Братя

33.

Зевс – 5 септември 1982 година

Застанал между коринтските колони на величествения портал пред къщата си, Зевс вдига ръце към небето, за да покаже на евакуиращите се гости, че приема присъдата на боговете – това е краят на пикника. Като се пазят с чадъри, вестници и в някои случаи мушамите от масите, хората от енорията хукват към долната морава, където колите им сега са потънали в кал. Костюмът му, лебедовобял в началото на деня, е посивял от дъжда, но той стои, маха, раздава въздушни целувки, крещи на момчетата от фирмата за кетъринг да помогнат на старите „баби“, много от които спират да го благословят, преди да си тръгнат. Диана Трианис, със същата величествена фигура като майка си, отново се приближава и го целува по бузата.

– Свикай предизборния щаб във вторник – казва ѝ той.

Тя е разведена, има нужда от работа. Зевс е спал с майка ѝ преди двайсет години и сега беглата мисъл какво би било да легне и с дъщерята, наелектризира онази част от тялото му, която той нарича своята „мълния“. Толкова много неща се случват, толкова много хора – истински хора, които познава от години – зависят от него. Годишният пикник винаги е прекрасно събитие. Хермиона го хваща за лакътя и той се обръща, за да се върне в тъмната къща и сумрака, в който живее, когато не е в светлината на обществените прояви.

Жена му като по чудо, макар че това може да се очаква от нея, е останала абсолютно суха. Тя винаги се грижи за външния си вид – до такава степен, че още преди години отиде да ѝ оскубят веждите и предпочита всеки ден да ги изписва с молив. Изглежда модерна и елегантна в шитата по поръчка рокля, въпреки че щом я свали, прилича на върлина. Но иначе винаги може да се разчита на нея. Вече шест часа усмивката ѝ е като запечатана на лицето. Несъмнено сега е изтощена, но е твърде горда, за да се оплаква. В един брак обаче никой не забравя най-лошите моменти, които от страна на Хермиона включват злоупотреба с алкохол и пристъпи на гняв, които тя трудно овладява. В последно време, обикновено когато той самият е пиян и започне твърде открито да задява, да се присламчва и да ухажва млади жени в нейно присъствие, тя го нарича „безсърдечно чудовище е ненаситно его“. Той изтърпява тези избухвания, дори обвиненията ѝ, мълчаливо, знаейки, че си ги е заслужил. Истината, разбира се, е, че той не е добър човек. Обсебен е от политическата си влиятелност и се възхищава от начина, по който я отгледа като голямо дърво от малка семка. Но чудовищните апетити, които Хермиона осъжда, понякога шокират дори самия него. Тя е права. Зевс никога няма да се насити.

Хермиона винаги е тази, която възстановява мира в брака им. Обикновено идва на следващия ден и казва: „Благодарна съм ти, Зевс. Ще съм ти признателна цял живот.“ Това е достатъчно и по-голямо признание, отколкото повечето мъже получават в дома си. Той го съзнава. Благодарение на покойния му тъст Хермиона възприема връзката им, както би я възприел един мъж – като сделка, изгодна и за двете страни.

Зевс спира в дневната, Филос му донася чаша уиски. Пит Геронимос, който се беше качил в кабинета му, за да ползва телефона, слиза по стълбите, като си подсвирква.

– Резервирах самолет за Уинфийлд утре в шест сутринта – казва той. – Фермерите ни чакат.

Съюзът на обединените фермери (СОФ) ще подкрепи Зевс. Той ще говори как предците му в Кронос, в подножието на Олимп, са отглеждали овце, кози и коне (малка част от които не били откраднали от някого). Баща му всъщност бе избягал в Америка, защото местните изпратили потеря да го гони като вълк единак. Зевс обаче ще обрисува Никос като миролюбив овчар.

Пит се занимава с внос на храни, но се увлича от политиката още от дете. Той е по-подходящият кандидат, но няма шанс с ниския си ръст и телосложението на готварска печка; освен това е бил арестуван поне три пъти, доколкото е известно на Зевс, след като предлагал секс на полицайки под прикритие, които му казвали, че са на шестнайсет. Миналата година Зевс отстъпи пред многократните молби на приятеля си от детинство да се кандидатира. Пит взема всички тактически решения, грижи се за всички подробности в кампанията. Работата на Зевс е да накара избирателите да го заобичат – задача, която той изпълнява с удоволствие, като разказва за скромното си потекло, за войната, бизнеса, величието на Америка; умее да им пробутва тази легенда за живота си, в която копнеят да повярват. Гласоподавателите все още са гневни на Демократите и онзи слабак с пуловера, Джими Картър, който убеждаваше американците да си намалят отоплението и да се свиват в дупките си. Народът иска сила. Осемдесет процента от хората, които ще пуснат бюлетините си през ноември, нямат представа какво всъщност прави губернаторът, освен да се шири в резиденцията си и да присъства на паради. Зевс е силен. Представата как ще стои на балкона на губернаторския дворец след встъпването си в длъжност и маха на многохилядната тълпа, му носи почти сексуална възбуда.

Когато Хал и Мина влизат в дневната, за да му пожелаят лека нощ, Пит си тръгва за вкъщи, за да разходи кучето и да поспи няколко часа. Бъдещата снаха на Зевс го прегръща и хвали организацията на днешното празненство: храната, музиката, радушното отношение на хората от енорията. Хал, който се учи на поведение от нея, повтаря всеки неин комплимент, сякаш лично той ги е измислил. Той е добро момче и макар че е малко инфантилен за годините си, Зевс го обича – най-вече заради старанието му да се хареса на баща си. Хермиона е отчаяна, защото двамата с Мина не могат да се оженят в „Свети Димитър“. Правилата били железни, твърди отец Ник, не ги бил измислил той. Ако беше католичка, презвитерианка или от някаква друга религия, която признава Христа и Светата Троица, Мина би могла да приеме причастието. Зевс изобщо не се впечатлява от това. Той е грък, прагматичен, който вярва повече в олимпийските богове, отколкото в някакъв мистичен триглав дух. Сега винаги взема Мина със себе си, когато ходи да говори в някоя синагога.

Когато Хал и Мина излизат, Дита, неговото съкровище, минава забързано покрай вратата. Той я извиква и както обикновено, тя нервно отговаря:

– Какво?

Той се любува на невероятната ѝ красота, на правилните черти и пронизващите очи. В живота му няма друга като разкъсващата, отчаяна любов, която той изпитва към прекрасната си дъщеря, към единственото си истински свое дете. Това чувство надделява над всяко друго. Той има всички човешки пороци и слабости, но най-много от всичко обича Дита. Тази любов е толкова непреодолима, че в един ужасен момент той не можа да се овладее. Затова сега изпитва към себе си омраза, която никога няма да стихне. Дита също има нужда от него, както всяко дете се нуждае от баща си, и се разкъсва в противоречието между омразата и копнежа. Никой от двамата обаче няма да се освободи напълно от онова мрачно събитие, онзи катаклизъм, запечатан в спомените на Зевс не по-малко ясно от ужасите на войната. Това бе тъжен, пиянски период от живота му, непосредствено след смъртта на майка му. Сега той рядко си позволява да се връща към онези дни и нито той, нито Дита, нито майка ѝ повдигат дума за това. Но ключът на вратата ѝ винаги им го напомня.

– Благодаря ти, че се държа толкова мило е нашите гости – казва ѝ той.

– Няма защо. Мразя тези събития – измърморва тя. – Тези хора ме отегчават до смърт. Това било гръцко, онова било гръцко. Като че ли не осъзнават, че живеят в кафез.

Той не коментира. Няма как да реагира. Само след няколко дни Дита ще навърши двайсет и четири и все още живее под бащиния си покрив при изричното условие, че никой няма да я критикува дори и когато си го заслужава.

– Гаджето ти е грък, ако не се лъжа.

– Кас ли? Ще го разкарам. Семейството му ме мрази. Какво, по дяволите, си им направил, татко?

– Нищо. Беше недоразумение. За съжаление Лидия се омъжи под социалния си статус. Майки е просто един гръцки селяндур. Гордостта му е по-голяма от способностите му. Почувства се унизен от добрината ми към семейството му, а аз само исках да им помогна.

Днес той говори с Лидия – за първи път от години. Тери смята, че тя дойде на пикника, защото започва да се примирява, че Кас ще се ожени за Дита, което все още е много вероятно, въпреки сегашните гневни думи на капризната му дъщеря. Сега Лидия е напълняла и побеляла. Но жената, която той толкова отчаяно желаеше навремето, още го привлича. Години наред, особено докато беше в армията, той се надяваше, че ще се завърне покрит със слава и ще се ожени за нея въпреки мнението на баща ѝ. Новината, че Лидия се е омъжила за онова малоумно същество Майки, беше като удар с нож в гърба. Зевс винаги е съзнавал, че се ожени за Хермиона отчасти защото не може да бъде с единствената жена, с която някога е искал да сподели живота си. Иначе копнее за толкова много жени по всякакъв друг начин. Дори сега, когато минава по някоя оживена улица, изпитва желание към половината от представителките на нежния пол, които среща. Всяка проява на красотата е достатъчна, за да възбуди страстта му – хубави крака, големи гърди, приятно лице. Но единствената, за която е искал да се ожени, е Лидия, която тогава предпочете баща си пред него. За отмъщение по-късно Зевс спа с нея. Така боговете винаги го компенсираха – и той видя техния пръст, когато Теризия го помоли да даде работа на най-добрата ѝ приятелка.

– Отчаяна е – каза Тери.

„Затова ще я изчукам“ – помисли си Зевс. Отчаянието лиши Лидия от воля да се възпротиви. Но въпреки това тя си остава един от малкото неуспехи в живота му. Дори сега, винаги когато я види, той се пита дали собственото му отчаяние би било по-малко, ако тя бе негова жена, ако нейната сила усмиряваше жестокостта му.

Дита излиза, без да му пожелае лека нощ. Огорчен, Зевс се качва на горния етаж. Хермиона спи. Той си облича пижамата и ляга до нея. Жена му протяга ръка и се сгушва до него. Той докосва дланта ѝ, успокоен от познатия допир, и потъва в собствените си тревожни сънища, докато не се стряска от някакъв шум в коридора. Дъждът е охладил въздуха и Хермиона е отворила вратата към балкона. Оттам Зевс чува трясък от счупено стъкло и секунди след това – вика на Дита. Нощем от стаята на дъщеря му често се чуват силни звуци. Това е нейното отмъщение. Но това сега не са стонове от удоволствие. Докато навлича халата си, Зевс чува шум като от затръшване на входната врата.

Пробва вратата на Дита и е изненада установява, че е отключена. Той почуква и влиза, пита я дали е добре, но вижда кръвта и сърцето му се свива. Вратата към балкона е опръскана; на стената има голямо петно като абстрактна картина.

– Боже! Какво е това?

Дита е в леглото; нощницата ѝ е разтворена и отдолу се показват изящните ѝ дълги крака. Опипва бузата си и поглежда баща си със свирепо изражение.

– Какво става? – пита отново той.

– Прав беше, че са селяци.

– Боже мой! Какво искаш да кажеш?

– Майката на Кас беше тук.

– Лидия ли?

– Нахвърли се да ме бие, за да ме накара да престана да се виждам със сина ѝ.

– Дошла е тук? В дома ми? Да бие дъщеря ми?

– Разказа ми една доста интересна история. – В този момент Дита се сеща, че е прекалено разголена, и се загръща с одеялото. – За бога, татко! Има ли жена в района, е която да не си спал?

В него нещо се отприщва, някакъв вътрешен бент от емоции, които винаги е сдържал заради Дита. В думите ѝ има един ясен намек – и той винаги е знаел, че ако проговори, тя ще го унищожи. Не защото той не би излъгал. Зевс отдавна се е примирил, че умението да лъжеш е неизбежен атрибут на властта. Това обаче би означавало, че тя завинаги се е отказала от него. Тази мисъл го изпълва едновременно е гняв и ужасен страх.

– Твоята мръсна уста – изръмжава той. След като не може да поправи миналото, най-добрият изход е да не говори за него.

– О, тази мръсна уста много добре ти послужи оня път.

Той я удря и блъска главата ѝ назад, за да я накара да замълчи. За няколко секунди единственото, което изпитва, са собственият му гняв и сила. В този кратък миг обаче, докато блъска главата ѝ няколко пъти назад, усеща, че тя не оказва съпротива – защото знае, че си го е заслужила.

Най-сетне я пуска и отстъпва назад. Сърцето блъска в гърдите му и дишането му е учестено като на кон, теглещ тежко рало. Тя завърта глава, опипва челото си, но след миг го поглежда с изгарящи от омраза очи. Зевс осъзнава, че най-лошото се е случило. Той я е изгубил завинаги.

– Майната ти! – закрещява тя. – Начукай си го!

Тогава Дита прави нещо, което при други обстоятелства никога не би направила – разплаква се. Неговото дете плаче със сълзи, както правеше като малка.

Той се приближава, за да я утеши, протяга ръце.

– Махай се! – изкрещява тя.

Той прави крачка към вратата, но в този момент вижда кръвта по таблата на леглото. И нещо по-лошо – увеличаващо се алено петно върху главата ѝ. Тя забелязва погледа му.

– Какво?

– Кървиш. – Зевс вдига предупредително ръка. – Не пипай раната. Да не я инфектираш. Сега ще донеса кърпа.

Изтичва в тоалетната отсреща в коридора. Опитва се да си обясни какво се е случило. Но обяснението е само едно и той винаги го е знаел. Той не е добър човек.

Когато се връща при Дита, тя не изглежда добре. Красивите ѝ очи като че ли не се движат синхронно. Лежи на една страна и от отчаяния начин, по който размахва ръце, Зевс незнайно как разбира, че е изгубила способността да говори.

Той изтичва долу да събуди Хермиона.

– Нещо е станало с Дита! – извиква.

Знае, че по-късно ще измисли нещо по-убедително, начин да скрие истината с по-хубави думи и да я погребе в миналото. Той е Зевс и винаги ще намери изход. Но не сега. Когато двамата се качват при Дита, дъщеря му, неговото съкровище, е мъртва.

34.

Сбогом – 31 май 2008 година

Около шест и половина в събота Ивън се събуди от думкане по вратата на апартамента ѝ. Беше сънена и за малко да се престори, че не чува, но шумът беше много настоятелен и накрая тя се стресна от една вбесяваща мисъл. Докато обличаше халата си, вече се досети кой е. Хедър се беше отдръпнала встрани, за да не може Ивън да я види през шпионката. Заради съседите не ѝ оставаше друго, освен да отвори, макар и със закачена верига.

– Моля те – изхленчи Хедър, като се опита да влезе. – Моля те.

Притисна лицето си в пролуката на вратата. Вонеше на алкохол. Беше небрежно облечена и раздърпана. Преметнато на едното си рамо носеше прилепналото лъскаво горнище без ръкави, което слагаше, когато обикаляше баровете – и това повдигаше въпроса къде се е забавлявала, преди да го съблече. На единия ѝ пръст висяха обувки е петнайсетсантиметрови токчета и връзка ключове, сред които Ивън видя и дистанционното на гаража. Портиерът беше уведомен и щеше да спре Хедър, но явно се бе промъкнала през подземния гараж. Кодът на електронната врата все още беше програмиран в колата ѝ и тя бе използвала дистанционното, за да влезе.

– Не – отсече Ивън, – това е моя реплика. Моля те! Моля те, остави ме! Умолявам те. Заради мен, заради теб. Ти правиш и двете ни нещастни. Знаеш, че съм поискала ограничителна заповед. Моля те, не причинявай това на мен и на себе си.

Изрече тези думи с мек тон, с какъвто не беше говорила от седмици, но въпреки това затвори вратата. Хедър удари още веднъж с длан, после затропа с нещо твърдо, най-вероятно токчето на обувката си. Спря след минута.

Ивън се върна в леглото, макар да знаеше, че няма да заспи. След малко телефонът ѝ избръмча. Текстово съобщение: „Погледни навън.“

Помисли да отговори с „не“, но после реши, че е най-добре да не отговаря. След като полежа още секунда обаче, усети някаква закана в посланието. Стана, отиде до прозореца на дневната и погледна навън. От тази височина улицата винаги ѝ се струваше като умален модел, с двусантиметрови човечета и автомобили като пълзящи бръмбари. Отначало не видя нищо особено. В този час нямаше много хора и на тротоара видя само двама пешеходци, и двамата – с кучета, като от време на време притичваше някой бягащ за здраве.

После забеляза това, което трябваше да види. Беемвето ѝ беше изкарано от гаража и стоеше на изхода с предницата към улицата. Хедър явно още имаше ключ. Но Ивън не можеше да разбере за какво е това. Нима се очакваше да моли за беемвето си?

След секунда колата тръгна, отначало съвсем бавно. После изведнъж разви скорост, пресече улицата и се заби в железен стълб от друга страна на Грант Авеню. Хедър бе натиснала педала до пода. Предницата на колата се смачка като кутия от безалкохолно и стълбът се наклони на една страна. Оранжевите кабели отдолу, които сега внезапно се изтръгнаха от земята, явно бяха единственото, което крепеше лампата. Ако Хедър както обикновено не си беше сложила колана, можеше сериозно да пострада.

Боса и все още по халат, Ивън слезе с асансьора, без да знае какво ще намери долу. Предницата на беемвето пушеше, но само защото моторът още работеше и някаква част вътре стържеше. Ивън отвори шофьорската врата. Хедър бе притисната зад кормилото. Въздушните възглавници се бяха надули, а коланът, който все пак си беше сложила, я държеше към седалката. Тя изглеждаше ужасена и плачеше безутешно. Но нежните ѝ сини очи бяха широко отворени и тя ги обърна към Ивън, въпреки че изглеждаше леко замаяна.

– Кажи ми, че никога не си ме обичала. Кажи ми това и ще те оставя на мира. Но не можеш. Не можеш да го кажеш.

– Не мога – призна Ивън.

После клекна, дори я хвана за ръката – обезпокоително усещане, след като с месеци не бе докосвала тази жена, чиито милувки навремето я изпълваха с вълнение. Нежно стисна пръстите ѝ. От януари Ивън обвиняваше Хедър, че има всякакви налудничави наклонности и е крила това от нея. Но сега изведнъж ѝ стана ясно нещо друго.

– Не мога да кажа такова нещо – призна тя. – Но сбърках. Не трябваше да се влюбвам в теб. Това беше моя грешка. Не твоя. Не можах да те приема каквато си, затова се преструвах, че си друга. И нещо по-лошо – исках да повярвам, че аз съм такава, каквато не съм. Беше толкова вълнуващо. Но не мога да бъда този човек. Не мога. Затова трябва да ми простиш, мила. Съжалявам, че не се познавах по-добре.

Вече се чуваха сирени. Някой от минувачите с кучетата се беше обадил на спешния телефон. Една полицейска кола се появи секунди след голямата четвъртита линейка, и двата автомобила – с мигащи сигнални светлини и сирени, виещи в две нехармонични гами. Общата какофония бе оглушителна и дразнеща, като звука, който се използва като средство за лишаване от сън по време на разпити. Съседите щяха да недоволстват.

За секунди парамедиците измъкнаха Хедър от колата и я фиксираха на носилка, докато един полицай разпитваше Ивън. Когато качваха Хедър, тя изкрещя името ѝ, после вратите се затвориха и линейката потегли с вой към Общинската болница, най-близката в района.

Ивън отговаряше сдържано на въпросите, но каза истината. Сподели само това, за което я питаше полицаят. Да, това беше нейната кола. Не, не беше разрешавала на Хедър да я взема, но не се беше сетила да си вземе ключа и дистанционното за гаража, затова нямаше да подава жалба за кражба или за незаконно влизане. Великодушието ѝ не пречеше на полицая. Той бе надушил дъха на Хедър и нареди да ѝ вземат кръв за алкохолна проба в болницата. Щяха да я обвинят за шофиране в нетрезво състояние, неспазване на правилата за движение и умишлено унищожаване на чужда собственост. Оставаше и проблемът с ограничителната заповед, за която полицаят разбра, след като взе чантичката на Хедър от колата и се обади в управлението да провери шофьорската ѝ книжка.

– Освен това е събрала глоби за неправилно паркиране за около хиляда долара – добави той.

Беше висок чернокож мъж. Каза, че ще занесе чантичката на Хедър в спешното отделение, докато я чака да излезе. Ако я изпишеха скоро, веднага щеше да я отведе с белезници в ареста.

– Обзалагам се, че повече няма да ви досажда. Нарушаването на ограничителна заповед означава, че не може просто да подпише протокол за предупреждение. Ще трябва да изчака в ареста, докато ѝ определят гаранцията. Зад решетките ще се запознае с друг вид момичета. Съдията ще ѝ даде ясно да разбере, че ще я върне при тях, ако пак припари около вас. Това също ще е част от присъдата.

Носенето на затворнически гащеризон вероятно щеше да бъде най-тежкото наказание за Хедър. Но каквато и да беше възпиращата мярка, Ивън знаеше, че предсказанието на полицая ще се сбъдне.

Тя му благодари за старанието, после се качи в апартамента. В девет часа телефонира на Мел Туули. Мел изръмжа съчувствено, когато тя му разказа за случилото се. Обеща да изпрати свой сътрудник в ареста. Беше достатъчно рано, затова, ако Хедър не останеше твърде дълго в спешното, най-вероятно до късния следобед щяха да насрочат изслушването за определяне на гаранцията ѝ. В последно време тези заседания се предаваха пряко по телевизията, едновременно от съдебната зала на ареста и от долния етаж, където арестантите минаваха един след друг пред камерата.

– И да я покажат без грим! – възкликна Ивън. Мел се изкиска, но тя не можа да се засмее на собствената си шега.

35.

Истината – 1 юни 2008 година

Нела и Франсин имаха виличка на брега на езерото Фаулър и Ивън прекара уикенда с тях. Нела, също бивша спортистка, се опитваше да я запали по голфа. Отначало Ивън си мислеше, че играта е твърде статична, но предизвикателствата я увлякоха и трите играха и през двата дни.

В неделя вечерта, когато се върне в града, реши да посети леля Тери. Минаваше девет, но тя нямаше търпение да се види със старицата. Портиерът във фоайето я свърза и Тери я покани горе. Чакаше на вратата с брокатен кафтан и бастуна си; държеше главата си настрана, за да чуе приближаването на Ивън. Лицето на старицата лъщеше като езерце от овлажняващия крем; косата ѝ бе събрана за през нощта. Бледата кожа на скалпа ѝ прозираше между малките розови пластмасови ролки навсякъде с изключение на задната част на главата, където безразборно сплетените коси бяха покрити с мрежичка. Без черните очила очите на Тери бяха заобиколени от гънки кафява кожа, приличащи на използвани торбички от чай.

Възрастната жена я погали по главата.

– Ако си дошла за секс, сега не е най-подходящият момент.

Ивън се засмя:

– Извинявай, Тери. Но всяко нещо с времето си.

Тя нямаше нищо против да си бъбри със старицата, но в интерес на истината винаги се стесняваше да говори за секс. Случайните свалки в баровете не ѝ бяха по вкуса.

Като опипваше пътя с бастуна си, Тери се ориентира до декорираната в златисто дневна. Джърман се беше събудил от шума и стоеше там по пъстра копринена пижама; късата му прошарена коса все още изглеждаше безупречно сресана. Тери го освободи.

– Гледа онези безобразни риалита – каза тя, след като прислужникът излезе. – С хора, които ядат козешки очи и се съревновават кой може да издържи повече порязвания с ножче за бръснене. Пълна тъпотия. Какво да ти налея?

Ивън рядко пиеше алкохол освен на партита, най-вече за да прави напук на баща си, който не можеше да се примири с това. Но сега си помисли, че старицата ще се отпусне по-лесно, ако има компания. Затова отговори, че ще вземе това, което пие домакинята ѝ. Тери докрета с бастуна до една количка, натоварена с цял взвод кафяви бутилки; после, след като подаде кристална чаша на Ивън, се настани на мекия диван.

– Добре, казвай сега. Ти йинете? – Хал често използваше този гръцки израз, който явно означаваше „Какво става?“.

Ивън не беше решила предварително какво да говори, но разказа как Тим най-сетне бе открил Кас Янис.

– Твърди, че не е убил Дита. А аз мисля, че ти знаеш кой го е извършил.

– Ех… – Старицата отпи голяма глътка уиски.

– Най-напред – и мисля, че това е най-важното – искам да съм сигурна, че не е бил Хал.

– Хал ли? О, не. Не! – Идеята явно се стори забавна на Тери. – Племенникът ми сигурно щеше да се справя по-добре, ако имаше малко повече качества на убиец. Доколкото знам, по време на убийството той се е лигавил някъде навън с Мина. Когато се прибрал, заварил онази безумна сцена. Точно той се е обадил в полицията. Тим не си ли спомняше това?

Тим може би никога не е знаел тази подробност. По времето, когато поел случая, подозрението било снето от всички членове на семейството, защото кръвта в стаята на Дита не била от тяхната група.

– Тим е почти сигурен, че не го е извършила Лидия. – Ивън повтори онова, което Кас бе казал на частния детектив.

– Да, Лидия ми разказа същото.

– Така. – Ивън се замисли за секунда. – Това е една от причините да съм тук. Миналия път останах с впечатление, че с Лидия сте говорили за убийството на Дита.

– Не веднага. Но в крайна сметка тя ми разказа всичко около три месеца след убийството. Лидия не беше на себе си през онези дни. Чувахме се по телефона почти всеки ден. И всеки път беше едно и също. Тя не успяваше да довърши изреченията. Разплакваше се за дреболии. Един ден ѝ казах: „Това е безумно! Кажи ми какво става.“ Видяхме се в „Свети Димитър“, седнахме и говорихме с часове. О, как плака. Неутешимо. Аз също, разбира се. Дита ми беше племенничка и виждах много свои черти в нея.

В църквата Лидия разказала на Тери за Зевс и близнаците и как искала да накара Дита да престане да излиза с Кас.

– Разбирах защо не може да каже на синовете си. Но защо не дойде при мен? Ако някой можеше да влее здрав разум на Дита, аз бях най-подходящият човек. Предполагам, че ѝ е било неловко, загдето е пазила тайната толкова дълго от мен. Може би се е страхувала, че няма да ѝ повярвам след толкова време. Както и да е, е острия си език Дита я предизвикала да я удари. Може би за племенницата ми щеше да е по-полезно, ако по-често изяждаше някоя плесница, но не толкова силно. Лидия я ударила с всичка сила. Самата тя се уплашила.

Ивън попита Тери дали вярва, че Лидия е ударила Дита само веднъж. Старицата отговори, че да, макар и не по причините, които биха убедили всеки друг.

– Лидия не би ми причинила такова нещо. Хал и Дита бяха всичко, което имах. Тя не би ми отнела никого от двамата, колкото и да е била ядосана. Но когато я попитах кой друг би могъл да пребие Дита, тя ми отговори уклончиво.

– Тя вярваше ли, че Кас я е убил?

– Ами, ако Дита е била жива и здрава, когато Лидия е избягала от къщата, и мъртва, след като Кас си е тръгнал, на мен ми изглеждаше пределно ясно. Сигурно и тя е имала подобни опасения. Няколко месеца по-късно, когато чух, че Кас се е признал за виновен, изобщо не се изненадах. Той винаги е бил по-импулсивният брат. Жал ми стана за Лидия, разбира се.

– Тим мисли, че и Кас не го е извършил. Поне сега така смята. – Ивън взе чашата си, но само погледна течността в нея. – Това означава, че може би брат ти е убил дъщеря си.

Тери не отговори, но въпреки увреденото си зрение избягваше погледа на другата жена. Замълча за известно време – доста нетипично за нея.

– Мислиш ли, че сме задължени към мъртвите? – попита след малко.

– Когато отивам в родния си град, посещавам гробовете на родителите си. Това ли имаш предвид? – Това беше почти лъжа, защото Ивън се молеше много повече за душата на баща си.

– Не точно. Виж, никога не съм заела какво да мисля за брат си. Разбира се, обичах го много. Така беше редно. Той бе най-великото нещо на земята, толкова възвишен, и се справяше отлично в живота. Беше добър брат, предан, винаги се е грижил за мен, а също добър баща за Хал, който го гледаше като полубог. Зевс имаше своите добри страни. Но беше взел прекалено много от баща ни, който, както може би вече съм ти казвала, беше едно голямо лайно.

Тери завъртя глава в знак на неодобрение и презрение, после отново се замисли.

– Понякога си мисля, че вътре в себе си всички ние сме един вид близнаци – човекът, който вярваме, че сме, и човекът, когото другите виждат. Двете лица са еднакви, но нали знаеш, повечето хора може би намират човека в огледалото за малко по-красив, отколкото го възприемат околните. Но брат ми, той имаше тази странна склонност – познаваше най-лошата си страна. Не се сблъскваше с нея често и се опитваше да я забрави. Но тя винаги беше скрита някъде в него като заредена пушка. И той правеше всичко, за да не заподозре някой, че я има. Затова трябва ли да поддържам тази илюзия?

Ивън ѝ каза каквото мислеше: това бе личен избор на Тери.

– Така е – съгласи се тя. – Със сигурност. Но ето какъв е проблемът. Може би си забелязала, скъпа, аз съм стара. И това, което знам, може да се окаже важно, ако тази рулетка на обвинения отново се завърти. Затова го доверявам на теб. Тази истина обаче може да навреди на много хора.

– На Хал?

– Най-вече на него. Затова не казвай на никого, освен ако не се налага.

– Може ли да кажа на Тим?

– Ти ще решиш. Но Тим определено е сред хората, които ще се почувстват наранени.

Ивън занемя от изненада. Възрастната жена погледна към тавана и позлатените орнаменти, които вероятно не можеше да види. Замисли се, после изведнъж каза:

– Добре. Да го направим.

Настани се по-удобно на дивана и отпи голяма глътка уиски.

– Сигурно знаеш, че още от деня на смъртта на Дита брат ми искаше да я погребе в подножието на Олимп.

– Да, за да е с боговете.

– Няма значение. И със сигурност беше убеден, че и неговото място е там, когато му дойде времето. Понякога Зевс наистина вярваше в древногръцките богове. Или поне когато му изнасяше. Най-много му харесваше, че толкова много от тях правят лоши неща, при това често. Нищо общо с Исус. Когато се напиеше, разправяше, че Исус бил мекушав. А Зевс – богът Зевс! Той беше истинският модел за подражание на брат ми. Всемогъщ и пълен е пороци.

И така, на петата годишнина от смъртта на Дита с Хермиона решиха, че са готови за това пътуване. Хал и Мина имаха три малки деца и не можеха да пътуват, но аз отидох с тях. Олимп е национален парк, но гърците строят църкви навсякъде и Зевс бе намерил едно параклисче с малко гробище. Старият свещеник дойде да каже някоя молитва. Беше хубава церемония. Няколко роднини на Хермиона от рода Василикос бяха дошли от различни части на страната. Така спуснахме ковчега. В спалнята си държа стрък мащерка, която набрах там между скалите.

След погребението се върнахме във вилата, която Зевс беше наел. Роднините на Хермиона и няколко местни дойдоха да ни изкажат съболезнования, но не се застояха дълго. Скоро със Зевс и Хермиона останахме сами. Брат ми беше в ужасно настроение. „Аз съм зъл човек“ – каза и седна на дивана. Не го казваше за първи път, но се съмнявам, че е правил такива признания пред онази глупава закачалка за дрехи, за която се ожени. Сега обаче я погледна и каза: „Аз убих дъщеря ни.“ Ей така, сякаш отбелязваше, че вали сняг.

След като бе решила да разкаже всичко, Тери изглеждаше погълната от спомените. Седеше наведена напред и от време на време ръкомахаше с чашата в ръка. Зевс описал убийството съвсем накратко. Посещението на Лидия било подтикнало Дита да наговори куп гадости на баща си, които той не споменал, но признал, че те го предизвикали да удари дъщеря си.

– После, разбира се, се уплашил, че ще го разкрият. Затова с увъртанията си принудил полицията да повери разследването на твоя приятел Тим, като очаквал, че той няма да го заподозре. След това му плащаше щедри хонорари всяка година, за да спечели благоразположението му.

– Боже! – възкликна Ивън.

Сега разбра защо Тери я бе предупредила, че истината може да нарани Тим. Най-сетне отпи глътка уиски. Вкусът му винаги ѝ напомняше на бензин. Отново погледна Тери:

– Знам, че Зевс не е подозирал, че Кас е негов син, но не изпитваше ли някакво чувство за вина, че едно двайсет и пет годишно момче лежи в затвора вместо него?

– О, спомням си, че изтърси някаква глупост от рода, че никой експерт не би се наел да докаже, че точно плесницата на Лидия не е станала причина за смъртта на Дита. Сякаш това оправдаваше вкарването на Кас в затвора. Но не, както казах, Зевс много приличаше на баща ни. Той просто си внушаваше, че злините, които е извършил, не са се случвали. Второто погребение на Дита обаче бе събудило чувството му за вина и той заяви, че щом се приберем в Америка, ще се предаде.

С Хермиона бяхме като вцепенени за няколко секунди, но после тя направо побесня. Никога не я бях виждала да хвърля разни неща и да крещи. Заплю Зевс, удряше му плесници. А той си седеше. Не казвам, че не го заслужаваше. Той бе убил дъщеря им. Но след като се успокои и престана да го нарича чудовище, тя каза, че ако се предаде, само щял да влоши нещата – щял да я изостави на стари години, да опозори семейството и да съсипе Хал. И за какво? Заради Лидия, която Хермиона имала чувството, че той обича повече от нея.

Оставих ги да се карат и се опитах да спя. Крещяха почти цяла нощ. На сутринта Зевс я беше успокоил достатъчно и излязоха да се разходят до гробището. След не повече от час чух викове и сирени в планината. Прислужниците във вилата се паникьосаха и всички изтичахме навън. Хермиона беше там, разказваше на полицията как някакви непознати мъже ги били проследили. Тя вървяла сама на петдесетина крачки пред Зевс, когато го чула да крещи. Обърнала се и видяла някакъв мъж да бяга, а съпруга си – проснат долу на скалите като счупена кукла.

– Ти повярва ли ѝ? Че някакъв непознат го е блъснал от скалите?

– Охи – отговори на гръцки Тери, като поклати отрицателно глава. Дори се изсмя на това твърдение. Според нея враговете на Зевс никога не биха убили един баща в траур. Хермиона обаче била от рода Василикос и гръцката полиция нямала търпение да си измие ръцете.

– Хермиона никога не изплю камъчето. След като се върнахме в Америка, почти не се виждахме, освен на семейни събирания. Тя се превърна в една от онези гръцки вдовици, които не контактуват почти е никого освен е децата и внуците си и се обличат само в черно. Дизайнерски дрехи, разбира се. Но черни – изкиска се Тери.

– И така, Кас остана в затвора.

– Да. Това беше тъжно. Разбира се, аз се върнах от Гърция решена да осъществя последното желание на брат си и да отида при прокурора в Грийнуд. Наех адвокат, казва се Мейсън. Чувала ли си го?

– Джордж Мейсън? – Сега беше съдия, но все още беше един от най-добрите приятели на Ивън. – Много подходящ избор.

– Така, той ме изслуша и каза: „Снаха ти ще потвърди ли всичко това?“ „Не, по дяволите!“ – отговорих. Бях сигурна, че няма. Да признае, че е имала мотив да блъсне мъжа си от скалите? Да окаля името му и да съсипе сина си? И да направи добро на омразната Лидия? Не съм адвокат, но знаех, че това няма да стане. Твоят приятел Джордж поклати глава. „Прокурорът ще ти се изсмее – каза ми. – Разкриваш всичко това едва след смъртта на брат си, когато удобно можеш да хвърлиш цялата вина върху него и никой друг да не пострада. Жена му, която е била с вас в стаята, отрича да е имал нещо общо. И кого се надяваш да освободиш в резултат? Сина на най-добрата си приятелка. Можем да опитаме, Тери, но отсега ти казвам, че никой в съда няма да ти повярва. Честно да ти кажа, би трябвало да ми платиш бонус, ако накрая не те осъдят за лъжесвидетелстване.“ Ако беше само за мен, щях да се опитам въпреки всичко. Но да съсипвам живота на Хал? Кас нямаше да излезе на свобода. Мейсън ме убеди.

– И не си казала нищо на Лидия?

– Как бих могла? Тя щеше да поиска да отида при прокурора. Какво друго би направила една майка? Мнозина смятаха Хермиона за глупачка, но тя беше борбена натура. Знаеше, че съм в безизходица.

Старицата допи уискито си. Нямаше какво повече да каже.

– И да си остане между нас – напомни на Ивън.

Ивън понечи да остави питието си на масичката, но Тери се досети за намерението ѝ и посегна към чашата. Изтъкна, че хубавото уиски не бива да се хаби така, и отпи голяма глътка.

– Извини ме, но не мога да те изпратя. Сигурно ще заспя тук.

Ивън ѝ предложи да я заведе до леглото ѝ, но старицата отговори, че няма нищо против този лош навик.

– А как е личният живот, мила? – попита, докато гостенката ѝ вземаше чантичката си. – Какво става с куклата Барби?

Ивън разказа за случилото се миналия ден:

– Сигурно е прекарала нощта в затвора. Не съм се интересувала.

– А как се чувстваш?

– Като че ли са ме пуснали на центрофуга в пералнята.

Тери хареса сравнението и се разсмя.

– Сигурно ще ти трябва известно време да се съвземеш. Но недей да губиш надежда.

– Така ми каза и Тим. Както и да е, не мога да избягам от себе си. Това е дълбокото ми желание.

– Разбира се. Трябва да се опиташ да бъдеш щастлива за самата себе си, но ако това не може да те убеди, опитай се заради всички нас, които не сме имали този шанс.

Тази мисъл, съвършено нова, прониза Ивън право в сърцето.

– Хайде, дай прегръдка на старата леля Тери.

Тя я прегърна. Старицата все още миришеше на цял парфюмериен щанд. Вдигна полуслепите си очи и погали Ивън по бузата. Отново ѝ каза, че е добро момиче.

В понеделник сутринта на път за работа Ивън се отби при Тим. Той бе станал и я покани в дневната. Тя се тревожеше какво да му каже, но старецът вече сам се беше досетил за всичко.

– Не го усуквай. Зевс го е направил, нали? Затова ме е държал при себе си през всичките тези години. И преди са ме правили на глупак. Но никога за пари.

– Тим…

– Всичко е наред. Отдавна трябваше да погледна зъбите на подарения кон. Знаех номерата на Зевс. Но пак успя да ме залъже, като се правеше на покрусен баща. Хората като него винаги намират слабото ти място. Проклет да е.

– Знаех, че ще го приемеш тежко.

– Разбира се, че ще ми е тежко. Да вкарам невинен човек в затвора. Голям успех в кариерата ми, няма що! Ох, по дяволите! – Той сведе отчаяно очи към пода. – Това със сигурност е последното, което правя за Зет-Пи.

– Не е необходимо да го правиш.

– Напротив, така трябва. И без това ми е време. Ще отида в Сиатъл да видя дали ще ми хареса. Много хълмове и млади хора. Все още не съм сигурен, че е най-подходящото място за един грохнал старец. Мисля, че ще потърся някое от ония лицензирани места за умиране, където ти помагат малко и после те изпращат в сандък.

– Наричат се „домове за асистирана грижа“.

Ивън каза, че трябва да тръгва за офиса, но обеща да дойде да обядват заедно. След като я изпрати до вратата, Тим седна в хола и пусна запис на Кай и Джей Джей. Като малък, когато се упражняваше на тромбона, си беше представял, че ще стане добър като тях, но със същия шанс можеше да си мечтае да стане пилот. Беше си мислил, че е добър полицай и порядъчен човек, но ето, че се беше оставил Зевс да го баламоса само защото така можеше да си осигури малко повече комфорт в живота. Заради кръвта никой от следователите, поне доколкото му беше известно, не се беше сетил да заподозре Зевс. Но Тим имаше достатъчно опит и трябваше да се досети.

Истината често беше прекалено болезнена. Мнозина не можеха да я понесат. А пък той си мислеше, че служи на истината. Тя не беше запазена за никого. Човек се добираше до каквато част успееше и после идваше време да се оттегли.

Тук обаче имаше музика и слънце. И кой знае, когато започнеше да се вижда с различни хора всеки ден, може би щеше дори да си намери някоя жена. Ивън му беше казала същото, което много други му повтаряха. На неговата възраст мъж, който все още може да шофира, беше по-популярен от милиардер. Мария щеше да му прости. Онова, което му бе казала София, също му беше помогнало. Седнал на карирания диван, Тим отново изпита към Мария онази любов, която щеше да пази до смъртта си.

Закри лицето си с длани и зачака срамът и възмущението от постъпката на Зевс да се поуталожат. Знаеше, че ще се засилват и отслабват още дни наред. Но сега Тим, почти на осемдесет и две, плесна с ръце по бедрата си.

„Животът – помисли си – все още продължава.“

Когато Ивън пристигна в централата на Зет-Пи, Хал се беше заключил в огромната заседателна зала с цял батальон банкери и юристи, някои от които от време на време притичваха до някой страничен кабинет, за да говорят по телефона с началниците си. Заседанието трябваше да приключи до два часа, но вече течеше четвъртият час. В сградата цареше тягостна тишина. Най-накрая следобед секретарката на Хал, Шарайз, каза на Ивън, че шефът ѝ е свободен. Банкерите и адвокатите се изнизваха един след друг – мъже и жени със сини костюми, с вид на гробари, кой от кой понамръщени.

Тя влезе в заседателната зала, която обикновено бе разделена на три части, но Хал говореше с Мина по телефона и вдигна ръка. Ивън седна в коридора и го изчака да свърши – минаха близо петнайсет минути.

Когато Шарайз я повика отново, сакото на Хал бе закачено на облегалката му. Беше свалил вратовръзката си и на бялата му риза имаше голямо мокро петно. Седеше пред големите прозорци с изглед към искрящата река и зяпаше разсеяно стената. Там имаше голям портрет на Зевс върху ламперията от явор и вероятно това бе мястото, което беше загледал в началото, но сега погледът му просто блуждаеше. Когато най-сетне забеляза Ивън, извади средния пръст, който досега гризеше, от устата си и се усмихна мрачно.

– Край.

– На кое?

– На Зет-Пи.

Тя неусетно се оказа седнала, все още на десетина метра от шефа си.

– Как така?

– Цените на имотите падат рязко, а в нашия сектор направо се сриват. Банкерите искат сто и петдесет милиона долара допълнителна гаранция за сделката с „Йор Хаус“, която трябва да дойде от дела ни в търговските проекти. Но другите заемодатели – много често същите негодници – не желаят да се откажат от водещите си позиции. Продажбите на дребно спадат. И според икономистите ще продължават да спадат. Това означава, че цената на търговските центрове също отива надолу, защото и наемите трябва да се намалят. Мислех, че компанията се управлява сравнително консервативно, но ако не настъпи коренна промяна, до края на годината ще фалираме и акционерите на Зет-Пи начело с мен ще бъдат пометени. Дори може да гласувам за Обама. – Той вяло се усмихна. – Последното беше шега.

– Как е възможно? – попита Ивън.

– И аз попитах същото – отговори Хал. – Но то е проста аритметика. Никога не съм си представял, че всичко ще се срине едновременно. Никой не е очаквал. Банкерите ще преразгледат разчетите в края на годината, но ние трябва да направим публично изявление сега, а това ще срине акциите. Всичко е обречено.

– Как се чувстваш, Хал?

Той се изсмя.

– Ужасно се чувствам. Татко е започнал с една торба пари, взети назаем от дядо, и е работил през целия си живот, създаде империя, а аз изгубих всичко само за няколко месеца. Добре, че не доживя да види. Наистина се радвам. Дори не мога да си представя какво би казал.

– Ако е честен, ще ти каже, че той е допускал много по-ужасни грешки.

– Съмнявам се.

Хал отново започна да гризе ноктите си. Ивън се изкуши да отбележи, че това, което подлежи на съмнение, е честността на Зевс, а не грешките му, но не виждаше каква полза може да има от това в момента.

– Искаш ли да поговорим за братята Янис?

Той махна с ръка. Вече не го интересуваше.

– Накратко, Кас казва, че не го е извършил. Признал се е за виновен, защото при наличните доказателства е имало риск и двамата с Лидия да отидат в затвора.

– Значи Лидия е убила сестра ми, така ли?

Ивън изтъкна всички основания да се съмнява в това. Хал кимаше, сякаш разбираше, но тя осъзна, че вниманието му е другаде.

– Кой тогава я е пребил така? – попита той.

Ивън изчака за момент, после даде отговора, който бе подготвила:

– Не знаем. Просто не знаем.

– Аха.

Ако направеше сметката кой е бил в къщата и кой е бил достатъчно силен, за да го извърши, отговорът беше очевиден. Но Хал нямаше да реши тази задача до края на живота си. Баща му щеше да остане на високия си пиедестал.

– Знаеш ли какво каза жена ми, когато ѝ съобщих, че съм изгубил милиарди долари?

Това се очертаваше да стане историческа мисъл.

– Какво? – попита Ивън.

– „Така ще е по-добре за нас.“ Как ти се струва? Пак ще имаме достатъчно. Ще минем без самолета. Ще продам фермата за коне. Такива неща. Но няма да се налага да продължавам делото на баща си. Мога да правя каквото поискам, вместо да се опитвам да поддържам монумента му. Това имаше предвид Мина. И може би е права. Сега не мога да реша.

– Браво на Мина.

– Тя е добър човек.

На Ивън ѝ дожаля за Хал – все повече, колкото повече се замисляше. Въпреки всичките си недостатъци той се беше оказал най-почтен от всички. През повечето време се бе държал като верен брат и син, търсещ истината. А сега, прехвърлил шейсетте, трябваше да се опита да се промени.

– Съветвам те да си готвиш автобиографията. Започвай да си търсиш нова работа.

Ивън не се беше сетила за това. Ако Хал беше прав, тя самата щеше да остане без работа. Новият собственик на Зет-Пи вероятно щеше да бъде по-крупна фирма. Щяха да почистят всичко. Това нямаше значение. Откакто бе започнала да печели добре, Ивън винаги имаше заделени пари, с които да може да живее две години, пък и със сигурност щеше да си намери работа. Постоянно ѝ се обаждаха от фирми за набиране на квалифициран персонал. Тя имаше нужда само от любов. Това всъщност беше работата, която бе загубила.

– Ще ти дам най-добрите препоръки – обеща Хал. – И ти реално ги заслужаваш.

– Благодаря.

Тя се приближи и го прегърна; правеше го за първи път.

– Наистина не мисля, че баща ти щеше да се справи по-добре, Хал. Недей да се обвиняваш повече.

– Просто не го предвидих. А трябваше. През цялото време беше под носа ми. Всъщност на всички. Същите икономисти, които ме уверяваха, че пазарът на имоти е стигнал дъното, сега ми казват, че скоро предстои масово прекратяване на ипотеки, защото хората няма да могат да продават къщите си на цената на дълговете си. Как не можахме да го предвидим?

Ивън изду бузи. Можеше пак да му го каже, но ѝ беше писнало да го повтаря. Хората виждаха това, което искаха да видят.

– Ще си взема два часа – каза тя.

Беше обещала да обядва с Тим – не искаше да го оставя сам за дълго днес. Освен това трябваше да помисли. Може би щеше да отиде да потича покрай реката.

Хал каза нещо на гръцки.

– Какво означава това?

– Татко обичаше да го казва: „Нека боговете ни напътстват.“