Братя

23.

Лидия – 5 септември 1982 година

Лидия Янис внимателно слиза по наклонената морава в имението на Зевс. Тя не е идвала на този пикник от двайсет и пет години; беше се заклела, че никога няма да стъпи тук. В живота ѝ почти няма клетва, която не е спазила. Тя вярва във волята. В духа. Волята не може да превърне снега в дъжд или да възпре морските вълни, но може да ти помогне да не бъдеш съвсем прегазен от съдбата.

От време на време използва Тери за опора, защото е обула еспадрили с масивна подметка. Токовете са малко по-високи, отколкото е свикнала да носи, защото Майки, с пет сантиметра по-нисък от нея, не обича да се чувства като дете, изведено на разходка от майка си. Когато се готвеше за това събитие обаче, реши да бъде елегантна – напразно усилие в летния задух, от който лицето ѝ пламна, а цялото ѝ тяло плувна в пот. Когато се гласеше сутринта, тя мрачно изучаваше чертите си в огледалото. Все още не може да каже, че е стара, но не изглежда толкова добре, колкото ѝ се иска. Стегнатото, пищно тяло на младостта ѝ се е отпуснало след три бременности, особено последната, с близнаците, и за да скрие пълното си тяло, тя навлече дълга рокля. Черните ѝ къдрици, събрани назад с тънка диадема във формата на лъвска грива, са пронизани от бели нишки, които тя възприема като плевели. Това, което изглежда непроменено, е пронизващият поглед в черните ѝ очи, умни и решителни, в който тя вижда израз на себе си.

Сега, стъпвайки внимателно, Лидия държи главата си гордо вдигната, въпреки че цялото ѝ тяло е отмаляло от безпокойство. Замайването ѝ напомня малко за сутрините през първите ѝ две бременности, с Хелън и Клио. Когато носеше момчетата, се чувстваше здрава – като се изключи това, че всеки божи ден през деветте месеца ѝ се искаше да се самоубие.

– Брат ми се справя добре – отбелязва Тери, – но като го гледам понякога как се разхожда изпъчен като лебед, си мисля, че гордостта ще го убие.

Тери обожава Зевс, колкото и да се подиграва на недостатъците му понякога. Той е със същия бял костюм, който облича всяка година, и се надува, докато поздравява гостите. Понякога на Лидия ѝ се струва, че двете с Тери обсъждат Зевс, откакто се помнят: юношеските целувки между него и Лидия, брака му, децата му, скарването с Майки, титаничния му успех. Ако ги попиташ, всяка от двете ще каже, че другата първа е повдигнала темата.

Има приятелства, които се оказват невероятно трайни само защото са се изградили рано в живота. Ако можеше да избира сега, Лидия не би търпяла компанията на толкова проста и смахната жена. Тери обаче играе основна роля в живота ѝ, като яко дърво, което си гледал как израства от фиданка – физически маркер за тайнствата на времето. Напоследък двете жени рядко се виждат. Преди няколко години семейство Янис се премести в Ниъринг, където Майки отвори втори магазин, а Тери не желае да им ходи на гости, за да не слуша неизбежните му гневни тиради по адрес на Зевс. Затова всяка сутрин двете говорят по телефона, често по цял час. Броени минути след това вече не си спомнят какво са обсъждали, освен в редките случаи, когато едната или другата е треснала слушалката заради някое грубо изказване на приятелката си. По негласно правило виновницата първа се обажда на засегнатата, обикновено на другия ден, без да споменават повода за скарването. При толкова старо приятелство упреците са безполезни. Още преди години Лидия се отказа да моли приятелката си да промени речника си; просто обясни на децата си, че на никой друг не е позволено да говори като нуна Тери. И десетилетия са минали от последния път, когато Лидия убеждаваше приятелката си да приеме някого от множеството мъже, които я ухажваха. Тери предпочита да си мисли, че няма представител на другия пол, достоен за нея.

– Не ми трябва мъж – обича да казва. – Студени крака в леглото, когато нямаш нужда от тях, и увиснал член, когато трябва да свърши работа.

Изведнъж настъпва суматоха. Хората се скупчват на едно място и споменават името на Пол, избухва смях. Лидия оставя Тери и забързва, после вижда сина си да се изправя и да се смее заедно с някакво момиче, което прилича на София Михалис. Младата жена хваща Пол за ръката и му подава празна картонена чиния. Пол я гледа съсредоточено – както се казва в песента, „С очи само за нея“. Това, което Лидия вижда, и вдъхва надежда. Джорджия Лазопулос е глупачка, абсолютно несъвместима с големите надежди, които тя има за синовете си. Ако беше получил дори малка подкрепа от майка си, Пол отдавна да е предложил брак на Джорджия. Дори отец Ник, ограничен като дъщеря си, вече подозира, че Лидия е основният проблем, и се държи все по-хладно към нея. Това обаче не я смущава. Тя отдавна вярва, че тези момчета, заченати и отгледани с много мъки, като някаква компенсация от Бог трябва да са орисани за велики дела.

Когато се връща при Тери, стомахът ѝ изведнъж се свива. Зевс се приближава към тях.

– Лидия, мила моя – възкликва той на гръцки и разперва триумфално ръце.

Бурното им общо минало намира израз само в лек проблясък на очите му. Лидия изтърпява само кратка целувка по бузата си, но той я притиска за секунда (все още е здрав и силен), после се обръща и махва на Хермиона, която вече бърза да се вклини между Лидия и съпруга си.

– Гледай кой е дошъл! – добавя Зевс на английски.

Хермиона не си дава труда да поздрави гостенката; само подава ръка с инкрустиран с диаманти ролекс, който струва повече от къщата на Лидия.

– Радваме се, че Касиан е сред нас – измърморва домакинята. – Ине кало педи (той е добро момче) – сякаш Кас е дете, което просто е дошло да си поиграе.

Хермиона е красива, но глупавичка. Има стройна фигура (защо богатите кучки винаги са толкова кльощави?) и коса с наситен цвят на слаб чай, сресана назад в прическа тип „кошер“. Усмихва се любезно, но и двете знаят, че мрази Лидия, която е много по-интелигентна от нея и навремето бе обезпокоително близка с мъжа ѝ.

– Много дълго страниш от нас – казва Зевс. – Не мога да разбера защо.

Това вече е прекалено. Лидия се усмихва насила, после се завърта и се отдалечава, следвана от Тери. След няколко метра сестрата на Зевс я хваща за ръката.

– Още ли за оня наем на бакалията? Лидия, стига вече. Минаха двайсет години.

– Престанах да идвам още преди това – отговаря тя, но спира дотук.

Понякога, когато е сама вкъщи и показват Зевс по телевизията, тя влиза в стаята и се наслаждава да го гледа. Толкова се е обиграл сега – някогашният младеж, който винаги ясно казваше какво иска. Сега амбициите му са скрити като кама в украсена със скъпоценни камъни кания. Но пък не може да отрече, че тогава харесваше Зевс. Той беше брат на най-добрата ѝ приятелка, висок, красив и притежаващ нещо неустоимо за нея – Зевс вярваше, че го чака велика съдба. Затова бе единственият мъж, който ѝ се струваше достойна партия за нея и за вярата ѝ, че ще остави своя отпечатък в света. Тя винаги се е надявала, най-често тайно, че синовете ѝ ще наследят поне малко от това качество.

Когато Лидия беше на шестнайсет, влечението ѝ към Зевс – както и неговото към нея – ги събра една вечер, която дори сега тя смята за една от най-съдбовните в живота си. По онова време момчетата и момичетата често се криеха в стаичката на хора в „Свети Димитър“, за да се целуват. Всяка седмица двамата се застояваха по-дълго там. Хората започваха да ги одумват. Една вечер той постави ръката ѝ в скута си и попита:

– Знаеш ли какво е това?

Извади члена си от панталона. Тя се втренчи в него ужасена, но и изтръпнала от удоволствие.

– Погали го, моля те – настоя той.

Тя го пипна и той също я погали долу, с което отприщи вълна от наслада, която сякаш щеше да спре сърцето ѝ. Но не му позволи да стигне докрай.

– Не мога, ако не съм омъжена.

– Тогава искам да се оженя за теб.

Стори ѝ се забавно, дори се засмя. Но той настоя пламенно:

– Сериозно говоря. Наистина го искам. Хайде веднага да отидем и да говорим с баща ти.

Хвана я за ръката и я дръпна към вратата; едва я изчака да се дооблече. Баща ѝ беше в дневната на апартамента им. Пиеше бира и слушаше по радиото баскетболен мач – игра, към която бе развил интерес, необясним за емигрант. Лидия и Зевс застанаха пред него хванати за ръце (тя все още чувстваше между краката си влагата, причинена от докосването му).

– Искам да се оженя за Лидия – заяви Зевс.

Баща ѝ го изгледа хладно. Изсумтя и отново се обърна към радиото.

– Няма да дам дъщеря си на един прошляк.

Лидия била от почтено семейство на гръцки земеделци, които се прехранвали с честен труд, като продавали продукцията си. В родината Кронон били овчари и ковачи, което беше друга дума за крадци. В ония дни Никос, бащата на Зевс, превеждаше за мафията, когато ходеха да рекетират собствениците на гръцки ресторанти, предавайки достатъчно красноречиво заплахите на италианците (които те най-често изпълняваха) да чупят прозорци или да прекъсват водопровода.

Следващата нощ със Зевс се срещнаха под уличната лампа пред дома ѝ.

– Ожени се за мен въпреки всичко – настоя той.

Беше планирал как ще избягат. Но тя не можеше да се опълчи срещу баща си. Беше плакала целия ден, но знаеше на кой мъж трябва да се подчини.

Прибра се вкъщи и години наред почти не си говореха. За да не го унижи, не каза на никого за предложението му, дори на Тери, която щеше да побеснее, ако научеше, че бащата на Лидия е говорил така за рода Кронон пред брат ѝ. Случилото се бе забравено, сякаш никога не е било. Зевс постъпи в армията седмица след нападението над Пърл Харбър и за малко не умря в болница, но се върна и се ожени за Хермиона, която вече имаше дете – Хал. Лидия вече бе омъжена за Майки, сина на най-добрата приятелка на майка ѝ, когато през 1942 и той отиде на фронта. Той беше симпатичен и трудолюбив младеж и искаше да бъде добър съпруг, каквото тя още на шестнайсет съзнаваше, че не може да очаква от Зевс. Майки имаше доста по-ограничен мироглед, но за нея нямаше значение, защото знаеше, че след последната си целувка със Зевс под онази улична лампа вече няма да изпитва същите чувства към никого.

Майки бе простоват човек, но оправдаваше всичко, което се очакваше от него. Ненадейно обаче се разболя. Като дете бе прекарал ревматична треска и митралната клапа на сърцето му не се затваряше добре. Лидия си представяше как кръвта блика през дефектната структура като вода през пробит бент. Не можеше да се оперира. Майки вземаше лекарства, но състоянието му се влошаваше. През 1955 година вече не можеше да излиза и си стоеше постоянно вкъщи. Не след дълго бе прикован на легло. Лидия всячески се опитваше да се залъгва, че той няма да умре.

Тери ѝ уреди работа в офиса на брат си. Зевс я познаваше, знаеше колко е умна. Бизнесът му се разрастваше като изригващ вулкан, търговските му центрове заливаха Тройния град като лава, а семейството на Лидия имаше нужда от пари. Случилото се между тях изглеждаше минало преди векове. Тя не си представяше, че може отново да изпита влечение към него. Беше доста наедряла, а той се бе превърнал, по думите на Тери, в „Рицаря с кожения меч“ – всяка нощ обикаляше баровете по „Улицата на мечтите“ и често си тръгваше с някоя красавица на половината на годините му, с която преспиваше в някой долнопробен хотел наблизо.

Зевс обаче започна да флиртува с Лидия още от първия ден.

– Баща ти провали не само твоя живот, а и моя – заяви първия път, когато останаха сами.

Понякога се приближаваше зад стола ѝ, когато наоколо няма никой, и запяваше шепнешком гръцката песен „Сагапо“ („Обичам те“). Ако нямаше време да изкара цялата, изпяваше само припева:

Тя го отблъскваше със стотици аргументи: „Това е минало. Всеки си има свой живот. Аз съм омъжена, Зевс.“ Отбягваше кабинета му, когато можеше, а ако нямаше как да не отиде, молеше някой колега да ѝ се обади след пет минути. Всеки път той се опитваше да я прегърне и тя го отблъскваше.

Преди двайсет и шест години заедно с няколко колеги Лидия отиде на парти, първият от пикниците в Деня на труда. Зевс бе купил имението само преди година и половина и предложи да ѝ покаже къщата. Заедно с тях влезе още една двойка, но когато очите ѝ се нагодиха към по-слабата светлина вътре, тях вече ги нямаше, може би по указание на Зевс. Беше пил, тя – също. След като останаха сами, той я заведе в една от спалните за прислугата до кухнята. Беше малка стаичка с тесни прозорци, като затворническа килия, само с една груба покривка върху двойното легло. Не закрещя, защото последствията от това за нейния и неговия живот, за работата ѝ, бяха лесно предвидими. Но се съпротивлява ожесточено, блъсна го.

– Не, Зевс. Това е лудост. Зевс, казах „не“!

Той не се отказваше:

– Моля те. Моля те.

Сякаш онова, което бяха започнали в стаичката на хора, се беше случило само преди няколко минути. Тя не беше забравила докосването му и тялото ѝ го желаеше въпреки нейната съпротива. Тя обаче престана да повтаря „не“ и да се съпротивлява едва след като той проникна в нея. Тогава заплака от отчаяние и срам. После се облече и излезе безмълвно.

Навън, на моравата, той отново я намери.

– Извинявай – прошепна. – Ще се оженя за теб – сякаш две десетилетия и два брака не бяха никаква пречка.

В този момент научи за Зевс всичко, което ѝ трябваше да знае. Не това, че е лъжец – въпреки че нито за секунда не си въобразяваше, че той ще напусне това имение, жена си и сина си. Но си даде сметка, че той си вярва. Като герой от научната фантастика Зевс искаше да живее шест-седем различни живота едновременно. Осъзна, че той вероятно нямаше да се ожени за нея и когато бяха на шестнайсет. Неговото величие, ако можеше да се нарече така, бе в това, че не приемаше човешките граници.

Лидия му обърна гръб; все още не знаеше какво да прави. Нямаше на кого да каже, нито на мъжа си, който сигурно щеше да почине на мига, нито дори на Теризия, която бе достатъчно старомодна и привързана към брат си, за да застане на негова страна. Какво друго би си помислил един мъж след толкова ухажване, когато жената сама се съгласи да влезе с него в празната къща? Трябваше да се държи, сякаш не се е случило, реши Лидия. Само така би могла да живее нормално.

Повече от три месеца трябваше да минат, преди да се примири с мисълта, че е бременна. Отначало се надяваше да пометне. Искаше ѝ се да стане така, но като майка дори и през ум не ѝ минаваше да се отърве от плода. След време, когато си даде сметка, че скоро ще ѝ проличи, легна при Майки и го прегърна.

– Ще си имаме бебе – каза му. – Скоро ще се наложи да напусна работа.

Така и не разбра дали той ѝ повярва. Във всеки брак има теми табу. Дори тогава въпреки болестта си веднъж на няколко месеца той успяваше да се вдигне като кит, изплувал на повърхността, за да се чифтосва, и всеки път заявяваше, че това би бил добър начин да си отиде от този свят. Но Лидия имаше чувството, че Майки просто е толкова зле, че не му пука. Той знаеше, че умира, че жена му, майката на дъщерите му, предано се грижи за него и ще бъде до него на смъртното му легло. И накрая, огромната радост от раждането на синовете, които щяха да запазят името му, беше окончателната противоотрова срещу въпросите.

През 1958, годината след раждането на момчетата, беше изобретен кардиопулмонарният байпас. Университетската болница купи един от първите и доктор Силвърстийн каза на Майки, че може да спаси живота му. Това бе истинско чудо, разбира се. Беше като да гледаш как някой възкръсва от гроба.

Скоро след това отвориха бакалията. След седем години трябваше да подновят договора за наем. От самото начало знаеха, че условията са прекалено изгодни за тях, но винаги си бяха мислили, че старият Кариатис просто иска да работи с хора, които няма да се налага да гони за наема. Юристите на Майки обаче откриха, че Кариатис е само фигурант; отдавна бе продал магазина на Зет-Пи. Наемът на Янис беше наполовина на това, което Зевс вземаше от съседните имоти. Тази щедрост вбеси Майки. Лидия не смееше да попита защо, макар че се досещаше какво си мисли съпругът ѝ.

До ден-днешен обаче тя не мислеше, че Зевс подозира за бащинството си на близнаците. Слуховете за периодичните пристъпи на потентност при Майки бяха добре известни в енорията. Може би Зевс просто искаше да компенсира Лидия за поведението си.

Колкото до Майки, гневът, който го обхващаше при всяко споменаване на името „Зевс“, беше единственото, което го изкарваше от равновесие. Всичко друго, което се беше случило, бе част от захвърленото минало, част от боледуването му, което те вече възприемаха като далечно море, изолирано и безобидно, когато го гледаш от високия бряг на крепкото здраве.

По-късно Лидия научи, че Кас ходи с Дита. Изчака страстта му да охладнее, но той изглеждаше хлътнал до уши. Бижутерът Ангеликос ѝ каза, че през последните две седмици синът ѝ е гледал пръстени. От отчаяние Лидия не можа да спи няколко нощи. Как беше възможно една моментна слабост да се пренесе във времето и да застраши следващото поколение?

Тя по-скоро би си откъснала езика, отколкото да признае истината пред някого от синовете си. Не можеше да говори и със Зевс. Нямаше как да предвиди какво е способен да направи под влияние на мегаломанията си, но с действията си той със сигурност не показваше никакво уважение към Майки. Тери беше една възможност, но след толкова години тя можеше да се усъмни в думите на Лидия, особено като знаеше неприязънта ѝ към Дита. Нещо по-лошо, Тери можеше да се почувства задължена да каже на брат си. Най-добре беше да говори направо с Дита. Ако тя не обещаеше да скъса с Кас, Лидия щеше да говори с Тери.

Около шест, точно когато е предвидено да свърши пикникът, небето се продънва. Гостите се разбягват във всички посоки, но мнозина, с надеждата пороят скоро да спре, влизат в къщата на Зевс през задната врата, която е отворена, за да могат гостите да ползват тоалетната. Лидия вече е планирала да се вмъкне оттам. По-рано каза на Пол, че Тери ще я закара вкъщи, а на Тери – точно обратното. Сега обаче, когато десетки души се скупчват в задния вестибюл на Зевс, тя се възползва от суматохата и се промъква зад велуреното въже, опънато между две колони като преграда на пътя към горните етажи. Стаята на Дита е втората, чиято врата Лидия отваря на втория етаж, с цяла колекция хартиени кукли, залепени по стените – странна декорация за двайсет и четири годишна жена. Лидия намира едно списание и сяда на шкафчето в банята, после се изправя за момент пред огледалото и се постарава да си придаде решителен вид. Тя вярва във волята.

24.

Родословното дърво – 10 март 2008 година

Зевс бе оставил на сестра си солидно наследство и Тери прояви таланта си в търговията, като често инвестираше в недвижима собственост заедно с брат си. Апартаментът ѝ, като самата Тери, заемаше твърде много място за сам човек, особено ако е трудноподвижен. При все това тя бе на практика закрепостена сред съкровищата си, които беше събирала от целия свят и с които, както казваше Хал, никога нямаше да се раздели. Той я сравняваше с фараоните, които били погребвани заедно с всичките си вещи.

Апартаментът се намираше в една от пищните сгради в стил ар деко, строени през 20-те години на XX век покрай реката недалеч от Сентър Сити. Имаше атрактивни варовикови арки и външни орнаменти и червен керемиден покрив с медни улуци, покрити с красива зеленикава патина. Апартаментът на Тери създаваше атмосфера, сякаш си попаднал в яйце на фаберже – всеки квадратен сантиметър бе богато декориран и позлатен. Всеки предмет блестеше в златисто – рамките на снимките, краката на масите. Дори множеството витрини, съдържащи различни колекции, бяха инкрустирани със златни листенца. Шкафовете съдържаха пъстра смесица от предмети – африкански накити, копчета от китова кост, старомодни детски играчки и, разбира се, еротика. Имаше цяла витрина, около един квадратен метър, посветена на фалосите – древна гръцка традиция, изтъкваше тя, но въпреки това, когато ги видеше, племенникът ѝ почти изпадаше в истерия. Щом влезеше, Хал закриваше колекцията с шал.

Тери прие молбата на Ивън да поговорят, без да пита за причината. Тим също предложи да дойде, но Ивън му каза, че двете искат да си поговорят по женски.

– Е, какво има?

Тери държеше чаша с коктейл, който икономът, старият Джърман, ѝ наля без нужда от допълнително подканване, и се настани на голям диван на цветчета, като държеше бастуна си почти като скиптър. Даже в къщи тя носеше силен грим и бижута. Дори от три метра Ивън подушваше парфюма ѝ. На дървената масичка със златни инкрустации във формата на листа имаше всичко, което би могло да потрябва на старицата, подредено в прецизна последователност – дистанционните за телевизора и аудиоуредбата, безжичен телефон, чашата и златно звънче, вероятно за да може да повика Джърман.

– Получихме неочаквани резултати от ДНК тестовете – отговори посетителката.

Старицата присви яркочервените си като автомобилни стопове устни и не скри разочарованието си:

– Мамка му! Точно от това се опасявах.

– Затова ли искахте Хал да прекрати разследването?

Тери само поклати главата си. Приличаше на метла с правата, изрусена коса.

– Каква каша – измърмори след малко. – Добре. Кажи ми.

Ивън се опита да ѝ обясни метода за анализ на ДНК и как неволно се е превърнал в тест за бащинство, но тя я прекъсна:

– Зарежи общите приказки, скъпа.

– Добре. Хал не е син на Зевс. Поне не биологичен.

– Мамка му – повтори Тери. – Нали няма да му кажеш?

– Затова съм тук. Двамата с Тим мислим, че не е добре да го правим.

– Със сигурност. Това ще го съсипе. В никакъв случай не трябва да научава.

– Ако се стигне до най-лошото, бихме искали да можем да кажем, че сме се съветвали с вас и вие сте казали, че не е в интерес на Хал да споделяме тази информация с него.

– Изкупителна жертва, а? Това ли търсите?

– Не бих се изразила точно така.

– Както щеш се изразявай. Не трябва да му казвате. Точка. – Старицата се размърда на дивана, развълнувана от мисълта и безразлична към дилемата на Ивън. – Сигурно се питаш кой е биологичният му баща.

– Не съм сигурна, че това ме засяга.

– Няма значение, ще ти кажа. За да разбереш как се случи. И защо Хал не бива да узнае. Чувала ли си глупостите как брат ми бил голям герой и почти умрял в болница през Втората световна война.

– Хал постоянно говори за това.

– Да, донякъде е. Но Зевс не е ходил на фронта. Постъпи в новобрански център. И там се разболя от заушки.

– Като децата?

– Протича доста тежко при възрастните. Особено при мъжете. Едва оцеля. Един от офицерите беше грък; обади се на баща ми и всички взехме влака за Форт Баркли в Тексас. Зевс беше много болен, вярвай ми. Имаше висока температура – четирийсет и един градуса. Лицето му бе като пъпеш; топките му също бяха подути – приличаха на две сини сливи. Погледнах, когато нашите не гледаха. Леле, каква гледка! Както и да е, оцеля. Но лекарите ни казаха още тогава, че едва ли ще има деца. Затова, когато излезе от болницата и доведе Хермиона и Хераклес, заподозрях, че има нещо гнило.

– Гръцката мафия?

– Да. Баща ми – тоя глупак – беше голям фен на мафията. Имаше съмнителни познати в Атина и Зевс отиде при тях. Хал бил бебе, само на месец. Залъгали Зевс, че бащата бил партизанин, жертвал се за родината, но по-вероятно Хермиона да е вдигнала крака пред някой германски полковник, който е духнал от града, след като нашите започнаха да ги бият на общо основание. Брат ми видял своя шанс. Пък и в ония дни Хермиона, признавам, беше голяма мацка. И така, той отново цъфна тук с жена, наследник и торба пари. В известен смисъл нещата се подредиха добре.

Брат ми винаги е треперел над Хал, защото знаеше, че той е единственото дете, което може да има. Направи си изследвания, но военните доктори се оказаха прави – сперматозоидите му никакви ги нямаше. Преструваше се, че не му пука, обаче за грък, особено такъв като Зисис… Мисля, че всичко, което постигна в живота, се дължи на факта, че топките му не ставаха за нищо друго, освен да ги прехвърля в крачолите.

– Искал е да се докаже, така ли? – попита Ивън.

– Именно. Строежът на всички тези търговски центрове, трансформирането на пейзажа. И, разбира се, чукаше всяка жена, която му се вържеше или дори само си помислеше, че може да легне с него.

Ивън все още се удивляваше на историите за Зевс като приятел на мафията и донжуан. Първоначалната ѝ представа за него бе изградена от мита, който Хал беше създал за него, несъмнено под влиянието на баща си. Този Зевс не беше мъжът, който Хал искаше да бъде, но и пред когото винаги щеше да се чувства второстепенен. По ирония, замисли се сега тя, при всичките си недостатъци Хал вероятно бе по-свестен от баща си. Ако парите не бяха засилили най-лошите му черти, някои хора дори биха го определили като добър човек.

– Ами Дита?

– О, тя беше на Зевс. Не знам точно как успяха. Сигурно докторите са му точили спермата под вакуум и като са събрали достатъчно, са обърнали Хермиона с главата надолу и са я напомпали с пожарникарски маркуч.

– Сериозно?

– Шегувам се! – Макар и с нарушено зрение, Тери се огледа и избухна в смях. – Подложи се на някакво лечение за възстановяване на потентността. В началото на петдесетте откриха рак на татко в белия дроб. Дори в онези дни лекарите – онези, които разбираха – сочеха като основна причина цигарите. Тогава всички пушехме като комини: Зевс, татко, мама и аз. Зевс реши, че ако спре, може и татко да ги откаже. Баща ни обаче беше прекален инат, за да направи нещо такова дори за сина си, и накрая хвърли топа. Обаче, изглежда, че цигарите скапват и топките. Ама кой да знае? През петдесет и шеста някаква фльорца, която Зевс изчукал, дошла да му иска пари за аборт. Той бил сигурен, че мацката лъже, но вместо да я отреже веднага, отишъл пак да се изследва и се оказва, че в спермата му вече плували доста от малките пакостници. Така в крайна сметка се пръкна Дита.

– Аха. Е, тя не е единственото дете на Зевс.

Тери се взря в Ивън през дебелите си тюркоазнозелени очила и маранята от цигарен дим.

– Да, очаквах и това да излезе наяве.

– Как се случи?

– Явно е пъхнал моркова в неподходящата дупка. – Тери се изкиска. – Знаеш, като погледне назад, човек винаги се изненадва какво се е случвало около него, без да забележи. Винаги съм знаела, че Зевс и Лидия доста се харесват. Не че можеше да излезе нещо от това. Между семействата ни винаги е имало онзи вид дребнава селска вражда. Родителите на Лидия нямаха пари да си купят гащи, но се отнасяха с презрение към нас. Бях вече на шестнайсет, когато за първи път влязох у тях. С Лидия обикновено се виждахме в библиотеката.

Детската група в църквата се водеше от отец Демос. Беше добър човек, но нямаше подход към градските деца. Докато си мънкаше нещо под носа, една или друга двойка се вмъкваше в стаичката на хора. Всички го правехме. Беше нещо като да си играеш на бутилка. Аз също ходех вътре. Тогава започнах да осъзнавам, че съм нещо сбъркана. Момчетата не ме вълнуваха.

Старицата се засмя при спомена, горда с непокорството си. Ивън знаеше, че за да го каже, дори за жена на годините на Тери е нужен голям кураж.

– Както и да е. Знаех, че Зевс и Лидия се усамотяват в стаичката по-често от другите. Очаквах обаче, че след две хиляди години ще са пораснали и са го преодолели. А пък Лидия имаше нужда от работа. Една резервна гума е по-полезна, отколкото беше Майки с прецаканото му сърце. В крайна сметка Лидия ми разказа всичко. Представи го така, сякаш Зевс я е насилил. Обаче така и не ми отговори колко пъти тя се е оставила да я оправи.

Тери се изкикоти. Много се забавляваше от начина, по който нагонът прави всички ни на глупаци. Тя бе на страната на брат си по особен, старомоден начин. Лидия обаче е била единствената опора на семейството си, нямала е избор. Зевс се беше проявил, меко казано, като абсолютен задник.

– Та така, оставила се е да я оправи и не каза нищо на Зевс. Дори и на мен. Сигурно не е искала да ме настройва срещу брат ми.

– Ами Майки, съпругът ѝ? Той знаеше ли?

– При неговата болест беше голяма изненада за всички, когато Лидия забременя, но той винаги много се е радвал на момчетата. Разбира се, след като научих цялата истина, започнах да се чудя как може да е бил такъв наивник. Докато беше бременна, Лидия постоянно разправяше на приятелките си как от време на време успявал да го вдигне, но дори тогава се съмнявах. Явно все пак го е убедила. Никога не знаеш в какво са готови да повярват хората.

Скоро след операцията на Майки, трябва да е било на втория рожден ден на близнаците, той се напи и закрещя, че не били негови деца. Лидия, която обикновено вдигаше пара, когато се ядосаше, се разхленчи: „Не говори така, Майки. Защо говориш така? Те са твои, знаеш го. Не можеш да говориш такива неща.“ След малко и той се разрева, и започна да я моли да му прости. Дори след години, когато сипеше огън и жупел срещу Зевс, не казваше, че брат ми може да е спал с жена му. В никакъв случай не трябва да казвате това на Хал – че близнаците са синове на Зевс. Представяш ли си какво ще стане? Те са негови деца, а той – не. Ще трябва да му сложите усмирителна риза.

Интуицията на Ивън ѝ подсказваше същото. Това не само щеше да сломи Хал, а и да го тласне към някой от типичните му пристъпи на паника заради възможните законови последствия, даващи право на близнаците върху наследството на Зевс. Ивън и Тим бяха единодушни, че най-доброто решение е да му кажат само част от истината – тестовете са показали, че на местопрестъплението не е имало кръв от когото и да било от братята Янис. Това би било достатъчно шокиращо и той едва ли щеше да любопитства повече. Освен това в последно време бе доста зает – банкерите и адвокатите поставяха много въпроси за сделката с „Йор Хаус“, на които трябваше да намери отговор преди финализирането ѝ.

– Ако му кажем, че кръвта е от жена, той няма да остави нещата така – изтъкна Ивън. – Ще иска да разбере кой е убил сестра му – и какво общо има с това Лидия.

Тери се размърда между възглавниците и отново се опита да я погледне.

– Защо мислиш така?

– Кръвта от местопрестъплението вероятно е била на Лидия. Единият от родителите на близнаците е с кръвна група Б и това не е брат ви. Лидия е носила абсолвентски пръстен от „Ийстън“ на дясната си ръка и вероятно точно той е оставил кръглата синина на бузата на Дита. А вече знаем защо толкова отчаяно е искала да попречи на връзката на сина си с Дита. С Тим вече започваме да се питаме дали Кас не се е признал за виновен, за да спаси майка си от затвора.

Старицата стисна яркочервените си устни и категорично поклати глава:

– Лидия не е убила племенничката ми.

– Тогава Кас ли го е направил?

– Мило момиче, и аз знам колкото теб. Не съм била там. Но познавам Лидия Янис, откакто се помня, и знам всичките ѝ тайни. Тя не е убила племенничката ми. Ако се стигне до най-лошото, ще го кажа и на Хал. Тя също щеше да ти го каже, ако можеше. Горкичката. Все още ходя да я виждам, когато мога да го понеса. Болногледачките я обличат и я разкарват насам-натам като кукла. Мозъкът ѝ съвсем се е спихнал. Сърцето ми се къса. Все още говори по малко, ако човек е готов да слуша едно и също по пет пъти на минута. Но съм сигурна, че не е убила Дита.

Ивън се замисли за момент. Тери очевидно не споделяше всичко, което знаеше, а на нея не ѝ влизаше в работата да пита.

– Знаеш ли – добави старицата, – не очаквах, че си дошла за това. Хал ми каза, че приятелката ти те огорчила и после е започнала да те тормози. Реших, че си дошла за съвет от една дърта лесбийка.

Ивън се засмя на прямотата ѝ, но се смути, че проблемите ѝ с Хедър са станали тема за клюки в службата. Не беше споменавала на шефа си нищо за личните си проблеми.

– Снощи дойде в апартамента ми и подадох молба за ограничителна заповед в полицията.

– Олеле, не звучи приятно!

– Не е. Може би до края на живота си няма да поискам друга връзка. Гледам, че вие сте оцелели и така.

– Не знам – измърмори Тери, – винаги съм имала съмнения към твърдението на Аристотел, че любовта е една душа, обитаваща две тела. Но ако си мислиш, че седя тук с коктейл и цигара, защото не съм искала да имам до себе си някоя стара досадница, която постоянно да ми натяква да ги зарежа, грешиш.

Старицата добави нещо на гръцки.

– Какво означава това?

– Казал го е Сократ. „Вземи си добра жена и ще бъдеш щастлив; ако случиш на лоша, ще станеш философ.“

Ивън се разсмя. В този момент влезе Джърман. Напомни, че по предписание на лекарите Тери трябва да си почива следобед. Тя замърмори, но все пак се приготви да изпрати гостенката. Ивън обиколи масичката и прегърна старицата; парфюмът на Тери остави силния си аромат върху бузата ѝ.

– О, ти си толкова добро момиче…

На другия ден, когато Тим и Ивън влязоха в кабинета му, Хал крещеше на някого по телефона. Съдейки но отделни думи, вероятно на някого от банкерите си. Старият детектив отиде до прозореца, за да се наслади за минута на гледката от четирийсет и четвъртия етаж. Бе прекарал почти целия си живот близо до земята, не по-високо от втория етаж, максимум четвъртия, ако се смята работата му в „Макграт Хол“. Изпита вълнение като селско момче, получило рядката възможност да се полюбува на Тройния град от птичи поглед. Река Киндъл се виждаше като копринена ивица, разделяща основните квартали. В прегръдката на притоците ѝ се разполагаха жилищните карета на града, идеални правоъгълници, които от мястото му приличаха на части от детски конструктор, но в действителност кипяха от живот. Тим отново изпита нещо, за което с възрастта все повече си даваше сметка – приятно бе все пак да имаш хора около себе си.

Ивън се приближи и застана до него. Подсмихна се и посочи едно бръмбарче, което някак бе успяло да се промъкне между двете стъкла. Беше паднало по гръб и не можеше да се обърне, затова отчаяно размахваше шестте си крачета.

– На това му викам грешка в устройството – измърмори Тим.

– Да. Направо да ти стане тъжно.

Той я притисна до себе си за секунда.

Хал тресна слушалката.

– Сигурен съм, че има растителни видове с повече мозък от някои банкери – изсумтя и им посочи дивана.

Двамата седнаха послушно.

– Знам, че ти се пържи яйце на задника заради сделката с „Йор Хаус“ – каза тя, – затова ще бъдем кратки. Получихме резултатите от ДНК теста. Кръвта не е на Пол.

Хал изпъшка, присви очи и изпусна химикалката, която държеше.

– Мамка му – изруга и го повтори още няколко пъти. – Значи все пак е на Кас?

– Не. – Ивън се наведе напред и опря лакти на коленете си. Това бе решителен момент за нея, даде си сметка Тим. – Не е от двамата.

Лицето на шефа ѝ застина като маска; само очите му шареха наляво-надясно, докато се опитваше да осмисли факта, който нито той, нито някой друг бе очаквал.

– Не е от тях?

Ивън кимна.

– Искаш да кажеш, че Пол оттегли иска си, за да ни попречи да направим теста, доказващ, че двамата с брат му са невинни?

– Никой не казва, че и двамата са невинни. Това е една възможност. Но все още разполагаме с пръстовите отпечатъци, следите от обувки и гуми и проби от спермата на Кас. Не може да твърди, че не е бил там.

– Тогава чия е кръвта? – настоя Хал.

– Не се знае. Имаме проби от семейството ти, Пол и Кас. Със сигурност не е от никого от тези хора.

– Само това ли? Явем не каза ли от кого може да е? Няма ли друг белег, по който да се установи?

Ивън погледна Тим за секунда, после пак се обърна към шефа си:

– Каза, че е от жена.

– Жена ли? – Хал се дръпна назад. Зяпна от изненада. – Жена? Имаме ли някаква представа коя?

– Най-логичното предположение е Лидия Янис.

Ивън изложи доводите си: пръстена, кръвта.

– Леля Лидия е убила сестра ми?

– Възможно е – отговори тя.

– Не, не е – тросна се Хал. – Слушай какво ще ти кажа. Леля Лидия беше силна и решителна жена. Имаше достатъчно старомодни разбирания, за да шамароса сестра ми заради нахалното ѝ поведение. Но да удря главата ѝ в таблата на леглото? Абсурд! И дори да повярвам в това, няма начин да допусне синът ѝ да влезе в затвора вместо нея. Тя беше самоотвержена гръцка майка. Бе готова да прободе сърцето си с нож заради децата си.

– Това е положението – настоя Ивън. – Може би с Кас заедно са го извършили и после той се е признал за виновен, за да намали щетите.

– Защо леля Лидия ще иска да убива сестра ми? Добре, не искаше Кас да ходи с Дита. Защо не греене сина си по главата? Това е нелепо. И няма нищо срещу Пол, така ли?

– Не знаем, Хал. Единственият, срещу когото няма никакви веществени доказателства, е той.

– Освен лъжите, които е говорил пред полицията, за да прикрие брат си.

– Ако Лидия е убила сестра ти сама, ще се окаже, че дори тези показания са били верни.

Хал отново се облегна назад в голямото кресло и се обърна с гръб към подчинените си. Бръкна в чекмеджето, извади някаква химикалка и я запрати в другия край на стаята. След малко отново се завъртя към тях, осенен от нова идея.

– Обаче няма и доказателства срещу леля Лидия, нали? Тоест нищо конкретно. Не знаем със сигурност, че кръвта е нейна. Тя не е единственият човек на света с кръвна група Б. Можем ли да ѝ вземем отпечатъци?

Ивън погледна Тим, който само сви рамене. Не можеше да каже „не“, докато не обмислеше нещата.

– Добре – измърмори Хал, като им махна, че са свободни.

След около час Ивън пак надникна в кабинета му. Вратата беше отворена. Той седеше в креслото с ръце зад главата и гледаше разсеяно напред. Тя почука тихо. Големите му очи с морави сенки се обърнаха към нея; после, след като се усмихна леко, той отново се вторачи в една точка.

– Мислех си за времето, когато всички бяхме деца. Тери ме водеше у Лидия. Често ме оставяха да гледам Пол и Кас. В интерес на истината, винаги съм им завиждал.

Това признание, обичайно за Хал, когато изпаднеше в размишления, обезпокои за момент Ивън, но тя си спомни, че основанията му да завижда биха били много повече, ако знаеше цялата истина.

– Бяха с петнайсет години по-малки и ходеха след мен като патета след майка си. Но понякога ги гледах колко са близки и им завиждах. „Те никога няма да бъдат сами – мислех си. – Никога.“ Струваше ми се прекрасно. На тяхната възраст аз бях онзи смахнат дебелак, с когото никой не искаше да разговаря в училище. – Хал се усмихна унило на спомените от детството; огорчението от миналото вероятно все още не беше преодоляно. – Искаше ми се да съм като тях. Да имам брат близнак. Човек, който никога няма да те мрази или презира, защото е същият като теб; човек, който никога няма да те изостави. За мен това все още е като благословия. Глупаво ли звучи?

Ивън се замисли. Преди две вечери се прибираше вкъщи с автобуса по време на внезапна буря. Капките, едри колкото гроздови зърна, тропаха ожесточено. Хедър я чакаше във входа, свита под конзолата до остъклената врата, но това не я спасяваше от силния вятър. Косата ѝ бе мокра и сплъстена; шапката и палтото ѝ – потъмнели от влага. Затова на Ивън бяха нужни няколко секунди да осъзнае какво е направила бившата ѝ приятелка. Хедър бе боядисала косата си по-тъмна като на Ивън и изглеждаше, че е навлякла един върху друг няколко пуловера, за да създава впечатление, че е наедряла. Ако можеше да се скъси с петнайсет сантиметра, щеше да прилича на нейно по-младо копие. Дори носеше мека широкопола шапка, каквато имаше Ивън, и палтото „Бърбъри“, което Ивън ѝ беше купила, за да имат еднакви. Отдалече Ивън внезапно изпита несъзнателен страх, че Хедър е жертвала външността си в козметична операция, за да заприлича на нея. Когато тя тръгна към нея, Ивън забеляза, че бившата ѝ приятелка специално е изучавала стойката ѝ и мъжката ѝ, леко разкрачена походка. Това я втрещи, но също и вбеси. Нима си мислеше, че това е любов? Явно да. Или това бе жалко признание за зависимост? Може би Хедър си мислеше, че тя очаква от нея тази стъпка – да се обезличи напълно. Това ли беше любовта – да превърнеш две в едно?

Ивън заяви, че отива в полицията, за да поиска ограничителна заповед, и тръгна веднага, преди да се е разколебала.

– Не знам – каза сега в отговор на въпроса на Хал. – Може би понякога взаимно се изкарват от нерви.

– Сигурно – призна той. – Но през повечето време са задружни. Винаги са били. Сигурно е хубаво. Но аз… аз вече дори нямам сестра.

Поклати глава. После и двамата се върнаха към работата си.

25.

„Сейнт Бейзъл“ – 12 март 2008 година

Старческият дом „Сейнт Бейзъл“ се управляваше от гръцката православна епархия и имаше репутация на първокласно заведение от този тип. Приличаше на старо училище – широка триетажна червена тухлена постройка, обградена от добре поддържан парк. По някаква ирония последното земно жилище на Лидия Янис се издържаше главно от щедростта на Кронон и няколко други богати гръцки семейства. Тим имаше няколко възрастни познати, които се бяха преместили тук, и досега никой от тях нямаше оплаквания, освен очевидното – че най-вероятно когато излязат от дома, ще е с краката напред.

Ивън едва го убеди да я придружи. Каквито и да бяха мотивите им, изтъкна тя, братята Янис бяха скрили истината както от Кронон, така и от Тим и другите разследващи. Нямало нищо недостойно или срамно, ако потърсят отговорите на въпроси, които отдавна би трябвало да бъдат изяснени. Това бе добра агитационна кампания, но идеята да се възползват от една безпомощна старица, все още не му харесваше.

– Идвам при Лидия Янис – каза той на регистратурата.

Младата жена на гишето, студентка доброволка, ако се съди по външния ѝ вид, имаше тюркоазнозелен кичур от едната страна на късата си коса. Без да прекъсва разговора, който водеше по телефона, попита:

– Име?

– Тим Броуди. Стар приятел от енорията.

Каза му номера на стаята и посочи накъде да върви. Тим закуцука по коридора, като се питаше кога ще дойде и неговият ред да попадне на такова място, където миризмата на дезинфектанти и ароматизатори не скриваше напълно обезпокоителната воня на изпражнения и смърт. Все пак домът беше уютен: в колониален стил, с дървени столове с изрязани сърца на облегалката и меки канапета във фоайето, мебели с малки, стилни дърворезби. Тим мина покрай параклиса, който бе доста голям, с бели дървени пейки и красив тъмен орехов олтар. По три икони с издължени лица на златист фон бяха подредени от всяка страна на олтарната маса, разпятието и прозореца с цветни стъкла.

По-нататък по коридора Тим чу музика и подмамен от звука, надникна в дневната. Възрастните лица, повечето женски, изглеждаха ободрени от трелите на виолончелото като от живителен ветрец. Младата азиатка, седнала с музикалния инструмент между коленете, бе много талантлива. Музиката ѝ, едно произведение на Брамс, беше дар, напомняне за вечната сила на красотата – мисълта за това го трогна дълбоко. Той дори се просълзи, докато се отдалечаваше по коридора.

След като стигна до вратата на Лидия, помоли за съдействие една от жените от персонала, които сновяха напред-назад с цветни работни униформи. Тя извика болногледачката на Лидия – пълна негърка с къса, изправена коса и широка усмивка. Имаше проблеми с тазобедрената става и вървеше, като въртеше ханша си. Тим се представи и тя стисна с две ръце неговата, изглеждаше лъчезарен човек.

– Аз съм Елойз – представи се. – Грижа се за Лидия през повечето време.

– Подготвена ли е за посещения?

– О, да, разкрасяваме я всеки ден и това много и харесва. – Жената му даде знак да я последва, но спря, преди да завърти сребристата топка на бравата. – започне да буйства, не се притеснявайте. Страдащите от деменция са така. – Бутна вратата със здравия си хълбок.

Индивидуалната стая на Лидия бе като в доста сносен хотел. Стените бяха в пастелни цветове, имаше плюшени килими, дантелени перденца под дръпнатите встрани плътни завеси и двойно легло с покривка на цветчета. Лидия седеше на бежов фотьойл с поставка за краката. През големия прозорец зад нея проникваше приятна дневна светлина, но погледът ѝ бе прикован към сивото сияние на телевизора, от който Тим долови гласовете от „Закон и ред“. Краката ѝ бяха завити с одеяло. Лидия изглеждаше – по липса на по-подходящо сравнение – като празна обвивка. Беше много по-слаба от жената, която той познаваше, и под грима бузите ѝ бяха като празни бункери. Черните ѝ очи изглеждаха най-зле – мътни и неспокойни. Главата ѝ изглеждаше съсухрена. Сърцето на Тим се сви от болка, но такъв беше животът, същото се случваше и с него. Възход и упадък. Цикълът се повтаряше. Ето вчера например се беше обадила внучка му Стефани, да се похвали, че е бременна. Настроението му все още бе приповдигнато.

– Здравей, Лидия – каза Елойз. – Господин Тим е дошъл да те види. Леле, колко си красива днес. Не е ли красива, господин Тим?

Тим само кимна. Все още се стесняваше да прави комплименти на чужди жени.

– Я виж – продължи болногледачката, – сложила си гривната, която синовете ти подариха за Свети Валентин. Тя много обича бижутата си.

Лидия сведе размътените си очи към китката си, сякаш се изненадваше, че има такава част на тялото. Когато отново погледна Тим, изражението ѝ беше сурово.

– Той ли е мъжът ми? – обърна се към Елойз.

– О, не, мила. Просто приятел. – Тя поизправи старицата във фотьойла. – Хайде, поговорете си. Аз съм пред вратата, ако имате нужда.

Тим седна на един стол до Лидия.

– Познавам ли ви? – попита тя.

– Аз съм Тим Броуди. Срещали сме се преди милиони години в „Свети Димитър“.

– Не ви познавам. Преживях инсулт и спомените ми се губят.

– Е, и моята памет вече не е много добра.

За трийсет години в полицията и двайсет и пет като частен детектив той бе провел безброй разпити при отчайващи обстоятелства на деца и душевно болни и естествено, на безутешно скърбящи. Но това сега беше нова страница в кариерата му и той не знаеше как да започне.

На нощното шкафче на Лидия имаше снимки на двете ѝ дъщери, на близнаците и на куп дечурлига.

– Кои са всички тези хора? – попита Тим.

– Не знам. Момичето просто ги сложи там. Но всички са симпатични.

Той взе една снимка, групов портрет на внуците – двете момчета на Пол и момичетата на дъщерите ѝ.

– Това са внуците ти, много са красиви – отбеляза и беше искрен. Янис бяха хубави хора.

Лидия се намръщи:

– Това ли са те?

– Красавци са. Всичките.

– Дъщеря ми е филмова звезда.

– Знам.

Лидия имаше предвид Хелън, която все още бе може би най-красивата жена, която той беше виждал на живо. Говореше се, че имала труден характер и затова ѝ даваха само епизодични роли в сапунени сериали. Според слуховете имаше четвърти или пети съпруг, което по строгите закони на гръцката общност я правеше развратница.

– Да, мисля, че всичките са красиви. Имам син, знаеш ли?

– Даже двама – отговори Тим. Посочи снимката на близнаците: Пол със счупения нос и Кас, почти незабележимо по-висок.

– Близнаци са – каза тя. – Никой не може да ги различи.

Той се съгласи.

– Синовете ми идват често. Единият е много известен. И той ли е актьор? Хората много го обичат. Всички така казват. Всички тук го познават.

Тим каза, че и той познава Пол. После попита за Кас, като се надяваше да получи поне някаква информация. Вторият близнак обаче беше почти като призрак в спомените ѝ, ту се материализираше, ту изчезваше.

– О, да. Те са толкова добри момчета, и двамата.

– Мислех си за другия, Кас. Той нямаше ли някакви проблеми?

Лидия се замисли за момент, после поклати глава:

– Имах инсулт, спомените ми се губят. – Отново вдигна ръка и погледна гривната, която по незнайна логика върна вниманието ѝ към Тим. – Кой сте вие? Познаваме ли се?

– Тим Броуди, мила. Мислех си дали да не си поиграем на една игра. Виж тук.

Той бръкна в джоба на палтото си и извади тампон за безмастилно сваляне на отпечатъци и няколко листа принтерна хартия. Показа ѝ как функционира: как трябва да постави цялата си ръка върху устройството и отпечатъците ѝ ще се появят като с магия. Лидия се радваше като дете и така продължиха няколко минути. Без да възрази, тя го остави да отбележи отпечатъците ѝ върху хартията.

Общуването с Лидия му припомни последните дни на Мария, когато тя едва вегетираше и почти не можеше да говори. Жена му беше най-милият човек, когото той познаваше – рядко се мръщеше и изпълваше цялата къща с любов. Преди да почине обаче, стана свадлива и злъчна, често повишаваше глас и не харесваше нищо, което той правеше. На моменти бе непоносима – не изглеждаше справедливо да умре така и да остави такъв спомен за себе си.

Нищо не изглеждаше справедливо. Хората измисляха правила кое е справедливо, но като се замислиш, тези закони не отговаряха по никакъв начин на действителността. Ето сега, Тим, само четири-пет години по-млад от Лидия, си играеше с нея като с дете. Той все още беше горе-долу с всичкия си, а тя беше само подобие на гордата, достолепна жена, която помнеше. В онези дни нямаше как да не забележиш Лидия. Тя излъчваше жизненост като неонова реклама в нощта.

– Ти ли си мъжът ми? – попита Лидия, докато той прибираше листовете в джоба си.

– Не, Лидия. Само приятел.

– Мъжът ми не идва често. Мисля, че още ми се сърди.

Майки бе покойник от двайсет години. Според слуховете отначало много се страхувал да се подложи на открита сърдечна операция, която през 1959 все още била новост, но всичко минало отлично. След трийсетина години перикардиалната клапа трябвало да се смени – рутинна процедура, но той получил инфаркт на операционната маса.

– За какво може да ти се сърди Майки?

– Не ми е казал, но винаги се е ядосвал за Зевс. Особено след като се оправи.

– Какво точно за Зевс?

Въпросът я накара да настръхне.

– Някаква глупост – отговори след малко. – Не си спомням добре. Моля да ме извиниш. Имах инсулт и спомените ми се губят.

Тим едва не се изсмя с глас. Може съвсем да се беше смахнала, но продължаваше да хитрува.

– За какво толкова Майки ще се ядосва на Зевс?

– Кой Майки?

Тим се замисли как да постъпи.

– Лидия, Зевс ли е бащата на Пол и Кас?

– О, не.

Тя притисна ръце до гърдите си. Някакви мисли явно блуждаеха в главата ѝ, после пак се разсеяха. Тя отново погледна китката си. Тим осъзна, че все гледа дясната си ръка.

– Много хубава гривна. Може ли да я разгледам?

Той хвана ръката ѝ. Докато ѝ вземаше отпечатъци, бе забелязал колежанския пръстен от „Ийстън“, който ѝ бяха подарили момчетата. Горната част на бижуто, с герба, камъка и релефните инициали, висеше безобидно. Но навремето, когато е била с двайсетина килограма по-тежка, Лидия би могла да замахне с достатъчно сила, за да остави синина върху бузата на Дита.

Имаше нещо, което не беше забелязал първия път. Един белег. Под гривната, започваща от горната страна на китката и продължаваща нагоре по ръката, се открояваше около петнайсетсантиметрова ивица по-бледа, лъскава кожа. Белегът беше като очертания на река върху картата на тропическа джунгла, леко накъдрени по краищата. Тим изведнъж си даде сметка, че не гривната, а белегът тревожи Лидия.

– Откъде е този белег, мила?

Тя бавно вдигна ръката си и я огледа.

– О, това ли? Порязах се.

– Как? Спомняш ли си?

Старицата се замисли, после повтори мантрата си за инсулта. Но остана с вдигната ръка.

– Кой ти заши раната?

От еднаквата широчина на белега и леко накъдрените му ръбове изглеждаше, че върху него е работил хирург. Когато Зевс привлече Тим в разследването, различните конкуриращи се помежду си полицейски служби все още не бяха проверили спешните отделения за пациенти е порязване в нощта на убийството. Тим изпрати хора във всички болници в радиус от петдесет километра и, разбира се, откриха няколко такива случая от неделната нощ и следващата сутрин, но никой от тях не представляваше интерес.

Тим леко докосна белега.

– Да, изглежда, че е шито от лекар.

– Мисля, че го направи онова момиче – рече Лидия все така разсеяно.

Тим остави ръката ѝ, преди да я е заболяло.

– Кое момиче, мила?

– Знаеш я. – Тя се усмихна, сякаш беше игра. – Много умно, много симпатично момиче. Стана лекарка.

Тим се опита да си спомни кога София Михалис се беше върнала в града, след като завърши медицина. После си спомни негодуванието на Джорджия за вниманието, което Пол е обръщал на София по време на пикника.

– Да, тя се уреди добре – отбеляза Тим. – Тя ли ти заши раната? София?

Лидия се опита да си спомни, но поклати глава:

– Не помня човек с такова име.

Отново се оправда с инсулта.

– София е жената на Пол.

– О, да. Пол е важен човек. Всички го обичат.

– Лидия, възможно ли е да си се порязала в къщата на Зевс?

Тя отново погледна ръката си и този път докосна бледата ивица върху кожата си.

– Как ли е станало? – Това явно събуди някакви мисли в главата ѝ. По лекото свиване на зениците ѝ личеше, че се опитва да си спомни. – Нямам много спомени.

– Това преди или след като удари Дита се случи?

Този въпрос явно предизвика някаква мозъчна активност – достатъчно, за да задейства нещо, може би някакъв предупредителен звънец. Лидия се дръпна назад и заклати тревожно глава.

– Ти ли удари Дита? – настоя Тим.

– Коя е тази?

– Дъщерята на Зевс. Момичето, с което ходеше Кас. Ти ли я удари, Лидия?

Тя продължи да клати глава няколко секунди, повече като знак за съжаление, отколкото за несъгласие.

– Не мога да говоря за това – каза след малко.

– Защо не можеш?

– О, това беше много отдавна. Познавам ли този човек? – добави, като посочи Сам Уотърстън на телевизора.

– Ти ли удари Дита, Лидия?

– Не знам за това. Попитай синовете ми. Те знаят по-добре от мен.

Това противоречеше на здравата логика – как можеха синовете ѝ да знаят по-добре кого е ударила – но в начина, по който клатеше глава, вече имаше повече съсредоточеност и решителност, сякаш се опитваше да пропъди лоша мисъл. Тим си беше обещал, че ще се държи достойно с Лидия и няма да я разстройва. Сега доближаваше границата на търпимостта и за двамата.

– Лидия, ти ли уби Дита Кронон?

Тя го погледна втренчено:

– Познавам ли ви?

Тим отново се представи и тя обясни за инсулта.

– Кой уби Дита Кронон, Лидия?

– О, това беше много тъжно – отвърна тя. За момент похабеното ѝ от годините лице стана тревожно. – Тя беше лошо момиче.

– Дъщерята ли? Дита?

– Имаше много остър език.

– Ти ли я уби?

– О, не – отговори тя, сякаш идеята беше абсурдна, сякаш Тим я питаше дали е ходила на Юпитер. Замълча и погледна китката си, опитвайки се да подреди хаотичните мисли в главата си.

– Сигурна ли си, че не си я убила ти, Лидия?

Този път въпросът предизвика рязка промяна в настроението ѝ. Тя се намръщи, погледът ѝ се избистри, дори стана заплашителен, сякаш жалките следи от някогашния ѝ решителен характер се мобилизираха.

– Те просто не ми вярват. Не ми вярват!

– Кой не ти вярва, мила?

– Върви си. Уморих се. Не те познавам и не знам защо ми задаваш всички тези въпроси, за да ме разстройваш. Махай се. Кой си ти всъщност? – Лидия погледна към вратата. – Как се казваше онова момиче?

– Елойз ли?

Тя изкрещя името, но болногледачката не се появи. Неочаквано Лидия грабна дистанционното на телевизора и го хвърли по Тим. Той вдигна ръка, но то одра главата му. Лидия се наведе напред и замахна с юмрук към него. Не го достигна. Смаян, Тим се изправи и отстъпи назад. Когато Елойз най-сетне се показа на вратата, старицата закрещя:

– Не харесвам този човек! Не го познавам!

Той избяга от стаята и изчака в коридора, докато Елойз извика друга болногледачка – дребна филипинка, която сигурно и с протегнати ръце не стигаше метър и осемдесет. Тя явно умееше да успокоява Лидия. Елойз остави двете сами и отиде при детектива.

– Понякога я прихващат – обясни, – но през повечето време е много мила възрастна дама. Странна работа. Явно е имала такива склонности преди. Лекарите не могат да го обяснят. Според някои лошите черти се задълбочават; според други алцхаймерът напълно ги променя.

– Няма проблем. Направи ми впечатление, че постоянно гледа китката си.

– Прави го по сто пъти на ден. Момчетата постоянно ѝ подаряват бижута, за да си ги гледа.

Тим кимна. Близнаците ѝ даваха накити, за да си мислят хората, че това привлича вниманието ѝ, а не белегът.

– Споменавала ли е от какво е този белег на китката ѝ?

– Веднъж каза, че счупила някакво стъкло. Нали знаете, един ден казват едно, друг – друго.

– Тя си служи с дясната ръка, нали?

– О, да. Някои пациенти с деменция забравят дори с коя ръка се държи лъжицата. При нея обаче не е така. Използва дясната ръка за всичко.

– От колко време се грижите за нея?

– За Лидия ли? Поне от три-четири години. Когато постъпи в дома, не беше толкова зле. Само дето не можеше да различава момчетата. Понякога ми казваше, че Пол е дошъл да я види, друг път го наричаше Кас. В последно време обаче едва ги разпознава. Много често, след като си тръгнат, ги нарича със съвсем друго име.

– С кое?

– Кое име ли? – Елойз се замисли. – Постоянно го повтаря. – Докосна дървения парапет покрай стената, сякаш така можеше да си спомни по-лесно. – Всеки път ми напомня за нещо. – Вдигна рязко ръка. – Да, сетих се. Един герой от анимациите, които внуците ми гледат. Оня тип, дето хвърля мълнии.

– Зевс?

– Зевс! – Тя се засмя. В устата ѝ блеснаха няколко златни зъба. – Твърди, че той идвал да я види. Много често. Сигурно ѝ напомнят за него.

След като се прибра вкъщи, Тим разрови папките и извади няколко изрезки от статии за убийството на Дита. В почти всяка от тях имаше снимка на Зевс. После отвори предизборния сайт на Пол. Невероятно каква огромна прилика имаше между двамата, а никой не беше забелязал. Леко се различаваха по формата на лицето, но носът, косата, устата и очите бяха същите. Дали Майки бе забелязал приликата? Вероятно не. Хората виждат каквото искат да видят. Нима това не е най-трудното нещо в живота – да го възприемаш дръзко и непредубедено. Или може би така би настъпил нетърпим хаос?

На другата сутрин Тим отиде в „Макграт Хол“, за да даде отпечатъците на Лидия. „Макграт“ беше главното управление на полицията от 1921. С величествените си арки, масивните дървени врати и бойниците на покрива червената каменна сграда приличаше на средновековна крепост. Докато работеше в полицията, Тим ненавиждаше това място, защото единствените случаи, когато го викаха тук, бяха, за да му четат конско за неща, които не зависеха от него. През последната му година и половина в службата го направиха началник на отдел „Убийства“ – длъжност, която никога не беше искал – и му дадоха кабинет в сградата. Клюките и интригите, които се вихреха в „Макграт“, бяха като водовъртеж, който заплашваше да го завлече, затова често му се искаше да идва и да си тръгва от работа дегизиран. Атмосферата тук беше една от причините за решението му да се пенсионира.

Кабинетът на Дикърман се намираше в подземието. Ако зависеше от началството, щяха да тикнат Мо някъде по-близо към Китай. Мразеха го, защото използваше авторитета си, за да им извива ръцете, като често заплашваше да вдигне шум в медиите, ако не му купят някой нов апарат или софтуер. Шефовете смятаха, понякога с основание, че парите могат да се използват по-ефикасно за други полицейски дейности. Но в служба, раздирана, както много държавни институции, от противоречия, дори скандали, Мо и световната му репутация бяха придобивка, от която нямаше как да се лишат.

– Как беше в Холивуд? – попита Тим, когато влезе.

Лабораторията на Мо беше голяма и модерно обзаведена, но в тесния му кабинет едва се побираха бюрото и няколко метални шкафа. През ниските прозорчета под тавана едва проникваше светлина.

– Ох, онези хора! – измърмори той.

Дикърман бе запазил отпечатъците, снети от местопрестъплението в стаята на Дита, защото по време на отсъствието му Тим нямаше как да ги вземе. Сега частният детектив му даде и тези на Лидия. Криминалистът настоя да сключат нов договор с Туули, в който изрично да се посочва, че за това изследване няма да се използват отпечатъците, които съдия Ландс бе присъдил на трети страни. Той винаги стриктно спазваше правилата, защото знаеше, че противниците му само дебнат да направи дори най-малко нарушение, особено в частната си практика, за да поискат уволнението му. Обеща да започне сравняването на отпечатъците още същата вечер. Мо беше един от онези вдовци, които се стремят да сведат до минимум свободното си време.

– Знаеш ли – продължи Тим, – така и не те попитах какво стана с отпечатъците на Кас от „Хилкрест“. При последния ни разговор каза, че искаш да видиш картончето на Пол, защото отпечатъците на Кас от регистрацията му в затвора не съвпадат с взетите от местопрестъплението.

Мо го погледна. След няколко секунди стана и затвори дъбовата врата – имаше старомодно армирано стъкло по средата, на което с главни букви бе отпечатано името на Дикърман.

– Спомняш ли си онова заседание миналия месец, когато Ландс ме извика на свидетелското място да представя резултатите си във връзка с отпечатъците на Пол?

– Да.

– За малко не се подмокрих. Стигаше само да зададе неподходящия въпрос и щях да изглеждам като Ралф Крамдън. Нали се сещаш: „Ума-гума!“

Тим се засмя. Мо доста добре имитираше Джаки Глийсън.

– Доколкото си спомням, каза, че на местопрестъплението не е имало отпечатъци от Пол.

– Така е. След като видях отпечатъците от регистрирането на Кас, вече мога да изключа и частичните.

– Ами Кас?

– Спомняш ли си как няколко дни след като в Грийнуд най-сетне намериха отпечатъците на Кас и ни ги изпратиха, Ландс каза да им ги върна. Още същия следобед Стърн изпрати свой човек да вземе картончето и да го върне в грийнудската полиция. Какво ти говори това?

– Може би има нещо, за което не са искали да се досетиш. Може би отпечатъците на Кас също не съвпадат с намерените на местопрестъплението.

– Съвпадат. Макар че при цялото безумие на този случай дори това не би ме изненадало. Но когато получих картончето, проверих всичко. Отпечатъците на Кас бяха навсякъде из стаята на Дита, точно както е установил Логан през 1983. Има ги дори върху дръжката на балконската врата.

– Какъв тогава е проблемът?

Мо изду бузата си с език. След малко каза:

– Уверявам те, отдавна не ми се беше случвало да стоя буден цяла нощ и да мисля по някое разследване. Когато Ландс прекрати делото, бях готов да наема духов оркестър.

На тази възраст Тим от време на време се объркваше и губеше нишката на разсъжденията дори при елементарен разговор. Изглеждаше, че сега е един от тези моменти.

– Не мога да следя мисълта ти, Мо. Отпечатъците на Кас са навсякъде из стаята на Дита, а тези на Пол ги няма. Кое е толкова странно?

Дикърман избърса устни с цялата си длан.

– Онова картонче е отпечатъците от „Хилкрест“.

– Какво за него?

– Ами, веднага след като получих оригиналните отпечатъци на Кас от Грийнуд, ги сравних с тези от „Хилкрест“. Знам, че това е лазерно копие и няма доказателствена стойност, но това не бяха отпечатъците на Кас Янис. Говоря за отпечатъците от затвора. Много си приличат, но има микроскопични разлики.

– Да не би да казваш, че са на Пол?

Мо замълча за момент, после отговори:

– Да. По всичко, което виждам, изглежда, че са негови.

Тим имаше чувството, че умът му буксува като автомобилна гума в снега.

– Какви ги приказваш? – възкликна, след като се опомни.

– Знам, че звучи налудничаво. Аз лично го направих. Гледах Пол Янис в очите, когато вземах отпечатъците му. Ти ме видя. Но отпечатъците, които взех в съда, съвпадат с онези от „Хилкрест“.

– Боже!

– Уговорката остава – изтъкна Мо. – Не споменавай нищо на никого. Ако стигне до Хорган и Стърн, ще ме разкатаят. Ще се разсмърдят, че съм изследвал неща, които е трябвало да върна, и ще кажат, че съм действал некомпетентно. Не ми трябва това сега.

Тим му обеща. Беше сигурен, че Мо е направил грешен извод за отпечатъците на Пол, просто още не можеше да си го обясни. Криминалистът явно също бе на това мнение.

26.

Сделката – 20 март 2008 година

Когато отиде зад сцената на културния център в Уест Таун, Пол завари Марлинда Глин – интелигентна млада жена, която бе прекъснала следването си в Университета на Айова, за да помага в кампанията – да държи мобилния му телефон. Тази сутрин се опитаха да направят среща с избирателите, но в залата имаше не повече от двайсет и пет души, повечето – старци, дошли да се разсеят. Надяваше се обаждането да е от Питър Нюкрис. Той беше негов стар приятел и най-успешният адвокат по граждански искове в тази част на света. Пол щеше да го помоли за още сто хиляди долара. Питър вече му беше дал близо двеста и пет хиляди в чекове на името на почти всеки член на семейството и кантората му. Ако сега му откажеше, както Пол очакваше, щеше да е окончателно.

– Хал Кронон – каза Марлинда.

– Това някаква шега ли е?

– Не мисля. Звучи като неговия глас. – Тя бе присъствала на тирадата на Хал пред комисията за предсрочно освобождаване. – Освен това първо говорих със секретарката му.

Пол взе телефона и тръгна към колата.

– Хал се обажда – каза Кронон е безгрижен тон, сякаш десетилетията омраза бяха само параван, зад който са прикривали дълбоко приятелство.

– Казаха ми. Може ли да попитам откъде взе номера ми?

– Имам хора, които могат да открият такава информация за пет минути. Освен това има и интернет.

Пол се усмихна въпреки гнева си.

– Искам да поговорим – заяви Хал. – На четири очи.

– Искаш да обсъдим колко ще дариш за кампанията ми?

Другият мъж се изсмя, което беше малко неочаквано за Пол.

– Не точно. Хайде да се срещнем, Пол. Няма да ти губя времето.

Разбраха се за два и половина. Никой от двамата не искаше да бъде видян с другия, затова Хал предложи офиссградата на мола „Уест Банк“, първия търговски център на Зевс и все още един от най-успешните в страната. Заемаше площ от над един квадратен километър и се състоеше от няколко сгради, свързани с топли връзки. За да се конкурира със закритите молове, Хал слагаше газови нагреватели през зимата и оросители в най-горещите летни дни, дори плащаше на хлапета да изпращат клиентите с чадъри, когато валеше. Затова тук винаги имаше много хора. Човек можеше да се смята за късметлия, ако намереше къде да паркира в радиус от две пресечки от магазина, който искаше да посети.

Пол все още не можеше да си обясни как пазаруването се беше превърнало в най-забавното занимание за американците – сякаш да се прибереш вкъщи с няколко пълни торби, бе станало равносилно на завръщане от успешен лов. Винаги когато попаднеше на такова място, се питаше какво сме сбъркали като нация, та трупането на вещи да носи толкова голямо удовлетворение на толкова много хора. В тази дейност имаше един вид примирение, което най-много го тревожеше. Той не беше против забавленията в свободното време. Даже се гордееше с тази придобивка, даваща на хората възможност да си почиват от работа. Но защо трябваше да пазаруват, вместо да поддържат градина или да карат колело?

Беше готов да зададе тези въпроси на минувачите, ако очакваше, че ще му отговорят. Носеше черни очила, но мнозина го разпознаваха. Повечето просто го зяпаха, но две двойки го спряха: първата – за да го окуражат; втората – за да се снимат с него, сякаш беше актьор, разхождащ се с костюм на патока Доналд.

Намери офиссградата – ниска и отделена от останалите. Млада жена го заведе в заседателна зала с евтина маса и няколко стола. Хал седеше на един от тях. Стана и подаде ръка на госта – за първи път от двайсет и пет години. Пол я стисна след известно колебание, после двамата седнаха.

Янис постави малък цифров диктофон на масата и го включи.

Хал погледна нервно устройството.

– Нали казах да си остане между нас.

– Да, но предпочитам да не те опипвам за микрофони или да претърсвам стаята за бръмбари. Така ще имам запис, ако случайно не спазиш думата си.

Лицето на Хал помръкна. Пол не беше сигурен, че Кронон е човек с достатъчно самочувствие, за да приеме такова открито недоверие, но все пак той бе поискал срещата.

– Ще говоря по същество – каза Хал. – Исках да знаеш, че ще спра всички клипове срещу теб. Казах на агенцията да ги изтегли, дори онези, за които вече съм платил ефирно време.

Пол кимна, като се опита да не издава друга реакция. Разбира се, очакваше да има едно „но“.

– Предполагам, че Джорджия ще е доволна – отбеляза. – Видях я миналата седмица и ми каза, че косата ѝ изглежда, сякаш я е фризирал серийният убиец от „Няма място за старите кучета“.

– Не сме я лъгали.

– Сигурен съм.

– Тя казва истината, нали?

Пол махна небрежно, сякаш нямаше смисъл да отговаря.

– Какво искаш от мен, Хал?

Кронон изглеждаше потиснат, в недобро здраве. Наближаваше седемдесетте. Косата му оредяваше и годините му личаха. На неговата възраст Зевс изглеждаше като филмова звезда. Явно синът не носеше гените на бащата.

– Обмислям и публично изявление – добави Хал.

– Ти вече направи достатъчно.

– Този път ще кажа, че съм убеден, че не си замесен в убийството на сестра ми.

Сърцето на Пол се разтуптя, колкото и да се опитваше да остане хладнокръвен. Ако Хал изпълнеше това обещание, имаха шанс. Но пак не би заложил на победа – твърде много избиратели щяха да останат с лош вкус в устата от скандала, а някои се притесняваха от мисълта, че брат му е убиец, дори самият той да не беше. И все пак. Все още имаха шанс да изпълзят до второто място в рейтингите преди първия тур на изборите след две седмици.

– Много радикална промяна – отбеляза той.

– Е, научихме някои неща.

– Като например?

– Това, че кръвта в стаята на сестра ми е била от майка ви. Не твоя или на Кас. Отпечатъците на Лидия също са там. В джоба си нося доклада на Дикърман, ако се интересуваш.

Пол вдиша дълбоко няколко пъти, за да укроти страха и гнева.

– Как, по дяволите, взехте отпечатъците на майка ми?

Хал сви рамене:

– Казах ти вече. От интернет. Там има всичко.

Пол замълча за момент. В никакъв случай нямаше да търпи Хал Кронон да му остроумничи.

– Какво искаш, Хал? Знам, че очакваш нещо в замяна.

– Нещо много просто. Искам да знам какво се е случило. Двайсет и пет години живях с мисълта, че двамата с брат ти криете истината. Затова искам да я чуя. И ако ми я разкажеш и това е истината, ще направя изявлението.

– Кой ще реши дали това е истината?

– Аз.

Пол се усмихна:

– Не знам какво се е случило, Хал. Не съм бил там.

– Обаче знаеш това, което са ти разказали.

Пол се замисли за секунда. Тази история, която той пазеше в тайна вече четвърт век, беше като черупка на охлюв, завиваше се като спирала около себе си и за нищо на света не би я споделил с никого. Навремето майка му често повтаряше една гръцка поговорка: „Който издаде тайната си, става роб.“ Хал Кронон беше последният човек, на когото бе готов да направи себе си и семейството си роби, още по-малко след всичко, което бяха жертвали през последните двайсет и пет години.

– Няма да ти кажа нищо, Хал. Пък дори да ти кажа, ти няма да ми повярваш. Само едно ще ти споделя като услуга. Дори сега не съм сигурен кой уби сестра ти. Никога не съм бил. Знам само едно – не я убих аз и нямам нищо общо със смъртта ѝ.

– Не е достатъчно.

– Само това мога да ти кажа, Хал.

– Ще изгубиш изборите.

– Благодарение на теб.

Той вече спокойно приемаше евентуалната си загуба. Скоро след балотажа щеше да навърши петдесет. Това беше добра възраст да се оттегли, да се замисли за живота си и какво наистина иска, вместо да се оставя на инерцията като дете, спускащо се по склона с шейна. Беше му омръзнало от такива срещи с хора, които го молеха, заплашваха или търгуваха услуги. Искаше властта по няколко основателни причини, но и защото майка им винаги бе очаквала това от тях, и защото, след като Кас се призна за виновен, се чувстваше задължен да осигури живота им. Но се беше убедил, че властта е капан. Можеше да контролираш по-малко, отколкото си мислиш, налагаше се да търпиш удари като боксова круша и нямаше къде да се скриеш от любопитни очи освен у дома. Щеше да преживее загубата. Колкото и непоносима да беше тя за Кас. За момент се запита дали брат му би приел сделката с Хал. Вероятно не. Но Кас така или иначе не беше тук.

Той сключи ръце, преди да заговори, надявайки се да овладее гнева си.

– Слушай, Хал. Ще бъда честен. Това е върхът на наглостта. Изтегляш тези нелепи клипове от ефир. Чудесно. Мислиш ли, че не се досещам, че адвокатите ти са те посъветвали да ги свалиш, защото сега, с новата информация, мога да те съдя за клевета? Тези клипове бяха злобни лъжи и ти ги въртя цял месец. И това е истинският проблем. Всеки светен човек, след като научи това, което сега знаеш, би казал само едно: „Извинявай. Сега ще изляза пред обществото и ще призная, че сгреших и съжалявам.“ Вместо това ти ме изнудваш да предам семейството си срещу нещо, което елементарното уважение към истината те задължава да направиш.

Хал се наведе заплашително над масата. Пол почувства топлината на дъха му, подуши потта му въпреки одеколона.

– Ти ли ще ми говориш за уважение към истината? Семейството ти я крие от десетилетия. Родителите ми скърбяха за Дита всеки божи ден до смъртта си. И през цялото време аз съзнавах, че никой от нас не знае какво точно се е случило. Мислиш, че ти дължа нещо в името на честта? Ще ме извиняваш, но някой от твоето семейство уби сестра ми.

– Някой от моето семейство лежа в затвора двайсет и пет години. И както вече ти казах, не знам какво се е случило. Може би никой от моето семейство не е убивал сестра ти.

– Защо тогава Кас се призна за виновен?

– Този разговор приключи. – Пол стана и взе диктофона. – Мисля, че политическите ти възгледи са идиотски, Хал. Винаги са били. И мисля, че тактиката ти е подла. Но винаги съм вярвал, че имаш някаква мярка, че по свой изкривен начин ти си достоен човек.

Винаги обидчив, Хал за момент изглеждаше, сякаш ще се разплаче. Но една успокоителна истина му помогна да се овладее.

– Свършено е с теб – изсъска. – Никога няма да бъдеш кмет.

– Какво от това? – попита Пол, преди да излезе.