Братя

11.

Кас – 5 септември 1982 година

– Касиан – казва Зевс, използвайки кръщелното му име. – Толкова се радвам, че си сред нас. Майка ти ли забелязах там? Трябва да отида да я поздравя.

Зевс стиска енергично ръката му в кратка демонстрация на цялата си сила и чар. Зад него Хермиона, майката на Дита, слаба и безлична като празен лист, минава, без да се усмихне. Тя не харесва особено Лидия – нито Майки – а покрай тях и Кас.

Зевс е по-сърдечен, въпреки че никога не би приел дъщеря му да излиза с полицай, каквото и да говори публично. Човекът, когото Кас понякога вижда с чаша уиски в домашния му кабинет, е тесногръд, пресметлив и мрачен.

Дита се изказва дръзко по адрес на всеки друг в семейството си. Майка ѝ била „глупачка“, твърде обсебена от външността си, а известната с нецензурния си език леля Тери, която според мнозина е отговорна за възмутителното поведение на племенничката си, намира за „забавна“. Колкото до големия си брат Хал, Дита го смята за наивник, но въпреки това го обича.

За Зевс обаче се изказва твърде пестеливо. Любов и омраза. Човек почти чува напрежението между тях като бръмчене на електропровод. Дита казва, че баща ѝ е споделял хиляди пъти, че Хал прилича на майка си, а тя – на него. Думите му очевидно ѝ доставят удоволствие. Но погледът, с който изпраща баща си всеки път, е изпълнен с презрение към неговото лицемерие, мегаломания и безгранична амбиция.

С белия си костюм този следобед Зевс напомня повече на управител на казино във Вегас, отколкото на политик – ако се изключи вратовръзката с десен на американското знаме. Като спира да размени по няколко думи с други гости, той постепенно се приближава към нуна Тери и Лидия – с изрусена, суха като слама коса и отрупана с бижута. Подобно на брат си, Кас безпогрешно разпознава нюансите в настроенията на майка им и дори от петнайсет метра забелязва свирепия ѝ поглед, насочен към приближаващия се Зевс.

Близнаците не разбират ненавистта на родителите им към семейство Кронон. Сега, когато бащата на Дита се появява твърде често по телевизията, баща им не пуска телевизора дори за да гледа „Траперите“. Това е странно, защото според по-голямата им сестра Хелън, преди да се родят момчетата, Зевс е бил нещо като ангел пазител на семейството. В средата на 50-те Майки бил толкова инвалидизиран от смущения в митралната клапа на сърцето, че не можел да работи, и Тери убедила брат си да вземе Лидия в офиса си. Така тя работила при Зевс две-три години, докато забременяла с близнаците, а след изобретяването на байпаса Майки бил подложен на операция за смяна на сърдечната клапа. След като излязъл като нов от болницата, Кронон му помогнал да отвори бакалия. Близнаците работеха в магазина от петгодишни, като отначало подреждаха рафтовете, и Кас все още си спомня деня, в който баща му, който винаги сдържаше нервите си пред клиентите, хвърли бялата си престилка от касата към млечния щанд и закрещя, че трябвало да се местят. Беше побеснял заради наема, който, след като Зевс изкупи повечето търговски площи в стария им квартал, трябваше да плаща на него.

– О, БОЖЕ!

От другия край на моравата, въпреки музиката и силните разговори, Кас чува вик, който подсъзнателно разпознава като гласа на брат си, и веднага се втурва натам. Когато се приближава, вижда Пол проснат на тревата, а София Михалис е надвесена над него. Двамата се кискат като малки деца. До ухото на Пол има парче печено агнешко, макарони и картонена чиния. Няколко десетки души, главно стари съседи, са се събрали в кръг около него. След като се уверяват, че е добре, някои му обръщат гръб и поздравяват Кас, като му задават неизбежния въпрос: „Ти кой от двамата си?“ Въпрос, при който той винаги имаше чувството, че някаква струна в сърцето му се скъсва.

Най-съкровената тайна в живота на Кас Янис е скритият му гняв, че никога няма да бъде добър колкото брат си. Когато била бременна, Лидия много се впечатлявала от легендата за Исав и Яков и затова, преди да ѝ сложат упойката, казала на доктор Уорът да не издава пред никого, дори пред нея, кое бебе се е родило първо. Когато ѝ показали момчетата, тя просто избрала единият да се казва Касиан, а другият – Пол, съответно на нейния баща и на този на Майки. Никой не знаеше кой е по-големият.

Стремежът на Лидия да се държи по един и същи начин с близнаците обаче бе възприет от тях като повеля да останат абсолютно еднакви. Те имаха обща стая, общи приятели, общи книги; не пускаха телевизора, ако предварително не са постигнали съгласие какво ще гледат. Всяка година се опълчваха срещу добрите намерения на директора да ги раздели в различни класове и се подиграваха на учителите, които ги обвиняваха, че преписват, защото контролните им винаги бяха еднакви. Животът им бе като ябълка, разрязана на две абсолютно еднакви половини. Всичко се промени в гимназията, когато Кас заподозря, че Пол предпочита това положение на нещата, защото беше в негова полза. Малките разлики между тях, колкото и безобидни да изглеждаха, му помагаха да изпъкне като по-добрият от двамата – по-симпатичен, по-умен, по-способен.

Пол открай време беше по-амбициозният. Когато тренираха с отбора по тенис за издръжливост, той продължаваше и след упражненията. Кас много се вбесяваше от това, защото нямаше избор. Пол знаеше, че превъзхожда брат си. В турнирите Кас се представяше винаги по-добре, когато играеха срещу едни и същи противници, но категорично отказваше да излезе срещу Пол дори на тренировка, защото знаеше, че ще загуби.

В колежа Кас се дразнеше всеки път когато брат му влезеше в стаята. Беше много объркващо. Защото страшно обичаше брат си и когато всеки избра различен път, му ставаше мъчно за него.

Кас говори с Дийн Демос, сержант в „Престъпления срещу имуществото“, когато вижда Дита да се приближава ядосано.

– Брат ти е пълен идиот – заявява тя достатъчно силно, за да чуе Дийн, и сякаш това не ѝ стига, добавя: – Не мога да понасям цялото ти шибано семейство.

Пияна е, разбира се, макар че истинският проблем, както подозира Кас, е, че се е нагълтала с успокоителни преди пикника, за да може да го издържи.

– Аха – измърморва той и вместо да влиза в спор, я подхваща с една ръка през кръста и бавно я повежда по моравата към реката, далеч от тълпата.

Знае, че гневът ѝ бързо минава, и наистина, след около минута тя се отпуска и се опира на рамото му.

Близките му мислят, че обича Дита, защото е възможно най-неподходящата жена за него – привличането на противоположностите. Тя обаче не е като никоя друга, която е срещал: цинична, умна, безстрашна, адски забавна и – което е нейната тайна – изключително добра. На пикника едва ли има и петдесет души, които знаят, че Дита се труди до припадък всеки ден в Отдела за защита на детето към Върховния съд на окръг Киндъл. Кас я е гледал при онези деца, на които дава цялото си сърце.

Дита несъмнено е най-сложната личност, която познава, с пороци, видими за всички, и достойнства, които упорито крие. И със сигурност е най-добрата жена в леглото. Прави секс – всъщност „чука се“ е най-подходящата дума за това – сякаш тя го е измислила. Получава оргазъм по-бързо и по-често от всяка друга, за която е чувал – превръща се в треперещо, охкащо, потящо се, стенещо същество, което, едва успяло да си поеме въздух, казва: „Искам още.“

Правят го най-често тук, в леглото ѝ. Дита получава странна възбуда от това, че родителите ѝ са наблизо, и обича да стене и пъшка високо. Няколко пъти прекарва Кас тайно по стълбите, но повечето вечери той просто се покатерва на балкончето ѝ на втория етаж, като използва куките, забити в стената за телефонните жици.

Майка му ненавижда Дита, може би защото младата жена има силна воля като самата Лидия. Но това прави Дита идеалния съюзник за Кас. Тя никога няма да се пречупи пред установените порядки. Никога няма да каже: „Добре, Пол би постъпил така.“ Тя ще настоява Кас да се отличава, а това е увереност, от която той има нужда, защото притегателната сила на брат му вечно ще се опитва да го завлече.

Кас иска да се ожени за Дита. Това също е тайна, защото реакцията ѝ, поне първоначално, сигурно ще е:

„Аз? Да се омъжа за ченге?“ Или по-вероятно: „Да се чукам с един и същи мъж до края на живота си?“ Кас не може да си представи колко ужасно ще бъде, когато тя му се изсмее в лицето. Пол потиска емоциите си, но той е наследил избухливостта на Лидия. Това е чертата на характера ѝ, която той още не може да приеме, която тя самата не харесва и с която отблъсква всеки. Като обича Дита, той рискува да бъде намразен от нея точно заради това.

Около шест, точно когато идва време пикникът да свършва, небето притъмнява и се излива порой. Дита, както може да се очаква, остава под дъжда. Накрая Кас взема една покривка, загръща приятелката си и я завежда в къщата. Тя се опитва да го отведе на горния етаж, но наоколо има прекалено много хора и той ѝ прошепва, че ще се върне по-късно.

Около седем на Поли, който е останал, докато Кас и хората от организационния комитет на пикника раздигат, най-сетне му омръзва.

– Хайде да вземем по бира и да седнем на реката.

– Няма ли да има цуни-гуни, докато отец Ник играе пинакъл в Мъжкия клуб?

Ник може да проиграе цялата си заплата, ако другите играчи не му пускат от време на време някоя ръка. Мъжете от енорията се чувстват задължени да се грижат за него сега, след като майката на Джорджия почина и свещеническият обет не му позволява да се ожени повторно.

– Не тази нощ, Жозефина – отговаря Поли. Изглежда обезпокоен.

– Къде е Лидия? – Зад гърба ѝ двамата наричат майка си на малко име още от прогимназията.

– Тръгна си. Каза, че Тери ще я закара вкъщи, за да могат да се видят.

Двамата тръгват бавно през моравата.

– Каква беше тази работа със София Михалис? – пита Кас. – На прескочикобила ли си играехте.

Пол разказва набързо какво се е случило. Накрая добавя:

– Не мога да повярвам каква красавица е станала.

– Охо. Поли е влюбен.

Пол от години не е проявявал интерес към друга жена освен Джорджия. В колежа се бяха разбрали, че всеки от двамата може да има и други любовни връзки, но не го мислеха сериозно. Пол не можеше да се откъсне от телефонния автомат в общежитието и ѝ звънеше минимум по три пъти седмично, като тъпчеше четвъртдоларови монети в процепа. Двамата се бяха вкопчили един в друг като удавници в спасителен пояс. Това време обаче е вече минало. Джорджия не е глупава. Тя ще стане добра домакиня, ще отглежда деца, ще поддържа къщата, но, за бога, сега е 1982 и да живееш с такава жена е все едно да участваш в безкрайно повторение на сериала „Татко знае най-добре“. Шансът на Пол да успее да се измъкне от нея обнадеждава Кас. Междувременно брат му свива вежди и се оглежда.

– Бога ми, Кас. Стига глупости. Джорджия ще си изплаче очите.

Кас повтаря шеговитите си думи още няколко пъти като детска песничка, докато брат му го удря по рамото. За отмъщение Пол пита:

– Е, ще пием ли бира? Или ще се криеш в храстите, докато се стъмни достатъчно, за да се покатериш по водосточната тръба?

Този опит да му го върне е толкова елементарен, но неизбежен, че Кас прихва да се смее. Нощта е прекрасна. След дъжда въздухът е прохладен и свеж. Пълната луна свети над реката и водата ромоли. Кас изведнъж осъзнава всички възможности, които се откриват в живота му, и радостта да обича най-близките си хора. Пол. И Дита. Той обича Дита. Дава си сметка, че вече е взел решение.

Тази вечер ще поиска ръката ѝ.

12.

Леля Тери – 1 февруари 2008 година

До неотдавна Ивън гледаше на евентуалното си пенсиониране от ФБР почти като на сбогуване с живота. Преди три години направи необходимия двайсетгодишен стаж, но трябваше да изчака, докато навърши петдесет, за да вземе пенсия – около половината от заплатата до края на живота ѝ. Всъщност това бе едно от нещата, които я привлякоха във ФБР. В Управлението обикновено ти даваха съвет да напуснеш възможно по-скоро, когато си достатъчно млад, за да започнеш друга кариера, но тя мислеше, че още е рано да мисли за това – докато не ѝ се обадиха от една фирма за набиране на персонал. Точно по това време във вестниците се появиха заглавия за служители на Зет-Пи, които подкупвали данъчни оценители в Илинойс, затова Хал и управителният съвет на фирмата решиха да сменят началника на охраната Колинс Мълани с човек, който има добра репутация в борбата е престъпността, фактът, че Ивън бе завършила магистратура по бизнес администрация по вечерна програма в „Ийстън“ – за Да се разсее след смъртта на Дорийн – и имаше управленски опит като заместник главен специален агент в окръг Киндъл, я правеше идеалния кандидат и Хал ѝ направи предложение, на което не можеше да откаже.

И ето я сега, заместник-директор по сигурността на голяма акционерна компания. Но най-изненадващото в новата ѝ длъжност бе колко много ѝ харесваше. Хедър, която имаше добра преценка за всеки, много точно я анализира една вечер, като каза:

– Ти си от онези хора, които обичат да работят.

Съвсем вярно, но имаше голямо предизвикателство да се грижиш за сигурността на компания, притежаваща двеста четирийсет и шест мола и търговски центъра в трийсет и пет щата, е над три хиляди служители. Проблемите, с които се сблъскваше, бяха същите, с които трябва да се справя началник на квартално полицейско управление, но с много по-малко власт. Всеки ден над някоя от собственостите им се извършваше тежко престъпление: крупни сделки е наркотици, отвличане на камиони, престрелки. Най-много се боеше от терористични действия, защото атентаторите можеха да привлекат вниманието, като взривят например някой мол по време на коледното пазаруване. Над две хиляди охранители обикаляха из обектите на фирмата, като повечето бяха наети от външни фирми, но автоматично се превръщаха в неин проблем, ако започнеха да крадат от наемателите или (като един изверг) изнасилеха някого в съблекалнята на някой магазин за дрехи. Всеки ден получаваше доклади за улична агресия по паркингите, вандализъм, хлапета, заснети от охранителните камери, докато пушат трева, падания по стълбите или някое шестгодишно дете, чийто ръкав се е защипал в ескалатора. Кой би помислил, че на толкова много протестни групи ще им се прииска да изразяват позициите си в местния мол? И към всичко това се прибавяха вътрешните проблеми, като компютърната сигурност и разследването на удивителен брой нарушения на собствените служители на фирмата, от сексуален тормоз до един тип в Денвър, който припечелвал, като вземал такса за част от фирмения паркинг по време на мачове на стадиона „Майл Хай“. Да споменаваме исковете за обезщетение, заради които беше под постоянен натиск от адвокатите. Често оставаше в кабинета си до десет вечерта, а на другата сутрин идваше в седем, като дори нямаше време да си почине.

Работният ѝ ден, разбира се, често се удължаваше с часове, през които трябваше да слуша Хал. Явно един такъв сеанс тъкмо щеше да започне. Стройната му секретарка Шарайз, се показа на вратата, за да ѝ каже веднага да се яви при шефа. Той седеше на бежовия кадифен диван до прозорците в кабинета до възрастната си леля Тери. Кафявите му очи с тъмни кръгове, заради които понякога приличаха на дупки, гледаха отчаяно.

– Леля Тери е дошла да ме мъмри заради споровете ни с Пол Янис.

Ивън познаваше старицата, откакто бе дошла да работи във фирмата. Тери нямаше собствени деца и беше много привързана към племенника си, а сега, когато и двамата му родители бяха починали, Хал се чуваше с нея поне веднъж дневно, като често водеше маратонски разговори, заради които закъсняваше за заседания или конферентни обаждания. Ивън се възхищаваше на възрастната жена, макар често да ѝ се струваше, че Тери е станала пленница на собствената си скандалност – стара мома с остър език, свикнала да проправя с лакти пътя си в живота, превърнала се в бледа сянка на дръзката безсрамница, каквато всички очакват Да бъде. На Хал му доставяше голямо удоволствие да разказва приключенията им заедно. Веднъж например Тери го завела да скача с бънджи без знанието на родителите му, когато бил на шестнайсет – твърдеше, че буквално го блъснала от ръба на моста; друг път го завела да види монумента на планината Ръшмор, като лично пилотирала самолета малко след като взела пилотския си лиценз. Хал обожаваше да разпространява легенди за нея, като разказваше за мъжете, които е напила, докато паднат под масата – започвайки от него – или за навика ѝ непринудено да обявява на семейната маса, че другата седмица ще си направи разходка, обикновено до Манхатън или Маями, за да се изчука с някого. Бе имала няколко сериозни връзки, никой не беше успял да я изтърпи.

– Това е безсмислено – заяви Тери на племенника си, без да обърне внимание на Ивън. Стискаше разкривения си бастун, приличащ на овчарска гега, а половината от лицето ѝ бе скрито зад големи слънчеви очила с тюркоазни рамки. Поради деградация на очните мускули беше почти сляпа. – Никога не съм харесвала отмъстителните хора, Хераклес. Никога. Пол няма нищо общо с това убийство. Много добре го знаеш.

Ивън познаваше няколко души около деветдесетте, все още съхранили физическата си красота, и Тери би могла да бъде сред тях, ако беше спряла алкохола и цигарите. Понякога Хал ѝ позволяваше да пуши в кабинета му, но тя все още не беше запалила, сигурен знак, че той се опитва да я отпрати по-бързо. Тери беше безвкусно нацапана с максималното количество грим, което лицето на една полусляпа старица може да понесе – е огромни розови петна от руж, възпламенили бузите ѝ, с достигаща до раменете изрусена коса, напомняща копа сено, и алени нокти, дълги като на граблива птица. Под ружа и пудрата – и натрапчивия аромат, сякаш се е къпала в парфюм – изглеждаше спаружена. Носеше червило е цвят на противопожарен кран и килограми златна бижутерия, огромни накити на врата и китките. Беше силно прегърбена и едното бедро я болеше зверски. Но оставаше своенравна и лукава и въпреки че невинаги успяваше да си спомни нечие име, умът ѝ все още бе доста бистър. Уважението, което ѝ се полагаше заради напредналата ѝ възраст, я правеше трудна за общуване и тя го знаеше.

Хал не се предаваше:

– Има, и още как. Нали гледа клиповете по телевизията.

– Джорджия Клеон е ревнива кучка – заяви старицата. – Ядосана е. Но никой не я е карал насила да се омъжва за Джими. Съжалявам, че нещата са протекли толкова зле за нея, но това не е по вина на Пол. Тя го мрази, защото той… – замисли се за момент за точната дума – … защото я заряза. Или отряза. Както и да е, разби сърцето ѝ. Какъв е изразът сега?

Най-сетне се обърна към Ивън, но само за кратко пояснение.

– Заряза – потвърди тя.

Това беше думата, която Хедър използваше в съобщенията на гласовата ѝ поща. Говореше, докато изтечеше времето за съобщение, мяташе се между крайности – ту крещеше, ту я молеше да ѝ даде още един шанс:

– Не мога да повярвам, че ме заряза. Заслужавам по-добро отношение от теб. – Така започна снощната офанзива.

Ивън сама не можеше да си обясни защо изслушваше внимателно всяка дума до края на съобщението. Защото я обичаше. Защото се надяваше да намери във всяка сричка красивото момиче, в което се беше влюбила – красиво, нежно и разумно.

– Ивън е говорила с Джорджия, лельо Тери. Ивън, кажи на леля. Мислиш ли, че тя си измисля.

Ивън каза на старицата, че отначало Джорджия не искала да говори, но Тери упорстваше:

– Извинявай, моето момиче, но аз познавам тази жена от малка. Сигурна съм, че си вярва за някои от тези неща. Но Пол да ѝ каже, че смята Кас за невинен? Тя просто иска всички да разберат колко близка е била с Пол.

– Ама това е самата истина – избухна Хал.

Беше свалил сакото и вратовръзката си и седеше на дивана до леля си с провиснал корем, приличащ малко на стегнат през средата чувал с брашно.

– Джорджия изпадна от играта в момента, в който Пол срещна София на пикника. Всички го разбраха освен самата Джорджия. Дора Михалис ми каза, че още следващата седмица Пол започнал да ходи в болницата, за да пие кафе със София.

Ивън остана впечатлена от паметта на старицата за събития отпреди двайсет и пет години, макар че убийството на Дита вероятно помагаше да си спомни много подробности. Дори Хал явно осъзнаваше, че аргументите ѝ са по-силни.

– Тези две семейства бяха много близки, но след това настъпи раздор – продължи Тери. – И ви гарантирам, че започна още преди убийството на Дита. Но това не е повод да злорадстваме. С Лидия сме най-добри приятелки от осемдесет години. Баща ти никога не би одобрил това, което правиш сега.

Добави нещо на гръцки и Хал с очевидна неохота преведе на Ивън:

– „Безсмъртен е този, който уважава родителите си.“

– Не ми се муси – тросна се старицата. – От деня, в който Кас бе арестуван, Зевс не спираше да повтаря, че…

– Знам – прекъсна я Хал със стиснати в презрителна гримаса устни. – „Това е трагедия и за двете семейства.“

– Отначало майка ти, признавам, искаше смъртно наказание за Кас, но след като баща ти почина, и тя дойде на неговото мнение. Когато Пол за първи път се кандидатира, съм виждала как стотици пъти те е възпирала да направиш това, което правиш сега. Ти просто мразиш близнаците.

– Не е вярно, лельо Тери. Грижил съм се за тях, когато бяха малки.

– И след това роптаеше. Само Бог знае какво толкова не харесваш в тях.

Хал замълча, но не отстъпваше.

– Аз уважавах родителите си, лельо Тери. И почитам паметта им. – Посочи полиците с техни снимки. – Но няма да допусна да управляват живота ми от гроба.

Старицата поклати глава и многобройните ѝ златни огърлици задрънчаха.

– Казвам ти, не е признак на уважение да използваш парите на баща си, за да резилиш Пол. Зевс не би одобрил.

Хал се дръпна рязко назад. Тери бе засегнала най-болната му тема и сега очите му за миг се насълзиха. Доколкото Ивън можеше да прецени, най-големият проблем в живота на шефа ѝ беше баща му, въпреки че Зевс бе починал още през 1987 година при нещастен случай, докато бил в Гърция. Но както някой ѝ беше казал още когато обмисляше дали да постъпи на работа в Зет-Пи: „Хал се опитваше да ходи с обувките на баща си, които му бяха с няколко номера по-големи.“ Зевс бил силен мъж, умен, обаятелен и красив и вероятно е щял да стане губернатор, ако скръбта не го беше накарала да излезе от надпреварата. Хал не притежаваше никое от тези качества и съзнаваше, че хората често правят това неблагоприятно сравнение. В резултат бе посветил голяма част от живота си на обреченото на провал съревнование с духа на баща си. Той никога не казваше нищо лошо за Зевс. Дори доста често се изказваше за него като за „бог“, към когото хранеше искрена на пръв поглед любов и уважение. В същото време отчаяно се опитваше да докаже, че не дължи успеха си на това, което е наследил. Основното доказателство беше шеметното разрастване на търговската империя на баща му. В началото на 90-те той бе направил Зет-Пи инвестиционен тръст на недвижими имоти с акционерно участие и от тогава беше постигнал доста стратегически успехи, като придобиването на „Йор Хаус“, което съвсем скоро щеше да бъде обявено публично. Самият Хал притежаваше имущество на стойност над един милиард долара. Но все още гризеше ноктите си от нерви, затова когато говореше, винаги стискаше ръцете си в юмруци – за да не издава разяждащата го неувереност.

При последната забележка на Тери той очевидно загуби самообладание.

– Стига глупости, лельо Тери. Това не са парите на баща ми. Лично мои са. Аз натрупах двойно по-голямо състояние от неговото.

Дори старицата разбра, че е прекалила. Махна с ръка, като задрънча с всичките си гривни, но не каза нищо. Вместо това опря бастуна си в пода и се опита да се изправи. Хал, винаги грижовен, скочи и я подхвана за лакътя. Тя размаха неориентирано ръка, докато напипа бузата му, и го целуна, оставяйки ярък отпечатък от червило.

– Ти си добро момче, Хал. Любимият ми племенник. – Това бе стара шега, разбира се. Тери нямаше други племенници. Протегна ръка на Ивън. – Хайде, момиче. Изпрати ме. Той е твърде зает.

Тя пое ръката ѝ от Хал въпреки вялия му опит да възрази.

Не се бяха отдалечили и десет метра от вратата на кабинета, когато старицата спря. Извъртя лицето си, за да може с малкото от съхраненото си зрение да види Ивън.

– Трябва да го накараш да спре с това. Така всички ще страдат.

– Госпожо Кронон, аз съм само служител. Никой не може да казва на племенника ви какво да прави.

– Ти така си мислиш. Обаче той те харесва. Цени мнението ти.

– Засега подозренията му изглеждат по-основателни, отколкото подозирах. Нямам с какво да го убедя да спре на този етап.

Категорична както обикновено, Тери заяви:

– Пол няма нищо общо с убийството на Дита. Афродита не беше само сестра на Хал. Тя бе моя племенница и аз я обичах. Не смяташ ли, че щях да съм първата, която ще настоява Пол да бъде наказан, ако имаше пръст в убийството ѝ?

Ивън заведе Тери във фоайето, където я чакаше Джърман, изпълняващ едновременно функцията на болногледач и иконом. Когато асансьорът спря, той влезе и задържа вратата, за да може старицата да излезе. Тя обаче не помръдна. Отново извъртя главата си така, че да види Ивън.

– Ти си лесбийка, нали?

Ивън мразеше да я наричат така. Това беше твърде сложен и същевременно твърде прост начин за представяне на нещата. На старицата обаче всичко бе простено. Ивън кимна учтиво. Тери остана втренчена в нея за секунда, после пристъпи още една крачка към нея и тя ясно видя дебелия слой пудра, замаскираща жлебовете, издълбани в кожата на лицето ѝ.

– Иска ми се да се бях родила в твоето време – прошепна старицата.

После, като опипваше с бастуна си пътя, излезе от асансьора.

13.

Дюбоа Ландс – 5 февруари 2008 година

Дюбоа Ландс бе постъпил в прокуратурата около три години след Пол и стана младши прокурор в първото дело, в което Пол води обвинението. Дюбоа беше добър юрист – имаше ясна мисъл, умееше да пише по-добре от повечето прокурори и говореше енергично и вълнуващо в съдебната зала. Навремето е Пол обичаха да работят заедно и бяха приятели извън службата. София бе особено привързана към жената на Дюбоа, Марго, която беше педиатър, и дори след като Пол напусна прокуратурата, двете семейства се събираха един-два пъти годишно.

През 1993 чичото на Дюбоа, Шърман Краутърс, беше обвинен във вземане на подкупи като съдия в Отдела за граждански искове на върховния съд, където се гледаха дела за човешки вреди. Съдбата на съдия Краутърс беше истинска американска трагедия. Влязъл в Университета със стипендия за спортист и израснал във фермата в Джорджия той бе станал един от най-способните криминални адвокати в Тройния град и водеща фигура в движението за граждански права. Първата му победа бе успешната защита на доктор Кинг, арестуван за организирането на демонстрации за граждански права през 1965 година.

Никой не можеше да си обясни как Шърман бе попаднал под пагубното влияние на главния съдия в Гражданския съд Брендан Туохи. Шърман живееше охолно – беше част от чернокожия елит, както Пол бе част от елита на гръцката общност – но бе натрупал състоянието си, преди да стане съдия. Един от приятелите му определяше обяснението му като извратено, но логично: „Мама не е отгледала глупак.“ Той отказваше да бъде чернокожият, който не получава нищо, докато много от белите му колеги са превърнали съдийските си подиуми в банкомати.

Като адвокат на граждански дела, изградил кариерата си в тези съдебни зали, Пол беше чувал същите слухове като всички други. Когато се явяваше пред съдии, за които се говореше, че участват в конспирацията на Туохи, той се опасяваше да не би адвокатите на ответника да пъхнат тайно рушвет в чекмеджето на съдията, но стигнеше ли делото до разглеждане пред съдебни заседатели, вече се успокояваше, че се е справил добре. И се справяше. Получаваше добри дела, прехвърлени му от бивши състуденти от „Ийстън“, които работеха в големи адвокатски кантори и не искаха да поемат казуси с непредвиден изход, изпипваше добре работата си и на няколко пъти пожъна голям успех.

През 1991 година Пол спечели първото си голямо дело – осемнайсет милиона долара в съдебната зала на Шърм Краутърс. Ищецът беше концертиращ цигулар, който загубил ръката си в градската железница, когато вратите защипали цигулката му „Страдивари“ и бил влачен неколкостотин метра по линията. Няколко дни след като съдебните заседатели обявиха решението си, Пол случайно срещна Шърм в съда. Съдията буквално го завлече с кокалестата си ръка в частното коридорче пред кабинета си. Предстоеше обжалване, но той очакваше, че Краутърс просто иска да го поздрави за успеха. Усети, че не е така, когато съдията го заведе в стаичката на стажантите до кабинета си и затвори вратата. Шърм беше грамаден мъж – над метър и деветдесет и сигурно тежеше около сто и петдесет килограма, с рунтави прошарени вежди и сурови жълтеникави очи.

– Кучи син! – изръмжа. – Ти май не разбираш какво става тук.

Пол, който си мислеше, че вече не се плаши лесно, загуби ума и дума. После съдията му каза, че трябва да опита храната в ресторанта на сестра му в Норт Енд.

По-късно Пол разпита дискретно и научи, че Джудит Краутърс събирала подкупите за брат си. Тя невъзмутимо прибираше пликовете, които някои адвокати ѝ подаваха, докато плащаха сметката си в ресторанта. Пол не би си и помислил да предприема нещо в такава ситуация, без да се посъветва преди това с Кас. Срещнаха се два дни по-късно в един от малките адвокатски кабинети в затвора „Хилкрест“. Той вече бе проучил целия метод на действие на корупционната система в Гражданския съд. Адвокатският му хонорар за делото беше близо четири милиона долара – десет или двайсет хиляди, които се очакваше да даде като подкуп, бяха нищожна сума. Ако откажеше, нямаше съмнение, че Краутърс ще отмени присъдата, като отхвърли основните доказателства, и ще насрочи ново дело, което Пол със сигурност щеше да изгуби. Ако подадеше сигнал срещу Шърм пред властите, думата му щеше да е срещу думата на съдията, който щеше да каже, че просто му е препоръчал ресторанта на сестра си. По-лошо, главен съдия Туохи и кликата му щяха да направят всичко, за да го елиминират от съда.

– Рискувай и го разобличи – каза Кас.

След толкова години в „Хилкрест“ и двамата знаеха, че човек не трябва да отстъпва пред побойниците. Никога не те оставяха на мира. Трябваше да си твърд. Но да не доносничиш.

На следващия ден Пол подаде искане за отвод на съдия Краутърс заради „нерегламентиран опит за влияние“. Пет-шест души бяха видели как съдията хваща Пол за ръката и го води към кабинета си. Ако се стигнеше до разследване, имаше кой да го подкрепи. Краутърс предпочете да не се занимава, и се оттегли, но през следващите две години колкото пъти Пол заведеше дело в Гражданския съд, то винаги попадаше при някой от съдиите на Туохи, които отсъждаха в полза на ответника. Затова кантората му се отказа от дела в Киндъл и той премести практиката си в съседните окръзи.

И така, докато един ден в кабинета на Пол не дойде специален агент Ивън Милър от ФБР. Тайното федерално разследване „Проект Петрос“ срещу съдиите от Гражданския съд взриви медиите. Ивън Държеше копие от иска на Пол и се интересуваше какъв точно е бил „нерегламентираният опит за влияние“. Преди да ѝ отговори, той изчака до следващото неделно свиждане в „Хилкрест“. Както обикновено, двамата братя бяха на едно мнение: време беше тази гадост да свърши. В понеделник Пол разказа всичко на Ивън и се съгласи да свидетелства. Оказа се, че Краутърс е бил записан, но полицейският информатор, направил записа, починал и това даваше предимство на Шърм. Със спокойния си разказ за заплахата обаче Пол се превърна в символ на всичко хубаво в съдебната система, в ярък контраст с отрепките, каквито бяха останалите свидетели на обвинението. На практика делото бе решено веднага щом той слезе от свидетелското място.

Дюбоа Ландс беше племенник на Шърман Краутърс, син на сестрата на жена му. Майка му бе учителка, но започна да взема наркотици и впоследствие попадна зад решетките – в онези години за чернокожите всяка грешка водеше до още по-дълбоко загъване. Дюбоа бе израснал при Шърм в голямата му къща в колониален стил в Асембли Пойнт и за него чичо му беше идол. Когато Пол влезе в съда, за да свидетелства срещу Краутърс, Ландс седеше на първия ред за посетители и невероятните му сиви очи го пронизваха. Не каза нищо, но Пол се досещаше какво си мисли: „Не трябваше да го правиш. Можеше да кажеш, че вече не си спомняш добре.“ Двамата не размениха нито дума.

Дюбоа беше съдия от пет години. Преди година го бяха назначили в Гражданския съд и председателстваше в същата зала, в която петнайсет години по-рано бе работил чичо му и където сега Пол и Рей Хорган чакаха да започне първото заседание по делото. Залата бе семпла и функционална, подходящо обзаведена, включително с ламперия и нисък квадратен съдийски подиум, и свидетелска скамейка от жълт бук. Кронон и Туули седяха от другата страна на залата, на пейката на ответника. Редът отзад бе зает от репортери и съдебни художници, а зад тях беше пълно с цивилни зрители.

Когато делото срещу Кронон бе разпределено на Дюбоа, Пол заяви, че задължително трябва да поискат отвод на съдията, но Рей се възпротиви категорично. Не искаше да поеме риска да отблъснат чернокожите гласоподаватели, голяма част от които все още симпатизираха на Пол въпреки кандидатурата на Уили Диксън, окръжен съветник от Норт Енд. Освен това Дюбоа имаше безупречна репутация и когато се кандидатира за съдия, Рей беше един от тримата съпредседатели на предизборния му щаб.

Възрастният пристав изкрещя името на делото: „Янис срещу Кронон, номер С-315“. Туули, с проскубана частична перука, първи излезе на подиума и се представи за протокола, преди Рей да докуцука отпред. Адвокатът на Хал започна да обяснява новото си искане, свързано с пръстовите отпечатъци и ДНК теста, но Дюбоа го прекъсна:

– Чел съм материалите, господа. Винаги ги чета.

Той беше известен със сериозното си, дори строго поведение в съда. Тонът му обаче никога не се променяше. Отнасяше се към всеки, който се явеше пред него, цивилизовано и е леко загатнат скептицизъм. Говореше се, че притежава най-подходящото качество за един съдия – решителност. Отсъждаше след сериозно обмисляне на фактите, но без колебание – за разлика от други съдии, които се двоумяха или се опитваха да накарат спорещите страни да се споразумеят дори при банални разногласия.

– Да разгледаме исканията по реда на подаването им – продължи той. – Първо, господин Хорган иска указания за това, какви публични коментари могат да се правят във връзка с делото.

Дюбоа обмисли искането сериозно, но както Пол очакваше, не забрани на никоя от страните да прави изявления извън обичайното задължение на адвокатите да не коментират случая извън съда. Тъй като Пол не се явяваше в качеството на защитник на самия себе си, според съдията било несправедливо да се ограничава, особено в светлината на кампанията. Той се зачуди дали Дюбоа не е решил да го съсипе с любезност.

После Ландс пристъпи към исковете на Туули, свързани с уликите от местопрестъплението и искането Пол да бъде заставен да даде пръстови отпечатъци и ДНК проба.

– Господин Хорган, какво ще кажете?

За да планират действията си сега, преди два дни Пол бе провел съвещание в остъкления си кабинет с Крули, Рей и половин дузина членове от предизборния му щаб, участваше дори София, която все повече се тревожеше какво ще излезе от този конфликт с Хал.

На подиума Рей все още излъчваше чар и авторитет на човек, който е важна клечка в тези съдилища вече петдесет години.

– Ваша чест, от самото начало искам да заявя, че сенатор Янис ще предприеме всяко разумно действие, за да докаже, че твърденията на господин Кронон са злонамерени лъжи.

Съдията прекъсна многословното му изявление:

– По същество, господин Хорган.

– Съдия Ландс, миналата седмица казах на господин Туули, че при положение че имаме еднакъв достъп до веществените доказателства, ние нямаме възражения срещу намерението му да изиска от властите на окръг Грийнуд всички обществено достъпни документи в съдебното досие или уликите, събрани на местопрестъплението, включително пръстови отпечатъци. Те са привлекли доктор Дикърман за вещо лице по отпечатъците и сега виждам, че той е в съдебната зала.

Рей се обърна и вдигна ръка като конферансие. По неговия сигнал Мо Дикърман, известен като „Бога на отпечатъците“, се изправи за секунда в задната част на залата. Облечен с черен костюм, хилавият кокалест мъж намести с пръст очилата с дебели черни рамки на носа си. Дикърман беше дългогодишен началник на лабораторията за пръстови отпечатъци в Обединената полицейска служба на окръг Киндъл. Като всички полицейски служители той имаше право да работи допълнително в извънработно време.

– Сенатор Янис е готов да даде отпечатъци на доктор Дикърман по всяко време, дори днес.

След тези думи Рей замълча.

Дюбоа кимна, сякаш искаше да каже: „Разумно решение“. Наближаващ петдесетте, съдия Ландс все още беше хубав мъж – с късо подстригана коса, средно тъмна черна кожа и тези удивителни сиви очи.

– Ваша чест – намеси се Туули, – не чухме отговор на искането ни за ДНК проба.

Дюбоа вдигна ръка към Рей.

– Господин съдия, ние сме готови да предоставим всякакви материали с доказателствена стойност, но това искане за ДНК проба очевидно е прекалено. За да получи право на откриване, една от страните трябва да докаже, че има разумна вероятност доказателството, което търси, да е уместно за делото. Доктор Явем признава, че при еднояйчни близнаци има не повече от едно на сто шанс ДНК тестът да даде улики, имащи тежест в съда. Затова смятаме, че тази част от искането има за единствена цел да злепостави и унижи сенатор Янис.

– Ваша чест – отговори Туули, – това не е въпрос на проценти. Пък дори да беше, какъв мотив има сенатор Янис да се противопоставя на тест, който с деветдесет и девет процента вероятност няма да го уличи?

Това не беше аргумент, а отговор, предназначен единствено за репортерите. Дюбоа не беше вчерашен и разбираше тези похвати. Това, което чу, му стигаше. Той остави химикалката, с която си водеше записки, и бутна листовете настрани.

– Ето какво ще направим. Някои от исканията са приемливи и за двете страни. Затова, господин Туули, ще приема частично иска ви. Одобрявам три призовки за предаване на веществените доказателства от полицията на окръг Грийнуд, както и съдебните материали, свързани с полицейските доклади и уликите от местопрестъплението, при условие че всички материали бъдат предоставени незабавно на господин Хорган. Второ, искането за отпечатъците изглежда безспорно. Ще ви позволя, господин Туули, да издадете призовки, пряко свързани с това, и съдът ще приеме предложението на сенатор Янис да даде отпечатъци, което ще стане по мои указания.

– Ще го направим още тук, пред съда, господин съдия – заяви Рей.

Целта му бе да привлече вниманието на журналистите, и успя. Репортерите на първия ред започнаха да пишат колкото бързо можеха.

– Благодаря, господин Хорган, но не мисля, че трябва да превръщаме съдебната зала в лаборатория по криминалистика – отговори съдията и от залата се чу лек смях.

– Тогава ще го направим във фоайето.

Дюбоа махна с ръка, сякаш казваше: „Както искате.“

– Преди това имам едно предложение за доктор Дикърман.

Мо отново се изправи и излезе напред. Никой не можеше да го обвини в излишна скромност. Съдията предложи той да бъде назначен за вещо лице на съда и двете спорещи страни да си поделят разходите за хонорара му. Дикърман беше световноизвестен експерт, може би най-уважаваният специалист по пръстови отпечатъци в САЩ извън ФБР. Със сигурност никой не би оспорил мнението му. Рей се съгласи веднага, като обсипа съдията с ласкателства за добрата идея. Дюбоа се престори, че не е чул.

– И така, разпореждам всички веществени доказателства, свързани с пръстови отпечатъци, да бъдат предадени на доктор Дикърман – продължи Ландс. – Ако все още са достатъчно запазени, за да имат доказателствена стойност. А сенатор Янис да даде отпечатъци още днес.

– Ами ДНК тестът? – отново попита Туули. Хал явно много настояваше за това изследване.

– Знаете ли, господин Туули, господин Хорган може би има право. Не съм сигурен, че трябва да провеждате тест, за който собственият ви експерт казва, че има много малка вероятност да даде някакъв резултат. Но ще отложа вземането на решение по този въпрос. Ще дам на господин Хорган едноседмичен срок да представи писмено становище по това, а после вие, господин Туули, ще имате една седмица да му отговорите. Дотогава доктор Дикърман би трябвало да има резултати от пръстовите отпечатъци и те също могат да повлияят на решението ми за ДНК. Нека да го обсъдим тогава. Секретар, ако обичате, посочете дата.

– Двайсети февруари, десет часа.

– Тогава ще е следващото заседание – заяви Дюбоа.

На пейката на ищеца Пол се замисли, че и той самият би отсъдил така. Дюбоа беше справедлив, обигран и умерен.

Съдията разпусна заседанието и се изправи, при което всички в залата станаха. От високото си място Дюбоа за първи път погледна Пол. Погледът беше бегъл, но придружен от изражение, средно между гримаса и усмивка. „Виждаш ли?“ – сякаш искаше да каже.

14.

Дикърман – 5 февруари 2008 година

Много години бяха минали, откакто Тим за първи път прекрачи прага на „Храма“, както бе известен Отделът за законност и равноправие към Върховния съд на окръг Киндъл. Построена през петдесетте години, сградата имаше пропорции на средновековен арсенал, с купол, пропускащ бледа светлина в централната ротонда отдолу, където в девет сутринта кипеше трескава дейност. Естествената среда на Тим беше в Централния клон на няколко пресечки от там, където се гледаха криминалните дела. Тук той все още се чувстваше като турист и след като мина през детекторите за метал, помоли един униформен охранител да го заведе до залата на съдия Дюбоа Ландс на четвъртия етаж.

Тим добре познаваше чичото на Дюбоа, но само докато Краутърс беше адвокат. Въпреки това Шърм бе оставил ярко впечатление у него, защото нямаше адвокат на защитата, чиито кръстосани разпити да мрази повече от неговите. Шърм тероризираше свидетелите, като им крещеше, подиграваше им се и ги плашеше, като се изправяше с цял ръст до свидетелското място. В едно дело за убийство той взе оръжието, намерено на местопрестъплението, и го държа насочено към Тим цели десет минути, докато го разпитваше, преди прокурорът да реагира на жалните погледи на свидетеля и да възрази. Както всеки друг в залата, обвинителят бе като хипнотизиран от Шърм.

Днес Тим беше в съда по молба на Мел Туули, за да може веднага да достави всяка нова призовка, одобрена от съдията. Със съгласието на Рей Хорган миналата седмица бе занесъл няколко други в Грийнуд и беше взел снетите пръстови отпечатъци и докладите, приготвени по искане на Мо Дикърман.

Тим седеше в задната част на залата, когато Дикърман влезе и го видя. Дръпна се, за да му направи място да седне до него. Двамата бяха участвали заедно в гледането на бог знае колко дела още от времето, когато Мо бе съвсем пресен в службата, а Тим – детектив лейтенант. Той беше може би първият детектив, който забеляза изключителните качества на Дикърман – безупречен на свидетелското място и изключително компетентен в своята област. В крайна сметка Тим го препоръча за повишение пред няколко души е по-старши ранг от него. В резултат Мо се чувстваше задължен и двамата се разбираха отлично. Като човек Дикърман не беше особено сърдечен и напоследък толкова се беше възгордял, че в „Макграт Хол“ почти не му бяха останали приятели.

Беше минал вече седемдесетте (около седемдесет и две, доколкото си спомняше Тим), което го правеше най-възрастния служител в полицията. При все това славата му бе твърде голяма, за да го пенсионират, и всяка година го преназначаваха на специален договор. Той беше от онези хилави мъже, на които годините не им личат много, но сега изглеждаше по-похабен, с по-уморено изражение на издълженото лице, с повече бели косми в оредялата му коса. Около очите му имаше повече гънки от подпухнала, отпусната кожа. Както Тим, сега и той беше вдовец. Жена му Сали бе починала преди няколко месеца и загубата му се отразяваше зле – сълзливите му очи гледаха разсеяно, загубили доскорошната си съсредоточеност. Когато Дикърман седна, Тим го потупа по коляното.

– Как я караш, момче – попита. – Добре ли си?

Вчера, когато отиде да остави иззетите веществени доказателства, Дикърман го нямаше.

Мо се намръщи. Знаеше, че Тим има предвид загубата на Сали. За самия Тим смъртта на Мария попадаше в широката категория от събития, които не можеш да предотвратиш, и той обикновено говореше с неохота за онези мъчителни години – дългите химиотерапии; купуването на перуки; седенето в болнични чакални скован от притеснение по време на трите сложни операции; сълзите, които веднага рукваха от очите на дъщерите им, когато видеха майка си при всяко идване в града. Мо явно имаше други разбирания – той постоянно говореше за Сали, сякаш още се опитваше да убеди сам себе си, че я няма. Сега, докато разказваше историята ѝ на Тим, Дикърман се наведе към него, на пръв поглед за да не го слушат седящите наоколо, но изглеждаше, сякаш от спомена тялото му се превива на две от болка.

– Когато ѝ откриха бучката, си помислих: „О, Боже, ще ѝ отрежат гърдите.“ После, когато се видях с един голям специалист от Университета, буквално го молих на колене да ми каже цялата истина. Нямаше какво да се направи. Опитаха, но така само удължиха страданията ѝ. Накрая ме умоляваше да не я карам да прави повече нищо. Осем месеца след поставянето на диагнозата почина.

Тим за момент постави ръка върху тази на Мо. Човек живее с някого мирно и спокойно, мечтаят заедно, делят храната си, създават семейство, но нищо в това не му се струва повод за някакво специално въодушевление, въпреки че съзнава, както Тим през годините, че има до себе си една изключителна жена. В един момент тя си отива и мъката надминава всяка граница, макар да разбираш, че скърбиш също за собствената си самота и нейната неизбежност.

Съдия Ландс излезе на подиума и двамата се изправиха. Първото гледане бе за делото „Кронон“.

Туули и Хорган станаха и излязоха отпред – приличаха малко на младоженци, когато застанаха един до друг пред съдийската катедра.

Дюбоа бе един от онези съдии, които си разбират от работата и не губят излишно време. Като полицай Тим не обичаше съдиите. Доста от тях само пречеха и мнозина си мислеха, че целият свят се върти около тях. А всъщност кой ходи на мач, за да гледа съдията?

В предната част на залата адвокатите започнаха да спорят, а Ландс ги усмиряваше. На два пъти споменаха Мо и когато чуеше името си, той веднага се изправяше до Тим. Накрая съдията го покани отпред. Тим пусна ръката на Дикърман и той тръгна сковано към подиума. Навремето беше играл баскетбол и явно имаше проблеми с коленете.

След разпускането на съда Тим се приближи до мястото на защитата, където Туули както обикновено се разправяше с Хал. Кронон бе осъзнал, че Пол и екипът му са постигнали точно това, което искаха. Телевизионните оператори нямаха достъп до никоя друга част на съда освен ротондата. Като дадеше отпечатъци там, Янис щеше да направи зрелищно представление за вечерните новини.

– Рекламен трик! – изръмжа Кронон.

– Хал – говореше Туули, – той ще го направи пред камерите така или иначе. Това е публичен процес.

Помощникът на Хорган се приближи и попита дали искат да гледат снемането на отпечатъци, и тримата тръгнаха. Дикърман бе подредил инструментите си върху каменния перваз, с който беше украсено централното фоайе на Храма. По негови указания Пол бе отишъл да си измие ръцете. Сега се върна, като вървеше през фоайето няколко крачки пред Рей Хорган, и ксеноновите прожектори на камерите блеснаха едновременно, окъпвайки помещението със светлина. Янис съблече сакото си, подаде го на един от младите си помощници, после свали копчетата от ръкавите си и ги нави.

По времето, когато Тим все още работеше в полицията, Мо би взел отпечатъците на Пол, като намаже пръстите му с мастило и ги притисне един по един върху специални картончета. В повечето полицейски участъци все още правеха така, но Мо предпочиташе цифровото сваляне, наречено „живо сканиране“. За частната си консултантска практика той притежаваше собствена екипировка. Помощникът му, вероятно студент на Мо от Университета, донесе металния комплект, от който Дикърман извади скенера – апарат, не по-голям от сметачна машинка. Мо свърза апаратурата с лаптопа си и сне няколко различни проби от отпечатъците на Пол. Първата беше на четири пръста едновременно, после Дикърман притисна пръстите му един по един върху бялата ивица под плочката на скенера. Образите се появяваха веднага на компютърния екран, докато фотографите се блъскаха, за да получат по-добра позиция за снимки. За по-голяма сигурност Мо взе няколко отпечатъка на хартия с помощта на един от съвременните безмастилни тампони.

Хал бе видял достатъчно и извика Тим и Туули настрана.

– Никога няма да намерят съвпадение – заяви, имайки предвид Пол. – Няма да намерят негов отпечатък в стаята. Затова играе този цирк. Както запретна ръкави, прилича на фокусник.

– Винаги има такъв риск, Хал – призна Туули.

– Трябва да оттеглим искането.

– Току-що беше прието. Няма как да го оттеглим.

– Няма да намерим съвпадение. И понеже няма негови отпечатъци, а шансът за успех на ДНК теста е под едно на сто, оня дупедавец Дюбоа ще отхвърли искането ни за генетично изследване. Искам проклетото ДНК!

Свикнал с капризите и изкривеното мислене на Хал, Туули замълча за секунда, преди да изтъкне очевидното:

– Ако отпечатъците му не са там, това е важно, Хал. Не можем да се преструваме, че не е.

– Това не означава нищо.

Туули завъртя очи и обяви, че се връща в кантората си. Бентлито на Хал вече чакаше пред съда. Останал сам, Тим се върна, за да гледа снемането на отпечатъците, но Янис вече бе закопчал ръкавите си. Докато прибираше скенера в омекотената със стиропор метална кутия, Мо видя Тим и му даде знак да почака. Минаха десет минути, защото няколко репортери искаха да говорят и с криминалиста. Скоро двамата останаха сами в мраморния вестибюл.

– Мислех да ти кажа по-рано, но се разсеях със спомените за Сали. Трябва да се върнеш обратно в окръг Грийнуд.

– Защо?

– Ще ми трябват и отпечатъците на Кас, а ги нямаше в миш-маша, който ми донесе вчера.

– На Кас ли? Мислех, че отпечатъците му се отличават от тези на Пол.

– Така е. Но не е лесно да се различат в ситуации като сегашната.

Както често правеше, Мо започна цяла лекция: обясни, че в по-голямата си част отпечатъците на еднояйчните близнаци – основните кожни гънки – съвпадат, защото са продукт на общи гени. По време на развитието се появявали леки разлики, когато плодът докосвал с ръце маточната стена или собственото си тяло, при което се получавали различия в така наречените „миниатюри“ – участъците, където кожните гребенчета свършват, разклоняват се или се сливат.

– Не ме разбирай погрешно – каза Мо. – Ако дам картончетата на Пол и Кас Янис на опитен специалист по отпечатъци, той ще ги различи. Но много добре знаеш, че латентните отпечатъци от местопрестъплението не се получават в комплекти по десет. Има частични, само от един-два пръста и така нататък. Нали разбираш? И ако разполагаш само с частичен отпечатък, може да не успееш да определиш на кой от близнаците е.

Затова най-добрият начин да се направи такова сравнение е, като се започне с пълните комплекти от пръстовите отпечатъци на двамата и да се набележат различаващите се участъци. Когато не получих отпечатъците на Кас от Грийнуд, телефонирах на Туули и го накарах да се обади в прокуратурата. Междувременно той ми изпрати отпечатъците, взети на Кас при постъпването му в „Хилкрест“, които предполагам, че е изискал от досието му преди изслушването за предсрочното освобождаване. Те са лазерно копие. С висока разделителна способност, но копие. Никой не може да свидетелства по тях. Затова искам да се върнеш в Грийнуд и да накараш местната полиция да намери картончетата на Кас.

– Слушам, шефе!

Тим очакваше, че като използва думата „шефе“, ще накара Дикърман да се разведри, но криминалистът изглеждаше угрижен. Нещо го притесняваше.

– Има един въпрос, на който може би ще ми помогнеш да си отговоря – каза.

Тим сви рамене. Почувства се леко поласкан – по принцип Мо не очакваше помощ от никого, за да си отговаря на каквито и да било въпроси.

– Когато получих въпросното копие от отпечатъците на Кас, реших да свърша малко предварителна работа – продължи криминалистът. – Трябваше да отида до Италия, за да изнеса лекция…

– Ох, горкият! – пошегува се Тим.

– Да, не е леко. Но исках да се подготвя по-отрано. Имах доклада на Логан Бъркъл от 1983 година, в който той описва отпечатъците на Кас. Мислех да видя върху каква част от всеки отпечатък е работил Логан, за да мога, след като получа отпечатъците на Пол днес, да имам основа за сравнение.

Тим кимна. Разбираше логиката.

– В онези дни Логан рядко изтрезняваше – отбеляза Дикърман.

Логан бе предишният началник на лабораторията за пръстови отпечатъци, чието място Мо бе наследил.

Беше се преместил в окръг Грийнуд, но това бе като да отидеш от А група в аматьорските отбори.

– Логан е този, който умря от препиване пред собствената си барака, нали? – уточни Тим.

– Да. Имаше виличка някъде в Скейджън, с външна тоалетна. Напил се и излязъл навън, паднал в снега, заспал и там умрял. През осемдесет и трета, когато е снемал отпечатъците на Кас, беше съвсем пропаднал. През повечето време, ако изобщо дойдеше на работа, не можеше да улучи правилната страна на микроскопа. И проклет да съм, когато се опитах да сравня отпечатъците от доклада му и взетите от местопрестъплението с онези от постъпването на Кас в „Хилкрест“ – те не съвпадат. Приличат си. Много си приличат, но имат миниатюрни разлики, каквито могат да се очакват при еднояйчни близнаци.

– И Логан не е забелязал?

Мо сви рамене:

– Възможно е.

– Какво искаш да ми кажеш? Че зад решетките е влязъл грешният брат?

– Искам да ти кажа това, което казах.

Тим се замисли за момент, после поклати глава:

– Пол Янис е прекалено умен, за да си мисли, че може да се измъкне два пъти. Беше прокурор. Като гледах как крачеше наперено във вестибюла… изглеждаше сигурен, че отпечатъците му не са били на местопрестъплението.

– Или си мисли, че никой специалист няма да се занимава с отпечатъците на Кас, идентифицирани през осемдесет и трета. Може би Пол очаква да насоча усилията си към анализиране на неидентифицираните. Много колеги биха направили точно това. Но и в двата случая на мен ще ми трябват първите взети отпечатъци на Кас. Може би след като ги сравня с тези на Пол, ще видя повече логика. Може би ще разбера за какво говори Логан. Сега обаче съм озадачен. – Мо отново погледна Тим: – И да си остане между нас. Не искам никой да научава за това и след две седмици да ме обявят за напълно изкуфял.

Тим също смяташе така. И той не можеше да обясни наблюденията на Мо. Разделиха се, обединени в едно странно споразумение – двама старци, опасяващи се, че умът им вече им изневерява.

15.

Местопрестъплението – 9 февруари 2008 година

Миналата неделя, когато Ивън се върна в апартамента, Хедър не се беше изнесла. Бе отворила куфара си на общото легло, но само толкова. Седеше по нощница върху завивките в поза „пеперуда“ – с долепени едно о друго стъпала и разпусната върху раменете руса коса. Заплака още щом Ивън се появи на вратата. Нямаше съмнение, че Хедър е подготвила постановка: извадила е куфара и се е облякла по този небрежно възбуждащ начин.

– Трябва да си вървиш – каза ѝ Ивън.

Хедър започна да я моли, да се кълне в любовта си, но накрая се разкрещя. Ивън не можела да я изгони от собствения ѝ дом. Така пренебрегваше доста факти – че Ивън плащаше абсолютно всички разходи за апартамента, който се водеше на нейно име. Тя ѝ даде време до следващата неделя да се изнесе.

Сега, в неделя сутринта, Ивън решително влезе в апартамента. Почука, но, разбира се, Хедър не отговори. Когато опита да отключи, установи, че бравата е сменена. Ивън заудря, после се обади на ключар и извика домоуправителя. Междувременно отиде до сейфа си, за да вземе нотариалния акт. Накара ключаря да пробие ключалката в присъствието на Рона, домоуправителката, и съпруга ѝ, които живееха в съседния апартамент. Отвътре Хедър закрещя, че ще извика полиция. След като видя, че няма да ги спре, отвори вратата – точно когато ключарят проби цялата брава. Беше по пеньоар и подаде на Ивън двата ключа.

– Щях да ти ги дам. Трябваше само да ми ги поискаш.

Ивън нищо не каза. Хедър беше готова да наговори какво ли не, дори най-откровена лъжа. Докато ключарят монтираше нова брава, Ивън отиде в „Мортънс“, където купи най-голямата брезентова торба, която имаха. Върна се в апартамента и започна да събира нещата на Хедър пред нея. Напъха роклите ѝ заедно със закачалките в торбата, знаейки, че младата жена, която пазеше всяка дреха, сякаш е от венецианско стъкло, няма да понесе гледката. След като свърши, замъкна торбата до колата на Хедър и я метна върху капака. Хедър я последва, като крещеше и плачеше, и това даде на Ивън удобната възможност, която чакаше. Изтича по стълбите (все още можеше да надбяга повечето хора, които познаваше) и затвори вратата с новата секретна брава. Сега Хедър остана отвън. Започна да звъни – около четирийсет пъти. Ивън извика само веднъж:

– Ако не се махнеш, ще се обадя в полицията.

Половин час по-късно, през което време Хедър и звънеше през пет минути, Ивън отвори вратата и изхвърли чантичката ѝ. Най-накрая думкането, текстовите съобщения и постоянните обаждания спряха и онази жена най-после си тръгна. Ивън седна на пода по средата на дневната на щастливия им до неотдавна дом и се разрида.

Когато Ивън отвори вратата, за да вземе неделния вестник, Хедър, все още по пеньоар, спеше в коридора, облегнала глава на чантичката си. Ивън се обади на едни общи приятели и проследи през прозореца, докато отвеждаха Хедър към колата си. Единият я държеше през кръста, другият – през раменете. Тя беше в истерия и те кимаха при всяка нейна дума. През целия ден Ивън не бе в състояние да прави нищо, освен да поговори с Меръл и да гледа рекламите за „Супербоул“ идната седмица. Знаеше, че е права, и че е сторила каквото трябва. Сега трябваше някой да обясни това и на сърцето ѝ.

Чувстваше се много по-добре, когато отиде на работа в понеделник сутринта. Загубата, драматизмът, безсънието я бяха изтощили; караха я да се чувства, сякаш единствената непокътната част от нея е кожата ѝ. Грамадното фоайе на Зет-Пи беше високо пет етажа, цялото в стъкло от три страни и с облицовка от огромни плочи от сиво-кафяв гранит на единствената плътна стена, зад която се намираше централният сервизен коридор на сградата. Там, покачени върху висяща конструкция, няколко работници със сиви гащеризони закачваха голямо алено сърце от вплетени една в друга рози – украса за Свети Валентин. Това бе прекалено за Ивън. Тя едва се добра до кабинета си и затвори вратата, преди да се разплаче. Все още хленчеше, когато Майра, секретарката ѝ, позвъни по интеркома, за да ѝ каже, че Тим Броуди е дошъл. Съвсем бе забравила уговорката им.

През последната седмица и нещо Тим бе ходил няколко пъти да взема веществени доказателства и полицейски доклади от шерифството на Грийнуд. Снетите пръстови отпечатъци бяха предадени на Дикърман, а всички кръвни проби все още се намираха в щатската полиция. Туули пресне останалото за Рей Хорган, после върна докладите на Тим, като помоли двамата с Ивън (единствените в екипа с полицейски опит) да прегледат материалите за други перспективни следи.

Ивън издуха носа си и отвори чантичката си. Погледна се в огледалцето – изглеждаше ужасно. От плача и контактните лещи очите ѝ бяха подпухнали, а с възпаления нос приличаше на Рудолф Червеноносия елен. Когато влезе, Тим я погледна и попита:

– Какво се е случило?

Тя се опита да се овладее, но не можа. Закри лицето си с ръце.

– Проблеми с гаджето – отговори.

– Досетих се от онова, което ми каза у нас. Има ли нещо, за което един старец може да ти помогне със съвет?

Нямаше как да устоиш на чара на Тим. От изражението му лъхаше спокойствие и разбиране. Баща ѝ бе такъв човек. Не толкова умен. Но съсредоточен. И грижовен. Изпълнен с любов. Тя имаше нужда да поговори с някого. Повечето от приятелите ѝ познаваха Хедър и не можеха да вземат страна. Затова Ивън не споделяше проблемите си.

Сега разказа на Тим накратко историята си.

– Най-големият проблем съм самата аз. Доколко умея да преценявам човешкия характер? Какво правя изобщо с жена като Хедър? Та тя е манекенка. Модна манекенка. Искаше ми се просто да повярвам, че красива жена като нея може да ме заобича. Предполагам, че така самата аз се чувствах красива.

– В красотата сама по себе си няма нищо лошо – каза Тим. Мария беше една от най-красивите жени, които бе срещал, с изящни черти и съвършени устни. Той се влюби в нея почти от пръв поглед, защото сякаш сама не осъзнаваше колко е красива. – Същото е като с парите. Лошото е това, което правят с хората, които ги притежават или искат да притежават.

– Каква глупачка съм! Аз съм на петдесет.

– Човек вижда това, което иска да види. За да ти спестя лекцията по психология, запомни следното. Когато се влюби, човек си създава митове. Нали? За нея. За теб самата. Любовта ти изглежда най-важното нещо на света. Така трябва, нали? Да се почувстваш, че изживяваш нещо специално. Виждала си тази жена като богиня, себе си също. А сега тя е една обикновена смъртна.

– Смъртна ли? Тя е луда. Сериозно увредена. Хората ме предупреждаваха. Но аз не слушах.

– Да не мислиш, че си първата, на която се случва?

Тим стоеше пред бюрото ѝ, все още по палто и с плетената си шапка в ръка. Косата му стърчеше. Той разкопча палтото и бръкна в джоба на кафявото вълнено сако „Харис“, което винаги носеше. Извади едно листче.

– Преписах това преди няколко месеца от „Сън в лятна нощ“.

Прочете цитата:

Подаде ѝ окъсаното листче, на което бе отпечатал стихчето с главни букви. Нямаше как да не заобичаш Тим. На осемдесет и една години четеше Шекспир и си вадеше поуки.

– И съвсем случайно носеше това в джоба си? – изненада се Ивън.

– Не. Записал съм си няколко пасажа от пиесите, за да си ги препрочитам, когато се замисля повече за нея. Някъде след петдесет години превръзката пада от очите на Купидон. За това си мисля много често. Колко ли съм я разочаровал?

– Не вярвам, че не си бил добър за нея, Тим.

– Стараех се. Просто никога не изразявах чувствата си. Затова тя никога не беше сигурна, че я обичам с цялото си сърце. Когато мисля за това, ми се струва, че е било така. Но се питам дали не си въобразявам, за да се почувствам по-добре.

В някои отношения беше по-лесно да почиташ мъртвите. Той съзнаваше с немалко чувство за вина, че онази Мария, за която скърбеше, не е жената, с която е живял над петдесет години. Нямаше острия ѝ език и затова не можеше да си спомни гневните думи, които ѝ се изплъзваха от време на време, думи, които караха сърцето му да се свива. Спомняше си обаче нещо, което не беше осъзнавал много ясно навремето – каква беше тя за него, каква празнота в живота му запълваше. В спомените Тим не пресъздаваше цялата сложност на отношенията им. Но чувстваше какво е означавала любовта им за него.

– И все пак си струваше всяка секунда – продължи. – Поне за мен. Мога да ти кажа само това, което казвах на дъщерите си, след като някое момче разбиеше сърцето им. Не може нещо да те прави безкрайно щастлив, ако не те кара от време на време да се чувстваш безкрайно нещастен. Такъв е животът.

Ивън се замисли над това за секунда. После стана и заобиколи бюрото. Мислеше да го потупа по рамото или да докосне ръката му, но той разпери ръце и я прегърна. Тя осъзна колко се е нуждаела от тази прегръдка.

– Хайде да се захващаме за работа – каза след малко.

– Крайно време е – съгласи се той.

Свали палтото си, настани се на дивана и ѝ подаде една дебела папка. Оказа се, че вече има проблем. Тим обясни защо Дикърман толкова иска да получи отпечатъците на Кас Янис, но от полицията в Грийнуд твърдяха, че вече не пазят картончетата му. Били ги получили заедно с кръвните му проби от Полицейската академия на Киндъл и ги върнали там след признаването на Кас за виновен. При автоматизирането на системата за снемане на отпечатъци преди десет години картончетата били изхвърлени.

– Не са ли му взели нови отпечатъци, когато са го арестували след представянето на обвинителния акт? – попита Ивън.

Беше се върнала зад бюрото си, покрито с дебело стъкло е прозрачна зелена ивица по ръба. Върху него се издигаха бастиони от документация, а в далечния край, наредени в красиви кожени рамки, бяха снимките на децата на Меръл. Снимки на другите ѝ племенници заемаха цяла полица на шкафа, а на стените висяха различни отличия от ФБР и скица от съдебната зала, на която тя бе изобразена на свидетелското място по време на процеса „Петрос“.

– Би било логично – отговори старецът. – Но вероятно не са му взели отпечатъци при доброволното му явяване за предявяване на обвиненията, защото вече са имали картончетата му от полицейското училище. Обещали са на адвоката му Санди Стърн бързо споразумение – само един следобед и после Кас можел да си тръгне под гаранция. Обещаха да потърсят още, но се съмнявам, че някой ще се старае особено…

Както и да е – продължи. – Тази сутрин минах през Туули. Даде ми призовка за снемане на отпечатъци от Кас и други проби. Сега ще трябва да го гоня, за да му я връча. Рей Хорган ми заяви, че няма да ми служи за посредник. Каза, че Пол подскочил, когато чул. Искал да оставим брат му на мира след всичко, което бил преживял. Санди Стърн също отказа да съдейства. Разбирам ги, но ние трябва да си свършим работата.

– Кас живее у Пол, нали?

– Така писаха във вестниците. Говори се, че смятал да отвори училище за бивши затворници. Но гледа да не се показва много. Говорих със Стюарт Дубински и той ми каза, че не познава репортер, който да е виждал Кас след излизането му от затвора.

– Може да е отишъл на почивка. Аз така бих направила след двайсет и пет години зад решетките.

– Дано да не е. Дикърман вече се е изнервил.

От полицията в Грийнуд бяха дали също цветните снимки, направени от спалнята на Дита в нощта на смъртта ѝ. Ивън стана от бюрото и отиде при Тим, за да ги разгледа. Неприятно ѝ беше да гледа снимки от местопроизшествия. Не я притесняваха кръвта и труповете. Като хокеистка на световно ниво бе виждала достатъчно рани по главата и зъби, хвърчащи като пуканки след някой непремерен удар със стика. Но да гледа тези снимки, винаги ѝ се струваше недостойно и воайорско. Някой като Дита бе завършил живота си трагично, а те я гледаха като експонат, колекция от изложени на показ травми, без да се замислят какъв човек е била приживе.

Тим гледаше снимките с мрачна решителност. Вероятно той също не харесваше това, което виждаше, но ги приемаше като важна част от работата си. Докато го гледаше така съсредоточен, Ивън си спомни една история, която ѝ бе разказал Колинс Мълани.

– Тими ме е научил на много неща – каза ѝ Колинс. – Спомням си веднъж вадехме някакъв труп от реката близо до Индустриалния кей. Мафиотска работа. И майко мила, какво бяха направили на това момче! По принцип малко неща ме шокират, но този път направо ми се повдигаше. Попитах го: „Какво правим тук, Тими?“ Почти не се замисли. „Помагаме на останалите да се поправят – отговори. – Трябва да им покажем, че няма да търпим такива неща. Да разберат, че трябва много да внимават. Защото ние с теб ще опандизим всички, които не си вземат бележка. Това ни е работата.“ Беше голямо слово. Завинаги се е запечатало в съзнанието ми.

Снимките от лицето и врата на Дита бяха показателни. На главата ѝ имаше голяма буца съсирена кръв, придаваща ръждивокафяв цвят на буйната ѝ черна коса. Раната на тила ѝ, показана в близък план, приличаше на ухилена уста, с отвор няколко сантиметра и лилава подутина с размерите на орех отдолу. Изглеждаше, че Кас – или Пол – е притискал с една ръка устата ѝ с все сила, докато е блъскал главата ѝ в таблата на леглото. От дясната страна на челюстта, точно при съчленяването ѝ с главата (терминът беше „мандибуларен кондилус“, ако правилно си спомняше), имаше бледа продълговата синина. Освен това убиецът – Кас или Пол – ѝ беше ударил плесница от лявата страна на лицето. Богато кръвоснабдени, розовите бузи на Дита се натъртваха лесно и очертанията на отворена длан личаха ясно, с три следи от пръсти. Най-долният от тях се сливаше с друго, по-голямо червено петно. На близкия план се виждаха микроскопични драскотини, от които се проточваха покафенели струйки кръв.

– Така сте разбрали за пръстена, нали? – попита Ивън, като посочи натъртването върху бузата на Дита.

– Когато им го казах, ония палячовци от Грийнуд ме гледаха, сякаш съм Магьосника от Оз. Мислеха си, че това са следи от юмручен удар. Не ги виня. Те бяха умни момчета, просто малко затънели от редовната заплата и спокойния живот. Затова абсолютно нищо не разбираха.

– Между другото, Туули и другите адвокати ми казаха, че трябва да докажем, че Пол е притежавал пръстен. Предпочитат да не разчитаме на Джорджия, особено след като ѝ обещахме, че няма да я разпитваме повече.

Том кимна, но нещо друго го тревожеше. Той прехвърли снимките.

– Знаеш ли, като ги гледам, си спомних, че имахме малък спор със съдебната патоложка в Грийнуд. Както хората от шерифството, и тя нямаше опит с убийства, и беше доста докачлива в това отношение. Не ѝ харесваше да получава съвети от детектив. От тези снимки изглежда, че Дита е изяла шамара няколко минути преди да получи нараняванията на тила. Виж това. Забележи различния цвят на синините. Много скоро след настъпването на смъртта кожата губи свойството си да посинява.

Той показа синината на челюстта в контраст с червеникаво-лилавия кръг на бузата.

– Виж и това.

Посочи снимката на лявата ръка на Дита. Имаше дълги, фини пръсти, дори с моравите кръвонасядания отстрани, образувани след смъртта. Не това обаче бе направило впечатление на Тим. Върху едното кокалче имаше ръждиво петно.

– Кръвта е изследвана и е нейна. Има следи и от лявата страна на лицето. Мисля, че Дита е избърсала бузата си, след като драскотината е започнала да кърви. Това обаче е единствената кръв по ръцете ѝ. Не е пипала раната на тила си. Сигурно е изгубила съзнание, преди да разбере, че кърви.

– За какво беше спорът с патоложката?

– На мен ми изглеждаше, че Дита е била с Кас, или който я е убил, известно време. Той ѝ е ударил плесница, говорили са, тя е избърсала кръвта от бузата си, после, може би десетина минути по-късно, той е започнал да блъска главата ѝ в таблата. Доктор Горън, патоложката, се съгласи, че плесницата е била първа. Но не споделяше мнението ми за цвета на синините. Каза, че това зависело от близостта на кръвоносните съдове до повърхността на кожата. И че кръвта от порязването е била спряла, когато убиецът я е сграбчил.

– Ами кръвта на пръста?

– Според Горън Дита може да е посегнала към раната на тила си, преди да изгуби съзнание, но само я е докоснала. Според мен, ако го е направила, трябва да е било с дясната ръка. Разбира се, и двата варианта са възможни. Затова не стигнахме до съгласие за последователността на събитията. Според патоложката Дита е била замаяна от плесницата, когато убиецът е започнал да блъска главата ѝ.

– Защо замаяна?

– Защото няма следи от съпротива. Дори не се е опитала да завърти глава, докато я е блъскал в леглото – следите от ударите са горе-долу на едно място. Освен това виж дясната ръка. Логично е да се е опитала да се съпротивлява и той да я сграбчи за китката. Но няма такива следи. Няма и на лявата ръка. Няма чужди епителни клетки под ноктите. В наши дни ДНК тестовете могат да покажат нещо друго. Но тогава всички бяхме на мнение, че я е надвил доста бързо. Силен мъж. Пробвай да ме хванеш за главата и да я блъснеш назад.

Ивън пробва.

– Трудно е, нали? – продължи Тим. – Има естествена съпротива дори да не е успяла да вдигне ръка.

– Какво е значението на последователността? Какво значение има според теб, ако е имало промеждутък между ударите.

– По дяволите, ако нападателят я е ударил и после са седели заедно десет минути, значи е бил човек, когото е познавала.

– Може да я е заплашвал с нож или пистолет.

– И после да ѝ разбие главата в леглото, вместо да използва оръжието?

– С пистолет е много шумно.

– Също и счупването на прозореца. По-скоро е бил познат човек.

– Кас отговаря на това условие, нали?

– Да, Пол също. Но както казах, Зевс толкова истерично настояваше за резултати, че нямахме време да мислим разумно.

Тази забележка напомни нещо на Ивън.

– Миналия месец каза, че първоначално Зевс е мислел, че Дита е била убита от враговете му.

– Гръцката мафия.

– Да, но това много не ми стана ясно.

Тим се засмя и се настани по-удобно на възглавничките върху дивана. Явно следваше интересна история.

– В района на Атина действа така наречената групировка на Василикос. Започнали с доста мащабен рекетьорски бизнес през двайсетте. Хитри типове. Девизът им е „Не много от малцина, а по малко от повече.“ По двайсет и пет драхми на седмица. Пък и кой ще ти разчита на полицията? Никое, бащата на Зевс, живеел тук, в Америка, но си мечтаел да работи за големите атински босове и имал някои връзки с тях. През Втората световна война Зевс бил изпратен като преводач за Съюзниците в Гърция, след изгонването на германците през 1944 година. Изглежда, че Никос е свързал сина си със своите приятели. Зевс останал в Гърция до май 1946 и се прибрал у дома с красивата си млада съпруга Хермиона, чието моминско име е Василикос, и малкия Хал, едва на годинка. Донесъл също торба пари, които гръцката мафия искала да изнесе от страната, преди комунистите да узурпират властта и да им вземат всичко.

– Зевс ли ти разказа всичко това?

– Една част. Не беше необходимо да ми казва всичко. В енорията вече се знаеше доста за това.

– И какво е направил с торбата?

Тим се изсмя с типичния смях на полицай, забавляващ се да наблюдава странностите на човешкото поведение.

– Зевс построил първия си търговски център през 1947. В това отношение беше гений. От самото начало прозрял, че американците обожават да пазаруват. Но откъде един току-що демобилизиран войник от Киуани е взел началния капитал за това?

– От торбата?

– Така се говори. И така, Зевс забогатява, но в Атина се вдига шум. Защото изглежда, че никой не очаквал парите им да се озоват в неговата банкова сметка. Зевс е разсъждавал така: „Тук е Америка, не можеш да криеш парите си под дюшека. Освен това донесоха печалба.“ От негова гледна точка той е взел заем и си го е върнал, при това с голяма лихва. От Атина обаче настояват: „Не, това беше инвестиция. Затова искаме дял.“ Зевс им казва да си гледат работата. А те: „Добре, ще видиш ти.“ Бащата на Хермиона, закрилникът на Зевс, ритва камбаната една година преди убийството на Дита. Така всичко изглежда логично. Дори начинът, по който умря Зевс. Ти знаеш ли тази история?

Ивън знаеше, че е загинал при нещастен случай в Гърция. Нищо повече.

– Гърците винаги нещо ги тегли към родината – обясни старият детектив. – Но Зевс нямаше желание да ходи заради кръвната вражда. От деня на убийството му се прииска да погребат тленните останки на Дита в подножието на Олимп и на петата годишнина от смъртта ѝ Хермиона най-сетне се съгласи. Няколко от роднините ѝ от рода Василикос също дошли на церемонията. На другата сутрин Зевс излязъл да се поразходи и да постои на гроба, и така и не се върнал. Намерили го в една сто и петдесет метрова пропаст. – Тим сви широките си рамене. – Не са много енориашите в „Свети Димитър“, които не вярват, че е бил блъснат.

Ивън никога не беше чувала нищо за гръцката мафия от Хал, въпреки че когато пийнеше повечко, той често говореше за родителите си. Как беше поговорката? Голямото богатство изтрива греховете на миналите поколения. За Хал Зевс беше божествена фигура, олицетворение на предприемаческия гений. Може би самият Хал не е знаел повече за миналото на баща си. Или не се е интересувал. Тим вече ѝ го беше обяснил: хората вярват в това, в което искат да повярват.

16.

София – 11 февруари 2008 година

Същия следобед Тим отиде в университета „Ийстън“. В този час нямаше много движение и той стигна за по-малко от четирийсет минути. „Ийстън“ бе онова, което хората си представяха, когато чуеха думата „колеж“ – тучни морави и червени тухлени сгради с класически бели фронтони и колони, най-старият частен университет в Средния запад. Той вече не беше запазена територия за богаташки синчета. Студенти от всякакъв произход – индийци, виетнамци и поляци, чернокожи и латиноамериканци – съзнаваха, че това учебно заведение е билет за по-добър живот. Тези млади хора (когато вдигнеха очи от проклетите си смартфони) имаха една обща черта – буден, уверен поглед, много различен от този на бедните деца, с които Тим се беше сблъсквал, когато работеше в полицията. Гледаха те в очите и се усмихваха; нямаха причина да се страхуват от възрастните. Деметра, малката дъщеря на Тим, беше завършила „Ийстън“. Бе приета със солидна стипендия и Тим и Мария много обичаха да я посещават, да гледат как детето им се разхожда сред тези млади хора, грейнали от надежда за бъдещия си живот.

Намери Клуба на бившите възпитаници, малка тухлена постройка с дървен свод на входа. Имаше предварително подготвена история за жената, която го посрещна на рецепцията.

– Племенникът ми беше на гости и си изпусна пръстена в тоалетната. Хрумна ми дали не мога да се свържа с фирмата, от която го е купил, и да му поръчам нов. Дали вие можете да ми дадете информация?

– Кой випуск?

– Седемдесет и девета.

Дори след двайсет и пет години като частен детектив Тим още се чувстваше неловко, когато трябваше да лъже – макар да беше неразделна част от професията му. Успокояваше се, че това му помага да открие истината. Но когато все още носеше полицейската значка, убеждаваше много обвиняеми колко по-добре ще е за тях да разкажат всички грозни подробности за извършените от тях убийства, дори да съзнаваше, че много от тези хлапета могат да излязат на свобода, ако откажат да говорят. Сега всяка задача бе свързана с някоя безобидна лъжа и той знаеше докъде може да стигне. Никога не казваше нещо, което би могло да вкара сбръчкания му задник зад решетките.

Жената се забави доста, но когато се върна, му даде името на някаква компания в Юта. Работеха с колежа „Ийстън“ от близо половин век.

После Тим отиде да провери годишниците на юридическия факултет. Сградата бе масивен каменен комплекс в готически стил, с голям централен двор. Общежитието, класните стаи и библиотеката бяха на едно място. Пролетно време студенти от цялото университетско градче идваха да си почиват на огромната морава.

Годишниците се съхраняваха в библиотеката – помещение с височина три етажа, с дълги дъбови маси, около които биха могли да седят рицари, и дъбова ламперия, покриваща стените до самия таван. Емпорето бе оградено с лъскав месингов парапет. Един от библиотекарите прегледа годишника от 1982, без да задава излишни въпроси, въпреки че Том имаше друга готова лъжа – как искал да направи фотокопие за поздравителна картичка по случай петдесетия рожден ден на племенника си. В годишника имаше две снимки на Пол Янис – една портретна, каквито имаше всеки от сто и шейсетте му съвипускници, и групова, на Пол с колектива на студентско юридическото списание. Седеше с редакторите на предния ред, с ръце върху краката. И не се виждаше никакъв пръстен на ръцете му. Снимката бе правена броени месеци преди убийството на Дита. Снимките на Пол в годишниците от 1980 и 1981 година също не бяха от полза за Тим.

Близо до регистратурата имаше два компютъра за обща употреба, главно за да могат студентите да си проверяват пощата, и за търсачката не трябваше парола. В последните години Тим правеше много проверки в интернет и за човек на неговата възраст смяташе, че си служи доста добре с компютри. Не някакви сложни неща, разбира се. Не умееше да разбива пароли, но знаеше достатъчно, за да проведе търсене по ключови думи.

В мрежата имаше стотици снимки на Пол Янис, повечето от последното десетилетие. Той ги разгледа една по една, но навсякъде, където се виждаше ръката на Пол, единственият му пръстен беше венчалната халка.

Докато караше обратно към града в сгъстяващия се пиков трафик, Тим се обади в компанията, която произвеждаше абсолвентските пръстени за „Ийстън“.

– О – каза жената по телефона, – трябва да погледна в архива. И не съм сигурна, че можем да направим същия. Модата се променя.

– Ще се радвам, ако мога да го изненадам.

– Ще проверим.

Последното, което оставаше да направи, беше да даде на Кас призовката, подготвена от Туули. София и Пол живееха в Грейсън – район в западната периферия на окръга, населен главно с учители, полицаи и пожарникари, принудени от изискванията за уседналост да останат в Тройния град. Кварталът бе застроен със спретнати къщи с по три спални, едно стъпало по-високо от бунгалата в квартала на Тим в Киуани. Ъгловите парцели бяха заети от по-големи домове с широки морави – обикновено собственост на лекари, адвокати, банкери и застрахователни агенти, обслужващи местните жители. Къщата на Янис бе една от най-хубавите, строена (според това, което Тим беше чел в „Трибюн“) към края на деветнайсети век от фамилията Мортън, притежатели на универсални магазини. Вестникът наричаше този архитектурен стил „римско възраждане“ – охрени тухлени стени, декорирани с множество гипсови орнаменти във формата на лаврови клонки. Имаше покрив от зелени плочки и медни водостоци, които вече бяха започнали да се покриват с тюркоазна патина. На горния етаж светеше, но на алеята нямаше автомобили. Тим насочи бинокъла към къщата и я наблюдава няколко минути, но не видя признаци за движение. Според вестниците двамата синове на Пол и София учеха в „Ийстън“.

За пореден път имаше нужда от тоалетна. Имаше случаи, когато му се дохождаше веднага след като излезеше от тоалетната. Ходенето по нужда през десет минути беше неразделна част от живота му в тази възраст. Понякога, когато погледнеше тялото си, се удивляваше какви поражения е нанесло времето – отпуснатата, бледа кожа; белия като рибешки корем. Толкова много неща вече не действаха. Понякога му трябваше цяла минута просто за да вдигне изпусната монета. На моменти мозъкът му функционираше като съединител, който не намира правилната предавка. От време на време обаче имаше и приятни изненади. Вчера сутринта се събуди с ерекция и се почувства, сякаш му е дошъл гостенин от друга планета. Бе мислил, че е съвсем безполезен в тази област, затова след тази случка се чувстваше добре часове наред.

Имаше толкова много пенсионирани полицаи като него, че преди няколко години полицейският профсъюз беше купил Клуба на военните ветерани и сега бившите ченгета спокойно се събираха и пропиляваха парите си там. Когато отвори вратата, веднага го лъхна миризма на бира. Големият салон долу беше празен, но от горе се чуваше шум и той се качи по изтърканите стълби.

Горе имаше дълъг, старомоден бар от махагон с огледала отзад. Останалата част от помещението бе заета от няколко осмоъгълни маси от шперплат, постлани със зелени покривки. Чамовият под изглеждаше, сякаш не е метен и мит от години. Около една от масите бяха скупчени неколцина дъртаци, хвърлящи монети и карти, с няколко зяпачи отстрани. Тим едва направи няколко крачки в помещението, когато чу някой да крещи името му:

– Исусе Христе, мислех, че си умрял! Наистина.

Седнал до масата, Сташ Милацки се хилеше толкова силно, че лицето му бе червено като домат. Брат му Сиг беше скандално корумпиран и го бе уредил като детектив. Сташ обаче не работеше зле, макар че така и не стигна до отдел „Убийства“, за което си мечтаеше.

Тим се изсмя, когато го видя, но първо влезе в тоалетната; след като се върна в салона, отиде при Сташ и се здрависаха. Милацки бе качил към двайсет и пет килограма от последната им среща, а и тогава не се уличаваше със стройна фигура. Сега беше червендалест старец и седеше върху бурето, служещо за стол, разкрачен, за да не притиска шкембето си.

– Охо, откога не се познаваме? – обади се някой.

Едва сега Тим позна Джайлс Лафонтен от другата страна на масата. С късите си прошарени мустаци Джайлс изглеждаше двайсет години по-млад от Сташ. Тим бе патрулирал с него през първите си години на улицата.

– Значи и ти си същият безполезен дъртак като всички нас; и ти нямаш пари да играеш голф във Флорида – отбеляза Джайлс.

– Е, аз съм късметлия – отговори Тим. – Все още бачкам като частен детектив.

– Наистина ли? – изненада се Сташ.

– Един от клиентите ми е Зет-Пи – похвали се Тим. Всъщност това бяха единствените му клиенти.

– Я кажи какви са тия помии по телевизията – каза Джайлс. – Тия клипове. Онзи ден внукът беше на гости и пуснаха един от тях, онзи с бившето гадже, и внук ми реши, че е някаква шега. Викам му: „Не, тоя луд, Кронон, сериозно си мисли, че Пол Янис е очистил момичето.“ Така ли е наистина?

– Да, така е.

– Ако бях собственик на телевизията, нямаше да позволя да пускат тия неща – заяви Джайлс.

Пол живееше в този квартал от години и местните се гордееха с известността и успеха му. Другите около масата не изглеждаха толкова разпалени, но Джайлс не се отказваше:

– Брат му си излежа присъдата и с това би трябвало да се свърши. Двайсет и пет години минаха от тогава, а сега този откачен твърди, че Пол е замесен. Не е сериозна тая работа, поне според мен.

– Какво прави сега братът? – поинтересува се Тим.

Джайлс сви рамене, като погледна картите си. Един друг до него, с черти на италианец или мексиканец каза:

– Вестниците не писаха ли, че искал да обучава бивши пандизчии? Както е правил, докато беше вътре.

Друг, седнал зад играчите, се обади:

– Брус Каръл, той е съсед на Янисови. Знаеш ли го?

Тим не познаваше човека.

– Брус каза, че двамата със старата си седят по цял ден вкъщи и не са видели оня… Кас, нали така се казваше братът? Сигурно се крие от репортерите, но не са го виждали да влиза или да излиза освен в деня, когато го пуснаха.

– Да не би да е напуснал града?

Мъжът със средиземноморски черти поклати глава:

– Може би. Но лично аз, ако съм прекарал двайсет и пет години в пандиза, ще искам да бъда с близките си. Той е брат близнак на Пол, нали? Много са близки. От години чета как Пол му пишел през ден.

– А пък аз? – обади се друг. – След двайсет и пет години на топло? Ще си взема четири мацки и бутилка уиски и ще им кажа да гледат колко мога да изгълтам.

Мъжете около масата се изсмяха.

Тим не дружеше много с пенсионирани полицаи. Имаше трима бивши детективи от отдел „Убийства“, с които играеше голф всяка събота от най-малко трийсет години, но спря, когато Мария се разболя. Така компанията се разтури. Данахер толкова го болеше гърбът, че не можеше да замахва, а пък Росарио не виждаше къде отива топката. Картър виждаше отлично, но забравяше къде е отишла топката в момента, в който я изгубеше от поглед. Освен партньорите по голф най-добрите приятели на Тим бяха все бивши музиканти. Някои още свиреха и той обожаваше да ги слуша, но сега ръцете му бяха твърде сковани, за да движи цуга на тромбона и бе изгубил усещането си за ритъм. През повечето време с приятелите му слушаха музика, като мъркаха от удоволствие на най-хубавите пасажи и си разказваха истории за стари концерти и легендарни изпълнители. Най-добрият му приятел Тайрониъс Хюстън се беше преместил в Тусон и отдавна го канеше да му отиде на гости. Неколцина други щяха да се върнат в града през април, след като времето се пооправи.

Тим мина през тоалетната, преди да си тръгне, върна се пред къщата на Янис и спря от другата страна на улицата. Към шест часа в гаража най-сетне влезе една кола. Когато вратата се вдигна, той видя вътре друг автомобил – сива „Акура“. Пол сигурно повече го возеха. Когато в пет и половина започна да се смрачава и лампите на първия етаж светнаха, той видя София ясно като на сцена. С бинокъла я гледаше как шета из кухнята по зелена хирургическа престилка. След малко той запали колата и се премести на кръглата алея пред къщата им.

Навремето София Михалис беше едно от онези деца, които не спират да впечатляват от момента, в който са проговорили. Мария беше приятелка с майка ѝ, която, вече с четири по-големи деца, се държеше, сякаш дъщеря ѝ е обладана. София се научи да чете скоро след като проходи, и тръгна на училище една година по-рано. Но за разлика от други деца, известни на Тим, които изпадаха в изолация заради феноменалния си интелект, тя бе съвсем нормално момиче, с огромни черни очи, почти като на анимационен герой. С малката дъщеря на Тим, Деметра, учеха в един клас и София беше от онези момиченца, които винаги ти се иска да поканиш на гости. Играеше на ашици с Деметра, после, ако Тим си беше вкъщи, се отбиваше кухнята и го разпитваше за последния случай, върху който работи. Едва седемгодишна, всеки ден прочиташе вестника от първата до последната страница. Често разпитваше за криминалистичната методология – как пудрата за снемане на отпечатъци залепва по кожните гребенчета? По какъв начин се разбира как е изглеждал човек, от когото е намерен само скелетът. Понякога, за да избяга от отговора, се налагаше Тим да казва: „Откъде да знам, за бога?“ Но после, след като размислеше над отговорите му, тя отново си ставаше обикновено дете.

– Наоколо нали няма много лоши чичковци като този? – попита във връзка е един от най-зловещите случаи на Тим: сериен убиец на име Делбърт Рукър, който бе убил няколко млади жени.

– Нито един – отговори той, макар да осъзнаваше, че дори само на седем, София е твърде умна, за да му повярва.

Една от игрите, които двете с Деметра играеха, беше на лекар и медицинска сестра: София беше лекарка, Деметра – сестрата, а няколко кукли бяха пациентите. И дявол да го вземе, точно така се развиха нещата в живота им. Сега Деметра беше главна медицинска сестра в Хъчинсън, близо до Сиатъл, а София, след като се изстреля като ракета през медицинския факултет и стажантската практика, завеждаше Клиниката по пластична и реконструктивна хирургия в Университетската болница.

София беше едно от двете или трите момичета от квартала, които помагаха на Тим и Мария, когато Кейт се разболя. Идваше да ѝ чете или стоеше при нея с часове, когато Мария ходеше на пазар, а дъщерите им бяха заети. Не искаше да взема пари, въпреки че в семейството имаха нужда. Как да забравиш такова дете?

Тим винаги бе изпитвал бащинска гордост от постиженията на София. Извън окръг Киндъл тя вероятно беше по-известна от съпруга си, след като оглави екип за реконструктивна хирургия в Ирак. Тим я беше виждал няколко пъти по Си Ен Ен да разказва за ужасните поражения, които самоделните взривни устройства нанасяха на американските войници и много иракчани. Ужасно беше как при всичко, което сме постигнали за добруването на човечеството – в медицината, земеделието, техниката – толкова величаем зловещата сила само на един лош фактор. София и колегите ѝ обръщаха нещата по почти невероятен начин – присаждаха кожа, подготвяха осакатени крайници за протези, изработваха от силикон липсващи части от лица.

Тим позвъни на вратата на Янис и чу стъпки по стълбите вътре. Вратата се отвори и София застана като вцепенена на прага. Той бе готов да се представи, но при такава феноменална памет тя вероятно не забравяше никого, а във връзка с професията си сигурно можеше да си представи всяко лице без пораженията на възрастта.

– Господин Броуди?

Той се усмихна. Тя пристъпи към него и го прегърна.

– Страшно се радвам да ви видя. Моля, заповядайте. Влезте.

Той поклати глава:

– Иска ми се да можех, мила, но идвам по работа.

– Нищо, влезте все пак. Как са Деметра и Марина?

Голямата дъщеря на Тим свиреше на валдхорна в Сиатълската филхармония и преподаваше в Музикалната академия. Беше започнала като рокмузикантка и бе сменила доста изпаднали типове, преди да срещне Ричард, който свиреше на фагот. Не се бяха оженили (Ричард беше принципно против брака), но имаха две прекрасни дъщери, едната от които – Стефани, в крайна сметка се върна тук.

Едно нещо, което стана ясно за София още докато беше малка, бе, че никога няма да има данни за Мис Америка. Тя обаче се поддържаше, като носеше грим дори в операционната. Черната ѝ коса стигаше до раменете и издаваше намеса на умела професионална ръка. Ноктите ѝ бяха лакирани в яркочервено. А очите ѝ все още бяха толкова дълбоки, че изглеждаха, сякаш можеш да се потопиш в тях. Носът ѝ бе все така твърде голям за лицето ѝ, но дори той предвид на професионалното ѝ поприще беше като гордо заявление, че се приема такава каквато е.

Тим остана с палто, но влезе и застана под месинговия полилей във вестибюла, където двамата поговориха десетина минути за семействата си. Зад София величественото централно стълбище с красив орехов парапет водеше нагоре към цветен витраж над междинната площадка. Някакво куче, затворено в кухнята, лаеше отчаяно и дращеше по вратата. София знаеше за Мария – дори се опита да му припомни, че и тя е била на поклонението, но през онзи период Тим се чувстваше като удавник, попаднал в подводна яма, борещ се да задържи дъха си достатъчно дълго, докато изплува.

– За работа ли споменахте? – попита София. – Мислех, че сте се пенсионирали.

– Така е. Но от време на време работя като частен детектив. От Зет-Пи ме наеха, за съжаление.

– Олеле! – София се засмя. – Сега разбирам защо не искахте да влезете.

– Съжалявам, че така се получава, но нося призовка за Кас. Засега само трябва да даде отпечатъци. По-късно може да поискаме и проба за ДНК, ако съдията разреши.

– Съжалявам, господин Броуди, но това е работа на адвокатите.

– Ако ми кажеш, че живее тук, мога просто да оставя призовката, и готово.

Старецът извади документа от джоба си.

Тя се усмихна добронамерено, но поклати глава:

– Не мога да ви кажа нищо, господин Броуди, надявам се, че разбирате?

– Разбирам. Добре, ето визитката ми. Ако случайно го видиш, кажи му да ми се обади.

– Ще задържа визитката, но само за да имам връзка с вас.

Преди Тим да си тръгне, София му поиска имейл адреса на Деметра.

В пет и половина на другата сутрин той отново беше пред къщата. Около шест вратата на гаража се вдигна. Сега имаше само една кола и София се качи. Излезе на задна, потегли по улицата, но натисна рязко спирачки точно когато старият ѝ златист лексус минаваше покрай него. Върна малко, докато се изравни с колата му.

– Вкъщи все още има топло кафе, господин Броуди. Искате ли да ви налея?

– Винаги си била много мила. Благодаря, но така ми е добре. Отивай да сглобяваш лицата на хората.

Тя му махна весело като малко момиченце и потегли. На Тим му стана пределно ясно, че Кас не е в къщата.

17.

Решението – 20 февруари 2008 година

– Днес е повратен момент – каза Крули.

Беше девет и петнайсет и сутрешната тълпа – в голямата си част пренесена чрез слушалките на ушите в някаква алтернативна електронна действителност – пъплеше по зимните улици на Сентър Сити.

С Марк се връщаха от официална закуска с водачите на Полицейския синдикат. В крайна сметка, полицаите щяха да подкрепят Пол в кампанията. Нямаше какво друго да направят, но Тонсън Ким, новоизбраният профсъюзен водач, щеше да постави обичайните си искания. Повече полицаи. По-големи бонуси. По-големи пенсии. Облекчен контрол. Но те харесваха Пол. Като бивш прокурор той разбираше положението им и олицетворяваше връзката с тази среда. В резултат ги призоваваше да избягват уличното правосъдие, защото така само усложняваха работата си. Колкото по-малко враждебност имаше в кварталите на чернокожите и латиноамериканците, с толкова по-малко проблеми щяха да се сблъскват хората на реда и толкова повече одобрение и съдействие щяха Да получават. Той обичаше онези решения, при които всеки излиза победител.

– С полицаите ли? – попита сега в отговор на коментара на Крули.

– Не, в делото.

Отиваха към „Храма“. След това го чакаше дълъг Ден на телефонни обаждания, набиране на средства по телефона. Клиповете на Хал чувствително бяха намалили даренията. По някое време трябваше да се измъкне и да се обади на Беата, за да си уговорят среща в апартамента довечера.

В разгара на предизборна кампания, когато се чувства като мишена на стрелбище, човек забравя дребните дразнители – като сърбеж, който не чувстваш, докато не се почешеш. Сега обаче, когато Марк спомена за делото, той си спомни какво го притесняваше. Едно заглавие в тазсутрешния „Трибюн“ гласеше: „Доклад за отпечатъци оправдава Янис“. В статията се описваха откритията на Дикърман, които не би трябвало да излизат в пресата, докато Мо не ги обявеше официално пред съдия Ландс на днешното изслушване. От представянето на фактите всеки, който беше запознат с проблема, можеше да се досети откъде е изтекъл докладът.

– Не ми хареса заглавието в „Трибюн“.

Крули се подсмихна. Помисли, че Пол се преструва. Почти сигурно бе, че Марк е пуснал доклада в медиите, за да осигури още един ден благоприятни заглавия. Беше го направил, без да попита, защото искаше Пол да звучи искрено, когато заяви: „Нямам нищо общо с това.“ Дюбоа нямаше да го приеме добре.

– Сериозно говоря, Марк. Съдията ще се ядоса.

– Той е голямо момче. Знае, че сме в кампания. И че един смахнат милиардер те е набелязал за пушечно месо. Знае, че трябва да градиш образа си в медиите. – Типично мислене за Марк, който се смяташе за голям капацитет във всякакви области, въпреки че в много случаи беше дилетант, увлечен от собствените си заблуждения. – Сега обществеността знае, че отпечатъците ти ги няма на местопрестъплението. Ландс ще каже „не“ за ДНК теста. Така ще затворим устата на Кронон. И точно навреме.

Пол попита какво означава това „точно навреме“. Крули се опита да шикалкави, но в крайна сметка изплю камъчето:

– От „Гринуей“ направиха социологическо проучване за Уили Диксън.

Диксън бе най-силният чернокож кандидат – градски съветник от Норт Енд, умен, но понякога прекалено рязък. Водеше силна кампания почти без допълнителни средства и постигаше неочаквано добри резултати за възможностите си. Имаше още двама кандидати с афроамерикански произход. Едната, Мей Уотърман, беше приятелка на Пол от сената и се бе кандидатирала само защото преди няколко месеца той ѝ каза, че няма нищо против. Бяха наели едни и същи хора да събират подписите и за двамата и както предричаше Крули, никой не обърна внимание.

– Нали знаеш, че при Уили има един тип, който играе за двата лагера.

Във всяка кампания винаги има членове на предизборния щаб, които гледат в градината на съседа. Изборите за кмет щяха да преминат в два кръга – първо, гласуването на трети април, после, ако никой не получи пълно мнозинство, през май, между двамата събрали най-много гласове от априлското гласуване. Ако Уили не стигнеше до балотажа, някои от хората му смятаха да отидат при Пол и сега се опитваха да печелят доверието на Марк.

– Както и да е – продължи Крули, – според моя човек водим само с шест процента.

Шест процента. Янис кимна, като се постара да не издава тревогата си. Крули беше прав. Те бяха неутрализирали атаката на Хал, резултатите от отпечатъците щяха да изчистят името му, а без очакваното ДНК изследване делото нямаше да привлича повече медиен интерес. Днес се очертаваше да е добър ден.

Ландс застана зад катедрата, лицето му беше строго. Пол познаваше достатъчно добре съдията, за да разбере, че е ядосан. Ландс покани Дикърман, който седеше на първия ред в залата, да излезе отпред и криминалистът веднага се качи на подиума.

– Доктор Дикърман, запознат съм с писмения ви доклад. Съгласен ли сте, че заглавната страница на „Трибюн“ тази сутрин дава достатъчно добра представа за резултатите от изследването ви?

В залата избухна смях. Сивите очи на Дюбоа се стрелнаха само за секунда към Рей. Стараеше се да не поглежда Пол, но несъмнено го смяташе за отговорен. Не за първи път Янис получаваше упрек за нещо, за което нямаше вина.

– Доста е точно – отговори криминалистът. – Не успях да идентифицирам нито един от латентните отпечатъци, събрани от спалнята на госпожица Кронон през 1982, като оставени от сенатор Янис. Има няколко, за които не мога да дам становище, докато не видя и отпечатъците на Кас Янис, които предложих и на двете страни да осигурят. Но иначе на местопрестъплението няма намерени идентифицируеми отпечатъци на сенатора.

Сред зрителите и журналистите настъпи леко раздвижване.

– Добре, ще включа доклада ви в материалите по делото, за да може да се запознае с него всеки, който не го е чел предварително – подчерта още веднъж Ландс.

– Господин съдия, искам само да кажа…

– Няма нужда, господин Хорган. Всички знаем как стоят нещата. Може да е изтекло от вашата страна, може от ищеца, може от някой друг, за чиито цели можем само да гадаем. Затова няма да правя предположения. И въпреки че това изследване бе подготвено специално за съда, осъзнавам, че не предупредих изрично страните да не разгласяват материалите предварително. Сега обаче ще бъда ясен. В бъдеще всеки подобен случай ще бъде обстойно разследван. Разбрахте ли?

На подиума Рей кимна няколко пъти, буквално се поклони – цялото му тяло се накланяше напред като на рицар пред кралския трон.

– Господин съдия – обади се Туули, – готови сме да съдействаме за всяко разследване, ако решите да насрочите такова сега.

– Добре – пренебрежително отговори Ландс. Като мнозина други в съда той нямаше високо мнение за Туули. – Сега остава искането на господин Кронон за получаване на кръвните проби и други веществени доказателства, съхранявани от щатската полиция, с цел ответникът да проведе ДНК идентифициране на кръвта и друг генетичен материал от местопрестъплението. Освен това господин Кронон поиска да наредя на сенатор Янис да предостави ДНК проба посредством орална натривка.

Съдията погледна за момент папката, която държеше пред себе си, после скръсти ръце и се обърна към залата:

– Много мислих за това. От доктор Явем знаем, че има голяма вероятност ДНК резултатите да не покажат нищо. И докладът на доктор Дикърман за отпечатъците засилва това очакване. Съгласен съм с господин Хорган, че в известна степен вероятност за успех, която се измерва в части от процента, прави теста тежък и обременителен. Това обаче не е истинският проблем тук. Въпросът, който ме занимаваше, е дали евентуалните нееднозначни резултати могат да бъдат по някакъв начин съществени за делото.

Като мислех за това, се сетих, че това е делото на сенатор Янис. Той съди господин Кронон и в този казус, както във всеки подобен, е задача на ищеца да докаже, че твърденията на ответника – а именно че господин Янис е замесен в убийството на Дита Кронон – са лъжливи и господин Кронон е действал при безотговорно пренебрегване на истината. Математически казано, господин Янис трябва да представи такива доказателства, че при преценката им съдебните заседатели да отсъдят поне петдесет и един процента в негова полза.

Важно е също да поразсъждаваме върху значението на резултатите, които би могъл да получи доктор Явем. Според него вероятността да се получи положителен резултат за един от близнаците, е не повече от едно на сто. В същото време евентуалният нееднозначен резултат не би означавал, че наличното ДНК би могло да бъде от всеки човек на света. Подобен резултат би бил абсолютно непоказателен. В случая обаче, ако доктор Явем получи нееднозначен резултат, това би могло да означава, че ДНК е или на сенатор Янис, или на брат му. Ако говорим само за този резултат, вероятността е петдесет процента за всеки от двамата близнаци.

Седнал на скамейката на ищеца, Янис изведнъж осъзна накъде водят разсъжденията на Дюбоа. Внезапно го обхвана паника като електрически импулс, разтърсил тялото му от главата до пръстите на краката.

– Когато ищецът се опитва да докаже, че петдесет и един процента от представените от господин Кронон доказателства са лъжливи – продължи Дюбоа, – петдесетпроцентната вероятност кръвта да е от сенатора, е съществена за делото. Такъв резултат би бил несъществен за ищеца, защото той няма за цел да докаже, че обвиненията са лъжливи. Но е изключително важен за защитата на господин Кронон. Защото, за да защити правотата си в това дело, за ответника е достатъчно да докаже пред съдебните заседатели, че има петдесет процента вероятност твърденията му да са верни.

И така, като гражданин дължа да кажа, че имам доста ясно становище за събитията, съпътстващи това дело. Моето мнение обаче няма място в тази съдебна зала. Мога само да спазя закона. И като чета внимателно закона, стигам до заключението, че ДНК тестът е важен за това дело. Затова одобрявам иска до щатската полиция и окръжната полиция на Грийнуд да предоставят всички запазени генетични проби, най-вече кръвните, и разрешавам доктор Явем да ги изследва. Освен това постановявам сенатор Янис да даде ДНК проба чрез орална натривка. Господин Хорган, ще използвате ли собствен експерт?

Рей стоеше като вцепенен на подиума. Сакото му се бе опънало на гърдите му от напрежение.

– Извинете ме, ваша чест. Ще ни трябва малко време, докато дадем становище, но без да критикувам решението ви, надявам се разбирате, че не го очаквах.

Дюбоа кимна. Изглеждаше доволен, че е изненадал всички.

– Давам ви три дни да наемете експерт. Дотогава остава заповедта за откриване. Това е решението на съда. Господа, искам до една седмица да имам пълния график за представянето на доказателствата. Това е всичко за днес.

Ландс обяви почивка, за да имат време присъствалите да освободят залата. Когато се изправи, погледна към масата на тъжителя. Докато слушаше, Янис постепенно осъзна, че съдията е прав. Ако беше видял нещата от позицията на Дюбоа, ако не беше гледал през розовите очила на политик, щеше да разбере от самото начало, че ДНК изследването е клопка, която в деветдесет и девет на сто от случаите щеше да послужи на Хал и предопределяше изводите въз основа на веществените доказателства. Той се изправи и когато за момент срещна погледа на съдията, кимна леко в знак на уважение.

С Крули и Хорган се оттеглиха в един помощен кабинет, за да обсъдят какво ще говори пред журналистите. В помещението имаше няколко изтъркани дървени стола и старо дъбово бюро, каквито имаше навремето в училището му.

– Можем ли да оспорваме решението? – попита Крули. – Не ми харесва накъде вървят нещата, но искам просто да знам всички възможности.

Рей поклати глава:

– Загуба на време. Можем да подадем иск до по-висша инстанция, но никой апелативен съд няма да преразглежда решение за откриване на доказателства. Ще отхвърлят искането ни и само ще се изложим повече.

– Предлагам да извлечем максималното от ситуацията. Ще кажем, че няма улики, водещи към Пол. Ще обявим, че това е чисто техническо решение. Ще наблегнем на доклада за отпечатъците. Как ти звучи, шефе.

Той беше по-темпераментният от двамата близнаци. Брат му задържаше емоциите си, но при него понякога гневът се възпламеняваше като лава. Сега с мъка се владееше. Когато избере този начин на живот, човек става като въжеиграч, балансиращ само с куража си и чадърче над дълбока пропаст. Ако единственият възможен изход е лош обаче, няма смисъл да рискуваш.

– Всичко се обърка – каза сега на Крули. – Това дело е пълна катастрофа. Послушах ви и сега заради вас всяка седмица търпя удари под кръста.

– Пол, моля те – измърмори Хорган.

– Не обвинявам никого, въпреки че може би звучи така. И двамата ми дадохте най-добрите си съвети, но решението взех аз. Имам обаче достатъчно опит в съдебната зала и знам, че заведеш ли дело, губиш контрол. Трябва просто да се изсмеем и да обявим Хал за десен фанатик.

Рей вдигна рамене. Погледнато от сегашната им позиция, Янис може би беше прав.

– Какъв ще е следващият им ход? Разпит под клетва, нали? До три дни Хал ще ме призове да свидетелствам.

– Можем да поставим ограничения – отговори Рей. – Може би дори да го отложим до изборите.

– Не можем. Защото логиката е същата като даването на отпечатъци. Или ДНК. Не мога да се скрия. Трябва да предвидим какво следва оттук нататък. Ще поискат и брат ми да даде показания под клетва. Вече са пратили някакъв пенсиониран частен детектив да гони Кас с призовка. Може би ще решат да разпитват и София.

– Няма да закачат София – тихо каза Рей. Това бе фактическо признание, че Янис е прав за брат си.

– Още днес ще прекратим делото – заяви Янис.

Крули се облегна назад и злобните му очички се свиха:

– Не си и помисляй. Нали ти казах какво ще се принудя да направя тогава.

– Честно казано, Марк, може би е време за промяна. Ти създаде страхотна организация. И си отличен стратег. Но се увлече и допусна няколко големи грешки. Пускането на този доклад в медиите не беше умна постъпка. Дюбоа може би така или иначе щеше да вземе днешното решение. Може би. Но не беше разумно да го ядосваме точно сега.

Крули не каза нищо, но на фона на бялата риза лицето му стана значително по-червено. От коридора се чу плач на жена, излязла от друга съдебна зала. Марк имаше голям опит от такива моменти, когато кампанията спре като танк, поразен от мина, и започнат обвиненията. Не смяташе да каже на Янис истината как информацията за пръстовите отпечатъци е изтекла в медиите, защото той цял живот щеше да го обвинява.

– Ще изгубиш – заяви злобно. Това беше най-страшното отмъщение за това, че го уволняваха. – Ако ме отстраниш, ще изгубиш изборите.

– Няма да е по-зле от това, което ми се готви сега. Имаме резултатите от пръстовите отпечатъци. Доказахме, че не съм бил там в онази нощ. Няма да позволя Хал да използва резултатите от кръвното изследване, за да тръби, че има петдесет процента вероятност да съм бил. Това е лъжа. Няма да му позволя да тормози брат ми. Винаги съм казвал, че никога няма да жертвам семейството си заради кариерата. Кас прекара двайсет и пет години в онзи ад и сега има право да гради живота си отново. А вместо това го сочат с пръст по пет пъти седмично по всяка телевизия и целият окръг предъвква история, която отдавна би трябвало да е забравена. Децата ми четат във вестниците, че съм убиец – не обичайният продажен политик, а човек, който е убил жена с голи ръце. Няма смисъл да продължаваме така, Марк. Ако изгубя изборите, ще го преживея.

– И ще позволиш на крайнодесен откачалник като Хал Кронон да те изкара от релси? – възкликна Рей.

Тъжните му сини очи и червендалестото му лице изразяваха цялата сериозност на въпроса. Пол и Рей споделяха едни и същи убеждения и вярваха, че хората с много пари нямат право да си присвояват демокрацията.

– Не съм казал, че ще се откажа от изборите. Казах само, че ще прекратя делото. Ще продължавам да се боря. Няма да се предам. И ще оспорвам тази голяма лъжа. Защото за това става дума. Но това е краят на делото. Няма да има ДНК тестове, свидетелски показания и други глупости.

Той се изправи, за да покаже, че решението му е категорично.

18.

Възражения – 20 февруари 2008 година

Сутринта времето бе почти пролетно. Температурата беше около нулата, но небето бе кристалночисто – съществено подобрение след обичайната ниска сива облачна пелена. В по-топли дни, когато нямаше срещи в офиса, Ивън извървяваше пеша дванайсетте пресечки от Зет-Пи до апартамента си. През зимата, когато не ѝ се налагаше да ходи другаде с колата, си доставяше екстремно преживяване в това, което наричаше „Голямото разбиване“ – тоест градския автобус По Гранд Авеню. В Тройния град автобусните шофьори сами диктуваха правилата за движение – притискаха другите коли, правеха ляв завой от най-дясното платно, без да се съобразяват с никого. Транспортният синдикат ги защитаваше от отговорност при всякакви закононарушения, освен при причинена смърт.

Когато слезе от автобуса на една пресечка от фирмата, Ивън видя Хедър на отсрещния тротоар. Бившето ѝ гадже носеше шал на главата, черни очила и бежовото палто „Бърбъри“, което Ивън ѝ беше подарила, но не изглеждаше да се крие. Ивън я погледна за секунда, после продължи забързано по пътя си. Чу потропване на високи токчета по тротоара от тичащата след нея Хедър. След малко по-младата жена я настигна задъхана и заяви:

– Ти ме обичаш. И аз те обичам. Това, което правиш, е безсмислено. Ще се поправя. Обещавам. Ще те направя щастлива. Ще те направя адски щастлива. Дай ми още един шанс, миличка, моля те. Само един шанс.

Ивън се беше надявала, че тя най-сетне се е примирила. От една седмица не ѝ се беше обаждала. Ивън продължи, без да поглежда, без да забави крачка. Хедър подтичваше край нея, като изблъскваше минувачите от пътя си и не спираше да нарежда. Разбира се, всичко това, за любовта и верността, беше искрено. Тя толкова малко се познаваше, че действително си вярваше.

Ивън мразеше да пренася личните си проблеми в службата и Хедър го знаеше – точно затова беше толкова уверена, че може да я притисне. Нямаше какво да се направи. Ивън влезе в сградата на Зет-Пи. Другата жена не само я последва във въртящата се врата, ами и успя да се набута в същия тесен сектор на кръглото помещение. Опита се да я прегърне и да я целуне, и в кратката схватка, която последва между стъклата, Ивън, която беше доста по-ниска, но много по-силна, успя да я възпре. Но Хедър продължи да хленчи:

– Как може да си толкова безсърдечна? Как можеш да се отнасяш с мен така? Аз не го заслужавам, Ивън. Обичам те. Бях добра към теб. Как можеш да ми причиняваш това?

Ивън най-сетне успя да се измъкне от въртящата се врата, която Хедър се опитваше да блокира, и изскочи в откритото фоайе. Забърза се към асансьора, но бившата ѝ приятелка извика след нея:

– Бременна съм!

Ивън се завъртя. Бяха говорили много за това. В най-щастливите си моменти заедно, когато лежаха прегърнати, се отдаваха на тази фантазия.

– Глупости.

– Вярно е. Направих го заради теб. Ивън, искам това дете. То се нуждае от семейство. Ние можем да бъдем семейство.

Самата мисъл беше ужасяваща – неуравновесена жена като Хедър да стане майка, дори ако има разумна партньорка като Ивън, която да неутрализира част от пораженията. Не това обаче я шокира. Шокира я безскрупулността, с която тази жена използваше всяка нейна слабост, всеки съкровен копнеж. Това беше върхът на жестокостта, даде си сметка Ивън – когато някой толкова много иска да получи нещо, че става безразличен към болката, която причинява.

Джералд от охраната седеше зад плот от същия сивкав гранит, с който бе облицовано цялото просторно фоайе. Неговата работа бе да записва личните данни и Да издава пропуски, за да могат посетителите да минават през автоматичните бариери към асансьорите. Беше Разпределен в отдела на Ивън и я наричаше „шефке“.

Преди да продължи напред, тя посочи с палец зад рамото си и му каза:

– Не я пускай.

Подмина бързо Джералд, който веднага се изправи и хвана Хедър за ръката.

– Ей, госпожице!

Хедър изкрещя след Ивън:

– Ако не ми се обадиш, в петък ще го махна.

Викът ѝ бе пронизителен. Със сигурност всички във фоайето я чуха.

Когато се качи в кабинета си, Ивън затвори вратата и поседя сама. Не заплака, но цялата трепереше. За щастие нямаше време да мисли за проблемите си, защото всеки момент очакваше конферентно обаждане. Дикстра най-сетне се беше съгласил да направи отстъпка от двайсет и пет милиона долара за рекултивирането сметохранилище в Индианаполис (обвини подчинените си, че не са го уведомили за тази подробност) и сделката бе обявена официално вчера в „Уолстрийт Джърнал“. Окончателното подписване беше насрочено за идната седмица. Днес Ивън и колегите ѝ в „Йор Хаус“ трябваше да обсъдят процедурата по сливането. В съвещанието се включиха общо дванайсет души и разговорът продължи до единайсет и половина. След като се освободи, секретарката ѝ каза, че Тим Броуди иска да я види. Било спешно.

– Обаждах ти се – каза той, след като влезе, – но говореше по телефона, затова реших да дойда лично да ти кажа новината. Пол Янис току-що обяви, че оттегля делото.

Разказа ѝ за решението на съдия Ландс и за пресконференцията в ротондата на „Храма“, след която фотографи и репортери хукнали да преследват Пол на излизане от съда.

Въпреки все още непреодоления шок от разговора с Хедър тя се изненада:

– Хал знае ли?

Шефът ѝ бе излязъл с Туули веднага след края на съдебното заседание, за да се срещнат с един финансов репортер във връзка с купуването на „Йор Хаус“. Около петнайсет минути по-късно, веднага след като Хал се върна, Ивън и Тим влязоха в луксозно облицованото му свърталище. Туули също бе с него и никой от двамата не беше чул новината.

Хал побесня:

– Как може да направи това?

Адвокатът обясни закона. До официалното завеждане на делото всеки тъжител можел да се откаже от иска си.

– Просто ей така? – възмути се Хал. – Не трябва ли поне да се извини?

– Ще поискаме обезщетение.

– Какво обезщетение?

– Двеста-триста долара. Съдебни такси. Разходи за свидетели и призовки.

– Не искам двеста долара! Искам неговото ДНК. Този мръсник крие нещо.

– Това е сигурно. Можеш да го разтръбиш. Сигурен съм, че Сия от рекламната агенция може да направи страхотни клипове.

– Няма да позволя да му се размине.

– Кое да му се размине.

– Това, което крие.

– Хал, какво може да крие, ако тестът дава деветдесет и девет процента вероятност за неуспех? Не се подлъгвай от собствените си манипулации.

Изцъклените очи на Хал зашариха наляво-надясно зад очилата, докато обмисляше съвета на приятеля си.

– Искам това ДНК!

Мел сведе поглед към ръцете си и опита друг подход:

– Хал, ти победи. Не разбираш ли? Ти спечели този казус. Успя да докажеш убедително, че този човек знае повече, отколкото казва. И Пол призна поражението си. Приеми победата, Хал. Зарадвай се за секунда.

– Това не е победа! Искам да знам какъв пръст има Пол Янис в убийството на сестра ми. Искам ДНК от него. Направи нещо. Аз съм ти клиент. Нареждам ти. Направи нещо.

– Ще се опитам да го измисля, след като финализираме сделката е „Йор Хаус“.

– Не, искам сега. Това е по-важно от „Йор Хаус“. Фирмените юристи ще се погрижат.

Туули и Тим излязоха заедно от кабинета. Ивън остана, за да информира Хал какво остава да се свърши по сделката е „Йор Хаус“.

– Боже мили – измърмори Мел още щом затвориха вратата. – С Хал сме приятели от шестгодишна възраст, но той никога не е имал мярка. Вярвай ми, когато бяхме в гимназията, можеше да кани пет-шест пъти едно и също момиче на среща и всеки път се изненадваше, когато то му откажеше.

– Единственото, което не проумявам – измърмори Тим, – е това, че отказът от делото вероятно ще нанесе по-голяма вреда на Пол, отколкото ДНК тестът. Странно решение.

– Може би Пол разсъждава като мен – предположи адвокатът. – И Хал го е подлудил.

Отново поклати глава и продължи към асансьора.

Дюбоа Ландс вдигна сивите си очи от документа, който четеше. Никоя друга част от тялото му не помръдна. Той прочете на глас:

– „Възражение на ответника Кронон срещу искането на тъжителя за доброволен отказ от иск.“

Беше на сутринта след решението на Ландс за ДНК изследването, двайсет и първи февруари.

– Да – отговори Туули от подиума.

Рей Хорган стоеше до него. Гледани отзад, двамата мъже приличаха на солидни, невъзмутими биволи. Задните редове в залата бяха пълни, макар и не със същите зрители, както при внасянето на делото. Всички днес бяха със сиви или сини костюми. Най-вероятно адвокати.

– Обяснете – обърна се съдията към Туули.

– Ваша чест, господин Кронон възразява срещу усилията на сенатор Янис да избегне провеждането на този изключително важен ДНК тест. Мислим, че съдът трябва да задържи искането за прекратяване, докато той не даде проба и изследването не бъде представено съгласно съдебното постановление. Той се опитва да бламира вашето решение.

Хорган понечи да протестира, но съдията го успокои, като вдигна ръка.

– Господин Туули, сенатор Янис действа в съгласие със закона, нали?

– Той крие нещо – заяви Туули. Тим видя как Хал победоносно размаха юмрук под масата.

– Това е вашето тълкувание. Има и друго. Мен тълкуванията не ме интересуват. Аз съм само рефер. Само отсъждам аутовете и дузпите. Законът си е закон, господин Туули. Ако имате оплаквания срещу искането на сенатора да оттегли делото, сърдете се на законодателя. Възражението ви не се приема.

– Господин съдия, преди да вземете решение, може ли да обсъдим една друга алтернатива?

– Каква?

– Бихме искали да се изпълнят призовките, които влязоха в сила след вашето решение за ДНК теста. След като обявихте решението си, те остават валидни и ние искаме да получим веществените доказателства.

Този път Хорган успя да се включи:

– Господин съдия, това е абсурдно. Ако няма дело, няма валидни призовки.

Съдията се замисли само за секунда, след което отговори:

– Не е така. Разбирам аргументите на господин Туули. Става дума за последователността на съдебните решения. Призовките са влезли в сила преди вашето искане за оттегляне. За кои веществени доказателства говорим?

Туули имаше готов списък. Първо, Пол трябваше да даде ДНК проба; второ, Кас да даде отпечатъци; трето, щатската полиция да предостави всички веществени доказателства, с които разполага, повечето – от местопрестъплението, включително кръвта от петната по вратата на балкона и стандартните проби, взети от различни хора. Имаше подобна призовка за окръг Грийнуд, в случай че нещо е било пропуснато във вече предоставените материали.

Рей се намеси:

– Господин съдия, те просто се опитват да извършат изследването сами.

Дюбоа се усмихна едва забележимо на хитрия замисъл.

– Пак напомням, господин Хорган. Аз само отсъждам аутовете и дузпите. Какво изисква законът? Това е единственият въпрос, който си задавам. Затова вземам тия големи пари.

В свят, където адвокатите, явяващи се пред Темида, вземаха хонорари в шестцифрени числа, съдиите често правеха жлъчни забележки относно заплатите си, които изглеждаха нищожни пред техните.

Дюбоа се замисли за няколко секунди, преди да продължи:

– Така, ето какво ще направим. Ще приключим това дело. Но няма да е днес. Ако вие, господа, погледнете зад вас, ще видите цяла зала, пълни с юристи, дошли за изслушванията. И много от тези адвокати имат клиенти, които им плащат, докато те седят тук. Затова нека да не пилеем повече чуждото време и пари. Ще отложим заседанието за след седмица. Искам всички адресати на тези призовки или техни представители в съда, с доказателствата, които търси господин Кронон. И искам тъжителят и ответникът едновременно да бъдат осведомени дали въпросните призовки могат да влязат в сила съгласно закона. Идния четвъртък ще изясним всичко. Ако някоя от призовките е валидна, веществените доказателства трябва да бъдат представени пред мен. И тогава, господин Туули и господин Хорган, колкото и да ми беше приятна вашата компания, ще закрием делото и ще чакам да се виждаме по други поводи.

Ландс удари с чукчето си и нареди на съдебния секретар да обяви следващото изслушване.

19.

Нейният пръстен – 22 февруари 2008 година

– Шърли Уилхайт – каза гласът в телефона на Тим. – Бас държа, че вече си мислехте, че съм ви забравила.

Беше около единайсет часът и той четеше гръцки митове в остъклението под звуците от тромбона на Кай Уиндинг, идващи от грамофона. Отначало си помили, че Шърли е поредната „вдовица“ – звъняха му под всякакъв претекст: от това, че уж били сготвили гозба, прекалено вкусна, за да не я споделят с някого, до твърдения, че се обаждат, защото той ги бил търсил.

– Цяла вечност им трябваше, докато извадят данните от архива – добави тя. – Всеки си мисли, че го товарят с прекалено много работа. Това е основният проблем на администрацията, ако питате мен.

Тим поговори още малко с нея, като се опитваше, както често се случваше, да върне лентата назад и да си спомни коя е. Изведнъж се сети – тя беше от бижутерийната компания в Юта.

– Имате късмет, че по онова време още сме използвали хартия – продължи Шърли Уилхайт. – Пет години по-късно започнахме да държим информацията на дискети. Помните ли ги? Намерете ми сега някого, който умее да работи с тях. И така, колежът „Ийстън“, нали? Как се казваше племенникът ви?

– Янис. – Тим каза името по букви. В Юта никой не беше чувал за Пол. – Не ми е точно племенник, но наистина съм му като чичо. Просто така го наричам.

– Разбирам. И аз съм „леля Шърли“ за половината хлапета в квартала.

– Същият случай.

– Така… – Жената замълча за момент. – Има двама Янис.

– Братя близнаци са. Интересува ме Пол.

– Да. Добре. Той е купил два пръстена.

– Два ли?

– Момент да погледна тук… Да. Един мъжки и един дамски. Същия модел – J46 с емблема. Да взема сега каталога… – От слушалката се чу тропане. – Не, вече не ги правят. Мисля, че К106 е най-близко като модел. Ще ви пратя снимки. Ползвате ли компютър?

– Горе-долу.

– Сегашният ни каталог е в интернет. Но ще ви пратя копия от стария, за да видите какъв си е поръчал. Имате ли факс?

– Бихте ли ми пратили снимки и на дамския пръстен? Може да поиска да подмени и двата. И ако не ви затруднявам, да ми пратите и копие от формуляра за поръчка? Може да реши да си поиска застраховката.

– Няма проблем. Ще се радвам да помогна.

Два пръстена? Тим се замисли. Следобед излезе и тръгна към централата на Зет-Пи, чийто факсов номер беше дал. Мина покрай къщата на Джорджия Лазопулос и импулсивно реши да спре и да позвъни.

Тя го погледна през остъклената врата. Тъмните ѝ, хлътнали очи и лицето ѝ изразяваха строг упрек.

– Нали каза, че няма да ме тормозиш повече.

Гласът ѝ бе заглушен от стъклото, но ясен. Беше облечена като миналия път, с розово клинче и развлечена блуза.

– Имам само един въпрос за абсолвентския пръстен, който Пол е носил.

– Пол никога не е носил абсолвентски пръстен – каза тя и затвори вратата.

Тим си я спомняше от едно време като любезна млада жена. Странно беше какво прави времето с хората. Той заслиза по стълбите, но му хрумна още нещо, върна се и пак позвъни. Нямаше какво да губи.

– Твърдиш, че не е носил абсолвентски пръстен? – Рече ѝ веднага щом тя отвори вратата.

– Точно така, не носеше. Честно казано, вече съжалявам, че се съгласих да говоря с вас. Направихте ме на глупачка, ти и жената, която беше с теб. В квартала няма човек, който да не ме смята за луда, загдето ви позволих да направите онзи запис. Смятат ме за злобни дърта вещица.

– Не е справедливо да говорят така. Нито за нас, нито за теб.

– Всички ме мразят. Мислят, че се опитвам да си отмъстя на Пол. Дори Кас мина, за да ми се кара.

– Кас ли? – Тим за първи път чуваше някой да е виждал Кас след освобождаването му от затвора. – Кога е идвал?

– О, не знам. Няколко дни след пускането на клипа по телевизията. Караше ме да говоря с техните адвокати, но аз отговорих, че няма да допусна втори път тази грешка. Стоеше тук и каза: „Единственото, което иска да ти каже, Джорджия, е, че съжалява, че все още си огорчена.“ Почувствах се толкова жалка. – Тя вдигна ръка към лицето си.

– Но не е казал, че клипът лъже, нали?

Жената не отговори, но се намръщи. Ръката ѝ беше на дръжката и сега тя понечи отново да затвори вратата.

– Чакай – спря я Тим. – Не разбирам тази работа с пръстена. – Страхуваше се, че срещата с Кас я е разколебала и сега ще отрече всичко, което им беше казала. – Знам, че Пол е купил пръстен.

– Нали това ме пита: дали Пол е купил пръстен като Кас. Казах ти, че е купил.

– Изглежда, че всъщност е купил два. Помислих, че може да е дал втория на теб, защото е бил дамски.

– Не, той беше за Лидия. Тя винаги е твърдяла, че синовете ѝ ще бъдат образовани, въпреки че никой от нейното семейство и от семейството на Майки не е учил в колеж. Не криеше колко съжалява, че самата тя не е учила. Затова близнаците решиха, че би било трогателен жест, ако ѝ подарят абсолвентски пръстен. Те познаваха майка си. После Лидия десет години се хвали е проклетия пръстен.

Джорджия, разбира се, също не беше ходила в колеж. Тим не можеше да определи коя е основната причина за огорчението ѝ: Лидия, която винаги е имала силен характер, или пръстенът.

– Но Пол е носил другия пръстен, нали?

Тя го погледна през стъклото с презрение, сетне се обърна, без да продума, оставяйки Тим сам на студения бетон. Това очевидно бе знак, че е крайно време да си тръгва, но жената бе оставила външната врата отворена, затова той остана на студа с надеждата, че ще се върне – и наистина, тя пак дойде. Отвори рязко остъклената врата, протегна ръка и пусна нещо в дланта му. Пръстена. Имаше голям червен камък по средата, с релефно гравирани 19 и 79 от двете му страни.

– Ето. Задръж го, ако искаш. Пол ми го подари, след като се дипломира. Носех го на верижка на врата си. Помниш ли, че имаше такава мода навремето? Аз не исках пръстена, но това беше стъпка в правилната посока. Така си мислех. Каква глупачка съм била!

– Значи Пол не е носил пръстена в деня на убийството на Дита?

– За бога, Тим! Глух ли си? Пръстенът беше у мен. Аз го носех. Носех го почти навсякъде и със сигурност го бях сложила за църковния пикник, когато толкова много момичета обикаляха около Пол. Доколкото знам, той никога не е слагал пръстена на ръката си. Не обичаше бижута. Казваше, че не отива на мъж да ги носи. Дори часовник едва търпеше на ръката си.

Тим погледна пръстена, после – Джорджия, чието лице отново бе придобило мрачно изражение. Тя въздъхна дълбоко и пак отвори остъклената врата, колкото да си вземе пръстена. След това се завъртя и затръшна главната врата пред носа му.

– Нямал пръстен – измърмори Ивън. Седяха в кабинета ѝ. Тя бе подпряла крак върху кошчето. – Джорджия не ни ли каза, че Пол е имал пръстен?

Тим ѝ разказа последния си разговор и тя кимна:

– Права е. Каза ни, че Пол е купил пръстен като този на Кас. Но защо не ни каза какво е станало с пръстена?

Той я погледна въпросително. Никоя жена, която познаваше, не би признала, че е била водена за носа от мъж в продължение на три години, след като са скъсали, и то не с диамант, а с обикновен абсолвентски пръстен. Ивън разбра мисълта му.

– Освен това – добави Тим – може би не е разбирала важността на пръстена. При тази хаотичност на разследването във вестниците едва ли са обърнали внимание на синината върху лицето на Дита и какво би могла да означава.

– Значи Пол не е носил пръстена си, а Кас е носил своя – обобщи тя.

– Да. Така изглежда.

– И на местопрестъплението няма отпечатъци на Пол, а има на Кас.

– Точно така.

– Мисля, че шефът трябва добре да си помисли, преди да оспорва искането на Пол за прекратяване на делото.

– Може би. Има и още нещо.

Тим много беше мислил за разкритието на Дикърман, че отпечатъците на Кас, взети при регистрирането му в „Хилкрест“, не съвпадат с тези от местопрестъплението. Беше обещал да не казва на никого, но досега Мо би трябвало да е изяснил това разминаване, а не му се беше обадил. Въпреки това от самото начало Тим предупреди Ивън да не забравя, че Дикърман понякога има особен поглед върху нещата.

– За Мо се разказва една история. Не знам дали е вярна, но има хора, които са готови да се закълнат, че се е случило. Нали знаеш градската железница: билетите по посока центъра са лилави, а към периферията – бели. И така, един ден той отивал на летището, купил си бял билет и като се качил, го поставил в малкия държател на облегалката пред него. Забелязал обаче, че всички други са сложили лилави билети. Тогава се обърнал към жената до него и казал: „Гледайте, всички тези глупаци са сбъркали влака.“

Ивън се разсмя от все сърце:

– Не е възможно.

– Но нали разбираш какво имам предвид?

След това ѝ разказа за изводите на Дикърман, след като видял фотокопието от регистрационния картон на Кас от затвора.

– Това също не е възможно – каза тя. – Как ще стане? В съда Мо твърдеше, че никой от отпечатъците на местопрестъплението не съвпада с тези на Пол. И какво иска да ни каже сега? Че никой от двамата не е бил там?

Тим сви рамене. Нямаше представа.

– Ние така и не получихме отпечатъците на Кас, нали?

– Никакъв шанс. Това е още нещо, което е странно. Съседите твърдят, че не са го виждали. Но Джорджия Ми каза, че ходил при нея да ѝ се скара за клиповете.

– Значи не е отишъл на почивка?

– Явно не.

Накрая Тим я попита как върви личният ѝ живот и я отговори, като се усмихна мрачно:

– Цяла нощ съм мислила как да извадя ограничителна заповед.

Тим изпуфтя.

– Доста време ще трябва да мине, преди да се реша отново на такова нещо, Тим. Разочарованието е твърде тежко. – Усмихна се тъжно. – Какво казва Шекспир по този въпрос?

Той започна да рови в джобовете на якето си. След малко откри листчето, което търсеше, сгънато на четири в портфейла.

– Стига бе! – възкликна Ивън.

– Прочети го. Това е от „Комедия от грешки“.

Цитатът бе написал с печатни букви – за капката в океана, която търси друга капка.

– Какво означава това? – попита тя. Върна му листчето и той също го прочете.

– Не съм съвсем сигурен. Може би че всеки има такива объркани моменти от време на време. И разочарования. Но океанът е навсякъде около нас. Не трябва да спираш. Особено на твоите години. Ако Мария беше починала, когато бях на петдесет, щях да си кажа: „Прекалено съм млад, за да живея сам.“

– Ами сега? Знаеш ли какво казват хората, Тим? Мъж на твоите години, който все още може да шофира, може да си хване за гадже Мис Вселена.

Той се засмя, въпреки че това беше болната му тема. Вече не виждаше добре нощем и избягваше да шофира вечер. Скоро зрението му нямаше да бъде адекватно дори за дневно шофиране. Това означаваше, че ще се наложи да отиде в Сиатъл. Поне веднъж седмично едната или другата му дъщеря го молеше да се премести при тях. Той не беше готов за това. Все още не. Не беше готов да напусне дома си, вещите си, миналото си, особено Мария.

– Вече не – отговори. – Нямам желание. Обичам моите деца. Дъщерите и внуците, и онези, които все още не мога да забравя, Мария и Кейт. Всички те са безценни за мен. На тях дължа това, което съм. На тази възраст човек се държи за това, което има, радва се на него. Но на петдесет? Тогава бих могъл да кажа: „Мога да започна от начало, да науча повече, да променя повече, да обичам повече.“ И щях да го направя.

Ивън вдигна поглед от бюрото си, не изглеждаше убедена. Тим стана и си тръгна. На вратата спря.

– Не казвай на никого за изводите на Дикърман.

– Добре, Тим. И без това звучи прекалено шантаво, за да го споделям с някого. Говорил ли си с Дикърман, след като анализира отпечатъците на Пол?

– Опитах се, но той е зает.

Мо беше на Западното крайбрежие, където водеше лекции в няколко полицейски училища, а след това, колкото и невероятно да звучеше, щеше да ходи в Холивуд като консултант за едно телевизионно предаване. Криминалистиката беше много модерна тема в медиите и при сменяне на каналите с дистанционното човек често можеше да попадне на Дикърман, с дебелите му черни очила, в едно или друго полицейско шоу.

– Мини пак, когато имаш възможност – каза Ивън. – Трябва да изясним този въпрос.

Тим ѝ пожела приятен уикенд, макар и на шега – тя щеше да работи и двата дни по сделката за „Йор Хаус“, която трябваше да бъде финализирана до понеделник.

20.

Победа или поражение – 28 февруари 2008 година

Заключителното заседание по делото „Янис срещу Кронон“ бе привлякло доста зрители и съдебната зала беше пълна. Хорган водеше двама свои колеги, а голямата адвокатска кантора на Хал бе изпратила трима да помагат на Мел. Имаше също представител на прокуратурата, жена с индийски произход, завеждаща апелативния отдел, с двама щатски полицаи, единият от които носеше метална кутия, съдържаща вероятно част от кръвните проби. Бяха дошли също двама прокурори от Грийнуд, а също и Санди Стърн, като представител на Кас. Единственият, който бе логично да дойде, а отсъстваше, беше Пол Янис – както и на заседанието миналата седмица, той не се яви, с което подчертаваше позицията си, че за него казусът е приключен. Отсъствието му го спасяваше и от задължението да даде кръв за изследване, ако съдията нареди да бъде извършено на място.

На пейките за посетители почти нямаше места. Ивън и Тим седяха на предния ред заедно с репортерите и художниците. Когато бе обявено началото на изслушването, всички адвокати се скупчиха на подиума като малък хор, готвещ се за изпълнение. Представиха се по име, а Санди Стърн обяви, че прави „специално участие“.

– Вашето участие винаги е специално, господин Стърн – отбеляза съдия Ландс, който изглеждаше ободрен от мисълта, че най-после ще се отърве от този заплетен случай. – Имате ли възражение срещу участието на господин Стърн, господин Туули? Каза ми, че се явява от името на господин Кас Янис, но няма да приеме призовка, ако отсъдя във ваша полза.

Мел вяло се опита да протестира, че Стърн иска да извлече двойна полза, но съдията изтъкна, че законът го позволява, и отхвърли възражението.

– Така, да видим сега за какво е спорът – продължи Ландс. – Госпожице Десай, кажете, ако обичате, с какви веществени доказателства разполага щатската полиция.

Имаха главно кръвни проби – от пръските по прозореца, от членовете на семейство Кронон и от Кас Янис, взета за задължителния тест за наркотици преди постъпването му в полицейското училище. Щатската полиция пазеше гипсови отливки на следите от обувки в цветната леха и от гуми малко по-надолу от къщата, а също парчета от счупеното стъкло, събрани, за да могат да се сравнят със стъкълцата, които биха могли да бъдат открити по дрехите и вещите на евентуален заподозрян. Накрая представиха няколко херметични пликчета с проби от тялото на Дита: изрезки от нокти и шест различни вида косми, а също някои влакна, за които бе доказано, че са от нейните дрехи. Дори през 1982 година, когато криминалистиката е била на твърде примитивно ниво в сравнение със съвременните методи, е било възможно да се установи, че под ноктите на жертвата не е имало чужди епителни клетки – доказателство, че не се е съпротивлявала и е познавала убиеца си. Колкото до космите, по времето, когато Кас се е признал за виновен, било установено, че два от тях са сходни с неговите; но през последните двайсет и пет години ДНК тестовете доказваха, че тогавашното „научно“ сравняване на косми не е по-достоверно от оценяването на характера по издутините на черепа, което се е приемало като доказателство в съда през деветнайсети век.

След това дадоха думата на прокурорите от Грийнуд. Те заявиха, че вече са предоставили всичко освен картончето е пръстовите отпечатъци на Кас, което били изпратили на доктор Дикърман в петък съгласно предишните разпореждания на съдия Ландс. Необходимостта да обясняват защо не са намерили картончето по-рано пред присъстващите репортери несъмнено ги бе стимулирала да търсят по-старателно от колегите си в архива и шерифството.

– Добре – продължи съдията, – да пристъпим към изслушване на адвокатите. Кой ще се изкаже първи по настоящото искане?

Представителите на двете прокуратури казаха, че нямат позиция. Туули, вносителят на искането, първи получи думата. Говори кратко. Според него основното било последователността. Призовките били издадени по правилата. Сега трябвало да бъдат изпълнени и по отношение на ДНК теста. След като това искане било удовлетворено, призовката за предоставяне на веществени доказателства автоматично влизала в сила. Независимо дали делото се прекратявало или не, Хал имал право да получи изисканите материали.

– Това е нелепо – заяви Хорган, когато на свой ред получи думата. – Делото се прекратява с внасянето на искането за оттегляне на иска, което съдът трябва да уважи. Призовките губят силата си с прекратяването на делото.

Спомена няколко казуса, при които са били взети такива решения, после заговори за Пол, който се бил оплаквал, че Хал го тормозел. Стърн се изказа в същия дух и заяви, че след двайсет и пет години в затвора Кас имал право да го оставят на мира. Както обикновено, съдия Ландс гледаше съсредоточено всеки адвокат, който правеше изявление, макар че несъмнено предварително знаеше какво ще кажат, дори да играеха пантомима.

– Добре – каза, след като Туули свърши краткото си възражение, – беше ми доста интересно и (макар че жена ми вероятно би ме обявила за побъркан) дори приятно в неделя да поразмишлявам върху философската същност на призовката.

Всички в залата се засмяха. Съдия Ландс рядко се изказваше толкова пространно.

– Първо, ще цитирам определението, което всички знаем: „призовка“ е съдебно нареждане за явяване на лице или представяне на доказателства за целите на делото. В този смисъл, господин Туули, събраните доказателства не принадлежат на страната, която ги е поискала. Законното право на собственост принадлежи на онзи, който на първо място ги е представил пред съда, тоест в случая – на правоохранителните органи. Съдът – или полицията – взема тези материали назаем за целите на делото. След като то приключи или се изчерпи, спорещите страни нямат въпросното право на собственост, освен ако то не е било тяхно поначало.

И така, вече дадох да се разбере, че днес ще удовлетворя правото на сенатор Янис да оттегли иска си. Но преди това трябва да изясним няколко въпроса по отношение на тези призовки. Първо, дали доказателствата трябва да се представят за целите на друго съдебно дело. Ще задам този въпрос към представителите на грийнудската и щатската прокуратура.

Двете жени се изправиха.

– Има ли текущи разследвания във връзка с въпросното убийство?

С други думи, Ландс питаше дали някоя от прокуратурите е възобновила разследването за убийството на Дита с оглед евентуално замесване на Пол.

– Не – отговори заместник щатският прокурор.

Главният прокурор на щата Мюриел Уин беше стара приятелка на Пол и силна негова политическа поддръжничка. На въпрос на журналисти относно иска срещу Хал тя недвусмислено го бе определила като „абсурд“.

– За момента, не – каза прокурорката от Грийнуд.

Нейният отговор бе малко по-дипломатичен – в Грийнуд управляваха републиканците, но на никого не му се искаше да признае, че преди двайсет и пет години са пропуснали нещо. Прокурорите обичаха да си мислят, че са си свършили добре работата от самото начало.

Зад квадратната катедра, която напомняше на Ивън за четвъртитите седани от петдесетте, съдия Ландс си водеше записки. Вниманието на всички в залата бе насочено към него; всички пазеха тишина, защото никой не знаеше какви точно мисли минават през главата му.

– Следващият въпрос. Жив ли е все още някой от родителите на господин Кронон?

Туули зяпна от изненада, после отговори, че не.

– Кой е законният наследник на личната им собственост след удовлетворяване на всички специални наследствени права? – попита Ландс.

При това отклонение във водите на наследственото право Мел, чиято специалност беше криминално право и граждански искове, погледна сащисано, сякаш го питаха за химичния състав на някоя далечна галактика. Когато се окопити, се обърна към Хал, който стана от мястото си зад масата на ответника, като се опита да закопчае сакото си, както бе виждал да правят адвокатите. Оказа се твърде тясно, затова той го задържа събрано с ръка.

– Аз – обяви.

– Няма ли други живи наследници?

– Не, господин съдия.

– Ами за сестра ви, господин Кронон, знаете ли кой е официалният ѝ наследник? Пак ли вие, или вашите родители?

– Баща ми беше учредил тръстове, обичайният начин за управление на недвижимости. Всичко, което беше на Дита, стана мое.

Ландс отново си записа нещо.

– Добре тогава, готов съм с решението. Всички призовки на господин Кронон трябва да бъдат изпълнени, но само по отношение на веществени доказателства, които поначало са били събрани на територията на дома и имота на Зевс Кронон. Това включва доказателства, взети от тялото на покойната Дита Кронон. Взех това решение, защото законът ясно постановява, че дори днес господин Кронон има право да се позове на първоначалното криминално дело срещу Кас Янис в окръг Грийнуд и да изиска всичко, което е негова собственост, да му бъде върнато. В съгласие с правомощията си още сега постановявам тази собственост да му бъде върната. Това обаче, господин Туули, е максималното, което можете да получите. Призовките, адресирани към двамата братя Янис, отпадат. Няма да се събират повече проби за ДНК или пръстови отпечатъци.

– Ами картончето с пръстовите отпечатъци, изпратено от Грийнуд на доктор Дикърман? – попита Мел. – Може ли да го задържим?

– Не. Тъкмо щях да стигна до това. Отпечатъците, снети от къщата, са обхванати от предишното ми решение и господин Дикърман трябва да ги върне на господин Кронон. Отпечатъците, които сенатор Янис даде за целта на делото, му принадлежат и трябва да му бъдат върнати. Картонът с отпечатъците на Кас Янис принадлежи на полицията на Грийнуд и трябва да им се върне, защото законът дава на местните власти право да поддържат база данни от пръстови отпечатъци за евентуални бъдещи криминални разследвания. Кръвните проби на Кас Янис ще му бъдат предадени, след като бъде надлежно уведомена прокуратурата на окръг Киндъл, която е единствената прокурорска служба в радиус от сто километра без представител тук в момента.

Всички се засмяха на тази малка шега. Ивън още преди години бе забелязала, че по незнайна причина всеки опит за шега от страна на съдията винаги се посреща с голям ентусиазъм в съдебната зала.

– С това, господин Хорган, приемам иска на сенатор Янис за доброволно оттегляне на делото и прекратявам заседанието.

Съдията излезе.

Туули даде знак на Тим да отиде отпред, за да вземе веществените доказателства, които съдията току-що присъди на Хал. Частният детектив се подписа на разписките и маркира пликовете и кутиите с инициалите си, датата и часа. Санди Стърн се приближи да го поздрави.

– Това е най-добрият детектив, когото някой от нас е познавал – каза на Ивън, която бе дошла с Тим, за да му помогне. Тя все още не беше убедена, че Стърн знае коя е.

– Да, така чух.

– Ето защо старците не обичат да се разделят с работата – пошегува се Тим. – За да слушат тези комплименти, които по принцип не заслужават.

Тримата се засмяха. В този момент се приближи Мел Туули и хвана Стърн за лакътя.

– Какво, по дяволите, беше това?

Той се усмихна по обичайния си лъчезарен начин:

– На теория съдията би трябвало да е най-мъдрият човек в залата. Много е хубаво, когато наистина се окаже така, нали?

Туули не изглеждаше убеден.

За първи път Мел нямаше проблеми да убеди Хал да не говори пред медиите, защото и той изглеждаше, също като Ивън, крайно объркан. И четиримата – Хал, Тим, Мел и Ивън – се качиха в бентлито и потеглиха обратно към Зет-Пи. Тим държеше веществените доказателства в скута си. Не знаеше дали трябва да ги занесе на Явем или не.

– Не разбирам сега победихме ли, или изгубихме? – попита Хал, след като Делман, шофьорът, дръпна вратата и тя се затвори безшумно като капак на скъпа кутия за бижута.

– Току-що видяхме как разрязаха бебето, за да го разделят на двамата родители – измърмори Мел. Явно не споделяше възхищението на Стърн от изпълнението на Ландс.

– Мисля, че можем да се справим – каза Ивън, която от няколко минути обмисляше ситуацията.

– Така ли? – попита обнадеждено шефът ѝ.

– Идеята беше да направим ДНК теста, нали? Имаме кръвните проби от къщата, от вратата към балкона. Нали? Това несъмнено е кръвта на убиеца.

– Обаче нямаме ДНК от никого от двамата братя – изтъкна Мел.

– Имаме снети отпечатъци от къщата. И сред тях има много, за които е доказано, че са на Кас. Можем да извлечем ДНК от стари пръстови отпечатъци.

– Можем ли?

– Е, не е сто процента сигурно, но можем да опитаме. Тоест Явим може. Знам, че се прави. Достатъчно е само едно петънце. При толкова много отпечатъци би трябвало да извади нещо.

– Ами Пол? – попита Туули. – Дикърман трябва да му върне неговите отпечатъци.

– Със съвременните методи можеш да извлечеш ДНК от пилешки кокал, който някой е глозгал. Или от фас. Ако Тим повърви след Пол няколко дни, все ще намери нещо.

– Само това ми липсваше – измърмори възрастният детектив, който мълчеше до момента. – Пол ме познава. Пътищата ни постоянно се засичат, откакто двамата с Кас бяха съученици на Деметра. Освен това ме е виждал в съда. Ще ме изритат, щом се появя.

– Не е съвсем сигурно – възрази Ивън. – Нали ми каза, че никой не забелязва старците. Пък ако все пак те изритат, можеш да възложиш задачата на някой колега частен детектив, на когото имаш доверие. Сигурно познаваш стотина стари кучета, които са добри в занаята.

Тим не се усмихна на шегата, но Хал се въодушеви:

– Супер!

Дори Туули се поразведри. Предложението явно намали огорчението му, че е бил надхитрен от съдията.

Тим занесе доказателствата в лабораторията на Явем, после се върна в тясната работна кабинка, която му бяха дали в Зет-Пи, включи компютъра и разгледа календара с предизборните прояви на Пол. Дневният му ред изглеждаше непосилен за обикновен човек, като се има предвид, че все още имаше сериозни парламентарни задължения и управляваше кантората си. Сутрин и следобед през пиковите часове стоеше по спирките и станциите на градската железница, за да поздравява лично гласоподавателите. Ходеше по срещи за набиране на средства на закуска, обяд и вечерни коктейли, а няколко пъти седмично участваше в пресконференции, на които обявяваше политически инициативи. Днес имаше среща в една станция на пожарната, където щеше да говори за предложенията си за развитие на службата – деликатна тема, защото през последните трийсет години по-доброто качество на строителството бе направило около една трета от пожарникарите излишни. Вечер и през уикендите ходеше на срещи в местни обществени центрове и храмове. От любопитство Том сравни графика му с тези на тримата му основни противници и никой от тях не изглеждаше да полага толкова усилия. Логично беше човек да се запита каква е ползата. Ако Пол влезеше в кметството, нямаше да му стане по-леко. Това не беше обикновена длъжност с работно време от осем до шест.

Същата вечер Тим отиде на предизборната среща на Пол в Еврейския център на Сентър Сити. Зрителите бяха сравнително малко, около седемдесет и пет души, но когато се отправи към сцената, Янис изглеждаше много ентусиазиран. Носеше сако от камилска вълна, без вратовръзка, и говори без предварително представяне в продължение на петнайсетина минути. Изглеждаше обаятелен и спокоен, докато разказваше за трите стълба на политиката си – образование, безопасност и финансова стабилност – и за детството си в този град. Как до влизането си в колежа работел в бакалницата на Майки. Разказваше забавни случки как още от петгодишни с Кас лепели етикети с цени по консервите.

– За моето семейство – заяви той – изобретяването на баркода беше по-важно от кацането на Луната.

Когато даде думата за въпроси, няколко души попитаха за оттеглянето на иска срещу Хал. От време на време, докато обмисляше отговорите си, той сваляше очилата си и потъркваше основата на носа си.

– Честно казано – отговори по въпроса за делото, – допуснахме грешка. Бях ядосан, че говорят такива неща срещу мен, и исках да заема позиция. Но в един момент, когато видиш, че някой се е вманиачил, трябва да си дадеш сметка, че не разсъждава разумно. Той ще вярва в това, в което иска да вярва, независимо какво ще направиш.

Обяснението изглежда се прие добре от мнозинството в залата. Един възрастен мъж се изправи и изнесе дълга тирада за грубияните като Кронон, които размахват милиардите си като бухалки. Ако богаташите можели да харчат без ограничения, за да решават изборите, обществото се било върнало там, откъдето сме започнали – във времето, когато само имотните бели мъже са имали право да гласуват. Присъстващите заръкопляскаха. Накрая въпросите се прехвърлиха към финансирането на училищата и качеството на ученическата храна.

По едно време Пол отвори бутилката вода, оставена на подиума, и отпи голяма глътка. След това Тим не я изпусна от очи.

След като Пол слезе от сцената, старецът се нареди на опашката от петима-шестима души, които искаха да говорят лично с кандидата. Застанал на последното стъпало, Пол изпи водата от бутилката, докато слушаше някаква възрастна жена, която говореше за почти фалиралата общинска болница. Изглеждаше уморен, с тъмни сенки под очите, които като че ли се бяха появили след последното му явяване в съда.

В кариерата си на частен детектив Тим бе събрал цяла колекция от неща за дегизиране, които използваше при продължително следене: смешни перуки, работни гащеризони, дори две-три рокли, които носеше в отчаяни моменти. Изненадващо беше колко лековерни са хората. За това събитие се бе подготвил просто: бе сменил обичайното си старо палто с анорак, носеше очилата си за нощно шофиране и плетена шапка. Точно когато Пол затвори бутилката, Тим се приближи и се пресегна:

– Аз ще се погрижа за това, сенаторе.

Янис му подаде бутилката, като не забрави да благодари, преди да се обърне към следващия човек на опашката. Когато се отдалечаваше, на Тим му се стори, че Пол погледна след него. Затова се престори, че я пуска в едно кошче за боклук, и я скри в ръкава си. Запечата я в найлоново пликче веднага щом се качи в колата си, и още на другата сутрин я занесе на Явем. Една млада сътрудничка на учения му каза да очаква ДНК резултатите до три седмици.

21.

Имен ден – 29 февруари 2008 година

Двайсет и девети февруари бе именният ден на Кас – не заместващото тържество, което обикновено правеха, когато бяха малки, а истинският ден, в който се отбелязваше паметта на Свети Касиан, веднъж на четири години. През последния месец между двамата братя имаше много повече напрежение, отколкото Пол бе очаквал, и сега с надеждата, че така ще облекчи положението, той планираше голямо събиране. Това беше първият имен ден от двайсет и пет години, който Кас щеше да отпразнува, открит за роднини и съседи, за да могат отново да се запознаят. После Тим Броуди започна да се мъкне с проклетата призовка – като котка, дебнеща птичка – и се наложи да отменят празненството. София се обади на всички гости, като обясни отлагането със спешни задължения около предизборната кампания. Дори сега, след прекратяването на делото, изглеждаше по-разумно Кас да не се набива много на очи. Не се знаеше какво още ще измисли Кронон, но каквото и да беше, със сигурност щеше да замеси и Кас.

В крайна сметка, празненството бе значително по-скромно. През деня братята минаха през старческия дом „Сейнт Бейзъл“, за да видят майка си, после се разделиха, за да отидат на различни предизборни събития. Върнаха се около девет, поръчаха храна от ресторант „Атина“ и посрещнаха малкото избрани гости. Синовете на Пол и София, Майкъл и Стефанос – когото всички наричаха Стив – бяха дошли от „Ийстън“, за да поздравят чичо си, но останаха съвсем малко. Двете момчета все още изглеждаха объркани, когато виждаха двамата братя заедно. Беата Вишневски дойде за вечеря, но си тръгна веднага след това – в шест сутринта летеше за Тусон, за да посети майка си.

Беата беше влязла в живота им през 1981 година като приятелка на Кас, неговата любов преди Дита. Красива блондинка, висока близо метър и осемдесет, на осемнайсет години тя беше кадет в полицейското училище и точно под нейно влияние той също реши да кандидатства. Но още преди да го приемат, скъсаха. Беата се влюби в един от инструкторите си, Оли Фъргюсън, и много скоро се ожениха. Кас, повече разочарован, отколкото огорчен, тръгна с Дита няколко месеца по-късно. Оказа се, че и двамата са сбъркали в избора на новите си любовни партньори. Сега Беата търгуваше с недвижима собственост, главно търговски площи, но успя да им намери този апартамент само за един ден, веднага след като разбраха, че Тим Броуди издирва Кас. Дори го беше регистрирала на свое име. Тя също бе смутена от новото развитие на нещата и когато си тръгна, изглеждаше облекчена.

Сега Кас седеше до София срещу Пол на кръглата маса, която бе част от обзавеждането на наетия апартамент. София бе будувала цяла нощ да пече баклава, локми и тригуни и лакираният махагонов фурнир беше осеян с парченца от кори за баница и счукани орехи след изяждането на десертите. В единия край на масата имаше купчина отворени картонени кутии – е подаръците на Кас.

Апартаментът внушаваше ведро настроение. Прозорците на дневната гледаха към реката и сутрин проникваше много светлина. Между кухнята, столовата и дневната нямаше стени. От западната страна имаше две малки спални. София бе донесла много семейни снимки, за да внесе малко уют, но въпреки това апартаментът си оставаше едно скривалище. Кас влизаше и излизаше дегизиран, а Пол внимаваше да координира посещенията си така, че никой да не ги вижда заедно.

След като Беата си тръгна, Кас свали синия кашмирен пуловер, който тя му бе подарила, за да бъдат двамата близнаци отново еднакво облечени. Като го гледаше насреща, Пол се почувства, сякаш отново са две шестгодишни хлапета е еднакви моряшки костюмчета. Сега носеха бели поплинени ризи и панталоните от двата сини жарсени костюма, шити от личния шивач на Пол. От предния джоб на всяко от двете сака, наметнати на облегалките на столовете им, се подаваше рипсена вратовръзка с емблемата на „Ийстън“. Единствената разлика беше, че за тази вечер Кас бе свалил черните очила. След като вечерята приключи, той потърка носа си, после бръкна в джобчето на сакото, извади новата протеза за носа, която София бе направила в края на януари, и я хвърли на масата. Малката силиконова издутина приличаше на кокалче на пръст; двете прозрачни крилца отстрани идеално се сливаха с кожата на лицето му. С този цвят протезата приличаше на живо същество. Можеше да мине незабелязано дори без грим, а под обилното количество пудра, което и двамата носеха всеки ден пред камерите, беше на практика неразличима.

– Това чудо ме скапва – измърмори той.

Беше свалил очилата, за да облекчи носа си от болката. Звучеше обезкуражен, което според Пол бе на път да стане обичайният му тон. София взе протезата, отиде на умивалника и пусна горещата вода върху нея.

– Не изчистваш достатъчно добре новото лепило – каза на Кас. – Всеки ден трябва да махаш всички остатъци от протезата и от кожата си. Колко пъти ще ти казвам?

Беше го посъветвала да маже носа си с антибактериален крем всяка вечер до края на седмицата. Имаше други хирургични лепила, които не дразнеха толкова кожата, но бяха избрали това, съвсем наскоро пуснато на пазара, защото смятаха, че ще е по-стабилно под постоянното облъчване от телевизионните прожектори.

По средата на масата имаше празна бутилка от бяло вино рецина и още една, току-що отворена. Пол извади графика за утрешните предизборни мероприятия от куфарчето си и го хвърли до бутилките. Няколко минути двамата обсъждаха кой къде да ходи, как да организират разговорите и имейлите на адвокатската кантора и ангажиментите в щатския сенат. София най-добре планираше времето за тези неща. Братята не можеха да се появяват едновременно на едно и също място; Пол трябваше да пристига за следващата проява достатъчно дълго след последната поява на Кас, сякаш е пътувал между двете места. Последната работа на София всяка нощ бе да се свърже в интернет и да остави десетки напомняния в общия календар на близнаците. Сега Пол си мислеше същото, което му минаваше през главата всяка вечер: че няма да се справят.

Понечи да стане, за да си върви, но Кас го спря:

– Отново мислих за това и смятам, че трябва да обжалваме вчерашното решение на Дюбоа.

Пол не можеше да повярва, че отново започват този спор. Той бе чакал двайсет и пет години деня, в който двамата е Кас отново ще живеят заедно на свобода, но както при повечето мечти, след края на януари реалността се оказваше по-трудна, отколкото бе очаквал, и много по-безумна от всичко, което беше преживявал дотогава. Хората, които нямат близнак, никога не могат да разберат какво е да гледаш някого, който на практика е твое точно копие, и да чувстваш цялата любов и омраза, съпътстващи тази среща. Когато осъдиха Кас, той седмици наред страдаше физически при мисълта за предстоящата раздяла. Двамата обаче свикнаха да живеят отделно. Хората се нагаждат към загубата. А сега ежедневното общуване е Кас и сблъскването с поразително еднаквия начин, по който функционираха мозъците им, със същите пропуски и обрати, често го стъписваше. Беше забравил това чувство – сякаш бяха баскетболисти, блъскащи се на игрището, като всеки се опитва да измести другия, за да вкара кош.

– Кас, нищо не се е променило. Не можем да обжалваме. Освен всичко друго Дюбоа беше прав.

– Мисля, че Дюбоа го направи, за да ни прецака. От колко години чака тази възможност. Туули не се беше досетил, че доказателствата са собственост на Хал.

– Знаеш ли какво мисля? Мисля, че е отличен съдия, по-добър, отколкото съм си представял, че може да стане.

Проблемът при оценяването на заложбите на някого да стане добър съдия бе в това, че тази професия изисква качества, които са несъществени за обикновен адвокат. Умът е важен и за двете поприща. Но търпението, приличието и чувството за мярка и баланс не са толкова задължителни за практикуващия адвокат.

Кас остави пластмасовата вилица върху една от черните кутии от храната за вкъщи. Пол бе забелязал, че след чаша вино брат му става малко кисел. Имаше всъщност куп неща, които не знаеше за него след четвъртвековната им раздяла. Сега брат му беше много по-самостоятелен и упорит, отколкото на младини. Пол съзнаваше, че вече не може да отстъпва, както би направил едно време, знаейки, че следващия път Кас ще се съгласи с него. Защото сега той беше по-неотстъпчив от всякога.

– Призовки, които влизат в сила след делото. Това е достатъчно спорно. Можем да обжалваме.

– Кас, вече има сума ти хора, които мислят, че сме оттеглили иска, защото крием нещо. Ако се върнем и започнем да спорим с Хал за решение, което с пълно право е взето в негова полза, само ще затвърдим това убеждение.

– А защо просто не кажем: „Минаха двайсет и пет години, Кас излежа наказанието си и с това трябва да се свършва, а сега един крайнодесен екстремист ни тормози“?

– Наистина ли вярваш, че средностатистическият гражданин ще ни подкрепи, ако се опитаме да попречим на Хал да прибере последните следи от убийството на сестра си? Това не отговаря на моите представи за семейни реликви, но хората ще разберат, ако предпочита да ги съхрани, вместо полицията да ги изхвърли.

София, която през последните два месеца се стремеше да не се меси в споровете на братята, особено когато се изостреха прекалено, споделяше мнението на Кас, а не на Пол и адвокатите. Тя също не приемаше решението им да не обжалват.

– Така само го улесняваме да направи ДНК теста – изтъкна тя. – Това е проблемът.

– Права си, София, но той няма добра проба от никого от нас.

– Нали питахме за това – намеси се Кас. – Могат да извлекат ДНК от пръстовите отпечатъци, които са регистрирани като мои.

– Ще се опитат, но няма гаранция, че ще успеят, Касиан. Пък и освен това няма да имат проба от мен.

– Ще намерят начин. Много добре го знаеш. Ще откраднат някоя кърпичка, след като си издухаш носа. Или молив, чийто край си гризал. Или ще вземат проба от бузата на жена, която си целунал по време на среща с избиратели. Рано или късно ще направят теста. Затова трябва да ги спрем.

Пол се чувстваше в омагьосан кръг. От месеци беше така – разкъсван между опитите да осуети теста и да си осигури победа в изборите.

– Ако успеем да ги спрем, макар че не можем – изтъкна той, – всеки съд би решил в тяхна полза и понеже остава един месец до изборите, ще действат бързо. Ще се заредят лоши решения, компромати и всички ще си кажат: „Янис крие нещо.“ Затова по-добре да си траем. Ако Хал получи резултати и се опита да ги публикува, тогава ще мислим как да отговорим в зависимост от това, което ще каже. В този случай поне избягваме най-лошото. Никой прокурор няма да пипне този случай, защото Хал е нарушил правилата за съхранение на уликите. Той е прекалено фанатизиран, за да повярват, че не се е опитал да изфабрикува доказателства.

– И все пак това не е най-доброто решение.

– Прав си. Най-доброто решение за мен е да се откажа. – Пол чувстваше погледите на брат си и жена си. – По десетина пъти всеки ден ми идва да го обявя публично.

За минута Кас изглеждаше така, сякаш ще се нахвърли върху него.

– Това не е само твое решение – каза след малко.

Думите на брат му, изречени толкова злъчно, вбесиха Пол:

– Мое е, Кас. Това е положението.

Кас удари с длани по масата толкова силно, че плотът подскочи и удари Пол в ребрата. Той скочи на краката и Кас го последва, двамата застанаха със стиснати юмруци. Последното им сбиване беше като седемнайсетгодишни, но Пол все още се чувстваше по-силният, когато макар и само за секунди му се искаше да заличи най-важния и често най-вбесяващ факт в живот си – брат си. Ако е вярно, както казваха някои екстрасенси, че между тях има телепатична връзка, по-силна от всичко, което би могло да свързва други двама души, същото със сигурност важеше и за гнева им. За двайсет и четири години той нито веднъж не беше повишил тон на София при инцидентните им спорове.

Сега тя също се изправи, застана пред Кас и го хвана за раменете.

– Не се дръжте като пубери – смъмри ги.

Те останаха още за секунда втренчени един в друг, като разгневени животни, задъхани и е разширени ноздри. После София натисна Кас и го накара да седне.

– Поли, не можем да отстъпим пред Хал Кронон – обърна се към мъжа си. – Ти обеща на Рей и всички, които работят за теб.

Пол се почувства изтощен. Кампанията му даваше енергия, когато печелеше, но в моменти на спад той се чувстваше, сякаш извършва ритуално самоубийство.

– Така или иначе ще изгубим.

– Глупости! – възкликна Кас.

– Казах ти. В неделя „Трибюн“ ще публикува социологическо изследване, според което вече сме трети.

– Аз пък ти казах, че резултатите са трийсет на двайсет и девет на двайсет и осем. Ако се сметне статистическата грешка, пак може да сме първи. Ще напишат, че имаме паритет.

– Преди два месеца водехме с двайсет пункта. Всеки, който се занимава с избори, умее да чете тенденциите. Хората ни и без това са неспокойни, след като ти уволни Крули – изтъкна Пол.

Кас го погледна възмутено:

– Ти самият се съгласи, че Марк е трън в петата.

– Не те обвинявам. Не се изразих точно. Мисля, че беше правилен ход.

От самото начало се бяха разбрали, че спешните решения ще се вземат, без да се съветват помежду си. Освен това десетки пъти бяха обсъждали действията си, ако Дюбоа позволи на Хал да извърши ДНК теста. Бяха Решили, че ще е най-добре да оттеглят иска, което правеше отстраняването на Крули неизбежно. Така бе по-добре и за Марк. След седмица-две той и без това щеше да напусне потъващия кораб, обвинявайки Пол за пробойната в трюма. Марк не беше човек, който ще стои и ще се вайка. Хилари Клинтън вече го бе привлякла за кампанията си в Пенсилвания, родния му щат.

– Не те обвинявам – повтори Пол. – Само казвам, че признаците са ясни. Хал ще продължи да ни притиска. Може да не успее да извади друг коз освен Джорджия, но тя ще остане лицето на кампанията му от онзи клип.

Всеки път, когато виждаше Джорджия Лазопулос по телевизията, Пол се разтърсваше от емоции, главно ужас и чувство за вина. Измъчваше го мисълта, че тя можеше да бъде друга, ако той бе направил друг избор. София бе внесла в живота му толкова, колкото той беше взел от Джорджия. Но любовта не беше математическо уравнение.

– Кас, положението е лошо. Само това искам да кажа. Тогава какъв е смисълът да упорстваме и да се притесняваме за теста?

– Дори да се откажем, това няма да спре Хал. Даже ще го мотивира повече. Той ще направи ДНК теста, дори утре да обявиш, че напускаш САЩ и ставаш гражданин на Беларус. Освен това сега, след като Каманър пое кампанията, победата ни е сигурна, стига да се съсредоточим върху истинските проблеми.

– Не ни достигат средства, Кас. Все по-малко хора идват на предизборните ни мероприятия, особено при набирането на спонсорство. Сам си свидетел. А от самото начало се разбрахме, че няма да се финансираме със заеми.

– Не мисля, че е сега времето да вземаме такова решение. Да дадем шанс на Каманър. Кампанията е като родео. И двамата го знаем.

Пол кимна. Вече много му се спеше. Той се изправи и прегърна брат си.

– Хроня пола – каза на гръцки. – За много години.

Това беше едно от най-прекрасните усещания – да прегърне Кас, да почувства присъствието му.

Със София слязоха в гаража, където беше лексусът им.

– Пиян си – каза тя и взе ключа от ръката му.

– Не съм.

– Пиян си – повтори София.

Когато колата излезе от гаража, навън прехвърчаше мокър сняг и асфалтът отразяваше светлината, създавайки коледно настроение.

– Нали знаеш основния проблем – каза Пол. – Той харесва повече да играе мен, отколкото да бъде себе си.

– За бога, Пол. Какви ги приказваш?

– Не трябваше да се съгласявам с този план. Това, че може да се представя за мен, не му дава право да си прави каквото иска. Трябваше да очертая границата. Това беше безумие.

– Нима забравяш последните двайсет и пет години?

– Ни най-малко. Точно затова се съгласих. Преживяхме ужасни, трудни години и взаимно се подкрепяхме, без обвинения и упреци, и дори през ум не ми е минавало, че ще завършим този период с война. Честно да ти кажа, бях потресен, когато той не пожела да се върне към собствения си живот.

– Наивно е, нали? Ти си един от най-важните мъже в този окръг. В щата. Кас Янис е бивш затворник. Осъден убиец.

– Но знаеш ли, когато пораснахме и светът ни се срина, той бе твърдо решен да бъде себе си. Гордееше се с всички разлики между нас. Той беше по-забавен и по-спонтанен от мен, и не толкова дисциплиниран. Затова и се забърка с Дита. Въпреки че беше глупост, той държеше да вземе решение, каквото аз никога не бих взел. Никога не съм се съмнявал, че след 31 януари 2008 година той ще се впусне презглава в живота, ще има деца и така нататък.

– Ти хареса идеята, Пол. Още първия път, когато го обсъждахме.

– Защото мислех, че така ще имам повече време да си почивам. Вместо това Кас добави нови мероприятия и сега и двамата се изтощаваме от работа.

– На моменти беше много удобно. Не можеш да отречеш. Той обича срещите за набиране на средства, да изкарва долари с всяко ръкостискане. А ти вече не ги понасяш.

– Вече не понасям нищо в тази кампания. Не мога повече. Ако изгубим, това ще е краят.

– Искаш ли да се обзаложим? – усмихна се София.

– Досега не съм ти казвал, но Хал преобърна мисленето ми. Отношението ми към политиката, вече няма да е същото. Аз не съм първият. Това е просто по-груба версия на номера, който спретнаха на Джон Кери в президентските избори. Сега богатите откачалки ме наричат убиец. А това, в което съм вярвал, изграждането на коалиции и организации, отиде на боклука. Излиза, че най-важното е да продадеш задника си на някой милиардер, за да можеш да се противопоставиш на съперника, който е направил същото. Майната им на всички. Честно, когато мисля за бъдещето, по-лесно си се представям да работя с Кас в учебния му център за бивши затворници – проста и ясна работа, при която да съм сигурен, че съм помогнал, за да стане светът по-добър.

– Поли, сега само трябва да преживеем тези избори. Нали така се разбрахме от началото. След като всичко това мине, няма да си толкова уморен и двамата ще измислите какво ще правите занапред.

– Какво има да измисляме? Това трябва да спре, мила. Ние сме двама души, а живеем един живот. Обичам Кас, но не мога да продължавам така. Мама винаги се е тревожила да не повторим някоя от историите за братя в Библията, Яков и Исав или Каин и Авел. Каин е вечният злодей, но аз започвам да му съчувствам – как брат му го обсебва.

– Как така брат ти те обсебва? – попита София. Погледна за момент мъжа си и очите ѝ блеснаха от светлината на уличните лампи.

– Знаеш какво имам предвид – тихо отговори той.

Толкова неща бе пропуснал, докато живееше ден за ден, чакайки Кас да излезе на свобода. Никога не беше противопоставял отношенията с брат си на брака си. Сега геометрията на тези отношения беше объркваща и за тримата. През месеца преди да наемат апартамента, Пол често се прибираше късно от вечерни мероприятия и заварваше брат си и жена си заедно, да се разхождат из къщата по чорапи, да довършват вечерята или седнали един до друг, да гледат телевизия или филм. Близостта им, особено физическият ѝ аспект, който Пол по някаква причина си представяше, го безпокоеше. Бързината, с която София успокои Кас тази вечер, и начинът, по който той го прие, за пореден път го разтревожи. Защо не се досети сам как да усмири брат си?

Пол беше твърде уморен за всичко това. В главата му се оформяха мрачни мисли. Минаваше полунощ, а трябваше да става в пет и половина.

– Скапан съм – измърмори той.

22.

Резултатите – 6 март 2008 година

Младата сътрудничка на доктор Явем, на която Тим предаде доказателствата, получени от щатската полиция, му беше изпратила съобщение на мобилния, за да го уведоми, че тестовете са готови и шефът ѝ иска да говори с него и Ивън в два следобед. Тим и Ивън се срещнаха в Зет-Пи и взеха такси до болницата. Стигнаха за десет минути и тръгнаха през лабиринта от коридори към лабораторията на Явем. Болницата, известна с онкологичния си център, се беше разраснала като тумор във всички посоки. Понякога се налагаше да ходиш стотина метра, докато намериш асансьор. В крайна сметка стигането до лабораторията им отне повече, отколкото да дойдат с колата до болницата.

Явем излезе да ги посрещне и ги покани в малкия си бял кабинет с дълги прозорци, които гледаха към лабораторията. Тим се почувства, сякаш гледа в бъдещето, защото не проумяваше нищо от работата, извършваща се по експерименталните плотове. Когато той се пенсионира от полицията през 1982, идентифицирането на ДНК все още не беше изобретено. Беше научил за тези методи благодарение на Уотсън и Крик и една книга, която беше чел. Спомни си за момент дядо си – мрачен, мълчалив мъж, роден в една ферма край Абърдийн, който не беше виждал влак, докато не бе тръгнал към Америка. Старецът доживя изобретяването на телевизията, но отказваше да гледа, защото беше убеден, че апаратът е обсебен от дявола.

Докато пътуваха в таксито, Ивън бе описала Явем като весел дребосък, но на Тим ученият му изглеждаше доста сериозен с рехавите си мустаци. От другата страна на бюрото едва имаше място за двамата гости, което по някаква причина спечели симпатиите на Тим. Това подсказваше, че Явем е отпуснал повече пространство за лабораторията си вместо за егото си.

– Имам доста новини – започна ученият, – но може би ще стане по-ясно, ако ви представя резултатите по реда на тестовете.

Ако си спомняте, госпожице Милър, предишния път ви описах един много прост експериментален метод. Първата стъпка, за да бъде тестът коректен, беше да потвърдим, че кръвта в дома на Кронон е на някого от братята Янис. После, при положителен резултат, трябваше да докажем, че двамата са еднояйчни близнаци. Ако и това се окажеше така, следваше да проведем два отделни експеримента, за да потърсим така наречените вариации в броя на копията в геномите им. При успешно идентифициране на ВБК следващата стъпка би била да анализираме кръвта от местопрестъплението и да потърсим същата вариация в същия участък на генома.

Първата стъпка бе проведена по стандартния метод. Като се имаше предвид от кога са пробите и вероятността от замърсяване, както казахме, трябваше най-напред да проведем игрек-КТП тест.

Докато говореше, Явем се обръщаше от време на време към Тим, който накрая посочи Ивън и каза:

– Разказвайте на нея, докторе. Тя ще ми обясни по-късно. Много, много бавно.

Ученият се засмя, после отново стана сериозен и продължи:

– Имахме ДНК проби от няколко източника. Първо, кръв от Хал и Зевс Кронон. Взех много добра проба от бутилката, от която ми казахте, че е пил Пол Янис. И имах отпечатъци, за които е доказано, че са от Кас Янис. Започнах с анализ на кръвта от баща и син Кронон.

– Защо на Зевс и Хал? – попита Ивън. – Те не са ли изключени от подозрения след определяне на кръвната група?

– Да, но в този случай има голям риск от замърсяване на пробите. Това е една от многото причини да изследвам най-напред Y-хромозомата. Защото няма риск от замърсяване с ДНК от жените, присъствали на местопрестъплението. Знаем обаче, че Хал и Зевс Кронон са прекарали доста време в спалнята на Дита, преди да дойде полицията. Затова реших, че ще е полезно да секвенираме и техните Y-хромозоми. При ДНК анализа човек никога не знае какви клетки анализира. Може нещо да изглежда като капка кръв, но дори една-единствена кожна клетка от друг човек да повлияе на резултата. Затова, ако имаме достатъчно голяма проба, за да тестваме няколко участъка, би било много полезно да си изясним какви замърсявания можем да очакваме. При баща и син може да се очаква еднаква Y-хромозомна последователност, но изследвахме и двете проби, за да имаме по-добра контрола. Резултатът беше непредвиден – оказва се, че Зевс и Хал не са генетично свързани.

Ивън преживя един от онези особени моменти. Вените на слепоочията ѝ запулсираха и зрението ѝ се замъгли. Веднага разбра защо Явем е толкова сериозен.

– Хал не е син на Зевс?

– Генетично, не.

Сега Тим също разбра и стисна ръката ѝ.

– Ще решим кой да му каже – измърмори Ивън.

– А, не! Аз няма да му кажа. Няма толкова пари на света, които да ме накарат.

– Ох! – въздъхна тя. Пое си дъх и добави: – Добре – тоест, че Явем може да продължава.

– После изследвах близнаците Янис. Получих много добра проба за Пол от бутилката. После се опитах да извлека ДНК от пръстовите отпечатъци на Кас, и успях. Нямаме пълен резултат, но все пак получихме хубави последователности от различни участъци.

– Ами вариациите в броя на копията? – попита Ивън.

– На този етап все още не търсехме такива. Това е цяла поредица от тестове. С този анализ просто доказахме, че двамата са монозиготни близнаци – тоест произхождащи от една и съща яйцеклетка.

– Тук няма нищо неочаквано.

– Е, да… – Явем се усмихна леко, но бързо сведе очи, за да я скрие. – Извинете. И така, след като вече имахме последователността на Y-хромозомата на Пол, излезе още един неочакван резултат. Всъщност отначало не ми направи впечатление, докато Тереза не ми обърна внимание.

Той посочи през стъклото към жена с бяла престилка – онази, която Тим вече познаваше.

– Дано изненадата да е по-добра от първата – измърмори Ивън.

– От същия характер е. Излиза, че Зевс Кронон е баща на близнаците Янис.

Ивън зяпна от смайване.

– Мамка му! – изруга; нещо, което правеше не повече от веднъж годишно.

Тим се изсмя. Зевзеците от енорията на „Свети Димитър“ се майтапеха как било възможно Майки Янис Да има толкова много деца, след като едва се вдигал от леглото. Спомни си, че веднъж отец Ник сериозно насоли един тип в Мъжкия клуб, задето разпространява такива гнусни сплетни.

Ивън го изгледа подозрително:

– Знаеше ли?

– Разбира се, че не.

Междувременно тя бе успяла да направи една малка сметка.

– Значи Зевс и братята Янис имат еднакви Y-хромозоми, така ли?

– Точно така.

– И кръвта на местопрестъплението може да е била от Зевс?

– Съдейки само по Y-хромозомата, да. Но знаем, че между Зевс и близнаците има други генетични различия. Защото той е от друга кръвна група. Те са Б. А той – нулева. Майка им трябва да е с група Б. Но ако кръвната проба от местопрестъплението съдържа тяхната Y-хромозома, това би означавало, че кръвта е на един от двамата. Само че се оказва, че случаят не е такъв. Кръвта не би могла да бъде нито от Зевс, нито от някого от братята Янис.

Сърцето на Ивън се сви от тревога.

– Моля ви, кажете ми, че не е от Хал.

– Със сигурност не е от Хал. Нито от Зевс. Нито от двамата Янис. В тази връзка не е и от майката на Хал, Хермиона.

– Майката?

– Да. Нито една кръвна проба от местопрестъплението не съдържа Y-хромозома.

Ивън занемя за секунда. После попита как е възможно.

– Изследвахме десетина проби от кървавите петна – увери я Явем. – И всеки път резултатът беше същият. Кръвта от стените и прозореца е била от жена.