Бунтът

ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА

Принц Чарлз стъпи на каменистата шотландска земя през лятото, но не победоносно, както се бяха надявали и той, и мнозина други. Когато слезе на брега на остров Ерискей, Макдоналд от Бойсдейл го посъветва да си отиде у дома. Отговорът му бе лаконичен и многозначителен:

— Аз си дойдох у дома.

От Ерискей принцът и седмина други мъже, които бяха плавали с него, замина за сушата. И там якобитите бяха изпълнени повече с тревога, отколкото с ентусиазъм. Подкрепата идваше бавно, ала Чарлз изпрати писма до планинските вождове. Камерън от Локийл бе между тях и макар че даде подкрепата си неохотно и може би с натежало сърце, все пак я даде.

И така на деветнадесети август хиляда седемстотин четиридесет и пета, пред около деветстотин верни мъже, знамето бе издигнато в Глефинън. Бащата на Чарлз бе провъзгласен за Джеймз Осми на Шотландия и Джеймз Трети на Англия, а младия принц — за регент.

Малката войска пое на изток, като набираше сили. Клановете се вдигаха, даваха се клетви, мъжете се прощаваха със своите жени и се присъединяваха към отряда.

Пътуванията на Бригъм през Шотландия с Иън и Кол му бяха помогнали да опознае тази страна. Напредваха бързо, и то точно по един от онези пътища, които бяха построени, за да осуетят шотландския бунт. Като се възползваха от него и от скалистите хълмове, заобиколиха кралските гарнизони във Форт Уилям и Форт Огъстъс.

Духът бе висок, а мъжете груби и решителни като своята земя. Както Бригъм си бе представял, бе нужна само енергията и силата на младия принц, за да ги обедини. Когато мислеха за предстоящите битки, хората мислеха не за смъртта, а за победата и за справедливостта, която толкова дълго им е била отказвана.

Някои бяха млади. Бригъм виждаше бъдещето в нетърпеливите им лица, в начина, по който се смееха и гледаха принца, облечен в традиционната носия на планинците и с бяла кокарда на синята си барета — символ на неговата династия.

Други бяха стари и се виждаше миналото, неостаряващата гордост, вече загубените и спечелените битки. Те гледаха на принца с неговата свежа кръв на Стюартите като на здравата спойка, която ще скрепи заедно клановете.

Но млади или стари, нетърпеливи или с натежало сърце, Чарлз ги увличаше със силата на самата си личност. Това бе неговото време и неговото място. Той искаше да победи.

Времето бе хубаво, вятърът топъл. Някои казваха, че сам Бог е благословил начинанието. За момента наистина изглеждаше така. Хората и оръжията, загубени за якобитите, когато „Елизабет“ бе принудена да се върне, бяха забравени. Имаше достатъчно торф за огньовете, а водата от ледените планински потоци бе свежа. Свиреха гайди, пиеше се уиски и нощем спяха със здравия сън на мъже, започнали приключение.

До Бригъм достигна вестта, че кралската армия, предвождана от генерал сър Джон Коуп, се е насочила на север. Бригъм занесе новините направо на принца, докато мъжете събираха лагера и се подготвяха за днешния поход. Видя как пълните, почти момичешки устни трепнаха в съвсем мъжка усмивка.

— Значи най-после ще се бием.

— Така изглежда, Ваше височество.

Утрото бе топло, меката, прозрачна зора на Шотландия набираше сила. В лагера се носеше миризмата на коне, войници и пушек. Назъбените хълмове бяха смекчени от пролетната зеленина на пирена. В небето се рееше подранил орел.

— Добър ден за бой — отбеляза Чарлз, вгледан в лицето на Бригъм. — Ти би предпочел лорд Джордж да беше с нас.

— Лорд Джордж е отличен командир, Ваше височество.

— Наистина. Ала имаме О’Съливан. — Той посочи към ирландския наемник, който организираше днешния поход.

Бригъм вече имаше някои съмнения. Той не се съмняваше във верността на ирландеца, но чувстваше в него повече плам, отколкото предпазливост. — Щом сме тръгнали на бой, ще се бием.

— Нямам търпение. — Чарлз докосна дръжката на меча си и се огледа наоколо. Изпитваше някакви чувства към тази земя, нещо дълбоко и истинско. Когато станеше крал, щеше да се постарае Шотландия и нейния народ да бъдат възнаградени. — Изминахме дълъг път, Бригъм. Дворът на Луи и всички онези красавици са много далеч оттук.

— Дълъг беше, Ваше височество — съгласи се Бригъм. — Но си струваше.

— Мога да ти кажа, че когато ти замина, някои от онези красавици бяха облени в сълзи. Успя ли да разбиеш някое сърце и в Шотландия?

— Сега за мен има само едно лице, сир, и само едно сърце, което много ще внимавам да не разбия.

Тъмните очи на принца светнаха весело.

— О, изглежда блестящият лорд Ашбърн се е влюбил в някое планинско девойче. Кажи ми, мон ами, хубава ли е тя като сладката Ан-Мари?

Бригъм успя да се усмихне накриво.

— Бих помолил Ваше височество да не прави сравнения, особено пред планинското девойче. Тя има опасен нрав.

— Така ли? — засмя развеселено се Чарлз и направи знак да му доведат коня. — Изгарям от нетърпение да се запозная с нея и да видя каква жена е хванала в капана си най-търсения мъж във френския двор.

Чуваха се гайди, ала войските на Коуп не се виждаха. Говореше се, че се е насочил към Инвернес. Пътят за Единбург бе открит. Трихилядната бунтовническа войска завладя Пърт след кратка, ожесточена битка, после победоносно продължи на юг, като нападна и разгроми два драгунски полка.

Боят възпламени бунтовниците. Най-после действаха, вместо само да приказват, най-после имаше дела, а не само планове. Въоръжени с мечове и гайди, щитове и секири, те бяха като виелица. Оцелелите щяха да разказват истории за безумната им ловкост и дързост, които сами по себе си щяха да са оръжие.

В Пърт към тях се присъедини лорд Джордж Мъри, после заедно с него влязоха в Единбург и го завладяха.

Градът бе в паника. Новините за нападението бяха изпреварили войските на планинците. Носеха се слухове за варвари, канибали и убийци. Градската стража бе избягала и докато Единбург спеше, дружината на Камерън нападна часовите и взе властта.

По заповед на принца нямаше грабежи и плячкосване. Хората в Единбург получиха справедливост и съчувствие, както подобаваше на поданиците на истинския крал.

Бе минал само месец, откак знамето бе издигнато в Гленфинън и Джеймз бе провъзгласен за крал, а неговият син и регент вече се гласеше да открие кралски двор в Холируд.

Кол бе до Бригъм, когато принцът дойде в Холирудския парк на своя сив кон. Събра се тълпа да го гледа. Следваха ги викове и приветствия, защото хората се радваха на младия мъж с карирано сако и синя барета. Може би той още не бе принцът на Англия, но бе техният принц.

— Чуй ги. — Кол се наведе напред на седлото и се усмихна. — Тук е нашата първа истинска победа, Бригъм. И, за Бога, много е приятно.

Бригъм укроти коня си, докато се провираше през тесните претъпкани улици.

— Бих се заклел, че той не може да ги поведе към Лондон единствено със слова. Мога само да се надявам, че доставките и хората, които ни трябват, ще пристигнат, преди да е дошъл моментът.

— Днес те може да са десет пъти повече от нас, и въпреки това никога да не изпитаме вкуса на поражението. Ще бъде както в Пърт и, да, в Колтбридж. — Ранният есенен ветрец утихна и Кол се намръщи: — Обаче, за Бога, колко е мръсно тук. На мен ми дай откритите планини и хълмовете. Как може човек да диша, когато няма място да си поеме въздух?

Единбург бе пълен с къщи и магазини, някои все още от пръст и дърво. Каменните постройки се извисяваха като орлови гнезда със своите пет или шест етажа отпред, а отзад с по девет или десет етажа надолу по стръмните склонове.

— По-лошо от Париж — съгласи се Бригъм. От претъпканите улички се носеше смрад, а боклукът затрупваше тротоарите, ала хората, които поздравяваха принца, сякаш не забелязваха всичко това.

Над бедняшките квартали, над мръсотията на сокаците и калта на улиците, се простираше Кралският път. Единбургският замък, величествен, вече прославен от години и история, стоеше на страж в единия край на тази велика улица. В другия край бе Холируд, където дворецът и абатството се открояваха елегантно на фона на зъберите. Той вече много пъти се бе оказвал сцена на сътресения и страсти. Най-прочутият му и нещастен обитател бе Мери, кралицата на Шотландия. Тя бе живяла тук, в Холирудското абатство се бе омъжила за своя братовчед Хенри Стюарт от Дарнли и той пред очите и бе убил любимия й Рицио в малката столова в нейните покои. Синът й Джеймз се бе родил в замъка, бе преживял тревожно и размирно детство и бе станал крал на Англия и Шотландия.

Тук, в това място на великолепие и интриги Чарлз, правнукът на Джеймз, щеше да създаде своя двор и отново да съживи Холируд.

Той яздеше към замъка, в който бяха живели неговите предци. Слезе от коня, бавно мина през арката и след малко се появи на прозореца на новото си жилище, за да помаха на приветстващата го тълпа.

Единбург владееше принца, а той владееше Единбург. Отпочинали и жадни за победа, якобитите се срещнаха с кралската армия на изток от град Престънпенз. От едната страна бяха драгуните с червени мундири, от другата планинците, стегнати за бой с карирани полички или с тесни карирани панталони. Бригъм, с кожен щит в едната ръка и меч в другата, бе при Макгрегърови. За момент над полето надвисна призрачна тишина. Само глухият писък на гайдите се разнасяше в мъглата. Като ударите на сърцата на мъжете, помисля Бригъм, мъжете, които бяха готови да умрат. Противниковите знамена се развяваха от утринния ветрец.

Първият залп стресна птиците и те с писък излетяха. Пехотата се сблъска със страховития трясък на мечове и секири. Тук, както по време на похода им на юг, шотландците се биеха като дяволи, сечеха с остриета, налитаха, дори да бяха облени в кръв. И както се бе случило и по-рано, английската пехота не издържа на яростта на планинците. Червеният строй се разколеба и се разкъса.

Кавалерията се понесе напред с яростен тропот на копита и блестящи копия. Бригъм се срещна със своя противник, без да обръща внимание на виковете и ругатните около себе си. Край ухото му изсвири изстрел, ала очите му останаха ледено решителни. Кембълови биха познали този поглед. Бригъм бе човек, готов да умре, който обаче бе сигурен, че няма да падне.

Димът от топовете и катапултите бе толкова гъст, че мъжете и от двете страни се биеха като в мъгла. Битката се разгорещи и потта се лееше обилно както кръвта и въздухът смъдеше от смесената им миризма. Лешоядите, привлечени от грохота на боя, вече се рееха над бойното поле.

Докато си проправяше път през остатъците от английските редици, Бригъм виждаше белите кокарди на якобитите и карираните наметала на Макгрегърови, Довалдови, Камерънови. Край него падаха жертви на щикове или мечове, отново и отново земята избухваше от ударите на катапултите и се разпиляваха камъни, пръст и смъртоносен метал. Някои воини падаха с вик, други умираха мълчаливо.

За десет минути битката свърши. Драгуните потърсиха спасение в бягството и се впуснаха към околните хълмове на коне или спешени. Кръвта аленееше по хилавата трева и върху скалите. По земята бяха разпръснати телата на убитите и ранените. Този ден гайдите свиреха победоносно и знамето на Стюартите се развяваше гордо.

— Защо седим сврени в Единбург, когато трябва да вървим към Лондон? — попита Кол, когато влезе в двора на Холируд, увит в наметалото си да го пази от мразовития вечерен въздух.

Като никога Бригъм бе съгласен с неговото нетърпение. Вече почти от три седмици бяха в новосъздадения двор на Чарлз. Самият двор бе бляскав, с приеми и съвети в двореца, но принцът не бе забравил своите бойци и делеше времето си между Холируд и лагера в Дъдингстъв. Бойният дух бе висок, въпреки че мнозина споделяха чувствата на Кол.

Баловете и приемите можеха да почакат.

— Победата в Престънпенз ни спечели допълнителна подкрепа. — Бригъм отметна пелерината си назад, като се наслаждаваше на влажния вечерен вятър. — Не вярвам да се бавим дълго тук.

— Съвети! — изсумтя Кол. — Всеки божи ден съвети. Ако тук има някакви проблеми, момчето ми, те са между лорд Джордж и О’Съливан. Обзалагам се, че ако единият каже, че нещо е бяло, другият ще се закълне, че е черно.

— Знам. — Бригъм се безпокоеше не по-малко от него за това. — Честно казано, Кол, О’Съливан ме тревожи. Предпочитам командирът да е малко по-твърд, да се интересува от пораженията по-малко, отколкото от крайната победа.

— Няма да постигнем нито поражения, нито победи, ако си губим времето в двора.

Бригъм се усмихна, ала се вгледа в спускащата се нощ.

— Липсват ти планините и жена ти, Кол.

— Да. Няма и два месеца, откак напуснахме Гленроу, обаче прекарахме много малко време заедно. А сега, когато чакаме и дете, се тревожа.

— Човек има право да се тревожи за хората, които обича.

— Много от мъжете, които са с нас, знаят, че след като започне походът, може да мине и година, преди отново да видят своите домове и семействата си. — Тъй като не искаше да изпада в мрачно настроение, Кол тупна Бригъм по рамото. — Тук поне ти имаш на какво да се радваш. Жените са много хубави. Чудя ти се защо не си избереш някое моме. Обзалагам се, че си разбил поне десетина сърца с безразличието си през последните няколко месеца.

— Може да се каже, че имам нещо наум. — Някоя, помисли Бригъм. Единствената. — Какво ще кажеш да пресушим една бутилка и да изиграем по една игра? — Кол кимна и двамата тръгнаха през двора.

Бригъм забеляза жената, която излезе от сенките на сводовете, но очите му се плъзнаха по нея и отминаха без интерес. Направи само три крачки и спря. Обърна се бавно да я погледне. Светлината бързо избледняваше и той видя само, че бе висока и много тънка. Главата и раменете й бяха скрити под карирано шотландско наметало. Можеше да е прислужница или някоя от дамите в двора, излязла да вземе малко въздух. Защо обаче една непозната трябваше толкова силно да му напомня за неговата порцеланова пастирка?

И макар че не можеше да види лицето й, бе сигурен, че и тя го гледа също толкова настойчиво.

Внезапното привличане бе съвсем неочаквано. Раздразнен от себе си, Бригъм се обърна и продължи, ала нещо съвсем необяснимо го накара да спре и отново да се обърне. Тя бе все още там, сплела ръце, вдигнала високо глава.

— Какво, по дяволите, ти става? — Кол спря и също се обърна. Като забеляза фигурата под свода, се засмя: — Е, ако това е всичко, не вярвам сега да искаш да играеш с мен на зарове.

— Не, аз… — Бригъм замълча, защото жената вдигна ръце и отметна плаща от главата си. Последните слънчеви лъчи паднаха върху косата й и тя заблестя като залеза. — Серина? — Вторачи се невярващо в нея. Тя пристъпи към него и той видя усмихнатото й лице. Бригъм се втурна през двора и преди да бе успяла да произнесе името му, я грабна в прегръдките си и я завъртя.

— Такава, значи, била работата — измърмори Кол, като видя как приятелят му привлече сестра му за дълга опустошителна целувка.

— Какво правиш тук? Как дойде? — После Бригъм отново я целуна и погълна отговора й.

— Дай път, човече. — Кол измъкна Серина от прегръдките на Бригъм, целуна я силно и я остави да стъпи на краката си. — Какво правиш в Единбург и къде е Меги?

— Тук е. — Задъхана, Серина отново се озова притисната към Бригъм. — И майка, и Гуен, и Малкълм. — Протегна ръка и сестрински дръпна Кол за брадата. — Принцът ни покани в двора. Пристигнахме преди почти един час, но не знаехме къде да ви намерим.

— Меги е тук? Добре ли е? Къде е? — С присъщото си нетърпение Кол се обърна и хукна сам да провери.

— Бригъм…

— Не казвай нищо. — Той прокара пръсти през косите й, като се наслаждаваше на усещането, на аромата. — Не казвай нищо — повтори и наведе глава.

Държа я така, притиснал устни към устните й, тяло към тялото й, докато сенките се сгъстиха. Седмиците на раздяла се стопиха. Ръцете му нетърпеливо се плъзнаха но гърба й, по бедрата й, нагоре към лицето й, докато устните му, пламнали от желание, я караха да стене и да се притиска към него.

— Красива си, всеки път си все по-красива, Серина. Един мъж може да умре от това, че му липсваш.

— Всеки ден мислех за теб и се молех. Когато чухме за битките, едва не полудях, докато чаках писмата ти, за да разбера, че си жив и здрав. — Най-после се отдръпна да го погледне. Тъй като двамата е Кол бяха дошли от военния лагер, Бригъм още не се бе преоблякъл в дворцовите си дрехи. С известно облекчение Серина забеляза, че това бе същият мъж, който бе тръгнал от Гленроу преди почти три месеца. — Страхувах се, че по някакъв начин ще се промениш, като си тук. — Тя облиза устни и огледа сградите. Никога не бе виждала нищо по-великолепно от този дворец с неговите кули и камбанарии, със светлините, блещукащи зад високите прозорци. — Всичко тук е толкова хубаво. Дворецът, абатството.

— Където и да съм, нищо между нас не се променя, Серина.

Тя отново го прегърна и отпусна глава на рамото му.

— Страхувах се, че ще се промени. Всеки ден се молех да си жив и здрав. И всеки ден се молех да не потърсиш утеха в прегръдките на някоя друга жена. Той се засмя и целуна косите й.

— Няма да те питам за кое си се молила по-пламенно. Любов моя, няма никоя друга. Не може да има никоя друга. Тази вечер аз ще намеря в прегръдките ти не само утеха.

Серина се усмихна и плъзна устни към бузата му.

— Де да можеше. Честно казано, освен да те намеря жив и здрав, следващото ми най-голямо желание беше да прекарам една нощ в любов с теб.

— Значи трябва да постарая и двете ти желания да се сбъднат.

Тя отново го целуна и се позасмя: — Ще спя в една стая с Гуен. Няма да е прилично, ми лорд, да дойдеш в моето легло, както и аз да тръгна по коридорите да търся твоята стая.

— Тази нощ ти ще спиш в моята стая като моя жена. Серина отвори изненадано уста и се измъкна от прегръдките му.

— Това е невъзможно.

— Много е възможно. И ще стане. — Без да й даде възможност да отговори, я повлече през арката.

Принцът бе в своите покои и се подготвяше за приема тази вечер. Въпреки че молбата на Бригъм да го приеме в този час го изненада, той се съгласи.

— Ваше височество — поклони се Бригъм, като влезе в гостната на Чарлз.

— Добър вечер, Бригъм. Мадам — обърна се той към Серина, която се наведе в реверанс. Би убила Бригъм, помисли си тя, задето я домъкна пред принца, без дори да я остави да се измие от прахта от пътя и да се среше. — Вие трябва да сте госпожица Макгрегър. — Чарлз я вдигна на крака и й целуна ръка. — Разбирам защо лорд Ашбърн вече не забелязва дамите в двора.

— Ваше височество, много мило от ваша страна, че позволихте на мен и на моето семейство да дойдем.

— Аз съм много задължен на Макгрегърови. Те поддържаха баща ми, поддържат и мен. Такава вярност е безценна. Няма ли да седнете? — Принцът й предложи стол.

Серина никога не бе виждала такава стая. Високият таван бе украсен с къдрици и гроздове от плодове и цветя, а от средата му висеше полилей. По стените имаше фрески, изобразяващи бойните победи на Стюартови. В камината близо до стола й пращеше огън. От клавесина в центъра на стаята се лееше музика. — Сир, искам да ви помоля за една услуга. Чарлз седна и посочи на Бригъм един стол.

— Сигурен съм, че ти дължа повече от една услуга. — Няма отплата за верността, Ваше височество. Очите на Чарлз се смекчиха. Серина разбра защо го наричаха Красивия принц — заради лицето и фигурата му, заради сърцето му.

— Не, ала може да има благодарност. За какво искаш да ме помолиш?

— Бих искал да се оженя за госпожица Макгрегър. Чарлз се усмихна широко и забарабани с пръсти по облегалката на фотьойла.

— Това вече го подозирах. Да ви кажа ли, госпожице Макгрегър, че в Париж лорд Ашбърн беше много щедър към дамите в двора? В Холируд се прояви като по-голям егоист.

Ръцете на Серина останаха целомъдрено сплетени в скута й.

— Вярвам, че лорд Ашбърн е мъдър воин, сър. Той поне донякъде познава необуздания и ужасен характер на клана Макгрегърови.

Силно развеселен, Чарлз се разсмя.

— Е, пожелавам ви всичко най-хубаво. Може би ще искате да се ожените тук, в двора.

— Да, сир, и то тази вечер — отвърна Бригъм. Русите вежди на Чарлз се вдигнаха.

— Тази вечер ли, Бригъм? Такова бързане е… — Погледна отново към Серина. Светлината на огнището играеше изкусително в косите й. — Разбираемо — реши той. — Имате ли разрешението на Макгрегър?

— Да, сир.

— Добре тогава. И двамата ли сте католици? — Те кимнаха и принцът се замисли. — В абатството ще бъде подходящо. Би трябвало да има църковен обряд и така нататък, но мисля, че ако човек не може да се справи с такива неща, той едва ли може да се надява да спечели трона. — Изправи се и Бригъм и Серина също станаха. — Тази вечер ще ви оженя.

Бледа и съвсем несигурна, че не сънува, Серина намери родителите си в тяхната стая.

— Серина… — въздъхна Фиона, като видя, че дъщеря й още не бе сменила пътния си костюм. — Трябва да се преоблечеш. Дворът на принца не е място за кални ботуши и изпоцапани поли.

— Мамо, аз ще се омъжвам.

— По дяволите, момиче! — Иън целуна разрошените й коси. — Ние знаем това.

— Тази вечер.

— Тази вечер?! — Фиона стана от стола си. — Но как…

— Бригъм отиде при принца. Взе ме, ето така. — Серина разпери окалялата си пола, като знаеше, че майка й ще разбере чувствата й.

— Разбирам — промълви Фиона.

— И той тогава… — Тя погледна от майка си към баща си, после обратно. — Мамо…

— Ти искаш ли да се омъжиш за него?

Серина се поколеба, почувствала как старите съмнения се надигат в душата й. Инстинктивно вдигна ръка към гърдите си. На тежка верига под роклята й висеше изумрудът, който Бригъм й бе дал.

— Да — успя само да каже. — Обаче всичко стана толкова бързо. — Той отново щеше да тръгне, помисли тя, Да замине, за да се бие. — Да — повтори по-твърдо. — Нищо не искам повече, отколкото да му принадлежа. Фиона обви ръка около раменете й.

— Значи ще имаме много работа. Иън, остави ни, моля те, и изпрати един слуга да повика Меги и Гуен.

— Изхвърляш ли ме, милейди?

Фиона протегна ръка към него, а Серина хвана другата му ръка.

— Боя се, че никак няма да ти хареса женската работа, която ще трябва да се свърши през следващите няколко часа.

— Да, с удоволствие ще изляза. — Той спря за момент и привлече дъщеря си към себе си. — Ти винаги си ме карала да се гордея с теб. Тази вечер ще те дам на друг мъж и ти ще приемеш неговото име. Ала ти винаги ще бъдеш Макгрегър. — Целуна я. — Кралски е нашият род, Серина, и справедлив.

Серина нямаше време за мислене и определено нямаше време да се задълбава в грандиозността на стъпката, която щеше да предприеме, преди нощта да бе изтекла. Слугите тичаха напред-назад с кани топла вода, която Фиона ароматизираше за банята на дъщеря си. Гуен и Меги бъбреха, докато преправяха роклята, която Серина щеше да носи на сватбата си.

— Романтично е — въздъхна Гуен и огледа критично своите шевове.

— Това е лудост. — Меги хвърли един поглед към паравана, зад който се потеше Серина. — Рина трябва да е направила някаква силна магия, за да накара Бригъм да се разбърза толкова. Той може и да не е толкова задръстен, колкото ми се струваше.

— Само си представи. — Гуен внимателно премести нежния млечнобял атлаз. — Да отиде при принца. Така и не успяхме да разопаковаме багажа след пътуването, и ето вече преправяме балната рокля на мама за сватбата на Серина.

Меги седна и опря ръка на корема си. Бебето, което носеше, нощем винаги ставаше по-палаво. Разопаковането трябваше да почака, помисли си, както и тя и Кол трябваше да почакат, докато истински се срещнат. Потуши смеха си, като си спомни как ги прекъснаха точно в момента, когато се преоткриваха. Погледна към Серина, която излезе, увита в кърпи и с капеща коса.

— Роклята ще стане много красива — увери я Меги и преглътна сълзите си, като си спомни за своята сватба. — И ти също.

— До камината — нареди Фиона, въоръжена с четка. Знаеше, че треперенето няма нищо общо със студа и започна да успокоява дъщеря си, докато изсушаваше косата й. — За жената сватбата е един от най-прекрасните моменти. След години, когато погледнеш назад, това, което сега ти се струва сън, ще бъде много ясно.

— Трябва ли толкова да се страхувам?

Фиона се протегна през рамото на Серина и хвана ръката й.

— Винаги съм мислила, че колкото повече обича една жена, толкова повече се страхува.

Серина се засмя слабо.

— Значи трябва да го обичам повече, отколкото си представям.

— Не бих могла да си пожелая по-добър мъж за теб, Рина. Когато битката свърши, вие ще живеете щастливо заедно.

— В Англия — успя да произнесе Серина.

Фиона започна да я разресва, както бе правила толкова пъти преди това. Мислеше си, че това малко удоволствие скоро ще свърши и ръцете й бяха нежни.

— Когато се омъжих за баща ти, аз напуснах своето семейство и своя дом. Бях израснала със звука на морето, с аромата му. Като момиче обичах да се катеря по скалите и да гледам как вълните се разбиват под мен. Горите на Гленроу ми бяха непознати и ме плашеха. Не бях сигурна, че ще преживея да съм далеч от всичко, което познавах и обичах.

— И как успя?

— Като обичах баща ти повече.

Нагласиха косите й разпуснати, така че да струят по гърба й като светлината на свещите. Корсажът на роклята й бе прилепнал и обгръщаше гърдите й, оставяйки ги да се издигат меко над перлената огърлица. Ръкавите горе бяха бухнали, а към китките се стесняваха. Върху полата, където се разширяваше върху обръчите и фустите, блестяха перли. На кръста й имаше венец от бледорозови диви рози. С разтуптяно сърце Серина пристъпи в абатството.

Това бе място на легенди, на радости и отчаяния, на чудеса. Тук тя щеше да се омъжи.

Той я чакаше. В примигващата светлина на фенерите и свещите Серина се приближи към него. Винаги бе мислила, че бе най-елегантен в черно, но никога не го бе виждала да изглежда по-красив. Сребърните копчета блестяха и придаваха пищност на строго скроеното му сако. За пръв път, откак го познаваше, бе с перука. Мекият бял цвят правеше лицето му по-романтично и царствено контрастираше с тъмносивите му очи.

Не видя принца, нито църквата, препълнена с лордове и дами, които бяха дошли да гледат церемонията. Виждаше само Бригъм.

Когато ръката й докосна неговата, спря да трепери. Двамата заедно се обърнаха към свещеника и се врекоха един на друг.

Часовникът удари полунощ.

Принцът бе решил, че една сватба, колкото и набързо да е направена, заслужава да бъде отпразнувана. Минути след като се превърна в лейди Ашбърн, Серина бе отведена в картинната галерия на двореца, където Чарлз бе дал първия си голям бал в нощта, в която бе превзел града.

Дългата и широка стая вече бе изпълнена с музика. Целуваха я и я поздравяваха непознати, дамите й завиждаха, мъжете я оглеждаха. Главата й се още въртеше от първия път, когато й дадоха чаша шампанско. Тя отпи и почувства как мехурчетата ощипаха езика й.

Използвайки привилегиите си, Чарлз я покани на танц.

— Вие сте прекрасна младоженка, лейди Ашбърн. Лейди Ашбърн!

— Благодаря ви. Ваше височество. Как мога да ви се отблагодаря, че направихте това възможно?

— Аз много ценя вашия съпруг, милейди, и като воин, и като приятел.

Нейният съпруг…

— Можете да разчитате на неговата вярност, сър, както и на моята, и като Ленгстън, и като Макгрегър.

След края на танца я покани Бригъм, като пренебрегна възмущението на другите, които искаха да танцуват с младоженката.

— Забавляваш ли се, любов моя?

— Да. — Глупаво бе да се смущава, помисли Серина, ала усети как се изчервява, докато му се усмихваше. Той изглеждаше различен с перуката и с диамантите. Съвсем не като мъжа, който би я метнал през рамо и би я заплашил, че ще я хвърли в езерото. Изглеждаше блестящ като самия принц. И почти толкова непознат. — Красива зала.

— Виждаш ли портретите? — попита Бригъм и нежно я поведе под ръка да ги разгледа. — Те са осемдесет и девет, всичките на шотландски крале. Чувал съм че са поръчани от Чарлз Втори, въпреки че той никога не е влизал в Холируд след Реставрацията.

Тя знаеше своята история, но се опита да покаже някакъв интерес.

— Да. Това е Робърт де Брус, неудържим боец и обичан крал.

— Би трябвало да се сетя, че една жена, начетена като теб, ще познава историята и политиката на своята страна. — Наведе се близо до ухото й. — А какво знаеш за военната стратегия?

— За военната стратегия ли?

— А, значи все пак има нещо, на което мога да те науча. — Преди да има време да отговори, Бригъм я измъкна грубо през вратата. Едва успя да изпищи приглушено, и той я грабна на ръце и се втурна по коридора.

— Какво правиш? Пак си полудял.

— Бягам. — Музиката зад тях заглъхна и Бригъм забави крачка. — И полудях от момента, в който ти влезе в абатството. Остави ги да танцуват и да пият. Аз ще отнеса жена си в леглото.

Изкачи едно стълбище, без дори да си прави труда да кимне на един слуга, който с разширени от учудване очи се отмести с поклон от пътя му. Все още със Серина на ръце, ритна вратата на стаята си, после отново с ритник я затвори зад гърба си и безцеремонно стовари Серина на леглото.

Тя се опита да изглежда възмутена.

— Така ли се отнасяш с жена си, милорд?

— Още не съм и започнал. — Бригъм се обърна да заключи вратата.

— Може би ми се искаше да изтанцувам още един-два танца.

— О, ще танцуваме, бъди спокойна. Отсега до изгрев слънце, че и после.

Серина му се усмихна:

— Има танцуване и танцуване, сесънек.

— Да — имитира я той шеговито. — Нямах предвид менует.

Тя приглади измачканата си пола.

— Какво тогава имаше предвид? — Вдигна вежди, като се чудеше дали Бригъм чува колко бързо и силно бие сърцето й. — Гуен мисли, че си романтичен. Съмнявам се дали ще продължи да мисли така, като й кажа как си ме хвърлил на леглото като торба с картофи.

— Романтика ли? — Той запали свещите край леглото. — Това ли искаш, Рина?

Тя размърда почти голото си рамо:

— Това е, за което Гуен си мечтае.

— Ала не и ти? — Бригъм се засмя, съблече сакото си и го хвърли на един стол. Ако го бе видял, Паркинс щеше да потрепери. — Една жена има право на романтика през първата си брачна нощ. — За нейна изненада коленичи до леглото и свали обувките й. — Нямах възможност да ти кажа колко беше великолепна, когато стоеше до мен под светлината на фенерите в абатството. Или как, когато те видях там, всичките ми мечти се сбъднаха.

— Аз си помислих, че приличаш на принц — промълви Серина и потрепери, когато той прокара пръсти по стъпалото й.

— Тази нощ аз съм само един мъж, влюбен в жена си. — Докосна устни до глезена й. Уханието от банята й се завъртя изкусително в главата му. — Омагьосан от нея. — Бавно плъзна устни нагоре по прасеца й да усети пулса под коляното. — Покорен от нея.

— Страхувах се. — Тя протегна ръце и го привлече към себе си. — От момента, в който влязох в църквата, се страхувах. — Въздъхна, защото Бригъм обсипа с целувки ръба на корсажа й и разгорещи кожата.

— Още ли се боиш? — С уверени пръсти разкопча роклята й и я остави безшумно да се спусне до кръста й.

— Не. Престанах да се боя, когато ти ме грабна и хукна по коридора. — Усмихна се и със също толкова уверени ръце свали жилетката от раменете му. — В този момент разбрах, че отново си моят Бригъм.

— Винаги съм твой, Рина. — Той я положи нежно на леглото и й показа колко са правдиви думите му.