Братя

27.

Дита – 5 септември 1982 година

Дита Кронон съблича мокрите дрехи и ги хвърля на купчина на пода. Сутринта Тула, прислужницата, ще ги отнесе. След като взема къс халат от гардероба, младата жена се просва на леглото и грабва дистанционното на телевизора. Каза на Грета, че може да мине да пийнат по едно в десет и половина, но сега ѝ се спи заради успокоителните, а Кас ще дойде към полунощ.

Денят беше изтощителен. Тя почти затанцува, когато дъждът разгони всички ония лоени топки по дупките им. Родителите ѝ постоянно повтарят, че трябвало да уважава наследството си, но тя от дванайсетгодишна им обяснява, че е американка. Точка. Нарича се Дита, защото това бе всичко от Афродита, което можеше да изрече като двегодишна, но продължи да го използва, вместо да се представя с толкова чуждо и странно име.

Хал, разбира се, обожава всичко гръцко, но той е роден в Гърция и знае езика. Харесва всички църковни кретении: иконите, тамяна, песнопенията и когато попът набутва така наречения „дар божи“ в устите на всички с една и съща проклета лъжица – целия този зле организиран маскарад. Иначе е кръгъл идиот и понякога дразни родителите ѝ дори само като диша. Въпреки това Дита го обича. Когато реши да се омъжи някой ден, може би ще потърси мъж като Хал, поне да е толкова предан и внимателен.

Засега обаче няма намерение да се омъжва за никого и вече няколко седмици се опитва да обясни това на Кас. С него си взе белята. Запознаха се в Деня на героите в клуба, където той работеше като спасител, за да изкара малко джобни, докато започнат занятията в полицейското училище.

– Гледай сега какво става – каза тя на Грета, след като разбра кой е.

Целта ѝ бе просто да види изражението му, когато му каже името си. Беше излизала с много момчета, дори бе спала с няколко – ей така за авантюрата или за клюките. Носеше банския, който родителите ѝ бяха забранили да облича, когато ходи в клуба, и се настани така, че Кас да я види; изпъна се в един шезлонг, усмихна се и присви очи под слънцето. Веднага щом слезе от наблюдателната кабинка, той дойде при нея. Беше красавец, трябва да му се признае; много мъжествен и с прекрасна буйна черна коса. Това бе едно от нещата, които Дита харесваше при гърците. Косата. И храната. Да, това също.

Кас е добро момче, няма спор – по-мил, по-умен, по-забавен, отколкото Дита очакваше. И винаги има голяма тръпка, когато някой хлътне толкова по нея, въпреки че всеки път по неизвестна причина тя малко се притеснява от това. Кас наистина ѝ влиза в положението. Разбира с какво я привлича работата, защо е толкова силно свързана с клиентите си – тези отчаяни хлапета, от които всички очакват да се държат нормално, след като в проклетия им живот не се е случило дори едно-единствено нормално нещо. Но Кас възприема своята роля в живота ѝ като някаква мисия сякаш самото му присъствие трябва да я накара да се чувства по-щастлива. Затова въпреки добрите си намерения той се превърна в напаст.

Дита размишлява над всичко това, когато като призрак госпожа Янис излиза от банята. Сърцето ѝ спира за секунда, докато се убеждава, че не халюцинира. Младата жена се загръща плътно с халата и се надига на лакът.

– Какво правиш тук?

– Влязох заради дъжда и тоалетните на долния етаж бяха заети.

– Това беше преди четири часа.

– Когато се озовах тук, осъзнах, че трябва да говоря с теб, Дита.

Дита е единственият обитател на къщата, който заключва вратата си. Навремето, когато беше на тринайсет, майка ѝ изкопа отнякъде един от онези старомодни месингови ключове и ѝ го даде, като ѝ каза да го завърта всяка вечер. Тогава семейството беше в много, много лош период, за който сега никой не говори и Дита предпочита изобщо да не си спомня. От време на време, особено когато се събуди от кошмар, спомените се връщат – сенки в тъмното, притискането и задушливия аромат от одеколона на баща й; после строгия поглед на малоумната ѝ майка, когато ѝ връчваше ключа, сякаш всичко беше по вина на момичето. Но в резултат стаята ѝ се превърна в нейно убежище. Завърти ли ключа в бравата, родителите ѝ могат само да чукат смирено на вратата. Точно затова Дита обожава да прави секс с Кас – а и с неколцина преди него – тук. И точно затова присъствието на Лидия е толкова смущаващо.

– Шест часа бях навън, по дяволите!

– Трябва да поговорим на четири очи. Като възрастни. И се опасявах, Дита, че ако те помоля предварително, няма да се съгласиш.

Това със сигурност е така. Дита по-скоро би си присадила трета гърда, отколкото да говори с Лидия Янис.

– И затова влезе без разрешение в стаята ми, така ли? Мисля, че трябва да си вървиш.

– Трябва да поговорим за Касиан.

Госпожа Янис се приближава до леглото. Дългите ѝ пръсти са сключени пред гърдите като за молитва.

– Съжалявам, Лидия. Това не ти влиза в работата.

Янис са семейство със старомодни разбирания и Дита знае, че като се обръща към по-възрастната жена на малко име, това ще се разтълкува като неуважение.

– Ще те помоля, да престанеш да се виждаш с него, Дита.

– Казах ти вече. Гледай си работата.

– Дита…

– Виж какво, Лидия, засега само се чукам със сина ти, затова не се тревожи.

Госпожа Янис ѝ зашлевява плесница. Дита изпитва силна болка, сякаш Лидия е одрала цялата ѝ буза. Жената замахна толкова бързо, че Дита нямаше време да реагира, и като се опита да се отдръпне, или може би от плесницата, главата ѝ се удари отзад в махагоновата табла на леглото. В същото време Лидия отстъпва няколко крачки назад, очевидно потресена от себе си, и заплаква – което изглежда толкова невероятно, колкото да видиш каменна статуя да рони сълзи.

– Боже мой! – започва да нарежда. – Боже мой!

Първоначално Лидия се държеше по обичайния си начин, като жена, която винаги владее ситуацията, но сега изглежда объркана, не знае какво да прави. Притиска с длан челото си, сякаш се опитва да попречи на мозъка си да изпадне.

– Моля те, Дита, дръж се като възрастен човек. Изслушай ме.

Дита леко докосва бузата си и казва на Лидия да си го начука.

– Не можеш да се омъжиш за Кас. Или, боже опази, да имате дете.

– „Боже опази“? Заради оная стара кретения ли е всичко това? Янис срещу Кронон? Вие и глупавите ви вражди. Баща ми винаги е казвал, че всички във вашето семейство сте селяндури.

– Не го е казал.

– Да го извикам ли да потвърди?

– Той никога не би казал такова нещо за мен или за семейството ми.

– „Пасмина смрадливи селяндури.“ Цитирам дословно.

– Дита, Касиан е син на баща ти.

– Глупости.

Лидия реагира бурно и неочаквано като преди. Размахва разярено ръце и удря по стъклото на балконската врата. Миг след първоначалния удар се чува смразяващ звук: писъкът на Лидия, примесен със силния трясък от счупването на прозореца, а после – дрънчене на стъкла върху циментовия балкон отвън. Лидия се втренчва ужасено в кръвта, която бликва от китката ѝ. От тази гледка, както и от гнусното твърдение на Лидия – че Зевс, този развратник, е чукал и нея – на Дита ѝ прилошава. Това сякаш скъсва всички връзки, които държат частите на тялото ѝ. Изпитва непреодолимо желание да закрещи и го прави:

– Махай се! – Главата започва да я боли не по-малко от бузата. – Махай се веднага! Ще извикам полиция.

Обезумяла и тромава, Лидия започва да се щура напред-назад, изтичва в банята и се появява след секунда с увита в кърпа ръка. Понечва да каже нещо, но Дита грабва телефона, за да извика ченгетата.

Разплакана, госпожа Янис се опитва да отвори вратата. От външната страна на кърпата вече се вижда петно кръв. Накрая Дита ѝ казва да завърти ключа.

След като чува затръшването на вратата, набира номер на телефона. След няколко иззвънявания се включва телефонният секретар на Кас и тя оставя съобщение:

– Веднага си довлечи задника тук! Шибаната ти майка току-що ме преби и сега ще се обадя в полицията.

За свое удивление Дита заплаква, най-вече от унижение. Едно обаче е сигурно – това е краят на отношенията ѝ с него и с побърканото му семейство. Тя докосва тила си. Проклетата цицина започва да расте.

28.

Смяна на партньори – 14 май 2008 година

Седнал на дивана в остъклението към дневната си, Тим прочете статията в „Трибюн“ поне три пъти. Първата му мисъл бе за София, която сигурно щеше много да страда от това, че е предизвикала скандал. Тим изгледа колкото можа да понесе от коментарите за развода в сутрешния новинарски блок, после, около девет, се обади на Ивън.

– Тъкмо щях да ти звъня – каза тя. – Хал подскочи до тавана, когато научи. Пита дали това може да има някаква връзка е убийството на Дита.

– Не виждам как би могло? А ти?

Досега не беше споделил пред Ивън подозрението си, че София е зашила раната на Лидия в нощта на убийството. Нямаше как да го докаже. А харесваше София твърде много, за да я изложи на тормоза на Хал.

– Имаш ли време да проучиш малко? За всеки случай. Така Хал ще ме остави на мира.

– Мамка му, да. Признавам, че тази работа възбуди любопитството ми.

При всички недовършени дела в живота му, при всички престъпления с не доизяснени въпроси, Тим сам не можеше да си обясни защо убийството на Дита Кронон и множеството неясноти около него толкова го безпокояха. Четвърт век бе живял с убеждението, че Кас Янис е убиецът, и може би това беше истината. Но за Тим този случай бе надлежно заведен в графа „Добре свършена работа“. На осемдесет и една беше обезпокоително да виждаш как предполагаемите ти постижения се оказват неуспехи, защото те караше да се замислиш колко още от тях ще бъдат развенчани с времето.

– Хал още не може да преживее, че Пол не му разказа какво е станало – отбеляза Ивън.

– Човекът жертва две години от живота си за кметската кампания, а не пожела да каже две думи, които щяха да му осигурят по-голям шанс за поста. Каквато и да е истината, със сигурност не е по-приятна от това, което хората вече си мислят.

След като доста се колеба в тъмната стаичка, Тим все пак бе пуснал бюлетина за Янис. В официалното си изявление след загубата Пол беше казал, че със София обмислят някои промени за бъдещето, но досега Тим не си даваше сметка, че е имал предвид семейните им отношения. Една от най-верните сентенции, които знаеше, бе тази, че отвън човек никога не може да разбере какво се случва в един брак. А понякога – и отвътре. Във всеки случай изглеждаше, че отношенията в семейство Янис са в пълен хаос.

Тим обеща на Ивън, че ще разпита тук-там, за да види дали последните събития не са извадили на светло нещо ново. Тя му заръча да ѝ се обади, ако се наложи да прави по-големи разходи.

Тим не очакваше семейство Янис изведнъж да са станали по-словоохотливи от преди, но нищо не пречеше да опита. Рано или късно някой можеше да проговори. Той се обади на София в болницата, но веднага се включи телефонен секретар със съобщение, че доктор Янис отсъства. Очаквано. Сигурно от цяла Америка и се обаждаха отрепки е молби за интервюта. Тим възприе по-старомоден подход и написа писмо, адресирано до София в Грейсън, в което молеше да се срещнат.

Около единайсет отиде пред дома на Янис, където чакаха шест различни телевизионни микробуса с антени като прибори за картофено пюре на покрива. На алеята пред къщата стоеше полицай, чиято работа бе да не позволява на репортерите да правят глупости или да се промъкват под прозорците. Тим видя познат оператор, Мич Роузин, седнал в микробуса си, за да се наслади на една цигара в приятното време. Храстите наоколо бяха разцъфтели, а още преди няколко седмици дърветата се бяха отрупали със зеленина буквално за една нощ. На тази възраст Тим изпитваше особено удоволствие от пролетта.

Роузин го погледна с присвити очи през дима от цигарата си.

– Броуди, нали?

– Да.

– Как си бе, човек?

Роузин работеше на свободна практика и бе продуцирал няколко документални филма за кабелните мрежи. Казваше, че рамото му е в ужасно състояние от носене на камерата, но иначе имал страхотен живот като професионален воайор. Задната врата на микробуса бе отворена широко и Тим се настани на прашния под до оператора. Поприказваха си двайсетина минути, посмяха се на стари спомени. Както много други, Роузин си спомняше Тим от случая „Делбърт Рукър“. Делбърт беше убил шест учителки и се опита да отвлече поне още четири. Дори бе наел хладилно помещение като ловците и държеше шестте трупа опаковани и окачени вътре. Извън кариерата си на маниакален убиец той бе типичен дребен чиновник и смотаняк. Работеше в транспортното управление – одобряваше разрешителни за товарни превози.

– Изглежда, че не е имал хубави спомени от училище – отбеляза Роузин.

– Така изглежда. Въпреки че нищо такова не каза. Щурмувахме апартамента му със спецотряда. Този тип отвличаше горките жени, набутваше ги в багажника си и после ги завличаше посред нощ до третия етаж увити в брезент. Никой не беше чул или видял нещо. Разбира се, живееше затворен в свой собствен извратен свят – правеше не само снимки, но и аудиозаписи, за да преживява отново всяко убийство. И никога не чистеше. Килимът в дневната беше целият в кръв и косми. Закопчахме го за радиатора в кухнята, докато претърсим. Аз му казвам: „Делбърт, не знаеше ли, че не бива да правиш такива неща?“ Опитвах се да пробия защитата му, ако пледира невменяемост. Обаче той свива рамене и вика: „Те си го просеха.“ Попитах го: „Всичките ли?“ „Просеха си го“ – така виждаше нещата.

След малко Тим попита какво става с Янис. Роузин му каза, че от кабинетите на Пол и София му били казали, че двамата са в отпуск. Никой нямал представа къде е Кас. Не се знаеше кога някой от тях ще се появи, но всички клюкарски канали искали първи да направят репортаж, когато се появят, затова Роузин киснел тук.

Докато двамата си говореха, пред съседната къща спря пощенска кола. Дребна мургава пощальонка, с коркова шапка и униформени къси панталони, очевидно не обичаше да върши работата си пред камера и буквално спринтира до кутията на съседите.

Тим се опита да не издава намеренията си. Изправи се, протегна се и каза, че смятал да раздвижи старите си кокали. Качи се на колата и близо час кара след пощенския автомобил, докато жената не спря да обядва в малка азиатска закусвалня. Когато Тим седна до нея на бара, на едно от многото пластмасови столчета без облегалка, тя крещеше на собствениците нещо на корейски. Беше дребна на ръст, около петдесетте, е красива бакъреночервена коса и широко, открито лице. Стегнатите ѝ прасци се виждаха добре под късите панталонки с тъмнокафява странична ивица. На врата си носеше голям дървен кръст, което Тим не сметна за много добър знак.

Той взе оставения на плота брой от „Трибюн“, престори се, че го разглежда, после остави сто долара на двайсетачки до лакътя ѝ.

Тя погледна парите.

– В никакъв случай.

– Само да поговорим – настоя той. – До кога е спряна пощата на Янис?

Тя продължи да се храни с клечките, навела глава ниско над купичката. Без да се обръща, взе парите и ги прибра в джоба си.

– До понеделник.

– Носили ли сте поща за Кас? Касиан?

– Няколко неща.

– Препращате ли писмата за Пол?

– От миналата седмица.

– На какъв адрес?

Тя се изсмя:

– Да не съм указател? – Все пак затвори очи и добави: – Сентър Сити. Триста, Морган.

– „Морган“ 300?

Тя кимна. Тим не се сещаше какво друго да пита.

В четвъртък сутринта Тим реши да потърси Кас. Имаше един човек, чиито услуги ползваше от време на време, Дейвид Енг, който имаше достъп до социалноосигурителна информация. Не го питаше как успява, но предполагаше, че Дейв познава някого – или някого, който познава някого – в централата на Социалноосигурителната служба на САЩ в Балтимор. Това беше твърде крайна стъпка за Тим и той прибягваше до нея само в отчаяни моменти. Енг вземаше по петстотин долара, които частният детектив трябваше по някакъв начин да прикрие като разходи за бензин. След около час телефонът иззвъня.

– Нищо – каза Енг. Тим никога не го беше виждал лично, знаеше само, че всъщност е чернокож на име Марселъс. За заплащането изпращаше по два попълнени пощенски ордера с празна графа за името на получателя до анонимна пощенска кутия в Айова. – Последното му работно място е в затвора „Хилкрест“. Тази година не е постъпвал другаде.

Кас беше като фантом, но все пак Джорджия и Елойз от старческия дом го бяха виждали през последните няколко месеца.

На връщане към дома на Янис Тим се отби през Клуба на пенсионирания полицай. На бара имаше буркан с мариновани яйца, за които си мислеше поне от два месеца. Цяла вечност беше минала, откакто за последно беше ял такива. Същата компания като предишния път играеше пинакъл – Сташ, Джайлс, типът, който му беше казал, че никога няма да намери Кас, и още трима. По средата на масата имаше купчина двайсет и петцентови монети.

– Всемогъщи Боже! – възкликна Сташ, когато го видя. – Това не е ли един от живите мъртви?

– Привет от страната на зомбитата. – Тим взе стол и седна до него. – Леле, как си заложил толкова пари на такива скапани карти?

Сташ се завъртя рязко и той се изсмя:

– Да си призная, дори не знам правилата. Можете да ме биете и с петунии.

– Още ли душиш наоколо по поръчка на Кронон? – попита Джайлс. – Мислех, че е доволен от постигнатото. Той определено потопи кораба на Поли.

– Опитвам се да изясня някои въпроси повече за себе си, отколкото за някой друг – отговори Тим.

Отиде до бара, остави два долара и изяде две мариновани яйца, после се върна при масата и попита човека, който познаваше съседите на Янис, дали е чул нещо ново за Кас.

– Говорих с Брус, след като ти идва последния път. Казах му, че издирваш Кас.

Тим кимна. Не се опитваше да заблуждава никого, но от начина, по който другият мъж седеше забил поглед в картите си, личеше, че се чувства виновен, загдето го е издал. Беше едър, с голо теме, но бе пуснал малкото си останала коса достатъчно дълга, за да закрие яката му. Изглеждаше свестен, но на Тим му се струваше, че не е бил истински полицай, по-скоро само си е мечтал да стане, и вероятно го приемаха тук, защото повече губеше, отколкото печелеше.

– Каза, че не е виждал Кас – продължи човекът. – Жена му зърнала София на двора преди два месеца и я попитала как вървят нещата, а тя отговорила: „Всички страшно се радваме, че се върна вкъщи.“

– Да – измърмори друг тип, седнал отсреща, – очевидно тя страшно се е радвала.

Около масата избухна смях.

– И без това рано или късно щяха да се разсмърдят – коментира Сташ. – Поли кръшка от години.

Тим отдавна се беше научил да очаква всичко. Като частен детектив бе виждал какво ли не. Но все още имаше изненади.

– Какви са тия глупости? – намеси се Джайлс, който миналия път беше защитил Пол.

– Не са глупости. Знаеш ли Беата Вишневски?

– Да не е някаква роднина на Арчи? – попита Тим.

– Дъщеря му е.

Арчи имаше чин капитан и ръководеше Осемнайсети участък в Норт Енд. От десетилетия се разпространяваха слухове, че от хранилището за иззети улики изчезвали наркотици и пари. Доста адвокати разказваха една и съща история: клиентът им бил заловен с половин килограм наркотик, а го съдеха за сто и петдесет грама. Това само по себе си бе достатъчно, за да вдигне шум в медиите, но досега никой от наркопласьорите не се беше оплакал, че ченгетата крадат част от кокаина му и го продават. Ако това наистина се случваше, а адвокатите бяха почти сигурни в това, капитанът със сигурност беше вътре. В противен случай отдавна щеше да се отърве от негодниците. Но сега това бе минало.

– И тя ли е полицайка? – попита Тим.

– Постъпи в полицейското училище веднага след гимназията с някаква стипендия – обясни Сташ. – Беше доста преди онези далавери да спрат. Иначе е готина мацка. Едра, но стегната. Стана ми партньорка веднага след като завърши. След около шест месеца Кас се призна за виновен и тя направо се побърка. Явно между двамата е имало нещо.

От другата страна на масата един мургав тип направи кръгче с палеца и показалеца на едната си ръка и прокара през него показалеца на другата, сякаш знаеше нещо. Сташ поклати неуверено глава.

– Напусна след няколко години, след като забременя – продължи той. – Омъжи се за един инструктор, който имаше голям проблем с бутилката – Оли някой си. Опитвал се да я бие и, разбира се, като по-трезвена, по-тренирана и по-яка, тя на два пъти го вкарва в болница. Но накрая реши, че животът е твърде кратък. Както и да е, синът на Роди Уинклър живее в същата сграда, където тя се премести. Това е било точно когато Пол започна да бичи кинти. Та това хлапе, синът на Роди, той е адвокат и говореше, че няколко пъти виждал Пол да излиза от апартамента ѝ рано сутрин.

– Боже – измърмори типът с латиноамерикански черти от другата страна на масата, – тази история все повече започва да не ми харесва. Поли не само че е кръшкал, ами и го е правил с бившето гадже на брат си.

– Брат му сигурно е разрешил – отбеляза онзи, който познаваше съседите.

– Смахната работа – измърмори седналият до Тим.

Последва кратък спор кой е готов да изчука близначките от рекламата на дъвките „Дабълминт“.

– Рано сутринта ли? – попита Тим, като върна разговора към казаното от Сташ. – Не мислиш ли, че София ще забележи, ако другата страна на леглото е изстинала?

– Откъде да знам? – изръмжа той. – Може да е била в командировка.

– Имат две деца.

– Казвам само какво съм чул от сина на Уинклър. Веднъж го засякох у Роди и той ми вика: „Искаш ли да чуеш нещо интересно за бившата си партньорка?“ Каза, че Пол я посещавал редовно допреди две-три години, когато се изнесла.

– Тоест продължило е десетина години? – обобщи Тим. Това беше полицейска истина: слухове от трета ръка, които се смятаха за верни до доказване на противното.

– Да бе, да – измърмори Джайлс. – Пол стана председател на щатския сенат, и медиите не са надушили нищо!

– Всички харесват Поли. Журналистите цапат само онези, които не харесват. Освен това може да са търсили, но да не са намерили нищо, от което да стане сензация.

– Какво работи сега тази Беата? – попита Тим. – Върна ли се в полицията?

– Прекалено умна е за това. Сега продава недвижими имоти, струва ми се. Търговски обекти.

Раздаването свърши. Сташ погледна Тим и само сви широките си рамене, сякаш казваше: „Разбираемо е.“

Както обикновено, Тим отиде до тоалетната, после мина през бара и взе още едно мариновано яйце. По-късно щеше да има страшни газове, но човек трябва и да си поживее все пак.

Нещата, които научи за Пол, бяха неочаквани, но така разводът придобиваше все пак някаква логика. От една страна, изглеждаше, че няма нищо общо с неговото разследване. От друга, колко важни неща пропуска човек, като ги мисли за несъществени?

Тим отиде в библиотеката на Грейсън. Напоследък в целия град затваряха библиотеки, но тази процъфтяваше благодарение на много хора на неговите години и майки е деца в предучилищна възраст. Сградата бе в стерилния функционален стил на шейсетте, съвременно строителство без излишна натруфеност. Тим намери в интернет служебния адрес на Беата Вишневски и снимка на усмихнатото ѝ лице в сайта на фирмата ѝ за недвижими имоти. Отговаряше на очакванията. Беше хубава, руса с малко помощ за Майката Природа, но Тим не познаваше жена, включително собствената му дъщеря Деметра, която да е била руса на шестнайсет и да не смята за свое законно право да поддържа този цвят на косата си до края на вечността. Той телефонира в агенцията. Секретарката каза, че Беата била на оглед до три, и Тим отиде до офиса, който се намираше в източния край на Сентър Сити, точно до Университетската болница. Преди година той никога не би стъпил в квартала невъоръжен, а сега наоколо беше пълно с елегантни млади хора. Агенцията за недвижими имоти явно беше тук от години. Намираше се в триетажна постройка с ограден паркинг. Енг можеше да му намери информация за колата ѝ, но Тим мислеше, че знае кого търси, пък и едва ли щеше да му е трудно да я забележи. Около три и четирийсет и пет в паркинга влезе голямо черно ауди с регистрационна табела по поръчка: БЕАТА. Тим слезе от колата си и закуцука към нея. Пролетният ден бе станал ветровит.

Беата бе с телосложение на расова германка, тип Брунхилда, с едри форми, но не дебела, все още красива с русата си коса, и над метър и осемдесет на високите си токчета. Носеше леко палто и куфарче. Когато Тим се приближи, тя се усмихна подозрително. Той ѝ подаде ръка.

– Госпожа Вишневски? Аз съм Тим Броуди. Познавах се с баща ви.

Тя застина и сините ѝ очи го пронизаха с леден поглед. Мускулите на долната ѝ челюст се очертаха като на футболен нападател в напрегнат момент.

– Това е частен имот – изръмжа. – Ако пак си покажете носа тук, ще извикам ченгетата да разправяте на тях как сте си прекарвали с баща ми.

Докато се отдалечаваше с колата, Тим се опита да върне лентата секунда по секунда с надеждата да разбере какво предизвика острата ѝ реакция. Дали споменаването на баща ѝ? Не, беше почти сигурен, че името му бе това, което я разгневи. Това означаваше, че тя знаеше за него. Значи слуховете за връзката ѝ е Пол все пак бяха верни.

По някакво предчувствие той реши да наблюдава къщата ѝ. След това избухване Беата вероятно щеше да потърси начин да се успокои.

Тим се върна в библиотеката. Въведе мобилния номер, посочен в сайта на агенцията за недвижими имоти, за обратно търсене, но беше регистриран на адреса на офиса. В телефонния указател на Тройния град в интернет имаше Т. Вишневски на „Клайд“, което бе на три пресечки от агенцията. От картата в сайта на бюрото за данъчни оценки на имотите Тим намери данъчния номер на адреса, после от друга база данни получи потвърждение, че данъците на имота се плащат от Беата Вишневски. В пет и половина беше пред редицата долепени една до друга триетажни постройки. Наскоро бяха сменили времето и младите жители на района се разхождаха във вечерния сумрак, повечето – с кучета.

Обикаля квартала известно време. Около шест и половина аудито зави по една странична уличка и Тим се приближи точно навреме, за да го види как влиза в един гараж. Той отмина с колата си и за секунда мярна Беата зад оградата на задния двор. Наложи се да изчака, докато на улицата се освободи място, откъдето да се вижда входната ѝ врата, но в крайна сметка успя да паркира и зачака. Нямаше представа къде се е преместил Пол, но познаваше доста мъже, изхвърлени от жените си, и повечето не отиваха много далеч от дома – не за да правят напук, а защото трудно се разделяха с предишния си начин на живот. Около половин час след залеза, малко след осем и половина, един прозорец в къщата светна – в дневната на Беата най-вероятно. След броени секунди през няколко коли от него паркира автомобил. Беше сива „Акура“, като онази, която бе видял в гаража на София през февруари. От нея слезе някакъв мъж и почти изтича по улицата. Изглеждаше познат, но се движеше, пък и Тим не виждаше добре в тъмното. Частният детектив направи няколко снимки, когато мъжът спря на верандата на Беата. Влезе в къщата само за секунда, после отново се появи, като влачеше огромен куфар. Беата излезе с него. Двамата се качиха в акурата и заминаха.

Тим се опита да ги проследи, но при тези проблеми със зрението нямаше шанс. Изгуби ги в трафика около моста „Ниъринг“.

Той спря да прегледа снимките, които беше направил – за да е сигурен. Когато ги увеличи, цифровите фотографии станаха зърнести. При все това потвърдиха предположението му.

Най-сетне бе намерил Кас Янис.

29.

Един и същи човек – 18 май 2008 година

В неделя вечерта Тим отиде в Грейсън и паркира по диагонал от оранжевата тухлена къща на Янис. Новинарските екипи и полицаите отпред се бяха прибрали, може би защото работодателите им не искаха да плащат за извънреден труд. Ако информацията на пощальонката беше вярна обаче, София трябваше да се върне днес. И наистина, вътре светеше. Той вдигна бинокъла и я видя да прави нещо в кухнята, после отиде на вратата и позвъни. След минута чу стъпки зад дебелата лакирана дъбова врата и на прозорчето се появи лице. Кучето, което беше чул последния път, залая възмутено.

София отвори. Носеше сини дънки, а кучето подскачаше зад нея. Тя не изглеждаше много добре. Без грим кожата ѝ бе отпусната. Погледна го с огромните си очи и устните ѝ затрепериха.

– Господин Броуди, моля ви! Моля ви! Не можете ли да проявите малко уважение към личния ни живот. Моля ви!

Кучето, млад лабрадор, едва проходил, се изправи на задните си лапи и задраска по мрежата срещу комари. Тим протегна ръката си към муцуната му, за да го успокои.

– Наричай ме Тим. Достатъчно си голяма, за да си говорим на „ти“.

– Преживях истински ад през тези двайсет и пет години. Опитваме се да сложим ред в живота си. Няма ли да ни дадете спокойствие най-сетне? Хал Кронон е луд!

– Разбирам те, скъпа. Честно. Истината е, че изясняването на нещата на този етап може би е по-важно за мен, отколкото за Хал. Ето, двайсет и пет години минаха, а се оказва, че не съм си свършил добре работата.

– Сигурна съм, че грешите, господин Броуди.

– Знаете, че в стаята на Дита са открити отпечатъци на Лидия. А, изглежда, и кръвта ѝ.

София не отговори. Само сведе очи.

– София – продължи Тим, – мисля, че ти си зашила ръката на Лидия след убийството на Дита.

Тя рязко вдигна глава като марионетка на конци.

– Кой ви каза това? Телефоните ни ли подслушвате? Дотам ли сте стигнали?

– Разбира се, че не, София.

Зад нея, на първата площадка на централното стълбище, Тим видя мъж. Беше Кас. Тим не го беше виждал от двайсет и пет години и сега, без гърбицата на носа, той бе по-красивият брат – малко по-жизнен от Пол в последните етапи на кампанията. Кас се приближи бързо, прегърна София през кръста и я издърпа назад.

– Лека нощ, Тим – каза и затвори вратата със свободната си ръка.

В понеделник сутринта София и Кас бяха водеща тема в новините. Някой пиар специалист ги беше убедил да се покажат пред кръвожадните камери. Местният новинарски канал предаваше събитието на живо и Тим го гледаше вкъщи. Двамата излязоха срамежливо от дома си и застанаха един до друг с едва допиращи се ръце, като се усмихваха смутено. Камерите кръжаха около тях, докато репортерите се надвикваха да им задават въпроси, на които двамата не отговаряха. В суматохата кучето избяга от къщата и Кас хукна да го гони, като подсвиркваше и пляскаше с ръце. Животното бе доста буйно и потича известно време наоколо, но в крайна сметка се върна и легна в краката на Кас, за да избегне наказанието, като махаше с опашка. Той го вкара в къщата за каишката и след като целуна леко София по бузата, отвори вратата на гаража. Двамата тръгнаха с различни коли.

– Къде, по дяволите, отиват? – запита се Тим.

Пол също се беше върнал на работа. Камерите показаха как влиза през въртящата се врата на небостъргача „Лесюър“ около девет. Усмихваше се, но отклони всички молби за изявление и продължи през украсеното с изящни месингови орнаменти фоайе в стил ар деко. Охраната спря репортерите, когато той стигна до асансьора.

В сряда Тим пак дебнеше пред къщата, за да види дали акурата на Кас ще излезе както обикновено около осем. След като кара след него пет минути, му стана ясно, че Кас се оглежда дали не го следят. Минаваше две-три пресечки, после влизаше на задна в алеята пред някоя къща и когато излезеше, завиваше в друга посока. Тим го подмина при първото изпълнение на маневрата, но когато зави зад ъгъла след няколко секунди, акурата чакаше спряна до тротоара и обърната на другата страна до дебелите стари дървета покрай булеварда. Кас се усмихна и му помаха.

Тим се обади на Ивън:

– Ще се наложи да наемам различна кола всеки ден. Адски ми е любопитно къде ходи Кас.

– Важно ли е за нас? – попита тя.

– Може би само си търся занимание, но виж всички тези истории за Кас и София. Да си прочела някъде какво работи?

– Нали щеше да отваря училище за бивши затворници? Опитва се да си издейства разрешение от Съвета по образованието, защото има криминално досие. Не писаха ли нещо такова?

– Къде е това училище? Кога работи? И какъв е този учител, който ще се притеснява, че го следят?

– Не знам. Може би просто му е писнало от репортери. Хал не ме е питал нищо за Янис от една седмица. Има много ядове с банкерите.

Броени дни преди финализиране на сделката с „Йор Хаус“ банките от кредитния консорциум на Хал бяха решили да обявят за продажба на по-ниски цени пакета от непродадени еднофамилни къщи, които от Зет-Пи току-що бяха купили. Адвокатите на двете страни се деряха като бесни псета и преговаряха ден и нощ.

– Мога да платя колите под наем от моя джоб – предложи Тим.

– Не, той все още иска да извади кирливите ризи на Янис. Журналисти и блогъри из цялата страна вече използват термина „да те крононизират“ – тоест някой вманиачен милиардер да провали политическата ти кариера е фалшиви обвинения. Хал ще се радва, ако намериш информация, доказваща, че на Пол не му е чиста работата. И какво стана с Брунхилда? Нещо ново около нея?

Тим ходеше до дома на Беата на „Клайд“ всеки ден, но пощата само се трупаше върху бетонния праг под процепа за писма между външната мрежеста врата и входната.

В четвъртък сутринта Тим дебнеше на две преки от дома на Янис във взет под наем форд ескейп, но пак изгуби Кас в трафика към Сентър Сити. При липса на друга алтернатива отиде до адреса на „Морган“, където според пощальонката се препращаха писмата на Пол.

В квартала, разположен в периферията на Сентър Сити, се издигаха два новопостроени небостъргача. Когато Тим бе в сиропиталището, тази част на града беше индустриална, е огромни четвъртити тухлени складове и фабрики със заплашително стърчащи комини. Тогава беше голямо преживяване да отидеш на екскурзия в сградата „Дюсабъл“. Всеки клас ходеше там веднъж годишно е рокайландската линия. Той си спомняше вълнението, люшкащите се вагони, в които ти се завиваше свят, после страха от размера и мощта на големия град, но гледката, която най-много го удивляваше, беше на последната гара, където железопътното колело обръщаше локомотивите – в дните преди появата на двупосочните машини.

Върху прозорците и на двете сгради имаше големи плакати с червени еднометрови букви, обявяващи, че се предлагат апартаменти за продажба и под наем. Той влезе и в двете, за да провери дали няма списък с обитателите, но във фоайетата имаше портиери, затова реши да не бърза да се издава. Рано или късно братята Янис щяха да се оплачат, че ги следи, и да издействат ограничителна заповед от полицията. Тим прекара деня в наблюдение на входовете на блоковете и гаражите към тях, като слушаше аудиоверсия на същата книга с гръцки митове, която четеше.

В петък сутринта отново отиде много рано, като се надяваше да засече Пол на излизане от някой от небостъргачите на път за работа. Вместо това около осем и четирийсет и пет видя акурата на Кас да пристига пред номер 345 и да се спуска в подземния гараж. Тим включи аварийните на наетата си корола и притича през улицата. Вече можеше да провери списъка на живеещите. Тъкмо отваряше стъклената врата на фоайето, когато от същия гараж излезе син кабриолет „Крайслер“. Колата бе на не повече от десет метра от него и той видя добре шофьора, който спря, за да огледа колите на улицата, преди да завие надясно по „Морган“. Беше Пол.

Тим отново пресече, за да стигне до колата си. Имаше късмет. Пол беше спрял на червен светофар след две пресечки и той успя да го проследи до седеметажния покрит паркинг срещу сградата „Лесюър“. Пол слезе с куфарчето си и отиде на работа.

Тим се върна до „Морган“ 345. Когато се беше завъртял във фоайето миналия ден, бе видял как външните посетители зяпат едно екранче при портиерската кабинка и говорят по прикрепен към него телефон. Портиерът беше отишъл някъде и той вдигна слушалката. Като следваше инструкциите на екранчето, натисна необходимия клавиш, за да изкара списъка на живеещите. Нямаше Янис, но намери Т. Вишневски в апартамент 442. Реши да рискува и набра, но до осем позвънявания никой не се обади.

Остави слушалката и се замисли. Беата имаше къща, затова вероятно беше наела този апартамент за Пол, но това трябваше да е станало преди раздялата му със София. Иначе нямаше логика да регистрират нещо на нейно име. Пол все още беше известно лице и неизбежно щеше да се разчуе, че живее тук. Може би апартаментът беше един вид „тайна бърлога“, макар че Пол вероятно щеше да привлече по-малко внимание, ако се промъкваше през задната врата в къщата на Беата. Пък и какво правеше Кас тук? Точно сега двамата не би трябвало да са в много добри отношения.

– Мога ли да ви помогна? – попита едра жена на средна възраст, която бе излязла от стаичката за събиране на пощата и сега се върна на високото въртящо се столче зад плота от розово дърво на портиерската кабинка. Носеше яке с цифрите „345“ – емблемата на сградата – щамповани на гърдите ѝ. От присвитите ѝ очи Тим се досети, че са я предупредили да следи за него.

Блок 345, както и конкурентът му в съседство, беше проектиран така, че да задоволи всички нужди на един работещ градски обитател. На първия етаж имаше зала за фитнес, магазин за абсурдно скъпи природосъобразни храни и още две-три магазинчета зад тях.

– Търсех химическото чистене – отговори Тим, като очакваше тя да го насочи към съседния небостъргач, където бе видял табела за такава услуга. Оказа се обаче, че и тук има.

– Ей там, в дъното – каза тя, като посочи към гранитния коридор.

Тим тръгна натам, като усещаше погледа ѝ, и за всеки случай влезе в помещението, миришещо на пара и химикали. Служителката, азиатка, го попита какво ще желае. Имаше ужасен акцент и при оглушителния шум от машините Тим се принуди да я помоли да повтори, за да я разбере. Междувременно му беше хрумнала една идея – начин да се увери, че Пол живее тук.

Започна демонстративно да рови в джобовете на сакото си.

– Оф, трябваше да взема дрехите на шефа ми от химическо, но съм забравил квитанцията.

– Име?

Той каза името на Янис и го повтори по букви. Жената погледна квитанциите, после включи автомата, който завъртя дрехите, увити в найлонови калъфи. Значи Пол наистина живееше тук. Тим се канеше да се измъкне със стандартното оправдание, че си е забравил портфейла, но точно в този момент жената свали два костюма от закачалката и ги подаде през плота.

– Забравили един костюм да стои три седмици – каза на развален английски.

– Наистина ли?

Тим погледна двата костюма. Бяха абсолютно еднакви от тънък син вълнен плат с бледи V-образни шарки. Той вдигна найлоновото покритие за момент, сякаш искаше да се увери, че дрехата е неговата, и видя етикет с името на известен шивач. Данило шиеше на изтъкнати спортисти, но и на мафията – клиентела, за която се беше научил да си държи езика зад зъбите.

Тим вдигна двата костюма един до друг пред себе си, като се опитваше да намери разлика. Премести ги няколко пъти от едната в другата ръка, после пак ги сложи на металната закачалка, така че да са изравнени в раменете. Най-сетне видя. Вторият костюм, който сега беше отзад, изглеждаше може би с половин номер по-широк в раменете и ръкавът бе с части от милиметъра по-дълъг.

– Три седмици, а? – измърмори Тим.

– Да.

Тя му показа квитанцията. На нея пишеше „442“. Сега търпението на жената явно се изчерпи:

– Сега плаща.

Тим отвори портфейла си и изигра обичайната сценка – изруга, че не си е взел пари, и попита къде наблизо има банкомат.

Понеделник беше Денят на героите. По-късно Тим щеше да ходи на пикник със семейството на дъщеря си и през целия уикенд чакаше с нетърпение този момент – да сподели вълнението на младите покрай бременността на Стефани и да получи поздравления за това, че е доживял да види как част от неговото ДНК се предава в още едно поколение. След като нямаше по-полезно занимание до тогава, реши сутринта да постои пред блок 345. Акурата на Кас се появи около десет. Точно както в петък, пет минути след пристигането му, от гаража излезе Пол с крайслера. Тим го проследи до сенаторския му кабинет, после – до един парад в избирателния му район.

Във вторник Тим беше пред блок 345 в 7.30, като носеше старата тъмносиня униформа от фирмата за отоплителни и вентилационни системи на шурея си, в която бе работил за кратко преди двайсет и пет години. Работното яке и шапката с козирка бяха щамповани с емблемата на компанията, която Боб бе продал преди едно десетилетие. Вече не можеше да закопчае панталона, но беше успял да го нагласи криво-ляво е колана и една безопасна игла.

Застана пред гаража на блок 345, на бетонния праг между платната за влизащи и за излизащи автомобили. Когато една кола излезе от гаража и потегли по улицата, Тим се вмъкна под спускащата се врата и слезе по рампата към гаража. Един качващ се кадилак изсвири с клаксона и той вдигна недоволно ръце, сякаш имаше пълното право да бъде там.

Гаражът беше на две нива и миришеше неприятно на масло и отработени газове. Най-доброто решение бе да се скрие в долната част на рампата, долепен в ъгъла на бетонната стена. Акурата се появи след известно време и се спусна на долното ниво. Тим слезе по стълбите и изчака, докато крайслерът се качи. Обиколи за няколко минути гаража, докато намери акурата е все още топъл двигател.

В сряда се зареди на долното ниво на гаража и зачака. Знаеше, че може да си изпроси арест за незаконно проникване в чужда собственост, но любопитството бе твърде силно. Носеше петстотин долара в брой за евентуалната гаранция и беше предупредил Ивън.

Кас се появи около 8.55. Размени колите, като остави акурата на мястото на кабриолета, после се върна с куфарчето при крайслера, който бе оставил с работещ двигател.

Качи се и се наведе. Тим се приближи на петнайсетина метра. Рискува да надникне само за секунда. Стори му се, че Кас гледа нещо на лаптопа си – седеше присвит и раменете му леко се движеха. Тим се престори, че прави нещо е един манометър на стената, после спокойно тръгна в другата посока като човек, който получава почасова надница. Когато отново мина покрай крайслера, видя Кас да се държи за лицето. Стискаше основата на носа си, сякаш го боляха синусите или плачеше. За да не привлече вниманието, Тим се качи на горното ниво и застана до изхода, като очакваше да види по-добре Кас на светло, когато вратата се отвори. И наистина. Но зад волана на крайслера беше Пол.

– Той е един и същи човек – каза на Ивън, когато отиде в кабинета ѝ в четвъртък.

– Не ме будалкай!

– Кас излиза от къщата. Пол отива на работа. Вече три пъти ходих в гаража. Кас живее със София, но след като излезе от къщата, се представя за Пол. Всяка сутрин залепва протеза върху носа си.

Ивън прихна да се смее:

– Хайде стига! Изкуствен нос? Да няма и прикрепени мустаци отдолу?

– Точно така успява да мине незабелязано. Защото звучи твърде невероятно.

– И аз така мисля.

– Не, слушай. – Тим заръкомаха. Беше много развълнуван и доволен от откритието си. – С какво се занимава София? Постоянно преправя лица и за целта използва всякакви протези. Можеш да ги видиш в сайта на Отделението по реконструктивна хирургия в Университетската болница – изкуствени носове, уши, брадички, челюсти, бузи. Цели лицеви части или парчета от тях за хора, които са загубили, да речем, носа си заради болест, катастрофа или операция, при престрелки или експлозии. Прави това двайсет и пет години. Има си специалистка – нарича се „анапластолог“ – която изработва протези по нейна поръчка. Четох подробно за това. Протезите се правят от силикон и се оцветяват на ръка е всякакви пигменти, за да не се различават от естествената кожа – лунички, капиляри и каквото друго има по носовете, а краищата са толкова тънки, че да се сливат незабелязано с лицето, особено под тези очила. Правят точна отливка с помощта на ЗБ-камери и компютри. Погледни в интернет. Има снимки в близък план, сякаш можеш да ги целунеш, и пак не личи. Удивително е.

– Стига глупости!

– Вчера го видях да я слага. Сигурно закъсняваше, затова го направи в колата. Предполагам, че нанасяше хирургично лепило, което трябва да постои малко на въздуха, преди да се използва. Днес имаше повече време и се качи до тоалетната на първия етаж. Когато се върна, беше сресал косата си на другата страна и носеше черни очила като Пол. Стоях точно до него, казвам ти, и протезата изобщо не си личеше.

– Дегизировка? Колко искаш, за да направиш снимка?

– Това не е в бюджета.

Ивън сведе поглед.

– Как е възможно да стане това, Тим? Не каза ли, че вчера си го проследил до съда?

– Да.

– Възможно ли е човек да лежи двайсет и пет години в затвора и пак да знае как да практикува адвокатската професия?

– Не си мисли, че е толкова трудно. Повечето е чиста логика.

– Никога не съм го разглеждала по този начин. Добре, а къде тогава е Пол?

– Няма Пол. Казвам ти, че Кас е Пол.

– Да не би да твърдиш, че никога не е имало близнаци? Аз ли съм халюцинирала, когато ги видях един до друг пред комисията за предсрочно освобождаване?

– Тогава очевидно бяха двама. Но сега не знам.

– Къде е отишъл истинският Пол?

– Това се опитвам да разбера. В Калифорния имаше едни близначки. Една добра и една лоша. Лошата започна да живее живота на сестра си. Нае убиец да очисти близначката ѝ, но той я изпя и злосторницата отиде в „Сан Куентин“ до живот.

– И какво? Кас отнема жената на брат си, убива Пол и узурпира живота му. Така ли?

– Вече беше осъден за едно убийство.

– И е извършил това със съгласието на София? Същата София, която ти познаваш от малка?

– Това беше само идея.

– Добре, но защо ще обявяват, че Пол и София са се разделили? Защо му е на Кас да се разхожда с изкуствен нос и да се представя за Пол?

– Защото би трябвало да са двама.

– Могат просто да кажат, че Кас е отишъл в Ирак. Или в Аляска.

– Не знам. Сигурно има нужда да проветрява лицето си от лепилото. Не може да се носи постоянно. Може това да е причината да играе тази двойна роля. Много е налудничаво.

– А каква е играта на Брунхилда?

– На Беата ли? Може би Пол се крие при нея.

– Нали каза, че Кас я е откарал. Снима ги. И защо му е на човек, който през последното десетилетие постоянно беше в светлината на прожекторите, да се крие от каквото и да било?

Нищо не се връзваше в тази история. Кас е бил осъден, но вместо него Пол бе влязъл в затвора и двайсет и пет години по-късно се беше появил в съда. Лидия бе отишла при Дита в нощта на убийството, бе оцапала с кръв цялата ѝ стая, а синът ѝ се беше признал за виновен.

– Хал е удоволствие ще плати тези разходи – отбеляза Ивън, – но какво общо има всичко това с въпроса кой е убил Дита?

Тим направи кисела физиономия. След малко каза:

– Нещо. Още не мога да кажа точно, но има общо. Ако разнищим тази работа, ще стигнем до истината за убийството на Дита. Имам това предчувствие.

– Добре, но как ще го направим, Тим? Не можеш просто да отидеш при този човек и да му дръпнеш носа. Възможно ли е да го проследиш в тоалетната и да го разобличиш?

– Ще бъде моята дума срещу неговата. Освен това ще накара да ме арестуват за тормоз, ще ме обяви за луд, а също ще хвърли няколко бомби в градината на Хал. – Тим се замисли за момент. – Може би има друг начин да ги изкараме на светло. Спомняш ли си още как се организира следене?

Ивън се изпъчи възмутено зад бюрото. Нещата, които човек научава в полицията в ситуации на живот и смърт, се запечатват като гравирани в съзнанието. Уменията не се губят.

– Броуди, мога да се вмъкна в гащите ти и да не разбереш. Особено ако получа малко помощ.

– Да видим тогава – каза той.

30.

Следенето – 30 май 2008 година

В петък сутринта Тим пристигна в Университетската болница. На информацията помоли да го упътят към кабинета на доктор Михалис. Знаеше, че тя е там; съобщението на гласовата ѝ поща твърдеше, че има записани часове за всеки понеделник следобед и петъците през целия ден. Групата за реконструктивна хирургия имаше няколко кабинета в хирургичното отделение. Тим седна в слънчевата чакалня. Рано или късно София щеше да се появи. Той се надяваше да е преди обяд.

Около два часа по-късно тя влезе през задния вход с дълга бяла престилка и се насочи към тоалетната. Тим я пресрещна.

Тя спря, отвори уста и постави ръка на гърдите си. Заговори бавно, без да го поглежда:

– Господин Броуди. Тим. Знаете, че ви уважавам много, но ако продължавате така, ще се съглася със съпруга си и ще поискам ограничителна заповед.

– Съпругът ти. Кой от двамата? Този, с когото се развеждаш, или другият, за когото ще се омъжиш? Макар че доколкото разбирам, един и същи човек играе и двете роли.

София, бог да я благослови, изобщо не умееше да се преструва. Тя вдигна рязко глава, горе-долу както бе направила по-рано, когато Тим изказа предположението, че е зашила ръката на Лидия. Сега обаче беше ядосана. На лицето ѝ се изписа гневно изражение, каквото досега той не бе виждал. Но това не го изненада. Когато човек реже осакатени крайници, трябва да притежава известна твърдост.

– Мила, никой не иска да ти навреди. Нито на семейството ти. Хал иска само да разбере кой е убил сестра му. Аз също. Колкото до другия маскарад – защо Кас си слага всяка сутрин изкуствена гърбица на носа, това изобщо не ме интересува, наистина. Хал не знае за това. Не е необходимо да научава. Нека да седнем и да ми кажеш какво се случи в нощта, когато беше убита Дита. Знам, че няма да ме излъжеш.

Тя като че ли за момент се замисли над предложението му, но после едва забележимо поклати глава.

– Извинете ме – изсъска и мина покрай него.

„Ще тръгне всеки момент“ – гласеше текстовото съобщение, което се появи на дисплея на мобилния телефон на Ивън. Часът беше малко преди единайсет.

По-рано тя бе проследила Кас, дегизиран като Пол в синия крайслер, от блок 345 до покрития паркинг срещу сградата „Лесюър“. Тя спря на горното ниво. След като го проследи до офиссградата, прекара два часа в едно кафене отсреща, като поработи на лаптопа. След като получи съобщението на Тим, отново влезе в гаража. Докато плащаше на автоматите за паркиране, видя Кас да излиза през въртящата се врата с месингови орнаменти във формата на лилии на „Лесюър“. Държеше мобилния си телефон на ухото и лицето му бе издължено от безпокойство.

Предположенията на Тим се оказаха правилни. Кас носеше син костюм – Броуди беше забелязал, че това е единственото облекло, е което братята Янис се появяват на делови срещи. Нещо по-важно – Тим правилно беше преценил как ще реагира Кас, след като той говори със София. А именно, че ще избяга. Принуден беше. Не можеше да чака полицията да дойде и да му поиска отпечатъци. Присвояването на самоличността на адвокат беше престъпление, което адвокатската колегия щеше да се погрижи да не остане безнаказано.

Ивън изчака в беемвето, докато Кас изтича до крайслера. Пусна една кола да мине между тях на излизане по рампата и се обади на Тим да му каже, че са тръгнали. Той беше на шест пресечки от тях.

Крайслерът излезе на Маршал Авеню и тръгна на север в натовареното движение през Сентър Сити, където автобуси, неправилно спрели камиони и притичващи пешеходци създаваха постоянни препятствия при шофирането. По нейното скромно мнение Ивън беше добра в следенето. При шейсет километра в час винаги можеше да се вмъкне между две коли на една боя разстояние и винаги приветстваше всяка възможност за преследване с по-висока скорост. Автомобилните ралита бяха в дългия списък със занимания, които ѝ се искаше да пробва.

След всичко, което Тим бе казал на София, Кас явно очакваше да го следят и взе съответните мерки. След шест пресечки отби пред хотел „Грешам“, слезе и постоя там десетина минути. Когато Ивън го подмина, говореше с пиколото и гледаше дисплея на телефона си. Когато го погледна в страничното огледало, тя осъзна, че фотографира минаващите коли. Затова Ивън не се върна зад него, а остави Тим да заеме позиция на съседния ъгъл. Той ѝ се обади след няколко минути, за да ѝ каже, че Кас отново е тръгнал.

Когато Ивън пое щафетата, Кас обикаляше малките улички. Двамата с Тим се редуваха, докато той спря в друг покрит паркинг близо до операта. Тим продължи да обикаля отвън, а тя спря на улицата, пусна аварийните и отиде пеша до паркинга. Качи се с асансьора до втория етаж, после слезе по стълбите. Клекна на рампата и видя крайслера да спира на едно място за инвалиди точно до вратата, където се вземаха талоните за таксуване. Кас бе извадил телефона си. Сигурно сравняваше влизащите коли с тези, които беше снимал по-рано.

След десетина минути от асансьора излезе млад мъж и се приближи до Кас. Размениха няколко думи и тогава Ивън се досети кой е младежът: големият син на Пол и София, Майкъл, когото си спомняше от щастливите семейни сцени в предизборните клипове на баща му. След малко Кас му даде нещо и се отдалечи пеша. Майкъл отвори вратата на крайслера и Ивън се досети, че чичо му е дал ключовете. За момент изпадна в паника, защото изгуби Кас от поглед зад един микробус, който тъкмо влизаше в гаража. Уплаши се да не е излязъл пеша. Тръгна бързо към асансьора и след малко го видя в гръб – вървеше спокойно по рампата. На третия етаж се качи в друга кола.

Ивън се обади на Тим, докато Кас излизаше от паркинга.

– Смени колите. Гледай за малък червен хюндай с две врати. Оранжев номер от щата Ню Йорк.

Тим засече новата кола, докато Ивън стигне до своята. Скоро след като си размениха щафетата в следенето, Кас изведнъж даде газ по Гранд Авеню.

– Мисли си, че се е измъкнал – каза тя на Тим по телефона.

Кас мина по моста „Ниъринг“. После на раздвояването на магистрала 843 продължи на север, а не към летището, накъдето тя очакваше да тръгне. Ивън го следваше на около сто и петдесет метра, извън обсега на огледалата му, в една лента по-надясно от неговата и със същата скорост.

След десетина километра Кас зави на запад по шосе 83. Караше доста бързо, с над сто, и Тим се обади да каже, че започва да изостава. На тази възраст трудно вдигаше над деветдесет. След около час бе изостанал с двайсетина километра и започваше да се притеснява, че няма да може да ѝ е от полза.

– Прави ми компания – насърчи го Ивън.

– Предполагам, че отива към Скейджън – отговори той.

Във всички посоки от Тройния град имаше хубави селски райони, но Скейджън, на север, беше най-популярен. За разлика от равнините на запад и юг, там пейзажът беше хълмист, с панорамни гледки към множеството езера. Тим си спомни една статия, според която Пол имал семейна вила там. След като спомена на Ивън, тя също се сети за това. Може би Кас отиваше там.

Хюндаят излезе на шосе 141, което бе обикновен двулентов път.

– Отива към Беритън Локс, мога да се обзаложа – отбеляза Тим.

В последно време много хора пътуваха до Скейджън покрай минаващата през Тройния град река Киндъл, а после по другата главна артерия през града – шосе 831. От тази страна обаче човек все още можеше да отиде на източния бряг на реката е ферибота от Беритън, където Уабаш се вливаше в Киндъл на малък праг, затворен с шлюзове през 30-те години на XX век като част от голям хидромелиоративен проект.

След половин час, когато Ивън пристигна, големият бял ферибот вече чакаше. Дори в петък следобед в края на май нямаше много пътници. Това щеше да се промени след седмица-две, когато училищата в Тройния град излязат във ваканция. През летните уикенди опашката от коли се проточваше над километър и фериботът се пълнеше бързо, което означаваше поне час чакане до следващия курс. Сега обаче, около десет минути преди заминаването в 16.35, все още имаше предостатъчно място. Когато Ивън плащаше таксата, между нея и хюндая имаше шест коли. Тя последва колата на Кас по мостчето в железния търбух на кораба, който винаги ѝ напомняше за кита на Йона. Един служител с флагчета подреждаше колите между очертаните на пода ярки жълти линии. Когато колоната зад Кас се напълни, той слезе от хюндая. Все още беше дегизиран като Пол. Качи се в кафенето, където като повечето пътници щеше да прекара половинчасовото пътуване. В железния трюм мобилните телефони нямаха обхват; дори в кафенето прекъсваше за няколко минути, когато бяха по средата на реката.

След като Кас се скри от погледа ѝ, Ивън изпъна крака. Попита служителя със знаменцата след колко тръгва фериботът.

– След три минути.

Тя се качи на палубата и успя да се свърже с Тим. Нямаше шанс да стигне навреме. Току-що беше отбил по шосе 141.

– Ще изчакам следващия ферибот – каза ѝ той.

Първоначалният план беше да притиснат Кас: „Разкажи ни истината за смъртта на Дига, или ще се обадим веднага в полицията и ще им кажем за фалшивата ти самоличност.“ Смятаха Тим да му го каже, и това все още изглеждаше по-добрият вариант.

– Мен ще ме възприеме просто като Хал в женско тяло – бе признала Ивън. – Много по-голяма вероятност има да се довери на теб.

Знаеха със сигурност, че Кас няма да мърда никъде в близкия половин час. Хюндаят беше блокиран от всички страни.

След малко Ивън почувства движение – фериботът се отдели от брега. Десетина минути бяха нужни, докато шлюзовете повдигнат плавателния съд с десетина метра до нивото на Киндъл и плаването да започне.

Ивън се облегна на парапета и се наслади на слънцето. Беше хубав пролетен ден, с температура около двайсет градуса и високи облаци като дебели бели гълъби. Когато излезеше ветрец, донасяше хладина от реката. Ивън мина през тоалетната, после се върна в колата и до края на пътуването проверява електронната си поща.

Когато се видя другият бряг, горист и с ниски бараки, служещи за яхтени хангари и ресторантчета, шофьорите започнаха да слизат при колите си и когато фериботът опря в брега, запалиха двигателите.

Колите от двете страни тръгнаха напред, но нейната колона не мърдаше. След минута засвириха клаксони и по уредбата подканиха собственика на хюндая от Ню Йорк да премести колата си, преди да бъде вдигната с паяк. Ивън вече знаеше, че Кас няма да се появи. Накрая един служител с оранжева жилетка се качи в хюндая, в който явно ключовете бяха оставени на таблото, и го изкара от ферибота.

Ивън намери обхват едва след като слезе на брега.

– Изигра ни – каза на Тим, когато се свърза.

31.

Той проговаря

Тим беше по шосе 141, на около пет минути от станцията на ферибота в Беритън Локс, когато видя златистия лексус на София да се задава срещу него. Беше среден по размер модел, около десетгодишен, и това първо привлече вниманието му още преди да види регистрационния номер по поръчка с буквите РЕКНСТРКТ. Когато колата се размина с неговата, той видя двама души: София е кърпа на главата и черни очила и някого отзад. Тим отби и изчака дупка в трафика, преди да направи обратен завой и да продължи след тях. Нещо ставаше. Опита се да се свърже с Ивън, но на ферибота нямаше покритие.

На двулентовия път можеше да ги следва. Пейзажът стана хълмист и от всяко възвишение той виждаше лексуса на неколкостотин метра отпред. След Дека едно ремарке със сено, теглено от пикап, се измъкна от страничен път пред него, като се движеше с не повече от четирийсет километра в час. Сърцето му се смрази, когато се наложи да излезе в насрещното платно, но трябваше да изпревари. Скъси дистанцията на две коли.

Когато Ивън се обади, дори не ѝ даде възможност да говори.

– Мисля, че го пипнах – каза Тим. – Не съм виждал следене, което федералните да не прецакат.

Искаше просто да я развесели и тя се разсмя. Всъщност федералните бяха доста добри в проследяването. Двамата обсъдиха ситуацията и решиха Ивън да мине по магистралата от другата страна на реката и да го настигне при Индиан Фолс Бридж, на около седемдесет километра на север, където бе следващата възможност за пресичане на Киндъл.

Около Бейли двата автомобила, които деляха Тим от София, отбиха и ограничението на скоростта стана петдесет километра в час, докато пътят минаваше през Харингтън Ридж. Сега Тим успя да различи по-ясно втория силует в колата. Беше куче.

– Сигурно са имали втора кола при ферибота – предположи Ивън, след като той ѝ каза, че все още не вижда Кас.

– София се отдалечава от града – изтъкна Тим. – Оставила е чакалня, пълна е пациенти. Много е вероятно да отива на място, където и ние искаме да отидем.

Тук древните ледници бяха оформили живописен хълмист пейзаж, като снимка от рекламна брошура, с червени хамбари и бели къщи, разпръснати между черни ниви, някои от тях – вече започнали да зеленеят от млади соеви стръкове. На места просторните гледки бяха прекъснати от вековни гори от черен орех и дъб. Индианците бяха опожарили голяма част от горите още преди векове, за да изкарват дивеча на открито и да виждат враговете си отдалече. Белите заселници бяха изсекли още много за фермите си.

Както Тим очакваше, при кръстосването на шосе 141 с магистралата София отново излезе на шосе 83. Продължи на север по междущатския път, по-бързо, отколкото Тим се осмеляваше да кара – поне със сто и двайсет. Преди да я изгуби от поглед, той видя друга глава отпред на седалката до нея. Ако беше Кас, досега сигурно бе седял наведен – заспал или скрит.

– Ако не минат по моста при Индиан Фолс, вероятно ще ги изпуснем – каза Тим по телефона на Ивън.

Нямаше какво да направят. Детективът отново пусна аудиокнигата. С превзет британски акцент актьорът разказа няколко варианта на мита за близнаците Кастор и Полукс, родени от Леда, след като била изнасилена от лебед. Мислите на Тим постепенно се отклониха от митовете отново към необяснимите подробности около случая „Дита“. Изведнъж се досети и едва не изгуби управлението на колата.

– Какъв съм глупак! – каза на Ивън, когато се свърза с нея. – Отговорът през цялото време е бил пред нас.

Напомни и как отец Ник говорел на Джорджия, че постоянно вижда Кас по телевизията, и твърдението на Дикърман, че отпечатъците на Пол съвпадали с взетите при картотекирането на Кас в затвора. Елойз, болногледачката в старческия дом, бе казала, че когато синът на Лидия идвал на свиждане, тя го наричала ту Кас, ту Пол.

– Този маскарад, който наблюдаваме сега – заключи Тим. – Какво им пречи да го разиграват от двайсет и пет години?

Тим отби на бензиностанция, разположена на малко по-високо ниво от магистралата, и на паркинга ненадейно видя златистия лексус. Веднага намали и отби встрани. Погледна назад и видя София да бърза към едноетажната тухлена постройка, където се намираха тоалетните. Въздухът зад ауспуха на колата ѝ трептеше – явно толкова ѝ се ходеше по нужда, че нямаше време да изгаси мотора.

Изходната рампа от района на бензиностанцията беше пред него. Той продължи бавно по банкета. От двете страни на изхода имаше големи червени знаци „Влизането – забранено“. Тим изчака две каравани да излязат, после направи рязък десен завой и влезе срещу знаците. Някакъв тип е джип, в който возеше цялото си семейство, го изчака, но когато Тим мина покрай него, свали прозореца си и извика:

– Ей, ако си толкова стар, че не можеш да четеш, не трябва да караш.

Детективът кимна смирено и продължи. Междувременно забеляза Кас, който слезе от дясната врата на лексуса и отиде откъм шофьорското място. Беше свалил дегизировката – протезата на носа я нямаше, бе сресал косата си на другата страна и носеше други очила. София излезе от тоалетната и е един крак в колата Кас ѝ извика нещо – вероятно да ѝ каже, че е готов да кара. В този момент лабрадорът се измъкна покрай него и побягна към мястото за разхождане на кучета, където се опита да си играе с няколко други животни, едно от които задърпа каишката си и се разлая свирепо. Кас и София хукнаха натам.

През това време Тим спря до лексуса, който бе оставен с работещ двигател, приближи се до отворената шофьорска врата, изгаси го и прибра ключа. Скри го в багажника на наетия шевролет импала и се обади на Ивън само за секунда.

– Пипнах ги – каза ѝ и затвори, защото двамата му пленници вече се връщаха с кучето, вързано на каишка.

София първа го забеляза и спря като вцепенена на десет метра от него.

– Тим, моля те!

– Какво ще кажете тримата да седнем на някоя от тези маси и да поговорим? Няма да ви бавя.

– Не дължим обяснения на никого – заяви Кас. – Най-малко на Хал.

– Не съм сигурен – отговори старият детектив. – Доколкото разбирам, поел си вината за престъпление, което не си извършил.

Кас се замисли за момент, после даде знак на София да продължи към колата.

– Не съм сигурен, че ще стигнете далеч – изтъкна частният детектив. – Ключът ви е у мен.

Кас мина покрай него и погледна през шофьорското стъкло на лексуса. Когато се обърна, лицето му бе разкривено от гняв.

– Нали не мислиш да пребиеш един стар човек пред очите на толкова много хора – каза Тим.

– Мисля да извикам полиция.

– Кас, това би било грешка. Ще се наложи да им разкажа всичко, или поне това, което знам. Ще ти вземат отпечатъци, после ще отидат в кантората на Пол и сенаторския му кабинет и в крайна сметка ще те арестуват за измама, незаконно използване на самоличността на държавен служител и на адвокат – и бог знае за какво още. Защо първо не поговорим?

София хвана ръката на Кас и той отпусна примирено рамене. Тримата отидоха до една маса за пикник до ниската тухлена постройка с тоалетните и автоматите за храна и напитки. Пластмасовият плот бе е гладко покритие против графити, но това не беше попречило на различни улични банди да надраскат емблемите си, вероятно с акумулаторни машинки за гравиране. Имаше също голямо бяло петно засъхнали птичи изпражнения, до което няколко хлапета бяха написали с маркер инициалите си, оградени в сърца.

Кучето не спираше да подскача като полудяло и скоро съвсем се оплете около стоманените крака на масата. Тим си поигра малко с животното. Когато Мария беше жива, вкъщи винаги имаше куче – все мелези, но те бяха едни от най-преданите същества в живота му. Част от тактиката на дъщерите му в опитите да го убедят да се премести при тях в Сиатъл, беше обещанието, че така пак ще може да си вземе куче. Докато живееше сам тук, не се осмеляваше, защото не беше сигурен дали краката му ще издържат по три дълги разходки на ден във всякакви метеорологични условия.

– Хубаво куче – отбеляза той. – На колко е?

– Година и половина – отговори София. – Явно не е чело книгите, в които пише, че на тази възраст трябва да се държи вече като голямо куче.

– Как се казва?

– Цербер. Пол го кръсти така.

– Защото е толкова свирепо куче пазач – измърмори Кас, като поклати глава.

– Това ли беше кучето, което пазело душите да не избягат от Хадес? Онова с трите глави?

– Чакам да му порасне поне една – измърмори Кас. – Но със сигурност превръща живота ни в ад.

– Ще се укроти – успокои го Тим. – Кучетата са като децата. Рано или късно порастват, просто всяко съзрява за различно време.

Тримата се умълчаха. Единственият шум идваше от магистралата – ревът на двигатели, свиренето на гуми и свистенето на въздуха от профучаващите коли. Кучето седна в краката на Тим и той го почеса между ушите.

– Кас, защо не ми разкажеш какво се случи в нощта, когато бе убита Дита?

– Защо си толкова сигурен, че не съм я убил аз?

– Ами първо, била е ударена от лявата страна на лицето, което означава, че нападателят си е служил по-добре с дясната ръка. А ти си левичар.

– Преди двайсет и пет години това не ти направи впечатление.

– Никой не ми е казал и като се замисля, това е доста странно. Струва ми се, че двамата със Санди сте се опитвали да отклоните подозренията от някого.

Тим изложи натрупващите се улики срещу Лидия.

– А какво ще кажеш за моите отпечатъци? И следите от сперма?

– Всички приятелки на Дита разказваха, че всяка нощ си се промъквал при нея и сте правили секс.

София докосна Кас по ръката и прошепна:

– Кажи му.

Той затвори очи.

– Не мога да повярвам, че това се случва. Добре, ако ти разкажа, ти на кого ще кажеш?

Тим му предложи сделката, за която се бяха разбрали с Ивън. Хал имаше право да знае подробностите за смъртта за сестра си. Останалото – за изкуствения нос и размяната на двамата братя – беше интересно, но не засягаше пряко Кронон. Това можеше да остане между тях.

– При едно условие – добави Тим.

– Какво?

– Че никой друг не е убит.

Кас понечи да възрази, но замълча и огледа паркинга. Носеше синия панталон от официалния си костюм и бяла риза с навити до лактите ръкави. Раираната вратовръзка, която носеше всеки ден, и сакото вероятно бяха на задната седалка в колата.

– Мога да ти кажа само това, което знам със сигурност.

Тим каза, че това е добро начало. Кас притисна лицето си с длани, за да събере достатъчно кураж.

– В нощта на убийството с Пол тръгнахме заедно от пикника на Зевс, отидохме на крайбрежната, седнахме на капака на колата ми и изпихме по две-три бири. Говорихме главно за любовния си живот. Шегувахме се, докато не споменах, че ще предложа на Дита да се оженим, което, меко казано, не беше посрещнато добре. Около десет, след като нямахме желание да си приказваме повече, се прибрахме вкъщи. Татко беше бесен. Мама ни бе казала, че леля Тери ще я докара, но още я нямаше, а Тери не я беше виждала от шест. Проверих телефонния секретар да не би да се е обаждала, но вместо това имаше истерично съобщение от Дита, която твърдеше, че майка ни я е нападнала.

– Това е обаждането от нейния телефон до теб, така ли?

– Да.

Кас кимна, като приведе тялото си напред. „Лъжа номер едно“ – помисли си Тим. Кас беше казал на следователите, че единственото съобщение, оставено от Дита, е било с молба веднага да ѝ се обади и той го бил изтрил.

– Пол взе колата на татко и тръгна да търси мама, а аз веднага потеглих към дома на Дита. Качих се през балкона и влязох. Едва когато бях вътре, забелязах счупеното стъкло и кръвта. Всичко беше опръскано с кръв: стената, прозорецът. Дита беше в леглото и там също имаше много кръв, пропита във възглавницата и размазана по таблата. Тя беше мъртва. Дори бе изстинала.

– И ти си помисли, че майка ти я е убила?

В отговор Кас направи болезнена физиономия и сви рамене. Нервно нави ръкавите си.

– Определено така изглеждаше.

– Затова не си се обадил в полицията и не си събудил семейство Кронон.

– Да. Просто излязох и скочих от балкона…

– И тогава си оставил следи от обувките си.

– Вероятно. Изтичах до колата. Мама беше тръгнала пеша. Предположих, че като няма кола, ще слезе до Грийнуд и от там ще се обади на татко да отиде да я вземе, затова тръгнах натам. Видях я на половината път. Сигурно стотина души са я видели, когато са минали покрай нея. Седеше на ръба на канавката. Още държеше кърпата на ръката си. Лицето ѝ бе изцапано с кръв и не изглеждаше адекватна. Закарах я вкъщи за двайсет минути.

– Така кръвта от група Б е попаднала в колата ти.

– Да, беше на майка ми. Татко се побърка, разбира се, но с Пол знаехме, че ако я закараме в болница, все едно да я предадем на полицията. Затова се обадихме на София.

Тим се обърна към София, която досега само слушаше и стискаше ръката на Кас. Тя се намръщи. Може би дори сега, двайсет и пет години по-късно, ѝ стана неудобно, че е излъгала детектива. Този път разказа своята част от историята:

– Лидия бе срязала лъчевата вена. Никой не искаше да ми отговори как го е направила, но разбрах, че се страхуват да я закарат в болницата. Синовете ѝ твърдяха, че заради болестта на Майки получила нервен пристъп. Зашиването на раната беше лесно, но повече ме тревожеше, че е изгубила много кръв. Опасявах се, че е на прага на хиповолемичен шок, от което сърцето ѝ можеше да спре. Все пак кръвното ѝ налягане дори при тези обстоятелства не беше много ниско, но ги предупредих, че ако вдигне висока температура или получи някой от другите десет симптома, ще се наложи кръвопреливане. На другия ден отидох да я прегледам. Имаше известно подобрение.

– Признавала ли е някога, че е убила Дита? – попита Тим.

Кас поклати енергично глава:

– Никога. Няколко дни беше твърде объркана и изобщо не говореше за това. Призна, че е „шамаросала“ Дита и че тя може би си е „фраснала“ главата. – Кас показа кавички с пръстите си, когато цитираше думите на майка си. – Но каза, че когато излизала, Дита крещяла след нея. Разбира се, след като научихме как е умряла, логично беше да се усъмним. Но мама категорично отричаше да е хващала главата на Дита и да я е блъскала няколко пъти в таблата. Нищо подобно. Не я е пребила.

– Какъв извод си направихте?

– С Пол решихме, че това е, което е искала да повярва. Че загубата на кръв може да е объркала съзнанието ѝ, сещаш се.

– Значи помислихте, че тя е убила Дита, така ли? – повтори въпроса си Тим.

– Мама често си изпускаше нервите. Та се диро! – изкрещя Кас на гръцки с писклив глас, като вдигна заплашително пръст. Имитираше как майка им ги е заплашвала да ги напляска. – Тези думи всяваха ужас вкъщи. Биеше ни с една хилка за пинг-понг. После дни наред не може да си седиш на дупето. Ставаше жестока, когато се ядосаше. Дита обаче беше силна и тренирана. Не мога да си представя майка ми да я победи така. Затова и досега не вярвам, че тя го е извършила.

Разбира се, някой прокурор изобщо не би се усъмнил във вината ѝ. Имаше хиляда души, готови да потвърдят колко необичайно е Лидия да идва на пикника, камо ли да отива в стаята на Дита. Мнозина знаеха опасенията ѝ, че татко никога няма да ми проговори, ако се оженя за Дита. Освен това мама бе изгубила надежда, че ще ме убеди да скъсаме. Изобщо имаше основателна причина отношенията ѝ е Дита да са обтегнати.

Но дори прокурорът да повярваше на твърденията ѝ, че е ударила само веднъж Дита и тя случайно е блъснала главата си в таблата, най-добрият възможен изход за Лидия би бил признание за нападение с опит за убийство. Това – при положение че има жертва, особено ако е дъщерята на човек, който скоро ще бъде губернатор – можеше да я вкара за дълго зад решетките. Мама каза, че ще се самоубие, преди да стъпи в затвора. Нямаше причина да не ѝ вярваме. Хората правят такива неща, нали?

– Да заплашват – да. Често. Но дали биха го извършили? Доста по-рядко.

Тим знаеше няколко случая на самоубийство по пътя към затвора – все на млади мъже е очевидни проблеми; някои от тях – наркомани, неспособни да се справят с абстиненцията.

– Но дори това не беше главната причина за сложната ситуация – продължи Кас.

– И така звучи достатъчно сложно – призна Тим.

Кас се усмихна мрачно и леко снизходително:

– Да си представим, че мама беше казала истината. Да разкаже на вас от полицията същото като на нас и вие да ѝ повярвате. Откъде са дошли нараняванията на Дита? Аз бях единственият, който я е виждал, преди Зевс да я намери мъртва. В стаята имаше мои пръстови отпечатъци, мои следи в пръстта отвън. В съобщението на телефонния секретар Дита заплашваше, че ще повика полиция. Брат ми и баща ми щяха да признаят, че съм тръгнал към дома на Кронон. Прокурорите щяха да кажат, че съм се сбил с Дита, за да ѝ попреча да се оплаче от майка ми. Или заради намерението ѝ да скъса с мен.

– Страхували сте се, че ще обвиним и двама ви? – изненада се Тим.

– Какво пречеше? Да обвините мама за нападението и после да ѝ обещаете имунитет, ако свидетелства срещу мен. Или още по-гадно – да направите два процеса, да обещаете имунитет и на двамата и да ме накарате аз да свидетелствам срещу нея, а тя – срещу мен. Хитро, нали? Майка срещу сина си и син срещу майка си. Биха могли да го направят. Показанията на всеки от двама уличават другия. Прокуратурата можеше да извика медицински експерт, който да докаже, че плесницата на Лидия и ударите, които аз уж съм нанесъл, са станали причина за смъртта на Дита. Не че се налагаше. В два различни процеса биха могли да лепнат цялата вина на когото поискат от двамата.

Тим се замисли над тези възможности. Искаше му се да каже, че по-трезвите умове щяха да надделеят, но Кас имаше право. При цялата медийна истерия много прокурори биха повдигнали обвинения и срещу Лидия, и срещу Кас.

– Мама, разбира се, би поела цялата вина върху себе си, за да ме спаси. Но Лидия Янис да се появи на първа страница като убийца? Планът ѝ беше да се нагълта с отрова – знаеш, че мама имаше склонност към драматизъм – но да ѝ позволя да поеме отговорност за престъплението, беше все едно аз да ѝ подам чашата. – Кас се усмихна вяло. Малко по-встрани на паркинга двама души спореха на висок глас. Караха се кой да плати мотела. – Пък и не бяхме сигурни, че можеше да го направи.

Тим стисна устни, докато водеше спор със себе си. През 1982 година изобщо не им беше дошло наум да изследват кръвта за полова принадлежност. Това не беше рутинна практика тогава, пък и всичко сочеше, че убиецът е мъж. Дори тогава обаче се знаеше за хромозомите. Ако Лидия беше казала, че тя е убила Дита, можеше да се докаже, че кръвта в стаята е нейна. Но при наличието на пръстови отпечатъци от Кас по дръжката на вратата и следи от обувките му в пръстта под балкона, всеки добър следовател би помислил, че тя защитава сина си.

– Бяхме загазили, сериозно бяхме загазили, каквото и да направехме.

– И затова ти се призна за виновен?

– Да, признах се за виновен.

Детективът го погледна изпитателно:

– И Лидия Янис е допуснала синът ѝ да жертва най-хубавите години от живота си, за да се спаси тя?

– Да, така стана.

– Не, не е. – Тим отново посегна да си поиграе с кучето. То игриво захапа пръстите му. – Следя те повече от седмица, Кас. Всяка сутрин виждам как залепяш фалшивия си нос и отиваш да работиш, като се представяш за брат си. Днес най-накрая осъзнах, че този маскарад не е започнал сега. Ти не би могъл да се представяш за Пол – да работиш като адвокат или щатски сенатор – ако не го правиш от години. Мисля, че двамата сте си разделили времето зад решетките. Затова си се съгласил на такова споразумение, само и само да лежиш при облекчен режим. Защото няма затвор с облекчен режим, от който да не можеш да се измъкнеш, особено ако брат ти чака наблизо, за да влезе вместо теб. Достатъчно е да се скриете в гората и да си размените затворническите дрехи. Така всеки от вас се е представял ту за Пол, ту за Кас.

– Впечатляваща теория.

– Отпечатъците на човека, който е влязъл в „Хилкрест“, не са същите като намерените в стаята на Дита. Те са на Пол. Предполагам, че той е влязъл първи в затвора, в случай че планът ви не проработи. Не могат да държат грешния човек зад решетките, нали? И най-хубавото, разбира се, е, че така сте убедили майка си да участва в плана. Така и двамата с Пол сте били на свобода поне от време на време. И двамата сте можели да си живеете живота, макар и да е бил общ.

Тим погледна София. Тя определено не ставаше за играч на покер. От ужаса, който бе разширил очите и удължил лицето ѝ, той разбра, че е налучкал истината.

– Сигурно е било малко сложно вкъщи, когато Кас е спял в леглото на брат си. Предполагам, че така се е получило сегашното неудобство.

София отмести очи и заяви, че ще отиде да разходи кучето.

– Впечатляваща теория – повтори Кас.

– Почти съм сигурен, че така е станало. Единственото, което не мога да си обясня, е как така Дита вече е била мъртва, когато ти си се качил в стаята? В интерес на истината, версията на майка ти ми звучи правдоподобно. Убиецът трябва да е бил доста силен, за да се справи с Дита. Това беше една от причините да сме толкова сигурни, че е бил мъж. Трудно ми е да повярвам, че жена на възрастта на майка ти би могла да блъска Дита така.

– Нали това казвам.

– Което означава, че все пак може би си бил ти.

Кас се усмихна скромно:

– Виждаш ли? Преди пет минути твърдеше, че съм невинен. Но когато обмисли всичко, пак се оказах виновен.

Тим се наведе над масата и като хвърли поглед към София, която се разхождаше с кучето на петдесетина метра от тях, попита тихо:

– Сега сме само двамата. Ти ли го направи?

– Не е трудно да кажа „да“, нали? Вече съм си излежал наказанието.

Беше прав за това. От друга страна, имаше хора, които за нищо на света не биха си признали. Но по принцип Кас имаше всички основания да е извършил убийството.

– Мисля, че ти вярвам – каза Тим.

– Благодаря. – Този път Кас беше искрен. – Но ще ти кажа, тази работа за изкуствените носове и редуването в затвора е пълен абсурд. Аз влязох в пандиза, защото така или иначе щяха да ме вкарат, а така мама остана на свобода – и жива.

– Разбира се, че няма да признаеш. Това би означавало няколко углавни престъпления, извършени от теб и брат ти.

– Това не е вярно.

– Все едно. Както вече казах, искам само да знам кой уби Дита.

– Казах ти каквото знам.

Тим кимна замислено. Изглеждаше, че Кас спази своята част от сделката.

– Само едно нещо все още ме безпокои – каза детективът. – Не мога да си обясня какво е станало с брат ти.

– Добре е.

– Наистина ли? Защо тогава е тази игра да се представяш за двамата вече няколко седмици?

Кас сведе очи към масата.

– Защото ти изплаши Беата до смърт и двамата имат нужда да останат малко на спокойствие. Тя е бременна. На четирийсет и пет е и няма да има друг шанс. Затова решихме, че е добре да се махнат за известно време от този панаир.

– И ти се съгласи да го заместваш навсякъде?

Кас се усмихна напрегнато:

– Дължа му го.

Тим не се сдържа и на лицето му се появи широка усмивка.

– Знаеш ли, личният ви живот не ме интересува, но би ми било интересно да чуя и тази история.

Кас стана сериозен. Заяви, че повече няма какво да казва. Това не влизало в работата на Тим.

– Защо всички не отидем на гости на Пол? – предложи детективът. – Ако се уверя, че е жив и здрав, ще ви оставя на мира. Но нали не очакваш бивше ченге от отдел „Убийства“ да не провери едно вероятно убийство?

София се върна с кучето.

– Тим иска да види Пол – каза ѝ Кас. – Мисли, че съм го убил.

София застина за секунда, после се изсмя с глас. Кас се изправи.

– Добре, карай след нас.

– А, не. Достатъчно ви преследвах. Какво ще кажете да се качим всички в моята кола и да отидем на гости на Пол? След като го видя, ще ви дам ключа и можете да продължите театъра, който играете.

– И да изгубим още един час, докато се върнем? Отговорът на Кас всъщност окуражи Тим, защото подсказваше, че Пол е жив и не е много далеч от тук.

– Кас, просто приеми и да се свършва – настоя София.

32.

Новият Пол

Тим се съгласи Кас да кара наетата му кола. В новия шевролет се усещаше натрапчива остра миризма, подсказваща, че предишният клиент не е спазвал забраната за пушене. София и кучето бяха на задната седалка.

– Трябва да се обадя да предупредя Пол, че отиваме – каза Кас.

– За да има време и той да си сложи изкуствения нос ли?

– Той няма изкуствен нос. Ще се увериш сам. Наистина, по време на кампанията беше удобно да излизам и да се представям за него. Признавам.

– Не мисля така. Онзи, който се представя за Пол, винаги носи протезата на носа си. Ако носът му наистина беше счупен, нямаше да може да мине за Кас в „Хилкрест“.

– Точно затова теорията ти е безумна. – Кас извади мобилния си телефон. – Не мога просто да се изтърся така. Може да стане скандал. Сега почти не си говорим. Нали ти казах, Беата трябва да се пази от стрес.

– Мисля, че така или иначе отиваше при Пол, за да обсъдите как да реагирате сега, след като разкрих дегизировката ти.

Кас завъртя очи и каза, че със София току-що били наели вила за лятото на петнайсетина километра от тук. Набра, без да се интересува от мнението на частния детектив. Когато се свърза с брат си, с делови тон обясни, че идва със София и Тим. След като Кас затвори, старият детектив се обади на Ивън, която му беше оставила няколко съобщения. Каза ѝ, че ще се видят след не повече от час на моста.

– Само толкова ли можеш да ми кажеш сега? – попита тя.

– Да.

– Добре ли си?

– По-добре от всякога.

През останала част от пътуването Кас и София приказваха само за синовете ѝ. Майкъл и Стив бяха доволни, че кампанията свърши и най-вече че безумните клипове на Хал вече не се въртят по телевизията. Майкъл, по-големият, завършваше колежа идния месец. Канеше се да преподава като доброволец за две години, след което вероятно щеше да следва право. Стив завършваше втори курс и говореше за медицина след това. Тим се питаше какъв е бил животът на двете момчета при периодичните появи на чичо им и изчезвания на баща им. За децата беше голямо бреме да пазят такива тайни, но често се справяха по-добре от възрастните. Тим бе наблюдавал няколко такива случая с родители, укриващи се от полицията.

Както очакваше, минаха по моста „Индиан Фолс“. Видя колата на Ивън, спряла отстрани на пътя, но реши да не насилва късмета си, като настоява и тя да дойде.

Пейзажът беше красив – с борове и тополи между скалните откоси и множество потоци, изтичащи от Киндъл. На всеки километър-два минаваха покрай някое спокойно малко езеро. Хората бяха наизлезли, ремонтираха къщите си за туристическия сезон. Можеше да се почувства радостта им, че най-сетне е пролет; наоколо цареше онази празнична атмосфера, която завладява целия Среден запад по това време на годината.

Кас зави наляво по черен път и след около километър пътят се заизкачва. Пол имаше доста луксозна вила. Голямата каменна постройка на върха на възвишението беше с покрив от дървени плочки и веранда с дебели лакирани чамови греди. Кас спря на кръглата алея отпред и тримата слязоха. Кучето изскочи, обиколи тичешком целия двор и се върна с топка за тенис, която пусна в краката на Кас. Той я взе и я хвърли през рамо; в този момент Пол излезе. Носеше карирана риза и дънки и когато видя Тим, скръсти ръце на гърдите си.

Беата излезе след него. Беше със стара риза от батиста, но личеше ясно, че Кас е казал истината. Бременността започваше да ѝ личи. Пол я хвана за ръката.

– Доволен ли си? – обърна се Кас към Тим.

Пол изглеждаше както винаги, с голямата гърбица от счупване на носа. На Тим винаги му се беше струвало странно при жена пластичен хирург да не си го е оправил, но пък и София не бе коригирала своя. Разбира се, носът на Пол изобщо не беше чупен. Гърбицата бе за дегизировка.

– Имаш ли нещо против да те погледна по-отблизо? – попита го Тим.

– Защо? – сопна се Пол.

– Наумил си е, че през последните двайсет и пет години двамата с теб сме се сменяли в затвора и сме се представяли един за друг, като сме използвали протеза на носа – обясни Кас.

Пол се намръщи, замисли се за момент, но слезе няколкото стъпала на верандата. Дори свали очилата си.

– Хайде, по-бързо – каза на Тим.

Старецът се приближи, затършува в джобовете си за очилата. Приближи се достатъчно като за целувка, после погледна от другата страна. Носът на Пол изглеждаше като истински без съмнение, но това важеше и за протезата. Тим изведнъж се вцепени, осенен от неочаквана мисъл – сякаш вътрешният му глас го предизвикваше. Той се престори, че се кани да се отдалечи, но рязко се извъртя, стисна Пол за носа и го задърпа с всичка сила. Пол закрещя от болка и го удари, после Тим почувства силен удар отстрани и се стовари на земята. В следващия момент Беата бе върху него.

Кас изтича и я дръпна от него, но после не му подаде ръка. Детективът бавно се изправи. Лицето го болеше силно от едната страна, където се беше ударил. Междувременно София бе изтичала при Пол, държеше лицето му с две ръце и го оглеждаше загрижено.

– Тръгвай си вече – изръмжа Кас. – Само ми дай ключа от колата. Пол ще ме закара до бензиностанцията.

Беата бе застанала до Пол заедно със София, която гледаше Тим, като клатеше гневно глава.

– Господин Броуди, вече прекалявате – изсъска тя. – Можехте да му счупите носа. Наистина можехте.

– Извинявам се. Мислех, че съм разкрил загадката. Съжалявам.

Беше напипал кост и хрущял. Носът на Пол беше истински.

– Ключа – повтори Кас.

Тим изтръска палтото и крачолите си. Рамото го болеше. Болният му крак също не беше добре, след като Беата го бе притиснала с цялата си тежест.

Той отвори багажника на шевролета и бръкна за ключа. Когато го взе и се изправи, забеляза нещо розово от външната страна на десния си палец. Разтърка го с показалеца си. Полен, помисли си отначало, но веществото беше мазно. Изведнъж му стана ясно. Това бе грим. Не беше от носа на Пол, а от кожата под окото му, където обикновено се събира кръв и се появяват синини след наранявания около очната орбита.

– Ключа – настоя Кас.

Тим му го подхвърли. Запрати го към лявата му страна и точно както очакваше, Кас се пресегна с дясната ръка, за да го хване.

– Добро хващане, Пол.

– Аз съм Кас.

– Не, това е Кас – заяви Тим, като посочи мъжа, който се беше върнал на верандата. – Човекът, който се криеше тук, докато носът му зарасне, след като София го е оперирала, за да му направи постоянна гърбица. Така двамата можете да се размените завинаги. Обаче истинският Пол си ти. Сигурен съм, че много успешно си се представял за Кас в затвора. Обаче не си свикнал да го правиш тук. Това куче на година и половина е като залепено за теб. А не за мъжа, който твърдиш, че го е обучавал. Между другото, видях как хвърли топката през рамо. Обзалагам се, че двамата с Кас сте се научили да се храните и да пишете името си с другата ръка – същият лош, нечетлив подпис – но да хвърлиш топка над рамо с ръката, с която обикновено не си служиш, това е трудно за отработване. Хайде. Докажи, че греша. Хвърли ми този ключ над рамо.

Мъжът, който досега се наричаше Кас, го погледна втренчено. Това бяха очите на Зевс, зловещо черни.

– Може ли двамата да застанете с гръб един към друг? – продължи Тим. – Искате ли да се обзаложим, че сега Пол е съвсем малко по-висок? Отсега нататък Кас ще бъде Пол. А ти ще бъдеш Кас. Обаче ще живееш със собствената си жена. Което е успокояващо. Колкото до Беата, тя е любовница на Кас от години, виждали са се всеки път, когато е излизал от затвора и се е представял за Пол. Разбирам защо иска да бъде тук с него, особено предвид на състоянието ѝ, но не мисля, че е зле. – Тим потърка рамото си. – Просто се крие от мен. Което си е нейно право. Надявам се да заживеете щастливо. Наистина. Не съм сигурен, че разбирам какво сте замислили. Но това не ми влиза в работата.

София слезе от верандата. Взе ключа от съпруга си, приближи се до Тим и постави ръка на бузата му, като отбеляза:

– Ще се подуе. Сега ще взема лед. Боли ли те другаде?

– Не повече от обикновено – отговори той. Не беше сигурен за крака си.

София тръгна към къщата, като прошепна нещо на другите трима и те я последваха. В този момент кучето дотича от гората и застана до вратата с топката в уста. Махаше с опашка и от време на време поглеждаше с надежда Тим.

– Не гледай мен, Цербер. Не разбирам нищо от това, което става тук.

След няколко минути София излезе сама. Носеше найлоново пликче с ледени кубчета, бутилка вода и пулверизатор. Проми раната му и го накара да затвори очи, за да го напръска с бактерициден разтвор. После му даде леда, като го инструктира:

– Долепяш за десет секунди, после махаш за още десет.

Тим се качи в колата. София коленичи и погледна през прозореца.

– Нали ще си остане между нас?

– Разбира се.

– Предположенията ти са правилни.

– Знам. Мъжът ти е добър човек. Кас и Лидия са били в безизходица. Но той е направил голям жест – да влезе в затвора доброволно, пък било то и временно.

Тя погледна за момент покритата с чакъл алея, сякаш истината можеше да се крие там.

– Когато си омъжена за близнаци, научаваш много за любовта. Не е за всеки. Особено ако искаш да се почувстваш като номер едно. Те израстват в свят на индивидуалности и ние всички им казваме да мислят и да се държат като нас. Но те не могат. Поне не и тези двамата. Техните съкровени преживявания са различни. Това навярно е най-върховната връзка между двама души. Идеята за размяната беше на Пол. Той бе сигурен, че Лидия ще се самоубие, ако влезе в затвора. Но най-вече не можеше да се примири с мисълта, че брат му ще понесе цялото изпитание, без той да го сподели.

– И така замеси теб?

– Малко по малко. Предполагам, че се замесих още когато заших ръката на Лидия. Със сигурност, когато започнах да се влюбвам в Пол. Идеята за изкуствения нос беше моя. Трябваше ни отличителна черта, която ще замаскира останалите малки разлики между двамата, особено онези, които се развиват с възрастта. Знаеш, че носът е най-отличителната черта на човешкото лице. Той е най-очевидният начин за различаване на двама души. Хилда, моят анапластолог, сигурно вече се е досетила, но не ми е споменала нищо. Планът стана възможен, защото носеха протезата само когато бяха навън, в ролята на Пол.

– Как влизаха и излизаха незабелязано от „Хилкрест“ двайсет и пет години?

– Зад „Хилкрест“ има черен път. Онзи, който беше на свобода, отиваше там. Другият излизаше на разходка в гората, точно както ти предположи.

Тим сви рамене. Всички затвори с облекчен режим бяха еднакви – намираха се в околностите на някое малко градче, където имаше нужда от работна ръка.

– Понякога възникваха проблеми – продължи София. – Някой можеше да мине по пътя. Но за двайсет и пет години само един от другите затворници заподозря нещо. Известно време правеха смяната в адвокатската стаичка, нали Пол се водеше официален защитник на Кас. Там се преобличаха, докато веднъж не влязъл един надзирател и не ги заварил и двамата боси. За малко да докладва за нарушение, но Пол обяснил, че брат му много искал да пробва новите му обувки. Обикновено се сменяха веднъж месечно, но понякога и само за ден – ако някое от момчетата имаше важен мач или родителска среща. Имаше доста странни случки. – София завъртя очи. – Много забавни истории.

– Не се съмнявам. Нямаха ли проблеми в адвокатската работа?

– Когато започна в прокуратурата, Пол не разбираше правото много повече от Кас. В университета не те учат как да бъдеш прокурор. Човек се научава с практиката. Пък и двамата научиха много от Санди Стърн по време на процеса срещу Кас. Няколко години по-късно, когато започна частната си практика, Пол получи един голям случай в Илинойс и трябваше да кандидатства за тамошната адвокатска колегия. Кас остана в затвора шест месеца и учи през цялото време, после се яви на изпита и го взе.

Затова адвокатската практика никога не е била проблем. Най-много бяха трудностите в личния живот. Описваха колкото можеха повече подробности един за друг в тези писма, които си пращаха всяка вечер, но е годините ми се е налагало да се извинявам хиляди пъти за „лошата памет“ на съпруга си. Най-трудно беше с децата. Протезата трябваше да се сваля всяка нощ, но със или без нея, момчетата се научиха да различават баща си от чичо си още когато навършиха три. Поехме голям риск, когато им казахме истината. С Пол и Кас бяхме сключили такъв неписан договор – да не се обвиняваме взаимно, ако някое от хлапетата ни издаде. Обаче не го направиха. Децата не обичат да бъдат различни, това е естествен стремеж. Сега са ни благодарни. Чувстват се така, сякаш имат двама бащи. Много деца на близнаци ще ти потвърдят.

– А какво се случва сега? Защо е тази смяна на самоличността? – попита Тим.

– На Пол му писна от политиката. На Кас – не. Пол ще бъде по-щастлив, ако работи в училището за бивши затворници и малолетни престъпници. Там ще се обучават момчета между четиринайсет и двайсет и шест години. Учебната програма покрива материала от гимназията и първите години на колежанското обучение, е акцент върху професионалната подготовка и стажове. Идеята е затворниците да учат децата да не престъпват закона. Това е чудесно хрумване. И много подходяща работа за „Кас“. – София маркира кавичките е пръсти във въздуха. – Бивш затворник обучава затворници. Пол вече говори за това с Уили Диксън и съветът ще го финансира. А пък Кас иска да продължи да работи като сенатор. Звучи справедливо, нали?

– Не мога да кажа. Но се надявам сега да заживеете в мир. Имате право на това. – Тим се замисли над току-що казаното от София. Имаше много възможни усложнения. – Как се оправяше с хлапетата, докато двамата се сменяха?

– Пол винаги беше на свобода, когато се раждаха. – София погледна стареца в очите. – И за зачеването. Аз различавам братята.

Тим се изсмя с глас.

– И си се задоволила е половин съпруг?

– Много съпрузи прекарват дълго време разделени. Помисли за войнишките съпруги. Освен това бях на двайсет и четири и лудо влюбена. И си мислех, че човек, който обича толкова много брат си, би могъл да обича така и мен.

– Така ли се оказа в действителност?

На устните ѝ се изписа лека, философска усмивка на човек, преодолял илюзиите си.

– Така смятам. Мисля, че бракът ни е другата причина Пол да се откаже от обществения живот. За да изградим по-нормална връзка. До февруари не бях оставала със съпруга си повече от два месеца без прекъсване.

– Надявам се, че сега е по-добре.

– Страхотно е, слава богу. Няма да се преструвам, че и двамата не сме се притеснявали, но знаете ли, господин Броуди, Тим – колкото и трудно да ми е било на моменти, винаги си спомнях как се подкрепяхте с госпожа Броуди, докато Кейт умираше. И след това. Вие винаги сте били моят идеал. Бог ми е свидетел, не родителите ми, а вие.

Това го изненада.

– Наистина ли е изглеждало толкова хубаво отстрани?

– Да. Много хубаво. Много здрава връзка.

– Мислиш ли, че Мария беше щастлива?

– Сигурна съм, Тим. Абсолютно сигурна. Не допускай смъртта ѝ да ти отнеме това. Спомням си как веднъж, докато бях още ученичка, се отбих у вас, минах през кухнята и точно в този момент госпожа Броуди, Мария, грейна, сякаш се включи като лампа, лицето ѝ се озари. Отначало не разбрах защо, но после осъзнах, че гледа през прозореца към теб, докато идваше към къщата. Била съм на не повече от четиринайсет-петнайсет, но си помислих: „Ето това искам. Това.“

Тим, както често му се случваше напоследък, вече едва сдържаше сълзите.

– София, едва ли има нещо, което би могла да ми кажеш и да ме направи по-щастлив.

Тя се усмихна:

– Радвам се. – После се изправи и се вгледа в колата за секунда. – Казах на Пол и Кас, че си човек, който държи на думата си. Че няма да кажеш на никого за това. За последната размяна.

Тим кимна и тя се наведе и го целуна по бузата. Както винаги, поръча да предаде поздрави на Деметра.

Ивън все още чакаше при моста. Изскочи от колата веднага щом го видя да се приближава.

– Кой те удари?

– Сам съм си виновен. – Той ѝ разказа как хвана Пол за носа и Беата го нападна.

– Носът на Пол е истински?

Тим кимна, без да каже нищо друго.

– Това май опровергава онова, за което говорехме по телефона.

– Може би. Но мисля, че каквото и да са правили или правят сега, не ни влиза в работата. Нали се разбрахме за такава сделка?

– Да. Техните работи не ме засягат.

Беше късно. Слънцето залязваше зад реката в удивителен цветен спектакъл. Двамата се облегнаха на беемвето на Ивън и скоро забравиха гледката, докато Тим ѝ разказваше какво е научил за случилото се в нощта, когато е била убита Дита.

– Значи – заключи накрая – или Лидия не иска да признае или да си спомни истината и тя е убила Дита, или Кас лъже и той е убиецът. Или някой друг е наминал да поблъска главата на госпожица Кронон.

– Ти как мислиш?

– Кас не го е извършил. Убеден съм в това. Под ноктите на Дита няма следи от чужда кожа, тя щеше да се бори с Лидия, особено след плесницата. Тя обаче не е вдигнала ръка срещу убиеца си. Което означава, че вероятно не го е очаквала от този човек.

– Тоест бил е някой от семейството ѝ?

– Това е изводът ми от тази вечер – отговори детективът. – Хермиона беше хилава, нямаше достатъчно сила. Така остават двамата мъже.

Ивън го погледна удивено:

– Хал?