ще слезе и ще съобщи на майка ѝ.

Тим спря и се отдаде на своите лични спомени. Когато Кейти почина, всички очакваха да се случи, но Мария се беше прибрала вкъщи да поспи, затова се наложи да ѝ се обади. Той все още си спомняше чувството. Сякаш само тялото му беше там – всичко останало бе все още в миналото, когато шестгодишната му дъщеричка беше жива.

Ивън се поинтересува на какъв етап е било разследването, когато се е намесил той.

– Тъпчеха на едно място. Работната теория беше, че убиецът се е промъкнал, докато тя не е била в стаята, изненадал я и я сграбчил така, за да ѝ попречи да изкрещи, а се е уплашил, че някой е чул шума, и е избягал. Всяка служба обаче имаше своя теория. Местните смятаха, че е било опит за грабеж. Щатските бяха разпитали всички участници в пикника с надеждата някой да е забелязал подозрителен мъж. Зевс бе съвсем объркан и обвиняваше себе си. Защо не бил чул навреме шума от боричкането? Беше убеден, че са я убили враговете му, за да му отмъстят.

– Какви врагове?

– Изглежда, че Зевс е имал доста. Беше много пробивен в бизнеса. Имаше проблеми с гръцката мафия, да не говорим за съпрузите и гаджетата на младите жени, които постоянно сваляше. Освен това момчетата от Норт Енд го предупредили да не се явява срещу Рейф Демуцио на първичните избори. ФБР разнищваше тази връзка.

– Кога се замеси името на Кас?

Тим разказа, че полицията разпитала Кас при първоначалното търсене на свидетели, но той твърдял, че не знае нищо. Зевс от самото начало го подозирал, но ченгетата не искали да заподозрат кадет от полицейското училище. Около три седмици след убийството телефонната компания изпратила записа на номерата, с които е разговаряла Дита, и Кас отново бил извикан за справка, но казал, че с Пол не си били вкъщи и тя му била оставила кратко съобщение на телефонния секретар, което той изтрил още същата нощ.

– Честно казано, Кас е последният човек, когото бих заподозрял. Двамата е Пол учеха в гимназията с голямата ми дъщеря Деметра и ги познавах от църквата. Бяха свестни момчета според разбиранията ми. Но нали знаеш, хората, които най-добре познаваш, най-лесно могат да те заблудят.

Тим се замисли и стисна устните си с ръка.

– След около месец всички разследващи направихме голямо съвещание, за да видим какво сме пропуснали – което не беше никак малко. От две-три приятелки на Дита вече знаехме, че тя е смятала да скъса с Кас. Било ѝ писнало от неприятностите със семейството му. Така ми хрумна да отида в „Макграт Хол“ и да погледна служебното му досие. Имаше кръвна група Б. Пръстовите му отпечатъци също бяха там. Поисках разрешение от прокурора на Грийнуд и наистина съвпадаха с отпечатъците от топката на вратата и много други, снети от различни места в стаята. Това ни наведе на мисълта, че обаждането на Дита в десет е било, за да му бие дузпата и да му каже „адио“.

Както и да е – продължи Тим, – прокурорът на Грийнуд поиска да разпита Кас пред съдебните заседатели, но той нае Санди Стърн, който му забрани да говори. Близо месец си играхме на котка и мишка. Стърн настояваше, че отпечатъците не са доказателство. Кас се катерел всяка вечер по водосточната тръба, за да се натиска с любимата си. А пък въпросните приятелки на Дита се отрекоха от показанията си, когато станахме по-настоятелни.

– Кас е правил секс с Дита през една стая от родителите ѝ? Не е моята представа за забавление – измърмори Ивън.

Тим затвори очи и остави мислите си да се понесат плавно като листа, носени от вятъра. Кой можеше да разбере представите за забавление на другите, особено в тези среди?

– Зевс, разбира се, побесня, когато му казах. Никой не можел да мърсува с малката му петуния в собствения му дом. Обаче подозирам, че наистина са го правили.

– Сериозно?

– Ами да, защото ако Кас се е катерил по балкона, за да купонясва, значи е знаел как да проникне и в нощта на убийството. Затова накарах прокурора да изиска документацията от кредитната му карта и натоварих един екип да провери всеки чифт обувки, които беше купувал през последната година. И действително, след около седмица установихме, че притежава маратонки „Найк“, чиито грайфери съвпадаха с отпечатъците от цветната леха. Следите от горичката можеха да са от гумите „Бриджстоун“ на стария датсун на Кас, но пък в Тройния град имаше десетина хиляди коли, които използваха същата марка.

Все пак взехме заповед за обиск – за дрехите, обувките и колата му – и за медицински преглед, за да проверим за белег, който би могъл да е останал от счупването на стъклото. Намерихме обувките, които търсехме. В дрехите не открихме нищо, но изследването с луминол показа следи от кръв в колата, отново група Б. Стърн се противопостави на прегледа, като приложили доста адвокатски хватки, за да протака, и тъкмо номерата му бяха на изчерпване, когато един ден цъфна в прокуратурата и предложи споразумение, ако Кас се признае за виновен. Искаше да пледира непредумишлено убийство, десет години при облекчен режим. Като деца Зевс и Лидия, майката на близнаците, са се опипвали в стаичката на църковния хор в „Свети Димитър“ и той толкова се разчувства, че беше готов да приеме всичко. Обаче Хермиона, майката на Дита, и Хал не искаха да чуят за такава малка присъда. Накрая, точно когато прокурорът щеше да откаже споразумението, се разбраха за убийство втора степен с двайсет и пет години затвор, но пак при лек режим. Съдията отсрочи изпълнението на присъдата с един месец, за да може Кас да присъства на сватбата на Пол.

– Ти беше ли доволен от резултата?

– Зависи в какъв смисъл. За присъдата никога не съм смятал, че е моя работа. Лекият режим дразнеше част от полицаите, но това е затвор все пак, не е инквизиция. Ако колежанче, особено бивш кадет, попадне в „Ръдярд“, ще го разкостят. Мен ме безпокоеше това, че отказваше да отговаря на въпроси. Категорично. Просто се призна за виновен; каза, че той го е извършил, и толкова.

– Какво остана неизяснено?

– Ами първо, стъклото. Всички парчета бяха отвън, на малкия балкон под плъзгащата се врата. Значи стъклото е било счупено отвътре. Как е влязъл?

– Ти вече каза. Качил се е както предишните пъти. За да… как се изказа? „Купонясва“?

– Това добре. Да предположим, че е отишъл пак да се чукат или пък вече е знаел за намеренията ѝ. Дита му казва: „Не, приключих с теб.“ Кас побеснява и я пребива. Когато тя изгубва съзнание, той се уплашва и побягва. Обаче ако вече е бил вътре, защо не е отворил вратата?

– Може би се е опитал да го замаскира като опит за грабеж. Но понеже не разбира от криминалистика, е счупил стъклото от грешната страна.

– Добра си. – Тим се изкиска и насочи пръста си към нея. Кокалчетата му бяха подути и разкривени от артрит. – Обаче Кас Янис е полицейски кадет. Освен това при счупването на стъкло се вдига много шум.

– Когато искаш да избягаш, не ти трябва излишна олелия. Къде е логиката?

– Значи не ти изглеждаше правдоподобно той да го е извършил, така ли?

– Не съм казал това. Казвам само, че имаше неизяснени въпроси. Не бях психолог да сложа обвиняемия на дивана и да го разпитвам какво му тежи на ума и на сърцето, ако изобщо самият той знае. Обаче имахме пръстовите му отпечатъци от спалнята и вратата. Кръвта беше от неговата група. Обувките съвпадаха. И имаше мотив, защото Дита е смятала да го зареже. Освен това алибито, което беше дал при първия разпит след убийството, не струваше: бил отишъл с брата си близнак…

– Пол?

– Точно така. Били излезли да се пошляят през нощта, да пият бира на реката. Разбира се, че никой не ги е видял. Кас дори не могъл да назове от кой магазин са взели бирите; казал, че Пол ги бил купил.

– Пол потвърди ли?

Тим се почеса по брадичката и се загледа към гредите, останали от тавана на бившата веранда.

– Сега, като попита, струва ми се, че да. Показанията му са взети при първоначалните разпити. Момчетата от щатската полиция са говорили с всички, които са били около Дита на пикника. Показанията му сигурно са събрани в няколко реда. Би трябвало още да са тук.

– Наистина ли?

– Долу в мазето. Нямах персонал и през няколко дни се местех в друг офис, затова предпочетох да държа цялата документация вкъщи. Ще ти я покажа, ако искаш.

Тим се надигна, като използва за опора облегалката на едно кресло, олюля се леко и тръгна. Ивън го гледаше. Беше леко прегърбен, но все още бе едър мъж, над метър и осемдесет висок, с телосложение на страничен нападател. На младини сигурно е правел впечатление на улицата. Той ѝ даде знак да го последва, после отвори една странична врата в кухнята и бавно заслиза в мазето. Дървените стълби бяха стръмни и той се подпираше с една ръка на парапета, а с другата – на стената. Панталонът му бе смъкнат леко.

Мазето беше още по-задръстено от стаите горе. Имаше типичната миризма на старо подземие, на мухъл и застояло, и беше пълно с всякакви неща: прашни велосипеди със спаднали гуми, градински маркучи, закачалки с дрехи, дървени стикове за голф, стари телевизори, счупени мебели. От прозорчето в дъното върху натрупаните вещи се образуваше светло петно.

– Чувал ли си за гаражни разпродажби? – попита го тя.

– Дъщерите ми са по-зле и от мен. Не искат да изхвърлят нищо, до което се е докосвала Мария. Нека да се оправят, след като умра – каза той и се засмя, абсолютно безгрижен пред перспективата скоро да напусне този свят.

Обърна се странично, за да мине покрай един стар гардероб, и се добра до метално шкафче за документи – бежова четвъртита кутия с белеща се на участъци боя. Изглежда, че знаеше точно мястото на всяко нещо. Клекна, отвори долното чекмедже и извади някаква папка, после дръпна връвчицата за запалване на лампа с гола крушка. Разлисти документите с известно затруднение, като плюнчеше от време на време палеца си.

– Ето – обяви след малко.

Зачете се за няколко секунди в доклада, после го подаде на Ивън.

Оказа се точно както си го спомняше. Кратък разпит два дни след смъртта на Дита. Пол казал, че с брат си били заедно през цялата нощ след пикника, разхождали се по крайбрежната улица. Абсолютна лъжа. Кас не би могъл да бъде с него, защото, както бе признал по-късно самият той, е бил при Дита и я е пребил до смърт.

– Това е истинско съкровище – каза Ивън.

– Така ли?

– Този човек иска да става кмет. Висш началник на полицията. Обаче е излъгал пред ченгетата, за да спаси кожата на брат си. Въпреки че вече е работел в окръжната прокуратура.

– Кой не би излъгал на негово място? Не знам дали бих гласувал за човек, който няма да се опита да спаси собствения си брат. Пък и това е политически проблем. Хал може да си играе каквито иска смахнати игрички. Мен това не ме засяга. – Тим махна небрежно покрай големия си нос.

– Може, но това доказва твърденията на Хал, че Пол е бил замесен от самото начало. Прикривал е брат си. И може да не е само това. Тези маратонки. Двамата са близнаци, нали? Значи и той е можел да ги обуе. Сигурна съм, че са си разменяли дрехите. Заедно ли са живели все още?

– Шегуваш ли се? Това са гърци. Хал все още живееше с родителите си, а беше минал четирийсетте. Да, и двамата братя Янис живееха у Лидия и Майки. Струва ми се, че Пол тъкмо се канеше да се изнася.

– Ами отпечатъците? Еднояйчните близнаци нямат ли еднакви отпечатъци?

Ивън кипеше от ентусиазъм. Тя винаги си вършеше добре работата, а работата ѝ бе да помогне на Хал да получи възмездие. Сама се изненада от готовността си да заподозре Пол, когото винаги бе харесвала, дори му се беше възхищавала. В него обаче имаше нещо потайно. Нямаше как да си прекарал с него толкова време, колкото тя, и да не останеш с усещането, че крие някаква тайна за себе си.

Тим наклони глава на една страна.

– Доколкото си спомням, еднояйчните близнаци имат почти еднакви пръстови отпечатъци, но докато са в корема на майка си, размахват ръчички и пипат оная пихтиеста работа… – Той замълча, търсейки думата.

– Плацентата?

– Точно, плацентата. Не, отпечатъците им се различават.

Тя се замисли върху това, после пак прочете доклада.

– Може ли да го взема?

Старецът сви рамене:

– Това е публична информация. След като осъдиха Кас, прокуратурата в Грийнуд направи каквото обикновено прави в такива случаи – приложи всички полицейски доклади към делото, за да докаже, че обвиняемият е бил запознат с цялата документация, преди да се признае за виновен.

Ивън посочи металния шкаф:

– Какво още държиш там, Тим? Ще можеш ли срещу известно заплащане да прегледаш пак всички папки, ако излезе още нещо за Пол?

Той се засмя:

– Няма нужда да ми плащаш. Кронон ми е платил достатъчно. От двайсет и пет години на всеки първи януари получавам чек.

– Знам. Удържат го от моя бюджет – шеговито отговори тя. – Никой не иска да ми обясни за какво са тези пари.

Това беше просто начин Зевс да ми благодари за това, че зарязах всичко друго и се заех с разследването. След като това свърши, не горях от желание да се върна в бизнеса с отоплителни инсталации. Зевс искаше да ме назначи в Зет-Пи, но в полицията ми беше писнало да имам шефове над главата. Затова реших да стана частен детектив и Зевс каза: „Добре, ще ти плащам предварителен хонорар всяка година.“ Няма да си кривя душата. Много ми помогна, особено в началото.

Мълани бе казал на Ивън, че по онова време Тим работел главно за адвокати по криминални дела, като изравял улики, пропуснати от полицаите, а също за застрахователни компании. Оспорвал искове за обезщетения при трудова злополука, като изнамирал снимки на ищеца, докато вдига тежести във фитнеса. Умеел да пише становища и бил спокоен на свидетелската скамейка. Винаги бил претрупан с работа, макар че било изтощително на неговата възраст.

– Зевс и Хал не са ми се обадили повече от десетина пъти. Тази работа, която му свърших миналата седмица, с Коръс, беше първата, която ми дава от пет години. Затова ще прегледам папките, ако искаш. Ще отбележа колко време ми е отнело, но със сигурност трябва доста да поработя, преди да се наложи да ми плащаш допълнително.

Когато се качиха, Ивън взе якето си, което се беше озовало на дивана до дебелата книга. От кухнята проникваше слаб мирис на снощна вечеря, който не беше усетила на влизане.

– Продължавай да си четеш митовете.

– О, бъди сигурна. Когато позвъни, четях мита за любовта.

– Мит ли? Искаш да кажеш, че любовта не е реална? Защо никой не ми каза, преди да се преместя да живея с приятелката си?

Тя рядко споделяше толкова лични неща, но не можеше да пропусне шегата, макар че в случая е Хедър звучеше съвсем сериозно. На Тим много му хареса. Той дълго се смя с пресипнал глас, преди да отговори:

– Не е мит. Аристофан казва, че хората били създания с четири крака, някои с един пол, но повечето – наполовина мъже, наполовина жени. Богът Зевс се уплашил, че ще станем много могъщи, затова ни прерязал през средата. От тогава всеки търси другата си половина. Как ти се струва това? – добави, като отново се засмя, вдъхновен от идеята.

– Добро обяснение.

На Тим отговорът ѝ пак му се стори забавен. После с куцукане я изпрати до вратата. В антрето спря и я погледна в очите:

– Нали не мислиш сериозно, че Пол Янис има пръст в убийството на Дита?

– Защо е излъгал? – възрази Ивън. – Имал е приготвен отговор и по-важно, знаел е, че трябва да излъже заради Кас. Това означава, че е знаел достатъчно. Може би наистина двамата са били заедно онази вечер. Може би затова Кас не е искал да говори.

Тим се замисли. На лицето му се изписа загриженост.

– Не ми се иска да мисля, че съм пропуснал нещо толкова голямо – измърмори.

Остана замислен върху тази възможност още няколко секунди, после отвори тежката врата.

5

Хедър – 12 януари 2008 година

Ивън Милър не беше рожденото ѝ име. Родена като Диди Курцвайл в Каския Вали, Колорадо, тя бе израсла в семейната ферма, където баща ѝ сееше люцерна, боб и царевица. Беше мълчалив, кривокрак мъж, мормон, напуснал църквата – и заедно с нея родителите и близките си – за да угоди на жена си, която едва след сватбата му споделила, че вярата на „Светците от последния ден“ просто не намира подходяща почва в сърцето ѝ. Диди беше пето от седем деца – достатъчно далечен номер в редицата, за да всее объркване в детското съзнание. И тя беше объркана – осъзна, че е аутсайдер, много преди да разбере причините за това. Като че ли никога не улучваше подходящия момент да се засмее и не умееше да се харесва на хората, особено на майка си.

На игрището обаче, с хокейния стик в ръка, се чувстваше в стихията си. Навремето баща ѝ бил бейзболна звезда – влязъл в „Туинс“ след военната си служба и играл в шампионата, докато се наложило да се върне във фермата, за да помага на родителите си. Диди бе наследила спортните заложби на баща си – или поне така им се искаше да вярват. Стотици пъти заспиваше със стик в ръка, обмисляйки различни удари. Стана подгласничка на Мис Спортистка на годината в Колорадо, спечели пълна стипендия за колеж в Айова, а през 1984 я избраха в американския олимпийски отбор по хокей на трева. Върна се в родината с бронзов медал и без никаква идея за бъдещето. Чувстваше се, сякаш за първи път излиза на дневна светлина след дванайсет години, прекарани в тунел на амбиции и състезания. На една трудова борса за завършили колеж се заинтересува от работата в Бюрото и три месеца по-късно беше в Куонтико. Обожаваше ФБР – всеки божи ден в течение на двайсет години. Бюрокрацията, бумащината, правилата можеха да те влудят, но хората, с които работеше, бяха страшно горди с призванието си и обхванати от страстен стремеж да вършат добро. Това бе същото настървение, което играеше централна роля в спортната ѝ кариера.

През 1992 година прие да напусне местния клон на Бюрото в Де Мойн и да започне работа като агент под прикритие тук като стажант в юридическа кантора под името Ивън Милър. Задачата ѝ бе да следи един корумпиран адвокат, който се оказа, че записвал различни съдии, докато им давал подкупи.

Тя сама си избра името Ивън – на една втора братовчедка, чиито родители я кръстили така от местното произношение на името Ивон.

„Петрос“, мисията под прикритие, се увенча с огромен успех – с нейна помощ бяха осъдени шестима съдии, девет адвокати и десетина съдебни чиновници и помощник-шерифи. След последното дело бе извикана във Вашингтон да получи Медала на ФБР – най-високото отличие, присъждано на федерални агенти. Дори майка ѝ дойде и гордо изпъчена, приемаше поздравления от всички.

Имаше обаче и една по-голяма полза. Възможността да се представя под друго име ѝ даде шанс да стане друг човек. Най-напред така успя да се изяви. Но нещо по-важно – изпита удоволствието от това да бъде себе си. Мисълта отново да се върне в обвивката на Диди беше отблъскваща като завръщането в затвор. Тя избра окръг Киндъл като свое предпочетено разпределение и получи разрешение от Вашингтон да продължи Да се представя като Ивън Милър – единственото име, с което бе известна тук. Дори Мерил – единствената от сестрите ѝ, с която бяха близки – вече я наричаше така.

Сега беше неизмеримо по-щастлива, отколкото в по-ранния период от живота си, когато се чувстваше като топче за пинг-понг, което постоянно се блъска и отскача от невидими стени. Основното ѝ занимание през тези дни, в редките моменти, когато умът ѝ бе свободен от други мисли, беше да се удивлява колко щастлива можеше да бъде. Сега никой не очакваше да бъде идеална.

Тя често си го напомняше в моменти като сегашния, когато се опитваше да потисне познатата комбинация от гняв и чувство за унижение при мисълта, че приятелката ѝ Хедър Трувийн отново ще я разочарова. Беше събота вечер и Ивън седеше в балната зала на Спортния клуб на окръг Киндъл – красиво старомодно помещение, високо колкото три етажа и с масивни дъбови колони, сега пищно украсено за сватбата на Франсин и Нела, приятелките, които я запознаха с Хедър. Подредените в редици сгъваеми столове бяха покрити с бял сатен, а една амфора с бели рози на подиума показваше мястото, където щеше да започне церемонията. Ивън пазеше място до себе си при пътеката, защото знаеше, че Хедър ще иска да разгледа всеки детайл от облеклото на младоженците. Те всеки момент щяха да влязат по сатенената пътека, хванали под ръка Нелиния баща. Ивън тъкмо вадеше блекберито си от чантата, за да види дали Хедър не ѝ е пратила съобщение, когато тя дойде.

– Успях – прошепна Хедър, като наклони русата си глава над рамото ѝ и леко я целуна. Ухаеше удивително свежо и парфюмът ѝ „Фракас“ за секунда я обгърна.

Имаха връзка от година и половина. Хедър беше творчески директор в „Корал Глотън“, трийсет и осемгодишна, забавна, малко буйна, умна и много красива. Бе започнала като фотомодел. Беше висока, елегантна блондинка, чиято грация много напомняше за Мерил – най-красивата жена, която Ивън познаваше. Когато беше на единайсет, Мерил ѝ подари великденската си рокля, която сама си бе ушила преди четири години. Направи ѝ къдрици и подкъси дрехата с два сантиметра точно преди да излязат за църква.

– Не е ли красавица? – чу Ивън сестра си от горния етаж.

– Прави каквото може – отговори майка им, – но никога няма да бъде нищо особено.

Едно от много хубави неща, които ѝ се случиха, след като се премести в окръг Киндъл през 1992, беше това, че трябваше да се представя за момиче за всичко на адвоката – информатор на полицията, и да изглежда по съответния начин. Боядиса косата си в по-светлорусо и я подстрига късо, каквато бе модата по онова време, тъй че да стърчи, сякаш някой е минал с косачка през главата ѝ. Носеше десетсантиметрови токчета, силно се гримираше всеки ден и се обличаше стилно. Скоро осъзна, че това ѝ харесва повече, отколкото е подозирала.

Колкото и да се кипреше обаче, никога не беше подозирала, че може да бъде привлекателна за красавица като Хедър. Да бъде елегантна, се удаваше на приятелката ѝ, както спортът на Ивън. Хедър бе стройна, въпреки че рядко спортуваше и никога не се ограничаваше в яденето. Беше естествена блондинка (на първата им вечеря заедно се похвали, че съдържанието отговаря на опаковката) и изглеждаше дори още по-красива сутрин, сънена и с леко подпухнало лице.

Освен това беше весела, безгрижна и страшно забавна. През първите няколко месеца на Ивън ѝ бе много приятно с нея, въпреки че в импулсивността си Хедър рядко се интересуваше от мнението ѝ. Можеше да се събуди посред нощ, да се запали от някоя туристическа реклама за Бразилия и докато Ивън спи, да промени екскурзията, която двете са планирали месеци наред. Една вечер Хедър влезе в апартамента и показа с широк жест всички мебели, които дълго бяха избирали.

– Тези неща не стоят добре – заяви. – Диванът трябва да се махне.

Въпросният диван бе от кървавочервен мохер, изработен по поръчка, и струваше няколко хиляди долара. На Ивън почти ѝ прилоша при мисълта за това прахосничество, но в същото време се радваше, че се е освободила от ограниченията, които я бяха потискали цял живот. Хедър поръча цяло ново обзавеждане за дневната, но предупреди да изчакат, предвиждайки, че може да размисли в последния момент. Ивън много се смя, когато научи.

Разбира се, след време престана да бъде толкова забавно. Когато приятелката ѝ хвърли една скъпа блузка, която беше обличала само веднъж, тя извади дрехата от кофата.

– Поне я подари на някого – упрекна я.

Хедър махна пренебрежително с ръка.

С времето Ивън започна да прозира през красивата маска на приятелката си. Хедър отделяше толкова внимание на външността си, защото трудно владееше чувствата си. Често изпадаше в мрачно настроение и се държеше невъзможно и грубо. Пиеше твърде много и твърде често и в това състояние бе нетърпима. Освен това беше дразнещо непостоянна. Бяха решили в деня на сватбата да си вземат почивка, за да се подготвят, да отидат на СПА, да си направят маникюр и педикюр. Вместо това Хедър стана в осем и заяви, че имала работа. Главният ѝ клиент Том Крейгмор, изключително взискателен човек, искал да събере творческия си екип и цял ден да обсъждат една колекция спортни дрехи, която трябваше да пуснат наесен.

– Къде се преоблече? – попита Ивън.

– В офиса.

Сутринта Хедър бе излязла без чанта, което означаваше, че предварително е занесла роклята в офиса и е знаела, че плановете им за днес са обречени на провал. Защо не ѝ каза по-рано, защо не направи нещо, за да не я разочарова пак? Винаги се държеше така детински. Идваше от безумно объркано семейство: баща развратник, който се самоубил, и майка без достатъчно реалистичен поглед, за да осъзнае, че децата ѝ страдат. В резултат от това Хедър страшно се боеше от чуждото неодобрение.

Церемонията започна. Това бе неофициална сватба. Франсин и Нела бяха ходили до Бостън миналата седмица, за да сключат законен брак. Това, което се случваше сега, в присъствието на роднини и приятели, беше единственото разрешено от местното законодателство – църковно бракосъчетаване.

Духовното лице, свещеник от Епископалната църква и стар приятел на двете жени, благослови съюза им.

– Животът – каза в речта си – е твърде жесток, за да го живеем сами.

Тази мисъл прониза Ивън като стрела. Да. Истина беше. Тя хвана ръката на Хедър и я стисна силно.

И сякаш за потвърждение прекараха нощта страхотно. Няколко години по-рано, тъкмо беше прехвърлила четирийсетте, Ивън бе установила, че обожава да танцува. Музиката, особено шлагерите от седемдесетте, от ученическите ѝ години – „Стълба към небето“, Спрингстийн – я освобождаваше от задръжките, както алкохолът или наркотиците правеха с други хора. Двете с Хедър танцуваха, докато телата им започнаха да лепнат от пот; поръчаха си четири повторения на „Роден да тича“ само за себе си. Персоналът на клуба тактично отпрати гостите в един.

Когато се прибраха вкъщи, Хедър се отдаде на разюздани фантазии за сватбата им. Имаше стотици идеи: как щели да минат по пътеката между столовете, осветена от свещи, плаващи в сферични бокали с вода и орхидеи; как церемонията щяла да се проведе върху килим от свежа лавандула.

– И искам бижута „Картие“ – заяви. – За „Кей“ изобщо няма да си хабя целувките, а ако ми дойдеш със „Зейлс“, изобщо не те познавам.

Каза го уж на шега, но в очите ѝ имаше решителност.

Когато приятелката ѝ отиде в банята, Ивън, която бе поела доста повече алкохол от нормалното, изпадна в мрачно настроение. Приказките на Хедър за сватба, претенциите ѝ я накараха да осъзнае колко малка е възможността това да се случи. Съмненията ѝ не бяха свързани с това, че еднополовите бракове едва ли ще бъдат легализирани в този щат, нито дори с неубедеността, че е преодоляла достатъчно предразсъдъците си, за да може свободно да нарича Хедър своя „съпруга“. Друго я притесняваше, въпреки че погълнатото шампанско ѝ пречеше да определи точно какво. Съмненията ѝ бяха шок за самата нея, защото в любовната им връзка тя бе тази, която ухажваше Хедър, съобразяваше се с нея, прощаваше ѝ. И все още копнееше за нея, обичаше забавната ѝ страна и ужасния ѝ сарказъм и беше открила нещо силно и добро в себе си, като ѝ се отдаваше изцяло. През последните няколко месеца бе осъзнала, че на практика изпълнява ролята на нещо като майка за приятелката си, в което нямаше нищо лошо – Ивън обожаваше чувството, че се отнася към Хедър с повече търпение и разбиране, отколкото навремето получаваше от своята майка. Все още не беше готова да се откаже от това.

Започваше обаче да губи вяра в мита (или легендата, или приказката, както щете го наречете), който сама си беше създала, че Хедър ще се „усмири“ и ще я заобича, както Ивън искаше да бъде обичана. Животът бе твърде жесток, за да го живееш сам. Затова тя беше тук. И утре, когато се събуди, щеше отново да вярва в своята приказка. Но засега последната чаша шампанско я бе превърнала в нещо като ясновидка или оракул, прозряла през мъглата на бъдещето, но неспособна да види там нищо, вдъхващо утеха.

6.

Джорджия – 17 януари 2008 година

Тим видя първия от телевизионните клипове на Хал, посветени на Пол и убийството, в понеделник следобед, след като остави гръцките митове и пусна телевизора, за да гледа ранните новини в 17.00. Беше се отказал да гледа местните станции още преди години – там даваха само небивалици, например как куче чихуахуа ловува омари или как образът на Исус се появил върху печена филия с кашкавал – но сега бе въодушевен, че участва в актуалните събития. На тази възраст беше свикнал да се чувства незначителен.

Делото, заведено от Пол, бе водеща новина от няколко дни и сега Хал отвръщаше на удара. Тим смаяно изгледа клипа. Едно листче, което беше почти унищожено от влагата в мазето му, бе представено едва ли не като свещено писание. Камерата даде страничен план на полицейския доклад, сетне последователно фокусира заглавието – „Шерифство на окръг Грийнуд“, датата и накрая, името „Пол Янис“ в графата „Свидетел“. Думите, казани навремето от Пол, постепенно потъмняха и бавно се издигнаха от страницата, докато строг женски глас питаше избирателите дали искат да имат лъжец за кмет. Тази вечер клипът бе показан няколко минути по-късно като част от новините. Тим отмести поглед от телевизора с неприятно чувство. В клипа нямаше нищо невярно. Но все още имаше усещането, че нещо не е както трябва.

Все още размишляваше над това, когато, опакован с вълнено палто и с филцова шапка на главата, надникна през стъклото на входната врата. Беемвето спря отпред. Той отключи и излезе.

– Само четири пресечки са – каза на Ивън, докато си слагаше колана, – но новите съседи не си чистят тротоарите. Стар съм вече за алпинистки изпълнения.

Миналата седмица беше паднал дълбок сняг, за първи път от две-три години. В детството му през зимата температурата се задържаше с дни наред под минус двайсет, а при всяко затопляне имаше силни снеговалежи. Вече не беше така. Веднага след като снежинките спряха да се сипят, младата Дори Шърман от отсрещната къща изведе малкия си син, за да му покаже преспите, каквито досега не беше виждал.

Ивън го попита за още подробности за жената, при която отиваха.

– Няма нищо особено – отговори Тим. – Джорджия Лазопулос. Сега Джорджия Клеон. Навремето с Пол бяха гаджета. Баща ѝ беше свещеник в „Свети Димитър“.

– Гръцките свещеници женят ли се?

– Да, при православните е така. Но само преди да бъдат ръкоположени. Понякога това удължава престоя им в семинарията.

– Там, откъдето идвам, повечето деца на свещеници бяха луди.

– Джорджия беше добро момиче, доколкото си спомням. Искрена. Чете ли доклада, който ти пратих?

– Опитах се. Но на факса почти нищо не можах да разчета.

– При първоначалните разпити била доста приказлива. Казала, че Дита и Пол се скарали в деня на убийството. Нали такова нещо искаше да намеря?

– Да. Защо е разказала това на полицията? Защото ѝ се е сторило странно?

– По-скоро не. Накарали я да разкаже всичко, което си спомня, и тя така направила. Дори казала колко сладки е изяла. Все пак реших, че ще е полезно да поговорим с нея. Нали ми плащате на час, опитвам се да си изработя хонорара.

Ивън го плесна по ръката и той се засмя.

– Завий тук – каза ѝ след малко.

Джорджия живееше в същата едноетажна постройка, която бяха купили с бившия си съпруг. Джими Клеон бе нейната утеха след Пол – беше приказлив и симпатичен, но пристрастен към наркотиците, и тя научи за това едва след като среброто от сватбата изчезна скоро след медения им месец. Поне такива бяха слуховете. Тъй като Джорджия беше дъщеря на свещеника, всички говореха за нея.

Когато го отстранили от „Свети Димитър“, баща ѝ изгубил свещеническото жилище и се преместил при нея. Отец Ник започнал да се държи странно. Заради мозъчен тумор, доколкото си спомняше Тим. Оперирали го и му спасили живота, но той така и не успял да се възстанови. Освен това получил и инсулт. Майка ѝ била починала, докато тя е била в гимназията, затова сега Джорджия трябваше да се грижи сама за смахнатия си стар баща – съдба, която Тим се надяваше да спести на дъщерите си, въпреки че постоянно го канеха да се премести при тях в Сиатъл.

– Тя знае ли, че ще дойда? – попита Ивън, когато спря беемвето.

Тим ѝ показа едно място по-напред по улицата, където можеше да се намести в черните коловози, оставени от друга кола. В този квартал паркирането в снега беше рисковано. Снегорините никога не стигаха до малките улички и местните жители с часове разриваха местата за колите си, като ги ограждаха със столове или с оранжевите конуси, откраднати от пътните работници. Последното сбиване, в което Тим бе участвал – преди повече от четирийсет години – беше с някакъв кретен, който едва го изчака да прибере лопатата и се навря на мястото му за паркиране. Сега часът бе три и половина и все още имаше достатъчно места, докато хората бяха на работа.

– Да. Казах ѝ, че работим за Хал. Не се зарадва много, но и не отказа. Мисля, че си спомни кой съм.

– Кой би могъл да те забрави? – отбеляза Ивън. – Висок, мургав красавец.

Тим се засмя. Тази жена много му харесваше.

Той едва позна жената, която им отвори. Възрастта я беше променила жестоко: кожата ѝ бе загрубяла и увиснала и като повечето жени в квартала Джорджия беше напълняла. Навремето беше красива, спомни си Тим, много красива, и ако се вгледа, човек все още можеше да види руините от онова весело, привлекателно лице сред подпухналата плът. Мария също бе напълняла доста, но той не обръщаше особено внимание на това. В един продължителен брак настоящето нямаше чак толкова голямо значение, поне за него. Всеки ден, прекаран заедно, продължаваше да живее в тях – особено хубавите дни. Но Тим можеше да види Джорджия само такава, каквато изглеждаше, и сегашната ѝ външност нямаше нищо общо с девойката от миналото. С ризата, която носеше, му се стори по-ниска и той се почуди какво я е накарало да обуе този прилепнал клин.

Тим пак се представи, изброи няколко съседи, които очакваше Джорджия да си спомни, после попита как е баща ѝ. Тя направи кисела физиономия.

– Ще видиш – измърмори. – Щура се напред-назад, сякаш търси съкровище. Най-трудно е да го опазя да не се добере до телефона. Свързва се с доброволците от „Полицейския солидарен фонд“, приказва с часове и им обещава хиляди. Принудих се да му дам един кочан невалидни чекове. Умира си да пише чекове. Голям баровец.

Махна им да влязат в тъмната дневна. На стената имаше няколко красиви икони с издължени безжизнени лица и много снимки от Гърция – лазурносиньо море и голи планински склонове – вероятно от някоя семейна екскурзия. Когато момичетата бяха малки, Мария искаше много да отидат в Гърция, но това бе още един от плановете, които се провалиха след кончината на Кейти.

След смъртта на жена си отец Ник се беше вглъбил в свещеническата работа и постоянно имаше нужда от Джорджия до себе си. Но и без това нямаше желание Да я изпрати в колеж. Тя изкара едногодишен курс за счетоводител и сега все още работеше в същия банков клон, където бе започнала като деветнайсетгодишна, макар вече да бе собственост на по-голяма банка. Беше главен касиер и основното ѝ занимание бе да брои чужди пари от седем до три всеки ден.

Сега тя донесе по чаша чешмяна вода за гостите и се настани тежко на дивана. Ивън седна до нея, а Тим – на едно кресло. Телевизорът работеше и Джорджия го загледа за няколко секунди, докато съобщаваха последни новини около Бритни Спиърс, която постъпила в болница, след като се заключила в стаята със сина си.

– Гледай каква пачавра е станала. При всичко, което има.

Джорджия продължи да зяпа телевизора като хипнотизирана. Отношението ѝ беше същото като на древните гърци към боговете им, помисли си Тим – да надникнеш в живота на по-висшите същества, на силните на деня, за чийто триумф си мечтаем и чийто провал води до толкова катастрофално сгромолясване, че ни кара да се чувстваме щастливи, че водим толкова скромен живот. Когато започнаха рекламите, Джорджия изключи телевизора. Но като посочи с дистанционното стария апарат с дървена кутия, отбеляза мрачно:

– Гледах клиповете на Хал. Сигурно ви е изпратил с надеждата, че съм станала злобна дърта вещица, готова да окаля мъжа, който я е изоставил. Обаче това няма да стане. Отсега ви казвам, не мисля, че Пол има нещо общо с убийството на Дита.

При тези думи едрото ѝ тяло, разплуто на дивана, сякаш се стегна и тя притисна ръце върху гърдите си.

– Това не ме изненадва – отговори Тим. – Ти не би прекарала толкова много време с човек, за когото знаеш, че е склонен да убие, нали? Но хората имат и друга страна, която се проявява от време на време. Хал има свое мнение, каза го публично и Пол реши да го съди. Затова сме тук. Никой от нас не е бил там по време на убийството. Трябва само да ни кажеш какво си спомняш. Никой не иска да си измисляш лъжи.

Тя присви очи, при което веждите ѝ се сключиха, и погледна Тим, опитвайки се да реши дали да му вярва. Той се досещаше какво се е случило с нея. Джорджия бе като куче, което е било бито прекалено много. Все още нямаше представа с какво е предизвикала всички тези нещастия, затова се беше научила да не се доверява на никого.

– Мина време, не си спомням много – каза тя. – Знаеш как е. Споменът за събитието остава. Колко често се случва да разговаряш с някое момиче и само след няколко часа някой да я убие? Но за останалото, кой знае? Колко мина от тогава? Двайсет и пет години поне.

– Разбира се – съгласи се Тим. – Но паметта е странно нещо. Може да попиташ например някоя жена: „Спомняш ли си каква рокля носеше тогава?“ И тя си спомня.

– Аз си спомням – обяви жената и за първи път, откакто бяха дошли, се усмихна. – Носех тънка синя памучна лятна рокля. И доста добре ми стоеше.

Разсмя се и тялото ѝ потъна в дивана. За момент изглеждаше доволна от себе си.

– Вярвам ти – каза Тим.

Седнала до Джорджия, Ивън водеше записки. По нейни наблюдения повечето детективи, разследващи убийства, не бяха много обиграни във воденето на разпити. Влизаха в стаята и задаваха няколко въпроса с извърнато настрани лице, чакайки момента да кажат: „Не ме лъжи. Ако не кажеш истината, отиваш зад решетките.“ Тим обаче бе честен и любезен. С него човек имаше чувството, че говори с някой добър дядо, седнал на люлеещ се стол на верандата си.

– Ще ти кажа още нещо, което си спомням – продължи Джорджия. – Може да не те интересува, но когато гледах клипа, в който се твърди, че Пол е излъгал полицията, се сетих. Точно това ми каза той онази вечер. Каза, че щял да ходи с Кас на крайбрежната. Не знам дали наистина са се видели, но такъв му беше планът.

– Има ли причина да си го спомняте толкова ясно? – попита Ивън.

Джорджия се обърна към нея. Очевидно приемаше въпроса ѝ като предизвикателство.

– Да, има. Защото много ме изненада. Беше неделя вечер и татко винаги ходеше в „Мъжкия клуб“. Така оставах сама вкъщи. Като всички мъже Пол не пропускаше да се възползва от това.

Жената кимна важно, сякаш е поставила Ивън на място, както всъщност си беше. Зад нея Тим погледна Ивън със сините си очи.

– Пол каза ли защо ще се виждат? – поде отново той.

– Мога само да гадая. Мисля, че искаше да говори с Кас за Дита. Двамата се караха заради нея поне веднъж седмично. Опасяваше се, че брат му ще се ожени за нея и така ще разбие семейството.

Ивън се замисли за детайлите. Нещата не изглеждаха толкова зле, колкото се беше опасявала. Може би Пол се беше срещнал с Кас на крайбрежната и бе измислил някакъв план. Но единият от тях, а може би и двамата, си беше тръгнал след това, за да убие Дита.

– Не искам да си мислите, че съм на страната на Пол – продължи Джорджия. – Не съм. Той се отнесе с мен като подлец. Нали знаете как казват някои жени:

„Отне най-хубавите години от живота ми.“ И той наистина ми ги отне. След като завърши право, аз се оказах кварталното момиче, което не беше достойно за него. А в онези години имах десетки обожатели. Как само изглеждах! Все още ми е болно. Но ще бъда честна. Винаги гласувам за него. Сигурно и този път ще го направя.

Тя се вгледа за момент в ръцете си, сякаш върху тях можеше да прочете смисъла на това, което току-що каза.

Човек може да бъде заслепен от любов и никога да не се съвземе, даде си сметка Ивън. Най-силното влюбване в нейния живот бе преди близо десет години, в Дорийн. Преживяха шест прекрасни месеца заедно, преди на Дорийн да ѝ открият рак, и още година и половина, в която Ивън се опитваше да облекчи страданията ѝ. Смъртта на приятелката ѝ я сломи, отчасти защото нормалните им отношения не бяха продължили достатъчно дълго, за да проличи как би могла да се развие връзката им. Ивън се чудеше дали и тя като Джорджия не е успяла да се отърси от мъката по непостигнатото щастие. Хората не смятаха, че любовта е в състояние да провали нечий живот. Но може би беше. Това бе ново хрумване за нея и тя се почувства като затисната под самото бреме на тази идея.

– Да се върнем на пикника – каза Тим. – Има ли нещо по-специално, свързано с Пол, което се е запечатало в спомените ти от онзи ден?

– Спомням си, че се блъсна в София Михалис. От начина, по който говореха, усетих, че става нещо. Когато скъса с мен, обясни, че било заради обвиненията срещу Кас. Каза, че бил твърде объркан от случващото се. Обаче само след шест месеца се ожени за София. Тогава не изглеждаше объркан.

– Спомняш ли си нещо, случило се между него и Дита?

Тя тръсна глава, но не стана ясно дали не си спомня, или просто е твърде разсеяна от мисълта за Пол и София.

– Според един от полицаите, които са те разпитвали, си казала, че Пол е говорил за кратко с Дита.

– Така ли?

Тим бръкна в палтото си и извади полицейския доклад небрежно, сякаш това бе най-естественото нещо, което един старец може да носи в джоба си, като списък за пазаруване или бележка да се обади на дъщеря си. Джорджия се зачете в подчертаните редове, като потърка с ръка челото си. След малко кимна:

– Да, видях ги да говорят. После Дита се отдалечи наперено и още си спомням изражението на Пол. Но това не беше нищо необичайно. Пол адски я мразеше.

– Това ли ти каза тогава? Че я мрази?

– Не си спомням какво сме говорили. Не съм ли казала на полицая. – Тя взе доклада от Тим, без да попита, и наклони глава, докато четеше. – Наистина не си спомням изобщо да съм говорила с Пол за нея през онзи ден. Освен може би когато той ми каза, че ще ходи на крайбрежната, но и за това не съм сигурна.

– Но все пак казваш, че я е мразил, нали?

– Не без основание. Не искам да говоря лошо за мъртвите… – Джорджия се прекръсти с удивителна бързина, – … но ще ви кажа истината. Дита беше много разглезено момиче, с много остър език. Поведението ѝ беше: „Татко е голяма клечка, владетел на вселената, затова мога да говоря каквото поискам.“ Беше красива и затова момчетата винаги тичаха след нея, цялата проклета кавалерия, но с изключение на Кас тя успяваше да отблъсне всеки.

– Това ли не харесваше Пол в нея? Поведението ѝ?

– Ами, говореше, че била необуздана, влияела зле на брат му, майка им също я мразела и Дита го знаела, и нарочно дразнела всички. Не знам. Искаш ли да ти кажа какво мисля аз?

– Точно затова сме тук.

– Мисля, че Пол ревнуваше. Това е голям проблем при близнаците. Особено еднояйчните. Той обичаше брат си. Дори няма подходяща дума за това чувство. Лидия постоянно разправяше, че когато били малки, не понасяли нещо да ги отличава един от друг. Когато пришивала имената им на дрехите, те откъсвали етикетчетата. Ядели от чиниите си. Нощем се премествали и двамата в едно легло и заспивали прегърнати. Когато съседското коли ухапало Кас, всички се кълнели, че Пол е изкрещял първи, още преди някой от двамата да разбере дали има кръв. Бяха като свързани в сърцата. И тази връзка се запази. В смисъл, че Пол никога не прие, че Кас е виновен.

– Как така?

– Ами, дори след като той се призна за виновен, Пол твърдеше, че е невинен.

– Наистина ли? – попита Тим, без да издава изненадата, която Ивън почувства като тръпка, преминаваща през цялото ѝ тяло и стягаща гърдите ѝ. Той запази абсолютно спокоен тон: – Кога го е казал?

– Същия ден. В деня, когато Кас се призна за виновен пред съда. Аз самата бях там. С Пол бяхме скъсали от няколко месеца, но… не знам, исках някак да подкрепя семейството. Не знам – повтори. – Може би съм търсила повод отново да видя Пол. – Присви очи, натъжена от спомена и безполезността на копнежа си. – Както и да е, той ми благодари, че съм отишла. Отбихме се в „Бишопс“, пихме по бира и той беше направо съсипан. Така де, можеш да си представиш – човек, когото цял живот си смятал като част от себе си, да отиде за двайсет и пет години в затвора. Беше адски натъжен и ми каза: „Той е невинен, да знаеш.“

Ивън се намеси:

– Попитахте ли го откъде знае?

Опита се да имитира спокойния тон на Тим, но Джорджия отново отговори рязко:

– Абе, това беше брат му близнак, за бога!

Ивън вече разбра Джорджия. Тя бе от онези жени, които не харесват представителките на собствения си пол, въпреки че мъжете, които е обичала – Пол, който я е изоставил, Джими Клеон с неговите наркотици и баща ѝ, който не я е пуснал в колеж – са провалили живота ѝ.

– Предполагам, че Кас му е казал – продължи тя. – Но аз се опитвах да го утеша, не да се правя на детектив. Пол беше нещастен и аз го изслушах. Мислех, че можем да останем приятели. Това случва ли се някога изобщо? – След всяко поклащане на глава тя докосваше късата си, стегната прическа, за да не се разрошва. – И, разбира се, точно преди да си тръгна, той ми сервира, че след две седмици ще се жени за София, за да можел Кас да му кумува, преди да влезе в затвора.

Тим замълча за момент, докато тя преодолее спомена, който като повечето свързани с Пол изглеждаше мъчителен.

Зададе ѝ още няколко въпроса за събитията в деня на убийството, дали някой е имал открит конфликт с Дита. Накрая погледна Ивън, ако има да добави нещо. Тя погледна записките, които бе направила по-рано в бележника.

– Забелязали ли сте по онова време Пол да има някакви по-сериозни наранявания.

Джорджия се замисли само за момент, преди да отговори, че не е видяла.

– Щеше ли да забележиш, ако е имал по-дълбоко порязване? – намеси се Тим.

Изрече го небрежно, сякаш питаше колко е часът, но Джорджия го погледна многозначително.

– Щях да забележа. Ходехме от девет години и бях сигурна, че ще се омъжа за този човек. Разбира се, след убийството на Дита се виждахме по-рядко. След като започна работа, той най-после се беше решил да се изнесе от къщата на родителите си и търсеше апартаменти, но когато обвиниха Кас, съсредоточи цялото си внимание върху това и в крайна сметка скъсахме.

– Това означава ли, че е можело да не забележите? – уточни Ивън.

Джорджия отново се завъртя към нея и пак се сопна:

– Означава, че го виждах по-рядко. Но пак се виждахме. И щях да забележа. Всеки знае, че цялата спалня е била в кръв. Както казах, той мразеше Дита. Не съм толкова тъпа, че да не направя връзката.

Ивън прие отговора ѝ, без да възрази, но знаеше, че тези предположения в минало време винаги са безсмислени. Ако любимият мъж ѝ е казал, че се е порязал, докато е оправял оградата на родителите си, тя би го приела, без да се замисля. Сега обаче жената бе твърде докачлива, затова Ивън не искаше да спори. Отново погледна бележника си и попита:

– Пол с дясната ръка ли си служи?

– Предимно.

– Как „предимно“?

– Кас е левичар. Пише с лявата ръка, храни се с лявата ръка. При Пол е обратно. Преди години, когато го забелязах, се запитах дали това означава, че не са съвсем еднакви, но явно се случва при много близнаци. Когато са били малки обаче, както казах, те са мразели да се различават, затова понякога се хранели и двамата с лявата ръка, друг път – с дясната. Затова бяха еднакво сръчни и с двете ръце.

– И с лявата, и с дясната?

– Да. Например, когато започнаха да играят тенис в гимназията, отначало местеха ракетата от едната в другата ръка, удряха форхенд и от двете страни. Треньорът обаче ги спря. Пол играеше с дясната, а Кас с лявата. Поотделно бяха достатъчно силни играчи, но заедно никой не можеше да ги бие, защото всеки знаеше точно какво замисля другият. Две години подред бяха щатски шампиони. Това е голяма гордост тук. Две градски момчета да победят всички ония богаташчета от клубовете в предградията. Писаха за тях в „Трибюн“. Имаше една такава смешна история.

Жената се облегна назад и се усмихна развеселена от спомена.

– Участвали веднъж в един от онези турнири с размяна на домакинството, в петък и събота, срещу една гимназия в окръг Грийнуд и на последния единичен мач на Кас втория ден другото момче се нахвърлило върху него с ракетата, като закрещяло: „Вчера преглътнах, че ме победи, но да идваш днес и да ме биеш с лявата ръка, това е подигравка!“

Тримата се разсмяха. Но дори в тази ведра атмосфера Ивън забеляза някакво безпокойство в изражението на Тим.

– Кас носеше голям пръстен на дясната ръка, нали? – попита той.

– О, да – отговори Джорджия. – Беше един от онези абсолвентски пръстени от колежа „Ийстън“, които двамата с Пол си бяха купили за дипломирането.

Възрастният детектив кимна, но стискаше замислено устни. Ивън се досети какво се пита: как са могли да осъдят левичар за убийство, извършено от десничар?

Тя отпи глътка вода от чашата си и се приготви да си тръгват. Двамата благодариха на Джорджия за отделеното време.

– Адвокатите може да ви се обадят – предупреди Ивън.

Джорджия пак реагира остро:

– Как ли пък не. Нямам намерение това да ми се превръща в професия. Тим се обади. Съгласих се да говорим от уважение към него. Каза, че шефката му също трябвало да дойде, и на това се съгласих. Но не смятам да повтарям всичко четирийсет пъти пред цяла пасмина адвокати. И със сигурност няма да говоря пред репортери. Те пишат каквото искат да си казал. Това е последният път, когато говоря за тая работа.

Тим се намеси, опита се да я успокои:

– Засега нищо не се знае със сигурност. Всичко може да отшуми за две седмици. Но ако се стигне до съда, няма начин да не се замесиш мъничко. Все пак си била гадже на Пол. Няма човек, който да го е познавал по-добре от теб по онова време. Трябва да разбереш, че си важна.

Тим си разбираше от работата, помисли си Ивън. Самата тя още не можеше да преодолее сковаността при общуване с непознати. Той обаче знаеше как да успокои Джорджия. „Ти си важна.“

Все пак не успя да я убеди съвсем.

– Не съм сигурна…

За секунда и тримата замълчаха.

– Имам едно предложение – каза след малко Тим. – Мога да взема фотоапарата си, нося го тук, в палтото. Може да прави клипчета. Ще запиша как отговаряш на някои въпроси. И това ще е всичко. Поне доколкото зависи от нас. Ако някой друг ти прати призовка, ще трябва да се явиш, но за момента няма да се налага да говориш повече. Ще казваш на адвокатите и репортерите, или който друг дойде, че нямаш какво повече да кажеш.

Джорджия се замисли за момент.

– Мога ли да го разкажа, както аз искам?

– Разбира се.

– А ще ме покажат ли по телевизията в някое от тия рекламни клипчета?

Ивън нямаше представа как Тим ще сервира това решение на шефа ѝ. Когато кажеха на Хал, че са намерили свидетел срещу Пол, той щеше да затанцува из кабинета и веднага да се обади в рекламната агенция. Тим обаче запази пълно спокойствие.

– Може би – отговори. – Напълно е възможно.

Джорджия огледа за секунда мрачната дневна, сякаш правеше равносметка на живота си. После кимна. Тим бе разгадал начина ѝ на мислене. Пол я беше изоставил и беше объркал живота ѝ. Но тогава тя е била жената до него. Нямаше да навреди, ако за момент се покажеше в светлината на прожекторите.

Джорджия направи две изявления, второто – по-гладко.

Джорджия добави последното изречение във втория запис. Ивън, която бе далеч от всякакво изкуство, беше научила от Хедър достатъчно, за да си представи как режисьорът ще представи това изявление: кадър в близък план, фокусиран върху лицето на жената, наблягащ на безпокойството и неохотата в изражението ѝ, докато разкрива истината. Щеше да бъде много въздействащо.

Точно когато Тим и Ивън тръгнаха към вратата, бащата на Джорджия нахълта в стаята. Втренчи се в телевизора и го посочи с бастуна си, като даде ясна заповед. Тя му каза да изчака една минутка. Старият свещеник изглеждаше съвсем грохнал. Носеше долнище на анцуг и фланелка с емблема на чикагските „Мечки“ с голямо петно от супа отпред. Косата му бе разрошена, гъстата му бяла брада – в същото неопитомено състояние. Рамките на дебелите му очила „Хари Карей“ бяха сигурно на над трийсет години. Зад стъклата черните му очи изглеждаха плахи и неразбиращи. Въпреки това Тим го поздрави, като се поклони леко:

– Бог да те благослови, отче.

Отец Ник машинално вдигна ръка с изпънати палец, показалец и среден пръст и се прекръсти – от челото към корема и после от дясното към лявото рамо. Тим отново се представи:

– Може би си спомняте, отче, вие опяхте нашата малка Кейт.

Джорджия настръхна и бързо поклати глава в знак, че този вид напомняния не са препоръчителни. Старецът обаче бе запазил достатъчно разсъдъка си, за да реагира по подходящ начин.

– О, да – изрече с изразен акцент. – Трагедия. Голяма трагедия.

– Така е. Мария не можа да го преодолее напълно. На всички ни беше много тежко.

Старецът отново се обърна към дъщеря си и попита нещо на гръцки.

– Не, татко. Знаят, че си се пенсионирал.

Тя погледна Ивън и Тим и като се усмихна дяволито, обясни:

– Помисли, че искате да ви венчае. Татко, хората просто искаха да питат нещо за Пол и Кас Янис.

Старецът отново каза нещо на гръцки.

– Не, татко. Този, когото даваха по телевизията, е Пол. Кас още е в затвора.

Джорджия говореше търпеливо, но вяло. Явно не виждаше смисъл да обяснява. Добави още няколко думи на гръцки, може би за да повтори нещо, което вече е казала, но отговорът ѝ го ядоса. Старецът направо побесня. Лицето му стана червено като мушкато и той закрещя, като пръскаше слюнки. Цялата къща закънтя от гнева му. Той като че ли застана по-стабилно на краката си и заръкомаха с едната ръка. От време на време произнасяше думата „Павлос“, докато Джорджия се опитваше да го успокои.

Тим и Ивън бързо навлякоха палтата си и се изнизаха през вратата.

7

Терзания – 17 януари 2008 година

Беше мрачен ден, е надвиснали облаци и притъмняло небе. Ивън и Тим спряха на алеята за момент, докато се съвземат след внезапния гневен изблик на отец Ник.

– Грозна картинка – отбеляза тя.

– Така е. Разхлопала му се е дъската, това е ясно.

Стигнаха до колата. Тим отвори вратата и се обърна, за да намести най-напред задните си части. Едва като го видеше да се движи толкова сковано, Ивън си даваше сметка колко е стар.

– Разбра ли какво крещеше баща ѝ? – попита тя, след като се качи и затвори вратата.

– Ядоса се, когато Джорджия го поправи. Тя му каза, че по телевизията са показали Пол, а не Кас, и това го вбеси. Не разбрах всичко, което крещеше, но, общо взето, твърдеше, че е кръщавал тези момчета и са служили на олтара му. В енорията нямало и десет души, които можели да ги различат един от друг, дори лелите и чичовците им, но той можел. Защо постоянно се опитвала да го поправя за всичко? Джорджия искала да го изкара луд, за да му вземе парите.

– Горката жена – измърмори Ивън.

Изкара беемвето от снега и продължи бавно по ясните дири от други коли по улицата.

– Да, тежък жребий ѝ се е паднал. Разведе се е Джими, докато той беше в затвора. Когато излезе, дойде Да ѝ се моли отново да го приеме. Само два месеца по-късно продал двеста дози кокаин на полицай под прикритие. Все още е в затвора, ако правилно си спомням. Обаче и тя не е права.

– Защо?

– Сигурен съм, че Кас също са го давали по телевизията. Не мислиш ли, че при цялата тази шумотевица все някой канал е извадил стари кадри от влизането му в затвора?

– Възможно е – измърмори Ивън. – Във всеки случай тя не ме хареса.

– Защото си външен човек. Местните са такива. Не те приемат, докато не решат, че си заслужил. Извинявай, че така ти отнех думата.

– Напротив, много добре се справи, Тим – увери го тя и беше искрена. – Какво си помисли, когато разбра, че Кас е левичар?

– Това ме стъписа. Сигурно си видяла. Изчетох всички папки в проклетия шкаф и никъде не се споменава нито думичка за това. Все пак знаех за пръстена, онзи от дипломирането.

– Явно и Пол е имал такъв.

– Да, чух. Логично е Санди Стърн да спомене, че Кас си служи с лявата ръка, не мислиш ли? За никого не беше тайна, че търсим убиец десничар.

– Може би клиентът му не е искал да казва нищо, което би могло да уличи брат му. Пол би трябвало да има същата кръвна група, нали?

Тим изсумтя и кимна.

– Освен това защо Пол продължава да твърди, че Кас е невинен? – продължи Ивън. – Дори след като се е признал за виновен. Какво знае, че е толкова сигурен?

Някакъв мъж, връщащ се от работа по отсрещния тротоар, носеше старомодна кутия за храна. Цялото внимание на Ивън обаче бе съсредоточено върху Тим, загледан по улицата и е очевидно смутено изражение. Обувките, пръстенът, кръвта, скарването с Дита, използването на дясната ръка и твърдението, че брат му е невинен – твърде много неща сочеха към Пол.

– Обаче не е видяла следи от порязване по Пол, нали? – измърмори Тим.

– Така казва сега. Но и никой не е видял порязвания по Кас. Изненада ме и това, че двамата са щели да се срещат на крайбрежната. Мислиш ли, че е реално, или Джорджия се е объркала?

– Звучеше доста убедена.

– Може след срещата и двамата да са отишли при Дита.

– В стаята имаше само пръстови отпечатъци на Кас.

– Но също е имало и много неидентифицирани, нали?

– Разбира се.

– Не направихте ли сравнение с отпечатъците на Пол?

– Хъммм – измърмори Тим в отговор. Стисна устни и се замисли. Тя спря пред къщата му. – Разбира се, би могъл да каже, че се е отбил на гости. В наши дни това може да се изясни с ДНК тест на кръвта от стаята на Дита. Но в този случай не помага, защото двамата са еднояйчни близнаци.

– Нали каза, че пръстовите им отпечатъци не са съвсем еднакви. Може и ДНК да не е.

Тим отговори, че се съмнява. Преди около пет години в Индиана имаше дело за изнасилване, при което не успяха да осъдят обвиняемия, защото с брат си бяха еднояйчни близнаци. От жертвата имаше събран ДНК материал, но нямаше начин да се установи на кого от двамата принадлежи. Ивън също си спомняше случая.

– Науката напредва със светлинна скорост – отбеляза тя. – Навремето във ФБР съм работила малко с ДНК, но сега, когато чета за някое разследване във вестниците, дори не разбирам за какво говорят. Тъй че може би вече е измислен начин да се различат еднояйчните близнаци.

Двамата поговориха още малко за нещата, които предстоеше да свършат. Ивън щеше да потърси експерт по ДНК и да се посъветва с адвокатите на Хал. След като Пол заведе делото, Туули бе наел една голяма кантора, но въпреки това запази водещата си роля. Адвокатите щяха да вдигнат врява, когато Ивън им каже, че не могат да разпитват Джорджия, но след като видеше днешния запис, Хал щеше да я подкрепи.

– Ще ти се обадя – каза Ивън на Тим.

Той кимна, но изглеждаше малко умърлушен. Измъчваше го мисълта, че може да е пропуснал нещо. Спомените за дъщеря му сигурно също го потискаха. Ивън изобщо не се беше замисляла за деца допреди две години, когато осъзна колко бързо се променя светът. На тази възраст тя вероятно бе пропуснала момента, но като знаеше колко я измъчваше понякога мисълта, че никога няма да има деца, можеше да си представи какъв ад е да изгубиш дете, което си държал в прегръдките си.

– Знам, че е било отдавна, но съжалявам за Кейт, Тим. Сигурна съм, че все още ти е тежко.

Той отново кимна, по същия скован начин:

– Така е. Болката не отминава. Минаха повече от трийсет и пет години. Досега Кейти можеше да е починала от бог знае какво или да е погребала някое от своите деца. Човек приема случилото се. Но знаеш, че животът е прогорил тази рана в сърцето ти и тя никога няма да заздравее.

Тим с усилие слезе от колата и замятайки болния си крак, тръгна към къщата. Хладнокръвието започваше да го напуска. Когато стигна до входната врата, цялата тежест на годините сякаш затисна плещите му.

Той седна в дневната, все още е палтото, и отпусна широките си длани върху коленете; нямаше желание за нищо. Не изпадаше често в това състояние. Всеки има поводи да бъде тъжен, особено когато си стигнал до такава възраст и вече се прокрадва мисълта, че краят не е далеч. В живота му обаче имаше моменти, когато мъката го парализираше – като гъсто лепило, в което е затънал. Като по-млад в такива случаи се напиваше. Сега ги преодоляваше, като си говореше сам.

Когато се беше родил, семейството му, общо петима души, живееха в едностайно жилище на третия етаж, без асансьор, на около километър и половина от тук. Той беше не планираното бебе, дошло на белия свят осем години след брат си и десет след сестра си. Майка му, крехка женица с вечно течащ нос, изглеждаше отчаяна от живота. Баща му бе този, който крепеше семейството. Беше едър мъж (по-едър, отколкото Тим по-късно) и не говореше, а по-скоро ревеше. Той величаеше живота и особено децата и съпругата си. Когато се прибираше вкъщи, Тим винаги страшно му се радваше.

Когато бе на шест, баща му, който работеше в едно депо на „Чикаго ънд Норт Уестърн“, падна между два вагона и загина. Според това, което му разказаха години по-късно, бил прерязан на две. Майка му не беше на себе си, съсипана от смъртта на съпруга си. Сестрата на Тим, тогава шестнайсетгодишна, ги напусна, а брат му отиде да живее при леля им. Но едва шестгодишен, палав и потиснат от загубата на баща си, Тим се оказа твърде тежко бреме за роднините, затова майка му го остави с един кафяв лакиран куфар в сиропиталището „Сейнт Мери“, като му каза, че скоро ще дойде да го вземе. Така и не дойде. Цяла година той заспиваше разплакан.

Повечето му приятели в морската пехота, които имаха католическо възпитание, ругаеха монахините и се оплакваха как ги биели с линийка през пръстите. Представяха ги като фригидни, сексуално незадоволени кучки, неспособни да намерят щастие нито във връзката с мъж, нито в брака с Бога. Но сестрите и братята от „Сейнт Мери“, които се грижеха за Тим – макар че дори не беше католик – спасиха живота му. Бяха мили и вярваха безрезервно в добротата и способностите на всяко дете. Дори тогава, тъгуващ за майка си и баща си, той съзнаваше, че тук му е по-добре. Започна да свири на тромбон. Инструментът му бе подарък от сестра Алойзиъс и Тим скоро стана добър.

– Това свирене, моето момче, ще те изкара от тук.

Наистина, тромбонът го вкара в оркестъра на Морската пехота, а това на свой ред му осигури място в Градския колеж.

Беше на двайсет и четири и вечер свиреше в джазклубовете, когато един ден случайно се размина с майка си, натоварена с пазарски торби. Той не ѝ се обади, но я проследи до един жилищен блок. Тя влезе и вратата се затвори, преди Тим да успее да се промъкне, но от улицата забеляза, че един прозорец на четвъртия етаж светна. После някакъв човек излезе и Тим се качи.

Майка му стоеше на вратата и го гледаше втренчено. Изведнъж носът ѝ почервеня, тя закри очите си с престилката и заплака.

– О, Тим! Тим, не знаех какво да правя.

Чу се детски глас и едно момиченце на около десет застана до майка си и изгледа сърдито непознатия гост. Майка му го покани. Смутен, Тим отказа, но преди да си тръгне, попита за брат си и сестра си. От Алис нямаше новини – Тим беше около четирийсетте, когато най-сетне я намери – а брат му, точно като него, бе влязъл в армията. При следващото си идване в града Джордж издири Тим.

– Опитах се да я убедя, че трябва да отидем да те видим, но тя не искаше да чуе – рече смутено Джордж, едър мъж с ръста на баща им. – Боях се, че ако настоявам, ще престане да идва да вижда и мен.

Истината беше жестока, но Тим разбираше. Прегърна брат си и от тогава не спряха да поддържат връзка. Джордж се обаждаше всяка седмина, независимо къде по света се намираше, и всяко лято ходеха за риба в Баундъри Уотърс – мястото, където за първи път бяха отишли с баща си. След време започнаха да водят синовете и дъщерите си. Джордж вече не беше между живите – почина от рак преди шест години в Лагуна Бийч.

Мария канеше майката на Тим с трите деца от втория ѝ брак всяка година за Коледа и те идваха, но той не ги чувстваше близки. Радваше се, че Бог го е дарил с прекрасна жена, дъщери и Джордж. Имаше хора, които да обича и които го обичаха. Не виждаше смисъл да хаби енергията си за връзка, криеща опасност да го потопи под емоционален водопад, в който няма да може да си поеме въздух.

Общо взето, животът му беше добър. Изгубиха Кейти, но имаха още две момичета – добри момичета, прекрасни момичета. Сега те живееха в околностите на Сиатъл и се редуваха да се обаждат всеки ден. Мария също обичаше музиката – беше отлична пианистка и даваше уроци на половината деца от „Свети Димитър“. Домът им бе пълен с музика и смях и всички се обичаха, още повече след смъртта на Кейти, защото осъзнаха колко ценно нещо е животът.

Като малък в общото спално на „Сейнт Мери“ Тим често се питаше дали някога някой ще го заобича и той ще е способен да обича някого. Искаше му се да има близък човек и се чудеше как ще се чувства тогава. Дори когато осъзна, че е влюбен в Мария, не беше съвсем сигурен. Едва преди три години, когато тя се разболя и той разбра, че ще трябва да живее без нея, както бе живял, преди да се запознаят, Тим си даде сметка, че е постигнал онова, за което си е мечтал като малък в „Сейнт Мери“.

Сега, сам и разкъсван от мъка, той се питаше дали е бил достатъчно добър за Мария. Може би не беше идеалният съпруг, особено в началото, когато несгодите от детството понякога го караха да се държи като креслив глупак. Мария нямаше навик да се оплаква, но когато го правеше, недоволстваше, че е толкова затворен. Упрекваше го, че никога не говори за детството си, въпреки че то очевидно бе оставило отпечатък върху него. Дали ѝ беше дал достатъчно – вниманието, което тя заслужаваше и за което копнееше; или просто бе твърде зает да лекува собствените си рани? Сломен, свит на дивана в дневната, Тим се измъчваше от един познат страх. Дали когато напускаше този свят, жена му все още е копняла за нещо повече, което той е можел да ѝ даде?

8.

ДНК – 28 януари 2008 година

– Краткият отговор на въпроса, който ми зададохте по телефона – с лек акцент каза доктор Хасан Явем, – е „да“. Теоретично, ако не сме ограничени във времето или средствата, бихме могли да направим достоверно разграничение между ДНК на еднояйчни близнаци. Но това е като да търсиш много, много малка топлийка насред футболно игрище.

Ивън и доктор Явем, с дълга бяла престилка, седяха в личния му кабинет до лабораторията за ДНК изследвания. Елегантен, стегнат мъж, пакистанецът имаше къси черни мустаци и плешиво теме, леко изпъкнало по средата като лешник. Преди всеки отговор на въпросите ѝ той се изсмиваше добронамерено, при което се показваше златната коронка на един от предните му зъби.

От другата страна на бюрото Ивън се чувстваше, сякаш е затегнала всички гайки на мозъка си, опитвайки се да разбере какво ѝ казва ученият. Идеята да изследват ДНК от кръвта, намерена в спалнята на Дита, веднага запали Хал. Ивън знаеше, че шефът ѝ няма да се успокои, докато не намери отговор на всички въпроси.

– Прекъснете ме, ако информацията ви дойде в повече – каза Явем. – Един колега от Алабама смята да публикува този месец изследване, според което много еднояйчни близнаци не са съвсем еднакви генетично. Вариациите между тях са незначителни, но в десетки хиляди гени може да има отделни разлики.

Явем беше известен учен, чиято основна работа бе да сравнява генома на хора с роднинска връзка. Това му помагаше да установи генетичните основи на редица заболявания. Името му се споменаваше като възможен кандидат за Нобелова награда по медицина. Той бе свидетелствал в няколко нашумели съдебни процеса. В днешно време препращаше повечето ДНК експертизи към един търговски концерн, който беше основал и продал преди десет години, за да не жертва от безценното си време за научна работа. Поемаше лично съвсем малко криминални случаи и за Ивън беше голяма чест, че се съгласи да говори с нея, макар че името на Хал несъмнено бе причина за това решение. През годините Кронон бе направил две седемцифрени дарения за Университета на Киндъл, неговата алма матер.

– От известно време се знае, че условията в матката причиняват определени модификации в експресията на гените, наречени „метилиране“. Затова еднояйчните близнаци не са абсолютно еднакви на външен вид, особено с напредването на възрастта. Метилирането обаче не отразява никаква разлика в генома.

Ивън повтори чутото от Явем, но със свои думи. Значи метилирането бе причината Кас да изглежда малко по-висок и по-едър от Пол, когато стояха един до друг пред комисията за предсрочно освобождаване. Тази разлика обаче се дължеше просто на различния начин, по който едни и същи гени са реагирали на средата.

– Обаче – продължи ученият – в генома на близнаците има други миниатюрни разлики, които са по-съществени за вашия въпрос. Наричаме ги ВБК, вариации в броя на копията. Те се проявяват като сегменти от ДНК, които липсват, срещат се като повторени копия или са с обърната ориентация в генома.

Човешкият геном се състои от стотици хиляди комбинации на химичните градивни единици: аденин – или съкратено, А; цитозин – Ц; гуанин – Г и тимин – Т. Един сегмент от хемоглобиновия ген, ако използваме за пример този кръвен белтък, има последователност ЦТГАГГ. Всяка промяна в този код се проявява като печатна грешка. Така вместо ЦТГ-А-ГГ може да има ЦТГ-Т-ГГ, при което аденинът да е заменен с тимин. Вариациите в броя на копията са едно възможно обяснение защо при еднояйчни близнаци понякога само единият развива генетично заболяване. В примера, който току-що дадох, замяната на А с Т в хемоглобиновия ген води до сърповидно-клетъчна анемия.

Повечето ВБК вероятно са безвредни, а някои могат да се окажат полезни. Те се случват при всички хора, не само при еднояйчните близнаци, вероятно като част от някой велик експеримент на природата. Моите изследвания показват, че около две трети от ВБК се получават след зачеването, при деленето на зародишните клетки.

– Значи това може да е разликата между Пол и Кас, така ли? Във ВКБ…

– ВБК – поправи я Явем, като се усмихна търпеливо.

Лабораторията зад голямото стъкло не беше внушителна, колкото очакваше Ивън. Не се отличаваше много от кабинета ѝ по химия в гимназията – същите колби и шишенца, микроскопи, компютри и черни плотове. Имаше епруветки с бели капачета, подредени в сини пластмасови стативи. Помещението беше малко, вероятно за да се намали рискът от замърсяване, и тримата лаборанти с бели престилки почти се отъркваха един в друг, докато работеха. Един мъж свали гумените си ръкавици, за да напише нещо на лаптопа си, после отново се надвеси над микроскопа. Една жена постави някакво стъкло с проба на червен апарат, който за всеки непосветен приличаше на противопожарна аларма.

– Сега да свържем теорията с практиката. Колегите ми в Алабама са успели да изолират ВБК само от около десет процента от близнаците. Затова на сегашния етап в девет от всеки десет случая не сме в състояние да различим еднояйчните близнаци генетично. А дори да намерим вариации в броя на копията, те не се срещат във всички клетки от един и същи вид. При кръвните клетки само 70-80 процента съдържат ВБК, затова резултатът трябва да се потвърди с няколко проби.

– Разбрах. Има само десет процента шанс за успех, без да смятаме останалите проблеми. Но възможно ли е все пак? Можете ли да получите валидни резултати?

– На теория, разбира се. Но трябва да разберете, че дори да намерим различна вариация в броя на копията при един от двамата близнаци и същата ВБК бъде намерена в кръвта от местопрестъплението, това не доказва, че този близнак е извършителят.

– Как така?

Явем запази безгрижното си изражение и отново се усмихна:

– Представете си, че вариацията, която намерим, е тази, която споменах за хемоглобиновия ген. За съжаление много хора имат сърповидно-клетъчна анемия. Ще знаем, че кръвта може да е дошла само от единия близнак, но не можем да докажем, че е дошла точно от него. За да направим това заключение, ще трябва да проведем по-стандартен ДНК тест, което ще доведе до куп други проблеми. Какво знаете за изследванията на ДНК, госпожице Милър?

– Работила съм във ФБР и бях научила някои неща. Но това е малко като математиката от училище. Всеки път, когато някой от племенниците ми покаже домашното си, имам чувството, че няма нищо общо с това, което са учили по-големите им братя и сестри преди две-три години.

Сравнението хареса на Явем. Той се разсмя. Ивън разбираше защо толкова го търсят за вещо лице. Беше чаровен, без следа от надменност. И независимо за кого свидетелстваше, щеше да го направи безпристрастно. Всичко в този човек показваше, че не може да бъде купен.

– Добре – продължи той. – Ще се върна в началото. Около 99 процента от генома на всички хора е еднакъв. Гените на всеки човек обаче съдържат определени ДНК последователности, които се различават при различните индивиди най-вече по броя на повторенията си. Разработвайки метод за изучаване на тези повтарящи се ДНК последователности – като открива ензими, които ги скъсяват – през 1984 година английският учен сър Андрю Джефрис създава теста за установяване на самоличност. При него се изследват малък брой участъци от генома, в които повтарящите се последователности са изучени и каталогизирани, тъй че се знае колко често се срещат. После по съвпадения в някои или всички такива участъци можем статистически да твърдим, че само един човек на милион или дори на милиард може да има същата ДНК последователност.

Ивън погледна шумоизолиращите панели на тавана, докато се опитваше да асимилира тази информация. По принцип това ѝ бяха обяснили и в Куонтико, когато отиде за допълнително обучение в началото на деветдесетте.

– Но това не би трябвало да е трудно в наши дни, нали? – попита тя.

Специалистът се усмихна:

– Зависи. Знаете ли как са съхранявани пробите, които искате да изследвате?

– Още не.

Истината, която тя все още не беше готова да признае, бе, че дори не знаеше дали пробите изобщо съществуват. Тим беше намерил инвентарните списъци на уликите, взети от криминалистите на местната и щатската полиция, затова Ивън знаеше, че са събрани. Доколкото бе разбрала от няколко телефонни разговора, в щатската лаборатория по криминалистика пазеха всички веществени доказателства от разследвания на убийства. Това правило обаче имаше много изключения. Веществените доказателства често не се връщаха от съдебното досие или след края на делото. Вместо да ги приберат отново в хранилището, полицаите и прокурорите често ги оставяха в някое чекмедже, където пробите се разкапваха и накрая някой ги изхвърляше. Но поради големия интерес към случая „Кронон“, с жертва – дъщерята на кандидат за губернатор, вероятността уликите да са съхранявани по правилата, бе по-голяма. Ако беше така, кръвта, открита около прозореца, щеше да бъде от особен интерес.

– Бъдете сигурна – продължи Явем, – че веществените доказателства, събрани през 1982 година, не са били съхранявани по подходящия начин за запазване на ДНК. Не можем да обвиняваме криминалистите, че не са подозирали за технология, която ще се появи в бъдеще. ДНК обаче се разпада с времето като всеки друг биологичен материал. Пробите от кръв са могли да бъдат замразени. Сега е възможно да извлечем ДНК и от пръстови отпечатъци – защото всъщност са остатъци от пот – но никой не осигурява подходяща температура при съхраняването им. Освен това има проблем със замърсяването. Навремето никой не се е стараел да не оставя от своята ДНК – кожни клетки например – в пробите, които взема.

Предвид рисковете от деградация и замърсяване най-добрият вариант е да използвате най-разпространения съвременен метод, КТП тестуването – тоест изследване на къси тандемни повторения – и по-точно игрек-КТП теста, който се провежда върху Y-хромозомата. Игрек-КТП работи с много малки проби и благодарение на структурата си игрек-хромозомата не деградира толкова бързо. И, разбира се, няма опасност от замърсяване от женски генетичен материал, защото само мъжете имат игрек-хромозома.

– Каква е вероятността игрек-КТП методът да проработи?

– Доста висока. Но проблемът с деградацията и замърсяването не се ограничава само при КТП теста. Той е сериозен фактор и при двата теста за изследване на ВБК – така наречените 32К-ВАС и „Илумина Бийдчип“.

По-нататък Явем описа цялата процедура на тестовете, най-вече за да може Ивън да разбере за какво ще дава парите си Хал. Първо, щяха да направят тест, за да проверят дали Пол и Кас наистина са еднояйчни близнаци – тоест заченати от една яйцеклетка. По целия свят имало хиляди близнаци, които след откриването на ДНК са узнали, че всъщност са двуяйчни близнаци – от две различни яйцеклетки. Второ, Явем щеше да направи игрек-КТП теста, за да докаже, че кръвта на местопрестъплението е била (е голяма вероятност) от Пол или от Кас. Трето, с други два теста щяха да установят вариацията в копията на гените между двамата близнаци. И накрая, четвърто, щяха да се опитат да намерят ВБК на същия генетичен участък в пробите от кръв, събрани на местопрестъплението.

– Затова бих казал – завърши той, – че в крайна сметка вероятността да постигнем научно достоверен резултат, са не по-големи от едно на сто. Доста малка вероятност по всички стандарти. Все пак ние с голямо удоволствие бихме опитали. Това ще е интересно изследване и с очевидна научна полза.

Двамата уточниха последните подробности за заплащането и времето за изследванията. ВБК тестовете бяха патентовани и трябваше да се проведат в лаборатория, притежаваща необходимия софтуер. Така за всички изброени процедури бяха необходими поне три седмици. Ивън му благодари горещо и го помоли да ѝ изпрати фактура за консултацията, после тръгна обратно към офиса, за да обясни всичко на Хал.

9.

Знание – 28 януари 1982 година

Ивън завари Хал в почти същото положение, в което го беше оставила сутринта: настанен удобно на голям фотьойл в големия си кабинет и загледан с интерес в плазмения телевизор на стената. Липсваше му само купичка с пуканки.

По-рано, когато мина да му каже, че отива на среща с Явем, Кронон четеше имейлите на служителите си. В последно време всяка фирма уведомяваше работниците си, че електронната поща на служебните им адреси може да бъде обект на вътрешни проверки. Той обаче възприемаше това като право от време на време да се рови в кореспонденцията им. Първоначално наблюдението бе организирано, за да могат хората на Ивън да хванат един малък мръсник от наемния отдел, който издаваше на конкурент списъци на евентуални наематели. Хал обаче не прекрати наблюдението. Обичаше да следи кой разглежда порносайтове, кой го критикува и какви слухове се въртят из фирмата. Доколкото бе известно на Ивън, той не правеше нищо с информацията, а просто я възприемаше като възвишен бог, надсмиващ се над слабостите на смъртните.

Сега шефът ѝ седеше пред екрана и гризеше нокътя на палеца си, докато гледаше последния вариант на клипа с Джорджия. Ивън не беше видяла завършения материал и го изгледа заедно с него. Беше много въздействащ.

– Довечера ще го пуснат в ефир – каза той. – Да видим какво ще покажат социологическите проучвания след това.

Просторният кабинет бе облицован със светло дърво с красиви шарки – явор, доколкото можеше да прецени Ивън – и обзаведен с вградени мебели от същия материал. На една полица в дъното имаше малък олтар в памет на сестра му – с нейна снимка от колежанския ежегодник, глинен съд, който е правила като дете, и снимки с родителите им и любимата му леля Тери.

Друга полица, по-близо до бюрото, бе посветена на родителите му. На една от външните врати дори имаше закачен маслен портрет на Зевс, един от няколкото в централната сграда на Зет-Пи. Шкафът под телевизора беше отрупан с фотографии на семейството на Хал.

Каквото и да се говореше за него, той бе всеотдаен съпруг и баща. Хвалеше се прекалено много с децата си, но го правеше само от любов. С Мина имаха четири и двете големи момчета вече бяха завършили колеж.

Той се надяваше да ги привлече в бизнеса, но и двамата се увличаха от хуманитарни каузи. Големият, Дийн, помагаше в борбата срещу СПИН в Африка. Всички деца на Хал, дори двете му дъщери, все още в гимназията, смятаха политическите възгледи на баща си за допотопни и той приемаше мнението им като безобидна младежка наивност, въпреки че бе готов да прегризе гърлото на всеки друг, който би казал такова нещо.

Освен това беше лудо влюбен в Мина. Обаждаше ѝ се по три-четири пъти на ден, обграждаше я с внимание и охотно следваше съветите ѝ, които уважаваше като свидетелство за любовта ѝ. Тя приготвяше дрехите му всяка сутрин. Хал наистина бе един от най-щастливо женените мъже, които Ивън познаваше.

– Едно на сто, а? – измърмори, след като тя му разказа всичко.

– Да. И минимум четвърт милион долара.

Той се замисли за момент.

– Обаче каза, че ще го направи, нали?

– Можем да подадем искане пред съдия Ландс. Явем ще ни даде клетвена декларация, че е възможно да получи достоверни резултати. Но това са нови методи, Хал. Експертизата за установяване дали тестът е достатъчно благонадежден, ще се проточи с месеци.

Хал се колебаеше, но голямата му глава се поклащаше одобрително, докато обмисляше вариантите. Ивън искаше шефът ѝ да осъзнае възможните последствия, преди да вземе решение, макар че той сигурно вече го беше взел.

– Виж, Хал, мислех за това и според мен трябва да предвидим и другата възможност. Може да намерим топлийката, както се изрази Явем, и да се установи, че кръвта е на Кас. Може да получим положителен резултат, който все още е най-вероятният, като имаме предвид, че Кас се призна за виновен. Това е голям риск. Ще навреди на репутацията ти. А Пол ще излезе като мъченик и направо може да започне да се нанася в кметския кабинет.

Шефът ѝ я изслуша внимателно, както правеше обикновено, втренчен в нея зад дебелите стъкла на очилата.

– Действай – нареди. – Знам, че може да се върне като бумеранг. Но тези хора убиха сестра ми и както седя тук, така съм сигурен, че близнаците крият нещо през всичките тези години. Сигурен съм. И искам да разкрия истината. Дължа го на Дита.

Когато се върна на бюрото си, Ивън телефонира в лабораторията на Явем, после свърши останалата работа, която се бе натрупала, докато я нямаше – главно във връзка със сделката „Йор Хоум“. Частните детективи на Зет-Пи бяха открили, че преди няколко десетки години на парцела в Индианаполис е имало малка фабрика за бои, което обясняваше информацията, дочута от Тим, докато следеше Дикстра. Поне засега сондажите не бяха открили замърсяване на почвата. Дикстра се беше престорил на възмутен и бе настоял Хал да подпише предварителния договор още тази седмица или да се откаже от сделката. Хал все още нямаше основание да поиска намаляване на цената. Зет-Пи трябваше да плати 550 милиона долара, от тях 400 милиона – в брой, и тези средства да бъдат кръстосано обезпечени с акции от търговските центрове. В резултат шефът ѝ привикваше Ивън в кабинета си по пет пъти на ден и я караше да докладва буквално за всеки нов сондаж, който се правеше.

Тя си тръгна от офиса чак след осем. Докато чакаше беемвето ѝ да се издигне от автоматизирания подземен гараж, набра номера на Хедър. Получи текстово съобщение: „Работя до късно. Кикимор.“ Това беше кодирано за Крейгмор, прекалено взискателния клиент.

Апартаментът им се намираше в един нов блок – трийсет етажа стъкло. Бяха го избрали заедно, макар че Ивън плащаше всичко – Хедър харчеше на практика всеки долар, който тя носеше вкъщи. Освен това бе обзавела апартамента – вече два пъти – в същия разточителен елегантен стил, в който се обличаше. Една цяла стена с изглед към реката беше остъклена, а мебелировката налагаше жилището да бъде винаги идеално подредено, за да се постигне желаният ефект.

Беше красиво по безупречния начин, по който Хедър бе красива, но Ивън не можеше да се почувства у дома си. Лично тя предпочиташе меки кресла и някой и друг мръсен чорап сред разхвърлени на пода списания. Чувстваше се още по-некомфортно, когато останеше сама.

Слезе на долния етаж и потренира около час, после, още по екип, пусна спортния канал и хапна диетично. Както обикновено мислеше за работата. Беше впечатлена от клипа с Джорджия и си помисли, че с интуицията си, която често му служеше добре в бизнеса, Хал може би все пак е напипал истината.

Постепенно обаче един по-важен въпрос се прокрадна в съзнанието ѝ. Не можеше човек с богат полицейски опит като нея вечно да се преструва на наивен. Преди няколко седмици, когато се връщаха от сватбата на Франсис и Нела, за първи път започна да я измъчва една мрачна мисъл. Напоследък Хедър твърде често се отзоваваше на спешни повиквания от страна на Том Крейгмор, твърде често стоеше до късно през нощта при него и всеки път се връщаше подозрително ухаеща като току-що излязла от банята. Ивън отдавна трябваше да се досети, че тя спи с Том.

Още в първите дни от запознанството им Хедър бе признала, че от време на време, когато няма връзка с друга жена, спи с мъже. Тя беше доста неориентирана и си мислеше, че го прави, за да затвърди отношенията си с клиента. Но Ивън не можеше да се преструва повече, че това не се случва.

Любовта бе най-великото нещо на земята. Но, изглежда, че почти винаги се изкривяваше или износваше с времето. Така ли беше наистина? Възможно ли беше това чувство, за което всеки мечтаеше, в което всеки вярваше и възпяваше, да не води към нищо добро, а, напротив – към най-мрачните дълбини на душата, към жестоки битки и разбити сърца, разкъсващи се от болка, по-силна, отколкото ако бяха посечени с брадва? Това ли бе истината за любовта? Това ли бе най-сигурният начин да намразиш някого?

В десет Ивън вече бе в леглото и заспа с книга за Санди Коуфакс върху гърдите си. Събуди се около полунощ и изгаси лампата. Два часа по-късно, когато дойде Хедър, пак се разсъни. Приятелката ѝ явно беше пияна, защото затрополи в банята, събаряйки разни неща – металната купа до мивката и доколкото можеше да се прецени от шума, разни тоалетни принадлежности. В тъмното Ивън каза „Здравей“ и посегна към ключа на лампата.

Хедър стоеше като вцепенена, с ръка върху гърдите и разширени от уплаха очи. Беше гола, красива, висока, стройна.

– Леле, как ме стресна! Мислех, че спиш.

– Нещо не мога. Неспокойна съм. Как мина вечерта?

– Не мога да разбера дали Том е невероятен сладур, или абсолютен кретен.

„А как се чука?“ – идеше ѝ да я пита. Преди година Ивън би го направила. Гневът обаче вече не напираше в нея, готов да избухне. Вместо това искаше да изпита силата на натрупаната в сърцето ѝ обида.

– Не мога повече така.

Отначало реши, че си го е помислила, но в този момент Хедър застина неподвижно с горнище на пижама в едната ръка над отвореното чекмедже на гардероба „Еймс“.

– Какво не можеш повече?

– Да те гледам как се прибираш пияна, след като си дала на някой мъж да те опипва, чука или бог знае какво друго.

– Ох, я стига!

– Това трябва аз да го кажа.

– Искам да кажа – заяви Хедър, като веднага се просълзи, – че не знаеш какво приказваш. Не можеш да ме обвиняваш.

Ивън замълча за няколко секунди.

– Ти на практика сама си ми го признавала на няколко пъти, когато си била надрусана. Бяхме в същото това легло, когато те попитах къде си била, и ти отговори: „Няма значение“. Колко пъти се повтаряше? Омръзна ми да се преструвам, че не знам какво става.

– Ох, наистина няма значение!

Ивън очакваше този отговор. Спомняше си какво говореше Хедър за случайните си авантюри с мъже. Твърдеше, че им се надсмива, и може би наистина беше така. Искала да им покаже, че не могат да я имат, че не я впечатляват. Но това не означаваше, че тези срещи не са важни за нея. Просто бяха важни по различен начин, а не както когато лежеше в прегръдките на Ивън. Това бе голямо разочарование, но какво да очаква от Хедър? В секса всеки преживяваше разочарования, или поне не намираше онова, за което копнееше в най-съкровените си мечти. Но каквото и да означаваше това поведение за Хедър, то имаше значение за Ивън. Това беше единственият проблем. Тя отново го каза на приятелката си.

– Да не искаш да престана да се виждам с мъжете, с които работя? – попита Хедър. Прекоси стаята и заръкомаха разпалено. – Това ли искаш? Добре, ще го направя. Това са някакви лесбийски глупости, но добре, няма да излизам с хора, които не ме привличат.

– Не мисля, че ще престанеш. Мисля, че е важно за теб. Сигурно сама не разбираш защо, но няма да спреш. Обаче това ме наранява, затова ние трябва да спрем.

– Обичам те – каза Хедър. – И ти също ме обичаш.

Ивън осъзна колко отдавна е назрявала тази криза, колко добре е обмислила всичко и е планирала действията си.

– Сега ще отида да спя при Джанет. Ще остана там няколко нощи. Искам до края на седмицата да се махнеш оттук.

Хедър изпадна в истерия. Заплака безутешно. Носът ѝ потече. Красивата ѝ външност сякаш я напусна. Замаяна от алкохола, беше забравила да свали грима си и сега той потече на тъмни струйки.

– Не мога да отида другаде. Добре ми е да живея тук. Това е моят дом. Обичам те. Моля те. Ще се променя. Ребека познава един психоаналитик. Ще се променя. Кълна се, че ще се променя. Моля те!

Запълзя на колене към Ивън с разперени ръце. Сцената беше сърцераздирателна отчасти защото Ивън се наслаждаваше на унижението ѝ. Сега Хедър също страдаше, беше почти съсипана. Допълзя до леглото и се вкопчи в крака на Ивън. „Обичам те! – повтаряше. – Моля те!“ Ивън също заплака.

И друг път бяха имали такива сцени, макар и по различни поводи. Винаги играеха едни и същи роли: Ивън – ядосана, Хедър – унизена. Ивън заплашваше, Хедър се разкайваше. Накрая решаваха да започнат отначало с надеждата, че този път ще потръгне по-добре.

В надеждата винаги имаше нещо окриляващо. В отношенията с хората, които обичаше, Ивън винаги се вкопчваше отчаяно в надеждата. Сега обаче разбираше, че губи оптимизма си. Драмата, в която участваха – обичам те, мразя те, желая те, не те искам – щеше отново да започне и пак да ги доведе до сегашното положение. С помощта на опитни терапевти Ивън вече достатъчно се познаваше, за да осъзнае, че това също е част от нея – да обича някого, който никога няма да я приеме напълно и за когото никога няма да бъде достатъчно добра. Такива бяха убежденията на старата Ивън – че човек е предварително програмиран. И за да се отърси от това, трябваше да се пребори със себе си. Чувстваше, че трябва да задържи старата Ивън – или Диди – на леглото и да се издигне над нея като безплътните духове, излитащи от телата на мъртъвците в архивните филми. Трябваше да положи почти физическо усилие. Но знаеше, че е правилно. Знаеше, че е необходимо да го направи. Ивън искаше да бъде щастлива и щастието ѝ зависеше само от нея.

Десет минути бяха достатъчни, за да събере нещата си, да се облече и да се махне от апартамента, от пискливото вайкане на Хедър. Поседя в колата в подземния гараж, докато се успокои достатъчно, за да шофира. Толкова труден път бе извървяла, докато осъзнае какво иска – и то ѝ се беше сторило плашещо, срамно и най-лошото, несвойствено. В миналото мразеше да бъде различна, да се чувства различна и да приеме различието като начин на живот. Но го беше направила. А сега, на петдесет, осъзнаваше нещо друго, нещо много по-жестоко – че може би никога не е обичала, не и по онзи необременен, траен начин, на който се бе надявала. Така в три през нощта Ивън седеше в тъмния гараж.

10.

По следа – 30 януари 2008 година

Беше седем и половина и той стоеше на станцията на леката железница в Сентър Сити. На лявата ръка носеше ръкавица, а дясната подаваше на пътниците. Стоеше на долното ниво, близо до изходите, за да хване пътуващите и в двете посоки, но тук нямаше отопление и температурата едва ли беше над минус десет. Младите стажанти, които бяха дошли с него, потропваха с крака и обикаляха в кръг, но възбудата от работата с толкова много хора отвличаше вниманието му от замръзналите му уши. Откакто Джон Кенеди бе захвърлил официалния цилиндър при встъпването си в длъжност, политиците предпочитаха да се явяват пред американските избиратели гологлави.

– Аз съм Пол Янис. Надявам се да гласувате за мен при изборите за кмет на трети април.

Казваше го може би по пет пъти в минута, почти със същите думи.

Обичаше уличната агитация, но не по причината, за която повечето хора си мислят. Първо, това го учеше на смирение – качество, което майка им винаги хвалеше, макар че самата тя рядко го проявяваше. В съвременния свят само актьорите и хората от развлекателния бизнес ставаха истински звезди. Пол беше водач на мнозинството в щатския сенат от четири години, но за обикновените хора лицето му все още бе само смътно познато – възприемаха го като човек, когото са виждали някъде, например на сватбата на братовчеда. Когато чуеха името му, реакцията им беше различна. Повечето се усмихваха сдържано, поклащаха глави и отминаваха. Някои спираха и казваха, че са пазарували в бакалницата на баща му или че са гласували за него на предишните избори. Винаги имаше хора, които искаха да се снимат, особено ако бяха с деца. Имаше и доста, които го подминаваха намръщени – републиканци или по-често хора, които смятаха политиците за напаст, особено ако ти пречат да стигнеш навреме на работа. Разбира се, срещаше и стари познати – главно адвокати, които спираха да го поздравят. И винаги се намираше някой страхотен латиноамериканец, минал случайно точно през тази станция на Тройния град, който разперваше ръце, прегръщаше го и възкликваше: „Пабло, амиго!“

От време на време някой искаше да си поговори с него по-дълго. Майки го питаха за училищата и спортните площадки, които бяха опасно недофинансирани; а младежите от така наречения „обратен трафик“ – тоест пътуващи от Сентър Сити към работните си места около летището – се интересуваха от плановете му за подобряване на енергийната ефективност на окръга и подпомагането на млади компании в компютърния сектор. Ако редовно правеше такива кампании – а той всеки работен ден отиваше на някоя автобусна спирка или тук, по линията на градската железница, а през уикендите обикаляше магазините из целия окръг – човек получаваше ясна представа за проблемите. Имаше все още чернокожи, които се оплакваха от полицейско насилие, особено в Норт Енд. И неизменно чуваше потресаващи разкази – например от един баща на дете с тежки увреждания, който не можеше да получи адекватна помощ от училищата и държавните институции, но отказваше да го изпрати в социално заведение, въпреки че майката отдавна ги беше изоставила. Имаше и забавни случаи – пътници, които искаха веднага да вземе мерки срещу твърде шумното куче на съседа, за спиране на дзета-облъчването от Марс или, много често, срещу някой съдия, чието решение по делото им за развод било ясен знак за корупция. Той обаче обожаваше тези срещи – да ухажва избирателите, да ги изслушва, да кара сътрудниците си да записват идеите, плановете, имената им. Това беше живото сърце на града, нуждаещо се от неговата помощ.

– Е, каква е тая работа с убийството? – попита някакъв младеж с плетена шапка.

Тази сутрин това беше третият, който го питаше във връзка с клиповете на Хал. Той реагира с репетирано измъчено изражение и тръсна глава, сякаш не разбираше за какво е всичко това.

– Оня тип е задник, нали? – добави младежът. Лицето му бе пъпчиво и сигурно беше имал тежко юношество, но сега не му липсваше увереност.

– Ти го каза.

– Да. Обаче това е кофти работа, човек.

След тези думи младежът отмина.

В осем и четирийсет и пет Пол и двамата сътрудници тръгнаха от станцията. Обядва в клуб „Метрополитън“ с група адвокати, с които имаше среща за набиране на спонсори. Беше изгубил част от подкрепата в тези среди, защото бе подкрепил новите обезщетения за психологически вреди в хода на неуспешните опити за здравна реформа миналата година, но повечето присъстващи юристи го познаваха отдавна и го приемаха като свой човек, още повече че от кметския пост щеше да има контрол върху Окръжния юридически отдел.

Когато отвори задната врата на рекламната си кола – червен „Форд Таурус“, завари Крули на задната седалка. Марк показа главата си навън и помоли стажантите Ким и Марти да вземат такси. Това не беше добър знак. Марк би излязъл в студа само ако се налагаше да съобщи на кандидата нещо, което трябва да знае, преди да говори с репортери. И наистина, Крули държеше купчина листа. Искове за откриване на доказателства от адвокатите на Хал.

– Не поискаха ли отхвърляне?

– А?

– Ти каза, че ще подадат иск за отхвърляне на жалбата ни въз основа на Първата поправка и така ще можем да протакаме до изборите. Те обаче са прескочили този етап и са отишли направо към иск за откриване. Така ли излиза?

Марк сви рамене, сякаш не се вълнуваше, че е сгрешил. Хал и адвокатите му бяха надхитрили Пол: искаха съдия Ландс да нареди представяне на всички доказателства, които щатската и местната полиция все още пазеха, както и да задължи Пол да даде слюнка и пръстови отпечатъци за изследване. Щяха да направят ДНК тестове. Той прочете клетвената декларация на Хасан Явем два пъти. Беше шокираща. През годините периодично имаше притеснения от генетични изследвания, но всеки път го уверяваха, че няма начин неговото ДНК да бъде различено от това на брат му. Явем обаче бе истински гений.

Крули прочете мислите му:

– Рей вече говори с Явем. Вероятността тестът да проработи, е едно на двеста или нещо такова.

– Онези проби още ли съществуват?

– Кръвта, явно да. Намерили са я в хладилника на щатската полиция. Практиката им всъщност е да съхраняват пробите по десет години и после – в канала, обаче не и тази.

– Ох, защо имам този късмет?

– Заради СПИН – отговори Крули.

– СПИН ли?

– Кръвта е от 1982 година. Тогава нямаше практика кръвните проби да се изследват за СПИН. После никой не е посмял да я пипне и така е останала.

– Браво!

Крули не харесваше тази реакция, а Пол реагираше така, щом засегнеха темата. Марк водеше предизборни кампании достатъчно отдавна и умееше да избира кого да подкрепи. Правеше го по две причини. Първо, искаше да спечели. В слаба изборна година се хващаше да поработи за някой червив от пари демократ, въобразяващ си, че е новото лице на демокрацията. Обаче бе преживял достатъчно загуби, а ако му трябваха пари, щеше да се върне във Вашингтон и да стане лобист. Затова кандидатът му трябваше да има шанс за победа. И второ, да бъде работлив. Невероятно беше колко много от тези мъже (по-рядко жени) не искаха да положат никакво усилие. Обичаха да се показват пред камерите и боготворящата ги тълпа, дори наполовина да е съставена от роднини на сътрудниците от предизборния им щаб. Но не бяха готови да работят по осемнайсет часа на ден. И се държаха, сякаш доларите растяха по дърветата, сякаш Джордж Сорос или някой друг милиардер много ще ги хареса и ще ги затрупа с пари. Смятаха за унизително и срамно да молят хората за материален израз на подкрепата им. Янис беше професионалист. И беше неуморен. Преди два дни каза на Крули да започне да организира по три допълнителни предизборни изяви всеки ден от началото на февруари. Освен това Пол все още работеше в кантората, да не говорим, че идната седмица щатският сенат възобновяваше заседанията си. До края на май нямаше да има повече от четири часа сън на денонощие.

Крули се запозна с Пол преди три години при кандидатирането му за Конгреса. Марк бе ангажиран с друга кампания в Калифорния и се наложи да откаже. Той обаче беше учил в колежа на Пол и още като студент участва в няколко местни кампании, затова познаваше подходящите хора. Освен това хареса Пол. Беше прям човек. Прогресивен. Приемаше съвети. И не вярваше само в собственото си избиране, макар че това бе основното, в което всички от екипа вярваха. Той разбираше предизборната математика – колко доброволци, колко долари. Понякога Клуни, финансовият съветник, му даваше имената на десет души, на които да се обади до края на деня, и още щом се качеше в колата след поредната среща с избирателите, Пол изваждаше телефона и листчето и започваше да звъни. Често свършваше до обяд и поискваше още десет. Не се оплакваше, че не може да вижда жена си и децата (всеки в тази напрегната кампания имаше нужда от лично време с любимите си хора), и когато излезеше от някоя църква, не ругаеше какъв самовлюбен глупак бил свещеникът. Той знаеше, че на амвона рядко застават скромни хора. Сега покрай проблемите с Кронон Пол за първи път губеше обичайната си дисциплина. Държеше се, сякаш се страхува, и това тревожеше Крули. Един уплашен човек никога не може да победи. Всички – медиите, противниците, членовете на екипа – го усещаха. Водачът винаги трябваше да се държи като такъв. Янис изглеждаше разтревожен от събитията с брат му.

– Това нещо излезе от контрол – каза, загледан през прозореца към небостъргачите и оживените улици, които се надяваше скоро да управлява. – И какво искаш да направя?

– Как така какво аз искам? Трябва да направиш най-логичното. Ще сътрудничиш. Ще излезеш с вдигната глава и ще заявиш: „Нямам от какво да се страхувам. Ще ви дам отпечатъци. Ще ви наплюя, ако трябва.“ Това не се прави, за да го представят в съдебната зала. Това е война на впечатления. Вече съм ти казвал.

– Не искам да се подлагам на този тест – заяви Янис. – Резултатите няма да са добри за нас.

Сърцето на Крули за миг спря.

– Какво означава това, по дяволите? Да не би там да има твои отпечатъци? Да не би да има твое ДНК?

Янис се обърна към него и устните му леко се изкривиха:

– Какви ги говориш, Марк?

– Какво тогава имаш предвид под „лош резултат“. Ако няма улики, сочещи към теб, това е добър резултат. На твое място бих запретнал ръкави и бих дал отпечатъци пред двайсет камери. И бих го направил още сега.

– Не мога.

– Защо?

– Трябва да говоря с брат ми. Трябва да говоря със София. Това се отразява зле на децата ми. Трябва да ги подготвя. – Той отново се обърна към прозореца. Свали очилата си, както често имаше навик да прави, и потърка основата на носа си. – А лош резултат, ако сам не можеш да се досетиш, Марк, ще бъде, ако Явем не успее да различи чие ДНК е било на местопрестъплението. Хал ще го обяви за доказателство, че може би аз съм убиецът. И единственото, което ще ми остане, ще е това, с което започнах – да твърдя, че не съм го направил. Това е капан.

Крули се замисли: Янис беше прав.

– Този процес е катастрофа – продължи политикът. – Каза ми, че съм длъжен да заведа дело, за да защитя невинността си, и че адвокатите ще протакат до изборите.

– Да, а ти ми каза, че няма от какво да се притесняваш. Сега Кронон изнесе, че си излъгал полицията. А пък огорчената ти бивша приятелка, на която направо е изписано на лицето, че си съсипал живота ѝ, свидетелства, че си смятал брат си за невинен. Изобщо не ме обвинявай. За бившата, майната ѝ. Но ченгетата…

– Бях забравил.

– Колко жалко – изсумтя Крули.

– Освен това не съм лъгал полицията. Не че има някакво значение.

Крули не беше обсъждал тези неща подробно с Пол и не беше убеден, че иска да го прави сега. Дори когато помията започнеше да извира от земята като гейзер, той разпитваше кандидата за сексапилната тайна любовница или за нерегламентираната сделка с някой голям спонсор. Не му трябваше да знае, за да може да звучи искрено пред репортерите, когато твърди, че в обвиненията няма никаква истина.

– Не си излъгал ченгетата? Как така? Казал си им, че по времето на убийството с брат ти сте пили бира край реката. А пък брат ти се е признал за виновен. Затова, освен ако Кас не е имал среща с Айнщайн и не е преодолял законите на времето и пространството, няма как да е бил с теб, докато е убивал жената. Нали?

Янис придоби онова измъчено изражение, което Крули ненавиждаше, и отново погледна през прозореца, като несъзнателно поклати глава, мислейки за мащаба на усложненията.

– Не съм казвал на полицията, че сме били заедно през цялата нощ. Сигурно не са ме разбрали правилно. Казах им, че след пикника с Кас отидохме на крайбрежната и пихме няколко бири.

– Това ли ще е нашата теза? Недоразумение? Кас ще потвърди ли?

Все още отказваха да коментират клиповете на Кронон, като се позоваваха на течащото дело. Рей бе подал искане към съдия Ландс да определи основните правила: Могат ли двете страни по делото да дават изявления? Казусът очевидно беше сложен, защото Пол бе адвокат, а професионалната етика забраняваше на юристите да дават становища по висящи дела извън съдебната зала. Съдията бе насрочил изслушване за следващата седмица.

– Разбира се, че Кас ще потвърди.

– Освен това, когато си говорил с полицията, брат ти не ти е бил казал, че е убил момичето, нали? Затова не си осъзнавал, че часът е важен.

– Той изобщо не ми е казвал, че я е убил, честно.

– Не ти ли каза, че смята да се признае за виновен?

– Разбира се, че ми каза.

Крули присви очи:

– Заяждаш ли се с мен?

– Може да се каже.

Янис криеше нещо. Това беше основният проблем. Човек можеше да ругае медиите и законите за финансиране на партиите, да твърди, че всички политици са мошеници, и в деветдесет процента от случаите щеше да е прав, но големите истини, жестоките истини за кандидатите често лъсваха по време на кампания. Това бе като да правиш мозъчна операция с пневматичен чук. Но с всеки изминал ден ставаше все по-ясно, че Янис премълчава нещо.

– Има ли още нещо? – попита Крули.

– Какво имаш предвид?

– Стига, Пол. Да ти приличам на ясновидец? Не ме карай да налучквам правилния въпрос. Ти знаеш кое ще потопи кораба. Потъва ли този кораб?

– Не. – Янис бавно се обърна към Марк. Погледна го с онези тайнствени гръцки очи, толкова тъмни, че не можеш да прозреш в тях. – Искаш ли да го чуеш ясно от моята уста?

За секунда Крули се поколеба.

– Да – отговори след малко.

– Не съм убил Дита Кронон. Нямам нищо общо с това.

Добрият политик винаги е и добър актьор, затова Крули беше свикнал да приема всичко с известни резерви. Познаваше един човек, когото Клинтън повикал в едно тихо ъгълче на Белия дом, за да го увери на четири очи, че никога не е желал сексуално Моника Люински. Крули обаче се отнасяше с особена симпатия към Пол – вярваше му и сега изпита облекчение.

– Брат ми мисли, че трябва да се откажем от делото – каза Пол.

– Мамка му – изруга Крули. – Не можеш да прекратиш делото. Това ще е катастрофа. Ще излезе като признание, че си виновен.

– Не съм казал, че съм съгласен с него, Марк. Но разбирам доводите му. В безизходно положение сме, освен ако не се съгласим на теста и не ударим печалбата. Но шансът е едно на двеста да не успеем. Тогава още повече ще загазим. Извинявай, но изобщо не трябваше да ви слушам.

– Добре. Аз съм виновен. Щом искаш, така да бъде. Но сега не можеш да се откажеш. Ако прекратиш делото, напускам.

Янис наведе глава и го изгледа заплашително.

– Това заплаха ли е?

– Приеми го както искаш. Трябва да изиграем картите си в съда и да се надяваме. Може Ландс да забрани изявленията във връзка с делото и да задължи Хал да спре клиповете.

– Няма да го направи. Ако бях съдия, и аз не бих го направил. Не можеш да позволиш на политик да заведе дело и да затвориш устата на критиците му. А Дюбоа Ландс е добър юрист. Работил съм с него.

– Не знаех – измърмори Крули. – Защо не ми каза по-рано?

– Защото е дълга история.

Бяха стигнали до клуб „Метрополитън“ и Янис отвори вратата. Но преди да влезе, потупа Крули по рамото и се усмихна – за първи път, откакто се бяха качили в колата. Усмивката му беше искрена.

– Горе главата, Марк. Днес е прекрасен ден.

– Така ли?

– Брат ми излиза от затвора. – Той погледна часовника си. – Дори вече е излязъл.

В осем и половина надзирателите вероятно са снели отпечатъци на Кас в административния център, за да са сигурни, че пускат правилния човек; после са му дали да облече старите дънки и горнището на анцуг, с които се беше явил в затвора. „Хилкрест“ приличаше на ранчо от каубойски филм, заобиколено от ниска бяла ограда. Дори нямаше бодлива тел. Наричаха го „Лагера на честта“, имайки предвид, че сред затворниците няма някой, който да не е осъзнал, че ще лежи при много по-тежки условия, ако се опита да избяга и го хванат. Тази сутрин надзирателите бяха дръпнали резетата на врата В, която се отваряше само при освобождаване на затворници или при доставки със съчленени камиони. И Кас бе излязъл сам. София беше тръгнала още в шест, за да го прибере.

Ким и Марти, стажантите, вече чакаха под зелената тента на клуба. Ледът и снегът отпреди седмица се бяха превърнали в черна киша, която се беше спекла от лугата на няколко купчинки, все още вкопчени в цимента с упоритостта на живи същества. Колко сол можеха да понесат тези тротоари, преди да се разядат и да се наложи да се подменят, запита се Пол. Досега никога не се беше замислял за това, но когато станеше кмет, това щеше да е една от грижите му. Всеки винт и гайка в Тройния град щеше да бъде негова отговорност.

Телефонът му завибрира точно когато стигна до двамата си сътрудници. Звъняха му на частния, не на взетия специално за кампанията. Помисли, че може да е Беата, която вече веднъж му звъня, но той не намери достатъчно уединено място, за да поговорят поверително. Номерът беше скрит.

– Пол Янис.

– Сигурен ли си? – отговори брат му.

Двамата се разсмяха като седмокласници на някоя идиотска шега. Брат му се обаждаше от телефона на София, чийто номер бе закодиран, за да може да телефонира на пациентите си, когато реши. Близнаците не се бяха чували по телефона бог знае от колко отдавна – за последен път може би преди двайсет години, когато почина баща им. Разговорите в затвора се записваха, затова предпочитаха да разговарят лице в лице.

– Наред ли е всичко?

– Да.

– Значи сега сме свободни.

– Свободни сме.

– Съжалявам, че не дойдох да те посрещна.

Датата за освобождаването – която всеки затворник помни и насън, даже да излиза осем години предсрочно – беше трийсет и първи януари 2008 година. Незнайно защо обаче след заседанието на комисията за помилване от Управлението на затворите я преизчислиха на днес.

– Вече говорихме за това. Нямаше как да отмениш тази закуска, след като си я уговорил още преди четири месеца. Но нали ще се видим на вечеря?

– Такъв е планът.

Затвориха. Той се беше просълзил, разбира се, и бръкна под палтото си, за да извади кърпичката от задния джоб на панталона. Все още не можеше да си представи, че за първи път от двайсет и пет години ще се храни на една маса с брат си и отново ще спят под един покрив. От суеверие не бяха правили планове за далечното бъдеще.

Двайсет и пет години. Чудовищността на това време го стъписа. Спомни си самопризнанията и деня – месец по-късно – точно след сватбата на Пол, когато присъдата на Кас влезе в сила. Спомняше си двете събития с такава яснота, сякаш се бяха случили миналата седмица, и това му помагаше да преживее по-леко дългите години на раздялата, особено сега, след като бяха минали. Но когато присъдата влизаше в сила, двайсет и пет години изглеждаха и за двамата един цял човешки живот. Когато се сбогуваше с брат си на вратата на затвора, той нямаше представа как ще го преживее. Година след влизането на Кас в затвора мисълта, че не може да му се обади когато поиска, все още беше мъчителна и всяка неделя се събуждаше с разтуптяно сърце, в очакване на свиждането. Само човек, който има брат близнак, еднояйчен близнак, можеше да разбере колко жестока бе тази принудителна раздяла и за двамата.

Сега всичко това беше минало. Той затвори очи и си пое дълбоко въздух. Все още не беше сигурен, че е възвърнал хладнокръвието си. Мразовитият въздух проникна чак до синусите му. С усилие раздвижи крака и влезе в клуба. Животът му отново започваше.