Бунтът

ВТОРА ГЛАВА

Нямаше време за официално представяне. Бригъм бе посрещнат на вратата от високо чернокосо слугинче, което закърши ръце и хукна да вика лейди Макгрегър. Фиона дойде от кухнята със зачервено от огъня лице. Като видя сина си в безсъзнание в ръцете на един непознат, побледня.

— Кол… Да не е…

— Не, милейди, но раната е тежка.

С тънката си ръка тя докосна лицето на сина си.

— Моля ви, бихте ли го качили горе? — Тръгна пред него, като по пътя даваше нареждания за вода и превръзки. — Тук. — Отвори една врата и погледна през рамото на Бригъм. — Гуен, слава Богу. Кол е ранен.

Гуен, по-дребна и по-крехка от майка си и сестра си, бързо влезе в стаята.

— Запали лампите, Моли — нареди тя на слугинята. — Ще ни трябва много светлина. — Вече притискаше ръка към челото на брат си. — Има треска. — Кръвта му се бе просмукала през наметалото и обагряше чаршафите. Можете ли да ми помогнете да го съблека?

Бригъм кимна и започна да работи заедно с нея. Гуен спокойно изпрати за лекарства и вода, бързо донесоха и ленено платно. Младото момиче не припадна при вида на раната от меч, както Бригъм се бе страхувал, а умело започна да я почиства. Дори под нежните и ръце Кол простена и се размърда.

— Подръжте тук, ако обичате. — Гуен посочи на Бригъм да задържи върху раната тампона, който бе направила, докато тя наливаше в дървена чашка сироп от мак. — Ще трябва да се справим с треската. — Майка й вече бършеше челото на сина си с мокра кърпа.

— Той е силен. Няма да го загубим сега. — Фиона се поизправи и отметна косата, която бе паднала върху лицето й. — Благодаря ви, че го донесохте — обърна се тя към Бригъм. — Ще ми кажете ли какво се случи?

— Бяхме нападнати на няколко километра на юг оттук. Кол беше сигурен, че са Кембълови.

— Разбирам. — Фиона стисна устни, ала гласът й остана спокоен. — Трябва да ви се извиня, че дори не ви предложих стол и нещо горещо за пиене. Аз съм Фиона Макгрегър, майката на Кол.

— Аз съм Бригъм Ленгстън, приятел на Кол.

Тя успя да се усмихне, но продължи да държи в дланта си отпуснатата ръка на своя син.

— Граф Ашбърн, разбира се. Кол ни е писал за вас. Моля ви, ще кажа на Моли да вземе палтото ви и да ви приготви нещо за освежаване.

— Той е англичанин. — Серина стоеше на вратата. Бе свалила наметалото си и сега бе облечена само с проста домашно тъкана рокля от тъмносиня вълна.

— Знам това, Серина. — Фиона отново насочи измъчената си усмивка към Бригъм. — Палтото ви, лорд Ашбърн. Дълго сте пътували. Сигурна съм, че имате нужда от топла храна и малко почивка. — Когато той свали палтото си, погледът й се спря върху рамото му. — О, вие сте ранен.

— Нищо сериозно.

— Драскотина — обади се Серина и понечи да мине покрай него и да отиде при брат си, ала погледът на Фиона я спря.

— Заведи нашия гост долу в кухнята и се погрижи за раните му.

— По-скоро бих превързала плъх.

— Ще направиш каквото ти казвам и ще покажеш необходимото уважение към госта на нашия дом. — В гласа на майката се прокраднаха стоманени нотки. — След като превържеш раните му, имай грижата да получи прилично ядене.

— Лейди Макгрегър, това не е необходимо.

— Простете, лорд Ашбърн, много е необходимо. Ще ме извините, че няма да се погрижа лично за вас. — Отново взе кърпата за челото на Кол. — Серина?

— Добре, майко, заради теб. — Серина се обърна с много лек и демонстративно обиден поклон. — Ако обичате, милорд.

Той я последва през къщата, много по-малка от замъка Ашбърн и подредена изрядно. Завиха през коридора и слязоха по две тесни стълбища, преди тя да реши да го прекара през задните стълби. Бригъм обаче почти не забелязваше къде вървят, загледан в напрегнатия й гръб. В кухнята ухаеше на подправки и месо от гърнето, окачено на верига над огъня, носеше се аромат на току-що опечен пай. Серина посочи към ниско столче с тънки крака.

— Моля седнете, милорд.

Той седна и само едва доловимо трепване на очите издаде, че го заболя, когато тя отпори ръкава от ризата му.

— Надявам се, че не припадате при вида на кръв, госпожице Макгрегър.

— По-вероятно е вие да припаднете при вида на съсипаната ви риза, лорд Ашбърн. — Хвърли настрани скъсания ръкав и донесе купа с гореща вода и чисто платно.

Бе повече от драскотина. Англичанин или не, Серина малко се засрами от себе си. Очевидно раната му се бе отворила, докато бе носил Кол. Докато попиваше кръвта, която бе започнала обилно да тече, забеляза, че в мускулестото му рамо имаше поне петнадесет сантиметров прорез.

Кожата му под ръцете й бе топла и гладка. Бригъм не миришеше на парфюми и пудри, както си бе представяла, че миришат всички англичани, а на коне, на пот и на кръв. Странно, но това я трогна и направи пръстите й по-нежни, отколкото бе възнамерявала.

Имаше лице на ангел, мислеше Бригъм, докато тя се навеждаше над него. И душа на вещица. Интересно съчетание, реши той, когато долови дъх на лавандула. Устни, създадени за целувки, и враждебни очи, които можеха да пробият дупка в мъжа. Какви ли бяха на пипане косите й, уловени в мъжки длани? Прииска му се да ги погали, просто за да види реакцията й. Ала реши, че една рана за днес му стига.

Серина работеше умело и мълчаливо, почистваше раната и я налагаше с един от билковите мехлеми на Гуен. Миризмата бе приятна и й напомняше за гора и цветя. Тя почти не забелязваше, че неговата английска кръв бе върху пръстите й.

Посегна към бинтовете и Бригъм се размърда. Изведнъж се озоваха лице срещу лице, толкова близко, колкото могат да бъдат мъж и жена, без да се прегърнат. Серина почувства дъха му върху устните си и бе изненадана от бързото трепване на сърцето си. Забеляза, че очите му бяха сиви, по-тъмни, отколкото когато я бе огледал студено на пътя. Устните му бяха красиви, сега извити в усмивка, която променяше острите му аристократични черти в нещо достъпно.

Стори й се, че усеща пръстите му върху косите си, но бе сигурна, че се лъже. За момент, може би за два момента, в съзнанието й нямаше нищо и тя можеше само да го гледа и да се чуди.

— Ще оживея ли? — попита той.

Това бе достатъчно, този подигравателен, самодоволен английски глас. Нищо друго не й трябваше, за да я освободи от каквато и магия да й бяха направили очите му. Серина му се усмихна и стегна бинта достатъчно силно, за да го накара да подскочи.

— О, извинете ме, милорд — изпърха тя с мигли. — Да не ви заболя?

Бригъм я погледна кротко и помисли колко ли би му било приятно да я удуши.

— Моля, не се безпокойте за това.

— Няма да се безпокоя. — Серина стана да отнесе купата с кървавата вода. — Не е ли странно, че английската кръв е толкова рядка?

— Не бях забелязал. Шотландската кръв, която пролях днес, ми се стори доста бледа.

Тя се извъртя.

— Ако това е била кръвта на Кембъл, значи сте отървали света от още един борсук, ала няма да ви благодаря за това или за каквото и да било друго.

— Късате ми сърцето, милейди, когато аз живея само за вашата благодарност.

Серина грабна една дървена купа — въпреки че майка й би я накарала да вземе порцеланова — напълни я със задушено и така я стовари на масата, че половината се разсипа. После му наля бира и хвърли в една дървена паница две овесени питки. Жалко, че не бяха корави.

— Вечерята ви, милорд. Внимавайте да не се задавите.

Той се изправи и за пръв път тя забеляза, че бе висок почти колкото брат й, макар и не толкова мускулест.

— Брат ви ме предупреди, че сте зла.

Серина опря юмрук на хълбока си и го погледна изпод ресници, много по-тъмни от разрошената коса.

— Имате късмет, милорд, така ще знаете, че не трябва да ме ядосвате.

Бригъм пристъпи към нея. Бе неизбежно, като се имаше предвид характера му и склонността му да се бие лице в лице. Тя вирна брадичка, сякаш чакаше с нетърпение сблъсъка.

— Ако сте намислили да ме гоните в гората с меча на дядо си, помислете си пак.

Устните й трепнаха, въпреки че Серина се мъчеше да сдържи усмивката си. Смехът правеше очите й почти толкова красиви, колкото гневът.

— Защо? Бърз ли сте в краката, сесънек? — обърна се тя към него с келтската дума за омразните английски нашественици.

— Достатъчно бърз, за да подкося вашите крака, ако имате късмет да ме хванете. — Взе ръката й и не бе нужно нищо друго, за да изтрие усмивката от очите й. Въпреки че дланта й се сви в юмрук, той я поднесе към устните си. — Моите благодарности, госпожице Макгрегър, за вашите нежни грижи и гостоприемство.

Серина се обърна вбесено и изфуча навън.

Когато Иън Макгрегър се върна с най-малкия си син, бе непрогледна тъмнина. След като хапна набързо, Бригъм влезе в стаята, която му бяха дали, за да остави семейството на спокойствие и да си даде време да помисли. Кол бе описал доста добре Макгрегърови. Фиона бе прелестна, с достатъчно сила в лицето и поведението си, за да добави към красотата й кураж. Младата Гуен бе сладка и кротка, със свенливи очи… И с нетрепващи ръце, когато зашиваше раздрана плът.

Колкото до Серина… Кол не бе споменал, че сестра му бе вълчица с лице, съперничещо на митичната Елена, но Бриг бе доволен, че можеше сам да си състави впечатление. Може да бе вярно, че тя нямаше причини да обича англичаните, ала той предпочиташе да преценява мъжа като мъж, не по неговата националност.

Би трябвало да преценява и жената като жена, не по външния й вид, помисли Бригъм. Когато се бе втурнала към тях на пътя, с озарено от радост лице, се бе почувствал като ударен от гръм. За щастие не бе от мъжете, които задълго остават под магията на две красиви очи и един хубав глезен. Бе дошъл в Шотландия да се бие за кауза, в която вярваше, не да се безпокои, че някакво момиче го мрази.

Заради произхода му, мислеше той, докато крачеше до прозореца и обратно. Никога не бе имал причина да не се гордее със своя род. Дядо му бе човек, когото бяха уважавали и от когото бяха се страхували. Откак бе достатъчно голям, за да разбира, Бригъм бе възпитаван, че да бъде Ленгстън бе и привилегия, и отговорност. Той не приемаше лекомислено нито едното, нито другото. Иначе би останал в Париж, би се наслаждавал на капризите и прищевките на изисканото общество, вместо да дойде в шотландските планини и да рискува всичко заради младия принц.

Да я вземат дяволите тази жена, задето го гледаше, сякаш бе боклук.

На вратата се почука. Бригъм се намръщи и се обърна от прозореца.

— Да?

Слугинчето, примряло от притеснение, отвори вратата и като го видя такъв мрачен, сведе очи и нервно запелтечи:

— Моля за извинение, лорд Ашбърн… — бе всичко, което успя да каже.

Той почака, после въздъхна:

— Мога ли да знам за какво искаш извинение?

Тя го стрелна с поглед и отново се вторачи в пода.

— Милорд, господин Макгрегър иска да ви види долу, ако е удобно.

— Разбира се, веднага идвам.

Но момичето вече бе излетяло. Тази вечер щеше да има какво да разказва на майка си — как Серина Макгрегър бе обидила английския лорд в лицето. Лице, което, трябваше да признае, бе дяволски красиво.

Бригъм пооправи дантелата на китките си. Бе пътувал само с един кат дрехи и се надяваше каретата с останалия му багаж утре да успее да стигне до Гленроу.

Спусна се по стълбите, строен и елегантен в черно и сребристо. На врата му се къдреше дантела, пръстените му светеха под лампата. В Париж и Лондон бе следвал модата и пудреше косата си. Тук с удоволствие бе изоставил това досадно занимание и гарвановочерната му коса бе сресана назад.

Макгрегър го чакаше в столовата и пиеше портвайн. Зад гърба му пращеше огън. Косата му бе тъмночервена и падаше до раменете. Лицето му бе покрито с брада в същия цвят. Бе облечен както подобава, когато се посрещат знатни гости. Наистина, традиционната поличка му стоеше добре, защото бе висок и широкоплещест като сина си. Към нея той носеше жакет от телешка кожа, на рамото с катарама, върху която бе гравирана лъвска глава.

— Лорд Ашбърн, добре дошли в Шотландия и в дома на Иън Макгрегър.

— Благодаря ви. — Бригъм прие предложената чаша портвайн и седна. — Бих искал да се осведомя за Кол.

— Спи по-спокойно, макар дъщеря ми Гуен да ми казва, че нощта ще бъде тежка. — Иън замълча за момент и сведе поглед към оловната чаша, която държеше в широката си ръка с дебели пръсти. — Кол ни е писал за вас като за приятел. И да не бе писал, сега щяхте да сте приятел, защото вие бяхте този, който ни го върна.

— Той ми е приятел и винаги ми е бил.

Това бе прието с кимване.

— В такъв случай пия за ваше здраве, милорд. — Иън пи с удоволствие. — Чувал съм, че баба ви е била Макдоналд.

— Да. От остров Скай.

Обветреното лице на Иън се отпусна в усмивка.

— Тогава още веднъж добре дошли. — Вдигна чашата си и се вгледа в очите на своя гост. — За истинския крал?

В отговор Бригъм вдигна своята чаша.

— За краля отвъд морето. — Срещна пламтящите сини очи на Иън. — И за предстоящия бунт.

— Да, за това ще пия. — Иън пресуши на един дъх чашата. — Кажете ми сега как стана така, че моето момче беше ранено.

Бригъм му разказа за засадата, описа в подробности мъжете, които ги бяха нападнали, и тяхното облекло. Докато говореше, Иън се бе навел напред на голямата маса, сякаш се страхуваше да не пропусне и една дума.

— Проклетите убийци Кембълови! — избухна той и стовари юмрук на масата. Чашите и чиниите подскочиха.

— И Кол така мислеше — съгласи се Бригъм спокойно. — Знам някои неща за клановете и за враждата между вас и Кембълови, лорд Макгрегър. Може да е било просто грабеж, а може и да се е разчуло, че якобитите са се раздвижили.

— Наистина са се раздвижили. — Иън се замисли за момент и забарабани с пръсти. — И какво, двама на четирима? Не е толкова зле, когато става дума за Кембълови. Вие също сте ранени?

— Леко. — Бригъм сви рамене, навик, който бе придобил във Франция. — Ако конят на Кол не се беше подхлъзнал, никога нямаше да се открие. Кол е дяволски добър фехтовач.

— И той така казва за вас — засмя се Иън. От нищо не се възхищаваше повече, отколкото от един добър боец. — Някаква битка по пътя към Кале?

Бригъм се усмихна:

— Просто забавление.

— Бих искал да чуя нещо повече за това, ала първо ми кажете каквото можете за принца и за неговите планове.

Говориха часове наред, пресушиха бутилката и отвориха нова, докато свещите догаряха. Официалностите изчезнаха, бяха вече само двама мъже, единият превалил разцвета си, другият едва наближаващ към него. И двамата бяха бойци по рождение и по характер. Можеше да се бият по различни причини, единият в отчаян опит да запази своята земя и начина си на живот, другият заради едната справедливост. Но щяха да се бият. Когато се разделиха, Иън за да види сина си, а Бригъм да вземе малко въздух и да провери конете, се познаваха толкова добре, колкото им бе нужно.

Когато Бригъм се върна, бе късно. Къщата бе притихнала, камините загасени. Навън вятърът свиреше и му напомняше за усамотението, за отдалечеността от Лондон и от всичко, което му бе близко и познато.

Близо до вратата гореше една свещ, за да му показва пътя. Той я взе и тръгна по стълбите, макар да знаеше, че още бе прекалено неспокоен, за да заспи. Макгрегърови го интересуваха още от първия път, когато двамата с Кол споделиха една бутилка и историите на живота си. Знаеше, че са силно свързани, не само заради семейно задължение, а и от привързаност и от общата си любов към своята земя. Тази вечер ги бе видял как работят задружно с несъмнена вяра един в друг. Нямаше истерии, когато бе внесъл Кол в къщата, нямаше плачещи и припадащи жени. Всеки правеше каквото трябваше да се направи.

Точно от такава сила и чувство за дълг щеше да има нужда Чарлз през следващите няколко месеца.

Бригъм отмина стаята си и отвори вратата към стаята на Кол. Завесите на леглото бяха вдигнати и той видя, че приятелят му още спи, завит с одеяла. Видя и Серина, която седеше до леглото и четеше книга на светлината на тънка свещ.

За пръв път я виждаше спокойна. Лицето й бе необичайно красиво в меката светлина. Косите й, падащи по гърба, блестяха. Бе се преоблякла в тъмнозелен халат с висока яка, която подчертаваше лицето й. Брат й измърмори нещо насън, тя го погледна и сложи ръка на пулса на китката му.

— Как е той?

Серина се стресна от гласа на Бригъм, ала бързо се овладя. С безизразно лице се облегна назад на стола и затвори книгата в скута си.

— Още има треска. Гуен мисли, че до сутринта трябва да премине.

Бригъм се приближи до леглото. Огънят зад него гореше буйно. Димът се смесваше с миризма на лекарства и мак.

— Кол ми е казвал, че тя може да прави чудеса с нейните билки. Виждал съм лекари, които с по-малко сигурна ръка зашиват рана.

Разкъсвана между раздразнението и гордостта за сестра си, Серина приглади полата си.

— Тя има дарба и добро сърце. Щеше да остане с него цяла нощ, но аз я изгоних да си легне.

— Значи гоните всички, не само непознатите? — Той се усмихна и вдигна ръка, преди да му бе отговорила. — Едва ли можете сега да ме разкъсате, скъпа моя, защото ще събудите брат си и цялото семейство.

— Не съм ви скъпа.

— Заради което ще легна в гроба благодарен. Това е просто начин на обръщение.

Кол се размърда и Бригъм се приближи да сложи студената си ръка на челото му.

— Будил ли се е изобщо?

— Един или два пъти, ала не беше на себе си. — Тъй като съвестта й го изискваше, Серина омекна. — Пита за вас. — Изправи се и изстиска кърпата, за да я сложи на челото на брат си. — Трябва да си вървите и да дойдете да го видите сутринта.

— А вие?

Ръцете й бяха нежни, успокояващи, разхлаждащи. Бригъм неволно си представи какво ли би било да ги почувства върху собственото си чело.

— Какво аз?

— Няма ли кой да ви изгони в леглото?

Тя вдигна очи. Напълно разбираше за какво й говори.

— Аз отивам когато и където реша. — Отново седна и скръсти ръце. — Хабите си свещта, лорд Ашбърн.

Без да каже дума, Бригъм я загаси. Светлината на тънката свещичка до леглото ги потопи в интимност.

— Съвсем вярно — съгласи се той. — Една е достатъчна.

— Надявам се, че можете да намерите пътя до стаята си в тъмното.

— Аз имам отлично нощно зрение. Но още не съм си тръгнал. — Взе книгата от скута й. — „Макбет“?

— Не четат ли красивите дами от вашето обкръжение?

Устните му трепнаха.

— Някои от тях четат. — Отвори книгата и прелисти страниците. — Много мрачна история.

— Убийство и власт? — Серина махна с ръка. — Животът, милорд, може да бъде мрачен, както англичаните толкова често доказват.

— Макбет е шотландец — напомни й Бригъм. — „История, разказана от идиот, пълна с шум и ярост, не означаваща нищо“. Така ли приемате живота?

— Приемам го като това, което може да бъде направено от него.

Бригъм се облегна на масата. Вярваше, че тя говори сериозно и това го заинтригува. Повечето от жените, които познаваше, можеха да разсъждават само за модата.

— Защо не разглеждате Макбет като злодей?

— Защо? — Не бе имала намерение да приказва с него, още по-малко да завърже разговор, ала не успя да се въздържи. — Той взема това, което мисли, че е негово.

— А средствата му?

— Безмилостни. Може би кралете трябва да са безмилостни. Чарлз не може да претендира за трона, като се помоли за него.

— Така е. — Бригъм се намръщи и затвори книгата. — Но подлостта и войната са различни неща.

— Мечът си е меч, независимо дали е забит в гърба или в сърцето. — Серина го погледна. Зелените й очи блестяха на светлината на свещта. — Ако бях мъж, щях да се бия, за да победя, и по дяволите средствата.

— А честта?

— В победата има голяма чест. — Тя отново намокри кърпата и я изстиска. Въпреки приказките си, Серина се отнасяше към болестта съвсем по женски — внимателно, търпеливо, старателно. — Имаше време, когато Макгрегърови бяха преследвани като животни, когато на Кембълови се плащаше с хубаво английско злато за всяка смърт. Ако те преследват като диво животно, се научаваш да се биеш като диво животно. Жените бяха изнасилвани и убивани, кърмачетата бяха клани. Ние не забравяме, лорд Ашбърн, нито прощаваме.

— Сега е друго време, Серина.

— Ала кръвта на брат ми беше проляна днес.

Той импулсивно сложи ръка върху нейната.

— След няколко месеца ще се пролее още кръв, но за справедливост, не за отмъщение.

— Вие можете да си позволите справедливост, милорд, ала не и аз.

Кол простена и започна да се мята. Серина отново насочи цялото си внимание към него. Бригъм машинално го хвана.

— Пак ще си отвори раната.

— Дръжте го да не мърда. — Тя сипа още лекарство в дървената чашка и я поднесе към устните на брат си. — Изпий го, миличък. — Наля колкото успя в гърлото му, като през цялото време го увещаваше, молеше, успокояваше. Той трепереше, въпреки че кожата му гореше.

Серина вече не възразяваше срещу присъствието на Бригъм и не каза нищо, когато той свали палтото си и запретна дантелите на китките си. Двамата заедно обляха Кол със студена вода, сипаха още от отварата на Гуен в пресъхналите му устни и продължиха да го пазят.

По време на бълнуването тя почти през цялото време говореше на Кол на келтски диалект, спокойно и непоколебимо като кален войник. За Бригъм бе странно да я гледа такава невъзмутима, след като от първия момент на тяхното запознанство я бе виждала оживена от вълнение или гняв. Сега, в най-дълбоката нощ, ръцете й бяха нежни, гласът й тих, движенията й уверени. Двамата работеха заедно, сякаш цял живот го бяха правили.

Серина вече не отказваше помощта му. Англичанин или не, очевидно обичаше брат й. Ако го нямаше, щеше да се наложи да извика сестра си или майка си. За няколко часа тя се опита да забрави, че лорд Ашбърн въплъщаваше всичко, което тя ненавиждаше.

От време на време, над кърпата или над чашата, ръцете им се докосваха. И двамата се мъчеха да не забелязват дори тази незначителна близост. Той може и да бе загрижен за Кол, но все пак бе английски благородник. Серина може и да бе по-силна от всяка друга жена, която бе срещал, ала все пак бе дива шотландка.

Примирието продължи, докато вилнееше треската на Кол. Когато небето започна да избледнява от наближаващия изгрев, кризата премина.

— Няма температура. — Серина сложи ръка на челото на брат си и преглътна напиращите сълзи. Глупаво бе да плаче сега, Помисли тя, когато най-лошото бе свършило. — Мисля, че ще прескочи трапа; но Гуен трябва да го погледне:

— Трябва добре да поспи. — Бригъм притисна ръка към кръста си, където бе заседнала тъпа болка. Огънят, който на смени бяха поддържали през нощта, все още бумтеше зад гърба му и разливаше светлина и топлина. Бе разкопчал ризата си, за да му е по-удобно, и в дълбокото деколте се виждаха гладки мускулести гърди. Серина изтри чело и се опита да не забелязва.

— Почти съмна. — Чувстваше се отмаляла, уморена до смърт и й се плачеше.

— Да. — Вниманието на Бригъм внезапно и напълно се пренасочи от мъжа в леглото към жената до прозореца. Първите утринни лъчи светлееха зад нея. Халатът я покриваше като кралска мантия. Лицето й бе побледняло от умора и очите й изглеждаха още по-големи, по-тъмни и по-загадъчни заради леките сенки под тях.

Той продължи да я гледа и кръвта й запулсира под кожата. Искаше й се да спре. Този поглед я правеше… Някак безсилна. Внезапно уплашена, откъсна очи от неговите и погледна към брат си.

— Вече няма нужда да стоите тук.

— Да.

Тя му обърна гръб. Бригъм прие това като знак, че го гони. Вдигна иронично вежди, макар че Серина не можеше да го види, и тръгна към вратата, ала я чу да подсмърча и спря. После, проклинайки се, прокара ръка през косата си и се върна при нея.

— Сега няма нужда от сълзи, Серина.

Тя припряно избърса бузата си.

— Помислих, че ще умре. Чак когато всичко мина, разбрах колко съм се страхувала. — Отново изтри лицето си. — Загубила съм си кърпичката — каза нещастно.

Бригъм сложи в ръката й своята кърпичка.

— Благодаря.

— Няма защо — успя той да смотолеви, когато Серина му я върна, мокра и смачкана. — Сега по-добре ли сте?

— Да. — Тя пое дълбоко въздух. — Бих искала да си отидете.

— Къде? — Макар да знаеше, че не бе разумно, я обърна към себе си. Искаше само да види отново очите й. — В леглото си или по дяволите?

За изненада и на двамата, устните й трепнаха в усмивка.

— Където желаете, милорд.

Бригъм искаше тези устни. Мисълта за това го потресе не по — малко от усмивката и. Искаше ги топли и разтворени под своите. Светлината проби нощното небе и се посипа като златен дъжд през прозореца. Преди някой от тях да бе подготвен, той протегна ръка, зарови пръсти в косите й и обхвана шията и.

— Не — успя да възрази, изненадана, че гласът й прозвуча толкова несигурно. Когато вдигна ръка в знак на протест, Бригъм я пресрещна и така, опрели длани, посрещнаха новия ден.

— Треперите — прошепна той и леко плъзна пръсти нагоре по шията и, разпалвайки малки пламъчета. — Чудех се дали бихте могли.

— Не съм ви давала разрешение да ме докосвате.

— Не съм ви молил за разрешение. — Привлече я по-близо. — Нито ще ви моля. — Вдигна съединените им ръце към устните си и нежно целуна пръстите й. — Нито имам нужда.

Наведе глава към нея и тя усети как стаята се накланя и как силите я напускат. Виждаше само лицето му, после само очите му. Като насън притвори очи и разтвори устни.

— Серина?

При звука на гласа на сестра си Серина отскочи и пламнала стисна ръце. Гуен влезе в стаята.

— Трябваше още да почиваш. Спала си само няколко часа.

— Беше достатъчно. Кол? — попита тя и се запъти към леглото.

— Треската му премина.

— Ах, слава Богу. — Гуен се наведе над леглото. С тази коса, по-скоро златиста, отколкото червеникава, и със светлосивия си халат наистина приличаше на ангел, както я бе описал Кол. — Спи добре и би трябвало да поспи още няколко часа. — Вдигна очи да се усмихне на сестра си и видя Бригъм до прозореца. — Лорд Ашбърн! Не сте ли спали?

— Той тъкмо си тръгваше. — Серина бързо застана до сестра си.

— Имате нужда от почивка. — Гуен се намръщи, като се сети за рамото му. — Ще си възпалите раната.

— Той е добре — обади се нетърпеливо Серина.

— За вашата загриженост ви благодаря. — Бригъм се поклони многозначително към Гуен. — Тъй като изглежда, че повече не мога да бъда от полза, ще се насоча към леглото си. — Погледът му се плъзна нагоре-надолу по Серина. До сестра си и тя изглеждаше като ангел. Като отмъстителен ангел. — Ваш слуга, мадам.

Когато излезе, Гуен се усмихна след него. Младото й сърце изпърха при вида на голите му гърди и ръце.

— Толкова е красив — въздъхна тя.

Серина изсумтя:

— Като за англичанин.

— Много мило от негова страна да остане при Кол.

Серина все още чувстваше настойчивите му пръсти върху шията си.

— Не е мил — промълви тя. — Изобщо не вярвам, че е мил.