Бунтът

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

С удоволствие би го убила, мислеше Серина. С меч. Не, мечът бе прекалено чист, прекалено цивилизован като за английската сган. Освен, разбира се, ако го използваше не за да сложи край на безсмисления му живот, като прободе сърцето му, а за да го реже парче по парче. Като си го представи, се усмихна. Тук един бърз удар, там бавно, мъчително рязане.

Мислите й може и да бяха страховити, ала никой, който я погледнеше, не би могъл да го разбере. Тя бе самото въплъщение на кротко женско занимание — седеше в кухнята и биеше масло. Вярно, че когато фантазиите й ставаха по-мрачни, удряше по-силно, отколкото бе искала, но силата, независимо каква бе причината й, само ускоряваше работата.

Той нямаше право да я целува по такъв начин, да й се натрапва. И още по-малко право да я накара това да й хареса. Серина хвана с ръце дървената купа и завъртя чукалото. Нещастна английска гадина. А тя му бе превързвала раните със собствените си ръце, бе му сервирала храна в собствения си дом. Не с желание, може би не от добро сърце, ала все пак го бе сторила.

Ако кажеше на баща си какво се бе осмелил да направи Бригъм… Спря за момент, замечтана за тази възможност. Баща й щеше да се вбеси, да изреве и най-вероятно да пребие почти до смърт това английско псе. Това я накара отново да се усмихне — образът на високомерния граф Ашбърн, търкалящ се в калта, нахалните му сиви очи, замъглени от ужас.

Започна да бие по-бързо и усмивката й премина в ръмжене. Картината бе много хубава, но би предпочела тя да държи бича. Щеше да го накара да се просне в краката й и да скимти.

Бе вярно и сигурно тъжно, помисли Серина, че толкова обичаше насилието. Това бе свързано с майка й. Без съмнение бе жалко, че бе наследила характера на баща си, а не на майка си, ала това беше положението. Рядко минаваше ден, без да изпусне макгрегъровските си нерви и после да страда от угризения и чувство на вина.

Искаше й се повече да прилича на майка си — спокойна, уверена, търпелива. Господ й бе свидетел, че се опитваше, но това просто не й идеше отвътре. На моменти мислеше, че Бог е направил малка грешка, когато я е създавал, забравил е захарта и е сложил малко повечко оцет. Ала ако Бог имаше право да греши, нямаше ли и тя право да избухва?

С въздишка продължи монотонно да движи чукалото нагоре и надолу.

Сигурно майка й щеше да знае точно как да се справи с лорд Ашбърн и с нежеланите му опити. Серина щеше да стане ледено любезна, когато в очите му се появеше онзи поглед. Онзи поглед, помисли Серина, който инстинктивно казваше на жената, че е замислил някоя лудория. Докато Фиона Макгрегър свършеше с него, лорд Ашбърн щеше да е станал мек като тесто в ръцете й.

Тя самата не умееше да се справя с мъжете. Когато я дразнеха, Серина им го показваше — с удар по ухото или с остър език. И защо не? Защо не, по дяволите? Трябваше ли, само защото е жена, да се прави на срамежлива и да се преструва, че е поласкана, когато някой мъж се опитваше да я олигави?

— Ще пресечеш маслото с този поглед, момиче.

Серина изсумтя и се зае сериозно за работа.

— Мислех си за мъже, госпожо Драмънд.

Готвачката, жена със страховита фигура, посребряваща черна коса и блестящи сини очи, се изкиска. Тя от десет години бе вдовица и имаше ръце на орач, с широки длани, дебели пръсти и груби като кора на дърво. И въпреки това никой в областта не можеше да направи по-добре от нея печен бут или изтънчен плодов сладкиш.

— Когато една жена мисли за мъже, на лицето й трябва да има усмивка. Мръщенето ги прогонва, а усмивката ги кара да се трупат наоколо.

— Не искам да се трупат наоколо — озъби се Серина, като се опита да не забелязва болката в раменете. — Мразя ги.

Госпожа Драмънд бъркаше тестото за ябълковия си сладкиш.

— Да не би младият Роб Макгрегър пак да е идвал да подсмърча около теб?

— Ако му е мил животът, няма да идва. — Сега Серина наистина се усмихна, като си спомни как бе изгонила влюбения Роб.

— Свястно момче — забеляза госпожа Драмънд. — Но не достатъчно добро като за някое от моите момичета. Когато те видя да се омъжиш, ще знам, че това ще е мъж от класа.

Серина започна да потропва с крак в такт с биенето.

— Не мисля, че искам да се омъжа.

— Хайде сега, разбира се, че искаш. Когато му дойде времето. — Усмихна се бързо, като продължаваше да трака равномерно с лъжицата в купата. Мускулите на ръката й бяха твърди като камък. — Има си и хубави страни, особено нощем.

— Аз не искам да се обвържа с някой мъж само заради това, което става в брачното ложе.

Госпожа Драмънд хвърли един бърз поглед към вратата, за да се увери, че Фиона не е наблизо. Господарката бе самата благост, ала ако чуеше, че готвачката й и дъщеря и обсъждат такива деликатни въпроси, докато бият масло, на лицето й щеше да се появи онова измъчено изражение.

— Трудно е да се намери по-добра причина… Ако е с подходящия мъж. Моят Дънкан, е, това беше мъж, който знаеше как да си изпълнява задълженията, и имаше нощи, когато заспивах благодарна за това. Мир на праха му.

— Карал ли те е някога да се чувстваш… — Серина замълча за момент, търсейки подходящите думи. — Ами, сякаш си препускала по скалите и не можеш дъх да си поемеш?

Госпожа Драмънд присви очи.

— Сигурна ли си, че Роб не е минавал насам?

Серина поклати глава.

— С Роб е като да яздиш куцо пони нагоре по хълма. Знаеш, че никога няма да го изкачи. — Погледна към готвачката със светнали от смях очи.

Така я видя Бригъм, когато влезе. Дългите й пръсти бяха обвити около чукалото, полата й запретната, а лицето й оживено от смях.

Да я вземат дяволите тази жена! Не можеше да откъсне поглед от нея. Да я вземат дяволите, задето го караше да я иска, само като я погледне!

Влезе почти безшумно, но Серина обърна глава. Очите им се срещнаха кратко, почти яростно, после тя отново се зае с маслото.

Погледът продължи само миг, ала той бе достатъчен да покаже на госпожа Драмънд какво бе ядосало Серина, Или по-скоро кой.

Така значи, заключа тя и не успя да сдържи усмивката си. Ръкопашен бой, без съмнение. Това според нея бе най-добрият начин да се започне ухажване. Трябваше да помисли, но граф Ашбърн определено бе от класа. А освен това имаше лице и фигура, които караха дори вдовишкото сърце да трепне.

— Мога ли да ви услужа, милорд?

— Какво? — Бригъм се обърна към госпожа Драмънд, ала погледът му не успя веднага да се фокусира. — Извинете ме. Идвам от стаята на Кол. Той иска да яде. Госпожица Гуен казва, че малко от вашата каша ще му дойде добре.

Госпожа Драмънд се изкиска и отиде до гърнето на огъня.

— Съмнявам се, че мисли така, но ще напълня една чиния и ще я изпратя горе. Ако нямате нищо против да попитам, милорд, как е момчето?

Бригъм направи грешката отново да погледне към Серина, която лениво удряше с чукалото. Ако някой му бе казал, че на един мъж може да му пресъхне устата само като гледа как жена бие масло, щеше да се изсмее. Сега обаче не виждаше нищо смешно. Прокле се и откъсна очи от нея. Щеше да му е полезно да си припомни, че вече бе прекарал една безсънна нощ заради Серина, а може би и две, ако се броеше нощта, през която заедно се грижиха за Кол.

— Днес изглежда доста по-добре. Госпожица Гуен казва, че цветът му се е върнал, въпреки че го кара да остане още в леглото.

— Тя може да го направи. Бог е свидетел, че никой не може да се справи по-добре с момчето. — Госпожа Драмънд укорително поклати глава. Смяташе Кол за най-голямото си задължение. После хвърли крадешком един поглед към Серина и видя, че тя наблюдава Бригъм изпод спуснатите си ресници. — Не искате ли и вие малко каша, милорд? Или едно парче пай с месо?

— Не, благодаря. Тръгнал съм към конюшните.

От това страните на Серина пламнаха. Бригъм вдигна вежди. Тя не проговори, въпреки че наведе глава и се нацупи, от което мускулите в корема му се стегнаха. Той също не каза нищо, кимна бързо и излезе.

— Ето това се казва мъж! — възкликна госпожа Драмънд.

— Той е англичанин — възрази Серина, сякаш това обясняваше всичко.

— Е, вярно, ала мъжът си е мъж, с поличка или с брич. А на него бричът му стои доста добре.

Серина неволно прихна:

— Една жена не би трябвало да го забелязва.

— Една жена трябва да е сляпа, за да не забележи. — Госпожа Драмънд сложи на подноса купа с каша и после, понеже имаше меко сърце, добави и малко плодов сладкиш. — Моли! Моли, мързелана такава, ела занеси това на младия господар. — Остави подноса настрани и отново се зае да бърка тестото. — Кой е онзи мъж, когото лорд Ашбърн доведе със себе си от Лондон, момиче, онзи достолепен господин?

— Паркинс. — Серина разтърка схванатите си ръце и изсумтя. Струваше й се странно, че пулсът й почти се бе успокоил веднага щом Бригъм излезе. — Неговият английски камериер. Представяш ли си, да си доведе камериер, който да се грижи за кройката на сакото му и за блясъка на ботушите му!

— Един мъж от класа е свикнал нещата да са по определен начин — отбеляза мъдро госпожа Драмънд. — Чувам, че господин Паркинс не е женен.

Серина размърда рамене.

— Сигурно е прекалено зает с колосването на дантелите на лорд Ашбърн, за да има свой собствен живот.

Или не е срещнал жена, в която да има живот за двама, помисли госпожа Драмънд.

— На мен ми се струва, че господин Паркинс трябва да се подхрани. — Тя се усмихна, остави купата и отново извика на Моли.

Класа, изсумтя наум Серина няколко чака по-късно. Само защото във вените на мъжа тече и малко синя кръв, това не го прави от класа. Това не го прави и джентълмен. Прави го само аристократ.

Във всеки случай, тя нямаше да си губи времето да мисли за граф Ашбърн. Вече почти два дни бе вързана в къщата с ежедневните си занимания, увеличени заради грижите около Кол. Сега имаше малко свободно време. Може и да си го открадваше, но по-късно щеше да навакса. Истината бе, че ако не се измъкнеше за малко, можеше да се взриви.

Майка й сигурно нямаше да одобри, че отива да поязди в гората толкова скоро преди обяд. Серина махна глава и продължи да оседлава кобилата си. Майка й още по-малко би одобрила стария брич, който бе обула. Да я убият, нямаше нерви да язди в женско седло, помисли тя и изведе кобилата от конюшнята. Щеше да се погрижи майка й да не я види, за да не трябва да се чувства разочарована от поведението й. Ако имаше късмет, никой нямаше да я види.

Възседна кобилата и пое край конюшнята, после по ниския хълм, изпъстрен с храсти и лишеи. Кобилата уверено си проправяше път по неравната земя, докато почти се скриха от къщата. Серина тръгна на юг и се помоли наум никой от семейството да не погледне през прозореца. В момента, в който потъна в гората, смушка кобилата и я подкара в галоп.

О, Господи, имаше нужда от това повече от храна, повече от вода. Една дива езда между голите дървета с вятър, биещ в лицето й, с кон, напрегнат от скоростта. Тук нямаше нужда да бъде дама, дъщеря, сестра. Трябваше да бъде само Серина. Засмя се и пришпори кобилата.

Дребните животни се стряскаха, птиците излитаха бързо нагоре. Отначало дъхът й излизаше като облак пара, после спря. Наметалото, което бе увила около раменете си, я пазеше от хапещия вятър, а движението и свободата бяха достатъчни, за да я сгреят. Всъщност, щипането на студения зимен въздух и чистият му вкус й бяха приятни.

Изведнъж й се появи желание, почти веднага заличено от чувството за вина, да препуска, да препуска, да препуска и никога да не трябва да издои още една крава, да изпере още една риза, да измие още една тенджера.

Сигурно бе грешна мисъл, реши тя. Хората в селото работеха от изгрев до залез, никога не можеха да отделят и един час за мечти. Серина, като дъщеря на Макгрегър, живееше в хубава къща, хранеше се на богата трапеза, спеше в пухено легло. Бе неблагодарна и несъмнено трябваше да го изповяда пред свещеника — както когато тайно, а после не толкова тайно мразеше манастирското училище в Инвернес.

Шест месеца от живота й, спомни си тя. Шест пропилени месеца, преди баща й да види, че бе твърдо решила да се махне оттам. Шест месеца далеч от дома, който обичаше, преживени с онези превзети кискащи се момичета, чиито семейства искаха да ги изучат да бъдат дами. Ха!

Всичко, което трябваше да знае, за да върти къща, можеше да го научи от майка си. А колкото до умението да бъде дама, нямаше по-изискана от Фиона Макгрегър. В края на краищата, самата тя бе дъщеря на земевладелец, преди много години бе живяла в Париж и дори в Англия.

И досега се случваше, когато къщната работа бе свършена и огънят гореше тихо в камината, Фиона да посвири на клавесин. Не бе ли тя научила Гуен, която имаше по-пъргави пръсти и по-търпелив характер от сестра си, да плете дантели? Фиона можеше да говори френски и да занимава всеки гостенин с любезен разговор.

Според Серина, ако имаше нужда от изисканост, можеше да се научи на нея в собствения си дом, където разговорите бяха не само за кринолинени поли и модни прически.

Сигурно онези кискащи се момичета с кожа с цвят на суроватка бяха като дамите, които лорд Ашбърн харесваше. Които криеха лицата си зад ветрила и пърхаха с мигли над тях. Те пиеха плодов пунш и носеха в чантичките си шишенца с ароматни соли и дантелени носни кърпички. Празноглави глупачки. На такива жени Бригъм би целувал ръка на пищните лондонски балове.

Когато доближи реката, забави коня. Щеше да й е приятно да поседи малко край водата. Ако имаше време, би препускала чак до езерото. Това бе нейното лично място, когато бе разтревожена или имаше нужда да остане насаме със себе си.

Днес не бе разтревожена, напомни си тя и скочи от седлото. Само искаше да поеме глътка въздух, която да си е лично нейна. Преметна поводите през един клон и облегна буза на шията на кобилата.

Пищни лондонски балове, помисли отново и въздъхна, без дори да усети, че във въздишката й прозвуча копнеж. Майка й им бе разказвала на какво приличат те. Огледалата, блестящите подове, стотиците и стотици свещи. Красиви рокли, мъже в къдрави бели перуки. И музика.

Затвори очи и се опита да си го представи. Винаги бе имала слабост към музиката. През ромона на реката дочу мелодията на менует. По-късно щеше да има рийл, бърз шотландски танц, ала в началото щеше да е бавният, прекрасен менует.

Започна да се движи под звуците на въображаемата музика, все още със затворени очи, протегнала ръка на невидимия си кавалер.

Лорд Ашбърн щеше да дава бала. Всичките красиви жени щяха да са дошли с надеждата за поне един танц с него. Серина се усмихна, изпълни плавно обръщане и си представи, че чува шумолящите фусти. Ако бе там, тя щеше да носи рокля от тъмнозелен атлаз, с вдигната нагоре напудрена коса, така че диамантите в нея да светят като лед върху сняг. Всички мъже, с пухкави дантели и обувки с катарами, щяха да са заслепени. Серина щеше да танцува с тях, един по един. Докато музиката свиреше, щеше да танцува, да се върти, да пристъпва, да се навежда в ниски, грациозни поклони.

И после той щеше да дойде. Щеше да е облечен в черно. Черното му отиваше. Да, щеше да е в черно и сребристо, точно както когато влезе в стаята на Кол, където имаше светлина само от свещите и от камината. Това го правеше да изглежда толкова висок и строен. Сега светлината щеше да примигва, да блести в огледалата, да искри в сребърните копчета и ширити. Музиката щеше да се надигне и те щяха да се погледнат. Той щеше да се усмихне по онзи начин, от който очите му се смекчаваха, а нейното сърце съвсем мъничко се разтопяваше.

Той щеше да протегне ръка. Тя щеше да сложи своята в нея, длан до длан. Поклон от него, реверанс от нея. После… Серина замаяно отвори очи.

Ръката й бе уловена от друга ръка. Очите й бяха все още замъглени от мечти, когато погледна към Бригъм. Светлината идваше иззад гърба му и образуваше ореол около лицето му. Бе облечен в черно, както си бе представяла, но само със сако за езда, без блясъка на сребро и диаманти.

Бавно я вдигна на крака. Тя поклати глава, защото още чуваше музиката.

— Мадам… — Бриг се усмихна и, преди да се бе съвзела, поднесе ръката й към устните си. — Изглежда сте без кавалер.

— Аз… — Серина онемяла се вгледа в съединените им длани. Един слънчев лъч проблесна в пръстена му с печат и й напомни за времето, мястото и разликите между тях. Тя изтръгна ръката си и я хвана с другата зад гърба си.

— Какво правите тук?

— Ловях риба. — Той се обърна и посочи към въдицата, която бе подпрял на едно дърво. Отзад конят му лениво пасеше на брега. — Бях с Малкълм, ала преди малко той отиде да види как е Бетси.

Серина помисли колко глупаво трябва да е изглеждала в самотния ся менует и усети как страните й поруменяват.

— Малкълм трябваше да си учи уроците.

— Разбрах, че сутринта ги е свършил. — Не можа да се въздържи, отстъпи крачка назад и я огледа. — Мога ли да попитам дали винаги танцувате сама в гората… По брич?

Тя избра гнева пред смущението и очите й пламнаха.

— Нямате право да ме шпионирате.

— Честна дума, изненадахте ме. — Бригъм седна на един камък, кръстоса крака и й се усмихна. — Седя си тук и тъкмо размишлявам колко още пъстърва мога да хвана, през гората пристига ездач с такъв тропот, че да подплаши всяка риба на километри наоколо. — Не добави, че дивото й препускане го бе накарало да посегне към меча си.

— Ако знаех, че сте тук, щях да отида другаде.

— Не се и съмнявам. Тогава аз щях да пропусна удоволствието да ви видя по брич.

Серина изсумтя отвратено и се обърна към коня си.

— Толкова бързо си тръгваш, Серина. Човек би помислил, че… Че се страхуваш.

Тя се извъртя отново към него с блеснали очи и с предизвикателна стойка.

— Не се страхувам от вас.

Великолепна. Нямаше друга дума, с която да я опише, както стоеше изпъната, сякаш държеше меч, стиснала устни, с коси, разпилени като огън по раменете й. Бе препускала опасно бързо през гората, с умение, с което малко мъже могат да се похвалят. Колкото и да го изкарваше от нерви, не можеше да й отрече смелостта и стила.

Както не можеше и да отрече, че начинът, по който изглеждаше по брич, го караше да се чувства неудобно. Колкото и зле да й стояха, те разкриваха съблазнителните и дълги крака и плавната извивка на бедрата. Под домашно тъканата риза се загатваха гърдите й, които и в момента развълнувано се повдигаха и спускаха.

— Може би трябва да се страхуваш — промълви той, повече на себе си, — след като ме измъчват всякакви непочтени намерения.

Стомахът й се сви, но Серина не отстъпи.

— Вие не ме безпокоите, лорд Ашбърн. Справяла съм се и с по-добри мъже от вас.

— Представям си. — Надигна се и видя това, което бе искал да види — бързо проблесналото и също толкова бързо овладяно безпокойство в очите й. — Ала все още не си се справила с мен. Съмнявам се, че ще успееш да ме пернеш през ушите.

Би направила крачка назад, но гордостта я задържа на място.

— И нещо по-лошо ще направя, ако отново ме докоснете.

— Така ли? — Защо колкото повече тази жена го плюеше, толкова повече я желаеше? — Вече се извиних за онова, което се случи в конюшнята.

— Каква конюшня? — Тя вдигна вежди, твърдо решила да не отстъпва и на сантиметър. — Страхувам се, милорд, че каквото и да се е случило, то е било толкова несъществено, че вече към го забравила.

— Котка — измърмори Бригъм, но не без възхищение. — Ако продължаваш да си точиш ноктите върху мен, ще ги счупиш.

— Ще поема риска.

— Нека тогава да ти освежа паметта. — Приближи се. — Ти беше също толкова разгорещена, колкото и аз, беше ти също толкова приятно, колкото и на мен. Не примиращо момиченце държах в ръцете си, а зряла жена, готова за любов, копнееща за любов.

— Как смеете! — изсъска Серина. — Никой джентълмен не може да говори така с дама.

— Може би. Но пък никоя дама не носи брич.

Това я жегна. Наистина, тя не бе дама и никога нямаше да бъде, въпреки че непрекъснато се мъчеше да намери в себе си начин да го стори, за да достави удоволствие на майка си.

— Каквото и да реша да нося, няма да ви позволя да ме обиждате.

— Няма ли? За Бога, това ми хареса. Откак за пръв път ме видя, ти не си правила нищо друго, освен да ме обиждаш. — Загубил търпение, я хвана за ръката. — Мислиш ли, че защото си жена, трябва да търпя подигравките ти към мен, към произхода ми, към народността ми? Не мога, по дяволите. Ти се обличаш като мъж, говориш като мъж, а после, когато ти е удобно, решаваш да се скриеш зад фустата си.

— Не се крия зад нищо. — Серина отметна глава и го погледна. Слънчевата светлина струеше през голите клони на ясените и позлатяваше косите й. — Ако ви обиждам, вие си го заслужавате. Може да сте очаровали семейството ми, ала не и мен.

— Да те очаровам — процеди той през зъби — е последната ми грижа.

— Да, вашите грижи са как ви стоят дантелите и дали са ви лъснати ботушите. Вие пристигате в моя дом с приказки за война и справедливост, но не правите нищо.

— Какво правя и какво имам намерение да правя не е твоя работа.

— Вие спите под моя покрив, ядете на моята маса. Къде бяхте, когато англичаните дойдоха да построят своите укрепления, да отведат нашите мъже в своите затвори и на своите бесилки?

— Аз не мога да променя историята, Серина.

— Вие не можете да промените нищо, нито онова, което се е случило, нито това, което ще се случи.

Пръстите му се стегнаха върху рамото й.

— Нямам намерение да обсъждам плановете си с теб, ала ще ти кажа едно нещо. Когато дойде времето, ще има промяна.

— И кого ще облагодетелства тя?

Бригъм я дръпна рязко към себе си.

— Какво искаш да кажеш?

— Какво значи съдбата на Шотландия за вас или за който и да е английски благородник? Вие сте дошли от Англия по прищявка и също толкова лесно можете да се вървете, зависи накъде ще задуха вятърът.

Лицето му побледня от гняв.

— Този път, скъпа моя, стигна прекалено далеч.

— Казвам каквото си искам. — Серина се опита да се изскубне, но откри, че рамото й бе стиснато като в менгеме. — Вие не ми давате никакво обяснение защо се присъединявате към нашата кауза, защо решавате да вдигнете меч. В такъв случай аз съм свободна да мисля каквото ми харесва.

— Можеш да мислиш каквото си искаш, ала за думите се плаща.

Досега не го бе виждала истински ядосан и не знаеше, че очите му могат да горят, че устните му могат да станат толкова твърди, сякаш лицето му е издялано от гранит. Едва не изскимтя, когато пръстите му се забиха още по-дълбоко в нежната й плът.

— Какво ще направите? — успя да попита достатъчно студено. — Ще ме заколите ли?

— Тъй като си невъоръжена, това удоволствие ми е забранено. Но пък мога да те удуша. — Серина не можеше да е сигурна дали той посегна към нея на сериозно, или просто да я сплаши. Бриг вдигна свободната си ръка и обхвана шията й. Пръстите му я стиснаха, не нежно, ала не и достатъчно силно, за да й спре въздуха, а очите му се впиха в нейните, тъмни и тежки. — Имаш много нежна шия, Серина, много бяла — промълви той с кадифен глас. — И много лесно може да бъде пречупена.

За момент тя замръзна като заек, когато ястребът се спуска върху него. Ръцете й безпомощно се разпериха, очите й се разшириха. Накъсано пое въздух, когато все пак успя да вдиша.

Тъй като реакцията й бе точно каквато бе очаквал, нито повече, нито по-малко, Бригъм се усмихна. Това момиче трябваше да се научи на обноски и му бе много приятно той да е учителят. След това обаче самият той спря да диша, когато ботушът й се заби с всичка сила в пищяла му.

Хватката му се разхлаби и Бригъм залитна назад, като изруга. Серина реши да не оценява нанесените щети, завъртя се и хукна към коня си. Без да спира да ругае, той я хвана на третата крачка. Улови я здраво през кръста и я вдигна, а тя го риташе и проклинаше. Не се биеше като жена, с писъци и нокти, а със сподавени ругатни и свити юмруци. Бригъм откри, че бе лека като врабче и се извиваше като змия.

— Стой мирно, да те вземат дяволите! Ще си платиш за това.

— Пуснете ме! — Серина се метна назад с надеждата да го извади от равновесие. — Стига да мога, ще ви убия!

— Вярвам — отвърна той с горчивина. От боричкането я изпусна и ръката му се озова върху гърдите й. Това стъписа и двамата и схватката избухна с ново ожесточение. — По дяволите, укроти се. — Задъхан и загубил търпение, се опита да се насочи към някое по-малко възбуждащо завоевание. Тя видя в това своя шанс и впи зъби в ръката му. — Проклета пепелянка! — успя да извика Бригъм, преди петата й да се забие във все още болезнения му пищял. И двамата се стовариха на земята.

Той си каза, че едничкият инстинкт, в никакъв случай не загрижеността за нея, го накара да смекчи падането й. Ударът остави и двамата без дъх, с преплетени като любовници тела. Серина замахна с коляно и не пропусна целта си.

Търкаляха се върху килим от борови иглички и изсъхнали листа. Тя се биеше като дива котка, удряше го с юмруци и сипеше келтски ругатни. Заслепен от косата й, Бригъм посегна и улови голата й плът, където ризата й се бе измъкнала от брича.

— В името на Бога! — измърмори той, когато кръвта нахлу в слабините му. Серина се извъртя и гръдта й, мека като вода и гореща като огън, изпълни дланта му. — Всички дяволи! — Колкото и да му струваше, Бригъм отдръпна ръката си и трескаво сграбчи раменете й.

Тя дишаше накъсано. Когато я бе докоснал, в гърлото й бе започнало да пулсира. Гърдите й още тръпнеха от пръстите му. Непознатата реакция на тялото й я плашеше повече от неговите заплахи, повече от гнева му. Беше бясна, мразеше го. Но, о, ако отново я докоснеше така, щеше да се разтопи като масло насред лято.

Той приклещи краката й между своите, двамата се озоваха притиснати един към друг и Серина за пръв път отблизо, без преградата на фустите, изпита шока да почувства мъжкото желание срещу уязвимата си женственост. В стомаха й пламна топлина, после се разля. Мускулите на бедрата й се разтопиха. За миг зрението й се замъгли и това му даде преднина.

Бригъм хвана с една ръка китките й и ги вдигна над главата й — и за да си даде време да помисли, и за да се предпази. Кожата й пламтеше. Косите й, оплетени с листа, се бяха разпилели като огнени езици и разтопено злато.

С пресъхнала уста той се опита да каже нещо, ала тя се заизвива под него. Непреставащите й опити да се освободи разпалваха и в двамата огън, който заплашваше да излезе от контрол.

— Рина, за Бога, аз съм само от плът и кръв. Стой мирна. От собственото й мятане ушите й бучаха и крайниците й омекваха. Възбудата, примесена с някаква паника, я караше само по-отчаяно да се бори да се освободи. Серина се мяташе наляво и надясно. От Бригъм се изтръгна стон.

— Не знаеш какво правиш — изпъшка той, — но ако продължаваш, много скоро ще разбереш.

— Пуснете ме! — Гласът й бе твърд и възбуждащо дрезгав. Гърдите й се вдигаха и спускаха с всяко развълнувано вдишване.

— Мисля, че още е рано. Ти ще ме разкъсаш.

— Ако имах кама…

— Спести ми подробностите, мога да си ги представя. — Почти бе затаил дъх и сега издиша бавно, предпазливо. — Боже мой, колко си красива. Изкушавам се да те държа на ръба на яростта. — Със свободната си ръка обрисува с пръст устните й.

Когато започна да навежда глава, внезапно топлите й устни се разтвориха. Потресена от реакцията си, тя бързо обърна глава да избегне устните му. Бригъм се задоволи с една нежна целувка точно под ухото и по нежната извивка на шията й.

Това бе различно от целувка, помисли Серина замаяно и тихо простена. Повече и по-малко. Сякаш кожата й оживя и закопня за него, докато той леко я захапваше. Тя инстинктивно повдигна бедра и го пронизаха вълни от удоволствие и объркване. Бригъм почувства как ръцете й в дланта му се напрегнаха, потрепериха и се отпуснаха.

Косите й ухаеха на гора, откри той, когато зарови лице в тях. Земно, изкусително. Тялото й в един момент бе опънато като тетива на лък, в следващия податливо като топло масло. Захапа леко ухото й, после брадичката, после бавно, почти тържествуващо устните й.

Вкуси трептящия между тях дъх и увлече върха на езика й със своя. Имаше толкова много неща, на които можеше да я научи. Вече знаеше, че Серина ще бъде ревностна ученичка и изкусно ще прилага наученото. Устните й се сляха с неговите и станаха по-меки, след това се разтвориха с най-нежен натиск. В древен като света ритъм тялото й се движеше без свян под неговото.

Не бе подозирала, че могат да се усещат толкова много неща, не само студ и топлина, не само глад за храна и умора. Стотици, хиляди усещания можеха да се открият в сливането на устните, в преплитането на телата.

Това бе ароматът на мъжката кожа, откри тя, като прекара език по врата му, ароматът и вкусът. Това бе звукът на собственото й име, прошепвано в устните й. Това бе усещането за силни пръсти върху лицето, напрягащи, галещи, трескавите удари на сърце срещу сърце. После същите тези пръсти, галещи гърдите й, притискащи се към същото това сърце и превръщащи мускулите й в желе.

— Бригъм… — Струваше й се, че би могла да отлети, безтегловно, безболезнено, стига само той да продължаваше да я докосва.

Гърдите й разцъфнаха в ръката му. Бригъм не можа да се сдържи, прокара палец по зърното и го почувства как се втвърдява. Копнееше да го улови в устни, да почувства топлината и уханието. Вместо това притисна устни към нейните, отчаяно, почти грубо, като за момент, само за момент се поддаде на лудостта.

Прониза я остро желание. Заболя я, едва не заплака. Китките й все още бяха уловени в ръката му и макар да се опитваше да ги освободи, не знаеше дали ако успееше, щеше да ги използва, за да го привлече по-близо, или да го отблъсне.

Болеше. Тази нетърпима, съкрушителна нужда се впиваше в нея, пулсираше, блъскаше се в главата й, докато се уплаши, че ще изгори жива.

Бе приятно. Усещанията, които й доставяше, обещанията, които загатваше. Ако имаше граница между ада и рая, той я бе довел до нея и сега я бе оставил да се люшка на ръба.

Когато отново затрепери, Серина започна да се бори срещу това, да се бори срещу него, срещу себе си.

Бригъм чу сподавения й стон и вдигна глава. В очите й имаше страх, объркване и страст. Съчетанието едва не го побърка. Видя, че ръката му още стиска китките й, където без съмнение щяха да останат синини. Той се прокле, откъсна се от нея и се извърна, докато поне донякъде се овладее.

— Нямам никакви извинения — успя да каже след малко, — освен че те желая. — Обърна се и я видя как скочи на крака. — Един Бог знае защо.

Доплака й се. Внезапно, отчаяно й се прииска отново да я прегърне, да я целуне, както отначало, така нежно, така търпеливо. Измъкна едно листо от косите си, смачка го между пръстите си и го хвърли настрани. Може и да не й бе останало достойнство, ала поне гордост имаше.

— Кравите и козите се чифтосват, милорд. — Гласът й бе студен, както и очите й, и бе решила да направи студено и сърцето си. — Те нямат нужда да се харесват.

— Добре казано — измърмори Бригъм. Знаеше точно какво изпитва тя към него. Само му се искаше в момента да бе толкова сигурен и какво изпитваше той към нея. — Да се надяваме, че сме поне малко по-високо от добитъка. Има нещо в теб, Серина, което събужда най-първичните ми чувства, но те уверявам, че в повечето обстоятелства мога да ги сдържам.

Сковаността му я накара само да й се прииска отново да му се нахвърли.

— Ще видим. — Обърна се и тръгна към коня си. Хвана поводите и замръзна, когато Бригъм я докосна по рамото.

— Имаш листа в косата — промълви той и едва устоя на желанието отново да я привлече към себе си, просто да я подържи в прегръдките си. — Ще ги разреша. — Бригъм сложи ръка на рамото й и Серина се извъртя към него.

— Причиних ли ти болка?

Това почти я довърши, съжалението в очите му, нежността в гласа му. Трябваше да преглътне, за да може да му отговори спокойно и безизразно:

— Аз трудно се чупя, милорд. — Отказа помощта му и се метна на седлото. Той се дръпна, а тя подкара коня и се впусна в галоп.