Буревестник

Пролог1377 г. сл.Хр.

Съдини с тъмна кралска кръв бяха наредени под леглото, забравени от лекаря. Алис Перърс се бе отпуснала на един стол, останала без дъх усилието да напъха краля на Англия в доспехите му. Въздухът в стаята миришеше на кисела пот и смърт, а Едуард лежеше и имаше вид на собствената си восъчна фигура — блед и белобрад.

В очите на Алис напираха сълзи, щом го погледнеше. Страшният удар, който повали Едуард, дойде като гръм от ясно небе, незабелязано донесен от топлия вятър. Тя се наведе внимателно напред и избърса лигата, проточила се от ъгълчето на висналата му уста. Някога беше толкова силен, мъж сред мъжете, дето можеха да се бият от зори до мрак. Доспехите му блестяха, макар да бяха нащърбени и белязани като плътта, която покриваха. Станал беше само кожа и кости.

Почака го да отвори очи, без да знае дали все още разбира нещо. Съзнанието му ту идваше, ту си отиваше — мигове от мъждукащия живот, които ставаха по-редки и кратки с всеки изминал ден. На съмване се беше събудил и шепнешком бе поискал да го облекат в доспехите му. Тогава лекарят скочи от стола си и поднесе на краля още една от гадните си смеси. Безпомощен като дете, Едуард само отпрати с жест смърдящата течност и започна да се дави, когато онзи продължи да притиска купичката към устните му. При тази гледка Алис не издържа. Въпреки гневните протести на лекаря тя го изгони от кралските покои, като плющеше с престилката си към него, без да обръща внимание на заплахите му, докато най-сетне успя да затвори вратата зад гърба му.

Едуард я наблюдаваше как вдига металната ризница от стойката за доспехи. В миг се усмихна, после сините му очи се затвориха и главата му клюмна обратно върху възглавниците. През следващия един час тя порозовя от напрежението, бършеше чело с ръката си, докато се бореше с кожените връзки и метала, повдигайки безучастния старец насам-натам. Все пак брат ѝ беше рицар и не ѝ бе за първи път да приготвя мъж за война.

Когато успя да надене металните ръкавици на ръцете му и най-сетне се отпусна, той вече почти бе загубил съзнание и стенеше леко в унеса си. Пръстите на ръцете му потрепваха в спазъм върху смачканите завивки; в един миг тя пое дълбоко въздух и скочи; досети се какво иска той. Пресегна се за големия меч, облегнат на стената, и трябваше да го вдигне с две ръце, за да го постави там, където пръстите му можеха да хванат дръжката. Беше време, когато Едуард размахваше това оръжие, сякаш бе леко като перце. Тя избърса горещите си сълзи, когато ръката му стисна конвулсивно дръжката, а ръкавицата проскърца в тишината.

Сега пак приличаше на крал. Справи се. Кимна на себе си, доволна, че когато дойде моментът, ще го видят такъв, какъвто винаги е бил в живота. Тя бръкна в джоба си за гребен и започна да приглажда бялата коса и брадата на местата, където се бяха сплъстили и оплели. Нямаше много време. Лицето му бе отпуснато от едната страна, сякаш бе от восък, който се е стопил, а дъхът му идеше на хрипове.

На двайсет и осем тя бе с почти четирийсет години по-млада от краля, но допреди болестта Едуард беше жизнен и силен, сякаш смяташе да живее вечно. През целия ѝ живот той бе единственият владетел и никой от тези, които познаваше, не си спомняше за баща му, нито пък за Чука на шотландците, който бе управлявал преди него. Династията на Плантагенетите беше оставила своя белег върху Англия и бе съкрушила Франция в битки, за които никой не бе вярвал, че могат да спечелят.

Гребенът ѝ се запъна в брадата. При допира сините очи се отвориха и от това съсипано тяло нейният крал я погледна. Алис потръпна под суровия взор, пред който ѝ бе прималявало в продължение на толкова време.

— Тук съм, Едуард — отрони почти в шепот. — Тук съм. Не си сам.

Част от лицето му се отдръпна в гримаса и като вдигна здравата си лява ръка, той сграбчи и свали нейната, която стискаше гребена. Всеки дъх стържеше и кожата му почервеня от усилието да проговори. Алис се наведе, за да чуе смотолевените му думи.

— Къде са синовете ми? — попита, като надигна глава от възглавницата, после пак я отпусна. Дясната му ръка трепереше върху дръжката на меча, извличайки успокоение от него.

— Идват, Едуард. Изпратих вестоносци за Джон да го върнат от лова. Едмънд и Томас са в далечното крило. Всички идват.

Докато говореше, дочу тропот на крака и гълчава от мъжки гласове. Познаваше добре синовете му и се подготви, защото знаеше, че миговете им на интимност са преброени.

— Те ще ме изпратят, любов моя, но аз няма да съм далеч.

Наведе се и го целуна по устните, усети неестествената горещина на горчивия му дъх.

Облегната на стола, тя разпозна цвилещия глас на Едмънд, който разказваше на другите двама за някакъв облог, който е направил. Как ѝ се щеше и най-големият брат да е сред тях, но Черния принц бе умрял само преди година и нямаше да наследи никога кралството на баща си. Струваше ѝ се, че загубата на престолонаследника бе първият удар, който повлече след себе си и другите. Един баща не бива да надживява синовете си, помисли си тя. Каква жестока мъка — все едно дали си обикновен човек или крал.

Вратата се отвори с трясък, който стресна Алис. Тримата мъже, които влязоха в стаята, приличаха на баща си по различен начин. С кръвта на Дългокраките, течаща в жилите им, те бяха едни от най-високите, които беше виждала; изпълниха стаята и я избутаха още преди да са заговорили.

Едмънд, херцог на Йорк, слаб и чернокос, я изгледа намръщено, като видя, че седи до баща му. Никога не бе одобрявал любовниците на баща си и когато Алис се изправи и застана смирено пред него, свъси вежди. До него Джон, херцог на Гонт1, бе пуснал същата брада като баща си, но тя беше още гъста и черна, подстригана на остър връх, който закриваше шията му. Братята се надвесиха над баща си и се загледаха в него, а той затвори очи и пак изпадна в унес.

Алис потрепери. Кралят беше нейният закрилник, докато тя натрупваше богатство. Беше забогатяла от тази връзка, но добре съзнаваше, че всеки един от мъжете в стаята можеше, ако му скимне, да заповяда да я затворят, всичките ѝ лични притежания и земи зависеха само от една тяхна дума. Титлата херцог все още беше нова, тъй че никой не бе изпитал нейната власт. Херцозите стояха над графове и барони, почти като крале и забелязваха само събратята си и равните им по ранг в тази стая, в този ден.

Двамина от петте големи рода отсъстваха. Лайънъл, херцог на Кларънс, беше умрял преди осем години, оставяйки само една дъщеря, все още бебе. Синът на Черния принц беше само на десет години. Ричард бе наследил херцогство Корнуол от баща си, точно както щеше да наследи и самото кралство. Алис познаваше и двете деца и само се надяваше Ричард да надживее властните си чичовци достатъчно дълго, че да стане крал. Дълбоко в себе си мислеше, че не би заложила и пени за неговите шансове.

Най-младият от тримата беше Томас, херцог на Глостър. Може би защото беше най-близко до нея по възраст, винаги се беше отнасял любезно с Алис. Единствен той отчете присъствието ѝ, докато тя стоеше там и трепереше.

— Знам, че бяхте голяма утеха за баща ми, лейди Перърс, но сега е време за семейството му — рече Томас.

Алис премига през сълзи, благодарна за благите думи. Едмънд, херцог на Йорк, заговори, преди да успее да отвърне.

— Иска да ти каже, че трябва да се махаш, момиче — прекъсна я той. Не я погледна, взорът му беше прикован върху фигурата на баща му, лежащ в пълно снаряжение върху светлите чаршафи. — Изчезвай.

При тези думи Алис побърза да излезе, като попиваше сълзите от очите си. Вратата остана отворена и тя се обърна, загледана в тримата синове, надвесени над умиращия крал. Затвори тихо вратата и се разрида, докато крачеше към замъка Шийн.

Останали сами, братята мълчаха дълго. Баща им досега бе котвата в живота им, внушаваше им постоянство в един буреносен свят. Той бе управлявал в продължение на петдесет години и страната бе увеличила богатството и мощта си под здравата му ръка. Никой от тях не можеше да си представи бъдещето без него.

— Не трябва ли да дойде свещеник? — изведнъж попита Едмънд. — Лошо е да оставяме баща си на грижите на една развратница в последните му минути.

Той не забеляза как брат му Джон се смръщи заради силния му глас. С всяка своя дума Едмънд лаеше против света, не можеше да говори тихо или поне не искаше.

— Можем да го повикаме вече за последно причастие — отвърна Джон, като нарочно приглуши гласа си. — Подминахме го навън в малката стая, потънал в молитви. Ще ни почака още малко там.

Отново настъпи тишина, а Едмънд се размърда и въздъхна. Погледна надолу към неподвижната фигура, гледаше как гърдите ѝ се повдигат и спадат, дъхът на краля се чуваше ясно и навътре в дробовете пропукваше.

— Не виждам… — започна той.

— Моля те, братко — тихо го прекъсна Джон. — Просто… спокойствие. Поискал е вече доспехите и меча си, значи няма да трае дълго.

За миг Джон затвори очи от раздразнение, докато по-малкият му брат се оглеждаше за удобен стол, после го издърпа по-близо до леглото със стържещ звук.

— Няма нужда да стоим прави, нали? — нагло попита Едмънд. — Поне да приседна — той постави ръце върху коленете си, загледан в баща си, после извърна глава. Когато се обади отново, гласът му бе загубил обичайната си строгост. — Не мога да го повярвам. Той винаги е бил толкова силен.

Джон Гонт положи ръка на рамото му.

— Знам, братко, и аз го обичам.

Томас се смръщи към двамата.

— Така ли ще го оставите да умре, с глупавите си брътвежи в ушите му? — скара им се той. — Дайте му тишина или молитва, едно от двете.

Джон стисна рамото на брат си още по-силно, защото усети, че Едмънд се готви да отговори. За негово облекчение той се стаи неловко. Джон отдръпна ръката си и Едмънд вдигна поглед, раздразнен от допира дори когато вече бе свършил. Вгледа се гневно в по-големия си брат.

— Замислял ли си се, Джон, че между теб и короната сега стои само едно малко момче? Ако не беше скъпият ни малък Ричард, утре щеше да си крал.

Другите двама заговориха едновременно и разгневено, казаха му да си затваря устата. Той сви рамене.

— Бог знае, че родовете на Йорк и Глостър няма да видят трон скоро, но ти, Джон? Ти си просто на косъм да царуваш и да си докоснат от Бога. Ако бях на твое място, щях да се замисля над това.

— Трябваше да е Едуард — скастри го Томас — или пък Лайънъл, ако беше жив. Синът на Едуард, Ричард, е единствената мъжка линия и това е всичко, Едмънд. Господи, не знам как имаш нахалството да говориш подобни неща, докато баща ни лежи на смъртния си одър. И не знам също как можеш да наричаш истинската кралска линия „на косъм“. Сдържай се, братко, зле ми става, като те слушам. Има само една линия. Има само един крал.

Старецът на леглото отвори очи и обърна глава. Всички видяха движението и язвителният отговор на Едмънд замря върху устните му. Като един тримата се наведоха, наострили слух, докато баща им се усмихна леко и изражението изкриви здравата страна на лицето му в зяпнала паст, която разкри тъмножълти зъби.

— Дошли сте да ме гледате как умирам ли? — попита крал Едуард.

Те се усмихнаха на проблясъка от живот и Джон почувства как очите му се пълнят с нежелани сълзи; зрението му се замъгли.

— Сънувах, момчета. Сънувах зелено поле, а аз яздех през полето — гласът на краля звучеше тънко, остро, толкова писклив и отслабнал, че едва го чуваха. Но в очите му виждаха мъжа, когото познаваха от преди. Той все още беше там, наблюдаваше ги.

— Къде е Едуард, защо го няма? — рече кралят.

Джон ожесточено разтърка сълзите си.

— Спомина се, татко. Миналата година. Синът му Ричард ще бъде крал.

— А, липсва ми. Видях го как се биеше във Франция, знаете ли това?

— Знам, татко, знам — отговори Джон.

— Френските рицари нападнаха там, където той стоеше, крещяха и размазваха всичко наоколо си. Едуард стоеше сам, само с неколцина от мъжете си. Бароните ми ме попитаха дали искам да му пратят рицари на помощ, да помогнат на първородния ми сън. Знаете ли какво им отговорих аз?

— Каза им „не“, татко — прошепна Джон.

Старецът се засмя задъхано, лицето му помръкна.

— Рекох им „не“. Казах им, че трябва да си заслужи шпорите — очите му се вдигнаха към тавана, отнесени в спомена. — И той го стори! Проби си сам път и се върна до рамото ми. Тогава вече знаех, че ще стане крал. Знаех го. Ще дойде ли той?

— Няма да дойде, татко. Той умря и синът му ще бъде крал.

— Да, извинявай. Знаех го. Обичах го това момче, това смело момче. Обичах го.

Кралят издишваше и издишваше, докато накрая не му остана дъх. Братята чакаха в ужасяващата тишина и Джон се разрида, закривайки с ръка очите си. Крал Едуард III беше мъртъв и тишината тегнеше като топуз върху раменете им.

— Доведете свещеника за последно причастие — рече Джон. Той се пресегна и затвори очите на баща си, които вече бяха помътнели.

Един по един тримата братя се наведоха да целунат челото на баща си, да докоснат плътта му за последен път. Оставиха го така, когато свещеникът се втурна в стаята, и излязоха на юнското слънце и в остатъка от своя живот.