Бунтът

ПЕТА ГЛАВА

— Ако си мислиш, че ще лежа като старец, когато вие с баща ми заминавате да вършите работата на принца, значи си луд. — Пред погледа на Бригъм Кол се надигна от леглото и несигурно стъпи на крака. Зави му се свят, но той се опря на таблата и смъкна нощницата си. — Къде, по дяволите, са ми дрехите?

— Скъпи ми Кол — отвърна Бриг, — откъде да знам?

— Трябва да си видял какво са направили с тях.

— Извинявай, ала не мога да ти помогна. — Бригъм издуха една власинка от ръкава си и продължи с най-мекия си тон: — Нито ще мога да те донеса обратно в леглото, ако припаднеш и се изтърсиш от коня си.

— Денят, в който един Макгрегър падне от коня си…

— Длъжен съм да ти напомня, че вече веднъж си го правил. — Когато Кол само изпсува и се повлече към раклата да си търси дрехите, Бригъм сключи ръце зад гърба си. — Кол — подзе той предпазливо, — съчувствам ти, повярвай ми. Сигурен съм, че е ужасно ден и нощ да си прикован към болничното легло, но просто още не си достатъчно добре, за да пътуваш.

— Аз ти казвам, че съм добре.

— Гуен казва, че не си.

Ядосан, че не може да намери нищо, освен чаршафи и одеяла. Кол затръшна капака на раклата.

— Откога това момиченце управлява моя живот?

— Откакто го спаси.

Това укроти Кол, който стоеше в ранната утринна светлина, както го е майка родила. Откак бе тръгнал от Лондон, бе оставил брадата си да расте на воля и остротата, която тя придаваше на лицето му, му отиваше.

— Не се съмнявам, че заслугата е нейна — добави Бригъм. — И нямам желание да видя как целият й тежък труд отива на вятъра, защото ти си прекалено горд, за да си починеш, докато можеш да бъдеш от полза.

— Черен е денят, в който един Кембъл ме спира да тръгна с баща ми да събирам от клановете помощ за Стюартите.

— О, ще имаш време. Това е само началото. — Бригъм се усмихна, усетил, че гневът на Кол отстъпва пред разума. Много приличаше на сестра си, пламваше като сухо дърво. За съжаление Серина не се успокояваше толкова бързо. — И трябва да ти напомня, че днес отиваме само на един невинен лов. Не си струва да се разпространяват слухове, че има нещо друго.

— Смятам, че в собствения си дом мога да говоря, каквото мисля — изръмжа Кол, ала отстъпи. Трябваше да изпие горчивата чаша и да си признае, че още далеч не бе готов за пътуването на запад. И, което бе по-лошо, ако настояваше да тръгне, щеше да бави останалите. — Ще се срещнеш ли с Макдоналдови и с Камерънови?

— Така разбирам. Ще има и представители на Драмъндови и на Фърпосънови.

— Ще трябва да поговориш с Камерън от Локийл. Той винаги е бил силен поддръжник на Стюартите и гласът му се чува. — Кол прокара ръка през рижата си грива. — По дяволите, аз трябваше да съм там, до баща ми, да покажа, че стоя зад принца.

— Никой няма да се усъмни в това — започна Бригъм и замълча, защото влезе Гуен с подноса със закуската. Тя хвърли един поглед към брат си, гол и бесен, и изцъка с език.

— Надявам се, че още не си си извадил конците от шевовете.

— По дяволите, Гуен! — Кол грабна едно одеяло и се уви. — Имай Поне малко уважение.

Тя с нежна усмивка остави подноса и се поклони на Бригъм.

— Добро утро, Бриг.

Бригъм допря кърпичка към устните си в напразно усилие да скрие усмивката си.

— Добро утро.

— Бриг, а? — изломоти Кол. Знаеше, че ако постои още пет минути прав, ще изпадне в неловко положение. — Прекалено фамилиарен си станал със сестра ми, Ашбърн.

Бригъм едва не трепна, като си помисли колко фамилиарен бе станал с другата сестра на Кол.

— Малко след като ти избърсахме кръвта, престанахме с официалностите. — Той взе палтото си. — Боя се, че днес ще имаш проблеми със своя пациент, Гуен. Той е в отвратително настроение.

Гуен отново се усмихна и отиде да опъне чаршафите.

— Кол никога не ми създава проблеми. — Оправи възглавниците му. — Може да се почувстваш по-добре, след като закусиш, Кол. Ако имаш желание за една кратка разходка, ще дойда с теб. Но мисля, че първо трябва да се облечеш.

Със сподавен смях Бриг иронично се поклони. Малкият ангел на Кол може и да не хапеше като сестра си, ала знаеше как да постигне своето.

— Виждам, че си в добри ръце и мога да те оставя.

— Бриг…

Бригъм сложи ръка на рамото му.

— След седмица се връщаме.

Прекалено слаб, за да спори, Кол позволи да го сложат да легне.

— Господ да е с вас.

Когато Бригъм излезе, Гуен нахлузваше през главата на Кол чиста нощница. Той се насочи към стълбите, но видя, че го чака Паркинс, изправил гръб, стиснал устни и с куфарче в ръка.

— Решил ся да се върнеш в Англия ли, Паркинс?

— Напротив, милорд, имам намерение да ви придружа на лова.

Бригъм му хвърли един бърз и невярващ поглед.

— Дяволите да ме вземат, ако го направиш.

Острата брадичка на Паркинс се вдигна, единствен знак за неговото вълнение.

— Ще придружа Ваша светлост.

— Не се побърквай, човече. Ако исках да взема някой с мен, щях да взема Джем. Той поне би могъл да помогне с нещо за конете.

Макар вътрешно да потрепери, задето го сравняват с някакъв прост коняр, Паркинс остана непреклонен.

— Аз съм убеден, че лорд Ашбърн ще има нужда от мен.

— Аз съм убеден, че няма да имам нужда — отсече Бриг и понечи да отмине.

— Въпреки това ще ви придружа, милорд.

Почти сигурен, че не бе разбрал добре, Бригъм бавно се обърна и видя Паркинс горе на стълбите, самото въплъщение на твърдостта.

— Заповядано ти е да останеш тук — произнесе той с много тих, много заплашителен тон.

Паркинс почувства как стомахът му се превръща в буца лед, ала не трепна.

— Извинете, милорд, но вашите заповеди не могат да ме убедят, че няма най-добре да изпълня задълженията си във вашата компания. Ще ви придружа.

Бригъм присви очи и слезе едно стъпало по-надолу.

— Смятам да те уволня, Паркинс.

Вдигнатата брадичка потрепери.

— Това е право на Ваша светлост. Ала и така да е, въпреки това ще ви придружа.

— По дяволите, Паркинс! — Изкаран от нерви, Бригъм изфуча надолу по стълбите. — Прави каквото искаш тогава, но да не се оплакваш от скоростта или от неудобствата.

— Да, милорд. — Напълно удовлетворен, Паркинс се усмихна зад гърба му.

Бригъм навъсено излезе от къщата и се запъти към конюшнята да размени няколко думи със своя коняр. Едва съмваше, помисли той, а вече бе участвал в два спора. В движение свали палтото си. Господи, колко би било хубаво да се метне на седлото и да препусне. Далеч оттук, помисли Бригъм, погледна зад гърба си и погледът му безпогрешно се спря върху прозореца на Серина. Далеч от нея, поправи се яростно.

Тя цяла вечер бе успявала да го избягва. А когато не успяваше, спомни си Бригъм ядосано, бе говорила с глас, студен като земята, по която вървеше сега.

Едва ли можеше да я обвинява след начина, по който се бе държал с нея.

Обвиняваше я, напълно я обвиняваше. Серина бе тази, която го бе предизвиквала и вбесявала, докато нервите му не издържаха. Тя бе тази, която се беше била с него като фурия, докато го бе изкарала от равновесие. Никога, никога през живота си той не бе проявявал към жена каквото и да е физическо насилие. Когато правеше любов, бе страстен, ала никога груб, искаше всичко, но никога насила.

Със Серина едва се бе въздържал да не съдере дрехите от гърба й и да я обладае като луд.

Тя бе виновна за всичко. Ако бе успял да преполови третото десетилетие от живота си, без да се държи лошо с никоя жена, освен с една, със сигурност виновна бе тази жена. Тя го предизвикваше, помисли Бриг злобно. Тя му се подиграваше. Тя го очароваше.

Да я вземат дяволите! Изрита едно камъче по пътя си — петното върху блестящия ботуш на Негова светлост щеше да наскърби Паркинс — и му се искаше да може да отхвърли Серина от пътя си също толкова лесно, както и камъка.

Почти цяла седмица щеше да е далеч от нея. Когато се върнеше, тази лудост, която го бе обзела, щеше да е преминала. Тогава щеше да се отнася към нея с искрено уважение и незаинтересованост, както се полагаше да се отнася към сестрата на най-близкия си приятел.

И нямаше, при никакви обстоятелства нямаше да си мисли как се разтопяваше тялото й под неговото.

Определено нямаше да си спомня вкуса на устните й, нито как те се бяха разгорещявали и разцъфвали под неговите целувки.

И дяволите да го вземат, ако си позволеше да си спомни как бе звучало името му, когато тя го бе произнесла, само веднъж, увлечена от страст.

Не, той никога нямаше да направи никое от тези неща, ала можеше да я убие, ако отново се изпречеше на пътя му.

Стигна до конюшнята нервен и в отвратително настроение. Преди да посегне към вратата, тя се разтвори рязко и Серина, залитайки, излезе навън. Лицето й бе бледо, очите й изтощени, роклята й опръскана с кръв.

— Рина, Боже мой! — Сграбчи я за раменете толкова бързо, че тя извика, а после силно я притисна към себе си. — Какво се е случило? Къде си ранена? Кой направи това с теб?

— Какво? Какво? — Лицето й се озова притиснато към палтото му, а ръката, която я галеше по косите, трепереше.

— Бриг… Лорд Ашбърн… — Но й бе трудно да мисли, когато Бриг я прегръщаше, сякаш никога нямаше да я пусне. Когато я прегръщаше, помисли Серина замаяно, сякаш я защитаваше и обичаше. Едва се сдържа да не се сгуши в него. — Милорд…

— Къде е той? — настоя Бригъм, отдръпна я от себе си и, докато продължаваше да я прегръща през кръста, изтегли меча си. — За Бога, той няма да живее по-дълго, отколкото ще ми отнеме да го убия. Зле ли си ранена, любов моя?

Устата й просто увисна отворена. Той я държеше нежно, сякаш се страхуваше да не я счупи, въпреки че в очите му гореше пламъкът на убийството.

— Луд ли сте? — успя да попита. — Кого искате да убиете? И защо?

— Защо ли? Как защо? Покрита си с кръв и ме питаш защо.

Тя смутено сведе поглед към роклята си.

— Разбира се, че има кръв. При раждане винаги има кръв. Ние с Джем половината нощ се мъчихме с Бетси. Тя има близнаци и вторият не се появи толкова лесно, както първият. Малкълм е извън себе си от радост.

— Раждане… — повтори Бригъм объркано.

Серина облиза устни и си помисли, че той може би имаше нужда от някое от лекарствата на Гуен.

— Да нямате температура?

— Много съм си добре. — Бригъм отстъпи назад и прибра меча в ножницата. — Моля за извинение, госпожице. Реших, че кръвта е ваша.

— О! — Тя отново погледна глуповато към роклята си, едновременно трогната и смутена от обяснението му. Доколкото знаеше, никой досега не бе вадил меч заради нея. Не можеше да измисли какво да каже. Той се бе втурнал да я защитава, сякаш трябваше да се пребори с цяла армия. И я бе нарекъл своя любов. Серина стисна устни. Може би наистина имаше температура. — Трябва да се измия.

Бригъм се прокашля. Чувстваше се пълен глупак.

— Добре ли са кобилата и жребчетата?

— Много са добре, въпреки че всички освен Малкълм са изтощени. — Като не знаеше какво друго да направи, тя пъхна ръце в диплите на полата си. Колкото и да бе странно, я напуши смях. В края на краищата, наистина бе смешно. Бригъм, изтеглил меч като отмъстителен ангел. Или дявол. А тя самата омазана с мръсотия, пот и родилна кръв. — Моля за извинение, милорд — успя да каже през смях. Може и да й бе приятно да се бори с него, ала за нищо на света не би го притеснила съзнателно.

— Това забавлява ли ви, мадам? — попита той студено.

— Не. Да. — Серина с въздишка изтри очи. — Ужасно съжалявам, че се засмях. Уморена съм.

— В такъв случай ще ви оставя да си легнете.

Не можеше да го пусне да си тръгне така, помисли тя, като го видя да слага ръка на дръжката на вратата. Ако прощалните им думи бяха изкрещени, това би я задоволило. Но цяла нощ нямаше да може да заспи, ако го бе накарала да се свие засрамено, когато се бе опитал да я защити.

— Милорд…

Бригъм се обърна. Очите му отново бяха спокойни и много студени.

Езикът й се върза. Това не бе мъж, на когото можеш да благодариш с усмивка. Другият мъж би разбрал — онзи, който я бе прегърнал така нежно. Ала не и този.

— Вие… Ъ-ъ-ъ… Заминавате днес с баща ми и неговите хора.

— Да — отсече той и забарабани с пръсти по дръжката на меча си.

— Пожелавам ви късмет… В ловуването.

Бригъм вдигна вежди. Значи Серина знаеше. Но пък разбира се, че трябваше да знае. И след като бе Макгрегър, ако се наложеше, би отнесла това знание със себе си в гроба.

— Благодаря ви, мадам. Няма повече да ви задържам.

Тя понечи да си тръгне, после се обърна с наново разпалена в очите страст.

— Какво не бих дала да можех днес да тръгна с вас — Подхвана полите си и се втурна към къщата.

Бригъм остана където си беше и я проследи с поглед, докато изкачи височината. Трябва да бе лудост. Трябва да бе най-голямата грешка на провидението, най-горчивата ирония.

Той бе влюбен в нея.

Въздъхна дълбоко, докато я гледаше как се скрива от очите му. Бе влюбен в нея, помисли отново, а Серина по-скоро щеше да забие нож в сърцето му, отколкото да му даде своето сърце.

Бе дълго, тежко пътуване през по-диви земи, отколкото при пътуването с Кол на север. Тук имаше отекващи хълмове и голи скали, стърчащи като зъби от голата земя. Сивите върхове и зъбери блестяха от сняг и лед. Можеха да минат много километри, без да видят и една хижа. После попадаха в някое село, където се издигаше гъст пушек от торфа и хората се стичаха навън да ги поздравят и да чуят новини.

Това бе тази Шотландия, за която му бе разказвала баба му — сурова, често безплодна, ала винаги ревностно гостоприемна. Спряха на обед и един пастир и семейството му настойчиво ги поканиха да обядват. Имаше супа, за която Бригъм не разбра и нямаше желание да разбере от какво бе направена, риба и черен пудинг. Сигурно би предпочел храната, която носеха със себе си, но яде каквото му се предлагаше, защото разбираше, че това бе най-щедрото угощение, което можеше да се предложи в тези самотни хълмове. Преглътнаха го с бирата на Иън.

Имаше пет-шест деца, всичките полуголи, ала щастливи, а жената на пастира седеше до огъня и предеше. В къщичката миришеше от купчинката тор, струпана пред вратата, и от добитъка, затворен в стаята отзад.

Ако семейството смяташе съдбата си за нерадостна, не го показваше. Пастирът пиеше с удоволствие и се кълнеше във вярност към крал Стюарт.

Всички мъже бяха посрещнати като скъпи гости и на всеки бе дадено да яде, въпреки че порциите бяха оскъдни. Бригъм не можа да сдържи усмивката си, като гледаше как достолепният Паркинс с мъка преглъща загадъчната супа и се мъчи да махне малките мръсни ръчички от блестящия си от чистота ръкав.

С хиляди извинения успяха да убедят домакините си, че бързат и не могат да останат да нощуват. Когато отново потеглиха, вятърът се бе засилил и носеше вкус и мирис на сняг.

— Имам чувството, че сега цяла седмица ще гладуват — забеляза Бригъм.

— Ще се справят. Техният господар ще се погрижи да ги снабди с храна. Така се прави в клановете. — Иън яздеше като два пъти по-млад от възрастта си, изправен на седлото, неуморен, хванал леко юздите. — С такива хора милият Чарли ще трябва да направи от Шотландия цветна градина.

— А Камерънови?

— Добри бойци и истински мъже. — Иън се впусна в лек галоп. — Сам ще видиш, когато се срещнем в Гленфинън.

— Якобитите ще имат нужда не само от добри бойци, а и от добри генерали. Бунтът ще е успешен само ако принцът има добри съветници.

Иън го погледна с блеснали очи.

— Значи си помислил за това.

— Да. — Бригъм се огледа. Скалистата пресечена местност бе идеалното бойно поле за планинците. Мъжете, които яздеха зад тях, мъжете, които живееха тук, добре познаваха нейните предимства и препятствия. — Ако проведем битката тук, ще победим. Британия ще бъде обединена.

— Моето желание е да видя Стюарт на трона — заяви Иън. — Но ще ти кажа, че и преди съм виждал война. През петнайсета, през деветнайсета. Виждал съм надежди и разочарования. Не съм толкова стар, че кръвта ми да не закипява при мисълта за битка, при надеждата да се поправят старите неправди. Ала тази ще бъде последната. Ще доживееш да видиш и други битки, Иън.

— Тази ще бъде последната — повтори той. — Не само за мен, момче, за всички нас.

Бригъм мислеше върху тези думи, докато се приближаваха към Гленфинън.

Водите на Лох нан Уамх бяха тъмни, виолетовосини. Когато стигнаха до големия каменей замък, снегът едва започваше. Небето над тях бе станало оловносиво, а вятърът бясно шибаше водите на езерото.

Пристигането им бе възвестено с гайди. Странната музика се носеше в студения въздух. С такава музика се празнуваше, скърбеше и се повеждаха войници в бой. Докато стоеше в снежната виелица, Бригъм разбра как под тези звуци един мъж може да плаче или да се бие.

Вътре слугите бяха отпратени да отнесат багажа, огньовете горяха буйно и във всяка ръка бе пъхната чаша уиски.

— Добре дошли в Гленфинън — вдигна чаша Доналд Макдоналд. — За твое здраве, Иън Макгрегър.

Иън отпи и с очи одобри качеството на уискито на Макдоналд.

— И за твое.

— Лорд Ашбърн. — Макдоналд направи знак да се налее още уиски. — Надявам се, че моят стар приятел ви е настанил добре.

— Много добре, благодаря.

— За успешния ви престой в Гленфинън. — Макдоналд вдигна наздравица и отново пи. Не за пръв път Бригъм бе благодарен, че носи на уиски. Когато забеляза как лесно пресушаваха чашите си неговите спътници, реши, че го е наследил от баба си.

— Вие сте роднина на Мери Макдоналд от Слийт в Скай.

— Внук съм й.

Макдоналд се почувства задължен да вдигне тост и за нея.

— Помня я. Беше хубаво момиче, макар че едва бях проходил, когато посетих семейството й. Тя ви е отгледала, нали?

— Откак починаха родителите ми. Трябва да съм бил почти десетгодишен.

— След като сте тук, не се съмнявам, че добре си е свършила работата. Сигурно сте гладни, господа. Приготвили сме ви вечеря.

— А другите? — попита Иън.

— Очакваме ги утре. — Макдоналд погледна към вратата и тежкото му лице се нагъна в усмивка. — А, дъщеря ми. Иън, нали помниш моята Маргарет?

Бригъм се обърна и видя дребна тъмнокоса девойка на около осемнадесет години. Бе облечена с широка тъмносиня рокля с обръчи, в тон с очите й. Тя се поклони, после се приближи към Иън с протегнати ръце и с усмивка, от която на бузите й разцъфнаха трапчинки.

— Ето това се казва момиче! — Той се разсмя гръмогласно и я целуна по двете бузи. — Пораснала си, Меги.

— Не сме се виждали от две години. — Гласът й бе мек и мелодичен.

— Одрала е кожата на майка си, Доналд. Слава Богу, че не прилича на теб.

— Внимавай, когато ме обиждаш в моя собствен дом. — Но в предупреждението на Макдоналд прозвуча нотка на гордост. — Лорд Ашбърн, позволете да ви представя дъщеря си Маргарет.

Меги отново се поклони и протегна ръка на Бригъм. — Госпожице Макдоналд, за мен е удоволствие да видя красиво цвете в такава мрачна нощ.

Тя прихна и развали елегантния реверанс.

— Благодаря ви, милорд. Рядко ми се случва да чуя ласкателство. Вие сте голям приятел на Кол, нали?

— Да.

— Мислех… — Момичето погледна от Бригъм към Иън.

— Той не дойде ли с вас, лорд Макгрегър?

— Не поради липса на желание, Меги. И доскоро бях чичо Иън.

Меги се засмя и го целуна по брадатата буза.

— Още си чичо Иън.

Той я потупа по ръката и се обърна към Макдоналд.

— Кол и Бригъм са имали малко неприятности по пътя от Лондон. Кембълови.

— Кол? — попита бързо Меги и разкри повече, отколкото бе искаше. — Ранен ли е? — Вплете пръсти в пръстите на Иън и той вдигна вежди.

— Вече се оправя, момиче, ала Гуен тропна с крак и каза, че още не може да пътува.

— Моля те, кажи ми, какво се е случило? Тежко ли е ранен? Беше ли…

— Меги! — прекъсна я със смях Макдоналд. — Сигурен съм, че Иън и лорд Ашбърн ще ни разкажат всичко, но си мисля, че сега искат да се поосвежат преди вечеря.

Макар и очевидно да нямаше търпение, тя се спря.

— Разбира се. Извинете ме. Ще ви покажа вашите стаи.

— Грациозно отметна полите си и поведе гостите на баща си към стълбите. — Ако имате нужда от нещо, трябва само да кажете. Ще вечеряме след един час, ако ви е удобно.

— Нищо не би било по-удобно за мен — каза Иън и я щипна по бузата. — Пораснала си много хубава, Меги. Майка ти щеше да се гордее с теб.

— Чичо Иън… Кол тежко ли беше ранен?

— Той се възстановява добре, момиче, честна дума.

Принудена да се задоволи с това, тя остави мъжете. Вечеряха спокойно и елегантно в голямата столова.

Имаше стриди, по-големи, отколкото Бригъм си спомняше да е виждал някога, сьомга в пикантен сос, после печена гъска. Имаше диви птици, сос от касис и печено овнешко. Домакинът им предложи и сладкиши — ментов кекс, торти, задушени круши и захаросани плодове.

През цялото време Меги изпълняваше задълженията си като домакиня с лекота и оживление, които много й подхождаха. Докато си тръгна и остави мъжете с портвайна ям, бе очаровала цялата маса, от Иън до най-последния благородник от свитата му.

Разговорът се насочи към политиката. Обсъждаха се намеренията на Луи към Англия и неговата подкрепа за Чарлз и якобитите, спореше се, докато слугите донесоха нови свещи и разпалиха огъня.

Тук, в тази столова в дивите западни планини, имаше единодушна подкрепа за принца. Бригъм виждаше, че тези мъже не само щяха да се бият за него, а и бяха го заобичали като символ на надежда, какъвто е бил почти от раждането си.

Легна си късно, ала заспа трудно. Огънят хвърляше червени отблясъци, а карираните пердета на спалнята скриваха всичко, макар че се чуваше как вятърът свири в стъклата. Мислите му, колкото и да се опитваше да ги обуздае, отново и отново се връщаха към Серина.

Дали и тя сега бе в леглото си, дълбоко заспала, духът й спокоен, тялото и отпуснато? Или като него лежеше будна и неспокойна, душата й в смут, тялото й напрегнато от желания, подхранвани като пламъците на нощния огън?

Каква бе тази лудост, привличаща един мъж към една жена, която мрази всичко в него? Бе срещал и по-красиви жени, определено бе срещал по-мили. Бе имал жени, които се смееха и лудуваха, в леглото и извън него, без да ги е грижа дали той е английски лорд или френски селянин. Бе имал жени, горди и елегантни, които с удоволствие го канеха на чай или го придружаваха на спокойна разходка или езда през парка.

Защо никоя от тях не го бе карала да лежи в леглото и да се поти от образа на тънки бели ръце и буйна червеникаво-златиста коса? Никоя от тях никога не го бе карала да гори само при мисълта за едно име, за едно лице, за две очи. Те нямаха нищо общо, освен верността към детронирания кралски двор. Не виждаше логика тук, не виждаше причина един мъж да загуби сърцето си заради една жена, която би била щастлива да го стъпче.

Ала наистина я обичаше. Мина му през ума, че може би щеше да плати по-скъпо за тези си чувства, отколкото за това, че следва съвестта си и каузата на якобитите.

Когато заспа, спа лошо и се събуди малко след изгрев слънце от пристигането на Камерънови.

Към обед къщата гъмжеше от мъже — Макдоналдови от западните острови, Камерънови, Драмъндови, още Макгрегърови от далечни краища. Срещата се превърна в празненство с гайди и уиски, където гърмеше смях и не се обръщаше внимание на грубите обноски.

Бяха донесени дарове — елени, зайци и всякакъв друг дивеч, убит по време на пътуването. Те бяха сервирани за вечеря и този път голямата столова бе препълнена с хора. Компанията бе шарена, от вождове и земевладелци с най-големите им синове и хора със сан до васали и членове на свитите. На всички бе сервирано на една и съща маса и бе сервирано добре, но с едва доловима разлика.

В началото на масата имаше еленско печено на шиш и фино червено вино, в средата бира и портвайн с блюда от овнешко и зайци, в дъното говеждо и зеле с трапезна бира. Ала навсякъде храната бе изобилна. Никой не се чувстваше обиден и всички ядяха с апетит. Зад столовете стояха слуги, много от тях местни селяни, повикани специално за случая.

Вдигаха се наздравици за истинския крал, за принца, за всеки клан, за жените и дъщерите на вождовете, една след друга, бутилките се изпразваха и се отваряха нови. Вдигаха чаши за краля отвъд океана и нямаше съмнение, че сърцата им бяха с него. Но когато разговорите се насочиха към Стюартите и възможността за война, Бригъм откри, че масата не бе единодушна.

Имаше някои, чиято кръв кипеше и копнееха веднага да тръгнат към Единбург с вдигнати мечове и с музика на гайди. Надигаше се старото недоволство и като отворена рана пръскаше отрова. Заточения, екзекуции, изгорени домове, наследници, изпратени в плантациите като чираци, конфискувани имения.

Както веднъж му бе казала Серина, това нямаше да се прости, нямаше да се забрави.

Други обаче не бяха толкова склонни да оставят живота и земята си в ръцете на непознатия принц. Те бяха ходили и преди на война и бяха виждали как губят хората и мечтите си.

Камерън Локийл, действителният вожд на клана, докато баща му бе в изгнание, обещаваше на принца сърцето си, ала с уговорки.

— Ако се бием без подкрепата на френските войски, англичаните ще нахлуят в нашите земи и ще ни изтикат в планините и пещерите. Кланът Камерън е верен на истинския крал, но могат ли клановете сами да се изправят срещу обучената войска на Англия? А една загуба сега би прекършила гръбнака на Шотландия.

— Е, и какво да правим тогава? — Джеймз Макгрегър, наследник на Роб Рой, стовари юмрук на масата. — Да стоим с мечове, скрити в ножниците? Да седим до камините, да остаряваме и да чакаме възмездие? На мен например ми се повдига от курфюрста и от неговата германска кралица.

— Ако мечът е в ножницата, не може да се счупи — отвърна тихо Локийл.

— Да — кимна през масата един от водачите на Маклойд, надвесен над чашата си с портвайн. — Макар да е срещу волята ми да не правим нищо, лудост е да се бием, ако няма да победим. И преди сме губили и сме плащали скъпо за това.

— Макгрегърови до един застават зад принца — обяви Джеймз и в очите му светна застрашителният пламък на битката. — Както ще стоим зад него и когато вземе трона.

— Да, момче — намеси се успокоително Иън. Той знаеше, че Джеймз бе наследил верността на баща си и доста от неговото коварство и любов към интригата, ала не и самообладанието му. — Ние стоим зад принца, но трябва да мислим не само за тронове и несправедливости. Локийл е прав. Такава война не може да се започне необмислено.

— Като жени ли ще се бием тогава? — настоя Джеймз. — Само на приказки?

Достатъчно уиски бе изпито, за да се разгорещят страстите. Думите на Джеймз вече бяха предизвикали сърдит ропот. Преди да бе успял да каже още нещо, Иън отново заговори и привлече вниманието на мъжете към себе си.

— Ние се бием като бойци от кланове, както нашите бащи и техните бащи. Бил съм се до твоя баща, Джеймз — добави тихо. — И до теб, когато двамата бяхме млади — обърна се към Локийл. — С гордост обещавам моя меч и меча на сина ми на Стюартите. Когато се бием, трябва да се бием не само с меч и брадва, а и със студена глава и хитрост.

— Ала знаем ли ние, че принцът има намерение да се бие? — попита някой от масата. — Събирали сме се и преди, зад баща му, и нищо не излезе.

Иън направи знак отново да му напълнят чашата.

— Бригъм, ти си бил с принца във Франция. Кажи ни какви са неговите намерения.

Масата притихна, така че Бригъм не повиши глас:

— Той има намерение да се бие за своите права и за правата на своята династия. В това не може да има съмнение. — Замълча да огледа лицата около него. Всички слушаха, но никой не изглеждаше във възторг от думите му. — Разчита, че якобитите тук и в Англия ще се бият с него и се надява да убеди крал Луи да подкрепи неговата кауза. Ако французите застанат зад него, мисля, че несъмнено ще може да разделя враговете си и да пробие. — Вдигна чаша, за да спечели време. — Без тях ще са необходими смели действия и обединен фронт.

— Клановете от низините ще се бият на страната на английската армия — обади се Локийл и тъжно помисли за смъртта и разрушенията, които щяха да останат след тях. — А принцът е млад, неопитен в бой.

— Да — съгласи се Бригъм. — Ще има нужда от опитни мъже, и съветници, и бойци. Не се съмнявайте в неговите амбиции, нито в неговата решителност. Той ще дойде в Шотландия и ще издигне своето знаме. Ще има нужда зад него да застанат клановете, с меч и сърце.

— Моите ги има — заяви Джеймз и вдигна предизвикателно чашата си.

— Ако намерението на принца не може да се разколебае — каза бавно Локийл. — Камерънови ще се бият до него.

Разговорът продължи и през нощта, и през следващия ден, и през по-следващия. Някои бяха убедени, мечовете и хората им бяха поставени в разположение. Други далеч не бяха окуражаващи.

Когато си тръгнаха от Макдоналдови, небето бе мрачно като мислите на Бригъм. Искрящата амбиция на Чарлз много лесно можеше да загуби блясъка си.