Буревестник

Исторически бележки

Едуард III е присъдил само три титли „херцог“ през дългото си управление. Графовете били компаньони на краля, близки поддръжници, които го снабдявали с армии и рицари, стрелци с лък и войници в замяна на огромни площи земя и доходи „трето пени“ от събираните такси и глоби. Титлата „херцог“ била нова за Едуард III и целият обсег на нейната власт не бил все още утвърден. Двама от синовете му умрели преди него, затова единственият херцог на смъртния му одър всъщност бил Джон Гонт, херцог на Ланкастър. Другите му двама синове все още били познати под по-ранните си титли — Едмънд Лангли, граф на Кеймбридж, по-късно получил титлата херцог на Йорк от братовчед си, крал Ричард II. Томас Уудсток бил граф на Бъкингам по времето, когато баща му умрял. Той също приел титлата херцог от Ричард II. Точно тези петима синове на Едуард III щели да се превърнат в семето на конфликта между родовете, станал известен под името Войната на розите.

Едуард, Черният принц — най-големият син на Едуард III, умрял преди баща си, но той все пак бил кралски наследник и синът му станал крал Ричард II през 1377 г., когато бил само на десет години. Регентът на Ричард по време на непълнолетието му бил чичо му Джон Гонт. Когато Гонт умрял през 1399 г., крал Ричард бил на трийсет и две и бил неуспешен и непопулярен монарх. За да предпази от опасности престола си от страна на наследниците на Гонт, той пратил в изгнание, а после и лишил от наследствени права Хенри Болинбрук — син на Джон Гонт. След време Хенри се върнал от изгнание с армия, нахлул в Англия и убил Ричард, като се обявил за крал Хенри IV. Неговият син щял да се превърне може би в най-известния от войнствените крале на Англия.

Хенри V жънел невероятни победи независимо от тежките премеждия, които имал в Аженкур, Франция. С успехи както у дома, така и в чужбина родът на Ланкастър, произлизащ от Джон Гонт, щял да остане завинаги в историята, ако беше оцелял малко по-дълго. Болест обаче отнела живота на Хенри V през 1422 г., когато бил само на трийсет и пет години. Той оставил деветмесечен син, който щял да бъде Хенри VI, и регенти управлявали, докато детето станало пълнолетно. За съжаление на рода Ланкастър Хенри VI никак не приличал на войнствения си баща. Той бил последният английски монарх, който с чиста съвест можел да бъде определен като крал на Франция, макар че титлата се използвала от английските, а после и от британските крале и кралици чак до 1801 г. Както разказах в тази книга, управлението на Хенри VI губи всички френски територии освен крепостта Кале.

Докато се запознавах в подробности с плана англичаните да се откажат от Мен и Анжу в замяна на двайсетгодишен мир и съпруга за Хенри VI, осъзнах, че зад подобна скандална схема не може да не стои някакъв зъл гений. Макар името на този индивид да не е известно, някой е познавал френската аристокрация и рода Анжу в пълни подробности и същевременно е бил близък с крал Хенри VI, за да може да окаже влияние върху такива съдбовни събития. Така се роди образът на Дери Бруър. Подобен на него човек със сигурност е съществувал.

Френският крал Шарл VII не би дал своя дъщеря на английски крал. Той станал свидетел как две негови сестри отиват отвъд Ламанша и това само подсилило английските претенции върху собственото му кралство. От друга страна, единствените други френски принцеси били в Анжу — семейство, което недолюбвало англичаните. Рене Анжуйски бил доведен на масата за преговори от единственото нещо, което имало значение за него — връщането на наследствените му земи.

Един интересен факт: френският хроникьор Бурдиние разказва за ужаса, свързан с обвинението и осъждането за богохулство на възрастен евреин в района, контролиран от Рене Анжуйски. Въпреки че еврейската общност се застъпила лично пред херцог Рене, екзекуцията се състояла и човекът бил одран жив.

Пояснение относно френската „сватба“ на Маргарет: вярно е, че Хенри VI не е присъствал на първата церемония, която вероятно трябва да наречем „годеж“, тъй като той не е бил в сградата. Уилям дьо ла Пул, лорд Съфолк, се врекъл във вярност от името на Хенри и сложил пръстена на ръката на четиринайсетгодишната Маргарет. Той вече бил женен за Алис Чосър, внучка на писателя Джефри Чосър. Всъщност церемонията се е състояла в църквата „Сен Мартен“ в Тур, а не в катедралата. Не знаем защо Хенри не е присъствал, но можем да предположим, че лордовете му не са искали той да бъде близо до френския крал, на френска територия или до френски войници. В продължение на четири години английските царедворци и лордовете обещавали среща между двамата крале, но многократно отлагали самото събитие.

Проблем в историческите романи винаги е фактът, че действителните събития са се развивали в далеч по-дълъг период от време. Например повторното завземане на английска Нормандия от французите отнело цяла година. Сватбата между Маргарет и крал Хенри била през април 1445 г. Макар че Хенри се отказал от всички претенции върху Мен и Анжу като част от брачната договореност, Мен бил върнат на французите чак след петгодишен мир, през 1450 г. Понякога сгъстявах или променях времевата линия по подобен начин, защото годините на мъчителни преговори и „почти нищо не се случва“ не са интересни за читателя. По време на примирието Уилям дьо ла Пул бил главен преговарящ, пътувал непрекъснато до Франция и обратно. Мандатът на херцог Йорк като кралски лейтенант във Франция свършил през 1445 г.

Едмънд Бофорт, лорд Съмърсет, бил назначен за негов заместник през 1447 г., макар че пристигнал чак през февруари 1448 г. В междинния период възложих неговата роля на Съфолк.

По същия начин реших, че трябва да намаля периода между въстанието на Кейд и избирането на Йорк за пазител и защитник на кралството. Всъщност изминали са три скучни години, през които здравето на крал Хенри се е влошавало, а поддръжниците на Йорк са ставали все по-силни и смели.

Не открих никъде в аналите истинската брачна клетва между Хенри VI и Маргарет Анжуйска, затова използвах широко застъпени в източниците подробности от други благороднически сватби от XV век. Със сигурност знаем, че Хенри бил облечен в одеяние от плат със златни нишки и че пръстенът с рубин, който сложил на пръста ѝ, бил онзи, който носел на коронацията си. Клетвата е възстановка от стандартната за времето си форма, с леко осъвременен правопис. Загръщането на булката и младоженеца с шал, завързан с връв, е съвсем точен детайл. Вярно е също, че в главната църква нямало столове и че олтарът бил скрит от паството с параван. От статута на младоженците зависело колко близо могат да отидат до олтара. Хенри и Маргарет наистина се оженили в абатство Тичфийлд, което било разрушено през XVI век и построено отново като имение в стил Тюдор. Част от старото абатство е оцеляла като портиерна на входа. Маргарет отишла оттам до Блекхийт в Лондон, влизайки в града с процесия, която минала по Лондонския мост, където спряла, за да наблюдава живите картини, играни в нейна чест. Накрая я коронясали в Уестминстърското абатство. В източниците не е записано дали Хенри е бил до нея в тази церемония.

Не можах да се сдържа да не използвам името на барон Стрейндж. Останалата част от френската сюжетна линия е измислена, макар и основана на реални събития. Английските заселници в Мен се вдигнали против френската окупация, поставяйки началото на един пагубен конфликт, който завършил със загубата на цяла Нормандия до Кале. Титлата барон Стрейндж наистина съществувала в онзи момент, но последвали три века, през които нямало на кого да бъде дадена. Всъщност в съвремието ни също има барон Стрейндж и за мен беше странно, че докато пиша исторически роман за Англия, всичките ми главни герои имат живи потомци днес. Така или иначе името просто беше твърде добро, за да го изпусна. Лорд Скейлс също е участвал в защитата на Лондон.

Нека отбележим, че в Англия започнали да употребяват захар след кръстоносните походи през XII век. През XIV век вече я внасяли в Европа и Англия от Близкия изток, най-вече от Ливан. Очевидно захарта е била скъпо удоволствие в сравнение с меда. Споменатите кръв и захар, давани на децата, представляват старо континентално лакомство, което днес вече не е на мода, но било популярно само допреди няколко поколения.

Пояснение за гениталните протектори: макар че обикновено ги свързват с по-късната елизабетинска епоха, първите генитални протектори излезли на мода през XIV и XV век. Разказват, че по време на Стогодишната война Едуард III поискал да му направят огромен протектор, а после заповядал и на рицарите си да сторят същото. Легендата гласи, че французите изпитвали ужас от такива „свръхнадарени“ рицари.

Струва си също да отбележим, че днешният дворец Уестминстър изглеждал съвсем различно през XV век. По времето на Хенри VI той все още бил важна резиденция на монарсите. Както Камарата на лордовете, така и тази на общините вече съществували като политически единици, но главно за да събират данъците и да съветват краля. Долната камара се състояла от 280 членове през 1450 г., като в състава ѝ влизали рицари от графствата (по двама от всяко от трийсет и седемте графства) и 190 „граждански“ членове (по двама от всеки град или селище и четирима от Лондон). Тъй като нямали определено място, където да се събират, това ставало най-често в осмоъгълната Чаптър Хаус, прилепена към Уестминстърското абатство. Рисуваната стая в двореца също била използвана за целта и тук съм я представил като център на административната дейност, в който тя постепенно се превръщала. Позволил съм си някои волности по отношение на християнските молитви, изречени в началото на парламентарните събрания. Официалната молитва била въведена по-късно и тук съм смесил модерен език както от Долната камара, така и от Горната. Сигурно е, че в XV век са казвали молитва, но мисля, че точните ѝ думи не са известни.

Камарата на лордовете била доста по-малка, състояла се от петдесет и петима лордове, представители на светското общество: херцози, виконти, графове и барони, а също така и от представители на духовенството: епископите. Те се събирали в Бялата зала в двореца Уестминстър на заседания, ръководени от лорд-канцлера. През XV век в Уестминстърския дворец се намирали също и съдилищата, като например Кралския съд и Апелативния съд на общините — мястото гъмжало от съдии и адвокати и било осеяно с магазини.

Кардинал Хенри Бофорт бил де факто министър-председател в последната част от живота си, макар че не съществувал такъв официален пост по онова време. С това искам да кажа, че той бил най-възрастният в Камарата на общините, имал връзка с църквата в Рим, както и висок светски статус. Бофорт бил не само вторият син на Джон Гонт, но също бил лорд-канцлер при Хенри IV и Хенри V, председателствал както в съдилищата, така и при заседанията на лордовете. Вярно е, че Бофорт е издал присъдата на Жана д’Арк и по странно съвпадение бил роден в Анжу, Франция. Не можех да изпусна в сюжетната си линия герой с такава вълнуваща история, макар че си позволих да го задържа жив до след 1447 г. Историческата личност може и да не е била замесена в обвинението в държавна измяна срещу Уилям, лорд Съфолк, през 1450 г.

Сър Уилям Трешъм бил председател на Камарата на общините и до 1450 г. бил служил в дванайсет парламента. Кулата на скъпоценностите, където съм описал срещата му с Дери Бруър, се издига и днес. Построена в оригиналния си вариант, за да съхранява скъпоценностите на крал Едуард III, тя била заобиколена с ров, високи стени и стража. Вярно е, че Уилям, лорд Съфолк, бил задържан там по време на процеса за държавна измяна. Оцелял е текстът на едно писмо, написано до сина му Джон, което е впечатляващ пример за съветите на един мъж, очакващ да бъде екзекутиран.

Историческата измислица понякога запълва дупките и обръща внимание на необяснимите събития в историята. Как става така, че Англия набира петдесет хилядна армия за битката при Таутън през 1461 г., а успява да събере само четири хиляди души, за да предотврати загубата на Нормандия десетина години преди това? Моето предположение е, че безредиците и бунтовете в Англия са внушили толкова силен страх у властите, че основната армия била оставена у дома. Въстанието на Джак Кейд било само едно от по-сериозните в крайна сметка. Гневът от загубата на Франция, съчетан с допълнителните данъци и усещането, че кралската власт е слаба, довели Англия почти до тотален срив по онова време. Като се има предвид, че Кейд успял да проникне в Тауър, може би съдът и парламентът с право са предпочели да задържат у дома войниците, които биха свършили добра работа във Франция.

Болестта на крал Хенри VI е трудна за диагностициране от дистанция пет и половина века. Като знаем за пълния му срив по-късно, има основание да предположим, че са съществували известни предупреждения и симптоми, преди да се случи трагедията. Негови описания от онзи период ни внушават, че той бил е слабоволен, „простодушен“ и се поддавал на внушения. Разбира се, на всекиго се случва да има слаба воля, но неговото прекалено дълго, почти кататонично състояние предполага някаква форма на физическо увреждане. Все едно каква е причината, той не е бил синът, който баща му, Хенри V, е трябвало да има. Войната на розите имала много бащи, но за един от тях определено може да се посочи тоталната слабост на Хенри като крал.

Вярно е също, че Хенри е присъствал в Уестминстър, когато обвинили Уилям дьо ла Пул в държавна измяна за неговото участие в загубата на Франция. Както било типично за онова време, бил подготвен за четене дълъг списък с престъпленията, извършени от лорд Съфолк. Той отрекъл всичките. Интересно е да отбележим, че крал Хенри не обявил присъдата си. Процесът не е бил официален, макар че в личните му покои в Уестминстър присъствали четирийсет и петима лордове (да кажем практически всички благородници в Англия). Присъдата била прочетена от кралския канцлер и лорд Съфолк бил пратен в изгнание за пет години. Ако можем да четем между редовете, ясно е, че лорд Съфолк бил идеалната изкупителна жертва, с която да се прикрие участието на краля в провалилия се мир. Фактът, че лордът получил толкова лека присъда, предполага, че Хенри бил на негова страна.

Това било недостатъчно за обвинителите на Уилям дьо ла Пул. Парламентът искал лорд Съфолк да е този, който да понесе отговорността. На следващата официална сесия на парламента било направено предложение той официално да бъде обявен за предател, но след оспорван вот то било отхвърлено. Позволили на лорд Съфолк да се измъкне през нощта, като той едва се спасил от разгневената тълпа.

Нямам никакви съмнения, че „пиратският“ кораб, застигнал съда на Съфолк, още когато напускал Англия, бил част от игрите на друга групировка, ако не и на най-вероятния виновник, самия Йорк. Съфолк бил обезглавен на борда, докато едни истински пирати по-скоро биха го задържали за откуп, каквато била обичайната практика. Такъв бил трагичният край на един свестен мъж, поставил се изцяло в служба на краля и на страната си.

Въстанието, оглавено от Джак Кейд, било едно от многото, които избухнали около 1450 г. Отчасти то било изблик на гнева и скръбта заради загубените френски територии, който довел до брутални френски нападания по кентския бряг. В списъка на недоволствата си Кейд също включил и обвинението в убийството на Уилям дьо ла Пул в открито море, а имало също и сигнали за корупция и несправедливости. Изумително е, че Кейд успял да събере такава многохилядна армия от гневни мъже, които се отправили към Лондон, принуждавайки краля да избяга от столицата в Кенилуърт. Според някои източници последователите на Кейд били около 20 000 души.

Много малко неоспорими факти се знаят за Кейд. Може да е бил ирландец или англичанин, а Джон или Джак Кейд почти сигурно не е било истинското му име. По онова време „Джак“ обикновено се използвало в случаите, когато името на сина съвпадало с това на бащата. Когато Кейд ударил с меча си по Лондонския камък на Канън Стрийт, той се назовал Мортимър и използвал или това име, или пък Джон Амъндол. Неговите хора наистина щурмували Лондонската кула, преодолели външната ѝ защита, като не успели единствено да проникнат в централната Бяла кула. В полуофициално съдебно заседание в Градския съвет Кейд и мъжете му екзекутирали кралския ковчежник, лорд Сей, както и зет му, Уилям Кроумър. Истина е, че Кейд набучил на кол главата на кентския шериф. И все пак това било повече от поредния селски бунт. Най-известното искане на Кейд било кралят да пропъди фаворитите си, защото „лордовете му са загубени, стоките му са загубени, общините му са унищожени, морето е загубено и Франция е загубена“.

Слабостта на Хенри не била постоянно състояние. В дадени моменти той играел по-активна роля от тази, която аз съм му дал, преди, по време на и след въстанието на Кейд. Вярно е обаче, че кралица Маргарет е била онази, която останала в Лондон и уредила примирието в столицата и опрощението на въстаниците. В интерес на историческата истина трябва да спомена, че тя не е била в Лондонската кула, когато нападателите са нахлули. Останала в Гринич, тогава известен като Двореца на удоволствието. Истина е също, че нейна била идеята да бъдат опростени хората на Кейд, за което издала и заповед. Кейд се съгласил. Той се измъкнал тихомълком, докато кралските сили се прегрупирали, и чак няколко месеца по-късно новоназначеният шериф на Кент успял да го издири. Кейд бил ранен смъртоносно в последната си битка и умрял на път обратно за Лондон. Трупът му бил обесен, влачен и разчленен, като главата му била забучена на кол край Лондонския мост. Мнозина от останалите въстаници били също издирени и убити през следващата година.

Пояснение за розите: един от символите на рода Йорк е бялата роза. Ричард Йоркски също използвал сокол и глиган. Както Хенри VI, така и Маргарет използвали лебед за свой символ.

Червената роза била един от многото хералдически символи на рода Ланкастър (от Джон Гонт, херцог на Ланкастър). Идеята за война между розите била измислица на Тюдорите и по онова време не съществувало противопоставяне на бяло и червено. Същинската борба била между различните мъжки наследствени линии от Едуард III: всички те — мъже с огромна власт и права върху престола. Въпреки всичко слабостта на крал Хенри VI е факторът, който дал смелост на враговете му и те въвлекли страната в гражданска война.

Кон Игълдън

Лондон, 2013