Бунтът

СЕДМА ГЛАВА

— Крал Луи няма да се намеси. — Бригъм стоеше пред камината, сключил ръце зад гърба си. Въпреки че очите му бяха спокойни и позата му свободна, гласът му бе мрачен. — Колкото повече време минава, толкова е по-малко вероятно той да подкрепи принца със злато или с хора.

Кол хвърли на масата писмото, което бе пристигнало сутринта по куриер, стана и закрачи из стаята. За разлика от Бригъм, нетърпението му изискваше пространство и движение.

— Преди една година Луи беше повече от готов да предостави помощ. Готов? По дяволите, той нямаше търпение да я предостави.

— Преди една година — подчерта Бригъм, — Луи мислеше, че Чарлз може да му бъде полезен. След като миналия март френското нашествие беше отменено, принцът е до голяма степен пренебрегван във френския двор.

— Значи ще се справим без французите. — Кол се обърна и погледна първо към Бригъм, после към баща си. — Планинците ще се бият за Стюартите.

— Да — съгласи се Иън. — Но колко ще са? — Вдигна ръка да спре сина си, който бе готов да се впусне в разгорещен спор. — Волята и сърцето ми си остават непроменени. Когато дойде времето, Макгрегърови се бият за истинския крал. Ала това, което ни трябва, е единство, а също и численост. За да победим, клановете трябва да се бият като един.

— Както сме се били преди. — Кол тропна с юмрук. — И пак ще се бием.

— Де да беше вярно. — Гласът на Иън бе тих, вразумителен и изпълнен със съжаление. И стар, помисли той и въздъхна наум. Остаряването бе най-противното нещо. — Не можем да се лъжем, че всеки вожд в Шотландия стои зад истинския крал или че ще събере своя клан да помага на принца. Каква армия ще се изправи срещу нас, Бриг?

Бригъм взе от масата писмото, погледна го още веднъж и го хвърли в камината.

— Всеки момент чакам новини от моите хора в Лондон.

— Колко още трябва да чакаме? — Кол отново седна и се вторачи в огъня. — Колко още месеца, колко още години само ще седим и ще си говорим, докато курфюрстът дебелее на трона?

— Мисля, че времето за бунта ще дойде по-скоро, отколкото си мислиш — промълви Бригъм. — По-скоро, отколкото може да сме готови. Принцът е нетърпелив.

— Планинските вождове ще се срещнат отново. — Иън забарабани с пръсти по облегалката на стола си. Като всеки мъдър военачалник, той предпочиташе да планира своята война, преди да вдигне меч. — Трябва да внимаваме тези събирания да не събудят подозренията на Черните стражи.

Кол енергично изруга при споменаването на планинците, вербувани от Англия за поддържането на реда в Шотландия.

— Още един лов? — предложи Бригъм.

— Намислил съм нещо по-различно. — При звука на приближаващата се карета Иън се усмихна и изтръска лулата си. — Един бал, момчета. Време е да се позабавляваме. А според мен момичето, което идва, е доста добра причина да изметем паяжините.

Бригъм вдигна завесите тъкмо навреме, за да види как Серина се втурна по стълбите към чакащата карета. От нея слезе едно тъмнокосо момиче и потъна в прегръдките й.

— Меги Макдоналд.

— Ами да. Тя е мома за женене както и голямата ми дъщеря. — За момент се загледа в гърба на Бригъм. Човек трябваше да е сляп, помисли той, за да не види, че става нещо между младия му гост и дъщеря му. — Няма нищо по-разумно, отколкото да дадем един бал, за да ги представим на някои подходящи младежи.

Бригъм едва се пребори с раздразнението си и пусна завесата. Не искаше да гледа към Серина сега, когато слънцето падаше върху лицето й и очите й бяха потъмнели от смях.

— Предполагам, това ще е добър повод.

Кол само се намръщи към върховете на обувките си.

— Не съм във възторг. Още една кикотеща се жена в къщата. Проклет да съм, ако някой ме накара да я водя на спокойни разходки и да слушам приказки за модни бонета, когато трябва да лъскаме мечовете си.

Иън просто стана да отвори вратите на салона.

— Не се съмнявам, че Рина и Гуен ще я забавляват достатъчно добре и без теб. — В стаята нахлуха женски гласове и смях. Кол изръмжа и упорито остана на мястото си.

— Ето го момичето — изгърмя гласът на Иън и отекна от тавана. — Ела тук и дай една целувка на чичо си Иън.

Меги усмихната изтанцува през коридора. Засмя се, когато той я вдигна във въздуха, но Фиона го смъмри.

— Момичето вече достатъчно е убито от пътя. Иди се стопли до огъня, Меги.

Хванала Иън под ръка, Меги влезе в стаята. Само добрите обноски възпряха Кол да не се намръщи. Той неохотно се надигна. После, с обноски или не, устата му увисна отворена. Тя все още изглеждаше дребничка като кукла до широкоплещестия му баща, ала на мястото на кльощавата мърлява досадница мистериозно се бе появило стройно видение в тъмносиньо кадифе. Косата й, тъмна като нощта, падаше на къдрици изпод шапката, обрамчваща лицето й. Винаги ли са били толкова красиви очите й, като езеро по здрач, учуди се Кол и едва успя да затвори уста. Винаги ли кожата й е приличала на прясна сметана?

Меги му се усмихна а после, понеже по време на пътуването внимателно бе планирала ходовете си, се обърна да направи реверанс на Бригъм.

— Лорд Ашбърн.

— За мен е удоволствие да ви видя отново, госпожице Макдоналд. — Той пое протегнатата й ръка и я поднесе към устните си. Зад Иън Серина тихо изсъска. — Надявам се, че пътуването ви не е било прекалено уморително.

— Съвсем не.

Тъй като ръката на Меги бе още в дланта на Бригъм, Серина не можеше да не пристъпи напред.

— Меги, нали помниш Кол? — Малко по-силно от необходимото я издърпа от Бригъм и я поведе към брат си.

— Разбира се, че го помия. — Меги дълго се бе готвила за тази първа среща и нощ след нощ бе упражнявала пред огледалото приятелска, почти безпристрастна усмивка. Въпреки че сърцето й бумтеше, сега тя използва тази усмивка. Той бе още по-красив, отколкото си го спомняше, по-висок, по-широкоплещест, още по-вълнуващ. Бе й отнело толкова дълго време да порасне, но сега, в този момент изглеждаше, че си бе струвало. — Радвам се да те видя отново, Кол. Надявам се, че раната ти е зараснала.

— Рана ли? — Той хвана ръката й. Чувстваше се непоносимо тромав.

— Баща ти ми обясни, че си бил ранен, докато си идвал от Лондон. — Гласът й бе мек като пролетно утро. Меги се чудеше дали Кол чува бесните удари на сърцето й. — Надявам се, че си се възстановил?

— Беше дреболия.

— Убедена съм, че е било много повече от дреболия, ала се радвам, че те виждам отново на крака. — Тъй като се страхуваше, че ако ръката й остане още малко в неговата, може да припадне от удоволствие, тя се отдръпна и се завъртя. По страните й бе избила руменина, която, молеше се Меги, дано всеки би отдал на вълненията от пътуването. — Чудесно е, че съм отново тук. Чичо Иън, лельо Фиона, не знам как да ви благодаря, че ме поканихте да дойда.

Бяха донесени освежителни напитки и всички се разположиха. Вместо да се извини и да се измъкне, както се гласеше, Кол се усети, че се надпреварва да заеме най-близкото до Меги място. Бригъм се възползва от ситуацията и се наведе към Серина, докато предаваше чиния със сладки.

— Ще опитате ли от тези, госпожице Макгрегър? — попита той и добави с тих глас, заглушен от другите разговори: — Избягваш ме, Рина.

— Това е нелепо. — Тя взе един сладкиш, като се чудеше как се бе озовала до него.

— Напълно съм съгласен. Нелепо е да ме избягваш.

Чашката й изтропа в чинийката.

— Ласкаеш се, сесънек.

— Приятно е да те видя нервна — забеляза Бригъм тихо, после се обърна и продължи с нормален тон: — Гуен, трябва да ти кажа колко очарователна изглеждаш в розово.

Той никога не ми казва, че изглеждам очарователна, помисли Серина и почти злобно захапа сладкиша. Бригъм никога не ми прави галантни поклони и красиви комплименти, както на Меги. За мен са само бодлите и ръмженето. И целувките, спомни си Серина и потрепери. Дълбоки, тъмни целувки. Нямаше да мисли за това… Нито за него. Когато един мъх се държеше с една жена толкова дръзко, той искаше само едно нещо. Тя може да бе израснала в планините, но не бе глупачка, когато ставаше дума за английската аристокрация.

Нямаше да бъде любовница на никой мъж. И със сигурност нямаше да бъде любовница на англичанин. Нямаше значение каква магия я караше да чувства, Серина никога нямаше да опозори себе си или своето семейство. Ако го избягваше, това не бе защото се страхуваше, а защото бе разумна.

— Замечта се, любов моя — прошепна Бригъм и тя подскочи стреснато. — Надявам се, че за мен.

— Мечтая за кравите, които трябва да се издоят — процеди Серина през зъби. Когато той се засмя, тя вдигна упорито глава и реши да заговори с Меги. В момента приятелката й искреше от смях и се усмихваше красиво на Кол, а брат й се бе изчервил и гледаше с изцъклен поглед.

— Очевидно Кол, в края на краищата, не намира госпожица Макдоналд досадна — отбеляза Бригъм.

— Прилича на ударен по главата.

— Или пронизан през сърцето със стрелата на Купидон.

Очите й се разшириха, после, се присвиха замислено и след момент и Серина трябваше да се помъчи да сдържи смеха си.

— Кой би си помислил? — Наведе се по-близо до Бригъм, прекалено развеселена, за да не го направи. — Мислиш ли, че ще започне да й рецитира стихове?

Той улови полъха от косите й и си представи как заравя лицето си в тях. Тази жена бе създадена да го подлудява в един момент му се озъбваше, в следващия му се усмихваше.

— Известно е, че мъжът прави и по-лоши неща, когато е засегнат.

— Но Кол? Кол и Меги? Преди няколко години той се чудеше как да се отърве по-бързо от нея.

— А сега тя е една красива жена.

В нея се обориха пристъп на ревност и чувство на приятелство.

— Да — измърмори Серина и за момент се зачуди какво би било да е дребна и крехка. — Ти изглежда определено мислиш така.

Бригъм вдигна вежди и в ъгълчетата на устните му заигра усмивка.

— Лично аз предпочитам зелени очи и остър език.

Тя го погледна и неволно се изчерви.

— Аз, милорд, нямам опит със салонните флиртове.

— Значи това може би е още едно нещо, на което трябва да те науча.

Серина реши да се оттегли, вместо да се сражава с ръждясал меч.

— Ела, Меги, ще те заведа в стаята ти.

Компанията на Меги бе точно разнообразието, от което Серина имаше нужда. Почти две години не се бяха виждали, ала времето и разстоянието се стопиха. Говореха до късно през нощта, яздеха заедно из гората, разхождаха се с километри по хълмовете. Както винаги, Меги говореше каквото й бе на сърцето, докато Серина пазеше най-съкровените си мисли за себе си. Това, че приятелката й още бе влюбена в Кол, не я изненадваше. Изненадваше я фактът, че и Кол изглеждаше също толкова зашеметен от Меги.

Това я радваше. Макар, за разлика от Меги, никога да не бе вярвала, че Кол ще се влюби в нейната приятелка, не можеше да отрече, че то се случваше пред очите й. Той измисляше какво ли не, за да бъде в тяхната компания, докато само преди две години бе измислял два пъти повече извинения, за да се измъкне от тях. Слушаше веселото бъбрене на Меги, сякаш тя бе най-очарователното същество на света. И с острия си и винаги критичен поглед на сестра Серина забеляза, че Кол обръщаше голямо внимание на външния си вид.

Дори чу от госпожа Драмънд, че поискал съвет от Паркинс за гардероба си.

Би се смяла на това, ако непрекъснато не чувстваше как я пробожда ревност. Често се улавяше да се мръщи при мисълта как бе разцъфнала приятелката й, защото се бе влюбила. И колко бе нервна и нещастна тя самата, също защото се е влюбила. Слабостта я вбесяваше и я караше само още по-твърдо да реши да се постарае Кол и Меги да получат това, което сърцата им желаят.

Кол понякога излизаше с тях на езда, което означаваше, че най-често излизаха четиримата, с Бригъм. Тази нова ситуация носеше на Серина и удоволствие, и притеснения.

Времето бе свежо, но зимните студове вече отстъпваха. След месец дърветата щяха да се раззеленят и първите дръзки диви цветя щяха да си пробият път към слънцето. Сега обаче мартенският вятър хапеше лицето й, докато яздеха. Пролетното топене още не бе започнало и земята все още отекваше твърдо под конските копита, ала вече се чуваха викове на птици и се виждаха бързо пърхащи пъстри крила, когато конете смущаваха утринната тишина. Ледът и скрежът се бяха стопили и сега дърветата бяха мокри и блестящи.

Яздеха в лек галоп, заради който и Серина, и конят й трябваше да обуздават нетърпението си. Тя знаеше, че Меги бе добра ездачка, но приятелката й изглежда предпочиташе да се носи изящно по пътеката.

— Искаш ли да препуснем? — попита Бригъм, като се изравни с нея.

— Искам — отвърна Серина с чувство.

Той хвърли поглед през рамо. И неговият кон танцуваше под него.

— Нека ни настигнат.

Въпреки че се изкушаваше, тя поклати глава. Майка й никога не би одобрила да вървят по двойки, вместо в група.

— Няма да е правилно.

— Страх те е, че не можеш да яздиш бързо колкото мен? — Бе възнаграден от блесналия й поглед.

— Не се е родил англичанин, когото един Макгрегър да не може да надбяга на кон.

— Само говориш, Рина — възрази Бригъм. — Езерото е на по-малко от километър и половина.

Серина се поколеба. Знаеше, че добрите обноски изискваха да остане с гостенката си, ала предизвикателството си бе предизвикателство. Преди да бе успяла да се спре, заби пети и пришпори коня си.

Знаеше пътя толкова, добре, колкото познаваше коридорите в собствения си дом. С лекота насочваше кобилата по завоите, навеждаше се под провесените клони, прескачаше повалени дънери. На тясната пътека едва се събираха два коня, но никой не изоставаше, така че препускаха почти рамо до рамо. Тя погледна към Бригъм с озарено от смях лице и той пришпори своя кон. Серина се приведе над кобилата си да я засили още повече.

Това бе удоволствие — колкото от компанията, толкова и от надбягването. Това бе свободата, която изпитваше само с него, ала свобода, в която засега не оспорваше мястото на Бригъм. Само й се искаше езерото да бе не на един, а на десет километра, за да можеха да продължат да препускат бързо и безразсъдно, а слънчевите лъчи да се процеждат между голите клони.

Тя яздеше като богиня, помисли той. Блестящо, с безгрижно пренебрежение към опасността. С друга жена би задържал коня си, би се забавил от грижа за нейната безопасност и може би за гордостта й. Със Серина само гонеше още по-силно, заради едното удоволствие да я гледа как лети по пътеката, с карирано наметало, развяващо се над гълъбовосивия й костюм за езда. С усмивка я гледаше как галопира с преднина от половин дължина и съжаляваше само, че бе избрала костюма пред брича.

По-бързо, измърмори на себе си, като мярна в далечината слънцето, отразяващо се от повърхността на езерото. Заби пети и отново бяха един до друг и с тропот се носеха към водата.

Стигнаха едновременно до брега и сърцето му спря, като видя как Серина изчака до последния възможен миг, преди да дръпне юздите. Кобилата й изцвили звънливо и се изправи на задни крака. Тя увисна между небето и земята с немирни и потъмнели от смях очи, с оживяло тяло. Ако Бригъм вече не бе влюбен, щеше да се влюби в този момент, бързо и опасно като падане от скала.

— Победих, съсънек.

— Как пък не! — Той задъхано потупа коня си по шията и се засмя. — Изпреварих те с една глава.

— Да я вземат дяволите твоята глава! — възкликна Серина, забравила добрите обноски. — Аз те изпреварих, а ти не си достатъчно мъж, за да си признаеш. — Пое дълбоко въздух, който имаше вкус на бор и вода. — Ако не яздех настрани в седлото, щеше да гълташ праха зад мен. — После се засмя и очите й бяха по-зелени от всички ливади, които бе виждал в Англия, а кокетната й малка шапчица бе кривната закачливо върху главата й. — Няма от какво да се срамуваш, добър си, колкото може да бъде добър един англичанин и почти колкото куц и сляп шотландец.

— Вашите комплименти ме карат да се изчервявам, милейди. Независимо от това аз победих, но ти си прекалено суетна или прекалено твърдоглава, за да се съгласиш.

Тя отметна глава. Шапчицата падна назад, задържана само от панделките. Косите й, върху които Меги се бе трудила цяла сутрин, се разпиляха в слънчеви къдрици.

— Аз победих. Един джентълмен трябва да е достатъчно любезен да го признае.

— Аз победих! — Бригъм протегна ръка, развърза панделките и хвърли шапката настрани. — Една дама преди всичко никога не би се надпреварвала.

— О! — Ако можеше, щеше да тропне с крак. Вместо това извъртя коня си, за да застане срещу него. Нямаше нищо против да я нарича суетна или твърдоглава, ала обвинението, че й липсва грациозността на дама й дойде много. — Съвсем по мъжки! Твоя беше идеята да се надпреварваме. Ако бях отказала, щях да съм страхливка. Но аз приех и победих, значи не съм дама.

— Победи и загуби — поправи я Бригъм и с удоволствие видя как страните й пламнаха от гняв. — За мен не е нужно да си дама, Рина. Предпочитам те каквато си.

Очите й блеснаха.

— И каква съм?

— Прекрасна дива котка, която носи брич и се бие като мъж.

Серина изсъска и импулсивно плесна коня му. Конят подскочи и ако Бригъм не бе реагирал достатъчно бързо или ако не бе толкова опитен, щеше да цопне с главата надолу в ледените води на езерото.

— Скандалджийка! — възмути се той, ала в тона му се долавяше възхищение. — Да не си решила да ме удавиш?

— Едва ли би била моя вината, ако потънеш на дъното. Главата ти е като камък. — Прехапа устни да не се засмее, отметна отново глава и вдигна поглед към небето. Бе прекрасен ден, може би най-красивият от всички дни, които някога щеше да види. Раздразнението бързо й мина, като си спомни, че той й бе дал шанса да попрепуска. — Обявявам примирие — реши тя. — Кол и Меги скоро ще дойдат. Ако ти се сърдя, няма да има с кого да си приказвам, докато те се пулят един срещу друг.

— Значи и аз ставам за нещо. — Бригъм слезе от коня си. — Стопляте сърцето ми, мадам.

— Надпреварването и победата ми повишиха настроението. — Серина измъкна крака си от седлото и опря ръце на раменете му да скочи от кобилата.

— Радвам се да го чуя. — Преди да бе заподозряна намеренията му, я метна през рамо. — Но ще ти напомня, че аз победих.

— Да не си полудял? — Тя го удари с юмрук по гърба. Не знаеше дали да се смее, или да проклина. — Пусни ме, грубиян такъв.

— Точно това смятам да направя. — Направи няколко крачки към брега на езерото. Очите на Серина се разшириха и вместо да се бори, тя впи пръсти в жакета му.

— Няма да посмееш.

— Мила моя, казвал ли съм ти, че един Ленгстън никога, абсолютно никога не се отказва от предизвикателство? — Серина го срита и когато главата й се плъзна покрай прасеца му, й мина мисълта да го ухапе. — Можеш ли да плуваш?

— По-добре от теб, сесънек, кълна се. Ако не ме пуснеш… — Той се престори, че я хвърля и заплахата бе прекъсната от писъка й. — Бригъм, недей! Студено е! — Разсмя се, без да спира да рита и да се бори. — Обещавам, че ще те убия в момента, в който съм свободна.

— Това едва ли би ме подтикнало да те освободя. А сега, ако се съгласиш, че аз победих…

— Няма.

— Добре тогава. — Понечи да направи още една крачка към водата, ала в този момент тя го ритна с върха на ботуша си достатъчно близко до една чувствителна област, така че той трепна, отстъпи в самоотбрана назад и се спъна в един корен. Стовариха се сред водовъртеж от фусти и проклятия. Заради приличието и заради собственото си спокойствие Бригъм дръпна ръка от кръста й.

— Това вече сме го минали — успя да каже той задъхано. Серина се отскубна от него и със закъснение се сети да покрие краката си.

— Да те вземат дяволите, изцапа ми полата.

— Милейди, вие едва не ме лишихте от мъжественост.

Тя се засмя и отметна косите от очите си. Светът бе прекрасен и Серина се чувстваше прекалено жива, за да помни, че трябва да бъде дама.

— Така ли направих? При следващата възможност ще се справя по-добре. — Хвърли един поглед на изпоцапания му брич и се подсмихна: — Паркинс със сигурност ще те нахока, задето си го съсипал.

— Моят лакей не ме хока. — Но Бригъм се опита да изтърка калното петно. — Той просто изглежда смъртно обиден, което ме кара да се чувствам отново като ученик.

Тя откъсна една тревичка.

— Що за човек е твоят Паркинс?

— Стабилен като скала, вбесяващо благоприличен. Упорит. Защо?

— Госпожа Драмънд е решила, че от него ще излезе подходящ съпруг.

— Госпожа Драмънд? — зяпна я Бригъм. — Вашата госпожа Драмънд и Паркинс?!

В очите на Серина пламна войнственият огън на семейната гордост.

— Че защо пък не? Госпожа Драмънд е хубава жена.

— Не споря за това. Но Паркинс? — Бригъм се облегна на лакти и се разсмя. Не можеше да направи нищо друго, като си помислеше за мършавия като бостанско плашило Паркинс и грамадната готвачка. — Той знае ли?

— Тя ще намери начин да му го каже. — На Серина също й стана смешно, като си представи тази двойка, затова се излегна на тревата и се загледа в небето. — Ще го очарова със своите сладкиши и сосове, както Меги очарова Кол с красиви очи и свенливи усмивки.

— Това дразни ли те?

— Меги и Кол? — Тя скръсти ръце под главата си и се замисли. — Не. Меги е влюбена в него, откакто я помня. Ще бъда повече от щастлива за тях, ако се оженят, и тъй като тя вече ми е приятелка, няма да трябва да се тревожа, че може да не понасям жената на брат си. Но…

— Но?

— Като ги гледам заедно, и се размислям. Нещата се променят и нищо не може да се направи, за да се спрат. — Затвори очи и с удоволствие подложи лице на прохладния бриз. — Когато дойде пролетта, идва и любовта. Така казват. — Ако гласът й бе замечтан, за това бе виновен въздухът. — Когато дойде пролетта, идва войната. И нея нищо не може да я спре.

— Така е. — Бригъм протегна ръка към крайчеца на косите й. — Ти би ли я спряла, Серина?

Тя въздъхна, затвори очи и се загледа в гонените от вятъра перести облаци.

— Една част от мен се ядосва, че не мога и аз да хвана меча и да се бия. Ала друга част, която едва започва да се проявява, би искала изобщо да нямаше нужда от бой. Тази част от мен би искала да можехме да продължим да си живеем както досега, да гледаме как напролет разцъфтяват цветята.

Бригъм хвана ръката й. Серина бе прекалено крехка, за да държи меч, помисли той, колкото и силно да бе сърцето й.

— Пак ще има цветя. И ще има и други пролети.

Серина обърна глава и го погледна. Не й бе минавало през ум, че с него бе спокойна, доволна, че дори бе щастлива да са сами двамата на брега на езерото. Това бе любимото й място, на което идваше, когато бе много разтревожена или много щастлива. Сега бе тук с него и това по някакъв начин й изглеждаше съвсем естествено — нежната песен на птиците, мирисът на вода и влажна земя, почти ярката светлина на слънцето.

Пръстите й се вплетоха в неговите толкова инстинктивно, че го осъзна едва когато вече бе твърде късно, когато промяната вече се виждаше в очите му, едва забележимото потъмняване, изострянето на погледа. Сякаш за един миг останалият свят се бе изплъзнал от орбитата си и бяха останали само двамата, с преплетени пръсти, приковали очи един към друг.

— Не. — Тя бързо седна. Изглеждаше като самозащита, но само ги приближи. Бригъм протегна ръка и обрисува брадичката й.

— Бих могъл да те пусна да си вървиш, Рина, ала това, което е между нас, няма да се промени.

— Между нас не може да има нищо.

— Упорита си. — Той захапа долната й устна. — Опърничава. — Изтри болката с върха на езика си. — Красива.

— Не съм нито едно от тези неща. — Серина вдигна ръка да го отблъсне, но по някакъв начин се озова вкопчена в жакета му.

— Ти си всичките тези неща. — Насочи се към брадичката й и очите й се разшириха от смутено желание. Устните му трепнаха. Тя щеше да е истинска наслада в леглото. Бавно, почти лениво се премести да захапе ухото й.

— Недей.

— Дни наред чакам да открадна пет минути насаме с теб и да правя точно това. — Езикът му погъделичка ухото й и през нея се разляха топлина и удоволствие. — Нищо друго не искам повече, отколкото да правя любов с теб, Серина.

— Не мога… Не можеш…

— Можеш — прошепна Бригъм. — Ще го направим. — Разтвори устните й.

За момент тя се отдаде на блаженството, на усещането за неговите устни върху нейните. Ала това не бе правилно. Никога нямаше да е правилно.

— Моля те, спри. Не бива да ми говориш така. Не бива да… Не мога да мисля.

— Не мисли. — Внезапно я сграбчи за раменете и я обърна към себе си. — Чувствай. Само чувствай. И ми покажи.

Главата й се въртеше от копнежи, от предупреждения. Със стон привлече устните му. Бе грешно. Бе лудост. Но не можеше да устои. Когато я докосна, Серина искаше само да продължи да я докосва. Когато я целуна, имаше чувството, че ще полудее от удоволствието. Да бъде желана така бе само по себе си мъчение. Тя чувстваше желанието му в начина, по който я стискаха пръстите му, в начина, по който я поглъщаха устните му. С всяка изминала секунда усещаше как силата й се изцежда, докато знаеше, че ще дойде момент, когато би му дала всичко.

Той покри сърцето й с длан, отчаяно възбуден от неговото блъскане. Не се сдържа и обрисува с пръст извивките, плъзна пръст по шията й, после отново нагоре, за да намери устните й, топли и чакащи.

— Боже мой, Серина, колко те желая! — Задъхано се отскубна от нея и се вгледа в пламналото й лице. — Разбираш ли?

— Да. — Тя вдигна треперещата си ръка към шията си. — Трябва ми време да помисля.

— Трябва да поговорим. — Много внимателно я пусна и едва сега усети колко силно са били впити пръстите му в рамото й. Чу тропота на приближаващи се коне и изруга.

— Всеки път, когато останем насаме, накрая започваме да се целуваме. По този начин няма да се получи никакъв разговор. Искам да разбереш как се чувствам и какво искам за нас.

Серина мислеше, че разбира. И, за неин срам и вълнение, знаеше, че е на път да се съгласи. Бригъм я желаеше и тя щеше да стане негова любовница. Това щеше да е най-безценният момент в живота й. И после той щеше да предложи да уреди нещата. Като негова държанка щеше да е добре осигурена, добре облечена, да живее в хубава къща и да се грижат добре за нея. И щеше да е нещастна. А ако събереше сила да му откаже, щеше да запази гордостта си и да бъде още по-нещастна.

— Няма нужда да говорим. Аз разбирам. — Стана и изтръска полата си. — Просто имам нужда от време, за да помисля.

Бригъм взе ръката й. Знаеше, че още само за миг ще бъдат сами.

— Обичаш ли ме?

Тя затвори очи. Искаше й се да може да го мрази, задето я пита това, което вече бе разбрал.

— Това не е единственият въпрос, на който трябва да се отговори, Бригъм.

Той пусна ръката й и отстъпи назад. Очите му отново бяха студени.

— Пак стигнахме дотам, нали? Аз съм англичанин и каквото и да изпитваш към мен, каквото и да можем да си дадем един на друг, не искаш да го забравиш.

— Не мога — поправи го Серина и й се доплака. — Да, не мога да забравя кой си и какъв си, както не мога да забравя коя съм и каква съм аз. Трябва ми време, за да видя дали ще мога да понеса това, което искаш от мен.

— Добре. — Бригъм наклони глава. — Ще имаш време. Ала запомни, Серина, аз няма да те моля.